Адреналин

10 — 14 април

26

Барът в Амстердам се наричаше „Де Роде Принс“ (Червеният принц) и се намираше покрай красивия стар канал Принсенхрахт (Каналът на принцовете), с множество малки кафенета, хотели, внушителни, великолепни жилищни сгради от двете страни на дългия му завой. Къщата на Ане Франк беше на няколко преки (обикновено смълчана, изпълнена с уважение тълпа правеше снимки). Корабче бръмчеше и пореше водите, докато туристи снимаха сградите на брега и се възхищаваха на очарованието.

Въздухът ухаеше на утринен дъжд, но слънцето беше разпръснало облаците. Второто нещо, което забелязваш в Амстердам — след каналите, разбира се, са велосипедите. Те са навсякъде и в ранен пролетен ден прииждат на рояци като пчели, излитащи от кошер. Велосипедите не са луксозни, защото често ги крадат, но виждаш да ги карат адвокати в костюми, майки с деца, сложени отзад или на кормилото, студенти и работници. Никой не носи каска. Покрай малкия „Де Роде Принс“ се изнизваше постоянен поток от велосипеди, въпреки че най-оживеният час беше свършил, а обедният още не беше започнал. Навън бяха изнесени няколко маси и двама мъже седяха, пиеха бира и гледаха танца на светлината върху водата зад спрелите до брега лодки-домове.

С Мила влязохме вътре и съдейки по двете ми предишни посещения в Амстердам, видях, че „Де Роде Принс“ е отличен пример на едно умиращо изкуство. Беше „кафяв бар“, наречен така, защото по-рано непрестанен тютюнев дим бе оцветявал стените. Сега пушенето беше забранено и стените бяха кафяви, защото бяха боядисани така. Стаята беше тясна, с дълго кожено канапе и няколко маси от едната страна, една голяма до прозореца и красив бар покрай отсрещната страна. На тавана бяха окачени лампи с червени абажури. На стената имаше портрет на някакво забравено кралско величие. Лицето, дрехите и ръцете му бяха изпръскани с червено, сякаш преди години върху платното е хвърлена кръв или боя. Нарисуваният принц изглеждаше много самотен, като непрекъснато пътуващ странник.

Прегледах менюто, докато Мила чакаше бармана. Предлагаха различни видове бира, специално приготвена за всеки сезон. Харесвах такива барове и се изненадах, че Мила е избрала подобно място за среща.

Барманът, висок, плешив, едър, се появи от задната стаичка. Двамата с Мила заговориха бързо на холандски. Мъжът ме погледна предпазливо.

— Сам, това е Хенрик — представи го Мила. — Хенрик, запознай се със Сам. Той ще отседне на горния етаж. Дай му от каквото се нуждае.

Хенрик стисна ръката ми — твърдо и силно. Докато Мила изглеждаше пълна с екзотични тайни, той имаше вид на барман, с когото може да разговаряш. Щях да отседна там? Не казах нищо, но Хенрик ми кимна учтиво.

Посочи към задната част на заведението — тесен коридор, украсен с черно-бели фотографии на Принсенхрахт през годините. Тръгнах след Мила, която се отправи натам и после нагоре по стълбите.

Тя спря и ме погледна.

— Бахджат Заид се страхува много за дъщеря си. Не те познава, но ще повери живота й в ръцете ти. Не го разочаровай. Ние сме единствената му надежда. Той не може да се обърне към полицията.

— Защо?

— Заид ще ти обясни.

Мила се обърна и продължи да се качва по стълбата. В частен апартамент над „Де Роде Принс“ седеше висок мъж. Раменете му бяха прегърбени, сякаш беше играл ролята на Атлас, който носи света на плещите си, и не се беше справил. Той стана, когато влязохме, и приглади с длани ушитото си по поръчка сако.

— Това е човекът, за когото ти казах, Бахджат. Сам Капра.

Изненадах се, че използва истинското ми име, но нищо не казах. Една жена като Мила винаги има причина.

Бахджат Заид стисна ръката ми и ме прецени с поглед. Имаше твърдо ръкостискане и още по-твърд поглед. Погледна ме както шеф гледа служител, който се готви да му съобщи лоша новина.

Седнахме и Мила ме попита дали искам кафе, но аз отказах.

Бахджат Заид имаше тясно лице, изнурено от тревоги, и говореше английски със съвсем лек бейрутски акцент. Морскосинята му копринена вратовръзка беше завързана на безупречен възел под яката на снежнобялата риза. До лакътя му стоеше недокосната чаша изстинало кафе. Беше безупречно облечен и вбесен.

— Разкажете ми за дъщеря си, господин Заид — помолих го аз.

— Ясмина е моята гордост. Единственото ми дете. Миналата година завърши химия и физика. На двайсет и пет години е. Висока е метър и седемдесет. Тя… — Той млъкна изведнъж, сякаш се притесни.

— Да — рекох, — но Мила може да ми каже всичко това. Кажете ми нещо повече за Ясмина.

Бахджат Заид примига и отвори кафявата папка до него. Изглежда, се овладяваше.

— Ето, това е Ясмина. — Той бутна към мен снимка.

Разгледах я. Младата жена беше красива — буйни черни коси, блеснали от радост и интелигентност очи, стеснителна усмивка. Беше облечена в хубав син пуловер и джинси. Небето зад нея беше сиво, натежало от дъжд. Отмяташе кичур коса от очите си. Зад нея се виждаше голямо имение. Дърветата се полюшваха от вятъра.

— Хубава къща — отбелязах.

Бахджат Заид с гордост изрече:

— Имението ми в Кент. Историческо е. Трябвало е да послужи като редут за правителството, ако нападнат Англия. Има подземни кабинети и бункер, който да приюти Чърчил в случай на нацистка окупация. Къщата е собственост на семейството на съпругата ми от много години. Имаме и градска къща в Лондон, но предпочитаме да живеем в Кент. Ясмина също.

Не споменах, че ако Англия бъде нападната, първо ще пострада Кент, тъй като се намира в югоизточната част на страната.

— Колко интересно — беше коментарът ми.

Имаше още снимки — Ясмина със семейството си, Ясмина с персонала на имението, Ясмина на кон, Ясмина завършва университета.

Следващата фотография беше на Ясмина като малко дете. Вдигаше глава от книга. Усмихваше се. Предните й два зъба липсваха.

— Тя показа от ранна възраст, че иска да стане учен. Виждате ли? На тези снимки чете книжка с картинки за мадам Кюри. Като се имат предвид деловите ми интереси, реших, че може да работи в една от фирмите ми, и започнах да я подготвям за тази кариера.

Решил е бъдещето й, когато предните й зъби още не са били поникнали, запитах се аз.

— Фирмите ви?

— Господин Заид е един от партньорите в „Милитроникс“, голяма компания, която прави бизнес със западни правителства — поясни Мила.

Знаех Фирмата. Произвеждаше различно маломерно военно оборудване — електронни бинокли, прибори за нощно виждане, бронежилетки и специализиран военен софтуер и хардуер. Технологията й се смяташе за една от добрите в света. ЦРУ й беше клиент.

— Да. Ясмина работи в научноизследователския институт близо до Будапеща, предимно върху отбранителни технологии — конструиране на по-добра броня и по-ефективни оръжия и снаряжение. Центърът използва нанотехнология.

— От колко време е изчезнала?

— От двайсет и пет дни.

— Изчезвала ли е преди?

— Не. Никога. Тя винаги е била изключително послушна дъщеря.

Послушна. Не чуваш тази дума всеки ден. Нанотехнология също се употребява рядко. В ушите ми отекнаха думите ми за Царя на парите, които бях казал на Хауъл.

— Не сте съобщили за изчезването й на полицията.

— Не. Посъветваха ме да не го правя.

— Поискаха ли ви откуп?

— Не точно. Ясмина си тръгнала от работа в института ни в Будапеща в петък вечерта. Както обикновено работила до късно. Тя е всеотдаен служител. — Бахджат Заид ми подаде разпечатка от календар. Почти всеки час беше зает за научни изследвания, работа или в някои случаи проекти за самоусъвършенстване. Да науча китайски. Да прочета за оперите на Пучини. Да уча макроикономика. — Дните й бяха строго структурирани. Ясмина работи най-добре така. Аз й създадох този хубав навик.

— Държите я организирана.

Той не обърна внимание на сухата ми забележка.

— Не ми се обади през почивните дни, но това не е необичайно. И после в неделя вечерта получих това съобщение.

Бахджат Заид натисна клавиш на лаптопа си и на екрана започна видеозапис. Ясмина извади ключове пред входа на сградата, в която явно е живеела. Ъгълът на камерата предполагаше, че кадрите са заснети от отсрещната страна на улицата. Обективът увеличи образа на младата жена. Лампата над стъпалата излъчваше слаба светлина. Имаше малко фонов уличен шум и между камерата и Ясмина не минаваха коли. Беше късно през нощта. Тя изпусна ключовете и се наведе да ги вземе. В кадър се появиха двама мъже, хванаха я за ръцете и запушиха с кърпа устата й. Камерата се съсредоточи върху лицето й. Очите й бяха изпълнени с ужас. Съпротивляваше се, но мъжете бързо я дръпнаха от вратата и я блъснаха в микробус, който потегли. На записа не се виждаше регистрационен номер. Операторът беше предпазлив.

Но не достатъчно.

— Бихте ли го пуснали още веднъж? — помолих. Гърлото ми пресъхна и почувствах болката, че се задушавам в апартамента в Бруклин. Заид кимна и пусна отново записа. Гледах внимателно. — Още веднъж, ако обичате. — Този път наблюдавах Бахджат Заид. Устните му се движеха, докато гледаше как отвличат дъщеря му.

— Познавате ли някой от тези мъже? — попита ме той. — Имате такова изражение, сякаш сте ги виждали.

Бях сигурен, че единият похитител е мъжът, който се опита да ме убие в апартамента ми, с татуировката на „Новем солес“.

— Да. Той вече е мъртъв.

Бахджат Заид ме погледна.

— Моята Ясмина, малтретирана от тези зверове. Повдига ми се. — Той попипа с пръсти носа си. — Нямат право. Дъщеря ми принадлежи на мен.

Последната забележка изобщо не ми хареса.

— Какво се случи после, господин Заид?

— В имейла с видеозаписа имаше телефонен номер. Незабавно се обадих. Отговори някакъв мъж. Имаше лек холандски акцент. Инструктира ме да не се свързвам с полицията, нито да съобщавам, че Ясмина е отвлечена, защото ще я убият.

— Поиска ли откуп?

— Да. Казаха ми да прехвърля петстотин хиляди евро на сметка на Кайманите. Направих го веднага.

— Само пари ли поискаха?

— Да. Изпълних желанието им, но те не ми върнаха Мина. — В очите му се появи тъга. — След това получих още един имейл с видеозапис. — Той щракна с компютърната мишка и на екрана се появиха други кадри. Централната гара в Амстердам. Познах я от снимките, които ми беше показала Мила. В сградата на гарата влезе чернокоса жена. Носеше раница на гърба си. Записът прескочи до излизането й. Раницата я нямаше и шал закриваше долната половина на лицето й. Мъжът с белега вървеше на четири крачки след нея.

Клипът свърши.

— Експлозията на гарата става пет минути по-късно — обади се Мила. — Петима убити.

— Направили са Ясмина да изглежда като чудовище. — На лицето на Заид се изписа изтощение. Той стана и закрачи из стаята. Пребледня от безпокойство. — Лицето й беше… безизразно, сякаш го бяха измили. В очите й не се четеше нищо.

— Тя или похитителите обаждали ли са се пак?

— Не. — Той поклати глава. — Не съм ги чувал. — Думите му прозвучаха леденостудено. — Не е необходимо да искат нещо от мен. Съсипаха дъщеря ми и ако видеозаписът излезе на бял свят, ще съсипят и семейството, и Фирмата ми.

27

— Мислите ли, че е жива? — попитах.

— Трябва да се надявам. Ако я искаха мъртва, те щяха да я взривят с бомбата, която тя носеше. С видеозаписа ще ме изнудват.

— Защо не се обадите на полицията сега? Похитителите не са ви върнали дъщерята.

— И какво да им кажа? Че е била отвлечена, но е поставила бомба, която уби хора? Ако отида в полицията, похитителите ще дадат видеото на медиите и с бизнеса ми ще е свършено. — Заид избърса с ръка челото си. — Работя с правителства на държави-членки на НАТО, Съединените щати и Русия, а дъщеря ми е атентаторка? Това ще разруши всичко, което съм изградил.

— Хората ще разберат, че са промили мозъка й. Замислете се за Пати Хърст.

— Пати Хърст беше осъдена, господин Капра — твърдо изрече той. — Светът не я възприе като жертва, а като добро момиче, станало анархистка и банкова обирджийка. Сега светът е склонен да прощава още по-малко. Ще има достатъчно съмнения, които ще провалят бизнеса ми. Дори самото предположение, че дъщеря ми е атентаторка, ще унищожи Фирмата ми. — Мъжът затвори очи. — Компанията ми спечели милиарди от сделки, когато западните правителства поискаха да покажат, че нямат предразсъдъци към фирмите, собственост на мюсюлмани. Виждате ли капана, който ни заложиха? Не мога да отида в полицията. Не смея да се противопоставя на исканията им.

— Може би не става дума за Ясмина или за откуп, а те искат да нанесат удар на вас.

— Тогава щяха да дадат записа на медиите и да унищожат Бахджат — тихо каза Мила. — Но не го направиха. Те използват надеждата му срещу него.

Погледнах я.

— Искате да намеря и да спася Ясмина.

Погледът на Заид беше стоманен.

— О, повече от това. Искам да намерите хората, които я отвлякоха… и да ги убиете.

— Да ги убия?

— Да убиете похитителите й. Не ме е грижа дали са двама или двайсет. Никой не може да свърже Ясмина с този терористичен акт и да живее, за да очерни името й — заяви Заид. — Ако тя бъде спасена, а някой от тях оцелее, може да даде записа на медиите, за да отмъсти.

Ала на мен мъжът с белега ми трябваше жив, за да отговори на въпросите ми.

— Сигурно основната цел е да измъкна Ясмина.

— Разбира се, но всички те трябва да умрат. Няма да преговарям по този въпрос.

— Страхувате се, че след като тя бъде освободена, похитителите й може да преследват вас?

— Ясмина е видяла лицата им. Те никога няма да я пуснат. — Заид ме погледна — продължителен, преценяващ поглед — и след това се обърна към Мила: — Ти каза, че той може да спаси Ясмина, но аз не съм сигурен.

— Не бързам като глупак, господин Заид. Това не е самоубийствена мисия, особено след като искате да се погрижите никой да не избегне гнева ви.

Той повдигна вежда, като долови сухия ми тон.

— Бахджат — тихо каза Мила, — остави Сам да прави каквото умее.

— Искам да задам и на двама ви един въпрос. Чували ли сте „Новем солес“ или Девет слънца? Говори ли ви нещо?

Те поклатиха глави.

— Бих искал да знам как смятате да действате — рече Заид.

— По-добре е да не знаете.

Той преглътна.

— Искам да съм сигурен, че Ясмина е в безопасност.

Въздъхнах:

— Господин Заид, Ясмина може да не е в Амстердам. В такъв случай ще трябва да разбера къде са я завели. В момента не разполагам с никакви следи, по които да тръгна. И ако камерите на гарата са заснели лицето й и холандските криминалисти разберат кой е поставил бомбата, тогава полицията ще започне да я издирва. Случаят е спешен. Няма да си губя времето, за да искам одобрението или разрешението ви.

— Но аз… имам чувството, че съм й изменил. Не успях да я защитя. — Думите с усилие се отрониха от устата му. Заид беше човек, свикнал да има железен контрол върху положението, и аз предположих, че безпомощността го разяжда.

Наведох се към него.

— Знам какво преживявате. Знам какво е да е изчезнал любимият ви човек. Ще ви върна дъщерята.

Бахджат Заид ме погледна и се усмихна — ужасяваща, напрегната усмивка, която не съдържаше радост, все едно куче показва зъбите си.

— Ако не успеете или предприемете действия, които ще доведат до смъртта на Ясмина, ще има последици за вас, господин Капра.

Вероятно го биваше да се справя с договори, подчинени и сметки, но аз не бях нито едно от тези неща.

— Не ме заплашвайте, господин Заид. Много лесно рухвам, когато съм под натиск.

Той отвори и после затвори уста и гневно се втренчи в мен.

— Искам цялата информация, която имате за дъщеря си и похитителите — казах аз.

Той ми даде лаптопа.

— Благодаря. Защо вас?

— Моля?

— Защо са избрали вас?

Той примига два пъти и погледна Мила.

— Заради парите ми. За какво друго?

— Ако искаха само пари, те щяха да поискат повече. Питам се дали мишената не сте вие.

— Тъй като са диваци, съсредоточени върху насилието, очаквам да поискат оръжия, някакво военно снаряжение.

— Не са ли поискали?

— Не. — Заид скръсти ръце на масата.

— С какви изследвания се занимаваше Ясмина?

— Това е поверителна информация и не е свързана с обсъждането ни. Мога само да ви кажа, че тя не работеше върху съвременни системи за въоръжаване. Съмнявам се дали похитителите знаят или изобщо се интересуват, че дъщеря ми е изследователка. Не са проявили интерес към работата й пред мен.

— А някакви бъдещи системи?

— Да, десетина години напред. Тук не става дума за изследователската работа на Ясмина, господин Капра, а за това, че тя е моя дъщеря. Затова ми я отнеха.

Станах.

— Казаха ми, че вие сте един от малцината хора в света, които могат да свършат тази невероятна работа — добави Заид. — Ясмина е най-важното.

Не му обещах нищо. Стиснахме си непохватно ръцете и Мила тръгна с него към долния етаж.

Отворих лаптопа, файлове за живота на Ясмина, снимки, списъци с приятели в Лондон, Будапеща и Съединените Щати. Имейлите и видеофайловете, които беше получила. Електронна папка на кадрите с отвличането й. Нямах обаче представа откъде да започна да я търся тук, в Амстердам.

Мила се върна с две вдигащи пара кафета и ги остави на масичката.

— Ти не го харесваш.

— Вижда ми се родител-маниак по контролирането на детето си. И мисля, че не ни казва цялата истина. Както и ние не му я казваме.

— Моля?

— Заснели са видеозаписа, за да го уплашат до смърт, а не са поискали откуп? Глупости. Поискали са нещо, за което той не ни казва. Само се надявам да ги намеря и да ги убия, преди да е принуден да го предаде.

— Може би все още не са му поискали откуп.

— Ти не му каза, че аз имам лични сметки за уреждане с мъжа с белега.

— Защото можеше да се притесни, че имаш две цели. Той се интересува само от Ясмина, не от съпругата ти.

— Не мога да преценя дали се тревожи повече за Ясмина или за доброто си име. — Отпих от кафето. — Откъде познаваш Бахджат Заид?

— Има ли значение? Познавам го и искам да му помогна. Искам да помогна и на теб. Кажи ми защо попита за името „Новем солес“?

Обясних й. Мила се облегна назад на стола.

— Интересът на ЦРУ към названието и татуировката не може да е случаен. Има групировки, които бележат членовете си.

Разгледах снимките и увеличих лицето на мъжа с белега.

— Трябва да има информация за този човек. Той е някой някъде.

— Имам достъп до правителствени бази данни по света, но не сме открили нищо, откакто пристигна снимката. Все едно е… заличен.

Мила твърдеше, че има достъп до неща, какъвто дори хора от правителствата нямаха.

— Ти правиш всякакви магии. Твой ли е този бар?

— На работодателя ми.

— Барът много ми харесва. Хубав е.

— Когато всичко свърши, с теб ще изпием по едно питие заедно. Не и преди това.

— Е, трябва да се залавям за работа. — Мъжът с белега беше на няколко километра от мен, ако все още беше в Амстердам. Градът е изумително компактен и това означаваше, че може би съм много по-близо до намирането на Луси, отколкото се бях надявал.

„Дръж се, скъпа — помислих си, — идвам да те взема.“

28

Готвех се да проникна в света на мъжа с белега.

Ето какво знаех. Той беше извършил два бомбени атентата, единият от които на строго охраняван офис на ЦРУ. Беше отвлякъл виден учен и съпругата ми, агент на Фирмата. Нямаше никаква информация за него и пазеше в тайна самоличността си. Подозирах, че работи за Царя на парите, когото разследвах и който беше свързан със сериозна корупция в правителствени среди. Имаше възможности. Беше изпратил човек да ме намери и да ме убие в Бруклин. Не беше предявил политически искания, затова предполагах, че прави всичко това за пари.

Той беше член на групировка.

Всеки свят има своето откриване. Новият свят на механизмите на престъпниците има повече от другите.

Полицията беше разбила голяма част от мафията в Съединените щати, защото федералните власти упражниха натиск върху вътрешни хора, предложиха им закрила като свидетели и предявиха обвинения на всеки, свързан с нелегалната търговия, а не само на онези, които я извършваха.

Съвременните престъпни мрежи се обединяваха, за да направят нещо определено — трафик на етнически работници, пренасяне на хероин, скрит в телевизори от Китай, които първо отклоняваха към пристанища в Пакистан, или поставяне на бомби във влакове, за да намалят цените на транспорта. Клетките са малки и гъвкави и се разпадат и събират в нови форми като детско самолетче, танк или стена, направени от малки пластмасови блокчета.

Но тъй като спойката между тухлите е временна, те може да бъдат изолирани. Щом можеш да разрушиш стена, ще можеш да разбиеш и тухла. Трябва само да намериш подходяща тухла.

Седнах и си поръчах газирана вода на маса навън в кафене близо до големия уличен пазар „Алберт Каюп“ в южната част на Амстердам. Въздухът ухаеше на риба, подправки и цветя. Зачетох се в холандски вестник и се опитах да се поставя на мястото на Питър Самсън, канадския контрабандист, чиято роля играех в операция на Фирмата преди година. Самсън беше готин тип за контрабандист, плащаше си сметките и подкупите и не убиваше хора. Бях ужилил двама украински трафиканти на оръжие, които се опитваха да натоварят на кораб откраднат уран и да го изпратят на радикална групировка в Ню Йорк. Уранът се оказа фалшив (подправен от тях), както и радикалната групировка (подправена от мен). Самсън беше обявен за невинен по тайните канали на престъпния свят, когато двамата мъже бяха намерени мъртви в апартамент в Прага, убити от деловите им партньори, които не приеха провала им. Бяха прецакани от нехайството и алчността си и заради нарушаване на основното доверие. Групировките се сформират по необходимост и на членовете им не можеше да се гласува пълно доверие.

Щях да се представя за Самсън и човекът, когото исках да видя, все още щеше да ми има доверие. Бях го открил, като се обадих на старите си познати в Прага и научих, че преди шест месеца се е преместил в прекрасния Амстердам.

Пиех третата си безалкохолна напитка, когато той дойде, движейки се предпазливо покрай сергиите. Беше прегърбил рамене и от устата му висеше цигара. Бях седнал там, защото предположих, че той ще мине през уличния пазар, за да стигне до магазинчето си. Представих си мириса на лавандулово масло в косата му и леко отблъскващата миризма на чесън в дъха му. Помнех, че той дъвчеше капсули чесън, защото се страхуваше да не настине.

Той влезе през врата близо до ъгъла. На табелката пишеше, че работилницата за поправка на часовници се нарича „Оранжев часовников механизъм“ в чест на занаята му и националния цвят на втората му родина. Затвори вратата.

Прекосих улицата и преброих до трийсет. На първия етаж имаше магазинче за стари компактдискове и грамофонни плочи. В задименото помещение се виждаше грифът на китарата на стар албум на „Клаш“. Зад касата седеше отегчен пънкар и чакаше пънкът да се върне. Стълби водеха нагоре към „Оранжев часовников механизъм“. Качих се и натиснах дръжката на вратата, която се отвори. Той не беше заключил, защото носеше пазарски чанти.

Влязох вътре и видях, че Грегор слага чантите на дървен тезгях. В стъклени витрини бях изложени часовници за колекционери. На маса, покрита с черно кадифе, бяха наредени купчини лъскави части за часовници и инструменти, готови за работа. Грегор беше много добър във внасянето на ред в хаоса.

Затворих вратата.

Той се обърна и ме изгледа изпитателно.

— Познавам те. — Беше ме виждал само няколко пъти, но часовникарите запомнят детайлите. — От Прага. — Не подскачаше от радост. — Ти познаваше братята Врана.

— Да. Те се опитаха да ме измамят. Но аз не се ядосах толкова много, колкото партньорите им. — Братята Врана бяха тъпаците, които се помъчиха да откраднат от мен несъществуващи пари за несъществуваща стока и операцията по ужилването, която проведох, помогна на Фирмата да опразни банковите им сметки. Деловите им партньори го приеха тежко и изразиха разочарованието си с брадва.

— Погребаха ги в един ковчег — отбеляза Грегор. — Не бяха необходими два.

Той играеше донякъде с братята Врана. Бяха използвали бизнеса му като прикритие, за да пренасят стоки от Източна Европа в Британия.

— Спомням си, че ти вечно се притесняваше да не се простудиш. Климатът в Амстердам повече ли ти харесва? — попитах.

— Не може да се нарече тропически, но кихам по-малко. — Грегор беше нервен, защото не знаеше каква роля бях играл в смъртта на братята Врана. Той присви очи. — Самсън от Торонто. Още ли се казваш така?

Усмихнах се.

— Това е единственото име, което имам.

Грегор не отвърна на усмивката ми и провери дали съм въоръжен, като каза: „Трябва ми бонбонче“ и бавно бръкна в джоба си. Напрегнах се, но не извадих пистолета си. Грегор измъкна пакетче чеснови капсули и пъхна една между тънките си устни.

Проверка. Не бях дошъл да го убивам, а да му предложа сделка или да получа информация. Той беше организирал контрабандния маршрут за фалшивия уран, но тъй като радиоактивният материал не беше пренесен, Фирмата реши да го остави на мира и в играта, за да го използва отново. Той обаче се беше преместил в Амстердам, вероятно за ново начало. Холандия предоставяше по-добри и повече контрабандни маршрути, свързани с огромното пристанище в Ротердам.

— Харесва ли ти Амстердам? — попитах.

— Чудесен е. Холандците са много мили хора. — Той засмука капсулата, изцеждайки всяка частица от тонизиращите свойства на чесъна. — Имат отлична система за здравно осигуряване.

Посочих магазинчето, което беше отрупано с инвентар.

— Бизнесът, изглежда, върви добре.

Грегор повдигна рамене.

— Часовниците са останка от един аналогов свят. Книги, плочи, филми — всичко стана електронно. — Той подсмръкна и изцъка с език. — Но хората все още харесват аналоговите часовници. Те са необходимост и лукс. Трябва винаги да знаем колко е часът и да изглеждаме добре, когато го правим. — Той се изкашля, за да прочисти гърлото си, и избърса устни с опакото на дланта си. — С какво мога да ти помогна? — попита, сякаш бях дошъл да разглеждам ролексите му.

Никога не отговарям на въпросите веднага и направо. Поне човекът, за когото се представях, не би го направил. Вместо това нахлух в личното пространство на Грегор и надникнах в чантите му. Неща за купон на дете, момиче. Салфетки, чинии, бонбони.

— Ще купонясваш, а?

— Преди четири месеца се ожених. Имам доведена дъщеря. Животът ми е… по-спокоен. Мисля, че не мога да ти помогна, Самсън. Вече нямам връзки.

— Имаш уебсайт за бизнеса си с часовници, Грегор. Вероятно въртиш международна търговия тук — поръчваш части от Швейцария и изпращаш стока в цяла Европа. Страхотна фасада за контрабанда.

— Махай се. Не знам какво имаш предвид. — В гласа му се прокрадна паника.

— Ще се махна. Мога да отида право в чешкото посолство и да им кажа, че един от опърничавите им синове си е уредил бизнес в тази хубава страна и ако не искат да бъдат поставени в неудобно положение от идиотските ти планове, трябва внимателно да те държат под око, да се вгледат в счетоводните ти книги и митническите ти декларации и да видят кои са клиентите ти.

— Вече не се занимавам с контрабанда. Сега имам легален бизнес.

— Трудно е да си изкарваш прехраната с употребявани часовници.

Отворих портфейла си и извадих внушителна пачка евро, осигурена от Мила. Всеки си има цена.

Грегор погледна тлъстата пачка и престана да ми заповядва да се махам.

— Трябва да намеря един човек. — Извадих снимка от джоба си, разпечатка на мъжа с белега от видеозаписа с Ясмина на Централната гара в Амстердам. — Бързо. Искам да знам дали си го виждал. — Дадох му снимката.

Той не ми я върна веднага и не каза, че не го познава. Това щеше да бъде твърде очевидна лъжа. Огледа мъжа така, сякаш изследваше повреден часовников механизъм, и тънките му като на пианист пръсти очертаха кръг около лицето.

— Не го познавам.

— Пак си помисли. Не искам като подарък за рождения си ден доведената ти дъщеря да научи, че чисто новият и баща е бил контрабандист. Или че все още е такъв.

— Тя няма да има нищо против, ако изчезна от живота и. Държи се така, сякаш е алергична към мен — отвърна Грегор, но отново се загледа в снимката. — Този не го познавам, но знам онзи мъж.

— Кой?

Той ме погледна и аз отброих няколко банкноти и ги плъзнах по тезгяха.

— Едрият с изрусената коса зад мъжа, когото ти ми посочи.

Погледнах снимката. На няколко крачки от мъжа с белега имаше грамаден, широкоплещест човек с изрусена до бяло коса. Изглежда, имаше азиатски произход, примесен с европейски.

— Него познавам — добави Грегор. Краят на снимката леко трепереше, когато я сложи в ръката ми. Ръцете на часовникарите не треперят.

— Пари ли ти дължи? — попитах аз и той допусна втора грешка. Поиска да знае защо търся русокосия. Очевидно за да го предупреди. — Кой е той, Грегор?

— Ще трябва да си помисля за името. — Той отстъпи назад към масата с инструментите.

— Няма да ти дам повече пари. Кой е той, Грегор?

— Първо ми кажи защо търсиш тези хора.

— Имам делово предложение за тях.

— Можеш да ги снимаш, а не можеш да отидеш и да им се представиш? Знам ли. Снимката прилича на полицейска. Изрязана е.

Разбира се, че беше. Бях изрязал Ясмина.

— Грегор, кажи ми името на русия и къде да го намеря.

— Русият… Виж, ще ти направя услуга и ще ти дам съвет. Стой далеч от него, по дяволите. Каквато и работа да имаш предвид, намери някой друг.

Пристъпих към него.

— Кажи ми.

— Не, не. Ако ти кажа, ще те изпратя при него, а това означава, че той ще ми дойде на гости. Не, благодаря. — В гласа му прозвуча ужас. — Той разрязва хората, които му пречат. Не. Аз съм семеен човек. Ще ти кажа името му, но накарай някой друг да ти каже къде да го намериш. Не искам да съм аз.

Докоснах рамото му.

И Грегор се опита да пререже гърлото ми.

29

Ножът беше малък, но и вената не е голяма. Не бях сигурен дали е от часовникарските му инструменти, или беше оръжие, което Грегор държи под ръка. Чух изсвистяването и се дръпнах назад. Острието разсече въздуха близо до лицето ми.

— Мамка му — колебливо каза Грегор. — Извинявай, но искам да си тръгнеш.

— Обиден съм, че се страхуваш повече от него, отколкото от мен.

Той пусна малкия нож.

— Нямаше да те раня сериозно.

— Кажи го на сънната ми артерия. Защо се страхуваш толкова много от този човек?

Грегор не отговори и аз реших, че щом се бои от насилие, ще му покажа малко. Само да го вкуси. Блъснах го към масата за поправка на часовници и го повалих със силен удар върху стола.

— Не се заяждай — закашля се той. — Исках само да те изгоня оттук. Остави ме на мира.

— Не е честно, Грегор. — Огледах часовникарските инструменти. Бяха направени да прикрепят частите и да изваждат метални парченца. Единият беше извит като хирургичен инструмент. Взех го.

Сложих пръсти от двете страни на лявото му око и вдигнах зловещото на вид малко сечиво.

— Не познавам мъжа с белега! — изкрещя Грегор.

— Вярвам ти. Но познаваш русокосия.

— Моля те, моля те!

— Грегор, не желая да те наранявам. Искам да отидеш на купона на доведената си дъщеря и да се радваш на доброто си зрение.

— Трябва да взема тортата — изхлипа той. — За играта.

— Какво?

— Децата я играят. Парче лепкава торта, окачено на връв. Опитваш се да го изядеш най-бързо…

— Звучи забавно. Искам да присъстваш на това, да отидеш да вземеш тортата и да спечелиш надпреварата.

— Надявам се, че празненството ще бъде страхотно. И ще отидеш веднага щом ми кажеш името на мъжа и къде е.

Той се опита да се отскубне от мен.

— Стар приятел ли ти е русокосият?

— По-скоро… приятел на един приятел. — Той се пречупи. — Името на русия е Пит. Близък е на един мой познат.

— А познатият ти?

— Казва се Ник Тен Бум. Не го познавам отдавна. Двамата пихме бира преди седмица и Пит дойде с него. Но Ник има връзки и Пит се държи така, сякаш и той има.

— И за какво говорихте, докато пихте бира?

— За „Аякс“, футболния отбор на Амстердам. И за жени.

Доближих острието до окото му.

— И после? Само седяхте и пихте бира?

— Отидохме в „Розе Бюрт“, квартала с червените фенери.

— Но ти си женен отскоро, Грегор.

— Аз… не участвах. Нито те.

— Само сте отишли да погледате курвите? — произнесох го почти със същия тон като съпруга, която не може да повярва на ушите си.

— Така искаше Пит. Беше малко пиян. Той обича бира. Искаше да види проститутките на витрините.

— Сводник ли е?

Грегор облиза устни.

— Не, не. Не знам защо искаше да отиде там. Настоя. Отидохме и се посмяхме на жените, които стояха зад стъклата. Пит се смя и ние с Ник също се смяхме. Правиш каквото на Пит му харесва. Той е властен човек.

Да се смеят на проститутки? Не му вярвах.

Порязах го лекичко, близо до клепача.

— За какво друго говорихте?

Той извика и стисна зъби.

— Добре, добре. Пит искаше да знае за прехвърлянето на стоки в Северна Америка. Разпитва ме. Как съм вкарвал стоки в Щатите. Казах му, но ми се стори, че решиха, че съм твърде дребна риба за онова, което искат. Вероятно предположиха, че не транспортирам часовници в достатъчно големи количества.

— Виждал ли си Пит или Ник оттогава? — Преместих инструмента толкова близо до окото му, че видях как очната му ябълка трепери и се тресе.

Грегор не отговори веднага и аз забих малкото острие в дланта му. Той изохка. От ръката му бликнаха няколко капки кръв.

— Следващото ще бъде окото ти. Говоря сериозно, Грегор. Няма да искаш да ми пречиш.

— Не съм виждал Пит отново. Пих бира с Ник преди две вечери.

— С какво се занимава Ник?

— Работи с Пит, но го познавам чрез приятели в бизнеса. Специалист е по компютрите. Върши измами по интернет, банкови писма от Нигерия, такива неща. Не знам как се е забъркал в контрабандата. — Лицето му беше напрегнато под ръцете ми. — Той е… странен. Не искам да бъда приятел с него, но Ник има хубави списъци за продажби в електронната поща.

— Аха, спамър. Истинско зло. Къде мога да намеря Ник? — Допрях острия край на инструмента до езика си и навлажних метала.

Грегор потрепери в хватката ми.

— Живее над кафене в квартала „Джордан“, но през повечето време виси в бар на име „Хрейс Хандер“, близо до „Розе Бюрт“. Познават го там.

Пуснах го. Бавно.

— Ти се опита да ми прережеш гърлото. Ако искаш да забравя тази лоша твоя идея, ще забравиш, че сме разговаряли. Няма да споменаваш за мен, освен ако не се нуждая от теб във връзка с онези типове. Тогава ще бъдем приятели, ясно ли е?

Грегор кимна.

— Ти търсиш Пит. Не го харесвам. Да гори в ада. — Той притисна до гърдите си ранената си ръка, но внимателно, за да не изцапа с кръв ризата си. Не ме погледна. Хората винаги се срамуват, след като пропеят.

— Ако кажеш на някого за посещението ми, ще се върна, Грегор. Няма да сторя нищо лошо на Ник. Само искам да говоря с Пит. Но предупредиш ли ги за мен, ще се обадя в посолството и ще бъдеш на първия самолет за Прага.

— Няма да кажа нищо.

Пъхнах още една пачка евро в джоба му. Той въздъхна облекчено. Извадих мобилния му телефон и попитах:

— Как се казват жена ти и доведената ти дъщеря?

— Остави ги на мира, Самсън, моля те! — уплашено извика.

— Имената им — ледено повторих аз.

— Жена ми е Биби, а доведената ми дъщеря — Бетина.

