Американска нощ

I

Лицето на Алберт Кнопоки бе на червени петна, носът му — сплескан, ноктите — черни. Дясното му око сълзеше и той постоянно го бършеше с мръсна носна кърпа.

— Заповядайте! — каза на Жак и му посочи зеленото пластмасово кресло пред бюрото си.

Жак седна, кръстоса крака, после пак ги събра. През това време господин Кнопоки го наблюдаваше с лявото си око, без да спира да попива другото.

— Господин Жак Марте, нали? — каза той, поглеждайки листчето, което му бе дала секретарката.

— Точно така.

— Отлично — каза мъжът, видимо доволен. — Какво образование имате?

— Юридическо — отвърна Жак наслуки.

— Интересно — отбеляза мъжът, — но в случая безполезно. Какво друго?

— Само това.

— Обявлението ли ви привлече?

Жак сви рамене.

— Добре, няма значение. Ние извършваме национална анкета по поръчка на организаторите на Автомобилната изложба. Ще трябва да проявите инициативност, психологическа дарба, динамизъм. Динамичен ли сте?

— Да — отвърна Жак и наведе глава.

Половин час по-късно пиеше кафе на площад Терн и разглеждаше списъка, който му бяха дали. Почти всички хора, на които трябваше да задава въпроси, живееха на булевард Пол Вайан Кутюрие в Иври97. През прозорците на бистрото виждаше забързаните минувачи с вдигнати яки срещу студения вятър, пъхнали ръце в джобовете, и му се стори, че всички те се радват на свобода, от която току-що се бе лишил. Откакто Надин бе заминала за Лион, където й бяха предложили трийсет реплики в една комедия в театър „Селестен“, той напразно търсеше някакво приемливо решение на проблема със свършващите се пари. От майчиното му наследство, получено преди пет години, бяха останали само една предполагаема картина на Мейсоние98 без подпис и две икони. Пиесата на Серве Мон бе донесла на Надин едва стойността на трийсет представления по профсъюзните тарифи, точно колкото да платят наема за два месеца. След фалита на малкото филмово списание, на което беше главен редактор, Жак нищо не бе предприел, нищо не бе спечелил, отбягвайки ден след ден, а после година след година дори мисълта за някаква работа, затваряйки се постепенно в някакво друго съществувание, изпълнено със снимки, с гледане на филми и със самотни разговори с жена си. Както голяма част от хората като него, той малко по малко се бе приближил към предните редове в киното, бе стигнал накрая до първия ред, там, където човек потъва в картината, пленен от съня и станал сам част от него. Отначало увлечен по филмите на Форд, Хоукс или Уолш, Жак постепенно ги бе изоставил заради Минели и Кюкър, чиито пищни творби му позволяваха още повече да забрави това, за което не искаше да мисли. През последните месеци му беше трудно да гледа Надин в очите. Измежду приятелите им вече се виждаше само с киноманите — единствените, към които все още изпитваше някакви симпатии. Дори обявлението не бе намерил сам — попадна случайно пред погледа му, оградено с червено мастило от Надин в деня преди заминаването й за Лион, когато й телефонираха, за да я извикат. Беше го отбелязала за себе си и после бе забравила. След тридневно колебание Жак се реши и така се озова в кабинета на господин Кнопоки.

Първият клиент живееше в тясно апартаментче на осмия етаж в голям жилищен блок — някакъв сприхав пенсионер, който отговаряше крайно въздържано на въпросите на Жак, сякаш се страхуваше, че всеки момент може да издаде някаква тайна. Втората поред — някоя си Шарлот Бавий — го почерпи с кафе и цигари, настани го на една кухненска табуретка, осведоми го за размера на наема си, за имената на децата си и как сестра й била умряла от левкемия, след което му съобщи, че тъй като не притежава никакво превозно средство, сведенията й въобще не представляват ни най-малък интерес. Жак ходеше от врата на врата, с мрачно лице и папка под ръка, нагазваше в мизерията на всекидневието, както Ричард III в своето море от кръв, затъваше неумолимо във физическа и умствена гнусота, в еснафщина, в злоба и чуваше от всички, под една или друга форма, че не били получили своя дял от живота. Той, който никога не се бе интересувал особено от политика, осъзна изведнъж, че след повече от век индустриализация французите си оставаха верни на феодалното схващане за придобитото, а не произведено богатство, което трябва само правилно да се разпредели. Разбра също, че тази вярност въобще не се дължи на невежество. В три часа следобед, след като някаква свадлива жена му размаха под носа дървения крайник в ръкавица, който й служеше за ръка, за да му даде да разбере, че въобще не може да кара кола, Жак напусна Иври.

Когато спираше на червен светофар, той късаше формулярите в папките на малки парченца и ги изхвърляше с шепи през прозореца на колата. В седемнайсет часа, след като бе натоварил цялата си колекция от снимки, спря на площад Репюблик и влезе в магазинчето на братя Къртис. Завари само Джими Къртис — по-големия. Набит и плешив, усмихнат, но без чувство за хумор, Джими описа колекцията. Отидоха му повече от два часа. Най-сетне му попълни чек и Жак го отнесе. Вечеря в някакъв ресторант на булевард Сен Мишел, после закара колата в един сервиз, близо до Порт д’Орлеан, чийто собственик му беше познат. Поговориха половин час, изпробваха колата и Жак прибра втори чек в джоба си. Остана му тъкмо време да стигне с метрото до „Стюдио Аксион Лафайет“, където даваха Му Sister Eileen99 от Ричард Куайн.

Прибра се в апартамента на улица Варен, спа лошо, стана към осем часа, изпи едно кафе в барчето на ъгъла и в девет часа влезе в „Креди Лионе“ на булевард Сен Жермен, където внесе двата чека на името на Надин. Отиде си вкъщи, седна пред един бял лист и го покри с драскулки. После взе друг лист, написа Надин и стоя така повече от половин час, неподвижен, с писалка в ръка.

В тринайсет часа седна в една закусвалня „Уимпи“ на Големите булеварди с флаконче таблетки и последния брой на списание „Позитив“, съдържащ изчерпателно изследване на творчеството на Франк Капра100. Изгълта таблетките една по една с водата, която му сервираха с кафето. Плати сметката, извървя бавно трийсетина метра и влезе в малкия киносалон „Ар е есе“, където даваха Silk Stockings101 на Мамулиан, с Фред Астер и Сид Шарис. Салонът бе почти празен — две възрастни жени на балкона, десетина зрители в партера и разпоредителката. На първите редове нямаше никой. Жак се запъти натам и се отпусна уморено, с отмалели крака, облегнал глава на гърба на креслото. Така се случи, че този следобед даваха много дълъг документален филм, посветен на творчеството на Холбайн102. Жак дори не можа да види надписите на Silk Stockings.

II

Голото момиченце се спусна по стъпалата, изтича по мокета чак до гостната и застана кокетно на прага.

— Мамо, тя ме кара да си мия зъбите.

Клод вдигна очи от коледния брой на „Вог“.

— Има известно право — отвърна майката.

Момиченцето се заклатушка с изпъчено коремче.

— Не искам.

В рамката на вратата се появи Мария — разрошена и с изпръскана престилка.

— Кристина, ела с мен.

— Няма!

Клод ги изгледа: Мария — вече победена, задъхана, в окаян вид, и малката — с разпуснати по крехките раменца черни коси, с чипо носле, вироглава, превзета, крайно неприятна. Отсега можеше да си представи какво щяха да представляват отношенията й с мъжете: стратегия и измяна.

— Иди да си измиеш зъбите! — каза тя.

— Няма!

Клод стана и се приближи. Мария хвана момиченцето за ръка, понечи да го отведе. То я отблъсна и я удари в гърдата с юмрук. Прислужницата подскочи със сгърчено от болка лице.

— Ела тук! — извика Клод.

Кристина направи крачка напред и замени упоритото си изражение с широка усмивка.

— Добре, отивам.

— Вече не става дума за това — каза Клод.

— Не ме бий, моля те!

Усмивката цъфтеше на лицето й, ала очите изразяваха все същото непокорство. Клод най-спокойно я плесна, после се върна на мястото си. Момиченцето ревна със стиснати юмручета, треперещо от ярост. Телефонът иззвъня.

— Клод, аз съм. Връщам се в клиниката, малката Лабре има усложнения. Не ме чакай.

— Не те чакам — отвърна Клод.

Паркира новия си фиат на улица Рен, прекоси булевард Сен Жермен и влезе във „Флор“. Неколцина се извърнаха, тя стисна разсеяно ръцете на няколко души и огледа залата. На една от крайните маси седеше Серве с някакво русо момиче с очила, облечено в невзрачно манто. Клод се промъкна зад стола на Серве, сложи ръце на раменете му и го притисна до себе си.

— Сигурно ще ми кажеш, че това е сестра ти.

Серве, който тъкмо разказваше на Люс как го бяха пъхнали в затвора в Чад заедно с още трима журналисти, вдигна глава.

— Това е племенницата ми, и освен това спим заедно. Клод Ландр — Люс Бертло.

Люс кимна:

— Добър ден.

— Може ли? — запита Клод и посочи към един свободен стол.

— Може — отвърна Серве.

Седна и ги изгледа един по един.

— Имам страшен късмет.

После си поръча едно уиски на минаващия келнер.

— Какво ново? — запита Серве.

Клод сви рамене.

— Отложиха филма ми. Излиза двойно по-скъпо от предвиденото. Ще се опитват да изкопчат копродукция с Италия. На всичкото отгоре френският разпространител иска да излезе от играта. Какво да ти разправям, голяма боза. Много се радвам, че те виждам.

Серве се усмихна.

— Аз също.

Вечеряха тримата в един ресторант на улица Сен Беноа. Докато се хранеха, Серве разказа за Чад, а Клод — за провалените си роли. Люс през цялото време скромно мълча, смееше се там, където трябва, внимаваше дали всички имат хляб, искаше още вино, когато бе необходимо. В единайсет и половина обяви, че й се спи и се прибира да си легне. Клод се намръщи.

— Още десет минути и ви оставям.

Люс й се усмихна:

— Нещо бъркате.

Серве остави няколко банкноти в чинийката.

— На мен също ми се спи.

Люс се обърна рязко към него:

— Я ме остави на мира!

И излезе от ресторанта.

Клод наведе глава.

— Май ти плюх в мозъка, а?

Серве кимна.

— Да те отведа ли при мъжа ти?

— Благодаря, с кола съм.

— Тогава всичко хубаво!

Целуна я по крайчеца на носа и си тръгна. Клод го проследи с поглед, запали цигара, поръча второ кафе на сервитьора.

— Ще го изпиете ли с нас? — обади се един глас.

Бяха на съседната маса — двама млади и елегантни бизнесмени, които от известно време говореха главно за търговия с ютии. Клод ги изгледа невъзмутимо един по един с искрица горчивина в тъмните си очи. После запита хладно:

— Поне става ли ви оная работа?

Объркан, по-младият от двамата наведе глава. Другият издържа погледа на Клод с усмивка, която трябваше да мине за светска.

— Нещастник! — каза Клод.

Люс се къпеше. Серве затвори тихо вратата, закачи шлифера си и сложи вода за кафе. В миниатюрното апартаментче цареше лек безпорядък. Беше все така чисто, но предметите сякаш вече не бяха подредени със същата грижа за симетрия. Серве седна на масата и си сипа нескафе. Загледа се в снимката, сложена на етажерката в рамка — мъртвата жена с бомбето, — и си каза, че би могла да се изкопира по-добре, за да се подчертае образът на преден план и да се придаде по-голяма загадъчност на зловещия декор.

Люс отвори вратата и застана на прага. Бе по хавлия, без грим, с разпуснати коси.

— Едно кафе? — запита Серве.

Тя поклати отрицателно глава, отиде до леглото и извади пижамата си изпод възглавницата. Серве пусна четири бучки захар в чашата си. Люс бе съблякла хавлията и разгъваше долнището на пижамата. Светлата й кожа, широкият гръб, закръглените бедра блестяха в жълтата светлина на нощната лампа.

— Хайде, не е станало кой знае какво! — каза Серве.

Люс пусна дрехата и се обърна — от двете страни на късото й носле се стичаха две сълзи.

— Много съжалявам.

Седна на края на леглото със събрани крака и опря брадичка на коленете си.

— Няма нищо — каза Серве.

После стана, отиде и седна до нея, сложи ръка на гърба й, притисна я до себе си.

— Не съм си въобразявал нищо, разбираш ли?

Тя го погледна, изведнъж охладняла.

— А аз — да.

— Моята портиерка би казала в случая: „Човек е такъв, какъвто си е.“

Тя се усмихна, прие цигарата, която той сложи между устните й.

— Отвращавам се от себе си! — После добави: — Какво чакаш, че не се събличаш? Да си тегля един куршум в главата ли?

Алберт Кнопоки караше бавно. Съпругата му Жозет бе казала по телефона, че пече говеждо с лук — нещо, което той ужасно обичаше. Ала един несъобразителен директор го бе задържал в службата и Кнопоки много се страхуваше, че това забавяне е внесло объркване в тънките готварски сметки на Жозет. Лапнал цигара „Житан маис“ в ъгълчето на устата си, стиснал в една ръка кърпата (за да попива дясното си око при пръв удобен случай), той форсираше двигателя на стария си фолксваген из тесните улици на 15-и район. Улица Дюто бе съвсем празна. Кнопоки натисна педала за газта и избърса преливащото си сълзящо око. Това движение намали още повече полето на зрението му и той не можа да види в привечерния здрач възрастния мъж с кучето, които пресичаха пред него. Успя да завърти волана в последната секунда.

Бронята на колата удари с тъп звук Далила по задницата. Каишката се опъна, изхвръкна от ръцете на Щайнер и изплющя във въздуха. Кучето описа дъга, блъсна се в някаква стена, удари се в покрива на една кола, търколи се по капака на мотора и падна в канавката. Фолксвагенът зави рязко, олющи три паркирани коли, чукна се в четвърта, занесе и спря напряко на платното. Себастиен Щайнер тръгна бавно по улицата, където вече първите врати се отваряха, по прозорците се показаха любопитни глави и уличните лампи изведнъж се запалиха, изсипвайки бялата си светлина на пътя. Знаеше какво ще види, представяше си отсега неподвижно лежащото тяло с отпуснати крайници, като кукла, захвърлена на рафта за играчки. Не бе ли загинала жена му точно на това място и точно по същия начин? Вратата на фолксвагена изскърца с метален звук, полуотвори се и остана така.

— Помогнете ми! — прохърка Кнопоки с пълна с кръв уста.

Беше блъснал главата си в предното стъкло. Щайнер погледна объркано към колата и тръгна към кучето. Наведе се — Далила беше жива. Дишаше задъхано и трескаво, скимтеше жално и отсечено, от време на време издаваше силни стонове, изразявайки по-скоро учудване, отколкото болка. От ноздрите й се стичаха две струйки кръв.

— Помогнете ми! — повтаряше Кнопоки от колата.

Щайнер клекна и се опита да вземе Далила на ръце. При първото докосване тя изджавка остро и цялото й тяло се сгърчи. Сетне, сякаш за да измоли прошка, близна с език в празното пространство. Двама мъже се опитваха да отворят вратата на фолксвагена. Трети тичаше към кафенето, за да се обади в полицията. Щайнер видя как едно момче се приближава и се навежда над Далила.

— Мъртво ли е? — запита то.

Далила заскимтя по-силно, по-пронизително и начесто, на равни интервали — смаяна и неразбираща.

— На номер петдесет и седем има ветеринарен лекар — каза момчето.

Щайнер стисна устни, наведе се и вдигна кучето на ръце. То започна да вие от болка, да се мята, после се отпусна неподвижно. Само продължи да скимти жално, откъслечно и сърцераздирателно. Тежеше над тринайсет килограма; Себастиен Щайнер бе почти седемдесет и шест годишен. Той пробяга неколкостотин метра с бързи, но залитащи стъпки, блъскайки се в стените и в паркираните коли. В далечината се чу полицейска сирена.

Когато стигна до номер петдесет и седем, откри табелка, на която пишеше, че доктор Жорж Болар приема на четвъртия етаж. Нямаше асансьор. Задъхан, с отмерени крачки, Щайнер изкачи стълбите. Добра се до тъмната площадка на четвъртия етаж и видя остъклена врата, на която висеше мръсна картонена табелка със следния надпис: „При спешни случаи звънете на «Бърза помощ» — Ветеринарна служба — 288–67–99.“ Щайнер натисна звънеца, почука на вратата, но никои не му отвори. Нямаше у себе си нито писалка, нито хартия, за да запише номера, а и без това ръцете му бяха заети. Вторачен в малката табелка, той се помъчи да го запомни. Стоновете на Далила отекваха в затворените и безразлични врати.

Той се озова отново на улицата, притиснал кучето до гърдите си, върна се по същия път, заобиколи полицейската кола и фолксвагена.

— Ето го! — обади се някой.

Един полицай се отдели от тълпата и се приближи.

— Вашето куче ли предизвика произшествието?

Щайнер го погледна с безкръвно лице, дишайки тежко.

— Той си пресичаше на пешеходната пътека! — извика друг.

— Колата се движеше поне с осемдесет километра в час — каза трети.

— Вие какво ще кажете? — запита полицаят, като погледна внимателно Щайнер.

Старецът поклати бавно глава, обърна гръб и си тръгна. Далила се стресна, раздвижи се, изплъзна се от ръцете му и тупна тежко на тротоара.

— Името ви? — запита полицаят.

Себастиен Щайнер клекна, погали кучето, което се гърчеше с обърнати очи.

— Трябва да телефонираме — каза той — на 288–67–99, на ветеринарния лекар.

Полицаят кимна и се обърна към зяпачите.

— Някой от вас има ли тук телефон?

— Да, аз.

Беше момчето. Очите му бяха изпълнени със студено любопитство. Полицаят се обърна към Щайнер.

— Какъв беше номерът?

— 288–67–99.

— Добре — каза момчето и тръгна, без да бърза.

— Името ви? — запита полицаят с бележник в ръка.

— Щайнер.

— Адрес?

— Улица Дюто деветдесет и осем.

Бяха измъкнали Кнопоки от колата и внимателно го вкарваха в микробусчето. Той мънкаше нещо неразбрано, плюеше зъби и движеше нацепените си устни. Тълпата се разпръсна, после се струпа отново около Щайнер и кучето.

— Трябва да се довърши — рече един дебел плешив мъж, — не трябва да се оставя така.

— Не! — каза Щайнер.

Момчето се върна с един стар плик в ръка.

— Трябва да отидете на тоя адрес — каза то на Щайнер и му подаде хартията.

Дежурният ветеринар за тази нощ живееше в Кретей103.

— Такси! — каза Щайнер. — Извикайте такси!

— Добре — отвърна момчето и отново тръгна, услужливо и безразлично.

Полицейската кола потегли, направи маневра на заден ход, заобиколи фолксвагена и тръгна нагоре по улицата. Двама полицаи се опитваха да издърпат автомобила настрани, за да освободят платното.

— Трябва да се довърши! — каза дебелият плешив мъж на един бледичък младеж, облечен в син комбинезон.

Младият работник не отвърна — наблюдаваше със зяпнала уста гърчещото се куче и дългите пръсти с изпъкнали вени на Щайнер, който напразно се опитваше да го успокои.

