Афродита — Антични нрави

I. Сънят на Деметриос

И когато с огледалото, гребена и огърлицата Деметриос влезе в своя дом, яви му се сън, и такъв беше той:

Ведно с многобройната тълпа, той отива към вълнолома през някаква странна, безлунна, беззвездна и безоблачна нощ, която сама свети.

Без сам да знае защо, нито какво го влече, той бърза да стигне, да бъде там колкото може по-скоро, но той се движи с големи усилия, въздухът необяснимо спъва нозете му, и като че дълбока вода запречва всяка негова стъпка.

Той трепери, той мисли, че никога няма да стигне, че никога не ще узнае при кого отива през тая ясна нощ, задъхан и безпокоен.

От време на време тълпата изчезва, било, че тя наистина се разпръсква, било, че той престава да я чувства около себе си. След това тя по-досадно почва да се блъска и всички бързат да вървят, да вървят, да вървят напред с бързи и кънтящи стъпки, по-скоро от него…

След това човешкият рояк се сгъстява; Деметриос побледнява. Един мъж го блъсва по рамото; един женски чапраз раздира туниката му; едно младо момиче, силно притиснато от множеството, е така близо до него, че той чувства двете пъпки на ненките му да го бодат по гърдите. Той го отблъсква с двете си ужасени ръце…

Изведнъж той се вижда сам, пръв стигнал на вълнолома, И когато се обръща назад, съзира бял мравуняк в далечината, който е останалата назад тълпа, чийто край е чак при Агора.

И той разбира тогава, че тя ще остане там. Правият и бял вълнолом се протака като някакъв несвършен път, с който сякаш са искали да пресекат морето.

Той нека да стигне до Фара и върви. Нозете му изведнъж са олекнали. Вятърът, понесен над пясъчните самоти, бързо го влече към вълнуващите се самоти на морето, към което води вълноломът. Но колкото повече той се приближава, толкова повече Фарът се отдалечава от него. Вълноломът няма край. Изведнъж високата кула, на която гори една пурпурна факла, допира до блестящия хоризонт, трепти, снишава се, намалява и залязва като някаква друга луна.

Деметриос продължава да върви.

Откак е напуснал широкия александрийски кей сякаш са изминали много дни и нощи и той не смее да извърне глава, за да не би да види след себе си изминатия път: бяла, безкрайно дълга черта, и морето.

И все пак той се обръща.

Зад себе си той вижда един остров, обраснал с високи дървеса, от които се спущат надолу грамадни цветове.

Минал ли е той през него, без да го забележи, или изведнъж по някакво чудо той е станал видим? Той даже и не мисли да се пита, той схваща невъзможното като нещо съвсем естествено…

На острова има една жена. Тя стои права пред входа на единственото жилище там, с полускрити очи и лице, наведено над един чудноват ирисов цвят, който е израснал толкова високо, че достига до устните й. Косата й е гъста, матовозлатиста; би могло да се предположи, че е чудесна по дължина, като се погледнеха безбройно многото сплитки, които тежнееха над нежната шия. Черна туника загръща тялото на тая жена, една по-черна роба загръща туниката, а ирисът, чийто дъх тя поема с отпуснати надолу ресници, е еднакъв по цвят със самата нощ.

Деметриос вижда само косите на това траурно видение; те са като златен венец, положен на абаносова колона. Той познава, че тя е Хризис.

Споменът и за огледалото, и за гребена, и за огърлицата смътно се пробужда в душата му. Но той не вярва, че ги е взел, и в този чуден сън самата действителност му се вижда като блян.

— Ела — казва Хризис, — влез и върви подире ми.

Той тръгва след нея. Тя възлиза бавно по една стълба, постлана с бели кожи, отпуснала ръка на облегалото. Босите й пети играят в черната роба.

Къщата е само на един кат. Хризис се спира на последното стъпало.

— Има четири стаи — казва тя. — След като ги изгледаш, няма вече да можеш да излезеш вън. Искаш ли да вървиш подире ми? Довери ми се!

Но той ще върви навред подире й. Тя отваря първата врата и я затваря след себе си.

Стаята е тясна и дълга. Има само един прозорец, през който се вижда цялото море. Отдясно и отляво, върху две полички са сложени дванадесет пергаментни свитъци.

— Ето любимите ти книги — казва Хризис, — други няма.

Деметриос развива свитъците: те са „Оинсус“ от Херемон, „Възвръщането“ от Алексис, „Огледалото на Лаис“ от Аристип, „Магьосницата“, „Циклопът“ и „Буколиките“ от Теокрит, „Едип в колона“, „Одите“ на Сафо и други няколко малки съчинения. Посред тая идеална библиотека една млада гола девойка, легнала на меко легло, мълчи.

— Сега — шепне Хризис, като измъква из една златна мрежа ръкопис, състоящ се само от един лист, — ето ти ония древни стихове, които ти никога не четеш насаме, без да плачеш.

Младият човек прочита случайно:

Той се спира изненадан и хвърля към Хризис нежен поглед:

— Ти ли? — казва й той. — Ти ли ми показваш това?

— Ах, ти не си видял още всичко. Върви подире ми, върви бързо подире ми!

И тя отваря друга врата.

Втората стая е четвъртита. Има само един прозорец, през който се вижда цялата земя. Върху една дървена подложка е сложена червена глина, в единия кът, на един вглъбнат стол, млада гола девойка мълчи.

— Тук ти ще изваеш Андромеда, Загреус и Конете на Слънцето. Понеже ще ги работиш само за себе си, ти ще ги счупиш, преди да умреш.

— Тоя дом е Домът на щастието — прошепва Деметриос.

И той отпуща челото си на ръка.

Но Хризис отваря друга врата.

