Ако утрото настъпи

ПЪРВА ГЛАВА

Ню Орлиънс

Четвъртък, 20 февруари — 11.00 часа вечерта

Разсъблече се бавно, замислено и останала гола, реши да си сложи яркочервен пеньоар, за да не личи толкова много кръвта. Дорис Уитни огледа спалнята за последен път, сякаш да се увери, че приятната стая, в която се беше чувствала толкова удобно през последните тридесет години, е все така чиста и спретната. Тя издърпа чекмеджето на нощната масичка и извади внимателно пистолета — черен, блестящ и ужасно студен. Постави го до телефонния апарат, после набра номера на дъщеря си във Филаделфия. Заслуша се в ехото на далечния звън. След малко чу меко „Ало?“.

— Трейси… толкова ми се искаше да чуя гласа ти, скъпа.

— Каква чудесна изненада, мамо!

— Надявам се, че не те събудих.

— Не, не. Четох и тъкмо се канех да си лягам. С Чарли щяхме да излизаме, но времето е отвратително. Вали силен сняг. А при вас как е?

Божичко, та ние разговаряме за времето, помисли си Дорис, когато имам толкова други неща да й казвам. А не съм в състояние.

— Мамо? Чуваш ли ме?

Дорис Уитни впери поглед през прозореца.

— Вали — отвърна и си помисли. Подходящо и мелодраматично. Също като в някой от филмите на Алфред Хичкок.

— Какъв е този шум? — запита Трейси.

Буря. Потънала в дълбоки мисли, Дорис я усещаше. В Ню Орлиънс бушуваше буря. Продължителен дъжд, предрече метеорологът. Температурата в Ню Орлиънс ще бъде шестдесет и шест градуса1. Привечер дъждът ще прерасне в проливен и ще бъде придружен от гръмотевици. Не забравяйте чадърите си. Тя нямаше нужда от чадър.

— Гръмотевица, Трейси — с усилие придаде бодра нотка на гласа си. — Кажи, какво става във Филаделфия?

— Чувствам се като принцеса от вълшебна приказка, мамо — отвърна Трейси. — Не допусках, че човек може да бъде толкова щастлив. Утре вечер ще се запозная с родителите на Чарлс. — Гласът й стана по-плътен, сякаш произнасяше присъда. — Семейство Станхоуп от Честнът Хил — въздъхна тя. — Адски известно семейство. Умирам от вълнение.

— Не се вълнувай. Ще те обикнат, скъпа.

— Чарлс казва, че това нямало никакво значение. Той ме обича. А аз го обожавам. Изгарям от нетърпение да те запозная с него. Фантастичен е!

— Сигурна съм, че е такъв. — Никога нямаше да се запознае с Чарлс. Никога нямаше да подрусва внуче в скута си. Не. Не бива да мисля за това. — А той знае ли, че е истинско щастие да те притежава, рожбо?

— Непрекъснато му го втълпявам — засмя се Трейси. — Стига вече за мен. Кажи ме какво става там? Ти как се чувстваш?

Здравословното ти състояние е прекрасно, Дорис, бяха думите на доктор Ръш. Ще доживееш стоте.

— Прекрасно.

— Още ли си нямаш приятел? — подкачи я Трейси. Откакто бащата на Трейси умря преди пет години, Дорис Уитни не беше и помисляла дори да излиза с друг мъж въпреки насърченията на дъщеря си.

— Нямам никакви приятели. — Тя промени темата на разговора. — Как е твоята работа? Все още ли ти доставя удоволствие?

— Обожавам я. Чарлс няма нищо против да продължа да работя и след нашата сватба.

— Чудесно, рожбо. Изглежда, че е много разбран човек.

— Такъв е. Сама ще се убедиш.

Изтрещя гръмотевица. Време беше. Нямаше какво повече да каже, освен да се сбогува.

— Довиждане, скъпа. — Внимаваше да не се развълнува гласът й.

— Ще се видим на сватбата, мамо. Ще ти се обадя по телефона веднага след като уточним датата с Чарлс.

— Добре. — В края на краищата трябва все пак да й кажа нещо. — Обичам те, много те обичам, Трейси. — Дорис Уитни затвори внимателно телефона.

После взе пистолета. Имаше само един начин да го направи. Без никакво бавене. Тя опря дулото до слепоочието си и натисна спусъка.

ВТОРА ГЛАВА

Филаделфия

Петък, 21 февруари 8 часа сутринта

Трейси прекрачи входа на жилищния си блок в сивата лапавица отвън, където върху лъскавите лимузини, карани надолу по Маркет Стрийт от униформени шофьори, както и върху многобройните, оградени с дървени огради къщи, сгушени една до друга в бедните квартали на Северна Филаделфия, падаше суграшица, примесена с дъжда.

Дъждът беше измил лимузините и наквасил отпадъците, струпани на високи камари пред занемарената редица от къщи. Трейси отиваше на работа. Крачеше енергично на изток по Честнът Стрийт към банката и едва се въздържаше да не запее силно. Носеше яркожълт дъждобран, ботуши и жълта шапка, която едва-едва скриваше буйната й бляскава коса. Беше около двадесет и пет годишна, с прекрасно и интелигентно лице, сочни чувствени устни, святкащи очи, които в отделни моменти променяха цвета си от мекия зелен нюанс на мъха до тъмната окраска на нефрита, и със стегната фигура. Цветът на кожата й преливаше в гама от прозрачно бяло до плътнорозово в зависимост от това дали беше ядосана, уморена или възбудена. Майка й веднъж й бе казала: „Честна дума, дете мое, понякога не мога да те позная. По теб избиват всички цветове на дъгата.“

Докато Трейси крачеше сега надолу по улицата, хората се извръщаха, усмихнати, изпълнени с благонамерена завист от щастието, което бликаше от нея. И тя на свой ред им се усмихваше.

Не е прилично човек да е толкова щастлив, мислеше си Трейси. Омъжвам се за човека, когото обичам, и ще родя детето му. Какво повече от това мога да желая?

Трейси наближи банката и погледна часовника си. Осем и двадесет. Вратите на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ щяха да се разтворят за служителите след десет минути, но Кларънс Дезмънд, първият вицепрезидент на банката, ръководител на отдела за международни връзки, вече изключваше външната алармена инсталация и отваряше вратата. Трейси винаги наблюдаваше с удоволствие този сутрешен ритуал. Тя стоеше сега под дъжда и чакаше, докато Дезмънд влезе в банката и заключи вратата след себе си.

Всички банки по света имат някакви свои си тайнствени процедури и в това отношение „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ не представляваше изключение. Обичайните процедури никога не се променяха с изключение на сигнала за безопасност, който се променяше всяка седмица. За тази седмица той представляваше спусната наполовина щора, която сочеше на чакащите отвън служители, че в момента се прави проверка, за да се установи със сигурност, че в помещенията няма укриващи се неканени гости, възнамеряващи да вземат служителите за заложници. Кларънс Дезмънд проверяваше тоалетните, килерите, избените помещения и тези около сейфовете на банката. Убедеше ли се напълно, че е сам в банката, едва тогава щората се вдигаше в знак, че всичко е наред.

Пръв в банката пускаха винаги главния счетоводител. Той заставаше до алармената инсталация, докато влязат останалите служители, след което заключваше вратата след тях.

Точно в 8.30 Трейси Уитни влезе в богато украсения хол със своите колеги, свали шапката и ботушите и се заслуша със скрито любопитство в думите на останалите, които сипеха оплаквания от дъждовното време.

— Проклетият вятър отнесе чадъра ми — недоволстваше някой. — Сега съм вир-вода.

— Надолу по Маркет Стрийт срещнах две плаващи гъски — шегуваше се главният касиер.

— Метеоролозите предсказват, че цялата седмица ще е такава. Ех, да бях сега във Флорида! — подхвърли друг.

Трейси се усмихна и се залови за работа. Тя отговаряше за отдела, прехвърлящ парични суми по кабелен път. До неотдавна прехвърлянията на парични суми от една банка на друга и от една държава на друга представляваше бавен и уморителен процес, изискващ попълването на многочислени формуляри и съобразяването с условията на националните и международните пощенски услуги. С настъпването на компютрите положението драматично се измени и сега огромни парични суми можеха да се прехвърлят мигновено от едно място на друго. Служебните задължения на Трейси се свеждаха до това да изважда паричните преводи от предната нощ от компютъра и да ги превежда на други банки. Всички операции бяха кодирани, като кодовете редовно се променяха, за да се предотврати неупълномощен достъп до тях. Ежедневно през ръцете на Трейси преминаваха милиони електронни долари. Прекрасна работа, това беше кръвта, която подхранваше артериите на бизнеса в целия свят, и до появата на Чарлс Станхоуп III в живота на Трейси банковото дело представляваше най-вълнуващото нещо в този свят за нея. „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ притежаваше многобройни клонове в чужбина и по време на обедна почивка Трейси и нейните колеги обсъждаха дейността си през изтеклата сутрин. Тези разговори биваха винаги крайно интересни.

Главният счетоводител Дебора съобщи:

— Току-що приключихме заем от сто милиона долара за Турция…

Мей Трентън, секретарка на вицепрезидента на банката, каза доверително:

— На заседанието на Управителния съвет тази сутрин решиха да включат и Перу в новата система за прехвърляне на парични средства. Паричната сума надхвърля пет милиона долара…

Банковият фанатик Джон Крайтън добави:

— Разбирам, че се присъединяваме към комплексния план за спасението на Мексико с петдесет милиона. Тези мексиканци не заслужават и пукната пара…

— Колко интересно — каза замислено Трейси, — страните, които се нахвърлят най-много върху Америка за това, че насочвала прекалено много вниманието си към парите, са после сред първите, които молят за заеми.

Това беше и въпросът, по който тя и Чарлс започнаха да спорят за първи път.

Трейси се запозна с Чарлс Станхоуп III на един финансов симпозиум, на който Чарлс беше поканен за лектор. Ръководеше инвестиционна банка, основана от неговия прадядо, която имаше активни делови връзки с банката, в която работеше Трейси. След лекцията на Чарлс Трейси отиде при него, за да изрази несъгласието си от анализа му на способността на страни от Третия свят да изплащат зашеметяващите суми, които бяха получили в заем от търговски банки из целия свят, както и от западните правителства. Чарлс първо се изненада, а после се заинтригува от разгорещените доводи на прекрасната млада жена пред него. Техният спор продължи по време на обяда в ресторанта на стария Букбайндър.

В началото Чарлс Станхоуп III не направи никакво впечатление на Трейси, макар тя да си даваше ясна сметка, че той се смяташе за най-голямата женска съблазън във Филаделфия. Тридесет и пет годишният Чарлс беше богат и преуспяващ член на една от най-старите фамилии. Висок около метър и осемдесет, с оредяваща, пясъчна на цвят коса, кафяви очи, сериозен и педантичен характер, той напомняше на Трейси скучен богаташ.

Сякаш прочел мислите й, Чарлс се беше навел над масата и й бе казал:

— Баща ми е убеден, че след моето раждане от болницата са му дали друго бебе.

— Защо?

— Защото съм човек с атавистични белези. Аз не мисля, че парите са всичко на този свят, но ви моля да не споменавате и думичка за това пред баща ми.

От него лъхаше такава очарователна непринуденост, че Трейси изпита някаква особена топлота към Чарлс. Чудя се какво ли би било да се омъжиш за някого като него — за човек от върхушката.

Целият живот на бащата на Трейси беше преминал в стремеж да създаде един бизнес, на който семейство Станхоуп би погледнало с пълно пренебрежение. Семейства Станхоуп и Уитни не можеха никога да се свържат, помисли си Трейси. Масло и вода. Семейство Станхоуп бяха маслото. А защо самата аз да се държа като ненормална? Разбърборила съм се за моето аз. Човекът ме покани на обяд и аз вече обмислям намерението си да се омъжа за него. По всяка вероятност ние двамата няма никога да се срещнем отново.

А Чарлс й каза: „Надявам се, че сте свободна утре, за да обядваме заедно?…“

Филаделфия представляваше зашеметяващ рог на изобилието по отношение възможностите да се види или да се направи нещо. В съботните вечери Трейси и Чарлс ходеха на балет или на концертите на Рикардо Мути. През седмицата изучаваха Ню Маркет и уникалните магазини по Съсайъти Хил. После ядяха печено сирене при Гено на маса, поставена на тротоара, и обядваха в „Кафе Роял“, един от първокласните ресторанти във Филаделфия. Пазаруваха на площад Хед Хауз и накрая ходеха във Филаделфийския музей на изкуствата или в Музея на Роден.

Трейси се спря веднъж пред скулптурата на „Мислителя“. Погледна към Чарлс и се усмихна.

— Това си ти!

Чарлс не се интересуваше от физически упражнения, но Трейси много ги обичаше, ето защо в неделните утрини бягаха за здраве по Уест Ривър Драйв или из мястото за разходки край река Скайлкил. Събота следобед Трейси ходеше на тренировки по „тай чи чуан“ и след час уморена, но възторжена, се срещаше с Чарлс в неговия апартамент. Той беше първокласен готвач и обичаше да приготвя за Трейси и за себе си сложни ястия като мароканска „бастила“, китайски галушки „гуо бу ли“ и „тахин дьо пуле о ситрон“.

Трейси не познаваше по-педантично точен човек от Чарлс. Веднъж тя закъсня петнадесет минути за една вечеря и неговото недоволство й развали цялата вечер. След това си обеща най-тържествено да не закъснява никога на срещи с него.

Трейси не беше опитна в секса, но все й се струваше, че Чарлс се люби така, както и живее: педантично и много прилично. Веднъж реши да се държи смело и необикновено в леглото и това така възмути Чарлс, че тя започна тайно да се подозира, че е сексуална маниачка.

Забременяването дойде съвсем неочаквано и когато се случи, Трейси беше обзета от някаква несигурност. Чарлс не беше повдигал въпрос за женитба, а и самата тя не желаеше да го кара да смята, че е длъжен да се ожени за нея заради детето. Не беше сигурна дали иска да направи аборт, а и другата алтернатива й причиняваше същата болка. Щеше ли да е в състояние да отгледа дете без помощта на неговия баща, а щеше ли това да е честно и спрямо детето?

Една вечер реши да съобщи новината на Чарлс след вечеря. Беше му приготвила „касуле“ в своя апартамент и в обзелата я нервност го прегоря. Когато постави прегорялото месо с фасул пред него, тя забрави внимателно репетираните думи и избухна гневно:

— Съжалявам, Чарлс. Бременна съм.

Настъпи непоносимо дълга тишина и тъкмо когато Трейси се канеше да я наруши, Чарлс каза:

— Естествено ще се оженим.

Чувство на огромно облекчение обзе Трейси.

— Не ми се иска да смяташ, че аз… Знаеш, че не е задължително да се ожениш за мен.

Той вдигна ръка и я възспря.

— Искам да се оженя за теб, Трейси. Ти ще станеш чудесна съпруга. — После бавно добави: — Мама и татко ще останат, разбира се, малко изненадани. — След това се усмихна и я целуна.

— Защо ще останат изненадани? — запита тихо Трейси.

Чарлс въздъхна.

— Скъпа, опасявам се, че не разбираш как ще загазиш. Станхоупови винаги се женят, не забравяй, че поставям думата в кавички, за хора от „своята черга“.

— И вече са ти избрали съпруга? — досети се Трейси.

— Това не струва и пукната пара. Важното е кого аз съм избрал. Следващия петък ще вечеряме с мама и татко. Време е да се запознаеш с тях.

В девет без пет Трейси долови някаква промяна в степента на шума в банката. Служителите започнаха да разговарят по-припряно и да се движат по-чевръсто. Вратите на банката щяха да се разтворят след пет минути и всичко трябваше да е готово. Трейси виждаше през прозореца как клиентите им се редят вече отвън на опашка по тротоара и чакат под студения дъжд.

Трейси наблюдаваше как служителят от охраната на банката поставя нови вносни бележки и разписки в металните кошчета върху шестте маси, наредени по централната пътека на банката. На редовните клиенти се издаваха вносни бележки с намагнетизиран личен код на дъното, така че при всяко внасяне на суми компютърът автоматично ги вписваше в приходната графа на съответната сметка. Много често обаче клиентите идваха без вносните си бележки и се налагаше да попълват нови.

Служителят от охраната вдигна глава към часовника на стената и когато голямата стрелка се придвижи на 9.00, пристъпи към вратата и най-тържествено я отключи.

Банковият ден започна.

През следващите няколко часа Трейси беше толкова погълната от работата си над компютъра, че не можеше дори да си помисли за нещо друго. Всеки автоматизиран паричен превод трябваше да се проверява по два пъти, за да е сигурно, че кодът върху него е истинският. Когато една сметка се вписваше в разход, Трейси въвеждаше номера на сметката, размера на сумата и банката, на която трябваше да се прехвърли. Всяка банка притежаваше свой кодов номер, като номерата бяха отпечатани в секретен справочник, съдържащ кодовете на всички големи банки в света.

Сутринта отлетя бързо. Трейси възнамеряваше да отиде на фризьор през обедната почивка, затова си запази час при Лари Бела Боти. Той вземаше скъпо, но си струваше, защото й се искаше родителите на Чарлс да я видят в истинския й блясък. Трябва да ги накарам да ме харесат. Не ме е грижа каква жена са му избрали, помисли си Трейси. Никоя не може да ощастливи Чарлс повече от мен.

В 1.00 часа Трейси влезе с дъждобрана си, когато Кларънс Дезмънд я повика в кабинета си. Дезмънд въплъщаваше образа на тежката изпълнителна власт. Ако банката използваше телевизията за търговски цели, тогава той щеше да е неин незаменим говорител. Облечен скромно, излъчващ нещо солидно и малко старомодно, той приличаше на човек, на когото можеше да се вярва.

— Седнете, Трейси — покани я той. Дезмънд се гордееше с това, че знае малките имена на всички служители в банката. — Ужасно време, нали?

— Да.

— Така е. Независимо от това хората трябва да се занимават с банковите си дела. — Дезмънд започна с обичайния за него приятелски разговор. После се приведе над писалището. — Узнавам, че сте сгодена за Чарлс Станхоуп и ще се жените.

Трейси се изненада.

— Не сме дори и споменавали за това. Как?…

Дезмънд се усмихна.

— Всичко, което правят Станхоупови, представлява новост. Много се радвам за вас. Надявам се, че ще продължите да работите за нас. След медения месец, разбира се. Не бихме желали да ви изгубим. Вие сте една ОТ най-ценните ни служителки.

— С Чарлс обсъдихме въпроса и решихме, че ще се чувствам по-добре, ако продължа да работя.

Дезмънд доволно се усмихна. „Станхоуп и сие“ беше една от важните инвестиционни къщи във финансовия свят и щеше да е чудесна придобивка, ако разполага със солидната им сметка в своя бранш. Той се облегна в креслото.

— Когато се завърнете от медения месец, Трейси, тук що ви очаква прекрасно ново място със значително повишение на заплатата.

— О, благодаря ви! Това е чудесно!

Трейси знаеше, че го е заслужила, и чувстваше тръпката от гордостта. Изгаряше от нетърпение да съобщи новината на Чарлс. Струваше й се, че боговете сякаш са се съюзили и правят всичко възможно, за да я побъркат от щастие.

Семейството на Чарлс Станхоуп Старши живееше във внушително старо имение на площад Ритънхауз. То представляваше градска забележителност, край която Трейси често минаваше. А сега, помисли си тя, имението ще представлява част от моя живот.

Трейси се вълнуваше. Красивата й прическа издържа на влажното време. Тя промени четири пъти роклите си. Дали да се облече семпло? Или строго официално? Имаше рокля от Ив Сен Лоран, която си купи след дълго спестяване от Уейнмейкърс. Ако я облека, ще си помислят, че съм екстравагантна. От друга страна, облека ли нещо друго от Пост Хорн, те ще сметнат, че синът им се жени за момиче, стоящо много по-ниско от него. По дяволите, те ще си помислят това във всеки случай, реши Трейси. Най-сетне се спря на обикновена сива вълнена пола и бяла копринена блуза, а на врата си постави тънката златна верижка, подарък от майка й за Коледа.

Иконом в ливрея отвори вратата на имението.

— Добър вечер, госпожице Уитни! — Икономът знае името ми. Добър знак ли е това? Или лош? — Позволете да взема палтото ви!

Върху скъпия персийски килим се стичаха капки вода от палтото й.

Той я поведе но мраморен коридор, който й си стори два пъти по-голям от този в банката. През ума на Трейси премина ужасяваща мисъл. О, божичко! Облеклото ми е неподходящо! Трябваше да си сложа роклята от Ив Сен Лоран! Щом пристъпи в библиотеката, почувства как по чорапогащника й от глезена нагоре се пусна бримка, в следващия миг се изправи лице в лице с родителите на Чарлс.

Чарлс Станхоуп Старши създаваше впечатление на суров човек, отдавна прехвърлил шестдесетте. Имаше вид на преуспяващ мъж и подсказваше как ще изглежда собственият му син след тридесетина години. Очите му бяха кафяви като на Чарлс, брадичката решителна, косата бяла и Трейси моментално се влюби в него. Изглеждаше идеален дядо за тяхното дете.

От майката на Чарлс лъхаше достолепие. Възниската й понаедряла фигура не й пречеше да изглежда величествена. Изглежда разумна и човек може да разчита на нея, помисли си Трейси. Ще стане великолепна баба.

Госпожа Станхоуп протегна ръка.

— Приятно ни е, че приехте поканата ни, скъпа. Помолихме Чарлс да ни остави за малко насаме. Нали нямате нищо против?

— Защо ще има нещо против? — обади се бащата на Чарлс. — Седнете… Трейси, нали?

— Да, сър.

Двамата седнаха на един диван срещу нея. Защо ме обзема чувството, че съм изправена пред инквизицията? В ушите й прозвучаха думите на собствената й майка: Слушай, рожбо, Господ никога няма да ти предложи нещо, с което да не можеш да се справиш. Разчитай преди всичко на себе си.

Първото, което направи Трейси, бе да се усмихне измъчено, защото почувства как в същия миг бримката плъзна нагоре чак до коляното. Опита се да я прикрие с ръка.

— И така — прозвуча прямият глас на господин Станхоуп, — вие и Чарлс желаете да се ожените.

Думата „желаете“ смути Трейси. Спомни си добре как Чарлс й бе казал направо, че ще се оженят.

— Да — отвърна Трейси.

— Отскоро се познавате с Чарлс, нали? — запита госпожа Станхоуп.

Трейси се опита да не се поддаде на обземащото я смущение. Права бях. Ще бъде истинска инквизиция.

— Все пак достатъчно дълго, госпожо Станхоуп, за да почувстваме, че се обичаме.

— Обич? — промълви господин Станхоуп.

— Ще бъда напълно откровена, госпожице Уитни — каза госпожа Станхоуп, — новината, която ни съобщи Чарлс, подейства на баща му и на мен като същински шок. — Тя се усмихна снизходително. — Убедена съм, че Чарлс ви е уведомил за Шарлот. — Тя долови появилото се върху лицето на Трейси изражение. — Разбирам. Двамата израснаха заедно. Винаги са били много близки, да, честно казано, всички очаквахме, че през настоящата година ще обявят годежа си.

Не беше необходимо да описва Шарлот. Трейси сама можеше да я опише. Живеела до тях. Богата, със същия произход като Чарлс. Учила в най-реномираните училища. Обичала конете, спечелила дори награди.

— Разкажете нещо за вашето семейство — предложи господин Станхоуп.

Божичко, също като на филмите, които прожектират след полунощ, помисли си обзета от силно безпокойство Трейси. Аз съм Рита Хейуърд, която се среща за първи път с родителите на Кари Грант. Имам нужда от някакво питие. В тези стари филми икономът винаги се притичва на помощ с поднос напитки.

— Къде сте родена, скъпа? — запита госпожа Станхоуп.

— В Луизиана. Баща ми беше механик. — Не се налагаше да казва всичко това, но не успя да се въздържи. Да вървят по дяволите тези хора. Тя се гордееше с баща си.

— Механик?

— Да. Създаде малко производствено предприятие в Ню Орлиънс и успя да го развие в доста голяма компания в неговата област. Когато баща ми умря преди пет години, с компанията се зае мама.

— Какво… произвежда тази компания?

— Изпускателни тръби и други автомобилни части.

Господин и госпожа Станхоуп се спогледаха и промълвиха едновременно:

— Разбирам.

Тонът им накара Трейси да застане нащрек. Докога ли ще изпитвам приятни чувства към тях, помисли си Трейси. Тя се взря в двете, станали й вече несимпатични лица и за свой ужас се разбърбори по възможно най-глупавия начин.

— Майка ми наистина ще ви хареса. Красива е, интелигентна и очарователна. Родена е на юг. Много е дребна, почти колкото вас, госпожо Станхоуп… — Думите на Трейси се проточиха и потънаха в потискащата тишина. После тя се изхили глуповато и смехът й заглъхна под втренчения поглед на госпожа Станхоуп.

Тишината бе нарушена от безизразния глас на господин Станхоуп.

— Чарлс ни каза, че сте бременна.

Защо е трябвало да им казва и това! Явно те не одобряваха нищо. Сякаш синът им нямаше нищо общо с това, което се беше случило. Трейси се чувстваше опозорена. Сега вече зная какво трябваше да облека, помисли си тя, червена дреха, символа на греха.

— Просто не мога да разбера как в този ден… — започна госпожа Станхоуп, но не успя да довърши, защото точно в този момент в библиотеката влезе Чарлс. За първи път в живота си Трейси се зарадва така много при вида на друг човек.

— Е — запита Чарлс със сияещ поглед. — Как се чувствате?

Трейси стана и се хвърли в обятията му.

— Прекрасно, скъпи. — Тя го притисна до себе си, а в главата й се въртеше мисълта: Слава богу, че Чарлс не е като родителите си. И никога няма да стане като тях. Те са тесногръди и противни особи.

Зад тях се чу дискретно покашляне и икономът застана с поднос напитки в ръце. Всичко ще се уреди, каза си Трейси. Този филм ще бъде с щастлив край.

