Адреналин

14 ноември — 10 април

1

Веднъж жена ми ме попита какво бих й казал, ако знам, че това е последният ни ден заедно.

Бяхме женени от година. Лежахме в леглото и гледахме как слънчевите лъчи проникват през дебелите завеси, и аз й казах истината: „Всичко друго, но не и сбогом. Не мога да се сбогувам с теб.“

Две години по-късно си спомнях, че онзи последен ден започна като повечето ми дни. Станах в пет, качих се в колата, потеглих и паркирах близо до станцията на метрото на Воксхол. Обичам да използвам административната сграда няколко преки по-нататък за малките си приключения.

Започнах тичането с дълго загряване на открития бетонен вътрешен двор на старата обществена сграда, бавно бягане на място, набирайки скоростта и повишавайки телесната си температура с няколко критични градуса, и после хукнах. Мускулите и сухожилията трябва да са загрети. Отпред се издигаше тухлен зид, един метър по-висок от мен. Подскочих и се вкопчих в ръба в горната му част. Набрах се с едно плавно движение, което бях упражнявал хиляди пъти. Не се задъхах и ставите ми не изпукаха. Движех се безшумно. Тишината показва, че контролираш положението. Прехвърлих се над стената, побягнах и после прескочих друг, много по-нисък зид, като се подпрях на една ръка и преметнах крака над тухлите. Влязох в главната сграда. Стълбището вонеше на урина и беше украсено с черно-бели графити. Ритнах боядисаната стена и използвах енергията да ме изтласка към завоя на перилата. Движението беше трудно и бях падал няколко пъти, но за щастие днес се приземих внимателно върху перилата и съумях да запазя равновесие. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но съзнанието ми беше спокойно. Адреналинът пулсираше. Скочих от перилата върху стоманена подпора, която продължаваше навътре в строежа, използвайки инерцията, за да се залюлея и да тупна на пода. Сградата беше разрушена и се ремонтираше. Нямаше да повредя нищо, нито да оставя следи. Може и да влизам незаконно в чужда собственост, но не съм глупак. Хукнах към отсрещната страна, подскочих, хванах се за друга стоманена подпора, залюлях се, пуснах се, приземих се и внимателно се претърколих. Енергията от падането се разпространи по гърба ми, вместо да нахлуе в коленете. Станах и отново побягнах. Върнах се в сградата и потърсих нов, по-ефективен начин да проникна в пространството й. Паркур1, изкуството на движението, поддържа нивото на адреналина ми и в същото време постепенно ме обзема спокойствие. Направя ли грешка, ще падна от тухлените стени. Вълнуващо е и същевременно успокояващо.

Преминах още три пъти през интересната мрежа от пространства на сградата — разбити подове, зеещи стълбища, съоръжения. Тичах, подскачах и се хвърлях на земята, като намирах най-прекия и лесен път през полуразрушените стени, купчините тухли и празните стълбища. Енергията изгаряше мускулите ми и сърцето ми биеше учестено, но през цялото време се опитвах да съм спокоен. Винаги търсех линията. В далечината чувах, че уличното движение започва да се засилва. Небето просветляваше за новия ден.

Хората смятат, че жилищните блокове са грозни. Зависи как ги гледаш. За паркуриста старите правоъгълни сгради са красиви, пълни с равни места, стени, перила и ръбове, по които да се катериш, да вървиш и да отскачаш, съседи, които не викат полицията и при най-малкия шум.

Докато минавах по последната отсечка от маршрута си, скочих от втория етаж на първия, хванах се за греда, залюлях се и се пуснах.

— Хей! — извика някой, докато летях във въздуха.

Приземих се и се претърколих. Енергията от падането се разнасяше приятно през раменете и гърба ми. Изправих се, направих три крачки и спрях.

Не беше пазач, а тийнейджър. Стоеше и ме гледаше, захапал цигара.

— Как го правиш, човече?

— Упражнения — отвърнах. — Дълги, скучни часове на упражнения.

— Като паяк си — усмихна се той. — С мама те наблюдаваме. Тя искаше да извика ченгетата, но аз не й позволих.

— Благодаря ти. — Не ми трябваше полицията да се намесва в живота ми. Време беше да си намеря ново място за тренировки. Махнах с ръка на моя спасител и реших да се охладя с дълго бягане без препятствия. Тичах двайсетина минути в широк кръг, качих се в колата си и потеглих към дома си. Повечето американци, които живеят в Лондон, нямат коли. Не им трябват.

Отправих се към апартамента ни на Шарлот Стрийт, недалеч от Британския музей. Влязох безшумно; надявах се, че Луси все още спи.

Тя беше станала, пиеше сок до масичката в кухнята и се мръщеше на отворения си лаптоп. Погледна ме.

— Добро утро, маймунке — каза и отново се втренчи в компютъра. — Ходи навън да правиш пакости, а?

Бях забравил да махна ръкавиците, които носех, за да предпазвам дланите си по време на паркура. Долових разочарованието в гласа й.

— Здравей.

— Не си паднал от някоя сграда, нали? — попита тя, сякаш това беше нещо хубаво.

— Не, Луси — отвърнах и си налях чаша сок.

— Какво облекчение. Когато някой път не успееш да се хванеш за ръба на стената и срещнеш преждевременно смъртта, ще кажа на Вързопчето, че си умрял, защото си бил фанатик по сутрешната гимнастика.

— Стените не са високи. Не поемам глупави рискове — оправдах се аз.

— Всеки риск е глупав, когато очаквам дете, Сам.

— Съжалявам. Обикновено тичам с нормална скорост. — Свалих предпазните ръкавици и ги пъхнах в джоба си. Приближих се до хладилника и намерих бутилка студена вода. Изпих я бавно. Душ, кафе и после дълъг ден на работа. Притокът на адреналин беше свършил за деня.

— Сам?

— Да?

— Обичам те. Искам да го знаеш.

— Знам го. И аз те обичам. — Обърнах се и я погледнах. Тя все още се взираше в лаптопа, сложила ръка на закръгления си корем. Беше бременна в седмия месец и мисля, че тъй като скоро щяхме да станем родители, с Луси бяхме по-сериозни. Е, поне тя. Аз още не се бях отказал от паркура, който разнообразяваше редовния ми джогинг.

— Питам се дали можеш да си намериш по-безопасно хоби.

— Работата ми е по-опасна от хобито.

— Не се шегувай. — Жена ми ме погледна. Изглеждаше красива, както беше разрошена след съня — кестенява коса с изрусени кичури, сериозни кафяви очи, сърцевидно лице със сочни червени устни. Най-много харесвах очите й. — Знам, че вършиш работата си по-добре от всеки друг. Страхувам се, че ще паднеш на паркура. Не искам да си със счупен врат, когато бебето се роди.

— Добре. Ще се науча да играя голф.

Тя изкриви лице в гримаса, което доказа, че не приема насериозно обещанието ми.

— Благодаря. Не забравяй, че ще вечеряме със семейства Карстеър и Джонсън.

Усмихнах се. Те бяха нейни приятели, а не мои, но бяха приятни хора и знаех, че редовните ни вечери ще станат много по-редки, щом се появи на бял свят бебето. Пък и може би познаваха някой учител по голф.

— Хубаво. Тогава ще се прибера в пет.

— Ще се срещнем с тях в бара за испански мезета в Шордич. Имаш ли много работа днес?

— Ще правя презентация. Цял ден ще има съвещания с Брандън и костюмарите от Щатите. — Погледнах я. Луси стана да се протегне, без да маха ръце от корема си. — Но мога да ги отменя и да дойда с теб при лекаря.

— Не.

— Спаси ме от презентацията. Нека да дойда с теб и Вързопчето. — Отбягвахме да обсъждаме името на детето ни, затова му бях измислил прякор.

— Вързопчето. — Луси погали корема си.

— Може би ще се наложи да дойда направо в ресторанта. Ще трябва да изпия набързо по едно питие с костюмарите след съвещанията.

Тя се засмя.

— Тежка работа имаш.

Помислих си колко съм благодарен на Бога, че бракът ми не е като на родителите ми. С Луси не се карахме, не се гледахме гневно и не изпадахме в дълги, болезнени мълчания.

— Върви и се напий без бременната си съпруга. — Тя се усмихна и затвори лаптопа. — Но още не тръгвай.

Луси се приближи до мен и плъзна ръце по гърба ми. Бременните жени са пълни с изненади. Все едно живееш с вятър, който не може да определи посоката си. Това ми харесваше. Тя ме целуна учудващо страстно, почти ожесточено.

— Топло ми е, потен съм и съм отвратителен — рекох. — Аз съм противен съпруг.

— Да, маймунке. А аз съм огромна.

— Вярно е — отвърнах и я целунах.

Когато приключихме — най-приятното начало на онзи последен ден, аз приготвих закуска от препечени филийки, кафе и сок, изкъпах се, облякох се и влязох в домашния ни кабинет. Преди да изляза, погледнах Луси, която седеше до масата за закуска, и казах:

— Обичам те.

— Обичам те — отвърна тя.

Знаменити последни думи.

2

В онзи ден небето над Лондон блестеше в сиво като ярко око, рядък слънчев ден за ноември след две седмици застрашително надвиснали облаци. Живеех в Лондон от година. В онова последно утро, облечен в официален костюм и пътуващ с метрото за Холбърн, може би приличах на млад адвокат, тръгнал към кантората или съда, ако не бяха деветмилиметровият револвер „Глок“ в куфарчето ми, лаптопът, пълен с финансова информация за заподозрени престъпни мрежи, и сандвичът с шунка и сирене. Луси е сантиментална и обича да ми приготвя обяд, защото аз й правя закуска. Тя щеше да дойде на работа по-късно, след прегледа при лекаря. Работехме заедно от три години, първо във Вирджиния, където се запознахме и се оженихме, и после в Лондон. Харесвах Лондон, работата си и мисълта, че Вързопчето ще се роди там и ще прекара първите си години в един от най-големите градове на света, а няма да прескача по географските ширини като мен. Някои деца започват всяка година в различно училище. Аз често бях започвал в различно полукълбо.

Холбърн е смесица между ново и старо. Административната ни сграда беше близо до мястото, където улицата преминава от Хай Холбърн само в Холбърн, и представляваше съвременно творение от стъкло и хром, което несъмнено дразни пуристите в архитектурата. Съседната сграда беше в ремонт и фасадата й беше декорирана със скеле. Отпред имаше пешеходна пътека, която разпределяше минувачите в две редици и аз я избягвах, когато можех. Пространството се отваряше пред нашата сграда и аз започнах да си проправям път през изсипващата се тълпа.

Повечето помещения бяха заети от малки фирми — адвокатски кантори, консултанти по маркетинг и една временна агенция. Изключение правеше последният етаж. На табелката на асансьора пишеше „Консултантска фирма НМИН“. Инициалите бяха прободени от стрелички по вестник, залепен за табелката една вечер. Шегувах се с Луси и шефа ми Брандън, че НМИН означава „Не можеш да изчезнеш напълно“.

Влязох в празна стая, където пазачът на име Джон, дебеловрат пришелец от Бруклин, седеше зад бюро с достатъчно огнестрелна мощ в чекмеджето да пробие няколко дупки в мен. Джон четеше учебник по крикет и се мръщеше. Лично аз отдавна се бях отказал от разгадаването на тази игра. Приближих се до вратата пред мен и сканирах картата си за самоличност. Вратата се отвори и влязох. Кабинетите на консултантската фирма бяха измамно оскъдно обзаведени. Стените и прозорците бяха от стоманобетон и бронирано стъкло, а компютърните мрежи — защитени с възможно най-непристъпните програми. Имаше кабинети и стаички за персонала от общо осем души. Миришеше като във всички офиси — на мастило, кафе, бели дъски и флумастери.

Съвещанието, което мислех, че ще започне в десет, очевидно беше в ход. Брандън седеше в конферентната зала с трима костюмари от Лангли и се мръщеше на екрана с презентация отпреди три дни.

По дяволите.

Влязох.

— Не беше ли от десет?

— Осем. Закъсня двайсет минути. — Брандън ми се усмихна пресилено.

— Извинявам се.

Двама от костюмарите бяха по-големи от мен и вече ме гледаха подозрително. Третият беше по-млад и вече беше изпълнил цяла страница със записки. Амбициозен тип.

— Ако Луси ражда, простено ти е — отвърна Брандън. Той беше от Южна Каролина и бе запазил бавния си говор през всичките години, прекарани в чужбина.

— Нямам бебе, нито кафе, но имам по-осъвременена презентация. Ще ми дадете ли пет минути?

Костюмарите кимнаха, станаха и се представиха. Стиснаха ръката ми и отидоха да напълнят отново чашите си с лошо, одобрено от американското правителство кафе, а аз отворих лаптопа си.

— Не обичам да закъсняваш, Сам — отбеляза Брандън, но не ядосано.

— И аз. Съжалявам.

— Дано да имаш добри новини за нас. Тези момчета са от бюджетния отдел и мислят, че може би си губят времето. Убеди ги, че не е така.

Нищо не съсредоточава човек по-добре от вероятността работата му да се провали.

Когато костюмарите се върнаха с лошото кафе, аз вече бях прескочил серия безинтересни и скучни диапозитиви и спрях на неясна снимка, която изпълни екрана за презентацията. Лицето на мъжа беше червендалесто, едро и с малки уши, а косата — черна и къдрава, сякаш току-що разрошена от вятър.

— Господа, ние сме ловци. Играта ни са международните престъпни организации, които безнаказано действат през границите, защото са успели да проникнат надълбоко в правителствата по света — започнах и посочих снимката. — Възприемайте ни като лъвове, които преследват антилопа. Този човек е най-слабият в стадото. Стесняваме кръга около него. Той може да е най-важната мишена на ЦРУ.

— Кой е той? — попита единият костюмар.

— Един от онези, които наричаме „чиста кожа“ — няма име, нито потвърдена националност, но мисля, че е руснак поради други доказателства, които получихме. Смятаме, че той пътува и раздава големи суми изпрани пари на глобалните престъпни мрежи. Кръстил съм го Царя на парите.

— Разкажи ни за групировките, Сам — обади се Брандън.

— Разбира се. Мафията е престъпна организация от старата школа — има определен водач, бюрокрация от главорези и перачи на пари, които го подкрепят. Групировките от новата школа са високоспециализирани. Всяка съставна част — главорези, които отговарят за сигурността или заплашват и убиват, финансова, която пере пари, и логистична, която контрабандно пренася стоки — е автономна и се включва само за да свърши определена работа. И всеки път екипът може да е различен. Ето защо е много трудно мрежата да бъде разбита и да се получи подробна информация за механизма й като цяло.

— Знам, че обръщаме особено внимание на определени групировки, които може да имат връзки с правителства — намеси се най-младият костюмар. — Например хърватска организация за нелегална търговия с оръжие, където може да се внедрим, фамилията Лин, контрабандисти от Холандия, групировката „Барнхил“ в Единбург…

Той беше на моя страна. Приех това като добър знак.

— Федералните власти са успели да разбият мафията, защото представлява йерархия. Нископоставени главорези са можели да дадат показания срещу босовете. Но единствените слаби звена сега са общите елементи, които прескачат от една групировка в друга. — Почуках с пръст по грозното лице на Царя на парите на екрана. — Този човек е спойката между някои много лоши хора. Нещата излизат извън сферата на престъпността и стигат до заплахи не само към нашите съюзници, но и към Съединените щати. Този мъж е нашата надежда да разкрием някои от най-големите заплахи за сигурността на Запада.

— Не изглежда чак толкова страшен — подметна Брандън и всички се засмяха. Аз — не. Бях се подготвил да ги уплаша до смърт, когато им разкажа каквото знаех.

— И така, въпросът е как да намерим Царя на парите и… — Телефонът ми иззвъня. Когато жена ти е бременна в седмия месец, свободен си да отговаряш на обаждания по време на съвещание. — Извинявай — измънках на Брандън. — Бременната ми съпруга — обясних на костюмарите и излязох в коридора. Номерът беше непознат. — Ало?

— Маймунке — каза Луси, — трябва да се срещнем навън.

— На съвещание съм.

— Трябва да излезеш. Веднага, Сам.

Долових ужасяващ скрит смисъл в думите й като водовъртеж под летни води.

Отправих се към вратата.

— Нов телефон ли имаш?

— Загубих стария си сутринта и току-що си купих нов. Гадна сутрин. — Гласът й беше напрегнат и трепереше.

— Не се ли чувстваш добре?

— Моля те, излез навън!

Тя имаше лоша новина, която трябваше да ми каже в очите, а не в офиса, където някой можеше да стане свидетел на чувствата ми. Мраз скова сърцето ми. Вързопчето. Луси беше ходила на лекар. Нещо не беше наред с бебето.

Забързах към изхода, минах покрай пазача Джон, който беше оставил учебника по крикет и четеше британски жълт вестник, и тръгнах по коридора.

— Къде си?

— На Холбърн.

— Добре ли си?

— Не… Ела и ме намери. Моля те.

Хукнах по стълбите, слязох шест етажа, без да чакам асансьора, и стигнах до фоайето.

Нямаше следа от Луси.

— Излез на улицата. Моля те, Сам.

— Какво става? — Изскочих на оживената улица, по която се движеше постоянен поток от минувачи — чиновници, куриери, купувачи и неизбежните туристи в Лондон. Две млади жени в модни палта се бяха облегнали на сградата, пушеха и пиеха чай от големи картонени чаши, докато разменяха клюки и се смееха. Огледах улицата, но не видях Луси. — Къде си?

— Веднага, Сам. Моля те. Бягай.

Побягнах още преди Луси да ми каже, защото с всяка клетка на тялото си почувствах, че нещо сериозно не е наред. Проврях се под покритото скеле на съседната сграда и забързах сред навалицата. Разминах се с мъж в костюм и жена с качулка.

Излязох от временния тунел и спрях. Луси не беше на тротоара. Завъртях се и се огледах във всички посоки.

Чух, че бременната ми съпруга плаче по телефона.

— Луси? Луси? — Стиснах телефона толкова силно, че ръбовете се впиха в пръстите ми.

— Пусни ме — изхлипа тя.

Очите ми се стрелкаха навсякъде. Чух клаксон на кола. Обърнах се и видях, че камион заобикаля спряло ауди с включен мотор на десетина метра от мен. Колата беше в отсрещното платно и на предната седалка седеше Луси. Сградата с офиса ми беше между мен и аудито. Първата ми мисъл беше, че никой не спира на Холбърн. Колата беше сребристосива като небето в миговете, преди да завали. Зад волана седеше мъж, който се беше навел към Луси. После се изправи и го видях по-добре. Около трийсетте. Черна коса. Тъмни очила. Четвъртита челюст. Той извърна глава и забелязах извит белезникав белег на слепоочието му, подобен на въпросителен знак.

Луси погледна право към мен.

И в същия миг избухна експлозията.

3

Разнесе се гръм и облак закри слънцето, сякаш Господ протегна ръка между мен и небето. Обърнах се. Последният етаж на нашата сграда рухваше, изригваха пламъци и във въздуха се сипеше дъжд от бронирани стъкла, пепел и стоманени отломки. Земята се разтресе. Прегърбен, горящ човек падна на улицата точно до двете красиви жени, които се наведоха и се запрепъваха към входа, когато заваляха падащи предмети.

Офисът ми с мними консултанти вече не съществуваше. Брандън, гостите, водещият си записки новобранец, приятелите и колегите ми — всичките изчезнаха. Улицата беше пълна с парчета бетон и хора, които падаха върху коли, таксита и автобуси. Самият Лондон сякаш нададе писък, образуван от гръмовното ехо на взрива върху остъклената кула, каменните вътрешни дворове, пронизителните клаксони на автомобилите и извисяващите се викове и паническото бягство на минувачите.

Вече не виждах аудито. Холбърн представляваше безумна бъркотия от спрели автобуси, коли и парчета бетон, камък и стомана.

Не виждах нищо. Не бях в състояние да разсъждавам. Скочих върху покрива на тунела на строежа и се покатерих по подпорите. Трябваше да се издигна над мъглата. Катерех се бързо и видях проблясък на стоманеносиво. Аудито със съпругата ми потегли. Съзрях тила на Луси. Главата й беше леко наведена, сякаш да улови вятъра в прозореца. Спомних си, че шофирането със смъкнато стъкло й помага да се справи със сутрешното гадене. Каква налудничава мисъл.

— Луси! Луси! — изкрещях и продължих да се катеря по скелето. Не трябваше да я изпускам от очи и исках да я открия над облака прахоляк. Под мен цареше хаос. Забързах нагоре по скелето и отново забелязах аудито. Уличното движение се сгъсти като пушек от огън. Всички се опитваха да се измъкнат от мястото на експлозията.

Аудито зави надясно по странична уличка и мина по тротоара, за да избегне непроходимото задръстване на пътя, като едва не прегази две жени.

Скелето изскърца. Сглобките му се загряваха от горещината. Чух силен рев, обърнах се и видях, че краят на скелето в близост до сградата с офиса ми е разбит от падащите отломки и се срутва с гръм и трясък на улицата.

Скочих от парапета и прелетях през найлоновото покривало на строежа. Тупнах върху бетона, закашлях се и се помъчих да се претърколя. Не бях с подходящи обувки и го направих непохватно. Хукнах и погледнах през рамо. Скелето се огъна, накъса се и падна на улицата. Сградата се разтресе и си помислих, че и тя ще се сгромоляса.

Побягнах към задната част на сградата, която минаваше успоредно на друга улица, и погледнах надолу, покрай мрежата от скелета в северната част на сградата, които бяха непокътнати. Видях, че аудито си проправя път по тесния тротоар. Мъж в костюм ядосано ритна вратата, когато колата едва не прегази него и една жена. Намираше се на десетина метра под мен.

