Алфануи открива света

Първа главаЗА ПЕТЕЛА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ, КОЙТО ОТИДЕ НА ЛОВ ЗА ГУЩЕРИ, И ЗА ТОВА, КОЕТО НАПРАВИ С ТЯХ ЕДНО МОМЧЕ

Една нощ тенекиеният петел ветропоказател, който има само едно око, което, макар и да се вижда и от двете страни, все мак ся остава сами едно око, слезе от покрива на къщата, където стоеше по пял ден неподвижен с гръб към вятъра и се отправи към скалите на лов за гущери. Луната светеше и петелът убиваше гущерите с удари на железния си клюн. След това той окачи гущерите в шахматен ред по бялата стена, без прозорци, обърната на изток, като ги прикова с гвоздеи. Най-голите постави най-тре, по-малките — по средата, а най-дребните— най-долу. Докато гущерите бяха все още свежи, те се срамуваха, макар и мъртви, защото все още не бе пресъхнала жлезичката, която отделя червенината, а тя при гущерите се нарича „жълтина“, тъй като техният срам е жълт и студен.

Но с течение на времето, изложени на, слънцето, те съхнеха и добиваха възчерен цвят. Кожата им се сгърчи и сбръчка. Опашките им се подгъваха и сочеха всички па юг, тъй като те се бяха свили повече от онази част на тялото, която слънцето никога не огрява, защото е обърната на север. И така гущерите висяха приковани на стената, подобни па сгърчени скорпиони, обърнати всички в една и съща посока, а тъй като бяха загубили цвета и глад костта на кожата си, вече не се и срамуваха.

Мина още време и настъпи сезонът на дъждовете. Те зашибаха източната стена и наквасиха гущерите. Дъждът обезцветяваше кожите им и от тях потекоха струйки с черно зелен ръждив цвят. Едно момче постави под всяка струйка бурканче и когато дъждовете спряха, то видя, че бурканчетата се бяха напълнили догоре. Момчето пресипа в едни леген дъждовната вода на бурканчетата и я остави да се утаи.

Гущерите бяха загубили вече напълно цвета си и когато настъпиха отново слънчевите дни, от тях останаха само бели скелети, покрити с тънка, прозрачна кожица, подобна на ризата, конто захвърлят след себе си змиите. Сега гущерите едва личеха на варосаната стена.

Но момчето се чувствуваше повече брат па гущерите, отколкото на петела ветропоказател, и ето защо един ден, когато не духаше вятър и петелът нямаше възможност да се брани, то се покачи на покрива, смъкна го отгоре и го захвърли в ковашкото огнище. След това започна да надува меха. Петелът скърцаше н жарта, сякаш се намираше все още на покрива и духаше силен вятър. Първо почервеня, после пожълтя и най-сетне побеля цял-целеничък. Когато почувствува, че започва да омеква, тон се сви и за да не изчезне съвсем, вкопчи се със сетни сили в един голям въглен. Момчето престана да надува меха и хвърли кофа кода върху огъня, който угасна, фучейки като котка, а петелът ветропоказател остана завинаги споен с въглена.

Момчето отиде отново при легена и видя, че на дъното бе останала утайка, подобна па кафяв прашец. От горещината водата постепенно бе се изпарила и сега пред него лежеше само бучица кал. Той я взе, разтри я в ръката си, а прашеца постави на бяла кърпа, защото искаше да открие цвета му. Откри черни, зелени, сини и златни прашинки. Взе парче копринен плат и преся златните прашинки, които бяха най-ситни. През парче ленен плат преся сините, през брашнено сито — зелените и накрай останаха само черните прашинки.

Със златните прашинки, които преся първо, момчето позлати мандалата на вратите. От синия прашец направи пясъчно часовниче. Купчинката зелен прах даде на майка си, за да си боядиса перденцата на прозорците, а от черния си направи мастило, защото искаше да се научи на писмо.

Майката на момчето беше много доволна от сръчността му и за награда го изпрати на училище. А в училище всички другари му завиждаха за блестящото и хубаво мастило, което имаше невиждан дотогава кафяв оттенък. Но момчето се научи да пише някакви странни букви, конто никои не можеше да разчете, и се наложи да напусне училището, защото учителят каза, че дава лош пример. Майка му го заключи а една стая, даде му писалка, мастилница и хартия и му каза, че няма да излезе от нея, докато не се научи да пише като другите. Но останеше ли само, момчето изваждаше мастилницата и почваше да пише своите странни букви върху парцал от бяла риза, който бе намерило окачен на едно дърво.

Втора главаВ КОЯТО СЕ РАЗПРАВЯ КАК МОМЧЕТО ИЗБЯГА ОТ СТАЯТА СИ И ЗА ЕДНО НЕГОВО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Тази стая беше най-грозната в цялата къща и в нея момчето бе захвърлило петела ветропоказател, вкопчан във въглена. Един ден то поведе разговор с него и горкият петел, с изкривен клюн, заяви, че знае много неща, но че ще му ги открие само ако бъде освободен. Двамата сключиха мир, момчето отдели въглена и изправи тенекиения петел. Сега те прекарваха по цели нощи заедно, унесени в разговори, и петелът, който бе по-стар, поучаваше момчето, а то си записваше всичко върху белия парцал. Когато майката влизаше в стаята, петелът се скриваше, защото не му се искаше тя да разбере, че един петел ветропоказател може да говори.

Кацнал па високия покрив на къщата, петелът бе открил, че червенината на залезите е всъщност кръв, която в този час на деня се стича по хоризонта и кара плодовете, най-вече ябълките, прасковите и бадемите, да зреят. От всички разкази на петела момчето хареса най-много този и то се замисли как да се сдобие с тази кръв и какво може да направи от нея.

Един ден, който според петела бе подходящ за целта, момчето събра чаршафите от леглото си, взе три медни котела и двамата заедно се отправиха към хоризонта, който се виждаше от прозореца. Стигнаха до равно плато, граничещо с хоризонта, който от дома им се струваше много далечен, и зачакаха да залезе слънцето и да потече кръвта.

Видяха как бавно се зададе розов облак. После ги обви розова мъгла с кисел мирис на йод и лимони. Накрая мъглата почервеня изцяло и се виждаше само наситена светлина с цвят между кармин и яркочервено. От време па време я прорязваше някаква по-светла жилка, зелена или златиста по цвят. Мъглата ставаше все по-наситено червена, все по-плътна и по-гъста и помрачаваше светлината, докато накрая момчето и петелът потънаха в яркочервена нощ. Тогава от мъглата започна да се процежда влага, някакъв ситен, съвсем лек, кървав дъжд, който напояваше и обагряше всичко в червено. Момчето взе чаршафите и ги размаха, докато те почервеняха напълно. След това ги изцеди в медните котли и пак ги размаха, за да се напоят отново. И не спря, преди да се напълнят и трите.

Сега мъглата стана черно-червена, набраздена на места със сини жилки. Дъхът на кисело и на мускус премина в друг, малко по-лек, подобен на този на теменужки, примесен с мириса, присъщ на живите същества. Започна да просветлява и тъй като сините жилки се бяха слели с основния цвят, мъглата стана морава, виолетова. Влагата намаля и мъглата просветля още повече. Мирисът на виолетки и на живи същества загуби от силата си и се превърна в растителен. Мъглата, сега розови на цвят, ставате все по-светла, накрая се разкъса и се вдигна напълно. Проблесна и отново се виждаше всичко. Небето беше чисто и бяло и във въздуха се носеше аромат на липи и на бели рози. Долу се виждаше залязващото слънце, което чезнеше, обвито в своите яркочервени и карминови мъгли. Почна да се здрачава. Трите котли бяха пълни с гъста, червена, почти черна кръв. Тя вреше бавно и големи, лениви мехурчета се пукаха безшумно по повърхността й, подобни на целувки на кръгла уста.

Преспаха в една пещера и на сутринта изпраха чаршафите в реката. Водата на реката се обагри и всичко, до което се докоснеше, започваше буйно да зрее, дори да загнива. Една бременна кобила пи от водата и след това стана бяла и прозрачна, защото кръвта и цветовете и се преляха в жребчето, което се виждаше живо-живеничко в корема и, сякаш се намираше в стъкленица. Кобилата легна на зелената трева и се ожреби. След това се изправи и пристъпи бавно. Беше като стъклена и белият скелет прозираше ясно. Новороденото, легнало върху рядката тревица, имаше ярки цветове. То се намираше в пълен с течност мехур, изпъстрен със зелени и червени жилки. Мехурът завършваше със синкав кордон, от който бавно изтичаше течността. Кончето беше напълно оформено. Имаше червеникавокафяв косъм, голяма глава, изпъкнали очи и оформени мигли. Коремът му беше подут и крехките му крачета завършваха с копита от все още мек хрущял. Гривата и опашката плуваха на къдри из слизестата, подобна на сироп течност в мехура. Кончето се намираше сякаш в аквариум и движенията му бяха много бавни. Петелът ветропоказател разкъса мехура с клюна си и водата изтече на тревата. Жребчето, което не беше по-голямо от котка, се събуди бавно, протегна се и се изправи на крака. То имаше невиждани досега наситени и живи цветове. Всички цветове на кобилата се бяха прелели в това мъничко телце. Изведнъж жребчето побягна уплашено и се спусна да търси майка си. Кобилата се излегна и му даде да суче. Млякото се белееше в стъкленото й виме.

Момчето и петелът ветропоказател поеха обратно към къщи. Носеха със себе си медните котли и се вмъкнаха у дома си през един прозорец. Преляха кръвта в голяма делва и я запечатаха с восък. Майката прости на сина си за бягството, но момчето й каза, че желае да се научи да препарира животни. Изпратиха го, щат не щат, да чиракува при един майстор препаратор.

Трета главаЗА ТОВА КАК МОМЧЕТО ОТИДЕ В ГУАДАЛАХАРА, КАК БЕ НАРЕЧЕНО АЛФАНУИ И ЗА ПРЕДМЕТИТЕ И ХОРАТА, КОИТО ВИДЯ В КЪЩАТА НА СВОЯ УЧИТЕЛ

Учителят препаратор живееше в Гуадалахара. Момчето отиде в Гуадалахара и потърси къщата му. Учителят живееше в сводест коридор без прозорци, който се осветяваше от окачени по стените маслени лампи. Върху голямата работна маса, която се простираше по цялата дължина на коридора, лежаха безброй сечива от желязо, дърво и месинг. Коридорът имате две ниски врати и се превръщаше в единия си край в осмоъгълна стая, по-скоро малка, отколкото голяма, която се осветяваше от един зелен прозорец на тавана.

