Абхорсен

Глава деветаСън за бухали и летящи кучета

Ник отново сънуваше онзи сън, за Инкубатора за светкавици и съединяването на полусферите. После сънят внезапно се промени и той изглежда лежеше в легло от кожи в някаква палатка. Върху брезента над главата му се чуваше бавното трополене на дъжд и шум от гръмотевици, а цялата палатка беше осветявана от постоянно проблясващите светкавици.

Ник седна и видя, че върху пътническия му сандък е кацнал бухал, който го наблюдаваше с огромните си, златисти очи. А до леглото му седеше куче. Черно-кафяво куче, не много по-голямо от териер, от чиито рамене растяха огромни пернати крила.

Поне сънят е различен, помисли си част от него. Навярно беше почти буден, а това бе някой от онези фрагменти, предшестващи пълното разсънване, когато реалността и фантазията се сливат. Знаеше, че това е неговата палатка, но пък бухал и крилато куче!

Какво ли означава това, мислеше си Ник, примигвайки със сънените си очи.

Лираел и Падналото куче гледаха как се взира в тях, очите му бяха сънени, но все пак изпълнени с трескав блясък. Стисна гърдите си с ръка, извил пръсти, сякаш за да изтръгне сърцето си. Мигна два пъти, а после затвори очи и се отпусна назад върху кожите.

— Наистина е болен — прошепна Лираел. — Изглежда ужасно. А в него има и още нещо… не мога да го определя точно в тази форма. Нещо нередно.

— В него има нещо от Унищожителя — изръмжа тихо кучето. — Най-вероятно е къс от една от сребърните полусфери, пропит с част от силата й. Тя разяжда тялото и духа му. Използват го като въплъщение на Унищожителя. Говорител. Не бива да пробуждаме силата в него.

— Как ще го измъкнем, без да го направим? — попита Лираел. — Той не изглежда достатъчно силен дори да стане от леглото си, камо ли да върви.

— Мога да вървя — възпротиви се Ник, като отвори очи и отново седна в леглото. Понеже това беше неговият сън, несъмнено можеше да участва в разговора между крилатото куче и говорещия бухал. — Кой е Унищожителя и какви са тези приказки, че ме разяжда? Просто страдам от тежък грип или нещо подобно.

— И получавам халюцинации — добави. — Както и ярки сънища. Крилато куче! Ха!

— Мисли си, че сънува — каза кучето. — Това е добре. Унищожителя в него няма да се надигне, ако не се почувства заплашен или не долови магия на Хартата наблизо. Внимавай да не го докоснеш с твоята кожа на Хартата, господарке!

— Невъзможно е на главата ми да седи бухал — изсмя се унесено Ник. — Нито пък куче.

— Обзалагам се, че не може да стане и да се облече — каза лукаво Лираел.

— Мога — отвърна Ник и веднага завъртя крака и се изхлузи от леглото. — Мога да направя всичко насън. Каквото и да е.

Олюлявайки се леко, той си свали пижамата, без да осъзнава нуждата от благоприличие пред съществата от съня си, и застана там чисто гол. Изглежда много слаб, помисли си Лираел, и за своя изненада изпита загриженост. Ребрата му се виждаха — всъщност, както и всичко останало.

— Видяхте ли? — каза той. — Станах и се облякох.

— Ще ти трябват още дрехи — предположи Лираел. — Може отново да завали.

— Имам чадър — заяви Ник. После лицето му посърна. — Не — счупи се. Ще си взема палтото.

Тананикайки си, той отиде до сандъка и посегна към капака. Изненаданата Лираел отлетя тъкмо навреме и кацна върху освободеното легло.

— Бухалът и котката тръгнали… — пееше Ник, докато вадеше бельо, панталон и едно дълго палто и ги обличаше, пропускайки ризата. — Само че в съня ми всичко е объркано… защото ти не си котка. Ти си…

— Крилато куче — довърши той и се пресегна да докосне по носа Падналото куче. Твърдостта на допира изглежда го изненада и трескавата руменина по лицето му се усили.

— Сънувам ли? — каза внезапно и се плесна по лицето. — Не, нали? Просто… полудявам.

— Не си полудял — успокои го Лираел. — Но си болен. Имаш треска.

— Да, да, така е — съгласи се раздразнено Ник, докосвайки потното си чело с опакото на дланта си. — Трябва да се връщам в леглото. Така каза Хедж, преди да отиде за другата баржа.

— Не — нареди Лираел, а гласът й прозвуча необичайно силно от малката човка на бухала. Новината, че Хедж го няма я увери, че трябва да се възползват от тази възможност. — Имаш нужда от свеж въздух. Куче — можеш ли да го накараш да върви? Както направи с мъжа с арбалета?

— Може би — изръмжа кучето. — Усещам, че в него действат няколко сили, а трябва да се съобразяваме дори с малък фрагмент от силата на прикования Унищожител. А това ще предупреди и мъртвите.

— Те все още теглят полусферите към езерото — каза Лираел. — Ще им отнеме известно време да стигнат дотук. Затова мисля, че е най-добре да го направиш.

— Връщам се в леглото — заяви Ник, хванал главата си с две ръце. — И колкото по-скоро се прибера у дома в Анселстиер, толкова по-добре.

— Не се връщаш в леглото — изръмжа кучето, приближавайки се към него. — Идваш на разходка!

При тези думи то излая толкова дълбоко и силно, че палатката се разтресе, а колчетата затрептяха от резонанса. Лираел усети как силата на този лай я поразява и разрошва перата й. Освен това от нея се разхвърчаха искри, докато Свободната магия се бореше със символите на Хартата от променената й форма.

— Следвай ме! — нареди кучето, като се извърна и излезе от палатката. Ник направи три крачки след него, но се спря на входа, стиснал брезентовата врата.

— Не, не, не мога — промърмори, а мускулите под кожата на врата и ръцете му се движеха в странни спазми. — Хедж ми каза да остана. Най-добре да остана.

Кучето излая отново, по-силно, а шумът се чу дори на фона на непрестанния грохот. Около Лираел лумна корона от искри, а захвърлената пижама под ноктите й изведнъж се подпали, принуждавайки я да излети от палатката.

Ник потръпна и се изви, когато бе поразен от силата на лая. Падна на колене и започна да изпълзява от палатката, като стенеше и викаше Хедж. Лираел кръжеше над него и гледаше на запад.

— Стани — заповяда кучето. — Върви. Следвай ме.

Ник стана, направи няколко крачки, а после застина на място. Очите му се извъртяха назад, а от отворената му уста се разнесоха струйки бял дим.

— Господарке! — извика кучето. — Фрагментът в него се пробужда! Трябва да възстановиш формата си и да го обуздаеш със звънците!

Лираел падна като камък и незабавно призова символите на Хартата, които да свалят кожата на бухала от нея. Но не и преди огромните й, златисти очи да се вперят в изпъстрената със светкавици нощ до мястото, където мъртвите работеха усилено, за да преместят сребърните полусфери. Стотици мъртви ръце вече захвърляха въжетата си и се обръщаха към палатката. Миг по-късно побягнаха, а плътният звук от стотиците тракащи, изсъхнали стави, звучеше като зловещ придатък към гръмотевиците. Ръцете от предните редици се биеха помежду си кой да мине пръв, привлечени от магическата примамка и обещанието за охолен живот в замяна на превземането. Живот, който да утоли вечния им глад.

Кучето излая отново, когато димът се издигна от носа на Ник, но от това нямаше почти никакъв ефект. Лираел можеше само да наблюдава как белият дим се вие, тъй като моментално попадна в бляскаво торнадо от светлина, докато кожата на Хартата се връщаше към съставните си символи.

После тя възприе обичайната си форма, протегнала ръце към Саранет и Нехима. Ала там имаше и още нещо, някакво присъствие, което гореше в Ник, изпълвайки го с вътрешна топлина, която караше дъждовните капки да цвърчат при допира до кожата му. Горещото метално зловоние на Свободната магия лъхна от него като вълна, когато един глас, който не беше гласът на Никълъс, се изтръгна от устата му, придружен от облаци бял дим.

— Как смееш… о… трябваше да предположа, че ти, натрапник такъв, и една от твоите сестри ще…

— Бързо, Лираел! — извика кучето. — Използвай Ранна и Саранет едновременно, когато излая!

— Към мен, слуги мои! — извика гласът от устата на Ник, глас, много по-силен и ужасен от всеки, който би се изтръгнал от някое човешко гърло. Той отекна дори над гръмотевиците, огласявайки долината. Чуха го всички мъртви, дори и онези, които глупаво продължаваха да се бъхтят с въжетата, и всички забързаха към него — вълна от изгнила плът, която се разля от двете страни на ямата, устремена към светлината от горящата палатка, откъдето ги призоваваше техният главен господар.

Чуха го и останалите, макар че се намираха по-далече, отколкото би могъл да достигне звукът. Хедж изруга и се извърна встрани, за да убие един злощастен кон и да го превърне в оседлано животно, което не би се страхувало да го носи. Много левги на изток, Клор се извърна от речния бряг край Дома на Абхорсен и побягна, огромна фигура от огън и мрак, която се движеше по-бързо, отколкото биха я понесли човешките крака.

Лираел пусна меча си и извади Ранна, толкова бързо, че звънецът иззвъня за кратко, а по тялото й се разля вълна от умора. Китката още я болеше от срещата й в смъртта, но нито болката, нито протестът на звънеца бяха достатъчни, за да я спрат. В съзнанието й проблеснаха съответните страници от „Книга за мъртвите“ и й показаха какво да направи. Тя го стори, сливайки нежния звук на Ранна с дълбоката сила на Саранет, а към тях се прибави и заповедния, пронизителен лай на кучето.

Звукът обгърна Ник и гласът, който излизаше от него, бе заглушен. Ала някаква бушуваща воля се бореше със заклинанието, воля, която напираше към Лираел, съпротивявайки се срещу обединените сили на звънеца и лая. След това изведнъж съпротивата секна и Ник падна на земята, а белият дим бързо се върна обратно в носа и гърлото му.

— Бързо! Бързо! Изправи го! — пришпори я кучето. — Поемете на юг и се отправете към мястото на срещата. Аз ще ги задържа тук!

— Но — Ранна и Саранет — той ще заспи — възпротиви се Лираел, като остави звънците и изправи Ник.

Беше много по-лек, отколкото очакваше, дори по-лек, отколкото изглеждаше. Явно беше напълно изтощен.

— Не, само малка част от него спи — отвърна бързо кучето. Беше прибрало крилата си и възприемаше бойните си размери. — Зашлеви го и бягайте!

Лираел се подчини, макар че се чувстваше ужасно. Плесницата опари ръката й, но определено събуди Ник. Той извика, огледа се трескаво наоколо и опита да се измъкне от хватката на Лираел върху ръката си.

— Бягай! — нареди тя и го повлече, като спря за миг да вземе Нехима. — Бягай или ще те пробода с това.

Ник я погледна, погледна горящата палатка, кучето и нахлуващата орда от болни, както си мислеше, работници, а лицето му беше вцепенено от шока и изненадата. После побягна, подчинявайки се на натиска на Лираел върху ръката му, за да го принуди да поеме на юг.

Зад тях кучето стоеше на светлината на огъня, мрачна сянка, чийто ръст до раменете вече достигаше метър и половина. Символите на Хартата, които се лееха по нашийника му, светеха зловещо със своеобразните си цветове, по-наситени от червено-жълтия блясък на горящата палатка. Свободната магия пулсираше под нашийника и червените пламъци се стичаха като слюнка от устата му.

Първата група мъртви ръце го видяха и забавиха ход, защото не бяха сигурни какво е и колко опасно може да бъде.

После Падналото куче излая, а мъртвите ръце изпищяха и нададоха вой, когато бяха поразени от една сила, която познаваха и от която се бояха, прилив на Свободна магия, който ги накара да захвърлят своите разлагащи се тела… и ги принуди да се върнат в смъртта.

Ала на мястото на всеки повален връхлитаха още дванайсет, хищните им изпосталели ръце бяха готови да сграбчват и разкъсват, а счупените им, избелели в гроба зъби бяха нетърпеливи да се впият в нечия плът, била тя магическа или не.

Глава десетаПринц Самет и Хедж

Лираел бе изминала половината път до мястото на срещата със Сам, когато Ник падна и не можа да стане. По лицето му имаше петна от треската и напрежението и не можеше да си поеме дъх. Лежеше на земята и се взираше в нея мрачно, сякаш очакваше да го екзекутира.

И вероятно така изглеждаше, даде си сметка тя, тъй като стоеше над него, вдигнала високо голия меч. Лираел прибра Нехима в ножницата и престана да се мръщи, но видя, че той е твърде болен и уморен, за да разбере, че се опитва да му вдъхне кураж.

— Изглежда ще се наложи да те нося — каза тя, а в гласа й се долавяше едновременно умора и отчаяние. Той не беше никак тежък, но до потока имаше поне половин миля. А тя не знаеше колко дълго онзи къс от Унищожителя ще остане подчинен, или каквото и да беше онова вътре в него.

— Защо… защо го правиш? — изрече дрезгаво Ник, когато тя го метна на раменете си. — Знаеш, че експериментът ще продължи и без мен.

Лираел беше обучена как се прави пожарникарска хватка в Голямата библиотека на Клеър, но не я бе практикувала от няколко години. Не и откакто се беше подпалила незаконната спиртоварна на Кемеру, докато тя беше дежурна в библиотекарската пожарна команда. Беше доволна, че не е забравила техниката и че Ник е много по-лек от Кемеру. А и сравнението не беше уместно, защото Кемеру бе настояла да я изнесат с любимите й книги.

— Твоят приятел Сам ще ти обясни — изрече задъхано Лираел. Все още чуваше как кучето лае някъде зад нея, което беше добре, но трудно можеше да види накъде отива на меката предизгревна светлина, която не беше достатъчно силна дори за да хвърли сянка. Беше й много по-лесно да прекоси долината като бухал.

— Сам? — попита Ник. — Какво общо има с това Сам?

— Ще ти обясни — каза лаконично Лираел, за да пести дъха си. Погледна нагоре, опитвайки се отново да определи местоположението си по Уалус. Но все още бяха твърде близо до ямата и виждаше само буреносни облаци и светкавици. Поне беше спряло да вали и естествените облаци постепенно се разсейваха.

Лираел продължи да върви, но с растящото подозрение, че по някакъв начин се е отклонила от пътя и вече не се движи в правилната посока. Трябваше да внимава повече, докато летеше, помисли си, когато всичко под нея бе подредено в пъстра плетеница.

— Хедж ще ме спаси — прошепна немощно Ник, а гласът му беше дрезгав и странен, особено след като идваше някъде откъм катарамата на колана й, защото Лираел го бе метнала на гръб.

Тя не му обърна внимание. Вече не чуваше кучето, а почвата под краката й ставаше мочурлива, което не беше редно. Ала пред тях имаше някаква тъмна купчина. Може би храсти. Навярно бяха онези около потока, където чакаше Сам.

Лираел забърза напред, а от допълнителната тежест на Ник краката й затъваха по-надълбоко в блатистата земя. Успя да види какво има отпред, след като вече беше достатъчно близо, а от изгряващото слънце струеше повече светлина. Беше тръстика, а не храсти. Висок папур с цъфнали червени цветове, папурът, дал името на Червеното езеро, заради червения полен, който оцветяваше бреговете му в ярко алено.

Лираел разбра, че напълно е объркала пътя. Незнайно как беше завила на запад. Сега се намираше на брега на езерото и гарваните-убийци скоро щяха да я открият. Освен ако не успееха да я видят, помисли си тя. Повдигна Ник по-високо и се приведе още малко, за да балансира товара. Той изохка от болка, но Лираел не му обърна внимание и навлезе в тръстиките.

Не след дълго тинята бе заменена от вода, която достигаше до пищялите й. Тръстиките се сгъстяваха, а разцъфналите им върхове се извисяваха над нея. Но имаше една тясна пътека, където те бяха повалени и позволяваха да се мине през тях. Лираел пое по нея, криволичейки все по-надълбоко из обраслото с тръстики блато.

Сам изтръгна още един символ от безспирния поток на Хартата и го насочи към стрелата, която държеше на коленете си, наблюдавайки как се разстила като олио върху острата стомана на главата й. Това беше последният символ за тази. Вече беше прибавил символи за точност и сила в дръжката й, символи за летеж и късмет в перата и символи за разкриване и пропъждане в главата й.

Това беше последната стрела от двайсетте, до една омагьосани да служат като особено полезни оръжия поне срещу нисшите мъртви. На Сам му бяха нужни два часа да омагьоса всичките и беше малко уморен. Не си даваше сметка, че това би отнело на повечето магове на Хартата почти цял ден. Прилагането на магия върху неодушевени предмети винаги му се беше удавало.

Той вършеше работата си, седнал върху сухия край на един полупотопен дънер, който стърчеше от потока. Според Сам потокът беше подходящ, защото бе широк поне петнайсет метра, много дълбок и бърз. Можеше да бъде прекосен по дънера с подскачане върху няколко големи камъка, но Сам не мислеше, че мъртвите биха го направили.

Той постави довършената стрела обратно в колчана, пъхнат в раницата на Лираел, и я преметна на гръб. Собствената му раница стоеше изправена на брега на потока, а Могет спеше върху нея. Всъщност вече не беше така, забеляза Сам, когато се наведе да я види по-ясно на предизгревната светлина. Кръпката върху капака беше изчезнала съвсем и в горния джоб нямаше и следа от котката.

Сам се огледа предпазливо, но не видя нищо да мърда, а и светлината не беше достатъчно силна, за да забележи нещо, което да се спотайва или крие. Нито пък чу нещо подозрително — само ромоленето на потока и далечния тътен на бурята около ямата.

Могет никога не се беше измъквал по този начин, а доверието на Сам към малката бяла котка бе намаляло още повече, отколкото преди техните преживявания в странните тунели под Къщата. Той бавно измъкна лъка на Лираел от калъфа му и зареди една стрела. Мечът му беше до него, но с настъпването на изгрева имаше светлина само колкото да стреля наблизо с изгледи за някаква точност. Поне до другата страна на потока, който Сам нямаше намерение да прекосява.

Нещо помръдна на отсрещния бряг. Някаква дребна бяла фигура, която се промъкваше край водата. Може би беше Могет, помисли си Сам. Може би.

Фигурата се приближи и пръстите му помръднаха върху тетивата.

— Могет? — прошепна той, а нервите му бяха опънати като лъка.

— Естествено, че съм аз, глупако! — отвърна бялата фигура, подскачайки пъргаво от камък на камък, а след това върху дънера. — Пести си стрелите — ще ти трябват. Близо двеста мъртви ръце пътуват насам!

— Моля! — възкликна Сам. — Ами Лираел и Ник? Добре ли са?

— Нямам представа — отвърна спокойно Могет. — Отидох да видя какво става, когато нашият приятел кучето се разлая. То идва насам — преследвано по петите, — но не можах да видя Лираел или твоя немирен другар. О — струва ми се, че това е Противното куче.

Думите на Могет бяха последвани от оглушителен плясък, когато кучето внезапно се появи на отсрещния бряг и се хвърли в потока, запращайки огромни водни пръски във всички посоки, но най-вече върху котката.