Таксито пристигна след десет минути. Отначало шофьорът отказа да вземе кучето — страхуваше се, че кръвта ще изцапа седалката. Накрая трябваше да се намеси полицаят, за да отстъпи и да склони да превози Далила, увита в старо одеяло, с което услужи една дама от квартала. Близо час по-късно старото пежо-404 спря пред модерна сграда в Кретей. Шофьорът на два пъти се беше заблудил, очевидно смятайки, че е под достойнството му да поглежда в картата на града, сложена до него.

В асансьора Далила отново стана неспокойна и Щайнер с голяма мъка я удържа в ръцете си. Отвори им ветеринарят — бе снажен, брадат и сигурен в себе си. Положи Далила на масата с помощта на Щайнер, разпита го за злополуката, докато движеше едрите си космати ръце нагоре-надолу по тялото и по крайниците на кучето. Вдигна една от задните лапи, после я пусна — тя тупна безжизнено.

— Гръбначният стълб е засегнат — каза той.

Щайнер се наведе над кучето.

— Искате да кажете, че…

— Да, има пълна парализа на задните части. Вижте сам…

Взе една игла от спринцовка и я заби в бута на Далила. Тя въобще не усети, само продължи да стене задъхано, със зяпнала муцуна. Лекарят взе две шишенца от една полица, напълни спринцовката, сложи иглата.

— Ще й направя инжекция, за да стимулирам сърцето.

Щайнер сложи ръка на гърдите на Далила, усети неравното, накъсано, силно туптене.

— Какво трябва да се направи?

— Да се оперира, ако имате с какво да платите, или ако нямате — да се приспи.

— Можете ли да я оперирате веднага?

— Аз не съм хирург, но ще ви дам един адрес. Само двама или трима души в Париж правят операции на гръбначни прешлени. Дръжте главата й.

— Не може ли да й дадете нещо успокоително?

— Сърцето няма да издържи. Ще й направя инжекции около прешлените, за да предотвратя появата на кръвоизливи. Това е всичко, което мога да сторя.

— А носът й?

Лекарят огледа муцуната, почисти кръвта с малко памук.

— Нищо й няма.

Щайнер седна на един стол така, че да вижда очите на кучето.

— Точно ставаха три месеца, откакто сме заедно.

Ветеринарят погледна възрастния мъж и видя, че устните му треперят.

— Може и да й мине — каза той неубедено.

— Три месеца — повтори Щайнер и се изсекна.

В десет часа той положи изнемощялата Далила на леглото си в апартамента на улица Дюто. Очите й бяха помътнели. Все още скимтеше жално, но вече много тихо. Сърцето й биеше на пресекулки — спираше и пак започваше да тупти. Себастиен Щайнер се разхождаше назад-напред, полягваше до кучето, сетне пак засноваваше из стаята. В полунощ се обади на ветеринаря, за да му каже, че сърдечният ритъм непрекъснато намалява. Лекарят го посъветва да направи инжекция с камфор. Беше му дал спринцовка и флаконче с лекарство. Ала Щайнер никога в живота си не бе слагал инжекция. Минаха петнайсет минути, докато сглоби спринцовката, докато я извари и напълни. Все пак не беше толкова трудно, тъй като тази част от тялото бе парализирана. В седем часа сутринта кучето все още дишаше трудно. Лежеше със затворени очи. Вече не мърдаше — бе напълно безчувствено към милувките на Щайнер. От злополуката насам господарят и животното бяха разделени. Кучето се бе затворило в страданието си, събирайки последни сили, за да оживее, за да устои, за да издържи. Нищо и никой не съществуваше около него — бореше се със смъртта.

Щайнер пристигна в кабинета на доктор Ли Вунг трийсет минути по-рано, ала не беше пръв. Завари в чакалнята една слаба руса жена със зачервени очи, чието куче — миниатюрен пинчер — си бе счупило двете предни крачета, когато скачало от един зид; млад негър, чиято котка бе изгубила окото си по време на нощна схватка; и една двойка — бледи и отчаяни мъж и жена, чийто боксер, изпаднал в епилептичен припадък, неспирно дъвчеше обилните си лиги. Ли Вунг бе важен виетнамец с проницателни очи, с изящни и надменни черти. Изслуша Щайнер мълчаливо, прочете писмото, което му изпращаше дежурният ветеринар, прегледа Далила на рентген и най-сетне се произнесе с накъсания изговор на хората от своята раса:

— Два прешлена са премазани, разбирате ли, и те притискат гръбначния мозък, откъдето идва парализата на задните части. Ако оперирам, ще трябва да изрежа горната част на прешлените, за да освободя гръбначния мозък. Операцията трае три часа и не се знае дали сърцето ще издържи на упойката. Най-сетне нищо не ми дава право да ви гарантирам, че след като бъде освободен, гръбначният мозък ще възстанови функциите си.

— Какви шансове има? — запита Щайнер.

Ли Вунг вдигна рамене.

— Петдесет на сто, ако оживее след операцията.

Щайнер взе в ръка една от обездвижените лапи на Далила.

— Колко ще струва?

— Хиляда франка.

Себастиен Щайнер кимна:

— Добре, съгласен съм.

Прекара деня вкъщи. Луташе се от стая в стая, правеше си кафе и забравяше да го изпие. Присъствието на Далила се усещаше навсякъде — във всяко кресло, във всеки ъгъл, под всяка маса. В седем часа вечерта отиде отново при доктор Ли Вунг.

— Как е?

— Всичко мина добре. Сега излиза от упойката.

Щайнер чу проточен вой, който премина в стенание, отмерено и постоянно, сякаш се готвеше за вечността.

— Боли ли я?

— Разбира се, има ей такава дупка на гърба. Все заради сърцето няма да й давате нищо успокоително. Само чай или кафе, ако ги обича, и инжекция камфор в случай на сърдечна слабост.

Една млада и красива сестра — също виетнамка — донесе на ръце Далила. Гърбът и задницата на кучето бяха превързани. Гледаше с ококорени очи и широко отворена уста. Ли Вунг подаде на Щайнер един напечатан лист.

— Тук пише какво трябва да правите, ако нещо се случи. След две седмици ще дойдете пак, за да сменим превръзката.

Щайнер прибра листа в джоба и извади чековата си книжка.

— А ако не може да спи?

Ли Вунг го погледна.

— Няма да спи. Друго трябва да прави сега.

Както му бе наредил хирургът, Щайнер сложи Далила да легне на килима в салона и след като й предложи вода, която кучето отказа, я остави и отиде да я наблюдава отдалеч. В продължение на петнайсет минути тя не помръдна. Дишаше тежко, а дългият й език висеше отпуснато на една страна. Изведнъж се вдигна на предни крака, сякаш искаше да стане, но опитът не успя поради неподвижността на задните й лапи и тя описа широка дъга, полуизправена, с проточена муцуна, сетне падна на килима и пронизително застена. Това се повтори на няколко пъти през нощта, все така безуспешно. Всяко ново усилие предизвикваше силна отпадналост и опасно задъхване. На разсъмване поспа десет минути.

Седнала по пижама на мокета, в средата на светлинното петно, образувано от единствената спот-лампа, закрепена на корниза на прозореца, Надин Шьовалие редеше пасианс. Картите шумоляха в ръцете й и бавно припляскваха една в друга. От два дни не бе излизала от апартамента на улица Варен. Когато телефонът иззвъня, тя постоя учудено с карта в ръка, после стана и вдигна слушалката.

— Надин?

— Да.

— Обажда се Соланж.

Надин се намръщи.

— Соланж?

— Соланж Менар.

— Здравей, как си?

— Добре съм, а ти?

— И аз.

Без да пуска слушалката, Надин се върна в светлото петно, седна и отново взе картите.

— А Жак?

Надин сложи валето пика върху дама купа.

— Няма го. Мисля, че си търси работа.

— Нямаш ли пари?

— Нещо такова. А ти работиш ли?

— Ами, работя! Опитвах на няколко места, но…

— Да! — каза Надин. — Знам какво е.

— Утре отивам да се видя с един човек, който май набира актьори.

— Кой е той?

— Венсан д’Анжу. Като име не звучи лошо!

— Стига да не е измислено — каза Надин. — Какво ще поставя?

— Дръж се да не паднеш! „Фауст“ като мюзикъл.

— „Фауст“ на Марлоу104 или на Гьоте?

— Нямам представа. А ти какво правиш?

Надин сложи още една карта.

— Редя пасианси.

Двете замълчаха.

— Знаеш ли нещо за другите?

Надин запали цигара.

— Месала ми се обади веднъж. Замина за Хамбург, там ще поставя „Годо“105.

— Карл би бил идеален Позо — каза Соланж със смях.

— Да, наистина.

Пак замълчаха.

— Какво ще кажеш да се видим? — запита предпазливо Соланж.

— Може. Кога ще ходиш при онзи гений?

— Ще дойдеш ли с мен?

— Вече нямам никакви пари, за да си играя на гордост. А освен това много ме заинтригува тоя Венсан д’Анжу…

За първи път след смъртта на Жак тя спа осем часа непробудно и изяде със сутрешното си кафе една виенска кифла. Преди да вземе душ, мина с прахосмукачката по мокета и подреди малко жилището. Гримира се грижливо, но не успя да изтрие от лицето си отпечатъка на последните седмици. Когато се завърна от Лион, намери апартамента празен, установи липсата на класьорите на Жак, както и отсъствието на колата от гаража. Отначало реши, че се касае за колекционерска експедиция, и го зачака да се върне. Два дни по-късно пристигна извлечение от банкова сметка, съобщаващо за влог от доста кръгла сума. Тогава отиде в полицията и съобщи за изчезването на мъжа си. Попитаха я как изглежда, поискаха й снимка и я замолиха да се подпише на няколко места. Четирийсет и осем часа по-късно идентифицира тялото в моргата. Жак се бе погрижил да не могат да установят самоличността му, когато го намерят, бе изхвърлил всички книжа и документи, оставяйки в джобовете си само един брой „Парископ“ и носна кърпа. Чак когато се върна вкъщи, намери под леглото двата листа — първия покрит с драскулки, а на втория — само нейното име: „Надин“… Винаги се бе мъчила да не изпитва състрадание към Жак, съзнавайки, че това би го унищожило. А сега, ужасена, изпитваше точно това.

Венсан д’Анжу се бе разположил в една леденостудена стая на първия етаж в общинското училище на улица Вано. По стълбите се бутаха актьори и ученици. От близкия двор долитаха викове на деца и пронизителни свирки. На горната площадка слабичко девойче в кожено облекло и дългокос асистент-режисьор се опитваха да въведат някакъв ред и раздаваха формуляри, които кандидатите трябваше да попълнят. Сред всеобщата блъсканица се разменяха писалки, изпускаха се снимки, които начаса биваха стъпкани, разнасяха се оплаквания от студа, от лошата организация и се задаваха въпроси относно тайнствения Венсан д’Анжу. Бутани на една страна, теглени на друга, Надин и Соланж, които напразно се мъчеха да попълнят формулярите си, разбраха най-напред, че Венсан д’Анжу се е обучавал в Пиколо театро в Милано, а после, че бил последовател на Хелена Вайгел от „Берлинер ансамбл“. Някои пък твърдяха, че бил любовник на една известна личност от Министерството на културата, която била уредила в знак на благодарност да му отпуснат значителни средства. Почти всички се обръщаха след Надин, тъй като рядко се случваше някоя актриса, станала известна в определен период, да се явява при такива условия, без помощта на посредник. Въпреки всичко тя изглеждаше в добро настроение и се смееше заедно със Соланж на глупостите, които чуваше наоколо, и на любопитството, с което учениците обграждаха актьорите.

След трийсетминутна блъсканица на стълбите десетина кандидати бяха допуснати вътре от строгите пазители, които бяха събрали формулярите и ги преглеждаха с безразличие.

— Надявам се поне, че ще бъде на висота — каза Надин.

Соланж кимна. Два часа след като бяха дошли, те успяха да влязат, заедно с още осем актьори, в една олющена класна стая с подиум и черна дъска. Някаква девойка, досущ прилична на онази от стълбите, помоли всички да седнат по чиновете. Висок слаб мъж с олисяло чело и покрити с буйна коса уши, с черни очила и с ботуши, наметнат с къса патешкожълта пелерина и обут в червен кадифен панталон, крачеше надлъж и нашир по подиума. Когато вратата се затвори, той се обърна, слезе от подиума и отиде да седне на края на един чин.

— Добър ден! — гласът му звучеше с изкуствена фамилиарност.

Сетне огледа втренчено един по един десетимата кандидати, обърна се към една млада актриса и заяви:

— Студено ми е. А на теб?

В желанието си да покаже, че също като него е без предразсъдъци, тя вдигна поглед и каза, изчервявайки се:

— А, много съм добре, не се безпокой за мен.

Венсан д’Анжу поклати глава, сякаш бе произнесла нещо главозамайващо, и се обърна към един брадат мъж с безцветни очи и сини кръгове около тях.

— Ти какво ще кажеш?

В думите му имаше също толкова топлота и искреност, колкото в държането на някоя проститутка от улица Годо дьо Мороа. Брадатият тръсна безгрижно глава.

— Добре, виждате ли сега, аз ще поставям „Фауст“ — каза Венсан д’Анжу. — Искат го от мен и ще го направя. Пуснаха ми мангизи и нямам намерение да плюя отгоре им. Само че, нали разбирате, това няма да бъде какъв да е „Фауст“. Ще трябва да можете да танцувате, да пеете, въобще — всичко.

Изтощен от тая реч, той наведе глава, замисли се за секунда и продължи:

— Фауст продава душата си на дявола, а какво е дяволът?

Погледна въпросително към всеки един от десетте кандидати. Никой не помръдна. Слабичката асистентка му дойде на помощ.

— Капиталистическото общество! — каза тя.

— Точно така.

Надин се зачуди дали не се полагаше да й дадат бонбонче за това. Венсан д’Анжу продължи:

— Работата е огромна, ясно ли е? Започваме всичко отначало. Не ми е интересно да повтарям разни глупости, които вече са правени. Предпочитам да правя нови.

И избухна в писклив смях, който не срещна никакъв отглас между присъстващите и секна изведнъж.

— Актьорите ще работят в състояние на разложение, разбираш ли…

Соланж натика кърпичката си в устата, за да не прихне.

— В състояние на какво? — запита Надин със студен и ясен глас.

Венсан д’Анжу се вторачи в нея занемял.

— Моля?

Надин го погледна мълчаливо, после поклати глава.

— Продължавай, другарю, забравих какво, исках да кажа.

Той продължи малко обидено да излага неясните си намерения с толкова мъгляви изрази, че в края на петнайсетте минути несвързани глупости, които наприказва, никой не можеше да каже какво е искал да обясни. После помоли кандидатите да му представят по нещо, независимо какво, за да му дадат възможност да ги опознае по-добре.

— Имаш ли нещо готово? — обърна се тихо Соланж към Надин.

— Не.

На подиума млада актриса издекламира един монолог от „Лудият Пиеро“ на Годар.

— Интересно! — каза Венсан д’Анжу. — Никак не е лошо. Сега виж какво ще правиш: ще скачаш високо, ще гледаш радостно и ще викаш: „Пролетта дойде, а ние не знаем какво да правим.“

Момичето отвори смаяно уста.

— Какво да викам?

Венсан д’Анжу повтори много любезно цялото изречение и добави:

— В началото започваш с шепот и продължаваш все по-силно, докато накрая побъркаш публиката, разбра ли?

Кандидатката преглътна, погледна към Соланж, която щеше да се задуши от хълцане, и смело започна.

— Благодаря — каза Венсан д’Анжу. — Следващият.

Надин и Соланж излязоха напред — бързаха да свършат с всичко това.

— Какво ще ми представите?

— Една сцена — каза Надин.

— Да, но каква?

— От „Вечерна среща“ на Жером Боа.

— Добре, започвайте.

Бяха избрали очната ставка от първо действие между двете жени — любовницата и съпругата, и след като преодоляха първоначалната нерешителност, успяха да постигнат на малкия подиум известно драматично напрежение. Соланж забеляза известни промени в играта на Надин: тонът й вече не бе толкова мрачен и, странно защо, от това образът ставаше по-трагичен. Свит в позата на „Мислителят“ от Роден, Венсан д’Анжу изслуша сцената с най-задълбочено внимание, а когато свършиха, се прозина пред всички и тръсна глава.

— Невероятно! Направо невероятно!

— Какво казахте, моля? — запита Надин.

Режисьорът се почеса по главата. Очите му бяха пълни със състрадание.

— Откога е това? — запита той накрая.

— Отпреди шест месеца.

— Не може да бъде!

Венсан д’Анжу не можеше да се начуди. Свали очилата си, избърса ги в пелерината и отново ги сложи на носа си.

— Добре, минаваме към импровизацията: вие сте риба, изхвърлена на брега, а вие — дърво край…

— Много съм ви признателна, че ми говорите на „ви“ — каза Надин. — Тръгвам си, започвате да ме отегчавате.

Венсан д’Анжу остана със зяпнала уста.

— Ама недейте така! — каза той едва чуто.

— Как?

— Да, наистина — запита Соланж, — как?

— Слушаме ви! — каза Надин.

— И бъдете точен — изкикоти се Соланж.

Венсан д’Анжу започна да отстъпва. Най-сетне проплака:

— Не се обиждайте!

Надин погледна към Соланж.

— Ти обидена ли си?

— Не, а ти?

— Ни най-малко.

И изгледаха най-невинно режисьора от главата до петите.

— Довиждане — каза Надин.

А Соланж добави майчински:

— Убедена съм, че сте много талантлив.

За да се окопитят, отидоха да хапнат по един сладолед в „Севр-Бабилон“. На Соланж й направи невероятно впечатление начинът, по който Надин унищожаваше огромната топка сметана.

— Добре, че поне обичаш това.

— Едно от предимствата на слабите жени — отвърна Надин.

Соланж носеше под ръка един екземпляр на „Льо Текнисиен дю филм“ и го разгърна на тезгяха.

— Мислех утре да пообиколя из телевизията, но не знам дали ще имам смелост да го направя.

— Няма смисъл — каза Надин.

— Смяташ ли, че в киностудиите е по-различно?

Надин сви рамене и изсипа няколко монети в чинийката.

— Добре, да идем, но ще видиш.

Взеха метрото, стигнаха до огромната постройка и влязоха. Стъпките им отекваха по безкрайните пусти коридори. Едно табло в преддверието сочеше, че в момента се подготвят няколко театрални емисии. След половинчасовото обикаляне по асансьори и стълбища успяха да открият вратата на един режисьор, ала видяха закачен лист хартия, на който пишеше: „Разпределението на ролите приключи.“ На следващата врата висеше подобен лист с думите: „Приемаме след 30 април.“ Най-сетне попаднаха на един младеж, облечен в кожено яке, който играеше на морски шах със секретарката си.

— Какво обичате? — запита секретарката, като вдигна с раздразнение глава.

— Идваме за ролите от „Три сестри“.

— Вече приключихме — отвърна секретарката.

— Напротив — обади се младежът, — прекалено рано е. Елате през август.

— Но снимките са насрочени за май — рече Соланж.

— Кой ви каза такова нещо? — запита младежът, внезапно възмутен.

— Долу е обявено.

