Алфануи открива света

Първа главаЗА СУРОВИТЕ И ГОЛЕМИ ПРЕМЕЖДИЯ В ПЛАНИНАТА

Над сухата и безплодна земя, която се простира в подножието па планината, се носи крясъкът на древната птица. Грачи и върти опашка върху каменния зид край белия път. Тя краде хляба на коларя и лющи боята от каруцата му. Грачи по житните класове, когато настъпи време за жетва, а грачът й изсушава нивята. Другите птици отлитат, но свраките, най-древните птици на планинското плато, остават. Те разнасят мълвата за злокобни убийства и търсят отмъщение за изнасилените. Познават кой човек какъв е и науката за земята не е за тях тайна. Знаят всичко, което става по селата и пътищата. Произнасят имената на мъртвите н си ги спомнят без усилие. Разправят си една на друга истории за мьртъвци. Гледат ги, като минават по пътя за гробището, и след това, кацнали на някой камък, си разправят какво са видели. Хората живеят и стареят. Свраките бъбрят и гледат. Безгрижните свраки не вярват в надеждата. Те само разказват и повтарят имената на умрелите. Мъртъвците се движат по пътя за планината. Движат се като сухи облаци, които не носят дъжд, и след това се скриват зад тъмните върхове. Техните имена остават да живеят в гласа на птиците.

Планината е мълчалива, но откликва на всеки звук. Недрата й са като на вълчица, диви и майчински. Планината крие своите извори в горите, както вълчицата своите цицки в козината. Планината е легнала кротко и кърми равнината. Но понякога се изправя дива и сурова и раздира устните на полето.

Над гората се издигат каменисти и стръмни голи склонове и там се ражда речният пясък. Планината разкъсва гърдите си и изхвърля лавини от остри камъни. Пясъците в полските реки се спускат от планината и очите й дремят в пясъчните вирове.

Там където свършва каменистият склон, внезапно изниква отвесното чело на планината. Огромните каменни глави на планината се издигат като някаква заплаха. Стари каменни глави, които гледат на юг. Горната им устна е издадена напред и на нея кацат лешоядите. От ноздрите им се стича вода и мъх, а в ъгълчето на очите им отровните паяци тъкат паяжини, които приличат па гурели. Те гледат равнината със сънливи очи. Планините обръщат лицето си на юг и пътниците познават само тази им страна. Имената на планините са написани на слънчевата им страна и никой не познава сенчестата. На север те превиват своите мрачни и непознати плещи под бича на северния вятър. Хората се губят в незалесените северни склонове, тъй като не познават планината откъм гърба й. От тази страна планината не се спуска рязко, а преминава в тъмни и вълнообразни пущинаци.

Планинските каменни глави крият гребените си в облаците. В черните и тежки облаци. Долу в клисурата все още мъждука светлината на деня, а челото на планината е потънало в мрак. Нощ, която носят северните облаци. Ето че се чува вече тропотът на огромните коне. Конете на бурята, които препускат по планинските гребени. Под копитата им изскачат мълнии. Мълниите разкъсват веждите на каменните глави. Но погледът им остава безучастен. Техните зеленнкаво-бели лица блясват в нощта, спокойни н ужасяващи, огромни и близки, и сякаш проговарят.

„Ето тук са стражите.“

Там долу, през клисурата, минават стада овце. Носи се звън на хлопатари, чуват се подсвирквания. Стада овце, които се спускат от планината през този тъжен и всяващ страх ден. Овчарчетата бързат и поглеждат плахо мрачните върхове: „По-бързо. Преди нощта и бурята да връхлетят над нас като ястреб и да ни смажат в планината.“ Мъже, яхнали коне, а жени — катъри, натоварени с медни котли, съдове за зехтин, дисаги, одеяла, триножници, тигани следват стадата. Жребците цвилят и медта на котлите, чувствителна на мълниите, блясва заплашително, Нощта и облаците се спускат над долината и всяват ужас.

Изведнаж гърдите на облака се раздират и изтрещява първият гръм. За миг клисурата потъва в синя светлина. Ужас обхваща овцете. Тогава мъжът, който върви пред всички, дръпва юздите на кобилата си и това сякаш е знак за борба. Той се извръща към стадата и заповядва на овчарчетата да подгонят овцете и да ги съберат сред клисурата. Той препуска напред и назад и дава заповеди като капитан на кораб. Почва да вали и все по-често се святка и гърми. Сред грохота на бурята се чуват гласовете и подвикванията на овчарчетата и цвиленето на конете. Нощ е и бурята вилнее. Едно стадо се отскубва, понася се и полетява в пропастта. Двама мъже се спускат в дълбокия дол. При светлината на светкавиците и на едно маслениче те доубиват овцете, одират ги набързо и товарят кожите мм на един катър. Бляскат в нощта пъргавите ножове. Те бързо се движат, обелват тънките пищяли, заобикалят сгърчените сухожилия, търсят най-крехката част на хрущяла, между костичките на ставите. Миризмата на кръв се смесва с миризмата на сяра, присъща на бурята. Жените се крият под одеялата и притискат децата към себе си.

Там горе, в подножието на големите планински глави, Алфануи чуваше все по-далеч блеенето на стадата. То се губеше някъде долу в планината. Но Алфануи не искаше да се върне обратно и за нещастие се отправи на запад. Заобиколи челото на планината, като се криеше в пукнатините на скалите при най-страшните пристъпи па вятъра и дъжда. Стигна най-сетне един високопланински проход, който прерязваше гребена па планината. Това беше улица на вятъра, по която севернякът се спуска на юг. Алфануи тръгна през прохода, като се притискаше към каменните стени. Така стъпка по стъпка той се прехвърли на север.

Като по чудо там не бушуваше буря. Луната посребряваше черните плещи на върховете, загърнати в своите мантии. Тук растяха само някакви невзрачни шубраци, които приличаха на жълтуги, но бяха по-жилави и по-ниски, по-гъсти и по-закръглени. Бяха толкова закръглени, че човек можеше да помисли, че са подкастрени. Всъщност те се притискаха и свикаха към земята от студ. Това беше пустиня от сивкави безкрайни върхове, населявани само от неугледни самотни храсти.

Втора главаВ КОЯТО АЛФАНУИ ВЪЗСТАНОВЯВА СИЛИТЕ СИ И ПРОДЪЛЖАВА СВОЯ ПЪТ

Алфануи прекара февруари в планината, без дрехи, вкочанясал от студ. Март го завари да се грее край едно огнище, където по милост остана петнадесет дена. Бяха го подслонили в една къщичка, след като разбраха колко е зле. Сега бе оставил зад себе си най-лошите днн от живота си. Бе скитал като просяк, като беглец из планината. Но в къщичката той се отърси от студа и от страданията. Седеше по цял ден край огнището, увлечен в разговори с планинците. Когато настъпи денят, в който трябваше да си тръгне, Алфануи стана рано призори. Дъщерята на планинеца, която беше на около десет години, раздухваше огъня. Беше със забрадка и носеше дебели чорапи и яркочервена престилка върху черната рокля. Алфануи излезе на вратата, за да види какъв е денят. Момичето застана до него. На прага Алфануи чу за пръв път гласа й, тъй като през цялото време на неговия престой тя не беше проговорила дума:

— Слушай, запомних много добре твоите разкази. Когато никой вече няма да си ги спомня, само аз ще ги знам и няма да ги разправям никому.

Алфануи я погледна за миг и попита:

— Как се казваш?

— Урака.

— Аз също няма да забравя името ти.

Момичето заплака, скри лицето си а ръце и се спусна към овощната градина, която се намираше на височинка зад къщата. В нея имаше един извор и един дъб. Гласът й беше слаб, тьжен и жален като на планинско агънце. Алфануи се сбогува с планинците, които му дадоха одеяла и опинци, за да продължи пътя си.

— Накъде поемаш? — попитаха го те.

— Към Моралеха.

— Тамошен ли си?

— Не. В Моралеха живее баба ми.

Махна им с ръка и си тръгна.

Привечер стигна до едно заснежено поле. Алфануи се спря пред два каменни стълба, почти засипани от сняг, поставени един срещу друг от двете страни на пътя. Изчисти снега и прочете:

И на другия:

Двата гранитни камъка бяха ниски и покрити с мъх. Алфануи запита една стара жена, която минаваше по пътя, яхнала магаре, какво означават тези стълбове.

Тази история се случила много отдавна. Монахинята Сузана била много красива игуменка на манастир, който вече не съществувал. Елдемира и Сузана враждували жестоко в продължение на дълги години и едни ден се срещнали на това същото място и се убили взаимно. Монахинята паднала възнак, а вещицата ничком и затова пишело така на камъните. Дий, магаре!

Старицата се отдалечи и върху снега останаха следите на магарето.