Учителят огледа изпитателно момчето от главата до петите и каза:

— Момче, очите ти са жълти като на чапла.

Ще те наричам Алфануи, защото така чаплите се зоват помежду си. Разбираш ли нещо от цветовете?

— Разбирам.

— Какво?

Момчето разправи какво беше направило с ръждивия сок от гущерите, но не спомена пито дума за кръвта. Петелът бе го посъветвал да не издава тайната, тъй като пръв бе се добрал до нея.

— Доволен съм — каза учителят.

След това открехна една от вратите. Пред погледа на момчето се откри малка стая, в Дъното на която имаше прозорче с разноцветни стъкла, различни по форма и споени помежду си с калай. Стените бяха облечени до половина височина в потъмняло орехово дърво. Леглото беше високо и тясно и в четирите му ъгли имаше позлатени топки. Върху всяка топка бе поставена птица. Кос и пчелояд пазеха възглавето отляво и отдясно, а при краката бяха застанали на стража царски бекас и калугерица. В стаята имаше много препарирани птици, но между всички изпъкваше една сива чапла.

— Тук ще спиш — каза учителят.

В дома живееше и една прислужница, облечена в тъмни дрехи. Тя нямаше име, тъй като беше глухоняма. Движеше се върху дъска с четири дървени колела и беше препарирана, но от време на време се усмихваше.

Малка градинка опасваше къщата откъм фасадата и едната й страна. Ниска дъсчена ограда, боядисана в зелено, я делеше от улицата.

Вечер учителят разказваше разни истории. Когато започваше разказа си, прислужницата запалваше огън в огнището. Тя знаеше всички истории наизуст и когато в тях напрежението растеше, тя съживяваше огъня, а когато настроението замираше, оставяше въглените да тлеят. Настъпеха ли отново вълнуващи моменти, хвърляше дърва в огнището, а щом свършеше историята, оставяше огъня да си угасне сам.

Една вечер дървата се свършиха, преди да е свършил разказът, и учителят не можа да продължи.

— Извинявай, Алфануи — каза той и отиде да си легне.

Разказваше само при запален огън и почти не говореше през деня.

Четвърта главаВ КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ЕДНО НОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ И ЗА БОЛЕСТИТЕ НА ПРИСЛУЖНИЦАТА

Под къщата имаше квадратна и влажна изба. По четирите й стени висяха окачени лапи, глави, крила, човки, опашки, рога, копита и какви ли не още части от трупове на различни животни. Изглежда това бяха излишни отпадъци, останали при препарирането. В избата нямаше нищо друго.

Една нощ в къщата влезе бяла котка и се промъкна в избата. Започна да търси в тъмното изхода. Замята се и закачи един от висящите по стените предмети. Щом докосна перата, котката замяука и зафуча така силно, че събуди учителя и Алфануи. Те взеха фенер и слязоха в избата. Котката бе захапала лебедова шия с глава, клюн и всичко останало. Вратът на лебеда се гърчеше, сякаш беше жив, а клюнът кълвеше котката по муцуната. Котката стискаше със зъби сухожилията на шията и тъй като беше уплашена, не се сещаше да я пусне. Тя се мяташе като бясна по стените и когато ноктите й попадаха на камък, от него изскачаха жълти искри. Учителят даде знак на прислужницата да хване котката. Беше я свалил на ръце в избата, тъй като тя не можеше да слезе сама върху дървените колела. Без да се колебае, прислужницата сграбчи котката, която изпусна лебедовия врат, и захапа китката и. Чу се шум, сякаш разкъсваха пергамент, но прислужницата не се смути. Учителят я вдигна на ръце и я качи горе. Той и Алфануи се прибраха в стаите си, а прислужницата си легна, притиснала котката, която цяла нощ, се опитваше да се отскубне. На сутринта намериха прислужницата цялата изподрана. Кожата на ръцете, на гърдите и на врата й беше разкъсана и висеше на парцали, а пълнежът й се подаваше през дупките.

От котката направиха шнурове за тежести на стенни часовници; от ноктите и — чесало; от скелета и — клетка за плъхове; от кожата й — барабанче. После се заеха да излекуват прислужницата. Учителят напъха обратно пълнежа и приши няколко кръпки от още прясната кожа на котката. След това ощави кръпките върху самото тяло на прислужницата. Препарираха само главата на котката и я изложиха във витрина.

Скоро кръпките върху прислужницата изсъхнаха и тя оздравя. След известно време я забравиха на дъжда и тя цялата се размекна. Оправи се и от тази беда, но се изсуши и сгърчи още повече. След време заболя от жълтеница н цялата позеленя.

И така една след друга върху прислужницата налитаха какви ли не беди, докато един ден тя умря. Алфануи и учителят я заровиха в градината и поставиха над гроба й каменна плоча, върху която гравираха с оцет следния надпис:

Пета главаЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ ЗАПАЛИ ОГЪНЯ И ДЪЛГАТА ИСТОРИЯ. КОЯТО УЧИТЕЛЯТ МУ РАЗКАЗА

След смъртта на прислужницата никой не палеше вече огъня. Учителят бе тъжен и Алфануи не се осмеляваше да пророни и думица дори. Но един ден момчето видя, че учителят трепери от треска и запита:

— Искаш ли да запаля огъня, учителю?

Учителят се поколеба за миг и после се съгласи. Алфануи познавате добре различните видове дърва. Знаеше кои горят с тъжни и кои с весели пламъци. Тези, от които могат да се накладат големи и мрачни огньове, и онези, които изгарят със светли и танцуващи пламъци; дървата, които даваха женствена жар, която стопля сънищата на котките, и тези, които се превръщат в мъжествени въглени, край които си почиват ловджийските кучета. Алфануи се беше научил да разпознава различните видове дърва в дома на майка си, където също се палеше огън, и затова знаеше, че огънят на неговия учител беше като този на вуйчовците му, на пътниците, които пристигаха, облечени в сиво. Алфануи се върна с наръч подбрани дърва и се зае да пали огъня. Седнал на стола си, учителят го наблюдаваше. Гледаше го как стои наведен пад камината, увлечен в работата си. Видя спокойните му, студени очи на нощна чапла. Видя накрая как лумна първият жив и весел пламък. Блеснаха зениците на учителя, а по устните му се прокрадна усмивка. После каза:

— Не вярвах, Алфануи, че ще успееш да ми станеш другар. Заради твоя първи огън, Алфануи, ще ти разправя моята първа история.

Правеше му голямо удоволствие да повтаря името Алфануи, тъй като сам бе го нарекъл така. После започна да разправя:

— Когато бях дето, Алфануи, моят баща правеше лампи. Работеше от ранна утрин до късна вечер и приготовляваше железни светилници за колибите на бедните и лампи от позлатен месинг за дворците на богатите. Изработваше хиляди и хиляди различни видове лампи. Той притежаваше и най-ценните книги, написани за лампите. В една от тях се говореше за „жилестия камък“. Този камък, голям колкото яйце и с форма на бадем, макар и шуплест като гъба, бил много твърд. Той можел да попие дървеното мастило от седем делви. Поставяли камъка в първата делва и на сутринта го намирали с непроменени размери, а в делвата нямало нито капчица масло. След като попиел зехтина от седем делви, не поемал повече. После било достатъчно да му поставят фитил и да го запалят, за да гори вечно с бял като мляко пламък. Можело да бъде загасен по всяко време, но само една кукумявка знаела как да изстиска от него маслото и да го остави отново така сух, както преди. Моят баща говореше непрестанно за тази камък и най-силното му желание на света беше да го притежава. Той ме караше да пътувам често, за да опозная цветовете на нещата, и аз понякога не се връщах с дни.

Един ден тръгнах отново да пътешествувам. На рамото си носех тояга, а на нея бях закачил бохчичка с храна. Вървях по път, който се виеше по прашни варовикови хълмове. Не се виждаше ни стрък трева, а само няколко изсъхнали дървета, по които кацаха свраките. Наоколо имаше много ями и в тях бяха натрупани дрипи, счупени грънци, колела и части от кола и какви ли не други предмети, тъй като там изхвърляха всичко ненужно. По пътя не се виждаше жива душа, защото денят беше много горещ, а слънцето грееше много силно, въпреки че лятото все още не бе настъпило.

Съгледах в далечината някакъв човек. Седеше на камък край пътя. Когато наближих, видях, че беше просяк. Той ми каза: „Дай ми от твоята храна“.

Стори ми място па камъка до себе си и започнахме да се храним. Разгледах го. Носеше тъмни панталони, които не покриваха напълно прасците му, и кафява жилетка, от която се подаваха голите му рамене и ръце. Плътта му приличаше на пръст и имаше нейния цвят. Вместо коса по главата му растеше гъст мъх, а на темето му една чучулига беше свила гнездо, в което се гушеха две пиленца. Майката кръжеше около главата му. По лицето му растеше брада от тревица, изпъстрена с маргаритки, дребни като глава на топлийка. По дланите на ръцете му никнеха цветя, а краката му се бяха превърнали в същински ливади. Пълзящи растения се виеха нагоре по бедрата му като по две мощни дървета. На рамото му висеше странна флейта.

Този просяк беше здрав и весел. Той ми разправи, че не бил никога имал покрив над главата си и поради безкрайното скитане по пътищата, изложен на дъжд и слънце, месата му започнали да кълнят. Каза ми, че през зимата цялото му тяло се покривало с мъх и други растения, подобни на тези по главата му, които го предпазвали от студа, но щом пукнела пролетта, мъхът и растенията изсъхвали и окапвали, за да поникнат на тяхно място трева и маргаритки. После ми обясни каква е флейтата му. Каза ми, че тя съвсем не прилича на другите и че на нея трябва да се свири при голям шум. Докато при другите флейти тишината е фон, а звуците се съчетават в мелодия, при неговата флейта шумът служел за фон, а тишината творяла мелодията. Той свирел на нея но време на големи бури, сред гръмотевици и проливни дъждове и от нея се разнасяли звуци на тишина, нежни и леки като пасма мъгла. И никога от нищо не се страхувал.

Прекарах следобеда в разговор с просяка и така ни завари нощта. Просякът ме покани да спя при него в корубата на едно дърво. Повървяхме малко и стигнахме до дървото. То беше голямо и вътре имаше много неща, които не се виждаха ясно. Корубата беше много висока и имаше форма на конус. Отвътре бе цялата нагъната на ситни вълни с остри ръбове. Приличаше на обратната страна на гъба. Горе някъде се синееше звездната нощ.

