Алфануи открива света

Първа главаВ КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЛИЧНОСТТА НА ДОН САНА

Мадрид. Дон Сана Марионетката, оня с косите от кремави върви, с широката си и проста усмивка, подобна на резен диня, Дон Сана, който танцуваше по масите и по ковчезите

Трака, трака, трака

трака, трака, тра,

живееше в онези времена, когато по балконите па Мадрид имаше още саксии с мушкато, сергии с лули в Монклоа, а по незастроените места в Гиндалера пасяха стада къдрави овци. Те закачаха тежките си руна по храстите, търсеха трева сред купищата строителни отпадъци, блееха по съседните къщи. Понякога се вмъкваха в дворовете и унищожаваха магданоза. Едно зелено стръкче магданоз през лятото, израснало в напоената с влага сянка на дворовете, край прохладните прозорци на приземните етажи. Друг път прегазваха чаршафите и ризите, проснати да се сушат на тревата, или минаваха през розовия комбинезон, прилепнал към земята като весела сянка на хубаво момиче. Да, в тези именно времена живееше дои Сана Марионетката.

Дон Сана беше хубав, мек и засмян, плосък и с широки и ъгловати рамене. Гръдният му кош имаше форма на трапец. Носеше бяла риза, дреха от зелен фланелен плат, връзка, вързана на възел, светъл панталон и червени обуща на малките си крачета на танцьор. Такъв беше Дон Сака Марионетката, Дон Сана, който танцуваше по масите и ковчезите. Той се събуди един ден, окачен в прашния склад на едни театър, до една госпожа от осемнадесетия век с много бели букли и лице, подобно на рога на изобилието. Госпожата, въпреки че бе танцувала с него по парижките театри, не се събуди, тъй като не беше толкова темпераментна. Дон Сана се измъкна през едно малко прозорче, излезе на покрива и в продължение на няколко дена се разхождаше по керемидите, като танцуваше и плашеше хората, които живееха но таванските етажи и мансардите.

Дон Сана чупеше вази с един замах на ръката и се подиграваше с всичко. Гласът му беше неприятен, сякаш някой кършеше сухи тръстики. Говореше посече от всички други и се напиваше в кръчмите. Когато губеше на карти, хвърляше ги и не се навеждаше да ги прибере. Мнозина бяха опитали неговата суха дървена плесница. Мнозина бяха слушали неговите отвратителни песни и всички го бяха виждали да танцува по масите. Обичаше да спори, да ходи на гости. Танцуваше в асансьорите и по стълбищните площадки. Разливаше мастилници, удряше по клавишите на пианата с коравите си дървени ръчички облечени в ръкавици.

Дъщерята на един продавач на плодове се беше влюбила в него и му подаряваше кайсии и сливи. Дон Сана пазеше костилките от плодовете и така я караше да си мисли, че я обича. Момичето плачеше, ако се изнижеха няколко дни без той да се мерне по тяхната улица. Един ден Дон Сана я заведе на разходка. Дъщерята на продавача на плодове, с все още безкръвни устни, подобни на дюли, целуна простодушно смеещия се резен диня. След това се прибра в дома си разплакана и без да каже никому нищо, умря от огорчение.

Дон Сана често се разхождаше из покрайнините на Мадрид и ловеше малки и мръсни рибки в Ман Санаредес. После запалваше огън от сухи листа и ги пържеше на него. Спеше в един пансион, където никой друг не отсядаше. Всяка сутрин, след като се обуеше, караше да му лъснат червените обувки. Закусваше с голяма чаша какао и се връщаше чак през нощта или призори.

Дон Сана работеше в една фабрика за шоколад и никой не можеше по-добре да бърка шоколадената ката от него. Ръцете му бяха направени сякаш само за това. Те приличаха на дървени аршини и пръстите му бяха направени и неподвижни, слепени помежду си, и едва очертани. Работеше с шеметна бързина; взимаше кашата, разбиваше я и я подхвърляше във въздуха като никой друг. Движеше се като фокусник, сякаш се намираше на циркова арена, и то така бързо, като че ли само той работете в цялата фабрика. Управителят не беше имал досега такъв работник и шоколадът, разбиван от дои Сана, стана навсякъде известен. Толкова известен, че пуснаха в продажба пити шоколад, които нарекоха „Дон Сана“. Шоколадът бе толкова равномерен и плътен, че при отчупване имаше мидовиден лом. Този шоколад спечели златен медал на Световната изложба в Барселона. Благодарение на него акционерно дружество „ЛА САБРОСА“ постигна такъв голям успех, за какъвто неговият скромен главен директор не смееше дори да мечтае. Дружеството разшири своите цехове, увеличи стократно печалбите си. И ето че в най-благоприятния момент Дон Сана реши да напусне дружеството под предлог, че ръцете му се напукват при разбиването на шоколадената каша. Не помогнаха молбите на главния директор, нито тези на управителния съвет, в който участваше и самият Дон Сана. Той се покачи на масата и пред възмутените му членове изтанцува своя танц и после, без никой да е в състояние да го задържи, тръгна и си отиде.

С големи мъки предприятието успя да поддържа в течение на няколко месеца доброто си име като фалшифицираше питата „Дон Сана“, но купувачите не се поддадоха на измамата и скоро акционерно дружество „ЛА САБРОСА“ пропадна, затвориха цеховете му и бе обявено във фалит.

Сега Дон Сана се разхождаше по улиците без каквито и да е задължения и се оставяше да го водят червените му обувки без никой и нищо да може да го спре. В онези времена, когато мушкатото цъфтеше по балконите, когато в Монклоа имаше сергии с лули и стада от къдрави овце пасяха по незастроените места в Гиндалера. Дон Сана Марионетката, за когото из Мадрид се носеше тъжна слава, извърши още много други неща, от които нито едно не заслужава да бъде споменато.

Втора главаВ КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА КАК АЛФАНУИ ПРИСТИГНА В ГРАДА И КАКВИ ВИДЕНИЯ ПОРОДИ ТОЙ У НЕГО

Алфануи носеше жълта риза и черен костюм с къси панталонки. Когато половин час преди залез слънце една жена му каза: „От ъгъла на този зид се вижда вече Мадрид“, той свали сандалите и обу белите чорапи и лачените си обувки, които носеше в торбата. Зидът беше много висок. Над него се подаваха кипариси. Като стигна до ъгъла, видя пред себе си оградена с дръвчета алеи, която се спускаше към реката. От другата страна на реката се простираше градът.

Градът изглеждаше виолетов. Губеше се в синкав дим. Проснат на земята под ниското небе, той приличаше на огромна настръхнала кожа, гръб на животно, покрит с червеникави кубически люспи и квадратни кристални лещи, които трептяха и отразяваха залеза, сякаш бяха най-тънки пластинки кована мед. Излегнал се пред Алфануи, градът дишате бавно. Плоско и тъмно небе, подобно на обърната наопаки равнина, затискаше със своята виолетова плоча града. Той беше лилав, но човек можеше да го види и розов.

Градът беше розов и се усмихвате сладко. Очите на всички къщи бяха обърнати към залеза. Лицата им бяха неподправени, без мазила и украси. Стрехите примигваха. Разположените по-високо къщи подпираха брадичките си на раменете на тези, които се намираха под тях, и така изглеждаха наредени като на етажерка. Някои от тях затваряха очи за сън. Светлината продължаваше да огрява лицата им и по устните им пробягваше усмивка. Слънцето залезе. Долетяха птици с огромен сив воал в човките си. С вълнообразни движения той се спусна над града и го покри.

