Ако утрото настъпи

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Филаделфия

Вторник, 7 октомври — 4.00 следобед

Дойде време да се заеме и с Чарлс Станхоуп III. Останалите мъже й бяха непознати. Чарлс все пак бе неин любим, баща на нероденото й дете, който бе обърнал гръб както на нея, така и на нейната рожба.

Ърнестин и Ал дойдоха да изпратят Трейси на летището на Ню Орлиънс.

— Ще ми липсваш — каза й Ърнестин. — Ти наистина накара този град да си седне на задника. Заслужаваш да те изберат за кмет.

— Какво ще правиш във Филаделфия? — запита Ал.

Трейси не им бе казала цялата истина.

— Ще се върна на работа в банката.

Ърнестин и Ал се спогледаха.

— Знаят ли, че се връщаш?

— Не. Но вицепрезидентът на банката ме харесва. Мисля, че няма да имам затруднения. Трудно се намират добри компютърни оператори.

— Е, добре, всичко най-хубаво. И не забравяй да се обаждаш. Пази се, момиче!

Тридесет минути по-късно Трейси летеше вече към Филаделфия.

Тя отседна в хотел „Хилтън“ и окачи единствената си хубава рокля да съхне над ваната. В 11.00 часа на следващата сутрин Трейси отиде в банката и се яви при секретарката на Кларънс Дезмънд.

— Здравей, Мей!

Момичето впери поглед в Трейси, сякаш виждаше пред себе си привидение.

— Трейси! — Не знаеше къде да погледне. — Аз… как си?

— Чудесно! Тук ли е господин Дезмънд?

— Ами… ами не зная. Чакай да проверя. Извинявай.

Тя стана напълно объркана от стола си и нахълта бързо в кабинета на вицепрезидента. След миг се появи отново.

— Можеш да влезеш.

Тя се отдръпна, когато Трейси се упъти към вратата. Кларънс Дезмънд стоеше прав до бюрото си.

— Здравейте, господин Дезмънд. Е, вече се върнах — изрече бързо тя.

— И за какво? — Тонът му беше отблъскващ. Подчертано отблъскващ.

Това изненада Трейси. Все пак тя продължи.

— Вие сам казахте, че съм най-добрата компютърна операторка, която сте срещали, затова си помислих…

— Помислили сте, че ще ви върна на старата длъжност?

— Да, сър. Не съм забравила нищо от моите умения, Все още мога…

— Госпожице Уитни. — Вече не беше Трейси. — Съжалявам, но онова, което искате, е напълно невъзможно. Вярвам, разбирате, че нашите клиенти не биха жела ли да имат каквото и да е общо с човек, който е лежал в затвора за въоръжен грабеж и опит за убийство. Това е несъвместимо с високия морален облик на нашати банка. Струва ми се, че след случилото се едва ли що бъдете наета от която и да е друга банка. Съветвам ви да опитате да си намерите работа, която съответства на положението, в което се намирате сега. Надявам се, разбирате, че в моите думи няма нищо лично.

Трейси изслуша шокирана думите му, после я облада силен гняв. Накара я да се почувства като отхвърлена от обществото, като прокажена. Не бихме желали да ви изгубим. Вие сте една от най-ценните ни служителки.

— Имате ли да добавите нещо друго, госпожице Уитни?

Това беше уволнение.

Трейси искаше да попита за още много други неща, но разбра, че няма никакъв смисъл.

— Не. Мисля, че вие казахте всичко.

Трейси се обърна и излезе с пламнало лице от кабинета. Сякаш всички банкови служители бихи вперили поглед в нея. Мей беше вече разпространила новината: затворничката се е върнала в банката. Трейси се отправи към изхода с високо вдигната глава и свито сърце.

Не мога да ги оставя да се отнасят така с мен. Останала ми е единствено гордостта и няма да разреша на никой да ми я отнеме.

Трейси стоя цял ден отчаяна в стаята си. Как можеше да прояви такава наивност и да вярва, че ще я посрещнат с отворени обятия? Сега беше знаменитост. „Ти си на първа страница на филаделфийския «Дейли нюз!»“._ Филаделфия да върви по дяволите,_ помисли си Трейси. Тук имаше да свърши още нещо, след което да си отиде. Ще замине за Ню Йорк, където никой не я познава.

Това решение я накара да се почувства по-добре.

Същата вечер Трейси си устрои сама угощение в кафе „Роял“. След тазсутрешната противна среща с Кларънс Дезмънд тя почувства нужда от отморяващата атмосфера на меките светлини, елегантната обстановка и успокояващата музика. Поръча си водка с мартини и докато келнерът я поставяше на масата, Трейси вдигна поглед и сърцето й заблъска лудо в гърдите. В една ниша насреща седяха Чарлс и неговата съпруга. Не бяха я забелязали. Първият подтик на Трейси бе да стане и да си тръгне. Още нямаше готовност да се срещне с Чарлс, поне докато не й се удадеше възможност да задвижи плана си.

— Желаете ли вече да направите поръчката си? — запита главният келнер.

— Ще… ще изчакам, благодаря. — Искаше да реши дали да остане.

Погледна отново към Чарлс и се случи нещо удивително: сякаш наблюдаваше някой непознат. Пред себе си виждаше повяхнал, измъчен, оплешивяващ мъж на средна възраст с приведени рамене и с неизказано изражение на досада върху лицето. Струваше й се невъзможно, че някога е обичала този човек, че е спала с него, че е замисляла да прекара остатъка от живота си с него. Трейси премести поглед върху съпругата му. И от нейното лице лъхаше същата досада. Създаваха впечатление на хора, хванати завинаги в капан, на хора, замръзнали във вечността. Те седяха, без да си разменят нито дума. Трейси си представи безкрайните и скучни вечери, които предстояха и на двамата. Без любов. Без радост. Това е наказанието на Чарлс, помисли си Трейси и изведнъж почувства огромно облекчение, освобождаване от здравите и отблъскващи вериги, с които бе окована.

Трейси даде знак на главния келнер и каза:

— Готова съм да поръчам.

Всичко свърши. Миналото най-сетне беше изпепелено.

Едва след като се върна вечерта в хотела, Трейси си спомни, че има да получава пари от фонда на работодателите. Седна и изчисли сумата. Възлезе на 1.375,65 долара.

Трейси написа писмо на Кларънс Дезмънд и два дни по-късно получи отговор от Мей.

Трейси не можеше да повярва на очите си. Та те просто крадяха парите й под предлог на някаква си нравственост в банката! Облада я безумна ярост. Няма да се оставя да ме измамят, закле се тя. Вече никой няма да може да ме мами.

Трейси застана пред познатия й вход на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“. Носеше дълга черна перука и тъмен грим. На едната й буза се виждаше пресен червен белег. Ако се случеше нещо нередно, щяха поне ди запомнят белега. Въпреки дегизировката Трейси се чувстваше разголена, защото беше работила цели пет години в тази банка и голяма част от персонала я познаваше много добре. Трябваше да действа изключително внимателно, за да не се издаде.

Тя извади от чантата си капачка от бутилка, сложи я в обувката си и влезе, накуцвайки в банката. Вътре беше претъпкано от клиенти, тъй като Трейси избра внимателно часа, в който банката имаше най-много работа. Тя закуцука към гишето за обслужване на посетители и седналият зад него мъж, след привършване на телефонния си разговор, се обърна към нея.

— Да?

Това беше Джон Крайтън, фанатикът на банката. Той мразеше евреите, чернокожите и пуерториканците, но не задължително в този порядък. Докато работеше тук, Трейси се дразнеше от него. Сега лицето му с нищо не подсказваше, че я е разпознал.

— Buenos dias, сеньор. Искам да си открия банкова сметка — каза Трейси.

Трейси говореше с мексикански акцент, който бе чувала месеци наред от устата на своята съкилийничка Паулита.

Върху лицето на Крайтън се изписа презрение.

— Име?

— Рита Гонсалес.

— И колко желаете да внесете на ваша сметка?

— Десет долара.

— С чек ли ще ги внесете или в брой? — запита той с подигравателна усмивка.

— В брой.

Тя измъкна внимателно от чантичката си смачкана и полуразкъсана десетдоларова банкнота и му я подаде. Той побутна към нея чиста бланка.

— Попълнете това.

Трейси нямаше намерение да попълва нищо със свой почерк. Тя смръщи вежди.

— Съжалявам, сеньор. Наранила съм си mi mano — ръката. Имате ли нещо против да ми я попълните вие, si se puede?

Крайтън изсумтя. Ах, тези неграмотни мексиканки!

— Рита Гонсалес ли казахте?

— Si.

— Адрес?

Тя му даде адреса и телефонния номер на хотела си.

— Моминско име на майка ви?

— Гонсалес. Мама се е омъжила за чичо си.

— Вашата дата на раждане?

— Двадесети декември, 1958 година.

— Месторождение?

— Куидад де Мексико.

— Град Мексико. Подпишете тук.

— Налага се да пиша с лявата ръка — каза Трейси.

Тя извади писалка и изписа много несръчно някакъв нечетлив подпис. Джон Крайтън й написа депозитна разписка.

— Ще ви издам временна чекова книжка. Личните ви чекове ще ви бъдат изпратени по пощата след три-четири седмици.

— Bueno. Muchas gracias, senor.

— Добре, добре.

Той я гледаше, докато излизаше от банката. Проклета мексиканка!

Съществуваха безброй незаконни начини да се влезе в диалог с компютъра и в това отношение Трейси беше специалистка. Тя взе участие в разработката на защитната система на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ и сега щеше да се опита да я надхитри.

Първата й грижа беше да открие магазин за компютри, откъдето да може да се включи към компютъра на банката. Магазинът се оказа недалеч от банката и бе почти празен.

Любезен продавач пристъпи към Трейси.

— С какво мога да ви услужа, госпожице?

— Eso si que no, сеньор. Просто гледам.

Продавачът забеляза, че някакво момче играе компютърна игра.

— Извинете — и бързо се оттегли.

Трейси се обърна към един от компютрите пред нея, включен към телефон. Влизането в системата беше лесно, но това не можеше да стане без кода за достъп, а той ежедневно се променяше. Трейси взе участие в заседанието, когато се прие оригиналният авторизиран код.

— Непрестанно трябва да го променяме — беше заявил Кларънс Дезмънд, — за да не може никой да има достъп. Независимо от това кодът трябва да е достатъчно прост за хората, които имат правото да го използват.

Приетият в края на краищата код боравеше с четирите годишни времена и датата на текущия ден.

Трейси включи терминала и изписа кода на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“. Чу се висок тон и тя постави телефонната слушалка върху терминалния модем. На малкия екран се появи надпис: АВТОРИЗИРАНИЯТ ВИ КОД, МОЛЯ?

Днес беше десето число.

ЕСЕН 10, написа Трейси.

НЕПРАВИЛЕН КОД. Думите изчезнаха от екрана.

Дали не са променили кода? С крайчеца на очите си Трейси забеляза, че продавачът отново идва към нея. Тя приближи друг компютър, хвърли му небрежен поглед и тръгна безцелно по пътеката. Продавачът се спря. Зяпачка, реши той. После се втурна да посрещне една обещаваща двойка купувачи, които току-що влязоха и магазина. Трейси се върна при първия компютър.

Опита се да се постави на мястото на Кларънс Дезмънд. Трейси бе дълбоко убедена, че като човек на привичките той не бе сменял твърде много кода. Вероятно се придържаше към основния замисъл за годишни времена и текущите дати, но как ли ги беше променил? Твърде сложно би било да превръща всички дати, по-вероятно е превърнал годишните времена.

Трейси направи нов опит.

АВТОРИЗИРАНИЯТ ВИ КОД, МОЛЯ?

ЗИМА 10.

НЕПРАВИЛЕН КОД. Думите отново изчезнаха от екрана.

Нищо няма да излезе, помисли си отчаяна Трейси. Ще направя още един опит.

АВТОРИЗИРАНИЯТ ВИ КОД, МОЛЯ?

ПРОЛЕТ 10.

Екранът за миг остана без текст, но след това се появи съобщение:

ПРОДЪЛЖЕТЕ, МОЛЯ

Значи е променил годишните времена. Тя изписа бързо:

МЕСТНИ ЛИЧНИ СМЕТКИ

Върху екрана веднага се появи банковото меню и категорията на личните сметки.

ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА:

А. ДЕПОЗИРАТЕ ПАРИ

Б. ПРЕХВЪРЛЯТЕ ПАРИ

В. ТЕГЛИТЕ ПАРИ ОТ СПЕСТОВНИ ВЛОГОВЕ

Г. ПРЕХВЪРЛЯТЕ СУМИ МЕЖДУ БАНКОВИТЕ КЛОНОВЕ

Д. ТЕГЛИТЕ ПАРИ ОТ ТЕКУЩА СМЕТКА

Трейси избра Б. Екранът побеля, после се появи ново меню:

РАЗМЕР НА ПРЕХВЪРЛЯНЕТО?

ОТКЪДЕ?

ЗАКЪДЕ?

Тя написа: ОТ ОБЩИЯ РЕЗЕРВЕН ФОНД. ЗА РИТА ГОНСАЛЕС. Когато дойде до размера на сумата, за миг се поколеба. Изкусително, помисли си Трейси. Имаше достъп до сметката и следователно не съществуваше лимит но отношение на сумата, която послушният сега компютър можеше да й даде. Имаше възможност да изтегли милиони. Но тя не беше крадец. Искаше само онова, което й принадлежеше по право.

Тя изписа 1 375.65 долара и прибави номера на сметката на Рита Гонсалес.

Екранът проблясна.

ОПЕРАЦИЯТА Е ПРИКЛЮЧЕНА ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДРУГА ОПЕРАЦИЯ?

НЕ

КРАЙ НА ОПЕРАЦИЯТА. БЛАГОДАРЯ ВИ.

Парите щяха автоматично да бъдат прехвърлени от ККИСИ — Клирингова къща на изплащателната система „Интербанк“, която съхраняваше данните за 220-те милиона долара, които се прехвърляха ежедневно от банка в банка.

Продавачът отново приближи намръщен.

Трейси натисна бързо един клавиш и екранът угасна.

— Желаете ли да закупите този компютър, госпожице?

— Не, gracias — извини се Трейси. — Не разбирам от компютри.

Тя телефонира на банката от една аптека на ъгъла и помоли да я свържат с главния касиер.

— Тук е Рита Гонсалес. Бих желала да прехвърлите текущата ми сметка в главния клон на Първа хановерска банка в Ню Йорк сити.

— Бихте ли ми съобщили номера на вашата сметка, госпожице Гонсалес?

Трейси съобщи номера.

Час по-късно Трейси освободи стаята си в хотел „Хилтън“ и се упъти към Ню Йорк сити.

Когато Първа хановерска банка в Ню Йорк започна работа в 11.00 часа на следващата сутрин, Рита Гонсалес пристигна да изтегли цялата налична сума от сметката си.

— Колко пари имам в сметката? — запита тя.

Касиерът направи справка.

— Хиляда триста осемдесет и пет долара и шестдесет и пет цента.

— Si, правилно.

— Желаете ли чек, госпожице Гонсалес?

— Не, gracias — отвърна Трейси. — На банките нямам доверие. Искам ги в брой.

Трейси беше получила при освобождаването си от затвора обичайните двеста долара, плюс малката парична сума, спечелена от гледането на Ейми, но нямаше сигурна финансова опора дори с парите от банката. Налагаше се колкото може по-бързо да си намери работа.

Настани се в хотел на Лексингтън авеню и започна да разпраща молби до нюйоркските банки за работа като компютърен експерт. Трейси обаче откри, че компютърът неочаквано се превърна в неин враг. Животът й престана да бъде само неин. Компютърните банки съхраняваха историята на нейния живот и с готовност я предоставяха на всеки, който натиснеше правилния клавиш. В мига, в който се разкриеше полицейското досие на Трейси, молбата й автоматично се отхвърляше.

Струва ми се, че след случилото се едва ли ще бъда наета от която и да е друга банка. Кларънс Дезмънд се оказа прав.

Трейси изпрати молби и до застрахователни компании и десетки други фирми, боравещи с компютри. Резултатът беше неизбежно един и същ: отказ.

Много добре, помисли си Трейси. Винаги мога да се заема и с нещо друго. Купи си брой от „Ню Йорк Таймс“ и се запретна да си търси работа по обяви.

Попадна на секретарско място в експортна фирма.

В момента, в който Трейси прекрачи прага, директорът по кадрите извика:

— Хей, видях ви по телевизията. Спасили сте някакво дете в затвора, нали?

Трейси се обърна и излезе.

На следващия ден я назначиха за продавачка в детския магазин на Пето авеню. Заплатата беше чувствително по-ниска от онова, което получаваше преди, но поне й стигаше да свързва двата края.

На втория ден някаква налудничава купувачка я разпозна и съобщи на управителя, че не желае да бъде обслужвана от убийца, удавила малко дете. На Трейси не предоставиха дори и най-малката възможност за обяснение. Начаса я уволниха.

Трейси изпитваше чувството, че последната дума в края на краищата имаха мъжете, на които успя да отмъсти. Те я бяха превърнали в престъпник, известен на, цялото общество, в истинска изгнаничка. Несправедливостта на онова, което й се случи, действаше разяждащо. Трейси нямаше представа как ще живее занапред и за първи път започна да я завладява чувството на отчаяние. Тази вечер тя провери съдържанието на портмонето си, за да види колко пари са й останали, и някъде в ъгъла откри листчето хартия, което й бе дала Бети Франсискъс в затвора. КОНРАД МОРГАН, БИЖУТЕР, 640 ПЕТО АВЕНЮ, НЮ ЙОРК СИТИ. Занимава се с реформите в наказателното дело. Обича да помага на хора, които са лежали по затворите.

„Конрад Морган и Сие“ представляваше елегантен магазин, отпред с портиер в ливрея, а отвътре с въоръжена охрана. Самият магазин не блестеше с нищо особено, но бе подреден с изискан вкус и предлагаше изящни и много скъпи бижута.

Трейси отиде на рецепцията.

— Бих желала да се срещна с господин Морган, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но… изпраща ме един общ познат.

— Как се казвате?

— Трейси Уитни.

— Един момент, моля.

Служителката вдигна телефонната слушалка и промълви нещо, което Трейси не успя да чуе. Тя постави отново слушалката.

— Господин Морган в момента е зает. Пита дали ви е удобно да дойдете отново в шест часа.

— Да, удобно ми е, благодаря ви — отвърна Трейси.

Тя излезе от магазина и се спря неуверено на тротоара. Идването й в Ню Йорк се оказа грешка. По всяка вероятност Конрад нямаше да направи нищо за нея. И защо ли? Тя му беше напълно непозната. Ще ми прочете някой и друг урок, а после ще ми подхвърли дребна милостиня. Но аз нямам нужда и от двете. Не се нуждая нито от него, нито от когото и да било другиго. Ще оцелея. Все някак си ще се оправя. Да върви по дяволите този Конрад Морган. Няма да се връщам при него.

Трейси се скиташе безцелно по улиците и минаваше край блестящите салони на Пето авеню, охраняваните жилищни блокове по Парк авеню и оживените магазини по Лексингтън и Търд. Крачеше безлична по улиците, без да забелязва каквото и да е, обзета от горчиво безсилие.

В 6.00 тя отново се оказа на Пето авеню пред „Конрад и Сие“. Портиерът не се виждаше, а вратата беше заключена. Трейси натисна бравата с някакъв пренебрежителен жест и се обърна, но за нейна изненада вратата неочаквано се отвори.

Там стоеше благовиден мъж и я наблюдаваше. Плешив, с разрошени кичури коса над ушите, весело, червендалесто лице и блещукащи сини очи, той приличаше на добродушен малък гном.

— Вие сигурно сте госпожица Уитни?

— Да…

— Аз съм Конрад Морган. Влезте, моля.

Трейси прекрачи в празния магазин.

— Очаквах ви — каза Конрад Морган. — Да влезем в кабинета ми, там ще можем да поговорим.

Той я поведе през магазина към някаква затворена врата, която отключи. Кабинетът му бе обзаведен елегантно и наподобяваше повече на жилище, отколкото на работно място, понеже нямаше бюро, а само изкусно подредени кушетки, маси и столове. По стените висяха картини от стари майстори.

— Какво предпочитате за пиене? — подкани я Конрад Морган. — Уиски, коняк, а може би шери?

— Не, благодаря, не желая нищо.

Трейси почувства внезапна възбуда. Беше се простила вече с мисълта, че този човек ще направи нещо, за да й помогне, в същото време установи, че отчаяно й се иска да постъпи точно така.

— Бети Франсискъс ми предложи да ви потърся, господин Морган. Тя каза, че вие… вие помагате на хора, които са били… в беда. — Не можеше да произнесе думите „в затвора“.

Конрад Морган преплете пръсти и Трейси забеляза чудесния му маникюр.

— Бедната Бети. Прекрасна дама. Знаете ли, оказа се много нещастна.

— Нещастна ли?

— Да. Заловиха я.

— Аз… аз нещо не разбирам.

— Всъщност е много просто, госпожице Уитни. Бети работеше за мен и имаше чудесна защита. Бедната обаче се влюби в някакъв шофьор от Ню Орлиънс и реши да работи сама. И… хванаха я.

Трейси се обърка.

— Като продавачка ли работеше при вас?

Конрад Морган отметна глава назад и така се засмя, че от очите му закапаха сълзи.

— Не, скъпа — отвърна най-сетне той и изтри сълзите си. — Бети очевидно не ви е обяснила всичко. — Той се облегна на стола и допря върховете на пръстите си. — Аз развивам една много доходна странична дейност, госпожице Уитни, и с най-голямо удоволствие разделям получените приходи с моите колеги. Особено успешно си сътруднича с хора като вас, простете ми, които са лежали известно време в затвора.

Трейси се вгледа много по-озадачено отпреди в лицето му.

— Намирам се в много особено положение, разбирате ли? Моите клиенти ми стават впоследствие много добри приятели и започват да ми доверяват тайните си. — Той започна да потупва деликатно пръстите си. — Известно ми е например кога моите клиенти предприемат пътувания. Малцина са онези, които пътуват с бижута в днешните несигурни времена, затова те заключват скъпоценностите си у дома. Аз самият им препоръчвам мерките за сигурност, които трябва да вземат, за да се чувстват сигурни. Зная много точно какви бижута притежават, защото ги купуват от мен, госпожице Уитни…

Трейси скочи на крака.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте, господин Морган.

— Да не би да тръгвате?

— Да, ако кажете онова, което предполагам.

— Точно това ще кажа.

Трейси почувства как бузите й пламнаха.

— Аз не съм престъпничка. Дойдох при вас да търся работа.

— И аз ви предлагам такава, скъпа. Тази работа ще ви отнеме само час-два, заради което ви обещавам двадесет и пет хиляди долара. — Той дяволито се усмихна. — Естествено, свободни от данъци.

Трейси едва сдържаше гнева си.

— Това не ме интересува. Бихте ли ми позволили да си отида?

— Разбира се, стига да желаете. — Той се изправи на крака и я придружи до изхода. — Трябва да разберете, госпожице Уитни, че ако съществуваше и най-малката опасност от залавяне, аз нямаше да се заемам с тази работа. Моята слава на защитник е известна.

— Обещавам, че няма да кажа никому и дума за нея — каза студено Трейси.

Той се засмя.

— Всъщност не бихте могла, скъпа, нали? Искам да кажа, че никой не би ви повярвал. Та нали, в края на краищата, аз съм Конрад Морган!

Когато стигнаха до входната врата, Морган й каза:

— Нали ще ми съобщите, ако промените решението си? Най-удобно е да ме търсите по телефона след шест часа вечерта. Ще чакам да ме потърсите.

— Излишно е — отвърна рязко Трейси и излезе в падащата нощ.

Когато влезе в стаята си, продължаваше да трепери.

Трейси изпрати единствения прислужник на хотела да й купи сандвич и кафе. Не искаше да вижда никого. Срещата й с Конрад Морган я караше да се чувства омърсена. Той я забърка с всички онези мрачни, объркани и победени престъпници, с които беше заобиколена в женския затвор на Южна Луизиана. Тя не беше като тях. Тя беше Трейси Уитни, компютърен специалист, честна гражданка, спазваща законите на страната.

Която никой не искаше да назначи на работа.

Замислена за своето бъдеще, Трейси не мигна цялата нощ. Беше без работа и с много малко пари. Взе две решения: още на следващата сутрин да се премести в по-евтина квартира и да си намери работа. Каквато и да е работа.

По-евтината квартира се оказа едностайно жилище в мрачна четириетажна сграда в Лоуър Ийст сайд. През тънките като хартия стени Трейси чуваше от стаята си как съседите й си крещят един на друг на чужди езици, Витрините и вратите на магазинчетата от двете страни на улицата здраво се залостваха и Трейси добре разбираше защо. Наоколо, изглежда, гъмжеше от пияници, проститутки и бездомни възрастни жени.

На път за пазара на три пъти спираха Трейси и я за говаряха — два пъти мъже и един път жена.

Не мога да понасям всичко това. Няма да остана тук дълго, каза си Трейси.

Трейси се обърна към едно бюро за настаняване на работа, намиращо се недалеч от нейното жилище. Ръководеше го някоя си госпожа Мърфи, едра жена с внушителен вид. Тя се запозна накратко с молбата на Трейси, след което критично я огледа.

— Не разбирам защо идвате при мен. Вероятно десетки компании ще дадат мило и драго само и само да успеят да назначат някого като вас.

Трейси пое дълбоко въздух.

— Имам едно затруднение — каза тя.

После й разказа всичко. Госпожа Мърфи я слушаше мълчаливо. Щом Трейси приключи, госпожа Мърфи решително й заяви:

— Откажете се веднъж завинаги от търсенето на работа като компютърен специалист.

— Но вие току-що казахте, че…

— Компаниите в днешно време са подлудели в резултат на компютърните престъпления. Те няма да назначат човек с полицейско досие.

— Но аз имам нужда от работа. Аз…

— Има и други работи. Мислили ли сте някога да работите като продавачка?

Трейси си спомни за своите преживявания в универсалния магазин. Не би могла отново да го понесе.

— Няма ли нещо друго?

Жената се подвоуми. Трейси Уитни очевидно притежаваше по-висока квалификация за работата, която госпожа Мърфи имаше предвид.

— Вижте — обърна се тя към Трейси. — Зная, че няма да ви хареса, но в „Джексън Хоул“ има свободно място за сервитьорка. Това е заведение за хамбургери и се намира в Апър Ийст Сайд.

— Сервитьорска работа?

— Да. Стига да имате желание да я заемете. Няма да ви искам никаква комисиона. Просто чух за нея.

Трейси седеше и обмисляше предложението. В колежа се бе занимавала със сервитьорство. Но това беше само за забавление. Сега ставаше въпрос да оцелее.

— Ще се опитам.

„Джексън Хоул“ се оказа същинска лудница, пълна с шумни и нетърпеливи клиенти и с измъчени и раздразнени готвачи. Храната беше добра, а цените разумни, затова заведението винаги се препълваше с клиенти. Сервитьорките работеха с ужасяваща бързина и нямаха време да подгънат крак. Към края на първия работен ден Трейси едва си поемаше дъх. Но нали печелеше пари!

По обяд на втория ден, докато Трейси сервираше на една маса с насядали около нея продавачи, един от мъжете пъхна ръка под полата й и Трейси тръшна купата с подправки върху главата му. Така приключи и с тази работа.

Трейси се върна при госпожа Мърфи и й разказа случилото се.

— Имам добра новина отвърна госпожа Мърфи. — Хотел „Уелингтън армс“ търси домакин. Ще те изпратя там.

„Уелингтън армс“ се оказа малък, но много елегантен хотел на Парк авеню, обслужващ богати и известни хора. Направиха интервю с Трейси и я наеха. Работата не беше трудна, персоналът беше приятен, а работното време разумно.

Седмица след започването на работа Трейси бе извикана в кабинета на управителя на хотела. Присъстваше и заместник-управителят.

— Провери ли днес апартамент 827? — обърна се управителят към Трейси.

Апартаментът се обитаваше от холивудската актриса Дженифър Марлоу. Част от задълженията на Трейси включваха инспектирането на апартаментите, за да провери дали камериерките са си свършили добре работата.

— Да — отвърна тя.

— В колко часа?

— В два часа. Случило ли се е нещо?

Обади се помощник-управителят.

— Госпожица Марлоу се е прибрала в три часа и е открила, че е изчезнал пръстен с диамант.

Трейси почувства как цялото й тяло се изопна.

— Влиза ли в спалнята, Трейси?

— Да, разбира се. Проверих всички стаи.

— Забеляза ли някакви бижута при влизането си в спалнята?

— Не… струва ми се, не.

— Струва ти се, така ли? Значи не си сигурна — нахвърли се отгоре й помощник-управителят.

— Не съм влизала да търся бижута — отвърна Трейси. — Проверих само леглата и хавлиите.

— Госпожица Марлоу твърди, че на излизане от апартамента пръстенът й се е намирал върху тоалетната масичка.

— Не зная нищо по този въпрос.

— До тази стая няма достъп никой. А камериерките работят от дълги години при нас.

— Не съм го взела аз.

Помощник-управителят въздъхна.

— Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.

— Трябва да го е извършил някой друг — извика Трейси. — Възможно е госпожица Марлоу да го е сложила на друго място.

— С твоето досие… — започна помощник-управителят.

Ето, всичко започва отначало. С твоето досие…

— Налага се да останеш в специалния кабинет до пристигането на полицията.

— Да, сър. — Трейси почувства как страните й пламнаха.

Един член от охраната я придружи до специалния кабинет и тя изпита чувството, че отново е попаднала в затвора. Беше чела за бивши затворници, преследвани единствено заради това, че имат полицейско досие, но никога не й бе минавало през ума, че това може да се случи и на нея. Бяха й лепнали петно и сега очакваха, че ще живее непрестанно с него. О, по дяволите, помисли си Трейси с горчивина.

Половин час по-късно помощник-управителят влезе усмихнат в специалния кабинет.

— Госпожица Марлоу е намерила пръстена си. В крайна сметка го била оставила на друго място. Станала е малка грешка.

— Чудесно! — отвърна Трейси.

Тя излезе от кабинета и тръгна направо към „Морган и Сие“.

— Смешно лесно е — обясняваше й Конрад Морган. — Една моя клиентка на име Лоуис Белами замина за Европа. Къщата й се намира на Сий Клифс, в Лонг Айлънд. През почивните дни прислугата е извън къщата, така че в нея няма жива душа. Частен патрул прави проверка на всеки четири часа. Можеш да влезеш и да излезеш от къщата само за няколко минути.

Двамата седяха и разговаряха в кабинета на Конрад Морган.

— Алармената инсталация ми е позната, зная и комбинацията за сейфа. Всичко, което трябва да направиш, скъпа, е да влезеш, да се изкачиш на горния етаж, да вземеш бижутата и да излезеш. После ми носиш бижутата, аз вадя скъпоценните камъни от обковките, шлифовам отново по-големите и пак ги продавам.

— След като е толкова просто, защо тогава не извършите всичко сам? — запита без заобикалки Трейси.

Сините му очи премигнаха.

— Защото аз ще бъда извън града, по работа. Когато се случват подобни малки „инциденти“, аз винаги се намирам по работа извън града.

— Разбирам.

— Не бива да изпитваш никакви угризения по повод обира на госпожа Белами. Всъщност тя е ужасна жена, която притежава къщи из целия свят, и то къщи, препълнени с какви ли не драгоценности. Овен това е застраховала бижутата си за сума, надвишаваща два пъти стойността им. Оценките, естествено, са правени от мен.

Трейси седеше срещу Конрад Морган, наблюдаваше го и си мислеше: Трябва да съм малоумна. Седя си най-спокойно тук и обсъждам с този мъж кражбата на бижута.

— Не искам да попадам отново в затвора, господин Морган.

— Такава опасност не съществува. Нито един от моите хора не е бил залавян. Поне докато са работили за мен. Е… какво ще кажеш?

Ясно щеше да каже „не“. Цялата идея беше налудничава.

— Казахте двадесет и пет хиляди долара?

— В брой, при доставката.

Това представляваше цяло състояние, поне предостатъчно, за да се грижи за себе си, докато реши какво да прави с живота си. Представи си своята ужасна стаичка, в ушите й звъннаха крещящите й съквартиранти, виковете на клиентката: „Не искам да ме обслужва убийца“, думите на помощник-управителя: „Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.“

Трейси обаче все още не можеше да каже „да“.

— Предлагам всичко да стане тази събота вечер — каза Конрад Морган. — Персоналът напуска работа в събота по обяд. Ще се погрижа да получиш шофьорска книжка и кредитна карта под чуждо име. Ще наемеш кола тук, в Манхатън, и ще отидеш с нея до Лонг Айлънд, където трябва да пристигнеш в единадесет часа. После взимаш бижутата, връщаш се в Ню Йорк и предаваш колата… Шофираш, нали?

— Да.

— Превъзходно. В 7.45 има влак за Сейнт Луис. Ще ти запазя купе. Ще се срещнем на гарата на Сейнт Луис, там ще ми предадеш бижутата, а аз ще ти броя двадесет и петте хиляди долара.

От неговата уста всичко изглеждаше много просто. Сега беше моментът да каже „не“, да стане и да си отиде. Но къде да отиде?

— Ще имам нужда от руса перука — каза бавно Трейси.

Когато Трейси си отиде, Конрад Морган продължи да седи на тъмно в кабинета си и да мисли за нея. Красива жена. Наистина много красива. Колко жалко! Трябваше все пак да я предупреди, че не е много добре запознат с тази алармена инсталация.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С хилядата долара, получени в аванс от Конрад Морган, Трейси си купи две перуки — едната руса, а другата черна, с многобройни плитки. Купи си и тъмносин костюм с панталон, черен работен комбинезон и имитация на скъп куфар от уличен търговец на Лексингтън авеню. Засега всичко се развиваше нормално. Както й беше обещал Морган, Трейси получи плик с шофьорска книжка на името на Елън Бранч, схема на системата за сигурност в къщата на Белами, комбинацията на сейфа в спалнята и билет за Сейнт Луис в самостоятелно купе. Трейси опакова малобройните си вещи и тръгна. Никога вече няма да живея в подобни дупки, обеща Трейси на себе си. Тя нае кола и се насочи към Лонг Айлънд. Предстоеше й да извърши обир.

Правеше всичко като насън и това я ужасяваше. Ами ако я заловят? Дали онова, което щеше да направи, си заслужаваше риска?

Смешно лесно е, й беше обещал Конрад Морган.

Едва ли той би се замесил в подобно нещо, ако не беше сигурен. Ползваше се със славата на защитник. И аз имам слава, помисли си Трейси с горчивина, но моята слава е лоша. При всяка кражба на бижута ще бъда виновна аз, поне до доказване на противното.

Трейси разбираше добре какво върши. Опитваше се да предизвика у себе си гняв, да се настрои душевно да извърши престъпление. Нищо обаче не се получаваше. Когато стигна Сий Клифс, тя рухна напълно психически. На два пъти едва не излезе от платното с колата. Полицията може би ще ме спре за неправилно шофиране, помисли си с надежда тя, тогава ще мога да кажа на господин Морган, че всичко се е объркало.

Наоколо обаче не се виждаше никакъв полицай. Така е, каза си Трейси с възмущение. Когато ти трябват, никога не можеш да ги намериш.

Като следваше съветите на Конрад Морган, тя се насочи към Лонг Айлънд Саунд. Къщата е непосредствено до водата. Нарича се „Ембърс“. Това е стара и представителна викторианска къща. Не можеш да я пропуснеш.

Божичко, дано да я пропусна, молеше се Трейси.

Къщата обаче си стоеше на мястото и се издигаше в мрака като замък на великан-човекоядец от кошмарен сън. Изглеждаше изоставена. Как е възможно цялата прислуга да е в седмична почивка, помисли си възмутено Трейси. Всички трябва да бъдат уволнени.

Тя закара колата зад редица гигантски върби, където не можеше да се види, изключи двигателя и се вслуша в нощните звуци на насекомите. Нищо не нарушаваше тишината. Къщата се намираше встрани от главния вход и по това време на нощта нямаше никакво движение.

Къщата е скрита зад дърветата, скъпа, а най-близките съседи са на неколкостотин метра от нея, ето защо не бива да се безпокоиш, че някой може да те забележи. Патрулът прави своите проверки в десет часа вечерта, а после в два след полунощ. По това време ти ще си далеч от това място.

Трейси погледна часовника си. Единадесет часът. Първият патрул беше вече направил обхода си. Имаше на разположение три часа, преди патрулът да направи втората проверка. Или пък три секунди, за да обърне колата, да се прибере в Ню Йорк и да забрави за това безумие. Но къде да се прибере? Познатите картини нахлуха отново в съзнанието й. Помощник-управителят: „Ужасно съжалявам, госпожице Уитни, но нашите клиенти не бива да са в лошо настроение…“

„Двадесет и пет хиляди долара, освободени от данък, само за час-два. Не изпитвайте угризения, тя наистина е ужасна жена.“

Но какво върша?, помисли си Трейси. Аз не съм крадла. Поне професионална крадла. Аз съм само една глупава любителка, която ще получи нервен припадък.

Ако имах поне малко мозък в главата си, ще се махна оттук, докато имам още време. Преди да са ме заловили силите за сигурност, преди да е започнала престрелка и да са откарали надупченото ми от куршуми тяло в моргата. Виждам вече огромното заглавие във вестниците: ПО ВРЕМЕ НА ОПИТ ЗА ГРАБЕЖ Е УБИТА ОПАСНА КРИМИНАЛНА ПРЕСТЪПНИЦА.

Кой ще дойде тогава да пророни сълзи на погребението й? Ърнестин и Ейми. Трейси погледна часовника си. „Божичко!“, възкликна тя. Седеше и фантазираше вече цели двадесет минути. Ако трябва да го извърша, по-добре да тръгвам още сега.

Не можеше обаче да се помръдне от мястото си. Стоеше като вцепенена от страх. Не мога да стоя вечно така, каза си тя. Защо да не хвърля поне един поглед на къщата? Ей така, на бърза ръка!

Трейси пое дълбоко въздух и излезе от колата. Носеше черния работен комбинезон, коленете й трепереха. Приближи бавно къщата и забеляза, че цялата тъне в мрак.

Не забравяй да си сложиш ръкавици.

Трейси бръкна в джоба си, извади чифт ръкавици и си ги постави. О, божичко! Вече го правя, мина й през главата. Действително ще го направя. Сърцето й удряше така силно в гърдите, че не чуваше нищо друго.

Алармената инсталация е отляво на входната врата. На нея има пет бутона. Ще забележиш, че свети червена светлина, което означава, че алармената инсталация е включена. Кодът за изключването й е 3-2-4-1-1. Угасването на червената светлина ще ти покаже, че инсталацията е изключена. Ето ти ключа от входната врата. Когато влезеш, не забравяй да затвориш след себе си. Използвай само това електрическо фенерче. Не включвай никакво осветление в къщата, да не би някой да мине случайно край нея. Главната спалня е отляво но горния етаж и гледа към залива. Сейфът се намира зад портрета на Лоуис Белами. Сейфът е много прост. Трябва само да завъртиш тази комбинация.

Трейси стоеше като закована и трепереше, готова да побегне при най-малкия шум. Тишина. Протегна бавно ръка, натисна комбинацията на сигналните бутони и през цялото време се молеше инсталацията да не се задейства. Червената светлина угасна. Следващата стъпка щеше напълно да я обвърже. Спомни си, че пилотите на самолети си служат с израза: „Точка, от която връщане назад няма.“

Трейси пъхна ключа в ключалката, превъртя го и вратата леко се отвори. Тя изчака цяла минута, преди да прекрачи прага. Когато влезе в коридора и се ослуша, без да смее да мръдне по-навътре, всеки нерв на тялото й бе опънат до скъсване. Къщата тънеше в пълна тишина. Извади електрическото фенерче, запали го и видя стълбите. Тръгна към тях и се заизкачва. Всичко, което й се искаше сега, бе да се качи колкото може по-бързо по нея и после да избяга.

Горният коридор й се стори зловещ на светлината на електрическото фенерче, а местещият се електрически лъч караше стените да пулсират в такт със сърцето й. Трейси надникваше във всяка поредна стая и отминаваше. Всичките бяха празни.

Главната спалня се намираше в дъното на коридора и гледаше към залива, точно както я беше описал Морган. Красива спалня, изпълнена в тъмнорозово, с балдахинено легло и скрин, украсен с розови рози. Освен това имаше две канапета, камина и маса пред нея. Почти живеех вече в подобна къща с Чарлс и нашето бебе, помисли си Трейси.

Тя пристъпи към прозореца и погледна залива, в дъното на който стояха закотвени кораби. Кажи ми, боже, защо реши Лоуис Белами да живее в този разкошен дом, а аз да дойда тук и да крада? Хайде, момиче, каза си тя, престани да философстваш. Това са отминали вече неща. Всичко ще свърши за няколко минути, но не бива да стоиш повече тук и да бездействаш.

Тя се отдръпна от прозореца и отиде до картината, която й бе описал Морган. Лоуис Белами имаше коравосърдечен и арогантен поглед. Изглежда наистина е ужасна жена. Трейси завъртя картината и зад нея се показа малък сейф. Трейси бе запаметила комбинацията. Три завъртания надясно, спиране на числото четиридесет и две. Две завъртания наляво, спиране на десет. Едно завъртане надясно, спиране на тридесет. Ръцете й трепереха толкова силно, че се наложи на два пъти да започва отначало. Нещо щракна. Вратата на сейфа се отвори.

Вътре имаше напълнени с нещо пликове и книжа, но Трейси не им обърна внимание. На дъното, върху малко рафтче, тя зърна велурена торбичка за бижута. Трейси се пресегна и я взе от рафтчето. В същия миг се задейства алармената инсталация. Трейси не бе чувала никога по-силен звук. Той сякаш отекваше от всяко ъгълче на къщата и разнасяше своето предупреждение. Тя спря парализирана от ужас.

Какво се случи? Конрад Морган не знаеше ли за съществуването на предупредителната инсталация вътре в сейфа, която се задействаше при докосване на торбичката с бижута?

Налагаше се незабавно да се измъкне оттук. Тя пъхна велурената торбичка в джоба си и се затича надолу по стълбите. Точно в този момент, сред звъна на алармената инсталация, до ушите й достигна нов звук, виенето на приближаваща сирена. Трейси се спря на върха на стълбите с разтуптяно сърце и пресъхнала уста. Отиде бързо до един от прозорците, повдигна леко завесите и надникна. Пред къщата тъкмо спираше черно-бяла патрулна кола. Докато Трейси гледаше, един униформен полицай изтича към задната врата на къщата, а друг се насочи към предната. Пътят й за бягство беше пресечен. Алармените звънци продължаваха да дрънчат. Внезапно те прозвучаха досущ като ужасните звънци в коридорите на женския затвор на Южна Луизиана.

Не!, мина през ума на Трейси. Няма да се оставя отново да ме изпратят там.

Звънецът на входната врата остро звънна.

Лейтенант Мелвин Дъркин служеше вече десет години в полицията на Сий Клиф. Сий Клиф беше мирно градче и главната грижа на полицията беше да се оправи с проявите на вандализма, кражбата на някоя и друга кола, а от време на време и с по някоя пиянска свада в съботната вечер. Задействането на алармената инсталация представляваше съвсем различна категория нарушение. Това беше такъв вид криминално престъпление, заради което лейтенант Дъркин бе влязъл в полицията. Той познаваше Лоуис Белами и му беше известно, че притежава ценни колекции от картини и бижута. След нейното заминаване той започна да наблюдава къщата, защото сега представляваше съблазнителна цел за крадците. А сега, помисли си лейтенант Дъркин, изглежда, залових един от тях. Той се намираше наблизо, когато му се обади по радиото групата за сигурност. Това ще се отрази добре на служебното ми досие. Дори много добре.

Лейтенант Дъркин натисна отново звънеца на входната врата. Искаше да посочи в доклада си, че е звънял три пъти, преди да предприеме насилствено влизане в сградата. Неговият колега пазеше отзад, така че не съществуваше опасност за бягство на крадеца. Той вероятно възнамеряваше да се скрие в някое от помещенията, но щеше да остане изненадан. Никой не можеше да се скрие от лейтенант Дъркин.

Когато лейтенантът посегна да звънне за трети път, входната врата неочаквано се отвори. Полицаят остана с отворена уста. На входа стоеше жена, облечена в прозрачна нощница, която не оставяше почти нищо за въображението. Лицето на жената беше намазано с нощен крем, а косата навита на ролки и завързана с кърпа.

— Какво става тук, за бога? — запита тя.

Лейтенант Дъркин преглътна.

— Аз… но коя сте вие?

— Елън Бранч. Гостенка съм на Лоуис Белами. Тя замина за Европа.

— Известно ми е. — Лейтенант Дъркин явно се обърка. — Но тя не ни е казвала, че ще има гостенка.

Жената на прага кимна с разбиране.

— В противен случай нямаше да е Лоуис, нали? Извинете, но не издържам повече на този шум.

Докато лейтенант Дъркин стоеше, гостенката на Лоуис Белами протегна ръка към бутоните на алармената инсталация, натиса поредицата номера от кода и шумът престана.

— Сега е по-добре — въздъхна тя. — Не мога да ви кажа колко съм доволна, че ви виждам тук. — Тя се засмя малко възбудено. — Тъкмо си лягах, когато алармената инсталация се задейства. Сигурна бях, че в къщата има крадци, а аз съм сама. Прислугата си отиде но обяд.

— Имате ли нещо против да, огледам вътре?

— Моля ви, дори настоявам.

На лейтенанта и на неговия помощник бяха необходими само няколко минути, за да се убедят, че в къщата няма никой.

— Всичко е спокойно — каза лейтенант Дъркин. — Тревогата е била фалшива. Сигурно нещо е задействало алармената инсталация. Човек не винаги може да разчита на тези електронни съоръжения. Ще повикам отделението по сигурността да провери инсталациите.

— И на мен много ми се иска същото.

— Е, трябва да вървим — каза лейтенантът.

— Благодаря ви много, че дойдохте. Сега се чувствам много по-сигурна.

Наистина има прекрасно тяло, помисли си Дъркин. Запита се как ли изглежда без тази маска от крем и без забрадката върху ролките за къдрене.

— Дълго ли ще останете тук, госпожице Бранч?

— Още една-две седмици, до завръщането на Лоуис.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, с удоволствие.

Трейси видя как полицейската кола тръгна в нощта. Тя въздъхна дълбоко с облекчение. Когато колата се изгуби от погледа й, тя изтича бързо на горния етаж, свали крема от лицето си, който бе намерила в банята, свали забрадката и нощницата на Лоуис Белами, облече своя черен работен комбинезон и излезе през входната врата, като зареди отново алармената инсталация.

Едва когато преполови пътя до Манхатън, тя осъзна дързостта на постъпката си. Засмя се, а усмивката се превърна в буен и невъздържан смях, затова се принуди да отбие колата от пътя и да спре. Смя се така, че от очите й рукнаха сълзи. Смееше се за първи път от година време. Чувстваше се великолепно.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Трейси започна да се отпуска едва след тръгването на влака от Пенсилванската гара. Всеки момент бе очаквала върху рамото й да се стовари тежка ръка и някакъв глас да каже: „Вие сте арестувана.“

Тя бе наблюдавала много внимателно качващите се във влака пътници и не забеляза нищо обезпокоително. Въпреки всичко Трейси бе напрегната до краен предел. Непрестанно си повтаряше, че не съществува вероятност за незабавно разкриване на кражбата. Но дори това да станеше, нямаше каквито и да било улики против пея. Конрад Морган я чакаше в Сейнт Луис с двадесет и пет хиляди долара. Пари, с които можеше да прави каквото си пожелае! В банката трябваше да работи цяла година за тези пари. Ще замина за Европа, замисли се Трейси, за Париж. Не. Не за Париж. С Чарлс трябваше да прекараме там медения си месец. Ще замина за Лондон. Там няма да се чувствам като затворничка. Случи се нещо твърде необикновено. Премеждието, през което току-що бе преминала, накара Трейси да се почувства друг човек. Сякаш се прероди.

Тя заключи вратата на купето, извади велурената торбичка й я отвори. В ръцете и заблестяха разноцветни багри. Имаше три огромни диамантени пръстена, смарагдова игла, сапфирена гривна, три чифта обеци и две огърлици — едната с рубини, другата с перли.

Тези бижута сигурно струват повече от един милион долара, смая се Трейси. Докато влакът се движеше, тя се отпусна на седалката и през ума й преминаха събитията от вечерта. Наемането на колата… пътуването до Сий Клиф… спокойствието на нощта… изключването на алармената инсталация и влизането в къщата… отварянето на сейфа… ужасът от задействалата се алармена инсталация, пристигането на полицията. Дори и за миг не им мина през ума, че жената с нощницата и забрадката на главата беше крадецът, когото търсеха.

Сега, седнала в самостоятелното си купе във влака за Сейнт Луис, Трейси доволно се усмихваше. Надхитрянето на полицията й достави голямо удоволствие. Да се намираш на ръба на опасността беше удивително въодушевяващо. Чувстваше се смела, умна и непобедима. Просто се чувстваше прекрасно.

На вратата на купето се почука. Трейси върна бързо бижутата във велурената торбичка и я пъхна в куфара си. После извади билета за влака и отключи на кондуктора.

В коридора на вагона обаче стояха двама мъже в сиви костюми. Единият от тях изглеждаше около тридесетгодишен, а другият десетина години по-стар. По-младият имаше привлекателна външност и атлетично телосложение. Брадата му беше масивна, носеше малки и хубави мустачки, очила с рогови рамки, зад които проблясваха интелигентни сини очи. По-старият беше с голяма глава, черна коса и едро тяло. Кафявите му очи имаха сурово изражение.

— Какво обичате? — запита Трейси.

— Добър ден, госпожице — отвърна по-старият. После извади портфейла си и й показа служебната си карта.

— Аз съм агент за специални дела Денис Тревър. А това е агентът за специални дела Томъс Бауърс.

Устата на Трейси моментално пресъхна. Едва успя да се усмихне.

— Аз… аз нищо не разбирам. Случило ли се е нещо?

— Опасявам се, че е станало точно така, госпожице — отвърна по-младият. Говореше с мек, южняшки акцент. — Преди няколко минути влакът навлезе в Ню Джърси. Превозването на крадени вещи по държавната железопътна линия се смята за федерално престъпление.

Трейси почувства, че ще припадне. Пред очите й се спусна пелена и замъгли всичко.

Денис Тревър, по-възрастният, тъкмо казваше:

— Отворете куфара, моля.

Това не беше никаква молба, това беше заповед. Единствената й надежда сега бе да се опита да блъфира.

— Нямам намерение да го отварям! Как се осмелявате да се вмъквате по този начин в купето ми! — Гласът й трепереше от възмущение. — Това ли умеете да правите — да безпокоите мирните граждани? Сега ще повикам кондуктора.

— Вече разговаряхме с него — отвърна Тревър.

Блъфът й не хвана много място.

— Имате… имате ли разрешение за обиск?

По-младият отвърна учтиво:

— Ние не се нуждаем от подобно разрешение, госпожице Уитни. Ние ви залавяме по време на извършване на престъпление.

Та те знаеха името й. Хванаха я в капан. Изход нямаше. Никакъв.

Тревър свали куфара й и го отвори. Безполезно беше да прави опит да го спре. Трейси видя как той бръкна вътре и извади велурената торбичка. Отвори я, погледна към партньора си и кимна. Трейси се свлече на седалката, изведнъж почувствала, че краката повече не я държат.

Тревър извади някакъв списък, провери по него съдържанието на торбичката, после я пъхна в джоба си.

— Всичко е тук, Том.

— Как… как разбрахте? — запита напълно отчаяна Трейси.

— Нямаме право да даваме никаква информация — отвърна Тревър. — Вие сте арестувана. Имате право да мълчите и да повикате адвокат, преди да заявите каквото и да е. Всичко, което кажете сега, може да бъде използвано в съда против вас. Разбирате ли?

— Да — гласът й прозвуча като шепот.

— Съжалявам за всичко това. Искам да кажа, че съм запознат с вашия случай, истински съжалявам — каза Том Бауърс.

— За бога — възкликна по-възрастният, — ти да не си дошъл тук на гости?

— Зная, но все пак…

По-възрастният извади белезници.

— Вдигнете ръцете си, моля.

Трейси почувства как сърцето й се сви от ужас. Спомни си летището в Ню Орлиънс, когато също й сложиха белезници, спомни си вперените в нея погледи.

— Моля ви! Необходимо… необходимо ли е и това?

— Да, госпожице.

— Денис, може ли да ти кажа нещо за момент? — обади се по-младият.

Денис Тревър сви рамене.

— О’кей.

Двамата мъже излязоха в коридора. Трейси остана на мястото си замаяна и обзета от пълно отчаяние. До ушите й долитаха отделни думи от разговора им.

— За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници? Та тя няма къде да избяга…

— Кога най-после ще престанеш да се правиш на скаут? Когато поработиш в Бюрото колкото мен…

— Хайде, хайде. Остави я. И без това достатъчно се е объркала и…

— Това няма нищо общо с…

Не успя да чуе останалата част от разговора. В следващия миг двамата се върнаха в купето. По-старият изглеждаше ядосан.

— Добре — каза той. — Няма да ви слагаме белезници. На следващата гара ще ви свалим от влака. Сега ще се обадим по радиото да изпратят от бюрото кола. Не бива да напускате купето. Ясно ли е?

Трейси кимна. От отчаяние не можеше да произнеси и дума.

По-младият, Том Бауърс, повдигна съучастнически рамене, сякаш искаше да каже: „Бих желал да направя нещо повече за вас.“

Нямаше какво повече да се направи. Не и сега. Вече беше много късно. Хванаха я почти на местопрестъплението. Полицията някак си я беше проследила и съобщила на ФБР.

Агентите разговаряха отвън с кондуктора. Бауърс посочи Трейси и каза нещо, което тя не успя да чуе. Кондукторът кимна. Бауърс затвори вратата на купето и на Трейси й се стори, че се затръшва вратата на килия.

Отвън прелитаха изгледи от околностите като проблясващи винетки в рамките на прозореца, но Трейси не виждаше нищо от пейзажа. Седеше парализирана от ужас. В ушите й нещо бучеше, но то нямаше нищо общо с тракането на влака. Втора възможност нямаше да й се отдаде. Стана вече набедена престъпничка. Щяха да й дадат максималната присъда, този път нямаше да има директорски дъщери. Не я очакваше нищо друго освен ужасни и безкрайни години в затвора. Ами Голямата Берта? Но как успяха да я заловят? Единственият човек, който знаеше за обира, бе Конрад Морган, а той не би имал абсолютно никаква причина да предава нито нея, нито бижутата на ФБР! Може би някой продавач от магазина бе научил някак си плана и бе подшушнал на полицията. Но какво значение имаше как е станало всичко? На следващата гара тя отново щеше да се отправи към затвора. Щеше да се проведе предварителен разпит, после щеше да има процес, а след това…

Трейси стисна здраво очи и се отказа да мисли какво ще стане по-нататък. Почувства как по страните й потекоха топли сълзи.

Влакът започна да намалява своя ход. Трейси почувства, че се задушава. Просто не й достигаше въздух. Двамата агенти на ФБР щяха да дойдат всеки момент да я вземат. Показа се гарата и няколко секунди след това влакът спря. Дойде време за тръгване. Трейси затвори куфара, облече си палтото и седна. После втренчи поглед във вратата на затвореното купе в очакване да се отвори. Минутите отминаваха. Двамата мъже не идваха. Какво ли правеха? Тя си спомни думите им: „Ще ви свалим на следващата гара. Ще се обадим по радиото да изпратят кола от Бюрото. Не бива да напускате купето.“

Тя чу кондуктора да казва:

— Всички да се качват!

Трейси изпадна в паника. Да не би да й бяха казали, че ще я чакат на перона? Положително е така. Ако остане във влака, можеха да я обвинят в опит за бягство, а това щеше да усложни нещата. Трейси грабна куфара си, отвори вратата на купето и излезе бързо в коридора.

Кондукторът приближи.

— Тук ли слизате, госпожо? — запита я той. — По-добре побързайте. Нека да ви помогна. Жена във вашето положение не бива да вдига тежки предмети.

Тя учудено го погледна.

— Жена в моето положение ли?

— Не се притеснявайте. Вашите братя ми казаха, че сте бременна, и ме помолиха да ви наглеждам.

— Моите братя?…

— Приятни хора. Наистина изглеждаха разтревожени за вас.

Всичко около Трейси се завъртя и се обърна с главата надолу.

Кондукторът пренесе куфара до края на вагона и помогна на Трейси да слезе. Влакът бавно потегли.

— Знаете ли къде отидоха братята ми? — извика Трейси.

— Не, госпожо. След като слязоха от влака, взеха такси.

Заедно с откраднати бижута за един милион.

Трейси се упъти към летището. Това бе единственото място; което й мина през ума. След като са взели такси, това означаваше, че не са разполагали със собствен превоз и положително са искали да се махнат колкото може по-скоро от града. Тя също нае такси и седна в него, изпълнена от гняв заради онова, което й бяха сторили, пламнала от срам, че успяха така лесно да я изиграят. Но и двамата постъпиха ловко. Дори много ловко. Наистина бяха твърде убедителни. Кръвта нахлу в главата й, като си помисли как се хвана на прастарата въдица за добрия и за лошия полицай.

За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници? Та тя няма къде да избяга…

Кога ще престанеш да се правиш на скаут? Когато поработиш в Бюрото колкото мен…

Бюрото? По всяка вероятност и двамата се криеха от закона. Тя обаче щеше да си върне бижутата. Много неща й минаха през главата, за да се остави да я надхитрят двама изнудвачи. Налагаше се да пристигне навреме на летището.

Тя се приведе от мястото си и каза на шофьора:

— Може ли да побързате, моля?

Двамата стояха на опашката на качващите се в самолета пътници и в началото тя не успя да ги разпознае. По-младият, който се бе представил за Томъс Бауърс, вече не носеше очила, очите му от сини, сега бяха сиви нямаше и мустаци. Другият, Денис Тревър, с гъста черна коса, сега беше напълно плешив. Въпреки всичко тя ги разпозна. Не бяха имали време да си сменят дрехите. Те почти достигнаха изхода, когато Трейси се изравни с тях.

— Забравихте нещо — обърна се Трейси към тях. Двамата се обърнаха стреснати. По-младият се намръщи.

— Какво правите тук? На гарата трябваше да ви чака кола, за да ви отведе. — От южняшкия му акцент сега нямаше и следа.

— Защо тогава да не се върнем заедно да я потърсим? — предложи Трейси.

— Не можем. Възложен ни е друг случай — обясни Тревър. — Налага се да вземем този самолет.

— Първо ми върнете бижутата — настоя Трейси.

— Съжалявам, но не може — отвърна Томъс Бауърс.

— Ще ни послужат като веществени доказателства. Допълнително ще ви изпратим разписка.

— Не. Нямам нужда от вашата разписка. Искам си бижутата.

— Съжалявам — каза Тревър. — Длъжни сме да ги задържим.

Те стигнаха, до изхода. Тревър подаде бордната си карта на служителя. Трейси се огледа отчаяно, видя наблизо полицая на летището и извика:

— Полиция! Полиция!

Двамата мъже уплашено се спогледаха.

— Какво правите, по дяволите? — изсъска Тревър. — Всичките ли искате да ни арестуват?

Полицаят се приближи към Трейси.

— Да, госпожице? Случило ли се е нещо?

— О, нищо не се е случило — отвърна весело Трейси. — Тези двама прекрасни господа намериха изгубените от мен ценни бижута и искат да ми ги върнат. Опасявах се, че трябва да се обърна към ФБР.

Двамата се спогледаха с ужасени погледи.

— Те предложиха да ви помоля да ме придружите до някое такси.

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Трейси се обърна към двамата.

— Сега вече няма никаква опасност да ми върнете бижутата. Този чудесен полицай ще се погрижи за мен.

— Всъщност, много по-добре ще е, ако ние…

— Не, не, настоявам да ми ги върнете сега — упорстваше Трейси. — Зная, че държите да не изпуснете самолета.

Двамата погледнаха полицая, после отново безпомощно се спогледаха. Нямаше какво друго да направят. Том Бауърс бръкна с голямо неудоволствие в джоба си и извади велурената торбичка.