Луси погледна нагоре през подвижния покрив. Видя ме, отвори широко очи и устата й оформи едно идеално, стъписано „О“. Протегна ръка и челюстите й се раздвижиха, но мъжът с белега я удари с юмрук в устата и тя се блъсна във вратата.

Започнах да се спускам през мрежата от скелета. Намалявах инерцията си, като се хващах тук-там, но оставих гравитацията да ме притегля към земята. Никога през живота си не се бях чувствал по-уплашен. Не се страхувах за себе си, а за Луси и Вързопчето. Не трябваше да изпускам аудито. Онзи тип отвличаше жена ми и беше убил невинни хора. Стигнах до земята и се втурнах сред колите.

Вдясно от мен профуча миникупър. Тичах с всички сили, без да разсъждавам. Прецених подходящия момент, минах по покрива точно в мига, когато колата трябваше да ме прегази, плъзнах се, приземих се на настилката, претърколих се през рамо и станах, без да се осакатя от падането или инерцията. Болката се появи по-късно. Дори не разбрах, че съм ранен.

Аудито се стрелна напред през тълпата и зави. Не можех да си проправя път през сгъстяващата се навалица, която се изливаше от офисите и магазините, и задръстването от коли и два автобуса, парализирало движението между мен и аудито. Видях, че автомобилът отново зави.

Хукнах, въпреки че чувствах остра, пареща болка в крака, и стигнах до ъгъла. В далечината аудито се промъкваше покрай камион за доставки. От гумите се разнесе дим, когато рязко свърна и после се стрелна напред. Пробягах разстоянието, но когато стигнах до кръстовището, колата беше изчезнала. Шофьорът с белега бе намерил празна странична уличка, незадръстена от изпадналите в паника хора.

С трепереща ръка набрах номера, от който ми се беше обадила Луси. Никой не отговори.

Луси я нямаше. Както и офисът ми. Всичко беше изчезнало. Обучението ми изплува на повърхността и измести мисленето. Пръстите ми набраха номер за спешни случаи в Лангли. От устата ми се отрониха думи, но не си спомням какво казах.

Помогнете ми. Устните ми се раздвижиха сами.

Луси беше изчезнала. Всичко се беше изпарило. Бях съвсем сам в центъра на Лондон. Димът се издигаше като облак от клада, където бе свършил нечий живот. Разнесоха се пронизителни сирени. Покрай мен бягаха хиляди хора.

4

Бях в студения влажен затвор повече от седмица, когато срещу мен в килията седна нов човек — свеж талант, който да се опита да ме пречупи. Чудесно. Предишният ми беше дотегнал.

— Казвам се Хауъл. Искам да те питам нещо, Капра. Предател ли си или глупак?

— Смятай, че съм отговорил — измърморих с пресъхнала уста.

— Нуждая се от обяснение, Капра. — Новият следовател се облегна назад на стола и кръстоса крака, но първо леко подръпна идеално изгладените си панталони, за да не се измачкат. Мразех това подръпване. Действаше ми като бръснач върху кожата. И ми напомняше кой е силният в стаята.

Не бях спал от три дни. Вонях на пот. Ако скръбта имаше смрад, миришех на нея. Новият следовател беше на четирийсетина години, афроамериканец, с прошарена козя брадичка и стилни очила със стоманени рамки. Казах му същото, което казах на първия и на втория следовател. Истината.

— Не съм предател. Не вярвам, че и жена ми е предателка.

Хауъл махна очилата си. Приличаше на преподавателя ми по история в Харвард. Излъчваше спокойствие и хладнокръвие.

— Вярвам ти.

Каква беше уловката?

— Никой друг не ми повярва.

Той захапа края на рамката на очилата си, изпитателно се вгледа в мен и дълго мълча. Обичам мълчанието. Никой не ме обижда и не ме обвинява в предателство. Хауъл отвори папка и отново започна старата проповед, сякаш отговорите ми можеха да се променят. Щеше да продължи да ми задава същите въпроси, за да ме изтощи и да чака да сгреша.

— Цялото ти име е Самюъл Клемънс Капра.

— Да.

Той повдигна вежди.

— Самюъл Клемънс се е казвал Марк Твен.

— Той беше любимият писател на дядо и майка ми не се съгласила да ме кръстят Хъкълбери или Том Сойер. — Тази история обикновено ме разсмиваше, но вече нищо не беше като преди. — Искам да се обадя на баща си, преди да отговоря на въпросите ти. — Не бях молил за това по време на тридневния разпит. Но какво щях да му кажа? Исках обаче да чуя топлия му, дрезгав от цигарите глас. Исках да намеря съпругата си. И да изляза от тази ужасна, тъмна, каменна килия без прозорци. Въпросът ми беше глупав, но изпитвах желание да се съпротивлявам след безкрайните въпроси и да отстоявам позицията си.

— Доколкото ми е известно, ти не се разбираш с родителите си.

Не отговорих, Фирмата знаеше всичко за мен, както би трябвало да бъде.

— Родителите ти не знаят, че с Луси очаквате бебе, нали?

— Не. — В признанието ми се долови срам. Семейните дрязги не трябваше да излизат на бял свят.

— Не си говорил с родителите си от три години с изключение на кратките обаждания за Коледа. Нито едно не е продължило повече от две минути.

— Точно така.

— Три години. Някои хора предполагат, че от толкова години работиш срещу нас. Изолирал си се от родителите си, за да не заподозрат действията ти и да не ги въвлечеш в предателството си.

— Преди малко каза, че ми вярваш, че не съм предател.

— Казвам ти какво говорят за теб другите във Фирмата. — Хауъл се наведе към мен. — Емоционалното дистанциране от семейството и приятелите е класически признак на предателство.

— Не съм се изолирал от семейството си. Родителите ми престанаха да разговарят с мен. Изборът не беше мой. И няма да използвам детето си, за да си възвърна благоразположението им. Може ли да се обадя на баща си? Ще ми позволиш ли?

— Не, Сам. — Хауъл почука с дръжката на очилата по устните си и се зачете в досието ми, сякаш търсеше други болезнени факти. Зачудих се какво ли още пише на онези няколко страници. — Жена ти се е обадила и те е предупредила да излезеш от офиса, преди бомбата да се взриви.

— Тя беше отвлечена. Видях как един мъж я удари.

— Защо похитителят й е разрешил да ти се обади?

— Не знам. Може би не е бил в колата тогава. И тя е имала телефон.

— Но не ти е казала, че е отвлечена.

— Опитваше се да ме спаси. Да ме измъкне навън.

— Но не и останалите от офиса. Не ти е казала: „Евакуирайте се, Сам“, нали?

Затворих очи. Каменният под на килията вледеняваше босите ми крака.

— Не. — Бях сигурен, че вече не съм в Обединеното кралство, Фирмата — термин, използван за ЦРУ от мен и колегите ми — в Лондон и британското разузнаване бяха изслушали историята ми и ме бяха разпитвали три дни. Не ми дадоха адвокат. След това дойдоха четирима дебеловрати мъже със спринцовка, задържаха ме неподвижно и после се събудих в самолет. Предполагах, че съм в затвор на Фирмата в Източна Европа, по всяка вероятност в Полша. Тези тайни затвори трябваше да бъдат премахнати преди няколко месеца.

— Жена ти е извела в безопасност само теб. Това е проблемът ни. Ти си излязъл сам и офисът е бил разрушен.

— Може би Луси не е знаела за бомбата. Мъжът с белега й е казал да ми се обади и да ме изкара навън. — Бях описал подробно мъжа с белега, но никой не ми беше донесъл снимки, за да разпозная заподозрения. Това ме плашеше повече от въпросите и спринцовките им.

— Защо са пощадили точно теб? — попита Хауъл.

— Не знам.

И после той ме изненада. Следващият въпрос би трябвало да е за мъжа без име, за когото бях информирал Брандън и костюмарите. Такава беше схемата на първите два разпита.

— Разкажи ми за парите.

5

— Какви пари?

Хауъл плъзна към мен листче. Номер на сметка в банка в Англия, където ние с Луси нямахме сметка. Прегледах трансакциите, които включваха трансфери към банка на Кайманите. Четвърт милион долара.

— Тези пари не са наши.

Сметката на Кайманите е била използвана в операция на Фирмата миналата година. Луси е била оперативният технически специалист и е трябвало да анулира сметката, когато операцията приключи, но не го е направила. Парите са останали в уж закритата сметка на Фирмата и после са били прехвърлени на сметката в Обединеното кралство на името на двама ви, а след това прехвърлени на номерирана сметка в Швейцария, където са били преместени в частни полици. И сега не знаем къде са. Затова на хората им е трудно да ти повярват, Сам.

— Нямам представа какви са тези пари! — Ставаше все по-лошо. — Нямам достъп, нито информация за тези сметки.

— Общоприетият разум твърди, че единият съпруг винаги знае, когато другият е предател, Сам. Винаги — тихо изрече Хауъл. Говореше като търпелив учител, който никога не повишава тон. Последните двама следователи ми крещяха.

Спокойствието на Хауъл обаче беше по-страшно, същинска кама, опряна в гърлото. Не знаеш кога ще го пререже. — Винаги. Обикновено съпругът става изменник, а съпругата разбира и си държи устата затворена, или защото обича парите, или защото не иска мъжът й да отиде в затвора… Луси ли завербуваха първо? Или теб? Или и двамата заедно?

— Никой от нас не е предател. — Не можех да го повярвам за Луси. Не и съпругата ми. Не ми пукаше какви доказателства ми представят. Не беше възможно да са истински. Да го повярвам означаваше да извърша предателство срещу жената, която обичах. Мозъкът ми пулсираше от изтощение. Нещо стягаше гърдите ми. Въздухът в белите ми дробове дращеше като пясък.

— Безнадежден. Знаеш ли този термин, Сам?

— Не.

— Използва се за описание на състоянието на брачния партньор на предателя. Искаме да се надяваме, че брачният партньор е невинен и че не знае, че любимият или любимата му е изменила на родината си. Но ние сме реалисти и сме наясно, че вероятно е знаел за предателството. Следователно е безнадежден. И в момента това си ти, Сам. Единствено аз мога да ти помогна. Кажи ми истината.

— Не съм направил нищо незаконно. Не знаех за парите.

— Улеснил съм те, Сам. — Хауъл вдигна лист. — Самопризнания, кратки и по същество. Трябва само да попълниш за кого си работил. Подпиши ги и приключваме.

— Никога няма да го направя.

Той доближи листа до мен.

— Единият от вас е предател, Сам. Или тя, или ти. Разкажи ми за парите.

— Не знам нищо. — По гърба ми полази хлад.

— Ти и Луси сте живи, а всички в офиса ви са мъртви. И тя те е предупредила да излезеш.

— Мъжът с белега я удари. Луси не беше тръгнала доброволно с него. Личеше си.

— От кого са парите? От китайците или от руснаците? От престъпна групировка като онези, които разследваше? Докато беше под прикритие ли стана предател? За кого работиш?

— За никого.

— Правел си презентация пред екип от Лангли за работата, която вършиш.

— Да.

— Разкажи ми за нея.

Помъчих се да не се разсмея. Още си спомнях ясно записките за лекцията си поради ужасяващата мисъл, че може би работата ми е превърнала в мишена офиса ни.

— Издирваме руски престъпник, когото съм кръстил Царя на парите. Той пере пари за различни групировки. Миналата година работих няколко месеца под прикритие и установих контакт с групировките. Представих се за бивш канадски войник, живеещ в Прага, който може да осигури контрабандни маршрути за всичко — от фалшиви цигари до оръжия за африкански диктатори. Наш информатор от Будапеща получи работа като куриер на пари и злато от Царя на парите за един руски учен. Пет милиона долара.

— За какво плащаха на учения?

— Не знаем. Ученият беше изгонен от руските военни научноизследователски програми заради пристрастеността му към хероина и беше станал наемник в Будапеща. Информаторът ни каза, че Царя на парите има руски акцент. Седмица по-късно информаторът и ученият бяха намерени мъртви.

— Какъв учен беше?

— Работеше по нанотехнологиите.

— Чувал съм термина нанотехнология, но не знам какво означава — рече Хауъл. — Съжалявам. Завършил съм история.

— И аз съм завършил история.

— Тогава ми го обясни на достъпен език.

— В най-общи линии нанотехнологията е наука за контрола на материята на атомно или молекулно ниво. Повечето изследвания днес имат благотворни приложения, като например по-ефективни методи за вкарване на лекарства в тялото или в определени органи. Нанотехнологиите може да бъдат изключително полезни, например в борбата срещу рака на гърдата или туморите в мозъка. Или може да създадем лекарства, пригодени за специфичната ДНК на хората или много по-усъвършенствани сензори, за да откриваме сериозни заболявания, или да увеличим драстично броя на часовете, за които може да се зареди батерията на лаптопа.

— Имат ли военни приложения и в производството на оръжия?

— Разбира се. Нанотехнологията конструира машини и материали с невероятно малки размери, но много мощни. Поне на теория. Създава нови видове броня, която отблъсква куршумите, по-непробиваеми танкове или по-ефективни оръжия. Куршуми, които могат сами да променят траекторията си, след като са изстреляни. Малки ядрени оръжия, които имат невероятни насочващи системи и не произвеждат разпад. Или си представи бомба, която пуска рояк миниатюрни роботи, които се прицелват в човешката кожа или телесната температура и инжектират смъртоносна отрова във всеки човек в радиус от пет километра.

Хауъл преглътна шумно.

— Може би Царя на парите финансира разработване на оръжия.

— Да.

— И може би убиецът на учения и информатора е погнал теб, за да предпази Царя на парите.

— Да.

— Или по-вероятно хората, които си преследвал, са те превърнали в предател. Ти си добър в работата си, Сам. Може би си открил Царя на парите и той е предложил на теб и Луси парите в сметката на Кайманите.

— Не.

— Не са искали двамата с Луси да проговорите и са я отвлекли, а ти си решил да си държиш устата затворена, може би за да я предпазиш. Чета мислите ти, Сам.

— Не. — Изпитах желание да пробия каменната стена с Хауъл и безумните му теории.

— Единствената ти надежда е да се разбереш с мен, Сам. Разкажи ми всичко. — Той се наведе към мен и сложи голямата си ръка на рамото ми. — Помисли си колко лесно ще бъде. Ще се отърсиш от бремето, Сам. И после ще се опитаме да намерим жена ти. И детето ти. Искаш да си с нея, когато бебето се роди, нали? Терминът на Луси е след шест седмици. Кажи ми къде да намерим хората, за които работиш, и ще доведем Луси. Ще видиш жена си и ще прегърнеш детето си. Говорихме с лекаря й. Двамата с Луси не сте искали да знаете какво е бебето, но аз знам. Момче е, Сам. Не искаш ли да видиш сина си?

Моят син. Щях да имам син, ако Луси все още беше жива. Хауъл вадеше жестоки козове — неизвестните пари, детето ми. Може би Луси… Не. Не можех да повярвам.

Думите бяха като камъчета в устата ми, изплюти едно след друго:

— Не мога да ти кажа нищо, защото не съм предател.

Хауъл се втренчи в мен и дълго мълча.

— Тогава си глупак, защото жена ти е предателка и те е оставила да поемеш вината.

— Не. Не би го направила. Тя ме обича. — Думите ми прозвучаха отчаяно, но ясно си спомнях последното утро с моята Луси, как потрепваше върху мен, ръцете ми върху извивката на хълбоците й и топлия й дъх. Говори ми да не рискувам с паркура, каза ми, че ме обича, и ми напомни за вечерята с двете приятелски семейства. Наричаше ме маймунка, за да смекчи критиките си към катеренето и скачането ми. Това не беше жена, готова да изчезне от собствения си живот.

Хауъл ме погледна като учител, разочарован от представянето на ученика си.

— Тя не те обича. Оставила те е да опереш пешкира. Честит Ден на благодарността. — Той стана и излезе.

Лампите угаснаха и в килията настана непрогледен мрак.

6

Времето минаваше неусетно. Гърлото ми дращеше и беше пресъхнало, сякаш бях бръкнал с пръсти вътре и бях раздрал плътта с ноктите си. Стомахът ми се беше свил от глад и ми се струваше, че имам висока температура. Смъкнах се от стола и седнах на студения под. Ядях хляб и пиех вода, когато ми донесяха. Спях и се събуждах, без да знам колко минути или часове са минали, и треперех върху камъка. Сънувах, че тренирам паркур, прескачам зидове и прелитам между сгради и мускулите ми са гъвкави и подвижни, а съзнанието ми — ясно. И после стената, върху която трябваше да се приземя, изчезна, и аз безпомощно и неконтролируемо се устремих надолу, към улица, осеяна с горящи развалини.

Лампите светнаха отново и Хауъл седна на стола си, сякаш не беше ставал оттам през цялото време, докато беше тъмно. Костюмът му обаче беше друг. Погледнах да видя дали ми носи вода за пиене. Не носеше.

— Помогни ми, Сам.

— Как?

— Помогни ми да разбера най-интересната информация, на която попаднах.

— Намери ли Луси? — Главата ми беше замаяна от съня. — Бебето. Луси ще роди скоро. Трябва да я намериш. — Гласът ми стържеше като пясък върху скали.

— Бомбата — рече Хауъл, сякаш не бях казал нищо. — Имам експертен анализ на взривното устройство, Сам. — Той извади снимка на лондонския офис след експлозията. На бюрата бяха написани имената ни — С. Капра, Брандън, Гомеш, Макгил. Конферентната зала с имената на тримата костюмари. Бюрото с името Л. Капра. Бюрото на Луси. Мъртвите ми приятели. Снимката показваше размазани петна кръв, взривени и залепнали за стените човешки вътрешности, черни дупки в средата на пода.

Най-малкото кръгче, нарисувано в червено, отбелязваше моето бюро в центъра на офиса.

— Бомбата е била поставена под бюрото ти. Била е замаскирана като външен твърд диск, включен в компютъра ти.

Втренчих се в картината на разрухата.

— Луси се е занимавала с инсталирането на твърди дискове в офиса.

— Не.

— За нея е било изключително лесно. Поставила е бомбата под носа на Брандън, Джеймс и Виктория. Под твоя нос.

Всяка дума беше като нож, пронизващ кожата ми.

— Бомбата е сложена там, където Луси е могла да я скрие най-лесно, без никой да забележи. Изпитала е вина, осъждайки на смърт съпруга си, бащата на детето й. Затова те е предупредила. Излязъл си точно преди експлозията — добави Хауъл, в случай че не съм разбрал намека.

— Млъкни! — Никога не бях говорил с такъв тон на някого. Съсредоточавах се и запазвах спокойствие, докато отстоявах невинността си. Това обаче беше прекалено и не издържах. — Млъкни, млъкни, млъкни, по дяволите!

— Помогни ми да докажа, че тази жена е предателка. Мисли. Мисли какво би могъл да знаеш. Помъчи се да си спомниш.

„Тази жена.“ Хауъл не я нарече Луси или жена ти. Опитваше се да ни разграничи и да ни раздели. Не.

— Луси е невинна. — Фактът, че бомбата е била поставена под моето бюро, ме изнерви.

— Тогава може би ти си лошият и набеждаваш нея. Може би ти си сложил бомбата. Накара ли някого да отведе Луси? И да убие нея и детето ти?

Гневът ме завладя като жажда за убиване. Исках да удуша Хауъл и да изтръгна лъжите от гърлото му. Започвах да превъртам. Видях, че ръцете ми се разтрепериха. Почувствах топлина, надигаща се в очите ми. Но не можех да се пречупя. Хауъл искаше да изляза от контрол. Нямаше да стане.

— Трябва да има друго обяснение — казах аз.

— Обяснението е Луси. Парите. Бомбата. Всичко сочи към Луси. Тя е имала достъп до сметката и може да е внесла бомбата. — Гласът му беше спокоен, тих и нежен. Имаше лек южняшки акцент. — Аз съм единственият ти приятел, Сам. Другите от Фирмата и британските ни приятели искат да гориш в ада. Ще ти помогна, но и ти трябва да ми помогнеш.

Разбрах, че съм прокълнат в тесногръдите им мозъци. Доказателството за финансовата сметка. Бомбата, скрита така, че само ние с Луси бихме могли да я поставим. Това беше всичко, което им трябваше. Работата ми беше спукана, въпреки че бях невинен.

— Никога няма да видиш затвора отвън, ако не ми кажеш какво знаеш. Престани да предпазваш Луси или жената, която мислиш, че е била.

Хауъл искаше да нарека Луси предателка. Да се съглася с него и да приема невъзможната вероятност.

— Не. Тя е невинна. Онзи мъж я отвлече.

— Луси те е измъкнала от офиса и после те е изоставила. Изменила е на родината и на теб.

— Не!

Хауъл ме зашлеви. Силно. Не очаквах, защото той приличаше на учител, а учителите не удрят шамари.

— Това е реалността. Събуди се, Сам. Кажи ми какво знаеш.

— Не бъди глупав. Ако исках да взривя сградата, изобщо нямаше да съм там. Отдавна щях да съм избягал. Знаеш, че съм невинен, и просто изпълняваш процедурата, защото ти е по-лесно да се оправдаеш с мен, отколкото да намериш лошите. Не мога да сключа сделка, защото няма какво да дам.

— Тогава си забележителен кретен. — Той излезе и след пет минути се върна с бутилка студена вода. Капки оросяваха найлона. Исках я отчаяно. Хауъл я сложи пред мен, но аз не посегнах към нея. — Искам да приемеш вероятността, че нищо, което си знаел за Луси Капра, не е било истина.

Очите ми се напълниха със сълзи, но нямаше да му позволя да ги види. Камерите обаче бяха постоянно насочени към мен. На записа Хауъл щеше да ме види, че плача. Запазих каменно изражение и преглътнах сълзите. Засега. Щях да изчакам мрака и безопасността на извивката на лакътя си. Нямаше да им позволя да видят колко страдам.

Хауъл ме гледаше така, сякаш току-що ме беше надцакал.