— Надявам се ти и Биби да сте щастливи, Грегор. Честити от мен рождения ден на Бетина. — Изгледах го продължително. — Ако някога направят филм за Питър Лор3, ти трябва да играеш главната роля. — Обърнах се и излязох.

Не бях свикнат да измъчвам хора и ако Грегор не се беше опитал да пререже гърлото ми, щях да бъда много по мил. Но уплашен, той ми беше полезен.

Прегледах списъка с обажданията на шикозния му смартфон. Ник му беше звънял преди два дни, късно следобед. Вероятно го беше поканил да пият бира в „Хрейс Хандер“. Проверих другите обаждания. Не изскочи нищо интересно. Много обаждания до Биби, няколко до Бетина. Нищо повече.

Прослушах гласовата поща. Едно съобщение от Биби на бърз холандски. Напомняше му да купи украсата за купона на Бетина. Биби звучеше нетърпелива и пияна и два пъти повтори, че Грегор е безполезен боклук, но не беше моя работа да поставям под съмнение избора му. Истинската любов е сляпа, помислих си и внезапна остра болка стегна гърдите ми, като се сетих за Луси.

Другото съобщение беше от Ник отпреди седмица. Имаше и бонус — снимка на Ник в гласовата поща. Дебеловрат, с червена коса, завързана на къса опашка, не се усмихваше. „Хрейс Хандер“, довечера, ако се изплъзнеш от оковите на Биби. Ще се видим там в шест. Искам да се запознаеш с един мой приятел“ — казваше Ник в неизтритото съобщение.

Споменатият приятел беше Пит. Грегор беше добър в промъкването през всякакви граници под носа на властите.

Какво искаше да вкара нелегално в Щатите Пит?

30

„Хрейс Хандер“ не беше хубав като „Де Роде Принс“. Всъщност беше по-неприятен и от тоалетна.

Намираше се в края на „Розе Бюрт“, на една-две преки от осветените витрини, където позираха проститутките. Трудно беше да се повярва, че в квартала живеят семейства и почтени работещи хора, но това беше факт и „Хрейс Хандер“ не беше бар, който отваряше по обяд.

Вървях сред тълпите японски туристи. В ранната вечер улиците бяха пълни с нервни зяпачи, които искаха само да гледат, без да пипат. Момичетата във витрините предимно позираха и се фръцкаха заради туристите, сякаш това беше игра за загряване. Знаех, че сериозните играчи ще дойдат скоро.

„Хрейс Хандер“ беше не дупка, а караоке бар. Това го правеше хиляди пъти по-противен. Представете си „Мюзик айдъл“ — само че с пияни съдии, които вероятно умеят да боравят с нож.

Беше едва девет, рано по холандските стандарти. На караоке сцената пиян млад испанец се мъчеше с песен от албума „Зад стените“ на Майкъл Джексън и приятелите му ръкопляскаха. Няколко мъже играеха билярд, други седяха в сепаретата. Две млади жени седяха до бара с гаджетата си. Хвърлих професионален поглед на питиетата — повечето клиенти предпочитаха водка или бира. Нямаше коктейли. След това направих профил на хората в заведението. Това е барманско умение. Неприятностите нямат нищо общо с пола, възрастта и финансовото положение.

Най-важното е къде седят клиентите и накъде гледат. Повечето тук бяха дошли да се напият, да пеят и да се посмеят на бездарните певци. Играчите на билярд, изглежда, се познаваха и беше малко вероятно да си разменят остри като саби реплики. В дъното имаше едно обезпокоително място — група едри, чернокоси мъже, които говореха на турски и оглеждаха бара така, сякаш очакваха да избухне скандал. Другото беше едно от момичетата в срещуположната страна на бара. Тя изглеждаше крайно отегчена и непрекъснато оглеждаше заведението, сякаш търсеше някой по-мускулест тип или с по-твърд задник, или с по-лъчезарна усмивка. Погледите й към другите мъже дразнеха гаджето й.

Това бяха горещите точки. Избегнах ги, като седнах на бара с лице към вратата и погледнах крановете за бира. Поръчах си халба „Амстел“. Барманът, слаб, блед мъж с пет обици на лявото ухо, ми я донесе. Огледа ме набързо и остави бирата пред мен. Плъзнах към него точния брой евро плюс малък бакшиш. Той не предложи да ми открие сметка в заведението. Отпих от бирата, без да поглеждам никого, и се заслушах.

Холандският ми не беше много добър, но бях прекарал четири месеца в Суринам, бившата холандска колония в Южна Америка, и знаех достатъчно, за да се оправям. Пък и като всеки друг език, щом чуеш да го говорят около теб, припомняш си наученото. Родителите ми работеха в „Епископални помощи“. Баща ми беше администратор и инспектор на благотворителните фондове, а майка ми — хирург-педиатър, специалист по цепнати небцета. Те, брат ми Дани и аз пътувахме по света, когато бях малък. Говорех свободно испански, руски и френски и знаех сносно китайски и немски. Можех да кажа: „Аз съм американец и трябва да се обадя в посолството“ на трийсетина езика, въпреки че сега, след като Хауъл и Фирмата ме издирваха, това изречение не ми вършеше работа. Бях счупил рекордите по бързо учене в езиковите програми в Лангли, но никога не бях учил усилено холандски и не се съмнявах, че думите ми звучат грубовато като на жител от колониите.

В „Хрейс Хандер“ чух смесица от езици — холандски, английски (на който всички в Амстердам говореха), френски и испански. Отново погледнах предпазливо турците. Те забелязаха, че ги гледам, и аз бързо отместих поглед към испанеца с лунната походка (или по-скоро препъване). Можех да чакам часове в този Вавилон на пияници и Ник пак да не се появи. И някой от холандското разузнаване сигурно гледаше видеозаписите от взрива на Централната гара и щеше да види, че Ясмина Заид влиза с раница на рамото и излиза без нея.

Изпитвах потискащото чувство, че времето ми изтича.

Бях забравил добродетелта търпение. Шпионирането означава чакане. И изведнъж опитите ми да намеря Ник ми се сториха досадно бреме. Но той беше единствената връзка с Пит, а Пит беше свързан с мъжа с белега и с Ясмина и Луси.

Това беше единствената сламка, за която можех да се хвана.

Бавно пиех бирата си. Следващият караоке певец изпълни добре „Да почукаш на райските порти“ и спечели буйни аплодисменти, а след това публиката започна да се кикоти, когато пияно момиче пронизително запищя „Като молитва“ на Мадона. Не го освиркаха, защото имаше големи гърди и тълпата му прости фалшивото пеене.

Мразех това място. Липсваше ми чистотата в бара на Оли. Той несъмнено беше вбесен, че съм избягал. Липсваха ми разговорите с Огъст. Надявах се, че Хауъл и Фирмата не са го притиснали. Оли не знаеше нищо, нито дори че Мила се преструва на негова приятелка. Интересното обаче беше, че тя е редовен клиент на „При Оли“. Това не можеше да е случайно, особено след като аз бях получил работа там. Още една следа за разнищване, но щях да я оставя за по-късно.

Едното момиче се наведе към гаджето си и го целуна по бузата.

Луси ми липсваше.

Трета бира. На такова място трябва да се пие алкохол. Ако си поръчаш газирана вода или кафе, веднага ще те забележат като човек, който иска да остане трезвен, и да те заподозрат.

Момичето със стрелкащите се насам-натам очи неочаквано седна до мен.

— Няма ли да пееш? — попита ме тя на английски, като фъфлеше. Дори не се опита да ме заговори на холандски. Сигурно приличах на американец повече, отколкото предполагах. Погледнах към гаджето й. Той също ме погледна.

— Пея фалшиво.

— Като всички други. Какво би изпял? — Тя ме изгледа изпитателно, сякаш можеше да определи какъв е музикалният ми вкус, съдейки по лицето ми. — „Нирвана“? Изглеждаш малко ядосан.

— Не съм.

— Аха. — Момичето се усмихна. — Принс. „Пурпурен дъжд“. Имам пурпурен шал. Мога да ти го дам.

— Може би „Рейдиохед“.

— Те са твърде мрачни. Може би Джъстин Тимбърлейк? Може да покажеш секси задник.

Не я погледнах. Приятелят й отново беше насочил вниманието си към сцената.

— Не съм певец.

— А какъв си тогава?

— Само си пия бирата. Не искам да пея, нито да разговарям. Съжалявам.

Тя се намръщи.

— Тъпак. Педал.

— Върви при приятеля си. Той е готов да се примири с капризите ти. За разлика от всички останали.

Тя стана и аз видях мъж, който беше седнал през две столчета от мен, докато тя ми досаждаше. Ник от снимката в телефона на Грегор, с червена коса, завързана на опашка, и намръщен.

Отместих поглед към сцената. Публиката яко освиркваше филипинец, който изпълняваше песен на „Кралете на Леон“. Той изтърси пепелта от цигарата си върху тълпата и се размина на косъм с празна бирена чаша, хвърлена по него. Барманът се разкрещя на скандалните клиенти, които повдигнаха рамене като хлапета, заловени да плюят хартиени топчета през тръбички в час. Мързеливият барман остана зад тезгяха.

Или извадих късмет, защото Ник беше решил да седне близо до мен, или Грегор го беше предупредил и ме бе описал, и той беше дошъл да види що за птица съм.

Наблюдавах го с периферното си зрение и си поръчах още една бира. Ник извади смартфон от джоба си. Нервно подръпваше опашката си, докато преглеждаше съобщенията. Тихо изруга на холандски и изведнъж стана и тръгна към тоалетните, които бяха в коридор, водещ към задния изход. Беше изпил само половината си бира и затова го последвах.

Той се насочи към тоалетната и се обърна. Видя ме. Ако знаех, че само ще отиде в тоалетната, щях да си остана в бара, но сега не можех да се върна.

Тоалетната беше по-чиста от бара. Ник стоеше пред писоара и говореше по телефона. Мразех това. Нима мислеше, че събеседникът му няма да чуе стичането на урината върху порцелана?

Измих си ръцете и наплисках лицето си със студена вода.

— Стоката е в мен. Ченгетата не знаят — каза Ник на английски и после спря да говори. Изпика се, пусна водата и пъхна телефона в джоба си. Двама от пияните турци бяха застанали до тоалетната, приказваха и пушеха.

И препречваха пътя му навън. Изведнъж се почувства напрежение. Ник измърмори на холандски думи, които не чух. Мъжете се отместиха, но бавно, и тръгнаха. Ник си изми ръцете и тъй като нямаше кърпи, ги избърса в панталоните си. Последвах го на известно разстояние.

Той отново говореше по телефона, когато се върнах на мястото си. Внимавах да не го поглеждам, но някакво раздвижване привлече погледа ми. Турците го гледаха гневно и се мръщеха.

Ник продължи да говори по телефона, без да им обръща внимание. Гласът му беше тих и не го чувах от силните звуци на лошата имитация на „Джърни“, която се разнасяше от измокрената с бира сцена.

Четирима от турците станаха и се отправиха към Ник. Той не забеляза, че се приближават към него. Допих бирата си. Усетих, че караокето ще бъде засенчено като забавление, а чашата се използва по-лесно като оръжие, когато е празна.

Четиримата изпълниха пространството до бара между мен и Ник. Погледнах ги, но те не ми обръщаха внимание. Единият потупа Ник по рамото.

— Хей, не ми ли обръщаш внимание?

— Може би — отговори Ник и затвори телефона, без да се сбогува.

— Предай на приятеля си Пит, че е лайно и че искам парите.

— Казах ти, по-късно. По-нататък, не сега.

Изглежда, аз не бях единственият, който чакаше Ник.

— Осигурих му маршрут и сега искам да ми се плати. Веднага.

Не желаех турците да пребият Ник и да се разделя с единствената си следа. Оставих чашата си и се приготвих да действам.

31

— Не разбираш ли, че не съм куриер? — попита Ник. — Сам му го кажи. — В думите му прозвуча подигравка, нещо като „Аз съм повече от теб“. Той беше слаб и дребен и, изглежда, едва след като произнесе презрителните думи, забеляза, че насъбралите се около него турци, са едри и силни.

— Не. Обади му се сега. Пит не ми отговаря. Кажи му, че трябва да знам мястото на предаването на стоката, за да приключим с уреждането. И че искам парите.

— Ти се съгласи с условията. Ако не харесваш сделката, след като вече си я сключил, проблемът е твой.

— Тогава той няма да получи онова, което иска.

Запитах се какво ли ще пренасят. Може би точно това смяташе Пит да вкара в Щатите.

— Ти си луд — рече Ник. — Върви си пий бирата и ме остави на мира.

— Няма да поемам повече рискове — заяви турчинът.

— Вземи от Пит парите ми и мястото на срещата или ще счупя проклетия ти врат.

— Заплашваш ли ме? — изсъска Ник.

— Обади му се. Веднага. — Най-грамадният турчин посегна към телефона на Ник, който го пъхна в джоба на якето си. Лицето му се зачерви от гняв.

Беше мой ред да се намеся.

— Извинявай — обърнах се към турчина. — С този човек ли имаш проблем или с приятеля му?

— Не е твоя работа. — Турчинът се втренчи в мен, сякаш бях глупак, който бърка в делва със змии. Аз съм по-скоро слаб и строен, отколкото едър и мускулест, а турците бяха колкото мен или по-високи.

— Но ще го пребиеш, за да изпрати съобщение на Пит? — Всяка моя дума беше подстрекателство и турчинът разбра това. Най-жестоките сбивания в барове избухват след шушукане, а не след пиянски крясъци. Викът е размахване на ръка, шепотът е юмрук. Подготвих се да приема първия удар и си помислих: „С всяка стъпка се приближаваш до Луси и Вързопчето. Ще издържиш, защото не можеш да позволиш на копелетата да убият сина ти.“ — Отиди и сам си намери Пит.

— На теб какво ти пука?

— Пит дължи пари и на мен и аз ще си ги получа пръв излъгах. Обичам хубавите лъжи, които въздействат като миниатюрни бомби. Турците млъкнаха и напрежението се насочи към мен.

Ник гледаше втренчено, без да е сигурен дали съм откачен, или си прося боя от отегчена и пияна шайка. Бях убеден, че не ме познава. Грегор си беше държал устата затворена по-стегнато и от часовникова пружина.

Мисълта, че на някой друг може да бъде платено преди тях повиши температурата на групата с десетина градуса. На караоке сцената момичето, което флиртуваше с мен, запя „Наслади се на тишината“ на „Депеш Мод“. Използвах заглавието.

— Слушай песента, тъпако — казах на турчина. — Искам да се насладя на твоята тишина.

— Нека да се обадим на Пит — започна Ник — и да видим…

Удариха ме силно и в гърба и въпреки че бях готов, се блъснах в дървения бар. Отвърнах с ритник, който уцели в слабините нападателя.

Първото правило в сбиването в бар е да бъде кратко. Комбинацията от алкохол и агресивно мъжкарство е главозамайваща смес и сбиването може да привлече хора, които нямат друга връзка с биещите се, освен физическата си близост до тях. Не исках ефекта на вълната, а ефективност. Намерението ми беше всичко да приключи за десетина секунди и с Ник да си плюем на петите, преди другите да се усетят.

Нападателят падна. Направих крачка и ударих два пъти с длан лицето на мъжа до него. Той беше по-едър от мен и не очакваше фронтална атака. Фраснах го бързо в носа и врата и той изохка и залитна назад. От счупения му нос бликна кръв.

Единият от другите изви ръцете ми зад гърба и аз се завъртях, опитвайки се да го изкарам от равновесие. Ник се сби с четвъртия турчин, като го налагаше без никаква грациозност или пестеливост на движенията. По едно време получи силен удар в устата и се свлече на стола. Изобщо не беше корав и наперен, както когато говореше по телефона. Не се изненадах.

Нападателят ми се блъсна в тезгяха и заби чело в тила ми. Главата ми се удари в бара. Заболя ме. Явно нямаше да приключим за десетина секунди.

— Ще те размажа — изсъска той. Колко оригинално. Не отговорих, защото не си хабя приказките, когато се бия. И без това никой не те слуша. В гърдите ми пламна отдавна тлеещ гняв. Тези мъже бяха между мен и Ник и следователно между мен и Луси. Отскочих от плота и изтласках напред турчина. Той си помисли, че ще се помъча да се отскубна от него, и стегна хватката си. Това беше глупаво. В момента го исках залепен за мен.

Завъртяхме се.

Изтласках се от пода и сега мъжът беше между мен и тезгяха. Блъснах го в дървото. Отметнах назад глава, забих я в лицето му и го сритах. Тъй като ме държеше близо, той нямаше къде да се дръпне. Турчинът се предаде на четвъртия удар и ме пусна. Грабнах пълната чаша на Ник и я ударих в главата на турчина сред пръски бира. Тежката чаша не се счупи, но той се свлече на пода. Готово.

Приближиха се трима от другите четирима турци, които седяха на масата. Единият остана. Седеше със скръстени ръце и гледаше как приятелят му надвива Ник и го приковава към земята.

Тримата се нахвърлиха върху мен, тъй като бях свободен и готов да танцувам.

Прострях единия с ритник във врата и поех два силни удара от приятелите му. Спънах се и сетне парирах следващия удар, и забих коляно в слабините на следващия. Разбирате, че предпочитам врата и слабините. Те предлагат значителна възвръщаемост на инвестициите. И той се оттегли на пода.

Младият турчин номер три замахна със счупена бирена чаша към лицето ми. Блокирах го и с другата си ръка издърпах парцал от бара и го увих около халбата. Ако не можеш да отнемеш оръжието, неутрализирай го. Не е толкова сложно. Ходът го изненада и аз стоварих покритата стъклена чаша в лицето му. Стъклото не го поряза, но го уплаши, защото той знаеше, че ръбът е назъбен. В боя несигурността е твой приятел. Турчинът залитна назад и се разкри. Четири силни, бързи удара в очите и корема и приключих с него. Бяха четири, за да го поваля и да отправя послание към всеки в бара, който изгаря от желание да се включи в мелето.

Ник все още се бореше с първия си противник, сякаш това беше първият му ден в школа за бойни изкуства. Сграбчих мъжа, дръпнах го от Ник и увих ръка около шията му.

— Ще ти счупя врата — изкрещях на турски и постепенно съвземащите се турци се стреснаха. Няма смисъл да се биеш, когато не е необходимо. Мъжът в ръцете ми се отпусна неподвижно и аз усетих паникьосаното му, учестено дишане. Посетителите в бара разбраха, че говоря сериозно, и аз се изправих като човек, на чиято страна е предимството. Дори момичето престана да пее и мелодията на „Депеш Мод“ продължи да звучи самотно без вокал.

— Пусни го — извика на холандски барманът.

— Обади ли се на полицията?

Погледът му се плъзна към Ник, който леко поклати глава.

— Не — отговори барманът.

— Пусни го и отстъпи назад — заповядах на турски. — Твоите приятели започнаха, не аз. Видяхте, че той ме удари пръв.

Турците не помръднаха от местата си. Ръцете им още бяха свити в юмруци. След това единият седна и останалите го последваха.

Мъжът в ръцете ми започна да се дави.

— Мълчи — изшътках му и после креснах на момичето на сцената: — Продължавай да пееш, ако обичаш.

Тя се втренчи в мен и после очите й се впериха в телесуфльора на караокето. Измънка нещо и след това запя последния куплет на песента на „Депеш Мод“ с нервна, но сияйна усмивка на лицето.

— Навън — заповядах на Ник. Той изглеждаше леко зашеметен, но се подчини и стана.

Блъснах на пода мъжа, когото държах, и последвах Ник в хладната амстердамска нощ. Момичето пееше за изречени клетви, които ще бъдат нарушени.

Ник ме чакаше.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърнах и спрях до него да си поема дъх.

И в същия миг той опря пистолет в ребрата ми.

32

— Махни пистолета — рекох. — Ще те арестуват за пет секунди.

Ник държеше оръжието под якето си, близо до мен. Не се дръпнах, защото не знаех дали няма да ме застреля.

— Върви нормално. — Той непрекъснато поглеждаше през рамо дали турците ще хукнат след нас.

— Насочи пистолета към тях — посъветвах го.

Ник пусна пистолета и хвана първия турчин за гърлото. Наблизо имаше витрина с проститутка и аз й направих знак, като прокарах ръка през гърлото си, за да се махне. Тя разбра посланието и се скри зад червената кадифена завеса зад нея. Блъснах турчина в стъклото и побягнах с всички сили. Ник ме последва. Ако някоя проститутка е в опасност, ченгетата идват веднага. И те наистина се приближиха бързо, говорейки по микрофоните на раменете си, и минаха покрай мен и Ник.

— Ако отново опреш пистолет в ребрата ми, ще те смачкам — казах. — Да отидем да поговорим на някое спокойно място.

Намерихме тихо бар-кафене близо до площад „Дам“. Нямаше караоке, нито пияни турци или признаци за сбивания.

По ризата ми имаше кръв и очите на барманката се разшириха, когато влязохме. Тя беше възрастна, крехка, усмихната жена и започна да клати глава. Ник отиде при нея, заговори на бърз холандски, който не разбрах, и след минута жената кимна. Седнахме един срещу друг на маса в ъгъла, която не се виждаше от улицата в случай, че турците обикалят навън и ни търсят. Бях с гръб към стената, за да виждам цялото заведение. Бяхме на няколко преки от „Хрейс Хандер“ и се надявах, че са решили да удавят в пиянство гнева и смущението си, ако се бяха измъкнали от полицията.

Ник поръча две бири. Сервитьорката ме погледна. Имах кръв на устата. Тя ми донесе влажна кърпа, без да попита нищо. Избърсах лицето си. Сервитьорката остави пред нас бирите и висока стъклена чаша с прозрачна течност.

— Копстут — обясни Ник и посочи напитката. — Означава „удар в главата“. Ще ти хареса.

— Поне не е дупка в главата. — Не бях приключил с боя. Искаше ми се да цапардосам някого. Не се гордея с това, но наистина имах такова желание. По-рано предпочитах тихите, спокойни вечери у дома, да чета и да гледам хубави филми заедно с Луси, да си легнем рано и да се любим. Сега исках да налагам с юмруци и да ритам. Бруталният танц на боя събуди спящата дълбоко в мен тъмна половина. Отпих голяма глътка от високата чаша — течността имаше вкус на джин — и после отпих бира. Пиянска свада в бар. Плъзвах се по наклонената плоскост. Трябваше да проясня съзнанието си.

— Направи го обратно — отбеляза Ник. — Първо се пие бира, а след това джинийвър. Всичко ли правиш наопаки?

— Какво?

— Обикновено се запознаваш с човека, преди да рискуваш живота си за него в бой в бар.

— Онези типове бяха гадняри. Мразя гаднярите. И ти си гадняр, защото опря пистолет в ребрата ми, след като ти помогнах.

Ник отпи от бирата.

— Прости ми. Предпазлив съм. Кой си ти?

— Питър Самсън. Приятелите ме наричат Сам за по-кратко.

— Биеш се като войник.

— Бях, но сега не съм.

— Пит наистина ли ти дължи пари?

— Не знам кой е Пит.

Ник се втренчи в мен.

— Какво? Просто решаваш да… — Той се помъчи да намери правилната английска дума. — Да се включиш в боя?

— Беше ми скучно. Утре нямам работа.

Той отпи голяма глътка бира и потърка челюстта си. След това пи джинийвър. Погледът му се отмести към семейството, което седеше през няколко маси — баща, майка и момиченце на осем. Детето се засмя и грабна от десерта на майка си. После Ник сякаш с нежелание ме погледна отново, все едно беше намерил отговор на въпросите си.

— Къде си служил?

— В канадските специални сили.

— Напусна ли?

— Те ми наредиха.

— Заради сбивания в барове?

— Не. Откраднах едни неща и ги продадох по eBay. Уволниха ме позорно, но им върнах парите и отървах затвора. Командирът ми искаше да избегне неудобното положение, за да не го издам. — Повдигнах рамене. — Признавам, направих го. Не ги обвинявам, че ме изритаха.

— Аха, боец и крадец. Голям късмет извадих. — Ник ми се усмихна накриво.

— Предпочитам да се смятам за предприемач.

— Спомена, че нямаш работа. Може би искаш работа?

— Каква? Да се бия за теб ли? Ти дори не ми благодари.

Той прие добре шамара на обидата.

— Не съм ти благодарил. Добре. Благодаря ти, Сам. Щях да се оправя с тях и без теб, но все пак благодаря.

— Не извади пистолета. — Бях пропуснал да забележа, че Ник носи оръжие. Сигурно беше привързано с ремък за крака му. Не видях издутина под ризата или якето му.

— Не. Ти елиминира необходимостта да го направя.

Не казах нищо и бавно допих бирата си. Ник не беше много умен. Не умееше да се бие и не беше извадил пистолет, когато го заплаши разярена тълпа. За колебанието му имаше само една причина — не искаше да привлича внимание и предпочиташе да остане незабелязан, защото изваждането на огнестрелно оръжие дори в долнопробен бар можеше да доведе до нежелан арест.

Мълчанието е най-силното ми оръжие. Повечето хора не могат да мълчат, когато край тях има друг човек, особено в бар. Смятаме го за странно, ако не поведем разговор.

Мълчанието ми притесни Ник.

— Ако те интересува да бъдеш телохранител, мога да ти намеря работа.

— Нямам разрешително да работя в Холандия — отговорих. — Изгубих го.

— Няма да ти е нужно. Повечето ми клиенти са… много дискретни.

— Например сводник? Не бия проститутки.

— Не. Много по-висша класа. — Той понижи тон: — Но една от облагите са момичетата.

Запазих каменно изражение.

— Мисля, че трябва да получа бира за всеки тип, когото повалих. — Вдигнах чашата си. — Дължиш ми още две.

Лицето му се разтегли в лека усмивка, но после пак стана сериозно и намръщено.

— Добре. — Ник беше зает човек и излъчваше нетърпение, но боят в бара му беше харесал и видя, че аз се справих много по-добре от него, затова беше решил да не се разделя с мен, поне засега. Той направи знак на сервитьорката да донесе още бира, без джинийвър. — От коя част на Канада си?

Знаех, че информацията за мен ще бъде проверена.

— От Торонто.

— Познавам го добре.

— Сериозно?

— Да. Ходил ли си в закусвалнята „Розендейл“ на Паркър Стрийт?

— На Янг Стрийт е. Там правят най-хубавите хамбургери в града. — Надушвах проверка.

— Родителите ти?

— Починаха. — Повдигнах рамене. — Оставиха ми малко пари да видя света.

— В кое училище си учил?

— Колежа „Сейнт Майкъл“ и после в „Макгил“. Следвах история. Едва завърших, но оценките ми стигнаха да вляза в Офицерската школа. — Легендата ми като Питър Самсън, канадски закононарушител, беше създадена от Фирмата. Ник нямаше да може да я оспори. Аз бях Питър Самсън от раждането си до този момент и имаше училищни регистри, кредитни истории и канадският военен архив, които да подкрепят тази ми самоличност.

Освен ако Фирмата не я беше заличила. В такъв случай нямаше да съществуват данни за Питър Самсън.

— Познаваш ли Амстердам? — попита Ник.

Отново отпих от бирата и сподавих оригването си.

— Извинявай. Не много добре. По-добре познавам Прага, Варшава и Будапеща.

— Прекарал си доста време в Източна Европа.

— Там са най-интересните възможности за работа.

— Например?

— Това са неща, които не трябва да казвам на непознат — засмях се аз и той също се усмихна.

— Не съм ти съвсем непознат — каза Ники след неловко мълчание. — Ти хвърли човек през прозорец заради мен, Сам. Сега сме приятели.

— Пазя разни неща. Предполагам, че е като охраняването на хора. Грижа се нещата да стигнат там, където трябва.

Това беше благовидно описание на контрабандата, но ако Пит беше контрабандист, както Грегор бе намекнал, тогава можеше да съм по-интересен като потенциален наемник. Или поне можеше да ме поканят на събеседване. Трябваше да се сближа с тях, за да ги разузная, да ги убия всичките освен най-високопоставения, който предполагах, че е Пит, и да ги принудя да ме заведат при мъжа с белега.

Трябваше ловко и неусетно да обработя Ник. Той запали цигара и отпи от бирата си.

— За къде?

— Предимно за Северна Америка — отговорих, надявайки се, че това е крайната цел на тайната пратка на Пит. И от думите на турците се запитах дали той е уредил незаконен превоз до Щатите и после нещо се беше объркало.

— Може би ще ти предложа работа, но трябва да говоря с клиента ми.

— Клиентът ти не е Пит, който не плаща, нали?

— Пит плаща. Тъпите турци трябва да се научат на търпение.

Изсумтях и повдигнах рамене.

— Виж, бива ме да пренасям стоки в Щатите, да ги пазя и да се грижа никой да не ги пипа. Ако това ти звучи добре, чудесно. Ако не, благодаря за шоуто. — Беше много важно Да не изглеждам твърде нетърпелив.

— Мисля, че мога да те използвам — каза Ник след няколко секунди. — Заплащането е отлично. Две хиляди евро седмично в брой.

— Парите ми за бира са на привършване, затова добре. — Прокарах пръст по петното от бира на масата. — Как да се свържа с теб?

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

Той бутна салфетка към мен.

— Напиши номера.

Написах го, но не добавих името си.

— Решавай бързо. Скучно ми е и може да отпраша нанякъде.

— Добре — отвърна Ник и прибра салфетката в джоба си.

— Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Ти ми извади пистолет, след като ти помогнах. Гадняр си.

Той се усмихна.

— Налага се. Исках да се уверя, че няма да ме нападнеш. Каза на турците, че Пит ти дължи пари. Хрумна ми, че може да си се бил с тях, за да се захванеш с мен.

— Не познавам твоя Пит. Казах го само за да ги спра, но не стана.

— Юмруците подействаха. Е, Сам. — Ник хвърли няколко евро на масата. — Почерпи се с още няколко „удара по главата“ или си поръчай вечеря. Ти ми направи услуга тази вечер и мисля, че можем да правим бизнес заедно.

— Добре. Имаш номера ми.

Той стана и излезе. Бях с гръб към стената и го гледах как тръгна по големия площад „Дам“, минавайки покрай Националния паметник на освобождението.

Излязох в нощта и съзрях Ник на отсрещния ъгъл. Вървеше на юг, по посока на Принсенхрахт. Вече се беше стъмнило и се промъквах в сенките, докато той пресичаше улицата и моста. Последвах го. Ако се обърнеше, можеше да ме види, но той отново говореше по мобилния си телефон.

Следвах го, но не твърде отблизо. Спря кола и Ник се качи. Автомобилът изфуча и после зави към „Сингел“, най-голямата улица в Амстердам, с формата на буквата „U“.

Потърсих такси, но нямаше, затова тръгнах по посоката, в която Ник беше заминал. Човек никога не знае какво може да види. Пък и „Де Роде Принс“ беше натам.

След трийсетина секунди до мен спря елегантна синя кола. Вратата се отвори. Мила.

— Качвай се, глупчо.

— Следиш ли ме?

Тя потегли, преди да успея да затворя вратата.

— Можеше да объркаш всичко и да те заловят. И тогава щеше да се наложи да те убия, защото не мога да ти позволя да се разприказваш за нас.

С нея беше трудно да се разбере дали говори сериозно.

— Ако той ме беше хванал, ти щеше да ме убиеш, вместо да ме спасиш?

— Прецакаш ли първата задача, няма смисъл да ти давам по-трудна работа. Щях да те зарежа и да продължа по-нататък. — Тя зави, увеличи скоростта и после намали, когато видяхме колата, в която се беше качил Ник.

— Замесих се в сбиване в бара.

— Хубав начин да не се набиваш на очи! — възмутено каза Мила. — Можеше да те арестуват. Сещаш ли се какво ще стане, ако проверят лицето ти в базата данни, тъпако? Ще се върнеш при твоя караконджул Хауъл.

— Нямах избор.

Тя ме изгледа гневно.

— Не ме разбирай погрешно. Ще ти пазя гърба, стига да докажеш, че си струва. Но засега показа само, че ти харесва да предизвикваш глупави сбивания.

— Установих контакт и той ще се опита да ми намери работа при русокосия, който се казва Пит.

Колата с Ник зави по „Сингел“.

— Разкажи ми всички подробности.

Мила слушаше и шофираше напрегнато, спазвайки подходящо разстояние. Запитах се къде ли е работила и кой я е научил на уменията й.

— Ето защо той може би ще говори с Пит — завърших.

— За теб? Като кандидат за работа? Ласкаеш се.

— Той се обади и каза, че стоката е в него. И има проблем с турчин, който създава неприятности на Пит и урежда маршрута. Разбираш ли нещо от контрабанда? Не само натоварваш незаконната стока и се надяваш на най-доброто, а планираш точния маршрут, по който ще премине стоката, с всички необходими документи и хора по пътя, които да я пазят и да не позволят на властите да й обърнат внимание. Надеждните, безопасни маршрути са ценни. Ако турчинът е объркал или е провалил маршрута, това може да ме доведе до среща с Пит.

Мила не изпускаше от поглед колата с Ник, която зави по странична улица.

— Тези хора са странни — продължих. — Те са контрабандисти. Защо контрабандисти ще отвличат Ясмина и ще я карат да взриви бомба на гара? Ще ми разкажеш ли повече подробности за експлозията, жертвите, реакцията и разследването?

Тя не ме погледна, докато завиваше. Започна да ръми.

— Добре. Ще намеря каквото мога. Но нямаш много време да анализираш тези хора, Сам. Трябва да ги намериш и да върнеш Ясмина. Не забравяй това.

— Ако разбера какви са, това ще ми помогне да ги намеря.

Мила щракна с пръсти.

— Времето лети, Сам. Не можеш да правиш психоанализа на банда престъпници, а в това време холандската полиция да разпознае Ясмина на видеозаписа. В момента тя е неизвестна жена с раница. Но ако я идентифицират… времето ни ще свърши и злото на Фирмата на Заид ще бъде сторено.

— Ако ще правя психоанализа на някого, това ще си ти.

Тя ме погледна.

— Анализирай ме колкото искаш, но ще трябва да повярваш на думата ми, че ние сме добрите.

— Чувал съм го и преди.

— Да, знам.

Колата с Ник увеличи скоростта и едва взе завоя. Мила настъпи газта и я последва. От улицата, в която Ник беше свърнал, се разклоняваха пет други улици като спици на колело, всичките къси и пресечени от други улици.

— Разсея ме — каза Мила. — Ти си виновен.

Ник беше изчезнал. Дъждът се усили.

33

Преди десет дни в офис в Ню Йорк, скрит зад табела, на която пишеше, че е финансова консултантска фирма, Хауъл кипеше от гняв:

— Намери го и ми донеси главата му на поднос!

— Като Саломе си — подхвърли Огъст.

Хауъл докосна слепоочието си. Главоболието започваше да го мъчи.

— Сигурно е тръгнал за Лондон. Това е епицентърът за него. Искам да изпратиш снимката му на всеки офис. Трябва да го намерим веднага и да го поставим под контрола на нашите хора, не на някой друг.

— Чудя се на кого ли е трупът — рече Огъст. — Не мислиш ли, че това има значение?

— Да, разбира се. Искам да го идентифицираме и да разберем как и кога е умрял.

— От огледа предполагам, че е умрял в петък през нощта.

— Господи! Той трябва да е убил копелето, преди да отида там. — Хауъл пребледня, стана и отиде до прозореца. — Би трябвало да те отстраня от случая, Холдуайн. Ти си му приятел.

— Фактът, че съм му приятел, е причината да ме оставиш. Аз съм единственият, на когото той може да се предаде.

— Хората, които ни оставят трупове във вани като подаръци-изненади на купон, не се предават. Мислех, че отнехме шансовете му да избяга, когато не можа да си набави паспорт.

— Разпитвал си го дълго, но не си го опознал. Не знаеш как разсъждава, а аз знам. Вземи ме със себе си. Назначи ме в твоя екип.

— Добре — склони Хауъл. Огъст Холдуайн може би беше най-доброто тайно оръжие срещу Сам Капра.

Изминалите десет дни не бяха приятни за Хауъл. Първо разкритието, че Сам Капра не е прекарал един час в бруклинската библиотека, а след това установяването, че Фирмата има агент, който е оставил труп в съседен апартамент, проследяването на откраднатата кола до ресторанта за шофьори на камиони и после… нищо. Няколко дни.

Сам Капра може би се беше качил на някой камион, за да се отправи в неизвестна посока в страната. Разпитаха за клиентите, които са били в ресторанта, когато Сам вероятно е бил там. Повечето бяха платили в брой за обяда и кафето си. Три дни по-късно едната сервитьорка си спомни, че мъж, отговарящ на описанието на Сам, е тръгнал заедно с шофьор на камион. Не знаеше името на шофьора, но той беше платил храната си и бензина с кредитна карта.

Проследиха трансакциите на всички кредитни карти и намериха шофьор на име Винс Траут, който каза, че закарал млад мъж до нюйоркското пристанище.