Младежът вдигна отчаяно ръце нагоре и се обърна към секретарката си:

— Пак са го сложили! Ще ги науча аз тях!

— Бе-дванайсет — каза секретарката.

— Уцели ме!

— Значи сега не е моментът? — запита Соланж.

— Опитайте при Бурашон, в стая 31 678 — каза секретарката. — Мисля, че в момента приема артисти.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Е-петнайсет — каза младежът. — Най-открая вляво.

За разлика от бездействието, което цареше навсякъде, стая 31 678, отредена на режисьора Луи Бурашон, бе обхваната от трескаво оживление. Няколко пищно и безвкусно облечени жени на зряла възраст се препираха кое филмово студио — „Сен Морис“ или „Булон Бийанкур“ — е по-добро. Трийсетина невзрачни мъже в безформени костюми, обути с грижливо лъснати овехтели обувки, чакаха прави или седнали да ги извикат. Надин хвърли един поглед на пиесата и отстъпи.

— Дребна, работа!

— Статисти ли търсят?

— Да.

Излязоха от сградата на Френското радио и телевизия и се върнаха с такси до Сен Жермен де Пре.

— Ще вечеряш ли с мен? — запита Надин.

Соланж поклати отрицателно глава.

— Родителите ми ще имат гости. Обещах да си бъда вкъщи.

— Тогава до скоро виждане.

— Всичко хубаво — отвърна Соланж и стисна дългата нежна ръка на Надин. После запита: — А Серве? Не си ли го виждала?

— Не — отвърна Надин.

— Аз го търсих няколко пъти, но все го няма.

— Той много пътува — каза Надин.

Гая запали една пура, както подобаваше за такъв случай, и това му отне близо три минути. Серве го наблюдаваше от стола, определен от шефа за посетители — безформено и прекалено меко кресло, в което човек потъваше и определено изпитваше чувството, че седи на земята. Гая всмукна няколко пъти от синкавия дим на пурата си и благоволи най-сетне да си спомни за присъствието на Серве.

— Значи „Гама“ предложи да ви вземе?

— Точно това ви казвах — отвърна Серве.

— И вие отказахте?

— Не съм казал това. Казах, че смятам да откажа.

Гая сбърчи чело.

— Нека бъдем наясно. Ще им откажете, ако възнаградя по конкретен начин верността ви към фирмата, така ли?

— Горе-долу е така.

Гая поклати глава, сякаш искаше да каже, че според него светът е станал много жалък, но че той самият е безсилен да го промени.

Мертол не можеше да понася някой от хората му да се среща с Гая без негово знание. Неизменно подозираше, че става дума за предателство, за донос, за някакво притворно начинание с цел да бъде компрометиран. Когато видя Серве да излиза от директорския кабинет, веднага го извика.

— Нещо проблеми ли имаш?

— Вече не.

Мертол разбра.

— Пак ли си ходил да искаш?

Той смяташе, че бързото израстване на Серве в агенцията е незаслужено и скандално.

— Пак! — отвърна сериозно Серве. — Предполагам, че си ми приготвил по тоя случай някое кално събитийце от хрониката на произшествията. Колкото да не се самозабравя.

Мертол сви рамене.

— Нещо си въобразяваш.

Серве го погледна мълчаливо.

— Ако ти потрябвам, аз съм при Виктор.

Така се бе случило, че след завръщането си от Чад въобще не беше влизал при Виктор. Завари нов, огромен и бляскав джубокс, както и великолепна машина за еспресо с аеродинамична форма и лъскави хромирани части. По всичко личеше, че заведението продължава да преуспява. Серве стисна ръката на Виктор над китката за поздрав и стоически понесе буйната прегръдка на дебелата готвачка. Следобед тук винаги беше празно. Двама търговски пътници си пиеха кафето след окъснелия си обяд, рошава клошарка пестеливо отпиваше на тезгяха от чаша червено вино. Серве седна на една маса и си поръча сандвич на сервитьора с престъпната физиономия. От трите седмици, които бе прекарал затворен в един хангар в покрайнините на Фор Лами, в очакване да бъде освободен от френските власти, три седмици на принудително бездействие, горещина и влага, на безконечно пляскане на карти с един нервен редактор от „Жьон Африк“, на постоянно безсъние, на отегчение и на досада, му бе останала само притъпена, всепоглъщаща и смътна умора.

Обърна глава и видя една самотна посетителка, седнала настрани, облечена в тясна рокля, която разголваше почти целите й крака, но беше закопчана чак до врата. Рижите й коси грееха в полумрака.

— Какво става, вече не се ли познаваме? — запита Серве.

Мириам го погледна безжизнено и бегло му се усмихна.

— Здравей.

Серве се намръщи.

— Какво се е случило?

— Нищо. Ти как си?

— Много съм добре — отвърна той, стана със сандвича в ръка и се отправи към нейната маса. — Може ли?

Не дочака отговора й и седна. Мириам стоеше с наведена глава и въртеше в ръце чаша вишновка. Наоколо стана необичайно тихо.

— Е, хайде, какво ще ми разкажеш? — запита весело Серве.

Тя поклати глава.

— Нищо особено.

Серве осъзна, че никога по-рано не я бе виждал без деколте. Винаги се беше гордяла с прелестите на бялата си напудрена гръд.

Той я изгледа мълчаливо, после запита:

— Нещо неприятно ли?

Тя вдигна раздразнено глава.

— Какви ги дрънкаш? Нищо няма, абсолютно нищо.

Погледът й за миг се задържа над рамото му, после отново се сведе надолу. Серве бързо се обърна и срещна ледения поглед на Виктор. Вече знаеше защо Мириам не показва гърдите си и можеше напълно спокойно да се възхищава на новата машина за еспресо.

Серве реши да си легне рано и съобщи на Люс, че няма да се срещат тая вечер. Прибра се на улица Фалгиер още в деветнайсет часа. Отсъствието на Щайнер от малкия ресторант го изненада.

— Щайнер вече нахрани ли се?

Съдържателят вдигна рамене.

— От десет дни не е идвал.

Серве тръгна замислен към улица Дюто.

Себастиен Щайнер му отвори веднага. Беше по халат, бледен и изморен. От жилището се носеше миризма на спарено и неприятен дъх на етер, долиташе приглушен лай, примесен с жално скимтене.

— Не ви видях в ресторанта и реших…

Той спря. Към вратата пълзеше Далила. Задницата й бе превързана и вдървена, а лапите й се влачеха по паркета и оставяха след себе си малки капчици кръв. От продължителното триене се бяха превърнали в живи рани. Кучето се задъхваше, правеше огромни усилия, държеше муцуната си широко отворена, езикът му висеше. Когато позна Серве, вдигна предни лапи с радостен лай, но падна на една страна и опитвайки да се изправи, се прекатури на земята.

— Трябва да я вземете на ръце — каза Щайнер.

Серве вдигна кучето и то го лизна по лицето.

Седнаха в хола. Далила заспа на коленете на Серве. С безизразен глас Щайнер разказа с няколко думи какво се беше случило.

— Ще може ли пак да ходи, или не? — запита Серве.

— Не се знае, трябва да се изчака.

— Колко?

— Най-малко два-три месеца.

Серве погледна надолу към сгушилото се куче, чиито задни крака с откритите си рани висяха безжизнено и независимо от тялото.

— Би трябвало да им се направят чорапки — каза Щайнер, — за да се пазят, но…

Той млъкна и стана, за да вземе лулата си от отрупаното с листове, с книги и тефтери бюро.

— Работите ли в момента? — запита Серве.

Щайнер кимна.

— Да, напредвам по малко.

Серве го погледна.

— Ако знаех…

Щайнер поклати глава.

— Не говорете глупости. А освен това не е чак толкова страшно. Тя отново ще проходи.

Отгатна тревогата в очите на Серве и се усмихна.

Серве остави кучето и вдигна слушалката.

— Люс, трябват ми чифт чорапки за куче.

— Какво ти трябва?

— Вземи едно такси и ела на улица Дюто деветдесет и осем с плат, игла и конец.

— Това някаква шега ли е?

— Да — отвърна Серве, — малка шега.

III

Таксито заобиколи Порт Сен Клу, тръгна по улица Мишел Анж и спря на ъгъла с тясната уличка Паран дьо Розан, където се издигаше висока модерна сграда с бледозелена облицовка, напомняща обществена къпалия. Надин плати на шофьора, отвори чадъра си и изтича под проливния дъжд до входа на зданието. Мишел Бание живееше в една гарсониера на осмия етаж. Надин намери външната врата открехната, поколеба се и влезе. По тъмния мокет се валяха книги, списания и обувки. На ниска масичка имаше остатъци от ядене и два препълнени с угарки пепелника. Надин остави чадъра и влезе по-навътре в стаята. На разхвърляното легло спеше гола млада жена, прегърнала възглавница, върху която се разстилаха дългите й руси коси. Дишането ритмично вдлъбваше корема й и издуваше малките й гърди. Надин се загледа в нея за миг, после тръгна към една врата и я отвори.

Мишел Бание се къпеше. Седнал във водата, която му стигаше до мишниците, с кацнали на носа очила с дебели стъкла, четеше „Веселото познание“ от Ницше. Щом забеляза Надин, вдигна глава.

— Идваш точно навреме. Тъкмо се питах дали няма да се наложи да си правя сам кафето. Оная глупачка там нищо не може. Ти как я караш?

— Средна работа. А ти?

— Горе-долу.

— Работиш ли?

— Ами работя. Трябваше да снимам филма на Льору, но го отложиха.

Той остави книгата, стана и стъпи на плочките. От тялото му се стичаше вода.

— Подай ми, моля те, онзи пешкир.

Надин му подаде пешкира, който той уви около кръста си и тръгна към стаята. Последва го. Беше нисък и набит, със залепнали по раменете дълги мокри коси.

— Май доста време не сме се виждали… година или две?

— Мисля, че няма две — каза Надин.

Мишел Бание беше първи асистент-режисьор във филма „Утре ще видим“. След снимките въобще не се бяха срещали.

— Къде ти е кухнята? — запита Надин.

Бание се почеса по главата.

— Точно и аз се чудех. Толкова рядко ходя там… Чакай, трябва да е насам.

Отвори една врата — беше на килера.

— Виж ти! Значи е другата.

Наистина беше другата. Докато той наливаше водата, Надин нагласи кафеварката и филтъра.

— Мога ли да направя нещо за теб? — запита той, след като пусна газта, и затърси безуспешно кибрит.

— Нямаш ли някоя дребна роля?

Газта свистеше силно, миризмата ставаше все по-осезаема. Бание намери една запалка, щракна я и направи малка експлозия.

— По дяволите! — извика той и размаха ръце. — Засега не виждам нищо. Във филма на Льору ще има, но няма да е веднага.

— Как се казва?

— „Тихи стъпки“… Между другото, не е лош.

— Кой ще играе?

— Лакомб и малката Клод Ландр, спомняш ли си? Снима се в нашия филм.

— А, да, спомням си. Кога ще бъдат снимките?

— Някъде към средата на август.

— При случай, имай ме предвид.

— Добре.

Двамата седнаха на ниската масичка с кафето.

— Тук е отвратително — каза Бание, като че ли за пръв път установяваше това. После отпи от кафето и кимна одобрително: — Никак не е лошо. А за озвучаване нищо ли няма?

— В момента нищо.

— Познаваш ли Валмон?

— Не, никога не съм работила с него.

— Обади му се. Търси някого за Джейн Фонда.

— Добре.

Мишел Бание запали цигара и погледна към заспалото момиче.

— Как се казва? — запита Надин.

Той вдигна рамене.

— Не знам, но е сладка.

Ив Валмон, който ръководеше една от четирите най-големи студии за дублиране и синхронизация, направи пробно прослушване на Надин и я нае, за да дублира Джейн Фонда в последния й филм.

Мъжът беше в износено палто, с изгубил цвета си шал и със сива шапка върху прошарената си коса. Бутна почтително вратата на архива с пръст и застана пред бюрото, където Люс проверяваше купчина бордера.

— Кажете, моля?

Мъжът се изкашля и избърса тънките си мустачки с жълта кърпа.

— Изпраща ме „Пентхаус“. Имаме нужда от снимки на стриптийз.

Люс погледна мъжа, кимна и стана, за да отвори две чекмеджета.

— Всичко, което имаме, е тук.

Мъжът й отправи беззъба усмивка.

— Благодаря, госпожице.

Остави на металния шкаф зелената си найлонова папка и отвори първия класьор.

Беше шест и половина вечерта. От съседната лаборатория се чуваше вече приглушен говор: настъпваше моментът за „изстрелването“ на вечерните събития. Гоцоли подготвяше подпечатаните си пликове, предназначени за петдесет и четиримата чуждестранни представители на агенцията. Виолен се гримираше пред огледалото и се чудеше дали да не върже тенекия на оня млад слагач, с когото се беше запознала същата сутрин в метрото и който я бе поканил на вечеря „при приятели“.

Люс прибра папката, подреди бюрото си и сложи цигарите и запалката в чантата си.

— Много съжалявам, но в седем без петнайсет затваряме архива.

Старецът се обърна леко зачервен.

— Свършвам, госпожице.

Бутна обратно чекмеджето и взе папката си под мишница.

— Пак ще дойда. Не съм сигурен, че намерих това, което ни трябва.

Люс го изгледа.

— Добре, но би трябвало все пак да платите това, което отнасяте.

Мъжът спря.

— Какво казахте, моля?

— „Пентхаус“ работи често с нас и, уверявам ви, никога не изпраща хора като вас. Както и да е, искали сте да разглеждате снимки — видяхте ги. Много добре. Но бъдете така любезен да ми върнете двете, които пъхнахте в чантата си.

Мъжът стисна папката до гърдите си с неспокоен поглед. По слепоочията му избиха капчици пот.

— Нещо бъркате, уверявам ви…

После млъкна, наведе очи и не мръдна повече. Люс си даде сметка, че гледа гърдите й. Тя стана.

— Върнете ми снимките и все едно, че нищо не е било.

Мъжът пристъпи към бюрото.

— Бъдете така добра — каза той почти беззвучно с приковани в тялото й очи.

Тя отстъпи една крачка и посегна към телефона.

— Щом не разбирате от дума…

Той скочи с изненадваща бързина и изтръгна слушалката от ръката й.

— Помолих ви да бъдете така добра — каза с жален глас.

Беше оставил папката си; палтото му се бе разтворило. Люс видя, че панталонът му е разкопчан.

— Не се страхувайте! — каза той.

Люс избухна в смях. Мъжът стисна устни, пристъпи още напред и понечи да я хване през кръста.

— Не се стеснявайте от мен! — обади се неочаквано Серве.

Мъжът се обърна обезумял.

— Не! — извика Люс.

Но кракът на Серве вече не можеше да се спре. Мъжът се свлече мълчаливо с посивяло лице, като се държеше за слабините, а от отворената му уста се стичаше тънка струйка слюнка.

— Не виждаш ли, че е болен? — каза Люс. — Знаеш много добре, че има такива хора.

Серве гледаше мъжа с отвращение. Люс се наведе, помогна му да се изправи и му подаде шапката.

— Отивайте си.

Мъжът стоеше неподвижен и разтреперан. Чак тогава Люс забеляза с какво внимание го гледа Серве и как насочва никона. Направи му няколко снимки, много бързо, отстъпвайки назад, за да го хване по-добре в кадър. После седна и сякаш изгуби интерес към случката. Мъжът се изниза през вратата и напусна агенцията.

— Нищо не разбирам — каза Люс.

Серве не помръдна. Тогава тя видя папката на земята, вдигна я и я отвори, за да извади двете снимки. На първата една едра блондинка държеше гърдите си с ръце, а на втората същата жена позираше на улицата, облечена в елегантен костюм. Люс дълго гледа двете снимки, после се доближи до Серве. Клекна до него, хвана го за ръката и я притисна до гръдта си.

— Ти вече си ме гледал, както той ме гледаше, и това ми хареса.

Серве се усмихна.

— Хайде да се оженим, а?

— Какво ще кажеш за утре сутринта?

Той кимна. Люс се притисна до него.

— Всичко свърши, Серве, и го знаеш много добре.

Той я погали по косата.

Вечеряха заедно и Серве закара Люс до улица Верньой. Тя го покани да се качи за едно кафе, но той отказа. Съблече се в миниатюрното си апартаментче, взе един душ и легна. Преди да заспи, си каза, че Серве няма вече да идва да я взема, за да отидат в агенцията.

— Ето какво значи много да се бърза — каза Себастиен Щайнер и задраска целия абзац.

Далила размърда уши и въздъхна. Книгата се оформяше. Вече цели три глави бяха натрупани в единия край на бюрото. Всяка нощ, докато Далила се мотаеше в краката му, Щайнер изписваше по двайсетина страници със ситния си почерк, в който се открояваха огромните главни букви. Бе достигнал до същината на темата и намираше в работата си дълбоко душевно спокойствие, което се предаваше и на Далила. Грижеше се за кучето с педантична точност. След като се посъветва с доктор Вунг, започна да му дава различни витамини, които можеха да помогнат за възстановяването му. С помощта на „Наръчника Марабу за кучета“ приготвяше питателни храни в кухнята, която от петнайсет години му бе служила само за да си прави кафе. Далила вече нямаше болки. Раната напълно бе зараснала и кучето започваше все по-умело да върви на два крака. Видимо унизена от неспособността да сдържа естествените си нужди, тя си беше създала навика да обикаля в такива моменти по плочките в кухнята. Не можеше вече да спи при Щайнер, но лягаше на едно одеяло до леглото му. Всеки ден на разсъмване, когато Щайнер оставяше писалката, изведнъж ставаше необичайно весела. Тогава Щайнер си казваше, че е доволна от него.

Заснета в едър план, Джейн Фонда говореше бавно, думите се ронеха нерешително от устата й. Актрисата умело използуваше близостта на камерата, за да предаде чрез едва забележими трепвания на лицето си всички чувства, изпитвани от героинята. Ролката, на която бяха записани само три изречения, се въртеше вече от половин час. Започваше отново и отново — безспир. Младата жена вдигаше глава, говореше, колебаеше се и пак навеждаше глава. Застанала пред микрофона, без да гледа към лентата, на която течеше текстът, доверявайки се само на играта на актрисата, Надин повтаряше всеки път трите фрази със съвършен синхрон. Ала не бе доволна от изпълнението си. Беше казала на режисьора на дублажа: „И без това вършим тук най-черната работа, поне да се опитаме да я свършим както трябва. След като тя е сметнала за необходимо да изпипа едрия си план, не виждам защо да не го направим и ние.“ След двайсет минути извикаха Валмон, който, за най-голямо учудване на всички, се съгласи с Надин.

— Ето, вече става, видяхте ли? — каза Надин. — Точно тук си поема дъх… не е кой знае колко важно, но всичко идва оттам.

Цифрите се засменяха на екрана, лентата тръгна, появи се картина. Надин произнесе изреченията със стиснати юмруци, възпроизвеждайки не само с гласа си, но и с цялото си тяло играта на актрисата.

— За мен е добре! — каза тонтехникът.

Режисьорът кимна.

— Край!

Озвучаването на филма бе приключило.