Просякът запали един светилник. Блесна бяло, сияйно пламъче. Пред мене лежеше жилестият камък. Разправих му тогава, че баща ми отдавна страстно желае да се сдобие с такъв камък, а просякът се показа много щедър и ми го подари. Не мигнах цялата нощ и на сутринта поех обратно за в къщи. Като стигнах у дома, още от портата започнах да викам: „Татко, татко!“

Влязох в стаята на баща си и го намерих мъртъв. Около него се бяха събрали всички близки. Стояха неподвижни и мълчаха. Дори не ме погледнаха, когато влязох. Баща ми лежеше върху масата, повит с бял повой, и само лицето му се виждаше. Устата му беше отворена като на стара риба и светлината на четири лампи блестеше в стъкления процеп на полуотворените му очи. Не го погледнах втори път и избягах. Отидох при моравата завеса, в която винаги криех лицето си, когато ми беше тъжно, и заплаках.

Учителят повдигна глава и насочи погледа си към огъня, който Алфануи беше запалил за него. После продължи:

— Няколко дена след като го погребаха, избрах най-хубавата лампа, които можах да намеря и приготвих от жилестия камък светилник, който занесох на гробището.

Баща ми почиваше в гробница под земята, поставен в кристална урна. Без да ме види някой, влязох в гробницата и окачих лампата над главата му. После я запалих с другата, която носех със себе си и погледнах лицето на баща ми при светлината на бялото пламъче.

Учителят млъкна и погледна Алфануи, който седеше на земята до камината. От огъня беше останало само малко жар. Учителят стана от стола и отиде да си легне. Алфануи замислен продължи да рови въглените с пръчица.

Шеста главаЗА ЛУННАТА ГРАДИНА В КОЯТО ПОЧТИ ВСИЧКО БЕШЕ ОТ СРЕБРО, И ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В НЕЯ

Градината около къщата се делеше на две части: слънчева и лунна. Първата се простираше пред фасадата на къщата и гледаше на юг. Втората бе обърната на изток и към нея гледаше прозорчето на Алфануи. Момчето обичаше повече лунната градина, защото беше бяла като лунна светлина. През лунните нощи Алфануи сядаше на перваза на прозореца и наблюдаваше градината.

В градината имаше едно орехово и друго, сребристо маслинено дърво с жилест ствол, в който живееха два бели гризача. Подобно на катерички, те непрекъснато сновяха и се криеха по дървото. Нощно време техните очички, подобни на светлинни, ту се появяваха, ту изчезваха. Играта им напомняше светлинните реклами в градовете, първо блясваше една светлинна, после втора, трета, четвърта. Три, две, една и отново мрак. След това четирите светлинки се появяваха най-неочаквано на друго място по маслиновото дърво. И така цяла нощ, без да се чуе никакъв звук. Алфануи често оставаше да наблюдава градината и играта па гризачите.

В градината се издигаше н бял каменен стълб с метална халка. Към него бе прикрепена черна верига, която лежеше захвърлена на земята. В средата на градината се намираше малко, кръгло езерце с водоскок. Водната струя се издигаше и разиграваше само в нощи на топли и сухи бури. Тогава тя убиваше водните кончета и насекомите, които вятърът носеше от пресушените от него реки и езера. Под накъдрената на дребни вълни повърхност на езерцето блестяха сребърните песъчинки, които покриваха дъното. В един ъгъл на градината беше погребана прислужницата. Висок зид опасваше градината и до него се издигаше изоставен парник за цветя със стъкла, потънали в прах. В парника растяха плевели, но там живееше и сребърният смок, който нощем излизаше на една полянка в градината, за да се грее на луната. Алфануи харесваше много този смок и желаеше да го хване. Момчето знаеше, че златото и среброто, също като портокала и лимона, са свързани навеки помежду си и му хрумна да направи три златни пръстена, малко по-широки от трупа на смока. Да всеки пръстен върза по една дълга връвчица и зачака пълнолуние.

Една привечер Алфануи постави трите пръстена: първия в дупката, от която смокът изпълзяваше, втория по пътя към полянката и третия по средата на полянката, където смокът се грееше па луната. Алфануи застана в стаята си до прозореца н зачака с изострено внимание, стиснал трите връвчици в ръка. На хоризонта изплува голяма червена луна. Тя започна да се изкачва по небосклона и колкото по-високо се издигаше, все повече избледняваше. Алфануи не трепваше дори. Когато луната избледня съвсем, смокът подаде глава и нахлузи първия пръстен. После запълзя бавно. Вдигнал глава, той се оглеждаше на всички страни и свистеше с раздвоения си език. Алфануи продължаваше да стои неподвижен. Отначало смокът се плъзгаше през пръстена, без да го помръдне, но когато тялото му направи първата извивка, пръстенът стигна до средата на трупа му и се закрепи там. Алфануи не дишаше. При следващите извивки смокът надяна и втория пръстен и го повлече със себе си подобно па първия. Най-после нахлузи и третия пръстен. Алфануи, застанал неподвижен край прозореца, държеше трите връвчици в ръка. Смокът спря да пълзи и трите нанизани пръстена се събраха по средата на трупа му. Когато пръстените се допряха един до друг, те се затегнаха и го притиснаха в своите прегръдки. Смокът беше пленен. Алфануи бавно придърпа трите кръвчици и го изтегли до прозореца. Отпуснат в прегръдката на трите златни пръстена, сребърният смок потъна в сластен сън. Без да сваля пръстените, Алфануи нави смока на спирала и го постави в кръгла стъклена кутия. Смокът изпадна а летаргия. Така вцепенен приличаше на блестящ къс сребро. Кожата му бе покрита с малки люспици и когато Алфануи прокарваше нокът по тях от опашката към главата, те звънтяха като сребърни камбанки: Дрин!… Дрин!…

Алфануи отвърза трите копринени връвчици и затвори стъклената кутия. Лунната светлина, която нахлуваше през полуотворения прозорец, падаше върху лицето на Алфануи. Тон погледна кутията със смока в ръцете си и се усмихна. После я скри в тъмнината и си легна.

Седма главаЗА ВЯТЪРА, КОЙТО НАХЛУ ЕДНА ВЕЧЕР В СТАЯТА НА АЛФАНУИ, И ЗА ВИДЕНИЯТА НА МОМЧЕТО

Една дъждовна нощ над градината се спусна вятър, дошъл от далечни земи. Прозорецът на Алфануи беше отворен и вятърът започна да си играе с пламъка па лампата. По стените трепнаха сенките на птиците. Отначало те се раздвижиха нерешително и несигурно, сякаш неочаквано ги бяха разбудили. Алфануи наблюдаваше от леглото си движението на сенките, които се пречупваха и се пресичаха в ъглите на стените и на тавана. Струваше му се, че стаичката става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се превърна в огромно помещение.

При трепета на пламъчето на маслената лампа сенките на птиците растяха и се умножаваха. С все по-мощни пристъпи вятърът нахлуваше през прозореца в стаята и носеше със себе си напеви на забравени реки и гори.

Пламъкът караше сенките на птиците да играят под такта на музиката. Подобни на призраци или на птици марионетки, те започнаха да танцуват тайнствени танци, първичните танци на своя вид, изписвайки върху високия таван на салона величествено хоро от пера и човки. Едно вихрено, блестящо и кръшно хоро, което се извиваше в последователни кръгове и възвръщаше на мъртвите птичи сенки някогашните им цветове. В средата танцуваше сивата чапла с китайските очички. Тя движеше високомерно своя клюн и отмерваше хороводния такт на останалите птици, а в това време носените от вятъра дъждовни капки шибаха на талази лицето й. Препарираните птици бяха напуснали подставките си, сякаш дъждът им бе възвърнал живота и летяха към своите сенки, които танцуваха по тавана.

И когато музиката на вятъра и на дъжда се срещна с мъртвите цветове на птиците, гъстата мъгла на тишината и на самотата се разкъса и се пробудиха забравени видения. Изведнъж в центъра на птичето хоро се очерта на тавана някакъв кръгъл отвор и през него нахлуха всички първични цветове. Хилядите разновидности на зеленината на джунглите и белотата на водопадите; розовият и сивият цвят на ниските, заливани от водата брегове, в страната на дългоногите птици, там където над хоризонта трепти червеното слънце, едва показало се над кървавочервената повърхност на тинестата вода. Ето, в подножието на виолетовите и жълтите захарни тръстики блесна черната тиня на бреговете, изпъстрена с тънки коренчета, конто се виеха сред хилядите следи, оставени от птиците. Белееха се солниците край широките устия на реките и живеещите край тях птици ровеха с дългите си клюнове в блатата. Блестеше морското слънце на чайките и на албатросите и къпеше в лъчите си пустите брегове, покрити с пясък и мидени черупки. Нахлу синият цвят на градовете и лястовиците, които се стрелваха под сводовете на кулите и пришиваха с нишките на полетите си една към друга камбанариите. Вятърът разтвори един хербариум и започна да го прелиства. Изсушените листа, овлажнени от дъжда, се съживиха и запълзяха по стените на салона, изпълниха го и образуваха гъст цветен свод, в който птиците свиха гнезда. От тях те излитаха и се отправяха към светлия кръгъл отвор на тавана.

Алфануи не би могъл да каже дали в неговите очи се беше вселила мрачна самота и в ушите му цареше необяснима тишина, защото тази музика и тези цветове идваха от някакъв друг свят, който никога не ни разкрива смисъла на нещата. А този смисъл бе поставен още от първия ден зад преградата на паметта, там където се ражда другата памет, безкрайната памет на непознатите неща.

Птиците танцуваха, танцуваха безспирно един след друг първичните танци на своя вид. Ятата кръстосваха своите полети, отправили се към свещените реки. Към Ефрат, Нил, Ганг, към китайските реки с техните цветни имена. В стаята нахлу цялата преселнишка и многоцветна география на птиците, светлината на древните земи.