След залеза въздухът придоби свойствата на дестилирания спирт. Контурите режеха, като да бяха кристални. Пушекът, воалът, бяха като петно върху леща, което променя цветовете си, но не замъглява очертанията. Дестилираният спирт вдъхваше живот на всичко: правеше го по-чисто, по-прозрачно. Сега Алфануи видя пред себе си четири акварелни фасади: зеленожълта, портокалова, морскосиня и розова. Само четири високи фасади, без да личат очертанията на самите къщи или стрехи, залепени една за друга, с прозорци, отворени от край до край. Вратите бяха нови и сякаш някой се грижеше да ги затваря. Грамадно парадно стълбище, странно чисто, както всичко останало, водеше към четирите фасади. Те се намираха в подножието на някакъв хълм и един нов път минаваше през тях. Успоредни на реката, точно срещу алеята, тези четири фасади изглеждаха весели и същевременно уединени. Алеята минаваше по-ниско и не беше оградена с тополи, а с явори и акации. Беше прашна. Нисък парапет ограждаше реката. Тя беше незначителна, със съвсем малки островчета от черен наносен пясък, покрити с какви ли не мръсотии, по които растеше рядка тревица. Почернели и сякаш ощавени котки с подути кореми, бяха заседнали край тях и стърчаха над повърхността на водата. Откъм страната срещу течението тези островчета бяха снабдени с гребени от колове, които задържаха между зъбците си всички тъжни неща. Един малък мост от ръждясало желязо прехвърляше реката. Няколко парчета от перилото литнаха и железата му висяха превити като клони над реката. И от другата страна на реката имаше явори и акации. По-нататък се виждаха няколко овощни градини, строежи и насипи. Цареше безредие и нищо започнато не беше завършено. Уличките се очертаваха по-ясно едва там, където започваше градът. Алфануи беше все още сам. Върху къщичка, разположена на една градина, видя надпис: „Алея па меланхоличните“. Алеята, посипана с червена сгурия от локомотивни пещи се губеше сред хаоса на насипите. На края й се виждаше вагонетка и релсов път. Отстрани на алеята растяха къпини и диви маслини, които я отделяха от зеленчуковата градина. Градината бе разположена с около метър и половина по-ниско от алеята и сред мръсната вода растяха в добре подредени лехи глави зеле и салати, зелени като изумруда. По средата на алеята се издигаха четири големи и стари тополи, по чиито клони спяха много птици. До една развалина Алфануи видя ниска кръчма. На стената пишеше:

За да не се прекъсва надписът, буквата Р от „Фермата“ бе изрисувана върху водосточната тръба. Кръчмата имаше вътрешно дворче. Алфануи се надигна на пръсти и погледна през зида. В двора растяха няколко дръвчета, а гладката и прашна земя бе напръскана с вода. Имаше няколко сгъваеми маси, край всяка една от тях по четири тъмнозелени сгъваеми стола. Дъските на масите се бяха наметнали и стърчаха пирони. В единия ъгъл на двора се виждаха няколко опънати телени жици. По тях се виеха пълзящи растения и образуваха малък растителен навес. Стъмни се. Алфануи слезе от зида и се ослуша. От кръчмата се носеше песен.

Трета главаЗА ТОВА КАК ДОН САНА И АЛФАНУИ СЕ ЗАПОЗНАХА, СЛЕД КАТО СЕ МРЪКНА

Нощем Мадрид се осветявате от множество червени светлини, които се надигаха като изпарения към морскосиньото небе. На дъното на Ман-Санарес синьото и червеното се сливаха. Алфануи видя, че в коритото на реката под черната вода лежи аметист. Той беше така шлифован, че имаше хиляди плоскости. Мадрид със своите лачени обуща приличаше на аметист. В най-близката плоскост на аметиста се оглеждаше алеята. Дърветата бяха обърнати с короните надолу, а листата им, осветени от електрическа крушка, която висеше на висок, гол стълб, изглеждаха морави.

В Мадрид бяха на мода лачените обуща. В дървените къщи имаше много хлебарки. Река МанСанарес приличаше на тях. Движеше се като хлебарка, с аметист на гърба, който пречупваше светлините навътре. Ако се случеше някой да стъпи на нейните тинести островчета, те сигурно щяха да изпукат така, както пукат хлебарките, когато ги натиснеш с крак. Мадридските госпожици не обичаха хлебарките. Във всички вестници имаше обяви за средства против хлебарките. Истинска натрапчива идея. Заедно със средствата против хлебарки се рекламираха бои за обуща. Други обяви нямаше. Лачените обувки блестяха, но хлебарките не намираха. Нахлуваха в кухните и под всяка тенджера имаше по една хлебарка. Когато модата на лачените обувки отмина, изчезна и страхът от хлебарките. Никой вече не си спомняше за тях. Вестниците рекламираха нови стоки.

Алфануи видя, че по повърхността на аметиста пламна огън. При светлината на огъня дърветата придобиха зеления цвят, който имаха в действителност. Алфануи надигна поглед от реката и погледна към алеята. Пет момчета, мушнали ръце в джобовете, бяха заобиколили някакъв огън. Приближи се до тях и хвърли, както беше обичай в Гуадалахара, съчка огъня, за да му разрешат да приседне край него. Алфануи помисли, че ще го поздравят, но те само му направиха място и продължиха да си говорят за някакви особени неща. Алфануи не разбираше разговора им. Чуваше фразите, но не разбираше за какво стана дума. Момчетата говореха бързо, едно след друго, без да се прекъсват. Говореха с много съкращения и всичките им думи бяха двусрични. Най-после му показаха един сачмен лагер. Алфануи разбра, че говореха за него. Не беше виждал никога подобно нещо и му обясниха какво е. Разбра, че сачмените лагери са по-добри от ролковите, но че понякога се стопяват. Говореха си, че искат да си направят количка. Разправиха му как се прави и колко е хубаво да се спускаш по нанадолнище с такава количка с малки колелца, каквато Алфануи никога не беше виждал. Но най-много му хареса това, че сачмите се стопявали и че после за нищо не служеха.

Огънят угасна и момчетата тръгнаха да си ходят. Едното от тях носеше връзка бяло цвекло.

— Тръгваш ли си и ти? — запитаха момчетата.

— Не. Ще остана — отговори Алфануи.

— Сбогом, приятелю!

— Сбогом!

Никой не го попита за името му и никой не носеше къси панталонки като него.

Слаба светлина се процеждаше пред пролуките на кръчмата. Едно куче мина бързо по моста. Беше мършаво, с налудничави очи и забележеше ли някого, заобикаляше го отдалече. После забави хода си и започна да души под електрическата крушка. Накрая изръмжа недоволно и легна върху един вестник под стълба. Алфануи се отправи към кръчмата и влезе. Всички се обърнаха към вратата. Тук беше и Дон Сана, седнал на високо столче.

— Добър вечер, — вдовицата на Буенаменте изгледа Алфануи от глава до пети.

— Здравей, красавецо.

В кръчмата имаше още четирима мъже — трима на масата на дои Сана и един край тезгяха. Всички държаха чашите си в ръка. Дон Сана стана и се приближи нахално до Алфануи.

— Какво правиш тук, бледо момче?