В началото на юни Серве напусна улица Фалгиер и се нанесе в нов тристаен апартамент в модерна сграда на улица Асас. Обзаведе го за няколко седмици, когато намираше време да излезе по магазините, и цял един неделен ден прави курсове с колата от едното до другото място, за да пренесе книгите си и някои други лични вещи. В девет часа вечерта хвърли на задната седалка последните дрехи и една изостанала дреболия и седна зад волана, готов за тръгване. Ала не можа да потегли. По отсрещния тротоар се задаваше Себастиен Щайнер, придружен от Далила. Държеше в ръка някакво странно приспособление от каиши, които обхващаха задницата на кучето и я повдигаха нагоре. Далила душеше уличните фенери и тасовете на колите и подтичваше редом с Щайнер, с висящи на сантиметър от уличната настилка задни крака. Свечеряваше се, но Серве реши да рискува и вдигна никона.

С белите си стени и бежовия си мокет новото жилище напомняше апартамента на улица Варен. Серве се тръшна на едно канапе и направи безуспешен опит да се зачете в последния брой на „Зум“. Отиде до телефона, поколеба се, после набра номера на Люс. Никой не се обади. Той затвори, набра „Услуги“ и поиска от дежурната номера на Клод Ландр на улица Турнон 29. Уведомиха го, че в указателя няма абонат с такова име. Той запали цигара и се обади на всички номера, записани на този адрес. Когато чуеше женски глас, питаше:

— Ти ли си, Клод?

А на мъжете казваше:

— Най-добре е да изчезваш. Жена ти знае всичко.

На шестото обаждане отговори Клод Ландр.

— Мъжът ти вкъщи ли е?

— Да. Какво искаш?

— Да бъда с теб.

— Тогава ела на вечеря.

— Добре. Какво да си сложа, връзка ли?

— Чорапи.

— Нямам чорапи.

Серве подаде шлифера си на Мария и влезе в гостната, където един среден на ръст мъж с големи мустаци и несъразмерно чело скочи от мястото си с протегната ръка.

— Господин Мон? Аз съм Марсел Фавар. Клод ей сега ще дойде, отиде при малката. Изглежда, че е сънувала лош сън. Какво ще пиете?

— Мартини — каза Серве, за да не го затруднява.

Фавар натисна звънеца и предаде поръчката на Мария.

— Клод много ми е говорила за вас.

— Така ли?

Замълчаха. Серве напразно търсеше подходяща тема за разговор. Запали цигара, престори се, че невзрачната картина на Брак, която красеше стената, му е направила силно впечатление. Мария поднесе мартинито. Марсел Фавар въздъхна и стана.

— Ще ида да видя какво става.

Когато остана сам, Серве реши да избяга през прозореца. Точно в този момент влезе Клод, забързана и сериозна.

— Здрасти, мръснико! Нямаш късмет и това си е!

— Така ли?

— Ами да, не го ли виждаш, че е тук.

Целуна го набързо по устата и се тръшна в едно кресло.

— Имам добри новини. Филмът ми ще се снима прев август, тая сутрин подписах договора.

— Браво.

— А ти, между другото, си се преместил.

— Откъде знаеш?

— Преди трийсет минути те търсих, за да ти кажа да не идваш.

— И какво?

— Ами попаднах на портиера, който тъкмо чистеше, и ми каза, че си се изпарил.

— Защо не искаше да идвам?

— Горкото ми момче, как ще се скапеш от досада…

Беше права. Вечерята бе дълга, церемониална и отегчителна. Марсел Фавар през цялото време мълча и кима с глава. Хранеше се с голям апетит. Клод и Серве си говореха унило за кино, за театър и за фотография. Десет минути след като сервираха кафето, Серве се измъкна под претекст, че има репортаж рано сутринта. Докато чакаше Мария да донесе шлифера му, размени още няколко думи с Клод и мъжа й в антрето.

— Адресът ти! — каза Клод. — Забрави да ми го дадеш.

Серве го надраска набързо на гърба на един плик.

— Лека нощ.

— Много ми беше приятно — каза Фавар мрачно.

— Чао! — рече Клод.

Когато се прибра на улица Асас, Серве се изкъпа, легна си и веднага заспа. В три часа сутринта се позвъни. Беше Клод.

— Фасулска работа! — каза тя, докато влизаше. — В киното нещата изглеждат трудни, но са прости като фасул. Само трябва да внимаваш да не събориш нощната лампа, когато ставаш.

Съблече мантото си, събу обувките и махна роклята.

— Е, как го намираш? Жалък е, нали?

Серве сви рамене.

— Той въобще не проговори.

— Но, момчето ми, той никога не проговаря. Ама пък като гинеколог е страхотен.

Сутиенът и гащите отидоха при роклята на мокета. Застана съвсем гола, протегна се и се огледа наоколо.

— Много е сладко тука. Мога ли да видя как си се наредил?

Когато на другата сутрин пристигна в агенцията, Серве научи, че го чака някакъв господин на име Жюлиен Биан.

— Що за човек е? — запита той секретарката на Гая.

Тя вдигна рамене.

— Обади се в девет. Казах му, че ще бъдеш тук сутринта; и той дойде половин час след това.

— Къде го покани?

— При Гая. Той няма да идва тая сутрин.

— Добре.

Жюлиен Биан бе нисък и елегантен, на около четирийсет години, с посивели коси и сини очи, с благороден профил и дълги изящни ръце.

Когато видя Серве, той стана от стола си.

— Надявам се, няма да ми се сърдите, че дойдох направо, но повече от петнайсет дни се опитвам да се свържа с вас. Казаха ми, че сте били затворен някъде в Африка — не можах да разбера добре.

— В Чад — рече Серве. — Седнете.

Видя една картонена папка за рисунки, която Жюлиен Биан бе облегнал на креслото си. Мъжът кръстоса крака, внимавайки да не измачка панталона си.

— Аз съм директор на една картинна галерия — каза той с равен глас — от почти петнайсет години, но напоследък не намирам картини.

Серве сви вежди.

— Няма ли вече художници?

— О, художници не липсват, но нямам никакво желание да излагам това, което рисуват те. Аз имам свое схващане за изкуството — казват ми, че било остаряло, — което не ми позволява да излагам каквото ми попадне. Смятам, че една картина трябва да изразява това, което днес никой художник няма желание да изрази. Може би греша, но не разбирам нищо от това, което днес се пише за живописта. Щом вляза в някоя от галериите наоколо, не виждам друго освен псевдоимпресионизъм за възрастни дами, долнопробен неосюрреализъм или абстракционизъм. Бях решил да затворя галерията си. Вече не държах толкова на нея. И тогава в едно бразилско списание ми попадна ей това. — Той отвори картонената папка и извади изрезка, която подаде на Серве. Беше мъртвата чилийка с бомбето. Жюлиен Биан поклати глава.

— Ако имате двайсетина фотографии от този род, ще бъда щастлив да ги изложа. Не съм в състояние да ви осигуря сензационна реклама и всичко може да остане съвсем незабелязано. Не се опитвам да убеждавам никого, разбирате ли? Чисто и просто искам да покажа на публиката едно принципно художествено виждане, от което не лъха на помийна яма, на лудница или на публичен дом. Може би греша.

Серве остави изрезката и погледна мълчаливо мъжа. После взе картонената папка и я отвори. Вътре намери стотина изрезки на вестникарски снимки, всичките подписани с името Серве Мон.

— Никоя от другите не ми върши работа — каза Жюлиен Биан. — Това са журналистически снимки и нямат нищо общо с една художествена галерия.

Серве кимна.

— Търсили сте в справочника за пресата?

— Да.

Серве си каза, че без самият той да подозира, един човек си бе направил цяла колекция от негови снимки, бе ги изучавал, подреждал, подбирал.

— Ще имам двайсет снимки — каза той. — Ще ми трябват поне три месеца, за да подготвя копията. Аз ще избера лабораторията и форматите за увеличение. Ще експонирам сам. Няма да има нито обяснителен текст, нито коктейл при откриването.

Жюлиен Биан стана.

— Точно така си го представях и аз. Петнайсети септември удобно ли ви е?

— Да…

Той затвори папката си и подаде една визитна картичка на Серве.

— Тук е адресът.

— Мисля, че ще мога да ви покажа контактните копия след петнайсет дни.

Жюлиен Биан поклати глава.

— Не е необходимо.

Стисна ръката на Серве и отвори вратата.

— Господин Биан…

Той се обърна. Серве искаше да каже нещо, но не намери подходящите думи. Жюлиен Биан кимна с многозначителна усмивка.

— Зная — каза той. — Не се решавате да ми благодарите, понеже си давате сметка, че не ви правя никаква услуга, тъкмо обратното. Питали ли сте се някога защо първобитните хора, когато са правели първите си стъпки във всички области, са изпитвали нужда да рисуват по стените на пещерите? През деветнайсети век философите се оттеглиха от играта, а двайсетият ще види логическото следствие от това — смъртта на изкуството. Удавник не се учи да плува. Много е късно. Но съм доволен, че ви намерих.

Серве се усмихна.

— Все пак бих могъл да ви благодаря.

Жюлиен Биан разпери ръце и повдигна рамене.

— Човек трябва да се бори — каза той. — Не за да победи, а за да запази уважението към самия себе си.

— Не — рече Серве. — Прекалено често го казват, за да е истина. Човек не може да присъствува с безразличие на самоубийството на някого. Това не ви дава да спите, на мен също, и точно затова сега сте тук.

— Да — потвърди Жюлиен Биан с угаснал глас. — Не мога да оставя нещата да пропаднат така.

IV

Висок, прегърбен, с безжизнен поглед и тъжно увиснали мустаци, Андрей Куполски не бе сред най-обичаните продуценти. Слабоволев, отпуснат и ленив, той прекарваше по десет минути над менюто, докато реши какво да яде, и по петнайсет минути сутрин пред огледалото, докато си избере връзка. На петдесетгодишна възраст лененожълтата му коса вече сивееше и дългото му лице се бе сбръчкало, придавайки му мрачния израз на бенедиктински монах. Луташе се с блуждаещ поглед из снимачните площадки, измъчван от вечните си финансови затруднения, изстрадвайки телом и духом всяка дреболийка, която би могла да забави снимките, макар и само минута. Веднъж един главен оператор го бе нарекъл „мокра връв“ — нищо друго не му прилягаше по-добре. Ала зад мрачния му вид, зад мудността му се криеха невероятна упоритост, неотстъпчивост и непоколебимост. Дори и циклон да пометеше декорите, дори и някоя актриса да умреше от левкемия, дори разпространителите да фалираха, Куполски пак успяваше да завърши филма си и в повечето случаи той се оказваше доходен.

Мишел Бание бе закачил работния график на стената в кабинета на продуцента. Правеше го за осми път. Куполски отхвърляше предишните един след друг, уверявайки асистент-режисьора, че може да го направи още по-добре — с по-кратки срокове и с по-малко разходи. Искаше да се групират актьорите и декорите така, че да се намалят колкото се може сумата на изплащаните хонорари и снимачният период, отказвайки да приеме, че става дума за две несъвместими неща.

— Осмо издание — съобщи невъзмутимо Бание.

Куполски кимна и свали очилата си, за да вижда по-добре. Режисьорът — Жан-Луи Льору — сновеше напред-назад до прозореца и се питаше как за три дни ще снима епизод, който изисква осем. На двайсет и девет годишна възраст той имаше два филма зад гърба си и още не беше разбрал, че преди започването на снимките основната грижа на продуцента е не да състави, а да измисли реален работен план, който да спечели одобрението на разпространителите, макар и след това да надвиши отпуснатите средства.

— Започва да се получава — каза Куполски след дълго мълчание.

Бание въздъхна беззвучно, а Льору спря да се разхожда из стаята.

— … но все още не е това, което трябва да бъде — довърши Куполски.

— Вече няма накъде да се свива — възрази Бание.

— Напротив — отвърна продуцентът, — винаги има начин, слушайте какво ви казвам.

Бание и Льору размениха отчаяни погледи. Висок, слаб и доста привлекателен, Льору тъпчеше нервно глинената си лула. Също както и Бание, той много добре знаеше каква промяна иска да предложи продуцентът.

— Ето на — започна Куполски, — имате пет нормални нощи… Много са. Оставям ви две, другите ще бъдат „американски“.

— Не! — отсече Льору.

Както повечето режисьори, Льору ненавиждаше метода на „американската нощ“, състоящ се в снимане през деня при употребата на специални филтри и насочване на ярка светлина върху обекта, към който е насочено вниманието.

— Защо не?

— Защото ще снимаме през август, и то в Мадрид. Няма защо да ви обяснявам, че ще бъде горещо. Повечето от нощните епизоди са с актьорско участие и никой няма да може да играе при тая светлина, която ще бъдем принудени да му насочваме в лицето.

— Плащам достатъчно много на актьорите — каза студено Куполски.

Бание свали очилата си, за да ги избърше, и малките му късогледи очички запримигваха на светлината.

— Можем да махнем две нощи — каза той примирително.

— Видяхте ли, че може! Аз какво ви казвах! — възкликна Куполски. — Кои ще бъдат те?

Бание взе една линия, за да посочи снимачните епизоди.

— Двайсет и шести и петдесет и втори. Няма много диалози и няма да има много едър план.

— Невъзможно! — отсече решително Льору.

Куполски изгледа един по един асистент-режисьора и режисьора.

— Бание е прав.

Льору се обърна рязко.

— Да, но не Бание прави тоя филм, а Льору. Казвам ви, че е невъзможно, поне за двайсет и шести епизод.

Куполски се хвана на въдицата.

— Но за петдесет и втори е възможно, така ли?

Льору вдигна рамене.

— В краен случай.

Куполски се обърна замислен и се задълбочи в работния график. Бание и Льору избягваха да се гледат.

— Добре — каза Куполски. — Предлагам ви следното: слагате двайсет и шести и петдесет и втори като „американски“ и подписвам. Няма какво повече да говорим.

Льору се престори, че го разкъсват колебания, обърна се с гръб, за да смигне на Бание, и най-сетне се съгласи.

Когато продуцентът излезе от кабинета, Бание и Льору затанцуваха бясно, заудряха се по гърбовете и решиха още същата вечер да полеят победата при Ласер. Бяха се надявали да запазят поне една истинска нощ, а бяха спасили три.

— Ти сигурно си учил политика — каза Льору.

— В най-доброто училище — отвърна Бание. — Група „Жул Валес“ — Аниер.

Седнаха на една маса и заговориха за разпределението на ролите, уточнявайки списъците на артистите за всяка второстепенна роля.

— А за Елизабет? — запита Бание.

Льору сбърчи чело.

— Ами имаме Мартин Симонети, Клер Лагранж…

— Клер попрекали при едно свое „пътуване“ — каза Бание — и сега е в „Сент Ан“106.

— Без майтап? А Мартин?

Бание направи гримаса.

— Не е ли малко невзрачна?

— Може би да. А какво ще кажеш за малката Реми?

— Катрин ли? Да, може.

Изведнъж Бание удари по бюрото.

— Очевидно идеалното ще бъде… но не, тя никога няма да се съгласи.

— Коя?

— Не, не, говоря глупости.

— Кажи все пак де!

— Надин Шьовалие, по-добра няма да намерим. Но няма смисъл дори да мислим за това.

Заинтригуван, Льору го погледна внимателно.

— Шьовалие ли? Да, наистина добре играе. Но защо да не иска?

— Ролята е незначителна, а тя сега е доста заета, нали разбираш.

— Ами, поне от една година нищо не е правила.

— Тя в киното отказва всичко. Но в театъра… Не я ли гледа наскоро в „Комеди дьо л’Етоал“?

Льору, който никога не ходеше на театър, поклати глава.

— Не.

— Страхотна беше. Добре, да продължаваме нататък. А Франсин Лаборд? Не е лоша.

— Не, не, чакай! Много добра идея беше за Шьовалие. Я й се обади!

— Така ли мислиш?

— Нека да опитаме.

С привидно колебание Бание набра номера на Надин. На третото позвъняване тя вдигна слушалката.

— Надин, обажда се Бание. Как си?

— Горе-долу. А ти?

— Добре съм. Слушай, точно работим по филма на Льору „Тихи стъпки“ и имаме трудности с една доста важна, но епизодична роля, нали разбираш. Льору се питаше дали не би се съгласила евентуално да я изиграеш като за приятели, нали разбираш?

— Той е до теб, така ли?

— Да, точно така.

— Разбирам. Е, добре, може би ще трябва да прочета сценария, а?

— Да, разбира се. Ще ти го донесат още днес. Ще видиш, ролята е интересна.

— Но малка, така ли?

— Не е много голяма, но е интересна.

— И кога са снимките?

— Август — септември, в Мадрид.

— Добре. Все пак изпрати ми го.

— Дадено.

— Ей, Мишел!

— Да?

— Знаеш ли, че си най-хитрият образ в занаята, когото познавам!

— Разбира се, че знам.

— Целувам те.

— Довиждане, Надин, благодаря.

Доктор Ли Вунг се наведе над Далила, огледа вече почти невидимия белег, опипа прешлените и внимателно прегледа гръдния кош. Накрая се отдръпна и каза:

— Сложете я да стъпи.

Щайнер вдигна кучето и го постави на земята, като нагласи задните му крака. При допира с покрития с плочки под те се задържаха за момент, после бавно се огънаха.

— Видяхте ли? — запита Щайнер.

Ли Вунг поклати глава.

— Това е локализиран рефлекс и нищо не означава. Лапите никога ли не мърдат, когато я разхождате с каишите?

— Не.

— Никога ли не маха с опашка, когато ви види?

— Не.

Ли Вунг погледна картона си.

— Вече има повече от четири месеца, откакто я оперирах.

После вдигна глава и погледна сериозно към Щайнер.

— Мисля, че е безполезно да продължаваме.

Пазейки равновесие на предните си крака, Далила обикаляше лекарския кабинет. На завоите мъртвата тежест на задницата й я поднасяше, тя рязко се извиваше и тръгваше в обратна посока по белите плочки. Щайнер я наблюдаваше спокоен и невъзмутим, но Ли Вунг го видя как на два пъти преглъща.

— Тогава какво трябва да се направи?

— Ще й сложа успокоително, за да не чувствува нищо.

Лекарят приготви спринцовката. Далила вдигна очи към Щайнер и заскимтя въпросително.

— Да — каза той, — отиваме си.

Далила не обичаше да стои дълго при ветеринаря.

— Сложете я пак на масата, ако обичате.

Щайнер извика Далила. Тя спря, погледна към него и недоверчиво се приближи. Щайнер я вдигна и я сложи да легне на масата. За пръв път забеляза колко бяха отслабнали задните й крака. Иглата потъна в безчувствената кожа.

— Върнете се в чакалнята и й поприказвайте, за да се отпусне. До половин час ще заспи.

Щайнер седна отново на един стол с Далила в скута и зачака. Възрастна дама с бретонски шпаньол, целия в гнойни екземи, споделяше с една девойка с огромен немски дог, че „Уимпи“ е „чудотворен за децата“… И двете обърнаха глави към възрастния мъж с парализирания кокер. Можеха да го оглеждат колкото си искат, той не забелязваше нищо друго освен кучето си, говореше му нещо тихичко, милваше го по врата, приглаждаше дългите му уши. А Далила му близваше носа или ушите с ленива и дълбока нежност. Скоро очите й започнаха да се затварят и главата й се отпусна на рамото на Щайнер. Той застана неподвижно, с изправена глава, непроницаемо лице и малко по-бляскави от обикновено очи. Двайсет минути по-късно Ли Вунг отвори вратата.

