Ад от огън и лед

2.

Той не се страхуваше. Или може би да, но малко. Една здравословна порция страх си оставаше най-доброто средство за оцеляване в акцията за снабдяване с въздух. Средство, по-добро от всякакви скафандри и костюми, оръжия, маскировъчни средства и трикове, които бе научил от събирачите. Тук страхът за собствения живот отстъпваше пред отвращението.

От първия си ден Френч ненавиждаше паяците. А когато поотрасна и вече сам долиташе до скута на майка си, продължаваше да изпитва това чувство на отвращение, граничещо с паника и парализиращ ужас, само като зърнеше космат крак, само при мисълта за бясното размахване на многобройните крака на насекомите и втренчения поглед на неподвижните им очи. Волята му беше безпомощна срещу този вид страх. Не помагаше и непрестанното самовнушение, че е по-бърз от тях. По-силен. По-добър. И преди всичко — по-интелигентен.

Веднъж се бе уловил как стои безпомощно вцепенен срещу едно от тези чудовища, с пръст на спусъка на харпуна, но без да прави нищо. Това бе един извънредно едър екземпляр от онези гигантски шесткраки твари, за които в Убежището се носеше мълва, че са нещо повече от животни и че притежават известен интелект. Френч бе застинал, скован от страх, усещаше някакъв неприятен кисел вкус в устата и бавния и неравномерен пулс на сърцето си. Паякът щеше да го разкъса на парчета със страховитите си щипци, преди Френч да успее само да извика, ако тогава не беше дошъл Пърл и не беше стрелял без колебание с харпуна си между двете втренчени очи…

Френч реши, че е по-добре да не мисли за това. Знаеше, че не е подходящ за такава задача. Въпреки това Старият изпрати точно него за въздух. Абсурд!

Но още по-абсурдно беше, че сега висеше тук, непосредствено до Мъртвата зона, и цели два часа чакаше този проклет шлюз да се отвори. Обикновено ирисовият затвор на шлюза се отваряше поне веднъж на десетина минути, за да пропусне навън или навътре едно насекомо или цяла армия от тези противни пълзящи същества. Така бе обикновено. А сега? Сега висеше тук и със смесица от страх и очарование наблюдаваше как стрелката на индикатора на запаса от въздух неотклонно се приближава към нулата. Всъщност отдавна бе пропуснал момента, в който можеше без излишен риск да проникне в мрежата на паяците. Може би трябваше да се върне обратно? Лицето на Френч се изкриви в гримаса зад тежката кислородна маска, като че ли го болеше зъб. За нещастие, всички в Убежището знаеха, че панически се страхува от паяците. Никой нямаше да му повярва, ако се върнеше с празни ръце и разкажеше, че шлюзът е останал затворен.

Френч леко промени положението на тялото си, тъй като краката му започваха да изтръпват. Вече два часа стоеше приклекнал на гредата, без да изпуска шлюза от погледа си. Освен това трябваше да внимава със скафандъра. Тук, в Мъртвата зона, цареше почти безтегловност, но екипировката бе стара, лепенките от многобройните поправки по скафандъра ставаха трошливи и затова бе по-добре да не се претоварват излишно. Колко ли от тези, които не се завърнаха от това място, бяха намерили смъртта си не в мрежите на паяците, а поради нарушаване на херметичността на скафандъра? Ако би имал възможност за избор, вероятно би избрал този вид смърт, въпреки че тя се смяташе за особено мъчителна — най-напред кожата се превръща в лед, става твърда и крехка и се пръска като стъкло, след това тялото мъчително бавно експлодира отвътре.

Френч вече си представяше осми или девети вид смърт, която би могла да го сполети, когато усети някакви леки вибрации. Той моментално пропъди мрачните мисли, с които убиваше времето, обгърна по-плътно гредата и погледна надолу към шлюза. Той започна да се отваря.

Сърцето на Френч заудря лудо, ръцете му в грубите ръкавици се овлажниха от пот. Отворът в средата на огромната ирисова диафрагма ставаше все по-голям и това само усилваше безпокойството му. Не можеше да си позволи да проучи спокойно обстановката и да изчака, докато настъпи благоприятна възможност. Вече бе изгубил прекалено много време. По дяволите! Ако искаше да проникне в гнездото, трябваше да го направи сега, независимо дали в шлюза го чакаше един-единствен паяк или цяла армия от тях.

От отвора се показа мършав космат крак и опипа пространството навън. Нервите на Френч бяха напрегнати до крайност. Като че ли стотици подобни, но мънички паяци запълзяха по гърба му, и това усещане за миг заплаши да надделее над здравия разум. Поне този път успя да се справи със собствения си страх. Тук бе в безопасност. Докато стоеше неподвижен на гредата, не го заплашваше нищо.