Вечерята преминаваше чудесно, но Трейси не можеше да хапне нищо от прекалена възбуда. После разговаряха много обективно и учтиво за банковото дело, за политиката и за тревожното състояние, в което се намираше светът. Всъщност, никой не заяви гласно: „Вие хванахте сина ни в капан и ще му нахлузите брачния хомот!“ Справедливо е, помисли си Трейси, да се тревожат за сина си. Един ден Чарлс ще наследи фирмата, затова е нужно да има подходяща съпруга. И Трейси си даде обещание: Чарлс наистина ще има такава съпруга!

Чарлс я хвана за ръката, като мачкаше салфетката под масата, усмихна се и леко й намигна. Сърцето на Трейси затуптя силно от радостно вълнение.

— С Трейси предпочитаме скромна сватба — каза Чарлс, — а след това…

— Дума да не става — прекъсна го госпожа Станхоуп. — Нашето семейство никога не е правило скромни сватби, Чарлс. Десетки са приятелите, които ще пожелаят да присъстват на сватбата ти. — Тя огледа Трейси и прецени състоянието на фигурата й. — Може би трябва да се погрижим сватбените покани да бъдат незабавно изпратени. — После сякаш се замисли за нещо друго. — Стига, разбира се, вие да сте съгласни с гова.

— Да. Да, разбира се. — Сватба щеше да има. Защо тогава ме гложди съмнение?

Госпожа Станхоуп продължи:

— Някои от гостите ще пристигнат от чужбина. Ще взема мерки да бъдат настанени тук, в къщата.

— Решихте ли къде ще прекарате медения си месец? — попита господин Станхоуп.

Чарлс се усмихна.

— Това е тайна, татко — и стисна ръката на Трейси.

— Колко ще трае меденият ви месец? — заинтересува се госпожа Станхоуп.

— Около четиридесет години — отвърна Чарлс.

Трейси изпита чувство на благоговение към него при тези му думи.

След вечеря се оттеглиха в библиотеката да пият бренди и Трейси огледа великолепната стая, цялата облицована в дъбово дърво и с лавици с наредени по тях книги в кожени подвързии; спря се пред две картини на Карот, една малка от Копли и една от Ренолдс. За нея не би имало особено значение, ако Чарлс изобщо нямаше пари, но дълбоко в себе си признаваше, че този начин на живот щеше да е много приятен.

Наближаваше полунощ, когато Чарлс я закара в малкия и апартамент до парка Феъмаунт.

— Трейси, надявам се вечерта да не е била много мъчителна за теб. Мама и татко понякога се държат малко високомерно.

— Ни най-малко, те са много мили хора — излъга Трейси.

Тя се чувстваше крайно уморена от преживяното напрежение през тази вечер, но когато стигнаха до вратата на нейния апартамент, каза:

— Ще влезеш ли, Чарлс? — Изпитваше нужда да я притисне в обятията си. Искаше й се да каже: „Обичам те, скъпа. В този свят никой не може да ни раздели!“

— Съжалявам, но тази вечер не мога. Утре ме чака тежка сутрин — отвърна той.

Трейси успя да прикрие разочарованието си.

— Да, скъпи, напълно те разбирам.

— Ще ти се обадя утре. — Той я целуна набързо и тя го видя как си тръгва надолу по коридора.

Апартаментът гореше, оглушителният звън на противопожарната алармена инсталация пронизваше рязко тишината. Замаяна от съня, Трейси се надигна рязко в леглото и се опита да подуши откъде идва пушекът в тъмната стая. Звънът продължаваше и тя постепенно осъзна, че това беше телефонът. Часовникът до леглото й показваше 2.30 след полунощ. В началото й мина паническата мисъл, че нещо се е случило с Чарлс. Тя грабна телефонната слушалка.

— Ало?

Далечен мъжки глас запита:

— Трейси Уитни?

Обхвана я съмнение. Дали не е някакво гадно телефонно обаждане…

— Кой е на телефона?

— Лейтенант Милър от полицейското управление в Ню Орлиънс. Трейси Уитни ли е?

— Да. — Сърцето й заудря лудо в гърдите.

— Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина.

Ръката й стисна здраво слушалката.

— Отнася се за майка ви.

— Да не би… да не би да й се е случило нещо?

— Тя е мъртва, госпожице Уитни.

— Не!

Тя просто изкрещя. Какъв отвратителен телефонен разговор! Някой луд се опитва да ме сплаши. Нищо не се е случило с мама. Майка й беше жива. Обичам те много, много, Трейси!

— Неприятно ми е, че ви го съобщавам по този начин — каза гласът.

Значи е истина. Какъв кошмар! Не можа да отрони и дума. Сякаш умът и езикът й се парализираха.

Гласът на лейтенанта продължаваше да звучи в слушалката.

— Ало?… Госпожице Уитни? Ало?…

— Пристигам с първия самолет.

Тя седна в малката кухня на своя апартамент и потъна в мисли за майка си. Не бе възможно да е мъртва. Винаги е била толкова енергична, толкова жива. Отношенията им бяха толкова близки и нежни. Още от малка Трейси обичаше да споделя всичките свои затруднения с майка си, да се съветва за училище, за момчетата, а по-късно и за мъжете. След смъртта на баща й редица хора искаха да купят компанията му и предприеха какви ли не ходове. Предложиха доста пари на Дорис Уитни, с които можеше да преживее сносно остатъка от живота си, но тя най-упорито отказваше да продава. „Баща ти създаде сам тази компания. Сърце не ми дама сега да захвърля целия му тежък труд.“ И бизнесът процъфтяваше в ръцете й.

О, мамо, помисли си Трейси. Толкова много те обичам. Сега вече никога няма да видиш внучета, и се разплака.

Направи си чаша кафе и докато го чакаше да изстине, остана на тъмно. Искаше й се да се обади на Чарлс и да му разкаже за случилото се, да го почувства на своя страна. Погледна часовника в кухнята. Показваше 3.30 след полунощ. Не искаше да го събужда; щеше да му телефонира от Ню Орлиънс. Дали това нямаше да се отрази на сватбените им планове, но веднага изпита вина при тази мисъл. Как можеше да мисли за себе си в подобен момент? Лейтенант Милър й беше казал: „Като пристигнете, вземете такси и елате веднага в полицейското управление.“ Защо пък в полицейското управление? Защо? Какво се беше случило?

Трейси чувстваше, че се задушава в претъпканото летище на Ню Орлиънс, където чакаше куфара си, заобиколена от блъскащи се и нетърпеливи пътници. Опита се да се доближи до багажната лента, но никой не я допускаше до нея. Възбудата й непрестанно нарастваше от ужаса, който й предстоеше да изпита след малко. Непрестанно си втълпяваше, че всичко ще се окаже някаква грешка, но в главата й продължаваха да кънтят думите: „Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина… Тя е мъртва, госпожице Уитни… Неприятно ми в, че ви го съобщавам по този начин.“

Когато най-сетне прибра куфара си, Трейси взе такси и повтори дадения й от лейтенанта адрес:

— Саут броуд стрийт 715, моля!

Шофьорът й се ухили в огледалото за обратно гледане.

— Във Фузвил, а?

Трейси замълча. Не й се говореше. В ума й бушуваше същинска буря.

Таксито се носеше към Лейк Поршартрен козуей.

— За голямото представление ли идвате, госпожице? — опита се отново да я разприказва шофьорът.

Нямаше представа за какво й говореше, но умът й продължаваше трескаво да работи. Не. Идвам за смъртен случай. Тя долавяше монотонния глас на шофьора, но не схващаше думите му. Седеше скована на мястото си, без да забелязва прелитащите край нея познати места. Едва когато наближиха френския квартал, Трейси изведнъж осъзна надигащия се невъобразим шум. Това беше врявата на обхваната от лудост тълпа, в която разпалени хора крещяха някаква безумна древна молитва.

— Ще ви закарам докъдето мога — предупреди я шофьорът.

Едва сега Трейси вдигна глава и видя всичко. Гледката беше неописуема. Стотици хиляди хора с маски, преоблечени като дракони, гигантски алигатори или езически богове, заливаха улиците и тротоарите пред тях и вдигаха страшна какофония. Същински безумен взрив от тела, музика и танци.

— По-добре слезте сега, преди да са преобърнали колата ми — каза шофьорът. — Проклети поклонници на Сирната неделя.

Разбира се. Та нали беше февруари, месецът, в които целият град празнуваше началото на Великите пости. Трейси слезе от таксито, застана на тротоара с куфар в ръка и в следващия миг ревящата и танцуваща тълпа просто я помете оттам. Беше нещо отвратително, някакво черно сборище на вещици, на милиони фурии, които празнуваха смъртта на майка й. Издърпаха куфара от ръката й и той изчезна. Някакъв дебеланко с дяволска маска на лицето я сграбчи и целуна. Животно, наподобяващо елен, я стисна за гърдите, а огромна панда я подхвана отзад и я вдигна във въздуха. Трейси се опита да се възпротиви, да избяга, но това се оказа невъзможно. Заобиколена от всички страни, заклещена като в капан, тя се превърна в частица от пеещото и танцуващо празненство. Понесе се с пеещата тълпа, а по лицето й се стичаха сълзи. Невъзможно беше да се отърве от тях. Когато най-сетне успя да се отскубне и да избяга в една тиха уличка, беше почти обзета от истерия.

Дълго време стоя като вкаменена, подпряна на един електрически стълб, дишаше тежко и едва дойде на себе си. След това се упъти към полицейския участък.

Лейтенант Милър се оказа на средна възраст, измъчен на вид човек със загрубяло лице от дългото стоене на открито, който изпитваше истинско неудобство от ролята, която изпълняваше.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна на летището — обърна се той към Трейси, — но целият град сякаш се е побъркал. Прегледахме нещата на майка ви и вие се оказахте единствената, на която имахме възможност да се обадим.

— Моля ви, лейтенант, кажете ми… какво се е случило с майка ми?

— Самоубила се е.

— Та това е… това не е възможно. Защо да се самоубива? Всичко си имаше. — Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Оставила е бележка.

В моргата беше студено, безлично и ужасно. Поведоха Трейси по дълъг бял коридор до голямо, стерилно празно помещение, но тя внезапно осъзна, че не е празно. Изпълнено беше с мъртъвци. Сред тях се намираше и майка й.

Облечен в бяло служител пристъпи към една от стените, хвана някаква дръжка и издърпа огромно чекмедже.

— Искате ли да погледнете?

Не! Не желая да видя лежащото вътре безжизнено тяло. Искаше й се час по-скоро да излезе от това място. Искаше й се да се върне няколко часа назад, когато звънеше противопожарната уредба. Защо не се оказа истински пожар, а не телефонният звън, след който й съобщиха за смъртта на майка й? Трейси пристъпи бавно напред, всяка крачка я караше да крещи от болка в себе си. После сведе поглед към безжизнените останки от онова тяло, което я беше родило и хранило, което се беше смяло с нея и я беше обичало. Приведе се и целуна майка си по бузата. Бузата беше студена и грапава.

— О, мамо! — простена Трейси. — Защо? Защо го направи?

— Налага се да я аутопсираме — говореше служителят. — Такъв е законът на щата за самоубийците.

Оставената от Дорис Уитни бележка не предлагаше никакъв отговор на случилото се.

Бележката беше лишена от живот и смисъл, както и тялото, което лежеше сега в огромното чекмедже.

Същия следобед Трейси уреди подробностите около погребението, после взе такси и отиде в родния си дом.

От далечината се чуваше врявата на празнуващите Сирната неделя, която й се струваше като някакво странно и потресаващо пиршество.

Домът на Уитни представляваше къща от викторианския период и се намираше в Гордън дистрикт, елегантен жилищен квартал, известен като „Ъптаун“. Подобно на повечето домове в Ню Орлиънс и тяхната къща беше построена от дърво и нямаше сутерен, понеже районът се намираше под морското равнище.

Трейси израсна в тази къща, изпълнена с топли и приятни спомени. През последната година не си беше идвала у дома и когато таксито намали ход и спря пред къщата, тя се ужаси от поставения на моравата огромен надпис: ЗА ПРОДАН КОМПАНИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ НА НЮ ОРЛИЪНС. Но това не беше възможно! Никога няма да продам тази къща, казваше често майка й. Тук преживяхме толкова щастливи дни заедно.

Обзета от странна и необикновена възбуда, Трейси премина край огромната магнолия и се отправи към входната врата. Имаше собствен ключ от къщата още като ученичка в седми клас и оттогава го носеше винаги със себе си като талисман, напомнящ й за това райско кътче, което я очакваше винаги.

Тя отвори вратата и прекрачи вътре. В следващия миг спря поразена. В стаята нямаше нищо, дори мебели. Всички красиви стари предмети бяха изчезнали. Приличаше на запустял дом, напуснат от всички, които някога са го обитавали. Трейси влизаше от стая в стая и не вярваше на очите си. Сякаш беше връхлетяла неочаквана буря. Втурна се на горния етаж и застана на прага на спалнята, в която беше живяла през по-голямата част от живота си. От нея лъхаше студенина и празнота. О, божичко, какво ли се е случило? Трейси чу звънеца на входната врата и заслиза като изпаднала в транс по стълбите да отвори.

На входа стоеше Ото Шмит. Старият майстор на компания „Уитни“ за производство на автомобилни части. Беше вече възрастен човек с набръчкано лице и слабо тяло, върху което се открояваше само изпъкналият му от изпитата бира корем. Около оплешивялото му теме растеше рядка и посивяла коса.

— Трейси — обърна се той към нея с подчертан немски акцент. — Току-що научих новината. Аз, аз не мога да ти кажа колко съжалявам.

Трейси стисна ръката му.

— О, Ото. Много се радвам, че те виждам. Влез. — Тя го въведе в опразнената всекидневна. — Съжалявам, но няма къде да те поканя да седнеш — извини се тя. — Имаш ли нещо против да седнем на пода?

— Не, не.

Седнаха един срещу друг на пода, а в очите и на двамата се четеше мъка. Ото Шмит работеше в компанията, откакто Трейси го помнеше. Когато майка й наследи бизнеса, Шмит остана да го ръководи от нейно име.

— Ото, не разбирам какво става тук. Полицията твърди, че мама се е самоубила, но ти знаеш, че не е имала причини за това. — Изведнъж я осени една мисъл. — Да не е била болна? Да не е имала някакви затруднения…

— Не. Не е това. Не е. — Той извърна поглед, чувстваше се неловко, от думите му прозираше нещо недоизказано.

— Ти знаеш какво се е случило — каза бавно Трейси.

Ото се вгледа в нея с навлажнен поглед.

— Майка ти не ти е казала какво става напоследък тук. Не е искала да те тревожи.

Трейси смръщи вежди.

— За какво да ме тревожи? Продължавай… моля те.

Отрудените му ръце се свиваха и разпущаха.

— Чувала ли си някога за Джо Романо?

— Джо Романо ли? Защо?

Ото Шмит запремига с очи.

— Преди шест месеца Романо се свърза с майка ти и й съобщи, че има желание да закупи компанията. Тя му отговори, че не е заинтересувана от продажба, тогава той й предложи десет пъти повече от онова, което струваше компанията, и тя се видя принудена да се съгласи. Имаше намерение да вложи парите в облигации, за да може насетне двете да живеете от лихвите, без да се грижите за нищо. Искаше да те изненада. И аз се радвах за нея. Трейси, аз можех да се пенсионирам още преди три години, но сърце не ми даваше да оставя мисис Дорис. Но този Романо… — Ото почти изплю думите от устата си. — Този Романо й даде малка част от сумата. Големите пари, бомбастичните пари трябваше да бъдат изплатени миналия месец.

— Продължавай, Ото. Какво се случи по-нататък? — попита нетърпеливо Трейси.

— Когато Романо пое компанията, той изгони старите работници и доведе на тяхно място свои хора. След това започна да разграбва компанията. Продаде всичките авоари, поръча много нови съоръжения и без да ги плаща, ги разпродаде. Забавянията в плащанията не тревожеха доставчиците, тъй като смятаха, че продължават да сключват своите сделки с майка ти. Когато накрая започнаха да притискат майка ти за парите си, тя отиде при Романо и пожела да разбере какво става. Той й каза, че е решил да развали договора и да й върне компанията. По това време обаче тя не само че не струваше и пукната пара, но имаше и задължения от половин милион долара, които майка ти не можеше да плати. Трейси, уверявам те, че на двамата с жена ми ни беше много тежко, като гледахме как майка ти се бори с всички сили, за да спаси компанията. Нямаше обаче никакъв изход. Принудиха я да банкрутира. Взеха й всичко — бизнеса, къщата, та дори и колата.

— О, божичко!

— Има и друго нещо. Областният прокурор предупреди майка ти, че ще повдигне против нея обвинение за измама и че може да я осъдят на затвор. Струва ми се, че това стана в деня, когато тя умря.

Трейси беше залята от вълна на безсилен гняв.

— Необходимо е било само да им каже истината… да каже какво й е направил този мъж.

Старият майстор поклати глава.

— Джо Романо работи за един човек на име Антъни Орсати. Орсати управлява целия Ню Орлиънс. По-късно успях да разбера, че Романо е постъпвал по този начин и с други компании. Дори майка ти да беше го изпратила пред съда, щяха да минат години, преди да се изясни всичко, а тя не разполагаше с пари, за да започне битка с тях.

— Защо не ми е казала нищо? — Това беше вик от болка, вик от болката на майка й.

— Майка ти беше горда жена. А какво можеше да направиш ти? Никой не може нищо да направи.

Грешиш, помисли си разгневена Трейси.

— Искам да се срещна с този Джо Романо. Къде мога да го намеря?

Шмит беше категоричен в отговора си.

— Забрави за него. Ти нямаш представа колко е силен.

— Къде живее той, Ото?

— Има голяма къща близо до площад Джаксън, но нищо няма да ти помогне, ако отидеш там, Трейси, повярвай ми.

Трейси не отговори. Изпълваше я някакво непознато досега чувство: омразата. Джо Романо ще плати за убийството на майка ми, даде клетва Трейси пред себе си.

ТРЕТА ГЛАВА

Тя се нуждаеше от време. Време за размисъл и за набелязване на следващия си ход. Не беше в състояние да се връща в оплячкосаната къща, затова отседна в малък хотел на Мегъзин Стрийт, недалеч от френския квартал, където безумните шествия продължаваха. Нямаше багаж и обзетият от подозрение касиер зад гишето каза:

— Ще се наложи да платите предварително. Четиридесет долара на вечер.

Трейси телефонира от стаята си на Кларънс Дезмънд, за да му съобщи, че няма да идва на работа няколко дни.

Той успя да прикрие раздразнението си.

— Не се безпокойте — каза той на Трейси. — Ще намеря някой да ви замества, докато се върнете.

После Дезмънд изрази надеждата, че тя няма да забрави да напомни на Чарлс Станхоуп, че е проявил разбиране.

Следващият телефонен разговор беше с Чарлс.

— Чарлс, скъпи…

— Къде, по дяволите, се губиш, Трейси? Мама цяла сутрин се мъчи да се свърже с теб. Искаше днес да обядвате заедно. Двете имате да обсъждате маса въпроси.

— Съжалявам, скъпи. Аз съм в Ню Орлиънс.

— Къде? И какво правиш в Ню Орлиънс?

— Мама… умря — думитесе спряха на гърлото й.

— О! — Тонът в гласа му в миг се промени. — Извинявай, Трейси. Сигурно е станало съвсем неочаквано. Беше доста млада, нали?

Много млада — помисли си силно натъжена Трейси. После отвърна:

— Да. Да, много млада.

— Какво се е случило? Ти как си?

Трейси не можа да се реши да каже на Чарлс, че беше самоубийство. Отчаяно й се искаше да му изплаче цялата ужасна история за онова, което бяха сторили на майка й, но се спря. Това си е мой проблем, помисли Трейси. Не мога да стоварвам тази тежест върху плещите на Чарлс.

— Не се безпокой. Добре съм, скъпи.

— Искаш ли да дойда при теб, Трейси?

— Не. Благодаря ти. Ще се справя и сама. Погребението на мама е утре. В понеделник се връщам във Филаделфия.

Тя положи слушалката, легна върху хотелското легло, а мислите й се завъртяха хаотично в главата. Загледа се в зацапания таван. Едно… две… три… Романо… четири… пет… Джо Романо… шест… седем… той непременно щеше да си плати. Тя нямаше план. Знаеше само, че няма да позволи на Джо Романо да се измъкне след онова, което беше направил, че ще намери някакъв начин да отмъсти за майка си.

Късно следобед Трейси излезе от хотела, тръгна по Канал стрийт и стигна до една заложна къща. Някакъв мъж с вид на мъртвец и със старомодна зелена козирка против слънце на главата седеше в нещо като клетка зад щанда.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Аз… искам да купя пистолет.

— Какъв пистолет?

— Ами… револвер.

— Тридесет и два милиметров или четиридесет и пет…

Трейси никога не се беше дори и докосвала до пистолет.

— Имам чудесен тридесет и два калибров „Смит и Уесън“ само за двеста и двадесет долара или тридесет и два калибров „Чартър армз“ за сто петдесет и девет…

Тя не носеше толкова пари със себе си.

— Нямате ли нещо по-евтино?

Той сви рамене.

— По-евтино означава да имате прашка с дървен чатал, госпожице. Слушайте какво ще ви кажа. Ще ви дам тридесет и два калибровия за сто и петдесет, като прибавя към цената и кутия патрони.

— Съгласна съм.

Трейси наблюдаваше как той пристъпи към някаква маса зад него, върху която имаше цял оръжеен арсенал, избра един пистолет и го донесе на щанда.

— Умеете ли да си служите с него?

— Ами… дърпам спусъка.

Той се усмихна.

— Искате ли да ви покажа как се зарежда?

Тъкмо се канеше да откаже, понеже нямала намерение да си служи с него, а само да сплаши някого си, когато осъзна колко глупаво е всичко това, затова отвърна.

— Да, моля ви.

Трейси видя как пъхна патроните в пълнителя.

— Благодаря ви. — Отвори чантичката си и отброи исканата сума.

— Необходимо ми е вашето име и адреса, за полицейска справка.

Не й беше минавало и това през ума. Заплашването на Джо Романо с пистолет представляваше криминално дело. Но нали той е криминален тип, а не аз?

Зелената козирка против слънце придаваше бледожълтеникав оттенък на очите на наблюдаващия я човек.

— Име?

— Смит. Джоан Смит.

Той си отбеляза нещо върху една карта.

— Адрес?

— Даумън роуд. Тридесет — двадесет Даумън роуд.

Без да вдига поглед, той каза:

— Даумън роуд тридесет — двадесет не съществува. Този адрес би се намирал точно по средата на реката. Нека го направим петдесет — двадесет.

Той постави разписката пред нея.

Тя се подписа с името ДЖОАН СМИТ.

— Това ли е всичко?

— Да.

Той пъхна внимателно револвера през клетката. Трейси го погледна, после го взе, постави го в чантата си и излезе с бързи крачки от магазина.

— Хей, лейди — извика след нея продавачът. — Не забравяйте, че пистолетът е зареден!

Площад Джаксън се намира в сърцето на френския квартал, над който като благословия се извисява катедралата Сейнт Луис. Прекрасни стари домове и имения около площада стоят скрити от оживения транспорт с високи живи плетища и стройни магнолии. Джо Романо живееше в една от тези къщи.

Трейси изчака да се стъмни и тръгна. Шествието се беше придвижило към Чартърс стрийт и Трейси чуваше далечното ехо от бъркотията, която я беше помела малко преди това.

Тя се спря в тъмното и заоглежда къщата, пистолетът натежаваше в чантата й. Нейният план беше много прост. Щеше да поговори с Джо Романо и да го помоли да измие срама от челото на майка й. Откажеше ли, щеше да го заплаши с пистолета и да го принуди да направи писмено признание. После щеше да предаде признанието на лейтенант Милър, който пък щеше да арестува Романо, и по този начин доброто име на майка й щеше да бъде спасено. Ужасно й се искаше Чарлс да е с нея, но най-добре беше да го направи сама. Чарлс трябваше да стои настрани. Щеше да му разкаже подробно всичко, когато изпълнеше плана си и Романо попаднеше зад решетките, където му беше мястото. Приближи някакъв пешеходец. Трейси го изчака да отмине и улицата да опустее.

Тя отиде до къщата и натисна звънеца. Никакъв отговор. Може би е на някой от онези балове, давани по време на Сирната неделя. Но аз мога и да почакам, помисли си Трейси. Ще чакам, докато се върне у дома.

Неочаквано лампата на терасата светна, входната врата се отвори и на прага се появи мъж. Видът му изненада Трейси. Беше си представяла някакъв злокобен на вид криминален престъпник, на когото злото е изписано върху лицето. Вместо това тя се изправи лице в лице с привлекателен и красив мъж, който много лесно и погрешка можеше да бъде взет за университетски професор. Гласът му прозвуча тихо и дружелюбно.

— Здравейте. С какво мога да ви услужа?

— Вие ли сте Джоузеф Романо? — гласът й трепереше.

— Да. Какво мога да направя за вас?

Имаше непринудени и приятни обноски. Не е за учудване, че и майка ми се е подвела от този човек, помисли си Трейси.

— Бих… бих желала да поговоря с вас, мистър Романо.

Той огледа за миг фигурата й.

— С удоволствие. Влезте, моля.

Трейси влезе във всекидневната, изпълнена с красиви, полирани стари мебели. Джоузеф Романо си живееше добре. С парите на мама, помисли си с горчивина Трейси.

— Току-що се канех да си направя коктейл. Какво желаете да пиете?

— Нищо.

Той я изгледа с любопитство.

— Защо желаете да ме видите, госпожице?…

— Трейси Уитни. Аз съм дъщерята на Дорис Уитни.

Той я изгледа озадачено за миг, после върху лицето му се изписа бързо израз, сякаш си спомни за нещо.

— О, да. Чух за вашата майка. Твърде неприятен случай.

Твърде неприятен случай! Причини смъртта на майка ми, а сега единствената му забележка беше: твърде неприятен случай!