— Знам, че си жаден. Не си пил вода от три дни. Съзнаваш ли, че е минало толкова време? Пий, Сам. Искам гърлото ти да работи. Имаш да ми казваш много неща.

Взех водата и я изпих. Хауъл извади слушалки и превръзка за очи. Две жени вкараха количката с медицинските препарати и инструменти.

Натриев тиопентал, скополамин, експериментални средства. Поздравете кръвта ми. Може би ми ги даваха всичките накуп, защото усещах, че под кожата ми се забиват повече от една игли. Хауъл отново зададе въпросите си и този път чух други гласове, които ме питаха същото. Казах им неподправената истина — не знам. Не съм предател. Не съм направил нищо лошо. Избръщолевих отговори на всеки въпрос за живота си с Луси. Разказах им как се любехме, за приятелите ни в Лондон, пътуванията до родината и колко пъти е ходила в Европа, за да разглежда сама забележителностите. Не знаех какво е правила през седмиците, докато работех под прикритие и играех роля в Прага, преструвайки се на контрабандист, който търси незаконни стоки за търговия. Признах какви мисли се въртят в главата ми. Превърнах се в петролен кладенец от думи.

Но бомбата си оставаше факт, както и сметката на Кайманите, и това беше достатъчно. Те решиха, че сигурно знам повече и трябва да съм подозирал нещо. Хауъл повтаряше, че иска да ми вярва, сякаш желанието му беше на първо място в коледния списък. Настоявах, че не знам нищо.

Затова те преминаха към химичните вещества. С превръзката на очите имах чувството, че съм пуснат в бездънна яма. В слушалките гърмеше музика в главата ми, адски джубокс със сладникави балади, разбиващ мозъка психеделичен рок, какъвто не бях чувал, и рап, който караше зъбите ми да тракат. През останалото време звучеше пронизителен шум, от който всеки нерв в тялото ми изтрещява като прекъснат кабел. Загубих всякаква представа за време и място и връзка със света.

Лекарството за това беше болката. Хауъл не беше там, когато влязоха пазачи и ме биха десетина минути. С юмруци и ритници. Беше експертно сритване на задник. Не обезобразиха лицето ми, но тялото ми беше насинено и натъртено. Свих се на кълбо. Дадоха ми вода и ми позволиха да изплюя храчка кръв. Разгледаха я, сякаш преценяваха още колко бой мога да издържа. След това ме биха отново, като ритаха по-силно. Гърбът и краката ми щяха да се прекършат. Биячите бяха точни и внимаваха да не счупят ребрата, брадичката или гръбнака ми.

За пореден път ми зададоха същите въпроси. Отвърнах им със същите отговори.

Нямах представа колко време издържах на лишаването от сетивност. Няколко минути на шум и мрак може да ти се сторят безкрайни часове.

Луси. Вързопчето беше момче. Вкопчих се в тази сламка и за слабата надежда, че може да ми повярват. Вероятно отчаяно търсеха Луси. Щяха да я намерят и тогава щяха да научат отговорите на въпросите си — обяснението защо двамата с Луси сме набедени, защо са я отвлекли и защо са взривили офиса на Холбърн. Щяха да намерят линията като в паркура. Имаше линия към истината. Трябваше само да я открия.

Оставиха ме сам с болката ми няколко часа и после се върнаха и ме завлякоха в друга стая и ме завързаха за дъска. Повдигнаха краката ми и спуснаха главата ми към каменния под.

Не, не, не. Започнах да се боря с ремъците. Лишаването от сетивност беше позволено и оставаше законно, но не и това.

Над мен се надвеси човек с качулка, който държеше кърпа в едната си ръка и кофа в другата. Не познавах гласа му. Изкрещях за Хауъл.

— Господин Хауъл не е тук — каза мъжът с качулката.

— Моля те, недей! Моля те! — Бях преминал през този ад по време на обучението си. Знаех какъв ужас предстои и се мъчех да скъсам ремъците. В гърдите ми като мина експлодира паника, защото когато заливат с вода лицето ти, им казваш каквото искат. А ако наистина не знаеш нищо, изричаш всякакъв поток от думи само да спрат. Лъжеш.

Истината за моя живот щеше да умре в тази стая.

— Стигнахме до момента на истинските неприятности, Сам.

Той зачака да отговоря.

— Моля те, не го прави — отчаяно изрекох аз. — Моля те. Заради теб.

— Не знаех откъде дойдоха последните думи. Все едно ми пукаше за глупавото, безсърдечно копеле, което беше само инструмент. Не ме беше грижа. Ако можех да се измъкна от дъската, щях да го удуша.

— Кажи ни за кого работехте ти и Луси?

— За Фирмата. — Използвах термина на вътрешните хора за ЦРУ. — За никой друг.

Мъжът перифразира въпроса:

— Кой ви даде парите, които Луси е прехвърлила на различни сметки?

— Не знам за никакви пари.

— Защо взривихте офиса? Кой беше заплашен от работата му?

Замислих се за всички престъпни групировки, които разследвах, и за безименния Цар на парите, чието лице бях показал на екрана на презентацията в последните минути, преди да бъде разрушен офисът.

— Не съм го направил! Не съм!

— Къде е съпругата ти? Започни да отговаряш на въпросите и няма да се наложи да изиграем този танц.

— Не знам. Моля те! — Мразех се за това „моля те“.

— Защо офисът на Холбърн беше заплаха за работодателите ти?

— Нямам работодатели! Господи, моля те, повярвай ми! Моля те!

Гласът ми му подсказа, че може да ме пречупи. Беше съвсем близо.

Мъжът с качулката сложи кърпата на лицето ми.

— Няма да излезеш оттук и да видиш детето си, Капра.

— Не! — изкрещях. — Не!

Той изля водата върху лицето ми. Почувствах, че водата нахлува в белите ми дробове. Опънах ремъците, мъчейки се да се отместя от ужасяващия, равномерен поток. Все едно ме заливаше река.

Давех се.

Започнах да бръщолевя несвързано. Глупости. Произволни думи. Луси. Вързопчето. Господи, не! Мъжът с белега. Невинен. Едва не загубих съзнание, докато блъсках главата си в дъската. Човекът с качулката не ме беше завързал правилно. Той бавно смъкна мократа кърпа от лицето ми. Поех дълбоко въздух. После инквизиторът отново сложи плата върху носа и устата ми.

И всичко започна отново. Продължих да крещя и да бърборя.

Зарадвах се, когато ме изритаха в студената прегръдка на пода на килията. Не чувах и не помнех какво съм казал. По-добре е някои неща да останат заровени в паметта.

7

Дойде декември. Единият пазач спомена, че е Коледа. Не употреби думата „весела“. След това започна януари. Датата на раждането на бебето, десети, настъпи и отмина. Може би синът ми се беше родил и се нуждаеше от мен. А аз бях затворен в каменна адска дупка.

Същия ден в килията ми влезе Хауъл.

— Детето ти трябва да се роди днес.

Вдигнах глава от черния хляб и картофената супа, които ми бяха дали за обяд.

— Окажи ни съдействие и може да намерим Луси. Издирваме я във всички болници в Европа. Ще можеш да видиш сина си, Сам. Не искаш ли да видиш момчето си?

Лицето ми се превърна в камък, колкото и разбито да беше сърцето ми.

— Искам. Казах ви всичко. Пусни ме, Хауъл. Позволи ми да изляза оттук и да ви помогна да намерите Луси.

— Как ще го кръстиш?

Не исках да говоря с Хауъл за изчезналия си син.

— Майната ти. Какво ти пука как ще кръстим детето си, по дяволите?

— Днес си много ядосан, Сам.

— Писна ми от теб! От всички вас! От изключителната ви тъпота.

Хауъл се втренчи в мен и после стана.

— Виж, борих се за теб. Повярвах ти, когато каза, че не знаеш нищо. Мисля, че си невинен. Ако те интересува. — Той пусна лист на каменния под. Снимка от ултразвуков апарат. Вързопчето в цялото си величие. Хауъл излезе.

Разгледах снимката. Моето дете.

Баща ли съм вече? Родил ли се е? Трябва да се махна оттук. Детето ми се нуждае от мен.

Продължих да седя на студения каменен под и да мисля.

8

Прекарах зимата, допрял лице до каменната стена. Твърдях, че съм невинен и през февруари. Всеки ден ме разпитваха за всичко в живота ми, разнищваха го и го анализираха. Поставяха го под съмнение.

Знаете ли какво е да не ти вярват? Колегите, приятелите, единствената ти подкрепа, когато семейството ти е изчезнало? И да са убедени, че си способен на предателство и убийство?

Не можете да изградите по-жесток затвор.

Дойде март. Хауъл вече не идваше. Нямаше „давене“. Четирима следователи ми зададоха същите въпроси и изслушаха същата ми тирада, че съм невинен. Една сутрин влязоха двама дебеловрати бивши командоси, хванаха ме и забиха инжекция под кожата ми. Донякъде се надявах, че това е краят, вечният мрак. Може би бяха приключили с мен.

Свестих се в Америка.

Телевизорът, монтиран в ъгъла, излъчваше комедиен кабелен канал. Завъртях глава и огледах стените. Нямаше прозорци, само бели стени, болнично легло, стол и телевизорът. Комикът на екрана обикаляше сцената, крещеше в микрофона и се присмиваше на младоженци, че са непохватни и неуверени. Ръцете ми бяха стегнати с ремъци за леглото. В стаята миришеше на дезинфектант и освежител за въздух с аромат на лавандула. Бях изкъпан и чист за пръв път от седмици. Под мен беше сложена подлога, плътта ми бодеше катетър и в ръката ми беше забита игла на система за интравенозна терапия.

Лежах неподвижно. Чувах само тихото, приспивно бръмчене на болничната апаратура и климатика. Не повиках медицинската сестра. Бях чист и лежах в легло, а не във влажна, забравена от Бога килия, и никой не ме риташе.

Комикът по телевизията започна да се подиграва на жена си. Присмиваше се на безумните желания на децата си. Идваше ми да го удуша заради черната му неблагодарност. Той нямаше представа какъв късметлия е. Затворих очи и отново заспах, чувствайки се удобно върху чаршафи вместо на камъка.

Когато се събудих, в устата ми имаше тръпчив вкус от съня. Още бях завързан. С подлога и катетър. В стаята влезе сестра и ме прегледа. Отбягваше погледа ми.

— Здравей — рекох аз.

Тя не отговори.

— Къде съм?

Сестрата пак не каза нищо. Провери жизнените ми показатели, записа ги и излезе. Опънах ремъците. Нямаше измъкване… На масата беше оставена бутилка газирана напитка с вкус на джинджифил „Бойлан“, любимото ми безалкохолно питие. Произвеждат го в Ню Джърси и не се намира навсякъде. Имаше и шише „Хайнекен“, въпреки че откакто се занимавах с паркур, не пиех често. Двете бутилки блестяха. До тях бяха натрупани книги от любимите ми писатели. Пралини с орехи, любимите ми бонбони. Печен пай „Хюбиг“ от Ню Орлиънс, лакомство от детството ми, когато родителите ми живееха в Съединените щати. Гърбът ми се изпоти. Това беше някакво ново изтезание.

И после в стаята влезе мъж — широкоплещест, облечен в спретнат, хубав сив костюм, със сива вратовръзка и синя риза, съвсем късо подстригана коса и прошарена козя брадичка. Хауъл.

— Здравей, Сам. Как се чувстваш днес? Спа доста. Точно това ти трябва, за да се изправиш на крака. Гласът му звучеше любезно, сякаш наистина се интересуваше как съм, и аз веднага го намразих отново. Изминалите месеци ме бяха научили, че нямам приятели и търпение към онези, които се преструваха на мои приятели.

Той видя гнева в очите ми и за миг отмести поглед от мен.

— Къде съм? — попитах.

— В Ню Йорк. Аз ще бъда свръзката ти.

— Каква свръзка?

— Освобождаваме те — усмихна се Хауъл.

Не можех да повярвам. Това беше някакъв номер. Помъчих се да дишам равномерно.

— Намерихте ли жена ми?

— Не.

— Тогава защо…

— Невинността ти е установена. — Гласът му стана твърд. Думите му сякаш бяха репетирани. — Извиняваме се за неудобството.

Не бях в състояние нито да се изсмея, нито да изрева на четирите думи, на жалката им сантименталност и пълното им несъответствие с ада, който бях преживял. Възвърнах гласа си, който прозвуча дрезгаво:

— Как сте установили невинността ми?

— Няма значение, Сам. Знаем, че си невинен.

Затворих очи.

— Лъжеш. Сигурно сте намерили Луси.

— Не сме. Кълна се, не знаем къде е.

Настъпи мълчание, нарушавано от глупостите на комика по телевизията. Протегнах ръка към дистанционното и пръстите ми се помъчиха да го хванат. Хауъл го взе и изключи телевизора.

— Не ти вярвам — повторих.

— Не е номер, Сам. Знаем, че си невинен. Бъди благодарен, че си свободен.

Благодарен. Свободен. Думите се завъртяха в съзнанието ми.

— Хората ти ме изтезаваха. Държахте ме в затвор без адвокат и дело.

— Това не се е случило, Сам. — Той бавно разкопча ремъците на краката ми. Движенията му бяха предпазливи, сякаш махаше капака на кошница, в която имаше кобра. Вдигна глава, улови погледа ми и преглътна, сякаш осъзна, че не трябва да показва страх. — Ще се върнеш в цивилния живот, Сам. Смятай ме за свой надзорник.

— Невинните хора не ги освобождават условно.

— Фирмата ме помоли да изпълнявам тази роля. Аз съм единственият, който ти повярва, спомняш ли си? Казах ти, че за мен си невинен. Аз бях единственият ти адвокат, Сам.

— Адски скапан адвокат.

Хауъл въздъхна продължително и седна на ръба на леглото.

— Казах на шефовете, че според мен говориш истината. Те най-после ми повярваха, когато…

— Когато какво? — Наведох се към него.

— Не мога да го обсъждам.

— Длъжник си ми.

— Не ти дължим нищо. Ти беше сляп и не видя с какво си имаш работа.

— Разбрали сте, че Луси е виновна? Кажи ми. — Наистина ли бяха потвърдили невъзможното — че жена ми е предателка?

— Искаш ли да си върнеш свободата, Сам?

— Да.

— Тогава млъкни. Преглътни въпросите и не ме питай за Луси. — Хауъл се изкашля. — Но трябва да поговорим за непосредственото ти бъдеще.

Бавно се надигнах и седнах в леглото.

— Бъдещето ми е да намеря съпругата си. И детето си.

— Няма да го правиш. Тя остава проблем за националната сигурност. Както и да е. Ще правиш каквото ти казвам.

Щях да се подчиня. Докато започна да правя каквото аз искам. Можех да участвам в играта. Преглътнах въпросите си.

— Родителите ми…

— Родителите ти мислят, че не искаш да имаш нищо общо с тях, Сам. Нека си остане така.

Нищо не казах. Трябваше да се срамувам. Нормалните хора имаха нормални взаимоотношения с родителите си. Моите не бяха съвсем нормални, поне що се отнасяше до мен.

— Разбира се, родителите ти бяха разследвани щателно. Те са малко… нестандартни.

— Стой далеч от тях.

— О, това би било загуба за мен. Мисля, че са очарователни. Обичаме да седим в градината и да пием чай. Ходих им на гости няколко пъти. Моят отдел във Фирмата купи съседната къща до тяхната в Ню Орлиънс. Аз съм техният съсед, търговски посредник, който пътува много. От няколко месеца подслушваме дома и телефоните им и ги наблюдаваме в случай, че бременната им снаха се свърже с тях или те се опитат да разпитват за теб. Но не се случи нищо. Когато не им се обади за Коледа, те се разтревожиха малко, че бездната между вас не може да бъде преодоляна. — Хауъл повдигна рамене. — Не го приемай тежко. Понякога не харесваме хората, които обичаме. — Каза ми го така, сякаш ми правеше подарък.

— Остави на мира родителите ми.

— Тогава прави каквото ти казвам и наблюдението и разследването за тях ще свърши. — Той вдигна ръце. — Не искам да въвличам родителите ти. Те са добри хора, Сам.

Подкупваше ме. Чудесно. Щях да предпазя родителите си.

— Договорихме се.

— Днес е щастливият ти ден. По принцип не са те уволнявали. Все още работиш за Фирмата. Зачислен си към моя екип. Аз съм шефът ти.

Изпитах желание да заявя, че напускам, но вместо това рекох:

— Тогава нека ти помогна да намериш Луси.

Хауъл повдигна вежда.

— Искаш ли да работиш при нас, Сам?

— Да. — Това беше първата съзнателна лъжа, която изговорих от няколко месеца. Не броя лъжите, които изкрещях по време на „давенето“. Очевидно фалшивата ми информация не беше оказала въздействие върху Фирмата.

— Ето какви са заповедите ти. Ще стоиш в Ню Йорк. Открили сме ти банкова сметка със значителен първоначален депозит, достатъчна, за да живееш от нея, въпреки че ти предлагам да си намериш работа, макар и само да се занимаваш с нещо.

— Работа. Но ти каза…

— Ние ще ти плащаме, но вече нямаш разрешително за достъп до секретна информация, Сам. Намери си работа, за да се занимаваш с нещо. Да не изисква пътувания и да не е трудна.

— Не мога да седя със скръстени ръце, когато семейството ми е в беда.

Той веднага преодоля това препятствие:

— Искаш да ни помогнеш да намерим Луси, нали? Тогава прави каквото ти казвам. Кротувай. Намери си работа. Да е лесна.

— Работил съм само за Фирмата. Започнах веднага след колежа.

— Но докато си следвал, си работил като барман. Наливал си бира, смесвал си коктейли. Няма да е трудно да си намериш работа. — Хауъл повдигна рамене, сякаш подготовката и оперативният ми опит във Фирмата нямаха абсолютно никакво значение.

Сдържах гнева си, защото си казах, че ако удуша Хауъл, ще ме върнат в килията. Бавно станах от леглото. Хауъл ми помогна. Чувствах се замаян от лекарствата и бездействието.

— Не мога да се изразя по-ясно. Ще намеря жена си и детето си.

— Ще изпълняваш заповедите ми или ще съжаляваш, Капра.

— Не можеш да ме накараш…

— Ако нарушиш условното си освобождаване, ще се върнеш в затвора и ще ти бъдат отправени обвинения в пране на пари и държавна измяна. Всички доказателства за невинността ти ще бъдат елиминирани и ще бъдеш съден.

Неприятна уговорка. В гласа му се прокрадна гняв и аз млъкнах, за да чуя каква е сделката.

Остатъкът от живота ми се крепеше на онова, което той предложи:

— Ще кротуваш, няма да скучаеш, няма да се обръщаш към медиите и няма да ходиш при приятелите си във Фирмата. Не че са ти останали приятели. Не всички знаят, че името ти е изчистено. Ще ни оставиш да търсим Луси и няма да ни пречиш.

— Какъв съм сега? Безполезен?

За пръв път от няколко месеца съзрях в очите му онова ужасяващо потрепване, което изразяваше съжаление.

— Как да си ни полезен, Сам? Или си знаел, че Луси е предателка и не си сторил нищо, което те прави злодей в очите на Фирмата, или не си знаел, че тя е изменничка. А това те прави глупак.

Погледнах го и после вперих очи в безупречно чистите плочки на пода. Бяхме се върнали на първоначалния въпрос. След всичките ми страдания.

— Ще възстановиш здравето си тук и ще възвърнеш силите си, преди да те изпратим навън. Много си отслабнал. Да видим дали дрехите, които сме ти донесли, ти стават. След това ще те заведа долу. — Хауъл стана, отвори бирата и ми подаде леденостудената бутилка. — Донесли сме всичките ти любими неща. Царевична супа с подправки, салата със синьо сирене, ростбиф с хрян, картофено пюре, аспержи, лимонов пай, кафе. Превъзходен обяд, нали?

За мой срам устата ми се напълни със слюнка. Надявах се, че храната няма да има вкус на пепел.

— По-скоро звучи като последна вечеря.

Той отново си позволи да се усмихне.

— Само прави каквото ти кажем.

— И да ви простя за месеците, през които ме накарахте Да страдам?

— Да се преструваме, че това не се е случило.

— Не се е случило? Господи!

Те искаха да бъда на свобода. Защо?

— В гардероба има дрехи за теб. Ще помоля сестрата да махне системите, ако искаш, и ще ти помогна да се облечеш.

Понечих да издърпам медицинския сензор, залепен за гърдите ми.

— Искам да те питам нещо, Сам.

Зарязах сензора.

— Какво?

— „Новем солес“. — Той произнесе двете думи толкова тихо, че не бях сигурен дали съм ги чул добре.

— Какво?

— Чувал ли си този термин?

— „Новем солес“? Звучи на латински. „Новем“ е девет. Какво е солес?

— Слънца. Девет слънца. Луси споменавала ли е тези думи?

Въпросът не беше случаен. Замислих се. Хауъл ме наблюдаваше.

— Не. Какво означават? — Струваха ми се глупави, но Фирмата назоваваше с избрани от компютър кодове всяка мисия, операция и проект и „Новем солес“ приличаше на кодово име. Девет слънца? Не ми говореше нищо.

Хауъл продължи да ме гледа изпитателно и аз се запитах дали сензорите на гърдите ми не са свързани с детектор на лъжата. Той се усмихна.

— Означават да отидем да изядем вкусния обяд.

Той се приближи до вратата и медицинската сестра влезе. Махна катетъра и сензорите и сложи системата за интравенозна терапия на количка. Помогна ми да облека халат. Бях немощен и гладен и потреперих при мисълта, че приемам снизходителните жестове на онези копелета. Храна на поднос. Свястна, не помията, която ми даваха по-рано. Щях да я изям. Нуждаех се от сили.