Алфануи вървя още известно време па запад и най-после превали планинската верига и започна да се спуска на юг. Навлезе в красиви дъбови и кестеняви гори и когато наближи равнината, влезе в едно село. Къщите бяха от камък, а улиците стръмни. В селото имаше бани с много гореща сярна вода. Пред баните се простираше парк, в който се възправяше огромен бряст с кръгла корона. Казаха му, че този бряст хващал в своята корона ветровете и ги задържал в продължение на седем дни и седем нощи. Когато през лятото минавал оттук някой прохладен вятър, брястът го впримчвал за цяла седмина, а той се въртял безспир из неговата корона, без да намери излаз. Хората от селото сядали под бряста и си отпочивали на хладината па вятъра, който не преставал да шуми и да движи листата на дървото, така сякаш било пролет. Разправиха на Алфануи, че на бряста в такива дни се събирали много птици, които разнообразявали със своето цвърчене следобедите. Те прехвръквали спираловидно между клоните на бряста, без да напускат кичестия му клонак. След седем дни и седем нощи вятърът се сгорещявал и изтощавал дотолкова, че дървото го пускало да си върви. Бил толкова зашеметен, че не знаел накъде да поеме. Обикновените ветрове не можели да раздвижват този бряст. Но когато навсякъде другаде царяло безветрие, той улавял някой залутал се вятър и докато останалите дървета в парка стояли кротки и посърнали, той трептял и весело шумолял.

Това беше последното планинско село. Пред очите на Алфануи се простираше далечната равнина, огряна от все още бледото и члад-по зимно слънце.

Трета главаЗА ВЕЛИКАНА ОТ ЧЕРВЕНАТА ГОРА

Равнината блестеше светла и весела, осеяна тук-таме с редки гори. Земята беше тъмна и влажна от росата. В шубраците се белееха вече рози, изпъстрени с цветни петна, и се жълтееше богородичният косъм, който момите втъкват в коланите си. Алфануи видя, че в далечината се издигаше една червена гора. Над вишневочервенитс дебели дънери блестяха тъмнозелени корони. Дърветата не бяха високи. Червените дънери оживяваха цялата гора с весела и странна светлина. Съвсем равната земя бе обрасла с ниска трева. Имаше множество езерца с извънредно прозрачна вода, дълбока един-два пръста. Около тези езерца тревата растеше по-буйна. Тук-таме се белееха камъни и можеха да се видят сиви жерави, заспали на един крак. Червените дънери, зелените корони на дърветата, росният зелен оттенък на тревата, сивите тонове на жеравите, бялналите се камъни, блясъкът на езерцата и светлосиньото небе се съчетаваха в такава радостна картина, каквато Алфануи не беше никога виждал пролетно време. Той крачеше през гората с такова удоволствие, че му се искаше тя да не свършва никога.

Съзря а далечината една тъмна фигура. Едър мъж, чиято глава достигаше короните на дърветата, Алфануи се приближи до него. Беше висок и як, с почти исполннски ръст. Беше застанал гърбом и не забеляза Алфануи, който го запита:

Слушай, много ли остава до Моралеха?

Великанът се обърна изненадан:

— Не. Още две леиги.

Беше едноок, но от единственото му око бликаше светлина и доброта. Изглеждаше малко стеснителен.

— Какво правиш? — запита го Алфануи.

— Сека клони, за да наклада огън. Живея в онази голяма колиба, дето се вижда ей там.

Мъжът посочи едно място, което се издигаше малко над езерцата.

— Сам ли живееш?

— Да.

— Тогава, ако желаеш, ще остана днес при тебе да ти бъда другар.

Мъжът беше много доволен, че Алфануи ще остане с него, и целия ден двамата прекараха в разговори. Мъжът се казваше Херкулес и бил родом от този край, но родителите му били дошли отдругаде. Бил живял в едно близко село и работел като бъчвар. Сега не се занимавал вече с този занаят. Веднаж ударил на някого от селото плесница и понеже бил много силен, всички се възмутили и решили да го осъдят на смърт. Три пъти се опитвали да изпълнят присъдата, но и трите пъти все нещо попречвало. Тогава решили, че това е поличба, че Херкулес не заслужава смърт, и го заточили в тази гора, където станал каменоделец. При работа отломък от камък извадил окото му. Херкулес притежаваше съкровище, завещано му от неговите родители — два големи слонски зъба и две топки от слонова кост, големи колкото дини. „Никой не си дава сметка какво представлява това наследство“ — разправяше Херкулес. „То е истинско съкровище, защото не може да се продаде. Хората мислят, че всичко, което струва скъпо, е съкровище, но истинското съкровище е само онова, което не може да се продаде. Съкровище е това, което струва толкова, че няма стойност.“ Да, той можел да продаде своето съкровище на килограм, като слонова кост, но съкровището щеше да загуби своята стойност и той щял да продаде само слонова кост. „Истинското съкровище струва повече от живота, защото човек умира, без да го продаде. То не служи, за да спаси човек живота си с него. Съкровището струва много и не струва нищо. Съкровището не се продава и в това е неговата същност.“

Докато мъжът говореше, Алфануи се усмихваше. Мъжът млъкна и отправи поглед в далечината. Видя ахатовите планини. Сивокафяви, бели и сини. Слънцето залязвате. В окото на великана се отразяваха гората и далечината. Червеният цвят, близък, жив и весел, се смесваше с някаква далечна и меланхолична яснота. И между зеницата и хоризонта бавно преминаха като насън гордите елени. Леки, безшумни и грациозни, те се отправиха между червените дънери па водопой.

Когато настъпи нощта, Алфануи и великанът запалиха огън. Сутринта, при тяхната среща, великанът бе събрал дърва за себе си. Когато разбра, че Алфануи ще му бъде гост, той отиде за още дърва. И така в колибата имаше два наръча дърва — един за мъжа и друг за Алфануи. С двата наръча направиха една клада и я запалиха. Говориха и се веселиха, докато котлето къкреше на огнището. Вечеряха и пак говориха и си легнаха да спят.

На другата сутрин Алфануи се сбогува с великана. Стисна му ръка и се погледнаха сърдечно. Алфануи тръгна и преди да се скрие в гората, спря се за миг, извърна глава и видя за последен път Херкулес, който стоеше изправен пред колибата си и продължаваше да го следи с поглед. Алфануи излеле от червената гора и се запъти към Моралеха.

Четвърта главаЗА БАБАТА НА АЛФАНУИ

Бабата на Алфануи живееше на втория етаж на къщата и за да се качиш при нея, трябваше да минеш през вътрешния двор. Дворът бе заграден откъм улицата със зид с голяма порта, а от останалите три страни — с къщите на съседите. Една асма покриваше каменната стьлбичка с желязно перило, която водеше към горния етаж. Стълбата завършваше с площадка, дълга като балкон, и тя покрита от лозницата. Вдясно, през малка ниска вратичка се влизаше в жилището на бабата.

Стаята бе с нисък таван, варосан преди много години и сега покрит с лишеи. Срещу вратата имаше малко прозорче. Широкото и дълго легло на бабата беше от тъмно дърво. Възглавето на леглото опираше в лявата стена. На нея, над възглавницата, бе окачено маслинено клонче. До прозореца се намираше кресло люлка с две сплескани възглавници: едната за облегалото и другата за седалището. В средата на стаята имаше масичка, а край стените бяха наредени седем ракли. Раклите бяха различни по вид и по големина. В единия ъгъл стоеше метлата, а в другия леген върху масичка и казанче. На стената, срещу маслиненото клонче, висеше черна ловджийска пушка и голям джобен часовник, окачен на верижка. Подът беше покрит с бели н черни плочки.

Бабата па Алфануи мътеше пилета в скута си. Боледуваше от една треска, която траеше двадесет и един ден. Щом заболееше, тя сядаше па люлеещия се стол и покриваше яйцата с ръце. От време на време обръщаше яйцата, по не се помръдваше от стола си, нито през деня, нито през нощта, преди да се излюпят. Тогава треската й минаваше, но й ставаше страшно студено и тя се мушваше в леглото. След като се позатоплеше, тя ставаше отново и сядаше край мангала. Тяка я тресеше десет пъти в годината. Дойдеше ли пролет, всички деца от селото й донасяха яйцата, които намираха по полето. Бабата се сърдеше, защото й се струваше несериозно да мъти яйцата на горските птици заедно с кокошите яйца. Но децата й носеха шарени, сини, кафяви, зелени н розови яйца. „Това, за да видя каква птича ще излезе“ „Тези, защото искам да си отгледам гугутки.“ „Това, защото майка му го е изоставила.“ „Тези, защото ги намерих на моя покрив“ „Тези, защото искам да видя каква гадина ще се измъти.“ „Това, защото искам да си имам птиченце.“ И накрая към петнадесетте кокоши или патешки яйца, които бабата обикновено мътеше в черния си скут, се прибавяха понякога още петдесетина от тези разноцветни пролетни яйца.

— Неприятности, само неприятности ми създавате! — крещеше бабата.

