37° 2 сутринта

27

Ченгетата не проявиха никакъв интерес към тази история, нито един не се вести поне за цвят. Явно нищо не можеха да изцицат от някаква си побъркана, която си изтръгва окото и малко по-късно се самоубива, като изгълтва цяло пакетче хартиени кърпички. Разбира се, когато свих мангизите, се вдигна страхотна олелия, писаха и във вестниците и отново блокираха пътищата в целия район. Но това, че я бях убил — голяма работа. Можех да повторя всичко петстотин пъти, без да благоволят да вдигнат краката си от бюрото.

Разбира се, всичко това идеално ме устройваше, просто ми пасваше като ръкавица. А пък и къде се е чуло и видяло такова нещо — истинска любовна история, която завършва в полицейския участък? Истинските любовни истории никога нямат край. Тук нещата не са така прости като при останалите тъпанарски историйки. Може да се очаква, че в подобен случай човек лети малко по-високо с лек като перце мозък… Както и да е, важното е, че никой не дойде да ми лази по нервите. Никой не дойде да ми досажда. Можех спокойно да тегля една майна на всичко.

Успях да избегна най-неприятното, като връчих едно малко състояние на погребалната служба. Всички служители от фирмата имаха ужасен вид, но не можех да се оплача. Уредиха всички формалности с болницата и какви ли не други подробности. Почти нищо не остана за мен и накрая се свърши с това, че я кремираха. Прахът й все още е при мен и просто не зная какво да го правя. Но както и да е, това е вече друга история.

В първия свободен момент написах дълго писмо на Еди и Лиза. Обясних им какво се бе случило, без да им казвам каква решителна роля бях изиграл в цялата работа. Извиних им се, че не им бях съобщил навреме. Исках да разберат, че не ми беше по силите. Казах им до скоро виждане, целувам ви и двамата. С обич. Послепис: засега не вдигам телефона. Целувки. Когато отидох да пусна писмото, забелязах, че времето се е оправило. Край на влажната и задушаваща жега. Беше топло и сухо. Върнах се със сладолед в ръка. Само един, естествено. Може да изглежда идиотско, но понякога ми се случваше да си пържа два шницела или пък оставях водата в банята да тече за нея, или се усещах как държа в ръцете си две чинии, когато трябваше да седна на масата, или питах нещо на глас, а и на всичкото отгоре заспивах на светло. Адът, това бяха всичките тези малки подробности, тези нещица, които оставаха да висят по клоните като мъглица, като рокля с раздрани дантели. Когато забележех нещо такова, замръзвах на място и чаках да мине време, за да го преглътна. Когато за нещастие се случеше да отворя гардероба и виждах всичките й дрехи, направо се задушавах. Все се опитвах да си спомня дали този път ми е по-малко кофти от предишния. Трудно беше да се прецени.

Въпреки всичко не се оставях да умра от мъка. Една сутрин скочих на кантарчето и видях, че съм отслабнал с три кила. Това беше направо смешно. Човек не може да се изсуши като чироз само защото се е позанемарил, отдавайки се на черни мисли. Още малко и щях да изглеждам добре. Някои хора си тръгват, като взимат почти всичко със себе си. С Бети беше точно обратното, тя ми беше оставила всичко, ВСИЧКО. Затова няма нищо чудно, че понякога имах чувството, че е край мен. Когато днес някое момиче седне да пише книга, то е най-вече за да ви разкаже как е успяло да накара някой мъж да клекне. Цяло щастие е, че съм тук, за да осуетя войната и да крещя навред, че не всички са толкова глупави, че това е само една мода, която ще отмине. Държа да извикам така, че всички да ме чуят: това момиче ми даде всичко и просто не знам какво щях да правя без него. Ни най-малко не се свеня да го кажа. Не, искам още веднъж да го повторя, тя ми даде всичко… Това ме кара да си представям нежно чуруликане на птиче, първото стихче на детски хоровод и дори се червя от срам при тази мисъл. За жалост май вече съм попрехвърлил възрастта.

Няколко дни не се виждах с никого. Бях обяснил нещата на Боб и Ани и ги бях помолил да не ме безпокоят. Боб искаше да дойде с някоя бутилка. Няма да ти отворя, отговорих му. Бях решил бързо да се взема в ръце. Но за целта трябваше да ме оставят на мира. С изключен телефон и запален телевизор. После една сутрин получих коректурите на книгата и това ме поразсея. А и оставих умишлено работата малко да се проточи — това също го бях научил от нея. Може би именно така успях окончателно да се изправя на крака, искам да кажа в духовно отношение. Когато се захванах отново с моите бележници и можах да нанижа две-три горе-долу смислени фрази, когато можах да усетя странната красота, която ги изпълваше с аромат, когато видях, че са като играещи на слънце деца, разбрах, че като писател май нямаше да ме бъде, но колкото до другото, щях да се справя някак. Все едно, че вече го бях направил.