— Благодаря — каза Трейси. — Тя пое торбичката, отвори я и погледна вътре. — Слава богу. Всичко е тук.

Том Бауърс направи последен опит.

— Защо за по-сигурно не я задържим ние, докато…

— Това не е необходимо — отвърна бързо Трейси. Тя отвори чантата си, пъхна вътре торбичката и извади две банкноти по пет долара. Подаде на всеки по една. — Ето ви по един скромен подарък в знак на голямата ми благодарност за онова, което направихте за мен.

Всички останали пътници бяха вече преминали през изхода.

— Последно повикване. Трябва вече да се качвате, господа — покани ги служителят на летището.

— Отново ви благодаря. — Трейси сияеше, когато си тръгна с полицая. — Голяма рядкост е да срещнете честни хора в днешни времена.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Том Бауърс, по рождение Джеф Стивънс, седна до прозореца и се загледа навън. Той вдигна носната си кърпа към очите, а раменете му се разтресоха.

Седналият до него Денис Тревър, известен още и като Брандън Хигинс, учудено го погледна.

— Хей — обърна се той към Джеф. — Та това са само пари. Не си струва да се плаче за пари.

Джеф Стивънс обърна лице с рукнали по него сълзи и Хигинс видя изумен, че Джеф се тресе от смях.

— Какво ти става, по дяволите? — запита Хигинс. — Не си струва и да се смееш.

Джеф обаче не мислеше така. Начинът, по който Трейси Уитни ги надхитри на летището, представляваше най-находчивото надхитряване, на което беше ставал някога свидетел. Един обир връз друг. Конрад Морган им беше казал, че жената е аматьорка. Божичко, помисли си Джеф, а каква ли щеше да е, ако беше професионалистка? Без съмнение, Трейси Уитни бе най-красивата жена, която Джеф Стивънс бе виждал някога в живота си. И умна. Джеф се гордееше с това, че е най-добрият в занаята по ограбване чрез злоупотреба с доверието, но въпреки това тя успя да го надиграе. Чичо Уили веднага щеше да я обикне, помисли си Джеф.

Всъщност Джеф получи своето образование от чичо Уили. Майката на Джеф, богата наследница на фирма за селскостопански съоръжения, се бе омъжила за разточителен фантазьор, измислящ непрестанно велики планове за бързо забогатяване, от които никога не излизаше нищо. Бащата на Джеф беше чаровен мъж, мургав красавец, омайващ околните със словото си, успял за пет години след сватбата да пропилее наследството на жена си. Най-ранните спомени на Джеф за родителите му бяха свързани с нескончаемите им спорове за пари и за извънбрачните връзки на баща му. Техният брак беше нещастен и младежът реши: аз никога няма да се женя. Никога.

Чичо Уили, братът на баща му, имаше малък пътуващ цирк и когато се намираше близо до Марион, щата Онтарио, където живееше семейство Стивънс, той винаги ги навестяваше. Това беше най-жизнерадостният човек, когото Джеф познаваше, кипящ от оптимизъм и обещания за розово бъдеще. Той неизменно носеше на момчето крайно интересни подаръци и го учеше на какви ли не фокуси. Чичо Уили бе започнал кариерата си като фокусник в някакъв цирк, който закупил след неговия фалит.

Когато Джеф стана на четиринадесет години, майка му загина при автомобилна катастрофа. Два месеца след това баща му се ожени за деветнадесетгодишна сервитьорка. „Не е естествено за един мъж да живее сам“, обясни баща му. Момчето обаче бе обладано от дълбоко възмущение и се чувстваше предадено от коравосърдечността на своя баща.

Бащата на Джеф започна работа като продавач по влаковете и три дни в седмицата пътуваше. Една нощ Джеф остана сам в къщата с мащехата си. Събуди го отварянето на вратата на спалнята. Миг след това почувства до себе си меко и голо тяло. Джеф скочи уплашен.

— Прегърни ме, Джеф — прошепна неговата втора майка. — Страх ме е от гръмотевици.

— Но… никакви гръмотевици няма — заекна Джеф.

— Но може и да има. Във вестниците пише, че ще вали. — Тя притисна тяло към неговото. — Хайде да се любим, бебче.

Момчето напълно се обърка.

— Добре. Не може ли на леглото на татко?

— Разбира се — изкиска се тя. — Много ще е интересно.

— Сега ще дойда — обеща Джеф.

Тя се измъкна от леглото и отиде в другата спалня, Джеф никога през живота си не беше се обличал толкова бързо. Той се измъкна през прозореца и отиде направо в Кимарон, щата Канзас, където играеше циркът на чичо Уили. Повече не се върна у дома.

Когато чичо Уили попита Джеф защо е избягал от дома си, той само му каза: „Не се разбирам с втората си майка.“

Чичо Уили се обади по телефона на бащата на Джеф и след дълъг разговор се реши момчето да остане в цирка при чичо си. „Тук той ще получи най-доброто образование от всяко друго училище“, обеща чичо Уили.

Сам за себе си циркът представляваше цял един свят.

— Ние не играем представления в неделно училище — обясняваше чичо Уили на Джеф. — Ние сме артисти-хитреци. Но запомни добре, синко, ние не мамим хората, освен ако те самите не пожелаят това. В. С. Фийлдс е прав. Честният човек не може да се мами.

Работниците в цирка се сприятелиха с Джеф. Сред тях имаше „хора от предния край“, които получаваха проценти, и „хора от задния край“, които организираха представления като тези с дебелата жена и татуираната лейди, както и обикновени работници, които пък обслужваха игрите. В цирка имаше и няколко готови вече за омъжване момичета, които доста се заглеждаха в момчето. Джеф беше наследил чувствителността на майка си и красивата, мургава външност на баща си, затова младите дами се боричкаха коя по-напред да отнеме девствеността на Джеф. Първото му сексуално преживяване беше с една красива акробатка и години наред след това тя представляваше високата мярка, с която трябваше да се съобразяват останалите жени.

Чичо Уили се погрижи Джеф да опознае всички дейности на цирка.

— Някой ден всичко това ще бъде твое — каза чичо Уили на момчето — и единственият начин да се справиш е да научиш повече за занаята от всички останали.

Джеф започна с мошеническата игра „шестте котета“, измама, при която участникът плащаше, за да хвърля топки, с които да се стреми да повали в една мрежа шест платнени котета с дървени поставки. Водещият играта показваше колко лесно се повалят котетата, но когато клиентът опиташе сам, скрит зад платното служител на цирка подпираше с летва дървените поставки на котетата. Тогава и господ не можеше да ги повали.

— Хей, удряш много ниско — съветваше водещият. Трябва само да се прицелиш по-спокойно и по-точно.

„По-спокойно и по-точно“ беше паролата. Изговореше ли тези думи, скритият служител сваляше летвата, водещият хвърляше топките и поваляше и шестте платнени котета. После казваше: „Виждаш ли, какво ти казах, а?“, и това подсказваше на служителя, че трябва отново да вдигне летвата и да затисне котетата. Винаги се намираше по някой и друг глупак, изгарящ от желание да покаже умението си на своята кискаща се приятелка.

Джеф поработи и на щанда за хвърляне на гривни. На едно въже бяха закачени щипки. Играчът плащаше, за да хвърля гумени гривни върху щипките, които носеха различни номера. Ако играчът успееше да събере двадесет и девет точки, печелеше скъпа играчка. Онова, което жертвата не знаеше, е, че щипките имаха различни номера в двата си края. Така отговорникът на играта можеше винаги да прикрие онзи номер, с който играчът постигаше двадесет и деветте точки, и да го лиши по този начин от наградата.

Един ден чичо Уили се обърна към Джеф.

— Чудесно се справяш, моето момче. Вече си готов за „скило“.

Работещите на „скило“ всъщност се издигаха до върха на кариерата си в цирка, затова всички се стремяха към това място. „Скиловците“ печелеха повече от останалите работници в цирка, отсядаха в най-добрите хотели и караха най-крещящите автомобили. Играта „скило“ се състоеше от плоско колело със стрелка, закрепена много внимателно върху стъклена основа с тънко листче хартия в центъра. Имаше и сектори с цифри и когато играчът завъртеше колелото и то спираше на някоя цифра, тя отпадаше от играта. Играчът трябваше да плати за ново завъртане на колелото, при което отпадаше нова цифра. Работещият на „скило“ обясняваше, че след като отпаднат всички цифри, играчът ще получи голяма парична сума. Когато участникът в играта виждаше как цифрите отпадат една по една, работникът го окуражаваше да увеличава залаганията. След това се оглеждаше неспокойно и започваше да шепти: „Аз не участвам в играта, но искам да спечелиш. Ако спечелиш, убеден съм, че ще има нещичко и за мен.“

Работникът тогава мушваше на играча пет или десет долара и му казваше: „Заложи тези пари вместо мен. Сега положително ще спечелиш.“ И наивникът изпитваше чувството, че има съюзници. Джеф стана голям специалист в изиграването на клиентите. Когато квадратчетата върху таблото ставаха все по-малко и възможността за печалба по-голяма, възбудата нарастваше неимоверно.

„Сега наистина ще спечелиш“, възкликваше Джеф и играчът залагаше припряно повече пари. Накрая, когато останеше само едно квадратче, възбудата достигаше своя връх. Наивникът залагаше всичките си пари, а понякога прибягваше до дома си за още. Играчът обаче никога не печелеше, защото работещият на „скило“ или някой негов помощник иобутваше леко и незабелязано масата и стрелката неизбежно спираше там, където не трябва.

Джеф скоро изучи цялата терминология, използвана от циркаджиите. „Гаф“ означаваше да подредиш играта така, че наивниците да не могат да спечелят. Зяпачите, навъртащи се около сергиите, прокарваха също свои номера. Публиката ги наричаше „лапацала“, но за циркаджиите това бяха „кречетала“. Кречеталото получаваше 10 процента от приходите, за да събира „тип“, а „тип“ означаваше публика. „Слам“ пък представляваха раздаваните печалби. „Пощаджия“ наричаха полицая, комуто плащаха.

Джеф стана специалист по „блоу оф“. Когато посетителите плащаха, за да видят някоя допълнителна атракция, тогава Джеф пускаше в ход своя номер.

— Дами и господа, всичко, което виждате отвън по картините, рисунките и рекламите, ще видите и вътре в тази палатка. То е включено в цената на билета. Обаче веднага след като младата жена на електрическия стол престане да бъде измъчвана и тялото й вече не се разтърсва от петдесетте хиляди вата електрически ток, ние ще ви предложим допълнителна атракция, която няма нищо общо с представлението и която дори ние не рекламираме отвън. Вие ще видите нещо толкова забележително, толкова смразяващо и толкова страшно, че ние не се осмеляваме да го обявяваме публично, за да не стреснем невинните дечица и чувствителните жени.

След като наивниците плащаха допълнително по един долар, Джеф ги пускаше да видят момичето без средната част на тялото или пък детето с двете глави, което естествено се правеше с помощта на огледала. Една от най-доходните игри на цирка се наричаше „разходката на мишката“. В средата на маса поставяха жива мишка и я покриваха с похлупак. По краищата на масата имаше десет дупки. След като вдигаха похлупака, мишката можеше да се пъхне във всяка една от тях.

Всеки участник залагаше на някоя от номерираните дупки. Който познаеше дупката, в която щеше да се пъхне мишката, печелеше наградата.

— Как го правите този номер? — обърна се Джеф към чичо У или. — Мишки ли тренирате?

Чичо Уили гръмогласно се разсмя.

— Че кой, по дяволите, има време да тренира мишки? Не, не. Работата е много проста. Работещият на играта следи за коя дупка няма залози, после топва леко пръста си в оцет и докосва ръба на дупката. Мишката винаги се пъха в нея.

Красивата танцьорка Карън научи Джеф на играта „ключ“.

— След като си свършиш номера в събота вечер — каза му Карън, — хвани един по един някои от мъжете и им продай ключ от моя фургон.

Ключовете струваха по пет долара единия. Към полунощ десетина или повече мъже започваха да се навъртат около фургона. В същото време Карън се намираше в някой хотел на града и прекарваше нощта с Джеф. Когато измамените жертви се връщаха на следващата сутрин да си отмъстят, циркът отдавна си беше заминал.

През следващите четири години Джеф научи много за човешката природа. Откри, че доста лесно се разпалва алчността, че хората са ужасно лековерни и се хващат на невероятни приказки само защото алчността им ги подтиква да вярват във всичко. На осемнадесетгодишна възраст Джеф израсна поразително красиво момче. Дори и най-непреднамерените жени моментално забелязваха и високо оценяваха сивите му очи, високата му и стройна фигура и къдравата му черна коса. Мъжете харесваха остроумието му и непосредственото му чувство за хумор. Дори и децата сякаш виждаха у него друго отзивчиво дете и моментално се привързваха към Джеф. Посетителките се натискаха да флиртуват с него, а чичо Уили го предупреждаваше: „Отбягвай тези граждани, моето момче. Бащите им винаги се оказват шерифи.“

Жената на ножохвъргача стана причина Джеф да напусне цирка. Цирковата трупа току-що бе пристигнала в Милджвил, щата Вирджиния, и бе разпънала палатките. Тогава бяха сключили и договор с един хвъргач на ножове от Сицилия на име Великия Зорбини и с неговата привлекателна русокоса съпруга. Докато Великия Зорбини подреждаше съоръженията си в цирка, жена му покани Джеф в нейната хотелска стая.

— Зорбини ще бъде зает през целия ден — съобщи тя на Джеф. — Защо да не се позабавляваме малко?

Не звучеше зле.

— Качи се след час в стаята ми — покани го тя.

— Защо да чакаме цял час?

Жената се усмихна.

— За да подготвя всичко както трябва.

Джеф изчака с нарастващо любопитство и когато най-сетне се качи в стаята й, тя го посрещна полугола на вратата. Той протегна ръце, но тя се отдръпна.

— Я влез тук.

Той влезе в банята и погледна слисан. Беше напълнила ваната с шест туби желе, разредено с топла вода.

— Какво е това? — запита учудено Джеф.

— Десерт. Събличай се, бебчо.

Джеф се съблече.

— А сега, във ваната.

Той влезе във ваната, седна и за първи път изпита най-необикновено чувство. Мекото и хлъзгаво желе сякаш проникна във всяка пора на тялото му и му подейства като масаж. Блондинката също влезе във ваната.

— А сега — каза тя, — на обяд.

Тя започна да облизва желето от тялото му, от гърдите надолу.

— Ммм, много си вкусен. Най-много обичам ягоди…

Движенията на езика й и триенето на топлото и лепкаво желе създаваха такава еротична наслада, която трудно се поддаваше на описание. В разгара на заниманията вратата на банята се отвори и вътре нахълта Великия Зорбини. Сицилианецът хвърли смразяващ поглед на жена си, после на Джеф и изрева:

— Tu sei una puttana! Vi ammazzo tutti e due! Dove sono i miei coltelli?

Джеф не разбра нито дума, но тонът му подсказваше всичко. Великия Зорбини се втурна в стаята да вземе ножовете си, а Джеф изхвръкна от ваната и грабна дрехите си, а тялото му наподобяваше дъга от полепналото по него разноцветно желе. Той скочи гол през прозореца и побягна по алеята. Зад гърба си чу викове, а край главата му профуча нож. Фют! Втори нож изсвистя, но Джеф беше вече успял да се отдалечи на достатъчно голямо разстояние. Джеф се облече в канавката на пътя, нахлузи ризата и панталоните върху лепкавото си от желето тяло и се опъти направо към автогарата, хвана първия автобус и изчезна от града.

Шест месеца по-късно се озова във Виетнам.

Всеки войник води война но свой начин. Джеф се върна от войната във Виетнам изпълнен с дълбоко презрение към бюрокрацията и с трайно възмущение от властта. Участва две години във война, която никога не можеше да бъде спечелена. Ужаси го загубата на пари, материали и човешки живот, отчая го предателството и мошеничеството на генералите и политиците, които прилагаха ловко словесните си умения. Въвлечени сме във война, която никой не желае, мислеше си Джеф. Това е мошеническа игра. Най-голямата, мошеническа игра в света.

Седмица след уволнението си от армията Джеф получи съобщение за смъртта на чичо Уили. С цирка всичко беше свършено. Миналото остана назад. Дойде време да се наслаждава на бъдещето.

Последвалите години изобилстваха от приключения. Светът представляваше за Джеф цирк, а хората — наивници в него. Измисли си собствена мошеническа игра. Помести обяви във вестниците, с които предлагаше цветна снимка на президента само срещу един долар. Щом получеше долара, изпращаше на жертвата си пощенска марка с изображението на президента върху нея.

После помести съобщения в разни списания, с които предупреждаваше обществеността, че им остават още пет дни, за да му изпратят петте долара, че след това ще бъде безвъзвратно късно. Съобщенията не посочваха какво се купуваше срещу тях, но парите потекоха.

В продължение на три месеца Джеф работи в котелно отделение и продаваше омазнени фалшиви ценни книжа по телефона.

Той обичаше лодките и когато негов приятел му предложи работа на една отплаваща за Таити шхуна, Джеф постъпи на нея като моряк.

Корабът се оказа красива бяла шхуна, дълга 165 фута, която плаваше искряща на слънцето с издути платна. Шхуната имаше палубни принадлежности от тиково дърво, дълъг и блестящ корпус от орегонска ела и главен салон за дванадесет души, отпред с камбуз с електрически фурни. Помещенията за екипажа се помещаваха на форпика. Освен капитана, стюарда и готвача имаше и петима моряци. Задълженията на Джеф се свеждаха до оказване на помощ при вдигането и спускането на платната и при лъскането на месинговите отвори на кораба. Шхуната превозваше на борда си осем пасажери.

— Името на собственика е Холандър — съобщи приятелят на Джеф.

Холандър се оказа жена. Луиз Холандър, двадесет и пет годишна русокоса красавица, чийто баща владееше половината от Централна Америка. Останалите пасажери бяха нейни приятели, които моряците наричаха подигравателно „шутове“.

През първия ден от пътуването Джеф се захвана да лъска под парещото слънце месинговите части на палубата. Луиз Холандър спря до него.

— Ти нов ли си?

Той вдигна поглед.

— Да.

— А случайно да имаш име?

— Джеф Стивънс.

— Хубаво име. — Той не отвърна нищо. — Знаеш ли коя съм аз?

— Не.

— Луиз Холандър. Собственичката на кораба.

— Разбирам. Значи, работя за вас.

— Точно така — каза тя и бавно се усмихна.

— Ако не искате тогава да си хвърляте парите на вятъра, оставете ме по-добре да си гледам работата.

Джеф се зае със следващата месингова част.

Нощем моряците говореха с пренебрежение за пасажерите в своето помещение на кораба и подхвърляха всевъзможни шеги по техен адрес. Джеф обаче признаваше пред себе си, че им завижда — завижда на произхода, на образованието и на непринудените отношения. Всички произхождаха от богати семейства, бяха се учили в най-добрите училища. Неговото училище беше циркът на чичо му Уили.

Един от моряците беше бивш професор по археология, изхвърлен от колежа за кражба и продажба на ценни предмети. Двамата с Джеф разговаряха надълго и нашироко и професорът запали у Джеф интерес към археологията.

— Цялото бъдеще на човечеството може да се научи от неговото минало — обясняваше му професорът. — Само си помисли, синко. Преди хиляди години е имало хора точно като теб и мен, които са мечтаели, разказвали са приказки, умирали са и са давали живот на нашите прадеди. — Очите му започнаха да гледат в отвъдното. — Картаген, там мечтая да направя разкопки. Много преди раждането на Христос Картаген е бил вече голям град, същински Париж за древна Африка. Хората са имали свои забавления, бани, организирали са състезания с колесници. „Circus Maximus“ е имал размери на пет сегашни футболни игрища. — Той съзираше интереса в очите на младежа. — Знаеш ли как е завършвал речите си в римския сенат Катон Стари? Той е казвал: „Delenda est cartaga“, което ще рече: „Картаген трябва да бъде разрушен“. Желанието му най-сетне се осъществило. Римляните го сравнили със земята, а след двадесет и пет години се върнали да построят нов град върху неговите пепелища. Много ми се иска някой ден да те заведа там на разкопки, моето момче.

Една година по-късно професорът умря от алкохолизъм, но Джеф си обеща някой ден да отиде на разкопки. Първо в Картаген, в памет на професора.

Последната нощ преди пристигането на шхуната в Таити Джеф беше повикан в каютата на Луиз Холандър. Тя носеше прозрачен копринен пеньоар.

— Искали сте да ме видите, госпожице.

— Ти хомосексуалист ли си, Джеф?

— Струва ми се, че това не ви засяга, госпожице, но отговорът е отрицателен. Всъщност съм много придирчив.

Луиз Холандър стисна устни.

— Какви жени обичаш? Предполагам проститутки.

— Понякога — отвърна любезно Джеф. — Имате ли нещо друго, госпожице Холандър?

— Да. Утре давам вечеря. Искаш ли да присъстваш?

Джеф дълго не сваляше поглед от жената. После отговори:

— Защо не?

Така започна всичко.

Луиз Холандър беше имала двама съпрузи преди още да е навършила двадесет и една години и адвокатът й току-що бе приключил бракоразводното й дело с третия, когато тя срещна Джеф. На втората нощ те акостираха в пристанището на Папеете и тъй като пасажерите и екипажът слизаха на брега, Джеф получи нова покана да навести Луиз Холандър в каютата й. При появата на Джеф тя носеше цветна копринена дреха, цепната отстрани чак до бедрата.

— Опитвам се да сваля тази дреха — обърна се тя към него, — но ме затруднява ципът.

Джеф я огледа от всички страни.

— Дрехата няма цип.

Тя го погледна и се усмихна.

— Зная. Точно това ме затруднява.

Любиха се на палубата, а мекият копринен въздух галеше телата им като милувка. После легнаха настрани и се вгледаха един в друг. Джеф се подпря на лакти и впери поглед в Луиз.

— Баща ти не е шериф, нали? — запита я той.

Тя се изправи изненадана.

— Какво каза?

— Ти си първата гражданка, с която се любя. Чичо Уили имаше навика да ме предупреждава, че техните бащи в края на краищата се оказвали шерифи.

След това всяка вечер прекарваха заедно. В началото приятелите на Луиз се забавляваха. Поредното увлечение на Луиз, помислиха си те. Но когато им съобщи, че възнамерява да се омъжи за Джеф, те просто подлудяха.

— За бога, Луиз, та той е едно нищо! Работил е в цирк. Ако е така, би могла да се омъжиш и за коняр от конюшня? Красив е — съгласни сме. Има и прекрасно тяло. Но освен секса вие нямате абсолютно нищо общо, скъпа.

— Луиз, Джеф става за закуска, но не и за вечеря.

— Ти имаш собствено положение и трябва да се съобразяваш с това.

— Искрено казано, мила, той просто не ти подхожда, не смяташ ли?

Но нищо от онова, което я съветваха приятелите й, не беше в състояние да разубеди Луиз. Джеф се оказа най-очарователният мъж, когото беше срещала дотогава. Тя установи, че външно красивите мъже са или изключително прости, или непоносимо скучни. Джеф беше интелигентен и забавен, а на тази комбинация тя не можеше да устои.

Когато Луиз спомена на Джеф за брак, той се изненада не по-малко от приятелите й.

— Защо да се женим? Ти вече имаш тялото ми. Аз не мога да ти дам нищо повече от онова, което вече притежаваш.

— Много е просто, Джеф. Обичам те. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

Идеята за женитба му беше чужда и ето че изведнъж всичко се промени. Под светската и сложна бляскава външност на Луиз Холандър се криеше уязвимо и объркано малко момиче. Тя има нужда от мен, помисли си Джеф. Представата за здрав семеен живот с деца му се стори безкрайно примамлива. Стори му се, че откакто се помнеше, непрекъснато бързаше за някъде. Време беше да спре.

Три дни по-късно се ожениха в кметството на Таити.

Когато се върнаха в Ню Йорк, Джеф получи покана да посети кабинета на Скот Фогърти, адвокат на Луиз Холандър, дребен и въздържан човек, със стиснати устни и вероятно такъв стиснат задник, помисли си Джеф.

— Налага се да подпишете един документ — обърна се към него адвокатът.

— Какъв документ?

— Отказ от всякакви права. В него чисто и просто се казва, че в случай на разтрогване на брака ви с Луиз Холандър…

— С Луиз Стивънс.

— … с Луиз Стивънс, вие няма да предявите финансов иск…

Джеф стисна устни.

— Къде да подпиша?

— Не желаете ли първо да прочетете всичко докрай?

— Не. Струва ми се, че нищо не разбирате. Не съм се оженил за нея заради шибаните й пари.

— Всъщност, господин Стивънс, аз просто…

— Искате ли да подпиша, или не?

Адвокатът постави документа пред Джеф. Той драсна подписа си и излезе разгневен. Долу го чакаше шофьорът с лимузината на Луиз. Щом седна в нея, Джеф избухна в силен смях. Защо, по дяволите, се държа толкова нахакано? През целия си живот съм бил цирков измамник и когато за първи път тръгнах по правия път и някой малко се усъмни в това, аз се държа като шибан учител от неделно училище.

Луиз заведе Джеф при най-добрия шивач в Манхатън.

— Ще изглеждаш фантастично в смокинг — убеди го тя.

Джеф се съгласи. Не минаха и два месеца от сватбата им и вече пет от най-добрите приятелки на Луиз се опитаха да прелъстят новопоявилия се в техния кръг привлекателен мъж. Джеф не им обърна никакво внимание. Твърдо беше решил техният брак да просъществува. Братът на Луиз, Бъдж Холандър, представи кандидатурата на Джеф в първокласния нюйоркски клуб „Пилигрим“ и той беше приет в него. Пълен мъж на средна възраст, Бъдж5 бе получил своя прякор в харвардския отбор по американски футбол, в който си бе извоювал славата на играч, когото противниците не могат да избутат. Той притежаваше параходна линия, бананова плантация, скотовъдни ферми, компания за пакетиране на месо и безброй корпорации. Бъдж Холандър не си правеше дори и труда да прикрива неуважението си към Джеф Стивънс.

— Ти не си от нашите среди, нали така, стари приятелю? Докато обаче забавляваш Луиз в леглото, това няма да има никакво значение. Аз обичам сестра си.

Джеф напрягаше цялата сила на волята си, за да се владее. Не съм женен за този самодоволен глупак. Женен съм за Луиз.

И останалите членове на клуб „Пилигрим“ имаха същото отношение към него. Те обаче намираха Джеф за ужасно забавен и го молеха непрекъснато да им разказва истории от неговите „мошенически дни“, както ги наричаха те. Джеф нарочно правеше тези случки от скандални по-скандални.

Джеф и Луиз живееха в градска къща със слуги и двадесет стаи, намираща се в източната част на Манхатън. Луиз имаше къщи в Лонг Айлънд и на Бахамските острови, вила в Сардиния, голям апартамент на авеню Фош в Париж. Освен яхтата Луиз притежаваше мазерати, ролс корниш, ламборджини и даймлер.

Фантастично, мислеше си Джеф.

Великолепно, мислеше си Джеф.

Скучно, мислеше си Джеф. И унизително.

Една сутрин той стана от балдахиненото си легло от осемнадесети век, облече копринен халат и тръгна да търси Луиз. Намери я в трапезарията.

— Трябва да си намеря работа — каза той.

— Но, скъпи, защо за бога? Нямаме нужда от пари.

— Това няма нищо общо с парите. Да не би да смяташ, че трябва да седя по цял ден и да се оставя да ме хранят с лъжичка? Аз трябва да работя.

Луиз се замисли за миг.

— Добре, ангел мой. Ще поговоря с Бъдж. Той има брокерска къща. Искаш ли да станеш брокер?

— Просто искам да си размърдам задника — измърмори Джеф.

Джеф постъпи на работа при Бъдж. Никога дотогава не се беше трудил в определени работни часове. Положително ще ми хареса, помисли си Джеф.

Намрази я. Не напусна, защото искаше да занесе у дома на жена си изработена от него заплата.

— Кога ще имаме бебе? — обърна се той към Луиз след една късна неделна закуска.

— Скоро, мили. Опитвам се.

— Ела в леглото. Нека опитаме отново.

Джеф седеше на масата, запазена за обяд в клуб „Пилигрим“ за неговия зет и половин дузина други индустриални босове.

Бъдж оповести:

— Приятели, току-що получихме годишния отчет на компанията за опаковка на месо. Приходите ни са се увеличили с петдесет процента.

— И защо да не са се увеличили? — засмя се един от седналите около масата мъже. — Нали сте подкупили онези шибани инспектори. — Той се обърна към останалите. — Нашият умник Бъдж купува долнокачествено месо, после му удря печат за първокачествено и така трупа баснословни суми.

Джеф се възмути.

— А хората консумират това месо, за бога. Хранят с него децата си. Този човек се шегува, нали Бъдж?

Бъдж се ухили и каза:

— Слушай, та кой е честен в днешно време?

През следващите три месеца Джеф опозна много добре всички свои сътрапезници. Ед Зелър бе изхарчил цял милион за подкупи, за да построи завод в Либия. Майк Куинси, шеф на конгломерат, понижаваше курсовете на ценните книжа, като продаваше големи количества от тях и даваше незаконно бакшиши на свои приятели, като им казваше кога да купуват и кога да продават ценните книжа. По такъв начин той бе успял да купи цели компании. Алън Томпсън, най-богатият човек на масата, се хвалеше с политиката на своята компания.

— Преди да променят проклетия закон за пенсиите, ние спестявахме цели състояния от забавянето на тяхното изплащане.

Всички тези хора си служеха с измами по отношение на плащаните от тях данъци, злоупотребяваха със застраховането, фалшифицираха разходните сметки, вписваха метресите си в разплащателните ведомости като секретарки или помощнички.

Божичко, мислеше си Джеф. Та това са си чисто и просто едни изискано облечени мошеници.

И съпругите им не падаха по-долу от тях. Грабеха всичко, върху което успееха да сложат ръка, и мамеха сърузите си. Всъщност те играят главните роли, удивляваше се Джеф.

Когато се опита да разкаже на Луиз за онова, което го вълнуваше, тя се засмя.

— Не ставай наивен. Нима животът, който водиш, не ти е приятен?

Всъщност никак не му беше приятен. Джеф се ожени за Луиз, защото повярва, че тя има нужда от него. Изпитваше чувството, че децата ще променят всичко.

— Нека имаме момче и момиче. Време е. Вече цяла година, откакто сме женени.

— Имай търпение, ангел мой. Ходих на лекар и той ме увери, че здравословното ми състояние е отлично. Защо не отидеш да се прегледаш и ти, за да се уверим, че всичко е наред?

Джеф се прегледа.

— Няма причина да не станете баща на здрави деца — увери го лекарят.

И въпреки това резултат нямаше.

През един черен понеделник светът на Джеф изведнъж се разпадна. Всичко започна сутринта, когато потърси аспирин в аптечката на Луиз. Намери цяло рафтче с противозачатъчни хапчета. Една от опаковките беше почти празна. До нея стоеше съвсем невинно мускалче с бял прах и малка златна лъжичка. А денят едва започваше.

По обяд Джеф седеше в дълбоко кресло в клуб „Пилигрим“ и чакаше Бъдж, когато съвсем случайно дочу разговора на двама мъже зад себе си.

— Кълне се, че пенисът на нейния италиански певец бил по-дълъг от двадесет и пет сантиметра.

Последва хихикане.

— Ами на Луиз дългите винаги са й харесвали.

Говорят за някаква друга Луиз, каза си Джеф.

— Сигурно затова се омъжи така бързо за онзи циркаджия. Разказва обаче забавни истории за него. Няма да повярваш какво е направил онзи ден…

Джеф стана и излезе като пиян от клуба.

За първи път го завладя силен гняв. Изпитваше желание да убие някого. Да убие непознатия италианец. Да убие Луиз. С колко ли мъже беше спала през изтеклата година? През цялото време са му се присмивали. Бъдж, Ед Зелър, Майк Куинси, Алън Томпсън и техните жени са си правили огромни шеги на негов гръб. А Луиз, жената, която искаше да вземе под своя закрила? Първата реакция на Джеф бе да си стегне багажа и да замине. Но това не би било достатъчно. Нямаше намерение да даде възможност на тези негодници да се смеят последни.

Същия следобед Джеф се прибра вкъщи, но Луиз я нямаше.

— Мадам излезе още сутринта — съобщи му икономът Пикънс. — Мисля, че има неотложни срещи.

Сигурен съм, че има, помисли си Джеф. Сигурно се люби с онзи италианец с двадесет и пет сантиметровия. Боже мой!

Когато Луиз се прибра у дома, Джеф се бе вече напълно успокоил.

— Добре ли прекара деня? — запита я Джеф.

— О, най-обичайните скучни задължения, мили. Ходих на фризьор, пазарувах… А ти как прекара деня, ангел мой?

— Твърде интересно — отвърна искрено Джеф. — Научих много нови неща.

— Бъдж ми каза, че се справяш чудесно с работата.

— Вярно — съгласи се Джеф. — И много скоро ще се справям още по-добре.

Луиз го погали по ръката.

— Умничкият ми съпруг. Защо не си легнем днес по-рано?

— Не тази вечер — отвърна Джеф. — Боли ме глава.

Следващата седмица Джеф посвети на съставяне на планове.

Започна по време на обяда в клуба.

— Някой от вас да е запознат с компютърните измами? — запита Джеф.

— Защо питаш? — полюбопитства Ед Зелър. — Да не би да си замислил някоя?

Всички избухнаха в силен смях.

— Не, не, говоря сериозно — настоя Джеф. — Това е голям проблем. Хората използват компютрите и ограбват с тяхна помощ банки, застрахователни компании и предприятия за милиони долари. Нещата от ден на ден се усложняват.

— Звучи твърде много по твоята част — промълви Бъдж.

— Срещнах се с един човек. Показа ми компютър, с който твърди, че не могат да се правят никакви злоупотреби.

— И ти искаш да му го задигнеш — пошегува се Майк Куинси.

— Всъщност имам намерение да събера пари и да го подпомогна. Затова исках просто да разбера дали някой от вас разбира от компютри.

— Не — ухили се Бъдж, — но ние знаем всичко относно подпомагането на изобретателите, нали приятели?

Отново избухнаха в гръмогласен смях. Два дни по-късно Джеф мина покрай обичайната им маса в клуба и обясни на Бъдж.

— Съжалявам, но днес няма да мога да седна при вас. Имам гост за обяд.

Когато Джеф се премести на друга маса, Алън Томпсън се засмя:

— Сигурно има среща с дамата с брадата от цирка.

Попригърбен и посивял мъж влезе в ресторанта, след което го заведоха на масата при Джеф.

— Божичко! — възкликна Майк Куинси. — Това не е ли професор Акерман?

— Кой е професор Акерман?

— Никога ли не четеш нещо друго освен финансовите отчети, Бъдж? Върнън Акерман се появи миналия месец на корицата на „Тайм“. Председател е на Националния научен съвет на президента. Той е най-блестящият учен на нашата страна.

— Какво общо, по дяволите, може да има професорът с моя възлюбен зет?

По време на целия обяд Джеф и професорът обсъждаха нещо много задълбочено. Любопитството на Бъдж и неговите приятели непрестанно се разпалваше.

Когато професорът си отиде, Бъдж даде знак на Джеф да се премести на тяхната маса.

— Хей, Джеф. Кой беше този?

Джеф погледна сконфузено.

— О… да не би да имаш предвид Върнън?

— Точно така. И какво си говорехте през цялото време?

— Ние ли… ами… — Останалите наблюдаваха как Джеф се мъчи да отклони въпроса. — Аз… виж какво… може би ще пиша книга за него. Той е много интересна личност.

— Не знаех, че си писател.

— Ами струва ми се, че всеки един от нас би могъл да се заеме по някое време и с това.

Три дни по-късно Джеф имаше нов гост за обяд. Този път Бъдж разпозна госта.

— Я виж ти! Та това е Симор Джарет, председател на съвета на „Джарет Интернешънъл Къмпютър“. Каква работа има, по дяволите, той с Джеф?

Джеф и неговият гост отново потънаха в дълъг и оживен разговор. Когато обядът им свърши, Бъдж повика отново Джеф.

— Джефри, какво има между теб и Симор Джарет?

— Нищо — отвърна бързо Джеф. — Просто си говорехме.

Той понечи да си тръгне, но Бъдж му препречи пътя.

— Не бързай, стари приятелю. Симор Джарет е много зает човек. Той няма да седне на дълъг разговор за едното нищо.

Тогава Джеф отвърна сериозно.

— Е, добре. Истината, Бъдж, е, че Симор колекционира пощенски марки и аз му разказах за една марка, която по всяка вероятност ще успея да намеря.

Истината е, че ме будалкаш, помисли си Бъдж.

През следващата седмица Джеф обядва в клуба с Чарлс Бартлет, президент на „Бартлет и Бартлет“, една от най-крупните частни предприемачески групи в света. Бъдж, Ед Зелър, Алън Томпсън и Майк Куинси наблюдаваха прехласнати как приближили глави, двамата мъже задълбочено разговаряха.

— Твоят зет напоследък се движи в много изискани среди — забеляза Зелър. — Какви сделки е замислил, а, Бъдж?

Бъдж отвърна раздразнено:

— Не зная, по дяволите, но съм сигурен, че ще разбера. След като Джарет и Бартлет проявяват интерес, тогава сигурно става въпрос за много пари.

Те видяха, че Бартлет се надигна от мястото си, раздруса въодушевено ръката на Джеф и си тръгна. Когато Джеф мина край тяхната маса, Бъдж го хвана за ръката.

— Седни, Джеф. Искаме малко да си поговорим с теб.

— Трябва да се връщам в кабинета си — задърпа се Джеф. — Аз…

— Не забравяй, че работиш при мен. Седни. — Джеф седна. — С кого обядва?

Джеф се подвоуми.

— Нищо особено. С един стар приятел.

— Чарлс Бартлет ти е стар приятел, така ли?

— Точно така.

— И какво си говорехте с твоя стар приятел Чарли?

— А… преди всичко за коли. Чарли си пада по старите автомобили. Чух за един пакард от 1937 година, с четири врати и подвижен покрив…

— Я престани с тези глупости — каза рязко Бъдж. — Ти нито събираш пощенски марки, нито пък пишеш книги. Всъщност, какво правиш?

— Нищо. Аз…

— Събираш пари за нещо, не е ли така, Джеф? — обърна се към него Ед Зелър.

Бъдж прегърна Джеф с месестата си ръка.

— Хей, приятелче, та аз съм ти зет. Ние сме едно семейство, забрави ли? — той притисна Джеф в мечешка прегръдка. — Свързано е с този защитен от грешки компютър, за който ни разказа миналата седмица, така ли е?

От лицето на Джеф разбраха, че най-сетне са го хванали натясно.

— Ами, да.

На този кучи син сякаш трябваше да му вадят думите с клизма.

— Защо не ни каза, че е замесен и професор Акерман?

— Не смятах, че ще проявите интерес.

— Не си прав. Когато търсиш капитали, първо трябва да се обърнеш към приятелите си.

— С професора не се нуждаем от капитали — отвърна Джеф. — Джарет и Бартлет…

— Джарет и Бартлет са алчни акули. Живи ще ви глътнат — възкликна Алън Томпсън.

Ед Зелър продължи темата на разговора.

— Джеф, когато правиш сделки с приятели, тогава си по-спокоен.

— Вече всичко е уредено — съобщи им Джеф. — Чарли Бартлет…

— Подписал ли си нещо досега?

— Не, но дадох дума…

— Тогава нищо не е уредено. По дяволите, Джеф, в бизнеса хората менят мнението си на всеки час.

— Не биваше дори да обсъждам този въпрос с вас — възрази Джеф. — Името на професор Акерман не бива да се замесва. Той има договор с правителствена агенция.

— Известно ни е — отвърна успокоително Томпсън.

— Професорът смята ли, че този компютър ще върши работа?

— О, вече му е известно, че той върши работа.

— Ако е добър за Акерман, защо тогава да не е добър и за нас, какво ще кажете, приятели?

Всички единодушно се съгласиха.

— Слушайте, аз не съм учен — каза Джеф. — Не гарантирам за нищо. Може цялата тази работа да не струва и пукната пара.

— Така е. Разбираме. Но може и да струва, Джеф. Колко голямо трябва да е това нещо?

— Бъдж, този продукт ще намери пазар в целия свят. Дори и не се наемам да кажа каква цена може да му се постави. Всеки ще може да го ползва.

— Какъв начален капитал ти е необходим?

— Два милиона долара, но засега са необходими двеста и петдесет хиляди долара. Бартлет обеща…

— Забрави за Бартлет. Това са дребни пари, стари приятелю. Сами ще ги съберем. Всичко ще остане у нас. Така ли е, приятели?

— Така е.

Бъдж вдигна глава, щракна с пръсти и един от келнерите се приближи бързо до масата.

— Доминик, донеси на господин Стивънс хартия и писалка.

Поръчката беше изпълнена начаса.

— Ние можем да нахвърлим този договор още сега — обърна се Бъдж към Джеф. — Състави договор, с който ни даваш правата. Ние ще го подпишем и още утре сутринта ще имаш потвърден чек за двеста и петдесет хиляди долара. Съгласен ли си?

Джеф хапеше долната си устна.

— Бъдж, обещах на господин Бартлет…

— Бартлет да върви по дяволите — изръмжа Бъдж. — Ти за неговата сестра ли си женен или за моята? А сега, пиши!

— Нямаме още патент…

— Пиши, да го вземат дяволите! — Бъдж пъхна писалката в ръката на Джеф.

Джеф се зае да пише с нежелание. „С настоящото прехвърлям всички свои права, претенции и интереси от математическия компютър ОЛАТЕМС на купувачите: Доналд «Бъдж» Холандър, Ед Зелър, Алън Томпсън и Майк Куинси, срещу възнаграждение от два милиона долара, от които двеста и петдесет хиляди долара при подписването на договора. ОЛАТЕМС е изпробван основно, евтин е, не създава затруднения и използва по-малко енергия от който и да е съществуващ на пазара компютър. ОЛАТЕМС не изисква поддръжка или части за период от минимум десет години.“

Всички надничаха над рамото на Джеф, докато той пишеше.

— Божичко! — възкликна Ед Зелър. — Десет години!

Нито един от съществуващите компютри не може да се похвали с подобно нещо.

Джеф продължи да пише.

„Купувачите приемат, че нито професор Акерман, нито аз притежаваме патент за ОЛАТЕМС…“

— Ние ще се погрижим за това — прекъсна го нетърпеливо Алън Томпсън. — Имам адвокат, който е цар по патентите.

Джеф отново продължи писането.

„Аз обясних на купувачите, че ОЛАТЕМС може би не притежава никаква стойност, а също и това, че нито професор Върнън Акерман, нито аз сме предприемали каквито и да е постъпки или възлагали някакви поръчителства, освен посоченото по-горе.“

Той подписа документа.

— Това достатъчно ли е?

— Сигурен ли си за десетте години? — запита Бъдж.

— Гарантирам. Аз ще си направя копие от договора — отвърна Джеф.

Всички го наблюдаваха как той направи внимателно копие от онова, което беше написал.

Бъдж грабна листата от ръцете на Джеф и ги подписа. Последваха го веднага Зелър, Куинси и Томпсън.

Бъдж сияеше.

— Един екземпляр за нас и един за теб. Вързахме тенекии на опашките на стария Симор Джарет и Чарли Бартлет, а, момчета? Просто изгарям от нетърпение по-скоро да чуят как измъкнахме сделката изпод пръстите им.

На следващата сутрин Бъдж връчи на Джеф потвърден чек от двеста и петдесет хиляди долара.

— Къде е компютърът? — запита Бъдж.

— Уредил съм да го донесат по обяд в клуба. Мислех си, че всички трябва да присъстваме при неговото получаване.

Бъдж го потупа по рамото.

— Знаеш ли, Джеф, ти си чудесен човек. Ще се видим по обяд.

Точно по обяд в ресторанта на клуб „Пилигрим“ се появи служител с пакет. Отведоха го до масата на Бъдж, където той седеше със Зелър, Томпсън и Куинси.

— Ето го — възкликна Бъдж. — Божичко! Та той дори е преносим!

— Не трябва ли да почакаме и Джеф?

— Остави го него. Това нещо сега е наше.

Бъдж разкъса хартията, с която беше опакована кутията. В нея имаше нещо като гнездо от изкуствена слама. Много внимателно, едва ли не с благоговение, Бъдж извади поставения вътре предмет. Насядалите наоколо мъже не сваляха погледа си от него. Предметът представляваше четвъртита рамка с размери около един фут, с хоризонтални метални пръчки и нанизани на тях топчета. Последва дълга тишина.

— Какво е това? — запита най-сетне Куинси.

— Това е сметало. В ориенталските страни го използват за смятане — отговори му Алън Томпсън. След това изразът на лицето му изведнъж се промени. — Божичко! ОЛАТЕМС всъщност означава сметало, прочетено само че отзад напред. — Той се обърна към Бъдж. — Да не би да е някаква шега?

Зелър започна да бръщолеви:

— Малко енергия, не създава затруднения, използва по-малко енергия от който и да е съществуващ на пазара компютър… Спрете оня проклет чек!

Всички се втурнаха вкупом към телефона.

— Вашият потвърден чек ли? — обади се главният счетоводител. — Не бива да се тревожите за него. Господин Стивънс го осребри още тази сутрин.

Икономът Пикънс изрази голямото си съжаление, че господин Стивънс си прибрал багажа и заминал.

— Спомена нещо за продължително пътуване.

Същия следобед обезумелият от гняв Бъдж успя най-сетне да се свърже по телефона с професор Върнън Акерман.

— Разбира се. Джеф Стивънс. Прекрасен човек. Ваш зет, така ли?

— Професоре, какво обсъждахте с Джеф?

— Предполагам, че не е тайна. Джеф има голямо желание да пише книга за мен. Убеди ме, че светът желаел да научи нещо повече за обикновения човек зад учения…

Симор Джарет прояви сдържаност.

— Защо се интересувате какво сме разговаряли с господин Стивънс? Да не би да сте мой съперник в колекционирането на пощенски марки?

— Не, аз…

— Тогава престанете да си пъхате носа в чужди работи. Съществува само една марка от този вид и господин Стивънс се съгласи да ми я продаде, след като се сдобие с нея.

После тръшна слушалката.

Бъдж се досети какво ще му отговори Чарли Бартлет преди още онзи да си бе отворил устата.

— Джеф Стивънс ли? О, да. Аз съм колекционер на стари коли. Джеф знае къде може да се намери този запазен пакард 37 с четири врати и подвижен покрив…

Този път Бъдж тръшна слушалката и затвори телефона.

— Не се безпокойте — утеши Бъдж своите партньори. — Ще си върнем парите и ще натикаме този кучи син в затвора до края на живота му. У нас има закони против мошеничеството.

Цялата група се отправи към кабинета на Скот Фогърти.

— Измами ни с двеста и петдесет хиляди долара — обърна се Бъдж към адвоката. — Искам да го тикнете зад решетките до края на живота му. Издайте съдебно постановление и…

— Носите ли договора със себе си, Бъдж?

— Нося го.

Той подаде на Фогърти написания от Джеф лист. Адвокатът го погледна набързо, после бавно го прочете отново.

— Фалшифицирал ли е подписите ви върху този документ?

— О, не — отвърна Майк Куинси. — Сами го подписахме.

— Прочетохте ли го, преди да го подпишете?

— Разбира се, че го прочетохме — отвърна раздразнено Ед Зелър. — Не ни смятайте за толкова глупави.

— Тогава ще ви оставя сами да отсъдите, господа. Подписали сте договор, в който се сочи, че сте уведомени, че онова, което купувате с налично плащане от двеста и петдесет хиляди долара, представлява обект, който не е патентован и може да се окаже без абсолютно никаква стойност. Спомням си как един мой професор обясняваше подобни случаи, като си служеше със съответната юридическа терминология: „Прецакали са ви гениално.“

Джеф получи развод в Рино. Точно когато уреждаше местожителството си там, той срещна Конрад Морган. Години преди това Морган бе работил при чичо Уили.

— Би ли желал да ми направиш една малка услуга, Джеф? — запита го Морган. — Във влака от Ню Йорк за Сейнт Луис ще пътува една млада дама с бижута…

Джеф гледаше през прозореца на самолета и си мислеше за Трейси. Върху лицето му играеше усмивка.

След като се върна в Ню Йорк, Трейси отиде направо при бижутерите „Конрад Морган и Сие“. Конрад Морган покани Трейси в кабинета си и затвори вратата. Той потърка ръце.

— Вече започнах да се безпокоя, мила. Чаках те в Сейнт Луис и…

— Вие въобще не сте ходили в Сейнт Луис.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Светлината в сините му очи сякаш започваше да трепти.

— Искам да кажа, че въобще не сте ходили в Сейнт Луис. Никога не сте имали намерение да ме посрещате там.

— Разбира се, че отидох. Ти взе бижутата и аз…

— Вие изпратихте двама души да ми ги отмъкнат.

Върху лицето на Конрад Морган се изписа озадачено изражение.

— Нищо не разбирам.

— Първоначално си помислих, че от вас е изтекла информация, но не е така, нали? Вие сте този, който е измислил всичко. Вие ми казахте, че лично сте купили влаковия ми билет, така че сте единственият, който е знаел номера на моето купе. Използвах чуждо име, бях с променена външност, но въпреки това вашите хора знаеха къде точно да ме открият.

Върху херувимското му лице се изписа изненада.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са ти откраднали бижутата?

Трейси се усмихна.

— Опитвам се да ви кажа, че не успяха.

Този път изненадата върху лицето на Морган беше истинска.

— И бижутата са у теб?

— Точно така. Вашите приятели бързаха толкова много да хванат самолета, че ми ги оставиха.

Морган я огледа внимателно за миг.

— Извини ме — каза той.

Морган излезе през някаква тайна врата, а Трейси се отпусна напълно успокоена на кушетката.

Конрад Морган се бави около петнадесетина минути. Когато се върна, лицето му изразяваше пълно объркване.

— Страхувам се, че е станала някаква грешка. Голяма грешка. Ти, госпожице Уитни, се оказа много умна дама. — Усмихна се с възхищение. — А сега ми дай бижутата и…

— Петдесет хиляди.

— Моля?

— Наложи се да ги крада два пъти. Това прави петдесет хиляди долара, господин Морган.

— А не — отвърна решително той. Очите му престанаха да блещукат. — Страхувам се, че не мога да ти дам толкова много пари за тях.

Трейси се изправи на крака.

— Чудесно. В такъв случай ще опитам да намеря друг човек в Лас Вегас, който смята, че си струват тези пари.

Тя се упъти към вратата.

— Петдесет хиляди долара, казваш? — запита Конрад Морган.

Трейси кимна.

— Къде са бижутата?

— Заключени са в една багажна камера на гара Пен. Веднага щом получа парите, при това в брой, и ме настаните в такси, ще ви дам ключа от камерата.

Конрад Морган въздъхна тежко в знак на поражение.

— Ти спечели.

— Благодаря ви — отвърна весело Трейси. — За мен беше истинско удоволствие да работя с вас.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Даниел Купър се досети за причината, поради която Дж. Дж. Ренолдс свикваше тази сутрин заседание в кабинета си, защото детективите на компанията бяха получили предния ден паметна бележка за обира на Лоуис Белами, станал седмица по-рано. Даниел Купър ненавиждаше заседанията. Противно му беше да слуша глупости.

Той пристигна в кабинета на Дж. Дж. Ренолдс с четиридесет и пет минутно закъснение, тъкмо когато Ренолдс беше по средата на своето изложение.

— Чудесно, че успя да наминеш — подхвърли саркастично Дж. Дж. Ренолдс.

Отговор не последва. Само си губя времето, реши Ренолдс. Купър не разбираше от сарказъм — или от каквото и да е друго, поне според Ренолдс. Той знаеше само как да залавя криминални престъпници. В това отношение беше истински гений, признаваше го и Ренолдс.

В кабинета седяха трима от най-известните детективи на агенцията: Дейвид Суифт, Робърт Шифър и Джери Дейвис.

— Вие ще прочетете доклада за обира у Белами — каза Ренолдс, — но се появи и нещо ново. Стана ясно, че Лоуис Белами е братовчедка на полицейския комисар. Той вдигна ужасна врява.

— А какво е предприела полицията? — запита Дейвис.

— Крият се от пресата. Не бива да ги обвиняваме за това. Патрулите са действали като филмови звезди. Те всъщност са разговаряли с крадлата, която са открили в къщата, и после са я изпуснали.

— В такъв случай би трябвало да разполагат с точното й описание — подхвърли Суифт.

— Разполагат с точното описание на нощницата й — отвърна със смразяващ поглед Ренолдс. — Толкова се впечатлили от фигурата й, че чак мозъците им са се размекнали. Не знаят дори цвета на косата й. Носела е някаква забрадка, а лицето й било намазано с крем. Описват я като двадесет и пет годишна жена, с фантастичен бюст и задник. Не съществува абсолютно никаква следа. Не разполагаме и с никаква изходна информация. Нищо.

Даниел Купър се обади за първи път.

— Разполагаме.

Всички извърнаха погледи към него, изпълнени с различна степен на ненавист.

— Какво имаш предвид? — запита Ренолдс.

— Зная коя е жената.

Когато Купър прочете предната сутрин бележката, той реши като първа логична стъпка да огледа къщата на Белами. Логичните действия бяха за Даниел Купър като методичността на разума господен, основното решение на всички проблеми, с логични действия трябва винаги да се подхожда от самото начало. Купър отиде до голямата къща на Белами на Лонг Айлънд, хвърли и един-единствен поглед и без да слиза от колата, зави в обратна посока и се върна в Манхатън. Беше разбрал всичко, което го интересуваше. Къщата стоеше уединена от останалите, наблизо не минаваше обществен транспорт, което означаваше, че крадецът е можел да се добере до нея единствено с кола.

Купър започна да излага своите съображения на събралите се в кабинета на Ренолдс хора.

— Тъй като по всяка вероятност тя не е имала желание да използва собствената си кола, защото е можела да бъде проследена, си е послужила с откраднато или с взето под наем превозно средство. Реших първо да опитам с агенциите за даване на коли под наем. Допуснах, че би наела кола от Манхатън, защото така би могла да прикрие по-лесно следите си.

Това не направи никакво впечатление на Джери Дей-вис.

— Положително се шегуваш, Купър. От Манхатън всекидневно се вземат хиляди коли под наем.

Купър не обърна внимание на това, че го прекъснаха.

— Всички поръчки за коли под наем се извършват с помощта на компютри. Относително по-малък е броят на колите, наемани от жени. Проверих ги всичките. Въпросната дама се е обърнала към фирма „Баджет“ за наемане на коли под наем, на Кей 61, на Западната двадесет и трета улица, взела е „Каприз“ в осем часа вечерта в нощта на обира, след което я е върнала обратно в два часа след полунощ.

— Защо си убеден, че е взела точно такава кола? — запита недоверчиво Ренолдс.

— Проверих изминатите мили. До къщата на Лоуи Белами има тридесет и две мили и още толкова в обратно направление. Това съвпада съвсем точно с километража на „Каприз“. Колата е била наета на името на Елън Бранч.

— Фалшиво име — изказа догадка Дейвид Суифт.

— Правилно. Истинското й име е Трейси Уитни.

Всички впериха погледи в него.

— Откъде, по дяволите, си научил това? — запита Шифър.

— Оставила е фалшиво име и адрес, но се е наложило да подпише договора за наемането на колата. Занесох оригинала в полицията, където сравнихме отпечатъците от пръстите. Съвпаднаха с отпечатъците на Трейси Уитни. Известно време е лежала в женския затвор на Южна Луизиана. Ако си спомняте, преди година разговарях с нея по повод кражбата на картина от Реноар.

— Спомням си — кимна Ренолдс. — Тогава ти докладва, че била невинна.

— Така беше, но тогава. Вече не е невинна. Тя е извършителката на обира в дома на Белами.

Този кучи сине решил задачата. В неговите уста всичко звучи толкова просто. Ренолдс се опита да не дава явен израз на своето недоволство.

— Това… това е прекрасно свършена работа, Купър. Наистина прекрасно. В такъв случай да я задържим. Ще уведомим полицията да я арестува и…

— И въз основа на какво? — запита спокойно Купър. — Само за това, че е взела кола под наем? Полицията не я е разпознала, а освен това липсват каквито и да е улики против нея.

— И какво ще правим тогава? — запита Шифър. — Да я оставим да се измъкне по чорапи?

— Този път да — отвърна Купър. — Но аз вече зная коя е тя. Положително ще се опита да предприеме нещо друго. Извърши ли го, тогава ще я заловя.

Заседанието най-сетне завърши. Купър изпитваше остра нужда от душ. Той извади от джоба си малко черно тефтерче и много внимателно записа: ТРЕЙСИ УИТНИ.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Време е да започна нов живот, реши Трейси. Но какъв живот? От невинна и наивна жертва се превърнах в… в какво? В крадла — ето в какво. Спомни си за Джо Романо и Антъни Орсати, за Пери Поуп и съдията Лорънс. Не. Аз съм отмъстителка. Ето каква станах. Но може би и авантюристка. Успя да надхитри полицията, двама професионални мошеници и един двуличен бижутер. Спомни си за Ърнестин и Ейми и почувства силна болка. Като че тласната от някакъв импулс, тя отиде в магазина на Шварц, купи цял детски куклен театър с половин дузина герои и го изпрати на Ейми. На една картичка написа: ИМАШ СИ ВЕЧЕ НОВИ ПРИЯТЕЛИ. ЛИПСВАШ МИ. С ОБИЧ: ТРЕЙСИ.

После отиде в кожухарския магазин на Медисън авеню, купи на Ърнестин синя лисица и я изпрати по пощата заедно със запис от двеста долара. На картичката написа съвсем просто: БЛАГОДАРЯ ТИ, ЪРНИ. ТРЕЙСИ.

Изплатих вече всичките си задължения, помисли си Трейси. Изпита приятно чувство. Най-сетне бе свободна да отиде където си пожелае, да прави каквото й е приятно.

Тя отпразнува своята независимост, като се настани в апартамент, разположен на върха на хотел „Палас“. От своята всекидневна на четиридесет и седмия етаж тя виждаше долу пред себе си катедралата „Св. Патрик“, а в далечината — моста „Джордж Уошингтън“. Само на няколко мили оттук се намираше ужасното място, където живееше досега. И никога повече, закле се Трейси.

Тя отвори бутилката шампанско, изпратена й от администрацията на хотела, седна, започна да-отпива от него и да се любува на залязващото зад небостъргачите на Манхатън слънце. Когато изгря луната, Трейси бе вече взела своето решение. Заминаваше за Лондон. Готова беше за всички удивителни неща, които предлагаше животът. Дълговете ми са изплатени, помисли си Трейси. Сега заслужавам малко щастие.

Легна си и включи последните за деня новини по телевизията. Тъкмо интервюираха двама души. Борис Мелников — набит и нисък руснак, облечен в зле скроен костюм, и седналият срещу него Петър Негулеску — висок, слаб и елегантен мъж. Трейси се учуди какво ли общо имаха тези двама мъже.

— Къде ще се състои шахматният мач? — запита водещият журналист.

— В Сочи, на брега на красивото Черно море — отвърна Мелников.

— Вие двамата сте международни гросмайстори, господа, и този мач предизвиква много вълнения. В предишните ви мачове вие си разменяхте титлата. Последният ви мач завърши наравно. Господин Негулеску, сега титлата е притежание на господин Мелников. Смятате ли, че ще успеете да си я възвърнете.

— Напълно съм убеден в това — отвърна румънецът.

— Той няма никакъв шанс — отвърна му съвсем намясто руснакът.

Трейси не разбираше нищо от шахмат, но от двамата мъже лъхаше някаква арогантност, която й се стори противна. Тя натисна копчето на дистанционното управление, изключи телевизора и легна да спи.

Рано на следващата сутрин Трейси се отби в едно туристическо бюро и си запази апартамент на първокласната палуба на „Куин Елизабет II“. Вълнуваше се като дете от това свое първо излизане в чужбина и посвети следващите три дни в купуване на тоалети и куфари.

