Ако утрото настъпи

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ню Орлиънс

Петък, 25 август — 10.00 часа сутринта

Лестър Торънс, касиер на Първа търговска банка в Ню Орлиънс, се гордееше с две неща: с мъжественоста си по отношение на жените и възможността да преценява правилно своите клиенти. Приближаващият петдесетте Лестър беше дългурест, с бледо лице, мустаци и дълги бакенбарди. На два пъти се размина с повишението в службата, затова пък за отплата използваше сега банката като лично бюро за завързване на запознанства. Отдалеч подушваше проститутките и изпитваше истинско удоволствие да му оказват безплатните си услуги. Самотните вдовици представляваха особено лесна плячка. Те бяха с най-различна външност, възраст и степен на отчаяние и рано или късно заставаха иред неговото гише. Ако бяха превишили временно кредитите си, Лестър ги изслушваше най-внимателно и съчувствено и забавяше изплащането на издадените от тях чекове. Дали не биха желали в израз на благодарност да излязат някога да вечерят заедно? Много клиентки търсеха неговата помощ и му доверяваха прекрасни тайни: да им отпусне например заем без знанието на техните съпрузи… Изразяваха желание някой подписан от тях чек да се запази в тайна… Решаваха да се развеждат и молеха Лестър да им изплати веднага семейните влогове. Лестър проявяваше голяма готовност да удовлетворява желанията им. Както и те неговите.

В тази петъчна сутрин Лестър разбра, че щастието му се е усмихнало. Той зърна жената в момента, в който премина през вратата на банката. Каква красавица! Пригладената й коса падаше върху раменете, тясната пола и опънатият пуловер очертаваха фигура, на която всяка хористка от Лас Вегас страшно би завидяла.

В банката имаше още четирима касиери и очите на младата жена зашариха от гише на гише, сякаш търсеха помощ. Когато погледът й падна върху Лестър, той кимна любезно и окуражително й се усмихна. Тя се упъти към неговото гише, така както очакваше и Лестър.

— Добро утро — поздрави с топъл глас Лестър. — С какво мога да ви услужа? — Забеляза наболите през кашмирения пуловер зърна на гърдите й и си помисли: Бебче, какво ли не бих направил за теб!

— Страхувам се, че имам големи неприятности — промълви тихо жената. Говореше с най-приятния южен акцент, какъвто Лестър беше чувал някога.

— Затова съм и тук — отвърна сърдечно той, — за да разрешавам неприятностите.

— О, и аз се надявам на това. Опасявам се, че направих нещо ужасно!

Лестър й отправи най-очарователна и бащинска усмивка.

— Не вярвам, че една прекрасна млада дама като вас е способна да направи нещо ужасно.

— О, наистина е така. — Светлокафявите й очи бяха разширени от ужас. — Секретарка съм на Джоузеф Романо. Преди седмица той ми нареди да поръчам нови празни чекове за текущата му сметка, а аз чисто и просто забравих да го направя. Сега нямаме чекове и когато той научи, не зная какво може да ми се случи. — Тя изговори всичко с тих и кадифен глас.

Името на Джоузеф Романо беше много добре известно на Лестър. Романо беше превъзходен клиент на банката, макар и в личната му сметка да имаше относително малка сума. Всички знаеха, че истинските му пари се перяха другаде.

Романо положително има вкус за секретарки, помисли си Лестър. После отново се усмихна:

— Успокойте се, проблемът не е чак толкова сериозен, госпожо?…

— Госпожица Хартфорд. Лурийн Хартфорд.

Госпожица! Това наистина беше щастлив ден. Лестър. Почувства, че всичко ще се уреди прекрасно.

— Веднага ще ви поръчам нови чекове. Ще ги получите след две-три седмици и…

От гърдите й се отрони лек стон, който се стори на Лестър твърде многообещаващ.

— О, прекалено късно е, а и господин Романо вече ми е сърдит. Просто не мога да се съсредоточа върху работата си, нали разбирате? — Тя се приведе напред така, че гърдите й опряха гишето. После изрече задъхано:

— Ускорите ли издаването на чековете, тогава с удоволствие бих заплатила и допълнително.

Лестър отвърна със съжаление:

— Ах, Лурийн, невъзможно е… — Забеляза, че очите й се наляха със сълзи.

— Да ви кажа правото, това може да ми коства работата.

— Моля ви… Готова съм на всичко.

Думите й прозвучаха като музика в ушите на Лестър.

— Ще ви кажа как ще постъпя. Ще позвъня да ми ги приготвят спешно, а вие ще ги получите в понеделник. Добре ли е?

— О, вие наистина сте великолепен!

Гласът й преливаше от признателност.

— Ще ви ги изпратя в канцеларията и…

— По-добре сама да си ги взема. Не искам господин Романо да научи за глупавата ми постъпка.

Лестър се усмихна снизходително:

— В това няма нищо глупаво, Лурийн. Понякога Всички ние постъпваме малко небрежно.

— Никога няма да ви забравя. До понеделник — прошепна с нежен глас тя.

— Ще ви чакам тук. — Нищо нямаше да е в състояние да го задържи у дома.

Тя му отправи заслепяваща усмивка и излезе с бавни крачки от банката. Каква забележителна походка! Лестър пристъпи с усмивка към картотечния шкаф, извади номера на сметката на Джоузеф Романо и направи по телефона спешна поръчка за нови чекове.

Хотелът на Кармен стрийт не се отличаваше от стотицте останали хотели в Ню Орлиънс, ето защо Трейси се спря на него. Тя живееше от седмица в малка и скромно мебелирана стая. В сравнение със затворническата килия стаята приличаше на същински дворец.

Когато се върна от срещата с Лестър, Трейси свали черната си перука, прекара пръсти през собствената си чудесна коса, махна меките контактни лещи от очите си и избърса тъмния грим от лицето си. После седна на единствения стол в стаята и дълбоко въздъхна. Всичко вървеше като по вода. Лесно научи къде е банковата сметка на Джо Романо. Трейси погледна анулирания чек издаден от Романо на името на майка й за закупения имот. „Джо Романо! Не можеш дори да го докоснеш с пръст“ й беше казала Ърнестин.

Ърнестин не беше права, а Джо Романо заемаше първото място в нейния списък. После следваха останалите. Всички до един.

Тя затвори очи и отново преживя чудото, довело я дотук…

Почувства как тъмните ледени води се сключиха над главата й. Щеше да се удави и това я ужаси. Тя потъна надолу, ръцете й докоснаха тялото на детето, сграбчиха го и тя изскочи на повърхността. В отчаяната си борба да се освободи Ейми повлече наново и двете към дъното, като размахваше неистово ръце и крака. Дробовете на Трейси щяха да се пръснат от задушаване. Самата тя се бореше да се измъкне от този воден гроб, стискаше здраво малкото дете, но чувстваше, че силите й я напускат. Няма да се справим, мина й през ума. Ще умрем и двете. После чу някакви гласове, усети как издърпват тялото на Ейми от ръцете й и закрещя: „Не, за бога!“

Силни ръце хванаха Трейси през кръста и някакъв глас й каза:

— Всичко е наред. Успокой се! Всичко премина!

Трейси потърси с обезумял оглед Ейми и видя, че е спасена и е в ръцете на някакъв човек. Миг след това ги измъкнаха от дълбоките и жестоки води…

Цялата случка щеше да бъде отразена с няколко реда на втора страница в сутрешния вестник, ако не ставаше дума за това, че една затворничка, която не можеше да плува, бе рискувала живота си и бе спасила от удавяне детето на директора на затвора. Още същата вечер вестниците и телевизионните коментатори превърнаха Трейси в героиня. Самият губернатор Хебър посети затворническата болница, придружен от директора Браниган, за да види Трейси.

— Ти извърши истинска геройска постъпка — каза директорът. — Госпожа Браниган и аз сме ти безкрай но благодарни.

Гласът му се задави от вълнение. Трейси все още се чувстваше слаба и разстроена от случилото се.

— Как е Ейми?

— Скоро ще бъде съвсем добре.

Трейси затвори очи. Нямаше да го понесе, ако й се беше случило нещо. Спомни си за проявената от нея студенина, когато детето не искаше нищо друго от нея освен любов, и се почувства силно засрамена. Случката й отне възможността да избяга, но съзнаваше ясно, че ако трябва отново да направи същото, нямаше да се поколебае нито за миг да го повтори.

Причината за нещастието бързо се изясни.

— Аз съм виновна — призна Ейми на баща си. — Играехме си на топка, Трейси се затича да вземе топката и ми каза да я чакам, но аз се качих на стената да я виждам по-добре и паднах във водата. Но Трейси ме спаси, татко!

Тази нощ оставиха Трейси в болницата под наблюдение и на следващата сутрин я отведоха в кабинета на директор Браниган.