И наистина на следващия ден бях направо друг човек. Като начало се протегнах в леглото и докато ставах, веднага разбрах, че си бях възвърнал формата. Огледах апартамента с типичната за хора в добро настроение усмивка. Седнах в кухнята, за да си изпия кафето, нещо, което не бях правил от сума време — обикновено го изгълтвах прав в някой ъгъл или облегнат на ръба на умивалника. Отворих прозорците. Чувствах се толкова добре, че отидох на бегом да си купя сандвичи. На всичкото отгоре денят беше прекрасен.

За да се продухам, отидох да хапна нещо в града. Влязох в едно претъпкано заведение на самообслужване. Сервитьорките вече имаха големи кръгове от пот под мишниците. Ние с Бети бяхме бачкали навремето като тях, много добре знаех какво значи да сервираш. Настаних се пред една малка маса с моето пиле с пюре и с моя ябълков пай. Докато се хранех, наблюдавах хората. Животът прилича на кипящ поток. Без да искам да сложа пръст в раната, точно такъв е споменът, който бях запазил от Бети: един кипящ поток, бих добавил — блестящ. Ако трябваше да избирам, бих предпочел, естествено, да е още жива, от само себе си се разбира, но трябва да призная, че в действителност това не беше дотам вярно. Все пак не биваше да бъда прекалено придирчив. Изправих се, като си мислех, че трябва да оставяме местата за сядане на тези, които истински страдат.

Направих малка обиколка и на връщане попаднах на една готина мацка, която гледаше през витрината на магазина. Тя се заслоняваше от отраженията с двете си ръце и малки руси косъмчета блестяха под мишниците й. Вкарах ключовете в бравата. Тя подскочи.

— О, мислех, че е затворено — каза.

— Не, защо трябва да е затворено? Просто не поглеждам часовника.

Тя ме изгледа и се засмя. Почувствах се като пълен глупак, защото бях забравил какво значи някое момиче да се усмихва пред очите ти.

— Ами това сигурно ви създава проблеми — пошегува се тя.

— Така е, но всичко ще се оправи, вече взех някои нови решения. Искахте да погледнете нещо ли?

— Ами в момента нямам много време… Но пак ще намина.

— Както искате. Аз съм тук през цялата седмица.

Разбира се, никога повече не видях това момиче, но просто искам да кажа, че този ден всичко ми се стори хубаво. Това беше денят, когато отново включих телефона. Денят, когато зарових нос в тениските й, усмихвайки се. Денят, когато можех да погледна пакетче хартиени тоалетни кърпички, без да започна да треперя. Точно тогава разбрах, че урокът не бе завършил и че стълбите нямаха край. Какво друго очакваше, запитах се аз, докато режех една диня на резенчета, преди да се пъхна в леглото. Стори ми се, че чух тих смях зад гърба си. Звукът идваше от семките на динята.

Книгата ми излезе около месец след смъртта на Бети. Трябва поне да се признае, че моят съдружник беше доста оправен. Но по онова време беше все още дребен издател и сигурно бях случил момент, в който той просто нямаше какво да прави. Както и да е, една сутрин книгата вече беше на коленете ми, въртях я и я обръщах непрекъснато в ръцете си, разтворих я, за да помириша хартията, и се плеснах с нея по бедрото.

— О, бейби, виж какво стана с нас най-накрая — прошепнах.

Боб реши да отпразнуваме събитието и по този случай си позволихме малък маратон из заведенията с Ани, докато в това време бабата гледаше децата. На развиделяване ме изпратиха. Човек не можеше да разбере плачеш ли, или се смееш, казаха ми след това. Мислите ли, че и аз самият зная, бях им отговорил тогава. Невинаги е лесно в живота да разбере човек дали присъства на погребение или на раждане. А с писателите е като с останалите хора, не бива да си мислим, че имат ненормално голям мозък. Въпреки че вече съм един от тях, продължавам да се пека на същия огън като всеки друг и дори още по-често ми се случва абсолютно нищо да не разбирам. Трябва да съществува някакъв втори свети Христофор за писателите с малко омекнал мозък.

