Адреналин

14 — 21 април

72

Пит Танака отвори очи, примига, за да изтръска кръвта, и потрепервайки, си пое дъх. От свистенето на въздуха между зъбите го заболя толкова силно, че той трепна конвулсивно. Нещо тежко лежеше върху него. Пит го отмести. Човек. Един от хората на Едуард, прострелян и в безсъзнание.

Пит стана от бетона и чу изстрели в пивоварната фабрика.

Време беше да изчезне. Работата се беше объркала жестоко. Не му пукаше кой побеждава вътре — гаднярът, който го беше измамил, или хората на Едуард.

Видя ключовете на микробуса във вратата откъм шофьора. Хвърли се в микробуса, включи двигателя и изфуча в нощта. Осъзна, че мечът му го няма, и почувства, че трескав гняв завладява сърцето му. Сам, гадно копеле!

След два километра му хрумна идея. Нуждаеше се от безопасно убежище. Сам работеше за някого. Чудесно. Шефовете на Сам сигурно искаха информация. Можеше да скрият Пит. Време беше да премине на друга страна.

Сам беше получил оръжия и други неща в бар в Брюксел и беше използвал друг бар в Амстердам, за да потвърдят самоличността му. Каза, че познава собственика. „Де Роде Принс“. Баровете сигурно бяха свързани и там Пит можеше да потърси шефовете на Сам и да сключи сделка. Той стисна очи от болка. Езикът му непрекъснато се стрелкаше към мястото, където бяха предните му зъби. Венецът му пулсираше. Пит се отправи към Принсенхрахт. Барът щеше да е затворен, но той щеше да влезе с взлом и да разбере за кого работи Пит Самсън.

73

Пронизваща болка от главата до рамото и гърба ме принуди да отворя очи. Бавно се надигнах и седнах. Всичко ме болеше. По главата и лицето ми беше засъхнала кръв и по устните ми беше полепнала слюнка. Намирах се в малка каменна стая. Нямаше легло, само шкафове. Ризата и якето ми бяха съблечени.

И после видях Луси. Седеше срещу мен.

Примигах.

— Здравей, Сам.

— Подстригала си си косата. — Гласът ми прозвуча дрезгаво, измъчено и унило.

— Трябва да те убия. — Четири дума, които слагаха край на разговора, преди да е започнал.

В далечината се чуваше бръмчене на двигател на камион и тракане от преместване на палети. Долових тези звуци, но не можех да проумея думите, които тя ми беше казала.

— Луси…

— Казах на Едуард, че ще се погрижа за теб, но тази дума има много значения.

— Луси, къде е бебето? — В съзнанието ми се въртяха хиляди въпроси, но този беше най-същественият.

— Сам, ще умреш, ако не ме послушаш.

Погледнах плоския й корем. Черната й блуза беше затъкната в джинсите.

— Къде е синът ни?

— Не се тревожи за него, Сам.

— Той е единствената ми тревога, след като сега разбрах каква си. — Гневът ми отново се надигна.

— Моля те, би ли ме изслушал, маймунке? Опитвам се да те спася.

— Ти? Нямам думи да опиша каква си.

— Предпочиташ да спориш с мен или да живееш?

— Сега знам каква си — повторих.

— По-умна, по-бърза, по-силна и по-богата.

Жената, която обичах. Мислех, че обичам. Лицето и тялото й бяха същите. Познавах ги и ги харесвах. Говореше ми с гласа, с който шепнеше любовни думи в ухото ми, и ме гледаше с интелигентните си очи, които бяха затвърдили решението ми да прекарам живота си с нея, но беше непозната. Изобщо не я бях познавал.

Луси беше абсолютна и непоправима лъжкиня и бе откраднала нещо много повече от три години от живота ми. Главата ми се замая от мащабността на лъжите й. Тя ми беше отнела чувството кой съм и какво знам за света. Бракът ни беше сключен и дори нямах време да тъгувам за него. Всичко това премина през съзнанието ми за секунда — Не толкова мисли, а по-скоро като хлад, който ме обгърна.

— Хайде, умна богаташке. Къде е детето ни?

— Не искаш ли да знаеш защо?

— Не. Ще те попитам и ти ще излъжеш или няма да ми кажеш. Направила си каквото си направила и това е факт. Не го разбирам, но и не е необходимо. Трябва само да попреча на плановете ти.

— Е, това няма да се случи. — Луси ми се усмихна леко, както когато я дразнех и ми отвръщаше със същото.

— Добре. Ще играем по твоя начин. Кажи ми защо. Очевидно много искаш да го направиш. Изглежда, имаш причина да ме държиш жив. Защо? Да ме дразниш ли?

— Не съм безсърдечна, Сам. Уважавам те. Ти готвеше добре и беше добър в леглото. Беше грижлив загрижен приятел и добър съпруг.

— Бях ти добро прикритие. Добра пионка.

— Обзалагам се, че си настоявал пред Фирмата, че съм невинна. Много кавалерско!

— Много наивно!

— Не. Аз умея много добре да заблуждавам хората. — От думите й лъхаше някаква празнота.

Станах, но залитнах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Какво става тук, Луси? Какви са тези хора? Какви ги вършиш?

— Приятна загадка. Трябва да разбера какво знаеш и да те застрелям. Но не мога. Не мога да те застрелям хладнокръвно, Сам. Мисля, че…

Пристъпих към нея неуверено, и Луси вдигна пистолета.

— Ако ме нападнеш, няма да бъде хладнокръвно. Тогава ще направя каквото трябва, Сам. Предполагам, че не искаш да умреш.

Спрях.

— Не.

— Радвам се, че не съм сломила волята ти за живот.

Не можех да разгадая чувството, изписано на лицето й. Не беше самодоволство, въпреки думите й, че е по-умна и по-богата. Изглеждаше несигурна, сякаш не беше свикнала да вижда последиците, втренчени в нея.

— Искам да знам къде е синът ни.

— Няма да казваш на полицията и на Фирмата, че съм жива. Няма да споменаваш нищо за мен и след седмица и нещо ще се свържа с теб, и ще ти кажа как да намериш бебето. Може да го вземеш. Само не казвай на никого, че си ме виждал.

— Добре ли е бебето?

— В безопасност е, Сам. — Луси вдигна глава и ме погледна. — Здраво, хубаво момче. Добре сме го направили. — Тя стана и видях, че преглъща. Пистолетът й имаше заглушител. — А сега трябва да тръгвам, затова ето какво ще направим. Ще изляза, а ти ще кротуваш и няма да издаваш звук. С Едуард ще заминем. Полицаите ще дойдат и ще трябва да отговаряш на въпросите им. Не споменавай името ми, защото ще разбера дали си го сторил или не. След това ще ти кажа къде е бебето. Споменеш ли за мен, никога няма да го видиш.

— Защо ме оставяш жив?

— Откраднах три години от живота ти. Това е обезщетение. — Гласът й трепереше.

Брачният партньор винаги разбира. И Огъст, и Хауъл го бяха казали. Брачният партньор винаги разбира, когато в дома има предател. Аз не бях разбрал.

— Тази причина не е достатъчна. Защо?

Луси сигурно имаше друга причина, която се основаваше на предимството й.

— Не бъди неблагодарен.

Замислих се за трите години, които бяхме прекарали заедно и как всяка дума и всяко действие бяха режисирани да я предпазят.

— Обичала ли си ме някога? — Беше ми неприятно да й задам този въпрос, защото това нямаше значение. Сега Луси не ме обичаше. Въпросите изразяват чувства. Бях загубил три години от живота си, сякаш бях изхвърлен на безлюден остров или окован в затвор. Единственото, което имаше значение, беше детето ми, не себелюбието ми.

— Сигурно, защото все още дишаш.

Тя погледна покрай рамото ми. Към прозореца. В същия миг се разнесе стрелба. Луси блъсна вратата и я заключи. Заклатушках се към вратата и започнах да ритам ключалката, опитвайки се да я разбия. Изстрелите спряха. Надникнах през прозореца. Появи се микробус, от който слязоха трима души.

Единият беше Хауъл.

74

Пит паркира микробуса на странична улица и се запрепъва покрай Принсенхрахт. Спомни си как се разхождаше, хванал майка си за ръката, преди тя да отиде на работа и да коленичи пред отвратителни непознати. Той мечтаеше да живее в някоя от тези хубави къщи покрай канала, който блести на утринната светлина. Искаше да стане велик художник и да има ателие покрай Принсенхрахт или Херенхрахт. Това така и не се случи и сега беше ясно, че никога няма да стане.

Повечето прозорци бяха тъмни, но апартаментът над „Де Роде Принс“ светеше.

Той стигна залитайки до бара. Как се казваше барманът? Хенрик. Щеше да помоли да види Хенрик. Може би той беше управителят и живееше над заведението.

Нещата се бяха объркали прекалено много. Информацията за Едуард можеше да купи пътуване на Пит. Щеше да отиде на някое спокойно място като Панама или Хондурас, на топло, под ясно синьо небе и хлабави закони, с много момичета, които да прехвърля с кораби в бардаци в Щатите и Канада. Щеше да започне отначало. Винаги можеш да започнеш отначало, когато си способен.

На прозорците и вратата бях спуснати тежки кадифени завеси. Пит почука на вратата. Веднъж, плахо. Не искаше да привлича вниманието на полицията. Не забеляза, че малка камера, скрита във входа, наблюдава движенията му. Похлопа отново, този път малко по-силно, и много се изненада, когато завесата на предната врата леко се разтвори. През стъклото в него се втренчи жена и Пит пак се изненада, когато по гърба му полазиха ледени тръпки. Странно, нощта не беше студена. Може би губеше кръв.

Самсън ме изпрати. Той се нуждае от помощ. Моля ви.

Жената го преценяваше. Беше хубава, може би трийсетинагодишна, но невинаги пречеше, че е малко по-стара. Русокоса, дребничка. Въпреки че изпитваше болка, той я огледа по навик, сякаш можеше да му донесе пари. И после си я спомни. Беше я видял в бара, когато пи бира със Сам, и се бе пошегувал, че тя е просто малко число.

— Не познавам никакъв Самсън и барът е затворен. — Жената говореше със съвсем лек източноевропейски и британски акцент. Думите й бяха категорични и точно отмерени. Акцентът й му хареса. Беше свикнал да слуша развален английски със славянско произношение, обикновено в умоляващи писъци. Пит знаеше как да се справя със славянските момичета.

— Не ми пука, че е затворен. Искам да говоря с Хенрик или управителя. Имам информация за продан. — Той си спомни името, което Самсън беше използвал в таверната „Шевалие“ в Брюксел. — Роджър Кадет. Него искам да видя или онзи, който работи с Роджър Кадет.

— Каква информация?

— Кого преследва Питър Самсън.

— Той не се казва Питър Самсън — рече жената. Сега вече тонът й определено не му хареса. Беше категоричен и нетърпелив. Пит си помисли, че кучката се нуждае от урок по уважение. — Викат му Сам.

— Няма значение. Той работи с теб, нали? С теб и хората в бара в Брюксел? Ще сключим ли сделка или не, кучко?

Тя му се усмихна.

— Да, мисля, че имам сделка за теб.

Пит понижи тон и изсъска:

— В момента твоето момче се бие с едни гадняри. Нуждае се от помощ.

— А ти искаш закрила от същите хора. Такива като теб са много предсказуеми.

Той не разбра какво означава това, но не го интересуваше.

— Имам нещо ценно.

Жената го погледна строго.

— Аз съм… шеф на Сам. Влез.

Тя отвори вратата и Пит влезе, препъвайки се. Жената затвори и дръпна завесите.

— Господи! Благодаря ти. Би ли ми дала нещо за пиене?

Тя отиде до бара и наля чаша джинийвър. Пит се намести на високо столче и го изпи. Алкохолът опари изранените му венци.

— Сам изби зъбите ми — каза той като хленчещо дете.

Жената остана от другата страна на бара и му наля още едно питие.

— И въпреки това си дошъл тук.

— Сам имаше подкрепления. Не може да нахълташ в бар и да си тръгнеш въоръжен до зъби. — Той изгълта и втората чашка. В тялото му разля топлина.

— Казвам се Мила и не предлагам нищо в замяна. Кажи ми къде е Сам.

Пит изплю кръв върху бара. Догади му се.

— На този свят няма нищо безплатно. — Наля си още джинийвър и го изпи.

— Болката е безплатна. — Мила вдигна малка черна палка, която се разтягаше колкото дължината на човешка ръка, и удари силно носа и устата на Пит. Той изкрещя от болка и чашата се строши в лицето му. Замахна слепешком към жената, но не я улучи. Тя прескочи бара и започна да го удря с прецизност, съперничеща на хирург между нерва и кръвоносния съд, водещ към болната тъкан. Пит почувства, че носът му се счупи на втория удар. Наведе се и се опита да хване дребното й тяло, но тя разби коляното му. Въздухът излезе от белите му дробове.

Тя стисна тестисите му и агония замени дишането му. След това жената удари с чело счупения му нос и Пит се простря на пода.

Кичур руса коса, изцапан с кръвта му, беше залепнал между очите й. Беше се задъхала.

— Не мърдай — заповяда Мила. — Не вдигай ръце. Не прави нищо, само дишай и слушай.

Пит се подчини.

— Знам какво си направил на жените в машинния цех прошепна тя. — Знам какъв си. В миналото ти щеше да бъдеш капитан на кораб с роби или нацистки комендант, който пребива до смърт работниците. Замесен си от същото развалено тесто. Много добре те познавам.

Пит стенеше и се гърчеше. Мисълта, че вече няма да се движи добре, прониза главата му наред с болката.

— Подът на бара е бетонен. Стените са звукоизолирани. Това не е случайно. — Мила прокара върха на сгъваемата палка по разбитото му коляно. — Ще ми кажеш каквото искам или ще те изнасиля с палката.

Смразяващ ужас сви сърцето му. Той я погледна и в проблясък видя на лицето й всички жени, които беше продал. Покрай рамото й съзря портрета на Червения принц и пръските боя по лицето му. Забеляза и пръските от собствената си кръв върху бара.

— Разбираш ли? — попита тя.

— Д-да.

— Къде е Сам?

Пит избъбри адреса на пивоварната и как се стига дотам. Мила придвижи палката към слабините му.

— Моля те, моля те…

— Млъкни. Ти не можеш да искаш милост. Това е човешко отношение, а ти си човек само като биологичен вид. — Тя се изправи. Пит хлипаше, държеше коляното си и стенеше от болка. — Стани.

— Не мога, кучко.

— Ще трябват десет души като теб, за да стане един истински човек. Прострелял си в прасеца едното молдовско момиче, когато се е съпротивлявало. Знам, защото то ми каза. То успя да стане. Искам само да проверя дали си корав като онези жени. Стани или ще завра палката в жалкия ти задник. Десет, девет, осем…

Пит се изправи на две, като се олюляваше и трепереше от болка и гняв.

— Виж, аз не съм виновен. Това е само бизнес… Трябваха ми пари. Родителите ми са болни…

— Млъкни. Ти си Пит Танака. Не познаваш баща си, а майка ти е мъртва курва. Не ми пука, че в момента те боли. На никого не му пука. Ти си направил избора си в живота. Хленченето ти ме отегчава.

От очите му потекоха сълзи.

— Казах ти, че мога да ти дам информация…

— Момичетата, които си изпратил в Израел, Британия, Испания и Африка, не получават милост. Те не сключват сделки. Не ги предават на полицията. Използват ги и после ги убиват. Изнасилват ги по двайсетина пъти на ден.

— Моля те…

— Мисля, че трябва да знаеш какво е усещането. Да те заведат в тъмна стая и да съзнаваш, че си там само за да бъдеш употребен, наранен и да не се държат с теб като с човешко същество.

Пит се вкопчи в месинговия парапет на пода пред бара и го стисна в агония. Плачеше.

Мила извади телефон от джоба си и набра номер.

— Ало? Надя?

Пит си спомни, че Надя е името на едното момиче, червенокосото.

— Той е при мен. Кракът и носът му са счупени и е пребит. Няма да се измъкне от вас. Няма да ви нарани. Искате ли да го доведа? Можете да правите с него каквото пожелаете. — Последва дълго мълчание. — Сигурна ли си? Това може да ви накара да се почувствате по-добре. Не. Хубаво. — Тя затвори. — Жените не искат да те виждат. Те са по-добри от теб. — Мила повдигна рамене и прибра палката.

— Моля те… моля те…

— Момичетата са по-добри и от мен. — Тя извади пистолет и простреля Пит в слабините. Болката беше невъобразима. Той изкрещя и започна да се гърчи, да вие и да драска с нокти по бетона.

Мила започна да брои бавно:

— Едно — Амстердам. Две — Амстердам. Три — Амстердам.

Пит ридаеше и трепереше на пода.

Щом стигна до осем — броят на младите жени, които беше спасила от него, Мила го застреля между очите.

Пит се разтресе, изсъска последния си дъх и се отпусна неподвижно.

Повече не го погледна. Извади телефона и се обади на Хенрик, който отговори на третото позвъняване.

— Искам да почистиш много сериозна мръсотия. Използвай сметището край летището и не отваряй бара, докато не ти кажа.

— Разбирам — отвърна той.

Тя отключи вратата, излезе, отново я заключи и забърза към колата си по тихите улици. Разтрепери се пет минути след като излезе от града. Мислеше за ужасените очи на Пит и погледа му, умоляващ за милост, която не можеше да му даде.

Запита се дали той някога се е замислял за очите на жените. Сигурно никога. Все едно.

Мила продължи да шофира и се зачуди дали Сам Капра още е жив и дали да му каже какво е направила. Реши да не му казва.

75

Усетих, че ключалката поддава. Блъснах вратата и я отворих. Гърбът ми беше облян в пот.

Побягнах бавно нагоре по стълбите. Чух далечни изстрели. Мъжете лежаха там, където ги бях оставил, с изключение на един. Той беше до стената.

Всичките имаха дупки от куршуми в челата.

Отидох в помещението с казаните. Пазачът, когото бях прострелял на стълбичката, лежеше до стълбите с дупка от куршум в челото.

Запрепъвах се по коридора към склада. Мобилните телефони все още бяха разпилени на пода. Видеоиграта беше останала включена и показваше празно бойно поле. Стоманената врата беше открехната и я отворих. Петимата, които бях затворил в хладилната камера, седяха прегърбени. Всичките бяха застреляни в упор.

Главата ми се замая. Едуард беше избил целия си екип.

Защо?

Забързах обратно към товарната зона. Миришеше на кръв и бира.

Можех да се предам на Хауъл и да му кажа за Луси.

И да се надявам, че ще ми повярва? Ако Луси вече беше изчезнала, нямах никакво доказателство. И той нямаше да ме пусне да избягам отново.

Нямаше да се предам.

Трябваше да се измъкна, без да ме видят.

Чух, че задната врата се отвори с трясък, и хукнах, или по-скоро се запрепъвах в опит да бягам. Втурнах се в широко отворените стаи и минах покрай мъртвите мъже. Прозорецът в тухлената стена гледаше към празно поле и полуразрушена вятърна мелница, първата, която виждах, откакто бях дошъл в Холандия.

Изтеглих се на прозореца, разбих ключалката и го отворих.

— Стой! Сам Капра! — Гласът на Хауъл проехтя като гръм от ясно небе.

Спрях, макар че не трябваше да го правя, и погледнах през рамо. Той беше насочил пистолет към мен. Зад него стояха двама мъже, които също ме държаха на прицел.

— Дръпни се от прозореца, Сам.

— Луси беше тук. Преди малко беше тук.

— Отдалечи се от прозореца и ще поговорим за това.

Хауъл ме искаше жив.

— Знам, че не ми вярваш, но тя беше тук. Дойдох да освободя заложница. И Луси е с тях. Ти беше прав. Аз грешах.

Гласът му беше безчувствен:

— Нека да поговорим за това, Сам. Ела и ми разкажи какво знаеш и ще я намерим.

Погледнах го, с неговия изгладен, безупречен костюм, очила със стоманени рамки и глас на сценичен актьор. Мразех го.

— Сам ще я намеря. Луси е жива. Загубила е бебето. — Не исках да ме разпитва за детето ми.

— Слез, Сам.

Щяха да ме застрелят и това беше последната покана.

— Как разбра къде съм?

Хауъл се изсмя:

— Информаторката ни в групировката на Лин не беше доволна, че си откраднал стоката им. Тя ни се обади. Открихме камиона с помощта на джипиеса, който крият в кабината. Предполагам как си разбрал за фамилията Лин. Онази вечер Огъст дълго се разхожда. — Той поклати глава. — Засрами се. Проваляш кариерата на приятеля си. Слез от прозореца, Сам, или ще те застрелям в гръб.

Прецених възможностите си за избор. Да ме застрелят или да скоча от прозореца, или да се предам. Нито една не беше добра. Хауъл нямаше да допусне да избягам отново. Щеше да ме завърже, да опре пистолет в слепоочието ми и да не ми даде дори живота-фарс в Бруклин. Щеше да ме върне в затвора, който не би трябвало да съществува, и да стана играчка в ръцете на отдел „Вътрешни разследвания“ на Фирмата.

Слязох от прозореца. Олюлях се и вдигнах ръце. Тримата се приближиха към мен, стиснали юмруци и насочили пистолети.

76

Сложиха белезници на китките ми, оковаха глезените ми и ме завлякоха в микробуса си. Блъснаха ме вътре. Хауъл седна срещу мен и прегледа раните ми. Пръстите му опипаха главата, гърба и рамото ми.

— Господи, Сам, много си зле — отбеляза и нареди на двете си кученца да обработят местопрестъплението. Вратата на микробуса се затвори и останахме сами.

— Трябва ми лекар — заявих очевидното.

— Ще получиш, ако ни сътрудничиш. Как разбра, че Огъст е в Холандия?

— Видях го, когато попречих на един тип да го застреля в машинния цех. Не позволих на двама близнаци психопати да застрелят и теб. Не ми благодари. — Долавях мириса на кръвта си, който се беше просмукал в дрехите ми. Никой не се беше погрижил за раните ми. Бях поразен с електрошоков пистолет и после упоен. Крайниците ми бяха натежали и сякаш откъснати от костите и плътта.