Сутринта на отпътуването Трейси повика такси. Когато пристигна на кей 90, стоянка 3, където стоеше закотвен „Куин Елизабет II“, всичко наоколо бе претъпкано от фотографи и телевизионни репортери. Трейси за миг изпадна в паника. После разбра, че интервюират двама мъже, застанали долу до трапа. Оказаха се Мелников и Негулеску, международните гросмайстори. Трейси мина набързо край тях, подаде паспорта си на стоящия до трапа офицер и се качи на парахода. На палубата един стюард провери билета на Трейси и я придружи до нейната каюта. Тя представляваше чудесен апартамент, с отделна тераса. Цената му беше абсурдно висока, но Трейси реши, че си заслужава. Тя извади багажа си, после се поразходи. Почти във всяка каюта имаше изпращачи, водеха се разговори, пиеше се шампанско, разнасяше се смях. Трейси изведнъж се почувства самотна. Нея никой не я изпращаше, никой не проявяваше грижа за нея, никой не се интересуваше от нея. Това не е вярно, каза си Трейси. Голямата Берта копнее за мен. И силно се засмя.

Тя се изкачи на горната палуба, без да има представа, че мъжете я оглеждат с възхищение, а жените — със завист.

Трейси чу ниското изсвирване на параходната сирена, раздадоха се и покани към изпращачите: „Молим всички, които няма да пътуват, да слязат на брега!“ Обзе я някакво неочаквано вълнение. Тръгваше към едно напълно неизвестно бъдеще. Огромният параход потръпна, когато влекачите започнаха да го изтеглят от пристанището. Трейси стоеше сред пасажерите на горната палуба и гледаше как Статуята на свободата постепенно изчезва от погледа. След това тръгна да разглежда парахода.

„Куин Елизабет II“ представляваше същински град, дълъг деветстотин фута и висок тринадесет етажа. В него имаше четири ресторанта, шест бара, две танцувални зали и два нощни клуба. Освен това имаше множество магазини, четири плувни басейна, гимнастически салон, голф и пътека за бягане. Може би никога няма да пожелая да напусна този параход, възхищаваше се Трейси.

Запази си маса на горната палуба, в „Принсес грил“ — по-малък, но по-елегантен от главния ресторант. Едва бе седнала на масата, когато чу познат глас.

— Здравейте!

Тя вдигна глава и видя пред себе си мнимия агент от ФБР. О, не. Не заслужавам това, помисли си Трейси.

— Каква приятна изненада. Имате ли нещо против да седна при вас?

— Имам. И то много.

Той седна срещу нея и приятно й се усмихна.

— Можем да станем приятели. В края на краищата и двамата сме тук по един и същи повод, нали?

Трейси нямаше представа за какво говори.

— Вижте, господин Бауърс…

— Стивънс — каза непринудено той. — Джеф Стивънс.

— Който и да сте. — Трейси се надигна от мястото си.

— Почакайте. Искам да ви обясня всичко относно последната ни среща.

— Няма нищо за обяснение — убеди го Трейси. — И един идиот може да го разбере.

— Дължах една услуга на Конрад Морган. — Той се подсмихна със съжаление. — Страхувам се, че не остана доволен от мен.

Той отново излъчваше онова непринудено очарование, което й бе направило такова силно впечатление още първия път. За бога, Денис, необходимо ли е да й слагаш белезници. Та тя няма къде да избяга…

— И аз не съм доволна от вас — каза му враждебно тя. — Какво правите на този параход? Не трябваше ли да пътувате сега с лодка по някоя река?

Той се засмя.

— С Максимилиан Пирпонт на борда и този параход може да мине за лодка.

— Кой?

Той изненадано я погледна.

— Хайде, хайде. Да не искате да кажете, че не знаете нищо?

— Какво да зная?

— Макс Пирпонт е един от най-богатите хора на земята. Любимото му занимание е да довежда до фалит конкуриращи се компании. Обича бавни коне и бързи жени, а притежава много и от едното, и от другото. Един от големите последни разсипници.

— И вие възнамерявате да го освободите отчасти от излишните му богатства?

— Всъщност от доста голямо богатство. — Той я наблюдаваше замислено. — Знаете ли какво бихме могли да направим ние двамата?

— Разбира се, че зная, господин Стивънс. Трябва просто да си кажем довиждане.

Той видя как тя стана и излезе от ресторанта. Вечеря в каютата си. Докато се хранеше, си мислеше, че съдбата й изигра лоша шега, като изправи отново на пътя й Джеф Стивънс. Искаше й се да забрави страха, който изпита във влака, когато помисли, че е арестувана. Няма да му разреша да развали пътуването ми. Чисто и просто няма да му обръщам внимание.

След вечеря Трейси излезе на палубата. Каква великолепна нощ! Вълшебният небесен балдахин беше осеян с безброй звезди. Тя стоеше до перилата под лунната светлина, наблюдаваше мекото фосфоресциране на водата и се вслушваше в звуците на нощния вятър, когато той приближи зад нея.

— Нямате представа колко сте красива в момента. Вярвате ли в корабни романси?

— Разбира се. Онова, в което нямам вяра, сте вие.

Тя понечи да си тръгне.

— Почакайте. Имам новини за вас. Току-що установих, че Макс Пирионт не е на борда. В последния момент отложил пътуването си.

— О, какво безобразие! Изгубихте пая си.

— Не е точно така. — Той отново замислено я погледна. — Не ви ли се иска да спечелите едно малко състояние по време на това пътуване?

Този човек е невероятен!

— Ограбите ли някого на този параход, не вярвам да се измъкнете читав, освен ако не разполагате с подводница или с хеликоптер.

— Че кой е споменал за обир? Чували ли сте някога за Борис Мелников и за Петър Негулеску?

— И какво, ако съм чувала?

— Мелников и Негулеску са се упътили към Русия, където ще играят шампионски мач. Ако успея да уредя да играете срещу тях — каза убедено Джеф, — можем да спечелим много пари. Планът е чудесен.

Трейси го гледаше с недоумение.

— Ако уредите аз да играя шах с двамата? И това е вашият чудесен план?

— Ъхъ! Харесва ли ви?

— Прекрасен е. Съществува обаче една-единствена пречка.

— И коя е тя?

— Нямам понятие от шах.

Той приятно се усмихна.

— Това не е никаква пречка. Аз ще ви науча.

— Вие сте ненормален — отвърна Трейси. — Искате ли един съвет от мен? Намерете си по-добре някой добър психиатър. Лека нощ!

На следващата сутрин Трейси буквално връхлетя върху Борис Мелников. Той бягаше на палубата и в момента, в който Трейси зави край един ъгъл, се блъсна в нея и я повали на земята.

— Гледайте къде вървите — избоботи той и продължи да бяга.

Трейси седеше върху палубата и гледаше след него.

— От всички грубияни той е…

Трейси стана и се пооправи. Приближи един стюард.

— Наранена ли сте, госпожице? Аз го видях…

— Не, нищо ми няма, благодаря ви.

Никой нямаше да й развали това пътуване.

Когато Трейси се върна в каютата си, там я чакаха шест съобщения с молба да се обади на господин Джеф Стивънс. Тя не им обърна внимание. Следобед отиде на плуване, после чете и когато отиде вечерта в бара да изпие един коктейл преди вечеря, се чувстваше великолепно. Радостната й възбуда се оказа краткотрайна. На бара седеше румънецът Петър Негулеску. Когато видя Трейси, той стана на крака и я попита:

— Мога ли да ви почерпя нещо, красива госпожице?

Трейси се поколеба, после се усмихна.

— Защо не, благодаря ви.

— Какво желаете?

— Водка с тоник, моля.

Негулеску даде поръчката на бармана и се обърна към Трейси.

— Аз съм Петър Негулеску.

— Зная.

— Не се учудвам. Всички ме познават. Аз съм най-големият шахматист в света. В моята родина съм национален герой. — Той се приближи до Трейси, постави ръка на коляното й и каза: — Освен това съм и голям сваляч.

На Трейси й се стори, че не го разбра.

— Какво казахте?

— Голям сваляч съм.

Първата й реакция беше да плисне питието си в лицето му, но успя да се овладее. Хрумна й нещо по-разумно.

— Извинете ме — каза тя, — но имам среща с един приятел.

Тръгна да потърси Джеф Стивънс. Намери го в „Принсес грил“, но когато се упъти към неговата маса, забеляза, че вечеря с някаква прекрасна блондинка с великолепна фигура и елегантен тоалет. Трябваше да се досетя, помисли си Трейси. Обърна се и тръгна по коридора. Миг след това Джеф я догони.

— Трейси… мен ли търсихте?

— Не желая да ви откъсвам от… от вечерята.

— О, тя е само за десерт — отвърна усмихнато той. — С какво мога да ви услужа?

— Сериозно ли говорехте за Мелников и Негулеску?

— Напълно. Защо?

— Струва ми се, че и двамата имат нужда от урок по добро поведение.

— На мен също. И докато ги учим, ще получим много пари.

— Съгласна съм. Какъв е планът ти?

— Ще ги победиш на шах.

— Но аз говоря сериозно.

— Аз също.

— Казах ти, че не играя шах. Не мога дори да различа пионката от царя. Аз…

— Не се безпокой. Ще ти дам два-три урока и ще ги смачкаш и двамата — обеща й той.

— И двамата?

— О, още ли не съм ти обяснил? Ще играеш едновременно с двамата.

Джеф седна до Борис Мелников в бара.

— Тази жена е фантастична шахматистка — сподели той с Мелников. — Пътува инкогнито.

Руснакът изсумтя.

— Жените не разбират нищо от шах. Те не могат да мислят.

— Тази обаче може. Каза, че лесно ще ви победи.

Борис Мелников гръмогласно се изсмя.

— Никой не може да ме победи, нито лесно, нито мъчно.

— Готова е да се обзаложи с вас на десет хиляди долара, че може да играе едновременно с вас и с Петър Негулеску и да постигне реми поне с единия от вас.

Борис Мелников се задави с питието си.

— Какво! Това… това е смешно! Да играе едновременно с двамата? Тази… тази аматьорка?

— Точно така. Като при това облогът е от по десет хиляди долара за всеки един от вас.

— Ще се съглася само и само да дам урок на тази глупава идиотка.

— Ако спечелите, парите ще бъдат депозирани в която страна пожелаете.

Върху лицето на руснака се изписа хищническо изражение.

— Дори не съм чувал за тази личност. Да се осмели да играе срещу двама ни! Боже господи, сигурно е ненормална…

— Тя притежава двадесет хиляди в брой.

— Откъде е тази жена?

— Американка е.

— А, това обяснява всичко. Богатите американци са смахнати, особено съпругите им.

Джеф понечи да стане.

— Е добре, изглежда, че ще се наложи да играе само срещу Петър Негулеску.

— Негулеску ще играе ли?

— Разбира се, не ви ли го казах? Тя имаше желание да играе срещу двама ви, но след като вие се страхувате…

— Да се страхувам! Борис Мелников да се страхува? — Гласът му просто трещеше. — Ще я унищожа. Кога ще се състои този смешен мач?

— Тя смята евентуално в петък вечерта. Последната нощ от нашето пътуване.

Борис Мелников сериозно се замисли.

— Две игри от три ли? — запита той.

— Нищо подобно. Само една-единствена игра.

— Една игра за десет хиляди долара?

— Точно така.

— Нямам толкова налични пари у себе си — въздъхна руснакът.

— Това не е никакъв проблем — убеди го Джеф. — Всъщност госпожица Уитни мечтае за славата да играе срещу великия Борис Мелников. Ако изгубите, ще й подарите само снимката си с ваш автограф. Ако спечелите мача, печелите и десет хиляди долара.

— Парите за залога у кого ще бъдат? — в гласа му прозвуча остра нотка на съмнение.

— В корабния касиер.

— Много добре — реши Мелников. — Нека бъде петък вечер. Ще започнем точно в десет.

— Тя ще ви бъде толкова признателна — убеди го Джеф.

На сутринта Джеф седна на разговор с Петър Негулеску в гимнастическия салон, където двамата се упражняваха.

— Американка ли е? — запита Петър Негулеску. — Трябваше да се досетя. Всички американци са малко ку-ку.

— Тя е прочута шахматистка.

Петър Негулеску махна презрително с ръка.

— Прочут не означава нищо… „Най-добрият“ е подходящата дума. А най-добрият съм аз.

— Ето защо тя изпитва толкова голямо желание да играе с вас. Ако изгубите, ще й подарите ваша снимка с автограф. Ако спечелите, получавате десет хиляди долара в брой…

— Негулеску не играе с аматьори.

— … депозирани в която страна си пожелаете.

— Изключено е.

— Добре, в такъв случай ще трябва да играе единствено с Борис Мелников.

— Какво? Да не би да искате да кажете, че Мелников се е съгласил да играе с тази жена?

— Разбира се. Тя обаче се надяваше да играе едновременно против двама ви.

— Никога не бях чувал нещо по… по… — Негулеску се запъна, понеже не можеше да намери подходящата дума — по-арогантно! Коя е тя, та да си мисли, че може да победи двамата най-добри шахматисти в света? Сигурно е избягала от някоя лудница.

— Малко е ексцентрична — призна Джеф, — но парите й са добри. В брой.

— Казахте десет хиляди долара, ако я победя?

— Точно така.

— И Борис Мелников ли получава същата сума?

— Само ако я победи.

— О, ще я победи, ще я победи. Както и аз — ухили се Петър Негулеску.

— Между нас казано, аз не бих се изненадал, ако се случи обратното.

— У кого ще бъдат залозите?

— У корабния касиер.

Защо само Мелников да получи пари от тази жена? — помисли си Петър Негулеску.

— Приятелю, съгласен съм. Кога и къде?

— В петък вечер. Десет часът. В „Кралската зала“.

Петър Негулеску стръвнишки се усмихна.

— Ще бъда там.

— Искаш да кажеш, че се съгласиха? — възкликна Трейси.

— Точно така.

— Чувствам, че ми се повдига.

— Ще ти донеса влажен пешкир.

Джеф отиде бързо в банята на апартамента, намокри един пешкир със студена вода и й го отнесе. Трейси лежеше на шезлонга. Той постави пешкира върху челото й.

— Сега как се чувстваш?

— Ужасно. Струва ми се, че имам мигрена.

— Страдала ли си някога от мигрена?

— Не.

— Тогава това не е мигрена. Чуй ме, Трейси, напълно естествено е да се чувстваш нервна преди подобно нещо.

Тя скочи на крака и хвърли пешкира.

— Подобно нещо! Никога не е имало подобно нещо. Ще играя шах срещу двама международни гросмайстори, след като съм взела само един урок по шах от теб!

— Два урока — поправи я Джеф. — Ти имаш природен талант за шах.

— Божичко, защо се оставих да ме уговориш?

— Защото ще спечелим сума ти пари.

— Не искам да печеля много пари — простена Трейси. — Иска ми се параходът да потъне. Защо този параход не е „Титаник“?

— А сега се успокой — утеши я Джеф. — Ще бъде…

— Ще бъде пълна катастрофа! Пътниците до един ще наблюдават играта.

— Точно това се иска, нали?

Джеф уговори всички подробности с корабния касиер. Джеф му предаде залога от двадесет хиляди долара в пътнически чекове и то помоли да осигури две шахматни дъски за петък вечер. Новината се разнесе бързо из целия параход. Пасажери се обръщаха непрестанно към Джеф с въпрос дали мачът действително ще се състои.

— Със сигурност — уверяваше Джеф всеки един от тях. — Невероятно! Бедната госпожица Уитни е убедена, че може да спечели. Всъщност тя се е обзаложила за това.

— Чудя се — запита един пасажер — дали бих могъл да заложа малка сума?

— Разбира се. Можете да заложите каквато сума желаете. Госпожица Уитни залага само десет към едно.

Един милион към едно би било много по-разумно. От момента, в който бе прието първото залагане, рукна цял поток облози. Сякаш всички хора на парахода, включително моряците от машинното отделение, искаха да направят облози в играта. Сумите се колебаеха от пет до пет хиляди долара и всички до един в полза на руснака и на румънеца.

Изпълненият с подозрение касиер докладва на капитана.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо, сър. Същинска паника. Почти всички пасажери направиха облози. При мен сигурно са се събрали около двеста хиляди долара.

Капитанът най-внимателно го изслуша.

— Казваш, че госпожица Уитни ще играе едновременно против Мелников и Негулеску?

— Да, капитане.

— Провери ли дали тези двама мъже действително са Петър Негулеску и Борис Мелников?

— О, разбира се, капитане.

— Съществува ли възможност предумишлено да се оставят да бъдат победени?

— В никакъв случай, като се имат предвид характерите им. По-скоро биха умрели. А загубят ли от тази жена, положително ще им се случи същото, след като се приберат по домовете си.

Капитанът прекара пръсти през косата си. Върху лицето му се изписа озадачено изражение.

— Имаш ли някаква представа каква е тази госпожица Уитни, както и онзи господин Стивънс?

— Никаква, сър. Доколкото разбрах, пътуват независимо един от друг.

Капитанът най-сетне взе своето решение.

— Намирисва ми на някаква мошеническа игра и при обикновени обстоятелства бих я забранил. В този случай обаче аз съм донякъде специалист и ако има нещо, в което мога да се закълна, то е, че в шахмата не съществува никаква възможност за измама. Разрешавам провеждането на мача. — Той пристъпи към бюрото си и извади от него черен кожен портфейл. — Заложи вместо мен петдесет долара. За майсторите.

В 9.00 часа в петък вечерта „Кралската зала“ беше вече претъпкана от пасажери от първа класа, успелите да се промъкнат от втора и трета класа, както и параходните офицери и свободния от вахта екипаж. По молба на Джеф Стивънс за турнира бяха отделени две самостоятелни помещения. Едната маса поставиха в средата на „Кралската зала“, а другата — в съседния салон. Между двете помещения опънаха завеси.

— За да не се разсейват един от друг играчите — обясни Джеф. — А ние се обръщаме към зрителите да влязат в предпочитаната от тях зала.

Около масите опънаха кадифени въжета, за да държат тълпата малко встрани. Зрителите щяха да наблюдават нещо, което положително нямаше да им се отдаде никога вече. Те не знаеха нищо за красивата и млада американка, освен това, че нямаше да успее, както и който и да е на нейно място, да играе едновременно срещу знаменитите Негулеску и Мелников и да постигне реми поне с единия от тях.

Малко преди започването на мача Джеф представи Трейси на двамата гросмайстори. Трейси приличаше на древна гъркиня с прозрачната си зелена копринена роба и разголеното си ляво рамо. Очите на бледото й лице изглеждаха огромни.

Петър Негулеску я огледа.

— Във всичките ли международни турнири, в които сте участвали, сте постигали победи? — запита я той.

— Да — отвърна уверено Трейси.

Той сви рамене.

— Никога не съм чувал за вас!

И Борис Мелников се държа грубо.

— Вие, американците, не знаете какво да правите с парите си — каза той. — Искам предварително да ви благодаря. Моето семейство ще се зарадва много на печалбата.

Очите на Трейси светнаха като нефрити.

— Все още не сте спечелили, господин Мелников.

Смехът на Мелников изпълни цялата зала.

— Скъпа госпожице, не зная коя сте, но зная кой съм аз. Аз съм великият Борис Мелников.

Стана точно 10.00. Джеф се огледа и забеляза, че и двата салона са препълнени от зрители.

— Време е мачът да започне — обяви той.

Трейси седна срещу Мелников и за кой ли път се запита как можа да се забърка в тази каша.

— Не се безпокой — беше я уверил Джеф. — Вярвай ми.

И тя му повярва като истинска глупачка. Сигурно съм си изгубила ума, помисли си Трейси. Да играе срещу най-големите шахматисти в света, без да разбира нищо от тази игра с изключение на четирите часа, през които Джеф се бе занимавал с нея!

Върховият момент настъпи. Трейси чувстваше как краката й треперят. Мелников се обърна към чакащата тълпа и се усмихна. Той подсвирна на един келнер.

— Донеси ми коняк „Наполеон“.

— За да сме коректни един към друг — обърна се Джеф към Мелников, — предлагам да играете с белите фигури и да започнете пръв, а госпожица Уитни да играе срещу господин Негулеску с белите фигури и да започне първа.

И двамата гросмайстори дадоха съгласие.

Докато зрителите чакаха със затаен дъх, Борис Мелников се пресегна, откри играта с дамски гамбит и придвижи с два хода напред пионката пред царицата. Няма просто да бия тази жена. Направо ще я смачкам.

Той вдигна поглед към Трейси. Тя огледа шахматната дъска, кимна и стана, без да играе с никоя фигура. Един стюард проправи път през тълпата, за да може Трейси да се придвижи до втория салон, където седналият на масата Негулеску вече я очакваше. Там се трупаха поне стотина души, когато Трейси зае мястото си срещу Негулеску.

— О, малката ми гълъбица. Още ли не сте победили Борис? — попита Негулеску и гръмогласно се засмя на собствената си шега.

— Старая се, господин Негулеску — отвърна тихо Трейси.

Тя се пресегна и премести с два хода напред бялата пионка пред царицата. Негулеску погледна Трейси и се ухили. Беше уговорил да го масажират след час, но смяташе да приключи мача много по-рано. Той се пресегна и премести черната пионка пред своята царица с два хода напред. Трейси огледа за момент шахматната дъска и стана. Стюардът я придружи обратно до Борис Мелников.

Трейси седна и придвижи черната пионка пред своята царица с два хода напред. Тя зърна някъде отзад Джеф, който едва забележимо й кимна в знак на съгласие.

Без дори да се замисли, Борис Мелников придвижи с два хода напред пионката пред белия дамски офицер. Две минути по-късно на масата на Негулеску Трейси придвижи с два хода напред пионката пред своя бял дамски офицер.

Негулеску игра с един ход напред пионката пред царя.

Трейси стана и се върна в залата при чакащия я Борис Мелников. Трейси игра с един ход напред пионката пред своя цар.

Така! Все пак не е чак такава аматьорка, помисли си удивено Мелников. Чакай да помисля какви са й намеренията с този ход. Той игра с дамския кон и го постави пред офицера.

Трейси наблюдаваше неговия ход, кимна и се върна при Негулеску, където повтори хода на Мелников.

Негулеску премести пионката пред дамския офицер с два хода напред, а Трейси се върна при Мелников и повтори хода на Негулеску.

Двамата гросмайстори с все по-нарастващ интерес разбираха, че пред тях се е изправил блестящ противник. Независимо от умните им ходове тази аматьорка успяваше да ги парира.

Поради това, че бяха разделени един от друг, Борис Мелников и Петър Негулеску нямаха представа, че всъщност играят един срещу друг. Всеки направен от Мелников ход срещу Трейси тя повтаряше от своя страна срещу Негулеску. Щом Негулеску контрираше с някой ход, Трейси използваше същия ход против Мелников.

Когато гросмайсторите стигнаха средата на играта, те вече не се държаха така самонадеяно. Бореха се вече за своя престиж. Всеки един се разхождаше из своята зала, обмисляше ходове и пушеше цигара след цигара.

Само Трейси изглеждаше спокойна.

Още в самото начало с оглед на бързия завършек на играта Мелников се опита да жертва кон, за да даде възможност на своя бял офицер да получи предимство пред полето на черния цар. Трейси пренесе същия ход срещу Негулеску. Негулеску обмисли много задълбочено този ход, после не прие саможертвата, а укрепи разкрития си фланг, но когато Негулеску взе офицер, за да придвижи топа си напред, Мелников от своя страна го пропъди оттам, защото той можеше да увреди собствените му позиции.

Сега нищо не можеше да възпре Трейси. Битката се водеше вече цели четири часа, но нито един от наблюдателите не бе мръднал от мястото си.

Всеки гросмайстор има в главата си стотици комбинации, изиграни преди това от други гросмайстори. С наблюдаването на ендшпила на мача Мелников разпозна характерния стил на игра на Негулеску, а последният — този на Мелников.

Ах, тази кучка, мислеше си Мелников. Учила се е при Негулеску. Той е бил неин наставник.

А Негулеску си мислеше: Тя е протеже на Мелников. Този негодник я е научил да играе в неговия стил.

Колкото по-ожесточено се сражаваха двамата гросмайстори с Трейси, толкова повече се убеждаваха, че не могат да я победят. Мачът клонеше към реми.

В шестия час от започване на играта, в 4.00 часа сутринта, когато тя вече приключваше, върху шахматната дъска бяха останали по три пионки, един топ и един цар. Никоя страна не удържа победа. Мелников обмисля дълго време създалото се върху шахматната дъска положение, въздъхна тежко, после обяви:

— Предлагам реми.

Сред вдигналата се врява Трейси отвърна:

— Съгласна съм.

Зрителите просто подлудяха.

Трейси стана на крака, проправи си път през тълпата и отиде в съседната зала.

Тъкмо се канеше да седне, когато Негулеску каза със сподавен глас:

— Предлагам реми.

Врявата от първата зала се повтори и във втората, Тълпата просто не вярваше на очите си. Една появила се изневиделица жена успя да вкара едновременно в задънена улица най-големите майстори на шаха в света.

Джеф се появи до Трейси.

— Хайде — усмихна се той. — И двамата имаме нужда да пийнем по нещо.

Когато излязоха, Борис Мелников и Петър Негулеску продължаваха да седят зашеметени на столовете си и да съзерцават като оглупели своите шахматни дъски.

Трейси и Джеф седнаха в бара на най-горната палуба на маса за двама.

— Ти беше великолепна — засмя се Джеф. — Забеля за ли изражението върху лицето на Мелников? Помислих, че ще получи инфаркт.

— А на мен ми се струваше, че аз ще получа инфаркт — отвърна Трейси. — Колко спечелихме?

— Около двеста хиляди долара. Утре сутринта, при пристигането ни в Саутхемптън, ще ги получим от касиера. Ще се срещнем на закуска в ресторанта.

— Чудесно.

— Мисля, че сега трябва да подремнем. Разреши ми да те изпратя до твоята каюта.

— Не ми се спи, Джеф. Превъзбудана съм. Ти си легни.

— Държа се като истински герой — каза й Джеф. Той се приведе и леко я целуна по бузата. — Лека нощ, Трейси.

— Лека нощ, Джеф.

Тя видя как той си отиде. Да си ляга? Невъзможно! Това беше най-фантастичната нощ в живота й. Руснакът и румънецът бяха така уверени в себе си, така арогантни. Джеф й бе казал: „Довери ми се“, и тя го бе послушала. Тя не си правеше илюзии по отношение на него. Изпечен мошеник. Но той бе духовит, забавен и умен и човек се чувстваше добре в неговата компания. Но тя, разбира се, никога нямаше да прояви сериозен интерес към него.

На път за своята каюта Джеф срещна един от корабните офицери.

— Чудесен мач, господин Стивънс. Новината за него вече изтече по радиото. Струва ми се, че представители на пресата ще посрещнат и двама ви в Саутхемптън. Вие ли сте импресариото на госпожица Уитни?

— О, не, просто се запознахме на парахода — отвърна непринудено Джеф, но умът му трескаво заработи. Ако свържат с него Трейси, щеше да замирише на предварително подготвена работа. Можеше дори да се стигне до възбуждане на разследване. Той реши да вземе парите преди още да са се породили каквито и да е съмнения.

Джеф написа бележка на Трейси. Прибрах парите и ще се срещнем да го отпразнуваме на закуска в хотел „Савоя“. Ти беше великолепна. Джеф.

Той постави бележката в запечатан плик и го подаде на един стюард.

— Моля ви, предайте това на госпожица Уитни утре рано сутринта.

— Да, сър.

Джеф тръгна към кабинета на корабния касиер.

— Простете за безпокойството — извини се Джеф, — но след няколко часа слизаме и зная, че ще бъдете много зает. Възможно ли е да се разплатим още сега?

— Разбира се — отвърна усмихнато касиерът. — Вашата млада дама е същинска чародейка, не е ли така?

— Напълно съм съгласен.

— Извинете за любопитството, господин Стивънс, но къде се е научила да играе така шах.

Джеф се приближи до него и му призна.

— Дочух, че се е учила при Боби Фишер.

Касиерът извади два големи кафяви плика от сейфа си.

— Това са много пари и са неудобни за носене. Желаете ли да ви издам чек за цялата сума?

— Не. Не се безпокойте. Ще ги взема такива, каквито са — увери го Джеф. — Бихте ли ми направили една услуга? Пощенското корабче ще посрещне парахода преди още той да е пристанал, нали?

— Да, сър. Очакваме го в около шест часа тази сутрин.

— Много ще съм ви задължен, ако уредите да си тръгна оттук с него. Майка ми е сериозно болна и ми се иска да пристигна при нея преди… — гласът му се понижи, — преди да е станало много късно.

— О, много съжалявам. Ще уредя всичко с митническите власти.

В 6.15 часа сутринта, с два големи плика, грижливо скътани в куфара му, Джеф Стивънс се спусна по трапа и се качи в пощенското корабче. Той се обърна да погледне за последен път огромния параход, издигнал се до него като планина. Джеф щеше да слезе на брега много преди акостирането на „Куин Елизабет II“.

— Пътуването беше прекрасно — подхвърли Джеф на един моряк от пощенското корабче.

— Да, наистина — отвърна някакъв глас.

Джеф се обърна. Върху навитото на руло корабно въже седеше Трейси с леко развята около лицето си коса.

— Трейси! Какво правиш тук?

— А какво смяташ, че правя?

Той забеляза израза върху лицето й.

— Почакай малко! Да не би да смяташ, че се каня да избягам от теб?

— А защо да мисля така? — в гласа й звучеше горчива нотка.

— Трейси, оставих ти бележка. Ще се срещнем в „Савоя“ и…

— Разбира се, че си ми оставил бележка — отвърна язвително тя. — Никога не се предаваш, нали?

Той вдигна поглед към нея, но нямаше какво друго да й каже.

Трейси наблюдаваше внимателно в апартамента си в „Савоя“ как Джеф брои парите.

— Твоят дял възлиза на сто и една хиляди долара.

— Благодаря — отвърна тя с леден глас.

— Знаеш, че не си права по отношение на мен, Трейси. Много бих искал да ми дадеш възможност да ти обясня. Искаш ли да вечеряме заедно довечера?

Тя се подвоуми, после добави:

— Съгласна съм.

— Много добре. Ще дойда да те взема в осем часа.

Когато Джеф Стивънс пристигна вечерта в хотела и попита за Трейси, администраторът му отговори:

— Съжалявам, господине. Госпожица Уитни напусна хотела рано следобед. Не е оставила адрес, на който можете да я потърсите.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Точно тази, написана на ръка покана, реши по-късно Трейси, промени нейния живот. След като получи от Джеф Стивънс своя дял от парите, Трейси напусна хотел „Савоя“ и се премести на Парк Стрийт 47, в тих и не толкова луксозен хотел, но с просторни, хубави стаи и с прекрасно обслужване.

През втория ден от пребиваването й в Лондон портиерът й донесе поканата в нейния апартамент. Написана бе с чудесен калиграфски почерк: „Общ наш приятел изказа предположението, че нашето познанство може да се окаже полезно и за двама ни. Бихте ли приели да пием заедно чай в «Риц» днес следобед в 4.00 часа. Простете за шаблона, но ще нося на ревера си червен карамфил.“ Носеше подпис „Гюнтер Хартог“.

Трейси чуваше за първи път за този човек. Първото й желание бе да не обръща внимание на поканата, но любопитството й надделя и в 4.15 тя се озова на входа на елегантния ресторант на хотел „Риц“. Веднага го забеляза. Беше около шестдесетгодишен, предположи Трейси, интересен на вид мъж със слабо и интелигентно лице. Имаше гладка и чиста, почти прозрачна кожа. Носеше скъп и явно ушит по поръчка сив костюм с червен карамфил на ревера.

Когато Трейси се упъти към неговата маса, той стана и леко се поклони.

— Благодаря ви, че приехте моята покана.

Той й помогна да седне с някаква старомодна галантност, която се стори приятна на Трейси. Той сякаш принадлежеше към някакъв друг свят. Трейси не можеше да си представи какво, за Бога, искаше той от нея.

— Дойдох, понеже ме обзе любопитство — призна си Трейси, — но сигурен ли сте, че не ме бъркате с някоя друга Трейси Уитни?

Гюнтер Хартог се усмихна.

— От онова, което чух, съществува само една Трейси Уитни.

— И какво по-точно сте чули?

Чаят се състоеше от малки сандвичи с нарязани на ситно яйца, сьомга, кисела краставичка, кресон и пиле. Имаше и топли кифлички с глазиран крем и сладко, пресни пасти и чай „Туинигс“. Докато се хранеха, подеха разговор.

— Във вашата покана споменавате за общ приятел — започна Трейси.

— Конрад Морган. От време на време имам работа с него.

И аз имах веднъж работа с него, помисли си мрачно Трейси. А той се опита да ме измами.

— Той е голям ваш почитател — каза Гюнтер Хартог.

Трейси огледа по-внимателно своя домакин. Имаше аристократичен вид и изглеждаше заможен. Какво ли иска от мен?, запита се отново Трейси. Реши да го остави да продължи мисълта си, но името на Конрад Морган повече не се спомена, както и възможната взаимна връзка между Гюнтер Хартог и Трейси Уитни.

Срещата се стори на Трейси приятна и заинтригуваща. Гюнтер Хартог й разказа за своя произход.

— Роден съм в Мюнхен. Баща ми беше банкер. Заможен човек. Страхувам се, че растях доста разглезен, заобиколен от красиви картини и старинни предмети. Майка ми беше еврейка и когато на власт дойде Хитлер, баща ми отказа да напусне майка ми, затова му взеха всичко. И двамата загинаха при бомбардировките. Приятели успяха да ме измъкнат от Германия и да ме заведат тайно в Швейцария. След завършване на войната реших да не се завръщам в Германия. Заминах за Лондон и отворих малък антикварен магазин на Маунт Стрийт. Надявам се някой ден да ме посетите там.

Ето каква била работата, помисли си удивена Трейси. Смята нещо да ми продаде.

Оказа се, че се е лъгала.

Докато Гюнтер Хартог плащаше сметката, той подхвърли съвсем случайно:

— В Хемпшър имам малка селска къща. За уикенда съм поканил няколко приятели. Ще ми бъде приятно, ако дойдете и вие.

Трейси се подвоуми. Този човек й бе напълно непознат и тя все още нямаше пълна представа какво иска от нея. Реши, че в края на краищата няма какво да губи.

Уикендът се оказа прекрасен. „Малката селска къща“ на Гюнтер Хартог се оказа красиво имение от седемнадесети век с тридесет акра земя. Гюнтер беше вдовец и живееше сам, ако се изключеше прислугата. Той разведе Трейси из имението си. Имаше конюшня с половин дузина коне и стопански двор, в който отглеждаше пилета и прасета.

— Няма опасност да умрем от глад — каза важно той. — А сега нека ви покажа моето истинско хоби.

Той заведе Трейси в гълъбарник, пълен с гълъби.

— Това са пощенски гълъби — гласът на Гюнтер преливаше от гордост. — Погледнете тези малки красавци. Виждате ли онзи там, тъмносивия гълъб? Това е Марго. — Той хвана птицата в ръка и я вдигна. — Знаеш ли, че си страхотно момиче! Бие се с останалите, но е най-умната. — Той приглади нежно перцата на малката главица и постави внимателно птицата на земята.

Птиците имаха ефектна окраска. Богата цветна гама преливаше в синьо-черно, сиво-синьо с ивици и сребристо.

— Но бели нямате — забеляза Трейси.

— Пощенските гълъби никога не са бели — обясни Гюнтер, — защото белите пера лесно се набиват в очи, а пощенските гълъби летят със средна скорост от четиридесет мили в час.

Трейси видя как Гюнтер храни гълъбите със специална храна, съдържаща витамини.

— Този вид гълъби е удивителен — обясни Гюнтер. — Знаете ли, че те са в състояние да открият своя дом на разстояние повече от петстотин мили?

— Това е удивително!

И гостите бяха удивителни. Имаше един министър с жена си, един граф, един генерал с приятелката си, както и махаранито6 на Морви — много привлекателна и приятелски настроена млада жена. „Моля ви, наричайте ме Ви Джи“, каза тя без почти никакъв акцент в гласа си. Носеше тъмночервено сари със златисти нишки и най-прекрасните бижута, каквито Трейси бе виждала някога в живота си.

— Повечето от бижутата си държа в специално хранилище — обясни Ви Джи. — В наши дни се появиха много крадци.

В неделя следобед, малко преди Трейси да се завърне в Лондон, Гюнтер я покани в кабинета си. Седнаха да пият чай. Докато Трейси наливаше чая в тънкостенни чаши, тя му каза:

— Не зная защо ме покани тук, Гюнтер, но независимо от причината прекарах чудесно.

— Приятно ми е да чуя това, Трейси — след кратко мълчание той продължи. — Непрестанно те наблюдавам.

— Така ли!

— Имаш ли някакви планове за бъдещето?

Тя се подвоуми.

— Не. Още не съм решила какво ще правя.

— Струва ми се, че можем да работим успешно заедно.

— Имаш предвид в твоя антикварен магазин?

Той се засмя.

— О, не, скъпа. Жалко би било да се пропилее така твоят талант. Знаеш ли, известно ми е твоето приключение с Конрад Морган. Справила си се блестящо.

— Гюнтер… всичко това за мен сега е минало.

— А какво е твоето бъдеще? Ти каза, че нямаш никакви планове. Длъжна си да мислиш за своето бъдеще. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Предлагам ти сътрудничество. Аз се движа из много богати и международни кръгове. Посещавам благотворителни балове, ловни срещи, увеселения на яхти. Осведомен съм за пристигането и заминаването на богаташите.

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен…

— Мога да те въведа в този златен кръг. И наистина го смятам за златен, Трейси. Мога да ти доставям информация за баснословни бижута и картини и как да ги взимаш по най-безопасния начин. После мога да ги продавам. Така ще уравновесяваш сметките на богаташите с останалите хора. Ще делим всичко по равно. Какво ще кажеш?

— Ща кажа не.

Той внимателно я огледа.

— Разбирам. Нали ще ми се обадиш, ако промениш решението си?

— Няма да го променя, Гюнтер.

Късно следобед Трейси се върна в Лондон.

Трейси вече обожаваше Лондон. Обядваше в „Ла гаврош“ при Бил Бентли и в „Куан дьо фо“, посещаваше след театър „Дроунс“, за да вкуси истински американски хамбургер и люти чушлета. Посещаваше Националния театър и Кралската опера, присъстваше на търгове, организирани от „Кристи“ и „Сотби“. Пазаруваше в Харъдс, Фортнъм и Мейсън, ровеше се с удоволствие сред книгите в Хатгърд, Файлс и В. X. Смит. Нае кола с шофьор и прекара незабравим уикенд в хотел „Чютън Глен“ в Хемпшър, точно до Ню Форест, където условията бяха прекрасни, а обслужването безупречно.

Но всичко това струва пари. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Гюнтер беше прав. Парите й нямаше да траят вечно и Трейси разбра, че е длъжна да помисли за бъдещето си.

Отново получаваше покани за прекарване на почивните дни в имението на Гюнтер. Всяко посещение й доставяше голямо удоволствие и тя се връщаше възхитена от компанията на Гюнтер.

Една неделна вечер някакъв член на парламента се обърна към Трейси по време на вечерята и я запита:

— Никога не съм срещал истинска тексаска, госпожице Уитни. Как изглеждат тези хора?

Трейси започна да имитира по дяволит начин новозабогатяла тексаска вдовица и накара цялата компания да се залива от смях.

По-късно, когато Трейси и Гюнтер останаха насаме, той я запита:

— Искаш ли да спечелиш едно малко състояние с тази твоя имитация?

— Не съм актриса, Гюнтер.

— Подценяваш се. В Лондон съществува бижутерийна фирма, която се нарича „Паркър и Паркър“. За тях е истинско удоволствие, както казвате вие, американците, да оскубват своите клиенти. Ти ми подсказа една идея как да ги накараме да платят за тази своя непочтеност.

Той сподели с Трейси идеята си.

— Не — отвърна Трейси.

Но колкото повече си мислеше за нея, толкова повече нарастваше интересът й. Спомни си вълнението, което изпита, когато надхитри полицията в Лонг Айлънд, за Борис Мелников и Петър Негулеску, за Джеф Стивънс. Това бяха неописуеми трепети. Независимо от всичко сега това представляваше само част от нейното минало.

— Не, Гюнтер — каза отново тя.

Но този път сигурността в гласа й не прозвуча така твърдо.

В Лондон беше необикновено горещо за октомври както англичаните, така и туристите се възползваха от яркото слънце. Обедното движение беше много натоварено и с много задръствания по площад Трафалгър, по Черинг Крос и площад Пикадили. Бял даймлер сви от улица Оксфорд по Ню бонд и продължи пътя си сред останалите превозни средства, носле премина край Ролан Картиер, Гайгерс и Кралската шотландска банка. Малко след нея колата спря пред бижутериен магазин. На дискретно закачена лъскава табелка отстрани на вратата беше написано: „ПАРКЪР И ПАРКЪР“. От лимузината слезе униформен шофьор и се втурна да отвори задната врата. От нея изскочи млада русокоса жена с чудесна прическа и прекалено силен грим, с плътно прилепнала към тялото плетена италианска рокля и самурено палто, напълно неподходящо за времето.

— Къде е дюкянчето, малкия? — обърна се тя към шофьора с подчертан стържещ тексаски акцент.

Шофьорът посочи входа.

— Оттам, госпожо.

— О кей, сладък. Стой наблизо. Това няма да ми отнеме много време.

— Ще се наложи да обикалям квартала, госпожо. Паркирането пред магазина е забранено.

Тя го потупа по рамото и каза:

— Прави каквото намериш за добре, приятелче.

Приятелче! Шофьорът се навъси. Това беше наказанието му, че се съгласи да кара вземани под наем коли. Ненавиждаше американците, особено тексасците. Това не бяха хора, а диваци, но диваци с пари. Щеше да се учуди, ако научеше, че неговата клиентка не е пребродила вече целия свят.

Трейси се огледа във витрината, пооправи фризурата си, усмихна се широко и тръгна с важна походка към вратата, която униформен служител моментално отвори.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден, приятелче. В това дюкянче продавате ли нещо друго освен дрънкулки? — тя се изкиска на собствената си шега.

Портиерът пребледня. Трейси прекрачи прага на магазина, а след нея се понесоха благоуханията на скъп парфюм.

Продавачът Артър Чилтън, облечен в редингот, пристъпи към нея.

— Ще мога ли да ви услужа, госпожо?

— Може би да, а може и не. Старият Пи Джи ми каза да си купя някакъв малък подарък за рождения ден, затова съм тук. Какво имате?

— Госпожата интересува ли се от нещо по-специално?

— Хей, приятел, та вие, англичаните, сте били много чевръсти търговци! — Тя се засмя дрезгаво и го потупа по рамото. Той запази с усилие присъствие на духа. — Може нещо със смарагди. Старият Пи Джи обича да ми купува смарагди.

— Ако приближите насам, моля…

Чилтън я заведе до стъклен шкаф, в който имаше изложени няколко подноса със смарагди.

Изрусената американка им хвърли презрителен поглед.

— Това са бебетата. Къде са майките и бащите им?

Чилтън сковано отвърна:

— Цената им се движи до тридесет хиляди долара.

— По дяволите, та аз давам по толкова само като бакшиш на моята фризьорка — изкиска се жената. — Старият Пи Джи ще се обиди, ако се върна у дома с някое от тези дребни камъчета.

Чилтън си представи стария Пи Джи. Дебел, шкембелия, шумен и противен като тази жена. Подхождат си един на друг. Защо парите винаги отиват при онези, които не ги заслужават?, запита се той.

— За каква цена желае да направи покупка госпожата?

— Защо да не започнем с около стотина каймета?

Той я погледна напълно объркан.

— Стотина каймета ли?

— По дяволите, мислех, че говорите на чист английски език. Сто бона. Сто хиляди.

Той преглътна.

— О, в такъв случай може би ще се наложи да говорите с нашия изпълнителен директор.

Грегъри Халстън, изпълнителният директор, държеше лично да се занимава с едрите продажби и след като служителите на „Паркър и Паркър“ не получаваха комисиони, това нямаше никакво значение за тях. Чилтън с удоволствие щеше да предостави тази противна клиентка на Халстън. Чилтън натисна един бутон под щанда и миг след това от някаква задна врата се показа енергично блед и източен мъж. Той хвърли поглед на скандално облечената русокоса дама и отправи гореща молба към всевишния да не дойде някой от постоянните му клиенти, докато не си тръгне тази жена.

Чилтън се обърна към него.

— Господин Халстън, това е госпожа… ъ…? — Той се обърна към жената.

— Бенеке, мили. Мери Лу Бенеке. Съпругата на стария Пи Джи Бенеке. Обзалагам се, че всички сте чували за Пи Джи Бенеке.

— Разбира се.

Грегъри Халстън се усмихна с едва доловима усмивка.

— Госпожа Бенеке има желание да купи смарагд, господин Халстън.

Грегъри Халстън посочи подносите със смарагди.

— Тук имаме прекрасни смарагди, които…

— Тя изрази желание, да купи нещо за около сто хиляди долара.

Този път усмивката, озарила лицето на Грегъри Халстън, не беше подправена. Какво чудесно начало на този ден!

— Разбирате ли, имам рожден ден и старият Пи Джи иска да ми купи нещо красиво.

— Така ли — отвърна Халстън. — Бихте ли ме последвали, моля.

— Какво сте си наумили, малки мошенико, а? — Блондинката отново се изкиска.

Халстън и Чилтън си размениха обидени погледи.

Проклети американци!

Халстън отведе жената до някаква врата, която отключи с ключ. Влязоха в малка, ярко осветена стая, след което Халстън заключи внимателно стаята след тях.

— Тук съхраняваме стоката, предназначена за най-отбраните ни клиенти — обясни той.

В средата на стаята имаше шкаф със зашеметяващо количество диаманти, рубини и смарагди, които проблясваха в ярки тонове.

— Е, това е нещо друго. Старият Пи Джи ще подлудее, ако ги види.

— Госпожата вижда ли нещо, което й се харесва?

— Чакайте първо да огледам какво имате — тя приближи шкафа със смарагдите. — Дайте да погледна онези смарагди.

Халстън извади от джоба си друг ключ, отключи шкафа, извади подноса със смарагдите и го постави върху масата. В кадифена кутийка бяха поставени десет смарагда. Халстън видя как жената извади най-големия — изящна карфица в платинена обковка.

— Старият Пи Джи би казал: „Ето, на това нещо е изписано моето име.“

— Госпожата има чудесен вкус. Това е десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд. Той е безупречен и…

— Смарагдите никога не са безупречни.

Халстън за миг се слиса.

— Госпожата е съвсем права, разбира се. Онова, което имах предвид, е… — Едва сега той забеляза, че очите на жената имаха зеления цвят на камъка, който държеше в ръце, въртеше на всички страни и проучваше шлифовката му.

— Разполагаме и с по-богат избор, ако…

— Не, скъпи, не, миличък. Ще взема този.

Продажбата не отне повече от три минути.

— Великолепно! — каза Халстън. После съвсем внимателно добави: — В долари цената на смарагда възлиза на сто хиляди. Как ще плати госпожата?

— Не се безпокойте, Ралстън, стари приятелю, тук имам сметка в долари, в някаква банка в Лондон. Ще ви напиша чек. После Пи Джи ще ми ги върне.

— Чудесно! Ще почистя камъка и ще ви го пратя в хотела.

Камъкът не се нуждаеше от почистване, но Халстън нямаше намерение да го изпусне от ръцете си, докато не провереше платежоспособността на нейния чек. Той знаеше колко много бижутери биваха завличани от умели мошеници. Халстън се гордееше с това, че никога не го бяха измамвали дори с една лира.

— Къде да доставя смарагда?

— Запазили сме апартамент в Дорч.

Халстън внимателно я поправи.

— Дорчестър.

— Така де. Аз го наричам шашавия хотел — изкиска се тя. — Много хора вече не харесват хотела, понеже е пълен с араби, но старият Пи Джи върти с тях голяма търговия. „Нефтът е истинската ми родина“, обича да казва той. Пи Джи Бенеке е чудесен човечец.

— Уверен съм, че е такъв — отвърна покорно Халстън.

Той видя как тя откъсна един чек и започна да го попълва. Забеляза, че чекът е издаден от банката Баркли. Много добре. Там имаше приятел, който щеше да провери сметката на Бенеке.

Халстън пое чека.

— Утре сутринта лично ще уредя доставката на смарагда.

— Старият Пи Джи много ще го хареса — сияеше тя.

— Сигурен съм в това — отвърна учтиво Халстън. Той я придружи до изхода.

— Ралстън…

Тъкмо щеше да я поправи, но се отказа. Защо да се тревожи и за това? Слава Богу, вече никога нямаше да види тази жена.

— Да, госпожо.

— Трябва някой следобед да дойдете да пием заедно чай. Ще харесате много стария Пи Джи.

— Сигурен съм, че ще ми хареса. За съжаление, следобед съм на работа.

— Колко жалко!

Той видя как неговата клиентка излезе на тротоара. Бял даймлер се плъзна леко и спря, шофьорът излезе да й отвори вратата. Блондинката се обърна, вдигна нагоре двата си палеца и си тръгна.

Когато Халстън се върна в кабинета си, той незабавно вдигна телефонната слушалка и се обади на своя приятел в банката.

— Питър, скъпи, издаден ми е чек за сто хиляди долара по сметката на някоя си госпожа Мери Лу Бенеке. Ще провериш ли дали е валиден?

— Не затваряй, стари приятелю.

Халстън изчака. Надяваше се чекът да е редовен, защото търговията напоследък не вървеше както трябва. Отвратителните братя Паркър непрестанно се оплакваха, сякаш той беше виновен за настъпилата рецесия. Доходите не бяха спаднали чак дотолкова, доколкото можеха да бъдат, защото „Паркър и Паркър“ имаха специален отдел, който се занимаваше с почистване на бижута. Често пъти връщаните на клиентите бижута се оказваха по-долнокачествени от донесените. Правеха се оплаквания, но никога не можеше да се докаже нищо.

Питър отново се обади:

— Никакви проблеми, Грегъри. В сметката има предостатъчно пари за покриване на чека.

Халстън въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Питър.

— Няма защо.

— Следващата седмица сме на обяд… аз черпя.

На следващата сутрин чекът беше осребрен, а колумбийският смарагд доставен от специален пратеник на госпожа Пи Джи Бенеке в хотел „Дорчестър“.

Същия следобед, малко преди приключване на работното време, секретарката на Грегъри Халстън доложи:

— Пристигнала е някоя си госпожа Бенеке. Настоява да ви види, господин Халстън.

Сърцето му се сви. Дошла е да му върне иглата и той едва ли би могъл да откаже да си я вземе обратно. По дяволите всички жени, всички американки, всички тексаски! Халстън се усмихна насила и излезе да я посрещне.

— Добър ден, госпожо Бенеке. Предполагам, че съпругът ви не е харесал иглата.

— Предположението ви е неправилно, приятелче. Старият Пи Джи подлудя още щом я зърна.

Сърцето на Халстън радостно трепна.

— Така ли?

— Всъщност му хареса толкова много, че настоя да купя още един смарагд, за да направим чифт обици. Дайте ми още един.

Лицето на Грегъри Халстън леко се намръщи.

— Страхувам се, че ще се появи малко затруднение, госпожо Бенеке.

— Какво затруднение, гълъбче?

— Вашият камък е уникат. Подобен на него не съществува. Аз обаче разполагам с комплект други смарагди и бих могъл…

— Не желая други. Искам точно такъв като този, който купих.

— Нека бъда откровен с вас, госпожо Бенеке, съществуват само няколко десеткаратови безупречни колумбийски смарагда — той забеляза погледа й, — почти безупречни, които не могат лесно да се намерят.

— Хайде, приятелче. Вие ще откриете някъде поне един.

— Честна дума, госпожо, самият аз съм виждал съвсем малко камъни с подобно качество, а да се опитам да изработя копие, идентично по форма и цвят с вашия смарагд, е почти невъзможно.

— В Тексас имаме поговорка, че за да постигне невъзможното, човек се нуждае от малко повече време. В събота е рожденият ми ден. Пи Джи настоява да съм с тези обици, а Пи Джи винаги получава онова, което иска.

— Струва ми се, че не бих могъл да…

— Колко ви платих за тази игла? Сто бона? Убедена съм, че старият Пи Джи ще плати двеста, дори триста хиляди за още една.

Умът на Грегъри Халстън трескаво заработи. Този камък положително имаше някъде дубликат и ако Пи Джи Бенеке изразяваше желание да плати отгоре двеста хиляди долара, това би представлявало солидна печалба. Всъщност, разсъждаваше Халстън, мога така да уредя всичко, че тази солидна печалба да влезе в моя джоб.

Той отвърна на глас:

— Ще се заинтересувам, госпожо Бенеке. Сигурен съм, че никой друг бижутер в Лондон не притежава подобни смарагди, но при търговците постоянно се появяват подобни неща. Ще дам обяви и ще видя какво ще се получи.

— Имате време само до края на седмицата — каза му блондинката. — А между вас, мен и електрическия стълб старият Пи Джи вероятно ще се съгласи да покачи цената на триста и петдесет хиляди.

След това госпожа Бенеке си отиде, а самуреното й палто се поклащаше леко на гърба й.

Грегъри Халстън седна в кабинета си и се отдаде на блянове. Съдбата му изпрати един толкова увлечен по русокосата си красавица съпруг, готов да плати триста и петдесет хиляди долара за смарагд, струващ само сто хиляди долара. Това представляваше чист доход от двеста и петдесет хиляди долара. Грегъри Халстън не виждаше защо трябва да обременява братя Паркър с подробностите по сделката. Съвсем просто би било да пъхне останалите в джоба си. Тези двеста и петдесет хиляди щяха да му стигнат до края на живота.

Онова, което трябваше да направи сега, е да открие смарагд като онзи, който вече беше продал на госпожа Пи Джи Бенеке.

Задачата се оказа много по-трудна, отколкото предполагаше Халстън. Нито един от бижутерите, на които се обади по телефона, не разполагаше със смарагд, какъвто му трябваше. Той даде обяви в лондонските „Таймс“ и „Файненшъл Таймс“, обади се в „Кристи“ и „Сотби“ и на десетина други комисионери. В следващите няколко дни Халстън беше залят от порой недоброкачествени смарагди, от известно количество добри и от само няколко на брой първокачествени смарагди, но нито един от тях не наподобяваше онова, което търсеше.

Госпожа Бенеке се обади в сряда по телефона.

— Старият Пи Джи е ужасно неспокоен — предупреди го тя. — Още ли не сте намерили камък?

— Все още не, госпожо Бенеке, но не се безпокойте, ще го намерим — успокои я Халстън.

В петък отново позвъни.

— Утре е рожденият ми ден — напомни тя на Халстън.

— Зная, госпожо Бенеке. Ако имах на разположение само още няколко дни, сигурен съм, че бих…

— Е, няма значение, приятелче. Ако до утре сутрин та не намерите смарагда, ще върна този, който купих от вас. Старият Пи Джи, господ да благослови доброто му сърце, каза, че ще ми купи вместо това голямо старо имение. Чували ли сте някога за едно място, нарече но Съсекс?

Студена пот обля Халстън.

— Госпожо Бенеке — изохка той. — Съсекс няма да ви хареса. Животът в селски дом ще ви отврати. Повечето от тези сгради са в плачевно състояние. Нямат централно отопление и…

— Между нас двамата — прекъсна го тя, — аз бих предпочела обиците. Старият Пи Джи дори спомена, че не възразява да плати дори и четиристотин хиляди долара за още един подобен смарагд. Нямате представа колко упорит може да се окаже старият Пи Джи.

Четиристотин хиляди! Халстън почувства как парите зашумоляха между пръстите му.

— Повярвайте ми, правя всичко, което е по силите ми — отвърна умолително той. — Нуждая се само от малко повече време.

— Не зависи от мен, гълъбче — каза тя. — Всичко е в ръцете на Пи Джи.

Линията прекъсна.

Халстън седна и запроклина съдбата си. Откъде да намери идентичен десеткаратов смарагд? Толкова бе потънал в горчиви мисли, че чу вътрешната уредба едва при третото позвъняване. Той натисна бутона и грубо попита:

— Какво има?

— На телефона е някоя си графиня Мариса, господин Халстън. Обажда се по повод на нашата обява за смарагда.

Още един разговор! Тази сутрин му се обадиха поне десетина души. Само си изгуби времето с тях. Той вдигна слушалката и каза твърде неучтиво:

— Да?

Прозвуча мек женски глас с италиански акцент.

— Buon giorno, signore. Прочетох, че се интересувате от евентуална покупка на смарагд, si?

— Що се отнася до мен, да.

Не можеше да се отърси от обзелото го отвращение.

— От дълги години имам в семейството си един смарагд. Той е peccato, много жалко, но сега се намирам в такова положение, че съм принудена да го продам.

Беше чувал вече много подобни истории. Трябва да се обърна отново към Кристи, мина през ума на Халстън. Или към Сотби. Може нещо да се е появило в последния момент или пък…

— Signore? Вие търсите десеткаратов смарагд, si?

— Да.

— Аз притежавам десеткаратов зелен колумбийски смарагд.

Халстън се опита да каже нещо, но гласът му се задави.

— Бихте… бихте ли повторили, моля?

— Si. Притежавам десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд. Интересува ли ви?

— Може би — отвърна внимателно той. — Не бихте ли наминали насам да го видя?

— Не, scusi, страхувам се, че точно сега съм много заета. В посолството подготвяме парти за моя съпруг. Може би ще ми е възможно през следващата седмица…

— О, не! Следващата седмица ще бъде твърде късно. Може ли аз да ви посетя? — Опита се да прикрие нетърпението в гласа си. — Бих могъл още сега да дойда.

— Ma, no. Sono occupata stamani. Смятах да отида на пазар…

— Къде сте отседнали, графиньо!

— В „Савоя“.

— Мога ли да дойда след петнадесет минути. Дори след десет — говореше вече с трескав глас.

— Molto bene. Вашето име е…

— Халстън. Грегъри Халстън.

— Апартамент ventisei, двадесет и шести.

Пътуването с таксито сякаш продължи безконечно. Халстън премина от върховете до низините на ада и обратно. Ако смарагдът наистина се окажеше идентичен с другия, той щеше да забогатее повече дори и от най-смелите си мечти. Пи Джи ще плати цели четиристотин хиляди долара. Това означаваше чист доход от триста хиляди долара. Щеше да си купи място на Ривиерата. Не изключваше и яхта. С вила и яхта той щеше да е в състояние да привлича колкото си ще красиви млади момичета…

Грегъри Халстън бе атеист, но докато вървеше по коридора на хотел „Савоя“ към апартамент номер 26, той горещо се молеше: Боже, нека камъкът да се окаже достатъчно подходящ и да удовлетвори искането на стария Пи Джи Бенеке.

Той застана пред вратата на графинята, пое бавно и дълбоко въздух и направи всичко възможно да се овладее. Почука на вратата, но отговор не последва.

Божичко, помисли си Халстън. Излязла е, не ме е изчакала. Отишла е на пазар…

Вратата се отвори и Халстън се озова пред елегантна, около петдесетгодишна дама с тъмни очи, изрязано лице и тъмна, леко прошарена коса.

Когато започна да говори, гласът й прозвуча меко, с познатия мелодичен италиански акцент.

— Si?

— Аз съм Гр… Грегъри Халстън. Вие ми т… телефонирахте.

Толкова беше развълнуван, че започна да заеква.

— A, si. Аз съм графиня Мариса. Влезте, signore, per favore.

— Благодаря.

Той влезе в апартамента и стисна колене, за да не треперят. После почти избърбори:

— Къде е смарагдът?

Халстън разбираше добре, че трябва да се владее. Не биваше да издава нетърпението си. Ако камъкът се окажеше задоволителен, щеше да има възможност да се пазари. В края на краищата, експертът беше той. Жената не разбираше нищо от скъпоценни камъни.

— Моля ви, седнете — покани го графинята.

Той придърпа един стол.

— Scusi. Non parlo molto bene inglese. Говоря много лошо английски.

— Напротив. Прекрасно говорите, прекрасно.

— Grazie. Желаете ли кафе? Или може би чай?

— Не, благодаря, графиньо.