— Копелето се промъква в Европа с товарен кораб — заяви Хауъл. Имаше пълномощията да изпрати екипи в Лондон, Ротердам и Марсилия да проверят екипажите и да разберат дали някой е виждал мъж, който прилича на Сам на снимката. Но стотиците кораби и екипажи, които можеха да са видели Сам, плаваха в океана и не беше лесно да ги разпитат.

— Да покажем лицето му по медиите — предложи Огъст. — Ще измислим някаква история за него.

— Не — възрази Хауъл. — Не можем да си позволим Сам да бъде централна тема в медиите. Агент на ЦРУ, вероятно преминал на страната на престъпниците. Не си правим такава самоубийствена реклама и не отзоваваме такива хора, а ги връщаме с белезници или в ковчег. — Той скръсти ръце и се втренчи гневно в Огъст. — Трябва да го хванем и да разберем какво е намислил, по дяволите.

— Мъжът, когото е убил, може да е бил изпратен да го очисти. Според мен някой се е хванал на въдицата.

— Тогава трябва да го открием. Идентифицирахме мъртвия. Той е главорез, свързан с контрабандни операции в Париж. Казва се Симон Таурас и има дълго криминално досие. Нищо особено.

— Главорезите обикновено не прекосяват океана, за да убият агент на Фирмата.

— Да, това е интересно — съгласи се Хауъл. — Ще се заема с тази следа и ще видя къде ще ме отведе. А ти искам да провериш дали има някакви комуникации от кораби, потеглили от Ню Йорк, в които се загатва нещо необикновено, например да са намерили пътник без билет или да са засекли странни съобщения по предавателите.

— Ще отнеме дни, докато претърся базата данни. В нея има милиони разговори.

— Тогава започвай.

Изстиналата следа стана гореща два дни преди Сам Капра да пристигне в Ротердам. Огъст откри в базата данни „Ешелон“, която подслушваше огромен брой от комуникациите в света и можеше да се претърси за определени ключови думи, разговор на капитана на регистриран в Либерия товарен кораб с компанията собственик за приближаващ се хеликоптер. Отговориха на капитана да разреши на хеликоптера да кацне, без други обяснения.

Хауъл се сблъска с каменна стена, когато се свърза с компанията превозвач. Оттам му обясниха, че хеликоптерът е извършвал проверка по поръчка на собствениците, но план на полета не съществуваше. Някой може би преследваше кораб в открито море по някаква причина — да намери Сам или да го върне.

Компанията превозвач баламосва Хауъл три дни. И после му казаха, че човекът, с когото иска да говори, капитанът на „Илайза Мартин“, отново е на път и ще бъде на разположение за разпит, когато се върне в Ню Йорк след седмица.

Хауъл реши да разпита капитана по сателитен телефон. Направи го и се натъкна на стена от отричане. Някой беше платил щедро за мълчанието му.

— Нека поне да изпратя снимката му на властите и да им кажа, че известен издирван беглец е откраднал паспорта му и трябва да бъде задържан незабавно — предложи Огъст.

Хауъл се съгласи.

И така, Ротердам. Агенциите за сигурност извършваха постоянно сателитно наблюдение на всички големи пристанища в света. Хауъл използва връзките си да анализират видеоматериалите. Екипът от двайсет души откри десетина следи. Съпоставиха ги със записите от камерите на пристанището и откриха кадър на мъж, който може би беше Сам Капра, да излиза от служебната зона за екипажите заедно с русокоса хубавица в кожени джинси, близо до мястото, където беше хвърлил котва „Илайза Мартин“.

Сам Капра беше в Холандия и вероятно се опитваше да измисли бърз маршрут до Лондон. Хауъл предупреди холандското разузнаване, което му обеща да координира действията си с полицията в Ротердам, Амстердам и Хага и граничната полиция. Обади се и на „Евростар“ и фериботните компании. Холандските власти бяха заети с бомбен атентат на гара и Хауъл разбра, че искането му не е приоритет. Свърза се с колегата си от британското разузнаване, който, като се имаше предвид, че офисът на Фирмата беше взривен на негова територия и беше загубил няколко цивилни граждани, беше готов да намери Сам Капра.

Хауъл не можа да открие нищо за жената. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила и софтуерът за разпознаване на лица не засече дори частични съответствия в базата данни на Фирмата. Той помоли техническите специалисти да разширят търсенето. Сам имаше приятелка и Хауъл беше любопитен да разбере коя е тази изключително интересна жена.

Много му се искаше да отиде в Холандия и да намери Сам, защото подозираше, че сега цялата история ще завърши с куршум, и желанието му беше той да го изстреля.

— Щом го е направил, сигурно има причина — отбеляза Огъст. — Може би върши работа, която ние трябваше да свършим преди няколко месеца — да намерим хората, които взривиха офиса ни.

— Да, хрумвало ми е — бавно каза Хауъл. — Но това е моя работа, не негова. И коя е жената?

— Получил е помощ.

— Да. И кой си е направил труда да помогне на Сам и защо?

Хауъл и Огъст отлетяха за Амстердам, забързаха към тайната квартира на Фирмата, която се намираше във внушителна къща край канала Херенхрахт, включиха комуникационния възел и зачакаха да чуят нещо. Надяваха се, че все някой ще види или ще открие Сам Капра. Хауъл беше сигурен, че Сам не се крие и търси хората, отвлекли жена му.

Огъст Холдуайн стоеше до прозореца, гледаше дъжда и си мислеше: „Тъпако, единствената ти надежда е да те намерим ние и да ни разкажеш всичко. Не го ли сториш, отиваш в затвора до края на живота си.“

А умореният от дългия полет Хауъл лежеше буден, слушаше как дъждът барабани и си мислеше: „Централата няма да рискува още едно неудобно положение. Не ги интересува какво прави Сам, дори да е правилно. Сега аз трябва да разбера какво знае и после да го убия.“

34

— Един човек се опитва да се внедри в групировката — рече Пит. — Ник ми каза за него. Бивш агент на разузнаването. Търси начини да се приближи до мен и вероятно до теб. Убеден съм, че е свързан с бащата на твоята малка кучка.

Едуард току-що беше слязъл от самолета. Полетът му се беше забавил поради лошо време и той беше уморен и раздразнителен. Стомахът му къркореше. Обядът, който беше изял в Будапеща, не му понесе. Сигурно беше от рибата. Това щеше да му бъде за урок да не яде морска храна в страна без излаз на море. Освен това му се бяха обадили, че Симон, човекът му, изпратен с важна поръчка в Бруклин, се е провалил. Това означаваше, че Сам Капра е жив. Неприятна нощ. Но той нямаше да се уплаши. Страхът беше за глупаците.

— Къде е той сега? — попита Едуард, остави куфара си и си пое дъх, за да се успокои.

— Беше в един бар. Ник може да ни каже къде.

— И иска да ме види? Доведи ми го. Ще ми бъде полезен.

— А малката ти кучка?

— Ако някой е кучка, това си ти, Пит. Ще провалиш работата ми, ако говориш така за нея. Сега тя е една от нас. Дръж се добре.

Пит всмукна въздух през зъби и скръсти ръце. Едуард го мразеше. Но той му беше необходим.

— По-добре изтръгни от нея каквото ти трябва — измърмори Пит. — Или рискуваш всички нас за нищо. А нищото не плаща сметките ми.

— Животът ти дава каквото искаш и аз съм по-добре в живота от теб, Пит.

— Баща й огъна ли се?

— Огъна се, рухна и грохна.

— Прекалено си самоуверен. Бахджат Заид стои зад внедряването и се опитва да те надхитри. — Пит беше извадил играчката си — японския меч уакизаши — от направената по поръчка ножница на панталоните си. — Позволи ми да отрежа ухото й и да му го изпратя. И той ще бъде послушен.

— Няма да я докосваш.

— Започвам да си мисля, че изпитваш някакви чувства към малката кучка…

Без да обръща внимание на меча в ръката на Пит, Едуард го хвана за шията и го блъсна към стената. Пит бързо вдигна меча и допря острия ръб до китката на Едуард.

— Знаеш, че ако ме порежеш, си мъртъв. Мечът е глупав реквизит, Пит. Приличаш на герой от лош самурайски филм. Остави играчката си или ще се разкрещя и приятелите ми ще дойдат и ще те убият с голи ръце. Толкова са ми лоялни.

След дълга минута Пит спусна меча.

Едуард разхлаби хватката си. Другият се страхуваше да не загуби уважението му и беше лесен за манипулиране.

— Свършил си отлична работа с маршрутите за стоката ми. Взимането й от Будапеща мина много гладко. — На Едуард му беше трудно да остави съкровищата си и да се върне в Амстердам, но сега те пътуваха, скрити по контрабандния маршрут на Пит, и скоро щяха да бъдат в Холандия. — Е, да видим този шпионин и да го употребим. Приготви камерата, ако обичаш.

Проявата на малко уважение подейства. Пит кимна рязко и излезе. Едуард отиде в стаята на Ясмина. Докосна мястото на китката си, където беше допрян мечът. Още чувстваше ръба на острието. Пит започваше да се превръща в проблем, но в момента му трябваше. Всичко се нареждаше — парите, стоката, бъдещето му.

Ясмина беше в леглото. Сега това беше нейна привилегия.

Едуард се гордееше с красивата си дама, жената, която беше моделирал от необработена глина в убиец. Той застана над нея, докато тя спеше.

След като Ясмина пусна раницата зад стойката с книги в магазинчето за списания на гарата, те бързо я изведоха и качиха на микробус, паркиран две пресечки по-нататък. Тя не се паникьоса, нито се опита да избяга. Невидимата му хватка я държеше. Беше изпълнила заповедите, без да задава въпроси и без страх.

В очите на другите Едуард видя възхищението към работата му.

Същата вечер преместиха Ясмина на тавана. Едуард й донесе любимата храна — пасти с канела. Каза й, че е свършила чудесна работа и че се е представила страхотно.

— Ти елиминира сериозен проблем за нас. — Започна да разкопчава блузата й. — За мен ти си героиня, Ясмина.

— Те слушат ли? — прошепна тя.

— Не. Сега ти си една от нас. Доказа го на гарата. Никой не ни слуша. Тук сме само ти и аз, птиченце.

Смъкна блузата от раменете й. Ясмина не се съпротивляваше. Той й показа малък дървен гълъб.

— Видях го на сергия на пазара „Алберт Каюп“ и се замислих за теб. Красота. Сила. Дървото може да бъде оформено… в много неща. — Той смъкна полата, с която я бяха облекли. Ясмина остана гола и се разтрепери на тясното легло. — Вече няма връщане назад. Взривяването Мина добре. Ти изигра ролята си точно както те помолихме.

Взривяване. Тя не мигна, като чу думата.

— Предишният ти мръсен живот свърши. — Едуард сложи дървения гълъб на врата й. Медальонът беше закачен на кожена каишка и той несъзнателно го стегна около шията й. С пръстите си усети пулса на гърлото й.

Едуард стана и се съблече. Тялото му беше стройно и мускулесто. Легна върху Ясмина и обсипа с нежни целувки шията и лицето й. Тя не го целуна. Лежеше неподвижно.

— Безпокоиш ли се за онова, което направи? — попита той. — Говорихме за това хиляди пъти.

Тя не се възпротиви на целувките му. Той я облада нетърпеливо. Тя затвори очи. Едуард свърши, полежа до нея и после отново я люби, този път нежно. Ясмина лежеше, сякаш не усещаше допира му, но не му пукаше.

— Така се оцелява, Ясмина — мълвеше той през цялото време. — Прави каквото ти казвам и ще живееш.

Седна, втренчи се в нея и се замисли, докато чу трополене долу и разбра, че Пит е подготвил камерите за шоуто.

Едуард я разтърси.

— Ясмина? Събуди се.

Първото, което тя видя, беше пистолета в ръката му.

— Това едно от нещата ли е… — започна Ясмина и примига, за да прогони съня.

— Не.

Тя се надигна и седна.

Той се настани до нея на леглото.

— Слушай. Имам задача за теб. Ще ти хареса. Искаш ли да си вземеш душ и да хапнеш нещо?

Ясмина кимна.

Заведе я в банята и й даде нов сапун, шампоан и четка за зъби. Тя понечи да махне гълъба, но той я спря.

— Не. Искам да го носиш постоянно. Надежда за мир.

Даде й чисти панталони, риза и бельо. Деми донесе хляб и плодове за закуска. Едуард й благодари. Ясмина също. Деми я погледна изненадано, докато Ясмина слизаше по стълбите.

— Хубаво е да си една от нас. И че си вън от килера, нали?

Ясмина кимна.

— Ела с мен. — Едуард почувства вълнение, сякаш се връщаше на сцената.

Заведе я в трапезарията, където чакаха Пит, Деми и шестима други мъже, включително близнаците, които често заглеждаха Ясмина. Сега всички се втренчиха в нея.

В средата на трапезарията имаше мъж, завързан за стол. Беше опасан с дебели въжета и устата му беше запушена.

Той изстена, когато влязоха Едуард и Ясмина. Лицето му беше насинено и изранено.

— Виждаш ли този човек, Ясмина? — попита Едуард.

— Да, виждам го — монотонно отговори тя.

— Той е ужасен човек, Ясмина. Работи по план да те отнеме от нас и да те убие, ако не може да те вземе.

— Да ме вземе и да ме убие? — тихо и невъзмутимо попита Ясмина.

— Да, за да те върне на баща ти. Свързал се е с един от нашите хора и му е наговорил куп лъжи. Проследихме го. Познаваш ли този човек, Ясмина? — Едуард хвана главата на бившия шпионин и я завъртя към нея. Мъжът беше пребит, но тя се вгледа в лицето му и поклати глава. — Баща ти знае, че те пазим от него. Той тайно изпраща хора като този човек да ни унищожат.

— Това е лошо. Не искам да ставам каквато бях преди — каза тя и се изплю в лицето на мъжа. Слюнката увисна на покритата му със засъхнала кръв вежда.

Грулата тихо измърмори, докато я наблюдаваше.

— Сигурна ли си, че не го познаваш? Той се опита да се внедри сред нас чрез Пит.

— Не го познавам — отговори тя и погледна Едуард.

Завързаният мъж се втренчи в нея и Едуард махна кърпата от устата му.

— Само… си исках парите чрез Пит. Това е всичко. Не искам да знам нищо друго.

— Знаеш за мен. От кого? — попита Едуард.

— Не знам… — отвърна на турски мъжът и Едуард започна да го бие.

Ясмина се опита да отмести поглед, но Деми рече:

— Да не си посмяла да извърнеш очи. Ще те завържем за стола.

Едуард видя, че под юмруците му рукна кръв и че е избил зъб на мъжа. Спря и рече:

— Знам десетина начина да те накарам да говориш. Бахджат Заид те изпрати, нали? — Започна да извива пръстите.

Мъжът изкрещя.

— Не, не. Добре. Заид ме изпрати — каза той и после избълва поток от думи, които Ясмина не разбра. Едуард се наведе към него и сложи ръка на рамото му, сякаш бяха приятели.

— Щеше да откраднеш стоката ни, когато пристигнеше в Ротердам, нали?

— Да… щях да я изтъргувам за Ясмина. Щях да я отмъкна и да я заменя за нея, за да я върна на баща й. Казвам ти всичко. Моля те, недей…

— И маршрутът ти да пренесеш стоката ни оттук до Америка беше лъжа? Искам да бъда сигурен дали разбирам правилно. Няма от какво да се страхуваш, ако ми кажеш истината.

— Да, лъжа беше. Излъгах за всичко. Нямам маршрут. — Мъжът дишаше тежко.

Едуард отстъпи назад, избърса петънце кръв от носа на обувката си и направи знак на Деми, която стоеше до камерата. Щракна с пръсти и заповяда:

— Снимай.

Деми включи камерата.

Едуард извади пистолет със заглушител от колана си и го даде на Ясмина. Останалите ахнаха.

— Първо действие — обяви той. — Убий го.

Тя взе оръжието и погледна объркано Едуард.

— Това не е проверка, Ясмина, а твое задължение.

Мъжът беше сломен. От устата му капеше кръв. Той погледна Ясмина.

— Ясмина, направи го, моля те. Списъкът ми с поръчки няма да стане по-кратък.

Тя не вдигна пистолета, само се втренчи в пребития мъж.

— Ясмина… — Едуард се надяваше, че няма отново да се наложи да я заплаши, че ще я убие.

— Преценявам къде да го застрелям — отговори тя. — Не искам да улуча въжетата.

Едуард се усмихна като учител, който се гордее с ученика си. Мъжът започна да бръщолеви несвързано на родния си език. Молеше я да не стреля и умоляваше за милост.

Тя вдигна оръжието и преодоля треперенето на ръката си.

— Ясмина! — извика турчинът на перфектен английски. — Баща ти се опитва да ти помогне. Всичко, което са ти казали, е лъжа! Не го прави!

— Баща ми е лъжец. — Пистолетът трепна за миг. Тя примига и стреля.

Звукът беше тих. Куршумът го улучи в гърдите. Столът се прекатури. Мъжът беше още жив и изкрещя в агония.

Ясмина стреля отново. Куршумът се заби в гърлото му. Той се гърчи конвулсивно няколко минути и после се отпусна неподвижно. Единият от хората на Едуард се засмя и всички започнаха да ръкопляскат. Ясмина се втренчи в мъртвеца, сякаш можеше да изчезне от погледа й.

— Това беше всичко. Деми, качи видеозаписа на компютъра. Замъгли лицата ни, ако се виждат. И след това ще представим премиера на тъпия й баща. — Едуард взе оръжието от Ясмина и свали ръката й, сякаш манипулираше кукла на дървена сцена. — Сега си съвършена.

Тя уви ръце около тялото си, сякаш й стана студено. Изглеждаше объркана. Той повдигна брадичката й.

— Стъпкахме баща ти. Той вече няма да ни създава неприятности, Ясмина.

Тя погледна другите. Очите на всички бяха вперени в нея.

— Може ли… да се върна в стаята си? Или ти трябвам да ти помогна да почистиш?

— Качи се горе.

Ясмина се подчини. Групата я наблюдаваше мълчаливо.

— Чудя се дали тя не се преструва — подхвърли Пит.

— Не — отвърна Едуард.

— Мисля, че прави всичко, за да оцелее. Знаеше, че трябва да избира между себе си и турчина. Нали каза, че била учен? Вероятно е много хладнокръвна. Не я изпускай от очи. Тя застреля човек. Втория път ще бъде по-лесно. Винаги е така.

— Млъкни и разкарай трупа — заповяда Едуард. Пит Можеше да свърши най-мръсната работа, като се имаше предвид голямата му уста. — И, Деми, искам да подготвиш видеозаписа за изпращане. Баща й трябва да започне деня си с хубавата си, съвършена дъщеря.

35

Отворих очи.

Чух бебешки плач и за един приятен миг си помислих, че е Вързопчето и че всичко в света е наред и атентатът в Лондон не се е случвал.

Но таванът беше странен, син и заострен, с бели греди, кръстосани под ъгъл. Бях в Амстердам. Утринната светлина блестеше в лицето ми. Още чувах плача на бебето. Станах и се приближих до малкия прозорец с изглед към канала Принсенхрахт. Видях измъчена майка, която буташе детска количка. Дъждът беше спрял и утрото изглеждаше хубаво.

Не се бях замислял много какво е да си баща. Когато Луси ми каза, че ще имаме бебе, отначало се изненадах и се зарадвах. След това се сетих за баща си, който беше завел мен и брат ми в шест континента, преди да навършим десет, и който беше зает да спасява света и често ни пренебрегваше. Той беше добър баща в някои отношения и безразличен в други. Нямаше да повтарям грешките му, ако имах шанс.

На вратата се почука. Взех пистолета и отворих. Беше Мила, издокарана като счетоводителка в спретнат сив костюм, шал в пастелни тонове и стилни обувки. Носеше скъпо куфарче и чанта с покупки. Тя беше един малък хамелеон.

— Работа ли ще си търсиш днес, Мила?

— Да. Надявам се много скоро да работя с по-добра класа хора. Вземи си душ. Ще направя кафе. Днес имаме много работа.

Изкъпах се набързо, избърсах се и облякох джинси, черна тениска и яке. Когато влязох в малката кухня, Мила беше сложила сладкиши в чиния, а от машината вдигаше пара кафе. Лаптопът й беше отворен. Някакъв видеозапис.

Ясмина. Застрелваше човек. Кадрите свършиха и започнаха отново.

Мила ядеше кифла и пиеше кафе.

— Качеството на филма е лошо, но посланието е ясно.

— Боже мой. — Пуснах пак записа и се вгледах в лицето на убития мъж.

Екзекутираният беше турчинът, с когото се бих в бара снощи.

Натиснах интервала на лаптопа и видеото спря, показвайки Ясмина, вдигнала пистолета. Лицето й се виждаше ясно. Всички други лица, с изключения на мъртвеца, бяха дигитално замъглени.

— Нека да отгатна — рекох. — Изнудване на Бахджат Заид, втора част.

— Пристигнало е на електронната му поща сутринта. Препрати ми го по секретна линия.

— Превърнали са я в атентатор и убиец. Не могат или не искат да я заведат в банка като Пати Хърст и затова сами нагласяват ситуации, с които да покажат, че тя се е присъединила към похитителите си.

Мила шумно отпи от кафето.

— Заид ли е изпратил този човек? — Гневът започна да притъпява болките, които чувствах от снощния бой. — Наема мен, наема и него, а не се познаваме? Това не ми харесва.

— Той можеше да съобщи името ти, ако го знаеше.

— Да, но сега ще внимават много повече. И двамата използвахме същата тактика, и се опитахме да се свържем с Пит. Сега съм прецакан, Мила. Задачата ми стана хиляди пъти по-трудна точно когато започнах да се сближавам с Ник. — Станах и закрачих напред-назад. — Доведи Заид. Трябва да поговорим. Каква е тази стока, която другият наемник е трябвало да открадне, по дяволите?

— Заид ми каза, че напуска Амстердам.

— Къде е той?

— Не знам.

— Тогава да го намерим. — Седнах и отворих имейла, който Заид беше препратил. Източникът на съобщението от похитителите на Ясмина беше минал през програма за анонимност и не можеше да се проследи, но прегледах имейла на Заид до Мила. В заглавните файлове на източника беше закодирана информация за доставчика. Качих я в уебсайт, който даваше информация за местоположението на сървъра. — Заид е изпратил видеозаписа от Унгария. Какво прави там, по дяволите? Нае ме да спася дъщеря му, а вместо да стои тук, близо до събитията, той отива в Унгария. — Усетих се, че повиших тон. — Там е работила Ясмина. Защо е в Унгария?

— Не знам, Сам, и няма да го намериш, като ми крещиш. Компанията му има институт там. Може би се грижи за бизнеса си.

Да, онзи, по който беше работила Ясмина.

— Не ми харесва, че Заид е наел друг агент да се опита да спаси дъщеря му. Можеше да си попречим, или единият да помисли другия за член на бандата и да го застреля. Предполагам, че турчинът е получил същите заповеди като мен — да спаси Ясмина и да убие похитителите.

Мила повдигна рамене.

— Вероятно. Трябва ни друг подход.

— Не. Ние не знаем цялата история. Заид е искал турчина да открадне нещо, което ще бъде транспортирано, и да го изтъргува за дъщеря си. Трябва да разберем каква е стоката.

— Ще разберем.

Замислих се.

— Бях в бара, преди Ник да дойде. Мога да кажа, че съм чул турчинът да отправя заплаха към Ник и Пит.

Тя ми се усмихна.

— Изяж си закуската. Трябва да се подготвиш да уплашиш Ник много сериозно.

Изгледах видеозаписа още веднъж.

— Какво ли ще искат от Заид? Заснели са филма, защото са разбрали, че турчинът ги преследва, но и за да съсипят отново Заид. Сега има кадри как дъщеря му поставя бомба на гарата и как екзекутира човек. Ами ако не са промили мозъка й и тя го прави доброволно?

— Нищо в миналото й не предполага насилие.

Вгледах се във видеото и отново видях как Ясмина става убиец.

— Струва ми се, че те искат Заид да страда. Въпросът е личен.

— Ти си мислиш така. Може да грешиш.

— Проблемът е, че не знам как да спечеля предимство пред Ник и Пит, без да предизвикам подозрения.

— Може да хванем Ник и да го принудим да ни каже.

— Не. Щом искате цялата банда да бъде елиминирана, тогава ще трябва да се внедря в нея и да събера всички накуп. В момента Ник е ключовият играч.

— Как ще го убедиш, че си необходим?

— Във всяка операция като тази има предизвикателство. Искам да знам какво е тяхното предизвикателство и да бъда решението.

— Как ще го разбереш?

Замислих се.

— Грегор ми каза, че Ник живее над кафене в „Джордан“. Знам, че фамилията му е Тен Бум. Това е начало.

36

Отне ми известно време, докато открия Ник. Не беше вписан в телефонния указател. Можех да се обадя на Грегор, но не исках да го плаша повече. „Джордан“ е стар квартал, недалеч от Принсенхрахт, станал моден напоследък. Там нямаше канали. Улиците бяха тесни на някои места и широки на други, въпреки че по средата бяха спрели коли. Къщите бяха типичните за Амстердам — тесни и високи, със скосени под различни ъгли покриви. Много от магазините бяха хипарски или предназначени за студенти — книжарници, дрехи и множество заведения за кафе и бира. На звънците на вратата на деветото кафене, което проверих, имаше Тен Бум. Бях пред стълбите, когато чух гласа на Ник и стъпки по стъпалата.

По дяволите!

Изскочих навън, шмугнах се в кафенето и бързо се наредих на опашката. Ако Ник влезеше за сутрешната си доза кофеин, щеше да ми бъде доста трудно да му обясня защо съм там. Замислих се. Може би щях да покажа инициативност, като съм открил къде живее. Не, това по-скоро щеше да го уплаши.

Чух, че вратата издрънча зад мен. Най-добре беше да приема фактите и да се справя със ситуацията. Погледнах през рамо. В кафенето влизаше много красива млада жена. Ник говореше по мобилния си телефон и оживено ръкомахаше. Отключи велосипеда си, освободи го от подпората и се качи. Не си направи труда да сложи ръце на кормилото, нещо, което правят мнозина смелчаци в Амстердам, и потегли, като продължаваше да бъбри по телефона.

Измъкнах се от опашката, усмихнах се на хубавото момиче и влязох във входа на сградата.

Апартаментът на Ник беше на последния етаж. Хукнах нагоре по стълбите, намерих вратата и се заслушах. Отвътре не се чуваше нищо. Коленичих пред вратата. Мила беше заявила, че планът ми е глупав, но въпреки това ме беше екипирала.

Ключалката беше елементарна и я отворих за четирийсетина секунди. Открехнах вратата, вмъкнах се вътре и я затворих безшумно.

Апартаментът беше разхвърлян. На масичката за кафе имаше пълни до половината бирени халби и остатъци от вечеря. На дивана бяха разпръснати страници от вчерашен вестник. Тръгнах към кухнята. След нея имаше три врати. Отворих първата — малка баня — и после втората и се вцепених.

В леглото спеше и хъркаше възрастна жена. На нощното шкафче стоеше празна бутилка от водка. Косата на жената беше разрошена и от нея се разнасяше лека миризма на нечистоплътност. Затворих вратата.

Мамка му. Това беше твърде опасно, но може би беше единственият ми шанс. Натиснах дръжката на другата врата. Стаята на Ник. И беше безупречно чиста и подредена. По-голямата част заемаше бюро с три компютъра. Над мониторите бяха наредени книги за програмиране на бази данни, програмни езици и хакерство и защита. Вероятно Ник беше нещо повече от спамър. На страничната масичка бяха разпръснати снимки. Ник на млади години, без опашката и килограмите, натрупани от бирата, стоеше до жената, която лежеше в леглото в другата стая. Изглеждаше по-млада и здрава, а до нея беше мъж, който приличаше на Ник, само че по-стар.

Ник, кандидат-злодеят, беше компютърен маниак, който живееше с майка си.

Бях дошъл подготвен. Нуждаех се от информация, а повечето информация в днешно време се съхранява в компютрите. Натиснах интервала на клавиатурата. Появи се правоъгълник за регистрация, който поиска парола. Пъхнах флаш драйв в единия изход на първия компютър. Зареденият софтуер започна да разбива паролата за достъп. Мила каза, че технологията е на Агенцията за национална сигурност, но не спомена как я е докопала с мръсните си ръце.

Докато декодерът на пароли си вършеше работата, аз претърсих стаята. Ник държеше глок под леглото си. Нищо друго.

Хъркането на жената се усили, а после тя изсумтя и утихна.

Компютърът изпиука. Бях вътре. Извадих декодера и сложих друг флаш драйв, предназначен да копира твърдия диск. Мила ми беше обещала, че работи много по-бързо от обикновен драйв. Устройството започна да записва и аз отворих списъка на най-скорошните приложения и документи на Ник, за да видя върху какво е работил. Беше разглеждал PDF файлове. Отворих ги всичките.

Ник беше чел и записвал репортажи в новинарски уебсайтове за бомбения атентат на централната гара в Амстердам. Прегледах ги. Нямаше нищо, което вече да не знам. Петима убити. Четирима холандци и един руснак. Полицията още не беше съобщила името на руснака поради трудности да намери семейството му. Бомбата беше избухнала в малка книжарница, след като бе оставена зад картонена стойка с книги с намалени цени. Ченгетата бяха на мнение, че не е била сложена на открита зона на гарата, защото там няма място, където може лесно да оставиш раница, без да те забележат.

Следваха снимки от разрухата. Гледах ги пет секунди и осъзнах, че няма начин да са свалени от новинарски уебсайт. Имаше фотографии от местопрестъплението, каквито не се разпространяват публично, направени от полицията.

Бяха потресаващи. Хора си купуваха вестници, списания и шоколадови бонбони или нездравословни закуски.

Касиерката вършеше обикновената си почтена работа. Всичките бяха мъртви. Разкъсаните им тела лежаха сред взривените и обгорели отломки на магазина. Стените бяха изпръскани с кръв. Крайниците на труповете бяха откъснати.

Спомних си ужасяващата гледка от взрива на Холбърн.

Как се беше сдобил Ник с тези снимки?

Имаше и полицейски анализ на бомбата с гриф секретно.

Какво беше казал Ник в тоалетната снощи? Стоката е в мен. Ченгетата не знаят. Помислих си, че говори за контрабандна стока, но бях сгрешил. Самодоволното копеле беше хакнало полицейската база данни. Следеше разследването.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. Ник беше нещо много повече, отколкото изглеждаше. Сериозно го бях подценил.

Прочетох подробностите за бомбата. Малко количество експлозив „Семтекс“, който вероятно беше от запасите, откраднати в Чехия преди шест месеца. Елементарно.

Но…

В доклада не се споменаваше как е била детонирана бомбата. Прегледах го до края. Би трябвало да има таймер или мобилен телефон, който да задейства експлозията с обаждане. Нямаше нищо подобно. Дори един разрушителен взрив би трябвало да остави веществени доказателства за криминалистите как е била активирана и взривена бомбата.

Следващата страница беше озаглавена „Неидентифицирана електроника“. В раницата имаше устройство, което беше унищожено в експлозията, но бяха останали няколко парчета, които показваха, че не е мобилен телефон. Полицията все още ги сглобяваше. Може би това беше детонаторът. Но щом не беше мобилен телефон или таймер, какво беше? Забелязах полуразтопена решетка, не по-голяма от човешка длан. Приличаше на восъчна пита и беше направена от метал. Не бях виждал такова нещо. Очевидно беше излетяла през стойката с книгите и се беше забила в корема на едната жертва.

Фактът, че полицията още не знаеше какво е това устройство, ме обезпокои.

Хъркането в съседната стая се усили и после спря. Чух движение в леглото. Престанах да тракам по клавиатурата. Шумоленето спря, но хъркането не се поднови. Надникнах през прозореца. До сенника на кафенето имаше четири етажа.

Зачаках. Нищо не помръдна. Може би жената беше будна и се бе втренчила в тавана. Погледнах преносимия драйв. Беше свършил работата си до половината. Вероятно майката беше свикнала с тихото, настойчиво тракане по клавишите и предполагаше, че синът й е вкъщи.

Прегледах файловете за хората, които бяха загинали във взрива. Четиримата холандски граждани бяха касиерката и трима клиенти — деветнайсетгодишно момиче, мъж на четирийсет и пет, петдесетгодишна жена и мъж на двайсет и седем. Те бяха нечии съпруги и съпрузи, бащи и дъщери, приятели. Всеки имаше електронно досие със снимка, взета от шофьорска книжка или лична карта.

Файлът на руснака беше празен с изключение на доклада от аутопсията. Нямаше име, възраст, номер на паспорт или снимка.

Странно. Амстердамската полиция, една от най-добрите в света, нямаше представа коя е петата жертва. Това ме изуми.

Прегледах останалите файлове, които Ник беше откраднал от полицейската база данни, и намерих видео, озаглавено „Toezicht“ с дата от деня на взрива. „Toezicht“ означава наблюдение. Пуснах го.

Кадрите от охранителната камера бяха постъпили в Централната станция за сигурност. Ако имаше камера само в магазина, едва ли щеше да оцелее от експлозията. Имах петминутен филм, който Ник беше успял да отмъкне от полицейските сървъри.

Изгледах последните мигове от живота на невинни хора.

Младата касиерка връщаше ресто отегчено и намръщено и непрекъснато се почесваше по ухото. Клиентите влизаха и излизаха. Повечето не се бавеха. Не видях Ясмина и това означаваше, че тя вече беше оставила бомбата. Десетки хора идваха и заминаваха. Магазинът беше оживен и беше учудващо, че не са загинали повече хора. Пред стойката с книги спря мъж. До нея имаше друга с вестници. Той протегна ръка към вестник и после екранът угасна.

Върнах записа и го спрях на кадър. Немигащото око на камерата беше уловило пет души в магазина. Познах четиримата холандци от снимките им. Руснакът беше мъжът, който посегна към вестника, когато бомбата се взриви. Върнах кадрите един по един. Мъжът отстъпи назад от стойката с вестници. Беше в профил, с леко извърнато лице. След това се придвижи към вестниците. И тогава видях лицето му.

Познавах го. Невероятно!

37

В коридора се отвори врата. По дъските на пода се затътриха крака.

— Ник? Bent wakker? Буден ли си?

— Ja — извиках аз. Не можех да остана повече. Извадих преносимия драйв от изхода. Вратата на банята се затвори. Чу се звук на течаща вода в умивалника, после в тоалетната и накрая струята на душа. Външната врата се отвори.

— Ник се беше върнал.

Нямаше как да изляза отпред. Затраках на компютъра внимателно, за да се уверя, че няма да оставя следи. Затворих файловете и екранът се върна на основната страница. Угасих го.

Преметнах крак през прозореца. Още чувах течащия душ и се надявах, че Ник няма да тръгне право към стаята си. Издърпах се и застанах на перваза.

Не можех да се спусна долу и погледнах нагоре. От тухлената страна стърчеше греда с кука на около метър над главата ми. Повечето къщи в Амстердам ги имаха. Предполагам, че са били използвани, за да се изтеглят големи мебели в жилищата, като се има предвид, че повечето стълбища в Холандия са тесни.

Трябваше да скоча. Изчаках да видя дали някой от улицата ще ме забележи, но никой не поглеждаше нагоре. Съсредоточих се и оставих паметта на мускулите ми от часовете на паркур да си припомни тренировките. Можех да го направя. Вдигнах очи към гредата с куката. Подскочих и протегнах ръце да се хвана.

Не я улучих и паднах.

Едва успях да вкопча пръсти в тухления перваз под прозореца, на който бях застанал. Тялото ми се удари в стената и болка прониза ръцете ми. Пръстите ми пламнаха, сякаш горяха, но не смеех да извикам. Използвах петите си, за да омекотя удара, и това ми даде опора да се хвана по-здраво за перваза. Паркурът прави по-силни ръцете, раменете и корема, но отдавна не бях тренирал. Погледнах надолу. На улицата нямаше никого. От кафенето излезе жена и мина под яркожълтия сенник, но не погледна нагоре.

Вратата се отвори. Ник беше влязъл в стаята си. Подсвиркваше си. Свършено беше с мен. Чух тракане по бюрото. Той вероятно беше само на трийсетина сантиметра от мен. Можеше дори да види ръцете ми, ако погледнеше през прозореца. Ник заговори бързо на холандски с майка си. Беше ядосан и й каза, че няма време за приказки.

Благодаря ти, Господи. Рискувах, надигнах се и надзърнах през прозореца. Ник излезе в коридора, но остави отворена вратата на спалнята.

Паркурът е ефективно придвижване от точка А до точка Б.

Превърнах ума си в нож и разрязах проблема на малки стъпки, които могат да бъдат направени с едно плавно движение. Висях на прозореца по-малко от десет секунди. Нямах време за губене.

