Аллах ил Аллах!

Седма глава Юмручен двубой

Докато разговарях с шейха, добре забелязах, че Халеф не беше съгласен с думите ми. Не веднъж и дваж той се покашля и явно имаше голямо желание да се намеси, ала все пак си наложи да не прекрачва онези граници, с които бе длъжен да се съобразява като мой слуга. Ала веднага щом шейхът си отиде, дребосъкът се почувства освободен от това свое задължение и започна да ме упреква заради поведението ми.

— Сихди, не мога да проумея как е възможно човек така да подритва щастието си! — каза ми той ядосано. — Та нали виждаш, че този стар бен аббас се е захласнал по теб и какво ли не би дал, за да те направи свой зет. А ти му издаваш, че Тарик и Хилал, двамата Синове на светкавицата, са хвърлили око на дъщерите му. Никога досега не съм виждал мъж, който да постъпва тъй глупаво и да отблъсква нещо толкова изгодно за него. Съжалявам те и ти пожелавам дано час по-скоро разумът ти да се просветли. Ама всичко това става само защото си християнин, а не привърженик на Пророка.

Той продължи да мърмори още доста дълго под нос, докато най-сетне му заповядах да мълчи.

Човек лесно може да си представи, че цялото племе на бени салахите бе силно развълнувано. Предстоеше да се реши, кой ще стане негов шейх. И един чуждоземен бе изявил желание да участва в двубоя! На всички бе известна великанската сила на Фалахд. Навярно сред хората имаше малцина, които се съмняваха в победата му.

Пристигането на бени аббасите бе погълнало вниманието на бени салахите толкова много, че не забелязаха колко бързо измина времето до двубоя. Сега всеки от тях бързаше да заеме някое по-хубаво място. Стичаха се всички — мъже и жени, младежи и девойки. Естествено децата не бяха допуснати до зрелището.

Двубоят щеше да се проведе извън лагера на едно място, което беше обозначено със забити в земята копия. Когато се появих, придружаван от Халеф, то бе вече обградено от гъста тълпа възбудени зрители. В кръг наоколо стояха няколко редици мъже и жени, зад тях се намираха ездачи на коне, а зад тях пък на високите гърбици на камилите се бяха подредили собствениците на тези животни.

Когато се насочих към «арената», преминавайки през редиците на зяпачите, всички страхопочтително ми направиха място.

В единия край ханумата бе седнала върху килим. Лицето й беше бледо. Едва успяваше да скрие страха си. До нея се бяха настанили баща й и сестра й, а от двете им страни бяха заели места Хилал и Тарик.

Великанът седеше в срещуположния край на арената. По обезобразеното му от онзи грозен белег лице се бе изписал израз на злорадство и подигравка. До него се намираха двама мъже, които виждах за пръв път — навярно негови привърженици. На земята бяха оставени няколко издълбани кратунки, пълни с вода, за да могат участниците в двубоя да се освежават.

Муадинът и старият Азра стояха в средата на обграденото от зрители място. Както узнах по-късно, те са били избрани от съвета на старейшините, за да ръководят организирането и провеждането на двубоя. Щом ме видяха, Азра се приближи до мен и попита:

— Знаеш ли условията на борбата, о, господарю?

— Да, нали муадинът ги оповести. Кои са онези двама мъже зад Фалахд?

— Те са пратениците на османлиите и московците.

— А-а, значи затова ме зяпат с такива отровни погледи!

— Да, естествено те са силно разтревожени за изхода от двубоя. Плановете им могат да се осъществят само ако Фалахд излезе победител. Знаят го много добре.

Великанът забеляза, че ставаше дума за него и скочи на крака.

— Защо закъсня толкова? — грубо ми се сопна той.

— Ето ме! — отвърнах най-спокойно.

— Храбрият мъж не кара противника му да го чака.

— Я погледни сянката си! Точно сега е пладне. Впрочем не съм дошъл, за да се бия с думи. Нека силата и ловкостта решават!

— Тъй и ще бъде. Да започваме!

Със свити юмруци той се накани да се нахвърли върху мен, ала Азра се изпречи на пътя му.

— Чакай! Преди това пред свидетели ще трябва да уточним правилата.

— Правилата ли? Нямам нужда от правила.

— Двубоят трябва да е честен! Но преди всичко да определим с какви дрехи ще се биете?

— Всеки ще прави каквото си иска! — Онзи, който помоли за милост, трябва да бъде пощаден!

