Американска трагедия

I

Здрач — на лятна вечер.

И високи стени на търговски център в американски град от около четиристотин хиляди жители — стени, каквито след време може да останат само като някаква басня.

А на широката улица, сега сравнително безлюдна, групичка от шест души: към петдесетгодишен мъж, нисък, пълен, с бухнала коса, подала се изпод мека черна филцова шапка, съвсем невзрачен човечец, който носеше малък портативен хармониум, каквито обикновено се използват от улични проповедници и певци. С него — жена, около пет години по-млада, по-висока, не толкова широкоплещеста, обаче здраво сложена и енергична, със съвсем неугледно лице и облекло, но все пак не грозна, която с едната ръка водеше седемгодишно момченце, а в другата носеше Библия и няколко книжки с черковни песни. Заедно с тези тримата, ала самостоятелно, по-отзад, вървяха момиче на петнадесет години, момче на дванадесет и още едно момиче на девет; вървяха по стъпките на другите послушно, но без особено въодушевление.

Беше горещо, обаче с някаква сладостна притома във всичко.

Голямата улица, по която вървяха, пресичаше под прав ъгъл друга, подобна на планински пролом с плъпнала по нея гмеж от хора, коли и разни трамваи, които дрънкаха със звънците си и напредваха колкото могат сред бързо движещите се потоци автомобили. Ала за малката групичка като че ли не съществуваше нищо друго, освен поставената цел да си пробие път между надпреварващите се върволици превозни средства и пешаци, устремили се край тях.

Когато стигнаха следващата пресечка от другата страна на втора голяма улица (всъщност само някакъв проход между две високи огради), където нямаше сега никакъв живот, мъжът свали на земята хармониума, а жената веднага го отвори и нагласи поставката за ноти, върху която сложи широка плоска песнарка. Сетне подаде Библията на мъжа и се дръпна назад да застане до него, а дванадесетгодишното момче сложи пред хармониума сгъваемо столче. Мъжът — в случая бащата на семейството — се огледа с привидна дълбока самоувереност и оповести като че ли без да го интересува дали изобщо има слушатели, или не:

— Първо, ще изпеем хвалебна песен, тъй че всеки, който би пожелал да прослави господа, може да се присъедини към нас. Ако обичаш, Хестър!

При тези думи най-голямото момиче, което досега се беше мъчило да изглежда колкото може по-безучастно и по-равнодушно, отпусна доста стройната си, но още неоформила се снага върху сгъваемото столче, запрелиства песнарката и натисна педалите на меховете, а майка му промълви:

— Струва ми се, че би било хубаво да изпеем тази вечер двадесет и седма песен: „Как сладка е утехата на божията любов“.

По това време завръщащите се по домовете си граждани с различно положение и житейско поприще, забелязали групичката да се нарежда по този начин, нерешително се забавяха за миг, за да я погледнат под око, или се поспираха, за да разберат какво всъщност правят тези хора. Това двоумение мъжът явно счете за проява на внимание, макар мимолетно, възползва се от него и им заговори, сякаш се бяха събрали специално за да го слушат:

— Да изпеем тогава всички заедно двадесет и седмата: „Как сладка е утехата на божията любов“.

Момичето засвири мелодията на хармониума, от който се разнесоха слаби, но верни тонове; същевременно доста високото му сопрано се сля със сопраното на майката и с доста съмнителния баритон на бащата. Другите деца записукаха слабосилно заедно с тях, след като момчето и момичето си взеха песнарки от купчинката, оставена върху хармониума. Докато те пееха, безличните и равнодушни улични слушатели зяпаха, привлечени от странната гледка на това посредствено семейство, публично издигнало в хор гласа си против безкрайния скептицизъм и безразличие на живота. Едни от тях ги занимаваше или трогваше доста безучастната и неотговаряща на обстановката фигура на момичето пред хармониума, други — непрактичният и нескопосан вид на бащата, чиито малодушни сини очи и сравнително отпуснатата и бедно облечена фигура говореха повече от всичко друго за несполука. В цялата група само майката излъчваше онази сила и твърдост, които, колкото и да са слепи и погрешни, се борят за самосъхранение, ако не и за успех в живота. Тя повече от всеки друг между тях изпъкваше с простото си и все пак вдъхващо почит изражение на убеденост. Ако я бяхте погледали, с песнарката в отпуснатата ръка, с поглед, насочен право напред в пространството, щяхте да кажете: „Да, ето една жена, която, каквито и да са недостатъците й, се придържа в постъпките си колкото може до онова, в което вярва.“ Някаква упорита, войнстваща вяра в мъдростта и милостта на тази определена непреодолима и бдителна сила, която тя прогласяваше, се четеше във всяка нейна черта и движение.

Звучно, макар и малко носово пееше тя между извисилите се стени на долепените една до друга сгради.

Момчето пристъпваше неспокойно от крак на крак, забило очи в земята, и повечето време почти не пееше. С висока, но все още слабичка снага, увенчана от привлекателна глава и лице — с бяла кожа и черна коса, — то изглеждаше много по-наблюдателно, решително много по-чувствително от повечето други и като че ли направо негодуваше и дори страдаше от положението, в което се намираше. Мирският живот явно го интересуваше повече от религиозния, при все че още не съзнаваше това напълно. Единственото, което можеше засега да се каже със сигурност за него, беше, че онова, което правеше, положително не го привличаше. Беше твърде младо, душата му твърде лесно откликваше на красотата и удоволствието, а те имаха твърде малко или нищо общо със смътната, мъглява романтика, завладяла душите на майка му и баща му.

Наистина животът на семейството, член на което беше това момче, както и различните съприкосновения, които бе имало досега с този живот, материални и духовни, не помагаха да го убедят в действителността и силата на всичко, което майка му и баща му изглежда вярваха и твърдяха с такава сигурност. По-скоро като че ли бяха повече или по-малко затруднени в своя живот, поне материално. Баща му вечно четеше Библията и държеше проповеди по събрания на разни места, особено в мисията, която ръководеше заедно с майка му и която не беше далече от този ъгъл. Същевременно, доколкото схващаше момчето, те получаваха тук и там пари от разни заинтересовани или благотворително настроени финансисти, които, изглежда, вярваха в такива благодеяния. Въпреки това семейството беше винаги „натясно“, никога не беше много добре облечено и се лишаваше от доста блага и удоволствия, достъпни за други. А баща му и майка му непрекъснато говореха за любовта и милостта и грижите на господа за него и за всички. Явно нещо не беше наред. Момчето не бе в състояние да си обясни всичко, но все пак не можеше да не уважава майка си — жена, чиято сила и искреност, също както и нежност, го привличаха. Въпреки многото мисионерска работа и семейни грижи тя успяваше да се държи сравнително бодро или поне търпеливо и често заявяваше с дълбоко убеждение „Господ ще се погрижи“ или „Господ ще ни посочи пътя“, особено по време, когато се чувстваха твърде много притеснени за храна или дрехи. Въпреки това очевидно, както той и всичките други деца виждаха, господ не им посочваше никакъв много ясен път, при все че винаги се чувстваше крайна нужда от благосклонната му намеса в техните дела.

Тази вечер, докато вървеше нагоре по голямата улица със своите сестри и братче, момчето искаше да няма вече нужда да правят това или поне да няма нужда то да участва в него. Други момчета не правеха такива неща, а освен другото, това изглеждаше някак жалко и дори унизително. Колко пъти, преди да бяха започнали да го извеждат на улицата по този начин, други момчета го бяха дразнили и се бяха присмивали на баща му, понеже винаги публично подчертавал своята вяра и религиозните си убеждения. Ето, в един квартал, където бяха живели, когато е бил едва седемгодишно дете, понеже баща му неизменно започваше всеки разговор с „Хвала на господа“, беше чувало момчетата да подвикват: „Ей го идва старият «Хвала на господа Грифитс»“. Или се провикваха подир него: „Хей, ти ли си тоя, дето сестра му свири на хармониум. Знае ли тя да свири на нещо друго?“

„Защо му трябва вечно да обикаля с думите «Хвала на господа»? Други хора не го правят!“

Това, което измъчваше и тях, и него, бе стадно желание да си приличат по всичко. Нито баща му, нито майка му не приличаха на другите хора, защото винаги говореха толкова много за вярата, а сега, най-после, я бяха превърнали в занаят.

Тази вечер, на тази голяма улица, с нейните коли и тълпи, и високи сгради, момчето се чувстваше посрамено, изтръгнато от нормалния живот и изложено на показ, за да му се присмиват. Хубавите автомобили, които се носеха край тях, безделните пешеходци, запътили се към развлечения и наслади, за които то можеше само да се досеща, веселите млади двойки, които се смееха и шегуваха, и „дечурлигата“, които ги зяпаха, всичко това го тревожеше и будеше у него чувство за нещо по-различно, по-хубаво, по-красиво от живота, който водеше то, или по-скоро цялото му семейство.

А сега отделни лица от тази движеща се безспир улична навалица, която непрекъснато течеше и се менеше край певците, като че ли започваха да долавят психологическата грешка във всичко това по отношение на децата, защото се побутваха един друг; по-малко наивните и по-равнодушните повдигаха вежди и се усмихваха презрително, по-състрадателните и по-опитните подхвърляха забележки колко излишно е присъствието на тези деца.

— Напоследък виждам тези хора тук почти всяка вечер, сигурно не по-малко от два-три пъти на седмица — така казваше млад чиновник, който беше току-що срещнал приятелката си и сега я водеше на ресторант. — Трябва да са някакви религиозни изнудвачи.

— Туй голямото момче не му се ще да е тука. Чувства се не на място, личи му. Не е правилно да карат едно такова момче да ходи по улиците, щом не иска. То без друго не я разбира тая работа — заговори към четиридесетгодишен празноскитащ безделник, един от тези чудновати типове, които винаги се навъртат в търговския център на града, като се обърна към поспрял се и явно добродушен минувач.

— Да, като че ли сте прав — съгласи се минувачът, след като се повгледа в особения наклон на главата и изражението на лицето на това момче. Ако вземеше пред вид неловкостта и стеснението на лицето му, всеки път, когато то го повдигаше, човек можеше с право да забележи, че е донякъде жестоко, както и безполезно да се насилва да участва в публични прояви някой, който още не е годен да разбере религиозното и психическото им значение, понеже са по-подходящи за разсъдъчната по-зряла възраст.

Да, наистина беше така.

Колкото до останалите от семейството, двете по-малки деца — момичето и момчето, те бяха твърде малки, за да могат наистина да разберат или да ги е грижа за какво изобщо става дума. Най-голямото момиче на хармониума като че ли нямаше чак толкова много против и дори се радваше на вниманието и забележките, предизвиквани от неговото присъствие и пеене, понеже неведнъж не само познати, но и майката и бащата го бяха уверявали, че има приятен, увличащ глас, което беше само отчасти вярно. То нямаше хубав глас. Всъщност те не разбираха от музика. Физически беше безцветно, слабо, не особено добре сложено, без истинска интелектуална сила или дълбочина и не беше никак трудно да го накара човек да почувства, че това е прекрасна възможност да изпъкне и да привлече малко внимание. Що се отнася до родителите, те бяха движени от твърдото решение да възвисят света колкото може повече духовно и щом допяха славословието, бащата се впусна в едно от тези изтъркани описания на радостите на освобождението от тежките мъки на нечистата съвест чрез осъзнаване на божията милост, Христовата любов и благоволението господне към грешниците.

— Всички люде са грешници пред лицето господне — заяви той. — Ако не се покаят, ако не приемат Христа, неговата любов и всеопрощение, те никога не ще познаят щастието на духовната цялост и чистота. О, приятели мои! Да можехте само да знаете спокойствието и удовлетворението, които идват със знанието, с вътрешното убеждение, че Христос е живял и умрял зарад вас, че той е до вас всеки ден и всеки час, по светло и в мрак, в зори и по здрач, за да ви пази и укрепи в мирските задачи и грижи, които стоят винаги пред вас! Ах, примките и клопките, с които сме обградени всички! А сетне утешителната мисъл, че Христос е винаги с нас, за да ни съветва, да ни помага, да ни насърчава, да лекува раните ни и да ни изцелява! О, какво спокойствие, задоволство, утеха, каква красота има в това!

— Амин! — тържествено провъзгласи жена му, а дъщерята Хестър или Еста, както я наричаха близките, подтикната от нуждата да се грижи колкото може повече за всички тях, го повтори след нея.

Клайд, най-голямото момче, и двете по-малки деца само гледаха в земята или от време на време вдигаха очи към баща си с чувството, че всичко това може да е вярно и важно, но все пак някак си не чак толкова значително и привлекателно, както някои други неща в живота. Така се бяха наслушали на тази религия, а младите им и жадни души копнееха за нещо повече от тези надути приказки по улиците и в мисията.

Най-после, след още едно песнопение и слово от госпожа Грифитс, в което тя използва случая да спомене за мисията, която двамата заедно ръководели в една съседна улица, и служенето им на Христовото дело изобщо, те изпяха трета църковна песен, раздадоха брошури, в които се описваше спасителната работа на мисията, и Ейса — бащата — събра предложените му от някои и други доброволни помощи. Малкият хармониум бе затворен, сгъваемият стол прибран и даден на Клайд, Библията и песнарките вдигнати от госпожа Грифитс, ремъкът, който крепеше хармониума, прехвърлен през рамото на Грифитс-старши и те се запътиха обратно към мисията.

През цялото време Клайд си повтаряше, че не иска да го прави повече, че той и родителите му изглеждат смешни, по-долни от другите хора; че „уронват достойнството си“ бяха думите, които би употребил, ако се осмелеше да изрази пълната мяра на негодуванието си, задето го принуждават да участва по този начин и че ако можеше, никога не би го правил вече. Каква полза имаха да го водят със себе си? Неговият живот не биваше да бъде такъв! На други момчета не им се налагаше да правят каквото правеше той. Клайд обмисляше с по-голяма решителност от всеки друг път някакъв бунт, който да го отърве от необходимостта да ходи по улиците по този начин. Нека по-голямата му сестра ходи, ако иска: на нея й харесва. По-малкото сестриче и братчето са много малки, за да осъзнаят това. Но той…

— Като че ли бяха много по-внимателни от друг път тая вечер, както ми се видя — каза Грифитс на жена си по пътя (пленителната свежест на летния вечерен въздух го караше да се размекне и с по-голямо великодушие да тълкува обичайното безразличие на минувачите).

— Да, тази вечер двадесет и седем души взеха от брошурите, а в четвъртък само осемнадесет.

— Любовта на Христа ще надделее в крайна сметка — утеши я той, за да окуражи не само жена си, но и самия себе си. — Светските удоволствия и грижи държат мнозина в плен, но когато ги сполети скръб, тогава някои от тези семена ще пуснат корени.

— Сигурна съм. Това е мисълта, която винаги ми дава сили. Скръбта и бремето на греха карат някои от тях в края на краищата да видят, че не вървят по правия път.

Те свърнаха в тясната странична уличка, от която бяха излезли, и като отминаха десетина къщи от ъгъла, влязоха в жълта едноетажна паянтова сграда, големият прозорец и двете стъкла на централната врата на която бяха боядисани в сиво-бяло. През двете прозорчета и по-малките плотове на двойната врата бе изписано: „Вратите на надеждата. Независима дисидентска мисия. Молитвени събрания всяка сряда и събота вечер от 8 до 10 часа. В неделя в 11, 3 и 8 часа. Всички са добре дошли“. Под този надпис на всеки прозорец бяха изписани думите „Бог е любов“, а под това с по-дребни букви: „Откога не си писал на майка си?“

Малката групичка влезе през жълтата неугледна врата и се изгуби вътре.

II

Би могло с право да се очаква, че едно семейство, представено така бегло, все ще има по-различна, донякъде по-особена история и това би се оказало вярно. В действителност споменатото семейство представляваше една от онези аномалии в психическите и социалните рефлекси и подбуди, разгадаването на която би подложило на изпитание умението не само на психолога, но и на химика и физика. Да започнем с това, че Ейса Грифитс, бащата, бе една от не дотам цялостните и уравновесени натури, рожба на обстановката и религиозната теория; не притежаваше нито интуитивна, нито съзнателна прозорливост, но все пак бе впечатлителен, а следователно и във висша степен сантиментален и лишен от всякаква практичност. Наистина трудно би било да се изясни какво точно го привлича в живота или какви са истинските отсенки на чувствата, будени от неговата сантименталност. От друга страна, както вече отбелязахме, жена му бе по-твърда по природа, но надали с по-верни или по-практични представи за действителността.

Историята на този човек и жена му не представлява интерес тук, освен доколкото засяга дванадесетгодишния им син Клайд Грифитс. Като оставим настрана известната сантименталност и екзотична склонност към романтиката, с които се отличаваше и които бе наследил повече от бащата, отколкото от майка си, този юноша виждаше нещата с по-живо и будно въображение и непрекъснато мислеше как би могъл да се издигне, ако му се представи случай; за местата, където би могъл да отиде, нещата, които би могъл да види, и колко по-различно би могъл да живее, само ако едно, друго и трето не бяха, както са. Главното нещо, което тревожеше Клайд до петнадесетата му година и дълго след това, когато си спомняше за миналото, бе, че призванието или професията на родителите му е било това жалко занятие, както вероятно го виждаха и другите. Защото тъй често в детството му, в разни градове, където родителите му ръководеха мисии или държаха проповеди по улиците — в Гранд Рапидс, Детройт, Милуоки, Чикаго, а напоследък в Канзас сити — му е било ясно, че хората, поне момчетата и момичетата, с които се срещаше, гледат извисоко на него и неговите брат и сестри, понеже са деца на такива родители. При няколко случая, съвсем против разбиранията на родителите си, които никога не одобряваха такива прояви на гняв, Клайд се беше нахвърлял да се бие с едно или друго от тези момчета. Но винаги, победен или победител, бе съзнавал факта, че работата, вършена от родителите му, не е приемлива за другите — че е жалка, нищожна. И винаги си мислеше какво ще направи, когато му се представи случай да избяга.