— Огъст беше изпратен у дома, защото го раниха. Радвам се. Мисля, че той щеше да повлияе на преценката ми за теб. Той ти е приятел и не ми е полезен в това отношение.

— Мога да ти обясня всичко. Донякъде.

— Слушам.

Поех си с усилие дъх.

— Действам под прикритие.

— Правителствата и полицейските агенции дават прикритие. Ти си се представял за друг и това е нарушение на закона, Сам.

— Моля те, искам да говоря с агентите от Лангли. Онзи тип Едуард, който отвлече Луси, пренася някакви незаконни оръжия.

— Той ли стреля по нас, когато дойдохме?

— Да. Не знам. С микробус ли беше?

— Не видяхме да заминава микробус. Мъж в ауди стреля по нас.

— Ауди. Той е бил. Моля те, повярвай ми. Обади се на пристанищните власти. — Едуард обаче нямаше да използва Ротердам, не и когато положението беше напечено. Щеше да изнесе оръжията от Франция, Белгия или Испания. — Ще ти кажа какво имаше в пратката на фамилията Лин. Можеш да я спреш. Свържи се с Лангли и поискай пълномощия. Ще им разкажа всичко…

— Може би агентите в Лангли не желаят да говорят с теб, Сам, а само искат да се разкараш и да престанеш да бъдеш трън в очите им.

Преглътнах.

— Онова, което ти казах за Луси, е истина. Моля те. Тя беше тук…

Хауъл вдигна ръка.

— Ще ти предложа сделка, Сам. Искам да я обмислиш внимателно, защото в момента животът ти е в моите ръце. Ако отговорите ти не ми харесат, ще ти тегля куршума и ще приключим. Имам разрешение да правя с теб каквото сметна за необходимо.

— Фирмата няма да ти позволи да ме екзекутираш. Те искат да разберат какво знам и за връзките, които си създадох тук. Искат информация и аз я имам.

— Фирмата още не знае, че съм те хванал, Сам. В момента ние с теб пишем историята. Ти беше намерен в сграда, пълна с трупове.

— Жената и единият мъж имаха татуировки като на онзи тип в Бруклин, който се опита да ме убие. „Новем солес“. Ти ме попита за това и ето ги тук.

Хауъл се втренчи в мен и прокара пръст по брадичката си.

— Ти ли ги уби всичките?

— Не! Едуард ги уби, защото вече не му трябваха.

Той скръсти ръце и ме погледна с гняв, какъвто не бях виждал в очите му, откакто бях затворник в Полша.

— Мисля, че ти си единственият оцелял, Сам, и тези хора са ти били колеги. Помогнали са ти да взривиш офиса в Лондон и да избягаш от Ню Йорк. Мъжът в Бруклин може да ти е донесъл пари и документи и ти да си го убил.

— Той се опита да ме убие. Тези хора го изпратиха — възразих и после се зачудих — Едуард или Луси? Сигурно Едуард беше изпратил убиеца. Луси ме остави да живея два пъти.

— И къде е красивата госпожа Капра?

— Тя ме порази с електрошоков пистолет и избяга. Виж гърдите ми. Имам обрив.

Хауъл разгърна ризата ми и огледа белезите от иглите.

— Значи тя работи с тези хора. Боже, а ти настояваше, е невинна! — Тонът му беше подигравателен.

— Аз съм добър съпруг. Не предполагах, че съпругата ми е предателка или престъпничка. Видях как Едуард я отвлече. Тя спаси живота ми два пъти.

— Мисля, че и двамата работите с тази групировка или банда. Луси се е свързала с тях и после е покварила теб. Обичам най-простите обяснения.

— Защото си прост, а животът е сложен. И тази история е сложна. Не разбирам защо Луси постъпва така.

— Къде е бебето ти?

Погледнах коленете си. Не знаех какво да отговоря. Не исках Хауъл да знае, че Луси ми е предложила детето срещу мълчанието ми. Мълчание, което вече бях нарушил. Вдигнах глава.

— Луси е изгубила бебето.

Той ме гледа дълго и изпитателно.

— Къде е Луси? Къде би могла да отиде?

— Не знам, но смятам да я намеря и да разбера истината.

— О, не, няма да го направиш.

Кълна се, че бюрократите имат самодоволен тон, който пазят за моменти като този, на които само те могат да се насладят.

— Ще го направя. Виж, Хауъл, ако бях виновен и ме хванеха, щях да сключа сделка, а аз не искам сделка. Няма да призная нещо, което не съм извършил. Прибери ножовете си и дъските за „давене“, защото няма да го сторя. Интересува ме само да намеря Луси.

— Убеди ме, Сам. Разкажи ми всичко, което се случи след Ню Йорк, и може би ще ти помогна да я намериш. Кой ти помогна да слезеш от кораба? Кой те финансира и подкрепя?

— Не мога да ти кажа.

— Ти помогна на един човек да избяга, а той стреля по мен и хората ми.

— Аз не съм стрелял по вас. Убих хора, които стреляха по агентите ти. По-рано даваха медали за това.

Той ме сграбчи за ризата и блъсна главата ми в стената на микробуса. Заболя ме. Тялото ми се разкъсваше от болка.

— Искам цялата истина, Сам. Всичко.

— Защо не ми вярваш? Защо? — изкрещях в лицето му. — Защо поне не се опиташ да ми повярваш? — Слюнките от устата ми изпръскаха лицето му. Той се дръпна назад.

Помъчих се да се успокоя и да не мисля за болката. Бяха ме пребили и простреляли и неумолимото съмнение на лицето на Хауъл ме заслепяваше от гняв. Той се втренчи в мен.

— Защо не сме в тайна квартира на Фирмата? — попитах. — Защо не записваш какво ти казвам? Къде е холандското разузнаване? Протоколът не е такъв.

— Ти ли ще ми говориш за протокол! Сам, не си в положение да ми изнасяш лекции кое е правилно и кое не е. Скоро всички във Фирмата ще научат, че си предател.

Думата беше като камшик върху лицето ми.

— Не съм предател.

— Искаш да ти повярвам? Тогава ми разкажи всичко.

Въздъхнах дълбоко. Трябваше да му кажа повече, за да укрепя позицията си.

Едуард използва бомбения атентат на централната гара в Амстердам, за да убие Царя на парите, когото разследвахме в Лондон, предполагаем финансист на престъпни мрежи, най-големите, които са свързани с правителства. Не разбирам защо Едуард уби този човек. Едуард пренася незаконно разни опасни неща в Щатите и стоката, която откраднах, му трябваше за камуфлаж на контрабандата му. Може да е бомба или чума, или хора. Не знам. Можех да разбера, ако ти не се беше намесил.

Да речем, че казваш истината и че си невинен. Как откри тези хора, Сам? Как научи за тях? Откъде разбра всички тези подробности? Кой ти помогна да намериш Едуард? Кой те вкара в Холандия?

Въпросите му бяха погрешни. Изведнъж ме осени прозрение.

— Не искаш ли да знаеш какво ще пренасят?

— Няма да повярвам на нито една твоя дума, докато не ми кажеш кой ти помага.

— Не си ли любопитен каква е стоката на Едуард?

— Карай едно по едно. — Той ми подаде снимка. Аз и Мила на гарата в Ротердам. И после още една — на гарата в Амстердам. — Коя е тази жена?

Престорих се, че се мръщя на снимката.

— Някоя пътничка във влака. Не я познавам.

— Познаваш я. Разпитахме кондуктора на влака. Пътували сте заедно. Седели сте един до друг и сте разговаряли.

— А, да. Красиво лице, но ужасен дъх. Предложих й ментов бонбон. Дотам се простираше разговорът ни.

— Глупости. Къде си отседнал в Амстердам?

— В различни евтини странноприемници и плащам в брой.

— Кои странноприемници?

— Нека да изясним нещата. Току-що ти казах, че човекът, който взриви офиса в Лондон, пренася нелегално изключително опасни стоки в Америка, а ти искаш да знаеш в коя странноприемница съм отседнал?

— Ако може да пренесе стоката, това е защото ти си го подкрепил. Хванах те да помагаш на този човек.

Чух шум навън, сякаш някой се блъсна в микробуса и се свлече на уличната настилка. И вик.

Хауъл извади пистолет и се прицели в главата ми.

— Окован съм — рекох. — Не съм заплаха.

Той отмести оръжието от мен и аз забих пета в челюстта му. Надявах се, че съм я счупил, защото ми писна да слушам приказките му. Мълчанието щеше да му се отрази добре. Хауъл се удари в стената на микробуса и аз се хвърлих към него. Ръцете ми бяха закопчани с белезници зад гърба и безполезни, но не ме беше грижа. Не разсъждавах трезво. Исках само той да млъкне и да ме изслуша, да мълчи и да ми повярва.

Ударих го силно с глава под челюстта. Хауъл се задави и от устата му потече кръв. Забих глава в неговата и той падна. Загубих равновесие и се строполих върху него.

Вратата на микробуса се отвори. Очаквах да видя някой от слугите му, но беше Мила.

— Най-после — възкликнах.

Тя сряза пластмасовите ми белезници и аз й помогнах да довлече единия мъж от Фирмата в микробуса. И двамата бяха в безсъзнание, но не бяха сериозно ранени. Мила затвори вратите, заключи ги и хвърли ключовете в полето зад пивоварната. Качихме се в колата й и потеглихме към Амстердам. Денят щеше да бъде облачен и мрачен, напълно съответстващ на настроението ми.

— Благодаря.

— Моля. — Гласът й прозвуча уморено.

— Как ме намери?

— Чрез приятеля ти Пит.

— Той не ми е приятел.

— Пит дойде в „Де Роде Принс“. Беше отчаян. Искаше да изтъргува информация срещу убежище и работодателя ти.

— И е пропял.

— Да. — Сега гласът й беше студен.

— Още ли говори?

— Млъкна.

— Какво му направи?

— Много си загрижен за един изнасилвач и робовладелец.

— Не съм загрижен за него, а за теб.

Сложих ръката си върху нейната. Тя я дръпна.

— Не измъчвай окървавената си и пребита глава с мен, Сам. Добре съм. Никога не съм се чувствала по-добре.

— Убила си го.

— Пит го заслужаваше. — Тя повдигна вежда. — Намери ли Едуард? А Ясмина?

— Намерих жена си.

77

Възможностите на Мила включваха и лекар. Събудих се в леглото в апартамента над „Де Роде Принс“ и видях, някакъв старец се е заел с рамото ми. Беше плешив и намръщен и дъхът му миришеше на твърдо сварени яйца.

— Ти си пълна развалина, младежо.

— Да — отвърнах и си помислих: „В много отношения.“ Обаче предпочитах да умра, отколкото да го призная.

— Заших и превързах главата ти и почистих рамото ти. Мускулът ще те боли и трябва да почива. Раната на гърба ти беше като бразда и изискваше няколко шева. Пий течности. Почивай си. Ще ти оставя болкоуспокояващи. Не злоупотребявай с тях. — Той се обърна към Мила: — Знам, че не си медицинска сестра, но поне се погрижи той да си почива.

Мила кимна. Лекарят прибра нещата си в чантата и занесе поднос с медицински инструменти в склада. Загледах се в празното пространство и се замислих какво ще правя сега.

— Гладен ли си? — попита Мила. — Хенрик направи картофена супа. Много е вкусна.

— Повече съм жаден.

Тя ми донесе студена вода и аз жадно я изгълтах. Имах чувството, че ме е блъснал автобус и после е прегазил няколко пъти тялото ми, за да гарантира големи страдания. Изпих още вода и почувствах глад. Изядох огромна купа картофена супа, поръсена със сирене „Грюер“ и парченца шунка.

Мила ме наблюдаваше, но не каза нищо. Изчака, докато се нахраня.

— Съжалявам, Сам — изрече го така, сякаш думите имаха странен вкус в устата й.

— Знам.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Обясних й. Тя слушаше мълчаливо.

— Оказва се, че Луси наистина е предателка — отбеляза, щом приключих.

— Да. — Каналът навън беше притихнал. Вслушах се в ударите на глупавото си сърце. Да, Луси беше предателка. Към мен и към родината си. Да, трябваше да сключа сделка. Бях чувал думите месеци наред от Хауъл и дори от Огъст и не им бях повярвал. Не исках да им повярвам. Няма по-голям глупак от влюбения.

Нямах нищо против да се нарека глупак. Всички сме глупаци в някой момент от живота ни. Но бях твърдо убеден, че познавам добре Луси.

Защо тя не ме уби?

Макар да лежах немощен в леглото, изпитах желание да изтичам долу, да изтръгна крановете за бира в бара, да разбия прозорците и да срутя кафявите стени. Гневът ми даваше сили въпреки болките в тялото и главата.

Защо Луси не ме уби?

Въпросът беше непосилен за мозъка и сърцето ми. Тя можеше да ми пръсне черепа. И защо не ме остави да умра в Лондон? Нямаше начин да ме обича и целият й живот беше евтин роман, продаван със зашеметяваща компетентност, сърдечни усмивки, влудяващи целувки и дълги, трепетни нощи.

— Защо те остави жив? — попита Мила, сякаш прочете мислите ми.

— Трябва да има причина.

— Детето ти?

— Скрила го е някъде. Ако мълча, че е жива, ще ми се обади и ще ми каже къде е синът ми. — Опитвах се да говоря спокойно.

— Сам, с работодателите ми можем да ти помогнем да намериш детето си.

— Луси няма да ми се обади. Синът ми е нейният жив щит. Още не сме приключили. Тя и Едуард отведоха Ясмина. Ще я намеря.

— Къде?

— Ще се обадя във Фирмата и ще им кажа. Ще предупредя и граничните власти. Може да намерят стоката на Едуард. Те имат възможности. Хауъл не ми повярва, но все някой ще ми повярва. Може би Огъст Холдуайн.

— Опитай, щом искаш, но Едуард не е глупав. Ще Дезактивира проследяващите джипиес устройства. Цигарите ще имат съвсем нови товарителници и няма начин да се проследят. Кашоните ще са с етикети на друг продукт. Митницата няма да затвори пристанището в Ротердам. Ще го помислят за шега. И щом във Фирмата те смятат за предател, ще си помислят, че предупреждението е лъжа или отвличане на вниманието. Приятелят ти ще бъде прецакан.

Мила беше права.

Хауъл се интересуваше много повече кой ми помага, отколкото от фантомната стока. Търси някаква организация на име „Новем солес“. Мисли, че ти членуваш в нея.

— Ти каза ли нещо за мен?

— Не, нито дума.

Тя стана.

— И аз така предположих. Радвам се, че не се налага да те убия.

— И аз се радвам, Мила.

— А сега, почивай си, както нареди лекарят.

Затворих очи и продължих да мисля. В цялата информация, която се въртеше в главата ми, липсваше някакъв важен елемент — факт или шесто чувство, който бавно се прокрадваше в съзнанието и можеше да даде отговор на въпросите ми. Всичко започна от Лондон. Бомбеният атентат, за да бъде предпазен човекът, когото по-късно Едуард уби. Не знам защо, но това беше ключът. Работата, която бях свършил в Лондон, си струваше целия този труд за Едуард и хората му.

— Добре, но малко. Заминаваме за Лондон.

— Защо Лондон?

— Искам да се срещна с Бахджат Заид. Той ни възложи тази задача и оттогава ни отбягва. Знае повече, отколкото е готов да сподели. Дал е на Едуард оръжия, които да пренесе нелегално. Сега, след като пратката стигна до Едуард, би трябвало да върнат Ясмина на баща й. Ще отидем при Заид, без да се обаждаме предварително. Ще го изненадаме.

— Ще проверя.

— Какво? Шефовете ти няма ли да одобрят? Заид един от шефовете ти ли е?

Мила се приближи до масата и остави чашата.

— Не, но е свързан с тях.

— За кого работя, Мила?

— За мен.

— Мисля, че се борих достатъчно усилено за теб и заслужавам отговор. Можех да те издам на Фирмата, но не го сторих. Не бих го направил.

— Може да направиш всичко, за да си върнеш детето. — Тя вдигна ръка, преди да я прекъсна. — Ти работиш за мен, Сам. Нека да оставим нещата така. Ако не искаш да работиш повече за мен, можеш да си почиваш тук, колкото е необходимо, докато се почувстваш готов да си тръгнеш. И няма да те безпокоим, ако и ти не ни безпокоиш.

— Ти имаш възможностите, които ми трябват, за да намеря детето си.

— Това е неудобната истина. За теб.

Погледнах през прозореца.

— Ти изчезна за известно време, Мила.

— Бях заета.

— Как са жените?

— В безопасност са. Ще ги върнем на семействата им или ще им намерим някое безопасно място.

— Радвам се, че им помогна, но можеше да оставиш полицията да се оправя с тях. Нуждаех се от помощта ти.

— Не можех да оставя полицията да се оправя с тях. Щяха да ги депортират и да ги върнат в Молдова, където може да станат мишена на трафиканти за отмъщение. Случвало се е и преди. Те се нуждаят от закрила. И семействата им също. Трябваше да уредя това.

— Разбирам. — Затворих очи. — Ще намеря Бахджат Заид. Сутринта заминавам за Лондон. Или ще уредиш пътуването ми, или ще рискувам и ще използвам някой от фалшивите си паспорти, и ще ме приберат на летището или на ферибота. Хауъл ще ме търси. Вкарай ме в Англия, ако си умна.

— Няма да се откажеш, нали?

— Искам да намеря детето си. Не мога да се откажа, Мила. За мен синът ми означава онова, което онези жени означават за теб. Невинни хора, които не може да бъдат изоставени. Не мога да спра.

Тя стана и излезе. Седнах в леглото, взех едно от хапчетата, които лекарят ми беше оставил, и после заспах, без да сънувам.

78

Понеделник в Лондон. Сив и мрачен, небето забулено от дъждовните облаци. Тялото ме болеше, но не колкото вчера. Спах до рано сутринта, облякох новите дрехи, които Мила ми донесе, и отлетяхме с частен самолет за Лондон. Страхотен шик. Богатите й работодатели сигурно бяха разрешили да открием Бахджат Заид. Използвах един от новите паспорти, които тя ми даде, и нямах проблеми с емиграционните власти. Чакаше ни автомобил „Ягуар“.

Почувствах се странно на британска територия, там, където бях най-щастлив и където преживях най-лошия ден в живота си.

Офисът на Заид се намираше близо до Музея на Английската банка, в модерна кула. Двамата с Мила бяхме облечени неофициално — панталони, ризи, якета. Носех черна шапка, за да прикрия превръзката на главата си. Секретарката на Заид в „Милитроникс“ ни се усмихна студено.

— Господин Заид не е тук. Извикаха го по въпрос за спешен внос.

Погледнах Мила.

— Спешен внос? — попита тя. — Винаги ли говорите така?

Секретарката се намръщи.

— Желаете ли да оставите съобщение?

— Кажете му, че Сам и Мила са идвали да разговарят за дъщеря му. Знаем къде е.

Секретарката се навъси още повече.

— Той отиде да види дъщеря си, но ще му предам съобщението.

— Кога излезе?

— Преди десетина минути.

Тръгнахме си и застанахме на ъгъла на оживената улица.

— Ясмина се е свързала с него.

— Или най-после са се уговорили за размяна — предположи Мила.

— Трябва да разберем къде е, защото ако ще му предават Ясмина, Луси и Едуард ще бъдат там.

Върнахме се при колата.

— Ти карай — каза Мила.

Седнах зад волана, а тя отвори жабката. Вътре имаше модифициран нетбук, свързан със сателитната система на автомобила. Мила го извади, отвори го и започна ожесточено да пише по малката клавиатура.

— В Лондон има камери за наблюдение на уличното движение и сигурността. Имаме ограничен достъп до мрежата. Да видим кога е излязъл Бахджат — каза тя.

Намери видеокадри, които показваха фасадата на сградата на Заид, и ги превъртя до момента, когато той излизаше. До тротоара спря мерцедес. Шофьорът слезе. Заид се качи и потегли по Принсес Стрийт.

Мила отвори друг прозорец в нетбука и намери мерцедеса да завива по Грешам Стрийт. Проследи го, докато завиваше по Сейнт Мартинс ле Гранд и минаваше покрай Музея на Лондон. След това сякаш го изгуби, но пренастрои видеото. Заид се движеше по Олдърсгейтс Стрийт. Тя натисна няколко клавиша и в ъгъла на екрана се появи карта на Лондон. Маршрутът на Заид през града се оцвети в червено.

Отнемаше много време, докато Мила се опитваше да забележи мерцедеса сред другите коли.

— Отишъл е на „Сейнт Панкрас“. Каква съм глупачка! Карай бързо! Хайде!

— Какво има на „Сейнт Панкрас“?

— На тази гара пристига влакът „Евростар“ от Холандия и Белгия. Едуард може да е решил да върне Ясмина.

Шофирането в Лондон често е упражнение по безумие и търпение. Започнах да карам като обсебен от зли духове.

— Нещо не се връзва. Да речем, че Едуард е решил да върне Ясмина. Можеха да кажа на Заид да отиде в Холандия. Те обаче поемат риска тя да пътува, когато е жертва на отвличане. Може би искат от Заид нещо, което той не може да им занесе.

— Сам, ако Луси е там с тях и ги хванем, искаш ли да я убия? Знам, че за теб може да е трудно да го направиш.

Това беше най-странното предложение, което бях получавал през живота си.

— Не, благодаря. Не искам да я нараняваш. Аз ще се оправя с Луси.

— Това не е разумно. Аз нямам при нея багаж, който да ме забави. Тревожа се, че ти си емоционално нестабилен, като знаеш, че тя е смахната губеща кучка.

— Няма да се колебая, ако се наложи.

— Думите „ако се наложи“ са колебание — отвърна Мила и беше права.

— Искам да говоря с нея.

— За детето. Прости ми. Не исках да бъда жестока. Но ти дори не знаеш дали е родила бебето, Сам. Нямаш доказателство, че детето е живо.