Станах от леглото. Хауъл ми подаде ръка, но аз я отблъснах. Добре, ще приема храната, дрехите и престорената им загриженост и отново щях да стъпя на краката си. Но нямах илюзии и не се заблуждавах. Не бях приятел на Хауъл, нито някой, на когото той иска да помогне и който може да възвърне работата и живота си. В главата ми отекваха думите му: „Това не се е случило.“

Не бяха открили Луси през онези дълги месеци, нито мъжа с белега с формата на въпросителен знак. Затова все още се нуждаеха от мен. Хауъл и шефовете му бяха попаднали на нещо, наречено „Новем солес“, каквото и да беше, и смятаха, че връщането ми в реалния свят може да ги доведе до него.

Разбрах истината — бях стръв. Примамка за онзи, който ме беше набедил, и за Луси.

9

Огъст Холдуайн допи уискито си, остави чашата върху салфетката на дъбовия бар и се втренчи в мен.

— Не съм дошъл да те шпионирам — заяви той. — В случай, че трябва да заявя очевидното.

— Знам — отвърнах. — Хауъл е изпратил хора да ме следят и да се уверят, че се оглеждам в двете посоки, преди да пресека улицата. Имат микробус и мисля, че по три пъти на ден се обаждат на майките си. Искаш ли още едно?

— Не. Утре съм на работа — отговори той, но не стана да си тръгне. Беше едър мъж, метър деветдесет и пет, бивш спортист в колежа. Мускулите му все още не се бяха видоизменили в тлъстини, но обмисляха тази вероятност. Огъст имаше руса коса, червени като ябълки бузи и яки гърди. — О, може би не трябва да говоря за работа.

— Не ме притеснява, че ти все още си на работа, а аз сервирам питиета. Барманството е почтена професия.

— Предпочитам да сервирам напитки. Стресът е по-малък.

— Искаш ли да се разменим?

С него се бяхме подготвяли заедно във Фирмата. Аз Дойдох от Харвард, а той — от Университета на Минесота. Огъст беше пълна моя противоположност — фермерско момче, прекарало по-голямата част от живота си на едно място, на земята, която семейството му притежаваше от седем поколения. Не можех да си представя такава стабилност. Той имаше широко, открито, честно лице, на каквото хората имат доверие, и нисък баритонов глас. Работеше за правителството в сателитен офис в Манхатън. Огъст ми намери работа като барман в „При Оли“. Бях му благодарен. Никой от другите ми приятели във Фирмата не си направи труда да ми се обади и да ми изкаже съболезнования. Бях дамгосан. Както каза Хауъл, общоприетият разум твърди, че брачният партньор винаги знае, че живее под един покрив с предател. Бях безнадежден, както се изрази той, заподозрян, безвъзвратно повредена стока. Освен за Огъст. Това обаче беше хубаво, защото той беше идеалният приятел, с когото да седиш в бара. Можех да споделя най-съкровената си тайна и знаех, че няма да ме съди, или просто да мълчим и да гледаме мач. Всичко беше страхотно с Огъст.

Исках да му се доверя, но не можех. Той може би се подчиняваше на заповедите на Хауъл и ако разбереше нещо, щеше да си навлече неприятности, след като задействах плана си.

— Е, утре ще ставам рано — каза той. — Трябва да тръгвам.

— Кравите ли ще доиш? — Обичах да го дразня за миналото му във фермата.

Огъст не стана от бара.

— Искаш ли още едно питие? — попитах.

Той ме погледна с воднистосините си очи.

— Какви ги вършиш, Сам?

— Предимно наливам бира. — Огледах заведението. Нямаше други клиенти. Беше понеделник вечер, когато по традиция в „При Оли“ беше празно. Това беше странно, защото понеделниците са отвратителни и човек би си помислил, че хората ще искат да пийнат нещо, за да забравят мисълта за началото на седмицата.

— Много си мълчалив.

— Нямам какво толкова да кажа, Огъст.

— Не знам какво са ти казали, но не всички във Фирмата вярват, че си станал предател. Повечето ти приятели са ти приятели.

— Повечето? Сгряваш сърцето ми.

Той повдигна рамене. Намеренията му бяха добри, но предполагам, че не знаеше какво да ми каже. Във Фирмата работят хиляди хора, но предателите в историята й са малцина и с право не им прощават.

И въпреки многото ми приятели тази вечер тук няма тълпа — отбелязах и избърсах вече чистия бар.

Огъст взе чашата си, но после си спомни, че е празна, и я остави.

— Смелост ли проявяваш, че ми оставаш приятел, Огъст, или само си вършиш работата? — Не смятах да повдигам въпроса, но търпението ми се изчерпваше.

— Не съм дошъл, защото някой ми е наредил. Хауъл каза, че името ти е изчистено, но все още не можеш да се върнеш на работа.

— Аз съм стръв за похитителите на Луси. Идеята е, че не е трябвало да оцелея от експлозията и че тя е объркала плана.

— Знам. Тогава бъди стръв. Но не мисли, че си сам. Не си.

— Офисът в Лондон размъти водата, Огъст. За Царя на парите и някои престъпни групировки. Помогни ми да разбера дали има нови доказателства за извършителя и поръчителя на атентата.

— Не мога, Сам. Нямам ниво за достъп до такава информация…

— Но можеш да проникнеш във файловете…

Той вдигна ръка.

— Не мога. Край на обсъждането. Остави ги да разследват. Радвай се, че са изчистили името ти.

— Ако наистина е така.

Огъст се прокашля.

— Трябва да помислиш върху вероятността, че Луси те е натопила.

— От три години? Не.

— Може да е била чиста преди три години и е станала предателка наскоро.

Много странно е да разговаряш с най-стария си приятел а тема „Съпругата ми не е предателка“.

— Защото бременните жени са известни с това, че искат да се изложат на риск от арест и затвор?

Огъст завъртя чашата в ръцете си.

— Само предполагам.

— Тогава защо ще ме спасява? — Не можех да се откажа от спора.

— Не бъди кретен, Сам. Ти си жив, единственият оцелял, и затова Фирмата се съсредоточава върху теб, а не върху нея. Държа те в хватката си и това й е дало възможност да избяга.

— Не мога да си го помисля.

— Защото си добър съпруг?

Втренчих се във воднистосините му очи.

— Луси живя с мен три години и знае, че ако ми измени и убие приятелите ни, а аз оживея, ще я погна и ще я накажа. Ако беше предателка, тя щеше да ме иска мъртъв — говорех уверено и спокойно.

— Изпълнен си с енергия, а още си в Бруклин?

— Ако избягам, ще ме хванат и ще ме върнат в затворническата килия.

— Освен ако не организираш умно бягството си.

— Огъст, наскоро излязох от затвор на Фирмата. Не искам да рискувам да ме върнат там. И не сме провеждали този разговор.

Той остави пари на бара.

— Не ми връщай ресто.

— Добре — отвърнах.

Огъст излезе. Неловко е да дадеш бакшиш на приятел и аз не го исках, но въпреки това пуснах парите в буркана за бакшиши. Залових се за работа, направих каничка кафе без кофеин за Оли и обслужих група кандидат-художници, които влязоха пет минути по-късно да пият бира.

Повечето посетители в „При Оли“ пият бира или вино, но поне шест пъти на ден приготвям водка с мартини, пет пъти дневно наливам уиски и от време на време правя коктейли „Маргарита“ с лед. Няма автомат за студена „Маргарита“. Барът не е толкова луксозен. Обикновено двама-трима ранни клиенти искат „Блъди Мери“ на обяд. Приготвям го с допълнителни подправки и получавам по-големи бакшиши.

Наливам питиета и си трая. Възвърнах килограмите си и спя много. Огъст идва и пийва по нещо по време на вечерните ми смени. Разпитах колегите бармани, които ми казаха, че той не идва през почивните ми дни. Чувствах, че заяквам, но упражнявах само основните неща от паркура, прескоци на перила и ниски зидове, защото не бях тренирал отдавна и не исках да рискувам и да се нараня. Преструвах се, че не забелязвам хората, които Хауъл беше изпратил да ме наблюдават. Тримата новобранци, двама навън и един в микробус, бяха постоянно там, когато излизах от бара или апартамента си. Подлагаха ме на проверка. Гледаха какво ще направя и дали ще изпълнявам заповедите им.

Или чакаха някой да ме убие.

10

Обичам баровете. Не пия много, но атмосферата в хубавите барове ми харесва — нецензурните мъдрости на оживения разговор, парливия мирис на качествен алкохол, смеха между приятели. „При Оли“ беше приятен, семпъл бар. В повечето вечери беше тихо. Плотът беше дъбов и широк, високите столчета бяха тапицирани с кожа, на която личаха отпечатъците на лоялните и редовни клиенти, и по стените нямаше кич, а само огледала от фирмите, производители на бира, и снимки в рамки на бащата на Оли, първият собственик, с много от дългогодишните му клиенти. Редовните посетители бяха възрастни хора, които живееха в квартала отдавна, и по-млади, с бохемска жилка, които вероятно взимаха назаем пари от родителите си, за Да се занимават с изкуство или да стажуват някъде. От време на време идваха професионалисти от Манхатън. Те Даваха големи бакшиши и пиеха вносна бира и коктейли.

Повечето хора бяха приятни. Никой не ми задаваше въпроси. Сервирах им питиетата, разменяхме по няколко думи и никой не знаеше какъв ад преживявам.

Фирмата ми даде апартамент на три преки от „При Оли“, в края на „Уилямсбърг“, в Бруклин. Не беше евтин, но аз не плащах наема, и няколко жилища в сградата се ремонтираха, затова нямах много съседи. Хауъл несъмнено харесваше изолацията ми. Предполагах, че „При Оли“ и апартаментът ми се подслушват и вероятно вътре са скрити камери, сигурно монтирани от Огъст. Намерих четири „бръмбара“ и тръгнах право към микробуса. Докато съгледвачите ме зяпаха изненадано, аз наредих подслушвателните устройства върху покрива на буса и после си тръгнах. На другия ден ме следеше друга кола и не открих нови „бръмбари“. Разбира се, това не означаваше, че не са там.

Все едно живеех в клетка, но все пак не беше каменната затворническа килия. Питах се колко дни ще ме наблюдават хората на Хауъл и дали ако не привлека похитителите на Луси, отново ще ме пъхнат зад решетките.

Мислех как да избягам. Не исках да бързам. Все още бях в клетка, но клетка, в която можех да се движа. Нямах желание да се връщам в полския затвор.

А когато не поднасях напитки, мислех за Луси и Вързопчето.

Един ден в края на март пристигнах с леко нараняване. Блъсна ме куриер на велосипед, докато пресичах улицата. Паднах и охлузих ръката си. Съгледвачите не направиха нищо, за да ми помогнат. Навих ръкава си, за да не изцапам ризата си, и отидох в бара. Беше рано следобед в събота и до тезгяха седеше само един клиент.

Жената беше няколко години по-голяма от мен, може би на трийсет, и хубава, но с очи като от твърд кварц и тънки устни. Скулите й биха накарали някой фотограф да се замисли върху следващия си шедьовър. Беше с черни панталони и тъмен пуловер. Косата й беше русолява, с цвета на прясна слама, и дълга до раменете. Пиеше чисто уиски. Внимателно. Движенията й бяха отмерени. Не ме погледна, но очевидно съзнаваше присъствието ми. Първата ми мисъл беше, че тя означава огромни неприятности.

— Имаш ли аптечка? — обърнах се към Оли.

— Да, в кабинета — раздразнено отговори той. Бях прекъснал разговора му с жената. Той заби палец в мен. — Ето този например. Тича като луд и прескача стълби. Ще падне, ще си счупи врата и после ще се лиша от един горе-долу свестен барман. — Оли почувства, че оценката му е пресилена.

Клиентката ме огледа.

— L’arte de displacement? — Гласът й беше тих и хладен като летен ветрец и имаше странен акцент, който не можах да определя. Беше красива, въпреки че нямах очи за друга освен за Луси, но не ми хареса.

Тя обаче употреби оригиналното френско название на паркура и аз кимнах.

— Трасьор ли сте? — попитах. Това беше термин за практикуващите паркур, който произлизаше от френската дума за трасиращ куршум.

— О, не. Живеех в Париж и гледах как децата се опитват да тренират паркур, като тичат по ръбовете на сгради и скачат от покрив на покрив. Изумявах се как не си чупят краката. — Жената се усмихна, без да показва зъбите си. — Иска ми се да имам тяхната смелост и пъргавина.

— Според мен, ако искаш да прескачаш препятствия, отиди на пистата. — Оли наля още уиски в чашата на клиентката, въпреки че тя не го беше поискала.

— Животът е бягане с препятствия. Бегачите тичат в реалния свят, а не в изкуствен. — Тя се обърна към мен. — Винаги са ми приличали на животни.

Повдигнах вежда.

— С грациозните си движения. Вълци на улицата. Ловци. Бегачите ми приличат на глутница, която обгражда плячката. — Тя отпи малка глътка уиски. — Обичам вълците.

Това беше типична странна забележка, каквато можеш да чуеш в бар и която не би имала смисъл на друго място, но изглежда смислена на слабо осветление и след употреба на алкохол. Оли се втренчи в жената, разтегли устни в плаха усмивка и реши да сложи край на разговора за вълците, като ни запознае:

— Хей, Сам, това е Мила.

Тя ми подаде ръка. Стиснах я.

— Редовен клиент ли си, Мила? Все още се уча кой кой в царството на Оли.

— Тя е странстващ редовен клиент. Идва, когато е в града, тоест само три пъти в годината. И тогава не мога да се отърва от нея цяла седмица — ухили се Оли. — Непрекъснато ме врънка да купи бара от мен, но никога няма да го продам.

— Мога да работя за теб — казах й аз с учтива барманска усмивка. — Убеден съм, че Оли иска да отиде във Флорида.

— О, Господи, не! — възкликна той. — Ню Йорк до края на живота ми.

— Не иска да го продаде, но изслушва предложенията ми, защото ми продава цяла бутилка „Гленфидич“ през тази седмица. — Ръцете на Мила бяха кръстосани на тезгяха пред нея.

— Хубаво е да пътуваш — отбелязах аз.

— Напоследък светът стана малък. Много по-малък. — Тя повдигна рамене — изящен, елегантен жест. — Внимавай на паркура, Сам. Оли няма да пожали камшика, ако дойдеш на патерици.

— Сам не се нуждае от камшик, но другите, Мила. Боже, няма да повярваш! Толкова ли е трудно да пълниш чашите бързо и точно и без да разливаш? Гравитацията върши цялата работа. Това не е хирургия. Момчето от дневната смяна разлива печалбата ми на пода и аз бърша…

Вдигнах ръка.

— Отивам да се превържа.

Намерих аптечката в тесния кабинет на Оли. В стаичката имаше бюро с разпилени книжа, стар, стържещ компютър, с който Оли така и не се беше научил да работи (помагах му да търси по интернет и да възстановява изгубени таблици), и сейф. Нямаше да бъде трудно да го отворя, защото имаше електронно табло, и като знаех, че Оли мрази технологиите, подозирах, че паролата му лесно може да се разгадае.

Превързах ръката си, преоблякох се за работа и се върнах в бара. Мила си беше тръгнала. Под чашата й бяха пъхнати банкноти. Беше оставила щедър бакшиш.

— Тя ми изпълва душата — рече Оли. — По дяволите. Харесвам я, но няма надежда.

— Откъде е?

— Откъде ли не.

Ако искаше да ме следи някой друг освен обичайните екипи или да внедри някого в живота ми, Хауъл би избрал човек като Мила. Или ако пък ме преследваше, Царя на парите би изпратил някого като нея.

Тя обаче познаваше Оли отдавна. Освен ако Оли не лъжеше и не му плащаше Хауъл. Започвах да полудявам. Съзнанието ми беше изкривено и подозирах всеки. Залових се да бърша бара, опитвайки се да не мисля за нищо.

— Хей, виж какво ще ти дам. — Оли бутна към мен дебела книга. Погледнах корицата. Наръчник за бармани. Отворих я накрая, за да видя колко страници има. Петстотин и осем. Много изчерпателен. — Подготовката е най-важното, за да не смесваш неправилно питиетата и да хабиш алкохола — поясни Оли. — Вземи я вкъщи.

— Няма да мога да приготвя повечето от тези напитки.

— Виждаш ми се човек, който обича да бъде подготвен — каза Оли и беше прав.

Седмицата се изниза бавно. Дейв с неговата „Будвайзер“, Мег с нейното пино гриджо, братята Алтън с техните халби „Гинес“ всяка петъчна вечер. Гледаха те как наливаш, сякаш режеш диамант. Работех, бягах и двете сенки на Хауъл ме преследваха на всяка крачка. Нощем лежах в леглото и прелиствах наръчника на бармана. Съзнанието ми се отпускаше, като четях за хилядите коктейли, изобретени от човечеството, идеална смес от подръчни съставки, за да даде желания резултат.

Това беше схемата на мислене, която ми трябваше, за да реша проблема си. Какви елементи, смесени в каква последователност, ще произведат най-поразителния резултат.

Как да се сдобия с пистолет и документи за чужбина и да избягам от постоянното наблюдение на Хауъл.

11

Оли уволни един барман, когото не харесваше, и назначи нов, за да има свежо лице, на което да се кара. Огъст дойде два пъти и изгледа част от баскетболен мач, без да разговаря много с мен. Имах чувството, че събира смелост да подхване някаква тема, но не знае откъде да започне.

И красивата Мила. Тя дойде още четири вечери, обсъди световната политика с Оли и ме попита за тренировките ми по паркур, но нищо повече. Усещах обаче, че ме наблюдава, докато работя, сякаш ме преценява. Майката на Оли в Ню Джърси се разболя и той ме остави да отговарям за бара два дни. Една нощ взех отпечатъци от електронното табло на сейфа. Кодът съдържаше същите четири цифри като номера на улицата на адреса на бара. Изпробвах го и сейфът се отвори. Вътре имаше чанта с пари, револвер „Глок“ с три резервни пълнителя и паспортът на Оли, използван веднъж преди три години, за да посети Ирландия. Оставих всичко, където си беше, почистих таблото и изпитах облекчение, че мога да взема пистолет, когато ми потрябва. Смятах, че е дошло време да действам. Съгледвачите на Хауъл бяха станали небрежни и не се втурнаха към мен, когато велосипедистът ме блъсна. Или те проявяваха небрежност, или Хауъл ми отпускаше юздите. Бяха се убедили, че съм готов да кротувам. Това беше ключът за бягството.

Сега знаех откъде да открадна пистолет, но нямах паспорт, а трябваше да се върна в Европа. Следите на Луси започваха оттам.

Не знаех откъде да си набавя фалшиви документи в Ню Йорк. Сегашните паспорти имаха електронни водни знаци и сложни чипове и не можеха да се подправят така лесно като преди. Трябваше ми човек, който можеше да се сдобие със специалната хартия за паспорти — обикновено като подкупи някого, който се занимава с дипломатическата поща или работи в правителствена печатница. Не беше необходимо паспортът да е американски. Всъщност за мен щеше да е по-лесно, ако съм от Белгия, Обединеното кралство или Канада. Беше известно, че белгийските паспорти се фалшифицират лесно.

И така, трябваше да намеря човек, който да ми осигури паспорт, за да мина през проверките на границите. Знаех, че цената на един фалшив паспорт е около осем хиляди долара. Налагаше се или да спестявам, или да открадна пари, да залича следите си и да намеря продавач. Купих си мобилен телефон с предплатена карта близо до бруклинския пазар за вещи втора употреба, като използвах тълпата, за да се изплъзна от сенките на Хауъл за няколко минути, докато извърша покупката. Направих няколко дискретни опита и се обадих на свръзките си извън ЦРУ в Прага, Париж и Лондон, търсейки човек, който да ми помогне да се върна в Европа.

Никой от онези, на които се обадих, не знаеше, че съм от Фирмата. Използвах старата си самоличност от операцията в Прага на бившия канадски войник на име Самсън — сходно със Сам, за да не сбъркам, когато го казвам, който беше контрабандист и наемен убиец.

Мотаха ме три дни и накрая един приятел в Лондон спомена за фалшификатор в Ню Джърси на име Китър, който можел да ме снабди с белгийски документи. Обадих се на Китър и си уредихме среща в Брайънт Парк в центъра на Манхатън на другия ден.

Отървах се от съгледвачите, като влязох в „При Оли“ — преследвачите не седяха в бара, а наблюдаваха отвън — и след това се измъкнах през задната страна на сградата и съседния магазин за деликатеси. Ако ме видеха, а трябваше да предположа, че ще го сторят, щях да вляза в универсалния магазин, да изляза и да забързам към хотела на отсрещната страна на улицата. Огледах се за познати лица. Лесно е да смениш дрехите си, затова трябва да разчиташ само на лицата за разпознаване. Не забелязах никого от сенките и взех такси до Манхатън час преди срещата. Слязох на Централната гара. Вглеждах се в движенията на хората, докато влизах и излизах от фоайета на сгради и хотели, обикалях и се връщах, но не забелязах да ме следи Хауъл или някой от обичайните му хора.

Мъж отговарящ на описанието на Китър, седеше на ръба на пейка и беше пъхнал слушалките на айпод в ушите си. Кабелите се скриваха в якето му. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Беше облечен в тънки сиви джинси и памучна риза. Седнах на другия край на пейката.

Той извади слушалките от ушите си, но не ме погледна.

— Изпрати ме нашият общ приятел — рекох аз. — Нуждая се от документи. — В гърлото ми заседна нещо. Трябваше да бързам. Беше глупаво, но бях чакал дни, седмици, месеци за шанс да открия Луси. Бях като куче, което опъва каишката, готово да побегне. Как можех да чакам още? Всяка нощ сънувах семейството си.

— Носиш ли снимки и парите?

— Четири хиляди и снимките. — Щях да му дам другата половина, когато получех готовия паспорт.

Китър взе плика от ръцете ми и ми каза да почакам.