Третата стая е широка и кръгла. Осветява я само един прозорец, през който се вижда цялото небе. Стените й са от бронзови пръчки, преплетени ромбично. През тях долита някаква меланхолна песен, свирена от незрими музикантки. А до стената, на дъното, на трон от зелен мрамор, млада гола девойка мълчи.

— Ела! Ела! — повтаря Хризис.

Тя отваря друга врата.

Четвъртата стая е ниска, тъмна, херметично затворена и триъгълна. Постлана е от пода до потона с меки платове и кожи; стъпките по тях заглъхват така, че голотата не учудва. Влюбените могат да си въобразят, че са влезли съвършено голи в нея. Когато вратата се затвори, не се знае вече на коя страна е тя. Прозорец няма. Един тесен свят вън от света. От няколко повиснали черни влакнести фитила се оцеждат във въздуха като сълзи благоуханни капки. Тая стая е осветена от седем малки цветни прозорчета, които различно обагрят непонятната светлина на седем подземни лампи.

— Виж — обяснява младата жена с благосклонен и спокоен глас, — в трите кътища на нашата стая има три различни легла…

Деметриос не отговаря нищо. И той се пита:

„Нима това е краят? Нима наистина това е целта на човешкия живот? Нима минах през другите три стаи само за да се спра в тая? И ще мога ли, ще мога ли да изляза, ако само една нощ преспя в това любовно убежище, което е продължение на гроба?“

Но Хризис говори…

— Възлюблений мой, ти ме пожела, аз дойдох, виж ме…

Тя дига и двете си ръце нагоре, слага ги на главата си и се усмихва, издала лакти напред.

— Възлюблений мой, аз съм твоя… Но аз не ще ти се отдам веднага. Аз ти обещах песен и затова най-напред ще ти пея.

И той мисли само за нея, и той ляга в нозете й; тя е с малки черни сандали. Четири синкави бисерни нишки минават между малките пръсти на нозете й; на всеки пръст е изписан с кармин по един лунен сърп.

Навела глава над рамо, тя удря с края на пръстите на дясната ръка по лявата си длан и леко клати хълбоците си.

— Ах! Това е из „Песен ни песните“, Деметриос! Сватбеният химн на девойките в моята родина.

Тя отхвърля далече булото си и застава права, стегната само в една тясна обвивка, която закрива нозете и слабините й.

Тя извръща глава назад, полузакрила ресници:

Тя кръстосва ръце и протяга устните си:

Без да мръдва нозете си, без да прегъва колене, тя извива бавно своя торс, сложен на неподвижните й хълбоци. Лицето и двете й гърди, издадени над загърнатите й с плата нозе, приличат на три големи почти ровени цвета, натопени в платнен цветник.

Тя танцува мълчалива и строга, тя движи раменете си, главата си и двете си ръце. Тя сякаш се измъчва от мисълта, че не ще сполучи да му се понрави, и от постоянното желание да покаже колко е сладка белината на полуосвободеното й тяло. Гърдите й усилено се издуват. Устата й вече не могат да се затварят. Ресниците й безсилно са отпаднали и тя не може вече да ги подига. Постоянно разгарящ се огън зачервява бузите й.

От време на време тя сключва пръсти пред лицето си. От време на време дига ръцете си нагоре. Тя сладостно се протяга. Една бегла бразда разделя двете й дигнати рамене. Най-после, като отмахва назад косата си, както се отмахва сватбено було, тя откопчава треперейки, иглата, която задържа плата на слабините й и открива напълно тайната на своята прелест.

Деметриос и Хризис…

Още първата им любовна прегръдка е тъй хармонична, че те не се помръдват известно време, за да познаят по-дълбоко нейната сладост. Едната ненка на Хризис изпълва ръката на Деметриос, която силно я стиска. Едното й бедро гори, стиснато между двете му нозе, а другото тежнее връз тях. Те стоят неподвижни, прегърнати, но непроникнали още един в друг и потрепват от растящата възбуденост на желанието, което не искат да удовлетворят. Само устата им още в началото са се слели една с друга. Те се опиват един от други, като забавят последната сладост на своята любов.

Деметриос не вижда нищо друго пред себе си, освен лицето на любимата жена. Когато устните им се впият до край и лицата им се доближат, очите на Хризис му се виждат огромни. Когато тя ги заклопя на всяка от клепките се явяват по две успоредни гънки и от блестящите ресници до началото на буза се спусва някаква еднообразно тъмна сянка. Когато ги отвори, едно зелено венче, тънко като копринена нишка, изтъкано от различни цветове, осветява бездънно черните й зеници, които под дългите извити вежди се увеличават неимоверно. От време на време мястото, отдето извират сълзите, внезапно трепва.

Целувката им няма да има край. Сякаш под езика на Хризис няма мед и мляко, както е казано в Писанието, а жива, подвижна, омагьосана вода. А за да оживи езика си, своя многообразен език, който се сгъва и разпуща, който се вдава, издава, по-милуващ от самата ръка, по-изразителен от погледа, приличен на цвят, който ту става овален като плодник, ту се разпуща като листче от цветна коронка, който се втвърдява, за да затрепти, и се смекчава, за да лиже, Хризис употребява всичката своя нежност и страстно въображение… След това настъпват милувки, които тя продължава и повтаря. Достатъчно е само да помръдне краищата на пръстите си, за да потънат и двамата в цяла мрежа трептящи гърчения, които се пробуждат надлъж по телата им и замират, настигнати от други. Тя му е казала, че се чувства щастлива само когато я разтърсва желанието и я подлудява отпадналостта, преходът от една милувка към друга сякаш я измъчва. Когато Деметриос поиска да я приближи до себе си, тя го отблъсква с протегнати напред ръце. Коленете им се притискат и устните им почват да молят. Тогава той насила я притисва до себе си.

