Алиса в огледалния свят

ШЕСТА ГЛАВАХЪМПТИ-ДЪМПТИ

Но яйцето все растеше и растеше и все повече и повече заприличваше на човек. Когато Алиса дойде на няколко метра от него, видя, че то има очи, нос и уста, а когато дойде до него, видя ясно, че това беше самият Хъмпти-Дъмпти.

„Не може да бъде никой друг! — си каза тя. — Толкова съм уверена в това, като че ли цялото му име е написано на лицето му“.

То лесно можеше да бъде написано стотина пъти на това грамадно лице. Хъмпти-Дъмпти седеше по турски на един висок зид, толкова тесен, че Алиса се учуди как пази равновесие. И тъй като той беше вперил поглед на обратната страна и не й обръщаше никакво внимание, тя си помисли, че в края на краищата той трябва да е изкуствен.

— А пък съвсем прилича на яйце — каза тя гласно и застана под него, разтворила ръце, готова да го хване, защото очакваше, че той може да падне всеки миг.

— Много предизвикателно е — каза Хъмпти-Дъмпти след дълго мълчание, като гледаше встрани от Алиса — да те наричат Яйце. Много!

— Аз ви казах, че вие приличате на яйце, господине — обясни любезно Алиса. — А някои яйца са много красиви, знаете — прибави тя с надеждата, че ще превърне забележката си в ласкателство.

— Някои хора — каза Хъмпти-Дъмпти, като все гледаше на другата страна — нямат повече ум в главата от едно бебе!

Алиса не знаеше какво да отговори. Тя си казваше, че това не е никакъв разговор, щом той не се обръща към нея. Всъщност последната му забележка беше казана на едно дърво. Затова тя само стоеше и си повтаряше тихо:

— Последният стих е много дълъг за това стихотворение — прибави Алиса на глас, забравила, че Хъмпти-Дъмпти я слуша.

— Стига си си мърморила под носа — каза Хъмпти-Дъмпти, като я погледна за пръв път, — ами кажи името и занятието си.

— Името ми е Алиса, но…

— Доста глупаво име — прекъсна я нетърпеливо Хъмпти-Дъмпти. — Какво значи то?

— Трябва ли непременно името да значи нещо? — попита недоумяващата Алиса.

— Разбира се, че трябва! — отговори Хъмпти-Дъмпти и се изсмя късо. — Моето име показва външността, която имам. А аз имам красива външност. С име като твоето можеш да имаш каквато и да било външност.

— Защо стоите там горе съвсем сам? — каза Алиса, тъй като не искаше да почва спор.

— Ха! Защо няма никой при мене! Мислиш ли, че не знам какво да отговоря на това? Питай друго!

— Не мислите ли, че ще се чувствувате по-сигурен, ако седнете на земята? — продължи Алиса не защото имаше намерение да задава нов въпрос, а поради това, че в доброто й сърце се загнезди страх за странното същество. — Този зид е толкова тесен!

— Какви лесни гатанки задаваш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Разбира се, че не мисля така! Какво! Ако някога бих паднал, а няма никакви вероятност това да се случи… но ако бих паднал… — Тук той сви устни и погледна така тържествено и величествено, че Алиса една се сдържа да не се разсмее. — Ако бих паднал — продължи той… — Царят ми е обещал… Аа, имащ право да пребледняваш, ако искаш, ти не се надяваше, че ще ти кажа това, нали? Царят ми е обещал със собствените си уста, да…

— …да изпрати всичките си царедворци и всичките си коне — прекъсна го доста неразумно Алиса.

— Не, наистина, това е отвратително! — извика Хъмпти-Дъмпти, обхванат от внезапен гняв. — Ти си подслушвала по врати и зад дървета, и през комини! Иначе не можеше да знаеш това!

— Не съм, честна дума! — каза кротко Алиса. — Има го написано в една книга.

— Ахаа! Това е друга работа. Такива неща могат да се записват в книга — каза по-спокойно Хъмпти-Дъмпти. — Тази книга се нарича Всеобща история, това е то… А сега погледни ме добре! Аз съм човек, който е разговарял с цар. Аз! Може би никога друг път няма да видиш човек като мене. Но за да ти покажа, че не съм горделив, ето, може да се ръкуваш с мене!