— Мисля, че Луси не лъже за това.

— Лъгала те е всяка секунда от деня в продължение на три години, а сега казва истината? — възмути се Мила.

Гумите изгубиха сцеплението си с пътя и изсвириха, докато се мъчеха да се вкопчат в настилката. Намалих и колата възвърна равновесието си, докато минавахме през кръстовище.

— Луси можеше да ме убие. Защо пощади живота ми, а ще ме лъже?

— Има хиляди причини. Искала е да те намерят жив с всичките онези трупове. Пак ти казвам, че оставянето ти жив е отвличане на вниманието на Фирмата. Луси е искала да ти даде фалшива информация. Тя е жестока и си играе с теб. Остави я на мен.

— Няма да я докосваш, Мила. Искам да знам къде е детето ми. Луси знае.

И после Мила каза най-голямата истина, която бях чувал от няколко месеца:

— Жена ти се е бронирала за теб с тази лъжа, Сам. Не знаеш дали има бебе, нито дали е твое.

— Мое е.

— Луси те е излъгала за всичко друго. Вероятно тя и Едуард са били любовници тук, в Лондон.

— Благодаря ти, че ме светна — рекох и после подредих думите си като тухли, добавени бавно и уверено, за да изградят стена. — Обмислих всички тези вероятности много преди ти да го направиш. Разбрах, че Луси ме е заблудила и че е предателка, когато видях доказателствата. Но всичко това е несъществено. Тя ме спаси два пъти. Знае къде е детето ми. Това е най-високата застрахователна полица и Луси няма да отстъпи предимството си.

— Застраховка е само ако й вярваш. Не можеш да я разпиташ както трябва, но аз ще го сторя и ще стигна до истината. — Мила стисна устни. — Не си ми полезен, ако си разсеян заради тази недовършена работа — детето.

Недовършена работа. Зачудих се коя ли наковалня е оформила Мила, че да разсъждава така. Страхувах се да разбера. Замислих се за загрижеността й към пленените молдовски жени в Амстердам. Тя можеше да бъде и добра, и жестока. Реших, че Пит е страдал много в ръцете й. Но можеше да е права. Луси вероятно си играеше с мен, с миналото ни, с последните тлеещи въглени на чувствата ми към нея и с очевидното ми желание да ме е обичала. Мила нямаше да се хване на въдицата. Дори се уплаших за Луси — поставена натясно и неблагоразумна, като си я представих в ръцете на тази жена.

Отпускането на каишката на Мила можеше да е най-бързият път до детето ми.

Моето дете. Не исках да мисля за думите на Мила. Трябваше да разбера. Не можех да подмина вероятността детето ми да се изгуби някъде по света или по-лошо, да бъде отгледано от жена като Луси Капра. И Луси, и Мила бяха готови да използват детето ми за своите цели. Те Можеше и да си мислят, че ме използват, но аз щях да ги използвам. Светът е грозен, когато се борим за децата си.

Завих в паркинга. Бяхме пристигнали.

79

„Сейнт Панкрас“ е огромна железопътна гара и метростанция. През последните години беше претърпяла сериозен скъп процес на разхубавяване и до оригиналните тухлени стени се извисяваха бледосини стоманени арки. Стъкленият покрив придаваше вид на откритост на огромната зала. Луксозни магазини и ресторанти изпълваха пешеходните пътеки. Табела рекламираше най-дългия в света бар за шампанско. Хиляди пътници се движеха из гарата, но аз вървях сам.

Мила остана с нетбука в колата. В ухото си имах микрофон. Тя наблюдаваше Бахджат Заид по видеозахранването, след като беше хакнала системата за сигурност на „Сейнт Панкрас“. Поемахме голям риск. Можеше да забележат, че някой е проникнал в системата за сигурност, и да изпратят екип, ако откриеха, че нахлуването е в очертанията на гарата. Естествено, охраната в такъв важен пътнически възел беше засилена, макар да не беше очебийна.

— Намерих го — съобщи Мила. — Чака в бара за шампанско на горното ниво.

— Сам ли е?

— Да.

— Засичаш ли някой да го наблюдава?

— Не.

Тръгнах нагоре към внушителния бар за шампанско, който беше пълен с красиви хора и няколко уморени пътници. Барът беше дълъг стотици метри, прекъснат само от пунктовете на сервитьорите. Имаше дървени пейки, на които самотни пътници можеха да седнат с преносимите си компютри, и сепарета за четирима. Далечният край беше само от стъкло и стомана и гледаше към станцията на „Евростар“, където пристигаха и заминаваха влакове за континента.

Бахджат Заид седеше сам в сепаре с костюм на Армани и лъскави обувки и изглеждаше сломен и болен, сякаш го разяждаше рак. Увереността му се беше изпарила. Бършеше потта от челото си и държеше куфарче до краката си. Седнах вляво от него, където не можеше да ме види лесно и където правоъгълният бар образуваше вход, откъдето спретнато облечени сервитьорки взимаха пълни чаши и грациозно ги разнасяха по масите. Настаних се от едната страна на бара и се надявах, че слънчевите ми очила и черната шапка ще му попречат да ме разпознае. Поръчах си чаша от най-евтиното шампанско в менюто, но не го докоснах.

Заид непрекъснато оглеждаше тълпата. Нетърпеливо и нервно. Завъртя глава насам-натам, докато групи вървяха покрай „Евростар“. Вълни от хора прииждаха и отминаваха. Компанията вляво от мен стана шумна, под влияние на големи бутилки шампанско. Заид ги погледна няколко пъти. Извърнах глава. Не можех да рискувам да види лицето ми.

— Наблюдаваш ли го още? — попитах по микрофона.

— Да — отговори Мила.

— Нервен е и постоянно оглежда тълпата. Не мога да рискувам да ме види.

— Няма ли да отидеш при него да го заговориш?

— Не и ако ще му връщат Ясмина. Едуард може да ме види…

— От Едуард ли се страхуваш?

— Опасявам се, че той ще убие Ясмина, ако ме забележи.

Мила не каза нищо, но аз бях сигурен, че се подсмихва подигравателно.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Бахджат Заид имаше такъв вид, сякаш се влачеше към смъртното си легло — изпотен, блед и с изкривени, треперещи устни.

— Махай се оттук, по дяволите! — каза той. — Трябва да се разкараш. Веднага.

— Тук ли Едуард ще доведе Ясмина?

— Заповядвам ти да напуснеш — изсъска Заид.

— Знам, че сте дали на Едуард оръжия, за да не показва видеозаписите на престъпленията на Ясмина. А сега ще размените шикозното си куфарче срещу дъщеря си, а?

Той придоби такова изражение, сякаш щеше да покрие върху обувките ми.

— Махни се! Веднага!

— Отговорете ми и може да се махна.

— Ще им дам куфарчето, те ще ми върнат Ясмина и кошмарът ще свърши.

— Какво има в куфарчето?

— Пари. Нищо друго.

— След всичко това те искат само пари? Какво им дадохте в Будапеща, господин Заид? Какви експериментални оръжия?

В очите му пламна омраза.

— Услугите ти вече не са необходими. Ще си върна дъщерята и тя ще бъде в безопасност. Сега никой не трябва да говори с нея. Те ще дойдат всеки момент. Може би ни наблюдават. Присъствието ти тук може да струва живота на дъщеря ми. — Мъжът много искаше да ми се разкрещи и да ме удари, но не можеше, защото щеше да привлече внимание към нас.

— Развикате ли се, ще доведете ченгетата и ще им разкажа какво е направила дъщеря ви, откакто я отвлякоха — заявих и той се втренчи в мен. Беше изненадан, че съм там, или несигурен какъв да бъде следващият му ход. — Излъгахте мен и Мила и когато се нуждаехме от вас, за да спасим дъщеря ви, се скрихте от нас.

— Направих каквото беше необходимо. Ако искаш да спасиш Ясмина, махни се.

Отпих от шампанското, за да му покажа, че нямам намерение да освобождавам мястото си.

— Може да стана и да си тръгна, а може и да не го направя. Съдействайте ми и ще играя с вас. Кой ще идва? Едуард?

Заид кимна така, сякаш това му причиняваше физическа болка.

— Да. Казаха ми, че ти си мъртъв.

— Тогава Едуард няма да ме очаква. Върнете се на мястото си в бара, Заид. Вдигнете наздравица с шампанско за завръщането на дъщеря ви. Вкъщи ли ще я заведете?

— Ще заведа Ясмина в психиатричен център, където ще се погрижат за нея и където тя ще забрави какво е била принудена да направи.

— Желая ви късмет.

— Махни се. Това е самоубийство и за двама ни. Едуард е ненормален, но пресметлив. Не можеш да го победиш. Умолявам те.

— Седнете на мястото си. Веднага. — Гласът ми беше студен.

Заид бавно се отдалечи от мен. Не беше свикнал с мисълта, че съществува човек, от когото не може да се отърве. Върна се на мястото си в бара и седна. Не ме погледна. Преместих се в друга част на бара, по-далеч от входа и Заид, за да не ме забележат лесно.

Какви подкрепления можеха да имат Едуард и Луси? Предполагах, че в Лондон имаха връзки, които да им помагат. Но щом пристигаха с „Евростар“… и водеха Ясмина? Не. Ясмина беше скрита някъде и Заид щеше да размени куфарчето там.

— Заид даде ли знак на някой друг тук? — попитах по микрофона. Може би имаше охрана.

— Не забелязах — отвърна Мила.

Той нямаше да рискува живота на дъщеря си. Освен ако не обърках сметките му.

Минаха десетина минути. Посетителите идваха и си отиваха. Срещаха се приятели, влюбени вдигаха наздравици и бизнесмени сключваха сделки. Разнасяше се тихо, постоянно мърморене, нарушавано само от веселия пукот от изскачането на корковите тапи от бутилките. Мила пусна песни на „Колдплей“ в ухото ми, защото й беше скучно, но я помолих да ги спре. Заид непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш внушаваше на Ясмина да се появи. На масата имаше две чаши шампанско — една пред него и друга срещу него. Чакаше.

И после Ясмина се появи. Видях я преди Заид. Вървеше несигурно, сякаш беше упоена. Едуард я държеше за ръката и я подкрепяше. Половината й лице беше закрито с шал.

Огледах бара. Може би имаше подкрепления, но не бяха на Заид.

Зад мен стоеше Луси.

80

Тя седна в сепарето ми. И за секунда си помислих, че ще ме убие.

— Ти си лош баща. Казах ти да отстъпиш, ако искаш бебето.

— Не си схванала иронията — отвърнах.

— Ще усложняваш нещата за мен, така ли, Сам?

— Не знаеш какво е сложно.

— Не откривай огън тук, Сам. Има много невинни хора. Да не споменавам за чупливите бутилки скъпо шампанско.

— Едуард мисли, че съм мъртъв.

— Вече не, маймунке. Видя те. Ще оставиш размяната да се случи, иначе няма да ти кажа къде е Даниъл.

— Даниъл. — Името ме прониза като нож.

— Нашият син. Кръстих го на брат ти, както обещах.

Почувствах, че сърцето ми подскочи в гърдите.

— Не се бъркай! — заповяда Луси.

— Какво ще даде Заид за дъщеря си?

На трийсетина крачки от нас Едуард и Ясмина се приближиха до Заид и застанаха до сепарето с лице към него.

— Ще ни даде всичко, върху което е работил през живота си. Можеш да си вземеш поука, Сам. Заид прави каквото се иска от него, за да предпази дъщеря си. Не се намесвай и Даниъл ще бъде твой.

Ясмина примига с усилие. Виждаха се само очите й. Шалът закриваше останалата част от лицето й.

Заид даде на Едуард куфарчето. Едуард заговори тихо. Ясмина седна до баща си и потъна в сепарето. Едуард остана прав.

— Стой на мястото си, Сам, и ще ти кажа къде е Даниъл. Не се намесвай — повтори жена ми.

Едуард се обърна и тръгна бързо с куфарчето. Заид прегърна на дъщеря си. Тя изглеждаше съвсем дребна в обятията му. Ясмина не го прегърна.

— Семейните срещи са прекрасни — подхвърли Луси. — Искаше ми се да й кажа да млъкне. — Ти и синът ти може да се съберете. Само остани на мястото си. — Тя се наведе към мен, извади малката слушалка от ухото ми и я стъпка с ботуша си. — С кого работиш?

— С една откачена жена. Казвам го само защото не ни чува.

— Сам, ела с мен. Даниъл е много близо. Мога да ти го дам още сега. И ще приключим.

Луси ме беше предпазила два пъти. Много исках да вярвам, че ще ми даде сина. Знам, че това е определението за оптимизъм и безумие.

Погледнах през рамо. Заид още притискаше Ясмина до себе си, въздишайки с облекчение, че детето му е в безопасност.

Ясмина държеше шала на лицето си. Двамата седяха, вероятно чакаха Едуард да напусне района. Спомних си, че никой не знае, че Ясмина е изчезнала. Тя кимна веднъж в отговор на нещо, което баща й каза. По лицето му потекоха сълзи.

— Мога да ти осигуря имунитет — рекох. — Може да сключим сделка. Не е необходимо да бягаш и да се криеш. Това ли ще бъде животът ти?

— Имунитет. Шегуваш се. Направила съм избора си, Сам. Знам го.

Чух, че гласът й потрепери, и за пръв път долових съжаление.

Заид хвана ръката на дъщеря си. Взе чашата с шампанското и отпи с рязко, нервно движение. Ясмина стоеше неподвижно като статуя. Представям си от какви нива на терапия се нуждаеше, за да си върне живота.

— Луси, защо си обърнала гръб на целия свят?

И после на китката й видях малкото слънце в деветката. Същата татуировка като на главорезите в Холандия и на онзи, който дойде да ме убие в Бруклин.

— Луси, Боже мой! — Забих пръст в татуировката.

— Стани. Тръгваме.

Едуард мина покрай статуя на мъж в развято от вятър палто, който гледаше към стъкления таван, сякаш очакваше буря, и се сля с хората, отправили се по стълбите.

Надявах се, че Мила го следи. Исках тя да забрави за мен. Ясмина беше в безопасност.

Станахме и тръгнахме. Рискувах и погледнах Заид. Той леко потрепери, докато оставяше чашата с шампанското. Закашля се. После още веднъж. И след това Ясмина се измъкна от сепарето и забърза към изхода.

Спрях. Ясмина Заид продължи да върви. В очите й се четеше студена решителност. Мина покрай нас, без да погледне нито мен, нито Луси. Нито баща си. Тръгна по стълбите в същата посока като Едуард.

Пристъпих напред и усетих дулото на пистолет, опрян в гърба ми.

— Насам, Сам. Искаш ли да видиш сина си? Насам.

Бахджат Заид все още седеше, но главата му клюмна на гърдите. Никой около него не забеляза. Всички се бяха съсредоточили в шампанското, смеха и мобилните си телефони. Не виждах дали той диша или не. Реших, че е отровен.

— Бахджат Заид е мъртъв. Ясмина го уби.

— Да — потвърди Луси.

Собствената му дъщеря!

— Какво й е направил Едуард, по дяволите? — Какъв свят. Съпруги предаваха съпрузите си и деца отравяха родителите си. Почувствах празнота в гърдите си.

— Едуард я е превърнал в негова собственост. Не ти трябва да знаеш. Тръгвай, Сам.

До Заид спря сервитьор, забеляза състоянието му, коленичи до него и извика.

— Синът ти. Синът ти — повтори Луси, сякаш това беше остен да ме накара да вървя.

Тръгнах.

Едуард чакаше Ясмина по-нататък в залата. Тя измина разстоянието до него и дясната му ръка стисна китката й.

— Върви с мен и ще си получиш детето — каза Луси, докато слизахме по стълбите.

— Няма — отговорих, обърнах се и хванах пистолета, който тя държеше под якето ми. Покрай нас минаха група транспортни полицаи, които тичаха към бара за шампанско. — Ако ме застреляш, няма да имаш време да избягаш. — Устните ни бяха на един-два сантиметра като на влюбени, които се сбогуват на гара в черно-бял филм.

— Сам, недей. Защо не отминеш? Заради сина си! — Гласът й беше умоляващ.

Погледнах надолу по стълбите. Едуард и Ясмина се обърнаха и също ни погледнаха. Реших да рискувам. Завъртях се, грабнах пистолета на Луси, и го насочих към пода.

81

Над рамото на Луси видях, че Едуард пусна куфарчето на Заид и извади тежък, чудноват пистолет от шлифера си. Беше по-голям от револвер и имаше странна черна секция с метална решетка, която ми се стори позната, и блесна за миг на ярката светлина в залата на гарата.

Изстрелът прогърмя силно и нагрятият куршум прелетя между Луси и мен. Двамата се хвърлихме на стълбите, но никой не пусна пистолета. След стъписаното мълчание, последвало изстрела, се разнесоха писъци и настъпи хаос.

Едуард стреля отново. Куршумът рикошира в зелените стъпала много близо до главата на Луси и докато още се боричкахме, ние се претърколихме наред с останалите.

Изправихме се и тя заби юмрук в лицето ми. Силно, точно под окото. Нямаше да пусна пистолета.

— Дай ми го или Даниъл ще изчезне! — изкрещя тя.

— Може би ще те разменя срещу него.

Луси ме удари отново. Тълпата се разпръсна и никой не ни гледаше, затова я спънах. Луси се стовари на пода и ме ритна в крака. Паднах върху нея. Суматохата на „Сейнт Панкрас“ се превърна в паническо бягство. Стотици хора тичаха и търсеха укритие. Ако останехме да лежим там, щяха да ни стъпчат.

Дръпнах Луси да стане. Пистолетът се беше изгубил в блъсканицата. Предположих, че тя има и други оръжия.

— Чуй ме — изсъсках в ухото й. — Сега ти не означаваш нито за мен. Абсолютно нищо. Не означаваш нищо и за приятеля си, защото той току-що избяга с гаджето си и се опита да те убие. Ето защо аз съм единствената ти надежда.

— Майната ти! — Гласът й потрепери от гняв и страх. Луси се помъчи да се отскубне от мен, но аз бях по-силен и по-ядосан. Лицето й пребледня от стъписване, че Едуард е искал да я убие.

Изправих я на крака и извих ръце зад гърба й. По време на паническото бягство никой не ме обвини, че не се държа като джентълмен. Тълпата ни помете и ни изкара на улицата.

Придърпах Луси до мен. Лицата ни бяха близо като на сватбената ни целувка.

— Ако се опиташ да избягаш, ще те хвана и ще ти счупя врата.

Тя поклати глава.

— Тогава няма да си получиш хлапето.

— Не, но ти ще бъдеш мъртва, а аз ще го намеря. Няма място на земята, където можеш да го скриеш от мен, Луси. Разбираш ли? Никога няма да се откажа. Ще намеря сина си. А ти ще бъдеш в ковчег.

Ръката й се плъзна зад гърба. Не я бях претърсил, защото ни повлече морето от паникьосани пътници. Съзрях блясъка на стомана в ръката й. Нож, къс и извит. Луси замахна. Избегнах удара и усетих, че острието одраска ухото ми.

— Сам, престани, моля те! Пусни ме!

„За да ме убиеш, нали?“ — помислих си. Забих юмрук в корема й — същия корем, който последния път, когато бяхме съпруг и съпруга, бях целувал, чувствайки потрепването на бебето ни вътре — Луси се преви на две и изпусна ножа. Взех го.

— Защо Едуард се опита да те убие? — попитах.

Луси беше зашеметена и спря на тротоара да си поеме дъх. В гърдите ми като буря се развихряха объркване и смесени чувства. Бях я обичал — безумно, романтично, вечно. Сега обаче любовта ми означаваше да умра от ръцете й. Потиснах емоциите си.

— Не знам. Обърна се срещу мен — задъхано отвърна.

— Той не се нуждае от теб. Странно. Ти предаде всичко заради този човек, а той ти измени. Дори е смешно.

— Не работя за него.

— А за кого работиш?

— Не за Едуард. Имаме един шеф. — Тя ме погледна накриво.

Явно беше склонна на сделка.

— Кой? Онзи, който те е накарал да си направиш татуировката? — Видях, че тя още не се е отказала от съпротивата. Луси не се предаваше лесно. Това беше една от характерните черти, които харесвах в нея. Допрях ножа под якето й и тръгнахме.

Погледнах я и видях сълзи на лицето й.

— Не плачи — машинално рекох аз. Бях й го казвал като съпруг. Сълзите на Луси, рядко явление, винаги бяха като гвоздеи в плътта ми. — Няма да ми въздействаш.

Наближихме подземния гараж.

— Защо се обърна срещу теб Едуард?

— Не знаех, че Ясмина ще убие баща си. Тя трябваше само да бъде върната в замяна.

— Срещу какво?

— Другата част на оръжията. Чиповете.

— Какви оръжия? Какви чипове?

Луси млъкна. Това означаваше, че тя знае важната информация, която ми трябваше.

— Ясмина уби баща си, затова мисля, че откупът и отвличането са били голяма измама, която тя и Едуард са измислили. Защо? — настоях.

— Не мога да си го обясня. Мислиш ли, че мога да обясня действията на другите хора?

— Промили са мозъка й като на Пати Хърст.

— Да бъдеш послушен е механизъм за оцеляване. Повярвай ми. Знам го.

Луси току-що сравни брака ни с похищение. Поклатих глава.

— Играта ти свърши — заявих.

— Да, но е съвсем друго да убиеш баща си или съпруга си. Убедих ги да пощадят живота ти в Лондон. Такава беше сделката.

— Ще съжаляваш. — Забързахме нагоре по наклона на закрития паркинг.

— Не, не мисля.

Думите й смразиха кръвта ми, защото ако Даниъл беше при нея, Луси държеше най-силния коз. Имаше всичко.

Мила стоеше до колата си и ни гледаше как се приближаваме. Лицето й беше безизразно.

— Хванал си я — каза тя. — Поздравления. Здравей, Луси. Чувала съм много за теб.

Луси се втренчи изпитателно в Мила.

— Не те познавам.