— Спи ли?

Щайнер кимна, стана и влезе в манипулационната с кучето на ръце. Когато го сложи на масата, то вдигна глава, отвори широко учудените си очи и отново заспа. Ли Вунг хвана едната от предните му лапи, оголи вена с помощта на малка механична самобръсначка и я стегна с маркуче, за да я накара да изпъкне по-добре. Щайнер галеше кучето с машинални движения. Зад някаква врата зазвъня телефон, чуха се стъпки и се обади женски глас. Ли Вунг взе една готова спринцовка от бяло емайлирано подносче, вдигна я нагоре, пръсна капка течност и доближи иглата до вената.

— Чакайте! — извика Щайнер. — Сигурен ли сте, че повече няма никаква надежда да се оправи?

Ли Вунг въздъхна.

— Не мога да кажа със сигурност. Надеждата сега е минимална, почти не съществува, но не мога да твърдя, че въобще няма надежда.

Себастиен Щайнер кимна, после изведнъж каза:

— Не!

Ли Вунг чакаше невъзмутимо със спринцовката в ръка. Далила сигурно сънуваше нещо — излая глухо и после дълбоко въздъхна.

Щайнер отвори вратата, отнесе заспалото куче в кабинета си и го сложи да легне на одеялото. После седна на писалището, запали лулата си и отново се залови за работа. В една папка шестстотин страници чакаха за нанасяне на последните поправки. В продължение на час старият паркер тихо бягаше по хартията. Сетне Далила се протегна, отвори очи, разтърси дългите си уши и се огледа учудено. Повдигна се, запази равновесие на предните си лапи и обиколи стаята, като душеше всяка мебел, след което се отправи към чинията си, където намери парче сладкиш. Щайнер я проследи с поглед, усмихна се доволно, щом я видя да яде, и продължи да пише.

Към края на юли Серве влезе във филмовата кантора и се обърна към дребничката секретарка с аленочервени устни.

— Търся Мартин Делкроа.

Секретарката отмести две папки, затвори чекмеджето, вдигна телефона, обади се на Карло Ферцети в Рим, запали един „Кент“ и чак тогава благоволи да отговори.

— Имате ли уговорена среща?

— Да.

Ниска и закръглена, накъдрена като кукла, маскирала четирийсетте си години под дебел пласт фон дьо тен, Мартин Делкроа водеше едновременно три телефонни разговора. Направи знак на Серве да седне, привърши първия, втория и най-сетне третия разговор.

— Как си, момчето ми?

Серве, който не се беше виждал с аташето по печата повече от два пъти в живота си, кимна и отвърна:

— Добре съм.

— Слушай тогава. Нали знаеш, че обикновено работя с „Гама“?

— Да.

— Клод иска обаче непременно да уредим нещо с теб. Не зная защо, а и не е моя работа. Тя има договор за главната роля в тоя филм и това между другото й дава основание да ми трови живота. Значи предлагам ти десет дни, но при условие че ще спазваш изключителното право на „Гама“ върху френските всекидневници. Това устройва ли те?

Серве поклати глава.

— Нищо не съм искал от Клод и няма защо да ми правите услуги. Освен това тая сутрин бяхте по-възпитана по телефона. А колкото до десетте ви дни, знаете къде може да си ги сложите. Приятна вечер.

Той тръгна към вратата. Смаяна, Мартин Делкроа скочи иззад бюрото си.

— Чакай, глупако! Ти мен познаваш ли ме, а?

Серве спря и я погледна.

— Не много добре.

— Тогава седни да си поговорим, искаш ли?

Върнаха се на местата си.

— Добре — рече Мартин, — да не би да искаш да ме накараш да дам филма на Гая?

Серве поклати глава.

— Не искам абсолютно нищо, освен да ви замоля да говорите другояче с мен. Къде е графикът?

— Зад теб.

На стената бе закачено фотокопие на работния график. Серве стана, разгледа го, отбелязвайки си снимачното време, предвидено за всеки декор, и дните с участие на Клод. Съвсем случайно погледна списъка на ролите и изпълнителите, където зърна неочаквано името на Надин Шьовалие. Тя имаше три снимачни седмици — от 24 август до средата на септември.

— Добре — каза Серве. — Ще дойда към трийсети август и ще си тръгна на осми септември.

Мартин Делкроа се усмихна подигравателно.

— Ама разбира се, тъкмо ще уцелиш голите сцени.

— Ще има ли такива?

— Като че ли не знаеш! Добре, хайде, ще се оправя някак си с „Гама“.

— Много сте мила — каза Серве. — Ще ми запазите ли стая?

— Ако се сетя.

— Ще помоля Клод да ви подсети — каза Серве.

Тъкмо паркираше колата си пред агенцията, когато зърна Карл-Хайнц Цимер, застанал под навеса на един вход, увлечен в разговор с една мургава проститутка в минижуп.

Серве се приближи и го тупна по рамото. Карл бе очарован.

— О, Жером! Търсих ви няколко пъти, но все ви нямаше. Няма да ви представям тази особа, не си заслужава.

Облечен както винаги елегантно, хванал дълъг черен бастун в ръка, той извървя няколко крачки със Серве по тротоара.

— Какво става с вас?

— Нищо особено — отвърна Серве. — А с вас?

— Връщам се от Хамбург — каза Карл — и смятам скоро да замина за Лондон. Малко съм поизморен от Париж.

Минаха покрай кафенето на Виктор.

— Ще пийнем ли по нещо?

Карл кимна.

— Добре, съгласен.

Седнаха в салона. Серве вече не стискаше ръката на Виктор. Мириам стоеше на мястото, което отсега нататък щеше да й бъде постоянно — в сянката отстрани. Избягваше да поглежда към Серве.

— Заради мен изгубихте много пари — каза Серве, след като сервитьорът „убиец“ прие поръчката.

Карл поклати глава.

— Не говорете глупости. Баща ми ще плати малко по-малко данъци тази година, това е всичко.

Серве с изненада установи, че изпитва известно облекчение. Карл грижливо запали една тънка пура.

— Няколко пъти ходих във „Флор“, но не видях нашия приятел Лапад.

— Той умря — каза Серве.

Карл шумно се изсекна.

— И аз така си помислих.

Разбъркаха кафетата си, установявайки едновременно, че нямат за какво да говорят. Серве погледна към масата, където Мириам седеше неподвижно и пушеше цигара пред чаша вишновка. Рижите й коси проблясваха в полумрака. По липса на друго разказа историята й на Карл, който прояви известен интерес.

— Мъжът на бара ли е Виктор?

— Да, той е.

Карл се, загледа в Мириам, после във Виктор и поклати глава.

Тъй като Карл беше без кола, Серве го закара до площад Опера, където имаше среща, както му каза, с някакъв поляк травестит, любител на Верди, а после отиде на улица Дюто. Себастиен Щайнер бе в отлично настроение, а Далила толкова оживено подскачаше на предните си крака, че след първото тягостно впечатление човек забравяше за недъга й.

Тя го посрещна с радостно скимтене под бащинския поглед на Щайнер.

— Ще вечеряте ли с нас?

— В ресторанта ли?

— Не, тук.

Серве го погледна.

— Вие готвите сега, така ли?

— Принуден съм до известна степен да го върша. А освен това трябва да отпразнуваме нещо. — Той посочи дебелия ръкопис на бюрото си.

— Свършихте ли?

— Не съвсем, но почти. Още петнайсет дни работа.

— И доволен ли сте от себе си?

Щайнер извади от джоба си една лула и я захапа.

— Казах каквото имах да казвам. Останалото…

— Да — каза Серве.

В четири часа сутринта последният посетител — бивш работник в Халите, понастоящем клошар — излезе от кафенето и Виктор, който плакнеше чаши на чешмата зад тезгяха, реши да затвори за един час. Мириам, която се бе върнала половин час преди това, стоеше на обичайното си място, неподвижна в мрака. Поведението й безпокоеше и дразнеше Виктор — той никога не бе предполагал, че първоначалният шок ще изисква толкова време, за да премине. Имаше нещо много досадно в това рижаво привидение, стоящо, в дъното на заведението му като призрака на Банко107.

— Ще пиеш ли нещо? — запита я той, за да наруши тишината.

Призракът бавно поклати глава, Виктор сви рамене, сложи последната чаша и изпразни мивката от чистата вода. Остъклената врата хлопна и той вдигна глава. Беше някакъв посетител — русокос, облечен в елегантен тъмен костюм. Зад малките му очилца в златни рамки се криеха много сини очи, а в ръката си държеше дълъг и тънък чер бастун. Стоеше до вратата и го гледаше с безразличие. Виктор понечи да го поздрави, но не го направи, тъй като някакво шесто чувство го подсещаше, че не става дума за обикновен клиент. Мъжът бавно поклати глава и направи няколко крачки с напълно безизразно лице. Запъти се към салона и спря пред масата на Мириам.

— От философска гледна точка, като се изключи Тома Аквински108, трябва да се приеме, че средновековието е било истинска катастрофа — каза той с равен глас, в който се долавяше лек напевен отвъдрейнски акцент. — Но ние му дължим едно много особено схващане за уважението, а именно за уважението към жената.

Карл-Хайнц Цимер се поклони почтително на Мириам, която го гледаше със зяпнала уста.

— За съжаление, нямам нито кон, нито шпага, нито далечен хоризонт, на който да се появя. Затова ще трябва да си понапрегнете въображението.

Тогава Виктор видя как мъжът се обръща към него и бавно се приближава. Той пъхна ръка в чекмеджето, където държеше нож. За пръв път от далечните му юношески години го беше страх.

На другата сутрин Серве намери всички в агенцията силно развълнувани. През нощта при Виктор се бе случило нещо ужасно. Уведомени от анонимно телефонно обаждане, полицаите бяха отишли и намерили в пет часа сутринта истинско бойно поле. Нито едно от огледалата, украсяващи стените на кафенето, не бе останало цяло. Машината за еспресо се валяла в средата на салона, на земята, осеяна със счупени бутилки. Навсякъде били разпръснати остри парчета стъкло. Намерили един окървавен нож и парчета от разкъсани дрехи. По пода били струпани обърнати и изпочупени маси и столове. Полицията открила кървави следи по стените, по земята и по мебелите. Виктор лежал под тезгяха в неописуемо състояние — с натрошени на много места ръце и крака, със счупен таз, смазан гръден кош, с отрязано ухо, със смазан нос и раздробена челюст. Дясното му око било извадено, но останал жив. Сякаш противникът му специално бе внимавал да не му нанесе нито един фатален удар. Бил целият разнебитен, обезобразен, осакатен завинаги и жив. Полицията търсеше Мириам, за чието присъствие в момента на боя свидетелствуваха някои улики, а именно дамската й чанта, но тя бе изчезнала.

Мертол беше не по-малко учуден, когато Серве избухна в смях, научавайки новината.

V

С похвалното намерение след дългогодишно отлагане най-после да запълни една празнота в познанията си по литература, Надин бе взела със себе си в самолета „Одисей“ на Джойс. Ала едва бяха прелетели над Поатие и тя остави книгата, решила веднъж завинаги, че е направо невъзможна за четене. Съседът й — възрастен американец с изсечени черти, който с изумление я наблюдаваше как започва огромния том, й предложи един брой на „Нюзуик“, но тя с усмивка отказа. Изпитваше истинско облекчение при мисълта, че скоро ще се озове на снимачната площадка. Фостин Болвар-Клаус беше приела да се занимае с договора й и след две бурни срещи бе успяла да изтръгне почти приемливи условия от нерешителния Куполски. „Накарах камъка да пусне вода“, каза тя на Надин, когато й даваше документите за подпис.

Надин извади сценария от пътническата си чанта и прелисти епизодите, в които щеше да участвува. Бание й беше казал, че „има върху какво да се работи“, и не я бе излъгал. Макар и второстепенна, ролята бе добре обрисувана и героинята определено влияеше върху развитието на действието. Въобще не си правеше илюзии за ползата, която би могла да извлече за кариерата си, тъй като доста пъти вече получаваше хвалебствени рецензии, без това да накара нито един режисьор да я потърси през следващите шест месеца. Не отговаряше на модерния женски тип и го знаеше. Това я смущаваше само дотолкова, доколкото й пречеше да работи. Никога не си бе представяла, че може да бъде нещо друго освен актриса — професия, която упражняваше от близо десет години. Записана в картотеките като изпълнителка на романтични любовни роли, по време на краткия си престой в театралната школа бе играла най-различни неща, но никоя роля не й беше струвала толкова усилия, не беше изисквала такова съсредоточаване, такова дълбоко самонаблюдение, както Леа във „Вечерна среща“ от Жером Боа. „Никаква връзка с конкретната действителност“, бе казал Жак, няколко месеца преди да се самоубие, по повод на идеите на пиесата. Надин се намръщи — не искаше да мисли за Жак.

Някъде над Бордо самолетът проби облаците и полетът продължи сред ослепителна синева чак до Биариц, а оттам — до Мадрид. Надин побърза да намери куфара си на мръсното летище, напомнящо на гара Сен Лазар в Париж, излезе на горещата улица, където се носеше мирис на асфалт, и се настани в едно такси. Снимачният екип бе отседнал извън града, в богатското предградие Пуерта де Иеро. За да стигне дотам, трябваше да прекоси столицата от край до край, да чака по светофарите на безчислените широки и зловещи улици, между които булевард Хенералисимо, обграден от министерства и други печални административни сгради — прав, широк и притихнал под палещото слънце.

Таксито излезе от града, пое по една магистрала, пропътува по нея стотина метра и се отклони, за да прекоси село Пеня Гранде, състоящо се от унили модерни сгради, редуващи се с обширни и прашни строителни площадки, където на фона на червеникавото небе играеха множество кряскащи деца. Макар и построени съвсем наскоро, сградите вече изглеждаха потънали в мръсотия, сякаш някакво дълбоко отчаяние покриваше камъка като плесен. Таксито заобиколи количката на един продавач на дини и се спусна по криволичещ път до разнебитено и изорано шосе, за да стигне най-накрая до Аройо дел Прадо, тиха и слънчева, обрасла с дървета алея. Разположен малко навътре, хотел „Монте Реал“ излагаше към улицата извитата си фасада, заобиколена с дъгообразна алея за пристигащите коли.

За разлика от горещината навън в преддверието цареше полярен студ и чиновникът на регистратурата изрази на раболепен и неправилен френски възторга си от присъствието на Надин Шьовалие в хотела, бързайки да я отведе до удобната й просторна стая. Надин взе душ, преоблече се и слезе да разгледа хотела. Откри плувен басейн, бар, фризьорски салон и ресторант. В бара си поръча кафе и седна, за да изчака завръщането на екипа след снимките. Дойдоха си прашни и загорели един час по-късно от уреченото. Бание я целуна с почти искрена нежност по двете бузи, Льору й предложи нещо за пиене, а тоноператорът — Марк Валс, стар познат — постоянно й припомняше филмите, които бяха снимали заедно, изброявайки участниците във всеки екип. По-късно, на излизане от ресторанта, където вечеря с Бание, Надин срещна Клод Ландр в един от коридорите. С удивление забеляза колко се е разхубавила след „Утре ще видим“. Почерняла, със свободно разпуснати тъмни къдрици около красивото си усмихнато лице, тя тръгна право към Надин и я целуна.

— Отдавна не сме се виждали, а?

— Много отдавна.

Бяха й пъхнали под вратата графика за следния ден. Тя го прегледа, докато се събличаше, и установи, че ще бъде в първи кадър, че ще отиде на снимки с кола номер 2 заедно с главния оператор — Анри Шатлар. Заспа бързо.

Тежкият стар сеат, чийто двигател сякаш всеки момент щеше да откаже да работи, изкачи мъчително пътя за Бургос, управляван от един малък и весел шофьор, който надали имаше повече от единайсет години. Беше седем часът сутринта.

— Този не е чак толкова лош — каза Шатлар, сочейки към младоликия шофьор. — Внимавайте с дебелия Карлос — един такъв плешив, пуши пури. Човек трябва два дни да се възстановява, след като той го е возил.

Висок, с проницателен поглед и гъста бяла коса, Шатлар снимаше шейсетия си филм. Огледа мълчаливо лицето на Надин и после внезапно й каза:

— Бъдете добра, опитайте се да не почернявате.

Надин кимна. Проблемите с грима и осветлението й бяха ясни. Колата излезе от шосето за Бургос и пое по един коларски път. След час стигнаха до Каретера ди Колменар Виехо — пусто село, чиито къщи бяха покрити с изпокъсани и лепени един върху друг афиши за корида. Подминаха арената и навлязоха в полето в подножието на Сиера де Гуадарама, чиито върхове дори и през август бяха покрити с бели калпаци. Декорът — няколко избелели от слънцето къщурки, наредени край песъчлив път, достигаше до склона на гол хълм, покрит на места с пожълтяла трева. До караваните на актьорите бе опнат платнен навес, под който сядаха да се хранят, и друг, по-голям, за гримьорите. Струпани около една маса, откъдето долитаха подвиквания „buenas“, „com’esta?“109, примесени със „здрасти“, членовете на екипа закусваха.

С чаша отвратително кафе в ръка, Надин влезе в един фургон, за да я облекат, после мина през ръцете на гримьорката, на която трябваше всичко да се показва. Най-сетне отиде при декора, където работниците поставяха релсите за камерата, а електротехниците бутаха огромните дъгови прожектори, вдигайки облаци пясък. Дойде Льору, придружен от Бание, и й обясни първия кадър. Трябваше само да слезе от една кола, да тръгне по късата улица и да влезе в една къща. Две минути преди започването на снимките в далечината се зададе един бентли — истинска антика, — повлякъл две кълбета прах, с блестящ на слънцето хромиран радиатор. Грамадната кола спря пред импровизирания стол и от нея слезе слаб прегърбен мъж, облечен целият в черно, с необичайна колонизаторска шапка на главата. Хуго Вайсман — фотограф на продукцията, — с орлов нос, с тъмна коса, падаща на дълги мазни кичури до раменете му, с огледални очила и три апарата минолта с огледално-рефлексни визьори през рамо, се приближи с тежка стъпка, видя стълба, оставена до един дъгов прожектор, и се покатери отгоре. Кацнал така нависоко, приличаше на меланхоличен лешояд. Безчувствен към слънцето и към горещината, той никога не се криеше под сянката и дълго стоеше в обедната жега, замислен и мрачен, с потънали в прахоляк черни дрехи. Служеше си с толкова остарял светломер, че вече не можеше да разчита на него, но това не му пречеше от време на време да го поглежда и да поклаща тъжно глава, установявайки резултата. Иначе Хуго Вайсман бе един от най-добрите и най-търсените фотографи на продукция.

В два часа следобед спряха работа, за да обядват. Яденето, сервирано от двама плувнали в пот келнери под миризливия навес, приличен на военна палатка, беше вряло говеждо яхния, каквато се яде обикновено в разгара на зимата. Надин с изненада установи, че в горещината и прахоляка зимното ястие не бе неприятно. Когато Бание я покани на масата на режисьора, поклати отрицателно глава. Не тачеше много тази привилегия, свойствена на йерархията в киното. Седна до мрачния Вайсман, срещу шефа на общите работници — невероятно красив мъж, чиято изключителна работоспособност й бе направила силно впечатление. Той ръководеше доста голяма бригада, ала извършваше съвсем сам половината от задачите, възлагайки с недоверие останалото на другите.