Както и да е, но това не попречи на някакъв тип от едно провинциално вестниче да напише, че съм бил гениален. Получих рецензията от моя издател. Другите не ви пращам, добавяше той. Отрицателни са. И така, на едно място ми ръкопляскаха, докато навсякъде другаде ме освиркваха, а през това време лятото спокойно си напредваше и аз си бях възвърнал доброто темпо, справях се сносно. Магазинът беше отворен. Бях монтирал звънец на първия етаж и така разбирах кога вратата долу се отваря. Не ме безпокояха прекалено често. В крайна сметка се отказах да се местя, въпреки че си го бях мислил много пъти. Може би по-късно, може би през зимата, ако свърша книгата дотогава. За момента предпочитах да си стоя на мястото. През деня в къщата имаше чудна светлина — големи светли петна и потопени в сянка кътчета, просто като по поръчка. Немалко хора биха се разтопили от кеф в подобна обстановка. А за един писател е все едно да ти падне от небето някой ролс-ройс.

Когато започваше да се свечерява, излизах да се поразходя и ако ми се приискаше, отивах на някоя тераса и просто си седях отпуснат, без нищо да правя, със зареян някъде поглед. По този начин се освежавах, чувах как хората разговарят помежду си и отпивах по мъничко от питието — петдесет пъти изцеждах последната капка, преди да се реша да си тръгна. Не бързах за никъде. Но и нищо не ме задържаше истински.

Откакто бях включил отново телефона, Еди редовно ми се обаждаше:

— Мама му стара, затънал съм до гуша в бачкане. Не можем да отскочим до теб…

Всеки път ми повтаряше това. После Лиза вземаше слушалката и ме целуваше.

— Целувам те — казваше тя.

— Да, Лиза, аз също…

— Продължавай да се грижиш за нея — добавяше тя. — Не я забравяй никога!

— Няма, не се безпокой.

После отново ми даваше Еди.

— Хей, аз съм. Нали знаещ, че каквото и да стане, пристигаме веднага… Знаеш, че е така, нали?… Знаеш, че не си сам.

— Разбира се, много добре знам.

— Може би след петнайсетина дни ще успеем да дойдем…

— Дадено, Еди, ще ми бъде приятно.

— Е… целувам те дотогава.

— Окей, старче, аз също.

— Да, Лиза ми прави знак, че и тя те целува.

— Да, целуни я от мен…

— Ще ми кажеш, нали, ако… Сигурен ли си, че всичко е наред?…

— Ами да, най-лошото мина.

— Често си мислим за теб. Така или иначе, ще ти се обадя пак…

— Да, разчитам на теб, Еди.

Този вид разговори ме изпълваха с меланхолия. Все едно, че получавах картичка от другия край на света и че на нея пишеше ОБИЧАМ ТЕ, нали загрявате какво искам да кажа? Ако по телевизията даваха нещо не дотам скапано, сядах пред апарата с кутия локум на коленете. А когато отивах да си легна, ставаше ми по-кофти от друг път. Не я забравяй, казваше ми тя. Сигурен ли си, че всичко е наред? — питаше ме той. Най-лошото мина, отговарях аз. След такива думи широкото легло се превръщаше в легло за двама и имах чувството, че лягам върху посипано с горещи въглени поле. По-късно много хора ме питаха как съм се справял, когато ми се е долюбвало, и аз им казвах: не бива да се тревожите за мен, толкова сте мили, а и защо ли да говоря за дребните си грижи, нищо друго ли не ви интересува? Хората много обичат да знаят как живеят известните личности, просто сън не ги хваща, ако не разберат. Идиотска работа.

Казвам всичко това, за да подчертая, че бях възстановил нормалния си ритъм на живот, стандартния модел с неизменните извисявания и спадове. В мен все така съжителстваха двама души — единият, който вярваше в небето, и другият, който не вярваше. Пишех, плащах текущите сметки, сменях спалното бельо веднъж в седмицата, тъпчех на едно място, разхождах се, пийвах по някоя чашка с Боб, поглеждах от време на време към съкровището на Ани, следях как вървят продажбите, сменях редовно маслото на колата, не отговарях на почитателите си, както впрочем и на всички останали, използвах хубавите мигове, за да мисля спокойно за нея, и нерядко тя се озоваваше отново в обятията ми. Най-малкото, което може да се каже, е, че в положението, в което се намирах, не очаквах нищо особено да ми се случи. А най-малкото нещо от този род. И все пак никога не трябва да се учудваме, когато отново минаваме през касата. Не бива никога да си въобразяваме, че сме платили всичко без остатък.

