47 ронини

7.

Горяща пепел проблясваше в една древна купа в покоите, отредени за господаря Кира в замъка Ако, докато Мицуке се взираше в гаснещата жар, разглеждайки внимателно напуканите еленови кости, нажежени от топлината, като откриваше сред фината плетеница от пукнатини фигури, отражение на по-големите шарки, изтъкани от невидимата ръка на съдбата. Моментът беше подходящ — в глуха доба, когато единствената светлина, която съществуваше за нея, бяха светещите знаци, които тя извикваше от тънка струйка дим.

Мицуке вдигна очи към лицето на любимия си господар, което се осветяваше от същата светлина, и се усмихна.

— Умът на Асано е неспокоен. Време е.

Като го погледна в очите, зеницата на нейното синьо око — тази, която бе надарена да вижда невидимото — внезапно се сви, като усети колебанието на Кира.

— От какво се страхуваш, господарю мой? — тихо попита тя, потискайки внезапно обзелото я животинско желание да го стисне за гърлото. „Човешки същества… всички те са толкова слаби. И все пак…“

— Докажи ми твоето мъжество. Отдай ми сърцето си — тя се промъкна по-близо до него, сръчно разгърна предниците на кимоното му и прокара пръстите си с дълги нокти по гърдите му, оставяйки бледи цветни линии по гладката кожа, и усети как пулсът му се ускори.

— След това няма връщане назад — прошепна Мицуке. — Ти се обвързваш с мен и аз се обвързвам с теб — очите му се затвориха, а от устните му се отрони въздишка на екстаз, докато тя продължи да го милва, разхлабвайки колана на кимоното му. — Реки от кръв и планини не ще застанат на пътя ни. Нито сълзите на вдовици и сираци — гласът й звучеше напевно, сякаш изговаряше мантра. Тя усети как кръвта му забушува, видя вените на слепоочията му да пулсират в унисон с желанието на сърцето му. „Човешките създания могат така лесно да бъдат манипулирани, а още по-лесно да бъдат убити. И все пак…“

— Открий завистта и омразата си — заповяда Мицуке и ноктите й одраха плътта му като тези на граблива птици. Кира извика, но не от болка. Тя извади една дълга игла от вдигнатата си на кок коса и прободе вената на китката му, като удави капките кръв в шепата си. — И ще ти дам всичко, което желаеш.

Прошепнатите думи, с които го бе омагьосала, се смениха с друго заклинание и от кръвта в дланта й започна да се образува уродлив тъмночервен паяк — проявление на най-съкровените му желания, на най-големите му страхове. Амбиция и завистта, които го разяждаха, бяха сдържани прекалено дълго от човешката му слабост. Нейният любим щеше да стане шогун, но не и със собствени сили. Духът му беше твърде слаб, той никога нямаше да се осмели да действа както му се иска. Но това не беше проблем, защото той имаше нея, а тя притежаваше безстрашие и сила, достатъчни и за двамата. Те бяха създадени един за друг във всички отношения.

Господарят Асано спеше дълбоко, напълно изтощен след този ден на крайно физическо и умствено напрежение. Той дори не помръдна, когато сенките, хвърляни от мъждивия фенер край леглото му, се раздвижиха по стените над него. В най-тъмния ъгъл на стаята лисицата вещица се материализира в създание от сенки, пълзящи по стените, докато не се озова точно над него.

Тя се спусна по стената като кошмар, докато не стигна точно над главата му. След това отвори шепи и пусна едрия червен паяк, чийто корем и крака още бяха мокри от кръвта на Кира. Паякът пропълзя, докъдето тя пожела, оставяйки кървави следи по устните на Асано като целувка на смъртта.

Над него, наблюдавайки внимателно, Мицуке прошепна:

— Татко.

Асано седна рязко на футона си с широко отворени, изпълнени с ужас очи. Ръката му намери меча му, поставен, както винаги, до постелята му, докато оглеждаше стаята за евентуални натрапници или за някакви признаци на движение.

Но в нея нямаше нищо, нямаше никой, освен него. Това беше кошмар, нищо повече. Той потърка лицето си, отърсвайки се от странното усещане, което бе останало от съня му, и понечи да си легне отново, прекалено изтощен дори да разсъждава върху него.

