Активната страна на безкрайността

ДЪЛБОКИТЕ ТРЕВОГИ НА ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ

Пристигнах в Сонора, за да се видя с дон Хуан. Трябваше да обсъдя с него най-сериозното събитие в живота ми. Имах нужда от неговия съвет. Едва влязъл в дома му, аз го поздравих припряно, седнах и се разбръщолевих за притесненията си.

— Спокойно, спокойно — каза дон Хуан. — Няма нищо страшно!

— Какво става с мен, дон Хуан? — попитах аз. Въпросът ми беше риторичен.

— Това е действието на безкрайността — отговори той. — В деня, когато ме срещна, се случи нещо с твоя начин на възприятие. И неспокойствието ти се дължи на подсъзнателното усещане, че твоето време е свършило. Ти вече го знаеш, макар и не с ума си. Усещаш липсата на време и това те прави нетърпелив. Знам го, защото ми се е случвало и на мен, и на всички магьосници от моята линия. В даден момент свършва цяла една епоха в моя живот, както и в техния. Сега е дошъл твоят ред. Просто времето ти е изтекло.

Тогава той поиска пълен отчет на всичко, което ми се е случвало. Каза, че това трябва да бъде пълен отчет, без да се пропускат и най-дребните подробности. Не искаше някакви бегли описания, а да извадя на бял свят пълното въздействие на всяко нещо, което ме е тревожило.

— Хайде да водим този разговор като по книга, както казват в твоя свят — продължи той. — Да навлезем в сферата на формалния разговор.

Дон Хуан обясни, че шаманите от древно Мексико развили идеята за формалните и неформалните разговори, използвайки и двата вида като средство за обучение и напътствия на учениците си. За тях формалните разговори били периодически обобщения на всичко, на което обучавали учениците си или им говорили. Неформалните разговори били всекидневни разяснения, при които нещата се обяснявали, без да се съотнасят към нищо друго освен към разглежданото явление.

— Магьосниците не задържат нищо в себе си — продължи той. — Принципът им е да остават празни и по този начин да изоставят крепостта на своето аз.

Започнах разказа си пред дон Хуан, като споделих, че обстоятелствата в моя живот никога не са ми позволявали да бъда интроспективен. Откакто се помня, всекидневието ми е било претъпкано от прагматични проблеми, изискващи незабавно решаване. Помня как любимият ми чичо веднъж каза колко се ужасил, като разбрал, че никога не съм получавал подаръци за Коледа или за рождения ми ден. Бях отишъл да живея в семейството на баща ми скоро преди чичо ми да заговори на тази тема. Той се хвърли да ми съчувства за това несправедливо отношение, дори ми поиска извинение, макар че той самият нямаше нищо общо с тези неща.

— Това е отвратително, моето момче — каза той, разтреперан от възмущение. — Искам да знаеш, че съм стопроцентово на твоя страна, когато настъпи моментът за изкупване на обидите.

Настояваше многократно да простя на хората, които са били несправедливи към мен. От думите му придобих впечатлението, че иска да ме настрои против баща ми с тези разкрития и да го обвини в липса на внимание и грижи към мен. Но той не забелязваше, че аз изобщо не се чувствах обиден. За да реагирам според неговите очаквания, аз трябваше да съм интроспективен човек, който би се засегнал от шиповете на психологически тормоз, насочени към него. Уверих чичо ми, че ще си помисля, но не в момента, защото сега приятелката ми, която ме чакаше в хола, ми даваше отчаяно знаци да побързам.

Така и не намерих случай да се замисля по този въпрос, но чичо явно трябва да е говорил с баща ми, защото получих подарък от него — спретнато опакован пакет с панделките му и всичко, заедно с картичка, на която пищеше: „Извинявай.“ Разопаковах го с нетърпеливо любопитство. В картонената кутия имаше красива играчка — малко корабче с ключе за навиване, закачено на комина му. Беше за малки дечица — да си играят, докато се къпят във ваната. Баща ми напълно беше забравил, че бях на петнадесет години и вече бях мъж във всички отношения.

Понеже и в зряла възраст аз бях все така неспособен на сериозна интроспекция, един ден възприех като нещо напълно ново това, че се озовах насред необяснима емоционална възбуда, която с времето определено се засилваше. Не й обръщах внимание, приписвайки я на естествените процеси в ума или тялото, които настъпват периодично без никаква причина или пък се задействат от биохимични процеси в самото тяло. Така че не се замислих над нея. Тази възбуда обаче продължи да се усилва и ме застави да помисля, че съм стигнал до момент в живота си, когато имам нужда от коренна промяна. Нещо в мен настойчиво изискваше да пренаредя отново живота си. Тази остра потребност да пренаредя всичко ми беше позната. Бях я изпитвал и в миналото, но от много отдавна беше задрямала.

Антропологията беше за мен призвание, на което се бях посветил така всеотдайно, че изобщо не си представях да зарежа следването си като част от предполагаемата ми коренна промяна. Изобщо не ми и хрумваше да напусна университета и да се заема с нещо друго. Първото, което ми дойде наум, беше, че може би трябва само да сменя университета и да се преместя някъде другаде, далеч от Лос Анжелис.

Преди да подхвана промяна от такъв мащаб, аз реших Да пробвам водата, така да се каже. Записах се за един летен университетски курс в друг град. Най-важното в този курс за мен бяха лекциите по антропология, изнасяни от виден специалист по индианците от района на Андите. Бях убеден, че ако съсредоточа изследванията си над област, която емоционално ми е по-достъпна, ще имам по-добра възможност да се занимавам сериозно с полева антропологическа работа, когато й дойде времето. Смятах, че познаването ми на Латинска Америка би улеснило достъпа ми до която и да било индианска общност там.

Едновременно със записването в курса започнах и работа като асистент-изследовател при един психиатър, по-голям брат на мой приятел. Той искаше да се направи анализ на извадки от записани отговори на млади мъже и жени за проблемите им, свързани с претоварване в обучението, неудовлетворени очаквания, неразбиране в семейството, неудачи в любовните отношения и т.н. и т.н. Записите бяха правени преди повече от пет години и подлежаха на унищожаване, но преди това на всяка касета се слагаше произволен номер, после психиатърът и неговият асистент-изследовател взимаха от списъка с произволни номера касети за прослушване и анализ.

През първия учебен ден в новия университет професорът по антропология говори за своите академични постижения и заслепи студентите с мащаба на познанията и публикациите си. Беше висок, строен мъж на около четиридесет и пет години, с шарещи сини очи. От външния му вид най-миого ме поразяваха очите — те изглеждаха огромни зад дебелите стъкла за късогледство и всяко око сякаш се въртеше в различна посока, когато обръщаше глава. Знаех, че това е невъзможно, но тази оптическа илюзия предизвикваше много неприятно впечатление. За антрополог той беше много добре облечен — по мое време антрополозите се славеха с крайно небрежното си облекло. Студентите описваха археолозите например като същества, потънали в датировки с въглерод-14, които обаче никога не се къпят.

По някакви необясними причини обаче истински го отличаваше не толкова външният му вид или ерудицията, а начинът, по който говореше. Той произнасяше всеки звук отчетливо и наблягаше на отделни думи, като ги удължаваше. Определено имаше чуждестранен акцент, но знаех, че това е маниерничене. Произнасяше едни изречения като англичанин, други — като проповедник-ривайвълист1.

Въпреки огромната си приповдигнатост той ме плени от самото начало. Чувството му за собствена значимост бе толкова натрапчиво, че се възприемаше като нещо безспорно още след първите пет минути на лекциите му, които винаги представляваха бомбастично изложение на знания, подплатено с неудържимо самоизтъкване. Имаше удивителна власт над аудиторията. Всеки от студентите, с които разговарях, обожаваше този изключителен човек. Сериозно започнах да мисля, че прехвърлянето ми в друг университет ще бъде лесно и спокойно, и от всяко положение напълно позитивно. Харесваше ми новото обкръжение.

В работата ми така се увлякох в прослушването на записите, че се промъквах в кабинета по всяко време и изслушвах не само извадки, а целите записи. Отначало направо се изумявах, че във всеки от записите сякаш чувах самия себе си. Но с течение на седмиците колкото повече записи прослушвах, толкова повече удивлението ми прерастваше направо в ужас. Всяко произнесено изречение, включително въпросите на психоаналитика, сякаш бяха мои. Всички тези хора говореха от дълбините на моето същество. Отвращението, което изпитвах, беше нещо съвсем ново за мен. Никога не бях си представял, че мога да се повтарям безкрайно във всеки мъж или жена, които слушах от записите. Чувството ми за собствена индивидуалност, утвърждавало се у мен още от раждането ми, рухваше неспасяемо под напора на това колосално откритие.

Тогава започнах един противен процес на самовъзстановяване. Несъзнателно правех най-нелепи опити за интроспекция; мъчех се да се измъкна от затрудненото си положение, като разговарях нескончаемо сам със себе си. Изравях от ума си всевъзможни доводи в подкрепа на чувството ми за неповторимост и после си ги повтарях на глас. Дори започна да ми се случва нещо небивало за мен: често се будех от това, че насън разговарям със себе си на висок глас, убеждавайки се в своята стойност и различие от другите.

И после, в един ужасен ден, претърпях още един съкрушителен удар. В малките часове на нощта ме разбуди настойчиво чукане на вратата. Не беше леко, плахо почукване, а от тези, които мои приятели наричаха „гестаповско“. Вратата едва не се изкърти от пантите. Скочих от леглото и отворих шпионката. На вратата блъскаше моят шеф, психиатърът. Изглежда, това, че бях приятел на по-малкия му брат, бе създало някаква близост помежду ни. Той без колебание ме бе приел за приятел и ето че сега стоеше пред вратата ми. Запалих лампата и отворих вратата.

— Заповядай, моля — поканих го аз. — Какво се е случило?

Беше три часа през нощта и от посивялото му лице и хлътнали очи разбрах, че е дълбоко разстроен. Той влезе и седна. Неговата гордост и наслада — гривата му от дълга черна коса — падаше по лицето му. Дори не понечи да я приглади назад, както обикновено я носеше. Аз много го харесвах, понеже беше по-възрастната версия на моя приятел от Лос Анжелис с тежките си черни вежди, проницателни кафяви очи, квадратна челюст и дебели устни. Горната му устна отвътре сякаш имаше втора гънка, която при определена усмивка създаваше впечатлението, че е двойна. Той обичаше да говори за формата на носа си и казваше, че е „нахален“ нос, който обича да се пъха навсякъде. Смятах го за безкрайно самоуверена И мнителна личност. Той самият твърдеше, че при неговата професия тези качества са плюс.

— Какво се е случило ли?! — повтори той троснато, а горната му двойна устна потреперваше. — Може да се каже, че тази вечер ми се случи всичко.

Той седеше на стола със замаян и объркан вид и явно не можеше да си намира думите. После стана, отиде до кушетката и се стовари на нея.

— Не ми стига, че нося отговорност за пациентите си — продължи той, — за субсидирането на изследванията за жена ми и децата, ами сега към всичко се стовари и още едно шибано бреме. Но най-миого от всичко ме вбесява, че сам съм си виновен, аз самият излязох такъв глупак да се доверя на една тъпа курва!

— И да ти кажа, Карлос — продължи той, — няма нищо по-гадно, противно и шибано до повръщане от женската безчувственост. Ти знаеш, че не съм женомразец. Но в момента ми се струва, че всяка една женска си е само курва и нищо друго! Двулична и долна!

Не знаех какво да кажа. Цялото му словоизлияние не се нуждаеше нито от потвърждение, нито от оспорване. А и без това не бих посмял да му противореча — не разполагах с нужните средства. Бях много уморен и ми се спеше, а той продължаваше да говори така, сякаш животът му зависеше от това.

— Ти нали познаваш Тереза Манинг? — попита ме той с остър, обвинителен тон.

За миг си помислих дали не ме обвинява, че имам нещо с младата му, красива студентка-секретарка. Но без да ми остави време за отговор, той продължи:

— Тереза Манинг е задник. Тъпанарка! Глупава, нагла жена, без някакъв друг интерес в живота, освен да се чука с всеки, който е поне малко известен и прочут. Мислех я за интелигентна и чувствителна. Мислех, че в нея има нешо — известно разбиране, съчувствие, нещо, което човек би пожелал да сподели или да запази като скъпоценност само за себе си. Не знам, но поне такава представа беше създала у мен, а всъщност се оказа развратна и покварена, нещо повече — неизлечимо вулгарна.

Докато той говореше, започна да ми се очертава странна картина. Психиатърът явно току-що бе имал неприятно изживяване със секретарката си.

— Още от деня, когато постъпи на работа при мен — продължи той, — разбрах, че я привличам сексуално, но тя никога не заговори на тази тема. Всичко беше само намеци и погледи, дявол да я вземе! И днес следобед ми писна да се усуквам като котарак около нея и реших да давам направо. Отидох до бюрото й и казах: „Знам какво искаш и ти знаеш какво искам.“

И той се впусна в безкрайно, най-подробно описание колко убедително й казал, че ще я чака в апартамента си срещу университета в 11,30 вечерта и как заради никого не променял навиците си — че до един през нощта четял, работел и пиел вино, след което се оттеглял в спалнята. Той държеше апартамент до университета, а съпругата му с децата живееха извън града.

— Толкова бях сигурен, че всичко ще си бъде както трябва и ще остане като нещо незабравимо — въздъхна той. Гласът му придоби размекнатия тон на човек, който доверява нещо интимно. — Дори й дадох ключа от апартамента си — каза той и гласът му пресекна.

Най-примерно тя дойде точно в 11, 30 вечерта — продължи той. — Влезе със своя ключ и се вмъкна като сянка в спалнята. Това страхотно ме възбуди. Знаех, че с нея няма да имам никакви въртели. Тя си знаеше ролята. Сигурно беше заспала в леглото. Или гледаше телевизия. Потънах отново в работата си, без повече да ме е грижа какво, по дяволите, прави. Знаех си, че ми е в кърпа вързана.

— Обаче в момента, когато влязох в спалнята — продължи той с нервен и смазан тон, сякаш е бил морално оскърбен, — Тереза се нахвърли върху мен като звяр и сграбчи члена ми. Дори не ми даде време да оставя бутилката и двете чаши, които носех. Все пак ми стигна съобразителност да поставя двете си кристални маши на пода, без да се счупят. Но бутилката прелетя през цялата стая, когато тя така стисна ташаците ми, сякаш бяха от камък. Идеше ми да я ударя. Направо изпищях от болка, но това не я смути. Разкикоти се като ненормална, понеже явно реши, че съм много страстен и секси, Така и ми каза, сякаш за да ме насърчи.