… Никоя природна гледка — нито пламъците на заника, нито пожарът в палмова гора, нито мълнията, нито миражът, нито великите наводнения — не е достойна за възхищението на оня, който видял в ръцете си превращенията на жената. Хризис става все по-изискана в движенията си. Ту свита, ту отпусната, сложила лакът на възглавниците и стиснала в ръката си края на една от тях, тя се гърчи като примираща и се задъхва, извърнала глава назад. В краищата на огрените й от признателност очи свети обзелата я зашеметеност. Бузите й блестят. Движението на косата й замайва погледа му.

Две чудесни мускулни линии се спущат откъм ухото и откъм рамото, съединяват се под дясната й ненка и тя виси на тях като плод.

Деметриос съзерцава с някакъв религиозен страх беснотата на богинята, въплътена в женското тяло, прехласването и замирането на това човешко същество, свръхчовешките гърчения, за които той е пряката причина, които възбужда или възпира по своя воля и в които за хиляден път потъва.

Той вижда как всички сили на живота се устремяват и възвеличават, за да създадат нов живот. Пъпките на гърдите й са наедрели и са приели величавостта на майчинството. Свещеният корем на жената извършва зачатието…

И над всичко той чува стенанията й, ужасните нейни стенания, с които тя предварително се оплаква за мъките при раждането.

II. Тълпата

Сутринта, когато се свърши вакханалията у Бакхис, в Александрия стана едно събитие: валя дъжд.

Веднага, наместо да се изпокрият, както става в другите по неафрикански страни, всички излязоха на открито, за да ги навали дъждът.

Той не беше нито пороен, нито бурен. Ронеха се едри марни капки от един теменужен облак. Жените чувстваха как те мокрят набързо покритите им гърди и коси. Мъжете с любопитство изглеждаха небето. Малките деца буйно се смееха и влачеха босите си нозе из калта.

Наскоро облакът изчезна в светлината. Небето стана неумолимо ясно, а малко след пладнята слънцето превърна калта в прах.

Но този кратковременен росилек беше достатъчен. Градът беше развеселен. Мъжете останаха по плочите на Агора, а жените, разпръснати на групи, запреплитаха своите буйни гласове.

Там имаше само куртизанки, защото омъжените жени, на които изключително беше посветен третият ден на Афродизиите, бяха се събрали на пътя към Астардейон, и на площада се мяркаха само цветни роби и изписани с черни багрила очи.

Мина Миртоклея. Една млада девойка по име Филотис, която разговаряше с една друга, я дръпна за ръкава.

— Ей, мъничка моя, игра ли ти нощес у Бакхис? Как излезе, какво правиха? Бакхис беше ли си турила още една огърлица, за да прикрие долините по шията си? Медни или дървени гърди носи тя? Беше ли забравила да начерни косите си при слепите очи, преди да надене перуката си. Хайде, говори, пържена рибо!

— Не съм я и погледнала, ако вярваш! Аз отидох след вечерята, изсвирих си песента, получих заплатата си и тичешком се върнах у дома.

— О, зная, че ти не пиршествуваш!

— Но защо? Само да изцапам робата си и да ме бият ли? Не, Филотис, само богатите жени могат да устройват оргии. Малките флейтистки там печелят само сълзи.

— Когато някоя жена не иска да изцапа робата си, оставя я в притвора. Когато я набият с пръчка, двойно й плащат. Това си е тъй. Значи ти нищо не можеш ни каза, нито за някакво събитие, станало там, нито за някакво особено развлечение, нито за някакъв скандал. Ние ще мълчим като ибиси. Измисли нещо, ако наистина нищо не знаеш.

— Приятелката ти Теано остана след мене там. Когато преди малко се събудих, тя още не беше се завърнала. Може би пиршеството още продължава.

— Свършено — каза една друга жена. — Теано е при Стената на Керамикона.

Куртизанките се завтекоха натам, но след малко спряха със съжалителни усмивки на уста.

Теано, зашеметена от виното, добродушно ухилена, упорито дърпаше една роза, която беше се заплела с бодлите си в косата й. Жълтата й туника беше изпоцапана с червено и бяло, като че цялата оргия беше минала отгоре й. Бронзовата игла, която придържаше на лявото й рамо набраните дипли на робата, беше се смъкнала чак под пояса и откриваше подвижното връхче на една доста назряла вече ненка, на която имаше два пурпурни белега.

Щом съгледа Миртоклея, тя като всякога се завтече към нея с този буен и своеобразен смях, който всички в Александрия знаеха и който беше станал повод да я прякоросват Кокошката. Той се състоеше от непрекъснато кудкудякане на квачка, поток от весели звуци, които се запъхтяваха, след това внезапно се издигаха, елени в един пронизлив вик, след това пак се запъхтяваха и тъй продължаваха докрай, като радостния крясък на ликуваща птица.

— Яйце! Яйце! — каза Филотис.

Но Миртоклея махна с ръка:

— Ела, Теано. Ти трябва да си легнеш. Тебе не ти е добре. Ела с мене!

— Ах-ха!… Ах-ха! — смееше се Теано.

Тя сграбчи едната си ненка в ръка и завика със завален глас:

— Ах-ха!… Огледалото…

— Ела — нетърпеливо повтаряше Миртоклея.

— Огледалото… То е откраднато, откраднато, откраднато! Ах-хааа! Не бих се радвала така даже и когато бих научила, че ще живея повече от Кронос. Откраднато, откраднато сребърното огледало!

Певицата искаше да я отведе, но Филотис беше вече разбрала.

— Е-хей — извика тя към другите, дигнала и двете си ръце нагоре. — Тичайте насам. Има новини! Огледалото на Бакхис е откраднато!

И всички възкликнаха:

— О! Огледалото на Бакхис!

В един миг тридесет жени се струпаха около флейтистката.