— Мистър Романо, областният прокурор е убеден, че майка ми е измамница. Знаете, че това не е вярно. Искам да ми помогнете да заличим това петно от името й.

Той сви рамене.

— Никога не обсъждам служебни въпроси но време на Сирната неделя. Това е против религиозните ми убеждения. — Романо отиде при бара и започна да смесва напитките. — Мисля, че ще се почувствате по-добре, след като изпиете едно питие.

Не й предоставяше никаква възможност. Трейси отвори чантата и измъкна пистолета. Насочи го внимателно към него.

— Ще ви кажа от какво ще се почувствам по-добре, мистър Романо. Искам да признаете какво точно сте причинили на майка ми.

Джоузеф Романо се обърна и видя пистолета.

— По-добре махнете това. Може да гръмне.

— И наистина ще гръмне, ако не направите точно това, което ви кажа. Сега ще опишете как сте унищожили компанията, довели сте я до банкрут и сте подтикнали майка ми към самоубийство.

Сега той застана нащрек и започна да я наблюдава много внимателно с тъмните си очи.

— Разбирам. И какво ще стане, ако откажа?

Трейси чувстваше как пистолетът трепери в ръката й.

— Не приличате на убиец, госпожице Уитни. — Той тръгна към нея с чаша в ръка. Гласът му беше тих и искрен. — Аз нямам нищо общо със смъртта на майка ви, повярвайте, аз… — той плисна питието в лицето й.

Трейси почувства режеща болка в очите от алкохола и в следващия миг пистолетът беше избит от ръката й.

— Вашата майка вдъхваше известни надежди — каза Джо Романо. — Но тя не ми каза, че имала такава брутална дъщеря.

Той я хвана, стисна я за ръцете и Трейси застана заслепена и ужасена. Опита се да се отскубне, но той я притисна до стената и прилепи тяло до нея.

— Та ти си била много смела, малката. Това ми харесва. И ме привлича. — Гласът му звучеше хрипливо. Трейси чувстваше как тялото му се притиска силно към нейното, опита се да се изплъзне, но той я държеше здраво в обятията си.

— Дойде тук за едно малко развлечение, нали? Е, добре Джо ще ти го достави.

Тя се опита да извика, но викът й прозвуча като шепот:

— Пуснете ме да си ида!

Той разкъса блузата й.

— Ей! Я виж какви цицки! — процеди през зъби той и започна да я пощипва за зърната. — Съпротивлявай се малката — прошепна той. — Обичам това.

— Пуснете ме да си ида!

Той се притискаше все по-силно и по-силно и й причини болка. Трейси почувства как я сваля на пода.

— Обзалагам се, че никога не те е любил истински мъж — каза той. Джо легна върху нея, притисна я тежко с тяло и ръцете му зашариха по бедрата й. Трейси го блъсна слепешката и пръстите й напипаха пистолета. Тя го грабна и неочаквано проехтя силен изстрел.

— О, Боже! — простена Романо.

Ръцете му внезапно се отпуснаха. Трейси видя ужасена през някаква кървава мъглявина как той се претърколи от нея, падна върху пода и се хвана за едната страна.

— Застреля ме, кучко такава. Застреля ме…

Трейси стоеше като закована, неспособна да направи дори едно движение. После почувства, че ще повърне. Режещата болка в очите й продължаваше да пари. Изправи се с мъка на крака, обърна се и се отправи с олюляващи се стъпки към някаква врата в дъното на стаята. Отвори я. Оказа се баня. Едва успя да се добере до мивката, напълни я със студена вода и започна да плакне очите си, докато болката попремина и погледът й се изясни. Огледа се в огледалото. Очите й бяха кръвясали, в тях прозираше нещо обезумяло. Господи, току-що убих човек. Върна се с бързи крачки във всекидневната.

Джо Романо лежеше на пода, а кръвта му се стичаше върху белия килим. Трейси се приведе с побледняло лице към него.

— Съжалявам — промълви тя. — Нямах намерение…

— Линейка… — дишаше на пресекулки.

Трейси пристъпи бързо към поставения върху бюрото телефон и набра номера. Когато се опита да заговори, думите едва прозвучаха от гърлото й.

— Изпратете веднага линейка. Адресът е площад Джаксън 421. Убит е човек!

Тя постави обратно слушалката и погледна надолу към Джо Романо. О, божичко, помоли се тя, не го оставяй да умира: Знаеш, че не исках да го убивам. Тя коленичи на пода, за да види дали още е жив. Очите му бяха затворени, но продължаваше да диша.

— Линейката пристига — обеща му Трейси.

После побягна.

Постара се да не тича, понеже се страхуваше да не привлече вниманието на околните. Попридърпа жакета си, за да прикрие разкъсаната си блуза. На четвъртата пресечка след къщата Трейси се опита да вземе такси. Преминаха няколко таксита, пълни с щастливи и засмени пътници. Трейси чу от далечината звуците на сирена и миг след това край нея прелетя линейка но посока на дома на Джо Романо. Трябва да се махам оттук. До тротоара, малко пред нея, спря такси, от което слязоха пътници. Трейси се затича към него, уплашена, че ще го изпусне.

— Свободен ли сте?

— Зависи. Къде отивате?

— На летището — едва си поемаше дъх.

— Качвайте се.

По пътя до летището Трейси се замисли за линейката. Ами ако бяха закъснели и Джо Романо вече е мъртъв? Тогава щеше да е убийца. Беше оставила пистолета в къщата с отпечатъците от собствените си пръсти върху него. Можеше да каже на полицията, че Романо се е опитал да я изнасили и че пистолетът е гръмнал случайно, но те въобще нямаше да й повярват. Нали самата тя купи пистолета, който лежеше сега на пода до Джо Романо. Колко ли време измина? Половин час? Час? Трябваше да се измъкне колкото може по-бързо от Ню Орлиънс.

— Харесва ли ви карнавалът? — запита шофьорът.

Трейси преглътна.

— Аз… а, да, да.

Тя извади ръчното си огледалце и пооправи малко външния си вид. Глупаво постъпи, като се опита да изтръгне признание от Джо Романо. Всичко се обърка. Как да кажа сега на Чарлс какво се случи? Знаеше колко ще се шокира, но след като му обяснеше, той положително щеше да разбере. Чарлс щеше да знае как да постъпи.

Когато таксито спря на международното летище в Ню Орлиънс, Трейси се запита: Нима днес сутринта пристигнах на това място? Нима всичко това стана за един ден? — Самоубийството на мама… ужасът от карнавала… пресипналият глас на мъжа: „Застреля ме… кучко такава…“

На влизане в аерогарата на Трейси й се стори, че всички я гледат с укор. Ето какво прави гузната съвест, помисли си тя. Много й се искаше да научи по някакъв начин за състоянието на Джо Романо, но нямаше представа в коя болница е настанен и на кого да се обади. Щеше да се оправи. Двамата с Чарлс ще се върнем за погребението и Джо Романо ще бъде здрав. Опита се да забрави образа на човека, легнал върху белия килим, чиято кръв го багреше в червено. Трябваше да се върне бързо у дома при Чарлс.

Трейси приближи гишето на аерокомпания „Делта“.

— Дайте ми, моля, един билет за следващия полет до Филаделфия. Туристическа класа.

Служителят направи справка на компютъра.

— Полет 304. Имате късмет. Останало ми е само едни място.

— Кога излита самолетът?

— След двадесет минути. Веднага се качвате.

Когато посегна към чантата си, Трейси по-скоро почувства, отколкото видя двамата униформени полицаи, които застанаха от двете й страни.

Единият от тях запита:

— Трейси Уитни?

Сърцето й за миг замря. Глупаво ще е да отричам.

— Да…

— Арестувана сте.

Трейси почувства как стоманените белезници щракнаха около китките й.

Всичко се развиваше като на филм със забавени снимки и с непознати актьори. Трейси виждаше как я водят през аерогарата, завързана за един от полицаите, как минувачите се извръщат с любопитни погледи. Натикаха я отзад в една дежурна черно-бяла полицейска кола със стоманена мрежа, отделяща предната седалка от задната. Полицейската кола потегли бързо от тротоара с мигащи червени светлини и виеща сирена. Тя се сви на задната седалка, искаше й се да се скрие от очите на света. Тя беше убийца. Джо Романо беше мъртъв. Но всичко стана случайно. Щеше да обясни какво стана.

Трябва да й повярват. Трябва.

Полицейският участък, в който откараха Трейси, се намираше в алжирския квартал, на западния бряг на Ню Орлиънс — мрачна, навяваща лоши предчувствия сграда, от която лъхаше пълна безнадеждност. Приемната беше претъпкана от противни на вид хора — проститутки, сводници, апаши и техните жертви. Заведоха Трейси до бюрото на дежурния сержант.

Единият от полицаите, които я заловиха, докладва.

— Това е Уитни, сержант. Заловихме я на аерогарата, откъдето се опитваше да избяга.

— Аз не…

— Свалете белезниците.

Махнаха белезниците. Трейси едва сега успя да проговори:

— Стана случайно. Нямах намерение да го убивам. Опита се да ме изнасили… — Трудно успяваше да прикрие истеричните нотки в гласа си.

Сержантът рязко я запита:

— Ти ли си Трейси Уитни?

— Да. Аз…

— Затворете я!

— Не! Почакайте — помоли се тя. — Трябва да се обадя на някого. Аз… Аз имам право на един телефонен разговор.

— Знаеш реда, а? — измърмори сержантът. — Колко пъти си била вече в дранголника, сладка?

— Нито веднъж. Това е…

— Имаш право на един разговор. Три минути. Кой телефонен номер искаш да набера?

Беше толкова разстроена, че не си спомняше телефонния номер на Чарлс. Не можеше да си спомни Дори кода на Филаделфия. Не беше ли две-пет-едно? Не, не беше така. Цялата трепереше.

— Хайде. Няма да те чакам цяла нощ.

Две-едно-пет. Така е.

— Две-едно-пет-пет-пет-девет-три-нула-едно.

Сержантът на бюрото избра номера и подаде телефонната слушалка на Трейси. Чуваше се как телефонът звъни. Звънът продължаваше. От другата страна обаче не се обаждаше никой. Чарлс трябва да си е вкъщи.

Сержантът се обади:

— Време е — и понечи да й вземе слушалката.

— Моля ви, почакайте! — извика тя.

Изведнъж обаче си спомни, че Чарлс изключва нощем телефона си, за да не го безпокоят. Тя се вслушваше в продължителния звън и разбра, че няма да може да се свърже с него.

— Свърши ли? — запита я сержантът.

— Свърших — отвърна тя с глух глас.

Полицай по риза с къси ръкави отведе Трейси в едно помещение, където я записаха и взеха отпечатъци от пръстите й, после я поведе по някакъв коридор и накрая я заключи сама в килия.

— Утре сутринта ще те разпитат — уведоми я полицаят. После си тръгна и я остави сама.

Всъщност, това не е истина, помисли си Трейси. Всичко е просто един сън. О, божичко, моля те, нека това да не е истина!

Вонящото легло в килията обаче беше истинско, истинска беше и тоалетната чиния без седалка в ъгъла, истински бяха и железните решетки.

Нощта се изнизваше безкрайно дълго. Ако бях успяла да се свържа с Чарлс. Нуждаеше се от него повече, отколкото от всеки друг човек на света. Трябваше да му се доверя веднага. Ако бях го сторила, сега нямаше да ми се случи това.

Точно в 6.00 някакъв отегчен пазач донесе закуска на Трейси от изстинало кафе и студена овесена каша. Не успя дори да се докосне до нея. Стомахът й се беше свил на кълбо. В 9.00 часа пристигна полицайка.

— Време е да тръгваме, миличка — и отключи вратата на килията.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Трейси. — Много е…

— По-късно — отвърна полицайката. — Нали не искаш съдията да те чака? Долният му кучи син!

Тя придружи Трейси по някакъв коридор, после преминаха през една врата и влязоха в заседателна зала.

На съдийския стол беше седнал доста възрастен съдия. Главата и ръцете му трепереха. Пред него стоеше областният прокурор Ед Топър, дребен, надхвърлил четиридесетте мъж, с ниско подстригана посивяла коса и студени черни очи.

Отведоха Трейси до една скамейка и миг след това съдебният пристав извика: „Някакви искания срещу Трейси Уитни?“ Трейси забеляза, че я водят към подсъдимата скамейка. Съдията преглеждаше някакъв лист хартия пред себе си, а главата му подскачаше нагоре-надолу.

Сега. Сега беше моментът Трейси да обясни на някой авторитетен човек цялата истина за случилото се. Тя стисна ръце, за да не треперят.

— Ваша светлост, не беше убийство. Стрелях в него, но стана съвсем случайно. Исках само да го сплаша. Опита се да ме изнасили…

Прокурорът я прекъсна:

— Ваша светлост, не виждам никакъв смисъл да се губи времето на съда. Тази жена е влязла с взлом в дома на мистър Романо, въоръжена с тридесет и два калибров револвер, откраднала е картина от Реноар на стойност половин милион долара, а когато мистър Романо я заловил на местопрестъплението, най-хладнокръвно е стреляла в него и го е повалила на земята.

Трейси почувства как кръвта нахлува в главата й.

— Какви… какви ги говорите?

Това не направи никакво впечатление. Прокурорът каза рязко:

— Разполагаме с оръжието, с което е ранила господин Романо. Върху него са останали отпечатъци от нейните пръсти.

Ранен! Значи Джоузеф Романо е жив! Това означава, че не е убила никого!

— Избягала е с картината, ваша светлост. Вероятно тя вече се намира в ръцете на някой укривател на крадени вещи. Поради тази причина щатът моли Трейси Уитни да бъде осъдена за опит за убийство и въоръжен грабеж, а освобождението й под гаранция да възлиза на половин милион долара.

Съдията се обърна към Трейси, която стоеше като замаяна.

— Представлява ли ви някой?

Тя дори не го чу.

Съдията повиши глас.

— Имате ли адвокат?

— Не. Аз… онова, което каза този човек, не е истина. Аз никога…

— Разполагате ли с пари за адвокат?

В банката имаше влог. И Чарлс беше насреща.

— Аз… не, ваша светлост, аз не разбирам.

— Съдът ще ви назначи адвокат. Ще останете в затвора или ще бъдете освободена под гаранция срещу половин милион долара. Следващият случай!

— Почакайте! Това е грешка! Аз не съм…

Не си спомняше да са я извеждали от съдебната зала. Назначеният от съда адвокат се казваше Пери Поуп. Беше около четиридесетгодишен, с изсечено, интелигентно лице и приятни сини очи. Трейси начаса го хареса.

Той влезе в килията й, седна на леглото и каза:

— Знаете ли, вие предизвикахте истинска сензация. Една жена да извърши всичко това, и то само за двайсет и четири часа от пристигането й в града! — засмя се той. — Обаче имате късмет. Изстрелът не е сериозен. Раната е повърхностна. Романо ще оживее. — Той извади лула. — Имате ли нещо против?

— Не.

Напълни лулата с тютюн, запали я и започна да оглежда Трейси.

— Нямате вид на отчаян криминален тип, госпожице Уитни.

— И не съм. Кълна ви се, че не съм.

— Убедете ме тогава — каза той. — Разкажете ми какво се случи. От самото начало. И без да бързате.

Трейси му разказа. Всичко. Пери Поуп седеше мълчаливо, слушаше нейния разказ и не пророни нито дума, докато тя не свърши. После се облегна на стената на килията, по лицето му се изписа мрачно изражение.

— Какво копеле! — процеди тихо той.

— Нищо не разбирам от онова, което говорят. — В очите на Трейси се четеше объркване. — Каква е тази картина?

— Всъщност е много просто. Джо Романо ви пренесе в изкупителна жертва така, както и майка ви. Влезли сте направо в капана.

— И все пак не разбирам нищо.

— Нека ви обясня тогава. Романо ще постави иск за застраховката от половин милион долара за картината на Реноар, която е скрил някъде, и ще си получи парите После застрахователната агенция ще започне да преследва вас, а не него. Когато нещата позатихнат, той ще продаде картината на някой частен купувач и ще спечели нов половин милион, и то благодарение на вашата самоинициатива. Не се ли досетихте, че признание, получено под дулото на пистолет, няма никаква стойност?

— Допускам… допускам, че е така. Просто си мислех, че ако изтръгна истината от него, тогава някой друг ще се заеме със следствието.

Лулата му беше угаснала. Той отново я запали.

— Как влязохте в неговата къща?

— Позвъних на входната врата и господин Романо ме покани вътре.

— Той обаче твърди друго. От задната страна на къщата има счупен прозорец и той смята, че вие сте се вмъкнали през него. Съобщи на полицията, че ви е хванал, когато сте се измъквали с картината на Реноар, и при опит да ви спре, вие сте стреляли в него и сте избягали.

— Това е лъжа! Аз…

— Да, лъжата е негова и къщата е негова, но пистолетът е ваш. Имате ли представа с кого сте се захванали?

Трейси поклати замислено глава.

— Тогава ще ви разкажа каква е реалната действителност. Този град е хванат много здраво от семейство Орсати. Нищо не може да стане без съгласието на Антъни Орсати. Ако се нуждаете от разрешително за построяване на ограда, за асфалтиране на шосе, ако се интересувате от бизнес с момичета, комар или наркотици, тогава трябва да се оправяте с Орсати. Джо Романо започна кариерата си като негово доверено лице. Сега е водеща фигура в организацията на Орсати. — Той я погледна с удивен поглед. — И вие сте се осмелили да влезете в къщата на Романо и да вдигнете оръжие срещу него!

Трейси седеше мълчаливо, останали без капка сила. Най-сетне успя да запита:

— Вярвате ли в онова, което ви разказах?

Той се усмихна.

— Вие сте ужасно права. Всичко е толкова искрено, че е изключено да не е вярно.

— Можете ли да ми помогнете?

— Ще се опитам — каза бавно той. — Всичко бих дал само и само да можех да ги тикна зад решетките. Те обаче владеят целия град и повечето от съдиите в него. Дадат ли ви под съд, така ще ви натикат в миша дупка, че няма да видите повече бял ден.

Трейси го погледна озадачено.

— Ако ме дадат под съд ли?

Поуп се изправи и започна да крачи напред-назад из тясната килия.

— Не искам да ви изправям пред съда, защото, повярвайте ми, това ще бъде негов съд. Има само един съдия, когото Орсати все още не е успял да купи. Казва се Хенри Лорънс. Ако успея да го склоня да гледа вашето дело, тогава съм почти сигурен, че ще мога да направя нещо за вас. Не е много етично, но ще поговоря лично с него. Той мрази Орсати и Романо не по-малко от мен. Сега не ни остава нищо друго, освен да се заемем със съдията Лорънс.

Пери Поуп успя да издейства телефонен разговор на Трейси с Чарлс. Трейси чу познатия глас на секретарката на Чарлс.

— Кабинетът на господин Станхоуп.

— Хариет. Обажда се Трейси Уитни. Там ли е?…

— О! Знаете ли откога се мъчи да се свърже с вас, госпожице Уитни, но няма никакъв телефонен номер. Госпожа Станхоуп изгаря от нетърпение да обсъди сватбените приготовления с вас. Можете ли да й се обадите при първа възможност…

— Хариет, много ви моля, свържете ме с господин Станхоуп.

— Съжалявам, госпожице Уитни. В момента пътува за Хюстън, където ще има среща. Оставете ми телефонния си номер и тогава съм сигурна, че той сам ще ви потърси веднага щом се освободи.

— Аз… — Нямаше как да я търси в затвора. Поне докато не намери начин да му обясни първо как стоят нещата. — Аз… аз ще го потърся отново. — Постави едва-едва обратно слушалката.

Утре. Мисълта на Трейси течеше бавно и уморено. Утре ще обясни всичко на Чарлс.

Същия следобед преместиха Трейси в по-голяма килия. Поднесоха й чудесна топла вечеря, поръчана в ресторант, а малко по-късно се появиха и свежи цветя с прикачена към тях бележка: ГОРЕ ГЛАВАТА, ЩЕ СВИЕМ ПЕРКИТЕ НА ТОВА КОПЕЛЕ. ПЕРИ ПОУП.

На следващата сутрин той отново посети Трейси. В мига, в който забеляза усмивката на лицето му, тя разбра, че й носи добри новини.

— Имате късмет — възкликна той. — Току-що идвам от съдията Лорънс и от Топър, областния прокурор. Топър се разкрещя като ужилен, но накрая сключихме сделката.

— Сделка ли?

— Разказах на съдията Лорънс цялата ви история. Съгласи се да приеме тезата, че се признавате за виновна.

Трейси го погледна поразена.

— Че се признавам за виновна ли? Но аз не съм виновна…

Той я прекъсна с вдигане на ръка.

— Чуйте ме. Признаете ли се за виновна, спестявате на щата разноските по делото. Убедих съдията, че не сте откраднали картината. Той знае що за човек е Джо Романо и ми повярва.

— Но… ако се призная за виновна, какво ще ми направят тогава? — запита бавно Трейси.

— Съдията Лорънс ще ви осъди на три месеца затвор с…

— Затвор!

— Почакайте малко. Той ще прекрати делото и вие ще получите условна присъда, с право да напуснете щата.

— Но тогава… тогава ще имам полицейско досие.

Пери Поуп въздъхна.

— Ако ви изпратят пред съда за въоръжен грабеж и опит за убийство при извършване на углавно престъпление, тогава съществува опасност да ви осъдят на десет години.

Десет години затвор!

— Решението ще вземете сама — каза той. — Аз мога единствено да ви дам най-добрия съвет. Истинско чудо е, че постигнах това. Те настояват за незабавен отговор. Не сте задължена да се съгласявате. Можете да наемете друг адвокат…

— Не. — Чувстваше се, че този човек е честен. При сегашните обстоятелства и като се вземеше предвид нейното безумно поведение, той беше направил всичко възможно, за да й помогне. Как й се искаше да поговори и с Чарлс! Но те настояваха за незабавен отговор. Може би наистина има късмет и ще се отърве с тримесечна условна присъда. — Добре… добре, съгласна съм — каза Трейси. Произнесе с мъка думите.

— Умно момиче — кимна той.

Не й разрешиха повече телефонни разговори преди повторното й явяване в заседателната зала. От едната й страна застана Ед Топър, а от другата Пери Поуп. На съдийското кресло седеше изискан на вид мъж, надхвърлил шестдесетте, с опънато и без никакви бръчки лице, с гъста, добре сресана коса:

Съдията Хенри Лорънс се обърна към Трейси.

— Съдът е уведомен, че защитата има желание да промени пледоарията от невинен на виновен. Така ли е?

— Да, ваша светлост.

— Всички страни ли са съгласни?

— Да, ваша светлост — кимна Пери Поуп.

— И щатът е съгласен, ваша светлост — заяви прокурорът.

Съдията Лорънс дълго време не каза нищо. После се приведе напред и погледна Трейси право в очите.

— Една от причините, поради която нашата велика страна се намира в това окаяно състояние е, че улиците гъмжат от паплач, която си въобразява, че може да прави каквото си иска. Това са хора, които се присмиват на законите. Някои съдилища в страната просто разглезват криминалните престъпници. Ние в Луизиана обаче не мислим така. Когато при углавно престъпление някой се опита да извърши хладнокръвно убийство, тогава смятаме, че това лице трябва да понесе и съответното наказание.

Трейси почувства как я обзема тревога. Обърна се към Пери Поуп. Очите му обаче гледаха втренчено съдията.

— Подсъдимата признава, че е направила опит да убие един от изтъкнатите граждани на нашето общество, личност, известна със своето човеколюбие и с добрите си дела. Подсъдимата е стреляла в него в момент, в който е крадяла произведение на изкуството на стойност от половин милион долара. — Гласът му прозвуча по-сурово. — Е добре, този съд ще се погрижи да не се радвате на тези пари, поне през следващите петнадесет години, защото през следващите петнадесет години ще бъдете затворена в женския затвор на Южна Луизиана.

Съдебната зала се завъртя пред погледа на Трейси. Съдията беше като актьор, който не произнася точните реплики от пиесата. Не биваше да казва всичко това. Тя се обърна да обясни на Пери Поуп, но очите му не гледаха към нея. Премяташе някакви папки в куфарчето си. И Трсйси едва сега забеляза, че ноктите му са изгризани до месото. Съдията се беше изправил и прибираше книжата си. Трейси стоеше като вцепенена, напълно неспособна да разбере какво става с нея. Към Трейси пристъпи съдебен пристав и я хвана за ръката.

— Хайде!

— Не! — извика Трейси. — Не, моля ви! — Вдигна глава към съдията. — Станала е ужасна грешка, ваше благородие. Аз…

Почувства, че приставът я стисна по-силно за ръката, и разбра, че няма никаква грешка. Бяха я изиграли. Сега щяха да я унищожат.

Както унищожиха и майка й.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Новината за престъплението на Трейси Уитни и нейната присъда се появи на първата страница на Ню Орлиънс куриър, придружена от полицейската й снимка. Големите телеграфни агенции поеха случката и мигновено я разпратиха на съответните вестници из цялата страна. Когато изведоха Трейси от съдебната зала, за да изчака колата, с която щяха да я превозят до щатския затвор, тя беше заобиколена от тълпа телевизионни репортери. Трейси скри от унижение лице, но не успя да убегне от окото на камерите. Джо Романо беше голямата бомба и опитът за покушение върху живота му от страна на една привлекателна крадла представляваше дори по-голяма сензация. На Трейси й се струваше, че е заобиколена от врагове. Чарлс ще ме измъкне, повтаряше си непрестанно тя. О, Боже, моля те, нека Чарлс ме измъкне. Не мога да родя нашето дете в затвора.

Едва на следващия следобед разрешиха на Трейси да се обади по телефона.

— Кабинетът на господин Станхоуп — прозвуча гласът на Хариет.

— Хариет, тук е Трейси Уитни. Искам да говоря с господин Станхоуп.

— Един момент, мис Уитни. — Трейси усети нерешителността в гласа на секретарката. — Сега… сега ще проверя дали господин Станхоуп е тук.