Почувства как го присви стомахът. Дали да не повдигне вече въпроса за смарагда? Търпението му напълно се изчерпа.

— Смарагдът…

— A, si. Подарък е от моята баба. Имах желание да го дам на дъщеря си, щом навърши двадесет и пет години, но съпругът ми започва нова работа в Милано и…

Умът на Халстън блуждаеше другаде. Той не проявяваше ни най-малък интерес към скучната история на седналата срещу него непозната жена. Изгаряше от нетърпение да види по-скоро смарагда. Не можеше повече да издържа на тази неизвестност.

— Gredo che sia importante, важно е да помогна на съпруга си да започне работа. — Тя печално се усмихна. — Може би не постъпвам правилно…

— Не, не — отвърна бързо Халстън. — Напротив, графиньо. Дълг е на жената да стои до рамото на своя съпруг. А сега, мога ли да видя смарагда?

— Ето го — отвърна графинята.

Тя бръкна в джоба си, извади увития в плат смарагд и го подаде на Халстън. Той разгъна плата и душата му запя. Държеше в ръка най-красивия десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд, какъвто някога беше виждал. Той толкова наподобяваше по вид, размер и цвят на онзи, който беше продал на госпожа Бенеке, че бе почти невъзможно да се открие някаква разлика. Не е съвсем същият, каза си Халстън, но само експертът е в състояние да забележи различията. Ръцете му се разтрепераха. С усилие си наложи да изглежда спокоен. Той започна да върти камъка на различни страни, за да може светлината да се пречупва от полировката му и между другото каза:

— Доста красив малък камък.

— Splendente, si. През всичките тези години много съм го обичала. Мъчно ми е да се разделя с него.

— Постъпвате много правилно — увери я Халстън. — Веднъж да тръгне работата на вашия съпруг, и вие ще можете да си купувате колкото си искате от тези камъни.

— И аз мисля точно така. Вие сте molto simpatico.

— Искам да направя една малка услуга на мой приятел, графиньо. Ние разполагаме в нашия магазин с много по-красиви камъни, но моят приятел иска такъв, който да подхожда на смарагда, купен преди това от съпругата му от нас. Струва ми се, че той ще се съгласи да плати шестдесет хиляди долара за вашия камък.

Графинята въздъхна тежко.

— Баба ми ще се обърне в гроба, ако го продам за шестдесет хиляди долара.

Халстън присви устни. Все пак можеше да повдигне цената.

— Вижте какво ще ви кажа — усмихна се той. — Струва ми се, бих могъл да убедя моя приятел да заплати сто хиляди долара. Това са много пари, но той държи на този камък.

— Това ми се струва справедливо — каза графинята.

Сърцето на Грегъри Халстън трепна радостно в гърдите.

— Bene! Чековата ми книжка е у мен, така че веднага ще ви напиша чек…

— Ma, no… Страхувам се, че това не решава моите проблеми.

По лицето на графинята се изписа тъга.

— Вашите проблеми ли?

— Si. Както вече ви обясних, моят съпруг започва нова работа и са му необходими триста и петдесет хиляди долара. Аз имам сто хиляди мои, но се нуждая от още двеста и петдесет хиляди долара. Надявах се да ги получа от продажбата на този смарагд.

Той поклати отрицателно глава.

— Скъпа графиньо, нито един смарагд в света не струва толкова много пари. Повярвайте ми, сто хиляди долара представляват цена, която е по-висока дори от обикновената.

— Убедена съм, че е така, господин Халстън — отвърна графинята, — но това няма да помогне на съпруга ми, нали така? — Тя стана права. — Ще запазя камъка за нашата дъщеря. — Тя протегна слабата си и нежна ръка. — Grazie, signore. Благодаря ви за посещението.

Халстън изпадна в паника.

— Почакайте една минутка — обърна се той към нея. Алчността му се бореше с чувството му за здрав разум, но той знаеше, че не бива да губи смарагда точно сега. — Моля ви, графиньо, седнете. Убеден съм, че можем да стигнем до взаимоизгодно решение. Ако убедя моя клиент да плати сто и петдесет хиляди…

— Двеста и петдесет хиляди долара.

— Нека кажем двеста хиляди.

— Двеста и петдесет хиляди долара.

Нямаше как да я накара да отстъпи. Халстън взе своето решение. Печалба от сто и петдесет хиляди долара все пак представляваше нещо по-добро, отколкото нищо. Това би означавало по-малка вила и по-малка лодка, но си оставаше все пак цяло състояние. Така им се падаше на братя Паркър заради безчестния начин, по който се отнасяха към него. Щеше да изчака ден-два, след което щеше да им поднесе оставката си. Следващата седмица щеше да е вече на Лазурния бряг.

— Съгласен съм.

— Meraviglioso! Sono contenta!

Длъжна си да си доволна, кучко такава, помисли си Халстън. Но той нямаше от какво да недоволства. Беше осигурен до края на живота си. Той хвърли последен поглед на смарагда и го пусна в джоба си.

— Ще ви издам чек по сметката на магазина.

— Bene, signore.

Халстън написа чека и й го подаде. Щеше да получи четиристотинте хиляди долара на госпожа Пи Джи Бенеке в брой. Питър щеше да осребри чека, а той щеше да размени чека на графинята с чек на името на братя Паркър и да пъхне разликата в джоба си. Щеше да уреди работата с Питър така, че чекът за двеста и петдесетте хиляди долара изобщо да не фигурира в месечния отчет на братята. Сто и петдесет хиляди долара!

Халстън вече, чувстваше топлината на френското слънце върху лицето си.

Обратният път с таксито до магазина сякаш трая само няколко секунди. Халстън си представи щастието на госпожа Бенеке, когато й съобщи новината. Не само че откри търсения от нея скъпоценен камък, но я спаси от мъчителния живот във ветровитата и стара селска къща.

Когато Халстън влезе в магазина, Чилтън се обърна към него:

— Сър, един клиент желае да…

Халстън махна весело с ръка.

— После!

Нямаше време за клиента. Нито сега, нито когато и да е. От сега нататък него щяха да го чакат. Щеше да пазарува от Хермес, Гучи и Ланвин.

Халстън влезе развълнуван в кабинета си, затвори вратата, постави смарагда върху бюрото пред себе си и набра един телефонен номер.

— Хотел „Дорчестър“ — прозвуча гласът на телефонистката.

— Госпожа Пи Джи Бенеке.

— Един момент, моля.

Докато чакаше, Халстън леко си подсвирваше. Гласът на телефонистката отново прозвуча.

— Съжалявам, госпожа Бенеке е напуснала апартамента.

— Тогава позвънете в апартамента, в който се е преместила.

— Госпожа Бенеке е напуснала хотела, господине.

— Това не е възможно. Тя…

— Ще ви свържа с рецепцията.

В слушалката се чу мъжки глас.

— Рецепцията слуша. С какво мога да ви услужа.

— В кой апартамент е настанена госпожа Пи Джи Бенеке?

— Госпожа Бенеке напусна хотела още тази сутрин. Положително има някакво обяснение. Може би някой неочакван и спешен случай.

— Може ли да ми съобщите на кой адрес се намира сега, моля. Има нещо…

— Съжалявам. Не е оставила никакъв адрес.

— Не може да бъде.

— Самият аз оформих напускането на госпожа Бенеке. Уверявам ви, че не е оставила никакъв адрес.

Сякаш някой го сръга в стомаха. Халстън постави бавно и смутено слушалката. Налагаше се да намери начин да се свърже с нея, за да й съобщи, че най-сетне е намерил смарагда. Междувременно трябваше да си изтегли обратно чека за двеста и петдесетте хиляди долара, който издаде на графиня Мариса.

Той набра бързо телефона на хотел „Савоя“.

— Апартамент двадесет и шести.

— Кого търсите, моля?

— Графиня Мариса.

— Един момент, моля.

Преди още да му беше отговорила телефонистката, някакво ужасно предчувствие подсказа на Грегъри Халстън катастрофалната новина, която щеше след малко да научи.

— Съжалявам. Графиня Мариса е напуснала хотела.

Той затвори телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва набра телефонния номер на банката.

— Свържете ме с главния счетоводител… Бързо! Искам да спра изплащането на един чек.

Но, разбира се, беше вече закъснял. Халстън беше продал един смарагд за сто хиляди долара и бе купил отново същия смарагд за двеста и петдесет хиляди долара. Грегъри Халстън седеше зашеметен на стола и се питаше как ще обясни сега всичко това на братя Паркър.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

За Трейси всичко това представляваше начало на нов живот. Тя си купи красива стара къща от осемнадесети век на площад Итън 45 — блестяща, приятна и превъзходна за приеми. Къщата имаше „Кралица Ан“ — британски жаргон за предна градина, и „Мери Ан“ — задна градина, в които цветята през различните сезони бяха разкошни. Гюнтер помогна на Трейси в обзавеждането на къщата и преди още да бяха приключили с работата си, тя се превърна в лондонска забележителност.

Гюнтер представи Трейси като заможна млада вдовица, чийто съпруг беше натрупал богатството си от вносно-износна търговия. Трейси пожъна моментално успех; красива, интелигентна и очарователна, тя много скоро бе обсипана от покани.

От време на време Трейси предприемаше кратки пътувания до Франция, Белгия и Италия и всеки път двамата с Гюнтер печелеха по нещо.

Под настойничеството на Гюнтер Трейси изучи Almanack de gotha и „Перове и барони от Дебре“, авторитетните книги, даващи подробна информация за всички кралски особи и титли в Европа. Трейси се превърна в хамелеон, в експерт по гримиране, маскиране и използване на разнообразни акценти. Снабди се с половин дузина паспорти. В отделните страни се представяше за английска херцогиня, френска стюардеса или южноамериканска наследничка. Само за една година натрупа повече пари, отколкото биха й били необходими до края на живота. Създаде фонд, от който правеше щедри и анонимни дарения на организации, подпомагащи бивши затворнички, уреди да се изплаща голяма ежемесечна пенсия на Ото Шмит. Вече не я занимаваше мисълта да се откаже от своята дейност. Обожаваше предизвикателството да надхитрява умните и богати хора. Вълнението от всяка смела акция й въздействаше като наркотик и Трейси установи, че непрестанно изпитва необходимост от нови и по-големи предизвикателства. Живееше с едно-единствено кредо: никога да не причинява зло на невинни хора. Онези, които ставаха жертви на нейните измами, бяха алчни и неморални или и двете. Никой от тях няма да посегне на живота си заради онова, което ще му сторя, обеща си Трейси.

По вестниците започнаха да се появяват описания за смели акции, провеждани из цяла Европа. Поради това, че Трейси използваше различни маскировки, полицията беше убедена, че безразсъдно смелите и остроумни мошеничества и обири са дело на женска банда. Интерпол също започна да проявява интерес.

В главната квартира на Международната организация за защита на застраховките Дж. Дж. Ренолдс нареди да повикат Даниел Купър.

— Имаме проблем — каза Ренолдс. — Голям брой наши клиенти от Европа са подложени на нападения, очевидно от банда жени. Страхуват се и от убийства. Настояват за залавяне на бандата. Интерпол даде съгласие за сътрудничество с нас. Задачата е възложена на теб, Дан. Утре сутринта заминаваш за Париж.

Трейси вечеряше с Гюнтер в „Скот“ на Маунт Стрийт.

— Чувала ли си някога за Максимилиан Пирпонт, Трейси?

Името й прозвуча познато. Къде ли го бе чувала? Спомни си. Джеф Стивънс го бе споменал на борда на „Куин Елизабет II“. „И двамата сме тук по един и същ повод. Максимилиан Пирпонт.“

— Много е богат, нали?

— И напълно безсърдечен. Специализирал се е в изкупуване на компании и в тяхното обиране.

Когато Джо Романо пое компанията, той изгони старите работници и доведе на тяхно място свои хора. След това започна да разграбва компанията… Взеха й всичко — бизнеса, къщата, та дори и колата…

Гюнтер я погледна особено.

— Трейси, добре ли си?

— Да. Чудесно. — Понякога животът е несправедлив, мислеше си тя, а на нас е било писано да се борим с неправдите. — Разкажи ми повече за Максимилиан Пирпонт.

— Третата му жена току-що го е напуснала и сега е сам. Струва ми се, че е изгодно да се запознаеш с този господин. Ще пътува от Лондон за Истанбул с Ориент експреса.

Трейси се усмихна.

— Никога не съм пътувала с Ориент експреса. Струва ми се, че ще ми хареса.

Гюнтер също се усмихна.

— Добре. Максимилиан Пирпонт е притежател на единствено важната колекция на изработените от Фаберже яйца, намираща се извън Ермитажа в Санкт Петербург. По скромна преценка тази колекция се оценява на двадесет милиона долара.

— Ако успея да взема някои от яйцата и ти ги донеса — полюбопитства Трейси, — какво ще правиш с тях, Гюнтер? Не са ли твърде известни, за да ги продадеш?

— Частните колекции, Трейси. Ти само ми донеси тези яйчица, а аз ще им намеря подходящо гнезденце.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не е лесно човек да се добере до Максимилиан Пирпонт. Обаче в петък с Ориент експрес ще пътуват за филмовия фестивал във Венеция още две гълъбчета. Мисля, че те са напълно узрели и стават вече за бране. Чувала ли си някога за Силвана Луади?

— Италианската филмова звезда ли? Разбира се.

— Омъжена е за Алберто Форнати, продуцент на онези ужасни епически филми. Форнати си е спечелил позорна слава с това, че наема актьори и режисьори срещу много ниско заплащане, обещава им висок процент от печалбата, а после я слага в своя джоб. Така е натрупал доста пари, с които купува много скъпи бижута на жена си. Колкото повече й изневерява, толкова повече бижута й подарява. Сега Силвана сигурно може да отвори с тях свой собствен бижутериен магазин. Сигурен съм, че ще ти се сторят интересна компания.

— Очаквам с нетърпение срещата си с тях — каза Трейси.

Ориент експресът Венеция — Симплон тръгва от лондонската гара „Виктория“ всеки петък сутринта в 11.44 часа и пътува от Лондон до Истанбул с междинни спирки в Болоня, Париж, Лозана, Милано и Венеция. Тридесет минути преди тръгването на влака на входа на неговия перон докараха подвижно гише, двама плещести униформени служители разстлаха пред него червена пътека и разбутаха останалите чакащи нетърпеливи пътници.

Новите собственици на Ориент експреса се опитаха да пресъздадат златната епоха на пътуването с железница, такава, каквато е съществувала в края на деветнадесети век. Напълно възстановеният влак представляваше точно копие на оригиналния, с английски вагон „Пулман“, вагони ли кук, вагон с бар-салон и спални вагони.

Придружителят на вагона, облечен в морскосиня униформа със златни ширити от двадесетте години на настоящия век, понесе двата куфара на Трейси и дамската й чанта до купето й, което се оказа разочароващо тясно. Имаше едно-единствено кресло, тапицирано с мохер на цветя. Килимът на пода, както и обвивката на стълбичката, по която се качваше на горното легло, бяха от един и същ зелен плюш. Трейси имаше чувството, че е в шоколадова кутия.

Тя прочете картичката, прикрепена към малката бутилка шампанско, поставена в сребърна кофичка: ОЛИВЪР ОБЪРТ. НАЧАЛНИК-ВЛАК.

Ще я запазя, докато се отдаде подходящ случай за празнуване, реши Трейси. Максимилиан Пирпонт. Джек Стивънс не е имал успех. Чудесно би било, ако успее да надмине господин Стивънс. При тази мисъл Трейси се усмихна.

Тя разопакова багажа си в тясното пространство и постави на закачалката дрехите, от които щеше да има нужда. Би предпочела да пътува в реактивен самолет на „ПАНАМ“, отколкото с влак, но това пътуване обещаваше да е вълнуващо.

Ориент експрес тръгна от гарата точно по разписание. Трейси седна в креслото и се загледа към прелитащите зад прозореца южни покрайнини на Лондон.

Същия следобед в 1.15 часа влакът пристигна в пристанището на Фолкстън, където пътниците бяха прехвърлени на ферибота, който щеше да ги превози през Ламанша до Булон. Там щяха да вземат друг Ориент експрес, пътуващ на юг.

Трейси се обърна към придружителя на вагона:

— Разбрах, че с нас пътува Максимилиан Пирпонт. Бихте ли ми го показали?

Мъжът поклати глава.

— Стига да можех, госпожо. Той е ангажирал купе, заплатил го е, но никога не излиза от него. Казаха ми, че от този господин може да се очаква всичко.

При това положение оставаха Силвана Луади и нейният съпруг, продуцентът на забравящите се епически филми.

Пътниците бяха прехвърлени в Булон на европейския Ориент експрес. За нещастие, купето на Трейси във втория влак се оказа като онова, което току-що беше напуснала, а неравните железопътни релси правеха пътуването още по-неудобно. Тя прекара целия ден в купето си в кроене на планове и в 8.00 часа вечерта започна да се облича.

Протоколът на Ориент експреса препоръчваше вечерни тоалети и Трейси избра разкошен гълъбов шифон със сиви чорапи и сиви лачени обувки. Единственото й бижу се състоеше от наниз перли. Тя се огледа преди тръгване в огледалото и дълго време не сваляше очи от изображението си. Зелените й очи имаха невинен поглед, а лицето й излъчваше откровеност и уязвимост. Огледалото лъже, помисли си Трейси. Вече не съм такава жена. Живея двойнствен живот. Но крайно вълнуващ двойнствен живот.

След като излезе от своето купе, чантичката й падна и когато се наведе да я вземе, тя огледа бързо външната брава на вратата. Имаше две заключалки: едната марка „Yale“, а другата — универсална. Няма проблем. Трейси се изправи и тръгна към вагон-ресторантите.

Влакът имаше три вагон-ресторанта. Столовете бяха тапицирани, стените облицовани с фурнир, а мекото осветление идваше от месингови свещници, закрити с абажури. Трейси влезе в първия ресторант и забеляза няколко празни маси. Посрещна я главният келнер.

— Маса за един човек ли, госпожице?

Трейси се огледа.

— Отивам при приятели, благодаря.

Продължи до втория вагон-ресторант. Той бе по-пълен, но въпреки това все още се намираха незаети маси.

— Добър вечер — поздрави главният келнер. — Сама ли ще вечеряте?

— Не, имам среща. Благодаря.

Тя продължи към третия вагон-ресторант. Всички маси в него бяха заети.

Главният келнер я сиря на вратата.

— Страхувам се, че трябва да почакате, докато се освободи маса, госпожице. В другите вагон-ресторанти обаче има свободни места.

Трейси се огледа и на една маса в отсрещния ъгъл откри онова, което търсеше.

— Всичко е наред — отвърна Трейси. — Виждам приятелите си.

Тя премина край главния келнер и отиде до ъгловата маса.

— Извинете — обърна се тя почтително, — всички маси са заети. Имате ли нещо против да седна при вас?

Мъжът веднага скочи, огледа Трейси от главата до петите и възкликна:

— Prego! Con piacere. Аз съм Алберто Форнати, а това е моята съпруга Силвана Луади.

— Трейси Уитни — представи се тя със собственото си име.

— А, американка! Аз говоря отлично английски.

Алберто Форнати беше нисък, плешив и дебел. Защо ли Силвана Луади въобще се бе омъжила за него, представляваше най-често обсъжданата тема в Рим през дванадесетте години, откакто бяха женени. Силвана Луади притежаваше класическа красота, превъзходна фигура и властен, природен талант. Беше носителка на Оскар и Сребърна палма и винаги й предлагаха много ангажименти. Трейси забеляза, че е облечена във вечерен тоалет от Валентино, който струваше пет хиляди долара, а бижутата, които носеше, положително бяха за около един милион. Трейси си спомни думите на Гюнтер Хартог: Колкото повече й изневерява, толкова повече бижута й подарява. Сега Силвана сигурно може да отвори с тях свой собствен бижутериен магазин.

— За първи път ли пътувате с Ориент експреса, синьорина? — подхвана разговор Форнати, след като Трейси седна.

— Да, за първи път.

— О, този влак е много романтичен и пълен с легенди. — Очите му бяха навлажнени. — За него има много interessante разкази. Например сър Бейзил Захаров, оръжейният магнат, обичал да пътува с Ориент експреса, и то винаги в купе номер седем. Една нощ чул писъци и силни удари по вратата си. Една bellissima млада испанска дукеса се хвърлила в обятията му. — Форнати млъкна, за да намаже с масло една нова кифличка и да отхапе от нея. — Съпругът й се опитал да я убие. Родителите й я омъжили за него и бедната девойка едва сега разбрала, че съпругът й е ненормален. Захаров успокоил съпруга и утешил обзетата от истерия млада жена. Така започнал един романс, който траял цели четиридесет години.

— Колко интересно! — възкликна Трейси.

Очите й се бяха разширили от вълнение.

— Si. След това всяка година те се срещали в Ориент експрес, той в купе номер седем, а тя в номер осем. Когато съпругът й починал, дамата се омъжила за Захаров и в знак на своята любов той й купил като сватбен подарък казиното в Монте Карло.

— Каква прелестна история, господин Форнати.

Силвана Луади мълчеше като статуя.

— Mangia. — Форнати подкани Трейси. — Хранете се.

Менюто се състоеше от шест блюда и Трейси забеляза, че Алберто Фортати изяжда всичко, дори и онова, което оставаше в чинията на жена му. Между хапките той не преставаше да бърбори.

— Вие вероятно сте актриса? — обърна се той към Трейси.

Тя се засмя.

— О, не. Най-обикновена туристка съм.

Той я погледна със сияещ поглед.

— Bellissima. Достатъчно красива сте за актриса.

— Каза вече, че не е актриса — отбеляза остро Силвана.

Алберто Форнати не й обърна никакво внимание.

— Аз съм продуцент на игрални филми — обясни той на Трейси. — Вие положително сте чували за тях: „Безсърдечни диваци“, „Титани срещу супержената“…

— Не гледам много филми — извини се Трейси. Тя почувства как дебелият му крак се притиска под масата към нейния.

— Може да уредя да видите някои от моите филми.

Силвана пребледня от гняв.

— Посещавате ли Рим, скъпа? — Кракът му започна да се търка в крака на Трейси.

— Всъщност, намислила съм след Венеция да отида и до Рим.

— Великолепно! Benissimo! В такъв случай всички ще вечеряме заедно там. Нали, cara? — Преди да продължи, той хвърли бърз поглед на Силвана. — Имаме чудесна вила край Виа Апиа: Десет акра… — Ръката му направи някакъв жест и блъсна купата със соса върху скута на жена му. Трейси не бе сигурна дали не го направи нарочно.

Силвана Луади се изправи на крака и погледна към разширяващото се петно върху роклята й.

— Sei un mascalrone — изкрещя тя. — Tieni le tue puttane lontano da me.

Тя изхвърча като фурия от вагон-ресторанта, следвана от погледите на всички присъстващи.

— Колко жалко! — каза Трейси. — Такава хубава рокля. — Тя изпита желание да зашлеви този мъж, който унижаваше по такъв начин жена си. Тя не само заслужава всички тези бижута, помисли си Трейси, но и много повече.

Той въздъхна.

— Форнати ще й купи нова рокля. Не й обръщайте внимание. Тя ужасно ревнува Форнати.

— Убедена съм, че има основание за това. — Трейси прикри иронията си с лека усмивка.

Той я погледна.

— Истина е. Жените намират Форнати за много привлекателен.

Трейси едва се въздържа да не избухне в силен смях пред този надут дребосък.

— Разбирам — едва успя да каже тя.

Той се пресегна през масата и я хвана за ръката.

— Форнати ви харесва — каза той. — Форнати много ви харесва. С какво се занимавате?

— Секретарка съм в съда. Спестила съм си всичките тези пари за настоящото пътуване. Надявам се да си намеря интересно място някъде в Европа.

Изпъкналите му очи блуждаеха по цялото й тяло.

— Няма да имате никакви проблеми, Форнати ви обещава. Той е много добър с онези, които са добри с него.

— Колко сте любезен — отвърна срамежливо Трейси.

Той понижи глас.

— Може би ще продължим този разговор малко по-късно във вашето купе?

— Това може да се окаже много неудобно.

— Perche? Защо?

— Защото сте много известен. Вероятно всички пътници знаят кой сте.

— Естествено.

— Ако ви видят, че влизате в моето купе, нали разбирате, хората могат да си помислят какво ли не. Но, разбира се, ако вашето купе е близо до моето… Кой е номерът на вашето купе?

— E settanta, седемдесети. — Той я погледна с надежда.

Трейси въздъхна.

— Аз съм в друг вагон. Защо да не се срещнем във Венеция?

Лицето му засия.

— Bene! Жена ми почти не излиза от стаята си. Не обича да излага лицето си на слънце. Ходили ли сте някога във Венеция?

— Не.

— О, двамата ще отидем в Торчело, това е прекрасно островче с чудесен ресторант. Има и малък хотел — очите му блестяха. — Motto private.

Трейси му отправи лека и пълна със съчувствие усмивка.

— Колко вълнуващо — тя сведе поглед, понеже не беше в състояние да каже нищо повече.

Форнати се приведе, стисна я за ръката и прошепна развълнуван:

— Още не знаете какво представлява истинското вълнение, cara.

Половин час по-късно Трейси влезе в купето.

Ориент експресът летеше в тихата нощ и премина Париж, Дижон и Валарб, докато пътниците още спяха. Те бяха предали паспортите си предната вечер и сега кондукторите извършваха всички гранични формалности.

В 3.30 часа сутринта Трейси излезе тихо от стаята си. Съгласуването на времето беше от критично значение. Влакът щеше да пресече швейцарската граница и да пристигне в Лозана в 5.21 часа, а в 9.15 в Милано, Италия.

Облечена с пижама и пеньоар, понесла чанта от лека материя в ръка, Трейси тръгна но коридора. Всеки нерв на тялото й бе опънат до крайност, познатата възбуда караше сърцето й да блъска силно в гърдите. Купетата на влака нямаха тоалетни. Те се намираха в двата края на всеки вагон. Ако някой заговореше Трейси, тя се бе подготвила да му каже, че търси дамската тоалетна, но не срещна никого. Кондукторите и носачите използваха преимуществото на ранния час, за да подремнат малко.

Трейси стигна до купе Е 70 без никакви затруднения. Тя натисна внимателно бравата. Вратата беше заключена. Трейси отвори чантата, извади някакъв метален предмет, малка бутилка със спринцовка и се залови за работа.

След десет минути тя се върна в своето купе, а тридесет минути по-късно вече спеше с лека усмивка върху току-що измитото си лице.

В 7.00 часа, два часа преди пристигането на Ориент експреса в Милано, се разнесоха пронизителни писъци. Идваха от купе Е 70 и събудиха целия вагон. Пътниците подадоха глави от своите купета, за да разберат какво се е случило. През вагона премина бързо кондуктор и влезе в купе Е 70.

Силвана Луади бе изпаднала в истерия.

— Aiutto! Помощ! — пищеше тя. — Откраднали са ми всичките бижута! Този ужасен влак е пълен с ladri, с крадци!

— Моля ви, успокойте се, госпожо — умоляваше я кондукторът. — Другият…

— Успокойте се! — Гласът й се повиши с една октава. — Как се осмелявате да ми казвате да се успокоя, stupido maiale! Някой е откраднал бижутата ми, струващи повече от един милион долара!

— Как се е случило? — питаше Алберто Форнати. — Вратата беше заключена, а Форнати спи много леко. Ако някой бе влязъл, моментално щях да се събудя.

Кондукторът въздъхна. Той знаеше много добре как се е случило, защото подобни неща бяха ставали и друг път. Някой се бе промъкнал през нощта по коридора и впръснал през ключалката в купето спринцовка с етер. Ключалките биха представлявали детска играчка за някой, който си разбира от работата. После крадецът е затворил вратата зад себе си, плячкосал е купето и след като е прибрал онова, което е искал, най-спокойно се е прибрал в своето купе, докато жертвите му са били още в безсъзнание. Имаше обаче едно нещо, което отличаваше настоящия обир от предишните. В миналото крадците са били откривани едва след пристигането на влака на местоназначението си, така че са имали възможност и да избягат. Сега положението се различаваше. Никой не бе слизал след обира, което означаваше, че бижутата са все още във влака.

— Не се безпокойте — обеща кондукторът на Форнати. — Ще си получите обратно бижутата. Крадецът продължава да е във влака.

Той отиде да се обади по-бързо на полицията в Милано.

Когато Ориент експресът навлезе в миланската гара, двадесет униформени полицаи и цивилни детективи оградиха перона с нареждането да не разрешават на нито един пътник и на никакъв багаж да напускат влака.

Луиджи Ричи, определеният за случая инспектор от полицията, бе отведен направо в купето на Форнати.

Истерията на Силвана Луади се засили.

— Всички бижута се намираха в тази кутия — пищеше тя. — И нито едно не е застраховано.

Инспекторът огледа празната кутия за бижута.

— Сигурна ли сте, че снощи поставихте бижутата си точно тук, синьора?

— Разбира се, че съм сигурна. Всяка вечер ги поставям тук.

Лъчезарните й очи, които вълнуваха милиони нейни обожатели, се наляха с едри сълзи и инспектор Ричи бе готов да сече глави на дракони заради нея.

Той пристъпи към вратата на купето, наведе се и помириса ключалката. Усети омайващия мирис на етер. Беше извършен обир и той възнамеряваше да залови безсърдечния крадец.

Инспектор Ричи се изправи и каза:

— Не се безпокойте, синьора. Бижутата не могат да бъдат свалени от влака. Ще заловим крадеца и вие ще получите обратно вашите скъпоценности.

Инспектор Ричи имаше всички основания да бъде сигурен. Примката бе затегната здраво и виновникът нямаше никаква възможност да се отърве.

Детективите съпровождаха поотделно пътниците до една оградена с въжета чакалня на гарата, където те биваха основно проверявани. Много от пътниците бяха известни хора и това унижение ги обиждаше.

— Съжалявам — обясняваше инспектор Ричи на всеки поотделно, — но кражба в размер на един милион долара е много сериозно престъпление.

След като отвеждаха пътниците от влака, детективите преобръщаха с главата надолу техните купета и оглеждаха всеки сантиметър. Случаят предоставяше великолепна възможност на инспектор Ричи и той възнамеряваше да извлече максимална полза от нея. Откриеше ли откраднатите бижута, това означаваше повишение в службата и на заплатата. Въображението му се разпали. Силвана Луади щеше да е толкова благодарна, че по всяка вероятност щеше да го покани… Той даде нареждания с подновена енергия.

На вратата на Трейси се почука и в купето влезе детектив.

— Извинете, синьорина. Станал е обир. Налага се да се претърсят всички пътници. Бихте ли ме придружили, моля?

— Обир ли? — В гласа й се долови възмущение. — В този влак?

— Страхувам се, че е точно така, синьорина.

Когато Трейси излезе от купето, двама детективи влязоха в него, отвориха куфарите й и започнаха внимателно да оглеждат съдържанието им.

След четиричасово претърсване се откриха няколко пакета марихуана, пет унции кокаин, голям нож и един незаконно притежаван пистолет. От откраднатите бижута нямаше и следа.

Инспектор Ричи просто, не можеше да повярва.

— Претърсихте ли целия влак? — обърна се той към своя лейтенант.

— Инспекторе, всеки сантиметър от влака е претърсен. Проверихме локомотива, вагон-ресторантите, бара, тоалетните, купетата. Проверихме пътниците и служителите, преровихме всички багажи. Кълне се, бижутата не са във влака. Дамата може и да си въобразява, че е ограбена.

Инспектор Ричи обаче знаеше повече. Той бе разпитал келнерите и те потвърдиха, че Силвана Луади наистина е носила зашеметяващи бижута предната вечер.

Представител на Ориент експреса отлетя за Милано.

— Не можем повече да задържаме влака — настоя той. — Вече много нарушихме разписанието.

Инспектор Ричи се провали. Повече нямаше никакви причини за задържането на влака. Нямаше какво повече да прави. Единственото обяснение, което му идваше наум, бе, че крадецът е успял по някакъв начин да изхвърли бижутата от влака на свой съучастник. Но може ли наистина да е станало така? Синхронизирането на времето би било невъзможно. Крадецът не е имал възможност да узнае предварително кога коридорът ще бъде свободен, дали някой кондуктор или пътник няма случайно да мине, в колко часа влакът ще пристигне на предварително уговореното усамотено място. Оказа се мистерия, чието разрешение не бе по силите на инспектора.

— Пуснете влака — разпореди се той.

Инспектор Ричи наблюдаваше безпомощно как Ориент експресът потегля бавно от гарата. С него си заминаваше неговото повишение в службата и заплатата, както и блаженото пиршество със Силвана Луади.

Единствената тема на разговор във вагон-ресторантите по време на закуската беше обирът.

— Това е най-вълнуващото събитие, което съм преживявала от години — призна една превзета учителка от девическо училище. Тя опипваше малкото златно колие с миниатюрно диамантче на врата си. — Щастлива съм, че не ми го откраднаха.

— Наистина — съгласи се сериозно Трейси. Когато Алберто Форнати влезе във вагон-ресторанта, той зърна Трейси и отиде бързо при нея.

— Вече сте научили какво се случи. Но разбрахте ли, че ограбиха жената на Форнати?

— Не!

— Да! Животът ми е бил в голяма опасност. Банда крадци е нахлула в моето купе и ме е упоила с хлороформ. Форнати е можел да бъде убит по време на сън.

— Колко ужасно!

— E una bella fregatura! Сега ще се наложи отново да купувам на Силвана всичките й бижута. Ще ми струва цяло състояние.

— Полицията не откри ли бижутата?

— Не, но Форнати знае как крадците са се освободили от тях.

— Наистина ли! Как?

Той се огледа и понижи глас.

— Някой съучастник е чакал по спирките, през които преминахме снощи. Крадецът е хвърлил бижутата от влака и, ecco, готово!

— Колко сте умен! — възкликна преизпълнена с възхищение Трейси.

— Si. — Той вдигна многозначително вежди. — Нали не сте забравили за малката ни среща във Венеция?

— Нима е възможно? — усмихна се Трейси.

Той стисна силно ръката й.

— Форнати я очаква с нетърпение. Сега трябва да отида да успокоя Силвана. Изпаднала е в истерия.

Когато Ориент експресът пристигна на гарата в Санта Лучия, Трейси слезе заедно с първите пътници. Багажът й бе откаран направо на летището, откъдето тя отлетя с първия самолет за Лондон заедно с бижутата на Силвана.

Гюнтер Хартог щеше да бъде доволен.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Седеметажната сграда на главната квартира на Интерпол — Международната организация на криминалната полиция, се намира на улица Арменго 26, сред хълмовете на Сен Кло, на около шест мили западно от Париж, дискретно скрита зад висока ограда от зелени храсти и бели каменни стени. Вратата на входа откъм улицата е заключена двадесет и четири часа в денонощието и посетителите се допускат, след като бъдат най-внимателно огледани с помощта на локална телевизионна система. Вътре в сградата, в началото на стълбите за всеки етаж, има бели железни врати, които нощем се заключват, а всеки етаж е съоръжен с независима алармена инсталация и локална телевизия.

Мерките за изключителна сигурност са задължителни, защото зад стените на тази сграда се съхраняват най-пълните досиета за два и половина милиона криминални престъпници. Интерпол представлява служба за информация на 126 полицейски сили от 78 страни и координира в световен мащаб дейността на полицейските сили по отношение на мошениците, фалшификаторите, наркотрафикантите, крадците и убийците. Той разпространява най-нова и достоверна информация чрез бюлетин circulation, чрез радиото, фототелеграфа и спътник. В Главната квартира в Париж работят бивши детективи от Surete Nationale и от парижката префектура.

В една ранна майска утрин в кабинета на инспектор Андре Тринян, отговарящ за управленията на Интерпол, се провеждаше заседание. Кабинетът беше скромно мебелиран, но удобен, а изгледът от него — смайващ. Далеко на изток се мержелееше Айфеловата кула, а в другата посока се открояваше белият купол на Сакре Кьор на Монмартр. Инспекторът беше около четиридесет и пет годишен привлекателен мъж с респектираща фигура, интелигентно лице, тъмна коса и проницателни кафяви очи зад очила в черни рогови рамки. В провежданото в кабинета му заседание участваха детективи от Англия, Белгия, Франция и Италия.

— Господа — обърна се към тях инспектор Тринян, — от вашите страни получих спешни молби за информация относно взрива от престъпления, избухнал в цяла Европа. Половин дузина страни са засегнати от епидемичния характер на изкусни мошеничества и обири, в които се забелязват известни сходства. Жертвите не се ползват с добро име, никога не се прилага насилие и извършителят винаги е жена. Стигнахме до заключението, че сме изправени пред международна банда от жени. Имаме портрети по описание, съставени въз основа на показанията на жертви и случайни свидетели. Както сами ще се уверите, жените на тези портрети не си приличат. Някои са блондинки, други брюнетки. Съобщава се, че са различни по националност: англичанки, французойки, испанки, италианки, американки или тексаски.

Инспектор Тринян натисна едно копче и на поставения върху стената екран започна да се появява серия от портрети.

— Тук виждаме съставения портрет на брюнетка с къси коси. — Той натисна отново копчето. — Това пък е млада блондинка с бухнала прическа… Брюнетка с прическа „паж“… Тук виждаме по-възрастна жена с френска прическа… млада жена с руси прави коси… по-възрастна с coup sauvage. — Той изключи прожекционния апарат. — Нямаме никаква представа кой е главатарят на бандата, нито пък къде се намира главната им квартира. Никога не оставят каквито и да е следи след себе си и винаги изчезват като дим. Рано или късно ще заловим някоя от тях, след което ще хванем и останалите. Междувременно, господа, докато някой от вас не ни достави съществена информация, аз се страхувам, че ще стоим в задънена улица…

Когато самолетът на Даниел Купър се приземи в Париж, той бе посрещнат на летище „Шарл дьо Гол“ от един помощник на инспектор Тринян и откаран в хотел „Пренс дьо Гал“, в непосредствено съседство с по-видния си събрат — хотел „Джордж V“.

— Утре имате среща с инспектор Тринян — съобщи посрещачът на Купър. — Ще дойда да ви взема сутринта в осем и петнадесет.

Даниел Купър не очакваше с нетърпение пътуването си в Европа. Възнамеряваше да приключи колкото може по-бързо възложената му задача и да се прибере у дома. Познаваше съблазните на Париж и нямаше намерение да им се отдава.

Той получи ключа от стаята си и влезе направо в банята. За негова изненада тя се оказа много добра. Всъщност се увери, че е много по-голяма и от тази в собствения му дом. Той пусна водата във ваната и отиде в стаята да разопакова багажа си. На дъното на куфара имаше малка заключена кутия, внимателно поставена между допълнителния му костюм и бельото. Той извади кутията, стисна я в ръце и впери поглед в нея, сякаш тя пулсираше със свой собствен живот. Той я отнесе в банята и я постави върху умивалника. С едно ключенце, закачено на верижката му, той отключи кутията, отвори я и думите сякаш закрещяха срещу него от пожълтялата вече изрезка от вестника:

Даниел Купър пусна обратно с треперещи ръце изрезката в кутията и я заключи. Той се огледа с обезумял поглед. Стените и таванът на банята в хотела бяха опръскани с кръв. Той видя голото тяло на майка си да плува в червената вода. Изведнъж всичко пред погледа му се завъртя и той се хвана за умивалника. В гърдите му се надигнаха безумни крясъци, но прозвучаха само като гърлени стонове. Той разкъса неистово дрехите си и се потопи в топлата като кръв вана.

— Длъжен съм да ви уведомя, господин Купър — обърна се към него инспектор Тринян, — че положението, в което се намирате тук, е крайно необичайно. Вие не се числите към никакви полицейски сили, затова и вашето присъствие е неофициално. Независимо от това полицейските управления на няколко европейски страни се обърнаха към нас с молба да разширим нашето сътрудничество.

Даниел Купър не каза нищо.

— Както разбирам, вие сте детектив от Международна защитна организация, представляваща консорциум на застрахователни компании.

— Някои от нашите европейски клиенти понесоха напоследък сериозни загуби. Казаха ми, че не съществували никакви следи.

Инспектор Тринян въздъхна.

— Страхувам се, че случаят е точно такъв. Знаем само, че имаме работа с банда изключително умни жени, но освен това…

— Никакви сведения от информатори?

— Не, никакви.

— Това не ви ли изглежда странно?

— Какво искате да кажете, мосю!

Всичко изглеждаше толкова очевидно за Купър, че той не си направи дори труда да прикрие нетърпението в гласа си.

— Когато е замесена цяла банда, тогава сред тях винаги се намира някой, който е по-приказлив, отколкото е необходимо, или пък пие твърде много и харчи наляво и надясно пари. Невъзможно е голяма група хора да запазят тайна. Бихте ли ми представили всички събрани от вас материали, свързани с тази банда?

Инспекторът се опита да откаже. Мислеше, че никога не бе срещал физически по-отблъскващ човек от Даниел Купър. И, разбира се, по-арогантен. Положително щеше да се окаже досаден душевадец, но на инспектора бе наредено да оказва пълно съдействие.

Той отвърна с нежелание.

— Ще наредя да ви направят ксерокопия.

Той се обади по вътрешната уредба и даде своите разпореждания. За да продължи разговора, инспекторът добави:

— Току-що ми представиха един много интересен доклад. От Ориент експреса са били откраднати ценни бижута, докато влакът…

— Прочетох за това. Крадецът е направил на посмешище цялата италианска полиция.

— Никой не е успял да разбере как е извършен обирът.

— Съвсем очевидно е — каза грубо Даниел Купър. — Въпрос на най-проста логика.

Инспектор Тринян погледна удивено над очилата си. Mon Dieu, маниерите му са просто свински. Той обаче продължи студено:

— В този случай логиката е безсилна. Всеки сантиметър от влака е бил претърсен, служители, пътници, багаж, всичко.

— Не е така — възрази Даниел Купър.

Този човек трябва да е ненормален, реши инспектор Тринян.

— Не е така ли, кое не е така?

— Не са претърсили целия багаж.

— А аз ви уверявам, че са постъпили точно така — настоя инспектор Тринян. — Прочетох доклада със собствените си очи.

— Жената, от която са откраднати бижутата, Силвана Луади…

— Да?

— Поставила е бижутата си в кутия, от която са били откраднати?

— Точно така.

— Полицията претърсила ли е багажа на госпожа Луади?

— Само кутията за бижута. Та тя е станала жертва. Защо да претърсват нейния багаж?

— Защото логично това е единственото място, където крадецът би могъл да скрие бижутата; на дъното на някой от собствените й куфари. Крадецът положително е разполагал с идентичен куфар и когато целият багаж е бил свален на гарата във Венеция, не му е оставало нищо друго, освен да смени куфарите и да изчезне. — Даниел Купър стана. — Ако вашите материали са готови, аз си тръгвам.

Тридесет минути по-късно инспектор Тринян разговаряше вече с Алберто Форнати във Венеция.

— Мосю — обърна се към него инспекторът, — обаждам ви се да ви запитам дали се е случило нещо с багажа на вашата съпруга при пристигането ви във Венеция.

— Si, si — оплака се Форнати, — този идиот, носачът, сбъркал куфара й с друг. Когато жена ми отвори куфара си в хотела, той беше пълен със стари списания. Съобщих незабавно на администрацията на Ориент експрес. Да не би да са открили куфара на жена ми? — запита с надежда в гласа си Форнати.

— Не, мосю — отвърна инспекторът. После си каза наум: На твое място аз не бих се надявал.

Когато приключи телефонния си разговор, инспекторът се облегна на стола си и се замисли. Този Даниел Купър е tres formidable. Много страшен, наистина.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Къщата на Трейси на площад Итън представляваше същински рай. Намираше се в един от най-красивите райони на Лондон, със стари сгради от времето на Джордж V, гледащи към обрасли с дървета частни паркове. Бавачки, облечени в строги колосани униформи, бутаха по павирани пътеки пред себе си елегантни детски колички с оставените на техни грижи отрочета на богаташите, деца играеха своите игри. Как ми липсва Ейми, помисли си Трейси.

Трейси се разходи из старите улички с наредените по тях магазинчета, после направи своите покупки при зарзаватчията и бакалина на Елизабет Стрийт; удиви я разнообразието на прекрасно обагрените цветя, продавани пред магазинчетата.

Гюнтер Хартог се погрижи Трейси да прави дарения на подходящи благотворителни дружества и да се движи сред подходящи хора. Тя се срещаше с богати херцози и обеднели графове, получаваше безброй предложения за женитба. Бе млада, красива и богата, а изглеждаше толкова уязвима.

— Всички те смятат за идеалната партия — смееше се Гюнтер. — Ти оправи блестящо положението си, Трейси. Сега си осигурена. Имаш всичко, от което се нуждаеш.

И това бе самата истина. Имаше вложени пари из цяла Европа, къща в Лондон, вила в Сен Мориц. Всичко, от което се нуждаеше човек. Нямаше само с кого да сподели всичко това. Трейси си спомни за онзи живот, пред чийто праг бе почти застанала — живот със съпруг и дете. Дали все още съществуваше такава възможност за нея? Пред никой мъж не би могла да разкрие коя е всъщност тя, нито пък да живее в лъжа, като скрива миналото си. Изигра толкова много роли, че сега не бе вече сигурна коя всъщност е тя. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: никога нямаше да се върне към стария си начин на живот. Всичко е наред, помисли си Трейси. Има толкова много самотни хора. Гюнтер е прав. Имам всичко.

На следващата вечер Трейси даваше коктейл, първия след завръщането си от Венеция.

— С такова нетърпение го очаквах — каза Гюнтер. — Твоите приеми са най-забележителни в Лондон.

Трейси нежно му отвърна:

— Да знаеш само кой е моят спонсор.

— Кой?

— Всички — отвърна Трейси.

„Всички“ се оказа един гост в повече от очакваните. Тя бе поканила баронеса Хауарт, привлекателна млада наследница. Когато я зърна, че пристига, Трейси отиде да я поздрави. Поздравлението замря на устните й. Баронесата се придружаваше от Джеф Стивънс.

— Трейси, скъпа, струва ми се, че не познаваш господин Стивънс. Джеф, това е домакинята, госпожа Трейси Уитни.

— Приятно ми е, господин Стивънс — отвърна рязко Трейси.

Джеф пое ръката на Трейси и я задържа малко повече от приетото.

— Госпожа Трейси Уитни? — каза той. — Ах, да! Със съпруга ви бяхме приятели. Ходихме заедно в Индия.

— Колко интересно! — възкликна баронеса Хауарт.

— Странно, той никога не ми е говорил за вас — отвърна хладно Трейси.

— Наистина ли? Това ме удивлява. Интересен човек. Жалко, че се случи така с него.

— О, какво се е случило? — запита баронесата.

Трейси обърна гневен поглед към Джеф.

— Всъщност не се е случило нищо.

— Нищо ли? — отвърна укорително Джеф. — Ако не ми изневерява паметта, него го обесиха в Индия.

— В Пакистан — отвърна твърдо Трейси. — Струва ми се си спомних. Съпругът ми наистина споменаваше за вас. Как е съпругата ви?

Баронеса Хауарт погледна многозначително Джеф.

— Никога не си ми споменавал, че си бил женен, Джеф.

— Със Сесили сме вече разведени.

Трейси мило се усмихна.

— Нямах предвид нея, а Роуз.

— О, тази жена ли?

Баронеса Хауарт се учуди.

— Два пъти ли си бил женен?

— Само веднъж — отвърна непринудено той. — С Роуз решихме взаимно да развалим годежа си. И двамата бяхме толкова млади.

Той направи опит да си тръгне.

— Нали имахте близнаци? — запита Трейси.

— Близнаци! — възкликна баронеса Хауарт.

— Живеят при майка си — отвърна Джеф. Той погледна Трейси. — Не мога да ви кажа колко ни беше приятно да разговаряме с вас, госпожо Уитни, но не бива да ви обсебваме.

Той хвана баронесата под ръка и се отдалечи.

На следващата сутрин Трейси отново се натъкна на Джеф, този път в един от асансьорите на „Хародс“. Магазинът бе препълнен от купувачи. Трейси слезе на втория етаж. В момента, в който излизаше от асансьора, Трейси се обърна към Джеф и каза със силен и ясен глас:

— Впрочем, как се отървахте от отправеното към вас обвинение в морално падение?

Вратата се затвори и Джеф остана като хванат в капан в асансьора, пълен с възмутени непознати.

Трейси си легна същата вечер, а Джеф все не й излизаше от ума. Накрая се засмя. Все пак наистина беше чаровен. Мошеник, но пленителен. Учуди се какви можеха да са връзките му с баронеса Хауарт, после си каза, че разбира много добре какви могат да бъдат отношенията му с нея. Двамата с Джеф си приличаме, мислеше си Трейси. Нито един от нас двамата не може да стои мирно на едно място. Животът, който водеха, беше твърде вълнуващ, импулсиращ и възнаграждаващ.

Тя насочи мисълта си към своята следваща работа. Тя трябваше да стане в Южна Франция и представляваше същинско предизвикателство. Гюнтер й каза, че полицията търси банда. Трейси заспа с усмивка на уста.

Даниел Купър четеше в хотелската си стая в Париж предоставените му от инспектор Тринян доклади. Беше 4.00 часът след полунощ, а Купър разсъждаваше вече с часове върху прочетеното и анализираше въображаемата смесица от обири и мошеничества. Купър беше запознат с някои от формите на измама, но имаше и нови за него. Както бе споменал и инспектор Тринян, жертвите се ползваха с лоша слава. Тези бандити очевидно се смятат за Робин Худовци, мислеше си Купър.

Той почти приключи работата си. Оставаха му още три доклада. Единият от тях носеше надпис БРЮКСЕЛ. Купър разтвори страниците и погледна доклада. Бижута на стойност два милиона долара били откраднати от вградения в стената сейф на някой си господин Ван Руйсенс, белгийски акционер, замесен в съмнителни финансови операции.

Собствениците били заминали на почивка и къщата останала празна. Купър забеляза нещо на страницата, от което сърцето му трепна. Той се върна на първото изречение и започна да препрочита доклада, като се стараеше да вниква във всяка дума. Този доклад се различаваше от останалите в едно важно отношение: крадецът задействал алармената инсталация и при пристигането на полицията на прага ги посрещнала жена, облечена с прозрачен пеньоар. На главата си носела някаква шапчица, а лицето й било намазано с дебел слой крем. Представила се за гостенка на семейство Ван Руйсенс. Полицията приела нейните обяснения и когато направила проверка със самите собственици, жената и бижутата били вече изчезнали.

Купър остави доклада. Логика, логика.

Инспектор Тринян започна да губи търпение.

— Грешите. Казвам ви, че не е възможно една-единствена жена да е извършила всичките тези престъпления.

— Има начин да се провери — каза Даниел Купър.

— Как?

— Бих желал да видя табулограма с датите и местата на последните няколко обира и мошеничества, влизащи в тази категория.

— Това е много просто, но…

— След това искам да получа доклад за всички американски туристки, намирали се в тези градове по време на извършване на престъпленията. Напълно е възможно тя да е използвала и фалшиви паспорти, но има вероятност да си е служила и със собственото име.

Инспектор Тринян се замисли.

— Разбирам какво целите, мосю. — Той огледа внимателно застаналия пред него дребец човек и реши, че му вярва наполовина. — Много добре. Веднага ще задействам машината.

Първият обир от тази серия бе извършен в Стокхолм. Докладът на полицая Стирелсен от клона на Интерпол в Швеция съдържаше списък на американските туристи в Стокхолм през седмицата. Имената на жените бяха въведени веднага в компютър.

Следващият проверен град бе Милано.

Когато списъкът с имената на американските туристки, посетили Милано по време на обира, беше съпоставен с имената на жените, посетили Стокхолм по време на тамошния обир, съвпаднаха петдесет и пет имена. Този списък бе сравнен с имената на американките, посетили Ирландия по време на друго мошеничество и броят на имената спадна на петнадесет. Инспектор Тринян подаде списъка на Даниел Купър.

— Ще предприема сверка на тези имена с имената на онези, посетили Берлин по време на тамошния обир — каза инспектор Тринян, — след което…

Даниел Купър вдигна глава.

— Не се тревожете за това.

Начело на списъка стоеше името Трейси Уитни.

Когато най-сетне се добраха до нещо конкретно, Интерпол започна да действа. На всяка страна-членка бяха изпратени червени циркулярни писма, което означаваше въпрос от първостепенно значение, с които ги съветваха да следят Трейси Уитни.

— Изпращаме и зелени съобщения по телетипа — обясни инспектор Тринян на Купър.

— Зелени съобщения ли?

— Ние използваме цветови код. Червеното циркулярно писмо означава въпрос от първостепенно значение, синият цвят означава, че искаме информация за някой заподозрян, зеленото съобщение предупреждава полицейските служби за заподозряно лице и за това, че то следва да се постави под наблюдение, с черното искаме сведения за неидентифицирани трупове. Х-Д сочи, че съобщението е много спешно, докато само Д означава, че е спешно. Която и страна да посети госпожица Уитни, тя ще бъде поставена под наблюдение още от момента на регистрацията си на границата.

На следващия ден в ръцете на Интерпол попаднаха снимки на Трейси Уитни, получени по телефото от женския затвор на Южна Луизиана.

Даниел Купър се обади по телефона на Дж. Дж. Ренолдс. Телефонът звъня поне десетина пъти, преди някой да се обади.

— Ало…

— Нуждая се от информация.

— Ти ли си, Купър? За бога, та тук е четири часът сутринта. Тъкмо бях дълбоко…

— Искам да ми изпратите всичко, с което разполагате, за Трейси Уитни. Изрезки от вестници, видеокасети — всичко.

— Какво става в…?

Купър затвори телефона.

Един ден ще убия този кучи син, закле са Ренолдс.

По-рано Даниел Купър проявяваше случаен интерес към Трейси Уитни. Сега тя се превърна в негов служебен обект. Той окачи снимките й по стените на малката си хотелска стая в Париж и прочете всички поместени във вестниците съобщения за нея. Взе под наем видео и гледа многократно касетата, заснета и излъчена по новините от телевизията, за Трейси след произнасяне на нейната присъда и след освобождаването й от затвора. Купър седеше с часове в затъмнената си стая, гледаше филма и първата искрица на подозрение се превърна в убеждение. „Ти си тази женска банда, госпожице Уитни!“, произнесе гласно Даниел Купър. После включи отново бутона за превъртане на видеокасетата.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Всяка година в първата събота на юни граф Де Матини организираше благотворителен бал в полза на детската болница в Париж. Билетът за бала струваше хиляда долара и елитът на обществото се стичаше на него от цял свят.

Замъкът в Матини, на Кай д’Антиб, представлява една от забележителностите на Франция. Грижливо поддържаният парк се намираше в прекрасно състояние, а самият замък датираше от петнадесетото столетие. Вечерта на тържеството голямата и малката бални зали се изпълниха с елегантно облечени гости, а спретнати слуги в ливреи предлагаха безконечни чаши шампанско. Имаше и огромни маси с удивително разнообразие от ордьоври, подредени върху сребърни подноси от времето на крал Джордж.

Трейси, пленителна в бялата си дантелена рокля, с високо вдигната коса, прихваната с диамантена тиара, танцуваше с домакина граф. Де Матини, наближаващ седемдесетте вдовец, дребен и елегантен, с бледи и фини черти. Благотворителният бал, даван всяка година от графа в полза на детската болница, е чиста измама, бе казал Гюнтер Хартог на Трейси. Десет процента от събраните пари отиват при децата, а останалите — в собствения му джоб.

— Танцувате прекрасно, херцогиньо — направи й комплимент графът.

— Заслугата е на моя партньор — усмихна му се Трейси.

— Как така не сме се срещали досега?

— Живея в Южна Америка — обясни му Трейси. — Сред самата джунгла.

— Но защо, за бога?

— Мъжът ми притежава няколко мини в Бразилия.

— Аха! Вашият съпруг тук ли е тази вечер?

— Не. За съжаление, поради служебна заетост му се наложи да остане в Бразилия.

— Колко неприятно за него. Но пък приятно за мен — ръката му прихвана по-здраво Трейси през кръста. — Очаквам с нетърпение да станем много добри приятели.

— И аз също — прошепна Трейси.

През рамото на графа Трейси внезапно зърна Джеф Стивънс. Танцуваше с някаква красива и стройна брюнетка, облечена в червена тафта, притисната всеотдайно до него. В същия миг Джеф също забеляза Трейси и се усмихна.

Този кучи син има всички основания да се усмихва, помисли си мрачно Трейси. През предишните две седмици Трейси най-щателно бе обмисляла два обира. Тя успя да влезе в първата къща и да отвори сейфа, но той се оказа празен. Джеф Стивънс я бе изпреварил. При втория случай Трейси тъкмо се придвижваше през двора към набелязаната къща, когато чу неочаквано форсиране на някаква кола и успя навреме да зърне лицето на Джеф, който отмина бързо. Отново я бе изпреварил. Той просто я вбесяваше. А сега е тук, в замъка, който възнамерява да обере, помисли си Трейси.

Джеф и неговата партньорка сега танцуваха по-близо. Джеф се усмихна и поздрави:

— Добър вечер, графе.

Граф Де Матини също се усмихна.

— А, Джефри. Добър вечер. Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Не бих могъл да пропусна този бал. — Джеф посочи сластолюбивата дама, с която танцуваше. — Това е госпожица Уолас. А това е граф Де Матини.

— Enchante! — Графът се обърна към Трейси. — Херцогиньо, мога ли да ви представя госпожица Уолас и господин Джефри Стивънс? Херцогиня Де Лароса.

Джеф повдигна въпросително вежди.

— Извинете. Не чух добре името.

— Де Лароса — произнесе спокойно Трейси.

— Де Лароса… Де Лароса. — Джеф оглеждаше внимателно Трейси. — Това име ми се струва толкова познато. Ами, разбира се. Познавам вашия съпруг. Милият човек, с вас ли е?

— В Бразилия е. — Трейси стисна зъби.

— Колко жалко — усмихна се Джеф. — Обичахме да ходим заедно на лов. Преди нещастието, разбира се.

— Нещастие ли? — заинтересува се графът.

— Да — отвърна опечалено Джеф. — Пушката му случайно гръмна и го простреля в една много чувствителна област. Знаете как стават понякога тези нелепи случайности. — Той се обърна към Трейси. — Има ли надежда да се възстановят нормалните му функции?

— Убедена съм, че скоро ще бъде с такива нормални функции, с каквито сте и вие, господин Стивънс — отвърна глухо Трейси.

— О, радвам се. Предайте му моите най-добри поздрави, когато го видите. Нали ми обещавате, херцогиньо?

Оркестърът спря да свири. Граф Де Матини се извини на Трейси.

— Извинете ме, скъпа, но имам някои задължения като домакин. — Той стисна ръката й. — Не забравяйте, че сте на моята маса.

Когато графът се оттегли, Джеф се обърна към своята партньорка.

— Ангелче, нали носиш аспирин в чантичката си? Би ли ми донесла един? Имам ужасно главоболие.

— О, бедничкият! — Тя го погледна с обожаващ поглед. — Веднага се връщам, мили.

Трейси видя как тя премина през залата.

— Не се ли страхуваш, че ще ти докара някой диабет?

— Сладка е, нали? И как се чувствате напоследък, херцогиньо?

Трейси се усмихна заради хората около тях.

— Това всъщност не те засяга ни най-малко, нали?

— Напротив. Всъщност, Достатъчно много се безпокоя за теб, затова ще ти дам един приятелски съвет. Не се опитвай да ограбваш този замък.

— Защо? Ти ли възнамеряваш да го направиш пръв?

Джеф хвана Трейси за ръка и я заведе на едно място без хора, в близост до пианото, на което един черноок младеж издевателстваше одухотворено над някаква американска мелодия.

На фона на тази музика единствено Трейси чуваше гласа на Джеф.

— Всъщност и аз замислях нещичко, но е твърде опасно.

— Наистина ли? — Този разговор започна да се харесва на Трейси.

Истинско облекчение бе отново да си същият, да престанеш да играеш. Гърците имат точна дума за това, мина през ума на Трейси. Хипъкрит7 произлиза от гръцката дума „актьор“.

— Чуй ме, Трейси. — Джеф говореше вече сериозно. — Недей да правиш никакви опити. Преди всичко няма да успееш да преминеш жива през района на замъка. Нощем пускат куче-пазач, обучено да убива хора.