Защото родителите на Клайд се бяха оказали непрактични по отношение бъдещето на децата си. Те не разбираха колко е важен или съществено необходим някакъв вид практическо или професионално обучение за всяка от техните рожби. Вместо това, погълнати от приумицата да похристиянчат целия свят, не се бяха погрижили да оставят децата да учат някъде на едно място. Бяха се местили тук и там, понякога тъкмо по средата на училищен срок, поради някое по-обширно и по-подходящо поле за религиозна дейност. А имаше времена, когато работата се оказваше във висша степен недоходна и понеже на Ейса не му се удаваше да печели много пари с двете неща, от които разбираше най-много — градинарство и да събира поръчки за едно или друго изобретение, те оставаха без храна или прилични дрехи и децата не можеха да ходят на училище. Изправени пред подобни положения, каквото и да мислеха децата, Ейса и жена му ни най-малко не губеха оптимизма си или убеждаваха сами себе си, че не го губят, и хранеха непоколебима вяра в господа и намерението му да се погрижи за тях.

Комбинацията от жилище и мисия, заемана от това семейство, беше в по-голямата си част достатъчно мрачна, за да гнети всяко средно жизнерадостно момче или момиче. Това беше дълго дюкянско помещение, което обхващаше целия приземен етаж на стара, напълно безцветна и лишена от хубост паянтова постройка, разположена в тази част на Канзас сити, която лежеше на север от булевард Независимост и западно от Труст авеню, а самата уличка се казваше Бикел — много къса, започваща от Мисури авеню, малко по-дълга от нея, но не по-малко безлична. А целият квартал, в който се намираше, много леко и все пак неприятно напомняше за търговския живот, отдавна вече преместил се по на юг, ако не по на запад. Беше през някакви пет пресечки от мястото, където тези религиозни ентусиасти и проповедници устройваха два пъти седмично молитвени събрания под открито небе.

Приземният етаж на тази сграда, който гледаше с предните си прозорци към Бикел стрийт и към някакви неприветливи дворове на също такива неприветливи паянтови къщи със задните прозорци, беше преграден в предната част и образуваше зала с размери четиридесет на двадесет и пет фута, в която бяха наредени шестдесетина сгъваеми дървени стола, имаше амвон, карта на Палестина или Светата земя, а стените бяха украсени с двадесет — двадесет и пет напечатани цитата без рамки, някои от които гласяха:

Тези внушителни заклинания напомняха сребърни и златни плочи, положени върху стени от кал.

Четиридесетте фута пространство в задната част на това безинтересно помещение бяха сложно и все пак майсторски разделени на три спалнички, всекидневна, която гледаше към задния двор и дървените огради на други не по-хубави дворове; още — комбинирана кухня-трапезария с точно десет квадратни фута площ и склад за брошурите и песнарките на мисията, сандъците, куфарите и всички други притежания на семейството, от които нямаше непосредствена нужда, но които се смятаха за ценни. Тази стаичка се намираше точно зад залата на мисията и там господин и госпожа Грифитс имаха обичая да се оттеглят преди или след проповед или в моменти, когато им се струваше необходимо да се посъвещават, а понякога и за размишление или молитва.

Колко често Клайд, сестрите и по-малкото му братче бяха виждали майка си или баща си, или и двамата да увещават тук някоя заблудена или полуразкаяла се душа, дошла за съвет или помощ, но в повечето случаи за помощ. И тука понякога, когато баща му и майка му се изправяха пред най-големи финансови затруднения, човек можеше да ги намери да мислят или, както понякога казваше безпомощно Ейса Грифитс, „да се молят за изход от положението“ — доста безуспешен похват, както започна да мисли по-късно Клайд.

И целият квартал беше толкова мрачен и изпаднал, че за Клайд бе омразна дори мисълта да живее там, камо ли да участва в работа, която изисква вечно просене на помощи, както и вечни молитви и възнасяне на благодарности за поддържането й.

Госпожа Елвайра Грифитс, преди да се омъжи за Ейса, не беше нищо повече от неука щерка на земеделски стопанин, възпитана без много помисли за каквато и да било религия. Но когато се влюби в него, тя се зарази от вируса на евангелизма и прозелитизма, от който бе завладян той, и с радост и възторг го последва във всичките му начинания и приумици. Доста поласкана от съзнанието, че може да говори и пее, от способността си да въздейства и увещава и да се налага на хората със „словото божие“, както виждаше тези неща, тя беше горе-долу доволна от себе си и това я караше да продължава.

От време на време някоя малка групичка хора идваше с проповедниците в мисията им или, научила за съществуването на тази мисия от уличните им проповеди, идваше там по-после — тези чудати и душевно разстроени, объркани хорица, каквито се срещат навред. И през всичките години, докато не можеше да се разпорежда сам със себе си, Клайд бе неизбежно задължен да присъства на разни такива събрания. И винаги беше повече раздразнен, отколкото благоприятно повлиян от този тип мъже и жени, които идваха тук — повечето мъже, изхвърлени от релсите работници, безделници, пияници, нехранимайковци, разкривени и безпомощни, които като че ли се стичаха в мисията, понеже нямаше къде другаде да идат. И те винаги тържествено свидетелстваха как господ или Христос, или божията милост ги спасили от едно или друго изпитание, но никога как те спасили някой друг. И винаги баща му и майка му казваха „Амин“ и „Слава на господа“ и пееха славословия, а след това събираха пожертвования за законните разноски за залата — пожертвования, които, както той се досещаше, бяха достатъчно дребни — едва достатъчни за издръжката на разните мисии, които бяха основавали и ръководили.

Единственото нещо, което действително го интересуваше във връзка с родителите му, бе съществуването някъде на изток — в градче на име Ликъргъс, близо до Ютика, както бе узнал, на един чичо, брат на баща му, който явно се отличавал от всички тук. Този чичо (който се казвал Самюъл Грифитс) бил богат. Така или иначе, в случайни забележки, изтървани от родителите му, Клайд бе чул да се споменават различни неща, които тъкмо този чичо можел да направи за едного или другиго, стига само да искал; забележки в смисъл че той бил ловък, пресметлив търговец, че имал в Ликъргъс великолепна къща и голяма фабрика за производство на яки и ризи, в която работели не по-малко от триста души; че имал син горе-долу на една възраст с Клайд и няколко дъщери, най-малко две, и всички те сигурно, както си мислеше Клайд, живеели в разкош в Ликъргъс. Вести за това очевидно стигаха на запад по някакъв начин чрез хора, които познаваха Ейса, баща му и брат му. Както си представяше Клайд, чичо му трябваше да е нещо като Крез, който живее в безгрижие и разкош там на изток, докато тук, на запад, в Канзас сити, той и родителите му, брат му и сестрите му водят все същия, характерен за тях открай време, нещастен, еднообразен и полугладен живот.

Но за това (освен всичко, с което би могъл да си помогне сам, както бе почнал рано да съзнава) нямаше лек. Защото на петнадесет години, а дори и малко преди това, Клайд започна да разбира, че неговото образование, както образованието на сестрите и брат му, е било печално пренебрегнато. И за него би било доста трудно да превъзмогне тази пречка, като вземеше пред вид, че други момчета и момичета с повече пари и от по-добри семейства се обучават за разни специални професии. Как ли би могъл да стъпи човек на крака при такива обстоятелства? Още на тринадесет, четиринадесет и петнадесетгодишна възраст, когато започна да поглежда вестниците, които представляваха твърде светско четиво и не се допускаха в техния дом, той откри, че в най-много случаи се търсят квалифицирани работници или момчета за усвояване на занаяти, които в момента не го интересуваха много. Защото, верен на разбиранията на среден американски младеж или на общото американско отношение към живота, той смяташе, че всяка чисто физическа работа е под неговото достойнство. Какво? Да работи на машина, да реди тухли, да се учи на дърводелство, мазачество или водопроводно дело, когато момчета с нищо не по-добри от него стават писари и аптекарски помощници, книговодители, чиновници в банки, в бюра за покупко-продажба на недвижими имоти и разни такива! Не е ли унизително, жалко, както в живота, който бе водил досега, да носи вехти дрехи и да става тъй рано сутрин и да върши всичките прости неща, които трябва да вършат такива хора?

Защото Клайд бе толкова суетен и горд, колкото и беден. Беше една от онези интересни личности, които гледат на себе си като на нещо съвсем различно от другите — никога не се чувстваше съвсем и неделимо свързан със семейството, член на което беше, нито се чувстваше някак особено задължен спрямо онези, които бяха отговорни за идването му на този свят. Напротив, беше склонен да съди родителите си, не твърде рязко или сурово, но с много безпристрастно зачитане на техните качества и способности. И въпреки всичко при такава разсъдъчност в тази насока той все не съумяваше (поне до шестнадесетгодишна възраст) да установи някаква линия на поведение за самия себе си, пък и след тази възраст остана много неумел и колеблив в това отношение.

Между другото по това време у него започна да се събужда половото влечение или половата съблазън и вече много го интересуваха и тревожеха прелестите на другия пол — това, което го привличаше у момичетата и което влечеше тях към самия него. И, естествено, успоредно с това доста започна да го тревожи въпросът за собственото му облекло и външност: как изглежда той и как изглеждат другите момчета. Сега го измъчваше мисълта, че дрехите му не са добри, че не е толкова хубав, колкото би могъл да бъде, че не е тъй интересен. Какво проклето нещо е да се родиш беден, да нямаш никого, който да направи нещо за тебе, и да не си в състояние да направиш много нещо сам ти!

Колчем му се случеше да поразгледа себе си, когато се намереше пред огледало, като че ли се уверяваше, че не е чак толкова грозен: правилен, добре оформен нос, високо бяло чело, къдрава лъскава черна коса, черни и доста тъжни от време на време очи. Въпреки това фактът, че има такова нещастно семейство, че никога не е имал никакви приятели и не може да има, както го виждаше, поради работата и кръвната връзка с родителите му, сякаш все повече и повече изостряше у него някаква душевна потиснатост или меланхолия, която не му обещаваше нищо добро в бъдеще. Това го караше да се бунтува и поради това навремени да се отпуска. Заради родителите си и въпреки външността си, която бе всъщност приятна и по-подкупваща, отколкото у повечето момчета, беше склонен да тълкува неправилно любопитните погледи, които от време на време му хвърляха млади девойки с толкова различно от неговото обществено положение — презрителния и все пак доста приканващ начин, по който го поглеждаха, за да видят дали се интересува от тях, или не, дали е смел или страхлив.

И въпреки всичко, преди изобщо да спечели някакви пари, винаги си беше твърдял: „Само да имам по-прилична яка, по-скъпа риза, по-изящни обувки, хубав костюм, елегантно палто, както имат някои момчета!“ Ах, фините дрехи, удобните жилища, часовниците, пръстените, иглите за вратовръзка, с които се кичеха някои момчета! Какви контета бяха вече много младежи на негова възраст! Някои родители направо подаряват на момчетата си на неговите години коли, да се возят с тях. Човек можеше да ги види по главните улици на Канзас сити как прехвърчат насам-натам като мухи. И с хубави момичета. А той нямаше нищо. И никога не бе имал.

И все пак човек можеше да прави толкова много неща на този свят толкова хора бяха така щастливи, печелеха такива успехи! Какво трябва да направи? Накъде да се обърне? С какво да се залови и да го овладее — нещо, което да го изведе някъде? Клайд не можеше да реши. Не можеше да се установи. А тези негови чудновати родители в никой случай не знаеха достатъчно, за да го посъветват.

III

Едно обстоятелство, което помрачи настроението на Клайд тъкмо по времето, когато се мъчеше да стигне до някакво практическо решение (да не говорим за дълбоко потискащото влияние, което то оказа върху цялото семейство Грифитс), бе, че сестра му Еста, която доста го интересуваше, макар да имаха много малко общо, избяга от дома с някакъв артист, който играел временно в Канзас сити и се поувлякъл в нея.

Истината по отношение на Еста беше тази, че въпреки грижливото й възпитание и привидно ревностното благочестие и добродетелност, като че ли характерни от време на време за нея, тя беше само едно чувствено и безволево момиче, което положително не знаеше още какво иска от живота. Въпреки атмосферата, в която се движеше, Еста всъщност не принадлежеше към нея. Както огромното мнозинство от хората, които изповядват и всеки ден повтарят догмите и веруюто на своя свят, навиците и въображаемите й убеждения се бяха оформили у нея тъй неусетно още от най-ранно детство, че до това време, а дори до по-късно, тя не разбираше значението им. Защото необходимостта да мисли е била изместена от напътствията и закона или от „божието откровение“ и докато други теории или положения и подтици от външно или дори вътрешно естество не се надигаха да се сблъскат с тях, за нея нямаше опасност. Надигнеха ли се веднъж обаче, положението, че религиозните й схващания, които не почиваха на никакви убеждения или присъщи лично на нея склонности, нямаше да устоят на сътресението, беше предрешено. Така че цялото време мислите и чувствата й (горе-долу както и на брат й Клайд) блуждаеха ту тук, ту там, все около любовта и охолството — които, общо взето, имаха малко или почти нищо съвместимо със себеотрицателното и самопожертвувателно учение на религията. Тя бе под тайнственото влияние на мечти, които някак се противопоставяха на тези религиозни изисквания.

Но Еста нямаше нито силата на Клайд, нито, от друга страна, неговата устойчивост. Тя беше, с една дума, мекушава, живееше със смътен копнеж за хубави рокли, шапки, обувки, панделки и други подобни, а над всичко това стоеше религиозната теория или представа, че не бива да копнее. Тя минаваше по дълги оживени улици сутрин и следобед след училище или вечерно време. Действаше й чарът на някои девойки, които вървяха заедно, хванати под ръка, и си шепнеха някакви тайни, или на момчета, които се държаха като шутове, но въпреки това разкриваха чрез нелепата си животинска несдържаност силата и значението на тези химически процеси и нагон за чифтосване, които се таят във всеки младежки помисъл и постъпка. И в самата нея, когато от време на време виждаше любовни двойки или младежи, търсещи случай да пофлиртуват, които се навъртаха по ъглите на улиците или входовете на къщите и я заглеждаха с жажда и въжделение, се събуждаше някакво пулсиране на нервната плазма, което се застъпваше гръмко за всички видимо материални неща в живота, а не за бледите радости на рая.

А погледите се забиваха в нея като някакъв невидим лъч, защото бе приятна наглед и ставаше все по-привлекателна с всеки час. Настроенията на другите будеха насрещни настроения, тези преобразуващи химически процеси, върху които почива цялата нравственост и безнравственост на света.

И тогава един ден, когато се връщаше у дома от училище, някакъв младеж от тази внушаваща доверие разновидност, известна като „покорители на женските сърца“, й заговори до голяма степен поради нейния поглед и настроение, които като че ли го канеха да го направи. И нямаше, кажи-речи, нищо, което би могло да я спре, защото бе поначало податлива, ако не и страстна. И все пак бе толкова добре дресирана у дома по отношение на необходимостта от скромност, благоразумие, нравствена чистота и така нататък, че поне при този случай нямаше опасност от незабавно падение. Само че след това първо нападение последваха други, бяха съответно приети или поне не толкова бързо прекъснати с бягство, а те малко по малко помогнаха за събарянето на тази стена на сдържаността, която бе успяло да издигне домашното й възпитание. Тя стана потайна и започна да крие от родителите постъпките си.

Случваше се младежи да тръгнат с нея и да й говорят въпреки желанието й. Те сломиха присъщата й дотогава извънредна стеснителност, която й беше помагала да държи другите настрана поне за известно време. Тя желаеше нови познанства, мечтаеше за някаква светла, радостна, чудна любов с някого от тях.

Най-сетне, след като вътрешното й разположение и желание се бяха бавно, но бурно разраснали, появи се този актьор, една от суетните, хубави животински личности, само дрехи и външен вид, лишен от всякаква нравственост (лишен от вкус, от учтивост, дори от истинска нежност), но с непреодолим магнетизъм, който успя само за една кратка седмица и няколко срещи напълно да й завърти главата и да я оплете така, че Еста се озова наистина в негова власт и той можеше да прави с нея каквото си поиска. А всъщност той почти не изпитваше никакво чувство към нея. За него — този глуповат тип — тя беше само едно от многото момичета, доста хубавинка, явно чувствена и неопитна, едно глупаче, което можеше да се спечели с няколко сладки приказки — само да се престори, че е искрено влюбен, да заговори за по-широк, по-свободен живот като негова жена, за пътуване, за други големи градове.

И въпреки всичко думите му бяха думи на влюбен, който ще остане верен завинаги. Единственото, което трябвало да направи, както й обясни той, било да замине с него и да му стане жена, веднага — още сега. Нямало смисъл да се бавят, когато се срещнат двама души като тях. Имало известни спънки за оженването им тук, които не можел да й обясни (било във връзка с негови приятели), но в Сейнт Луис имал близък пастор, който щял да ги венчае. Тя щяла да има нови дрехи, по-хубави от всички, които е носила досега, чудесни приключения, любов. Щяла да пътува с него и да види широкия свят. Нямало вече да има нужда да се тревожи за нищо друго, освен за него; и докато това бе самата истина за нея — устно поръчителство за искрена обич, — за него то представляваше най-древният и най-сигурен начин на придумване, често използван преди и често давал отлични резултати.

И тъй за една-единствена седмица, в отделни мигове сутрин, следобед и вечер, тази тайнствена магия свърши работата.

Когато се завърна у дома доста късно една априлска събота вечер след разходка из търговския център на града, която си бе позволил, за да избегне редовното за тази вечер молитвено събрание в мисията, Клайд завари майка си и баща си разтревожени от отсъствието на Еста. Била свирила и пяла както винаги на това събрание. И всичко изглеждало наред. След събранието се прибрала в стаята си, като казала, че не се чувства много добре и ще си легне рано. Но към единадесет часа, когато Клайд се завърна, майка й надзърнала случайно в стаичката й и открила, че я няма нито там, нито другаде в къщата. Известна голота на стаята — липсата на някои дреболийки и рокли, изчезването на стар и добре познат куфар — привлекли вниманието на майка й. След като претърсили къщата и не я намерили, Ейса излязъл вън, за да погледне нагоре-надолу по улицата. Еста понякога излизаше сама да постои или поседи пред къщата през свободните часове или когато мисията беше затворена.