— Ще се срещнем в „Старбъкс“ в северната страна на централната гара след три часа.

Той стана и тръгна. Поседях още минута и се замислих. След това се изправих. Направих няколко крачки и изведнъж стомахът ми се сви. На десетина метра от мен стоеше Хауъл, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. Обърнах се. Китър и парите ми бяха изчезнали.

Отново се отпуснах на пейката. Хауъл се приближи до мен, но не седна.

— Не те обвинявам — каза той. — И аз бих направил всичко за съпругата и детето си.

— Може ли да ми върнеш парите?

— Не. Нека това ти бъде за урок.

— Ти се нуждаеш от урок. Мога да привлека похитителите на Луси, ако отида в Лондон.

— Не можем да ти се доверим. Виж, че не изпълняваш инструкциите.

— Но ти каза, че не ме обвиняваш.

— Не си уволнен, Сам, и служебните ти задължения са същите като преди, затова не можеш да ни напуснеш без разрешението на директора. А ти нямаш такова разрешение. Ти си наш. Прави каквото ти се казва и се радвай, че не си заключен в килия до края на живота си. Щедри сме към теб. Върни се в онзи очарователен квартален бар, усмихвай се на хората и бъди благодарен, че не ядеш студена супа от дървена паница и не те бият всяка нощ.

Поклатих глава.

— Сънувам сина си. Това пише ли го в досието ми, Хауъл? Сънувам жена си и детето си, защото знам, че тя е невинна и те са някъде, но… ти ми пречиш. — Долових твърда нотка в гласа си за пръв път от дълго време.

Хауъл остана невъзмутим.

— Сам си пречиш. Върви си у дома, Сам. Играй по правилата. Следващия път няма да ти простя толкова лесно. В офиса имаше спор дали да не те застреляме за опита ти да се сдобиеш с фалшиви документи. Действията ти може да са на отчаян или на виновен човек. Аз твърдях, че си отчаян, и за твой късмет надделях. Обаче направиш ли го още веднъж, ще бъдеш виновен.

— Не ти стиска да ме арестуваш, защото ти трябвам като примамка. Прозрях блъфа ти. Натикай ме обратно в килията. Няма да седя със скръстени ръце, Хауъл.

— Прибери се у дома и ще се престорим, че това не се е случило.

— Не се е случило. Любимият ти израз. Няма да си заровя главата в пясъка.

Той се обърна и тръгна. Запали цигара, докато вървеше, и нервно избълва облак дим.

Погледах го още малко и после станах и се отправих в противоположната посока.

Върнах се с автобус в Бруклин. Не си направих труда да се отърва от съгледвачите. Пътуването беше много по-бързо. Отидох на работа, слушах как Оли ми разказва същите истории като вчера, наливах халби с „Харп“ и „Будвайзер“ и чаши с газирана вода, слушах как редовните посетители бъбрят за проблемите си с трудни клиенти или заядливи шефове и съпруги, които не ги разбират, и когато Оли ми се скара, че не съм заредил „Гленфидич“ — беше останала само една каса, се замислих как да избягам от втория си затвор.

12

Огъст седеше на стъпалата пред сградата с апартамента ми, когато се прибрах вкъщи.

— Загазих. А ти? — Думите ми прозвучаха като на петокласник, хванат да бяга от час.

Той огледа улицата, сякаш се беше върнал в родината си и наблюдаваше брулените от вятъра равнини.

— Доколкото чух, това не се е случило.

— Ако не друго, то Хауъл поне е последователен.

— Извадил си късмет, че не си мъртъв. Длъжник си на Хауъл.

— Никога няма да му бъда длъжник.

— Не знаех какво си намислил. — Огъст повдигна рамене. — Ще почерпиш ли една бира?

— Можеше да пиеш бира в бара.

— Писна ми да слушам мнението на Оли.

— Добре.

Качихме се в апартамента ми, който беше обзаведен само с мебелите втора употреба, които Фирмата беше купила, преди да се нанеса. Отворих хладилника и дадох на Огъст студена бира.

— Не можеш да избягаш, Сам — рече той и я отвори.

— Трябваше да ми го кажеш сутринта.

Номерът ти разпали горски пожар. Някои хора искаха да те върнат в затвора, а други го приеха като ясен знак, че си предател. Хауъл се бори за теб. Реших, че трябва да знаеш. Имаш още един приятел освен мен и това е Хауъл.

— Какво е „Новем солес“? Хауъл ме попита. Това свързва по някакъв начин Луси с взрива в Лондон.

— Не съм го чувал. И не трябва да ми задаваш въпроси. Не и днес, когато ти провървя да отървеш кожата.

— Може би това е групировката, която държи Луси. Искам да провериш какво можеш да откриеш за нея. Моля те.

— Знаеш, че не мога да споделям класифицирана информация с теб.

— Тогава защо си дошъл, Огъст? За безплатна бира?

Лицето му поруменя.

— Дошъл съм да те предупредя. Ти си трън в очите им, Сам Чудеха се какво да измислят, за да не разберат медиите, че в Лондон е взривен офис на ЦРУ. Загинаха двайсет души. Можеше да е и по-лошо. Британците са бесни и ще те убият веднага щом стъпиш на тяхна територия. А от малцината, които мислят, че казваш истината, никой няма да поеме куршума заради теб. Пази се. Шефовете, които обикновено получават каквото искат, настояваха да те ликвидират. Някоя нетърпелива душа ще се възползва от настроенията и ще реши, че може да я повишат, ако ти удобно изчезнеш или умреш, и защитата на Хауъл, и това, че те използва като стръв, ще отидат по дяволите.

— Издадена ли е заповед?

— Няма да има заповед. Нищо писмено. Само изказано и изпълнено желание. Все едно крал Хенри говори за Томас Бекет. „Няма ли кой да ме отърве от онзи размирен свещеник?“ — Огъст допи бирата си. — Пази се, размирнико.

— Всичко ще бъде наред.

Той извади два телефона от джоба си и ми даде единия.

— Вземи. Само ти имаш този номер. Ако някой те подгони, обади ми се. Ще ти помогна.

Единственият ми приятел. Не исках да види как преглъщам.

— Благодаря, Огъст.

Той си тръгна, а аз си легнах. Най-добре разсъждавам в леглото. Проясних съзнанието си, като прелистих дебелата барманска книга, която ми беше дал Оли. Всеки успех в живота беше като коктейл — внимателно смесване на елементи в точни пропорции, направено в правилна последователност.

Оставих книгата и вперих поглед в тавана. В главата ми се зараждаше план.

13

Събуди ме едва доловим шум. Не помръднах. Беше стъпка и после тихо изщракване от затваряне на врата.

Бях стръв и някой се беше хванал.

Можех да лежа неподвижно. Можех да стана и да видя кой е. Можех да изчакам някой от новобранците на Хауъл да разбие вратата и да ми спаси задника. Но на него не му трябвах жив, след като стръвта беше захапана, въпреки топлите му думи към мен. Ако беше човек на мъжа с белега, натрапникът щеше да ме убие и съгледвачите щяха да го хванат едва по-късно. Не бях сигурен дори дали ме подслушват, откакто бях изхвърлил „бръмбарите“ им.

Или може би беше някой, който искаше да отърве Фирмата от най-бодливия трън в очите им, както беше казал Огъст.

Заслушах се за следваща стъпка, но не я чух. Предпазливо станах от леглото, сложих възглавницата там, където трябваше да съм аз, и пристъпих на пръсти към вратата.

Не чух нищо друго. Може би бях сънувал. Стоях в тъмнината и в съзнанието ми се промъкна безумна мисъл — Луси най-после е избягала и ме е намерила. Беше налудничаво да си го помисля, но го направих.

Климатикът се включи. Тихото, приспивно бръмчене заглушаваше стъпките на неканения гост. Нямах оръжие. Нищо. Зачаках.

Предполагах, че натрапникът ще отвори с ритник вратата и ще изстреля няколко куршума в леглото, но това не се случи.

Вратата се отвори много бавно, както се отваря врата в кошмар, който те изпълва със страх. Пантите не изскърцаха. Продължих да чакам.

Нямаше удобна лунна светлина, която да озарява сцената за убиеца и жертвата. Мракът в спалнята ми беше непрогледен.

И после блесна тънък лъч светлина и потърси леглото. Свистящ куршум, изстрелян през заглушител, попадна в дюшека.

Блъснах нападателя с вратата. Силно. Чух го, че пада а пода и после на слабата светлина, проникваща през прозорчето на кабинета, видях, че той насочва пистолета към мен. Ритнах ръката му в китката и куршумът се заби някъде в библиотеката. След това изритах пистолета му.

Натрапникът беше безшумен като оръжието си. Не извика и не издаде никакъв звук. Беше по-висок от мен и усетих, че е силен, когато ме блъсна обратно в спалнята. Паднахме на леглото и той умело уви чаршафа около врата ми. Дишането му леко се учести от усилието.

Започна да ме души и аз сграбчих възглавницата и я притиснах в лицето му. Липсата на кислород ни се отрази и на двама ни. Мракът стана още по-черен. Пуснах възглавницата и той стегна чаршафа около врата ми с подновена енергия. Свих юмруци и с всичка сила ги забих рязко в ребрата му. На шестия удар усетих, че изпука кост. Нападателят изохка и отслаби хватката си. Гадеше ми се, бях зашеметен и се мъчех да си поема дъх, но се освободих от чаршафа и ритнах мъжа в лицето.

Мъжът падна от леглото и аз грабнах лампата. Не го улучих и ръката ми попадна на барманската книга, която ми беше дал Оли. Стоварих гърба на дебелата петстотин страници книга с твърди корици в гърлото му и натиснах силно, докато той се съпротивляваше на пода. Опита се да ме ритне, но аз вече бях нормализирал дишането си и бях изпълнен с гняв. Има някакъв първичен, атавистичен трепет в това да убиеш някого, който нахлува в дома ти, за да ти стори зло. Почувствах прилив на енергия, прииждащ от нервните възли в основата на гръбнака ми, онзи древен център на инстинктите. Стиснах зъби.

Съпротивата му стана по-ожесточена. Отпуснах цялата си тежест върху барманската книга и притиснах колене в него. Исках го в безсъзнание, за да се свести завързан и да отговори на въпросите ми. Но после усетих, че гръклянът му се счупи и ръцете ми се разтрепериха, като чух изпращяването.

Ритането спря и аз махнах книгата от него. Нападателят е произнесъл първите си думи, но от задавеното клокочене не разбрах нищо. Може би беше извикал майка си или ме бе нарекъл с някоя обидна дума, или беше проклел шефа си, който го бе изпратил на смърт.

Очаквах, че новобранците на Хауъл ще нахлуят, ако бяха подслушвали, но не се появи никой. Не бяха поставили нови подслушвателни устройства. Застанах в ъгъла на спалнята, вгледах се в проснатото тяло и се замислих върху проблема. След няколко минути съзнанието ми се проясни.

В апартамента ми имаше труп. Завлякох го в банята, затворих вратата и запалих лампата. Вкарах го във ваната, където беше по-лесно да го измия, защото труповете изпускат разни неща.

За пръв път убивах човек. Броят на труповете в мисиите ми беше равен на нула. Подвеждах хората да ми казват неща и после ги изоставях. Не ги убивах. Никога не ми се беше налагало.

„Сега съм убиец — помислих си и в главата ми се обади друг, успокояващ глас: — Престани. Направи каквото трябваше. Продължавай да правиш каквото трябва.“

Убиването разделя живота ти на преди и след това. Бях твърдо във втория етап, защото алтернативата беше аз да бъда трупът, който лежеше в хладната порцеланова вана.

Облегнах се на стената и се съсредоточих в лицето на непознатия. Той беше горе-долу на моите години — двайсет и пет. Смугла кожа и къса черна коса. Големи уши, широка уста, римски нос, който бях счупил с ритник. Носеше черни джинси, черна тениска и черно джинсово яке. Черни, тежки ботуши. Претърсих го. В ботуша му имаше тежък нож, швейцарско производство, който така и не беше имал възможността да използва, а в джоба на якето — резервен пълнител за пистолета. Малък и лек мобилен телефон, който не беше натъпкан с приложения, обикновен евтин модел, който винаги можеше да изхвърли. Нямаше паспорт или друг документ за самоличност. Сигурно ги беше оставил някъде. На рамото му имаше малка, изящно изрисувана татуировка. Стилизирана синя деветка с красиви извивки. Горната й част представляваше оранжево слънце с къси остри лъчи.

Деветка и слънце. Девет слънца. Новем солес. Главата ми се замая.

Проверих портфейла му. Пачка долари и друга пачка евро. В прегъната банкнота намерих използван билет за влак от Париж до Амстердам.

Билетът беше отпреди три дни. Нападателят беше пристигнал в Амстердам от Париж и после бе дошъл в Ню Йорк.

Човек, изпратен от Европа, да ме убие.

Имах проблем. Някой се беше хванал на въдицата. Хауъл щеше да иска да знае. Но като имах предвид предупреждението на Огъст, може би убиецът не беше изпратен от мъжа с белега. Може би беше от Фирмата на работа в Европа и изпратен от някой от тези, които ме мислеха за предател.

Отворих телефона му. Имаше съобщение, изпратено преди шест часа. Текстът гласеше: „Пристигнах на летище „Кенеди.“ Разпознах кода на Холандия. Натиснах номера, за да изпратя друго съобщение. Какво пък, по дяволите, да играем.

Песента на Капра е изпята — написах, — но възникна проблем. Проследиха ме съгледвачите. Измъкнах се, но може да са видели лицето ми.

След минута телефонът започна да вибрира в ръката ми.

14

Не се връщай сега — пишеше в съобщението. — Покрий се. Унищожи телефона. И аз ще унищожа моя. Обади се на резервния номер след три дни. Успех.

Това не ми помагаше. Съобщение на английски, изпратено до телефон с холандски номер, означаваше малко. Почти всички в Холандия говореха английски, включително агентите на Фирмата там, които ме смятаха за предател, заслужаващ да бъде убит. И ако човекът от другата страна решеше да се обади на този номер и видеше, че телефонът все още получава обаждания или съобщения, той щеше да осъзнае, че приятелят му не се е подчинил на заповедите и вероятно е мъртъв.

Разбрано — отговорих, очаквайки нещо повече.

Надявам се, че е страдал — беше отговорът.

Брей.

Да, страда — отвърнах. Знаех, че поемам огромен риск и може да предизвикам подозрения, че не съм изпълнил заповедите.

Обаждането не се осъществи. Другият беше счупил или разглобил телефона си.

Запалих всички лампи в апартамента. Намерих куршума, забит в библиотеката. Беше в романа „Големите надежди“. Пуснах куршума в джоба си и хвърлих разкъсаната книга в контейнера за отпадъци под умивалника в кухнята.

Отидох в банята и се загледах в трупа. Как щях да го изнеса оттам? Не ставаше въпрос само за съседите, но и съгледвачите на Хауъл можеше да проверят апартамента по всяко време, докато съм на работа, а не исках да се обаждам на Хауъл и да му казвам, че някой се е хванал на въдицата, докато не разбера кой е.

Връзката ми с „Новем солес“, каквото и да беше това, беше, че някой в Амстердам ме иска мъртъв и мислеше, че желанието му се е сбъднало.

Можех да се обадя на Огъст. Но какво щеше да стори той?

През следващия час аз извадих куршума от дюшека, оправих леглото и подредих апартамента, а после седях, крачих напред-назад и мислих какво да направя с трупа.

В четири сутринта на вратата тихо се почука. Взех пистолета на нападателя и се приближих до стената встрани от вратата.

През дървото се чу мекият глас на Хауъл:

— Сам?

— Да. — Не бях сигурен дали искам да отворя.

— Добре ли си? Докладваха ми, че лампите ти светят от известно време.

— Не мога да заспя.

— Отвори вратата.

Пъхнах пистолета със заглушител отзад в панталоните на пижамата си, спуснах отгоре тениската си и отворих. Хауъл стоеше на прага по джинси и черно горнище на анцуг.

— Всичко наред ли е?

Оставих го да влезе и затворих вратата. Надявах се, че няма да му се наложи да използва банята.

— Обаждат ти се, когато не угася лампите си?

— Да. Особено в ден като този, когато се опита да избягаш.

— Не можех да заспя.

— Не обмисляш нов план за бягство, нали?

— Не. Обичайното безсъние, което е проклятието на обвинените в предателство. Надявам се да получа приспивателни следващата седмица — спокойно отговорих аз.

— Напрегнат си.

— Появата ти посред нощ ми напомни, че все още съм твой пленник. Напрежението е страничен ефект. — Поклатих глава. — Честна дума, не мога да повярвам, че си станал от леглото по това време, за да дойдеш да видиш как съм.

— Ти си важен за мен, Сам. Мислиш, че целият свят е срещу теб, но аз не съм ти враг.

Исках да му вярвам. Можех да му дам телефона на убиеца и да гласувам доверие на Хауъл. Да му покажа татуировката на „Новем солес“ и да му кажа: „Нали ме пита дали съм чувал за това? Е, сега вече чух.“ Да го направя щастлив. Но Хауъл и колегите му бяха готови да повярват най-лошото за мен толкова отдавна, че нямах основание да му се доверя. А и онзи, който искаше да ме убие, ме мислеше за мъртъв. Трябваше да се възползвам от тази временна илюзия.

Трябваше да действам. Бързо.

— Е, щом си добре… — рече Хауъл.

Оценявам загрижеността ти. — Не го погледнах. Хрумна ми, че може би имам белези по врата от неканения гост или охлузвания по лицето. Не се бях поглеждал в огледалото. — Мисля, че сега вече ще заспя, като знам, че екипът ти бди над мен. По-добри сте от кандило.

Той поклати глава на иронията ми.

Ако бяха видели всеки, който влиза в жилищната сграда, а да отбележат в дневника си, че по някое време е влязъл мъж в черно, който не е излязъл. Щяха да задават въпроси, вероятно още сутринта. Нямах много време. Срещнах погледа на Хауъл.

Той се помъчи да се усмихне. Бог да му е на помощ.

— Знам, че напрежението е голямо. Бъди търпелив, Сам. Истината ще излезе наяве.

— Убеден съм, Хауъл. С нетърпение очаквам резултатите. — Резултатите бяха във ваната. И аз му се усмихнах — предпазливо, както когато искаш някоя работа, но не си сигурен дали събеседването е минало добре.

Хауъл си тръгна. Върнах се в банята и погледнах за миг мъртвеца. Загледах се в безполезния номер на телефона му и после разглобих апарата. Не исках онзи, който желае смъртта ми, да се усъмни. Отидох в съседния апартамент, който ремонтираха, разбих ключалката, пренесох трупа там, сложих го във ваната и пуснах на максималната степен климатика. Тялото щеше да започне да вони на другия ден, който беше събота, но майсторите не работеха в почивните дни, за да не безпокоят наемателите, затова щяха да го намерят след два дни, ако ми провървеше. Чудесно. Дотогава нямаше да съм там.

Пуснах парчетата от мобилния телефон в найлонов плик, за да ги изхвърля, щом изляза от апартамента. Не исках Фирмата да ги намери, след като замина, и да тръгне по дирите ми.

Върнах се в леглото и си помислих, че след като съм извършил убийство, никога повече няма да заспя, но се отпуснах в дълбокия и спокоен сън, който идва след взимане на трудно решение.

15

Вдъхновението ме осени, когато Оли се оплака, че не съм заредил бара с вносно уиски. Всяка година хиляди контейнери с каси хубаво уиски се транспортират с кораби от Ирландия и Шотландия и близо девет милиарда метрични тона най-различни стоки. Превозват ги в двеста милиона контейнера — дълги шест или дванайсет метра стоманени ковчези, които можеш да напълниш с уиски, обувки, компютри, замразено месо или други неща. Дори с мен.

Много товарни кораби пренасят по шест хиляди контейнера или повече. Почти никой от контейнерите не се проверява за контрабандни стоки. През едно оживено пристанище влизат трийсет хиляди контейнера дневно и после се натоварват на влакове и камиони. Когато корабите пристигат — независимо дали в Ню Йорк, Бостън, Лос Анджелис или Хюстън, посреща ги флотилия от камиони. Ако спреш контейнерите за щателна проверка, която включва разтоварване на контейнера на камион, преглеждането му на скенер, писане на доклади, отварянето му, ако се наложи и след това затваряне и отново натоварване и връщане на камиона, ще настъпи истински логистичен и финансов кошмар. Всеки проверен контейнер предизвиква забавяне и напрежение в изумително деликатната икономическа верига. Камиони докарват товари или празни контейнери на пристанището и откарват други товари. Ако спреш за проверка, камионите и влаковете, превозващи необработени материали и готова продукция, също спират. Магазините не получават стоки. Купувачите се оплакват, магазините губят печалба, акционерите надават вой и политиците слушат.

Това е голямата, зееща дупка в бронята.

Хората от охраната се хвалят, че шест процента от контейнерите се проверяват. Изчисленията означават, че деветдесет и четири процента не се проверяват. Но и тази цифра е измамна. Шест процента в голямо пристанище са близо две хиляди контейнера дневно. Това просто не се случва.

Можех да отида в Европа, ако се вмъкна в някой контейнер. Рискът да ме хванат при проверка беше много малък. Щях да се крия в стоманената кутия между седем и десет дни и после да се измъкна в Лондон или по-вероятно в Амстердам, най-голямото пристанище в Европа. После щях да се кача на кораб за Лондон и да започна да търся Луси и сина си.

Трябваше само да се транспортирам като контрабандна.

16

Амстердам

Едуард обичаше страха, мириса му по кожата, вкуса му в слюнката, усещането му в учестените удари на сърцето. Страхът беше най-голямата сила в света. Той знаеше, че страхът е двигателят на религията, искрата за войната и дори разпалването на любовта, защото хората се бояха от самотата.

Страхът беше и ключът за пречупването на душата на младата жена.

