47 ронини

Епилог

Япония, 1702 г.

Мика отново стоеше на моста, свързващ двата бряга на реката. В ръката си държеше поемата, а в сърцето й се беше настанило неизразимо чувство на загуба, точно каквото беше изпитвала и преди година. Само една година… и все пак това време й се струваше като цял един живот, който тя беше прекарала далеч от Ако, без да знае какво се е случило с тези, които обичаше, или какво щеше да се случи с нея самата. Знаеше само, че духът на баща й беше останал тук, прикован към гроба му от несправедливостта, скърбящ за това, което се беше случило с тях, и за това, което щеше да се случи с Ако.

Сега всичките им въпроси бяха намерили отговор… и все пак някак си тя отново стоеше на моста над неспокойната река, сякаш не беше минало никакво време, и бе по-самотна от всякога.

Бавно разгърна хартията със стиха на Кай, карайки насила ръцете си да не треперят, страхувайки се листът да не й бъде изтръгнат от някой неволен порив на вятъра и да й бъде отнет също толкова внезапно, както Кай и Оиши, и всички останали смели мъже, жертвали живота си, за да поправят злините, които никой друг дори не бе посмял да признае.

Сведе поглед към стиховете и най-напред се загледа в калиграфията им — също толкова ясна и внимателна като на баща й и все пак не толкова артистично умела и много по-подходяща за ръката на тенин. Любящият й поглед проследи всяка извивка и всяка линия, преди да проникне отвъд външната му красота към сърцето на думите, позволявайки формите на канджи и кана да се слеят в думи — последните думи за раздяла, които Кай беше оставил само за нея:

Стихът беше подписан с „Кай“ — името, което тя му беше дала, когато той за пръв път бе дошъл в Ако преди толкова много време. Вместо да последва самурайската традиция, той не си беше избрал ново име, което духът му да носи след смъртта и ритуалното преминаване от живота към нея.

Тя се загледа в името му с изненада. Казваха, че ако произнесеш името, което някой е носил приживе, и след смъртта му, дори и да е само прошепнато, то душата му ще бъде обезпокоена. Но…

— Кай… — прошепна съвсем тихо тя, изричайки името му по-скоро с дъха си, отколкото с глас. Отвори очи изведнъж и примигна изненадана.

Той нарочно беше запазил името си. Зрението й се замъгли и тя разтърка очи, за да може да прочете стиха му още веднъж и още веднъж… Спомни си клетвата му и нейната, дадена пред него. Не го беше направил, за да се безпокои мирът на душата му, а за да даде последна утеха и на двамата.

Пое си дълбок трепетен дъх и се взря в небето — синята бездна, идеалното олицетворение на спокойствието.

След един дълъг миг на съзерцание отново сведе поглед надолу, запазвайки спокойствието в себе си, притиснала поемата на Кай до гърдите си. След това сгъна внимателно листа и го прибра в обито си, където щеше да остане завинаги близо до сърцето й. Кай вече го нямаше на този свят, но никой, дори шогунът, не можеше да докосне частицата от духа му, която щеше да остане в нея, притисната нежно в прегръдката на собствената й душа. Усети как вятърът утихна и видя повърхността на реката да се успокоява подобно на огледало, отразяващо небето, обграждащо я с мир… но не и с утеха.

Завръщането й у дома в Ако бе мечтата, която я крепеше през цялото време на дългото й изгнание в планините на Кира. И все пак, въпреки че гледката от този мост си бе все така красива, каквато я помнеше, тя се чувстваше така, сякаш я гледа през чужди очи. Това, което някога беше нейният живот, целият й свят, сега й се струваше непознато, сякаш никога не й беше принадлежало. Реката може би изглеждаше спокойна, но под повърхността й продължаваше да тече вечният поток към морето…

Животът беше също като реката, която не можеше да се върне назад.

Нищо не остава недокоснато от промяната. Дори и да върнеше предишната красота на бащината й градина, това нямаше да върне обратно баща й. А крепостта Ако никога повече нямаше да бъде нейният дом без него… без Оиши, без толкова много други мъже, които бяха вдъхвали живот сред стихналите му стени. Без Кай. Последната една година и особено споменът за днешния ден бяха оставили незаличими белези, които щяха да се врежат в най-скъпите й спомени завинаги.

Първо баща й, а сега и най-верният му самурай бяха преминали отвъд страданията на този живот, вземайки Кай със себе си, оставяйки я сама с отмрелите надежди и мечтите й за бъдещето им.

Ръцете й започнаха да треперят, а кокалчетата на пръстите й побеляха, стискайки перилото на моста. Какво още й оставаше, което да има някакъв смисъл?

Ако. Ако беше все още тук — каза си тя изведнъж. — А сега тя беше неговият защитник.

Владението Ако беше нейно наследство, нейна отговорност. Как бе могла дори да се осмели да постави под въпрос причините да продължи да живее, след като толкова много добри хора бяха загинали, за да го защитят? Тя щеше да живее, за да превърне Ако в истинско отражение на това, в което ронините вярваха, на това, което баща й беше ценял, на самата нея… Това беше и клетвата, която направи пред паметта им, както и пред себе си.

Мъжете, които бяха спасили нейния живот и душата на баща й, бяха само хора — несъвършени и уязвими, не легендарни герои или богове. Но те по своя собствена воля бяха послужили като очите и ръцете на божествената справедливост. Това, което бяха направили, щеше да се помни и не само в Ако или само в нейното сърце, а и в сърцата на всички, които чуеха историята им, защото това, което те бяха направили, бе извършено безкористно и изцяло заради другите.

Знаеше, че народът на Япония щеше завинаги да почита такива хора — чиито вярвания в справедливото и доброто бяха по-силни дори от страха пред смъртта, тъй като справедливостта и безкористността бяха също толкова редки по време на мир, колкото и във времена на война.

Тя се поизправи и вдигна глава, поглеждайки отново към красивия пейзаж пред себе си. Отсега нататък щеше да се изправи пред собствената си битка срещу всяка несправедливост — битка, която можеше да продължи много години, за да може да превърне идеята й в реалност. А тези, които беше изгубила, но щеше да обича завинаги, щяха да се превърнат в нейна сила. Очите й се взираха обратно към нея, отразени от огледалото на реката. Времето щеше да отлети като стрела, ако тя успееше да спази собствената си клетва така, както почетните й самураи бяха направили.

Докосна герба на фамилия Асано, избродиран на елека й — така-но-ха, ястребовите пера, които символизираха дома Асано и неговите самураи васали, които вече нямаше да бъдат ронини. В дни като този, когато въздухът беше толкова чист, че погледът й можеше да стигне до морето, винаги й се беше струвало, че във висините на небето се крие вечността. Смяташе, че ако погледне достатъчно назад в миналото, духът й можеше да докосне духовете на предците й и когато душите им се срещнеха, така както се пресичаха перата върху семейния герб, тя щеше да ги помоли за тяхната благословия.

А ако погледнеше напред в бъдещето…

Ръката й докосна мястото до сърцето, където лежеше стихът на Кай. Тези, които бе обичала най-много, щяха да й помагат да си спомня нещата в живота, заради които си струваше да живее, докато собствената й клетва бъдеше изпълнена и накрая и нейната душа можеше да бъде свободна.

И тогава, някъде в безкрайната синева, две души щяха да се срещнат и да се кръстосат като перата на нейния герб. Също както гмурецът можеше да зърне перла сред сенките на морето, така и тя щеше да погледне в очите на някой непознат и да открие отражението на сърцето си в неговата душа. Едва тогава щеше да знае, че и собствената й душа най-накрая е намерила своя път към дома.