След това кучето се озова до тях и се изтръска толкова енергично, че се наложи Сам да премести лъка си.

— Бързо — изрече то задъхано. — Трябва да се махнем оттук! Да останем от тази страна и да поемем надолу по течението!

Едва-що изрекло тези думи, кучето отново побягна, подскачайки с лекота край потока. Сам скочи от дънера, спусна се към раницата си, взе я и се запрепъва след кучето, а от устата му се сипеха въпроси, докато бягаше. Метнал раницата на Лираел на гръб, с лъка и стрелата в едната ръка и собствената си раница в другата, той се бе концентрирал почти изцяло върху това да не падне в потока.

— Лираел… и Ник? Какво… не можем ли да спрем… трябва да оправим цялата тази…

— Лираел влезе в тръстиката, но внезапно се появи некромантът и аз не можех да я последвам, без да го заведа при нея — каза кучето, извръщайки глава, докато бягаше. — Затова не можем да чакаме!

Сам също погледна назад и незабавно се препъна в раницата си, като изпусна лъка и стрелата. Докато се изправяше, залитайки, той видя как една стена от мъртви ръце се накланя и спира от другата страна на потока, близо до потъналия дънер. Бяха стотици, огромна черна грамада от гърчещи се фигури, които веднага започнаха да вървят успоредно с кучето по отсрещния бряг.

Сред тези мъртви ръце се открояваше една фигура. Мъж, обвит в червен огън, яхнал кон, който беше почти скелет, макар че по врата и гърба му все още висеше по малко кожа.

Хедж. Сам усети присъствието му като смразяващ прилив на студена вода и изпита остра болка в китките. Хедж викаше нещо — може би заклинание, — ала Сам не го чу, защото се мъчеше да вземе лъка и да постави друга стрела. Все още беше доста тъмно и разстоянието беше голямо, помисли си той, но не беше твърде далече, за да отправи сполучлив изстрел в спокойствието преди изгрева.

Светкавично бързо той зареди една стрела и опъна лъка. За миг цялата му концентрация беше протегната между него и фигурата от огън и мрак.

После отпусна тетивата и омагьосаната стрела изхвърча като синя искра. Сам я наблюдаваше, изпълнен с надежда, докато тя се носеше точно според желанието му и порази некроманта с ослепителен бял огън на фона на червения. Хедж падна от мършавия кон, който се изправи на задните си крака, а после се втурна напред и стъпка няколко редици от мъртви ръце, за да се хвърли във водата сред взрив от бели искри и пискливи викове. Инстинктът го беше научил как да се освободи и да умре окончателно.

— Това ще го ядоса — каза Могет някъде в краката на Сам.

Внезапната надежда на Сам угасна, когато видя как Хедж стана, измъкна стрелата от гърлото си и я захвърли на земята.

— Недей да хабиш още една за него — каза кучето. — Той не може да бъде убит със стрела, с каквито и заклинания да е покрита.

Сам кимна мрачно, захвърли лъка и извади меча си. Макар че потокът би могъл да задържи мъртвите ръце, той знаеше, че няма да спре Хедж.

Хедж също извади меча си и пое напред, а неговите мъртви ръце се отдръпнаха, за да му сторят път. На брега на потока некромантът се усмихна широко и около зъбите му лумна червен огън. Стъпи с един крак във водата — и отново се усмихна, когато тя се превърна в пара.

— Върви да помогнеш на Лираел — нареди Сам на кучето. — Аз ще задържа Хедж, доколкото мога. Могет — ще ми помогнеш ли?

Могет не отговори, а и не се виждаше никъде.

— Успех — каза кучето. После хукна по брега на запад.

Сам си пое дълбоко въздух и се приведе в отбранителна поза. Най-големият му страх се бе сбъднал по ужасяващ начин. Беше отново сам срещу Хедж.

Той посегна към Хартата, за да се успокои, а и да бъде готов да направи заклинание. Дишането му се нормализира, когато усети познатия прилив около себе си и почти несъзнателно започна да измъква символи, тихо прошепвайки имената им, докато падаха в разтворената му длан.

Хедж направи още една крачка. Сега беше обвит в пара и почти напълно скрит, а потокът бълбукаше и се размътваше и нагоре, и надолу по течението. Обзет от страх, Сам разбра, че некромантът всъщност пресушава потока. Под него вече имаше значително по-малко вода, дъното му се виждаше и мъртвите ръце се размърдаха.

Нямаше да се наложи Хедж да се бие с него, помисли си Сам. Трябваше само да стои в потока, а неговите мъртви ръце щяха до го прекосят и да довършат принца. Макар че панфлейтите бяха у него, той не знаеше как точно да ги използва, а и мъртвите ръце просто бяха прекалено много.

Можеше да направи само едно. Трябваше да нападне Хедж в потока и да го убие преди ръцете да са го прекосили. Ако успее да го убие, каза един заядлив глас някъде дълбоко в съзнанието му. Няма ли да е по-добре да избягаш? Избягай, преди отново да обгориш, а духът ти да бъде изтръгнат от плътта и отнет от некроманта…

Сам отхвърли тази мисъл, запращайки заядливия глас толкова надалече в дълбините на съзнанието си, че той се превърна просто в безсмислен писък. После остави символите на Хартата, които вече държеше в ръката си, да паднат в нищото, отново посегна към нея и измъкна съвсем нова поредица. Докато ги призоваваше, Сам бързо начерта с пръст символите върху краката си. Символи за защита, за отражение и отблъскване. Те се сляха и заблестяха там, обвивайки краката му с броня от магия на Хартата, която щеше да устои на парата и бушуващата вода.

Погледна надолу само за десет или петнайсет секунди. Ала щом вдигна очи, Хедж го нямаше. Парата се разсейваше и водата отново течеше. Мъртвите ръце му обръщаха гръб и тромаво се отдалечаваха, а земята след тях беше разровена и осеяна с късове гниеща плът и натрошени кости.

— Или ти е писано да умреш по друг начин, принце — отбеляза Могет, който се бе появил в краката на Сам като новоизникнало растение, — или просто Хедж си е намерил по-важна работа.

— Къде беше? — попита Сам. Чувстваше се необичайно потиснат. Беше се подготвил да се хвърли в потока и да се бори докрай, а сега изведнъж отново се озова насред тихата утрин. Слънцето беше изгряло, а птиците бяха подели песните си. Но само от неговата страна на потока, забеляза Сам.

— Криех се, както би постъпил всеки здравомислещ човек, когато се озове срещу толкова силен некромант като Хедж — отвърна Могет.

— Нима е толкова силен? — попита Сам. — Сигурно си попадал на много некроманти, докато си служил на майка ми и останалите Абхорсен.

— Те не бяха подкрепяни от Унищожителя — каза Могет. — Трябва да кажа, че съм впечатлен от неговите способности, макар че е пленен. Това трябва да послужи за урок на всички нас, че макар и уловен в къс сребрист метал…

— Според теб къде отиде Хедж? — прекъсна го Сам, който всъщност не го слушаше.

— При онези метални късове, разбира се — прозя се Могет. — Или след Лираел. Струва ми се, че е време да подремна.

Могет отново се прозя, а после изскимтя изненадано, когато Сам го сграбчи и го разтърси, принуждавайки Ранна да иззвъни върху нашийника му.

— Трябва да проследиш кучето! Трябва да отидем да помогнем на Лираел!

— Това не е начинът да ме помолиш — прозя се отново Могет, когато и двамата бяха залети от приспивни вълни. Изведнъж Сам осъзна, че седи, а земята му се струваше много удобна. Трябваше само да легне и да подложи ръце под главата си…

— Не! Не! — възпротиви се той. С мъка се изправи на крака, гмурна се в потока и потопи лицето си във водата.

Когато излезе, Могет беше отново в раницата. Спеше дълбоко, а по дребната му муцунка бе изписана дяволита усмивка.

Сам се втренчи в него и прокара ръце през мократа си коса. Кучето беше побягнало надолу по течението. Какво беше казало? „Лираел влезе в тръстиката.“

И ако Сам последваше потока до Червеното езеро, имаше голяма вероятност да я открие. Или някаква следа от нея или кучето. Или Могет щеше да се събуди.

Или Хедж да се върне…

Сам не искаше просто да си стои там. Лираел сигурно се нуждаеше от помощта му. Може би и Никълъс се нуждаеше от помощта му. Трябваше да ги открие. Може би заедно щяха да оцелеят достатъчно дълго, за да направят нещо с онзи Унищожител, затворен в сребърните полусфери. Ако останеха сами, щяха да бъдат обречени на провал.

Той прибра лъка на Лираел и захвърлената стрела. После уравновеси двете раници, използвайки само по една каишка на всяко рамо, увери се, че Могет няма да изпадне, макар да го заслужаваше, и пое на запад, докато потокът бълбукаше край него.

Глава единадесетаПод прикритието на тръстиката

Лираел беше почти сигурна, че ще намери тръстикова лодка, защото Клеър бяха видели двамата с Никълъс в нея на Червеното езеро. Въпреки това тя изпита огромно облекчение, когато се препъна в странния съд, защото водата вече достигаше доста над бедрата й. Ако беше станала по-дълбока, щеше да се наложи да се върне, или да рискува да удави Ник, защото не можеше да го носи по друг начин, освен с пожарникарската хватка, при която главата му оставаше на половин метър под нейната.

Тя внимателно го положи в центъра на подобната на кану лодка и побърза да сграбчи двата края, когато се наклони. Дължината на лодката надвишаваше почти двойно нейния ръст, но беше много тясна, освен по средата — така че щеше да има място, точно колкото за тях двамата.

Ник беше в полусъзнание, но се окопити, докато седяха мълчаливо в лодката, а Лираел обмисляше възможностите. Тръстиката беше надвиснала над тях, образувайки таен навес, а малките водни птици надаваха жални викове наоколо и от време на време се чуваше плясък, когато някоя от тях се гмуркаше да се нагости с риба.

Лираел седеше с меч в скута и ръка върху пояса със звънци и се ослушваше. Блатните птички щяха да чуруликат весело и да ловят риба, а после изведнъж щяха да замлъкнат и да се скрият по-навътре в тръстиката. Лираел го знаеше, защото ниско над главите им летяха гарвани-убийци. Усещаше хладния дух, който ги изпълваше, следвайки всеотдайно заповедите на своя господар некромант. Търсеха нея.

Лодката беше съвсем същата, както я бяха видели Клеър, но Лираел изпита някакво ново и странно безпокойство, докато седеше в нея и се поклащаше. Дотук се простираше видението на Клеър. Те я бяха видели тук с Никълъс, но нищо повече, и не бяха видели какъв е Никълъс. Дали зрението им беше ограничено, защото това беше краят? Дали Хедж щеше да се появи сред тръстиките? Или пък Унищожителя щеше да изникне откъм крехкия млад мъж срещу нея?

— Какво чакаш? — попита внезапно Ник, разкривайки, че е много по-възстановен, отколкото тя си мислеше. Лираел подскочи, когато той проговори и разлюля лодката още по-силно. Гласът на Ник беше силен и прозвуча странно в притихналите тръстики.

— Тихо! — нареди Лираел със строг шепот.

— Или какво? — попита Ник с перчене. Ала говореше по-тихо, а погледът му попадна върху меча.

Изминаха няколко секунди и Лираел каза:

— Чакаме да стане пладне, когато слънцето е най-ярко, а мъртвите са слаби. Тогава ще поемем по брега и да се надяваме, че ще успеем да стигнем до мястото на срещата, където ще бъде твоят приятел Самет.

— Мъртвите — каза Ник с надменна усмивка. — Предполагам, че това са някакви местни духове, които трябва да бъдат усмирени? А и преди спомена Сам. Какво общо има той с това? Да не би да си отвлякла и него?

— Мъртвите… са наистина мъртви — отвърна Лираел намръщено. Сам бе споменал, че Ник не разбира, и дори не се опитва да разбере Старото кралство, но подобна заслепеност за истината едва ли беше естествена. — Те работят в твоята яма. Мъртвите ръце на Хедж. И, не, двамата със Сам действаме заедно, за да те спасим. Очевидно не разбираш опасността.

— Не ми казвай, че Сам се е поддал на всички тези суеверия — каза Ник. — Мъртвите, както ги наричаш, са просто едни клети нещастници, болни от нещо като проказа. И вместо да ме спасиш, ти ме откъсна от важен научен експеримент.

— Ти ме видя като бухал — каза Лираел, любопитна да разбере точно колко е тесногръд. — С крилатото куче.

— Хипноза… или халюцинации — отвърна Ник. — Както виждаш, не съм добре. А това е още една причина, поради която не бива да бъда в тази… тази разнебитена лодка.

— Странно — каза замислено Лираел. — Навярно онова същество вътре в теб е ограничило съзнанието ти. Питам се с каква цел.

Ник не отговори, но извъртя очи достатъчно красноречиво, видимо пренебрегвайки онова, което Лираел имаше да каже.

— Ако искаш да знаеш, Хедж ще ме спаси — каза той. — Той е много изобретателен и държи да спази срока, съвсем като мен. Така че, каквато и откачена идея да си си втълпила, трябва да се откажеш от нея и да си идеш у дома. Всъщност сигурен съм, че ще получиш някакво възнаграждение, ако ме върнеш.

— Възнаграждение? — изсмя се Лираел, но с огорчение. — Ужасна смърт и вечно робство? Това е „наградата“ за всеки жив, доближил Хедж. Но кажи ми — за какво става дума в този твой „експеримент“?

— Ще ме пуснеш ли, ако ти кажа? — попита Ник. — Не че е строга тайна. Все пак няма да я публикуваш в анселстиерските научни списания, нали?

Лираел не отговори на нито един от въпросите. Просто се взираше в него и чакаше да проговори. В началото той отвърна на погледа й, после не издържа и отмести очи. Имаше нещо смущаващо в очите й. Някаква упоритост, която никога не бе виждал у младите жени, които познаваше от дебютантските партита в Корвиър. Отчасти това го накара да проговори, а също и желанието му да я впечатли със своите знания и интелект.

— Полусферите са изградени от непознат досега метал, за който допускам, че притежава почти неограничени възможности да абсорбира електрическа енергия, която впоследствие да бъде отделена — каза той, сключвайки пръсти. — Освен това създават нещо като йонизирано поле, което привлича гръмотевичните бури, а те от своя страна пораждат светкавици, които биват привлечени от метала. За жалост, това йонизирано поле възпрепятства обработването му, тъй като стоманените или железни инструменти не могат да го доближат.

Аз възнамерявам да обединя полусферите в Инкубатор за светкавици, който в този момент се изгражда от един мой доверен колега в Анселстиер. Инкубаторът за светкавици ще се състои от хиляда свързани гръмоотвода, които ще привличат цялата електрическа сила на една буря — вместо само на няколко светкавици — и ще я захранват в полусферите. Тази енергия ще се… ъъъ… поляризира отново… или ще демагнетизира… двете полусфери, за да могат да се съединят. Това е крайната цел. Те трябва да се съединят, разбираш ли. Това е изключително важно!

При последната дума той се отпусна назад, а дъхът му излизаше на пресекулки.

— Откъде знаеш? — попита Лираел. Всичко това й звучеше като празните приказки, използвани от лъжепророците и маговете шарлатани, целящи да убедят преди всичко себе си.

— Просто знам — прошепна Ник. — Аз съм учен. Когато полусферите попаднат в Анселстиер, ще мога да докажа теориите си с подходящите инструменти и съответната помощ.

— Защо полусферите трябва да се съединят? — попита Лираел. Това й се струваше най-неубедителната част от неговата теория, и най-опасната, защото съединяването на полусферите би придало цялост на онова, което беше затворено в тях. Но едва когато зададе този въпрос, осъзна, че има и по-важен.

— Налага се — отвърна Ник, а по лицето му бе изписано недвусмислено недоумение. Явно изобщо не можеше да разсъждава логично за това. — Би трябвало да е очевидно.

— Да, разбира се — каза Лираел утешително. — Но се питам как ще пренесеш полусферите в Анселстиер. И къде точно е твоят Инкубатор за светкавици? Сигурно е трудно да създадеш нещо подобно. Имам предвид, че ще заеме ужасно много място.

— О, не е толкова трудно, колкото ти се струва — каза Ник. Изглежда изпита облекчение, че се отдалечават от темата за съединяването на полусферите. — Ще пренесем метала до морето с баржи, а после ще следваме брега на юг. Очевидно по принцип водите са твърде бурни, а времето е прекалено мъгливо, за да се движим непрекъснато по море. Ще ги свалим на брега северно от Стената, ще ги пренесем през нея, а после остават само десет-дванайсет мили до Форуин Мил, където се изгражда моят Инкубатор за светкавици. Когато пристигнем, тъкмо ще е готов, ако всичко е наред.

— Но… — каза Лираел, — как ще ги прехвърлите през Стената? Тя е бариера за мъртвите и всякакви подобни същества. Няма да успеете да пренесете полусферите отвъд Стената.

— Глупости! — възкликна Ник. — Ти си същият тежък случай като Хедж. Само че той поне е готов да опита, ако му позволя най-напред да изрече някакви безсмислици.

— О — каза Лираел. Очевидно Хедж — или най-вероятно неговият върховен господар — беше намерил начин да пренесе полусферите през Стената. Бездруго това беше напразна надежда, защото Лираел знаеше, че Хедж я е прекосявал неведнъж, а Керигор и неговата армия също бяха минали през нея преди години. Просто се надяваше, че ще възпрепятства полусферите.

— Няма ли… ъъъ… няма ли да имате проблеми с властите в Анселстиер? — попита обнадеждено Лираел. Сам й беше разказал за Границата, която бяха издигнали анселстиерците, за да попречат на когото и да било да влезе в страната им от север. Нямаше представа какво би могла да направи, ако полусферите бъдат изнесени от Старото кралство.

— Не — отвърна Ник. — Хедж твърди, че няма да има никакви проблеми, с които да не успее да се справи, но ми се струва, че навремето е бил нещо като контрабандист и използва доста нетрадиционни методи. Предпочитам да работя съгласно закона, затова разполагам с всички обичайни митнически разрешителни, лицензи и така нататък. Макар че признавам, че не важат за предмети от Старото кралство, тъй като то не съществува официално, затова няма формуляри. Освен това имам писмо от чичо ми, което ми дава разрешение да внеса всичко необходимо за моя експеримент.

— Чичо ти?

— Той е главен министър — отвърна гордо Ник. — Тази година стават седемнайсет години, откакто заема този пост — с тригодишно прекъсване по средата, когато онези от умерената реформа бяха на власт. Най-успешният главен министър, който страната някога е имала, макар че в момента има проблеми, разбира се, с континенталните войни и всички онези бежанци, прииждащи от юг. Все пак не мисля, че Королини и неговата съмнителна шайка ще съберат достатъчно гласове, за да го свалят от поста. Той е най-големият брат на майка ми и е много добър човек. Винаги с радост помага на заслужилия си племенник.

— Тези документи сигурно са изгорели в палатката ти — предположи Лираел, открила нова надежда.

— Не — каза Ник. — Отново благодарение на Хедж. Той ми предложи да ги оставя при човека, който ще ни посрещне от другия край на Стената. Каза, че ще изгният, което е съвсем вярно, като се върна назад. А сега ще ме пуснеш ли?