Изтеглих се и стъпих на перваза. Майката на Ник го повика от стаята си и се оплака, че не й носи закуска. Ник и каза да си гледа работата и да се върне в леглото, докато изтрезнее. Гласът му се усили, докато се приближавах към стаята му.

Трябваше да подскоча отново. Скочих и този път хванах гредата. Бързо залюлях крака. Ник се скара на майка си и тя изкрещя. От улицата се разнесе вик. Бяха ме видели. Не можех да сторя друго, освен да избягам бързо, преди да повикат полицията. Качих се върху гредата с куката и се покатерих на покрива. Там нямаше да ме види никой. Легнах, вгледах се в небето и си поех дъх. След това бавно се прехвърлих от покрива на Ник на съседния. Пълзях предпазливо и безшумно и внимавах да не ме видят от улицата. Стори ми се, че мина цяла вечност.

Момиченце в единия тавански апартамент ме наблюдаваше с широко отворени очи. Стигнах до края на пресечката, на десетина сгради от къщата на Ник. Детето беше четиригодишно, с блеснали очи и румени като ябълки бузки. Допрях пръст до устните си. То направи същото и се засмя. Изиграх пантомима, показвайки му да отвори прозореца и то го направи.

Вмъкнах се в стаята. Момиченцето се втренчи в мен. Погалих го по главата и отново му направих знак да мълчи. То пак се засмя. Докато излизах от стаята, чух звуци от спалнята. Майка му се обличаше, а някой се къпеше в банята. Изнизах се от апартамента и тръгнах надолу по стълбите.

38

— Познаваш мъртвия руснак? Откъде? — попита Мила. Беше включила преносимия драйв в компютъра си и разглеждаше информацията, която бях откраднал от крадеца Ник.

— В деня на атентата в Лондон… правих презентация за един тип — отговорих с дрезгав глас. — Предполагахме, че е свързан с финансирането на международни престъпни групировки, които стигат дори до правителството. Нарекохме го Царя на парите. Никой не знаеше кой е той. Нямаше нищо за него, освен една снимка и показанията на двама информатори, които споменаха за него и бяха убити. Това е той. Издирвах го и исках да го заловя. Мислех, че мъжът с белега предпазва Царя на парите, но той го е убил.

— Едва дишах. Гърдите ми сякаш бяха от камък. — Те убиха моята мишена. Кои са тези хора, по дяволите? Какво искат? Защо отвлякоха жена ми?

Мила ме изгледа.

— Това не е било обикновен бомбен атентат, а нещо много повече — продължих. — Убийство. Трябва да прегледам всичко, което задигнах от лаптопа на Ник, и да намеря причина той да ме включи в операцията.

— Тогава да ти намерим причина. — Тя се наведе над компютъра.

39

— Точно в момента не мога да включа нови хора — каза Ник по телефона.

Подозирах, че е получил заповед от Пит да не приема никого. Бяха се паникьосали от опита на турчина да се внедри сред тях. Или по-страшната вероятност беше, че е разбрал, че някой е влизал в компютъра или в стаята му. Не искаха да се доверят на нов човек. Турчинът ме беше прецакал.

Но нямах друг избор. Трябваше да го убедя да ме вземе.

— Добре, Ник, но трябва да ми дадеш някакви пари, защото имам информация, която струва много за теб и шефа ти.

— Съмнявам се, Сам, но…

— Преди да дойдеш в „Хрейс Хандер“, турчинът говореше, че ще пренася ценна ваша стока в Съединените Щати. Мисля, че не трябва да му се доверяваш, защото се разприказва в бара. Ако искате пренасяне на деликатни стоки, аз съм насреща — бързо, сигурно и евтино.

— Говорил е за контрабанден маршрут в бара? — леко повиши тон той.

— Говореше на турски на приятелите си, но аз разбрах достатъчно. — Погледнах Мила, която слушаше разговора. — Каза, че ще накара Пит да плати, ако не си получи парите. Щял да се обади анонимно на ченгетата, ако Пит не му даде каквото иска.

— Не… мога да говоря по телефона. — Нервността в гласа му се засили.

— Това обаче не ми говореше нищо, докато те не започнаха да обсъждат приятеля ти. — Разбира се, ако бяха изтезавали турчина и той им беше казал друга история… можеше да съм в много по-голяма опасност. Но такива бяха рисковете. — Аз ще ви дам по-добър и сигурен маршрут от турчина и знам да си държа устата затворена. Трябва ми стабилна работа, Ник.

— Ще трябва пак да ти се обадя, но не ти обещавам нищо.

— Добре. Виж, не ме интересува, че са изпържили теб и приятеля ти. Желая ти успех — добавих и затворих.

Мила повдигна вежда.

— Здравата го върза.

Не отговорих.

— Сам.

— Какво?

— Не позволявай на чувствата ти да те препънат.

— Не съм емоционален. Виждаш ли някакво чувство? В момента съм олицетворение на покерджия с каменно лице.

— Ако Царя на парите е работел с мъжа с белега и е перял парите му, защо белязаният ще го убива? И защо по този начин? Два куршума в главата и изхвърляне в канал е много по-лесно.

Нямах отговор на тези въпроси и това беше част от проблема. С един куршум, два заека. Мъжът с белега беше направил така, че Ясмина Заид да изглежда убиец, и беше премахнал Царя на парите, но защо? Бях предположил, че мъжът с белега е взривил офиса ни, за да предпази Царя на парите, но очевидно не беше така.

Телефонът иззвъня в ръката ми. Оставих го да иззвъни пет пъти.

— Той ще се ядоса — отбеляза Мила.

След още две позвънявания най-после отговорих:

— Да?

— Може да ти намеря работа, но разбери, че в момента шефът е изключително предпазлив.

„И още как“ — помислих си.

— Харесвам предпазливите шефове.

— Ще се срещнем в бара, където бяхме снощи, и ще те заведа при Пит.

— Не. Нека се срещнем на открито, на дневна светлина, където ще видя теб и приятелите ти да идвате. Знам един бар… — Погледнах Мила, която поклати глава. — Не, виж, Ник, за да ти покажа, че ти имам доверие, ти избирай.

— Знаеш ли кафенето „Пеликан“ на „Сингел“?

Мила кимна.

— Да.

— Да се срещнем там по обяд.

— Добре. До скоро.

Ник затвори.

— Е, хванаха се на въдицата. — Мила махна слушалката от ухото си. — Но може да те принудят да говорите на друго място. Няма да ти се доверят веднага. Трябва да бъдем подготвени за тази вероятност.

— Защо да не се срещнем на наша територия?

— Защото искам да опазя нашата територия. „Де Роде Принс“ е тайната ти квартира. Знам „Пеликан“ и знам какво ще направим. Побързай, нямаме много време. — Тя стана и аз докоснах ръката й.

— Откри ли Бахджат Заид?

— Не — отговори Мила. — Никой не знае къде е той.

— Мисля, че Заид им е дал нещо от института си в Унгария, нещо, върху което е работила Ясмина. Това пренасят нелегално из Европа.

Тя прехапа устни.

— Заид е производител на оръжия, Мила. Какво дава на тези хора, по дяволите? Плаща откупи, а те не му връщат дъщерята.

— С теб имаме заповеди, Сам. Спасяваме Ясмина и елиминираме похитителите й като свидетели и заплаха. Направи го и не се тревожи какво им е дал.

— А ти знаеш ли? Бъди напълно откровена с мен.

— Не знам — отвърна Мила и аз й повярвах.

— И все пак трябва да разбера какво искат да пренесат в Америка.

— Едно по едно. Първо Ясмина и бандата. Така ще разбереш истината за съпругата си, Сам. Съсредоточи се. — Тонът й стана твърд. — Имам коз за теб срещу Ник. Доста неприятен.

— Какъв?

— В компютъра му. — Тя отвори файл. Снимки на деца в ужасяващи, провокиращи пози. Момчета и момичета на различна възраст, в различни пози, от свенливи до открито провокативни. Видях и списък с имена и имейли. Отместих поглед.

— Ник се гаври деца?

— Може би. Най-малкото е търговец на порнографски снимки. Ако искаш снимка по твой вкус, той ти я доставя. — Ледът в гласа й се разчупи и Мила тихо изруга.

Сетих се за странния поглед на Ник към момиченцето в кафенето на площад „Дам“ снощи и ми се догади.

— Добре. Това е коз. Мога да спечеля ръката срещу него.

— И после да я отрежеш.

40

Хауъл гледаше видеокадрите в центъра на охраната на гарата в Ротердам. Камерите уловиха мъжа, когото беше видял на записа от пристанището и който приличаше на Сам Капра. Русокосата хубавица с огромните слънчеви очила вървеше няколко крачки пред него.

— На какъв влак се качват? — попита той.

— За Амстердам, в десет и петнайсет — отговори Огъст, след като провери разписанието.

— Искам всички данни за всеки два билета, купени заедно с кредитна карта.

— Може да са платили в брой или да са използвали предварително платени билети.

— Или да са допуснали грешка.

Десетина минути по-късно Хауъл вече разполагаше с име и пътуваше за Амстердам. Повечето пътници във влака в десет и петнайсет вече имаха билети, но двама души в петия вагон бяха платили с кредитна карта, която принадлежеше на жена на име Фернанда Гатил.

Хауъл се обади в офиса на ЦРУ в Амстердам, каза им името, поиска пълно проучване на Фернанда Гатил и ги помоли да съобщят името на холандските гранични пунктове. Искаше да знае къде работи и живее тази жена и всяка подробност от живота й. Поръча да увеличат лицата на кадрите от охранителните камери на гарата. Искаше да знае коя е жената и защо пътува с мъжа, за когото беше сигурен, че е Сам Капра.

41

Дванайсет и десет.

Боклукът Ник закъсняваше. Седях пред „Пеликан“, на южната страна на канала, и пиех „Хайнекен“. Слънцето блестеше по водата.

Запитах се кой беше турчинът, когото бе наел Заид. Наемник? Контрабандист? Някой като мен, който искаше да отмъсти лично на мъжа с белега? Бахджат Заид беше паникьосан баща, който не се беше доверил напълно на Мила и тайните й работодатели. След като се успокоих малко по пътя за срещата, реших, че не мога да го обвинявам. И аз не знаех дали моето дете е живо или мъртво.

Усещах, че се доближавам до истината и Луси. Срещата беше най-важната в живота ми. Помъчих се да не се безпокоя и да не разсъждавам много. Трябваше само да изиграя правилно картите си и щях да бъда в голямата игра.

Забелязах, че Ник си проправя път през разхождащите се в събота тълпи. Оглеждаше подозрително всичко и всеки. Не изглеждаше щастлив.

Седна срещу мен. На дневната светлина изглеждаше блед и недоспал. Зачудих се дали е разбрал, че в стаята е влизал някой и е видял отблъскващите му тайни. Но вероятно никой от бандата не беше спал добре снощи, след като бяха научили за опита на турчина да се внедри сред тях.

— Здравей — рекох, без да издавам презрението си към него. Знам какъв си.

— Днес имам много лош ден.

Сервитьорът спря до масата. Ник си поръча кока-кола. Сервитьорът му я донесе и изчезна. Никой не седна близо до нас.

— Е, турчинът е компрометирал маршрута ви, а?

— Всичко се оказа блъф — отговори Ник. — Турчинът беше лъжец.

— Беше?

— Исках да кажа, че е лъжец. Прости ми лошия английски.

Трябваше да говоря като човек, който отчаяно иска работата. И наистина беше така.

— Виж, Ник, пренесъл съм много неща от Източна Европа в Холандия, Англия и Америка. Знам как да прекарвам всякакви контрабандни стоки. Ако не искате да рискувате, че турчинът е прецакал планирания ви маршрут, нека да ви очертая съвсем нов маршрут с друг транспорт. Всичко ще бъде точно.

Ник отпи от кока-колата си. Зачаках. Ако бяха разчитали на турчина да уреди транзит на стоката им за Съединените щати, те вече не можеха да използват онова, което той беше организирал, затова сигурно бяха отчаяни. Освен ако вече не бяха намерили решение. Но турчинът беше умрял едва преди няколко часа и може би аз бях най-добрият им шанс да осъществят операцията. И Ник беше изпратен да ме прецени.

— Защо толкова отчаяно искаш работа? — попита той.

— Обичам да ям и да спя под покрив. И ми трябва база в Холандия.

— Защо тук?

— В Източна Европа имам трудности. Налага се да се съсредоточа в пренасяне на стоки към Запада. — Отпих от бирата. — Нямам нищо против срещу дял от онова, което правите. Какво е? Фалшиви цигари или луксозни стоки? Дизайнерска дрога? Всичките тези търговии струват милиарди. В днешно време близо двайсет процента от световната икономика е в незаконни стоки.

— Сигурно си в бедствено положение, за да висиш в долнопробни барове и да чакаш да се появи работа.

— Всъщност съм голям почитател на караокето. И ако беше споменал „Дайър Стрейтс“4 снощи, щях да изпея някой от хитовете им.

По лицето му пробягна усмивка.

— Как е цялото ти име, Сам?

— Питър Майкъл Самсън.

Телефонът на Ник иззвъня. Той го отвори и се заслуша внимателно. Изражението му беше предимно каменно, но видях лека усмивка. Ник стана, отиде до друга свободна маса и набра номер. Заслуша се, като ме наблюдаваше. Вдигнах бирата към устата си и зашепнах зад камуфлажната чаша.

— Чу ли това?

— Да — отговори Мила.

Тънкият като клечка за зъби предавател беше скрит под яката ми. Трудно се забелязваше. Затова се бях издокарал за срещата, сякаш беше събеседване за работа. Мила беше закачила предавателя в дрехите ми. Устройството беше последна дума на техниката. Не бях сигурен дали Фирмата има такива. И това ме накара за пореден път да се запитам за кого бях решил да работя.

— Ако имат достъп до данните на паспортите… може би проверяват името ми в момента.

Фирмата можеше да е анулирала легендата на Питър Самсън и да е заличила документите му за самоличност и данните на паспорта. И сигурно следяха запитванията за старите ми имена и дали се използват.

Те можеха да заведат Фирмата право при Ник и приятелите му. Това обаче не трябваше да се случва, преди Да съм получил каквото искам от тях. Не и преди да спипам Мъжа с белега. Не и преди да спася Ясмина и да разбера истината за Луси и сина ми.

Наблюдавах Ник. И той ме наблюдаваше. Минутите минаваха. Достатъчно дълго време за работодателите му да проникнат в канадските бази данни за паспортите. Те бяха хакнали сървърите на амстердамската полиция. Защо да не направят същото и с канадската? Веднъж бях подценил Ник.

Не казах нищо повече на Мила. Тя беше наблизо и ни наблюдаваше от празен офис от другата страна на канала Сингел.

Огъст отвори вратата на кабинета на Хауъл във величествената тайна къща на Фирмата край Херенхрахт. Хауъл вдигна глава от снимките, преминали през паспортния контрол в Ротердам. Хиляди лица, но нито едно не беше на Сам Капра. Главата му се замая.

— Засякохме запитване за една от старите самоличности на Сам Капра, Питър Самсън. Беше отправено само преди няколко минути от IP адреса на интернет кафене в Амстердам. Търсят информация за паспорта, военни данни и криминално досие.

— Къде?

— Край Сингел, на няколко минути оттук.

— Нека разберем кой се интересува от Сам. — „Господи, помисли си Хауъл, може да е самият Капра и да проверява дали старата самоличност още е активна.“ Негодникът най-после беше направил грешка. — Има ли сведения паспортът да е бил използван за влизане в Холандия?

— Не. Искаш ли да унищожа документацията, свързана с тази самоличност?

— Не, не. Остави я активна. Да видим къде ще ни заведе.

Хауъл, Огъст и Ван Флек, бивш морски пехотинец, постоянно зачислен към офиса на ЦРУ в Амстердам, забързаха по стъпалата в ясния пролетен ден.

— Може да се обадим на холандската полиция… — предложи Ван Флек.

Хауъл вдигна ръка.

— Категорично не. Сами ще се справим с проблема. — Той погледна Огъст. — Играта може да загрубее. Ако Капра е там, първо ще му натрием носа, а после ще говориш с него. Не се колебай.

— Няма. Ще го хванем.

42

Ник затвори телефона и аз отдалечих чашата от устата си. Той се приближи до масата. Може би му бяха казали, че Питър Самсън не съществува. Може би ме беше снимал с телефона си и бе изпратил снимката ми на Пит или дори на мъжа с белега — и в такъв случай бях мъртъв. Погледнах какво има на масата — покривка, красиви цветя в малка стъклена ваза, чаша. Ако Ник беше разбрал, че съм измамник, можех да го убия с вазата. Щях да разбия ръба и да прережа гърлото му. Вазата беше по-тежка от бирената чаша.

Ник зае мястото си срещу мен, оправи опашката си и ми се усмихна.

— Миналата година са те издирвали в Хърватия за контрабанда.

Това беше тъжната истина за Питър Самсън. Той беше загубеняк.

— Да.

— Обвиненията са били снети.

— Подкупите вършат работа. — Повдигнах рамене. — И свидетелят реши да мълчи.

— Какво пренасяше?

— Каквото беше необходимо. Нелегални експлозиви от Чехия. Стари оръжия от Украйна. Опиум през Турция. Не съм специалист по продуктите. Пренасям каквото е необходимо до Канада и Ню Йорк.

— Покрай контрабандата ли се научи да се биеш толкова добре?

— Не, в канадската армия.

— Имам приятел от Прага. Снощи го питах за теб.

— Грегор.

— Да.

— Той каза, че можеш да свършиш добра работа, но че може би си предал едни хора, които са се опитали да те прецакат, двама братя.

— Братята Врана прецакаха хората, които ме включиха в сделката. Вътрешната политика в групировките не ме интересува. Участвам само заради парите. Съжалявам, ако не звучи добре, но е така.

— Тогава ще бъдеш лоялен към… мен.

— Ти ли ще ми платиш? В такъв случай, да, ще съм лоялен към теб.

Ник ме наблюдава още една минута, опитвайки се да вземе решение.

— Може би имам работа за теб, но искам да ми направиш една услуга, ако държиш да я получиш.

— Не съм в бизнеса с услугите.

— Тогава го приеми като инвестиция. Шефът ми Пит се превърна в пречка. Мисля, че трябва да бъде отстранен — изрече го без заобикалки. Ник искаше Пит да изчезне, вероятно за да заеме мястото му и да прибере дела му. Или властта му. — Ако ни осигуриш маршрут до Америка, с теб няма да се нуждаем от Пит. Не ни трябва да взима част от печалбата.

— Ами ако не искам да се намесвам в обърканата ви вътрешна политика?

— Тогава приключваме.

Ник ме използваше. Това беше оцеляване на най-гадните. Той използваше грешката на Пит, че се е доверил на турчина, за да се изкачи по веригата.

Но и аз можех да направя същото.

— Защо се оплакваш от шефа си?

— Умните трябва да печелят повече пари от грубата физическа сила. — Хакерът не харесваше мускулестите типове.

— Ти несъмнено си по-умен от шефа си.

— Несъмнено. Пит е глупав курвенски син. Размахва меч. Можеш ли да повярваш? Меч. Знаеш ли колко непрофесионално изглежда това? — Тонът на превъзходство, който бях доловил в гласа му снощи, се върна.

— Какво ще пренасяте?

— Пакетите не са големи, но трябва да бъдат добре скрити. Изключително ценни са и не могат да се заменят лесно.

— Това не е отговор. Каква е стоката?

— Не е необходимо да знаеш. Не е токсична или опасна. Не му повярвах, но не настоях. Щях да изиграя нова карта. В общи линии Ник искаше да се разприказвам за Пит и да го злепоставя с надеждата, че мъжът с белега ще отстрани Пит. Дори неорганизираните групировки кипят от себелюбие и амбиции. Това може би беше най-прекият път към мъжа с белега.

— Ако искаш работата, трябва да ми помогнеш — настоя Ник.

— И да ти начертая идеален маршрут да пренесеш стоката си с необходимите документи, щедро подкупен капитан и други тлъсти рушвети, а ти да ми вземеш маршрута и да ме изолираш? Не.

— Трябва да си имаме доверие, Сам. Предлагам ти да работим заедно — по тази задача и по другите, които ще се появят. В момента съм много търсен и ми трябва партньор, който не е кретен и може да се разчита на него. Не искам да имам шеф, който се мисли за нинджа.

Придадох нотка на нервност в гласа си.

— Виж, залагам своя задник. Не познавам твоите хора. Имам възможности да пренеса каквото е необходимо, но ми трябват сигурни гаранции. — Звучах като човек, който говори прекалено много, и исках Ник да ме мисли за такъв.

Трябваше ми нюанс на отчаяние, за да приключа сделката. Но да я сключа с някого с власт. — Ако ти не можеш да ми осигуриш това, ще трябва да говоря с някой друг.

— Не мога да те заведа при шефа на Пит. Не става. Разделяй на отделни категории. Пази в безопасност всяка клетка на групировката. Това очевидно беше оперативният им стандарт тук. Хитро. Беше време да блъфирам.

— Тогава приключихме — заявих и станах.

Знаех, че Ник се нуждае от мен. Аз бях шансът му да се домогне до власт.

— Залогът е голям.

— Големият залог ме интересува само ако е свързан с големи пари.

— Ще получиш дела си и премия, че си ми помогнал да изместя Пит.

— Не може ли да получи работата, без да извършвам кръвопролития?

— В днешно време не. — Той понижи глас: — Виж, искаме да пренесем стоката от Ротердам до Ню Йорк. Не знам къде е стоката в момента, освен че пътува от Унгария за Холандия. Пит знае. Говори с него и виж дали си готов да поемеш задачата — и контрабандата, и дали да ми помогнеш да го извадя от играта.

Това беше всичко, на което можех да се надявам засега.

— Добре. Да вървим. — Станах. И в същия миг видях Хауъл. Бързаше по северната страна на канала Сингел. Идваше към нас. Зад него вървеше Огъст.

Бяхме допуснали грешка някъде. Но Мила беше оставила пътека за нас, ако това се случи.

И после видях, че Хауъл, Огъст и един друг мъж, очевидно агент на Фирмата, влизат в интернет кафене. На прозореца имаше чаша кафе, вдигащо пара. Беше в същата сграда, откъдето Мила наблюдаваше от последния етаж.

Трябваше да реша дали да помогна на Мила, или да тръгна с Ник. Исках да й помогна, но не можех да оставя Ник. Този път водеше към Луси и сина ми.

Последвах Ник и се зачудих как ни е открил Хауъл. От проверката на самоличността на Питър Самсън, която Ник беше направил? Може би партньорът му, който беше търсил името Питър Самсън, се беше натъкнал на електронна спънка.

Ник вървеше до мен, преметнал ръка през раменете ми. Не можех да се обърна. Не виждах Мила. Трябваше да измисля начин да я предупредя.

— Задават се неприятности — подхвърлих.

— Какво искаш да кажеш? — Ник се озърна.

— Нали смяташ да прекараш шефа си.

— Той няма да ми е шеф още дълго.

— И аз някога имах шеф. Казваше се Хауъл. Пълен задник. Имам чувството, че винаги е по петите ми.

— Трябвало е да се справиш с него така както аз ще се справя с Пит.

Не можех да кажа повече. Надявах се, че Мила е дешифрирала предупреждението ми. В мига, в който Ник закрачи пред мен, аз извадих слушалката от ухото си и я пуснах на улицата.

43

Мила бързо излезе от празния офис и хукна надолу по тесните стълби. Хауъл беше наблизо. Ако се намесеше в ужилването, щеше да провали всичко. Горните три етажа бяха офиси, а на партера имаше малко интернет кафене, популярно сред студенти и млади туристи. Тя стигна до фоайето. Вдясно беше кафенето „Спронг“. В момента там имаше пет-шест изненадани младежи, вдигнали ръце от клавиатурите. Вътре стояха трима мъже в костюми. Двама държаха пистолети. По-възрастният, когото Мила разпозна като Хауъл от досиетата на Фирмата, казваше:

— Запазете спокойствие. Ние работим с холандската полиция.

Той бързо преглеждаше преносимите компютри и щракаше по клавиатурите. Търсеше нещо.

Бяха открили нея и Сам.

Мъжът най-близо до вратата хвана Мила за ръката. Беше едър и русокос, с вид на скандинавец, и румени бузи.

Мила се пребори с обзелото я желание да го изхвърли през прозореца на кафенето.

— Извинете — тихо, но твърдо изръмжа тя.

Той не вдигна пистолета си, но я дръпна вътре.

— Провеждаме полицейска акция. Не се плашете. Издирваме престъпник. Използвахте ли интернет връзката в кафенето? — попита мъжът на леко развален холандски.

Мила повдигна рамене, сякаш не го разбра.

— Това някаква шега ли е? — попита тя на английски и се осмели да се усмихне. — Или снимате филм?

— Имате ли лаптоп? Или смартфон? Бяхте ли в мрежата?

— Не. — Мила носеше само малка чанта. Безжичният прибор, който беше използвала, за да разговаря със Сам, беше залепен на гърба й, под сакото на костюма, а оръжието й беше прикрепено за глезена. Мъжът погледна в чантата й, намери смартфона и почука с пръст по търсачката. Мила зачака.

Той върна телефона в чантата й.

— Благодаря. Полицейска акция. Моля, не излизайте.

Тя се подчини и остана.

Но ако търсеха нея, нямаше ли да нахлуят направо на тавана? Може би не. Вероятно знаеха, че Мила е там, но не и коя е. Тя беше готова. Всеки мускул в тялото й беше напрегнат. Хауъл не беше извадил пистолет. Мила реши как ще се справи с тях и реда, в който ще ги убие. Едрия блондин, после чернокосия и накрая Хауъл. Решението я успокои и тя се втренчи в Хауъл като всички останали.

Барманът заяви на въоръжените мъже на холандски с полски акцент, че не могат да нахълтват ей така и да правят това, но те не му обърнаха внимание. Хауъл се отдалечи от уплашеното момиче на масата най-отзад и се приближи до китайски студент. Ръцете на младежа трепереха над клавишите и Мила си помисли, че той изглежда виновен.

Хауъл обърна лаптопа му към себе си и затрака по клавиатурата. На екрана се появи терминал с информация, бели букви на черен фон.

Хауъл затвори лаптопа и направи знак на колегите си. Русокосият грубо претърси младежа и после кимна, че е чист.

— Навън — заповяда на английски Хауъл.

— Вие не сте ченгета! — извика барманът.

„Събрал е смелост от кофеина“ — помисли си Мила.

Хауъл я погледна, докато минаваше покрай нея. Тя знаеше, че трябва да наведе глава. Всички останали го бяха направили, уплашени от пистолетите, но Мила не можеше. Погледна го безразлично, без гняв.

Ако знаеше, че са я видели на кадрите от охранителната камера на пристанището, облечена в кожени дрехи и с огромни слънчеви очила, тя щеше да застреля и тримата на място. Хауъл обаче, съсредоточен в откритието си, не задържа погледа си на нея. Той последва другия мъж и китаеца навън, без да се обърне.

Третият мъж, дебеловрат, с черна коса, спусна пистолета си и каза на безупречен холандски:

— Приемете нашите извинения. Може да се върнете на работа. Младежът извършваше сериозни киберпрестъпления, използвайки сървъра на кафенето. Съжаляваме, че ви уплашихме, но не искахме той да изтрие информацията, преди да го спрем.

Барманът отново започна да спори:

— Откъде да знаем? Не можете да нахлувате тук и да размахвате пистолети. Можеше да ни застреляте.

Дебеловратият се усмихна.

— Извиняваме се още веднъж. — Той се обърна и бързо излезе. Посетителите на кафенето заговориха бързо. Барманът се разкрещя и посегна към телефона, като се кълнеше, че ще се обади на полицията.

Мила последва мускулестия тип, който изтича, за да настигне Хауъл и русокосия. Хауъл носеше лаптопа на младежа.

Мила погледна към кафенето на отсрещната страна на канала, където бяха Сам и Ник.

И двамата бяха изчезнали. Трябваше да реши дали да проследи главорезите от Фирмата, или да се опита да намери Сам. Китаецът можеше да е във връзка с групировката на мъжа с белега, а и тя искаше да види какво ще направят хората от Фирмата. Тръгна след Хауъл и другите, спазвайки дискретно разстояние.

Мила извади слушалката от чантата си, пъхна я в ухото си и забърза към колата си.

44

Ник ме качи отзад в микробус и извади превръзка за очи.

— Помоли ме да ти се доверя — рекох. — Доверието трябва да е взаимно.

— Така е, но няма да ти позволя да видиш къде отиваме. Не трябва да знаеш. Когато се включиш в групировката ни, ще ти кажат каквото е необходимо.

За него не беше лошо да си мисли, че има пълен контрол върху положението, затова му позволих да сложи превръзката на очите ми.

— А сега ще те претърся.

Той ме обискира щателно. Беше усърден, но пропусна предавателя под яката ми. Бях решил да го държа включен и да предава, макар да знаех, че ако го намери, Ник незабавно ще ме убие.

Не се възпротивих на претърсването. Казах му, че ме гъделичка, но той не ми обърна внимание. Чух го, че се качи отпред и запали двигателя. Микробусът се заклати и се включи в уличното движение.

— Къде отиваме? Ще се срещна ли с Пит?

— Да.

Искаше ми се да попитам дали ще видя и шефовете на Пит. Мъжът с белега и Ясмина също можеше да са там. Трябваше да предположа, че белязаният ще ме познае. Щом беше отвлякъл Луси, той беше видял лицето ми. Не исках да свърша завързан за стол като турчина, но трябваше да рискувам.

Микробусът се движи дълго. Съдейки по броя на внезапните остри завои, реших, че не излизаме от Амстердам, а по-скоро Ник се опитва да се отърве от евентуални преследвачи. Или да ме обърка. Запитах се дали Мила кара след мен. Надявах се, че се е изплъзнала от Хауъл и Огъст, защото иначе бях сам. Как ни беше открил, за Бога? Сигурно по търсенето на информация за самоличността на Питър Самсън от хакера на Ник. Той вероятно беше действал в интернет кафенето и бе прикрил проникването си с техния сървър. Хауъл и Огъст бяха в Амстердам и несъмнено търсеха мен, и бяха заловили компютърния специалист на Ник. Това означаваше, че Хауъл може би е по следите на хората на Ник и ако беше така, щеше да ми попречи да намеря семейството си.

По време на всяка операция има момент, когато си казваш: „Майната й на предпазливостта.“ Не съм безразсъдно смел, нито глупав, но понякога трябва да бъдеш таранът. Хауъл се доближаваше до мен и времето ми да открия мъжа с белега изтичаше.

— Искам да ти обясня как ще подходим — обади се Ник. — Пит ще бъде там. Ще има и един друг човек. Не е необходимо да знаеш името му.

Осъзнах, че съм затаил дъх.

— Добре. — Господи, моля те, нека другият човек да е мъжът с белега.

— Ще им разкажеш как точно да организират алтернативен маршрут.

— И в замяна ще получа пари и работа?

— Да, но искам да злепоставиш Пит. Ще кажеш на шефа му, че познаваш Пит от контрабандни сделки в Молдова и че сте работили по едни и същи маршрути. И че Пит е продавал по пътя момичетата, които прехвърля, прибирал е парите, преди доставката да бъде извършена, и е мамел клиентите си.

Стомахът ми се сви.

— Пит е трафикант на хора?

— Пит пренася стоки. Жени от Молдова, натоварени на кораби за публични домове в Британия, Германия и Израел. Бебета, взети от Македония и Албания, които да бъдат осиновени в Италия, фалшиви стоки масово производство, докарани от Китай в Западна Европа. Няма значение какво. Той пренася каквото е необходимо.

Гадеше ми се, когато микробусът спря. Долових миризма на гориво и отходни газове. В далечината се чуваше бръмченето на движението по магистрала.

— Пристигнахме, Сам. Време е за шоу. Бъди добър и аз ще бъда добър с теб.

45

Четвъртият удар в лицето даде желаните резултати. От опит Хауъл знаеше, че наетите компютърни хакери пречупват лесно. Лоялността им се печелеше само с пари и достъп до технологии. Китаецът, който според документите му за самоличност, следваше компютърни науки в университета в Делфт, издържа на две насинени очи, разцепена устна и разкъсано ухо, преди да изкрещи адреса на склад край магистрала А10, опасваща Амстердам. Ван Флек престана да бие хакера и Огъст провери адреса със смартфона си.

— И кого ще намерим там? — попита Хауъл.

— Ник. Ник.

— Кой е Ник?

— Човекът, който ме нае. — Младежът започна да бръщолеви на мандарински диалект и нарече Хауъл безполезен смачкан пенис. Хауъл го зашлеви и му каза на мандарин, че майка му е гнусна курва и да не му говори така. Устата на студента се изкриви от стъписване и болка.

— За какво те нае Ник?

— В международния обмен за следене на паспортите има задна вратичка… използвана от северноамериканското и европейски правителства.

— И проверявахте паспорта и данните на Питър Самсън.

— За да видим дали той наистина съществува.

— За кого работи Ник?

— Наемник е.

— За Самсън?

— Не. Ник искаше да се увери, че Самсън е такъв, какъвто твърди, че е. Той ще наема Самсън.

— За каква работа? — Гласът на Хауъл стана по-остър. Той се наведе над насиненото лице на китаеца и долови дъха му, който миришеше на мляко и застояло кафе на фона на миризмата на кръвта от ухото и носа му.

Студентът се разрида:

— Не знам нищо повече, кълна се. Трябваше само да потвърдя историята, която онзи е разказал на Ник, че е канадец и името му е Самсън.

Огъст направи знак на Хауъл и двамата слязоха от микробуса, за да не ги чуе хакерът.

— Щом рискува да използва легенда, Сам се опитва да се сближи с Ник — рече Огъст, — затова може би е попаднал на следа за похитителите на Луси.

— Скоро ще разберем. Да отидем да видим кой е на този адрес, а?

— Не трябва ли да изчакаме данните от разузнаването?

— Сам Капра е наблизо, Огъст. Няма какво да чакаме, по дяволите!

— Стандартният протокол не е такъв.

— Не е и да разрешиш на приятеля му да участва в екипа за издирването му. Идваш ли или оставаш, Холдуайн?

Огъст се върна в микробуса, без да забележи малката синя кола, която ги следваше от разстояние.

46

Ник държа превръзката на очите ми, докато влязохме вътре. Вратата издрънча като стоманена, когато я затвори. Махна кърпата от лицето ми и видях, че се намирам в стар машинен цех. Струговете бяха на местата си.

Близо до входа бяха натрупани кашони и палети. Въздухът миришеше на къри и ферментирала бира. В средата на помещението имаше метална маса, на която бяха разхвърляни вестници. Мръсните стъкла на прозорците пропускаха кафеникава светлина.

От двете ми страни стояха двама мъже — близнаци. Единият беше въоръжен с револвер „Глок“, а другият — с щурмова пушка. Очите им бяха мъртвешки. Главата на единия беше обръсната, а на другия — обрасла с рядка червеникава коса. Устните им бяха изкривени в жестоки усмивки.

— Това са близнаците — каза Ник, сякаш аз не бях забелязал еднаквите им физиономии.

Близнаците ме претърсиха за оръжие и подслушвателни устройства, но не намериха нищо. И те пропуснаха малкия предавател в яката на ризата ми.

Погледнах да видя дали някой има същата татуировка на „Новем солес“ като убиеца в апартамента ми. Нямаше следа от такова нещо. Може би Ник и близнаците бяха само наемници.

До масата седеше изрусеният до бяло мъж, когото бях видял на видеозаписа. Пит. Трафикантът. Беше по-висок от мен, метър деветдесет и пет, с широки рамене и тесен ханш. Под ръкавите му се виждаха извивките на мощни оръжия. Имаше вид на човек, който се бие с удоволствие. Носът му беше чупен и очите му приличаха на две капки петрол, студени и неотстъпчиви. Усмивката под ледените му очи и кривия нос беше като белег, оставен от назъбен нож. Имах чувството, че тази усмивка е била последното нещо, което са видели много хора. Той очевидно беше човек, за когото жестокостта е забавна игра.

А, да, имаше и малък японски меч уакизаши. Беше на бюрото и блестеше на слабата светлина.

Мъжът с белега не беше там.

Усмихнах се на Пит.

— Разбрах, че можеш да ни помогнеш, Питър Самсън — каза той на английски.

— Разбира се, че мога.

Пит стана и ме заобиколи. Съмнявам се, че изглеждах страшен. Стари джинси, износени обувки и старо сиво яке. Мила ми беше купила дрехи втора употреба и бе изрязала всички етикети. Изглеждах спретнато облечен, но отчаян. Срещнах погледа му, но после наведох глава. Оставих го да си мисли, че той командва положението.

— Имам петдесет пакета за Съединените щати. Не трябва да бъдат открити и заловени. Искам да бъдат там за десет дни. Да пристигнат заедно и да не се разделят по време на транспортирането. И да имат възможно най-сигурното прикритие? Как ще го направиш?

— Колко големи са пакетите?