После блестящият кръг на виденията изчезна и отново под глухите удари на тревожен тимпан сенките заиграха по стените някакъв зловещ и шеметен танц, подобен на танца на вещици, танц на вцепенени призраци с дълги н грубовати крака. Бързо, все по-бързо се въртеше хорото и помещението се свиваше и сякаш се прибираше в Алфануи. Хорото и сенките ставаха все по-малки и по-малки и се въртяха около пламъка на лампата. Връщаха се сенките, подобни на сиви пеперуди, за да изгорят прашеца си в пламъка на светилника Това беше прашецът, който вятърът беше вдигнал от сухите пера на птиците, и безкрайно малките прашинки се нажежаваха за миг на пламъка и възпроизвеждаха при изгарянето си всеки един от живите и далечни цветове на виденията, за да изчезнат след това отново в обикновената и слаба светлина на лампата. Всичко отново се сви в себе си. Вятърът престана да духа. Успокоените сенки замряха върху сивите стени. Птиците умираха в празния блясък на своите стъклени очи и последните капки масло, залутани по нишките на фитила се изкачваха задъхани към пламъка. Пламъкът спадаше и в него пращяха последните прашинки. Скоро той се превърна в димяща пепел, която едва святкаше в позлатената месингова лампа. Във въздуха остана да се носи мъртвешка и мрачна миризма на изгоряло масло и всичко затихна. Цареше лека тишина, в която човек очакваше да чуе ясен и самотен глас, утринна песен или стъпките на ранобудни ловци.

Осма главаВ КОЯТО СЕ ОПИСВА ТАВАНСКОТО ПОМЕЩЕНИЕ И СЕ РАЗПРАВЯ КАК ДРЯМКА ОБОРИ АЛФАНУИ

Една къса вита стълба водеше към тавана. През прашното стъкло на прозорчето проникваше плосък лъч светлина. Той падаше косо към пода и в него трептяха прашинките, които се носеха в пространството. В онази част на тавана, която оставаше в сянка, беше много горещо и се чуваше как напечените керемиди лениво се протягат. Мирис на непроветрено се носеше из наситения със сънливост въздух на тавана. Алфануи чувствуваше как на миглите му се трупа някакъв прашец като ситен сняг. Върху дъсчения под личеше следа от пресъхнала локва, образувана от капчук. Приличаше на езерна долина през лятна суша. Дъждовните капки бяха свлекли от керемидения покрив червеникав прах и го бяха натрупали по пода като някакъв ситен и фин нанос. Лъчът светлина от таванския прозорец бе пресушил локвичката и сега по накъдрените й брегове се виждаха стъпаловидните хоризонтални линии, които бележеха годините на по-силни и по-слаби валежи. В средата на локвата бе поставен стол. Четирите му крака бяха позатънали в тинята. Беше направен от лакирано черешово дърво, цвят бордо. Четирите му крака бяха пуснали корени в наноса, довлечен от керемидите, и те се ширеха и преплитаха по дъното на езерото в сложна паяжина, жадни да поемат и капките вода, които рядко падаха в него. Жаден, но за малко светлина, беше и столът, обърнал лице към прозорчето. Слънцето трептеше в жилките на дървото и по тях сякаш течаха живи струи кръв. Столът изглеждате сънлив и изоставен, заслушан само в заглушеното писукане на някои птица, кацнала пред прашното стъкло. От тавана, през следите, които бяха оставили дъждовните капки по стъклата, можеха да се видят неясните й очертания. Но отвън, от покрива, не можеше да се види какво има на тавана. От двата края на облегалката на стола бяха прораснали няколко зелени клончета с листа и череши. Черешите бяха зрели и покрити с прах, но върху тяхната изпъкнала повърхност се оглеждаше смален целият таван. Бяха четири чифта дребни и тъмни череши, положили весело главички на зелените листа.

Алфануи седна на стола и постави глава между двете клончета, които се сплетоха като венец около слепите му очи. На фона на кестенявата коса на Алфануи черешите изглеждаха обеци от тъмни рубини, които висяха от ушите му. Момчето се загледа през прозорчето в небето и в златистото следобедно слънце. Затвори очи и върху прозрачната кожица на клепачите, като на екран, заиграха светлини картини, изпъстрени с упорити петна, които слънцето беше оставило в дъното на зениците му. Но прашецът продължаваше да се трупа върху миглите му, клепачите на Алфануи се затвориха и той заспа.

Девета главаЗА МЪЖЕТЕ В ПЛЕВНИКА

Когато Алфануи се събуди, бе паднала вече нощ. Всичко тънеше в Дълбока тъмнина, тъй като луната все още не бе се издигнала над прозорчето. Алфануи се огледа наоколо и види на пода, до стената, тънка златна ивица светлина. Чак тогава забеляза вратичката на плевника. Долови лек шепот. Вдигна се тихо от стола и отвори вратичката. Плевникът беше продълговат, целият изпълнен със слама, като само по средата, между двата купа бе оставен тесен проход. В дъното, там където двата склона на покрива се пресичаха под ъгъл, се виждаше малко прозорче, през което проникваха и излитаха прилепи. Но светлината идваше от пода. Тя струеше през четирите стъкла на едно фенерче, което блестеше като златно сред сламата. Край него, приведени над бяла кърпа, седяха двама души и като че ли играеха на карти. При тази гледка Алфануи се спря за миг на вратата. Мъжете говореха съвсем тихичко и сякаш брояха пари. Алфануи се промъкна между купищата слама и се спря до непознатите. И двамата мъже бяха тъмнокожи, а на всичко отгоре и брадясали. Единият носеше изтъркано кепе, а другият — островърха конусовидна мека шапка от черен филц. Върху кърпата и в ръцете им блестяха множество златни монети, но те продължаваха да вадят други от джобовете си. Хвърляха ги на кърпата, а единият от тях броеше: „Сто двадесет и три, сто двадесет и четири…“

Когато Алфануи стигна до тях, мъжът с черната шапка му каза почти без да вдигне главата си:

— Махай се. Ти не трябва да ни виждаш. И продължи да брои. Алфануи попита:

— Кои сте вие?

— Махай се. Ти не трябва да ни виждаш.

— Аз съм ваш приятел.

— Ако си приятел, ще си отидеш. Никой не трябва да ни вижда, защото сме крадци.

— Аз съм приятел на крадците.

— Когато крадците са в скривалището си, дори и приятелите им не трябва да ги виждат.

— Обяснете ми какво правите. Няма никому нищо да кажа.

— Ние сме крадци на жито. Броим жълтици. Броим безспирно. От дълги години вече не крадем и от дълги години не излизаме оттук. Това е нашето скривалище.

— Щом като сте крадци на жито, защо броите жълтици?

— Житото се разменя срещу злато, а златото срещу жито.

— А защо сте тук?

— Това място ни харесва много, защото тук има слама, а тя е като златото и житото. През деня спираме да броим и лягаме да спим в нея.

— А защо не крадете вече?

— Стига ни това, което имаме. Накрадохме се, докато бяхме млади. Повече не искаме. А плячката си броим всяка нощ.

— Как се казвате?

— Аз съм главатарят и ме наричат Ел Бато. Този е Фауло — той е ням, по чува като котка, а нощем вижда като кукумявка. Освен това знае и друга една дяволия. Свирне ли с уста, кара свирката си да завива по ъглите на улиците, тъй че можеш да го чуеш през няколко пресечки.

— Колко жълтици имате?

— Те са тек и тази, която излезе в повече, става моя, защото аз съм главатар. Фауло ми завижда, но ми се подчинява.

Ел Бато направи място на Алфануи върху черната наметка, на която беше седнал и каза:

— Седни тук.

Алфануи седна и се загледа във Фауло. Очите му бяха малки н живи и като че ли си подсвиркваше тях. Въртеше ги, дяволите, на всички страни. Главатарят имаше продълговато и изпито лице със сериозно изражение. От време на време той хвърляше крадешком бегъл поглед встрани към нещо невидимо.

Един прилеп се блъсна в някаква греда и падна върху кърпата. Фауло със светкавична бързина пъхна ръката си под прилепа и грабна една златна монета.

— Фауло, върни ми жълтицата — каза Ел Бато.

Фауло я извади от джоба си и му я подаде. Ел Бато се обърна към Алфануи:

— Всяка нощ прави същото, но аз редовно го улавям. Той ми връща откраднатото и се смее.

Двамата крадци продължиха да броят жълтиците и в настъпилата тишина дълго време се чуваха само числа, изговаряни шепнешком, и шум от крилата па прилепите, които се стрелваха понякога чак до фенера.

След това настъпи часът на мишките. Алфануи забеляза, че едно мишленце се приближи до светлината, спря се и се загледа в Ел Бато и Фауло, учудено от присъствието на Алфануи. После една по една се появиха и други мишки, приближаваха се до мъжете, по спираха зад първото мишле, което беше нещо като цар, защото никой не заставаше редом с него. Ел Бато каза:

— Не се престрашават, защото ти си тук.

Алфануи се отдръпна и мишките се приближиха още малко, почти до самите крака на Ел Бато. Царят се покатери на коляното му, а главатарят измъкна няколко житни зърна от маншетите на крачолите си и му ги подаде в шепата си. Когато царят се нахрани, Ел Бато разхвърли още житни зърна по пода и другите мишки ги загризаха най-спокойно. Фауло пък хранеше тридесетина мишки, които го бяха наобиколили. След като се нахраниха, те се пръснаха из плевника и се скриха в дупките си. Крадците подновиха броенето, а Алфануи продължи да ги наблюдава мълчаливо. Най-после той стана и каза:

— Приятели, тръгвам си вече.

Ел Бато го измери от глава до пети и се усмихна:

— Ти си приятел на крадците, нали? Тогава и крадците са твои приятели. Как се казваш?

— Алфануи.

— Сбогом, Алфануи.

— Сбогом.

Алфануи се обърна и тръгна към вратичката. Когато посегна да я отвори, чу, че Ел Бато го извика:

— Почакай. Ела тук.

Алфануи се върна и главатарят му подаде една жълтица.

— Вземи. Така ще ни останат чифт.

Алфануи взе монетата и благодари. След това се отправи към вратата и напусна плевника. Луната надничаше през прозорчето. Нейната светлина караше да блестят столът, черешите и листенцата. Алфануи се спусна по витата стълба и потърси учителя за вечеря. Камбаната отмери десет часа вечерта.

Десета главаЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В СЛЪНЧЕВАТА ГРАДИНА, И КАК АЛФАНУИ СЕ СПУСНА В КЛАДЕНЕЦА И ОТКРИ ТАМ МНОГО НОВИ НЕЩА

В слънчевата част на градината, до оградата, растеше бадемово дърво, което простираше клони над улицата. Лятно време в кората му се приютяваше един щурец и свиреше всеки ден по пладне. Въздухът тегнеше със смазваща сила над тази песен и поради това че всичко натежаваше безкрайно много, никой не можеше да се помръдне, докато щурецът не млъкнеше. Това беше щурецът на оловно сивия летен зной, на летните дни, в които дините презряват и стават отровни.