— Какво има?

— Как?

— Откраднали огледалото на Бакхис. Теано ни каза сега.

— Ама кога?

— Кой го е взел?

Детето сви рамене:

— Отде да зная?

— Ти нощес си била там. Ти трябва да знаеш. Това е невъзможно. Кой е влязъл в дома й? Сигурно са ти казали. Спомни си, Теано.

— Отде да зная? Бяха повече от двадесет души в залата. Бяха ме наели като флейтистка, но не ми дадоха да свиря, защото не обичат музиката. Накараха ме да им представя образа на Даная и хвърляха златни монети отгоре ми, а Бакхис ги прибираше до една. Какво друго? Всичките бяха луди. Накараха ме да пия с главата надолу из една делва, пълна догоре с размес от седем вина, защото на трапезата имаше от седем различни вина. Цялото ми лице се измокри. Гледайте, и розите ми даже са наквасени с вино.

— Да — прекъсна я Мирто, — ти си много мръсно момиче. Но огледалото? Кой го е взел?

— Наистина! Когато стъпих на нозете си, в главата ми беше нахлула кръв и чак до ушите бях измокрена. Ха! Ха! Всички се разсмяха. Бакхис прати да донесат огледалото… Ха! Ха! Нямаше го. Някой го е откраднал.

— Кой — питат те, — кой го е откраднал?

— Не съм аз, само това зная. Не могат ме обвини. Аз бях досущ гола. Не мога да скрия като драхма под клепките си цяло огледало. Не съм аз, сто, само това зная. Разпнаха една робиня, може би затова… Като видях, че ме гледат, аз събрах парите, дадени за Даная. Дръж, Мирто, тук са пет, ще купиш роби и на трите ни.

Новината за кражбата се разпространи лека-полека по целия площад. Куртизанките не прикриваха завистническото си задоволство. Шумно любопитство огласяше двете групи.

— Жена е — казваше Филотис, — жена е направила това.

— Да, огледалото беше добре скрито. Ако крадецът беше мъж, той щеше всичко да извлече и да разбърка, без да може да намери камъка, под който е било то.

— Бакхис имаше неприятелки; старите и приятелки особено силно я ненавиждаха. Те знаят всичките й тайни. Някоя от тях що да я е извела из къщи и след това е влязла да го вземе през най-голямата горещина на деня, когато улиците са почти съвсем пусти.

— А! Може би тя сама го е продала, за да си изплати дълговете.

Да не е някой от любовниците й? Казват, че сега ходила и с преносвачи.

Тако ми двете богини, това е чудесно!

Изведнъж към един кът на Агора се завтекохо рояк жени с още по-силни крясъци. Всички се спуснаха подире им.

— Какво има? Какво има?

Един остър глас се разнесе над мъчително издигнатите глави:

— Убита е жената на великия жрец!

Буйно вълнение обзе цялата тълпа. Никой не искаше да вярва. Не можеше и да се помисли даже, че всред Афродизиите ще стане такова убийство, което да навлече връз града немилостта на боговете. Но отвред се повтаряха от уста на уста същите думи:

„Убита е жената на великия жрец. Празникът в храма е прекъснат“.

Бързо пристигаха нови известия. Тялото било намерено; сложено било на едно седалище от розов мрамор, в един отстранен кът, на върха на градината. Дълга златна игла пронизвала лявата гръд. Из раната не текла кръв. Убиецът отрязал косите на младата жена и отнесъл античния гребен от слонова кост, който е носела нявга царица Нитаукри.

След първите болезнени викове настана дълбоко смущение. Множеството растеше от миг на миг. Целият град беше там — цяло море от голи глави и женски пребрадки, грамаден рояк, който се втичаше из пълните със сини сенки улици в блестящата от светлина александрийска Агора. Такова стечение на народ не беше запомнено от деня, когато Птолемей Аулет биде свален от престола от привържениците на Берениса. Даже политическите революции не бяха толкова страшни, колкото това престъпление от религиозен характер, което можеше да се отрази зле върху благоденствието на града. Мъжете се гнетяха около очевидците. Питаха за нови подробности. Правеха се най-различни догадки. Жените казваха на новодошлите за открадването на чутовното огледало. Най-осведомените твърдяха, че тия две престъпления са извършени от една и съща ръка. Но коя беше тя? Ония, които бяха поднесли вечерта даровете си на богинята, се страхуваха, че тя не ще ги послуша, и плачеха, закрили лица с робите си.

Според едно старо суеверие, след две такива престъпления следва трето, още по-голямо от тях. Тълпата очакваше известието за третото престъпление. Какво е задигнал тайнственият обирник след огледалото и гребена? Задушлива атмосфера, разжарена от южния вятър и изпълнена с прах, тежеше над неподвижната тълпа.

Неусетно, като че ли цялата тая човешка маса беше само едно същество, всички сърца бидоха обзети от лек трепет, който постепенно се усилваше и се превръщаше в панически ужас; внезапно всички очи се устремиха към една и съща точка на хоризонта.

Всички се взираха далече по правата улица, която прекосяваше Александрия от Канопското пристанище до Агора. Там, на най-високата точка на улицата, дето тя се губеше в небето, се виждаше, че друго едно изплашено множество тича към първото.

— Куртизанките! Свещените куртизанки!

Никой не се помръдна. Не смееха да ги пресрещнат, защото знаеха, че ще научат за още едно злощастие. А те се приближаваха като жива вълна през време на наводнение, предхождани от шума на своите стъпки по пясъка. Те дигаха ръце нагоре и се блъскаха като разбягала се войска. Най-после те се приближиха дотолкова, че можеха вече да се разпознават. Виждаха се робите им, поясите им, косите им. Слънчевите лъчи се отразяваха в скъпите украшения по ръцете им. Те бяха вече наблизо. Отвориха уста… Настана тишина.