— Широки по-малко от метър и дълги един метър.

— И са петдесет? Добре. Тежки ли са?

— Не. По пет килограма.

— Тогава вероятно ще ги замаскирам като чаши от оловен кристал от Полша. Ще ги маркирам като чупливи, но оловният кристал ще обясни тежестта. Може да ги представя и за замразена риба. — Повдигнах рамене. — Ако стоката може да бъде опакована в лед, без да й навреди, този избор е добър. — Това беше стандартната контрабандна търговия. — Или електроника от Финландия. Те изнасят с кораби тонове мобилни телефони и свързаните с тях технически средства. Ако стоката е електроника, това ще улесни замаскирането й, ако я прегледат на рентген. Друг лесен маршрут са фалшивите цигари — британски, френски или турски сортове. Една от всеки три цигари, изпушена в Канада, е фалшива. Този бизнес е голям.

— Не искам да я преглеждат на рентген.

— Имам връзка в Ротердам. Ще се погрижи да не изберат контейнера. — Лъжех, но това нямаше значение.

— Ами американската митница?

— Имам приятел в митническия персонал в Ню Йорк. Трите му деца учат в колеж и гимназия, затова разходите му са големи. Няма да провери онова, което му кажа.

— А откъде ще намериш съответните документи за износ, опаковката и товарителниците от легитимен производител?

— Преди да издам всичките си професионални тайни, бих искал да си получа парите.

Пит се втренчи в мен.

— Защо дойде в Амстердам?

— Заради водата — отвърнах.

— Ха! Един от любимите ми филми. „Казабланка“.

Използвах реплика на героя на Богарт, барманът Рик Блейн, когото питат как ще обясни присъствието си в изпълнения с интриги град. Усмихнах се.

— Нуждаех се от промяна.

— Там ли беше базата ти?

— В Прага и Хърватия. Останах там, след като се уволних от армията. Страната ми харесва. — Погледнах Ник и после отново Пит. — Какво има в петдесетте пакета?

— Не ти трябва да знаеш.

— Къде е Едуард? — неочаквано попита Ник.

В края на краищата изпълнението ми трябваше да убеди шефа на Пит, че не може да има доверие на Пит, който е по-скоро неприятност, отколкото придобивка, а Пит беше сам. Нямаше кого да убеждавам. Едуард. Той беше мъжът с белега. Запомних името. Едуард. Човекът с въпросителния знак близо до окото, който беше отвлякъл жена ми.

— Едуард го няма — отговори Пит. — Остави на мен да преценя този човек.

— Този човек снощи се би в един бар, за да защити доброто ти име — рекох, — а дори не те познавам.

— Да, това е интересно. Благодаря за подкрепата. Не съм свикнал с алтруизъм.

— Търсех те.

— Ти и турчинът.

— Популярността е проклятие, но всъщност не те търсех, докато турчинът не започна да те заплашва. Предостави ми се възможност и аз се възползвах. Но се надявам, че тук няма други дърдорковци.

Пит погледна Ник и после отново мен.

— Искам да чуя какво е казал турският джентълмен снощи.

— Турчинът говореше на единия си приятел в бара, преди Ник да дойде.

— Говориш ли турски?

— Достатъчно. Прекарвал съм стоки през Истанбул, предимно руско артилерийско снаряжение, предназначено за Африка. Турчинът каза, че е уредил да пренесе нещо в Америка за теб и че ще те накара да му предадеш някаква жена, която държиш, в замяна за гладкото транспортиране на стоката. — Наблюдавах лицето на Пит, когато хвърлих най-силния си коз. Ник не беше толкова добър актьор и завъртя глава към мен при този неочакван обрат.

— Някаква жена — повтори Пит.

— Да. Щял да се погрижи със стоката да не се случи нищо лошо и ченгетата да не я заловят, ако получел някаква жена, която била при теб. Някоя си Ясмина? — Повдигнах рамене. — Може да не съм чул правилно името.

Пит не мигна, но свитите му в юмрук пръсти, се разпериха и се приближиха до меча уакизаши, сякаш тежестта му ги привличаше. А после отново ги сви в юмрук.

— И това ли беше всичко?

— Да.

— И заради това си се бил за честта на името ми? — засмя се Пит.

— Не. Реших, че няма да искаш турчинът да прецака сделката ти. Нуждая се от работата. Едва по-късно осъзнах, че онова, което съм чул, може да е ценно за мен. Сега не можете да използвате неговия маршрут до Америка, но можете да използвате моя. Предположих, че щом сте прибягнали до услугите на турчина, нямате редовен маршрут до Америка.

— Но ние не те познаваме.

— Искаш препоръки за мен? Попитай Петрова в Киев. Попитай Джуки в Атина. — Подхвърлих имената на двама трафиканти.

— Петрова е мъртва — рече Пит.

— Не съм чул.

— Миналия месец е била застреляна от конкурент.

— О, късно е да изпратя цветя.

Той се подсмихна, сякаш щеше да хвърли карта, с която да вземе ръката.

— Джуки е изчезнал преди няколко месеца.

— Вероятно се крие. — Фактът, че знаех тези имена, не беше достатъчна препоръка. И не очаквах, че ще бъде. — Или е в Китай и урежда прекарването на фалшиви „Гучи“ и „Ралф Лорън“.

— Ако можех да го намеря, щях да го предпочета пред теб. Него поне го познавам. Ти може би разчистваш бъркотията и също като турчина работиш за бащата на Ясмина, само че подхождаш към мен от различен ъгъл.

— Това е само хипотеза.

— Какво работеше при Джуки?

— Момичета от Молдова и Украйна, прекарвани с кораби за Израел, Единбург и Торонто. Пренасял съм оръжия от Албания и Узбекистан за Мексико, фалшиви цигари и фалшив софтуер за „Уиндоус“ от Китай за Канада и Съединените щати, предимно за Хюстън и Ню Йорк.

— Прекарвал си момичета с Джуки? — Пит повдигна вежда.

— Да. Два пъти. Намери го в Китай и го питай за мен. — Повдигнах рамене. Джуки не се криеше, а беше мъртъв. Той беше гръцки трафикант, когото Фирмата завербува и издаде информация за маршрутите и методите си срещу тлъста сума и имунитет, а после беше убит, когато се опита да офейка, след като Фирмата го върна на полева работа, за да служи като информатор. Джуки беше боклук. Бях го виждал един-два пъти и ми бяха поверили задачата да пусна слуха, че той е отишъл да прави сделки в Китай.

— Къде има белег? — попита Пит и аз загубих ума и дума.

47

Не трепнах.

— Той има много, от които да избираш.

— Най-смущаващият.

Преглътнах, опитвайки се да си представя снимките на дебелото лице на контрабандиста. Белегът не беше на лицето, нито на гърдите му. И после се усмихнах, когато си спомних шегата на Брандън, шефа ми в Лондон.

— На задника. Приятелката му го наръгала с кухненски нож. Трябвало е да има твоя уакизаши.

Пит се усмихна, като чу японския термин.

— И защо го е получил?

— Чукал момичетата, които карал за Израел и Дубай. Пречупвал ги за клиентите. — Не можех да си позволя отвращението да се изпише на лицето ми. На повечето момичета, транспортирани незаконно от бившите съветски републики, които отчаяно търсеха работа, им беше обещавано, че ще бъдат сервитьорки или секретарки, но бяха пречупвани с изнасилване и хероин, преди да се запознаят с новите си сводници. — Приятелката не одобрила това. Провървяло му, че го е срязала отзад, а не отпред.

— А ти как си видял белега?

Бях го видял в досието му, разбира се. Надявах се, че обяснението ми за произхода на белега на Джуки е точно. В противен случай бях мъртъв. Пит щеше да ме убие на място, ако първо не го убиех аз.

Джуки продължи практиката си да пречупва момичетата, когато е необходимо. Тогава видях белега.

Пит кимна леко. Вече бях в кръга, поне засега. Препоръките ми бяха потвърдени от белега на задника на изнасилван.

— Обади се на връзките си — каза ми той. — Стоката ще бъде тук след два дни. Ти ще уредиш взимането й, когато пристигне, ще я пакетираш отново за изпращане в Америка и после ще я прекараш през митницата и ще я натовариш на кораб в Ротердам. Ще ти платим петдесет хиляди евро. Ако се нуждаеш от помощ за фалшифицирането на документите, шефът ми Едуард е експерт фалшификатор.

Да пакетирам отново стоката. О, да. Това щеше да бъде важно. Щях да се нуждая от помощ. Щеше да ми трябва цялата банда да ми помогне.

И тогава щях да ги избия, да спася Ясмина и да разбера истината от мъжа с белега. Възможността блесна пред мен като искрящ диамант.

Прикрих внезапното си облекчение, като вдигнах ръце.

— Чакай малко. Ти си пуснал турчина, нали? Няма да участвам, ако той доведе ченгетата при теб.

— Турчинът вече не е проблем за никого — обади се плешивият близнак.

— Аха — рекох.

— Турчинът е бивш агент на турската разузнавателна агенция МИТ, турското ЦРУ. Изгонили го от Агенцията за злоупотреба. Подкупил група турци тук, за да работи с тях и да се доближи до мен. Няма да работя повече с тях. Опита се да ме прецака и не успя. — Пит ме прикова с поглед. — Близнаците са много добри в откриването на информация за хората.

Оказваше се, че турчинът е бил като мен. Бахджат Заид беше намерил мой събрат по съдба да се опита да спаси дъщеря му.

— Е, аз не се провалям, когато поема някоя работа.

Пит погледна близнаците и после мен.

— Искаш ли да пречупиш някое момиче, Сам?

— Какво?

Той врътна глава към вратата.

— Ще изпращам осем момичета в Нигерия и Израел. Двете се съпротивляваха, въпреки че хероинът във вените им ги успокои. Но нищо не успокоява по-добре от пречупването.

Това беше проверка. Ако имах опит като трафикант на хора, нямаше да ми мигне окото да изнасиля стоката.

— Отиди и си избери, която ти харесва, и я изчукай — настоя Пит.

— Ти каза, че ние може да ги пробваме — възрази плешивият близнак. — Защо той ще избира пръв?

Помислих си колко приятно ще ми бъде да убия Пит. Бях убивал само веднъж и преживяването не ми хареса. На никое човешко същество не би трябвало да му харесва. Но за Пит нямаше да ми мигне окото. Щях да направя услуга на човечеството. Част от мен, онази, която мислеше, че отново може да бъда съпруг и баща, щом намеря Луси и бебето, ме посъветва да не бъда толкова готов да убивам. Но този човек… Ако Едуард беше отвлякъл Луси, дали това чудовище се беше доближавало до нея?

Докосвал ли беше Пит жена ми?

Овладях чувствата си и попитах:

— Много ли жени прехвърляш?

— Най-добрият ми поток на доходи. Предимно от Молдова. И повече от Русия и балтийските републики, когато икономическото положение се влоши. Трийсетина на месец. Обикновено по специални поръчки. Не смогвам с търсенето на по-младите. Ела да ги видиш.

Погледнах Ник, който се занимаваше с търговия на снимки на деца. И той изпълняваше специални поръчки. Добре дошъл в персонализирания свят на човешкото страдание.

Тръгнах след Пит по къс коридор към страничен кабинет. Близнаците и Ник ме последваха. Миришеше на изгнили плодове, прегорели пържоли и някаква химична смрад с неприятен привкус на пот.

Пит отвори вратата на слабо осветена стая, същинско преддверие на ада. На мъждукащата светлина видях осем жени, оковани с белезници за глезените и китките. Веригите бяха занитени за бетонния под. Жените седяха свити една до друга. Още бяха с фланелки, макар и мръсни, но нямаха поли, джинси и бельо. Бяха им отнели достойнството.

Съзрях синини, сълзи и празнота на лицата им, които бяха преживели невероятен ужас. Почувствах, че в мен се надига нажежен до червено гняв.

Ако обаче убиех Пит и Ник, за да освободя жените, щях да проваля шансовете си да се доближа до Едуард и да намеря Луси и бебето.

Ала не можех да позволя това. „Пренапиши сценария“ — помислих си. Трябваше да се свържа с Мила и да й кажа за жените. Но тъй като бях нов в групировката, ако операцията се провалеше, щях да бъда компрометиран и щяха да ме убият на място.

Изборът беше невъзможен. Трябваше бързо да измисля решение.

— Коя искаш? Червенокосата?

Три ужасяващи думи. Червенокосата изглеждаше на седемнайсет и видях, че устните й треперят от страх.

— Само не ги удряй по лицето или циците. Ако искаш да напердашиш някоя, удряй отзад по краката. Никой не гледа там — посъветва ме единият близнак.

— Не, благодаря — отвърнах.

— Какво ти става? Те са като узрели плодове. Просто ги откъсваш — засмя се Пит. — Нека двамата да изчукаме една, за да подпечатаме приятелството си. И няма да ни среже задника като на тъпия Джуки.

Жените се разтрепериха. Опитах се да не мисля за онова, което вече им бяха направили и какво ще им сторят, ако ги оставя на Пит. Той побутна най-близката до него жена с върха на меча уакизаши и тя избухна в сълзи.

Погледнах врата на Пит и си помислих как ще го счупя.

Ник ме наблюдаваше, за да види как ще реагирам на този нечовешки лакмусов тест.

— Аз съм бизнесмен. Не се унижавам да пробвам стоката — обясних. — Това е за биячите.

— Какво? — На Пит това не му хареса. Бях намекнал, че той не е шеф, а бияч. Видях гнева във втренчения му поглед. Той отстъпи назад от ужасената жена и ръбът на меча заблестя на слабата светлина от коридора.

— Сериозно ли говориш? — попитах. — Така ли ще ме проверяваш? Дали съм готов да пречупя момиче?

Устните му се раздвижиха.

Едната от младите жени, червенокосата, вдигна глава и ме погледна. Говорех на английски и вероятно ме беше разбрала.

— Не му говори така. Какво ти става, по дяволите? — В гласа на Ник прозвуча напрежение. Изгледах го.

На този етап бях само с единия крак в кръга. Това обаче не беше достатъчно. Трябваше да вляза и с двата крака. Ник ме гледаше строго. Ако го предадях, Пит нямаше да ме допусне до Едуард. А ако не го сторех… Ник беше непредсказуем. Но не ми трябваше Ник, а Пит.

Усмихнах се на Ник за последен път. Той беше предал приятелите си и беше боклук, който използваше деца. Нямах нищо против да постеля пътя си с неговите кости.

48

— Искам да участвам, но по моите условия — казах на Пит, а после се завъртях и ритнах Ник в лицето. Той се строполи на земята. Не исках да се разприказва, затова му забих втори ритник във врата. Не беше толкова силен, че да го убие, но щеше да му държи устата затворена.

Пит извади пистолет и го насочи към мен, преди да спусна крака си. Хубаво беше да знам, че той има нещо повече от тъпия си меч, с който да се перчи. Жените изпищяха и се свиха до стената. Вдигнах ръце.

— Той е твой проблем, а не мой. — Посочих простряния на земята Ник с носа на обувката си. Ник дишаше задъхано и очите му мигаха от стъписване. — Той иска да те натопи. Иска да вземе бизнеса ти.

— Навън. — Пит направи знак с пистолета си и се разкрещя на жените да млъкнат. Те започнаха да шепнат и тихо да ридаят. Пит посочи Ник. Изправих го на крака и го бутнах към коридора и главната стая. Близнаците побързаха да излязат, а Пит затвори и заключи вратата. Останах насаме с Ник за пет секунди, но това ми беше достатъчно, докато близнаците и Пит се приближиха до нас.

— Какъв ти е проблемът? — попита Пит.

— Той те измества — отвърнах. — Предава те. Провери го.

Ник изпъшка. Устните му бяха разбити и зъбите — счупени. Понечи да стане, но Пит го блъсна обратно на пода с ръкохватката на пистолета си.

— Той искаше да излъжа за теб пред Едуард и да кажа, че си крадял момичета от пратки за друг клиент и си ги препродавал. — Говорех спокойно и гледах Ник, чиито очи се разшириха от ужас и изумление. Казвах истината. Винаги е по-лесно да кажеш истината, отколкото да излъжеш. — Иска те вън от играта и той да стане главният трафикант. Пресметнал е, че има повече пари в живите жени, отколкото в снимките на малки деца. Работи за някой друг, който иска бизнеса ти и измяната към теб е уговорката.

Пит държеше на прицел Ник, който седеше неподвижно. От устата му бликаше кръв. Пит прерови джобовете му и плъзна ръка под якето му. Отначало помислих, че Пит го пропусна. Изправи се и отмести пистолета от Ник. И после видях тънката тръбичка в ръката на Пит, стисната между палеца и показалеца му. Той я вдигна пред лицето на Ник, който примига стъписано.

— Какво е това? — попита Пит с шепот, който прозвуча като пръст, плъзгаща се върху ковчег.

— Не знам. Не е мое — смотолеви Ник. — Той е проклет лъжец, Пит. На кого вярваш? На него или на мен? Познаваш ме.

— Да, познавам те, Ник. — Пит разгледа малкия предавател на Мила и се опита да го разглоби с палец, но не можа. Извади нож от джоба си, отвори го, сряза микрофона и внимателно го разглоби. Разполагах с няколко секунди, за Да го пъхна в джоба на Ник. Единствената ми връзка с Мила беше прекъсната, при положение, че Хауъл и хората му не я бяха заловили, но се наложи да го направя. Това беше начинът да спася жертвите на Пит. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите.

Наблюдавах лицето на Пит, докато разглеждаше свръхмодерното устройство.

— По дяволите. Това е нещо като шантава шпионска джаджа. За кого работиш, Ник? — попита той.

— За никого… Работя за теб. Той лъже. Не го познаваш. Познаваш мен.

— Да, и ти ме мразиш от седмици. Да не мислиш, че съм сляп? Непрекъснато вириш безценния си нос, когато си около мен. За кого работиш? Стани.

Ник се изправи. Очите му помръкнаха от гняв, яростта на хванато в капан животно.

— Не работя за никого освен за теб и Едуард. Самсън ме измами. Измами и теб. Подхвърлил ми е този предавател.

Поклатих глава, но Пит насочи пистолета към мен и каза:

— Предполагам, че ще трябва да направя избор.

49

— Да повикаме ли подкрепления? — обърна се Огъст към Хауъл. Седяха в микробуса, паркиран на половин пресечка от адреса, който им беше казал китайският студент. Номерът беше на сив блок в индустриален район. Имаше много сгради, но комплексът изглеждаше запустял. Пред вратата в края бяха спрели две превозни средства. Останалата част на паркинга беше празна.

— Много си плах — отбеляза Хауъл. — Изненадваш ме.

— Предпазлив съм. И не искам приятелят ми да умре, когато ни е по-ценен жив.

— Харесва ми идеята да нахълтаме веднага. Няма свидетели — обади се Ван Флек.

— Не трябва да вдигаме шум. Не искам да привличам вниманието на холандските власти. Какво имаме в микробуса? — попита Хауъл.

— Четири щурмови пушки, бронежилетки, инфрачервени очила. — Огъст го погледна намръщено. — Само тримата сме.

— Мога да броя, агент Холдуайн.

— Моите уважения, но мисля, че трябва да повикаме подкрепления. — Огъст погледна Ван Флек. — Капра е обучен. Не знаем какъв е другият човек. Трябва да влезем със смазваща мощ.

— Тук има две превозни средства. Микробусът, който е докарал Капра, и свръзката му. Другата кола е малка. Няма цяла армия вътре. — Хауъл се усмихна. — Да влезем, господа. Писна ми Сам Капра да бъде проблем за нас.

Ван Флек и Огъст облякоха бронежилетки.

— Вдигнете на крака младежа. — Хауъл посочи китайския хакер. — Ще го използваме.

50

Мила спря колата си на една пресечка от склада, пред малко кафене. Притисна слушалката в ухото си и затвори очи за миг. Чу по-голямата част от разговора между Пит и Сам и предложението му към Сам да изнасили едната пленница. Дишането й се успокои, но я обзе сляп гняв.

Носеше черен шлифер над костюма, пистолет във всеки джоб и сгъваема палка. Това беше любимото й оръжие и тя си представи как пребива до безсъзнание Пит и Ник.

Мила чу съвета на Сам да претърсят Ник и откриването на предавателя, и разбра какво е направил Сам. Това й хареса, но той я изолираше, прекъсвайки единствената връзка между тях.

Ако обаче объркаше нещата, Хауъл щеше да им попречи да се внедрят в групировката.

Мила наблюдаваше микробуса. Задната врата се отвори и навън изскочи китайският студент, когото бяха хванали. Ръцете му бяха оковани с белезници. Лицето на младежа беше насинено и под ноздрите му имаше размазано петно кръв. След това се появиха двамата дебеловрати мъже и накрая Хауъл. Всичките бяха въоръжени.

Тримата спряха пред вратата. Китаецът поклати глава и с треперещи ръце въведе код на електронното табло за достъп.

Четиримата влязоха. Мила забърза към микробуса. Агентите явно се тревожеха повече какво има пред тях, отколкото зад тях.

Тя се вмъкна в микробуса и започна да брои, като гледаше вратата. Моментът трябваше да бъде избран много точно, ако искаше Сам да оцелее.

51

— Е, той или аз? — попитах.

Ник беше твърде шокиран, за да говори.

— Или и двамата? — каза Пит. — Не искам неприятности.

— Но пак ще ти трябва помощ — настоях. — Иначе нямаше да си направиш труда да говориш с мен. Ник мисли, че за нищо не ставаш. Подиграва се дори с меча ти.

Ъгълчето на устата на Пит потрепна. През последните месеци той беше забелязал презрението на Ник.

— Добре, всичко, което казваш, е вярно. Ето. — Пит ми даде револвера. — Убий го.

Последна проверка. Ако бях ченге или подставено лице, нямаше да застрелям невъоръжен човек. Това беше границата, която никой с малко останала почтеност, не прекрачваше.

Беше ли ми останала почтеност? Вдигнах пистолета и се замислих за Луси и бебето. Ник беше помогнал в отвличане и нападение на жени и откарването им в робство. Пренасяше незаконно оръжия. Проникваше в правителствени бази данни и крадеше информация. Въртеше търговия със снимки на малтретирани и насилени деца.

Но какъв бях аз? Съд на два крака?

Да, може би.

Той или аз. И заедно с мен — семейството ми.

Стрелях.

Куршумът го улучи в гърдите и той падна. Лош изстрел. Не го уби веднага. Съжалявам, Ник. Той ме погледна със сърцераздирателна болка и омраза. Стрелях още веднъж и лицето му вече нямаше значение.

Нямаше да го видя отново, освен може би в сънищата си.

Извадих ризата от панталоните си, избърсах отпечатъците си от глока и го върнах на Пит. Ръката ми не потрепери. И за миг изминалите пет секунди ми се сториха като живот, случил се на друг човек.

— Е — наруши мълчанието Пит и се втренчи в трупа.

— Е — повторих. Какъв бях сега?

— Да се залавяме за работа. — Той посочи стоката. — Идеите ти ми харесват, но вече имам стоки за камуфлаж. Ти затвърди мнението ми коя ще послужи най-добре.

Няма нищо по-хубаво от похвала от устата на трафикант. Разгледах кашоните, фалшиви цигари.

— Ще прекараш свръхсекретната си стока заедно с нелегални цигари, които ще продадеш в Съединените щати и ще удвоиш печалбата си. С един куршум два заека.

— Старая се.

Пит беше много по-умен, отколкото изглеждаше. Той посочи кашоните:

— Струват един милион евро.

Посочих унищожения предавател.

— Надявай се, че вътре не е имало проследяващо устройство. Работодателят му ще довтаса, когато връзката прекъсне.

— Затова сега ще изнесем всичко оттук. Жените и цигарите. — Пит се обърна към близнаците и започна да издава заповеди.

Замислих се как да изведа жените в безопасност, без да се разкрия. В момента не можех да го направя. Стана ми много неприятно.

Чух тихо изщракване. Отваряне на врата. Не виждах външната врата, защото между нея и мен имаше лабиринт от кашони с фалшиви цигари.

Надявах се, че е Мила. Това означаваше, че исках Пит да излезе през задната врата с мен и да остави пленничките и стоката.

— Очакваш ли някого? — попитах.

— Не — прошепна той. Долепихме се до стената. Кашоните закриваха донякъде видимостта ни. Пит направи знак на близнаците, които заеха позиции пред нас, по-близо до вратата.

В полезрението ми се появи някой. Не беше Мила. Влезе слаб млад азиатец, облечен в широко яке и джинси. Гъстата му черна коса беше подстригана лошо и от главата му стърчаха кичури.

— Той работи за Ник. Хакер е — каза Пит и отстъпи към масата.

Азиатецът излезе препъвайки се на слабата светлина и аз видях, че са го били. Доста го бяха обработили.

— Хей, какво правиш тук? — попита плешивият близнак.

Отговорът беше куршум, който изсвистя и го улучи в гърлото. Той се строполи на пода. Брат му нададе изненадан вик и започна да дупчи кашоните с щурмовата си пушка. Във въздуха закръжаха облачета кафяв прах. Тютюнът експлодира на миниатюрни кълбета, докато куршумите разкъсваха кашоните.

Някой, скрит до външната врата, стреля в лампите. Азиатецът изкрещя и побягна, но беше улучен и се простря на пода.

Тряс. Още една строшена лампа. Остана да свети само една, точно над металната маса.

Забелязах, че някой стои близо до нас и стреля към другия близнак. Чернокос мъж. Пит стреля, преди аз да реагирам, и човекът падна, като изкрещя нещо на английски. Той и Пит вдигнаха оръжията си, за да стрелят, и аз дръпнах Пит назад, извън огневата линия. Засега ми трябваше жив.

— По дяволите, какво става… — Пит се закашля.

— Трябва да са ченгета. Кой друг ще даде на Ник такъв предавател? Да се махаме оттук.

Хукнахме и експлозия от куршуми разкъса лабиринта от кашони.

52

Чух изтракване на нещо метално върху бетона и после най-голямата купчина от кашони с фалшиви цигари се взриви. Летящите отломки пламнаха и въздухът се изпълни със сладникавата миризма на тютюн. Експлозията беше оглушителна. Обърнах се. Пит стреляше, прицелвайки се в мъж, през виещи се струйки дим.

Огъст. Фирмата беше тук.

Сграбчих ръката на Пит и му попречих да го улучи. Куршумът изсвистя вляво от Огъст, който се скри зад неизползван струг. Не ме видя.

— Какви ги вършиш?

— Бягай! Хайде! — Блъснах Пит към изхода и хукнах обратно към нападателите. Прескочих струга и забих пети в главата на Огъст, който беше рискувал да се изправи. Той се простря на земята. Мисля, че все още не ме беше видял. Не трябваше да ме вижда и не трябваше да го убивам. Грабнах пистолета му.

Оцелелият близнак се втурна към мен. Очакваше, че ще пръсна черепа на Огъст. Аз обаче вдигнах пистолета, който бях взел от Огъст, и застрелях близнака между очите. Той имаше около секунда да изглежда изненадан и после се строполи на пода.

Побягнах като вятър.

Ако Хауъл ме задържеше, беше свършено с мен. Щях да прекарам остатъка от живота си в затвор. Не можех да докажа, че съм работил с тайните доброжелатели на Мила, нито че се опитвам да се внедря във вътрешния кръг на престъпна групировка. Щях да съм само огорчен бивш служител на Фирмата, съюзил се с трафикант на бели робини, и да изчезна в каменния затвор на Хауъл. Или да бъда мъртъв, погребан в необозначен гроб и неоплакан. Всички, които ме смятаха за предател, щяха да решат, че са прави.

Чух вик откъм струга. Хауъл крещеше.

Минах покрай трупа на Ник. Пит се появи отново, стреля зад мен и накара Хауъл да се скрие. Хауъл отвърна на огъня и после — в мига, когато Пит спря, за да презареди — се разнесоха изстрели от предната врата.

Някой стреляше по Хауъл от другата страна.

Той се обърна и отвърна на огъня. Пленените жени от другата страна на стоманената врата пищяха и ридаеха.

— Хайде. — Сграбчих Пит.

— Не. Няма да оставя кучките тук.

— Те не струват колкото свободата ти. Не си заслужава да загубиш големия удар заради тях.

Изражението му показа, че мрази да отстъпва, но ме послуша.

Хукнахме по коридора и изскочихме в сивия облачен ден. Отзад беше паркиран микробус „Волво“.

Пит насочи електронен ключ. Фаровете не примигаха, само ключалките на вратите изщракаха. Метнахме се вътре. Пит пъхна ключа в стартера и включи на задна скорост. Микробусът изрева и потегли назад. Пит нямаше време да обърне.

Хауъл излезе през задната врата, когато се бяхме отдалечили на десетина метра.

Видя ме и се намръщи. Беше сгрешил, че ми повярва. Наистина бях предател. Престъпник.

Вещественото доказателство бягаше пред очите му.

Пит завъртя волана. Волвото зави покрай ъгъла на сградата и се скри от погледа на Хауъл.

— Ще направят барикади по пътя — извиках.

Пит настъпи газта. Изскочихме от индустриалния парк и полетяхме по служебния път, изпреварвайки няколко бавно движещи се коли.

— Трябва да увеличим разстоянието и после да вземем друга кола — каза той. — Може да я откраднем от някого. Наблизо има училище. Майките няма да се съпротивляват.

— Но ще видят лицата ни.

— Останаха ли ти патрони?

— Да го направим по лесния начин, а? Мога да запаля без ключ всяка спряла кола.

— Ще отнеме много време. — Пит отчаяно удари по волана. — Жалко, че изгубих курвите. Бях прогонил от съзнанието си мъчителните мисли за пленените жени. Хауъл щеше да се погрижи за тях. Сега трябваше да попреча на Пит да убие някого, за да вземе кола.

— Онези хора не бяха ченгета, иначе щяха да отцепят индустриалния парк. За кого е работил Ник, по дяволите?

Пит не отговори, затова предположих:

— Конкуренти.

— Конкуренти? Имаш предвид други трафиканти?

— Или за работодателите на турчина. — Запитах се дали Пит ще спомене името на Бахджат Заид.

— Ще се погрижим за този проблем.

Множественото число ми хареса, въпреки че Пит беше ужасяваща компания. Беше хубаво да си мисли, че сме екип, защото ме улесняваше да забия нож между ребрата му, когато дойдеше най-щастливият час. Харесваше ли ми да убивам хора? Това беше плъзгане по наклонената плоскост, към което не проявявах интерес.

Той влезе в друга голяма индустриална зона, която излъчваше сива бетонна анонимност. Лицето му беше намръщено, сякаш изгаряше от нетърпение да намери жертва и да излее гнева си.

Забеляза млад мъж, който носеше кашон и вървеше към мерцедес, паркиран на разстояние от другите коли.

— Ще вземем мерцедеса.

— Не искам да убиваш заради една кола, Пит. Всяко Дребно престъпление, което извършваме, намалява шансовете ни да направим големия удар.

— Не ми говори така, сякаш не съм го правил — раздразнено отвърна той.

— Да, но убиваш само когато е абсолютно необходимо — казах аз и това беше истина. — Все още не се налага.

Лицето му се зачерви. Не обичаше да го поучават.

— Аз ще се погрижа за колата, без да убивам мъжа. Ти стой тук. Не показвай лицето си. Не искам да те види.

— Но ще види теб. Направи ли го, убий го.

— Няма да ме види. — Измъкнах се от микробуса в движение и побягнах. Слабият мъж с очила започна да се обръща към мен. Ударих го точно в основата на врата. Той се преви и аз го хванах. Завлякох го извън полезрението на Пит и внимателно го сложих на земята пред няколко други паркирани коли, където имаше тънка ивица анемична трева и бетонната стена на служебния паркинг. Дишането му беше равномерно. Ключовете на мерцедеса бяха в джоба му. Извадих ги. Пит вече беше слязъл от микробуса и тичаше към мен. Хукнах към мерцедеса, отключих го и седнах зад волана.

— Направи го изключително гладко — отбеляза той, но в гласа му не прозвуча възхищение. — Къде го научи?

— В канадските специални сили.

Той не добави нищо повече. Излязохме от индустриалната зона.

— Накъде? — попитах.

— Не съм сигурен дали мога да ти се доверя, Сам — рече Пит и стисна по-здраво щурмовата пушка, която държеше.

53

Мила побягна и изстреля четири куршума в машинния цех. Целта й беше да внесе объркване и смут. Рани русокосия в ръката и принуди Хауъл и хората му да се съсредоточат върху нея за цяла минута. Надяваше се, че това е дало време на Сам да избяга.

След това се оттегли, като хукна по алеята на паркинга и се скри зад ъгъла. На офиса беше окачена табелка „Затворено“. Тя извади шперц от джоба си, отключи и преди да я забележат, се шмугна вътре. Затвори вратата и забърза към прозореца със завеса, за да наблюдава какво ще стане.

Хауъл и хората му се появиха след пет минути. Нямаше следа от китайския хакер. Едрият блондин се държеше за ръката. Якето му беше прогизнало от кръв. Другият мъж се препъваше. Беше ранен в крака. Двамата изглеждаха повече ядосани, отколкото измъчвани от болка. На лицето на Хауъл беше изписана ярост.

Микробусът потегли. Хауъл пренебрегваше местопрестъплението. Може би щеше да се обади на холандската полиция, но в такъв случай щеше да се наложи да обяснява защо хора на Фирмата са отишли в склада и са участвали в престрелка. И въпреки че индустриалният парк изглеждаше занемарен и изоставен, някой наблизо можеше да е чул изстрелите и да е извикал полицията.

Мила взе решение десетина секунди след като микробусът изрева и потегли. Хауъл не беше изчакал полицията, но това не означаваше, че не им се е обадил, и те можеха да пристигнат след няколко минути. Тя имаше много малко време да претърси сградата.

Вмъкна се в стария машинен цех. Във въздуха се носеше парливата миризма на барут и сладникавото ухание на тютюн.

Близо до единия струг имаше големи капки кръв. Китайският студент беше улучен в главата. Тя го погледна, но не го видя да диша. Все още носеше личната си карта и Мила я взе. Всичко, което щеше да забави полицията, за нея беше предимство. Огледа изоставения офис, който беше празен, и със свито сърце обиколи цялото помещение, очаквайки да види мъртвото тяло на Сам, но от него нямаше и следа.

След това тръгна по къс коридор и намери затворена стоманена врата. Той сигурно беше там.

Отключи внимателно и безшумно. Механизмът се освободи и ръката й се върна на пистолета. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, вдигна оръжието и отвори с ритник вратата. До стената бяха оковани осем полуголи, насинени и изранени жени.

Тя се вцепени за миг. Прониза я болка, остра като стоманена кама, и я заболя гърбът. Втренчи се в жените и те в нея. И след това я обзе възмущение, което й даде сили. Хауъл не беше ли разбрал, че жените са там? Или не му пукаше? Или щеше да се обади анонимно на полицията, за Да съобщи за присъствието им? Нямаше значение. Тя не можеше и нямаше да ги остави.

Повечето наведоха глави, но една червенокоса тийнейджърка я погледна в очите.

— Всичко е наред — каза на английски Мила. — Сега сте в безопасност.

Червенокосата заговори на молдовски:

— Коя си ти?

Мила премина на молдовски. Думите имаха вкуса на сладкиша, който обичаше като малка.

— Ще бъдете в безопасност. Ще ви изведа оттук. Лошите мъже си отидоха.

— Коя си ти? — повтори червенокосата.

— Приятелка. Искам да правите точно каквото ви кажа, защото може би нямаме много време. Ще ви заведа на безопасно място и после у дома.

— Нямаме пари да се върнем у дома — обади се друга жена. Устните й бяха морави от бой.

— Знам. Ще се погрижа за всички. — Мила отстъпи назад в коридора и коленичи до трупа на Ник. В джоба му намери връзка ключове за оковите. В ръката му видя предавателя на Сам, вече разглобен. Тя го взе от мъртвеца и го пъхна в джоба си.

Ръцете й трепереха, докато освобождаваше жените. Съзнанието й се изпълни със забравени възприятия — тихото бръмчене на движението по булеварда, мирисът на евтина пица, топлината на пистолетите в ръцете й, ветрецът, повяваш, през отворените прозорци в топлата израелска нощ, докато обикаляше стаите на обречените, единствения човек, когото остави жив, който крещеше, че ще я намери и ще я убие заради стореното от нея. Тя прогони спомените.

Две жени започнаха да стенат и да ридаят. Говореха на молдовски и не можеха да повярват, че ужасяващото им изпитание е свършило.

Мила си мислеше, че те се нуждаят от подслон, лекари и документи. Забрави за Сам Капра. В момента той беше сам.

54

— Ти си тъпак — рекох, докато гледах насочения към мен пистолет. — Преди малко спасих живота ти. Ако те исках мъртъв, можех да те застрелям в гърба, докато тичахме към микробуса.

— Не те познавам. И щом ти се намесиш, всичко отива по дяволите.

