Афродита — Антични нрави

I. Градината на богиня Афродита

Храмът на Афродита — Астарта се издигаше вън от портите на града, посред един просторен парк, пълен с цветя и сенки, в който водите на Нил, прокарани през седем водопровода, поддържаха през всяко време на годината чудесна зеленина.

Тая цветна гора край брега на морето, дълбоките потоци, езерата и сенчестите лъки бяха създадени преди два века от първия Птолемей. Смоковниците, посадени по негова заповед, бяха достигнали вече гигантска височина; напоявани от изобилните води, малките морави бяха се превърнали в лъки, а басейните — в широки езера. От един парк природата беше създала цяла земя.

Градината не беше нито населена долина, нито област, тя беше цяла вселена, затворена в каменни граници, управлявана от една богиня, душа и център на тая вселена. Околовръст градината се издигаше пръстеновидна тераса — осемдесет стадии дълга и тридесет и две стъпки висока. То не беше обикновена стена, а един грамаден град с хиляда и четиристотин жилища. Също толкова блудни жени обитаваха тоя свещен град и представляваха в това единствено по своя род място седемдесет различни народа.

Всички свещени жилища бяха построени по следния еднакъв план: на портата, направена от червена мед (метал, угоден на богинята), имаше един фалос във вид на чукче, който удряше в една изпъкнала подложка, изобразяваща женски орган; а под чукчето и подложката беше издълбано само с началните букви името на куртизанката, и употребимата фраза:

От всяка страна на портата имаше по една стая, без стена откъм градината: в дясната, наречена „изложна стая“, куртизанката сядаше на един висок стол, когато минаваха мъжете, и чакаше посетители. Лявата беше предназначена за ония любовници, които биха искали да прекарат нощта на открито, без обаче да лягат в тревата.

През отворената порта се виждаше един коридор, който отвеждаше в широк двор, постлан с мраморни плочи и с кръгъл басейн по средата. Един перистил засенваше това изложено на слънцето място и държеше хлад пред входа на седемте стаи на жилището. В дъното се издигаше олтар от розов гранит.

Всички жени бяха донесли от своите родни страни по един малък идол на богинята, който, поставен на домашния олтар, те боготворяха на своя език без нявга да се разбират помежду си. Свойта обоготворена сласт те наричаха с най-различни религиозни имена: Лахми, Ащорет, Венера, Ищар, Фрея, Милита, Киприс. Някои я представяха и славеха символично: една кръгла червена плочка, един конусовиден камък, една голяма и бодлива морска мида. Повечето от тях поставяха на една подложка от меко дърво груба статуйка с мършави ръце, тежки гърди, прекалено издадени хълбоци, която сочеше с ръка корема си, извит в делтовидна форма. Те слагаха в нозете й миртова вейка, поръсваха олтара с розови листа и за всяко изпълнено тяхно желание те я прекаждаха със зърно тамян. Тя беше довереница на всичките им мъки, свидетелка на работата им, предполагаема причина на радостите им. И при смъртта на куртизанките, в малкия им кивот поставяха статуйката, като пазителка на техните останки.

Най-красивите от тия девойки бяха от азиатските царства. Всяка година корабите, които принасяха в Александрия данта на подчинените или присъединени области, разтоварваха освен големите денкове и други стоки, и по сто млади девици, избрани от жреците за служителки на Афродита в свещената градина. Между тях имаше мизийки и еврейки, фригийки и критянки, дъщери на Екбатана и на Вавилон, от бреговете на перловия залив и на свещената река Ганг. Едни от тях бяха с бяла кожа, овално лице и пъргави гърди; други — мургави като пръст, наваляна от дъжда — носеха пръстени, прокарани през ноздрите и на раменете им низпадаше къса и тъмноцветна коса.

Имаше и други из много по-отдалечени краища: дребни лениви създания, които говореха на никому неразбран език и приличаха на малки маймуни. Очите им бяха поудължени към слепите очи. Те своенравно заплитаха черната си и твърда коса. През целия си живот те бяха плахи като изгубени животни. Те знаеха сластните движения, но не даваха да ги целуват по устата. Между едно и друго съчетание с мъж, те обикновено играеха помежду си и опасно се забавляваха, подвили малките си крачка.

В една самотна лъка, налягали по тревата, живееха вкупом русите и пембени дъщери на северните народи. Между тях имаше сарматки, с тройни плитки на косата, с крепки нозе и ъглести рамене, които увенчаваха главите си с дървесни клонки и се бореха една с друга за развлечение; скитки — чипи, гърдести и власати, които се съчетаваха с мъжете само в стойката на животни; грамадни тевтонки, които ужасяваха египтянките с бледнонежните си като на старци коси и с меката си като на деца кожа; галки, руси като крави, които се смееха без повод; млади келтки със зелени като морето очи, които никога не излизаха голи.

Мургавогърдите иберийки се съчетаваха денем. Косите им бяха тежки и те придирчиво ги заплитаха, а коремите им — нервни и никога небръснати. Изпечената им кожа и коравите им задници се харесваха на александрийските мъже. За танцувачки ги вземаха толкова често, колкото за наложници.

Под широката сянка на палмите живееха дъщерите на Африка: нумидийките, забулени в бяло, картагенките, загърнати в пъстри покривала.

Те бяха хиляда и четиристотин.

Когато някоя жена влезеше в свещената градина, излизаше от нея само в първия ден на старостта си. Тя даваше половината от припечеленото за храма, а останалото й служеше за храна и за купуване на благоухания.

Те не бяха робини и всяка една от тях наистина притежаваше по един дом на Терасата. Но не всички биваха посещавани еднакво от мъжете и най-честитите от тях сполучваха да купят и съседни димове, които обитателките им продаваха, за да не омършавеят от гладуване. Последните пренасяха тогава своята непристойна статуйка в парка, подирваха плосък камък за олтар в някое кътче на градината, което не напущаха вече. Малоимотните търговци знаеха това и по-често спохождаха ония, които лежеха на мъха на открито, близо до светилищата си. Но понякога нямаше и такива посетители и тогава злочестите девойки се привързваха страстно една към друга, влюбваха се и образуваха семейство, в което всичко се разделяше по равно, даже последният фъндък вълна, чрез взаимни ласки се облекчаваше мъчителността на дълговременната непорочност.

Ония, които нямаха приятелки, се предлагаха за доброволни робини на своите по-посещавани другарки. Забранено беше на последните да държат повече от дванадесет такива робини. Ала само двадесет и две куртизанки бяха достигнали тоя максимум; те бяха си избрали по една робиня от всички племена и образували по тоя начин една пъстра прислуга.

Ако някоя от тях добиеше момче, въвеждаха го в храма да съзерцава съвършената форма на красотата и да служи на нейното божество. Ако ли пък се родеше момиче, то се раждаше за богинята. Още през първия ден на живота му празнуваха символичното негово омъжване със сина на Дионис и иерофантата го обрязваше с малко златно ножче, защото девствеността не беше угодна на Афродита. По-късно то биваше въвеждано в Дидаскалиона, голям паметник — училище, разположен зад храма; там младите момичета изучаваха в седем класа теорията и метода на всички еротични изкуства: поглеждането, прегръщането, движението на тялото, сложността на милуването, тайните начини на ухапването, движенето на езика, целуването. Ученичката свободно избираше деня на първия си изпит, защото свободното пожелаване е една от заповедите на богинята, на която не трябва да се противоречи; същия ден й даваха жилище на Терасата и някои от тия още невръстни девойки бяха едни от най-издръжливите и най-често посещаваните.

Вътрешността на Дидаскалиона, залите на седемте класа, малкият театър и перистилът на двора бяха украсени с деветдесет и две фрески, в които беше изложено учението за любовта. Там беше представен целият човешки живот: Клеокарес Александрийски, законен син и ученик на Апелес, беше привършил тия фрески едва на умиране. Напоследък царица Берениса, която силно се интересуваше от знаменитото училище и пращаше в него малките си сестри, беше поръчала на Деметриос редица мраморни групи, за да се попълни декорацията; ала само една от тях беше поставена на мястото си — в детския клас.

В края на всяка година, в присъствието на всички куртизанки се състоеше конкурс, който пораждаше между тоя рояк жени необикновено съревнование; защото дванадесетте присъдени награди даваха право на най-голямото величие, което можеха да бленуват те: влизане в Котитейона.

Този паметник беше обгърнат с такава тайнственост, че днес не може да се опише подробно. Ние знаем само, че той е бил между храма и оградата му и че е имал форма на триъгълник, в основата на който е бил храмът на богиня Котито; в името на тая богиня са ставали ужасни, незнайни нам безчинства. Другите две стени на храма се състояха от осемнадесет жилища. В тях живееха тридесет и шест куртизанки, посещавани толкова ревностно от богатите александрийски мъже, че никога не се отдаваха за по-малко от две мини: те бяха александрийски Бапти. По един път на месеца, при пълнолуние, те се събираха в заключената ограда на храма, полудели от афродизиени напитки и препасани с канонически фалоси. Най-отдавнашната от тридесет и шестте трябваше да глътне смъртоносна доза от ужасната разстрастителна нацедка. Увереността в незабавната смърт й позволяваше да изпитва и без страх да се отдава на най-опасните сладострастия, от които живите се отказват ужасени. Разпененото й тяло ставаше център и образец на шеметна оргия; посред дългите виения, виковете, сълзите и буйните танци, другите голи жени я прегръщаха, мокреха с нейната пот косите си, търкаха се о пламналата й кожа и почерпваха нова буйност от непрекъснатите гърчения на това бясно предсмъртие. Три години живееха тъй тия жени и такова беше в края на третата година опиянението на техния край.

