Алиса в огледалния свят

СЕДМА ГЛАВАЛЪВА И ЕДНОРОГА

Веднага след това през гората се зададоха тичащи войници, най-напред в редици по двама и по трима, после по десетина и по двайсетина и най-сетне на такива тълпи, че сякаш изпълниха цялата гора. Алиса се скри зад едно дърво от страх да не я сгазят и оттам ги наблюдаваше, като минаваха.

Тя си казваше, че никога през живота си не е виждала войници да се държат така несигурно на краката си. Те непрестанно се спъваха и когато някой паднеше, още неколцина падаха винаги върху него, така че скоро земята се покри с купчинки хора.

После се зададоха конниците. Понеже конете имаха четири крака, те се държаха много по-здраво от пехотинците, но и те се претъркулваха от време на време. Изглежда, че правилото беше — щом падне конят, моментално да падне и ездачът. Бъркотията ставаше все по-голяма и Алиса се почувствува крайно щастлива, когато успя да излезе от гората на едно открито поле. Там намери Белия Цар, седнал на земята. Той записваше ревностно нещо в бележника си.

— Аз ги изпратих всичките — каза Царя, сияещ от гордост, като видя Алиса. — Случи ли ти се да видиш едни войници, като мина през гората, мила?

— Да, срещнах — отвърна Алиса. — Няколко хиляди, мисля.

— Четири хиляди двеста и седем е точният им брой — съобщи Царя, като погледна в бележника си. — Не можах да изпратя всички конници, знаеш, защото трябват двама за играта. Не можах да изпратя и двамата офицери-пратеници. Те отидоха в града. Наистина, я погледни по пътя и ми кажи дали виждаш някой.

— Никой — каза Алиса.

— Бих искал да имам очи като твоите — забеляза завистливо Царя. — Да мога да видя Никой! И то от такова голямо разстояние! Какво! От такова голямо разстояние аз едва бих могъл да различа истински хора при тази светлина!

Алиса недочу всичко това, защото наблюдаваше внимателно пътя, сложила длан над очите си.

— Сега виждам някой! — извика тя най-после. — Но той върви много бавно… и как странно се криви! (Защото пратеникът се навеждаше и се изправяше, извиваше се като змиорка и переше големите си ръце като ветрила.)

— Нищо подобно! — каза Царя. — Това е Държавен Пратеник, а това са държавнически пози. Той ги прави само когато се усеща силен. Казва се Сая.

— Обичам моя мил със „С“ — започна, без да ще, Алиса, — защото е Силен. Мразя го със „С“, защото е Страшен. Храня го със… със… Сандвичи и… сено. Името му е Сая и живее в…

— Той живее в Сайванта — забеляза Царя, без даже да му мине през ума, че участвува в играта, тъй като Алиса не се сещаше за някакво място за живеене с буквата „С“. — Другият пратеник се казва Сата. Трябва да имам двама, знаеш: за идване и за отиване. Един да идва, друг да отива.

— Прося извинение! — каза Алиса, която не разбра.

— Не е прилично да се проси — каза Царя.

— Исках само да кажа, че не разбирам — обясни Алиса. — Защо един да идва, друг да отива?

— Нали ти казах? — повтори нетърпеливо Царя. — Трябват ми двама: за донасяне и за отнасяне. Един да донася, друг да отнася.

В този миг пристигна Пратеника. Той беше толкова задъхан от бързане, че не можеше да каже нито дума. Само размахваше ръце и правеше най-ужасни гримаси пред клетия Цар.

— Тази малка госпожица те обича със „С“ — каза Царя, като му представи Алиса, с надеждата, че ще отвлече вниманието му от себе си. Но това се оказа безполезно: държавническите пози ставаха все по-необикновени, а грамадните очи се въртяха на всички страни.

— Ти ме тревожиш — каза Царя. — Започна да ми прилошава. Дай ми един сандвич.

При тези думи за голямо удоволствие на Алиса Пратеника отвори една торба, окачена на врата му, и подаде на Царя един сандвич, който този излапа лакомо.

— Дай още един сандвич! — каза Царя.

— Сандвич вече няма, остана само сено — отговори Пратеника, като търсеше в торбата.

— Ех, сено тогава — промърмори Царя с лека въздишка.

Алиса се зарадва, като забеляза, че сеното го оживи доста.

— Няма нищо по-хубаво от сеното, когато на човек му прилошее — забеляза Царя, като продължаваше да хруска.

— Мисля, че в такива случаи няма нищо по-добро от това да го полеят със студена вода — каза Алиса — или да му дадат валерианови капки.

— Аз не казах „няма нищо по-добро“ — отвърна Царя. — Казах, че няма нищо „по-хубаво“ сеното.

Алиса не можа да отрече това.

— Кой те надмина по пътя? — продължи Царя, като протегна ръка към Пратеника за още малко сено.

— Никой — отвърна Пратеника и пак му подаде сено.