— Не — отвърна Лираел. — В момента те спасявам, независимо дали това ти харесва.

— В такъв случай няма да ти кажа повече — заяви раздразнено Ник. Отново легна долу, шумолейки в тръстиката.

Лираел го гледаше, а мислите бушуваха в главата й. Надяваше се, че Елимер е получила съобщението на Сам и в този момент навярно към тях пътуваше въоръжен гвардейски отряд, за да ги спаси. Вероятно Сабриел и Тъчстоун също се бяха втурнали на север от Корвиър. Може би дори се канеха да прекосят Стената.

Ала всички те щяха да поемат към Едж, докато полусферите, побрали плененото същество, се измъкват към Анселстиер, където древният дух на разрухата щеше да излезе на свобода, избавил се от намесата на единствените хора, които осъзнаваха опасността.

Тя си даде сметка, че и Ник я наблюдава, докато тези мисли вдигаха врява в главата й. Но не с недоумение или враждебност. Просто я гледаше, привел глава встрани и притворил наполовина едното си око.

— Извини ме — каза той. — Просто се питах как си се запознала със Сам. Да не би да си… хм… принцеса? Но ми се струва, че трябва да знам, ако си негова годеница или нещо подобно. Да… ааа… поднеса поздравленията си, така да се каже. Аз дори не знам името ти.

— Лираел — отвърна тя лаконично. — Леля съм на Сам. Аз съм Аб… е, да кажем, че работя с майката на Сам, а също… бях… втори помощник-библиотекар и Дъщеря на Клеър, макар че не очаквам да знаеш какво означават тези титли. И аз самата никак не съм сигурна в момента.

— Негова леля! — възкликна Ник, а лицето му пламна по-скоро от смущение, отколкото от треската. — Как е възможно — тоест, нямах представа. Извинете, госпожо.

— И съм… много по-възрастна, отколкото изглеждам — добави Лираел. — Ако това се канеше да попиташ.

Самата тя беше леко смутена, макар че не разбираше защо. Все още не знаеше как да говори за майка си. В известен смисъл сега беше по-болезнено да мисли за нея, след като знаеше за баща си и начина, по който е била зачената. Някой ден, помисли си, щеше да разбере какво точно се е случило с Ариел и защо е решила да замине.

— Не бих и помислил — отвърна Ник. — Знаеш ли, звучи глупаво, но тук се чувствам много по-добре от седмици насам. Никога не бих допуснал, че едно блато може да е толкова тонизиращо. Днес дори не съм припадал.

— Припадна веднъж — каза Лираел. — Когато те взехме от палатката.

— Така ли? — попита Ник. — Колко неприятно. Изглежда доста припадам. За щастие се случва тогава, когато Хедж е наблизо, за да ме улови.

— Можеш ли да разбереш кога ще припаднеш? — попита Лираел. Не беше забравила предупреждението на кучето за периода, през който фрагментът ще бъде в покой, и беше почти сигурна, че няма да може отново да го обуздае сама.

— Обикновено — каза Ник. — Най-напред ми се повдига и зрението ми става особено — всичко почервенява. А и нещо става и с обонянието ми и усещам как нещо гори, сякаш някой електромотор се е подпалил. Но сега наистина се чувствам много по-добре. Може би треската е преминала.

— Това не е треска — изрече уморено Лираел. — Макар че се надявам да е по-добре, заради двама ни. А сега стой неподвижно — ще придвижа лодката малко по-нататък. Ще останем в тръстиката, но искам да видя какво става на езерото. И те моля да пазиш тишина.

— Добре — каза Ник. — Нямам кой знае какъв избор, нали?

Лираел за малко да се извини, но се въздържа. Наистина й беше жал за Ник. Той не беше виновен, че е бил избран да въплъти някакъв древен зъл дух. Дори донякъде се чувстваше като негова майка. Някой трябваше да го завива в леглото и да му дава чай от върбова кора. Тази идея я накара да се замисли разсеяно как би изглеждал той, ако беше здрав. Може би беше доста красив, помисли си Лираел, а после веднага пропъди това хрумване. Макар и неволно, той си оставаше враг.

Тръстиковата лодка беше лека, но въпреки това беше трудно да гребе сама. Особено след като се налагаше да следи и Никълъс да не създава проблеми. Ала той изглеждаше доволен да лежи на високия нос на лодката. Лираел забеляза, че я гледа скришом, но не се опита да избяга или извика.

След близо двайсет минути усилено гребане, тръстиките започнаха да оредяват, червената вода избледня до розово, а Лираел виждаше тинестото езерно дъно. Слънцето беше изгряло напълно, така че тя рискува да изтика лодката до самия край на тръстиковото блато, за да може да вижда езерото, но да остане скрита.

Главите им все още бяха покрити заради начина, по който тръстиките се преплитаха. Въпреки това Лираел с облекчение установи, че не долавя присъствието на гарвани-убийци наоколо. Навярно защото зад обраслите с тръстика брегове имаше силно течение, примесено с яркото утринно слънце.

Макар че птиците не се виждаха, нещо се движеше по повърхността на езерото. Сърцето на Лираел подскочи за миг, когато реши, че може би е Сам, или някой гвардейски отряд. После разбра какво е, тъкмо когато Ник проговори.

— Виж, моите баржи! — извика той, като се изправи и размаха ръце. — Хедж трябва да е намерил другата и вече я е натоварил!

— Тихо! — просъска Лираел и се пресегна да го свали долу.

Той не се възпротиви, но изведнъж се намръщи и се хвана за гърдите.

— Струва ми се… че прибързах с…

— Не му се давай! — прекъсна го настоятелно Лираел. — Ник, трябва да се пребориш с него!

— Ще опитам… — поде Ник, но не довърши мисълта си, а главата му клюмна назад и тупна глухо върху тръстиката. Очите му се облещиха и Лираел видя как от носа и устата му започна да се процежда тънка струя дим.

Тя го зашлеви силно през лицето.

— Бори се! Ти си Никълъс Сейър! Кажи ми кой си!

Очите на Ник се извъртяха, макар че от носа му продължаваше да струи дим.

— Аз съм… Никълъс Джон Андрю Сейър — прошепна той. — Аз съм… Никълъс… Никълъс…

— Да! — подкрепи го Лираел. Остави меча си встрани и хвана ръцете му, потръпвайки, когато усети Свободната магия, която течеше в кръвта под студената му кожа. — Кажи ми нещо повече за себе си, Никълъс Джон Андрю Сейър! Къде си роден?

— Роден съм в Амбърн, в семейното жилище — прошепна Ник. Гласът му се усили и димът се разреди. — В билярдната зала. Не, шегувам се. Мама би ме убила за това. Роден съм, както подобава за един Сейър, в присъствието на лекар и акушерки. Точно две акушерки и местният лекар…

Ник затвори очи, а Лираел стисна по-силно ръцете му.

— Кажи ми… нещо! — настоя тя.

— Относителното тегло на орбилит, потопен в живак е… не зная колко е… Снегът в Коровия се ограничава до Южните Алпи, а основните проходи са Крискат, Йорсчи и Корбук… Обикновеният синьоопашат дъждосвирец снася двайсет и шест яйца през своя петдесет и четири годишен живот… Над сто хиляди южняци са пристигнали нелегално през последната година… Шоколадовото дърво е изобретено от…

Той млъкна внезапно, пое дълбоко въздух и отвори очи. Лираел продължи да държи ръцете му известно време, но когато не забеляза следи от дим или нещо странно в погледа му, ги пусна и отново взе меча си, като опря острието върху бедрата си.

— В беда съм, нали? — каза Ник. Гласът му трепереше. Той сведе очи към дъното на лодката, криейки лицето си, докато поемаше равномерно глътки въздух.

— Да — отвърна Лираел. — Но Самет и аз, а и… нашите приятели… ще направим всичко възможно, за да те спасим.

— Но не мислиш, че ще успеете — изрече тихо Никълъс. — Това… нещо… в мен. Какво е?

— Не зная — отвърна Лираел. — Но е част от някакво голямо и древно зло, а ти му помагаш да се освободи. Да сее разруха.

Ник кимна бавно. После вдигна очи и срещна погледа й.

— То е като сън — изрече просто. — През по-голямата част от времето не знам дали съм буден, или не. Не помня нищо от единия миг до другия. Не мога да мисля за нищо, освен за полу…

Той млъкна. В очите му проблесна страх и посегна към Лираел. Тя хвана лявата му ръка, но продължи да държи меча си. Ако съществото в него вземеше надмощие и не пожелаеше да я пусне, тя знаеше, че ще се наложи да се освободи.

— Няма нищо, няма нищо, няма нищо — повтаряше си Ник, олюлявайки се напред-назад, докато говореше. — Всичко е под контрол. Кажи ми, какво трябва да направя.

— Продължавай да се бориш — нареди Лираел, но не знаеше какво повече да му каже. — Ако не успеем да те опазим, когато настъпи моментът, трябва да дадеш всичко от себе си, за да спреш… за да го спреш. Обещай ми, че ще го направиш!

— Обещавам — простена Ник през зъби. — Това е думата на Сейър. Ще го спра! Да! Моля те, говори ми, Лираел. Трябва да мисля за нещо друго. Кажи ми… кажи ми… къде си родена?

— В Глетчера на Клеър — отвърна нервно Лираел. Хватката на Ник се усилваше и това не й харесваше. — В родилното отделение на болницата. Въпреки че някои Клеър раждат децата си в собствените си стаи, повечето от нас… от тях… го правят в родилното отделение, защото всички са там и е по-оживено и забавно.

— Родителите ти — простена Ник. Потрепери и заговори много бързо. — Разкажи ми за тях. Аз няма какво да разкажа за моите. Баща ми е слаб политик, макар че е много ентусиазиран. По-големият му брат е преуспял. Мама ходи на партита и прекалява с алкохола. Как така си леля на Самет? Не разбирам как е възможно да си сестра на Тъчстоун или на Сабриел. Познавам ги. Много по-възрастни са от теб. Стари са. Сигурно са поне на четиридесет… Говори ми, моля те, говори ми…

— Аз съм сестра на Сабриел — каза Лираел, макар че думите прозвучаха странно от устата й. — Сестра на Сабриел. Но не от една и съща майка. Нейният… моят баща е бил… хм… с майка ми само за кратко, преди да умре. Доскоро дори не знаех кой е. Майка ми… майка ми замина, когато бях на пет. Затова не знаех, че баща ми е Абхорсен… О, не!

— Абхорсен! — извика Ник. Тялото му се сгърчи конвулсивно и Лираел усети как кожата му внезапно стана още по-студена. Тя бързо изтръгна ръката си и се отдръпна колкото е възможно по-далече, проклинайки се, задето е изрекла „Абхорсен“ на глас, когато Никълъс вече беше на път да изгуби контрол. Естествено, че това щеше да задейства Свободната магия в него.

От носа и устата на Ник започна да струи бял дим. Изпод езика му се разхвърчаха бели искри, когато отчаяно се опита да проговори. Помръдна уста, но от нея излезе само дим, и на Лираел й беше нужно известно време да разбере какво се опитва да каже.

— Спри!

Или пък:

— Върви!

Глава дванадесетаУнищожителят в Никълъс

За миг Лираел бе обзета от нерешителност, неспособна да прецени дали просто да скочи зад борда и да избяга, или да посегне към звънците. После пристъпи към действие и измъкна Ранна и Саранет, което се оказа трудна операция, докато седеше с меч на бедрата.

Ник още не беше помръднал, но белият дим се стелеше на бавни и методични струи, простиращи се в различни посоки, които сякаш живееха свой живот. С тях се носеше и противната миризма на Свободната магия, която опари носа на Лираел, а гърлото й се изпълни със стомашен сок.

Тя не изчака да види повече, а звънна едновременно със звънците, съсредоточавайки волята си в строга команда, насочена към фигурата пред нея и носещия се дим.

Спи, помисли си Лираел, а цялото й тяло беше напрегнато от усилието да концентрира силата на двата звънеца. Долавяше приспивната песен на Ранна и принудителния звън на Саранет, които отекваха силно из водата. Двамата заедно обгърнаха Никълъс с магия и звук, запращайки духа на Свободната магия вътре в него обратно в паразитния му сън.

Или пък не, разбра Лираел, когато белият дим само се отдръпна, а звънците пламнаха от странна червена топлина и гласовете им изгубиха своята височина и чистота. После Ник седна, с все още извърнати и невиждащи очи, а Унищожителя заговори през устата му.

Думите му поразиха Лираел с физическа сила — изведнъж тя пламна до мозъка на костите си, а ушите й бяха пронизани от внезапна, остра болка.

— Глупачка! Силите ти са толкова незначителни, за да се мериш с мен! Почти ми е жал, че Саранет и Ранна продължават да живеят само в теб и твоите дрънкулки. Не мърдай!

Последните две думи бяха изречени с такава мощ, че Лираел изпищя от внезапната болка. Ала викът й се превърна в задавен хрип, когато остана без въздух. Съществото, обитаващо Ник — фрагментът — я беше приковало толкова здраво, че дори и дробовете й бяха блокирали. Тя положи отчаяни усилия да диша, но без резултат. Цялото й тяло беше парализирано, отвън и отвътре, уловено от сила, срещу която дори не можеше да започне да се противи.

— Сбогом — каза Унищожителя. После изправи тялото на Ник, внимателно запазвайки равновесие, когато тръстиковата лодка се олюля, и помаха към баржите. В същото време извика едно име, което отекна из цялата езерна долина.

— Хедж!

Обзета от паника, Лираел се опита да диша отново и отново. Ала гърдите й не помръдваха, а звънците стояха безжизнени в застиналите й ръце. Ожесточено прехвърли символите на Хартата в главата си, опитвайки се да открие някой, който да я спаси, преди да е умряла от задушаване.

Не й хрумна нищо, съвсем нищо, докато внезапно не забеляза, че всъщност усеща нещо. В бедрата си, където се намираше Нехима. Едва успя да го зърне — защото не можеше да движи очите си, — но символите на Хартата пламтяха върху острието и се изливаха в нея, борейки се със заклинанието на Свободната магия, което я държеше в мъртвешката си хватка.

Ала символите разрушаваха заклинанието твърде бавно. Налагаше се самата тя да направи нещо, защото с това темпо щеше да се задуши, преди дробовете й да бъдат освободени.

Отчаяно решена да направи нещо, тя установи, че може да извие прасците си встрани, опитвайки се да залюлее лодката. Съдът не беше много стабилен, и ако се обърнеше и отвлечеше вниманието на духа на Свободната магия… може би щеше да развали заклинанието.

Разлюля я отново и в лодката се разля вода, която попи в здраво завързаните тръстики. И все пак тялото на Ник не се завъртя, краката му несъзнателно се приспособяваха към люлеенето. Очевидно съществото в него беше погълнато от приближаващите баржи и полусферите, побрали по-голямата част от същността му.

После Лираел припадна, докато тялото й копнееше за въздух. След миг се свести, а във вените й неистово нахлу още адреналин, и тя отново разлюля лодката с все сила.

Тръстиковата лодка се завъртя, но не се преобърна. Лираел изкрещя наум и я разлюля за последен път, използвайки всеки мускул, освободен от меча.

Водата нахлу като прилив и за един кратък миг изглеждаше, че лодката ще се преобърне. Ала езерняците я бяха изплели твърде добре и тя отново се изправи. Но не и тялото на Ник, изненадано от силата на люлеенето. Той политна встрани, сграбчи носа, олюля се назад — и падна в езерото.

Лираел веднага си пое дъх. Дробовете й останаха застинали за миг, а после се изпълниха с въздух и през цялото й тяло премина тръпка. Заклинанието се бе разрушило с падането на Ник. Хлипайки задъхано, тя пъхна звънците обратно в кесиите им и грабна меча си, а символите на Хартата в дръжката му пулсираха с топлина и насърчение.

Тя дълго търси съществото с образа на Ник. В началото във водата не помръдваше нищо. После, на няколко метра разстояние, видя клокочеща пара, сякаш езерото кипеше. Една ръка — ръката на Ник — се надигна и сграбчи лодката, откъсвайки цял участък от сплетената тръстика с неимоверна сила. Той изплю водата и от устата му се изтръгна писклив гневен вик, който накара всички блатни птици на миля разстояние да отлетят панически.

Викът подплаши и Лираел. Тя инстинктивно скочи от другия край на лодката, колкото може по-далече, хвърли се в тръстиките и водата и хукна да гази из тях. Ужасният вик прозвуча отново, последван от силен плясък. За миг Лираел реши, че Ник е точно зад нея, но вместо това чу мощна експлозия от вода и счупени тръстики: Ник беше вдигнал цялата лодка, захвърляйки я след нея. Ако се беше забавила малко, гърбът й щеше да бъде ударен от лодката, вместо от водни пръски и няколко безобидни тръстикови трески.

Преди да е успял да направи нещо друго, Лираел удвои усилията си да се измъкне. Водата не беше толкова дълбока, колкото предполагаше — стигаше едва до гърдите й, — но я бавеше и всеки миг очакваше съществото да я улови или да я порази със заклинание. Тя отчаяно се насочи към плитчините, съсичайки тръстиките с Нехима, за да ускори хода си.

Не се обърна назад, защото едва ли би понесла гледката, и не спря, макар че се беше изгубила в тръстиките, без да има представа накъде отива, а дробовете и мускулите я боляха и горяха от усилието да се движи.

Накрая беше принудена да спре, когато стана невъзможно да пренебрегва конвулсиите в мускулите си, а краката й не успяваха да я държат над водата. За щастие сега тя стигаше едва до коляното, така че Лираел седна, поваляйки тръстиките, за да си направи мокър и кален стол.

Всичките й сетива бяха настроени за преследване, но изглежда зад нея нямаше нищо — поне нищо, което да може да чуе на фона на туптящото си сърце, което отекваше из всеки кръвоносен съд в тялото й.

Стори й се, че е престояла в калната вода дълго време. Накрая, когато усети, че може да се движи, без да избухне в сълзи или да повърне, тя стана и отново започна да гази във водата.

Докато се отдалечаваше, си мислеше за това, което беше направила — или не беше направила. Сцената се разиграваше отново и отново в главата й. Трябваше да бъде по-бърза със звънците, помисли си, припомняйки си своето колебание и непохватност. Може би трябваше да прободе Ник — макар да не й се струваше редно, защото той нямаше представа какво се спотайва в него в очакване на възможност да се прояви. Това вероятно нямаше да помогне, защото фрагментът би се вселил в мъртвия Ник толкова лесно, колкото и в живия. Навярно щеше да се всели дори и в нея…

Видението на Клеър за един унищожен свят пламтеше ярко в съзнанието й. Дали беше пропуснала своя шанс да спре Унищожителя? Нима онези няколко минути, прекарани с Ник в тръстиковата лодка, са били съдбовни? Решаваща възможност, която е трябвало да използва, но не е успяла?

Все още мислеше за това, когато водата, в която тичаше, се превърна предимно в твърда кал, вместо в тиня. Тръстиката също започна да оредява, така че очевидно наближаваше края на блатото. Ала тъй като то се простираше на отделни късове в продължение на цели двайсет мили по източния бряг на Червеното езеро, Лираел все още не знаеше точно къде се намира.