Понеже и това търсене остана безплодно, майката и Клайд отидоха до ъгъла, а после по булевард Мисури. Никаква Еста. Те се върнаха в полунощ и след това естествено безпокойствието за нея веднага се засили.

Първо предположиха, че може неочаквано да е отишла на някаква разходка, но когато стана дванадесет и половина, а сетне един и половина, а Еста я нямаше, те вече се канеха да съобщят на полицията; тогава Клайд влезе в стаичката й и видя някаква бележка, забодена на възглавницата върху малкия й дървен креват — писмо, което бе убягнало от погледа на майка му. Той веднага отиде при леглото, разбрал всичко и обзет от любопитство, понеже често се беше чудил по какъв начин, в случай че пожелае някога да замине тайно, би се обадил на родителите си, защото знаеше, че не биха допуснали такова нещо, ако не им позволи да се погрижат за всяка подробност. А ето сега Еста я нямаше и пред него лежеше някакво такова известие, каквото би могъл да остави и той. Клайд го грабна, пламнал от нетърпение да го прочете, но в този миг майка му влезе в стаята и като видя писмото в ръката му, възкликна:

— Какво е това? Бележка? От нея ли е?

Ще не ще, той й я даде, а тя я отвори и бързо прочете. Клайд забеляза, че волевото й широко лице, винаги червеникавокафяво от слънцето, побеля, когато тя се извърна към вратата. Доста голямата й уста сега се стисна в рязка права линия. Едрата силна ръка едва забележимо трепереше, като държеше във въздуха малката бележчица.

— Ейса! — извика тя и тежко влезе в съседната стая при бащата. Ситно къдравата му прошарена коса бе щръкнала на всички страни. — Прочети това.

Клайд, който влезе подир нея, видя баща си да я взима малко нервно с месестите си ръце и устните му, винаги отпуснати, а сега започнали да се сбръчкват от старост, някак странно да се размърдват. Всеки, който знаеше историята на неговия живот, би казал, че това е изражението, леко подчертано този път, с което бе посрещал повечето от тежките удари на живота в миналото.

— Тц-тц-тц! — бе единственият звук, който той издаде отначало, един смучещ звук с езика и небцето, извънредно слабохарактерен и неотговарящ на положението, както се стори на Клайд. След това се чу пак: — Тц-тц-тц! — Главата му се заклати от една страна на друга. После се чу: — Какво, мислиш, е могло да я накара да направи това? — След това той се обърна и загледа жена си, която му отвърна с безизразен поглед. Тогава бащата закрачи насам-натам с ръце на гърба, като правеше машинално огромни крачки с късите си крака, а главата му се заклати пак и той отрони наново безсъдържателното си: — Тц-тц-тц!

Винаги по-внушителна, госпожа Грифитс се показа сега подчертано по-различна и по-енергична в това мъчително положение и сякаш помрачня за миг от забележима за окото сянка на някакво раздразнение или недоволство от самия живот, придружена от явна физическа болка. Щом мъжът й се изправи, тя посегна, взе бележката и й хвърли само един гневен поглед, с лице, сковано в сурово и същевременно покрусено, тревожно изражение. Имаше вид на човек, който е дълбоко развълнуван и недоволен, който дърпа ожесточено някакъв осезаем възел, но не може да го развърже, който се мъчи да се въздържи и да не изрази оплакване, но би искал да се оплаче горчиво и ядно. Защото зад гърба си имаше толкова години проповедническа работа и вяра, които за недостатъчно развития й ум бяха сякаш смътно указание, че би било справедливо да й бъде спестена тази мъка. Къде беше нейният бог, нейният Христос в този час, когато се извършваше тази очевидна неправда! Защо не се беше застъпил за нея? Как можеше да й обясни това? Къде бяха библейските му обети? Неотстъпните му напътствия? Прогласените от него милости?

Пред лицето на такава голяма беда за нея бе много трудно, както го виждаше Клайд, да проумее всичко това, поне веднага. Макар че, както Клайд бе вече разбрал, то можеше да се постигне в крайна сметка, разбира се. Защото поради някакви слепи, дуалистични разбирания и тя, и Ейса упорито, както всички дълбоко религиозни хора, отделяха бога от злото, грешките и мъката, макар да го обличаха въпреки това с върховна власт. Те търсеха нещо друго — зла, коварна, вероломна сила, която пред лицето на божието всеведение и всемогъщество все още мами и заблуждава — и намираха това нещо в крайна сметка в греховността и покварата на човешкото сърце, което е създадено от господа, но над което той няма власт, защото не желае да има.

В момента обаче тя бе обладана само от болка и гняв, ала въпреки това устните й не трепереха както на мъжа й, нито в очите й се четеше такова дълбоко страдание, каквото изпълваше неговите. Вместо това тя направи крачка назад, препрочете писмото почти с яд и после му каза:

— Избягала е с някого и не казва… — Но изведнъж се прекъсна, като си спомни за присъствието на децата, понеже Клайд, Джулия и Франк бяха и тримата при тях и гледаха любопитно, напрегнато, без да могат да повярват на станалото. — Влез тука — рече тя на Ейса, — искам да си поговорим една минута. Вие, деца, по-добре си легнете да спите. Ние ще дойдем ей сега.

Ейса и тя начаса се уединиха в стаичката зад залата на мисията. Децата чуха как тя щракна ключа на лампата. След това гласовете им замърмориха в полугласен разговор; Клайд, Джулия и Франк се спогледаха, при все че Франк, който бе толкова малък (само десетгодишен), едва ли можеше да схване положението напълно. Дори Джулия надали долавяше цялата му важност. Ала Клайд поради по-големия си допир с живота и изявлението на майка си („Избягала е с някого“), разбираше всичко достатъчно добре. На Еста й бе омръзнало всичко това, както и на него. Може да е имала някого, едно от тези контета, които той виждаше из улиците с най-хубавите момичета, с когото да е избягала. Но къде? И какъв ли бе той? В тази бележка се казваше нещо, но майка му не му беше позволила да я види. Беше му я взела много скоро. Защо не беше я прочел пръв, тихичко, наум!

— Смяташ ли, че е избягала завинаги? — попита той със съмнение Джулия, докато родителите му не бяха в стаята, а самата Джулия имаше такъв смутен и странен вид.

— Отде да зная? — отговори тя малко ядно, разтревожена от бедата на родителите си и тази потайност, както и от постъпката на Еста. — Никога нищо не ми е казвала. Мисля, че щеше да я е срам да ми го каже.

Джулия, по-малко темпераментна и от Еста, и от Клайд, тачеше родителите си по по-общоприет начин и затова повече ги съжаляваше. Наистина не й беше съвсем ясно какво значи това, но си имаше свои подозрения, понеже й се беше случвало да разговаря по този въпрос с момичета, макар и много предпазливо и сдържано. Сега обаче повече я караше да се ядосва начинът, който Еста бе избрала да ги напусне, да изостави майка, баща, братя и самата нея — защо е трябвало да бяга и да прави нещо, което така да разтревожи родителите й? Това беше ужасно! Въздухът бе изпълнен с мъка.

Докато родителите се съвещаваха в малката си стаичка, Клайд също размишляваше, понеже сега любопитството му към живота бе извънредно изострено. Какво всъщност бе направила Еста? Нима, както се боеше и си мислеше, това беше едно от тези ужасни приставания, тези противни любовни истории, за които момчетата вечно си приказваха тайничко по улиците и на училище! Какъв срам, ако беше вярно! Може би сестра му нямаше никога да се върне. Беше избягала с някакъв мъж. Без съмнение имаше нещо осъдително в това, особено за момиче, понеже никога не бе чувал нищо друго, освен че всички почтени връзки между момчета и момичета, мъже и жени довеждат само до едно — женитба. А сега, отгоре на всичките им други неприятности, Еста беше направила и това нещо! Положително животът им у дома бе достатъчно мрачен и сега, а щеше да стане още по-мрачен, вместо по-светъл, покрай тази история.

Скоро родителите излязоха и в момента лицето на госпожа Грифитс, макар все още сковано и разстроено, беше малко по-друго, може би не толкова настървено, колкото безнадеждно примирено.

— Еста е сметнала за уместно да ни напусне поне за малко — беше всичко, което тя каза отначало, като видя, че децата с любопитство очакват някакво обяснение. — Няма защо изобщо да се тревожите за нея или да мислите повече по тоя въпрос. Тя ще се върне след някое време, сигурна съм. По една или друга причина Еста е решила да върви по свой собствен път известно време. Да бъде волята божия! („Благословено да е името господне!“ — обади се Ейса.) Аз си мислех, че е щастлива тука при нас, но излиза, че не е била. Предполагам, че трябва да се позапознае със света сама. (Ейса отново се обади със своето „Тц-тц-тц!“.) Но не бива да я съдим строго в душите си. То няма да помогне сега: трябва да питаем само обич и доброта. — Но тя изрече това с голяма суровост, която бе в разрез с думите й, с някакъв метален тон в гласа. — Можем само да се надяваме, че скоро ще разбере колко глупаво е постъпила, колко лекомислено и ще се върне. Не може да преуспее в пътя, по който е тръгнала. Това не е господният път и воля. Тя е твърде млада и е сгрешила. Но ние можем да й простим. Трябва да й простим. Сърцата ни трябва да бъдат открити, изпълнени с обич и нежност. — Майката говореше така, сякаш беше пред молитвено събрание, но гласът и лицето й бяха неумолими, тъжни и сковани. — А сега вървете всички да спите. Сега ни остава само да се молим сутрин, на обед и вечер да не я сполети никакво зло. Съжалявам, че е направила това — добави госпожа Грифитс съвсем без връзка с всичките й изявления, очевидно без да мисли за присъствието на децата, а само за Еста.

Но Ейса!

„Такъв баща!“ — често си спомняше по-сетне Клайд.

Освен своята мъка той като че ли забелязваше и се влияеше само от по-изявената мъка на жена си. През цялото това време стоеше глупаво настрана — нисичък, с прошарена къдрава коса, безпомощен.

— Да, благословено да е името господне — обаждаше се той от време на време. — Сърцата ни трябва да останат открити. Да, не бива да съдим. Трябва само да се надяваме, че всичко ще се нареди. Да, да! Хвала на господа… Трябва да славим господа! Амин! О, да! Тц-тц-тц!

— Ако някой пита къде е тя — продължи след малко госпожа Грифитс, съвсем без да поглежда съпруга си, като се обръщаше към скупчилите се около нея деца, — ще казваме, че е отишла на гости при мои роднини чак в Тонауанда. Това няма да е самата истина, но пък нали не знаем къде е тя и каква е самата истина… а тя може да се върне. Затова не бива да казваме или да правим нещо, което може да й навреди, докато не узнаем всичко.

— Да, хвала на господа! — откликна мекушаво Ейса.

— Та ако някой ви запита някога, преди да сме научили, ще казваме това.

— Разбира се — обади се с готовност Клайд, а Джулия добави:

— Добре.

Госпожа Грифитс замълча и изгледа децата си с твърд и все пак гузен поглед. Ейса от своя страна отново поцъка с език, а след това потомството бе пратено да спи.

Тогава, при все че наистина много му се искаше да узнае какво беше писала в писмото си Еста, но беше убеден от дълъг опит, че майка му не ще допусне да го узнае, освен ако сметне това за нужно, Клайд се върна в стаята си, понеже беше уморен. Защо не я търсеха повече, ако имаше надежда да я намерят? Къде ли е сега — в този миг? Някъде в някой влак? Очевидно тя не искаше да я намерят. Вероятно е била недоволна, също като него. Ето на̀, съвсем наскоро беше мислил да избяга някъде сам той и се беше чудил как ли ще го приеме семейството, а пък Еста го изпревари. Как щеше да повлияе това на неговото гледище и постъпките му в бъдеще? Наистина въпреки мъката на баща му и майка му Клайд не смяташе, че бягството на Еста представлява такова бедствие, поне от гледна точка на самото бягство. То беше само още едно нещо, което подсказваше, че животът им не е в ред. Мисионерската работа не е нищо. Всичките религиозни преживявания и приказки също не са кой знае какво. Те не бяха спасили Еста. Явно, както и сам той, тя не вярваше в тях толкова много.

IV

Точно това последно заключение стана причина Клайд да се замисли повече от всеки друг път за себе си. А главният извод от тези размишления беше, че трябва да направи нещо за себе си, и то скоро. Досега най-многото, което бе могъл да направи, е било да се нагърбва със случайна работа, каквато се пада на момчета от дванадесет до петнадесетгодишна възраст: да помага на един вестникар в разнасянето на вестниците през летните месеци една година; да работи цяло лято и в съботни дни известно време през зимата в сутерена на магазин за евтини дребни стоки, да отваря сандъци и разопакова пратки, за което му плащаха щедрата сума пет долара седмично — сума, която на времето му бе изглеждала почти като цяло състояние. Беше се чувствал богат и въпреки несъгласието на родителите си, които бяха против театъра, както и против киното, понеже ги смятаха не само за светски, но и греховни, можеше от време на време да отиде било на едното, било на другото (на балкона) — развлечение, което трябваше да крие от баща си и майка си. Обаче това не го спираше. Смяташе, че има право да отиде със собствените си пари, а също да вземе по-малкия си брат Франк, който с радост идваше и си мълчеше.

По-късно същата година, като искаше да се махне от училището, понеже му се струваше, че вече е изтървал влака, той си намери работа като помощник-продавач на газирани питиета в една от по-евтините дрогерии в центъра, която беше непосредствено до театър и дължеше голям брой от клиентите си на това съседство. Първо забеляза табелка „Търси се момче“, понеже точно оттам минаваше на път за училище. Сетне от разговор с младежа, чийто помощник трябваше да стане и от когото трябваше да научи занаята, при положение че се старае и не е опърничав, разбра, че ако овладее това изкуство, ще може да си докарва цели петнадесет и дори осемнадесет долара седмично. Говорело се, че в „Страуд“ на ъгъла на 14-а и Балтимор стрийт плащали по толкова на двама от продавачите. В този магазин, където искаше да постъпи, плащали само дванадесет, обикновената заплата на повечето места.

Но за да усвои това изкуство, както сега го осведомиха, били необходими време и благосклонната помощ на специалист. Ако искал да дойде да работи тук отначало за пет долара седмично… е, хайде шест, щом прави такава кисела физиономия — би могъл да очаква, че скоро ще знае много неща за изкуството как се смесват сладки питиета и се украсява голям асортимент сладоледи със сиропи и сладка, като ги превръща по този начин в „сънди“. Засега чиракуването означавало миене и лъскане на всички машини и прибори специално на този щанд освен отварянето и измитането на дюкяна още в седем и половина сутрин, бърсането на прах и разнасянето на поръчки, които собственикът на дрогерията реши да изпрати по него. В някои свободни минути, когато непосредственият му началник господин Сибърлинг — двадесетгодишен, елегантен, самоуверен, приказлив — се окажел твърде зает, за да изпълни всички поръчки, Клайд можел да бъде повикан да приготвя по-незначителни питиета, като лимонади, кока-кола и други — каквото дотрябва в момента.

Все пак, след като се посъветва с майка си, Клайд реши да постъпи на тази интересна служба. От една страна, както подозираше, тя щеше да му позволи да си отяде сладолед безплатно — предимство, което не беше за пренебрегване. Сетне, както виждаше работата тогава, тя му отваряше вратата към един занаят — нещо, което му липсваше. Освен това доста изгодно за него, както го виждаше, тази служба му налагаше да остава в магазина чак до дванадесет часа вечерта с по няколко часа свободни през деня срещу съответно обезщетение. А това налагаше да отсъства от дома вечер — най-после то го изключваше от категорията на момчетата, които са длъжни да не закъсняват след десет часа. Не можеха да искат от него да посещава молитвените събрания освен в неделя, пък дори и тогава, понеже щеше да работи в неделя следобед и вечер.

Още нещо: продавачът, който работеше точно на този щанд за газирани питиета, доста редовно получаваше гратиси от директора на съседния театър, към фоайето на който водеше една от вратите на дрогерията — факт, който предизвикваше възторг у Клайд. Струваше му се толкова интересно да работи в дрогерия, тъй близко свързана с театър.

Но най-хубавото от всичко, което Клайд откри сега за свое удоволствие, а понякога и отчаяние, бе, че заведението се посещаваше тъкмо преди и след представлението, когато имаше матине, от рояци момичета, сами или с кавалери, които сядаха на бара, кикотеха се, бърбореха, оправяха си косите и се червяха и пудреха пред огледалото. И Клайд, зелен и неопитен в светските маниери и похватите на нежния пол, не можеше да се нагледа на хубостта, дързостта, самонадеяността и прелестта им. За първи път в живота, докато се занимаваше с миене на чаши, зареждаше щанда със сладолед и сиропи, подреждаше лимони и портокали на подносите, имаше почти непрекъсната възможност да наблюдава тези момичета отблизо. Бяха чудесни! Повечето бяха толкова хубаво облечени, толкова елегантни — тези пръстени, брошки, кожи, възхитителни шапчици и красиви обувки, които носеха! А колко често ги чуваше да говорят за такива интересни неща — събирания, танци, вечери, представления, които бяха видели; заведенията във или около Канзас сити, където се канеха да отидат; разликата в модата миналата и тази година; чара на някои артисти и артистки (главно артисти), които играят сега или скоро ще дойдат в града. А до този ден у дома си не беше чувал нищо подобно.