— Но това е позорно!

— Именно затова той ще бъде прокуден от племето, но поне ще си спаси живота. По какви правила ще се биете?

— По никакви. Всеки ще удря, както си иска.

— Ти съгласен ли си?

— Да.

— Тогава нека ханумата ви даде знак да започнете.

Великанът захвърли своя бурнус и се изправи пред мен само по шалвари. Горната част на тялото му бе натъркана с мазнина, за да се изплъзва по-лесно от ръцете на противника си. Изглеждаше невъзможно да поклатиш човек с подобно великанско телосложение, а могъщите му мускули сякаш бяха излети от стомана.

Последвах примера на противника си и също хвърлих моя бурнус на земята, но не сметнах за необходимо да се разсъбличам повече. Не свалих дори турския си елек, който носех под бурнуса. Подадох на Халеф връхната си дреха, за да я пази.

— В името на Аллаха, съблечи се! — предупреди ме старият, защото ми мислеше доброто. — Така много лесно може да те сграбчи.

— По-добре да не се опитва.

— Непредпазлив си!

— Ами!

След това настъпи пълна тишина и всички погледи се насочиха към ханумата, която трябваше да даде знак за започването на двубоя. Но ето че в този момент баща й се обади със силен глас:

— Тук нямате ли обичай преди началото на всеки двубой противниците да си подават ръка като тържествено уверение, че никой от тях няма да се опита по някакъв начин да изиграе другия?

— Да му подам ръка ли? На този чакал? — изсмя се великанът. — Как мога да му подам ръка? Нека само ми дойде да го удуша!

С тези думи той протегна към мен свитите си юмруци.

— Мислех ти доброто — отговорих му най-спокойно, — но тъй като продължаваш да ме обиждаш, няма да те щадя така, както си бях наумил. С три удара ще те просна на земята, освен ако веднага не ме помолиш за милост!

— Човече, ти си луд! Още с първия удар ще ти смажа черепа!

— Добре! Опитай се!

Ние двамата бяхме застанали така, че да можем да виждаме ханумата. На нея ясно й личеше, колко й бе тежко да даде знак за започване на схватката. Ето че най-после тя вдигна ръка.

— Започвайте! — извика Азра.

Обзети от неописуемо вълнение, всички зрители бяха вперили поглед в нас.

Великанът нададе силен яростен вик и от двайсетина крачки се втурна към мен толкова устремно, сякаш се канеше да срути цяла къща. Протегнал лявата си ръка, за да ме сграбчи, той още отдалече вдигна десния си юмрук с намерение да ми нанесе смъртоносен удар.

— Уа, уа — внимавай! Внимавай де! Завикаха ми от всички страни. — Напада те!

Както изглеждаше, тези викове бяха донякъде оправдани, защото аз се държах така, като че животът ми бе извън всяка опасност. Бях пъхнал ръце в джобовете си. Ала десницата ми бе свита в юмрук и изпод полузатворените клепачи погледът ми зорко следеше всяко движение на моя противник.

— Ето ти, гадно псе! — изрева Фалахд. Несъмнено само след миг той щеше да ме достигне, но с един мощен скок аз се втурнах срещу него, тъй че двамата се сблъскахме твърде шумно. В бясната си атака той бе пресметнал действията си, съобразявайки се точно с мястото, където бях застанал. И протегнатата му лява ръка и десницата, готова да нанесе споменатия вече удар, имаха за цел въпросната ми позиция. Само че моят скок я премести с няколко стъпки по-напред.

В момента, когато се сблъскахме, двете ръце на великана бяха все още доста раздалечени една от друга и преди да успее да ги събере, левият ми юмрук го удари силно под брадичката, а десният го улучи в окото.

Според мен двойният ми удар би трябвало да повали дори и този бик, поне краткотрайно да го зашемети, както и значително да отслаби неговата боеспособност. Макар и външно да си давах вид, че не ценя Фалахд като противник кой знае колко много, всъщност съвсем не беше така. Не че се страхувах от него, грубата физическа сила никога не ми е внушавала уважение или страх, но в този случай твърде много бе заложено на карта. Колкото и лекомислено да изглеждаше поведението ми по време на двубоя, аз все пак съвсем сериозно си бях поставил за цел още при първия сблъсък с него да отслабя боеспособността му възможно повече.

