Ад от огън и лед

15.

Лицето на Черити бе покрито с мехури като от изгаряне и тя отдавна не усещаше пръстите на ръцете и краката си. Цифровият термометър бе престанал да показва температурата. При вдишване леденият въздух първо прерязваше гърлото й като натрошени стъкла, а после гореше като огнена лава. Задната стена на залата бе превърната в странна скулптура от големи черни дупки, прогорени в метала, и стомана, стекла се в необичайни форми като восък на слънцето на пустинята. Скудър периодично даваше изстрели в стената и в същия ритъм в лицата им и незащитените части на тялото му удряше нова гореща вълна. Нещо вече гореше зад разбитата стена, но червено-оранжевите пламъци излъчваха само светлина, но не и топлина към опустошената зала. През последните минути металоходът на няколко пъти губеше ритъма на крачките си, а веднъж дори спря на място. Черити не знаеше дали това се дължеше на повредите, които Скудър вероятно бе нанесъл на апаратурата за управление с непрестанния огън на лазерното оръжие, или на външната температура, която продължаваше да спада, въпреки че отдавна бе преминала границата на мислимото.

Бяха още живи, противно на всякаква логика, но никой не знаеше колко още можеха да издържат. Лестър бе казал, че са на не повече от десет минути от границата на Зоната на смъртта. Ако бе прав, сигурно и времето бе замръзнало в тази част на света, защото течеше много по-бавно и мъчително от нормалното.

Бяха нападнати още два пъти — първия път от цяла флотилия малки бойни кораби, които обсипаха металохода с градушка от лазерен огън, преди автоматичната отбранителна система на гигантската машина да ги прогони от небето, а втория път — от дузина странни верижни машини, които изникнаха изневиделица от снежния ураган пред тях и се опитаха да обкръжат стоманения колос. Металоходът просто премаза две или три машини, преди останалите да се оттеглят.

Черити нямаше смелост да погледне екрана. Причините бяха две. Първата бе стената от млечносив замръзнал въздух, която се извисяваше пред тях и приближаваше застрашително. Лестър твърдеше, че преградата бе с дебелина само няколко десетки метра и че металоходът би могъл да я пробие. Не им оставаше нищо друго, освен да заложат живота си на тази надежда. Втората причина бе самият Лестър. Температура в централата би трябвало да вкамени всяко живо същество само за част от секундата.

Но не и Лестър. Фигурата му се беше превърнала в гротескна ледена статуя. При всяко негово движение се чуваше пукане и скърцане, като че ли някой движеше стъклена марионетка, но той все още бе жив.

— Колко… остава… още? — с мъка прошепна Скудър. Думите му едва се разбираха. Зъбите му тракаха силно и когато той се опита да вдигне оръжието и да стреля отново в стената, не успя, тъй като ръцете му бяха вцепенени.

— Само няколко минути — отвърна Лестър. — Ще издържите.

Черити би се изсмяла, стига да можеше. Не смееше дори да говори, тъй като внезапно я обзе абсурдната представа, че думите се превръщат в остри късчета лед, които нараняват езика и устата. Треперейки, тя се притисна по-плътно до Скудър и Фалър. Бяха изправили Фалър, все още в безсъзнание, в полуседнало положение и бяха седнали плътно до него, за да се топлят взаимно с телата си. Черити дори не знаеше дали Фалър бе още жив. Лицето му се беше превърнало в бяла маска, а материята на униформата му бе втвърдена от студа и се чупеше при по-силен натиск.

Внезапно нещо се промени в ритмичния грохот на стъпките на металохода, който продължаваше неотклонно пътя си. Мислите на Черити бяха объркани и неясни, като в мъгла от умора и отпадналост. Все по-силно я мамеше изкушението на топлината и нарастващото желание просто да затвори очи и да се отпусне, без да усеща повече никакъв студ, никаква болка, никаква умора, само тъмен, безкраен сън. Чувала бе, че бялата смърт била приятна — очевидно още една от многобройните заблуди. Сигурно щеше да бъде ужасна смърт. Студът отдавна бе проникнал в костюма й и като че ли всяка клетка на тялото й пареше.