След дълго и мъчително чакане Трейси чу най-сетне гласа на Чарлс. Щеше да се разплаче от облекчение.

— Чарлс…

— Трейси? Ти ли си, Трейси?

— Да, скъпи. О, Чарлс, откога се мъча да се свържа с теб…

— Просто не съм на себе си, Трейси! Тукашните вестници са пълни с невероятни истории за теб… Не мога да повярвам онова, което пишат.

— И в него няма капка истина, скъпи. Капка. Аз…

— Защо не ми се обади?

— Опитах се. Не успях да те намеря. Аз…

— Къде се намираш сега?

— В… в затвора на Ню Орлиънс. Чарлс, ще ме пратят в затвора за нещо, което не съм извършила. — За неин ужас тя се разплака.

— Не затваряй. Чуй ме. Вестниците пишат, че си стреляла по някакъв мъж. Нали това не е истина?

— Стрелях в него, но…

— Значи е истина.

— Не е така, както го описват, скъпи. Ни най-малко. Всичко ще ти обясня. Аз…

— Трейси, призна ли се за виновна в опит за убийство и в кражба на картина?

— Да, Чарлс, само че…

— Боже господи, ако си имала нужда от пари, защо не обсъди това с мен… Да се опиташ да убиеш някого… просто не ми го побира умът. И родителите ми не могат да го повярват. Днес си на първата страница на сутрешното издание на филаделфийския Дейли нюз. Семейство Станхоуп се забърка за първи път в скандал.

Трейси долови самоконтрола в гласа на Чарлс и разбра дълбочината на неговите чувства. Тя отчаяно се надяваше на него, а той се оказа на тяхна страна. Едва се въздържа да не закрещи.

— Скъпи, така имам нужда от теб. Ела тук, моля те! Само ти можеш да оправиш всичко.

Последва дълга тишина.

— Струва ми се, че няма кой знае какво за оправяне. След като си признала, че си извършила всичко. Семейството ми не може да си разреши да се забърква в подобни истории. Убеден съм, че разбираш. Това е ужасен удар за всички ни. Очевидно не съм те познавал достатъчно добре.

Всяка негова дума й въздействаше като удар с чук. Целият свят се рушеше отгоре й. Чувстваше се по-самотна от всеки друг път. Сега нямаше вече към кого другиго да се обърне.

— Ами… ами какво ще стане с бебето?

— Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре — каза Чарлс. — Съжалявам, Трейси!

Телефонната връзка прекъсна.

Трейси продължаваше да държи безмълвната слушалка в ръка.

Една затворничка зад нея я подкани:

— Свърши ли с телефона, мила, че искам да се обадя на адвоката си.

Когато върнаха Трейси в килията, полицайката я предупреди:

— Приготви се за тръгване утре сутринта. Ще те вземат в пет.

Дойде посетител. Ото Шмит изглеждаше остарял с няколко години, откакто го видя за последен път. Имаше болнав вид.

— Дойдох да ти кажа колко съжаляваме с жена ми. Знаем, че случилото се не е по твоя вина.

Защо Чарлс не беше казал това!

— С жена ми ще отидем на погребението на мисис Дорис.

— Благодаря ти, Ото.

Утре ще погребат и двете ни, помисли си опечалена Трейси.

Не успя да мигне цялата нощ, само лежеше върху тясното затворническо легло и се взираше упорито в тавана. Представяше си отново и отново разговора с Чарлс. Дори не й даде възможност да му обясни как стоят нещата.

Трябваше да помисли и за бебето. Беше чела за жени, които раждат в затвор, но тези разкази се различаваха толкова от действителния й живот, че оставяха у нея впечатлението, че се отнасят за хора от други планети. А сега й се случваше и на нея. Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре, й каза Чарлс. И въпреки това си помисли: те няма да ми го оставят. Ще ми го отнемат, защото ще бъда в затвора през целите следващи петнадесет години. По-добре детето да не научи нищо никога за майка си. Разплака се.

В 5.00 часа на следващата сутрин в килията на Трейси влезе полицай, придружен от полицайка.

— Трейси Уитни?

— Да — изненада се колко странно прозвуча гласът й.

— По заповед на криминалния съд на щата Луизиана ще бъдете преместена в Южния женски затвор на Луизиана. Да тръгваме, миличка.

Поведоха я по дълъг коридор, край килии, пълни със затворнички. Чуха се дюдюкания.

— Приятно пътуване, миличка…

— Кажи къде криеш картината, Трейси, и ще поделим паричките…

— Ако си тръгнала към големия дом, попитай за Ърнестин Литълчеп. Тя ще се погрижи много добре за тебе…

Трейси мина край телефона, от който се бе обадила на Чарлс. Довиждане, Чарлс!

Излезе отвън на двора. Там чакаше със запален мотор жълт затворнически автобус с решетки на прозорците. В него седяха вече пет-шест жени, охранявани от двама въоръжени пазачи. Трейси огледа лицата на своите спътнички. Върху лицето на едната се четеше предизвикателство, другата беше отегчена, а от останалите лъхаше отчаяние. Досегашният им живот бе вече приключил. Изгнанички, те щяха да бъдат заключени като животни в клетки. Трейси се питаше какви ли престъпления бяха извършили, имаше ли между тях невинни като нея и какво виждат самите те в нейното лице.

Пътуването до затвора сякаш беше безконечно, в автобуса бе задушно и смрадливо, но Трейси не забелязваше нищо. Беше потънала дълбоко в себе си и не забелязваше останалите си спътнички и буйната зеленина, край която се движеха. Намираше се в друго време и на друго място.

Виждаше се като малко момиченце на брега на океана, с майка си и баща си. Баща й я носеше на раменете си към водата и когато се разкрещя, баща й каза: „Не се дръж като бебе, Трейси“, после я цопна в студената, вода. Водата се затвори над главата й, тя започна да се задушава, но баща й я извади и отново я потопи. Оттогава изпитваше ужас от водата…

Аудиторията на колежа гъмжеше от студенти, родители и роднини. Бяха я избрали да произнесе прощалното слово. Тя говори в продължение на петнадесет минути и речта й преливаше от възвишен идеализъм, умни позовавания на миналото и блестящи мечти за бъдещето. Деканът й връчи почетния ключ на студентското братство Фи-Бета-Капа. Искам ти да го съхраняваш, обърна се Трейси към майка си, и изписалата се върху лицето на майка й гордост беше прекрасна.

Заминавам за Филаделфия, мамо. Назначиха ме на работа в една банка.

Извика я Ани Малер, най-добрата й приятелка. Ще обикнеш Филаделфия, Трейси. Тук има всевъзможни културни занимания. Градът е красив, а жените не достигат. Искам да ти кажа, че мъжете наистина са ненаситни! Мога да ти намеря място в банката, в която работя и аз…

Чарлс се любеше с нея. Тя наблюдаваше движещите се сенки по тавана и си мислеше: Колко ли момичета биха желали да са сега на мое място? Чарлс беше превъзходна партия. И веднага се засрами от мислите си. Обичаше го. Почувства как влиза в нея, как се разгорещява повече и повече, как накрая сякаш избухна и се задъха. И ти ли си готова? А тя го излъга и каза да. Нали ти беше хубаво? Да, Чарлс. Продължи да мисли. В това ли се състоеше всичко? И отново я завладя чувство за грях…

— Ей, ти! На тебе говоря. Да не си оглупяла, за бога? Хайде, да вървим!

Трейси вдигна глава и видя, че се намира в жълтия автобус. Той беше спрял в някакъв двор, ограден с мрачна тухлена ограда. Поредица от девет огради, с опъната отгоре им бодлива тел, ограждаха петстотинте акра обработваема площ и гори от землището на Южния женски затвор на Луизиана.

— Ставай! — заповяда пазачът. — Пристигнахме.

Пристигнахме в ада.

ПЕТА ГЛАВА

Яка надзирателка със сурово изражение на лицето и боядисана в тъмнокафяво коса се обърна към новопристигналите затворнички:

— Някои от вас ще останат тук дълго, много дълго време. Има само един начин да се справите — забравете всичко за външния свят. Може да направите тук престоя си лек или тежък. Тук съществува ред и вие сте длъжни да го спазвате. Ние ще ви казваме кога да ставате, кога да работите, кога да ядете, кога да ходите в тоалетните. Нарушите ли дори и малко нашия ред, ще съжалите, че сте се родили на този свят. Имаме желание всичко тук да е спокойно и знаем как да се справяме с размирничките. — Погледът й се плъзна върху Трейси. — Сега ще ви заведат на медицински преглед. След това ще се изкъпете на душовете и ще бъдете разпределени по килии. Утре сутринта ще получите трудовите си назначения. Това е всичко.

Надзирателката тъкмо си тръгваше, когато бледо девойче, застанало до Трейси, запита:

— Моля да ме извините, но…

Надзирателката се извърна бързо с освирепяло лице.

— Я си затваряй гадната уста. Ще говориш само тогава, когато те питат. Разбра ли? Това важи и за останалите гаднярки.

Тонът и думите й въздействаха като шок върху Трейси. Надзирателката даде знак на две пазачки в дъното на помещението.

— Изведете тези кучки оттук.

Изкараха всички от помещението и ги подкараха като стадо по дълъг коридор. После ги натикаха в обширна зала, облицована с бели плочки, в която до маса за прегледи стоеше дебел мъж на средна възраст с мръсна престилка.

Една от полицайките извика: „Наредете се!“, и подреди жените на дълга опашка.

Човекът с мръсната престилка каза:

— Уважаеми дами, аз съм доктор Гласко. Съблечете се!

Жените започнаха да се споглеждат в недоумение. Една от тях запита:

— Докъде да се…

— Не знаете ли какво, по дяволите, означава да се съблечете? Свалете си дрехите — всичките!

Жените започнаха бавно да се събличат. Едни изпитваха свян, други гняв, а трети останаха равнодушни. Отляво на Трейси стоеше силно разтреперана петдесет-годишна жена, а отдясно трогателно слабичко девойче на не повече от седемнадесет години. Кожата му бе покрита с акне. Докторът даде знак на първата от редицата.

— Лягай на масата и вдигни крака върху стъпенките!

Жената се поколеба.

— Хайде! Задържаш опашката!

Тя се подчини. Докторът вкара разширител във влагалището й. Докато сондираше, я запита:

— Да имаш някаква венерическа болест?

— Нямам.

— Скоро ще разберем дали е така.

Върху масата я замести втора жена. Когато докторът започна да вкарва същия разширител, Трейси извика:

— Почакайте за момент.

Докторът спря и вдигна учудено глава.

— Какво?

Всички се извърнаха към Трейси.

— Аз… вие не стерилизирахте инструмента — каза тя.

Доктор Гласко й се усмихна.

— Я виж ти! Тук сме имали и гинеколог, значи. Бацилите ли те тревожат? Я марш накрая на опашката!

— Какво?

— Не разбираш ли английски? Върви!

Без да разбира нищо, Трейси застана накрая на опашката.

— А сега, ако не възразявате — каза докторът, — ще си продължим работата.

Той вкара инструмента в легналата на масата жена и Трейси внезапно схвана защо я изпрати накрая на опашката. Той щеше да прегледа всички жени с един и същ нестерилен инструмент, а тя щеше да е последната, прегледана с него. Трейси почувства как в гърдите й се надига гняв. Можеше да ги прегледа отделно, без така преднамерено да разголва достойнството им. А и те му позволяваха да се държи по този начин с тях. Ако всички протестирахме заедно… Дойде и нейният ред.

— На масата, госпожо доктор.

Трейси се подвоуми, но нямаше друг избор. Тя се покачи на масата и затвори очи. Почувства как разтвори краката й после студеният инструмент се пъхна в нея и започна да се върти, да натиска и да й причинява болка. Нарочно й причиняваше болка. Тя стискаше зъби.

— Да имаш сифилис или гонорея? — запита докторът.

— Нямам.

Не искаше да му казва за бебето. Не и на този изверг. Щеше да обсъди въпроса с директора на затвора.

После почувства как извади грубо инструмента от нея. Гласко си постави гумени ръкавици.

— Добре — обърна се той към жените. — А сега се наредете и наведете. Ще прегледам хубавичките ви малки задничета.

Преди да успее да се овладее, Трейси извика:

— Защо е необходимо и това?

Доктор Гласко я прониза с поглед.

— Ще ви обясня защо, докторе. Защото задниците представляват идеални скривалища. Притежавам цяла сбирка от марихуана и кокаин и съм ги намирал у такива като теб.

Той тръгна по редицата и започна да опипва с пръсти анус след анус. На Трейси й се повдигна. Почувства как съдържанието на стомаха й напира в гърлото и започна да я задушава.

— Я си повърнала тука, я съм ти натикал мутрата в повърнатото. — Докторът се обърна към пазачките: — Откарайте ги на душовете! Вонят.

Понесли дрехите си в ръце, голите затворнички бяха подкарани по друг коридор до голямо циментово помещение с десетки открити душове.

— Оставете дрехите си в ъгъла — изкомандва една от полицайките — и започнете да се къпете. Използвайте дезинфекционния сапун. Измийте всяка част на тялото си, от главата до петите, косата измийте с шампоан.

Трейси пристъпи от грубата циментова настилка и застана под душа. Водата беше студена. Докато триеше енергично тялото си, си мислеше. Никога вече няма да съм чиста. Що за хора са това! Как могат да се отнасят по такъв начин с други човешки същества? Не бих могла да издържа това в продължение на цели петнадесет години.

Една от полицайките й подвикна:

— Ей ти! Времето изтече. Излизай!

Трейси се дръпна от душа и мястото се зае от друга затворничка. Подадоха на Трейси тънка и износена хавлиена кърпа и тя едва успя да се избърше с нея.

След като се изкъпа и последната затворничка, ги отведоха под строй в голям склад с рафтове, пълни с дрехи, за който отговаряше някаква затворничка латиноамериканка; тя им взе мярка и им раздаде сиви униформи. Трейси и останалите получиха по две униформени рокли, два чифта долни гащи, два сутиена, два чифта обуща, две нощници, пакет дамски превръзки, четка за коса и торба за мръсно бельо. Полицайките наблюдаваха обличането на затворничките. Когато се приготвиха, ги отведоха в друга стая, където доверена затворничка работеше на голям фотоапарат, поставен върху триножник!

— Застани до стената!

Трейси отиде до стената.

— Анфас!

Тя погледна към апарата. Щрак.

— Обърни глава надясно!

Тя се подчини. Щрак.

— Наляво! — Щрак. — Иди до масата.

Върху масата имаше приспособление за вземане на отпечатъци от пръсти. Притиснаха пръстите на Трейси върху намастилен тампон, а след това и върху бяла карта.

— Лявата ръка! Дясната ръка! Обърши се с онази кърпа. Готова си.

Права е, помисли си вцепенена Трейси. Готова съм. Сега съм само един номер. Без име, без физиономия. Една от полицайките посочи Трейси.

— Уитни? При директора. Последвай ме.

Сърцето на Трейси радостно подскочи. В края на краищтата Чарлс беше предприел нещо. Разбира се, не можеше да я изостави, както не би го изоставила и тя. Особеното му държание се дължеше на неочаквания удар, който понесе. Беше имал време да обмисли всичко и да разбере, че все още я обича. Беше вече разговарял с директора и му бе обяснил ужасната грешка. Скоро щяха да я освободят.

Преведоха я по дълъг коридор, през две редици врати с дебели решетки, охранявани от пазач и пазачка. На преминаване през втората врата една затворничка едва не повали Трейси на земята. Същински гигант, най-едрата жена, каквато Трейси беше виждала през живота си — около два метра на височина и сигурно не по-малко от сто и тридесет килограма. Имаше сплескано, надупчено от шарка лице и жълтеникави очи с дивашко изражение. Тя хвана с една ръка Трейси за рамото, за да запази равновесие, а с другата я сграбчи за гърдите.

— Хей! — провикна се жената към пазачката. — Пристигнала е нова рибка! Няма ли да я пуснеш при мене?

Говореше с подчертан шведски акцент.

— Съжалявам. Разпределена е вече, Берта.

Амазонката погали Трейси по бузата. Трейси рязко се дръпна и гигантката избухна в смях.

— Няма нищо, малката. Голямата Берта ще се срещне по-късно с теб. Време имаме предостатъчно. Няма къде да избягаш.

Стигнаха до кабинета на директора. Трейси изгаряше от нетърпение. Дали Чарлс е тук? Или пък е изпратил адвоката си?

Секретарката на директора кимна на пазачката.

— Той я очаква. Ти остани тук.

Директор Джордж Браниган седеше зад старо и олющено бюро. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, слаб, с уморен вид, чувствително лице и хлътнали лешникови очи.

Джордж Браниган работеше от пет години като директор на женския затвор на Южна Луизиана. Пристигна тук с образование на модерен пенолог2 и със старание на идеалист, изпълнен с твърда решимост да извърши коренни реформи в затвора. Но затворът го срази, както беше сразил редица други преди него.

Затворът първоначално беше построен така, че да побира по две затворнички в килия, но сега във всяка килия имаше от четири до шест затворнички. Той знаеше, че положението навсякъде е същото. Затворите в цялата страна бяха пренаселени и с недостатъчен персонал. Хиляди криминални престъпници биваха затваряни ежедневно, без да вършат каквото и да е, освен да изострят омразата си и да обмислят своето отмъщение. Системата беше глупава и брутална, но не можеше нищо да се направи.

Позвъни на секретарката.

— Доведете я!

Стражата отвори вратата към вътрешния кабинет. Трейси прекрачи прага.

Директор Браниган огледа застаналата пред него жена. Облечена в сивата затворническа униформа и с измито от умора лице, Трейси Уитни все още изглеждаше красива. Имаше прекрасно и откровено лице и директорът Браниган се запита докога щеше да се запази такова. Той прояви особен интерес към тази затворничка, защото прочете за нейния процес във вестниците и проучи делото й. Тя беше първата престънничка, получила такава прекалено сурова присъда, без да е убила никого. Фактът, че неин обвинител беше Джоузеф Романо, правеше нейното осъждане повече от подозрително. Директорът беше просто пазител на осъдените. Той не можеше да мами системата. Самият той представляваше системата.

— Седнете, моля — покани я той.

Трейси седна с удоволствие. Чувстваше коленете си подкосени. Сега щеше да й разкаже за Чарлс и за скорошното й освобождаване.

— Прегледах вашето дело — започна директорът.

Положително Чарлс го е помолил да стори това.

— Виждам, че дълго ще останете при нас. Получили сте присъда от петнадесет години.

Трябваше да измине известно време, преди да схване думите му. В тях имаше нещо ужасно неточно…

— Не сте ли… не сте ли разговаряли… с Чарлс?

От притеснение започна да заеква.

— Чарлс?

Тогава тя разбра всичко. Стомахът й се сви.

— Моля ви — започна тя. — Моля ви да ме изслушате. Аз съм невинна. Мястото не ми е тук.

Колко ли пъти беше чувал същите думи? Сто? Хиляда? Аз съм невинна.

— Съдът е установил, че сте виновна. Най-добрият съвет, който бих могъл да ви дам, е да опитате да се отпуснете. Приемете ли веднъж условията в затвора, тогава ще ви стане много по-леко. В затвора времето не се измерва по часовник, а по календар.

Не мога да остана затворена цели петнадесет години, помисли си отчаяна Трейси. Искам да умра. Моля те, Господи, нека да умра. Но не мога, нали? Тогава бих убила бебето си. Това бебе е твое, Чарлс? Защо не си тук сега да ми помогнеш? Точно в този момент тя го намрази.

— Ако изпитвате някакви особени затруднения — каза директорът, — искам да кажа, ако бих могъл някак да ви помогна, бих искал да дойдете при мен.

Дори докато говореше, той съзнаваше, че думите му са лишени от съдържание. Жената пред него беше млада, красива и свежа. Лесбийките от затвора щяха да й нахвърлят като зверове. В затвора нямаше дори една сигурна килия, в която да я настани. Почти всяка килия се контролираше от някоя затворничка. До ушите на директор Браниган достигаха слухове за изнасилвания при душовете, в тоалетните и нощем по коридорите. Това обаче си оставаха само слухове, тъй като след това потърпевшите винаги мълчаха. Или умираха. Директор Браниган продължи внимателно:

— При добро поведение може да бъдете освободена след дванадесет или…

— Не!

Това беше вик на дълбоко отчаяние, на пълна безнадеждност. Трейси почувства как стените на директорския кабинет се сгромолясват отгоре й. Тя скочи на крака и се разкрещя. Пазачът хлътна вътре и я сграбчи за ръката.

— По-внимателно — нареди му директор Браниган. Той седна, обзет от безсилие, и видя как отвеждат Трейси.

Поведоха я по коридора край килии, пълни с всевъзможни затворнички. Те впиваха погледи в Трейси, докато преминаваше край тях, и й подвикваха на най-различни акценти. Виковете им не достигаха до съзнанието на Трейси.

— Прясно мляко…

— Пиле меко…

— Пръсни малко…

— Мръсни…

Едва когато стигна до блока на своята килия, Трейси осъзна, че жените повтаряха монотонно: „Прясно месо!“

ШЕСТА ГЛАВА

В килийния блок „С“ имаше шестдесет жени, разпределени по четири в килия. Когато поведоха Трейси по дългия миризлив коридор, между решетките занадничаха лица с изписано по тях безразличие, похотливост или омраза. Самата Трейси се движеше като замаяна, като в непозната страна, изпаднала случайно в бавно течащ сън. Гърлото й бе разранено от тежките стонове на разтърсеното й тяло. Повикването в директорския кабинет представляваше последната й надежда.

Сега вече не съществуваше нищо. Нищо, освен вцепеняващата мозъка й мисъл, че през следващите петнадесет години ще остане затворена в това мъчилище.

Надзирателката отвори вратата на една килия.

— Влизай!

Трейси запремига и се заоглежда. В килията имаше три жени, които мълчаливо я наблюдаваха.

— Мърдай! — заповяда надзирателката.

Трейси се подвоуми, после пристъпи в килията. Чу как вратата хлопна зад гърба й. Ето че пристигна у дома си.

Тясната килия едва побираше четири легла, малка маса с пукнато огледало отгоре й, четири малки шкафчета и тоалетна чиния без седалка в най-отдалечения ъгъл.

Обитателите на килията не сваляха погледи от нея. Най-сетне някаква пуерториканка наруши тишината.

— Като че ли си имаме нова съквартирантка.

Говореше с дълбок, гърлен глас. Щеше да е красива, ако не беше сиво-синият белег от удар с нож, слизащ от слепоочието до гърлото. Изглеждаше на не повече от четиридесет години, докато човек не се вгледаше внимателно в очите й.

Една приклекнала на земята мексиканка на средна възраст промърмори:

— Que suerte verte! Приятно ни е да се запознаем. За какво те окошариха, querida?

Трейси стоеше като вцепенена, без да може да отговори. Третата беше чернокожа, висока над метър и осемдесет, с присвити, наблюдателни очи и студен, отблъскващ израз на лицето. Главата й беше обръсната и черепът й лъщеше на неясната светлина.

— Онова легло в ъгъла е твоето.

Трейси пристъпи към леглото. Дюшекът беше отвратителен, изпоцапан от господ знае колко много други обитателки. От погнуса не можеше да се докосне дори до него. Без да иска, изрази гласно мислите си.

— Не… не мога да спя на този дюшек.

Дебелата мексиканка се ухили.

— И не е необходимо, гълъбче. Hay tiempo. Можеш на спиш на моя.

Трейси внезапно осъзна атмосферата в килията и мисълта я блъсна с физическа сила. Трите жени я наблюдаваха с втренчени погледи и я караха да се чувства разголена. Прясно месо! Изведнъж се ужаси. Сигурно съм се объркала, помисли си Трейси. О, божичко, нека съм се объркала.

Най-сетне си възвърна гласа.

— Към кого… към кого да се обърна за чист дюшек.

— Към господ — изсумтя чернокожата. — Но напоследък не се е мяркал насам.

Трейси се извърна и огледа отново дюшека. По него пълзяха едри, черни хлебарки. Не мога да остана тук, премина през главата на Трейси. Остана ли, ще полудея.

Сякаш прочела мислите й, чернокожата каза:

— Не тръгвай против течението, рожбо.

Трейси дочу отново гласът на директора: „Най-добрият съвет, който бих могъл да ви дам, е да опитате да се отпуснете…“

Чернокожата продължи:

— Аз съм Ърнестин Литълчеп — тя кимна по посока на жената с огромния белег. — Това е Лола. От Пуерто Рико е, а онази дебелана е Паулита от Мексико. Ти коя си?

— Аз… аз съм Трейси Уитни. — На устата й беше да каже бях Трейси Уитни.

Изпитваше кошмарното чувство, че самоличността й изчезва. Внезапно й прилоша и тя се хвана за ръба на леглото, за да не падне.

— Откъде си, гълъбче? — запита пълната жена.

— Съжалявам, но не ми… не ми се говори сега.

Трейси изведнъж почувства, че не може повече да се държи на крака. Тя се отпусна тежко на ръба на отвратителното легло и изтри с полата си капчиците пот по челото. Моето бебе, помисли тя. Трябваше да кажа на директора, че очаквам дете. Може дори да ми дадат самостоятелна килия.

Чу приближаващи се стъпки по коридора. Край килията премина надзирателка. Трейси отиде бързо до вратата.

— Извинете — извика тя. — Налага се да се видя с директора. Аз съм…

— Веднага ще ти го пратя — изръмжа през рамо надзирателката.

— Не ме разбирате. Аз съм…

Надзирателката отмина.

Трейси захапа кокалчетата на пръстите си, за да не закрещи.

— Да не си болна, гълъбче? — запита пуерториканката.

Без да може да отговори, Трейси поклати глава. Върна се до леглото, огледа го за миг, после бавно легна на него. Това представляваше акт на безнадеждност, на пълно поражение. След това затвори очи.

Десетият й рожден ден беше най-вълнуващият в живота й. Ще обядваме в ресторанта на Антонайн, съобщи баща й.