Денят беше като всички останали, само дето си бях направил труда да си сготвя един страхотен мексикански специалитет. Следобед няколко пъти ставах от стола, за да отида да го опитам. Усмихвах се при мисълта, че бях запазил кулинарната си форма. Проверявах редовно манджата да не е загоряла на дъното. Когато пишех и работата вървеше, винаги бях в добро настроение. И мама му стара, когато всичко завършваше с готиното мексиканско чиле кон корне, бях направо на седмото небе. Докато го дегустирах, сякаш я чувах как се смее зад гърба ми.

Когато видях, че започва да се стъмва, затворих бележника. Станах и си сипах два пръста джин, като прибавих към него точно толкова ледчета, колкото беше нужно. После сложих масата, без да оставям чашата. Тук-там на небето просветваше червено сияние, но мен лично ме привличаше повече цветът на яденето, което изглеждаше чудесно.

Сипах си една внушителна порция. Беше малко горещо. И така, настаних се спокойно с чашата пред мен и пуснах малко музика — не какво да е, а This Must Be the Place1, която толкова обичам, затворих очи, направо се разтапях от кеф. Опитвах се да накарам ледчетата да звънтят като камбанки.

Толкова се бях отнесъл, че не ги чух. Бях се отпуснал напълно и цялата къща миришеше на мексикански подправки. Ударът, който ми нанесоха по ръката, ме парализира. Направо се свлякох от стола от болка. Исках да се задържа за масата, но успях само да разсипя половината ядене от чинията и накрая все пак се намерих на плочките. Помислих си, че някаква мина бе избухнала и ме бе помела. Изругах. Един ритник в корема ми изкара въздуха. Претърколих се по гръб, от устата ми течаха лиги и въпреки мъглата успях да ги видя. Бяха двама — дебелият и дребосъкът. Не ги познах веднага, защото не бяха в униформа, а и цялата тази история напълно ми беше излязла от ума.

— Ако пак започнеш да ругаеш, веднага ще те нарежа на парченца! — каза дебелият.

Опитвах се да си поема въздух, все едно, че ме бяха залели с бензин. Онзи свали предните си зъби и ги задържа в ръка.

— Шигурен шъм, ше така веше ме пожна — изфъфли той.

Лекичко се свих, както си лежах на плочките. Това не можех да го преживея, о, не, какъв ужас! Дебелакът беше Анри, на когото му бях прострелял единия пръст на крака, а другият — моят ухажор, дето го бях омагьосал и искаше да се чупи с мен. За миг си представих отново как тичам през полето с натъпкана с мангизи чанта под мишница, само че сега се здрачаваше и всичко наоколо приличаше на голямо замръзнало езеро. Анри изстена, докато си наместваше зъбите, после се хвърли върху мен със зачервено от ярост лице и ме ритна по сурата. Ако това бе станало преди двайсет години, когато мъжете носеха доста солидни обувки, сигурно щях да се събудя в болницата. Днес всички се мотаеха по маратонки с разширени надолу панталони. Неговите бяха бели със зелен кант и с изкуствена подметка — бях видял същите в супермаркета, специално ги рекламираха, защото струваха колкото кило захар. С тях успя само да цепне ъгълчето на устната ми. Изглеждаше силно възбуден.

— По дяволите, не трябва да се изнервям — каза той, като направи гримаса. — Най-вече не трябва да бързам!

Грабна бутилка вино от масата и се обърна към младока, който ме гледаше втренчено.

— Я ела тук, ще пийнем нещо. Не стой така като някой глупак. Нали ти казах, че не е жена.

Докато си сипваха, малко се поизправих, фактически вече си бях възстановил дишането, но все още не можех да си движа ръката и кръв се стичаше по чистата ми тениска. Анри изпразни чашата си, като ми се усмихваше с крайчеца на окото.

— Доволен съм, че ти идват силите — каза ми той. — Така ще можем да побеседваме малко.

В този момент забелязах онова нещо, пъхнато под колана му, и изведнъж всичко останало изчезна от погледа ми. Особено пък със заглушителя ставаше доста внушително оръжие. Сигурен бях, че точно с него ме беше ударил по ръката. Когато ми изкара въздуха, можах само да изхълцам. Имах чувството, че гълтам някаква лепкава жаба. И ми се бе приискало да стана невидим. Младичкия все едно, че го беше поразила мълния — едва успяваше да си намокри устните в чашата. Анри си сипа още едно. Кожата му лъщеше така, сякаш беше излапал един след друг три сандвича с наденички и люти чушлета и бе обърнал половин дузина бирички в някоя душна и наситена с електричество нощ. По едно време застана пред мен.

— Е, какво, май не си много учуден, че ме виждаш, а? — попита той. — Не е ли това приятна изненада?

Предпочетох да гледам в земята, но той ме сграбчи за косите.