— Открадната е огърлицата на богинята, истинските бисери на Анадиомена!

Един отчаян рев придружи съдбовните думи. Тълпата се отдръпна отначало като вълна, след това се устреми неудържимо напред, удряйки се о стените, изпълвайки широкия път, тъпчейки изплашените жени към Дрома, към погубената света безсмъртница.

III. Отговорът

И Агора опустя като морски бряг след прилив.

Ала тя не опустя съвършено: един мъж и една жена останаха там, тия, които единствено знаеха тайната на силното хорско вълнение и които един чрез други бяха го причинили. Те бяха Деметриос и Хризис.

Младият мъж беше седнал на един мраморен блок близо до пристанището. Младата жена стоеше права на другия край на площада. Те не можеха да се познаят от толкова далече, но те се угадиха един други; Хризис се завтече към него под силните лъчи на слънцето, пияна от гордост и пожелания.

— Ти го направи! — извика тя. — Значи ти го направи!

— Да — безстрастно отвърна младият човек. — Ти си удовлетворена.

Тя се хвърли на коленете му и лудо го прегърна.

— Аз те любя, аз те любя! Никога не съм чувствала това, което чувствам сега. О, богове! Най-после аз познавам истинската влюбеност. Ти виждаш, Възлюблений мой, че аз ти давам повече, отколкото оная вечер ти обещах. Аз не можех и да помисля, че аз, която никога не съм пожелавала някого, ще се изменя толкова скоро. Аз ти предложих тогава да купиш само тялото ми, а сега аз ти давам всичко, което имам, всичко добро, всичко чисто, искрено и страстно, аз ти давам цялата си душа, която е още девствена, Деметриос! Ела с мене, да напуснем временно тоя град, да отидем в някое скрито място, дето ще бъдем двама, само двама. Там ще преживеем дни, каквито не са преживявани на земята преди нас. Никога любовник не е извършвал това, което ти извърши зарад мене. Никога жена не е любила тъй, както любя аз, това не може да бъде, не може да бъде; аз почти не мога да говоря, тъй е схванато гърлото ми от вълнение. Ти виждаш, че плача. Аз зная сега какво значи да плача: то е да се чувствам много щастлива… Но ти не отговаряш, ти нищо не продумваш! Целуни ме!…

Деметриос протегна десния си крак, защото беше го заболяло коляното от тежестта на седналата на него Хризис. След това той накара младата жена да стане, самият той стана, разтърси дрехата си, за да се оправят гънките, и тихо проговори:

— Не… Сбогом.

И той потръгна с бавни крачки.

Хризис, обзета от най-силно изумление, го изгледа с разтворена уста и отпуснати ръце.

— Как? Как? Какво каза ти?

— Казах сбогом — членоразделно отвърна той, без да повиши гласа си.

— Но… но нали ги изпълни…

— Да, аз бях обещал.

— Тогава… аз нищо не разбирам.

— Все едно е дали ти разбираш, или не разбираш, драга моя. Нека тая малка тайна ти остане да размишляваш върху нея. Ако това, което ми казваш, е истина, размишленията ти ще бъдат продължителни. Ето с какво ще ги занимаеш ти. Сбогом.

— Деметриос, какво чувам?… Какъв е този тон на гласа ти? Наистина ли ти ми говориш! Обясни ми! Заклинам те! Какво е станало помежду ни? То е да си разбие човек главата о стената…

— Нужно ли е да се повтаря по сто пъти едно и също нещо? Да, аз взех огледалото, да, аз убих жрицата Туни, за да взема античния гребен; да, аз задигнах от шията на богинята великата седмореда огърлица. Аз трябваше да ти дам тия три дара в замяна на една само жертва от твоя страна. Това беше цената, нали? Но ето че аз престанах да ценя толкова високо твоята жертва и сега нищо вече не ти искам. Постъпи и ти така, и да се разделим. Аз се чудя как не можеш да разбереш едно толкова просто положение.

— Не, вземи си даровете. Аз и не мисля за тях, аз не съм ти ги искала. Какво искаш да направя? Аз искам тебе, само тебе…

— Да, аз зная това. Но пак ти повтарям, че нищо не искам от тебе. Понеже, за да има смисъл любовта, с необходимо увлечението и на двамата любовници, нашето съчетание, изглежда, че не ще се осъществи, ако аз все така гледам на нещата. Това искам да разбереш и ти го казвам с всичката яснота на израза, на която съм способен. Виждам, че не се изказвам достатъчно ясно. Но понеже другояче не мога се изрази, аз те моля да благоволиш и се примириш доброволно със свършения факт, без да се мъчиш да проникнеш в неяснотите, защото тебе ти се вижда невероятен моят отказ. Аз силно бих желал да турим по-скоро край на тоя разговор, който не ще ни доведе до никакъв резултат и ще ме накара да ти кажа обидни думи.

— Говорили са ти за мене!

— Не.

— Ах, аз се сещам. Говорили са ти за мене, не отричай. Аз имам ужасни неприятелки, Деметриос! Ти не трябва да ги слушаш. Кълна ти се в боговете, те лъжат.

— Аз не ги познавам.

— Повярвай ми, повярвай ми, Възлюблений. Каква изгода имам да те лъжа, когато не чакам нищо от тебе, освен самия тебе. Ти си първият, комуто аз говоря така…

Деметриос я погледна в очите.

— Късно е, много е късно. Аз вече те обладавах.

— Ти бълнуваш… Кога? Къде? Как?