Антонайн! Това име събуждаше във въображението й представата за съвършено друг свят, свят на красотата, разкоша и богатството. Трейси знаеше, че баща й не разполага с много пари. Следващата година вече непременно ще отидем на летуване, обичаше да повтаря баща й вкъщи. А сега отиваха в ресторанта на Антонайн! Майка й й облече нова зелена рокля.

Я ги виж!, възкликна баща й с гордост. Аз съм с двете най-красиви дами в Ню Орлиънс. Всички ще умрат от завист.

Антонайн представляваше всичко, за което си беше мечтала Трейси. Дори много повече. Навсякъде, като в някаква приказна страна, беше украсено елегантно и с вкус, с бели покривки и кърпи за маса и блестящи чинии със сребърни и златни монограми. Същински дворец, помисли си Трейси. Обзалагам се, че тук идват крале и кралици. От прекалено вълнение не можеше дори да се нахрани, не сваляше за миг очи от прекрасно облечените мъже и жени. Когато порасна, обеща пред себе си Трейси, ще идвам всяка вечер в ресторанта на Антонайн и ще водя със себе си мама и татко.

Не ядеш нищо, каза майката на Трейси.

И за да й достави удоволствие, Трейси сложи с усилия няколко хапки в уста. Поднесоха й специална торта с десет свещички, келнерите изпяха „Честит рожден ден“, а останалите гости се обърнаха към тях, изръкопляскаха и Трейси се чувстваше като същинска принцеса. Изведнъж чу звъна на преминаващия отвън трамвай.

Звънът беше силен и настоятелен.

— Вечеря! — обяви Ърнестин Литълчеп.

Трейси отвори очи. В целия блок се заотваряха с трясък врати. Трейси остана да лежи на леглото и правеше опити да се върне в миналото.

— Хей! Кльопачка! — извика младата пуерториканка.

При мисълта за ядене й се повдигна.

— Не съм гладна.

Паулита, дебелата мексиканка, каза:

— Es llano. Всичко е много просто. На тях не им пука гладна ли си, или не. Всички са длъжни да се явят в трапезарията.

Затворничките започнаха да се подреждат отвън в коридора.

— Размърдай се или ще ти видят сметката — предупреди я Ърнестин.

Не мога да мръдна, мислеше си Трейси. Оставам тук.

Нейните съквартирантки излязоха от килията и се наредиха в редица по две. Ниска, набита надзирателка със силно изрусена коса забеляза легналата Трейси.

— Ей, ти! — извика тя. — Не чу ли звънеца? Ставай!

— Не съм гладна, благодаря ви — отвърна Трейси. — Моля да ме извините.

Надзирателката опули от удивление очи. После връхлетя като фурия в килията и застана разкрачено до леглото на Трейси.

— За коя, но дяволите, се смяташ? Да не искаш да те обслужват в стаята? Я си размърдай задника и се нареждай на опашката! Бих могла да подам рапорт. Случи ли се отново, отиваш в карцера. Ясно ли е?

Трейси не я разбра. Не разбираше нищо от онова, което ставаше около нея. Тя се свлече от леглото, излезе от килията и се нареди на опашката. Застана до една чернокожа.

— Защо Трябва да…

— Млък! — изръмжа Ърнестин Литълчеп с крайчеца на устата. — Забранено е да се говори в строя.

Подкараха жените по тесен и мрачен коридор, през две редици врати за безопасност и ги въведоха в огромна трапезария, пълна с големи дървени маси и столове. Имаше и дълъг шубер, от масите зад който се вдигаше пара. Затворничките се наредиха пред него, за да получат храната си. Менюто се състоеше от оводнено ядене с риба, омекнал зелен грах, безцветен крем карамел и по избор чаша слабо кафе или консервирано плодово питие. В тенекиените чинии изсипваха с черпаци от отблъскващата храна, докато жените се придвижваха в опашката, а обслужващите зад шубера други затворнички подвикваха непрестанно: „Минавай! Следващата… Минавай! Следващата…“

Подадоха храната и на Трейси, а тя застана объркана и не знаеше къде да отиде. Огледа се за Ърнестин, но чернокожата не се виждаше никъде. Трейси доближи една от масите, на която седяха Лола и дебелата Паулита. На масата имаше още двадесет жени, които поглъщаха храната като гладни вълчици. Трейси погледна съдържанието на своята чиния и я бутна встрани; отново й се повдигна.

Паулита се присегна и грабна чинията.

— Ако не го искаш, ще го взема аз.

— Хей, трябва да ядеш, инак няма да устискаш дълго тук.

Не ми се живее, помисли, обзета от безнадеждност Трейси. Искам да умра. Как тези жени могат да търпят подобен живот? Откога ли са тук? От месеци? Години?… Спомни си отново за вонящата килия и за отвратителния дюшек и й се прииска да изкрещи. Стисна силно зъби, за да не издаде звук.

Мексиканката я заговори:

— Хванат ли те, че не ядеш, и хайде в карцера. — Тя забеляза изписалото се недоумение върху лицето на Трейси. — Дупката… в самостоятелната килия. Няма да ти хареса. — Тя се приведе напред. — За първи път ли си в драголника, а? Е добре, ще ти дам един съвет, querida. Тук командва Ърнестин Литълчеп. Дръж се мило с нея и си наред.

Тридесет минути след влизането на жените в трапезарията се разнесе звън и всички се изправиха на крака. Паулита грабна останалото от съседната чиния грахово зърно. Трейси се нареди до нея в редицата и жените тръгнаха под строй обратно към килиите си. Вечерята беше свършила. Беше четири часът следобед — оставаха й да издържи още пет часа до угасването на осветлението.

Когато Трейси се върна в килията, Ърнестин се беше вече прибрала. Трейси се запита къде ли е била по време на вечерята. Ужасно много й се искаше да я използва, но не можеше пред тези жени. Щеше да чака да угасят осветлението. Приседна на ръба на леглото.

— Разбрах, че не си хапнала нищо от вечерята — обади се Ърнестин Литълчеп. — Глупаво е.

Откъде е научила! И защо я е грижа за това?

— Как мога да се срещна с директора?

— Трябва да направиш писмена молба. После надзирателките ще я използват за тоалетна хартия. Всяка затворничка, която иска среща с директора, я мислят за нарушителка. — Тя пристъпи към Трейси. — Тук можеш да си навлечеш куп неприятности. Онова, от което имаш нужда, е да си намериш приятелка, която да може да ти спестява тези неприятности. — Тя се усмихна, при което се показа предният й златен зъб. Гласът й звучеше тихо. — Някоя, която познава всичките им хватки в тази зоологическа градина.

Трейси вдигна глава към ухиленото лице на чернокожата. То сякаш плуваше някъде горе по тавана.

Никога не беше виждала такова високо създание.

Това е жираф, каза баща й.

Бяха в зоологическатата градина на парка Адубан. Трейси много обичаше този парк. Неделен ден отиваха там да слушат концертите на духовия оркестър, а след това майка й и баща й я водеха в аквариума или в зоологическата градина. Трейси вървеше бавно и гледаше затворените в клетки животни.

Татко, не им ли е неприятно, че са затворени.

Баща й се смееше. Не, Трейси. Чудесно си живеят. Тук се грижат за тях, хранят ги, а неприятелите им не могат да им сторят нищо лошо.

На Трейси й се струваше, че са нещастни. Искаше й се да отвори клетките и да ги пусне на свобода. Никога не бих пожелала да ме затворят като тях, мислеше си Трейси.

В 8.45 из целия затвор задрънчаха предупредителни звънци. Съкилийничките на Трейси започнаха да се събличат. Трейси не помръдна от мястото си.

— Имаш петнадесет минути, за да се приготвиш за сън — каза Лола.

Жените свалиха дрехите и облякоха пижамите. Изрусената надзирателка мина край килията. Щом забеляза че Трейси продължава да лежи, тя се спря.

— Събличай се! — нареди й тя. После се обърна към Ърнестин. — Не си ли й обяснила?

— Да. Всички й казахме.

Надзирателката се обърна отново към Трейси.

— Знаем как да се справяме с бунтарките — предупреди я тя. — Прави каквото ти се казва, да не ти загрея задника.

После си отиде.

— Добре е да се вслушаш в думите й, гълъбче — посъветва я Паулита. — Железния панталон е долна кучка.

Трейси се надигна бавно, обърна се с гръб и започна да се съблича. Свали дрехите си, с изключение на пликчетата си и нахлузи през главата грубата нощница. Усети, че жените не свалят погледи от нея.

— Наистина имаш хубаво тяло — забеляза Паулита.

— Да, чудесно е — потвърди като ехо Лола.

Трейси почувства как по тялото й преминават тръпки.

Ърнестин пристъпи към Трейси и я погледна.

— Ние сме ти приятелки. Ще се грижим добре за теб — гласът й хриптеше от вълнение.

Трейси се дръпна като ожилена.

— Остави ме на мира! Всички ме оставете. Не съм… не съм такава.

Чернокожата се изкиска.

— Ще бъдеш такава, каквато поискаме, гълъбче.

— Hay, tiempo. Време имаме много.

Лампите угаснаха.

Тъмнината се оказа неприятел на Трейси. Тя седеше напрегнато на ръба на леглото. Чувстваше, че останалите просто изчакват, след което щяха да се нахвърлят отгоре й. Да не би пък да си въобразяваше? Беше толкова възбудена, че навсякъде около себе си виждаше заплаха. С какво я бяха заплашили? Всъщност с нищо. Може би просто искаха да се държат с нея приятелски, а тя беше доловила нещо злокобно в техните предложения. Беше чувала за хомосексуална дейност по затворите, но това положително представляваше изключение, а не някакво правило. Един затвор не може да позволи подобно нещо.

Въпреки всичко изпитваше някакво натрапчиво съмнение. Реши да остане будна през цялата нощ. Посегнеше ли някоя, щеше да вика за помощ. Задължение на надзирателките беше да не допускат да се случи нещо лошо със затворничките. Убеди се сама, че няма от какво да се безпокои. Просто трябваше да остане нащрек.

Трейси седеше на ръба на леглото и се вслушваше във всеки шум. Чу как трите жени отидоха една подир друга до тоалета, как го използваха и се върнаха в леглата си. Без да може повече да издържа, Трейси също се отправи към тоалета. Опита се да пусне водата, но кранчето не работеше. Вонята беше непоносима. Върна се бързо на леглото си и отново седна. Скоро ще просветлее, помисли си тя. Сутринта ще помоля за среща с директора. Ще му разкажа за бебето. Сигурно ще ме преместят в друга килия.

Тялото й беше като изпънато и парализирано. Тя полегна на леглото и в следващия миг почувства как нещо пълзи към врата й. Едва не изкрещя. Трябва да издържа до сутринта. Всичко ще се уреди утре сутринта, мислеше Трейси.

В 3.00 вече не можеше да държи очите си отворени. Заспа.

Събуди се от някаква ръка, която затискаше устата й, и от други две ръце, сграбчили я за гърдите. Опита се на стане и да извика, но почувства как разкъсват пликчетата и нощницата й. Между бедрата и се пъхнаха ръце и започнаха да разтварят краката й. Трейси се бореше отчаяно и се мъчеше да стане.

— Спокойно — прошепна глас в тъмнината — и няма да ти се случи нищо лошо.

Трейси ритна с крак по посока на гласа. Докосна едра плът.

— Carajo! Дайте й да разбере на тази кучка — процеди задъхано гласът. — Свалете я на пода.

Върху лицето на Трейси се стовари корав юмрук. Някой се хвърли отгоре й, хвана я здраво и просто я задуши, неприлични ръце започнаха да я изнасилват.

Трейси успя да се освободи за миг, но една от жените я сграбчи и блъсна главата й в железните перила на леглото. Почувства как от носа й руква кръв. Хвърлиха я върху циментовия под, разтвориха ръцете и краката й и ги затиснаха. Трейси се бореше като обезумяла, но не можеше да се справи едновременно и с трите. Тя почувства как по тялото й плъзнаха хладни длани и топли езици. Разтвориха краката й и напъхаха в нея някакъв твърд и студен предмет. Тя се гърчеше безпомощно и отчаяно се опитваше да извика. Една ръка понечи да запуши устата й, но Трейси впи зъби в нея и отхапа с всичка сила.

Чу се сподавен вик.

— Кучка такава.

Върху лицето й заваляха юмруци… Болката я замайваше все повече и повече, докато накрая престана да чувства каквото и да е.

Събуди я дрънченето на звънеца. Лежеше напълно гола върху студения циментов под на килията. Трите й съкилийнички лежаха по леглата си.

Железния панталон крещеше по коридора:

— Ставайте, обличайте се!

Когато надзирателката мина край килията, тя забеляза Трейси, която лежеше на пода сред малка локва кръв, със смазано лице и със затворено и подуто око.

— Какво, по дяволите, става тук?

Тя отключи вратата и прекрачи в килията.

— Може да е паднала от леглото — предположи Ърнестин Литълчеп.

Надзирателката пристъпи до Трейси и я побутна с крак.

— Ей, ти! Ставай!

Трейси чу гласа, той идваше сякаш отдън земя. Да, помисли си тя. Трябва да стана, трябва да се махна оттук. Обаче не можеше дори да се помръдне. Тялото я болеше до мозъка на костите.

Надзирателката я сграбчи за лактите, изправи я в седнало положение, а Трейси почти изгуби съзнание от силната болка.

— Какво се е случило?

Трейси различи с едното си око неясните образи, които очакваха нейния отговор.

— Аз… аз — опита се да отговори Трейси, но не можеше да произнесе нито дума. Направи нов опит и някакъв дълбоко скрит в нея атавистичен инстинкт я подтикна да промълви: — Паднала съм от леглото…

Надзирателката се озъби:

— Не обичам умните серсемки. Сега ще те напъхам в карцера, та да се научиш да проявяваш по-голямо уважение.

Това беше като пълна забрава, като някакво завръщане в утробата на майка й. В тясната подземна килия нямаше никакви мебели с изключение на тънкия и износен дюшек, хвърлен направо върху студения циментов под. Някаква противна дупка на пода служеше за тоалетна. Трейси лежеше в тъмнината и си тананикаше със затворена уста някакви народни песни, на които много отдавна я беше научил баща й. Дори и не подозираше, че се намира на крачка от пълното загубване на разсъдъка.

Трейси нямаше представа къде е, но това беше без значение. Занимаваше я само болката от изтерзаното й тяло. Сигурно съм паднала и съм се ударила, но мама ще се погрижи за мен. Тя извика с изнемощял глас: Мамо… и като не получи отговор, отново заспа.

Спа четиридесет и осем часа, агонията се смени от болка, а болката от силно раздразнение. Трейси накрая отвори очи. Отвсякъде я заобикаляше небитие. Беше толкова тъмно, че не различаваше дори очертанията на килията. В съзнанието й нахлуха спомени. Бяха я завели на лекар. Думите му прозвучаха отново в ушите й… „Спукано ребро и фрактура на китката. Ще ги облепя с лейкопласт… Раните и натъртванията са лоши, но ще оздравеят. Пометнала е бебето…“

— О, бебче мое — простена Трейси. — Умъртвили са бебето ми.

Заплака. Плачеше за загубата на бебето. Плачеше за себе си. Плачеше за целия този скапан свят.

Трейси лежеше върху тънкия дюшек в студения мрак и се изпълваше от такава непреодолима омраза, която буквално разтърсваше цялото й тяло. Мислите й изгоряха и се изпепелиха, съзнанието й се освободи от всякакви емоции освен от една: отмъщението. Това не беше отмъщение, насочено против трите й съкилийнички.

И те бяха жертва като нея. Не, тя ще преследва четиримата мъже, които й бяха причинили всичко това и бяха унищожили живота й.

Джо Романо: „Вашата майка вдъхваше известна надежда. Но тя не ми каза, че има такава брутална дъщеря.“

Антъни Орсати: „Джо Романо работи за един човек име Антъни Орсати. Орсати управлява целия Ню Орлиънс…“

Пери Поуп: „Като се признаете за виновна, вие спестявате на щата разноските по процеса…“

Съдията Хенри Лорънс: „През следващите петнадесет години вие ще бъдете затворена в женския затвор на Южна Луизиана…“

Това бяха нейните неприятели. А после и Чарлс, който дори не я изслуша. „Ако си имала такава нужда от пари, защо не обсъди това с мен… Очевидно не съм те познавал добре… Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за добре…“

Щеше да ги принуди да й платят. Всички до един. Все още нямаше представа как. Знаеше само, че ще си отмъсти.

Утре, помисли тя. Ако утрото настъпи.

СЕДМА ГЛАВА

Времето изгуби своя смисъл. В карцера не проникваше никаква светлина, затова не съществуваше разлика между деня и нощта, и тя нямаше представа откога я държат в строгия тъмничен затвор. От време на време през тесен отвор на дъното на килията й побутваха студена храна. Трейси нямаше апетит, но се принуждаваше сама да изяжда всичко до последната хапка. Трябва да ядеш, инак няма да устискаш дълго тука. Сега го разбра, знаеше вече, че за онова, което замисляше, щеше да има нужда от цялата си сила. Намираше се в положение, което всеки друг на нейно място би оценил като безнадеждно: беше осъдена на петнадесет години, без никакви пари, без приятели, без каквито и да е други възможности. Дълбоко в нея обаче бликаше някакъв неизчерпаем извор на енергия. Ще оцелея, мислеше си Трейси. Изправям се с голи ръце срещу моите неприятели и единственото ми оръжие е моята защита. Щеше да оцелее така, както бяха оцелели нейните прародители. В жилите й течеше смесената кръв на англичани, ирландци и шотландци, беше наследила най-добрите им качества: интелигентността, смелостта и силната воля. Моите предшественици оцеляха след глада, чумата и наводненията и аз ще оцелея след всичко това. Те се намираха сега заедно с нея в тази воняща и тъмна клетка: овчарите и ловците, фермерите и собствениците на магазини, лекарите и учителите. Духовете от миналото, и всички те представляваха до един частици от самата нея. Няма да ви предам, шепнеше Трейси в мрака.

Започна да обмисля своето бягство.

Трейси разбираше, че най-напред трябва да възстанови физическите си сили. В прекалено тясната килия бе немислимо да се занимава с по-особени физически упражнения, но тя беше достатъчна за тай чи чуан, древното бойно изкуство, с което са обучавали воините за сериозни битки. Упражненията изискваха малко пространство и включваха всички мускули на тялото. Трейси се изправи и се зае с началните движения. Всяко едно от тях имаше свое име и специално предназначение. Започна с бойните движения Пробождане на демоните, след което премина към по-меките движения на Отнемане на светлината. Движенията бяха плавни, грациозни и се изпълняваха много бавно. Всеки жест идваше от психическия център тан-тиен, движенията се изпълняваха кръгово. В ушите на Трейси зазвучаха думите на нейния учител: „Възбуждай чи, твоята жизнена енергия. В началото е тежка като планина, но после олеква като птиче перо.“ Трейси почувства как чи започна да прелива от върха на пръстите й и се вглъби дотолкова, че цялото й същество се съсредоточи върху тялото, което изпълняваше безкрайните и разнообразни движения.

Сграбчи опашката на птицата, превърни се в бял щъркел, отблъсни маймуната, погледни тигъра в очите, превърни ръцете си в облаци. Нека бялата змия изпълзи върху тигъра. Застреляй тигъра, събери своето чи и се върни отново в центъра на тан-тиен.

Изпълнението на целия цикъл траеше около час и когато го изпълни, Трейси почувства изтощение. Изпълняваше този ритуал всяка сутрин и всеки следобед, докато тялото и започна да реагира и да заяква.

Когато не упражняваше тялото, Трейси упражняваше ума си. Тя лежеше в мрака, решаваше сложни математически уравнения, представяше си, че работи на компютъра в банката, рецитираше стихове, припомни си репликите на пиеси, в които бе участвала в колежа. Тя обичаше да изпипва нещата докрай и щом получеше роля в някоя играна в училище пиеса, в която трябваше да произнася репликите с друго произношение, тя седмици наред проучваше различните произношения, преди да продължи репетициите на пиесата. Веднъж един откривател на таланти я беше поканил да попълни въпросник за Холивуд. „Не, благодаря. Светлините на рампата не ме привличат. Това не е за мен“, му беше отговорила Трейси.

Гласът на Чарлс: Днес си на първа страница на сутрешното издание на Дейли нюз.

Трейси отклони вниманието си от Чарлс. В мозъка й имаше вратички, които засега трябваше да останат затворени.

Игра на: „Назови три невероятни неща за преподаване.“

Да научиш мравката да прави разлика между католици и протестанти.

Да научиш пчелата, че земята се върти около слънцето.

Да обясниш на котката разликата между комунизма и демокрацията.

Преди всичко се съсредоточаваше върху мисълта как да унищожи своите неприятели, всеки един поотделно. Спомни си за една игра, която беше играла като дете. Вдигаше високо ръка към небето и скриваше слънцето. Точно така постъпиха сега с нея. Вдигнаха ръка и скриха живота от нея.

Трейси не знаеше колко затворнички са преживели затварянето им в карцера, но това нямаше никакво значите.

На седмия ден, когато отвориха вратата на килията, Трейси остана заслепена от внезапно нахлулата вътре ярка светлина. Отвън стоеше пазач.

— Ставай! Връщаш се горе!

Той се приведе да й помогне да стане, но за негова голяма изненада тя се изправи леко на крака и излезе без чужда помощ от килията. Останалите затворнички, които извеждаха от карцера, излизаха или съсипани, или посърнали, но тази тук правеше изключение. Около нея витаеше някакво достолепие, някаква самоувереност, напълно чужди на това място. Трейси застана на светлината, за да привикнат постепенно очите й. Какво съблазнително парче, помисли си надзирателят. Остави я да се изкъпе и можеш да я заведеш навсякъде. Обзалагам се, че е готова на всичко, стига да й се окаже малко внимание.

— Такова красиво момиче като тебе — обърна се той към Трейси — не бива да попада тук. Ако двамата с теб сме приятели, ще се погрижа това да не се случва никога повече.

Трейси обърна лице към него и когато долови погледа й, той начаса реши да се откаже от намерението си.

Пазачът отведе Трейси горе и я предаде на нейната надзирателка.

Тя смръщи лице.

— Божичко, вониш! Върви да се изкъпеш. А тези дрехи ще изгорим.

Студеният душ й подейства удивително добре. Трейси изми косата си с шампоан и се изкъпа от глава до пети с евтиния сапун.

Когато се изкъпа и си сложи чисти дрехи, чакащата я надзирателка й съобщи:

— Вика те директорът на затвора.

Последния път, когато чу тези думи, Трейси повярва, че това ще й донесе свободата. Вече не беше толкова наивна.

Когато влезе в кабинета му, директорът Браниган стоеше до прозореца.

— Седнете, моля!

Трейси седна.

— Участвах в една конференция във Вашингтон. Едва тази сутрин се прибрах и прочетох доклада за случилото се. Не е бивало да ви пращат в карцера.

Тя седеше и го наблюдаваше, безизразното й лице не говореше нищо.

Директорът погледна някакви книжа върху бюрото си.

— Според този доклад вашите съкилийнички са упражнили върху вас сексуално насилие.

— Не, сър.

Директор Браниган кимна съчувствено.

— Понятен ми е вашият страх, но не мога да позволя на осъдените да управляват този затвор. Искам да накажа онези, които са го направили, но са ми необходими вашите свидетелски показания. Сега искам да ми разкажете какво точно се случи и кой е виновен.

Трейси го погледна в очите.

— Никой не е виновен. Паднах от леглото.

Директорът не сваляше дълго време погледа си от нея и тя виждаше изписалото се върху лицето му разочарование.

— Сигурна ли сте?

— Да, сър.

— И няма да промените становището си?

— Не, сър.

Директор Браниган въздъхна.

— Добре. След като решението ви е такова, ще ви преместя в друга килия, където…

— Не желая да ме местите.

Той я погледна удивен.

— Искате да кажете, че желаете да се върнете в същата килия?

— Да, сър.

Той се озадачи. Може би се лъжеше в нея, може би тя самата беше измислила случилото се с нея! Господ само знаеше какво мислят и вършат тези проклети затворнички. Колко му се искаше да го преместят в някой хубав и нормален затвор за мъже, но на жена му и дъщеря му Ейми тук им харесваше. Живееха в прекрасна къща, а около затворническата ферма имаше чудесни места. На тях им се струваше, че живеят сред природата, а той трябваше да се разправя цели двадесет и четири часа в денонощието с тези смахнати жени.

Той погледна седналата пред него млада жена и смутено каза:

— Много добре. Занапред не се замесвайте в неприятности.

— Няма да се замесвам, сър.

Завръщането в килията беше едно от най-трудните неща в живота на Трейси. В мига, в който прекрачи в нея тя изпита наново ужаса от онова, което се бе случило тук. Нейните съкилийнички бяха на работа. Трейси легна на леглото, заби поглед в тавана и се замисли. После се пресегна към долната част на леглото си и измъкна една от разхлабилите се метални пръчки. Пъхна я под дюшека. Когато в 11.00 часа задрънча звънецът, Трейси първа се нареди в коридора. Паулита и Лола седнаха на една маса близо до входа на трапезарията. От Ърнестин Литълчеп нямаше и следа.

Трейси си избра маса с непознати затворнички, седна и изяде и последната трошичка от безвкусната храна. Прекара следобеда сама в килията. В 2.45 нейните съкилийнички се върнаха.

Щом зърна Трейси, Паулита се ухили изненадана.

— Значи се върна, котенце. Нали ти хареса онова, което ти направихме, а?

— Добре. Подготвили сме ти още нещо.

Трейси с нищо не показа, че чува подигравките им. Насочи вниманието си към чернокожата. Ърнестин Литълчеп стана причина Трейси да се върне в същата килия. Трейси не й се доверяваше. Нито за миг. Но имаше нужда от нея.

Ще ти дам един съвет, querida. Тук командва Ърнестин Литълчеп…

Тази нощ, когато предупредителните звънци задрънчаха петнадесет минути преди лягане, Трейси стана от леглото и започна да се съблича. Този път не прояви лицемерна скромност. Свали всичките си дрехи и мексиканката подсвирна, докато наблюдаваше закръглените й корави гърди, дългите й стройни крака и розовите й бедра. Лола дишаше тежко. Трейси облече нощницата и си легна. Светлината угасна. Килията потъна в мрак.