Докато го разглеждаше, кривеше глава настрани и Алфануи не му отговори.

— Как се казваш?

— Алфануи.

— И как още?

— Само Алфануи.

— Изглежда че си провинциалист. Знаеш ли някакъв занаят?

— Майстор препаратор съм.

Дон Сана се смути. Алфануи го гледаше, като да бе птица. Дон Сана беше по-нисък от него.

— Работил съм и аз, но се изморих. Два, три, четири занаята. Ортопедист в Еспос и Мина. Правех шоколад, бях танцьор. По си струва да бъдеш танцьор любител, отколкото професионалист в други занаяти. Танцуването най ми приляга, животът е усмивка, момче. Изглеждаш печален. Защо си толкова мрачен?

Една маймуна, вързана с верижка в ъгъла, пригласяше на думите на дои Сана с пресилени и пискливи изблици на смях. Тя се движеше бързо насам-натам, хвърляше се по пода, преструвайки се, че ще се пръсне от смях. После, в очакване на следващите думи заставаше мирно, готова пак да се изкиска.

— Въпреки всичко ти си ми симпатичен. Какво търсиш?

— Пансион.

— Ела в моя. Ще видиш колко е добър. Ще те заведа. Дай си ръката, бледо момче, ще станем приятели.

Дон Сана протегна ръката си, Алфануи я пое и се учуди:

— Но къде ти е ръката? Това не е ръка.

Дон Сана се притесни отново. Маймуната избухна а смях, подобен на крясък, и се обърна към останалите посетители, показвайки гротескните си, мръсни и сбръчкани ръце. Всички се засмяха скришом на Дон Сана. Но този път той не остави нещата без отговор:

— Сега ще видиш дали това е ръка.

Той се запъти към маймуната, която се беше подиграла в очите му. Тя се сви, примряла от страх, и Дон Сана й стовари страшна плесница. Маймуната изпищя и заплака. Кръв прокапа от носа й. После той се върна, застана посред стаята и каза на Алфануи.

— Ей сега ще тръгнем. Искаш ли чаша вино?

— Не.

Четвърта главаЗА СЕНЬОРИТА ФЛОРА И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ДРЕБОЛИИ

Алфануи отвори прозореца на стаята си. Над мадридските балкони сияеше ведро утро. Беше празник. Алфануи погледна нагоре. Стряхата почти допираше прозореца му. Гредите бяха боядисани с кафява избеляла боя. Приличаха на напукани трупчета. Върху тях бяха наковани дъските, които носеха керемидите. Те се бяха изметнали от дъждовете. С течение на времето всичките им чепове бяха изпаднали, а помежду им имаше пролуки, в които се криеха геконите. Алфануи си спомни за геконите у дома, конто на свечеряване излизаха на лов за мухи, надавайки тихи писъци. Спомни си как танцуваха по стените, подвижни н отвратителни. Но все пак, помисли си Алфануи, въпреки мръсния им син цвят и брадавиците по тях, те са по-красиви от гущерите. Те имат широко отворени очички, които също като бухалите въртят на всички страни. Главата им е плоска и груба. Лапичките им приличат на нанизани един до друг мънички кръгове или по-скоро лещени зърна. Любители на мрака, те лениво се измъкват привечер, сякаш все още протягайки се и търкайки си очите след сън. След това бързо се разсънват и се превръщат в най-чевръстите, най-пъргавите катерачи, другари на паяците, с които всяко лято си поделят богата плячка мухи. За тях най-добро скривалище са подкожурените мазилки. Те се крият в тях между варта и тухлите. Никой не знае колко красиво са оцветени, защото след като оберат праха от таваните, те целите посивяват. Все едно че са навлекли раса на калугери отшелници. Но ако в деня на смъртта им се случи да останат изложени на припек, от коремчетата им се процежда чудно красив жълтозелен сок, който мирише на сено, смокини и мускус, същински мирис на свитост. Геконите се раждат бели и треперят като млади гълъби. После, също като сърничките или глиганчетата си променят цвета и се обагрят с тъмни бои, докато накрая, стигнали зряла възраст, те изхлузват калугерските си одежди и се отправят към своите скривалища. Колко много гекони имаше в къщата на учителя, колко много в къщата на майка му! Вечни спътници на нощния пазач, те се появяват когато при залез слънце се спусне студената тръпка на нощта.

Алфануи погледна към отсрещната къща. Върху керемидите лежеше мъртво плюшено мече, завряло муцунка във водосточния улей. То сякаш беше умряло от жажда по време на последната лятна суша, докато бе търсило капка вода, бродейки по знойните и безучастни…

Алфануи плъзна погледа си по Свещената фасада и попадна на един изрисуван прозорец. Но този прозорец не беше като другите фалитни прозорци, които поне през определен час на деня изглеждат истински: тогава когато тяхната изрисувана сянка съвпадне с тази на ниските прозорци. Този прозорец никога не изглеждаше истински, защото … му бяха обратни. Беше изписан със зелена и кафява боя и рамката му изрисувана с всички подробности и украси, наподобяваше напълно тези на по-щастливите му събратя. Но все пак дъждът я беше обезцветил и боите й вяло се стичаха по стената.

На този прозорец беше нарисува на една жена, сложила ръце на перваза. Тази жена очакваше Жених, Беше па около четиридесет и пет години и плътта й беше вече отпусната. А може би чакаше така още от петнадесетгодишна. Една сеньора, розова и лилава, която все още не беше облякла в черно своята плът и своите чарове, която, макар и да приличаше на окапваща роза, очакваше жених с избледняло червило и изкуствена усмивка, горчива като гримаса. От дъжда гърдите й се бяха свлекли по стената и сега висяха печални на около педя от предишното им място. Устремила поглед през празното място между две високи къщи, тя гледаше на юг, към Пинто и неговите изгорели от слънцето поля, към железопътната линия, която свързваше Мадрид с Толедо. Тя гледаше пожълтелите житни поля и белите къщички, огрени от игриви слънчеви лъчи, там където момичетата се женят на осемнадесет години. Мечтаеше за дворците, градините и алеите на Аранхуес и за Тахо, този навъсен благородник, за напоителните канали и за буйната, весела вода, която лудува и пада в шлюзовете. За мощните градинари, които отварят и затварят с големи лостове саваците. За плодородните и грижливо обработвани полета. Тя чакаше, чакаше, а дъждът все повече измиваше лицето и мантилята й от синя вълнена дантела. Времето се плъзгаше като светла сянка по лицето й, замазваше чертите му, сливаше го с прозореца, със стената, с вятъра. Времето! Да, времето! То я превръщаше в смътен призрак, прикован върху стената, смачкваше я като цвете, загубило всяка надежда, а междувременно зарзаватчийките усмиряваха с крясъци своята многобройна челяд и я учеха на ум и разум, раздавайки наляво и надясно плесници. Докато я чакаше, на улицата се продаваше чесън, праз, лук, моркови, които после насищаха въздуха с просташка миризма на яхнии. Колоездачите, свиркайки с уста, си пробиваха път из тесните улици сред шпалир от слугини, нарамили пазарски кошници. Техните закръглени форми сякаш сами подканяха мъжете да ги щипят. Докато сеньората чакаше, всички крещяха н се движеха в някакъв груб и недодялан свят, изпълнен с махленски сплетни и гръмък смях.