Много често една или друга от тези млади хубавици бе придружена от мъж с фрак, колосана риза, цилиндър, папийонка, бели кожени ръкавици и лачени обувки — неща, които по онова време представляваха за Клайд последната дума на истинска изисканост, красота, изящество и безоблачно щастие. Да можеше да носи такъв костюм със същия непринуден и самоуверен вид! Да може да говори на девойка с маниера и хладнокръвието на някои от тези контета! Какво истинско постижение на съвършенството! Никое хубаво момиче (както му се струваше тогава) не ще се съгласи да има нещо общо с него, ако няма дрехи, отговарящи на този образец. Явно те са необходими — те са решаващото нещо! А постигне ли го веднъж, може ли да носи такива дрехи, е, няма ли тогава да е стъпил на пътя, който води към всички блаженства? Всичките радости в живота тогава положително ще станат достъпни за него. Благосклонни усмивки! Може би тайно стискане на ръка… прихващане на една или друга през кръста… някоя целувка… обещание за женитба… а после, а после!

И всичко това проблесна в един миг откровение, след като толкова години бе ходил из улиците с баща си и майка си на публични молитвени събрания, седял в молитвения дом и слушал чудати и безцветни личности — хора, които потискат и объркват — да разказват как са били спасени от Христа и какво е направил за тях господ. Като нищо ще се отърве от това сега! Ще работи, ще пести пари и ще стане голям човек. Без съмнение този прост и все пак идиличен сбор от баналности съчетаваше в себе си блясъка и магията на едно духовно прераждане — бе истински мираж пред загубила се, зажадняла, търсеща път жертва на пустинята.

Обаче лошото точно в тази служба, както времето скоро показа, бе, че макар да беше овладял приготвянето на разни питиета и накрая да печелеше дванадесет долара седмично, тя не разрешаваше глождещите душата му копнежи и стремления. Защото Албърт Сибърлинг, прекият му шеф, твърдо държеше да запази колкото може по-голяма част от знанията, както и най-приятната част от задълженията си за самия себе си. А отгоре на това беше напълно единодушен с дрогериста, при когото работеха, в схващането, че освен да му помага на щанда, Клайд трябва да изпълнява всички поръчения, които хрумнеха на съдържателя; и Клайд трябваше прилежно да се труди почти непрекъснато през цялото работно време.

Излизаше, че всичко това не дава засега никакъв резултат. Клайд не виждаше как би могъл да се облече по-добре, отколкото досега. Още по-лошо — гнетеше го това, че има много малко пари, познати и връзки; толкова малко, че извън семейния си кръг се чувстваше самотен, а не по-малко самотен бе и в този кръг. Бягството на Еста беше подронило религиозната работа на родителите й в града и понеже тя все още не се връщаше, семейството, както Клайд дочуваше, се тъкмеше да си събере багажа и да се премести, тъй като не можеше да измисли нищо по-добро, в Денвър, Колорадо. Но Клайд вече беше решил да не замине с тях. Каква полза, ако би заминал, питаше се той. Там щеше да има пак само някаква мисия, същата, както тази тук.

Беше винаги живял у дома — в стаите зад мисията на Бикел стрийт, и ненавиждаше тази квартира. От единадесетата му година (през цялото време оттогава семейството живееше в Канзас сити) го е било срам да води приятели на тяхната улица и у дома си. Поради това винаги бе отбягвал да завързва приятелство с други момчета, а ходеше и играеше повечето сам или с брат си и със сестрите си.

Но сега, след като навърши шестнадесет години и бе достатъчно голям да стъпи на собствените си крака, трябваше да се отърве от този живот. Обаче не си докарваше почти нищо — не стигаше за прехрана, ако речеше да се отдели, — а и не беше още добил достатъчно умение и смелост, за да си намери някаква по-добра работа.

Въпреки това, когато родителите му заговориха за местене в Денвър и без да допуснат за миг, че няма да иска да дойде с тях, загатнаха, че би могъл да си намери работа там, той започна да подхвърля намеци, в смисъл че може би ще е по-добре да не заминава. Харесвало му в Канзас сити. Какъв смисъл имало да се мести? Сега си имал служба, а можел да намери и нещо по-хубаво. Но родителите му, като си спомняха за Еста и постигналата я съдба, доста много се съмняваха какво ще излезе, ако той се впусне в живота самостоятелно тъй рано. Като заминат те, къде ще живее? При кого? Какви влияния ще въздействат върху живота му, кой ще бъде до него да му помогне, да го посъветва, да го насочи в тесния прав път, както правеха те? Това бяха неща, които трябваше да се обмислят.

Но подтикван от неизбежното преместване в Денвър, което сега като че ли ставаше все по-близко от ден на ден, и от положението, че не много дълго след това господин Сибърлинг поради своята прекалено явна галантност по отношение на нежния пол загуби мястото си в дрогерията, и той се видя под заповедите на нов, костелив и навъсен шеф, който, изглежда, не го искаше за помощник, Клайд реши да напусне — не веднага, а да се помъчи, когато излиза по разни поръчения от магазина, да си намери, ако може, друга работа. Случайно при тези търсения, като се заглеждаше тук и там, един ден му хрумна да поговори с управителя на отдела за газирани напитки в луксозната дрогерия в най-големия хотел на града — великолепна дванадесететажна сграда, която представляваше в неговите очи квинтесенцията на разкоша и охолството. Прозорците й бяха винаги закрити с тежки завеси; главният вход (Клайд никога не се беше осмелил да надзърне по-навътре) представляваше разточително съоръжение от стъкло и желязо, съчетано с мраморен коридор, украсен с палми. Често беше минавал оттука и се чудил с момчешко любопитство какъв ли живот водят хората в такова заведение. Пред вратите му винаги чакаха толкова много таксита и автомобили!

Този ден, принуден от необходимостта да направи нещо за себе си, той влезе в дрогерията, разположена на главния ъгъл и гледаща към 14-а улица и Балтимор стрийт, и като видя касиерка в стъклена клетка до входа, попита я кой се занимава с щанда за газирани питиета. Заинтересована от плахото му и нерешително държане, както и от черните му доста хубави очи, тя неволно се досети, че момчето търси работа, и отговори:

— Ами господин Сикор, ей там, управителят на магазина. — Тя посочи с кимване нисичък, безупречно облечен мъж на около тридесет и пет години, който подреждаше нови тоалетни стоки върху стъклена витринка.

Клайд се доближи, но понеже все още не беше съвсем наясно как трябва да постъпва човек, за да получи нещо в живота, и видя, че управителят е погълнат от това, което върши, запристъпва от крак на крак, докато най-после, усетил, че някой го чака за нещо, управителят се обърна.

— Е? — попита той.

— Нямате ли случайно нужда от помощник на щанда за газирани питиета? — Клайд му хвърли поглед, в който от ясно по-ясно се четеше: „Ако имате такова място, моля ви се, дайте го на мен. Имам нужда от такава работа.“

— Не, не, не! — отвърна този господин, който беше рус, набит и малко раздразнителен, заядлив по природа. Беше вече готов да обърне на момчето гръб, но като забеляза на лицето му да се изписва разочарование и огорчение, добави: — Работил ли си на такова място преди?

— Не на толкова хубаво място. Не, господине — отговори Клайд, чието въображение бе поразено от всичко, което виждаше наоколо си. — Сега работя в магазина на господин Клинкъл на ъгъла на 7-ма и Бруклин стрийт, но там съвсем не е като при вас, а аз бих искал да си намеря по възможност по-добро място.

— Ъхъ — съгласи се управителят, доста поласкан от наивното преклонение пред съвършенствата на неговия магазин. — Да, това е доста разумна преценка. Но тъкмо сега няма никаква работа, която бих могъл да ти предложа. Ние не сменяме често персонала. Но ако би искал да станеш пиколо, мога да ти кажа къде ще намериш работа. Тъкмо сега търсят още едно момче тука в хотела. Началникът на момчетата ми спомена, че имал нужда от още един пиколо. Смятам, че това в никой случай не е по-лошо, отколкото да помагаш на щанд за газирани питиета. — И като видя лицето на Клайд изведнъж да светва, додаде: — Но не бива да казваш, че съм те изпратил аз, понеже не те познавам. Питай там вътре, под стълбището, кой е господин Скуайърз и той ще ти обясни всичко.

Само като чу за работа, свързана с такова величествено заведение като „Грийн Дейвидсън“ и възможността да я получи, Клайд първо се облещи и усети да го побиват леки тръпки на вълнение, после поблагодари за любезния съвет и се запъти направо към портала от зелен мрамор, който водеше от дъното на дрогерията към фоайето на хотела. Щом влезе през него, видя фоайе, далече по-пленяващо от всичко, каквото бе виждал, понеже въпреки възрастта неговата свитост и бедност не бяха му позволили досега да надзърне в подобен свят. Всичко бе тъй пищно! Под краката му блестеше мраморен под на черни и бели квадрати. Над главата му — бронзиран, изписан и позлатен таван, крепен от истинска гора от черни мраморни колони, полирани до същия блясък, както и пода — гладки като стъкло. А между двойните им редици, които водеха към три отделни входа — десен, ляв и един право напред към Далримпъл авеню, — имаше лампи, статуи, килими, палми, кресла, дивани, канапенца за двама — разточителна наредба. Накъсо, там бяха наблъскани всевъзможни мебели, олицетворяващи този еснафски лукс, за който някой бе саркастично забелязал, че е предназначен да създава „чувство на изключителност у масите“. Наистина за първокласен хотел в голям преуспяващ американски търговски град той беше почти прекалено луксозен. Стаите, вестибюлът, фоайетата и ресторантите бяха обзаведени твърде богато, без да се държи сметка за изискванията на простотата и необходимостта.

Както стоеше и разглеждаше фоайето, Клайд видя множество хора — жени и деца, но доколкото можеше да забележи, главно мъже, — които се разхождаха или стояха тук и там, разговаряха или се изтягаха в креслата по няколко души заедно или поотделно. А в отделени с тежки завеси и богато мебелирани ниши, където имаше писалища, стойки с вестници, телеграфно гише, галантериен магазин и цветарски щанд, се виждаха други групи. В града имаше конгрес на зъболекари, доста от които се бяха събрали тук с жените и децата си; но за Клайд, който не знаеше за това, както не знаеше и какво значи и как се провежда конгрес, тази картина представляваше обикновеното всекидневие на хотела.

Той се озърташе със страхопочитание и изумление, а после, като си спомни името Скуайърз, тръгна да го търси в канцеларията му „под стълбището“. От дясната страна имаше величествено двойно черно-бяло стълбище, което се разделяше в две посоки и с широки свободни извивки водеше от партера до следващия етаж. А между тези две големи разклонения очевидно се намираше канцеларията на хотела, защото там имаше много чиновници. Но зад по-близкото разклонение и до самата стена с вратата към дрогерията имаше висока стойка, а зад нея младеж горе-долу на една възраст с Клайд, с кафява униформа, блеснала от много пиринчени копчета. На главата му имаше малка кръгла шапчица като кутийка за хапчета, юнашки накривена на едното ухо. Той записваше нещо с молив в отворен пред него бележник. Други момчета, приблизително на същата възраст и със същата униформа, седяха край него на дълга пейка или току се стрелваха тук и там, понякога се връщаха при него с листче хартия, ключ или някаква друга бележка, а след това сядаха на пейката явно в очакване да бъдат повикани пак, което като че ли ставаше доста бързо. На стойката, зад която бе застанал униформеният младеж, почти непрекъснато звънеше телефон и след като узнаеше какво се иска, този младеж удряше звънчето пред себе си или повикваше „Следващият!“ и първият от седящите на пейката веднага се изправяше пред него. Щом ги повикваха, те забързваха по едното или другото стълбище или към един от няколкото асансьора и човек ги виждаше почти неизменно да придружават разни хора, понесли техните чанти, куфари, палта и стикове за голф. Други изчезваха и се появяваха с разни питиета на табла или някой и друг пакет, които занасяха в стаите горе. Без съмнение това беше работата, която щяха да му възложат, ако имаше изключителния късмет да се свърже с подобно заведение.

И всичко се вършеше тъй пъргаво, с такова оживление, че му се поиска да има късмета и да получи служба тук. Но дали щеше да излезе с късмет? А къде ли беше господин Скуайърз? Клайд се доближи до младежа зад стойката.

— Знаете ли къде мога да намеря господин Скуайърз? — попита той.

— Ето го там, идва — отвърна младежът, като вдигна поглед и измери Клайд с изпитателни сиви очи.

Клайд се обърна в посоченото направление и видя да се приближава пъргав елегантен и положително с изискан вид мъж на около двадесет и девет — тридесет години. Беше така строен, енергичен, добре облечен и с остри черти на лицето, че Клайд веднага не само се развълнува, но и поизплаши — човек с много проницателен и хитър вид! Носът му беше такъв дълъг и остър, погледът така пронизващ, устните тънки, брадичката заострена!

— Видя ли тоя висок, побелял мъж с шотландската карирана наметка, дето мина оттук ей сега? — поспря се да попита той помощника си зад стойката. Помощникът кимна. — Разправят ми, че бил граф Ландрейл. Пристигна тая сутрин с четиринайсет куфара и четирима слуги. Можеш ли да си представиш. Той е голяма клечка в Шотландия. Но, както дочух, не пътува под това име. Записал се е като господин Блънт. Можеш ли да си представиш тия английски щуротии? И те ако не знаят да продават фасони, а?

— Така си е! — почтително потвърди помощникът.

Скуайърз се огледа за първи път, забеляза Клайд, но не му обърна никакво внимание. Помощникът реши да помогне на Клайд.

— Това младо момче там иска да говори с вас — обясни той.

— Искал си да говориш с мен? — запита шефът на пиколата, като се обърна пак към Клайд, забеляза не особено хубавите му дрехи и същевременно внимателно го разгледа.

— Господинът в дрогерията разправяше… тоест каза, че бих могъл да попитам дали няма някаква възможност да стана пиколо тук — заговори Клайд, който не особено хареса този човек, но беше решил да му направи колкото може по-приятно впечатление. — Сега работя в дрогерията на Клинкъл на Седма и Бруклин стрийт като помощник, но ми се иска да се измъкна оттам, а господинът каза, че вие бихте могли… тоест… той смяташе, че имате сега свободно място.

Клайд беше толкова смутен и объркан от студения изпитателен поглед на човека пред него, че едва можеше да си поеме дъх и с мъка преглъщаше.

За първи път досега му дойде наум, че ако иска да сполучи, трябва да спечели благоволението на хората: да направи или да каже нещо, с което да им хареса. Затова изви устни пряко сили в ласкателна, подкупваща усмивка, предназначена за господин Скуайърз, и додаде:

— Ако ми позволите да се опитам, ще се старая и ще бъда много изпълнителен.

Човекът пред него само го измери със студен поглед, но понеже в душата си беше хитър и користолюбив по свой дребнав начин и доста харесваше всеки, който умееше и желаеше да бъде дипломатичен, сдържа подтика си да поклати отрицателно глава и подхвърли:

— Но ти нямаш никакъв опит в тая работа.

— Така е, господине, но няма ли да мога да я науча доста бързо, ако залягам?

— Добре, чакай да видя — каза началникът на пиколата и със съмнение се почеса по главата. — Сега нямам време да говоря с теб. Ела в понеделник следобед. Тогава ще си поговорим. — Той се завъртя на токове и се отдалечи.

Клайд, оставен сам по този начин, без да знае какво точно може да значи това, остана зяпнал в почуда. Беше ли наистина вярно, че са го поканили да дойде пак в понеделник? Можеше ли да е възможно, че… Той се обърна и бързо излезе, разтреперан от глава до пети. Такова нещо! Беше помолил този човек за служба в най-изискания хотел в Канзас сити, а той му каза да дойде пак в понеделник. Божичко! Какво ли значеше това? Нима беше възможно да го допуснат в един такъв великолепен свят и толкова скоро? Нима можеше да е вярно.

V

Човек може само да си представи как се развихри фантазията на Клайд във връзка с всичко това — мечтите му за значението, което можеше да има за него службата в такова великолепно заведение. Защото разбиранията му за разкош бяха толкова далечни, погрешни, превратни — някакви смътни лутания на потиснато и незадоволено въображение, което досега не бе имало никаква друга храна освен фантазията.

Той се върна към старите си задължения в дрогерията, след работа си отиваше у дома, за да яде и спи, но сега през цялото останало време този петък, събота, неделя и понеделник до късно следобед сякаш не ходеше по земята. Не мислеше за това, което върши, и няколко пъти шефът му в дрогерията трябваше да го подсеща „да се събуди“. А след работа вместо да се прибере направо вкъщи, отиваше на север, до ъгъла на Четиринадесета и Балтимор стрийт, където стоеше този огромен хотел, и го гледаше. Там дори и в полунощ пред всеки от трите главни входа — по един на всяка от трите улици — имаше портиер с дълга кафява ливрея с множество копчета и висока кафява фуражка с дълга козирка. Вътре зад прихванати с шнурове надиплени копринени завеси все още блестеше светлина, ресторантът и американската скара в сутерена близо до единия ъгъл все още работеха. А пред тях имаше много таксита и частни коли. И винаги отнякъде се чуваше музика.

След като разглежда всичко това този петък вечер, и в събота, и в неделя сутрин, отиде там пак в понеделник следобед, както му беше казал господин Скуайърз, и бе посрещнат от този индивид доста рязко, понеже той беше, кажи-речи, забравил за него. Но като си направи сметка, че в момента наистина има нужда от работна ръка, и се увери, че Клайд ще може да върши работата, шефът го заведе в малката си канцелария под стълбището, където с много високомерен вид и голям дял действително равнодушие се зае да го разпитва за родителите, къде живее, какво е работил преди и къде с какво си вади хляба баща му — труден въпрос за Клайд, защото беше горделив и толкова се срамуваше да признае, че родителите му ръководят мисия и държат проповеди по улиците. Вместо това той отговори (което понякога наистина беше така), че баща му е търговски агент на предприятие за перални машини и валяци за изстискване, а в неделните дни държи проповеди — религиозно призвание, което съвсем не беше неприятно на този началник на момчета, склонни на всичко, освен да обичат да се прибират вкъщи и да водят стария начин на живот. Може ли да донесе препоръка от мястото, където работи сега? Да, може.