В чест на другите имена на многоликата Афродита, жените бяха издигнали други, по-малко почитани светилища. Имаше даже олтар, посветен на Урания, на която по-сантименталните куртизанки принасяха своите благочестиви дарове; друг един олтар беше посветен на Апострофия, която праща забрава на нещастните в любовта. Друг — на Хризея, която пращаше богати посетители на куртизанките; друг — на Генитилис, закрилница на забременелите; друг — на Колиада, която беше благосклонна към грубите страсти, защото всичко, което имаше връзка с любовта, беше благочестие за богинята. Но всички тия по-малки божества бяха доброжелателки, помагаха само в областта на дребните пожелания. Честваха ги от време на време, тяхната благосклонност беше бързопреходна и отношенията на куртизанките към тях — другарски. Тия куртизанки, на които биваха послушани молебствията, окичваха олтарите им с цветя; а ония, които бяха недоволни, ги омърсяваха с изпражненията си. Тия олтари не бяха нито свещени, нито пазени от жреците и затова оскверняването им не се считаше за грях.

Съвсем друга беше дисциплината в храма.

Храмът, Великият храм на Великата Богиня, най-свещеното място в целия Египет, неразрушимият Астардейон, беше една грамадна сграда, триста тридесет и шест стъпки дълга, издигната на седемнадесет стъпала на върха на градината. Пред златните му двери стояха на стража дванадесет хиеродули — хермафродити, символ на двата предмета на любовта и на дванадесетте часове на нощта.

Входът не беше обърнат на изток, а към Пафос, т.е. към североизточна посока. Никога слънчевите лъчи не проникваха направо в светилището на великата нощна Безсмъртница. Осемдесет и шест колони крепяха архитрава. До половината те бяха обагрени с пурпурен цвят; горните им части излизаха из червеното си облекло с неизказана белота като снагите на прави жени…

Между епистила и корониса дългият поясовиден зоофор развиваше своята животинска, еротична баснословна орнаментация. Изобразени бяха центавреси, яхнати от жребци, кози — от мършави сатири, девици, съвкупени с чудовищни бикове; наяди, притиснати от елени, вакханки, прегърнати от тигри и лъвици, обхванати от грифони. Множеството тия същества се изреждаха пред погледа, обзети от непобедимата божествена страст. Мъжкото се протягаше, женското се подлагаше и при сливането на творческите извори избликваше първият трепет на живота. Тук-там неясно изобразени двойки бяха струпани около някоя безсмъртна сцена: Европа носи красивото олимпийско животно, приведена под тежестта му; Леда води силния лебед, стиснат между младите й бедра. По-нататък ненаситните сирени изтощават в сластните си прегръдки издъхващия Глокос: богът Пан обладаваше прав една разчорлена хамадриада, а накрая на фриза ваятелят беше се изобразил сам пред богиня Афродита; той ваеше от мек восък, взел нея за образец, гънките на един съвършен ктеис, като че ли целият му идеал за красотата, за радостта, за добродетелта беше се укривал дълго време в това скъпоценно и крехко цвете.

II. Мелита

— Пречисти се, странниче.

— Чист ще вляза — каза Деметриос.

Младата пазачка при входа натопи във вода края на косата си и с него намокри най-напред ресниците, а после устните и пръстите му, за да бъде осветен погледът му, както целувката на устата му и милувката на ръцете му.

И той навлезе в гората на Афродита.

През зачернелите клонки на дървесата се виждаше на запад едно пурпурно слънце, което не слепеше вече очите. Беше вечерта на същия ден, през който срещата му с Хризис разбърка неговия живот.

Душата на жената е толкова проста, че мъжете не могат да повярват в това. Там, дето има само една права линия, те дирят заплетеността на цяла мрежа: намират празнота и се изгубват. Тъй също и душата на Хризис, ясна като душата на малко дете, се показа на Деметриос по-загадъчна и от някоя метафизична проблема. След като се раздели с тая жена на вълнолома, той се завърна у дома си като замаян, неспособен да отговори на всички ония въпроси, които го обграждаха. Какво щеше да прави тя с тия три дара? Невъзможно беше да носи или продаде откраднатото чутовно огледало, гребена на една убита жена, бисерната огърлица на богинята. Ако би ги пазила у дома си, тя всеки ден би била изложена на гибелната опасност да ги намерят. Но защо й бяха те? Да ги унищожи ли? Той твърде добре знаеше, че жените не обичат тайните и щастието ги радва само тогава, когато за него научат другите. После, по каква догадливост, по какво дълбоко ясновидство тя беше го сметнала за способен да направи заради нея три толкова необикновени постъпки?

Разбира се, ако той ги извършеше, Хризис, напуснала своя дом, би му се подчинила, би станала наложница, жена или робиня — според както той би пожелал. Той можеше даже просто да я премахне. Предивременните революции бяха приучили гражданите да гледат спокойно най-жестоките умъртвявания, та никой не би обърнал внимание на някаква изчезнала куртизанка. Хризис трябваше да знае това и все пак беше посмяла…

Колкото повече мислеше за нея, толкова повече я хвалеше в себе си за умелостта, с която тя води разговора по предложенията. Колко много жени, не по-долни от нея по красота, бяха му се предлагали неумело! А какво искаше тая жена от него? Нито любов, нито злато, нито скъпоценности — само три безподобни престъпления. Тя живо го интересуваше. Той беше й предложил всички египетски съкровища: и сега чувстваше, че ако тя би приела, не би получила ни два обола, а и самият той би й се наситил, преди още да я обладае. Три престъпления бяха наистина заплата, която не би могла да се злоупотреби, тя беше достойна да получи тая заплата, защото не приличаше на другите, и той си обеща да продължи приключението.

За да не му остане време пак да се разколебае, той още същия ден отиде у Бакхис, намери дома й празен, взе огледалото и избяга в свещената градина.

Трябваше ли веднага след това да отиде при втората жертва на Хризис? Деметриос не счете за удобно да постъпи така. Жената на жреца, Туни, чийто беше чутовният гребен от слонова кост, беше тъй прелестна и тъй слаба, че той се убоя да не би да се трогне, като се яви пред нея без предварителна предпазливост. Той се повърна назад и тръгна по Великата Тераса.

Куртизанките бяха в „изложните“ си стаи, като цветя за продан. Стойките и облеклата им се различаваха толкова много, колкото и възрастите, лицата и произходите им. Най-красивите, според традицията, свързана с името на Фрина, открили само овала на лицето си, бяха загърнати от глава до пети с покривала от фин ленен плат. Други бяха възприели модата да се носят тънки роби, през които тайнствено да прозира красотата на тялото, тъй както през бистра вода се вижда подобният на сенчести петна мъх по дъното на потока. Ония, на които едничката прелест беше младостта, бяха голи до кръста и издаваха напред торсовете си, за да се види изпечеността на гърдите им. Но най-зрелите по възраст, знаейки, че чертите на женското лице застаряват по-скоро, отколкото кожата на тялото, бяха съвсем голи, хванали с ръце гърдите си, и раздвоили натежнелите си бедра, сякаш искаха да покажат, че те все още са жени.

Деметриос бавно минаваше край тях, без да се отдава на възхищения.

Никога не беше му се случвало да види голо женско тяло, без да изпита вълнение. За него бяха чужди сега и отвращението пред усопшите младост и безчувствеността пред съвсем малките момичета. Всяка жена през тая вечер би могла да го очарова. Стига да би мълчала и да не би показала по-голяма горещина от оная, която учтивостта изисква, той би я счел за хубава. Нещо повече, той предпочиташе тялото да бъде грубо, защото, колкото повече мисълта му се спираше на завършените форми, толкова повече желанието му се отдалечаваше от тях. Вълнението, което предизвикваше у него живата красота, беше основано изключително на мозъчна чувственост и това унищожаваше чисто половото възбуждение у него. Той чувстваше силна мъка, като си припомняше, че е стоял цял час безсилен като старец пред най-дивната от всички жени, които е държал в ръцете си. И след тая паметна нощ той се научи да избира недотам чистоплътни любовници.

— Приятелю — извика един глас, — не ме ли вече познаваш?

Той се обърна, направи знак, че не желае, и продължи пътя си, защото той никога не разсъбличаше два пъти една и съща жена. Това беше единственото правило, което той следвайте при посещенията си в Свещената градина. Необладаваната още жена има нещо девствено у себе си, а каква приятност, каква изненада може да се очаква при една втора любовна среща? То е вече почти брак. Деметриос никога не се излагаше на разочарованията на втората нощ. Царица Берениса стигаше за удовлетворяване на редките му брачни склонности и той всяка вечер се погрижваше да намери нова съучастница на неизбежното прелюбодеяние.

— Клонарион!

— Гнатения!

— Планго!

— Минаис!

— Кловбея!

— Иоеса!