Тресейки глава от едва сдържана ярост, той каза, че тая жена била такава сексуална ламя и такъв егоист, че изобщо не й пукало за мъжката психология — как мъжът има нужда от миг спокойствие, нужно му е да се почувства уютно, като у дома си, в предразполагаща атмосфера. Но вместо да прояви разбиране и внимание, както изисквала ролята й. Тереза Манинг издърпала половия му член от панталоните с опитността на жена, която го е правила стотици пъти.

— В резултат от цялата тази свинщина — каза той — моята чувственост ужасена се оттегли. Бях емоционално кастриран. Тялото ми се гнусеше от тази шибана жена. Все пак моята похот не ми позволи да я изхвърля на улицата.

Тогава решил, за да не се посрами най-жалко като импотентен, което било на път да стане, да прави с нея орален секс и да я доведе до оргазъм, за да я задоволи, но тялото му така упорито отхвърляло тази жена, че дори това не могъл да стори.

— Тя вече дори не беше красива — каза той, — а най-невзрачна. Когато е облечена, дрехите прикриват щръкналите кокали на ханша й. И наистина изглежда добре. Но като е гола, тя направо е торба щръкнало бяло месо! Цялото и изящество като облечена е заблуда. То не съществува.

Никога не бях си представял, че психиатърът може да излива такава жлъч. Направо се тресеше от гняв. Отчаяно искаше да изглежда хладнокръвен и пушеше цигара след цигара.

Каза, че оралният секс се оказал още по-противен и гаден и вече бил на път да повърне, когато хищната жена направо го ритнала в корема, изтърколила го от собственото му легло на пода и го нарекла импотентен педал.

В тази точка от разказа очите на психиатъра горяха от омраза. Устните му трепереха. Беше пребледнял.

— Трябва да ползвам банята ти — каза той. — Имам нужда да си взема един душ. Направо воня от тази гадост. Дъхът ми мирише на пикня.

Той направо хлипаше и аз бих дал всичко на света, само да не бях присъствал на тази сцена. Дали от моята преумора или от хипнотичния тон на гласа му, или поради цялата нелепост на ситуацията, у мен възникна илюзията, че слушам не психиатъра, а гласа на някой от неговите пациенти на записите му, който се оплаква от дребни проблеми, превръщайки ги в гигантски драми. Изтезанието ми свърши едва към девет часа сутринта. Време беше да ходя на лекции, а психиатърът — да отиде да си гледа своите психари.

Влязох на лекцията претоварен от изгарящо, мъчително неспокойствие и огромното чувство на неловкост и излишност. Там получих последния удар — ударът, който срина опита ми за коренна промяна в моя живот. В това рухване изобщо не участваше моята воля, то стана сякаш не само е било планирано, но и развитието му е било насочвано от някаква неведома ръка.

Професорът по антропология започна лекцията си за една индианска общност от високите плата в Боливия и Перу — племето аймара. Той го произнасяше „ей-ме-ра“ разтегляйки гласните с вид като че ли собственото му произношение е единственото правилно на света. Каза, че приготвянето на „чича“ (той го произнесе като „чаи-ча“) — алкохолна напитка, която се прави от ферментирала царевица — било задължение на секта жрици, които индианците аймара почитали като полубожества. С тон на човек, получил откровение, той каза, че тези жени превръщали варената царевица в каша, готова за ферментация, като дъвчели и плюели зърната, добавяйки по този начин един ензим, който се съдържал в човешката слюнка. При споменаването на човешка слюнка целият клас потръпна от погнуса.

Професорът явно страхотно се наслаждаваше. Разхихика се на ситни пристъпи, както се кикоти злонравен хлапак. По-нататък каза, че жените били специалистки-дъвкачки и ги нарече „чаи-ча дъвкачки“. Огледа първия ред, където сядаха повечето млади студентки, и нанесе съкрушителния си удар.

— Аз имах п-р-р-ривилегията — каза той с особена, псевдочуждестранна интонация — да бъда поканен да преспя с една чаи-ча дъвкачка. Изкуството да се дъвче кашата за чаи-ча развива мускулите на бузите и гърлото им до такава степен, че могат да правят направо чудеса с тях.

Той огледа смутената си аудитория и направи дълга пауза, прекъсвана само от хихикането му.

— Сигурен съм, че разбирате за какво намеквам — каза той и се разрази в истеричен смях.

Класът направо обезумя от намека на професора. Лекцията се прекъсна поне за пет минути от кикот и буря от въпроси, чиито отговори професорът отклоняваше насред нови пристъпи глупаво хихикане.

Почувствах се така смазан между магнетофонните записи, историята на психиатъра и „чаи-ча дъвкачките“ на професора, че моментално напуснах работа, отписах се от университета и заминах обратно за Лос Анжелис.

— Това, което ми се случи с психиатъра и професора но антропология — казах аз на дон Хуан, — ме хвърли в някакво непознато емоционално състояние. Мога да го нарека само интроспекция. Непрекъснато разговарях сам със себе си.

— Твоето страдание е много просто — отговори дон Хуан, като се тресеше от смях.

Явно моето положение го забавляваше. Но аз не споделях веселието му, защото не виждах нищо забавно.

— Твоят свят наближава края си — каза той. — За теб това е краят на една епоха. Да не би да си мислил, че светът, който си познавал цял живот, ще те напусне тихо и кротко, без никакво фучене и ръмжене? А не! Ще има още да се извива под теб и да те удря с опашка.

ВЪЗГЛЕД, КОЙТО ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕХ ДА ПОДДЪРЖАМ

Лос Анжелис винаги е бил дом за мен. Не бях го избрал по своя воля, но в него винаги се чувствах сякаш съм бил роден тук, ако не и нещо повече. Изпитвах абсолютна емоционална привързаност към Лос Анжелис. Обичта ми към този град беше толкова силна и до такава степен част от мен, че никога не ми е било нужно да го изразявам на глас. Никога не ми се е налагало да преоценявам или подновявам това чувство. В Лос Анжелис моето семейство бяха приятелите ми. Те бяха най-близкото ми обкръжение, което означаваше, че съм ги приел абсолютно, точно както бях приел и града. Веднъж един мой приятел каза полу на шега, че всички ние се мразим от сърце. Те несъмнено можеха да си позволят такива чувства, защото разполагаха и с дру-ги емоционални връзки като родители, съпруги или съп-рузи. Аз имах само моите приятели в Лос Анжелис. По някаква причина аз бях станал личният им изповедник. Всеки от тях изливаше пред мен всичките си проблеми и грижи. Моите приятели ми бяха толкова близки, че никога не бях възприемал проблемите и грижите им само като техни. Можех да разговарям с тях часове наред за същите неща, които ме бяха ужасили у психиатъра и неговите записи. Нещо повече, никога не си бях давал сметка доколко всеки от приятелите ми поразително приличаше на психиатъра или професора по антропология, Не бях забелязвал колко са напрегнати приятелите ми. Всички пушеха неудържимо като психиатъра, но това не ми беше правило впечатление, защото и аз самият пушех така, а и сам бях не по-малко напрегнат. Друго, което не бях забелязал, бе колко афектирано говорят, макар че това направо биеше на очи. Вечно произнасяха думите с подчертания акцент па западните щати и го правеха умишлено. Не бях забелязвал и явното им внушение, че са неспособни на каквато и да било друга чувствителност освен интелектуална.

Истинският ми конфликт със самия себе си започна, когато моят приятел Пийт ме изправи пред своя проблем. Дойде при мен направо пребит. Устата му беше подпухнала, а лявото око — зачервено и подуто, явно от удар — вече започваше да посинява. Преди да успея да го попитам какво му се е случило, той изломоти, че жена му, Патриша, ходила през уикенда по работа на събрание на брокери по недвижими имоти и там й се случило нешо ужасно. Съдейки по вида на Пийт, реших, че Патриша може би е била ранена или дори убита в някакво произшествие.

— Тя добре ли е? — попитах аз, искрено разтревожен.

— Добре е, естествено — изръмжа той. — Тя е истинска курва и кучка, а на курвите и кучките не им се случва нищо друго, освен да ги чукат, а това на всичко отгоре им харесва!

Пийт беше бесен. Така се тресеше, че сякаш всеки момент можеше да изпадне в конвулсии. Буйната му, къдрава коса стърчеше на всички страни. Обикновено той я сресваше грижливо и подреждаше естествените си къдрици. Сега изглеждаше по-див и от тасманийски дявол.

— Всичко си беше наред до днес — продължи приятелят ми. — И изведнъж тази сутрин, като излизах изпод душа, тя ме плесна с хавлията по голия задник и от това моментално си дадох сметка, че е курва! Веднага разбрах, че се чука с някой друг.

Неговата логика доста ме озадачи. Разпитах го по-подробно, за да разбера как едно плясване с хавлия може да разкрие такова нещо на някого.

— Това не би било разкритие само за някой мухльо! каза той жлъчно. — Но аз си я знам добре Патриша и четвъртъка, преди да отиде на това брокерско събрание, изобщо не би й хрумнало да ме шляпне с кърпата. И изобщо никога през всичките години на брака ни тя не била способна да ме шляпне така! Някой трябва да я е научил на този номер, докато са били и двамата голи! Така че я сграбчих за шията и изтръгнах истината от [???]

— Да! Чукала се с шефа си!

Пийт разказа, че отишъл в службата й, за да се разбере с шефа й, обаче човекът бил силно охраняван. Бодигардовете му го изхвърлили обратно на паркинга. Той решил да разбие прозорците на офиса и понечил да метне камъни, но бодигардовете го заплашили, че ако не престане, ще се озове в затвор, ако не и нещо по-лошо — да получи куршум в главата.

— И те ли те пребиха, Пийт? — попитах го аз.

— Не — отговори той мрачно. — Тръгнах по улицата и влязох в един магазин за части от употребявани автомобили. Цапардосах продавача, който се бе запътил към мен да ме обслужи. Човекът се шашна, но не се ядоса. Каза ми: „Успокойте се, сър, успокойте се! В тази стая обикновено се правят сделки.“ Праснах го още веднъж в зъбите и тогава му писна. Беше едър мъжага и като ми удари по едно кроше в зъбите и в окото, аз се оказах в нокаут. Когато дойдох на себе си — продължи Пийт, — намерих се да лежа на кушетка в офиса им. Дочух сирената на бърза помощ. Загрях, че идва за мен, затова скочих и хукнах навън. После дойдох при теб.

И се разхлипа, неспособен повече да се владее. Разстроен беше до дъното на душата си и направо рухна. Обадих се на жена му и тя пристигна за по-малко от десет минути у нас. Коленичи пред Пийт и започна да му се кълне, че обича само него, че всичко друго било пълна идиотщина и че тяхната любов била въпрос на живот и смърт. Всички други не означавали нищо за нея. Тя дори не ги помнела. И двамата изляха в плач цялата си душа и естествено си простиха един другиму. Патриша носеше слънчеви очила, за да прикрие кръвоизлива на дясното си око, където я беше ударил Пийт — той беше левак. Двамата изобщо не забелязваха присъствието ми, а и когато си тръгнаха, така и не си дадоха сметка, че съм бил там. Просто излязоха, притиснати един до друг, и оставиха вратата отворена.

Животът сякаш продължи да си тече както обикновено. Приятелите ми се държаха с мен както винаги. Все така ходехме по купони, на кино или просто „предъвквахме стари болежки“. Понякога тръгвахме да открием някой от ония ресторанти, където ти предлагаха „ядене на корем“ срещу цената на едно ястие. Въпреки тази привидна нормалност обаче в живота ми, изглежда, навлизаше странен нов фактор. Наблюдавайки се, забелязах, че най-неочаквано съм станал крайно придирчив — бях започнал да съдя приятелите си по същия начин, както бях осъдил психиатъра и професора по антропология. Кой съм аз все пак, че да съдя когото и да било?

Изпитвах огромно чувство на вина. Да съдя приятелите си — това качество ми беше непознато досега. И нещо още по-лошо — аз не само ги осъждах, но и намирах проблемите и грижите им за изключително банални. Уж аз си бях същият; те бяха същите мои приятели. Бях изслушвал стотици пъти техните оплаквания и най-обстоятелствени истории, като винаги се бях вживявал дълбоко във всяко нещо, което споделяха. Откривайки сега това свое ново качество, аз бях потресен и ужасен от себе си.

За този период от живота ми едва ли има нещо по-вярно от поговорката „Злото никога не идва само“. Пълното разпадане на досегашния ми начин на живот настъпи, когато моят приятел Родриго Къмингс ме помоли да го откарам на летище Бърбанк, откъдето щеше да отлети за Ню Йорк. Това беше драматична и отчаяна стъпка от негова страна. Той смяташе за най-голямото проклятие на живота си, че е попаднал в капана на Лос Анжелис.

Вечен повод за шеги сред приятелите му беше как той многократно се бе опитвал да прекоси цялата страна, за да отиде в Ню Йорк и как всеки път, като потеглеше, автомобилът му се повреждаше. Веднъж беше стигнал чак до Солт Лейк Сити, преди колата му да се скапе напълно — трябвало й нов двигател, затова се наложило да я изостави там. В повечето случаи автомобилите му издъхваха още в покрайнините на Лос Анжелис.

— Какво им става на твоите автомобили, Родриго? — попитах го аз веднъж, подбуждан от искрено любопитство.

— Не знам — отвърна той с едва прикрито чувство за вина. А после с тон, достоен за професора по антропология в ролята му на проповедник-ривайвълист, той добави: — Може би става така, понеже веднъж хвана ли големия път, аз се чувствам толкова свободен, че давам пълна газ. Обикновено отварям всички прозорци. Обичам вятърът да ми духа в лицето. Чувствам се като дете, впуснало се да открие нещо ново.

За мен беше очевидно, че колите му, които винаги бяха таратайки, не можеха да понесат по-голяма скорост и просто двигателите им изгаряха.

От Солт Лейк Сити Родриго се бе върнал на автостоп. Той, естествено, е могъл да продължи на автостоп за Ню Йорк, но това изобщо не му бе хрумнало. Явно Родриго беше засегнат от същото страдание като мен — неосъзната страст към Лос Анжелис, която той отричаше на всяка цена.

В друг един случай, когато автомобилът му беше в отлично техническо състояние и можеше с лекота да издържи цялото пътуване, тогава самият Родриго изобщо не беше в състояние да напусне Лос Анжелис. Успял бе да стигне до Сан Бернардино, където се отбил да гледа „Десетте Божи заповеди“. Този филм, по причини, известни само на Родриго, породил у него непреодолима носталгия по Лос Анжелис. Върна се и през сълзи ми каза, че този проклет град, Лос Анжелис, бил издигнал около него стена, която той не можел да преодолее. Жена му се зарадвала, че не заминал, а още по-щастлива била приятелката му Мелиса, макар и леко да се разочаровала, понеже трябвало да му върне речниците, които той й оставил.