— Ще се запознаем. — Тя пристъпи към Луси и сложи пластмасови белезници на китките й. Бутнах Луси на задната седалка и седнах до нея, за да я контролирам. Мила изкара ягуара от гаража и аз й разказах за хаоса на гара „Сейнт Панкрас“.

— Нямам представа къде ще отидат — рече Мила. — Изгубих ги от камерите за наблюдение.

— Знам къде отиват — промълви Луси.

— Предполагам, че ще променят плановете си, след като ти си заловена — отбелязах.

— Сам няма да се разправя с теб — намеси се Мила. — Ще имаш работа с мен.

— Даниъл е наблизо, Сам. Пусни ме и след няколко часа ще го имаш.

— Не ти вярвам. Ти не знаеше, че ще бъда на гарата. Мислеше, че съм в Холандия, вероятно в болнично легло. Не си довела Даниъл. Няма начин да буташ детска количка, докато си играеш на наемен убиец. Скрила си го някъде и сделката е да ми кажеш къде е или ще те предам на Хауъл и Фирмата като убийца и атентаторка. Хауъл беше напълно прав за теб.

— Тогава ме убий, защото няма да ти кажа. Първо ще ме пуснеш.

— На него няма да кажеш, но пред мен ще проговориш — обади се Мила.

— Очарователна е — подхвърли Луси, — но той няма да ме застреля, малка Мис Русия. Между другото, имаш ли си име?

— Наричай ме Мила. Между другото, смятам да те пребия до безсъзнание. Ще ми бъде приятно.

— Луси ще говори — казах на Мила.

— Тук ли мислеше, че ще свършиш? — попита Луси. — Отишъл си във Фирмата, защото си искал да отмъстиш за брат си. А сега си преследвано куче и детето ти не е при теб. Загуби всичко.

— Не. Все още имам теб. — Загледах се в колите отпред.

— Какво ще правите с мен? — попита жена ми.

— Първо ще ни кажеш къде отиват Едуард и Ясмина — отвърна Мила. — И, Сам, млъкни. Това е заповед.

— Да, Сам, това е заповед — повтори Луси.

Мила спря рязко и гумите на ягуара изсвириха. Тя се хвърли към задната седалка и силно удари два пъти Луси, в носа и устата. От ноздрите и ъгълчетата на устата на Луси потече кръв.

— Виж, госпожо Капра, нека да изясним нещата. Ти не означаваш нищо за мен. Няма да говориш със Сам, ако не ти разреша. Ще ни кажеш всичко или ще те убия.

— Съмнявам се дали шефовете ти ме искат мъртва — изпищя Луси. Пръските от слюнката й бяха кървави. — Имам информация за размяна.

— Ти не знаеш за кого работим Сам и аз. Не работя за някое правителство, отговорно пред гласоподаватели, които не си правят труда да се информират по основни въпроси. Не работя за агенция, която се тревожи за бюджет, контролиран от дребни политици. Единственото ми задължение е да върна колата чиста. — Мила се подсмихна. — Не е необходимо да бъда добър пример за никого. Не те харесвам. Не ми харесва онова, което си сторила на моя приятел Сам. Не харесвам жени, които използват децата си като заложни вещи. Ти си ужасна майка и още по-лош човек.

— Знам каква съм — отвърна Луси с окървавените си устни. — И ще сключа сделка с вас. Ще ви заведа там, където мисля, че ще отидат Едуард и Ясмина. Ще отговоря на въпросите ви. Ще ви кажа къде е Даниъл.

— И каква ще бъде цената за този джакпот? — попита Мила.

— Ще ме пуснете, след като заловите Едуард и стоката му, която ви обещавам, че е много интересна. Гарантирайте ми свободата. Ако Сам ме увери, че ще го направиш, ще му повярвам.

Шофьорите на колите около нас лудешки натиснаха клаксоните, когато Мила се върна в потока на движението.

— Нямаш причина да ми вярваш — казах.

— Напротив. Познавам те и знам, че ще удържиш на думите си. — Луси ме погледна и за миг изпитах чувството, че сме се върнали в апартамента ни в Блумсбъри, млада и щастлива двойка, която очаква бебе.

— Ако я пуснеш, тя не може да свидетелства пред Фирмата, че си невинен — заяви Мила. — Няма да те вземат обратно и няма да престанат да те търсят. Ще прекараш живота си в бягство, Сам. Помисли си добре. Нима ще влачиш детето си със себе си?

Размяна. Детето срещу моята свобода. Така поне щях да го намеря, да го видя, да го прегърна и да бъда баща. Тя трябваше да постъпи честно с мен, иначе щеше да умре. И тя го знаеше. Играта й беше свършила. Луси нямаше да ходи никъде, докато не държах в обятията си сина си.

Погледнах Мила. Тя леко кимна и аз се облегнах назад.

— Добре, съдействай ни и ще те пуснем.

— Ако оцелеете — каза Луси.

— Къде ще отидат? — попита Мила.

— В Ню Йорк. Трябва да се срещнем с шефа ми.

— Защо?

— Хванете Едуард и ще разберете.

— Шефът ти. Татуировката ти. Това е „Новем солес“, Деветте слънца, нали?

Луси кимна.

— Какво е това?

— Групировка, която иска власт и не се интересува как ще се добере до нея. Но не мога да ти кажа повече. Не ги познавам.

— Но имаш татуировка.

— Те ме накараха да си я направя. — Луси повдигна рамене. — Като символ, че съм тяхна собственост. Те ме накараха да направя и всичко останало.

— Накарали са те? Нямаш ли свободна воля? Какво пренася Едуард?

— Само той, Заид и Ясмина знаят. Аз не знам.

— Лъжеш.

— Нямам причина да лъжа. Не знам каква е контрабандната стока.

— И ще заминат за Ню Йорк с първия самолет?

— Мисля, че Ясмина първо ще си отиде у дома. Тя и Едуард имат недовършена работа.

82

Лондонският клуб „Адреналин“ се намираше в стара електроцентрала на границата между Хокстън и Шордич и представляваше отворено пространство с тухлени стени и великолепен, дълъг стоманен бар, много по-голям, отколкото в „Де Роде Принс“ и таверната „Шевалие“. Барманите сервираха коктейли, бяха точни с мерките и използваха пресни съставки. Видях как правилно се смесва мартини (разклатеното пак е най-бързият начин да се охлади, а повреждането на алкохола е мит), „Бик и мечка“, направен с истински бърбън от Кентъки, и се отваря бутилка превъзходно френско бордо. Барманите бяха добре обучени. Обичах такива барове. Масите бяха ниски, дълги, в провинциален стил, по-скоро като във Френска ферма, отколкото елегантни, но изглеждаха страхотно. Имайки предвид името, реших, че е безумен танцов клуб, но „Адреналин“ изглеждаше иронично название на място, където хладнокръвният контрол печелеше над неистовите действия.

Минахме през заведението. Държах Луси за ръката. За момент беше лесно да си мисля за хубавия бар, а не за моята продажна съпруга.

Отвореното пространство ми хареса. Беше топло и съблазнително. На стените бяха окачени модернистични картини в ярки цветове и дръзки фотографии. Мила каза, че са от местни творци, редовни клиенти на бара.

— Тук ще видиш и кинозвезди — добави тя. — Положих адски усилия да не ни впишат в пътеводителите и да не станем туристически обект.

Знаех, че хората на изкуството са си присвоили някога грозния Хокстън, че строителните предприемачи ги бяха последвали и бързо ги бяха изместили в територията, която бяха завоювали. В големия вътрешен двор имаше скулптури и фотографии в едър план и кръгла сцена за музикални групи, която в момента беше празна, тъй като беше сутрин.

Към нас се приближи слаб, добре облечен мъж. Беше хубав, на трийсет и няколко години, с идеално ушит костюм и говореше със западноафрикански акцент.

— Здравей, Мила. Радвам се да те видя.

— Това е Кенет — представи го тя.

— Кенет, помогни ми — каза Луси. — Те ме държат в плен.

Той не й обърна внимание. Мила ме представи само като Сам и Кенет стисна ръката ми.

— Дай на Сам каквото му трябва — рече Мила.

Той кимна и погледна Луси.

— Ще се разкрещя — заяви тя.

— Мисля, че нямаш интерес да говориш с британската полиция, нали? — попита Кенет и Луси млъкна.

На горния етаж имаше много по-голям кабинет, отколкото в баровете в Амстердам и Брюксел. Вътре бяха наредени компютърни монитори. Мила заключи вратата, седна пред едната клавиатура и започна да пише. Мониторът беше с гръб към нас. Бутнах Луси на стола, закопчах белезниците й за него и се настаних срещу нея.

— Ако искаш да обезвредим Едуард и да ти помогнем да бъдеш в безопасност, говори.

— Вървете в дома на Заид. Те ще отидат там. — Луси се обърна към Мила: — Тъй като барът е отворен, бих искала шотландско уиски.

Мила не обърна внимание на молбата й. Приближих се до нея и погледнах какво прави. Тя изключи компютъра.

— Жена ти е права. Трябва да отидем в дома на Заид.

— Защо?

Мила погледна Луси.

— Ела с мен да вземеш уискито на жена си.

Мила се наведе над Луси и закара стола й в малка празна стая без прозорци. Затвори вратата и я заключи.

— Какво става?

— Работодателите ми настояват да отида в крайградската къща на Заид и да се погрижа там да няма доказателства за връзка с нас.

— Какво означава това? Да изтриеш твърдия диск на компютъра му?

— Да.

— Той беше убит преди малко пред очите на всички на гарата. Жилището му ще гъмжи от полицаи.

— Затова трябва да побързаме. Помниш ли, че Заид ни каза, че имението му има бункери за правителството, в случай че Британия бъде нападната по време на войната? Мисля, че щом е криел тайни от нас за онова, което е дал на Едуард, тайните са там, в най-сигурното му скривалище.

— Но защо те ще ходят там?

— За да се скрият пред очите на всички. Заид е криел, че Ясмина е била жертва на отвличане. Каза ни, че никой не знае, че тя е изчезнала, дори майка й. Затова сега Ясмина ще се появи. Каквото и да кроят, тя трябва да се появи, или ще я заподозрат.

Прокарах пръсти през косата си.

— Права си. Подземният комплекс е идеално скривалище. Знаеш ли кой живее в имението?

— Предполагам, че малък персонал. Заид има голяма конюшня.

— Обичам конете — подметнах.

83

Смъртта на Заид и стрелбата на „Сейнт Панкрас“ бяха водещите новини до края на деня. Никой друг не беше сериозно ранен и стрелците бяха избягали. Полицаите вече бяха в лондонския дом на Заид и разпитваха семейството му. Видях кадри на русокосата му съпруга, която влизаше в къщата им в Белгрейвия, снимана отдалеч. Ясмина, без шал или маска на лицето, вървеше с майка си и я подкрепяше. Госпожа Заид каза, че съпругът й отишъл да посрещне дъщеря им, която се връщала от пътуване, и че Ясмина й се обадила, че влакът й закъснява, а когато пристигнала, баща й бил починал, очевидно от сърдечен удар.

Ясмина го беше убила и бе избягала в суматохата, а после дръзко се беше върнала с открито лице за „срещата“ им.

— Тя отрови баща си, а сега се прави на привързана дъщеря. — Догади ми се.

Щеше да изчезне отново, преди да идентифицират отровата в тялото на баща й. Нямахме много време.

Гледах по телевизията как Ясмина Заид и майка й се отдалечават от репортерите и се връщат в идеалния си дом. „Дъщеря ми принадлежи на мен“ — беше казал Заид в Амстердам. Колко дълбоко грешеше.

Рано сутринта на другия ден минах с кола покрай крайградското имение на Заид в Кент, недалеч от Кентърбъри. Високите каменни стени се издигаха и снишаваха заедно с лекия наклон на хълмистия пейзаж. Продължих по пътя и потърсих камери или монитори, скрити в дърветата или оградата. Карах няколко километра покрай имота и после се върнах. Исках да опозная терена въз основа на сателитната карта, която ми беше дала Мила, заедно с чертежите на къщата, с които по някакъв начин се беше сдобила през нощта. Комплексът с къщата в стил от осемнайсети век се простираше към западния край на имението. В отсрещната страна беше конюшнята. В далечния западен край имаше писта за частни самолети, а през огромния имот минаваше малка река, която вероятно извираше от територията му, и няколко потока. Тунел завършваше близо до конюшнята, която се намираше на двеста метра от оградата. Оградата и конюшнята бяха свързани с частен път. Нямаше пазачи, поне в момента, но на тежката порта имаше електронно табло.

Минах още веднъж и после се отправих към най-близкото село.

Набрах телефонния номер.

— Ало? — Женският глас беше отривист и очевидно неповлиян от трагедията, сполетяла господаря й.

— Конюшнята, моля. — Надявах се, че ще ми провърви. Въпреки че Заид беше мъртъв, служителите му сигурно се грижеха за конете. Трябваше да има дежурен.

— Един момент.

Телефонът иззвъня отново.

— Ало? — каза сприхав мъжки глас.

— Здравейте. Искам да говоря с човека, който купува коне за конюшнята на господин Заид.

— Моментът е изключително неподходящ, младежо. Има смъртен случай в семейството — сгълча ме мъжът.

— Съжалявам. Не знаех. Много съжалявам.

— Тогава сбогом…

— Господине? Бихте ли ми казали кого да търся, когато се обадя отново?

— Джери. Той не е тук днес. Кой се обажда?

— Майк Смит от „Първокласни услуги за коне“. Ние сме съвсем нова фирма и мисля, че ще можем да обслужим страхотно Джери на много привлекателна цена.

Мъжът ме изненада със смях:

— По-добре обслужете Джери или той ще ви откъсне ушите. Само ви предупреждавам съвсем откровено.

Засмях се като търговец.

— Добре, господине, оценявам искреността ви. Може ли да попитам кой доставя конете на господин Заид?

— „Синият лъв“. Наблизо са.

— Много хубава фирма, но ние имаме по-добри сделки с нашите доставчици, които можем да ви предложим.

— Спестете си рекламата за Джери. Искате ли да ви кажа телефонния му номер?

— Не. Ще се обадя пак следващата седмица и ще си уговоря среща с Джери. Извинявайте за безпокойството.

— Добре. Желая ви успех. Дочуване. — Човекът затвори.

Намерих адреса на „Синият лъв“ и изминах трите километра до фермата, която се помещаваше в самотна сграда от стар камък и имаше асфалтиран паркинг.

Влязох вътре. На рафтовете на стените бяха наредени пакети с конска храна и оборудване за езда. Зад бюрото седеше млад мъж, тракаше на клавиатурата и се мръщеше на компютъра.

— Здравейте — рекох. — Изпраща ме Джери от конюшнята на Заид.

Той кимна.

— Вчера трябваше да получим храна за конете, но не дойде. Джери ме изпрати да я взема.

Мъжът свъси вежди.

— Доставихме ви храна преди два дни.

— Не сме я получили и Джери го няма днес, затова аз трябва да я взема.

— Чакайте малко. Брат ми носи доставките на Заид. Алек? — извика той.

— Какво? — обади се някой от задния кабинет.

— Дошъл е един човек от конюшнята на Заид и… — Мъжът се обърна и видя, че съм насочил пистолет към лицето му и се усмихвам така, сякаш искам извинение.

Завързах здраво братята в задния кабинет, запуших устите им, окачих на вратата табелката „Затворено“ и намерих пикапа за доставки, на който вече беше натоварена пратка за друг клиент. Хубаво, това щеше да ми спести време. Взех от главата на Алек карирана шапка с надпис „Синият лъв“.

— Момчета. — Коленичих до тях. Трябваше да ги уплаша малко. — Прегледах портфейлите ви. Знам къде живеете. Ще седите кротко и спокойно и ако някой ви намери, преди да се върна, кажете му, че човек, който не прилича на мен, е взел пикапа ви. Няма да споменавате за Бахджат Заид и няма да ме описвате. Ще изчезна и ако ме ядосате, ще се върна след пет дни, пет месеца или пет години и няма ме видите, че идвам. Разбрахте ли?

Братята кимнаха.

— Добре. Скоро ще се върна с пикапа ви. Бъдете послушни.

Излязох на паркинга и се обадих на Мила:

— Готов съм.

— Влизам — отвърна тя.

84

Мила беше влязла в имението, като бе показала фалшива карта от Скотланд Ярд. Новинарските екипи, които бяха там предишната вечер, си бяха отишли.

Тя стоеше във фоайето, след като я беше приела икономка с жълтеникаво лице на име госпожа Кросби, която имаше скръбно изражение и държеше носна кърпа.

— Двама полицейски инспектори си тръгнаха преди малко… — каза тя.

Мила се поклони учтиво.

— Извинявам се, че ви безпокоя в такъв тежък момент, но работя в компютърната криминалистика и ми трябва достъп до компютрите на господин Заид. Искаме да видим с кого е поддържал връзка и дали някой го е заплашвал.

— Господин Заид беше добър човек — рече госпожа Кросби. — Не заслужаваше това, което му се случи.

— Отдавна ли работите за него?

— Да, и аз, и съпругът ми. Тук сме от трийсетина години.

— Извинете — чу се глас отвъд фоайето и госпожа Кросби веднага млъкна.

Мила се обърна и видя Ясмина и Едуард, които излязоха от кабинета. Мила с нищо не показа, че ги е виждала и преди, но стомахът й се сви.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Едуард Максуел, консултант по охраната на господин Заид. Мога ли да ви помогна с нещо?

Икономката увиваше около пръста си копринената кърпа.

„Страхува се — помисли си Мила. — Уплашена е до смърт.“

— Надявам се — отговори тя. — Аз съм инспектор Мила Смит от Скотланд Ярд.

— Простете ми, но не съм чувал за инспектор от Скотланд Ярд с руски акцент.

— Аз съм натурализирана гражданка и съм омъжена за най-големия почитател в света на „Манчестър Юнайтед“. — Мила се засмя учтиво. Едуард стисна ръката й и се усмихна.

— Госпожо Кросби — обърна се той към икономката, — всичко е наред. Ще помогна на инспектора. Не знам защо полицията се интересува толкова много от сърдечния удар на господин Заид.

— Не сме убедени, че е било сърдечен удар — тихо каза Мила.

Едуард не показа реакция. Госпожа Кросби тихо ахна.

— Мисля, че ще бъде най-добре да се приберете вкъщи, госпожо Кросби. Освен ако инспекторът не иска да говори с вас.

— Не, няма да е необходимо — рече Мила. Все едно имаха уговорка да няма външни лица на бойното поле.

Едуард пристъпи към Мила, която се постара да не гледа белега му с формата на въпросителен знак.

Икономката кимна и излезе.

Ясмина не се усмихваше и не говореше. Не погледна и госпожа Кросби.

Мила изчака, докато чу дрънченето на ключовете на икономката и затръшването на вратата.

— Трябва ми компютърът на господин Заид.

— Опасявам се, че не мога да ви позволя достъп до компютъра на господин Заид — с леден тон заяви Едуард. — Там има поверителна информация за бизнеса на „Милитроникс“.

— Разбирам, но имам съдебна заповед — отвърна Мила и бръкна в чантата си.

Смъкнах шапката над очите си, приближих се до портата и прокарах електронната карта през процепа.

Портата не се отвори. Може би хората в къщата бяха заети да се разправят с Мила и да потвърждават историята й. Или да се бият с нея.

— Кой е? — изграчи глас от високоговорителя до електронното табло.

— Изпраща ме Алек от „Синият лъв“ — отговорих аз с най-добрия си английски акцент. — Той нямаше време да донесе храната за конете на господин Заид вчера, затова аз я нося сега. — Не гледах към камерата, а се бях втренчил в тетрадка с подробности за доставките. Нямаше да предам храна за коне, а история за пазача, който вероятно беше нервен, тъй като бяха убили шефа му. Но за подчинените е характерно да вярват на очите си и затова носех шапката и карах пикапа с емблемата на „Синият лъв“ и бях казал правилното име.

Последва десет секунди мълчание.

— Ще те посрещнем пред конюшнята. Чакай там.

— Няма да се забавите, нали? Имам и други доставки.

— Ще се видим там.

— Благодаря.

Портата се отвори и аз вкарах пикапа в имението.

85

Мила хвана пистолета си, но усети, че Едуард пристъпва напред. Вдигна глава и видя, че той е насочил пистолет към нея.

— Хвърли чантата — заповяда Едуард. — Ти не си от Скотланд Ярд. Не могат ли да намерят британско маце за ролята на полицайка?

— Не.

— Едуард… — започна Ясмина.

— Един момент, любов моя. — Той се втренчи изпитателно в Мила. — От кои си? От шайката на Сам Капра?

— Да. — Пръстите на Мила внимателно натиснаха бутон на малко устройство до пистолета в чантата й. Тя започна да брои наум.

— И кои по-точно са те?

— Работим за господин Заид.

— Аха. Извади ръцете си от чантата и след това я пусни на пода.

Мила бавно смъкна чантата от рамото си. Не откъсна очи от Едуард и единственият път, когато погледът й се отклони, беше, за да прецени къде да го удари — в гърлото, очите или основата на носа, където костта пробива като копие мозъка, ако я удариш правилно.

— Ясмина, повикай пазачите по предавателя.

Тя се запрепъва към коридора.

— Казах ти да пуснеш чантата, кучко!

Чантата на Мила падна на пода. Едуард се наведе, като държеше на прицел Мила, примъкна чантата до себе си и пет секунди по-късно ципът й експлодира с ослепителна светлина.

Спрях пикапа. Пред конюшнята не ме чакаше никой. Не видях жива душа.

Грабнах чантата, слязох, отворих вратата на пикапа, нарамих чувал с конска храна и повлякох друг. Трябваше да приличам или на горящ от желание да достави удоволствие доставчик, или на доставчик, който бърза да свърши една задача и да премине към следващата. Влязох в конюшнята, смъкнах чувала от рамото си и зачаках. Красивите коне на Заид изцвилиха, вероятно очакваха разходка. Съжалих, че щях да ги разочаровам.