Той пиеше кафе на масата в кухнята и мислеше за изминалите две седмици. Експериментът му беше доказал на вечно недоволните дребни престъпници, които бе организирал в банда, че внимателното прилагане на малтретиране, наркотици и изолация, съчетани с последователна доза изнасилвания и чести заплахи за екзекуция, може да дадат желания ефект. Виждаше, че нервността на хората от бандата за отвличането намалява с всеки изминал ден. Откупът беше платен и младата жена бе започнала бавно да се приобщава към техния кръг. Не беше много по-различно от студентските му дни като актьор — създаваш герой и се въплъщаваш в него. Едуард беше направил същото с младата жена. Беше я преобразил в друг човек.

Той даде на останалите да разберат, че никой друг не трябва да я докосва, нито да разговаря с нея без негово разрешение. Тя беше неговата глина. Знаеше обаче, че те подслушват пред затворената врата, когато й говори колко е лоша и за злините, които тя и баща й са причинили, докато държи нож до гърлото й и се тласка в нея. Те слушаха как се разпада поредното човешко същество. Едуард й каза, че слушат, и младата жена се уплаши още повече.

Беше обяд и повечето членове на бандата бяха излезли да се разходят из Амстердам и да се насладят на хладния, но слънчев ден. Другите се хранеха в хола.

Сега Едуард можеше да й говори насаме. Така беше най-добре. Той отвори раницата и погледна интересното устройство, което беше направила за него. Отне му много време да събере всичките материали, но сега всичко беше готово и оставаше само последната стъпка. Единствената му грижа беше Симон, който трябваше да се крие в Бруклин, след като Сам Капра беше мъртъв, но не се съмняваше, че ще се свърже с него след няколко дни.

Едуард остави кафето си и се качи на горния етаж. Държеше младата жена в малък килер в ъгъла. Каза на бандата, че тя се страхува от затворени пространства и клаустрофобията е изиграла важна роля в разкриването на характера й. Проучването беше от огромно значение. Той отключи вратата и я открехна.

Тя лежеше свита на кълбо в тъмното, държеше се за корема и трепереше, въпреки че в стаята не беше студено. Младата жена се втренчи в него. Не се отдръпна, а само лежеше и чакаше да види какво ще направи Едуард.

— Днешният ден е важен. — Той не се хвърли върху нея, не разтвори краката й и не смъкна клина, който тя носеше за негово удоволствие. Не й се разкрещя, че всичко в предишния й живот е лошо, отвратително, престъпно и обида за човешкото достойнство и как се борят срещу несправедливостта. Не й пусна видеозаписа за изгорелите хора и застреляните семейства, резултат от бизнеса на баща й. Членовете на бандата обичаха речите му. Облягаха се на вратата изслушаха как Едуард проповядва на момичето. Гой беше прочел книга как в Симбионистката армия за освобождение са промили мозъка на Пати Хърст2, където имаше куп полезни и интересни съвети за превръщането на една жена в пионка. Засега подходът му беше успешен. След неколкостотин часа внимателни изтезания младата жена сега беше кротка и отстъпчива, типична жертва на сплашване и страх. Страданието беше състояние, което закалява силата и той искаше тя да бъде силна. — Те не са тук. Само двамата сме. — Едуард се усмихна, за да й покаже че и тя може да се усмихне. Днес може да използваш четката за зъби и банята. А после ще отидем на разходка.

— Разходка?

— Да. Имам работа за теб. Много е важна.

Едуард й помогна да стане и я заведе в малката баня.

Жената вонеше на пот и трябваше да си вземе душ, преди да излезе сред хора. Беше важно да не бъде забелязана или запомнена. Той й отвори вратата и й каза да се изкъпе. Тя кимна, без да го погледне.

Едуард се върна долу и влезе в стаята си. Беше купил нови дрехи за младата жена — скромни панталони, обикновен син шал, с който да прикрие лицето си, и сив пуловер. Тя щеше да бъде незабележима. Той излезе и надникна в кухнята. Деми стоеше до умивалника и се мръщеше.

— Какво има? — попита Едуард.

— Пит се качи горе. Каза, че не манипулираш правилно жената и не знаеш как да я пречупиш напълно. Той щял да го направи.

Едуард се обърна и хукна нагоре по стълбите. Натисна дръжката на вратата на банята, но беше заключено. Разби вратата и видя, че Пит е навел младата жена над тоалетната чиния и смъква панталоните си. В ръката си държеше старинен къс японски меч уакизаши и прокарваше острието по гърба на жената. Тя трепереше мълчаливо. Писъците за помощ отдавна бяха извън възможностите й.

Едуард извади пистолета от колана си и опря дулото във врата на Пит.

— Много те моля. Това е моят научен проект.

— Тя трябва да бъде пречупена правилно — отвърна Пит! — И не е честно само ти да се забавляваш.

Ръката на Едуард се разтрепери.

— Вдигни панталоните си и слез долу. Тя трябва да свърши важна работа днес. Ще я травматизираш.

— Ако я пречупиш правилно, нищо няма да я травматизира. Тогава тя няма да чувства нищо — каза Пит, гледайки го в огледалото. — Каква работа трябва да свърши?

— Работа, за която тя има уникални способности. — Той се пребори с желанието си да пръсне незначителния мозък на Пит върху избледнялата боя на стената в банята и размаха пръст пред лицето му. — Докоснеш ли я отново, последното, което ще почувстваш, ще бъде кожата й.

— Защо не искаш да споделиш малката сочна госпожичка?

Едуард не хареса блясъка в очите му. Пит беше полезен, но само донякъде. Можеше обаче да създаде неприятности, а това не трябваше да става, особено сега, когато Едуард беше толкова близо.

— Защото не е необходимо.

Пит отмести малкия меч от гърба на жената и излезе от банята. Едуард го държеше на прицел. Другият се обърна и се усмихна на младата жена, която извърна очи от него и закри голото си тяло.

Жената започна да трепери. Едуард затвори вратата и покровителствено сложи ръка на раменете й.

— Той успя ли да… — не довърши въпроса си.

Тя поклати глава. Той огледа гърба й. Имаше драскотина, но мечът уакизаши, гордостта на Пит, не беше оставил сериозни следи.

— Той те иска, защото си много важна за мен.

— Ти не си тук през цялото време — тихо каза тя.

— Аз съм навсякъде. През цялото време — студено отговори Едуард. — Дори тук. — Почука с пръст по челото и. — А сега се изкъпи.

Едуард слезе долу. Пит седеше сам в кухнята. Другите се изнизваха, когато Пит влезеше. Беше време да придобие стратегическо предимство над Пит, за да не му създава повече неприятности.

— Инициативността ти ме вдъхновява — рече. — След като си любопитен, ела с нас.

— Къде ще ходите — нервно попита Пит и той се усмихна.

— На централната гара. — Главният транспортен възел в Амстердам се намираше в северната част на града.

— Ще я пуснеш да си върви?

В кухнята влезе Деми, слаба, русокоса холандка, скръстила ръце на гърдите си.

— Не ставай глупав. Тя не иска да се раздели с мен. ЩЛ се разходиш с нас. Ти също, Деми. Вземи камерата. Ще снимаме.

Пит очевидно се почувства неудобно.

— Искам да дойдеш, защото ти имам доверие. И щом ти си с нас, мисля, че тя ще прави каквото й кажа.

Пит щеше да я пришпорва да направи каквото трябва, а това беше стихията му.

Жената бавно слезе по стъпалата и се огледа несигурно. Ръцете й трепереха. Не беше оставала сама извън килера, откакто преди три седмици я доведоха в къщата. Но вече нямаше да създава неприятности, помисли си Едуард и се усмихна на Пит. Подходът „Хърст“ действаше — пречупи, разруши и й дай слаба надежда, за да се възстанови.

Жената погледна Пит и устните й потрепнаха.

— Караш ме да си тръгна? — обърна се тя към Едуард.

— Не, разбира се, Ясмина. Сега ти принадлежиш на нас и ние на теб.

— Да — тихо се съгласи тя. Беше се борила ожесточено първите два дни, но сега споменът за съпротивата изглеждаше далечен.

— Днешният ден е за баща ти — заяви Едуард. — Той е мъртъв за теб. Помниш ли, Ясмина?

— Да — отвърна тя след дълго мълчание. — Той е мъртъв за мен.

— Баща ти е лош човек, Ясмина. Твоят предишен свят е лош, нали? Ние те спасихме от това зло. — Той наблегна на последната дума. „Зло“ не беше дума, която трябваше да се употребява във всеки разговор. — Но ние правим, добрини.

— Той е лош човек и трябва да си плати за стореното от него. — Този път гласът й беше по-силен. — Той е лош. Както ти каза. Много лош.

Едуард погледна победоносно Пит и Деми и после се усмихна на Ясмина.

— Ти не означаваш нищо за него и си всичко за нас. Истина е. Сега тук е твоят дом и ние сме твоето семейство. Завинаги.

Тя не каза нищо.

— Отиваш на разходка, Ясмина, извън къщата. Ще се държиш добре, нали? Иначе ще трябва да те върна в килера за седмица, месец или година. Дълго ще трябва да те посещавам там и да си играя с теб и моя малък нож. Може би и Пит ще те посети. — Едуард прокара пръст по челюстта й. Тя погледна покрай рамото му към другия мъж и после кимна. Потърка ръката си и Едуард видя следите от убожданията. — Не се страхувай. Аз ще бъда с теб на всяка крачка. Ще използваме компетентността ти. Трябва да се гордееш, че взимаме лошото, което си направила, и го използваме за добро.

Ясмина отново кимна.

— Отиваме на място, където има много хора — продължи Едуард. — И всичките са много лоши.

— Много лоши хора — повтори тя.

Отиваме на гарата — добави той, усмихна се и хвана ръката й. Пит и Деми наблюдаваха и той усещаше погледите им като на зрители в затъмнен театър. И след това започна да извива пръстите й.

От устата й се изтръгна стенание.

— Не съм казал да издаваш звук. — Стисна пръстите й още по-силно.

Ясмина млъкна. Той продължи да засилва натиска.

— Сега може да говориш.

— Кога ще тръгнем? — задъхано попита тя, но най-хубавото беше, че не се опита да дръпне ръката си. Беше пречупена.

Пит се засмя.

Едуард отслаби хватката си и преплете пръсти с нейните.

— След няколко минути. Ако направиш каквото ти кажа, няма да се връщаш в килера. Ще стоиш навън. През целия ден. И довечера ще спиш в легло, Ясмина. С мен. Като съпруг и съпруга.

Тя раздвижи устни, но не отрони нищо.

Едуард доближи устни до ухото й.

— Ще направиш ли онова, което ти кажа, Ясмина? — попита той, въпреки че знаеше отговора.

— Да промълви тя. — Ще направя каквото кажеш.

За миг видя силната жена, която Ясмина беше преди изпитанието й в адския килер. И после желязната и воля се изпари, когато тя погледна Пит и Деми. Сега показваше на другите, че е сломена, отчаяна черупка, която се мъчи да оцелее още един час. Точно както Едуард беше планирал. Страхотно. Беше го видял в лицата на хората, които уби в Унгария, и в сляпата паника на Сам Капра, докато се опитваше да намери съпругата си в пушека и шума на Холбърн.

Страхът действаше.

Той пусна ръката й.

— Днес за теб всичко ще се промени, Ясмина. Днес ти ся най-важният човек в къщата.

Едуард се усмихна. Щеше да бъде много по-хубаво от Лондон.

17

В събота имах почивен ден в бара. Внимавах и прекарвах дните си вкъщи. Седях кротко, гледах телевизия или четях книги, които изостряха ума ми. Излизах единствено за да тичам или да отида в библиотеката.

Типичното посещение в библиотеката означавали един час разглеждане, убиване на време покрай лавиците, прелистване на книги, които нямаше да предизвикат тревога (без художествена литература и книги за Фирмата, а обикновено избирах дебели исторически романи). Влизах в интернет и търсех информация, съдържаща името на Луси. Бях сигурен, че Хауъл следи връзката с мрежата в библиотеката, тъй като това беше единственият ми достъп до интернет. Не попаднах на името на Луси в новините. Влизах в изоставената й страница във фейсбук и гледах снимките — първата ни Коледа в Лондон, тя — на плажа по време на дълъг уикенд в Майорка, двамата пием кафе в Кенсингтън Парк във великолепно лятно утро. Нямах нейни снимки и нищо от апартамента ни в Лондон, Фирмата беше взела всичко и го пазеше като веществено доказателство.

На някои снимки Луси се усмихваше, а на други беше ната и намръщена. Разглеждах старите снимки и търсех някаква следа, знак, че тя е предателка, сякаш това можеше да се прочете на лицето. Луси не беше качвала снимки, откакто забременя. Повечето й приятели във фейсбук бяха от дните й в колежа в Аризона и постингите им бяха останали без отговор.

Ето защо съгледвачите ми не се изненадаха, когато в събота по обяд се отбих в „При Оли“ само за минута и после отидох в библиотеката. Върнах непрочетените романи и се усмихнах на библиотекарката зад бюрото, която не ми обърна внимание, докато говореше по телефона. Разхождах се между лавиците пет минути, определяйки относителното местоположение на персонала и читателите. Махнах капака на сензора на алармената система, който се намираше близо до вратата, срязах с ножици жицата, свързваща задната врата с алармата, и отново сложих капака. Никой не ме погледна. В детския отдел имаше час за приказки и някой въодушевено четеше „Макс и максичудовищата“.

Поех най-дълбокия дъх през живота си и открехнах вратата. Алармата не се включи. Излязох навън и зачаках някой куршум да рикошира в тротоара пред мен или да се забие в капачката на коляното ми. Очаквах да бъда ранен и да падна и някой да опре пистолет в гърба ми и да ме набута в кола, да се обади на Хауъл и да докладва, че съм бил непослушен, и да поиска обяснение за трупа в съседния апартамент.

Тишина. Решетките на затвора се огъваха лесно. Приближих се до колата, която от седмици беше паркирана на уличката пред търговския център. Моделът беше лесен за запалване без ключ и нямаше джипиес, който да го следи от разстояние. Включих двигателя и потеглих за по-малко от пословичните шест секунди. В огледалото не се виждаха преследвачи. Свикнали с обичайното ми ежедневие, хората на Хауъл вероятно дебнеха предната врата на библиотеката или се мислеха за много умни и седяха търсенията в интернет.

Потеглих на север, отбих се в „Уол-Март“ да си набавя и останалата маскировка, продължих и на петдесетина километра южно от Олбъни намерих спирка за камиони. Оставих колата в далечния ъгъл и влязох вътре да пия кафе. Там обядваха много хора, защото беше по-евтино да се храниш на два часа път от Ню Йорк, отколкото в самия град. Без да бързам, изпих три чаши превъзходно кафе и наблюдавах шофьорите. Повечето седяха и слушаха новините — бомбен атентат на гара в Амстердам, в който бяха загинали пет души, спадане на акции вчера, възбуждане на съдебно преследване срещу член на Конгреса за подкуп.

Когато изключваха звука по време на рекламните паузи, аз ги слушах как разговарят и преценявах колко са общителни. Трябваше ми някой бъбривец. Те не задават много въпроси и обичат да обсъждат себе си, а не теб. Ти само черпиш от мъдростта им. Бъбривците често говорят за товара, който превозват. Темата често слага начало на разговор, все едно си попитал за времето. След четирийсет и пет минути до мен седна шофьор на камион с прошарени коси и лек южняшки акцент и излапа хамбургер и пържени картофи, обилно полети с кетчуп. Щом изпразни чинията си, спомена на незаинтересувания шофьор до него, че кара памучни платове и копчета, които ще бъдат транспортирани с кораб през океана за производство на ризи.

— Нямам представа защо не ги шият тук — добави. — Имаме шевни машини.

— Да — отвърна другият. — Японски шевни машини. — Той повдигна рамене при мисълта за все по-смаляващия се свят, стана и излезе.

Бъбривецът си поръча кафе.

— На пристанището ли отиваш? — попитах аз, след като му го сервираха и той отпи голяма глътка.

Шофьорът ме измери с поглед.

— И аз се опитвам да стигна дотам. Колата ми се повреди. Брат ми работи на кораб, който ще отплава от Ню Йорк, и ми е намерил работа.

— На онези кораби обикновено не работят американци.

— Знам. Той е контрольор. Намерил ми е работа. — Премляснах с устни като глупав провинциалист. — Малко съм отчаян. Корабът идва и заминава утре, а аз не мога да мръдна оттук и се наливам с кафе. Помолих няколко души да ме закарат, но всичките отказаха. — На лицето ми се изписа сърцераздирателно изражение.

— Трудно е. — Той огледа празната, изцапана с кетчуп чиния, сякаш беше картина.

— Знам. Не бих попитал, но отчаяно се нуждая от работата.

— Не ми е позволено да взимам пътници.

— Да, разбира се, но няма да се отклоняваш от пътя си — рекох аз и се приготвих да хвърля бомбата: — Каза, че ти се иска да шият ризите тук. Работата ми ще бъде на сушата. Трябва да взема онова, което мога да получа. — Внимателно бях отброил малък бакшиш за кафето пред сервитьорката. Исках да изглеждам такъв, за какъвто се представях от мига, в който влязох в ресторанта. Трябва да играеш ролята си докрай. Сервитьорката, която слушаше разговора ни, след като тълпата оредя, наля още кафе в чашата ми, без да съм поискал.

Дърдоркото остави чашата си и се замисли. Повечето хора са свестни и са склонни да помогнат.

— Ами…

— Мога да ти дам малко пари за бензин.

— Как се казваш?

— Сам Капра. — Нямах фалшиви документи за самоличност и нямаше смисъл да лъжа. Имах обаче шофьорска книжка и той поиска да я види. Показах му я.

— Капра като кинорежисьора ли?

Разсмях се, сякаш никога не бях чувал този въпрос.

— За съжаление не сме роднини. Какъв ли процент бих могъл да получа от „Животът е чудесен“?

— Хубав филм — отбеляза той, сякаш бях потвърдил роднинска връзка с най-известния Капра. — Спомена, че живееш в Ню Йорк. Защо си дошъл тук?

— Очаквах да ме вземат на работа в Олбъни, но не стана. — Представях се за човек без късмет.

Бъбривецът отново се вгледа в шофьорската ми книжка, сякаш беше дълга книга, върна ми я и допи кафето си.

— Тогава животът е чудесен, Сам Капра. Намери си превоз — каза той и се засмя на шегата си. И аз се засмях.

18

Сега бях част от потока, реката от стоки, които тръгваха по широкия свят. Исках само да се нося по течението и се надявах да не попадна в някой водовъртеж или ръкав.

Камионът с джинсовия плат мина безпроблемно през пропускателните пунктове на нюйоркското пристанище, терминалите и навесите за проверка. Благодарих на шофьора, дадох му подкупа, който нарекохме пари за бензин, и слязох от кабината.

Пристанищата са оживени места. Хората там са съсредоточени в работата си. Бях нахлузил джинсите, ризата, работните ботуши и бейзболната шапка с емблемата на „Янките“, които бях купил от „Уол-Март“. Не носех раница, а две брезентови чанти, на които с флумастер бях написал „ОБСЛУЖВАНЕ“. Можеше да съм слязъл от някой кораб или излязъл от офис в пристанищния комплекс. Надявах се, че съм незабележим.

Загледах се как вдигат с кранове контейнерите от доковете и ги товарят в трюмовете и на палубите на корабите. Товаренето беше грациозно като танц. Камионите се приближаваха бавно, освобождаваха ги от товара им, обръщаха и се включваха в друг поток, за да бъдат отново натоварени със стоки от Европа и Африка или от американски пристанища към Юга — Чарлстън, Маями, Ню Орлиънс, Хюстън.

Минах покрай редица товарни кораби и стигнах до порта с пазач. Оградата се изви, докато вървях покрай товарната зона, и след неколкостотин метра бараката на пазача се скри от погледа ми.

Прескочих оградата и се спуснах от другата страна. Никой не се разкрещя.

Тръгнах спокойно покрай планини от контейнери. Имах богат избор от кораби и контейнери. Ако първо се качах на някой кораб и после опитах да се скрия, трябваше да се разправям с хората там. Това не беше хубаво. Рисковано беше да се вмъкна в произволно избран контейнер. Можеше да се озова на дъното на товара и да не мога да отворя вратата. В брезентовите чанти носех инструменти, с които да пробия дупка за дишане, но предпочитах да избера ковчега си за следващите десетина дни.

Никой не ми обръщаше внимание, но сърцето ми беше свито. Всеки можеше да ме спре и да започне да ме разпитва. Ако изглеждах и съвсем леко подозрителен, щях да привлека внимание. Хауъл и съгледвачите му сигурно вече бяха разбрали, че съм избягал. Не исках да предполагам колко близо са до мен.

— Хей! — извика някой.

Мъж, който се намираше на шест-седем метра, забърза към мен. Вцепених се. Носеше униформена риза, която показваше, че работи за търговски предприемач, и държеше ръчен електронен четец на баркодове.

— Къде е най-близката тоалетна? Това място е огромно, по дяволите.

Посочих с глава към най-близката сграда. Надявах се да съм прав.

— Благодаря — рече той и тръгна.

Щеше ли да ме запомни, ако се окажеше, че там няма тоалетна? Загледах се в него, докато вървеше към сградата. Може би имах много по-малко време, отколкото мислех. Да, попитах този човек, но той ме упъти погрешно. Не забелязах дали има бадж с името…

Знаех какъв контейнер търся. Всеки беше надписан с името на търговската фирма-собственик и с индивидуален номер. Търговците редовно купуваха и продаваха контейнери. На някои се виждаха следи от предишната боя.