Той се ухили до ушите, наведе се и подаде ръка на Алиса. (За малко не падна от стената.) Тя стисна ръката му, като го наблюдаваше с известно безпокойство. „Ако се засмее още малко, краищата на устата му ще се съединят отзад — помисли тя — и тогава… не знам какво ще стане с главата му. Сигурно ще падне!“

— Даа, всичките си коне и всичките си царедворци — продължи Хъмпти-Дъмпти. — Те ще ме настанят за един миг на мястото ми… Но този разговор тръгна много бързо. Нека се върнем към предпоследната забележка.

— Надали ще мога да си я спомня — каза учтиво Алиса.

— В такъв случай да почнем отначало — предложи Хъмпти-Дъмпти. — Сега е мой ред да избирам за какво да приказваме. („Той като че ли смята, че играем някаква игра!“ — си каза Алиса.) Такаа… Ето ти сега един въпрос: на колко години каза, че си?

Алиса пресметна набързо и отвърна:

— На седем години и шест месеца.

— Грешно! — извика тържествуващ Хъмпти-Дъмпти. — Ти никога не си казвала подобно нещо!

— Мислех, че ме попитахте „На колко си години“ — обясни Алиса.

— Ако съм искал да те попитам това, щях да попитам — каза Хъмпти-Дъмпти.

Алиса не искаше да почва препирня, затова не отвърна нищо.

— Седем години и шест месеца — повтори замислено Хъмпти-Дъмпти. — Доста неудобна възраст. Ако беше питала мене, щях да ти кажа: спри на седем. Но сега вече е много късно.

— Никога не питам хората дали да раста или не — каза възмутено Алиса.

— Много си горделива, така ли?

Алиса се възмути още повече от това подозрение.

— Искам да кажа — отвърна тя, — че човек не може да се спре сам да расте.

— Сам човек навярно не може — рече Хъмпти-Дъмпти. — Но двама могат. С твоята собствена помощ ти можеше да останеш на седем.

— Какъв хубав колан имате! — забеляза внезапно Алиса. (Тя помисли, че и на двамата сигурно им е омръзнало да говорят за възрасти и ако наистина всеки на свой ред можеше да избира за какво да говорят, сега беше нейният ред.) — Или… — поправи се тя, след като размисли — трябваше да кажа „хубава вратовръзка“… не, колан… искам да кажа… моля да ме извините — прибави тя объркана, тъй като Хъмпти-Дъмпти изглеждаше дълбоко засегнат и Алиса взе да съжалява, че е избрала такъв предмет за разговор. „Да знаех само — помисли тя — кое е вратът и кое — кръстът му!“

Очевидно Хъмпти-Дъмпти беше дълбоко огорчен и няколко минути не каза нищо. Когато заговори пак, той измърмори с нисък глас:

— Извънредно обидно е, когато някой не може да различи вратовръзка от колан!

— Вярно, показах се голяма невежа — каза Алиса толкова смирено, че Хъмпти-Дъмпти я съжали.

— Това е вратовръзка, мое дете, и то много хубава вратовръзка, както сама каза. Подарък ми е от Белите Цар и Царица. Това е то!

— Вярно ли? — запита Алиса, зарадвана, че все пак работата се оправи.

— Те ми я подариха — поде Хъмпти-Дъмпти, като кръстоса крак връз крак и хвана коляното си с ръце, — те ми я подариха за един нерожден ден.

— Извинете! — каза смаяна Алиса.

— Аз не съм обиден — отвърна Хъмпти-Дъмпти.

— Исках да кажа… какво е това — подарък за нерожден ден?

— Това значи подарък, който ти се дава, когато не ти е рожденият ден, разбира се.

Алиса поразмисли.

— Предпочитам подаръци за рожден ден — каза тя след това.

— Не знаеш какво говориш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Колко дни има в годината?

— Триста шейсет и пет — отвърна Алиса.

— А колко рождени дни имаш?

— Един.

— Като извадиш един от триста шейсет и пет, колко остават?

— Триста шейсет и четири, разбира се.

Хъмпти-Дъмпти я погледна недоверчиво.

— По-добре да го видя написано — каза той.

Алиса се усмихна, извади бележника си и написа:

Хъмпти-Дъмпти взе бележника и започна да разглежда внимателно.

— Изглежда, че сметката е вярна… — започна той.