О, ако този прозорец не беше се различавал от истинските! Не щеше ли тогава да дойде при нея стройният, облечен в черно толеданец, със златен ланец на жилетката, с била риза, с висока закопчана яка и елегантна шапка? Ах, колко различна щеше да бъде съдбата й ако този прозорец не издаваше същината си с обратните си сенки!

Изрисуваната сеньора, розова и лилава, със своята мантия от синя вълнена дантела, продължаваше да гледа към Пинто. Към прегорелите от слънцето листа, към железопътната линия за Толедо. Тя гледаше и чакаше със своята изкуствена усмивка. Казваше се Флора. Госпожица Флора. Каква печал!

Пета главаЗА СТРАННИЯ ПАНСИОН НА ДОНЯ ТЕРЕ И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ПОДРОБНОСТИ

Пансионът представляваше малък апартамент, който гледаше към тъмен, пълен с кафези за храна вътрешен двор. По всички етажи между прозорците бяха опънати телове за простиране на пране. Понякога се случваше всички съседи да проснат едновременно прането си. Тогааа целият двор се изпълваше от земята до небето с чаршафи. Приличаха на точени кори за баница. Интересно е, че в такива дни светлината все пак стигаше до най-долпнте етажи, защото чаршафите, които бяха най-горе, поемаха слънчевата светлина, която се плъзгаше по покрива, предаваха отражението й на чаршафите от по-долния етаж; те от своя страна я подаваха на тези под тях и така, по този сложен път, светлината се плъзгаше безпрепятствено, но не съвсем гладко от чаршаф на чаршаф и стигаше до партера, осветявайки целия вътрешен двор. Колко лесно се оставяше светлината да бъде подмамена от чаршафите! Тя огряваше най-горните от тях и след това не можеше вече да се отскубне от тази пързалка, продължавайки да пада като в някакъв капан, за да стигне някак до дъното на мръсния, тесен и сив двор! Но най-забавният момент настъпваше, когато някой отваряше вратата на коридора към улицата. Тогава през него се понасяше въздушна вълна, която нахлуваше в двора, вдигаше вихрушка, повличаше със себе си чаршафите, които се издигаха нагоре като огнени езици или като подгонено стадо гъски, мъчейки се да се освободят от теловете. Но нито веднъж по време на тези редки вихрушки чаршафите не успяха да се отскубнат. Случваше се обаче нещо друго, колкото и необяснимо да бе то. Сред тази страшна бъркотия чаршафите сменяваха местата си. След вихрушката всеки чаршаф заемаше първото намерено свободно място, също както правят децата в училище, когато в класната стая влезе неочаквано учителят. В такива случаи всички съседи тръгваха да търсят чаршафите си, като се мъчеха да ги разпознаят в голямата бъркотия. И разбира се, често избухваха караници, защото имаше и здрави, и износени, и скъсани чаршафи. Къщата беше триьгълна. Напречният и разрез представляваше правоъгълен триъгълник. Що за идея! Гледан от улицата, острият ъгъл, който се извисяваше високо нагоре, приличаше на нож. По хипотенузата на триъгълника се издигаше задната тухлена стена на къщата, неизмазана и без прозорци, изградена сякаш на един дъх догоре. На двата катета имаше прозорци, а правият ъгъл съвпадаше с ъгъла на две улици. Дървена стълба с железен парапет и дървена ръкохватка свързваше етажите. Последната пръчка на перилото на най-горния етаж завършваше със стъклена топка. Входната врата на пансиона беше скосена, тъй като площадката имаше лек наклон към стълбището. Когато се появи този наклон, вратата започна да не приляга в разкривената рамка. Направиха нова врата и й дадоха ромбоидна форма, за да се затваря както трябва. Това предизвика нови усложнения, защото при отваряне долният преден ъгъл на вратата опираше в пода. Тя стигаше до едно място и оттам не искаше да се помръдне. Наложи се да я повдигнат на пантите и да поиздълбаят дъските на площадката. След като направиха всичко това, врагата вече се затваряше добре, но все пак преди това трябвате да рендосат малко и вътрешната страна на горната част на рамката, защото след като повдигнаха вратата тя не прилягаше добре в тази част на рамката. Всичко това направи един дърводелец от Аточа, който се казваше Андрес Гарсия.

На вратата имаше шпионка от позлатен месинг, който приличатше на кръгъл резен лимон. Когато шпионката беше отворена, приличаше на малтийски кръст, тъй като имаше осем сектора, от които четири бяха подвижни, а останалите четири неподвижни. Гледаше се през четирите подвижни сектора. Устройството на шпионката беше като това на прозорчетата на печките. На вратата беше закачена емайлирана табелка с надпис: „Пансион ‘ТЕРЕСА’“.

В средата на апартамента се намираше столовата с четвъртита маса, покрита с кафява кадифена покривка, украсена с релефни цветя. В средата на тази маса неизменно стояха шишенцата със зехтин и оцет, сякаш те бяха най-важното нещо в къщата. Тези шишенца приличаха по-скоро на някакви реторти, кръстосани помежду си и свързани в основата с две големи стъклени капки. Дясното шише сочеше наляво, а лявото надясно. Това объркваше винаги дон Сана и когато той искаше да си сипе оцет, сипваше си зехтин н обратно, но повече се сърдеше, когато сипваше оцет вместо зехтин, отколкото когато сипваше зехтин вместо оцет. В такива случаи казваше, че погрешно са поставили пред него шишенцата, че той бил свикнал зехтинът да бъде вдясно, а оцетът — вляво, или обратното, в зависимост от това дали се гледа от една или друга страна. Дон Сана казваше веднъж едно нещо, друг път обратното и стопанката обикновено му отговаряше:

— Няма ляв и десен чорап. Всеки чорап можеш да обуеш, на който си искаш крак.

В тази стая имаше бюфет с витрина, където стояха чашите и сервизите. Тъй като едното стъкло беше счупено, никога не отваряха витрината, а вадеха всичко през счупеното стъкло. Имаше също ниска лампа с камбановиден абажур с ред ресни от червени нишки и ред стъклени тръбички, конто непрекъснато се люлееха и танцуваха, свирейки някаква пасторална мелодия, защото звънтяха като стадо овце с хлопатари. Сенките им кръжаха по стената и човек добиваше чувството, че цялата стая се люлее. На бюфета стоеше тенекиена кутия, върху която бе възпроизведена картината на Веласкес „Пияниците“. Кутията беше от Дюлев мармалад, но сега слагаха в нея копчета. Тя плашеше много гостите. Малко след като я отвореха, чуваше се силно щракане тъй както тенекиеният капак, сплеснат от натиска, се връщаше към първоначалната си форма.

Други помещения, достойни за отбелязване, бяха банята и слугинската стая. Последната беше разположена в острия ъгъл. Прислужницата беше жена на около четиридесет години, висока и слаба, и носеше винаги по косата си ролки, освен в неделя, когато излизаше в града. Имаше рядка коса и ставаше редовно среднощ но нощница и със свещник в рька, за да се огледа в огледалото.

И всеки пъг, щом се видеше така грозна, протягаше ръце и почваше да дращи огледалото. После се мушваше отново в леглото и заспиваше блажено с усмивка на уста. Казвате се Силвестра и й викаха Силве, тъй като в Мадрид не се употребянаха никога думи с повече от две срички.