Металоходът отново бе разтърсен от глух тътен и Черити усети как този път гигантската машина бавно се наклони странично и едва в последния момент възстанови равновесието си. Тя обърна замъглените си от сълзи очи към екрана и видя само безкрайната сива стена; замръзнала безцветна мъгла с неподвижни тъмни воали, която обхващаше Вселената от единия до другия край.

— Внимание! — изкрещя Лестър. — Сега!

Чудовищен тътен разтърси машината и сътресението отхвърли Черити към екрана. Образът върху него се наклони рязко встрани, подът под краката им се наклони и мощният корпус бе разтърсен от вибрации, които ги отхвърляха от пода. Прозвуча пронизителен стенещ звук, последван от страховития трясък на разрушаващ се метал. Сивата мъгла внезапно изчезна от екрана и в залата нахлу ярката до болка слънчева светлина.

Вибрациите на пода и смразяващите трясъци и тътнежи не преставаха. Шумът стана оглушителен, Черити с вик притисна ушите си с ръце, без това ни най-малко да го спре. За момент шумът стана по-непоносим от студа. Мощни удари разтърсваха корпуса на металохода, а картината на външния свят на големия екран продължаваше да се люшка наляво-надясно. Нещо се пречупи с трясък дълбоко под краката им, после подът се наклони рязко, тримата загубиха равновесие от мощния тласък и бяха изхвърлени във въздуха.

Черити спря падането си в стоманена стена. Металът бе толкова студен, че бузата и лявата й ръка залепнаха за него в мига, в който го докоснаха. Кожата й бе нечувствителна от студа, но когато се отблъсна с мъка от стената, по метала останаха кървави парчета кожа и тя усети как кръвта се стича по лицето й. Всичко се въртеше около нея. Тя се опита да се изправи, но силите не й достигнаха. Сега студът се нахвърли върху нея подобно на хищен звяр, изчакал търпеливо удобния момент. Тя се закашля, свлече се на колене и лакти и усети как сетивата я напускат. Мислите й се въртяха в бесен вихър, иззад който дебнеше нещо повече от нормално безсъзнание.

Вероятно никога дотогава през живота си не бе стигала така близо до смъртта, както сега. Този път нещо буквално я изтръгна от ноктите й. Една здрава ръка я сграбчи за рамото и я изправи, после усети, че нещо я тласна напред и отново я хвана здраво — и тогава по тялото й пропълзя пулсиращ, почти болезнен поток топлина!

Черити отвори смаяна очи и видя лицето на Лестър. То бе покрито със слой скреж, който, подобно на посмъртна маска, възпроизвеждаше контурите му. Но имаше нещо под тази маска… имаше някаква промяна. Не осъзнаваше какво. Не беше външна промяна, нито промяна в погледа. Беше нещо зловещо, някакво движение непосредствено под повърхността на видимото, изменение в посока, която бе толкова неуловима, колкото и характерът на самата промяна.

— По-добре ли сте?

Черити не можеше да контролира дори говора си, но даже и да не беше така, едва ли щеше да отговори. Тя гледаше втренчено Лестър със смесица от ужас и нарастващо объркване. Потокът от свръхестествена топлина продължаваше да струи от ръката на Лестър в тялото й. Всъщност това не бе топлина, а поток от възбуждаща пулсираща сила, която не прогонваше студа от тялото, но го правеше поносим. В съществото й като че ли се вливаше и нещо друго, нещо страшно и напълно чуждо, което все пак й се стори познато.

Черити чу стон и с мъка обърна глава. Скудър бе застанал прав до нея, с окървавени ръце и лице, полуоблегнат на някакъв разбит апарат. Лестър бе протегнал ръце — лявата върху рамото на Скудър, дясната продължаваше да лежи върху нейното рамо. Черити разбра по изражението на Скудър, че в тялото му се вливаше същия този поток от свръхестествена сила, който запази живота им.