— Ако си спомняш, бях ти казал, че си подписваш сам смъртната присъда. Помисли си, че се шегувам, а? Аз никога не се шегувам.

Изстреля ми главата към стената. Още малко и щях да изгубя съзнание.

— Разбира се — добави той, — ще си помислиш, че ми е трябвало доста време да те открия, но не ми беше само ти на главата, с теб се занимавах само през почивните дни.

Отиде да си напълни отново чашата. Пътьом потопи единия си пръст в яденето.

— Хм!… Разкошно — каза.

Онзи все така стоеше като истукан. Нищо друго не можеше да прави, освен да ме гледа. Анри го разтърси малко.

— Абе, какво висиш така? Какво чакаш още, та не започваш да претърсваш къщата?…

Онзи май нещо не беше съвсем добре. Сложи изпитата само до половина чаша на масата и се обърна към Анри:

— О, дявол да го вземе… сигурен ли си, че наистина е той?

Анри леко присви очи.

— Виж какво, прави каквото ти казвам. Не ми лази по нервите!… Ясно ли е, малкият?

Малкият кимна с глава и излезе от кухнята с въздишка. Не беше единственият, на когото му се въздишаше. Анри дотътри един стол до мен и седна на него. Сигурно имаше манията да хваща хората за косите. Хич не си поплюваше с мен, имах чувството, че иска да ги изтръгне. Не бих се изненадал, ако половината останеха в ръцете му. Наведе се към мен. В къщата вече не миришеше на мексиканската манджа, а по-скоро на отровно биле.

— Хей, не забеляза ли, че понакуцвам малко, не видя ли, а?… Това е, защото ми липсва големият пръст на крака, така не мога да пазя равновесие.

Изстреля ми лакътя си в носа. Потече ми кръв. И това трябваше да прибавя към ръката, която вече не я биваше, към цепнатата ми устна, към голямата цицина, която ме изгаряше отзад на главата. А и не беше още много късно и изглежда, че на него ни най-малко не му се спеше. Изтрих кръвта, която се стичаше по брадичката ми. Той не ми оставяше време да се опомня. Не ми беше кой знае колко кофти, но сякаш цялото тяло ме болеше. Все едно, че ме бяха потопили във вряла вана. Не бях в състояние трезво да преценя обстановката. Мислите ми бяха съвсем объркани. Въобще не успявах да се съсредоточа.

— Почакай, ще ти разкажа играта — продължи той. — Ще ти обясня как го направих. Нямаш късмет, че попадна точно на мен, цели десет години съм бил ченге.

Пусна ми косата, за да си запали една цигара. Сигурно ще я изгаси в ухото ми, помислих си аз. Изпусна няколко кръгчета дим към мен. Приличаше на някой тип, който току-що е спечелил от тотото. Погледна за миг нагоре.

— Първо — каза — се запитах защо излезе отзад, а и освен това не чухме шум от кола и точно това ме обезпокои. Тази мръсница не е дошла пеша, казах си аз, трябва да е оставила колата адски далече и това не е случайно, иска да не я забележат. Загряваш ли тънкия ми намек, а?

Поклатих глава. Исках да му се харесам, исках да забрави номера с цигарата. Горчиво съжалявах, че му бях отнесъл пръста на крака. Съжалявах също така, че всичко това ми се случва точно когато щях да се наведа над чиния с мексиканско ядене една вечер, когато животът ми изглеждаше почти приятен. А и те съвсем не бяха от хората, които можех да помоля да ме оставят да си довърша романа.

— И така, поразходих се малко отзад — продължи той — и както се бях замислил, се изкачих на железопътната линия. И какво видях според теб, я, кажи, симпатяго, какво видях? ПАРКИНГА НА СУПЕРМАРКЕТА! Да, точно него, и ще ти кажа нещо: признавам, че добре го беше измислил. Докато вървях към паркинга, мислено ти свалях шапка. Кракът ме болеше, не казвам, че не ме болеше, но виж, за номера с паркинга, моите поздравления!

Той запрати фаса през отворения прозорец, после се наведе към мен, като изкриви лицето си в отвратителна сексуална гримаса. Не заслужавах смъртта ми да има толкова отблъскващо лице. Та нали бях писател, отдаден изцяло на Красотата! Анри поклати лекичко глава.

— Мога да ти кажа, че се сетих, когато попаднах на книжните ти кърпички. Бяха като малка светеща купчинка, човек би казал, че просто ме приканваха да се приближа. Вдигнах ги от земята, но вече и без това бях разбрал всичко. Казах си, че май имаш прекалено готини цици, за да бъдеш мацка.