Всъщност бъркотията настъпваше едва на двадесет и първия ден. В единадесет часа сутринта стълбата и площадката се изпълваха с момичета и момчета, които чакаха бабата да отвори вратата и да им раздаде птичетата. Бабата ги караше да чакат дълго и децата играеха и вдигаха шум но двора и по стълбата. И всеки път, когато чуеха, че бабата се раздвижва в стаята, настъпваше напразна тревога. „Ето отваря вратата! Показа се!“ — по все не идваше очакваният край. Най-после, към обед, бабата отваряше вратата. Всички се струпваха на входа, блъскаха се, за да застанат по-напред. Бабата помнеше кое яйце на кого е и никога не бъркаше. Докато децата стояха на прага, бабата раздаваше птичетата: „Ето ти твоите гугутки. Твоето беше от кукувица. Твоето — от дрозд. Твоето — от лястовица. Твоето — от синигер. От твоето се излюпиха смокове“ — и детето протягаше ръце и отнасяше пет черни смокчета. Но пази боже, някой да не беше доволен. Всеки трябваше да отнесе своето. Нищо не възмущаваше толкова бабата колкото прищевките.

— Е, какво, гнусиш се да ги вземеш ли? Поне не го показвай пред мене, след като съм ги държала двадесет и един ден в скута си и съм им давала от своята топлина. — И продължаваше: „Твоите са от кос. Твоето — от кадънка. В твоето имаше гущери.“ Скоро дворът се превръщаше в разменна борса. Ако някой искаше да има чучулига, а се беше излюпило друго птиче, търсеше дете с чучулига и му предлагаше да се разменят. Избухваха кавги. Бабата се сърдеше отново.

— Хайде, марш на площада! Тук няма да ми правите гърговия — викаше тя.

Но напразно се мъчеше да ги изпъди. „В твоето яйце нямаше нищо, то не беше оплодено“ — казваше внезапно тя на момиченце с голяма бяла панделка на косата и то си тръгваше отчаяно и разплакано с празна кошничка. Бабата не се трогваше. Накрая пак се разгневяваше. След като беше мътила яйцата с такова търпение цели двадесет и един ден, нямаше ли право да се възмущава?

— Да не сте стъпили тука друг път! Никога вече! Всяка година все същите разправии! А след това не се и сещате за бабата. Една суха курабийка не се сещате да й донесете, а камо ли да й дойдете на гости. Вън, вън! Ще ви дам да се разберете догодина!

Но следващата година, напролет, бабата се радваше безкрайно, че все още е жива. И цялата история се повтаряше.

Бабата беше нисока и слаба. Имаше бели коси и не ги вчссваше никога. Обличате се в черно, я в прасеца на крака й живееше дървесен червей. Червеят преяждаше костта й и нощем стържеше ужасно. Пищялът на бабата обаче беше толкова твърд и сух, че червеят не смогваше да го прояде. Тя слагаше на пищяла си парцал, натопен в разтвор от мащерка и кипарис, и приспиваше така червея. Затова прасецът й беше целият позеленял. Бабата не излизаше никога, но посрещаше много гости у дома си. Долният етаж беше също неин н тя го даваше под наем. Наемателите й се грижеха за нея и носеха храна.

Ето какъв живот водеше бабата по бащина страна на Алфануи, която мътеше пилета в скута си, имаше в двора си мискетова лозница и все не умираше.

Пета главаЗА ВЕСЕЛОТО СЕЛО МОРАЛЕХА И ЗА ТОВА КАК СЕ ЗАПОЗНАХА БАБАТА И АЛФАНУИ

Алфануи пристигна в Моралеха. Селото беше разположено сред равнина, през която течеше река. Къщите бяха боядисани в бежово, портокалово и турско-снньо. Рамките на вратите и на прозорците, както и ъглите на къщите, бяха варосани. Някои от къщите бяха облечени до височината на човешки ръст с изрисувани или цветни фаянсови плочки с ромбовидна форма. Но върху по-старите къщи те бяха пръснати неравномерно и образуваха тук-таме неправилни петна. Тук четири, там десет, после една, сякаш боледуваха от проказа. Историята на всеки дом беше изписана по стените му с помощта на знаци, съставени от цветни плочки. Това беше една няма история написана с йероглифи. Всеки член на семейството имаше своя плочка, която заемаше определено място и участвуваше в някаква фигура. Случваше се, когато някой умре, плочката му да падне и да се разбие на хиляди парченца върху уличната настилка. На стената оставаше празно място, грозно, грапаво, в началото все още биещо в очи. После времето постепенно го изравняваше, заглаждаше. Понякога на празното място се поставяше нова плочка или след години чисто и просто го замязваха. И ако тогава някой се замислеше. „Странно, но когато еди-кои си умря, падна не друга, а тази плочка“ — той щеше неочаквано да се е сдобил с ключа на загадката. Но никой не откриваше гова съвпадение и за всички стената продължаваше да не означава нищо. Една празна, случайна повърхност, лишена дори от тайнственост. При все това времето пишеше там своята истории.

Улиците бяха препълнени с хора. Те сновяха нагоре-надолу, грееха се на слънцето. Жителите на Моралеха бяха големи бъбривци. Изнасяха на улиците столове и легени. На много от первазите на прозорците от партерните етажи бяха поставени гребени и тоалетни сапуни. Понякога дори и бръснарски принадлежности и огледалце, окачено на прозоречната решетка. Малко, безочливо огледало, което наблюдаваше пешеходците със своя бял, оскърбяващ блясък. Жителите на Мора леха се миеха с мътна вода и затова чертите на лицата им бяха някак смътни, сякаш размазани.

Когато се сърдеха или се радииха, изражението им се променяше не рязко, а неуловимо, така както облаците променят формата си. Докато говореха, гледаха зареяно някъде встрани, сякаш и те самите не знаеха точно къде. Ходеха заблеяни, без цел и посока.

Кучетата на Моралеха, мършави и зли през цялата година, образуваха чудновато и своенравно общество. Заедно, на групи, те ходеха да си чешат и отъркват хлътналите страни о някой стълб, като изчакваха търпеливо реда си. Боричкаха се помежду си и се зъбеха на хората. Мършави и зли през цялата година, дойдеше ли септември, те тръгваха за смокини. По четири, по шест, по осем под една смокиня. Докато коремът им се издуеше и станеше гладък като мехур. После се облизваха и лягаха да почиват под сянката па зидовете. Беритбата на смокини траеше цял месец, В Моралеха тя се вършеше от кучетата.

Моралеха се простираше до реката. Покрай брега й се проточваше последната улица, която имаше само един ред къщи. Реката бе опасана с перило, пет метра над водата, което на места бе и по-ниско. Къщите се оглеждаха във водата. Висока и потъмняла стена защищаваше селото от наводнение. Тесен мост с железни перила водеше към другия бряг. Долу течеше дълбока река, която миеше основите на стената. Отсрещният бряг на реката бе покрит със заоблени камъни и се извишаваше леко към гората. По-надолу, по реката, се виждаше воденица и през лятото голи момчета, насядали върху яза. Чак до моста се носеха викове и плясък, когато момчетата скачаха във водата. От моста можеха също да се видят дрехи и чаршафи, проснати на слънце върху чистите заоблени камъни или върху хвойните. От другата страна на моста започваше гората.

Издигаха се брястове н евкалипти, а под тях имаше малка кръчма с навес и маса, където продаваха вино и риба. Масата представляваше гладка каменна плоча върху крак от дялан камък. Около масата бяха наредени четири дълги каменни скамейки, боядисани в синьо. Кръчмата се посещаваше от просяци и градинари, от рибари и колари. Между краката им се разхождаха и кълвяха кокошки. Кръчмарят и кръчмарката притежаваха освен къщата една котка, две кози, лодка и ловджийска пушка.

Алфануи влезе в селото по моста и тръгна да търси къщата на баба си. Алфануи и баба му не се познаваха. Като стигна до дома й, попита за нея в долния етаж. Едно момиче се качи горе, викайки по стълбата, за да я предупреди:

— Лельо Рамона, пристигна внукът ти! Онзи от Алкала де Енарес, който живее с майка си край мелницата, синът на Габриел, бог да го прости!

— Защо е необходимо да обясняваш всичко това, след като нямам друг внук? Хайде, стига вдига врява, а той нека ме почака.

Бабата заключи вратата. Извади блуза и пола, мантиля и кърпа. Всичко беше от черно платно и носете влажния и чист дъх на древните ракли. Блузата се закопчаваше отгоре додолу с малки копчета, наредени много близо едно до друго. Ръкавите бяха широки и се стесняваха на китките. Бабата закопча маншетите върху тънките си и кокалести китки. След това закачи за колана полата, която падаше на отвесни гънки по сухите й бедра, и оправи воланите й. Върху бялата си и невчесана коса върза черната кърпа, а върху раменете си метна мантилята. Излезе на площадката, скръсти ръце и докато Алфануи се качваше по стълбата, тя го разглеждаше. Когато момчето стигна горе, бабата се дръпна настрана и му каза:

— Влез.