Измина половин час. Трейси лежеше в мрака и се вслушваше в дишането на останалите.

По едно време Паулита прошепна от другия край:

— Тази нощ мама истински ще те гушне. Свали си пижамката, гълъбче.

— Ще те научим как се прави женска любов и ще я правиш, докато я научиш добре — изкиска се Лола.

Чернокожата все още не проронваше дума. Трейси почувства приближаването на Лола и Паулита в мрака, но този път ги очакваше. Тя вдигна металната пръчка, която стискаше здраво в ръка, замахна с всички сили и улучи лицето на едната жена. Разнесе се болезнен писък. Трейси ритна към другата и видя, че тя падна на пода.

— Ако се приближиш отново, ще те убия — процеди през зъби Трейси.

— Кучка такава!

Трейси чу, че се готвят отново да я нападнат, и вдигна желязото.

В тъмнината проехтя острият глас на Ърнестин.

— Достатъчно! Оставете я!

— Ърнестин, тече ми кръв. Сега ще я наредя…

— Правете каквото ви казвам, по дяволите!

Настъпи дълга тишина. Трейси чу как двете жени се отдръпнаха към леглата си, като продължаваха тежко да дишат. Трейси лежеше напрегната, готова да посрещне следващото им нападение.

— Смела си, гълъбче — чу се гласът на Ърнестин Литълчеп.

Трейси не отговори.

— Нищо не си изпяла на директора. Ако го беше направила, сега да си на оня свят.

Този път Трейси й повярва.

— Защо отказа на директора да те премести в друга килия?

Значи й беше известно и това?

— Исках да се върна отново тук.

— Така ли? И защо?

В гласа на Ърнестин Литълчеп се долови нотка на любопитство.

Настъпи моментът, който Трейси отдавна чакаше.

— За да ми помогнеш да избягам.

ОСМА ГЛАВА

Надзирателката спря пред Трейси и й съобщи:

— Имаш посетител, Трейси.

Трейси я погледна учудено:

— Посетител?

Кой ли можеше да е? Изведнъж се досети. Чарлс. В края на краищата беше дошъл. Но твърде късно. Трябваше да е тук, когато отчаяно се нуждаеше от него. Никога вече няма да имам нужда от него. Или от когото и да е друг.

Трейси последва надзирателката по коридора към помещението за посетители. После прекрачи в него.

До малката дървена маса седеше непознат мъж. Стори й се най-противният човек, когото беше виждала някога в живота си. Нисък, с подпухнало тяло, с дълъг и тънък нос и малка уста. Имаше високо, изпъкнало чело и наситено кафяви очи, които изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на очилата му.

Мъжът не стана от мястото си.

— Името ми е Даниел Купър. Директорът ми разреши да разговарям с вас.

— За какво? — запита изпълнена с подозрение Трейси.

— Аз съм детектив от МОЗЗ, това е международна организация за защита на застраховките. Един наш клиент е застраховал картина на Реноар, която е била открадната от дома на Джоузеф Романо.

Трейси пое дълбоко въздух.

— Не мога да ви помогна. Не съм откраднала никаква картина.

Тя тръгна към вратата.

Следващите думи на Купър я накараха да спре.

— Известно ми е.

Трейси се обърна и го погледна внимателно, всичките й сетива се изостриха.

— Никой не я е откраднал. Несправедливо са ви обвинили, мис Уитни.

Трейси седна бавно на един стол.

Даниел Купър беше въвлечен в случая три седмици преди това, когато го повикаха в кабинета на неговия шеф Дж. Дж. Ренолдс в централното управление на МОЗЗ в Манхатън.

— Имам задача за теб, Дан — каза Ренолдс. Даниел Купър ненавиждаше да му казват Дан.

— Ще бъда кратък.

Ренолдс възнамеряваше да обясни всичко накратко, защото Купър го изнервяше. Всъщност Купър изнервяше всички в организацията. Беше странен човек, чудак, така говореха повечето хора за него. Даниел Купър беше затворен напълно в себе си. Никой не знаеше къде живее, дали беше женен и дали имаше деца. Не поддържаше връзки с никого, не участваше в срещите на отдела, не ходеше по събрания. Беше абсолютен самотник и единствената причина, поради която Ренолдс го понасяше, се дължеше на факта, че Купър бе истински гений. Същински булдог, който вместо мозък в главата си имаше компютър. Даниел Купър беше открил сам-самичък повечето откраднати предмети и беше разкрил повече застрахователни измами, отколкото всичките останали агенти, взети заедно. На Ренолдс му се искаше да разбере какво представлява този загадъчен Купър. Изпитваше голямо неудобство да седи пред този човек, който вперваше в него фанатичните си кафяви очи.

— Една компания, която е наша клиентка, е застраховала картина за половин милион долара.

— Реноар. Ню Орлиънс. Джо Романо. Обвинена е жена на име Трейси Уитни. Осъдена е на петнадесет години затвор. Картината не е била открадната.

Кучи син!, помисли си Ренолдс. Ако беше някой друг, щях да си помисля, че се изфуква.

— Точно така — съгласи се с неохота Ренолдс. — Тази Уитни е скрила някъде платното. Искаме го обратно. Заеми се със случая.

Купър се обърна и излезе от кабинета, без да каже нито дума. Като го гледаше как си отива, Дж. Дж. Ренолдс за кой ли път си помисли: Някой ден ще разбера какво крие този кучи син!

Купър премина през залата, в която работеха един до друг петдесет служители; те разработваха програми за компютри, печатаха доклади, отговаряха на телефонни запитвания. Същинска лудница!

Купър мина край едно бюро и колегата му подхвърли:

— Чувам, че са ти възложили случая Романо. Щастливец. Ню Орлиънс е…

Купър отмина, без да отговори. Защо не го оставят на мира? Това само искаше, но всички непрестанно го отегчаваха с безкрайните си любопитни въпроси.

Това се превърна в някаква своеобразна игра в отдела. Всички бяха решили да проникнат зад тази мистерия и да узнаят кой всъщност е той.

— Какво ще правиш в петък вечер, Дан…?

— Ако не си женен, Сара и аз познаваме едно чудесно момиче, Дан…?

Не разбираха ли, че няма нужда от никого — че не му трябва никой от тях?

— Хайде, ела, само ще пийнем…

Даниел Купър обаче знаеше докъде можеше да доведе всичко това. Невинното пийване водеше до вечеря, вечерята ставаше причина за някакво приятелство, а приятелството до споделяне на тайни. А това беше твърде опасно.

Даниел Купър живееше в постоянен морален тормоз, че все пак някой ден ще узнаят миналото му. Да спи зло под камък представляваше лъжа. Злото съвсем не спеше под камък. Всеки две-три години някой от скандалджийските вестници раздухваше отново скандала и тогава Даниел Купър изчезваше за няколко дни. Единствено тогава се напиваше.

Даниел Купър би създал доста главоболия на всеки психиатър, ако би имал възможността да му разкрие чувствата си, но Дан не смееше да разговаря с никого за своето минало. Единственото веществено доказателство, което беше запазил от онзи ужасен и далечен ден, представляваше смачкана и пожълтяла изрезка от вестник, заключена на такова място в стаята му, където никой не можеше да я намери. От време на време я гледаше за наказание, а всяка дума от дописката стоеше като запечатана в мозъка му.

Той вземаше душ или се къпеше поне по три пъти на ден, по въпреки това се чувстваше винаги мръсен. Вярваше твърдо в ада и в пламтящия там огън и знаеше, че единственото му спасение на този свят е в изкуплението. Беше правил опит да постъпи в нюйоркската полиция, но не му достигаха четири инча височина и пропадна на изпита по физическа култура, затова стана частен детектив. Смяташе се за ловец, преследващ нарушителите на закона. Той представляваше божието наказание, оръжието, с което господ излива гнева си върху главите на злосторниците. Това беше единственият начин, чрез който можеше да изкупи миналото си и да се подготви за вечността.

Помисли си дали ще успее да вземе душ, преди да се качи на самолета.

Първата спирка на Даниел Купър беше в Ню Орлиънс. Прекара пет дни в града и преди да продължи, научи всичко, което му беше необходимо за Джо Романо, Антъни Орсати, Пери Поуп и съдията Хенри Лорънс.

Прочете протокола от разпита на Трейси Уитни и се запозна с присъдата й. Проведе разговор с лейтенант Милър и научи за самоубийството на майката на Трейси Уитни. Разговаря с Ото Шмит и научи как била разграбена компанията на Уитни. По време на всички тези срещи Даниел Купър не си записа нищо, но въпреки това можеше да повтори дума по дума разговорите. Беше деветдесет и девет процента сигурен, че Трейси Уитни е невинна жертва, но за Даниел Купър това не представляваше приемливо доказателство. Той отлетя за Филаделфия и разговаря с Кларънс Дезмънд, вицепрезидента на банката, в която беше работила Трейси Уитни. Чарлс Станхоуп III отказа да го приеме.

И сега, когато. Купър наблюдаваше седналата пред него жена, той беше стопроцентово убеден, че няма нищо общо с кражбата на картината. Беше вече готов да напише отчета си.

— Романо ви е обвинил несправедливо, госпожице Уитни. Рано или късно той щеше да предяви иск за кражбата на картината. Случило се е да се появите в най-подходящия момент и да го улесните в това негово намерение.

Трейси почувства как сърцето й започна да бие по-силно. Този човек знаеше, че тя е невинна. Той вероятно разполагаше с достатъчно доказателства против Джо Романо и щеше да я измъкне оттук. Той щеше да разговаря с директора на затвора или с губернатора на щата и щеше да я отърве от този кошмар. Изведнъж дишането й се затрудни.

— Ще ми помогнете ли тогава?

Даниел Купър се озадачи.

— Да ви помогна ли?

— Да. Да издействате помилване или…

— Не.

Отговорът подейства като плесница.

— Не? Но защо? Ако сте убеден, че съм невинна…

Как могат хората да са толкова глупави?

— Моята мисия е приключена.

Когато се прибра в хотела, първото нещо, което направи Купър, бе да се съблече и да застане под душа. Изтърка се хубаво от главата до петите и остави горещите струи да се изливат върху тялото му почти половин час. Когато се обърса и облече, седна да напише отчета си.

Даниел Купър се спря за миг, за да помисли за Трейси Уитни. Предположи, че останалите мъже биха я сметнали за красива. Запита се, без какъвто и да е интерес какво ли ще стане с нея след петнадесет години затвор. Това нямаше нищо общо с него.

Даниел Купър подписа отчета и се замисли дали има време да си вземе още един душ.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Стария железен панталон настани Трейси в пералнята. От тридесет и петте затворнически длъжности работата в пералнята се смяташе за най-лошата. Огромното горещо помещение бе изпълнено с перални машини и дъски за гладене, а пратките за пране пристигаха безконечно. Пълненето на пералните машини, изваждането на прането от тях и мъкненето на тежките кошници до гладачницата представляваха безсмислен и изтощителен труд.

Работата започваше в 6.00 и на затворничките им се разрешаваше десетминутна почивка на всеки два работни часа. Към края на деветчасовия работен ден повечето жени припадаха вече от изтощение. Трейси вършеше механично работата си и потънала в собствените си размисли, не разговаряше с никого.

Ърнестин Литълчеп чу за назначението на Трейси и подхвърли:

— Стария железен панталон си е паднала по задника ти.

— Не ми пука от нея — отвърна Трейси.

Ърнестин Литълчеп погледна озадачено.

Пред нея стоеше една напълно различна жена от онова стреснато младо момиче, което докараха преди три седмици в затвора. Нещо я беше променило и Ърнестин Литълчеп изгаряше от любопитство да узнае причината. На осмия ден след изпращането й в пералнята Трейси бе посетена в ранния следобед от една надзирателка, която й съобщи:

— Местят те. Имаш назначение за кухнята.

Най-мечтаната работа в затвора.

В затвора имаше два вида порцион: затворничките се хранеха с някакви буламачи, сандвичи с кренвирши, фасул или отвратителни гозби, приготовлявани в огромни глинени гювечета, докато храната на надзирателките и на служителите в затвора се приготовляваше от професионални готвачи. Менюто им включваше печено месо, прясна риба, пържоли, пилета, пресни зеленчуци и плодове и най-изкусителни десерти. Работещите в кухнята затворнички имаха достъп до тези храни и се възползваха най-широко от тях.

Когато Трейси отиде в кухнята, тя не се учуди особено много, когато видя там и Ърнестин Литълчеп.

Трейси пристъпи към нея.

— Благодаря ти — каза тя и се принуди с голямо усилие да придаде известна приятелска нотка в гласа си.

Ърнестин само изсумтя и не каза нищо.

— Как убедихте Стария Железен панталон да ме премести?

— Тя вече не е при нас.

— Какво й се е случило?

— Тук си имаме една системка. Ако някоя надзирателка се окаже проклетница и започне да ни притеснява, ние я чупим.

— Искаш да кажеш, че директорът се вслушва?…

— Глупости. Какво общо има директорът с това?

— Тогава как успяхте?…

— Много лесно. Когато надзирателката, която искаме да чупим, е дежурна, се подхващат разни караници. Посипват се какви ли не оплаквания. Някоя затворничка започва да се жалва например, че Стария железен панталон я опипала. На следващия ден някоя изписква, че са й задигнали нещо от килията, да речем радиото, което естествено се оказва в стаята на Стария железен панталон. Така се изпари и Стария железен панталон. Този затвор се управлява от нас, а не от надзирателките.

— Защо си тук? — запита Трейси. Не проявяваше никакъв интерес към отговора. Важното беше да се завърже някакво приятелство с тази жена.

— Не беше грешка на Ърнестин Литълчеп, повярвай ми. Цяла тайфа момичета работеха за мен.

Трейси я погледна.

— Искаш да кажеш като?… — Тя се подвоуми.

— Крадли? — тя се изсмя. — Нее. Работеха като домашни ирислужнички по големите домове. Бях открила собствено бюро за настаняване на работа. Имах поне двайсетина момичета. Разни фрашкани с пари баровци даваха всичко само и само да си намерят добри прислужнички. Правех страшна реклама из най-добрите вестници и когато ми се обаждаха, пращах при тях от моите момичета. Те се настаняваха по домовете им и когато техните работодатели отиваха на работа или излизаха вън от дома, обираха им сребърните прибори, скъпоценности, кожени палта и каквото и да е друго и офейкваха — Ърнестин въздъхна. — Ако ти кажа колко шибани пари изцицкахме, без да плащаме данъци за тях, просто няма да ми повярваш.

— А как те хванаха?

— Намеси се шибаният пръст на съдбата, гълъбче. Едно от моите девойчета прислужавало на обяд в къщата на кмета, когато неговата гостенка, някаква си дърта дама, се оказала жената, при която работила и офейкала същата тази прислужничка. Полицията я заловила и когато я понатиснали, взела, че пропяла и изпълнила цялата ария, и ето ти я сега тука бедната стара Ърнестин.

Двете стояха сами край една печка.

— Не мога да остана повече тук — прошепна Трейси. — Трябва да се погрижа за нещо отвън. Ще ми помогнеш ли да избягам?

— Я вземи да обелиш оня лук. За довечера трябва да готвим овнешко задушено.

И си отиде.

Клюкарската мрежа в затвора работеше невероятно добре. Затворничките научаваха за предстоящите събития много преди действително да са се случили. Затворнички, известни като „плъхове“, изравяха изоставени доклади, подслушваха телефонни разговори, четяха пощата на директора, после цялата информация се обработваше и разпращаше до важните затворнички. Списъкът на тези затворнички се оглавяваше от Ърнестин Литълчеп. Трейси виждаше как надзирателките и затворничките се съобразяват с Ърнестин. Когато останалите обитателки на затвора разбраха, че Ърнестин стана защитник на Трейси, никой не смееше повече да я закача. Трейси очакваше най-внимателно кога Ърнестин ще посегне на нея, но едрата чернокожа се държеше на разстояние. Защо ли, учудваше се Трейси.

Правило 4 от съдържащата десет страници официална брошура, която се връчваше на новопостъпилите затворнички, гласеше: „Сексът под каквато и да е форма е забранен. В една килия могат да бъдат настанени не повече от четири затворнички. На едно легло може да лежи само по една затворничка.“

В действителност всичко това беше така потресаващо различно, че затворничките се отнасяха към тази брошура като към затворническа книжка с анекдоти. В течение на седмиците Трейси наблюдаваше как всеки дев постъпват нови затворнички, нови рибки, и как нещата се развиват по един и същ начин. Първите затворнички, които бяха сексуално нормални, нямаха никакъв шанс, Те влизаха притеснено и плахо, а там ги чакаха лесбийките. Цялата драма се разиграваше по предварително разработен сценарий. В един ужасяващ и враждебен свят лесбийката проявяваше приятелство и съчувствие. Тя канеше своята жертва в залата за почивка, където гледаха заедно телевизия и когато лесбийката я хващаше за ръката, новата затворничка не се дърпаше, понеже се страхуваше да не обиди единствената си приятелка. Новата затворничка бързо забелязваше, че останалите обитатели на затвора я оставят на спокойствие, така зависимостта и интимността с лесбийката нарастваха, докато накрая тя беше готова да прави всичко само и само да запази единствената си приятелка.

Онези, които се дърпаха, биваха изнасилвани. Доброволно или насилствено, деветдесет процента от попадналите в затвора жени биваха принуждавани да се занимават с хомосексуализъм още през първия месец. Трейси беше ужасена.

— Как може управата да допуска подобно нещо? — обърна се тя към Ърнестин.

— Такава е системата — обясни Ърнестин — и тя действа по един и същ начин във всички затвори, гълъбче. Няма начин да отделиш хиляда и двеста жени от мъжете им и да очакваш, че ще престанат да изпитват желание за полов живот. Ние не изнасилваме заради секса. Изнасилваме заради властта, да им покажем кой тук е истински господар. Новите рибки, които идват тук, са обект на всяка, която иска да прави секс. Единствената защита, която могат да си осигурят, е да станат приятелки на лесбийките. Така никоя няма да ги закача за нищо.

Трейси си даваше ясна сметка, че в случая разговаря със специалист по въпроса.

— И не само затворничките — продължи Ърнестин. — И надзирателките не са по-малко гадни. Пристига, да кажем, някое ново маце и има нужда от наркотик. Започва да се поти, да се тръшка. Тогава надзирателка-та й намира, да речем, хероин, но иска в замяна да й окаже малко внимание, сещаш ли се? Мацето отива после при надзирателката и работата е опечена. Надзирателите са още по-гадни. Те имат ключове от килиите и нощем просто си влизат, където поискат, и си вземат безплатно маце. Можеш, естествено, да забременееш от тях, но те са в състояние да ти правят и безброй услуги Прииска ти се например шоколад или да те посети твоят приятел. Тогава буташ на надзирателя и готово. Това се нарича „танго за танго“ и се прилага във всички затвори на страната.

— Ужасно!

— Не, въпрос на оцеляване. — Падащата от тавана на килията светлина се отразяваше в голото теме на Ърнестин. — Знаеш ли защо тук не е разрешено да се използва дъвка?

— Не.

— Защото момичетата я лепят по ключалките на вратите, те не се затварят напълно и така момичетата нощем се измъкват и си ходят една на друга на гости. Спазваме само онези правила, които искаме. Излизащите оттук знаят добре за какво трябва винаги да си държат езика зад зъбите.

Любовните връзки в затвора процъфтяваха и протоколът между любовниците се спазваше много по-стриктно, отколкото навън. В един неестествен свят се създаваха и изиграваха докрай изкуствени мъжки и женски роли. Мъжките роли възникваха в свят, лишен от мъже. Тези жени променяха имената си. Ърнестин ставаше Ърни, Теси — Текс, Барбара — Боб, Катерин — Кели. Подрязваха си косите или бръснеха главите си и не вършеха никаква къщна работа. Мери Фем, изпълняваща ролята на „съпруга“, чистеше, гладеше и се грижеше за своя „съпруг“. Лола и Паулита се съревноваваха отчаяно коя да спечели благоволението на Ърнестин, като всяка се бореше отчаяно да надделее над другата.

Ревността беше жестока и често водеше до насилие. Ако се установеше, че „съпругата“ гледа друг „съпруг“ или разговаря с такъв в двора на затвора, моментално избухваха скандали. Из затвора непрестанно хвърчаха писма, доставяни от „плъховете“.

Писмата се сгъваха под формата на триъгълничета, известни като „хвърчила“, за да могат лесно да се крият по сутиени и обуща. Трейси виждаше жените да си предават „хвърчила“, като минаваха близко една до друга при влизане в трапезарията или по време на работа.

Трейси виждаше постоянно как затворничките влизат в плътски отношения със своите надзирателки. Тази любов беше породена от отчаянието, безпомощността и покорността. Затворничките зависеха във всичко от своите надзиратели: храна, състояние, дори животът им зависеше от тях. Трейси си наложи да не изпитва каквито и да е чувства към никого.

Секс се правеше денонощно. При душовете, в тоалетната, в килиите, а нощем през решетките и орален секс. „Съпругите“, които принадлежаха на надзирателите и надзирателките, биваха пущани нощем от килиите, за да отидат в тяхното крило на затвора.

След угасването на осветлението Трейси лягаше на леглото и затискаше уши с ръце, за да не чува нищо.

Една вечер Ърнестин измъкна из под леглото си кутия оризон и започна да ги ръси но коридора пред килията. Трейси чу как обитателките и на останалите килии започнаха да правят същото.

— Какво става? — запита Трейси.

Ърнестин се извърна и рязко й се сопна:

— Не е твоя работа. И не ставай от леглото. Лежи си на шибаното легло.

Няколко минути по-късно се разнесе ужасяващ писък от съседната килия, където току-що бяха настанили нова затворничка.

— О, божичко, не! Недейте! Моля ви, оставете ме!

Трейси разбра какво става и почувства, че й се повдига. Писъците продължиха известно време, докато накрая стихнаха и се превърнаха в безпомощни и изтерзани ридания. Трейси стисна силно очи, изпълнена от изгарящ гняв. Как могат жени да се държат така помежду си! Мислеше си, че затворът я е направил по-твърда, но когато се събуди на следващата сутрин, по лицето й личаха следи от засъхнали сълзи.

Реши да не разкрива чувствата си пред Ърнестин. Потна я уж съвсем случайно:

— Защо разпръснахте оризона?

— Това е нашата предупредителна система. Ако надзирателките се опитат да се промъкнат незабелязано, ще чуем стъпките им по пукането на сухия оризон.

Трейси скоро научи защо затворничките наричат престоя в затвора „ходене на училище“. Затворът предоставяше възможност за учение, но онова, което обитателките му научаваха в него, не беше общоприето учение.

Затворът беше пълен със специалисти по всички видове престъпления. Те си обменяха методи по измами, кражби по магазините, злоупотреби с напитки. Обучаваха се по най-новите хазартни игри, обменяха информация за извършените кражби и за тайни агенти.

Една сутрин по време на почивката в двора Трейси чу как една стара затворничка провежда семинар по джебчийство пред група млади и очаровани нейни колежки.

— Истински майстори са в Колумбия. В Богота има училище, наричат го училище на десетте звънчета. Плаща се по два и половина бона, ако искаш да го завършиш и да станеш джебчия. Там окачват на тавана манекен, облечен в костюм с десет джоба, напълнени с пари и скъпоценности.

— И защо го правят?

— Правят го, защото във всеки джоб има по едно звънче. Не можеш да завършиш училището, докато не научиш да изпразваш всеки един от тези проклети джобове, без да звънне нито едно звънче.

Лола въздъхна.

— По едно време ходех с едно момче, което се движеше сред тълпите от хора, облечен с връхно палто и с извадени отвън ръце, но въпреки това успяваше да пребърка като бог всички джобове.

— Как по дяволите, е вършел това?

— Дясната му ръка беше изкуствена. Той пъхаше истинската си ръка през един отвор на палтото, пребъркваше чуждите джобове и отмъкваше портмонетата.

Обучението продължаваше в занималнята.

— Аз си падам по обирите из гарите — обади се една ветеранка. — Навърташ се, да речем, из някоя железопътна гара, докато забележиш старица, която се мъчи да вдигне куфар или голям пакет и да го пъхне в едно от гардеробчетата. Помагаш й, слагаш багажа в гардеробчето и после й подаваш ключа. Само че ключът е от съседното гардеробче. След като жената си тръгне, отваряш гардеробчето и дим да те няма.

Един следобед в двора две осъдени за проституция и за притежание на кокаин затворнички подеха разговор с някаква новопостъпила, красиво момиче, което изглеждаше на не повече от седемнадесет години.

— Не е чудно, че са те окошарили, гълъбче — мъмреше я по-старата. — Преди да уговаряш цената с някой клиент, трябва първо да го попиташ или да разбереш дали не носи пистолет и никога да не му казваш какво ще му правиш. Остави го той да ти каже какво иска. Защото, окаже ли се ченге, можеш тогава да кажеш, че е искал да те хване натясно, сещаш ли се?

Другата проститутка добави:

— Да. И винаги оглеждай ръцете му. Ако каже, че е работяга, провери дали има груби ръце. Това е сигурно предупреждение. Много от преоблечените носят работнически дрехи, но когато се дойде до ръцете, забравят за тях, защото техните ръце са меки и гладки.

Времето течеше нито много бавно, нито много бързо. Просто си беше време. Трейси си спомни афоризма на Свети Августин: „Какво представлява времето? Ако не ме питат, зная какво е Но ако трябва да го обясня не зная как.“

Установеният в затвора ред никога не се променяше.

4.40 Предупредителен звънец

4.45 Ставане и обличане

5.00 Закуска

5.30 Връщане по килиите

5.55 Предупредителен звънец

6.00 Построяване и отвеждане на работа

10.00 Упражнения в двора

10.30 Обяд

11.00 Построяване за отвеждане на работа

3.30 Вечеря

4.00 Връщане по килиите

5.00 Стая за почивка

6.00 Връщане по килиите

8.45 Предупредителен звънец

9.00 Угасване на осветлението

Редът се спазваше строго. Всички затворнички бяха задължени да ходят на храна, в строя не се разрешаваха никакви разговори. В малките чекмеджета в килиите можеха да държат не повече от пет тоалетни принадлежности. Леглата трябваше да се оправят преди закуска и да се поддържат в добър ред през целия ден.