Предположи накъде е юг по положението на слънцето и дължината на сянката на една висока тръстика и пое нататък, придържайки се към края на блатото. Беше по-трудно да се върви така, отколкото върху сухата земя, но по-безопасно, в случай че наоколо имаше мъртви, които Хедж беше извел на слънце.

Два часа по-късно Лираел беше по-мокра и окаяна от всякога, благодарение на една неочаквано дълбока дупка по пътя. Беше почти напълно покрита с лепкава и противна смес от червен тръстиков прашец и черна кал. Тя вонеше и вонеше, а блатото сякаш нямаше край, както нямаше и следа от приятелите й.

Съмненията започнаха да я глождят още по-силно и Лираел се уплаши за своите спътници, най-вече за Падналото куче. Може би е било победено заради по-голямата численост на мъртвите, или е било подчинено от Хедж по същия начин, както фрагментът у Ник бе отхвърлил магията й, сякаш не съществуваше.

Или пък са били ранени или още се бият, помисли си тя, налагайки си да върви по-бързо. Без нея и звънците, щяха да бъдат много по-слаби срещу мъртвите. Сам дори не беше прочел докрай „Книгата за мъртвите“. Той не беше Абхорсен. Ами ако ги преследваше някой разяждащ дух, или друго същество, достатъчно силно, за да издържи на следобедното слънце?

Тези мисли я накараха да излезе от тръстиките и да редува бягането с вървене върху по-твърдата почва. Сто крачки бягане, сто крачки вървене — и през цялото време беше нащрек за гарвани-убийци, други мъртви или хора, служещи на Хедж.

Веднъж видя — и усети — мъртви наблизо, но това бяха мъртви ръце, бягащи в далечината в търсене на убежище от палещото слънце, което ги разяждаше и телом, и духом, слънцето, което щеше да ги запрати обратно в смъртта, ако не успееха да намерят някоя пещера или празен гроб.

Не след дълго се почувства като преследващо животно, което само е обект на преследване — нещо като лисица или вълк. Цялото й внимание беше насочено единствено към това да стигне до потока по най-бързия начин и да го претърси целия, за да открие или приятелите си, или — както се опасяваше — някакво доказателство за случилото се с тях. В същото време имаше неприятното усещане, че иззад всяко леко възвишение или изсъхнало дърво ще изскочи някой враг, или пък ще се спусне от небето.

Поне беше много по-лесно да вижда накъде върви, помисли си Лираел, когато забеляза линията от дървета и храсти, обточили потока. Той се намираше на по-малко от половин миля, така че тя удвои бягането, правейки двеста крачки наведнъж, вместо сто.

Беше пробягала 173 крачки, когато нещо изскочи откъм дърветата право към нея.

Лираел инстинктивно посегна към лъка си — който не беше там. Промени движението, като завъртя ръката си по тялото, за да измъкне меча, и продължи да бяга.

Тъкмо се готвеше да извика и да превърне бягането в атака, когато позна Падналото куче и нададе радостен вик, който беше посрещнат от веселото му скимтене.

Няколко минути по-късно двамата се срещнаха сред хаотични подскоци, близане и лудуване (от страна на кучето) и прегръдки, целувки и сваляне на меча (от страна на Лираел).

— Това си ти, ти си, ти си! — лаеше то, като въртеше опашка и скимтеше.

Лираел не каза нищо. Тя коленичи, опря глава в топлата шия на кучето и въздъхна, а въздишката й даде израз на всичките й тревоги.

— Миришеш по-зле, отколкото аз обикновено — отбеляза кучето, след като първоначалното вълнение беше отминало и бе имало възможност да подуши покритото с кал тяло на Лираел. — По-добре стани. Трябва да се върнем при потока. Наоколо все още има много мъртви — изглежда Хедж ги е оставил да правят, каквото пожелаят. Поне така предполагаме, понеже бурята — най-вероятно следвайки полусферите — се премести над езерото.

— Да — каза Лираел, след като поеха назад. — Хедж е там. Ник… онова същество в него… го извика откъм тръстиките. Те имат две баржи и ще пренесат полусферите в Анселстиер.

— Отново се е надигнал у Ник — размишляваше кучето. — Не му отне много време. Фрагментът трябва да е дори по-силен, отколкото предполагах.

— Беше много по-силен, отколкото съм допускала — отвърна Лираел, треперейки. Намираха се почти до потока и Сам ги очакваше в сянката на дърветата, със заредена стрела в лъка. Как щеше да му обясни, че е спасила Никълъс и отново го е изгубила?

Изведнъж Сам помръдна, а Лираел спря изненадано. Стори й се, че ще стреля в нея — или в кучето. Имаше време само колкото да се наведе, когато лъкът му изсвистя и една стрела изхвърча — право към главата й.

Глава тринадесетаПодробности от Падналото куче

Докато се навеждаше, Лираел внезапно усети студеното присъствие на гарван-убиец непосредствено над главата си. Миг по-късно полетът му беше прекъснат и той падна на земята, пронизан от стрелата на Сам, а магията на Хартата, която бе влял в острия й връх проблесна, докато разяждаше фрагмента от мъртвия дух, опитващ се да изпълзи навън.

Лираел се улови, че инстинктивно е хванала звънец в ръката, оглеждайки се за други гарвани-убийци. Надолу се спускаше ще един, но друга стрела се издигна и улучи и него. Този снаряд прониза директно кълбото от пера и изсъхнали кости и продължи нататък — но не и гарванът-убиец, и още един фрагмент от мъртъв дух се сгърчи на земята край първия, мъчейки се под слънцето.

Лираел погледна звънеца в ръката си и фрагментите от духовете, тъмночерни локви, които вече пълзяха една към друга, стремейки се да се обединят, за да придобият по-голяма сила. Звънецът, Кибет, беше съвсем подходящ, и тя бързо описа с него S-образна форма, изтръгвайки ясен и радостен звук, при което левият й крак затанцува леко.

Той имаше още по-неблагоприятен ефект върху остатъчните фрагменти от духовете на гарваните-убийци. Двете петна се изправиха като раздразнени пиявици и едва не се преметнаха назад в стремежа си да избягат от звука. Ала нямаше къде да идат, нямаше къде да се скрият от безапелационния зов на Кибет. С изключение на единственото място, което не желаеха да видят никога повече. Но нямаха избор. Надавайки писък, духовете се подчиниха на звънеца и двете петна изчезнаха в смъртта.

Лираел отново огледа небето и се усмихна доволно, когато още три черни точки в далечината се спуснаха надолу: гарвани-убийци, унищожени, когато първите два прогонени фрагмента отвлякоха остатъка от общия им дух обратно в смъртта. После остави звънеца и отиде да поздрави Сам, а Падналото куче кривна леко встрани, за да подуши гарвановите пера и да се увери напълно, че духът е изчезнал и не е останало нищо за ядене.

Също като кучето, и Сам изглеждаше невероятно щастлив, че вижда Лираел и дори се канеше да я прегърне за добре дошла — докато не усети миризмата на калта. Това го накара да преобразува разтворените си обятия в широк сърдечен жест. Въпреки това, Лираел забеляза, че поглежда зад гърба й за още нещо.

— Благодаря ти, че простреля гарваните — каза тя. После добави: — Изгубих Ник, Сам.

— Изгубила си го!

— В него се е вселил фрагмент от Унищожителя и го е покорил. Не можах да го спра. За малко да ме убие, когато се опитах.

— Как така фрагмент от Унищожителя? Вътре в него ли?

— Не зная! — сопна се Лираел. Пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Извинявай. Според кучето в тялото на Никълъс има парче метал от една от полусферите. Не знам нищо повече от това, макар че то не обяснява защо работи с Хедж.

— И къде е той? — попита Сам. — И какво… какво ще правим сега?

— Почти със сигурност е на баржите, които Хедж използва, за да превози полусферите — отвърна Лираел. — До Анселстиер.

— Анселстиер! — възкликна Сам, а изненадата му бе повторена от Могет, който изникна от раницата му. Малката котка направи няколко крачки към Лираел; после сбърчи нос и отстъпи назад.

— Да — изрече унило Лираел, пренебрегвайки реакцията на Могет. — Очевидно Хедж — или може би самият Унищожител — знае някакъв начин да прекоси Стената. Ще пренесат полусферите с баржи възможно най-близо. После ще прекосят Стената и ще отидат на място, наречено Форуин Мил, където Ник ще използва хиляда гръмоотвода, за да насочи цялата енергия от бурите към двете полусфери. Това някак си ще им помогне да се съединят и тогава, предполагам, онова нещо, каквото и да е то, ще стане отново цяло и свободно. Само Хартата знае какво ще се случи после.

— Пълна разруха — каза мрачно кучето. — Край на целия живот.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Кучето вдигна поглед и видя, че Сам и Лираел се взират в него. Само Могет остана невъзмутим, избрал този момент, за да почисти лапите си.

— Струва ми се, че е време да ви кажа точно пред какво сме изправени — каза кучето. — Но най-напред трябва да открием някое защитено място. Всички мъртви, използвани от Хедж да изкопаят ямата, са все още наоколо, а онези, които са достатъчно силни да оцелеят през деня, ще бъдат жадни за живот.

— При устието на потока има един остров — изрече бавно Сам. — Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо.

— Води ни — каза уморено Лираел. Щеше й се да се строполи веднага и да запуши ушите си за онова, което имаше да им казва кучето. Ала това нямаше да помогне. Трябваше да знаят.

Островът беше осеян с камъни и закърнели дървета. Някога бе представлявал просто ниско хълмче на брега на езерото, а потокът бе протичал от едната му страна, но преди столетия езерото бе придошло, или дъното на потока се бе разполовило. Сега островът се издигаше в широкото устие, обграден от бързотечна вода на север, юг и изток, и дълбоките води на езерото на запад.

Те нагазиха в потока, Могет се бе вкопчил в рамото на Сам, а кучето плуваше в средата. Лираел забеляза, че за разлика от повечето кучета, нейният приятел пъхаше цялата си глава под водата, заедно с ушите. А каквато и власт да имаше бързотечната вода над мъртвите и някои създания на Свободната магия, това очевидно не важеше за Падналото куче.

— Как така обичаш да плуваш, а мразиш да се къпеш? — попита Лираел с любопитство, когато се озоваха на суха почва и откриха един песъчлив участък между камъните, където да издигнат импровизиран лагер.

— Плуването си е плуване, а миризмата си остава същата — каза кучето. — Къпането е свързано със сапун.

— Сапун! С удоволствие бих използвала сапун! — възкликна Лираел. Част от калта и тръстиковия прашец бяха паднали в потока, но не достатъчно. Чувстваше се толкова мръсна, че не можеше да разсъждава логично. Ала от дългия си опит знаеше, че всяко забавяне само щеше да поощри кучето да не им каже нищо. Седна върху раницата си и го погледна с очакване. И Сам седна, а Могет скочи на земята и се протегна за миг, преди да се настани удобно на топлия пясък.

— А сега разказвай! — нареди Лираел. — Какво е онова същество, затворено в полусферите?

— Струва ми се, че слънцето е достатъчно високо — каза кучето. — Няма да ни притесняват още няколко часа. Макар че може би…

— Кажи ни!

— Това правя — възнегодува кучето с огромно достойнство. — Просто търся най-подходящите думи. Унищожителя е познат под много имена, но най-разпространеното е това, което ще напиша тук. Не го изричайте, ако не се налага, защото дори то излъчва сила, след като сребърните полусфери са изнесени на открито.

Кучето изви лапата си и от нея изскочи остър нокът. Надраска шест букви в пясъка, използвайки съвременната версия на азбуката, предпочитана от маговете на Хартата за немагическа комуникация по магически теми.

Написаните букви образуваха една дума.

— Кой… или какво… е това същество? — попита Лираел, след като прочете наум името. Вече имаше чувството, че ще бъде по-зле, отколкото е очаквала. В начина, по който се бе свил Могет, имаше огромно, но едва доловимо напрежение, зелените му очи бяха приковани в буквите, а кучето избягваше погледа й.

В началото кучето не отговори, а размърда лапите си и се прокашля.

— Моля те — каза нежно Лираел. — Трябва да знаем.

— Той е Деветото ярко светило, най-могъщото създание на Свободната магия от всички, този, който се е сражавал със Седмината в Началото, при създаването на Хартата — каза кучето. — Той е Унищожителя на световете, в чиято природа е да се противопоставя на сътворението с унищожение. Много отдавна, преди безброй години, той е бил победен. Разделили са го на две, а всяка половина е била затворена в сребърна полусфера, завързана със седем вериги и заровена дълбоко под земята. За да не бъде освободен никога, или поне такъв е бил замисълът.

Лираел нервно подръпна косата си, мечтаейки си да може да се скрие зад нея завинаги. Изпитваше тревожното желание да се разсмее, да извика или да падне на земята и да се разридае. Погледна Сам, който хапеше устата си, без да си дава сметка, че по брадата му вече тече кръв.

Кучето не каза нищо повече, а Могет просто продължаваше да се взира в буквите.

— Как можем да победим нещо такова? — избухна Лираел. — Та аз дори още не съм истински Абхорсен!

Сам поклати глава, докато тя говореше, но Лираел не можа да разбере дали изразява съгласие или отрицание. Продължи да клати глава и тя осъзна, че той просто не може да проумее напълно онова, което им беше казало кучето.

— То все още е оковано — каза нежно кучето и близна окуражаващо ръката на Лираел. — Докато полусферите са разделени, Унищожителя може да използва само малка част от силата си, и нито един от най-разрушителните си атрибути.

— Защо не ми го каза по-рано!

— Защото не беше достатъчно силна — обясни кучето. — Не знаеше коя си. Сега знаеш и си готова да разбереш докрай пред какво сме изправени. Освен това, и аз самият не бях сигурен, преди да видя бурята със светкавиците.

— Аз разбрах — каза Могет. Стана и се протегна до учудваща дължина, преди отново да седне, за да огледа дясната си лапа. — Много отдавна.

Кучето сбърчи нос с видимо недоверие и продължи да говори.

— Най-тревожното нещо във всичко това е, че Хедж ще пренесе полусферите в Анселстиер. Не зная какво би се случило, щом попаднат отвъд Стената. Може би събраните гръмоотводи на Ник ще дадат възможност на Унищожителя да съедини полусферите и да стане цял. Ако това стане, тогава всички… и всичко е обречено, и от двете страни на Стената.

— Той винаги е бил най-могъщ и хитър от Деветимата — размишляваше Могет. — Сигурно е разбрал, че единственото място, където би могъл да се възстанови, е някъде, където никога не е съществувал. А и някак си е научил, че сме нахлули в свят извън нашия, защото Унищожителя е бил прикован много преди създаването на Стената. Умно, умно!

— Звучиш така, сякаш му се възхищаваш — каза Сам някак огорчено. — А това не е подходящото отношение за слуга на Абхорсен, Могет.

— О, аз наистина съм възхитен от Унищожителя — отвърна замечтано Могет, а розовият му език облиза ъгълчетата на белозъбата му уста. — Но само от разстояние. Той не би изпитал никакви угризения да ме унищожи — след като отказах да се съюзя с него срещу Седмината, когато събираше войската си в онези далечни времена.

— Единственото разумно нещо, което някога си направил — изръмжа кучето. — Макар да не е било чак толкова разумно.

— Нито „за“, нито „против“ — каза Могет. — И в двата случая щях да загина. Не че неутралитетът ми помогна особено, в крайна сметка, защото бездруго изгубих по-голямата част от себе си. Е, жалко. Животът продължава, морето е пълно с риба, а Унищожителя е поел към Анселстиер и свободата. Любопитен съм да чуя следващия ви план, госпожице бъдещ Абхорсен.

— Не съм сигурна, че имам такъв — отвърна Лираел. Мозъкът й беше блокирал от опасността. Дори не беше започнала да осъзнава заплахата, която представляваше Унищожителя. Това даваше възможност на умората, глада и ожесточеното презрение към калното й, вонящо тяло да заемат централно място в мислите й. — Според мен трябва да се измия и да хапна нещо. Само че преди това имам въпрос. Или по-скоро два въпроса.

— Най-напред, ако Унищожителя наистина се възстанови в Анселстиер, може ли да направи нещо? Имам предвид, че нито Хартата, нито Свободната магия действат от другата страна на Стената, нали така?

— Магията отслабва — отвърна Сам. — В училище можех да правя заклинания на Хартата на трийсет мили южно от Стената, но съвсем никакви в Корвиър. Освен това, зависи дали вятърът духа от север или не.

— Унищожителя сам по себе си е източник на Свободна магия — каза кучето, а челото му се сбърчи умислено. — Ако стане цял и свободен, би могъл да достигне където пожелае, макар че не знам под каква форма би се проявил извън Старото кралство. Самата Стена не би могла да го спре, защото камъните носят силата едва на двама от Седмината, а навремето са били нужни всички, за да бъде окован.

— Тук стигаме до следващия ми въпрос — каза уморено Лираел. — Някой от вас знае ли — помни ли — как точно е бил разделен на две от Седмината и окован в полусферите?

— Аз вече бях пленен, както мнозина други — изсумтя Могет. — Освен това не съм същият, какъвто бях преди хилядолетие, да не говорим за онова, което бях в Началото.

— Аз присъствах в известен смисъл — каза кучето след дълга пауза. — Но и аз съм само сянка от това, което бях навремето и всичките ми ясни спомени са от по-късен етап. Не знам отговора на въпроса ти.

Лираел си припомни един конкретен пасаж от „Книга за забравата и спомените“ и въздъхна. И преди беше чувала термина „Началото“, но едва сега успя да го определи като цитат от тази книга.

— Струва ми се, че знам как да разбера, но не съм сигурна дали ще успея да го направя. Но най-напред трябва да се измия, преди тази кал да е разяла дрехите ми!

— И ще съставиш план? — попита Сам обнадеждено. — Предполагам, че ще се наложи да опитаме да попречим на полусферите да преминат отвъд Стената, нали?

— Да — каза Лираел. — Би ли останал на пост?

Тя предпазливо слезе в потока, благодарна за поредния необичайно горещ ден за сезона. Беше решила да се съблече, за да се изкъпе цялата, но се отказа. Независимо как се наричаха брънките на бронираната й ризница и от какво бяха направени, те не бяха метални, така че нямаше опасност да ръждясат. А и не й харесваше идеята да бъде изненадана от мъртвите, докато е полугола. Освен това беше горещо, дъждът беше спрял отдавна и щеше да изсъхне бързо.

Остави меча си на брега, за да й е под ръка, а до него пояса със звънците. И двата атрибута се нуждаеха от сериозно почистване, а поясът трябваше да бъде излъскан. Наложи се почти да остърже туниката си, толкова много кал бе събрала. Тя я нави и я занесе в един удобен вир, далече от основното течение.

Някакъв звук я накара да се озърне, но това беше Падналото куче, което внимателно се спускаше по брега, понесло нещо ярко и жълто в устата си. Изплю го, когато дойде до Лираел, заедно със смесица от кучешка слюнка и мехурчета.

— Бррр — каза то. — Сапун. Виждаш ли колко много те обичам?