Те изричаха високо имената си при минаването му: някои прибавяха към това и уверение, че са буйни натури, или пък предлагаха неестествени начини на съчетание. Деметриос продължаваше да върви. Той мислеше по свой навик да си избере напосоки някоя, но едно малко момиче, облечено цяло в синьо, склони глава над рамото си и рече тихо, без да стане:

— Той няма средства.

Непредвидеността на тия думи го накара да се усмихне. Той се спря.

— Отвори вратата — каза той. — Избирам те.

Малкото момиче радостно скочи на крака и удари два пъти на вратата с фалусовидното чукче. Една стара робиня отвори.

— Горго — каза малката — дойде ми гост; по-скоро донеси критско вино, сладки и направи леглото.

Тя се извърна към Деметриос:

— Искаш ли сатирион?

— Не — каза със смях младият човек. — Нима ти имаш?

— Разбира се, трябва — отговори детето. — Не можеш да си представиш колко често ми искат. Върви от тука; пази се, защото едно от стъпалата е изтъркано. Влез в стаята ми, аз сега ще се завърна.

Стаята беше съвършено просто наредена, като стая на неопитна още куртизанка. Едно голямо легло, друго едно за отпочиване, няколко килима и няколко стола — това беше бедната й мебелировка. През един широк отвор на стената се виждаше градината, морето, двойният александрийски лиман. Деметриос остана прав, загледан към града в далечината.

Слънчеви заници зад пристанищата! Несравними величия на морските градове, спокойни небеса, пурпурни води, в коя зашумяла от скръб или радост душа не ще разлеете вие тишина! Кои стъпки не са спирали, коя сласт не е секвала, кой глас не е угасвал пред вашата красота?…

Деметриос гледаше: из слънцето, наполовина потънало в морето, изтичаше сякаш някаква поройна пламенна вълна и се разливаше направо чак до неравния бряг на свещената Афродитина гора. Величавата гама на пурпурния цвят обгръщаше Средиземноморието от единия до другия край на небосклона, разделена на ивици, предени една в друга в които имаше всички оттенъци между златочервения и студения морав цвят. Заградена между този подвижен блясък и торфеното огледано на езерото Мареотис, бялата маса на града тънеше в зензолинови отблясъци. Двадесетте му хиляди плоски сгради приличаха на двадесет хиляди цветни петна, които постоянно се изменяха поради постепенното отслабване на лъчезарността на заника. Запад угасна бързо и буйно като пожар; след това слънцето почти внезапно потъна в морето и заедно с първия прилив на нощта над цялата земя се понесе трепет на марен, едностаен и прозрачен ветрец.

— Ето фурми, сладки, питка мед, вино, жена. Фурмите трябва да се ядат през деня, а жената през нощта, когато се не вижда!

Така говореше малката, засмяна, влизайки в стаята. Тя покани младия човек да седне, яхна се като на кон на коленете му и извила ръце назад, намести в косата си една роза, която щеше да падне.

Деметриос неволно извика от удивление: тя беше съвсем гола; лишена от бухналата си роба, тя изглеждаше тъй млада, тъй детски неразвита в гърдите, тъй тясна в хълбоците, тъй явно невръстна, че той почувства съжаление, като конник, който се яхва с всичката си тежест на някоя твърде изнежена жребица.

— Но ти не си жена! — извика той.

— Не съм жена ли? Тогава в името на двете богини кажи какво съм! Носач, хамелеон или стар философ?

— На колко си години?

— На десет и половина. На единадесет, може да се каже, на единадесет. Родена съм в градината. Майка ми е милезианка. Тя е Питиас, или Козата, както я наричат. Да пратя ли да повикат нея, ако аз ти се виждам много малка? Мама има мека кожа и е хубава.

— Ти учила ли си в Дидаскалиона?

— И сега съм там; в шести клас. Догодина ще свърша; не е малко време дотогава.

— Мъчно ли е там за тебе?

— Ах, ако знаеше ти колко ни мъчат учителките! Карат ни по двадесет пъти да повтаряме един и същи урок. Пък то е нещо безполезно, защото мъжете никога не искат това. А после, морят се за празни работи; аз не обичам това. Ето, вземи една фурма; не оная, тя не е зряла. Аз ще те науча да ги ядеш по нов начин гледай.

— Зная го. Той е бавен и не е най-добрият. Виждам, че си добра ученичка.

— О, всичко, каквото зная, сама съм го научила. На учителките им се иска да си мислят, че са по-силни от нас. Възможно е да са по-сръчни, но те нищо ново не са изнамерили.

— Много ли любовници имаш?

— Всичките твърде стари. Това е неизбежно. Младите мъже са такива глупци! Те обичат само жените, които са вече към четиридесетте. Понякога от тук минават младежи, красиви като самия Ерос, и само да би видял с какви жени ходят — с хипопотами! Да побледнееш от срам. Надявам се, че не ще достигна годините на тия жени. Мене би ме било срам да се събличам. Затова съм доволна, както виждаш, тъй доволна че съм още съвсем млада. Гърдите винаги бързо порастват. Струва ми се, че още първия месец, когато почне да тече кръвта ми, ще се почувствам близо до гроба. Чакай да те целуна. Аз много те обичам.

Разговорът стана по-малко непринуден, те повече мълчаха и Деметриос скоро разбра, че неговите опасения и съжаления си нямат мястото пред едно тъй добре изучено момиче. Тя, вижда се, схващаше, че не е особено тлъста храна за млад мъж, и затова възбуждаше любовника си чрез удивителната усърдност, която влагаше в беглите си докосвания до него; той не можеше нито да предвиди, нито да отговаря, нито да управлява нейните движения, които ни за миг не го оставяха да изпита спокойствието на любовната прегръдка. Пъргавото младо тяло се огъваше около него, приближаваше се и се отдалечаваше, плъзгаше се, въртеше се, бореше се. Най-после те се скопчиха. Но тоя половин час беше само твърде дълга игра.

Тя първа скочи от леглото, топна пръста си в една чаша мед и си намаза устните; след това, с големи усилия да се не засмее, тя се наведе над Деметриос и почна да търка устните си о неговите; овалните им къдри играеха по приближените им бузи. Младият човек се усмихна и се подпря на лакътя си.

— Как се казваш? — попита той.

— Мелита. Не видя ли името ми на вратата?

— Не съм гледал.

— Виж го тогава в стаята ми. Писали са го по стените. Наскоро ще бъда принудена да накарам да ги премажат.

Деметриос дигна глава; четирите стени на стаята бяха покрити с надписи.

— Я гледай, това е твърде любопитно — каза той. — Може ли да се чете?

— О, стига да искаш, аз нямам тайни.

Той зачете. Името на Мелита много често се повтаряше, написано или заедно с имената на мъже, или под груби рисунъци. Своенравно се преплитаха нежни, гнусни и комични изречения. Любовниците мъже или се хвалеха със силата си, или описваха прелестите на малката куртизанка, или пък се подиграваха с добрите си приятели. Всички писмена бяха интересни само като свидетелство за низостта на ония, които бяха ги писали. Но когато спря очи на края на дясната стена, Деметриос трепна като ужилен.

— Какво е това? Какво е това? Кажи ми!

— Какво? Кое? Къде? — каза детето. — Какво ти е?

— Тук. Това име. Кой е писал това?

И пръста му се спря върху следния двоен ред:

— А — отвърна тя, — това ли? Мойто име е. Аз съм го писала.

— Но коя е тая Хризис?

— Най-голямата ми приятелка.

— Съмнявам се в това. Но не това те питам аз. Коя Хризис? Има много.

— Мойта Хризис, най-хубавата. Хризис от Галилея.

— Знаеш ли я? Знаеш ли я? Говори ми, моля ти се. От къде е тя? Къде живее? Кой й е любовник? Всичко ми кажи!

Той седна на леглото за отпочиване и сложи малката на коленете си.

— Влюбен ли си вече? — каза тя.

— Тебе какво ти е? Кажи ми какво знаеш за нея. Аз всичко искам да науча.

— О, аз нищо не зная. Зная много малко. Тя два пъти идва при мене и аз не я питах за нейното семейство. Аз се чувствах много щастлива, че е моя, и не губех времето си в разговори.

— Каква е тя наглед?

— Хубава е наглед, какво друго да ти кажа. Трябва ли да ти изреждам всички части на тялото й и за всяка да казвам, че е много хубава? После, тя е жена, истинска жена… Когато помисля за нея, веднага възжелавам някого…

Тя прегърна Деметриос през шията.

— Но нищо ли не знаеш — подзе той, — нищо друго ли не знаеш за нея?

— Зная… зная, че тя е от Галилея, че е близо на двадесет години, че живее в еврейския квартал, на източния край на града, близо до градината. Това е всичко.

— А за живота й, за нейните наклонности нищо ли не можеш ми каза? Тя, значи, се люби и с жени, щом дохожда при тебе. Но съвършена ли лесбиянка е тя?

— То се знае, че не е. През първата нощ, която прекара тук, тя беше довела със себе си един мъж и аз ти се кълна, че не се преструваше, когато лежеше с него. Аз познавам по очите искрената жена… Това не й побърка обаче да дойде веднъж сама при мене. Тя ми обеща и трета нощ.

— Не познаваш ли някоя нейна приятелка в градината?