Журналистите бяха научили за случката и сега я чакаха представители на ЮПИ и „Асощиейтед прес“, местната телевизионна станция също беше изпратила екип.

Същата вечер беше излъчено съобщение за героизма на Трейси, то се пое от националната телевизия и новината за спасяването на детето започна да нараства като търкаляща се снежна топка. „Тайм“, „Нюзуик“, „Пийпъл“ и стотици други вестници разпространиха новината из цялата страна. И тъй като съобщенията не стихнаха, в затвора заваляха писма и телеграми, с които се настояваше за помилването на Трейси Уитни.

Губернатор Хебър обсъди въпроса с директор Браниган.

— Трейси Уитни излежава тук наказание за сериозно престъпление — отбеляза директор Браниган.

Губернаторът се замисли.

— Но тя няма никакво полицейско досие преди това, нали, Джордж?

— Точно така, сър.

— От друга страна — продължи благоразумно губернаторът, — тази Уитни наистина прояви забележителна смелост. Превърна се в истинска героиня.

— В това няма никакво съмнение — съгласи се директор Браниган.

Губернаторът запали пура.

— Какво е твоето мнение, Джордж?

Джордж Браниган подбра много внимателно думите.

— Вие, губернаторе, положително разбирате добре, че в цялата тази случка аз съм замесен лично, при това много дълбоко. Спасено беше моето дете. Но ако се абстрахираме от това, аз не мисля, че Трейси Уитни е криминална личност, както не вярвам и в това, че може да представлява каквато и да е опасност за обществото, при положение че бъде пусната на свобода. Най-настоятелно препоръчвам да я помилвате, сър.

Губернаторът, който тъкмо се канеше да обяви отново кандидатурата си, долови нещо интересно в неговите думи.

— Все пак, трябва да бъдем много внимателни в подобни случаи — каза той.

Точно подбраният момент в политиката беше най-важното нещо.

След като обсъди въпроса със своя съпруг, Сю Елън се обърна към Трейси:

— Директор Браниган и аз бихме се радвали много, ако се съгласиш да живееш в къщата с нас. Отзад имаме свободна стая. Тогава ще можеш да се грижиш за Ейми но цял ден.

— Благодаря ви — отвърна изпълнена с признателност Трейси. — С най-голямо удоволствие.

Всичко се подреди чудесно. Трейси не само че нямаше вече да прекарва заключена всяка нощ в килията, но й отношенията й с Ейми напълно се промениха. Ейми обожаваше Трейси и Трейси отвърна на чувствата й. Вече й доставяше удоволствие да бъде заедно с това умно и любвеобилно дете. Те играеха на старите си игри, гледаха филми на Уолт Дисни по телевизията и четяха. Трейси почти стана член от семейството.

Но когато изпълняваше някоя поръчка и трябваше да отиде в затвора, Трейси неизбежно се сблъскваше с Голямата Берта.

— Късметлия кучка излезе — изръмжа Голямата Берта. — Но един ден ще се върнеш отново при обикновените хора. Подготвям това, скъпа.

Три седмици след спасяването на детето Трейси и Ейми играеха на гоненица в двора, когато Сю Елън Браниган излезе с бързи крачки от къщата. Тя се спря за момент да ги погледа.

— Трейси — извика след това. — Директорът току-що се обади по телефона. Вика те да отидеш веднага в кабинета му.

Трейси бе обладана от внезапен страх. Дали това не означава, че я връщат отново в затвора? Да не би Голямата Берта да бе използвала влиянието си и да бе уредила нещо? Или пък госпожа Браниган беше решила, че Ейми и Трейси са се сближили прекалено много?

— Да, госпожо Браниган.

Директорът стоеше на прага на кабинета си, когатя въведоха Трейси.

— Заповядай, седни — покани я той.

Трейси се опита да отгатне съдбата си по неговия глас.

— Имам чудесна новина за теб — той спря, завладян от необяснимо за Трейси вълнение. — Току-що получи заповед от губернатора на Луизиана, с която те помилва напълно. Заповедта влиза незабавно в сила.

Мили боже, наистина ли директорът каза онова, което ми се дочу? Страхуваше се да проговори.

— Искам да знаеш — продължи директорът, — че всичко това не е заради спасението на моето дете. Ти постъпи импулсивно, така както би постъпил всеки честен гражданин. За мен няма абсолютно никакво съмнение. Ти не би могла да бъдеш опасна за обществото, в което живеем. — После се усмихна и добави: — Ще липсваш на Ейми. Както и на нас.

Трейси стоеше като онемяла. Само директорът да узнаеше истината! Ако не се беше случил този инцидент, сега хората на директора щяха да я преследват като беглец.

Трейси просто не беше в състояние да възприеме всичко това.

— Аз… аз не зная какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш каквото и да е. Всички тук се гордеем много с теб. Госпожа Браниган и аз очакваме да постигнеш много, когато излезеш на свобода.

Значи всичко беше истина. Тя беше свободна. Трейси почувства такава слабост, че се наложи да се хване здраво за облегалката на стола. Когато най-сетне успя да проговори, гласът й прозвуча уверено.

— Много неща бих искала да постигна, директор Браниган.

Последния ден преди излизането на Трейси от затвора една затворничка от същия килиен блок се приближи до нея.

— Значи излизаш?

— Да — отвърна Трейси.

Затворничката се казваше Бети Франсискъс, беше току-що прехвърлила четиридесетте, но все още беше привлекателна и излъчваше някаква гордост и независимост.

— Ако имаш нужда от помощ отвън, обади се в Ню Йорк на един мъж. Името му е Конрад Морган. — Тя пъхна бележчица в ръката на Трейси. — Занимава се с реформите в областта на наказателното дело. Обича да помага на хора, които са лежали по затворите.

— Благодаря ти, но не смятам, че ще имам нужда.

— Човек никога не знае. Запази този адрес.

Два часа след това Трейси прекрачи прага на затвори и попадна пред телевизионните камери. Нямаше желание да разговаря с репортерите, но когато Ейми се отскубна от ръката на майка си и се хвърли в прегръдките на Трейси, камерите забръмчаха. Точно тази снимка се появи вечерта във вестниците и по телевизията.

Свободата престана да бъде само абстрактна дума за Трейси. Сега това представляваше нещо осезаемо, нещо физическо, състояние, на което трябваше да се наслаждава и да му се отдава напълно. Свободата означаваше да диша чист въздух, означаваше уединение, а не стоене на опашки за храна и слушане на звънци. Означаваше топли вани и ароматни сапуни, меко бельо, елегантни дрехи и обувки с високи токове. Означаваше да имаш име вместо един номер. Свободата означаваше да се отскубнеш от Голямата Берта, да се отърсиш от страха от масово изнасилване и от убийственото еднообразие на затворническия ред.

Трейси трябваше да привикне към новополучената свобода. Докато крачеше из улиците, тя внимаваше да не се блъсне в някого. Сблъсъкът със затворничка представляваше искрата, от която понякога избухваше същински пожар в затвора. Трейси се приспособяваше най-трудно към липсата на заплахи при контакт с хората. Сега никой с нищо не я заплашваше.

Трейси разполагаше с пълната свобода да провежда плановете си.

Чарлс Станхоуп III видя по телевизията освобождаването на Трейси от затвора. Все още е красива, помисли си той. Като я наблюдаваше, му се струваше невъзможно да е извършила което и да е от престъпленията, в които я обвиняваха. Той погледна изрядната си съпруга, седнала кротко в стаята с плетка в ръка. Чудя се дали не направих грешка!

Даниел Купър видя Трейси по телевизията от апартамента си в Ню Йорк. Той прояви пълно безразличие към нейното освобождаване. Изключи телевизора и се върна към папката с документи, по която работеше.

Джо Романо се засмя силно, когато видя Трейси по телевизията. Късметлия кучка беше тази Уитни. Обзалагам се, че затворът добре й се е отразил. Сега е станала още по-опърничава. Един ден може отново да се срещнем.

Романо беше доволен от себе си. Предадената от него картина на Реноар на търговеца на крадени вещи бе вече купена от някакъв частен колекционер в Цюрих. Романо получи петстотин хиляди долара от застрахователната агенция и други двеста хиляди от търговеца. Романо естествено раздели парите с Антъни Орсати.

Романо спазваше добросъвестно отношенията си с него, защото знаеше какво се случва с онези, които не постъпват коректно в сделките си с Орсати.

В понеделник по обяд Трейси отново се появи в Първа търговска банка в Ню Орлиънс под името госпожица Лурийн Хартфорд. В този час банката гъмжеше от посетители. Пред гишето на Лестър Торънс чакаха няколко души. Трейси се нареди на опашката и щом Лестър я зърна, върху лицето му се разля широка усмивка и той кимна. Оказа се, че е дяволски по-красива, отколкото си мислеше.