Лираел се усмихна и пое сапуна, изчака потокът да отмие кучешката слюнка от него и започна да сапунисва тялото и дрехите си. Скоро беше напълно покрита със сапунена пяна, но не и по-чиста, тъй като калта и червеният прашец бяха много устойчиви, дори на сапун и вода. По всичко личеше, че туниката й ще си остане трайно замърсена, докато намери време и енергия да направи някакво заклинание за изпиране.

Прането без помощта на магия й създаде занимание, докато обмисляше следващата си стъпка. Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно ставаше, че не могат да попречат на Хедж да пренесе полусферите през Старото кралство. Единствената реална възможност беше да го спрат при Стената. Това означаваше да отидат в Анселстиер, за да си осигурят всяка подкрепа, която биха получили там.

Ако въпреки техните усилия, Хедж успееше да пренесе полусферите отвъд Стената, все пак оставаше една последна възможност: да осуетят употребата на Инкубатора за светкавици на Ник, който да възстанови изцяло Унищожителя.

А ако не успееха и в това… на Лираел не й се щеше да обмисля други крайни средства.

Щом прецени, че е достатъчно чиста, без да е сменила дрехите си, тя излезе от потока, за да се погрижи за снаряжението си. Старателно избърса пояса и го полира с парче благоуханен пчелен восък, а Нехима изтърка с парцал, напоен с гъша мас. После сложи туниката, пояса със звънци и ремъка на меча върху ризницата.

Сам и Падналото куче стояха върху най-големия камък и се взираха в езерния бряг и небето над него. Нямаше и следа от Могет, макар че най-вероятно отново се беше пъхнал в раницата на Сам. Лираел се покатери върху камъка и застана до него и кучето.

Избра един малък, слънчев участък между двамата, седна и изяде една канелена бисквита, за да утоли внезапния пристъп на глад.

Сам гледаше как яде, но очевидно нямаше търпение да приключи и да започне да говори.

В началото Лираел не му обърна внимание, докато не извади една златна монета от ръкава си и я подхвърли във въздуха. Тя се завъртя нагоре, но тъкмо когато тя си помисли, че ще падне, монетата започна да се рее във въздуха, докато все още се въртеше. Сам я наблюдава известно време, въздъхна и щракна с пръсти. Монетата падна на мига в разтворената му длан.

Повтори тази процедура няколко пъти, докато Лираел не се сопна.

— Какво е това?

— О, ти си готова — изрече невинно Сам. — Това ли? Това е перната монета. Аз я направих.

— За какво служи?

— За нищо. Играчка е.

— Служи да дразни хората — отвърна Могет от раницата на Сам. — Ако не я махнеш, ще я изям.

Сам стисна в ръка монетата и я пъхна обратно в ръкава си.

— Предполагам, че наистина дразни хората — каза. — Това е четвъртата, която правя. Мама счупи две, а Елимер взе последната и я сплеска с чук, така че можеше само да вибрира близо до земята. Както и да е, след като вече приключи с храненето…

— Какво? — попита Лираел.

— О, нищо — отвърна жизнерадостно Сам. — Просто се надявах, че ще можем да обсъдим какво… какво ще правим.

— Според теб какво трябва да направим? — попита Лираел, потискайки раздразнението, причинено от пернатата монета. Въпреки всичко, Сам не изглеждаше толкова нервен и напрегнат, колкото бе очаквала. Може би беше станал фаталист, помисли си и се запита дали и тя не беше такава. Изправени пред враг, който бе толкова недвусмислено по-силен от тях, те просто се бяха примирили, че трябва да направят всичко по силите си, преди да бъдат убити или поробени. Ала Лираел не беше фаталистка. След като вече беше чиста, тя се чувстваше странно обнадеждена, сякаш наистина можеха да направят нещо.

— Струва ми се… — започна Сам и замълча, като задъвка отново умислено устата си. — Струва ми се, че трябва да опитаме да се доберем до този Торуин Мил…

— Форуин Мил — прекъсна го Лираел.

— Добре, Форуин — продължи Сам. — Най-напред трябва да опитаме да стигнем дотам, с каквато помощ успеем да получим от анселстиерците. Имам предвид, че на тях никак не им се нрави някой да внася нещо от Старото кралство, камо ли пък магия, която им е непонятна. Така че, ако най-напред успеем да стигнем там и да получим помощ, бихме могли да разглобим или унищожим Инкубатора за светкавици на Ник, преди двамата с Хедж да са пристигнали с полусферите. Без Инкубатора, Ник няма да успее да ги захрани, така че съществото ще остане приковано.

— Това е добър план — каза Лираел. — Но си мисля, че трябва да опитаме да спрем полусферите, преди да са прекосили Стената.

— Има още един проблем, който прави и двата плана несигурни — изрече колебливо Сам. — Струва ми се, че баржите изминават пътя от Едж до Редмаут за по-малко от два дни. Дори по-бързо, ако има магически вятър. Оттам до Стената не е далече, може би половин ден, в зависимост от това колко бързо могат да теглят полусферите. На нас ще са ни нужни поне четири или пет дни да стигнем дотам. Дори днес да успеем да намерим коне, ще изостанем най-малко с ден.

— Или повече — каза Лираел. — Не мога да яздя.

— О — каза Сам. — Все забравям, че си Клеър. Никога не съм виждал някоя от тях на кон… предполагам, че ще трябва да се надяваме, че анселстиерците няма да им позволят да преминат. Макар да не съм сигурен, че ще успеят да спрат дори самия Хедж, освен ако при пропускателния пункт няма много скаути…

Лираел поклати глава.

— Твоят приятел Ник има писмо от чичо си. Не зная какво е главен министър, но явно Ник вярваше, че то ще принуди анселстиерците да му позволят да пренесе полусферите през Стената.

— Защо винаги го наричаш „твоя приятел Ник“, когато влошава нещата? — възмути се Сам. — Той ми е приятел, но Унищожителя и Хедж го принуждават да върши всичко това. Вината не е негова.

— Извинявай — въздъхна Лираел. — Знам, че не е виновен и повече няма да го наричам „твоя приятел Ник“. Но той наистина разполага с това писмо. Или по-точно, то е у някой от другата страна на Стената, който ще ги посрещне.

Сам се почеса по главата и се намръщи раздразнено.

— Зависи къде ще я прекосят и кой ще е дежурен — изрече унило. — Предполагам, че на Границата ще ги пресрещне патрул, който вероятно ще бъде от редовната войска, а не скаутски, а само скаутите са магове на Хартата. Така че може би ще позволят на Ник, Хедж и всички останали да прекосят Границата. Така или иначе не мисля, че някой обикновен патрул би попречил на Хедж, дори и да иска. Де да можехме да пристигнем там първи! Познавам добре генерал Тиндал — той е командир на Границата. И щяхме да успеем да изпратим телеграма на родителите ми до посолството в Корвиър. Ако са още там.

— Можем ли да доплаваме дотам? — попита Лираел. — Откъде бихме могли да намерим лодка, която да е по-бърза от баржите?

— Най-близо би било в Едж — отвърна Сам. — Поне един ден на север, така че ще изгубим толкова време, колкото ще спестим. Ако Едж все още съществува. Не ми се мисли как Хедж се е снабдил с баржите.

— Ами надолу по течението? — попита Лираел. — Няма ли някое рибарско селище или нещо друго?

Сам разсеяно поклати глава. Знаеше, че има отговор. Усети как една идея току-що му се изплъзна. Как можеха да стигнат до Стената по-бързо от Хедж и Ник?

Земя, море… и въздух.

— Ще летим! — възкликна той, като скочи и разпери ръце във въздуха. — Можем да отлетим! С твоята кожа на Хартата на бухал!

Беше ред на Лираел да поклати глава.

— Ще са ми нужни поне дванайсет часа да направя две кожи на Хартата. Може би и повече, защото първо трябва да си почина. А и трябват седмици, за да се научиш да летиш.

— Няма да се наложи — изрече развълнувано Сам. — Слушай — предишният път гледах как правиш кожата на лаещия бухал и забелязах, че има само няколко главни символа на Хартата, които определят големината й, нали?

— Може би — отвърна колебливо Лираел.

— Е, идеята ми е да направиш много голям бухал, достатъчно голям, за да пренесеш в ноктите си Могет и мен — продължи Сам, жестикулирайки разпалено. — Няма да ти отнеме повече време от обичайното. После ще отлетим към Стената… хм, ще я прекосим… и ще го вземем оттам.

— Чудесна идея — каза кучето, а по изражението му се четеше смесица от изненада и одобрение.

— Не знам — каза Лираел. — Не съм сигурна, че ще има ефект от някоя гигантска кожа на Хартата.

— Ще има — отвърна уверено Сам.

— Предполагам, че нямаме кой знае какъв избор — каза тихо Лираел. — Така че май е най-добре да опитам. Къде е Могет? Любопитна съм да разбера мнението му за плана ти.

— Не струва — чу се приглушеният глас на Могет иззад сянката на камъка. — Но няма причина да не проработи.

— Има още нещо, което може би ще се наложи да направя по-късно — изрече колебливо Лираел. — Възможно ли е да вляза в смъртта от другия край на Стената?

— Разбира се, зависи колко навътре в Анселстиер ще влезеш, също както с магията — отвърна Сам, а гласът му внезапно стана много сериозен. — Какво… какво ще ти се наложи да правиш?

— Да използвам Тъмното огледало и да погледна в миналото — каза Лираел и гласът й несъзнателно придоби пророческия тембър на Клеър. — Да се върна към Началото и да видя как Седмината са победили Унищожителя.

Глава четиринадесетаПолет към стената

— Беше огромен — проплака мъжът, а в очите и гласа му се долавяше паника. — По-голям от кон, с крила… крила, които изпълниха небето. А в ноктите му имаше човек, който висеше… ужасно… ужасно! А писъците… сигурно сте чули писъците?

Останалите членове от малката група пътешественици кимнаха, а много от тях вдигнаха очи към избледняващата светлина на вечерното небе.

— И още нещо летеше с него — прошепна мъжът. — Куче. Куче с крила!

Неговите слушатели се спогледаха невярващо. Бяха склонни да приемат гигантския бухал, след писъците, които бяха чули. Все пак това беше граничната зона и времената бяха размирни. Много същества, които си мислеха, че никога няма да видят, бяха крачили по земята през последните няколко дни. Но крилато куче?

— Най-добре да продължим нататък — каза водачът им, жена със суров вид, която носеше символа на Хартата на челото си. Тя подуши въздуха и добави: — Наоколо витае нещо странно, така е. Ще продължим до Хогрест, освен ако някой няма по-добра идея. И някой да помогне на Елъф. Дайте му вино.

Пътешествениците бързо развалиха лагера си и развързаха конете си. Не след дълго поеха на запад, а клетият Елъф пиеше от един мях с вино, сякаш беше пълен с вода.

Лираел летеше на юг от пътешествениците, постепенно забавяйки скоростта си. Беше много, много трудно да лети като двайсет пъти по-голям лаещ бухал, отколкото като обикновен, и най-вече да носи Сам, Могет и двете раници. Сам й беше помагал по пътя, като отправяше към нея заклинания за сила и издръжливост, но голяма част от поддържащата магия беше погълната от самата кожа на Хартата.

— Трябва да кацна — извика тя на Падналото куче, което летеше зад нея, когато крилете й отново бяха пронизани от болка. Избра една открита поляна сред гъстите дървета и започна да се спуска за кацане.

После внезапно забеляза крайната им цел. Там, зад гората, по хребета на нисък хълм криволичеше дълга сива линия, простирайки се от изток на запад, докъдето поглед стигаше. Стената, която разделяше Старото кралство от Анселстиер.

А в далечния й край имаше мрак. Пълният, почти среднощен мрак на ранната пролет в Анселстиер, простиращ се до Стената, където внезапно се срещаше с топлината на лятната вечер в Старото кралство. Лираел незабавно получи главоболие, а очите й на бухал не можеха да се приспособят към противоречието — залезът отсам и нощта оттатък.

Ала ето че Стената беше там, и обнадеждена от вида й, тя забрави болката и планираната площадка за кацане. Отново се издигна нагоре със силен замах на крилете, поемайки директно към Стената, докато победоносният й вик огласяше нощта.

— Не се опитвай да я прекосиш! — извика настоятелно Сам отдолу, като разлюля импровизирания хамут от ремъци за мечове и каиши на раници, стиснат здраво между ноктите й. — Помни, че трябва да кацнем от тази страна!

Лираел го чу, припомни си предупрежденията му за Границата от страната на Анселстиер, и отпусна едното си крило. Това незабавно се превърна в завой за пикиране, последван от неистово размахване на криле, когато Лираел осъзна, че не е преценила правилно въздушната скорост и ще забие в земята Сам, Могет и себе си с болезнена бързина.

Размахването на криле подейства до известна степен. Сам се изправи от земята, увери се, че насинените му колене все още функционират, и отиде при огромния бухал, който лежеше до него, видимо зашеметен.

— Добре ли си? — попита разтревожено, без да е сигурен как да провери. Как се проверява пулса на бухал, и особено такъв, който е дълъг шест метра?

Лираел не отвърна, но от тънките пукнатини в гигантското тяло на бухала започнаха да проблясват слаби ивици златиста светлина. Тези ивици се сляха и Сам успя да различи отделни символи на Хартата. После всичко започна да блести толкова ярко, че той трябваше да отстъпи, закривайки очите си пред сиянието.

После пред погледа му се появи само лек сумрак, докато слънцето бавно залязваше откъм страната на Старото кралство. А също и Лираел, легнала по корем с разперени ръце и крака, която стенеше.

— Ох! Всеки мускул по тялото ми ме боли — промърмори тя, като бавно се повдигаше с ръце. — И се чувствам направо ужасно! Тази кожа на Хартата е по-зле и от калта. Къде е кучето?

— Тук, господарке — отвърна Падналото куче и се втурна да изненада Лираел, като близна отворената й уста. — Беше забавно. Особено когато прелетяхме над онзи мъж.

— Това не беше нарочно — каза Лираел, използвайки кучето като патерица, за да се изправи. — Бях точно толкова изненадана, колкото и той. Да се надяваме само, че сме спестили достатъчно време, за да си е струвало.

— Ако успеем да прекосим Стената — и Границата — тази вечер, трябва да изпреварим Хедж — каза Сам. — В крайна сметка колко бързо може да се движи една баржа?

Въпросът беше реторичен, но получи отговор.

— С магически вятър могат да преплуват повече от шейсет левги за денонощие — каза скритият авторитетен глас на Могет от раницата на Сам. — Предполагам, че са достигнали до Редмаут днес около пладне. А оттам, кой знае? Зависи колко бързо могат да преместят полусферите. Възможно е дори да са преминали от другата страна, а времето между Старото кралство и Анселстиер е разпокъсано. Навярно дори Хедж — с помощта на Унищожителя — е успял да манипулира тази разлика, за да спечели един ден… или повече.

— Весел, както винаги, нали, Могет? — каза Лираел. Всъщност самата тя се чувстваше изненадващо развеселена, и не толкова уморена, колкото очакваше. Изпитваше скрита гордост, че гигантската кожа на Хартата за бухал се беше оказала сполучлива, и беше сигурна, че са изпреварили Хедж и неговите баржи.

— Предполагам, че трябва да продължим напред — каза тя. По-добре да не слагаме тигана, докато рибата е още в морето. — Сам, не се бях замисляла за това, но как ще влезем в Анселстиер? Как ще прекосим Стената?

— Стената е по-лесната част — отвърна Сам. — Има много стари порти. Те ще са заключени и защитени, с изключение на тази при настоящия пропускателен пункт, но мисля, че мога да ги отворя.

— Не се съмнявам в това — каза окуражаващо Лираел.

— В известен смисъл с Границата е по-сложно. Там стрелят без предупреждение, макар че повечето войски са около пропускателния пункт и може да има само по някой случаен патрул толкова далече на запад. Но за да не рискуваме, си мислех, че можем да се дегизираме като офицер и сержант от скаутите при пропускателния пункт. Ти можеш да бъдеш сержантът, ранен в главата — за да не говориш и да ни навлечеш неприятности. Може би ще ни повярват — поне колкото да не ни застрелят на място.

— Ами кучето и Могет? — попита Лираел.

— Могет може да остане в раницата ми — каза Сам. После погледна назад към котката и добави: — Но трябва да обещаеш, че ще мълчиш, Могет. Една говореща раница със сигурност ще ни навлече убийство.

Могет не отговори. Сам и Лираел приеха това за сърдито съгласие, понеже не се възпротиви.

— Можем да дегизираме ефектно и кучето — продължи Сам. — Да го накараме да изглежда така, сякаш носи нашийник и брониран нагръдник, като обучените кучета в армията.

— И какво откриват те? — попита заинтригувано Падналото куче.

— О, бомби и други… хм… взривни устройства — подобно на взривяващите символи, които ние използваме, само че изработени от химикали, а не с магия — обясни Сам. — Това е на юг. А по Границата имат специални кучета, които надушват мъртвите и Свободната магия. Кучетата са много по-добри от обикновените анселстиерци в откриването на такива неща.

— Естествено — каза Падналото куче. — Предполагам, че и на мен не ми е разрешено да говоря?

— Не — потвърди Сам. — Ще се наложи да ти дадем име и номер, като на истинско граничарско куче. Какво ще кажеш за Уопет? Познавах куче с това име. И можеш да вземеш служебния ми номер от корпуса на кадетите в училище. Две осем две девет седем три. Или накратко, Уопет девет седем три.

— Уопет девет седем три — изрече умислено кучето, търкаляйки думите в устата си, сякаш бяха потенциална храна. — Странно име.

— Най-добре да направим заблуждаващите заклинания тук и да ги приемем — каза Сам. — Преди да опитаме да прекосим Стената.

Той се взря в гъстия мрак на анселстиерската нощ зад Стената и каза:

— Трябва да преминем преди изгрева, а той едва ли ще се забави много. През нощта е по-малко вероятно да се натъкнем на патрул.

— Никога досега не съм правила такова заклинание — каза неуверено Лираел.

— Бездруго ще се наложи аз да ги направя — отвърна Сам. — Защото ти не знаеш как трябва да изглеждаме. Не са толкова трудни — много по-лесни са от твоите кожи на Хартата. Мога да направя три без проблеми.

— Благодаря ти — каза Лираел. Седна до кучето, за да отпусне болезнените си мускули и го почеса под нашийника. Сам се отдалечи на няколко крачки и започна да посяга към Хартата, събирайки символите, които му трябваха, за да направи заклинанията за дегизиране.

— Странно е, че е мой племенник — прошепна Лираел на кучето. — Струва ми се много необичайно. Истинско семейство, а не просто голям клан от братовчедки, като Клеър. Да бъда леля, а и да имам такава. Да имам и сестра…

— А хубаво ли е, освен че е странно? — попита кучето.

— Не съм имала възможност да го обмисля — отвърна Лираел, след като помълча умислено. — Донякъде е хубаво, а донякъде тъжно. Хубаво е, защото съм… Абхорсен по рождение и открих откъде произхождам. Тъжно е, защото целият ми досегашен живот беше белязан от липсата на принадлежност, от това че не съм истинска Клеър. Прекарах толкова много години да искам да бъда нещо, което не съм. Сега се питам дали ако можех да бъда Клеър, това би ме удовлетворило? Или просто не бих могла да допусна, че ще съм нещо различно?