След три минути на хълма се появи камион с трима мъже — страхотно много за получаване на доставка. Или Мила се беше провалила, или те бяха много предпазливи.

Трима срещу един и аз вече бях ранен. Забързах покрай преградите, отворих вратите и изведох арабските коне през задната порта. Потупах ги леко по хълбоците, за да ги насърча да побегнат. Те хукнаха и някои прескочиха заграждението. Други препуснаха в галоп. Бяха много красиви. Спомних си как баща ми учеше мен и брат ми да яздим в едно влажно лято, когато бяхме във Вирджиния, радостта, която изпитваш от вятъра в лицето ти и обузданата сила на коня.

Върнах се в конюшнята и зачаках. Камионът спря, преди да стигне до сградата, когато пазачите видяха конете, които обикаляха около конюшнята. Червенокос мъж изскочи навън и се опита да хване конете. Други двама, които носеха кобури, останаха в камиона, отправиха се към конюшнята и спряха пред пикапа на „Синият лъв“. Слязоха, но не извадиха пистолетите си. Движенията им бяха като на професионалисти и аз се запитах дали са наети охранители, или са от организацията на Едуард. Не исках да убивам ченгета под наем, които са приели неподходяща работа да патрулират из спокойно английско имение.

Начинът, по който се биеха, щеше да покаже какви са.

Те влязоха вътре и аз стоварих тежкия чувал с конска храна в лицето на първия. Човекът падна. Тежестта на чувала ме завъртя и аз приковах втория пазач с ритник, който го простря на прага. Рамото ме заболя и се олюлях.

Първият, дебеловрат, с къса руса коса, скочи, зае поза от бойно изкуство и извади малък нож от калъфка на колана си. Не беше ченге под наем. Това улесняваше нещата. Той замахна с ножа към мен и аз забих длан в лицето му, а после сграбчих китките му и ги ударих във вратата на конюшнята. Костите му се счупиха. Човекът изкрещя и залитна назад, като гледаше изкривените си китки.

Вторият мъж, жилав африканец, храчеше кръв. Хвърли се към мен, извади пистолета си и ми изкрещя да се предам. Не му обърнах внимание, ударих с юмрук ръката му и избих пистолета. Към раненото ми рамо се стрелна болка и се забавих, докато дърпах назад ръката си. Чернокожият нанесе три силни, жестоки удара в ребрата ми. Все още незарасналите ми рани от Холандия запулсираха от болка. Не можех да се бия още дълго.

Пристъпих към африканеца и го блъснах с глава. Мъжът падна на колене. Ритнах го в слабините и той се свлече на земята, ръмжейки от болка. Погледна ме като човек, който очаква, че ще умре. В очите му имаше страх.

Освободих го от пистолета му и издърпах слушалката от ухото му. Имаха връзка помежду си, затова скоро можеше да дойдат подкрепления. Мъжът със счупените китки ме погледна стъписано. Ритнах го. Главата му отново се блъсна в преградата и той рухна на земята.

Извадих пистолета си.

— Къде е входът за подземните помещения?

Африканецът ми показа среден пръст. Коленичих и извих назад пръста му. Той изрева от болка.

— Наистина ли ти плащат достатъчно?

— Отзад… през кухнята.

Изправих го да стане и го блъснах в кухнята.

— Килерът. — Гласът му прозвуча по-твърдо. Опитваше се да хитрува, но все още ми трябваше.

В дъното на малката кухня имаше килер. Отворих вратата, без да изпускам от прицел африканеца. Зад тесните лавици имаше друга врата, направена от армирана стомана. Бутнах я, но беше заключена.

— Отвори я — заповядах.

— Вратата се отваря само отвътре.

Той беше прав. Нямаше дръжка.

— Добре.

Блъснах два пъти чернокожия в лавиците на килера и разбих главата му. Той загуби съзнание. Погледнах през прозореца. Нямаше следа от червенокосия. Той щеше да дойде след няколко минути или да се обади на приятелите си, които сигурно бяха влезли в конюшнята и се чудеха защо не отговаря.

Отворих чантата си, извадих пластичен експлозив и започнах да го поставям на вратата.

86

Взривът беше по-скоро светлина и блясък, отколкото топлина. Едуард извика и залитна назад. Мила извади палката от гърба си. Първият удар охлузи челюстта на Едуард. Ръбът на палката разкъса кожата му. Мила замахна отново, като се прицели в гърдите му, но той хвана ръката й и жестоко я изви. Тя заби другата си ръка в лицето му. В този момент обаче Ясмина я удари и Мила падна на колене. Едуард сграбчи Мила за косата, изплю се в лицето й, блъсна два пъти главата й в масата и изтръгна палката от ръката й.

Задъхана и издаваща звуци, подобни на котешко мяукане, Ясмина стовари палката върху главата на Мила, която падна на персийския килим.

— Тя ме нарани — каза Едуард. По лицето му се стичаше кръв и капеше върху ризата.

Мила вдигна глава и Ясмина насочи пистолет към нея. Тънките й устни, едната от които беше шита, потрепнаха и после отново се изопнаха в права линия. Ръката й леко потрепери. Очите й бяха безизразни. Предишната й самоличност беше изчезнала и се бе заменила с празната черупка. Стомахът на Мила се сви.

— Стани — заповяда Ясмина.

Тя бавно се изправи.

— Къде е Сам Капра? — попита Едуард.

— Отиде да търси жена си.

— Успяла е да избяга? Трябва ли да повярвам на това?

И ти дойде сама да се изправиш срещу нас? Моля те. На глупак ли ти приличам?

— Не изглеждаш много умен — отвърна Мила.

— Тук ли е Сам Капра?

— Не. Дойдох сама.

— Кои са хората, за които работиш? От ЦРУ ли са? Или от МИ5? От кои си?

— Не си толкова голям късметлия. Ние сме по-лоши. Съсредоточени сме в целта си. Не знаеш как да се бориш с нас.

Той я зашлеви с опакото на ръката си. Мила не помръдна и силата й, изглежда, го вбеси.

— Не се пречупвам, жалък изрод! — дрезгаво промълви тя.

— Ще видим. Ясмина, вземи я с нас. Къде са пазачите?

— Отидоха да приемат доставка в конюшнята.

Едуард се вцепени.

— Върнаха ли се?

— Не.

— Обади им се. Ти идваш с мен. — Сграбчи Мила, опря пистолета в гърлото й и я повлече по коридора.

— Приятелят ти Пит — каза Мила. — Когато го убих, хленчеше като безпомощно бебе.

Едуард не забави крачка.

— Направила си ми услуга.

— А, да, ти уби своите хора в пивоварната. — Тя извърна глава и се изплю в лицето му. Той я блъсна в стената и жестоко заби юмрук в корема й.

— Опитваш се да ме забавиш. Няма да стане.

— Знам какъв си. Работеше с робовладелец. Не си по-добър от него.

— Не ти харесва, че Пит беше робовладелец? — засмя се Едуард. — Когато приключа с теб, ще си изпяла всички тайни за кого работиш, и ще продам задника ти на един мой познат. Не си прекалено стара, за да бъдеш пречупена и вкарана в занаята.

— Не се нуждаем от нея — каза Ясмина, която ги настигна и насочи пистолета си към челото на Мила.

— Съжалявам те — каза Мила и ръката на Ясмина потрепери. — Времето може да поправи онова, което са ти направили. Познавам хора, които са преживели по-лоши неща от теб, и са се възстановили.

— Едуард ме освободи.

— Ако под промития ти мозък е останала частица от Ясмина Заид, знаеш, че това не е вярно.

— Аз съм онова, което винаги съм искала да бъда — свободна от баща си — заяви Ясмина, но устните и ръката й трепереха.

— Заменила си един тиранин с друг.

— Не я застрелвай — заповяда Едуард. — Искам да говоря с нея. Пазачите съобщиха ли за някакви проблеми?

— Няколко коне са излезли от конюшнята. Прибират ги.

Той се намръщи.

— Това не ми харесва.

Ясмина опря пистолета във врата на Мила и я бутна към закачалка на стената. Едуард я отмести, натисна копче и отвори врата. На слабата светлина се виждаха стълби, водещи надолу.

— Чърчил е смятал да използва имението като база за съпротива, ако се наложи — каза Едуард. — Съпротивата дойде, само че не такава, каквато той си я е представял.

Той блъсна Мила вътре.

Пластичният експлозив беше мек като глина и за миг си представих, че играя в калта край река в Тайланд с брат ми Дани, когато бяхме малки.

Чух стъпки зад гърба си.

— Държа силно възпламеним експлозив — рекох, — затова вероятно няма да искаш да стреляш.

Не изсвистя куршум. Бях разколебал човека. Рискувах, погледнах през рамо и видях, че червенокосият се е прицелил в мен.

— Остави експлозива — каза той със сръбски акцент.

— Ти си най-умният от всички, които срещнах тук — отговорих на сръбски.

— Какво?

— Остави пистолета. Изнервяш ме, а ти не искаш това. Ти можеш да убиеш само мен, а аз мога да убия и двама ни.

— Остави експлозива, стани и вдигни ръце на главата си — раздразнено каза мъжът.

Експлозивът беше поставен. Пъхнах в ръкава си активиращото устройство.

— Веднага! — изкрещя червенокосият. Гледаше ме така, сякаш бях награда, повишение или премия. Обикновено одобрявам амбициозността, но не и сега.

Изправих се бавно, обърнах се и сключих пръсти на главата си.

— Дръпни се от вратата.

Подчиних се и направих пет крачки.

— Къде е спусъкът? — попита червенокосият. Наистина беше най-умният.

— В чантата.

Краят на активиращото устройство беше в китката ми. Отстъпих още една крачка назад. Мъжът остана между мен и вратата. Той правеше всичко погрешно, но нямах намерение да го поправям. Не беше моя работа.

Коленичи до вратата. Експлозивите очевидно го изнервяха като всеки разумен човек.

— Прилича на сребрист цилиндър — казах и това беше самата истина. Мъжът обаче не направи онова, което се надявах. Той взе чантата, вместо да я прерови, и ме посочи с пистолета.

— Да излезем навън.

— Не клати чантата. — Престорих се на уплашен и отворих широко очи от ужас. — Спусъкът е чувствителен и ако го бутнеш, ще гръмне.

Червенокосият спря. Престорих се, че се спъвам в протегнатата ръка на лежащия в безсъзнание африканец, и плъзнах детонатора на дланта си.

— Тогава ела и го намери. Няма да го докосвам отново.

— Добре — съгласих се, покрих ушите и главата си, хвърлих се на пода и натиснах детонатора.

Взривът разтърси тежката врата и я изкърти от пантите. Скочих и стоварих юмрук в лицето на червенокосия. Разтърсен и зашеметен, мъжът се свлече на земята.

Хукнах през мъглата и прахоляка и побягнах надолу по каменните стъпала към тъмния тунел.

87

Бях запаметил картата, която Мила ми беше показала. След като се влезеше в тунела откъм къщата, имаше остър завой и там се намираше старият комплекс, където Заид вероятно бе вършил тайната си работа и където беше истината за оръжията му.

Мъждукащи лампи осветяваха тунела и миришеше на влага. В далечината се чуваше ромолене на вода. Докато тичах навътре, звукът се усили и после заглъхна. Тунелът водеше към голямо отворено пространство, изсечено в скалите. Подът беше от бетонни блокове, посивели от времето. Въздухът беше хладен. Лампите бяха окачени ниско над главата ми. Видях метална маса, отрупана с компютри и снимки — Бахджат Заид и семейството му, Ясмина като момиче с баща си. Слънцето озаряваше лицата им.

Затворих вратата и я заключих и седнах пред компютъра в средата на масата. Към машините бяха прикрепени външни твърди дискове. Всеки компютър имаше малък процеп, който беше твърде тесен за компактдиск и по-скоро беше за флаш драйв, и емблемата на „Милитроникс“.

Раздвижих компютърната мишка и мониторът светна. Някой беше влизал там, при това скоро. Екранът показа нещо като голям баркод, пълен със закодирана информация, която не ми говореше нищо.

Погледнах името на файла. ДНК 017. Анализът на ДНК на някого? Софтуерът имаше опция за отваряне на наскоро ползвани файлове.

Под стрелката имаше списък с файлове — от ДНК 001 до ДНК 015. Натиснах „Още“ под последния и на екрана се появи номериран списък с файлове. Последният беше ДНК 050. Петдесет файла, петдесет различни ДНК.

В ъгъла на всеки файл имаше снимка. ДНК 050 беше момиченце на дванайсетина години.

Анализираха генетичните профили на деца? Защо?

Започнах да преглеждам файловете. Повечето бяха на деца, имаше няколко на мъже и останалите бяха на жени, предимно на четирийсет-петдесет години. Изглеждаха обикновени, нормални хора. Някои снимки бяха като за паспорт, но други бяха различни. Всички хора бяха добре облечени и вървяха. Някои махаха на обектива. Осъзнах, че в никой от файловете няма име.

Кои бяха тези хора?

Погледнах външните твърди дискове. Съдържанието на единия се виждаше на компютърния екран. Може би отговорите бяха във външните дискове, които можех да взема със себе си. Щракнах на иконата „Изхвърли“, но дискът не се освободи. От процепа излезе малък чип. Взех го. Повърхността му беше равна и лъскава и решетката върху него приличаше на онази, която бях видял на странното оръжие и върху останките от бомбата. На масата имаше пластмасова кутийка с размерите на чипа. Сложих чипа вътре и го пъхнах в обувката си.

В същия миг вратата се отключи и отвори.

На прага стояха Едуард и Ясмина, която беше допряла пистолет в главата на Мила. Същото необикновено оръжие, с което Едуард стреляше на гара „Сейнт Панкрас“.

— Горе ръцете, Сам — заповяда Едуард.

Подчиних се.

— Най-после очи в очи — усмихна се той. — Брей. Голяма работа си, пич.

Не казах нищо. Представих си го как удари шамар на Луси в аудито. Замислих се как Едуард замина, докато приятелите му изгаряха и умираха.

— Не те обвинявам, че се опита да направиш нещо — продължи той. — Ти си много по-корав, отколкото предполагах. Смятахме, че предимно събираш информация, но ти ме изненада.

Пистолетът ми беше на масата, на трийсетина сантиметра от мен. Дори да убиеха Мила и мен, не можех да ги оставя да се измъкнат. Боже мой, какво планираха срещу невинни хора и деца…

— Ако помръднеш или окажеш съпротива, бебето ти ще умре — добави той. — Необходимо е само едно телефонно обаждане.

Знаеше къде е синът ми.

— Стой мирно. Ясмина, вземи оръжията му.

Тя занесе пистолета и ножа ми на Едуард.

— Защо? — попитах. — Защо съпругата ми? И защо уби всичките си приятели в Холандия?

— Защо да ти обяснявам каквото и да било? Не ми пука дали ще умреш, без да знаеш. Ясмина, претърси го.

Тя се приближи до мен и с треперещи ръце опипа тялото ми. Не се сети да провери в обувките ми…

— За кого работиш, Сам?

Кимнах към Мила. Тя не пророни нито дума.

— А тя за кого работи?

— Не иска да ми каже.

— Къде е нашата непослушна Луси?

— Избяга.

— Мъртва е — излъга Мила. — Не искаше да каже на Сам къде е синът му.

— Ще те успокоя по един въпрос, Сам — усмихна се Едуард. — Продадох сина ти.

Това бяха трите най-страшни думи, които бях чувал, по-лоши от „Виж какво се случва с хора като него“, когато брат ми беше убит, и по-лоши от „Трябва да те убия“, изречени от жена ми. Коленете ми се подкосиха.

— Продадох го на един трафикант. Той го държи близо до мен. Ще го убие, ако ти или Луси ми създадете неприятности.

Ужасът и гневът ми бяха неописуеми. Яростта ме заслепи като нажежена до бяло мълния.

Изрекох единствените думи, които ми хрумнаха:

— Ще те убия!

Трябваше да се пазаря и да му обещая всичко, само да не наранява детето ми. Да го продаде? В гърлото ми се надигнаха киселини. Преглътнах ги.

Едуард се засмя:

— Не, няма да го сториш.

Той ми даде знак да се дръпна от компютъра и после направи нещо странно. Изхвърли компютърен чип от пистолета си, от мястото, където беше необикновената решетка, и пъхна друг, който извади от джоба на ризата си. Чипът беше същият като онзи в обувката ми. Пистолетът беше малко по-голям от стандартния „Глок“, тежък, лъскав и много опасен.

— Демонстрация ли ще правиш? Взе ли неговата… — започна Ясмина.

— Няма значение — прекъсна я той. — Искам да ги заведа в шахтата.

Това не ми хареса. Мила беше с белезници. Ясмина ме хвана за ръката, опря пистолет във врата ми и ме изведе от лабораторията. Тръгнахме — аз и Ясмина отпред и Едуард и Мила зад нас. Коридорът беше тесен и нямаше достатъчно място за схватка. Пък и ако се сбиех с Едуард, той щеше да заповяда да убият сина ми.

— Баща ти искаше да те спаси — казах на Ясмина. — Той даде всичко, за да те спаси.

— Баща ми искаше да ме контролира. — Тя сякаш изплю думите.

— Сега някой те контролира много по-лошо от баща ти.

— Млъкни! — викна Едуард.

Исках да го ядосам. Тогава той може би щеше да допусне грешка.

— За какво е анализът на ДНК на деца и други хора? — попитах.

— Дотогава ще се разделиш с всичките си тревоги — отвърна Едуард. — Не тормози съзнанието си с този въпрос.

Това явно беше краят на живота ми. Нямаше изход. Стигнахме до тъмна стая, която представляваше разширение в коридора. Долових мирис на артезианска вода.

— Убий ги — изрече Ясмина с треперещ глас. Ние знаехме какво са й направили и тя не искаше да живеем. Ние бяхме от предишния й живот, отвъд пашкула, където Едуард я беше затворил.

Коридорът свършваше пред тежка стоманена врата. Минахме през нея и се озовахме в кръгла каменна стая. В дъното имаше голяма дупка с диаметър шест-седем метра. В дълбините й се чуваше течаща вода. Спомних си за извора на реката на картата на имението. Това сигурно беше подземният маршрут на реката.

— Заведи ги до ръба, Ясмина — заповяда Едуард, като държеше единия си пистолет до гърлото на Мила, а другия насочен към мен. — Държиш се добре, за да живее синът ти — отбеляза. — Ти си добър баща.

— Не е необходимо да нараняваш детето ми. — Щях да умра заради син, когото не бях виждал. Е, добре. Така да бъде. Но ми се искаше да го бях подържал, да бях видял лицето му и да бях потърсил прилики с мен и Луси — да, Дори Луси, онази от сънищата ми, честната и почтената.

Устните му потрепнаха.

— Убеден съм, че той ще има хубав живот.

Нямаше къде да избягам или да се бия и в последния миг от живота си реших, че единственият изход е достойнството.

— Луси ме беше помолила да я пусна, но аз бях отказал. Не можех да го направя. И това ме докара дотук.

— Съжалявам, Мила — рекох и тя кимна.

Едуард вдигна странния тежък пистолет, в който беше пъхнал компютърния чип, и се прицели в гърдите ми. Бях на седем крачки от него. Запитах се дали ще умра, преди да падна във водата, или ще се удавя. Не исках да се удавя. Замислих се за баща си, майка си, необикновения живот, който ми бяха създали, и за брат си. За Даниъл. Вкопчих се в него.

Дулото на пистолета беше насочено към гърдите ми.

Едуард стреля.

Продължих да стоя на краката си и като идиот погледнах гърдите си, където трябваше да има зейнала дупка. Тениската ми не беше окървавена.

Ясмина, която се намираше на четири крачки от мен, се олюля зашеметена. От гърдите й бликна кръв.

Не можеше да бъде. Пистолетът беше насочен право към мен. Това беше невъзможно. Ясмина беше на четири крачки от мен, а Едуард не отмести ръката си.

Той се засмя. Мила отвори широко уста от почуда. Хванах Ясмина на ръба на шахтата и почувствах как пулсът й спира, докато я държа в ръцете си.

— Науката на един човек е магия за друг — рече Едуард.

— Какво…

Жената не можеше да е мъртва. Пистолетът беше насочен към мен.

— Тя вече не ми трябва. — Той отново вдигна пистолета. — Докато ти умираш в мрака, аз ще убия бебето ти — изсъска. — Само защото мога.

Едуард стреля още два пъти. Завъртях Ясмина, но нямаше къде да избягам. Куршумите се забиха в нея и заедно паднахме в тъмната вода, като все още държах Ясмина.

88

Останах под водата. Ако излезех на повърхността, Едуард щеше да ме застреля. Студът ме вцепени. Осветена от разкривените лампи над каменната шахта, водата изглеждаше сива.

Започнах да ритам и да се мъча да се хвана за каменната стена, за да не се издигна нагоре. Едуард трябваше да мисли, че съм мъртъв.

Имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат. Чух далечен писък. Вероятно беше Мила. Искаше ми се да е Едуард. Мила не беше от онези, които пищят, за разлика от Едуард. Тази безумна мисъл предпази дробовете ми от разкъсване. Мила обаче не се присъедини към нас. Лицето на Ясмина се обърна към мен. Очите й бяха полуотворени. Докоснах врата й. Нямаше пулс. Във водата между лицата ни се рееше малък дървен гълъб.

Светлините угаснаха. В далечината се чу силно стържене — затваряне на каменната врата. Настана непрогледен мрак. Белите ми дробове горяха. Бавно изплувах на повърхността и се опитах да дишам тихо, но не успях. Задъханото ми пъшкане отекна в камъка.

Не се разнесоха изстрели. Едуард си беше тръгнал, а аз бях погребан в страшен, задушаващ мрак.

Докоснах стената на шахтата и я изследвах с пръсти. Не беше от гладък бетон, а стар кладенец от изсечен камък, който може би щеше да ми даде възможност да се изкатеря.

Мислех, че не съм пострадал сериозно. Усещах бразди по китките си, където кожата се беше обелила, когато куршумите бяха пронизали Ясмина, докато я държах, и раненото ми рамо ме болеше силно.