— Вкусно ли е? — запита го Надин, сочейки към яденето.

Той кимна с широка усмивка.

— Вие ли сте Надин Шьовалие? — обади се нисък глас.

Надин се обърна.

— Да.

Вайсман поклати глава и протегна ръка.

— Хуго Вайсман. Тук никой никого не представя. — После добави печално: — Много ми е приятно.

На третия ден от снимките се случи нещо, което силно озадачи Надин. Застанала край камерата, тя подаваше реплика на Клод в кадър, където Клод казваше само една дума, докато самата Надин имаше цели пет реда. След първата репетиция Клод тръсна глава и извика на Льору.

— Ела за малко да ти кажа нещо.

Излезе от декора, режисьорът я последва.

— Какво има? — запита Льору, когато останаха насаме.

— Ами това, че не разбирам нищо от кадъра ти. Тя говори, трябва да предаде някакво чувство, а ти съсредоточаваш всичко върху мен. Защо?

Льору я изгледа смаян.

— Искаш да я сложа в кадър и да снимам от обратна гледна точка?

— Струва ми се, че е по-логично. Не е ли така?

Льору поклати бавно глава. Кадърът начаса бе изоставен и два часа по-късно Надин трябваше отново да играе, но този път прожекторите бяха обърнати, а камерата — насочена към нея. Тя погледна най-напред Клод, а после Льору и се замисли.

Същата вечер, когато излизаше от басейна, Надин се приближи до Клод, която се бе изтегнала по корем на тревата с разкопчано горнище на банския. Седна до нея и й предложи цигара.

— Благодаря — рече Клод.

— Аз съм — каза невъзмутимо Надин.

Клод погледна нагоре и се усмихна.

— Льору е много симпатичен, но човек не трябва винаги да го оставя да прави каквото си иска. Ще ме закопчаеш ли?

Надин й оправи сутиена и Клод се обърна.

— Какво стана с теб? — запита тя с равен глас.

Надин сви рамене.

— Нищо особено. Не ми върви. Това е.

— А пиесата на Месала? Казаха ми, че си била страхотна.

Надин наведе очи.

— Издържахме осем дни.

Клод поклати глава.

— Ролята хубава ли беше?

— Повече от хубава — отвърна Надин.

Замълчаха. Надин гледаше втренчено края на цигарата си. Потръпна леко — захлаждаше се. Бание, който цял час бе правил работния график за следния ден, обикаляше около басейна, все още в прашните дрехи, с тъмни кръгове под очите. Спря се пред Клод и каза:

— В бара има някакъв мъж, който пита за теб.

— Какъв мъж?

— Не знам, идва от Париж. Мисля, че е фотограф.

— Серве? — запита Клод. — Серве Мон ли се казва?

— Да, мисля, че е той.

— Ах, колко се радвам! — възкликна Клод, скочи рязко и се затича към хотела. Кърпата й остана на тревата.

Бание погледна Надин, сви рамене и се отдалечи.

Надин остана неподвижна край басейна. Пушеше цигара след цигара. Свечеряваше се.

В осем и половина клиентите, които пиеха аперитива си на терасата, видяха как Надин излиза по бански от тъмнината отвъд басейна и влиза бавно и безучастно в хотела. В стаята си се преоблече, прегледа новия график, изтегна се на леглото и започна да разучава сцените за следния ден.

Когато в девет и половина слезе в ресторанта, там бяха останали само членовете на снимачния екип. Четирима млади актьори си разказваха шумно разни случки на чаша сангриа110, Льору вечеряше с Клод Лакомб, пристигнал от Париж, където бе прекарал трите си свободни от снимки дни, Бание седеше с Вайсман и Шатлар, Марк Валс споделяше с някаква млада актриса приключенията си в Мартиника през войната, а пък Клод и Серве ядяха печен овнешки бут в другия край на залата. Високият и мургав управител на ресторанта, който приличаше на Кристофър Лий в ролята на Дракула, но нямаше огромните му кучешки зъби, поздрави Надин с угодническа усмивка и й предложи една малка маса в ъгъла. Ала Бание се отдели от компанията си и се приближи.

— Няма ли да дойдеш при нас? Тъкмо се чудех какво става с теб.

Вайсман, който бе сменил черните си прашни одежди с чисти черни дрехи, този път без колонизаторската каска, стана тъкмо когато Надин седна. Шатлар й се усмихна сърдечно. Заговориха за изтеклия снимачен ден: за реквизитора, който бе станал симпатичен на целия екип с маймунската си физиономия до деня, в който всички научиха, че неустоимият чаровник е населил мадридските предградия с незаконни деца; за директора на продукцията — упорит корсиканец, чиято дребнава пестеливост разсмиваше всички; за Лакомб — изпълнителя на главната роля във филма, който бе ужасно слаб като актьор; за дейната и жизнерадостна скриптерка Консуело — бременна в шестия месец, чието набито око безпогрешно улавяше неточностите в монтажа; за Клод, по адрес на която се коментираше дали ще отстъпи най-сетне пред ухажването на Шатлар — той пък от своя страна въобще отказваше да признае такова нещо. По време на вечерята Надин поглеждаше от време на време към масата на Серве и Клод, но когато привърши с кафето, изведнъж установи, че ги няма. Двама сервитьори разчистваха масата.

— Здравей, как си? — запита Серве.

Надин се обърна, вдигна глава и се усмихна.

— Я виж ти! Значи си в Мадрид!

— Да, поканиха ме. Утре ли си на снимки?

Надин кимна.

— Тогава ще се видим там — каза той с равен глас.

Надин го представи на останалите. Познаваше се с Вайсман — бяха се срещали на много снимачни площадки.

— Все така ли пристигаш в последната минута с лимузината си?

— Все така — отвърна Вайсман със задоволство.

— Значи ставаш най-късно от всички. Още не съм имал време да си наема кола. Ще ме вземеш ли със себе си?

— Дадено.

— Утре снимаме с „американска нощ“ — обади се Шатлар.

Двамата фотографи се намръщиха. Серве погледна към Надин.

— Няма да ти бъде студено. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Надин.

Имаше чувството, че кожата на лицето й се подува, обтяга и се надига на мехури. Шатлар бе насочил към нея три дъгови прожектора и два други по-малки, за да създаде изкуствен „нощен“ контраст с обляното в слънце възвишение.

— Ще издържиш ли?

Надин разпери ръце.

— Ако е кратко — да, но ако е дълго…

Лакло поклати глава и накара да отклонят единия от дъговите прожектори, за да смекчи блясъка на сините лъчи в очите й.

— А така?

— Така е малко по-добре. Смяташ ли, че гримът ще издържи?

Лакло се приближи, за да я огледа.

— Би трябвало. Изтрай само две секунди и си свободна.

Направи няколко бързи проверки със светломера и после изгаси светлината. Надин въздъхна и седна на един нисък бял зид. Работниците се суетяха около нея, развиваха кабели, дълбаеха дупки, за да застопорят прожекторите. Някои ядяха сгънати на две омлети и наоколо се носеше отблъскващата миризма на пържен зехтин. Надин седеше, зареяла поглед в далечината, и пушеше „Хабанос“. През нощта беше свършила френските си цигари. Най-сетне дългият черен бентли се появи в облак от прах, носейки се с пълна скорост. От него слязоха Вайсман и Серве, които обсъждаха разпалено качествата на никона и на лейкафлекса. Без да погледнат Надин, тръгнаха към Марк Валс, който бе седнал зад камерата под един оранжев чадър, донесен специално от Париж, за да се осведомят кога ще се снима първият дубъл.

Някъде сутринта пристигна Клод — гримирана, готова за снимки и в отлично настроение. Затича се към Серве и го целуна, сетне отиде да стисне ръката на Льору. Шатлар и Бание се спогледаха. След като се нахраниха, преди да започнат отново работа, Надин видя Клод и Серве на склона на хълма — Серве й правеше снимки.

Следобед снимаха първата от „голите сцени“, както ги бе нарекла Мартин Делкроа. Съвсем голата Надин, надупчена от куршуми и окървавена, трябваше да издъхне в ръцете на Клод в една пустинна местност. Бяха избрали терен на стотина метра от декора и няколко камиона извозваха техниката дотам.

— Всички, които не ни трябват, остават тук — заяви Бание, — включително и фотографите.

— Съжалявам — обади се Вайсман, — но Куполски особено държи да има този епизод на снимка.

Бание вдигна рамене.

— Да, но няма Куполски да се съблича гол. Попитай Надин.

— Добре — отвърна Вайсман без въодушевление и се запъти към фургона, където гримираха Надин.

— Искаш ли да я попитам аз? — предложи Серве.

Вайсман кимна с облекчение.

— Ще ми направиш голяма услуга.

Гримьорът по специалните ефекти тъкмо рисуваше внимателно струйка кръв около гърдата на Надин, когато Серве почука на вратата на фургона.

— Кой е? — запита Надин.

— Серве.

Тя кимна.

— Влизай.

Серве седна в едно кресло. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила.

— Моят приятел Вайсман ме изпраща, за да те питам дали си съгласна да бъдеш фотографирана в тази ужасяваща сцена.

Надин отмести едното си бедро, за да даде възможност на гримьора да изсипе червената течност, после погледна безучастно към Серве.

— Въобще не ме интересува.

Серве кимна.

— Ще се зарадва, като разбере.

После стана и се запъти към изхода, но спря.

— Трябва да се сложи малко черно на местата на дупките от куршумите, иначе няма да изглежда като истинско.

Избра един тъмен молив от кутията на гримьора, наведе се над Надин и добави тук-таме по някоя точка.

— Готово.

— Благодаря — каза Надин, мъчейки се да види очите му иззад тъмните стъкла.

Взря се в лицето й.

— Добре ли спа?

Тя се поколеба и отвърна:

— Не.

Спогледаха се.

— Ще се видим след малко — каза Серве.

Когато се налагаше, Анри Шатлар беше бърз, ала умееше също да работи бавно и спокойно, ако държеше да постигне някакъв по-особен ефект. Със светломер в ръка, навъсил вежди, той се въртеше на едно място, поглеждаше от време на време замислено към небето и се почесваше недоволно по главата, като се мъчеше да намери най-доброто решение. През това време Клод спореше с Бание, Льору изучаваше сценария, Валс ругаеше звукооператора си испанец, понеже от началото на деня четири пъти бе вкарал микрофона в кадър, а Надин, застанала настрани, гола, обляна в изкуствена кръв, размишляваше. Сепна я щракането на никона на Серве на няколко метра от нея.

— Ела с мен — каза той.

Подаде й ръка, помогна й да стане и я заведе по-нататък, зад купчина скали. Слязло ниско, слънцето хвърляше дълги тънки сенки върху песъчливата земя.

— Застани тук, срещу слънцето.

Тя го послуша. Серве вдигна един апарат, после друг, като се колебаеше между няколко обектива. После клекна. На фона на червеното сияние кръвта по тялото на Надин блестеше. Направи снимката, стана и се приближи до нея.

— Надин! — извика Бание в далечината.

Тя се обърна, сложи за миг ръка на рамото на Серве.

— Трябва да тръгвам.

Серве завари Хуго Вайсман, застанал на четири крака на няколко метра от камерата с минолтата в ръце — гледаше нещо в пясъка. Отиде до фотографа, наведе се и видя скорпион. Нежнорозовото насекомо се движеше бавно по земята с извадено жило.

Същата вечер, докато Клод вземаше душ, телефонът иззвъня. Увита в пешкир, тя изтича по мокета.

— Добър вечер — каза един нисък печален глас. — Обажда се Хуго Вайсман.

— Добър вечер — отвърна Клод озадачена.

Откакто бяха започнали снимките, не бе успяла да размени и две думи със сдържания и мрачен фотограф на продукцията.

— Познавате ли Толедо? — запита бавният глас без някаква особена промяна в интонацията.

— Не — каза Клод.

— Тогава можем да вечеряме там. Казаха ми, че гледката на крепостните стени вечер си заслужава да се види.

На Клод й стана смешно.

— Не знам.

Измина дълга пауза. Никой не проговаряше. После Вайсман каза рязко:

— Да не говорим повече за това.

И затвори телефона. Объркана, Клод се върна под душа. После се облече и поиска от телефонистката стаята на Вайсман.

— Тук Хуго Вайсман. Слушам ви.

— Съгласна съм — каза Клод, — но при условие, че няма да си слагате шапката.

— Тя е от много високо качество! — отвърна Вайсман. — Но както и да е, аз и без това я слагам рядко вечер. Какво ще кажете за осем и половина в бара?

— Съгласна съм.

Вайсман затвори и поиска стаята на Серве.

— Ало?

— Всичко е наред! — каза Хуго Вайсман.

Серве остана за миг неподвижен, загледан през прозореца във вечерта, която се спускаше над наситеносиния басейн.

Изтегната на леглото, Надин разучаваше както обикновено епизодите си. Вдигна телефона, без да спира да чете.

— Надин, тук е Серве.

— Добър вечер.

— Какво ще кажеш за един добре изпечен петстотинграмов бифтек?

Надин остави сценария и отпусна глава на възглавницата.

— Ще кажа да. Къде е той?

— В „Каса Пако“, в стария Мадрид.

— Имаш ли кола?

— Ще поискам от хотела.

— Окей.

— Искаш ли в девет в бара?

По същото време в Париж иззвъня телефонът на Люс Бертло. Тя тъкмо се прибираше от агенцията. Беше Себастиен Щайнер.

— Надявам се, че не ви безпокоя.

— Съвсем не, как е Далила?

— Добре е.

Той замълча.

— Искам да ви замоля за една услуга и не знам как да започна.

— Като ме поканите на кафе — каза бързо Люс.

Портиерът на хотела съжалявал, но всички коли били излезли. За сметка на това автобусът бил свободен и на разположение на господин Мон.

— Автобусът ли? — запита Серве.

С известна гордост служителят заведе Серве зад сградата, където бе паркиран един бледосин автобус с опушени стъкла, на който от двете страни със златни букви бе изписано името на хотела.

— Но все пак не мога да отида с това на ресторант! — каза Серве.

— Защо не? — запита портиерът объркан и малко засегнат.

— Но ние сме двама!

— Не разбирам — отвърна служителят. — Този автобус може да превози трийсет души…

Серве се усмихна и накрая отстъпи. Трийсет минути по-късно той даваше път на Надин, за да се качи в автобуса.

— Какво е това?

— Хотелът няма повече коли — отвърна Серве невъзмутимо.

Седнаха на една от задните седалки, докато изисканият шофьор, облечен в униформа със същите цветове като колата — бледосиньо сако и златната връзка, — пускаше в движение дизеловия двигател.

Автобусът заобиколи хотела и мина пред терасата, където Льору, Бание и Шатлар си пиеха аперитива. Със зяпнала уста, те изгледаха Надин и Серве в дъното на празния рейс. Надин се разсмя, Серве също. Без да разбира нищо, но очарован от видимото им добро настроение, шофьорът прихна на свой ред. Автобусът изви покрай Пуерта де Иеро и се насочи към Мадрид.

Люс взе Далила на коленете си, опитвайки се да не гледа колко ужасно се огъват задните й крака, докато Себастиен Щайнер нареждаше чашите, захарницата и кафеварката на ниската масичка.

— Може да започвате — каза Люс. — Вече седнах.

Щайнер премести захарницата към нея.

— Ако не се лъжа, вие сте преписали пиесата на Серве.

— Да — каза Люс.

— Мислех си дали ще ви е възможно да направите същата услуга и на мен. — Той запали лулата си и продължи: — Питах в различни специализирани бюра, но за съжаление се оказа, че цената е много над моите възможности, особено след операцията на Далила. Разбира се, аз държа да ви заплатя.

— Да — каза Люс. — За кога го искате?

— Не зная, когато ви е възможно.

Стана и взе от бюрото си обемистия ръкопис. Люс бавно прелисти седемстотинте страници.

— Това е огромен труд.

Щайнер вдигна рамене.

— Знам. Ако не можете, няма да ви се сърдя.

— Не говорех за себе си, а за вас.

— А, така ли — отвърна той с равен глас.

Ръката, в която държеше лулата, леко трепереше.

Люс го погледна мълчаливо.

— Ще го имате след около петнайсет дни.

— Наистина ли? Но най-напред ми кажете колко…

— Ще бъде скъпо — каза Люс — и ще трябва да платите веднага.

— Но…

— Един билет за кино.

Щайнер се намръщи.

— Искате да идете на кино?

— Много държа.

Объркан, Щайнер извади портфейла си от джоба.

— Ами…

— Искам да отидем заедно.

Щайнер погледна Люс, като че ли го беше поканила на нещо ужасно и богохулно. Тя погледна часовника си, стана и сложи Далила на канапето.

— Гледали ли сте „Рио Браво“?

„Каса Пако“, известна с големите си и вкусни бифтеци, се намираше на малък тъмен площад в сърцето на стария Мадрид, недалеч от прочутата Пласа Майор, и изглеждаше доста невзрачна отвън. Серве се бе погрижил да запази маса, но въпреки това се наложи да чакат търпеливо двайсет минути в шумната зала на приземието, където разнородната клиентела консумираше tapas111 и tio pepe112 сред весела гълчава. Качиха се на горния етаж, където им посочиха малка маса до прозореца, при което установиха, че шумът, изглежда, беше нещо обичайно във всяко кътче на „Каса Пако“. Едно семейство — четирима възрастни и три деца, всичките зачервени и истерични — поглъщаше грамадни парчета месо сред силни крясъци. Замаяни от целия този шум, Надин и Серве дочакаха най-после двата огромни и сочни бифтека, които наистина си заслужаваха всички понесени до този момент неприятности. Въобще не се мъчиха да разговарят, само обмениха няколко доволни кимания с глава и безпомощни усмивки.

Хуго Вайсман говореше от близо час, и то добре. Клод не можеше да повярва на очите си, слушаше го, често се смееше и откриваше под мълчаливата му и мрачна външност острия ум на високообразован човек. Никога не би заподозряла, че е толкова умен. Седяха на терасата на един ресторант, откъдето се откриваше прекрасна гледка към великолепния Толедо, лежащ в краката им, потънал във вечерни светлини. Бяха се нахранили отлично и пиеха бавно кафето си в свежия полумрак. Клод се бе приготвила да отбива неумели ухажвания, ала нямаше никакви ухажвания. Към края на вечерята дори започна да ги очаква с интерес. По пътя на връщане разбра, че няма и да има. Докато управляваше в нощта дългия и мощен бентли, Хуго Вайсман й говори за една известна теория, според която земята била куха и населена отвътре с тайнствените обитатели на царството на сенките. След това отклони темата върху развитието на нов тип мистицизъм у младежите, между които и четиринайсетгодишният му син, и най-сетне направи възхитително сбит преглед на представата за бог в религиозната литература въобще. С ясното съзнание, че принизява разговора към много банално ниво, Клод запита за съпругата му и научи, че Сара Вайсман била заминала преди десет години на гости на някаква своя братовчедка в Канада и още не се е завърнала.

— Права е — каза Вайсман. — Няма смисъл да прекосиш Атлантика само за петнайсет дни. Човек трябва да има достатъчно време, за да посети родния си край.