Тя се поколеба, а после тихо добави:

— Питам се дали майка ми е знаела какво ще бъде детството ми. Но пък Ариел е била Клеър и вероятно не е могла да разбере какво е да израснеш без зрението на Глетчера.

— Това ми напомни нещо — каза Могет, появявайки се неочаквано от раницата, а лявото му ухо се сви от забързаното излизане. — Ариел. Твоята майка. Тя ми остави послание, когато беше в Къщата.

— Какво! — възкликна Лираел и скочи да сграбчи Могет за шията, пренебрегвайки приспивния зов на Ранна и взаимодействието между Свободната магия под котешката козина и омагьосания от Хартата нашийник. — Какво послание? Защо не ми го предаде по-рано?

— Хм-м-м — отвърна Могет. Освободи се от хватката й, а нашийникът му се оплете в ръката на Лираел. Тя го пусна точно преди да успее да се измъкне от него, а предупредителният звън на Ранна накара котката да престане да се гърчи. — Ако ме изслушаш, ще ти кажа…

— Могет! — изръмжа кучето и се приближи, дишайки в лицето на котката.

— Ариел ме е видяла с теб, край Стената — изрече бързо Могет. — Тя седеше в Хартиеното крило, а аз й подавах един пакет — в онези дни имах различна форма, нали разбираш. Всъщност, може би нямаше да си спомня това, ако отново не бях възприел тази форма след принудителния разговор под Къщата. Странно е, че в човешка форма помня нещата по различен начин. Предполагам, че е трябвало да забравя, за да не си го припомня, докато не се озова там, където ме е видяла…

— Могет! Посланието! — помоли го Лираел.

Могет кимна и облиза устата си. Очевидно щеше да продължи с бързината, която сам бе избрал.

— Предадох й пакета — продължи той. — Тя се взираше в мъглата над водопада. Онзи ден там имаше дъга, но тя не я видя. Забелязах как очите й се замъгляват от зрението и тя каза: „Ти ще бъдеш до дъщеря ми край Стената. Ще я видиш пораснала, за разлика от мен. Кажи на Лираел, че… че заминаването ми няма да бъде… че не е било… по мой избор. Свързах своя и нейния живот с Абхорсен и начертах път за майка и дъщеря, който ще ограничи личния ни избор. Кажи й също, че я обичам, и винаги ще я обичам, и че раздялата с нея ще разбие сърцето ми.“

Лираел слушаше съсредоточено, ала това, което чуваше, не беше гласът на Могет. Беше този на майка й. Когато котката приключи, тя погледна към окъпаното в червено небе и блещукащите звезди зад Стената, а по бузата й се стече сълза, която остави сребриста следа, уловила последните мигове от вечерната светлина.

— Направих дегизировката ти — каза Сам, който бе толкова погълнат от заклинанията си, че напълно пропусна думите на Могет. — Просто трябва да влезеш в нея. Постарай се да останеш със затворени очи.

Лираел се обърна да види бляскавия силует, надвиснал във въздуха, и се запрепъва към него. Затвори очи дълго преди да навлезе в заклинанието. Златистият огън се разля по лицето й като топли, ласкави ръце и избърса сълзите й.

Глава петнадесетаГраницата

— Сержант, там определено мърда нещо — прошепна ефрейтор Хорокс, докато гледаше над мерника на своята картечница „Люин“. — Да им позволя ли да изстрелят няколко патрона?

— Без страх, по дяволите! — прошепна в отговор сержант Еванс. — Нищо ли не знаеш? Ако е призрак, таласъм или нещо подобно, просто ще дойде тук и ще изсмуче червата ти! Сказло, върни се и кажи на лейтенанта, че става нещо. Останалите, предайте нататък да сложат щиковете, но тихо. И никой да не прави нищо, без да съм наредил.

Еванс възвърна обичайния си вид, когато Сказло забърза назад по свързочния окоп зад тях. По цялото протежение на главния боен окоп се чуваше тракането на щикове, изправяни възможно най-тихо. Самият Еванс опъна лъка си и зареди един сигнален пистолет с червен патрон. Червеното беше сигналът за нашествие откъм Стената. Поне щеше да бъде такъв сигнал, ако проработеше, помисли си той. От Старото кралство подухваше топъл, северен вятър. Това беше добре, за да премахне студа от заледената кал в окопите, тъй като пролетта още не бе прогонила съвсем отминалата зима, но освен това означаваше, че оръдията, самолетите, сигналните ракети, мините и всички останали технологии няма да действат.

— Двама са, а има и още нещо, което прилича на куче — прошепна отново Хорокс, а пръстът му върху спусъка бавно се извиваше назад от обичайната си позиция, притиснат плътно към предпазителя.

Еванс се взираше в мрака, опитвайки се да различи нещо. Хорокс не беше особено схватлив, но пък имаше забележително нощно зрение. Много по-добро от неговото. Той не видя нищо, но тенекиените кутии по тела дрънчаха. Някой… или нещо… се движеше към тях.

Пръстът на Хорокс вече беше на спусъка, а предпазителят беше вдигнат, с пълен барабан с патрони и един в пълнителя. Чакаше само заповед, а може би и вятърът да се промени.

После внезапно въздъхна и отново свали пръста си от спусъка, а той се отдръпна от приклада.

— Изглежда са от нашите — каза той, без да шепти. — Скаути. Един офицер и някакъв клет нещастник с бинтована глава. И едно от онези… нали се сещате… душещи кучета.

— Обучени кучета — поправи го механично Еванс. — Млъкни.

Еванс обмисляше какво да прави. Никога не беше чувал същества от Старото кралство да са приемали формата на анселстиерски офицери или на граничарско куче. Практически невидими призраци, да. Обикновени на вид жители на Старото кралство, да. Ужасни летящи същества, да. Но винаги имаше първи път…

— Какво има, Еванс? — попита един глас зад него и той изпита вътрешно облекчение, което никога не би изразил. Лейтенант Тиндал може и да беше генералски син, но не беше негоден за нищо щабен офицер. Знаеше кое какво е по Границата — и носеше знака на Хартата на челото си като доказателство.

— Движение пред нас, на около петдесет метра — докладва той. — Хорокс смята, че е видял двама скаути, единият ранен.

— И душещо… обучено куче — добави Хорокс. Тиндал не му обърна внимание, а се приближи да надзърне лично над насипа. Два неясни силуета определено се приближаваха, независимо какви бяха. Ала той не долови никаква враждебна сила или опасна магия. Имаше нещо… но ако бяха скаути от пропускателния пункт, и двамата щяха да бъдат магове на Хартата.

— Опитахте ли да изстреляте сигнална ракета? — попита той. — Бяла?

— Не, сър — отвърна Еванс. — Вятърът е северен. Реших, че няма да има резултат.

— Много добре — каза лейтенантът. — Предупредете хората си, че ще направя заклинание за светлина. Всички да бъдат готови за моите заповеди.

— Да, сър! — потвърди Еванс. Обърна се към мъжа до него и каза тихо: — Застанете при гнездото! Светлина напред! Предай нататък.

Когато заповедта се разнесе из строя, мъжете застанаха при стрелковото гнездо, а в позите им личеше напрежение. Еванс не виждаше целия взвод — беше твърде тъмно, — но знаеше, че неговите ефрейтори в двата края ще ги разпределят.

— Правя заклинанието сега — каза лейтенант Тиндал. В свитата му ръка се появи блед символ на Хартата за светлина. Щом започна да става по-ярък, той го хвърли през рамо като топка за крикет, право пред себе си.

Бялата искра стана по-ярка, докато летеше из въздуха, и накрая се превърна в миниатюрно слънце, надвиснало неестествено над междинната зона. На ослепителната му светлина всички сенки изчезнаха и ясно се видяха две фигури, следващи тясната криволичеща пътека между телените мрежи. Както бе казал Хорокс, с тях имаше обучено куче, а и двамата носеха военните униформи на Анселстиерската армия под бронираните куртки, характерни за Гранични войски. Освен това, някаква мъчноопределима нестандартност в техните мрежести дрехи и оръжия провъзгласяваше, че са членове на Северния граничен разузнавателен отряд, познат повече като Скаутите от пропускателния пункт.

Когато светлината се спусна върху тях, единият от мъжете вдигна ръце. Другият, чиято глава бе омотана в бинт, последва примера му по-бавно.

— Приятелски войници! Не стреляйте! — извика Самет, когато светлината на Хартата постепенно избледня над главата му. Пристигат лейтенант Стоун и сержант Клеър. С граничарско куче!

— Останете с вдигнати ръце и се приближете в колона по един! — извика Тиндал. Обърна се към сержанта и каза: — Лейтенант Стоун? Сержант Клеър?

Еванс поклати глава.

— Никога не съм чувал за тях, сър. Но нали ги знаете скаутите. Държат се настрана. Лейтенантът наистина ми изглежда познат.

— Да — промърмори Тиндал и се намръщи. Наближаващият офицер наистина изглеждаше смътно познат. Раненият сержант тътреше краката си като човек, който е принуден да се движи въпреки постоянната болка. Граничарското куче носеше съответния нагръдник в цвят каки, с изписан отгоре в бяло номер, както и широк кожен нашийник с шипове. Общо взето, изглеждаха автентично.

— Спрете там! — извика Тиндал, когато Самет стъпи върху парче незакрепена спираловидна тел само на десет метра от окопа. — Ще дойда да проверя вашите символи на Хартата.

— Прикривай ме — прошепна към Еванс. — Знаеш каква е процедурата, ако не са такива, каквито изглеждат.

Еванс кимна, заби четири стрели със сребърни върхове в калта между дъските в окопа, за да са му под ръка, и зареди още една. Армията не отпускаше и дори не признаваше употребата на лъкове и сребърни стрели, но подобно на много други неща по Границата, всеки отряд разполагаше с тях. Много от мъжете бяха опитни стрелци, а Еванс беше един от най-добрите.

Лейтенант Тиндал погледна двете фигури, които отново се бяха превърнали в смътни силуети, след като заклинанието му беше избледняло. Беше затворил едното си око срещу светлината, както го бяха обучили, за да запази нощното си зрение. Сега го отвори и за пореден път забеляза, че нямаше особена разлика.

Извади меча си, а сребристите ивици върху него проблеснаха дори на слабата звездна светлина, и излезе от окопа. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш отекваше в стомаха му.

Лейтенант Стоун стоеше в очакване, вдигнал високо ръце. Тиндал го доближи предпазливо, отворил всичките си сетива, за да долови нещо, някакъв намек или миризма на Свободна магия или мъртви. Ала усещаше само магия на Хартата, някаква мъглява, смътна магия, обгърнала мъжете и кучето. Някакво защитно заклинание, предположи той.

Когато доближи на една ръка разстояние, леко опря върха на меча в гърлото на непознатия лейтенант, на сантиметър от мястото, където се завързваше бронираната му куртка. После се пресегна и докосна знака на Хартата върху челото на мъжа с показалеца на лявата си ръка.

От знака лумна златист огън, когато го докосна, и Тиндал почувства, че пропада в познатия, безспирен вихър на Хартата. Знакът беше неопетнен и той изпита толкова силно облекчение, колкото беше и усещането му за Хартата.

— Франсис Тиндал, нали? — попита Сам, благодарен задето си беше направил буен мустак като част от дегизировката и снаряжението на офицер от скаутите. Предишната година се беше срещал няколко пъти с младия офицер на редовните официални церемонии, които винаги посещаваше през учебно време. Лейтенантът беше само с няколко години по-голям от Сам. Бащата на Франсис, генерал Тиндал, командваше целия граничен гарнизон.

— Да — отвърна изненадано Франсис. — Макар че не помня…?

— Сам Стоун — каза Самет. Но ръцете му останаха вдигнати и отметна глава назад. — Най-добре проверете сержант Клеър. Но внимавайте с главата му. Ранен е със стрела от лявата страна. Доста е замаян.

Тиндал кимна, пристъпи нататък и повтори процедурата с меча и ръката върху ранения сержант. По-голямата част от главата на мъжа беше здраво бинтована, но знакът на Хартата личеше и той го докосна. Отново установи, че е непокътнат. Този път разбра също, че силата на сержанта е много, много голяма — както и тази на лейтенант Стоун. И двамата войници бяха невероятно силни магове на Хартата, най-силните, които някога беше срещал.

— Чисти са! — извика към сержант Еванс. — Изтеглете хората от караула и възстановете подслушвателните постове!

— О — каза Сам. — Чудех се как сте ни открили. Не очаквах да има хора в тези окопи.

— На запад е обявено нещо като извънредно положение — обясни Тиндал, когато ги поведе към окопа. — Наредиха ни да излезем едва преди час. Всъщност, имате късмет, че сме още тук, защото останалата част от батальона е на половината път до Бейн. Извикаха ги за подкрепление на цивилните власти. Вероятно отново има проблеми с лагерите на южняците, или демонстрации на „Наша страна“. Нашата рота пазеше тила.

— Извънредно положение на запад оттук? — попита тревожно Сам. — От какъв тип?

— Нямам новини — отвърна Тиндал. — Знаете ли нещо?

— Надявам се да не е така — отвърна Сам. — Но трябва да се свържа с Генералния щаб по най-бързия начин. Имате ли полеви телефон?

— Да — отвърна Тиндал. — Но не работи. Предполагам, че е заради вятъра откъм Стената. Този в щаба на ротата сигурно работи, иначе ще се наложи да се върнете чак на пътя.

— По дяволите! — възкликна Сам, когато слязоха в окопа. Извънредно положение на запад. Това сигурно имаше нещо общо с Хедж и Никълъс. Разсеяно отвърна на козируването на Еванс и забеляза всички пребледнели лица, които се взираха в него от мрачния окоп, изразявайки своето облекчение, че не е същество от Старото кралство.

Кучето скочи до него и войниците, застанали най-близо, се стреснаха. Лираел слезе бавно след него, а мускулите още я боляха от летенето. Тази Граница беше странна, а и плашеща. Тук тя усещаше огромната тежест на много смърт навсякъде около себе си. Много мъртви напираха към границата с живота, спирани да я пресекат само от вятърните флейти, които пееха своята безмълвна песен в междинната зона. Тя знаеше, че Сабриел ги е направила, защото вятърните флейти можеха да оцелеят само докато настоящият Абхорсен е жив. Щом умреше, те щяха да замлъкнат при следващото пълнолуние, а мъртвите да възкръснат, докато не бъдат възпрени от новия Абхорсен. А това, осъзна Лираел, щеше да е самата тя.

Лейтенант Тиндал забеляза, че потрепери и я погледна загрижено.

— Не трябва ли да заведем вашия сержант в полковия пост за първа помощ? — попита той. Имаше нещо странно в сержанта, нещо, което пречеше да го гледаш директно. Ако погледнеше с крайчеца на очите си, Тиндал виждаше смътна аура, която не съответстваше напълно на очакванията му. А и този патрондаш беше странен. Откога скаутите носеха патрондаши за пушки? Особено след като никой от тях нямаше пушка?

— Не — изрече Сам бързо. — Ще се оправи. Трябва да намерим телефон по най-бързия начин и да се свържем с полковник Дуайър.

Тиндал кимна, но не каза нищо. Кимането прикри тревогата, озарила лицето му и мислите, които препускаха из главата му. Подполковник Дуайър, който беше командир на скаутите от пропускателния пункт, беше в отпуск през последните два месеца. Тиндал даже го беше изпратил след една паметна вечеря в щаба на баща си.

— По-добре елате с мен в командния пост — каза накрая. — Майор Грийн ще иска да си поговорите.

— Трябва да телефонирам — настоя Сам. — Няма време за приказки.

— Телефонът на майор Грийн може би работи — каза Тиндал, стараейки се да говори с равен тон. — Сержант Еванс, поемете командването на взвода. Биат и Емерсън… след мен. Не сваляйте щиковете си. О, Еванс — изпрати куриер до лейтенант Готли да дойде при мен в щаба на ротата. Струва ми се, че ще имаме нужда от свързочните му умения.

Той ги поведе из свързочния окоп и Сам, Лираел и кучето го последваха. Еванс, който бе разбрал погледа и заповедта на своя лейтенант към единствения друг маг на Хартата в ротата, освен майор Грийн, задържа Биат и Емерсън за няколко секунди, като им прошепна: „Момчета, става нещо странно. Ако шефът ви нареди, или се появят проблеми, намушкайте тези двамата в гърба!“

Глава шестнадесетаРешението на майора

Сърцето на Сам се сви, когато лейтенант Тиндал ги поведе към една дълбока землянка на около сто метра зад бойния окоп. Дори на приглушената светлина на газената лампа той видя, че мястото твърде много наподобява жилище на ленив и обичащ уюта офицер — който навярно нямаше дори да ги изслуша, камо ли да разбере какво трябва да направят.

В единия ъгъл бурно гореше печка на дърва, върху масата с карта имаше отворена бутилка уиски, а в единия край беше разположено удобно кресло. В него на свой ред се бе отпуснал майор Грийн, който изглеждаше зачервен и свадлив. Ала Сам забеляза, че не е свалил ботушите си, а до стола му има меч и револвер в кобур, който висеше на ремъка си от една закачалка наблизо.

— Какво има? — изрева майорът, изправяйки се със скърцане, когато те се наведоха под напречната греда на вратата и се скупчиха около масата с картата. Възрастен е за майор, помисли си Сам. Беше най-малко на петдесет и му предстоеше пенсиониране.

Преди да успее да проговори, лейтенант Тиндал — който беше застанал зад тях — каза:

— Самозванци, сър. Само че не съм сигурен точно какви. Наистина носят непокътнати знаци на Хартата.

Сам настръхна, щом чу думата „самозванци“ и видя, че Лираел сграбчи нашийника на кучето, когато то изръмжа дълбоко и гневно.

— Самозванци, значи? — каза майор Грийн. Погледна Сам и той за пръв път си даде сметка, че възрастният офицер носи знака на Хартата на челото си. — Какво ще кажете в своя защита?

— Аз съм лейтенант Стоун от Северния граничен разузнавателен отряд — изрече сковано Сам. — Това са сержант Клеър и обученото куче Уопет. Налага се спешно да телефонирам в граничния щаб…

— Глупости! — изрева майорът без следа от гняв. — Познавам всички офицери от скаутите, както и подофицерите. Самият аз съм бил такъв достатъчно дълго! И съм много добре запознат с обучените кучета, а това не е от тяхната порода. Бих се изненадал, ако успее да подуши и кравешко лайно в кухня.

— Ще мога — каза възмутено кучето. Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание; после майорът извади меча си и го насочи към тях, а лейтенант Тиндал и хората му бяха пристъпили напред, като мечовете и върховете на щиковете им бяха само на сантиметри от незащитените вратове на Сам и Лираел.

— Опа — изрече кучето, седна и отпусна глава върху лапите си. — Съжалявам, господарке.

— Господарке? — възкликна Грийн, а лицето му стана още по-червено. — Кои сте вие? И какво е това нещо?

Сам въздъхна и каза:

— Аз съм принц Самет от Старото кралство, а моята спътница е Лираел, бъдещият Абхорсен. Кучето е наш приятел. Всички ние сме дегизирани. Разрешавате ли да сваля дегизировката? Ще блеснем за кратко, но не е опасно.