— Съвсем вярно — каза Царя. — Тази млада госпожица го видя също. Това значи, че Никой не върви по-бавно от тебе.

— Правя, каквото е по силите ми — каза недоволно Пратеника. — Сигурен съм, че никой не върви по-бързо от мене.

— Може би си прав — отговори замислено Царя. — Защото иначе той щеше да дойде тука преди тебе. Както и да е… А сега, като си почина вече, кажи какво става в града.

— Ще ви пошепна поверително — каза Пратеника. Той сложи ръце до устата си като фуния и се приближи до самото ухо на Царя. На Алиса й стана малко неприятно, тъй като и тя искаше да чуе новините. Но вместо да пошепне, Пратеника изрева с всички сили:

— Пак почнаха!!!

— Това ли наричаш шепнене?! — извика клетият Цар, като подскочи разтреперан. — Ако повториш такова нещо, ще те смажа от бой! Ревът ти прониза главата ми от единия край до другия като земетресение!

„Трябва да е било много късо земетресение“ — помисли Алиса.

— Кои почнаха пак? — се осмели да запита тя.

— Как! Ами че Лъва и Еднорога, разбира се! — каза Царя.

— Да се бият за короната ли?

— Естествено — каза Царя. — И най-смешното е, че цялата работа е за моята корона. Да изтичаме да ги видим!

Докато тичаха, Алиса си повтаряше думите на старата песен:

— Който… от тях… победи… ще получи ли… короната? — попита Алиса доколкото можеше, защото се беше запъхтяла от тичането.

— Мила моя, разбира се, не! — каза Царя. — Каква мисъл!

— Искате ли… да бъдете… тъй добър… да спрете… един… миг — изпъшка Алиса, след като потича още малко — да си… поема… дъха…

— Аз съм тъй добър — каза Царя, — но не съм толкова силен. Как мога да спра един миг, когато той върви тъй ужасно бързо? Все едно да се опиташ да спреш един Беготрон!

На Алиса не й достигна дъх да отговори. Затова те тичаха мълчаливо, докато стигнаха пред една голяма тълпа, в средата на която се биеха Лъва и Еднорога. Те бяха обвити в гъст облак прах и отначало Алиса не можа да различи кой кой е. Но скоро тя успя да познае Еднорога по неговия рог.

Те бяха застанали близо до Сата, другия Пратеник, който наблюдаваше борбата с чаша чай в едната ръка и филия хляб с масло в другата.

— Той току-що излезе от затвора, а не си беше допил чая, когато го затвориха — пошепна Сая на Алиса. — В затвора им дават само мидени черупки, така че той е много гладен и жаден. Как си, мило дете? — продължи той, като прегърна нежно Сата.

Сата се огледа, поклати глава и продължи да яде.

— Беше ли щастлив в затвора, мило дете? — каза Сая.

Сата се огледа пак и този път няколко сълзи се търкулнаха по бузите му, но той не каза нито дума.

— Не можеш ли да говориш? — извика нетърпеливо Сая.

Но Сата продължи да дъвче и отпи още малко чай.

— Ще говориш ли? — извика Царя. — Как върви борбата?

Сата направи отчаяно усилие и като глътна един голям залък хляб с масло, каза глухо:

— Много добре. Всеки от тях е свалил досега другия около осемдесет и седем пъти.

— Тогава мисля, че скоро ще им раздадат белия и черния хляб? — се реши да запита Алиса.

— Той е вече приготвен — каза Сата. — Аз ям от него.

Тъкмо тогава борбата между Лъва и Еднорога спря, защото Царя извика:

— Разрешават се десет минути почивка за закуска!

Сая и Сата се заловиха за работа: донесоха табли с бял и черен хляб. Алиса взе една филия да опита, но хлябът беше много сух.

— Не вярвам да продължават да се бият днеска — каза Царя на Сата. — Иди кажи на барабаните да почват.

Сая се отдалечи, подскачайки като скакалец.

Известно време Алиса го наблюдаваше мълчаливо. Изведнъж лицето й светна:

— Вижте, вижте! — извика тя и посочи с пръст. — Ето, Бялата Царица тича през полето. Тя излетя от гората, ей оттам… Колко бързо тичат тези царици!

— Сигурно я е подгонил някой неприятел — каза Царя, без дори да я погледне. — Тази гора е пълна с неприятели.

— Няма ли да й се притечете на помощ? — запита Алиса учудена, че той гледа толкова спокойно на положението.

— Съвсем излишно — отвърна Царя. — Тя тича ужасно бързо. Да се опиташ да я хванеш е все едно да искаш да хванеш някой Беготрон. Но аз ще си взема бележка за този случай, ако искаш. Мило, добро същество е тя. — Той си повтаряше тихо последните думи, докато отваряше бележника си. — Същество с две „т“ ли се пишеше?

В този миг до тях се приближи небрежно Еднорога с ръце в джобовете.

— Този път бях по-добър от него, нали? — каза той на Царя, като го погледна мимоходом.