Бих предпочел да говори за друго, да не беше започвал да мисли за тези работи, защото не се знае какво може да му хрумне на човек като него. Чувах как другият обръща чекмеджетата из цялата къща. Колко време ми беше нужно, за да възкреся едно-едничко късче живот, и ето че ми се изтресоха тези двамата, само и само да не забравя колко крехки са всъщност нещата. Защо така, та нима имах вид на човек, който е забравил тази проста истина?

Анри избърса челото си, без да откъсва поглед от мен. Челото му почти веднага отново заблестя — приличаше на кварцово находище, огряно от лунен лъч.

— И знаеш ли какво направих после? Отново не извади късмет, защото директорът на супера е братовчед на жена ми и много добре знам как да го работя това момче, нищо не може да ми откаже. И така, събрах адресите на всички клиенти, които бяха плащали с чек през целия следобед, и отидох да ги преслушам един по един, разпитвах ги дали не са забелязали нещо необичайно на паркинга. Перко скапан, точно тогава можех да ти видя наистина сметката. В този момент шансовете ни бяха изравнени… адски бях настръхнал!

Обърна се, за да вземе бутилката вино от масата. Не знам какво не бих дал за една голяма чаша вода и шепа приспивателни. Не ме интересуваше кой знае колко как бе успял да ме открие, нямам слабост към полицейските разследвания. Но какво друго можех да правя, освен да слушам? Дишах през устата, носът ми беше съвсем задръстен от кръвта. Той пресуши и последната капка вино, после стана и едната му ръка отново сграбчи косата ми.

— Ела по-наблизо — каза. — Не те виждам достатъчно добре!

Довлече ме до масата и ме натисна върху един стол, точно под лампата. Три капки кръв се отрониха върху чинията с мексиканска манджа. Той заобиколи масата, за да седне пред мен, и извади оръжието си. Насочи го към главата ми, като се подпираше с двете си ръце на масата. Бе кръстосал пръсти върху дръжката на пистолета с изключение на двата показалеца, които бе протегнал от двете страни на спусъка. Бяха доста натясно, дано само единият да не вземеше да кихне… Всяка изминала секунда беше за мен истинско блаженство, че все още живея. А той се усмихваше.

— И така значи, нека ти разкажа историята докрай — продължи онзи. — Попаднах на една лелка, която бе платила с чек дъска за гладене, и ето какво ми каза тя: „Ами да, господине, наистина видях някаква русолява жена, която чакаше в лимоненожълта кола. Спомням си, че беше лимоненожълт мерцедес с тукашен номер, а освен това жената носеше черни очила!“ Искаш ли да ти кажа, това стана един неделен следобед, още не беше късно, та затова седнах на една тераса и започнах много усилено да мисля за теб, бях ти почти благодарен. Виж, признавам, че доста ми помогна по този начин. Колата ти не е от тия, дето можеш с лопата да ги ринеш в този край, една-единствена е тук!

Почувствах нещо като комичен напън, който бих отнесъл към категорията Ритник по Великата Китайска Стена. Поисках да се направя на божа кравичка и взех да клатя глава.

— Нищичко не разбирам от цялата тази история — изломотих аз. — Тая кола вече двайсет пъти са я свивали…

При тези думи Анри се изхили подигравателно. Сграбчи ме за тениската и ме дръпна пред масата. Почувствах как върхът на заглушителя опря в гърлото ми. Правеше си с мен каквото си искаше. Може би ако се бях опитал да се защитя, това щеше да промени нещата, откъде да знам. Беше по-стар от мен и вече беше малко поркан. Може би ако ме бяха хванали бесовете, щях да успея да преобърна нещата, не беше изключено. Но чувствах, че някак не се получаваше. Не успявах да задействам мотора. Не можех да се ядосам, ама хич… Никога не се бях чувствал така уморен. С какъв кеф бих седнал отстрани край пътя. Колкото до светлината, щях да се задоволя с едно малко залезче. И освен това две-три тревички — и баста.

Анри точно щеше да ми каже нещо, но в този момент пристигна другият. Така силно ме тръшна отново на стола, че полетях назад и се проснах на плочките. Наистина бях като сакат с тази безжизнена ръка. Стоварих се, все едно, че вече бяхме стигнали до петнайсетия рунд. Реших да не се изправям. Никъде не пишеше, че трябва да стана и да се запътя с олекнало сърце към страданието. И така, не помръднах, даже не си дръпнах крака, който си остана да стърчи нагоре. Токът на обувката ми се бе заклещил в прекатурения стол.