Ваната служеше на зеленчукова градина. Беше пълна почти до горе с пръст и в нея растяха три зелки. Градината се напояваше отлично. Имаше поливни и разпределителни вади и трябвате само да се отвори кранът. Трите зелки бяха съвсем бели тъй като в банята проникваше съвсем малко светлина, а както е известно, растенията се нуждаят от сльнце, за да стана зелени. Но тъй като не им липсваше вода, зелките растяха много бързо и всяка седмица откъсваха по една, но на нейно място незабавно израстваше друга. Зелките растяха зиме и лете, есен и пролет. В банята имаше и една коза, вързана за дръжката на вратата. Тази коза стоеше неизменно на едно и сьщо положение, опънала крака, протегнала глава, вперила поглед в зелките, обтегнала с всички сили въжето. Когато някой влезеше в банята, вратата, дърпана ог козата, се отваряше съвссем лесно. В такива моменти козата показваше голямо доволство и си въртеше опашката като куче, защото се приближаваше до зелките и си въобразяваше, че ще я пуснат да ги изяде. При отворена врата стоеше в същата поза, но вече малко по-близо до зелките. Да се затвори вратата също не представляваше трудност, защото подът беше много гладък и щом като човек дръпнеше вратата, козата се подхлъзваше и се връщаше в предишното си положение. Наричаха тази коза Щампа, защото не се мърдаше от мястото си и бе като щампосана в банята. Млякото й беше доста блудкаво.

Шеста главаВ КОЯТО ДОНЯ ТЕРЕ РАЗКАЗВА ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА БАЩА СИ И ЗА ЧУДАТОСТИТЕ НА СИЛВЕ И НА ДОН САНА

Дона Тере беше дребна на ръст женица с прошарени коси. Отнасяше се внимателно към своите гости и беше много симпатична. Една вечер, когато дон Сана закъсня много, Алфануи остана с нея и си разговаряха надълго. Беше вдовица. Мъжът й бил учител. Негова била единствената книга в къщата. Подвързията й беше с портокалов цвят и на предната корица бе изобразено момиче, което духа едно глухарче. Пухът, откъснат от плодника, хвърчеше на всички посоки. Книгата се наричаше „Petit Larousse Illustre“. Картинките в книгата забавляваха много Алфануи.

Собственицата на пансиона му разказа една история за баща си. Те били от Куенка. Там тя се запознала с мъжа си. Баща й бил земеделец и притежавал малко земя. Един следобед, така както орал, заспал. И тъй като той не обърнал ралото, воловете продължили да вървят и излезли от нивата. Баща й вървял след воловете, сложил ръка на ръчката на ралото. Вървели на запад. Не спрели и през нощта. Минавали през бродове и планини, без баща й да се събуди. Движели се по течението на Тахо и стигнали Португалия. Той все не се събуждал. Някои хора забелязали този мъж, който вървял след воловете и оставял след себе си дълга, права бразда, която минавала покрай планини и през реки. Никой не посмял да го събуди. Една сутрин стигнали морето. Прекосили крайбрежните пясъци. Воловете навлезли в морето. Вълните се разбивали в гърдите им. Когато водата стигнала до кръста му, човекът се събудил. Спрял воловете и престанал да оре. В едно съседно селище попитал къде се намира и след това продал воловете и ралото. Прибрал парите и по браздата, която оставил след себе си, се върнал у дома си. Същия ден направил завещанието си и умрял, заобиколен от домашните си.

Доня Тере дошла с мъжа си в Мадрид, където наели тази къща. След неговата смърт отворила пансион. Алфануи обичаше да слуша истории за живота на хората. Той наблюдаваше как доня Тере движи устата и очите си, как спокойно разправя спомените си и докато тя говореше, струваше му се, че изживява времето, през което се бяха случили тези неща. Алфаиуи обикна доня Тере, която така мило му разказваше своите спомени, своя живот, сякаш този живот не беше друго освен стая от къщата й като всички други и тя със свойски и сърдечен жест канеше госта: „На ваше разположение е, използвайте я както искате“.

После говориха за дон Сана. Доня Тере предупреди Алфануи да бъде внимателен с него:

— Той не е човек за вас — каза тя.

Доня Тере поднасяше всяка вечер подлютени скумрии. Но нейните подлютени скумрии бяха по-люти от които и да било други. Силве ги пържеше, пеейки едно танго от Карлос Гарде. Винаги същото танго, което започваше така:

„Сбогом, красива птичко…“

Силве беше всякога в добро настроение, по понякога я обладаваше дух на противоречие. Доня Тере, вместо да се сърди, й прощаваше и я успокояваше с усмивка и благи думи. Алфануи разбра, че козата и зеленчуковата градина бяха, така да се каже, дело на Силве. Тя беше довела козата от село със себе си и от време на време напомняше за това на господарката си, сякаш искаше да подчертае, че по този начин спасява пансиона от разорение. Силве наистина вярваше на това, което казваше, и доня Тере я оставяше да си живее с тази вяра.

— Алфануи, дете бледо — имаше навик да казва Дон Сана, — хората са глупави и невежи. Ти ми харесваш, защото приличаш на мене.

Понякога излизаха на разходка. Дон Сана му разкриваше тайните на Мадрид. Един ден отидоха на гарата, за да погледат заминаването на влака. Около един час преди да тръгне, започнаха да прииждат хора с куфари и плетени кошници. Мъже, жени, деца. Повечето жени бяха забрадени с кърпи и в движенията им се чувстваше припряност и страх да не изпуснат влака. Нищо друго не ги интересуваше и загрижеността им беше прекалена. Разпореждаха се за всичко предварително:

— Ти се качваш пръв! Ти ще му подадеш куфарите през прозореца! Ти ще поемеш детето от мене! Ти ще заемеш места! Ти…

В залисията майки забравяха децата си. Тези жени приличаха на мравки.

Скоро влакът се напълни и изпращачите останаха на перона. Последваха всеобщи дълги прегръдки. Някой плачеше. Влакът изсвири и тръгна, а изпращачите махаха с кърпите си, докато се скри от погледа им.

Друг път се разхождаха по една улица в предградията и видяха обширно незастроено място, разположено под нивото на улицата и осеяно с купища ръждясали железарии. Имаше водни резервоари, калници от коли, локомотивни котли, тръби, извити греди, кабели, столове, лампи и безкрайно много други предмети и всички приличаха на скелети. В единия ъгъл се издигаше планина от бутилки със зеленикав цвят, потънали в прах. Долу се намираше и къщичката на пазача. Беше стар човек. Седнал на стол пред вратата на своята къща, той бавно пушеше цигара, Дон Сана го запита:

— Какво пазите, драги мой!

Пазачът зина да отговори и остана така, загледан тъжно в това черно поле, покрито със стари железарии, с ръждясали отпадъци.

Един ден видяха циганите, който, биейки дайрета, се приближаваха по улицата. Мечка, камила, маймуна, коза. Децата прииждаха тичешком. Циганин на около петдесет години с огромни мустаци накара мечката да танцува. Пееше й тихичко някаква монотонна и простичка песен. Песента нямаше думи или пък беше ги загубила нейде. Циганинът подвикваше само: „Охооох, охооох, ооохооох“. Това беше татарска или маджарска песен, а такива бяха и гласът, и мустаците на циганина. После той каза на мечката:

— Николааас, покажи какво правят пияниците!