— Всичко отиде по дяволите, защото Ник се обърна срещу теб. Аз го разкрих и всичко, което се случи оттогава, потвърждава, че той се е готвел да те прецака.

— Не те познавам — повтори Пит. Логиката не беше силната му страна. — Загубих всички.

Беше уплашен.

— Виж, Пит. Имам приятели в Амстердам. Може би ги познаваш. Например Грегор. Той имаше магазин за часовници в Прага. Сега живее тук. Беше приятел на Ник. Вършили сме бизнес през годините. Попитай го за мен. — Излагах се на огромен риск, защото не знаех дали Грегор ще потвърди думите ми. Пристъпвах по опънато въже.

— Познавам Грегор. Странният часовникар. Кой друг? Кажи ми друго име. Едно не е достатъчно.

Единственият друг човек, когото познавах, беше Хенрик, любезният барман в „Де Роде Принс“, и бях разговарял с него само един-два пъти. Ако обаче беше умен, той щеше да ме покрие. Нямах представа дали знае каква работа вършим с Мила. Но ако кажех на Пит за „Де Роде Принс“, щях да издам скривалището си в Амстердам. Мила щеше да ме убие.

Но нямаше значение дали Пит ще ме свърже с „Де Роде Принс“. Той скоро щеше да умре.

— Пия в бар на име „Де Роде Принс“ на Принсенхрахт. Знаеш ли го?

— Пил съм там веднъж.

— Барманът Хенрик ме познава.

— И какво пиеш?

— Обикновено бира. — Хенрик ми е сервирал бира само веднъж, но бих пил бирата, която той ми препоръча. Затаих Дъх. Не бях много оригинален.

Пит започна да работи с телефона си. Предположих, че търси номера на „Де Роде Принс“ в интернет. Той натисна бутона на високоговорителя, за да чувам разговора.

Но за Пит аз бях Питър Самсън, а за Хенрик — само Сам. Господи!

— „Де Роде Принс“ — чу се гласът на Хенрик.

— Може ли да говоря с Хенрик?

— Аз съм.

— Хенрик, може да ти прозвучи странно, но познаваш ли господин на име Самсън, който пие там от време на време? Не е холандец.

Мълчание. Болезнено и дълго. Усещах дулото на пистолета на Пит, опряно в слепоочието ми.

— Самсън? — попита Хенрик. — Имаш предвид Сам?

— Да. Така ли го наричаш?

Слава Богу.

— Да, всички му викат Сам. Със светлокестенява коса, висок, на двайсет и пет години.

— Да. Какъв е той?

— Каква националност ли е? Не знам. Почакай. Веднъж го видях да изважда разни неща от джоба си, за да намери пари. Остави ги на бара. Паспортът му беше канадски. Забелязах това.

— Знаеш ли с какво се занимава?

— Нямам представа. Той не говори много за себе си. Неприятности ли има?

— Не. Какво обича да пие в бара?

— „Хайнекен“. Виж, имам работа и ти говориш като проклет преследвач. Може би харесваш зелените очи на Сам? — презрително попита барманът. — Да ти уредя ли среща с него? Доколкото ми е известно, той не е обратен, но за всеки случай може да оставиш номера си.

Пит затвори. Мълчанието продължи пет дълги секунди.

— Харесва ми, че не говориш за онова, което правиш. Не обичам хората, които говорят много. — Пит набра друг номер. — Раздрънкаш ли се, умираш.

— Ало? — попита нечий глас.

Грегор. Можеше да бъда мъртъв в следващите десетина секунди.

55

— Грегор, обажда се Пит. Познаваш ли човек на име Самсън?

Последва мълчание. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите.

— Да, но не добре. — Грегор установяваше онази важна дистанция. — Той е в града.

— С какво се занимава?

— Ами, бих го описал като транспортна работа.

— И?

— Не знам какво друго. Охранител, когато е необходимо. Сам е опасен в сбиване.

— За кого е работил, преди да го познаваш?

— За Големия Влад, но той е мъртъв сега. Ядосал някакъв нигериец, който го заклал с мачете в банята. Работил е с Джуки.

— Надежден ли е или не?

— Надежден е. Всезнайко, но може да прехвърли всякаква стока. Има връзки сред легалните превозвачи. Улеснява нещата.

Усетих как ми олеква и се осмелих да си поема дъх. Грегор повтаряше думите, които смяташе за истина.

— Благодаря, Грегор. Как върви бизнесът?

— Добре, но бавно. Мислиш ли, че хората не носят часовници, защото сега имат мобилни телефони, които показват часа?

Пит не отговори на въпроса.

— Може да ти направя някоя важна поръчка. Много скоро.

— Хубаво. Добре. — В гласа на Грегор прозвуча нетърпение да приключи с разговора.

— Благодаря, Грегор. Скоро ще говорим. — Пит затвори, но не отмести пистолета от мен.

— Какво искаш, по дяволите? Официална писмена препоръка?

Отбих встрани от пътя и си спечелих изсвирване с клаксон от шофьора на камиона зад мен. Обърнах се да го изгледам.

Пит беше уплашен до смърт. Хладнокръвният негодник беше загазил здраво. Беше загубил съюзника си, който го бе предал на невидим враг, базата си за разпространение на куп фалшиви стоки и търговията с бели робини. Беше загубил двама души, на които разчиташе, склад, пълен със стока, и момичета, които клиентите му очакваха да транспортира. Беше загубил много пари. Ник го беше измамил и го преследваха. Отгоре на всичко турчинът беше разтръбил името му из града. Пит бързо се превръщаше в бреме и го знаеше.

— Всичко ще бъде наред, Пит. Успокой се. — Внимателно бутнах пистолета така, че да сочи към пода на микробуса, а не към главата ми.

Той ми позволи.

— Не искаш да казваш на шефа си, че денят е бил лош, нали? — попитах.

— Млъкни, по дяволите. Да отидем да пием бира в „Де Роде Принс“.

56

Влязохме в „Де Роде Принс“. Нямаше много хора. Група младежи бяха заели най-голямата маса, смееха се, пиеха бира и говореха за спорт. Жена седеше сама, отпиваше светло пиво и разглеждаше пътеводител на града. В дъното група шотландски туристи се наливаха с бира и дъвчеха сирене, наденички и пържени бучици с нещо загадъчно. В отсрещния край на бара възрастен мъж в хубав костюм четеше вестник. Пред него имаше малка чаша джинийвър. Бих обикнал „Де Роде Принс“, защото беше тих квартален бар. От стената ни гледаше изпръсканият с червено принц.

Нямаше следа от Мила. Хенрик стоеше зад бара. Кимнах му леко.

— Някакъв човек те търсеше — каза той.

Посочих Пит:

— Приятелят ми. Намери ме.

Хенрик кимна. Пит поръча две бири „Хайнекен“. Седнахме в другия край на бара, срещу мъжа в костюма. Барманът донесе бирите ни.

Дилема, помислих си. Пит изглеждаше по-спокоен. Отчаяно се нуждаеше от мен. Сега се намираше на моя територия и можех да го пребия до безсъзнание, да го замъкна на горния етаж и да го разпитвам безмилостно къде е бандата. А после вероятно щях да го убия, тъй като не можех да го предам на полицията, докато имах още работа. В момента обаче, след проникване и атака срещу стоките му, Едуард можеше да вземе със себе си Ясмина и да избяга някъде далеч. Пит ми трябваше жив като прикритие.

— Днешният ден не беше добър за теб — прошепнах.

Той отпи от бирата си. Би трябвало веднага да отиде при шефа си Едуард, но никой не обича да съобщава лоши новини.

Започнах бавно да го притискам:

— Разбирам в каква каша си се забъркал. Тук имаш редовен бизнес. Може би Ник ти е помагал да фалшифицираш документи на компютъра си. Печелиш повечето си пари от жените, които вкарваш тук от Източна Европа. И онзи Едуард те е наел за някакъв голям удар. Напуснал си зоната си на удобство, тъй като трябва да прекараш стока за Америка.

Пит ме погледна.

— Защо мислиш, че внезапно напуснах Прага? Преживял съм това. — Поклатих глава и отпих от бирата си. Преди по-малко от час бях убил двама души и сега седях в бар и пиех, а те никога вече нямаше да почувстват хладната утеха на бирата в устата си. Чудесно. Те бяха направили избора си. Ако не ги бях убил, щяха да умрат невинни хора. Нямаше да разсъждавам за онова, което бях извършил, и не се гордеех, но беше важно Пит да си мисли, че съм опасен като него. Ръката ми не трепна, докато взимах чашата с бирата. — Едуард няма да приеме добре новините, нали?

— Не.

— А той не отсвирва хората си.

— Не.

— Що за човек е той?

Пит се замисли.

— Много е умен, но е гадняр. Англичанин. Веднъж спомена, че бил актьор. Не знам къде е играл. Може би в някой забутан театър. Експерт фалшификатор. Може би някога е работил в разузнаването. Умее да убеждава хората да го следват. Говори така, сякаш е израснал в богаташко семейство, и пръска много пари.

— Откъде знаеш толкова много за него? Той сигурно си държи устата затворена.

— Едуард обича да се прави на важен и често се хвали.

Време беше за играта.

— Може би ти трябва да го отсвириш.

— Да го отсвиря?

— Някои клиенти се намесват в печалбата. Точно това се случи в Прага. Отсвирих клиенти, които се опитаха да ме прецакат.

Пит се засмя:

— И сега бягаш, и се криеш.

— Не, покрил съм се и гледам да не се набивам на очи. Ако не искам да бъда отсвирен от този хубав, мил свят, най-добре е да се установя другаде.

— Защо ми го казваш?

— Защото знам как действат хората като Едуард. Той има важна стока, която трябва да бъде пренесена. Тези хора искат да използва нашите мрежи и връзки и се нуждаят от нас. Но ако работата се обърка, не се поколебават да ни убият. — Имах чувството, че се вмъквам в чужда кожа. Довърших бирата си и направих знак на Хенрик да донесе още. — Въпросът е там, че ние сме бизнесмени, а хората като Едуард носят повече неприятности, отколкото струват.

— Не мога да го отсвиря. За мен ще стане много напечено.

— Не ти предлагах това — излъгах. — Но трябва да бъдеш подготвен за всичко.

— Когато му кажа какво се е случило…

— Фактът, че си изчакал, ще го ядоса. — В момента трябваше да бъда гласът на разума, човек, на когото Пит можеше да се довери. — Той може да избяга.

— Не. Работата е твърде важна за него.

— И каква е работата?

Той отново ме погледна.

— Колко приятели са ти останали, Пит?

— Много.

— Убеден съм, че сега, когато Едуард може да те е взел на прицел, те ще се наредят на опашка да ти помогнат.

Той не реагира на иронията ми и дълго мълча.

— А ти защо ми помагаш?

— Много ясно — заради парите. В момента яко съм загазил.

— Ако не направя този удар, нямам много пари. И отчаяно се нуждая от тях.

Финансовите му неволи не ме интересуваха. Тези хора бяха едни и същи — голям риск и голяма печалба, която прахосваха за лъскави неща и скъпи момичета.

— Ето каква е сделката. В момента си натясно. Аз имам възможности да ти помогна да прекараш загадъчната стока, която ще пренасяш за Едуард. Ти изгуби екипа си и част от капитала си. Вземи ме за партньор само за този удар. Искам половината.

— Половината! — Лицето му се зачерви и Пит не си направи труда да говори тихо. Шотландците и възрастният мъж ни погледнаха.

— Половината — прошепнах. — Спасявам ти задника.

— Много ме подценяваш, Сам — студено каза той.

— Мисля, че много добре оценявам трудното ти положение. Е, желая ти късмет с Едуард, полицията, холандското разузнаване и всички, които те търсят. Предвиждам за теб седмица, пълна с рози и дъги, тъпако. — Хвърлих няколко евро на тезгяха и станах. Останех ли, щях да го сграбча, докато излиза, да го завлека горе и да го накарам да разбере какво може да направи един скърбящ съпруг и баща с простосмъртната му плът.

Пит ме остави да направя пет крачки и каза:

— Ще ти дам трийсет процента.

— Четирийсет и пет.

— Четирийсет — изсъска той. — Аз уреждам удара и свършвам повечето работа. Ти само ми помагаш да довърша нещата. Четирийсет.

Трябваше да му позволя да спечели играта.

— Добре, четирийсет.

Пит се осмели да ми се усмихне. Със същата усмивка беше погледнал пленените жени и трябваше да се овладея да не разбия кривите му зъби с бирената чаша.

— Тогава заслужаваш да знаеш с кого се борим — тихо добави той.

— Да.

— Не е полицията, а човек на име Бахджат Заид.

— Чувал съм това име.

Пит повдигна вежда.

— Производител на военно оборудване. Чета списание „Икономист“. — Намръщих се. — Неговите стоки ли фалшифицирате? Прекарвате го?

— Не аз. Той има зъб на Едуард.

— Легитимните бизнесмени не наемат убийци.

— Заид го прави.

Да, това беше вярно.

— И този почтен бизнесмен се опитва да осуети големия ви удар? — Исках да знам дали Пит ще ми се довери и ще ми каже за Ясмина. — Защо не се обърне към ченгетата?

— Има си причини.

Отпих от бирата.

— Какво ще пренасяте в Съединените щати?

— Не мога да ти кажа.

— Пит, трябва да знам. Не мога да пакетирам и транспортирам стоката, без да знам каква е. Бъди разумен.

Необходимостта да ми се довери спечели.

— Военно оборудване.

— Какво по-точно?

— Електроника.

Уклончивостта не ми хареса, но не бях сигурен дали ще ми каже нещо повече, особено на публично място.

— Каква електроника?

— Експериментална. Заид си има причини да не се обажда на полицията.

Какви ли бяха причините му?

Той довърши бирата си и се вгледа как останалите капки се стичат в празната чаша.

Най-важното беше да събера Пит и Едуард и групировката им. Трябваше да подходя безмилостно към този въпрос и затова опрях ножа в страховете на Пит.

— В голяма каша си се забъркал. Пренасяш фалшиви цигари в Съединените щати и скриваш тайното военно експериментално оборудване на Едуард в стоката. Но сега изгуби цигарите и средствата си да пренесеш оборудването на Едуард.

Пит затвори очи.

— Прецакаха ме и това не ми харесва.

— И така, нуждаем се от стока, която да бъде камуфлаж на онова, което Едуард иска да закара в Америка.

— Да. — За миг той придоби вид на притеснен собственик на малък бизнес, който се тревожи дали ще може да плати сметките си и за анемичния поток от пари.

— Имам решение — заявих и си помислих, че решението ще ме заведе при Едуард и Ясмина и останалите от бандата.

— Какво?

— Ще откраднем друга стока.

— Друга стока?

— Да, ще отмъкнем някоя пратка, за предпочитане фалшива. Обраният няма да отиде в полицията и ние ще транспортираме тайните неща на Едуард в контейнерите на откраднатата стока.

— Дръзко е да откраднеш пратка, предназначена за товарен кораб.

— Това е най-лесното нещо на света, ако знаеш как да го направиш. Но само ние двамата няма да се справим. Едуард има свои хора, нали?

— Да.

— Тогава ще ни трябват.

— Те не са крадци.

— И аз не съм, но обстоятелствата го налагат. Нали искате да прекарате електронното оборудване в Щатите?

— Да.

— Какво е оборудването?

Пит се наведе към мен. Долових мириса на дезодоранта му, леката смрад на тялото му и бирения му дъх.

— Оръжия.

— Оръжия? За кого?

— Не те засяга.

— Какви оръжия?

— Страшни.

Дълго мълчах. Разговорите на другите маси в „Де Роде Принс“ се засилваха и стихваха.

— Какво означава „страшни“? За разлика от теб аз не отхапвам повече, отколкото мога да сдъвча. — Трябваше да изиграя ролята си правилно и да покажа страх от вида на контрабандната стока.

— Сега вече не можеш да се откажеш.

— Да не би да са ядрени?

— О, Боже! — засмя се Пит. — Не.

— Нужни са ми подробности.

— Преди да ти ги кажа, трябва да говоря с Едуард.

— Добре. И аз трябва да говоря с него.

— Защо?

— Защото разобличих Ник и спасих задниците на всички ви. Искам да ми се плати. Искам да получа дела си. Стреляха по мен и затова заслужавам част от сделката — изсъсках. „Подложи го на натиск — помислих си — и го пречупи. Пречупи го сега. Превърни света в наковалня, която пада от небето в шантав анимационен филм, за да смаже главата му.“ — Няма да кажа как ще стане пренасянето, докато не говоря с Едуард и хората му.

Той беше в безизходица. Имаше десетина издайнически знаци — прокарването на езика по устните му и начинът, по който държеше тежката чаша. Този човек не се изнервяше лесно, но в момента беше изнервен от мисълта да не разочарова Едуард.

Пит не каза нищо, затова аз попитах:

— Кога трябва да пристигне стоката в Ротердам?

— Вдругиден сутринта.

— Тогава нямаме много време. — Един ден не беше достатъчно време за планиране на обир, но се надявах, че те са отчаяни като мен.

— Едуард никога не бърза. Няма да се стресне от моя краен срок.

В огледалото на стената видях, че Мила минава покрай нас. Тя не ни погледна, но привлече вниманието на Пит.

Той я изгледа преценяващо и кръвта ми се смрази.

— Това е просто малко число.

— Кое? Три или пет?

— Малко просто число. Не харесваш ли математически вицове?

— Математиката съществува само заради парите.

Мила мина през врата в дъното на „Де Роде Принс“.

Исках да говоря с нея и да разбера какво се е случило.

Пит изпи бирата си.

— Ела с мен, Сам.

Не исках да тръгвам, но оставих бирата си.

— Къде отиваме?

— Нали искаш да се запознаеш с Едуард? Да вървим. Най-после това щеше да стане. Отивах невъоръжен, но щях да се изправя срещу мъжа с белега. И да намеря съпругата и детето си.

Хенрик ни видя, че излизаме. Запитах се дали Мила отново ще ме проследи, но не се обърнах. Пит можеше да заподозре нещо.

57

— Видях го. — Хауъл стоеше в тихата тайна квартира в Амстердам. Навън пролетното слънце танцуваше по плитките води на Херенхрахт. Велосипедистите въртяха педалите бавно и се наслаждаваха на прекрасния ден. Той усещаше миризмата на барут и кръв, сякаш се беше просмукала в дрехите му. — Видях Сам Капра. Той стреля по нас. Заряза склад, пълен със стока, която вероятно е открадната или фалшива, и жени, които сигурно са предназначени за сексуални робини.

— Трябва да има логично обяснение — каза Огъст. Лекар от Фирмата се грижеше за рамото му. Огъст трепна, докато хирургът зашиваше раната му.

— Мисля, че Сам Капра е станал мошеник много преди жена му да изчезне. На някого хрумвало ли му е, че той е лошият, а не Луси? И че тя не е била движещата сила? Сам да стане предател? Оценявам лоялността ти към него, но те уверявам, че тя е неуместна и неоправдана по отношение на Сам Капра.

— Или мисли, че онези хора знаят къде е жена му.

— Той стреля по хората ми.

— Видя ли това с очите с очите си?

Другият се поколеба.

— Не.

Огъст благодари на лекаря, който излезе, без да пророни дума, и после се обърна към Хауъл:

— „Новем солес“.

— Какво?

— Ти си го попитал за думите „Новем солес“. Това групировка ли е? Възможно ли е тези хора да са нейни членове?

— Тези хора очевидно са трафиканти. Съмнявам се, че са се кръстили с такова грандиозно латинско име.

— Какво е „Новем солес“, Хауъл?

Хауъл скръсти ръце на гърдите си.

— Термин, споменат по подслушвани линии, свързани с престъпни групировки или подкупни длъжностни лица от правителството. Не знам дали е организация или кодове име на човек или нещо друго.

— Убитият мъж в Бруклин имаше татуировка на стилизирана деветка и слънце. Новем солес, девет слънца. Не проспах часовете по латински.

— Може би Сам Капра е работил с тези хора по взривяването и сега те го искат мъртъв. Или се е обърнал срещу нас, откакто го освободихме.

— Ние го изхвърлихме. Изненадваш ли се, че е паднал в боклука?

— Тежката и страшна истина е, че единствените оцелели от лондонския офис, са съпрузите Капра. Някой е завербувал или Луси, или Сам, или и двамата. Те убиха наши хора. Нападнаха ни. Това е недопустимо. Той се държи като престъпник. Разкрасявай истината, колкото искаш, Огъст, но Сам Капра действително е престъпник.

— Ти му каза, че имаш доказателство за невинността му.

— Излъгах. Това беше обмислено решение, за да го освободим и да видим какво ще направи.

— Тогава да използваме връзките си в престъпния свят тук и да го намерим. Аз ще говоря с него.

— Ти си отиваш у дома веднага щом ти намерим самолет.

— Не го прави. Нека да остана.

— Простреляха те, агент Холдуайн. Върви си вкъщи.

— Ти ще убиеш Сам.

— Само ако той се опита да ме убие.

— Настоявам за разрешение да остана. Раната ми не е сериозна и…

— Отказвам разрешение. Трябва да си починеш, Огъст. Прочети някоя хубава книга, гледай телевизия. Заслужаваш малко отдих.

Хауъл излезе и затвори вратата. Огъст се замисли. Още държеше в джоба си мобилния телефон, чийто номер беше дал на Сам, в случай че някой го подгони в Бруклин. Така и не го беше използвал. Стана му неприятно, че Сам не му се обади след нападението в апартамента му. Или не му вярваше, или го харесваше твърде много, за да го въвлича. Но той все още имаше няколко часа в Амстердам, за да се надява, че телефонът ще иззвъни.

58

— Знаеш ли къде е „Де Пейп“?

— Да. В района на пазара „Алберт Каюп“, където е магазинът на Грегор.

— Карай натам. — Пит ми даде указания и адрес и набра номер на телефона си. — Да. Ало. Виж, имам лоши новини. Машинният цех беше разкрит. Ник се обърна срещу нас. Имам партньор, който го разобличи. — Страхотно, сега приписваше авторството на мен. — Ник може би е работил за същия поръчител като турчина. Нападнаха ни, но не полицаи, а вероятно конкуренти. Близнаците са мъртви и стоката ни за камуфлаж е изгубена. Какво искаш да направя?

Пит сигурно говореше с Едуард. И той щеше да го повика на среща. Въпросът ми беше уреден. Вече бях убил двама от тях. Съдейки по видеозаписа, който бях гледал, имаше още девет души, които можеха да уличат Ясмина Заид като убиец.

Девет мишени и Едуард. Нямах оръжия в себе си и не можех да нося, защото щяха да ме претърсят, преди да ме въведат във вътрешния кръг на Едуард. Налагаше се да започна да ги убивам, преди той да ме види и да ме разпознае като съпруга на Луси Капра. Но с какво? С голи ръце?

Бахджат Заид ги искаше всичките мъртви. Но ме беше излъгал, отбягваше ме и беше дал оръжия на групировката, ако можеше да се вярва на Пит. Не ми харесваше да съм пионка. Ето защо не се чувствах длъжен да изпълнявам заповедите му безусловно. Щеше да ми бъде достатъчно да спася дъщеря му и да се измъкна невредим. И това щеше да бъде почти непреодолимо предизвикателство.

— Загубихме стоката, но партньорът ми твърди, че знае откъде да намери друга. — Пит се заслуша и после каза три пъти „да“. Накрая затвори. — Къде е стоката, която ще откраднем?

— Не можем да откраднем легитимен товар. Не можем да го пренасочим, ако не сме сигурни, че не го контролираме напълно. Може да са сложили вътре чипове, за да го проследи полицията. Трябва да откраднем фалшива стока. Собствениците не могат да кажат на ченгетата и ако се опитат да ни очистят, можем да ги застреляме.

— Не искам да крада в Ротердам. Тези хора може да ми станат клиенти по-нататък.

Мразех хората, които мислят дългосрочно. Пит ми трябваше паникьосан, а не логично разсъждаващ.

— Нямаме време…

— Ще трябва да решим сега. Имаме краен срок. Проваля ли се, Едуард ще ни убие и двамата.

Е, аз се готвех да осуетя плановете му. Ами ако Едуард и Ясмина не бяха там, където отивахме? Трябваше да продължа играта, за да се доближа до тях. Откъде да намеря нелегална стока за крадене, по дяволите?

Замислих се.

— Китайците обикновено пренасят фалшиви цигари за милиарди долари на етапи. Крият стоката в големи градове, докато се придвижват на запад през Европа. — Забарабаних с пръсти по устните си. — Мисля, че най-добрата ни надежда е китайска контрабанда, която се внася в Западна Европа. Ще отмъкнем пратката. Ще й залепим други етикети, ще скрием стоката и ще я изпратим в Америка.

Пит се поуспокои:

— Какво ти трябва?

— Екип от най-малко седем души и пистолети със заглушители. Ще се нуждаем и от фалшиви документи, за да подменим товарителниците им с нашите имена, в случай че ни спрат.

— И как ще намерим китайска контрабандна стока?

— Познавам един човек — отвърнах, но се надявах, че ще съм хванал Едуард, преди да се наложи да направя това обаждане.

Къщата беше в занемарена част на „Де Пейп“.

Ако успеех да взема пистолета от Пит, преди да влезем, можех да претърся къщата и да елиминирам всички. Само че щях да действам слепешката. По-добре беше да видя разположението и лицата им и после да действам. При положение, че докопах оръжие.

Боже, бях пълен с предположения!

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Щеше да бъде хубаво да съзра Мила, която спира зад нас, въоръжена до зъби. Улицата обаче беше пуста с изключение на две жени, които вървяха по тротоара и носеха пазарски чанти.

Приближихме се и един мъж отвори вратата. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила в ретро стил. Устните му бяха извити в жестока гримаса. Изпитах напрежение. Имах чувството, че влизам в газова камера. Животът ми се беше свел до убиване. Запитах се как ли изглежда бебето ми, каква е на допир кожата му и какво ще почувствам, когато стисне пръста на баща си.

На човек му хрумват странни неща, когато смята, че може би ще умре, сякаш знае, че са му останали много мисли.

Мъжът, който ми беше отнел жената и детето, беше в къщата. Чакаше.

— Чист е — каза Пит, но човекът със слънчевите очила ме бутна да вляза с юмрук в гърба и ме претърси щателно. Ръката му се плъзна по гърба, краката и слабините ми.

Долових мирис на храна с много подправки, прах за пране и пот. В дъното на коридора стоеше друг мъж, русокос. Трима за убиване.

До него пристъпи млада жена. Беше с джинси и избеляла тениска и държеше пистолет. Косата й беше кестенява и прибрана назад. Не беше Ясмина Заид. Втренчи се в мен с безизразни очи. Четирима за убиване.

На ръката й имаше стилизирана деветка, комбинирана със слънце, точно като на мъжа в Бруклин, когото бях убил с наръчника за бармани.

Зачудих се дали мъжът с тъмните очила надушва страха и напрежението ми. Не исках да умирам. Осъзнаването на този факт се стовари върху плещите ми.

— Това ти доставя удоволствие — подхвърлих, когато той прокара пръсти нагоре по крака ми, към пениса ми. — Имаш надарени ръце.

— Млъкни. Ще говориш, когато ти кажа — отвърна мъжът на безупречен английски. Тъй като юмрукът му беше близо до половите ми органи, реших, че най-добрият ми избор е мълчанието. Видях пистолета, затъкнат отзад в колана му. Хубаво беше да знам това. Вече бях решил, че ще взема пистолета на жената. Тя го държеше, сякаш беше по-скоро реквизит, а не оръжие, готово за употреба.

— Това е Самсън — представи ме Пит. — Той е свестен и…

Не успя да довърши изречението си. Мъжът със слънчевите очила заби силно ръка в гърлото му. Пит се задави и се блъсна в стената.

— Не съм доволен от теб, Пит — каза човекът с тъмните очила, който беше висок метър и деветдесет и тежеше сто килограма.

Едрият, неумолим и размахващ меч като нинджа Пит изрече:

— Моля те, Фреди! Моля те!

— Всички искаме да знаем защо днешният ден мина толкова лошо и как умряха Марк и Дирк.

Предположих, че това са близнаците.

— Не може да ти отговори, като се задушава — обадих се. Пит се давеше и придаде малко цвят на мрачната стая, като придоби красив оттенък на синьото яйце на червеношийка.

Фреди ме стрелна с поглед.

— Не те познавам.

— Марк и Дирк бяха убити, защото Ник ни предаде — обясних. — Ник е мъртъв. Отмъщението е извършено, ако това искаш. Аз убих Ник и ще набавя стоки, за да скрием боклуците ви.

— Те бяха наши приятели.

— Много съжалявам. Те умряха достойно.

Фреди имаше същата татуировка като жената, деветка, част от която беше слънце. Изглеждаше направена наскоро.

Тези хора ли бяха „Новем солес“? Та те бяха… нищожества. Какво бяха направили преди взривяването на офиса в Лондон, че да заслужат досие във Фирмата?

Фреди ме изгледа продължително и странно. Пит започна да рита стената. Бицепсът на Фреди беше като изсечен от мрамор. Вероятно не държеше пистолет под ръка, защото можеше да те убие с един удар.

— Фреди — рече жената. — Да чуем какво има да каже Пит.

Той пусна Пит, който се закашля и се претърколи на мръсния под. Помогнах му да се изправи, но не успях да промъкна пръсти до пистолета му. Пък и Фреди беше извадил пистолета си и го бе опрял в слепоочието ми.

Поведе ни към стая в дъното на коридора и аз си помислих, че идва часът на истината.

Там обаче нямаше никого. Едуард, мъжът с белега, не беше вътре.

— Едуард искаше да говори с нас — каза Пит.

— Едуард не говори с хора, които не познава — отвърна жената. Имаше странен акцент, сякаш английският и холандският бяха смесени в лингвистичен миксер. Беше хубава във формалния смисъл на думата, тъй като в чертите й имаше пропорционалност и баланс, но в същото време и грозна, все едно злото в душата й си беше проправило път към повърхността. Веднага я намразих, при това силно.

— Тогава светският му кръг е много тесен — подметнах.

— Да. — Жената, изглежда, беше командирът. Фреди не допринасяше за обсъждането.

— Казвам се Самсън. А ти?

— Деми. — Тя посочи столовете и аз седнах.

— Като актрисата?

— Като актрисата. Знаеш ли, че името й е много популярно сред холандските родители?

— Не.

Нещо не беше наред. Те приличаха на долнопробни престъпници. Нямаха вид на хора, които могат да извършат многочислени бомбени атентати, за да се отърват от враговете си, или да изнудват корпоративен титан като Бахджат Заид. Но докато си припомнях видеообразите от екзекуцията на турчина, аз се убедих, че Фреди, Деми, Пит и другият мъж са били сред маскираните типове на записа. Познах масивната фигура на Фреди, хлапашката прегърбена стойка на холандеца и позата със скръстени ръце на Деми.

Къщата беше стара и миришеше и те приличаха на младежи, които си играят на гангстери, а не на истински престъпници. По телевизията предаваха анимационния сериал „Спонджбоб“. Звукът беше изключен. Долових миризма на прегорели пуканки, която се разнасяше от кухнята. На масата имаше разглобен пистолет. Колко глупаво.

— Кога ще дойде Едуард? — попитах.

— Няма да дойде — отговори Деми, докато гледаше как Пит се отпуска на стола до мен. Синият оттенък на лицето му се беше заменил с пламенно червено. Беше вбесен.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя той.

— Едуард каза, че ще се увери, че стоката ще стигне до нас непокътната. Ще се срещне с теб, когато е готова американската част от пътуването, не по-рано.

Не можех да попитам дали Ясмина Заид е там.

— Това ли са всичките, с които ще работя?

— Какво искаш да кажеш?

— Вие сте четирима, в това число Пит. Трябват ми още хора, за да откраднем товара.

— Пит беше нает да уреди товара. Ние изобщо не ти помагаме.

— Но аз се нуждая от повече хора. — Нямаше да спечеля нищо, ако очистех тази група. Те не бяха всичките и Ясмина и Едуард не бяха там.

— Няма да говориш с Едуард или някой друг, докато не оправиш проблема с товара.

Огледах помещението. Не беше стаята, в която бяха заснели как Ясмина застрелва турчина. Това не беше оперативната им база. Тази дупка беше резервно скривалище.

Трябваше да подновя операцията на Едуард. Това беше единственият начин да събера цялата банда, да изтръгна отговори и да избия всички.

Нямах друг избор. Утре щях да открадна пратка цигари от въоръжени китайски контрабандисти, за да получа човека, когото търсех.

59

— Не правя много бизнес с китайците — каза Грегор, погледна мен, а после Пит и преглътна. — Говоря сериозно, момчета. Не мога да ви помогна.

— Трябва ми някой във фалшификаторската верига — рекох. — Сигурно познаваш някого. Няма начин тези Ролекси да са истински.

— Много моля, Сам. Истински са — възмути се той и се обърна към Пит: — Честна дума, не се сещам към кого да ви насоча.

Бях голям длъжник на Грегор и убиването на Пит и премахването на всякаква опасност за него вероятно щеше да бъде хубава отплата.

— Трябва да имаш връзки сред китайците, Грегор — настоях.

Часовникарят изглеждаше измъчен и уплашен и сякаш отново се бореше с настинка. Той извади капсула чесън от пакетче, пъхна я в устата си и подсмръкна.

— Имам една-две, но не съм сигурен дали ще одобрят, ако ти кажа име. Китайските фалшификатори много внимателно подбират партньорите си.

— И са изключително предприемчиви — допълних. — Убеден съм, че ще им направим съблазнително предложение.

— За какво са ви?

— Искаме да ги наемем да прекарат стоки — излъга Пит.

Чесновата капсула изтрака между зъбите на Грегор.

— Попитай твоя приятел Ник. Той няма ли да знае?

— Ник е мъртъв — казах аз.

Грегор избърса носа си с хартиена кърпичка.

— Сериозно? — Погледна ме така, сякаш искаше да каже „Браво“.

— Да. И така, трябва ни име от китайците. Ще ти платим, Грегор.

Той взе листче и написа име и телефонен номер.

— Нужна ви е госпожа Лин. Тя се занимава с голяма част от търговията, която идва в Холандия. Купувал съм часовници от нея. Госпожа Лин има легитимна експортна фирма, но я използва като фасада. Взимам от нея фалшиви часовници „Суоч“ и ги продавам по интернет. — Грегор довърши: — На ваше място не бих ядосвал госпожа Лин.

— Трябва да се страхувам от една жена? — изсумтя Пит.

Нямах намерение да играя ролята на глупак.

— Разкажи ми за нея.

— Тя не ходи никъде без тримата си сина. Подозирам, че баща им е дяволът и госпожа Лин е спечелила попечителството върху децата. Те са зли хора. Не правя бизнес с тях, освен ако не се налага.

— Къде са те? — нетърпеливо попитах. Е, добре, щях да имам работа с лошите Лин. Единственото ми желание беше да се добера до Едуард. Бях си помислил за детето си в мига, когато смятах, че ще умра, и все още не можех да се отърся от мисълта за моето бебе.

— Обадете им се — рече Грегор, — но не споменавайте за мен. Кажете, че искате да предложите взаимноизгодна сделка.

— Той говори като от роман на Дикенс — измърмори Пит. Не очаквах, че има познания в областта на литературата, и си напомних да не го подценявам.

— Благодаря, Грегор. — Хрумна ми, че той може да реши един-два свои проблема, след като ние си тръгнем, като се обади на китайците и им каже, че ще им навлечем неприятности. Или че ние носим неприятности. — Хайде, Пит. — В главата ми вече се оформяше план как да използвам Лин, за да се отърва от част от бандата.

— Почакай — каза той.

Обърнах се.

Пит и Грегор се бяха втренчили един в друг.

— Какво? — попита Грегор. — Какво има?

— Той е много нервен. Опасява се, че ще предупредиш госпожа Лин за нас, и затова мисли да те убие — обясних. Вярвах в честността в отношенията с хора като Грегор. Той беше мошеник, но не и зъл убиец, и изнасилван като Пит. Боклуците имаха различни нива.

Пит ме стрелна с поглед.

— Но ако те убие, аз ще убия него — завърших.

Пит протегна ръка и сграбчи Грегор за шията. Часовникарят се помъчи да се отскубне. Тънките му, изящни пръсти се вкопчиха в дебелата ръка на другия.

— Дръж си затворена проклетата уста и ще получиш дял.

— Добре, добре. — Грегор се задави. Пит извади късия японски меч и прокара острието по челюстта му с ужасявана нежност.

— Пусни го! — заповядах. — Веднага.

Пит блъсна Грегор, който падна на пода. Изплю чесновата капсула и запухтя, за да си поеме дъх.

— Всичко е наред. Няма проблем.

Пит излезе ядосано от часовникарския магазин.

— Не се тревожи, Грегор. Той няма Да те притеснява отново. Обещавам.

Часовникарят не ме погледна.