При първия опит успях да се изкатеря на метър и петдесет, после паднах и отново се плъзнах в обятията на водата. Не си направих труда да се съпротивлявам. Пак се изкатерих.

Ще убия бебето ти. Само защото мога.

Постигнах три метра. Поне така предполагах. Мракът можеше да си прави жестока шега с мен. След това нямаше за какво да се хвана и се изпуснах. Ударих брадичката си в камъка и по гърдите ми потече кръв.

Студената вода ме освежи. Отново започнах да се катеря. Пак паднах. Покачих се отново, но сега вече познавах релефа на камъка. Използвах същия маршрут и след половин час мъчение усетих гладкия ръб на края на шахтата.

Издърпах се горе и легнах изтощен. Ребрата ме боляха. Беше ми студено и треперех. Приближих се пипнешком до стената и намерих каменната врата.

Беше залостена и над ключалката имаше гладка метална пластинка. Отключваше се от другата страна. Не можех да я разбия, нито имаше светлина да виждам. Ясмина взе фенерчето ми, когато ме претърси.

Бях в гроба си.

Мисълта едва не ме парализира. Би трябвало да дойде някой. Но кога? След няколко дни? Може би никога? Някой друг знаеше ли, че подземният комплекс съществува?

Ще убия бебето ти. Само защото мога. И децата в компютъра. Те бяха част от извратения план на Едуард.

Допълзях до ръба на шахтата и чух течаща вода. Реката излизаше на повърхността някъде, но не знаех накъде лъкатуши.

Колко минути можех да затая дъх?

— Достатъчно дълго — изрекох в мрака.

Провесих крака в шахтата. Това беше едно от най-трудните неща, които съм правил. Не исках да се връщам в страшната мастилена тъмнина. Беше ми отнело много време да се изкатеря. Можех да седна, да чакам и да се надявам, че някой ще ме намери.

Замислих се Даниъл.

Той се нуждаеше от мен.

Чувството, че някой се нуждае от теб, е странно. Отдавна не го бях изпитвал. Необходимостта на Луси от мен беше фалшива, свита в тревата като навита на кълбо змия. Родителите ми също не се нуждаеха от мен, след като Дани почина. Намразиха ме, че съм жив. Даниъл обаче се нуждаеше от мен, въпреки че не го знаеше.

С тази мисъл скочих в тъмната вода.

89

Цамбурнах във водата. Не видях тялото на Ясмина. Усетих тегленето на подводното течение под относително спокойните води в шахтата.

Ясмина беше потънала и отнесена.

Напълних белите си дробове с кислород, поемайки си дъх бавно и дълбоко, и прогоних страха си от водата.

И след това се гмурнах. Тъмната вода беше студена, мътна и лепкава. Имах чувството, че ме прегръща смъртта. Понесох се близо до тавана на пещерата, която се срещаше с края на шахтата. Беше от гладък камък, изтрит от водата. Течението ме понесе. Ударих се в скалите и охлузих гърба и главата си. Болка прониза ребрата ми.

Десет секунди в дълбоките води.

Не изпитвах болка, нито страх. Опитвах се да не се паникьосвам и да придам на тялото си форма на торпедо, за да се движи по-бързо. Мракът беше непрогледен. Не бях преживявал такова нещо. Ритах, държах ръцете си пред себе си, за да се предпазя от скрити препятствия в тъмнината, и си повтарях, че имам всичкото време на света.

Петдесет секунди. Поне така предполагах. Белите ми дробове започнаха да ме болят. Започна да ме обзема паника.

Съзрях светлина вляво и се изтласках към нея. Светлината стана по-ярка. Ритах и плувах, опитвайки се да пресека течението и да се отправя към неочаквания блясък. Видях неясните очертания на каменен кръг, същия като шахтата, от която бях избягал. Заритах нагоре, преборвайки се с импулсивното си желание да изпусна стаения въздух от дробовете си. Шахтата беше по-тясна от другата. Издигах се нагоре.

И излязох на въздух.

Поех си дъх няколко пъти. На шейсетина сантиметра над главата ми имаше решетка, кафява от ръжда. Дишах както никога дотогава. Помъчих се да вдигна решетката, но беше завинтена с тежки железни болтове. Не можех да изляза от шахтата.

Звукът на водата обаче беше силен и това сигурно беше течението, което бях чул от конюшнята. Опитах се да изкъртя решетката от камъка, но осъзнах, че не стигам доникъде и губя ценни сили.

Исках да остана в тази ниша на светлина и въздух, но не можех. Детето ми се нуждаеше от мен. Мила също. Дали Едуард я беше убил? Предположих, че не е, защото искаше да знае за кого работи.

Налагаше се да се върна в мрака.

Поех си дъх и погледнах нагоре в каменната шахта като бебе, което наднича към далечен свят в края на родилния канал. Напълних с въздух дробовете си и отново се гмурнах в тъмните води.

Студената река ме повлече. Усетих внезапна промяна надолу в ъгъла на тавана. Спускаше се далеч от земята, повърхността и свещения въздух. Не изпадай в паника. Където и да отидеш, не се паникьосвай.

Потиснах желанието си да се върна в предишната шахта и после докоснах камък не само отгоре, но и отдолу под мен. Тунелът се беше стеснил в гроб. Помъчих се да се върна и водата ме понесе напред между каменните челюсти.

От двете ми страни имаше тесни черни скали. Майка ми, баща ми. Брат ми, който гледа в обектив и безмълвно моли за живота си. Отново щях да бъда с Дани. Детето ми. Луси. Не исках последната ми мисъл да бъде за нея. Замислих се за брат си и си представих как силната му ръка хваща моята.

И после скалите около мен изчезнаха. Далеч горе съзрях светлина. Започнах да ритам. Мускулите ми даваха последните си сили. И в следващия момент главата ми изскочи над водата. Блажен миг. Поех си жадно дъх, закашлях се, обърнах се към водата и повърнах. Бях в озарената от слънчева светлина река. Жив.

Чух бръмчене. Самолет. Спомних си за пистата за частни самолети на картата. Вдигнах глава, както се бях отпуснал в студената вода, и видях самолета „Лиърджет“ на Заид.

Едуард заминаваше.

90

Лежах на брега, докато събрах сили да се изправя на краката си, и тръгнах към конюшнята. Пазачите ги нямаше. Предположих, че са или в болница, или в главната сграда. Отправих се обратно към комплекса.

Проверих компютрите. Твърдите дискове, резервните дискове и странните чипове бяха изчезнали.

Погледнах в обувката си. Чипът, който бях взел, все още беше там.

Едуард беше сложил чип в пистолета си, преди да застреля Ясмина. Чипът беше предназначен за пистолети. Странният пистолет, с който застреля Ясмина, беше насочен право към мен. Пистолетът и бомбата, която уби Царя на парите в Амстердам, имаха една и съща необикновена метална решетка.

Качих се в пикапа за доставки на конска храна и отидох до празния хангар за самолети. Нямаше следа от Мила.

Едуард я беше взел със себе си, защото искаше да разбере кой го преследва.

Потеглих към канала, минах покрай мястото, където се бях изкатерил, и на осемстотин метра оттам намерих трупа на Ясмина. Нагазих във водата и го измъкнах от гъстите тръстики. Взех тялото и го занесох в пикапа. Не бях луд по идеята да карам до Лондон без шофьорска книжка, с откраднат пикап и с труп отзад, но не можех да оставя Ясмина.

Не бях виждал пистолет, с какъвто тя беше застреляна, и исках да разгледам куршумите.

91

„Адреналин“ пулсираше от музика, надсвирване на китари и пискливо пеене. Повечето изпълнители бяха във вътрешния двор и слушаха невероятно модернистична група. Спрях пикапа зад бара на запазеното за собственика място, набрах кода, който Мила ми беше казала, и влязох през служебния вход, носейки трупа на Ясмина на рамо. Никой не ме видя. Луси все още беше заключена в стаята без прозорци. Оставих я там. Видех ли я, можех да я убия. Трябваше да се съсредоточа. Затворих вратата. Стаята беше звукоизолирана, но пак чувах далечния ритъм на музиката.

В килера имаше аптечка. Намерих скалпел, постлах найлон на пода и внимателно разрязах огнестрелните рани. Не можех да се отърся от образа й на любима дъщеря в очите на баща й и празната черупка, в която се беше превърнала Ясмина.

Открих единия куршум и го извадих. Избърсах го и го сложих на масата.

Куршумът беше по-дълъг и тънък от другите. Беше леко изкривен от проникването в тялото на Ясмина и на върха имаше решетка като на шрапнела от бомбата и пистолета. Разглобих го. Вътре имаше сложна мрежа от миниатюрна технология.

Направих му снимки и ги качих в компютъра на бюрото.

След това взех мобилен телефон от лавицата, проверих го и набрах номер в Ню Йорк.

Телефонът иззвъня три пъти.

— Хауъл.

— Обажда се Сам Капра.

— Сам.

— Жена ми е при мен.

— Какво?

— Залових съпругата си.

Последва дълго мълчание.

— Ти беше прав, Хауъл. Тя е предала мен и Фирмата. Имам доказателство.

— Карай по-бавно.

— Заловихте ли онази пратка цигари?

— Не. Митничарите от Ротердам не са я открили.

— Слушай. Луси е свързана с групировка — „Новем солес“, за която ме попита и която е откраднала някакво високотехнологично оръжие. Ще ти изпратя снимки на куршум, който искам да бъде анализиран.

— Не, Сам. Ела тук. Постъпи правилно.

— Не. Ще ти изпратя снимките. Мисля, че те са взели на прицел деца с тези оръжия.

— Деца?

— Видях списък с петдесет души, които са набелязани. Повечето са деца. Има и няколко мъже и жени. Кажи ми адрес в електронната поща, на който да ти изпратя информацията.

— Донеси ми доказателствата, Сам. — Той понижи глас: — Ще ти простим всичко, ако наистина си заловил Луси.

Ако обаче му разкажех всичко, щях да издам и Мила, а аз не бях готов да го направя.

— Кажи ми имейл. Няма да стане по друг начин.

Хауъл с нежелание изпълни искането ми. Затворих, приближих се до компютъра и използвах програма за анонимност за достъп до серия сървъри, която свършваше с популярен южноафрикански сайт с клюки за знаменитости. Това беше фасада на Фирмата. Влязох в някогашния акаунт на Питър Самсън и изпратих снимките. Щях да дам на Хауъл два часа и след това пак щях да му се обадя.

Облякох сухи дрехи, които намерих в килера, и после отключих звукоизолираната стая. Луси седеше на пода, окована с белезници до стената.

Погледнах я така, сякаш бяхме съвършено непознати.

92

Луси се дръпна назад.

— Изглеждаш ужасно.

— Едуард има странен пистолет. Прицелва се в един човек, а убива друг. Разкажи ми за него.

Тя поклати глава.

— Не знам за какво говориш.

— Използва компютърен чип.

— Не знам, Сам.

— Има списък с набелязани деца. Деца, Луси.

— Честна дума, не знам.

— Каза ми, че ще убие сина ни. Само защото може. Видях как тя се готви да произнесе следващото „Не знам“ и после спря. Зачаках да чуя какво ще каже.

— Едуард каза, че е продал сина ни, Луси. Вярно ли е? Тя се опита да стане.

— Трябва да ме изслушаш, Сам, моля те…

— Помогна ли му да продаде сина ни? — изкрещях в лицето й.

Луси поклати глава и после кимна. След това отново поклати глава.

Броят на хората, които исках да убия, не беше голям. Убийците на брат ми, които промениха живота ми. Пит, защото беше изнасилил и продал в робство онези жени, и се гордееше с това. И Едуард. Сега обаче исках да убия и Луси. Ръцете ми стиснаха шията й. Тя не се възпротиви, само ме погледна в очите.

Пръстите ми започнаха да се стягат. И после я отблъснах от себе си.

Тя затвори очи.

— Едуард държи Даниъл, за да му сътруднича.

— Къде е той?

— Не знам? След като се роди, те го взеха от мен… Взех го в ръце само веднъж. Целунах го и го кръстих. Не можах да им попреча. Раждането беше трудно. Не бях достатъчно силна тогава.

Коленичих до нея.

— И какво стана после?

— Едуард каза, че ще даде Даниъл на някакъв трафикант, който щял да го продаде в Съединените щати, и никога нямало да го намеря, ако не му се подчинявам.

Луси се извърна. Обърнах лицето й отново към мен.

— Нито за секунда не вярвам, че ти си невинна жертва, Луси. Може би изпитваш вина за мен, дори за детето ни. Остави ме да живея, но остана с тези хора…

— Защото те държат Даниъл! Едуард умее да открива страховете ти и да се възползва от тях.

— Ти си поставила бомбата в офиса. Присвоила си пари, прехвърляйки ги на сметки, които Фирмата е мислела за затворени. Не си била невинна жертва на отвличане. Тогава те не са имали с какво да те държат.

— Не знаех, че е бомба. Трябваше да бъде флаш драйв, който копира твърдите дискове. Едуард искаше всичките файлове от офиса.

— Например файловете за разследванията ми.

Тя кимна.

— Разбрах, че е бомба едва когато Едуард ми каза. Бях в колата. Знаех, че ти си в офиса. Той слезе от колата, защото дистанционното управление на детонатора не работеше и трябваше да се приближи до сградата. Имаше забавяне от двайсетина секунди. Едуард го задейства, върна се в колата и разбра, че съм ти се обаждала. И после всичко се взриви. Аз те спасих, Сам.

— А всички останали умряха.

— Трябваше да направя труден избор, също като теб.

Поех си дъх, за да се успокоя.

— Ако искаш да ми помогнеш, ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Първо за оръжието. Пистолетът използва чип. Намерих чип, който беше свързан с компютър, където имаше профили на ДНК. Чипът се слага в пистолета и с помощта на нанотехнология някак нагажда куршума към ДНК на определен човек.

Луси бавно кимна.

Седнах срещу нея.

— Ето какво мисля, че е станало.

Тя прибра колене до брадичката си.

— Едуард е британец, но работи в Източна Европа за една от международните престъпни организации, които разследваше отделът ни. Научил е, че в Унгария разработват насочвани с ДНК оръжия, може би от учения информатор, който можеше да ми предаде Царя на парите. Отвлякъл е Ясмина, за да има коз срещу баща й. Откупът е бил оръжията. Заид обаче му е дал оръжията без чиповете, които ги задействат.

Луси вдигна глава и ме погледна.

— Да, той прецака Едуард.

— Едуард е осъзнал, че притежава оръжия с огромна стойност, и ги е пожелал за себе си. Мисля, че операцията е била финансирана от Царя на парите. Едуард го е искал вън от играта и е накарал Ясмина да го убие, за да изглежда така, сякаш тя доброволно се е присъединила към похитителите си и за да гарантира мълчанието на баща й. Но никой от амстердамската банда освен Едуард не е познавал Царя на парите. Шайката на Едуард му е помогнала да го убие и никой не е разбрал, че това не е бомбен атентат, който да покаже на евентуалните купувачи, че контрабандните им технологии действат, а убийство. И когато те свършиха работата си, и престанаха да му бъдат полезни като прикритие, Едуард ги уби всичките.

Повдигнах с пръсти брадичката на Луси.

— „Новем солес“. Девет слънца. Кои са те? Само Едуард ли?

— Те ми казаха, че трябва да работя за тях.

— Тогава ти нямаше бебе, което да използват срещу теб.

— Не, но имах теб.

Поклатих глава.

— Грешен отговор. Не си го направила, за да предпазиш мен.

— Да, но съществува досадният факт, че те изведох от сградата. Каквото и друго да съм направила, аз спасих живота ти, Сам.

Свих пръсти в юмрук и го сложих на коляното си.

— Бомбата в Амстердам. Полицията не може да разбере как е задействана, но имаше същата сканираща решетка като на пистолета и куршума. Избухнала е, когато се е приближил човекът с набелязаната ДНК.

Луси кимна.

— Офисът ни не е бил взривен заради Царя на парите. По-голямата заплаха е бил човекът, който ни е насочил към него — ученият, изследователят на нанотехнологии. Били сме взети на прицел, защото разследвахме връзката на изследователя с ДНК технологии и нанотехнологии. Когато Едуард е трябвало да затвори устата на учения в Будапеща, следващата мишена, която е можела да му помогне в използването на технологията, е била Ясмина. Ученият с нея ли работеше?

Луси кимна.

— Пистолетите, патроните и бомбата използват нанотехнология, за да нагодят оръжието към човешката ДНК, нали?

— Да.

— Царя на парите е дал пари на Едуард да взриви офиса ни в Лондон, за да унищожи материалите от разследването ми. След това Едуард е използвал парите, за да създаде групировката в Амстердам. Мислели са, че ще бъдат факири по контрабандата. Платил е на Пит и Ник да ръководят престъпна контрабандна операция, за да вземат оръжията от Заид и да ги пренесат в Съединените щати.

Тя избърса лицето си.

— Да. Куршумът със закодираната ДНК не пропуска целта. Снайперистите могат да стрелят в тълпата и да са сигурни, че безпогрешно ще улучат мишената.

— Кои са петдесетте души, взети на прицела? А децата?

— Не знам, честна дума. Нямам представа какво прави Едуард. Той се опита да ме убие. Забрави ли? Мога да ти помогна, Сам.

„Сделка с дявола, втора част“ — помислих си.

93

През облаците над Бруклин проникваше лунна светлина, досущ усмивка в нощта.

Времето беше малко. Крадецът трябваше да предположи, че в празния апартамент са скрити камери, които записват информация на твърд диск. Имаше само няколко минути, за да намери онова, което търсеше.

Отправи се към банята. На лавицата под огледалото имаше гребен, четка за коса и четка за зъби. Крадецът взе четката за коса и я огледа. Косата на Сам Капра беше гъста и светлокестенява. В четката се бяха заплели няколко косъма.

Той се надяваше, че някои имат живи фоликули. Пусна гребена и двете четки в найлонов плик. Работата беше свършена.

Измъкна се, слезе по стълбите, излезе навън и махна черната скиорска маска, която скриваше лицето му. Ключът за истинската разправа със Сам Капра леко шумолеше като шепот в найлоновия плик.

94

Обадих се на Хауъл след три часа:

— Какво откри?

— Снимките съответстват на серия прототипове на оръжия, разработвани за Фирмата.

За Фирмата? Боже мой.

— Разработвани за вас от Бахджат Заид.

Господ, природата или биологичните инциденти са ни дали страховитите мозъци и ето какво правим с тях. Измисляме по-добри начини да убиваме. Начини, които правят убийството лесно като поемане на дъх.

Тези оръжия можеха да променят историята. Да убият главен изпълнителен директор, президент, папа, добър или лош човек с пълната увереност, че куршумът ще намери мишената.

— Сам, знаеш ли коя е целта на човека, който притежава тези оръжия? — попита Хауъл. — Защо го прави?

— Убеден съм, че е за пари. Сигурно ще продаде оръжията на някого, който има цел. Той има ДНК на петдесет души. Едната ми свръзка, Пит, каза, че Едуард ще пренася контрабандно петдесет пакета. Петдесет означава нещо, но петдесетте човека не са известни.

— Би ли ги разпознал, ако ги видиш отново?

— Може би. Не знам. — Главата ми пулсираше.

Оръжията бяха билетът да си върна предишния живот.

Ако Фирмата ми простеше прегрешенията, тогава имах шанс да намеря сина си, без да се оглеждам до края на живота си.

— Ню Йорк — отвърнах. — Едуард ще пренесе оръжията в Ню Йорк. — Пит ми го беше казал.

— Защо? На кого?

— Не знам.

Последва мълчание.

— Виж какво, Сам. Ако ми скроиш още някой номер, сериозно ще съжаляваш.

— Имам по-големи проблеми от теб, Хауъл. Знам, че вършиш неблагодарна работа. Съжалявам, че ти създавам главоболия.

— Сам…

— Ще ти се обадя, когато разбера повече.

— Ти все още си агент на Фирмата.

— Не съм.

— Агент си и ти заповядвам да дойдеш тук.

Затворих. Слязох долу и намерих Кенет, управителя на „Адреналин“. Той се качи в кабинета заедно с мен и затаи дъх, когато видя трупа на Ясмина.

— Не съм я убил аз.

— Добре — отвърна Кенет.

Обясних му какво се случи, без да споменавам за специфичната същност на оръжията. Най-добре беше да запазя това за себе си. Накрая добавих, че Мила е пленена.

— С какво мога да помогна?

— Кенет, кой е шефът на организацията? За кого работиш?

— За Мила.

— А тя за кого работи? Всичките тези технологии и нивото на възможностите… Вашите хора имат сериозно влияние.

— Мила трябва да ти е казала.

— Тя може би е мъртва.

Той седна.

— Мила работи за „Кръглата маса“.

— Кръгла маса? Като крал Артур и рицарите на кръглата маса?

— На Мила й харесва да твърди, че те датират от далечното минало, но това е само име. Те са организация на могъщи и богати хора, които обединяват силите си от много години. Не знам повече. Мога да се обаждам по телефона ида уреждам разни неща за Мила или за онези, които работят за нея.

— Добре, значи работя за крал Артур. — Едва не се разсмях. Денят беше безумен и бях нервен.

— Не. — Кенет, изглежда, се разтревожи, че повярвах на това.

— И „Кръглата маса“ е собственик на баровете „Адреналин“ и „Де Роде Принс“ в Амстердам?

Той кимна.

— Чрез фасадна компания.

— Защо работиш за тях? Каква е историята ти?

Кенет се втренчи изпитателно в мен.

— Преди десет години бях обвинен, че съм убил бившата си приятелка. Бях невинен, но ме осъдиха и ме хвърлиха в затвора. Работодателите на Мила ми помогнаха да докажа невинността си и намериха истинския убиец. Длъжник съм им. И сега имам интерес към справедливостта, какъвто нямах преди това — сериозно и официално обясни той.

— И историята на Мила ли е същата? Несправедливо обвинена и спасена от „Кръглата маса“? — Също като мен.