— Аз ти говоря истината. Аз вече те обладавах, без самата ти да искаш. Онова, което чаках от тебе, ти ми го даде, без сама да знаеш. В страната, в която искаш да ме отведеш сега, ти вече ме води насън и ти беше хубава… Ах, колко хубава беше ти, Хризис! Аз се завърнах от тая страна и никоя човешка воля не ще ме накара отново да отида там. В един случай в живота човек бива само веднъж щастлив. Аз не съм дотолкова безразсъден да покваря един свой щастлив спомен. Но аз съм ти длъжен, ще кажеш ти. Добре, но понеже съм любил само твоята сянка, ти ще ми позволиш, драга главице, да се откажа от онова, което ти си в действителност.

Хризис хвана главата си с ръце.

— Това е отвратително! Това е отвратително! И той смее да го казва! И той се счита задоволен!

— Ти много бързо отсичаш. Аз ти казах, че съм сънувал: уверена ли си, че съм наистина спал? Аз ти казах, че съм бил щастлив: нима щастието за тебе се заключава само в грубия физически трепет, който ти тъй хубаво предизвикваш у мъжа, както сама ми каза, но който си безсилна да разнообразиш, защото той е напълно еднакъв при всички жени, които се отдават. Не, ти даже отслабваш желанието у мъжа, като постъпваш тъй неумело. Изглежда, че ти не познаваш всички ония радости, които будят у мъжа твоите стъпки. Това, което отличава любовниците една от друга, то е, че всяка една от тях по свой начин подготвя и завършва известно любовно събитие. И ако ние не търсехме тази чисто лична особеност у жените, безсмислено би било да се грижим толкова много за намиране на съвършена любовница. В подготвянето и в завършването на любовта ти се отличаваш от всички други жени, ти ги превъзхождаш. Аз имах поне удоволствието да си представя и ти ще се съгласиш с мене, че след като съм живял с мечтата за Афродита в Храма, въображението ми не се е много мъчило да си представи жена като тебе. Още един път ти повтарям, че въпросът не се отнася само до някакъв сън през нощта или до някаква измама наяве. Знай само това, че твоят образ — сънуван или съзрян наяве, ми се яви в особена рамка. Това е илюзия, но аз за нищо на света не ще ти позволя, Хризис, да ме разочароваш.

— Но какво правиш ти с мене, с мене, която те обичам, въпреки всички ужаси, които чувам от устата ти! Знаела ли съм аз за твоя срамен сън? Почувствала ли съм поне половината от оная наслада, за която ти ми говориш и която ти си ми откраднал, откраднал! Чувал ли си нявга да е имало толкова самолюбие любовник — да си създава удоволствия с жената, която го люби, без да ги разделя с нея… Мисълта ми се забърква. Ще полудея!

Деметриос промени своя свадлив тон и каза с леко трептящ глас:

— Безпокоеше ли се за мене, когато, възползвана от внезапно кипналата ми страст, ти поиска, в един момент на забъркване, да извърша три престъпления, които биха могли да ме погубят и които сега ще оставят в паметта ми спомена за един троен позор?

— Аз направих това, за да те купя. Аз нямаше да те имам, ако бях ти се предала веднага.

— Добре, желанието ти е изпълнено. Ти ме държа, не задълго, но ти ме държа все пак в робството, което поиска да ми наложиш. Страдай сега, аз се освобождавам!

— Ако има робство, то аз съм заробената, Деметриос.

— Да, ти или аз, един от двамата е заробен, щом като люби другия. Робство, робство — ето истинското име на страстта! Вие мечтаете само за едно, само за едно мислите: да сломи слабостта ви силата на мъжа и нищожеството ви да подчини неговия ум. Още от деня, когато почнат да ви растат гърдите, вие възжелавате не да любите или да бъдете любими, а да завържете някой мъж за повода си, да го унижите, да му превиете врата и да сложите сандала си връз главата му. Тогава, според както пожелаете, вие можете да му вземете меча или длетото, или компаса, да пречупите всичко, което ви надвишава, да омаломощите всичко което ви плаши, да хванете Херкулес за носа и да го накарате да преде вълна. А когато не успеете да превиете челото или характера му, вие почвате да обожавате бича, който ви шиба, коляното, което ви премазва, даже устата, която ви ругае. Оня мъж, който е отказал да целуне босите ви нозе и ви гнети, пълни вашите желания. Оня, който не е заплакал, когато сте напущали дома му, може да ви влачи за косите: любовта ви ще изплува из пролените сълзи, защото само едно нещо ви утешава, когато не успеете да поробите мъжа, о, влюбени жени, и то е сами да се чувствате поробени.

— Ах, бий ме, ако искаш! Но люби ме след това!

И тя тъй внезапно го прегърна, че той не успя да отстрани устните си. Той се изтръгна, като я оттласна и с двете си ръце.

— Отхвърлям те. Сбогом — каза той.

Но Хризис впи пръсти в покривалото му.

— Не лъжи. Ти ме обожаваш. Аз пълня цялата ти душа. Но ти се срамуваш от това, че ми се подчини. Слушай, слушай, Възлюблений мой! Ако това, което правя сега, не е достатъчно, за да утешиш накърнената си гордост, аз съм готова да ти дам, за да те имам, повече от онова, което ти поисках. Каквато и жертва да направя за тебе след нашето съчетание, аз не ще се убоя от никакви беди в живота.

Деметриос любопитно я погледна. И както тя на вълнолома, тъй и той сега каза:

— Каква клетва даваш?

— И аз се кълна в Афродита.

— Ти не вярваш в нея. Закълни се в Иахвех Саваот.

Галилеянката побледня.

— В негово име не се кълнат.

— Отказваш ли се?

— Но тая клетва е ужасна.

— Такава клетва искам аз.

Тя се колеба известно време и след това каза с нисък глас:

— Кълна се в името на Иахвех Саваота. Какво искаш от мене, Деметриос?

Младият човек замълча.

— Говори, Възлюблений мой. Кажи ми по-скоро, аз се боя.