В слънчевата градина имаше и един мелничен камък, побит в земята под наклон. Както около него, така и през дупката по средата му тревата растеше по-буйно. На гущерите им харесваше този камък, защото слънцето го напичаше силно, а учителят използуваше голямата му гладкост, за да точи на него ножовете и сечивата си.

На оградата на навеса стоеше облегнато старо желязно перило и по него бяха залепени много гнезда на оси. Пред фасадата на самата къща имаше ред саксии здравец и карамфил, които учителят най-грижливо поливаше. Стената беше боядисана в жълто и по нея стърчаха много ръждясали куки. На някои от тях висяха парцали, ненужни ключове или пък празни клетки от ракитови пръчки, които служеха за примамка. Витрината беше квадратна и вместо със стъкла бе покрита с метална мрежа. Малък навес, скован от наметнали се дъски, боядисани с бледозелена боя, също като оградата и щорите пазеше витрината от дъжд. Но това, което предизвикваше най-голям интерес в слънчевата градина, беше кладенецът. Той бе иззидан от зелен камък и над него се издигаше дъга от ковано желязо, на която бе прикрепена макара. Тя беше от дърво и цвъртеше като лястовица. Кофата, и тя от дърво, тежеше много и бе опасана с железни обръчи като бъчвите. Кладенецът беше много дълбок и водата му — много бистра. По средата на водното равнище се виждаше тъмен отвор, който водете към някаква галерия. Алфануи гореше от любопитство да узнае какво се крие в нея и един ден той се събу и се спусна в кладенеца. Стъпи в кофата и започна да слиза, като постепенно отпускаше въжето, докато стигна на равнището на галерията. Стъпи с единия си крак па прага па галерията и почувствува, че водата стига до прасците чу, тъй като галерията беше разположена по-високо от дъното на кладенеца. Пусна въжето и запали лампата, която носете със себе си. Започна да навлиза в тъмното, Под водата, която газеше, Алфануи усещаше хлъзгавия и обрасъл с мъх под на галерията, покрит тук-таме с обли камъчета. По степите, обрасли с влажен мъх, течаха водни струи и се мяркаха някакви почти плоски животинки, големи колкото човешка ръка, прилични на морски звезди. Капка вода загаси лампата и Алфануи остана на тъмно. Видя в дъното на галерията някакъв процеп, през който се процеждаше дрезгава зеленикава светлина. Продължи да напредва, а водата ставаше есе по-плитка, докато най-сетне стъпи на сухо. Беше се добрал до процепа. Едва се промъкна през него. Влезе в нещо подобно на пещера с камбановидна форма. По стените се спущаха дебели корени. Разбра, че това са корените на кестена. Пещерата не беше много голяма и в средата й имаше малко езерце със зеленикава вода, в която бе потопен дебел сноп от дълги и нежни коренчета, които висяха от тавана като кичур коси. Езерцето беше опасано от много тясна пясъчна ивица, стигаща под наклон до стената от дебелите, вкопчени в земята корени, които поддържаха ствола на дървото и се събираха горе под формата на дъга, образувайки купол. Алфануи не можеше да разбере откъде идва тази зеленикава светлина, която осветяваше пещерата. Най-после съзря едни паяк, голям колкото чиния, със здрави крака и светещо тяло, което напомняше фенер. Този паяк, който дремеше на пясъка, трябва да беше сляп. Краката му бяха разположени симетрично около тялото и Алфануи не можеше да разбере къде е предната и къде — задната му част. Не се виждаха очи, нито пък каквито и да било пипала. Беше еднакъв от всички страни и тялото му приличаше на сплесната топка, която излъчваше зеленикава светлина.

Алфануи схвана, че от тавана всъщност се спускат два вида нишки. По едните се качваше зелената вода от езерцето, а по другите спускаше светлина. Друго не можа да види, тъй като паякът се събуди и започна да се движи по пясъчния венец около езерцето, въртейки се сьщевремснно сам около себе си, докато най-сетне се натъкна на крака на Алафануи и го ухапа. След като го ухапа, загуби малко от своя блясък и се потопи във водата като рак. На Алфануи му стана ясно, че паякът смучеше светлина от нишките, които се спускаха от тавана, но тъй като ухапаното място го заболя, той си тръгна обратно. По галерията стигна до кладенеца и се качи горе така, както беше слязъл. После погърси учителя, за да му разправи всичко, което беше видял, и да му покаже ухапаното място. Кракът му фосфорицираше и през зеленикавата плът се виждаха костите. След няколко дена светлината се загуби, кракът потъмня и оздравя напълно. Но учителят и Алфануи разбраха, че това откритие ще им даде възможност да извьршат велики дела.

Eдинадесета главаВ КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ЧЕРЕШОВИЯ СТОЛ И ЗА ПЪРВИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА УЧИТЕЛЯТ И АЛФАНУИ С КЕСТЕНА

През следващите нощи Алфануи и учителят разговаряха дълго. Учителят разправи как веднъж бил изял една от черешите, които растяха на стола. Имала вкус на орех, на загасен мангал и на спермацетова свещ. Такъв бил и дъхът на непроветрените помещения, и на домашната скука. През нощта, когато изял черешата, учителят сънувал цялата история на черешовото дърво. Старият собственик на къщата, който бил майстор столар, посадил дървото в градината си. Няколко години по-късно той се оженил за млада и красива жена и отсякъл дървото, за да и направи стол. Всеки следобед жената сядала на този стол, за да шие и кърпи. Но черешовото дърво било отсечено с разцвета на младостта си. Превърнато в стол и затворено в стаите, то се поболяло от скука. Дървото мразело четири неща в къщата, а те непрестанно се натрапвали на погледа му: копринена покривка с ресни, с която застилали брачното легло; кошничката за конци и игли, изплетена от ракитови пръчки и панделки; арабската възглавница с пискюли в четирите ъгли и най-вече един календар от релефен картон, обрамчен с облак в цвят валядолидска роза. По средата на този облак били изрисувани лебеди и градини и под тях се мъдрел надпис:

Всичко това карало черешовия стол да боледува от досада. Той си спомнял все по-често за добрите времена, когато цъфтял в градината, и изведнъж намислил да си отмъсти на столаря. Полека-лека предал своята болест на жената на майстора, която по дял ден седяла на него, за да кърпи и шие. Тя се разболяла и не могла да има деца. Лицето й станало жълто като восък, а започнала да губи и зрението си. Един ден припаднала и умряла, ей тъй от мъка. Оттогава насетне столът си стоял на тавана, където столарят го качил, защото не искал да го гледа нито миг повече пред очите си.

Ето тази история сънувал учителят, след като изял черешата. Той бил купил къщата след смъртта на майстора столар и намерил стола на тавана такъв, какъвто е и сега.

Алфануи разбра, че и учителят му страдате от същата болест. Но досадата, която хората наричат „болест на дома“ или „бяла скука“ при мъжете не е така болезнена и смъртоносна, както при жените. Тя по-скоро ги укрепва и те, вместо да пожълтяват като восък, се каляват. За тяхната плът тя е това, което е спиртът за ценното дърво. Алфануи разбра това, като наблюдаваше лицето и ръцете на учителя си, изваяни сякаш от орехово дърво, подобни на ръцете на статуята на свети Хироним в църквата, спокойния му поглед, сериозния му и тих глас, изправената му, макар и бавна и несигурна походка.

През следващите нощи Алфануи и учителят проучваха всичко, свързано с кладенеца и кестеновото дърво. Учителят не можете да слезе в него и затова Алфануи му описа подробно всичко, което беше видял. Откриха, че коренчетата, които висяха от тавана, са жилки, които се спускат от листата, и че всяка една от тях води до отделно листо, носи му зелена вода и го оцветява. Освен това имаше жилки, които чрез зелените листа поглъщаха слънчевата светлина н тя слизаше по тях в езерцето. И така те реши ха, че всяко листо има по две нишки. Ако Алфануи извадеше от езерцето някоя от нишките, по които се качваше течност към листата, някое от тях щеше скоро да загуби цвета си и да побелее. Паякът беше някакъв паразит па дървото, който смучете светлината от низходящите жилки. Имаше кръгла, обрасла с реснички уста, разположена на корема. Потопен във водата, застанал под коренчетата, обърнал уста нагоре, вкопчил кряка в жилките, той смучеше светлината от тях. Това се виждаше ясно, защото цялото езерце блясваше, щом като паякът се потопеше във водата. Дебелите корени, които обгръщаха пещерата, бяха свързани с клоните на кестена и чрез тях той се вкопчваше в земята и черпеше сили.

Учителят приготви различни растителни цветни течности. За да бъдат те нежни и безвредни, за да не носят нито плод, нито безплодие, за да не бъдат чужди на началата на живота, той ги извлече от венчета на цветя и от сок на плодове. След това даде на Алфануи една мрежа и го прати да хване паяка н да го привърже за стената на пещерата. Алфануи след като изпълни поръчката, опъна на половина височина на пещерата няколко жици тел, като тези, на които се простира пране. Подбра от коренчетата ония, по които се изкачваше течността от езерцето и ги окачи по жиците така, че да не докосват водата. Раздели ги на шест еднакви снопа, защото толкова цветове беше приготвил учителят.

През нощта оставиха кестена ла почине и на следващата сутрин намериха листата побелели и увехнали. Учителят и Алфануи се зарадваха много и се, приготвиха да направят опита.

Алфануи приготви в пещерата нещо като скеле, подобно на широка лавица, която опасваше пещерата на половина височина. Свали едни след друго в кладенеца шест дървени ведра и ги постави върху лавицата, както му беше поръчал учителят. После потопи във всяко едно от ведрата края на едно снопче от корени и свали в пещерата шестте стомни с цветните течности и ги изсипа в шестте ведра.

Алфануи се качи отново при учителя, двамата седнаха в градината и впериха поглед в кестена. След малко видяха как някои от листата започнаха да се обагрят с портокалов цвят, докато другите си оставаха бели. Разбраха, че сокът на портокала с по-рядък от останалите и затова най-бързо се бе покачил по нишките. По-късно до листата стигна виолетовият сок. Вече имаше листа, оцветени в два цвята. После се покачиха един след друг синият, червеният, жълтият и черният цвят. След два часа всички листа се оцветиха и кестенът заприлича на чудесен растителен арлекин. Алфануи и учителят обявиха този ден за празник и окичиха къщата с цветни клонки и гирлянди.