— Моля те, не идвай повече при мен. Много те моля. Не искам да оставам в този бизнес. Не желая да ме забъркваш в твоите сделки. Имам съпруга и дете.

Бях го притиснал твърде много и той искаше да се измъкне. Не го обвинявах. Грегор ми беше дал много.

— Добре, Грегор. Благодаря, че ми помагаш.

Пит беше седнал в кафене на отсрещната страна на улицата.

Настаних се срещу него.

— Ти не издаваш заповедите. Следващия път, когато направиш такова нещо, ще извадя меча уакизаши и ще отрежа единия ти пръст. Разбираш ли? Тук си никой.

— Да, никой, който обаче спасява задника ти. Не го забравяй. Следващия път, когато решиш да удушиш някой, който ни помага, ще ти взема меча уакизаши и ще го забия в гърба ти. Разбираш ли?

Той се втренчи гневно в мен.

— Майната ти!

— Чуй ме. Едуард и хората му почти са приключили с теб. Това е ясно за мен, ако не и за теб. Писнало им е от издънките ти. Затова или ще вземем пратката, или ще убият и двама ни.

Пит мълчеше, докато слагаха бирата му на масата.

— Ще разбера къде е пратката на Лин, която ще бъде пренесена и която можем да отмъкнем.

— Как ще…

— Ще го направя. Имай ми доверие. Но ще бъде довечера. — Станах. Пит се втренчи в бирата си. — Дай ми номер, на който да ти се обадя.

Той ми го каза и аз го запомних. Не исках да го оставям, но се налагаше. Пит можеше да се измъкне и да избяга, но не можех да му покажа как смятам да открия Лин, без да издам миналото си.

Бях чувал за това китайско семейство. Единият костюмар, младият, беше споменал името Лин по време на съвещанието, минута преди да ми се обади Луси и да избухне бомбата, Фирмата наблюдаваше майката и синовете Лин.

60

„Де Роде Принс“ беше празен. Неколцината клиенти се наслаждаваха на слънцето навън. Хенрик бършеше бара и кимна учтиво, когато се приближих до него.

— Ти ме спаси — рекох. — Благодаря.

— Моля, Сам. Онзи мъж изобщо не ми харесва.

— И на мен. Къде е Мила?

— Горе.

Видях я, че слиза по стълбите.

— Трябва да поговорим — казах.

Тя се обърна и влязохме в апартамента. Започнах да говоря, а Мила ме зашлеви през лицето. Заболя ме.

— По дяволите, какво…

— Не те взехме само за да намериш жена си, която вероятно е предателка — изсъска тя. — Взехме те, за да правиш добрини.

— И не направих ли добрини?

— Остави онези жени там. — В гласа й прозвуча болка. — Това е крайно непочтено, Сам.

— Агентите дойдоха. Приятелят ми Огъст беше там…

— И те изоставиха жените.

Не можеше да е истина. Опитах се да измисля причина защо Хауъл би постъпил така.

— Мила… те стреляха и действаха без разрешение на холандска територия. Трябваше да пазят прикритието си… Сигурен съм, че са се обадили на полицията.

— Сигурен си, но оставихте жени, оковани във вериги като кучета в мрака? — Гласът й потрепери.

— Къде са жените сега?

— При мои приятели. Ще се погрижа да се върнат в родината си.

— Направих всичко възможно да ги предпазя. — Пристъпих към нея. Шамарът й още пареше бузата ми. — Попречих на Пит да ги нарани отново и да ги вземе с нас. Съжалявам, ако съм те разочаровал.

Тя прехапа устни и се хвана за лактите.

— Ще трябва да се оправяш сам. Аз ще помогна на жените.

— Изоставяш ли ме?

— Ти изостави тях.

— Знаеш, че не е вярно. Направих така, че те да бъдат освободени. Защо се държиш така?

Мила наведе глава.

— Защото съм такава, Сам. Слушай внимателно. Ако се налага да напуснеш Амстердам, работодателите ми имат бар във всеки голям град в света. Потърси „Роджър Кадет“ на телефона си и ще откриеш адреса на най-близкия. Отиди там и кажи на управителя, че Роджър Кадет ти е казал да се отбиеш, и те ще ти помогнат с каквото се нуждаеш.

— Кой е Роджър Кадет?

— Предполагаемият собственик. Но такъв човек не съществува. Това е парола. Местоположението на всеки бар е закодирано в нея, затова ще се появи на картата на джипиеса.

— Баровете верига ли са?

— Не. Всеки е единствен по рода си, но може да ти послужи за тайна квартира.

Приближих се до нея.

— Близо съм, Мила. Много близо съм до онзи гадняр Едуард и да намеря жена си и детето си. Да спася Ясмина Заид. Моля те, не ме изоставяй точно сега! Помогни ми!

— Ти не се нуждаеш от мен, Сам. Нуждаеш се само от себе си и от пълно съсредоточаване. Всичко друго те разсейва. А аз трябва да помогна на онези жени. — Тя говореше с тъга и болка и не можех да споря с нея.

— Добре.

— Винаги можеш да се свържеш с мен на този номер. — Мила ми го каза. Повторих го и тя кимна. — Желая ти късмет, Сам.

Мила излезе. Не исках да си отива, но в едно отношение така беше по-лесно, защото нямаше да се съгласи с онова, което се готвех да направя. Приближих се до леглото, под което бях скрил брезентовата чанта, и извадих мобилния телефон, който Огъст ми беше дал в Бруклин преди цяла вечност.

Излязох, извървях осемстотин метра и застанах на мост над Принсенхрахт. Отдолу плаваше туристическо корабче. Покрай мен минаха група студенти. Смееха се. Набрах номера.

Телефонът иззвъня седем пъти, преди някой да отговори.

— Здравей, Огъст.

— Къде си? — попита той след кратко мълчание.

— Трябва да говоря с теб.

— По-добре се предай.

— Не. Трябва да говорим. Насаме.

— Днес ме простреляха.

— В болница ли си?

— Не. Имам повърхностна рана на рамото и ме удариха по главата. Куршумът е изваден и главата ми е яка като стомана. Утре обаче ме изпращат у дома. Тази вечер няма свободен самолет.

— Нуждая се от помощта ти.

— Да, наистина се нуждаеш от помощ. Знаеш, че в апартамента до теб имаше труп, нали?

— Знаех.

— Ти ли го уби?

— Да.

— Господи, Сам!

— Той започна. Ще дойдеш ли да се срещнеш с мен? Без Хауъл или някой друг.

— Шегуваш се!

— Типовете, с които бях, са свързани с човека, който взриви бомбата в Лондон и отвлече жена ми. Ако ме задържиш, това ще провали шансовете ти да заловиш този човек. Той е организирал и бомбения атентат на гарата в Амстердам и иска да пренесе някакво експериментално оръжие в Съединените щати. Той изпрати мъжа в Бруклин да ме убие. Свързан е с Царя на парите, когото разследвахме в Лондон. Господи, Огъст, всичко е много заплетено и съм съвсем близо да го разнищя. Нуждая се от помощта ти.

— Прецакан си отвсякъде, Сам. Предай се. Разкажи ни всичко и ни позволи да ти помогнем.

— Не мога, Огъст. Ще ме върнат в затвора. Хауъл мисли, че съм с тези хора. Нямам време да му обяснявам, че не съм.

— Знаеш, че ще загубя работата си, ако не докладвам за този разговор.

— Да. — Зачаках.

— Къде си?

61

Огъст дойде час по-късно. Седях на задна маса в „Де Роде Принс“, близо до завесата, закриваща коридора, който водеше към кухнята. Той се отпусна тежко на стола срещу мен. Бях го ритнал в главата и от слепоочието до челюстта му имаше мораво охлузване. Под сакото му се виждаше бинт.

— Как се чувстваш?

— Ужасно. Хауъл отиде на среща. Казах им, че искам да подишам чист въздух. — Огъст ме изгледа. — Сам, какви ги вършиш, за Бога?

— Една от престъпните фамилии, от които се интересува Фирмата, е Лин. Базата им е тук. Единият човек от Лангли спомена за тях в Лондон.

— Те ли са отвлекли Луси?

— Не, но искам да знам дали Фирмата все още ги наблюдава.

— Защо?

— Трябва да знам къде са контрабандните им стоки, защото смятам да открадна някоя от тях.

Той отвори уста, затвори я и после пак я отвори.

— Безумието не ти подхожда, Сам.

— Това е единственият начин да се доближа до човека, който ми отне Луси. Той… държи заложница, Огъст, затова не мога да нахлуя със сила. Трябва да го привлека към себе си, но искам да разбера какво знаем за маршрутите на фамилията Лин.

— Побъркал си се, Сам. Не мога да си представя загубата ти, но мисля, че от скръб не знаеш какво вършиш. Трябва да се примириш, че няма да си върнеш Луси и бебето. Те изчезнаха безследно. Знаеш, че похитителите не биха я държали жива месеци наред. Не биха се натоварили с гледането на бебе. — Той изведнъж млъкна, сякаш се ужаси от думите си.

Втренчих се в него.

— Всичко това е… напразно — добави той. — Няма да си ги върнеш. Много съжалявам, но аз…

— Моля те, направи каквото ти казвам. Ако някога сме били приятели.

— Приятелите не поставят хората, на които държат, в такива положения, Сам. Може да загубя всичко.

— Може. Аз вече го загубих. Знам, че си свестен човек и че ще ми помогнеш, Огъст. Не може да не ми помогнеш. — Искаше ми се да добавя: „Аз спасих живота ти днес.“ Обаче не можех да изиграя тази карта, защото той не ме видя и не беше честно.

— Той ще ми отреже главата.

— Хауъл остави група жени в машинния цех.

— Какво?!

— След като ти и другият агент бяхте ранени и Хауъл ме принуди да избягам, претърсихте ли сградата?

— Хауъл го направи.

— Каза ли ти, че в дъното има сексуални робини, които държат в плен?

Той пребледня и прокара пръст по небръснатата си челюст.

— Не. Не знаех. Кълна се!

— Вярвам ти. Хауъл е капитан Ахав от „Моби Дик“, а аз съм белият кит. Той губи преценка кое е важно и кое не е, Огъст.

— Не… знам.

Поех си дълбоко дъх:

— Знам, че с Луси сте се срещали, преди аз да започна да излизам с нея. Тя не спомена за това. И двамата го пазехте в тайна, и не ви обвинявам, Фирмата не трябва да се намесва във взаимоотношенията ви. Но аз знаех. И ти не ме заряза като приятел, защото се виждах с бившето ти гадже.

— С Луси не си подхождахме — отвърна Огъст. — Връзката ни продължи само месец.

— Защо?

— Не й вярвах. — Той бръкна в джоба на сакото си и аз се запитах дали ще извади пистолет. Честна дума, не знаех. Огъст беше последната сламка към нормалния ми живот и сега го молех да направи нещо невероятно опасно. Нямам представа какво намекваше за жена ми. Не исках да обсъждам този въпрос.

Последва дълго мълчание.

— Да ти се обадя ли на този номер, ако открия нещо за фамилията Лин? — попита той.

— Да. — Помъчих се да не покажа облекчението, което изпитах. — Благодаря.

— Още не ми благодари. Нищо не ти обещавам. — Огъст стана и излезе от „Де Роде Принс“, без да добави нищо повече.

Седях и пиех от хубавото кафе на Хенрик. Затворих очи и се замислих как да открадна контрабандната стока, като имах предвид ограниченията, с които щях да се сблъскам.

Пет часа по-късно Огъст се обади:

— Имаме информатор в средите на фамилията Лин. Камионите им спират пред нелегална фабрика във Франция. Не ги нападай там, чуваш ли? Ще провалиш текущо разследване срещу тях. — Той ми каза адреса. — Камионите са обозначени с емблемата на фирма „Лъв и дракон“.

— Благодаря. — Наистина му бях благодарен.

— Не ми се обаждай повече, Сам. Желая ти късмет — рече той и затвори.

Загубих и най-добрия си приятел. Тъгувах само десет секунди.

Обадих се на Пит:

— Имам каквото ни трябва.

62

Чакахме в дъжда северно от Париж. Отне ни пет часа да отидем с кола до мястото, което ми беше съобщил Огъст. Беше рано следобед и денят беше сив и мрачен. Пит седеше до мен и остреше с камък меча си уакизаши. Кожата ми настръхваше от стърженето. Колко остър можеш да направиш един меч?

Фабриката се намираше край магистрала Е19/Е15, скрита сред няколко сгушени една до друга сгради. Помислих си колко приятно ще бъде да се отърва от Пит. И това щеше да се случи много скоро. Чакахме, но около фабриката не се случваше абсолютно нищо. Часовете минаваха. Започна да се здрачава.

— Как един канадски войник се е заловил с този бизнес? — наруши мълчанието Пит.

Погледнах го.

— Беше ми скучно. А ти как се залови с трафик на жени?

Той се усмихна.

— Трябваха ми пари за художествената академия.

— Не очаквах този отговор.

— Обезпокоителен процент от младите хора в Амстердам мечтаят да бъдат Ван Гог или Рембранд. Както и да е, познавах един човек, приятел на майка ми. Той се нуждаеше от помощ да прекара момичета в Холандия. Помогнах му да си купи микробус да ги кара и постепенно превзех маршрута му.

— Превзе го?

— Той се ожени и реши да не търгува с момичета. Какво си помисли? Че съм го убил?

— Да.

— Не. Познавах го, от дванайсетгодишен. — Пит потърка устни.

Не исках да опознавам Пит като човек, но в мен надделя инстинктивна необходимост да разбера що за птица е той.

— А защо носиш меча?

— Мечът — това съм аз.

— Но така ставаш забележим. Мислех, че идеята е да не биеш на очи.

— Мечът е в чест на майка ми.

— Японка ли е?

— Да. Дошла е тук в началото на осемдесетте години на миналия век. Приятелят й я довел и я зарязал, но тя останала.

Спомних си, че Грегор нарече Пит курвенски син. Вероятно това беше по-скоро обида, отколкото описание. Майка му може би беше работила в „Розе Бюрт“. Много от жените там не бяха холандки.

— Мислех да уча изобразително изкуство и да правя неща в японски стил като миниатюрни скулптури нецке или рисуване с водни бои. Майка ми го правеше през свободното си време. — Той повдигна рамене. — Но не ми провървя в художествената академия. Мразеха ме и едно момиче ми създаде неприятности. Тъпаци. Затова напуснах.

Не бях възприемал Пит като човек с разбити мечти. Той прочете мислите ми.

— Смяташе ме само за трафикант, „змия“, а? — засмя се Пит.

— Ами, аз…

— Всички сме змии. Грегор обича да се преструва, че е сменил кожата си и се е преродил в честна душа, но люспите му още са там. И подозирам, че и ти си много лукава змия, Сам.

— Да. Изгониха ме от армията. Знам малко чешки от баба ми. Не можах да си намеря хубава работа в Прага и затова дойдох тук. А ти веднага след художествената академия ли премина към трафика?

— Не веднага. Работех на договор с полицията в Амстердам. Правех дизайна на уебсайтовете и брошурите им. — Той се засмя тихо. — И после видях колко много плаща противникът.

Погледнах го.

— Страхотна размяна.

— Човек печели сериозни пари, ако е играч. Ако бях останал в полицията, щях да съм незначително винтче в операциите им. Внимавах в час. Не исках да бъда винтче, а да ги притежавам и да ги командвам.

— И си избрал момичета за стока. — Здравият ми разум настояваше да млъкна, но беше странно да седя там и да разговарям с чудовище.

Пит повдигна рамене.

— Печалбата е добра. Търсенето нараства. Няма вероятност да свърши суровината.

Това беше брутално, безпристрастно счетоводство. Запитах се дали не е някакво извратено отмъщение към майка му.

— Ти продаваш хора, Пит.

— Говориш като учител. Смятам го за продажба на утеха и удобство.

— Но не за жените, които продаваш.

Той се усмихна.

— Те са бедни и нямат пари. Не се броят за нищо. — Усмивката му стана гадна. — Живеят по-добре тук дори като курви, отколкото в родината си. Правя им услуга.

— Щеше да бъде различно, ако те са го избрали. Но повечето не са.

Пит ме погледна неодобрително.

— Не знаех, че съм оскърбил свещения ти морал.

Бях прекалил. Можех да покажа презрението си към него, когато го убия, не преди това.

— Аз мисля, че фалшивата стока се контролира много по-лесно от хората.

— Обичам контрола. — Гласът му стана тих и съскащ. — Трябва да пробваш. Ще ти дам най-апетитните залъци от следващата ми партида от Молдова. След четири дни пристигат момичета, поръчка от публичен дом в Лондон. С теб можем да пречупим някое момиче. Щом придобиеш вкус за този бизнес, ще забравиш за фалшивите стоки.

Погледнех ли го, щях да го убия на място. Но Пит ми трябваше. Втренчих се в паркинга пред фабриката.

Той изтълкува погрешно мълчанието ми.

— Аха, може би не харесваш момичета. Търгувам и с момчета, но не са много. Познавам обаче две момчета в Амстердам, които може да ти харесат…

— Не, благодаря. Не се интересувам.

— Странен си, че се тревожиш толкова много за хората. Другите нямат значение. Най-важният си ти. Укоряваш ме, но ти не си по-различен от мен, Сам. Ти лъжеш, убиваш, когато се налага, и живееш под фалшиво име. Аз не съм застрелвал никого така, както ти уби Ник.

— Направих ти услуга с Ник.

— Вярно е. — Той потърка устни. — Все си мисля, че всеки момент ще ме арестуват, защото не знам какво е предавал Ник и с кого е разговарял. Трябват ми много пари, Сам. Искам да мога да бягам и да се крия. Да се криеш е лукс. Това е признакът, че вече не си пионка, а играч.

— Разкажи ми за Едуард. Той играч ли е или нещо повече?

— Какво нещо повече?

— Ти каза, че Едуард транспортира експериментални оръжия.

— Мисля, че той се занимава с корпоративен шпионаж. Краде от една фирма и продава на друга.

— Какво иска да сложиш в тази пратка, Пит?

— Не се тревожи. Не е твоя работа.

— Ако ни хванат, бих искал да знам за какво лежа в затвора.

— Никога няма да видиш дневна светлина, ако ни заловят за този удар. — Погледът му отново се отмести към нелегалната фабрика. — Аха.

Зад склада, в който се намираше нелегалната фабрика, спря камион с емблема на стилизиран лъв и дракон. Слязоха трима китайци. Двамата бях в черни шлифери, а третият, по-представителният, носеше хубаво жълто-кафяво яке и сини джинси. Той тръгна към товарното отделение на склада.

Двамата в шлиферите останаха до камиона.

— Да вървим — каза Пит.

— Не. Те имат ловни пушки под шлиферите.

— Как разбра?

— Виж как е издут платът точно под мишницата му. Единият пътуваше в кабината, но вторият слезе от самия камион. Те няма да влязат в сградата. Пазачи са.

— Тогава какво ще правим?

— Не можем да отмъкнем камиона тук. Те ще натоварят още стока. Вече са взели фалшивите цигари по пътя. Ако ги нападнем сега, докато са паркирали на приятелска територия, някой ще се обади на фамилията Лин.

— Не и ако избием всичките.

— Не съм дошъл с теб да проливам кръв. И това е лоша бизнес практика. — Бъркането в печалбата беше единственият довод, който можеше да въздейства на Пит. — Фамилията Лин веднага ще започне да ни търси. Трябва да се справим само с екипажа на камиона.

— Как ще откраднем пратката?

— Ще отвлечем камиона.

63

Огъст седеше в коридора на тайната квартира и чакаше пилота да го закара в Ню Йорк, когато чу разговора между Хауъл и единия оперативен технически специалист.

— Хауъл, имаме съвпадение на описанието на мъжа в склада, което ти и Огъст ни дадохте. Това той ли е?

— Да. Кой е?

— Пит Танака, холандец, бивш служител на договор на амстердамската полиция.

— С какво се занимава сега?

— Изгубили са дирите му. Няма регистриран адрес, нито месторабота.

— Огъст! — извика Хауъл.

Той стана и се приближи до компютърния екран.

— Този човек ли видя в склада?

Огъст кимна.

— Да, характерно лице. Той е.

— Намери го — обърна се Хауъл към техническия специалист. — Сам Капра работи за него.

— Не мисля, че е точно така — възрази Огъст.

— Не трябва ли да се качваш на самолета, агент Холдуайн? — троснато попита Хауъл.

Огъст излезе и намери пилота долу, готов да го закара на летището. Хауъл не му пожела приятен полет, нито му благодари, че е рискувал живота си и е бил ранен. Измяната отравяше въздуха. Всички го усещаха, откакто Хауъл беше видял Сам Капра да напуска сцената на убийства и контрабанда. Измяната правеше хората раздразнителни.

64

Китайците натовариха няколко кашона и камионът потегли по магистралата. Последвахме го на разстояние, три коли по-назад. Пит беше добър в следенето.

— Как ще отвлечем камиона, преди да спрат отново?

— Ще ги принудим да се отклонят от магистралата.

— Посред бял ден?

— Да. В момента те са разделени — двама в кабината и един отзад при стоката — и са по-нащрек, когато са спрели. Няма да очакват атака сега.

— Защото да ги нападнем на магистралата е глупаво. Какво предлагаш да направим?

— Да се приближим до тях и да ги изпреварим. Искам да огледам по-добре товарната врата.

Пит мина покрай двата автомобила между нас и камиона на Лин и зави зад него. Разгледах задната част на камиона. Плъзгаща се врата, обезопасена отдолу с два катинара. Трудно щях да я разбия, когато камионът се движеше със сто и десет километра в час.

— Изпревари го.

Пит настъпи газта и профуча покрай камиона. Вратата на кабината изглеждаше обикновена. Нямаше модификации. Не я погледнах втори път. Не исках да привличам вниманието на шофьора. Но го видях. Смееше се.

— Карай пред тях.

Вгледах се в картата, която беше разгъната на коленете ми. След петнайсет километра имаше разклон. Друг път пресичаше магистралата, минавайки през Северна франция.

— Дай газ. Да отидем там. Хрумна ми идея.

— Това е лудост — заяви Пит, но се усмихна.

Камионът на фамилията Лин щеше да дойде след няколко минути. Микробусът беше спрял на мост над магистралата.

— Разбра ли какво трябва да направиш? — попитах.

Пит кимна.

— Ако не успеем, ти ще си оплескал нещата.

— Ако не успеем, аз ще бъда мъртъв, затова не се заяждай. Само направи каквото трябва.

— Късмет. — Той ми подаде ръка. Не посмях да покажа отвращението си към него и я стиснах. — Те идват — каза Пит, гледайки на юг.

Видях, че камионът се приближава в гъстата сива мъгла.

Прехвърлих крака през перилата на надлеза и чух, че микробусът на Пит потегли, но бях зает да броя.

Камионът трябваше да мине под мен на петнайсет.

Дванайсет, тринайсет, четиринайсет…

Сгреших. Камионът на Лин профуча под мен на четиринайсет и ако се поколебаех, щях да го пропусна, да падна на непрощаващия асфалт и да се претърколя под бързо движещите се коли. Хвърлих се, хванах се за последната една трета от камиона и се опитах да се приземя на ръце и крака и да се претърколя с контролирана грациозност от паркура. Претъркулването щеше да бъде много по-тихо, отколкото да изтрополя с крака по покрива на кабината.

Краката ми обаче се подхлъзнаха и камионът леко кривна. Запълзях по ръба на покрива към страната на пътника. Размахвах крака във въздуха.

Напрегнах мускули, залюлях се силно и си помислих, че ако ме видят в страничното огледало, съм мъртъв. Издърпах се с рязко движение, което имах чувството, че разкъса дланите ми, и се вмъкнах в малката вдлъбнатина на покрива на камиона.

Лежах неподвижно.

Бяха ли ме видели? Предположих, че между кабината и китаеца в товарното отделение има радиовръзка. Може да са съобщили за неочакван звук или пътникът в кабината беше видял краката ми във въздуха, докато се мъчех да се вкопча. Вероятно щяха да спрат на следващата отбивка, да потърсят уединено място и да ме убият.

Не. Видях, че камионът подмина знака за отбивка. От сивото като гранит небе заваля слаб дъжд. Камионът продължи напред.

Запълзях по дължината на камиона — бавно и неотклонно, с наведена глава. Не исках някой шофьор да ме види. Пит отново се беше включил в магистралата и микробусът му ме следваше, но немного отблизо.

Дъждът се усили и металът стана хлъзгав. Трябваше да се хвана здраво за следващата стъпка и природата усложни задачата ми.

Стигнах до предния ръб на камиона. Покривът на кабината беше на шейсетина сантиметра под ръцете ми. Можеше да се изкатеря на покрива, но някой от другите коли можеше да ме види. Всички имаха мобилни телефони. Не исках френската полиция да получи обаждане за човек, който сърфира сред трафика по магистралата.

Другата възможност беше да се вмъкна в тясното пространство между кабината и камиона и аз го сторих — с краката напред и опрял гръб в кабината. Камионът подскочи по неравност по пътя и десният ми крак се плъзна. Гравитацията ме сграбчи и аз се хванах за плетеницата от кабели зад кабината. Кракът ми стъпи върху металния съединител, свързващ кабината. Под мен се виждаше пътят, минаващ между бързо въртящите се колела.

Подготвих се. Сега или никога.

Извадих пистолета на Пит и бавно промъкнах ръка около ъгъла на кабината. Смятах да отворя вратата и да се вмъкна вътре, без пазачът да ме блъсне обратно навън при скорост сто и десет километра в час. Вятърът ме блъскаше силно и дъждът се стичаше в очите ми. Надникнах зад ъгъла и се втренчих в лицето на мъж, който се беше подал от прозореца.

65

Очите на пътника блеснаха от изумление, като видя, че някой стои зад кабината. Беше четирийсетинагодишен и як.

Времето спря за три секунди и после той внезапно протегна ръка и стреля.

Скрих глава зад кабината. Куршумът запали ярка искра върху метала и рикошира някъде в дъжда.

Камионът рязко свърна, премина в другата лента и после бързо се върна в предишната.

Опитваха се да ме изхвърлят. Вкопчих се в хлъзгавия метал и видях, че микробусът на Пит се приближава към страната на шофьора, разпръсквайки фонтани вода. От камиона се разнесе приглушен изстрел, насочен към Пит.

Шофьорът не можеше да кара и едновременно с това да стреля, затова очевидно пътникът стреляше по Пит. Рискувах и събрах сили. Върнах се до ъгъла на кабината и отново чух изстрел. Дръпнах вратата, но друга ръка се опита да я затвори.

Вкопчих се във вратата и се хвърлих напред. И в следващия миг краката ми се подхлъзнаха върху мокрия метал на стъпалото и увиснах над асфалта.

Изпуснах пистолета, който изтрака на пътя и беше смачкан под колелата.

Прозорецът над главата ми експлодира. Разхвърчаха се парчета, които опариха черепа ми. Пътникът стреляше паникьосано. Извих ръка, преместих тежестта си, подпрях крака на вратата и закрих с ръце главата си — всичко това с едно плавно движение, сякаш скачах по перилата на обществени сгради в Лондон.

Хвърлих се с главата напред през прозореца. Гърбът ми се удари в ръба. Започнах да се гърча, опитвайки да се хвана за нещо, ударих силно с лакът пътника в гърлото и го повалих върху шофьора.

Имах пет секунди да спечеля битката. Шофьорът извади пистолет и го насочи към мен. Стреля и куршумът мина над главата ми. Усетих топлината му. Хванах дулото на пистолета и го наведох надолу. Шофьорът трябваше да задържи едната си ръка на волана и неволно натисна спусъка. Куршумът се заби в седалката до крака на пътника, който изкрещя и се преви. Ритнах го. Той се блъсна във вратата и се свлече долу.

Ударих силно шофьора, който се стовари върху вратата. Там, където ме беше одраскал куршумът, болката беше като горяща кибритена клечка, която прокарваха по кожата ми.

Шофьорът ме блъсна, но стъпалата ми се удариха в предното стъкло и ме изтласкаха към него. Нанесох му няколко бързи удара във врата и очите.

Камионът лудешки сменяше посоката си и шофьорът изпусна пистолета, но усетих, че колелата излязоха от пътя и поеха по неравна затревена повърхност.

Подпрях се с крак и увих ръка около врата на шофьора.

— Ще го счупя. Слушай внимателно. Аз няма да те убия, но мъжът с мен ще го направи, ако не ни съдействаш. Искаме само товара. Разбираш ли? — казах на мандарин и леко извих врата му.

Той кимна.

Взех пистолета и го опрях в ребрата му.

— Карай нормално.

Шофьорът овладя управлението и върна камиона на магистралата. Човекът в мерцедеса, който профуча край нас, гневно натисна клаксона и размаха юмрук, без да има представа за схватката в кабината.

Микробусът се изравни с нас. На покрива му имаше дупка от куршум. Пит предпазливо се показа през прозореца. Махнах му.

— Мъжът в микробуса ще те убие — повторих. — Говориш ли английски?

— Малко — отвърна шофьорът.

— Не му показвай, че разбираш. Той е луд. Аз съм единствената ти надежда. Разбираш ли?

Шофьорът кимна. Пътникът беше в безсъзнание и не участваше в разговора.

— Кажи на пазача отзад, че ще спреш. Да остави оръжията си и да излезе с вдигнати ръце. Ако му кажеш нещо друго, ще те прострелям в коляното.

Той се подчини и заговори по предавателя.

Направих знак на Пит да кара след нас и по моя заповед шофьорът зави на следващия разклон. Примигах, за да изтръскам потта от очите си. Карахме по пътя четири километра и нещо. Видях пустеещи земи, над които се стелеше сива мъгла. Крави пасяха трева. Може би наблизо имаше мандра. Не забелязах хора. Пътят беше стар и тесен. В далечината съзрях каменна сграда. Приличаше на склад.

— Запомни, прави каквото аз ти казвам. Не слушай мъжа в микробуса. Ще отидем в склада и после ще вземем камиона. Разбираш ли?

Шофьорът кимна.

Пит слезе от микробуса. Държеше пистолета си. Измъкнах шофьора от кабината, като го държах на прицел.

Чух изтракване на метал и се обърнах. Задната част на камиона се отвори. Пит отскочи назад.

— Прави каквото аз ти казвам — извика шофьорът на мандарински.

— Не стреляйте! — изкрещя пазачът и слезе с вдигнати ръце.

Престъплението е вид война. Но докато хората умират за родината си, малцина биха дали живота си за престъпни босове като фамилията Лин. Лоялността е дим, който се разнася от пепелта на алчността в този свят. Промяната на вятъра го разпръсква.

— Откъде да знам, че няма да ме убиеш? — попита шофьорът на китайски.

— Защото ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв — отвърнах.

Настъпи мълчание, докато той взимаше решение. Предпочете да се довери на спокойствието в гласа ми. Пазачът беше четирийсетинагодишен, уморен и възпълен. Устните му трепереха, докато гледаше кравите върху меката пръст.

— Вземи. — Пит ми подаде пистолета си. — Убий ги.

— Не тук навън. Изстрелите ще отекнат в празното поле и няма да влача трупове в гората. Ще ги заведа в склада. Ти провери товара. Ако има чипове за проследяване на стоката, откъсни ги. Фамилията Лин може да следят стоката. Аз ще се погрижа за тези типове.

Пит погледна китаеца и се усмихна.

— Боже, колко са тъпи. Стоят си кротко, докато ние говорим как ще ги убием, а те нямат представа.

Пазачът обаче може би схващаше за какво става дума, защото имаше такъв вид, сякаш се готвеше да побегне панически.

— Успокойте се. Всичко е наред. Елате с мен — казах на мандарински и наредих на шофьора да смъкне приятеля си, който беше в безсъзнание, и да го носи. Той се подчини и преметна на рамото си пътника.

— Това е първият ми курс — заеквайки, каза пазачът на мандарински. — Бях учител. Зетят ми ме забърка. Не разбирам много от такива курсове… — Той носеше бейзболна шапка с емблемата на „Янките“.

Двамата вървяха пред мен. Прехвърлихме се през оградата и се отправихме към склада. Обърнах се. Пит беше влязъл в камиона.

Складът беше стар и когато ритнах вратата, старата ключалка се разби. Направих им знак да влязат.

— Моля те, не ни убивай! — с уплашен глас каза пазачът.

— Седнете.

Шофьорът остави на пода мъжа, който дойде в съзнание, и седна.

— Той трябва да си мисли, че двамата сте мъртви. Разбираш ли? Но аз няма да ви нараня.

Те кимнаха, без да откъсват очи от пистолета.

Отстъпих крачка назад.

— Дай ми шапката си — казах на пазача.

Той свали бейзболната шапка от главата си и ми я хвърли. Улових я и покрих с нея окървавената си глава.

— Портфейлите и документите ви.

Те ми ги хвърлиха треперейки и аз ги разгледах.

— А сега станете и се обърнете.

Те го направиха бавно. Ударих ги с ръкохватката на пистолета и те се свлякоха на земята. Удрях ги, докато изгубиха съзнание, а след това изстрелях три куршума в рушащата се стена. Пред лицето ми се разхвърчаха трески и прахоляк. Избърсах кръвта от кокалчетата на пръстите си.

Върнах се при камиона. Пит четеше документите. В товарителницата пишеше, че цигарите са турски и пътуват за Лондон. Разбира се, не беше така. Бяха произведени в Китай, по всяка вероятност във фабрика, полускрита в земята.

— Имаше ли проследяващи чипове?

— Не — отвърна той. — Хубава шапка.

— Тогава да тръгваме.

— Искам да видя китайците. — Той се втренчи изпитателно в мен.

— Ами, отиди. — Трябваше да го застрелям.

Изведнъж на пътя се появи малък син фермерски камион.

Шофьорът, възрастна жена, ни изгледа с любопитство, докато минаваше покрай нас.

Това ядоса Пит.

— Да се махаме оттук. Ще почистим кръвта и ще те превържем в кабината. Аз ще карам камиона, а ти — микробуса.

Потеглихме.

Погледнах малкия склад в огледалото за обратно виждане. Никой не излезе оттам.

Пристигнахме в Белгия и минахме покрай пустеещите сгради на стария граничен пункт. Лампите по пътя, които се активират в облачни дни, в Белгия светеха в жълто, а във Франция — в бяло.

Нямах мобилен телефон. Пит все още беше нервен и мислеше, че може да го измамя. Нямаше начин да се свържа с Мила. В микробуса нямаше вграден телефон, но имаше джипиес. Нямах оръжия и не можех да заложа капан. Главата ми се замая от загубата на кръв от раната в скалпа.

Реших да не действам слепешката.

Време беше да разбера дали Мила ми е казала истината.

66

Потърсих името Роджър Кадет на монитора на джипиеса в микробуса. Беше ми казала, че името ще ми покаже къде са баровете на работодателите й, които мога да използвам като тайни квартири.

Получих резултат — таверната „Шевалие“ встрани от авеню „Лойд Джордж“ в дипломатическия квартал. Влязохме в Брюксел и аз присветнах с фаровете. Пит спря и аз се приближих до кабината на камиона.

— Искам да пийна нещо и да се нахраня и трябва да се обадя по телефона.

— На кого ще се обаждаш? Няма да спираме. Продължаваме.

— Това не е единствената сделка, с която се занимавам в момента. Или ще спрем, или ще решиш да ми се довериш с мобилен телефон.

— Никакви обаждания.

— Трябва да работя по следващата сделка, при това веднага.

В очите му блесна алчност.

— Каква е сделката?

— Военни стоки. Голяма печалба. — Вече мислех за телефонния разговор, който трябваше да проведа.

— Къде искаш да спрем?

— Знам едно място.

Таверната „Шевалие“ беше едно от онези заведения, които изглеждат скромни, но са ревностно пазени от контетата като частно, непретенциозно откритие. На бара от тъмен махагон бяха наредени белгийски и холандски бири. Някои се сервираха в старомодни керамични халби. Чух, че клиентите говорят на различни езици. Имаше хипита със задължителните очила с черни рамки и мъже и жени с внимателните усмивки на бюрократи. Брюксел е град на дипломати и търговци и си помислих, че ако Мила и загадъчните й шефове имат малко мозък в главите си, са поставили подслушвателни устройства на всяка маса и записват разговорите.

— Моментът не е подходящ да пием и ако искаш да се нахраним, може да си вземем сандвичи — недоволно измърмори Пит. Бяхме паркирали камиона на няколко пресечки оттам и той беше нервен, че е оставил стоката.

— Познавам собственика тук — излъгах.

— Не можеш да правиш бизнес в бара. Има твърде много хора.

— Довери ми се.

Пит се засмя:

— Харесва ми, когато се шегуваш.

Приковах го с поглед.

— Какво ще пиеш?

— Мисля да се върна в камиона. Ще бъдем в Амстердам след няколко часа.

— Ела с мен. — Приближихме се до бара и зачакахме красивото момиче да вземе поръчката ни. Взех две светли бири „Юпитер“ и когато тя ги донесе, платих й и казах: — Искам да говоря с управителя, ако обичаш.