Когато най-сетне дойде редът на Трейси, Лестър изгука радостно:

— Не беше лесно, но направих всичко само заради вас, Лурийн.

Върху лицето на Лурийн засия топла и изпълнена с благодарност усмивка.

— Вие просто сте великолепен!

— Да, вече са тук. — Лестър издърпа някакво чекмедже, намери внимателно прибраната кутия с чекове и я подаде на Трейси. — Заповядайте. Четиристотин празни чекове. Достатъчни ли са?

— О, предостатъчни, стига господин Романо да не започне да подписва наляво и надясно чековете. — Тя стрелна Лестър направо в очите и въздъхна. — Напрано спасихте живота ми!

Лестър почувства приятно раздвижване в слабините.

— Убеден съм, че хората трябва да са внимателни едни към други, съгласна ли сте, Лурийн?

— Напълно сте прав, Лестър.

— Знаете ли, трябва да си откриете сметка при нас. Тогава ще мога истински да се грижа за вас. Истински.

— Убедена съм, че ще го направите — отвърна Трейси с тих глас.

— Защо да не обсъдим всичко на някоя приятна и тиха вечеря?

— С най-голямо удоволствие.

— Къде да те потърся, Лурийн?

— Аз самата ще те потърся, Лестър.

Тя си тръгна.

— Почакай за мин…

Следващият клиент се приведе над гишето и изсипа торбичка с монети пред напълно слисания Лестър.

В средата на банката имаше четири маси с кутии, напълнени с празни разписки за внасяне и теглене на пари Около масите се трупаха хора и попълваха бързо разписки. Един от клиентите стана и Трейси зае освободеното от него място. В кутията, която й даде Лестър, имаше осем пачки с празни чекове. Трейси обаче не се интересуваше от чековете, а от депозитните разписки, които се даваха заедно с тях.

Тя отдели внимателно депозитните разписки от чековете и за по-малко от три минути държеше в ръце осемдесет такива разписки. Като се убеди, че никой не я наблюдава, Трейси пъхна двадесет от тях в металния контейнер.

После се придвижи към следващата маса, където също остави двадесет депозитни разписки. Само за няколко минути успя да разпредели всичките разписки по масите. Депозитните разписки бяха чисти, но на дъното на всяка една имаше намагнетизиран код, който компютрите използваха при кредитирането на различни сметки. Независимо от това кой депозираше, благодарение на този намагнетизиран код компютърът вписваше автоматично прихода в сметката на Джо Романо. От натрупания си в банката опит Трейси знаеше, че след два дни всички намагнетизирани депозитни разписки щяха да бъдат заприходени и настъпилата в резултат на това бъркотия щеше да бъде открита поне след пет дни. Това й даваше предостатъчно време да извърши онова, което беше намислила.

По пътя към хотела Трейси хвърли празните чекове в една боклукчийска кофа. Господин Романо нямаше нужда повече от тях.

След това Трейси посети пътническата агенция на Ню Орлиънс. Младата жена зад гишето любезно я попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Аз съм секретарката на Джоузеф Романо. Господин Романо желае да си направи резервация за Рио де Жанейро. Желанието му е да пътува в петък.

— Един билет ли желае?

— Да. Първа класа. Място до пътеката. В отделени ето за пушачи, моля.

— Отиване и връщане ли?

— Не. Само отиване.

Служителката от агенцията се обърна към компютъра и само след няколко секунди каза:

— Всичко е готово. Един билет първа класа за ПАНАМ, полет 728, самолетът излита в 6.30 следобед в петък и има кратък престой в Маями.

— Господин Романо ще бъде много доволен — отвърна с убедителен тон Трейси.

— Цената е хиляда деветстотин двадесет и девет долара. Как ще платите? В брой или по сметка?

— Господин Романо плаща винаги в брой при доставката. Моля ви, бихте ли изпратили билета в бюротв му в четвъртък?

— Ако желаете, можем да го изпратим още утре.

— Не. Господин Романо утре ще отсъства. Ще може ли да го изпратите в четвъртък, в единадесет часа сутринта?

— Разбира се. На кой адрес да го изпратим?

— Господин Джоузеф Романо, 217 Пойдрас стрийт. Апартамент 408.

Жената си записа адреса.

— Чудесно. Ще се погрижа билетът да бъде доставен в четвъртък сутринта.

— Точно в единадесет — добави Трейси. — Благодаря ви.

На половин пресечка надолу по улицата се намираше магазинът за куфари „Екми“. Преди да влезе в него, Трейси огледа много внимателно изложените на витрината куфари и чанти.

Един от служителите пристъпи към нея.

— Добър ден. С какво мога да ви услужа?

— Искам да купя куфар за моя съпруг.

— Избрали сте най-подходящо място за това, госпожо. В момента имаме разпродажба. Разполагаме с прекрасни евтини…

— Не, не — прекъсна го Трейси. — Евтини не ме интересуват.

Тя приближи наредените до една стена куфари „Вютън“.

— Тези отговарят повече на онова, което търся. Заминаваме на екскурзия.

— Тогава съм убеден, че съпругът ви ще остане доволен от един от тези. Имаме ги в три различни размера. Кой от тях…

— Ще взема по един от трите размера.

— О, чудесно! По сметка ли ще платите или в брой?

— В брой, при доставката им. Името е Джоузеф Романо. Може ли да ги изпратите в бюрото на съпруга ми в четвъртък сутринта?

— Лично ще се погрижа за това.

После, сякаш й хрумна нещо в последния момент, Трейси добави:

— О… бихте ли гравирали и инициалите му върху куфарите… със златни букви? Инициалите са Дж. Р.

— Разбира се. С най-голямо удоволствие, госпожо Романо.

Трейси му се усмихна и остави адреса.

От една близка поща Трейси изпрати платена телеграма до хотел „Рио Ортън Плейс“ на Копакабана в Рио Жанейро. Телеграмата гласеше:

Три дни по-късно Трейси се обади по телефона в банката и помоли да я свържат с Лестър Торънс. Когато чу гласа му, тя му заговори нежно:

— Може би вече си ме забравил, Лестър. Тук е Лурийн Хартфорд, секретарката на господин Романо, аз…

Да я забрави ли! Гласът му преливаше от нетърпение.

— Разбира се, че не съм те забравил, Лурийн. Аз…

— Така ли? Много съм поласкана. Положително се срещаш с много хора.

— Но не и с такива като теб — започна да я убеждава Лестър. — Нали не си забравила за вечерята?

— Нямаш представа с какво нетърпение я очаквам. Удобно ли ти е да вечеряме идния четвъртък, Лестър?

— Прекрасно!

— Уговорихме се тогава. О, колко съм загубена! Така ме развълнува разговорът с теб, че почти забравих защо ти се обаждам. Господин Романо ме помоли да проверя банковата му наличност. Би ли ми съобщил сумата?

— За теб може. Няма никакви проблеми.

Обикновено Лестър Торънс би поискал рождената дата или някаква друга форма за установяване самоличността на молителя, но сега това явно не бе необходимо.

— Не затваряй, Лурийн — каза й той.

Лестър отиде до картотечния шкаф, извади картона на Джоузеф Романо и учудено го погледна. През последните дни на сметката на Романо бяха постъпили необикновено голям брой депозити. Никога преди това Романо не беше държал толкова много пари на своя сметка. На вечерята щеше да се опита да изкопчи нещо от Лурийн Хартфорд. Малко вътрешна информация беше винаги от полза. Върна се на телефона.

— Твоят шеф никога не ни е създавал толкова много работа — съобщи той на Трейси. — Има повече от триста хиляда долара в текущата си сметка.

— Е, добре. Това е сумата, с която разполагам и аз.

— Да не би шефът ти да желае да я прехвърли на някоя инвестиционна сделка? Тук не получава кой знае каква лихва и аз бих могъл…

— Не, не. Молбата му е да си стои там, където е — убеди го Трейси.

— Добре тогава.

— Благодаря ти, Лестър. Много си мил.

— Чакай малко. Да ти се обадя ли в службата за уговорката в четвъртък?

— Аз ще ти се обадя, мили — отвърна му Трейси.

Връзката прекъсна.

Високата модерна административна сграда, собственост на Антъни Орсати, се издигаше на Пойдрас стрийт между реката и гигантското ново летище на Луизиана, като канцелариите на „Пасифик импорт-експорт“ заемаха целия четвърти етаж на сградата. В единия край се намираха канцелариите на Орсати, а в другия — тези на Джо Романо. Мястото по средата се заемаше от четири млади секретарки, които бяха вечерно време на разположение, за да забавляват приятелите на Антъни Орсати и неговите познати от света на бизнеса. Пред кабинета на Орсати стояха двама едри мъже, чието единствено задължение в живота беше да охраняват своя господар. Те изпълняваха и задължения на шофьори, масажисти и хора за всевъзможни поръчки на своя шеф.