Питах се дали крушката, която висеше от тавана, не беше 200 вата. Исках да разбера дали заради нея мигах непрекъснато или заради чантичката, която младокът държеше в ръка. Беше възблед. Вдигна я бавно и макар че не тежеше кой знае колко, мина време, преди да се реши да я постави в единия край на масата. Анри и аз се питахме какво ли е замислил.

— Намерих това — прошепна той.

За миг ми стана мъчно за него. Човек би казал, че вече не вярва на нищо. Изглеждаше съвсем нещастен. Анри не се опита да го утеши. Грабна чантичката и я отвори широко.

— Ах… по дяволите! — изръмжа той.

Бръкна вътре. Чух шумолене на банкноти. Но когато измъкна ръката си, държеше изкуствените ми цици и перуката. Повъртя ги на светлината като диамантена река.

— Ох, дявол да го вземе, дявол да го вземе! — изсъска той.

Не съм в състояние да кажа защо бях задържал тези неща и защо ги бях пъхнал отново в чантата. Надявам се, че не съм единственият, който върши действия, за които после не може да намери никакво обяснение. А и понякога нещата сами се нареждат по определен начин и ви използват, за да постигнат целта си, замайват ви главата, дърпат ви за ръката и Бог знае какво още. Ако можех да пропадна под плочките в кухнята, щях да го направя без колебание.

— Това е Жозефин — въздъхна нещастникът.

— Така е, майка му мръсна! — изръмжа Анри.

Изведнъж кухнята си промени цвета. Стана съвсем бяла.

Ушите ми започнаха неистово да пищят, но преди да успея да си дръпна крака, Анри се прицели в големия ми пръст и стреля. Болката ме преряза чак до рамото и видях как кръвта бликна от еспадрилите ми като отровна струя. Странно, но точно в този момент можах отново да раздвижа ръката си. Хванах крака си с двете ръце; като забих чело в плочките. Анри се хвърли върху мен и ме обърна. Дишаше учестено, капки пот се отцеждаха от веждите му и се размазваха по лицето ми. Очите му бяха като две бебета лешоядчета със зинали уста. Беше сграбчил тениската ми.

— Ела тук, хубавице, ела, сладуранката ми! Още не сме свършили с теб!

Изправи ме и ме запрати към един стол. Усмихваше се, като в същото време кривеше лицето си в отвратителни гримаси, явно всичко това адски му харесваше. Облиза набързо устните си с език, преди да се обърне към момчето:

— Добре, сега ще го изведем малко на разходка. Намери нещо да го вържем…

Онзи пъхна ръце в задните си джобове, изглеждаше като пребито куче.

— Слушай, Анри, това е достатъчно, наистина… Остава само да извикаме ченгетата, и край…

Анри издаде неприличен шум с устата си. А аз гледах как от крака ми изригва истински Везувий.

— Нещастен сополанко — каза той, — та ти наистина си бил голям глупак, май не ме познаваш…

— Но, Анри…

— Да те вземат мътните, сам поиска да дойдеш с мен, затова сега ще правиш каквото ти кажа. Няма да го оставя на ченгетата, за да го пуснат след три месеца, така да знаеш! Майка му мръсна, не и след това, което ми направи!

— Да де, но, Анри, нямаме право да вършим такива работи…

Анри изпадна в безумен бяс, помислих си, че ще се хвърли отгоре му. Скараха се, но не разбрах добре какви реплики си разменяха, защото точно тогава забелязах как малка струйка лава се стича по западния склон на патъка ми. Не бих могъл да доближа ръката си на по-малко от един метър, така силно пареше. Когато вдигнах глава, видях, че Анри ми закача фалшивите гърди. Не знам какво беше намислил. Малко се нервира заради закопчалката, която заяждаше. Другият стоеше пред мен. Погледнахме се в очите. Изпратих му мълчаливо послание. Направи нещо за мен, казах му, аз съм прокълнат писател. Анри ми нахлузи перуката на главата.

— Е, сега познаваш ли го, а? — извика. — Да си виждал случайно тази малка мръсница? За нея ли трепериш толкова, за нея ли?

Онзи прехапа устни. Аз продължавах да си седя така, без да помръдвам, и нищо не беше в състояние да ме накара да избухна. Питах се дали някой ден щях пак да изпитам нещо подобно. За момента се гмурках във вълните, потапях се в океана. Анри приличаше на горещ кладенец. От ярост лицето му бе станало червено с жълти оттенъци. Той сграбчи единствената ми надежда с една ръка и напъха главата му между гърдите ми. После започна да разтърсва силно и двама ни.

— Да те вземат мътните! — крещеше. — ТОВА ли ти се е приискало, а? Това ли ти се върти в главата, тъпанар такъв?