Мечката почна да се търкаля по земята. Децата се разсмяха. С тежки удари на веригата циганинът накара мечката да стане и я издърпа назад. Дойде ред па маймуната, на камилата, на козата. Танцуваха и момичетата, мръсни и разчорлени, заболи карамфили в косите си. Някои пускаха дребнн монети в шапката, която им поднесоха, други хвърляха грошовете си от балкона, но почти никой не се спираше да гледа, защото всички бяха виждали това зрелище хиляди пъти и то бе тъжна и скучна гледка. Една циганка се приближи до дон Сана н Алфанун и им поднесе дайрето си. Дон Сана й каза:

— Момиче, изкуството с пари не се заплаща.

Седма главаЗА НАЙ-НОВАТА НАХОДКА В ЗАПУСТЯЛАТА КЪЩА

Запустялата къща се намираше в старинен краен квартал, на улица с разбита настилка, смазана сякаш от тежестта на колите. Преди да се стигне къщата, по протежение на къс участък от улицата се издигаше тъмен и висок зид. Голяма, разхлопана порта водеше към двор, ограден от трите страни с високи тъмни навеси. Под навесите имаше стари коли и части от коли, отделни колела, оси и джанти, наковалня, малко ковашко огнище и дърводелски тезгях, около който имаше жълти стърготини. Гредите бяха покрити с гьсти паяжини. В средата на двора, под открито небе, също имаше следи от огън. Върху куп парцали лежеше дребна кучка, а около нея се въртяха кутретата й, които тя лижете през цялото време докато сучеха.

На края на зида се издигаше жилищна сграда, украсена богато с цветни плочки. От нея долитаха шумни разговори. След тази къща имаше една решетъчна врата, от която почваше тесен, широк около метър и половина проход, които делеше жилищната сграда от една запустяла къща, обърната с гръб към улицата. Входът й водеше към градината, която се намираше накрай на прохода. В градината нямаше дървета, но затова пък покрай стената се виждаха много цветя, посадени в консервени кутии и стари кофи. По средата на градината имаше няколко живи плета от храсти с бели цветове, оградени с тухли, забити до половина в земята. Явно че някой продължаваше да се грижи за градината. На стената беше облегнато гребло и до него — зелена лейка. Сред градината се издигаше несъразмерна мраморна беседка, заобиколена от четири каменни пейки и един много висок, сенчест стар кедър. Къщата беше едноетажна, от червени тухли, с големи прозорци и зелени дървени щори. Входната врата, козирката над нея и външното стълбище лежаха в сянката на навеса от гъсто оплетени виещи се растения, които след това се издигаха, пълзейки нагоре по стената, и образуваха на покрива нещо подобно на голяма топка. Човек можеше да си помисли, че къщата е покрила лицето си с було от орлови нокти, бръшлян и какви ли не други пълзящи растения. Алфануи се приближи, за да разгледа всичко по-добре. Дебелите стъбла се виеха около пръчките на перилата и железните стълбове, които поддържаха козирката й, се сливаха сякаш в едно цяло с тях. Те се бяха усукали, вплели, вкопчили с всички сили о всяко нещо, което бяха срещнали. Стъклата на козирката бяха изпочупени, за да не спират пълзящите растения, устремили се да обгърнат желязната рамка. По земята лежаха разпилени сред шумата малки зелени и сини прашни стъкълца. Алфануи се покатери по най-здравите стъбла и се изгуби сред буйния сноп на пълзящите растения. Видя, че под него имаше само клони, клони и мрачна празнина. Растенията бяха рязяли цялата стена над вратата, стряхата и част от покрива. Сякаш бяха отхапали голям къс от къщата. Алфануи реши, че може да влезе в къщата, като се спусне по клоните. Тяхната плетеница бе гъста, устойчива и сякаш нямаше край. Алфануи потъна в нея, като отстраняваше с ръце и крака клоните и листата. На няколко пъти му се стори, че клоните се оплитат, затягат обръча си около него и искат да го задушат. Най-после усети празнина под краката сн. Последните нишки се спущаха ката струни по къщата. Алфануи се отпусна, скочи и се намери на пода. Ударът отекна в тъмнината. Чу шумолене от бягащи плъхове. Алфануи се закова за миг на мястото си. Беше много тъмно. Видя само петна дрезгава снетлина върху пода. Приближи се до него. Светлината идваше от комина. Върху петното се открояваха очертанията на две птици, кацнали горе на ръба на комина. Тихото писукане долиташе отдалече, а сенките им се движеха по пода, Алфануи запали клечка кибрит. Едва сега видя, че се намира в голямо помещение, може би салон, но в него нямаше никакви мебели. Вратите бяха бели, със златни шарки, а камината — от мрамор. Всичко беше бяло, но потънало в мрак. Запали втора клечка кибрит и мина в друга, още по-голяма стая, в която също имаше камина. Върху нея беше поставено огледало и два бронзови свещника. Запали всички свещи. Рамката на огледалото беше също бяла, със златни шарки. Огледа се. В огледалото се отразяваше някаква жълта и дълбока светлина. „Колко съм стар!“ — каза си Алфануи и се усмихна. После се оттегли до другия край на стаята и оттам се огледа пак. Махна си сам с ръка:

— Алфануи, колко си стар!

Този път думите му прозвучаха някак шеговито. Усмихна се дяволито и взе един от свещниците, за да си свети. При вратата кракът му се спъна в нещо, което лежеше на пода. Откри сред стаята скелет на ангорска котка. Костите бяха оголени, а около тях се виждаха натрупани много бели косми. Когато отмина скелета, забеляза, че няколко от разхвърлените косми бяха полепнали по чорапите му.

В третата стая намери на пода счупен глинен съд в тюркоазен цвят и до него увехнала роза. Върху камината лежеше книга, проядена от червей. На корицата пишеше:

„Опити, които да послужат за историята за животинските и растителните видове. Женева 1786“.

Отвори книгата на първата страница. Ако Алфануи знаеше френски, щеше да прочете: „Наричам зелена жабата, за която ще говоря…“ и нямаше да се отдели повече от книгата. Освен това Алфануи не знаеше, че всички книги, написани от същия този абат Спаланцани, му бяха завещани от учителя и бяха изгорели в къщата в Гуадалахара.

Алфануи мина в друга зала. Тук се долавяше странно звънтене. Край лъч светлина, който проникваше през един прозорец, стоеше клавесин. Бял, със златна украса. От него идваше бръмченето. Алфануи се приближи и удари един клавиш. Клавишът потъна бавно и едва след известно време прозвуча лениво и продължително сладникав и заглушен тон. Повдигна капака на клавесина. Жуженето се усили. Погледна. Клавесинът представляваше кошер. Изглеждаше цял от злато. Восъчните пити бяха залепени върху кордите. Пчелите сновяха безспир. Една от тях кацна на ръката на Алфануи. Други излитаха или се връщаха по светлинния лъч. Под кордите видя цяло езеро мед, което изпълваше сандъка на клавесина и стигаше до четири пръста височина. Медът изтичаше през пролуките на дъсчения сандък. Проточилите се от клавесина струйки мед приличаха на ресни от шал.

Алфануи остана дълго да наблюдава работата на пчелите в златното съкровище, което беше открил. Навън се свечеряваше. Най-после затвори капака на клавесина и тръгна към изхода, след като постави на мястото му бронзовия свещник. Изкатери се отново по виещите се растения и излезе в градината. Следобедната светлина го зашемети. Почувствува се зле.