Изрече го толкова непринудено, че Клод се поколеба дали да се засмее, но не посмя.

В два часа след полунощ на Пласа Майор все още имаше хора. Мъже и жени се разхождаха на двойки около величествената конна статуя, а самотни жители на Мадрид бързаха да стигнат до колите си, оставени в обширния паркинг, прокопан неотдавна под стария площад. Надин и Серве вървяха бавно по неравната настилка и се наслаждаваха на относителното спокойствие и на нощния хлад.

— Вече не си спомням къде определихме среща на шофьора — каза Серве.

Надин спря, като се мъчеше да се ориентира.

— Ей там, зад стълбите.

— Да, наистина.

Той запали цигара.

— Ти искаш ли?

— Не… Жак умря.

Той се обърна — тя се взираше в него настойчиво, с широко отворени очи.

— Самоуби се.

Серве не каза нищо, само я гледаше.

— Няма да ти обяснявам защо го е направил — добави тя с твърд глас.

— Не го познавах — рече Серве.

Надин поклати глава с горчива усмивка.

— О, напротив.

И неочаквано се строполи на земята, свита на кълбо, като кукла на конци, която изведнъж са пуснали. Серве се наведе, видя сълзите, които се стичаха тихо от неподвижните й очи. Клекна до нея и стоя така, без да мръдне, понеже знаеше, че не може да й помогне. След трийсет секунди тя се раздвижи, бръкна в джоба на Серве, за да извади носната му кърпа, и стана.

— Мина ми.

Но не й беше минало. Серве отведе до рейса един автомат. През целия път тя гледа през прозореца, седнала с изправен гръб, сякаш не искаше да се опира на облегалката.

Серве я отведе до вратата на стаята й. Тя обви безжизнено ръце около врата му, облегна за миг чело на гърдите му, после го пусна. Той слезе в бара, поиска чаша плодов сок, седна на терасата и стоя там неподвижен до разсъмване.

VI

— Малко кафе? — запита Хуго Вайсман.

Клод се обърна, въздъхна, отмести една възглавница, изправи се в леглото и разтърка очи. Вайсман седеше гол до нея, с дълга американска цигара в уста, и държеше телефонната слушалка.

— Огромни количества — каза тя и отново затвори очи.

Вайсман направи поръчката на рецепцията и остави слушалката.

— Преди малко се обади Шатлар. Кани ни у някакво парвеню — негов приятел, в голяма вила извън града.

Клод сбърчи вежди.

— Днес няма ли да има снимки?

— Днес е неделя — отвърна търпеливо Вайсман.

— Какъв ужас! — каза Клод.

На вратата се почука. Влезе нисичка рижа камериерка и остави подноса на нощната масичка.

— Buenos Dias.113

— Моите почитания — каза Вайсман.

После се обърна към Клод:

— Е, какво? Отиваме ли?

— При парвенюто ли?

— Да.

Клод изведнъж подскочи и разля малко кафе на чаршафа.

— А Серве? Съвсем го бях забравила.

— И той ще бъде — каза спокойно Вайсман. — С Надин.

Клод се замисли и започна да пие кафето си на малки глътки.

В неделя обстановката около басейна бе съвсем различна. Пищните, загорели от слънцето дами и застаряващите господа, които си пиеха мартинито под сянката на чадърите, бяха отстъпили местата си на преуморени мъже и жени, опитващи се да обуздаят шумната си челяд — тя тичаше насам-натам, дереше си гърлата, ръкомахаше и пенеше водата на малкия басейн, врещеше към родителите си за всевъзможни разхладителни напитки и сладоледи. Докато си проправяше път между децата, Надин попадна на Андрей Куполски, който седеше пред чаша мляко с восъчнобледо лице и провиснали мустаци.

— Пристигнах снощи — каза той. — Цяла вечер гледахме готовия материал.

— И доволен ли сте?

Куполски я погледна учудено. Очевидно думата му се виждаше прекалено силна.

— Да кажем, че съм доволен. Искате ли нещо за пиене?

Надин с облекчение забеляза Серве на терасата.

— Друг път, чакат ме.

И тръгна към Серве. Той стана.

— Здравей! Как си?

— Добре съм — отвърна Серве, — но при условие, че няма да се застоявам дълго тук.

— Сноб такъв.

Той сви рамене.

— Може и да съм сноб. Вайсман тръгва в единайсет, ще ни вземе с лимузината си.

— Днес няма ли да ходим с автобуса?

Той се усмихна и поклати глава.

— Хей, боклук! — каза един женски глас.

— Серве вдигна глава. Клод се наведе и го целуна по бузата. Беше облечена в къса набрана плажна полички и гърдите й изскачаха от твърде тесния сутиен. До нея стоеше Бание.

— Ти идваш ли с нас? — запита Надин.

Бание поклати глава.

— Ще ходим към Гуадалахара, за да търсим терен за снимките на преследването. Каскадьорът пристигна тая сутрин.

Изградена съвсем наскоро в стил селска къща, вилата се издигаше на върха на зеленеещ се хълм, чиято морава, поливана от сутрин до вечер с автоматична пръскачка, беше забележително постижение на фона на сухата песъчлива околност. Около петдесетметровия басейн, пълен с бледолилава вода, се редяха луксозни кабини и дневен бар, засенен от малък покрив с червени керемиди. Домакинът — снажен загорял мъж с пресечено от дълъг белег лице — посрещна любезно и непринудено Шатлар, Вайсман, Серве, Надин и Клод, след което ги представи на семейството си и на другите гости. Говореше със силен белгийски акцент. Същото можеше да се каже и за съпругата му — слаба руса жена с белезникаво лице, сякаш смазана от богатствата, с които я отрупваше мъжът й. Дъщеря им, изтегната на един дюшек, издаде някакви нечленоразделни звуци, докато се ръкуваше с тях. Бе цялата покрита с белези от рани и петна от обгаряния. По всичко личеше, че семейството е претърпяло автомобилна катастрофа, следствие на която дъщерята бе завинаги обезобразена. Сред гостите присъствуваха жизнерадостен американец, натоварен да приготвя коктейлите като познавач в тази област, италианец, собственик на ресторант, и младо семейство испанци с тримесечно кърмаче, което съпругата хранеше с биберон.

Докато Шатлар разказваше разни интересни случки от снимачния живот, за да забавлява гостите, а Вайсман опитваше бледолилавата вода на басейна в компанията на Клод, Серве и Надин се изтегнаха на слънце малко встрани от другите и запушиха.

— Кога си тръгваш? — запита Надин.

— Не знам. Веднага щом изпълня задачата си.

— Използуваш едни думи…

— Да — каза Серве.

Продължиха да пушат мълчаливо. Американецът, за когото научиха по-късно, че се нарича Вик Кранстън III и че тъкмо привършва състоянието на дядо си, натрупано от производството на готови супи, им донесе два коктейла в екзотични цветове с такъв ентусиазъм, та не им даде сърце да му откажат.

След като Клод, която не обичаше да разочарова хората, изпусна сутиена си в басейна, а младият испанец го извади сред всеобщи аплодисменти, гостите се качиха във вилата, където ги чакаше обядът. Започнаха в един, а в четири още не бяха свършили. Умело разпръснати между другите сътрапезници, Серве, Надин, Клод, Вайсман и Шатлар не можеха въобще да разговарят един с друг и трябваше стоически да понесат потоците от въпроси, които им отправяха, и да изслушват безкрайни изблици на откровения. Обядът обаче беше превъзходен. Най-сетне всички се преместиха за кафето на една вътрешна тераса, изградена встрани от къщата. С хитри маневри Серве успя да се доближи до Надин.

— Ядох страшно много сладолед — каза му тя. Беше си вземала шест пъти допълнително.

— А освен това?

— Ами научих, че пицата не се ползува с голям успех в Мадрид, но пък за сметка на това лазанята114 много се търси.

— Колко интересно! — отбеляза Серве. — За мен пък вече няма тайни в изкуството да се приготви „скрюдрайвър“115.

— От друга страна — добави Надин, — все още не знам къде е тоалетната.

Серве остави чашата си.

— Да идем ли да я потърсим?

— Хайде.

След като посетиха на партера огромен салон, пълен с чисто нови мебели в стил Луи XVI, и ултрамодерен работен кабинет, попаднаха в кухнята, върнаха се и се качиха на горния етаж. Там откриха три бани. Надин постоя пред едно огледало и, както обикновено, реши, че е много слаба. Върна се в коридора и се почуди къде е отишъл Серве. В продължение на няколко секунди се лута насам-натам боса по мокета и най-сетне бутна някаква врата, която водеше към просторна спалня. Седнал в едно кресло, тапицирано в гранатовочервено кадифе, Серве пушеше.

Направи няколко крачки в стаята и седна на края на леглото. Гледаха един към друг.

— Долу ще се чудят къде сме — каза Надин.

Серве стана, изгаси цигарата си и прекоси стаята, за да затвори вратата. Слънцето хвърляше бляскаво петно от светлина на килима пред прозореца, останалата част на стаята бе в сянка. Надин стана, прегърна Серве през кръста и се притисна до него. Целуваха се с крайчеца на устните си. И двамата видяха за миг гарсониерата на улица Фалгиер, сетне споменът отмина, прогонен от далечен вик на дете.

Серве я съблече, без да я пуска, и я увлече след себе си на леглото. Притискаше се до него с цялото си тяло. Дишаше учестено. Когато той се опита да се повдигне, тя застана над него и го спря. Дълго се галиха, сетне Надин легна отгоре му. Гледаше я как цялата потръпва и започва да се движи равномерно. Мускулите й се напрягаха под матовата кожа, гърдите бавно се люлееха, коремът хлътваше. Изведнъж спря и го запита със сподавен глас:

— Защо дойде в Мадрид?

Погледна я, взря се в широко отворените очи, в лъсналото от пот лице. Тя отново започна да се движи, извила гръб, а ръцете й пробягваха по гърдите и по бедрата му. Той стана, взе я в обятията си и двамата се търкулнаха на леглото. Сложи я да легне по гръб, разтвори ръцете й, впи устни в гърдите й и почувствува как тялото й се стяга, как се отпуска и се разтваря докрай, за да го погълне в себе си с дълъг и далечен стон.

Отвън долетя звук на плисък от скок във вода — гостите отново се бяха събрали около басейна. По-нататък отекваха ритмичните удари на топка за пинг-понг. Серве и Надин не можеха да се пуснат, лежаха заслушани във външния шум.

— Чуваш ли? — каза Надин.

Серве се ослуша. Някъде съвсем наблизо се разнасяше странно мляскане — звук от смукане — равномерен и постоянен.

Те станаха и затърсиха по всички ъгли на стаята.

— Я виж какво намерих! — каза Серве.

Надин се наведе. От другата страна на леглото, легнало в преносимото си кошче, едно бебе смучеше палец и ги гледаше сериозно със сините си очи.

— Сигурно са го оставили тук преди обяда — каза Надин и грабна банския си. — Побързай, че ще дойдат.

Серве побърза. На стълбите Надин изведнъж се обърна към него и обви с ръце раменете и гърба му. Той разкопча сутиена й и взе гърдите й в длани. Целунаха се.

— Ела — каза тя, — да идем да се къпем.

През останалото време от деня Надин и Серве вършиха най-различни неща: играха на пинг-понг и на карти, къпаха се, пиха в бара плодов сок, но постоянно се стремяха един към друг. Поглеждаха се набързо, ала използуваха всеки възможен случай, за да се докоснат или да бъдат заедно. В осем часа вечерта бяха вече в хотела. Два часа по-късно Надин се размърда в ръцете на Серве.

— Гладна съм.

Поръчаха вечеря по телефона и след трийсет минути им я качиха в стаята. Ядоха в леглото коктейл от раци с майонеза и студено пиле, последвани от неизменния сладолед, в случая смес от ягода, шоколад и банан с огромна топка сметана. И отново се любиха, малко изненадани от ненаситността си, откривайки наново, но по различен начин, трескавостта и дори несръчността на първата си близост.

— Ако те уморя, не знам какво ще правим! — му каза Надин посред нощ, когато го събуди с милувките си.

Телефонът иззвъня в шест часа, както бе заръчала Надин. Телефонистката я предупреди, че колата на снимачния екип ще бъде долу след половин час. Без да буди Серве, тя изтича в банята. Когато се върна в стаята, го завари с отворени очи.

— Почина ли си добре? — запита го с усмивка.

Той кимна.

— И още как! Ти сутрин не пиеш ли кафе?

— Пия, от време на време.

Облече се набързо под внимателния му поглед. Усмихна се и каза:

— Дрес-тийз!

— Ела при мен — каза той.

Тя тръсна глава.

— И дума да не става.

После се хвърли на леглото, взе главата му в ръце, захапа устните му и стана, преди да е успял да я хване.

— С Вайсман ли ще дойдеш?

— Да, сигурно.

— Ела с мен.

— Сега ли? Невъзможно.

Тя го погледна строго.

— Само недей да използуваш, докато ме няма, за да спиш с Клод зад гърба ми.

Серве за малко не я запита коя е тази Клод.

— Ще се помъча.

Донесоха кафето. Надин му даде чашата в леглото. Той обгърна краката й, вдигна полата й, целуна бедрата й. Тя застана пред него.

— Серве…

Той вдигна глава:

— Моля те, внимавай!

— В какво?

Надин поклати бавно глава.

— Не знам… внимавай!

Телефонът иззвъня — колата беше долу.

— До скоро — каза тя.

И излезе от стаята, без да се обръща.

Едва излязла от ръцете на гримьора, Надин застана на една височинка, откъдето можеше да забележи колата на Вайсман. Тъй като не беше на първи план, можеше на воля да се взира в хоризонта и да гради напразни надежди при вдигането на най-малкото облаче прах.

— Индианци ли идват? — запита я минаващият Бание.

— Все още не, но всичко е възможно.

Скриптерката дойде да дооправи костюма й, така че да отговаря на кадъра, сниман преди осем дни. Шатлар огледа грима й и измърмори:

— Нали ви казах да избягвате да стоите на слънце!

А бентлито все не идваше и не идваше. Льору й обясни мотивировката на сцена с дълъг монолог, която трябваше да изиграе през следобеда, един засмян работник й предложи ухаеща tortilla116, но тя отказа. Първият кадър бе готов. Лакомб направи знак на оператора, после на асистент-оператора и Бание изкрещя: „Silencio!“117 с безизразния глас, с който говореше от сутринта.

— Камера! — извика Льору. — Започвайте.

Тогава се появи черната лимузина — искряща на слънцето и раздвижваща пясъците по пътя си. Спря до самия декор, ала вътре бе само Хуго Вайсман. Преметнал минолтите през врата си, се завтече към най-близката стълба, покатери се бързо и се превърна отново в мрачната птица, която бе изненадала Клод с поканата си за вечеря.

Надин стана, тръгна бавно и скоро стигна до скалистото място, където, два дни по-рано, бе позирала на Серве. Когато кадърът бе заснет, Хуго Вайсман я намери, седнала в пясъка, облегната на една скала.

— Серве ме помоли да ви предам, че са го извикали по спешност и ще ви се обади в Париж.

— Извикаха ли го? От агенцията?

— Така мисля.

Надин погледна Вайсман мълчаливо.

— И ще ми се обади в Париж, така ли?

— Да.

— Благодаря.

Хуго Вайсман се отдалечи с небрежна походка, с колонизаторския шлем на глава, облечен в черно от горе до долу. Зловещ, наистина зловещ. Надин зарови ръце в пясъка, сви юмруци и изведнъж се усмихна. „Веднага щом изпълня задачата си“, бе казал той. И много преди това: „Достатъчно ми е да знам, че съществувате някъде, и това е всичко.“ Запали цигара и се изтегна на слънцето.

VII

Жан-Клод Ебрар прие Себастиен Щайнер в един тесен кабинет, задръстен с книги и ръкописи, където се носеше мирис на тамян.

— Нека най-напред ви кажа колко бяхме щастливи, когато научихме, че още пишете. Ако не ме лъже паметта ми, последният ви труд, издаден от нас, излезе през 1953 година, нали така?

— Точно така — отвърна Щайнер, като забеляза дебелия си ръкопис на бюрото.

— Разбира се, няма нужда да ви казвам, че книгата ви е стройно и блестящо замислена, че… теориите ви са забележително добре развити… Вярно е, че от нея лъха известна студенина, малко е клинична, така да се каже, и че не полагате особени усилия, за да убедите читателя…

— Току-що казахте, че теориите са добре развити.

— Да, но за да накараш някого да приеме една философска теория, не е достатъчно само да бъде вярна, трябва също да бъде и привлекателна.

— Не познавам нищо по-привлекателно от истинността — каза Щайнер.

Ебрар примигна и въздъхна.

— Да, да, наистина.

Изведнъж го обзе ярост към началника му, който го бе натоварил с тази неприятна задача.

— И все пак струва ми се, че вашите прекалено… прекалено независими схващания няма да могат да привлекат особено много хора днес. Публикуването на вашия труд е свързано със значителен риск, който лично аз бих поел, но не мога да кажа същото за всички ръководители на издателството.

— Да — каза Щайнер.

Ебрар не почувствува в своя събеседник обичайното разочарование. Старецът го гледаше спокойно, с известно любопитство и доста безразлично.

— Ето — рече той, — връщам ви ръкописа.

— Благодаря — каза Щайнер.

Никаква враждебност, никаква горчивина. Ебрар отново се сети за някои пасажи от книгата и изведнъж всичко му се видя съвсем естествено, толкова естествено, че почувствува нужда да бъде прям.

— Вашата книга не ми харесва — каза той — и ще ви кажа защо. Не мога да приема, че някой се опитва да накара хората да понесат целия товар на слабостите си.

— Бих се съгласил с вас — отвърна Щайнер, — ако алтернативата не беше точно да се карат други да поемат това, което те самите могат да направят.

Ебрар поклати глава.

— Познавам вашата теория. Но милосърдието и справедливостта не са несъвместими.

— Тъкмо обратното — каза Щайнер — и аз съм го доказал.

Ебрар погледна часовника си.

— Извинете ме, но имам бърза среща…

Щайнер стана, взе ръкописа под мишница. Ебрар направи усилие, за да възстанови нормалните отношения.

— Не го вземайте много присърце.

Щайнер го погледна учудено.

— Какво да не вземам присърце?

Ебрар направи неопределено движение.

— Ами нашия отказ.

— Довиждане — каза Щайнер.

Лаборантът мълчаливо подреди кашираните фотоси пред Серве и Жюлиен Биан. Имаше тъмни кръгове под очите от недоспиване, тъй като цяла нощ беше преваждал три копня, върнати от Серве със следните думи:

— През какъв растер сте ги прекарали? Да не би да е през панталона ви?

Даниел Карон обичаше работата си. Изслуша докачено още веднъж изискванията на Серве и не вдигна глава до пет сутринта. Серве прегледа фотографиите набързо, обърна се към него и кимна. Лаборантът осъзна изведнъж, че одобрението на Серве му е много ценно.

Жюлиен Биан постоя неподвижен пред всяко едно от копията — елегантен, студен, с необичайна напрегнатост в погледа. После изведнъж наведе глава, за да скрие очите си, и каза тихо:

— Нали ви казах, че не е необходимо да ми ги показвате.