Майорът изглеждаше по-зачервен от всякога, но кимна.

Няколко минути по-късно Сам и Лираел застанаха пред майор Грийн със собствените си дрехи и лица. Очевидно и двамата бяха много уморени и видимо бяха изстрадали много през последните дни. Майорът ги огледа внимателно, а после и кучето. Нагръдникът му беше изчезнал, а нашийникът му бе променен и то изглеждаше по-едро отпреди. Отвърна на погледа му с жални очи, а после провали всичко, като намигна.

— Това е принц Самет — заяви лейтенант Тиндал, който бе заобиколил, за да види лицата им. Изражението му беше странно. Гледаше съчувствено и кимна два пъти към Самет, който изглеждаше изненадан. — А тя изглежда… простете, госпожо. Искам да кажа, че много приличате на Сабриел, тоест на Абхорсен.

— Да, аз съм принц Самет — изрече бавно Сам, без да смее да се надява, че този дебел майор пред пенсия ще им бъде особено полезен. — Спешно трябва да се свържа с полковник Дуайър.

— Телефонът не работи — отвърна майорът. — Освен това, полковник Дуайър е в отпуск. Какво толкова спешно имате да му предадете?

Отговори му Лираел, а гласът й пресекваше и хриптеше заради започващата настинка, причинена от внезапния преход от топлото лято на Старото кралство в анселстиерската пролет. Газената лампа проблесна, когато заговори, запращайки трептящата й, игрива сянка върху масата.

— В Анселстиер навлиза древно и ужасно зло. Трябва ни помощ, за да го открием и спрем — преди да е унищожило страната ви, а след това и нашата.

Майорът я погледна, а червеното му лице беше застинало намръщено. Ала гримасата му не изразяваше недоверие, както се бе опасявал Сам.

— Ако не знаех какво означава титлата ви и не познавах звънците, които носите — поде бавно той, — щях да заподозра, че преувеличавате. Не мисля, че някога съм чувал за толкова могъщо зло, което да унищожи цялата ми страна. Ще ми се да не чувах това сега.

— Нарича се Унищожителя — каза Лираел, а гласът й беше тих, но изпълнен със страха, който растеше у нея, откакто бяха напуснали Червеното езеро. — Той е един от Деветте ярки светила, Свободните духове от Началото. Бил е пленен и разгромен от Седмината и заровен дълбоко под земята. Само че сега двете полусфери, които го държат в плен, са били изровени от некромант на име Хедж, и докато ние си говорим тук, той може би ги пренася през Стената.

— Значи за това става дума — каза майорът, но в гласа му не се долавяше задоволство. — Получих пощенски гълъб от Бригадата във връзка с проблеми на запад и отбранителна тревога, но нищо повече оттогава. Хедж, казваш? Познавах един сержант с това име, когато за пръв път постъпих при скаутите. Едва ли е той, обаче — това беше преди трийсет и пет години, а той беше най-малко на петдесет…

— Майоре, трябва да намеря телефон! — прекъсна го Самет.

— Веднага! — заяви майорът. Изглежда си беше припомнил някаква своя по-енергична и може би по-млада версия. — Господин Тиндал, свикайте взвода си и кажете на Едуард и старшината на ротата Порит да организират преместване. Ще заведа тези двамата…

— Трима — каза кучето.

— Четирима — прекъсна ги Могет, подавайки глава от раницата на Сам. — Омръзна ми да мълча.

— Той също е наш приятел — побърза да увери войниците Лираел, когато ръцете им за пореден път се спуснаха към мечовете и насочиха щиковете напред. — Могет е котката, а Падналото куче е… хм… кучето. Те са… ъъъ… слуги на Клеър и Абхорсен.

— Съвсем като на Границата! Злото никога не идва само — заяви майорът. — Сега ще заведа и четирима ви до резервния граничен път и ще пробваме тамошния телефон. Франсис, тръгни към транспортния сборен пункт по най-бързия начин.

Той замълча и добави:

— Предполагам, че не знаете накъде ще поеме този Хедж, ако е прекосил Границата?

— Към Форуин Мил, където има нещо, наречено Инкубатор за светкавици и ще го използват, за да освободят Унищожителя — каза Лираел. — Може би няма да имат проблеми с прекосяването на Границата. Хедж води със себе си племенника на главния министър, Никълъс Сейър, и там ще ги посрещне човек, който има писмо от министъра с разрешение да внесат полусферите.

— Това няма да е достатъчно — заяви майорът. — Предполагам, че ще свърши работа на пропускателния пункт, но ще ги размотават с часове в Гарнизона в Бейн и дори в Корвиър. Никой здравомислещ човек няма да се хване на тази въдица на същинската Граница. Ще трябва да си проправят път с бой, макар че щом са обявили тревога преди час, вероятно вече са го направили. Ординарец!

Един ефрейтор, скрил горяща цигара в свитата си ръка, подаде глава на входа на землянката.

— Донеси ми карта, на която е отбелязан Форуин Мил, някъде западно оттук! Никога не съм чувал за това проклето място.

— Намира се на около трийсет мили оттук по брега, сър — обади се Тиндал, като спря по средата на пътя към изхода. — Ходил съм за риба там — има едно езеро с доста добра сьомга. На няколко мили извън граничната зона е, сър.

— Така ли? Хмф! — отбеляза Грийн, а лицето му за пореден път се обагри в по-тъмен нюанс на червеното. — Какво още има там?

— Имаше една изоставена дъскорезница, порутен док и останки от железопътната линия, която някога са използвали, за да пренасят дърветата от хълмовете — каза Тиндал. — Не знам какво представлява този Инкубатор за светкавици, но има…

— Никълъс е наредил да построят Инкубатора там — прекъсна го Лираел. — Съвсем скоро, струва ми се.

— Там има ли някакви хора? — попита майорът.

— В момента да — отвърна лейтенант Тиндал. — В края на миналата година бяха построени два бежански лагера за южняци. Наричат се Норис и Еримтън, разположени на хълмовете, непосредствено над долината на езерото. Предполагам, че в тях има около петдесет хиляди бежанци под полицейска охрана.

— Ако Унищожителя възстанови своята цялост, те ще бъдат сред първите загинали — каза кучето. — А Хедж ще събере духовете им, когато навлязат в смъртта и ще станат негови слуги.

— В такъв случай трябва да ги преместим оттам — каза майорът. — Макар че фактът, че са извън Границата ни затруднява да направим каквото и да било. Генерал Тиндал ще разбере. Само се надявам генерал Кингзуълд да си е отишъл у дома. Той е ревностен поддръжник на „Наша страна“…

— Трябва да побързаме! — намеси се внезапно Лираел. Нямаше време за повече приказки. Обзе я някакво ужасно предчувствие, сякаш всеки изминал миг беше отронена песъчинка от полупразен пясъчен часовник. — Трябва да пристигнем във Форуин Мил преди Хедж и полусферите!

— Точно така! — извика майор Грийн, внезапно изпълнен с нова енергия. Очевидно някой трябваше да го пришпорва от време на време. Грабна шлема си, метна го на главата си и хвана револвера за ремъка с обратното движение. — Вървете, господин Тиндал! Бързо!

После всичко наистина стана много бързо. Лейтенант Тиндал изчезна в нощта, а майорът ги поведе забързано по друг свързочен окоп. В края си той се издигаше над земята й се превръщаше в обикновен път, обозначен през няколко метра с боядисани в бяло камъни, които проблясваха слабо на звездната светлина. Нямаше луна, макар че над Старото кралство беше изгряла, и тук беше много по-студено.

Двайсет минути по-късно, задъханият — но в изненадващо добра форма — майор забави крачка и пътят стана част от широко асфалтирано шосе, което се простираше на изток и на запад, докъдето можеха да видят на звездната светлина. Край шосето имаше телефонни стълбове, част от мрежата, свързваща цялото протежение на Границата.

От другата му страна се чернееше нисък бетонен бункер, захранван от телеграфни стълбове с множество телефонни жици, наподобяващи спагети.

Майор Грийн ги поведе навътре като огромен снаряд и се провикна, за да събуди клетия войник, отпуснал се върху едно комутаторно табло, сгушил глава в мрежа от кабели и щифтове.

— Свържи ме с Граничния щаб! — нареди той. Полусъненият войник се подчини, включвайки кабелите с безмълвната вещина на висококвалифициран човек. — Лично с генерал Тиндал! Събуди го, ако трябва!

— Да, сър, да, сър, да — промърмори телефонистът, мечтаейки си да беше избрал друга нощ, в която да изпие тайните си запаси от ром. Държеше едната си ръка над устата, за да се опита да скрие миризмата от разгневения майор и странните му спътници.

Когато връзката се осъществи, Грийн грабна слушалката и заговори бързо. Очевидно разговаряше с най-различни безполезни хора по веригата, защото лицето му ставаше все по-червено, докато Лираел реши, че кожата му ще подпали мустака. Накрая се свърза с някой, когото слуша една минута, без да го прекъсва. После бавно постави слушалката върху вилката.

— В момента има нашествие в западния край на Границата — каза той. — Докладвали са за червени сигнални ракети, но сме изгубили комуникациите от Първа до Девета миля, така че атаката е голяма. Никой не знае какво става. Генерал Тиндал вече е наредил да изпратят летящ отряд, но явно е отишъл в друг проблемен район на пропускателния пункт. Онзи негодник, щабният полковник от другата страна, ми нареди да остана тук.

— Да останете тук! Не можем ли да отидем на запад и да опитаме да спрем Хедж при Стената? — попита Лираел.

— Изгубили сме връзка преди час — каза майор Грийн. — Още не е възстановена. Не са видели други ракети. Това ще рече, че не е оцелял никой, който да ги изстреля. Или пък са избягали. И в двата случая вашият Хедж и неговите полусфери вече са прекосили Стената и Границата.

— Не разбирам как са успели да ни настигнат — каза Лираел.

— Времето оттук до дома си прави шеги — каза Могет с гробовен глас и изплаши до смърт телефониста. Малката котка изскочи от раницата на Сам, пренебрегна войника и добави: — Макар да предполагам, че ще се движат бавно, докато теглят полусферите към този Форуин Мил. Може би ще имаме време да стигнем там първи.

— Най-добре да се свържа с родителите си — каза Сам. — Можете ли да влезете в гражданската телефонна система?

— О — каза майорът. Потърка носа си и изглежда се колебаеше какво да каже. — Мислех, че знаете. Случи се преди почти седмица…

— Какво?

— Съжалявам, синко — отвърна майорът. Застана мирно и каза: — Родителите ти са мъртви. Били са убити в Корвиър от радикалите на Королини. С бомба. Колата им е била напълно унищожена.

Сам изслуша думите на майора с безизразно лице. После се свлече по стената и хвана главата си с две ръце.

Лираел го докосна по лявото рамо, а кучето опря нос в дясното. Само Могет не изглеждаше трогнат от новината. Той седеше до телефониста, а зелените му очи искряха.

През следващите няколко секунди Лираел асимилираше новината, изтласквайки я там, където винаги запращаше страданията си, на място, което щеше да й позволи да продължи нататък. Ако оцелееше, щеше да се разплаче за сестрата, която никога не бе познавала, както и за Тъчстоун, и за майка си, и за толкова много други неща, които се бяха объркали в света. Но сега нямаше време за сълзи, защото много други сестри, братя, майки, бащи и още много хора зависеха от това те да направят необходимото.

— Не мисли за това — каза Лираел, стискайки рамото на Сам. — Сега всичко е в наши ръце. Трябва да стигнем до Форуин Мил преди Хедж!

— Не можем — отвърна Сам. — Дали да не се откажем… Той спря по средата на изречението, свали ръце от лицето си и се изправи, но се преви одве, сякаш го болеше коремът. Стоя безмълвно близо минута. После извади пернатата монета от ръкава си и я подхвърли. Тя се завъртя към тавана на бункера и остана там. Сам се опря в стената, за да я погледа, тялото му още беше превито, но главата му беше извърната назад.

Накрая престана да гледа въртящата се монета и се изправи, докато не застана мирно срещу Лираел. Не щракна с пръсти, за да я свали.

— Съжалявам — прошепна. В очите му имаше сълзи, но той ги прогони с клепачи. — Вече… вече съм добре. — Склони глава към Лираел и добави: — Абхорсен.

Лираел притвори очи за миг. Тази единствена дума й изясни всичко. Тя беше Абхорсен. Това вече не й предстоеше.

— Да — каза тя, приемайки титлата и всичко, свързано с нея. — Аз съм Абхорсен, и като такъв, имам нужда от цялата помощ, която мога да получа.

— Ще дойда с вас — каза майор Грийн. — Но нямам законното право да наредя на ротата да ни последва. Макар че повечето от тях вероятно биха изявили желание.

— Не разбирам! — възмути се Лираел. — Кой го е грижа за закона? Цялата ви държава може да бъде унищожена! Всички да бъдат убити! Нима не разбирате?

— Разбирам. Но не е толкова просто… — поде майорът. После замълча, а червеното му лице се покри с петна и пребледня при слепоочията. Лираел видя как челото му се сбърчи, сякаш някаква странна мисъл се опитваше да излезе навън. После се проясни. Той внимателно пъхна ръка в джоба си, а след това изведнъж я извади и стовари току-що покрития си с бокс юмрук върху бакелитовото телефонно табло, а деликатните му вътрешни механизми експлодираха сред искри и дим.

— По дяволите! Лесно е! Ще наредя на ротата да потегли. В крайна сметка, политиците могат само да ме застрелят за това, ако победим. Колкото до теб, редник, ако кажеш и дума на някого за това, ще нахраня с теб тази котка. Разбрано?

— Ммм! — каза Могет.

— Да, сър! — смотолеви телефонистът, а ръцете му трепереха, докато се опитваше да угаси с одеяло горящите останки от телефонното си табло.

Но майорът не беше замълчал, за да чуе отговора му. Вече беше излязъл през вратата и крещеше на някакъв злощастен свой подчинен отвън да „побърза и да подготви за път камионите!“

— Камиони? — попита Лираел, когато се втурнаха навън след него.

— Ъм… каруци без коне — изрече Сам механично. Думите бавно излязоха от устата му, сякаш трябваше да си ги припомня. — С тях… с тях ще стигнем до Форуин Мил много по-бързо. Ако работят.

— Сигурно ще работят — каза кучето, като вдигна нос и подуши въздуха. — Вятърът се обръща на югозапад и става по-студено. Но погледнете на запад!

Те погледнаха. Хоризонтът там беше огряван от ярки светкавици и се чуваше глухият тътен на далечни гръмотевици.

Могет също погледна от мястото си върху раницата на Сам. Зелените му очи преценяваха нещо и Лираел забеляза, че тихо брои на глас. После изсумтя недоволно.

— На какво разстояние каза, че се намира Форуин Мил онова момче? — попита той, забелязал погледа на Лираел.

— Около трийсет мили — отвърна Сам.

— Около пет левги — изрече в това време Лираел.

— Тази светкавица идва от запад, и е на шест или седем левги. Може би Хедж и неговият товар все още пресичат Стената!

Втора интерлюдия

Предавките на синия пощенски фургон изскърцаха, когато намали, за да поеме по отбивката от пътя към настланата с тухли алея. После се наложи да намали още повече и да спре, вибрирайки, защото портите, които обикновено бяха отворени, сега не бяха. Освен това от другата страна имаше хора с пушки и мечове. Въоръжени ученички в бели костюми за тенис или хокейни туники, които изглеждаха така, сякаш трябваше да държат ракети или стикове за хокей, а не оръжия. Две от тях бяха насочили пушките си към шофьора, докато други две минаха през малката странична врата в стената, а оголените остриета, които държаха в готовност, отразяваха светлината на късното следобедно слънце.

Шофьорът на фургона погледна към златните, псевдоготически букви над портата, които изписваха „Колеж Уайвърли“ и по-дребния надпис отдолу, който гласеше:

— Ама че странен благороден произход — промърмори той. Никак не му харесваше да се страхува от колежанки. Погледна назад към вътрешността на фургона и каза по-силно: — Пристигнахме. Колежът „Уайвърли“.

Отзад се чу тихо шумолене, което прерасна в поредица от удари и приглушени възгласи. Шофьорът гледа известно време, докато пощенските чували се изправяха, а отвътре се подадоха ръце, които развързаха шнуровете отгоре. После насочи вниманието си отново напред. Две от колежанките идваха към прозореца му и той веднага го свали.

— Специална доставка — каза, намигайки. — Трябва да кажа бащата и майката на Ели и това да ви говори нещо, за да не ме прободете с меч или да ме застреляте.

Момичето, което беше по-близо и едва ли беше на повече от седемнайсет, се обърна към другото — което беше още по-малко — и каза:

— Върви да доведеш магистра Коел.

— Остани на място и дръж ръцете си на волана — изрече тя на шофьора. — Кажи и на твоите пътници да не мърдат.

— Чуваме те — каза един глас отзад. Женски глас, силен и енергичен. — Това Фелисити ли е?

Момичето се отдръпна. После, изправила меча в отбранителна позиция пред себе си, надзърна през прозореца зад шофьора.

— Да, аз съм, госпожо — изрече предпазливо. Отстъпи назад и даде сигнал на момичетата с пушките, които се отпуснаха леко, но не свалиха оръжието си, за огромно съжаление на шофьора. — Имате ли нещо против да изчакате, докато дойде магистра Коел? Днес трябва да сме твърде предпазливи. От север се появи вятър, а и съобщения за още проблеми. Колко сте вътре?

— Ще изчакаме — каза гласът. — Двама. Аз и… бащата на Елимер.

— Хм, здравейте — каза Фелисити. — Получихме новини… че вие… макар че магистра Коел не повярва…

— Нека засега не говорим за това — каза Сабриел. Беше излязла от пощенския чувал и сега се беше привела зад шофьора. Фелисити отново надзърна вътре, за да се увери, че жената, която вижда, наистина е майката на Елимер. Въпреки че Сабриел носеше син пощальонски гащеризон и шапка, смъкната ниско над наситеночерната й коса, беше лесно да я познае. Ала Фелисити си остана предпазлива. Истинската проверка щеше да се извърши, когато магистра Коел провереше знаците на Хартата на тези хора.

— Ето заплащането ти, както се договорихме — каза Сабриел и подаде дебел плик на шофьора. Той го пое и веднага погледна вътре, а по устните и очите му трепна лека усмивка.

— Много съм ви задължен — каза той. — И ще си държа устата затворена, както обещах.

— Най-добре ще е — промърмори Тъчстоун.

Шофьорът бе видимо засегнат от забележката му.

Той изсумтя и каза:

— Винаги съм живял близо до Бейн и знам как стоят нещата. Не ви помогнах заради парите. Те са просто допълнителен стимул.

— Оценяваме помощта ти — каза Сабриел и погледна с укор Тъчстоун. Няколкото часа, които бе прекарал затворен в пощенски чувал не се бяха отразили добре на настроението му, както и чакането, след като вече бяха толкова близо до Стената и дома. Колежът „Уайвърли“ се намираше едва на четиридесет мили южно от границата.

— Ето, най-добре да го върна — каза шофьорът. Измъкна плика и го побутна към Тъчстоун.

— Не, не, приеми го просто като награда — изрече спокойно Сабриел и бутна обратно плика.