— Малко, да — отвърна нервно Царя. — Но не трябваше да го удряш с рога си, знаеш.

— Не го заболя — каза небрежно Еднорога и тъкмо се готвеше да отмине, погледът му падна върху Алиса. Той се обърна в миг и започна да я разглежда с най-дълбоко отвращение.

— Какво е това? — каза той най-после.

— Това е дете! — отговори с готовност Сая и застана пред Алиса, за да я представи, като протегна ръце към нея, в държавническа поза. — Намерихме го днеска. То е съвсем истинско, само че два пъти по-голямо.

— Винаги съм вярвал, че съществуват легендарни чудовища! — каза Еднорога. — Живо ли е?

— То може да говори! — отвърна тържествено Сая.

Еднорога погледна сънливо Алиса и каза:

— Говори, дете!

Алиса се усмихна и заговори:

— Знаете ли, и аз винаги съм си мислила, че Еднорозите са легендарни чудовища. Никога не бях виждала жив Еднорог.

— Е, сега, когато се видяхме един друг — каза Еднорога, — ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе. Съгласна ли си?

— Да, щом искате — отвърна Алиса.

— Хайде, дай баклавата, старче! — рече Еднорога, като се обърна към Царя. — Омръзна ми вече твоят черен хляб.

— Разбира се, разбира се — промърмори Царя и кимна на Сая. — Отвори торбата — пошепна той. — Бърже! Не тази, тя е пълна със сено!

Сая извади от торбата много голямо парче баклава и го подаде на Алиса да го подържи, докато той извади голяма чиния и нож. Как излязоха от малката торба всички тези неща, Алиса не можа да разбере. „Същински фокус!“ — помисли си тя.

През това време при тях дойде и Лъва. Той изглеждаше уморен и сънлив. Очите му бяха полуотворени.

— Какво е това? — каза той, като погледна лениво Алиса. Той говореше с дълбок, кух глас, който звучеше като камбана.

— Аха, какво е това! — извика живо Еднорога. — Никога не можеш да се сетиш. И аз не можах да позная!

Лъва погледна отегчено Алиса.

— Животно ли си… растение… или минерал…? — запита той, като се прозяваше след всяка дума.

— Това е легендарно чудовище! — извика Еднорога, преди Алиса да успее да отговори.

— Тогава раздай баклавата, Чудовище — каза Лъва, излегна се на земята и облегна брада на лапите си. — Сядайте и вие двамата! — обърна се той към Царя и Еднорога. — И честно ще делиш сладкиша, знаеш!

На Царя решително не му беше удобно, задето трябваше да седи между двете грамадни същества. Но изглежда за него нямаше друго място.

— Каква битка можем да направим сега за короната! — каза Еднорога, като погледна лукаво към нея. Тя за малко не падна от главата на бедния Цар, толкова се разтрепери той.

— Лесно ще я спечеля — рече Лъва.

— Не съм толкова сигурен! — отвърна Еднорога.

— Как! Ами че аз те гоних около целия град, страхливецо! — отвърна гневно Лъва, като се надигна застрашително.

Царя се намеси, за да прекъсне спора. Той беше много нервен, гласът му трепереше.

— Около града ли? — запита той. — Доста дълъг път! През къде минахте: през стария мост или през пазара? Откъм стария мост изгледът е по-хубав.

— Не знам — изръмжа Лъва и се излегна пак на земята. — Беше се вдигнал голям прахоляк, та нищо не се виждаше. Колко бавно реже сладкиша Чудовището!

Алиса беше седнала на брега на едно поточе, сложила голямата чиния на скута си, и режеше бързо с ножа.

— Непоносимо нещо! — отговори тя на Лъва. (Алиса вече свикна да я наричат Чудовище.) — Няколко пъти вече го нарязвам на парчета, но те пак се съединяват!

— Не знаеш как се реже огледален сладкиш — забеляза Еднорога. — Най-напред го раздай, а после го нарежи!

Това изглеждаше глупост, но Алиса стана покорно, поднесе чинията и баклавата сама се раздели на три парчета, докато я поднасяше.

— Сега я нарежи! — каза Еднорога, когато Алиса се върна на мястото си с празната чиния. — Чудовището даде на Лъва двойно по-голямо парче, отколкото на мене!

— Затова пък на себе си не е оставило нищо — каза Лъва. — Обичаш ли баклава, Чудовище?

Но преди Алиса да отговори, забиха барабаните.

Тя не можа да разбере откъде идва шумът. Той изпълни въздуха и забуча в главата й така, че я оглуши съвсем. Ужасена, тя рипна, прескочи поточето и едва успя да забележи как Лъва и Еднорога скочиха сърдити, задето са им нарушили пиршеството, после тя падна на колене и запуши ушите си с ръце, за да не чува ужасния шум.

„Ако и това не ги изпъди от града — помисли Алиса, — нищо никога няма да ги изпъди!“