Серве се усмихна.

— Да кажем, че съм търсил някого, който да ме покани на обяд.

Надин напусна грозотата на Хосе Антонио, с обширните извехтели кина, с шумните млечни барове и мръсотията, и тръгна към стария Мадрид. Скоро се озова на Пласа Майор, пред величествената статуя на кон. Вдигна глава и се загледа в нея. После бавно отиде до мястото, където синьо-златният автобус на хотел „Монте Реал“ ги бе очаквал преди повече от три седмици. Ако работният график беше спазен в срок, тя трябваше да си е заминала от Мадрид още преди десет дни, но той се бе оказал точно толкова нереален, колкото беше предсказал Бание, и с всеки измирал ден закъснението му се увеличаваше, също както и неспокойните бръчки по лицето на начумерения Куполски. След първия снимачен месец целият екип бе обхванат от отегчение. Актьорите се оплакваха, че забавянето ще се отрази на другите им ангажименти, и се шляеха около басейна, силно загорели и много изнервени. От десет дни насам Клод споделяше леглото на Мишел Бание и за нейно най-голямо учудване това й се харесваше все повече и повече. Всяка вечер по време на прожекцията на готовия материал Льору и директорът на продукцията си разменяха обиди под изнурения поглед на Куполски. И филмът се заснемаше както подобава — в пълен хаос и, общо взето, напълно нормално. Ако не се извиеше някоя пясъчна буря, ако не станеше земетресение или пък режисьорът не получеше сърдечна криза, на Надин й оставаше само един снимачен ден — утрешният. Същата вечер щеше да се върне в Париж със самолет. Бе живяла три седмици без нетърпение, изпълнена с душевно спокойствие, за което партньорите й, обзети от традиционната досада, се правеха, че й завиждат.

В приземния етаж на „Каса Пако“ цареше обичайният хаос, но Надин намери място, без да чака много. Сервираха й в същите горещи чинии и със същото жизнерадостно усърдие както тогава и все пак месото й се стори не така вкусно, а заведението — по-малко привлекателно. Тази вечер се прибра в хотела доста рано. Завари Клод и Бание, седнали в здрача край басейна. Държаха ръцете си и пиеха vino tinfo118.

— Търсихме те — каза Бание. — Последният ти ден е, а изчезваш…

— Имах работа в града — отвърна Надин.

Седна на масата и взе една цигара от пакета на Клод.

— Всичко наред ли е?

— Какво приказваш, ще се женим — каза Клод и избухна в смях.

Двайсет и четири часа по-късно Надин остави куфара си на мокета в гарсониерата на улица Варен. Направи си кафе, изяде една поизсъхнала сладка, която намери в кухненския шкаф, и се заразхожда с чашата в ръка, казвайки си, че вече си е вкъщи. Басейнът, хотелът, планината и старият Мадрид се отдалечаваха и очертанията им се смекчаваха, облечени в избелелите цветове на нереалното. Надин погледна към телефона и я обзе съмнение, каквото въобще не бе изпитвала в Испания. Сви рамене, съблече се и влезе в банята. Тъкмо пъхаше палеца на крака си под крана на чешмата — стар навик, който класическите майчини предупреждения бяха затвърдили завинаги, когато телефонът иззвъня. От нея се стичаше вода, мокетът се намокри под стъпките й, но тя стигна до апарата и вдигна слушалката.

— Ако знаете откога се опитвам да се свържа с вас! — каза Фостин. — Трябва да се обадите на Жермен Пийар, търси ви от цяла седмица. Поставя нещо в „Грамон“.

— Какво поставя? — запита Надин.

— Някаква пиеса, малко е налудничава. Казва се „Бебето не се прибира в салатиерата“. Мисля, че има хубава роля за вас. Обадете му се веднага.

— По това време?

— Защо не? Колко е часът? — запита Фостин Болвар-Клаус.

— Един след полунощ.

— Отлично! Ще го намерите в „Купол“. Той вечеря там всеки ден. И ме дръжте в течение!

Тя затвори. Надин бавно се върна в банята и облече хавлията.

Жермен Пийар, рошав младеж на двайсет и осем години, с развинтено въображение и много силно чувство за абсурд, чийто предишен спектакъл, „Аншоа в гриса ми“, бе спечелил одобрението на критиката и на публиката, определи среща на Надин в два часа след полунощ на следния ден. Очевидно беше нощна птица. Обграден от шумните си приятели, той я прие много непринудено, разказа й пиесата си за три минути, прочете й два откъса с равен глас, който много добре пасваше на глупаво-смешния текст, и след като се увери, че Надин ще бъде свободна когато трябва, й даде ролята без каквито и да било други формалности. Надин събуди Фостин Болвар-Клаус на свой ред в три часа през нощта, за да й съобщи новината.

На третия ден след завръщането си стана късно и се мота вкъщи чак до следобед, после излезе до Сен Жермен де Пре, за да си купи вестници. Спря стъписана пред витрината на една книжарница, където бе изложен афиш със снимка на Надин Шьовалие. Никой досега не бе й правил такъв портрет. Никога не бе виждала това лице — не че й беше чуждо, тъкмо обратното. Сякаш фотографът бе успял да хване чертите й, озарени от отражението на най-съкровеното, което носеше у себе си. От друга страна, посредственото отпечатване на афиша не можеше да скрие бляскавата яснота на снимката, сякаш всичко, което не беше от първостепенна важност за образа, бе изтрито; сякаш всичко несъществено и банално бе пометено; сякаш някой се бе подиграл с реалността. На афиша се четеше следният текст:

Откъм улицата се виждаха само черно матово стъкло и вратата, където бе залепен афишът. Надин постоя известно време нерешително на отсрещния тротоар, като безуспешно се опитваше да различи нещо иззад тъмната витрина на галерия „Жулиен Биан“. Най-сетне вдигна рамене, пресече улицата и бутна вратата. На входа помещението бе съвсем тясно, но изведнъж бързо се разширяваше и образуваше просторен триъгълник. По покритите с корк стени бяха окачени двайсетина фотоса в различни големини. В един от ъглите, зад малко металическо бюро, седеше елегантна руса жена, която попълваше покани. Когато видя Надин, вдигна глава, отправи й бегла усмивка и отново се зае с работата си. Двама посетители се разхождаха между снимките — петдесетинагодишен зле облечен мъж с издута чанта в ръка и слаба жена с дълги разпилени коси и орлов нос. В галерията цареше приглушена тишина.

Фотосът заемаше цяла стена — бе два метра висок и толкова широк. На него се виждаше голата и окървавена Надин Шьовалие с израненото тяло, застанала на едно скалисто възвишение на фона на огненото небе. Надин наведе глава и се обърна към малкия портрет, окачен до вратата — беше на Мариел Лашиз, коленичила на някакво легло, с вдигнати ръце, разрошена, очевидно изправена срещу някаква неописуема заплаха. След това спря пред изображението на нощна улица, по която вървеше висок възрастен мъж с къса бяла коса, крепящ с някакви каиши задните крака на пъргав кокер с големи влажни очи. Странно, в снимката нямаше нищо тъжно — старецът излъчваше непоколебима самоувереност и от всичко, чак до начина, по който държеше каишите, лъхаше само спокойна загриженост, лишена от всякакво съдържание. По-нататък бяха окачени два привечерни пейзажа, в които всеки елемент се открояваше с нереална точност: яки дървета със снажни стволове и усукани клони, излизащи от тъмна и тлъста земя, се издигаха величествено към небето; доменни пещи разчупваха в светлосянката равната и навъсена линия на хоризонта. С крайчеца на окото си Надин забеляза, че двамата посетители си бяха тръгнали, един по един. Устоя на желанието да застане пред огромния фотос в дъното и продължи методичната си обиколка. Тъмната жена с голи рамене и надменни очи, която излизаше от осветения с неонови реклами вход на нощен бар, събуди у нея странна и далечна болка. По какви незнайни пътища вървеше тя, че имаше такъв образ, такъв поглед, такава осанка? И как се получаваше така, че гледайки я, на човек изведнъж му се приискваше да разкърши рамене и дори да се усмихне? Несъмнено жената с бомбето, облегната на купчината развалини, бе мъртва — жената с разкъсани дрехи и помътнял взор, — намерила достойнство в смъртта, и сякаш нищетата, мъката и умората бяха напуснали това тяло, оставяйки само спомена за изгубена надежда, празна обвивка, мъртва статуя.

Портретът от афиша бе окачен до бюрото на уредничката, ала Надин въобще не обърна внимание на това. Стоя дълго, загледана в снимката, в съзнанието й пробягваха репликите на Леа, пред очите й изпъкваше силуетът на Серве Мон, застанал зад кулисите, и най-вече споменът за първата й среща с един изморен фотограф със странен поглед между четири бели, облени от слънце стени. Накрая отиде в дъното на залата и стоя петнайсет минути пред окървавената жена — прекалено слаба за нейния вкус, — излязла от някакви тъмни дълбини, чиято поза, поглед и дори телосложение изразяваха най-пламенното отрицание на страданието, което човек би могъл да си представи. Много бавно Надин се обърна и отмести поглед към тъмнокосата жена с голите рамене, после пак се върна към жената от скалите. Изведнъж се разсмя и бързо излезе от галерията, съпроводена от леко учудения поглед на уредничката.

Улица Фалгиер дремеше под бледото есенно слънце. Надин влезе в сградата, изкачи петте етажа, постоя за миг неподвижна пред вратата и най-сетне почука. Марсел Буде извика нещо раздразнено, дръпна от печката тенджерата шкембе-чорба с мадейра и отиде да отвори. Надин погледна с изумление дебелата жена с отпуснати меса.

— Какво искате? — запита Марсел Буде, поклащайки многобройните си брадички.

— Господин Серве Мон, ако обичате.

— Той вече не живее тук.

— А, така ли? Знаете ли новия му адрес?

— Не, попитайте портиера.

— Благодаря.

— Няма защо.

На партера пред портиерната Надин остана смаяна от едно загадъчно послание, окачено на стената: В името на спокойствието на сградата наемателите се умоляват да затварят вратите след двайсет и един часа.

Когато чу звънеца, портиерът въздъхна и се запъти към остъклената врата.

— Кажете, моля?

— Търся господин Серве Мон. Бихте ли ми дали новия му адрес?

Портиерът поклати глава.

— Нямам го. Но той го е съобщил в пощата, за да му предават кореспонденцията. Можете да му пишете.

— Благодаря.

Когато се прибра на улица Варен, се обади в агенция „Гая-Бек“. Виолен я уведоми, че не й е разрешено да съобщава адресите на фотографите, обаче би предала с удоволствие съобщение на Серве Мон.

— Благодаря ви, но не е необходимо — каза Надин.

Седна с един блок хартия за писма, изпуши три цигари, без да напише нито ред, сетне отиде отново в галерията на Жюлиен Биан и стоя там, докато затвориха.

Себастиен Щайнер зави на ъгъла на улица Волонтер и тръгна по улица Вожирар. Вървеше бавно и се стремеше да отгатва къде ще спре Далила, за да не стане така, че като се засили някой път повече и спре внезапно, каишките да я повалят. Минаваше полунощ, 15-и район отдавна спеше. Тук-таме някоя кола профучаваше с голяма скорост, но тротоарите бяха пусти. Щайнер сложи изгасналата си лула в уста, спря, за да даде възможност на Далила да проучи миризмите на една ограда, после продължиха нататък. Незабелязано за Щайнер задните крака на кучето конвулсивно се раздвижиха, описвайки съвсем слаби и отпуснати движения във въздуха. Дори самото животно сякаш не си даде сметка за това. Когато стигнаха до края на тротоара, Щайнер се обърна.

— Прибираме ли се? — каза той и погледна кучето.

Изведнъж сви вежди — беше му се сторило, че вижда как опашката на Далила трепва за миг в полумрака. Направи една крачка, последван от кучето, чиито задни крака описаха бързо движение встрани. Себастиен Щайнер се наведе и го погали по врата. Опашката се раздвижи за миг и отново замря.

— Добре — каза Себастиен Щайнер.

На другия ден — неделя, докато Серве разглеждаше по пижама цветното приложение на „Сънди Таймс“, на вратата се позвъни. Облечен в оранжев костюм от рипсено кадифе, който въобще не му отиваше, на прага стоеше Несбит — восъчноблед, остарял и усмихнат.

— Днес станах рано — каза той вместо обяснение.

Серве отстъпи назад и го покани.

— Мислех, че си се върнал в Англия.

— Пак си дойдох — каза Несбит и се тръшна в едно кресло, — и то завинаги. Вече не мога да понасям англичаните. Между другото, ще се женя.

— Мислех, че вече си го направил.

— Отдавна се разведох. Значи така. А нямаш ли случайно нещо за пийване?

— Искаш ли кафе?

— Не. Е, какво да се прави, нищо тогава. Значи така. Не искаш ли да се запознаеш с нея?

По всичко личеше, че задава много възлов въпрос — стоеше с ококорени очи и протегнати ръце. Серве се опита да спечели време.

— С кого?

— С бъдещата ми жена. Мисля, че ще бъде добре да се запознаеше нея.

Тонът му ставаше настойчив и загадъчен. Серве направо се убеди, че въпросната особа ще направи всичко възможно, за да му намери едно място в ЮНЕСКО.

— И как ще стане това?

Несбит избърса несъществуващата пот от бледото си чело с ожесточението на учител по литература, който се опитва да обясни съгласуването на времената на някой слаб ученик.

— Виж какво, хайде да идем на обяд, само тримата, много ще бъде приятно, а?

Серве поклати неопределено глава.

— В колко часа?

— Имам среща със Сабрина в един.

Беше точно дванайсет. Серве се избръсна набързо, навлече панталона, ризата и якето си.

Сабрина закъсняваше. В един и петнайсет, когато Несбит вече беше изпил порядъчно голяма част от бутилката алзаско вино, тя все още не беше дошла.

— Хайде да започваме — изрече Несбит с неочаквано нетърпение в гласа.

— Можем да почакаме още десет минути — каза Серве.

В малкия ресторант на улица Бонапарт беше доста оживено. До закачалките имаше посетители, които чакаха да се опразни някоя маса, а сервитьорките се суетяха между салона и кухнята.

— Добре тогава, пет минути — каза Несбит.

Серве бръкна в джоба си, за да извади цигарите, и видя, че е празен.

— Не може да бъде!

— Какво има?

— Излязъл съм без цигари, без документи, без пари и така нататък.

— Какво от това? Нали съм те поканил?

— Добре, тогава купи ми като начало цигари.

Несбит изпълни молбата му.

— Тя е немкиня — каза той изведнъж, като че ли това обясняваше всичко. — Голямо семейство от Мюнхен, баща й е директор на „Шпигел“. Говорихме с нея да ме назначи в представителството в Лондон.

— Не е зле.

— Чакай, това не е всичко. Чичо й е шеф на бюрото на ЮПИ в Париж и също може да уреди нещо тук.

— Много хубаво…

Серве внимателно наблюдаваше Несбит — лицето му бе тебеширенобяло, подпухнало и изморено, изпод разкопчаната яка на съмнително чистата риза надничаше слабият му бял врат, черните му нокти бяха осеяни с бели петънца.

— … а кожата й — продължаваше англичанинът с блеснал поглед — е розова, сияйна, не много отпусната, но пухкава… на задника й напомня на…

— Не се вживявай много — каза сериозно Серве.

— … на грис, драги мой, на чиния с грис. Да не говорим за гърдите. Там нещата са съвсем прости, понеже тя въобще няма такива. Нито една! Човек би казал, че е момче, разбираш ли? А освен това не е прочела дори и една книга, след като някакъв глупак й е препоръчал Балзак. Чете само списания — „Твен“, „Щерн“ и „Ла Мезон дьо Мари-Клер“… Бистра като водица, разбираш ли? С нея човек си отпочива напълно! Но какво прави, че не идва? Хайде да започваме.

В два часа вече бяха на сиренето, а розовата и пухкава Сабрина още не се бе появила. Несбит кълцаше на геометрични фигурки парчето си „Бри“ и съвсем неочаквано подскочи.

— Сетих се! Тя е отишла в другия ресторант! Там, където обикновено ходим двамата.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Ти стой тук, а аз ще отида да я взема.

И той бързо излезе от салона. Серве довърши сиренето си и запали цигара. Трийсет минути по-късно разбра.

Младият готвач, който трябваше да заведе Серве в полицията, се оказа разбрано момче.

— Всеки ден се случват такива неща, откъде можете да знаете! Но обикновено си плащат.

Полицаите пък заклатиха глави, регистрираха оплакването и поканиха Серве да седне на една тясна пейка. Когато формалностите бяха приключени и готвачът си тръгна, предложиха на Серве да телефонира на някой познат, за да му донесат пари.

— Прекрасна идея — каза той, — и аз я предлагах на собственичката на ресторанта в продължение на цели десет минути, но без никакъв резултат.

Полицаят поклати глава за десети път, избра грижливо една химикалка измежду десет други напълно еднакви и вдигна очи.

— Кажете номера.

Серве мълчаливо се вторачи в него.

— Кажете номера — повтори усърдно полицаят.

— Солферино шейсет и шест — седемдесет и осем — отвърна Серве.

Звънът на телефона събуди Надин, която от скука бе заспала на мокета.

— Солферино шейсет и шест — седемдесет и осем? — запита бавно един глас на фона на тракаща пишеща машина.

— Да.

— Не затваряйте.

— Надин, здравей! Аз съм.

Надин се обърна бавно по гръб и сложи апарата на корема си.

— Здравей.

— Обезпокоих ли те?

— Да, спях.

Серве се усмихна.

— Извинявай, но имам нужда от теб. В момента съм в полицейския участък на шести район.

— Какво?

Той й обясни набързо какво се беше случило. Надин го изслуша, хапейки горната си устна.

— И не намери никой друг, за да ти помогне?

— Никой. Сигурно всички са заминали за уикенда.

— Да — каза Надин.

Замълчаха.

— Ще дойдеш ли? — запита Серве.

— Не зная дали ще мога веднага — отвърна Надин.

— Това не е важно.

— Имам сума неща да върша, нали разбираш?

— Много добре — отвърна Серве.

— Може би към пет или шест часа, ако ми остане време.

— Чудесно! — рече Серве.

— Но може би през това време ще намериш някой друг?

— Щом ти казвам, че всички ги няма.

— Добре.

Надин се поколеба.

— Серве?

— Да.

— Може би ще бъде още по-късно.

— Няма никакво значение, тук въобще не затварят.

Надин мълча дълго, после се изправи на мокета.

— Ще дойда.

Сложиха слушалките. Полицаите никога не бяха виждали някой да се връща с такава готовност на малката твърда пейка, да сяда с такава радост и да отправя към недотам чистия таван на участъка подобен поглед.

Надин влезе в банята, взе душ, дълго се реса, грижливо се гримира и дълго седя пред вградения гардероб, за да си избере рокля. Най-сетне излезе навън и отиде пеша до Сен Жермен де Пре. По булеварда се разхождаха многобройни семейства с кучета и детски колички. Надин не ги видя. Откри едно кафене срещу участъка, седна на терасата и си поръча чай. Седя там близо час. Изпуши много цигари и изпи чая си, загледана в сивата фасада с надпис Полиция.

В четири часа стана, пресече улицата й влезе в участъка.