Активната страна на безкрайността

ВЪВОДИТЕЛЯТ

Бях в дома на дон Хуан и спях дълбоко в леглото си, когато той ме разбуди. Всъщност аз почти цялата нощ не бях мигнал, разсъждавайки над концепциите, които ми бе обяснил.

— Достатъчно си почина — каза той твърдо, почти грубо, като ме разтърсваше за раменете. — Не се оправдавай, че си бил уморен. Твоята умора е не толкова умора, а желание да не те закачат. Нещо в теб се възмущава, че го безпокоят. Но е изключително важно да раздразваш тази част от себе си, докато не се пречупи. Хайде да вървим на разходка.

Дон Хуан беше прав. Някаква част от мен безкрайно негодуваше, когато я безпокоят. Искаше ми се да спя дни наред и повече да не мисля за магическите концепции на дон Хуан. Станах съвсем неохотно и го последвах. Дон Хуан беше приготвил нещо за хакване и аз го излапах така, сякаш не бях ял от дни, после излязохме от къщата и се отправихме на изток, към планината. Още бях толкова сънен, че не бях забелязал колко е рано, чак докато не видях слънцето да се издига над източната верига възвишения. Понечих да кажа на дон Хуан, че съм спал цялата нощ, без да помръдна, но той ми изшътка да мълча. Каза, че отиваме на експедиция в планината да търсим определени растения.

— Какво ще правиш с растенията, които събереш, дон Хуан? — попитах го, когато отново тръгнахме.

— Те не са за мен — отговори тон ухилен. — За един мой приятел са, ботаник и фармацевт. Крави от тях церове.

— Той яки ли е дон Хуан? Тук в Сонора, ли живее? — попитах аз.

— Не, не е яки и не живее в Сонора. Някой ден ще се срещнеш с него.

— Той магьосник ли е, дон Хуан?

— Да, магьосник е — отвърна той лаконично. Попитах го дали може да взема от тези растения, за да ги идентифицират в ботаническата градина на Калифорнийския университет.

— Разбира се, разбира се! — отвърна той. Забелязал бях досега, че винаги когато каже за нещо „разбира се“, той въобще не се кани да го изпълни. Явно, че изобщо нямаше намерение да ми дава някакъв образец за идентифициране. Много се заинтригувах от неговия приятел — магьосник и го помолих да ми разкаже нещо повече за него: ако може да ми го опише, да ми каже къде живее и как се е запознал с него.

— Тпру, тпру, тпру! Стой, сто-ой! — каза ми дон Хуан като на кон. — Кой си ти? Професор Лорка ли? Неговата познавателна система ли се каниш да изучаваш?

Навлязохме дълбоко в безплодните поли на планината. Дон Хуан вървеше часове наред с постоянен ход. Реших, че задачата за деня е самото ходене. Най-сетне той спря и седна в сенчестата страна на подножието.

— Вече е време да подхванеш един от най-големите проекти в магията — каза дон Хуан.

— Какъв магически проект имаш предвид, дон Хуан? — попитах аз.

— Нарича се преглед — отговори той. — Древните магьосници са го наричали преразказ на събитията от живота и за тях това започнало като проста техника, средство, което им помагало да припомнят какво са правили и говорили на учениците си. За учениците им тази техника имала същата стойност: позволявала да си припомнят какво са им казвали и правили с тях учителите им. И нужни били някои ужасни социални сътресения, като неколкократното им завоюване и покоряване, за да осъзнаят древните магьосници, че тези техники дават много по-далеч стигащи резултати.

— За испанската конкиста ли говориш, дон Хуан? — попитах аз.

— Не — каза той. — Тя е само финалният акорд. Преди това е имало други, много по-опустошителни трусове. Когато идват испанците, древните магьосници вече не съществуват. Учениците на тези, които оцелели от дотогавашните сътресения, вече станали много предпазливи. Научили се да се грижат за себе си. Именно това ново поколение магьосници преименувало техниката на старите магьосници и я нарекло преглед.

— Времето има изключително висока цена — продължи той. — Поначало за магьосниците времето е от най-съществено значение. Предизвикателството, пред което съм изправен аз, е че за една много сбита единица време трябва да натъпча в теб всичко, което трябва да знаеш за магьосничеството като абстрактни твърдения, обаче за да успея да го направя, аз трябва да изградя в теб необходимото за това пространство.

— Какво пространство? За какво говориш, дон Хуан?

— Според схващането на магьосниците, за да можеш да въведеш нещо, трябва да има пространство, в което да го сложиш — каза той. — Ако си претъпкан с неща от всекидневния живот, не остава място за нищо ново. Това място трябва да се изгради. Разбираш ли какво имам предвид? Магьосниците от старо време смятали, че прегледът на живота отваря това пространство. Освен това с него се постигат и много други неща.

— Магьосниците извършват прегледа по много стриктен начин — продължи той. — Той се състои в това да направят един списък на всички хора, които са срещали от настоящия момент до самото начало на живота им. Изготвят ли този списък, те взимат първия човек от него и си припомнят за тази личност всичко, което могат. Имам предвид наистина всичко, до най-малката подробност. По-добре е припомнянето да се прави от настоящето към миналото, защото спомените от настоящето са по-свежи и по точи начин се изостря способността за припомняме. По време на припомнянето практикуващите обръщат внимание и на дишането — те вдишват бавно и осъзнато, обръщайки глава наляво като разгръщащо се ветрило, и издишват по същия начин.

Той каза, че вдишването и издишването трябва да бъдат естествени; ако се прави ускорено, човек може да навлезе в уморително дишане, както го нарече той — дишане, след което е нужно да се диша нормално, за да се отпуснат мускулите.

— И какво искаш да постигна с всичко това, дон Хуан? — попитах аз.

— Започни от днес да изготвяш списъка си — каза той. — Раздели го по години, по професии, състави го в какъвто ред искаш, важното е да бъде последователен, започвайки от най-скорошния човек и завършвайки с мама и татко. След това си припомни всичко за всеки от тях. И без повече суетене. С практиката ще проумееш какво правни!.

При следващото си посещение в дома му казах на дон Хуан. че съм преминавал най-съвестно през събитията от живота си и че ми е било много трудно да следвам такъв стриктен начин, като минавам по списъка човек след човек. Обикновено моят преглед ме отклоняваше във всякакви посоки. Оставях събитията да определят посоката на сломените ми. Това, което правех по своя воля, бе да се придържам по-общо към един период от време. Започнах например с хората от факултета по антропология, но оставих спомените да ме носят навсякъде в рамките на времето от настоящия момент до деня, когато ме приеха в Калифорнийския университет.

Разказах на дон Хуан, че съм открил нешо странно, което напълно бях забравил — никога не бях и помислял за съществуването на Калифорнийския университет чак до деня, когато съквартирантката на моя приятелка от колежа не пристигна в Лос Анжелис. Посрещнахме я на летището. Тя щеше да следва музикология в Калифорнийския университет. Самолетът й пристигна следобед и тя ме помоли да я закарам до университетското градче, за да разгледа мястото, където щеше да прекара следващите четири години от живота си. Знаех къде се намира, защото много пъти бях минавал край входа му откъм булевард „Сънсет“ на път за плажа. Но никога не бях влизал в студентския град.

Беше по време на ваканцията между семестрите. Открихме няколко души, които ни насочиха къде е факултетът по музика. Градчето беше безлюдно, но субективното ми впечатление беше за нещо изключително, направо наслада за очите. Сградите ми изглеждаха живи поради някаква собствено тяхна енергия. Това, което трябваше да бъде кратко отбиване във факултета по музика, се превърна в огромна обиколка из цялото градче. Направо се влюбих в Калифорнийския университет. Споменах на дон Хуан, че единственото, което помрачаваше възторга ми, беше раздразнението на моята приятелка, че настоявах да обиколим цялата огромна територия на университета.

— Какво чак толкова има тук, дявол да го вземе! — викаше ми тя възмутено. — Като че ли през живота си не си виждал студентски трал! Видиш ли един, все едно че си видял всичките. Май просто се опитваш да смаеш моята приятелка с чувствителността си!

Не беше това и аз разпалено й обясних, че съм истински развълнуван от красотата на цялата обстановка. Долавях в тези сгради толкова надежда и обещания, но въпреки това не можех да изразя субективното си състояние.

— Почти цял живот все но училища ходя! — процеди моята приятелка през зъби. — И вече ми се повдига от тях, писма ми. Никой нищичко не може да намери тук! Единственото, което ще намериш, са празни приказки, а те изобщо не те подготвят да се справяш с отговорностите си в живота.

Когато споменах, че ми се иска да уча тук, тя още повече се вбеси.

— По-добре се хвани да работиш! — разкрещя се тя. — Върви и опознай живота от осем до пет часа и зарежи тия глупости! Това е животът: работа от осем до пет, четиридесет часа седмично! И ще видиш какво ще ти даде! А не като мен — вече съм свръхобразована, но не ставам за работа.

Знаех само, че никога не бях_ _виждал толкова красиво място. И тогава се зарекох, че ще се запиша да следвам в Калифорнийския университет, каквото и да става. Желанието ми имаше пряко отношение към самия мен и все пак не беше породено от потребност за непосредствена облага. По-скоро беше от страхопочитание.

Казах на дон Хуан, че раздразнението на моята приятелка така ме бе отблъснало, че се принудих да я погледна в друга светлина и че доколкото си спомнях, това е било първият случай, когато нечии забележки са предизвиквали толкова дълбока реакция у мен. Бях забелязал черти в характера на моята приятелка, които дотогава не бях съзирал, черти, които ме уплашиха до смърт.

— Изглежда, ужасно съм я осъдил — казах аз на дон Хуан, — защото след посещението в студентския град ние се разделихме. Сякаш Калифорнийският университет се бе врязал помежду ни като клин. Знам, че е глупаво да мисля така.

— Не е глупаво — каза дон Хуан. — Това е напълно основателна реакция. Сигурен съм, че докато си се разхождал из студентския град, ти си бил завладян от намерението. Ти си възнамерил да бъдеш там и всичко, което се е противопоставяло на това, е трябвало да бъде отхвърлено.

— Но тук не бива да се прекалява — продължи той. — Прикосновението на воина-пътешественк е много леко, въпреки това е въпрос на обучение. Отначало ръката на воина-пътешественик е тежка, с желязна хватка, а после става като ръка на привидение, ръка като от есенна паяжина. Воините-пътешественици не оставят никакви знаци, никакви следи. Това е предизвикателството за тях.

Думите на дон Хуан ме потопиха в дълбоко, мрачно състояние на самообвинения, защото си дадох сметка от тази малка част на преразказа, че имам изключително тежка ръка, че съм мнителен и деспотичен. Споделих с дон Хуан за какво мислех.

— Силата на прегледа — каза дон Хуан — е, че тя разтърсва из основи целия боклук в живота ни и го изкарва на повърхността.

Тогава дон Хуан описа тънките нюанси на осъзнаване и възприятие, които са основа на прегледа. Като начало каза, че ще ме запознае с една система от схващания, които в никакъв случай не бива да приемам като теории на магьосниците, защото тази система е формулирана от древните шамани в Мексико в резултат на непосредственото виждане на енергията, както протича във Вселената. Предупреди ме, че ще ми изложи елементите на тази система, без какъвто и да било опит за класифицирането или подреждането им по някакъв предварително определен стандарт.

— Мен не ме интересуват класификациите — продължи той. — Ти класифицираш всичко цял живот. Сега ще бъдеш принуден да се лишиш от класификациите. Оня ден, когато те попитах дали знаеш нещо за облаците, ти ми изреди всякакви названия на облаци и процента влажност, който трябва да се очаква от всеки вид. Същински метеоролог беше. Но когато те попитах какво можеш лично ти да правиш с облаците и представа си нямаше за какво говоря.

— Класификациите си имат свой собствен свят — продължи той. — Започнеш ли да класифицираш нещо, класификациите оживяват и започват да те управляват. Но тъй като класификациите никога не започват като даващо енергия дело, те винаги си остават мъртви като дънери. Те не са дървета, а просто трупи.

Той ми обясни, че магьосниците от древно Мексико видели, че цялата Вселена е съставена от енергийни полета под формата на светещи нишки. Те видели мириади такива нишки, накъдето и да се обърнеш. Видели още, че тези енергийни полета се подреждат в потоци от светещи влакна; потоци, които са постоянни, вечни сили във Вселената. Тези потоци или течения от влакна, които имат отношение към прегледа, били наречени от тях тъмното море на осъзнаването или още Орела.

Той каза, че тези магьосници открили също, че всяко същество във Вселената е прикрепено към тъмното море на осъзнаването в една кръгла светеща точка, която се забелязва, когато тези същества били възприемани като енергия. Дон Хуан каза, че в тази светеща точка, която магьосниците от древно Мексико наричат събирателна точка, се събира възприятието с помощта на един тайнствен аспект на тъмното море на осъзнаването.

Дон Хуан заяви, че в събирателната точка на човека се съсредоточават и преминават мириади енергийни полета от цялата Вселена под формата на светещи нишки. Тези енергийни полета се превръщат в сетивни данни, а след това сетивните данни се интерпретират и възприемат като познатия ни свят. По-нататък дон Хуан обясни, че именно тъмното море на осъзнаването превръща светещите нишки в сетивни данни. Магьосниците виждат тази трансформация и я наричат сияние на осъзнаването; сияние, което се излъчва като ореол около събирателната точка. Тогава ме предупреди, че се кани да направи едно изявление, което според разбиранията на магьосниците с централно за осъзнаване мащаба на прегледа.

Наблягайки на всяка дума, той каза, че това, което ние наричаме сетива на организма, е не друго, а степени на осъзнаване. Ако приемем, че сетивата са тъмното море на осъзнаването, наблегна той, тогава ще трябва да приемем, че интерпретацията на сетивните данни, която извършват сетивата, също е тъмното море на осъзнаването. После той обясни, че начинът, по който гледаме на света около нас, е резултат от интерпретационната система на човечеството, с която разполага всеки индивид. Той каза още, че всеки съществуващ организъм трябва да има интерпретационната система, която му дава възможност да функционира в своята среда.

— Магьосниците, който се появяват след тези апокалиптични сътресения, за които ти говорих — продължи той, — видели, че в момента на смъртта тъмното море на осъзнаването всмуква, така да се каже, през събирателната точка осъзнаването на живите същества. Те видели още, че когато се среща с магьосници, които са направили преглед на живота си, тъмното море на осъзнаването проявявало за миг, да го наречем, колебание. Без сами да знаят, някои от тях направили своя преглед толкова щателно, че тъмното море на осъзнаването взело тяхното осъзнаване под формата на житейския им опит, но не се докоснало до жизнената им сила. Магьосниците открили една колосална истина за силите във Вселената — тъмното море на осъзнаването иска само житейския ни опит, а не нашата жизнена сила.

Предпоставките за това, което ми разясняваше дон Хуан, бяха напълно неразбираеми за мен. Или може би ще е по-точно да кажа, че някак смътно и дълбоко в себе си аз знаех колко практично е това, от което изхожда в обясненията си.

— Магьосниците смятат — продължи дон Хуан, че когато направим преглед на живота си, всички боклуци, както ти казах, излизат на повърхността. Ние осъзнаваме своите противоречия, повторенията, но нещо в нас страхотно се съпротивлява на прегледа. Магьосниците казват, че пътят се освобождава едва след някое огромно сътресение — след като на екрана на паметта ни се появи някое събитие, което ни разтърсва до основи с ужасяващата яснота на детайлите. Такова събитие наистина ни вкарва в самия оня момент, в който сме го изживели навремето. Магьосниците наричат такова събитие въводител, защото от този момент нататък всяко събитие, до което се докоснем, се изживява отново, а не просто се припомня.

— Ходенето е нешо, което винаги улеснява припомнянето — продължи дон Хуан. — Магьосниците от древно Мексико смятали, че всяко нещо, което изживеем, се съхранява като усещане в задната страна на краката. Те смятали задната страна на краката за склад на личната история на човека. Така че хайде да повървим из планината.

Вървяхме почти докато мръкна.

— Струва ми се, че те накарах да повървиш достатъчно — каза дон Хуан, когато се върнахме в къщата му, — за да си готов да започнеш маневрата на магьосниците за откриване на въводител — едно събитие от живота ти, което ще си спомниш с такава яснота, че ще ти послужи като прожектор за осветяване на всяко друго нещо от Твоя преглед със същата или поне сходна яснота. Ще направиш нещо, което магьосниците наричат оглед на късчетата от пъзела. Нещо ще те насочи да си спомниш това събитие, което ще ти послужи като въводител.

Той ме остави сам, като ми даде едно последно предупреждение:

— Гледай да улучиш право в целта — каза той. — Направи всичко възможно.

За миг изпитах изключителен покой, може би поради тишината около мен. След това усетих някаква вибрация, нещо като разтърсване в гръдния кош. Задишах трудно, но внезапно нещо в гърдите ми сякаш се отвори и ми позволи да си поема дълбоко дъх и в паметта ми избухна цялостната гледка на едно забравено събитие от детството ми, сякаш е било държано заключено и внезапно се е освободило.

Бях в кабинета на моя дядо, където имаше билярдна маса, и играех с него билярд. По това време бях почти на девет години. Дядо ми беше много добър играч и поради увлечението си ме научи на всички комбинации, които знаеше, докато не станах достатъчно добър за сериозна игра с него. Играехме билярд безкрайни часове. Напреднах толкова, че един ден го победих. От този ден нататък той не успяваше да ме бие. Често пъти аз умишлено губех, просто от любезност към него, но той разбираше и страхотно ми се ядосваше. Веднъж така се раздразни, че ме удари по главата със етика.

За яд и радост на дядо, към деветгодишната си възраст вече можех да правя карамбол след карамбол, без прекъсване. В една игра с мен той толкова се ядоса и му писна, че захвърли етика и ми каза да си играя сам. Понеже по природа много се увличах, бях в състояние да се състезавам със самия себе си и да отработвам всяка комбинация отново и отново, докато не постигна съвършенство.

Веднъж при дядо дойде на гости един мъж, прочут в целия град с хазартните си подвизи, сам той притежател на игрален дом с билярдни зали. Те разговаряха и играеха билярд, когато случайно влязох в стаята. Понечих веднага да изляза, но дядо ме пипна и ме вмъкна вътре.

— Това е моят внук — каза той на мъжа.

— Много ми е приятно да се запознаем — отговори мъжът. Погледна ме твърдо и ми протегна ръка, едра колкото главата на обикновен човек.

Изпаднах в ужас. Гръмкият му смях говореше, че той си дава сметка колко неловко се чувствам. Съобщи ми, че се казва Фалело Кирога, а аз смънках моето име.

Той беше много висок и изключително добре облечен. Носеше двуреден син костюм на тънки райета с панталон, който красиво се стесняваше надолу. По това време навярно минаваше петдесетте, но беше в много стегната, отлична форма, с изключение на лекото коремче. Не беше пълен и явно поддържаше вида на добре хранен човек, с напълно задоволени потребности. Повечето хора в родния ми град бяха кльощави. Хора, които си изкарваха прехраната с тежък труд и не им оставаше никакво време за развлечения. Фалело Кирога имаше точно обратния вид. Цялото му излъчване беше на човек, който посвещава цялото си време на изтънчени наслади.

Той беше приятен на вид. Лицето му беше спокойно, гладко избръснато, с добри сини очи. Внушаваше доверие с излъчването си на лекар. Хората в моя град казваха, че бил способен да предразположи всекиго и че е трябвало да стане свещеник, адвокат или лекар, а не професионален играч. Говореха още, че с хазарта изкарвал повече пари, отколкото всичките лекари и юристи в града, взети заедно.

Косата му беше черна и грижливо сресана. Забелязваше се, че доста редее. Той се опитваше да прикрие отстъпващата назад линия на косата, като я сресваше през челото. Имаше квадратна челюст и абсолютно покоряваща усмивка. Зъбите му бяха едри и бели, явно добре се грижеше за тях — нещо ново в област, където всички бяха с развалени зъби. Две други отличителни черти на Фалело Кирога в моите очи бяха огромните му стъпала и черните му лачени обуща, ръчна изработка. Възхищавах се, че обувките му изобщо не скърцат, като крачеше напред-назад из кабинета. Аз бях свикнал да забелязвам приближаването на дядо по скърцането на обувките му. — Моят внук играе билярд много добре — подхвърли небрежно дядо ми на Фалело Кирога. — Дали да не му дам моя стик и да го пусна да играе с теб, а аз ще погледам.

Това дете да играе билярд? — през смях погина този едър мъж дядо ми.

— О, да — увери го дядо. — Естествено, не толкова добре като теб, Фалело. Защо че го изпробван!? И за да ти е по-интересно и да не се държиш снизходително към внука ми, нека заложим малка сума. Какво ще кажеш, ако аз заложа ето толкова?

Той сложи на масата дебела пачка изпомачкани банкноти и се усмихна на Фалело Кирога, като клатеше глава, сякаш за да предизвика едрия мъж да приеме залога.

— О, Боже, толкова много, а? — каза Фалело и ме погледна преценяващо. После отвори портфейла си и извади няколко акуратно сгънати банкноти. Това беше още една удивителна подробност за мен. Дядо ми имаше навик да държи парите си из всички джобове, вечно смачкани на топка. Когато се налагаше да плаща нещо, трябваше да разглажда банкнотите, за да може да ги преброи.

Фалело Кирога не каза нищо, но аз долових, че се чувства като обирджия. Усмихна се на дядо ми и явно от уважение към него сложи парите на масата. Дядо ми, поел ролята на съдия, подготви играта за определен брой карамболи и хвърли ези-тура, за да определи кой ще започне пръв. Падна се на Фалело Кирога.

— Ти по-добре играй на пълни обороти, не го жали — подкокоросваше го дядо ми. — Хич не се притеснявай да го смажеш този хубостник и да спечелиш моите пари!

Следвайки съвета на дядо ми, Фалело Кирога игра така добре, както умееше, но в един момент пропусна на косъм един карамбол. Аз взех етика. Имах чувство, че краката ми се подкосяват, но като видях ликуването на дядо — той заподскача насам-натам, — това ме успокои, пък и се жегнах да чуя как Фалело Кирога щеше да се разпори от смях, като ме видя как държа етика. Поради ръста си аз не можех да се наведа над масата, както нормално се играе билярд. Дядо ми обаче с усърдно търпение и решимост ме бе научил да играя по друг начин — изпъвах ръка далеч назад и държах стика почти над раменете и леко встрани от тях.