За съжаление, предстоеше му да изпълни задачата си и не можеше да остане повече тук…

След първия крак от шлюза се подаде втори, трети, четвърти, накрая се измъкна уродливото тяло на паяка, Френч с усилие потисна въздишката си, когато видя как оттам изпълзя едно от противните шесткраки чудовища. Очевидно несполуките продължаваха да го преследват — малко след първия паяк от шлюза изпълзя втори, после трети, четвърти, пети. Под тънката блестяща материя на облеклото им не личаха много подробности, но Френч бе почти сигурен, че носеха оръжие.

Колоната на черните чудовища запълзя бавно надолу по една пропукана греда, към неизследваните дълбини на Мъртвата зона, където паяците вършеха своята обичайна работа, Френч забеляза, че шлюзът започна бавно да се затваря. Преброи мислено до пет, отблъсна се и се плъзна с широко разперени ръце към отвора в диафрагмата. Летеше с перфектна стойка на тялото, това можеше сам да прецени, но имитациите на ръце, прикачени от двете страни на скафандъра, трептяха неконтролирано. Тези идиоти от Убежището изобретяваха какви ли не невероятни чудатости, но не бяха успели да се справят с простата механика за управлението на допълнителните ръце! Трябваше да каже няколко думи на Стария по този въпрос, щом се завърнеше.

Ако се завърнеше.

Само с миг бе закъснял за скока и сега отчаяно се бореше да премине през отвора, преди да бъде прерязан на две от металните пластини на ирисовата диафрагма, които бързо се свиваха. Краката му задраха грубо в метала и той усети как се разкъсва защитната прозрачна обвивка на скафандъра. Такива повреди бяха обичайни. Въпреки това той приклекна в ъгъла на шлюзовата камера и пожертва цели три скъпоценни минути, през които измъкна бързодействащото лепило от джоба си и старателно отстрани повредата. Паяците не бяха глупави. А дори и да бяха, щяха да бъдат най-малкото обезпокоени, ако видеха техен събрат да се завръща с разкъсан скафандър от Мъртвата зона…

След като възстанови в приемлив вид маскировката си, той се изправи, излезе приведен от шлюзовата камера и се огледа.

Беше сам. Добре. В тази част на гнездото рядко се срещаха паяци, те обикновено винаги бързаха и не обръщаха внимание на своите събратя по раса. Навътре в гнездото нещата бяха различни.

Френч се плъзна по дългия празен коридор. Скоковете му ставаха все по-къси, тъй като приближаваше към Зоната на тежестта. Опита се да установи дали вече не е развил някои симптоми на болестта на тежестта. Сърцето му биеше ускорено, но това се дължеше по-скоро на нервното напрежение.

Внимателно преброи вратите, покрай които премина: седем, осем, девет, десет. При десетата спря и за миг се облегна на полираната стоманена повърхност, дишайки тежко. Въздухът имаше горчив вкус и му се струваше по-плътен от обикновено, едва ли не като захарен сироп. Значи все пак болестта на тежестта. Френч прие това с примирение и с мисълта, че човек не може да успее във всичко. Той се огледа още веднъж предпазливо във всички посоки, протегна високо ръка и се зае с трудната задача да въведе някакъв цифров код в малкия пулт, чиито клавиши бяха прекалено дребни за грубите ръкавици на скафандъра. Разбира се, сгреши цифрите и вратата остана заключена.

Той въздъхна, опита повторно и сега бе сигурен, че е набрал правилно числата. Вратата не се помръдна, Френч изруга беззвучно и опита отново, но и този път вратата не се отмести нито инч.

Обхвана го нарастваща тревога. Променили са кода? Това не бе неразрешим проблем. Знаеше, че се е случвало и по-рано, но всеки път Пърл и неговите техници са откривали начин да надхитрят компютъра. Освен това имаше и други пътища във въздушното пространство. Тревожен бе самият факт, че кодът вероятно бе променен. В миналото бе имало няколко подобни случая и всеки път бяха последвали важни събития, Френч бе прекалено млад, за да помни тези събития, но чутото от Стария бе достатъчно.

Френч пропъди тези мисли и съзнанието му се зае с най-належащия проблем: как да проникне от другата страна на тази врата. Имаше и други пътища във въздушното пространство. Естествено, той бе проучил подробно всичко на екрана на симулационния компютър. Но никога не бе минавал по тези пътища, само малцина ги знаеха. Пърл бе минал веднъж. Скил също. Споменът за разказите на двамата и сега предизвика ледена тръпка по гърба му.

За момент той обмисли сериозно възможността да се върне с празни ръце. В крайна сметка информацията, че кодът за достъп е сменен, вероятно бе не по-малко ценна от няколкото кутии въздух. Старият би проявил разбиране. Но после си представи присмехулните погледи и злорадите забележки зад гърба му. Например, че това е бил просто удобен случай, за да не продължи, и че не са и очаквали друго от него.

Освен това, те имаха нужда от въздух. Ако и следващата експедиция пропаднеше, запасите ставаха ужасно оскъдни.

Френч реши да продължи.