— Да, една жена от нейната земя, Химаирис, една бедна куртизанка.

— Де живее тя? Аз трябва да се срещна с нея.

— Тя живее в градината от една година насам. Тя продаде жилището си. Но аз зная де е скривалището й. Аз мога да те заведа. Привържи ми сандалите, ако обичаш.

Деметриос привърза набързо кожените ремъци около свежите пищяли на Мелита, после й подаде късата роба, която тя метна на ръка, и излязоха бързо навън.

Те дълго вървяха. Паркът беше грамаден. Нарядко легнала под някое дърво, някоя куртизанка произнасяше името си, разкриваше робата си и после лягаше отново по очи. Мелита срещаше свои познати. Те я целуваха вървешком. Минавайки край един полуизтъркан олтар, тя откъсна три големи цветя измежду тревите и ги сложи на камъка.

Нощта не беше още притъмняла. В усилената светлина на летните дни има нещо, което се продължава и през здрачаването след заника на слънцето. Слабите и меки звезди, малко по-светли от самия фон на небето, тихо премигваха и сенките на клонките неясно се очертаваха.

— Гледай — каза Мелита. — Мама. Ето я мама.

Една жена, с роба от тройно муселинен плат, изпъстрена със сини ивици, спокойно се приближаваше към тях. Щом съзря детето, тя се впусна към него, дигна го на ръце и силно го целуна по бузите.

— Малко мое момиче, малка моя любов, де отиваш?

— Завеждам едного при Химаирис. Той иска да я види. А ти? Разхождаш ли се?

— Корина роди. Бях при нея, обядвах до леглото й.

— А какво е детето? Момиче ли?

— Две близначета, скъпа моя, пембени, като восъчни кукли. Ти можеш да идеш нощес при нея, тя ще ти ги покаже.

— О, колко е хубаво това! Две куртизанки. Как ги казват?

— Паникис, и двете, защото са родени в навечерието на афродизиите. Това е божа поличба. Те ще бъдат красиви.

Тя сложи детето наземи и като се обърна към Деметриос, попита:

— Как ти се вижда дъщеря ми? Имам ли право да се гордея с нея?

— И двете можете да бъдете доволни една от друга — спокойно отвърна той.

— Целуни мама — каза малката.

Той мълком сложи целувка между двете гърди на майката. Тя му я върна по устните и се разделиха.

Деметриос и малката повървяха още малко под дървесата; майката се отдалечаваше и извръщаше глава към тях. Най-после те стигнаха и Мелита каза:

— Тука е.

Химаирис беше седнала на подвития си десен крак на една малка морава, между две дървеса и един шубрак. Тя бе постлала под себе си някаква червена дрипа, която беше единствената й дреха за през деня, и постилка, върху която лежеше гола, когато минаваха мъжете. Деметриос се вглеждаше в нея и любопитството му все повече и повече растеше. Тя имаше трескавия изглед на ония измършавели чернооки жени, кървавочервеното тяло на които сякаш обгаря някаква неудържима и непрестанна буйност. Дебелите й устни, изразителният й поглед, синкавите й клепки, всичко това издаваше и чувствена алчност, и крайна изтощеност. Кривината на хлътналия й корем и на двете й нервни бедра се вгъваше така, като че беше готова за скопчване. И понеже тя беше изпродала всичко, даже гребените си, иглите и щипките за коса, косата й така беше се разбъркала, че беше невъзможно да се счеше наново; а черната мъхнатост по тялото й придаваше на голотата й нещо диво, любострастно и власато.

Близо до нея един едър дърт козел, изпънал нозе беше завързан със златна верига за едно дърво. Тая верига нявга беше блестяла на четири реда върху гърдите на Химаирис.

— Химаирис — каза Мелита, — стани. Един мъж иска да приказва с тебе.

Еврейката погледна, без да се помръдне.

Деметриос се приближи.

— Познаваш ли Хризис? — каза той.

— Да.

— Често ли я виждаш?

— Да.

— Можеш ли ми каза нещо за нея?

— Не.

— Как не! Как, не можеш ли?

— Не.

Мелита стоеше като замаяна.

— Кажи му — каза тя. — Имай доверие в него. Той я люби. Той й желае доброто.

— Аз виждам ясно, че я люби — отвърна Химаирис. — Щом той я люби, желае й злото. Ако я люби, няма да му кажа нищо.

Деметриос затрепера от гняв, но премълча.

— Дай ми ръката си — каза му еврейката. — Ще видя дали съм се излъгала.

Тя хвана лявата ръка на младия човек и я обърна към лунната светлина. Мелита се наведе да гледа, макар че не знаеше тайния смисъл на резките; но тяхното съдбовно разположение я привличаше.

— Какво виждаш? — каза Деметриос.

— Аз виждам… да кажа ли какво виждам? Ще ми благодариш ли? Ще ми повярваш ли? Аз виждам най-напред всесветовното щастие, но то е в миналото. Аз виждам любовта, но тя се губи в кръв…

— Моята кръв ли?

— Кръвта на една жена. След това кръвта на друга една жена. Най-после твоята, но по-късно.

Деметриос сви рамене. Когато се извърна, той видя Мелита да бяга с всичка сила по алеята.

— Уплаши се — каза Химаирис, — обаче кръвта не е нито нейната, нито моята. Остави живота да си тече, защото нищо не може да се спре. Преди още да се родиш, съдбата ти е била определена. Върви си, аз няма да ти кажа нищо.

И тя отпусна ръката му.

III. Безпокойства и колебания

„Кръвта на една жена. След това кръвта на друга една жена. Най-после твоята; но малко по-късно.“

Деметриос си повтаряше тия думи вървешком и вярата в тая истинност неотразимо го притискаше. Той никога не беше вярвал на прорицанията, основани на тайните знаци по телата на жертвите или на движението на планетите. Връзката между тия неща и съдбата на човека му се струваше проблематична. Но заплетените линии на дланта са един вид изключително личен хороскоп и той не без неспокойство се вглеждаше в тях. А пророчеството на ръкогадателката се основаваше на тия линии.

На свой ред той разгледа дланта на лявата си ръка, дето беше съсредоточен целият му живот само в няколко тъмни и незаличими знака.

Най-напред той видя на връх дланта един правилен сърп, двата края на който бяха обърнати към основата на пръстите. Под него се вдълбаваше в ръката една възлеста и пембена линия, на която на две места имаше по една много червена точка. Друга една линия вървеше отначало успоредно е втората, а след това внезапно извиваше към китката. Най-после четвърта една линия, къса и ясно обхващаща основата на палеца, която беше покрита цяла с разпръснати чертици — той видя всичко това, но понеже не знаеше да чете скритите знакове, потърка очите си с ръка и промени предмета на мисълта си.

Хризис, Хризис, Хризис. Това име трескаво биеше в ума му. Да я задоволи, да я завладее, да я заключи в прегръдките си, да избяга с нея в друга страна, в Сирия, в Гърция, в Рим — не важи къде, стига да бъде с нея, — там, дето той не би имал наложници, а тя любовници — ето какво трябваше да се направи, и то веднага, веднага!

Един от поисканите от нея дарове беше вече взет. Оставаха другите два: гребенът и огърлицата. „По-преди гребенът“, помисли той.

И ускори своя ход.

Всяка вечер, след заник слънце, жената на великия жрец сядаше на едно мраморно седалище, поставено накрай гората, отдето се виждаше цялото море. Деметриос знаеше това, защото тая жена, както толкова други, нявга беше влюбена в него и беше му казала, че когато я възжелае, ще я намери там, готова да му се отдаде.

Прочее, той се отправи натам.

Тя беше наистина на седалището. Но тя не тръгна насреща му; тя седеше със затворени очи, изпънала тяло върху облегалото, отпуснала двете си ръце.

Беше египтянка. Казваше се Туни, Тя носеше само една тънка яснопурпурна туника без нашивки; само там, дето бяха връхчетата на гърдите й, имаше две черни звезди. Нежната тъкан се сгъваше от деликатните клъбца на коленете й; на облите й крачка имаше малки обувки от синя кожа. Кожата й беше тъмноръждива, устните й дебели, раменете й нежно очертани, а кръшната й талия сякаш се сгибваше под тежестта на пълната й шия. Тя спеше с отворени уста и тихо сънуваше.

Деметриос се наведе над нея безшумно. Той бегло почувства странния дъх на косата й, след това, като измъкна една от двете златни игли, забодени над ушите й, я заби под лявата й гръд.

А тая жена би му дала и гребена си, даже и косата си от любов.

И ако той не й ги поиска, то беше от пресметливост: Хризис много явно беше казала, че иска престъпление, а не някакво старинно украшение, забодено в косата на една млада жена. И затова той се счете за задължен да се примири с проливането на кръв.

Той би могъл да счете, че клетвите, дадени на жена в любовен порив, може и да се забравят, докато влюбените са далеч едни от друг, без любовникът да изгуби много от свойта морална цена, и че ако нявга това неволно забравяне може да бъде оправдано, то е именно тогава, когато на другата страна на везните се намира животът на една съвсем невинна жена. Но Деметриос не се спря на това съждение. Приключението, чийто герой беше той, му се видя наистина интересно, за да може да се не спира много на смелите постъпки. Той се боеше да не би после да съжалява, че е изличил от интригата една сцена, къса, но необходима за красотата на цялото. Често пъти един припадък на добродетелност е достатъчен, за да се сведе една трагедия до баналностите на обикновеното съществуване. Смъртта на Касандра, помисли той, не е тъй необходима за развитието на действието в „Агамемнон“, но ако я нямаше нея, цялата „Орестия“ би била похабена.