Изведнъж Трейси се заслуша много внимателно. Джеф наистина замисляше да ограби това място.

— Всички прозорци и врати са скачени с алармената инсталация. Тя от своя страна е свързана директно с полицейския участък. Дори и да успееш да се вмъкнеш в сградата, цялото вътрешно пространство е насечено от невидими инфрачервени лъчи.

— Всичко това ми е известно. — Трейси проявяваше известно самодоволство.

— Тогава положително също знаеш, че лъчът не задейства алармената инсталация, когато го пресечеш. Той я задейства, когато се отдръпнеш от него. Лъчът долавя разликата в температурата. Просто няма начин да преминеш обратно през него, без той да задейства алармената инсталация.

Това не й бе известно. Как ли го бе научил Джеф?

— Защо ми разказваш всичко това?

Той се усмихна, а тя си помисли, че никога не бе изглеждал толкова красив.

— Всъщност не ми се иска да те заловят, херцогиньо. Обичам да те виждам наоколо. Знаеш ли, Трейси, ние с теб бихме могли да станем много добри приятели.

— Грешиш — убеди го Трейси. Тя видя забързалата се към тях приятелка на Джеф. — Ето че пристига госпожица Диабет. Приятно прекарване.

Докато се отдалечаваше, Трейси чу приятелката на Джеф да казва:

— Донесох ти и чаша шампанско, с която да си глътнеш аспиринчето, бедно момченце.

Вечерята се оказа великолепна. Всяко блюдо се придружаваше от съответното вино, безупречно поднасяно от лакеи с бели ръкавици. Първото блюдо представляваше местни аспержи с бял сос от трюфели, следвано от бульон със ситно нарязани гъби. После поднесоха агнешко филе с разнообразни зеленчуци от градината на графа. Блюдото след него се оказа хрупкава салата от цикория. За десерт имаше сладолед в различни форми и сребърни фруктиери, напълнени догоре с петифури. Най-накрая поднесоха кафе и бренди. На мъжете предложиха пури, а на дамите подариха парфюми в малки кристални флакончета.

След вечерята граф Де Матини се обърна към Трейси.

— Споменахте, че имате желание да разгледате картините ми. Желаете ли да ги видите сега?

— С най-голямо удоволствие — увери го Трейси.

Картинната галерия се оказа частен музей, пълен с италиански майстори, френски импресионисти и картини от Пикасо. Дългата стена пламтеше от пленителни багри и форми, рисувани от безсмъртни творци. Картини от Моне и Реноар, от Каналето, Гуарди и Тинторето. Имаше по една изящна картина от Тиеполо, Гуерчино и Тициан и почти цяла стена със Сезан. Стойността на колекцията просто не можеше да се измери с пари.

Трейси дълго време не сваляше очи от картините, изпълнена с наслада от тяхната красота.

— Надявам се, че картините са добре защитени — каза тя.

Графът се усмихна.

— Крадци се опитаха на три пъти да обсебят моите съкровища. Единият крадец бе убит от кучето ми, вторият осакатя, а третият излежава доживотна присъда в затвора. Замъкът е превърнат в непревземаема крепост, херцогиньо.

— Много ми е приятно да чуя това, графе.

Отвън проблясна ярка светлина.

— Започва илюминацията с фойерверки — каза графът. — Сигурен съм, че ще ви хареса. — Той хвана меката ръка на Трейси със своята слаба и суха ръка и я изведе от картинната галерия. — Утре сутринта заминавам за Дювил, където имам вила на морския бряг. Поканил съм няколко приятели за следващия уикенд. Струва ми се, че там ще ви хареса.

— Убедена съм в това — отвърна Трейси със съжаление, — но се страхувам, че съпругът ми е започнал да се безпокои. Настоява да се връщам по-скоро.

Илюминацията с фойерверките трая около час и Трейси се възползва от отвлеченото внимание на гостите, за да проучи сградата. Онова, което й бе разказал Джеф, се оказа истина: предохранителните мерки против кражба се оказаха страхотни, но именно поради тази причина Трейси не можеше да устои на това ново предизвикателство. Тя знаеше, че в спалнята на графа на горния етаж има два милиона долара в бижута и половин дузина шедьоври, включително и един от Леонардо.

Замъкът е същинска съкровищница, й бе казал Гюнтер Хартог, и се охранява като такава. Не предприемай нищо, преди да имаш план, гарантиращ твоята пълна безопасност.

Всъщност вече имам разработен план, помисли си Трейси. Дали ще гарантира или не моята пълна безопасност, ще разбера утре.

Следващата нощ се оказа студена и облачна и високите стени, ограждащи замъка, имаха мрачен и отблъскващ вид. Трейси застана в тъмното, облечена в черен работен панталон, обувки с гумени подметки, меки черни ръкавици от ярешка кожа и преметната през рамо чанта. В едно моментно отпускане в съзнанието на Трейси изплуваха стените на затвора и тя неволно затрепери.

Трейси докара взетата под наем закрита камионетка до каменната стена от задната страна на имението. От другата страна на стената се чу ниско, свирепо ръмжене, което се превърна в яростен лай, когато кучето започна да скача във въздуха и да прави опити да се нахвърли. Трейси си представи мощното и тежко тяло на добермана и смъртоносните му зъби.

Тя подвикна тихичко на някого в камионетката.

— Сега.

Слаб мъж на средна възраст, също облечен в черно и с раница на гърба, излезе от автомобила с женски доберман. Кучето беше в любовен период и лаят от другата страна на стената внезапно спря и се превърна във възбудено скимтене.

Трейси помогна на мъжа да вдигнат женското куче върху покрива на автомобила, който стигаше почти до върха на стената.

— Едно, две, три — прошепна тя.

После двамата метнаха кучето през стената в двора на имението. Чуха се две остри джавкания, последвани от сумтене, след което кучетата побягнаха. Възцари се пълна тишина.

Трейси се обърна към своя съучастник:

— Да вървим!

Мъжът, който се казваше Жан Луи, кимна. Трейси го откри в Антиб. Беше крадец, прекарал по-голямата част от живота си по затворите. Жан Луи не блестеше с някакви умствени качества, но бе гений по отношение на бравите и алармените инсталации, наистина безупречен за този вид работа.

Трейси прекрачи от покрива на автомобила върху стената. Тя разгъна една въжена стълба и я закачи с куки за ръба на стената. После двамата се спуснаха долу на тревата. Имението сега изглеждаше много по-различно, отколкото предишната вечер, когато бе ярко осветено и препълнено с развеселени гости. Сега всичко тънеше в мрак и забрава.

Жан Луи крачеше след Трейси и се оглеждаше боязливо за доберманите.

Замъкът беше обрасъл с вековен бръшлян, достигащ чак до покрива. Трейси бе изпробвала набързо предната вечер бръшляна. Сега, когато се покачи върху него, той издържа тежестта й. Тя започна да се катери и да оглежда мястото под себе си. Кучетата не се виждаха никъде. Дано се занимават по-дълго време, помоли се тя.

Когато стигна върха, Трейси даде знак на Жан Луи и го изчака да се изкачи при нея. На светлината на малкото електрическо фенерче, което запали Трейси, те забелязаха, че на покрива има прозорец, здраво заключен отвътре. Трейси видя как Жан Луи бръкна в раницата си и извади резачка за стъкло. Той измъкна стъклото за по-малко от една минута.

Трейси погледна надолу — пътят им се препречваше от цяла паяжина кабели на алармената инсталация.

— Ще се справиш ли с това, Жан? — прошепна тя.

— Je peux faire ca. Няма проблеми. — Той потърси сред вещите си в раницата и извади къса жица в двата края с щипки. Проследи с бавни движения кабела, намери началото му, оголи го и го хвана с едната щипка, а с другата защипа края на алармената инсталация. После измъкна клещи и преряза внимателно кабела. Трейси следеше напрегната действията му и очакваше всеки момент да чуе дрънченето на инсталацията. Наоколо продължаваше да цари тишина. Жан Луи вдигна глава и се усмихна. — Voila. Fini.

Те си послужиха с втора въжена стълба, с помощта на която се спуснаха през прозорчето. Досега всичко вървеше добре. Успяха да влязат безпрепятствено в таванското помещение. Трейси изведнъж си представи онова, което им предстоеше, и сърцето й заудря силно в гърдите.

Тя извади два чифта очила с червени лещи и подаде единия на Жан Луи.

— Сложи ги!

Тя бе измислила начин да отвлече вниманието на добермана, но алармената инсталация с инфрачервени лъчи се оказа много по-труден въпрос за разрешаване. Джеф се оказа прав: цялата сграда се пресичаше от невидими лъчи. Трейси пое на няколко пъти дълбоко дъх. Концентрирай енергията си. Отпусни се. Тя наложи на съзнанието си кристална чистота. Когато човек влезе в обсега на лъча, сензорът долавя разликата в температурата и задейства алармената инсталация. Цялата система е така замислена, че да се задейства, преди крадецът да е отворил сейфа, като по този начин не му оставя време да направи каквото и да е до пристигането на полицията.

И точно тук, реши Трейси, се криеше слабостта на системата. Тя трябваше да измисли начин, чрез който да задържи задействането на алармената инсталация до момента след отварянето на сейфа. В 6.30 часа сутринта Трейси намери решението. Обирът беше възможен и Трейси почувства как в нея отново се заражда познатото чувство на възбуда.

Тя си постави инфрачервените очила и в същия миг помещението се огря от някакъв тайнствен червен блясък. Пред вратата на тавана Трейси зърна лъч светлина, който би бил невидим без очилата.

— Пъхни се под него — предупреди я Жан Луи. — Внимателно!

Те пропълзяха под лъча и се озоваха в тъмен коридор, водещ до спалнята на граф Де Матини. Трейси запали фенерчето и тръгна напред. С помощта на инфрачервените очила Трейси забеляза нов лъч, минаващ ниско пред прага на спалнята. Тя внимателно го прекрачи. Жан Луи я следваше плътно.

Трейси започна да осветява стените, върху които стояха окачени великолепните, вземащи просто дъха платна.

Обещай, че ще ми донесеш картината от Леонардо, беше й казал Гюнтер. И бижутата, разбира се.

Трейси свали картината от стената, обърна я и я положи върху пода. После извади грижливо платното от рамката, нави го и го пъхна в окачената на рамото си чанта. Сега оставаше само да се добере до сейфа, поставен в ниша със спусната отпред завеса в най-отдалечения ъгъл на спалнята.

Трейси дръпна завесата. От пода до тавана в нишата се пресичаха четири инфралъча. Невъзможно бе да се постигне сейфа, без да се пресече някой от лъчите.

Жан Луи гледаше слисан лъчите.

— Bon Dien de merde! Няма да успеем да преминем през тях. Едни са твърде ниско, за да се пъхнем под тях, а други твърде високо, за да ги прескочим.

— Искам да правиш само онова, което ти казвам — обърна се Трейси към него. Тя мина зад Жан Луи и го хвана здраво през кръста. — А сега тръгваме заедно. Първо с левия крак.

Двамата направиха крачка към лъчите, после втора. Жан Луи дишаше тежко.

— Alors! Навлизаме в лъчите.

— Точно така.

Навлязоха точно в средата на лъчите, там, където те се пресичаха. Трейси сиря.

— А сега слушай внимателно — каза тя. — Тръгвай право към сейфа.

— Ами лъчите…

— Не се безпокой. Всичко е наред.

Тя искрено се молеше да се окаже нрава.

Жан Луи пристъпи нерешително напред. Всичко продължаваше да тъне в тишина. Той се обърна към Трейси и я погледна с разширени от уплаха очи. Тя стоеше в центъра на лъчите, като температурата на тялото й не позволяваше на сензорите да задействат алармената инсталация. Жан Луи се зае незабавно със сейфа. Трейси стоеше като закована. Тя съзнаваше добре, че в момента, в който направи и най-малкото движение, алармената инсталация щеше да се задейства.

С крайчеца на очите си Трейси видя как Жан Луи извади някакви инструменти от раницата си и започна да се занимава с бравата на сейфа. Трейси стоеше неподвижно и дишаше бавно и дълбоко. Времето спря. Жан Луи сякаш нямаше намерение да свършва. Прасецът на десния крак на Трейси започна да я боли и след малко тя почувства спазми. Трейси стисна зъби. Не смееше да помръдне.

— Колко още? — прошепна Трейси.

— Десет, петнадесет минути.

На Трейси й се струваше, че седи тук от години. Мускулите на левия й крак започнаха да се схващат. Искаше й се да закрещи от болка. Но продължаваше да стои като закована сред лъчите. По едно време чу прещракване. Сейфът се отвори.

— Magnifique! C’est la banque! Всичко ли искаш? — запита Жан Луи.

— Никакви документи. Само бижутата. Каквито пари има, са за теб.

— Merci.

Трейси чуваше как Жан Луи тършува из сейфа и след малко се обърна към нея.

— Formidable! — възкликна той. — Но как ще се измъкнем оттук, без да задействаме алармената инсталация?

— Това няма да стане — съобщи му Трейси.

Той впери поглед в нея.

— Какво?

— Застани пред мен.

— Но…

— Прави каквото ти казвам.

Жан Луи пресече уплашен лъча. Трейси затаи дъх. Нищо не се случи.

— Добре. Сега ще излезем много бавно от спалнята.

— А после? — Очите на Жан Луи изглеждаха огромни зад очилата.

— После ще бягаме, приятелю.

Сантиметър по сантиметър те тръгнаха заднешком през лъчите към завесата, откъдето те излизаха. Когато и достигнаха, Трейси пое дълбоко дъх.

— Добре. Когато кажа „готово“, ще излезем по пътя, по който влязохме.

Жан Луи преглътна и кимна. Трейси чувстваше как дребното му тяло трепереше.

— Готово!

Те се обърнаха и хукнаха към вратата. Жан Луи я следваше по петите. Алармената инсталация се включи в мига, в който излязоха от лъчите. Звукът беше проглушителен и разтърсващ.

Трейси полетя с всички сили към тавана, а после нагоре по въжената стълба. Жан Луи бягаше непосредствено зад нея. Трейси пребяга през покрива, спусна се по бръшляна и двамата се затичаха през двора към стената, където ги очакваше втората стълба. Миг след това се прехвърлиха върху покрива на камионетката и мигновено се спуснаха долу. Трейси скочи на шофьорското място, а Жан Луи до нея.

Когато камионетката тръгна бързо надолу по страничния път, Трейси забеляза черна кола, паркирана под група дървета. За миг фаровете й осветиха вътрешността на колата. Зад волана седеше Джеф Стивънс, а до него — огромен доберман. Трейси се засмя с цяло гърло и в момента, в който премина бързо край колата, изпрати на Джеф въздушна целувка.

От далечината се чу воят на приближаващи полицейски сирени.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Биариц, разположен на югозападния морски бряг на Франция, е изгубил до голяма степен своя блясък от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Известното по-рано „Казино Белвю“ е затворено и се нуждае от сериозен ремонт, а Градското казино на улица Мазагран представлява сега полуизоставена сграда, в която са се настанили няколко малки магазинчета и някакво училище по танци. Старите вили по хълмовете са придобили вид на западнали благородници.

Въпреки това в разгара на сезона, тоест от юли до септември, богатите и титуловани особи от Европа продължават да се тълпят в Биариц, за да се отдават на удоволствията на хазарта, слънцето и спомените си. Онези, които не притежават свои замъци, отсядат в луксозния хотел „Палас“ на авеню Императрис 1. Бивша лятна резиденция на Наполеон III, хотелът е разположен върху един нос над Атлантическия океан, сред импозантна по своята красота природа: от едната му страна има морски фар, ограден от огромни назъбени скали, издигащи се направо от сивия океан като някакви праисторически чудовища, а от другата — от дъсчена пътека.

Един следобед към края на месец август френската баронеса Маргьорит дьо Шантии премина бързо през фоайето на хотел „Палас“. Баронесата беше елегантна млада жена с пригладена тъмноруса коса. Носеше зелено-бяла копринена рокля, подчертаваща фигура, която караше жените да се обръщат след нея и да я оглеждат със завист, а мъжете да зяпат с отворена уста.

Баронесата отиде на рецепцията.

— Ma clef, s’il vous plait — помоли тя с очарователен френски акцент.

— Разбира се, баронесо.

Служителят подаде ключа на Трейси заедно с няколко получени по телефона съобщения.

Докато Трейси вървеше към асансьора, някакъв смачкан на вид мъж с дебели очила се извърна рязко от витрината с изложени шалове, блъсна се в нея и бутна на земята ръчната й чантичка.

— Божичко! — възкликна той. — Ужасно съжалявам. — Вдигна чантичката й и я подаде. — Моля да ме извините. — Говореше със средноевропейски акцент.

Баронеса Маргьорит дьо Шантии му кимна високомерно и отмина.

Един прислужник я покани да влезе в асансьора и я изкачи до третия етаж. Трейси си бе избрала апартамент 312, защото знаеше, че често пъти изборът на стая в хотел имаше същото значение, както и изборът на самия хотел. В Капри това бе вила 522, на остров Майорка — кралският апартамент в Сон Вида с изглед към планините и разположения в далечината залив. В Ню Йорк бе апартамент 4717 на най-горния етаж на хотел „Хелмсли палас“, а в Амстердам — стая 325 в „Амстел“, в която човек се приспива от успокоителния плясък на водите в канала.

От апартамент 312 на хотел „Палас“ се откриваше панорамен изглед както към океана, така и към града. Трейси можеше да наблюдава от всеки прозорец как вълните се разбиват във вековните скали, подаващи се от морето като удавници. Точно под нейния прозорец се виждаше огромен плувен басейн с формата на бъбрек. Неговата ясносиня вода контрастираше ярко със сивия океан. До басейна имаше голяма тераса с чадъри, под които гостите на хотела можеха да се подслонят от лятното слънце. Стените на апартамента бяха тапицирани със синьо-бяла копринена дамаска и с мраморни первази, а килимите и завесите имаха цвета на увехнали рози. Времето бе покрило с мека патина дървените части на вратите и капаците на прозорците.

Трейси заключи вратата след себе си, свали плътно прилепената си руса перука и масажира главата си. Ролята на баронеса й подхождаше най-добре. В книгата на Дебре „Перове и барони“ и в „Almanach de gotha“ имаше стотици титли, от които можеше да избира. Там имаше голям брой знатни дами, дукеси, принцеси, баронеси и херцогини от повече от двадесет страни. Книгите се оказаха безценни за Трейси, защото описваха фамилни истории отпреди векове и споменаваха имена на бащи, майки и деца, заедно с училищата, които са посещавали, домовете и адресите им. За нея представляваше проста работа да си избере някоя прочута фамилия и да се обяви за нейна далечна родственица — особено за богата далечна родственица. Хората толкова много се впечатляваха от титли и пари.

Трейси си спомни за непознатия, който се блъсна в нея във фоайето на хотела, и се усмихна. Вече се беше започнало.

Същата вечер в 8.00 часа баронеса Маргьорит дьо Шантии седеше в бара на хотела, когато мъжът, който се бе блъснал в нея, приближи масата й.

— Извинете — каза стеснително той, — но трябва отново да ви се извиня за моята ужасна несръчност днес следобед.

Трейси миловидно му се усмихна.

— Няма нищо. Всичко стана съвсем случайно.

— Вие сте безкрайно внимателна. — Той се подвоуми. — Ще се почувствам много по-добре, ако ми позволите да ви почерпя нещо.

— Oui. Щом като настоявате.

Той хлътна в стола пред нея.

— Позволете да ви се представя. Аз съм професор Адолф Цукерман.

— Маргьорит дьо Шантии.

Цукерман даде знак на келнера.

— Какво пиете? — обърна се Цукерман към Трейси.

— Шампанско. Но може би…

Той вдигна уверено ръка и я спря.

— Мога да си го позволя. Всъщност, аз съм пред прага на такава възможност, която ще ми позволи да имам всичко на този свят.

— Наистина ли? — Трейси едва-едва му се усмихна. — Това е чудесно за вас.

— Да.

Цукерман поръча бутилка шампанско, после се обърна към Трейси.

— Случи ми се нещо крайно необикновено. Всъщност, не бива да го разисквам с непознати хора, но е толкова вълнуващо, че не мога да го тая в себе си. — Той се приведе към нея и сниши глас. — Да ви кажа истината, аз съм най-обикновен учител или по-скоро бях, до неотдавна. Преподавам история. Много е забавна, разбирате ли, но не дотам вълнуваща.

Трейси слушаше, а върху лицето й бе изписан учтив интерес.

— Искам да кажа, че не беше допреди няколко месеца.

— Мога ли да ви попитам какво се случи преди няколко месеца, професор Цукерман?

— Правех едно проучване върху Испанската армада и търсех разни неща, които биха направили темата по-интересна за моите ученици, та в местния музей се натъкнах на стар документ, който по непонятен за мен начин се бе смесил с други писмени материали. В този документ се съобщава за една секретна експедиция, изпратена от принц Филип през 1588 година. Единият от корабите, който бил натоварен със златни кюлчета, се предполагало, че е потънал по време на буря и изчезнал безследно.

Трейси го гледаше замислено.

— Предполагало се, че е потънал!

— Точно така. Но според този летопис капитанът и екипажът потопили нарочно кораба в едно пусто и скалисто заливче, като възнамерявали по-късно да се върнат и да извадят съкровището. Но ги нападнали пирати и ги избили до един. Документът се е запазил единствено поради това, че никой от моряците на пиратския кораб не е знаел да чете или пише. Не са и подозирали какво държат в ръцете си. — Гласът му трепереше от вълнение. — Сега — той понижи глас и се огледа, за да се увери, че не го чува никой друг, и продължи — притежавам този документ с най-подробни указания за това как се стига до съкровището.

— Какво щастливо за вас откритие, професоре — в гласа й се долавяше нотка на възхищение.

— Това злато на кюлчета вероятно струва сега около петдесет милиона долара — каза Цукерман. — Остава ми само да го извадя.

— И какво ви спира?

Той сви смутено рамене.

— Пари. Трябва да екипирам цял кораб, за да извадя съкровището на повърхността.

— Разбирам. Колко би могло да струва всичко това?

— Сто хиляди долара. Трябва да ви призная, че направих една непростима и глупава грешка. Изтеглих двадесет хиляди долара, това са спестяванията ми за цял живот, и пристигнах в Биариц да играя комар в казиното, окрилен от единствената надежда, че ще спечеля достатъчно и… — Гласът му постепенно заглъхна.

— И ги загубихте.

Той кимна. Трейси видя зад стъклата на очилата как очите му се просълзиха.

Шампанското пристигна, келнерът отвори бутилката и отля от златистата течност в чашите им.

— Bonne chance — вдигна тост Трейси.

— Благодаря.

Те отпиха от питието и млъкнаха замислени.

— Моля да ми простите, че ви занимавам с всичко това — каза Цукерман. — Не бива да разказвам за затрудненията си на такава красива дама като вас.

— Но вашата история е очарователна — убеди го тя. — И вие сте сигурен, че златото е там, oui?

— В това не съществува и капка съмнение. Аз притежавам оригиналните нареждания за товара и карта, съставена лично от капитана. Зная и точното местонахождение на съкровището.

Трейси проучваше човека пред нея със замислено изражение на лицето си.

— Но се нуждаете от сто хиляди долара?

Цукерман печално се подсмихна.

— Да. За съкровище от петдесет милиона — той отпи глътка от шампанското.

— C’est possible… — Тя се спря.

— Какво казахте?

— Не сте ли мислили за съдружник?

Той учудено я погледна.

— Съдружник ли? Не. Смятам да направя всичко сам. Но сега, след като изгубих всичките си пари… — Гласът му отново заглъхна.

— Професор Цукерман, да предположим, че ви дам тези сто хиляди долара?

Той поклати глава.

— В никакъв случай, баронесо. Не бих си го простил. Напълно е възможно да изгубите парите си.

— Но след като сте сигурен, че съкровището е там…?

— О, абсолютно съм сигурен в това. Но стоте хиляди могат да пропаднат. Тук няма никаква гаранция.

— В живота съществуват много малко гаранции. Вашият проблем е tres interessant. Ако ви помогна, това може да се окаже изгодно и за двама ни.

— Не. Никога няма да си простя, ако поради някаква незначителна вероятност вие изгубите парите си.

— Мога да си го позволя — увери го тя. — А аз бих могла и да получа много от тази инвестиция, n’est-ce pas?

— Разбира се, съществува и такава възможност — съгласи се Цукерман. Той седеше и преценяваше възможностите, очевидно разкъсван от съмнения. Най-сетне каза: — След като е такова желанието ви, ще делим по равно.

Тя доволно се усмихна.

— D’accord. Приемам.

Професорът добави бързо:

— Естествено, след като покрием разходите.

— Naturellement. Кога започваме?

— Незабавно. — Професорът неочаквано се оживи. — Вече съм намерил кораб, който ми се ще да използвам. Снабден е с модерна драга и има екипаж от четирима души. Естествено и на тях ще трябва да дадем малък процент от онова, което извадим.

— Bien sur.

— Трябва да започнем колкото може по-бързо, в противен случай ще изпуснем кораба.

— Мога да ви доставя парите след пет дни.

— Великолепно! — възкликна Цукерман. — Това ще ми даде възможност да приключа с всички приготовления. Каква случайна среща и за двама ни, нали?

— Oui. Sans doute.

— За нашето приключение. — Професорът вдигна чашата си.

Трейси също вдигна чаша и каза:

— Нека всичко се окаже така доходно, както чувствам, че ще бъде.

Двамата се чукнаха. Трейси погледна през залата и замръзна. На една маса в най-отдалечения ъгъл седеше Джеф Стивънс и я наблюдаваше с весела усмивка на лицето. С него седеше привлекателна жена, цялата блеснала от бижута.

Джеф кимна на Трейси и тя се усмихна, като си спомни последната им среща пред имението на Де Матини, когато той седеше с онова глупаво куче до себе си. Това беше точка в моя полза, помисли си развеселена Трейси.

— И така, бихте ли ме извинили — обърна се Цукерман към нея. — Предстои ми толкова много работа. Ще ви се обадя.

Трейси протегна грациозно ръка, той я целуна и си тръгна.

— Виждам, че приятелят ти си отиде, а не разбирам защо. Зашеметяваща си като блондинка.

Трейси вдигна поглед. До масата й стоеше Джеф. Той седна на стола, на който допреди няколко минути седеше Адолф Цукерман.

— Поздравления — каза Джеф. — Лудорията с Де Матини бе страшно находчива. Чиста работа.

— След като го казваш ти, Джеф, това е висока оценка.

— Ти ми струваш много пари, Трейси.

— Трябва да свикнеш с това.

Той започна да си играе с чашата пред него.

— Какво иска професор Цукерман?

— О, ти го познаваш?

— Би могло и така да се каже.

— Той… хм… просто искаше да пийнем.

— И ти разказа за потъналото съкровище?

Трейси изведнъж стана много внимателна.

— Откъде знаеш това?

Джеф учудено я погледна.

— Само не ми казвай, че си налапала въдицата. Това е най-старата мошеническа игра в света.

— Но не и този път.

— Искаш да кажеш, че си му повярвала?

Трейси седеше сковано на мястото си.

— Нямам желание да обсъждам този въпрос, но професорът разполага със собствена информация.

Джеф поклати недоверчиво глава.

— Трейси, той се опитва да те измами. Колко ти поиска да вложиш в неговия потънал кораб?

— Няма значение — отвърна студено Трейси. — Това си е моя работа, пък и парите са си мои.

Джеф сви рамене.

— Добре. Само да не кажеш, че старият Джеф не се е опитвал да те предупреди.

— Изключено е сам да проявяваш интерес към това злато, така ли?

Той разпери ръце, сякаш обзет от отчаяние.

— Защо винаги си толкова подозрителна към мен?

— Много просто — отвърна Трейси. — Нямам ти доверие. Коя беше жената с теб? — На момента съжали за думите си.

— Сузан? Моя приятелка.

— Богата, естествено.

Джеф бавно се усмихна.

— Всъщност, струва ми се, че разполага с доста пари. Ако имаш желание да обядваш утре с нас, главният готвач на нейната яхта, дълга двеста и петдесет фута, хвърлила котва в пристанището, ще…

— Благодаря ти. И през ум не ми минава да преча на обяда ви. Какво й продаваш?

— Това е личен въпрос.

— Убедена съм в това — отвърна тя много по-рязко, отколкото й се искаше.

Трейси го погледна над очилата си. Наистина беше дяволски привлекателен. Имаше чисти и правилни черти, красиви сиви очи с дълги мигли и змийско сърце. Същинска прекалено интелигентна змия.

— Мислил ли си някога да се занимаваш със законна дейност? — запита го Трейси. — Положително ще имаш голям успех.

Джеф остана поразен.

— Какво? И да се откажа от всичко това? Сигурно се шегуваш.

— Винаги ли ще се занимаваш с мошеничества?

— Мошеничества ли? Та аз съм само предприемач — отвърна той с укор в гласа.

— И как така стана… как стана предприемач?

— Избягах от дома на четиринадесетгодишна възраст и постъпих в един цирк.

— На четиринадесет години? — Трейси за първи път имаше възможност да надникне зад сложната и чаровна бляскава външност на Джеф.

— За мен това се оказа полезно. Научих се да се справям с трудностите. Когато започна тази забележителна война във Виетнам, аз се записах в Зелените барети и получих съвременно образование. Струва ми се, главното, което научих там, е, че тази война бе най-голямото от всички мошеничества на този свят. В сравнение с нея ние с теб сме само едни смешни любители. — Той смени рязко темата. — Обичаш ли пелота?

— Ако ти я продаваш, не. Благодаря ти.

— Това е игра, разновидност на джай алай. Имам два билета за довечера, а Сузан е заета. Искаш ли да дойдеш?

Трейси се усети, че казва да.

Вечеряха в малко ресторантче на градския площад, където сервираха местно вино и confit de canard a l’ail, печена патица, сварена преди това в собствения си сос, печени картофи и чесън. Оказа се много вкусна.

— Това е специалитетът на заведението — обърна се Джеф към Трейси.

Разговаряха за политика, книги и пътешествия и Трейси откри, че Джеф е учудващо начетен.

— Когато на четиринадесетгодишна възраст си принуден да се грижиш сам за себе си — започна да й разказва Джеф, — бързо разбираш всичко. Първо научаваш кое е онова, което те тласка в живота, а после научаваш същото и за другите хора. Мошеническата игра наподобява жиужицу. При жиужицу ти използваш силата на своя противник, за да го победиш. При мошеничеството използваш неговата алчност. Ти правиш само първата стъпка, после той самият свършва цялата останала работа вместо теб.

Трейси се усмихна и се запита дали Джеф има някаква представа за това колко много си приличаха те двамата. Приятно й беше да е с него, но същевременно разбираше добре, че при дадени обстоятелства той нямаше да се поколебае да я измами. С мъж като него трябваше да се внимава и тя възнамеряваше да постъпва точно така.

Мястото, на което се играеше пелотата, представляваше голяма арена на открито с размерите на футболен стадион, разположена високо сред хълмовете над Биариц. От двете страни на игрището имаше по една огромна бетонна стена, игралното поле бе разположено в средата, а от двете му страни имаше четири реда каменни пейки. По здрач запалиха прожектори. Когато Трейси и Джеф пристигнаха, местата бяха вече почти заети от запалянковци. Играта започна.

Играчите от всеки отбор хвърляха поред топката в бетонната стена и при отскачането й я улавяха с дълги и тесни кошнички, прикрепени с каишки за ръцете им. Пелотата е бърза и опасна игра.

Когато някой от играчите пропуснеше, тълпата започваше да крещи.

— Всъщност възприемат всичко много сериозно — забеляза Трейси.

— В тази игра се правят големи залагания. Баските са комарджийска раса.

Докато зрителите прииждаха, пейките се изпълваха все повече и повече и по едно време Трейси почувства, че се притиска към Джеф. Дори и да усещаше тялото й до своето, той не проявяваше никакви признаци за това.

Бързината и разпалеността в играта сякаш се усилваха с всяка изминала минута, а виковете на запалянковците отекваха силно в нощта.

— Наистина ли играта е толкова опасна, колкото изглежда? — запита Трейси.

— Баронесо, тази топка лети във въздуха със скорост, достигаща почти сто мили в час. Удари ли те по главата, умираш на място. Играчите обаче много рядко пропускат да я уловят. — Той я потупа разсеяно по ръката, впил поглед в играта.

Играчите бяха много опитни и се движеха грациозно и в съвършен ред. По средата на играта обаче, без каквото и да е предупреждение, един от играчите запрати топката към стената под неправилен ъгъл, смъртоносната топка отскочи и полетя със свистене право към пейката, на която седяха Трейси и Джеф. Зрителите се размърдаха, за да се предпазят от нея. Джеф сграбчи Трейси, бутна я на земята и я закри с тялото си. Те чуха как топката профуча над главите им и се удари с трясък в страничната стена. Трейси лежеше на земята и чувстваше коравото тяло на Джеф. Лицето му се намираше съвсем близо до нейното.

Той я задържа така за момент, после се изправи и й помогна да стане. Между тях неочаквано се породи някакво смущение.

— Стру… струва ми се, че преживях доста вълнения за една вечер — каза Трейси. — Моля те да се връщаме в хотела.

Трейси му пожела лека нощ във фоайето.

— Трейси, нали няма да се занимаваш повече с тази налудничава идея на Цукерман за потъналото съкровище?

— Напротив, ще се занимавам.

Той не свали дълго време погледа си от нея.

— И все още смяташ, че аз искам да сложа ръка на това злато, така ли?

Тя го погледна право в очите.

— А не е ли точно така?

Изразът му изведнъж се промени.

— Пожелавам ти успех.

— Лека нощ, Джеф.

Трейси видя как той се обърна и излезе от хотела. Допускаше, че отива при Сузан. Бедната жена!

Служителят на рецепцията я поздрави.

— Добър вечер, баронесо. За вас има съобщение.

Съобщението беше от професор Цукерман.

Адолф Цукерман имаше проблем. И то много голям проблем. Той седеше в кабинета на Арман Гранжие и изпитваше такава уплаха от онова, което ставаше, че по едно време почувства, че се е подмокрил. Гранжие притежаваше незаконно казино, разположено в елегантна частна вила на улица „Фриа“ 123. За него нямаше никакво значение дали Градското казино е близо до него или не, защото клубът на улица „Фриа“ бе винаги изпълнен с богати посетители. За разлика от контролираните от държавата казина залаганията тук не бяха ограничени и точно затова големите комарджии идваха да играят в клуба на рулетка, шмен дьо фер и на зарове. Сред клиентите на Гранжие имаше арабски принцове, английски аристократи, бизнесмени от Ориента, африкански държавници. Полуоблечени млади момичета се движеха из помещението и изпълняваха поръчки за шампанско и уиски. Арман Гранжие отдавна знаеше, че богатите много повече от представителите на които и да е други класи обичат да получават нещо срещу нищо. Гранжие можеше да си позволи да раздава безплатно напитки. Неговите рулетки и игри на карти не работеха почтено.

Клубът обикновено се изпълваше от красиви млади жени, придружавани от по-възрастни богати господа, и рано или късно жените попадаха в ръцете на Гранжие. Дребен мъж с идеални черти, воднисти кафяви очи и меки чувствени устни, той бе висок малко повече от метър и шестдесет. Съчетанието на външността с дребната му фигура привличаха жените като магнит.

— Завладяваща си, cherie, но за нещастие на двама ни съм ужасно влюбен в друга.

И това бе самата истина. Другата естествено биваше сменяна всяка седмица, защото в Биариц пристигаха безкрайно много красиви млади жени и Арман Гранжие даваше на всяка една възможност да поживее малко в охолство и безгрижие.

Връзките на Гранжие с подземния свят и полицията бяха достатъчно силни, за да поддържа казиното си. Беше си проправил пътя нагоре чрез спекулации и разпространение на наркотици, докато накрая стана собственик на малкото си феодално имение в Биариц. Онези, които му се изпречваха на пътя, разбираха твърде късно колко страшен можеше да се окаже този дребен мъж.

Сега Арман Гранжие подлагаше Адолф Цукерман на кръстосан разпит.

— Разкажи ми повече за тази баронеса, с която си уговорил да извади потъналото съкровище.

Яростният тон в гласа му подсказа на Цукерман, че нещо се е объркало, ужасно се е объркало. Той преглътна и започна да разказва:

— Ами, вдовица е, мъжът й завещал много пари и тя каза, че ще участва със сто хиляди долара. — Тонът на собствения му глас му вдъхна увереност да продължи. — Веднъж да получим парите, ние естествено ще й кажем, че корабът, с който ще вадим съкровището, е претърпял авария и са ни необходими още петдесет хиляди. После ще поискаме още сто хиляди и по-нататък вече знаеш, както винаги.

Той видя изписалото се върху лицето на Арман Гранжие презрение.

— Какво… какво се е случило, шефе?

— Случило се е това — продължи Гранжие със стоманен глас, — че един мой човек току-що ми се обади от Париж. Изработил е фалшив паспорт на твоята баронеса. Истинското й име е Трейси Уитни и е американка.

Устата на Цукерман изведнъж пресъхна. Той облиза устни.

— Тя… тя наистина прояви интерес, шефе!

— Balle! Conneau! Тя е мошеничка. Опитал си се да продаваш краставици на краставичар.

— Тогава з… защо тя каза „да“? Защо просто не ме отряза веднага?

Гласът на Арман Гранжие бе ледено студен.

— Не зная, професоре, но имам намерение да науча. И когато това стане, ще пратя тази дама да поплува в залива. Никой не може да прави Арман Гранжие на глупак. Сега вдигни телефона. Кажи й, че твой приятел ти е предложил половината от парите и че аз отивам да я посетя. Можеш ли да го уредиш?

— Разбира се, шефе. Не се тревожи — отвърна с готовност Цукерман.

— Тревожа се — отвърна бавно Арман Гранжие, — много се тревожа за теб.

Арман Гранжие не обичаше потайностите. Номерът с потъналото съкровище се прилагаше векове наред, но жертвите трябваше да са наивници. Мошеник никога нямаше да се хване на тази въдица. Точно тази тайна безпокоеше Гранжие и той реши твърдо да я разгадае. Научеше ли отговора, жената щеше да бъде предадена на Бруно Виченце. Бруно обичаше да се позабавлява със своите жертви, преди да се отърве завинаги от тях.

Арман Гранжие слезе от лимузината, след като тя спря пред хотел „Палас“, влезе във фоайето и отиде при Жул Бержерак, беловласия баск, който работеше в хотела от тринадесетгодишна възраст.

— Кой е номерът на апартамента на баронеса Маргьорит дьо Шантии?

Имаше строга заповед, според която на служителите на рецепцията бе забранено да съобщават номерата на стаите на гостите, но тази заповед не се отнасяше до Арман Гранжие.

— Апартамент триста и дванадесет, господин Гранжие.

— Merci.

— И стая двеста и единадесета също.

Гранжие спря.

— Какво?

— Баронесата е наела и стаята до нейния апартамент.

— Така ли? И кой живее в нея?

— Никой.

— Никой? Сигурен ли си?

— Oui, monsieur. Държи я винаги заключена. На камериерките е наредено да не влизат в нея.

Върху лицето на Гранжие се изписа озадачено изражение.

— Имаш ли шперц?

— Разбира се.

Без ни най-малко колебание той бръкна под гишето, извади шперц и го подаде на Арман Гранжие. Жул видя как Арман Гранжие тръгна към асансьора. С човек като Гранжие не биваше никога да се спори.

Арман Гранжие стигна до апартамента на баронесата и видя, че вратата е открехната. Той я бутна и влезе. Холът беше празен.

— Ало. Има ли някой тук?

От съседната стая се чу мелодичен женски глас.

— В банята съм. След минутка ще дойда. Моля, почерпете се с някаква напитка.

Гранжие се разходи из апартамента, който познаваше добре, защото в течение на годините беше настанявал много свои приятелки в този хотел. Пъхна се и в спалнята. Върху тоалетната масичка стояха небрежно разхвърляни скъпи бижута.

— След минутка съм готова — долетя отново гласът от банята.

— Не се притеснявайте, баронесо.

Baroness mon cul! — помисли си ядосано той. Каквито и играчки да играеш, cherie, на удара ще отвърнем с удар. Той пристъпи към вратата, свързваща апартамента със съседната стая. Беше заключена. Гранжие извади шперца и я отключи. От стаята, в която прекрачи, го лъхна някаква неприятна миризма на мухъл. Служителят бе казал, че в нея не живее никой. Тогава защо й е притрябвала…? Очите на Гранжие забелязаха нещо странно. Дебел черен електрически кабел, свързан с контакта в стената, се виеше по пода на стаята и влизаше в един шкаф. Вратата на шкафа бе отворена дотолкова, че да може да премине само кабелът. Обладан от любопитство, Гранжие отиде до шкафа и го отвори.

Цял низ мокри стодоларови банкноти съхнеха, закачени с щипки на въженце, опънато на шкафа. На етажерка за пишеща машина се виждаше някакъв предмет, покрит с плат. Гранжие дръпна плата. Откри се малка печатарска преса с една още мокра стодоларова банкнота върху нея. До пресата имаше пачка бяла хартия с размерите на американски долари и резачка за хартия. Върху пода бяха разпилени няколко неравномерно отпечатани стодоларови банкноти.

Ядосан глас, идващ зад Гранжие, запита:

— Какво правите тук?

Гранжие се обърна. В стаята бе влязла Трейси Уитни с все още мокра от банята и увита с пешкир коса. Арман Гранжие попита тихо:

— Фалшиви? Щяхте да ни платите с фалшиви банкноти?

Той наблюдаваше изражението върху лицето й. Първо отрицание, после гняв и накрая предизвикателство.

— Е, добре — призна Трейси. — Но това нямаше да има значение. Никой не е в състояние да отличи тези пари от истинските.

Мошеничество! С удоволствие би унищожил тази жена.

— Тези банкноти са ценни като златото.

— Наистина ли? — запита презрително Гранжие. — Той свали една мокра банкнота от въжето и я погледна. Погледна я от едната страна, от другата, после огледа по-внимателно и останалите. Наистина бяха чудесни. — Кой е изработил матрицата?

— Има ли някакво значение това? Вижте, до петък ще имам вече стоте хиляди долара.

Гранжие впери озадачен поглед в нея. После осъзна какво имаше предвид и гръмко се засмя.

— Божичко! — възкликна той. — Наистина сте глупава. Никакво съкровище не съществува.

Трейси остана като зашеметена.

— Какво искате да кажете с това, че не съществува никакво съкровище? Професор Цукерман ми каза, че…

— И вие му повярвахте? Безобразие, баронесо. — Той отново разгледа банкнотата в ръката си. — Ще я взема.

Трейси сви рамене.

— Вземете колкото искате. Това е само хартия.

Гранжие сграбчи цяла шепа от мокрите стодоларови банкноти.

— Защо сте толкова сигурна, че никоя от камериерките няма да влезе тук? — запита той.

— Защото им плащам добре. А когато излизам, заключвам шкафа.

Хладнокръвна е, помисли си Арман Гранжие. Но това няма да й попречи да умре.

— Не напускайте хотела — нареди той. — Искам да се срещнете с един мой приятел.

Арман Гранжие възнамеряваше да предаде веднага жената в ръцете на Бруно Виченце, но някакъв инстинкт го накара да почака. Той отново огледа една от банкнотите. Беше държал в ръце много подправени банкноти, но нито една от тях не бе така добре изработена като тази. Онзи, който бе направил матрицата, сигурно е гений. На пипане хартията изглеждаше оригинална, а линиите бяха ясно очертани и чисти. Цветовете си оставаха ярки дори и върху мократа банкнота, а снимката на Бенджамин Франклин бе просто идеална. Тази кучка беше права. Трудно можеше да се направи разлика между това, което държеше в ръце, и истинската банкнота. Гранжие се замисли дали не бе възможно да я използва като истинска. Идеята беше твърде изкусителна.

Реши да отложи за малко срещата с Бруно Виченце.

Рано на следващата сутрин Арман Гранжие изпрати да повикат Цукерман и когато той дойде, му връчи една от стодоларовите банкноти.

— Иди в банката и я обмени за франкове.

— Добре, шефе.

Гранжие видя как той излезе бързо от кабинета му. Това беше наказанието на Цукерман за извършената от него глупост. Ако го арестуват, той нямаше никога да каже откъде е взел тази фалшива банкнота, в противен случай щеше да умре. Но ако успееше да я обмени… Ще видя какво ще направя, помисли си Гранжие.

Петнадесет минути по-късно Цукерман се върна в кабинета. Той наброи равностойността на стоте долара във френски франкове.

— Има ли нещо друго, шефе?

Гранжие впери поглед във франковете.

— Имаше ли някакви затруднения?

— Затруднения ли? Не. Защо?

— Искам да се върнеш в същата банка — нареди му Гранжие. — Ето какво ще кажеш…

Адолф Цукерман влезе във фоайето на френската банка и доближи бюрото на управителя. Този път Цукерман беше уведомен за заплашващата го опасност, но я предпочиташе пред гнева на Гранжие.

— С какво мога да ви услужа? — обърна се към него управителят на банката.

— Да. — Опита се да прикрие неспокойствието си. — Разбирате ли, снощи играх покер с едни американци, с които се запознах в бара — той млъкна.

Управителят на банката кимна с разбиране.

— Изгубили сте парите си и сега вероятно желаете да получите заем?

— Напротив — каза Цукерман. — Вс… всъщност, спечелих. Единствено мъжете не ми се сториха особено честни. — Той извади две стодоларови банкноти. — Платиха ми с тези пари. Страхувам се, че… може би са подправени.

Цукерман затаи дъх, когато управителят на банката се приведе и пое банкнотите с дебелите си пръсти. Прегледа ги внимателно, първо от едната, после от другата страна, вдигна ги на светлината.

Той погледна Цукерман и се усмихна.

— Имате късмет, господине. Банкнотите са истински.

Цукерман въздъхна с облекчение. Слава богу! Всичко щеше да се оправи.

— Никакви проблеми, шефе. Каза, че са истински.

Всичко се оказа твърде добро, за да е истина. Арман Гранжие седна и се замисли, в ума му се въртеше вече полуготов план.

— Върви при баронесата.

Трейси седеше в кабинета на Арман Гранжие и го гледаше в лицето през огромното му бюро.

— Двамата с вас ще станем партньори — съобщи й той.

Трейси се надигна от мястото си.

— Не се нуждая от партньор и…

— Седнете!

Тя погледна Гранжие в очите и седна.

— Биариц е мой град. Опитайте се само да пуснете една-единствена от тези банкноти и ще ви арестуват така бързо, че няма дори да разберете как се е случило. Comprenez vous? В нашите затвори се случват много неприятни работи с красивите дами. Тук не можете да направите нито крачка без мен.

Тя внимателно го оглеждаше.

— Искате да кажете, че купувам от вас собствената си сигурност?

— Грешите. Купувате собствения си живот.

Трейси му повярва.

— А сега ми кажете откъде имате тази печатарска преса.

Трейси се подвоуми и нейното смущение му достави удоволствие. Виждаше как тя капитулира. Трейси отвърна с нежелание.

— Купих я от един американец, който живее в Швейцария. Работил е като гравьор в монетния двор на САЩ в продължение на двадесет и пет години и когато го пенсионирали, възникнало някакво техническо затруднение с неговата пенсия, която така и не получил. Почувствал се измамен и решил да си отмъсти. Откраднал няколко стодоларови матрици, които трябвало да се бракуват и унищожат, а чрез връзки успял да се снабди с хартия, на която Министерството на финансите печата своите пари.

Това обяснява всичко, помисли си победоносно Гранжие. Ето защо банкнотите изглеждат като истински. Вълнението му нарастваше.

— Колко пари може да отпечата тази преса за един ден?

— Само по една банкнота на час. Всяка страна на хартията следва да се обработи и…

Той я прекъсна.

— Не съществува ли по-голяма преса?

— Съществува. Той има преса, която печата по петдесет банкноти за осем часа, по пет хиляди долара на ден, но иска за нея половин милион долара.

— Купи я — нареди й Гранжие.

— Не разполагам с половин милион долара.

— Аз обаче разполагам. Колко време ти е необходимо, за да доставиш пресата?

— Ами предполагам, но не зная… — отвърна с неохота тя.

Гранжие вдигна телефонната слушалка и се обади на някого.

— Луи, нуждая се от половин милион долара във френски франкове. Извади каквото има от сейфа, а останалото изтегли от банките. Донеси ги в кабинета ми. Vite!

Трейси се изправи неспокойно на крака.

— По-добре да си вървя и…

— Никъде няма да вървиш.

— Наистина трябва…

— Седни и млъкни. Сега мисля.

Той имаше делови партньори, които щяха да изявят желание да участват в тази сделка, но онова, което не знаят, няма да им навреди, реши Гранжие. Той щеше да купи сам голямата преса и да заменя парите, които вземаше по банковата сметка на казиното, с парите, които щеше сам да отпечатва. След това щеше да каже на Бруно Виченце да се занимае с тази дама. Тя не обичаше да има партньори. Арман Гранжие също.

Два часа по-късно парите пристигнаха в голямо чувалче. Гранжие се обърна към Трейси.

— Ще напуснеш хотел „Палас“. Горе на хълмовете имам къща, която е съвсем удобна. Ще останеш в нея, докато приключим с цялата операция. — Той бутна телефонния апарат към нея. — А сега се обади на твоя приятел в Швейцария и му кажи, че купуваш голямата преса.

— Телефонният му номер е в хотела. Ще му се обадя оттам. Дайте ми домашния си адрес и аз ще му кажа да ви изпрати пресата у дома…

— Не така — прекъсна я остро той. — Не искам да оставям каквито и да е следи. Ще приберем пресата от летището. Ще обсъдим подробностите още днес на вечеря. Ще се срещнем в осем.

Засега всичко приключи. Трейси се изправи на крака. Гранжие кимна към чувалчето.

— Внимавай с парите. Не бих желал да им се случи нещо… също и с теб.

— Нищо няма да се случи — увери го Трейси.

Той бавно се усмихна.

— Убеден съм. Професор Цукерман ще те придружи до хотела.

Двамата пътуваха мълчаливо в колата, чувалчето стоеше между тях, а всеки един бе потънал в собствените си мисли. Цукерман не схващаше ясно какво става, но чувстваше, че ще се окаже нещо много добро за него. Жената представляваше ключът към него. Гранжие му нареди да не сваля очи от нея и Цукерман възнамеряваше да постъпи точно така.

Арман Гранжие се намираше тази вечер в приповдигнато настроение. Сигурно въпросът с голямата печатарска преса вече е уреден. Уитни му бе казала, че тя може да отпечатва по пет хиляди долара за осем часа, но Гранжие имаше по-добър план. Той възнамеряваше да работи по двадесет и четири часа на пресата. Това означаваше, че ще има по петнадесет хиляди долара на ден, повече от сто хиляди седмично и по един милион на всеки десет седмици. А това представляваше само началото. Довечера щеше да научи името на гравьора, с когото щеше да сключи договор за нови машини. Богатството му тогава нямаше да знае граници.

Точно в 8.00 часа лимузината на Гранжие спря пред входа на хотел „Палас“ и самият той слезе от нея. Когато влезе във фоайето, забеляза с удоволствие, че Цукерман седи близо до входа и наблюдава внимателно вратите.

Гранжие отиде на рецепцията.

— Жул, съобщи на баронеса Дьо Шантии, че съм тук. Нека слезе във фоайето.

Служителят вдигна глава и каза:

— Но баронесата напусна хотела, господин Гранжие.

— Имаш грешка. Повикай я!

Жул Бержерак се обезпокои. Не биваше да противоречи на Арман Гранжие.

— Самият аз уредих напускането й.

— Не е възможно. Кога?

— Наскоро след като се прибра в хотела. Помоли ме да й кача сметката в апартамента, за да ми плати в брой…

Умът на Арман Гранжие трескаво работеше.

— В брой? Във френски франкове?

— Всъщност, да, господине.

Гранжие го запита като обезумял:

— Изнесе ли нещо от апартамента? Някакъв багаж или кутии?

— Не. Каза, че ще прати по-късно да приберат багажа й.

Значи е взела неговите пари и е заминала за Швейцария сама да купи голямата печатарска машина.

— Заведи ме в нейния апартамент. Бързо!

— Да, господин Гранжие.

Жул Бержерак грабна ключа и закрачи бързо до Арман Гранжие към асансьора.

На минаване край Цукерман Гранжие изсъска:

— Защо седиш тук, идиот такъв? Тя е заминала.

Цукерман го погледна, без да разбере нищо.

— Не може да е излязла. Въобще не е слизала във фоайето. Нали я чакам.

— Нали я чакам — присмя му се Гранжие. — А чакаше ли една медицинска сестра, една стара дама с посивели коси, някоя американка, която да минава през служебния вход.

Цукерман се обърка.

— А защо да правя това?

— Връщай се в казиното — озъби му се Гранжие. — По-късно ще се разправям с теб.

Апартаментът изглеждаше така, както го бе видял преди това Гранжие. Вратата към съседната стая беше отворена. Той влезе в нея, отиде бързо до шкафа и го отвори. Слава богу, печатарската преса си стоеше на мястото! Уитни е бързала много и не е успяла да я вземе със себе си. В това се състоеше нейната грешка. Но не само нейната, помисли си Гранжие. Тя го бе измамила с петстотин хиляди долара, но той щеше да си отмъсти. Щеше да се обърне към полицията да му помогнат да я залови и да я тикне в затвора, където неговите хора щяха да я хванат на тясно. Те щяха да я принудят да каже името на гравьора, след което да й запушат устата завинаги.

Арман Гранжие набра номера на полицейския участък и помоли да го свържат с инспектор Дюмон. Той говори разпалено около три минути, после каза:

— Чакам те тук.

Петнадесет минути по-късно пристигна неговият приятел инспекторът, придружен от мъж с безформена фигура и с най-грозното лице, каквото Гранжие беше виждал някога в живота си. Челото му сякаш всеки миг щеше да се пръсне, а кафявите му очи, почти скрити зад дебелите стъкла на очилата, имаха пронизващия поглед на фанатик.

— Това е господин Даниел Купър — представи го инспектор Дюмон. — Господин Гранжие, господин Купър също се интересува от жената, за която се обади по телефона.

Купър се обърна веднага към Гранжие.

— Споменали сте на инспектор Дюмон, че жената е замесена в подправка на банкноти.

— Vraiment. В момента тя пътува за Швейцария. Можете да я заловите на границата. Тук разполагам с всички доказателства, от които се нуждаете.

Той ги заведе до шкафа и Даниел Купър и инспектор Дюмон надникнаха вътре.

— Ето пресата, на която печата парите.

Даниел Купър пристъпи към пресата и внимателно я разгледа.

— На тази преса ли е печатала парите?

— Нали току-що ви казах — изръмжа Гранжие. Той извади една банкнота от джоба си. — Погледнете. Това е една подправена стодоларова банкнота, която ми даде самата тя.

Купър отиде до прозореца и вдигна банкнотата на светлината.

— Тази банкнота е истинска.

— Тя само изглежда такава. Обяснението е, че тя е използвала крадени матрици, които е взела от някакъв гравьор, работел някога в монетния двор във Филаделфия. Печатала е банкнотите на тази преса.

Купър грубо му отвърна:

— Не ставайте глупак. Това е най-обикновена преса. На нея можете да отпечатвате само бланки с обикновен текст.

— Бланки ли? — стаята се завъртя пред очите му.

— И вие действително сте повярвали в баснята за машината, която превръща обикновената хартия в истински стодоларови банкноти?

— Уверявам ви, всичко видях със собствените си очи… — Гранжие спря. Какво всъщност беше видял? Няколко мокри стодоларови банкноти, окачени да съхнат, бяла хартия и резачка за хартия. Грандиозността на измамата започна да му се прояснява. Не съществуваше никаква подправка на пари, никакъв гравьор не я очакваше в Швейцария. Трейси Уитни никога не се беше хващала на въдицата за потъналото съкровище. Тази кучка си беше послужила с неговия собствен план за примамка, с който да му измъкне половин милион долара. Ако това се разчуеше…

Двамата мъже го наблюдаваха.

— Искаш ли да повдигнеш някакво обвинение, Арман? — запита го инспектор Дюмон.

И как можеше да го направи? Какво да каже? Че е лъгал, като се е опитвал да финансира един план за подправка на пари? И какво щяха да му направят неговите съдружници, когато научеха, че е откраднал половин милион долара от техните пари и ги е похарчил? Изведнъж го обхвана ужас.

— Не. Няма… няма да повдигам никакви обвинения. — В гласа му звучеше силна уплаха.

Африка, мина през ума на Арман Гранжие. В Африка няма да могат никога да ме открият.

Даниел Купър си мислеше: следващия път. Следващия път няма вече да ми се изплъзне.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Трейси беше тази, която подсказа на Гюнтер Хартог да се срещнат на Майорка. Трейси обичаше този остров. Той наистина бе едно от живописните места в света.

— При това — каза тя на Гюнтер, — островът е бил свърталище на пирати. Ще се чувстваме като у дома си.

— Най-добре е да не ни виждат заедно — отвърна той.

— Аз ще уредя всичко.

Всичко започна с телефонното обаждане на Гюнтер от Лондон.

— Имам нещо за теб, Трейси, което е съвсем необикновено. Сигурен съм, че ще го възприемеш като истинско предизвикателство.

На следващата сутрин Трейси отлетя за Палма, столицата на Майорка. В резултат на червеното циркулярно писмо на Интерпол относно Трейси, за тръгването й от Биариц и пристигането й в Майорка, незабавно бяха уведомени местните власти. Когато Трейси се регистрира в кралския апартамент на хотел „Сон Вида“, над нея бе организирано непрестанно двадесет и четири часово наблюдение.

Ернесто Марсе, полицейският комендант на Палма, бе вече разговарял с инспектор Тринян от Интерпол.

— Убеден съм — каза Тринян, — че Трейси Уитни е единственият организатор и извършител на тези престъпления.

— Още по-зле за нея. Ако извърши някакво престъпление в Майорка, ще се убеди, че нашето правосъдие действа бързо.

— Господине, искам да ви съобщя още нещо — добави инспектор Тринян.

— Si.

— Ще имате и гост от Америка. Казва се Даниел Купър.

Детективите, които следяха Трейси, имаха впечатление, че тя се интересува единствено от забележителностите. Те я следваха в нейните обиколки из острова, при посещението й на манастира „Сан Франсиско“, красивия замък „Белвер“ и плажа на Илетас. Трейси отиде на борба с бикове в Палма и обядва в Plaza de la Reina; навсякъде ходеше сама.

Тя ходи на екскурзия до Форментор, Валдемоса и Ла Гранха, посети Манакър, където произвеждат перли.

— Пристигнала е като туристка, коменданте — докладваха детективите на Ернесто Марсе.

Секретарката на коменданта влезе в кабинета му.

— Пристигнал е някакъв американец. Настоява да се види с вас. Сеньор Даниел Купър.

Комендантът Марсе имаше много американски приятели. Той обичаше американците и имаше чувството, че независимо от онова, което му бе казал инспектор Тринян, този Даниел Купър ще му хареса.

Остана излъган.

— Вие сте идиоти. Всички до един — озъби се Даниел Купър. — Разбира се, че не е тук като туристка. Намислила е нещо.

Комендант Марсе едва сдържаше гнева си.

— Сеньор, самият вие казахте, че целите на госпожица Уитни винаги са представлявали нещо ефектно, че й прави удоволствие да върши невъзможни неща. Проверих всичко много внимателно, сеньор Купър. В Майорка няма нищо ценно, което да стане обект на таланта на сеньорита Уитни.

— Срещала ли се е с някого тук… разговаряла ли е с някого?

— Не. С никого — му отвърнаха с обиден тон.

— Тогава непременно ще го направи — каза решително Даниел Купър.

Сега вече разбрах, каза си комендант Марсе, защо съществува такова мнение за Грозния американец.

В Майорка са известни около двеста пещери, но най-интересна е „Пещерата на дракона“, която се намира до Порто Кристи, на около един час от Палма. Древната пещера се спуска дълбоко под земята и има огромни сводести кухини, украсени със сталагмити и сталактити, потънали в гробовно мълчание, освен когато между тях не ромолят криволичещи подземни поточета с вода, преливаща в зелено, синьо или бяло, като всеки цвят сочи степента на огромните дълбочини.