— А какво прави той, когато трябва да достигне средата на масата? — полита през смях Фалело Кирога. — Опира се на ръба на масата — каза небрежно дядо.

— Разрешено е, както знаеш.

Дядо се приближи до мен и през зъби прошепна, че ако се правя на любезен и загубя, ще изпотроши всичките стикове в главата ми. Знаех, че говори сериозно — това си беше просто неговият начин да изрази доверието си в мен.

Спечелих с лекота. Дядо беше неописуемо радостен. Колкото и странно да беше, Фалело Кирога също се развесели. Смееше се и обикаляше билярдната маса, като потупваше ръбовете. Дядо взе да ме превъзнася до небесата. Под секрет каза на Кирога най-добрия резултат, който бях постигал, и се шегуваше, че съм се изпраскал толкова, защото той открил как да ме подмамва да тренирам: с кафе и кифлички.

— Невероятно, невероятно! — не спираше да повтаря Фалело Кирога. После се сбогува с нас; дядо ми взе заложените пари и случката беше забравена.

Дядо беше обещал да ме заведе на ресторант и да ме черпи с най-вкусното ядене в града, но така и не го стори. Беше си много стиснат; известно беше, че става разточителен единствено с жени.

След два дни, тъкмо като излизах от училище и си тръгвах към къщи, ме пресрещнаха двама мъжаги от хората на Кирога.

— Фалело Кирога иска да те види — каза гърлено единият. — Иска да отидеш при него да пиете кафе с кифлички.

Ако не беше казал „кафе с кифлички“, сигурно щях да избягам от тях. Но си спомних как дядо каза на Фалело Кирога, че душа давам за кафе с кифлички. Така че с радост ги последвах. Обаче не можех да крача толкова бързо като тях, затова единият, който се казваше Гийермо Фалкон, ме вдигна и ме намести на огромната си ръка. Разсмя се през кривите си зъби.

— По-добре се порадвай на тази езда, малкият — каза той. Дъхът му беше кошмарен. — Изобщо носил ли те е някой някога така? Ако се съди по това как се гърчиш, май никога! — Той се разкикоти гротескно.

За щастие домът на Фалело Кирога не беше много далеч от училището. Господин Фалкон ме „достави“ на канапето в кабинета. Фалело Кирога седеше зад масивно писалище. Той стана и ми разтърси ръката. Моментално ми поднесоха кафе с чудесни кифлички, двамата седнахме и се разбъбрихме приятелски за птицефермата на дядо ми. Попита ме дали искам още кифлички и аз отговорих, че не бих имал нищо против. Той се засмя и сам ми донесе цял поднос невероятно вкусни кифлички от съседната стая.

След като се натъпках, той любезно ме попита дали имам нещо против да отида с него в билярдния му дом в малките часове на нощта и да изиграя една-две приятелски игри с едни хора, които той ще избере. Спомена небрежно, че ще играят големи суми пари. Открито изрази доверието си в моите способности и добави, че ще ми плати за времето и усилията процент от печалбата. По-нататък заяви, че познавал манталитета на семейството ми — те щели да преценят за неуместно да ми се дават пари дори като заплащане за труда ми. Затова ми обеща да внесе парите в банка по специална сметка на мое име или нещо още по-практично — да плаща всички мои покупки от магазините из града или храната, която консумирам в който и да било ресторант.

Не повярвах ни дума от всичко, което ми каза. Знаех, че Фалело Кирога е мошеник и рекетьор. Но ми хареса идеята да играя билярд с непознати хора, затова приех сделката с него.

— А ще ми даваш ли кафе с кифлички като днешните? — попитах аз.

— Разбира се, момчето ми — отговори той. — Ако идваш да играеш за мен, ще ти купя направо цялата фурна! И ще карам пекаря да ги прави само за теб. Имаш думата ми!

Предупредих Фалело Кирога за единствената пречка, която оставаше — нямаше как да се измъквам от къщи; имах прекалено много лели, които бдяха над мен като ястреби, пък и спалнята ми беше на втория етаж.

— Това не е проблем — увери ме Фалело Кирога. — Ти си достатъчно малък — ще скочиш от прозореца си в ръцете на господин Фалкон и той ще те хване. Той е огромен като къща! Съветвам те тази вечер да си легнеш рано. Господин Фалкон ще те събуди, като ти подсвирне и хвърли камъче в прозореца ти. Но ще трябва да се ослушваш! Той е доста нетърпелив.

Върнах се в къщи крайно възбуден. Не можех да заспя. Бях напълно буден, когато чух господин Фалкон да подсвирва и хвърля камъче в стъклото на прозореца. Отворих го. Господин Фалкон беше точно под мен, на улицата.

— Скачай в ръцете ми, малкият — каза той с приглушен глас, който се опитваше да докара до силен шепот. — Ако не се целиш в ръцете ми, ще те изпусна и ще се утрепеш. Запомни го. И не ме карай да припкам наоколо. Просто се цели в ръцете ми. Скачай! Скачай!

Скочих и той ме хвана с такава лекота, сякаш бях бала памук. Остави ме на земята и ми нареди да тичам. Каза, че като дете, току-що събудено от дълбок сън, трябвало да тичам, за да се разсъня напълно, докато стигнем в билярдния дом.

През тази нощ играх с двама мъже и спечелих и двете игри. Натъпках се до насита с най-вкусното кафе и кифлички, които може да си представи човек. Лично аз бях на седмото небе. Когато се върнах в къщи, наближаваше седем сутринта. Никой не беше забелязал отсъствието ми. Време беше да отивам на училище. Па практика всичко си беше нормално, само дето бях_ _толкова уморен, че цял ден едва си държах очите отворени.

От този ден нататък Фалело Кирога провождаше господин Фалкон да ме взима два-три пъти седмично и аз печелех всяка игра, която той ме караше да играя. Верен на обещанието си, той плащаше всичко, което си купувах, особено ястията по мой избор в китайския ресторант, където ходех всеки ден. Понякога дори канех мои приятели, които плашех до смърт, като хуквах да бягам от ресторанта с писъци, когато сервитьорът донасяше сметката. Изумяваха се, че полицията нито веднъж не ги прибра, загдето ядат, без да си плащат.

Изобщо не бях си представял какво трудно изпитание е да се изправя пред надеждите и очакванията на всички тези хора, които залагаха за мен. Изпитанието на изпитанията обаче настъпи, когато един първокласен играч от съседен град реши да предизвика Фалело Кирога и подплати предизвикателството си с огромен залог. Вечерта преди играта не предвещаваше нищо добро. Дядо се разболя и не можеше да заспи. Цялата фамилия се суетеше и никой не отиваше да си ляга. Съмнявах се дали изобщо ще открия възможност да се измъкна от стаята си, но подсвирването и камъчетата в стъклото бяха толкова настойчиви, че рискувах и скочих от прозореца си в ръцете на господин Фалкон.

Имах чувство, че всичко мъжко от града се е струпало в билярдната зала. Страдалчески лица безмълвно ме умоляваха да не загубя. Някои от мъжете дръзко ме уверяваха, че са заложили къщите си и всичко, което притежават. Един мъж полу на шега каза, че е заложил жена си — ако аз не победя, той тази нощ щял да стане или рогоносец, или убиец. Но не уточни дали смята да убие жена си, за да не стане рогоносец, или мел, загдето съм загубил играта.

Фалело Кирога крачеше напред-назад. Каел беше масажист специално за мен. Искаше да бъда разхлабен. Масажистът сложи горещи хавлиени кърпи на ръцете и китките ми, а на челото — студена кърпа. Обу на краката ми най-меките и удобни обувки, които някога съм носил. Бяха с твърди, военни токове и подложки за свода на стъпалото. Фалело Кирога дори ме издокара с барета, за да не ми пада косата в очите, и широки панталони с пояс.

Половината хора около билярдната маса бяха непознати от друг град. Бяха вперили свирепи погледи в мен. Имах чувство, че ми пожелаваха да пукна.

Фалело Кирога подхвърли монета, за да определи кой ще играе пръв. Моят съперник беше от бразилски или китайски произход, млад, с кръгло лице, много изтупан и самоуверен. Той игра пръв и направи шеметен брой карамболи. Усетих по цвета на лицето на Фалело Кирога, че всеки момент може да получи инфаркт, така изглеждаха и останалите хора, които бяха заложили на мен всичко, което имаха.

Тази нощ играх много добре и когато наближих бройката карамболи, които беше направил другият, напрежението на хората, заложили на мен, достигна върха си Най-истеричен от всички беше Фалело Кирога. Крещеше по всички, заповядваше някой да отвори прозорците, защото не мога да дишам от цигарения дим. Нареди на масажиста да разхлаби ръцете и раменете ми. Накрая трябваше да ги накарам да престанат и наистина за нула време направих осемте карамбола, които ми бяха нужни, за да спечеля играта. Еуфорията на тези, които бяха заложили на мен, беше неописуема. Но аз не обръщах внимание на всичко това, защото вече беше съмнало и трябваше много бързо да ме върнат у дома.

Този ден бях безкрайно изтощен. Фалело Кирога най-любезно не пращаше да ме взимат цяла седмица. Един следобед обаче господин Фалкон ме взе направо от училище и ме заведе в билярдния дом. Фалело Кирога беше изключително сериозен. Дори не ми предложи кафе с кифлички. Отпрати всички навън и пристъпи направо към въпроса. Придърпа стола си по-близо до мен. — Внесох в банката много пари на твое име — каза той много сериозно. — Аз държа на обещанията си. Давам ти думата си, че винаги ще се грижа за теб. Помни това! Сега, ако ти направиш това, което ще ти кажа, ще си изкараш толкова пари, че няма да ти се налага да работиш нито ден през целия си живот. Искам от теб да загубиш следващата игра с един карамбол. Знам, че можеш да го направиш. Но искам да загубиш само на косъм. Колкото по-драматично, толкова по-добре.

Аз направо се втрещих. Изобщо не можех да проумея какво ми каза. Фалело Кирога повтори искането си и по-нататък ми обясни, че смята анонимно да заложи всичко, което притежава, против мен и че това е същността на нашата нова сделка.

— Господин Фалкон те охраняваше месеци наред — каза той. — Мога само да ти кажа, че както той използваше цялата си сила, за да те пази, така и може да направи обратното със същата тази сила.

Заплахата на Фалело Кирога беше повече от очевидна. Сигурно трябва да е забелязал ужаса по лицето ми, защото се отпусна и се засмя.

— О, но не се притеснявай от такива неща — каза той успокоително. — Нали сме побратими.

За първи път в живота си изпадах в такова непоносимо раздвоение. Искаше ми се с все сили да избягам от Фалело Кирога поради ужаса, който предизвика у мен. Но в същото време и със същата сила исках да остана — исках да разполагам със свободата да си купувам всичко, което ми хрумне, от който и да било магазин и най-вече да ям в който ресторант си харесам, без да плащам. Но така и не се наложи да избера нито едното, нито другото.

Най-неочаквано, поне за мен, дядо реши да се преселим на друго място, много далеч. И като че ли подразбрал какво става, той ме изпрати там преди всички останали. Съмнявам се дали наистина знаеше какво става. Имам чувство, че решението да ме изпрати там беше една от обичайните му интуитивни реакции.

Дон Хуан се върна и ме извади от спомнянето. Бях загубил представа за времето. Би трябвало да съм прегладнял, но изобщо не ми се ядеше. Изпълнен бях с нервна енергия. Дон Хуан запали газената лампа и я закачи на един пирон на стената. Мъждивата й светлина хвърляше странни, танцуващи сенки из стаята. Известно време очите ми се нагаждаха към полумрака. После ме обхвана дълбока печал. Беше някакво необичайно абстрактно чувство, безкрайно далеч достигащ мъчителен копнеж, който произлизаше от полумрака или може би от усещането, че съм заловен в капан. Бях толкова уморен, че ми се искаше да си отида, но в същото време и със същата сила исках да остана.

Гласът на дон Хуан ми възвърна чувството за известен контрол. Той явно знаеше причината и дълбочината на моя смут и заговори с подходящ за случая тон. Строгостта му ми помогна да си възвърна контрола над нещо, което лесно можеше да се обърне в истерична реакция на изтощението и умствената превъзбуда.

— Преразказът на събития е магическа процедура — каза той. — Не е просто да разправяш истории. Той означава да видиш основната тъкан на събитията. Именно но тази причина преразказът е толкова важен и широкообхватен.

По негово искане разказах на дон Хуан случката, която си бях припомнил.

— Колко на място! — каза той и се разкиска от удоволствие. — Единственият коментар, който мога да направя, е, че войнът-пътешественик се изтърколва от удара, отива натам, накъдето го запрати този импулс. Силата на воина-пътешестаеник е в това да бъде винаги нащрек, за да получи максимален ефект от минимален импулс. И силата му е най-вече в това да не се намесва. Събитията имат сила, свое собствено притегляне, а пътешественикът си е само пътешественик. Всяко нещо около него е предназначено само за очите му. По този начин пътешественикът изгражда смисъла на всяка ситуация, без изобщо да се пита защо е станало така или другояче.

— Днес ти си спомни събитие, което е равносметка на целия ти живот — продължи той. — Ти вечно попадаш в ситуации като тази, в която така и не си взел решение. Всъщност така и не ти се е наложило да избереш — дали да приемеш нечестната сделка с Фалело Кирога или да му откажеш.

— Безкрайността винаги ни поставя в ужасното положение да избираме — продължи той. — Ние искаме безкрайността, но в същото време искаме да избягаме от нея. На теб ти се иска да ми кажеш да се махна, но в същото време неустоимо ти се остава. Безкрайно по-лесно би било просто да не устоиш и да останеш.

ЕНЕРГИЙНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ХОРИЗОНТА

Прояснението, което ми донесе въводителят, даде нов импулс на моя преглед. Старото ми настроение се смени с ново. От този момент нататък започнах да си спомням събитията от живота си с влудяваща яснота. Сякаш в мен бе имало някаква бариера, заради която се вкопчвах в дребнави и неясни спомени, а въводителят я бе разбил на парчета. Преди този момент способността ми да си спомням беше един замътен начин да се замислям за различни случки, които най-често исках да забравя. Поначало не ме интересуваше да си спомням каквото и да било от живота си. Затова, откровено казано, не виждах никакъв смисъл в това безполезно занимание с прегледа, което дон Хуан на практика ми беше натрапил. За мен то беше досадна работа, която ме уморяваше и само подчертаваше моята неспособност да се концентрирам.

Въпреки това аз прилежно съставих списъка от хора и се залових както дойде с едно псевдоприпомняие на общуването си с тях. Неспособността ми да ги взема ясно на фокус не ме спираше. Изпълнявах това, което смятах за свой дълг, независимо как се чувствах. С течение на практиката яснотата на спомените се подобри забележително. Вече можех да се спускам, така да се каже, над определено събитие по мой избор с достатъчна яснота, която чак ме плашеше, но в същото време си струваше. След като дон Хуан ме запозна с идеята за въводителя обаче, силата ми на припомняне стана нещо, за което просто нямах думи.

Следвах списъка си от хора така, както бе поискал дон Хуан, но това правеше прегледа изключително формален и педантичен. По от време на време нещо в мен се изтръгваше на свобода, нещо, което ме заставяше да се съсредоточа над събития извън моя списък. Събития с такава влудяваща яснота, че ги изживявах по-дълбоко, отколкото по времето, когато действително се бяха случили. Всеки път, когато правех прегледа по този начин, аз го правех с един нюанс на безпристрастност, благодарение на който виждах неща, останали незабелязани в разгара на изживяването им.

Първият път, когато припомнянето на случка ме разтърси из основи, беше след като бях изнесъл лекция в един колеж в Орегон. Студентите, заели се с организирането на лекцията, ме заведоха заедно с друг антрополог, мой приятел, в някаква къща, където трябваше да пренощуваме. Аз се канех да отида в мотел, но те настояваха да ни заведат в този дом за наше удобство. Казаха, че бил извън града и нямало никакъв шум — най-тихото място на света, без никакви телефони и досади от външния свят. И като пълен глупак, какъвто си бях, аз се съгласих да отида с тях. Дон Хуан не само ме бе предупреждавал винаги да си бъда самотна птица, но и бе настоявал да спазвам препоръката му, нещо, което повечето време правех, но в някои случаи у мен надделяваше стадното същество.

Студентите-опекуни ни заведоха в къщата, доста далеч от Портланд, която беше на преподавател, заминал в отпуска. На бърза ръка те включиха цялото осветление на дома, разположен на един хълм, с прожектори от всички страни. С включените прожектори къщата сигурно се виждаше поне от пет километра.

И след това студентите-опекуни моментално си отидоха; нещо, което ме изненада, защото мислех, че ще останат да си поговорим. Къщата беше дървена, А-образна, неголяма, но добре проектирана. Имаше огромен хол, а над него — мецанин със спалня. Точно над нея, на върха на А-то, от странен въртящ се шарнир висеше разпятие в естествен ръст. Прожекторите по стените бяха фокусирани на разпятието. Много впечатляващо зрелище беше, особено когато разпятието се въртеше със скърцане, сякаш шарнирът не беше смазан.

Друго зрелище представляваше банята. Цялата беше в огледала — по тавана, стените и пода — и беше осветена в червеникава светлина. Невъзможно беше да влезеш в банята, без да се видиш от всевъзможни ъгли. Харесваха ми всички тези причудливости на къщата и тя ми се струваше направо страхотна.

Когато дойде време да си лягаме обаче, аз се натъкнах на сериозен проблем, защото имаше само едно тясно, твърдо, почти монашеско легло, а моят приятел-антрополог вече почти развиваше пневмония и всеки път като се закашляше, гърдите му свиреха и изкарваше храчки. Той веднага зае леглото и откърти. Потърсих си място да поспя, но нищо не открих. Този дом беше лишен от удобства. Па всичко отгоре беше студено. Студентите бяха включили цялото осветление, но никакво отопление. Затърсих нещо за отопление, но напразно. Също толкова безрезултатни останаха и опитите ми да открия как да изключа прожекторите или поне лампите в къщата. По стените имаше ключове, но те явно се задействаха от някакъв централен контакт. Осветлението си оставаше включено, а аз не откривах никакъв начин да го изключа.

Единствената постеля, която можах да си открия, беше едно тънко одеялце и единственото, с което можех да се завия, беше обработената кожа на огромен френски пудел. Явно е бил любимецът на този дом и бяха запазили кожата му. Беше с лъскави очи от черен мрамор, отворена уста и провиснал език. Сложих кожата на пу-дела с главата към коленете ми, но тогава щавеният му задник се оказа на шията ми. Пък и препарираната му глава беше нещо много твърдо между коленете ми и ужасно ме дразнеше! Поне да беше тъмно, все щеше да се търпи. Събрах няколко хавлиени кърпи и ги използвах за възглавница и да покрия колкото мога кожата на френския пудел. Цялата нощ не можах да мигна.

И именно тогава, както си лежах и се проклинах наум за глупостта си и че не послушах съвета на дон Хуан, у мен изплува първият в целия ми живот влудяващо ясен спомен. Със същата яснота си бях спомнил събитието, което дон Хуан нарече въводител, но обикновено не обръщах достатъчно внимание на нещата, които ми се случват, като съм с дон Хуан, понеже в негово присъствие всичко беше възможно. Този път обаче бях сам.

Години преди да срещна дон Хуан, по едно време се бях наел да рисувам реклами по сградите. Шефът ми се казваше Луиджи Палма. Един ден Луиджи получи договор да нарисува на стената на една стара сграда реклама за продажба и наемане на сватбени рокли и смокинги. Собственикът на магазина в сградата искаше да хване окото на потенциалните клиенти с огромна реклама. Луиджи трябваше да нарисува невестата и жениха, а аз — надписа. Качихме се на плоския покрив на сградата и сглобихме скелето.

Доста ме беше страх, макар че нямах явна причина за това — бях рисувал десетки реклами по високи сгради. Луиджи сметна, че развивам страх от височина, но че страхът ми скоро ще мине. Когато дойде време да започнем работа, той спусна скелето на няколко педи под покрива и скочи на плоските му дъски. Отиде на единия край, аз останах на другия, за да не му преча — той беше художникът.

Луиджи се залови за работа. Нанасяше боите с такъв замах и ентусиазъм, че скелето се люлееше напред-назад. Зави ми се свят. Понечих да се върна на плоския покрив под предлог, че трябва да взема още бои и други пособия за рисуване. Хванах се за перваза на стената, обрамчващ плоския покрив, и се опитах да се изтегля нагоре, но пръстите на крака ми се запънаха в дъските на скелето. Опитах се да придърпам крака си и скелето към стената; но колкото по-силно дърпах, толкова по-далеч отблъсквах скелето от стената. Вместо да ми помогне да си освободя крака, Луиджи седна и се увърза с въженцата, които прикрепяха скелето към покрива. Той се прекръсти и ме погледна ужасен. Както беше седнал, той се отпусна на колене и тихо хлипайки, заповтаря „Отче наш“.

Държах се на живот и смърт за перваза; ако нещо ми даваше отчаяната сила да издържа, то беше вярата ми, че ако се владея, ще мога да задържа скелето да не се отдалечава повече от стената. Нямах никакво намерение да се пусна и да се стоваря от тринадесет етажа височина в своята смърт. Луиджи, оставайки докрай непоправим началник, ми завика през сълзи да се моля. Кълнеше се, че и двамата ще паднем и ще се пребием, затова може поне да се помолим за спасението на душите си. За миг се поколебах дали да не се помоля. Но предпочетох да завикам за помощ. Хората в сградата, изглежда, бяха чули виковете ми и бяха извикали пожарната. Искрено ми се струваше, че бяха минали само две-три секунди, откакто се развиках за помощ, когато пожарникарите стигнаха до покрива, хванаха Луиджи и мен и закрепиха скелето.

В действителност бях висял на стената на сградата най-малко двадесет минути. Когато най-накрая пожарникарите ме изтеглиха на покрива, аз загубих всякакъв контрол. Повърнах на твърдия под на покрива, стомахът ми продължаваше да се обръща от страх и от противния мирис на разтопен катран. Денят беше много горещ; смолата в пукнатините по покрива се топеше от жегата. Това изпитание беше толкова ужасно и смазващо, че не исках да го запомня и изпаднах в халюцинации как пожарникарите ме внасят в топла, жълта стая; полагат ме на изключително удобно легло и аз заспивам спокойно, облечен в собствената си пижама, на сигурно място, избавен от опасността.

