Аква бенедета

2. В Хага

У граф Д’Афри, френския посланик в Нидерландия, имаше голямо соаре. Из великолепните помещения на неговото жилище, освен високите сановници на Генералните щати и представителите на всички европейски нации, се движеше една многолюдна тълпа от прочути и влиятелни частни лица, чието присъствие придаваше на приема един по-малко дипломатичен вид.

Трапезата, край която присъстващите в продължение на няколко часа се бяха отдавали на материалните радости на живота, беше раздигната. Разпилени на отделни групи и в различни стаи, те опитваха с оживен, произволно завързан и също така лесно прекъсван разговор да уредят своите лични или държавни изгоди.

Един млад мъж в семпъл черен костюм се движеше привидно безучастно покрай разговарящите дами и господа и така стигна до една празна стая, с която завършваше поредицата от помещения. Тя беше оскъдно осветена. Пристъпи до един от прозорците, затулен напълно от висящи до пода завеси, и се загледа в нощния зимен пейзаж.

По едно време долови приближаващи стъпки. Двама мъже влязоха и се настаниха на една от гарниращите стените плюшени тапицерии. Със сигурност се бяха уединили да обсъдят някаква тема, която не е за всяко ухо. Младият мъж вече се канеше да излезе, както му повеляваше честта, от своето непреднамерено скривалище, когато чу да се споменава едно име, което го накара да остане. Разбра, че единият от мъжете беше самият граф Д’Афри. Другият беше прословутият Казанова, който със своето бягство от Оловния затвор на Венеция си беше спечелил голяма слава. Сега беше изпратен от Франция в Хага, за да ускори по заръка на херцог Дьо Шоазьол един важен финансов въпрос.

— Казвам ви, драги Казанова, че се заблуждавате, ако храните надежда, че ще направите добра сделка — каза графът. — Аз изпитвам симпатии към вас и ви желая най-добра сполука, но на краля се прави лоша услуга. Операциите на генералния ревизор дискредитират нацията и хората биха стигнали до неминуем банкрут, както искам открито да ви кажа.

— Всичко това го знам добре, но все пак не ми се иска да гледам съвсем обезверено на успеха на моята мисия. На правителството липсват пари. Аз съм натоварен да разменя с възможно най-малка загуба френските държавни книжа на стойност двайсет милиона франка, които министърът ви е изпратил, срещу по-добре котиращи се чуждестранни книжа. Успехът на тази манипулация не е невъзможен, тъй като министърът ме увери, че войната, снижаваща нашите полици, наближава своя край. Тайните мирни преговори били в пълен ход.

— Не искам да оспорвам този факт, но сигурно ще признаете, че в качеството си на пълномощен министър трябва да съм по-пълно информиран относно нашите политически надежди и опасения. Държавната хазна е празна, флотата — унищожена, войските ни — разбити. В следствие на това мирът няма да бъде изгоден за нас. Който възнамерява сега да купува нашите книжа, ще трябва дълго да чака, преди да може да ги оползотвори без загуба, а господин Дьо Бернис ме натовари да ви предоставя двайсетте милиона само с осем процента отстъпка. Склонен съм да вярвам, че при една такава оферта няма да се яви купувач.

— Въпреки това аз си запазвам надеждата. Когато кралят види, че искането му е твърде високо, ще го редуцира. Днес имах среща с господин Пеелс и шестима други шефове на компании. Те ми предложиха десет милиона в брой, седем милиона в петпроцентови книжа и освен това се отказват от онези милион и двеста хиляди гулдена, които Френско-индийската компания дължи на Холандската. Това са девет процента загуба за нас. При настоящите условия предложението ми се струва много приемливо.

— Заблуждавате се, като мислите, че кралят има някакво отношение към тази сделка. Политиката «Quel de boeuf»[6] много често се намира, и понастоящем също, в положение да лишава своите акредитирани пълномощници от правене на сметки.

— Не ви разбирам.

— Възможно. Сигурно познавате граф Дьо Сен Жермен.

— Виждал съм го в Париж при госпожа Д’Орфе. Създава впечатление за необикновен човек. Кралят го дарява с доверието си и му устрои жилище в Шамбор.

— Виж ти! — възкликна удивено Д’Афри. — Този авантюрист май е предпочитан от щастието. Знаете ли, че се намира тук, в Хага?

— Нито дума!

— Отседнал е в «Принца на Орания» и си дава вид на дипломат, без да ме удостои и с едно посещение. Не успях да отгатна естеството и целта на неговата мисия, но не бих се и подхвърлил на опасността да се компрометирам с препоръка, ако някой дойде да иска сведения за него.