И за това, като отряза косата на Туни, той измъкна и пъхна под дрехите си историческия гребен от слонова кост и се зае да свърши третата работа, поръчана от Хризис — да вземе огърлицата на Афродита.

Не трябваше и да се помисля за влизане в храма през главната врата. Дванадесетте хермафродити, които пазеха входа, щяха безсъмнено да пуснат Деметриос, въпреки запрещението да се не пуща в храма никое светско лице в отсъствието на жреците. Но той нямаше нужда да се излага тъй наивно и да дава доказателство за своята виновност с това, когато имаше един скрит ход до светилището.

Деметриос навлезе в един пустинен горски гъсталак, дето бяха гробниците на великите жреци на богинята. Той мина край първите шест гробници, завъртя вратата на седмата и я затвори след себе си.

С голяма мъчнотия — защото камъкът беше много тежък — той дигна надгробната плоча, под нея слизаше в земята една мраморна стълба; той се спусна по тая стълба стъпка по стъпка.

Той знаеше, че трябва да измине шестдесет стъпки по права линия, а след това — да върви пипнешком край стената, за да се не удари в подземната стълба на храма.

Свежестта на дълбокото подземие го успокои лека-полека.

След няколко минути Деметриос стигна до края.

Той се изкачи, той отвори.

IV. Лунният блясък

Нощта навън беше ясна, а в божествената ограда — тъмна. Когато Деметриос предпазливо притвори силно скърцащата врата, той почувства, че трепери цел, обграден сякаш от студенината на камъните. Той не смееше да дигне очи. Черната тишина го плашеше. Тъмнотата беше пълна с незнайност. Той сложи ръка на челото си, подобно на човек, който не иска да се пробуди, за да не види, че още е жив. Най-после той погледна.

Богинята се възправяше в широка лунна светлина на подставка от розов камък, отрупана със скъпоценни подаръци. Тя беше съвършено гола, леко обагрена с проти цвета на женското тяло; в едната ръка тя държеше огледалото си, а с другата допираше една седмореда бисерна огърлица. Един бисер, по-едър от другите, сребрист и продълговат, лъщеше между двете й гърди, като нощен лунен сърп между два овални облака. И то бяха истинските свещени бисери, образувани от водни капки, отронили се в раковината на Анадиомена.

Деметриос се изгуби в неописуем възторг. Той наистина помисли, че самата Афродита е пред него. Той не позна сега своето произведение. Толкова беше дълбока пропастта между оня, който беше той по преди, и той, който беше сега. Той протегна ръка напред и прошепна тайнствени молебни думи, които се отправяха към богинята през време на фригийските тържества.

Свръхестественото, блестящото, неосезаемото, голото и чисто видение плуваше над розовата подставка и нежно и меко трептеше. Той впиваше ръка в богинята и все пак се боеше да не би милувката на неговия поглед да разсее тая слаба халюцинация. Той тихо приближи, досегна с пръст розовия палец на единия й крак, като че искаше да се увери дали наистина статуята съществува, и без да може да се възпре — тъй силно го привличаше към себе си, — той се качи прав до нея, сложи ръце на белите й рамене и се взря в нейните очи.

Той трепереше, той изнемогваше, той почна да се смее от радост. Ръцете му блуждаеха по нейните ръце, притискаха студената й и твърда снага, спущаха се надолу по нозете й, милваха корема й. Той се протягаше с всички сили към това безсмъртие. Той се огледа в огледалото, повдигна перловата огърлица, свали я, положи я на лунната светлина и боязливо я окачи пак. Той целуна прегънатата ръка, овалната шия, вълнистата гръд, полуотворените мраморни уста. После той се отмести до края на каменната подставка и държейки се за божествените ръце, нежно изгледа приведената божествена глава.

Косата й беше сплетена по източен маниер и леко забулваше челото. Полуотворените очи усмихнато се удължаваха. Устните и бяха разделени една от друга, като че примрели от целувка.

Той мълком нареди бисерите на седморедата огърлица връз блестящата й гръд и след това слезе на земята, за да изгледа идола отдалече.

Тогава му се стори, че се пробужда. Той си спомни какво беше дошъл да прави, какво беше решил да извърши — нещо чудовищно, и усети, че се зачервява до ушите.

Хризис мина през паметта му като някакво грубо видение. Той изреди мислено всички ония качества на куртизанката, които можеха да направят красотата й съмнителна: пълните устни, бухналата коса, размекчения ход. Той беше забравил какви бяха ръцете й, но нарочно си ги представи плоски и широки, за да увеличи с това срамната грозота на образа, който той искаше да прогони. В това положение той приличаше на мъж, сварен призори от единствената си любовница в леглото на блудна девойка, който не може да си обясни как е могъл да се съблазни вечерта. Той не намираше ни едно извинение, ни една сериозна причина за увлечението си. Очевидно беше за него, че през целия ден той е бил обзет от някаква преходна лудост, от физическо разстройство, от някаква болест. Той се чувстваше изцерен, но все още зашеметен от силния удар.

За да дойде напълно на себе си, той се облегна на стената на храма и дълго стоя прав пред статуята. Лунната светлина продължаваше да се лее през четвъртития отвор на покрива, Афродита сияеше и понеже очите й бяха в сянка, той търсеше нейния поглед.

… Така прекара той цялата нощ. Най подир денят настъпи и лека-полека по статуята заиграха розовата синеватост на зората и златният блясък на слънцето.

Деметриос вече не мислеше. Гребенът от слонова кост и сребърното огледало, които носеше в своята туника, бяха изчезнали из паметта му. Той тихом потъваше в своето ясно съзерцание.

Навън в градината цяла буря от птичи гласове шумеше, свиреше, пееше. Долитаха гласове на жени, които говореха и се смееха вън край стените. Вълнението на утрото избликваше из пробудената земя. Деметриос беше изпълнен само с радостни и щастливи чувства.

Слънцето беше се дигнало високо и сянката на покрива върху пода беше се изместила, когато той чу неравен шум от стъпки по вътрешните стъпала.

Деметриос понечи да избяга.

Свещената подставка на статуята се отваряше откъм задната си страна по особен начин, който само жреците и ваятелите знаеха. Там се скриваше иерофантата, за да диктува на някоя млада ясногласа девойка чудесните думи, които излизаха из статуята през третия ден на празника. От там можеше да се излезе в градината. Деметриос влезе в скривалището и се спря пред обкованата с бронз врата, която просичаше дебелия камък.

Двете златни двери на светилището широко се затвориха. След това шествието влезе.

V. Поканата

Към полунощ Хризис биде пробудена от трикратно похлопване на вратата. През целия ден тя беше спала между двете ефесианки и ако леглото не беше тъй разхвърляно, човек би ги взел за три сестри, легнали една до друга. Родис беше се притиснала о галилеянката и потното бедро на последната тежеше върху й. Миртоклея спеше ничком, с разголен гръб, сложила очи на ръцете си.

Хризис се измъкна предпазливо, направи три стъпки по леглото, слезе и открехна вратата.

Шум от гласове долиташе откъм входа.

— Кой е, Джала? Кой е? — попита тя.

— Наукратес иска да ти каже нещо. Аз му казах, че не си свободна.

— Каква глупост, нека влезе. Аз съм свободна. Влез, Наукратес. Аз съм в стаята си.

Тя се върна на леглото.

Наукратес постоя малко на прага, като че се боеше да не би да се покаже нескромен. Двете музикантки отвориха пълните си още със сън очи, но не можеха да се събудят съвсем.

— Седни — каза Хризис. — Няма да кокетираме един към други. Аз зная, че не идеш за мене. Какво искаш?

Наукратес беше знаен философ, който от двадесет години беше любовник на Бакхис и не изневеряваше, по-скоро от студенина, отколкото от вярност, към нея. Сивата му коса беше остригана ниско, брадата му заострена като на Демостен, а мустаците му — подстригани наравно с горната устна. Облечен беше в широка одежда от прост ленен плат с пришит към нея пояс.

— Ида да те поканя — каза той. — Бакхис дава утре угощение, след което ще има пиршество. Ще бъдем седмина с тебе. Не отказвай да дойдеш.

— Пир ли? По какъв случай?

— Тя освобождава най-хубавата си робиня, Афродизиа. Ще има танцувачки и флейтистки. Мисля, че и твоите две приятелки са повикани и те не би трябвало да са тука сега. У Бакхис сега репетират за утре.

— О, наистина — извика Родис. — Ние се и не сещахме. Ставай, Мирто, закъснели сме.

Но Хризис се развика.

— Не, не! Чакайте малко. Колко лошо правиш ти, като ми отнемаш жените! Ако знаех, че ще направиш такова нещо, нямаше да те приема. О, я гледай, те са вече готови!

— Нашите дрехи са прости — каза детето. — Пък и ние не сме дотам хубави, за да се обличаме дълго време.