Дванадесета главаЗА НЯКОИ ДРУГИ ОПИТИ, КОИТО НАПРАВИХА АЛФАНУИ И УЧИТЕЛЯТ МУ С КЕСТЕНА

След няколко дена Алфануи и слезе отново в пещерата и намери паяка съвсем отпаднал и омаломощен, защото бе вързан и не можеше да се храни. По низходящите нишки се спускаха шест различно оцветени светлини, които се разливаха по езерцето и рисуваха върху сега потъмнялата зелена течност непрестанно менящи цвета си блестящи кръгове. Алфануи освободи паяка, за да се потопи във водата и се съживи, като пие от жилките. Този път паякът се нахрани не със зелена, а с други цветни светлини. Той ги пиеше размесени и се съживи. После Алфануи отдели нишките, по които се спускаше светлината, като свърза в отделни снопове едноцветните. Постави пет от тях във ведрата. Всеки сноп на съответното му място. Той остави за храна на паяка портокаловия цвят, който се получаваше най-лесно.

Светлината неуморно действуваше и течностите напираха към листата и слизаха отново, но сега вече наситени със светлина и ведрата не се изпразваха с изключение на онова, в което се намираше портокаловият сок, тъй като той се вливаше в езерото и паякът го изсмукваше. През нощта течностите потъмняваха. Те бяха много чувствителни към промяната па светлината. Когато небето се заоблачаваше, те ставаха мътни и млечни. Към края на деня ведрата блестяха силно. Те осветяваха пещерата с разноцветни светлини. Тя заприличвате на цирк. От време на време Алфануи допълваше ведрото с портокаловия сок. Паякът излъчваше миризма на цъфнало портокалово дърво, което изпълваше с благоухание пещерата.

През следващите месеци Алфануи и учителят се отдадоха на опитите си с кестена, тъй като искаха да усъвършенствуват своето изкуство. Когато не работеха, научаваха и премисляха нови неща, които незабавно прилагаха на дело. Учителят приготви нови цветни течности. Ведрата и пещерата станаха толкова много, че по лавицата нямаше вече място. По кестена можеха да се преброят около тридесет различни цвята и различни тонове и полутонове. Стараеха се да разпределят с вкус тези цветове, и то по такъв начин, че в нито едно от листата да няма две части с еднакъв цвят. Задачата беше много трудна, защото трябваше ла се разпознаят шестте низходящи и шестте възходящи нишки на всяко листо, а те бяха повече от три хиляди. Храниха паяка последователно с всички цветове и всеки път той не само че се оцветяваше различно, но взимаше и нова форма. Краката му се удължаваха или пък ставаха по-дебели и се покриваха с косми и тялото му ставаше ту яйцевидно, ту цилиндрично. Друг път се набръчкваше кожата му. С една дума, в зависимост от естеството и тайната па всеки цвят той взимаше най-различни форми. Алфануи и учителят отбелязваха в дневника на своите опити всички форми па паяка и цвета, на който те отговаряха.

Успяха да получат и вода от светлина. За тази цел Алфануи слезе в пещерата, взе една нишка, постави връхчето и в едно шише и почна да прокарва пръстите си по нея отгоре надолу, като я стискате, сякаш я доеше. Направи това с четири или пет коренчета, докато шишенцето се напълни с течност. После го качи горе. Учителят изтегли от него въздуха и го запечати с восък, защото се страхуваше, че въздухът може да унищожи светлината. Така наредиха на една лавица повече от тридесет разноцветни светещи шишенца, конто блестяха в тъмнината. Друг път им хрумна да присадят очен жълтък в кората на коренчетата. Очният жълтък е торбичка от месна тъкан, от която изтичат сълзите. Тя е зародишът на окото. Когато дойде време да се берат кестените, много от плодовете носеха в себе си по едно цветно око, въпреки че отвън всички изглеждаха еднакви. Поставяха тези очи да стоят дълго време във варовикова вода и те се вкаменяваха. Слагаха ги след това за очи па препарираните животни, тъй като притежаваха живот и израз, какъвто нямаха стъклените очи. Когато не ги оставяха да се вкаменят, очите изсъхваха като плодове, но нито се разлагаха, нито се вмирисваха.

Хрумна им също да втъкнат бели пера в дръжките па листата. Установиха, че е най-целесъобразно тези пера да се отскубват, докато все още в ствола им имаше сок. Изсъхнеше ли стволът им, те не можеха вече да поемат сока на листото. Така Алфануи и неговия учител успяха да създадат пай-различно оцветени пера и когато при препарирането се случеше някое перо да се повреди, те можеха веднага да го заменят. Алфануи реши да направи от тези пера въображаема птица. Върху скелет от тел и плат той нареди пера, така както се реди мозайка.

Вечер Алфануи и неговият учител говореха за опитите, които правеха, и прекарваха дълги и приятни часове край огнището.

Те стъкмиха различни и най-необичайни по цветове птици за украса, но клиентите ги посрещнаха с възмущение и не желаеха да ги купуват.

Тринадесета главаЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ БЕ ПРОВЪЗГЛАСЕН ЗА МАЙСТОР И ЗА ЧУДЕСНИЯ ОПИТ, КОЙТО НАПРАВИХА С УЧИТЕЛЯ

Един ден учителят повика Алфануи и го провъзгласи за майстор препаратор. Този ден той му доразкри тайните на занаята си. Алфануи, от своя страна, му разправи как бе успял да събере кръв от залеза, докато все докато все още живееще при майка си. Учителят му стисна ръка и му подари един гущер от зеленясал бронз.

След време обмислиха нов опит. Извадиха зародиши от яйчниците на птици и ги присадиха на кестена. Зародишите бяха взети от различни птици. Зачакаха отново времето па кестените.

Алфануи и учителят му очакваха с радост да настъпи денят, в който щеше да им стане известен резултатът. Обраха кестените и започнаха да отварят един след друг плодовете, тъй като отвън всички бяха досущ същи и по нищо не можеше да се разбере кои са присадени. Отваряха кестен след кестен и ги хвърляха в един чувал. Най-после попаднаха па присаден плод. Алфануи го отвори внимателно и откри вътре зелено меко яйце. Черупката му беше като от плат, подобен на мантиите на мидите, и вътре се усещаше нещо като нагъната кърпа. Учителят реши, че яйцето трябва да се измъти по изкуствен начин и те го оставиха върху камък на слънце. Намериха повече от дванадесет присадени плодове в различни цветове и ги поставиха на камъка.

След няколко дни яйцата започнаха да се мърдат. Приличаха на хора, натъпкани в торби. Алфануи и учителят решиха да ги отварят. Разрязаха ципата па първия плод и се появи нещо цветно, прилично на шепа увехнали и смачкани листа. Видяха, че това нещо започва да се разгръща и разтваря като кърпа и скоро пред очите им се появи странна птица. Формите на тялото й бяха плоски като лист хартия, а перата и бяха от листа. Крилата й не бяха две, а пет, и то разположени несиметрично. Имаше три крака н две глави, плоски като всичко останало. Алфануи и учителят разбраха, че устройството на тази птица е съобразено със законите на симетрията в растителния свят и поради това не бе определен нито броят на отделните части на тялото й, нито точното им място, така както при едно дърво не е определен броят и мястото на клоните му. Но те разбраха, че тази птица се беше излюпила от зародиш на чапла, тъй като отделните й форми възпроизвеждаха тези па чаплата, въпреки че им липсваше обем и бяха сякаш нарисувани върху хартия. Тя имаше много живи цветове, но писукаше съвсем тихичко така, сякаш някой подсвирква през зъби. Учителят взе птичето и го подхвърли. То разтвори петте си крила и литна, носено на тласъци от вятъра, подобно на яркочервен парцал. Птичето се люлееше като сухо листо във въздуха, без определена посока, носейки се напред н назад като пеперуда. Алфануи и учителят ликуваха и се заеха да отварят и другите яйца.

Небето над градината се осея с цветни птици, едни по-големи, други по-малки, които, без да се отдалечават от кестена, се учеха да летят. Сякаш някой бе хвърлил в простора карнавални костюми или разноцветни хвърчащи листове от някакъв балкон и сега те се носеха във въздуха.

Едно безтегловно и чудно ято се издигаше п спускаше, като се събираше ту тук, ту там в хармоничен безпорядък. Никой не беше виждал такова ято, толкова безредно и весело, толкова жизнерадостно и лекомислено.

Алфануи и учителят разпознаваха всяка една от тези птици цветя, птичия вид, от който произхождаше, наблюдаваха слисани този странен полет над градината и слушаха тихото и разнообразно писукане, което приличаше на търкане на кожа в кожа или на точене на ножове.

Не мина много време и всички птици кацнаха на кестена, тъй като бяха негови рожби и той ги привличаше като роден дом. След време птиците цветя свикнаха да летят над полето. Но всяка нощ се връщаха на кестена, за да спят сред неговите листа. Алфануи и учителят изпадаха във възторг от своето разноцветно и разновидно ято птици цветя и всяка вечер, когато се връщаха да спят на дървото, ги преброяваха. Един ден една птица не се върна и те се натъжиха много, тъй като се биха привързали към тях.

Птицата бе убита от един ловец и по цяла Гуадалахара се понесе глас на възмущение и ужас.

Четиринадесета главаЗА ТЪЖНОТО СЪБИТИЕ, КОЕТО СЕ СЛУЧИ ЕДНА НОЩ

В полунощ Алфануи и учителят бяха събудени от врявата на някаква тълпа от разгневени хора, която се задаваше по улицата. Шумът прииждаше и нарастваше като буря. Алфануи надзърна през прозорчето на вратата и видя, че се задава група мъже с тояги, ловни пушки и факли, които викаха:

— Дръжте магьосника, дръжте магьосника! — и още какво ли не друго.

Мъжете стигнаха до вратата и заудряха по нея, като надигаха все по-високо глас, и сипеха нови хули.

Учителят, по нощна риза, със светилник в ръка, се отправи към входа. Отвори вратата, застана на прага и запита спокойно:

— Какво искате?