Последният му отчаян опит да стигне до Ню Йорк със самолет беше дори още по-драматичен, защото бе взел пари на заем от приятелите си за самолетния билет. Каза, че така си отрязвал пътя назад, понеже нямал намерение да им връща парите.

Сложих куфарите му в багажника на моята кола и двамата потеглихме към летище Бърбанк. Той каза, че самолетът излитал чак в седем часа. До вечерта имаше много време, затова решихме да отидем на едно кино. Пък и той искаше да хвърли един прощален поглед на булевард „Холивуд“ — центърът на нашия живот и на всичко, което правехме.

Така че отидохме да гледаме някакъв епичен филм в „Техниколор и синерама“. Беше нещо мъчително дълго, което сякаш поглъщаше изцяло вниманието на Родриго. Когато излязохме от киното, вече мръкваше и трябваше да бързаме към летището в най-натовареното движение. Той настоя да минем по странични улици, вместо по магистралата, която по това време гъмжеше от автомобили. Когато стигнахме летището, самолетът тъкмо излиташе. Това беше последната капка. Със сломен и примирен вид Родриго подаде билета си на касата, за да му върнат парите. Дадоха му разписка на негово име и казаха, че ще му изпратят парите след шест до дванадесет седмици от Тенеси, където се намирал финансовият отдел на авиокомпанията.

Върнахме се обратно в блока, където живеехме и двамата. Този път той не беше се сбогувал с никого от страх да не се изложи, затова никой не беше и забелязал, че се е опитвал още веднъж да замине. Единственото му недоглеждаме бе да си продаде автомобила. Помоли ме да го откарам до дома на родителите му, понеже баща му щял да му даде парите, които бе похарчил за билета, му, откакто го помня, бе човекът, който вечно измъкваше Родриго от всякакви каши, в които се заплиташе. Явно лозунгът му беше: „Ме се страхувай, Родриго — старши е насреща!“ Като чу молбата на Родриго да му услужи с пари, за да върне другия си заем, баща му го погледна с най-печалното изражение, което някога съм виждал. Той самият беше изпаднал в ужасни финансови затруднения.

Сложи ръка на рамото на сина си и каза:

— Този път не съм в състояние да ти помогна, момчето ми. Сега би трябвало да се страхуваш, защото вече Родриго — старши не е насреща.

Опитвах се с всички сили да вляза в положението на моя приятел, да се вживея както винаги в драмата му, но не можех. Цялото ми внимание бе погълнато от думите на баща му. Прозвучаха ми така окончателно, че просто настръхнах.

Жадувах да се видя с дон Хуан. Зарязах всичко, което имах да върша в Лос Анжелис, и отпътувах за Сонора. Разказах на дон Хуан за странното си чувство, което изпитвах в отношението си към моите приятели. Хлипайки от угризения, му казах, че съм започнал да ги съдя.

— Не се тормози толкова за нищо — каза спокойно дон Хуан. — Ти вече знаеш, че свършва цяла една епоха в живота ти, но една епоха никога не приключва истински, докато не умре кралят.

Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Ти си кралят, а ти си като своите приятели. И точно поради тази истина умираш от страх. Едничкото, което можеш да сториш, е да приемеш истината такава, каквато е — но ти, естествено, не можеш да го направиш. Другото, което ти остава, е да си кажеш: „Аз не съм такъв, аз не съм такъв“, и непрекъснато да си го повтаряш. Обещавам ти обаче, че ще дойде моментът, когато ще осъзнаеш, че си точно такъв.

НЕИЗБЕЖНАТА СРЕЩА

От дълго време в ума ми се беше загнездила една мисъл и не ми даваше покой — трябваше да отговоря на едно изключително важно за мен писмо, и то на всяка цена. Но от това все ме отклоняваше една смесица от леност и дълбокото ми желание да доставям удоволствие. Моят приятел, антропологът, благодарение на когото се бях срещнал с дон Хуан, ми беше писал преди един — два месеца писмо. Интересуваше се как вървят моите антропологически изследвания и настойчиво ме канеше да го посетя. Бях съчинил три дълги писма, Но като ги препрочитах, те ми се струваха толкова банални и ласкателни, че ги късах на парчета. Все не успявах да изразя в тях дълбоката си благодарност, дълбочината на чувствата си към него. Оправдавах това отлагане на отговора с искреното си намерение да отида да го видя и да му разкажа лично всичко, което правехме с дон Хуан Матус, но забавях замисленото пътуване, защото съвсем не ми беше ясно какво всъщност правя с дон Хуан. Исках да покажа един ден на приятеля си реални резултати. А досега разполагах само със смътни наброски за възможности, които пред неговия взискателен поглед съвсем не биха минали за антропологическа полева работа.

Един ден чрез общи познати научих, че той е починал. Смъртта му ме хвърли в една от някогашните ми опасни, мълчаливи депресии. Невъзможно ми беше да изразя какво чувствам, защото, умът ми не беше формулирал напълно това състояние. Беше някаква смесица от потиснатост, безнадеждност и отвращение от самия себе си за това, че не бях отговорил на писмото му, нито бях отишъл да се видим.

Скоро след това отидох при дон Хуан, Щом пристигнах в дома му, седнах на един от неговите сандъци под рамадата и се помъчих да намеря думи, които не биха звучали толкова банално, за да изразя колко ме бе смазала смъртта на моя приятел. По някакъв непонятен начин дон Хуан знаеше причината за терзанията ми и истинския ми повод да го посетя.

— Да — заговори сухо дон Хуан. — Знам, че твоят приятел, антропологът, който те насочи към мен, е починал. По някаква причина знам точния момент на смъртта му. Видях го.

Сухото му изявление ме разтърси до дъното на душата.

— Отдавна забелязвах, че този момент наближава. Дори съм ти го казвал, но ти не обърна внимание на думите ми. Сигурен съм, че дори не си спомняш това.

Помнех всяка дума, която ми е казвал, но по времето, когато я е казвал, тя нямаше никакво значение за мен. Дон Хуан продължи, че едно събитие, дълбоко свързано с нашето запознанство, макар и не част от него, го е накарало да види моя приятел — антрополог като човек на прага на смъртта.

— Видях смъртта като една външна сила, която вече отваря твоя приятел — каза ми той. — Всеки от нас има под пъпа една енергетична пролука, енергетична цепнатина. Тази цепнатина, която магьосниците наричат зев, е затворена, когато човек е в разцвета на силите си.

Каза, че обикновено окото на магьосника различава всичко това като леко потъмняване в иначе белезникавата светлина на сияйната сфера. Но когато човек наближава смъртта, този зев става съвсем забележим. Той ме увери, че зевът на моя приятел бил широко отворен.

— Какво е значението на всичко това, дон Хуан? — попитах механично аз.

Това означава смърт — отговори той. — Духът ми даваше знак, че нещо наближава края си. Тогава помислих, че моят живот наближава края си и го приех с цялата благодарност, на която бях способен. И много, много по-късно ме осени, че не моят живот наближава края си, а цялата ми приемствена линия.

Нямах представа за какво говори. И как можех да приема всичко като толкова сериозно? Доколкото това имаше отношение към мен по времето, когато го бе казал, то ми изглеждаше като всичко останало в живота ми — просто приказки.

— Твоят приятел сам ти е казвал в толкова много думи, че умира — продължи дон Хуан. — И ти си разбирал какво ти казва, както си разбирал и нещата, които съм ти говорил аз, но и в двата случая си предпочел да го подминеш.

Нямах какво да отговоря. Смазан бях от нещата, които ми казваше. Искаше ми се да се Продан в сандъка, на който седях, и да изчезна, да потъна в земята.

— Но не е твоя грешката, че пренебрегваш такива неща — продължи той. — Това е от младостта. Имаш толкова нещо да вършиш, толкова хора около себе си. Обаче твоето внимание не е будно. Така и не си се научил да бъдеш бдителен и всичко да забелязваш.

В стремежа си да защитя своята последна крепост — представата ми, че съм наблюдателен — посочих на дон Хуан, че съм попадал в ситуации, които са били въпрос на живот и смърт и са изисквали светкавична съобразителност и наблюдателност от моя страна. И не че ми липсваше способността да бъда наблюдателен, а по-скоро не бях достатъчно ориентиран, за да си съставя правилен списък на приоритетите; затова всяко нещо за мен е било или важно, или без никакво значение.

— Да бъдеш с будно внимание не означава да си наблюдателен — каза дон Хуан. — За магьосниците будно внимание означава да осъзнаваш тази тъкан на всекидневния свят, която изглежда чужда на ставащото в момента. През пътуването с твоя приятел, преди да се срещнеш с мен, ти забелязваше само очевидните подробности. А не забелязваше как неговата смърт го поглъща. И все пак нещо в теб го знаеше.

Запротестирах и казах, че това не е вярно.

— Не се прикривай зад баналности — каза той с упрек. — Изправи се лице в лице с нещата. Дори да си с мен само за този миг, поеми отговорността за това, което знаеш. Не се залутвай в чуждата тъкан на света около теб, чужда на това, което става. Ако ие беше толкова погълнат от собствената си личност и проблеми, ти щеше да знаеш, че това е било последното му пътуване. Щеше да забележиш, че като се среща, за да се сбогува с хората, които са му помагали, той всъщност приключва сметките си.

— Твоят приятел — антрополог веднъж разговаря с мен — продължи дон Хуан. — Спомням си го толкова ясно, че изобщо не се изненадах, когато те доведе при мен на онази автогара. Когато разговаряхме, не можех да му помогна — той не беше човекът, когото търсех, но му пожелах добро от цялата си магьосническа празнота, от магьосническото си мълчание. По тази причина знам, че през последното си пътуване той е благодарил на хората, които са имали значение в живота му.

Признах на дон Хуан, че е напълно прав — наистина бях доловил много подробности, но по онова време те не означаваха нищо за мен — като например екстаза, в който моят приятел съзерцаваше гледките около нас. Той често ме караше да спирам просто за да погледа, понякога часове наред, далечните планини или руслото на някоя река, или пустинята. Бях пренебрегвал това, защото го смятах за идиотска сантименталност на един мъж на средна възраст. Дори правех тънки намеци, че може би пие прекалено. Той ми отговаряше, че в моменти на ужас едно питие позволява на човека миг покой и безметежност, миг, достатъчно дълъг, за да се наслади на нещо неповторимо.

— Това всъщност е било пътуване само за очите му — каза дон Хуан. — Магьосниците предприемат такива пътешествия, в които няма значение нищо друго освен това, което могат да поемат очите им. Твоят приятел се е разтоварвал от всичко излишно.

Признах на дон Хуан, че не съм обръщал внимание, като ми е говорел за моя умиращ приятел, понеже на някакво неведомо ниво съм знаел, че е, истина.

— Магьосниците никога не говорят празни приказки — каза той. — Винаги подбирам най-внимателно всяка дума, която казвам на теб или на когото и да било другиго. Разликата между теб и мен е, че аз нямам повече никакво време и се държа в съответствие с това. Ти от своя страна смяташ, че разполагаш с цялото време на света и се държиш в съответствие с това. Крайният резултат от поведението ни е, че аз претеглям всичко, което правя и казвам, а ти не.

Съгласих се, че е прав, но споделих, че всичко, което ми говори, ни най-малко не облекчава терзанията и скръбта ми. И тогава, неспособен повече да се владея, аз се помъчих да излея всички нюанси на обърканите си чувства. Казах му, че не търся съвет. Исках само да ми предпише някакво магьосническо средство, за да се избавя от душевните си терзания. Най-миого ми се искаше да получа от него някакво естествено успокоително, органическо приспивателно и му го казах. Дон Хуан невярващо поклати глава.

— Много искаш! — каза той. — Следващото, което ще ми поискаш, е някакъв магически цяр за премахване на всичко, което те дразни, без и най-малкото усилие от твоя страна — само усилието да глътнеш, каквото ти дадат. Колкото по-горчиво, толкова по-резултатно — това е девизът на западния човек. Ти искаш резултати — една доза и готово, изцелен си.

Магьосниците се изправят пред нещата по различен начин — продължи дон Хуан. — Понеже нямат никакво време за губене, те се отдават изцяло на това, което е пред тях. Твоето дълбоко смущение се дължи на това, че ти липсва трезвост. Не си имал нужната трезвост да благодариш на приятеля си както подобава. Това се случва с всеки от нас. Ние никога не даваме израз на чувствата си, а когато поискаме да го сторим, вече е прекалено късно, защото времето ни е изтекло. Не само времето на твоя приятел бе изтекло, а и твоето. Трябваше да му се отблагодариш щедро в Аризона. Той се погрижи да те вземе със себе си и все едно дали си го разбрал или не, но на автогарата той ти оказа най-голямата си помощ. Но в моментите, когато трябваше да му благодариш, ти все му се ядосваше — осъждаше го, беше ти неприятен и какво ли не. А после все отлагаше да се видиш с него. Това, което всъщност ти отлагаше, бе да му благодариш. И сега вечно ще те преследва един призрак. Ти никога няма да можеш да му платиш това, което му дължиш.

Осъзнах величието на това, което казваше. Никога не бях разглеждал постъпките си в такава светлина. И всъщност никога не бях благодарил на когото и да било, никога. Дон Хуан продължи да бърка в раната ми още по-дълбоко.

— Твоят приятел знаеше, че умира — каза дон Хуан. — Написа ти последното си писмо, понеже се интересуваше какво си постигнал. Може би и без сам той да знае, както не знаеш и ти, но последната му мисъл е била за теб.

Бремето на тези думи беше прекалено тежко за плещите ми. Рухнах. Почувствах, че трябва да легна. Главата ми се въртеше. Възможно е това да беше от залеза. Бях направил ужасната грешка да пристигна в дома на Дон Хуан късно следобед. Залязващото слънце беше разтърсващо, отблясъците по голите скали, които се възвишаваха на изток от къщата на дон Хуан, бяха златни и пурпурни. По небето нямаше нито едно облаче. Струваше ми се, че всичко наоколо е застинало неподвижно. Сякаш целият свят се опитваше да се спотаи, но присъствието му беше съкрушително. Покоят на сонорската пустиня ме пронизваше като кинжал и стигаше до мозъка на костите ми. Исках да се махна, да се кача на колата и да отпътувам. Исках да бъда в града и да се загубя в шума му.

— Ти усети вкуса на безкрайността — каза дон Хуан строго, като окончателна присъда. — Знам го, защото сам съм бил в твоето положение. Иска ти се да избягаш, да потънеш в нещо човешко, топло, противоречиво, глупаво, кой знае какво още? Искаш да забравиш смъртта на приятеля си. Но безкрайността няма да ти позволи. — Гласът му се смекчи. — Тя те е уловила в безпощадната си хватка.