Ето защо силният удар на лявата ми ръка бе насочен към брадичката му. Ако попадне, където трябва, този удар най-често изпраща на земята поне за няколко секунди дори и най-яките и издръжливи противници. Но не можех да бъда сигурен в успеха си при такъв тип с нерви, дебели като корабни въжета и точно заради това почти в същия миг стоварих десния си юмрук върху лявото му око. Улучи ли такъв удар целта си, то за останалата част на двубоя противникът е само наполовина толкова опасен, колкото в началото, понеже окото му бързо се подува и затваря, а така той до голяма степен губи сигурността и точността на ударите си.

Ала въпреки че не бях подценил великанската сила на Фалахд, в действителност тя се оказа още по-голяма, което се прояви веднага след моя двоен удар. Якото кроше с лявата ми ръка, нанесено под брадичката му, остана кажи-речи без никакъв резултат. Той издаде глава напред като таран, сякаш се канеше просто да ме прегази. При страхотната сила на сблъсъка ни десният ми юмрук се разтвори, палецът хлътна в очната кухина и извади окото му.

Великанът рязко се дръпна назад като посегна и с двете си ръце към пострадалото око. Още в следващата секунда аз се озовах пак на предишното си място.

— Ракам уахид — номер едно!

— Ал аин ашшамахл — лявото око! — закрещяха най-близкостоящите хора.

Тези думи накараха великана да се отърси от своето зашеметяване. Той усети нараняването си и изригна ужасяваща ругатня.

— Тайиб, тайиб! Ахсант, ахсант! — Добре, добре! Браво, браво! — завикаха от всички страни.

Зрителите бяха направо възхитени. Не само че бях отбил първото нападение на смятания за непобедим противник, но дори го бях тежко наранил.

Повечето първобитни народи отдават необходимото признание за храбростта и ловкостта дори на най-върлите си врагове. Но овациите на бедуините само удвоиха яростта на великана. Несъмнено трябваше да се подготвя за някое най-безогледно нападение — та нали бяха разрешени всички средства и начини за водене на юмручен бой! Фалахд се намираше само на някакви си четири крачки от мен. Ето че вдигна свитите си в юмруци ръце и изрева:

— Сега ще отидеш право в геената!

С тези думи той направи скок напред, обаче не ме достигна, защото го пресрещнах с бързо вдигнатия си десен крак и така го ритнах в диафрагмата, че той извика и политна назад. Последва светкавично кроше с десния ми юмрук, и след това се обърнах към ханумата:

— Ракам итнахн — номер две!

— Ал аснам — зъбите! — завикаха зрителите, защото видяха, че от двете ъгълчета на устата му потече кръв.

Естествено че моята защита може да се опише на хартия много по-лесно, отколкото бе в действителност. Човек трябва да умее да стои много здраво на краката си и освен това да има голям опит и продължителни тренировки зад гърба си, ако не иска в подобно положение веднага да бъде повален на земята.

Одобрителните възгласи и овации отново избухнаха. Фалахд се надигна от земята и бързо се изправи на крака. Лицето му бе ужасно обезобразено. Той изплю избитите си зъби.

— Този пес е в съюз със сатаната! — изрева великанът със задавен глас. — Злите духове му помагат! Но въпреки всичко ще го изпратя в геената!

Все пак Фалахд бе вече преценил, че с подобно устремно нападение, провалило се на два пъти, нищо няма да постигне. Затова закрачи бавно към мен. Ясно се виждаше как гърдите му мощно се повдигаха и спускаха от възбуда и гняв, които едва сдържаше.

Ето че великанът протегна ръце, за да ме докопа, ала самият той бе сграбчен от мен. Хванах го за китките и със спираловидни движения започнах да го притеглям към себе си. По този начин кажи-речи извадих ръцете му от ставите и за миг-два те безсилно се отпуснаха. Използвах тази благоприятна секунда и му нанесох такъв юмручен удар в не защитеното слепоочие, че той рухна на земята като пън.

За трети път се обърнах към ханумата и обявих:

— Ракам талахт — номер три!

И тогава лека-полека се разрази буря от одобрителни викове, които отначало бяха полувисоки и единични, но после започнаха да стават все по-силни и по-бурни.

— Ал ард — на земята!

Всички, с изключение на привържениците на Фалахд, усетиха да ги обзема някакво чувство на облекчение. Той бе за тях истински тиранин, без самите те да смееха да си го признаят. Повечето от тях ме бяха вече отписали и затова в този момент тяхното ликуване избухна толкова по-шумно и по-искрено. Ако Фалахд бе излязъл победител, сигурно нямаше да го посрещнат с такива овации.