В четвъртък сутринта Орсати седеше в своя кабинет и пресмяташе постъпленията от предишния ден от игралните домове, залаганията, проституцията и десетките други доходни дейности, контролирани от компанията „Пасифик импорт-експорт“.

Антъни Орсати наближаваше седемдесетте. Телосложението му беше много странно. Имаше едро и тежко тяло с къси, тънки крака, предназначени сякаш за някой по-нисък човек. Когато се изправеше, наподобяваше приклекнала жаба. Лицето му бе насечено от сложна паяжина от белези, изплетена сякаш от пиян паяк, имаше огромна уста и изцъклени черни очи. Беше оплешивял на петнадесетгодишна възраст след прекарано заболяване от алопесия4. Оттогава носеше черна перука. Стоеше му зле, но през всичките тези години никой не посмя да му го каже в лицето. Орсати имаше студени очи на комарджия, който не дава нищо даром, и напълно безизразно лице, което се оживяваше единствено в присъствието на петте му дъщери, които обожаваше. Единственият белег за вълненията на Орсати представляваше гласът му. Дрезгав, стържещ глас, резултат от стегнатата около врата му жица на двадесет и първия му рожден ден, когато сметнаха, че са му видели сметката. Двамата мъже, допуснали тази грешка, се озоваха още на следващата седмица в моргата. Когато Орсати се разстройваше истински, гласът му падаше и се превръщаше в някакъв сподавен шепот, който едва се чуваше.

Антъни Орсати беше владетел, който управлява царството си чрез подкупи, оръжие и изнудване. Той владееше Ню Орлиънс и градът му се отплащаше с реверанс под формата на несметни богатства. Шефовете на останалите мафиотски фамилии от страната изразяваха своето уважение към него и постоянно търсеха съветите му.

Антъни Орсати в момента се намираше в добро настроение. Беше закусвал с любовницата си, настанена от него в един от собствените му жилищни блокове в Лейк Виста. Посещаваше я три пъти седмично и тазсутрешното му посещение се оказа особено задоволително. Тя му правеше такива неща в леглото, за каквито другите жени не можеха дори и да си мечтаят, и Орсати най-искрено вярваше, че това се дължеше на любовта й към него. Изградената от Орсати организация функционираше гладко. Не съществуваха никакви проблеми, защото Антъни Орсати знаеше как да разрешава трудностите преди още да са се превърнали в проблеми. Веднъж той обясни така своята философия на Джо Романо: „Не допускай никога един малък проблем да се превърне в голям проблем, Джо, защото той нараства като търкаляща се снежна топка. Имаш например ръководител на район, който си мисли, че може да се докопа до по-голям процент — веднага трябва да му светиш маслото, нали разбираш? И край на снежната топка. Или се появи някой нахакан перко от Чикаго, който иска разрешение да разкрие собствена «дребна» дейност тук, в Ню Орлиънс. Много добре ти е известно, че тази «дребна» дейност ще прерасне в «едра» и ще започне да подяжда собствените ти приходи. И така, казваш «да», и когато той пристигне тук, незабавно му светиш маслото на този кучи син. И край на снежната топка! Ясна ли ти е картинката?“

Картинката стана ясна на Джо Романо.

Антъни Орсати обичаше Романо. Беше му като роден син. Орсати се спря на него още от времето, когато младият Романо обираше пияниците из тесните улички. Самият той обучи Романо и сега това момче умееше да се справя и с най-големите майстори от техния занаят. Беше бърз, умен и честен. За десет години Романо се издигна до ранга на главен заместник на Антъни Орсати. Той надзираваше всички дейности на семейството и се отчиташе единствено на Орсати.

Луси, личната секретарка на Орсати, почука и влезе в кабинета. Двадесет и четири годишна, завършила колеж, тя притежаваше лице и фигура, с които бе вече спечелила няколко местни конкурса за красавици. На Орсати му доставяше удоволствие да има около себе си красиви жени.

Той погледна часовника върху бюрото си. 10.45. Беше наредил на Луси до обед да не го безпокои никой. Погледна я навъсено.

— Какво има?

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Орсати. На телефона е някоя си Джиджи Дюпре. Държи се истерично, но не пожела да ми обясни какво иска. Настоява да разговаря лично с вас. Помислих, че може да е важно.

Орсати прекара името през компютъра в главата си. Джиджи Дюпре? Една от проститутките, с която бе в апартамента си последния път във Вегас? ДЖИДЖИ ДЮПРЕ? Не си спомняше подобно име, а се гордееше с ум, който не забравя нищо. Обладан повече от любопитство, отколкото от каквото и да е друго, Орсати вдигна телефонната слушалка и махна с ръка на Луси да излезе.

— Да? Кой е?

— Господин Антън? Орсат? ли е? — жената говорете с подчертан френски акцент.

— Да?

— О, благодаря на бога, че намерила вас, господин Орсати.

Луси се оказа права. Тази дама беше истерична. Антъни Орсати не прояви никакъв интерес към нея. Тъкмо се канеше да затвори, когато тя продължи:

— Трябва да спрете него, моля.

— Госпожо, не разбирам за какво говорите, при това съм зает…

— Мой Джо. Джо Романо. Той обещал да вземе мене с него, comprenez-vous?

— Хей, ако си имала нещо с Джо, оправяй се сама с него. Аз не съм му бавачка.

— Той лъже мене! Току-що разбрала той заминава за Бразил без мене. Половина от триста хиляди долара мои.

Антъни Орсати изведнъж установи, че в края на краищата разговорът стана интересен.

— Какви са тези триста хиляди долара, за които говорите?

— Пари, кои Джо крие в своя сметка. Тез пари, как казва вие, той събрал каймак.

Антъни Орсати сега наистина се заинтересува.

— Моля, кажете на Джо вземе мене с него в Бразил. Моля. Вие направи това, да?

— Да, да — обеща Антъни Орсати. — Ще се погрижа за това.

Джо Романо имаше модерен кабинет, целият в бяло и в хром, подреден от най-добрите декоратори в Ню Орлиънс. Единствените цветни петна представляваха окачените на стените три скъпи картини от френски импресионисти. Романо се гордееше с добрия си вкус. Издигна се с борба от бордеите на Ню Орлиънс и по пътя нагоре се беше образовал. Имаше поглед за изобразителното изкуство и чувство към музиката. Когато се хранеше навън, дълго и с познание разискваше качеството на виното, което щеше да пие. Да, Джо Романо имаше пълно основание да изпитва гордост. Докато връстниците му успяваха да оцелеят със силата на юмруците си, той постигаше целите си със силата на своя ум. Ако беше истина, че Антъни Орсати владее Ню Орлиънс, тогава беше истина и това, че Джо Романо го управлява от негово име.

Секретарката му влезе в кабинета.

— Господин Романо, пристигнал е куриер и носи билет за Рио де Жанейро. Да му напиша ли чек? Заплащането на билета е при неговото доставяне.

Рио де Жанейро? Романо поклати глава.

— Кажи му, че има някаква грешка.

Униформеният куриер се показа на вратата.

— Наредено ми е да предам билета на този адрес.

— Е, добре, наредили са ви го по погрешка. Какво е това, някакъв нов начин за раздвижване работата на авиолиниите ли?

— Не, господине. Аз…

— Я дайте да погледна аз. — Романо взе билета от куриера и го погледна. — Петък. Защо трябва да заминавам за Рио де Жанейро?

— Много уместен въпрос — разнесе се гласът на Антъни Орсати. Стоеше зад куриера. — И наистина защо, Джо?

— Това е някаква тъпа шега, Тони — Романо подаде обратно билета на куриера. — Върнете го там, откъдето са го изпратили, и…

— Почакай малко. — Антъни Орсати взе билета и го разгледа. — Тук е написано първа класа, място до пътеката, отделение за пушачи, до Рио де Жанейро в петък. Само в едно направление.

Джо Романо се засмя.

— Някой е допуснал грешка. — Той се обърна към секретарката си. — Мадж, обади се в бюрото на авиокомпанията и им кажи, че са глупаци. Някой мърляч ще си изпусне самолетния билет.

В кабинета влезе и помощник-секретарката Джолийн.

— Извинете, господин Романо. Куфарите пристигнаха. Да подпиша ли чека?

Джо Романо впи поглед в нея.

— Какви куфари? Никакви куфари не съм поръчвал.

— Кажете да ги внесат — разпореди се Антъни Орсати.

— Божичко! — изпъшка Романо. — Тук някой се е побъркал.

В кабинета влезе куриер с три куфара „Вютън“.

— Какво означава всичко това? Никога не съм поръчвал куфари!

Куриерът провери разписката за доставката.

— Тук е записано Джоузеф Романо, 217 Пойдрас стрийт, апартамент 408!