Второто ми припомняме беше пак такъв взрив с неизмерима сила.

Разговарях си най-приятно с група приятели, когато без всякаква видима причина, която да мога да си обясня, внезапно дъхът ми спря под въздействието на една мисъл, един спомен, който отначало беше мъглив, но после се превърна във всепоглъщащо изживяване. Силата му беше толкова огромна, че трябваше да се извиня и да се оттегля за малко в едно ъгълче. Приятелите ми, изглежда, разбраха моето състояние и се разотидоха без никакви коментари. Бях започнал да си спомням едно произшествие, което се случи, като бях последен клас в гимназията.

С най-добрия ми приятел обикновено ходехме на училище покрай една голяма къща с черна ограда от ковано желязо, висока поне два метра и с остри шипове на върха. Зад оградата се виждаше просторна, добре поддържана зелена поляна и огромна, свирепа немска овчарка. Всеки ден ние дразнехме кучето и го карахме да се хвърля към нас. То спираше физически пред оградата от ковано желязо, но яростта му сякаш я прехвърляше и стигаше до нас. Моят приятел истински се наслаждаваше да предизвиква всеки ден кучето в това състезание между ум и материя. Той заставаше само на сантиметри от муцуната на кучето, която се провираше между железните прътове поне на десетина сантиметра над улицата, и се зъбеше също като кучето.

— Предай се, предай се! — викаше всеки път моят приятел. — Подчини се! Подчини се! Аз съм по-силен от теб!

Всекидневните му демонстрации на сила на ума, които продължаваха поне пет минути, никога не довеждаха кучето до нещо друго освен още по-бясна ярост. Моят приятел всеки ден ме уверяваше като част от ритуала, че кучето или ще му се подчини, или ще умре пред очите ни от сърдечен разрив, причинен от ярост. Толкова дълбоко беше убеден, че см представях как кучето някой ден ще падне мъртво.

Една сутрин, когато наближихме, кучето го нямаше. Изчакахме малко, но то не се показваше. После го забелязахме — на другия край на голямата поляна. Имаше вид, че се занимава с нещо там, затова ние бавно си тръгнахме. С ъгълчето на окото си забелязах, че кучето се понася с пълна скорост към нас. Когато беше на шест-седем крачки от оградата, то направи гигантски скок през нея. Сигурен бях, че ще си разпори корема в шиповете. Размина му се на милиметри и се стовари на улицата като чувал с картофи.

Помислих си за миг, че е мъртво, но беше само зашеметено. Внезапно стана и вместо да се хвърли след този, който го разяряваше, то се втурна към мен. С един скок се озовах на покрива на един автомобил, но това беше нищо работа за кучето. То скочи и за малко да се окаже върху мен. Скочих долу и се изкатерих на първото дърво наоколо, малко, тънко дръвче, което едва издържаше тежестта ми. Сигурен бях, че ще разцепи на две и ще се озова право в челюстите на кучето, което щеше да ме разкъса.

На дървото аз бях почти извън досега му. Но кучето пак скочи, щракна със зъби, успя да захапе дъното на панталона ми и го разкъса. Зъбите му дори одраскаха задника ми. В момента, в който се добрах в безопасност на върха на дървото, кучето си отиде. Просто се затича нагоре по улицата, вероятно да търси приятеля ми.

В здравния кабинет на училището медицинската сестра ми каза да поискам от стопанина на кучето свидетелство за ваксина против бяс.

— Трябва непременно да провериш — каза строго тя. — Възможно е вече да си се заразил от бяс. Ако собственикът откаже да ти представи свидетелство за ваксините, ти имаш право да повикаш полиция. Говорих с пазача на къщата, където живееше кучето.

Той ме обвини, че съм подмамил на улицата най-ценното куче на собственика, куче с родословие.

— Ти по-добре внимавай, малкият! — ядосано каза той. — Кучето се е загубило. Собственикът ще те прати в затвор, ако продължаваш да ни безпокоиш.

— Но може да съм хванал бяс — казах аз с искрено уплашен тон.

— Пет пари не давам дори да си хванал бубонна чума! — изрева той. — Омитай се!

— Ще извикам полиция — казах аз.

— Викай когото си щеш — отвърна той. — Като извикаш полицията, ще я обърнем против теб. В тази къща имаме достатъчно връзки за това!

Повярвах му и затова излъгах сестрата, че кучето не може да се намери и няма стопанин.

— О, Боже мой! — възкликна жената. — Тогава се готви за най-лошото. Може би ще трябва да те изпратя на лекар. — И тя ми даде дълъг списък симптоми, за които да следя или да очаквам да се появят. Тя каза, че инжекциите против бяс били много болезнени и трябва се слагат подкожно в областта на корема.

— И на най-лошия си враг не бих пожелала подобно лечение — каза тя, като ме хвърли в ужасен кошмар.

След това изпаднах в първата си истинска депресия. Само лежах в леглото, усещайки всеки един от симптомите, които бе изброила сестрата. Накрая отидох в здравния кабинет и замолих сестрата да ми направи инжекцията против бяс, колкото и да е болезнена. Страхотна сцена направих. Изпаднах просто в истерия. Нямах никакъв бяс, но абсолютно престанах да се владея.

Разказах на дон Хуан тези два спомена в най-големи подробности, без нищо да спестя. Той не правеше никакви коментари, само кимаше с глава.

— И при двете припомняния, дон Хуан — казах аз, като сам долових напрежението в гласа си, — аз изпаднах в истерия. Цялото ми тяло трепереше. Повдигаше ми се. Не бих казал, че сякаш отново ги изживявах, защото няма да е вярно. Аз направо сн ги изживявах. И когато повече не можех да издържам, аз скачах в сегашния см живот. За мен това беше скок в бъдещето. Имах силата да се движа през времето. Скокът ми в миналото не беше така внезапен — събитието се развиваше бавно, както се развиват спомените. И едва в края аз скачах внезапно в бъдещето — сегашния ми живот.

— Нещо в теб явно е започнало да рухва — проговори най-сетне той. — То се е рушило през цялото време, по се е възстановявало много бързо всеки път, след като опорите му излязат от строя. Имам чувство, че сега окончателно рухва.

След още една дълга пауза дон Хуан обясни, че според магьосниците от древно Мексико ние имаме, както той вече ми е казвал, два ума и само единият от тях е истински нашият. Винаги бях разбирал дон Хуан в смисъл, че в ума ни има две части и едната от тях винаги мълчи, защото силата на другата част и забранява да се изразява. Каквото и да бе казал дон Хуан, аз го бях възприел като метафора за обяснението може би на явното доминиране на лявото полукълбо на мозъка над дясното или нещо подобно.

— В прегледа има тайна възможност за избор — каза дон Хуан. — Точно както съм ти казвал, че има тайна възможност за избор при смъртта, възможност, която само магьосниците използват. В случая със смъртта тайната възможност е в това, че хората могат да задържат жизнената си сила и да отдадат само своето осъзнаване, резултат от живота им. В случая с прегледа тайната възможност за избор, пред който само магьосниците се изправят, е да предпочетат да развиват истинския си ум.

Разтърсващият спомен, който си възпроизвел — продължи той, — може да идва само от истинския ти ум. Другият ум, който всички имаме и споделяме, е, бих казал, евтин модел — икономична мощност, един размер, който става на всички. Но тази тема ще обсъждаме по-късно. Сега най-важният въпрос е настъпването на разрушителната сила. Но не сила, която ще те разруши теб — не това имам предвид. Тя разрушава нещо, което магьосниците наричат чуждо устройство, и то съществува в теб и във всеки друг човек.

Въздействието на силата, която връхлита върху теб, е в това, че като разрушава чуждото устройство, тя измъква магьосниците от техния синтаксис.

Бях слушал дон Хуан внимателно, но не бих казал, че разбрах за какво говори. По някаква странна причина, също толкова неведома за мен както причината за ярките ми спомени, аз не бях в състояние да му задам ни един въпрос.

— Знам колко ти е трудно — обади се внезапно дон Хуан — да се справяш с тази страна на живота си. Всеки от известните ми магьосници е минал през това. Преминавайки през това, мъжете изтърпяват неизмеримо повече страдания от жените. Предполагам, че жените по природа са си по-издържливи. Магьосниците от древно Мексико, действайки като група, са правили всичко възможно да смекчат удара от тази разрушителна сила. В днешно време ние нямаме възможност да действаме като група, затова трябва да я посрещнем в самота. Ние трябва да съберем всичките си сили, за да посрещнем в самота силата, която ще ни помете извън пределите на езика, защото е невъзможно да се опише адекватно какво става.

Дон Хуан беше прав, че няма да намеря обяснения или начин да опиша въздействието, което оказаха над мен тези спомени. Дон Хуан ми каза, че магьосниците срещат неизвестното в най-обикновени произшествия от всекидневието. И когато се сблъскат с него и не могат да интерпретират това, което възприемат, те трябва да се осланят за напътствия от външен източник. Дон Хуан нарече този източник безкрайност или гласът на духа и каза, че ако магьосниците не се опитват да бъдат рационални към неща, които не могат да се обяснят рационално, духът безпогрешно им казва кое какво е.

Дон Хуан ме насочи да приема идеята, че безкрайността е сила, която има глас и осъзнава себе си. Затова той ме подготви да бъда винаги нащрек да чуя този глас и да действам ефикасно, но без никакви предубеждения, без да прибягвам до утъпканите пътища на съждения априори. Нетърпеливо чаках гласа на духа да ми обясни смисъла на моите припомняния, но нищо не ставаше.

Веднъж бях в една книжарница, когато някакво момиче ме позна и приближи да поговорим. Тя беше висока и стройна, с неуверен глас на малко момиченце. Стараех се да се държа така, че тя да се почувства по-свободно, но внезапно усетих едно мигновено енергетично изменение. Сякаш в мен се включи алармен сигнал и както вече беше ставало досега, без каквото и да било участие на волята аз си спомних друга напълно забравена случка от живота ми. Изпълни ме споменът за къщата на дядо ми. Това си беше истинска лавина, толкова силна и опустошителна, че пак ми се наложи да се оттегля в някой ъгъл. Тялото ми се разтресе като от треска.

Трябва да съм бил на осем години. Дядо ми говореше с мен. В началото ми каза, че негов иай-висш дълг бил да ме насочи в правия път. Имах двама братовчеди на моя възраст: Алфредо и Луис. Дядо ми безпощадно настоя да призная, че моят братовчед Алфредо е истински красавец. Във видението си чувах раздразнения, приглушен глас на дядо.

— Алфредо няма нужда от никакво представяне — каза ми той по този повод. — Достатъчно е само да присъства и вратите ще се отворят широко пред него, защото всеки човек изповядва култ към красотата. Всички харесват красивите хора. Завиждат им, но определено се стремят да бъдат около тях. Запомни го от мен. Защото аз също съм красив, нали?

Искрено се съгласих с дядо. Той наистина беше много красив мъж, с тъпка кост и засмени сини очи, изключително изваяно лице с красиви скули. Всичко в лицето му изглеждаше в пълна хармония — носът, устата, очите, издадената брадичка. В ушите му растяха руси косъмчета, от което приличаше на елф. Той знаеше всичко за себе си и максимално се възползваше от качествата си. Жените го обожаваха; първо, както казваше той, заради красотата му и, второ, защото не представляваше никаква заплаха за тях. И той, естествено, напълно се възползваше от тези преимущества.

— Твоят братовчед Алфредо е тип победител — продължи дядо. — На него никога няма да му наложи да се натрапва някъде на гости, защото винаги ще бъде първи в списъка на поканените. Забелязал ли си някога как хората по улицата се спират да го погледнат и колко им се иска да го докоснат? Толкова е красив, че се опасявам да не се окаже задник, но това е друг въпрос. Да кажем, че той ще бъде Най-добре приемания задник, когото въобще си срещал.

Дядо ми противопостави братовчед ми Луис на Алфредо. Каза, че Луис бил домошар, малко глуповат, но имал златно сърце. И след това в гази картина внесе и мен.

— Ако продължим нашето обяснение — каза той, — ще трябва честно да признаеш, че Алфредо е красив, а Луис добър. Сега да вземем теб; ти не си нито красив, нито добър. Ти си истински кучи син. Никой няма да те покани на гости. Ще трябва да свикнеш с мисълта, че ако искаш да ходиш на парти, ще трябва да се изтърсиш непоканен. За теб вратите никога няма да бъдат така отворени за теб, както за Алфредо поради красотата му и за Луис поради добротата му, така че ще трябва да се вмъкваш през прозореца.

Анализът на тримата му внуци беше толкова точен, че се разплаках от неотвратимостта на това, което ми бе казал. Колкото повече плачех, толкова по-щастлив ставаше той. Накрая завърши тирадата си с абсолютно унищожителна препоръка.

— Но не го взиман навътре — каза той, — защото няма нищо по-вълнуващо от това да прескачаш прозорци. За това е нужно да бъдеш съобразителен и винаги нащрек. Трябва да забелязваш всичко и да си готов за безконечни унижения.

— Ако трябва да влизаш през прозореца — продължи той, — то е защото ти определено не си в списъка на поканените; следователно твоето присъствие е нежелателно, така че здравата ще трябва да се поизмъчиш, за да можеш да останеш. Единственият способ, който ми е известен, това е да вземеш контрола над всички. Крещи! Изисквай! Съветвай! Нека почувстват, че ти си главният! Как може да те изхвърлят, ако ти си главният!

Припомнянето на тази сцена дълбоко ме потресе. Бях погребал тази случка толкова дълбоко, че напълно я бях забравил. Запомнил бях завинаги само съвета му да бъда главният, което той сигурно ми е повтарял безброй пъти в течение на годините.

Изобщо нямах възможност да изследвам тази случка или да размисля над нея, защото друг забравен спомен изплува на повърхността със същата сила. В него бях с момичето, с което бях сгоден. По това време двамата спестявахме пари, за да се оженим и да си имаме собствен дом. Чух се как настоявам да си открием обща сметка в банката, на друго въобще не бях съгласен. Изпитвах натрапчива потребност да й изнасям лекции за пестеливостта. Чух се да й говоря откъде да си купува дрехите и на каква цена най-миого.

Сред това се видях да давам уроци по шофиране на по-малката й сестра и как се вбесих, когато тя каза, че се кани да напусне дома на родителите си. За да я притисна, аз я заплаших, че ще прекратя уроците си. Тя се разплака и ми призна, че имала връзка с шефа си. Аз изскочих от автомобила и заритах по вратата.

Но това не беше всичко. Чух се да казвам на бащата на годеницата си да не се премества в Орегон, както възнамеряваше. Крещях с пълно гърло, че това е глупост. Наистина смятах, че моите доводи против това преместване са неопровержими. Представих му сметките, в които най-подробно бях изчислил загубите му. И като престана изобщо да ми обръща внимание, аз тръшнах вратата и излязох, тресейки се от гняв. В хола заварих годеницата ми да свири на китара. Изтръгнах я от ръцете й и се разкрещях, че тя не толкова свири на китара, колкото я прегръща, сякаш че е нещо повече от предмет.

Желанието ми да налагам волята си се разпростираше отвъд всякакви граници. Не правех никакви изключения — който и да се намираше около мен, той беше там, за да властвам над него и да го моделирам в каквато форма ми скимне.

Вече нямах нужда да размишлявам над значението на толкова живите ми видения. Защото ме изпълни някаква абсолютна увереност, която сякаш идваше отвън. Тя ми каза, че слабото ми място е натрапчивата идея, че винаги трябва да бъда в шефското кресло. В мен дълбоко бе вкоренено убеждението, че не само трябва да съм главният, но и да държа под контрол всяка ситуация. Начинът, по който бях възпитаван, бе засилил тази моя склонност, която отначало може да се е проявявала епизодично, но в зряла възраст се бе превърнала в дълбока потребност.

Осъзнах без никакво съмнение, че бе влязла в действие безкрайността. Дон Хуан я бе обрисувал като съзнателна сила, която умишлено се намесва в живота на магьосниците. И сега тя навлизаше в моя живот. Знаех, че чрез живото припомняне на тези забравени преживявания безкрайността ми посочва силата и дълбочината на моята склонност да контролирам и така ме подготвя за нещо трансцедентално за самия мен. Знаех с плашеща сигурност, че скоро нещо щеше да ми отнеме всякаква възможност да контролирам и че повече от всичко ми е нужна трезвост, гъвкавост и смирение, за да се срещна с нещата, които чувствах, че идват към мен.

Естествено, разказах всичко това на дон Хуан, като най-подробно изложих предположенията и прозренията си за възможното значение на моите спомени.

Дон Хуан добродушно се засмя.

— Всичко това са психологически преувеличения от твоя страна. Ти взимаш желаното за действително — каза той. — Както винаги търсиш обяснения с причинно-следствена връзка. Всеки от спомените ти става все по-ярък и по-ярък, все по-влудяващ, защото, както вече ти казах, ти навлезе в един необратим процес. Сега изплува истинският ти ум, пробуждайки се от летаргията на целия ти живот.

— Безкрайността предявява правата си над теб — продължи той. — Каквито и средства да използва, за да ти го посочи, ти не бива да имаш никакви други доводи, никакви други причини, никакви други ценности освен тази. Това, което трябва да направиш обаче, е да се подготвиш за връхлитането на безкрайността. Трябва да си в състояние на постоянна готовност да посрещнеш удар с огромна мощ. Това именно е здравомислещият, трезв начин, по който магьосниците се срещат с безкрайността.

Думите на дон Хуан оставиха неприятен вкус в устата ми. Аз действително усещах наближаващото нападение и се страхувах от него. И понеже цял живот се бях скривал зад някаква прекомерна активност, и сега потънах цял в работа. Изнасях лекции в курсовете, водени от мои приятели в различни колежи из Южна Калифорния. Пишех като луд. Мога да кажа без никакво преувеличение, че изхвърлих десетки ръкописи в кошчето за боклук, защото не отговаряха на едно задължително изискване, което дон Хуан ми бе описал като знак за нещо, което е приемливо за безкрайността.

Той каза, че всяко нещо, което правя, трябва да бъде магически акт. Акт, свободен от натрапчиви очаквания, опасения от провал, надежди за успех. Свободен от култа към аз-а; всичко, което правя, трябва да бъде импровизация; магическо дело, в което аз свободно се отварям за импулсите на безкрайното.

Една вечер, както сядах на писалището, подготвяйки се за всекидневната работа над ръкописите, за миг ми прималя. Помислих си, че ми се зави свят, защото бях станал много рязко от килимчето, на което бях правил упражненията си. Зрението ми се замъгли. Пред очите ми се появиха жълти петна. Имах чувство, че ще припадна. Още повече ми прималя. Пред мен се появи огромно червено петно. Започнах да дишам дълбоко, опитвайки се да уталожа възбудата, която предизвикваше това зрително смущение. Изпълни ме изключителна тишина, до такава степен, че се усетих обграден от непроницаем мрак. През ума ми прелетя мисълта, че съм загубил съзнание. Обаче усещах стола си, писалището; долавях всичко около себе си през мрака, който ме обвиваше.

Дон Хуан казваше, че магьосниците от неговата линия смятат за един от най-желаните резултати от вътрешното мълчание определено енергийно взаимодействие, което винаги се предшества от силна емоция. Той смяташе, че моите спомени са средството да се възбудя до такава крайност, че да изпитам това взаимодействие. Това взаимодействие се проявява като оттенъци, които се проецират върху всякакъв хоризонт в света на всекидневния живот, било то планина, небето, стена или просто дланите на ръцете. Той ми обясни, че това взаимодействие на оттенъци започва с появата на леко лилава мазка на хоризонта. С течение на времето тази лилава мазка започва да се разпростира, докато обхване целия видим хоризонт, като надигащи се буреносни облаци.

Той ме увери, че после една точка наситено червено като нар сякаш пробива лилавите облаци. Той каза, че колкото по-дисциплинирани и опитни стават магьосниците, тази яркочервена точка се разраства и накрая избухва в мисли или видения, или — когато става дума за образован човек — в изписани думи; магьосниците или наблюдават видения, породени от енергията, или чуват мисли, произнесени като думи, или четат написани думи.

Тази вечер на писалището ми аз не видях никакви лилави мазки, нито някакви прииждащи облаци. Сигурен бях, че нямам нужната дисциплина, която се изисква от магьосниците за такова енергийно взаимодействие, но пред мен се появи огромната точка, червена като нар. Тази огромна точка без никакви прелюдии избухна във вид на несвързани думи, които четях все едно че бяха на лист хартия, излизащ от пишеща машина. Думите се движеха пред мен с такава огромна скорост, че ми беше невъзможно да прочета каквото и да било. После чух един глас да ми обяснява нещо. И пак скоростта на гласа беше неподходяща за слуха ми. Думите бяха размазани и бе невъзможно да се чуе нещо смислено.

И сякаш това не стигаше, но почнах да виждам и някакви тежки сцени, каквито човек сънува след преяждане. Бяха гротескни, мрачни, зловещи. После започнах да се въртя и се въртях, докато започна да ми се повдига. С това свърши цялата случка. Каквото и да беше станало с мен, усещах въздействието му във всеки мускул на тялото си. Чувствах се изтощен. Бурното му нахлуване в мен ме ядоса и разстрои.

Втурнах се в дома на дон Хуан да му разкажа тази случка. Повече от всякога имах нужда от помощта му.

— И при магьосниците, и при магиите няма нищо кротичко — отбеляза дон Хуан, като изслуша разказа ми. — Това е първият път, когато безкрайността те връхлита по такъв начин. То е нещо като светкавично нападение. Пълно завладяване на всичките ти способности. Колкото до скоростта на твоите видения, ти сам ще трябва да се научиш да я регулираш. За някои магьосници това е работа за цял живот. По от сега нататък енергията ще ти се явява като прожектирана на киноекран.

— Друг въпрос е дали разбираш това, което се прожектира — продължи той. — За да правиш точна интерпретация, на теб ти е нужен опит. Моят съвет е да не се стряскаш, а да започнеш още от сега. Чети енергията на стената! Истинският ти ум вече изплува и той няма нищо общо с другия ум, който е чуждо устройство. Нека истинският ти ум регулира скоростта. Пази мълчание и не се притеснявай, каквото и да се случи.