Но тогава му се стори, че чу приглушен вик, идващ някъде отблизо, и гласът на Мика отчаяно извика:

— Татко!

Не… въобразяваше си. Просто собствената му гузна съвест го бе накарала да мисли, че е чул дъщеря си.

— Татко!

„Мика?“ Това беше нейният глас, беше сигурен в това. Това не беше сън. Нейният вик долетя отново и отново, като силата му и ужасът в него все повече нарастваха. Господарят Асано скочи от постелята, грабна меча си и излезе от стаята.

Той се втурна през градината, следвайки виковете на дъщеря си, изпълнени с ужас и болка, като извика:

— Мика!

Като влезе в покоите на дъщеря си, дръпна вратата на спалнята й и видя Кира, легнал върху Мика, да я притиска надолу, докато се опитва да…

С яростен вик господарят Асано замахна с меча си.

Кира вдигна глава, пускайки Мика в опита си да изпълзи настрани, далеч от гнева на баща й, но мечът се стовари върху рамото му и той рухна на пода с разширени от страх очи.

Изпълнен със студена ярост, Асано вдигна меча си, за да съсече мъжа, който се бе осмелил да нападне дъщеря му, когато внезапно… картината пред него изчезна като сън, прогонен от слънчева светлина.

Той откри, че по някакъв начин се е озовал в покоите на господаря Кира, а не в тези на дъщеря си. Кира се свиваше на пода с обляно в кръв рамо и викаше:

— Стража! Стража!

Мика не се виждаше никъде.

Асано се обърна, примигвайки, за да прогони кошмара от очите си, и се озова срещу отворената врата, която гледаше към вътрешния двор, където бяха започнали да се събират хора, събудени от виковете. На лицето му се изписа недоверие, когато видя сред тях да се появява Мика, съвсем невредима; очите й се ококориха от изненада, когато го видя да стои с вдигнат меч над кървящия Кира.

Господарят Асано отпусна катаната си, изумен като всички, които стояха и го гледаха, и направо съсипан от чудовищността на това, което бе направил. Той отново погледна към Кира, на лицето му се изписа недоумение и не оказа никаква съпротива, когато телохранителите на Кира го хванаха и го измъкнаха от стаята.

— Татко! — Мика се опита да се измъкне от тълпата, за да отиде при него, но самураите на шогуна й препречиха пътя.

Като я чу, Асано се замята в ръцете на пазачите си, опитвайки се да се освободи, за да стигне до нея. Но внезапно пред него застана Оиши с протегнати напред ръце, в чиито очи се четеше мълчалива молба да дойде на себе си и да не се съпротивлява.

— Моля ви, господарю.

Асано се взря в своя кару, примигвайки, сякаш дневна светлина дразнеше очите му, въпреки че все още бе среднощ. След това най-сетне кимна в знак, че се предава, и свали меча си, чувствайки се така, сякаш току-що бе излязъл от някакъв пущинак в един непознат свят, но донякъде успокоен да открие там познато лице — лицето на своя заместник.

Оиши отстъпи назад, страхът и безпокойството, които изпълваха очите му, се замениха с облекчение. То обаче се стопи, когато пазачите обезоръжиха господаря Асано и го поведоха.

Той ги гледаше как се отдалечават, изпълнен с отчаяние, виждайки какво бе станало с неговия господар, неговия наставник… и приятел. Отчаянието заседна като огромна буца в гърдите му, като най-тежкия камък, стоварил се върху тежестта, натрупана през последните дни и седмици, която бавно го гризеше отвътре, но той нямаше власт да спре това, докато най-накрая почувства, че сърцето му ще се пръсне.

Тълпата около него започна да се разпръсва, мърморейки. Той видя Мика да се отправя бавно към покоите си — боса, а свободно пуснатата й коса обгръщаше раменете й като тъмен покров. Тя изглеждаше бледа и някак нематериална като опечален призрак. Оиши отмести очи, знаейки, че този образ ще го преследва като неспокоен дух, освен ако не успее да намери начин да премахне това, което бе сторено на баща й.

Той се загледа в Кира, докато лекарят и хората от свитата му се грижеха за раната му. Но очите му отказаха да се задържат върху този мъж и заскитаха безцелно, докато не се спряха на шогуна, застанал на вратата на покоите си, който бе станал свидетел на всичко.