Господин Скуайърз започна да обяснява, че редът в този хотел е съвсем строг. Твърде много момчета поради това, което виждат в хотела, и поради обстановката — допира с прекомерния разкош, с какъвто не са свикнали (при все че това не бяха думите, употребени от господин Скуайърз) — престават да мислят разумно и кривват от правия път. Той бил принуден непрекъснато да уволнява онези, които, като припечелят малко повечко пари, не знаят как да се държат. Трябвали му момчета изпълнителни, учтиви, пъргави, любезни с всички. Трябва да бъдат чисти и спретнати — и те, и дрехите им, и да се явяват на работа точно — на минутата — и напълно годни за работа всеки ден. А всяко момче, което започне да мисли, че като се е понапечелило с малко пари, може да флиртува с когото си ще или да отговаря грубо, или да ходи да гуляе вечер и след това да не се явява навреме, или да идва твърде уморено, за да бъде бързо и изпълнително, може да не си въобразява, че ще остане тук дълго. Ще бъде уволнено, и то веднага. Господин Скуайърз няма да търпи никакви подобни глупости. Новият трябва да разбере това веднъж завинаги.

Клайд кимаше често в знак на съгласие и се обади няколко пъти с усърдни „Да, господине“ и „Не, господине“, а накрая го увери, че е твърде далече от мисълта и съвсем не е по неговия характер дори да си представи някакви подобни престъпления или постъпки като описаните. Тогава господин Скуайърз продължи да обяснява, че в този хотел плащали само петнадесет долара месечно и храна — в стола на служещите в сутерена, — това се полагало на всеки пиколо. Но (и това съобщение дойде като най-смайващо откровение за Клайд) всеки гост на хотела, за когото някой пиколо извършел нещо — донесял куфар или кана вода, или направел нещо друго, — му давал бакшиш, при това често пъти доста голям: десет, петнадесет, двадесет и пет цента, а понякога и повече. И тези бакшиши, както обясни господин Скуайърз, възлизали общо от четири до шест долара на ден — не по-малко, а понякога повече; изумително възнаграждение, помисли си Клайд. Сърцето му така подскочи, че малко остана да го задуши, като чу да се споменава такава голяма сума. От четири до шест долара! Ами че това правеше от двадесет и осем до четиридесет и два долара седмично! Почти не можеше да го повярва. И това освен петнадесетте долара на месец и храна. И не се плащало нищо (както сега обясни господин Скуайърз) за хубавите униформи, които носят момчетата. Но униформата не бивало да се носи или изнася вън от хотела. Работното му време — продължи господин Скуайърз — щяло да бъде следното: в понеделник, сряда, петък и неделя от шест сутринта до пладне, после, след шест часа почивка, от шест вечерта до полунощ; във вторник, четвъртък и събота трябвало да работи само от пладне до шест вечерта, та по този начин щял да бъде свободен през ден или следобед, или вечер. Но да се храни, трябвало извън работното време и да не закъснява, да се представи с униформа за проверка и преглед от страна на началника си точно десет минути преди началото на всяка смяна.

Няколкото други неща, които имаше наум в този момент, господин Скуайърз не спомена. Имаше други — той знаеше, — които щяха да го направят заради него. Вместо това само добави, и то най-неочаквано за Клайд в този час, когато той седеше като замаян:

— Предполагам, че си готов да започнеш работа сега, нали?

— Да, господине, да — отговори момчето.

— Прекрасно! — Господин Скуайърз стана и отвори вратата на стаичката. — Оскар, — обърна се той към един пиколо, който седеше най-напред в редицата момчета на пейката, и този височък, доста едър младеж със стегната, спретната униформа пъргаво изтича при него. — Заведи ей този млад господин… ти се казваше Клайд Грифитс, нали?… горе в гардеробната на дванайсети етаж и виж дали Джейкъбс може да му намери подходящи дрехи. Но ако не може, кажи му да ги нагласи за утре. Струва ми се, че униформата, която носеше Силзби, трябва горе-долу да му стане.

След това се обърна към помощника си при стойката, който тъкмо ги гледаше.

— Вземам го за проба — забеляза той. — Нека някое от момчетата го пообучи довечера или когато започне да работи. Хайде, Оскар! — подвикна той на пиколото, комуто беше поверил Клайд, а след това добави на помощника си, когато Клайд и Оскар изчезнаха по посока на един от асансьорите: — Нищо не разбира от тая работа, но мисля, че ще се оправи. — С тези думи господин Скуайърз се запъти да впише името на Клайд във ведомостта за заплатите.

В това време Клайд, воден от новия си наставник, изслушваше цял ред такива разяснения, каквито никога досега не бяха стигали до слуха му.

— Няма защо да те е страх, дори да не си вършил никаква такава работа преди — започна този младеж, чието фамилно име, както Клайд научи по-сетне, беше Хеглънд и който беше дошъл от Джърси сити, щата Ню Джърси заедно с екзотичния си жаргон, жестовете и прочие. Беше висок, як, с пясъчноруса коса, луничав, общителен и бъбрив. Бяха се качили на асансьор с надпис „За служещи“. — Не е чак толкова трудно. Аз се хванах за първи път на работа в Бъфало преди три години и нищичко не чактисвах за нея дотогава. Само едно ти трябва: да си отваряш очите какво правят другите, ясно? Чактисваш ли?

Клайд, който по образование стоеше доста по-високо от своя водач, мислено порица доста остро употребата на такива думи като „чактисвам“, също и грубия му изговор и така нататък, но изпитваше такава благодарност за всяко внимание, проявено в момента, че беше готов да прости на явно добре разположения си наставник всичко заради общителността му.

— Отваряй си очите, първо, щом някой върши нещо, ясно? Докато се научиш, ясно? Така ще стане тая работа. Като дрънне звънчето, ако си на първото място на пейката, значи, е твоят ред, ясно? Веднага скачаш и бързаш. Тука обичат да си бърз, ясно? А видиш ли някой да влиза през вратата или да слиза от асансьора с чанта и си пръв на пейката, скачаш и без главният да удари звънчето или да извика „Следващият“. Понякога е зает или не гледа и иска да го направиш и без него, ясно? Отваряй си очите на четири, щото не носиш ли чанти, няма да има и бакшиши, ясно? На всеки, който има чанта или нещо друго, трябва да му се взима от ръцете, освен ако не иска да ти я даде, ясно? Само гледай да се навърташ някъде по-близо до портиера, че всеки, който влезе, първо се записва за стая — не спираше да дърдори той, докато се качваха с асансьора. — Почти всеки взима стая. Тогава портиерът ще ти даде ключа, а след това остава само да занесеш куфарите в стаята. След това трябва само да запалиш лампите в банята и в клозета, ако има баня и клозет, та гостът да знае къде са, ясно? А след това вдигаш пердетата, ако е денем, или ги сваляш, ако е вечер, и проверяваш има ли в стаята кърпи, та да можеш да кажеш на прислужницата, ако няма, после, ако не ти дадат бакшиш, трябва да си тръгнеш, само че в повечето случаи, освен ако удариш на камък, стига само да се позабавиш малко, да се направиш на балама, и получаваш, ясно? Пощуркаш се с ключа или с прозорчето за проветряване, ясно? Тогава, ако са хора на място, ще ти дадат бакшиш. Не ти ли дадат, ще си останеш на сухо и толкоз, ясно? Не бива дори да покажеш, че ти е криво, нищо такова, ясно? После слизаш долу и край, освен ако ти поискат студена вода или нещо друго, ясно? Връщаш се на пейката бързо! Не е толкоз сложно. Само трябва винаги да си бърз, ясно? И да не изтърваваш никой, дето влиза или излиза — това е най-важното! А след като ти дадат униформа и захванеш да работиш, да не забравяш да даваш на шефа по един долар след всяка смяна, преди да си отидеш, ясно? Два долара в дните, когато работиш две смени, и един долар, когато работиш една, ясно? Тука такъв е редът. Всички правим така и ти ще трябва да го правиш, ако искаш да не загубиш службата. Но това е всичко. Другото, каквото изкараш, си е твое.

На Клайд му беше ясно.

Част от неговите двадесет и четири или тридесет и два долара, както си направи сметка, отиваха по дяволите — единадесет или дванадесет общо, — но какво от това? Нямаше ли да му остават по дванадесет, петнадесет или дори повече? А освен това щеше да има храна и униформа. Мили боже! Не беше ли това истински рай! Истински разкош!

Господин Хеглънд от Джърси сити го заведе на дванадесетия етаж в една стая, където завариха да дежури съсухрено и побеляло старче на съмнителна възраст и със съмнителен характер, което веднага снабди Клайд с дрехи, които бяха толкова близо до неговата мярка, че ако не получеше други нареждания, нямаше нужда да ги преправя. А след като премери няколко шапки, намери си една, която му стана — стоеше така гиздаво, накривена на едното ухо, — само че Хеглънд го осведоми:

— Ще трябва да я подкастриш тая коса. По-добре да ти я поокълцат отзад. Много е дълга.

С това самият Клайд беше мислено съгласен, преди още да го чуе от Хеглънд. Косата му положително не изглеждаше добре с новата шапка. Сега тя му стана омразна. Когато слезе долу и се представи на господин Хуипъл, помощника на господин Скуайърз, той му каза:

— Прекрасно. Стои ти добре, нали? Добре, тогава ще започнеш работа тук в шест. Ще се явиш в пет и половина и да бъдеш тук с униформата в пет и четирийсет и пет за преглед.

Тогава, след като изслуша съветите на Хеглънд да отиде още сега да вземе униформата си, да я занесе в гардеробната в сутерена и да получи шкафче от гардеробиера, Клайд го направи и най-нетърпеливо се втурна навън — първо да се подстриже, а сетне да съобщи на близките си за големия си късмет.

Щял да бъде пиколо в големия хотел „Грийн Дейвидсън“. Щял да носи униформа и колко хубава униформа! Щял да си докарва… но той не каза на майка си веднага колко щеше да си докарва наистина… във всеки случай повече от единадесет или дванадесет долара отначало според него… не можел да каже със сигурност. Защото сега изведнъж видя пред себе си, макар не и пред семейството, известна материална независимост и не му се искаше да усложнява положението с някакви претенции, каквито положително щеше да породи признанието за истинските размери на заплатата. Но каза, че щял да получава безплатна храна — защото това значеше да не яде вкъщи, което отговаряше на желанията му. А освен това щеше да живее и да се движи винаги в чудесната атмосфера на този хотел — няма да има нужда да се прибира преди полунощ, ако не му се иска… ще има хубави дрехи… може би интересна компания… ще се забавлява, божичко!

И докато бързаше да свърши това и онова, като последна блестяща и прекрасна мисъл, дойде му наум, че няма да има нужда да се връща у дома вечер, когато му се поиска да отиде на театър или някъде другаде. Ще може просто да остане в града и да каже, че е трябвало да работи. И това освен безплатната храна и хубавите дрехи — представяте ли си!

Самата мисъл за всичко това бе тъй изумителна и пленяваща, че Клайд не смееше да се спира върху нея твърде дълго. Трябва да почака и да види. Трябва да почака и да види колко всъщност ще изкарва в този чуден-чуден свят.

VI

А при съществуващото положение, крайната икономическа и социална неосведоменост на семейство Грифитс — Ейса и Елвайра — бяха в пълно съответствие с неговите мечти. Защото нито Ейса, нито Елвайра нямаха ни най-малка представа за истинската същност на службата, на която той щеше да постъпи, едва ли повече от самия него, нито какво значение можеше да има тя за неговия морал, въображение във финансово или някакво друго отношение. Защото никой от двамата никога в живота си не бе отсядал в хотел, по-добър от четвърта категория. Нито единият, нито другият не беше се хранил в ресторант, предназначен за хора с по-големи финансови възможности от техните. На тях и наум не им идваше, че за момче във възрастта на Клайд и с неговия нрав може да има някаква друга работа или допир с гостите на хотела освен носенето на куфарите от вратата до портиерската ложа и обратно. И двамата наивно предполагаха, че заплатата за такава работа би следвало да бъде много ниска навсякъде — да речем, пет-шест долара седмично и следователно по-малко от това, което отговаряше на способностите и възрастта на Клайд.

С оглед на това госпожа Грифитс, във всяко отношение по-практична от мъжа си и проявяваща дълбок интерес към икономическото благополучие на Клайд, както и на другите й деца, всъщност се чудеше защо Клайд изведнъж толкова много се е въодушевил от заемането на тази нова служба, която, според собствените му думи, предполагаше по-дълго работно време и не кой знае колко повече пари, а може би и по-малко. Разбира се, той беше вече намекнал, че тя може да го доведе до някоя по-висока длъжност в хотела, до някакво чиновническо място, но синът й не знаеше кога ще стане това, а предишната му работа обещаваше доста определено повишение малко по-рано — поне на заплатата.

Но като го видя да се втурва в понеделник следобед и да съобщава, че е получил назначението и че трябва веднага да смени яката и връзката, да се подстриже и да се върне, за да се яви на работа, малко й поолекна на душата. Защото никога преди не го бе виждала така въодушевен от нещо, а не беше малко да е по-доволен от себе си — не тъй мрачен, както понякога напоследък.

Все пак часовете на отсъствието му — от шест сутрин до полунощ, като само нарядко се връщаше рано някоя вечер, когато не бе на работа и предпочиташе да се прибере, но не пропускаше да обясни, че са го пуснали малко по-рано, както и донякъде нетърпеливото му неспокойно държане: някакво желание да излезе, да се махне от дома си по всяко друго време, освен когато спеше или се обличаше и събличаше — озадачаваха майка му, а и Ейса. Хотелът! Хотелът! Вечно трябваше да бърза да отиде в хотела и едничкото, което им допадаше беше, че работата много му харесва и че се справя с нея добре, доколкото може да отсъди. Тази служба била по-добра, отколкото с газираните напитки, и може би много скоро щял да печели повече пари — отде да знае, — но повече от това или не искаше, или не можеше да каже.

А през цялото това време на двамата Грифитс — бащата и майката — им се струваше, че покрай историята във връзка с Еста би трябвало всъщност да се махнат от Канзас сити, да се преселят в Денвър. Но сега повече от друг път Клайд твърдеше, че иска да остане в Канзас сити. Те можели да заминат, обаче той имал сега доста хубава работа и не искал да я напусне. И ако те заминели, щял да си намери някъде стая и да се нареди — предложение, което съвсем не им се виждаше приемливо.

Ала каква огромна промяна бе настъпила междувременно в живота на Клайд! От онази първа вечер, когато в пет и четиридесет и пет се яви пред господин Хуипъл, непосредственият си началник, и бе одобрен (не само поради добре станалата му униформа, а и поради общия вид), светът се промени за него коренно. След като се строи в една редица с още седем души в стаята за прислужници точно зад главната канцелария във фоайето и след като бе прегледана от господин Хуипъл, командата от осем момчета излезе точно в шест часа през вратата, водеща към фоайето от другата страна на стълбището, обиколи пред главната портиерска ложа към стойката на господин Хуипъл и дългата пейка от другата страна. Някой си господин Барнз, който се редуваше с господин Хуипъл, застана зад стойката на помощник-началника, а момчетата седнаха (Клайд последен в редицата), за да бъдат повиквани бързо един по един и да изпълняват едно, друго или трето поръчение, докато сменената команда на господин Хуипъл бе отведена по същия път в служебното помещение отзад и там освободена.

— Дзън! — дрънна звънчето на портиера, който разпределяше стаите, и първото момче се спусна натам.

— Дзън! — прозвуча то отново и второ момче скочи на крака.

— Следващият!… Централният вход! — извика господин Барнз и трето момче се завтече по мраморния под към този вход, за да грабне куфарите на влизащ гост, чиито побелели бакенбарди и младежкият светъл вълнен костюм биеха на очи отдалече за несвикналия още поглед на Клайд. Тайнствено, но свещено видение — бакшиш!

— Следващият! — прозвуча пак гласът на господин Барнз. — Виж какво иска номер деветстотин и тринайсет… сигурно вода с лед. — И четвъртото момче изчезна.

Клайд, целият превърнат в зрение, слух и нерви, непрекъснато се придвижваше напред на пейката след Хеглънд, комуто бяха възложили да го пообучи. Беше толкова възбуден, че едва дишаше, все мърдаше и се въртеше, докато най-после Хеглънд възкликна:

— Хайде, стига си се вълнувал. Успокой се, чуваш ли? Всичко ще мине добре. Сега си същият, какъвто бях аз, когато започвах: целият нерви. Но така не е добре. Карай кротката — това се иска тука. И трябва да изглеждаш, сякаш никъде никого не виждаш: да гледаш само това, дето е пред теб.

— Следващият! — пак се обади господин Барнз. Клайд, кажи-речи, не чуваше какво му казва Хеглънд. — Номер сто и петнайсет иска листове за писане и пера. — Петото момче замина.

— Откъде се взимат листове и пера, когато ти поискат? — попита той наставника си с умоляващ тон, с какъвто би продумал някой умиращ.

— От портиера, който прибира и дава ключовете, нали ти казах. Той е ей там вляво. Той ги дава. А вода с лед се взима от стаята, където се строихме за проверка преди няколко минути… в оня край там, виждаш ли? Там ще видиш една вратичка. От време на време ще трябва да даваш на човека там по десет цента, иначе ще ти се дуе.

— Дзън! — Звънчето на портиера, който даваше стаи. Шесто момче се затича, без да каже дума, за да изпълни някаква поръчка в онзи край.

— А сега помни — продължи Хеглънд, като видя, че идва неговият ред и след това не ще може да предупреди Клайд, — ако ти поискат каквито и да е питиета, ще ги получиш в бара оттатък обедната. Пък гледай да разбереш правилно имената на питиетата, че инак ще ти се сърдят. А ако водиш гости в стаята им сега вечерта, свали щорите и запали лампите. Ако искат нещо от обедната, трябва да потърсиш оберкелнера — на него му се полага бакшиш, ясно?

— Следващият!

Хеглънд скочи и изчезна. И Клайд беше първи номер. А номер четири вече сядаше до него отново, но хитро се озърташе — дали някой няма нужда от нещо.