Джо Романо кипна от гняв.

— Хич не ме е грижа какво пише там. Не съм ги поръчвал. А сега ги махнете оттук.

Орсати заразглежда куфарите.

— С твоите инициали са, Джо.

— Какво? О! Почакай малко! Вероятно е някакъв подарък.

— Да не би да имаш рожден ден?

— Не. Но ги знаеш какви са разните му там производители. Винаги раздават подаръци.

— По работа ли заминаваш за Бразилия? — заинтересува се Орсати.

— Бразилия ли? — засмя се Джо Романо. — Трябва да е някаква шега, Тони.

Орсати се подсмихна, после се обърна към секретарката и куриерите.

— Вън!

Когато вратата се затвори зад тях, Антъни Орсати запита:

— Колко пари имаш в банковата си сметка, Джо?

Джо Романо го погледна озадачено.

— Не зная точно, но сигурно около хиляда и петстотин или две хиляди долара. Защо питаш?

— Просто така. Защо не се обадиш на банката и не провериш?

— Защо? Аз…

— Провери, Джо.

— Добре. Щом това ти доставя удоволствие. — Той позвъни на секретарката си. — Свържи ме с главната счетоводителка на Първа търговска банка.

След минута гласът на счетоводителката прозвуча в телефонната слушалка.

— Здравей, мила. Би ли ми съобщила наличната сума по текущата ми сметка? Рождената ми дата е четиринадесети октомври.

Антъни Орсати вдигна допълнителната слушалка. След малко счетоводителката отново се обади.

— Съжалявам, че ви накарах да почакате, господин Романо. До тази сутрин на вашата текуща сметка се водят триста и десет хиляди деветстотин и пет долара и тридесет и два цента.

Романо почувства как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Колко?

— Триста и десет хиляди, деветстотин и пет долара и…

— Глупава кучка! — изкрещя тои. — Нямам толкова пари по моята сметка. Допуснали сте грешка. Дай да говоря с…

Почувства как му издърпват слушалката от ръката и как Антъни Орсати затваря телефона.

— И откъде са тези пари, Джо?

Джо Романо пребледня.

— Кълна ти се в бога, Тони, нямам представа какви са тези пари!

— Нямаш ли?

— Слушай, повярвай ми! Знаеш ли какво? Сигурно някой иска да ме натопи.

— Положително е някой, който много те харесва. Подарил ти е триста и десет хиляди долара, за да офейкаш. — Орсати се отпусна тежко на тапицираното с коприна кресло и дълго не сваляше погледа си от Джо Романо. После бавно заговори: — Всичко е било наредено, а? Билет само за отиване до Рио, нови куфари и… Като че си замислял да започнеш нов живот.

— Не! — В гласа на Джо Романо прозвуча уплаха. — Божичко, Тони, та ти ме познаваш много добре. Винаги съм ти бил верен. Ти си ми като роден баща.

Целият беше плувнал в пот.

На вратата се почука и Мадж подаде глава. Държеше някакъв плик.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, господин Романо. Имате телеграма, но лично трябва да подпишете разписката.

Джо Романо отвърна с инстинкта на хванато в капан животно.

— Не сега. Зает съм.

— Ще я взема аз — обади се Антъни Орсати и стана от креслото, преди секретарката да е затворила вратата. Тай прочете телеграмата и впи поглед в Джо Романо.

С внезапно пресипнал глас, който Романо едва чуваше, Антъни Орсати каза:

— Ще ти я прочета, Джо: „С удоволствие потвърждаваме резервацията на Кралския апартамент за срок от два месеца, начиная от настоящия петък, първи септември, Рио де Жанейро.“ Това е твоята резервация, Джо. Вече няма да ти е необходима, нали?

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Андре Джилиан се беше заел в кухнята с приготовлението на spaghetti alla carbonara, голяма италианска салата и торта от круши, когато до ушите му долетя силен и застрашителен пукот, миг след който спокойното бръмчене на климатичната инсталация секна. Андре тропна с крак.

— Merde! Това не бива да става в нощта на играта — промълви той.

Андре се отправи с бързи крачки към електрическото табло и провери един по един бушоните. Нищо.

О, господин Поуп щеше просто да побеснее от яд. Просто да побеснее! Андре знаеше с какво нетърпение очакваше неговият работодател ежемесечните игри на Покер. Играта се беше превърнала вече в дългогодишна традиция, в която участваше една и съща група играчи. А сега без климатичната инсталация къщата щеше да е непоносима. Просто непоносима! През септември Ню Орлиънс се превръщаше в място единствено за културните. Човек не можеше дори и след залез слънце да си поеме дъх от горещината и влагата.

Андре се върна в кухнята и погледна кухненския часовник. Четири часът. Гостите пристигаха в осем. Мина му през ума да телефонира на господин Поуп за случилото се, но после си спомни: адвокатът го беше предупредил, че ще бъде зает през целия ден в съда. Горкият човек беше толкова зает. А и той имаше нужда от почивка. И ето какво се случи.

Андре извади малка черна телефонна книжка от едно кухненско чекмедже, откри някакъв телефонен номер и позвъни.

След три позвънявания металически глас произнесе напевно:

„Вие имате връзка със сервиза за климатични инсталации «Ескимо». Нашите техници са на работа навън. Ако оставите името, телефонния си номер и кратко съчинение, ние ще ви се обадим при първа възможност. Моля, изчакайте сигнала.“

По дяволите! Само в Америка човек е принуден да разговаря с машини.

В ушите на Андре прозвуча остър и неприятен сигнал. Той започна да нарежда в слушалката.

— Тук е домът на мосю Пери Поуп, номер двадесет и втори, Чарлс стрийт. Климатичната ни инсталация престана да работи. Моля, изпратете бързо някой да я поправи. Vite!

Той тръшна слушалката. Разбира се, че няма никой. Климатичните инсталации сякаш бяха изключили в целия този ужасен град. На техниците не им беше възможно да се справят с проклетата горещина и с влагата. Но щеше да е по-добре, ако пристигнат по-бързо. Господин Поуп беше човек с характер. С ужасен характер.

В продължение на трите години, през които Андре Джилиан работеше като готвач при адвоката, той се убеди напълно във влиятелността на своя работодател. Колко удивително! Толкова блясък в един съвсем млад човек. Пери Поуп сякаш се познаваше с всички. Достатъчно беше да щракне с пръсти и хората моментално скачаха на крака.

На Андре Джилиан му се стори, че къщата започна да се затопля. Ca va chier dur. Не се ли предприемаше нещо спешно, щеше да стане нещо лошо.

Андре се върна да нареже на тънко салама и салатата, но все не можеше да се отърси от ужасното си предчувствие, че вечерта е обречена на пълен провал.

Когато половин час по-късно входният звънец звънна, Андре плуваше вече в пот, а кухнята наподобяваше пещ. Джилиан побърза да отвори задната врата.

На прага стояха двама работници в комбинезони и сандъчета с инструменти в ръце. Единият от тях беше висок чернокож. Придружаващият го бял беше с няколко сантиметра по-нисък, с апатичен и отегчен израз на лицето. На задната алея се виждаше служебният им камион.

— Имали сте проблеми с климатичната инсталация? — обърна се към него чернокожият.

— Oui! Благодаря на бога, че пристигнахте. Трябва веднага да я пуснете. Скоро започват да пристигат гостите.

Чернокожият пристъпи към фурната, подуши сложената да се пече торта и каза:

— Мирише на нещо много вкусно.

— Моля ви — настоя Джилиан. — Направете нещо.

— Нека първо огледаме помещението с инсталацията — предложи но-ниският. — Къде се намира?

— Елате насам.

Андре ги поведе с бързи крачки.

— Чудесна инсталация — обърна се чернокожият към своя приятел.

— Да, Ал. Вече не произвеждат такива.

— Тогава защо не работи, за бога? — запита Джилиан.

Двамата се обърнаха и го изгледаха.

— Та нали току-що дойдохме — отвърна укорително Ралф. Той коленичи, отвори някаква вратичка в основата на инсталацията, извади фенерче, легна по корем и надникна вътре. След малко се изправи отново на крака. — Повредата не е тук.

— А къде е тогава? — запита Андре.

— Може да е станало късо съединение в някой от изходите и то да е прекъснало цялата система. Колко изхода има климатичната инсталация?

— По един във всяка стая. Чакайте да пресметна. Сигурно са поне десет.

— Положително това е причината. Мрежата се е претоварила. Дай да огледаме останалите помещения.

Тримата се върнаха в хола. На минаване през всекидневната Ал каза:

— Хубавичко местенце си има този господин Поуп!