Единственото нещо, което Оиши не забеляза, защото тя бе избрала в този момент никой да не може да я види, беше наложницата на Кира, вещицата с едно синьо око.

Кай се скиташе, изгубен още веднъж в здрачния свят на гладните духове — света, от който бе избягал толкова отдавна. Но това е било само сън… една мечта… душите на изоставените мъртъвци все още бяха вкопчени в него с призрачните си пръсти от син пламък и при всяка стъпка, която правеше, го дърпаха назад, докато стоновете им за милост изпълниха безпомощното му съзнание с видения за ранени и умиращи, изоставени на някакво забравено бойно поле под парцаливи червени знамена.

Стоновете секнаха от силния вик на болка, с който Кай внезапно се събуди от своя делириум. Замаян и объркан, измъчван от отвратително главоболие, той се озова обратно в реалния свят. Преследващите го викове и нематериалните пламъци бяха изчезнали, вместо това се чуваше воят на ледения вятър, който влизаше през процепите на стените около него, и една свещ гореше в нащърбена чиния на пръстения под до него.

Нейният златист пламък трепкаше от течението, докато той се мъчеше да се съсредоточи върху това, което светлината разкриваше от реалността; умът му се бореше като пламъчето да открие смисъл в това, което виждаше.

Най-после осъзна, че се намира в колибата си, въпреки че нямаше спомен как или кога е стигнал дотук. Беше нощ и жарта в огнището отдавна се бе превърнала на пепел, оставяйки колибата тъмна и студена. На трепкащата светлина на свещта видя до лицето си на дюшека това, което трябваше да е неговата ръка, деформирана почти до неузнаваемост. Калният ръкав на кимоното му беше разкъсан над лакътя, а онова, което можа да види от горната част на ръката си, изглеждаше също толкова отвратително. И това беше всичко. Лицето му бе така подуто, че едното му око бе напълно затворено, и той не можеше да помръдне главата си, за да зърне, която и да е друга част от тялото си, ако то все още имаше отделни части.

Имаше чувството, че цялото му тяло представлява само един неопределима остра болка, която ставаше по-силна всеки път, когато се опиташе да си поеме дъх, сякаш всичко от врата надолу беше потрошено.

Пламъкът на свещта потрепна от вятъра; като в игра на сенки, дворът на турнира изпълни трескавите му мисли. Кай си спомни как го бият като куче пред господаря, заради когото рискува всичко, и жената, която обичаше повече от живота си, докато те стояха с наведени глави, унизени заради провала му. Той бе опозорил Ако и фамилията Асано чрез самото си съществуване и с това как то бе разкрито.

Усети тежката ръка на шогуна да сграбчва и да мачка нараненото му лице; облечените в кожени ръкавици пръсти изследваха разранената му уста така грубо, сякаш наистина беше животно — животно, за каквото го бе обявил дори господарят Асано, отхвърляйки пред целия свят принадлежността му към човешкия род. И Мика, простряна в прахта, да моли за живота на това животно, захвърляйки своята чест, опозорявайки доброто име на баща си.

Внезапно пламъчето на свещта угасна, миниатюрната светлина, която свързваше Кай с реалността, изчезна заедно с него.

В безлунната бездна на съзнанието му, отвъд бреговете ни паметта или дори на съня, делириумът отново затъмни хоризонта и освети огромно море с проблясващи видения в кървавочервено и ледено синьо, които ставаха все по-ярки, докато безплътните и безформени видения придобиха формата на безмилостни очи, които познаваше твърде добре, за да помисли, че са само илюзия.

Той срещна погледа им, но те гледаха право през него, сякаш той самият бе само призрак. Но когато умът на китсуне премина през неговия като леден вятър, Кай се разтрепери от нещо много по-страховито от самия страх от откритието: коварство, предателство, проклятие над фамилията Асано. Не знаеше какво е проклятието; знаеше само, че всичко, което бе сънувал, преди да се събуди, е вярно, и всичко, което бе смятал, че знае, е било погрешно, и тъй като самият той бе прокълнат много отдавна, не можеше да направи нищо, за да го спре.

Отчаянието завладя изцяло съзнанието му и го повлече обратно в бездната.