— Но, дон Хуан, възможно ли е всичко това? Може ли човек наистина да чете енергията, като че ли е текст? — попитах аз, зашеметен от тази идея.

— Разбира се, че е възможно! — отговори той. — В твоя случай това не само е възможно, но и вече става.

— Защо да я чета, като че ли е текст? — настоях аз, но това беше риторичен въпрос.

— Въпрос на предпочитание от твоя страна — каза той. — Ако ти четеш текст, ще можеш да го повториш дословно. Но ако се опиташ вместо читател на безкрайността да бъдеш зрител на безкрайността, ще откриеш, че не можеш да опишеш видяното и затова ще дрънкаш само безсмислици, неспособен да предадеш с думи това, на което си бил свидетел. Същото е и ако се опиташ да слушаш енергията. Това, естествено, е въпрос на твоето предразположение. Но във всеки случай безкрайността прави избора. Войнът-пътешественик просто се съгласява мълчаливо с този избор.

— Но преди всичко — добави той след умишлена пауза, — не се затормозявай, че не можеш да опишеш това събитие. То е събитие отвъд пределите на синтаксиса на нашия език.

ПЪТЕШЕСТВИЯ В ТЪМНОТО МОРЕ НА ОСЪЗНАВАНЕТО

— Сега можем да поговорим малко по-ясно за вътрешното мълчание — каза дон Хуан.

Това изявление до такава степен нямаше никаква връзка с досегашния разговор, че изпаднах в недоумение. Целия следобед той ми беше говорил за всички превратности, които претърпели индианците след голямата война на яките от двадесетте години, когато мексиканското правителство ги изселило от родния им край в щата Сонора, Северно Мексико, и ги пратило да работят на плантациите със захарна тръстика в Централно и Южно Мексико. Години наред мексиканското правителство трябвало да води борба с воините на индианците яки за земите им. Дон Хуан ми разказа няколко разтърсващи, горчиви истории за политически интриги и предателства, лишения и човешка нищета сред индианците яки.

Имах чувство, че дон Хуан ме подготвя за нещо, понеже знаеше, че си умирам за такива истории. По това време имах изострено чувство за социална справедливост и честна игра.

— Обстоятелствата около теб ти дадоха възможност да разполагаш с повече енергия — продължи той. — Ти започна прегледа на живота си; за първи път погледна на приятелите си така, сякаш са изложени на витрина; успя да стигнеш напълно самостоятелно, воден от вътрешна потребност, до преломния си момент; прекрати бизнеса си; и най-важното — натрупа достатъчно вътрешно мълчание. Благодарение на всичко това ти можа да извършиш пътешествие по тъмното море на осъзнаването.

Срещата с мен в онзи избран от нас град беше такова пътешествие — продължи той. — Знам, че в теб почти изплува на повърхността един решаващ въпрос и че ти за миг се зачуди дали наистина бях дошъл в дома ти. Идването ми при теб не беше твой сън. Аз бях реален, нали?

— Беше така реален, както всичко останало — отговорих аз.

Почти бях забравил тези събития, но помня, че ми се стори много странно как бе открил жилището ми. Бях отхвърлил недоумението си, като приех просто, че е попитал някого за новия ми адрес. Макар че ако се замислех по-дълбоко, нямаше да открия нито един човек, който да знаеше тогава къде живея.

— Хайде да изясним този момент — отговори той на мислите ми. — На моя език, който е езикът на магьосниците от древно Мексико, аз бях толкова реален, колкото изобщо мога да бъда и именно като такъв дойдох действително в дома ти, отправяйки се от моето вътрешно мълчание, за да ти съобщя изискването на безкрайността и да те предупредя, че не ти остава почти никакво време. Ти от своя страна от своето вътрешно мълчание действително дойде в уговорения град, за да ми кажеш, че си успял да изпълниш изискванията на безкрайността.

— На твоя език — продължи той, — езика на обикновения човек, и двата момента бяха сън-фантазия. Ти имаше сън-фантазия, че съм дошъл в дома ти, без да зная адреса, а след това имаше сън-фантазия, че си дошъл на срещата с мен. За мен обаче като магьосник срещата в онзи град, която ти смяташ за сън-фантазия, беше толкова реална, колкото сегашния ни разговор с теб тук.

Признах на дон Хуан, че изобщо не съм в състояние да побера тези събития в начина па мислене, присъщ на западния човек. Казах, че ако ги сметна за сън-фантазия, означава да създам лъжлива категория, която при по-внимателно вглеждане ще се окаже несъстоятелна, и че единственото що-годе приемливо псевдообяснение може да бъде един друг аспект от неговото познание — сънуването.

— Не, това не е сънуване — категорично каза гой. — Това е нещо по-непосредствено и по-тайнствено. Между другото, днес имам за теб ново определение за сънуване, което отговаря повече на твоето състояние. Сънуване е действието, когато сменяш точката на прикрепване към тъмното море на осъзнаването. Погледнато по този начин, понятието става много просто, проста е и самата маневра. Нужно ти е всичко, което имаш, за да го осъзнаеш, но то не е невъзможно, нито пък е обвито в мистична мъгла.

— Названието сънуване винаги адски ме е дразнело — продължи той, — защото отслабва едно много мощно действие, като го кара да звучи като нещо произволно; придава му смисъла на фантазия, а тъкмо това то изобщо не е. Аз самият се опитах да променя това название, но то вече прекалено се е утвърдило. Може би един ден ти ще можеш да го промениш, макар че както и с всичко останало в магьосничеството, опасявам се, че по времето, когато наистина ще бъдеш в състояние да го направиш, на теб вече ще ти бъде абсолютно все едно как се е наричало.

Откакто го познавам, дон Хуан винаги ми е обяснявал надълго и нашироко, че сънуването е изкуство, открито от магьосниците в древно Мексико, чрез което обикновените сънища се превръщат в истински врати към други светове на възприятие. По всевъзможни начини той препоръчваше да се постигне това, което наричаше сънно внимание и което се изразяваше в способността да обръщаш особен вид внимание на елементите от обикновения сън или да ги осъзнаваш по специфичен начин.

Бях следвал всичките му препоръки до най-дребните подробности и вече успявах да задържам съзнанието си фиксирано над елементи от съня. Идеята на дон Хуан оеше не да се стремиш умишлено да видиш сън по свое желание, а да фиксираш вниманието си над съставните елементи на съня, който сам ти се явява.

След това дон Хуан ми показа енергетично това, което магьосниците от древно Мексико смятат за източник на сънуването: преместването на събирателната точка. Каза, че по време на сън събирателната точка се премества съвсем естествено, но да видиш това преместване е малко по-трудно, защото изисква агресивна нагласа и че магьосниците от древно Мексико са имали склонност към такава агресивна нагласа. Според дон Хуан тези магьосници открили всички предпоставки за магиите си посредством това настроение.

— Това е много хищническо настроение — продължи дон Хуан. — Изобщо не е трудно да влезеш в него, понеже човек по природа е хищник. По този начин — агресивно — ти можеш да видиш когото и да било в това селце или пък някъде много далеч, докато спи; за тази цел става всеки. Важното е да ти бъде напълно безразлично. Ти търсиш нещо, ти тръгваш да го намериш. Излизаш да намериш човек и дебнеш като дива котка, като хищно животно за някого, на когото да се нахвърлиш.

Дон Хуан се засмя от разочарования ми вид и каза, че трудното в тази техника е настроението и че аз не бива да бъда пасивен по време на виждането, защото гледката не е нещо за наблюдаване, а при нея се действа. Дали от силата на внушението му, но този ден, когато ми разказа всичко това, аз се почувствах смайващо агресивно. Всеки мускул от тялото ми бе изпълнен до крайност с енергия и когато навлязох в сънуването, аз наистина тръгнах да търся някого. Не ме интересуваше кой може да е този човек — просто ми трябваше някой спящ и една сила, която долавях, без да я съзнавам напълно, ме насочваше как да намеря този някой.

Така и никога не научих кой е бил този човек, но докато го виждах, усещах и присъствието на дон Хуан. Странно усещане бе да знаеш, че си с някого, изпитвайки едно неопределимо чувство на близост, възникнало на такова ниво на осъзнаване, което никога не е участвало в нищо, което съм нравил. Можех само да съсредоточа вниманието си над неподвижно лежащия човек. Знаех, че е мъж, но не знам как го бях разбрал. Знаех, че спи, понеже сферата от енергия, каквато обикновено са човешките същества, беше малко сплесната и разтеглена настрани.

Тогава видях, че събирателната точка е в различно положение от обичайното. Беше отместена вдясно и малко по-надолу от там, където трябваше да бъде. Изчислих, че след като обичайното положение на събирателната точка е точно зад плешките, сега тя се бе преместила на нивото на ребрата. Забелязах още, че тя беше неустойчива. Колебаеше се произволно, а после внезапно се върна в обичайното си положение. Усетих съвсем определено, че явно присъствието на двама ни с дон Хуан бе разбудило този човек. Веднага след това ме връхлетя вихрушка от неясни образи и после се събудих обратно на мястото, откъдето бях потеглил.

Дон Хуан ми бе обяснявал често, че магьосниците се делят на две групи: едната група са сънувачите; другата — прикривани. Сънуваните са тези, които умеят с лекота да преместват събирателната точка. Прикриваните умеят с лекота да удържат събирателната точка фиксирана в това ново положение. Сънуваните и прикриваните взаимно се допълват и работят по двойки, като всеки въздейства на другия с това свое вродено предразположение.

Дон Хуан ме увери, че магьосниците могат да извършват преместването и фиксирането на събирателната точка по своя воля, благодарение на желязната си дисциплина. Каза, че според магьосниците от неговата линия в сияйната сфера, която представляваме ние, има поне шестстотин точки, всяка от които може да ни даде един напълно цялостен свят, когато по своя воля преместим в нея събирателната си точка; което означава, че ако преместим събирателната си точка в която и да било от тези точки и я задържим фиксирана там, ние ще възприемем един също толкова всеобхватен свят, колкото света ма всекидневието ни, но различен от него.

По-нататък дон Хуан обясни, че изкуството на магията е да манипулираш събирателната точка и по своя воля да променяш положението й в сияйната сфера, която представлява човешкото същество. Резултатът от тази манипулация е преместване на точката на контакт с тъмното море на осъзнаването, при което в събирателната точка се съсредоточава Друг сноп от мириади енергийни полета под формата на светещи нишки. Вследствие от това съсредоточаване на нови енергийни полета в събирателната точка се задейства друг тип осъзнаване, различно от това, необходимо за да възприемаме света на всекидневния живот. То превръща новите енергийни полета в сетивни данни, които се интерпретират и възприемат като различен свят, защото енергийните полета, които го пораждат, се различават от обичайните.

Той каза, че едно точно определение за магьосничеството като практика би било да се каже, че магията е манипулация на събирателната точка с цел да се смени фокусът на контакта й с тъмното море на осъзнаването, което дава възможност да се възприемат други светове.

Дон Хуан каза, че изкуството на прикриваните излиза на сцената след като бъде преместена събирателната точка. Задържането на събирателната точка фиксирана в новото й положение гарантира на магьосниците, че ще възприемат всеки нов свят, в който навлязат, в пълната му цялост, точно както възприемаме обичайния всекидневен свят. За магьосниците от линията на дон Хуан светът на всекидневния живот е само един пласт от тоталния свят, който се състои най-малко от шестстотин такива пласта.

Дон Хуан отново се върна на обсъжданата тема — моите пътешествия през тъмното море на осъзнаването, и каза, че това, което съм направил, изхождайки от вътрешното си мълчание, доста прилича на нещата, които се правят в сънуването, когато човек спи. При пътуването през тъмното море на осъзнаването обаче няма каквито и да било смущения, причинявани от съня, нито пък е нужно някакво усилие човек да контролира вниманието си, както в съня. Пътуването през тъмното море на осъзнаването поражда непосредствен отклик. В него надделява над всичко чувството за тук и сега. Дон Хуан изрази недоволството си, че някакви видиотени магьосници нарекли сънуване наяве акта на непосредствен досег с тъмното море на осъзнаването, като направили термина сънуване още по-нелеп.

— Ти си мислеше, че пътуването ти до уговорения от нас град е било сън-фантазия — продължи той, — но всъщност ти беше преместил събирателната си точка върху точно определено положение над тъмното море на осъзнаването, което позволява да се извърши такова пътуване. И тогава тъмното море на осъзнаването ти осигури всичко необходимо, за да извършиш пътуването. Няма никакъв начин човек да избере това място по своя воля. Магьосниците казват, че го избира безпогрешно вътрешното мълчание. Много е просто, нали?

След това ми обясни тънкостите на избора. Каза, че за воините-пътешественици изборът всъщност не е действие по избирането на нещо, а по-скоро действието на елегантно, мълчаливо съгласие с настоятелното изискване на безкрайността.

— Безкрайността избира — каза той. — Изкуството на воина-пътешественк е да владее способността да се движи по най-лекия намек; изкуството да приема мълчаливо всяка заповед от безкрайността. За това войнът-пътешественик се нуждае от храброст, сила и преди всичко трезвост. Тези три качества, взети заедно, дават в резултат елегантността!

След малка пауза аз се върнах към въпроса, който най-миого ме интригуваше.

— Но, дои Хуан, немислимо е да съм пътувал действително до този град, телом и духом — казах аз.

— Може да е немислимо, но не с неизпълнимо — каза той. — Вселената е безпределна и възможностите за действие във Вселената като цяло наистина са невъобразими. Така че не се хващай на аксиомата „Вярвам само в това, което виждам“, защото това е най-тъпата позиция, която може да се заеме.

Обясненията на дон Хуан бяха кристално ясни. Имаха смисъл, но не знаех къде имаха смисъл — положително не в обичайния, всекидневен свят. Дон Хуан тогава заяви убедително — и с това отприщи в мен неописуема тревога, — че има само един начин, по който магьосниците могат да се справят с тази информация: да я изпитат от собствен опит, защото умът е неспособен да осмисли всички тези действия.

— Какво искаш да направя, дон Хуан? — попитах аз.

— Трябва умишлено да предприемеш пътешествие по тъмното море на осъзнаването — отговори той, — но така и няма да узнаеш как е станало това. Да кажем, че го прави вътрешното мълчание, следвайки необясними пътища — пътища, които не могат да бъдат разбрани, могат само да се практикуват.

Дон Хуан ме накара да седна на леглото и да заема положението, което спомага за вътрешното мълчание. Обикновено заспивах моментално, като заемах това положение. Но когато бях с дон Хуан, самото му присъствие не ми позволяваше да заспя; вместо това навлизах в истинско състояние на пълен покой. Този път след миг мълчание установих, че вървя. Дон Хуан ме водеше за ръка.

Вече не бяхме в дома му; вървяхме из градче на индианците яки, в което не бях ходил досега. Знаех за съществуването на това градче; много пъти бях идвал съвсем наблизо до него, но винаги ми се бе налагало да обръщам обратно поради явната враждебност на хората, които живееха наоколо. За чужденец беше почти невъзможно да влезе в този град. Единствените не-яки, които имаха свободен достъп до града, бяха инспекторите от Федералната банка, защото банката изкупуваше реколтата на индианските земеделци. Нескончаемите преговори между тях се въртяха около това индианците да получат от банката авансово суми в брой срещу очакваната бъдеща реколта.

Веднага разпознах града от описанията на хора, които бяха ходили там. Сякаш за да засили удивлението ми, дон Хуан прошепна, че се намираме във въпросния индиански град. Понечих да го запитам как сме се озовали тук, но не можах да произнеса нито дума. Наоколо имаше много индианци, които явно се караха; кавгата им сякаш всеки момент щеше да се разрази в гневна схватка. Не разбирах нито дума от това, което говореха, но в момента, в който си помислих, че не разбирам, и нещо се проясни. Беше сякаш сцена се облива с по-силно осветление. Нещата станаха съвсем отчетливи и ясни, а аз вече разбирах какво говорят хората, макар и да не проумявах как — аз не знаех техния език. Думите определено станаха разбираеми, но не поотделно, а на групи, сякаш умът ми можеше да схваща цели схеми от мисли.

Откровено си признавам, че в живота си не бях изпадал в такъв шок — не само от това, че разбирах какво говорят, но и от съдържанието на спора им. Тези хора наистина бяха войнствени. Изобщо не бяха западният тип хора. Явно спореха над различни планове за враждебни действия, война, стратегии. Преценяваха своите сили, ударни възможности и се оплакваха, че нямат сили да нанесат ударите си. Забелязах в тялото си мъката от тяхното безсилие. Те разполагаха единствено с тояги и камъни, за да се сражават срещу модерни оръжия. Измъчваха се, че нямат водачи. Повече от всичко на света жадуваха сред тях да се издигне някой изключителен воин с дарбата да разпали и увлече всички след себе си.

След това чух циничен глас; някой от тях изрази мисъл, която явно покруси еднакво всички, включително и мен, защото аз, изглежда, бях една невидима част от тях. Той каза, че са обречени, защото дори и в момента някой от тях да прояви нужната притегателна сила да ги сплоти зад себе си, той ще бъде предаден от завист, ревност и обида.

Исках да разкажа на дон Хуан какво става с мен, но не можех и дума да произнеса. Само дон Хуан можеше да говори.

— Тази дребнавост не е присъща само на индианците яки — каза дон Хуан на ухото ми. — Това състояние е капан, в който са уловени човешките същества; състояние, което дори не е човешко, а внедрено отвън.

Почувствах как устата ми неволно се отваря и затваря, докато се мъчех отчаяно да задам един въпрос, който дори не можех да измисля. Умът ми беше празен, лишен от мисли. Двамата с дон Хуан бяхме насред кръг от хора, но, изглежда, никой от тях не ни забелязваше. Не долавях нито едно движение, реакция или бегъл, скришен поглед, който да издава, че забелязват присъствието ни.

В следващия миг се озовах в мексикански град, разположен край железопътна гара на около два километра източно от мястото, където живееше дон Хуан. Двамата с дон Хуан бяхме насред улицата, близо до държавната банка. Веднага след това видях една от най-странните гледки, на които съм бил свидетел в света на дон Хуан. Аз виждах енергията, както протича във Вселената, обаче не виждах хората като сферични или овални балони с енергия. В един миг хората около мен бяха обикновените същества от всекидневния живот, а в следващия миг ставаха някакви странни създания. Струваше ми се, че това кълбо от енергия, което представлява човек, сега беше прозирно; приличаше на ореол около сърцевина, подобна на насекомо. Тази сърцевина нямаше формата на примат или подобие на скелет, така че виждах хората не като с рентгенов поглед, който прониква до костите. В сърцевината на тези хора по-скоро имаше някакви геометрични фигури, очертани сякаш от силни вибрации на материята. Тази сърцевина наподобяваше букви от азбуката — едно главно Т, изглежда, беше основната опора на структурата. Пред това Т сякаш висеше обърнато дебело L; под напречната черта на буквата Т бе разположена гръцката буква делта, която стигаше почти до земята и, изглежда, служеше за опора на цялата структура. Над буквата Т видях нещо като въженце, дебело два-три сантиметра; то минаваше през върха на сияйната сфера и ми създаваше впечатлението, че виждам всъщност огромно мънисто, провесено като скъпоценен камък.

Веднъж дон Хуан ми представи една метафора, описваща енергетичното единство от нишки на хората. Той каза, че магьосниците от древно Мексико описват тези нишки като завеса от окачени нанизи мъниста. Бях разбрал това буквално — че нишката минава през този сбор от енергийни полета, което представлява човек от главата до петите. Поради прикрепващата нишка, която виждах, кръглата форма от енергийни полета на хората изглеждаше по-скоро като висулка. Обаче не виждах на една и съща нишка да е закачено някое друго същество. Всяко отделно същество, което виждах, бе геометрично очертание с нещо като връвчица от горната страна на сферичния си ореол. Връвчицата силно ми приличаше на разчленените, подобни на червейчета форми, които човек вижда през притворени срещу слънчевата светлина клепачи.

Двамата с дон Хуан прекосихме града от единия до другия край и аз виждах множество същества с геометрични очертания. Способността да ги виждам беше крайно неустойчива. Ту ги виждах за миг, ту ми се губеха и тогава пред мен бяха обикновени хора.

Скоро се почувствах крайно изтощен и вече виждах само обикновени хора. Дон Хуан каза, че е време да се връщаме в къщи, и отново нещо у мен загуби обичайното чувство за непрекъснатост. Озовах се в дома на дон Хуан, без и понятие да си имам как съм изминал разстоянието от града до дома. Лежах в кревата си и отчаяно се опитвах да си спомня, да прибегна до паметта си, за да претърся дълбините на цялото си същество и да открия някакъв ключ към това как бях отишъл до града на яките и до другия, край железопътната гара. Не вярвах, че това са били сънища — фантазии, защото сцените бяха с толкова подробности, че не можеха да не бъдат реални и все пак невъзможно беше да са реални.

— Само си губиш времето — каза през смях дон Хуан. — Мога да те уверя, че никога няма да узнаеш как се озовахме от дома в града на яките и от техния град до онзи край железопътната гара, а от гарата обратно в къщи. Имаше прекъсване в последователността на времето. Това именно прави вътрешното мълчание.

Той търпеливо ми обясни, че прекъсването на този поток от последователност, чрез който светът става разбираем за нас, именно е магията. Отбеляза, че в този ден аз бях пътувал през тъмното море на осъзнаването и, че съм видял хората такива, каквито са, заети с обичайните си човешки дела. А после съм видял нишката от енергия, която свързва определени линии на човешките същества.

Дон Хуан ми подчертаваше отново и отново, че съм изживял лично нещо съвсем конкретно и необяснимо — да разбирам какво говорят хората, без да знам езика им, и да видя нишката от енергия, която съединява човек с определени други хора; и че аз бях избрал тези аспекти чрез намерението. Той подчерта факта, че това намерение, което бях осъществил, не е съзнателно или волево; намерението бе извършено на дълбоко ниво, водено от необходимостта. Аз имах нужда да опозная някои от възможностите на пътуването през тъмното море на осъзнаването и вътрешното мълчание бе насочило намерението — извечната сила на Вселената — да удовлетвори тази потребност.

НЕОРГАНИЧНОТО ОСЪЗНАВАНЕ

В определен момент от моето чиракуване дон Хуан ми разкри цялата сложност на житейското си положение. Много ме огорчи и потисна, като заяви, че живеел в тази колиба в щата Сонора в Мексико, защото тя отразявала състоянието на моето осъзнаване. Не можех да повярвам съвсем, че наистина ме смята за толкова жалък, нито пък че има и други места за живеене, както твърдеше.