— О, то е малко.

— Но кажи какво е то.

— Няма да ти поискам три дара, макар и да са таткова прости, колкото бяха редки ония, които ти дадох аз. Това би било против обичая. Но аз ще поиска онова, което ще мога да получа, нали?

— Разбира се — каза Хризис възрадвана.

— Огледалото, гребенът, огърлицата, които ти ме накара да ти донеса, не ще ти послужат за нищо нали? Едно откраднато огледало, един гребен на убита жена и огърлицата на богинята са за пред хорските очи, нали?

— То се знае!

— Не. Аз много добре съм обмислил. Ти от жестокост ме накара да ги взема с цената на три престъпления, от които целият град е развълнуван сега. Аз искам да ги носиш.

— Как?

— Ще отидеш в малката затворена градина, дето е статуята на Хермес Стигиен. Това място е винаги пусто. Никой не ще те види. Ще подигнеш лявата пета на статуята. Камъкът е счупен, ще видиш там във вътрешността на подставката, ще намериш огледалото на Бакхис и ще го вземеш в ръка: ще намериш големия гребен на царица Нитаукри и ще го забодеш в косата си; ще намериш седморедата огърлица на богинята и ще я окачиш на шията си. Тъй накичена, хубава Хризис, ти ще тръгнеш из града. Тълпата ще те предаде на царицините войници; но ти ще получиш онова, което пожела — аз ще дойда да те видя в тъмницата при изгрев-слънце.

IV. Градината на Хермес-Анубис

Първото движение на Хризис беше да свие рамене. Тя не беше дотам наивна да сдържи клетвата си.

Второто беше да отиде да види.

Все повече растящо любопитство я тласкаше към тайнственото място, дето Деметриос беше скрил трите трофея на своите престъпления. Тя искаше да ги види, да ги попипа, да види как блестят на слънцето, да ги обладае, макар за миг. Струваше й се, че победата не би била пълна, ако не вземе на ръка даровете, които бяха цел на самолюбивото й желание.

Колкото за Деметриос, тя ще успее да го завладее отново чрез една последна маневра. Как можеше да се повярва, че той е отделен от нея завинаги! Страстта, която тя беше възбудила у него, не беше от ония, които угасват безследно в човешкото сърце. Жените, които са били силно любени, живеят в паметта и срещата с някоя стара любовница, даже намразена, даже забравена, пробужда в душата неочаквана тревога, от която може да се породи нова любов. Хризис знаеше това. Колкото и да беше буйна, колкото и да искаше да завладее първия мъж, когото беше възлюбила, тя не беше толкова неблагоразумна да го купи с цената на живота си, когато имаше на разположение толкова други средства, за да го съблазни по-лесно.

И все пак… Какъв честит край беше й предложил той!

Пред очите на безбройната тълпа да понесе огледалото, в което се е оглеждала Сафо, да сложи на главата си гребена, който е обхващал косата на Нитаукри, да окачи на шията си огърлицата от бисерите, които са се отронвали в раковината на богиня Анадиомена… След това от вечерта до сутринта да пие сладостта, която най-изтънчената любов може да даде на жената… и към средата на деня да умре без всякакви мъчения… Какъв несравним дял!

Тя склопи очи.

Но не, тя не искаше да се съблазни. Тя тръгна направо през Ракотис, по улицата, която водеше към великия Серапейон. Тая улица, прокарана от гърците, съвсем не приличаше на ъглестите улички, които кръстосваха целия квартал. Двете населения — туземното и гръцкото — образуваха една своеобразна сбирщина, в която не заглъхваше напълно неприязънта между едните и другите. Между облечените в сини ризи египтяни белите туники на елините образуваха бели ивици. Хризис вървеше с бързи стъпки, без да се вслушва в разговорите, които се водеха между народа върху трите престъпления, извършени заради нея.

Пред стъпалата на паметника тя възви надясно, тръгна по една тъмна улица, след това по друга, къщите от двете страни на която почти се допираха с терасите си, прекоси един звездообразен площад, дето в един огрян от слънцето кутел се къпеха две мургави момичета, и се спря.

Градината на Хермес-Анубис беше всъщност малко, отдавна запуснато гробище, опасно място, дето никой не идваше да прелива с вино мъртвите, а минувачите се бояха да се доближават до него. Хризис влезе вътре, между продънените гробове, стряскана на всяка стъпка от пукота на надгробните плочи. Вятърът, понесъл както винаги със себе си ситен пясъчен прах, развяваше косата й на слепите очи и повдигаше аленото й копринено було към белите листа на смоковниците.

Тя намери статуята, притулена от три надгробни паметника, които образуваха триъгълник. Мястото беше много удобно за скриване в него на една гибелна тайна.

Хризис се промъкна едва между тясната междина на двата паметника. Като видя статуята, тя леко пребледня.

Богът беше с глава на чакал, прав, с издаден напред десен крак, със спусната надолу коса, през която се подаваха ръцете. Тялото беше грубо, главата беше приведена напред, а ръцете — протегнати като на балсамировач. Левият крак не беше изваян от мрамора.

Хризис се огледа бавно и плахо, за да се увери, че е сама. Лек шум я накара да изтръпне; но като се изви, тя видя, че един зелен гущер бягаше през една мраморна пукнатина.

Тогава тя се осмели и хвана счупения крак на статуята.

Тя го наклони настрана и не особено лесно го измъкна, защото той беше скачен с една част от подставката.

И под камъка пред нея блеснаха изведнъж едрите бисери.

Тя измъкна цялата огърлица. Колко тежка беше тя!

Тя не беше и помисляла, че бисерите, които почти нямат тежест, могат да тежат толкова, когато се вземат на ръка. Бисерните топчета бяха извънредно добре изгладени и светеха почти толкова, колкото и луната. Седемте реда бяха поставени един до друг и приличаха на концентрични кръгове върху пълна със звезди вода.