Мъжете не отговориха, продължиха да крещят и да сипят обиди, събориха учители на земята и минаха през него, тъпчейки го жестоко. После нахлуха в къщата и започнаха да рушат покъщнината с тоягите и с прикладите на пушките си. Алфануи, застанал неподвижен до стената, наблюдаваше мъжете с тъга, а те минаваха край него, без да му обръщат внимание. Когато изпочупиха всичко, излязоха отново на улицата и дадоха вид, че се отдалечават.

Алфануи се приближи де учителя, който лежеше повален на-земята, с изписана болка по лицето и окървавен. Донесе му вода и с превръзки спря кръвта от раните му. Учителят се пооживи. Но малко след това двамата разбраха, че къщата гори. Бяха я подпалили от четирите страни с горящи факли. През вратите на стаите нахлуваха дим и огнени езици, които се разрастваха н обхващаха мебелите и дървения под.

Алфануи и учителят се приготвиха да бягат. Облякоха се набързо, по разбраха, че вече не могат да излязат през вратата. Алфануи взе жълтицата, която му бяха дали крадците. Той я държеше скрита при сребърния смок и гущера, който му беше подарил учителят. После счупи стъклената кутия, свали от смока трите пръстена и му каза:

— Спасявай се!

Смокът се събуди от своя летаргичен сън и скочи в пламъците. После се върна и се нави като гривна около китката на Алфануи. Алфануи грабна бронзовия гущер и се затича към своя учител, който го взе за ръка и го заведе до един прозорец в задната част на къщата, обърнат към откритото поле.

Изскочиха през прозореца и се затичаха по полето. Прекосиха един поток н започнаха да се изкачват сред нощния мрак по един хълм.

Отражението на огъня блестеше с яркочервена светлина по гърбовете им. Преди да превалят хълма, те се спряха и се обърнаха с лице към къщата, за да я видят за последен път. Буйни, различно оцветени пламъци се издигаха високо и блестяха надалеч. Пламъците бяха обхванали короната на кестена и се чуваше как горят птиците цветя. Те искряха и пращяха като зелени храсти. От къщата се чуваха как пукат и се пръскат гърнета и стъклени предмети. Огънят обхвана тавана н сламата. Издигна се огромен жълточервен пламък и се чу писъкът на мишките, които горяха. Алфануи си спомни за двамата крадци и се огледа наоколо. Видя сенките им. Обърнали гръб на огъня, крадците бягаха по друг, по-висок и по-гол хълм, по посока на пустеещите местности около Молина.

Алфануи и учителят гледаха дълго огъня, без да продумат. Изведнъж къщата се срути със страшен трясък и над нея се извиси черен стълб от сажди и трески, който затъмни пламъците. После те почнаха да чезнат и шумовете утихнаха. Там където по-рано се издигаше къщата, сега бе останало празно място, по което тук-таме тлееха още огньове и димяха развалини.

Петнадесета главаВ КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА ЗА СМЪРТТА НА УЧИТЕЛЯ В ПОЛЕТО НА ГУАДАЛАХАРА

По полето на Гуадалахара жълтее глогът. Редува се цъфналият глог с червенеещата се по ливадите мащерка. Нежен зелен цвят се разстила над черната земя и бодливите храсти. Призори по полето на Гуадалахара се появяват мънички, тъмни чучулиги, с пъстри петна по гърдите и крехки човки. Пътищата пресичат равните, високи варовикови плата, които, сякаш отсечени от нож, стръмно се спускат към наклонените долини. Много рядко, нейде в далечината, се мярват триъгълните шапки на жандармите, които минават по тези пътища, яхнали конете си. Това са пътища на лисици и крадци, а жандармите си стоят обикновено долу в градското казино и играят на домино с някой бакалин, мушнал палците си в ръкавните извивки на жилетката. Крадците спят в подземията па замъците, които увенчават стръмните върхове, а старците, облечени в черно, сестри на окадените вериги и котли от огнищата, играят хоро по зелените ливади. Стариците имат кости като тел и те надживяват мъжете и тополите. Те се давят по бродовете на Енарес и течението ги понася след това по реката надолу, като някакви черни парцали. Понякога те се омотават в ракитака или в смриките, които растат край основите на мостовете, и когато рибарите хвърлят въдиците си, те се закачат на тях. Гуадалахарските старици се движат винаги заедно, но бягат, щом като някоя от тях се удави, и никому ни дума не доверяват за това, което се е случило.

Гуадалахарските рибари се движат винаги поединично и спират, за да похапнат край брястовете. Енарес е мътна река, която се спуска през мрачни равнини и напира от мрачни планини. Тя води началото си от забравени по стръмните планински пътеки облаци. А в планината снегът стои на петна, тъй като земята е много черна и снегът никога не успява да я покрие напълно. Каква дебела сянка хвърля планината върху Гуадалахарското поле! Успява ли понякога слънцето да го огрее изпяло?

Три дни вървяха Алфануи и учителят. Житото зеленееше по нивите и учителят сякаш все повече се свличаше към земната твърд. Най-после той легна по гръб край едно заешко леговище. Нагласи се добре и подпря глава на един кълн жито:

— Алфануи, умирам!

Учителят говореше много бавно. Устните и клепачите на Алфануи потрепнаха. Стори му се, че някакъв пороен дъжд се сипеше в него самия. Коленичи до учителя си. Не можете да говори.

— Умирам, Алфануи!

Алфануи почувствува, че сълзите напират в ъглите на очите му, почувствува, че ручеите на плача и на гласа му търсят излаз.

— Умирам, Алфануи!

За първи път в живота си Алфануи избухна в плач и помисли, че ще се пръсне:

— Учителю, не умирай! Не умирай! Не умирай, учителю мой! Стани! Вдигни се от земята!

Хвана го под мишците и те опита да го повдигне, но не можа, защото учителят бе останал без сили и лежеше отпуснат.

— Стани! Стани!

Като разбра, че не може да му помогне, гласът на Алфануи замря отново, той закри лицето си и заплака.

— Алфануи сине мой, отивам в царството на белотата.

Настъпи отново мълчание, прекъсвано само от отчаяните ридания на Алфануи.

— Алфануи, ще се пренеса в царството на белотата, там където се сливат всички цветове.

— Не си отивай, учителю!

— Слушай, Алфануи! Всичко мое ти принадлежи. Ако се върнеш някога, мястото и това, което остана от къщата, са твои.

— Учителю, учителю мой! Няма ли да станеш? Да беше поне седнал! Не ме оставяй сам. Не съм виждал още да умира човек.

— Знам, Алфануи, сине мой. Върни се при майка си!

— Не! Тебе обичам. Искам ти да живееш, учителю.

— Умирам, Алфануи! Вече не мога да говоря. Отивам в царството на белотата, там където се сливат всички цветове в един.

Учителят се вцепени и погледът му започна да гасне. Алфануи захлупи лицето си на гърдите му и заплака. Дълго стоя така, докато почувствува на врата си милувката на една бавно вкочаняваща се ръка. След това шепата се затвори с голяма сила и сграбчи кичур от косите на момчето. Учителят престана да диша и Алфануи спря да плаче. Той вдигна изуменото си лице и когато изтръгна кичура коси от мъртвата ръка, видя, че между възлестите н синкави пръсти на учителя бяха останали няколко косъма.

Алфануи засипа учителя с малко пръст, отскубна стръкове зелено жито заедно с корените им и го покри напълно. После тръгна зашеметен по полето. На десетина крачки подплаши и вдигна някакъв заек и го проследи с поглед, докато той се загуби от очите му. Цял ден Алфануи броди по полето. Беше нощ, когато стигна до една дъбова гора и легна да спи на завет в шумата.

Показа се красива луна н освети дъбовете. Сребърният смок бавно се отпусна и се разви от китката на Алфануи, за да се нагрее на лунната светлина. Алфануи носеше в единия от джобовете си бронзовия гущер, а в другия жълтицата. С лице, огряно от луната, покрит с шума, за да се предпази от нощния студ, момчето спа в полето па Гуадалахара.

Шестнадесета главаЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ ЗАВЪРНА В КЪЩАТА НА МАЙКА СИ, КОЯТО ЧИСТЕШЕ ЛЕЩА

Сутрешният влак! Дъбовата гора и земята потрепериха. Черната, тежко дишаща машина профуча и помете сухите листа, нападали върху релсите. Свежият утринен въздух тракаше с кастанетите си по прозорчетата. Влакът мина на пет метра от Алфануи н стоте безучастни, непознати профила зад стъклата пребродиха сънните му очи. Последният вагон вдигаше зад себе си вихрушка от прах и сухи листа. Събуди се уплашен и стреснат от дългото, забързано тракане, което оставяше след себе си простора, изтръпнал от празнота. Грохотът на влака разкъса тишината на две, а самотата на пожълтялата дъбрава бе прекосена от стоте сънни профила ’тто прозорците.

Алфануи оправи косите си. Чувствуваше се оснежен, сякаш току-що се беше окъпал в чисти и бистри сълзи. Потърси смока, жълтицата н бронзовия гущер и спомените възкръснаха изведнъж Смокът отново се беше навил около китката му.

Алфануи пое но железопътната линия на юг. През нощта стигна до една обширна, огряна от луната равнина. Приличаше на тъмно, бяло и зелено огледало. Ниско над земята се носеха гъсти мъгли.

На третата вечер Алфануи се добра до къщата на майка си. Безшумно дишащ, домът спеше, свил се под тъмните евкалипти край воденичния улей. Нишките на паяците и дървесните червеи замрежваха стряхата, а по ръба на комина танцуваше като въжеиграч духът на жаравата.

Алфануи се промъкна през прозореца и запали един светилник. Намери пясъчното си часовниче върху масичката в стаята си. Сините песъчинки спяха в долния конус, също като пясъка в някое изоставено речно корито. Алфануи обърна часовника, пясъкът се събуди и започна да се сипе в тънка струйка. Той погледна още веднъж потока на сините песъчинки и пред очите му проблесна слабото сияние на миналото. След това легна и угаси светлината.

Малко по-късно Алфануи чу някакъв шум, който идвате от друга стая. Стана от леглото и видя осветена врата в дъното на коридора. Отиде там и завари майка си да чисти леща. Тя не го забеляза, момчето се спри за миг на прага и се загледа в нея. После се приближи до масата.

— Сине! Кога пристигна? — Здравей, мамо!

Алфануи седна до майка си и започна да си играе с клечиците, семената и камъчетата, които тя отделяше от лещата. Седеше, облакътил се па мраморната плоча и подпрял главата си с ръка. Докато разказваше за това, което му се беше случило, редеше от семената разни фигури и после ги разваляше. След това написа името си и каза:

— Мамо, наричай ме Алфануи.