Повечето контейнери, които видях, имаха така наречения „печат против фалшифициране“, но забелязах, че някои са счупени и висят от отворите. И тези печати не отговаряха съвсем на непоклатимата представа, която политиците внушаваха на обществото. Печатът обикновено представлява пластмасова лента с размерите на гривна, каквито носят пациентите в болница. Номерът е същият като на контейнера и печатът се провира през заключващия механизъм на вратата. Видях няколко контейнера, които изобщо нямаха печат. Пластмасовите ленти лесно можеха да се откъснат или отскубнат по време на пренасянето, поставянето, изпразването, натоварването и транспортирането на един контейнер.

И никой не проверява. На никого не му пука. Реките на търговията не могат да спрат.

Пред мен имаше редица големи кораби. Надписите: показваха, че Фирмата-собственик е базирана в Ротердам, Холандия. Би трябвало да ми свършат работа. За съжаление контейнерите, които щяха да пътуват за Обединеното кралство, нямаха големи неонови знаци с надпис „Лондон“. Можех обаче да се скрия и да се измъкна незабелязано сред хаоса и лабиринта на най-голямото и оживено европейско пристанище. Избрах контейнер на дъното на грамадна купчина, защото щяха да го натоварят последен. Вратата не беше обърната към крана и не ме беше грижа какво пренасяха в него — стига да не бяха змии или скорпиони. Това беше шансът ми.

Печатът беше на мястото си. Извадих нож от брезентовата чанта и го срязах, оставяйки назъбени краища, за да изглежда така, сякаш е бил повреден по време на транзита. Отворих вратата, влязох вътре и затворих.

Всичко продължи пет секунди. Коленичих до вратата и се заслушах. Очаквах да чуя стъпки, които бягат към мен, но чух само шума от непрестанното преместване на стоки, скърцането и стърженето на контейнерите над мен, които крановете бавно повдигаха във въздуха. Бръкнах в чантата и извадих фенерче. Включих го и огледах контейнера. Купища кашони, които изглеждаха празни. В края на краищата, има ли вече нещо, което произвежда Америка и се използва в останалия свят? Може би щях да намеря финансови продукти, взети с пари назаем, или невъзвръщаеми жилищни кредити?

Разгледах едната секция кашони. На всичките пишеше „Влажни кърпи за бърсане на ръце“. Другите надписи гласяха: „Билкови сапуни ръчно производство, Върмонт, САЩ“ и на кашоните беше нарисуван стилизиран пейзаж на ферма в Нова Англия. Щях да съм затворен тук осем-десет дни, но поне нямаше да мириша много лошо.

Отдалечих се от вратата. Контейнерът най-после се вдигна, откъсна се от земята, залюля се към океана и после бавно се спусна.

Облегнах се на кашон с върмонтски сапун, завих се с одеяло и заспах.

19

Десет дни в стоманен ковчег. Нямаше как да убивам времето, освен да мисля и да планирам. Представете си какво е десет дни да сте изолирани от света, без телефон, интернет и телевизия. Прекъсването на електронната връзка ме раздели с непрестанното бъбрене на съвременния живот. Тишината може да побърка много хора, но аз й се радвах. След първите седмици на разпити единственото хубаво нещо в затвора в Полша беше тишината — само аз и каменните стени. Силата на времето за размисъл е забравено удоволствие в днешния свят. В контейнера не беше по-различно от периодите на безполезна тишина в затвора на ЦРУ с изключение на това, че никой не ме изтезаваше, но границата, която бях преминал, ми тежеше много повече, отколкото когато замислях плана си. Хауъл можеше да издаде заповед да ме убият веднага щом ме открият. Бях избягал от невидимата клетка и вече нямах втори шанс.

Събудих се и на светлината на фенерчето подредих малкия си лагер в стоманения ковчег. В брезентовите чанти носех револвера „Глок“ и двата резервни пълнителя, които бях откраднал от сейфа в кабинета на Оли. Бях си купил вкусни протеинови блокчета и плодове, бутилки вода, резервни батерии за фенерчето, четка и паста за зъби, тоалетна хартия, малко кошче за отпадъци, аптечка и приспивателни хапчета, зареден айпод със записи на Густав Малер и „Ролинг Стоунс“ и външна батерия, два ката дрехи — сиви ризи и джинси — и всичките си спестявания след провала с паспорта — неколкостотин долара.

Не беше много като за начало на дълго и опасно пътуване, за да намеря изчезналата си съпруга и детето си. Погледнах часовника си. Товарният кораб вече трябваше да е потеглил. Долавях постоянно бръмчене на мотор. Не исках да рискувам да отварям вратата и да ме забележат, въпреки че имаше хиляди контейнери и вероятността да ме видят беше малка. Трябваше да мине поне един ден, защото тогава корабът нямаше да се върне, за да предаде пътника без билет. Щяха да ме арестуват и да ме затворят в малка каюта. Щяха да уведомят пристанищните власти, когато пристигнехме в Ротердам. Ала най-добре беше изобщо да не ме виждат. Бях в състояние да запазя разсъдъка си, без да виждам небето известно време.

Помислих си, че контейнерът е като утроба. Може би когато излезех оттам, щях да съм прероден и готов да ритам задници.

Отново затворих очи.

Не чувствах нищо освен абсолютна самота, каквато човек не може да намери лесно в днешния свят. Нямаше какво друго да правя, освен да спя и да сънувам онова, което бях изгубил. Но не беше здравословно да сънувам толкова много.

Задрямах и ми се яви не сън, а спомен, който изплува в съзнанието ми.

— Как искаш да го кръстим? — попита Луси. Стоеше до прозореца на апартамента ни в Блумсбъри и гледаше дъжда. Над града бяха надвиснали сиви облаци и от пет дни нормалният ми живот беше замрял.

— Сигурна ли си, че е момче?

— Рита като теб. — Тя сложи ръка на леко издутия си корем.

— Никога не съм те ритал.

Луси докосна лицето ми.

— В съня си, когато сънуваш кошмари за Дани.

Брат ми.

Споменаването на Дани винаги водеше до мълчание, което можеше да продължи само минута, но отбелязваше студена пауза в ежедневния живот. И неизбежното парене в очите и гърлото ми.

Оставих книгата, която четях.

— Може би Едуин, на баща ти.

Родителите на Луси бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато тя е била на десет, и аз мислех, че може би иска да почете паметта на покойните си баща и майка. Беше я отгледала леля й, след това бе отишла в колеж с пълна стипендия и беше изучавала базите данни, а веднага след дипломирането си бе постъпила на работа във Фирмата, също като мен. Говореше с обич за леля си и малко за родителите си, сякаш бяха герои от роман, който беше прочела.

— Оценявам сантименталността ти, маймунке, но името Едуин ми се вижда старомодно.

— Добре. — Загледах се в нея.

— Какво ще кажеш за Самюъл Младши?

— Не искам да го кръщаваш на мен. Нека си бъде съвсем различен човек.

— Бих искала да отдам почит на някой любим човек.

Обичах родителите си много, но в момента отношенията ни бяха хладни.

— Защо не го кръстим на теб, Луси? Лусиан. Той ще бъде най-коравото хлапе в градинката.

— Не. Решила съм. Ще бъде Даниъл, на брат ти.

— Не е необходимо. Ти дори не познаваше Дани.

— Знам какво е означавал за теб. Пък и името е хубаво. Нека го уважим.

(Ако можех да залепя бележка в паметта си, там щеше да пише: „Това е жената, която целият свят иска да повярвам, че е предателка.“).

— Тогава да включим Дани в списъка — отвърнах и отново взех книгата си.

— Даниъл. Добре. Ами ако греша и е момиче?

— Капри, на острова. Капри Капра. Тя ще ни обича вечно.

Луси се засмя.

— Сам?

— Да?

Тя не отговори и аз я погледнах. Все още наблюдаваше как дъждовните капки бавно се стичат по стъклото. И сетне произнесе думи, които не беше казвала в реалния живот: „Мислиш ли, че мога да те оставя да умреш?“

Стреснах се и се събудих. Мракът беше почти непрогледен и за миг забравих, че лежа свит в контейнер.

Лежах, ослушвах се и се питах колко време съм спал. Днес за пръв път от дълго време бях спал като свободен човек, без подслушвачи и мобилен телефон и без някой да ме наблюдава или да сънувам кошмари за доказателства за предателство. Заспах отново, събудих се и пак заспах. Не знам колко време мина.

Изведнъж се стреснах от някакъв звук. Приближаващо се бръмчене, което звучеше по-силно от приспивното, постоянно мъркане на моторите.

Познавах звука. Хеликоптер.

Спускаше се към палубата.

20

Рискувах и открехнах вратата. Дневната светлина ме заслепи. Зората беше розова и свежа. Помирисах чистия въздух, солената вода и лекия лъх на ръжда. Едва можах да отворя вратата и да се измъкна и трябваше да се държа за съседния контейнер. Погледнах надолу. Бях на височината на четириетажен блок и ако се подхлъзнех, щях да падна в тесен каньон между контейнерите. Бутнах вратата, докъдето можах, и се изтеглих върху контейнера.

Тънки облаци изпъстряха небето. Свистенето на хеликоптера отслабна и перките забавиха движението си. Промъкнах се по покрива на контейнера и погледнах надолу. На кърмата на кораба кацна реактивен хеликоптер, от който слязоха четирима въоръжени човека. Единият — жена в костюм — застана на разстояние и започна да говори с група мъже, които, изглежда, бяха капитанът и членове на екипажа.

Новодошлите сигурно бяха хора на Хауъл.

За Бога, как ме бяха открили? Намирането на хора, които не искат да бъдат намерени, беше трудно. Няколко пъти се бях сблъсквал с този проблем. Но колкото и внимателно да се криех, Фирмата се появяваше. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но си помислих, че контейнерите са шест хиляди и те не могат да отворят и да претърсят всичките. Щеше да им отнеме седмици.

Ако Фирмата превземеше кораба, те имаха седмици. Щяха да конфискуват плавателния съд, да го върнат в Ню Йорк или в Бостън и да платят на недоволните превозвачи. Нямаше да пожалят време да ме намерят. Ако бяха открили трупа на нападателя в апартамента, нямаше да се откажат. Хауъл щеше да се досети, че аз съм убил мъжа, който вероятно е разполагал с полезна информация.

Хеликоптерът се издигна, закръжи над кърмата на кораба и бавно полетя над палубата. На отворената врата стояха двама мъже и гледаха лаптоп. От двете страни на хеликоптера имаше обективи, наредени във формата на правоъгълник.

Хеликоптерът мина ниско над първата купчина контейнери. Не бързаше. Търсеше.

Сърцето ми се сви. Инфрачервени скенери, свързани с термални сензори. Телесната ми температура щеше да се открои като пламък на фона на хладината на пренасяните стоки като сапуна от Върмонт и влажните кърпи от Ню Джърси.

Трябваше да си намеря друго скривалище. Веднага.

Не можех да се спусна долу, защото щяха да засекат телесната ми температура. Трябваше да отида нагоре и после бързо да се вмъкна в кораба. Щяха да ме забележат, но щяха да им бъдат необходими няколко минути, за да ме намерят. Пъхнах се обратно в контейнера и грабнах пистолета, амунициите и парите. Сложих парите и патроните в чантичката на колана си, затъкнах пистолета отзад в панталоните си и излязох. Повърхността на контейнерите беше влажна и се хванах внимателно, защото подхлъзването би било фатално. Издигнах се високо. Хеликоптерът беше на стотина метра. Корабът беше спрял и пуснал котва и бръмченето на моторите беше заглъхнало.

Хеликоптерът се беше обърнал и носът му сочеше към мястото, където стояха жената и капитанът. Запълзях по покривите на контейнерите. Бях на осем етажа във въздуха и лежах върху хладната стомана на син контейнер. Видях, че купчината се спуска стъпаловидно и после отново се издига. Товарачът не си беше свършил добре работата и ми беше оставил ръбове и стени като във Воксхол.

Хеликоптерът започна да обръща. Приведох се и побягнах. Приближих се до ръба на първата купчина и скочих върху следващата.

Разнесе се дрънчене, но хората в хеликоптера не можеше да са го чули. Ала член на екипажа, който стоеше до перилата на носа, се обърна — или заради звука, или забеляза движението ми.

Той посочи право към мен.

Претърколих се и отново хукнах към ръба. Чух засилващия се вой на хеликоптера. Скочих от контейнера, забавих падането си, тупнах върху друг и се изправих. Хвърлих поглед през рамо, докато пробягвах седемте метра до ръба, и видях, че хеликоптерът се спуска към мен. Единият мъж скочи върху купчината контейнери. Държеше пистолет.

Хукнах. В контейнера рикошира куршум. Трябваше да сляза от купчината. Хеликоптерът ревеше и кръжеше над мен, а стрелецът скъсяваше разстоянието между нас.

Бях притиснат между човека и машината три етажа над палубата и съзрях друга тясна пролука между купчини разноцветни контейнери.

Вмъкнах се в празното пространство. Имах трийсетина секунди да преодолея десетте метра до палубата, преди стрелецът да стигне до каньона. Щях да бъда мъртва мишена, ако не се измъкнех оттам. Той лесно можеше да изстреля куршум в главата ми.

Спусках се, като отскачах от стените на контейнерите. Петите ми докосваха ръбовете им само колкото да намалят скоростта ми. „Намери линия“ — помислих си. Беше като паркур в тръба. Раменете ми се удряха силно в стоманата.

Седем метра. Подхлъзнах се и загубих равновесие. Блъснах се в металната стена и вкопчих пръсти в ръба на контейнера. Хеликоптерът тракаше над мен.

Съсредоточих се, пуснах се и успях да стигна до палубата. Измъкнах се от купчината контейнери, от сенките и излязох на слабата слънчева светлина. На петнайсетина метра пред мен имаше перила — и отвъд беше безучастната сивота на океана.

Побягнах, придържайки се близо до контейнерите. Трябваше да сляза под палубата. На кораб, пълен с топли тела, нагревателни помпи и тежки мотори, преследвачите щяха да бъдат принудени да извършат термалното сканиране ръчно. А долу сигурно имаше още стотици контейнери. Известно време щях да съм като игла в копа сено. Щях да ги накарам да се потрудят, за да ме намерят, защото ми беше писнало да осуетяват плановете ми и да ми пречат да открия Луси и сина си.

Блъснах се в член на екипажа, млад филипинец, който извика на езика тагалог за помощ. Показах му пистолета и той се вцепени. Минах покрай него, влязох през някаква врата и хукнах надолу по стълбите.

Видях, че стрелецът бяга с всички сили, скача от контейнер, приземява се, претъркаля се грациозно, запазва равновесие и излиза пред купчината контейнери.

Изчезнах в недрата на кораба. По всяка вероятност екипажът не беше въоръжен. Корабът не плаваше за Сомалия. Не исках да застрелям някой невинен човек, пък и звукът щеше да издаде местоположението ми на преследвачите. Най-добре беше да се скрия безшумно.

Забързах по дълъг, тесен коридор, завих обратно, забавих крачка, за да се обърна и да видя дали някой е по петите ми, и в същия миг се сблъсках с огромен мъж, който излезе отнякъде. Залитнах назад и якият азиатец изръмжа и нанесе серия удари в лицето ми. Използваше муай тай — силни, резки, жестоки удари от тайландски боен стил, предназначен да поваля противника с минимални усилия. Заболя ме. Много.

Азиатецът ме фрасна два пъти в челюстта и шията, преди да успея да парирам атаката, и аз се строполих на пода.

След това отвори сгъваем нож.

— Ще ми платят за теб — изсъска той, разсече въздуха между нас и се ухили свирепо. — Стани бавно и…

— Не играеш честно — рекох аз, извадих револвера и стрелях в ръката му с ножа. Мъжът изкрещя. Счупеният нож изтрака на палубата. Обърнах се и видях, че стрелецът скача в коридора зад нас. Хванах стенещия, кървящ моряк и го използвах като жив щит. Преследвачът не стреля. Да живее моралът. Помъкнах хлипащия азиатец по коридора. Най-после стигнахме до врата, която водеше към главния трюм с контейнери.

— Пуснете го, господин Капра. Искаме да поговорим — извика стрелецът.

Господин? Колко бяха учтиви. Престорих се, че не съм чул, и повлякох моряка към вратата на трюма. Той не се съпротивляваше. Охкаше и държеше ранената си ръка. Но двама не могат да се движат бързо като един и щом стигнахме до вратата, аз стрелях в лампата над нас. Исках да ме обгърне мрак. Стрелецът се появи на стъпалата, прицели се и стреля. Помъчих се да издърпам азиатеца зад ъгъла на контейнера и натиснах спусъка, но не улучих лампата.

Бях се движил твърде бавно. Стрелецът уцели моряка в гърба. Той изкрещя и се свлече на земята.

Погледнах азиатеца. Вместо петно кръв на ризата от мускулестия му гръб стърчеше малка метална стрела. Нямаше куршум, а упойваща стрела, сякаш участвахме в телевизионно предаване за дивата природа и маркирахме тигри, за да проследим къде ходят. Използваха стрели, за да ме върнат в килията, която ми беше подготвил Хауъл. Искаха стръвта им да бъде жива.

Стрелях по преследвача, който се скри зад контейнер, а после се завъртях и хукнах в лабиринта от контейнери. Трябваше да отстраня стрелеца и се опитах да му изляза в гръб, докато слиза по стълбите. Надявах се, че адреналинът ще го накара да прибърза и да вземе погрешно решение в моя полза. Слаба светлина озаряваше купчините.

Спрях, рискувах и надзърнах зад ъгъла. Там контейнерите бяха наредени по-нагъсто и имаше по-малко пространства за придвижване и по-дълги открити участъци, което означаваше по-голяма вероятност да ме хванат. Чух още гласове и стъпки, които трополяха по стоманените стълби, ако стрелях, щях да издам позицията си.

Счупих печата на един контейнер, вмъкнах се вътре, като оставих вратата открехната два сантиметра, и започнах бавно да броя наум. На деветнайсет стрелецът мина покрай мен, движейки се бързо, но безшумно. Излязох от контейнера и го ритнах в главата, сякаш беше стена, по която се катерех. Той падна и аз го хванах за гърба на ризата, за да не издава звук. С другата си ръка грабнах пистолета със стрелите и изстрелях една в гърба му. Мъжът се свлече като парцалена кукла на пода. Забързах към разклонението и надникнах в дългата пролука между контейнерите. Съзрях друг човек в черно, придружен от член на екипажа. Хукнах по пътеката между редиците и чух, че гласовете им отекват в стоманата.

Те очакваха, че ще се скрия между купчините. Трябваше да намеря убежище в друга част на кораба, като не преставам да се движа и използвам термалните сигнали на екипажа за камуфлаж. Да се скрия там, където топлината на моторите ще замаскира телесния ми сигнал. Трябваше да издържа и да стигна до Ротердам. И там щях да изчезна.

Спрях само за миг на друго разклонение, за да се ориентирам, и нещо опари гърлото ми, все едно ме пернаха по гръкляна.

Стрела. Разполагах със секунди, преди анестетикът да подейства. Насочих пистолета си към приближаващия се стрелец. Жената в костюма стоеше зад него и ме гледаше, без да се страхува.

Мила. Младата жена от бара на Оли, която пиеше уиски и обичаше вълците. Русата й коса беше прибрана на строг кок на тила, очите — като от кварц, усмивката — неумолима. Тя харесваше уиски „Гленфидич“ и имах чувството, че инжектираха цяла бутилка право в сърцето ми.

Пистолетът се изплъзна от ръката ми. Засмях се и паднах на палубата.

21

Отворих очи и видях звездна светлина. Чух плисък на вода и леко свистене на бриз. Лежах по гръб върху стоманен контейнер на палубата на кораба. Над мен се рееше луната. Ветрецът шумолеше в пролуките между купчините контейнери. Звездите бяха като разпилени диаманти на небето. В града никога не се виждат толкова ясно.

Мила седеше до мен. Беше с шлифер, кръстосала крака, пушеше и гледаше как димът се извива на лунната светлина.

Надигнах се и седнах. Ръцете и рамото ме боляха, но не бях ранен.

Наоколо се ширеше тъмният океан. Бях упоен през по-голямата част на деня.

— Добър вечер, Сам — каза тя.

— Хауъл те е изпратил. — Боже мой, какъв труд си бяха направили.

— Хауъл. Името не ми говори нищо. — Мила дръпна от цигарата, угаси я върху стоманата и се вгледа в необятния Атлантически океан. Хеликоптерът го нямаше.

Тя отвори чантата си и извади бутилка „Гленфидич“ и две малки чаши.

— Наистина обичаш „Гленфидич“ — подхвърлих.

— И наистина се казвам Мила. Лекарите ще ти кажат, че не е хубаво да пиеш алкохол след упойваща стрела, затова ще ти налея малко. — Допря чашата си до моята. — Като лекарство.

— За какво вдигаме наздравица?

— За свободата. Твоята и моята. И на света. — Мила отпи малка глътка уиски. Не ми се пиеше. — Ще липсваш на Оли. Ти си най-добрият му барман. Ако вятърът смени посоката си, може да чуем ругатните му.

— Коя си ти?

— Мила, казах ти.

— И коя е Мила?

— Аз съм твоя приятелка, Сам.

— И без теб мога да си намеря приятели.

Тя посочи огромния кораб. Нямаше следа от екипажа, никакви признаци, че някой ни наблюдава.

— Прости ми. Ти имаш много приятели. Къде е краят на опашката, че да се наредя? — Иронията й подхождаше.

Аз обаче не бях в настроение за лунна светлина, уиски и остроумия.

— За кого работиш? — попитах, без да добавям въпроса кой има тези значителни възможности да ме проследи и залови. Екипи, термални сензори, реактивен хеликоптер. Нямаше начин да не е Хауъл.

Или Мила беше член на групировката, която бе отвлякла Луси и ме беше набедила. Те не искаха да отивам в Европа. Злепоставянето на мен и Луси беше сложно. Но… аз бях сам, а те бяха положили големи усилия. И ако Мила беше свързана с неканения гост, тогава вече щях да съм мъртъв — отнесен на борда на хеликоптера, застрелян и хвърлен в студените сиви води на Атлантическия океан.