— Ще се видим ли в храма поне?

— Да, утре сутринта ние ще занесем гълъби. Вземам една драхма от твойта каса, Хризис. Нямаме с какво да купим гълъбите. Довиждане до утре!

Те излязоха тичешком. Наукратес гледа дълго време затворената подире им врата. После скръсти ръце и каза с нисък глас, като се обърна към Хризис.

— Добре, много добре правиш ти.

— Как?

— Една не ти стига вече. Трябват ти вече по две. Ти и от улицата ги вземаш даже. Много хубав пример даваш. Но тогава кажи ми какво остава нам, на мъжете? Вие всички си имате приятелки, и след като се измъкнете из техните изнурителни прегръдки, давате на мъжете оная малка част от страстта си, която те са благоволили да ви оставят. Смяташ ли, че това може да трае още задълго? Ако върви така, ние ще бъдем принудени да ходим у Батила, момъка…

— О, не! — извика Хризис. — Това аз никога не ще допусна. Аз много добре зная, че ни сравняват с Батила. Това сравнение е безсмислено. И аз се чудя, че ти, комуто размишляването е занятие, не виждаш колко е нелепо това.

— Но каква разлика намираш ти?

— Не е думата за разлика. Между едното и другото няма никаква връзка. Това е много ясно.

— Не казвам, че се мамиш. Но аз искам да зная твоите основания.

— О, то може да се каже в две думи. Жената е най-съвършеното оръдие за любовта. От главата до петите тя е нагласена единствено, чудесно, за любов. Само тя умее да люби. Само тя умее да бъде любена Следователно, ако една любовна двойка се състои от две жени, тя е съвършена. Ако в нея влиза само една жена, тя стои два пъти по-ниско; ако ли в нея не влиза нито една жена, тя е чисто идиотска. Това е то.

— За Платон това е много грубо, дъще моя.

— Великите хора, както и боговете, не са велики във всичко. Палада не отбира от търговия, Софокъл не знаеше да рисува, Платон не знаеше да люби, Философите, поетите или риторите, които се позовават на неговото име, не стоят по-горе от него, и колкото и чудесни да са в своето изкуство, в любовта те са невежи. Нали, Наукратес, аз чувствам, че съм права.

Философът махна с ръка.

— Ти си малко непочтителна — каза той, — но аз съвсем не мисля, че ти грешиш. Моето възмущение не беше истинско. Има нещо очарователно в съчетанието на две млади жени, които запазват женствеността си, дългата си коса, не закриват гърдите си и не си служат с прибавни оръдия, защото, вследствие на това, те бяха възжелали грубия пол, когото тъй красиво презират. Да, тяхното съчетаване е особено красиво, защото всичките им ласки са изкуствени и следователно, сладострастието им по-изтънчено. Те не се натискат една друга, те само слабо се одраскват, за да вкусят върховната наслада. Тяхната брачна нощ не е кървава. Те са девственици, Хризис. Те не познават грубото обладаване; и затова те стоят по-горе от Батила, който претендира, че дава същото удоволствие на мъжа, като забравя, че и вие, даже в неговата окаяност, можете да му съперничите. Човешката любов се различава от срамната животинска страст само с две божествени неща: милувката и целувката. И само тях познават ония жени, за които говорим тука. Те даже са ги усъвършенствали.

— По-добре не може и да се каже — рече смаяна Хризис. — Но тогава защо ме упрекваше ти?

— Упреквах те, защото такива жени са сто хиляди. Множество жени вече намират най-висшето удоволствие само при съчетаването пак с жени. Скоро, може бит вие не ще ни приемате вече при себе си, даже на баснословна цена. От ревност те мъмря аз.

Тук Наукратес забележи, че разговорът беше много продължил, и стана.

— Мога ли да кажа на Бакхис да счита, че ще присъстваш?

— Кажи й — отговори Хризис.

Философът я целуна по коленете и излезе с бавни стъпки.

Тогава тя сключи ръце и заговори нависоко, макар че беше съвсем сама.

— Бакхис… Бакхис… Той иде от при нея и не знае. Значи огледалото си е на мястото… Деметриос ме е забравил… Ако се е разколебал още в първия ден, аз съм изгубена, той нищо няма да извърши… Но може би, всичко е вече свършено! Бакхис има друго огледало, с което по-често си служи. Сигурно тя още не знае… Богове! Богове! Никаква възможност нямам да се науча, а може би… Ах, Джала, Джала!

Робинята влезе.

— Дай ми костите за гадаене — каза Хризис, — искам да си хвърля.

И тя подхвърли нагоре четирите малки кости.

— Ах!… Ах! Джала, гледай… Афродитиният случай!

Така наричаха един рядък случай, когато костите показват различни страни. От точно трийсет и шестте различни случая, той беше най-редкият и най-щастливият.

Джала я погледна хладно.

— Какво попита?

— Наистина — каза разочарована Хризис. — Аз забравих да попитам. Аз мислех за едно нещо, но не го казах. Счита ли се пак, ако се не каже това, което човек нека да попита?

— Мисля, че не се счита; трябва да се хвърли отново.

Хризис повторно подхвърли костите.

— Падна се Мидасовият случай. Как мислиш?

— Не се знае. Добро и лошо. Тоя случай се обяснява чрез следния. Хвърли сега само едната кост.

Хризис хвърли трети път. Щом костта падна, тя прошепна:

— Хиоската точка!

И буйно зарида.

Джала мълчеше силно обезпокоена. Хризис плачеше на леглото, разпуснала коси. Най-после тя гневно се извърна към робинята.

— Защо ме накара да повторя? Аз съм уверена, че първото хвърляне показа вярно.

— Ако си попитала — да, щом не си попитала — не. Ти сама си знаеш — каза Джала.

— После, костите нищо не показват; гръцка игра; аз не вярвам, ще опитам друго нещо.

Хризис изтри сълзите си и мина през стаята. Тя взе една кутийка бели жетони, сложена върху малка табличка, пробра двадесет и два и написа върху тях с едно бисерно острие двадесет и двете букви на еврейската азбука. То беше кабалистическо гадаене, което тя беше научила в Галилея.

— Ето на какво вярвам аз. Ето кое никога не лъже — каза тя. — Запретни полата на робата си, тя ще ми послужи за торба.

Хризис хвърли двадесет и двата жетона в полата на робинята, повтаряйки на ум:

„Ще нося ли Афродитината огърлица? Ще нося ли Афродитината огърлица? Ще нося ли Афродитината огърлица?“

Тя извади десетия тайнствен знак, който ясно отговаряше:

„Да“.

VI. Розата на Хризис

Шествието беше и бяло, и синьо, и жълто, и розово, и зелено.

Приближаваха се към светилището тридесет куртизанки, носещи кошници с цветя, белоснежни гълъби с червени крачка, покривала с най-нежен небесен цвят и скъпоценни украшения.

Един стар белобрад жрец, загърнат презглава в грубо небелено платно, вървеше пред младото шествие и водеше към олтара редицата наведени настрани богомолки.

Те пееха и тяхната песен беше провлечена като шума на морето, въздишаше като южния вятър, задъхваше се като влюбена уста. Първите две бяха прихванали с левите си ръце дълги шарфове, които се издуваха напред като дълги и тънки дървени сърпове.

Едната от тях се приближи и каза:

— Трифера ти поднася, о, възлюблена Киприс, това синьо було, изтъкано от ръцете й, за да бъдеш занапред благосклонна към нея.

Друга една:

— Мусарион слага в твоите стъпи, о, дивно увенчана богиньо, тия шибоени венци и тая китка клюмнали нарциси: тя ги носи през време на оргията и споменаваше името ти, опиянена от тяхното благоухание. Приеми, о, Победна, тия любовни останки.

Друга:

— В жертва на тебе, о, златна Китерея, Тимо посвещава тая навита гривна. Нека мъстта се увие около шията на оня, когото ти знаеш, както тая змия се е вила около нейната гола ръка.

Миртоклея и Родис пристъпиха напред, хванати под ръка:

— Ето две смирненски гълъбици, с крила, бели като ласка, и крачка, червени като целувка. Приеми ги от словените ни ръце, о, двойствена Аматонтска богиньо, ако е истина, че нежният Адонис сам не те задоволява, и че понявга по-нежни обятия забавят твоя сън.

Една съвсем млада куртизанка почна така:

— Приеми, Афродита Перибазия, моята девственост с тая опетнена с кръв туника. Аз съм Панаксис Фароска; миналата нощ се посветих на тебе.

Друга една:

— Доротея те заклина, о, милозлива Еристрофиа, да отдалечиш от душата й желанието, което е хвърлил там Ерос, или да възпламениш най-после зарад нея очите на оногова, който отхвърля нейната любов. Тя ти поднася тая миртова клонка, защото ти обичаш това дърво повече от другите.

Друга:

— На твоя олтар, о, Пафиа, Калистион слага шестдесет сребърни драхми, излишъка от четирите мини, които тя взе от Клеоменес. Дари й още по-щедър любовник, ако приношението ти се вижда достойно.

Пред идола стоеше само едно дете, цяло заруменено, останало на края на шествието. То държеше в ръцете си венец от крокоси и тоя малък дар дразнеше стария жрец.