Пещерата е истинска страна на чудесата, с архитектура в бледите тонове на слоновата кост, с безкрайна плетеница от лабиринти, неясно осветени от умело поставени лампи.

На никого не е разрешено да влиза в пещерата без водач, но от момента, в който тя се отваря сутрин за посещение, туристите я изпълват веднага.

Трейси избра съботния ден за посещение на пещерата, понеже тогава е най-многолюдно и е претъпкано от стотици туристи, надошли от всички краища на света. Тя си купи билет на малкото гише и се изгуби сред тълпата. Даниел Купър и двама полицаи на комендант Марсе я следваха отблизо. Един екскурзовод поведе посетителите по тесни каменни пътечки, станали хлъзгави от капещи сталактити, сочещи обвинително надолу като пръсти на скелети.

Наоколо се виждаха ниши, в които посетителите можеха да се отклоняват от пътеките и да се полюбуват на калциевите образувания, наподобяващи огромни птици, необикновени животни и дървета. По продължение на неясно осветените пътеки имаше и тъмни места и Трейси изчезна точно в едно от тях.

Даниел Купър се втурна бързо напред, но тя вече бе изчезнала от погледа. Натискът на тълпата, която прииждаше надолу по стълбите, не му даваше възможност да я открие. Той не можеше да определи дали Трейси е пред или зад него. Замисля нещо, каза си Купър. Но как? Къде? Какво?

В една подземна зала колкото арена, в долните части на пещерата, с лице към Голямото езеро, е изграден римски амфитеатър. За зрителите, идващи да гледат организираните на всеки час спектакли, са монтирани каменни пейки. Посетителите заемат местата си на тъмно и така чакат началото на представлението.

Трейси намери десетата редица пейки и седна на двадесетото място. Мъжът на двадесет и първото място се обърна към нея.

— Някакви проблеми?

— Никакви, Гюнтер. — Тя се наведе и го целуна по бузата.

Той каза нещо и тя се наведе, за да го чуе сред глъчката около тях.

— Мисля, че е най-добре да не ни виждат заедно, в случай че ни следят.

Трейси се огледа в огромната и претъпкана пещера.

— Тук сме на сигурно място. — Тя го погледна, изпълнена с любопитство. — Сигурно е нещо важно.

— Така е. — Той се приведе по-близо до нея. — Един богат клиент има голямо желание да се сдобие с една картина от Гоя, наречена „Puerto“. Ще плати в брой половин милион долара на онзи, който успее да му я достави. Това е извън моите възможности.

Трейси се замисли.

— Правени ли са други опити?

— Честно казано, да. Според мен обаче изгледите за успех са нищожни.

— Къде се намира картината?

— В музея „Прадо“ в Мадрид.

— Прадо!

Думата, която блесна веднага в ума на Трейси, беше невъзможно.

Гюнтер се беше навел много близо до нея и й говореше на ухото, без да обръща внимание на глъчката около тях, докато арената все повече и повече се изпълваше със зрители.

— Работата изисква много голяма находчивост. Ето защо си помислих за теб, скъпа Трейси.

— Поласкана съм — отвърна Трейси. — Половин милион долара, казваш?

— Освободени от всякакви задължения и тежести.

Представлението започна и изведнъж гласовете утихнаха. Невидими лампи започнаха да разпръскват бавно светлина, огромната пещера се изпълни с музика. Средата на сцената представляваше самото голямо езеро, намиращо се точно пред насядалата публика. Иззад един сталагмит се показа гондола, осветена от скрити прожектори. В нея седеше органист, изпълващ въздуха с мелодични звуци, които се понесоха по водата. Зрителите наблюдаваха захласнати как многоцветни светлини разрязват мрака, гондолата пресича бавно езерото и музиката накрая бавно замира.

— Фантастично! — удиви се Гюнтер. — Заслужава си човек да дойде тук само заради това зрелище.

— Обожавам пътуването — каза Трейси. — И знаеш ли кой град винаги съм мечтала да видя, Гюнтер? Мадрид.

Застаналият на изхода на пещерата Даниел Купър видя как Трейси излиза. Тя беше сама.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Хотел „Риц“ на Plaza de la Lealtad в Мадрид се смята за най-добрия хотел в града и повече от век дава подслон и храна на монарси от десетина европейски страни. Тук са преспивали президенти, диктатори и милиардери. Трейси бе слушала толкова много за „Риц“, че действителността малко я разочарова. Фоайето изглеждаше овехтяло и оръфано.

Помощник-управителят придружи Трейси до резервирания от нея апартамент 411–412 в южното крило на хотела откъм Calle Felipe V.

— Вярвам, че апартаментът ще задоволи вашите изисквания, госпожице Уитни.

Трейси отиде до прозореца и погледна навън. Долу, точно насреща през улицата, се намираше музеят „Прадо“.

— Намирам го чудесен, благодаря ви.

Апартаментът се изпълваше със силните звуци от оживеното улично движение, но в замяна на това й предлагаше онова, което искаше: птичи поглед към музея „Прадо“.

Трейси си поръча лека вечеря в стаята и си легна рано. Когато легна в леглото, реши, че опитът да се спи в него представлява една от съвременните форми на средновековно изтезание.

Поставеният на пост детектив във фоайето бе сменен в полунощ от свой колега.

— Не е напускала стаята си. Мисля, че спи.

Direccion General de Seguridad, полицейското управление в Мадрид, се намира на Puerta del Sol и заема цял блок. Това е сива сграда с червени тухли, която се слави с голямата си кула с часовник на върха. Над главния вход се развява червено-жълтото испанско знаме, а на вратата стои винаги полицай в бежова униформа и тъмнокафява барета. Въоръжен е с автомат, палка, пистолет и белезници. Точно оттук се поддържат връзките с Интерпол.

Предишния ден се бе получила спешна X-Д телеграма до Сантияго Рамиро, полицейския комендант на Мадрид, с която му съобщаваха за предстоящото пристигане на Трейси Уитни. Комендантът прочете два пъти последното изречение, след което се обади по телефона на инспектор Андре Тринян в главната квартира на Интерпол в Париж.

— Не разбирам вашето съобщение — каза му Рамиро. — Молите ме да окажа пълното съдействие на отдела на някакъв си американец, който дори не е полицай. Може ли да ми обясните причината?

— Коменданте, струва ми се, ще се убедите, че господин Купър е изключително полезен. Той разбира госпожица Уитни.

— Какво има тук за разбиране? — отвърна малко по-остро комендантът. — Тя е криминална престъпничка. Вероятно е много находчива, но испанските затвори са пълни с находчиви криминални престъпници. Тази госпожица няма да успее да се промъкне през нашата мрежа.

— Bon. Но нали ще се съветвате с господин Купър?

— След като вие твърдите, че може да се окаже полезен, тогава нямам възражения — отвърна с неохота комендантът.

— Merci, monsieur.

— De nada, senor.

Комендант Рамиро, подобно на своя колега от Париж, не обичаше американците. Намираше ги груби, интересчии и наивни. Този пък, помисли си той, може да се окаже различен. Вероятно ще ми хареса.

Намрази Даниел Купър още от пръв поглед.

— Тя направи на посмешище половината полиция на Европа — изтъкна Даниел Купър още с влизането си в кабинета на коменданта. — Вероятно ще направи това и с вас.

За да не избухне, комендантът успя само да му каже:

— Senor, ние нямаме нужда от поучения как да си гледаме работата. Сеньорита Уитни е под наблюдение от момента, в който пристигна тази сутрин на летища Барахас. Уверявам ви, че ако някой изпусне дори и карфица на улицата и госпожица Уитни я вдигне, веднага ще попадне в затвора. Тя не е имала по-рано работа с испанската полиция.

— Тя не е дошла тук да вдига изпуснати по улицата карфици.

— А защо смятате е тук?

— И аз не съм сигурен. Мога само да ви кажа, че ще бъде нещо голямо.

— Колкото е по-голямо, толкова по-добре — отвърна самодоволно комендант Рамиро. — Ще следим всяко нейно движение.

Когато се събуди сутринта, замаяна от мъчителното спане в кревата, проектиран от Томас де Торкемада, Трейси си поръча лека закуска с горещо черно кафе и отиде до прозореца, гледащ към „Прадо“. Музеят представляваше внушителна крепост, изградена от камък и червени тухли, изпечени от местни материали, заобиколена от трева и дървета. Отпред се извисяваха две дорийски колони, а двойни стълбища от двете страни водеха нагоре до предния вход. На нивото на улицата имаше и два странични входа. Пред музея се редяха ученици и туристи от десетки страни и точно в 10.00 часа пазачите отвориха двата големи предни портала и посетителите започнаха да преминават през въртящата се врата в центъра и през двата странични входа.

Телефонът иззвъня и Трейси се стресна. Никой освен Гюнтер Хартог не знаеше, че е в Мадрид. Тя вдигна телефонната слушалка.

— Ало?

— Buenos dias, senorita — чу се познат глас. — Обаждам ви се от Търговската камара в Мадрид, получих нареждания да направя всичко, за да може престоят ви в нашия град да бъде приятен.

— Откъде знаеш, че съм в Мадрид, Джеф?

— Сеньорита, Търговската камара знае всичко. Това първо посещение ли ви е тук?

— Да.

— Bueno! Тогава мога да ви покажа някои места. Колко възнамеряваш да останеш тук, Трейси?

Това беше важен въпрос.

— Не съм сигурна — отвърна безгрижно тя. — Колкото да си купя нещичко и да поразгледам забележителностите. А ти какво правиш в Мадрид?

— Същото — отвърна той в нейния дух. — Пазаруване и разглеждане на забележителности.

Трейси не вярваше в съвпадения, но този път Джеф Стивънс положително се намираше по същата причина — да открадне „Puerto“.

— Свободна ли си да вечеряме заедно? — запита той.

— Да — отвърна смело тя.

— Добре. Ще запазя маса в „Джоки“.

Трейси наистина не хранеше никакви илюзии по отношение на Джеф, но когато слезе от асансьора, пристъпи във фоайето и го видя, че я чака, някак си безпричинно се зарадва.

Джеф я хвана за ръката.

— Fantastico, querida! Изглеждаш великолепно — каза той.

Трейси бе подбрала много внимателно тоалета си. Носеше морскосин костюм от Валентино, с руска самурена кожичка около врата, лачени обувки и чанта с цвета на костюма.

Даниел Купър, седнал на малка кръгла маса в ъгъла на фоайето с чаша вино пред себе си, наблюдаваше как Трейси поздрави своя кавалер и почувства прилив на огромна енергия. Правдата е на моя страна, е казал Бог, аз съм негов меч и негово оръжие за отмъщение. Моят живот е покаяние и вие ще ми помогнете в моето възмездие. Аз ще те накажа.

Купър знаеше, че нито една полицейска сила в света не е достатъчно умна да залови Трейси Уитни. Но аз ще я заловя, мислеше си той. Тя принадлежи само на мен.

Трейси се беше превърнала в нещо повече от служебна задача за Даниел Купър. Превърнала се бе в идея-фикс. Той носеше снимките и досието й навсякъде със себе си и нощем, преди да си легне, ги разглеждаше с любов. Пристигна твърде късно в Биариц, за да я залови, изплъзна му се в Майорка, но сега, след като Интерпол попадна отново на следите й, Купър бе твърдо решен да не я изпуска повече.

Нощем сънуваше Трейси. Тя стоеше гола в огромна клетка и го умоляваше да я пусне на свобода. Обичам те, казваше й той, но никога няма да те пусна на свобода.

„Джоки“ се оказа малък и елегантен ресторант на Amador de los Rios.

— Храната тук е превъзходна — обеща й Джеф: Трейси мислеше, че Джеф сега е необикновено красив. От него се излъчваше някакво вътрешно вълнение, което съвпадаше и с нейното, и тя се досещаше защо: двамата се конкурираха, противопоставяха един на друг своята съобразителност в една игра с много високи залагания. Но аз ще спечеля, мислеше си Трейси. Ще открия начин да открадна тази картина от „Прадо“ преди него.

— Носи се странен слух — каза Джеф.

— Какъв слух? — насочи тя вниманието си към него.

— Да си чувала някога за Даниел Купър? Детектив в застрахователно дружество, изключително умен човек.

— Не съм. И защо да съм чувала за него?

— Бъди внимателна. Опасен е. Не искам да ти се случи каквото и да е.

— Не се безпокой.

— Но аз се безпокоя, Трейси.

— За мен ли? Защо? — засмя се тя.

Той постави ръка върху нейната и каза съвсем непринудено:

— Ти си нещо изключително. Животът е много по-интересен с теб, любов моя.

Ужасно е убедителен, мислеше си Трейси. Ако не го познавах толкова добре, щях да му повярвам.

— Хайде да поръчваме — предложи Трейси. — Умирам от глад…

В следващите дни Джеф и Трейси опознаваха Мадрид. Никога не бяха сами. Двама от хората на комендант Рамиро, придружени от странния американец, ги следяха навсякъде. Рамиро разреши на Купър да се смята за член на групата за наблюдение само и само да не го вижда около себе си. Американецът беше loco, напълно убеден, че Уитни се кани по някакъв начин да открадне голяма ценност току под носа на полицията. Que ridiculo!

Трейси и Джеф вечеряха в най-реномираните мадридски ресторанти: Хорчър, Принсипе де Виана и Каса Ботин, но Джеф знаеше места, все още неоткрити от туристите: Каса Пако, Ла Чулета и Ел Лакон, където двамата с Трейси вкусваха превъзходни местни задушени ястия като cocido madrileno и olla podrida, след което посещаваха малък бар и пиеха великолепни tapas.

Където и да ходеха, Даниел Купър и двамата детективи неотменно ги следваха по петите.

Като ги наблюдаваше от безопасно разстояние, Даниел Купър се озадачи от ролята на Джеф Стивънс в разиграващата се драма. Кой бе той? Следващата жертва на Трейси? Или пък замисляха заедно нещо?

Купър поговори с комисаря Рамиро.

— Каква е информацията ви за Джеф Стивънс? — запита Купър.

— Nada. Няма полицейско досие, регистриран е като турист. Според мен дамата си го е избрала за компаньон.

Инстинктът на Купър му подсказваше нещо друго.

Но той не преследваше Джеф Стивънс. Трейси, помисли си той. Искам теб, Трейси.

Когато Трейси и Джеф се върнаха късно вечерта в хотел „Риц“, Джеф я изпрати до нейната врата.

— Защо да не вляза да пийнем нещо преди лягане? — предложи той.

Трейси бе на ръба на изкушението. Тя обаче се наклони напред и го целуна леко по бузата.

— Мисли за мен като за своя сестра, Джеф.

— Какво е отношението ти към кръвосмешението?

Но тя бе вече затворила вратата.

След няколко минути той й се обади по телефона от своята стая.

— Искаш ли да прекараме утрешния ден в Сеговия? Това е едно очарователно градче на няколко часа път от Мадрид.

— Чудесна идея. Благодаря ти за прекрасната вечер — каза му Трейси. — Лека нощ, Джеф.

Дълго време лежа будна. В главата й блуждаеха мисли, за които нямаше право да разсъждава. Много мина от времето, когато изпитваше някакви чувства към мъж. Чарлс жестоко я нарани и сега нямаше желание отново да бъде наранявана. Джеф Стивънс бе приятен за компания, но тя знаеше, че не бива никога да му позволява да премине тази граница. Лесно можеше да се влюби в него. И глупаво.

Пагубно.

Смешно.

Трейси заспа много трудно.

Излетът до Сеговия се оказа чудесен. Джеф бе взел под наем една малка лека кола. Те излязоха от града и поеха през красивата лозарска част на Испания. През целия ден зад тях се движеше незабелязано един сит, но колата не бе от обикновените.

Сит е единствената произвеждана в Испания лека кола. Тя е и официалната кола, използвана от испанската полиция. Обикновеният модел е от 100 конски сили, но тези, които се продават на Policia National и на Guardia Civil, са от 150 конски сили, така че нямаше никаква опасност Трейси Уитни и Джеф Стивънс да се изплъзнат от Даниел Купър и от двамата детективи.

Трейси и Джеф пристигнаха точно навреме в Сеговия и обядваха в чаровен ресторант на главния площад, в сянката на аквадукт, построен от римляните преди две хиляди години. Следобед се поразходиха из средновековния град, посетиха старата катедрала „Санта Мария“ и ренесансовия градски съвет, после отидоха в Алкасар, старата римска крепост, кацнала на издадена скала високо над града. Изгледът оттам просто смайваше погледа.

— Обзалагам се, че ако останем по-дълго време тук, ще зърнем Дон Кихот и Санчо Панса да пресичат долу равнината — каза Джеф.

— Обичаш ли да се сражаваш с вятърни мелници, Джеф? — запита го Трейси.

— Зависи от големината на вятърната мелница — отвърна тихо той и пристъпи по-близо до нея.

Трейси се отдръпна от края на скалата.

— Разкажи ми нещо повече за Сеговия.

Магията изведнъж се развали.

Джеф се оказа възторжен водач, с много познания по история, археология и архитектура и Трейси от време на време си налагаше да не забравя, че е също и мошеник. Това бе един от най-приятните дни в живота й.

Хосе Перейра, един от испанските детективи, се оплака на Купър:

— Единственото, което крадат, е нашето време. Това са само двама влюбени, не виждате ли? Сигурен ли сте, че тя замисля нещо?

— Сигурен съм — озъби се Купър. Той се учуди на собствената си реакция. Искаше му се единствено да залови Трейси Уитни и заслужено да я накаже. Тя бе просто поредната криминална престъпничка, поредната му служебна задача. Въпреки това всеки път, когато нейният придружител я хванеше за ръката, Купър чувстваше как го обзема ярост.

Когато се върнаха в Мадрид, Джеф предложи:

— Ако не си много уморена, зная едно специално място за вечеря.

— Чудесно! — Трейси не искаше този ден да свършва. Подарявам този ден на себе си, искам поне в този единствен ден да се почувствам като останалите жени.

Джеф запази маса за 10.00 часа в елегантния ресторант Салакайн, известен с прекрасната си храна и безупречното обслужване. Трейси се отказа от десерт, но келнерът поднесе фини сладкиши на няколко пласта и те се оказаха най-вкусното нещо, което въобще бе слагала дотогава в устата си. Тя се облегна на стола заситена и щастлива.

— Прекрасна вечеря! Благодаря ти.

— Много се радвам, че ти хареса. Ако искаш да направиш впечатление на някого, доведи го тук.

— И ти ли се опитваш да направиш впечатление, Джеф? — запита го тя, след като дълго го наблюдава.

Той се усмихна.

— Обзалагам се, че е така. Почакай, докато видиш какво следва по-нататък.

Следващото се оказа една привлекателна bodega, задимено кафене, претъпкано с испански работници, облечени в кожени якета, които пиеха на бара и на десетината маси. В единия край на бара се виждаше tablado, леко повдигната над земята платформа, върху която двама души свиреха на китари.

— Знаеш ли нещо за фламенкото? — запита я Джеф. Наложи се да повиши глас поради големия шум в бара.

— Единствено това, че е испански танц.

— Произходът му е цигански. Можеш да отидеш в луксозни нощни заведения в Мадрид и да гледаш имитация на фламенко, но тази вечер ще видиш нещо истинско.

Трейси се усмихна на въодушевлението в гласа на Джеф.

— Ще видиш класическо cuadro flamenco. Това е група от певци, танцьори и китаристи. От началото изпълнението им е общо, после поотделно.

Даниел Купър наблюдаваше Трейси и Джеф от маса в ъгъла, близо до кухнята, и се чудеше какво ли обсъждаха толкова внимателно.

— Танцът е много изтънчен, защото всичко трябва да е координирано — движения, музика, костюми, изграждането на ритъма.

— Откъде знаеш толкова много? — запита Трейси.

— Познавах една танцьорка на фламенко.

Естествено, помисли си Трейси.

Светлините на bodega-та започнаха да бледнеят и малката сцена се освети от прожектори. После започна магията. Започна се бавно. На сцената се качиха най-естествено няколко изпълнители. Жените носеха пищно оцветени поли и блузи, красивите им андалуски фризури се прикрепваха от високи гребени с цветя. Мъжете носеха традиционните тесни панталони, жилетки и блестящи полуботуши от щавена кожа. Китаристите подхванаха някаква тъжна мелодия, а една от седналите жени запя на испански:

— Разбираш ли за какво пее? — прошепна Трейси.

— Да. „Исках да изоставя любимата си, но преди да го сторя, тя самата ме напусна и сломи моето сърце.“

Към средата на сцената пристъпи танцьорка. Тя започна с просто zapateado, начална тропаща стъпка, която постепенно взе да става все по-бърза под звуците на пулсиращите китари. Ритъмът се усилваше и танцът се превърна в някаква форма на чувствена стремителност, някакви вариации на стъпки, зародени преди стотици години в цигански пещери. С нарастващата сила на музиката и изпълнението на класическите фигури на танца, от alegria до fandanguillo, неистовите стъпки се усилиха, а от сцената се разнесоха окуражителните викове на останалата част от изпълнителите.

Викове Ole tu madre, Ole tus santos и Anda, anda, традиционните jaleos и piropos или окуражителните подвиквания подтикваха танцьорката към по-енергични и френетични ритми.

Когато музиката и танцът рязко спряха, целият бар потъна в тишина, след което се разрази буря от аплодисменти.

— Изумителна е! — възкликна Трейси.

— Почакай — отвърна й Джеф.

Към средата на сцената пристъпи втора жена. Тя притежаваше мургавата, класическа кастилска красота, изглеждаше задълбочена в себе си и напълно откъсната от зрителите. Китаристите засвириха bolero, тъжно и в ниска тоналност canto с ориенталско звучене. Към нея се присъедини танцьор, кастанетите затракаха равномерно и непрестанно.

Насядалите наоколо други изпълнители се включиха в jaleo-то с пляскане на ръце, придружаващо изпълнението на фламенкото, и ритмичното припляскване с длани се сля в едно цяло с мелодията и танца, а помещението се разтресе от кънтенето на zapateado-то, хипнотичното потропване с половин стъпало, ток и цяло стъпало, изграждащо безкрайни вариации на тонални и ритмични усещания.

Телата на танцьорите се раздалечаваха и приближаваха с нарастващо и влудяващо желание, докато накрая се сляха в безумна и пламенна любов, без обаче да се докосват, те стигнаха до необуздана и страстна кулминация, която подлуди публиката. Когато светлините угаснаха, а след малко отново се запалиха, тълпата шумно ги аплодира, а Трейси закрещя заедно с останалите. Тя се смути, защото изпита сексуално желание. Страхуваше се да погледне Джеф в очите. Въздухът между тях вибрираше от напрежение. Трейси сведе очи към масата, видя силните му, загорели от слънцето ръце и почти почувства как те милват тялото й бавно, после все по-бързо и по-бързо и настоятелно. Тя пъхна бързо ръцете в скута си, за да не се види, че се разтрепераха.

Почти не говориха по обратния път до хотела. На вратата на своята стая Трейси се обърна към Джеф и каза:

— Наистина беше…

Устните на Джеф се сляха с нейните, ръцете й го прегърнаха и тя го притисна силно към себе си.

— Трейси…?

На устата й бе думата „да“, но тя успя да използва и последната частица от волята си, за да каже:

— Наистина беше дълъг ден, Джеф. Вече умирам за сън.

— О!

— Струва ми се, че утре ще остана цял ден в стаята си и ще си почивам.

— Много добра идея. Вероятно и аз ще направя същото — отговори той с монотонен глас.

Никой не повярва на другия.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

В 10.00 часа на следващата сутрин Трейси се нареди на дългата опашка на входа на музея „Прадо“. Когато вратите се отвориха, униформен пазач задейства въртящата се преграда на входа, пропускаща посетителите по един.

Трейси си купи билет и се придвижи заедно с тълпата, влизаща през голямата ротонда. Даниел Купър и детектив Перейра се движеха близко зад нея и вълнението на Купър започна да нараства. Той бе сигурен, че Трейси Уитни не идваше тук като обикновен посетител. Какъвто и план да имаше, той започваше да се изпълнява.

Трейси преминаваше от зала в зала и вървеше бавно през салоните с платна на Рубенс, Тициан, Тинторето, Бош и картините на Доменикос Теотокопулис, станал известен като Ел Греко. Произведенията на Гоя се излагаха в специална галерия отдолу, намираща се на приземния етаж.

Трейси забеляза, че на всеки вход стои по един униформен пазач, а до лакътя му има червен алармен бутон. Тя разбираше, че в момента, в който се задействаше алармената инсталация, всички входове и изходи на музея моментално се затваряха и не съществуваше никаква възможност за бягство.

Трейси седна на пейката в средата на Залата на музите, изпълнена с произведения на фламандски майстори от осемнадесети век, и зашари с поглед по пода. Тя забеляза от двете страни на входа две кръгли приспособления. Това бяха инфрачервените лъчи, които се включваха нощем. В други музеи, които бе посещавала, пазачите дремеха отегчени и почти не обръщаха внимание на потока разбъбрили се туристи, но тук пазачите изглеждаха бдителни. Произведения на изкуството биваха обезобразявани от фанатици из музеите в цял свят и „Прадо“ взимаше мерки това да не се случва тук.

Из различните зали художници бяха разположили своите стативи и полагаха големи усилия да прерисуват картините на майсторите. Музеят им позволяваше това, но Трейси забеляза, че пазачите наблюдават много внимателно тези художници.

Когато Трейси разгледа залите на главния етаж, тя слезе по стълбите към приземния етаж, където се излагаха картини на Франсиско де Гоя.

Детектив Перейра се обърна към Купър:

— Тя, тя не върши нищо, само разглежда. Тя…

— Грешиш. — Купър се спусна бързо по стълбите.

Трейси остана с впечатление, че експозицията на Гоя се охранява много по-внимателно от останалите, и това действително си заслужаваше. Стена след стена бяха покрити с невероятни произведения на неподвластна на времето красота и Трейси преминаваше от платно на платно, завладяна от човешкия гений. Ето „Автопортрет“ на Гоя, на който той прилича на гръцко божество, изящно оцветения портрет на „Семейството на Карл IV“. „Облечената Маха“ и прочутата „Гола Маха“.

И точно тук, до „Сборище на вещици“, стоеше „Пуерто“. Трейси се спря и впи поглед в картината, сърцето й заудря силно в гърдите. На преден план, на картината се виждаха десетина красиво облечени мъже и жени, застанали пред каменна стена. На заден план, през сияйна мъгла, прозираха рибарски лодки в някакъв пристан, а в далечината — фар. В долния ляв ъгъл на картината стоеше подписът на Гоя.

Ето я набелязаната цел. Половин милион долара.

Трейси се огледа. На входа стоеше пазач. Зад него, по продължение на дългия коридор, водещ към други зали, тя виждаше нови пазачи. Трейси проучва дълго време „Пуерто“. Тъкмо се канеше да си тръгне, надолу по стълбите заслиза група туристи. Сред тях Трейси зърна Джеф Стивънс. Тя извърна глава и излезе през страничния изход, преди още да я е забелязал.

Това ще бъде състезание, господин Стивънс, което ще бъде спечелено от мен.

— Намислила е да открадне картина от „Прадо“.

Комендант Рамиро погледна недоверчиво Даниел Купър.

— Cagajon! Никой не е в състояние да открадне картина от „Прадо“ — каза той.

— Тя престоя там цялата сутрин — упорстваше Купър.

— В „Прадо“ никога не е ставала кражба и няма да стане. И знаете ли защо? Защото е невъзможно.

— Тя няма да приложи нито един от обичайните начини. Трябва добре да се охраняват всички отдушници в случай на газова атака. Ако пазачите пият кафе през работно време, проверете откъде го взимат и дали в него няма наркотично вещество. Проверете питейната вода…

Границите на търпението на комендант Рамиро се изчерпаха. Не стигаше това, че понася вече цяла седмица този груб и отблъскващ американец, че се лиши от ценни сътрудници, за да следят денонощно Трейси Уитни, когато неговата Policia Nacional работеше вече със строго ограничени средства, а ето сега, че този pito се опитваше да го поучава как да управлява собствения си отдел в полицията. Това преля чашата.

— Според мен тази дама е на почивка в Мадрид. Прекратявам наблюдението над нея.

— Не! Не можете да постъпите така — отвърна слисан Купър. — Трейси Уитни е…

Комендант Рамиро се изправи в цял ръст.

— Много ви моля да се въздържате от съвети по отношение на това как да постъпвам, senor. А сега, ако нямате какво повече да кажете, ви напомням, че съм много зает човек.

Купър стоеше завладян от безсилие.

— Тогава ще продължа сам.

Комендантът се усмихна.

— За да предпазите музея „Прадо“ от ужасната заплаха, каквато представлява тази жена ли? Разбира се, senor Купър. Сега ще мога вече да спя спокойно нощем.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Възможностите за успех са изключително ограничени, беше казал Гюнтер Хартог на Трейси. Необходима е огромна изобретателност.

Това е мнението на нашия век, което не отразява цялата истина — мислеше си Трейси.

Тя се взираше надолу през прозореца на своя апартамент към остъкления покрив на „Прадо“ и прехвърляше през ума си всичко, което беше научила за музея. Отваряха го сутрин в 10.00 часа и работеше до 6.00 вечерта. През цялото време алармената инсталация бе изключена, но затова пък на входовете на всички зали имаше пазачи.

Дори някой да успее да свали картина от стената, мислеше си Трейси, той няма да може да я изнесе от музея. Всички пакети се проверяваха на изхода.

Тя проучи покрива на „Прадо“ и се замисли върху организирането на нощен грабеж. Съществуваха няколко затруднения: първото представляваше ясната видимост. Трейси вече бе забелязала, че след запалването нощем на прожекторите покривът се осветяваше така, че се виждаше ясно от мили разстояние. Дори незабележимото влизане в сградата да се окажеше възможно, оставаха вътрешните инфрачервени лъчи и нощната охрана.

„Прадо“ изглеждаше непристъпен.

А какво ли замисляше Джеф? Трейси бе напълно уверена, че и той щеше да предприеме опит за задигане на картината на Гоя.

Всичко бих дала само и само да разбера какво се мъти в малкия му мозък. Трейси беше сигурна само в едно: нямаше да му позволи да се вмъкне вътре преди нея. Налагаше се да намери разрешение на въпроса.

Трейси се върна в „Прадо“ на следващата сутрин.

Освен лицата на посетителите друга промяна нямаше. Трейси се огледа внимателно за Джеф, но той не се появи.

Вече е намислил как да отмъкне картината, помисли си Трейси. Проклет кучи син. Целият чар, с който си послужи, бе само и само да отвлече вниманието ми и да ми попречи да взема първа картината.

Тя усмири гнева си и се зае с ясната и студена логика.

Трейси отиде пак в „Прадо“ и очите й се плъзнаха върху близките платна, бдителните пазачи, художниците любители, седнали на малки столчета пред стативите си, влизащите и излизащите на групи зрители. Изведнъж ударите на сърцето на Трейси се учестиха. Вече зная как ще извърша всичко!

Тя се обади от обществена телефонна кабина на „Gran via“ и застаналият на входа на едно кафене Даниел Купър бе готов да даде годишната си заплата само и само да научи на кого се обажда Трейси. Напълно бе убеден, че води разговор с чужбина, и то именно от такава кабина, за да не може да се запише разговорът й. Той забеляза зелената й ленена рокля, която не бе виждал досега, и голите й крака. За да я заглеждат мъжете, помисли си той. Развратница. Изпадна в истинска ярост.

Трейси приключваше вече разговора си в телефонната кабина.

— Просто вземи мерки да действа бързо, Гюнтер. Ще има на разположение едва около две минути. Всичко ще зависи от бързината.

Два дни по-късно в 9.00 часа сутринта Трейси седна на една пейка в красивия парк Ретиро, разположен в центъра на Мадрид, и се зае да храни гълъбите. Със своето езеро, грациозни дървета, добре поддържана трева и малки сцени, на които се дават разни детски представления, той е любимо място на мадридчани.

Цезар Порета, възрастен мъж с посивели вече коси и малка гърбица, вървеше по една от пътеките на парка и когато достигна пейката, седна до Трейси, отвори хартиена кесия и започна да хвърля трохи на птиците.

— Buenos dias, senorita.

— Buenos dias. Някакви проблеми?

— Никакви, сеньорита. Необходими ми са само датата и часът.

— Още не ги зная — отвърна Трейси. — Скоро ще се разбере.

Той се усмихна с беззъбата си уста.

— Полицията ще подлудее. Още никой не е предприемал подобно нещо.

— Ето защо ще има успех — отвърна Трейси. — Ще ви се обадя.

Тя хвърли последна троха на гълъбите и стана. Тръгна с бавни крачки, копринената рокля се поклащаше предизвикателно около колената й.

Докато Трейси се намираше в парка с Цезар Порета, Даниел Купър претърсваше стаята й в хотела. Той видя от фоайето как Трейси излезе от хотела и тръгна към парка. Тя не си поръча нищо за ядене и Купър реши, че отива на закуска. Определи си половин час. Влизането в нейния апартамент не представляваше трудност за него, след като заблуди камериерките на етажа и използва шперц. Знаеше какво търси: копие на картина. Нямаше представа как Трейси ще я смени, но бе сигурен, че намерението й е точно такова.

Той претърсваше стаята с професионална бързина и вещина, без да пропусне нищо. Спалнята остави за накрая. Огледа гардероба, провери дрехите й, а след това и тоалетната масичка. Отвори чекмеджетата едно по едно. Бяха пълни с пликчета, сутиени и чорапогащници. Той повдигна едни пликчета, потърка ги o бузата си и си представи ухаещата плът в тях. Уханието на тялото й изведнъж изпълни стаята. Той постави бельото на мястото му и прегледа останалите чекмеджета. Никаква картина.

Купър влезе в банята. Във ваната имаше капки вода. Тялото й бе лежало тук, потопено в топлата вода. Купър си представи как Трейси лежи гола, а водата милва гърдите и бедрата й. Той почувства отново благоуханието на тялото й.

Няколко минути по-късно Купър излезе така безшумно, както бе влязъл, и се упъти направо към близката църква.

На следващата сутрин Даниел Купър тръгна след Трейси, когато тя излезе от хотел „Риц“. Сега той чувстваше, че между тях има някаква интимност, каквато не бе съществувала преди това. Той познаваше нейното благоухание, беше я виждал в банята, беше наблюдавал извиващото й се в топлата вода голо тяло. Сега тя му принадлежеше напълно; тя бе негова и той можеше да я унищожи. Наблюдаваше я как се движи по „Gran via“, разглежда изложените по витрините на магазините стоки и я последва в голям универсален магазин, като внимаваше да не го забележи. Видя, че разговаря с някакъв служител, след което отиде в дамската тоалетна. Купър остана да чака объркан близо до вратата. Това бе единственото място, където не можеше да я последва.

Ако Купър би имал възможността да влезе вътре, той щеше да види как Трейси разговаря с една пълна жена на средна възраст.

— Manana — каза й Трейси, докато си слагаше червило на устните пред огледалото. — Утре сутринта в единадесет часа.

Жената поклати отрицателно глава.

— Невъзможно, сеньорита. Това няма да му се хареса. Избрали сте най-неподходящия ден. Утре пристига на официално посещение принцът на Люксембург и във вестниците пише, че ще го развеждат из „Прадо“. Из целия музей ще има допълнителни пазачи и полиция.

— Колкото повече, толкова по-добре. Утре.

Трейси излезе, а жената погледна след нея и промълви: „La cucha es loca…“

Височайшата група трябваше според програмата да пристигне в „Прадо“ точно в 11.00 часа сутринта, затова Guardia Civil огради с въжета улиците около музея. Поради забавяне на церемонията в президентския дворец антуражът пристигна едва по обед. Чу се вой на сирени, когато се появиха полицейските мотоциклетисти, ескортиращи процесия от половин дузина черни лимузини до предното стълбище на „Прадо“.

Кристиан Мачада, директорът на музея, очакваше развълнуван на входа пристигането на Негово височество.

Мачада направи много внимателна сутрешна проверка, за да се увери, че всичко е наред. Пазачите бяха предупредени да проявяват особена бдителност. Директорът се гордееше със своя музей и искаше да направи добро впечатление на принца.

Никога не вреди да имаш приятели по високите места, мислеше си Мачада. Quien sabe? Може дори да получа покана за вечерята с Негово височество, която ще се състои довечера в президентския дворец.

Кристиан Мачада съжаляваше единствено за това, че нямаше възможност да спре тълпящите се наоколо орди от туристи. Телохранителите на принца и охраната на музея обаче щяха да се погрижат за неговата сигурност. Всичко бе в пълна готовност.

Височайшата обиколка започна отгоре, от главния етаж. Директорът приветства Негово височество с прочувствено слово, след което, последван от въоръжена охрана, тръгна с него през ротондата и залите, където се излагаха произведения на испански художници от шестнадесети век: Хуан де Хуанес, Педро Мачука, Фернандо Янес.

Принцът крачеше бавно и се наслаждаваше на разкриващата се пред погледа му красота. Той бе покровител на изкуствата и обичаше истински художниците, които съживяваха миналото и ставаха безсмъртни. Без самият да притежава художнически талант, принцът завиждаше на художниците, които виждаше из залите пред своите триножници, опитващи се да уловят поне частичка от гения на големите майстори.

Когато официалните гости разгледаха разположените горе зали, Кристиан Мачада обяви гордо:

— А сега, ако Негово височество разреши, ще ви придружа долу, до нашата експозиция на Гоя.

Трейси прекара една мъчително напрегната сутрин. Когато принцът не пристигна в „Прадо“ до 11.00 часа сутринта, така както предвиждаше програмата, тя започна да изпада в паника. Всичките й приготовления бяха разчетени до секундата, но тя се нуждаеше единствено от принца, за да ги задейства.

Трейси се движеше от зала в зала, смесена с тълпите от посетители, и се мъчеше да не привлича вниманието. Няма да дойде, помисли си накрая Трейси. Ще трябва да отложа всичко. И точно в този миг откъм улицата се чу воят на приближаващите сирени.

Без да сваля поглед от Трейси от наблюдателното си място, Даниел Купър също чу сирените. Разумът му говореше, че е невъзможно да се открадне картина от музея, но инстинктът от своя страна му подсказваше, че Трейси ще направи опит, а Купър се осланяше на своя инстинкт. Той се придвижи по-близо до Трейси, но се криеше от нея зад посетителите. Възнамеряваше да не я изпуска нито за миг от погледа си.

Трейси се намираше в залата, непосредствено до тази, в която се излагаше „Пуерто“. През отворената врата тя виждаше гърбавия Цезар Порета, който седеше пред своя триножник, зает с прерисуването на „Облечената Маха“ от Гоя, закачена непосредствено до „Пуерто“. На три стъпки от него стоеше пазач. В залата, в която се намираше Трейси, застанала пред своя статив, художничка прекопирваше внимателно „Млекарката от Бордо“ и се стараеше да улови блестящите кафяви и зелени тонове от платното на Гоя.

В салона нахълтаха група японски туристи и зачуруликаха като ято екзотични птички. Сега!, каза си Трейси. Точно такъв момент очакваше. Сърцето й заудря лудо в гърдите. Страхуваше се, че пазачът може дори да го чуе. Тя излезе пред японските туристи и пристъпи заднешком към художничката. Някакъв японец мина съвсем близо до Трейси и тя политна назад, сякаш бе блъсната, удари се в художничката и заедно с нея триножникът, платното и боите паднаха на земята.

— О! Ужасно съжалявам! — възкликна Трейси. — Нека да ви помогна.

Когато се зае да помага на уплашената художничка, Трейси стъпи върху разпръснатите бои и ги размаза върху пода. Даниел Купър видя всичко и бързо приближи. Всичките му сетива бяха изопнати като струни. Беше напълно убеден, че Трейси Уитни бе направила първата си стъпка.

Пазачът се втурна и се развика:

— Que pasa? Que pasa?

Неприятният случай привлече вниманието на туристите и те се скупчиха около падналата жена, която размазваше със своите движения тубите боя в гротескни фигури върху дървения под. Настана отвратителна бъркотия, а принцът можеше да се появи всеки миг. Пазачът изпадна в паника. Той извика силно:

— Серхио! Ven аса! Pronto.

Трейси забеляза как пазачът от съседната зала се втурна бързо на помощ. Цезар Порета остана сам в залата с „Пуерто“.

Трейси се намираше в центъра на неразборията. Двамата пазачи правеха безуспешни опити да изтласкат туристите от изпоцапания с боя под.

— Извикайте директора — кресна Серхио. — En seguida!

Другият пазач се втурна към стълбите.

— Que birria! Каква бъркотия!

Две минути по-късно на мястото на произшествието се появи самият Кристиан Мачада. Директорът хвърли ужасен поглед и извика:

— Доведете някоя чистачка! Бързо! Забършете и почистете с терпентин. Pronto!

Млад сътрудник хукна да изпълни нареждането. Мачада се обърна към Серхио:

— Връщай се на мястото си — изръмжа той.

— Да, сър.

Трейси видя как пазачът си проби път през тълпата и се върна в залата, в която работеше Цезар Порета.

Купър не сваляше дори за миг погледа си от Трейси. Очакваше следващия й ход. Но такъв не последва. Тя не се доближи до нито една картина, нито пък установи връзкас някакъв съучастник. Само събори един триножник и разпиля върху пода боя, но той бе напълно убеден, че тя го направи нарочно. С каква цел обаче? Купър някак си почувства, че каквото е било намислено, то вече е сторено. Той огледа стените на залата. Не липсваше нищо.

Купър отиде бързо в съседната зала. Там нямаше никой освен пазача и възрастния гърбав художник, който седеше пред своя триножник и прерисуваше „Облечената Маха“. Всички картини стояха но местата си. Все пак нещо не беше наред. Купър го знаеше.

Той се върна бързо при изтормозения директор, с когото се бе срещал и по-рано.

— Имам основание да вярвам — избърбори Купър, — че през последните няколко минути оттук бе открадната картина.

Кристиан Мачада впери поглед в налудничавия американец.

— За какво говорите? Ако бе станало подобно нещо, пазачите щяха да включат алармената инсталация.

— Струва ми се, че подправена картина е била заменена с истинска.

Директорът снизходително му се усмихна.

— Във вашата теория, сеньор, има една малка неточност. На общата публика това не е известно, но зад всяка картина има скрити сензори. Ако някой се опита да свали картина от стената, което трябва да направи, за да я замени с друга, алармената инсталация моментално ще се задейства.

Даниел Купър не остана доволен.

— Не е ли възможно тази ваша инсталация да бъде прекъсната?

— Не. Ако някой се опита да прекъсне инсталацията от електрическата мрежа, това също предизвиква нейното включване. Сеньор, от този музей е невъзможно да се открадне картина. Безопасността ни е напълно осигурена.

Купър стоеше разтреперан от безсилие. Всичко, казано от директора, звучеше убедително. Наистина изглеждаше невъзможно. Но защо тогава Трейси Уитни разпиля нарочно боите?

Купър нямаше намерение да се предаде.

— Можете да ми се присмеете, но бихте ли наредили на вашия персонал да мине през музея и да провери дали не липсва нещо? Аз ще си бъда в хотела.

Даниел Купър не можеше да направи нищо повече. В 7.00 часа същата вечер Кристиан Мачада телефонира на Купър.

— Лично аз направих проверката, сеньор. Всяка картина е на мястото си. От музея не липсва нищо.

Значи така. Очевидно се оказа инцидент. Даниел Купър обаче чувстваше с инстинкта на ловеца, че жертвата отново му се беше изплъзнала.

Джеф покани Трейси на вечеря в главната банкетна зала на хотел „Риц“.

— Тази вечер изглеждаш особено лъчезарна — направи й комплимент Джеф.

— Благодаря ти. Чувствам се великолепно.

— Това е от компанията. Ела с мен до Барселона през следващата седмица, Трейси. Градът е очарователен. Ще ти хареса…

— Съжалявам, Джеф. Няма да мога. Напускам Испания.

— Наистина ли? — Гласът му се изпълни със съжаление. — Кога?

— След няколко дни.

— О! Разочарован съм.

Ще останеш още по-разочарован, помисли си Трейси, когато научиш, че съм откраднала „Пуерто“. Тя се учудваше как самият той е смятал да открадне картината. Не че имаше вече някакво значение. Надхитрих умния Джеф Стивънс. Въпреки всичко, поради някаква необяснима причина, Трейси изпитваше някакво съжаление.

Кристиан Мачада седеше в своя кабинет, пиеше с наслада сутрешната си чашка силно черно кафе и се поздравяваше с успешното посещение на принца. С изключение на неприятния инцидент с размазаните по пода бои, всичко останало премина точно както беше замислено. Остана много доволен, че успяха да отклонят принца и неговата свита, докато почистят мръсотията. Директорът се усмихна, когато си спомни за онзи идиот, американския агент, който се опитваше да го убеди, че някой е откраднал картина от „Прадо“. Това не е можело да стане нито вчера, нито ще стане днес или утре, помисли си самодоволно той.

Секретарката му влезе в кабинета.

— Извинете, сър. Някакъв господин желае да ви види. Помоли ме да ви предам това.

Тя подаде на директора писмо. То носеше адреса на музея Кунстанхаус в Цюрих.

Писмото беше подписано от уредника на музея. Рано или късно, помисли радостно директорът, всички ми идват на посещение.

— Покани го да влезе!

Хенри Рендъл бе висок и с респектираща външност, оплешивяващ вече мъж с подчертан швейцарски акцент. Когато се ръкуваха, Мачада забеляза, че показалецът на дясната му ръка липсва.

— Много се радвам — каза Хенри Рендъл. — За първи път имам възможност да посетя Мадрид и очаквам с голямо нетърпение да разгледам вашите прочути произведения на изкуството.

— Смятам, че няма да се разочаровате, господин Рендъл — отвърна скромно Кристиан Мачада. — Моля, последвайте ме. Аз самият ще ви придружа.

Тръгнаха бавно, преминаха през ротондата с фламандските майстори, Рубенс и неговите последователи, посетиха централната галерия, изпълнена с произведения на испански майстори. Хенри Рендъл оглеждаше внимателно всяко платно. Двамата мъже разговаряха като специалисти, преценяваха различните художествени стилове, перспективата и чувството за колорит.

— А сега — съобщи директорът, — ще ви покажа гордостта на Испания. — Той поведе своя гост надолу по стълбите към галерията с творбите на Гоя.

— Същински празник за очите — възкликна поразен Рендъл. — Моля ви! Нека се спрем да погледам.

Кристиан Мачада се спря, доволен от благоговението на своя гост.

— Никога не съм виждал толкова великолепни неща — каза Рендъл. Той прекоси бавно салона, като се спираше поотделно пред всяко платно. — „Сборище на вещици“ — възкликна Рендъл. — Блестящо.

Продължиха по-нататък.

— „Автопортрет“ от Гоя. Фантастично!

Кристиан Мачада сияеше. Рендъл се спря пред „Пуерто“.

— Чудесен фалшификат — продължи нататък. Директорът го хвана за ръката.

— Какво? Какво казвате, сеньор?

— Казах, че е чудесен фалшификат.

— Грешите много — отвърна възмутено той.

— Не мисля така.

— Но наистина грешите — каза решително Мачада.

— Уверявам ви, че това е оригиналът. Разполагам с данни за произхода на картината.

Хенри Рендъл пристъпи до картината и я огледа по-внимателно.

— Тогава и данните ви са фалшификат. Тази картина е рисувана от ученика на Гоя, Еухенио Лукас и Падиля. Вие, разбира се, знаете, че Лукас е направил стотици фалшификати на Гоя.

— Естествено, че зная — отвърна рязко Мачада. — Но случаят не е такъв.

Рендъл сви рамене.

— Останете с мнението си.

Той понечи да продължи нататък.

— Лично съм купувал тази картина. Направена е спектрограма, проверка на пигмента…

— Не се съмнявам. Лукас е рисувал по времето на Гоя и е използвал същите материали. — Хенри Рендъл се наведе да огледа по-добре подписа на дъното на картината. — Много лесно можете да се уверите, стига да пожелаете. Върнете картината във вашата реставрационна и проверете подписа. — Той се подсмихна развеселен. — Егото на Лукас го е подтиквало да подписва своите картини, но портфейлът му го е принуждавал да подправя името на Гоя върху своето, като по този начин е повишавал неимоверно тяхната цена. — Рендъл погледна часовника си. — Простете. Струва ми се, че закъснявам за друга среща. Много съм ви благодарен, че споделихте съкровищата си с мен.

— Моля ви — отвърна хладно директорът.

Този мъж е абсолютен глупак, помисли си той.

— Ако мога да ви бъда от полза, отседнал съм във вила Магна. Отново ви благодаря, сеньор.

Хенри Рендъл си тръгна.

Кристиан Мачада го наблюдаваше как си отива. Как си позволява този швейцарски идиот да подмята, че тази ценна картина от Гоя била фалшификат!

Той се обърна и погледна отново картината. Прекрасна, шедьовър! Приведе се и разгледа подписа на Гоя. Напълно естествен. И въпреки всичко, можеше ли всичко това да е истина? Семенцето на съмнението го загложди. Всички знаеха, че съвременникът на Гоя, Еухенио Лукас и Падиля, беше направил стотици фалшификати на Гоя, изградил кариера чрез фалшифициране картини на майстора. Мачада бе заплатил три и половина милиона долара за „Пуерто“ от Гоя. Ако е бил измамен, щеше да му се лепне позорно черно петно, нещо, за което не смееше дори и да си помисли.

Хенри Рендъл бе казал едно разумно нещо. Наистина съществуваше прост начин за установяване идентичността на картината. Ще провери подписа, после ще телефонира на Рендъл и ще му каже по най-учтив начин, че трябва да си потърси някое по-подходящо занимание.

Директорът повика своя помощник и му нареди да пренесат „Пуерто“ в реставрационната.

Установяването на идентичността на един шедьовър е много деликатна работа, защото ако се направи небрежно, може да се унищожи нещо безценно и да се нанесе непоправима вреда. Реставраторите на „Прадо“ бяха експерти. Повечето от тях неуспели художници, те се бяха заели с реставрационна работа, за да са близо до любимото си изкуство. Започваха като чираци, учеха под ръководството на реставратори-специалисти и работеха години наред, преди да станат помощници и да им разрешат да се заемат с шедьоври, и то винаги под ръководството на по-старши специалисти.

Хуан Делгадо, завеждащ реставрационната работа в „Прадо“, постави „Пуерто“ на специална дървена поставка. Кристиан Мачада го наблюдаваше.

— Искам да проверите подписа — каза му директорът.

Делгадо не даде израз на своето удивление.

— Да, господин директор.

Той натопи малко памучно топче в изопропилов алкохол и го постави върху масата до картината. Друго памучно топче напои с петролен дестилат, служещ за неутрализиращ агент.

— Готов съм, сеньор.

— Продължавайте. Но бъдете внимателен.

Дишането на Мачада неочаквано се затрудни. Той видя как Делгадо взе първото памучно топче и докосна леко с него буквата „Г“ от подписа на Гоя. Моментално след това Делгадо взе и второто топче и неутрализира мястото, за да спре проникването на алкохола в дълбочина. Двамата мъже впериха погледи в платното. Делгадо се навъси.

— Съжалявам, но все още не мога да кажа нищо. Налага се да използвам по-силен разтворител.

— Направете го — разпореди се директорът.

Делгадо отвори друга бутилка. Той потопи внимателно ново топче памук с диметил пентон и докосна отново с него първата буква от подписа, като в същия миг го докосна и с второто памучно топче. Помещението се изпълни с острия задушлив мирис на химикала. Кристиан Мачада стоеше с вперен в картината поглед и не вярваше на онова, което виждаше. „Г“-то от името на Гоя избледня и на негово място се показа едно ясно „Л“.

Делгадо се обърна с пребледняло лице към него.

— Да… да продължавам ли? — запита той.

— Да — отвърна с дрезгав глас Мачада. — Продължете!

Бавно, буква по буква, подписът на Гоя избледня под влиянието на разтворителя и отдолу се показа подписът на Лукас. Всяка нова буква въздействаше като удар в стомаха на Мачада. Той, директорът на един от най-големите музеи в света, е бил измамен. Директорският съвет ще научи това, кралят на Испания ще го научи, светът ще го научи. Той бе унищожен.

Директорът се върна с тежки стъпки в кабинета си и телефонира на Хенри Рендъл.

Двамата мъже седнаха в кабинета на Мачада.

— Оказахте се прав — произнесе с труд директорът. — Картината е рисувана от Лукас. Когато се разчуе, ще стана за смях.

— Лукас е измамил не един специалист — утеши го Рендъл. — Неговите фалшификации обаче са мое хоби.

— Аз платих за тази картина три и половина милиона долара.

Рендъл сви рамене.

— Има ли начин да си върнете парите?

Директорът поклати отчаяно глава.

— Купих я направо от една вдовица, която твърдеше, че картината стояла в семейството на съпруга й цели три поколения. Ако дам тази жена под съд, делото ще се проточи през безброй съдилища, а това ще се отрази зле върху музея. Тогава на всичко тук ще започне да се гледа с подозрение.

Хенри Рендъл се замисли.

— Наистина, не бива да се вдига такъв шум. Защо не обясните на вашите началници какво се е случило и не се отървете тихомълком от Лукас? Може да изпратите картината на „Сотби“ и „Кристи“ и те да я продадат на търг.

Мачада поклати глава.

— Не, не. Тогава целият свят ще научи за случката.

Лицето на Рендъл изведнъж просия.

— Може пък и да ви се усмихне щастието. Имам клиент, който вероятно ще изяви желание да купи Лукас. Той ги колекционира. И е много дискретен човек.

— С удоволствие ще се освободя от тази картина. Не искам повече да я виждам. Фалшификат сред моите прекрасни съкровища! Ще се наложи да я подаря на някого — каза той с горчивина.

— Не е необходимо да правите това. Моят клиент по всяка вероятност ще се съгласи да плати, да речем, петдесет хиляди долара за нея. Да му се обадя ли по телефона?

— Това ще бъде много любезно от ваша страна, сеньор Рендъл.

На свикано по спешност заседание смаяните членове на директорския съвет решиха, че в „Прадо“ не бива в никакъв случай да се излага фалшификат на едно от най-известните му платна. Постигнато бе съгласие, че най-благоразумно би било да се освободят колкото може по-безшумно и по-бързо от картината. Облечените в черни костюми господа напуснаха безшумно заседателната зала. Никой не отрони дума на убития от мъка Мачада.

Сделката бе сключена още същия следобед, Хенри Рендъл отиде в Испанската банка и се върна с потвърден чек за петдесет хиляди долара. Картината на Еухенио Лукас и Падиля му бе предадена като ненабиващ се в очите пакет, увит в зебло.

— Директорският съвет се тревожи много да не би този инцидент да стане обществено достояние — каза деликатно Мачада, — но аз ги убедих, че вашият клиент е дискретен човек.

— Можете да разчитате на това — обеща Рендъл.

Когато Хенри Рендъл излезе от музея, той отиде с такси до елегантния жилищен квартал в северната част на Мадрид, отнесе платното до един апартамент на третия етаж и позвъни на вратата. Отвори му Трейси. Зад нея стоеше Цезар Порета. Трейси погледна въпросително Рендъл и той се ухили.

— Изгаряха от нетърпение да се отърват колкото може по-скоро от картината — иззлорадства Хенри Рендъл.

Трейси го прегърна.

— Влизай!

Порета разопакова картината и я постави върху масата.

— А сега — каза гърбавият — ще присъствате на едно чудо. Едно произведение на Гоя отново се ражда за живот.

Той извади бутилка метилов спирт и я отвори. Стаята моментално се изпълни с остър мирис. Докато Трейси и Рендъл го гледаха, Порета натопи малко памук в спирта и буква по буква започна да докосва крайно внимателно подписа на Лукас, който постепенно избледня. Под него се показа подписът на Гоя.

Рендъл го гледаше с благоговение.

— Блестящо!

— Това бе идея на госпожица Уитни — призна гърбавият. — Тя ме попита дали е възможно да се покрие оригиналният подпис на художника с фалшив подпис, който от своя страна да се покрие отново с оригиналния.

— А пък той измисли как да го направи — усмихна Трейси.

Порета обясни скромно:

— Оказа се много лесно. Отне ми по-малко от две минути. Трикът е в боите, които използвах. Първо покрих подписа на Гоя с пласт двойно пречистен бял френски лак, за да го предпазя. После нарисувах върху него името на Лукас, като използвах бързо съхнеща боя на акрилна основа. Върху него нарисувах отново името на Гоя с боя с маслена основа и светъл лак за картини. При премахване на горния пласт се появява името на Лукас. Ако бяха продължили, те щяха да открият, че оригиналният подпис на Гоя е скрит под него. Но те естествено не са го направили.

Трейси връчи на двамата по един добре напълнен плик.

— Благодаря и на двамата — каза тя.

— Винаги, когато имате нужда от експерт, съм на вашите услуги — намигна Хенри Рендъл.

— Как възнамерявате да изнесете картината от страната? — запита Порета.

— Ще пратя да я вземе специален куриер. Почакайте го тук.

Тя се ръкува с двамата мъже и излезе.

На път за хотел „Риц“ Трейси бе много весела. Всичко е въпрос на психология, мислеше си тя. От самото начало бе разбрала, че от „Прадо“ е невъзможно да се открадне картина, затова трябваше да измами ръководството на музея и да ги доведе до положение, при което те самите да пожелаят да се отърват от картината. Трейси си представи лицето на Джеф Стивънс, когато научеше, че са го надхитрили, и се засмя на глас.

Трейси почака в хотелския си апартамент идването на куриера и когато той пристигна, тя се обади по телефона на Цезар Порета.

— Куриерът е при мен — съобщи му Трейси. — Изпращам го за картината. Погрижете се той…

— Какво? Какво говорите? — извика Порета. — Вашият куриер взе картината преди половин час.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Париж

Сряда, 9 юли — по обяд

В един частен кабинет, встрани от улица Матинон, Гюнтер Хартог каза:

— Трейси, разбирам как се чувстваш във връзка с онова, което се случи в Мадрид, но Джеф попадна там пръв.

— Не е вярно — поправи го тя с горчивина. — Аз попаднах там първа. Той беше последен.

— Но Джеф достави картината. „Пуерто“ сега е на път към моя клиент.

След всичките замисли и проекти Джеф Стивънс все пак успя да я надхитри. Той си седеше през цялото време, остави я да извърши цялата работа, да поеме целия риск и в последния момент се измъкна най-хладнокръвно с плячката. Как ли й се е присмивал през цялото време! Ти си нещо изключително, Трейси. Сега не можеше да понася унижението, когато си спомняше за нощта, през която отидоха да гледат танца фламенко. Божичко, как съм могла да постъпя толкова глупаво?

— Винаги съм смятала, че не съм в състояние да убия човек — каза Трейси на Гюнтер, — но сега с удоволствие бих теглила ножа на Джеф Стивънс.

— О, скъпа — отвърна й безобидно той. — Надявам се поне да не го направиш тук, понеже Джеф е на път за насам.

— Какво? — Трейси скочи на крака.

— Казах ти, че имам предложение за теб. Налага се да действаш с партньор. А според мен Джеф е единственият, който…

— По-скоро бих умряла — озъби се Трейси. — Джеф Стивънс е най-долният…

— А, моето име ли се споменава? — Той застана сияещ на вратата. — Трейси, скъпа, изглеждаш по-зашеметяваща от всеки друг път. Гюнтер, приятелю, как си?

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Трейси стоеше, обзета от ярост.

Джеф я погледна и въздъхна.

— Положително ми се сърдиш.

— Да ти се сърдя ли! Аз… — Не успя да намери подходящата дума.

— Трейси, ако бих могъл да се изразя така, планът ти беше блестящ. Напълно съм убеден в това. Наистина блестящ. Допусна една-единствена грешка. Никога не се доверявай на швейцарец, останал без показалец на едната си ръка.

Тя пое дълбоко въздух, като се мъчеше да се овладее. После се обърна към Гюнтер:

— Ще разговаряме по-късно, Гюнтер.

— Трейси…

— Не. За каквото и да става дума, не желая да участвам. Не, ако е замесен и той.

— Би ли изслушала поне какво искам да ти кажа? — обърна се Гюнтер към нея.