— Какво мога да направя сега, дон Хуан? — попитах аз.

— Единственото, което можеш да направиш — отговори той, — е да запазиш жива паметта за приятеля си, да я съхраниш жива до края на живота си, а може би и след това. По този начин магьосниците дават израз на благодарността, която повече не могат да изкажат на глас. Може да си помислиш, че това е глупаво, но е най-доброто, което могат да сторят магьосниците.

Изглежда, собствената ми мъка ме накара да повярвам, че вечно жизненият дон Хуан е печален колкото мен. Но веднага отхвърлих тази мисъл. Невъзможно беше.

— За магьосниците тъгата не е нещо лично — каза дон Хуан, отново проникнал в мислите ми. — А и това съвсем не е тъга. Това е вълна от енергия, която идва от дълбините на космоса и блъсва магьосниците в момент, когато са възприемчиви, когато са като радиостанции, способни да улавят радиовълните.

— Магьосниците от древните времена, които са ни предали своето магьосничество в пълния му вид, са вярвали, че във Вселената има една тъга, която е като сила.

Състояние като светлина, като намерение и тази вечна сила оказва своето въздействие особено над магьосниците, понеже те повече нямат щитове, е които да се предпазват. Те не могат да се скрият зад приятели или зад научна работа. Не могат да се скрият зад любов или омраза, щастие или нещастие. Зад нищо не могат да се скрият.

— Поради самата си същност — продължи дон Хуан, — магьосниците възприемат тъгата като абстрактна. Тя не се дължи на ламтежа за нещо или липсата му, нито пък на чувството за собствена значимост. Тя не идва от мен, тя идва от безкрайността. Мъката, която изпитваш от това, че не си се отблагодарил на приятеля си, вече клони в тази посока.

— Моят учител, нагуалът Хулиан — продължи той, — беше изключителен актьор. В действителност работеше професионално в театър. Той имаше една любима история, която често разказваше на спектаклите си. С нея обикновено ме докарваше до пристъп на страхотна мъка. Казваше, че това е историята на воини, които имат всичко и все пак изпитват жилото на всемирната скръб. Винаги съм мислел, че я разказваше лично за мен.

После дон Хуан ми преразказа думите на учителя си — историята се отнасяла за един човек, който страдал от дълбока меланхолия. Ходил при най-добрите лекари на своето време, но никой от тях не успявал да му помогне. Накрая стигнал до кабинета на прочут лекар, изцелител на душата. Докторът предположил, че пациентът му вероятно би могъл да намери утеха и изцеление от меланхолията си в любовта. Човекът отвърнал, че любовта изобщо не е проблем за него, бил обичан както никой Друг на света. Тогава лекарят му предложил да тръгне на пътешествие и да види други краища на света. Човекът отговорил, че без всякакво преувеличение е обиколил всички кътчета по света. После лекарят му препоръчал да се заеме с някакво хоби: изкуство, спорт и т.н.

Човекът отговарял на всяка от препоръките му по един и същ начин — и това опитал, но без никакво облекчение. Тогава лекарят го заподозрял, че е неизлечим лъжец. Невъзможно било да е правил всички тези неща, които твърдял. Но като добър лечител той бил осенен от една последна идея.

„Ах! — възкликнал той. — Мисля, че имам чудесно решение за вас, сър. Трябва да посетите някое представление на най-великия комедиант на нашето време. Той така ще ви развесели, че ще ви извади завинаги от вашата меланхолия. Трябва да гледате някое представление на Великия Гарик!“

И дон Хуан каза, че мъжът погледнал лекаря с най-печалния вид, който човек може да си представи, и казал: „Докторе, ако това е последното ви предписание, аз съм загубен. Няма лек за мен. Аз съм Великия Гарик.“

ПРЕЛОМНИЯТ МОМЕНТ

Дон Хуан определяше вътрешното мълчание като особено състояние, при което мислите спират и човек може да функционира от друго ниво на осъзнаване, различно от всекидневното. Той подчертаваше, че вътрешно мълчание означава спиране на вътрешния диалог — този вечен спътник на мислите; затова то се явява състояние на дълбок покой.

— Древните магьосници — каза дон Хуан — го наричат вътрешно мълчание, защото е състояние, при което възприятието не зависи от сетивата. По време на вътрешното мълчание се задейства друга способност на човека — способността, която го превръща в магическо същество, същата тази способност, която е била отслабена не от самия човек, а от някакво чуждо влияние.

— А какво е това чуждо влияние, което отслабва магическата способност на човека? — попитах аз.

— Това е въпрос на по-нататъшни обяснения — каза дон Хуан, — а не на сегашното обсъждане, макар че това наистина е най-сериозният аспект в магията на шаманите от древно Мексико.

— Вътрешното мълчание — продължи той — е основата, върху която се гради всичко в магията. С други думи, всичко, което правим, води към тази основа, която — подобно на всичко останало в света на магьосниците — не се разкрива, докато не ни разтърси нещо гигантско.

Дон Хуан каза, че магьосниците от древно Мексико разработили всевъзможни способи да разтърсят до основи себе си или други практикуващи магьосници, за да достигнат желаното вътрешно мълчание. Те прибягвали До най-невъобразими действия, които могат да изглеждат без всякаква връзка с постигането на вътрешно мълчание, като например скачане във водопад или да прекарваш цели нощи, окачен надолу с главата на най-високия клон на някое дърво. Това обаче били ключови способи за постигане на това състояние.

Следвайки схващанията на магьосниците от древно Мексико, дон Хуан категорично твърдеше, че вътрешното мълчание може да се увеличава и натрупва. В моя случай той се опитваше да ме насочи към създаването на ядро от вътрешно мълчание в самия мен и после да добавям към него миг след миг, при всеки случай, когато го практикувам. Той обясни как магьосниците от древно Мексико открили, че всеки индивид има различен праг на вътрешно мълчание от гледна точка на времето. Това означава, че всеки от нас трябва да поддържа вътрешно мълчание толкова време, колкото му е нужно, за да достигне собствения си специфичен праг, преди то да се задейства.

— А какво според древните магьосници е знак, че вътрешното мълчание е започнало да действа, дон Хуан? — попитах аз.

— Вътрешното мълчание се задейства от момента, в който започнеш да го натрупваш в себе си — отговори той. — Това, към което са се стремели древните магьосници, е финалният, драматичен краен резултат от постигането на този индивидуален праг на мълчание. На някои особено надарени магьосници са им нужни само няколко минути мълчание, за да достигнат тази желана цел. Други, не толкова талантливи, се нуждаят от продължителен период мълчание, може би повече от час пълен покой, преди да постигнат желания резултат. А желаният резултат е нещо, което древните магьосници наричат спиране на света — моментът, в който всичко около нас престава да бъде това, което винаги е било.

— Това е моментът, в който магьосниците се връщат към истинската природа на човека — продължи дон Хуан. — Древните магьосници го наричат още абсолютна свобода — моментът, в който човекът — роб става свободно същество, способно на такива постижения на възприятието, които са предизвикателство към обичайното ни, линейно въображение.

Дон Хуан твърдеше, че вътрешното мълчание е пътят, който води до истинско спиране на съждението; до момент, когато сетивата престават да интерпретират сетивните данни, излъчвани от Вселената във всички посоки; момент, когато познавателният процес престава да бъде силата, която посредством непрекъснатото си прилагане определя природата на света.

— Преломният момент е необходим на магьосниците, за да се задейства вътрешното мълчание — каза дон Хуан. — Преломният момент е като хоросана, който зидарят слага между тухлите. Едва когато хоросанът се втвърди, отделните тухли се превръщат в една цяла структура.

От самото начало на познанството ни дон Хуан непрекъснато ми втълпяваше колко ценно и необходимо е вътрешното мълчание. Следвах най-съвестно препоръките му да натрупвам вътрешно мълчание секунда след секунда, като искрено се стараех. Нямах никакво средство да измервам резултата от това натрупване, нито да преценя дали съм достигнал някакъв праг или не. Просто най-упорито си бях поставил за цел да го увеличавам — не толкова, за да угодя на дои Хуан, а защото това натрупване от само себе си се беше превърнало в предизвикателство за мен.

Един ден с дон Хуан разговаряхме, лениво разхождайки се по главния площад на Ермосийо. Беше по пладне в облачно време. Жегата беше суха и всъщност много приятна. Наоколо се разхождаха много хора. Площадът бе заобиколен от множество магазини. Бях идвал в Ермосийо много пъти, но досега изобщо не бях забелязвал магазините. Знаех, че ги има, но никога не бях ги забелязвал съзнателно. Не бих могъл да направя карта на този площад, дори и животът ми да зависеше от това. В този ден, докато се разхождахме с дон Хуан, аз се опитвах да запомня къде какъв магазин имаше. Потърсих нещо, което да ми послужи като мнемонично средство, на което впоследствие да се опре паметта ми.

— Както съм ти казвал много пъти и преди — заговори дон Хуан, като ме извади от съсредоточението, — всеки магьосник, който познавам, независимо дали мъж или жена, рано Или късно достига преломен момент в живота си.

— Искаш да кажеш, че стигат до душевен срив или нещо подобно? — попитах аз.

— Не, не — отговори той и се засмя. — Душевният срив е за личности, които много се глезят. Магьосниците не са личности. Това, което имам предвид, е, че в даден момент трябва да се прекъсне обичайният ход на живота им, за да може вътрешното мълчание да се установи и да стане активна част от структурата им.

— Изключително важно е ти сам, по своя воля, да достигнеш до този преломен момент или да го предизвикаш изкуствено, по рационален път.

— Какво имаш предвид, дон Хуан? — попитах аз, увлечен от интересното му разсъждение.

— Твоят преломен момент — каза той, — е да престанеш да живееш така, както си знаеш. Ти изпълняваше най-съвестно и точно всичко, което съм ти казвал. Дори и да си талантлив, ти така и не го показа. Не си муден, но действаш така, като че ли си. Ти си много уверен в себе си, но действаш като че ли си неуверен. Не си плах, въпреки това действаш така, сякаш се страхуваш от хората. Всичко, което правиш, сочи само едно: трябва да скъсаш с всичко това, безжалостно.

— Но по какъв начин, дон Хуан? Какво имаш предвид? — попитах аз направо неистово.

— Мисля, че всичко се свежда до едно — единствено действие — отговори той. — Трябва да се разделиш с приятелите си. Трябва да се сбогуваш с тях за твое добро. Невъзможно е да продължиш по пътя на война, влачейки със себе си личната си история, и ако не скъсаш с този начин на живот, аз самият няма да съм в състояние да продължа обучението ти.

— Чакай, чакай, дон Хуан — казах аз. — Тук вече съвсем не съм съгласен. Прекалено много искаш от мен. И откровено казано, не мисля, че съм в състояние да го сторя. Моите приятели са моето семейство, те са моите отправни точки.

— Именно, именно — отбеляза той. — Те са твоите отправни точки. Тъкмо затова трябва да скъсаш с тях. Магьосниците имат само една отправна точка — безкрайността.

— Но как според теб да го направя, дон Хуан? — попитах аз е хленчещ тон. Неговото изискване направо ме изваждаше от равновесие.

— Трябва просто да си отидеш — каза той твърдо. — Иди си от тях по който начин можеш.

— Но къде да отида? — попитах аз.

— Аз бих те посъветвал да наемеш стая в някой от ония евтини хотели, които знаеш — каза той. — Колкото по-безобразно е мястото, толкова по-добре. Ако стаята е с излиняло зелен килим, на прозорците висят излиняло зелени пердета и стените са излиняло зелено — толкова по-добре. Нещо подобно на оня хотел, който ти показах веднъж в Лос Анжелис.

Изхихиках се нервно, като си спомних как веднъж бях карал дон Хуан през индустриалната зона на Лос Анжелис, където имаше само складове и порутени хотели. Един от хотелите особено привлече вниманието на дон Хуан с претенциозното си име: „Едуард VII“. Спряхме за малко срещу него, за да го разгледаме.

— Този хотел там — каза дон Хуан, като го посочи — е за мен истинско олицетворение на живота на средния човек на Земята. Ако имаш късмет или бъдеш безжалостен, ще си наемеш тук стая с изглед към улицата, за да наблюдаваш безконечния парад на човешката нищета. Ако нямаш толкова късмет или не си достатъчно безжалостен, ще наемеш вътрешна стая с прозорци към калкана на съседната сграда. Помисли си какво е да прекараш целия си живот, разкъсван между тези две гледки — ако си във вътрешна стая, да завиждаш за изгледа към улицата, а ако си във външна — да завиждаш за изгледа към стената, уморен да гледаш навън.

Метафората на дон Хуан безкрайно ме разстрои, защото я взех много навътре.

Сега, изправен пред изгледа да наема стая в хотел, подобен на „Едуард VII“, аз се чудех какво да кажа и накъде да се насоча.

— Какво ми предлагаш да правя там, дон Хуан? — попитах аз.

— Един магьосник използва такова място, за да умре — каза той, втренчен немигащо в мен. — Ти никога в живота си не си бил сам. Сега е времето да го сториш. Ще останеш в тази стая, докато не умреш.

Това негово изискване ме стресна, но същевременно ме накара да се разсмея.

— Не че се каня да го сторя, дон Хуан — казах аз, — но по какъв критерий ще разбера, че съм умрял? Освен ако не искаш от мен всъщност да умра физически.

— Не — отговори той. — Не искам тялото ти да умре физически. Искам да умре твоята личност. Това са две напълно различни неща. Но същество, твоята личност няма почти нищо общо с тялото ти, Твоята личност е твоят ум, а, повярвай ми, твоят ум не е твой.

— Що за глупост е това, дон Хуан? Как така моят ум не бил мой? — чух се да произнасям с нервен фалцет.

— Някой ден ще ти говоря на тази тема — каза той. — но не и докато си в мекия уют па приятелствата си.

— Критерият, по който се определя, че едни магъосник е умрял — продължи той, — е когато вече му стане напълно безразлично дали е в компания или сам. В деня, когато престанеш да копнееш за компанията на приятелите си, които ти използваш като щит, в този ден твоята личност ще е умряла. Какво ще кажеш, готов ли си на това?

— Не мога, дон Хуан — отговорих аз. — Безсмислено е да се опитвам да те лъжа. Не мога да изоставя приятелите си.

— Няма нищо — каза невъзмутимо той. Моят отговор, изглежда, ни най-малко не го бе засегнал, — Аз повече няма да съм в състояние да разговарям с теб, но може да се каже, че за времето, което прекарахме заедно, ти научи много нещо. Научи неща, които ще те правят много силен, независимо дали ще се върнеш на пътя или ще се отклониш от него.