Оказа се, че е прав и за двете. Моето състояние на осъзнаване си беше много ограничено, а той наистина имаше други места, където можеше да живее, при това безкрайно по-комфортни от колибата, в която го намерих първия път. Освен това не беше самотен магьосник, какъвто го бях смятал, а водач на група от петнадесет други воини-пътешественици: десет жени и петима мъже. Изненадата ми беше огромна, когато ме заведе в къщата си в Централно Мексико, където живееше с останалите магьосници.

— Само заради мен ли живееше в Сонора, дон Хуан? — попитах го аз, неспособен да понеса тази отговорност, която ме изпълваше с чувство за вина, угризения и нищожност.

— Е, не точно живеех в колибата — каза той усмихнат. — Само се срещах с теб там.

— Но… но… но ти никога не знаеше предварително кога ще дойда при теб, дон Хуан — казах аз. — Изобщо нямаше как да ти съобщавам предварително!

— Е, ако си спомниш по-точно — каза той, — имало е много, много случаи, когато не си ме намирал. И ти се е налагало да седнеш и търпеливо да ме чакаш, понякога дни наред.

— Ти оттук до Гуаймас със самолет ли летиш, дон Хуан? — попитах го аз искрено. Мислех си, че най-бързо би било да взима самолет.

— Не, не съм летял до Гуаймас — отговори той с широка усмивка. — Летях направо до колибата, където ме чакаше ти.

Знаех, че умишлено ми говори неща, които моето линейно мислене не може да разбере или приеме — нещо, което безкрайно ме объркваше. По това време бях на такова ниво на осъзнаване, когато неспирно си задавах един съдбовен въпрос: „Ами ако всичко, което ми казва дон Хуан, е истина?“

Не исках да го разпитвам повече, защото безнадеждно се залутвах, опитвайки се да хвърля мост между нашите два пътя на мислене и действие.

В новата обстановка дон Хуан започна усърдно да ме въвежда в нов по-сложен аспект на знанието си, аспект, който изискваше цялото ми внимание; тук не беше достатъчно просто да се откажа от оценки. Този път трябваше да потъна до глъбините на неговото познание. Трябваше да престана да бъда обективен, а в същото време да се въздържам от субективност.

Един ден помагах на дон Хуан да чистим бамбукови стъбла в задния двор на къщата му. Каза ми да си сложа работни ръкавици, защото бамбуковите трески били много остри и лесно предизвиквали инфекция. Научи ме как да държа ножа, като чистя бамбука. Съсредоточих се в работата. Когато дон Хуан заговори, трябваше да спра работа, за да го слушам внимателно. Каза ми, че съм работил достатъчно и че е време да влезем в къщата.

Покани ме да седна в много удобно кресло в просторния си, почти празен хол. Даде ми малко ядки, сушени кайсии и парченца сирене, спретнато подредени в чинията. Възразих, че искам да довърша почистването на бамбука. Не ми се ядеше. По той не ми обръщаше внимаиие. Препоръча ми да си хапвам но малко, бавно и внимателно, понеже ще ми е нужно стабилно да си подложа, за да мога внимателно и будно да възприема това, което ще ми разкаже.

— Ти вече знаеш — започна той, — че във Вселената съществува една извечна сила, която магьосниците от древно Мексико наричат тъмното море на осъзнаването. Когато били в максимума на силата си за възприятие, те видели нещо, от което им се разтреперили гащите, ако изобщо носели такива. Те видели, че тъмното море на осъзнаването отговаря не само за осъзнаването на организмите, но и за осъзнаването на същества, които нямат организъм.

— Що за същества са това, дон Хуан, дето нямат организъм, а имат осъзнаване? — попитах аз смаяно, защото дотогава той никога не беше споменавал подобно нещо.

— Древните шамани открили, че цялата Вселена се състои сили-близнаци — започна той, — сили, които са противоположни и взаимно допълващи се, Неизбежно е нашият свят да няма близнак. И този негов противоположен и допълващ го свят е населен от същества, които обладават осъзнаване, но нямат организъм. По тази причина древните шамани ги наричат неорганични същества.

— И къде е този свят, дон Хуан? — попитах аз, като несъзнателно задъвках една сушена кайсия.

— Тук, където си седим ние с теб — отговори той с тон, сякаш това се разбираше от само себе си, но веднага се разсмя над моята нервност. — Казах ти, че този свят е наш близнак, така че той е тясно свързан с нас. Магьосниците от древно Мексико не са мислели като теб — от гледна точка на време и пространство. Те мислели изключително от гледна точка на осъзнаването. Два типа осъзнаване съществуват съвместно, без никога да си въздействат един на друг, защото всеки тип е съвършено различен от другия. Древните шамани се обърнали към този проблем на съвместното съществуване, без да се интересуват от време и пространство. Те направили извода, че степента на осъзнаване на органичните същества и степента на осъзнаване на неорганичните същества са толкова различни, че те могат да съществуват с най-минимална взаимна намеса.

— Ние можем ли да възприемаме тези неорганични същества, дон Хуан? — попитах аз.

— Разбира се, че можем — отговори той. — Магьосниците го правят по своя воля. Обикновените хора също го правят, но не си дават сметка за това, понеже не съзнават съществуването на света-близнак. Вземат ли да разсъждават за света-близнак, те се отдават на всевъзможна умствена мастурбация, но така и не им хрумва, че източникът на фантазиите им всъщност е в подсъзнателното знание, което всички ние имаме, а именно — че не сме сами.

Думите на дон Хуан завладяха цялото ми внимание. Внезапно изпитах зверски глад и чувство за празнота в стомаха. Оставаше ми само да го слушам колкото мога по-внимателно и да ям.

— Когато подхождаш към нещата с понятията за време и пространство — продължи той, — трудността е в това, че ти забелязваш нещо само ако попадне в пространството и времето, които са на твое разположение, а те са много ограничени. От своя страна магьосниците разполагат с необятно поле, на което могат да забележат, ако се появи нещо особено. Множество същества от цялата Вселена, същества, които имат осъзнаване, но не организъм, влизат в полето на осъзнаване на нашия свят или в полето на осъзнаване на света-близнак, без обикновеният човек изобщо да ги забележи. Съществата, които влизат в полето на осъзнаване на нашия свят или на света-близнак, принадлежат на други светове, които съществуват извън нашия свят и близнака му. Цяла и оргата Вселена гъмжи от светове на осъзнаване ничии, и неорганични.

Дон Хуан продължи да ми разказва как тези древни магьосници знаели кога неорганично съзнание от други светове извън нашия свят-близнак навлиза в тяхното поле на осъзнаване. Каза, че като всеки друг човек на Земята и тези шамани правили безконечни класификации на различните типове от тази енергия, която има осъзнаване. Те ги назовали с общия термин неорганични същества.

— А тези неорганични същества имат ли живот, така както ние имаме? — попитах аз.

— Ако смяташ, че да живееш означава да осъзнаваш, тогава имат живот — каза той. — И още по-точно: ако животът може да се измери по интензивността, остротата и трайността на това осъзнаване, то тогава откровено мога да кажа, че те са по-живи от теб и мен.

— А тези неорганични същества умират ли, дон Хуан? — попитах аз.

Дон Хуан се подсмихна, преди да отговори.

— Ако наричаш смърт момента, когато престава осъзнаването, да, те умират. Тяхното осъзнаване свършва. Смъртта им доста прилича на човешката и все пак не е същата, защото в смъртта на човека има скрита възможност за избор. Това е нещо като клауза в юридически документ, клауза, написана със съвсем дребни букви, които едва забелязваш. Трябва да използваш лупа, за да ги разчетеш, и все пак това е най-важната клауза в документа.

— Каква е тази скрита възможност, дон Хуан?

Скритата възможност за избор в смъртта е достъпна само за магьосниците. Доколкото ми е известно, те са единствените, прочели дребния шрифт. За тях тази възможност е напълно достъпна и функционална. За обикновените хора смъртта означава прекратяване на осъзнаването, край на организма им. За неорганичните същества смъртта означава същото: край на осъзнаването им. И в двата случая въздействието на смъртта представлява „всмукването“ им в тъмното море на осъзнаването. Индивидуалното им осъзнаване, носещо техния житейски опит, разчупва границите си и под формата на енергия се влива в тъмното море на осъзнаването.

— Но, дон Хуан, каква е тази скрита възможност за избор, която откриват само магьосниците? — попитах аз.

— За магьосника смъртта е обединяващ фактор. Вместо да разгради организма, както обикновено става, смъртта го обединява.

— Как може смъртта изобщо да обединява нещо? — възразих аз.

— За магьосника смъртта прекратява господството на индивидуалните настроения в тялото — кача дон Хуан. — Според древните магьосници именно надмощието на различните части на тялото управлява настроенията и действията на цялото тяло; когато някоя част престане да функционира нормално, тя повлича останалите части на тялото към хаос, както става например, когато човек се разболее от яденето на нездравословни храни. В този случай настроението на стомаха се отразява на всичко останало. Смъртта прекратява това господство на отделните части. Тя обединява осъзнаването им в едно цяло.

— Да не искаш да кажеш, че и след като умрат, магьосниците продължават да осъзнават? — попитах аз.

За магьосниците смъртта е акт на обединение, който обхваща всяка частица от тяхната енергия. Ти си представяш смъртта само като труп — тяло, което започва да се разлага. При магьосниците, когато се извърши актът на обединение, няма никакъв труп. Няма никакво разложение. Телата им в своята цялост се превръщат в енергия — енергия, обладаваща осъзнаване, което не е фрагментирано. Границите, установени от организма, граници, които смъртта разрушава, при магьосниците продължават да действат, но те вече са невидими за невъоръженото око.

— Знам, че си умираш да ме попиташ — продължи той с широка усмивка — дали това, което ти описвам, е душата, отправяща се към ада или рая. Не, това не е душата. Когато магьосниците изберат тази скрита възможност в смъртта, те всъщност се превръщат в неорганични същества, много своеобразни, високоскоростни неорганични същества, способни на невъобразими маневри на възприятието. Тогава магьосниците навлизат в нещо, което шаманите от древно Мексико наричат окончателното пътешествие. Тяхно поле на действие става безкрайността.

— Това означава ли, че стават вечни, дон Хуан?

— Моята трезвост на магьосник ми казва, че осъзнаването им би трябвало да се прекрати, така както се прекратява осъзнаването на неорганичните същества, но не съм го виждал да става. Нямам знание от първа ръка за това. Древните магьосници смятали, че осъзнаването на този тип неорганични същества ще продължава, докато Земята е жива. Земята е тяхната матрица. И докато тя съществува, тяхното осъзнаване ще продължава. За мен това твърдение е напълно разумно.

Обясненията на дон Хуан ми се струваха изключително последователни и стройни. Не можех да добавя абсолютно нищо. Той остави у мен чувството за тайна и за неизказани очаквания, които имаше да се осъществяват.

Още следващия път, като посетих дон Хуан, аз нетърпеливо започнах разговора с един въпрос, който напоследък все се въртеше в ума ми.

— Дон Хуан, възможно ли е наистина да съществуват призраци и привидения?

Каквото и да наричаш ти призрак или привидение — каза той, — при внимателно изучаване от магьосниците то се свежда до следното — възможно е някои от тези привидения да са конгломерат от енергийни полета, обладаващ осъзнаване, който ние превръщаме в познати ни неща. Ако това е така, тогава привиденията имат енергия. Магьосниците ги наричат генериращи енергия конфигурации. В другия случай — когато не излъчват никаква енергия — тогава те са фантасмагорични творения, обикновено създадени от много силна личност — силна в смисъл на осъзнаване.

— Мен дълбоко ме заинтригува една история — продължи дон Хуан, — и това беше историята с твоята леля, която ти веднъж ми разказа. Помниш ли я?

Бях разказал на дон Хуан как на четиринадесет години бях отишъл да живея у сестрата на баща ми. Тя живееше в гигантска къща с три вътрешни двора, между които бяха жилищните помещения — спални, всекидневни, холове и т, н. Първото патио беше доста неприветливо, покрито с калдъръм. Казаха ми, че това било колониална къща и тук влизали каретите с конете. Второто патио представляваше красива овощна градина с криволичещи алеи, покрити с кирпичени тухли в мавритански стил и много плодни дървета. Третото патио беше пълно със саксии цветя, закачени но первазите на покрива, клетки с птици, а по средата — фонтан в колониален стил, от който винаги бликаше вода. Една голяма част, оградена с мрежа, беше отделена специално за призовите й бойни петли: страстта на живота й.

Моята леля ми предостави на разположение цял апартамент с изглед към овощната градина. Помислих си, че мога цял живот да си живея там. Можех да ям всички плодове от градината. Освен мен, никой друг в къщата не докосваше плодовете на тези дървета по причини, които никога не ми разкриха. Домакинството се състоеше от моята леля — едра, пълна, кръглолика дама малко над петдесетте, много жизнерадостна, сладкодумна и с множество чудатости, които тя прикриваше зад една официална фасада и вида си на благочестива католичка. Имаше още и един иконом, висок, внушителен мъж в началото на четиридесетте години, който е бил старши сержант в армията, но го съблазнили да напусне, за да заеме по-добре платената длъжност на иконом, телохранител и човек за всичко в дома на леля ми. Съпругата му, красива млада жена, беше компаньонка, готвачка и вярна приятелка на леля ми. Двамата имаха и една дъщеря, пухкаво момиченце, което изключително приличаше на леля ми. Приликата им беше толкова силна, че леля ми я беше осиновила юридически.

Четиримата бяха най-тихите хора, които съм срещал. Живееха много улегнал живот, прекъсван само от чудатостите на моята леля, на която току и щукваше да се отправи на пътешествие или да купува нови, многообещаващи бойни петли, да ги тренира и действително да устройва сериозни състезания, в които играят огромни суми пари. Тя обсипваше бойните си петли с нежни грижи, понякога по цял ден се занимаваше с тях. Носеше дебели кожени ръкавици и корави кожени гамаши, за да се предпазва от шпорите им.

Прекарах два страхотни месеца в къщата на леля ми. Следобед тя ми преподаваше музика и ми разказваше нескончаеми истории за предците ни. Условията, в които живеех, бяха идеални за мен, понеже често излизах с мои приятели и не бях длъжен да се отчитам пред никого в колко часа съм се върнал. Понякога часове наред не заспивах, излегнат в кревата си. Обикновено държах прозореца отворен, за да влиза в стаята ми ароматът на цъфналите портокали. И всеки път като оставах буден до късно, аз чувах как някой крачи по дългия коридор, който минаваше по протежение на цялата сграда откъм северната страна и свързваше трите вътрешни двора на къщата. Той беше с красиви сводове и покрит с керамични плочки под. Четири слаби крушки осветяваха мъждиво коридора — включваха се в шест часа всяка вечер и се изключваха сутрин в шест.

Попитах леля ми дали икономът й обикаля нощем и спира под моя прозорец, защото този, който се разхождаше, винаги спираше под моя прозорец, обръщаше се и поемаше обратно към главния вход на къщата.

— Не се притеснявай от глупости, миличък — каза леля мм с усмивка. — Сигурно е икономът ми, прави нощната обиколка. Голяма работа! Ти да не си се уплашил?

— Не, не съм се уплашил — казах аз. — Просто ми е любопитно, защото твоят иконом всяка нощ спира пред стаята ми. Понякога се будя от стъпките му.

Тя отхвърли по-нататъшните ми въпроси, като каза небрежно, че икономът й е бил военен и е свикнал да прави обход като часовой. Приех нейните обяснения.

Веднъж аз споменах пред иконома, че стъпките му са доста шумни и дали не би могъл мри обхода си да минава малко по-внимателно край моя прозорец, за да ме остави да смя.

— Не разбирам за какво говориш! — каза той рязко.

— Леля ми каза, че правиш нощен обход — казах аз.

— Изобщо не правя такова нещо! — каза той и очите му пламнаха от възмущение.

— А кой тогава ходи под прозореца ми?

— Никой не ходи под прозореца ти. Въобразяваш си. Просто засипвай отново. Не се мотай наоколо да създаваш суматохи. Казвам ти това за твое добро.

В онези години за мен най-лошото беше някой да ми каже, че нрави нещо за мое добро. Същата нощ, щом дочух стъпките, аз се измъкнах от спалнята и застанах зад стената, която водеше към входа на моя апартамент. Когато изчислих, че оня, който се разхожда, вече е стигнал до втората крушка, аз просто надникнах да огледам коридора. Стъпките мигновено спряха, но не се виждаше никой. Мъждиво осветеният коридор беше пуст. И да се е разхождал някой, той не е имал време да се скрие, защото нямаше къде. Имаше само голи стени.

Обхвана ме такъв ужас, че разбудих цялата къща с пронизителните си писъци. Леля ми и икономът се опитваха да ме успокоят, като ми говореха, че само съм см въобразил всичко това, но аз бях така превъзбуден, че накрая те покорно си признаха как нещо, което им е неизвестно, се разхожда из къщата всяка нощ.

Дон Хуан каза, че почти сигурно моята леля се разхожда нощем; тоест, някакъв аспект от нейното осъзнаване, над който тя няма волеви контрол. Той смяташе, че това явление се подчинявало на чувството за игривост или тайнственост, което тя култивирала. Дои Хуан беше сигурен, че е напълно възможно моята леля на подсъзнателно ниво не само да предизвиква издаването на всички тези шумове, но и да е способна на много по-сложни манипулации на осъзнаването. Дон Хуан каза още, че за да бъде напълно откровен, трябва да признае възможността тези стъпки да са продукт на неорганично осъзнаване.

Според Дон Хуан неорганичните същества, които населяват нашия свят-близнак, са смятани от магьосниците в неговата линия за наши родственици. Тези шамани смятали, че е излишно да ставаме приятели с членове на семейството си, защото изискванията, които ни налагат в името на такова приятелство, винаги са прекомерни. Той каза, че този тип неорганични същества, които ни се падат първи братовчеди, непрестанно общуват с нас, но това общуване не е на нивото на обичайното ни съзнание. С други думи, ние знаем всичко за тях подсъзнателно, докато те знаят всичко за нас по съзнателен, преднамерен начин.

— Енергията от нашите първи братовчеди си е същинско бреме! — продължи дон Хуан. — Те са изпортени колкото нас. Органичните и неорганичните същества в нашите светове-близнаци са, да кажем, деца на две сестри, които живеят в съседство. Те са напълно еднакви, макар че изглеждат различно. Те не могат да ни помогнат и ние не можем да им помогнем. Сигурно сме могли да се обединим и да създадем страхотна фамилна бизнескорпорация, но това не е станало. Двата клона на фамилията са крайно докачливи и се обиждат за нищо, типични отношения между сприхави първи братовчеди. Неразрешимият проблем според магьосниците от древно Мексико е в това, че и човешките същества, и неорганичните същества от света-близнак са дълбоки егоманиаци.

Според дон Хуан магьосниците от древно Мексико отделили и друг клас неорганични същества — скаути или изследователи. Тези неорганични същества идвали от дълбините на Вселената и притежавали безкрайно по-остро и бързо осъзнаване, отколкото хората. Дон Хуан твърдеше, че поколения наред древните магьосници доизпипвали своите класификационни схеми и стигнали до извода, че определени типове неорганични същества от категорията на скаутите или изследователите приличали на човека по своята жизненост. Те могат да влизат в контакт и да установяват симбиотични отношения с човека. Древните магьосници нарекли съюзници този вид неорганични същества.

Дон Хуан каза, че основната грешка на тези шамани по отношение на този тип неорганични същества била да придадат човешки характеристики на тази безлична енергия и да си мислят, че могат да я обуздаят. Те смятали тези блокове от енергия за свои помощници и се осланяли на тях, без да разбират, че като чиста енергия тези същества не са в състояние да подкрепят каквото и да било усилие.

— Разказах ти всичко, което трябва да се знае за неорганичните същества — каза неочаквано дон Хуан. — Единственият начин, по който можеш да го провериш, е чрез непосредствен опит.

Не го попитах какво иска да направя. Дълбок страх разтърси тялото ми в нервни спазми, които изригнаха подобно на вулкан от слънчевия сплит и се разпространяваха до пръстите на краката ми и нагоре до края на торса.

— Днес ще отидем да потърсим някои неорганични същества — обяви той.

Дон Хуан ме накара да седна на леглото и да заема отново позата, която улеснява вътрешното мълчание. Изпълних заповедта му с необичайна лекота. Обикновено проявявах неохота, може би не открито, но все пак изпитвах някакъв нюанс на съпротива. Мярна ми се смътно мисълта, че в момента, в който седнах, аз вече бях в състояние на вътрешно мълчание. Мислите ми бяха замъглени. Почувствах да ме обвива непроницаем мрак, който ми създаваше усещането като че ли заспивам. Тялото ми беше съвършено неподвижно, било защото не възнамерявах да му подавам никакви команди да се движи, било защото не бях в състояние да ги формулирам.

Миг по-късно усетих, че с дон Хуан крачим из сонорската пустиня. Разпознах околността; бил съм тук с него толкова пъти, че бях запомнил всяко очертание. Беше краят на деня и светлината на залязващото слънце пораждаше у мен чувство на отчаяние. Вървях автоматично, осъзнавайки, че тялото ми изпитва усещания, които не се придружават от мисли. Не можех да опиша своето състояние. Понечих да кажа това на дон Хуан, но желанието да му съобщя за усещанията на тялото си в миг изчезна.

Дон Хуан произнесе с много бавен, понижен и сериозен глас, че пресъхналото русло на реката, по което вървим, е най-подходящото място за предстоящото ни занимание и че трябва да седна на един неголям камък сам, а той се отдалечи на около петдесетина крачки и седна на друг камък. Не попитах дон Хуан, както обикновено бих сторил, какво трябва да правя. Знаех какво ще правя. Тогава чух прошумоляващите стъпки на хора, които минаваха през храстите, рехаво разпръснати наоколо. В този край нямаше достатъчно влага, за да никне буйна растителност. Израснали бяха само няколко жилави храста на три-четири метра разстояние един от друг.