— Няма смисъл. Аз…

— След три дни Де Биърс изпраща пакет с диаманти на стойност четири милиона долара от Париж за Амстердам с товарен самолет на Еър Франс. Имам клиент, който желае да купи тези диаманти.

— Защо не ги задигнеш по пътя им за летището? Твоят приятел тук е специалист по тези работи — не успя да скрие горчивината в гласа си.

Божичко, великолепна е, когато е разгневена, помисли си Джеф.

— Диамантите се охраняват много добре — обясни Гюнтер. — Ще ги задигнем по време на полета.

Трейси учудено го погледна.

— По време на полета ли? В транспортния самолет?

— Нуждаем се от дребен човек, който да може да се скрие в един от контейнерите. Когато самолетът се издигне във въздуха, единственото, което този човек трябва да направи, е да излезе от своя сандък, да отвори контейнера на Де Биърс, да вземе пакета с диамантите, да постави на негово място копие на подобен пакет, който ще бъде подготвен предварително, след което да се върне отново в своя сандък.

— И аз съм достатъчно дребна, та да се сместя в сандъка?

— Дори нещо повече, Трейси — каза Гюнтер. — Нуждаем се от умен човек със здрави нерви.

Трейси се замисли.

— Харесва ми този план, Гюнтер. Онова, което не ми харесва, е, че ще работя с него. Този човек е мошеник.

Джеф се ухили.

— А не сме ли всички ние такива, скъпа? Гюнтер ни предлага един милион долара, ако успеем да ги отмъкнем.

Трейси впери поглед в Гюнтер.

— Един милион долара?

Той кимна.

— По половин милион за всеки от вас.

— Причината, поради която това е възможно — обясни Джеф, — е, че имам връзки в товарителницата на летището. Това лице ще ни помогне да свършим работата. На него може да се вярва.

— За разлика от теб — отвърна му Трейси на място. — Довиждане, Гюнтер.

Трейси излезе от кабинета. Гюнтер я проследи с поглед.

— Наистина ти е сърдита за Мадрид, Джеф. Страхувам се, че този път няма да се съгласи.

— Грешиш — отвърна весело Джеф. — Познавам Трейси. Тя не е в състояние да откаже.

— Палетите се запечатват преди товаренето им в самолета — обясняваше Рамон Вобан.

Рамон беше млад французин с лице на старик и с черни, мъртвешки очи. Работеше като диспечер в отдела за превоз на товари към Еър Франс. Той бе ключът за успешното осъществяване на плана.

Вобан, Трейси, Джеф и Гюнтер седяха на маса до перилата на едно bateau mouche, увеселително корабче, пътуващо по Сена около Париж.

— Ако палетата се запечата — запита Трейси с отривист глас, — как ще се вмъкна тогава в нея?

— За товарите, пристигащи в последния момент — отвърна Вобан, — компанията използва така наречените от нас „меки палети“, това са големи дървени сандъци, от едната страна с брезент, завързан долу с въже. С оглед на сигурността ценните товари, като диамантите например, винаги пристигат в последната минута. Така те се товарят последни, а се разтоварват първи.

— Значи диамантите ще бъдат в „мека палета“? — запита Трейси.

— Точно така, mademoiselle! Както и вие самата. Аз ще се погрижа контейнерът, в който ще бъдете вие, да бъде поставен редом с палетата с диамантите. Онова, което трябва да направите по време на полета, е да развържете въжето, да отворите палетата с диамантите, да размените кутията с подобна такава, да се върнете във вашия контейнер и отново да го затворите.

Гюнтер кимна.

— След кацането на самолета в Амстердам пазачите ще вземат подменената кутия и ще я занесат на шлифовчиците на диаманти. Докато открият смяната на диамантите, ние ще сме те извели вече със самолет извън страната. Повярвай ми, нищо лошо не може да се случи.

Една мисъл охлади сърцето на Трейси.

— А няма ли да умра от студ горе във въздуха? — запита тя.

Вобан се усмихна.

— Mademoiselle, в наши дни транспортните самолети вече се отопляват. Те често превозват животни и домашни любимци. Не, в това отношение ще се чувствате съвсем удобно. Може малко да ви е притеснено, но инак всичко е наред.

Трейси се бе съгласила най-сетне да чуе тяхната идея. Половин милион долара за няколко часа неудобство. Тя проучи плана от всички страни. Може да се осъществи, реши Трейси. Само да не бе включен и Джеф Стивънс.

Чувствата й към него представляваха такава сложна плетеница от емоции, че тя се обърка и се ядоса на себе си. Той постъпи така в Мадрид само заради удоволствието да я надхитри. Той я бе предал, измамил и сега тайно й се надсмиваше.

Тримата мъже я наблюдаваха в очакване на нейния отговор. Корабчето премина под Pont Neuf, най-стария мост в Париж, който несъгласни с това мнение французи настояваха да се нарича Нов мост. На брега на реката двама влюбени се прегръщаха и Трейси забеляза блажения израз върху лицето на момичето. Каква глупачка, помисли си. Най-сетне взе решение. После погледна Джеф право в очите и каза:

— Добре. Съгласна съм — и веднага долови как напрежението на масата спадна.

— Не разполагаме с много време — каза Вобан. Той обърна мъртвешките си очи към Трейси. — Брат ми работи при един комисионер по товарене на стоки. Той ще уреди да ви вкараме в „мекия контейнер“ в неговия склад. Надявам се, че госпожицата не страда от клаустрофобия.

— За мен не се безпокойте… Колко ще трае пътуването?

— Ще престоите няколко минути на площадката за товарене и ще летите един час до Амстердам.

— Колко голям е контейнерът?

— Достатъчно голям, за да седнете в него. Вътре ще има и други вещи, които ще ви прикриват… ако просто стане нужда.

Нищо лошо не може да се случи, обясниха й те. Но ако просто стане нужда…

— Приготвил съм списък на нещата, от които ще имаш нужда — каза й Джеф. — Уредил съм да ти ги доставят.

Самодоволен кучи син! Колко е бил сигурен, че ще дам съгласие.

— Вобан ще се погрижи на паспорта ти да бъдат поставени изходни и входни печати, за да можеш да излезеш без никакви затруднения от Холандия.

Корабчето започна да пристава на кея.

— Можем да разгледаме последните подробности утре сутринта — каза Рамон Вобан. — Сега трябва да се връщам на работа. Au revoir — и си тръгна.

— Защо да не отидем заедно на вечеря да го отпразнуваме? — покани ги Джеф.

— Съжалявам — извини се Гюнтер, — но имам уговорена среща.

Джеф се обърна към Трейси:

— Би ли…

— Не, благодаря. Уморена съм — отвърна бързо тя. Това представляваше само повод да не остава с Джеф, но след като го каза, Трейси усети, че наистина се чувства отпаднала. Вероятно бе резултат от превъзбудата, в която се намираше напоследък. Беше като замаяна. Когато всичко свърши, реши тя, ще се върна в Лондон и дълго ще си почивам. Главата просто я цепеше.

— Донесъл съм ти малък подарък — каза й Джеф. Той й подаде красиво опакована кутия. В нея имаше изящен копринен шал с избродирани в единия ъгъл инициали ТУ.

— Благодаря!

Може да си го позволи, помисли си разгневена Трейси. Купил го е с моя половин милион.

— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си за вечерята?

— Сигурна съм.

Когато отиваше в Париж, Трейси винаги отсядаше в класическия хотел „Plaza Athenee“, в чудесен стар апартамент с изглед към ресторант-градината. Вътре в хотела имаше елегантен ресторант с тиха музика, изпълнявана на пиано, но тази вечер Трейси се чувстваше твърде уморена да се преоблича в по-официален тоалет. Тя влезе в малкото кафене на хотела и си поръча чиния супа. След малко я бутна встрани, останала наполовина неизядена, и се прибра в апартамента си.

Седналият на другия край на кафенето Даниел Купър си отбеляза часа.

Даниел Купър си имаше проблеми. При връщането си в Париж той поиска среща с инспектор Тринян. Шефът на Интерпол не се държа любезно. Току-що бе имал едночасов разговор с комендант Рамиро, който през цялото време му се оплакваше от американеца.

„Той е луд, беше казал комендантът, лиших се от хора, изгубих пари и време да преследвам тази Трейси Уитни, за която той настояваше, че се канела да ограби «Прадо», а тя се оказа безобидна туристка, точно както твърдях и аз.“

Разговорът убеди инспектор Тринян, че Даниел Купър вероятно се е лъгал от самото начало по отношение на Трейси. Против жената не съществуваше нито едно доказателство. Фактът, че се е намирала в същите градове по време на извършване на престъпленията, не представляваше никакво доказателство.

И така, когато Даниел Купър се срещна с инспектора, той каза:

— Трейси Уитни е в Париж. Бих желал да бъде поставена под двадесет и четири часово наблюдение.

Инспекторът тогава отвърна:

— Докато не ми представите доказателство, че тази жена замисля извършването на някакво специално престъпление, не мога с нищо да ви помогна.

Купър го погледна с пламтящи очи и каза:

— Вие сте идиот!

След което Даниел Купър бе изхвърлен по най-безцеремонен начин от кабинета.

Тогава Купър се зае сам с наблюдението. Той следваше Трейси навсякъде: в магазини и ресторанти, по улиците на Париж. Не спеше, а често и не ядеше. Даниел Купър не можеше да позволи на Трейси Уитни да го срази. Неговата задача щеше да приключи едва когато я вкараше в затвора.

Трейси лежеше тази нощ в леглото си и премисляше отново плана за следващия ден. Искаше й се да не я боли главата. Беше взела аспирин, но болките се усилиха. Потеше се, стаята й се струваше непоносимо гореща. Утре всичко ще свърши. Швейцария. Там ще замина. В прохладните гори на Швейцария. В замъка.

Нави часовника да я събуди в 5.00 часа сутринта и когато звънецът започна да дрънчи, тя се оказа в своята килия в затвора, а Железния панталон крещеше: „Време за обличане. Хайде!“, и коридорът ехтеше от ударите на звънеца. Трейси се събуди. Чувстваше тежест в гърдите, а светлината дразнеше очите й. С усилие отиде в банята. Лицето й изглеждаше зачервено и на петна в огледалото. Сега не бива да се разболявам, помисли си Трейси. Поне за днес. Имам толкова много работа.

Обличаше се бавно, опитваше се да не обръща внимание на силното главоболие. Сложи си черен работен комбинезон с дълбоки джобове, обувки с гумени подметки и черно таке. Сърцето й сякаш прескачаше, но тя не знаеше дали това е от вълнение, или от обзелото я неразположение. Виеше й се свят и се чувстваше отпаднала. Гърлото й бе възпалено и я дращеше. Трейси зърна върху масата шала, който й подари Джеф. Взе го и си го завърза около врата.

Главният вход на хотел „Plaza Athenee“ се намира на авеню Монтен, а служебният — на ъгъла на улица Дю Бокадор. Дискретен надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД и пасаж водеха от един заден коридор на фоайето през друг, още по-тесен, с наредени в него кофи за смет, до улицата. Наблюдателният пункт, зает от Даниел Купър, се намираше близо до главния вход, затова той не забеляза, че Трейси преминава през служебния вход. Но необяснимо как той го почувства в момента, в който тя излизаше. Купър изскочи на авеню Монтен и погледна нагоре и надолу по улицата. От Трейси нямаше и следа.

Сивото рено, което взе Трейси при страничния вход на хотела, се насочи към площад „Етоал“. В този час нямаше голямо движение и шофьорът, младеж с пъпчиво лице, който очевидно не знаеше английски, подкара бързо по една от десетте улици, които оформяха лъчите на „Етоал“. Как ми се иска да кара по-бавно, мислеше си Трейси. От движението на колата й прилошаваше.

Тридесет минути по-късно колата спря с тласък пред някакъв склад. На фирмата над вратата пишеше: „Брюсер и Сие“. Трейси си спомни, че тук работи братът на Рамон Вобан.

Младежът отвори вратата на колата и прошепна:

— Vite!

Докато Трейси слизаше от колата, се появи мъж на средна възраст с бързи и потайни движения.

— Следвайте ме — каза той. — Бързо!

Трейси се запрепъва след него към дъното на склада, където имаше половин дузина контейнери, повечето от ;тях напълнени и запечатани, готови за транспортиране до летището. Имаше и един „мек контейнер“ с брезентова стена, полунапълнен с мебели.

— Влизайте! Бързо! Нямаме никакво време.

Трейси почувства, че й призлява. Погледна контейнера и си помисли: Не мога да вляза вътре. Ще умра.

Мъжът я гледаше учудено.

— Avez-vous mal?

Сега беше моментът да се върне и да се откаже от всичко.

— Нищо ми няма — смънка Трейси.

Скоро всичко ще свърши. След няколко часа щеше вече да е на път за Швейцария.

— Bon. Вземете това.

Той й подаде нож с две остриета, намотка тежко въже, електрическо фенерче и малко синьо сандъче за скъпоценности, завързано с червена панделка.

— Това е дубликатът на сандъчето за скъпоценности, което ще трябва да замените.

Трейси пое дълбоко въздух, прекрачи в контейнера и седна. Моментално след това над отвора се спусна голям брезент. Чу как брезентът бе притегнат с въжета, за да се държи на място.

Трейси едва долови гласа на мъжа през брезента.

— Отсега нататък никакви разговори, никакви движения и никакво пушене.

— Аз не пуша — опита се да му отговори Трейси, но не й достигнаха силите за това.

— Bonne chance. Отворил съм няколко дупки отстрани на контейнера, за да можете да дишате. Да не забравите да дишате?

Той се засмя на собствената си шега и Трейси чу отдалечаващите му се стъпки. Остана сама в мрака.

Контейнерът беше тесен и неудобен, по-голямата част от пространството се заемаше от кухненски столове. Трейси изпитваше чувството, че се пече на огън. Кожата й гореше, едва дишаше. Заразила съм се от някакъв вирус, мислеше си тя, но вирусът трябва да почака. Имам толкова много работа. Налага се да мисля за друго.

Чу гласа на Гюнтер. От нищо не бива да се безпокоиш, Трейси. Когато разтоварят багажа в Амстердам, твоят контейнер ще бъде откаран в частен гараж, близо до летището. Там ще те посрещне Джеф. Предай му диамантите и се връщай направо на летището. На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева. Напусни колкото може по-бързо Амстердам. Когато полицията научи за обира, тя ще затвори града. Нищо лошо не може да стане, но за всеки случай ето ти адреса и ключа на една къща в Амстердам, където ще се чувстваш на сигурно място. В къщата не живее никой.

Сигурно е била задрямала, защото се стресна и се събуди. Контейнерът започна бавно да се издига. Трейси почувства как се люлее във въздуха и се хвана здраво. После контейнерът се спусна върху нещо твърдо. Чу се затръшване на автомобилна врата, запалване на двигател и миг след това камионът потегли.

Тръгнаха за летището.

Планът бе разработен в точност до секундата. Контейнерът с Трейси трябваше да пристигне на площадката за товарене няколко минути след пристигането на палетата на Де Биърс. Шофьорът на камиона, превозващ Трейси, получи указания: „Карай с постоянна скорост от петдесет мили в час.“

Движението по пътя за летището тази сутрин изглеждаше по-натоварено от обикновено, но шофьорът не се тревожеше. Палетата щеше да пристигне навреме до самолета, а той щеше да получи 50 000 франка, предостатъчно, за да заведе жена си и двете си деца на курорт. В Америка, помисли си той. Ще отидем в парка „Дисни“.

Той погледна часовника на арматурното табло и се ухили. Никакви проблеми. До летището оставаха само още три мили, а той разполагаше с десет минути.

Камионът пристигна точно по разписание на отклонението към канцелариите на отдела за превоз на товари на Еър Франс и премина край ниската сива сграда на летище „Шарл дьо Гол“, разположена встрани от входа за пътници. Там пътят бе отделен от площадката за товарене с бодлива тел. Точно когато се насочи към ограденото място с огромния склад, заемащ цели три блока, пълен със сандъци, пакети и контейнери, натрупани на колички, се чу гръм, воланът заподскача в ръцете на шофьора и целият камион започна да вибрира. „Foutre!“, извика той. Проклета гума! Тъкмо сега ли трябваше да се спука!

Огромният транспортен самолет на Еър Франс се товареше. Носът му бе вдигнат и под него се виждаха няколко релси. Контейнерите се намираха върху платформа на височината на отвора, готови да се плъзнат по един мост във вътрешността на самолета. Имаше тридесет и осем палети, двадесет и осем за главната палуба и десет за търбуха на самолета. От огромната кабина до опашката на самолета, по тавана се проточваше открита отоплителна тръба. Жиците и кабелите, контролиращи уредите на транспортния самолет, също се виждаха ясно по тавана. В този самолет нямаше никакви нежни украшения.

Товаренето почти приключи. Рамон Вобан погледна отново часовника си и изруга. Камионът закъсняваше. Пратката на Де Биърс бе поставена в неговата палета и брезентовата страна бе завързана с пресичащи се на кръст въжета. Вобан бе намазал едната му страна с червена боя, за да може жената лесно да го разпознае. Той наблюдаваше сега как палетата се придвижи по релсите вътре в самолета и зае определеното й място. До нея оставаше място за още една палета. Имаше да се натоварят само още три контейнера и самолетът щеше да излети. Къде, за бога, се бави тази жена?

Отговорникът по товаренето извика от самолета:

— Да тръгваме, Рамон. Какво още ни задържа?

— Един момент — отвърна Вобан. Той изтича до входа на площадката за товарене. От камиона нямаше и следа.

— Вобан. Какво става? — Той се обърна. Приближаваше един от по-старшите контрольори. — Привършвайте с товаренето и пускайте самолета.

— Да, господине. Просто очаквам…

Точно в този момент камионът на „Брюсиер и Сие“ влезе бързо в площадката и спря със скърцане пред Вобан.

— Ето го и последния товар — извика Вобан.

— Добре, качвайте го — отсече контрольорът. Вобан проследи разтоварването на контейнера от камиона до платформата за товарене.

— Готов си! — Вобан махна с ръка на отговорника по товаренето.

Миг след това товарът бе вкаран в самолета и носът му спуснат надолу. Вобан видя как запалиха реактивните двигатели, гигантският самолет се насочи към пистата за излитане и той си помисли: Сега всичко вече е в ръцете на жената.

Излезе ужасна буря. Огромна вълна заля кораба и той започна да потъва. Давя се, помисли Трейси. Трябва да се измъкна оттук!

Тя разпери ръце и се удари в нещо. Това бе бордът на ужасно клатушкащата се спасителна лодка. Опита се да стане и удари главата си в крака на масата. В миг всичко й се изясни и тя си спомни къде се намира. Лицето и косата й плуваха в пот. Чувстваше се замаяна, а тялото й гореше. Колко ли време е била в безсъзнание? Полетът траеше само един час. Да не би самолетът да кацаше? Не каца, реши тя. Добре тогава. Сигурно сънувам кошмари. Лежа си в леглото в Лондон и спя. Трябва да извикам лекар. Не можеше да диша. С мъка се надигна да вземе телефона, но веднага потъна надолу с тежко като олово тяло. Самолетът изведнъж потъна във въздушна яма и Трейси се блъсна в контейнера. Тя лежа известно време замаяна и се мъчеше да се съсредоточи. Колко ли време ми остава? Диамантите! Трябваше по някакъв начин да вземе диамантите. Но първо… първо, трябва да пререже въжетата и да излезе от контейнера.

Тя докосна ножа, поставен в работния й комбинезон, и установи, че са й нужни огромни усилия, за да го извади. Въздухът е недостатъчен, помисли си Трейси. Нужен ми е въздух. Тя заопипва края на брезента, за да намери едно от въжетата, откри го и го отряза. Това действие сякаш трая цяла вечност. Брезентът се разтвори.

Отряза ново въже. Откри се достатъчно широка дупка, през която тя се измъкна в търбуха на товарния самолет. Въздухът извън контейнера бе студен. Трейси започна да мръзне. Тялото й затрепери, а от постоянното друсане на самолета гаденето й се усили. Трябва да се държа, мислеше си Трейси. Напрегна сили да се съсредоточи. Какво правя тук? Нещо важно… Да… Диамантите.

Трейси гледаше като през мъгла, виждаше ту ясно, ту размътено предметите около себе си. Няма да успея да го направя.

Самолетът неочаквано потъна, Трейси падна на пода и одраска ръцете си в острите метални релси. Докато самолетът подскачаше, тя се държеше здраво, а след като полетът се успокои, Трейси се изправи отново с мъка на крака. Бученето на реактивните двигатели се смесваше с бученето в главата й. Диамантите. Трябва да открия диамантите. Тя се запрепъва около контейнерите и присвиваше очи, докато оглеждаше всеки един от тях, за да открие червената боя. Слава богу! Ето я, върху третия контейнер. Тя се спря пред него, като се мъчеше да си спомни какво трябва да прави по-нататък. Да можех да полегна да поспя поне няколко минути, щеше да е чудесно! Не искам нищо друго, освен малко да притворя очи. Време обаче нямаше. Всеки момент можеха да кацнат в Амстердам. Трейси отряза въжетата на контейнера с ножа си. „С един замах ще го отрежеш“ й бяха казали.

Силите й едва стигаха да държи ножа в ръка. Не мога да се провалям точно сега, мислеше си Трейси. Отново започна да трепери, и то толкова силно, че изпусна ножа. Нищо ми няма. Ще ме заловят и отново ще ме тикнат в затвора.

Тя се държеше за въжето, обзета от нерешителност. Ужасно й се искаше да се пъхне отново в своя контейнер, където можеше да се наспи на сигурно място, докато всичко свърши. Толкова е лесно. После едва-едва, преодолявайки с труд силните болки в главата, тя се наведе, вдигна ножа и се зае да разрязва дебелото въже.

Най-сетне успя да го отреже. Трейси дръпна брезента и надникна в неясната вътрешност на контейнера. Не виждаше нищо. Извади електрическото фенерче и точно в този миг почувства внезапна промяна на налягането на ушите си.

Самолетът започваше да се приземява.

Трябва да бързам, мина през главата на Трейси. Тялото й обаче отказваше да се подчини. Действай, заповяда й мозъкът.

Трейси запали електрическото фенерче и го насочи към вътрешността на контейнера. Беше натъпкан с пакети, пликове и малки кутии. Върху някакъв кош бяха поставени две малки сини кутии, превързани с червени панделки. Двете кутии! Нали трябваше да е само… Тя премига и двете кутии се превърнаха в една. Сякаш около всеки предмет имаше някакво сияние.

Тя бръкна в джоба си и извади дубликата на кутията. Взе и другата кутия и докато ги държеше двете в ръце, остра болка прониза цялото й тяло. Трейси стисна здраво очи, за да се пребори с нея. После започна да нагласява подменената кутия върху коша, когато най-неочаквано разбра, че е объркала кутиите. Тя впери поглед в двете еднакви кутии. Коя е подменената, в лявата или в дясната й ръка?

Самолетът силно се наклони преди приземяването. Всеки момент щеше да докосне земята. Налагаше се да взима бързо решение, тя постави едната от кутиите, като се молеше да е подменената, и се дръпна от контейнера. Трейси измъкна с трепереща ръка здраво въже от работния си комбинезон. Трябваше да направя нещо с това въже. От бученето в главата просто не бе в състояние да размишлява. Спомни си: След като прережеш въжето, прибери парчетата в джоба си, а на негово място вържи ново въже. Не оставяй наоколо нищо, за да не събудиш подозрения.

Докато седяха под топлото слънце в увеселителното корабче, всичко това изглеждаше много лесно. А сега беше невъзможно. Силите й напълно се изчерпаха. Охраната щеше да открие прерязаното въже, после щяха да проверят целия товар и да я открият. Нещо дълбоко в нея изкрещя: Не! Не! Не!

С херкулесовски усилия Трейси започна да завързва контейнера със здравото въже. Почувства друсване под краката си, самолетът докосна земята, после второ и Трейси политна назад, когато реактивните двигатели заработиха обратно. Главата й се удари в пода и пред очите й притъмня.

Самолетът намали скоростта си и се насочи към пистата на терминала. Трейси лежеше напълно обезсилена върху пода на самолета с разпилени коси върху бялото й като на мъртвец лице. Настъпилата след спирането на двигателите тишина я върна в съзнание. Самолетът беше спрял. Тя се повдигна на лакти, а после с огромни усилия и на колене. Изправи се като пияна и се хвана за контейнера, за да не падне. Притиснала кутията с диамантите към гърдите си, тя започна да се придвижва с мъка към своя контейнер. Най-сетне провря тяло през отвора в брезента и се сгромоляса задъхана и обляна в пот. Успях! Но имаше още нещо. Важно нещо. Какво беше то? Закрепи въжето на твоя контейнер.

Тя бръкна в джоба на работния си комбинезон, за да извади ролката с лейкопласт. Нямаше я. Дишаше учестено и с отворена уста и този звук я проглушаваше. Стори й се, че чува гласове, с усилие си наложи да не диша така и се ослуша. Да. Отново чу гласове. Някой се засмя. Вратата на самолета се отвори и мъжете щяха да започнат да го разтоварват. Щяха да забележат скъсаното въже, да надникнат в контейнера и да я открият. Трябваше да намери бързо начин да съедини въжето. Тя приклекна на колене и в същия миг почувства под тях твърдата ролка, която бе паднала от джоба й по време на нодрусването на самолета. Трейси повдигна брезента, заопипва да открие двата края на прерязаното въже, намери ги и уви несръчно лейкопласта около тях.

Не виждаше нищо. Стичащата се по лицето й пот я заслепяваше. Тя дръпна шалчето от врата си и обърса лицето. Сега бе по-добре. Тя привърши обвиването на въжето с лейкопласта и спусна брезента на място; нямаше какво повече да прави, освен да чака. Опипа челото си; стори й се много по-горещо отпреди.

Не трябва да седя на слънце, помисли си Трейси. Тропическото слънце е опасно.

Прекарваше почивката си някъде из Карибско море. Джеф беше дошъл да й поднесе някакви диаманти, но после скочи в морето и изчезна. Тя се опита да му помогне, но той се изхлузи от ръцете й. Водата го заля. Почувства, че се задушава и се дави.

После чу как в самолета влязоха работници.

— Помощ! — извика тя. — Моля, помогнете ми!

Викът се отрони като шепот от устата й и никой не я чу.

Огромните контейнери започнаха да се плъзгат по релсите и да излизат от самолета.

Трейси бе изпаднала в безсъзнание, когато натовариха нейния контейнер в един от камионите на „Брюсиер и Сие“. На пода на транспортния самолет остана подареният й от Джеф шал.

Трейси дойде на себе си от нахлулата в контейнера ярка светлина, когато някой повдигна брезента. Тя отвори очи. Камионът се намираше вече в склада.

Там стоеше Джеф и й се усмихваше.

— Успя — каза той. — Ти си истинско чудо! Дай кутията.

Тя едва видя как Джеф взе поставената до нея кутия.

— Ще се срещнем в Лисабон. — Той се обърна, за да си тръгне, после спря и я погледна. — Изглеждаш ужасно, Трейси. Добре ли си?

Едва успя да каже:

— Джеф, аз…

Но той си бе вече тръгнал. Трейси едва си спомняше какво се случи след това. На дъното на склада тя се преоблече и някаква жена й каза:

— Изглеждате болна, госпожице. Искате ли да повикам лекар?

— Не желая никакви лекари — прошепна Трейси.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева. Напусни колкото може по-бързо Амстердам. Когато полицията научи за обира, тя ще затвори града. Нищо лошо не може да стане, но за всеки случай ето ти адреса и ключа на една къща в Амстердам, където ще се чувстваш на сигурно място. В къщата не живее никой.

Летището. Трябва да ида на летището.

— Такси — промълви тя. — Такси.

Жената за миг се подвоуми, после повдигна рамене.

— Добре. Ще повикам такси. Чакайте тук.

Трейси чувстваше, че лети, издига се все по-високо и по-високо и стига чак до слънцето.

— Таксито ви пристигна — каза някакъв мъж.

Как й се искаше хората да престанат да я безпокоят. Единственото й желание бе да си легне.

— Къде желаете да отидете, госпожице? — запита шофьорът.

На гишето на швейцарските авиолинии ще има на твое име самолетен билет до Женева.

Чувстваше се толкова болна, че не можеше да се качи на самолета. Щяха да я спрат и да извикат лекар. Щяха да започнат да я разпитват. А изпитваше остра нужда да поспи поне няколко минути, след което щеше да се почувства добре.

— Къде отиваме, моля? — попита вече нетърпеливо гласът.

Нямаше къде да ходи. Тя подаде на шофьора адреса на резервната квартира.

Полицията я подложи на кръстосан разпит за диамантите и понеже отказваше да отговаря, те се ядосаха, заключиха я сама в стая и пуснаха отоплението, докато вътре стана адски горещо. Когато горещината не можеше повече да се понася, започнаха да пускат леден въздух и по стените се образуваха ледени висулки.

Трейси се измъкна от ледения въздух и отвори очи. Оказа се, че лежи в легло и цялото й тяло се тресе необуздано от студ. Под нея имаше одеяло, но тя нямаше сили да се пъхне под него. Дрехите й бяха просмукани от пот, а лицето и вратът — мокри.

Ще умра тук. А къде се намирам?

Резервната къща. Намирам се в резервната къща. Това й се стори толкова смешно, че започна да се смее, а смехът премина в пристъп на кашлица. Всичко се обърка. В края на краищата не успя да се измъкне. Полицията претърсва сега целия Амстердам и ще я открие: значи госпожица Уитни е имала запазен билет в швейцарските авиолинии и не го е използвала? Тогава със сигурност е още в Амстердам.

Чудеше се откога ли лежи в това легло. Вдигна ръка да погледне часовника си, но циферблатът й се стори размътен. Виждаше всичко около себе си двойно. В малката стая имаше две легла, две тоалетни масички и четири стола. Треперенето престана и тялото й отново пламна. Искаше й се да отвори прозореца, но нямаше сили да се помръдне. В стаята пак стана студено.

Отново се озова в самолета, затворена в контейнера, тя пищеше за помощ.

Успя! Ти си истинско чудо! Дай кутията.

Джеф взе диамантите и сега вероятно пътува за Бразилия с нейния дял от парите. Там ще се забавлява с някоя от приятелките си и ще й се присмива. Отново я надхитри. Мразеше го. Не. Не беше вярно. Не, вярно е. Презираше го.

Тя ту изпадаше в умопомрачение, ту отново идваше на себе си. Коравата бейзболна топка летеше към нея, Джеф я сграбчи в прегръдките си и я блъсна на земята, устните му доближиха нейните, после двамата отидоха на вечеря. Знаеш ли, че си нещо изключително, Трейси?

Предлагам ви реми, чуваше тя гласа на Борис Мелников.

Тялото й отново неудържимо се разтрепери, тя се намираше в експрес, който летеше през някакъв тунел, и тя знаеше, че щом стигнат края на тунела, ще умре. Всички пътници успяха да слязат с изключение на Алберто Форнати. Той бе гневен, раздрусваше я и й крещеше:

— За бога! — викаше той. — Отвори очи! Погледни ме!

Трейси отвори очи със свръхчовешки усилия и видя, че над нея се е надвесил Джеф. Лицето му беше бледо, а гласът — гневен. Тя, разбира се, продължаваше да сънува.

— Откога си в това състояние?

— Ти си в Бразилия — промълви тя.

След това отново потъна някъде и не си спомняше вече нищо.

Когато предадоха на инспектор Тринян шала с инициалите ТУ, намерен на пода на товарния самолет на Еър Франс, той дълго време не свали поглед от него. После каза:

— Повикайте Даниел Купър!

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Живописното селце Алкмаар, разположено на северозападния бряг на Холандия и обърнато с лице към Северно море, представлява известна туристическа атракция, но туристите рядко посещават една покрайнина в източната му част. Джеф Стивънс бе прекарал на няколко пъти почивките си тук с една стюардеса от КЛМ, от която понаучи малко холандски. Той си спомняше добре мястото. Тук местните жители си гледаха своята собствена работа и не проявяваха прекалено любопитство към външните посетители. Мястото се оказа чудесно и той реши да я скрие там.

Първият подтик на Джеф беше да заведе Трейси в болница, но това криеше твърде големи опасности. За нея беше рисковано да остава и минутка повече в Амстердам. Той я уви в одеяла и я пренесе в колата, където тя остана в безсъзнание по време на целия път до Алкмаар. Пулсът й беше много учестен, а дишането повърхностно.

Джеф нае стая в малък хан в Алкмаар. Ханджията наблюдаваше с любопитство как Джеф пренесе Трейси нагоре по стълбите до тяхната стая.

— Прекарваме медения си месец — обясни Джеф. — Жена ми не се чувства добре. Получи леко смущение в дишането. Има нужда от почивка.

— Желаете ли да повикам лекар?

Джеф не знаеше какво да отговори.

— Ще ви съобщя допълнително — каза му той.

Първото нещо, което трябваше да направи, бе да свали температурата на Трейси. Джеф я положи върху голямото двойно легло в стаята и започна да съблича мокрите й от потта дрехи. Изправи я в седнало положение и свали роклята през главата й. После обувките и чорапогащника. При допир тялото й гореше. Джеф намокри един пешкир със студена вода и внимателно я обърса от глава до пети. Покри я с одеяло, седна до нея и се заслуша в неравномерното й дишане.

Ако до утре сутринта не се почувства по-добре, реши Джеф, ще се наложи да повикам лекар.

На сутринта чаршафите отново бяха мокри от пот. Трейси още не бе дошла в съзнание, но на Джеф се стори, че дишането й малко се е нормализирало. Той се страхуваше да не би камериерката да види Трейси. Това щеше да предизвика задаването на много въпроси. Ето защо той взимаше от домакина чисто бельо и сам го внасяше в стаята. Миеше тялото на Трейси с мокри пешкири, сменяше чаршафите на леглото, както бе видял да ги сменят медицинските сестри, без да създават неприятности на болните, след което отново я завиваше.

Джеф постави на вратата на стаята НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ и отиде да открие най-близката аптека. Купи аспирин, термометър, гъба и спирт за мазане. Когато се върна в стаята, Трейси продължаваше да е в безсъзнание. Джеф й премери температурата. Все още беше висока. После взе гъбата и намаза тялото й със спирта.

Температурата спадна.

Час по-късно температурата й отново се покачи. Налагаше се да извика лекар. Затруднението идваше оттам, че лекарят щеше да поиска да изпрати Трейси в болница. Щяха да задават въпроси. Джеф нямаше представа дали ги търси полицията. Ако това отговаряше на истината, тогава и двамата щяха да бъдат арестувани. Трябваше да предприеме нещо. Той стри четири аспирина, пъхна праха между устните на Трейси и много внимателно наля с лъжичка вода в устата й, докато накрая тя преглътна. Отново изми тялото й. Докато я подсушаваше, му се стори, че кожата й вече не е толкова гореща. Провери отново пулса й. Изглеждаше по-нормален. Джеф постави ухо на гърдите й и се ослуша. Дали имаше хрипове? Трудно му беше да каже. Беше сигурен само в едно и той така го повтаряше, че му стана нещо като молитва: „Ти ще се оправиш!“ Джеф я целуна нежно по челото.

Джеф не беше спал четиридесет и осем часа, чувстваше се изтощен, очите му хлътнаха. Ще поспя по-късно, обеща си той. Сега само ще притворя очи, да се отморят за миг.

Заспа.

Когато Трейси отвори очи и видя как таванът бавно-бавно се изяснява пред погледа й, тя просто не можеше да си представи къде е попаднала. Мина доста време, преди да разбере, че е в съзнание. Чувстваше тялото си пребито, болеше я навсякъде, сякаш се беше върнала от дълго и изтощително пътуване. Тя се огледа с унесен поглед в непознатата стая и сърцето й изведнъж трепна. Джеф спеше свит на един стол близо до прозореца. Това не беше възможно. Последния път, когато го видя, той взе диамантите и си отиде. Какво правеше тук? Неочаквано почувства някакво премаляване и разбра. Предала му е подменената кутия, кутията с фалшивите диаманти, и Джеф смята, че го е изиграла. Сигурно я е взел от резервната квартира и я е довел на това, бог знае какво, място.

Докато тя се повдигаше от леглото, Джеф се размърда и отвори очи. Когато видя, че тя е вперила поглед в него, върху лицето му бавно се разля щастлива усмивка.

— Добре дошла! — каза той.

В гласа му се чувстваше такова голямо облекчение, че Трейси се смути.

— Съжалявам — каза Трейси. Гласът й прозвуча като хриплив шепот. — Предала съм ти фалшивата кутия.

— Какво?

— Объркала съм кутиите.

Той пристъпи към нея и каза нежно:

— Не, Трейси. Предаде ми истинските диаманти. Те вече пътуват към Гюнтер.

Трейси объркано го погледна.

— Тогава защо… защо си тук?

Той приседна на ръба на леглото.

— Когато ми предаде диамантите, имаше вид на мъртвец. Реших да почакам на аерогарата, за да се убедя, че ще се качиш на самолета. Ти не дойде и аз разбрах, че ти се е случило нещо лошо. Отидох в резервната квартира и те открих. Не можех да те оставя да умреш там — каза най-непринудено той. — Това щеше да е улика за полицията.

Тя го гледаше напълно озадачена.

— Кажи ми истинската причина. Защо се върна при мен?

— Време е да премерим температурата — каза бързо той.

— Не е зле — каза й след малко той. — Малко над нормалната. Ти си чудесен пациент!

— Джеф…

— Вярвай ми — каза той. — Гладна ли си?

Трейси изведнъж изпита вълчи глад.

— Умирам от глад — отвърна тя.

— Добре. Сега ще донеса нещо за ядене.

Джеф се върна след малко от пазар с голям пакет, пълен с портокалов сок, мляко, пресни плодове и големи холандски broodkjes — кифли, пълни с различни видове сирене, месо и риба.

— Те, изглежда, са холандският вариант на пилешката супа — засмя се той, — но ще свършат работа. А сега се храни бавно.

Той й помогна да се изправи и започна да я храни. Толкова беше внимателен и нежен, че Трейси сериозно си помисли: Пак е наумил нещо!

Докато се хранеха, Джеф й каза:

— Когато излязох навън, се обадих по телефона на Гюнтер. Получил е диамантите. Внесъл е твоята част от парите по банковата ти сметка в Швейцария.

— А защо ти не задържа цялата сума? — изплъзна се от устата на Трейси, без самата тя да го желаеше.

— Защото е крайно време да престанем да си играем един на друг игрички, Трейси. Съгласна ли си? — отвърна Джеф с много сериозен тон.

Това, разбира се, беше негов нов номер, но тя се чувстваше твърде отпаднала и не можеше да се тревожи и за това.

— Съгласна съм.

— Кажи ми размерите си — обърна се Джеф към нея. — Ще изляза да ти купя дрехи. Холандците са либерални хора, но ми се струва, че ако излезеш в този вид, ще ги побъркаш.

Трейси дръпна по-високо завивките към себе си, внезапно осъзнала, че е гола. Тя имаше някакво смътно впечатление, че Джеф я е събличал и къпал. Беше рискувал собствената си сигурност, за да й помогне. И защо? Винаги бе смятала, че го разбира. Всъщност ни най-малко не го разбирам, помисли си Трейси. Ни най-малко.

Трейси заспа.

Същия следобед Джеф донесе два куфара, пълни с пеньоари и нощници, рокли, бельо, обувки, несесер с грим, гребен, четка, сешоар, четки и паста за зъби. Купи и няколко комплекта бельо за себе си, както и един брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. На първа страница бе поместена информация за обира на диамантите от самолета. Полицията се досещала как е станало всичко, но според вестника крадците не били оставили никакви следи.

— Вече сме свободни — каза Джеф. — А сега имаме само една-единствена грижа — да се оправиш.

Даниел Купър предложи да не се съобщава нищо на пресата за шала с инициалите ТУ. „Знаем, беше казал той на инспектор Тринян, чий е този шал, но това доказателство не е достатъчно за обвинителния акт. Нейните адвокати ще докажат, че повечето жени в Европа имат същите инициали, и ще ви направят за смях.“

Според Купър полицията вече бе станала за смях. Господ ще я даде на мен.

Даниел Купър седеше на коравата дървена пейка сред мрака на малката църква и се молеше: О, боже, нека бъде моя! Дай ми я да я накажа, за да изкупя по този начин греховете си. Злото ще бъде прогонено от нейния дух, а голата й плът ще бъде бичувана… Той си представяше как голото тяло на Трейси ще бъде предадено в негова власт и почувства ерекция. Излезе бързо от църквата ужасен, че господ му готви ново наказание.

Когато Трейси се събуди, около нея всичко тънеше в мрак. Тя се изправи в леглото и запали лампата върху нощната масичка. Беше останала сама. Джеф си беше отишъл. Обзе я тревога. Беше позволила да е зависима от Джеф и това се оказа глупава грешка. Така ми се пада, помисли си Трейси с горчивина. Вярвай ми, й беше казал Джеф и тя го бе послушала. Той бе положил грижи за нея само и само да предпази себе си, а не поради друга причина. Беше започнала да си мисли, че той изпитва някакви чувства към нея. Искаше й се да му вярва, искаше й се да вярва, че означава нещо за него. Легна отново върху възглавницата, затвори очи и се замисли. Ще ми липсва. О, боже, помогни ми. Наистина ще ми липсва.

Господ й изигра огромна шега. Защо трябваше да бъде той, чудеше се Трейси, но причината нямаше никакво значение. Налагаше се да изработи план за незабавното напускане на това място, да намери друго, където да се оправи напълно и да се чувства сигурна. О, проклета глупачко, мислеше си тя. Ти…

Чу се шум от отваряне на врата. Гласът на Джеф извика:

— Трейси, будна ли си? Донесох ти книги и списания. Мислех, че може… — той млъкна, като видя изражението върху лицето й. — Хей! Случило ли се е нещо?

— Не сега — прошепна Трейси. — Не сега.

На следващата сутрин температурата на Трейси спадна.

— Искам да поизляза — каза тя. — Мислиш ли, че можем да се поразходим, Джеф?

Във фоайето ги изгледаха с любопитство. Съпрузите, собственици на хотела, бяха много доволни от възстановяването на Трейси.

— Имате прекрасен съпруг. Настояваше да прави всичко сам за вас. Толкова се безпокоеше. Щастлива е онази жена, чийто съпруг я обича толкова много.

Трейси погледна Джеф и можеше да се закълне, че той се изчерви.

— Толкова са мили — каза му Трейси, когато излязоха навън.

— Сантиментални хора — отвърна малко язвително той.

Джеф беше помолил да му дадат за спане походно легло, което поставиха до това на Трейси. Докато лежеше тази вечер, Трейси отново си спомни как Джеф се грижеше за нея, обслужваше я, къпеше голото й тяло. Тя чувстваше с пълни сили неговото присъствие. То я караше да се чувства защитена.

И това я ядоса още повече.

Лека-полека, с укрепването на Трейси, двамата с Джеф започнаха да прекарват все повече и повече време в разглеждане на малкото старинно селце. Отидоха до Алкмаар дер Меер по криволичещи и покрити с калдъръм улички, останали още от средните векове, стояха с часове извън селцето, сред полята с лалета. Посетиха пазара за сирена и старата сграда с кантара, където са претегляли стоките, посетиха и местния музей. За изненада на Трейси Джеф разговаряше с хората на холандски.

— Кога си научил този език? — запита Трейси.

— Познавах една холандка.

Трейси веднага съжали, че го запита.

С всеки изминал ден младото и силно тяло на Трейси постепенно се възстановяваше. Когато Джеф се убеди, че Трейси е вече достатъчно здрава, той взе под наем велосипеди и двамата отидоха до вятърните мелници, с които бе осеяна околността. Прекрасни дни, Трейси искаше никога да не свършват.

Джеф продължаваше да я удивлява. Той се отнасяше така грижливо и нежно към нея, че защитата й против него постепенно се топеше. Въпреки всичко той не проявяваше никакви плътски претенции към нея. Оставаше си същинска загадка за Трейси. Тя мислеше за всички онези красиви жени, с които го бе виждала, и знаеше, че може да притежава всяка една от тях. Защо стоеше до нея в това малко и захвърлено на края на света място?

Трейси установи, че разговаря за неща, които си мислеше, че никога и с никого няма да обсъжда. Разказа на Джеф за Джо Романо и Тони Орсати, за Ърнестин Литълчеп, за Голямата Берта и за малката Ейми Браниган. Джеф ту изпадаше в ярост, ту в съжаление, ту изразяваше съчувствието си.

Джеф от своя страна, й разказа за своята втора майка и за чичо си Уили, за прекараните от него дни в цирка и за женитбата си с Луиз.

Трейси за първи път изпитваше такава близост към някого.

Неочаквано настъпи време за тръгване. Една сутрин Джеф й каза:

— Полицията не ни търси, Трейси. Мисля, че е време за тръгване.

Трейси изпита силно разочарование.

— Добре. Кога?

— Утре.

— Сутринта ще опаковам багажа — кимна тя.

Тази нощ Трейси лежеше будна и не можеше да заспи. Присъствието на Джеф сякаш изпълваше като никога досега цялата стая. Преживяното щеше да остане като незабравим период от нейния живот, а всичко вече свършваше. Тя погледна към походното легло, на което спеше Джеф.

— Спиш ли? — прошепна Трейси.

— Не…

— За какво мислиш?

— За утре. Как ще напуснем това място. Всичко това ще ми липсва.

— А на мен ще ми липсваш ти, Джеф. — Думите се отрониха от устата й, преди да успее да ги спре.

Джеф се изправи бавно и я погледна.

— Колко ще ти липсвам? — запита той.

— Ужасно много.

В следващия миг той се премести при нея.

— Трейси…

— Шшт. Замълчи. Само ме прегърни. Здраво ме прегърни.

Започна бавно, с нежни докосвания и ласки, с милвания и деликатно разкриване на чувствата. После всичко започна да набъбва, да набира безумна и неистова скорост, докато не се превърна във вакханалия, в оргия на удоволствие, диво и яростно. Коравият му орган я удряше, блъскаше, изпълваше я цялата и тя изпита желание да закрещи от непоносимото удоволствие. Трейси се намираше на върха на блаженството. Почувства как я понася огромна вълна и я издига все по-високо и по-високо, изведнъж в нея избухна експлозия от разтопен метал и цялото й тяло потръпна. Постепенно бурята утихна. Тя затвори очи. Почувства как устните на Джеф я целуват бавно надолу по тялото, надолу и все по-надолу до центъра на нейното същество. Отново бе овладяна от поредна вълна на блажено усещане.

Тя притегли Джеф към себе си и усети как сърцето му бие срещу нейното. Притисна се още по-силно, но въпреки това не постигаше желаната близост. Тя изпълзя към края на леглото и докосна с устни тялото му. Започна да го целува с меки и нежни целувки, да се придвижва, докато не усети в ръката си неговата твърда мъжка сила. Погали го нежно и чу как Джеф стене от удоволствие. След това Джеф се търкулна отгоре й, влезе в нея и всичко започна отново, много по-възбуждащо отпреди, сякаш я обливаше фонтан от необуздано удоволствие. Трейси си помисли: Сега вече узнах всичко. За първи път го узнах. Но не бива да забравям, че това е само за тази нощ, че представлява чудесен подарък за раздяла.

Цялата нощ се любиха и разговаряха за всичко и за нищо, пред двама им сякаш се разтвориха някакви отдавна заключени шлюзове. При изгрев, когато водите в каналите заблестяха с настъпващия ден, Джеф каза:

— Омъжи се за мен, Трейси.

Беше сигурна, че не го е разбрала, но думите се повториха. Трейси схващаше, че това е безумие, че е невъзможно, че няма нищо да излезе, но същевременно беше влудяващо прекрасно, разбираше, че все пак можеше да излезе нещо, и тя прошепна:

— Да. О, да!

Трейси се разплака и се сгуши в сигурността на неговата прегръдка. Никога вече няма да съм сама, мислеше си Трейси. Ние двамата си принадлежим един на друг. Джеф е част от целия ми бъдещ живот.

Утрото настъпи.

Доста време след това Трейси запита:

— Кога разбра, Джеф?

— Когато те видях в онази къща и помислих, че умираш. Едва не полудях.

— А аз помислих, че си избягал с диамантите — призна си Трейси.

Той отново я прегърна.

— Трейси, онова, което направих в Мадрид, не беше заради парите, а заради самата игра — заради предизвикателството. Ето защо и двамата сме в този бизнес, не е ли така? Задава ти се заплетен въпрос, видимо неразрешим, след което ти започваш да си блъскаш главата дали все пак не съществува някакво решение.

Трейси кимна.

— Разбирам. В началото се заех с това, понеже имах нужда от пари. После то се превърна в нещо съвсем различно; раздала съм много пари. Обичам да меря сили с умни, преуспяващи и безскрупулни хора. Харесва ми да живея върху острието на опасността.

След дълго мълчание Джеф каза:

— Трейси… мислила ли си някога да се откажеш от всичко това?

Тя озадачено го погледна.

— Да се откажа ли? Защо?

— По-рано двамата работехме поотделно. Сега всичко се променя. Не бих го преживял, ако нещо се случи. Защо да поемаме нови рискове? Имаме повече пари, отколкото са ни необходими. Защо да не сметнем, че вече сме се пенсионирали?

— И какво ще правим, Джеф?

— Ще измислим нещо — засмя се той.

— Сериозно, мили, как ще прекараме живота си?

— Като вършим всичко онова, което ни харесва, любов моя. Ще пътуваме, ще се отдаваме на любимите си занимания. Аз винаги дълбоко съм се увличал по археологията. Имам желание да организирам разкопки в Тунис. Веднъж дадох обещание на един приятел. Можем да финансираме собствени разкопки. Ще пътуваме из целия свят.

— Звучи прекрасно!

— Тогава, какво ще кажеш?

Тя дълго време го наблюдава.

— Съгласна съм, след като и ти го желаеш — отвърна тихо.

Той я прегърна и се засмя.

— Дали да не изпратим официално съобщение на полицията?

И Трейси се засмя заедно с него.

Църквите бяха по-стари от всички други, които беше виждал Купър. Някои датираха от езически времена и понякога той не разбираше дали се моли на дявола, или на Бога. Купър стоеше с наведена глава в древната Църква на монахините, в Сент Бавокерк, Питерскерк и Нувекерк в Делфт и всеки път се молеше за едно и също: Нека я накарам да страда така, както страдам и аз.

На следващия ден Гюнтер Хартог се обади по телефона. Джеф беше излязъл.

— Как се чувстваш? — запита Гюнтер.

— Прекрасно — увери го Трейси.

Гюнтер се обаждаше всеки ден, след като научи какво й се бе случило. Трейси реши да не му съобщава новината за Джеф и за нея, поне засега. Искаше да я запази известно време единствено за себе си, да я обмисля и да й се радва.

— Разбирате ли се с Джеф?

— Чудесно — усмихна се тя.

— Смятате ли и занапред да работите заедно?

Сега се налагаше да му каже.

— Гюнтер… ние… ние вече се отказахме.

За миг настъпи тишина.

— Не разбирам.

— Двамата с Джеф поемаме по правия път, както са се изразявали в добрите стари времена.

— Какво? Но… защо?

— Идеята е на Джеф и аз се съгласих с него. Стига вече опасности.

— А ако предположим, че работата, която имам предвид, ще ви донесе два милиона долара и че не съществува никаква опасност?

— Бих се смяла много, Гюнтер.

— Говоря сериозно, мила. Ще отидете до Амстердам, който се намира само на час път от мястото, където сте, и…

— Ще се наложи да намериш някой друг.

— Страхувам се, че никой друг не би могъл да се заеме с това — въздъхна той. — Бихте ли поне обсъдили този въпрос с Джеф?

— Добре, но от това няма да излезе нищо.

— Довечера ще се обадя отново.

Когато Джеф се върна, Трейси го осведоми за разговора.

— Не му ли каза, че вече сме станали примерни граждани?

— Разбира се, че му казах, скъпи. Посъветвах го дори да намери други хора.

— Но той не се съгласи — досети се Джеф.

— Настоява за нас двамата. Каза, че не съществувал никакъв риск и че сме можели да получим два милиона долара за положеното от нас незначително усилие.

— Което означава, че онова, което е намислил, се охранява така, както форт „Нокс“.

— Или „Прадо“ — добави закачливо Трейси.

Джеф се усмихна.

— Това беше наистина чиста работа, скъпа. Знаеш ли, струва ми се, че точно тогава започнах да се влюбвам в теб.

— А аз мислех, че точно когато открадна моята картина от Гоя, те намразих.

— Бъди искрена — смъмри я той. — Започна да ме мразиш много преди това.

— Прав си. Какво ще отговорим на Гюнтер?

— Вече си му отговорила. Повече няма да се занимаваме с подобни работи.

— Няма ли поне да узнаем какво е намислил?

— Трейси, уговорихме се, че…

— Нали все пак отиваме в Амстердам?

— Да, но…

— Е, добре, докато сме там, мили, защо поне да не чуем какво има да ни каже?

Джеф подозрително я изгледа.

— Ти искаш да го направиш, нали?

— Разбира се, че не искам! Но няма да ни навреди да чуем какво има да ни каже…

На следващия ден те заминаха за Амстердам и отседнаха в хотел „Амстел“. Гюнтер Хартог прелетя от Лондон, за да се срещне с тях.

Те успяха да седнат заедно като случайни туристи в едно моторно корабче, пътуващо по река Амстел.

— Възхитен съм, че ще се ожените — каза Гюнтер. — Приемете най-сърдечните ми поздравления.

— Благодаря, Гюнтер. — Трейси знаеше, че Гюнтер е искрен.

— Уважавам желанието ви да се оттеглите, но се натъкнах на такова уникално положение, че реших да обърна и вашето внимание върху него. То може да се превърне в много изгодна ваша лебедова песен.

— Слушаме те — каза Трейси.

Гюнтер се приведе Напред и започна да разказва с тих глас. Когато свърши, той каза:

— Два милиона долара, ако успеете да го вземете.

— Това е невъзможно — отсече решително Джеф. — Трейси…

Трейси обаче не слушаше. Тя обмисляше задълбочено как би могла да го направи.

Главното управление на амстердамската полиция, намиращо се на ъгъла на Марникс страат и Еландсграхт, представлява приятна стара пететажна сграда, построена от кафяви тухли, с дълъг коридор с бяла гипсова мазилка на приземния етаж и мраморно стълбище, водещо нагоре. В една от разположените горе стаи имаше съвещание на Gemeentepolite. Присъстваха петима холандски детективи. Единственият чужденец беше Даниел Купър.

Инспектор Юп ван Дурен беше същински гигант, по-едър от мечка, с месесто лице, украсено с дълги мустаци, и с гърмящ басов глас. Той тъкмо докладваше на Тун Вилямс, спретнат, решителен и способен главен комисар, шеф на градските полицейски сили.

— Трейси Уитни е пристигнала тази сутрин в Амстердам, господин главен комисар. Интерпол е убеден, че тя е извършила самолетната кражба и е отвлякла диамантите на Де Биърс. Присъстващият тук господин Купър смята, че тя е пристигнала в Холандия, за да извърши ново углавно престъпление.

Главният комисар се обърна към Купър.

— Разполагате ли с някакви доказателства за това, господин Купър?

Даниел Купър не се нуждаеше от доказателства. Той познаваше Трейси Уитни, познаваше тялото и душата й. Разбира се, че е пристигнала тук, за да извърши престъпление, нещо, което не можеше да влезе в ограничените им умове. Той се принуди да запази спокойствие.

— Никакви доказателства. Ето защо тя трябва да бъде заловена с окървавени ръце.

— И как точно предлагате да извършим това?

— Като не изпускаме жената от нашите погледи.

Използваното от Купър местоимение „нашите“ обезпокои главния комисар. Той бе разговарял с инспектор Тринян от Париж за Купър. Неприятен е, но си разбира от работата. Ако се бяхме вслушали в думите му, щяхме да заловим тази Уитни с окървавени ръце. И Купър си беше послужил със същия израз.

Тун Вилямс взе решение и то се основаваше отчасти на широко оповестения провал в залавянето на крадците на диамантите на Де Биърс. Там, където се бе провалила френската полиция, холандската щеше да постигне успех.

— Много добре — заключи главният комисар. — Ако дамата е пристигнала в Холандия, за да изпробва ефикасността на нашите полицейски сили, тогава ще й окажем нашите услуги. — Той се обърна към инспектор Ван Дурен. — Вземете всички мерки, които смятате за необходими!

Град Амстердам е разделен на шест полицейски района, като всеки един отговаря само за своята територия. По заповед на Юп ван Дурен границите между тях отпаднаха и детективите от различните райони бяха разделени на групи за наблюдение. „Искам да я наблюдавате двадесет и четири часа в денонощието. Не я изпускайте нито за миг от очите си.“

Инспектор Ван Дурен се обърна към Даниел Купър:

— Е, господин Купър, доволен ли сте?

— Ще бъда доволен, когато я заловим.

— Непременно ще я заловим — увери го инспекторът. — Виждате ли, господин Купър, ние наистина се гордеем, че сме най-добрата полиция в света.

Амстердам е същински рай за туристите, това е град на вятърни мелници, бентове и дълги редици островърхи къщи, подпрени една до друга край мрежа от оградени с дървета канали, пълни с големи лодки за живеене, украсени със саксии с мушкато и цветя и с развяващо се на лекия бриз пране. Холандците се оказаха най-дружелюбните хора, които беше срещала Трейси.

— Всички изглеждат много щастливи — каза Трейси.

— Не забравяй, че това са хората на цветята. На лалетата.

Трейси се засмя и хвана Джеф под ръка. Изпитваше радост, че е с него. Той наистина е чудесен. Джеф на свой ред я гледаше и си мислеше: Аз съм най-щастливият човек на земята.

Трейси и Джеф посещаваха обичайните места, както правеха и всички останали туристи. Разхождаха се бавно по Алберт Куип страат из открития пазар, ширнал се на огромна площ, пълен със сергии за антични предмети, плодове и зеленчуци, цветя и дрехи, скитаха из площад „Дам“, на който се събираха младежи, за да слушат странстващи певци и оркестри на пънкари. Посетиха Волендам, старото живописно рибарско селище на Зуидер зее, както и Мадуродам, където цяла Холандия е представена чрез миниатюрни модели. На минаване с колата край оживеното летище „Схипол“ Джеф й обясни:

— До неотдавна цялата земя, върху която е построено летището, не е съществувала, защото тук се е намирало Северно море. „Схипол“ на холандски означава „гробище на кораби“.

Трейси се сгуши по-близо до него.

— Много съм впечатлена. Прекрасно е да си влюбена в такъв умен мъж.

— Още нищо не си научила. Двадесет и пет процента от земята на Холандия е извоювана от морето, а цялата страна е разположена шестнадесет фута под морското равнище.

— Страшничко звучи.

— Няма нищо страшно. Напълно сме защитени, поне докато онова момченце държи пръста си в пробитата дига.

Където и да отидеха Трейси и Джеф, те бяха следвани от полицията и всяка вечер Даниел Купър проучваше писмените рапорти, представяни на инспектор Ван Дурен. В тях нямаше нищо необикновено, но подозренията на Купър не отслабваха. Готви нещо, говореше си сам на себе си Купър,_ нещо голямо. Дали е разбрала, че я следят? А дали знае, че аз съм този, който ще я унищожи?_

Доколкото разбираха детективите, Трейси Уитни и Джеф Стивънс бяха най-обикновени туристи. Инспектор Ван Дурен се обърна към Купър.

— А не е ли възможно да се лъжете? Може да са пристигнали в Холандия просто да си прекарат по-добре времето?

— Не — отвърна упорито Купър. — Не се лъжа. Продължавайте да я наблюдавате.

Той изпитваше злокобното предчувствие, че времето тече и че ако Трейси Уитни не предприеме нещо в най скоро време, полицейското наблюдение отново щеше да бъде прекратено. Това не биваше да се допусне. Той се присъедини към детективите, които следяха Трейси.

Трейси и Джеф бяха наели два съседни апартамента в хотел „Амстел“.

— Само за приличие — каза Джеф на Трейси, — но аз няма да те пускам далеч от себе си.

— Обещаваш ли?

Джеф отиваше всяка нощ при нея, оставаше до зори и те се любеха до късно. Той беше разнообразен любовник, ту нежен и внимателен, ту див и необуздан.