След него влезе и тя и затвори вратата след себе си. Седна на стола люлка и заговори. Изправен до нея, Алфануи я гледаше:

— Какво, да но би да искаше да умра, без да те видя? Неблагодарнико, защо не пожела да дойдеш досега? Я застани па светлината да те видя… Блед и здрав си като дядо си. Нощем си казвах: „Как ли изглежда моят внук? Това птиче, което никога не долита дотук. Ще умра, без да сьм разбрала, че съм баба.“ През август и септември, когато има бадеми и лешници, и през октомври, когато има кестени и орехи, които аз не мога да ям, си спомням за тебе и си мисля: „Тези плодове можеше да ги изгризе моят внук“. Всяка година ги пазя, докато изгьхнат и нзкуфеят напълно. Колко пъти с пълни шепи съм ги изхвърлила, защото няма кой да гн яде!

— Ако искаш, бабо, аз мога да остана при тебе по за дълго. Мога да спя долу.

— Как няма да останеш! И таз хубава, да си тръгнеш веднага! Ще спиш тук при мене, па моето легло. Аз заемам по-малко място и от една метла дори.

Стъмваше се. Бабата каза на Алфануи да zatвори прозореца и да запали един светилник, който висеше от тавана пад масичката. После, без да стане, обърна стола си и го приближи до мангала.

— Вземи онова столче и се приближи.

— Бабо, ако остана тук повече от година, трябва да работя. Трябва да се хвана па работа някъде.

— Какво знаеш да правиш?

— Аз съм майстор препаратор.

— Не. Тук няма такива глезотии. За нищо няма да ти послужи твоят занаят. Хората, които работят тук, се излагат на много слънце и студ, на дъжд и несгоди. Онова, другото, са чисти приумици на своенравни хора, които държат в къщата си мъртви гадини. Тука не. Но аз ще ти намеря работа. Не се безпокой. Студено ли ти е?

— Не, бабо.

Бабата продължи да говори:

— Аз винаги разправях па съседите: „Моят внук тъй; моят внук инак“. Понякога ме питаха как изглеждаш и това ме натъжаваше много и се срамувах да им кажа, че не те познавам. И май че всички вече се съмняваха дали съществуваш. И много ми се искаше, да мога да им кажа: „Ето го!“ Защото в това село всички баби имат поне по десет или дванадесет внучета. Ела тук, приближи се да те пипна… Имаш стройни крака, и яки при това. С тези крака можеше отдавна да дойдеш при мене.

Бабата млъкна за миг и Алфануи огледа цялата стая и запита:

— Бабо, какво има в тези ракли? Ьабата го погледна и каза сухо:

— Нещо, което не те засяга.

Шеста главаЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СТАНА ВОЛОВАР И ЗА ДВАНАДЕСЕТТЕ ВОЛА, КОИТО ПАСЕШЕ

Не след дълго бабата намери работа на Алфануи. Не го запита дали е съгласен, а само му каза:

— Утре ще отидеш с воловете на пасбището.

Алфануи, който посрещаше всичко с еднаква готовност, прие и тази работа радушно.

Моралеха, като древно селище, притежаваше около дузина стари волове. Наричаха ги „селските волове“. Някога, преди години, докато бяха още силни и млади, те бяха воловете на този или на онзи, но сега, когато не ги впрягаха вече да орат или да теглят каруца, никой не ги смяташе за свои. Това бяха стари пенсионирани волове с черен или червеникав косъм, с големи и дълбоки зеници, с издължена, съразмерна долна челюст и бавен, равномерен ход, неизменно предани на своите привички.

— Носи винаги остена и го подостряй, но почитай воловете и никога не ги докосвай, нито пък заплашвай, тъй като те познават по-добре от тебе и от мене, както опасностите, които ги грозят, така и пътя си и на кое пасбище през кой месец трябва да отидат.

Така каза старият воловар и Алфануи не попита защо, тъй като щом воловете знаеха толкова много, той трябваше само да ги придружава и да носи със себе си подострения остен. Алфануи разбра смисъла на този благороден обичай, да се оставят живи воловете, които вече не орат, и да се уважава тяхната старост и тяхната служба. Безполезни бяха воловете, безполезен — воловарът, безполезен — остенът: нито воловете оряха вече, нито воловарът ги водеше, нито остенът ги подканяше да се движат по-бързо. Всичко това беше израз на благородство от страна на древното селище.

Така Алфаиуи стана воловар в Моралеха и получаваше дванадесет реала на ден. Дванадесет бяха също и воловете и най-старият се наричаше Каронгло. Беше голям и черен като пещера и също като в пещера тъмни води тайнствено шумяха в корема му. Имаше големи и топли очи и по една бистра сълза във всяко едно от тях. Муцуната му беше влажна и студена. От двата края на устата му течаха тънки струйки лига. Кожата му образуваше гънки над очите, над едрите колена и на широките му и силни гърди, там където почваха краката. В основата на големите н стари рога на Каронгло личеше лъскава и блестяща ивица — следа от ремъците, а кожата на врата му беше протрита н хванала мазоли от ярема. Дъхът му се надигаше като бяла пара, подобна на нежна зимна мъгла, която разтапя скрежа или се дипли влажна и без мирис по трънаците. Следите, които оставяше, бяха големи, лични, като на животно, което познават всички. Пинсон беше другар на Каронгло, по-малко черен от него и със снежнобяла ивица на гърбя. Другият впряг волове — Мареро и Чариан, бяха с червеникан косъм идяволски очи. Следващите, Ариса и Урино, биха черни, дребни н силни добичета. Алмандрап и Ретана бяха орали каменисти почви. Хасо и Алмейра, червеникави волоне, мрачни н къси като бичета, бяха докарани в селото от един порту галец. Последните два вола — Гаго и Сонсолес, бяха каруцарски колове. Сутрин рано Алфануи отиваше с воловете на пасбището и обядваше там. В дните когато старият воловар идваше да го смени, той се качваше да се нахрани при баба си. Следобед поемаше обратно половин час преди залез слънце и оставяше воловете в един ограден с каменни плочи двор. В единия край на този двор се издигаше навес, който служеше за обор, и под него — ясли, издълбани в дънера па един дъб. Тук се подслонявахя воловете, когато валеше. Скоро Алфапуи опозна воловете, а и те него, и сутрин, щом като видеха главата му да се подава над оградата, те всички тръгваха към вратата и го чакаха да им отвори. Поздравяваьа го с тихо мучене, което сякаш излизаше от дълбоките им ноздри. Алфануи ги почесваше по челото или ги галеше по рогата. Последен излизаше винаги Каронгло, който поставяше влажната си муцуна в ръцете му и ги душеше.

Алфануи вървеше или пред воловете, или след тях до Каронгло. Когато трябваше да прегазят някое мочурище или реката, Каронгло оставаше да го чака на брега и Алфануи се качваше на гърба му. С течение на времето Алфануи придоби този лош навик и вече се движеше само върху гърба на вола, тъй като му харесваше да седи нависоко, полюляван от бавния му и вълнообразен ход. Винаги когато отиваха към пасбището или се връщаха от него, Каронгло не тръгваше, преди Алфануи да го е възседнал. Алфануи носеше остена на рамо и белите му тънки крака висяха отстрани на черните хълбоци на вола.

През лятото, когато воловете слизаха на реката да пият вода и да пасат троскот, Алфануи се къпеше. Влизаше гол във водата и плуваше. Гмуркаше се и изваждаше червени, бели, сини, зелени и шарени камъчета. Понякога, докато воловете пиеха вода, той се гмурваше и целуваше черните нм муцуни под водата. Друг път, стигнал до средата на реката, той почваше да ги вика: „Гаго! Ретапа! Пинсон!“… и щом като те се обърнеха, потапяше се под водата. После се подаваше отново и смехът му ясно отекваше над водното огледали.

Седма главаЗА РИБАРИТЕ И ЛОВЦИТЕ

В Моралеха живееше един човек, който беше видял морето. Алфануи се запозна с него веднаж, когато минаваше край къщурката му. Тя се намираше сред горичката край реката, там където живееха рибарите. Този мъж се наричаше Пабло и плетеше рибарски мрежи. Когато живеел край морето, се занимавал с плетене на мрежи и като остарял, се завърнал в Моралеха. Беше лодкар и имаше сал, който влизаше в употреба само когато реката прииждаше и заливаше бреговете. Живееше сам и нощем от отсрещния бряг можеше да се види как свети фенерът му между дърветата. Светлината сякаш надничаше през отворената врата, за да погледне към реката. Пабло обичаше да разправя следната история. Над пристанището се спускали сиви, пепеливи дни на тъга. По скелите се носела мрачната песен на хамалите и в нея се говорело за октоподите и раците в залива. За раците дърводелци, които стържели и срязвали старите дъски в пристанището и тичали косо по заоблените търбуси на гемиите. Когато моряците в гемиите чуели шума ма стъпките им, чествували как по гърбовете им се спускала като зигзагообразна пукнатина студена тръпка на ужас. Тук смъртта пръскала и разпуквала както душите, така и всяка човешка суета. Някакъв червен клон израствал на кървящото дърво на зеницата. Дървото на очите, меланхолично като японска вишна. Пабло говореше за една сурова смърт, непозната на хората от равнината. Всички го слушаха с по-особено внимание, което криеше и болка. На сушата смъртта е по-понятна. По-неприкрита. Тук тя се движи с бяла дреха по кристални равнини.