— Не мога да кажа, защото не знам. Има ли значение в момента? Трябва да помогнем на Мила.

— Добре. Трябва ми транспорт до Съединените щати. За мен и пленничката в онази стая. Не мога да я вкарам в пътнически самолет, окована с белезници. Можеш ли да го уредиш?

— Да. Ще ви кача на товарен самолет. — Кенет се приближи до телефона да се обади, но се поколеба. — Мислиш ли, че Мила е мъртва?

— Надявам се, че не е, и че ще я намеря, защото мисля, че похитителите й искат да знаят за баровете и „Кръглата маса“.

— Няма да я пречупят — уверено заяви той.

Върнах се в килера, където беше заключена Луси, и се замислих какво бих направил, ако бях на мястото на Едуард. Чиповете бяха в него, но за оръжията трябваха сертификати за краен потребител и документацията, необходима за пренасяне на оръжия от военна класа. Той нямаше да рискува с фалшиви документи за пратка до Америка, защото властите лесно щяха да заловят оръжията. Скриването на оръжията с ДНК сред хилядите контейнери, пристигащи в Щатите, натъпкани в кашони с фалшиви цигари, означаваше далеч по-малък риск.

Мила беше премия за Едуард. Той знаеше, че има страховит противник в нейно лице и работодателите й. Това беше единствената причина да не я убие. Ако не друго, Едуард беше непоправим опортюнист.

Обърнах се към Луси:

— След малко ще се качим на самолет. Ако се опиташ да избягаш или да направиш сцена, ще те застрелям. Разбираш ли, любима?

— Да, маймунке. — Тя вдигна окованите си в белезници ръце. — Разбирам.

95

Салонът на самолета беше празен, но функционален. Бяхме само аз, Луси, пилотът и помощник-пилотът. Те не зададоха въпроси за гостенката с белезници.

— Казах им, че тя е затворник на ЦРУ — рече Кенет. — Реших, че ще оцениш иронията.

— Благодаря.

Жена ми започна да яде сандвича, който й дадох, и да пие вода от бутилка.

Самолетът се отдалечи от Англия и се извиси над стоманеносивия Атлантически океан.

— Искам да те попитам нещо. Как по-точно се прехвърля ДНК върху чипа?

— Мога да те отегча с подробна научна информация, но накратко казано, слагаш косъм или кръвна проба върху чипа и той закодира куршумите с ДНК на мишената. И след това куршумът е като самонасочваща се ракета.

— Но Едуард стреля в теб и не те улучи.

— В чипа не е имало моя ДНК. Без да бъде модифициран с ДНК, пистолетът е като всички други.

— Едуард има ли чип с твоята ДНК?

Тя понечи да отговори, но после млъкна.

— Може да има, без да знае човек.

— Ако е умен, има. Едуард не позволява на никого да го предаде.

— Много си мисля как си се забъркала с тях и се опитвам да проумея как психопат като Едуард може да те изкуши да се откажеш от живота си с мен.

— Докато ти разследваше престъпните организации, аз виждах цифрите, които пишеше. Престъпните групировки печелят страшно много пари. Милиарди. Двайсет процента от световната икономика идват от нелегална търговия. Лесни пари. Трябва само да имаш подходящите умения, контрабандисти, наемни убийци, хакери и организация. И после… — Луси ме погледна хладно. — Аз съм делови човек. Предложиха ми пари. Знаех, че мога да ги изпера през сметки на Фирмата и после да изчезнат. Поне си мислех, че мога да го направя. Нямаше да нараня никого, като им дам файловете.

— Разкажи ми за „Новем солес“.

— Имам свръзка. Той ми изпрати парите, но не съм го виждала. — Тя дояде сандвича си. — Не знам дори защо се наричат така, но в интернет намерих стара японска легенда за девет слънца. Някога били десет, но не можело да изгряват едновременно по едно и също време. Ако изгреели и десетте, горещината и силата им щели да изпепелят света. — Гласът й стана много тих.

— Императорът помолил Ди Джун, бащата на десетте слънца, да се появяват едно по едно, за да не пламне и изгори Земята, но слънцата отказали. Ди Джун изпратил стрелец на име И с вълшебен лък и стрела да уплаши слънцата и да ги накара да се подчинят. И обаче застрелял деветте слънца, за да остане само едно.

— Тя се усмихна. — Ако деветте слънца се върнат, ще унищожат всеки, който се опита да ги подчини. Не знам дали тази история има нещо общо с групировката, или защо използват латинско име, след като легендата е японска. Девет души, които ще преобразят света. Така мислят за себе си.

— Едуард един от тях ли е или е само лакей?

— Не знам.

— А какво е особеното на онези петдесет души?

— Не знам.

— Лъжеш.

— Не. — Луси подпря брадичка на коленете си и ме погледна. — Когато ме помоли да се омъжа за теб, едва не отказах. Не защото не исках да се омъжа за теб. Исках, но чувствах, че ти няма да бъдеш достатъчен. Исках много от живота. Пари. Уважение. Да работя усилено десетина години и после да имам достатъчно, за да живея охолно, а не да се скъсвам от работа, да се ровя в ръководена от мъже бюрокрация и да излагам живота си на опасност заради някакви си идеали. — Тя протегна крака и за миг сякаш бяхме в Лондон, пиехме бира в нашия апартамент и разговаряхме за бъдещето си. — Знаех, че на теб не ти пука за това. Известно време мислех, че ще мога да живея без парите, но не можах.

— Защо промени решението си?

— Мислиш ли, че Фирмата ще те посрещне с отворени обятия? Въпреки че си им помогнал? Може да ти простят, но повече никога няма да ти се доверят. Ще смятат, че не можеш да изпълняваш заповеди. Заповедите прецакват всички.

— Защо ми го казваш? Работа ли ми предлагаш?

— Смятай го за спасителен пояс. Мисля, че Фирмата ще ни убие, щом приключи с нас.

— Няма.

— Е, не те официално, но вътре във Фирмата действат вражески групи.

Вгледах се изпитателно в нея. Възможно ли беше да съм грешал толкова дълго? Мисълта ме порази като удар.

— Не съм ти бил достатъчен. Да се омъжиш за мен не ти е било достатъчно.

— Да се омъжа за теб беше… правилното решение. Обичах те. Това беше акт на оптимизъм.

— Не вярвам, че си ме обичала.

Луси вдигна ръка и нави ръкава си. Видях три кръгли, жестоки изгаряния на горната част на ръката й.

— Това беше цената, която платих за телефонното обаждане, с което те изведох от офиса. Едуард реши, че съм ги предала, като съм те оставила жив. Мъртвата жертва е по-ценна от живата, която може да отрече и вероятно дори да докаже, че е била набедена.

— Но ти ме натопи.

— Да, но остана жив. Знаех, че има вероятност да те пуснат на свобода. По-добре затвор, отколкото гроб.

— Защо не ти бях достатъчен? Не бях ли добър съпруг?

— Мнението ми сигурно не те интересува.

Отворих уста да отговоря, но Луси вдигна ръка.

— Не ти пука за мен. Разбирам накъде биеш с този разговор. Искаш бебето. — Тя се усмихна и после отново стана сериозна. — Най-силният ми коз.

— Не говори за Даниъл по този начин.

— Знам. Той е човек. Девет месеца растеше в мен. — Луси избърса устните си. — Когато разбрахме, че съм бременна… Спомняш ли си?

Помислих си, че необходимостта да попита, е част от психозата й.

— Спомням си. — Това стана веднага след вечерята. Луси си беше направила тест, без да ми каже за подозренията си. Донесе ми теста с малкия потвърждаващ плюс и аз се развиках радостно, а тя се усмихваше смаяно.

— Реших, че повече няма да работя за „Новем солес“ и ще се махна от тях. Щях да прикрия следите си и никой нямаше да разбере, че съм продавала информация. Щях да родя бебето и да обичам Сам, и това щеше да бъде реалният ми живот. — Тя потърка устни и наведе глава. — Те обаче не ме пуснаха. При тях не подаваш оставка. Заплашиха, че ще те убият.

Не казах нищо.

— Възможностите ми за избор бяха да те оставя да умреш и да се справям с живот, който не исках, и с дете, или да продължа да работя за тях, да измисля как да се измъкна и да те освободя.

— Можеше да ни кажеш, че си загазила, и да ни сътрудничиш, а ти използва мен и детето ни.

— Не можех да се върна след взрива в офиса. Щях да отида в затвора.

— Има по-лоши неща от затвор.

— Това заплаха ли е? Ти няма да ме нараниш. — На устните й заигра усмивка. — Не. Ти си от добрите. Аз съм майката на детето ти.

— Къде роди бебето? Дължиш ми това. Кажи ми.

— Нищо не ти дължа. Аз спасих живота ти. Квит сме.

— В Мейн, близо до Дамарискота, има летище на Фирмата. Ако кажа на пилотите да се приземят там, те ще го направят.

— Мислех, че отиваме в Ню Йорк.

— Не. Смятам, че трябва да те върна на Фирмата.

— Сам, имахме уговорка. Ти да спреш Едуард и да ме пуснеш.

— Но ти твърдиш, че не знаеш къде е Едуард. Обзалагам се, че във Фирмата ще те накарат да проговориш и ще им кажеш.

— Но оръжията…

— Синът ми е с предимство. Може би тези хора още не са определили мишените си. Вероятно петдесетте души са само да проверят дали могат да закодират чипа и изобщо да не са мишени, а само откраднати проби от тяхната ДНК. — Скръстих ръце на гърдите си. — Нямам търпение да видя какво ще направи Хауъл с теб, когато те хване. Това беше само ордьовър, любима. Ти си основното ястие. Ти го злепостави. И в ада няма такава ярост като на прецакан бюрократ.

— Той ще убие и теб.

— Не, ще ми прости. Ще каже, че тайно ме е упълномощил за мисия или някоя друга тъпотия. Ще излезе чист. Предателката ще бъде в джоба му.

— Фирмата няма да ти позволи да кацнеш на летището им.

Станах.

— След пет минути ще говоря с Хауъл. Ще имам разрешение за приземяване.

— Винаги си бил твърдоглав.

— Къде роди бебето? Кажи ми и ще продължим за Ню Йорк.

Луси реши да ми повярва.

— Страсбург. В частна клиника на име „Льо Сент“. На десети януари. Кръстих го Жулиен Даниъл Бесон.

— Кой го взе?

— Една жена.

— На кого прилича Даниъл?

— Отначало всички бебета приличат на Уинстън Чърчил. Но Даниъл има твоите очи, Сам.

— Как се казва трафикантът?

— Не знам. Едуард не ми каза. Така ме държат в ръцете си. Това е застраховката им.

— И са ти дали пари за моя син?

— Нашия…

— Ти току-що загуби правото да го наричаш твой, Луси. Никога повече не го наричай твой.

— Не.

— Само защото все още не са го продали. Господи!

Тя се вгледа в мен и разбра, че сделката между нас е анулирана и че аз няма да я пусна да си върви, ако не намеря детето си.

— Какво ще стане с мен? — попита.

— Ще ми разкажеш всичко и после аз ще кажа на Фирмата всичко. Искам името ми да бъде изчистено.

— Името ти никога няма да бъде изчистено, Сам. Винаги ще има на власт някой, който ще мисли, че може би не си направил нищо лошо, но си знаел какво правя аз и си мълчал. Надявал си се, че ще престана или че няма да ме хванат. Ти си добър съпруг и това те прави лош агент.

— Тогава ще се съсредоточа да бъда добър в работата си. Къде ще предаде Едуард чиповете за оръжията? Къде в Ню Йорк? Съдействай ми и аз ще ти бъда адвокат пред Фирмата.

Луси се замисли и в продължение на няколко дълги минути се чуваше само бръмченето на моторите.

— На новия стадион на „Янките“. Тъй като Едуард се опита да ме убие, вероятно е предполагал, че ти ще ме заловиш, и е искал да предпази плана си. Няма да го промени, ако мисли, че съм мъртва.

— В колко часа е срещата?

— В осем довечера. В началото на мача. Сезонът току-що започна.

Погледнах я и се замислих за последната ни сутрин заедно и за живота ни, който изглеждаше съвсем нормален, а се оказа огромна лъжа.

— Спомняш ли си, когато те попитах какво ще ми кажеш, ако знаеш, че това е последният ни ден?

Спомнях си.

— Всичко друго, но не и сбогом. Не мога да се сбогувам с теб.

Луси ме погледна и аз не можах да разбера дали в очите й има сълзи, или е от слабата светлина в кабината.

— Мисля, че сега ще се сбогувам с теб, Сам.

96

Двамата с Луси слязохме от частния самолет. Документите ни бяха подпечатани и митничарят ни направи знак да преминем. Благодаря ви, Кенет и екипаж на полета. Граници. Имат ли вече някакво значение?

Напуснахме летището и тръгнахме по късия сервизен път. До нас спря кола. Бутнах Луси на задната седалка и седнах до нея, а след това се обадих по телефона.

— Здравейте — поздрави ни Огъст Холдуайн.

— Добрият господин. Току-що извърши професионално самоубийство — подметна Луси, когато той подкара колата.

— Съветът за кариерата ми звучи смешно от твоята уста — отвърна Огъст. — Как си, Луси?

— Трябваше да се омъжа за теб, а не за него.

— Бъди любезна. Огъст ще се окичи с лаврите за залавянето ти — рекох.

— Ти няма ли да се предадеш на Фирмата? — попита ме Луси.

— Не. Ще намеря детето ни. Благодаря ти още веднъж, Огъст.

Той погледна в огледалото за обратно виждане.

— Винаги съм мислел, че е несигурно да ти се има доверие. Не ми е приятно да съм прав толкова често.

Усетих, че Луси заема отбранителна позиция:

— И ти предаваш Фирмата, като прекрачваш границите на задълженията си, за да помогнеш на Сам.

— Въображението ти е ограничено, Луси. Някои хора във Фирмата може напълно да одобрят действията ми, стига да те заловят.

Тя отвори и затвори уста.

— Искаш да кажеш, че имаме помощ? — попитах.

— Не. Ти имаш мен — отговори Огъст. Не знаех колко трудно ще ни бъде. Аз бях ранен, а Огъст беше прострелян в ръката. Не бяхме точно лоши негодници.

Луси сякаш се замисли върху тези думи.

— Къде е Хауъл? — попитах.

— Извикаха го в Лангли. Не знам какви технологии си открил, но всички са шашнати.

— Срещата е след час — каза Луси. — Предлагам да караш малко по-бързо, ако искаш да станеш герой.

— Трябва да има причина да се срещат на стадиона на „Янките“ — отбеляза Огъст.

— Демонстрация. Ако искаш да докажеш, че куршумът може безпогрешно да открие мишената сред хиляди хора, тълпата несъмнено е най-подходяща за това. Коя е мишената? — попитах.

— Може да е всеки от звездите играчи — отвърна Огъст. — И губернаторът ще хвърля първата топка, но ще трябва да се откаже.

Погледнах Луси и се замислих за снимките на децата, които бях видял в компютъра на Заид.

— Деца. Дете ли ще убиват на мача?

— Казах ти, че дори не знам дали ще има демонстрация. Това е между Едуард и купувача. Струва ми се страшно рисковано.

— Във връзка ли си с нюйоркската полиция? — обърнах се към Огъст.

— Да, но ако ги помоля за нещо, те ще искат да знаят кой е източникът ми. Освен това съм в отпуск.

— Те знаят ли?

— Мисля, че не.

— Кажи им, че информацията е анонимна. Обади им се. Разбери дали на стадиона ще водят групи деца.

Приятелят ми позвъни на познатия си.

— Хей, лейтенант Гарсия, обажда се Огъст Холдуайн от манхатънския офис на ЦРУ. — Кратко мълчание. — Да, добре съм, благодаря. Леко заобикалям официалните канали, но реших, че е най-добре да говоря с теб. Ще ходят ли групи деца днес на мача? Засякохме разговор, в който ставаше дума за взимане на прицел на дете. — Той се заслуша. — Не, не разполагам с повече информация. Може ли да ми дадеш някаква информация?

— Ако Едуард те види, да знаеш, че синът ни е мъртъв — обади се Луси.

— Не и ако първо не го хванем.

— На твое място не бих рискувала — каза тя, сякаш аз бях лошият родител.

Огъст затвори телефона.

— Ще има двайсет и седем групи деца — от сираци, които ще бъдат доведени от католическо сиропиталище в Куинс, до бойскаути и предучилищни групи. Ще засилят охраната около тях, но Гарсия трябва да знае повече.

— Не знаем повече.

— Това ще привлече вниманието на хората, Сам. — Огъст ме погледна. — Подозирам, че полицаите ще искат да говорят с мен веднага щом отида на стадиона. Не мога да те подкрепя, ако говоря с Гарсия. Ще искат оценка на риска…

— Добре. — Вдигнах ръка.

— Ченгетата не могат да спрат куршума, след като веднъж е изстрелян — каза Луси. — Никой и нищо не може да го спре.

— Ще намерим Едуард, преди да стреля — заявих.

— Рискуваш живота на нашето дете, за да спасиш непознати — обвини ме тя. — Трябваше да те убия в Амстердам, Сам. Поне синът ни щеше да е в безопасност. Ако грешиш…

Бях сгрешил за много неща. Сега не можеше да греша.

97

— Очаквам, че той ще бъде сам — каза Едуард по телефона. — Имаш ли негова проба в случай, че ни потрябва?

— Да. Взех предпазните мерки. Ще се видим скоро, Едуард. С нетърпение очаквам демонстрацията.

— Да, мисля, че целият свят ще бъде смаян.

Ню Йорк беше облян в ярка слънчева светлина. Небето блестеше в безупречно синьо. Едуард се чувстваше щастлив. Беше почти приключил с дългото и уморително вървене по много тъмен път. За негова изненада Ясмина му липсваше. Той я беше създал и оформил в човека, който му беше полезен най-много, и сега се запита дали не се беше отказал от нея твърде лесно. Е, скоро щеше да има достатъчно пари, за да привлече жена, която изискваше по-малко усилия, за да пречупи волята й.

Денят беше прекрасен за доказване на идеята му, че страхът върши чудеса.

98

Следобедът в Ню Йорк беше великолепен. Слънцето се усмихваше като светец от небето. Огъст ни беше взел билети и си пробивахме път през тълпата.

Телефонът му иззвъня. Той отговори и се заслуша.

— Да. Нямам повече информация, Гарсия. Става дума за деца. Не знам колко. Но не можеш да рискуваш… Какво? Ами, добре. — Огъст затвори. — Гарсия ще бъде с охраната на губернатора.

— Но ти каза…

— Губернаторът ще ходи на мача и ще хвърли първата топка. Очевидно синът му го е помолил.

Хапском, губернаторът на Ню Йорк, наближаваше петдесетте и беше популярен, но нямаше планове да се издига още по-нагоре.

— Това ще бъде. Ако искаш да направиш демонстрация на оръжие, убиваш някоя известна личност.

Но убийството на губернатор нямаше същото въздействие като убийството на президент или религиозен водач. Това изглеждаше по-малка сцена за амбициите на Едуард, особено с такова мощно оръжие. Пък и никой от хората на снимките не беше политик.

Хиляди хора се настаняваха на местата си. Мачът щеше да започне след няколко минути. Огледах периферията на стадиона, търсейки удобна позиция за снайперист, но охраната сигурно вече наблюдаваше вероятните места.

Луси видя какво правя и поклати глава.

— Стига да е в обхват, Едуард не трябва да избира място, откъдето да убие губернатора — каза тя. — Достатъчно е само да стреля. Куршумът ще свърши повечето работа, ако на пътя му не се изпречи нищо.

— Ако ще предава оръжията тук, той се нуждае от уединение. — Държах Луси между мен и Огъст. Бях стиснал здраво ръката й и я водех през тълпата.

Петдесет пистолета. Петдесет куршума. Петдесет щата. Петдесет губернатора? Никой обаче от хората в компютърните файлове не беше губернатор.

— Това е демонстрация на продукта, нали? И после купувачът ще премине към следващите мишени.

— Пропусна другото предимство на оръжието по отношение на подбирането на подходящия момент — каза Луси. — Господи, Сам, мислех те за по-умен. Всеки глупак може да убива. Глупаците го правеха от векове. Но сега, с тези оръжия…

— Ако и петдесетте оръжия стрелят едновременно, ще поразят всички мишени — рекох. — Масово убийство. Убиеш ли един губернатор, охраната ще се втурне към останалите, но ако ги застреляш всичките едновременно…

— Какво би причинило това на страната? — попита тя. — Да, ще бъде ударна вълна. Как се бориш срещу такова оръжие? И какви психични поражения нанася? Губернаторите умират един по един. След месец загиват заместниците им. Никой няма да иска този пост, нали? Политическата система ще бъде разтърсена из основи, ако не можеш да гарантираш, че водачите ще останат живи. Какво ще стане със Съединените щати, ако броят на водачите бързо намалее и никой не иска да бъде водач, защото ще бъде убит? Светът ще стане по-слаб. Престъпните групировки ще вършат по-лесно работата си и ще извършват повече престъпления. Може би дори ще управляват. — Тя се усмихна. Знаете, че престъпници управляват части от Колумбия, Молдова и Пакистан. Защо не и тук? И целия Западен свят?

— Кой е купувачът?

Огъст забърза надолу към игрището. Не искаше да слуша повече. Отправи се към шефа на охраната на губернатора Хапском.

Отново огледах стадиона.

— Пусни ме и ще ти кажа къде е — рече Луси.

— Бебето ли?

— Не, Едуард. Не можеш да имаш и двете, Сам. Ще запазя в тайна къде е бебето.

Тя знаеше къде е синът ми и мястото на срещата на Едуард. По дяволите!

— Кажи ми! — Сграбчих я за раменете. — За Бога, Луси, недей така! Кажи ми!

— Хей, приятел — прогърмя плътен глас зад мен.

Погледнах през рамо и видях трима дебеловрати мъже с къси подстрижки. Двеста и петдесет килограма мускули ме гледаха гневно.