Тя окачи огърлицата на шията си.

С едната си ръка тя я намести, замижала, за да чувства по-ясно допирането на студените бисери до кожата си. Тя нареди седемте реда правилно и спусна последния, най-едър бисер в топлата междина на двете си гърди.

След това тя взе гребена, полюбува му се малко, помилва бялата фигурка, която беше изваяна в малкия лотосов венец, и го забожда няколко пъти в косата си, докато да го намести добре.

Подир гребена тя измъкна сребърното огледало, огледа в него своя възторг, озарените си от гордост очи и раменете си, украсени с останките на боговете…

И като се загърна презглава с аленото копринено було, тя излезе из гробищата, понесла със себе си ужасните скъпоценности.

V. Пурпурната стена

Когато народът научи повтор от самите хиеродули за осквернението на храма, той се разотиде бавно през градината.

Куртизанките от храма се трупаха на стотици надлъж по пътищата, обградени от черни маслинени дървета. Едни посипваха главите си с пепел. Други забиваха глави в пясъка или скубеха косите си или пък раздираха с нокти гърдите си в знак на голяма злочестина. Много от тях ридаеха, закрили очи с ръце. Тълпата тихо слезе в града през Дрома и покрай кея. Всеобща печал и униние пълнеха улиците. Изплашените продавачи бързо бяха прибрали своите разноцветни стоки и преградите, наредени една до друга над дървените стрехи на продавниците, образуваха някаква еднообразна ограда над слепите здания. Животът на пристанището беше спрял. Матросите, насядали по каменния бряг, стояха неподвижно, подпрели глави на ръце. Приготвените за път кораби бяха дигнали дългите си весла и завили платна около мачтите, които вятърът полюшваше. Ония, които искаха да влязат в пристанището, очакваха, наредени надлъж лодките, а някои пътници, родителите на които служеха в палата на царицата, като мислеха, че е дигната кървава революция, принасяха жертви на адските божества.

На края на острова, на който беше Фарът, Родис съзря в тълпата Хризис наблизо до себе си.

— Ах, Хризея, запази ме, страх ме е. Мирто е също тука, а множеството е тъй голямо… Страх ме е да не ни разделят. Вземи ни за ръце със себе си.

— Знаеш ли — каза Миртоклея, — знаеш ли какво е станало? Намерен ли е виновникът? Подложен ли е на мъчения? От Херострат до днес такова нещо не се е случвало. И олимпийците ни напущат. Какво ще стане с нас?

Хризис не отговори.

— Ние принесохме в жертва гълъби. Ще си спомни ли богинята за нас? Тя трябва да е разгневена. А ти, а ти, бедна Хризея, ти, която щеше да бъдеш днес или много щастлива, или много мощна…

— Всичко е извършено — каза куртизанката.

— Какво казваш?

Хризис отстъпи две крачки назад и тури дясната ръка на устните си.

— Гледай добре, моя Родис, гледай, Миртоклея. Това, което ще видите днес, не са го виждали човешките очи никога, откакто богинята е слязла над Ида. И до края на света никой няма да види същото на земята.

Двете приятелки се отдръпнаха слисани, мислейки я за полудяла. Но Хризис, унесена в своя блян, тръгна към Фара, планина от горещ мрамор, издигната на осем шестоъгълни етажа. Тя блъсна бронзовата врата и като се възползва от залиса на множеството, затвори я пак след себе си.

Минаха няколко минути.

Тълпата непрекъснато бучеше. Живата мълва се сливаше с плясъка на разбиващите се о брега води.

Изведнъж се раздаде вик, които веднага повториха сто хиляди гърла:

— Афродита! Афродита!

Гръм от викове разтресе въздуха. Радостта, възторгът, облекчението на цял народ звучеше в този неописуем грохот в подножието на Фара.

Навалицата, която покриваше вълнолома, буйно се преля в острова, завзе скалите, покривите на сградите, мачтите на корабите, укрепените кули. Островът беше пълен, препълнен, а тълпата все повече прииждаше, като придошла река, която хвърля в морето дълги човешки върволици от височината на стръмна прибрежна скала.

Краят на това човешко наводнение не се виждаше. От палата на Птолемеите до стените на Канала, до бреговете на Царското пристанище, на Великото пристанище и до морето кипеше неизброимо човешко множество, което непрекъснато се увеличаваше от нови и нови маси, изливащи се през устията на улиците. Над този развълнуван, разпенен океан от глави и ръце плуваше като варка сред буря носилото с жълтите завеси на царица Берениса. И от миг на миг, увеличаван от нови викове, шумът ставаше все по-злокобен и по-злокобен.

Нито Елена на Сцееското пристанище, нито Фрина в Елевзийските вълни, нито Таис, когато е накарала да опожарят Персеполис, не са познали що значи истински триумф.

Хризис беше се показала през западната врата върху първата тераса на червения паметник.

Тя беше гола, като богинята; с двете си ръце държеше краищата на аленото си було, което вятърът развяваше върху вечерното небе; в дясната й ръка беше скъпоценното огледало, в което се оглеждаше захождащото слънце.

Бавно, привела глава настрани, с походка, пълна с безкрайна грация и величавост, тя възлезе нагоре покрай вътрешната преграда, която се виеше като спирала около високата червена кула. Булото й трептеше като пламък. В пламналия здрач перлите на огърлицата приличаха на цял поток рубини. Тя възлизаше нагоре и в тоя величествен час върху кожата й светеха в пълното величие на нейната плът кръвта, огънят, синкаво-карминеннят, кадифяно-червеният, яснопембеният цветове; и като извиваше заедно с големите пурпурни стени, тя възлизаше към небето.