Той ме потупа но гърба и се сбогува с мен. Обърна се и просто изчезна сред хората на площада, сякаш се разтвори в тях. За миг изпитах странното чувство, че хората на площада бяха завеса, която той разтвори и изчезна зад нея. Краят бе настъпил както всичко друго в света на дон Хуан — бързо и непредсказуемо. Стоварил се бе внезапно върху ми и ме помете, без изобщо да проумея как бях попаднал в него.

Би трябвало да се чувствам съкрушен. И все пак не бях. Кой знае защо се чувствах в приповдигнато настроение. Не можех да се начудя колко лесно 5е свършило всичко. Дон Хуан наистина беше изискано същество. Нямаше никакви взаимни обвинения, гняв или каквото и да било от този род. Качих се на колата и потеглих, щастлив и волен като чучулига. Направо ликувах. Колко невероятно, мислех си аз, че всичко бе свършило така бързо и безболезнено.

Пътуването ми на връщане мина без произшествия. Вече в Лос Анжелис, върнал се отново в привичната ми среда, забелязах, че съм се заредил е огромна енергия от последната ми среща с дои Хуан. Бях истински щастлив, с чувство за абсолютна лекота и подхванах с възобновен плам всичко това, което смятах за моя нормален живот. Напълно забравих всичките си терзания от моите приятели и пешата, които бях установил за тях, както и всичко, което бях споделил с дон Хуан във връзка с тях. Сякаш нешо бе изличило всичко това от съзнанието ми. На няколко пъти се удивих с каква лекота бях забравил нещо, което бе имало такова значение за мен, при това го бях забравил напълно. Всичко вървеше според очакванията ми. Имаше само едно несъответствие в иначе стройната парадигма на моя нов стар живот: отчетливо си спомнях думите на дон Хуан, че съм напуснал магьосническия свят само академично и че пак ще се върна. Помнех и бях записвал всяка дума от нашите беседи. Според нормалната ми линейна памет и разум дон Хуан никога не беше казвал такова нещо. Как тогава можех да си спомням неща, които никога не са ставали? Напразно си блъсках ума. Тези псевдоспомени бяха достатъчно странни, за да ме накарат да се замисля, но после реших, че няма смисъл. Доколкото разбирах, аз бях напуснал света на дон Хуан.

Следвайки препоръките на дон Хуан за отношението ми към хората, които по един или друг начин са ми правили добро, аз стигнах до едно потресително за мен решение: да почета приятелите си и да им благодаря, преди да е станало прекалено късно. Под въпрос оставаше обаче случаят с моя приятел Родриго Къмингс. Но едно произшествие с него разтърси из основи моята парадигма и тя се разлетя на късчета до пълно разпадане.

Отношението ми към Родриго Къмингс се промени коренно, когато престанах да се надпреварвам с него. Открих, че с най-голяма лекота мога да проецирам себе си стопроцентово в която и да било постъпка на Родриго. Всъщност аз бях същият като него, но не знаех това преди да престана да се състезавам с него. Едва тогава истината ми се очерта с влудяваща яснота. Едно от основните желания на Родриго беше да завърши колежа. Всеки семестър той се регистрираше в университета и се записваше за толкова курсове, колкото се разрешаваше. После, в течение на семестъра, той ги изоставяше един по един. Понякога изобщо зарязваше университета. Друг път ще издържи някой курс от цели три семестъра, за да се провали пред самото завършване.

По време на последния си семестър той бе записал курс по социология, понеже му допадаше. Наближаваше последният изпит. Каза ми, че има на разположение три седмици, за да учи и изчете учебника за този курс и че това било прекалено много време за някакви си шестстотин страници. Той се смяташе за скоростен читател с висока степен на запаметяване — по негово мнение имал почти стопроцентово фотографическа памет.

Решил, че има премного време преди изпита, той ме помоли да му помогна да преустрои автомобила си, за да му е по-удобно при разнасянето на вестници. Искаше да свали дясната врата, за да може да хвърля оттам вестниците с дясната си ръка, а не както досега да ги прехвърля през покрива с лявата. Напомних му, че е левак, на което той отговори, че сред множеството му способности, които никой от приятелите му не забелязвал, била и тази, че си служи еднакво добре и с двете ръце. В това беше прав — аз самият никога не бях забелязвал. След като му помогнах да свали вратата, той реши да свали обшивката на покрива, която беше доста разкъсана. Каза, че колата му била в отлично техническо състояние и ще я откара в мексиканския град Тихуана (който по лосанжелиски маниер нарече „Ти Джей“) и там щели да му сложат нова обшивка само за няколко гущера.

— Можем страхотно да използваме това пътуване — каза той въодушевено и дори подбра приятелите, които щеше да вземе. — Сигурен съм, че в Ти Джей ти ще се юрнеш да търсиш антикварни книги, защото си си заплес. Останалите ще хлътнем в някой бардак, знам доста такива местенца.

Отиде ни една седмица, за да смъкнем пялата обшивка и да изтъркаме металната повърхност, за да я приготвим за новата. Ма Родриго вече му оставаха само две седмици за учене, но той още смяташе, че има предостатъчно време. Тогава ме склони да му помогна да боядиса апартамента си. Отне ни една седмица да го боядисаме и изциклим подовете. В едната от стаите той не искаше да нанася боята върху тапетите. Наложи се да наемем специална машина, която отлепя тапетите с пара. Естествено, нито Родриго, нито аз и понятие си нямахме как се използва тая машина, затова свършихме работата ужасно нескопосано. Накрая се наложи да използваме „Топинг“ — фина смес от гипс и други субстанции за шпакловка на стените.

След всички тези усилия на Родриго му останаха само два дни да назубри шестстотин страници. Той се хвърли в маратон от денонощно четене с помощта на амфетамини. Успя все пак да дойде в колежа в деня на изпита, успя да седне на банката, успя да вземе в ръце листовките с тестовете.

Това, което не успя да направи, бе да остане буден, за да си вземе изпита. Тялото му се свлече напред и главата му страхотно издумтя на банката. Изпитът беше прекъснат за известно време. Преподавателят по социология и студентите, които седяха около Родриго, изпаднаха в паника. Тялото му бе вкочанено и леденостудено. Всички заподозряха най-лошото — помислиха, че е умрял от сърдечен удар. Повикаха линейка да го отнесат. След повърхностен преглед се установи, че Родриго е дълбоко заспал, и го откараха в близката болница да си отспи, докато от организма му се разкарат всичките амфетамини.

Приликата ми с Родриго Къмингс беше толкова пълна, че чак се уплаших. Бях същият като него. Тази прилика стана нетърпима за мен. И в един пристъп на пълен, самоубийствен нихилизъм, както си го определих, аз наех една стая в разнебитен хотел в Холивуд.

Килимите бяха зелени с ужасни прогаряния от цигари, които явно са били потушавани миг преди да се разразят в същински пожар. Завесите на прозорците бяха зелени, стените — излиняло зелено. Мигащият неонов надпис на хотела осветяваше стаята през цялата нощ.

В последна сметка се оказа, че направих точно каквото ме бе посъветвал дон Хуан, но стигнах до това по заобиколни пътища. Не го сторих, за да изпълня неговите изисквания, нито с намерение да изгладя противоречията ни. Останах в хотела месеци наред, докато моята личност, както ми бе предсказал дон Хуан, не умря, докато наистина ми стана все едно дали съм в компания или сам.

Напуснах хотела и се преместих да живея в самостоятелна квартира по-близо до колежа. Продължих занятията си по антропология, които всъщност не бях прекъсвал, и започнах доходен бизнес с една съдружничка. Всичко изглеждаше абсолютно наред, докато един ден не ме разтърси като удар в главата мисълта, че съм на път да изкарам остатъка от живота си в тревоги за бизнеса или в терзания пред привидната възможност за избор между академична или бизнескариера, или пък в нерви от небрежността и измамите на моята съдружничка. Проникна ме до дъното на душата ми истинско отчаяние. За първи път в живота ми, въпреки че бях видял и правил толкова неща, аз нямах изход. Чувствах се напълно загубен. В главата ми сериозно започна да се върти мисълта за най-практичния и безболезнен начин да сложа край на живота си.

Една сутрин ме събуди силно, настойчиво чукане на вратата. Помислих, че е хазяйката и знаех, че ако не отговоря, тя ще влезе със своя ключ. Отворих вратата и там стоеше дон Хуан! Толкова се слисах, че загубих ума и дума. Взех да мънкам и пелтеча, неспособен да произнеса и дума. Изпитах желание да му целуна ръка, да коленича пред него. Дон Хуан влезе и най-непринудено приседна на ръба на кревата.

— Пристигнах в Лос Анжелис само за да те видя — каза той.

Предложих да отидем на закуска, но той каза, че го чакат други неща и разполага само с минутка да поговори с мен. Припряно му заразказвах как съм живял на хотел. Присъствието му така ме обърка, че и за миг не ми хрумна да го попитам как е открил къде живея. Казах на дон Хуан колко дълбоко съжалявам, че съм наговорил всички онези неща в Ермосийо.

— Няма нужда да се извиняваш — успокои ме той. — Всеки от нас е правил същото. Веднъж и аз самият избягах от света на магьосниците и трябваше едва ли не да умра, за да осъзная глупостта си. Важното е да стигнеш до преломния момент, все едно по какъв начин, а ти точно това си сторил. Вътрешното мълчание става реално за теб. Точно по тази причина аз съм тук и разговарям с теб. Разбираш ли какво искам да кажа?

Мислех си, че разбирам какво има предвид. Схванах, че е доловил интуитивно или е прочел във въздуха — както умееше да чете много неща, — че съм в пълна безизходица, и е дошъл да ме избави.

— Нямаш никакво време за губене — каза той. — Трябва до един час да закриеш бизнеса си, защото един час е цялото време, което мога да си позволя да те чакам. Не защото не искам да чакам, а защото безкрайността ме притиска безжалостно. Иначе казано, безкрайността ти дава един час да се освободиш от всичко. Защото за безкрайността единственото занятие, достойно за един воин, е свободата. Всяко друго занятие е заблуда. Ще можеш ли да се освободиш от всичко за един час?

Не беше нужно да го убеждавам, че ще мога. Знаех, че трябва да успея. Тогава дон Хуан ми каза, че щом приключа с всичко, той ще ме чака на пазара в един мексикански град. В усилията си да обмисля как да закрия бизнеса си, аз не дочух какво беше казал. Когато той го повтори, помислих естествено, че се шегува.

— Как ще мога да се добера до този град, дои Хуан? С кола ли, със самолет ли? — попитах аз.

— Първо закрий бизнеса си — разпореди той. — После решението само ще дойде. Но запомни, ще те чакам само един час.

Той си тръгна, а аз трескаво се хвърлих да приключвам с всичко, което трябваше. Това, естествено, ми отне повече от един час, но не спрях да се замисля, защото веднъж заел се да приключа всички бизнесформалности, аз вече карах по инерция. Едва когато свърших всичко, аз осъзнах, че съм изправен пред истински проблем. Проумях, че абсолютно съм се издънил. Бях останал и без работата си, и без никаква възможност да се добера до дон Хуан.

Отидох до леглото си и потърсих единствената утеха, за която ми хрумна: покой, тишина. За да улесня настъпването на вътрешното мълчание, аз се възползвах от един способ, на който ме бе научил дон Хуан — седнах на леглото със свити колене, петите събрани се допираха до бедрата, а ръцете, хванали глезените, придържаха краката заедно. Той ми беше дал една дебела тръба, която винаги ми беше подръка, където и да ходех. Беше дълга към две педи и откъм единия край подплатена с възглавничка. Закрепвах я между стъпалата си, а откъм подплатения край я опирах точно по средата на челото, за да поддържа тежестта на главата ми. Винаги когато заемах това положение, аз само след секунди потъвах в дълбок сън.

Явно и този път съм заспал с обичайната лекота, защото сънувах, че съм в мексиканския град, където трябваше да се срещнем с дон Хуан. Този град винаги ми е бил интересен. Пазарът ставаше веднъж седмично и селяните от околността докарваха стоката си за продай. Но в този град най-миого ме привличаше павираното шосе, което водеше към него. Преди самия град то минаваше по стръмен хълм. Много пъти бях присядал па една пейка до сергията със сирене и гледах към хълма. Наблюдавах как хората идват от града с мулетата и товара им, но първо виждах само главите им; колкото повече приближаваха, толкова по-голяма част от тях се виждаше, докато накрая се окажеха на билото на хълма и тогава ги виждах в цял ръст. Винаги ми се струваше, че изникват от земята, едни бавно, други по-бързо, в зависимост от скоростта им. В съня ми дон Хуан ме чакаше до сергията със сирене. Приближих се до него.

— Ти направи това от вътрешното си мълчание — каза той и ме потупа по гърба. — Ти достигна своя преломен момент. За миг бях започнал да губя надежда, но се повъртях наоколо, понеже знаех, че ще успееш.

В този сън ние тръгнахме да се поразходим. Чувствах се по-щастлив от всякога. Сънят ми беше толкова жив, така страхотно реален, че у мен не остана никакво съмнение — бях решил проблема, дори това решение да е било само сън — фантазия.

Дон Хуан се засмя и поклати глава. Той определено четеше мислите ми.

— Ти не си просто в сън — каза той, — но кой съм аз, че да ти кажа това? Ти сам ще узнаеш един ден, че във вътрешното мълчание няма сънища, защото сам ще направиш избора да приемеш това знание.

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО

Определението краят на една епоха не беше съвсем метафора за дон Хуан. По-скоро бе точно описание на процеса, през който минават шаманите, за да разградят структурата на света такъв, какъвто го познават, и да я заместят с друг начин на опознаване на заобикалящия ги свят. Като учител дон Хуан Матус се стремеше от самото начало на познанството ни да ме въвежда в познавателния свят на шаманите от древно Мексико. По онова време терминът познавателен процес беше ябълката на раздора помежду ни. Аз го разбирах като процес, посредством който ние опознаваме заобикалящия ни свят. Едни неща влизат в обхвата на този процес и са лесно познаваеми за нас. Други не се побират и поради това остават като аномалии, тоест неща, които не можем да разберем адекватно.

От своя страна дон Хуан твърдеше от самото начало на познанството ни, че светът на магьосниците от древно Мексико се различава от нашия не по повърхностни белези, а по напълно различния начин, по който протича познавателният процес. Според него познавателният процес в нашия свят изисква интерпретация на сетивните данни. Казваше, че Вселената се състои от безкраен брой енергийни полета, разпръснати навсякъде из нея под формата на светещи нишки. Тези светещи нишки въздействат над човека като организъм. Реакцията на организма е да превърне тези енергийни полета в сетивни данни. След това сетивните данни се интерпретират и тази интерпретация именно се превръща в нашата познавателна система. Моите разбирания за познанието ме караха да смятам, че то е универсален процес, тъй както езикът е универсален процес. Всеки език има различен синтаксис, така както всяка система на интерпретация на света е с леко различна организация.