— Вие държите бележника наопаки! — прекъсна го Алиса.

— Да, вярно — каза шеговито Хъмпти-Дъмпти, докато Алиса му обърна бележника. — Стори ми се малко необикновено, затова казах „изглежда“, че е вярно, макар че нямах време да проверя сметката от горе до долу… И това показва значи, че има триста шестдесет и четири дни, когато можеш да получаваш подаръци за нерожден ден…

— Разбира се — каза Алиса.

— И само един за подаръци за рожден ден, знаеш. Това е слава за тебе!

— Не знам какво разбирате под думата „слава“ — рече Алиса.

Хъмпти-Дъмпти се усмихна надменно.

— Разбира се, че няма да знаеш, ако не ти обясня. Искам да кажа, че това е добро унищожително доказателство срещу тебе!

— Но „слава“ не значи „добро унищожително доказателство“ — забеляза Алиса.

— Когато аз употребявам някоя дума — каза презрително Хъмпти-Дъмпти, — тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.

— Въпросът е — каза Алиса — дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.

— Въпросът е — отвърна Хъмпти-Дъмпти — да си майстор. Това е всичко.

Алиса беше твърде озадачена, за да може да каже нещо. Затова Хъмпти-Дъмпти заговори пак:

— Думите имат нрав, поне някои от тях. Особено глаголите — те са най-горди. С прилагателните можеш да си правиш, каквото щеш, но не и с глаголите. Аз обаче мога да ги управлявам всичките! Непроницаемост! Това казвам аз!

— Бихте ли ми обяснил, моля, какво означава това? — каза Алиса.

— Сега говориш като разумно дете — отвърна Хъмпти-Дъмпти с доволен израз. — Под „непроницаемост“ разбирам, че доста сме говорили по този въпрос и би било добре, ако ми разкажеш какво мислиш да правиш по-нататък, тъй като, предполагам, нямаш намерение да прекараш тука целия си останал живот.

— Но това е извънредно много да карате една дума да означава! — каза замислено Алиса.

— Когато карам някоя дума да върши толкова много работа — каза Хъмпти-Дъмпти, — аз винаги й плащам извънредно.

— О-о! — каза Алиса. Тя беше толкова смаяна, че не можа да каже нищо повече.

— Аа, да ги видиш само като се съберат наоколо ми някоя събота вечер — продължи Хъмпти-Дъмпти, като клатеше глава, наляво-надясно. — За да си получат заплатите, знаеш.

(Алиса не се осмели да го попита с какво им плаща, така че, виждате, и аз не мога да ви кажа.)

— Изглежда, че сте много ловък да обяснявате думи, господине — каза Алиса. — Бихте ли имал добрината да ми обясните какво значи стихотворението, наречено „Джаберуоки“?

— Кажи да го чуя — отвърна Хъмпти-Дъмпти. — Аз мога да обясня всички стихотворения, написани досега, и голяма част от тези, които още не са.

Това звучеше много обнадеждаващо и Алиса реши да издекламира първия куплет:

— Стига засега — прекъсна я Хъмпти-Дъмпти. — Това е пълно с трудни думи. Сгладне означава пладне, когато човек огладнява, значи около седем часа, когато почват да готвят за вечеря.

— Това е добре — каза Алиса. — Ами честлинните?

— Даа. Честлинни значи чевръсти и силни. Виждаш ли, това е нещо като двойна закачалка, с две думи окачени на нея.

— Сега разбирам — отвърна замислено Алиса. — Ами какви са тези комбурси?

— Комбурсите са нещо като бурсуци, наопаки, които вместо глава имат тирбушон и гущерови опашки.

— Трябва да са доста интересни…

— Интересни са наистина — каза Хъмпти-Дъмпти. — Те си правят гнездата под слънчеви часовници и се хранят със сирене.

— Ами какво значи тарляха се и сврецваха?

— Тарляха се значи въртят се като тарла, като въртележка, а сврецвам означава правя дупка като със свредел.

— Тогава плите навярно са поляните с трева около слънчевите часовници — каза Алиса, сама учудена от находчивостта си.

— Точно това е. Наричат се пли, защото се намират при часовниците — отпред и отзад.

— И от двете им страни — прибави Алиса.

— Точно така… По-нататък: окласни значи окаяни и слаби (ето още една двойна закачалка). А щурпи са един вид птици, щурави и одърпани. Перушината им виси на всички страни, нещо като живи парцали.