В градината видя едно момиченце на около седем години. То си играеше с цветни тенекиени формички. Пълнеше ги с влажна пръст и ги обръщаше. На земята бе захвърлена книга с приказки. Когато момиченцето видя Алфануи да излиза от плетеницата пълзящи растения, то се изправи, изгледа го любопитно от глава до пети и след това запита мило:

— Ти ли си рицарят Сарамбел?

Осма главаЗА МАДРИДСКИТЕ ПОЖАРНИКАРИ

Веднаж Алфануи и дон Сана попаднаха на пожар. Някаква жена надаваше сърцераздирателни писъци от един балкон. През пролуките си къщата бълваше дим. Хора се трупаха наоколо. Отдалече долетя звънът на пожарникарската камбанка. След малко се зададоха по улицата и пожарникарите — великолепни, чисти, блестящи, с яркочервената си кола, със златна камбанка и със златни шлемове. Пожарникарите придаваха на всичко някакво празнично настроение.

В онези години много деца в Мадрид мечтаеха да станат пожарникари. Времената бяха мирни и за героичните деца не съществувате друша мечта. Защото пожарникарят беше герой над героите, човек без врагове, най-големият благодетел на хората. Пожарникарите, макар и с големи мустаци, бяха добри и почтителни. Носеха униформи — символ на гражданска доблест, и шлемове, подобни на гръцките или троянските, а при това бяха улегнали и учтиви, едри и благодушни. Слава на пожарникарите! От друга страна, огънят нямаше по-големи приятели от тях. О, човек можеше да се любува на радостта им, когато пристигаха, да се възхити на възторжените им действия и на ликуването на червените им коли. С брадвите си те рушаха много повече, отколкото беше необходимо. Преситени от безкрайно бездействие, пожарникарите се опияняваха от тревогата, пламъците ги вдъхновяваха и те пристигаха безкрайно радостни и доволни на мястото на пожара. Проявяваха изключителна бързина и старание. Побеждаваха огъня само защото му противопоставяха по-голямо усърдие и бързина, и той, засрамен, се оттегляше в своите владения. Пожарникарите единствени знаеха как да се справят с пламъците. Сразяваха огъня точно там, където той се мислеше за най-силен, биеха го, когато той се смяташе във вихъра си и на върха на своята зрелищност. Унижаваха го. Всички погледи се отправяха към тях. На огъня никой вече не обръщаше внимание.

Пожарникарите тичаха по-баяно от всеки обикновен човек, но тичаха по всички правила, като гимнастици — с вирната глава, изпъчили гърди, свили юмруци до тях. Те вдигаха високо над земята крака, изнасяха колената си навън и най-старателно избягваха да се блъскат помежду си. Затова всички казваха:

— Виж ги колко хубаво тичат!

Никога никого не спасяваха през вратата, дори и да можеха да го сторят, а винаги измъкваха спасените през прозорците и балконите, защото победата им се подсигуряваше от красивите зрелища. Веднъж някакъв пожарникар в изблик на усърдие пренесъл една девойка от първия чак на петия етаж, за да я спаси оттам.

На всеки етаж имаше винаги по някоя девойка. Всички други обитатели излизаха от къщата още преди да пристигнат пожарникарите. Но момичетата трябвате да останат вътре, за да бъдат спасявани. Те бяха свещеният дар, който гражданите поднасяха на своите герои, тьй като няма герой без дама. И когато някъде избухнеше пожар, всяка девойка знаеше задълженията си. Докато другите хукваха бързо навън, грабнали най-необходимото, момичетата се надигаха бавно и драматично, за да дадат време на пламъците, сваляха накитите и грима ог лицата си, разпускаха буйните си коси, захвърляха дрехите си и обличаха дълги бели нощници. Едва тогава се появяваха тържествени и прелестни по балконите и надаваха викове за помощ, размахвайки ръце.

Ето това видя Алфануи този ден, а тона се повтаряше винаги, когато имаше пожар. Картината беше все същата, защото в онези времена царяха ред, уважение и добри нрави.

Девета главаЗА ЕДИН ДЕН И ЕДНА НОЩ ПРЕЗ КАРНАВАЛА И ЗА ГОРЧИВИЯ КРАЙ НА СКРИТАТА ВРАЖДА, КОЯТО НАЗРЯВАШЕ МЕЖДУ АЛФАНУИ И ДОН САНА

Най-после се съмна и настъпи неприветлив, бурен ден, с небе твърдо като стомана и ястребов вятър. От време на време по хоризонта на изток се носеха бели облаци. Беше небе на дни на битки, изпълнено с мъчително очакване. Градът се беше смълчал, свил се като огромен уплашен заек сред околното поле. Черните ламаринени комини, които този ден не бълваха пушек, скърцаха, поклащани от вятъра. Градът лежеше беззащитен под небето. Днес нито птиците пазеха простора над него, нито пушекът — покривите му. Като обзето от ужас животно градът се беше стаил и превиваше гръб под вятъра. Севернякът нахлуваше в улиците и жестоко шибаше, сякаш търсеше отплата. Дрехите, проснати в дворовете, сред и зад къщите, плющяха на вятъра. Слънцето съвсем непочтително изсипваше над града равна светлина, с която даряваше друг път полето. Градът се разстилаше гол и разкрит. Издигаше се сред полето, лишеи от илюзиите, които бяха негова броня. Отворил широко очи, той се страхуваше от своята самота, оглеждаше се наоколо и сякаш си казваше: „Какво съм аз сред това поле?“.

Беше ден на беззащитните и на бледоликите с тъмни сенки под очите. Ден, в който те се изкачват на терасите по покривите, гледат планината и обърнали лице към вятъра, поне веднъж се чувствуват силни.

Но в същото време зад потъмнелите стъкла на прозорците жени наблюдаваха уплашени деня и вятъра и си казваха с трепет: „Зле започва този карнавал“.

Така измина целият ден. Северният вятър не преставаше да плющи. По улиците не се мяркаше жива душа. Към залез слънце всички илюзии бяха пометени. Градът беше напълно разголен. Алфануи и дон Сана не се срещнаха този ден. Момчето прекара деня, скитайки но улиците. Разхождаше се бавно, пъхнал рьце в джобовете на палтото си и вдигнал високо глава, сякаш миришеше хладния и приятен въздух.

Когато падна нощта, Алфануи и дон Сана се намираха на двете срещуположни части на града, дон Сана в южната, а Алфануи — на север, откъдето духаше вятърът.

Най-после вятърът спря и градският часовник отмери часа. Дон Сана започна да търси маскирани. Влизаше в къщите и избираше най-тъжните. Караше ги да си сложат маски и да излязат на улипата, да се смеят и да пеят. Никой не се противеше. Така събра няколко десетки маскирани и се отправи с тях към центъра. От другия край, сам и решителен, се приближаваше Алфануи.

Отдалече се носеше шумът на шествието на маските, които свиреха, пееха и танцуваха. Спираха отвреме на време да изчакат още някого. Начело на всички вървеше дон Сана. То ги караше насила да се смеят и не им даваше да си отдъхнат. Едни носеха маска на прасе или горила, други на палячо, трети — маски с огромни носове. Картонените маски променяха гласовете на хората и те звучаха като някакво грухтене. Някои плачеха под маските си и боите им се размиваха и потичаха. Но дон Сана не ги оставяше на мира. От време на време те се блъскаха в стените или в уличните фенери, но продължаваха да вървят, макар и превити от болка. Влачеха краката си и падаха, спъвайки се в дългите си цветни раса. Мрачното, безредно шествие се движеше под знака на смеха на дои Сана, лишено от воля, смачкано от огромна тежест. То пееше, виеше и грухтеше, изпаднало сякаш в някаква колективна криза на епилепсия. Подвижността на дон Сана, този неуморим веселяк, контрастираше с едрите, тромави и прегърбени тела на маскираните, навлечени с дрехи.