— Не се говори така на една дама. Пусни ръката й — заповяда добрият гражданин.

— Дамата е абсолютно зло и това не те засяга — отвърнах.

На добрия гражданин не му мина през ума, че в свят на равни възможности една жена може да бъде абсолютно зло.

— Пусни я — настоя той, без да отстъпва.

Луси започна да охка, сякаш я болеше.

— Негодникът ме удари. Силно. Видях ръката му и се дръпнах, но въпреки това той улучи лицето ми. Тя ме ритна.

Пуснах я. Тя побягна и се отправи към частните ложи.

Идеално място. Нависоко. Уединено. Смъкваш прозореца, стреляш и напускаш в последвалия хаос.

Добрият гражданин ме сграбчи.

— Тъпако, свършено е с теб.

Видях, че към нас тичат двама полицаи, направих се на жертва и се разкрещях:

— Моля ви, помогнете ми! Той обезумя!

Всяка хитрост помага. Виковете ми отклониха вниманието на ченгетата към мъжа, който се счепка с мен, защото изглеждаше по-голяма заплаха. Полицаите обаче щяха да приберат и двама ни. Не можеха да рискуват да постъпят другояче.

Ченгетата — единият едър, другият мършав, ни хванаха. Ударих слабия, който падна на колене. Извадих пистолета от кобура му, забих юмрук във врата му, вдигнах високо оръжието и хукнах в тълпата. Другият полицай не можеше да рискува да стреля сред толкова много хора.

Съзрях Луси. И после чух рева, извисяващ се от публиката.

Погледнах към игрището. Огъст изскочи на терена. Губернаторът стоеше в центъра на игрището със сина си, готов да хвърли първата топка.

И изведнъж прозрението ме осени като гръм от ясно небе.

Синът му. Мишената не беше губернаторът, нито други губернатори, а децата им. И съпругите и съпрузите им.

99

До частните ложи на стадиона имаше бар, който беше затворен за ремонт. Нямаше по-безлюдно място в един стадион от затворен бар. Купувачът вътре погледна игрището и каза:

— Да започваме.

Време беше за необикновено прослушване. Едуард си спомни за първата си поява на сцената в светлините на прожекторите. Съзнанието му преливаше от реплики. Нямаше търпение да се въплъти в ролята.

Той спусна леко прозореца на затворения бар и пъхна дулото на пушката в процепа. Оръжието нямаше оптичен мерник. Не беше необходимо. Едуард обаче не искаше да рискува да се представи зле на демонстрацията, затова се прицели в центъра на терена. И в същия миг видя едрия русокос мъж, който навлизаше на игрището, сръчно отблъсквайки полицая, който се опитваше да го спре.

Намеса. Не. Едуард натисна спусъка, без да се колебае.

100

Губернаторът Хапском видя мъжа, който бягаше и крещеше, че е агент на ЦРУ. Ако беше сам, сигурно само щеше да гледа нападателя. Но сега тринайсетгодишният му син Брайънт беше с него и мисълта, че детето му може да пострада, беше непоносима. Ето защо Хапском се хвърли върху изненадания си син в случай, че смахнатият в хубавия костюм е въоръжен, точно когато куршумът прелетя над хиляди зрители. Наносензорите му търсеха мишената сред тях.

Видях проблясък през открехнат прозорец в края на главното ниво с частните ложи. Луси се беше насочила натам. Деляха ни няколко реда.

Хванах я и опрях пистолета на ченгето в ребрата й.

Завъртях я, за да виждам центъра на игрището. От тълпата се разнесоха писъци. Губернаторът и синът му бяха на земята и не помръдваха, а Огъст беше нападнат от куп полицаи.

— Пусни ме! — изкрещя Луси. — Пусни ме и ще ти кажа къде е бебето!

— Казвай! — Не бях спрял куршума на Едуард.

Бях се провалил.

Тя заби юмрук в челюстта ми. Не я пуснах и двамата се блъснахме в перилата.

— Сам Капра — каза купувачът. — Ето го там.

Едуард откъсна очи от центъра на игрището. Не можа да разбере дали момчето на Хапском е улучено или не. Тялото му се обля в пот. Той изхвърли пълнителя и сложи нов. Пушката избръмча. Нагаждането беше извършено. Куршумът имаше нова душа. Процесът на закодиране щеше да приключи, когато блеснеше зелената светлина.

Той нямаше търпение да чака. Вдигна пушката и стреля.

— Кажи ми! — извиках и я притиснах до себе си. Луси се съпротивляваше.

— Даниъл е в… — започна тя и после се скова.

Чух как металът прониза плътта й и Луси се отпусна в обятията ми.

— Не! — изкрещях. — Не!

— Демонстрацията не мина добре. — Едуард трябваше да подбира внимателно думите си, иначе сделката щеше да се развали. — Мисля, че губернаторът пое куршума, предназначен за детето. Той се хвърли върху сина си точно когато стрелях. Ситуацията не е нормална, тъй като обикновено стреляме без предупреждение…

Той се обърна към купувача и в същия миг нож преряза гърлото му. Едуард залитна и се опита да запуши раната с ръка, когато бликна кръв, но напразно. Той се свлече до стената и си помисли: „Не, не. Боли. Страхувам се…“

Купувачът отстъпи назад от фонтана кръв и видя, че паника обзема не само зрителите близо до терена, но и в съседната секция, където беше попаднал вторият куршум на Едуард. Нямаше следа от Луси, нито от Сам Капра.

Той взе куфарчето с пробите ДНК. Технологията винаги можеше да бъде усъвършенствана. Демонстрацията беше твърде крайна. Добре. Времето беше на негова страна. Възможностите също. Имаше много групировки с престъпни програмисти, хакери, учени и убийци, които изгаряха от нетърпение да му помогнат да подобри прототипа на Бахджат Заид.

Чиповете бяха в него, а останалите оръжия щяха да пристигнат след няколко дни. Той щеше да вземе пратката и дори ако прототиповете се изгубеха, можеше да направи колкото оръжия поиска въз основа на пушката, която имаше. И не беше прехвърлил парите.

Той прегъна пушката, пъхна я в широка метална тръба и я сложи в куфарчето си.

Имаше и по-лоши дни.

Той излезе сред паникьосаната тълпа. Никой не го забеляза, докато бързаше към изхода. Хиляди хора започнаха да се изсипват от седалките. Полицаите се опитваха да въведат ред в евакуацията.

Беше близо до вратата, когато чу глас:

— Здравей, Хауъл.

101

Хауъл притисна куфарчетата до гърдите си. По намръщеното му лице пролича, че усеща опряния в ребрата му пистолет.

— Мръднеш ли, ще те убия — заявих.

— Предай се.

— Не се бъзикай с мен. Ти си купувачът.

Хауъл си пое дълбоко дъх.

— Убиеш ли ме, Мила ще умре.

— Тя би го нарекла справедливо.

Той продължи да върви. Следвах го, като държах пистолета под якето си.

— Допуснал си съпругата ти да умре? — попита той.

— Тя вече не ми е съпруга.

— Аха.

— Кой си ти?

— Хауъл.

— Какъв си всъщност? За кого работиш?

— За Фирмата.

— Не. Фирмата е наела Бахджат Заид да разработи тези оръжия. Можеше да ги вземеш, без да ги крадеш.

Разбира се, Хауъл беше използвал Едуард да ги открадне. Ако оръжията бъдеха откраднати, преди да бъдат доставени, Хауъл нямаше да бъде заподозрян. Беше ме преследвал, за да ми попречи да стигна до оръжията, или вероятно се бе надявал да измами Едуард и да ги открадне, преди да се наложи да плати милиони за тях. Беше ме използвал, за да види дали ще открия следите им и да му свърша мръсната работа.

— На непълен работен ден — поправи се той. — Имам друга работа. Трябват ни хора като теб.

— „Новем солес“. Ти ме попита дали съм чувал за тях, защото искаше да знаеш дали Луси е проговорила, а не защото си по следите им. Предпазвал си „Новем солес“.

— Сам, сделката…

Боже, всички искаха да сключат сделка с мен! Беше ми писнало от сделки.

— Няма да стане. Къде е Мила? — Вече излизахме през портите и тълпата ни носеше към паркинга.

— Разпитват я. Искаме да знаем за теб така както и ти искаш да знаеш за нас.

— Накарал си Луси да стане предателка. Тя работеше за теб. — И това беше най-гадното. Хауъл я беше използвал. Луси беше получавала заповеди от някого във Фирмата. Вярвах й за това. Тя беше разбрала, че е поставила бомба в лондонския офис едва в последната минута, когато Едуард бе слязъл от колата, за да се увери, че детонаторът ще се активира, и ми се беше обадила…

Той повдигна рамене.

— Къде е синът ми?

— Не знам.

— Не ме лъжи. Кажи ми къде е детето ми.

— Наистина не знам. Жената ти уреди нещата с търговеца на бебета.

— Тя каза друго.

— И ти й повярва? — Хауъл се изкашля. — Това е колата ми.

Качихме се.

Той седна отпред, а аз — на задната седалка, без да го изпускам от прицел.

— Да. Ти си нищожество, Хауъл. Кралят на нищожества.

— Мога да премахна неприятностите ти, Сам, и да изчистя името ти. Мога да престана да бъда твой инквизитор и да бъда твой защитник. Отърваваме се от Мила. Ти забравяш за оръжията. Ще кажа на Фирмата, че си бил внедрен в опасна групировка в Холандия и че си изпълнявал тайна мисия, и ще разобличим жена ти като предателка, каквато е всъщност. — Той се обърна и ме погледна в очите. — Мога дори да ти помогна да намериш детето си.

— С други думи, ще се престорим, че това никога не се е случвало. — Любимият му израз, който използваше пред мен в далечния затвор, където аз бях единственият обитател.

— Да.

— Няма да стане — отвърнах и го застрелях. Куршумът прониза сърцето му и тялото му се разтресе. Звукът на изстрела беше силен, но в момента близо до колата нямаше никого. Веднага след това преминаха група бойскаути и погледнаха мен и Хауъл. Той все още седеше. Главата му беше клюмнала на гърдите, сякаш беше решил да подремне, все едно стрелбата никога не се беше случила, както обичаше да казва. Слязох и се слях с тълпата.

Сега вече бях изпуснал всичко.

102

Когато главен агент на Фирмата умре на паркинга на бейзболно игрище веднага след опит за убийство на длъжностно лице от правителството, случаят се взима от нюйоркската полиция и Фирмата поема разследването, Фирмата се интересуваше най-много от нанокуршумите, оръжието и товарителницата, свързана с определен контейнер с цигари.

Петдесетте души, които бях видял на компютъра на Заид, наистина бяха децата и съпругите и съпрузите на американски губернатори. Сега никой не ги държеше на прицел и те спяха спокойно в леглата си, включително Брайънт Хапском, предпазен от тялото на баща си. Куршумът не беше успял да промени посоката си толкова бързо. Хиляди хора присъстваха на погребението на губернатора. Той умря заради детето си, макар всички да мислеха, че той е бил мишената. На никого не му мина през ума, че истинската мишена е било едно тринайсетгодишно момче, а губернаторът се е хвърлил да спаси сина си, закривайки го с тялото си в същата милисекунда, когато Едуард бе натиснал спусъка.

Няколко дни след стрелбата на стадиона аз седях в нюйоркския бар на „Кръглата маса“, елегантно заведение на име „Блукът“, пиех „Бойлан“ с аромат на джинджифил, любимата ми безалкохолна напитка, и чаках Мила. Барът се намираше на ъгъла на Брайънт Парк, недалеч от глъчката на Таймс Скуеър, и беше красив — идеален махагонов тезгях, хубави столове и всичко необходимо, с което да извисиш приготвянето на коктейли в изкуство. Един поглед дори рано следобед ми каза, че е забележителен. Всеки посетител в бара имаше своя история. Звуците на мек джаз изпълваха въздуха. На рояла свиреше афроамериканка с буйни изрусени коси и пръсти, достатъчно изящни, за да смаят Монк или Моцарт. „Блукът“ много ми харесваше, но бях нервен, докато чаках. Имах работа.

Поръчах „Гленфидич“ за Мила. Тя беше държана в офис под наем близо до пристанището. Беше я намерил салвадорски чистач. Хауъл я беше разпитвал. Счупената й ръка беше най-сериозното поражение, но белезите от изгаряния по петите й щяха да заздравяват дълго.

На високото столче до мен седна Огъст и посочи питието на Мила.

— Може ли да го изпия?

— Уискито е за приятелката ми Мила, но може, изпий го.

— Ако тя пие „Гленфидич“, тогава е и моя приятелка.

Реших да не споменавам, че куршумът на Мила го беше одраскал в Амстердам.

— Изпий уискито, но сега е единайсет сутринта — рекох. — Опитай безалкохолното с джинджифил. Идеално охладено е.

— Но уискито означава добри новини.

— Мислех, че уискито е за разсънване.

— За един е разсънване, за друг — добри новини. — Той взе чашата. — Полицията те идентифицира. Застрелването на Луси е заснето от охранителна камера. Знаят, че не си стрелял ти.

Да, не са ме безпокоили.

— Фирмата се погрижи за това. Бяха необходими много унижения и подмазване. Нюйоркската полиция е много чувствителна, ако някой ги превъзхожда в контролирането на оръжията им.

Отпих от безалкохолното.

— Значи сега Фирмата ме покровителства?

— Те… Ние… По дяволите, никой от нас не е глупак. Докато аз се задушавах под тежестта на нюйоркските ченгета, ти убиваше Хауъл.

— Фирмата не обърна внимание на това. Той беше най-голямото им неудобство след…

— След Луси. Може да се каже.

— Официално няма отпечатъци.

— Тогава не се е случило, както обичаше да казва Хауъл.

Огъст се изкашля и изпи голяма глътка.

— Фирмата ме упълномощи да ти предложа предишната работа.

— Защо теб?

— Мислят, че ще послушаш само приятел по чашка.

— Бих послушал само теб, Огъст. Ти си ми истински приятел. — Допрях зелената бутилка „Бойлан“ до чашата му. — Но трябва да намеря детето си. А Фирмата, с изключение на теб, много бързо реши, че съм предател. Това не е добър вот на доверие.

— Сам, разбери, че…

— Разбирам. Не ги искам. Те нямат доверие в мен.

Той отново отпи от уискито.

— Затова се нуждаех от питие. Оказваш ми лошо влияние. Мога само да се надявам, че ще си намериш доходна работа.

— Не ми пука за работата. Трябва да намеря сина си.

— Как? Едуард и Хауъл са мъртви, а и Луси няма да се събуди.

— Ще разчитам на подходящи хора в Европа. Ще го намеря.

— Фирмата няма да те пусне да се разхождаш свободно. — Огъст понижи глас. — Ще следят паспорта ти. Ще те наблюдават, когато може. Да не очакваш, фактът, че Хауъл е работил за тайна групировка, ги разтърси. Ще се преструват, че това не е толкова страшно, колкото е в действителност. Ще искат да знаят какво правиш и кого преследваш.

— Може да се опитат да разберат, стига да не ми пречат. Ти с тях ли ще бъдеш?

— Да. Искам да си получавам голямата пенсия. — Огъст ме погледна. — Но съм убеден, че пак ще се срещнем.

— Аз също.

Той стана и започна да търси портфейла си.

— Аз ще платя — рекох. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Да, но аз работя.

— Не, аз ще платя. Благодаря ти, Огъст.

— Ще намериш сина си, Сам. Сигурен съм.

— Да, знам. — Гледах го как излиза и се запитах дали някой го следи. Долових мириса на уискито, останало в чашата на Огъст, и си поръчах едно. Доближих чашата до устните си, когато на столчето до мен седна Мила.

103

— Здравей, Сам.

— Здравей, Мила.

Обещах ти да изпием по едно заедно, когато всичко свърши. — Раните й заздравяваха, но в очите й се четеше тъга, а не стоманения поглед, който бях свикнал да виждам. Направих знак на бармана и той й донесе „Гленфидич“, без да му казвам.

— Уискито не върви с болкоуспокояващи — отбелязах.

— Американците са маниаци по взаимодействието на лекарствата. Много внимават да не рискуват.

— Този бар е разкошен. Защо ходиш в „При Оли“?

— Искам да го купя, но той не го продава.

— Два бара в един град?

— Бруклин и Манхатън са две съвсем различни концепции. — Тя се огледа. — Боже мой, обожавам баровете. „Блукът“ е великолепен.

— И аз обичам баровете.

— Хубаво. Искаш ли този?

Погледнах я.

— Да, харесва ми.

— Не ме разбра. Искаш ли да го притежаваш? „Блукът“ и всичките барове, които имаме? „Адреналин“ в Лондон, „Де Роде Принс“ в Амстердам, таверната „Шевалие“ в Брюксел. Имаме още много — в Лае Вегас, Сидни, Маями, Париж, Москва, в целия свят. Мисля, че са трийсет.

Мила сигурно се шегуваше, затова се засмях:

— Добре. Двамата с теб може да отидем да пием по едно питие във всеки от тях, след като си върна сина.

— Сам, работодателите ми искат да те задържат. Ти свърши изключително голяма работа за нас.

— Бахджат Заид участваше ли в „Кръглата маса“? Един от богатите и влиятелни членове?

Мила не показа изненада, че знам името „Кръглата маса“.

— Да. Той ни въоръжаваше.

— Не беше приятен човек.

— Бахджат Заид беше отчаян. Опитваше се да спаси дъщеря си, но взе лоши решения.

Понечих да поклатя глава, но Мила заслужаваше нещо по-добро от презрение.

— Дори не знам кои сте. — Спомних си какво бях казал на костюмарите в Лондон за групировките, които се съюзяваха само за да извършат определен удар, и се преобразуваха в нови форми, някои толкова силни и с такова влияние, че бяха проникнали в някои правителства. Бях говорил за престъпните групировки и „Кръглата маса“ вероятно беше такава неофициална организация, но сила за добро. „Новем солес“ може би беше пълната й противоположност, като мрака и светлината.

— Заедно осуетихме плановете на Едуард и Хауъл. Знаеш, че ние сме на страната на ангелите.

— Наситих се на загадки. Трябва да намеря сина си.

— Сам, имаш ли ми доверие?

— Да. — Решението не беше трудно. Наистина имах доверие на Мила. Тя беше луда глава и непредсказуема, но виждах, че дълбоко в душата си е почтена.

— Има причина някои хора от Фирмата да не искат да намериш детето си — тихо каза Мила.

— Какво?

Тя ми подаде лист, на който пишеше: АГЕНТ КАПРА МОЖЕ ДА БЪДЕ КОНТРОЛИРАН ЕДИНСТВЕНО С ЖЕЛАНИЕТО МУ ДА НАМЕРИ ДЕТЕТО СИ. ВСИЧКИ ДОСИЕТА ЗА КАПРА СА ЗАСЕКРЕТЕНИ ПОРАДИ… По-нататък следваха дълги черни линии.

— Това е от най-строго засекретеното досие. Силните на деня искат да запазят в тайна самоличността на човека, който е взел детето ти, за да те контролират.

Изгледах я втренчено.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че Фирмата иска да ти помогне. Не ги обвинявам, но смятам, че там има тайна организация, свързана с Хауъл. Може би той е бил само техен инструмент. Тези хора ще блокират всеки твой ход. Ако се опиташ да работиш като вътрешен човек с тях, търсенето на Даниъл ще бъде напразно. — Тя отпи голяма глътка уиски. — Не ми е приятно да бъда вестител на лоши новини.

— Защо трябва да е така? — попитах, но после се замиел их за работата си в Лондон — престъпни групировки, свързани с правителства. Това се беше случило в много страни по света. И сега ставаше и тук, в Съединените щати.

— Все още не знаем всичките тайни на Луси и Хауъл, Сам. Може би дори твоите.

— Нямам тайни.

— Понякога човек не знае… какво не знае.

— Какво означава това?

— Ти искаш да намериш сина си, а ние се нуждаем от таланта ти. Трябва ти прикритие, затова предлагаме следното — за пред хората ти ще бъдеш собственикът на баровете, на всичките. Управлявай ги и поддържай печалбите им. — Мила се усмихна. — Баровете ти дават основание да ходиш там, където искаш да търсиш сина си или където те отведат мисиите ни. Това е фасада, в която Фирмата няма да се усъмни. Имаш опит в работата в барове и ти трябва доходна професия. Ще изпълняваш задачи за нас, когато е необходимо, мисии, които ще изискват уменията и въображението ти.

Това беше абсолютен комплимент.

— Пак ще се усъмнят. Пък и ще работя срещу ЦРУ.

— Не. Срещу вътрешни хора, които не са лоялни към ЦРУ, правителството и човечеството. Питал ли си се някога дали Хауъл има господар? — Само Мила можеше да произнесе думата господар така, че да прозвучи жестоко, а не забавно. — Хауъл е бил момче на „Новем солес“. Въпреки високия си ранг той сигурно не е означавал нищо за тях, само лакей, на когото плащат. Мисля, че предстоят още по-лоши неща.

Вгледах се в дъното на чашата си.

— Ние ще ти помогнем. Кълна се, Сам. Моля те, съгласи се. — Тя ми даде дивиди. — Това е запис от охранителна камера в клиниката, където Луси ти е казала, че е родила. Ще видиш висока тъмна жена, която излиза от стаята й и носи бебе, един ден след раждането на детето ти.

Затаих дъх.

— Ще ти помогнем да идентифицираш жената и да откриеш следата.

Намери линията, помислих си, също както правех, когато тренирах паркур в онова далечно утро в Лондон, последното нормално утро в живота ми.

Трябваше да приема този таен живот за известно време, за да намеря сина си и да се върна към нормалния си живот. Отново почувствах прилив на адреналин.

Станах и се обърнах към малцината клиенти на „Блукът“. Скочих на хубавото, кожено високо столче и се изкашлях. Елегантната пианистка спря да свири. Клиентите ме погледнаха стъписано.

Разтеглих устни в барманска усмивка и вдигнах чашата си с уиски за наздравица:

— Госпожи и господа, току-що станах собственик на този бар. Черпя ви по едно питие.