— Всъщност, за първи път разбирам защо е създадено моето тяло — прошепна Трейси. — Благодаря ти, любов моя.

— Моля. Удоволствието е мое.

— Само наполовина.

Те бродеха из града очевидно без никаква цел. Обядваха в „Екселсиор“ на хотел „Европа“, вечеряха в „Баудъри“, където изядоха всичките двадесет и две блюда, които предлагаше този индонезийски ресторант. Хапнаха erwteusoep, прочутата холандска грахова супа, опитаха hutspot от картофи, моркови и лук, както и boerenkool met worst, приготвен от къдраво зеле и пушена наденица. Разхождаха се по walletjes, района на червените фенери в Амстердам, където дебели и облечени в кимоно проститутки седяха зад специални витрини и предлагаха пищната си стока. Писмените рапорти, предоставяни всяка вечер на инспектор Юп ван Дурен, завършваха с една и съща бележка: Нищо подозрително.

Спокойствие, казваше си Даниел Купър. Само спокойствие.

По настояване на Купър инспектор Ван Дурен отиде при главния комисар Вилямс, за да поиска разрешение за поставяне на електронни подслушвателни устройства в хотелските стаи на двамата заподозрени. Получи се отказ.

— Когато имате по-съществени основания за вашите подозрения — каза главният комисар, — елате отново. Дотогава не мога да ви разреша да подслушвате хора, чиято вина се свежда единствено до това, че са пристигнали като туристи в Холандия.

Този разговор се състоя в петък. В понеделник сутринта Трейси и Джеф отидоха на Паулус Потер страат в „Костър“, диамантения център на Амстердам, за да разгледат холандския завод за шлифоване на диаманти. Даниел Купър се включи в групата за наблюдение. Заводът беше препълнен от туристи. Говорещ английски екскурзовод ги поведе из завода и започна да им обяснява всички отделни операции от процеса на шлифоване. В края на обиколката той ги въведе в обширна изложбена зала, около стените на която бяха наредени изложбени маси с голямо разнообразие от диаманти за продан. Всъщност това представляваше истинската причина, поради която из завода се развеждаха туристи. В средата на залата имаше стъклен шкаф, ефектно повдигнат върху висок черен пиедестал. Вътре в шкафа се излагаше най-изящният диамант, който Трейси беше виждала някога в живота си.

Екскурзоводът обяви гордо:

— А тук, дами и господа, се намира прочутият диамант „Лукулан“, за който всички вие сте чели. Някога си един актьор го е купил на жена си, известна филмова звезда, и сега диамантът е оценен за десет милиона долара. Този съвършен камък е сред най-красивите диаманти в света.

— Положително представлява примамлива цел за крадците — каза на висок глас Джеф.

Даниел Купър се придвижи напред, за да чува по-добре.

Екскурзоводът се усмихна снизходително:

— Nee, mijnheer. — Той кимна по посока на въоръжения пазач, застанал близо до шкафа. — Този камък се охранява много по-строго и от скъпоценните камъни в лондонския „Тауър“. Няма никаква опасност. Ако някой докосне стъкления шкаф и vlug алармената инсталация се задейства и вратите и прозорците на тази зала моментално се затварят. Нощем се включват електронни лъчи и ако някой все пак успее да се промъкне в залата, в полицейския участък се получава алармен сигнал.

Джеф погледна Трейси и каза:

— Според мен никой не може да открадне този диамант.

Купър размени поглед с един от детективите. Същия следобед инспектор Ван Дурен получи рапорт за разговора.

На следващия ден Трейси и Джеф посетиха Риксмузеум. Джеф купи плана на музея и двамата с Трейси преминаха през главния вход в Почетната галерия, изпълнена с произведения на Фра Анджело, Мурильо, Рубенс, Ван Дайк и Тиеполо. Двамата вървяха бавно и се спираха пред всяко платно. После влязоха в зала „Нощна стража“, в която се излагаха най-известните картини на Рембранд. Там се спряха. Привлекателният полицай първи клас Фиен Хоер, който ги преследваше, възкликна: „О, Боже!“

Официалното название на картината е: „Компанията на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилям ван Ритенбърк“8 и със своята необикновена яснота и композиция изобразява група войници, които се подготвят за поемане на стража под командата на своя капитан, облечен в пъстра униформа. Мястото около картината бе оградено с въжета от кадифе, а наблизо стоеше и пазач.

— Трудно е да се повярва — обърна се Джеф към Трейси, — че Рембранд е бил мъмрен за тази своя картина.

— Защо? Тя е фантастична.

— На неговия покровител, капитана от картината, не му харесало вниманието, отделено от Рембранд на останалите фигури. — Джеф се обърна към пазача: — Надявам се, че картината се охранява добре.

— Ja mijnheer. Всеки, който се опита да открадне нещо от този музей, трябва да преодолява електронни лъчи и скрити камери, а нощно време и двамата пазачи с патрулни кучета.

Джеф най-естествено се засмя.

— Мисля, че тази картина ще си стои вечно на мястото — каза той.

Късно следобед размяната на тези думи беше докладвана на Ван Дурен.

— „Нощна стража“! — възкликна той. — Alstublieft, невъзможно!

Даниел Купър само премигваше пред него с обезумелите си късогледи очи.

В Амстердамския конгресен център се провеждаше среща на филателисти и Трейси и Джеф бяха сред първите участници в нея. Залата имаше подсилена охрана, тъй като много от изложените пощенски марки бяха безценни. Купър и един холандски детектив видяха как двамата посетители започнаха да се разхождат пред колекцията от редки марки. Трейси и Джеф се спряха пред марката „Британска Гвиана“, грозна, тъмнопурпурна, шестоъгълна.

— Каква грозна марка — забеляза Трейси.

— Не се чуди, мила. Това е единствената по рода си марка в света.

— И колко струва?

— Един милион долара.

Дежурният служител кимна.

— Съвсем точно казано, сър. Много хора просто нямат представа за всичко това, като разглеждат тази марка. Но аз разбирам, че вие, сър, обичате марките, както ги обичам и аз. Върху тях е изобразена цялата история на света.

Трейси и Джеф приближиха следващия изложбен шкаф и погледнаха една обратно отпечатана марка, изобразяваща самолет, който лети обърнат.

— Ето една интересна марка — каза Трейси.

Охраняващият изложбения шкаф каза:

— И тя струва…

— Седемдесет и пет хиляди долара — изпревари го Джеф.

— Да, господине. Съвсем точно.

После се спряха пред синя хавайска марка от два цента.

— Тази марка струва четвърт милион долара — каза Джеф на Трейси.

Смесен с тълпата, Купър ги следеше сега отблизо. Джеф посочи друга марка.

— Ето още една рядка марка. Мавританска поща от едно пени. Вместо „postpaid“9 някой замечтан гравьор е отпечатал „post office“10. Днес марката струва много пари.

— Всички марки изглеждат толкова малки и уязвими — каза Трейси — и на човек му се струва, че може лесно да си излезе оттук с някоя от тях.

— Крадецът не би могъл да отиде много далеч, госпожице — отвърна усмихнат пазачът. — Всички изложбени шкафове са свързани електронно, а освен това въоръжена охрана патрулира денонощно в конгресния център.

— Това е голямо облекчение — каза сериозно Джеф.

— В наше време човек трябва да е внимателен.

Същия следобед Даниел Купър и инспектор Юп ван Дурен отидоха заедно при главния комисар Вилямс Ван Дурен постави рапортите за наблюдение върху бюрото на комисаря и зачака.

— Тук няма нищо определено — каза накрая главният комисар, — но съм съгласен, че вашите заподозрени, изглежда, душат наоколо за нещо много изгодно. Добре, инспекторе. Продължавайте. Имате официално разрешение да поставите подслушвателни устройства в хотелските им стаи.

Даниел Купър изпита въодушевление. Край на тайните на Трейси Уитни. Отсега нататък той ще знае всичко, което тя мисли, говори и върши. Той си представи как Трейси и Джеф са в леглото и си спомни усещането от допира на бельото на Трейси до неговата буза. Толкова меко, толкова благоуханно!

Този следобед той отиде на църква.

Когато Трейси и Джеф излязоха от хотела, за да отидат на вечеря, група техници от полицията се заеха с работа и поставиха миниатюрни безжични предаватели в апартаментите на Трейси и на Джеф, като ги скриха зад картини, лампи и под нощните масички.

Инспектор Юп ван Дурен взе принудително разположения точно отгоре апартамент, в който един техник монтира радиоприемател с антена, към който включа и магнетофона.

— Магнетофонът сам се задейства при човешки говор — обясни техникът. — Не е необходимо тук да има човек, за да работи с апаратурата. Започне ли някой да говори, магнетофонът започва автоматично да записва.

Даниел Купър обаче искаше да бъде там. Трябваше да бъде там. Такава беше божията воля.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Рано другата сутрин Даниел Купър, инспектор Юп ван Дурен и неговият млад помощник, полицейският детектив Уиткамп се настаниха в горния апартамент и се заслушаха във водения долу разговор.

— Още кафе? — гласът на Джеф.

— Не, благодаря, скъпи — гласът на Трейси. — Опитай от това сирене, което ни изпратиха в стаята. Наистина е прекрасно.

Кратко мълчание.

— Ммм? Много вкусно! Какво искаш да правим днес, Трейси? Можем да отидем с колата до Ротердам.

— А защо да не останем тук и да си почиваме?

— Не звучи лошо.

Даниел Купър знаеше какво имат предвид с това „да си починем“ и стисна устни.

— Кралицата открива нов дом за сираци.

— Чудесно. Според мен холандците са най-гостоприемните и най-щедрите хора в света. Те са иконоборци. Мразят господството и предписанията.

Смях.

— Разбира се. Ето защо ние двамата ги обичаме толкова много.

Най-обикновен сутрешен разговор между влюбени. Държат се толкова свободно и непринудено един към друг, помисли си Купър. Но как само ще си плати тя!

— Като говорим за щедрост — гласът на Джеф, — познай кой е отседнал в нашия хотел? Неуловимият Максимилиан Пирпонт. Онзи, когото изпуснах на борда на „Кралица Елизабет II“.

— А аз в „Ориент експрес“.

— Сигурно е пристигнал тук, за да унищожи някоя нова компания. Трейси, след като вече сме го открили, наистина трябва да направим нещо. Искам да кажа, докато се навърта около нас…

Трейси се засмя.

— Не бих могла да добавя нещо повече, скъпи.

— Зная, че нашият приятел има навик да носи със себе си безценни предмети. Имам идея да…

Друг глас, женски.

— Dag, mijnheer, dag, mevrouw. Желаете ли да почистим стаята ви сега?

Ван Дурен се обърна към полицейския детектив Уиткамп:

— Назначете група за наблюдение на Максимилиан Пирпонт. Уведомете ме незабавно, ако Уитни или Стивънс установят някаква връзка с него.

Инспектор Ван Дурен докладваше на главния комисар Тун Вилямс.

— Възможно е да имат предвид няколко цели, господин главен комисар. Проявяват голям интерес към един американец, който понастоящем е тук и се казва Максимилиан Пирпонт, ходиха на конгреса на филателистите, посетиха залата с диаманта „Лукулан“ в Холандския завод за шлифоване на диаманти и прекараха два часа в зала „Нощна страха“.

— Een diefstal van de Nachtwacht! Nee! Невъзможно!

Главният комисар се облегна на стола си и се замисли дали не губи неразумно ценно време и човешки сили. Съществуваха твърде много предположения и недостатъчно факти.

— Значи в момента нямате представа каква е тяхната цел?

— Не, господин главен комисар. Не съм сигурен дали и самите те са решили нещо. Но в момента, в който го направят, незабавно ще ни уведомят.

— Ще ни уведомят ли? — намръщи се Вилямс.

— Подслушвателната апаратура — обясни Ван Дурен. — Не допускат, че ги подслушваме.

Полицията направи пробив в 9.00 часа на следващата сутрин. Трейси и Джеф привършваха закуската си в апартамента на Трейси. Горе, на подслушвателната апаратура, се намираха Даниел Купър, инспектор Юп ван Дурен и полицейският детектив Уиткамп. Чуваха как се налива кафе.

— Ето нещо интересно, Трейси. Нашият приятел беше прав. Чуй това: „«Амро банк» ще превози пет милиона долара в златни кюлчета за холандските морски колонии.“

В горния апартамент полицейският детектив Уиткамп каза:

— Няма начин…

— Шшт.

Всички наостриха слух.

— Колко ли тежат пет милиона долара в златни кюлчета? — гласът на Трейси.

— Мога да ти кажа съвсем точно, скъпа. Това са хиляда шестстотин седемдесет и два фунта, около шестдесет и седем златни кюлчета. Удивителното нещо на златото е, че притежава прекрасни анонимни качества. Стопяваш го и тогава всеки може да го притежава. Естествено никак няма да е лесно да се изнесат тези кюлчета от Холандия.

— Дори да можехме, как ще ги вземем? Да отидем в банката и просто да си ги получим?

— Нещо подобно.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам, когато става дума за пари. Защо да не се поразходим до „Амро банк“, Трейси, и да поогледаме?

— Какво си намислил?

— По пътя ще ти разкажа.

Чу се шум на затваряне на врата и гласовете секнаха. Инспектор Ван Дурен задърпа ожесточено мустаци.

— Nee! Няма начин да сложат ръка на златото. Самият аз одобрих мерките за сигурност.

Даниел Купър отсече решително:

— Ако в системата за сигурност на банката има някакъв недостатък, Трейси Уитни ще го открие.

Инспектор Ван Дурен продължаваше да дърпа мустаците си. Това бе единственото, с което успяваше да контролира крайно избухливия си характер. Странният американец се държеше отвратително още с пристигането си. Най-трудно се понасяше даденото му от бога чувство за превъзходство. Инспектор Ван Дурен обаче беше преди всичко полицай, на него му бе наредено да си сътрудничи с този странен дребен човек.

Инспекторът се обърна към Уиткамп:

— Увеличете състава на групата за наблюдение. Незабавно! Искам всеки техен контакт да се фотографира и да се провеждат разпити на съответните лица. Ясно ли е?

— Ясно, господин инспектор.

— Внимавайте всичко да става много деликатно. Те не бива да разберат, че са наблюдавани.

— Да, господин инспекторе.

Ван Дурен се обърна към Купър:

— Готово. Сега по-добре ли се чувствате?

Купър не сметна за необходимо да отговори.

През следващите пет дни Трейси и Джеф държаха в напрежение хората на инспектор Ван Дурен, а Даниел Купър проучваше внимателно всички ежедневни рапорти. Нощем, когато останалите детективи напускаха подслушвателния пост, Купър продължаваше да се навърта там. Вслушваше се в шумовете на техните любовни игри, които знаеше, че се играят там долу. Купър не чуваше нищо, нов ума му Трейси стенеше: „О, да, скъпи, да, да. О, боже, повече не мога… Толкова е хубаво… Сега, о, сега…“

Следваше продължителна и тръпнеща въздишка, след което настъпваше кадифена тишина. И това бе всичко за него.

Скоро ще бъдеш моя, мислеше си Купър. Тогава няма повече да принадлежиш на никого.

През деня Трейси и Джеф ходеха отделно по своите си работи, но където и да отидеха, бяха следени. Джеф посети една печатница близо до Лейдсеплейн и двама детективи наблюдаваха от улицата как той поведе сериозен разговор с печатаря. Щом Джеф излезе, един от детективите тръгна след него. Другият влезе в печатницата и показа на печатаря поставената си в пластмасово пликче полицейска лична карта с печат, снимка и диагонални червена, бяла и синя ивици.

— Какво искаше мъжът, който току-що излезе оттук?

— Останал е без официални визитни картички. Иска да му отпечатам нови.

— Дайте да видя.

Печатарят му показа написан на ръка текст. Служба по безопасност — Амстердам Корнелиус Вилсон, Главен агент.

На следващия ден полицай първи клас Фиен Хоер чакаше пред магазин за домашни животни на Лейдсеплейн, в който влезе Трейси. Когато излезе след петнадесет минути, Фиен Хоер отиде в магазина и представи служебната си лична карта.

— Какво искаше дамата, която току-що излезе оттук?

— Купи си съд със златни рибки, две вълнисти папагалчета, едно канарче и един гълъб.

Необичайна комбинация.

— Гълъб ли казахте? Имате предвид обикновен гълъб?

— Да, но магазините за домашни животни не предлагат гълъби. Казах й, че трябва да й потърся гълъб.

— И къде ще изпратите тези, които е купила.

— В нейния хотел, хотел „Амстел“.

На другия край на града Джеф разговаряше със заместник-председателя на „Амро банк“. Стояха уединени близо половин час. Когато Джеф излезе от банката, в кабинета на управителя влезе детектив.

— Моля ви, кажете ми защо беше при вас мъжът, който току-що излезе оттук.

— Господин Вилсон? Той е главен агент на компанията, осигуряваща охраната ни, с която работи нашата банка. Проверяват предохранителните системи.

— Пожела ли да обсъдите устройствата за сигурност, с които си служи вашата банка в момента?

— Защо? Всъщност пожела точно това. Да.

— И вие му казахте всичко?

— Разбира се. Преди това обаче се обадих естествено по телефона, за да проверя дали има пълномощия.

— И на кого се обадихте?

— На службата по безопасността, номерът беше върху служебната му лична карта.

В 3.00 часа следобед пред „Амро банк“ спря брониран камион. От противоположната страна на улицата Джеф фотографира камиона, а от един вход, на няколко ярда по-нататък, детектив фотографира от своя страна Джеф.

В главното полицейско управление на Еландсграхт инспектор Ван Дурен постави върху бюрото на главния комисар Тун Вилямс бързо натрупващите се доказателства.

— Какво означава всичко това? — запита главният комисар със сухия си и тънък глас.

— Ще ви кажа какво замисля тя — обади се Даниел Купър. Говореше напълно убедено. — Кани се да задигне златото, което ще се превози с параход.

Всички впериха погледи в него.

— И предполагам знаете как възнамерява да извърши това чудо? — запита главният комисар.

Да. Той знаеше нещо, което на тях не им бе известно. Той познаваше сърцето, душата и ума на Трейси Уитни. Той бе проникнал в нея и можеше да разсъждава като нея, да крои плановете като нея… затова предугаждаше всеки неин ход.

— Като си послужи с подправен камион, пристигне в банката преди истинския и избяга със златните кюлчета.

— Звучи доста пресилено, господин Купър.

— Не зная какво точно замислят, господин главен комисар — намеси се инспектор Ван Дурен, — но явно замислят нещо. Имаме запис на гласовете им на магнетофонна лента.

Даниел Купър си спомни за другите звуци, които си беше представял: нощен шепот, викове и стенания. Тя се държеше като разгонена кучка. Е, добре, там, където ще я напъха той, никой мъж нямаше да може да я докосне.

Инспекторът продължаваше да докладва.

— Запознали са се със системата за безопасност на банката. Известно им е в колко часа пристига бронираният камион и…

Главният комисар проучваше поставения пред него доклад.

— Вълнисти папагалчета, гълъб, златни рибки, канарче… смятате ли, че всички тези глупости имат нещо общо с обира?

— Не — отвърна Ван Дурен.

— Да — отвърна Купър.

Полицай първи клас Фиен Хоер, облечен в син полиестерен костюм, следеше Трейси по Принсенграхт, през моста Магере и когато Трейси стигна на отсрещния бряг на канала, Фиен Хоер погледна, обзет от безсилие как тя влезе в една обществена телефонна кабина и говори в продължение на пет минути по телефона. Полицаят нямаше да разбере нищо, дори и да бе чул целия разговор.

Гюнтер Хартог говореше от Лондон.

— Можем да разчитаме на Марго, но на нея й трябва време, поне още две седмици. — Той я изслуша за миг. — Разбирам. Когато всичко бъде готово, ще те потърся. Бъди внимателна. И предай поздравите ми на Джеф.

Трейси постави слушалката и излезе от кабината. Тя кимна приятелски на жената, която чакаше да използва телефона след нея.

В 11.00 часа на следващата сутрин един детектив докладва на инспектор Ван Дурен.

— Господин инспектор, намирам се в компанията „Волгерс“, която дава под наем камиони. Джеф Стивънс току-що нае от тях камион.

— Какъв камион?

— Обикновен камион, господин инспектор.

— Вземете размерите му. Няма да затварям.

Няколко минути по-късно детективът се върна на телефона.

— Разполагам с данните. Камионът е…

— Фургон, дължина — двадесет фута, широчина — седем фута, с двойно предаване.

— Да, господин инспектор — отвърна малко удивеният детектив. — Как разбрахте?

— Няма значение. Какъв му е цветът?

— Син.

— Кой следи Джеф Стивънс?

— Якобс.

— Добре. Дръжте ме постоянно в течение.

Юп ван Дурен постави слушалката. Той вдигна глава към Даниел Купър.

— Оказахте се прав. Само цветът е син.

— Ще го откара на бояджия.

Бояджийската работилница се намираше в един гараж на Дамрак. Двама души напръскаха фургона в металносив цвят. Джеф стоеше наблизо и чакаше. Един детектив направи снимка през стъкления покрив на гаража.

Снимките се появиха час по-късно върху бюрото на инспектор Ван Дурен.

Той ги побутна към Даниел Купър.

— Боядисан е като истинската кола на охраната. Сега вече можем да ги заловим.

— На какво основание? За няколкото фалшиви служебни визитни картички и за пребоядисването на един камион? Единственият начин да обосновем убедително обвинение е да ги заловим в момента, в който задигат златните кюлчета.

Този дребосък се разпорежда така, сякаш е началник на управлението.

— Какво смятате, че ще предприеме сега?

Купър проучи внимателно снимката.

— Този фургон не може да издържи тежестта на златото. Ще се наложи да усилят пода му.

Гаражът бе малък, встрани от Муйдер страат.

— Goede morgen, mijnheer. С какво мога да ви услужа?

— Ще превозвам старо желязо с този камион — обясни му Джеф, — а ми се струва, че дъските на пода не са достатъчно здрави да поемат тежестта. Искам да се подсилят с метални скоби. Можете ли да го направите.

Механикът приближи фургона и го огледа.

— Ja. Няма проблеми.

— Добре.

— Мога да го направя до vrijdag… до петък.

— Надявах се да го направите до утре.

— Morgen? Nee. Ik…

— Ще ви платя двойно.

— Donderdag… четвъртък.

— Утре. Ще ви платя тройно повече.

Механикът се почеса замислено по брадата.

— По кое време утре? — запита той.

— По обяд.

— Ja. О’кей.

— Dankje wel.

— Tot uw dienst.

Миг след като Джеф излезе от гаража, детектив разпита механика.

Същата сутрин групата експерти, наблюдаващи Трейси, я проследиха до канала Оде Шанс, където тя разговаря в продължение на половин час със собственика на някакъв шлеп. Щом Трейси си отиде, един от детективите се качи на шлепа. Той показа документите си на собственика, който си посръбваше голям bessenjenever, силен джин от червени стафиди.

— Какво искаше младата дама?

— Двамата с мъжа й възнамеряват да направят екскурзия из каналите. Нае шлепа ми за една седмица.

— От кога?

— От петък.

— Тази екскурзия представлява една чудесна ваканция, mijnheer. Ако двамата с жена ви се интересувате, аз…

Детективът си отиде.

Поръчаният от Трейси гълъб й бе донесен в хотела в клетка. Даниел Купър се върна в магазина за домашни животни и разпита собственика.

— Какъв вид гълъб й изпратихте?

— А, знаете ли, това е най-обикновен гълъб.

— Сигурен ли сте, че не е пощенски гълъб?

— Напълно съм сигурен — изкиска се собственикът. — Истинската причина, поради която съм убеден, че не е пощенски гълъб, е, че самият аз го улових снощи във Вонделиарк.

Хиляда фунта злато и един обикновен гълъб. И защо? Даниел Купър продължаваше да се учудва.

Пет дни преди прехвърлянето на златните кюлчета от „Амро банк“ върху бюрото на инспектор Юп ван Дурен се беше натрупала вече голяма купчина снимки.

Всяка снимка представлява брънка от веригата, която ще я обхване, мислеше си Даниел Купър. Амстердамската полиция нямаше никакво въображение, но Купър все пак се доверяваше на тяхното усърдие. Всяка крачка, водеща до предстоящото престъпление, бе фотографирана и документирана. Трейси Уитни нямаше да убегне сега от правосъдието.

Нейното наказание ще бъде мое изкупление.

Още същия ден, в който Джеф взе току-що пребоядисания камион, той го закара веднага в малък гараж, нает от него в близост до Уде Зиидс Колк, най-старата част на Амстердам. В гаража бяха закарани и шест празни сандъка с надписи МАШИНИ. Снимка на тези сандъци лежеше вече върху бюрото на инспектор Ван Дурен, а той слушаше последния магнетофонен запис: Гласът на Джеф:

— Докато караш фургона от банката до шлепа, внимавай да се движиш в границите на допустимата скорост. Искам да разбера точно колко ще продължи пътуването. Ето ти и хронометър.

— Няма ли да дойдеш с мен, скъпи?

— Не. Имам работа.

— А Монти?

— Той пристига в четвъртък вечерта.

— Кой пък сега е този Монти? — запита инспектор Ван Дурен.

— Вероятно онзи, който ще действа като втори човек от охраната — каза Купър. — Двамата ще имат нужда от униформи.

Магазинът за костюми се намираше в търговския център на Питър Корнелис Хуфстраад.

— Трябват ми два костюма за маскен бал — обясни Джеф на продавача. — Подобни на този, изложен на витрината.

Един час по-късно инспектор Ван Дурен разглеждаше вече снимката на една от униформите на охраната.

Поръча два броя униформи. Каза на продавача, че ще ги вземе в четвъртък.

Размерите на втората униформа подсказваха, че е предназначена за много по-едър човек от Джеф Стивънс.

— Нашият приятел Монти — каза инспекторът, — трябва да е някъде около метър и деветдесет и да тежи приблизително деветдесет и пет килограма. Ще се обърнем към Интерпол да потърсят в компютъра — убеди той Даниел Купър — и тогава ще установим и неговата самоличност.

Джеф се бе покачил на покрива на камиона, а Трейси седеше на мястото на шофьора в наетия от него частен гараж.

— Готова ли си? — извика Джеф. — Пускай!

Трейси натисна някакво копче на арматурното табло.

От двете страни на фургона се спуснаха брезенти с надпис: ХОЛАНДСКА БИРА ХАЙНЕКЕН.

— Работи — извика доволен Джеф.

— Бира „Хайнекен“? Alstublieft! — Ван Дурен огледа събралите се в кабинета му детективи. Навсякъде по стените стояха окачени увеличени фотографии и бележчици.

Даниел Купър седеше в дъното на кабинета и мълчеше. Доколкото се отнасяше до него, настоящото съвещание представляваше чиста загуба на време. Той от дълго време предусещаше всяка стъпка, която Трейси Уитни и нейният любовник се канеха да направят. Влязоха в капана и той вече се затваряше. Докато възбудата у детективите в кабинета постепенно нарастваше, Купър изпитваше някакво странно чувство на спад.

— Всичко си идва на мястото — говореше инспектор Ван Дурен. — Заподозрените от нас лица знаят часа, в който бронираната кола пристига в банката. Те възнамеряват да се появят половин час по-рано и да се представят за охраната. По времето на пристигане на истинския камион те вече ще са избягали. — Ван Дурен показа снимката на камиона. — Те ще тръгнат от банката с този автомобил, но след една пресечка или в някоя странична улица камионът изведнъж ще изглежда вече така. — Тук той посочи снимката на камиона за бира „Хайнекен“.

Един от седналите назад детективи се обади:

— Господин комисар, имате ли представа как възнамеряват да изнесат златото извън страната?

Ван Дурен посочи снимка, на която Трейси се качва на шлепа.

— Първо с шлеп. Холандия е насечена от канали и водни пътища, така че те биха могли да изчезнат безследно за дълго време. — Той им показа въздушна снимка на камиона, движещ се край канала. — Засякоха разстоянието, за да видят за колко време могат да се придвижат от банката до техния шлеп. Разполагат с предостатъчно време, през което да натоварят златото на шлепа и да тръгнат на път, преди някой да е заподозрял каквото и да е. — Ван Дурен пристъпи към последната снимка, окачена на стената, представляваща увеличено копие на товарен кораб. — Преди два дни Джеф Стивънс е закупил товарно място на кораба „Ореста“, който ще отпътува следващата седмица от Ротердам. Товарът е записан като машини, предназначени за Хонконг.

Той се обърна с лице към детективите в кабинета.

— Е, господа, ще направим малка промяна в техните планове. Ще им позволим да вземат златните кюлчета от банката и да ги натоварят на фургона. — Той погледна към Даниел Купър и се усмихна. — С окървавени ръце. Ще заловим тези умници с окървавени ръце.

Един детектив проследи Трейси в „Ъмерикън Експрес Офис“, откъдето тя получи пакет със средни размери. Трейси се върна незабавно в хотела с него.

— Нямаше начин да разберем какво съдържа пакета — каза инспектор Ван Дурен на Купър. — След като излязоха, претърсихме двата апартамента, но в тях нямаше никакъв нов предмет.

Компютрите на Интерпол не откриха нищо за деветдесет и пет килограмовия Монти.

Късно в четвъртък следобед Даниел Купър, инспектор Ван Дурен и полицейският детектив Уиткамп се събраха в стаята над апартамента на Трейси в хотел „Амстел“ и наостриха слух към идващите отдолу гласове:

Гласът на Джеф:

— Ако пристигнем в банката точно тридесет минути преди охраната, тогава ще имаме достатъчно време да натоварим златото и да тръгнем. При пристигането на истинския камион вече ще сме натоварили златото на шлепа.

Гласът на Трейси:

— Автомеханикът прегледа камиона и го зареди с гориво. Вече е напълно готов.

Полицейският детектив Уиткамп се обади:

— Не може да не им се възхити човек! Не оставят нищо на случайността.

— Рано или късно всички се подхлъзват — отвърна рязко инспектор Ван Дурен.

Даниел Купър мълчеше и слушаше.

— Трейси, искаш ли, щом всичко свърши, да отидем на онези разкопки, за които говорихме?

— Тунис? Звучи ми като райско място, скъпи.

— Добре тогава. Аз ще уредя всичко. Отсега нататък няма да правим нищо, само ще си почиваме и ще се радваме на живота.

Инспектор Ван Дурен измърмори:

— Бих казал, че следващите двадесет години от живота им са много добре подредени. — Той стана и се протегна. — Мисля, че можем вече да си лягаме. За утре сутринта всичко е готово, така че тази нощ всички можем добре да се наспим.

Даниел Купър не можеше да заспи. Представяше си как полицията я сграбчва и се държи грубо с нея, виждаше ужаса върху лицето й. Това го развълнува. Той влезе в банята и пусна много гореща вода във ваната.

Махна очилата си, свали пижамата и легна във вдигащата пара вода. Всичко беше вече почти свършено, тя щеше да си плати така, както бе принуждавал и други проститутки да го правят. Утре по това време щеше да е на път за дома. Не, не за дома, поправи се Даниел Купър, на път за моята квартира. Домът представляваше топло и сигурно място, където неговата майка го обичаше повече от всеки друг на света.

— Ти си моето мъжленце — казваше тя. — Не зная какво бих правила без теб.

Бащата на Даниел изчезна, когато детето беше на четири години. В началото Даниел много страдаше, но неговата майка му обясни, че баща му го е направил заради друга жена. Даниел намрази другата жена, защото караше майка му да плаче. Никога не я бе виждал, но знаеше, че е проститутка, защото чуваше майка си да я нарича така. По-късно вече се чувстваше щастлив, че тази жена отвлече баща му, понеже майка му сега принадлежеше единствено на него. Зимите в Минесота са студени и майката на Даниел му разрешаваше да се пъха при нея в леглото и да се гуши под топлите одеяла.

— Като стана голям, ще се оженя за теб — обеща й Даниел, а майка му се засмя и го погали по главата.

Даниел винаги беше пръв ученик в класа. Искаше майка му да се гордее с него.

Какво блестящо момченце имате, госпожо Купър.

Зная. Никой не е по-умен от моето малко мъжле.

Когато Даниел стана на седем години, майка му започна да кани вкъщи на вечеря техния съсед, огромен, космат мъж, и Даниел се разболя. Лежа цяла седмица на легло с опасно висока температура и майка му обеща, че повече няма да кани съседа. На този свят нямам нужда от никого освен от теб, Даниел.

Нямаше по-щастливо дете от Даниел. Майка му беше най-красивата жена в целия свят. Когато я нямаше вкъщи, Даниел влизаше в нейната спалня и отваряше чекмеджетата на тоалетната й масичка. Изваждаше бельото й и търкаше меката материя в бузата си. Каква прекрасна миризма!

Той лежеше сега със затворени очи в пълната с гореща вода вана в амстердамския си хотел и си спомняше за ужасния ден, в който беше убита майка му. Това се случи на дванадесетия му рожден ден. Върнаха го по-рано от училище, защото го заболя ухото. Престори се, че го боли повече, отколкото беше в действителност, защото му се искаше да си е у дома, майка му да го утешава, да го сложи да си легне и да се суети около него.

Даниел се прибра вкъщи и отиде в спалнята на майка си. Тя лежеше гола на леглото, но не беше сама. Правеше някакви неописуеми неща на мъжа, който живееше до тях. Даниел видя как тя започна да целува косматите му гърди и подпухналия корем. Целувките й продължиха надолу към огромното червено оръдие между краката на мъжа. И преди да го постави в устата си, Даниел чу как майка му изстена: „О, обичам те!“

И това бе най-отвратителното от всичко. Даниел изтича в банята и повърна върху себе си. После внимателно се съблече и се почисти, защото майка му го учеше да бъде винаги чист и спретнат. Сега ухото наистина го заболя силно. Чу гласовете откъм коридора и се ослуша.

— По-добре си тръгвай сега, мили. Аз трябва да се окъпя и да се облека. Даниел ще се върне скоро от училище. Ще имаме гости за рождения му ден. Ще се видим утре, мили.

Чу как се затвори входната врата, а след това и шум от течаща вода в банята на майка му. Само че тя вече не му беше майка. Тя беше проститутка, която върши гнусни работи в леглото с мъже, неща, каквито никога не беше вършила с него.

Той влезе в банята й гол. Тя лежеше във ваната, а курвенското й лице се усмихваше. Обърна глава, видя го и извика:

— Даниел, мили. Какво…?

Той държеше в ръка тежка шивашка ножица.

— Даниел…!

Устата й се отвориха и образуваха розово „О“, но не издадоха никакъв звук, докато не нанесе първия си удар в гърдите на непознатата жена във ваната. После писъците й се сляха с неговите крясъци: „Курва! Курва! Курва!“

Те изпълняваха заедно смъртоносния дует, докато накрая остана да се чува само неговият глас: „Курва… курва…“

Кръвта й го опръска целия. Той се изми под нейния душ и толкова силно се търка, че почувства как кожата му се ожули.

Техният съсед беше убил майка му и този човек трябваше да плати за това.

После всичко се разви сякаш с необикновена яснота, като в някакъв странен филм със забавени кадри. Даниел избърса с кърпа оставените от пръстите му отпечатъци върху ножицата и я хвърли във ваната. Тя изтрополи глухо върху емайла. Облече се и се обади по телефона на полицията. Пристигнаха две полицейски коли с виещи сирени, а след тях и друга, пълна с детективи. Те започнаха да задават въпроси на: Даниел, а той им разказа как са го били върнали от училище и как видял техния съсед Фред Зимър да се измъква през страничната врата на къщата. Когато разпитаха и мъжа, той призна, че е любовник на майката на Даниел, но отрече да я е убивал. Свидетелските показания на Даниел пред съда станаха причина за осъждането на Зимър.

— Когато се прибра у дома след училище, си видял как вашият съсед Фред Зимър бяга през страничната врата, така ли?

— Да, господине.

— Добре ли го видя?

— Да, господине. Целите му ръце бяха окървавени.

— А ти какво направи след това, Даниел?

— Аз… аз много се уплаших. Разбрах, че с мама се е случило нещо ужасно.

— Влезе ли в къщата?

— Да, господине.

— И какво се случи?

— Извиках: „Мамо, мамо!“ Никой не ми отговори, влязох в банята и…

На това място момчето избухна в истеричен плач и трябваше да бъде отведено от свидетелското място.

Тринадесет месеца по-късно екзекутираха Фред Зимър.

Междувременно изпратиха малкия Купър да живее при далечната им роднина от Тексас леля Мати, която той виждаше за първи път. Сурова жена и закоравяла баптистка, тя бе надъхана с яростна добродетелност и убеждение, че всички грешници ще се пекат на адския огън. Това беше дом без любов, радост и състрадание. Даниел израсна в тази атмосфера, ужасен от тайната на собствената си вина и със страха от очакващите го в ада вечни мъки. Наскоро след убийството на майка си Даниел започна да изпитва затруднения със зрението си. Лекарите ги определиха като психосоматични.

— Детето потиска нещо, което не желае да вижда — поясниха лекарите.

Стъклата на очилата му ставаха все по-дебели.

На седемнадесетгодишна възраст Даниел избяга завинаги от леля Мати и Тексас. Отиде на автостоп до Ню Йорк, където Международната организация за защита на застраховките го нае за куриер. След три години го повишиха в детектив. Превърна се в най-добрия им служител. Той никога не настояваше за повишение на заплатата, нито пък искаше по-добри жилищни условия. Не обръщаше внимание на тези неща. Той беше божията ръка, негов бич, наказващ грешниците.

Даниел Купър излезе от ваната и се приготви за лягане. Утре, мислеше той, утре ще бъде денят на разплатата с проститутката.

Искаше му се и майка му да е тук, за да види всичко със собствените си очи.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Амстердам

Петък, 22 август — 8.00 часа сутринта

Даниел Купър и двамата детективи, определени да дежурят в подслушвателния пункт, чуха разговора на Трейси и Джеф на закуска.

— Сладка кифличка, Джеф? Кафе?

— Не, благодаря.

Това е последната им закуска, помисли си Даниел Купър.

— Знаеш ли от какво се вълнувам? От нашето пътуване с шлепа.

— Това е голям ден, а ти се вълнуваш от пътуването с шлепа. Защо?

— Защото ще бъдем само двамата. Смяташ ли, че съм се побъркала?

— Напълно. Но ти си моето побъркано момиче.

— Целуни ме.

Шум от целувка.

Трябва да е по-неспокойна, помисли си Купър. Иска ми се да е неспокойна.

— Странно, но изпитвам съжаление, че си тръгваме оттук, Джеф.

— Погледни на това по друг начин, Трейси. Натрупахме много опит.

— Прав си — засмя се Трейси.

Стана 9.00 часът, а разговорът продължаваше. Купър се замисли. Трябва вече да се приготвят. Трябва да обсъдят последните си намерения. Ами Монти? Къде ще се срещнат с него.

— Скъпа, ще се погрижиш ли за портиера преди напускането на хотела? Аз ще бъда много зает.

— Разбира се. Той се държа великолепно. Защо си нямаме портиери в Щатите?

— Защото ми се струва, че това е европейски обичай. Знаеш ли историята на портиерите?

— Не.

— През 1627 година във Франция крал Хю построил затвор в Париж и назначил за негов управител един благородник. Той му дал титла comte des cierges или консиерж, което означавало „граф на свещите“. Заплащали му две лири и пепелта от кралската камина. По-късно всеки, който се грижел за затвор или замък, бивал наричан „консиерж“. Накрая към тях включили и портиерите на хотели.

Какво говорят, по дяволите, учуди се Купър. Стана девет и половина. Време е да тръгват.

Гласът на Трейси:

— Не ми казвай откъде си научил всичко това, положително си ходил с някоя красива портиерка.

Непознат женски глас:

— Goede morgen, mevrouw, mijnheer.

Гласът на Джеф:

— Няма красиви портиерки.

Учуден женски глас:

— lk begrijp het niet.

Гласът на Трейси:

— Обзалагам се, че ти ще намериш и такива.

— Какво става долу, по дяволите? — запита Купър.

Детективите объркано се спогледаха.

— Не зная. Камериерката вика управителя по телефона. Влязла е да почиства, но казва, че не разбира нищо… чува гласове, но не вижда хора.

— Какво?

Купър скочи на крака и полетя надолу по стълбите. Миг след това той и двамата детективи нахълтаха в апартамента на Трейси. Освен обърканата камериерка вътре нямаше никой. На масичката пред кушетката се въртеше магнетофон.

Гласът на Джеф:

— Струва ми се, че ще променя мнението си за това кафе. Още ли е топло?

Гласът на Трейси:

— Ъхъ.

Купър и детективите не вярваха на очите си.

— Н… нищо не разбирам — запелтечи единият от детективите.

— Кой е спешният телефон на полицията? — изръмжа Купър.

— Двадесет и две, двадесет и две, двадесет и две.

Купър отиде бързо до телефонния апарат и набра номера.

Записаният на магнетофонната лента глас на Джеф тъкмо казваше:

— Знаеш ли, вече наистина съм убеден, че тяхното кафе е по-добро от нашето. Чудя се как ли го правят?

Купър изкрещя в телефонната слушалка.

— Тук е Даниел Купър. Намерете инспектор Ван Дурен. Кажете му, че Уитни и Стивънс са изчезнали. Кажете му да провери гаража и да види дали фургонът е тръгнал. Аз отивам в банката — после тръшна слушалката.

Гласът на Трейси говореше:

— Пил ли си някога кафе, варено с черупки от яйца? Наистина е…

Купър изхвърча през вратата.

— Всичко е наред — каза инспектор Ван Дурен. — Фургонът е излязъл от гаража. Сега пътуват към нас.

Ван Дурен, Купър и двамата детективи стояха на полицейския команден пункт върху покрива на сграда срещу „Амро банк“.

— Вероятно са решили да пришпорят плановете си — каза инспекторът, — след като са разбрали, че са подслушвани. Успокойте се, приятелю. Погледнете!

Той побутна Купър към широкоъгълния телескоп, поставен върху покрива. Долу на улицата облечен в портиерски дрехи мъж лъскаше най-внимателно месинговата плоча на банката… уличен чистач метеше улицата… на ъгъла стоеше продавач на вестници… трима работници правеха нещо. Всички носеха миниатюрни радиостанции.

— Пост А? — обади се от своята радиостанция Ван Дурен.

— Чувам ви, господин инспектор — отвърна портиерът.

— Пост Б?

— Да; господине — обади се уличният чистач.

— Пост В?

Продавачът на вестници вдигна очи и кимна.

— Пост Г?

Работниците прекъснаха работата си и единият от тях се обади:

— Тук всичко е наред, господине.

Инспекторът се обърна към Купър:

— Не се безпокойте. Златото все още е на сигурно място в банката. Единственият начин да сложат ръка върху него е да дойдат да си го вземат. В момента, в който влязат в банката, двата края на улицата ще бъдат отрязани. Няма начин да се измъкнат. — Той погледна часовника си. — Фургонът всеки момент трябва да се покаже.

Напрежението в банката също нарастваше. Служителите бяха уведомени, а на охраната бе наредено да помагат в товаренето на златото в бронирания автомобил след неговото пристигане. Всички бяха длъжни да оказват пълно съдействие.

Преоблечените детективи продължаваха да работят пред банката, като от време на време хвърляха скрити погледи към улицата и очакваха появата на камиона.

Инспектор Ван Дурен запита за десети път от покрива:

— Някакъв знак от дяволския автомобил?

— Nee.

Полицейският детектив Уиткамп погледна часовника си.

— Закъсняват с цели тринадесет минути. Ако те…

Радиостанцията изпука.

— Господин инспектор! Камионът току-що се появи! Пресича Розенграхт и се насочва към банката. След малко и вие ще го видите от покрива.

Въздухът мигновено се зареди с електричество.

— Всички постове, внимание! — Инспектор Ван Дурен започна да нарежда бързо по радиостанцията. — Рибките влязоха в мрежата. Оставете ги да плуват свободно.

Сив брониран автомобил приближи входа на банката и спря. Докато Купър и Ван Дурен наблюдаваха, двама души в униформи слязоха от автомобила и влязоха в банката.

— Къде е тя? Къде е Трейси Уитни? — викна Даниел Купър.

— Това няма значение — убеди го инспектор Ван Дурен. — Не може да е далеч от златото.

Дори и да е така, помисли си Даниел Купър, това не е толкова важно. Магнетофонните записи напълно ще я убедят.

Развълнувани служители помогнаха на двамата униформени мъже да натоварят на специални колички златните кюлчета от подземното хранилище и да ги превозят до спрелия отвън брониран автомобил. Купър и Ван Дурен наблюдаваха дребните фигури на хората от покрива на отсрещната сграда.

Товаренето отне осем минути. Когато заключиха задната врата на фургона и двамата мъже се канеха да се качат в кабината, инспектор Ван Дурен извика по радиостанцията:

— Vlug! Pas op! Всички постове да оградят обекта! Оградете обекта!

Изведнъж настана ужасно безредие. Портиерът, продавачът на вестници, работниците и цяло ято други детективи се втурнаха към бронирания автомобил с извадени пистолети и го обградиха. Улицата бе отцепена от движението в двете посоки.

Инспектор Ван Дурен се обърна към Купър и се усмихна.

— Това залавяне с окървавени ръце удовлетворява ли ви? Хайде да приключваме.

Най-сетне всичко свърши, помисли си Купър.

Те слязоха бързо на улицата. Двамата униформени мъже стояха с вдигнати ръце и лица към стената, заобиколени от въоръжени детективи. Даниел Купър и инспектор Ван Дурен си проправяха път между тях.

— А сега се обърнете — нареди им Ван Дурен. — Вие сте арестувани!

Двамата мъже се обърнаха с бледи като мъртъвци лица към групата. Даниел Купър и инспектор Ван Дурен вторачиха объркани погледи в тях. И двамата бяха напълно непознати хора.

— Кои… кои сте вие? — запита ги инспектор Ван Дурен.

— Ние… ние сме охраната на камиона — запелтечи единият от двамата. — Не стреляйте! Моля ви, не стреляйте!

Инспектор Ван Дурен се обърна към Купър:

— Планът им се е провалил — в гласа му звучаха истерични нотки. — Отложили са всичко.

В стомаха на Купър се изля зелена жлъчна течност, плъзна бавно нагоре към гърдите и гърлото и започна да го души. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му прозвуча сподавено:

— Не. Нищо не е провалено.

— Какво говорите?

— Те никога не са имали намерение да крадат това злато. Всичко е послужило за примамка.

— Това е невъзможно! Искам да кажа, че камионът, шлепът, униформите… нали разполагаме със снимки…

— Не схващате ли? Те са знаели. От самото начало са знаели, че ги следим.

Лицето на инспектор Ван Дурен пребледня.

— О, божичко! Waar zijn ze? А сега къде са?

Трейси и Джеф приближаваха Холандския завод за шлифоване на диаманти на Паулус Потер страад. Джеф носеше брада и мустаци и беше променил формата на бузите и носа с гумена гъба. Облечен беше в спортни дрехи, на гърба с раница. Трейси носеше черна перука, широки дрехи на бременна жена с подплънки, силен грим и черни слънчеви очила. В ръка държеше голяма чанта и кръгъл пакет, увит в кафява хартия. Двамата влязоха в приемната и се присъединиха към пристигналите с автобус туристи, заслушани в думите на екскурзовода.

— … а сега, дами и господа, моля да ме последвате, за да видите как работят нашите шлифовчици и да се възползвате от възможността да си купите от нашите чудесни диаманти.

С екскурзовода начело, тълпата премина през вратите, водещи към завода. Трейси се придвижих тях, докато Джеф се влачеше най-отзад. Когато групата отмина, Джеф свърна встрани и бързо се спусна по едни стълби, водещи към мазето. Той отвори раницата, извади омазнен работен комбинезон и малко сандъче с инструменти. После нахлузи комбинезона, отиде до електрическото табло с бушоните и погледна часовника си.

Отгоре Трейси се движеше с групата от помещение в помещение, докато екскурзоводът им показваше различните етапи на шлифоване на камъните, като се започне от необработените диаманти. От време на време Трейси поглеждаше часовника си. Обиколката закъсняваше с пет минути. Искаше й се екскурзоводът да се движи по-бързо.

Накрая, с приключване на обиколката, те стигнаха до изложбената зала. Екскурзоводът приближи до оградения с въжета пиедестал.

— В този стъклен шкаф — обяви гордо той — се намира диамантът „Лукулан“, един от най-ценните диаманти в света. Някога си известен драматичен актьор го купил за жена си, прочута филмова звезда. Оценен е за десет милиона долара и е защитен с най-съвременна…

Осветлението угасна. В същия миг алармената инсталация се задейства, пред вратите и прозорците се спуснаха с трясък стоманени капаци и преградиха всички изходи.

Някои от туристите се разкрещяха.

— Моля ви. — Гласът на екскурзовода се извиси над вдигналата се врява. — Няма причина за безпокойство. Станала е някаква дребна електрическа повреда. След миг резервният електрогенератор ще…

Лампите отново светнаха.

— Видяхте ли? — успокои ги екскурзоводът. — Няма от какво да се безпокоите.

Някакъв немски турист с кожени панталони посочи стоманените прегради.

— Какво е това?

— Предпазни мерки — обясни екскурзоводът. Той извади някакъв странен на вид ключ, пъхна го в един отвор на стената и го превъртя. Стоманените капаци над вратата и прозорците се вдигнаха. Телефонът, поставен на една масичка, звънна и екскурзоводът вдигна слушалката.

— Хендрик е тук. Благодаря ви, капитане. Не, всичко е наред. Оказа се фалшива тревога. Вероятно е станало късо съединение. Веднага ще проверя. Да, господине. — Той постави слушалката и се обърна към групата. — Извинявам се, дами и господа. При наличието на такъв ценен камък човек не може да не е внимателен. А сега, онези от вас, които имат желание да си купят от нашите прекрасни диаманти…

Осветлението отново угасна. Алармените звънци задрънчаха и стоманените капаци отново паднаха с трясък.

— Хайде да се махаме оттук, Хари — изписка някаква жена от тълпата.

— Няма ли да млъкнеш, Даян? — смъмри я съпругът й.

Джеф стоеше пред електрическото табло в мазето и се вслушваше в писъците на туристите отгоре. Изчака няколко минути, след което отново завъртя бушоните. Светлините горе се запалиха.

— Дами и господа — провикна се над шумотевицата екскурзоводът. — Това е някаква техническа неизправност. — Той отново извади ключа и го пъхна в дупката на стената. Стоманените прегради се вдигнаха.

Телефонът отново звънна. Екскурзоводът вдигна слушалката.

— Тук е Хендрик. Не, капитане. Да. Ще го оправим колкото е възможно по-бързо. Благодаря ви.

В залата се отвори някаква врата и на нея се показа Джеф със сандъчето с инструменти и килната назад работна шапка. Той се обърна към екскурзовода.

— Какво се е случило? Някой каза, че има повреда в електрическата мрежа.

— Светлините непрестанно светват и угасват — обясни му екскурзоводът. — Виж по-скоро да ги оправиш, моля те. — Той се обърна към туристите и се помъчи да се усмихне. — Защо не приближите да си изберете някой чудесен диамант на съвсем прилична цена?

Групата туристи започна да се приближава към изложбените шкафове. Незабелязан сред тълпата, Джеф пусна малко цилиндрично приспособление, което извади от комбинезона си, подръпна някакво лостче и пъхна устройството зад пиедестала, поддържащ диаманта „Лукулан“. Приспособлението започна да пуши и да отделя искри.

— Хей! — подвикна Джеф на екскурзовода. — Това си е твоя работа. В проводника под пода има късо.

— Пожар! — изкрещя една от туристките.

— Умолявам всички ви — провикна се екскурзоио дът. — Не е необходимо да изпадате в паника. Запазете спокойствие. — Той се обърна към Джеф и изсъска — Оправи го бързо! Бързо!

— Няма проблеми — отвърна спокойно Джеф и тръгна към кадифените въжета, ограждащи пиедестала.

— Nee — предупреди го пазачът. — Забранено е да приближаваш.

— Добре — сви рамене Джеф. — Оправяй си го тогава сам.

Джеф се обърна да си върви.

Започна да се отделя повече дим. Хората отново изпаднаха в паника.

— Почакай! — помоли се екскурзоводът. — Само за минутка. — Той отиде бързо до телефона и набра някакъв номер. — Капитане? Тук е Хендрик. Ще ви помоля да изключите всички алармени инсталации. Имаме малко затруднение. Да, господине — той погледна към Джеф. — За колко време ти е необходимо да изключим инсталациите?

— За пет минути — отвърна Джеф.

— Пет минути — повтори екскурзоводът по телефона. — Dankje wel — той постави обратно телефонната слушалка. — След десет секунди ще изключат инсталациите. За бога, побързайте! Ние никога не изключваме алармените инсталации.

— Имам само две ръце, приятелче.

Джеф изчака десет секунди, после мина зад въжетата и се покачи на пиедестала. Хендрик даде знак на въоръжения пазач, той кимна и заби поглед в Джеф.

— А сега, дами и господа, бях започнал да ви разказвам, че тук предлагаме избор от чудесни диаманти на цени по споразумение. Приемаме кредитни карти, пътнически чекове — подсмихна се леко, — дори и пари в брой.

Пред щанда се изправи Трейси.

— А вие купувате ли диаманти? — запита тя на висок глас.

Екскурзоводът впери поглед в нея.

— Какво казахте?

— Моят съпруг е изследовател. Току-що се завърна от Южна Африка и ме помоли да продам тези диаманти.

Докато говореше, тя отвори чантата си, но понеже я държеше обърната, от нея се посипаха блестящи диаманти, рукнаха като поток и заподскачаха на пода.

— Диамантите ми! — изкрещя Трейси. — Помощ!

За миг настъпи мъртва тишина. После сякаш адът се отприщи. Учтивата тълпа мигом се превърна в необуздана сган. Туристите залазиха на колене след диамантите и жестоко се заблъскаха.

— Намери поне един…

— Грабни цяла шепа, Джен…

— Пусни го, този е мой…

Екскурзоводът и пазачът онемяха. Те бяха изхвърлени от морето лазещи, алчни човешки същества, които тъпчеха джобове и чанти с диаманти.

— Отдръпнете се! Спрете! — крещеше пазачът, но бе блъснат на пода.

Току-що слезли от автобуса италиански туристи влязоха в залата и щом разбраха какво се е случило, моментално се включиха във френетичното лазене.

Пазачът се опита да се изправи на крака, за да задейства алармените инсталации, но това се оказа невъзможно сред човешкия поток. Той просто го заля. Светът като че внезапно подлудя. Същински кошмар, който сякаш нямаше край.

Когато зашеметеният пазач успя най-сетне да се изправи, олюляващ се на крака, той си проби с усилие път през бъркотията, стигна до пиедестала, спря и се опули. Просто не вярваше на очите си.

Диамантът „Лукулан“ беше изчезнал.

Бременната дама и електротехникът също.

Трейси свали маскировката си в кабинката на една обществена тоалетна в Устерпарк, на доста голямо разстояние от завода. Стиснала увития в кафява хартия пакет, тя се упъти към една от пейките на парка. Всичко наоколо беше спокойно. Тя си помисли за човешката тълпа, която лазеше по пода и се биеше за нищо неструващите циркони, и силно се засмя. Забеляза как приближава Джеф, облечен в тъмносив костюм; брадата и мустаците вече ги нямаше. Трейси скочи на крака. Джеф отиде при нея и се усмихна.

— Обичам те — каза той. Джеф извади диаманта „Лукулан“ от джоба на сакото си и го подаде на Трейси. — Връчи го на своя приятел, скъпа. Ще се видим по-късно.

Трейси видя как Джеф си тръгна. Очите й блестяха. Двамата принадлежаха един на друг. Те щяха да се качат на отделни самолети и щяха да се срещнат в Бразилия. След това щяха да останат заедно до края на живота си.

Трейси се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, после разопакова пакета, който носеше. Вътре имаше малка клетка със сив гълъб. Когато гълъбът пристигна чрез „Ъмерикън Експрес Офис“ преди три дни, Трейси го отнесе в апартамента си, пусна другия гълъб през прозореца и видя как отлетя тежко. Трейси извади от чантата си малка велурена торбичка и постави в нея диаманта. После измъкна гълъба от клетката и завърза внимателно торбичката на едното краче на птицата.

— Добро момиче си ти, Марго! Хайде, занеси го у дома.

— Стойте! Какво правите?

Сърцето на Трейси подскочи.

— Какво… какво се е случило?

Полицаят бе вперил гневен поглед в клетката.

— Добре знаете какво се е случило. Едно е да храните тези гълъби, но е противозаконно да ги залавяте и да ги държите в клетки. А сега, пуснете птицата, ако не искате да ви арестувам.

Трейси преглътна и пое дълбоко дъх.

— Добре, щом казвате така.

Тя разтвори ръце и хвърли птицата във въздуха. Върху лицето й се разля прелестна усмивка, като видя как гълъбът се издига все по-високо и по-високо във въздуха. Птицата описа един кръг, след което пое курс към Лондон, отстоящ 230 мили на запад. Пощенският гълъб лети средно с четиридесет мили в час, й беше обяснил Гюнтер, така че Марго щеше да пристигне след около шест часа.

— И повече да не постъпвате така!

— Няма — обеща сериозно Трейси. — Никога вече.

Късно същия следобед Трейси пристигна на летище „Схипол“ и се насочи към изхода, от който щеше да се качи на самолета за Бразилия. Даниел Купър стоеше в един ъгъл и я наблюдаваше с горчив поглед в очите. Трейси Уитни бе откраднала диаманта „Лукулан“. Купър го разбра в момента, в който чу рапорта. Това беше нейният стил — смел, бликащ от въображение. Въпреки това нищо не можеше да се направи. Инспектор Ван Дурен беше показал снимките на Трейси и Джеф на пазача в музея. „Nee. Никога не съм ги виждал. Крадецът имаше брада и мустаци, бузите и носа му бяха много по-месести, а жената с диамантите беше бременна и тъмнокоса.“

Нямаше никаква следа и от диаманта. Джеф и Трейси лично, както и багажът им, най-щателно бяха проверени.

— Диамантът е все още в Амстердам — кълнеше се инспектор Ван Дурен на Купър. — Ние ще го открием.

Не, нищо няма да откриете, мислеше си разгневен Купър. Тя си беше послужила с гълъби. Диамантът е бил изнесен от страната от пощенски гълъб.

Купър наблюдаваше безпомощен как Трейси преминава през аерогарата. Тя бе единственият човек, който някога го беше побеждавал. Заради нея той щеше да отиде в ада.

Когато Трейси достигна изхода за качване в самолета, тя се подвоуми за миг, после се обърна и погледна Купър право в очите.

Тя знаеше, че той я преследва из цяла Европа като дух на отмъщението. В него имаше нещо странно, възбуждащо страх и в същото време трогателно. Необяснимо защо Трейси изпита съжаление към него. Тя му кимна едва забележимо за сбогом, обърна се и влезе в самолета.

Даниел Купър докосна заявлението за подаване на оставка в джоба си.

Трейси седна на място 4В до пътеката в първа класа на луксозния „Пан Ъмерикън 747“. Вълнуваше се. След няколко часа щеше да пристигне при Джеф. Щяха да се оженят в Бразилия. Край на глупостите, мислеше си Трейси, те вече няма да ми липсват. Убедена съм в това. Животът ще бъде достатъчно вълнуващ, когато стана госпожа Джеф Стивънс.

— Извинете.

Трейси вдигна глава. Пухкав, с разпуснат вид, мъж на средна възраст стоеше изправен до нея. Той посочи мястото до прозореца.

— Това е моето място, гълъбче.

Трейси се изви встрани, за да мине мъжът. Полата й се повдигна и мъжът огледа одобрително краката й.

— Чудесен ден за летене, а? — В гласа му се долавяше някакъв цинизъм.

Трейси се обърна. Не изпитваше никакво желание да влиза в разговор със своя спътник. И без това имаше да мисли за какво ли не. Цял нов живот! Щяха да се установят някъде и да станат примерни граждани. Безкрайно достойните за уважение господин и госпожа Джеф Стивънс.

Спътникът й я побутна с лакът.

— След като ще седим един до друг по време на този полет, малка госпожице, защо да не се запознаем? Името ми е Максимилиан Пирпонт.