Тя отново отпи от уискито.

— Работодателите ми предпочитат да останат анонимни.

— Те ли отвлякоха жена ми?

— Не.

— От Фирмата ли си?

— Не. — Тя изкриви лице в гримаса. — Искам да ти направя предложение.

Не беше трудно да се досетя. Някой, който се надяваше, че съм достатъчно ядосан на ЦРУ, за да се държи с мен като с предател, за да ме превърне в такъв.

— Не ме интересува.

— Уредила съм каюти. Да слезем долу и да поговорим.

Нощем въздухът над открития Атлантически океан е студен. Кимнах и последвах Мила до каютата. Двамата членове на екипажа, покрай които минахме, ме гледаха с неприкрита враждебност.

— Говорехме за приятели — рекох, когато Мила затвори вратата.

— Съпротивата ти срещу тях ми струва няколко хиляди за подкупи.

— Съжалявам. — Имаше две легла. Седнах на едното. — Добре. Слушам.

— Преди всичко трябва да знаеш, че исках да говоря с теб, а не да те нараня. И нямаше да прекарам седмици да те търся в контейнерите.

— От Фирмата си.

Мила извади цигара от пакета, но после размисли.

— Задръстен ли си? Казах ти, че не съм от ЦРУ. Била съм много неща през живота си, но не и това.

— Тогава коя си?

— Въпросът е кой ще бъдеш ти, Сам. Правителството е похарчило много пари на данъкоплатците, за да те обучи, и то не да пълниш панички с ядки, да смесваш джин с мартини и да викаш по телефона таксита за пияни клиенти.

— И ти, и работодателите ти искате да се възползвате максимално от инвестицията.

— Да обсъдим съпругата ти.

— Какво за нея?

— Сигурно имаш теории какво се е случило с нея. Не вярваш, че тя те е предала и набедила.

— Ако ме беше набедила, не бих оцелял от експлозията. Луси нямаше да ме изведе от сградата.

— Но ако е била пленница, защо й е било позволено да те спаси? Защо похитителите й ще ти помагат?

— Не знам.

— Вероятно е сключила сделка с тях да те пощадят, а тя да им съдейства.

Не казах нищо. Мисълта, че Луси се е пожертвала за мен, ми тежеше като камък на шията.

— Но остава въпросът с парите, които Луси е имала и е прехвърлила, преди да изчезне.

— Откъде знаеш?

— Знам за парите, които е прехвърлила. Няма значение откъде.

Вгледах се в лицето на Мила. Можех да я сграбча, да я притисна до стената и да я принудя да ми каже коя е. Усещах обаче, че насилието не е начинът да се държа с нея. Тя имаше големи възможности и беше предпочела да разговаря насаме с мен като с равен, а не като със затворник. За пръв път от много време някой се държеше с мен така, сякаш ми имаше доверие.

— Не мога да ти обясня. Мисля, че е жива.

— А аз мисля, че Луси Капра е предателка и й е платено за услугите — монотонно изрече Мила. — Щом е забременяла с детето ти, тя е решила да се измъкне от създалото се положение, докато все още може. Само след няколко дни е щяла да излезе в отпуск по майчинство. Работните й дневници и компютърната дейност са щели да преминат в ръцете на друг агент от офиса ви и е можело да разкрият следите й.

Замислих се върху думите й.

— Грешиш.

— Алтернативата е чудовище под леглото. Тя никога не те е обичала, използвала те е и после те е натопила. Убила е приятелите ти. Превърнала те е в пионка. — Жената направи гримаса. — Искам да знам какво мислиш честно, Сам. Участвал си в някои от най-опасните мисии в Европа. Не може да си човек, който се заблуждава лесно, и да оцеляваш. Кажи ми искрено какво мислиш.

Отдавна никой не ми беше задавал този въпрос.

— Луси не е предателка. И двамата сме набедени. Отвлекли са я, за да разберат какво знае. Фирмата се опитва да пречупи гръбнака на новите преходни престъпни организации, особено онези, свързани с различни правителства, независимо дали са приятелски или не.

Мила чакаше.

— Луси е безценна за такива престъпни мрежи. Тя знае много за инфраструктурата, компютърните ни системи и начините ни за проследяване на финансова информация. Луси би им била по-полезна от мен. Затова са я взели на прицел. Мисля, че тя ме предупреди, за да спаси живота ми.

— Да, тя е полезна за тях. А ти не си полезен за никого освен за мен.

— Полезен за теб? Как?

— Мога да ти дам свободата да откриеш истината.

— Свобода?

— Време. Възможности. Трудно е да извършиш международно издирване на съпругата и детето си, когато поръчваш каси тоник и чистиш кранове за бира и си под постоянно наблюдение. Ами ако те хванат? — Тя повдигна рамене. — Ще бъдеш в затвора им до края на живота си. „Давенето“ беше гадно. Гледах видеозаписа.

— Няма да съм свободен, докато ме търсят и не знам какво става със семейството ми.

— Направили са те войник за съгледвачите. Накарали са те да играеш роля, в която ще бъдеш изтезаван до смърт, ако те открият. Контрабандист, наемен убиец. Превърнали са те в свое оръжие и вече не се нуждаят от теб, Сам. Колко издържа на „давенето“? Една минута? Повечето хора не могат да изкарат и двайсет секунди. Ти си силен.

— Как така не си от Фирмата, а си гледала техни записи?

Мила си позволи да се усмихне.

— Според досието ти никога не си бил подложен на мъчение с вода, жена ти се смята за изчезнала по време на акция, а ти си напуснал ЦРУ. Досието ти показва, че не си вършил оперативна работа, а си бил дребен администратор с ограничени задължения. Пренаписали са историята ти, за да те направят да изглеждаш незначителен.

— Ясно и просто. Това никога не се е случвало, както обича да казва Хауъл.

— Ако е предателка, Луси може да е компрометирала стотици агенти в Европа и други страни и да издаде тайни в замяна за живота ти. Може би затова са й позволили да те спаси.

Тезата й беше съкрушителна.

— Моля те, не говори така.

— Сам, ти нямаш цел. Това е загуба. Трябва да имаш мишена като ръчно направен патрон.

— И къде ще ме прицелиш?

— В едни много опасни хора.

Вербуване. Мила не беше от Фирмата, а от нещо… голямо. Имаше достъп до несъмнено свръхсекретното ми досие и можеше да организира издирване и залавяне с реактивен хеликоптер и претърсване на кораб с въоръжен екип.

— Предлагам ти шанс да вършиш работата, за която си обучен, и подкрепа да възвърнеш доверието в теб и достойнството си.

— Тези неща не ме притесняват.

— Напротив, Фирмата от месеци те мисли за масов убиец и предател. Сега те смята само за кретен, изигран от продажната си съпруга.

— Казаха, че съм невинен и че имат доказателство.

— Единственото доказателство в досието ти е, че не си се пречупил и не си променил разказа си. Хауъл се е застъпил за теб да те пуснат като стръв и че ако е предателка, Луси ще излезе от укритието си, за да те убие и елиминира като недовършена работа или за да ти попречи да я търсиш. Или ако тя е отвлечена, тогава пускането ти на свобода няма да е рисковано. Колкото и да бягаш, ще те намерят.

— Ако ме искаше мъртъв, нямаше да ме изведе от офиса.

— Освен ако животът ти не е полезен за нея в момента и след това. Предателите не разсъждават трезво. Те живеят в странен танц лимбо. Нямат деца, за да се приспособят по-лесно. — Английският й беше почти безупречен, но не съвсем.

— Луси не е предателка.

— Трябва да ти купя тениска с този надпис и ще приключа с коледното пазаруване.

— Цинична си.

— Аз съм първият човек, който ти казва истината от няколко месеца, Сам. Не ме ли обичаш заради това?

— Каквото и да продаваш, не ме интересува. — Оставих на масата празната си чаша. Едва сега осъзнах, че съм изпил уискито си. — Жена ми изчезна. Не ми пука какво мислят другите.

— Гледа ли новините по телевизията вчера?

— Да.

— Имаше бомбен атентат на гарата в Амстердам.

Споменаха за това по телевизията, когато бях в ресторанта за шофьори на камиони близо до Олбъни.

— Чух за това.

Мила плъзна към мен купчина снимки. Разгледах ги. На няколко се виждаше увеличеното лице на млада жена. Привлекателна, с черни очи. По-голямата част от лицето й беше закрита с шал, омотан около врата й, вдигнат високо на носа й, сякаш да се предпази от простуда. Беше с риза с дълги ръкави и джинси.

— Коя е тя?

— Дъщерята на човек, когото познавам. Симпатична млада жена. Ясмина Заид. От Лондон. Никога не е имала неприятности. Има докторска степен от Оксфорд. Безупречен живот. Изчезнала е от три седмици и вчера се появи. Вървеше на Централната гара в Амстердам и носеше раница на рамото си. Мисля, че вътре е била бомбата. — Подаде ми друга снимка. — Мъжът, който върви на четири крачки зад нея… — Гласът й постепенно заглъхна.

Сърцето ми трепна. Това беше същият мъж, който беше откарал Луси с аудито. Косата му беше подстригана късо и белегът до окото му беше поприкрит. Познах обаче формата на лицето му и белегът като въпросителен знак се беше запечатал в паметта ми.

22

— Съзирам лека прилика — каза Мила.

Вдигнах глава.

— Мислиш, че младата жена е взривила…

Тя плъзна към мен друга снимка. Същата жена забързано излизаше от гарата без раницата. Мъжът, който беше отвлякъл жена ми, я следваше отблизо. Погледнах таймера.

Мила проследи погледа ми.

— Бомбата е била взривена в магазина на гарата десет минути, след като Ясмина Заид си е тръгнала.

Загледах се в лицето на младата жена. Празно платно, което очаква лекото докосване на четка. Не изглеждаше уплашена или развълнувана от убийствената си мисия. Беше… безразлична. Мъжът с белега зад нея леко се усмихваше.

— Той сигурно отговаря на описанието на човека, когото си видял. Въздействал е на Ясмина по някакъв начин. Вероятно и на жена ти. Заробва добри хора, за да извършват насилие.

— Не разбирам. Терорист ли е?

— Не. Не мисля. Никой не е поел отговорността за взрива. И бомбата не е поставена във влак, където може да убие много хора. Можело е да взривят и Ясмина, ако я използват само като инструмент. Взривили са малък павилион, където продават бонбони, книги с меки корици, вестници и списания. Няма логика от гледната точка на един екстремист. Като взривяването на офиса в Лондон.

Замислих се за Царя на парите. Бях сигурен, че разследването ни за него е причината за атентата в Лондон. Съдейки по акцента й, Мила беше рускиня. Свързана ли беше с него? Но в такъв случай тя нямаше да ме наема, а да ме убие. Оставих снимката.

— Предполагам, че холандската полиция го издирва.

— Холандците още не са разпознали Ясмина Заид, но ще използват софтуер за идентифициране на лицето. Дори да открият частично съвпадение, въпрос на време е тя да бъде разпозната. Може би няколко дни.

— Как се сдоби с тези снимки? Холандските власти ли ги разпространиха?

— Не. — Събеседничката ми не добави нищо повече.

— Защо ми разказваш за проблемите си?

— Искам да намериш Ясмина и да ми я доведеш.

— Няма да работя за теб. Не мога. — Гласът ми прозвуча глухо, като на призрак. — Фирмата…

— Моля те. Престани да се правиш на лоялен. Спри да играеш по правилата им, Сам. Техните правила те хвърлят в затвора, когато си невинен, и решават, че си виновен, а не трябва да е така. Ти искаш да намериш човека, който е отвлякъл Луси, и да разбереш защо е убил приятелите ти, и какво е направил със съпругата и детето ти. Не ме лъжи. Изгаряш от треска да ги намериш. — В гласа й гореше страшен, бавен огън. — Луси и детето ти са твоят Свещен граал, Сам. Познавам те.

— Не ме познаваш.

— Разбира се, че те познавам. Ти си борец срещу злото, Сам. Отишъл си във Фирмата за отмъщение, което не можеш да получиш.

Вцепених се. Мила повдигна вежда.

— Желанието за отмъщение те е завело във Фирмата и сега те кара да намериш човека, разделил семейството ти. Какви неща само може да разбере за теб един психоаналитик.

— Искам си Луси и бебето. Не желая отмъщение.

— Не мисли, че възмездието не е фантастично, докато не си отмъстил. — Тя повдигна рамене. — Аз лично намирам отмъщението за абсолютно вълнуващо и удовлетворяващо. — Отпи голяма глътка уиски. — Ако започнеш да работиш за мен, ще бъдеш свободен да търсиш Луси. Аз съм най-добрият шеф, който може да имаш.

Дълго мълчах.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя.

— Това може да е клопка на Фирмата, тест, за да проверят дали съм готов да продам услугите си. Не знам коя си и не ме интересува. Не мога да ти помогна. Аз съм практичен човек.

Мила направи гримаса.

— Практична беше съветската архитектура. Практичността невинаги е отговорът. Предложението изтича след една минута.

— И ако откажа?

— Ще те закарам до Холандия, но там ще се разделим и никога няма да ме видиш. Бъди сигурен, че след няколко дни ще се върнеш в затвора, без надежда да намериш семейството си.

— А ако се съглася?

Тя пак отпи от уискито.

— Ще намериш Ясмина. Ще ми я доведеш и можеш да отмъстиш на мъжа с белега. Ако той знае къде са жена ти и детето, това е твоя грижа, но първо ще спасиш Ясмина.

— Тя е убила хора.

— Не. Видя го на лицето й. Тя беше дрогирана или пречупена. Разбий групировката похитители и ще ти осигуря всички средства да намериш съпругата си.

— И после какво? Фирмата ще ме погне.

— Не и ако представиш доказателство за невинността си. Мъжът с белега може да има информация, която да изчисти името ти.

— Коя си ти? — попитах толкова тихо, че не бях сигурен дали ме чу.

Тя остави чашата си.

— Работя за организация, която предпочита да остане анонимна. Нямаш причина да ми вярваш, но чрез тази организация аз ти нося най-добрата надежда да намериш жена си. Давам ти свобода и възможности. Толкова ли много те е грижа за дребни въпроси с незначителни отговори.

Мила говореше странно, но аз схванах мисълта й. Нямаше значение кои са работодателите й. Най-важното бяха Луси и синът ми. Даниъл. Запитах се дали го е кръстила така, ако все още са живи.

Взех решение.

— Ами ако ме хванат?

— Оставаш сам. Не можем да признаем, че те познаваме, нито да ти помогнем.

— Защо го правиш?

— Не ми харесва да гледам как пропиляваш таланта си. Трябва да бъде използван. — Тя запали цигара. Не беше човек, който ще попита дали имам нещо против да пуши в тясната каюта.

Взех снимката от гарата и се съсредоточих в белега на мъжа.

— Колко секунди останаха от минутата?

— Десет — отвърна Мила.

— Съгласен съм.

23

Подкупите, които Мила беше раздала на кораба, имаха ефект. Екипажът ни остави на мира. Изненадах се, сякаш бях застрелял някого от тях.

Реших, че Мила е член на някаква организация, която работи за правителството и има картбланш да върши мръсна работа, и тъй като бях повредена стока, аз бях идеалната мишена за вербуване. Те имаха ограничен достъп до информация на Фирмата, като например досието ми, но Фирмата не знаеше за тях.

Не ми пукаше кои са, стига да ми помогнеха да си върна Луси.

Правех гимнастика в каютата си, набирах се на лост, бягах на място, мислех и прояснявах съзнанието си. Издържах на самоналоженото си затворничество три дни и после вече не можах, не и след дългите седмици в полския затвор. Качих се на палубата и хукнах между контейнерите на ярката слънчева светлина. Екипажът ме наблюдаваше. Помахах им. Те не ми отвърнаха.

Замислих се как е най-добре да намеря мъжа с белега. Предполагах, че той е видял лицето ми. Това щеше да бъде най-опасната ми мисия досега и щях да я изпълнявам с недоказан съюзник в лицето на Мила.

Завих покрай купчина контейнери и видях мъжа с ножа, който помагаше в чистенето на палубата.

— Здравей — подвикнах.

Той се втренчи изненадано в мен.

— Как си? — опитах на испански.

След миг морякът кимна.

— Хубаво. — Нямаше да се извиня, защото той ми извади нож, но не исках неприятности с този човек. Оставаха още няколко дни до Холандия.

Минах покрай него и продължих да тичам. Не се обърнах и в гърба ми не се заби нож. Запитах се колко ли е струвала на Мила прошката му и защо си е направила труда да му плати.

Лежах на койката в каютата си, когато тя почука и влезе.

— Фирмата е изпратила снимката ти на всеки паспортен пропускателен пункт в Европа и Азия. Съобщили са на властите, че паспортът ти е откраднат и използван от беглец.

— Щом ме търсят, може да решат, че използвам някоя предишна легенда. — Легендите са самоличности за прикритие, използвани от оперативни агенти. Бях играл ролята на канадски контрабандист, немски перач на пари и американски наемник, който иска да спечели бързи пари, като охранява кървави диаманти. Хората, които можеха да кажат: „Той не е нито един от тях“, бяха мъртви или в затвора. Легендите все още можеха да се смятат за чисти. Нямах документи на тези имена — паспорт или кредитни карти, но можех да ги получа от Мила. Имената бяха известни в престъпния свят. Ала рискът да използвам някое от тях, за да се внедря в групировката на мъжа с белега, криеше сериозни последици, Фирмата може би беше „изгорила“ всичките ми стари имена и бе казала на свръзките и информаторите ми, че не може да ми се има доверие. Нещо по-лошо, те може би се ослушваха и дебнеха да вляза в старата си кожа.

Единственият сигурен начин да разбера дали легендите все още са валидни беше да ги използвам.

Разказах на Мила за предишните си самоличности. Отидохме в каютата й и тя отвори комплект, пълен с дипломатическа хартия, фотоапарати, малък, но мощен принтер и лаптоп. Рай за фалшификатора.

— Каква ще бъде първата стъпка, щом пристигнем?

— Ще се срещнем с бащата на Ясмина в Амстердам.

— Баща й?

— Господин Заид ще ти разкаже повече за Ясмина и отвличането й.

Господин Заид? Той ли беше шефът на Мила?

— Ти ми разкажи.

— Предпочитам да чуеш подробностите от него.

— Какво знае той за мен?

— Само че ще му помогнеш да си върне дъщерята. Не е необходимо да знае повече.

— Къде ще се срещнем с него?

— В един бар.

— Много обичаш баровете.

— Да, вярно е — отговори Мила. — А сега искам да се уверя, че не си забравил уменията си. До края на деня ще говорим на руски. А как си с холандския?

— Зле.

— Очаквам бързо да се подобри. — Тя завъртя очи. — Надявам се, че няма да ме поставиш в неудобно положение с неправилен избор на глаголи.

24

Наблюдавах как Мила ми изгражда нови самоличности. Бях като чудовището Франкенщайн, сътворено от хартия с водни печати, кредитни истории и биографии. Тя ме направи канадец, американец, германец и новозеландец. Всичките с различни имена. Гледах я как влиза през задни вратички, зад които се намираха уж непристъпни правителствени бази във Вашингтон, Берлин, Отава и Крайстчърч, и вмъква кодовете на паспортите в тях, превръщайки ме в легитимен пътник. Мила с лекота проникваше в различни банки и ми издаваше кредитни карти на имената на предишните ми самоличности.

— Фирмата може да търси старите ми имена — отбелязах аз.

— Може. Ще поемем този риск.

За пореден път се зачудих коя е тази жена. Мила си подсвиркваше песен на „Бананарама“, докато работеше.

Ротердам. Пристанището приемаше четиристотин кораба дневно, океански и речни, и имаше лабиринт от железопътни линии и пътища. Беше като град с товарни кранове вместо назъбени небостъргачи и огромни водни канали вместо улици, важна артерия между стотици милиони хора в Северна Америка и стотици милиони хора в Европа и други страни.

Влязох в контейнера, в който първоначално се бях скрил. Мила не искаше да рискува в случай, че паспортният контрол на пристанището беше получил предупреждение за паспорта ми, и се тревожеше, че екипажът може да проговори. В утрото на пристигането ни тя раздаде още подкупи. Мълчанието струваше пари.

Зачаках да спуснат контейнера на земята и Мила да дойде да отвори вратата.

До нея стоеше униформен мъж, пристанищен инспектор.

— Всичко е наред — каза ми тя на руски.

Инспекторът влезе вътре и показа огромен интерес към сапуна от Върмонт. Мила му заговори бързо на холандски и той кимна, без да ни поглежда.

Двамата с Мила тръгнахме в сивия облачен ден.

— Много те бива с подкупите — подхвърлих, докато бързахме по оживените докове.

— Популярна съм и ме обичат. Имам приятели във всяко кътче на света.

Сляхме се с потока от стоки и хора, които пристигаха в Европа.

25

Качихме се на влака за Амстердам, който се намираше на петдесет и шест километра, и пред погледа ми се разкриха ниските земи на Холандия. Отново бях в Европа, където бях щастлив с Луси и затворник на Фирмата. Замислих се за мъртвия неканен гост и билета му до Амстердам.

Облегнах се назад на седалката във влака. Бях заменил оковите на Хауъл с оковите на Мила. Мълчаливо наблюдавах холандския пейзаж. Месеци наред бях мислил какво ще направя, когато ми се предостави възможност Да намеря Луси. Сега я имах и кожата ми пламтеше. Вероятната истина, че Луси и бебето ни са мъртви или че Луси ми е изменила, се извисяваше застрашително над мен като чудовище, което не исках, но трябваше да видя.

И така, щях да намеря мъжа с белега и да го принудя да ми каже къде са жена ми и детето ми. И след това аз щях да бъда последното, което той щеше да види на този свят.