— В «Принца на Орания»? Та това е странноприемницата, в която живея и аз!

— Значи бихте могъл да влезете в разговор с него?

— При всички случаи, графе.

— Мога ли да разчитам на вашата опитност, за да узная целта на неговото пребиваване тук?

— Не мога да кажа дали притежавам такава, но пък нали става дума само за един опит.

— Опитайте. А сега нека се върнем при компанията, иначе липсата ни ще бъде забелязана!

Когато двамата мъже се отдалечиха, подслушвачът напусна своето скривалище и се отправи към предните помещения.

Там пристъпи към един мъж, който се отличаваше със своеобразна, мъжка красота. Беше седнал при масичката на една колона.

— Прощавайте, уважаеми сеньор Казанова — извини се той, — но ще помоля за разрешение да седна до вас! Желанието да ви бъда полезен ме води при вас.

Прочутият затворник посочи един vis-a-vis[7] стоящ стол и каза вежливо:

— Компанията на хер барона Фон Лангенау по всяко време ми е приятна! Аз също изпитвам желание да ви бъда полезен.

— В такъв случай позволете да ви дам първото доказателство за нашата взаимна, приятелска разположеност! Чух, че господин Дьо Шоазьол ви е възложил уреждането на някакъв финансов въпрос, така ли е?

— Така е. Нямам причина да правя тайна от тази работа.

— С удоволствие бих допринесъл своето, за да можете да решите вашата задача.

— Ще ме задължите с най-голяма благодарност — отбеляза Казанова. — В състояние ли сте наистина да окажете една позитивна подкрепа?

— Позитивна не, а негативна, но затова пък се надявам никак да не е малка. Намирам се в щастливото положение да ви назова едно препятствие, поставено пред вашите намерения, за което вероятно нямате сведение.

— Препятствие? Наистина ли? Мога ли да попитам в какво се състои, хер барон? — осведоми се Казанова.

— То се казва Сен Жермен — отговори барон Фон Лангенау.

— Сен Жермен? Познавате ли този мъж?

— Малко, но пред друг едва ли ще имам желание да го призная. Известно ли ви е каква работа го е довела в Хага?

— Не — отвърна Казанова. — На вас известно ли ви е?

— Да. Касае се ни повече ни по-малко за сто милиона срещу залагане скъпоценностите на френската корона. Кралят желае да направи тази сделка без намесата на своите министри и дори без тяхно знание. Граф Дьо Сен Жермен се счита за човека, който може да го постигне, и в следствие тази самоувереност не благоволява да направи една визита на граф Д’Арфи.

— Убеден ли сте, че ми казвате истината?

— Напълно! Господин Калкоен, секретарят на Негово всемогъщество, ми повери тайната и ме осведоми още, че Сен Жермен е депонирал като гаранция най-красивия диамант от короната. Камъкът бил великолепен и от най-чиста проба. Ответната страна е склонна да сключи сделката, а вие съзнавате, добри ми Казанова, че от тази работа вие само ще пострадате. Ако холандците заемат сто милиона на краля, надали ще проявят склонност да ви обменят вашите двайсет милиона.

— Имате право и аз ви дължа голяма благодарност. Напълно разбирам намека, който правите, и искам на свой ред открито да ви кажа, че на сърцето ми лежат много повече моите двайсет милиона, отколкото стоте на краля. Човекът си е егоист. Вие, изглежда, сте размишлявали по този въпрос. Можете ли да ми дадете някой добър съвет?

— Един мъж с вашите способности не се нуждае от съвет, но аз ще ви представя на банкера Ейдриън Хоуп, който има решаващия глас по работата на Сен Жермен и при една моя препоръка с удоволствие ще ви бъде полезен във вашата. Освен това познавам тук един отличен химик, който е беден, но честен мъж и няма да се остави да бъде заслепен от апломба на графа. Разбирате ли ме?

— Много добре! Той ще изследва диаманта от короната. Ще ме запознаете ли с него?

— Веднага щом пожелаете. Казва се Ван Холмен и живее съвсем наблизо. Доверени хора приема и нощем.

— Дали да не му направим още тази вечер своята визита?

— На вашите услуги! Не вярвам — прибави баронът с усмивка — граф Д’Арфи да има причина или склонност да протежира Сен Жермен. Ако знам, че притежавате, благосклонността на посланика, бих намекнал, че едно писмо от негова страна до министъра би поставило под голям въпрос заема.