— Следващият! — Беше гласът на господин Барнз. Клайд скочи и се изправи пред него, доволен, че не е някой нов гост с куфари, но изтръпнал от страх, че може да е нещо, което да не разбере или да не може да свърши бързо.

— Виж какво иска номер осемстотин осемдесет и две.

Клайд се завтече към единия от двата асансьора с надпис „За служещи“ — този, който смяташе да вземе, понеже с него го бяха завели на дванадесети етаж, но друго момче, току-що слязло от един от бързите пътнически асансьори, го упъти.

— Отиваш в някоя стая? — подвикна то. — Ще се качиш на пътническите асансьори. Ония там са за слуги и за хора с багаж.

Клайд побърза да поправи грешката си.

— Осми — рече той. Понеже нямаше никой друг, негърът, който обслужваше асансьора, веднага му заговори:

— Ти си нов, нали? Не съм те виждал тука преди.

— Да, току-що постъпих — отговори Клайд.

— Е, няма да ти е зле тука — най-дружелюбно забеляза този младеж. — На никой не му е зле в тая къща, да ти кажа. Осми ли рече?

Негърът спря асансьора и Клайд слезе. Беше твърде нервен, за да се сети и пита накъде трябва да върви, а като затърси стаята, след миг разбра, че е в погрешен коридор. Мекият кафяв килим под краката, мекият кремав цвят на стените, снежнобелите глобуси на лампите на тавана, всичко му се виждаше като част от съвършенство и великосветско превъзходство, които почти не бяха за вярване — толкова далече бяха от онова, което бе знаел дотогава.

Когато най-после намери №882, плахо почука и след малко бе поздравен от един отрязък от много пълно и яко тяло по долни дрехи на сини и бели райета и съответен отрязък от кръгло и червендалесто лице с едно око и бръчици от едната му страна.

— Ето ти един долар, синко — се чу сякаш от окото, а след това се появи ръка с доларова банкнота. Ръката беше дебела и червена. — Изтичай до галантериста и ми купи чифт жартиери… бостънски жартиери… копринени… и бързай да се върнеш.

— Веднага, господине — отговори Клайд и взе долара. Вратата се затвори и той затича по коридора към асансьора, като се чудеше какво ли е това „галантерист“ Стигнал вече тази възраст — седемнадесетгодишен, — това название бе ново за него. Никога още не беше го чувал, нито забелязвал. Ако човекът му беше казал „магазин за мъжки принадлежности“, щеше да го разбере веднага, но ето че му бяха казали да отиде при галантериста, а той не знаеше какво е то. Студена пот изби по челото му. Коленете му се подгъваха. Дяволска работа! Какво ще прави сега? Можеше ли да запита когото и да било, дори Хеглънд, и да не им се види…

Клайд натисна копчето на асансьора. Кабината заслиза. Галантерист! Галантерист! Изведнъж му дойде разумна мисъл. Да речем, че не знае какво е галантерист. В края на краищата човекът искаше чифт бостънски жартиери. Къде се купуваха бостънски жартиери? Разбира се, в магазин — в дюкян, където продават разни неща за мъже. Естествено. Магазин за мъжки принадлежности. Ще изтича вън до някой магазин. И като забеляза на слизане, че асансьорът кара друг дружелюбен негър, попита:

— Знаеш ли да има някъде наблизо магазин за мъжки принадлежности?

— В самата тая сграда, шефе, точно след южното фоайе — отговори негърът и Клайд забърза нататък с голямо облекчение.

Все още се чувстваше неловко и неудобно с плътно прилягащата униформа и чудноватата шапчица. През цялото време го измъчваше мисълта, че тази малка, кръгла шапка може да падне. И току я притискаше, макар крадешком, но силно, надолу. Той се втурна в галантерийния магазин с блесналата в светлини витрина и възкликна:

— Искам да купя чифт копринени бостънски жартиери.

— Дадено, синко, заповядай — отговори пригладен нисичък мъж с лъснала плешива глава, румено лице и очила със златни рамки. — За някого от хотела, предполагам? Добре, ще направим цената седемдесет и пет цента и ето десет цента за теб — каза той, докато увиваше жартиерите и слагаше долара в касата. — Гледам никога да не забравям вас, момчетата от хотела, защото знам, че можете ли, идвате за всичко при мен.

Клайд взе десетте цента и пакета, без да знае какво да помисли. Жартиерите трябва да струват седемдесет и пет цента… така каза продавачът. Следователно ще даде на човека само двадесет и пет цента ресто. Тогава десетте цента са негови. А сега, може би… дали наистина и човекът ще му даде бакшиш?

Той забърза обратно в хотела и при асансьорите. Звуци на струнен оркестър долитаха отнякъде и изпълваха фоайето с възхитителна музика. Тук-там се движеха хора — така добре облечени, така спокойни, така различни от повечето хора по улиците и навсякъде другаде, доколкото можеше да види.

Вратата на един асансьор рязко се отвори. Вътре влязоха разни гости, след това Клайд и още един пиколо, който го изгледа с интерес. На шестия етаж другото момче слезе. На осмия слязоха Клайд и една стара дама. Той забърза към вратата на своя клиент и почука. Човекът я отвори, малко по-облечен, отколкото преди. Беше обул панталони и се бръснеше.

— Да, господине — отговори Клайд и му протегна пакета и рестото. — Продавачът взе седемдесет и пет цента.

— Той е проклет мошеник, но можеш да задържиш рестото — каза господинът, върна му двадесет и петте цента и затвори вратата. Клайд остана да стои смаян за някаква частица от секундата. „Трийсет и пет цента — мислеше си той, — трийсет и пет цента!“ И то за едно малко поръчение. Нима наистина тук всичко беше така? Не може да бъде, не! Не е възможно… невинаги.

А след това, с крака, потънали в мекия мъх на килима, с ръка в джоба, стиснала парите, му се стори, че би могъл да заскимти или да се закикоти на глас. Гледай ти! Трийсет и пет цента за такава мъничка услуга! Този човек му даде четвърт долар, а другият десет цента, пък той не беше направил съвсем нищо!

Клайд забърза от асансьора долу (звуците на оркестъра отново го омаяха, тези чудесно облечени хора изпълваха сърцето му с трепет) и се запъти към пейката, от която бе тръгнал.

А след това го повикаха да носи три чанти и два чадъра за възрастни съпрузи с вид на фермери, които бяха взели апартамент с баня на петия етаж. Пътем те все го гледаха, доколкото можеше да се види, но не казваха нищо. Обаче когато влязоха в стаята си и след като Клайд веднага завъртя ключовете при вратата да запали лампите, свали щорите и сложи чантите върху подставките за багаж, попреминалият и доста непохватен съпруг — много важна личност с бакенбарди — го разгледа и най-сетне забеляза:

— Вие като че ли сте симпатично, пъргаво момче, млади човече; по-добро от повечето, дето сме ги виждали досега, трябва да кажа.

— Положително мисля, че на момчетата не им е мястото в хотелите — зацвъртя скъпата му съпруга, едра закръглена персона, която в това време задълбочено разглеждаше съседната стая. — Положително не бих искала някое от моите момчета да работи в хотел, каквито са хората.

— Вижте какво, млади човече — продължи старият, като си свали сакото и затършува в джоба на панталоните, — слезте долу и ми вземете три-четири вечерни вестника, ако има толкова, и кана вода с лед, а когато се върнете, ще ви дам петнайсет цента.

— Тоя хотел е по-добър, отколкото оня в Омаха, татко — добави жената с поучителен тон. — Тука имат по-хубави килими и завеси.

И колкото и да беше неопитен, Клайд не можа да не се усмихне вътрешно. Външно обаче остана сериозен, сякаш носеше маска, която прикриваше отпечатъка на всякаква мисъл на лицето, взе парите и излезе. След няколко мига се върна с водата и всичките вечерни вестници и си отиде усмихнат с петнадесетте цента.

Но това само по себе си бе само начало, доколкото се отнасяше точно до тази вечер, защото едва седна пак на пейката, ето че го извикаха в стая №529, за да бъде изпратен в бара за питиета — две лимонади и два сифона, от група елегантно облечени младежи и девойки, които се смееха и бъбреха в стаята, а един от тях открехна вратата само колкото да може да му даде поръчката. Но благодарение на огледалото над камината Клайд можа да види компанията и една хубава девойка с бял костюм и шапчица, седнала на крайчеца на креслото, в което се изтягаше младеж, прегърнал я с ръка през кръста.

Клайд зяпаше, макар да се преструваше, че не гледа. И при неговото душевно състояние това беше като гледка, видяна през вратите на рая. Събралите се в тази стая бяха младежи и момичета, не чак толкова по-големи от самия него; те се смееха, разговаряха и дори пиеха — не сладолед със сода и други такива, а без съмнение напитки, за които баща му и майка му вечно говореха, че водели към провала, пък тези млади хора явно съвсем и не мислеха за това.

Той слезе долу в бара, взе напитките и сметката, върна се и получи парите: долар и половина за питиетата и двадесет и пет цента за него. И още веднъж можа да зърне привлекателната гледка. Само че сега една от двойките танцуваше под звуците на песенчица, пята и свирена с уста от другите.

Но това, което го интересуваше не по-малко от влизането в разни стаи и зърването на отделни лица, беше вечно променящата се панорама на главното фоайе — нравът на служителите в главната портиерска ложа: един даваше стаите, друг прибираше и даваше ключовете, трети се грижеше за пощата, имаше и касиер и помощник-касиер. И разните щандове наоколо: за цветя, за вестници, за пури, телеграфно бюро, бюро за таксита — всичките обслужвани от хора, които му се струваха някак странно изпълнени с атмосферата на това заведение. А освен това пред тях и между всичките тях се разхождаха или седяха такива внушителни мъже и жени, младежи и момичета, всички тъй модно облечени, всичките румени и с такъв доволен вид. А автомобилите и другите коли, с които някои от тях пристигаха по време на вечеря и по-късно! Можеше да ги види в блясъка на светлините вън. А наметките, кожите и другите дрехи, с които пристигаха или които често другите пикола и сам той трябваше да носят през фоайето в колите или в ресторанта, или в няколкото асансьора! И те винаги бяха от такива великолепни тъкани, доколкото можеше да отсъди Клайд. Такъв разкош! Ето какво значеше да си богат, да си човек с обществено положение… да имаш пари. Това значеше, че можеш да правиш, каквото си поискаш. Че други хора като самия него ще ти прислужват. Че ще притежаваш целия този разкош. Че можеш да ходиш както, където и когато пожелаеш.

VII

И тъй, от всичките влияния, които биха могли да бъдат упражнени върху Клайд по това време, било за да подпомогнат; било за да навредят на развитието му, може би най-опасното, ако вземем пред вид неговия темперамент, беше влиянието на същия този „Грийн Дейвидсън“, а никъде между двете големи планински вериги на Америка не би могло да се намери кътче, в което да цари повече превзетост и разточителна безвкусица. Полутъмната му сладкарница с мека мебел, тъй мрачна и въпреки това с тъй весело мъждукащи цветни лампички, бе идеално място за срещи не само за такива неопитни и жадни за живот девойчета, които се прехласваха пред външните белези на разкош, но и за онези по-опитни и може би малко поувехнали красавици, които се замисляха за цвета на лицето си и за предимствата на слабото, мъждиво осветление. Както повечето хотели от този род, той бе често посещаван и от известен тип честолюбиви и амбициозни мъже на неопределена възраст и с неопределено положение, които разчитаха с появяването си тук поне веднъж, ако не два пъти на ден в определени часове на особено оживление, да си спечелят името на светски личности или гуляйджии, или богаташи, или хора с изискан вкус, или с неотразима привлекателност, или всичко това заедно.

И не много дълго след като Клайд започна да работи, тези странни момчета, с които бе свързан и едно или две от които непрекъснато седяха с него на „седни-скочи пейката“, както я наричаха, го осведомиха за присъствието дори тука (доста скоро те му посочиха и различни примери на това явление) на известен тип обществено извратени, нравствено ненормални и сложени под възбрана от обществото лица, които се стремяха да привлекат и заинтересуват момчета като тях, за да влязат с тях в някакви незаконни отношения, които Клайд отначало не можеше да разбере. Само при мисълта за това му се повдигаше. И въпреки всичко за някои от момчетата, както сега го осведомиха, особено за един младеж, който засега не беше в неговата смяна, се смяташе, че са от тези, които „се хващат на въдицата“, както се изрази един от другарите му.

Разговорите и приказките във фоайето и в пивницата със скарата, да не споменаваме ресторантите и хотелските стаи, бяха достатъчни да убедят кой да е неопитен и не твърде проницателен ум, че главната цел в живота на всеки, който има малко пари или обществено положение, е да посещава театри и бейзболни мачове през сезона или пък танци, да се вози с автомобил, да кани гости на вечеря или да ходи в Ню Йорк, Европа, Чикаго, Калифорния. А в живота на повечето от тези момчета бе липсвало всичко, което дори да напомня комфорт или вкус, да не говорим за разкош, тъй че също като Клайд те бяха склонни не само да преувеличават значението на всичко, което виждаха, но и да съзират в неочаквания за тях преход възможност самите те да участват във всичко това. Какви бяха тези хора с пари и какво бяха направили, та да могат да се наслаждават на толкова разкош, докато други, явно не по-лоши от тях, да нямат нищо? И с какво тези вторите се различаваха чак толкова от преуспелите? Клайд не можеше да го разбере. И все пак тези мисли минаваха през ума на всяко от момчетата.

А в същото време те често си говореха за кокетирането, да не кажем за недвусмисленото задиряне от страна на известен тип жени или момичета, които, сдържани може би от обществената среда, в която се движеха, но разполагащи със средства, нахлуваха в подобни заведения и с шегите, закачките си и парите спечелваха благосклонността на по-привлекателните сред тези млади мъже.

Така един младеж на име Ратърър, пиколо във фоайето, когато седеше до него още другия следобед и забеляза издокарана, добре сложена руса жена на около тридесет години с малко кученце на ръце и цялата загърната в кожи, първо го побутна, а сетне с едва забележимо кимване му я посочи и пошепна:

— Виждаш ли я? Тя не му мисли много-много. Ще ти разправя за нея някой път, като имам време. Е-хей, какво ли не прави тя!

— Какво знаеш за нея? — попита Клайд, пламнал от любопитство, понеже тя му се видя безкрайно красива, направо пленителна.

— Ах, нищо освен това, че е довеждала тук осем различни мъже, откакто работя в хотела. Беше си паднала по Дойл (друг пиколо, който вече беше направил на Клайд впечатление като квинтесенция на благородно изящество, държане и външност, младеж, комуто да подражава) за известно време, но сега си има един друг.

— Наистина ли? — попита Клайд с голямо изумление, като се питаше дали някога ще има такъв късмет.

— Честна дума — продължи Ратърър. — Нищо не я спира… и все не й стига. Разправят, че мъжът й имал голям склад за дървен материал някъде в Канзас, но не живеели вече двамата. Тя държи един от най-хубавите апартаменти на шестия етаж, но половината време не се прибира. Така ми каза камериерката.

Същият този Ратърър, нисичък и набит, но хубав и засмян, беше тъй любезен и приятен и, общо взето, приветлив, че Клайд веднага изпита влечение към него и му се поиска да го опознае по-добре. Ратърър му отвръщаше със същото чувство, понеже долавяше, че Клайд е наивен и неопитен и му се искаше да направи нещо за него, ако може.

Разговорът бе прекъснат от някакво поръчение и те никога не заговориха пак за тази жена, но той направи дълбоко впечатление на Клайд. Жената беше приятна наглед и извънредно добре докарана, кожата й бе гладка, очите блестяха. Можеше ли това, което му разказа Ратърър, да бъде действително вярно? Тя беше толкова хубава! Той седеше умислен и видение на нещо, което не смееше да признае дори на самия себе си, го вълнуваше така, че го сърбеше косата.

Ами темпераментът и философията на тези момчета… Кинсела, нисичък и дебел, с гладко лице и тъповат според Клайд, но хубав и мъжествен и както се говореше, магьосник в комара; той през трите първи дни всеки миг, когато вниманието му не беше заето с нещо друго, бе тъй добър да продължава донякъде напътствията на Хеглънд. Беше по-изискан и говореше по-гладко от Хеглънд, макар не така привлекателен, както Ратърър — мислеше си Клайд, — нито, както му се струваше, изглеждаше отзивчив като него.

А освен това и този Дойл… Еди… който се видя крайно интересен на Клайд от самото начало и комуто немалко завиждаше, защото беше толкова хубав, толкова строен, непринуден, с грациозни движения и с такъв мек и приятен глас! Той ходеше с неописуемо предразполагащ вид, който сякаш мигновено подкупваше всекиго, с когото идваше в допир — чиновниците в портиерската ложа не по-малко от външните лица, които влизаха и му задаваха един или друг въпрос. Обувките и яката му бяха тъй чисти и докарани, а косата — подстригана, сресана и напомадена не по-зле, отколкото на някой киноартист. От самото начало Клайд остана очарован от вкуса му по отношение на дрехите: извънредно елегантните кафяви костюми, кепета и подбрани в тон с тях вратовръзки и чорапи. Щеше да си направи също такова кафяво палто с колан. Щеше да има кафяво кепе. И също така хубаво скроен и изящен костюм.