Алфануи гледаше как совалката се движи напред и назад в ръцете на мъжа и как той изплиташе мрежата. От време на време Пабло казваше бавно още нещо, като да говореше на себе си. Огънят в огнището му беше неспокоен и мрачен, сякаш се състоеше само от сини пламъци. До огъня имаше глинен съд с гъста кафява яхния, от който се носеше остър мирис. Беше яхния от охлюви. Когато успяваше ла ги намери, те бяха единствената храна на Пабло. Събираше ги след дъжд по една стара стена, обрасла с пълзящи растения. А след това, когато сосът завреше, охлювите танцуваха в глинения съд, удряйки се един о друг.

Вън в нощта някой изсвири продължително откъм реката. Пабло прекъсна работата си, стана и запали своя цилиндричен златист фенер. После се показа на прага на вратата и оттам, протегнал ръка към реката, издигна и свали фенера три пъти. Друга свирка му отговори в нощта. Пабло влезе отново, закачи фенера край огъня н поднови работа си:

— Рибарите ми се обадиха. Минават оттука с лодка.

В Моралеха имаше много рибари и те живееха на три левги надолу по реката. Лодките им бяха първобитни, с ромбовидна форма. Ловяха мрени, плотви, змиорки. Имаше и въдичари, които развъждаха в заливчетата линове. Малки, зелени заливчета, с водорасли по дъното, край които добитъкът се разполагаше за водопой. В едни от заливчетата развъждаха линове, а в други ги угояваха. Заливчето, в което се развъжда риба, не можеше да служи и за угояване. Към края на пролетта изваждаха рибите от развъдниците и ги пренасяха в залива за угояване. През септември ги излавяха всички навелнаж и ги продаваха на лавките и кръчмите по панаирите. Там ги разрязваха на три и ги пържеха с много сол. След рибата човек не можеше да не си поръча вино.

Имаше и риболовци, които през летните нощи ловяха жаби с карбид.

На Алфануи му беше по-приятно да ходи с рибарите, отколкото с ловците, но ловците го привличаха повече с приказките си. Имаше двама много известни и весели ловци на име Лукинас и Галан. Галан беше ходил на гурбет в Америка. Бе работил в Буенос Айрес като зидар. С припечеленото там беше отворил в Моралеха казино с маса за игра, с американски билярд и два автомата. Галан бе петдесет и две годишен, но ходеше изправен и беше запазил веселия си нрав. Слаб и строен, той говореше, много и бързо, със звучен грубоват глас и неговите намигвания и гръмък смях привличаха много клиенти в заведението му. Галан уважаваше много стария си занаят и беше ужасът на младите зидари, защото щом като минеше край някой строеж, спираше се и най-безцеремонно проверяваше извършената работа, намираше грешки, вземаше сечивата и показваше: „Това не се прави така. Прави се ей така! Дай ми нивелира! Дай ми отвеса! Вар!“, и в десет минути разтуряше всичко изградено и отново го съзиждаше, докато смутените зидари го слушаха и гледаха. После слагаше отново шапката си и си отиваше. Зидарите търсеха да се оправдаят.

— Нищо, нищо! Няма какво да ми разправяте. Работите лошо, защото сте калпазани.

Лукинас беше около тридесет и пет годишен, нисък и набит и имаше рядка руса коса и розово лице. Беше веселяк и шегаджия и можеше да се мери по находчивост с Галан. Смехът на Лукинас, глух и упорит като кашлица, се зараждаше някъде в небцето му и нямаше гласни: „Хс, хс, хс, хс!…“ Неговият смях чудно пригласяше па волния и звучен смях на Галан. Когато отиваха на лов, настроението им се повишаваше и макар че никъде не можеше да зърнеш и една опашчица, успяваха да убедят жените си, че ще донесат най-малко двадесет и пет заека. И то само благодарение на хвалбите си. Но щом стигнеха в планината, почваха да пият, да стрелят, както им падне, и да плашат с непрекъснатите си приказки и малкото дивеч, който можеше да се намери в околността. Галан се смееше на всяка дреболия и гръмкият му смях можеше да повали и дърветата дори. Към четири часа, изтощени от честата пукотевица, те влизаха в някоя къща, изваждаха картите и започваха ла играят и да пият с горските надзиратели. В разгара па веселбата Галан катурваше стола на една страна, хвърляше на друга шапката си и запяваше, колкото му глас държи:

„Страстни целувки, горещи милувки…“

Тук той спираше да пее, но тъй като влагаше много чувство в песента си, а и защото в този миг вдигаше чаша за наздравица, пред очите па всички изникваше картината на далечни презморски страни, с техните удоволствия и чудеса. Междувременно Лукинас обсъждаше разгорещено общинската политика. Спореше с тоя, дето духа, тъй като никой не му противоречеше. Но той се палеше все повече и намираше все по-нови доказателства. И така продължаваха до залез слънце. В девет часа се прибираха в Моралеха с песни на уста, забравили н зайци, и яребици.

Галан сваляше шапката си, поставяше ловджийската пушка в ъгъла и се залавяше за работа. Случваше се някой клиент да го запита:

— Какво стана със зайците, Галан?

— Виж го ти какви приказки приказва — отбиваше въпроса Галан.

В това време Лукинас продължаваше да ораторствува по общинските въпроси.

Осма главаЗА ОГЪНЯ, ЗА ИСТОРИИТР НА БАБАТА И НЕЙНИТЕ РАКЛИ, КАКТО И ЗА ЖЕЛАНИЕТО НА АЛФАНУИ ДА СИ КУПИ ОБУЩА

Бабата се топлеше на мангал. Друг огън не палеше. Тя излизаше рано сутрин на площадката пред стълбите, запалваше мангала и го раздухваше известно време със снопче тръстики. После покриваше жарта с пепел от предишния ден, която тя избутваше встрани, преди да запали новите въглища. Така бабата трупаше дните си един след друг и ги изнизваше на нишка от пепел. Гореше в мангала дървени въглища и те миришеха на сивота, а понякога и на тамян. Никога не употребяваше ръжен и когато жарта почваше да гасне и не топлеше вече достатъчно, тя повдигаше фустите си и без да погледне мангала или да подстане от мястото си, разбутваше жаравата с обувка. Алфануи, който не забелязваше движенията на бабата, защото тя с нищо не ги издаваше и продължаваше да си говори без прекъсване, недоумяваше как така огънят сам се засилва.

Когато Алфануи разкри всички тайни около огъни на бабата, реши да я предизвика да си разправи живота и измисли една хитрост, Носеше от полето клончета розмарин и ги хвърляше скришом върху жарта. Скоро се разнасяше свежа и приятна миризма и бабата, без да си дава сметка, започваше да разправя. Говореше за младостта си, когато се бе обличала в бяло и зелено. Алфануи, погълнат от разказа, забравяше да хвърли розмарин в мангала и бабата замлъкваше. Алфануи се сещаше и хвърляше нови клончета. Бабата отново се оживяваше и продължаваше да разказва. Но Алфануи не прекаляваше с розмарина, тъй като не искаше да я насили да разкаже всичко наведнаж, защото в такъв случай нещата обикновено се изопачават. Когато сладникаво-киселата миризма се разнесеше окончателно, бабата спираше:

— Стига толкова. Ти искаш всичко да знаеш. Няма да чуеш нито дума повече. Хайде да спим.

И Алфануи, ловък крадец на истории, скришом се усмихваше.

После угасяха светилника н си лягаха. Леглото беше широко, но понякога се случваше кракът на Алфануи да се докосне до този на бабата, а той беше толкова студен, че този допир го караше~да потреперва.