— Ами отма и прасурси? — запита Алиса. — Страх ме е, че ви създавам големи неприятности с тези обяснения.

— Прасурсът е вид зелено прасе. Но отма — за тази дума не съм сигурен. Предполагам, че е съкратена форма от израза от дома, в смисъл, че са си загубили пътя от къщи, знаеш.

— Ами какво значи тогава равапсатваха?

— Даа… равапсатвам означава нещо като рева и свиря заедно, с един вид кихане помежду им. Ти ще чуеш този звук може би там, в гората, и като го чуеш веднъж, няма цял живот да го забравиш… Кой ти е разказвал всички тия трудни неща?

— Четох ги в една книга — каза Алиса. — Но на мене ми издекламираха едно стихотворение, много по-лесно от това. Мисля, че Туидълди ми го каза.

— Колкото до стихотворения, знаеш — каза Хъмпти-Дъмпти, като простря голямата си ръка, — аз мога да декламирам стихотворения не по зле от другите, ако работата дойде дотам.

— О, работата няма защо да идва дотам! — каза бързо Алиса, с надежда че ще го спре, преди да е почнал.

— Стихотворението, което ще ти кажа — продължи той, без да обърне внимание на думите й, — е написано само за твое удоволствие.

Алиса разбра, че в такъв случай тя не може да не го изслуша. И така, тя седна на земята и каза много тъжно:

— Благодаря.

Хъмпти-Дъмпти започна:

— Само че не я пея — прибави той за обяснение.

— Виждам, че не я пеете — отвърна Алиса.

— Ако можещ да видиш дали пея или не, ти имаш по-силни очи от повечето хора — забеляза строго Хъмпти-Дъмпти.

Алиса не каза нищо. Той продължи.

— Много ви благодаря за доверието — каза Алиса.

— Непременно ще я запиша, стига да мога да я помня толкова дълго — каза Алиса.

— Престани да правиш такива забележки — отвърна Хъмпти-Дъмпти. — Няма смисъл и само ме объркват.

— Страхувам се, че не разбирам добре — прекъсна го Алиса.

— По-нататък става по-ясно — отговори Хъмпти-Дъмпти.

Като каза този стих, Хъмпти-Дъмпти наистина изрева и Алиса помисли, изтръпнала от ужас: „Не бих искала да съм на мястото на пратеника за нищо на света!“

След това настъпи дълго мълчание.

— Това ли е всичко? — запита срамежливо Алиса.

— Това е всичко — отговори Хъмпти-Дъмпти. — Сбогом.

Прощаването дойде доста неочаквано, според Алиса. Но след този ясен намек, че трябва да си ходи, тя разбра, че надали ще е възпитано да продължава да стои. И така тя стана и му протегна ръка.

— Довиждане, до нова среща — каза Алиса колкото можеше по-любезно.

— Ако наистина се срещнем пак, сигурно няма да те позная — отговори намръщен Хъмпти-Дъмпти, като й подаде един пръст. — Ти приличаш съвсем на всички други хора.

— Обикновено човек се познава по лицето — забеляза замислено Алиса.

— Тъкмо тука е бедата — каза Хъмпти-Дъмпти. — Лицето ти прилича съвсем на другите хора: двете очи така (той посочи местата им с пръста си във въздуха), нос в средата, отдолу уста. Все същото. Виж, ако двете ти очи бяха например от едната страна на носа или устата ти на челото, това щеше да ми помогне да те запомня.

— Няма да бъде красиво — забеляза Алиса.

Но Хъмпти-Дъмпти само затвори очи и каза:

— Почакай най-напред да видиш и тогава съди.

Алиса почака още една минута, за да види дали ще й каже нещо друго, но тъй като той нито отваряше очи, нито даваше вид, че изобщо се интересува от нея, тя каза още веднъж „сбогом!“ и като не получи отговор, спокойно тръгна нататък. Но както вървеше, тя не се въздържа и си каза: „От всички неудовлетворени (тя каза тази дума гласно, сякаш й правеше голямо удоволствие да повтаря такива трудни думи), от всички неудовлетворени хора, които съм срещала някога…“

Но Алиса не можа да довърши изречението, защото силен трясък разтърси гората от край до край.