Тогава видях да приближават двама души. Изглеждаха местим хора, може би иидианци-яки от някое тяхно градче в околността. Стигнаха до мен и спряха. Единият от тях нехайно ме попита как съм. Исках да му се усмихна, да се засмея, но не можах. Лицето ми беше съвсем сковано. Казах му, че съм добре. После ги попитах кои са. Казах им, че не ги познавам, но въпреки това ги чувствах необичайно близки. Единият от тях отговори с тон, сякаш няма нищо особено, че те са моите съюзници. Вперих очи в тях, опитвайки се да запомня чертите им, но чертите им непрекъснато се изменяха. Сякаш се извайваха в съответствие с настроението на моя поглед. Никакви мисли не участваха. Всичко се направляваше от дълбоки усещания. Гледах ги толкова дълго, че чертите им напълно се изличиха и накрая пред мен останаха две блестящи сияйни петънца, които вибрираха. Сияйните петънца нямаха граници. Те сякаш се поддържаха чрез сцепление отвътре. Ставаха плоски и широки. После отново се изтегляха вертикално до човешки ръст. Внезапно усетих как ръката на дон Хуан ме хваща за дясната ръка и ме издърпва от камъка. Каза, че е време да си тръгваме. В следващия момент аз отново бях в къщата му в Централно Мексико, объркан повече от всякога.

— Днес ти намери неорганичното осъзнаване, а после го видя такова, каквото всъщност е — каза той. — Енергията е несъкратимият остатък от всяко нещо. Що се отнася до нас, да виждаш енергията директно е най-дълбокият предел за човека. Може да има и други неща отвъд него, но те са недостъпни за нас.

Дон Хуан повтори всичко това много пъти и всеки път, като го казваше, думите му сякаш ме връщаха във все по-твърдо състояние.

Разказах на дон Хуан всичко, което бях видял, всичко, което бях чул. Дон Хуан ми обясни, че в този ден съм успял да трансформирам човекоподобната форма на неорганичните същества в тяхната същност — безлична енергия, осъзнаваща себе си.

— Ти трябва да проумееш — каза той, — че именно нашето познание, което по същността си е интерпретационна система, съкращава нашите възможности. Именно нашата интерпретационна система ни казва какви са параметрите на нашите възможности и понеже ние използваме тази интерпретационна система цял живот, изобщо не се осмеляваме да тръгнем против нейния авторитет.

— Енергията на тези неорганични същества ни тласка — продължи дон Хуан — и ние интерпретираме този тласък както можем, в зависимост от настроението си. За един магьосник най-трезвото, което може да направи, е да прехвърли тези същества на абстрактно ниво. Колкото по-малко интерпретации правят магьосниците, толкова по-добре за тях.

— От този момент нататък — продължи той, — изправиш ли се пред странната гледка на привидение, запази самообладание и се вгледай твърдо и неотклонно в него. Ако то е неорганично същество, интерпретацията, която му правиш, ще окапе като есенни листа. Ако нищо не се случи, значи това е някаква цвъкня на твоя ум, който и без това не е твоят ум.

ЯСЕН ПОГЛЕД

За пръв път в живота си изпаднах в пълно объркване как да се държа в света. Светът около мен не беше се променил. Явно грешката беше в мен. Влиянието на дон Хуан и всички практически занимания, свързани с него, в които той така дълбоко ме бе увлякъл, си взимаха своето и ме довеждаха до сериозна неспособност да се справям със себеподобните си. Обмислих затруднението си и стигнах до извода, че грешката ми беше в моя стремеж да меря всички с аршина на дон Хуан.

За мен дон Хуан беше човек, който живее живота си професионално, във всеки смисъл на това понятие, тоест отдаваше значение на всяко свое действие, дори и най-несъщественото. Аз бях заобиколен от хора, които се смятаха за безсмъртни, противоречаха си на всяка крачка от пътя; хора, които никога не държаха сметка за постъпките си. Това беше нечестна игра; картите не бяха в полза на хората, с които общувах. Бях свикнал с неизменното поведение на дон Хуан, с пълното отсъствие на чувство за собствена значимост у него; с неизмеримата широта на ума му, а сред моите познати малцина изобщо съзнаваха, че съществува и друга схема на поведение, която развива тези качества. Повечето от тях познаваха само схемата на поведение, основана на себеотразяването, което осакатява човека и го прави слаб.

В резултат настъпиха много трудни времена за академичните ми занимания. Започвах да губя интерес към тях. Отчаяно се опитвах да оправдая рационално усилията си на това поприще. Единственото, което ми идваше на помощ и запазваше връзката ми, колкото и изтъняла да беше, с академичните занимания, беше съветът на дон Хуан от преди доста време, че воинът-пътешественик трябва да обича знанието във всичките му форми.

Той ми беше дал определение на понятието воин-пътешественик с думите, че се отнася до магьосниците, които в качеството си на воини пътешестват в тъмното море на осъзнаването. Добави, че хората са пътешественици в тъмното море на осъзнаването и Земята е не друго, а само междинна спирка по пътя им, но по някакви външни причини, които не смяташе за нужно да разкрива в момента, те са прекъснали пътешествието си. Каза, че хората попаднали в нещо като въртоп: течение, което се движи в кръг и им създава впечатлението, че се движат, но всъщност остават на едно място. Той твърдеше, че единствените, които можели да се противопоставят на тази неведома сила, завладяла хората, били магьосниците и те чрез изключителната си дисциплина се освободили от нейната хватка и продължили пътешествието на осъзнаване.

Окончателното разстройство и хаос в академичния ми живот се ускори от пълната ми неспособност да задържа интереса си над антропологическите въпроси, които вече не означаваха нищо за мен; не защото не бяха привлекателни, а защото се налагаше повечето време да се борави с думи и понятия като в юридически документи — изисква се да се достигне даден резултат, за да се установи прецедент. Оправданието бе, че така е устроено човешкото знание и че усилията на всеки отделен човек са тухличка в изграждането на тази система от знание. Като пример ми се даваше правната система, според чиито норми живеем и която е от неоценимо значение за нас. Но романтичните ми представи по онова време не ми позволяваха да поема ролята на съдник на антропологията. Бях възприел безрезервно схващането, че антропологията трябва да бъде модел за всички човешки стремежи, иначе казано — мерило за човека.

Дон Хуан, завършен прагматик, истински воин-пътешественик в неизвестното, смяташе, че съм задръстен с дребни подробности. Според него нямаше никакво значение, че предложените ми антропологически теми изискват да се манипулира с думите и понятията; важното беше да тренирам дисциплината си.

— Няма никакво значение — каза ми той веднъж — колко добър читател си и какво количество прекрасни книги можеш да прочетеш. Важното е да имаш нужната дисциплина, за да четеш това, което не ти се чете. За един магьосник главната трудност за преодоляване в упражнението „ходене на училище“ е това, което не ти допада, а не това, което приемаш.

Реших за известно време да се откъсна от науката и се хванах на работа в художествения отдел на една компания, която произвеждаше лепенки. Тази работа поглъщаше всичките ми мисли и усилия. Предизвикателството за мен беше да изпълнявам определената ми работа колкото можех по-прецизно и бързо. Подготовката на плаките с картинки за сито-печат беше стандартна процедура, която не допускаше никакви нововъведения и ефективността на работника се оценяваше по точността и бързината на изпълнение. Станах направо работохолик и това ми доставяше огромно удоволствие.

С директора на художествения отдел бързо се сприятелихме. Той направо ме взе под крилото си. Казваше се Ърнест Липтън. Безкрайно му се възхищавах и го уважавах. Беше чудесен художник и великолепен майстор в работата си. Недостатъкът му беше неговата притеснителност — безкрайното му съобразяване с другите граничеше с пасивност.

Веднъж например излизахме от паркинга пред ресторанта, където бяхме обядвали. Той най-вежливо изчака, докато излезе колата, паркирала на мястото пред него. Шофьорът й явно не ни виждаше и даде доста бързо на заден ход. Ърнест Липтън можеше просто да натисне клаксона, за да му обърне внимание накъде отива. Вместо това той просто си седеше и с идиотска усмивка гледаше как оня се натресе на колата му. После се обърна към мен и почна да се оправдава:

— Божичко, можех да натисна клаксона, но е толкова оглушителен, че се притеснявам.

Момчето, което се блъсна в колата на Ърнест, беше направо бясно и трябваше да го успокоява.

— Не се притеснявайте — говореше му Ърнест, — на вашата кола нищо й няма. Освен това само ми разбихте фаровете, а аз и без това се канех да ги сменям.

Друг един ден бяхме в същия този ресторант с едни японци, клиенти на компанията за лепенки, която им даваше обяд. Разговаряхме оживено, те непрекъснато задаваха въпроси. Дойде сервитьорът и разчисти няколко чинии от салата, за да отвори място за огромните горещи чинии с основното ястие. Един от японците-клиенти понечи да си освободи място и отмести чинията си напред, тя бутна чинията на Ърнест, която се плъзна по масата. И в този случай Ърнест можеше да предупреди човека, но не го стори. Седеше си кротко усмихнат, докато чинията не падна в скута му.

В друг един случай отидох у тях да му помогна да вдигне в двора си подпори за асма, която да му дава и сянка, и грозде. Сглобихме дебелите колове в огромна решетка, после я повдигнахме от единия край и я завинтихме към напречната греда. Ърнест беше висок, много силен мъж и използвайки една греда за лост, повдигна единия край, за да завинтя болтовете във вече пробитите дупки на подпорните греди. Но преди да ги завинтя, на вратата настойчиво се почука и Ърнест ме помоли да видя кой е, а той щял да подържи решетката.

На вратата беше жена му с покупки в ръце. Заприказва ме надълго и нашироко и аз забравих за Ърнест. Дори й помогнах да внесе покупките. Както оставях връзките с целина, внезапно се сетих, че моят приятел още държи тежката решетка и като си го знаех какъв е, бях сигурен, че още си стои така и очаква от другите такава деликатност, каквато той самият винаги проявяваше. Втурнах се отчаяно към задния двор и го видях паднал на земята. Беше рухнал от изнемога да крепи тежката дървена решетка. Изглеждаше като парцалена кукла. Наложи се да извикаме на помощ приятелите му, за да вдигнем решетката — той вече нямаше сили. Трябваше да си легне — беше сигурен, че му се с изсипала хернията.

Класическа беше историята с Ърнест Липтън, когато отишъл с приятели в планината Сан Бернардино за уикенда. Пренощували в планината на палатки. Когато всички заспали, на Ърнест му се наложило да се отбие до храстите и като много деликатен човек се поотдалечил от лагера, за да не безпокои никого. Подхлъзнал се в тъмното и се затъркалял надолу по планинския склон. После казал на приятелите си как бил сигурен, че се търкаля към смъртта си в дъното на планината. За късмет успял да се хване с крайчеца на пръстите за една издатина; висял така часове наред, опитвайки се в тъмното да намери някаква опора за краката, защото ръцете му съвсем отмалявали, но бил твърдо решен да се държи до смърт. Протягайки крака докъде може, той успял да напипа малки издатини в скалата, благодарение на които успял да се закрепи. Стоял така лепнат за скалата, подобно на лепенките, които изработваше, докато се развиделило достатъчно, за да установи, че бил само на педя от земята.

— Ърнест, но ти можеше да извикаш за помощ! — възмутиха се приятелите му.

— О, Боже, реших, че няма смисъл — отговори той. — Кой щеше да ме чуе? Аз си мислех, че съм се търкалял поне един километър надолу. Пък и всички спяха.

Но той окончателно ме срази с историята със своя фолксваген-костенурка. Понеже Ърнест Липтън всеки ден пътуваше по два часа от дома до службата си и обратно, той реши да си купи тази кола като много икономична и започна да засича колко мили ще измине с един галон бензин. Страхотно се смаях, когато една сутрин той обяви, че е стигнал 125 мили на галон3. Като крайно точен човек той поясни, че това било предимно извън града, но магистрала, макар и по време на най-натоварения трафик, когато му се налагало често да намалява и ускорява. Седмица по-късно той каза, че е засякъл 250 мили на един галон.

Това чудо непрекъснато нарастваше, докато стигна невъобразимото ниво от 645 мили на галон. Приятелите му казаха, че трябва да регистрира този рекорд в летописа на компанията „Фолксваген“. Ърнест Липтън, щастлив до немай-къде, тайно ликуваше и подпитваше какво да прави, когато достигне границата от хиляда мили. Приятелите му казаха, че ще може да претендира за званието чудотворец.

Тази идилия продължи до една сутрин, когато той разкри един от приятелите си, че месеци наред му погажда най-прост номер. Всяка сутрин той доливал три-четири чаши бензин в резервоара на Ърнест, така че лампичката никога не светвала на червено.

Ърнест Липтън почти се разсърди. Острата му забележка изглеждаше така: „О, Боже! И това според теб смешно ли е?“

Аз от няколко седмици бях разбрал, че приятелите му правят този номер, но не си позволявах да се намеся, защото си мислех, че не е моя работа. Хората, които се занасяха с Ърнест Липтън, му бяха стари приятели, а аз — съвсем отскоро. Когато видях колко е разочарован и огорчен, а в същото време неспособен да се ядоса, почувствах се виновен и гузен. Отново се натъквах на странно усещане — ненавиждах Ърнест Липтън и в същото време безкрайно го обичах. Той беше безпомощен.

Дълбоката истина в този проблем беше, че Ърнест Липтън приличаше на баща ми. Дебелите стъкла на очилата му, оплешивяващата коса, прошарената четина на брадата му, която никога не беше добре обръсната, ми напомняха за чертите на моя баща. Той имаше същия прав, остър нос и издадена брадичка. Но най-вече неспособността на Ърнест Липтън да се разсърди и да прасне шегаджиите в носа засилва приликата му с моя баща до степен, която вече ставаше опасна.

Спомних си как баща ми беше лудо влюбен в сестрата на най-добрия си приятел. Един ден аз я засякох в курортното градче да си държат ръцете с един млад мъж. С нея беше и майка й в ролята на компаньонка. Момичето изглеждаше страшно щастливо. Двамата се споглеждаха прехласнато. Доколкото разбирах, това си беше чиста проба младежка любов. Като се видях с баща ми, му казах, наслаждавайки се на всяка своя дума със злорадството на десетгодишно момче, че неговата приятелка си има истинско гадже. Явно го заварих съвсем неподготвен. Не ми повярва.

— А ти изобщо казвал ли си нещо на момичето? — дръзко го попитах аз. — Тя знае ли, че си влюбен в нея?

— Не ставай глупав, малък подлец такъв! — сопна ми се той. — На мен въобще не ми е нужно да говоря на една жена такива глупости. — И той ме погледна сърдито като капризно дете, а устните му потреперваха от гняв. — Тя е моя! И тя трябва да знае, че е моя, без да съм длъжен да й казвам нищо за това!

Той заяви това с цялата убеденост на дете, което е получавало всичко в живота си даром, без да е нужно да се бори.

Във върховна форма, аз подхвърлих кулминационната си реплика:

— Е, мисля си, че тя е очаквала някой да й го каже, и май някой те е изпреварил.

Бях готов да отскоча и да побягна, защото очаквах, че ще ме цапардоса с цялата ярост на света, но вместо това той рухна и се разрида. Хлипайки неудържимо, той ме помоли, като ме бивало толкова във всичко, дали не бих могъл да следя момичето и да му казвам какво става.

Презрях баща ми повече от всичко, а в същото време го обичах с някаква тъга, несравнима с нищо. Проклинах се, че му бях стоварил такъв позор.

Ърнест Липтън така силно ми напомняше за баща ми, че напуснах работа под предлог, че трябва да се връщам в университета. Не исках да увеличавам и без това тежкото бреме, което вече носех на плещите си. Никога не можах да си простя, че бях причинил такава мъка на баща ми, както не можах никога да простя на него, че беше такъв страхливец.

Върнах се в университета и се заех с гигантската задача да се включа отново в занятията по антропология. Огромната трудност идваше от това, че ако имаше човек, с когото можех да работя леко и с удоволствие, благодарение на възхитителния му стил, дръзка любознателност и стремеж да разширява познанието си без суета и без да защитава незащитими въпроси, то този човек не беше в нашата катедра — беше археолог. Именно благодарение на неговото влияние аз бях започнал да се интересувам преди всичко от полевите изследвания. Може би понеже той наистина отиваше в полето и в буквалния смисъл изкопаваше информацията, неговата практичност беше един оазис от трезвомислие за мен. Той беше единственият човек, който ми даде куража да продължа полевата работа, понеже съм нямал какво да губя.

— Загубиш ли всичко, ти печелиш всичко — каза ми той веднъж и това беше най-надеждният съвет, който изобщо съм получавал в университета. Ако бях последвал съвета на дон Хуан и се бях борил да изкореня упоритото си себеотразяване, на мен наистина нямаше да ми остава какво да губя, а можеше всичко да спечеля. Но тази възможност още не ми се беше разкрила по онова време.

Когато споделих с дон Хуан какви затруднения имам да си намеря професор, с когото да работя, реакцията му отново ми се стори несправедлива. Нарече ме жалък тип, че дори и по-лошо. Каза ми нещо, което и сам си знаех: че ако не се натягах толкова, можех успешно да работя с всекиго и в университета, и в бизнеса.

— Воините-пътешественици не се оплакват — продължи дон Хуан. — Те приемат всичко, което им поднесе безкрайността, като изпитание. А изпитанието си е изпитание. То е безлично. Не бива да се приема като проклятие или благослов. Воинът-пътешественик или приема предизвикателството и побеждава, или предизвикателството го смазва. И понеже е по-въодушевяващо да побеждаваш, то побеждавай!

Казах му, че е лесно той или който и да било да говори така отстрани, а съвсем друг въпрос е да го правиш, и че моите затруднения са непреодолими, защото са породени от неспособността на хората около мен да бъдат последователни.

— Грешката не е на хората около теб — каза той. — Те не могат нищо да направят със себе си. Грешката е твоя, защото ти можеш да си помогнеш на дълбоко ниво на мълчание, но вместо това предпочиташ да ги съдиш. Всеки идиот може да съди. А когато ги съдиш, можеш да получиш само най-лошото от тях. Всички ние, хората, сме затворници и именно този затвор ни кара да се държим толкова жалко. Предизвикателството за теб е да приемаш хората такива, каквито са си! Остави ги на мира.

— Този път абсолютно не си прав, дои Хуан — казах аз. — Повярвай ми, изобщо не ме интересуват — нито за да съдя когото и да било, нито за да се заплитам в каквито и да било отношения с някого.

— Разбираш за какво говоря — настоя той. — Ако не осъзнаваш желанието си да ги съдиш — продължи той, — значи си още по-зле, отколкото мислех. Това е типична грешка за воините-пътешественици, когато възобновят пътешествието си — стават самонадеяни и се разпускат.

Съгласих се с дон Хуан, че недоволството ми беше крайно дребнаво. И сам си го знаех много добре. Казах му, че съм изправен пред такива проблеми от всекидневието, които имат ужасното свойство да сломяват цялата ми решителност, и че не съм се решавал да му разкажа случките, които ужасно ми тежаха.

— Хайде давай! — насърчи ме той. — Изкарай всичко! Не задържай никакви тайни от мен. Аз съм празна тръба — всичко, което ми кажеш, ще се излее в безкрайността.

— Всичко, което имам, са само някакви жалки оплаквания — казах аз. — Аз съм същият като всичките ми познати. Няма начин да говориш и с едничък човек, без да чуеш някакво откровено или прикрито оплакване.

Разказах на дон Хуан как и в най-обикновения разговор моите приятели успяват да го избият на безконечни оплаквания — като например в един такъв разговор:

— Как са нещата, Джим?

— О, чудесно, чудесно, Кал.

Следва натегнато мълчание. Виждам се принуден да попитам:

— Нещо не е наред ли, Джим?

— А, не! Всичко си е наред. Само дето нещо малко не върви с Мел, но ти го знаеш Мел — такъв егоист и подлец. Но трябва да приемаме приятелите такива, каквито са си, нали? Той можеше, естествено, да бъде и малко по-деликатен. Ама как? Той си е той. Прави-струва, той вечно прехвърля всичко на другите. Но той си е такъв още откакто бяхме дванадесетгодишни, така че аз сам съм си виновен. За какъв дявол трябва да го търпя?

— Да, Джим, имаш право. Мел наистина е доста тежък характер. Вярно е!

— Ами, като говорим за кофти хора, и ти, Кал, не си по-добър от Мел. На теб никога не може да се разчита.

И така нататък.

Друг класически за мен диалог:

— Как я караш, Алекс? Как е семейният живот?

О, чудесно наистина. За първи път се храня навреме, с домашни манджи, но пък взех да дебелея. Нямам какво да правя и по цял ден гледам телевизия. По-рано излизах с приятели, но вече не мога. Тереза не ме пуска. Бих могъл, естествено, да я пратя по дяволите, но не искам да я обиждам. Задоволен съм с всичко, но се чувствам жалко.

А Алекс беше най-жалкият от нашата компания, преди да се ожени. Като се отбивахме при него, любимата му шегичка беше да каже на приятелите си: „Ей, я елате до колата ми, искам да ви представя на моята кучка.“

Страхотно се наслаждаваше на измамените ни очаквания, когато виждахме, че в автомобила му наистина има женска кучка. Той представяше своята „кучка“ на всичките си приятели. Вяхме потресени, когато той наистина се ожени — за една бегачка на дълги разстояния, Тереза. Срещнали се на един маратон, когато Алекс припаднал. Случката била в планината и Тереза трябвало да го свести с подръчни средства, така че се изпикала на лицето му. От този момент нататък Алекс станал неин пленник. Тя си маркирала своя територия. Приятелите му го наричаха „нейният припикан пленник“, а нея смятаха за истинска кучка, превърнала особняка Алекс в охранен домашен пес.

И двамата с дон Хуан се разсмяхме. После той ме погледна сериозно.

— Такива са превратностите на всекидневния живот — каза дон Хуан. — Ту печелиш, ту губиш, но никога не знаеш кога печелиш, кога губиш. Това е цената, която човек плаща, за да живее под властта на себеотразяването. Нямам какво да ти кажа, а и ти нямаш какво да си кажеш. Мога само да те посъветвам да не изпитваш вина, че си такъв задник, ами да си събереш силите и да преодолееш властта на себеотразяването. Връщай се в университета. Рано е да се предаваш.