— Оставете ме да действам, хер барон! Графът не е наясно с мисията на Сен Жермен. Като ми давате възможност да го осведомя, аз ще му окажа услуга, която ще го накара и той да прояви услужливост към мен. Веднага ще говоря с него.

Казанова се изправи, за да приведе в изпълнение изреченото намерение. Барон Фон Лангенау остана със съзнанието, че донякъде е върнал на граф Дьо Сен Жермен за спомена от парка на Версай.

Когато присъстващите започнаха да се разотиват, тръгнаха си и двамата мъже. След кратко време стояха пред задната врата на малка, невзрачна къщица, от чийто комин въпреки късния нощен час видяха да се издига гъст тъмен пушек, в който от време на време се примесваха проблясващи в червено и синьо искри.

Лангенау почука по особен начин, след което вратата се отвори от само себе си и по същия начин се затвори след влизането им. Като прекосиха един къс, тесен коридор, те се озоваха в окадено ниско помещение, чиято обстановка го охарактеризираше като лаборатория. Сред множество епруветки, реторти, тигели и разни чудновато оформени съдове клечеше едно дребно, сухо човече, което наглед не се поинтересува от влезлите, а продължи да наблюдава застиването на някаква металическа течност, излята в пясъчна форма. Едва когато се намираше в състояние на втвърдяване, то се надигна да поздрави пришълците. Това стана просто и със сърдечност. В него нямаше нищо от маниерите на шарлатана.

— Как стана, хер барон — попита, — че ви виждам днес толкова късно у дома си?

— Исках да ви представя сеньор Казанова, който вероятно скоро ще има случай да ангажира вашето изкуство.

— Сеньор Джакомо Казанова от Венеция?

— Да — отговори споменатият. — Ще ме извините, че името Ван Холмен ми е непознато!

— Вие сте приятел на госпожа Д’Орфе от Париж, нали?

— Да. Познавате ли дамата?

— Кореспондирам си с нея. Тя често ми е писала за вас. Всеки момент очаквам един мъж, когото преди няколко седмици сте видели при нея.

— Мога ли да попитам кой е този мъж?

— Граф Дьо Сен Жермен.

— А! — извика удивено Казанова. — Към своите приятели ли го числите?

— Аз? Хм-м! — Химикът гордо поклати глава. — Стотици хора го почитат почти като бог, ала аз го смятам за един умен шарлатанин, който добре умее да превръща за себе си дукатите на други в шестнайсеткаратово злато. Сега той е тук и посредством слугата си ме уведоми, че малко след полунощ ще ми направи едно посещение. Любопитен съм да науча какво го води при мен.

— Това е една щастлива случайност — отговори барон Фон Лангенау. — Именно заради графа дойдохме при вас. Той е натоварен, или поне така си дава вид, да заложи скъпоценните камъни от френската корона срещу сумата от сто милиона и оставя за гаранция най-големия диамант с молба за незабавно наброяване на сто хиляди гулдена. Казвам ви го, защото зная, че ще си мълчите. Приятелството между графа и краля на Франция трябва да е много искрено и изпълнено с доверие.

— Да — прибави Ван Холмен, — или вярата на графа в наивността на други хора е също толкова голяма. Аз отгатвам желанието, което искате да изразите към мен, така че не е необходимо да го казвате. Чувате ли? Звъни се! Трябва да е той. Влезте в този кабинет. Той няма да забележи присъствието ви.

Отвори една скрита зад зимника врата и вкара двамата мъже в една малка камерка, отделена от лабораторията само с тънка стена, така че можеше да се чува всяка изговорена в нея дума. Те доловиха шума от вратите, а после станаха свидетели на кратък, но важен разговор.

— Вие сте Вай Холмен?

— Да.

— Аз съм граф Дьо Сен Жермен.

— Тъй!

Сен Жермен много вероятно беше очаквал да направи впечатление със споменаването на името си. Простото «тъй» на химика, изглежда, го подразни.

— Вие май изобщо не сте чували за мен? — попита сухо и отблъскващо.

— Не е много, което съм чул.

— Толкова повече тепърва ще чуете! Дойдох да ви предложа една добра сделка.

— В какво се състои?

— Слушали ли сте за моята прочута аква бенедета?

— Да.

— Трябваше да дам от нея на краля на Франция и маркиза Дьо Помпадур. Запасът ми отива към края си, а кралят ме помоли за подновяване на дозата. За приготовлението на водата се нуждая от напълно обзаведена лаборатория и понеже не нося своите апарати, ви умолявам да ми отстъпите вашата за един час. Ще запазя сегашното й състояние и като награда за вашата любезност ви предлагам този диамант. Получих го във Виена от граф Дзобор. Струва си своите хиляда и двеста гулдена.