То каза:

— Аз не съм дотам богата, за да мога да ти даря сребро, о, блестяща Олимпийко. И какво ли нямаш ти, за да мога аз да ти го поднеса? Ето венец от жълти и зелени цветя, да го привържеш о нозете си. А сега…

Тя откопча двете скоби на туниката си и застана гола, с низпаднала на земята одежда.

— Ето ме цяла твоя, възлюблена богиньо. Аз искам да вляза в твоята градина, да умра куртизанка при храма. Кълна се любовта да бъде едничкото ми желание, да любя за самата любов, и се отричам от света, за да се затворя в тебе.

Тогава жрецът я поръси с благоухания и покри голото й тяло с изтъканото от Трифера було. Те излязоха заедно из притвора през вратата, която извеждаше в градината.

Шествието изглеждаше, че е свършено, но когато куртизанките се готвеха да се върнат, на прага се показа една закъсняла жена.

Тя не носеше нищо и би се помислило, че иде да принесе на богинята само красотата си. Косата й приличаше на две златни вълни, на две дълбоки вълни, пълни със сенки, които закриваха ушите й и се извиваха на седем реда над шията. Носът й беше изтънчен, с изразителни ноздри, които потръпваха от време на време. Краищата на пълните й и обагрени устни бяха закръглени и подвижни. Кръшната линия на тялото й се вълнуваше при всяка стъпка, оживявана от мерното люлеене на свободните й гърди, под които се огъваше шията.

Очите й бяха необикновени, сини, затъмнени и блестящи в същото време, изменчиви като лунния камък, полузакрити от ресниците. Тия очи гледаха тъй, както сирените пеят…

Жрецът се обърна към нея, като я чакаше да заговори.

Тя каза:

— Хризис, о, Хризея те моли. Приеми малките дарове, които тя слага в стъпиките ти. Изслушвай, задоволявай, обичай и утешавай оная, която живее по твой пример и за възслава на твоето име.

Тя протегна напред позлатените си от скъпоценните накити ръце и се наведе напред с прибрани нозе.

Смътната песен започна пак. Шепотът на арфите се възнесе към статуята заедно с лекия дим на тамяна, който излизаше из една трептяща кандилница в едната ръка на жреца.

Тя бавно се изправи и поднесе на богинята едно бронзово огледало, което висеше на пояса й.

— На тебе — каза тя, — Астарта на нощта, която преплиташ ръцете и слепяш устните, чийто символ е приличен на кошутена стъпка по бледната сирийска пръст, Хризис посвещава своето огледало. Тя е виждала сините ивици под очите, блясъка на погледа след любовно обладание, косата, прилепена о слепите очи с потта, която бликва след любовната борба, о, буйноръка Победителнице, която преплиташ телата и слепяш устните.

Жрецът сложи огледалото при нозете на статуята. Хризис измъкна из златната си коса един голям гребен от червена мед, метал, угоден на Афродита.

— На тебе — каза тя, — Анадиомена, родена от кървавата зора и пенната усмивка на морето, на тебе, бисерноросна нагота, която привързваш мократа си коса с клонки зелени водорасли, Хризис посвещава своя гребен. Тя го е забождала в косите си, объркана от твоите движения, о, бясна, задъхваща се Адониянко, която издълбаваш гънките на слабините и сгърчваш изпънатите колене.

Тя подаде гребена на стареца и наведе глава надясно, за да откачи изумрудената си огърлица.

— На тебе — каза тя, о, Хетаира, която пропъждаш руменината на срамливите девойки, която пораждаш неблагочестиви смехове, на тебе, за която ние продаваме струистата любов на своите утроби, Хризис посвещава своята огърлица. С нея й заплати един мъж, чисто име тя не знае; всеки изумруд от нея е целувка, в която ти си живяла един миг.

Тя се наведе за последен път, стоя по-дълго време наведена, сложи огърлицата в ръцете на жреца и понечи да си тръгне.

Жрецът я спря.

— Какво искаш от богинята в замяна на тия скъпоценни дарове?

Тя се усмихна, поклати глава и каза:

— Нищо не искам.

След това тя мина край шествието, открадна една роза из една кошница и я захапа за опашката на излизане.

Една по друга, всички куртизанки тръгнаха подире й.

Вратите на опразнения храм се затвориха след последната от тях.

Деметриос беше сам, скрит в бронзовата подставка.

От цялата тая сцена той не беше пропуснал нито едно движение, нито една дума и когато всичко се свърши, той дълго време стоя неподвижен, отново измъчван, разстроен и нерешен.

Той бе се почувствал напълно изцерен от снощното зашеметяване и не можеше и да помисли, че нещо ще бъде в състояние да го хвърли отново в буйния мрак на тая непозната жена.

Но той беше правил сметката си без нея.

Жени, жени, ако искате да бъдете любени, вестявайте се, връщайте се, бъдете при мъжа. Вълнението, което той изпита при влизането на куртизанката, бе тъй силно и тъй властно, че беше немислимо да го надвие само с едно усилие на волята. Деметриос приличаше на роб, привързан о триумфална колесница. Без сама да знае, и много естествено и просто, тя беше сложила ръка връз него.

Той бе я забележил още отдалеч, защото тя беше облечена пак в жълтата си одежда, както и при минаването си край него на вълнолома. Тя пристъпяше бавно, кръшно клатейки хълбоците си. Тя беше се изправила срещу него, досетила сякаш, че той е скрит зад камъка.

Още в първия момент той разбра, че пада в нозете й. Като откачи от пояса си бронзовото огледало, тя се огледа за малко, преди да го подаде; очите й блеснаха дивно. Когато сложи пръсти на косата си, за да измъкне гребена, и подигна сгънатата си ръка, според жеста на харитите, цялата красива линия на тялото й се очерта под туниката й, и слънцето озари в трапчинката на подмишницата й една малка и блестяща капка пот. Най-после, когато, за да откачи тежката си изумрудена огърлица, тя отмахна нагънатата копринена тъкан, която покриваше двойната и гръд до онова сладостно засенено място, дето може да се пъхне само една китка цвете, Деметриос се почувства обзет от бясно желание да сложи устните си там и да смъкне цялата й роба… Но Хризис заговори.

Тя заговори и всяка нейна дума беше страдание за него. То се пораждаше при мисълта за блудството, което омърсяваше тая дивна ваза, каквато беше Хризис, бяла като самата статуя и пълна със злато, което се разливаше чрез косите й. Тя се оплакваше, че вратата й е отворена за случайни минувачи, че възхищението от тялото й е предоставено на недостойни, че е принудена да разпалва своите страни за угодата на несръчни деца. Тя се оплакваше за продажната умора на очите си, за слените й с нощта устни, за доверяваната си на груби ръце коса, за порабощената си божественост.

Крайна леснота даже, с която можеше да се сближи човек с нея, увличаше Деметриос и той беше готов да се реши всичко да извърши зарад нея, да отиде в дома й и да затвори вратата й след себе си. Защото е много голяма истината, че жената не е напълно прелъстителна, а мъжът няма повод да я ревнува.

И затова, след като даде на богинята своята зелена огърлица в замяна на оная, която тя се надяваше да получи, и тръгна към града, Хризис отнасяше в устата си една човешка воля, както отнасяше малката роза, чиято опашка захапваше със зъбите си.

Деметриос почака да остане сам в светилището; след това той излезе из своето скривалище.

Той смутено изгледа статуята, очаквайки пак да се почне борба в душата му. Но понеже беше неспособен да поднови в толкова късо време толкова буйните вълнения, които беше изпитал, той остана удивително спокоен, без смут и угризения в душата.

Спокойно и безгрижно той се качи на подставката, извади през приведената глава на богинята огърлицата от истинските бисери на Анадиомена и я спусна в дрехата си.

VII. Приказка за вълшебната лира

Той бързаше с надежда да настигне Хризис по пътя за града, страхувайки се да не би пак да изгуби смелост и воля.

Нагорещеният бял път тъй силно блестеше, че Деметриос затваряше очи, заслепен като от пладнешко слънце. Той вървеше, без да гледа напреде си, и насмалко щеше да се сблъска с четири черни роби, които вървяха воглаве на едно ново шествие, когато един тънък, пеющ глас тихо прозвуча:

— Ах, Възлюблений, колко се радвам!

Той дигна очи. Тоя глас беше на царица Берениса, изтегнала се в своята носилка.

Тя заповяда:

— Спрете, носачи! — И простря ръце към любовника си.

Деметриос бе неприятно изненадан, но той не можеше да откаже и с намръщено лице се качи в носилката.

Тогава царица Берениса, обезумяла от радост, полази по ръце чак до дъното на носилката и се търкали на възглавниците като котка, която иска да си играе.

Носилката беше колкото цяла стая; носеха я двадесет и четири роби. Върху меката синя постелка, отрупана с възглавници и завивки, свободно можеха да легнат дванадесет жени, а потонът беше толкова висок, че и с края на ветрилото даже, простряната нагоре ръка не би могла да го достигне.