По същия начин доста сродно и все пак различно впечатление му беше направил този младеж, който пръв го беше запознал с работата тук — Хеглънд, един от по-старите и по-опитните пикола; той се ползваше със значително влияние сред другите поради жизнерадостното си и безразсъдно отношение към всичко извън рамките на непосредствените задължения в хотела. Хеглънд не беше нито толкова образован, нито толкова привлекателен, както някои други, и все пак безкрайно много интересуваше и очароваше Клайд с неутолимия си и неуморен нрав, с щедростта си, когато се стигаше до пари и удоволствия, със смелостта, силата и дързостта, в които не можеха да му съперничат нито Дойл, нито Ратърър, нито Кинсела — смелост и дързост, понякога съвсем лишени от разум. Както Хеглънд сам разказа на Клайд след известно време, той беше син на швед, калфа на хлебопекар, който преди няколко години зарязал жена си в Джърси сити и я оставил да се справя сама с живота, колкото може. Поради това нито Оскар, нито сестра му Марта получили кой знае какво образование, нито някакъв сносен житейски опит. Напротив, на четиринайсетгодишна възраст той напуснал Джърси сити в един товарен вагон и оттогава си пробивал, колкото можел, сам път в живота. Хеглънд също като Клайд беше до полуда жаден за удоволствията, които си представяше, че вижда да се вият във вихър около него, и бе готов да се впуска в приключения във всички посоки, обаче без нервния страх от последиците, който преследваше Клайд. Освен това имаше приятел, младеж на име Спарсър, малко по-стар от самия него, шофьор при богаташ в Канзас сити, който успяваше от време на време да открадне някоя кола и по този начин да помогне на Хеглънд да си направи малка разходка до едно или друго място; тази любезност, макар необикновена и безчестна, все пак караше Хеглънд да се чувства, че е чудесно момче и много по-важен, отколкото някои от тези другите, и му придаваше в техните очи блясък, твърде далечен от действителността, за която им говореше.

Понеже не беше привлекателен като Дойл, за него не беше толкова лесно да печели вниманието на момичетата, а тези, които успяваше да заинтересува, в никой случай не притежаваха същия чар и тежест. Въпреки това той се гордееше безгранично с връзките, които сполучваше да завърже, и говореше за тях с немалко самохвалство — нещо, което Клайд приемаше с повече вяра от повечето други, тъй като беше по-неопитен. А Хеглънд хареса Клайд почти още от първия миг, защото може би долавяше в него доволен и разположен слушател.

Така, когато Клайд се намереше от време на време до него на пейката, той продължаваше да му дава наставления. Канзас сити бил прекрасно място, ако човек знаел как да живее. Бил работил и в други градове, преди да дойде тук (Бъфало, Кливлънд, Детройт, Сейнт Луис), но не харесал никой повече главно — факт, който не си направи труда да изясни на времето — защото не беше му провървяло на тези места така, както тук. Миел чинии, чистил коли, работил като чирак на водопроводчик и на няколко други места, докато най-сетне в Бъфало постъпил на работа в хотел. А после един младеж, който работел там, но сега вече не бил и тук, го убедил да дойдат заедно в Канзас сити.

— Знаеш, такива бакшиши, каквито дават в тоя хотел, не можеш получи никъде. И нещо повече: хората, дето работят тук, са добри. Давай им по нещичко и ще те гледат с добро око. Сега съм тук повече от цяла година и не мога да се оплача. Тоя Скуайърз не е лош човек, стига да не му създаваш неприятности. Строг е, но нали трябва и сам той да се пази, това е естествено. Ама никого не уволнява, без да има причина. И това го знам. А като си свършиш работата, другото време си е твое. Тия момчета тук са добри другари, всичките. Не се надуват, нито са стиснати. Всеки път като наредим нещо, някой гуляй или друго такова, не се дърпат… почти никой. Нито се измъкват, нито се цупят, ако нещо не излезе както трябва. Зная го това, защото съм ходил с тях вече колко пъти!

Той създаде у Клайд впечатлението, че всички тези младежи са прекрасни приятели, задружни — всички освен Дойл, който се държал малко настрана, но не бил надменен. „Прекалено много жени го гонят, там е цялата работа.“ И че те ходели тук и там заедно от време на време; в танцувален салон, на вечеря, в един игрален дом долу при реката, в известното увеселително заведение „Кейт Суини“, където имало момиченца — истински бъбречета; и тъй нататък, и тъй нататък, безброй подобни сведения, каквито никога досега не бяха стигали до слуха на Клайд и които го караха да се замисля, мечтае, съмнява, тревожи и запитва за разумността, очарованието, насладата, които се криеха във всичко това… а също и доколко позволено е то, що се отнася до самия него. Не бяха ли го поучавали съвсем иначе по отношение на тези неща през целия му живот? Всичко, което слушаше сега с такова внимание, дълбоко го вълнуваше, но в него се криеше и един голям въпрос.

А пък и Томас Ратърър, младеж от този тип, за когото от пръв поглед човек би казал, че надали би могъл да бъде недоброжелателен или опасен за някого от другите! Беше под средния ръст, пълен, чернокос, с маслиненомургава кожа, с бистри като вода очи и от весел по-весел. И той, както Клайд разбра след време, беше от скромно семейство и не се беше ползвал от никакви обществени или финансови облаги. Но бе приветлив и всички тези младежи го обичаха — дотолкова, че се съветваха с него, кажи-речи, за всичко. Родом от Уичита, отскоро дошъл в Канзас сити, той и сестра му бяха главната опора на овдовялата си майка. В ранните години на развитието си двамата били свидетели как много добродушната им и мила майка, която от сърце обичаха, бе отритвана и оскърбявана от неверния й съпруг. Имало дни, когато оставали съвсем без къшей хляб. Неведнъж били изхвърляни от квартирата за неплащане на наема. Томи и сестра му ходили по за малко в разни училища. Най-после на четиринадесет години той дошъл в Канзас сити, където вършил всякаква случайна работа, докато сполучил да се настани в „Грийн Дейвидсън“, а малко след това майка му и сестра му се преселили тука от Уичита, за да бъдат заедно с него.

Но още повече, отколкото луксът на хотела или тези младежи, които бързо и безпогрешно започваше да разгадава, на Клайд правеше впечатление потокът дребни монети, който се изливаше отгоре му и се събираше на купчинка в десния джоб на панталоните — десетачета, петачета, монети по двадесет и пет цента, дори по половин долар, — и те ставаха все повече и повече още първата вечер, докато към девет часа имаше вече над четири долара, а към дванадесет, когато свършваше смяната му, беше събрал повече от шест и половина — толкова, колкото по-рано печелеше за цяла седмица.

И от всичко това, както знаеше, трябваше да даде само един долар на господин Скуайърз — не повече беше му казал Хеглънд, — а останалото, пет и половина долара за една вечер, интересна… да, прекрасна, завладяваща работа, принадлежаха на него. Просто не можеше да го повярва! Това изглеждаше фантастично, наистина като в приказката за Аладин! Въпреки това точно в дванадесет часа на тази първа вечер отнякъде прозвуча гонг, чу се тътрене на крака и се появиха три момчета — едното да заеме мястото на Барнз пред стойката, другите две да изпълняват поръчки. И по командата на Барнз осемте момчета от смяната трябваше да станат, да се обърнат надясно и под строй да излязат. Вън в стаята, преди да си отиде, Клайд се доближи до господин Скуайърз и му връчи един долар в сребро.

— Правилно — забеляза господин Скуайърз. Нищо друго.

Тогава Клайд заедно с другите слезе при шкафчетата, преоблече се и излезе на тъмните улици и чувството на щастие, чувството на отговорност да запази това щастие за в бъдеще така го вълнуваше, че той направо трепереше — чак му се виеше свят!

Като си помислеше само, че сега най-после наистина има такава служба! Като си помислеше, че може да печели по толкова може би всеки ден! Той тръгна към дома, движен от желание най-вече да си отспи, за да бъде готов за задълженията си сутринта. Но като се сети, че ще трябва да се върне в хотела чак в единадесет и половина на другия ден, влезе в денонощната закусвалня и си взе чаша кафе и парче сладкиш. И сега единственото, за което мислеше, бе, че ще трябва да работи от пладне до шест и тогава ще бъде свободен до шест часа на другата сутрин. И ще спечели още пари. Много пари, които ще може да похарчи за себе си!

VIII

Това, което най-много интересуваше Клайд отначало, беше как да запази (ако изобщо сполучи) най-големия дял от всичките тези пари, които печелеше, за себе си. Защото, откакто бе започнал да работи и да печели пари, негласно се установи практиката да дава значителна част от всичко получено — поне три четвърти от по-малките заплати, които бе вземал досега — за домашни разноски. Но сега, ако съобщеше, че получава най-малко двадесет и пет долара седмично и повече, и то съвсем отделно от петнадесетте долара месечна заплата и безплатна храна, родителите му положително щяха да очакват от него да дава десет или дванадесет долара на седмица.

Толкова отдавна го преследваше желанието да бъде тъй привлекателен, както всяко друго добре облечено момче, че сега, когато му се предлагаше удобен случай, не можеше да устои на изкушението първо да се снабди с дрехи, и то колкото може по-скоро. Затова реши да каже на майка си, че всичките получавани от него бакшиши възлизат на не повече от долар на ден. А за да си осигури по-голяма свобода на действие при разполагане със свободното време, заяви, че освен дългото работно време, изисквано от него през ден, често му се налага да замества други момчета, които са болни или заети с друга работа. А също така обясни, че управата изисквала всичките момчета да имат приличен вид не само в хотела, но и извън него. Нямало да може дълго да ходи там с дрехите, които носи сега. Господин Скуайърз, каза той, му намекнал за това. Но (сякаш за да смекчи този удар) едно от момчетата в хотела му посочило място, където можел да се снабди с всичко необходимо на изплащане.

А майка му бе така неосведомена по тези въпроси, че му повярва.

Но това не беше всичко. Сега Клайд всеки ден бе в досег с този тип младежи, които поради по-големия си житейски опит и познанството си с излишествата и пороците на такъв живот бяха вече посветени в известни форми на безнравственост и дори разврат, досега съвършено чужди за Клайд, и го караха да зяпа от учудване, а отначало дори да изтръпва от плаха погнуса. Така, както Хеглънд му обясни, известна част от тази група, в която сега влизаше и Клайд, се сдружавала за доста редовно приключение, което обикновено предприемала вечерта след получаването на месечната заплата. Тези приключения според настроението и наличните им в този ден пари ги завеждали обикновено в единия от двата доста прочути и ползващи се с не особено добро име нощни ресторанти. Когато се събирали, както той разбра постепенно от приказките им, те обичали да си позволяват от време на време претенциозни късни вечери с питиета, след което обикновено отивали или в някоя евтина танцувална зала в центъра на града, да си хванат някое момиченце, или, ако това не сполучи да събуди интереса на компанията, се запътвали към някой общоизвестен (или, както те го смятаха, знаменит) публичен дом, много често камуфлиран като пансион, където за много по-малко от парите, които имали, можели, както много често се хвалеха, „да имат което пожелаят момиче“. Там, разбира се, поради явната им младост, наивност, щедрост и неизменна веселост и хубава външност били посрещани най-радушно от разните „мадам“ и момичета от заведенията, които се стараели — от търговски съображения, разбира се, да им харесат, та да дойдат пак.

И толкова беден беше животът на Клайд до това време, и толкова жаден бе той почти за каква да е форма на развлечение, че от самото начало слушаше най-ненаситно всеки разказ за всичко, което можеше да крие в себе си приключение или удоволствие. Не че одобряваше този род приключения. Всъщност отначало те го дразнеха и потискаха, като виждаше напълно ясно, че са в разрез с онова, каквото бе чувал и което му бе втълпявано да вярва от толкова години. Въпреки всичко промяната и освобождението от безрадостното и угнетяващо влияние, под което беше възпитан, бяха толкова резки, че не можеше да не мисли за всичко това, без да го привлича разнообразието и пъстротата, които то като че ли му предлагаше. Той слушаше отзивчиво и жадно, дори понякога да не одобряваше вътрешно това, което чуваше. И като го виждаха тъй отзивчив и общителен, първо един, после друг от тези младежи го канеха да дойде тук или там, или на трето място — на театър, в ресторант, в дома на някой от тях, където двама-трима можеха да поиграят на карти, или дори в някой от тези безсрамни домове, с които отначало Клайд най-решително отказваше да има нещо общо. Но като се сближи малко по малко с Хеглънд и Ратърър, които му бяха много симпатични, веднъж те го поканиха на весела късна вечеря — „гуляй“, както го наричаха те, в ресторанта на Фрисел и той реши да отиде.

— Ние пак ще си направим един от нашите месечни гуляи утре вечер, Клайд, при Фрисел — каза му Ратърър. — Няма ли да дойдеш? Още не си идвал с нас.

По това време Клайд вече се беше аклиматизирал към висококалоричната атмосфера и съвсем не се колебаеше, както отначало. Защото сега по подражание на Дойл, когото бе проучил най-внимателно и не без полза, се беше снабдил с нов кафяв костюм, кепе, палто, чорапи, игла за вратовръзката и обувки, приличащи колкото можеше повече на тези на ментора му. И дрехите му отиваха добре — превъзходно, — дотолкова, че стана много по-привлекателен, отколкото е бил през целия си живот, и сега не само родителите, но и по-малките му брат и сестра бяха доста учудени, дори изумени от тази промяна.

Как е могъл Клайд да постигне това великолепие тъй скоро? Колко ли е могло да коства всичко това, което носеше сега? Да не е заложил за това временно великолепие повече от бъдещите си доходи, отколкото бе наистина разумно? Можеше да дотрябват по-нататък. И другите деца имаха нужда от това-онова. И дали нравствената и духовната атмосфера на заведение, където го караха да работи по толкова часа и го задържаха тъй късно всеки ден, при това за такава малка заплата, бе подходящо място за него?

На всички тези въпроси той бе отговорил (доста хитро!), че всичко върви добре, работата му не била много тежка. Дрехите му не били чак толкова изискани, в никой случай! Майка му трябвало да види някое от другите момчета. Той не харчел прекалено много пари. А пък имали дълъг срок за изплащане на всичко, каквото е купил.

Но сега за тази вечеря. Това беше друго нещо, дори за него. Как ли би могъл — питаше се той, — в случай че гуляят продължи много късно, както се очакваше, да обясни на майка си и баща си защо се прибира по такова време? Ратърър му каза, че можел да продължи до три или четири часа, макар че, разбира се, той можел да си отиде, когато си поиска, но как щяло да изглежда това — да зареже компанията? Е да, дявол да го вземе, повечето от тях не живееха със семействата си или, ако живееха, както Ратърър, имаха родители, които не им държаха много сметка. И все пак една такава късна вечеря… дали беше разумно? Всички тези момчета пиеха и не даваха пет пари за това: Хеглънд, Ратърър, Кинсела, Шил. Изглежда, глупаво е от негова страна да мисли, че е опасно да пийне малко, както си пийваха те в такива случаи. От друга страна, вярно бе и това, че няма защо да пие, щом не иска. Можеше да отиде и ако му кажеха нещо у дома, щеше да им обясни, че е трябвало да работи до късно. Имаше ли значение, ако се прибираше по-късно от време на време? Не беше ли вече мъж? Не печелеше ли повече пари от всички други в семейството? Не можеше ли вече да прави, каквото си иска?

Клайд започваше да долавя вече прелестите на личната свобода, да подушва във въздуха сладостта на своя собствена романтика и никакви внушения, направени от майка му, нямаше да могат да го възпрат.

IX

Дойде денят на интересната вечеря, на която присъстваше и Клайд. Тя се състоя при Фрисел, както му беше казал Ратърър. И сега Клайд, на дружеска нога вече с всички тези младежи, беше в най-весело настроение. Като си помислеше за новото положение в живота! Едва преди няколко седмици беше съвсем сам, без нито един приятел, кажи-речи, без нито едно познато момче на света! А ето сега, тъй скоро след това, отива на тази чудесна вечеря с тази интересна компания.

И според илюзиите на младостта заведението му се видя далече по-интересно, отколкото беше в действителност. То почти не надминаваше хубав евтин ресторант от по-стария американски тип. По стените му бяха гъсто накачени снимки на артисти и артистки с автографите им, наред с афиши от най-различни времена. Благодарение на превъзходната, общо взето, храна, да не говорим за приветливостта на сегашния управител, то беше станало свърталище на гастролиращи артисти, политици, местни търговци, а подир тях на пъстро множество хора, стремящи се винаги към онова, което с нищо не се отличава от добре познатите им места.

Тези момчета, дочули някой и друг път от файтонджии и шофьори на таксита, че това било едно от най-добрите заведения в града, бяха го избрали за всекимесечните си вечери. Отделна порция струваше тука от шестдесет цента до един долар. Кафето и чаят се сервираха само в кани. Човек можеше да получи каквито пожелае напитки. Вляво от входа към главната зала имаше по-тъмно помещение с нисък таван и с камина, в което след вечеря се оттегляха само мъже, седяха, пушеха и четяха вестници и именно тази стая будеше най-голямо възхищение у момчетата. Когато се хранеха там, те се чувстваха някак по-възрастни, по-умни, по-важни — истински светски мъже. И Хеглънд, и Ратърър, към които сега Клайд се беше много привързал, както и повечето от другите, бяха съгласни, че в целия Канзас сити няма друго толкова хубаво заведение.

И тъй в този ден, след като получиха на пладне заплатата си и свършиха работа в шест часа вечерта, те се събраха пред хотела, на ъгъла до дрогерията, в която Клайд на времето беше питал за работа, и във весело и шумно настроение потеглиха към ресторанта: Хеглънд, Ратърър, Пол Шил, Дейвис Хигби (също пиколо), Артър Кинсела и Клайд.

— Чухте ли за номера, който оня тип от Сейнт Луис изигра на хотела? — попита Хеглънд тайфата, когато всички тръгнаха. — Телеграфира миналата събота оттам да запазят салон, спалня и баня за него и жена му и поръчва да сложат цветя в стаите. Джими, портиерът, който държи ключовете, ей сега ми го разправи. После пристига тук и се записва с момичето си като мъж и жена, пък да знаете какво парче е това момиче! Аз ги видях. Хей, момчета, защо не ме слушате? После в сряда, след като престоял тук три дена и в канцеларията започнали малко да се съмняват в него — обеди и вечери в стаята и така нататък, слиза долу и казва, че жена му трябвало да се върне в Сейнт Луис и нямал нужда от апартамент, една стая му стигала, та можели да преместят неговия куфар и нейните чанти в новата стая, докато стане време за влака. Ама куфарът съвсем не е неин, а негов, ясно? И тя не заминава, изобщо не знае нищо за това. Заминава той. После се измъква и оставя нея с куфара в стаята. И без пукната пара, ясно? Сега я държат нея и куфара й, а тя реве и праща телеграми на приятели, пък сметката е — свят да ти се завие. Можете ли да си го представите? Пък и цветята! Рози! И шест пъти ядене, поръчано в стаята, и пиене към него също!