Шофьорът се възпротиви за миг, после сви рамене, сложи отново парите някъде в якето си и намусено се настани на седалката си.

— Магистрата идва — каза Фелисити с облекчение, докато гледаше назад към една по-възрастна жена и няколко ученички, които слизаха по алеята. Те като че се бяха появили от нищото, защото основната училищна сграда не се виждаше зад завоя, скрита от редица гъсто засадени тополи.

Щом магистра Коел пристигна, бяха нужни само секунди за да бъде проверена чистотата на знаците на Хартата по челата на Сабриел и Тъчстоун и всички се отправиха заедно към училището, докато пощенският фургон пое обратно към Бейн.

— Знаех си, че новините не са верни — каза магистра Коел, докато вървяха бързо — почти подтичваха — към огромните, наподобяващи портал врати на основната сграда. — В „Корвиър Таймс“ публикуваха снимка на две изгорели коли и няколко тела, но не съобщиха почти нищо повече. Много приличаше на нагласена история.

— Беше достатъчно достоверно — каза мрачно Сабриел. — Дамед и още единайсет души бяха убити при това нападение, както и още двама от нашите хора извън Хенен. Вероятно има и други. Разделихме се след Хенен, за да оставим лъжливи следи. Никой от нашите ли не ни е изпреварил?

Коел поклати глава.

— Няма да забравим Дамед — каза Тъчстоун. — Нито Барлест, или който и да било друг. Няма да забравим и враговете си.

— Времената са ужасни — въздъхна Коел.

Отново поклати глава няколко пъти, когато влязоха вътре, отминавайки още въоръжени момичета, които гледаха със страхопочитание легендарната Сабриел и нейния съпруг, макар че той беше просто крал на Старото кралство и не представляваше кой знае какъв интерес. Но те знаеха, че някога Сабриел е била една от тях. Продължиха да се взират дълго след като Коел беше въвела видните посетители в приемната за гостуващи родители, може би най-луксозно обзаведената стая в цялото училище.

— Надявам се, че вещите, които оставихме, са непокътнати? — попита Сабриел. — Какво е положението? Някакви новини?

— Всичко е така, както го оставихте — отвърна Коел. — Засега нямаме проблеми. Фелисити! Моля те, нареди да донесат куфара на Абхорсен от мазето. Пипа и Зети… и дежурната по трапезария днес… могат да ти помогнат. Колкото до новините, имам съобщения и…

— Съобщения! От Елимер или Самет? — попита настоятелно Тъчстоун.

Коел извади два сгънати листа хартия от ръкава си и им ги подаде. Тъчстоун ги сграбчи нетърпеливо и застана близо до Сабриел, за да ги прочетат, докато Фелисити и нейната кохорта преминаха забързано и изчезнаха през една от тежките, излъскани до блясък врати.

Първото съобщение беше написано със син молив върху скъсана бланка за писмо, която носеше същия символ с рог и свитък, който красеше едната страна на пощенския фургон. Тъчстоун и Сабриел го прочетоха внимателно, а челата им се сбърчиха намръщено. После го прочетоха още веднъж и се спогледаха, а по лицата им беше изписана огромна изненада.

— Изпрати го едно от бившите ни момичета — обади се нервно Коел, след като никой не каза и дума. — Порнела Ейкрън-Джейнс, която е асистент на министъра на съобщенията. Очевидно е копие на телеграма. Не знам дали изобщо е стигнала до вашето посолство.

— Може ли да й се вярва? — попита Тъчстоун. — Леля Лираел? Бъдещият Абхорсен? Да не би това да е поредният номер, целящ да размъти главите ни?

Сабриел поклати глава.

— Звучи като Сам — каза. — Макар че не го разбирам. Очевидно в Старото, кралство се случват много неща. Струва ми се, че скоро няма да се доберем до същността.

Тя разгъна втория лист хартия. За разлика от първия, този беше от плътна, ръчно изработена хартия, върху която имаше само три символа. Неподвижни символи на Хартата, чернеещи върху бялата страница. Сабриел прокара длан върху тях и те се оживиха, озарени от ярка светлина, и едва не прескочиха в ръката й. След тях се чу гласът на Елимер, толкова ясен и силен, сякаш тя стоеше до тях.

— Мамо! Татко! Надявам се това съобщение бързо да достигне до вас. Клеър видяха много повече, твърде много, за да го разкажа тук. Грози ни голяма опасност, каквато дори не можем да си представим. Аз съм в Бархедрин с Гвардията, обучения отряд и седемстотин осемдесет и четири Клеър. Клеър се опитват да видят какво трябва да направим. Казват, че Сам е жив и се бори, и че каквото и да става, трябва да пристигнете в Бархедрин преди Деня на Анстър, иначе ще бъде твърде късно. Трябва да пренесем някъде Хартиените крила. О — имам леля, очевидно твоя полусестра… Моля? Не прекъсвайте…

Гласът на Елимер спря по средата на думата. Символите на Хартата отново избледняха върху хартията.

— Заклинанието беше прекъснато — каза Тъчстоун намръщено. — Съмнявам се, че Елимер няма да може да го възстанови. Чия полусестра? Едва ли е моя…

— Важното е, че Клеър най-сетне са видели нещо — каза Сабриел. — Денят на Анстър… трябва да погледнем в алманаха. Сигурно е скоро… съвсем скоро… ще се наложи да продължим веднага.

— Не съм сигурна, че ще можете — каза нервно Коел. — Това съобщение се получи едва тази сутрин. Донесе го един скаут от пропускателния пункт. Явно е имало някакво нападение оттатък Стената и…

— Нападение оттатък Стената! — прекъснаха я Сабриел и Тъчстоун едновременно. Какво нападение?

— Не знаеше — заекна Коел, изненадана от яростта на въпроса им, докато Сабриел и Тъчстоун се надвесиха над нея. — Било е в далечния запад. Но и на пропускателния пункт има размирици. Очевидно генерал Кингзуълд, гостуващият главен инспектор, се е обявил в защита на правителството на „Наша страна“, но генерал Тиндал отказва да приеме и двете…

— Значи Королини открито се е опитал да вземе властта? — попита Сабриел. — Кога е станало?

— Пише го в тазсутрешния вестник — отвърна Коел. — Още не сме получили следобедното издание. В Корвиър се водят сражения… Не знаехте ли?

— Стигнахме дотук по тайни пътища, като избягвахме контактите с анселстиерците, доколкото можем — каза Тъчстоун. — Нямахме много време да четем вестници.

— В „Таймс“ пише, че главният министър все още контролира арсенала, двореца и парламента в Корвиър — каза Коел.

— След като контролира двореца, значи все още има власт над наследствения арбитър — каза Тъчстоун и погледна Сабриел за потвърждение. — Королини не може да формира правителство без неговата благословия, нали?

— Не, освен ако всичко не е разрушено — каза решително Сабриел. — Но това няма значение. Королини, опитът за преврат — всичко това са маловажни събития. Всичко, което се случва тук, е дело на някаква сила от Старото кралство — нашето кралство. Континенталните войни, напливът от бежанци от Юга, възкачването на Королини, всичко това е режисирано, планирано с някаква неизвестна за нас цел. Но какво ще търси в Анселстиер сила от нашето кралство? Бих разбрала да всява смут в Анселстиер, за да улесни нападение оттатък Стената. Но защо? И кой?

— В телеграмата си Сам споменава Клор — каза Тъчстоун.

— Клор е само некромант, макар и силен — каза Сабриел. — Трябва да е нещо друго. „Зло, изровено… тоест изкопано… край Едж…“

Сабриел спря по средата на изречението, когато Фелисити и нейните три спътници внесоха олюлявайки се един дълъг, обточен с месинг куфар. Оставиха го в средата на стаята. Символите на Хартата се носеха лениво по капака и около ключалката. Те лумнаха ярко, когато Сабриел докосна ключалката и прошепна няколко думи под носа си. Чу се щракане, капакът се повдигна на един пръст височина и тя го отвори, разкривайки дрехи, брони, мечове и нейния пояс със звънци. Пренебрегна звънците и се разрови отстрани, за да извади една голяма книга с кожена подвързия. Релефният златист шрифт на корицата гласеше, че книгата е „Алманах за двете държави и района на Стената“. Тя бързо прелисти дебелите й страници, докато не стигна до поредица от таблици.

— Какъв ден е днес? — попита. — Датата?

— Двайсети — отвърна Коел.

Сабриел прокара пръст по вертикала на едната таблица, а след това по хоризонтала. Втренчи се в резултата и пръстът й отново се плъзна по цифрите, за да ги провери отново.

— Кога е? — попита Тъчстоун. — Денят на Анстър?

— Сега — отвърна Сабриел. — Днес.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Миг по-късно Тъчстоун се окопити.

— В кралството трябва да е все още сутрин — каза. — Ще успеем.

— Не и по суша, с този несигурен пропускателен пункт — каза Сабриел. — Твърде далече на юг сме, за да призовем Хартиено крило…

Очите й се озариха от внезапно осенилата я идея.

— Магистра Коел, Хю Йорбърт все още ли наема западния училищен хиподрум за своята авиошкола?

— Да — отвърна Коел. — Но семейство Йорбърт са във ваканция. Ще отсъстват цял месец.

— Не можем да летим с анселстиерски самолет — възнегодува Тъчстоун. — Вятърът е от север. Двигателят ще угасне на десет мили оттук.

— Ако се издигнем достатъчно високо, трябва да успеем да прелетим без мотор — каза Сабриел. — Но не и без пилот. Колко от момичетата се обучават да летят?

— Може би около дванайсет — каза Коел с неохота. — Не зная дали някоя от тях може да лети самостоятелно…

— Аз съм завършила курс за самостоятелно летене — намеси се нетърпеливо Фелисити. — Навремето баща ми летеше с генерал Йорбърт в Корпуса. Имам двеста летателни часа с нашия тренажор „Хъмбърт“ у дома и петдесет с местния „Бескуит“. Извършвала съм аварийни кацания, нощни полети и всичко останало. Мога да ви превозя над Стената.

— Не, не можеш — каза магистра Коел. — Забранявам ти!

— Времената са извънредни — каза Сабриел, укорявайки с поглед Коел. — Всички трябва да правим, каквото можем. Благодаря, Фелисити. Приемаме. Моля те, върви да подготвиш всичко, докато ние се преоблечем в по-подходящи дрехи.

Фелисити нададе развълнуван вик и се втурна навън, следвана по петите от своите спътници. Коел замахна, сякаш да я възпре, но ръката й застина във въздуха. Вместо това седна в най-близкото кресло, извади носна кърпа от ръкава си и избърса челото си. Знакът на Хартата върху него леко проблесна под допира на плата.

— Тя е ученичка — възмути се Коел. — Какво ще кажа на родителите й, ако… ако не…

— Не зная — каза Сабриел. — Никога не съм знаела какво да кажа на когото и да било. Освен това, че е по-добре да направиш нещо, отколкото да бездействаш, макар цената да е висока.

Докато говореше, тя не гледаше към Коел, а през прозореца. В средата на моравата имаше обелиск от бял мрамор, висок шест метра. От двете му страни бяха изсечени много имена. Бяха твърде малки, за да бъдат разчетени от прозореца, но Сабриел бездруго знаеше повечето от тях, макар да не беше познавала хората. Обелискът беше паметник на всички загинали в онази ужасна нощ преди двайсет години, когато Керигор беше прекосил Стената с орда от мъртви. Там бяха имената на полковник Хоръс, много други войници, ученички, учителки, полицаи, двама готвачи и един градинар…

Погледът на Сабриел бе привлечен от ярко цветно петно зад обелиска. Един бял заек тичаше из поляната, следван по петите от малко момиче, чиито опашки се развяваха, докато напразно опитваше да улови домашния си любимец. За миг Сабриел потъна назад във времето, връщайки се към друг бягащ заек и друго момиче с опашки.

Ясинт и зайчето.

Ясинт беше едно от имената върху обелиска, но заекът навън би могъл да е някой далечен потомък на нейния любимец. Животът продължаваше, макар и никога безусилно.

Сабриел обърна гръб на прозореца и миналото. Сега бъдещето беше основната й грижа. Трябваше да пристигнат в Бархедрин за дванайсет часа. Тя стресна Коел, като разкъса синия си комбинезон, разкривайки, че отдолу е гола. Когато и Тъчстоун започна да разкопчава своя комбинезон, Коел изпищя и избяга от стаята.

Сабриел и Тъчстоун се спогледаха и се разсмяха. Това продължи само миг, преди да започнат бързо да обличат дрехите от куфара. Не след дълго отново изглеждаха и се чувстваха като самите себе си, облечени в хубаво ленено бельо, вълнени ризи и гамаши, бронирани куртки и туники. Тъчстоун носеше двата си меча, Сабриел — меча на Абхорсен, и което беше най-важното, отново бе препасала пояса със звънците.

— Готов ли си? — попита тя, когато нагласи пояса на гърдите си и регулира каиша.

— Готов — потвърди Тъчстоун. — Или поне доколкото успея да се подготвя. Не обичам да летя и при хубаво време, камо ли в някой от онези неблагонадеждни анселстиерски самолети.

— Предполагам, че ще бъде по-зле от обичайното — каза Сабриел, — но не мисля, че имаме избор.

— Естествено — въздъхна Тъчстоун. — Страх ме е да попитам — как точно ще бъде по-зле от обичайното?

— Ако не греша в предположенията си — отвърна Сабриел, — Йорбърт е отлетял със съпругата си в двуместния „Бескуит“. Тогава остава неговият едноместен „Хъмбърт 12“. Ще се наложи да легнем върху крилата.

— Не преставам да се учудвам от знанията ти — каза Тъчстоун. — Нищо не разбирам от тези машини. Всички летателни апарати на Йорбърт ми изглеждаха еднакви.

— За жалост не са — каза Сабриел. — Но не мога да измисля друг начин да се приберем у дома. Не и щом трябва да пристигнем в Бархедрин преди деня на Анстър. Хайде!

Тя излезе от стаята и не спря да погледне дали Тъчстоун я следва. Естествено, че я следваше.

Авиошколата на Йорбърт беше съвсем малка, просто хоби за пенсионирания полковник от Авиационния корпус. На стотина метра от просторната му, удобна селска къща имаше хангар. Той се намираше в ъгъла на западното игрище на колежа „Уайвърли“, което, бидейки уместно обградено с боядисани в жълто варели за нефт, служеше като писта.

Сабриел беше права за самолета. Имаше само един, неугледен, зелен едноместен бипланер, който в очите на Тъчстоун изглеждаше така, сякаш твърде много разчита на спойката между безкрайните му подпори и кабели.

Фелисити, почти неузнаваема с каската, очилата и кожения авиаторски костюм, беше вече в кабината. Още едно момиче стоеше до перката, а други две се бяха привели до колесниците под корпуса.

— Ще се наложи да легнете върху крилата — извика бодро Фелисити. — Забравих, че полковникът взе „Бескуит“-а. Не се притеснявайте, не е толкова трудно. Има дръжки за ръцете. Правила съм го стотици пъти… всъщност, два пъти… и съм вървяла по крилото.

— Дръжки за ръце — промърмори Тъчстоун. — Вървене по крила.

— Тихо — нареди Сабриел. — Не разстройвай пилота ни. — Тя пъргаво се покатери по лявата страна и легна върху крилото, като се улови здраво за двете дръжки. Звънците й пречеха, но беше свикнала.

Тъчстоун се покатери от дясната страна не толкова пъргаво — и едва не проби с крак крилото. С безпокойство установи, че то се състои само от плат, опънат над дървена рамка, легна особено предпазливо и силно подръпна дръжките. Не се измъкнаха, както почти очакваше.

— Готови ли сте? — попита Фелисити.

— Готови! — извика Сабриел.

— Да, струва ми се — промърмори Тъчстоун. А после, много по-силно извика едно енергично „Да!“

— Контакт! — нареди Фелисити.

Момичето отпред умело завъртя перката и отстъпи назад. Тя се завъртя, когато двигателят се задави, спря за миг, а после ускори ход, когато той запали.

— Махнете подпорите!

Другите момичета дръпнаха въжетата и изтеглиха встрани подпорите, които държаха колесниците. Самолетът се олюля напред, а после бавно се разтърси и описа дъга, като зае позиция на пистата с лице към вятъра. Шумът от двигателя се усили и самолетът пое напред, разтърсвайки се още повече, сякаш беше тромава птица, която трябваше да подскача и дълго да размахва криле, преди да полети.

Тъчстоун гледаше земята пред себе си, а очите му се навлажниха, когато увеличиха скоростта. Беше очаквал самолетът да излети като Хартиено крило — доста бързо, лесно и устремено. Ала докато се носеха по игрището, а ниската каменна стена в северния край се приближаваше все повече, той осъзна, че не знае нищо за самолетите в Анселстиер. Очевидно излитаха рязко в небето в самия край на пистата.

Или пък не, помисли си секунди по-късно. Все още бяха на земята, а стената се намираше едва на двайсет или трийсет крачки пред тях. Започна да се замисля дали не е най-добре да се пусне и да се опита да избегне предстоящата катастрофа. Но не виждаше Сабриел върху другото крило и нямаше да скочи без нея.

Самолетът се наклони встрани и подскочи във въздуха. Тъчстоун въздъхна облекчено, когато прескочиха стената само на сантиметри, а после извика, когато отново полетяха надолу. Земята се приближаваше стремглаво, а той беше твърде задъхан, за да направи каквото и да било, когато отново подскочиха и най-сетне се устремиха в небето.

— Съжалявам! — извика Фелисити, а гласът й едва се чуваше над шума от мотора и въздушната струя. — Забравих, че е по-тежък от обичайното.

Той чу как Сабриел вика нещо от другия край, но не разбра думите. Каквото и да беше, Фелисити кимаше с глава. Почти незабавно самолетът започна да се движи спираловидно на юг, набирайки височина. Тъчстоун кимна с глава. Трябваше да се издигнат възможно най-високо, за да постигнат оптималната височина за безмоторно летене. При северен вятър имаше вероятност двигателят да угасне на десет мили от Стената. Така че трябваше да успеят да летят безмоторно поне дотам, а за предпочитане и малко по-нататък. Не би било достатъчно да кацнат на Границата.

Не че приземяването в Старото кралство щеше да е лесно. Тъчстоун погледна платненото крило, което вибрираше над главата му, надявайки се, че по-голямата част от самолета е изработена от хора. Защото ако някои части не бяха, щяха да се разпаднат твърде скоро, което неизменно постигаше всички анселстиерски уреди и апарати, щом прекосяха Стената.

— Никога повече няма да летя — прошепна Тъчстоун. После си припомни съобщението на Елимер. Ако успееха да кацнат от другата страна на Стената и да стигнат до Бархедрин, щеше да се наложи да използват донякъде Хартиено крило и да подемат битка срещу неизвестен враг, притежаващ незнайни сили.

При тази мисъл лицето на Тъчстоун се сбърчи сурово. Щеше да посрещне тази битка. Двамата със Сабриел се бяха сражавали твърде дълго срещу врагове, манипулирани отдалече. А сега онова, което беше излязло на светло, щеше да се изправи пред обединените сили на краля, Абхорсен и Клеър.

Разбира се, ако кралят и Абхорсен оцелееха при този полет.