Затворът си имаше и свои специфични звуци: дрънчене на звънци, тътрене на крака по цимента, тръшкане на железни врати, шептене през деня, писъци през нощта… Острото пукане на подвижните радиостанции на надзирателите, тропането на съдовете по време на храна. Човек обаче не можеше никога да се отърси от чувството за телените мрежи, високите стени, самотата, откъснатостта и просмукалата се у всекиго омраза.

Трейси се превърна в примерна затворничка. Тялото й реагираше инстинктивно на звуците на установения в затвора ред: затварящите се пред килиите решетки след проверката, отварянето им сутрин при ставане, звънеца за започване на работа, сигнала за свършване на работа.

Тялото на Трейси беше затворено тук, но духът й бе свободен и той замисляше бягството й.

Затворничките нямаха право да се обаждат, но им се разрешаваше да ги търсят два пъти месечно по телефона и да разговарят в продължение на по пет минути. Ото Шмит се обади на Трейси.

— Мислех, че ще искаш да научиш — каза смутено той. — Погребението наистина беше хубаво. Погрижих се за всички разноски, Трейси.

— Благодаря ти, Ото. Аз… благодаря ти. — Нямаше какво повече да си кажат.

След това никой не я потърси повече по телефона.

— Момиче, по-добре забрави за външния свят — предупреди я Ърнестин, — там нямаш вече никого.

Лъжеш се, помисли си мрачно Трейси.

Джо Романо.

Пери Поуп.

Съдията Хенри Лорънс.

Антъни Орсати.

Чарлс Станхоуп III.

Трейси се срещна отново с голямата Берта в двора за разходки. Дворът представляваше голямо открито квадратно място, отделено от едната си страна от високата външна стена на затвора, а от другата от вътрешната стена на затвора. Всяка сутрин пускаха затворничките в продължение на тридесет минути в двора. Това бе едно от малкото места, където се разрешаваха разговорите, затова затворничките се скупчваха на групи и започваха да си обменят последните новини и клюки преди обяд. Когато Трейси излезе за пръв път на двора, внезапно я овладя чувството за свобода и тя разбра, че това се дължи на факта, че е на открито. Виждаше високо горе слънцето, виждаше и няколко кълбести облаци, а някъде из далечното синьо небе чуваше бръмченето на самолет, литнал високо на свобода.

— Ей, ти! Знаеш ли откога те търся — обади се някакъв глас.

Трейси се обърна и видя огромната шведка, която се беше сблъскала с нея в първия ден при пристигането на Трейси в затвора.

— Чух, че си имаш чернокожа лесбийка.

Тя заблъска Трейси към стената и запритиска огромното си тяло към нейното.

— Махай се!

— Имаш нужда от едно хубаво лизане. Сещаш се, нали? И ще го получиш. Цялата ще си моя, гълъбче.

Зад Трейси просъска познат глас.

— Я си разкарай шибаните ръце от нея, задник такъв!

Там стоеше Ърнестин Литълчеп, с огромни стиснати юмруци и искрящи очи, а слънчевите лъчи се отразяваха в блесналия й череп.

— Не си достатъчно мъжествена за нея, Ърни.

— Затова пък съм достатъчно мъжествена за теб — избухна чернокожата. — А си я пипнала още веднъж, а съм ти съдрала задника на закуска. При това пържен.

Атмосферата се зареди моментално с електричество. Двете амазонки се стрелкаха една друга с неприкрита омраза. Готови са да се убият заради мене, помисли си Трейси. След това обаче схвана, че цялата работа няма кой знае колко общо с нея. Спомни си какво й бе казала Ърнестин: „Тук трябва да се бориш, да се отдадеш на любов или да офейкаш. Трябва да стискаш зъби инак си загубена.“

Голямата Берта отстъпи първа. Тя хвърли презрителен поглед на Ърнестин и каза:

— Аз не бързам — после се ухили похотливо на Трейси. — Ти ще останеш дълго тук, гълъбче. Аз също. Доскоро виждане.

Обърна се и си отиде. Ърнестин гледаше след нея.

— Тя е опасна. Спомняш ли си онази медицинска сестра от Чикаго, която избиваше пациентите си? Тъпчела ги с цианкалий, после седяла до тях и ги гледала ка агонизират? Е, същият този ангел на милосърдието ти е хвърлил мерак, Уитни. По дяволите! Имаш нужда от лесбийка, която може да те пази. Тогава тази няма да смее да те закача.

— Ще ми помогнеш ли да избягам?

Разнесе се звън.

— Време е за ядене — каза Ърнестин Литълчеп.

Докато лежеше в леглото си тази нощ, Трейси си мислеше за Ърнестин.

Макар че Ърнестин никога вече не бе правила опити да посегне към нея, Трейси не й се доверяваше. Никога нямаше да забрави какво й бяха направили Ърнестин и нейните съкилийнички. Въпреки това Трейси имаше нужда от чернокожата.

Всеки следобед след вечеря на затворничките разрешаваха да прекарват по един час в залата за почивка, където можеха да гледат телевизия, да разговарят или ди прочетат най-новите списания и вестници. Трейси прелистваше някакво списание, когато една снимка привлече погледа й. Беше сватбената снимка на Чарлс Станхоуп III и неговата младоженка, които излизаха усмихнати и хванати под ръка от някаква църква. Снимката сякаш я блъсна с физическа сила. Като го гледаше сега на снимката с щастлива усмивка на лице, я изпълни болка, която се превърна в бясна ярост. Мислеше да обвърже живота си с този човек, а той й обърна гръб, позволи им да я унищожат и да убият детето й. Но това беше в някакво друго време, на друго миясто, в друг свят. Това беше някакъв въображаем свят. Истинският беше тук.

Трейси затвори шумно списанието.

В дните за посещения лесно се разбираше кой има приятели или роднини. Тогава затворничките се къпеха, обличаха чисти дрехи, гримираха се. След тези срещи Ърнестин обикновено се връщаше усмихната и щастлива.

— Моят Ал винаги идва да ме види — каза тя на Трейси. — Ще ме чака, докато изляза оттук. И знаеш ли защо? Щото му давам онова, което никоя друга жена не му даде.

Трейси не успя да скрие объркването си.

— Искаш да кажеш… в сексуално отношение?

— Ами да. Това, което става между тези стени, няма нищо общо с живота извън тях. Тук понякога изпитваме нужда да държим в ръцете си някое топло тяло — някой да ни докосне, да ни каже, че ни обича. Трябва да изпитаме чувството, че някой все пак го е грижа за нас. Няма значение дали е истина, или не. Това е всичко, което получаваме. Но изляза ли веднъж навън — Върху лицето на Ърнестин се разля широка усмивка, — тогава се превръщам в истинска шибана нимфоманка3 разбираш ли?

Нещо озадачаваше Трейси и тя реши да го изясни още сега.

— Ърни, непрестанно ме защитаваш. Защо?

Ърнестин сви рамене:

— Шибана работа!

— Наистина ми се иска да узная. — Трейси подбираше внимателно думите си. — Всяка жена, която е твоя… твоя приятелка, ти принадлежи напълно. Тя изпълнява всичко, което й кажеш…

— Инак ще й съдера задника.

— Но не се държиш така с мен. Все пак защо?

— Оплакваш ли се?

— Не. Любопитна съм.

Ърнестин се замисли за миг.

— Добре. У теб има нещо, което ми се иска да имам и аз. — Тя забеляза появилото се върху лицето на Трейси изражение. — Не, не това. От това имам толкова, колкото си искам, гълъбче. У тебе има някаква класа. Искам да кажа, има нещо честно и искрено, като у дама, която поднася на гостите си чай със сребърен чайник. Ти принадлежиш точно на този свят, а не на тукашния. Не зная как си се замесила с тия лайнари отвън, но допускам, че някой те е избудалкал. — Тя погледна отново Трейси и каза почти смутено: — В моя живот не съм попадала на кой знае колко свестни неща. Но ти си едно от тях. — Тя се извърна и думите й едва се чуха — И съжалявам много за детето ти. Наистина…

Същата нощ, след като угасиха осветлението, Трейси прошепна в тъмното:

— Ърни, трябва да избягам. Помогни ми, моля те!

— Искам да спя, за бога! Затваряй си устата, чуваш ли?

Ърнестин се зае да научи Трейси на тайнствения език, който се говореше в затвора. Група жени на двора разговаряха.

— Тази лесбийка стана обратна, лепна се на една белка и сега трябва да я тъпчат с голямата лъжица.

— Беше вече пътничка, сгащиха я на една фиеста и някакъв скапаняк я шитна на касапина. И край на чупката. Довиждане, рубидо.

Трейси имаше чувството, че слуша разговор между марсианци.

— За какво говорят? — запита тя.

Ърнестин избухна в смях.

— Ти да не би да не знаеш английски, малката? Когато лесбийката стане „обратна“, означава, че от „съпруг“ се превръща в „съпруга“. Забърква се с някаква „белка“ — това е жена с беличка и хубавичка кожа като твоята. На такава лесбийка вече нямат доверие, затова започват да я отбягват. „Пътничка“ означава, че присъдата й скоро изтича и тя ще излезе оттук, но са я пипали на „фиеста“, значи вземала е хероин, „скапаняк“ значи надзирателка, която спазва точно правилника и не може да бъде подкупена. После са я „шитнали на касапина“, изпратили са я значи при лекаря на затвора.

— А какво е „рубидо“ и „чупка“?

— Ама ти още нищо не си научила! „Рубидо“ означава временно излизане от затвора, при условие че няма да избягаш, а „чупка“ е денят, в който те освобождават от затвора.

Трейси знаеше, че никога няма да може да си послужи с тези две думи.

Ърнестин Литълчеп и Голямата Берта се счепкаха истински на следващия ден в двора. Затворничките играеха бейзбол на игрище с малки размери, под зоркото око на надзирателките. Голямата Берта удари топката и се затича към първата база, където стоеше Трейси. Голямата Берта блъсна Трейси, повали я на земята и я захлупи с тяло. После пъхна ръце между краката на Трейси и изсъска:

— Никой не може да ми се противопостави, миличка. Тази нощ ще бъдеш моя и добре ще ти оближа задничето.

Трейси се бореше отчаяно да се освободи от нея. Изведнъж почувства как някой повдига Голямата Берта от нея. Ърнестин беше сграбчила огромната шведка за врата и я стискаше силно за гръкляна.

— Проклета кучко — крещеше като обезумяла Ърнестин. — Предупредих те! — Тя посегна с пръсти към лицето на Голямата Берта и заби нокти в очите й.

— Ослепях! — изрева Голямата Берта. — Ослепях!

Тя сграбчи гърдите на Ърнестин и започна да ги дърпа. Двете жени взеха да се удрят и дращят и четири надзирателки се втурнаха към тях. Цели пет минути не успяха да ги разтърват. Пратиха и двете в карцера. Късно една вечер Ърнестин се прибра в килията си. Лола и Паулита побързаха да отидат до леглото да я утешат.

— Добре ли си? — прошепна Трейси.

— Адски добре — отвърна Ърнестин с приглушен глас и Трейси се замисли колко ли й е било тежко. — Вчера имах „рубидо“. Аз ще се измъкна оттук. Но ти ще си имаш трудности. Тази жена няма да те остави на мира. Не можеш да й убегнеш. И когато й омръзне да прави любов с тебе, ще те убие.

Лежаха в утихналия мрак. Най-сетне Ърнестин отново се обади:

— Май вече е време да поговорим как да го духнеш оттука.

ДЕСТА ГЛАВА

— От утре вече няма да имаш гувернантка — съобщ директор Браниган на жена си.

Сю Елън Браниган вдигна изненадано глава.

— Защо? Джуди се държи много добре с Ейми!

— Зная, но си излежа присъдата. Утре сутринта я освобождаваме.

Те закусваха в удобната къща, която представляваше една от привилегиите на директора на затвора Браниган. Останалите привилегии включваха правото на готвач, прислужничка, шофьор и гувернантка за почти пет годишната им дъщеря Ейми. Цялата прислуга се състоеше от затворнички, на които имаха доверие. Сю Елън Браниган пристигна тук преди пет години и се притесни, че ще живее в района на затвора, но това, че къщата й бе пълна с прислуга от криминални престъпници, я правеше още по-неспокойна.

— Откъде знаеш, че някоя нощ няма да ни ограбят и да ни прережат гърлата? — попита веднъж тя.

— Ако го направят — пошегува се директор Браниган, — моментално ще подам против тях рапорт.

Той убеждаваше безуспешно жена си, че не съществува никаква опасност. Страхът на Сю Елън наистина се оказа неоснователен. Доверените затворнички се стараеха да правят добро впечатление и да съкратят колкото може повече престоя си в затвора, затова проявяваха голяма добросъвестност.

— Току-що се бях утешила с мисълта, че мога да оставям спокойно Ейми на грижите на Джуди — оплака се мисис Браниган.

Тя мислеше доброто на Джуди, но не й се искаше да се раздели с нея. Господ знаеше каква щеше да се окаже следващата гувернантка на Ейми. Такива страхотии се разказваха за безобразията, които вършеха разни непознати с децата.

— Джордж, имаш ли предвид някоя заместничка на Джуди?

Директорът беше размишлявал дълго по този въпрос Имаше десетина подходящи затворнички за длъжността гувернантка на тяхната дъщеря. Трейси Уитни не му излизаше от ума. Около нейното дело съществуваше нещо, което му се струваше твърде обезпокоително. Работеше като професионален криминалист от цели петнадесет години и се гордееше, че едно от най-големите му достойнства представляваше способна му да преценява достойнствата на затворничките. Някои от поставените под грижите му затворнички бяха закоравели криминални престъпнички, а други се намираха в затвора поради това, че бяха извършили престъпление под влиянието на силни страсти или се бяха поддали на моментно изкушение, но на директор Браниган се струваше, че Трейси Уитни не можеше да се причисли към нито една от тези категории. Не че го разколебаваха нейните уверения в невинност, така се държаха всички осъдени. Безпокояха го хората, които бяха уговорили да изпратят Трейси Уитни в затвора. Директорът беше назначен в този затвор от гражданския комитет на Ню Орлиънс под председателството на губернатора на щата и макар непоколебимо да отказваше да се занимава с политика, познаваше добре всички тези играчи. Джо Романо беше мафиот и помощник на Антъни Орсати. Адвокатът Пери Поуп, защитникът на Трейси Уитни, също бе от тяхното ведомство, както и Съдията Хенри Лорънс. Осъждането на Трейси напомняше силно на техния стил на работа.

Директор Браниган направи своя избор. Той отвърна на жена си: „Да. Имам някого предвид.“

В кухнята на затвора имаше ниша с малка масичка и три стола, единственото място, където човек можеше да се почувства малко откъснат от всичко. Ърнестин Литълчеп и Трейси седнаха на тази масичка да пият кафе по време на десетминутната им почивка.

— Мисля, дойде време да ми кажеш защо си се забързала толкова да го духнеш оттук — подхвърли Ърнестин.

Трейси се поколеба. Дали да се довери на Ърнестин? Друг избор нямаше.

— Отвън… отвън има хора, които не постъпиха добре с моето семейство и с мен. Трябва да изляза и да ги накарам да си платят за това.

— Така ли? И какво са направили?

Трейси изрече думите, всяка една от тях й иричиняваше голяма болка.

— Убиха майка ми.

— Кои са те?

— Не мисля, че имената им представляват някакъв интерес за теб. Джо Романо, Пери Поуп, един съдия на име Хенри Лорънс и Антъни Орсати…

Ърнестин я гледаше опулено с отворена уста.

— Боже господи! Ей, момиче, да не ме будалкаш?

— Чувала ли си за тях? — учуди се Трейси.

— Дали съм чувала? Та кой не е чувал за тях? В Ню Орлиънс не става нищо, преди Орсати или Романо да кажат „да“. Не можеш да се захващаш с тях. Веднага ще ти светят маслото.

— Вече ми го светиха — отвърна Трейси с глух глас.

Ърнестин се огледа да не би някой да чуе разговора им.

— Ти или си смахната, или си най-долнопробната курва, каквато никога не съм срещала. Да говори така за недостижимите! — Тя поклати глава. — Откажи се. И то веднага!

— Не. Не мога. Трябва да се измъкна оттук. Ще стане ли?

Ърнестин дълго време мълча. Най-сетне каза:

— Ще поговорим утре в двора.

Когато излязоха на другия ден на двора, те се отдръпнаха в един ъгъл, за да останат сами.

— Тук бяха организирани дванадесет бягства — започна Ърнестин. — Две от затворничките бяха разстреляни. — Трейси не каза нищо. — На кулата има денонощна стража, въоръжена с картечници, и всички до един са най-долни копелета. Избяга ли някоя затворничка, стражата ще изгуби службата си, затова не му гледат много и веднага ти теглят куршума. Целият затвор е заграден с телена мрежа и ако успееш да я преминеш и да се отървеш от картечниците, тогава пускат след теб хрътките, които подушват и пръдня от комар. На няколко мили по-нататък има база на националната гвардия и щом оттук избяга затворничка, те изпращат хеликоптер с картечници и прожектори. На никого не му пука дали ще те върнат жива или мъртва. Това кара останалите да не се захващат с такива планове.

— Но въпреки всичко опитват — каза настойчиво Трейси.

— Онези, които бягат, получават помощ отвън, имат приятели, които успяват да пробутат в затвора оръжие, пари и дрехи. Отвън ги чакат и коли. И въпреки това пак ги залавят.

— Мен няма да ме заловят — закле се Трейси.

Приближи се надзирателка. Тя подвикна на Трейси:

— Вика те директорът. И по-живо.

— Имаме нужда някой да се грижи за малката ни дъщеря — каза директорът Браниган. — Тази работа е доброволна. Ако не желаете, не е задължително да приемате.

Някой да се грижи за малката ни дъщеря. Мозъкът на Трейси трескаво заработи. Това можеше да улесни бягството й. Започнеше ли работа в къщата на директора, тогава вероятно щеше да научава много повече неща за положението в затвора.

— Добре — отговори Трейси. — Съгласна съм да поема работата.

Джордж Браниган остана доволен. Изпитваше някакво странно и нелепо чувство, че дължи нещо на тази жена.

— Добре. Заплатата е по шестдесет цента на час. Парите ще ви бъдат внасяни по сметка в края на всеки работен месец.

На затворничките не се разрешаваше да държат пари в ръка, затова всички натрупани на тяхна сметка средства им се изплащаха при освобождаването.

В края на месеца вече няма да ме има тук, помисли си Трейси, но отвърна гласно:

— Това е чудесно.

— Можете да започнете още утре сутринта. Главната надзирателка ще ви уведоми за подробностите.

— Благодаря ви, господин директоре.

Той погледна Трейси и за миг се изкуси да й каже нещо повече. Не беше съвсем сигурен какво. Вместо това каза:

— Това е всичко.

Когато Трейси съобщи новината на Ърнестин, чернокожата се замисли.

— Това означава, че те приемат вече за доверено лице. Ще се движиш из затвора. Това може да улесни бягството ти.

— И как ще го направя? — запита Трейси.

— Имаш три възможности, но и трите са рисковани. Първата е да се изнижеш незабелязано. Някоя вечер ще използваш дъвка, за да се облепят ключалките на нашата килия и на вратите на коридора. Измъкваш се на двора, мяташ одеяло върху телената мрежа, прехвърляш се и беж да те няма.

С кучета и хеликоптери по петите й! Трейси почувства как куршумите от картечниците на стражата се забиват в тялото й. Цялата потръпна.

— Кои са останалите възможности?

— Втората е да го отпрашиш с оръжие и заложник. Заловят ли те, ще ти лепнат още нещо на задника. — Тя забеляза озадаченото изражение върху лицето на Трейси. — Това означава, че ще увеличат от две до пет години присъдата ти.

— А третата?

— Просто излизаш най-спокойно оттук и си продължаваш пътя. Това се отнася до доверените затворнички, които излизат оттук по служба. Стъпи ли ти веднъж крачето отвън, момиче, продължаваш право напред, без повече да се обръщаш назад.

Трейси се замисли върху това. Без пари, кола и място, където би могла да се укрие, тя не би имала никакви изгледи за успех.

— Още при първата проверка ще разберат, че ме няма, и ще започнат да ме търсят.

Ърнестин въздъхна.

— Идеален план за бягство няма, малката. Затова и никой не е успял да се измъкне досега оттук.

Аз ще успея, закле се Трейси. Ще успея.

Сутринта, в която отведоха Трейси в дома на директор Браниган, се навършиха точно пет месеца от влизането й в затвора. Тя се чувстваше притеснена от предстоящата среща със съпругата на директора и неговата дъщеричка, понеже ужасно й се искаше да получи тази работа. Тя представляваше пътя й към свободата.

Трейси влезе в голяма и приятна на вид кухня и седна. Чувстваше как се изпотява под мишниците и как капчиците пот започнаха да се стичат надолу по тялото й. На вратата се появи жена, облечена в розова домашна роба.

— Добро утро — поздрави тя.

— Добро утро.

Жената понечи да седне, но промени решението си и остана права. Сю Елън Браниган имаше миловидно лице, руса коса и беше някъде между тридесетте и четиридесетте. Маниерите й бяха малко странни и отвлечени. Слаба и свръхчувствителна, тя никога не знаеше как да се държи със своите прислужнички затворнички. Дали да им изказва благодарност, че й помагат, или просто да им нарежда? Дали да се държи приятелски, или да се отнася с тях като със затворнички? Сю Елън все още не се бе научила да живее сред наркоманки, крадли и убийци.

— Аз съм госпожа Браниган — избърбори набързо тя. — Ейми вече е почти на пет години и можете да си представите колко са буйни децата на тази възраст. Боя се, че непрестанно трябва да бъде под око. — Тя погледна лявата ръка на Трейси. Не носеше халка, но сега това не означаваше нищо. Особено при по-низшите класи, помисли си Сю Елън. След кратко мълчание попита внимателно: — Имате ли деца?

През главата на Трейси мина мисълта за нероденото й дете.

— Не.

— Разбирам. — Сю Елън се смущаваше от тази млада жена. Тя не отговаряше ни най-малко на нейните представи. У нея имаше някаква изисканост. — Сега ще доведа Ейми. — Тя излезе бързо от кухнята.

Трейси се огледа. Доста голямата къща беше чиста и подредена с вкус. На Трейси й се струваше, че от години не е влизала в къща. Това беше частица от друг свят, от външния свят.

Сю Елън се върна в кухнята, повела за ръка малко момиче.

— Ейми, това е… — Дали към затворничките се обръщат с малките им или с фамилните им имена? — Това е Трейси Уитни.

— Здравей — поздрави Ейми. Беше слабичка като майка си и имаше дълбоки и интелигентни очи с цвят на лешник. Не беше красиво дете, но от нея се излъчваше открита и затрогваща дружелюбност.

Няма да й разреша да ме докосне.

— Ти ли си новата ми бавачка?

— Да, ще помагам на майка ти да се грижи за теб.

— Джуди излизаше под честна дума, знаеш ли? И ти ли ще излизаш под честна дума от затвора?

Не, помисли си Трейси и добави гласно:

— Аз ще остана дълго време тук, Ейми.

— Това е добре — каза весело Сю Елън. После поруменя от смущение и прехапа устна. — Исках да кажа… — Тя се завъртя из кухнята и започна да обяснява на Трейси за задълженията й. — Ще се храните с Ейми. Можете да й правите закуската и да се занимавате сутрин с нея. Готвачката ще приготвя обяда тук. Ейми спи следобед а после обича да се разхожда из района на стопанството. Струва ми се, че за едно дете е полезно да наблюдава как се развиват растенията, нали?

— Да.

Стопапството се намираше от другата страна на главната сграда на затвора и двадесетте акра земя, засадени със зеленчуци и плодни дървета, се обработваха от доверени затворнички. Там имаше и голямо изкуствено езеро, заобиколено от каменна стена, чиито води се използваха за напояване.

Следващите пет дни бяха като същински нов живот за Трейси. При други обстоятелства тя щеше да се радва, че се откъсва от мрачните стени на затвора, че е свободна да се разхожда из стопанството, но сега тя мислеше единствено за своето бягство. Когато не се занимаваше с Ейми, трябваше да се връща в затвора. Всяка вечер заключваха Трейси в нейната килия, на следващата сутрин се събуждаше с илюзията, че е на свобода. След закуската в трапезарията на затвора тя отиваше в къщата на директора и приготвяше закуската на Ейми. Трейси се бе научила от Чарлс да готви доста добре, затова изобилието от хранителни продукти по рафтовете на директорската кухня я изкушаваше, но Ейми предпочиташе обикновените закуски от овесена каша или тестени храни с плодове. След това Трейси започна да учи Ейми на игрите, които нейната майка беше играла с нея.

Ейми се прехласваше по куклите. Трейси се опита да й направи агънце от стар чорап на директора, но се получи нещо като кръстоска между лисица и патица.

— Мисля, че е прекрасно — каза съчувствено Ейми.

Трейси караше куклата да говори на различни езици: френски, италиански, немски и на езика, който Ейми обожаваше — мексиканския език на Паулита. Трейси гледаше изписващото се удоволствие върху личицето на детето и си мислеше: Не бива да се обвързвам. Тя просто е моето средство, с помощта на което ще се махна от това място.

След като станеше следобед от сън, двете се разхождаха дълго и Трейси правеше така, че да обикалят и онези места, които не беше виждала преди. Тя оглеждаше внимателно всеки изход и всеки вход, колко са пазачите по кулите, кога се сменят. Стана й ясно, че нито един от обсъжданите с Ърнестин планове за бягство не би имал успех.

— Някой опитвал ли е да бяга, като се скрие в камионите, които доставят разни неща в затвора? Виждал съм камиони с мляко и храни…

— Забрави за това — прекъсна я рязко Ърнестин. Всяко превозно средство се претърсва основно при влзане и излизане от затвора.