Интересът ми към занятията в университета все повече угасваше. Започнах да живея на автопилот. Всичко ми тежеше, чувствах се много потиснат. Забелязах обаче, че умът ми не участва в това. Престанал бях вечно да изчислявам, да правя планове и все да очаквам нещо. Нямах натрапчиви мисли, но пък чувствата ми напълно ме завладяваха. Опитвах се да осмисля тази двойственост от равнодушен ум и бурни чувства. Именно в такова състояние на отсъствие на мисли и буря от чувства вървях един ден от Хайнис хол, където се намираше факултетът по антропология, към едно кафене да похапна.

Внезапно ме налетя особено разтърсване. Имах чувство, че ще припадна, и седнах на тухлените стъпала. Видях пред очите си жълти петна. Имах чувство, че се въртя. Сигурен бях, че всеки момент ще повърна. Погледът ми се замъгли и накрая нищо не виждах. Физическото ми неразположение беше толкова пълно и силно, че не оставяше място и за едничка мисъл. Усещах само с тялото си страх и безпокойство, смесени с някакво приповдигнато чувство, странното чувство, че съм на прага на гигантско събитие. Тези чувства изобщо не се придружаваха от мисли. В един момент аз вече не знаех дали стоя или седя. Обви ме най-непроницаемият мрак, който човек може да си представи, и тогава видях енергията, както протича през Вселената.

Видях последователност от сияйни сфери, които идваха към мен или се отдалечаваха. Виждах всички едновременно, както дон Хуан винаги ми е казвал, че ги вижда човек. Знаех, че са различни индивиди, защото бяха различни по размер. Разгледах в подробности структурата им. Тяхното сияние и кръг лост се състоеше от фибри, които сякаш бяха слепени помежду си. Фибрите бяха и тънки, и по-дебели. Всяка от тези сияйни фигури имаше нещо като гъста козина. Наподобяваха някакви странни, светещи, космати животни или гигантски кръгли насекоми, покрити със светещи косми.

Но най-шокиращо от всичко беше да установя, че съм виждал тези космати насекоми през целия си живот. Всеки от случаите, когато дон Хуан ме е карал нарочно да ги виждам, сега ми се струваше като обход, който сме правили с него. Спомних си всеки миг, когато ми бе помагал да видя хората като сияйни сфери, но всички тези мигове бяха несравними с това величаво виждане, до което бях получил достъп сега. И тогава осъзнах, без сянка от съмнение, че съм възприемал енергията така, както протича във Вселената, през целия си живот — сам, без ничия помощ.

Това осъзнаване беше зашеметяващо. Почувствах се безкрайно уязвим, крехък. Изпитах нужда да намеря някакво прикритие, да се скрия някъде. Също като в съня, който, изглежда, повечето хора са сънували някога — когато човек се оказва гол и се чуди какво да направи. Чувствах се повече от гол; чувствах се незащитен, слаб и се боях да се върна в нормалното си състояние. Някак смътно усетих, че лежа, и се помъчих да събера сили да се върна в нормалното си състояние. Представих си как ще се намеря да лежа на тухлената алея, разтърсван от конвулсии, наобиколен от цял кръг хора, които ме гледат.

Усещането, че лежа, ставаше все по-отчетливо. Усетих, че мога да си движа очите. През затворените клепачи долавях светлината, но не смеех да отворя очи. Странното беше, че не чувах никого от хората, които си представях, че са ме наобиколили. Изобщо нищо не чувах. Накрая рискувах да отворя очи. Бях в собственото си легло, в квартирата на ъгъла на „Уилшиър“ и булевард „Уестууд“.

Направо изпаднах в истерия, като се намерих в собственото си легло. Но по някаква напълно непонятна за мен причина почти веднага се успокоих. Истерията ми се замени от някакво безразличие на тялото и по-скоро дори някакво телесно задоволство, нещо като усещането след като си се заситил с хубаво ядене. Но не можех да успокоя ума си. Невъобразим шок беше да осъзная, че всъщност цял живот съм възприемал енергията директно. Как изобщо е било възможно да не го знам? Какво ми е пречело да имам достъп до тази страна от съществуването си? Дои Хуан казваше, че всеки човек притежава способността да вижда енергията директно. Но не беше ми казвал, че всеки човек постоянно вижда енергията директно, но не знае това.

Зададох този въпрос на мой приятел-психиатър. Той не можа да хвърли светлина над измъчващия ме въпрос. Реши, че това е реакция вследствие на преумора или превъзбуда. Предписа ми валиум и ме посъветва да си почина.

Не смеех с никого да споделя как съм се озовал в леглото си, понеже не бях в състояние да обясня как е станало това. Затова беше напълно оправдано нетърпението ми час по-скоро да се видя с дон Хуан. Веднага щом намерих възможност, отлетях за Мексико, там наех автомобил и потеглих към дома му.

— Всичко това си го правил и по-рано! — каза дон Хуан усмихнат, когато му разказах умонепостижимото си изживяване. — Има само две нови неща. Едното е, че този път си възприемал енергията съвсем сам, без чужда помощ. Това, което всъщност си направил, е че си спрял света и тогава си осъзнал, че винаги си виждал енергията, протичаща през Вселената, както я вижда и всеки друг човек, но без да го знае с ума си. Другото ново нещо е, че си потеглил от вътрешното си мълчание напълно самостоятелно.

— Ти и сам знаеш, няма нужда да ти го казвам, че всичко става възможно, когато човек потегля от вътрешното мълчание. Този път твоят страх и уязвимост са ти предоставили възможност да се добереш до леглото си, което всъщност не е чак толкова далеч от университета. И ако не се отдаваше толкова на удивлението си, щеше да разбереш, че в това, което си направил, няма нищо, нищичко необикновено за един воин-пътешественик.

— Но най-важното не е, че си осъзнал как цял живот си възприемал енергията директно, нито пътешествието ти от вътрешното мълчание, а по-скоро един двойствен момент. Първо, ти си изживял нещо, което магьосниците от древно Мексико наричат ясен поглед или загубване на човешката форма — момента, когато човешката дребнавост и ограниченост изчезва като мъгла, която се е стелела над пас, мъгла, която постепенно се разсейва и стапя. Но ти в никакъв случай не бива да мислиш, че това е вече свършен факт. Светът на магьосниците не е неизменен като света на всекидневния живот, в който ги казват, че веднъж постигнеш ли целта, ти оставаш завинаги победител. В света на магьосниците достигането на всяка цел означава, че просто си придобил най-ефективните средства да продължиш борбата си, която, между другото, никога не свършва.

Другата страна е, че ти си се докоснал до най-влудяващия въпрос за човешкото сърце. Ти сам го изрази, като се запита: „Как изобщо е било възможно да не знам, че цял живот съм възприемал енергията директно? Какво ми е пречило да получа достъп до тази страна от съществуването си?“

МЪТНИ СЕНКИ

Да поседим мълчаливо с дон Хуан беше едно от най-приятните ми преживявания. Бяхме се разположили удобно в меки кресла в задната част на къщата му в планините на Централно Мексико. Беше късен следобед. Подухваше приятен ветрец. Слънцето беше зад къщата, откъм гърба ни. Чезнещата светлина пораждаше изящни зелени сенки сред дърветата в задния двор. Къщата му беше заобиколена отвсякъде с големи дървета, които закриваха изгледа към града, където живееше той. Това винаги ми оставяше впечатлението, че той живее сред дивата природа, естествено различна от голата сонорска пустиня, но все пак дива.

— Днес ще обсъдим най-важния въпрос в магията — проговори неочаквано дон Хуан — и ще започнем разговора с енергийното тяло.

Той беше говорил безброй пъти за енергийното тяло, окачествявайки го като конгломерат от енергийни полета, огледален образ на конгломерата от енергийни полета, който съставя физическото тяло, когато се вижда като енергия, протичаща във Вселената. Каза, че то е по-малко, по-компактно и по-тежко на вид от сияйната сфера на физическото тяло.

Дон Хуан обясни, че тялото и енергийното тяло са два конгломерата от енергийни полета, държани заедно от някаква странна свързваща сила. Той всячески подчертаваше, че силата, която държи заедно тази група от енергийни полета, била според магьосниците от древно Мексико най-загадъчната сила във Вселената. Личното му мнение беше, те тя е чистата есенция на целия космос, тоталната сума на всичко, което съществува.

Гой твърдеше, че физическото тяло и енергийното тяло са единствените взаимно уравновесяващи се енергийни конфигурации в човешкия свят. По тази причина не приемаше никакъв друг дуализъм освен между тях двете. Дуализма между тяло и ум, дух и плът той смяташе за чиста приумица, изсмукана от пръстите, без никакви енергетични основания.

Дон Хуан каза, че с дисциплина всеки би могъл да доведе енергийното тяло по-близо до физическото. Обикновено разстоянието между двете е огромно. И тъй като енергийното тяло е на определено разстояние, което при всеки човек е индивидуално, то всеки може с помощта на дисциплина да го превърне в точно копие на физическото си тяло, тоест — триизмерно същество с плът. От тук произтича и представата на магьосниците за другия или за двойника. По същия начин, чрез процес на дисциплиниране, всеки човек може да превърне триизмерното си, плътно физическо тяло в съвършено копие на енергийното тяло — тоест безплътен заряд от енергия, невидим за човешкото око, както всяка енергия.

Когато дон Хуан ми разказваше всичко това, първата ми реакция беше да го попитам дали това не е митическо предположение. Той отговори, че при магьосниците няма нищо митично. Те са практични хора и всичко, което описват, винаги е съвсем трезвомислещо и приземено. Според дон Хуан затруднението да се разбере какво правят магьосниците се дължи на това, че те действат въз основа на различна познавателна система.

Тогава, когато седяхме в задния двор на къщата му в Централно Мексико, дон Хуан каза, че енергийното тяло е от основно значение за всяко нещо, което става в живота ми. Той виждаше като енергетичен факт, че моето енергийно тяло вместо да се отдалечава от мен, както обикновено става, се приближава с голяма скорост.

— Какво означава това, че се приближава към мен, дон Хуан? — попитах аз.

— Означава, че нещо ще ти изкара акъла — засмя се дон Хуан. — В живота ти ще навлезе огромна стенен на контрол, но гой няма да е в твои ръце. Контрол на енергийното тяло.

— Това означава ли, дон Хуан, че някаква външна сила ще завземе контрола над мен? — попитах аз.

— И в момента множество външни сили те държат под контрола си — отговори дон Хуан. — Но тази власт, която имам предвид, е нещо недостъпно за езика. Тя е твоя и в същото време не е. Не може да се класифицира, но със сигурност може да се изпита. И най-вече — със сигурност може да се управлява. Запомни добре: може да се управлява в твоя полза, което и тук не е в твоя полза, а в полза на енергийното тяло. Обаче енергийното тяло си ти, така че опитвайки се да го опишем, можем да продължим така до безкрай, като куче, което си гони опашката. Всички тези изживявания излизат извън пределите на синтаксиса.

Много бързо се спусна мрак и листакът на дърветата, който само до преди малко беше в зелено сияние, сега силно потъмня и натежа. Дон Хуан каза, че ако насоча вниманието си в мрака между листата, без да фокусирам поглед, а просто да поглеждам сякаш с ъгълчето на окото, ще видя една бърза сянка да прекосява полезрението ми.

— Това е най-подходящото време от деня да направиш каквото искам от теб — каза той. — Трябва за миг да съсредоточиш цялото си внимание, за да го направиш. Не спирай, докато не доловиш пробягващата черна сянка.

И аз наистина видях някаква странна пробягваща черна сянка на фона на листата на дърветата. Или беше една сянка, която се движи напред-назад, или няколко пробягващи сенки, които се движеха от ляво на дясно, от дясно на ляво, или право нагоре във въздуха. Приличаха ми на тлъста черна риба, огромна риба — нещо като гигантска риба-меч, която лети във въздуха. Гледката направо ме погълна. И по едно време накрая изпитах страх. Беше вече много тъмно, за да се виждат листата, но черните пробягващи сенки се различаваха.

— Какво е това, дон Хуан? — попитах аз. — Навсякъде виждам пробягващи черни сенки.

— А, това с самата Вселена — каза той, — несъизмерима, нелинейна, извън пределите на синтаксиса. Магьосниците от древно Мексико били първите, които видели тези пробягващи сенки и започнали да ги следят навсякъде. Видели ги така, както ги виждаш ти, а после ги видели като енергия, която протича във Вселената. И открили нещо върховно.

Той замълча и ме погледна. Паузите му бяха съвършено уместни. Винаги спираше, когато повече не можех да сдържам въпросите си.

— И какво открили, дон Хуан? — попитах аз.

— Открили, че си имаме компания за цял живот — произнесе той отчетливо. — Имаме си един хищник, който идва от дълбините на космоса и завзема управлението над живота ни. Човешките същества са негови пленници. Този хищник е наш господар и повелител. Той ни е направил покорни и безпомощни. Решим ли да се разбунтуваме, той потушава протеста ни. Решим ли да действаме независимо, той заповядва да престанем.

Наоколо вече беше пълен мрак и това, изглежда, сдържаше реакцията ми. Ако беше на дневна светлина, сигурно щях да се разсмея с цяло гърло. Но тъмното ме възпираше.

— Вече е пълен мрак — каза дон Хуан, — но ако погледнеш с ъгълчето на окото, пак ще видиш бързите сенки да скачат навсякъде около теб.

Той беше прав. Още ги виждах. От движението им ми се завиваше свят. Дон Хуан включи осветлението и то сякаш ги разпиля.

— Ти успя да стигнеш напълно самостоятелно до това, което магьосниците наричат въпрос на въпросите — каза дон Хуан. — През цялото време аз ти говорех със заобикалки, опитвах се да ти внуша, че нещо ни държи пленници. Ние наистина сме пленници! Това е енергетичен факт за магьосниците от древно Мексико.

— Но защо този хищник ни е завладял, както го описваш, дон Хуан? — попитах аз. — Трябва да има някакво логично обяснение.

— Има обяснение — отговори дон Хуан, — което е най-простото обяснение на света. Те ни владеят, защото ние сме храна за тях, и те ни изстискват безпощадно, защото чрез нас се поддържат. Също както ние развъждаме пилета в кокошарници, така и тези „кокошари“, хищниците, ни развъждат в „човечарници“. Така винаги имат храна на разположение.

Улових се, че буйно клатя глава от една страна на друга. Просто не можех да изразя негодуванието и погнусата си, но тялото ми се разтърси, за да ги изкара на повърхността. Тресях се от глава до пети, напълно против волята си.

— Не, не, не, не! — чух се да казвам. — Това е абсурд, дон Хуан. Това, което говориш, е чудовищно. Просто не може да е вярно нито за магьосниците, ни за обикновения човек, за никого.

— Защо? — спокойно попита дон Хуан. — Защо не? Понеже те вбесявало ли?

— Да, наистина ме вбесява — отвърнах аз. — Тези измислици са чудовищни!

— Е, ти още не си чул всичките измислици. Почакай още малко и ще видиш как ще се чувстваш тогава. Смятам да те подложа на светкавична атака. Тоест, ще подложа ума ти на такава страхотна атака, че няма да можеш да станеш и да си отидеш, защото си пленник. Не защото аз те държа в плен, а защото нещо в теб ще ти попречи да си тръгнеш, докато друга част от теб направо ще обезумее от ярост. Така че дръж се!

Имаше нещо в мен, което усещах, че жадува за сурово отношение. Дон Хуан беше прав. Нямаше да си тръгна за нищо на света. И все пак изобщо не ми харесваха тия нелепости, които ми поднесе.

— Искам да се обърна към твоя аналитичен ум — каза дом Хуан. — Замисли се за миг и ми кажи как би обяснил противоречието между интелигентността на един инженер и глупостта на неговата система от убеждения, или глупостта на противоречивото му поведение. Магьосниците смятат, че именно хищниците са ни дали нашата система от убеждения, схващането ни за добро и зло, обществените нрави. Те именно са ни вложили нашите надежди и очаквания, мечти за успех, опасения от провал. Те са ни дали алчност, ненаситност и страхливост. Именно хищниците ни правят самодоволни, невъзприемчиви, егоманиаци.

— Но как могат да го правят, дон Хуан? — попитах аз, донейде ядосан от това, което казва. — Да не би да ни шепнат на ухото, докато спим?

— Не, не го правят така. Това е идиотско! — каза усмихнат дон Хуан. — Те са безкрайно по-ефикасни и организирани. За да ни държат в подчинение, тихи и кротки, хищниците са прибегнали до изумителна маневра — изумителна, естествено, от гледна точка на бойна стратегия. А от гледна точка на тези, които са подложени на нея, тя е ужасяваща. Те са ни дали своя ум! Чу ли ме? Хищниците са ни дали своя ум и той е станал нашият ум. Умът на хищника е противоречив, прихватничав, мрачен, изпълнен със страх, че всеки момент може да бъде разкрит.

— Знам, че макар никога да не си гладувал — продължи той, — ти се тревожиш за прехраната си, което не е нищо друго освен страха на хищника, който се страхува, че всеки момент маневрата му може да бъде разкрита и да му отнемат храната. Чрез ума, който в края на краищата си е техният ум, те вкарват в живота на човешките същества каквото им е угодно като хищници. И по този начин те си осигуряват в известна степен безопасност, която смекчава страха им.

— Дон Хуан, не че не мога да приема всичко това за чиста монета — обадих се аз. — Бих могъл, но в това има нещо толкова противно, че наистина ме отвращава. Просто ме заставя да споря. Ако е вярно, че те се хранят с нас, то как го нравят?

Дон Хуан се усмихна широко. Беше безкрайно доволен. Обясни ми, че магьосниците виждат човешките деца като странни сияйни кълба от енергия, покрити целите с ярко светеща обвивка, нещо като найлоново покритие, плътно обвиващо техния пашкул от енергия. Каза, че именно тази блестяща обвивка от осъзнаване ядат хищниците и че когато човек достига зрелост, от тази блестяща обвивка от осъзнаване остава само тясна ивичка от земята до върха на пръстите на краката. Тази ивичка позволява на човешкия род да продължи да живее, но само толкова.

Като в просъница чувах дон Хуан Матус да ми обяснява, че доколкото му е известно, хората са единственият вид, който има блестяща обвивка от осъзнаване около сияйния пашкул. Поради това те са лесна плячка за съзнание от друг различен порядък, каквото е мрачното съзнание на хищника.

Тогава направи най-огорчаващото твърдение, което бях чувал досега от него. Каза, че тази тясна ивичка осъзнаване е епицентър на себеотразяването, в чийто капан човек неспасяемо е хванат. Като играят на нашето себеотразяване, единствената останала ни точка на осъзнаване, хищниците предизвикват припламване на осъзнаването, което впоследствие те безпощадно, хищнически поглъщат. Внушават ни безсмислени проблеми, които предизвикват това припламване на осъзнаването и по такъв начин ни държат живи, за да могат да се хранят с енергетичните пламъци на нашите мними тревоги.

Явно в това, което казваше дон Хуан, имаше нещо толкова опустошително, че в този момент стомахът ми наистина се разбунтува.

След известна пауза, достатъчна за да се посъвзема, аз попитах дон Хуан:

— Но защо магьосниците от древно Мексико, пък и всички днешни магьосници, въпреки че виждат хищниците, не правят нищо срещу тях?

— Нито ти, нито аз не можем нищичко да им направим — каза дон Хуан със сериозен, печален глас. — Единственото, което можем да правим, е да дисциплинираме себе си до такава степен, че те да не ни закачат. Ти би ли могъл да накараш приятелите си да преминат през цялата тази сурова дисциплина? Ще ти се изсмеят и ще те подиграват, а по-агресивните ще ти избият от главата тия щуротии. Не толкова, защото няма да ти повярват. В дълбините на всеки човек се таи наследеното от памтивека интуитивно знание за съществуването на хищниците.

Моят аналитичен ум заприлича на йо-йо — ту ме напускаше, ту се връщаше, напускаше ме и се връщаше. Всичко, което ми говореше дон Хуан, ми изглеждаше абсурдно, невероятно. В същото време беше най-смисленото нещо, толкова просто. Това обясняваше всяко противоречие, за което можех да се сетя. Но как можеше човек да приеме всичко това па сериозно? Дон Хуан ме тласкаше в пътя на една лавина, която щеше да ме завлече окончателно в пропастта.

Отново ме обля като вълна чувството за заплаха. Вълната не идваше от мен, но някак си беше едно цяло с мен. Дон Хуан ми правеше нещо по тайнствен начин позитивно и в същото време ужасяващо негативно. Усетих го като опит да изтръгне гънката ми обвивка, която сякаш бе залепена за мен. Беше втренчил неподвижно в мен немигащ поглед. Накрая отмести очи и заговори, без повече да ме гледа.

— Обхванат ли те съмнения до опасен предел — каза той, — направи нещо съвсем прагматично: изключи осветлението. Проникни в мрака, вгледай се какво ще видиш.

Той стана, за да загаси осветлението. Спрях го.

— Не, не, дон Хуан — възкликнах аз. — Не го гаси! Вече съм наред.

Беше ме обхванало съвсем необичайното за мен чувство — страх от тъмно. Само при мисълта за тъмно настръхнах. Определено знаех нещо подсъзнателно, но за нищо на света не бих се докоснал до това знание, още по-малко да го извадя на повърхността!

— Ти видя пробягващите сенки на фона на дърветата — каза дон Хуан, докато се наместваше в креслото. — Това е чудесно. Иска ми се да ги видиш и тук, в стаята. Ти нищо не виждаш. Просто долавяш пробягващи силуети. За толкова ти стига енергията.

Страхувах се, че дон Хуан ще стане и ще угаси осветлението. Той точно това направи. Само две секунди по-късно аз вече пищях до скъсване. Не само зърнах тези пробягващи силуети, но и ги чух да жужат в ушите ми. Дон Хуан се превиваше от смях и запали лампата.

— Ама че темпераментно момче! — каза той. — Пълно неверие, от една страна, а от друга — завършен прагматик. Трябва да се оправиш с тази вътрешна борба. Иначе ще се издуеш като огромна жаба и ще се пръснеш.

Дон Хуан продължи да забива шипа все по-дълбоко.

— Магьосниците от древно Мексико — каза той — виждали хищника. Те го нарекли летач, защото се носи из въздуха. Хич не е приятна гледка. Той е огромна сянка от непроницаем мрак, черна сянка, която се мята във въздуха, а после се стоварва на земята. Магьосниците от древно Мексико доста си блъскали ума откъде може да се е взела тя на Земята. Те смятали, че до определен момент човекът трябва да е бил едно съвършено, цялостно същество, дълбоко проницателно, способно на чудеса на осъзнаване — неща, които днес са само митове и легенди. И после, изглежда, всичко изведнъж изчезнало, за да имаме днес един улегнал, благоразумен човек.