По форма носилката беше продълговата. Отпред беше закрита, а отстрани и отзад имаше тънки жълти завеси, които ослепително блестяха под слънчевите лъчи. Дъното, направено от кедрово дърво, беше постлано с дълъг плат от портокалена коприна. На върха на това блестящо убежище златен египетски крагуй простираше упоритите си крила. По-долу, под една запалена лампа, беше античният символ на Астарта, който хвърляше хиляди отблясъци наоколо си. Под него лежеше царица Берениса помежду двама персийски роби, които я разхлаждаха с две ветрила от паунови пера.

Тя покани с очи младия ваятел да седне до нея и повтори:

— Възлюблений, много се радвам.

Тя сложи ръка на бузата му:

— Аз те дирих, желаний мой. Де беше ти? Не съм те видяла от завчера. Ако не бях те срещнала, щях да умра тутакси от мъка. Мене ми е тъй мъчно да бъда сама в тая широка носилка! Като минавах през Хермесовия мост, аз изхвърлих във водата всичките си скъпи накити, за да правя кръгове по водата. Както виждаш, аз нямам ни пръстени, ни огърлица и приличам в ръце ти на малко бедно момиче.

Тя се обърна към него и го целуна по устата. Двамата роби с пауновите ветрила се отдалечиха и седнаха до стената, а когато царица Берениса заговори ниско, те допряха пръстите си до ушите, за да покажат, че уж не слушат.

Но Деметриос не й отвръщаше, почти не я слушаше и гледаше разсеяно. От цялото тяло на царицата той виждаше само червената усмивка на устните й и златната възглавничка на нейната коса, която тя заплиташе слабо, за да може да слага върху нея уморената си глава.

Тя говореше:

— Възлюблений мой, аз плаках през нощта. Леглото ми беше студено. Когато се пробудих, аз прострях настрани двете си ръце, ала не намерих до себе си ръката ти, която днес целувам. Аз те чаках сутринта — от пълнолунието досега ти не си идвал при мене. Разпратих роби да те дирят по всички квартали на града и сама ги умъртвявах, когато се връщаха без тебе. Де беше ти? В храма ли? Да не си бил в градината при чужденките? Не, аз виждам по очите ти, че ти не си бил тая нощ с жена. Тогава какво си правил толкова време далеч от мене? При статуята ли беше? Да, аз съм уверена, че си бил при нея. Ти сега я любиш по-силно, отколкото мене. Тя ми прилича, очите й са моите очи, устата и гърдите й моите уста и гърди, но ти нея дириш. Аз забелязвам, че тебе ти е тежко при мене. Ти мислиш за своите мрамори, за своите нищожни статуи, като че аз не съм по-хубава от тях при това жива, влюбена и кротка, готова да направя всичко, каквото ти би пожелал, да отхвърля смирена всичко, каквото ти би отхвърлил. Но ти нищо не искаш. Ти не пожела да станеш цар, ти не пожела да бъдеш бог, боготворен в храм, посветен на тебе. Ти вече не искаш даже да разделяш леглото ми.

Тя подви нозе и се облегна на ръка.

— Аз всичко ще сторя, само да дойдеш в палата ми. Ако не търсиш в него мене, кажи ми тогава коя друга те привлича там — аз ще я считам за своя приятелка. Моите придворни жени са… хубави. Аз имам дванадесет придворни жени, които от рождението си са живели в моя гинецей и не знаят даже, че има мъже на света. Всичките ще бъдат твои любовници, ако след тях ти дохождаш при мене… При себе си аз имам и други, които са имали досега повече обладатели, отколкото свещените куртизанки и които са отлични познавачки на любовните наслади. Кажи ми само една дума, аз имам също хиляда робини чужденки. Освободила бих всички ония, които ти би посочил. Облякла бих ги като себе си в жълти копринени одежди, в злато и сребро.

Но не, ти си най-красивият и най-студеният от мъжете. Ти никого не любиш, ти позволяваш да те любят, ти по милост отвръщаш на ония, чиито очи ти караш да обезумяват от любов. Ти позволяваш да се наслаждават от тебе, но като животно, което се оставя да го доят и гледа на друга страна. Ти си много снизходителен. О, богове, о, богове, аз най-после ще успея да минавам и без тебе, млади себелюбецо, когото целият град обожава и който пред никого не е плакал. В двореца си аз имам само жени; аз имам крепки етиопки с бронзови гърди и надути мускулести ръце. Аз ще забравя бързо в техните прегръдки твоите девичи нозе и твоята хубава брада. Тяхната страст ще бъзе нова зарад мене и аз ще си отпочина след дългата влюбеност в тебе. Но в деня, когато се убедя, че не очаквам с безпокойство да срещна твоя поглед, аз ще те изпратя от върха на Хермесовия мост при нанизите и пръстените си, като дълго време носена скъпоценност. Ах! Аз съм царица!

Тя се изправи и сякаш очакваше. Но Деметриос стоеше безстрастен и не се помръдваше, като че не чуваше гласа й. Тя подзе гневно:

— Разбра ли?

Той небрежно се облакъти и с естествен глас проговори:

— Дойде ми идея за една приказка.

— Едно време Тракия, много години преди да я завладеят дедите на твоите бащи, беше населена с диви зверове и малък брой страхливи човешки същества.

Животните бяха много красиви: имаше лъвове, жълтеникави като слънцето, тигри, пъстри като вечерта, и мечки, черни като нощта.

Хората бяха дребни и чипи, облечени в избръснати зверски кожи и въоръжени с груби копия и лъкове. Те се криеха из планинските пещери: входовете на скалите затваряха с чудовищно големи камъни, които с голяма мъка търкаляха. Целия си живот прекарваха по лов. Имаше кръв в горите.

Тая страна беше тъй злокобна, че боговете бяха я напуснали. Когато в белината на утрото Артемида тръгваше от Олимп, нейният път никога не водеше към север. Битките, които ставаха там, не безпокояха Арес. Липсата на флейти и китари в тая страна отвръщаха Аполон от нея. Само тройнствената Хеката блестеше като лик на медуза върху окаменял изглед.

Но ето че там се засели един мъж. Той беше от по-честито племе и не носеше кожени дрехи като планинските диваци. Той беше облечен в дълга бяла роба, която се влачеше подире му. Нощем под лунната светлина той обичаше да броди из меките горски полянки, държейки в ръка една малка желвина коруба, на която бяха при поени два зебрени рога, а между тях — изпънати три сребърни струни. Когато пръстите му допираха струните, понасяше се сладка песен, много по-сладка от шума на изворите, от шепота на разлюлените от вятъра дървеса или от смътната мълва на овесените нивя. Когато той засвири първи път, три заспали тигрета се разбудиха; те бяха тъй силно омаяни от песента, че не му направиха никакво зло, приближиха се колкото можаха до него и кротко се оттеглиха, когато той спря да свири. На другия ден около него се събраха още повече животни; дойдоха вълци, хиени и изправени на опашките си змии.

И ето че не след много време животните задохождаха да го молят сами да им свири. Понякога се случваше да дойде някоя мечка при него и да се върне назад, задоволена само от три дивни звука на струните. За отплата на тая негова любезност, зверовете му донасяха храна и го пазеха от другите човеци.

Но той се умори от тоя дотеглив живот. Той беше тъй уверен в своята сила и удоволствието, което доставяше на животните му се виждаше тъй достатъчно, че той престана да се грижи за своето усъвършенстване. Зверовете винаги бяха доволни — стига да им свиреше. Не след много време той се отказа да ги задоволява и стана тъй небрежен, че престана и да им свири. Цялата гора се натъжи, но все пак пред вратата на свирача винаги имаше късове месо, оставени от животните. Така е устроено животинското сърце.

Но ето че един ден, като стоеше облакътен на отворената врата на пещерата си и гледаше как слънцето се спуска зад неподвижните дървеса, той съзря, че се приближава една лъвица. Той понечи да влезе, като че се убоял от някаква опасна молба. Лъвицата не обърна внимание на него и продължи пътя си.

Тогава той я попита учуден: „Защо не ме помоли да засвиря?“ Тя отговори, че не се нуждае от песента му. Той й каза: „Не знаеш ли кой съм аз?“ Тя отвърна: „Ти си Орфей“. Той подзе: „И ти все пак не искаш да ме изслушаш?“ Тя повтори: „Не искам“. — „Ах, извика той, ах, колко съм нещастен аз. Аз именно пред тебе бих желал да свиря. Ти си много по-хубава от другите и толкова по-добре би могла да разбереш песента ми. Ако ме слушаш само един час, аз ще ти дам всичко, каквото би пожелала“. Тя отговори: „Аз искам да откраднеш прясното месо на хората, които живеят в равнината; аз искам да убиеш първия човек, когото срещнеш; аз искам да вземеш принесените на боговете жертви и да ги сложиш пред нозете ми“. Той й поблагодари, че не поиска нещо повече, и извърши всичко, което тя пожела.

Цял час свири той пред нея, но след това строши лирата си и заживя, като че беше мъртъв.

Царицата въздъхна:

— Аз не разбирам иносказанията. Обясни ми, Възлюблений мой, какво ще рече това?

Той стана.

— Аз не ти го казах, за да го разбереш. Разправих ти приказка, за да те успокоя за малко. Сега е вече късно. Сбогом, Берениса.

Тя заплака.

— Аз знаех! О, аз знаех много добре!

Той я положи като дете на мекото й легло, сложи една усмихната целувка върху злочестите й очи и спокойно слезе от движещата се носилка.