Всекидневната беше много изискано мебелирана и пълна с интересни антики, струващи цяло състояние. Подовете бяха застлани с персийски килими в убити тонове. Отляво на всекидневната имаше голяма маса за игра на карти, покрита със зелено сукно. В един от ъглите на трапезарията се виждаше кръгла маса, подредена вече за вечеря. Двамата работници влязоха в кабинета и Ал освети с фенерчето разположения високо на стената изход на климатичната инсталация.

— Хм — измърмори той, после вдигна глава към тавана над масата за игра на карти. — Какво има над тази стая?

— Таванско помещение.

— Дай да го огледаме.

Работниците последваха Андре към таванското помещение, което се оказа дълга и тясна стая, потънала в прах и обримчена от паяжини.

Ал приближи електрическото табло, огледа оплетените кабели и възкликна:

— Ха!

— Открихте ли нещо? — запита нетърпеливо Андре. — Повреда в кондензатора. От влагата е. Поне стотина души ни се обадиха през тази седмица по този повод. Станало е късо. Налага се да сменим кондензатора.

— О, божичко! Дълго ли ще трае?

— Не. В колата имаме нов кондензатор.

— Побързайте тогава — помоли ги Андре. — Господин Поуп скоро ще се върне.

— Оставете всичко на нас, приятел — отвърна му Ал.

Когато се върнаха в кухнята, Андре им довери.

— Аз трябва да подготвя салата. Може ли сами да се оправите на тавана?

Ал вдигна ръка.

— Не се безпокой, приятел. Ти си гледай твоята работа, а ние нашата.

— О, благодаря. Благодаря.

Андре видя как двамата отидоха отвън до камиона и как се върнаха с две големи платнени торби.

— Ако имате нужда от нещо — каза им той, — просто ме повикайте.

— Добре, приятел.

Работниците се качиха нагоре по стълбите, а Андре поднови работата си в кухнята.

Когато Ралф и Ал се изкачиха на тавана, те отвориха платнените торби и извадиха от тях малък сгъваем спортен стол, бормашина с видиева бургия, поднос със сандвичи, две метални кутии с бира, бинокъл „Цайс“ за наблюдение на далечни обекти при слабо осветление и два живи хамстера, инжектирани с три четвърти милиграма ацетил промазин.

Двамата се заеха за работа.

— Ърнестин ще се чувства горда с мен — изкиска се Ал, когато започнаха.

В началото Ал упорито възразяваше на тази идея.

— Изгубила си си ума, бе жено. Нямам намерение да се забърквам с никакъв Пери Поуп. Този тип така ще ми загрее задника, че няма повече да видя бял свят.

— Ти за него не бери грижа. Повече няма да може да тормози хората. Никога.

Двамата се излежаваха голи в апартамента на Ърнестин.

— А ти какво ще изкяриш от тази сделка, мила — запита Ал.

— Поуп е мръсен негодник.

— Хей, скъпа. Светът е пълен с негодници, но не си заслужава човек да си посвещава живота на тяхното преследване и наказание.

— Добре де, правя го заради една приятелка.

— За Трейси ли?

— Да.

Ал харесваше Трейси. В деня, в който я освободиха от затвора, те обядваха с нея.

— Фина жена е — съгласи се Ал, — но защо заради нея да си слагаме главата в торбата.

— Защото не й ли помогнем ние, тя ще се обърне към някой друг, който не може да ти стъпи на малкото пръстче, а ако я заловят, тогава ще й съдерат задника в затвора.

Ал се изправи и изгледа любопитно Ърнестин.

— Значи държиш много на тази работа, скъпа?

Никога нямаше да може да му го обясни така, че да го разбере, но истината беше, че Ърнестин не можеше да се примири с мисълта, че Трейси ще влезе отново в затвора и ще попадне в лапите на Голямата Берта. Ърнестин не се тревожеше единствено за Трейси, но и за себе си. Беше станала защитничка на Трейси и ако Голямата Берта сложеше ръка на нея, това щеше да е голямо поражение за Ърнестин. Затова сега тя отвърна:

— Да. Това означава много за мен, скъпи. Трябва да го извършиш ти.

— Сигурен съм, че не мога да го направя сам — избухна Ал.

Тогава Ърнестин разбра, че е постигнала целта си. Тя започна да целува дългото му стройно тяло. После промълви тихо:

— Не освободиха ли преди няколко дни Ралф от затвора?…

Стана 6.30, когато двамата мъже влязоха почти мръсни в кухнята на Андре.

— Поправихте ли го? — запита нетърпеливо Андре.

— Ужасна работа — съобщи му Ал. — Разбираш ли, сега имате кондензатор за променлив ток и…

— Това не ме интересува — прекъсна го Андре. — Оправихте ли го?

— Оправихме го. След пет минути ще заработи като ново.

— Formidable! Оставете сметката на кухненската маса и…

Ралф поклати глава.

— Не се безпокой за това. Компанията ще ви изпрати сметката.

— Да ви благослови господ. Au revoir.

Андре видя как двамата излязоха от задната врата, понесли в ръце платнените си торби. Когато се скриха от погледа му, те заобиколиха къщата, влязоха в двора и отвориха шахтата, в която се намираше външният кондензатор на климатичната инсталация. Ралф светна с фенерчето, а Ал свърза отново проводниците, които беше прекъснал два часа преди това. Климатичната инсгалация веднага възстанови работата си.

Ал преписа телефонния номер на сервиза от прикачената към кондензатора бележка. Когато малко след това набра номера и чу гласа на автоматичния секретар на компанията „Ескимо“, Ал предаде: „Тук е домът на Пери Поуп, номер двадесет и две на Чарлс стрийт. Сега климатичната ни инсталация работи нормално. Не е необходимо да изпращате работници. Приятен ден.“

Ежемесечната петъчна игра на покер в къщата на Пери Поуп представляваше очаквано от играчите събитие. В нея винаги участваше една и съща, внимателно подбрана група играчи: Антъни Орсати, Джо Романо, съдията Хенри Лорънс — член на градския съвет, сенатор на щата, както, разбира се, и домакинът. Залаганията бяха високи, храната превъзходна, а компанията жадна за игра.

Пери Поуп се преобличаше в спалнята. Той обу бял копринен панталон и подходяща спортна риза. През цялото време щастливо си тананикаше и си мислеше за предстоящата вечер. Всъщност щастието не ме е напускало през целия живот, помисли си той.

Ако някой се нуждаеше от правна консултация в Ню Орлиънс, Пери Поуп беше винаги насреща. Силата му идваше от неговите връзки с фамилията Орсати. Известен беше с прозвището Организатора и наистина можеше да урежда всичко — от билет за пътуване и процес за наркотици до смъртно наказание. Животът беше благосклонен към него.

Антъни Орсати пристигна с нов гост.

— Джо Романо няма повече да играе с нас — съобщи Орсати. — Всички се познавате с инспектор Нюхауз.

Мъжете си стиснаха ръцете.

— Напитките са върху бюфета, господа — каза Пери Поуп. — Малко по-късно ще вечеряме. Защо да не започнем играта?

Мъжете заеха обичайните си места край масата със зелено сукно. Орсати посочи освободеното от Джо Романо място и се обърна към инспектор Нюхауз:

— Отсега нататък това ще е твоето място, Мел.

Докато един от мъжете разопаковаше ново тесте карти, Поуп започна да раздава чиповете за покер. Той обясни на инспектор Нюхауз:

— Черните чипове са по пет долара, червените по десет, сините са по петдесет долара, а белите по сто. Всеки участник започва играта, като закупува чинове за петстотин долара.

— Звучи добре — отвърна инспекторът.

Антъни Орсати беше в лошо настроение.

— Хайде да започваме.

Гласът му наподобяваше сподавен шепот, а това беше лош признак.

Пери Поуп би дал всичко само и само да разбере какво се бе случило с Джо Романо, но адвокатът знаеше, че е по-добре да не повдига сам въпроса. Орсати щеше да разисква проблема с него, когато му дойдеше времето.

В главата на Орсати бушуваха черни мисли. За Джо Романо бях като родей баща. Вярвах му, направих го мой заместник. И кучият му син ми заби нож в гърба. Ако тази побъркана французойка не се беше обадила по телефона, той може би щеше да успее да се измъкне. Вече никога нямаше да може да се измъкне. Не и от мястото, където се намираше сега. След като е такъв умник, да се оправя, както знае сега там, на дъното, при рибите.

— Тони, залагаш или не?

Антъни Орсати насочи вниманието си към играта. На тази маса бяха печелени и губени огромни парични суми. Антъни Орсати винаги се разстройваше при загуба И това нямаше нищо общо с парите. Не понасяше да е на губещата страна в каквото и да е. Той се смяташе за краен победител по рождение. Единствено победителите се издигаха до неговото положение в живота. През последните шест седмици Пери Поуп печелеше но някакъв невероятен начин и тази вечер Антъни Орсати беше решил да пресече това негово щастие.