Твърдението на дон Хуан обаче, че шаманите от древно Мексико имали напълно различна познавателни система, за мен беше равностойно на това да кажеш, че имат различен начин на общуване, който няма нищо общо с езика. Отчаяно исках да чуя от него, че познавателната им система е с различен език, но все пак език. За дон Хуан краят на една епоха означаваше, че започват да се установяват елементи от едно различно познание. Елементите на моето нормално познание, все едно колко приятни и удовлетворителни са за мен, започват да се разтапят и изчезват. Съдбоносен момент в живота на човека!

Най-ценният за мен елемент беше моят академичен живот. Всяко нещо, което го застрашава, представляваше заплаха за най-дълбоката ми същност. Особено ако атаката е завоалирана, незабележима. Такова нещо ми се случи с професора, на когото бях отдал цялото си доверие — професор Лорка.

Бях се записал в курса по „когнитивна психология“ на професор Лорка, защото ми го бяха препоръчали като един от най-блестящите специалисти по това време. Професор Лорка беше направо красив мъж. Русата му коса беше грижливо сресана на една страна. Челото му беше гладко, без нито бръчица и му придаваше вид на човек, който през живота си за нищо не се е тревожил. Костюмите му бяха с изключително добра кройка. Не носеше вратовръзка, което му придаваше момчешки вид. Вратовръзка слагаше само ако имаше среща с важни личности.

По време на първата ми лекция при професор Лорка ме смути и изнерви това, че в началото взе да крачи назад-напред няколко минути, които на мен ми се сториха вечност. През цялото това време професор Лорка движеше нагоре-надолу тънките си, стиснати устни, като по този начин засилваше неимоверно напрежението, с което изпълваше претъпканата и със затворени прозорци зала. Внезапно той спря. Застана в центъра на залата на няколко крачки от моята банка и потупвайки по катедрата с акуратно навит вестник, започна да говори.

— Никога няма да се узнае… — подхвана той. Всички в залата едновременно започнаха трескаво да си записват.

— Никога няма да се узнае — повтори той — какво изпитва една жаба, докато седи на дъното на езерото и интерпретира жабешкия свят около себе си.

Гласът му показваше изключителна сила и убедителност.

— И така, какво мислите, че е това? — и той завъртя с широк жест вестника над главата си.

По-нататък прочете пред курса статия от вестник, в която се съобщаваше за изследванията на един биолог. Цитираше се описанието на учения какво изпитват жабите, когато над главите им прелитат насекоми.

— Тази статия разкрива небрежността на репортера, който очевидно е цитирал погрешно учения — заяви професор Лорка с авторитета на стопроцентов професор. — Един учен, колкото и да е невеж, никога не би си позволил да антропоморфизира резултатите от изследването си, освен ако, естествено, не е пълен профан.

След това встъпление той изнесе блестяща лекция за самостойността на нашата познавателна система или на познавателната система на всеки организъм поначало. Във встъпителната си лекция той ни обсипа с порой от нови идеи, които представи с изключителна простота, готови за употреба. Най-новаторската идея за мен беше, че всеки индивид от всеки вид на земята интерпретира света около себе си, използвайки данните, получени от специализираните си сетива. Той заяви, че човешките същества не могат дори да си представят например какво е да живееш в свят, управляван от ехолокация, какъвто е светът на прилепите и в който никоя от предполагаемите ориентировъчни точки не може дори да бъде осъзната от човешкия ум. Той показа съвсем ясно, че от тази гледна точка не може да има две сходни познавателни системи между отделните видове.

Когато напуснах аудиторията след края на продължилата час и половина лекция, аз се чувствах завладян от блестящия ум на професор Лорка. Оттогава станах заклет негов поклонник. Намирах лекциите му за повече от стимулиращи и провокиращи мисълта. Това бяха единствените лекции, които с нетърпение очаквах. Всичките му ексцентричности нямаха никакво значение за мен в сравнение с качествата му на превъзходен преподавател и мислител-новатор в областта на психологията.

По времето, когато за първи път присъствах на занятия с професор Лорка, аз вече бях работил почти две години с дон Хуан. Като човек, свикнал на определен ред, вече си бях затвърдил като стереотип на поведение да разказвам на дон Хуан всичко, което ми се е случвало във всекидневния свят. При първа възможност споделих с него за отношението си към професор Лорка. Превъзнасях професора до небесата и най-дръзко признах, че професор Лорка е моят пример за подражание. Изглежда, на дон Хуан му направи силно впечатление този израз на искрено възхищение, обаче ми отправи едно странно предупреждение.

— Не се възхищавай на хората отдалеч — каза той. — Това е най-сигурният начин да създадеш едно митологическо същество. Иди по-близо до своя професор, разговаряй с него, виж какъв е като човек. Изпитай го. Ако поведението на твоя професор следва убеждението, че е човек, който ще умре, тогава всичко, което прави, без значение колко странно би могло да изглежда, трябва да е обмислено предварително и окончателно. Но ако всичко се окаже просто думи, тогава той не струва и колкото едно развалено яйце.

Безкрайно се засегнах от това според мен коравосърдечие на дон Хуан. Помислих си, че може би донейде ревнува заради чувствата ми към професор Лорка. Щом тази мисъл се формулира в ума ми, почувствах облекчение — обясних си всичко.

— Кажи ми, дон Хуан — опитах се да приключа разговора ни в друг тон, — какво всъщност представлява съществото, което ще умре? Много пъти си ми говорил за това, но всъщност не си ми давал определение.

— Човешките същества са същества, които ще умрат — каза той. — Магьосниците твърдо смятат, че единственият начин да се справяме с този свят и с нещата, които правим в него, е като приемем напълно, че сме същества на път да умрем. Без да сме приели това основно схващане, нашият живот, всичките ни действия и светът, в който живеем, са неконтролируеми.

— По нима простото приемане на това води до толкова важни последици? — попитах с псевдопротестиращ тон.

— Можеш да се обзаложиш на това с живота си! — усмихна се дон Хуан. — Обаче номерът не е просто да го приемем. Трябва да въплътим на практика това убеждение и с него да изживеем целия си житейски път. Магьосниците от всички времена са казвали, че мисълта за смъртта ни е най-отрезвяващата мисъл па света. Грешката ни като човешки същества — а това е грешка, която се повтаря от незапомнени времена — е, че без много-много да сме говорили за това, ние вярваме, че сме влезли в царството на безсмъртието. Държим се така, все едно никога няма да умрем — това е една хлапашка дързост. Но по-вредно от това чувство за безсмъртие е съпровождащото го чувство, че можем да обхванем цялата непостижима Вселена с ума си.

Едно ужасно противостояние на две идеи ме приклещи в мъртва хватка: мъдростта па дои Хуан и знанието на професор Лорка. И двете бяха трудно разбираеми, всеобхватни и крайно привлекателни. Не ми оставаше нищо друго, освен да следвам хода на събитията, където и да ме отведе.

Последвах буквално съвета на дон Хуан да се сближа с професор Лорка. Цял семестър се опитвах да намеря достъп до него и да поговорим. Чаках благоговейно пред кабинета му в неговите приемни часове, но той никога не намери време за мен. Но въпреки че не успявах да разговарям с него, аз продължих все така безрезервно да му се възхищавам. Дори се примирих, че няма никога да разговаря с мен. Това нямаше значение, важното бяха идеите, които черпех от великолепните му лекции.

Докладвах на дон Хуан всичките си интелектуални находки. Бях изчел много литература над познавателния процес. Дон Хуан настоя повече от всякога да установя пряк контакт с подбудителя на моята интелектуална революция.

— Наложително е да разговаряш с него — каза той с настойчив тон. — Магьосниците никога не се възхищават от някого във вакуум. Те говорят с хората, опознават ги. Установяват отправните си точки. Сравняват ги. А ти се държиш малко хлапашки. Възхищаваш се от разстояние. Нещо подобно се случва с мъж, който се страхува от жените. Накрая гонадите му преодоляват неговия страх и го тласнат да се преклони пред първата попаднала жена, която му каже „здрасти“.

Опитах се с удвоено старание да се доближа до професор Лорка, но той беше като непристъпна крепост. Когато споделих с дон Хуан затрудненията си, той каза, че магьосниците гледат на всяко взаимоотношение с хората, независимо колко краткотрайно или незначително би било то, като на бойно поле. На това бойно поле магьосниците прилагат най-добрите си магии, всичките си усилия. Той ме увери, че за да се чувстваш свободно в такива ситуации — нещо, което никога не е било силната ми страна, — номерът е в това да се изправиш открито пред опонента си. Дон Хуан изрази отвращението си от плахите души, които до такава степен се страхуват от взаимодействие, че дори да влязат в контакт, изобщо не възприемат какво действително става, а просто си представят и предварително заключават какво се случва в зависимост от собственото си психологическо състояние. Те взаимодействат, без изобщо да бъдат част от това взаимодействие.

— Винаги гледай човека, който се състезава с теб в дърпане на въже — продължи той. — Недей просто да дърпаш въжето; вдигни глава и го погледни в очите. Тогава ще разбереш, че той е просто човек също като теб. Все едно какво говори, все едно какво прави, той също трепери от страх съвсем като теб. Такъв поглед прави противника безпомощен, макар и само за миг. Точно тогава нанеси удара си.

Един ден имах късмет — настигнах професора в ъгъла на фоайето пред кабинета му.

— Професор Лорка — обърнах се аз към него, — разполагате ли със свободна минутка, бих искал да поговоря с вас?

— Кой, по дяволите, си ти? — каза той най-непринудено, сякаш бях най-добрият му приятел и просто ме пита как съм днес.

Професор Лорка беше безцеремонен като всички, но думите му не ми въздействаха като груби. Усмихна се със стиснати устни, сякаш ме подканяше да си вървя или да кажа нещо съществено.

— Аз съм студент по антропология, професор Лорка — казах му, — и полевите изследвания, с които се занимавам, ми дадоха възможност да науча някои неща от познавателната система на магьосниците.

Професор Лорка ме изгледа с подозрение и досада. Очите му изглеждаха като две сини точки, изпълнени със злост. Той приглади косата си назад, сякаш бе паднала над лицето му.

— Аз работя с истински магьосник в Мексико — продължих, опитвайки се да предизвикам отклик у него. — Той е истински магьосник, забележете. Нужно ми беше цяла година време, за да го предразположа и да се съгласи да разговаря с мен.

Лицето на професор Лорка се отпусна; отвори уста и заговори, размахвайки изключително деликатната си ръка пред очите ми така, сякаш замесваше тесто за пица. Не можех да не забележа златните му емайлирани копчета за ръкавели, които съвършено подхождаха на зеленикавото му сако.

— И какво искаш от мен? — попита той.

— Бих желал да ме изслушате за минутка — отговорих аз — и да видите дали нещата, с които се занимавам, представляват интерес за вас.

Той сви рамене, сякаш неохотно се примирява с неизбежното, отвори вратата на кабинета си и ме покани да вляза. Знаех, че нямам време за губене, и направо започнах да описвам полевата си работа. Казах му, че съм бил обучен на процедури, които нямат нищо общо с нещата, които съм намерил в антропологическата литература за шаманизма.

Няколко секунди той движеше устни, без да произнесе нито дума. Когато заговори, посочи като главен недостатък на антрополозите, че никога не отделят достатъчно време, за да опознаят всички нюанси на конкретната познавателна система, използвана от хората, които те изучават. Той определи познанието като система на интерпретация, която при прилагането й дава възможност на хората да използват най-майсторски всички нюанси на значението, на които се гради разглежданата социална среда.

Думите на професор Лорка хвърлиха светлина пад цялата ми практическа работа. Без да съм овладял всички нюанси на познавателната система на шаманите от древно Мексико, би било крайно повърхностно да формулирам каквато и да било идея за този свят. Дори професор Лорка да не бе ми казал нито дума повече, това, което току-що изрече, ми беше предостатъчно. Но последва и една прекрасна лекция за познавателния процес.

— Твоят проблем — каза професор Лорка, — се дължи на това, че познавателната система на всекидневния ни свят, която всички възприемаме от деня, в който се родим, не е същата като познавателната система на магьосническия свят.

Това негово твърдение ме хвърли направо в еуфория. Убих се да благодаря на професор Лорка и да го уверявам, че в моя случай имам само един път на действие: да следвам неговите идеи през огън и вода.

— Това, което ти казах, са само общи идеи, естествено — допълни той, изпращайки ме от кабинета си. — Всеки четящ човек е осъзнал това, за което ти говоря.

Разделихме се почти като приятели. Когато разказах на дон Хуан как съм успял да направя контакт с професор Лорка, той реагира малко странно. От една страна, се въодушеви, но, от друга, изглеждаше загрижен.

— Имам чувство, че твоят професор не е точно такъв, за какъвто се представя — каза той. — Това, естествено, е от магьосническа гледна точка. Може би ще е най-мъдро от твоя страна сега да се отдръпнеш, преди всичко това да те е погълнало прекалено. Едно от висшите изкуства на магьосниците е да знаят кога да спрат. Струва ми се, че ти вече си получил от твоя професор всичко, което можеш да вземеш от него.

Моментално реагирах с порой от оправдания и упреци. Дои Хуан ме успокои. Каза, че нямал намерение да критикува или съди никого, но доколкото му било известно, твърде малко хора съзнавали кога да се оттеглят, а още по-малко от тях знаели как да се възползват от това, че са го осъзнали.

Въпреки предупреждението на дон Хуан аз не се отдръпнах; станах най-преданият студент, последовател и почитател на професор Лорка. Той, изглежда, се проникна от истински интерес към моята работа, макар че го довеждах до пълно отчаяние с нежеланието и неспособността си да формулирам ясно очертани концепции за познавателната система на магьосническия свят.

Един ден професор Лорка ми формулира концепция за „учения-гост на друг познавателен свят“. Той сподели, че искал да бъде широкомислещ и да разиграе като социолог възможността за различна познавателна система. Бе замислил истинско научно изследване, при което ще се събират и анализират протоколите. Ще се съставят тестове с познавателни въпроси, които ще бъдат предложени на шаманите, които познавах, за да се измери например възможността им да фокусират познавателните си способности над два различни аспекта на поведение.

Според неговия замисъл тестът ще започне с прост експеримент, в който те ще се опитат да разберат и запомнят писмен текст, който ще прочетат, докато играят покер. Тестът постепенно ще се усложнява, за да се измери например степента на фокусиране на познавателните им способности над сложни неща, които ще им бъдат казвани, докато спят и т.н. Професор Лорка предлагаше да се направи лингвистичен анализ на начина на изразяване на шаманите. Искаше да се направят точни измервания на реакциите им от гледна точка на скорост и точност, както и други варианти, които ще се очертаят при развитието на проекта.