Най-после дон Сана спря. Свитата му се струпа зад него като безформен вързоп, който бръмчеше и се люшкаше леко встрани, издавайки някакъв гъгнив и глух шепот. Дон Сана, все още спокоен, бе вперил поглед към края на улицата. Там, в тъмнината, се открояваше едно бледо и изящно лице. Едната му половина бе сгряна от луната, а другата оставаше …

Алфануи и дон Сана се гледаха известно време. После Алфануи тръгна. Стадото от маскирани се пръсна мълчаливо. Разбягаха се по различни улици. Изчезнаха в нощта и оставиха зад себе си разхвърлени маски и дрипи.

Алфануи и дон Сана вървяха един срещу друг. Сега вече дон Сана изпитваше желание да побегне, но погледът на Алфануи го приковаваше.

Срещнаха се на един тъмен ъгъл. От жълтите очи на Алфануи искреше гняв. Той сграбчи дон Сана за краката, вдигна го и започна да го удря о каменния ъгъл. Кръглата глава се откъсна, а изписаната усмивка на дон Сана се разби и пръсна по паважа. Звънтеше и подскачаше като дървена. Алфануи удряше яростно и дон Сана се разпадаше на трески. Най-после в ръцете на Алфануи останаха само червените обувки на дон Сана. Той ги захвърли върху купа трески, облегна се на стената и си пое дълбоко дъх. Пристигна тичешком нощният пазач и запита:

— Ей! Каква е тази врява?

Алфануи промълви с мъка:

— Нищо няма, аз съм.

Пазачът видя пръснатите по земята останки на дон Сана.

— Какво е това?

— Нали виждаш. Трески и дрипи.

Докато отговаряше, Алфануи пренебрежително ги буташе с крак към канала.

Десета главаЗА СЛЕПОТАТА НА АЛФЛНУИ И ЗА МЪЧИТЕЛНОТО МУ БЯГСТВО

Слепотата на Алфануи се изяви с парлив и болезнен сърбеж. В началото тя беше червена, червена като пипер или като обущата на дон Сана.

„Не предполагах, че по жилите на дон Сана тече кръв.“

Поопипа се. По тялото му се изкачваше треска, която стигна до слепоочията му и почна да ги изгаря. Треската изсушаваше ръцете му и той почувствува болка дори и във върховете на пръстите си. Струваше му се, че те стават все по-тънки и по-дълги. Боляха го при допир. Изпитваше болка, щом докоснеше стените, тротоарите, фенерите. Слепотата му се населяваше от странни видения. Бегли и смътни видения, усилени от фантасмагоричните прищевки на мрака. Представете си фенерите като пръчки червен восък, които горяха и пръскаха около себе си пламтящи капки. Стените бяха сякаш намазани с фосфор и искаха да запалят подутите от треска върхове на дългите му пръсти. Доближаваше пръстите към устата си, за да ги загаси, но чувствувате вкуса на кръв. Движеше се бавно, за да щади колкото се може повече ръцете си, но не намираше изход от улиците, които непрекъснато се препречваха на пътя му. Те гърмяха сега с шума на всички коли, които бяха минали но тях, а и те сякаш самите се движеха на дървени колела. Стрехите се бяха смъкнали ниско и разкървавяваха слепоочията и челото му. Опитваше се да си почине и се подпираше с ръце на земята, но усещаше веднага, че плъхове докосват пръстите му. Допир на козина на плъхове. Издигнеше ли ги нагоре, почваха да го хапят прилепи.

„Не предполагах, че по жилите на дон Сана тече кръв.“

Улиците загърмяха отново с шума на колите и отново потънаха в мълчание. На промеждутъци, настойчиво, се връщаха и се сменяха червеното и сивото. Червеният цвят на обущата и сивият цвят на плъховете. Очите на Алфануи изскачаха и се прибираха, сякаш дишаха, а хладна пот обливаше лицето му. Ръцете му се вплитаха в клоните на акациите и тънките кокалчета па пръстите му се разпукнаха. Акациите бяха черни бодливи храсти, които се поклащаха и прегръщаха. От време на време се допираше до стъклото на някой прозорец и се одраскваше. Сега дори и въздухът причиняваше болка в пръстите му. Струваше му се, че по цялата улица, от единия до другия й край, бяха окачени сиви бархетни завеси. Дългите му чувствителни ръце бяха се превърнали в негови сетива. И колкото по-чувствителни ставаха, толкова растеше и желанието му да избяга, да излезе от този лабиринт, да се махне, да не остане в града, където бе убил дон Сана.

„Не ще види вече доня Тере.“

Спря за миг. Не беше смутен въпреки слепотата и страхотните болки, които изпитваше, и размисли спокойно.

„Ще потърся реката, а от другата страна на реката е полето. Не ще видя вече доня Тере. Така трябва да направя.“

Протегна отново ръцете си напред и продължи да върви и колкото повече се стараеше да намери изход, толкова по-голяма болка изпитваше.

„Можех да си почина. Можех да се примиря и да не се мъча да избягам и ръцете ми отново ще приемат предишния си вид. Но необходимо е да напуска това място.“

Устремяваше се отново напред, за да потърси изход въпреки болката в пръстите. Треската беше вече поспаднала и сега се чувстваше целият потънал в пот. Стана му студено и по гърба му полазиха тръпките, които обикновено пораждат пещерите и погнусата от червеите.

Но градът нямате край и Алфануи все не успяваше да се добере до реката. Реши да се изкачи на терасите, разположени по покривите, за да подиша. Не беше трудно да стори това със заострените си и издължени ръце. Скоро почувствува, че се намира горе. Там всичко му се стори по-леко и по-поносимо.

„Сега ще тръгна по права линия от тераса на тераса.“

Видя очите на котките, които проникваха в неговата слепота, и продължи да върви, като прескачаше перила, капандури и комини. Качваше се и слизаше по малки железни стълби, спъваше се о телове и въжета. Пресичаше улиците по жиците и кабелите, прехвърляйки се от квартал в квартал.

Постепенно терасите, през които минаваше, ставаха по-равни, по-малко хаотични и все повече намаляваха пречките, които Алфануи срещаше по пътя си. Вече нямаше нужда ръцете му да бъдат толкова чувствителни и дори му се струваше, че те са се смалили и не го болят вече толкола много. Терасите бяха дълги и равни и следваха почти непрекъснато една след друга.

Алфануи започна да вижда смътно. Беше още нощ, но терасите се бяха превърнали в някакви дълги н набраздени парцели. Алфануи се наведе, за да докосне земята, и загреба буца пръст. Това не бяха вече тераси, а разорани ниви. Беше излязъл от града и се движеше по високия път, във висините.

Алфануи се спря и започна да вижда. Съмваше се. Разгледа ръцете си. Бяха изподраскани и окървавени, защото дълго бе вървял пипнешком. Откри по ръцете си и друга кръв, с цвета на обувките на дон Сана. Това беше боя от обущата на дон Сана. Тя именно го беше ослепила, защото бе потъркал очите си. Легна ничком на земята и заспа.