Имаше нощи, в които бабата се въртете неспокойно в леглото, сякаш някаква мисъл я измъчваше и не й даваше покой. Тогава тя се надигаше но нощница и без да пали светлина, отиваше при раклите. Иззвънтяваха ключовете, които тя носеше вързани на колана си под нощницата. Алфануи смътно я различаваше в тъмнината. Бабата изваждаше връзката ключове и поставяше един от тях в ключалката на някоя ракла. Чуваше се щракането й. Бабата отваряше капака и пантите изскърцваха. Тя изваждаше нещо и го преместваше в друга ракла. Чуваше се щракането на втората ключалка. Всяка ракла излъчваше спокойна, фосфоресцираща светлина, зеленикава или синя, розова или бяла. Така бабата сновеше от ракла до ракла, кято вадеше и слагаше, отваряше и затваряше. Понякога се чуваше шумолене на коприна, хартия или кожа или иззвънтяваше сребро или стъкло и се виждаше смътният блясък на предметите в тъмнината. Алфануи искаше да опознае всяко нещо по неговия блясък и шум, но старицата не му оставяше време, защото се движеше толкова бързо, сякаш танцуваше. Това беше танц на слаби светлинки в мрака и музика, която изпълняваха ключовете, пантите, заключалките; музика, в която се преплитаха удари на капаци, звънтене на монети, шумолене на плат и на хартия, и всяка ракла имаше своя светлина и свой особен звук. И в многобройните нощи на редене и пререждане Алфануи опозна всичко по шума н блясъка, въпреки че не успя да разбере какво точно има в раклите. Въпреки това, когаго бабата вадеше нещо в тъмнината, той си казваше:

„Тя взе това от третата ракла и го сложи в седмата.“

Той запомняше всяко преместване, така че знаеше пътя на всеки предмет, но никога не се опитваше да се добере до тайната на раклите. След като свършваше пререждането, бабата лягаше отново, разтреперана от студ. Но понякога си лягаше недоуспокоена, с мисълта, че все още нещо не с в ред. Тогава ставаше отново и пререждаше всичко. Имаше нощи, в които бедната баба ставаше по два, дори по четири пъти и въпреки растящата умора не намираше покой и не се връщаше в леглото, преди да са пропели първи петли. Алфануи не попита ни веднаж баба си защо подреждаше непрекъснато раклите си, нито пък тя отвори дума за тях.

Настъпи зима. Когато валеше, сандалите на Алфануи пропускаха влага и краката му се намокряха. Зъзнеше като куче. Една вечер, след като си легнаха, той се обърна към баба си:

— Бабо.

— Какво искаш?

— Трябва да си купя обуща.

— Защо?

— Защото земята е студена, а краката ми се мокрят.

— Но затова пък си млад, а има и мангал.

— Да, но на мангала мога да се сгрея едва вечер, а през деня, колкото и да разтривам краката си, не мога да ги стопля.

— Обущата не са хубаво нещо. Кракът не може да диша в тях, а освен това правят и мазоли.

— Бабо, краката дишат през нощта. През деня те се подхранват с кръв, а когато е студено, тя не стига до тях и те побеляват.

— Ти не си ли бял? Не беше ли бял и дядо ти? Ясно е, че това е здравият цвят на краката.

— Дядо е носил обуща.

Бабата се замисли:

— Дядо ти?… Какво знаеш ти за него?

— И баща ми носеше обуща, а беше млад.

— Баща ти беше цял нехранимайко. Един ден се качи на покрива и ми изпочупи керемидите.

— Той имаше два чифта.

— Стига! Няма да получиш обуща! Хайде да спим сега!

На сутринта Алфануи отиде на полето напълно примирен, че краката му ще се вкочанясат от студ. Бабата обаче беше решила друго. Когато Алфануи се върна у дома си и седна, тя, без да продума, сложи пред него чифт стари и големи обуща. Бяха черните обуща на дядо му, затворени отпред, а отстрани с ластици. Алфануи влизаше в тях като в лодки, но не посмя да каже нищо. Намаза ги с мас и ги носи с голяма радост цяла зима. Те бяха първият предмет, който излезе от раклите.

Девета главаЗА БАРАБАНЧИКА ОТ ЛА ГАРГАНТА И ЗА ДОСТОЙНАТА СМЪРТ НА КАРОНГЛО

През зимата Алфануи водеше воловете на едно пасбище, обрасло с ниски храсти. Тук студът не беше толкова остър. Храстите умъртвяваха силата на вятъра, който стенеше изподран от тръните им. Сега зимата бе отминала. Заедно с пролетта в дъбравите се втурна и барабанчикът от Ла Гарганта. Свиреше с уста и нишката на свирнята му се заплиташе в клонака на дъбовете, а от ударите на барабана потрепваше земята и се пробуждаха гущерите. Барабанчикът наближи пасбището. Алфануи, седнал на един камък, го съзря отдалече, и чу свирнята му, която се долавяше все по-ясно. Носен от звуците на своята свирня, барабанчикът прекрачваше храстите, а ударите на барабана отмерваха стъпките му. Понякога свирнята увисваше сама във въздуха и тогава тя отзвучаваше в далечината като стара проточена жалба на вятъра. След това изведнаж прокънтяваха с все сила ударите на барабана. Те се надигаха решително и се опитваха да догонят отшумялата нишка на мелодията. Надигаха се подобно на внезапно възкръснал мъртвец, който с ликуваща радост търси да свърже скъсалата се и загубена нишка на живота. Свирнята и барабанът играеха на гняв и на тъга, губеха се и се намираха отново. Играеха на забрава и на спомен, на живот и на възкресение. Ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Издигаха се и се сгромолясваха, тръгваха нанякъде и се връщаха и така даваха истинското измерение на полето и на пътищата. Барабанчикът отмина. Заедно с последните звуци на мелодията Алфануи видя как сред храстите се изгуби и самият той.

Този ден воловете смениха пасбището си. Отидоха да пасат на едно голо поле, на края па долината, там където започвахн пустеещите места. Една привечер, когато настъпи часът да се връщат, Алфануи не видя Каронгло. Другите волове бяха вече поели пътя към Моралеха. Каронгло не се мяркаше никъде. Алфануи се върпа да го търси. Беше се почти мръкнало, когато го намери легнал на уединено място край един извор. Каронгло дишаше тежко. Алфануи седна до главата му и го хвана за рогата. Каронгло опря челото си о гърдите му и започна да го души, както правеше и друг път. Волът дишаше все по-тежко, по-бавно, на преескулки. Алфануи усети, че рогата му изстиват. По едно време Каронгло отвори широко очи, попритвори ги и след като ги извърна няколко пъти, ги склопи завинаги. Главата му се отпусна тежко върху колената на Алфануи. Алфануи погледна мъртвия вол, който се чернееше, проснат на земята, и той му се стори още по-едър от когато и да било. Алфануи галеше дълбоко замислен челото па Каронгло и изпитваше лека, почти сладостна тъга, каквато поражда естествената смърт на много стари години. Вдигна глава и видя другите волове от стадото. Те се бяха върнали и наредили около тях. Пинсон започна да мучи ниско и дълбоко. Обадиха се и всички останали. Пинсон отново измуча сам. На третия пьт от тялото на Каронгло се отдели сянка на вол, сянката, която Каронгло хвърляше върху земята, когато беше жив. Сянката се изправи на крака. Алфануи се отдръпна. Сянката на Каронгло, заобиколена от всички волове, които мучаха монотонна погребална песен, се отправи към реката. Алфануи тръгна след шествието. Вървяха бавно в такт с тъжните мучення. Пннсон вървеше пръв, пред сянката, а другите встрани и след пея. Стигнаха до брега на реката и спряха. Замлъкнаха за миг и след това подеха отново му ченето, но сега на друг тон. После Пинсон се отдръпна и сянката на Каронгло се запъти към водата. Воловете стояха на брега, докато Каронгло навлизаше бавно в реката. Водата стигна до колената му, после до корема, гърдите. Сянката на Каронгло напредваше и все повече потъваше в реката. Течението я повлече. Воловете мучаха припевно на брега. Изчезнаха вратът и гърбът на Каронгло, главата му и накрая вълните заляха н рогата. Воловете продължиха да мучат тъжно още известно време и над водите се носеше проточената им погребална песен. После обърнаха бавно гръб на реката и се отправиха към Моралеха.

Десета главаЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ СБОГУВА С БАБА СИ И СЕ ВЪРНА В КАСТИЛИЯ

През март и април треската нагази отново бабата на Алфануи н тя се зае да мъти яйца. През май тя прибра обущата на дядото в раклата. Алфануи обу сандалите си и раздели с баба си припечелените пари.

— Сбогом, бабо Рамона!