Дон Хуан направо щеше да падне от смях, когато му разказах за замисленото от професор Лорка измерване на познавателните способности на шаманите.

— Е, сега вече твоят професор наистина ми хареса! — каза той. — Но ти не може да говориш сериозно за тази идея „да се измерят нашите познавателни способности“. И какво ще получи твоят професор, като измери реакциите ни? Ще стигне до убеждението, че сме тайфа малоумни, защото тъкмо това сме ние. Ние едва ли можем да бъдем по-интелигентни, по-бързи от обикновения човек. Обаче не е негова грешката да мисли, че може от единия свят да измери познанието на друг свят. Грешката е твоя. Ти не си успял да убедиш твоя професор, че когато магьосниците говорят за познавателния свят на шаманите от древно Мексико, те всъщност говорят за неща, които нямат еквивалент в света на всекидневния живот.

— Един пример — продължи той, — непосредственото възприемане на енергията, както протича във Вселената, е елемент на познанието, чрез който шаманите живеят. Те виждат как енергията протича и следват течението й. Ако нещо прегради този поток, те се отдръпват и се залавят с нещо съвсем друго. Шаманите виждат линии във Вселената. Тяхното изкуство или тяхната работа е да изберат тази линия, която ще ги отведе — възприятийно — в сфери, които нямат название. Може да се каже, че шаманите реагират непосредствено на линиите на Вселената. Те виждат човешките същества като сияйни кълба и търсят в тях енергийния им поток. Естествено, те реагират мигновено на тази гледка. Това е част от тяхното познание.

Казах на дон Хуан, че е невъзможно да говоря за всичко това с професор Лорка, защото не съм правил никое от нещата, които той ми описа. Моето познание си оставаше същото.

— А! — възкликна той. — Ти просто не си имал време, за да въплътиш елементите на познание от шаманския свят.

Тръгнах си от къщата на дон Хуан по-объркан от всякога. Един глас в мен направо настояваше да приключа всякакви занимания с професор Лорка. Разбрах колко прав беше дон Хуан, когато веднъж ми каза, че практическите изследвания, от които се интересуват учените, водят към създаването на все по-сложни и по-сложни машини. Това не са практически изследвания, които променят изотвътре течението на живота на отделния човек. Те не се използват за постигане на необята на Вселената като личен опит. Удивителните машини, които съществуват или едва сега се създават, са културна придобивка, която трябва да се ползва косвено дори от самите създатели на тези машини. Единствената награда за тях са парите.

Като ми посочи всичко това, дон Хуан ме застави да гледам по-критично на нещата. Наистина започнах да подлагам иа съмнение идеите на професор Лорка — нещо, което дотогава не бях си позволявал. В същото време професор Лорка продължаваше да бълва потресаващи истини за познавателния процес. Всяка негова декларация беше по-категорична от предишните, затова и силно се врязваше в съзнанието.

В края на втория семестър при професор Лорка аз стигнах до задънена улица. Не виждах никакъв начин да хвърля мост между двете линии на мислене — на дон Хуан и на професор Лорка. Това бяха успоредни пътища. Разбирах стремежа на професор Лорка към количествена и качествена оценка на познанието. По това време кибернетиката вече се бе появила на хоризонта, така че ставаше реалност практическото изследване на познавателния процес. Но светът на дон Хуан беше такъв, че не се поддаваше на измерване със стандартните инструменти на познавателната система. Аз имах щастието да бъда свидетел на този свят чрез действията на дон Хуан, но не бях го изживял от собствен опит. Чувствах, че точно това ми пречеше да хвърля мост между тези два свята.

Разказах всичко това на дон Хуан при едно от посещенията си при него. Според него бях определил неточно кое е пречката и следователно фактора, който не позволява прехвърлянето па мост. Той смяташе, че пречката е нешо, излизащо далеч извън пределите на индивидуалните човешки възможности.

— Може би ще си спомниш какво съм ти казвал за един от най-големите ни недостатъци като обикновени човешки същества? — попита той.

Не можех да си спомня нищо конкретно. Той ми бе посочвал толкова много недостатъци, които ни пречат като обикновени човешки същества, че умът ми забуксува на празни обороти.

— Ти очакваш от мен нещо конкретно — казах аз, — но не се сещам какво.

— Огромният недостатък, за който говоря — каза той, — е нещо, което трябва да имаш наум всяка секунда от живота си. За мен това е въпросът на въпросите и ще ти го повтарям непрекъснато, докато ти проглуша ушите.

След една безкрайна пауза аз се отказах от всякакви опити да се сетя.

— Ние сме същества на път към смъртта си — каза той. — Ние не сме безсмъртни, обаче се държим като безсмъртни. Това е недостатъкът, който ни погубва като индивиди и един ден ще ни погуби като вид.

Според дон Хуан преимуществото на магьосниците пред обикновените хора е, че магьосниците се осъзнават като същества на път към смъртта си и не си позволяват да се отклонят от това знание. Той подчерта, че е нужно да се полагат неимоверни усилия, за да се открие и поддържа това знание като абсолютно убеждение.

— Защо ни е толкова трудно да допуснем нещо, което е безспорна истина? — попитах аз, смутен от мащаба на нашата противоречивост.

— Това всъщност не е грешка иа човека — каза примирително той. — Някой ден ще ти разкажа нещо повече за силите, които подтикват човека да се държи като магаре.

Нямаше какво повече да кажа. Настъпи зловеща тишина. Дори не ми се искаше да науча какви са тези сили, за които намекваше дон Хуан.

— Изобщо не се затруднявам да преценя твоя професор от разстояние — продължи дон Хуан. — Той е безсмъртен учен. Той никога няма да умре. И стигне ли се до грижите, свързани със смъртта, сигурен съм, че топ вече се е погрижил за всичко. Има си вече място, където да бъде погребан, има солидна застраховка живот, която ще осигури семейството му. И изпълнил тези две задължения, той повече не мисли за смъртта. Мисли само за работата си.

— Професор Лорка умее да говори убедително — продължи дон Хуан, — защото е подготвен да използва думите точно. Обаче не е подготвен да се възприема сериозно като човек, който ще умре. Като безсмъртен той няма да знае как да го направи. Така че няма никакво значение колко сложни машини могат да създават учените. Тези машини по никакъв начин не могат да помогнат на нито един човек да се изправи пред неизбежната среща — срещата с безкрайността.

— Нагуалът Хулиан често ми е разказвал — продължи той, — за победоносните пълководци от древния Рим. Когато се завръщали у дома с победа, в тяхна чест устройвали огромни паради. Излагайки пред всички завоюваните съкровища и пленниците, превърнати в роби, победителите шествали през Рим на бойните си колесници. Редом до тях винаги яздел един роб, чието задължение било да шепне на ухото им, че цялата слава е нещо преходно.

— Ако ние по някакъв начин сме победители — продължи дон Хуан, — повече не ни е нужно някой да ни шепне на ухото, че всичките ни победи са мимолетни. Магьосниците обаче имат едно преимущество — като същества на път към смъртта те имат кой да им шепне на ухото, че всичко е преходно. И този шепнещ глас е смъртта, безпогрешният съветник, единственият, който няма никога да ни излъже.

ДА КАЖЕШ „БЛАГОДАРЯ“

— Войните-пътешественици не оставят неизплатен нито един дълг — каза дон Хуан.

— За какво говориш, дон Хуан? — попитах аз.

— Време ти е да си оправиш сметките по някои задължения, които си поел през живота си — каза той. — Обърни внимание, това не означава, че някога ще ги изплатиш напълно, но е нужно поне да направиш този жест. Трябва да направиш едно символично разплащане, за да се компенсираш, за да удовлетвориш безкрайността. Веднъж ти ми разказа за две свои приятелки, които са имали голямо значение за теб — Патриша Търнър и Сандра Фланеган. Време е да ги намериш и да направиш на всяка от тях по един подарък, за който трябва да изразходиш всичко, което имаш. Трябва да направиш два подаръка, от които да останеш без пукнат грош. Това е жест.

— Не знам къде се намират те сега, дон Хуан — казах аз, вече готов да протестирам.

— Да ги откриеш — това е предизвикателството към теб. Ще ги търсиш под дърво и камък, докато ги намериш. Това, което възнамеряваш да направиш, е нещо много просто и все пак почти невъзможно. Твоето желание е да прекосиш прага на личните си задължения и с един скок да станеш свободен, за да можеш да продължиш нататък. Не успееш ли да преминеш този праг, тогава няма смисъл да се опитваш да продължаваш каквото и да било с мен.

— Но откъде ти хрумна идеята да ми възложиш такава задача? — попитах аз. — Измислил си я, защото смяташ, че е подходяща за мен ли?

— Аз не измислям нищо — каза той сухо. — — Получих тази задача от самата безкрайност. Не ми е лесно да ти казвам всичко това. Ако си мислиш, че страхотно се забавлявам с твоите изпитания, грешиш. Успехът на твоята мисия е от по-голямо значение за мен, отколкото за теб. Ако се провалиш, ти почти нищо не губиш. Какво толкова? Посещенията си при мен. Голяма работа. Но аз ще загубя теб, а с това ще загубя или продължението на приемствената ми линия, или възможността ти да я заключиш със златен ключ.

Дон Хуан замълча. Той винаги знаеше кога умът ми изпада в трескави размисли.

— Много, много пъти съм ти казвал, че войните-пътешественици са прагматици — продължи той. — Те не се отдават на сантименталности, носталгия или меланхолия. За войните-пътешественици има само борба и тази борба няма край. Ако си мислиш, че си дошъл тук, за да намериш покой или че това е затишие в живота ти, грешиш. Тази задача — да изплатиш дълговете си — не е водена от което и да било от познатите ти чувства. Тя е водена от най-чистото чувство; чувството на воина-пъ-тешественик, на когото предстои да се гмурне в безкрайността и точно преди да го стори, той се обръща назад да каже „благодаря“ на хората, които са му правили добро.

— Трябва да се изправиш пред тази задача с цялата сериозност, която тя заслужава — продължи гой. — Това е последната ти спирка, преди да те погълне безкрайността. Всъщност, ако воинът-пътешественик не бъде във възможно най-доброто си състояние, безкрайността няма да го докосне с жезъла си. Така че не се щади, не жали никакви усилия. Изпълни това безжалостно, но изискано, до край.

Бях се запознал с тези две личности, които дон Хуан определи като двете ми приятелки с огромно значение за мен, докато учех в колежа. Живеех в стаичката до гаража на къщата, която беше собственост на родителите на Патриша Търнър. Срещу квартира и храна аз се грижех да почиствам басейна от нападали листа, да изхвърлям боклука и да приготвям закуската за Патриша и себе си. Бях още семейният шофьор и момче за всичко: откарвах госпожа Търнър на покупки, купувах на господин Търнър алкохол, който трябваше да вмъквам тайно в къщата и после в кабинета му.

Той ръководеше застрахователна агенция и пиеше насаме. Беше обещал на семейството си, че повече няма да се докосне до чашка след няколко сериозни семейни кавги по повод прекаленото му пиене. Той ми довери, че страхотно намалил пиенето, но от време на време има нужда от някоя глътка. Кабинетът му, естествено, беше забранена зона за всички, с изключение на мен. Смяташе се, че влизам там, за да почиствам, но всъщност ходех, за да скрия бутилката му в една колона, която се предполагаше, че крепи свода на тавана в кабинета му, но всъщност беше куха. Трябваше да вмъкна тайно бутилката, да измъкна празната и да я върна в магазина.

Патриша учеше драма и музика в колежа и беше великолепна певица. Мечтата й беше да пее в мюзикъли на Бродуей. Излишно е да споменавам, че бях влюбен до уши в Патриша Търнър. Тя беше много стройна и със спортна фигура; брюнетка, с малко ъгловати черти и около една глава по-висока от мен — основното условие, за да откача по една жена.

Аз явно удовлетворявах дълбока нейна потребност — нуждата да се грижи за някого, особено като разбра, че татко й напълно ми вярваше. Тя стана моята малка мамичка. Без нейно съгласие не можех дори уста да отварям. Следеше ме като ястреб. Дори ми пишеше курсовите работи, четеше учебниците ми и ми ги разказваше в резюме. Това ми харесваше не защото исках някой да се грижи за мен — не мисля, че някога съм изпитвал такава потребност, — приятно ми беше, че именно тя го прави. Наслаждавах се на общуването си с нея.

Тя ме водеше почти всеки ден на кино. Имаше пропуски за всички големи кинотеатри в Лос Анжелис, благодарение на любезността на някои киномагнати към баща й. Самият господин Търнър никога не се възползваше от тях, смяташе, че е под достойнството му да показва пропуски в кината. Касиерите винаги искаха от приносителя на такива пропуски да подписва квитанция. Патриша подписвате без никакво притеснение каквото й падне, но понякога някои заядливи чиновници искаха личния подпис на господин Търнър, а когато отивах и го взимах, те не се задоволяваха само с подписа му, а искаха и шофьорската му книжка като документ за самоличност, удостоверяваш валидността му. Веднъж един от тях, нахакан младеж, направи коментар, който го разсмя, пък и мен, но от който Патриша се вбеси.

— Струва ми се, че вие сте по-скоро господин Търд2 — каза той с противна усмивчица, — а не господин Търнър.

Можех да подмина тази шегичка, но той ни подложи на най-дълбоко унижение, като отказа да ни пусне на прожекцията на „Завръщането на Херкулес“ със Стив Рийвз в главната роля.

Обикновено навсякъде ходехме и с най-добрата приятелка на Патриша, Сандра Фланъган, която живееше с родителите си в съседната къща. Сандра беше самата противоположност на Патриша. Беше почти толкова висока, но с кръгло лице, розови бузи и чувствена уста: здрава беше като бик. Изобщо не се интересуваше от пеене, вълнуваха я единствено чувствените наслади на тялото. Ядеше и пиеше абсолютно всичко, при това можеше и да го смели, а това, което окончателно ме свали, беше, че след като направо излъсква чинията си, тя успяваше да стори същото и с моята — нещо, което никога през живота си не бях постигал, понеже си бях доста придирчив. Тя имаше изключително атлетичен вид, но някак си грубоват, и то във всички отношения. Можеше да се бие с юмруци като мъж и да рита като магаре.

От любезност към Патриша аз правех същите услуги на родителите на Сандра, като на нейните: чистех басейна им, събирах нападалите листа по поляната им, изнасях боклука и изгарях хартиените и всякакви горими отпадъци. Това беше по времето, когато заради тези изгаряния на сметта по дворовете въздухът на Лос Анжелис беше толкова замърсен.

Дали защото тези млади жени бяха винаги около мен или поради тяхната непринуденост, но накрая се оказах лудо влюбен и в двете.