— Тя е заета, господине.

— Мисля, че ще намери време за мен. Мила ме изпраща.

Момичето се скри в задната част на таверната и след няколко минути се появи пълна, намръщена жена на петдесетина години.

— Приятел съм на Роджър Кадет. — Използвах паролата, която Мила ми беше казала в Амстердам.

Жената кимна.

— Всички приятели на Роджър са добре дошли тук.

— Тук ли е Роджър? Искам да говоря насаме с него. Погледът й се плъзна към Пит.

— Ще проверя дали ще може да се срещне с теб. Обърнах се към Пит:

— Ти стой тук и си пий бирата. Връщам се след минута.

— Не. Може да се обадиш на някого и да кажеш къде е товарът. Няма да се разделяме.

Доближих уста до ухото му.

— Това е малко отклонение, спирка по пътя. Имам лична работа с него за сделката с оръжията, но може да използвам помощта ти и ще спечелиш дял. Нали сме партньори.

Той се разкъсваше от колебание. Искаше парите, но се страхуваше да ме остави сам.

— Това не ми харесва, Сам.

— Чуй ме. Рискувах, когато скочих върху камиона. Не те разигравам. Всичко е точно, Пит. Трябва да изкажа уважението си. Разбираш ли? Може да откраднеш товара, докато аз съм тук, но аз ти вярвам, че няма да го направиш. — Ако изпуснех Пит, можеше никога да не се срещна с Едуард, но трябваше да поема този риск. — Ще се върна само след една-две минути.

Управителката мина през тълпата дипломати и слаби, красиви хора и се качихме на горния етаж. Тя се обърна и ме погледна.

— Нов си.

— Да, и съм загазил. Трябва ми оръжие и мобилен телефон.

Жената отключи врата от лявата страна на площадката. Погледнах надолу по стълбите. Нямаше следа от Пит.

Влязох.

— Казвам се Елиана — представи се тя, след като затвори вратата. Трябваше първо да се обадиш.

— Не можах. Нямам Телефон.

Стените на стаичката бяха отрупани с лавици, на някои от които бяха наредени оръжия. В ъгъла имаше спретнато оправено легло. Изпитах желание да се отпусна на него, но вместо това огледах лавиците. Избрах два деветмилиметрови револвера „Глок“, резервни пълнители и заглушители.

— Какво друго ти трябва?

— Ще се бия с много хора, които ще бъдат въоръжени до зъби, а аз ще бъда сам. Трябва да ги убия всичките.

Елиана примига учудено.

— Ще ги убиеш всичките?

Преглътнах.

— Не знам. — По дяволите. Наистина ли щях да ги застрелям всичките? Ако пощадях живота на някои членове на бандата, не можех да оставя холандската полиция да ги разпита и вероятно да събере полезна информация. Тревожеше ме настоятелността на Заид всички да бъдат убити, за да се опази доброто име на Ясмина. Бяха й промили мозъка. Това не беше престъпление. Името й може би нямаше да бъде опетнено.

Елиана се приближи до кашон и го отвори. Кашонът имаше емблема, която познавах. „Милитроникс“, Фирмата на Заид. Продуктите на компанията му щяха да помогнат за спасяването на дъщеря му.

— Имаш ли белезници? — попитах.

— Да, но мислех, че ще ги убиваш, а няма да ги взимаш за заложници.

— Оставям си възможност за избор. Дай ми няколко чифта.

Тя ми показа дебела връзка пластмасови белезници.

— Вземи и това. Светлинна граната. Модифициран полицейски модел. Знаеш ли как се използва? Тук е бутонът за активиране, а това е таймерът.

— Благодаря. Но къде да ги скрия? — Не можех да сляза долу при Пит, зареден с оръжия. — Микробусът ми е паркиран на около километър оттук. Можеш ли да занесеш тези неща там?

— Да. Мъжът с теб е лош.

— Той е хладнокръвен убиец и търговец на бели робини. Трябва да устроя засада на него и няколко други по време на среща с тях.

— Тогава не трябва да допускаме грешка.

Елиана ми хареса. Напоследък ме бяха съдили много хора, от Хауъл до Огъст и Мила, а Елиана, изглежда, искаше само да ми помогне. Идваше ми да я разцелувам.

Дадох й ключовете и описах микробуса.

— Нужен ми е и мобилен телефон с програмиран номер, на който да мога да се свържа с Мила. — Махнах шапката. Елиана хлъцна, като видя засъхналата кръв, и настоя да прегледа раната.

— Повърхностна е, но трябва да се погрижа за нея.

— Няма време. Онзи тип долу ще се усъмни. Колко време ти трябва да отидеш до микробуса, да оставиш нещата и да се върнеш?

— Десетина минути — отговори тя.

— Дай ми и пари. Хиляда евро, ако имаш. Искам да го смая, че съм сключил сделка с господин Кадет.

Елиана се приближи до сейф в стената, набра комбинацията, взе пачка банкноти и ми я даде.

Отново се почувствах човек. Не се преструвах, че съм някой друг и не бях с боклуци като Пит. Исках да се насладя на мига. Елиана беше като добра майка за хора, които бягаха и се криеха.

Тя ме погледна така, сякаш мислите бяха изписани на лицето ми.

— Имаме работа. Върви.

Беше права. Забързах надолу по стълбите. Пит беше намерил маса в ъгъла, седеше намръщен и жадно пиеше бирата си.

Настаних се срещу него и плъзнах по масата сто евро. Той примига учудено.

— Кадет ми дължеше пари и ми даде аванс за следващата задача.

— Това не си заслужаваше спирането.

— За мен си струваше, Пит.

Направих знак на сервитьорката. Трябваше да дам на Елиана време да намери микробуса и да скрие нещата, за да не ги види Пит.

От тонколоните се разнесе „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс. Музиката не беше силна и придаде необходимата атмосфера на пълния с костюмари бар. Пит се облегна назад, за да се наслади на приятната обстановка в таверна „Шевалие“. Денят беше дълъг и труден. Съзнанието и душата искаха да се отпуснат и да оставят адреналинът да изгори.

Поръчах си специалитета — дебели сандвичи с шунка „Ардени“, но Пит изгълта бирата си на четири големи глътки и поиска кафе, когато сервитьорката ни попита дали желаем по още една бира. Не възразих.

— Пригответе сандвичите и кафето за вкъщи, ако обичате — добави той.

— Не. Ще седя тук и ще вечерям като човек. — Наведох се към него и прошепнах: — Днес ме одраска куршум и загубих кръв, Пит. Скочих върху камион. Искам да се нахраним тук. Няма да се бавим.

Доколко се нуждаеше все още Пит от мен? Видях, че той преценява „за“ или „против“ от гневния му поглед. Можеше да стане, да излезе и да се скараме. Да ме застреля на тъмния паркинг, където бяхме оставили камиона и микробуса. Спирането беше събудило подозренията му.

„Побързай, Елиана!“ — помислих си. Не можех да рискувам да погледна часовника. Пит ме наблюдаваше и в очите му блестеше ужасяваща, неумолима светлина. Отпих от бирата си.

Няколко мъже в костюми, които говореха тихо на немски, минаха покрай нас, за да стигнат до масата си. Пит се намръщи.

— Мразя костюмарите. Те измислят правилата. Смятат, че управляват света, а само издигат стени и после спорят помежду си за какво са тези стени.

— Хората като теб и мен рушат стените. — Не можах да не си спомня първите си месеци в Лондон. С Луси седяхме в бар за вина на Патърностър Скуеър в стария град. Бяхме щастливи, че сме заедно и че вършим добра работа.

Добрата работа беше специалитетът и трагедията на семейството ми. Сега бях убил, за да оцелея, и не се тревожех за това, но не бих искал да опиша тези мигове на баща си или на майка си. Животът ме беше белязал с незаличими петна, прокълнатата кръв, която не се измива от виновните ръце.

— И да ги разрушим, пак ще ги изградят. — Пит млъкна, когато сервитьорката сложи кафетата пред нас. — Ще вземем храната за вкъщи, госпожице.

— Но…

— Не, Сам. — Гласът му беше остър като нож. — Този бар не ми харесва. Не искам да остана нито миг повече, след като си изпия кафето.

Нямаше да спечеля спора и знаех, че колкото по-близо сме до предаването на пратката на Едуард, толкова повече щеше да командва Пит. Такова беше споразумението. Аз бях резервен играч. Хубаво. Нека Пит си мисли, че се страхувам.

— Добре — съгласих се, но не се разбързах.

— Имаш време да изпиеш кафето си. Трябва да се обадя по телефона. Стой тук. — Той стана и излезе.

Обзе ме паника. Ако Пит избягаше, щях да изгубя единствената нишка към Едуард и Ясмина и възможността да науча какво се е случило с Луси. Не го виждах през предния прозорец на таверната.

Инстинктът ми подсказа, че Пит ме зарязва и ме съветва да го последвам.

Сервитьорката остави на масата плика с поръчката ни. Платих и станах.

Излязох от „Шевалие“. Пит стоеше на двайсетина крачки и затваряше мобилния си телефон. Втренчи се в мен.

67

Вдигнах плика със сандвичите.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. Ела тук, Сам.

Отидох при него и Пит ме бутна в слабо осветения вход на магазин за художнически материали.

— Какво? Ще се връщаш в художествената академия и ти трябват пособия?

— Сложи ръце на вратата.

— Защо? Какво има?

Той ме претърси. Проверяваше дали имам нещо, което не трябва да бъде в мен. Извади пачката евро от джоба ми.

— Престани. Нямам телефон и оръжие. Започваш страхотно партньорството ни, след като ти спасих задника. Дай ми парите.

Сложи пачката в ръката ми.

— Вземи. Извинявай — добави той, сякаш размисли.

Престорих се на ядосан:

— По дяволите. Измъкнах те от напечено положение, намерих пратката на фамилията Лин и поех най-големия риск. Ако някой не трябва да вярва на някого, може би аз не трябва да вярвам на теб.

— Може би. Мислиш, че не съм умен и корав като теб. — Той се чувстваше заплашен от мен, защото бях скочил в движение върху камион и го бях отвлякъл. Това беше глупаво. Тук ставаше дума за мъжкарство. — Хайде.

— Да седнем да хапнем тук, щом барът те изнервя. Не обичам студена храна. — Трябваше да дам време на Елиана да се върне. Другият вариант беше да излъжа, че съм загубил ключа за микробуса в таверната, но тогава щяхме да се върнем и подозренията му щяха да се засилят.

Пит, изглежда, се почувства малко виновен за гръмката си проповед, затова седнахме на пейка на улицата и изядохме сандвичите. Мотопед с неясен женски силует профуча покрай ъгъла. Знаех, че е Елиана, и се надявах, че Пит не я е разпознал. Той беше съсредоточен в храната си и гладът надделяваше над желанието му да бърза.

— Трябва да отида до тоалетната — казах, след като приключихме със сандвичите.

— И аз.

Исках да се върна в таверната, за да взема ключа за микробуса. Елиана беше зад бара и наливаше бира. Вдигна глава и ме видя, но с нищо не показа, че ме познава. Пит вървеше зад мен.

Двамата влязохме в тоалетната. Свърших пръв и излязох в коридора. Елиана беше на три крачки, мина покрай мен и извика поръчки за бармана. Притисна ключа в ръката ми и миг по-късно аз го пуснах в джоба си.

Ръката на Пит ме потупа по рамото.

— Прав си. Почивката ми помогна. Преродих се. Хайде.

Тръгнахме в мрака. Смехът и музиката в таверна „Шевалие“ постепенно заглъхнаха, докато вървяхме по авенюто.

Пит не махна ръката си от рамото ми. Незабелязано нанизах ключа на връзката в джоба си.

— Е, връщаме се в Амстердам, а?

Пит може би се беше обадил на Едуард, за да му каже, че вече имат пратка цигари, с които да замаскират военното оборудване.

— Да. Ще се срещнем с Едуард и хората му. Ще приготвим пратката с тяхната стока и ще я изпратим в Ротердам, а след това ще ни платят и ще празнуваме.

— Кога ще се срещнем?

— След три часа.

— Добре.

Приближихме се към паркинга. Видях камиона и микробуса. Бях близо. След три часа или щях да съм мъртъв, или щях да съм убил Пит и похитителите и да съм намерил Ясмина. И щях да съм накарал Едуард да ми каже къде са жени ми и детето.

— Виж, Сам, прав си. Ти се доказа повече от веднъж. Ти ще караш камиона.

Спрях. Не. Не исках това.

— Защо? Ти го карай.

— Не. Ти ще превозиш пратката като знак на доверие в партньорството ни.

Кръвта ми се смрази. Пит или беше искрен, или беше видял, че Елиана ми дава ключа.

Доверие или подозрение. Той все още ми беше необходим, защото не знаех къде е срещата и ако отидех без него, нямаше да ме допуснат.

— Хубаво. Дай ми ключовете на камиона.

Пит ги извади от джоба си и ги разменихме с ключовете за микробуса.

— Карай след мен — добави той.

— Ами ако ни разделят други коли?

— Няма.

Качих се в камиона. Може би му беше писнало да кара камиона и това беше всичко. Сега обаче нямах достъп до телефона и оръжията. И щом стигнехме до мястото на срещата, нямах причина да се приближавам до микробуса.

Отправих се към гнездото на змиите беззащитен и сам.

68

Минаваше полунощ, когато пристигнахме в Амстердам. Нощта беше огледало на града. Светлините на Амстердам се отразяваха в осеяното със звезди небе, които надничаха през красиви облаци. Градът никога не спеше дълбоко или спокойно. Голяма част от бизнеса в Амстердам се нуждаеше от нощта.

Последвах Пит. Те щяха да бъдат десет, включително Пит, ако това бяха всичките, които бях видял на видеозаписа. Щяхме да се срещнем на уединено място, където да пакетираме оръжията заедно с цигарите. Няколко души щяха да бъдат изпратени да разтоварят цигарите. Друга група вероятно щеше да бъде в сградата и да пази безценната стока на Едуард. Разделението на мишените можеше да улесни нещата за мен, но не за дълго.

Предполагах, че ще държат Ясмина отделно. Трябваше да действам бързо и да не се тревожа, че може да я прострелят в кръстосания огън.

„Не ти ли трябва пистолет?“ — обади се вътрешният ми глас. Отвърнах, че проблемът е само временен.

Пит кара до южния край на Амстердам и спря пред стара пивоварна фабрика. На нова табела пишеше на холандски, че пивоварната е затворена поради ремонт. Имаше и друг камион, без опознавателни знаци. До него беше паркирано старо ауди и сърцето ми подскочи.

Сребристото ауди с Едуард и Луси, което бях гонил по улиците на Лондон. Регистрационният номер беше друг, но познах драскотината на задната броня, където Едуард беше охлузил колата, за да мине по задръстената улица.

Той беше отвлякъл жена ми. И сега бях близо до него. Усетих, че в мен се надига първичен гняв, който ни харесва да мислим, че е изчезнал заедно с пещерните огньове и скалните рисунки. Но не трябваше да се ядосвам, а да запазя хладнокръвие.

В прозорците проблясваха ивици светлина. Те бяха вътре. Започваше се.

Беше настъпил моментът да живея или да умра.

Слязох от кабината. Пит вече беше до камиона.

— Дай ми ключовете от микробуса.

— Защо? — попита той.

— Забравих си цигарите там.

— Не знаех, че пушиш.

— Пуша.

— По дяволите, тук има цял камион цигари.

— Не обичам да отварям стекове.

— Добре. Отиди си ги вземи. — Пит ми даде ключовете.

Обърнах се и тръгнах към микробуса.

Пит заобиколи камиона, вероятно за да го отвори и да започне разтоварването.

Запитах се къде ли е скрила нещата Елиана. Може би под предната седалка.

Те ти отнеха жената и детето. Запази спокойствие.

Всячески се стараех да покажа, че търся цигарите си под седалката, в случай че Пит ме наблюдава.

Протегнах ръка под седалката.

Нищо.

Наведох се и бръкнах под мястото на пътника. Пак нищо. Нямаше начин Елиана да ги е скрила под задните седалки. Огледах празния микробус и неочаквано усетих, че в тила ми се опря дулото на пистолет.

— Не си познал кого да заблуждаваш — изсъска Пит. — Глупав ход.

— Какво правиш, по дяволите?

— Пистолетите, телефона и устройствата. Телефонът звъня. Търсеше те някой от Амстердам. За какво са ти тези неща?

Не отговорих и той притисна пистолета до главата ми.

— За самозащита.

— От мен?

— Не, от тях.

— Тях?

Обърнах се и го погледнах. Дулото на пистолета се плъзна по лицето ми и спря под окото ми.

— Едуард и хората му. Какво мислиш, че ще направят с нас, щом предадем стоката? Ще ни убият. Вече не им трябваме. Ние сме двама, а те — десетина, нали?

— Няма да ни наранят.

— Едуард е не само контрабандист, Пит. Знам какви са. Те взривиха магазина на гарата.

Лицето му пребледня.

Откъде знаеш, по дяволите? Кой си ти?

— Питър Самсън, както ти казах. Приятелят ми в бара ми даде нещата. — Не мигнах. Не изглеждах притеснен. Пит неволно беше разкрил много от картите си, като се разправяше с мен навън.

Ако отиваш на среща със зли престъпници и мислиш, че имаш вътрешен шпионин, който ще дойде с теб, и си довел шпионина близо до злите престъпници, може би е много лоша идея да дадеш на злите престъпници да разберат, че си ги изложил на сериозна опасност от разобличаване. Ето защо реших, че Пит не е предупредил Едуард.

Всичко това премина през ума ми за секунди наред с мисълта, че екипът на Едуард е чул бръмченето от пристигането на камиона и всеки момент може да излезе от старата пивоварна.

Нямах повече време за Пит.

— Няма ли да ме застреляш? — попитах.

— Искам да знам за кого работиш. — Сега животът му зависеше от информация. Той беше довел шпионина и трябваше да разбере кой съм. Това беше единственият начин да си върне уважението на Едуард и бандата му. — Кажи ми, по дяволите, или ще те убия.

Не отговорих.

— Кой си ти? — разбесня се Пит и после отмести пистолета от главата ми, защото се сети, че има по-добър начин да ме нарани.

Той извади меча уакизаши от якето си и вдигна острието.

Отстъпи назад, за да размаха меча. Искаше да ме уплаши и да ми внуши, че не мога да попреча на меча да ме разпори. Отстъпи твърде далеч и ми предостави пространство. Разсече въздуха пред мен с острието. Завъртях се и парирах удара с ритник. Мечът проби половината на дебелата подметка на работния ми ботуш. Мелодраматичната играчка на Пит се заклещи. За миг той се изненада толкова много, че не знаеше какво да направи.

Хванах се за дръжката на вратата на микробуса, за да се подпра, и ритнах Пит с другия си крак. Ботушът ми го уцели в брадичката и той залитна назад. Зъбите му се разхвърчаха и устната му се разцепи.

Тупнах непохватно на асфалта на един крак. Издърпах късия японски меч от грапавата си подметка и тръгнах към Пит, като насочих острието към слабините му.

Предните му зъби бяха избити. Той се опита да изпълзи заднишком по асфалта.

— Недей, моля те!

Издърпах го да стане и забих меча в корема му. Пит изквича изненадано. Очевидно си помисли, че ще го изкормя.

И в същия миг чух, че вратата на пивоварната се отваря. Микробусът беше между нас и вратата. Ударих с юмрук окървавената уста на Пит, който се свлече на земята.

69

Вмъкнах се бързо в микробуса и запълзях към задната част. Нещата бяха там, където Пит ги беше захвърлил. Извадих двата пистолета, единият със заглушител, гранатата, пластичния взрив и мобилния телефон.

Чух, че хората тичаха по асфалта. Бяха най-малко двама души. Искаше ми се да са повече.

— Пит? Побързай. Едуард е вбесен. Закъсняваме — извика на холандски мъжки глас.

Те се появиха в полезрението ми на мъждукащата лунна светлина. Единият видя, че Пит лежи по гръб на земята, и се втурна към него. Вторият беше по-умен. Спря, зае отбранителна поза и вдигна пистолета си.

Прострелях първия мъж в коляното през открехнатата врата на микробуса. Чувал съм, че болката е много силна. Заглушителят тихо изсъска. Мъжът падна, като изрева ядосано, и се хвана за крака. Прострелях и втория, който се беше навел над Пит, в двете колена. Той се строполи на асфалта и удари коленете си. Забих юмрук в гърлото му и мъжът се отпусна неподвижно. Ритнах силно другия и той се простря на земята.

Двама бяха вън от играта.

Изскочих от микробуса и хукнах. Странно, но големите врати на товарното отделение бяха затворени. Камионът беше пристигнал и очаквах, че ще ги отворят, за да го посрещнат. Не исках да ме засекат на открито.

Застанах до вратата на пивоварната. Не чух звук, нито гласове, само далечно мърморене.

Рискувах и погледнах. Входът беше слабо осветен от неонови лампи. Бетонен под, тухлени стени, високи, мръсни прозорци. Долових леко ухание на наденички и пица. Открехнах вратата. Видях тухлен коридор със стари кабинети, повечето затворени. Едната врата беше отворена и отвътре проблясваше слаба светлина.

Чух гласове, които разговаряха на холандски.

— Лъжеш — каза груб глас на млад мъж.

— Не можеш да излъжеш компютърна игра — отговори жена.

— Знаеш някакъв номер.

— Да знаеш номер не е измама, сополанко.

Няколко души се засмяха.

Влязох в коридора. Бяха петима — четирима мъже и една жена. Седяха с гръб към мен и държаха контролни управления на видеоигра. На екрана се вихреше виртуална кървава баня. Убиваха нацисти сред развалините на Берлин. Стаята не беше кабинет, а по-скоро голям склад, и видях тежка метална врата.

— Хей, тъпаци. Играта свърши. — Репликата не беше гениална, но не бях в настроение за остроумия.

Всичките се стреснаха и после се вцепениха. Жената, Деми — познах я от къщата, където ме беше завел Пит — беше най-близо до мен и аз я дръпнах до себе си. Тя се скова от ужас. Те пуснаха контролните управления и играчите на екрана веднага бяха разбити от ескадрон есесовци.

Опрях пистолет в главата на Деми.

— Хвърлете оръжията… бавно.

Трима имаха пистолети, затъкнати отзад в панталоните. Видях ги, когато станаха. Двама се подчиниха. Третият, мускулест младеж, извади оръжието си и се поколеба.

— Няма да ти се размине — каза той.

Спомних си името му. Фреди.

— Искаш ли да умреш? Хвърли пистолета.

Фреди не го направи. Трябваше ми пример за назидание и затова прострелях и него в коляното. Смелостта му се изпари. Той изкрещя и падна. И изпусна пистолета си.

— И така — говорех спокойно. — Искам Ясмина Заид и Едуард. Къде са те?

Никой не отговори.

— Ако не знаете, безполезни сте за мен. — Прицелих се в следващия мъж.

— Зад помещението с казаните — дрезгаво прошепна Деми. — Вляво от теб. Там има крило със стари кабинети. Пазят я.

— Колко души?

Тя стисна устни.

— Мислиш, че няма да те застрелям, защото си жена? Колко са?

Разбрах, че не са професионалисти, когато Деми каза: „Петима“, а Фреди задъхано изрече: „Дванайсет и идват още“. Повярвах на Деми. Надявах се, че не излъга.

— Отворете металната врата.

Единият мъж се подчини.

— Не му помагай — извика Фреди. — Недей.

— Искаш ли пак да потанцуваш? — попитах. — Затваряй си устата.

Стаята беше огромна хладилна камера.

— Сложете мобилните си телефони на пода. Изпразнете джобовете си.

Те изпълниха заповедите ми и на пода изтракаха пет мобилни телефона.

Направих им знак с пистолета да влязат вътре, треснах вратата и я заключих. Оставаха петима и не знаех дали сред тях е и Едуард.

Тръгнах по коридора. Първият етаж на пивоварната фабрика беше тъмен. Високо отгоре струеше лъч светлина. Видях тумбестите очертания на шест стари медни казана. Разделяше ги бетонен под. Покрай облицованите с бели плочки стени се виеше метална стълбичка, над която имаше няколко стаи и кабинети.

Чух стъпки по стълбата, които се приближаваха към мен. Мъж с щурмова пушка, препасана на гърдите. Погледна между металните стъпала, видя ме и откри огън.

Скрих се зад заобления казан. Куршумите, които обсипаха медта, прозвучаха като дрънчене на цимбал.

Отсреща забелязах дълга стена с метален правоъгълник. Вратите на товарното отделение. Сигурно там бяха всички и чакаха да товарят, когато стрелбата беше започнала. Ако останех долу, щяха да ме нападнат.

Вмъкнах се в казана. Беше нисък и тъмен и звънът на куршумите звучеше така, сякаш се намирах в гонг. Стълбата се извиваше под формата на буквата L над отвора. Зачаках.

Мъжът престана да стреля. Търсеше ме и не искаше да хаби патрони. Вероятно мислеше, че само ще се скрия зад казана. Заслушах се в тихото скърцане на обувките му над мен, изскочих през отвора и стрелях в пространството между пода и перилата. Тялото му се разтресе и той падна на стълбичката. Не знаех дали е жив или мъртъв, но беше повален и не стреляше по мен.

Ала елементът на изненада вече беше отминал.

Побягнах към товарната зона, прескочих перилата и се хвърлих на бетонния под. Видях, че някой тича към мен и насочва пистолет. Следваха го други двама. Вдясно имаше стари палети с бутилки и аз се скрих зад тях. Започнаха да стрелят и над главата ми се разхвърчаха стъкла, трески и фонтани застояла бира.

Трябваше да се справя с трима. Застанах неподвижно. Държах по един пистолет в ръцете си, японският меч на Пит беше затъкнат отзад в колана ми и гранатата беше в джоба на якето ми.

Изстрелите спряха.

В помещението настъпи зловеща тишина. Миришеше На кордит и застояла бира.

Чух приглушен спор на холандски.

— Ти отиди.

— Не, ти.

Страхливците се предизвикваха един друг да съберат смелост. Помислих си за хората, които бяха помогнали да убият на гарата, и се опитах да се успокоя, да се съсредоточа върху ефективността, все едно, че бягам по ръба на сграда и намирам линията като в паркура.

— Хвърли оръжията — извика единият. — Няма да излезеш оттук.

Приближих се безшумно до ъгъла на голямата палета, зад която се бях скрил. Вдигнах пистолетите и се прицелих в двата ъгъла срещу палетата с бирите.

Никой не идваше.

Зад мен, от далечната страна на огромната стая, чух сподавен женски писък.

70

Ясмина.

Нямах време да чакам да се появят тримата смешници. Старите палети с бира бяха наредени в пет дълги правоъгълника в единия край на товарното пространство. Между мен и външните врати имаше дванайсетина метра. Чух най-малко два гласа през две палети. Трябваше да преодолея разстоянието с едно плавно движение.

Мислите ми превключиха на скорост, с каквато не бяха препускали, откакто се опитвах да спася Луси в Лондон. Над главата ми светеха неонови лампи. Стрелях в тях. В помещението настана сумрак. Единствената светлина идваше от залата с казаните.

Ясмина изпищя отново.

Огледах обстановката с окото на трасьор. Имаше палети, върху които да скоча, перила за прескачане и стени, от които да отскоча. Можех да използвам паркур, за да надхитря хората на Едуард. Не бях сигурен колко стабилни са палетите и обикновено тренирах със свободни ръце, а не държейки пистолети.

Забелязах движение вляво, рискувах, изправих се и стрелях веднъж, а после отново се хвърлих на пода. От другата страна на палетата се чу задавен писък.

Забързах по коридора, образуван от палетите. Изведнъж под краката ми изхрущяха стъкла.

От три страни избухнаха изстрели — отпред, зад мен и вдясно.

Бях обкръжен.

Поех наляво, по посока на мъжа, когото бях прострелял. Чух стъпки, които драскаха наоколо. Някой се промъкваше в гръб, за да предотврати отстъплението ми към помещението с казаните.

Само че аз не отстъпвах. Те ме търсеха само между палетите. Ако не бях там, където очакваха, можех да спечеля временно предимство.

Скочих върху високите четири и половина метра палети и побягнах по ръба. Съзрях движение вдясно — друг човек, който завиваше зад ъгъла, където се криех допреди двайсетина секунди — стрелях. Не го улучих. Той стреля едновременно с мен и аз усетих, че куршумът разкъса якето ми и одраска гърба ми. След това почувствах в рамото си парене, което се превърна в мъчителна болка.

Под краката ми се чупеха бутилки. Палетата се разпадаше отгоре. Купчината рухна. Обувките ми се напълниха с бира. Знаех, че ако се спъна и падна, ще се срежа на назъбените стъкла и ще стана лесна мишена.

Скочих на покрива на мотокар и погледнах надолу. Видях изненадано лице, което се криеше зад него. Стрелях, без да се прицеля точно, и изненаданият човек падна. Куршумите надупчиха раменете му. Скочих върху следващата палета и не се обърнах. Болката в рамото ми се засили. Усетих, че по гърба ми се стича топла кръв. Бях ранен.

Не можеше да е истина. Скочих от купчината и се приземих върху бетона.

Единият от двамата се беше върнал. Тупнах на три крачки пред него.

Той вдигна щурмова пушка, но не стреля, а изкрещя:

— Хвърли пистолетите!

Пуснах двата глока и паднах на колене. Ръката ми се изви зад мен към меча уакизаши.

— Горе ръцете! Да ги виждам!

Пръстите ми се увиха около дръжката на японския меч. Обърнах го и острието разряза тънкия ми кожен колан. Благодаря ти, Пит, че ти беше скучно и наточи меча, докато чакахме камиона на фамилията Лин пред нелегалната фабрика. Ако го извадех, мъжът щеше да го види. Престорих се, че дясната ми ръка е увиснала.

— Прострелян съм в ръката. Не мога да я вдигна.

Той направи крачка към мен.

— Кой си ти? Полицай?

— Да бе, полицаите идват по един. Не бъди идиот. Не съм полицай.

Чух хрущене на стъкло зад мен. Краката ми бяха в сянка. Единствената светлина проникваше от помещението с казаните. Човекът зад мен щеше да види меча всеки момент.

— Кой си ти? — отново извика първият мъж.

Другият беше на две крачки зад мен. На три. Едно, две…

Хвърлих се по гръб в разпръснатите стъкла и се претърколих. Якето ми ме предпази от острите ръбове. Мечът уакизаши прониза плътта до костта на крака на човека зад мен. Той изкрещя и мъжът с пушката се вцепени от изумление. Издърпах меча, размахаха го и разрязах бедрото на човека пред мен. Той изрева и политна назад. Куршуми осеяха пода, докато падаше. Никой от нас не е подготвен да бъде посечен с меч. За миг болката сигурно беше толкова силна и остра, че мъжът забрави да ме застреля.

Правилното решение е да не обръщаш внимание на болката.

Чух, че се приближава и някой друг. Боже, колко бяха? Започнах да ритам двамата, докато изпаднаха в безсъзнание. Извадих гранатата от якето си, активирах я и я пъхнах под ръката на единия.

Забързах по другата страна на палетата. Движех се безшумно и пренебрегвах болката.

Чух стъпки, които се приближаваха бързо. Някой паникьосано изстреля серия куршуми в прохода, оформен от палетите. Бутилките се строшиха и избълваха бира.

Чух, че някой коленичи на обсипания със стъкла под и измънка някакво име, а после избухнаха светлина и звуци като малка ярка бойна глава. Разнесе се рев. Забързах край ъгъла и видях мъж, но само един, който се гърчеше в стъклата, заслепен и оглушал от светлинната граната. Грабнах бирена бутилка и я разбих в главата му. Не се олюля. Вторият ритник в главата го простря в безсъзнание. Раменете ме боляха твърде много, за да замахна и да го ударя.

Бях извадил от строя дванайсет души. Едва се държах на краката си. Оставаше още един. Едуард. Проверих пистолетите си. Бяха празни. Единият мъж имаше пистолет с пълен пълнител. Взех го.

Изпълзях от пространството между палетите. Стъклата от бирените бутилки бяха като сигнал. Хрущяха под краката ми и издаваха позицията ми. Движех се колкото можех по-внимателно. Ушите ми кънтяха от експлозията и кръвта ми се лееше. Всичко ме болеше.

Луси. Вързопчето. Ясмина, младата жена, която бях изпратен да спася, мъжа, който беше откраднал семейството и живота ми. „Съсредоточи се. Не се предавай точно сега.“

Не чувах нищо друго освен хлипане на младата жена. Тя беше ценна за Едуард. Може би заповедите бяха да я пази на всяка цена.

И после гласът й се извиси в писък. Чух ехото от коридора вдясно.

Може би Едуард беше отишъл при нея и бе решил да отстоява позицията си близо до плячката си.

71

Хукнах по тесния коридор и протегнах ръка, готов да стрелям по всяка сянка.

Писъците на Ясмина утихнаха. Втурнах се в стара кръгла стая, облицована с камък. Миришеше на дърво и бира и се долавяше по-скорошен мирис на барут. Мракът беше синьосивкав и в единия край мъждукаше светлина. Имаше три врати. Най-далечната беше открехната. Отвътре се чуваше приглушен глас. Наострих слух да доловя думите.

— Не се страхувай. Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. — Мъжки глас, тихо ръмжене, изпълнено с нетърпение и омраза.

— Баща ми е изпратил някой друг… — с треперещ глас каза Ясмина.

Промъкнах се по-близо до вратата.

— Тихо. — Познах гласа на Едуард от записа. Това беше човекът, който беше отвлякъл жена ми. — Той скоро ще дойде тук.

Точно така. В главата ми забучаха гняв и ненавист и аз отворих с ритник вратата. Видях ги на потрепващата светлина зад мен. Той се беше навел над Ясмина, която бе изкривила устни от страх. Седеше на легло, а Едуард беше заел позиция между мен и нея. Белегът — същински малък въпросителен знак — белееше до окото му. В ръцете си държеше пистолет.

Започна да го вдига.

Трябваше ми жив.

— Хвърли оръжието! — Стрелях и куршумът изсвистя покрай главата му. Едуард пусна пистолета. Не видях страх в очите му, а само хладнокръвна пресметливост. — Ритни го насам!

Той се подчини. Беше едър, широкоплещест и мускулест. Изглеждаше по-грамаден, отколкото на видеозаписите.

Настъпих пистолета му.

— Легни на пода! Ръцете на главата!

Ясмина се разрида. Едуард изпълни заповедите ми, като се мръщеше.

— Ясмина, всичко е наред. Баща ти ме изпрати. Ще те измъкна оттук. Ела при мен!

Тя бавно се отдалечи от Едуард, който я приковаваше с поглед. Гледаше само нея, не мен.

— Познавам те — каза той, докато тя бавно пристъпваше към мен.

— И аз те познавам.

— Лондон. — Гласът му беше като змия, пълзяща по камък. Имаше лек британски акцент. Негодникът се усмихна. — Бягаше много бързо. Беше забавно да те гледам. Приличаше на паяк, чиято паяжина гори, и няма къде да отиде.

— Къде е жена ми?

Ясмина беше преполовила разстоянието между нас и бършеше сълзите си.

— Само с това ли съм ценен за теб? Информация?

— Къде е жена ми?

Едуард се засмя.

— Виждам, че за теб си струва да знаеш къде е последното й вечно жилище. Страхуваш ли се да разбереш как е страдала?

Кожата ми настръхна. Не!

— Кажи ми и ще живееш.

— Дори ако съм убил Луси? Пак ли ще живея? — Той се засмя отново. Смехът му не ми хареса. Човек се смее така само когато държи всички козове.

— За американката ли говориш? — Ясмина спря на две крачки от мен. Треперещите й ръце обвиха лактите й. В действителност гласът й беше малко по-висок, отколкото на записа. — Американката с бебето? Луси, да?

Отместих поглед към нея и изкрещях:

— Къде е тя?

— Не знам къде е сега… — Тя, изглежда, се мъчеше да овладее гласа си. — Не знам…

— Искаш да знаеш къде е жена ти? — попита Едуард. — Пусни ни с Ясмина. Това е най-добрата сделка, която ще получиш днес, Сам.

Чух стъпка зад мен, в коридора. Бях пропуснал предишната.

Обърнах се и стрелях.

И електричеството ме удари като парен влак, който се заби в костите ми. Помъчих се да задържа пистолета в ръката си, но шоковете, които преминаваха като мълнии в костите, сухожилията и гръбнака ми, ме накараха да го изпусна. Паднах на колене и се втренчих в черните кожени ботуши пред мен.

Вдигнах глава.

Луси. Държеше електрошоков пистолет. Всеки звук беше оглушителен рев в мозъка ми и всеки образ — кошмар. Опитах се да изтръскам иглите на електрошоковия пистолет от тялото си, но после като на забавен каданс видях, че палецът на Луси помръдна и отново ме порази електричество.

Ботушът й се вдигна и се стовари върху главата ми.

Пред очите ми падна мрак.