Тъй като играеха банка, всеки раздаващ картите избираше онази игра, в която се смяташе най-силен. Раздаваха се различни ръце, но която и игра да избереше, Антъни Орсати тази вечер неизбежно губеше. Той започна да залага по-крупни суми, играеше дръзко, правеше всичко възможно да си възстанови загубите. Към полунощ, когато прекъснаха играта, за да опитат приготвената от Андре вечеря, загубите на Орсати възлизаха на шестдесет хиляди долара, а Пери Поуп бе абсолютен победител.

Вечерята се оказа превъзходна. Обикновено Орсати се отдаваше с наслада на това среднощно пиршество, но тази вечер изгаряше от нетърпение да се върне отново на игралната маса.

— Нищо не ядеш, Тони — забеляза Пери Поуп.

— Не съм гладен.

Орсати се пресегна към сребърната кана за кафе, наля си в чашката от китайски порцелан и седна на масата за покер. Той наблюдаваше как останалите се хранеха и му се искаше да побързат. Изгаряше от нетърпение да си възвърне загубеното. Докато разбъркваше кафето си, в чашката падна някаква малка частица. Той я извади погнусен с лъжичка и я разгледа. Приличаше на мазилка. Той вдигна глава към тавана и нещо се поръси върху челото му. В същия миг дочу отгоре някакво трополене.

— Какво, по дяволите, става горе? — запита Антъни Орсати.

Пери Поуп тъкмо разправяше някакъв анекдот на инспектор Нюхауз.

— Извинявай, Тони, не чух какво каза.

Топуркането сега се чуваше много по-ясно. Върху зеленото сукно се посипа мазилка.

— Изглежда, имаш мишки — обади се сенаторът.

— Не и в тази къща — отвърна засегнато Пери Поун.

— Все пак очевидно е, че горе има нещо — изръмжа Орсати.

Върху масата със зелено сукно тупна по-едро парче мазилка.

— Ще възложа на Андре да оправи всичко — каза Поуп. — Ако сме свършили с вечерята, защо да не продължим с играта?

Антъни Орсати заби поглед в малката дупчица на тавана, точно над главата му.

— Почакайте. Хайде всички да проверим какво става горе.

— Но защо, Тони? Андре може…

Орсати беше вече станал от масата и се бе упътил към стълбите. Останалите се спогледаха, а после бързо го последваха.

— На тавана сигурно се е промъкнала катеричка — допусна Пери Поуп. — По това време на годината човек ги среща къде ли не. Вероятно си крият орехчета за зимата. — Той сам се засмя на малката си шега.

Когато стигнаха таванската врата, Орсати я блъсна, отвори я, а Пери Поуп запали осветлението. Всички видяха два бели хамстера, които се щураха неистово из помещението.

— Божичко! — възкликна Пери Поуп. — Завъдили са се плъхове.

Антъни Орсати не го слушаше. Той не сваляше поглед от таванското помещение. В средата му имаше сгъваем летен стол с пакет сандвичи и две отворени метални кутии бира отгоре му. На пода, до стола, се виждаше бинокъл.

Орсати отиде до стола, взе един по един предметите и внимателно ги заразглежда. После коленичи върху мръсния под и премести малкия дървен цилиндър, запушващ отвора, пробит в тавана на стаята отдолу. Орсати долепи око към отвора. Точно под себе си видя ясно игралната маса.

Пери Поуп стоеше като онемял в средата на таванското помещение.

— Кой, но дяволите, е поставил тук тези боклуци. Ще се скарам ужасно на Андре.

Орсати се изправи бавно на крака и изтупа полепналата по панталоните му прах. Пери Поуп също огледа отвора.

— Погледнете! — възкликна той. — Тези животинки са направили ужасна дупка на тавана. Днешните майстори не струват и пукната пара.

Той се наведе, погледна през отвора и внезапно пребледня. После се изправи, огледа се с див поглед и видя, че всички внимателно го наблюдават.

— Хей! — извика Пери Поуп. — Да не смятате, че аз?… Хайде, приятели. Та вие всички ме познавате! Не зная нищо. Не бих могъл да ви мамя по този начин. Господи, та ние сме приятели! — Той вдигна ръка към устата си и започна яростно да гризе кокалчетата си.

Орсати го потупа по рамото.

— Не се безпокой! — гласът му едва се чуваше.

Пери Поуп продължаваше отчаяно да гризе кокалчетата си.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— И вторият падна, Трейси — изкиска се доволно Ърнестин Литълчеп. — Из улицата се говори, че твоят приятел Пери Поуп е зарязал вече правото. Наистина му се е случило нещо много лошо.

Те пиеха кафе с мляко в малко кафене, разположило масите си на тротоара на Ройъл стрийт. Ърнестин се изкиска на висок глас.

— В главата си имаш мозък, момиче. Няма да искаш ди въртиш бизнес с мен, нали?

— Благодаря ти, Ърнестин. Други са ми плановете.

Ърнестин нетърпеливо я запита:

— Кой е следващият?

— Лорънс. Съдията Хенри Лорънс.

Хенри Лорънс беше започнал кариерата си като дребен адвокат в Луисвил, щата Луизиана. Правото почти никак не го привличаше, затова пък той притежаваше две много ценни качества: имаше представителен вид и никакви морални устои. Според неговата философия, правото представляваше крехка вейка, която можеше да се огъва според нуждите на неговия клиент. След като имаше такива разбирания, никак не бе чудно, че наскоро след пристигането си в Ню Орлиънс адвокатската практика на Хенри Лорънс започна да процъфтява сред определена група клиенти. Започна с дребните провинения, пътните нарушения, после с по-големите провинения и крупните престъпления, а когато се издигна до върховете, беше станал вече експерт в дискредитирането на свидетели, подкупването на съдебни заседатели и всеки, който би могъл да му е от полза за делото, което гледаше. Казано накратко, беше човек от категорията на Антъни Орсати. Пътищата на двамата щяха неизбежно да се срещнат. Така и стана. Това бе съюз, сключен по законите на мафията. Лорънс скоро се превърна в говорител на фамилия Орсати и когато настъпи моментът, Орсати го издигна до положението на съдия.

— Нямам представа как ще притиснеш съдията — каза Ърнестин. — Богат е, силен е, недосегаем е.

— Богат и силен е — поправи я Трейси, — но не е недосегаем.

Трейси бе разработила вече своя план, но когато се обади по телефона в кабинета на съдията, моментално разбра, че незабавно трябва да го промени.

— Свържете ме със съдията Лорънс, моля.

— Съжалявам, но съдията Лорънс не е тук — отвърна секретарката.

— Кога го очаквате? — запита Трейси.

— Не мога да ви кажа.

— Много е важно. Дали ще се върне утре сутринта?

— Не. Съдията Лорънс е извън града.

— Не бих ли могла да се свържа с него където и да се намира?

— Страхувам се, че това не е възможно. Негова светлост е извън страната.

Трейси прикри умело разочарованието в гласа си.

— Разбирам. Мога ли да запитам в коя страна се намира?

— Негова светлост е в Европа, участник е в международен симпозиум по съдебно право.

— Колко неприятно — отвърна Трейси.

— Кой се обажда, моля?

Умът на Трейси трескаво работеше.

— Тук е Елизабет Роун Дейстин, председателка съм на Южния клон на Американската асоциация на съдиите. На двадесети този месец организираме в Ню Орлиънс годишната ни вечеря, на която ще връчим нашата награда. Ние избрахме съдията Лорънс за съдия на годината.

— Това е прекрасно — отвърна секретарката, — но се страхувам, че Негова светлост няма да се върне дотогава.

— Колко жалко! С такова нетърпение очаквахме да чуем една от прочутите му речи. Съдията Лорънс спечели единодушно всичките гласове на нашия изборен комитет.

— Положително ще му е неприятно да пропусне тържеството.

— Така е. Сигурна съм, разбирате, че това е голяма чест. Носители на нашата награда са редица от най-изтъкнатите съдии на страната. Един момент! Хрумна ми нещо. Смятате ли, че съдията може да ни издиктува няколко думи, с които да приеме наградата, няколко благодарствени думи, нали разбирате?

— Ами, какво да ви кажа… просто не зная. Програмата му е много напрегната.

— Събитието ще се отрази много широко от националната телевизия и от вестниците.

Настъпи тишина. Секретарката знаеше, че Негова Светлост обича много да се появява по екраните на телевизията и по страниците на вестниците. Всъщност, доколкото й се струваше и на самата нея, настоящото му пътуване беше главно с такава цел.

— Може би ще съумее да намери време да запише няколко думи за вас. Ще го попитам — отвърна тя.

— О, това ще бъде великолепно — отвърна възторжено Трейси. — Това ще придаде значимост на цялата печер.

— Бихте ли желали Негова светлост да насочи думите си към нещо по-специално?