Потърсих съвет от един мой приятел, много особен младеж — Николас ван Хутен. Той имаше две приятелки и живееше и с двете в явно блаженство. За начало ми даде най-простия според него съвет: как да се държиш в киното, ако си с две приятелки. Каза, че винаги когато ходел на кино с двете си приятелки, обръщал изцяло внимание на тази, която седяла от лявата му страна. След известно време, когато момичета отивали до тоалетната, при връщането им той ги карал да си сменят местата. Ана сядала на мястото на Бети и никой не се усещал. Той ме уверяваше, че това било първата стъпка от един дълъг процес на привикване на момичетата да приемат като нещо естествено ситуацията им на трио; като малко старомоден, Николас използваше леко изтъркания френски израз menage a trois.

Последвах съвета му, когато с Патриша и Санди отидохме в нямото кино на булевард „Феърфакс“ в Лос Анжелис. Настаних отляво Патриша и я обсипах с цялото си внимание. Като се върнаха от тоалетната, казах им да си сменят местата. Тогава се залових с това, което ме бе посъветвал Николас ван Хутен, обаче Патриша изобщо не се примири с такива глупости. Стана и напусна киното, обидена, унизена и направо бясна. Понечих да я настигна, за да й се извиня, но Сандра ме спря.

— Остави я да си върви — каза тя с ядна усмивка. — Голямо момиче е. Има достатъчно пари да си вземе такси и да се прибере.

Хванах й се и останах в киното да се целуваме, макар и доста нервно и с чувство на вина от моя страна. Насред една страстна целувка усетих някой да ме дърпа за косата назад. Беше Патриша. Редът със седалките не беше закован на пода и се наклони назад. Атлетичната Патриша успя да отскочи встрани, преди седалките да се сгромолясат върху задния ред. Разнесоха се ужасените писъци на двама от зрителите, които седяха на крайните места до пътеката.

Съветът на Николас ван Хутен се оказа напълно непригоден. Патриша, Сандра и аз се върнахме у дома в гробно мълчание. Успяхме да позагладим конфликта насред куп нелепи обещания, сълзи и много усилия. Резултатът от нашите тристранни отношения беше, че накрая и тримата се оказахме съсипани. Не бяхме готови за такава авантюра. Не знаехме как да разрешим проблеми като привързаност, морал, дълг и норми на обществото. Аз самият не можех да изоставя едната заради другата, те също не можеха да се разделят с мен. Един ден, в разгара на страхотна душевна буря и направо от чисто отчаяние, тримата се разлетяхме в различни посоки, за да не се срещнем никога повече.

Чувствах се опустошен. Каквото и да правех, нищо не можеше да заличи следата от тях в живота ми. Напуснах Лос Анжелис и се потопих в нескончаема работа, в усилия да уталожа копнежа си по тях. Без никакво преувеличение мога най-искрено да кажа, че се озовах направо в ада и ми се струваше, че никога няма да се измъкна от там. Ако не беше се появило влиянието на дон Хуан над личността и живота ми, едва ли щях да издържа на собствените си демони. Казах на дон Хуан как съзнавам каква грешка е било това, което съм направил, че изобщо не ми е било работа да въвличам такива прекрасни хора в такава гадна, тъпа авантюра, която самият аз не съм бил готов да понеса.

— Всъщност грешката е в това — каза дон Хуан, — че и тримата сте били завършени егоманиаци. Представата за собствената ви значимост едва не ви е унищожила. Когато я няма собствената важност, тогава има само чувства.

— Достави ми удоволствието да направиш следното просто и искрено упражнение — продължи той, — което може да има огромен смисъл за теб: изхвърли от спомена си за тези две момичета всичко, което си си казвал за тях, от рода на: „Тя ми каза това и това, и тя се разкрещя, и после другата се разкрещя НА МЕН!“, и остани само на нивото на чувствата си. Ако не отдаваше такова значение на самия себе си, какво ще имаш като несъкратим остатък?

— Чистата ми любов към тях — отговорих аз сподавено.

— И тя днес по-малка ли е, отколкото е била тогава? — попита дон Хуан.

— Не, не е по-малка, дои Хуан — казах аз искрено и изпитах същата мъка, която ме преследваше години наред.

— Този път ги прегърни от твоето мълчание — каза той. — Не се дръж като мърша. Прегърни ги изцяло, за последен път. Но бъди с намерението, че това е последният път на Земята, възнамери го от своя мрак. Ако струваш нещо — продължи той, — то когато им направиш своя подарък, ти ще направиш дважди равносметка на целия си живот. Действия от такъв характер правят воина въздушен, почти пара.

Следвайки съветите на дон Хуан, аз взех тази задача присърце. Разбрах, че ако не изляза победител, щеше да загуби не само дон Хуан. Аз също щях да загубя, а каквото и да беше това, което щях да загубя, то беше толкова важно за мен, колкото онова, което дон Хуан бе окачествил като важно за себе си. Щях да загубя шанса си да се срещна с безкрайността и да я осъзная.

Споменът за Патриша Търнър и Сандра Фланъган ме хвърли в ужасно състояние. Опустошителното чувство за безвъзвратна загуба, което ме бе преследвало всичките тези години, беше все така силно. Когато дон Хуан изостри това чувство, аз разбрах ясно, че има неща, които остават с нас — както беше казал той — за цял живот, а може би и след това. Трябваше непременно да открия Патриша Търнър и Сандра Фланъган. Последното напътствие на дон Хуан беше, че ако ги намеря, аз не бива да се задържам с тях. Отпускаше ми се време само колкото да им се отплатя, да обгърна всяка от тях с цялата обич, която изпитвах, без ядните гласове на взаимните обвинения, самосъжалението или егоизма.

Пристъпих към колосалната задача да открия какви са станали или къде се намират. Започнах да разпитвам за хора, които познаваха родителите им. Родителите им бяха напуснали Лос Анжелис и никой не можеше да ме упъти къде бих могъл да ги намеря. Не беше останал никой, с когото да говоря за тях. Помислих си дали да не пусна обява във вестника. Но после съобразих, че може и да не живеят в Калифорния. Накрая се наложи да наема частен детектив. Чрез контактите си с държавни служби по регистрация и какво ли не той издири адресите им за две седмици.

Живееха в Ню Йорк, недалеч една от друга и приятелството им си беше останало все така близко, както някога. Заминах за Ню Йорк и се заех първо с Патриша Търнър. Не беше станала звезда в Бродуей, както бе мечтала, но участваше в постановки. Не се поинтересувах дали като изпълнителка или нещо в администрацията. Посетих я в офиса й. Тя не ми каза какво работи. Беше шокирана да ме види. Всичко, което можахме да направим, бе просто да седим, да си държим ръцете и да плачем. Аз също не й казах с какво се занимавам. Казах, че съм дошъл, понеже ми се е искало да я видя и да й направя подарък, който би изразил моята благодарност и че след това заминавам на пътешествие, от което не възнамерявам да се връщам.

— Какви са тези зловещи думи? — попита тя, явно истински разтревожена. — Какво се каниш да правиш? Да не си болен? Нямаш вид на болен.

— Казах това метафорично — уверих я аз. — Връщам се в Южна Америка и се каня да си търся съдбата там. Конкуренцията е жестока и условията са много сурови, това е всичко. И ако искам да успея, ще трябва да отдам всичко, което имам, на това.

Тя май се поуспокои и ме прегърна. Изглеждаше си същата, само че много по-голяма, по-силна, по-зряла и много изискана. Целунах и ръцете и ме изпълни необятен прилив на любов. Дон Хуан беше прав. Като се махнат взаимните обвинения, оставаха само чувствата.

— Искам да ти направя един подарък, Патриша Търнър — казах аз. — Пожелай си каквото поискаш и стига да е по възможностите ми, ще ти го купя.

— Ти да не би да си забогатял? — разсмя се тя. — Най-страхотното у теб е, че никога нищо нямаш, нито пък ще имаш. Със Сандра често си говорим за теб, почти всеки ден. Представяхме си, че паркираш колите на хората или живееш на издръжка на жени и т.н. и т.н. Извинявай, какво да се прави, ние още те обичаме.

Настоях да ми каже какво би искала. Тя се разплака и в същото време се усмихна.

— Ще ми купиш ли визоново палто? — попита ме тя разхлипана.

Разроших косата й и казах, че ще й купя.

— Ако не ти хареса, ще го върнеш в магазина и ще си вземеш парите обратно — казах аз.

Тя се разсмя и ме смушка с юмрук както някога. Трябваше да се връща на работа и се разделихме, след като й обещах, че ще дойда пак да се видим, но ако не дойда, държа да разбере, че силата, направляваща живота ми, ме е отнесла нанякъде, но въпреки това ще пазя спомена за нея до края на живота си, а може би и след това.

В действителност се върнах, но само за да видя от разстояние как й връчват коженото палто. Чух я как изпищя от удоволствие. Тази част от задачата ми бе приключена. Тръгнах си, но не се чувствах олекнал като пара, както ми беше казал дон Хуан, че ще стане. Бях отворил наново старата рана и тя започна да кърви. Това беше не толкова дъжд отвън, а по-скоро тънка мъглица, която сякаш ме пронизваше до мозъка на костите.

После тръгнах да се видя със Сандра Фланъган. Живееше в едно предградие на Ню Йорк, до което се стигаше с влак. Почуках на вратата й. Сандра отвори и ме погледна като че ли бях призрак. Силно пребледня. Беше по-красива от всякога, може би защото се бе позакръглила и изглеждаше огромна като къща.

— О, Боже, ти, ти, ти! — заекна тя, явно неспособна да изговори името ми.

Тя се разрида и за миг ми се стори, че е възмутена и готова да ме упрекне. Не й дадох възможност да продължи в тази посока. Мълчанието ми беше пълно. Накрая то подейства и над нея. Покани ме да вляза и седнахме в хола.

— Какво правиш тук? — попита тя, малко поуспокоена. — Не можеш да останеш! Аз съм омъжена жена! Имам три деца! И съм много щастлива в брака си.

Изстрелвайки думите като картечница, тя ми разказа, че мъжът й бил много надежден, без особено въображение, но добър човек, че не бил особено чувствен и тя трябвало много да внимава, защото лесно се уморявал, когато се любили, и понякога дори не можел да отиде на работа, лесно се разболявал, но успял да създаде три прекрасни деца и че след като се родило третото й дете, съпругът й, който май се казваше Хърбърт, просто престанал да го прави. Вече не можел, но това нямало значение за нея.

Опитах се да я успокоя, като я уверявах отново и отново, че съм дошъл само за минутка, че нямам никакво намерение да променям живота й или да я притеснявам по какъвто и да било начин. Разказах й колко трудно съм я открил.

— Дойдох тук, за да се сбогувам с теб — продължих аз — и да ти кажа, че ти си любовта на моя живот. Искам да ти направя един символичен подарък в знак на моята благодарност и неумиращата ми обич.

Тя изглеждаше дълбоко трогната. Засмя се открито, както някога. Заради пролуката между зъбите приличаше на дете. Казах й, че е по-красива от всякога, което искрено мислех.

Тя се засмя и каза, че се кани да мине на строга диета и че ако знаела за идването ми, щяла да я започне по-отдавиа. Но сега непременно ще я започне и следващия път ще я намеря така стройна, както е била някога Тя ми напомни какъв ужас бил животът ни заедно и колко дълбоко разстроена била. Дори си мислела, въпреки че е заклета католичка, да извърши самоубийство, но в децата си намерила утехата, от която се нуждаела, и че каквото сме правили някога, било младежки приумици, които никога не могат да се изличат, но трябва да се потулят някъде надълбоко.

Когато я попитах какъв подарък бих могъл да й направя като символ на моята благодарност и обич към нея, тя се разсмя и каза същото, което и Патриша Търнър ми бе казала: че аз дори пукало съм нямал, нито ще имам някога, защото такъв съм си бил създаден. Настоях да си поиска нещо.

— Можеш ли да ми купиш микробусче, в което да се поберат всичките ми деца? — попита тя през смях. — Искам понтиак или олдсмобил с всичките му приспособления.

Тя го каза, убедена до дъното на душата си, че сигурно не съм в състояние да й направя такъв подарък. Но аз го направих.

На другия ден аз шофирах колата на дилъра, който й откара микробуса. Паркирах наблизо и от прикритието си чух нейното възклицание, когато й доставиха микробуса. Но в съответствие с нейната чувствена природа изненадата и не беше радостна. Това беше реакция на тялото, хлипове от мъка и объркване. Тя се разплака, но знаех, че плаче не защото е получила подаръка. Това беше болезнен копнеж, който отекна и в мен. Рухнах на седалката в колата.

Във влака обратно за Ню Йорк, а после и по време на полета до Лос Анжелис непрекъснато изпитвах чувството, че животът ми изтича; изтичаше през мен като пясък от събрани длани. Изобщо не се чувствах освободен или променен от това, че съм казал „благодаря“ и „довиждане“. Тъкмо обратно, по-дълбоко от всякога усещах бремето на тази странна привързаност. Плачеше ми се. През ума ми отново и отново прелитаха заглавията на книги, които моят приятел Родриго Къмингс бе замислил, но така и никога не бе написал. Той се беше специализирал в тона да измисля заглавия. Едно от любимите му беше „Всички ще умрем в Холивуд“, друго — „Ние никога няма да се променим“, и едно, което ми беше най-любимо и бях откупил за десет долара — „Из живота и греховете на Родриго Къмингс“. Всички тези заглавия се въртяха в главата ми. Аз бях Родриго Къмингс, и аз се задъних във времето и пространството, и аз обичах две жени, повече от живота си, и това никога нямаше да се промени. И подобно на останалите му приятели, аз също ще умра в Холивуд.

Разказах на дон Хуан всичко това в отчета си за този мой псевдоуспех. Той най-безцеремонно отхвърли всичко това. Каза, че състоянието ми е просто резултат от моето самоугаждане и самосъжаление, а за да могат магьосниците да кажат „довиждане“ и „благодаря ти“, като истински имат предвид това, те трябва да променят дълбоко себе си.

— Още сега зарежи това самосъжаление — настоя той. — Раздели се с представата, че си наранен и какво ще остане като несъкратим остатък?

Несъкратимият остатък беше чувството, че съм направил окончателния си подарък на тях двете. Не с цел да възобновя каквото и да било или да нараня някого, включително себе си, а в истинския дух на това, което дон Хуан се опитваше да ми посочи — в духа на воина-пътешественик, чието единствено достойнство, както бе казал той, е да пази жива паметта за всяко нещо, което е оказало влияние над него и чийто единствен начин да каже „благодаря“ и „довиждане“ е чрез това магическо действие — да събере в своето мълчание всяко нещо, което е обичал.