Искаше ми се да се ядосам, да го нарека параноик, но някак си здравомислието ми, което винаги беше готово да излезе на повърхността, сега го нямаше. Нещо в мен беше преминало отвъд предела, когато си задавах любимия ми въпрос: „Ами ако всичко това е истина?“ Тази нощ дълбоко в себе си възприемах като истина всяко нещо още в момента, когато го казваше, но в същото време и със същата сила всичко ми се струваше пълен абсурд.

— Какво говориш, дон Хуан? — проговорих едва чуто. Нещо стискаше гърлото ми и едва можех да дишам.

— Говоря ти, че това срещу нас не е обикновен хищник. Той е много хитър и организиран. Следва методична система, която ни прави негодни за нищо. Човекът, предназначен да бъде магическо същество, вече е лишен от всякаква магия. Сега той е просто парче месо. Мечтите му вече не са мечти на човек, а мечти на парче месо: банални, изтъркани, слабоумни.

Думите на дон Хуан пораждаха у мен странна телесна реакция, подобна на гадене, сякаш отново бях на път да повърна. Но това гадене идваше от глъбините на цялото ми същество, направо от мозъка на костите. Потръпнах в гърчове. Дон Хуан така силно ме разтърси за раменете, че усетих как главата ми се мяташе на шията. Това веднага ме поуспокои. Усетих, че започвам да се владея.

— Този хищник — каза дон Хуан, — който естествено е неорганично същество, не е съвсем невидим за нас като останалите неорганични същества. Мисля, че като деца ние го виждаме, но ни се струва толкова ужасен, че не искаме и да мислим за него. Децата, естествено, са в състояние да съсредочат вниманието си над него, но всички около тях ги разубеждават да го правят.

— Единственият избор, който остава за хората — продължи той, — е дисциплината. Дисциплината е единственото средство за възпирането му. Но под дисциплина нямам предвид някакъв строг режим — да ставаш всяка сутрин в пет и половина, да се обливаш в студена вода до посиняване — нищо такова. Под дисциплина магьосниците разбират способността да [???]

спокойно неблагоприятните обстоятелства, които не са влизали в очакванията ти. За тях дисциплината е изкуство — изкуството да се изправят пред безкрайността, без да, трепнат, и то не защото са силни и твърди, а защото са изпълнени със страхопочитание.

— И но какъв начин може дисциплината на магьосниците да го възпре? — попитах аз.

— Според магьосниците дисциплината прави блестящата обвивка на осъзнаването безвкусна за летача — каза дон Хуан, внимателно взирайки се в лицето ми, сякаш за да открие признаци на неверие. — В резултат хищниците се объркват — една неядивна блестяща обвивка на осъзнаването, това не е част от тяхното познание според мен. И след това объркване не им остава нищо друго, освен да се откажат от гнусното си занимание.

— Когато хищниците престанат за известно време да поглъщат нашата блестяща обвивка на осъзнаването — продължи той, — тя отново започва да расте. Най-просто казано, чрез дисциплината магьосниците отблъсват хищника за достатъчно дълго време, за да позволят на блестящата обвивка на осъзнаването да порасне над нивото на пръстите на краката. Веднъж достигне ли до там, тя възстановява естествения си размер. Магьосниците от древно Мексико казвали, че блестящата обвивка на осъзнаването е като дърво. Ако не се подрязва, тя израства до естествения си размер и форма. И когато осъзнаването достигне нивото над пръстите, всички чудеса на възприятието стават нещо най-естествено.

— Големият трик на магьосниците от древните времена — продължи дон Хуан — бил да претоварят ума на летача с дисциплина. Те открили, че ако наложиш вътрешно мълчание надума на летача, тогава чуждото устройство отлита — така всеки, извършил тази маневра, се уверява напълно в чуждия произход на ума. Той, естествено, пак се връща, но вече не е така силен и този процес на отстраняване на ума на летача вече става навик, докато един ден той не отлети окончателно. Много тъжен ден наистина! От този ден трябва да се осланят само на собствените си прибори, които са почти на нула. Няма кой да ти каже какво да правиш. Няма го умът от чужд произход да ти диктува всички глупости, с които си свикнал.

— Моят учител, нагуалът Хулиан, често предупреждаваше учениците си — продължи дон Хуан, — че това е най-тежкият ден в живота на магьосника, защото истинският ни ум, който ни принадлежи и който е цялата съвкупност от нашия опит, след като е бил потискан цял живот, е станал плах, неуверен и неустойчив. От личен опит мога да кажа, че истинската борба на магьосника започва именно от този момент. Всичко дотогава е просто подготовка.

Почувствах се дълбоко развълнуван. Исках да узная още, но едновременно с това някакво странно чувство настойчиво ме възпираше. То внушаваше представата за някакви мрачни последствия и наказания; нещо подобно на Божия гняв, връхлитащ върху мен, понеже съм надникнал в нещо, което сам Бог е забулил в тайна. Направих върховно усилие да позволя на любопитството си да надделее.

— К-к-какво имаш предвид, дон Хуан — чух се да казвам. — с това „претоварване на ума на летача“?

— Дисциплината изключително много натоварва този чужд ум — отговори той. — Затова именно чрез дисциплината магьосниците побеждават чуждото устройство.

Абсолютно бях потресен от твърденията му. Реших, че дон Хуан или е луд за освидетелстване, или ми разкрива нещо толкова страховито, че всичко в мен се смрази. Успях да забележа обаче колко бързо си възстанових силата да отхвърля всичко, което ми казваше. След миг на паника аз се разсмях, сякаш дои Хуан ми беше разказал анекдот. Дори се чух да казвам:

— Дон Хуан, дои Хуан, ти направо си непоправим!

Дои Хуан явно разбираше всичко, което изпитвам. Поклати глава и вдигна очи към небето в знак на престорено отчаяние.

— И съм дотолкова непоправим — каза той, — че смятам да нанеса още един удар над ума на летача, който носиш в себе си. Смятам да ти разкрия една от най-изумителните тайни в магията. Искам да ти разкажа за едно откритие, за чието установяване и потвърждаване на магьосниците са им били нужни хиляди години.

Той ме погледна и се усмихна дяволито.

— Умът на летача отлита завинаги — каза той, — когато магьосниците успеят да сграбчат вибриращата сила, която ни удържа в едно цяло като конгломерат от енергийни полета. Ако магьосникът издържи това напрежение достатъчно дълго, умът на летача е победен и отлита. И точно това ще направиш сега: ще се вкопчиш в енергията, която те държи като едно цяло.

Проявих най-необяснимата реакция, която можех да си представя. Нещо в мен буквално се разтърси като от удар. Обхвана ме абсолютно непонятен страх, който веднага свързах с религиозното си възпитание.

Дон Хуан ме огледа от глава до пети.

— Боиш се от Божия гняв, нали? — попита той. — Успокой се. Този страх не е твой; това е страхът на летача, понеже знае, че ще направиш точно това, което ти казвам.

Думите му ни най-малко не ме успокоиха. Почувствах се още по-зле. Направо се тресях, неспособен да се овладея.

— Не се притеснявай — каза спокойно дон Хуан. — Знам от опит, че тези пристъпи отминават много бързо. Умът на летача изобщо не умее да се съсредоточава.

Както предсказа дон Хуан, след миг всичко свърши. Ако повторя пак, че бях потресен, това би било много слабо казано. За първи път в целия ми живот, било с дон Хуан или сам, аз просто загубих всякаква представа кое какво е. Искаше ми се да стана от креслото и да се поразтъпча, но се страхувах до смърт. Бях изпълнен с най-рационални доводи, а в същото време изпитвах съвсем детински страх. Цялото ми тяло се покри с ледена пот и задишах дълбоко. Бях отприщил в себе си най-страховита картина: черни, пробягващи сенки подскачаха навсякъде наоколо, накъдето и да се обърнех.

Затворих очи и отпуснах глава на страничната облегалка на креслото.

— Загубих всякакъв ориентир, дон Хуан — казах аз.

— Тази вечер ти наистина успя тотално да ме объркаш.

— Теб те разкъсва вътрешна борба — каза дон Хуан.

— В дъното на душата си ти знаеш, че си неспособен да отхвърлиш договора, според който една толкова неотделима част от теб — блестящата обвивка на осъзнаването — трябва по невъобразим начин да служи за източник на препитание за някакви също толкова невъобразими същества. А друга част от теб въстава против това с цялата си мощ.

— Бунтът на магьосниците — продължи той — е, че отказват да спазват договори, в сключването на които не са участвали. Никой изобщо не ме е питал съгласен ли съм да ме изядат същества с друг вид съзнание. Просто родителите ми са ме въвели в този свят в качеството на храна, също както те самите са били, и толкова.

Дон Хуан стана от креслото и се протегна.

— Седим тук вече четири часа. Време с да влезем в къщи. Мисля да похапна. Искаш ли да ядеш с мен?

Отказах му. Стомахът ми се противеше.

— По-добре си лягай — каза той. — Май доста опустошителна атака беше.

Нямах нужда да ме уговаря повече. Стоварих се в леглото и заспах като умрял.

Когато след известно време се върнах в дома си, мисълта за летачите вече ми беше станала фикс-идея. Бях стигнал до пиво, когато чувствах, че дон Хуан е напълно прав за тях. Както и да опитвах, не можех да опровергая логиката му. Колкото повече размишлявах над това, колкото повече си говорех и наблюдавах себе си, както и познатите ми, толкова по-силно се убеждавах, че нещо ни прави неспособни за каквато и да било дейност, отношения или мисли, в центъра на които да не е нашето „аз“. Единствената ни грижа — и на мен, и на всеки, когото познавах или с когото разговарях — беше вечно за себе си. И понеже не можех да намеря обяснения за такава всеобща хомогенност, повярвах, че ходът на мисли на дон Хуан разяснява това по най-подходящ начин.

Задълбочих се в литература с митове и легенди. При четенето ми се случи нещо, което никога преди не бях изпитвал — във всяка от тези книги просто осезаемо се долавяше хомогенният ум. Стиловете се различаваха, но скритата зад думите тенденция беше същата — дори когато темата беше нещо толкова абстрактно като митове и легенди, авторите винаги се изхитряха да вмъкнат по нещо за себе си. И тази хомогенна тенденция, скрита зад всяка от тези книги, не се дължеше на сходство в заявените теми на книгите; тя си беше нещо като самообслужване. Никога преди не бях изпитвал такова чувство. Придадох реакцията си на влиянието на дон Хуан. Пред мен неизбежно възникваше въпросът: дали виждам това под неговото влияние или наистина има един чужд ум, който ни диктува всичко, което правим? По необходимост бях склонен по-скоро да го отхвърля, но след това започвах безумно да се мятам от отхвърляне към приемане и пак отхвърляне. Нещо в мен знаеше, че всичко, което ми разказа дон Хуан, беше енергетичен факт, но пък нещо друго, също тъй важно в мен, знаеше, че всичко това е глупост. Крайният резултат от моята вътрешна борба беше едно лошо предчувствие: усещането, че над мен надвисва някаква опасност.

Предприех обширни антропологически изследвания по въпроса за летачите в други култури, но не открих никъде да се споменава нещо подобно. Дон Хуан, изглежда, беше единственият източник на информация по този въпрос. Следващия път, когато се срещнах с него, аз моментално прехвърлих разговора към летачите.

— Опитвах се да подходя напълно рационално към този въпрос — казах аз, — но не мога. Има моменти, когато съм напълно съгласен с теб за хищниците.

— Фокусирай вниманието си над пробягващите сенки, които действително виждаш — рече дон Хуан с усмивка.

Казах на дон Хуан, че тези пробягващи сенки ще сложат край на рационалния ми живот. Виждах ги навсякъде. Откакто си бях отишъл от дома му, аз вече не можех да спя на тъмно. В момента, когато угасях осветлението, всичко около мен започваше да подскача. Никога не виждах определени фигури и очертания. Виждах само пробягващи черни сенки.

— Умът на хищника още не те е напуснал — каза дон Хуан. — Той беше сериозно уязвен. Сега прави всичко възможно да възстанови отношенията си с теб. Но нещо в теб окончателно ги скъса. Летачът знае това. Истинската опасност е в това, че умът на летача може да победи, като те изтощи напълно и те принуди да се предадеш, възползвайки се от противоречието между това, което казва той, и това, което говоря аз.

— Защото, виждаш ли, умът на летача няма никакви съперници — продължи дон Хуан. — Когато предложи нещо, той се съгласява със собственото си предложение и те кара да си мислиш, че ти си го направил. Умът на летача ще ти каже, че всичко, което ти говори дон Хуан Матус, са чисти глупости, и после същият този ум ще се съгласи с твърдението си — „Да, разбира се, че са глупости“ ще кажеш ти. По този начин ни побеждава той.

Искаше ми се дон Хуан да продължи още. Но той само каза:

— Макар че атаката свърши още миналия път, когато беше при мен, ти и досега не можеш да престанеш да говориш за летачите. Време е за по-друга маневра.

Не можах да спя тази нощ. Задрямах едва призори, но тогава дон Хуан ме измъкна от леглото и ме изведе на разходка из планината. Там, където живееше, пейзажът беше съвсем различен от сонорската пустиня, но той ми каза да не се увличам в сравнения, защото след като изминеш половин километър, всички места на земята стават еднакви.

— Разглеждането на забележителности е за хора с автомобили — каза той. — Те се движат с огромна скорост без никакво усилие от своя страна. Разглеждането на забележителности не е за пешеходци. Когато си с кола например, ти можеш да видиш една огромна планина и видът й те поразява с красотата си. Видът на същата тази планина няма да те порази по същия начин, ако я гледаш, докато вървиш пеш; ще те порази по съвсем друг начин, особено ако трябва да се катериш или да я заобикаляш.

Много горещо беше тази сутрин. Вървяхме по пресъхналото русло на река. Единственото общо между тази долина и сонорската пустиня бяха милионите насекоми. Комари и мухи от всички страни пикираха като бомбардировачи, нацелени право в ноздрите, очите и ушите ми. Дон Хуан ми каза да не обръщам внимание на бръмченето им.

— Не се мъчи да ги отмахнеш с ръка — твърдо произнесе той. — Възнамери ги далеч от себе си. Издигни около себе си енергийна бариера. Помълчи и от мълчанието ти ще се издигне бариерата. Никой не знае как става това. То е едно от нещата, които древните магьосници наричат енергетичен факт. Спри вътрешния си диалог — само това се иска.

— Искам да ти предложа една странна идея — продължи дон Хуан, крачейки пред мен.

Трябваше да забързам, за да бъда по-близо до него и да не изпусна нито дума.

— Трябва да подчертая, че идеята е много смахната и ще срещне безмерна съпротива у теб — каза той. — Предварително те предупреждавам, че няма да я приемеш лесно. Но това, че е особена, не бива да те възпира. Ти се занимаваш с обществени науки, значи умът ти е винаги готов за изследвания, нали?

Дон Хуан най-безсрамно ме занасяше. Знаех го, но това не ме притесняваше. Може би от това, че вървеше много бързо, и аз трябваше с огромни усилия да му насмогвам, сарказмът му просто отскачаше от мен и вместо да ме раздразни, той ме разсмиваше. Неразделеното ми внимание бе фокусирано над нещата, които говореше, и насекомите престанаха да ми досаждат или защото бях възнамерил бариера от енергия около себе си, или защото бях толкова погълнат от думите на дон Хуан, че повече не забелязвах бръмченето им.

— Та странната идея — каза той отмерено, оценявайки ефекта от думите си — е, че всяко човешко същество на тази земя, изглежда, има едни и същи реакции, едни и същи мисли, едни и същи чувства. Изглежда, всички хора откликват повече или по-малко еднакво на едни и същи дразнители. Тези дразнители, изглежда, са донякъде завоалирани от езика, на който говорят, но повдигнем ли воала, откриваме, че абсолютно едни и същи проблеми затормозяват всеки човек на Земята. Бих искал да се позаинтересуваш от това, естествено като учен, и да видиш дали не можеш да намериш формално обяснение за тази хомогенност.

Дон Хуан събра няколко вида растения. Някои от тях едва се забелязваха, бяха по-скоро от типа на мъхове и лишеи. Отворих пред него торбата му и продължихме, без да разговаряме повече. Когато набра достатъчно растения, той пое обратно към къщи, като вървеше пак така бързо. Каза, че иска да почисти и разпредели растенията, преди да са увехнали много.

Замислих се дълбоко над задачата, която ми беше очертал. Отначало се опитах да изровя в паметта си някакви статии или доклади по този въпрос. Реших да се заема с такова изследване и като начало да изчета всички достъпни ми материали на тема „национален характер“. Темата кой знае защо ме ентусиазира и изпитах желание веднага да потегля за в къщи и да се заема със задачата, която ми бе поставил. Но преди да стигнем до неговата къща, дон Хуан седна на една висока тераса с изглед над цялата долина. Помълча още известно време. Не беше се запъхтял и се чудех защо спря да поседне.

— Твоята задача за деня — заговори внезапно дон Хуан с тон, който не предвещаваше нищо хубаво — е едно от най-тайнствените неща в магията, нещо, извън пределите на езика, недостъпно за обяснения. Днес излязохме с теб на разходка, разговаряхме, защото тайната на магията трябва да се потулва във всекидневния живот. Тя трябва да идва от нищото и да се връща в нищото. В това е изкуството на воина-пътешественик: да мине през иглено ухо незабелязан. Така че приготви се — облегни здраво гръб на тази скала, по-далеч от ръба. Аз съм до теб в случай, че ти прилошее или паднеш.

— Какво се каниш да правиш, дон Хуан? — попитах аз с толкова явна тревога, че сам си дадох сметка и понижих глас.

— Искам да кръстосаш нозе и да навлезеш във вътрешно мълчание — каза той. — Да кажем, че искаш да откриеш какви статии можеш да приведеш в доказателство или опровержение на това, което ти предложих да изследваш в твоята научна среда. Навлез във вътрешно мълчание, но не заспивай. Това не е пътешествие в тъмното море на осъзнаването. Това е виждане от вътрешното мълчание.

Доста трудно ми беше да навляза във вътрешно мълчание, без да заспя. Борех се с едно почти непреодолимо желание да заспя. Накрая успях и се намерих да се взирам към дъното на долината през обгърналия ме непроницаем мрак. И тогава видях нещо, което ме смрази до мозъка на костите. Видях гигантска, може би петметрова сянка, която подскачаше във въздуха и падаше на земята с безшумно тупване. Усещах тупването с костите си, но не го чувах.

— Те действително са тежки — каза ми на ухо дон Хуан. Държеше ме за лявата ръка с всички сили.

Видях нещо, наподобяващо мътна сянка, която шава по земята, после прави друг гигантски скок, дълъг към петнадесет метра, и отново се приземява със същото зловещо безшумно тупване. С все сили се мъчех да не загубя концентрацията си. Страхът ми надвишаваше всичко, което бих могъл да използвам рационално като описание. Бях приковал поглед в подскачащата сянка в дъното на долината. После дочух абсолютно своеобразно бучене — някаква смесица от пърхане на криле и бръмченето на неточно настроен радиоприемник и тупването, което последва, беше нещо незабравимо. То ни разтърси и двамата с дон Хуан до мозъка на костите — гигантската мътно черна сянка се приземи направо в краката ни.

— Не се страхувай — властно каза дон Хуан. — Съхрани вътрешното си мълчание и тя ще изчезне.

Тресях се от главата до петите. Ясно съзнавах, че ако не задържа вътрешното си мълчание в действие, мътната сянка ще ме покрие като одеяло и ще ме задуши. Без да загубя непроницаемия мрак около себе си, аз изпищях с цялата мощ на гласа си. Никога не бях изпитвал такава ярост и такова неописуемо безсилие. Мътната сянка направи нов скок, направо в дъното на долината. Аз продължавах да пищя, ритайки с крака. Исках да отблъсна от себе си това, което можеше да дойде да ме погълне, каквото и да беше то. Изпаднах в толкова силна нервна криза, че загубих представа за времето. Може да съм припаднал.

Когато дойдох на себе си, лежах на леглото си в къщата на дон Хуан. На челото ми беше сложена хавлиена кърпа, напоена с ледена вода. Изгарях в треска. Една от жените-магьосници от групата на дон Хуан разтриваше гърба, гърдите и челото ми със спирт, но това не ми носеше облекчение. Огънят, който ме изгаряше, идваше от дълбините ми. Пораждаше го ярост и безсилие.

Дон Хуан се смееше така, сякаш това, което ставаше с мен, беше най-забавното на света. Смехът направо изригваше от него в нескончаеми пристъпи.

— Никога не бих помислил, че ще вземеш толкова присърце виждането на летача — каза той.

Той ме хвана за ръка и ме заведе в задната част на къщата, където ме натопи в огромна вана с все дрехите, обувките и часовника ми.

— Часовникът ми, часовникът ми! — извиках аз. Дон Хуан се преви от смях.

— Не би трябвало да носиш часовник, когато идваш при мен — каза той. — Виж как го изпорти сега!

Свалих си часовника и го поставих на ръба на ваната. Знаех, че е водоустойчив и нищо няма да му стане. Потапянето във ваната страхотно ми помогна. Когато дон Хуан ме извади от ледената вода, вече що-годе се бях овладял.

— Абсолютно абсурдно зрелище! — само повтарях аз, неспособен да се отърва от това твърдение.

Хищникът, който ми бе описал дон Хуан, съвсем не беше добронамерен. Беше изключително тежък, огромен и бездушен. Чувствах презрението му към нас. Несъмнено той ни беше прекършил преди много векове и ни беше направил, както каза дон Хуан, слаби, уязвими и покорни. Съблякох мокрите си дрехи и се завих в едно пончо, седнах на леглото си и най-истински се разплаках, но не за себе си. Аз имах моята ярост, моето непреклонно намерение, които нямаше да му позволят да ме погълне. Плачех за моите близки, особено за баща ми. Никога до този момент не бях си давал сметка, че толкова много го обичам.

— Той никога не е имал късмет — чух се да повтарям отново и отново, като че ли думите не бяха мои. Горкичкият ми баща, най-внимателният човек, когото познавам, толкова нежен, толкова добър и толкова безпомощен.