Абхорсен

Епилог

Ник стоеше в реката и наблюдаваше с интерес как течението тегли коленете му. Искаше му се да тръгне с него, да легне и да бъде отнесен, взел със себе си вината и мъката по пътя на реката. Ала не можеше да помръдне, защото беше прикован на място от някаква сила, която струеше от късчето топлина на челото му, а това беше много странно, след като всичко наоколо беше студено.

След известно време, което би могло да бъде минути, часове или дори дни — защото нямаше как да разбере дали времето изобщо има някакво значение на това място с постоянна сива светлина — Ник забеляза, че до него седи куче. Огромно черно-кафяво куче със сериозно изражение. Стори му се някак познато.

— Ти си кучето от съня ми — каза Ник и се наведе да го почеше по главата. — Само че не беше сън, нали? И имаше крила.

— Да — съгласи се кучето. — Аз съм Падналото куче, Никълъс.

— Приятно ми е — изрече официално Ник. Кучето протегна лапа и Никълъс я стисна. — Случайно да знаеш къде се намираме? Мислех си, че съм…

— Умрял — отвърна весело кучето. — Така е. Това е смъртта.

— О — отвърна Ник. Някога щеше да оспори това. Сега имаше различна гледна точка и други неща, за които да мисли. — Вие… те… полусферите?

— Оранис е прикован отново — заяви кучето. — Затворен е за пореден път в полусферите. Когато му дойде времето, те ще бъдат превозени обратно в Старото кралство, заровени надълбоко под камък и омагьосани.

По лицето на Ник се изписа облекчение, което изглади тревожните бръчки около очите и устата му. Той коленичи до кучето, за да го прегърне, усещайки топлината на козината му в ярък контраст със студената река. Яркият нашийник около врата му също беше приятен. Той сгряваше гърдите му.

— Сам и… и Лираел? — попита с надежда Ник, все така привел глава до ухото на кучето.

— Живи са — отвърна кучето. — Макар и не невредими. Моята господарка изгуби ръката си. Разбира се, принц Самет ще й направи друга, от бляскаво злато и с изкусна магия. Отсега нататък тя ще бъде Лираел Златната ръка. Възпоменател и Абхорсен, и много повече. Но има и други рани, които изискват различни лекове. Тя е много млада. Стани, Никълъс.

Никълъс се изправи. Потръпна леко, когато течението се опита да го препъне и да го повлече надолу.

— Кръстих те посмъртно, за да предпазя духа ти — каза кучето. — Сега носиш знака на Хартата на челото си, за да уравновесиш Свободната магия, останала в кръвта и костите ти. Знакът на Хартата и Свободната магия ще ти се сторят и дар, и бреме, защото ще те заведат далече от Анселстиер, а пътя, който ще извървиш няма да бъде онзи, който отдавна очакваш да видиш пред себе си.

— За какво говориш? — попита смутено Ник. Докосна знака на челото си и премигна, когато той внезапно се озари от светлина. Нашийникът на кучето също блесна от множество други ярки символи, които обградиха главата му с корона от златиста светлина. — Как така далече от Анселстиер? Как бих могъл да отида някъде? Нали съм мъртъв…

— Изпращам те обратно — каза нежно кучето, побутвайки с муцуна крака на Ник, така че той се обърна с лице към живота. После излая — пронизителен звук, който беше едновременно приветствие и сбогуване.

— Това позволено ли е? — попита Ник, когато усети, че течението го пуска неохотно и направи първата си крачка назад.

— Не — каза кучето. — Но аз все пак съм Падналото куче.

Ник направи още една крачка и се усмихна, когато усети топлината на живота, а усмивката му се превърна в смях, който приветстваше всичко, дори болката, спотайваща се в тялото му.

В живота неговите пробудили се очи се вдигнаха нагоре и той видя как слънцето проби ниските, мрачни облаци, а топлината и светлината му паднаха върху ромбовидно парче земя, където лежеше в безопасност сред опустошени руини. Ник седна и видя приближаващи войници, които си проправяха път сред изпепелената пустош. След войниците вървяха южняци, с току-що почистени яркосини шапки и забрадки — единственият цвят сред цялата разруха.

Внезапно в краката на Ник се появи бяла котка. Подуши го с отвращение и каза: „Трябваше да се досетя“; после погледна покрай него към нещо несъществуващо и намигна, преди да поеме на север.

Малко по-късно котката беше последвана от уморените стъпки на шест души, които подкрепяха седмия. Ник успя да се изправи и да помаха, и по време на това кратко движение и учудената ответна реакция, се запита какво носи бъдещето и реши, че ще бъде много по-светло от миналото.

Падналото куче остана няколко минути с приведена глава, а мъдрите му, стари очи виждаха много повече от реката, докато бдителните му уши чуваха много повече от бълбукането на течението. След малко дълбоко от гърдите му се изтръгна тих, невероятно удовлетворен тътен. То стана, удължи краката си, за да извади тялото си от водата и се изтръска, за да се изсуши. После пое нататък, следвайки една криволичеща пътека по границата между живота и смъртта, като размахваше опашка толкова силно, че върхът й образуваше пяна в реката зад гърба му.