Алфануи бе отсъствувал дълго време от майчиния си дом. Сега разпознаваше отново скърцането на гредите в кухнята, мравуняците между плочите, пукнатините по мрамора, фладеровите рисунки на дъските, вечно капещия месингов кран, очуканите гърнета и тенджери и всички други малки кухненски тайни. На една полица стояха подправките в бурканчета с надписи: червен пипер, шафран, чер пипер, кимион, канела, индийско орехче и др.

Алфануи си припомни еднообразния мирис на яхниите, които готвеше майка му. Видя глиненото гърне за мляко с гъст жълтеникав каймак и столовете от чамово дърво, побелели от дългогодишно миене и търкане. Котките мъркаха и дремеха с присвити очи по натоплените плочи край огъня. От време на време някоя стоножка пробягваше по тиганите, окачени по оджака на огнището. И всички кухненски шумове се сливаха в един, наподобяващ стърженето на дървесните червеи, а той си изкачваше по украсените с резба подпори към потъмнелия таван.

Алфануи се върна и седна натъжен на леглото, сякаш врани бяха свили гнездо в гърдите му. Седеше замислен, подпрял глава на ръцете си, и не виждаше нови картини в тъмнината, а само тъжни и празни сенки, сякаш очите му бяха превързани с черна кърпа.

Въобразяваше си, че дочува само недоловимия шум, с който сините песъчинки на изтеклото време преминаваха от единия в другия конус на пясъчния часовник. Пред очите му се мяркаха само тези сини песъчинки — подобни на песъчинки на дълъг самотен бряг — малък бряг, обагрен само в един цвят и с елин-единствен път между сините възвишения, сините жита и сините раковини.

Седемнадесета главаЗА ЛЯТОТО, КОЕТО АЛФАНУИ ПРЕКАРА С ЖЪТВАРИТЕ НА ПОЛЕТО

Когато дойде време за жетва, Алфануи почна да излиза с мъжете на полето. Той яздеше малко магаренце и следваше жетварите. Те се спускаха по пътя между овощните градини, оградени с кирпичени зидове, над които се подаваха клоните, на овошките. Алфануи се движеше винаги последен, мълчалив и замислен, седнал върху куп дисаги, пълни със сърпове и храна. По време на жетвата Алфануи връзвате снопи или пазеше вещите на жетварите. Едип ден го накараха да приготви гаспачо, тъй като мъжът, който обикновено вършеше това, не беше дошъл на работа. Алфануи наряза в глинената тава доматите, хляба, пъпеша червените и зелените чушки, краставиците лука и пусна всичко това да плува във водата и зехтина. После огледа гозбата и преценявайки я по цвят, прибавяте едно или друго, за да стане вкусна. Когато мъжете се събраха за обяд, Алфануи беше вече приготвил гаспачото. То беше толкова вкусно и толкова се хареса на всички, че от тоя ден само той го приготовляваше. На похвалите на мъжете Алфануи отговаряше със свенлива усмивка, която едва пробягваше по тъжното му лице. Всички му казваха „напрани това“ или „направи онова“, „вземи“ или „дай“ и Алфануи винаги предугаждаше техните желания, но никой никога не се осмелявате да му каже нещо или да го попита за нещо, което не беше свързано с жетвата. Майка му го пращаше с мъжете, за да не го гледа как линее и Алфануи вършеше всичко, което искаха от него. Вечерта се връщаше у дома, вечеряше и лягаше да спи, замислен както винаги, но с празен поглед, сякаш не виждаше нищо пред себе си. Така мина жетвата и след това вършитбата.

Очите на Алфануи блясваха от радост само тогава, когато се качеше на диканята и подкараше конете да препускат, плющейки с камшика. Понякога ги засилваше толкова, че диканята изскачаше от гумното и се тътреше, риейки с шиповете и кремъците си земята, но след това Алфануи подвикваше па конете с тънкия си и писклив детски глас и отново я оправяше. Застанал на диканята, той изглеждаше толкова весел, че мъжете го оставяха да вършее и да обикаля колкото си ще, защото беше цяло удоволствие да го гледат как прав и оживен плющи с камшика и плаши конете, сякаш лятото е късо и няма да му стигне. Алфануи се въртеше на златното колело н като че ли искаше да накара денят да лети по-бързо от вятъра.

Дойде септември и прибраха житото в хамбарите и складовете. Воденицата, която се намираше наблизо до къщата на Алфануи, заработи и водата пееше по цял ден. Седнал на едно мостче над улея, Алфануи спускаше крака над водата и вторачваше поглед в течението. По цели часове той гледаше как се носят насам-натам, едва докосвайки водата, водните скорпиончета, как някакви червейчета, черни като топчици от блестяща глеч, оставяха след себе си зигзагообразни следи във водата.

Но пред очите на Алфануи се бе спуснало някакво було, остротата на погледа му беше притъпена и тон гледаше всички тези неща, без да ги вижда, без някаква мисъл да осеня ума му.

Понякога върху водата падаше евкалиптово листо и прегънато като лодка се понасяше към воденичното колело. Понякога разноцветни водни кончета кръжаха около краката на Алфануи по повърхността па водата. Алфануи виждаше по дъното на улея водорасли и бели и зелени камъчета. От време на време, влачени от течението, камъчетата се претъркулваха, а водораслите се разклащаха, прилични на добре сресани коси, развени от вятъра. Всичко това зовеше Алфануи към живот и се опитваше да го изкуси, да го събуди. Но Алфануи продължаваше да стои замислен и безучастен, далеч от всяка творческа мисъл, потънал в спомените за своя учител, за неговата къща и за Гуадалахара.

Осемнадесета главаЗА ТОВА КАК СНЕГЪТ РАЗСЯ ТЪГАТА НА АЛФАНУИ

През настъпилата зима Алфануи не се отделяше от огъня. Седнал на един пън, вляво от огнището, под оджака, той гледаше огъня, без да отрони дума. Огънят обръщаше лицето си към него. Огънят имаше уста и очи. Устата му с трески вместо зъби пращеше, говореше безспир. Над очите на огъня Алфануи виждаше лицето на учителя. Огънят говореше с древните си зъби. От него се раждаха класове, а след това сам той ронеше зърната на класовете. Всеки клас беше разказ, всеки разказ — усмивка. Огънят сипеше щедро своите разкази, сякаш пръскаше с пълни шепи зърна жито. Ехото на разказите спи в комините. Вятърът се мъчи да ги разпръсне. Огънят ги пробужда Някъде дълбоко в погледа на Алфануи огънят събуждаше челото на учителя. Чисто чело. Алфануи слушаше често повтаряните разкази. Събираше житото в шепите си, разпознаваше гласа. Разпознаваше сред житото някогашните усмивки. По цели нощи. Нахлуваха носените от огъня разкази и изпълваха кухнята. Сега огънят се засилваше от само себе си, замираше сам, отново сам се разгаряше и сетне сам гаснеше. Алфануи гледаше и слушаше. Преставаше да гледа и вече не чуваше.

Една студена нощ, когато всички си бяха вече легнали, Алфануи остана сам до огнището. Въздухът в кухнята беше топъл, тежък, гъбест, подобен на шупнал зехтин. Той се мъчеше да се измъкне навън през пролуките и стените. Мракът в кухнята караше нещата да потънат н неспокоен и тежък сън. А горещината и задухът не даваха никому покой. Паяците, котките, червеите, мравките се раздвижиха сякаш против волята си. Те дращеха, лутаха се безцелно насам-натам, опитваха се да се доберат до студения въздух, които, подобен на хладни метални ками, проникваше през пролуките. Котките шареха възбудени, катереха се по столовете, по масата, по прозорците, въртяха се край стените на стаята и мяучеха тихо, тревожно. Алфануи огледа стаята, осветена от голям светилник. Стори му се сива, котките изглеждаха също сиви, огънат беше сив, покрит от гъста, мазна пепел. Блестеше само въздухът в пролуките, през които проникваха камите на студа, готови да разрежат тази безформена гъста маса. Но недалеч от пролуките, камите, попаднали в прегръдките на горещината, се похабяваха, загубваха силата си, огъваха се и омекваха като восък. Алфануи стана и прилепи ухото си до един много тесен процеп в черчевето на прозореца. Усети тих и нежен полъх, мек, траен и плъзгащ се, като допир на студен чаршаф.

Алфануи отвори вратата на къщата. Светлината от кухнята се разля по полето, а кухнята като живо същество започна да вдишва нощния хлад дълбоко, продължително, с пълни гърди. Чуваше се как дълбоко поема дъх, как пие от свежестта. Алфануи бе застанал на прага. Навън снегът покриваше всичко.

Привлечен от светлината па кухнята, един заек се приближи до къщата и седна на задните си крака, пред вратата с лице към момчето. Сякаш някой удари Алфануи с камшик н той се втурна по снега. Заекът скачаше пред него безшумно и се премяташе презглава по снега. Те тичаха двамата към един гол хълм. Всичко беше побеляло. Облаците се бяха разнесли и грееше луна. Алфануи тичаше и дишаше на воля. Долу се виждаше вратата на кухнята, която приличаше на пещ с отвор към полето. Алфануи се отправи към малка горичка от голи тополи, които в безпорядък забиваха клоните си в луната. Горичката се спускаше по стръмен скат. Сред гъсто разположените дървета Алфануи и заекът започнаха да се гонят, като кръжеха около тополите и сплитаха следите си по заснежената земя. После продължиха да тичат, пресякоха воденичната вада, стигнаха до мелницата, а оттам продължиха по друг хълм и навлязоха в друга горичка, като описваха нови и нови кръгове около къщата, която се издигаше долу в низината. Сега се намираха на обратната страна на вратата, така че светлината не се виждаше вече, но луната грееше силно. Те тичаха и тичаха, докато Алфануи напълни дробовете си със снежния въздух и му се насити.

Алфануи награби вързоп зелени и влажни пресни дърва, спусна се към дома си и ги хвърли в жарта. Те пръскаха искри и пушеха, изпускаха вода и дим и сякаш отказваха да горят. Накрая се запалиха със студен и метален пламък, блесна ясна и млада светлина, която непрестанно и весело се движеше, и напълни цялата кухня. Котките, паяците, дървесните червеи и мравките се разбягаха.

Алфануи, застанал прав до огнището, погледна през широко отворената врата и видя, че се съмва над заснеженото поле.