Пред Алфануи се простираха лятото и пътищата. Той тръгна на север, прекоси планината и навлезе в Кастилия. Срещаше по пътищата птици и хора. Първите жетвари се спускаха на юг. Отиваха да жънат ранния ечемик. Тежки коли, теглени от волове или мулета, спираха пред ханнщата. Те пренасяха дървени въглища от обикновен или от корков дъб. Не току-тъй песента гласеше:

Въглищарите бяха плахи хора и не обичаха празните приказки. Бяха черни от главата до петите, а стоката им дори и крадците не поглеждаха и те се чувствуваха по-низши от всички останали. По ханищата тяхната черна дружина се свиваше в ъглите. Когато имаше и други пътници, въглищарите излизаха навън, за да пушат и да гледат луната, която осветяваше пътя. Ханджийките наливаха виното с пренебрежение, защото през лятото пътищата са пълни с бедняци. Ханджийките не зачитаха кой знае колко и жетварите, въпреки че те идваха от по-далече. Те всички бяха груби хора, които освен вино друго не поръчваха, плащаха само това, което се полагаше, и ни стотинка повече, и бяха свикнали да живеят без всякакви удобства. Алфануи често срещаше по пътя техните чети. Те се движеха пеш или в най-добрия случай им се падаше по едно магаре на трима-четирима души. Бяха слаби и дребни хорица, облечени в тъмни дрехи, с чисти бели ризи, привързали сърповете за дисагите. Алфануи не беше виждал досега нищо така естествено, така волно, така чисто като белите ризи на жетварите. Яките им бяха широко разтворени, също като сиромашията им, а вятърът надуваше ръкавите над косматите им и жилести ръце. Бели ризи и тъжен страдалчески поглед на хора, които жънат чужди нивя! Жетварите бяха слуги и господари на дългото лято.

Всички пътища минават през Медина дел Кампо. А тя прилича на дебела сеньора, седнала сред платото, простряла фустите си над равнината. По скъпия плат са изрисувани полетата, реките и градовете. Медина дел Кампо има четири фусти: една сива, друга бяла, трета зелена и четвърта златна. Медина дел Кампо пере фустите си в реките и се преоблича четири пъти през годината. След това ги събира бавно. От нея започват и свършват четирите годишни времена. Когато дойде лятото, тя разпростира златната фуста и казва: „Хайде, бедняци, път ви чака!“

След като напусна Медина дел Кампо, Алфануи вървя още дълго на север, под лъчите на слънцето и на луната. Под голямата и светла лятна луна, която се движи ребром, като кукумявка по жица и намига често-често на полето. Километричните камъни танцуваха като бели призрачни пламъци. Сенките им пък танцуваха по земята. Понякога под сянката на някой камък седеше дяволът и броеше на пръстите си греховете на хората.

Накрая Алфануи стигна до хълмиста местност. Голите хълмове приличаха на бели кръгли барабани и се издигаха на четиридесет метра височина. Горе завършваха с равна бяла, варовикова плоча, по която растяха хилави храсти и гниеше леш от зайци и хрътки. Между голите хълмове се простираха светли долини, прорязани от реката, която се виеше сред гъсти и високи горички. Дървета имаше само покрай реката, докато останалата част от долините бе разделена на малки ниви. Сред всяка от тях се издигаше камък с някакво име. Алфануи видя сред една нивида камък с надпис:

Роке Силва с гоеше сред нивата и наблюдаваше своите посеви:

— Чудесна е, чудесна е реколтата! Виждате сам, нали. Утре сутрин взимам сърпа и ще ожъна нивата. Бързо ще стане. В цяло Серато няма нива като моята. Жалко че е толкова малка, но ще вдигна от нея ято яребици, чувам ги как по цял ден пиукат…

Роке Силва се смееше, докато Алфануи го гледаше. След това заговори отново:

— В Паленсия ли отивате? Изкачете се на ей онзи хълм и от върха му ще видите града. Преди време някакъв си там очиларко заведе дело срещу мене. Искаше да ми отнеме нивата и да ме направи последен бедняк. Но, аз спечелих делото и уверявам ни, без да разчитам на нечия помощ. Никой не се оставя в края на краищата да му извадят току-тъй очите! Е, добре, щом бързате, няма какво.

— Сбогом, Роке Силва, и благодаря.

— Сбогом, приятелю, желая ви успех.

И Роке Силва се загледа отново в своята нивица.

Единадесета главаЗА ГРАД ПАЛЕНСИЯ И ЗА БИЛКАРСКИЯ МАГАЗИН НА ДОН ДИЕГО МАРКОС

Паленсия се стори на Алфануи светъл и открит град. Отвсякъде той предлагаше свободен и лесен достъп. Можеше да го разчупиш като самун топъл хляб. По слънчевата главна улица се издигаха бели каменни портали. Ниските и яки кули бяха също от бял камък, а реката се лееше пълноводна н спокойна. От другата страна на реката се простираха лозя, зеленчукови и овощни градини, набраздени от канали. По каналите се движеха шлепове, теглени с дебели въжета от брега. Катърите, които влачеха шлеповете, се хлъзгаха в крайбрежната тиня. При залез слънце водата в каналите придобиваше някакъв вял н унил белезникавосин цвят със зелени и червени отблясъци.

Билкарският магазин на дон Диего Маркос се намираше на главната улица и в него нмаше стъклени и порцеланови буркани като в аптека. Над магазина бе закачена фирма с яркочервени букви:

Лиценциатът по естествени науки Диего Маркос беше висок, дебел и много надут човек. Носеше очила със златни рамки и престилка с избелял охров цвят. Жена му помагаше в продажбите. Беше дебела и не по-малко превзета от мъжа си. Из магазина шеташе и някакъв охтичав и голобрад младеж на около двадесет и пет години. Магазинът беше мрачен. Стените бяха покрити с тъмнокафяви, почти черни рафтове от лакирано дърво. Във витрината имаше блюда и буркани с билки и нa всеки един от тях надпис:

Алфануи остана да чиракува в магазина. Собственикът и неговата жена разкарваха Алфануи за щяло и нещяло по цял ден, но той мълчете и се учеше. Хранеше се заедно с помощника, който се държеше с него грубо и презрително. Спеше в помещението зад магазина, сред буркани с билки, които бяха събрали в себе си всички ухания на планината. По стените висяха табла от лъскава хартия с черни дървени летви в двата края, така че по-лесно да се навиват па руло. На тях бяха изобразени растения с листата и цветовете поотделно и с разрези на стъблото и на корените, по които можеха да се изучат техните особености и тъкани. В долния край на таблата имаше надписи, като „Едносемеделни“ и други подобни, а с по-дребни букви бе написано „Печатница Льосент, Барселона“. В средата па помещението бе оставена голяма мраморна маса и върху нея везни, завинтени върху плочата. В един ъгъл, под шестоъгълен часовник, се намираше походното легло на Алфануи. На пода лежаха незавързани чували с по-често употребяваните билки, които се разваляха от допира с въздуха.

Алфанун знаеше по нещичко за всичко, което тук го заобикаляше, и различаваше много билки и техните свойства. Желанието му беше сега да усъвършенствува знанията си и затова, когато нямаше никого в магазина, той разглеждаше дълго витрината, изваждате бурканчетата и ги помирисваше, стриваше билките в ръката си и приготовляваше странни чайове и отвари. Алфануи се стараеше да проникне в смисъла на имената на билките и си ги пвтаряше често, сякаш търсеше в тях отзвук от някакви стари истории, от това, което всяко растение, възприемано от хората с очите, бе озназчавало за тяхната душа, за техния живот. Защото името, което се произнася, не е действителното име на билките, онова, което е скрито в семето, което не може да се изрази чрез гласа. То е поставено заради нещо, което очите и сърцето са познали, и понякога то носи някакъв отзвук от онова друго име, което никой не може да изрече. Алфануи повтаряше по няколко пъти имената на билките, а между тях имаше както сполучливи, така и несполучливи имена. Имаше глупави имена, които не говореха нищо, но имаше и тайнствени имена, в които откликваше цялата планина.

Когато някоя от билките попривършеше, лииенциатът изпращаше Алфануи на полето и му поръчваше да набере от нея, като му посочваше приблизително местата, където тя растеше. Някои билки се срещаха често, а други бяха по-редки и по-трудно се намираха. Но за Алфануи беше достатъчно да е видял и помирисал някоя билка в буркана, и да знае името й, за да си представи мястото, където тя може да расте. Беше сигурен, че ще я намери, въпреки че никога не беше я виждал по полето. Той се качваше на някоя височина и запомняше на кое място как е оцветена земята, къде има пясъчни припеци и къде варовици, къде са безводните и къде плодородните земи, къде кой вятър духа и къде е завет, къде са слънчевите и къде сенчестите места, търсеше склоновете и още много други неща, които правят земята толкова разнообразна и трудна за опознаване. Но Алфануи не се уморяваше да гледа, да обхваща всичко, понеже откриваше нещата по-скоро по вродена дарба и по усет, отколкото по умозрителен път. Понякога работата го караше да отива много далече н нощта го сварваше в полето. Но той винаги се връщаше, прехвърлил през рамо торба, пълна с билки и с някое ново н рядко растение, което носеше да себе си.

Дванадесета главаЗА НОВАТА И ПОСЛЕДНА МЪДРОСТ, КОЯТО АЛФАНУИ ПРОУМЯ ПО ПЬТЯ НА ЗРЕНИЕТО

Покрай билките Алфануи стана мълчалив и започна все повече да се уединява. Очите му придобиха разсеян израз и сякаш някакво малко и странно листо беше изписано хиляди пъти по цялата ширина и в дълбочина на зениците му. Алфануи беше спуснал в очите си, пред паметта си, някаква растителна, зелена завеса, която го отделяше от хората дотолкова, че те го мислеха за ням, за загубил паметта си.