— А съставките за вашата аква бенедета?

— Нося ги в джоба на наметалото си.

— На вашите услуги съм. Тъкмо приключих с моите занимания и сега ще ви запозная с приборите.

Последва инструкция, след което Ван Холмен добави:

— Сега ви напускам. Разполагайте се свободно. Когато ви дотрябвам, дръпнете звънеца!

Отвори се врата, а после се чу как бе заключена отвътре. След късо време се надигна един капак в пода на камерата и от него се измъкна химикът. Усмихнато даде знак на двамата да мълчат.

— Той ще фабрикува своята универсална вода на живота — прошепна. — Ще го наблюдавам!

Премести един стол до стената, качи се и отвори предпазливо един отдушник, нагласен в преградната стена под тавана. През възникналото отверстие можеше да се хвърли един поглед в лабораторията.

Постоя доста време на своя пост и после слезе.

— Е? — попитаха другите любопитно.

— Нищо. Разглежда колбите и тигелите. Неговата аква бенедета, убеден съм в това, не е нищо друго освен безобидна смес от вода и някакво ароматно вещество. Посещението му има за цел само реклама: Но много е възможно тази аква бенедета да се превърне за него в аква маледета[8]. Струва ми се, че извърши голяма грешка, като ми подари така наречения диамант, на граф Дзобор. Аз ще го подложа на анализ. Надявам се, че дотогава няма да си тръгнете.

— Ще останем. В наш интерес е да чуем резултата от вашето изследване.

Но минаха няколко часа, преди Сен Жермен да позвъни. Ван Холмен незабавно изчезна под капака и влезе след това в лабораторията.

— Аз съм готов, а вие си имате възнаграждението. Мога ли да дойда пак? Предстои ми да направя няколко важни и комплицирани опита, които ще изискват повече време от днес. Но моето присъствие в никой случай няма да ви бъде в ущърб.

— Елате и можете да ползвате апаратите ми, както намерите за добре!

Графът си тръгна. Химикът пусна двамата мъже да влязат.

— Претекстът за аква бенедета послужи само като въведение. Кой знае какви химически процеси има да извърши, свързани с неговите сто милиона. А сега ще подложа на проверка диаманта.

Той раздуха отново угасналия вече огън, напълни разни съдове с различни ингредиенти и предприе с камъка процедури, за които дори на Казанова липсваха познания, а той се славеше с добри знания в химията. Изследването отне дълго време и утрото отдавна се бе сипнало, когато свърши. Двамата наблюдатели се намираха в състояние на изключително голямо напрежение, защото резултатът от този строго научен анализ щеше да окаже значително влияние върху техните намерения.

— Готов съм! — отсъди най-сетне с триумфираща физиономия Ван Холмен.

— И вашата преценка гласи? — попита баронът.

— Диамантът се състои от чист въглерод. При силна температура би трябвало да изгори. Аз исках да го изгоря, но не успях. От какво вещество, се състоеше този камък, не зная.

— Намирате ли се способен да подложите на проверка депозирания от графа коронен диамант, без това да намали неговата стойност, ако камъкът е истински?

— Намирам се способен.

— В такъв случай приемете засега моята благодарност.

Те напуснаха с чувство на възхищение учения мъж.

Не след дълго се намираха при банкера Хоуп, за да го осведомят подробно.

— Аз първо бих подложил камъка на строга проверка — заключи Казанова.

— О! Вие не го смятате за истински? — попита банкерът учудено.

— Не мога нищо да твърдя, но ние идваме тъкмо от една такава проверка, която действително даде един много неблагоприятен за графа резултат.

Той разказа събитията при Ван Холмен. Хоуп го изслуша с напрегнато внимание. Последва много оживен разговор, в края на който тримата се разделиха с уговорка за най-строго мълчание.

— Мисля, че отиваме към победа — рече Казанова. — Щом ми помогнахте по този начин да отстраня препятствията, хер барон, започвам действително да вярвам, че моята сделка ще се състои.

— Пожелавам ви го, но ще остана сдържан по отношение благодарността, тъй като срещу графа действам повече от мой, отколкото от ваш интерес. Аз му дължа един реванш.

Няколко дни по-късно граф Дьо Сен Жермен получи следното писмо:

Когато полицейският комисар дойде, графът вече беше отпътувал. Преследването беше подето мудно и ето как след броени дни се разбра, че графът се намира на сигурно място. По незнайни пътища и през Ламанша беше стигнал до Англия.