Въпреки че всички присъстващи бяха завладени от такова въодушевление и възторг, все пак никой не се помръдна от мястото си. Та нали зрелището все още не беше свършило! Само старият Азра се приближи до мен и като ми подаде ръка, каза:

— Ти превърна думите си от снощи в действителност. Аз смятах подобно нещо за невъзможно. Аллах ти е дал силата на слона.

— Лъжеш се! Далеч не съм толкова силен като Фалахд.

— Че как е възможно? — учудено попита той. — Нали с юмруците си го повали на земята, докато той не успя дори да те одраска! Значи ти си по-силният.

— физическата сила не е всичко. Много важна е сръчността, а освен това има и някои трикове и хватки, които, ако са известни на слабия, му дават предимство и пред най-силния великан.

— Не разбирам думите ти, ала виждам резултата. Мъртъв ли е Фалахд?

— Не ми се вярва, но ще проверя. Наведох се над победения противник и опипах сърдечната област. Макар бавно и тихо сърцето му още биеше.

— Не е мъртъв, само е в безсъзнание.

— Убий го! Ножът ти е в пояса. Забий го в сърцето му!

— Не, няма да го направя! Уговорихме се, че победеният има право да помоли за милост. Затова ще изчакам да дойде в съзнание, но първо ще го обезвредя.

С тези думи измъкнах няколко ремъка от джоба си. Старият направи слисана физиономия.

— Винаги ли носиш тези ремъци със себе си?

— Не, взех ги преди малко, само за да го вържа.

— Значи предварително си знаел, че ще го победиш?

— Да.

— Ти си велик човек. Вържи го и ела с мен при ханумата!

При започването на двубоя Халеф се беше оттеглил малко по-надалеч, но след като видя намеренията ми, бързо се притече.

— Сихди, ти си такъв бахлууан, какъвто досега не съм виждал. Признавам, че треперих за живота ти.

— Познавах противника си. Вярно, мислех го за силен, но също и за глупав и тромав човек. Помогни ми да вържем краката и ръцете му!

Докато го връзвахме с обединени усилия, погледът на Халеф непрекъснато шареше между мен и изпадналия в безсъзнание Фалахд. Щом свършихме работата си, дребосъкът се изправи и ме погледна със светнали очи.

— Сихди, никога досега не съм имал такъв господар като теб. Няма да те изоставя, докато все още се нуждаеш от услугите ми. Но я ми кажи, наистина ли искаш да подариш живота на този негодник?

— В никакъв случай няма да го убия. Възможно е според твоите представи животът му да ми принадлежи, но аз съм християнин. Отнема ли му живота, това няма да е нищо друго освен подло убийство, което ще ми тежи на съвестта до края на моите земни дни.

— Но помисли си само, колко е опасно да оставиш живо едно такова хищно животно! Така едва ли правиш услуга на човечеството!

— Знам, но ще изпълня дълга си.

Халеф ми хвърли сериозен поглед, изпълнен с упрек.

— Сихди, изслушай ме! Вярно, че съм само твой закрилник, но те обичам и ми се иска да те видя велик човек, на когото всички завиждат. Знаеш ли, кое е твой дълг? Вземи ханумата за жена и като шейх направи племето на бени салахите прочуто и страшно за враговете си. Нека славата му се понесе докъдето стига пустинята, че и по-надалеч, чак до най-отдалечените граници на Магреб. С радост ще те подкрепям в твоята работа и хората край всички лагерни огньове и във всички шатри на бадуахните [42] ще говорят с почит и въодушевление за Кара Бен Немзи, Абу ас са’йка, както и за неговия закрилник Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.

Тъй, ето ти на предначертана моята линия на живота! Жалко само, че тя нямаше нищо общо с плановете ми. Нямаше съмнение, че Халеф ми мислеше доброто, но просто беше невъзможно да му се втълпи каквото и да било разбиране за духовния живот и душевността на европееца. Ето защо се отказах да отговоря на предложението му, а казах следното:

— Сега нямам възможност да мисля за такива неща. Трябва да отида при ханумата. В това време ти остани при Фалахд и не пускай никой да се приближи до него!

Всъщност напомнянето ми се оказа излишно, защото на никой от досегашните привърженици на Фалахд и през ум не му минаваше да се приближи до него. Според техните възгледи той бе вече изключително моя собственост. Те нямаха никакво право да се интересуват от неговата участ.