Очите му приличаха сега на светли и гъсти, еднообразни и самотни гори, където всичко чезне. Светлината падаше в тях косо и прозираше през листата спокойна и мълчалива или пък огряваше със своите лъчи горските поляни, които се редуваха безспир в дълбочина, така че се получаваше една безкрайна перспектива. От недрата на тази разнородна тишини Алфануи черпеше нова мъдрост за многообразието на зеленината.

Алфануи се вглъби в своите занимания и заработи ден и нощ, на светло и на тъмно. През деня наблюдаваше изсушените билки в магазина и тези, които растяха живи в планината. Лежеше, забил лакти в земята, подпрял глава на ръце, и наблюдаваше продължително нежните филизи. През нощта анализираше търпеливо растенията в тъмнината, защото ги виждаше с очите на паметта си, уголемяваше техния образ, колкото си искаше, и така изучаваше подробностите им и за да ги опознае още по-добре, разлагаше цветовете им, както си искаше.

Така Алфануи откри четирите основни начина, чрез които зеленината изявява в оттенъци своята природа: този на водата, на безводието, на сянката и на светлината, на луната и на слънцето. Това му помогна да опознае най-големите тайни в тази област, защото имаше зелени растения, които си приличаха, но когато водата проникваше в тях, тя изтръгваше някакъв скрит блясък и разкриваше различията им. Това беше така наречена „дъждовна зеленина“, защото човек можеше да я разпознае само при дъжд. Нейните оттенъци пазеха спомена за това, което се беше случило през дъждовните дни и през останалото време те криеха своята тайна и не се изявяваха. Защото едни и същи неща се случват в различни дни по различен начин и това, което е станало в дъждовни дни, може да бъде разказано и възстановено от паметта само когато вали.

Зеленината разкриваше естеството си по различен начин и затова се делеше на няколко вида. Разпределението ставаше лесно и естествено и бе достатъчно Алфануи да приложи само три от методите, които беше открил, докато този на безводието служеше за разпознаване на всеки вид зеленина, тъй като се основаваше не на дадено обстоятелство, а на живота и смъртта на растението. И така имаше „дъждовно зелено“ и „зелено, когато не вали“; „сенчесто зелено“ и „светлинно зелено“; „слънчево зелено“ и „лунно зелено“. Към тези видове можеха да се прибавят оше много подвидове н съчетания. Такъв беше случаят например с дъбя и маслиновото дърво, с тополата и кипариса. Зеленото на дъба беше „слънчево зелено“, а това на маслината беше съответен негов оттенък в групата на „лунните зелени цветове“. „Маслиненозеленото“ намираше в „зеленото на жълтугата“ контрастен цвят сред тези от неговия собствен вид, защото маслината и жълтугата растяха под противоположни луни. Зеленината на маслиновото дърво се появява, когато луната се издига високо и описва бавна, спокойна дъга по тьмния небосвод, докато зеленината на жълтугата се ражда, когато нащърбената и сладострастна луна броди по осеяното с бързи облаци ниско небе на ясните пощи като ревнива вълчица, която вие и издава остра миризма. Същият способ позволяваше на Алфануи да опознае същината на листата по обратната нм страна. Така зеленината па тополите, която се ражда през пролетта и прелива от слънце и светлина, носи на опакото на листата спомена за снеговете.

Но най-добрс се разпознаваха различните видове зеленина чрез метода на безводието. Никой не може да каже, че познава едно растение, ако не го е видял изсъхнало. В това отношение билкарският магазин бе много полезен за Алфануи. Тук той бе разбрал какво остава от зеленината след смъртта. Зад всяка зеленина се крие изсъхналост, която се проявява, когато зеленината изчезне. Алфануи сравняваше н знаеше, че има зелени цветове, които се различаваха, докато растенията биха живи, и ставаха еднакви, когато изсъхнеха. Смъртта помрачаваше една зеленина, а избистряше друга. Някои зелени растения ставаха след смъртта си кафяви, червени или жълти. Някои нежни и ефирни листа смъртта превръщаше в призрачни стъклени пластинки. При някои растения всеки екземпляр от един и същи ни д изсъхваше по различен начин, защото това бяха растения, проявили голяма чувствителност към всичко околно. Така понякога по тях бяха изписани своеобразни рисунки с черни щрихи, тъй като те бяха станали свидетели на събития, които не можеха да се изповядат. Понякога рисунките бяха тъжнн като жалби или пък гневни и зовяха за мъст.

В бурканите на магазина Алфануи тьрсеше смъртния образ на всичко живо, за да го опознае по-добре.

Тези и още много други неща научи Алфануи, докато работеше при лиценциата Диего Маркос. Но за другите неща, които научи, няма да се разкаже в тази книга, защото само Алфануи би могъл да ги опише.

Когато Алфануи завърши своите опити, от очите му изчезна странният, разсеян поглед, вглъбен в растителния свят, и в тях отново блесна паметта.

Алфануи се сбогува със своите господари и напусна Паленсия, тъй като все по-силно го зовеше един спомен, за който се говори в последната глава на тази книга, посветена на най-привлекателното му приключение.

Тринадесета главаЗА ИМЕТО АЛФАНУИ И ЗА ПРИЯТНИЯ СПОМЕН, КОЙТО ТОЙ ПАЗЕШЕ ЗА УЧИТЕЛЯ СИ

Пътят, който води на север, не пресичаше вече гола степ, а се виеше през златиста, вълнообразна равнина. Пред погледа на Алфануи се редяха под чистото и синьо небе, грейнали под слънцето, стърнище след стърнище. Сред жълтата равнина издигаше черното си чело Дъбова гора. Заприлича му на войска, строена за битка. Забеляза развалините на манастир с камбанария от бял камък, без камбани. Под изящните и запустели сводове бяха накацали диви гълъби. Видя старо селище с варосанн къщи и до него замък от златистокафяв камък. В пукнатините на стените растяха тъмнозеленн диви храсти. Замъкът се издигаше върху една височина и господствуваше над реката и равнината. Вал от по-светла пръст се спускаше от подножието на замъка към реката. Край брега растяха тополи. Те бяха по-високи от вала. Пясъчни наноси образуваха сред реката по-големи и по-малки острови. Ако човек обърнеше поглед по посока на горното й течение, съзираше планините. Високо над реката кръжеха ястребите от кулата.

Алфануи се спусна към реката. Водата блестеше златисто зелена. Тръгна по брега ерещу течението. Потъна в лека мъгла. Алфануи видя голям остров, обрасъл с ракити и смрики. Ръмеше. Алфануи се събу и нагази реката. Водата беше много студена, а речният ръкав, който го отделяше от острова — широк. По средата течението влечеше снлно и търкаляше кръгли камъчета, които го удряха по краката. Алфануи напредваше бавно под ситния дъжд. Брегът на острова бе каменист, след това се издигаше малък насип, от който почваше сушата. Алфануи стъпи на нея. Този остров, дълъг почти километър и широк стотина метра, бе сякаш отделен от света. Ято птици се вдигна бавно. Те разпериха криле и се понесоха ниско над земята, като издаваха някакви нежни, повтарящи се звуци: — Бяха чапли. Те започнаха да кръжат на около пет метра от Алфануи, на височината на кръста му:

„Ал-фан-уи, ал-фан-уи, ал-фан-уи“

Те го зовяха. Сега се виждаше само островът и от мъглата се процеждаше ситен дъждец, който почти не мокреше. Алфануи седна на един камък. Птиците кацаха една след друга край него и след това отново се вдигаха:

„Ал-фан-уи, ал-фан-уи, ал-фан-уи“

Алфануи си спомни за учителя си: „Очите ти са жълти като на чапла“. Чаплите повтаряха името му. Алфануи заплака: „Ще те наричам Алфануи, защото така чаплите се зоват помежду си“. Ситният дъждец измиваше сълзите на Алфануи. Със замъглени очи той следеше волния и приятен за окото полет на птиците. Всичко тънеше в покой. Не се чуваше нищо освен:

„Ал-фан-уи, ал-фан-уи, ал-фан-уи“

Облакът започна да се разкъсва. Ситният дъжд се обагри от слънцето и започна да сияе с цветовете на небесната дъга. Чаплите кръжиха още малко под дъжда и слънцето. Когато дъждът спря, те се спуснаха да гонят мъглата. Отдалечаваха се постепенно, като кацаха и хвръкваха отново, описвайки все по-широки кръгове. Небето просветля, Алфануи видя как се загубиха чаплите и с тях и името му, което остана да се носи безмълвно из въздуха. Облаците се разкъсаха и през пролуките им блесна слънцето. Алфануи видя да се изписва над главата му голяма цветна дъга.

Мадрид. 13 декемери 1950 г.