Една сутрин на закуска Ейми каза:

— Обичам те, Трейси. Ще ми станеш ли майка?

Думите й прерязаха Трейси като силна болка.

— Една майка е достатъчна. Нямаш нужда от две.

— Имам. Бащата на моята приятелка Сели Ан се ожени втори път и сега Сели Ан си има две майки.

— Ти не си Сели Ан — отвърна остро Трейси. — Изяж си закуската.

Ейми я погледна с наранен поглед.

— Вече не съм гладна.

— Добре, тогава ще ти почета.

Докато четеше, Трейси почувства меката малка ръчичка на Ейми върху своите.

— Може ли да седна на коленете ти?

— Не.

Милувки ще получаваш от твоето семейство, помисли си Трейси. Ти не си мое дете. Тук няма нищо мое.

Безгрижните дни извън монотонния затворнически живот направиха нощите още по-ужасни. Трейси се отвращаваше от мисълта, че трябва да се прибира в килията, противно й беше да я затварят като животно. Все още не можеше да свикне с писъците, които долитаха от съседните килии в непрогледния мрак. Тя стискаше така силно зъби, че я заболяваха челюстите. Да издържа и тази нощ, налагаше си тя. Трябва да издържа и тази нощ!

Спеше малко, защото мозъкът й непрестанно кроеше планове. Първо щеше да избяга. После щеше да се заеме с Джо Романо, Пери Поуп, съдията Хенри Лорънс и Антъни Орсати. Накрая щеше да дойде ред и на Чарлс. Но дори и мисълта за него й беше болезнена. Ще се заема с него, когато му дойде времето, каза си Трейси.

Вече ставаше невъзможно да се изпречва на пътя на Голямата Берта. Трейси беше уверена, че огромната шведка я шпионира. Когато Трейси влезеше в залата за почивка, Голямата Берта също се появяваше след няколко минути там; излезеше ли Трейси на двора, миг след това пристигаше и Голямата Берта.

Един ден Голямата Берта приближи до Трейси и й каза:

— Днес си много красива, малката. Умирам вече от нетърпение да сме заедно.

— Махни се от мен — предупреди я Трейси.

Амазонката се ухили.

— И какво ще стане, ако не се махна? Твоята черна кучка излиза вече оттук. Сега уреждам да те преместят в моята килия.

Трейси впери поглед в нея.

Голямата Берта кимна.

— Мога да го направя, сладурче. Повярвай!

Трейси усети внезапно, че нейното време тече много бързо. Налагаше се да избяга преди освобождаването на Ърнестин.

Любимата разходка на Ейми беше през изпъстрената с разноцветни диви цветя ливада. Наблизо се намираше огромното изкуствено езеро, заобиколено от ниска бетонна стена, от която можеше да се надникне в неговите дълбоки води.

— Хайде да поплуваме — помоли се Ейми. — Моля те, Трейси!

— Тук не може да се плува — отвърна Трейси. — Тази вода е само за напояване.

Видът на студеното и отблъскващо езеро я накара да потръпне.

Баща й я понесе към океана и когато се развика, той й каза: „Не се дръж като малко дете, Трейси“, пусна я в студената вода и когато тя се затвори над главата й, ужасно се изплаши и започна да се задушава…

Когато научи новината, тя й подейства като удар, макар че Трейси я очакваше.

— Още една седмица след събота и излизам оттук — съобщи й Ърнестин.

От думите й по гърба я полазиха тръпки. Тя не беше казала на Ърнестин за разговора с Голямата Берта. Ърнестин нямаше вече да е тук, за да й помогне. Голямата Берта по всяка вероятност се ползваше с голямо влияние, за да премести Трейси в своята килия. Единственият начин, по който Трейси можеше да избегне това, беше да поговори с директора, но разбираше много добре, че ако го направи, ще умре. Всички затворнички щяха да се опълчат против нея. „Трябва да се бориш, да се отдадеш на любов или да офейкаш.“ Е, добре тогава, ще офейкам.

Двете с Ърнестин отново обсъдиха възможностите за бягство. Нито една от тях не ги удовлетворяваше.

— Нямаш кола, нямаш и човек, който да ти помогне Положително ще те заловят и тогава ще ти стане по тежко. По-добре да се държиш спокойно и да си излежиш наказанието.

Трейси обаче знаеше, че няма да има никакво спокойствие. И как можеше да има, когато Голямата Берта я преследваше по петите? Мисълта какво си беше наумила за нея огромната лесбийка я караше да изпитва физическа болка.

Дойде събота и останаха още седем дни до освобож даването на Ърнестин. Сю Елън Браниган беше завела Ейми за края на седмицата в Ню Орлиънс и Трейси се върна в кухнята на затвора.

— Как върви гувернантската ти работа? — заинтересува се Ърнестин.

— Добре.

— Видях момиченцето. Изглежда много сладко.

— Добра е — отвърна с безразличен глас Трейси.

— С удоволствие ще се разкарам оттук. И едно ще ти кажа, кракът ми повече няма да стъпи на това място. Ако има нещо, което Ал или аз бихме могли да направим за теб отвън…

— Дайте път — извика някакъв мъжки глас.

Трейси се обърна. Някакъв човек буташе огромна количка, натоварена догоре с мръсни униформи и бельо. Трейси го наблюдаваше озадачено, докато той се насочваше към изхода.

— Та тъкмо ти казвах, че ако аз и Ал можем да ти помогнем… нали знаеш… да ти изпратим нещо или…

— Ърни, откъде се взе тука тази количка за бельо? Нали затворът има своя пералня?

— О, това са дрехите на надзирателките — засмя се Ърнестин. — По-рано изпращаха униформите си в пералнята на затвора, но след това започнаха да ги връщат без копчета, с разкъсани ръкави, с напъхани вътре ругателни бележки, със свити от прането ризи, а после и платовете започнаха да се цепят по странен начин. Шибан номер, а? Затова надзирателките сега пращат прането си на външна пералня. — Ърнестин прихна да се смее.

Трейси не я слушаше вече.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Джордж, струва ми се, че не бива повече да държим Трейси.

Директор Браниган вдигна глава от вестника.

— Какво има?

— Всъщност не съм много сигурна. Имам чувството, че Трейси не обича Ейми. Може би тя просто не обича деца.

— Не се е държала зле с Ейми, нали? Да я е ударила, да й е крещяла?

— Не…

— Тогава какво?

— Вчера Ейми се затича и прегърна Трейси, но тя я отблъсна. Обезпокоих се, понеже Ейми я боготвори. Да ти кажа право, може и аз да съм станала малко ревнива. Дали не е от това?

Директор Браниган се засмя.

— Това обяснява много неща, Сю Елън. Мисля, че Трейси Уитни е много подходяща за тази работа. А сега ако наистина ти създава неприятности, просто ми кажи и аз ще направя каквото трябва.

— Добре, скъпи.

Въпреки това не остана доволна. Взе куките и започна да плете. Въпросът все още не беше решен.

— Защо да не става?

— Казах ти, момиче. Стражата проверява всеки преминаващ през вратата камион.

— А камион, превозващ кошове с бельо? Да не би да вадят цялото бельо, докато го проверяват?

— Не е необходимо да го правят. Кошовете се откарват в специално помещение, където пълненето се надзирава от пазач.

Трейси я слушаше внимателно.

— Ърни… не може ли някой да отвлече за малко вниманието на пазача?

— Какво по дяволите искаш?… — После млъкна и усмивката бавно разцъфтя върху лицето й. — Докато някой го баламосва, ти се вмъкваш в коша и те покриват с бельото? — Тя кимна. — Знаеш ли, струва ми се, че тази дяволска работа може и да стане.

— Значи ще ми помогнеш?

Ърнестин за миг се замисли. После отвърна тихо:

— Да. Ще ти помогна. Това е последната ми възможност да ритна Голямата Берта по задника.

Затворническата клюкарска агенция забръмча с новината за предстоящото бягство на Трейси Уитни. Едно бягство представляваше събитие, което засягаше всички затворнички. Обитателите на затвора преживяваха заедно всеки опит за бягство, изпълваше ги желание самите те да имат тази смелост и да опитат сами. Но имаше стража, кучета, хеликоптери и накрая телата на върнатите убити затворнички.

С помощта на Ърнестин планът за бягството се изпълняваше бързо. Ърнестин взе мярка на Трейси, Лола намери плата за роклята от галантерийния цех, а Паулита имаше позната шивачка от съседния килиен блок, която щеше да я ушие. От гардеробната откраднаха чифт обуща и ги боядисаха, за да са в тон с роклята. Като по магически начин се появиха шапка, ръкавици и чанта.

— А сега трябва да ти осигурим лична карта — съобщи Ърнестин на Трейси. — Ще имаш нужда и от две кредитни карти и шофьорска книжка.

— Как ще мога?…

Ърнестин се усмихна.

— Остави това на старата Ърни Литълчеп.

На следващата вечер Ърнестин връчи на Трейси три кредитни карти на името на Джейн Смит.

— А сега да извадим и шофьорската книжка.

Някъде след полунощ Трейси чу как вратата на тяхната килия се отвори. Някой се беше вмъкнал вътре. Трейси се изправи на леглото, готова за самоотбрана. Някакъв глас прошепна:

— Уитни? Да вървим!

Трейси разпозна гласа на доверената затворничка Лилиан.

— Какво искаш? — запита Трейси.

В мрака прозвуча острият глас на Ърнестин.

— Що за идиотче е отгледала майка ти? Затваряй си устата и не задавай повече въпроси.

Лилиан отвърна тихо:

— Трябва да го направим бързо. Хванат ли ни, аз ще опера пешкира. Хайде!

— Къде отиваме? — запита Трейси, докато следваше Лилиан по тъмния коридор до някакво стълбище.

После се изкачиха до площадката и като се убедиха, че няма пазачи, тръгнаха по друг коридор, докато стигнаха до помещението, в което снимаха Трейси и снеха отпечатъците от пръстите й. Лилиан отвори вратата.

— Тук — прошепна тя.

Трейси я последва в стаята. Там вече чакаше друга затворничка.

— Застани до стената. — Гласът й звучеше напрегнато.

Трейси се приближи със свит на кълбо стомах до стената.

— Гледай в камерата. Хайде, опитай се да бъдеш спокойна.

Колко смешно, помисли си Трейси. Никога през живота си не се бе чувствала по-неспокойна.

Камерата щракна.

— Снимката ще получиш утре — каза затворничката. — Тя е за шофьорската ти книжка. А сега излизайте. Бързо!

Трейси и Лилиан се върнаха по същия път.

— Чух, че те местят в друга килия — каза й Лилиан.

— Какво? — вцепени се Трейси.

— Не знаеш ли? Местят те при Голямата Берта.

Ърнестин, Лола и Паулита чакаха Трейси да се върне.

— Как мина?

— Чудесно.

Не знаеш ли? Местят те при Голямата Берта.

— Роклята ти ще бъде готова в събота — съобщи й Паулита.

Това беше денят, в който щяха да освободят Ърнестин. Това е и за мен фаталният срок, помисли си Трейси.

Ърнестин прошепна:

— Всичко е наред. Бельото ще го вземат в събота в два часа. В помещението трябва да си към един и половина. За пазача няма да се тревожиш. Лола ще го занимава в съседната стая. В помещението ще те чака Паулита. Ще ти носи дрехите. Документите за самоличност са в чантата. Към два и петнадесет ще излезете с камиона от затвора.

Трейси едва не се задуши от вълнение. Всеки разговор за бягството я караше да се разтреперва. На никого няма да му пука, ако те върнат мъртва или жива… Според тях ще е по-добре да си мъртва.

След няколко дни щеше да направи опит да избяга на свобода. Не си правеше илюзии, шансовете не бяха на нейна страна. В края на краищата положително щяха да я открият и да я върнат обратно. Беше се заклела обаче да го направи.

Клюкарската агенция на затвора знаеше всички подробности относно спора за Трейси, разгорял се между Ърнестин и Голямата Берта. И сега, когато се пръсна новината, че местят Трейси в килията на Голямата Берта, никак не бе случайно, че не се намери затворничка, която да спомене и дума на Голямата Берта за бягството на Трейси. Голямата Берта не обичаше лошите новини. Често пъти тя проявяваше склонността да обърква новината с нейната приносителка и да я нареди така, както тя си знаеше. Голямата Берта научи за плана на Трейси сутринта, в която трябваше да се осъществи бягството, и то й бе разкрито от довереничката, която направи снимката на Трейси.

Голямата Берта прие новината със зловещо мълчание. Тялото й сякаш се уголемяваше, докато слушаше.

— В колко часа? — запита единствено тя.

— Днес следобед в два, Берт. Ще я скрият в един кош за пране.

Голямата Берта мисли дълго време. После заклати огромното си тяло към една от надзирателките.

— Трябва незабавно да се срещна с директор Браниган.

Трейси не мигна цялата нощ. Просто й се повдигаше от напрежение. Прекараните в затвора месеци й се струваха цяла вечност. Образи от миналото изплуваха в съзнанието й, докато лежеше върху леглото и се взираше напрегнато в мрака.

Чувствам се като принцеса от вълшебна приказка, мамо. Не допусках, че човек може да бъде толкова щастлив!

И така! Вие с Чарлс желаете да се ожените.

Колко ще трае меденият ви месец?

Застреля ме, кучко такава…

Майка ви се самоуби…

Всъщност, никога не съм те познавал.

Сватбената снимка на Чарлс, усмихващ се на своята младоженка…

Преди колко ери беше това? Преди колко милиона светлинни години?

Дрънченето на сутрешния звънец плисна из коридора като ударна вълна. Трейси се изправи напълно будна от леглото. Ърнестин я наблюдаваше.

— Как си момиче?

— Прекрасно — излъга я Трейси. Чувстваше гърлото си пресъхнало, а сърцето й биеше лудо до пръсване.

— Значи и двете излизаме днес оттук.

Трейси едва преглътна.

— Ъхъ.

— Сигурна ли си, че можеш да се измъкнеш от къщата на директора към един и половина?

— Сигурна съм. Следобед Ейми винаги спи.

— Закъснееш ли, работата ще се разсъхне — обади се Паулита.

— Ще отида навреме.

Ърнестин се пресегна под дюшека и извади оттам завити на руло банкноти.

— Ще имаш нужда от пари за из път. Само двеста долара са, но ще ти свършат работа.

— О, Ърни, не зная как…

— О, я млъквай, момиче, и ги вземай веднага.

Трейси успя да преглътне с голямо усилие няколко хапки от закуската. Главата й тежеше, болеше я всеки мускул от тялото. Няма да издържа този ден, помисли си тя. Но трябва да издържа, трябва!

В кухнята тегнеше някаква напрегната и неестествена тишина и Трейси неочаквано осъзна, че самата тя е причината за това. Тя беше обект на съчувствени погледи и възбудени подшушвания. Предстоеше бягство и тя бе героинята на тази драма. След няколко часа щеше да е свободна. Или мъртва. Тя стана от масата с недовършената си закуска и се запъти към дома на директор Браниган. Докато чакаше пазача да отключи вратата на коридора, се срещнаха лице в лице с Голямата Берта. Огромната шведка й се ухили.

Очаква я голяма изненада, помисли си Трейси.

Вече цяла-целеничка е моя, помисли си Берта.

Сутринта се точеше безкрайно бавно и на Трейси й се струваше, че ще полудее. Минутите сякаш се протакаха безкрайно. Тя чете на Ейми, без да има и най-малката представа какво бе то. По едно време усети, че мисис Браниган я наблюдава от прозореца.

— Хайде да играем на жмичка, Трейси.

Трейси беше прекалено възбудена, за да играе на каквито и да било игри, но не посмя да откаже, за да не събуди подозрението на мисис Браниган. Усмихна се с голямо усилие.

— Разбира се. Защо не се скриеш първа, Ейми?

Играеха в предния двор на къщата. В далечината Трейси виждаше сградата, в която се намираше помещението за събиране на бельото. Трябваше да се яви там точно в 1.30. Там щеше да облече приготвените за нея градски дрехи, към 1.45 да легне на дъното на големия кош за бельо и да бъде затрупана с униформи и бельо. В 2.00 отговорникът по бельото щеше да дойде и да превози коша с количката си. Към 2.15 камионът щеше да премине през портала и да се насочи към близкия град, където се намираше пералнята.

Шофьорът няма да вижда от мястото си какво става отзад в камиона. Когато камионът пристигне в гради и спре на червен светофар, просто отвори вратата, слез най-спокойно и хвани автобуса за мястото, където искаш да отидеш.

— Къде съм? — извика Ейми. Беше се скрила наполовина зад дънера на една магнолия. Детето държеше ръка пред устата си, за да заглуши кикота.

Ще ми липсва, помисли си Трейси. Когато си отида оттук, две същества ще ми липсват; една лесбийка с обръсната глава и едно момиченце. Запита се как ли би постъпил Чарлс Станхоуп.

— Сега ще те намеря — отвърна Трейси.

Сю Елън наблюдаваше играта от къщата. Стори й си, че в поведението на Трейси има нещо странно. Цяла сутрин си поглеждаше часовника, сякаш очакваше някого, а умът й явно не беше с Ейми.

Трябва да поговоря с Джордж още днес на обяд, реши Сю Елън. Ще настоявам да я смени.

Трейси и Ейми поиграха малко на дама, после на кегли, Трейси й почете и накрая, слава богу, стана дванадесет и половина, време за обяда на Ейми. И време Трейси да си отива. Тя заведе Ейми в кухнята.

— Тръгвам си, госпожо Браниган.

— Какво? О! Никой ли не ти е казал, Трейси? Ще имаме делегация от много важни посетители. Ще обядват тук, така че Ейми няма да спи следобед. Можеш да я вземеш със себе си.

Трейси стоеше като вцепенена и й се искаше да закрещи.

— Не… не мога, госпожо Браниган.

Сю Елън настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

Трейси забеляза изписалия се върху лицето й гняв и си помисли: Не бива да я дразня. Ще извика директора и ще ме върнат в килията. Трейси се усмихна насила:

— Искам да кажа… че Ейми не е обядвала. Ще бъде гладна.

— Наредих на готвачката да приготви нещо за ядене на двете ви. Можете да си направите чудесна разходка из ливадата и после да си организирате пикник. Ейми обожава пикниците, нали миличко?

— Много обичам пикниците. — Тя погледна Трейси. — Нали, Трейси? Нали?

Не! Да. Внимателно. Още нищо не е изгубено.

Трябва да си в помещението към един и половина. Не закъснявай.

Трейси обърна поглед към госпожа Браниган.

— Кога… кога искате да се върна с Ейми?

— О, към три. Дотогава гостите трябва да са си отишли вече.

Също и камионът. Целият свят се срина отгоре й.

— Аз…

— Как се чувстваш? Нещо си бледа.

Точно това ще направи. Ще каже, че е болна. Ще отиде до болницата. Но тогава ще поискат да я прегледат и ще я задържат. Няма да успее да излезе навреме. Положително имаше и друг начин. Госпожа Браниган не сваляше поглед от нея.

— Нищо ми няма.

С нея става нещо нередно, реши Сю Елън Браниган. Непременно ще настоявам Джордж да я смени с друга.

Очичките на Ейми блестяха от радост.

— Ще ти дам най-големите сандвичи, Трейси. Чудесно ще си прекараме, нали?

Трейси не отговори.

Посещението на важните гости дойде неочаквано. Самият губернатор Уйлям Хейбър придружаваше Комитета за реформи на затворите през женския затвор. Директор Браниган трябваше да преживява веднъж годишно това събитие.

— Това е в реда на нещата, Джордж — беше му обяснил губернаторът. — Просто почистете цялото място, кажи на твоите дами да се усмихват любезно и средствата по бюджета ни отново ще бъдат увеличени.

Тази сутрин главната надзирателка издаде заповед:

— Разкарайте всички наркотици, ножове и секс-стимулатори.

Губернатор Хейбър и неговата група щяха да пристигнат в 10.00. После щяха да инспектират вътрешността на затвора, да посетят фермата и накрая да обядват с директора в неговата къща.

Голямата Берта проявяваше нетърпение. Когато отправи молба да се срещне с директора, й отговориха:

— Директорът не разполага с никакво свободно време тази сутрин. Утре ще бъде по-лесно. Той…

— По дяволите, утре! — избухна Берта. — Искам да го видя още сега. Важно е.

Много от затворничките биха се отказали при това положение, но Голямата Берта не беше от тях. Управата на затвора разбираше това много добре. Виждали я бяха начело на бунтове, но я бяха виждали и да потушава. Нито един затвор в света не можеше да се управлява без сътрудничество с водачите на затворниците, а Голямата Берта беше водач.

Тя чакаше вече час в приемната на директора и огромното й тяло просто преливаше от стола, на който бе седнала. Противно създание, мислеше си секретарката на директора. Тръпки да те полазят по гърба от нея.

— Колко още ще чакам? — запита Берта.

— Няма да е дълго. При него има много хора. Директорът е много зает тази сутрин.

— Сигурно — отвърна Голямата Берта.

Тя погледна часовника си. Дванадесет и четиридесет и пет. Има още доста време.

Денят беше чудесен, ясен и топъл, лекият бриз носеше над зелените нивя някаква лъжлива смесица от разнообразни ухания. Трейси беше постлала покривка върху тревата, в близост до езерото, а Ейми дъвчеше щастлива сандвич с яйце и салата. Трейси погледна часовника си. Един. Просто не можеше да го повярва. Сутринта беше отминала и настъпваше следобедът. Налагаше се незабавно да измисли нещо, в противен случай времето щеше да открадне и последния й шанс за свобода.

Един и десет. В приемната на директорския кабинет секретарката положи телефонната слушалка и се обърна към Голямата Берта.

— Съжалявам. Директорът каза, че му е невъзможно Да те види днес. Ще уредим друга среща за…

Голямата Берта се изправи на крака.

— Налага се да се видим. Много е…

— Ще уредим срещата за утре.

Голямата Берта тъкмо се канеше да каже: „Утре ще бъде вече късно“, но успя навреме да спре. Никой освен директора не биваше да узнае за нейната постъпка. Доносничките винаги свършваха зле. Тя обаче нямаше никакво намерение да се отказва. Нямаше да пусне Трейси Уитни да се изплъзне. Тя влезе в библиотеката на директора и седна на една от дългите маси в дъното. После надраска бележка и когато надзирателката отиде между масите да помогне нещо на някаква затворничка Голямата Берта остави бележката на масата и си сгъна.

Надзирателката се върна, намери бележката и я разгъна.

Подпис нямаше. Да не би да е номер! Надзирателката нямаше откъде да разбере. Тя вдигна телефонната слушалка.

— Дайте ми началника на охраната…

Един и петнадесет.

— Ама ти нищо не ядеш — каза Ейми. — Искаш ли малко от моя сандвич?

— Не! Остави ме! — Нямаше намерение да отговаря толкова остро.

Ейми спря да се храни.

— Сърдиш ли ми се, Трейси? Моля ти се, не ми се сърди. Толкова много те обичам. Аз никога не ти се сърдя. — Гледаше я с нежен, но наранен поглед.

— Не ти се сърдя. — Сякаш бе попаднала в ада.

— Ако ти не си гладна, и аз не съм. Трейси, хайде да играем на топка — и измъкна малка гумена топка от джоба си.

Един и петнадесет. Трябваше вече да е на път. Необходими й бяха поне петнадесет минути, за да се добередо помещението. Ако побърза, все още имаше надежда да успее. Но как да остави Ейми сама. Трейси се огледа и зърна в далечината група затворнички, които беряха нещо. В същия миг Трейси реши какво трябва да прави.

— Не искаш ли да играем на топка, Трейси?

Трейси се изправи.

— Добре. Ще играем на една нова игра. Хайде да видим кой може да хвърли по-далеч топката. Първо ще я хвърля аз, а после и ти.

Трейси взе малката гумена топка и я запрати с всички сили по посока на работничките.

— Ей! — възхити се Ейми. — Колко далеч я хвърли!

— Сега ще отида да взема топката — каза й Трейси. — Ти стой тук и ме чакай.

И хукна да бяга, бягаше към свободата, краката й просто летяха над тревата. Беше вече 1.18. Ако закъснее, ще я почакат. Наистина ли? Затича още по-силно. Чу зад гърба си вика на Ейми, но не й обърна внимание. Работничките се придвижваха сега в друга посока. Трейси им извика и те се спряха. Едва си поемаше дъх, докато стигна до тях.

— Случило ли се е нещо? — запита една от тях.

— Не, н… нищо. — Дишаше тежко и едва си поемаше дъх. — Онова момиченце там. Някоя от вас да го наглежда. Аз имам важна работа. Аз…

Чу как я викат по име и се обърна. Ейми се беше покачила върху циментовата стена, ограждаща езерото. Тя махна с ръка.

— Виж ме, Трейси!

— Не! Слез веднага оттам! — изкрещя като обезумяла Трейси.

Докато Трейси я наблюдаваше ужасена, Ейми изгуби равновесие и падна в езерото.

— О, божичко!

Трейси пребледня като мъртвец. Трябваше да направи своя избор, но такъв просто нямаше. Не мога да й помогна. Не сега. Все някой ще я спаси. Аз трябва да спасявам себе си. Трябва да се махна от това място или ще умра.

Часът беше 1.20.

Трейси се обърна и побягна с такава сила, с каквото не беше бягала никога през живота си. Останалите жени се развикаха зад нея, но тя не ги чуваше. Летеше напред, без да съзнава, че обувките й бяха паднали, без да усеща, че острата земя нарязва стъпалата й. Сърцето й биеше лудо, дробовете й щяха да се пръснат, докато се напъваше да бяга все по-бързо и по-бързо. Тя стигна до стената и скочи върху нея. Далеч долу, сред дълбоките и ужасяващи води, зърна Ейми, която размахваше обезумяла ръце и крака, за да се задържи на повърхността. Без минутка колебание Трейси скочи към нея. Щом тялото й докосна водата, Трейси изведнъж осъзна. Божичко! Та аз не зная да плувам!…