— Разбира се. Бихме желали да каже нещо за… — Тя се подвоуми. — Знаете ли, струва ми се, че е малко сложно. По-добре ще е лично да му обясня.

Отново настъпи кратко мълчание. Секретарката беше изправена пред дилема. Имаше нареждане да не съобщава на никого местонахождението на шефа си. От друга страна, именно той щеше да я упрекне, ако тя станеше причина да се лиши от такава престижна награда. Тогава отвърна:

— Не бива да давам никаква информация, но съм сигурна, че той би направил изключение за нещо толкова важно. Можете да се свържете с него в Москва, хотел „Русия“. Той ще остане там през следващите пет дни, а след това…

— Чудесно. Веднага ще се свържа с него. Много ви благодаря.

— И аз ви благодаря, госпожице Дейстин.

Телеграмите бяха адресирани до съдията Хенри Лорънс, хотел „Русия“, Москва. Първата гласеше:

Втората телеграма, получена на следващия ден, гласеше:

Последната телеграма имаше следния текст:

НКВД изчака търпеливо получаването на нови телеграми и след като такива не последваха, арестуваха съдията Лорънс.

Разпитът продължи десет денонощия.

— На кого изпратихте информацията?

— Каква информация? Не разбирам за какво говорите.

— Говорим за плановете. Кой ви предаде плановете?

— Какви планове?

— Плановете за съветската атомна подводница.

— Да не сте полудели! Каква представа имам аз от съветски подводници?

— Това искаме да разберем и ние. С кого направихте тайните заседания?

— Какви тайни заседания? Аз нямам никакви тайни.

— Добре. Кажете ни кой е Борис?

— Кой Борис?

— Мъжът, който е внесъл парите на ваша сметка в Швейцария.

— Каква моя сметка в швейцарска банка?

Русите се вбесиха.

— Твърде упорит глупак сте — заявиха му те. — Що ви дадем добър урок не само на вас, но и на всички останали американски шпиони, които се опитват да подкопават нашата велика родина.

Когато най-сетне разрешиха на американския посланик да го посети, съдията Хенри Лорънс беше отслабнал с десетина килограма. Не можеше да си спомни кога пазачите му бяха разрешили да спи за последен път. Самият той се бе превърнал в трепереща развалина.

— Защо се държат така с мен? — запита съдията с дрезгав глас. — Та аз съм американски гражданин. Съдия съм. За бога, измъкнете ме оттук!

— Правя всичко, което е по силите ми — убеди го посланикът.

Видът на съдията Лорънс просто го шокира. Посланикът беше посрещнал съдията Лорънс и останалите членове на Съдийския комитет при пристигането им преди две седмици. Мъжът, когото посланикът беше посрещнал, нямаше нищо общо с това раболепно и уплашено до смърт човешко същество, което сега се унижаваше пред него.

Какво, по дяволите, искат сега руснаците, чудеше се посланикът. Съдията не е по-голям шпионин от самия мен. После мрачно си помисли: Примерът с мен може би не е чак толкова уместен.

Посланикът поиска официално среща със секретаря на Политбюро, а когато му отказаха, той уреди такава с един от министрите.

— Принуден съм да направя официален протест — заяви гневно посланикът. — Поведението на вашата страна по отношение на съдията Лорънс с нищо не е оправдано. Смешно е да се нарече шпионин човек с неговото обществено положение.

— Ако сте свършили — отвърна хладно министърът, бъдете така добър да погледнете тук.

Той връчи на посланика копия от телеграмите. Посланикът ги прочете и вдигна смутено глава.

— Какво нередно има в тях? Най-обикновени телеграми.

— Така ли мислите? Може би ще ги прочетете отново? Този път обаче дешифрирани.

Той подаде на посланика нови копия от телеграмите. Никои думи в тях бяха подчертани.

Оказах се истински глупак, помисли си посланикът.

На представителите на пресата и на обществеността не разрешиха да присъстват на процеса. Обвиняемият прояви упоритост до края и отрече да е пристигнал в Съветския съюз с шпионска задача. Обвинението му обеща смекчаващи вината обстоятелства, ако разкрие имената на своите ръководители. Съдията Лорънс би продал и душата си, но уви, не можеше да го направи, понеже не ги познаваше.

В деня след процеса в „Правда“ се появи кратко съобщение, че известният американски шпионин съдията Хенри Лорънс е обвинен в шпионаж и е осъден на петнадесет години затвор с тежка принудителна работа в Сибир.

Случаят Лорънс обърка американското разузнаване. В ЦРУ, ФБР, Секретната служба и Министерството на финансите плъзнаха всевъзможни слухове.

— Не е наш човек — заявиха от ЦРУ. — По всяка вероятност е човек от Министерството на финансите.

От Министерството на финансите отрекоха да имат нещо общо със случая.

— Не, сър. Лорънс не е наш агент. Сигурно проклетото ФБР отново си пъха носа в наша територия.

— Никога не сме чували за него — заявиха от ФБР. — Навярно е изпълнявал държавна поръчка на военното разузнаване.

Военното разузнаване, объркано като всички останали, предпазливо заяви: „От наша страна няма никакви изявления.“

Всяко ведомство обаче бе убедено, че съдията Хенри Лорънс е бил изпратен в чужбина от друга тяхна сродна организация.

— В края на краищата трябва да признаем, че проявената от него смелост буди истинско възхищение — заяви ръководител на ЦРУ. — Той се оказа издръжлив човек. Не призна нищо, не предаде никого. Да ви кажа истината, бих желал да имаме повече хора като него.

Работите на Антъни Орсати не вървяха както трябва и шефът на мафията не разбираше защо. Щастието му изневеряваше за първи път в живота. Започна с измяната на Джо Романо, после Пери Поуп, а сега и отстраняването на съдията, замесен в някаква налудничава шпионска история. Всички те бяха съставна част от машината на Орсати — хора, на които той разчиташе.

Джо Романо заемаше централно място във фамилната организация и Орсати сега не можеше да му намери заместник. Бизнесът вече не се ръководеше така стегнато, започнаха да се получават оплаквания от хора, които никога преди това не биха дръзнали да го направят. Тръгна дума, че Тони Орсати вече е остарял, че не може вече да дърпа юздите на хората си, че организацията му се разпада.

Последната капка, която преля чашата, бе един телефонен разговор с Ню Джърси.

— Чуваме, че имаш неприятности в този град, Тони. Искаме да ти помогнем.

— Какви неприятности — настръхна Орсати. — Напоследък имах някое и друго затруднение, но всичко се оправи.

— Ние чуваме съвсем други работи, Тони. Говори се, че градът ти е станал малко размирен и няма кой да го ръководи.

— Аз го ръководя.

— Може би това вече не е напълно по силите ти. Възможно е да се преуморяваш. Сигурно се нуждаеш от помощ.

— Този град е мой. Никой не може да ми го отнеме.

— Хей, Тони, та кой е споменавал, че се кани да ти го отнеме? Ние просто искаме да ти помогнем. Фамилиите от изток се събраха и решиха да изпратят няколко наши хора при вас да ти окажат известна помощ. В това няма нищо лошо, нали сме стари приятели?

Антъни Орсати почувства студени тръпки по тялото си. В цялата тази работа имаше само едно нередно нещо: малката помощ щеше да стане голяма и да се търкаля като снежна топка.

Ърнестин беше сготвила за вечеря скариди с бамя, сега гозбата къкреше на печката и двете с Трейси чакаха да се прибере Ал. Септемврийската гореща вълна беше изопнала до крайност нервите на всички, затова, когато Ал най-сетне влезе в малкия апартамент, Ърнестин избухна:

— Къде се мотаеш, но дяволите! Шибаната вечеря прегоря, а и на мен ми писна да чакам.

Ал обаче беше прекалено възбуден, за да се поддаде на нейното лошо настроение.

— Мъчих се да открия онзи негодник. И сега, момичета, чуйте какво открих. — Той се обърна към Трейси. — Мафията е вдигнала ръка срещу Тони Орсати. Фамилията от Ню Джърси идва тук да вземе властта. — Върху лицето му се разля широка усмивка. — Спипа го ти това копеле. — Той погледна Трейси в очите и усмивката му мигом угасна. — Не си ли щастлива, Трейси?

Каква странна дума, помисли си Трейси. Щастлива. Беше забравила нейното значение. Питаше се дали някога отново ще изпита нормални чувства. От дълго време единствената й мисъл бе да отмъсти за онова, което причиниха на майка й и на нея. И сега, когато всичко беше вече почти приключило, чувстваше в себе си една голяма празнина.

На следващата сутрин Трейси се отби в една цветарница.

— Искам да изпратите цветя на Антъни Орсати. Погребален венец от бели карамфили, със стойка и широка панделка с надпис: ПОЧИВАЙ В МИР.

На една картичка написа: „От дъщерята на Дорис Уитни.“