Младокът се опитваше да се освободи. Косите му миришеха на евтин парфюм. Чуваше се как пищи и хленчи приглушено. Страхувах се да не настъпи ранения ми крак. После Анри го дръпна назад и го запрати към масата. За една бройка да цопне в мексиканската манджа. Момчето почти се беше разплакало, имаше червени петна по лицето. Анри сложи ръце на кръста, лицето му се разкриви в отвратителна усмивка, а миризмата му изпълваше стаята.

— Е, казвай, лайно такова! Ще отидеш ли сега да донесеш въжето?

Анри вдигна ръка пред очите си. Но куршумът премина като на шега през ръката и му проби черепа, а после през отворения прозорец продължи да свисти над покривите на къщите, докато изчезна в нощта и се приземи в гробището на куршумите. Анри се свлече на земята. Другият сложи оръжието на масата и се тръшна на един стол. Над нас се спусна бледосиньо мълчание — за пръв и последен път виждах подобно нещо.

Беше опрял лакът на масата и гледаше в пода. Свалих перуката и я захвърлих в ъгъла. После откопчах сутиена. Гърдите паднаха на коленете ми. Бях съвсем изтощен. Трябваше да спра, за да си поема въздух. Кухнята се бе превърнала в блок полупрозрачна смола, въртящ се неспирно около оста си. Не знаех, че до такава степен обичам живота, и все пак точно това си помислих, докато галех лекичко цепнатата си устна с върха на пръстите. Малко ме болеше. Трябва човек наистина да обича живота, за да продължи да крачи посред всичкото това страдание, за да има куража да протегне отслабнала ръка към хапчетата комбинирани витамини.

Имаше една тубичка в хладилника. Винаги се запасявам с тези хапчета. Това доказва, че имам известен опит в живота. Пъхнах три под езика си.

— Искаш ли? — предложих и на него.

Поклати глава, без да ме погледне. Знаех какво мисли. Не настоях. Поех си няколко пъти дълбоко въздух и се наведох над еспадрилата си. Най-общо имах чувството, че съм забравил на развиделяване крака си над лагерен огън, върху жаравата. Хванах въжената подметка и я дръпнах напред внимателно, сякаш разсъбличах заспало водно конче. Можах да установя, че беше станало малко чудо. Не познавам друга дума за куршум, минал между два пръста на крака ви — това за мен е среща с Небето. Отстрани висеше само малко разкъсана кожа. Станах, прекрачих тялото на Анри, без да почувствам абсолютно нищо, и отидох да изпия голяма чаша вода.

— Ще ти помогна да го свалим — казах. — Ще го изхвърлиш колкото се може по-далеч…

Той не помръдна. Приближих се и му помогнах да стане. Не беше куражлия. Вкопчи се за масата, без да обели дума.

— Най-добре е ние с теб двамата да забравим тази история — предложих.

Измъкнах няколко шепи банкноти от чантата и ги напъхах в джобовете му. На гърдите му имаше не повече от две-три косъмчета. Въобще не реагира.

— Трябва да умееш да се възползваш от шанса си — казах. — Хвани го за краката.

Започнахме да го влачим. Все едно, че тътрехме мъртъв кит по стълбите. Навън нямаше жива душа, луната едва-едва мъждукаше, полъхваше само лек ветрец. Колата ми бе паркирана точно отпред. Вкарахме Анри в багажника. Върнах се горе колкото се можеше по-бързо, грабнах пистолета от масата с долния край на тениската и слязох отново, понакуцвайки. Онзи беше вече зад кормилото. Почуках по прозорчето.

— Свали стъклото — казах. Подадох му бързо оръжието. — После ще отидеш да го заровиш на Северния полюс.

Той поклати глава, като гледаше право пред себе си.

— И да не подкараш като бесен — добавих. — Гледай да не привличаш внимание.

— Да — прошепна той.

Подсмръкнах, като опрях ръце на покрива на колата, после погледнах към стръмната улица.

— Спомни си какво казва Керуак — въздъхнах. — Скъпоценната перла, истинският център е другото око, скрито вътре в окото.

Плеснах лекичко каросерията с ръка в момента, когато потегляше. После се качих горе.

Поспретнах се малко, поизчистих къщата, но само отгоре-отгоре, само най-важните неща. Всъщност малко оставаше да си въобразя, че нищо не се е случило. Върнах мексиканската манджа в тенджерата и я сложих да поври на слаб огън. Пуснах музика. Котката влезе през прозореца, нощта навън бе спокойна.

— Видях, че свети — каза тя. — Пишеше ли в момента?

— Не — казах. — Мислех си нещо.