— Мислите ли, че сега ще се справите сами? — попита Лестър. — Аз трябва да се погрижа за управлението.

Разумът й отказваше да го приеме — въпреки това Черити усети неподправена загриженост в гласа му. Тя кимна леко и Лестър с две бързи крачки се озова отново пред пулта за управление на металохода.

Черити залитна. Притокът на живителна енергия бе престанал в мига, в който ръката на Лестър се отдели от рамото й, и след част от секундата отново изпита свирепия студ. Сега обаче студът бе поносим. Все още мъчителен, но не и смъртоносен. Като че ли част от свръхестествената сила на младия воин се беше вляла в нея и сега я бранеше.

Черити обърна мъчително глава, погледна първо Скудър, после сгърченото тяло на Фалър в краката си. Не бе необходимо да се навежда към него, за да разбере, че бе мъртъв. Никой не би могъл да оцелее при този смъртоносен студ.

— Фалър… — прошепна тя. — Той…

— Не можех да направя нищо за него — каза Лестър. — Съжалявам. Можех да спася само вас двамата.

И този път нотката на съжаление в гласа му бе истинска. Объркването на Черити растеше. Вече не бе в състояние да идентифицира Лестър със същия човек, който само преди час бе убил един от другарите си, направляван единствено от безмилостната пресметливост на машината, установила опасност за задачата си. През последните часове тя неколкократно бе сравнявала поведението му с поведението на робот, но сега съзнаваше, че това сравнение бе погрешно. Нещо владееше Лестър, но то не беше машина.

Тя откъсна поглед от трупа на войника и с мъка се затътри към пулта за управление. Всичко в залата бе покрито с дебела ледена броня, и ръцете й оставяха кървави следи там, където се опреше. Успя с неимоверни усилия да вдигне глава и да погледне шестоъгълния екран.

Картината изтръгна от гърлото й възглас на изненада.

Машината продължаваше движението си напред. Пейзажът на екрана се люлееше плавно в такт със стъпките й, но нямаше нито снежна виелица, нито скована в лед земя. Пред тях се простираха заоблените хълмове на местността южно от Ню Йорк, огрени от яркото слънце на август само минути, след като бяха пробили стената от замръзнал въздух. Очевидно преградата на студа около Ню Йорк действаше само еднопосочно. Въображението на Черити не бе в състояние да изгради представа за техниката, способна на това постижение.

— Сигурно знаят, че идваме — каза тя.

— Естествено. — Лестър кимна и посочи една точка в горния десен ъгъл на екрана. — Вижте.

Черити премигна няколко пъти, тъй като очите й бяха все още насълзени от студа, но успя да види какво бе открил Лестър: в тази част на небето кръжеше ято дребни сребристи точици. От време на време се забелязваше ярко оранжево присветване, когато някой от планерите променяше позицията си, но корабите не се приближаваха. Очевидно екипажите им притежаваха здравословен респект пред автоматичната отбранителна система на металохода.

Или очакваха нещо друго…

Погледът й се откъсна от малката флотилия от планери и претърси хоризонта.

След всичко преживяно досега гледката й подейства като шок. Очаквала бе да намери Ню Йорк в развалини, опустошен също като другите големи градове, които бе видяла след половинвековния си сън. Нищо подобно. Небостъргачите на Манхатън си стояха непокътнати, на фона на небето се очертаваше познатият силует на града. Машината вече бе навлязла в някогашната територия на града, но непосредствено пред тях се простираше само буйна зелена растителност и зловещите бледочервени растения, които нашествениците бяха донесли със себе си на Земята. Само тук-там от джунглата стърчаха още необрасли развалини от сгради или се виждаха участъци от изоставен път. Разрушението, изглежда, бе спряло пред Манхатън. Това не помогна на Черити да се успокои.