— А, да, знам за кого разправяш — възкликна Пол Шил. — Аз съм им носил горе пиене. Видя ми се, че има нещо мръснишко у него. Много беше мазен и гръмогласен. И ми пусна само едно десет цента.

И аз си го спомням — обади се Ратърър. — Изпрати ме да му донеса всички чикагски вестници в понеделник и ми даде само десет цента. Видя ми се като мошеник.

— Както и да е, хубаво ги извози той — заговори пак Хеглънд. — А сега се мъчат да изкарат парите от нея. Какво ще кажете, а?

— Тя ми се видя на не повече от осемнайсет или двайсет години, ако има и толкова — намеси се Артър Кинсела, който не беше казал нищо досега.

Ами ти видя ли някого от тях, Клайд? — попита Ратърър; той беше склонен да покровителства и поощрява Клайд и да го включва във всичко.

— Не — отговори Клайд. — Трябва да съм ги пропуснал. Не си спомням да съм видял нито единия, нито другия.

— Е, тогава си пропуснал рядка птица, щом не си видял оня. Висок, с дълъг чер редингот, широкополо черно бомбе, нахлупено ниско над очите, бисерносиви гети. Първо си помислих, че е някой английски херцог, като го видях как ходи, пък и с бастунче! Стига само да се издокарат като англичани, да говорят високо и да заповядват на всички наоколо, и всеки път си опичат работата.

— Вярно — забеляза Дейвис Хигби. — Не е лош тоя номер, трикът на английската линия. Не бих имал нищо против да го изиграя и аз някой път.

Те бяха вече свили зад два ъгъла, прекосили две улици и накуп влизаха през главния вход на Фрисел: пред тях блеснаха отражения на светлини по порцелан, посребрени прибори и хорски лица, обгърна ги глъч на гласове и тракане на чинии. Всичко това направи огромно впечатление на Клайд. Никога преди, с изключение на „Грийн Дейвидсън“, не беше влизал на такова място. И то с такива умни и опитни младежи.

Те се насочиха към редица маси пред дълго кожено канапе край стената. Оберкелнерът, който позна Ратърър, Хеглънд и Кинсела като стари клиенти, нареди да съединят две масички и да донесат хляб, масло и чаши. Момчетата насядаха — Клайд с Ратърър и Хигби на канапето до стената, Хеглънд, Кинсела и Шил срещу тях.

— Аз искам за начало едно хубаво старо манхатънско — възкликна жадно Хеглънд, като оглеждаше хората в залата с чувството, че сега е наистина „някой“. Червеникавомургав, с ясни сини очи, с вчесана назад червеникавокестенява коса, той доста приличаше на голям и много наперен петел.

По същия начин Артър Кинсела, щом влезе тук, като че ли се напери и си придаде важност в сегашното си величие. С подчертан жест той си подръпна ръкавите, грабна листа за ястия, хвърли поглед върху списъка на питиетата на гърба и възкликна:

— Е, едно сухо мартини е достатъчно хубаво за начало.

— Добре, аз пък ще започна с шотландско уиски със сода — тържествено провъзгласи Пол Шил, като преглеждаше същевременно ястията с месо.

— Не ви ща вашите коктейли тая вечер — заяви весело, но с нотка на въздържаност Ратърър. — Казах ви, че няма да пия много тая вечер, и няма. Мисля, че една чаша рейнско вино със сода ще ми хване място.

— И таз хубава! Чувате ли го тоя? — възкликна с неодобрение Хеглънд. — Щял да започне с рейнско вино! И това е човек, който винаги е обичал манхатънско! Какво те е прихванало изведнъж, Томи? Нали каза, че искаш да се повеселиш тая вечер?

— Точно така — отвърна Ратърър, — но нима не мога да се повеселя, без да излоча всичко, каквото има в това заведение? Не искам да се напивам тая вечер. Не желая пак да ме мъмрят сутрин. Миналия път малко остана да не се явя на работа.

— Той е прав — обади се Артър Кинсела. — И аз не искам да пия толкова, че да не знам къде съм, но няма да се тревожа за това още отсега.

— Ами ти, Хигби? — обърна се към момчето с големите очи Хеглънд.

— Аз също искам манхатънско — отвърна то, а след това вдигна поглед към келнера, който стоеше до него, и подхвърли: — Как е работата, Денис?

— А, не мога да се оплача — рече келнерът. — Не е зле за мен тия дни. Как върви всичко в хотела?

— Чудесно, чудесно! — весело отговори Хигби, без да откъсва очи от листа за ястия.

— А ти, Грифитс? Ти какво ще пиеш? — извика Хеглънд, понеже като церемониалмайстор, натоварен от другите да се грижи за поръчките, да плаща сметката и да дава бакшиш на келнера, сега изпълняваше задълженията си.

— Кой, аз ли? А аз… — стресна се Клайд, доста разтревожен от този въпрос, защото досега — всъщност до този миг — никога не бе вкусвал нищо по-силно от кафе или сладолед със сода.

Беше много смаян от живия и непринуден начин, по който тези младежи поръчваха коктейли и уиски. Положително той не можеше да отиде толкова далеч, но, от друга страна, много добре беше знаел дълго преди това от приказките на другарите си, че при подобни срещи те пиеха и не виждаше начин как би могъл да направи изключение. Какво щяха да си помислят за него, ако не пийнеше нещо? Защото, откакто се беше намерил сред тях, беше се мъчил да се покаже, че е мъж с житейски опит, също както те. И въпреки това зад гърба си много ясно чувстваше годините, в течение на които е бил поучаван за „ужасите“ на пиенето и покварените другари. И при все че в дъното на душата си през цялото това дълго време се беше тайно бунтувал против почти всичките текстове и максими, които вечно му се споменаваха от родителите, и дълбоко презирал като наистина безсмислена и безцелна сбирщината дрипави и провалили се в живота нехранимайковци, които те вечно се мъчеха да спасят, все пак сега беше склонен да размисли и да се подвоуми. Биваше ли или не биваше да пие?

Той се поколеба само за част от секундата, докато в него говореха всички тези неща, и тогава додаде:

— Ами, аз, а-а… аз май също ще пия рейнско със сода.

Доколкото можеше да отсъди, това беше най-лесното и най-безопасното нещо, което можеше да каже. Досега невинният и безвреден характер на рейнското вино със сода беше вече подчертан от Хеглънд и всички други. И все пак Ратърър си поръча тъкмо това — нещо, което правеше избора на Клайд да не бие чак толкова на очи, а следователно, както му се струваше, и не толкова смешен.

— Чувате ли го тоя! — трагично възкликна Хеглънд. — Казва, че щял също да пие рейнско със сода. Ясно ми е, че гуляят ще свърши още в осем и половина, освен ако някои от останалите не направят нещо.

А Дейвис Хигби, който беше много по-рязък и шумен, отколкото би могло да се заключи по приятната му външност, се обърна към Ратърър и подхвърли:

— Защо искаш още отсега да почнеш с това рейнско със сода, Том? Нима нямаш желание да се повеселим поне малко тая вечер?

— Нали ви казах защо — отвърна Ратърър. — Освен това миналия път, когато отидох в оня вертеп, имах четирийсет долара, когато влязох, и нито един цент, когато излязох. Тоя път искам да знам какво става.

„Тоя вертеп“ — помисли си Клайд, като го чу. Значи, след тази вечеря, когато си хапнат и пийнат достатъчно, ще отидат на едно от онези места, които се наричат „вертепи“ — дом на разврата, разбира се. Нямаше никакво съмнение — той знаеше какво значи тази дума. Там ще има жени… развалени жени… лоши жени. И от него ще се иска… би ли могъл той… щеше ли той?…

За първи път в живота си сега се видя изправен пред избор дали да осъществи, или не желанието си да узнае по-точно тази най-велика опияняваща тайна, която толкова отдавна стоеше пред него и го влечеше, объркваше го и малко го плашеше. Защото, при все че много мислеше за всичко това и за жените изобщо, никога не беше имал с някоя такава връзка. А сега… сега…

Изведнъж усети да го полазват но гърба и по цялото тяло леки студени и горещи тръпки. Ръцете и лицето му пламнаха, а след това овлажняха… сетне бузите и челото започнаха да горят. Усещаше ги. Странни, мигновени, пленяващи и въпреки това тревожни мисли проблясваха и гаснеха в съзнанието му. Косата му сякаш мърдаше и пред него се мяркаха видения — вакхически сцени, — които бързаше, но без полза, да пропъди от ума си. Те изникваха пак и пак. И той искаше те да се връщат. И не искаше. И поради всичко това сега го беше малко страх. Ами! Нима нямаше нито капчица смелост? Тези други момчета не се тревожеха от перспективата за това, което беше пред тях. Бяха много весели. Вече започваха да се смеят и да се закачат един друг за някои смешни неща, които се случили миналия път, когато излезли всички заедно. Но какво ли щеше да си помисли майка му, ако узнаеше? Неговата майка! В този миг не смееше да мисли за майка си, нито за баща си и затова решително ги пропъди от ума си.

— Хей, Кинсела, слушай! — извика Хигби. — Помниш ли червенокосата малка в оня дом на Пасифик стрийт, дето искаше да избягаш с нея в Чикаго?

— Как да не я помня? — весело отговори Кинсела и вдигна току-що поднесеното му мартини. — Дори искаше да зарежа хотелската работа и тя щяла да ми помогне да се заловя за някаква търговия. Казваше ми, че нямало да стане нужда да работя изобщо, ако остана с нея.

— Разбира се, не, щеше да си имаш само една работа — обади се Ратърър.

Келнерът сложи пред Клайд неговата чаша рейнско вино със сода и той, заинтересован, съсредоточен, смутен и увлечен от всичко, което чуваше, я вдигна, опита виното, усети, че е леко и много приятно и го изпи до дъно на един дъх. Но бе толкова възбуден от мислите си, че дори не забеляза как го изпи.

— Браво на теб — забеляза Кинсела с най-сърдечен тон. — Май че ти харесва това нещо.

— А, не е толкова лошо — рече Клайд.

А Хеглънд, като видя колко бързо стана това и понеже разбираше, че Клайд, съвсем нов и зелен за тази обстановка, има нужда някой да го ободри и окуражи, извика на келнера:

— Хей, Джери! Дай още една чаша… — и добави шепнешком: — Голяма да бъде.

И така вечерята вървеше по реда си. Беше вече близо единадесет, когато те изчерпаха интересните за тях теми: истории за минали приключения, по-раншни служби, извършени смели подвизи. Дотогава Клайд има достатъчно време да поразмисли за всички тези младежи и беше склонен да приеме, че не е чак толкова зелен, колкото го смятат, или, ако е, поне е по-проницателен от повечето, по-развит умствено. Защото какви бяха те и към какво се стремяха? Хъглънд, доколкото Клайд можеше да прецени, беше суетен, шумен и глупав — човек, когото можеше да подлъже и спечели с малко ласкателство. А Хигби и Кинсела, и двамата интересни и привлекателни момчета, все още се надуваха с неща, с които не би могъл да се гордее: Хигби с това, че разбирал нещо от автомобили (имал чичо с такъв занаят), а Кинсела с комарджийство, дори игра на зарове. Колкото до Ратърър и Шил, от известно време насам беше забелязал, че са доволни от работата си като пикола и не мислят за друго, освен да останат на тази служба — нещо, което още отсега не вярваше да му бъде интересно винаги.

Същевременно, изправен пред проблема кога ли ще поискат да отидат на такова място, където никога не бе стъпвал преди, и да вършат неща, каквито никога не си беше позволил да мисли, че ще върши именно по този начин, Клайд се чувстваше мъничко поразтревожен. Нямаше ли да е по-добре да се извини, когато излязат, или може би, като тръгне заедно с тях накъдето и да решат да се запътят, да се измъкне тихичко на някой ъгъл и да се върне у дома си? Не беше ли вече чувал, че понякога човек се заразява от най-ужасни болести точно на такива места… и че хората умират от страшна смърт поради низките пороци, придобити по този начин? Беше чувал майка му да чете поучения във връзка с всичко това, макар да нямаше почти никакви конкретни познания по въпроса. И все пак — като довод в противен смисъл, ето всичките тези момчета съвсем не се тревожеха от това, което си бяха наумили и искаха да вършат. Напротив, то им се виждаше много весело и забавно… нищо повече.

Всъщност Ратърър, който наистина беше много харесал Клайд повече поради начина, по който гледаше, питаше и слушаше, отколкото заради нещо, което вършеше или казваше, току го смушкваше с лакът и питаше със смях:

— Какво ще кажеш, Клайд? Ще минеш тая вечер бойното кръщение — и многозначително се усмихваше.

Или от време на време, като видеше, че Клайд се е умълчал и замислил:

— Нищо няма да ти направят, Клайд, най-много да те поухапят.

А Хеглънд вземаше пример от Ратърър и навремени прекъсваше своите самохвални дитирамби, като подхвърляше:

— Няма да си вечно все същият, Клайд. Никой не остава така. Но ние всички ще сме с теб, ако стане някоя пакост.

А Клайд, изнервен и раздразнен, отговаряше:

— Защо не ме оставите на мира, вие двамата! Стига сте ме поднасяли. Има ли полза, като се мъчите да се покажете, че знаете повече от мен?

Тогава Ратърър даваше знак на Хеглънд с очите да спре закачките и намираше случай да пошепне на Клайд:

— Не се сърди, драги, не го вземай надълбоко. Нали знаеш, че само се шегуваме, нищо повече.

И Клайд, който много харесваше Ратърър, омекваше и съжаляваше, че е бил толкова глупав да се издаде за какво всъщност е мислил.

Най-после към единадесет часа те се наприказваха, наядоха и напиха и бяха готови да си тръгнат, предвождани от Хеглънд. И вместо безсрамните тайни намерения да ги направят сериозни и да ги доведат до умствено и нравствено самоизследване и самобичуване, те се смееха и бъбреха, сякаш не ги чакаше нищо друго, освен чудесен начин да се позабавляват. Но ето, за голямо изумление и погнуса на Клайд те се впуснаха в спомени за други приключения в този свят — особено за едно, а то като че ли ужасно много ги забавляваше и, изглежда, беше свързано с някакво „заведеиийце“, както го наричаха те, което посетили веднъж и което се казвало „Бетина“. По начало там ги завел един въртоглав младеж на име Джоунс Карамфилчето, който работел в друг местен хотел. Та това момче и още едно на име Бърмингъм, заедно с Хеглънд, който се напил пиян-залян, започнали да вършат щуротии, които насмалко не ги докарали до задържане — щуротии, които, като слушаше за тях, се струваха на Клайд почти невъзможни за момчета от този тип и свестни на вид; щуротии толкова груби и отвратителни, че малко му се гадеше чак.

— Е-хей, ами оная кана вода, с която момичето от втория етаж ме заля, когато излизах — превиваше се от смях Хеглънд.

— Ами оня едрия дебелан от втория етаж, дето изскочи на вратата да гледа! Помните ли? — Смееше се Кинсела. — Беше рекъл, че има пожар или някакъв бунт, бога ми!

— А ти с онуй дебелото момиченце Прасчо! Помниш ли, Ратърър? — изписука Шил, който се кикотеше, та чак се задавяше, като се мъчеше да го разправи.

— И краката на Ратърър се подгъваха под товара. Ха-ха-ха! — кряскаше Хеглънд. — Ами накрая как се хързулнаха надолу по стъпалата!

— За всичко беше виновен ти, Хеглънд — обади се Хигби, който вървеше до Кинсела. — Ако не беше опитал ония номера със сменянето, никога нямаше да ни изгонят.

— Казвам ви, че бях пиян — оправдаваше се Хеглънд. — Виновно беше лютото уиски, дето го продават там.

— Ами оня дългият мършав тексасец с големите мустаци, можеш ли го забрави него; и как се смееше? — добави Кинсела. — Не искаше да помогне никому срещу нас! Помните ли?

— Цяло чудо е, че не ни изхвърлиха всичките на улицата и не ни окошариха! — забеляза Ратърър. — Божичко, каква нощ!

На Клайд вече му се виеше свят от тези спомени. „Сменяне!“ Това можеше да значи само едно нещо.

И те очакваха може би, че ще участва с тях в подобни веселби! Нямаше да го бъде. Не е такъв човек той. Какво ли биха си помислили баща му и майка му, ако чуеха такива страхотии? И все пак…

Както си говореха, те стигнаха пред една къща на тъмна и доста широка улица, край бордюрите на която до следващата пресечка и по-нататък имаше спрели от двете страни файтони и автомобили. А на ъгъла, съвсем наблизо, стояха и си говореха няколко млади мъже. На другата страна имаше още мъже. А на половин път до следващата пресечка бяха застанали и си разговаряха двама полицаи. И макар нито в един прозорец, нито над една врата да не се виждаше светлина, все пак някак чудновато се долавяше напрегнат, изпълнен с блясък живот. Той се усещаше в тази тъмна улица. Тук-там минаваха и надуваха клаксони таксита, трополяха две старовремски карети със спуснати завеси на вратичките. Врати се хлопваха, отваряха и затваряха. А от време на време ивица ярка светлина отвътре прорязваше мрака и изчезваше пак. Горе, над главата, тази вечер имаше много звезди.

Най-после, без някой да каже нещо, Хеглънд, последван от Хигби и Шил, се качи по стъпалата на тази къща и позвъни. Почти в същия миг млада негърка с червена рокля отвори вратата.

— Добър вечер. Заповядайте, влезте — любезно ги покани тя. Шестимата минаха край нея и когато се озова отвъд завесите от тежко кадифе, които отделяха малкото антре от стаите, Клайд се видя в ярко осветен и доста претрупано нареден хол или гостна, стените на който бяха украсени с картини на голи и полуголи жени в златни рамки и с няколко много високи огледала между прозорците. А подът беше застлан с дебел яркочервен килим, по който бяха пръснати много позлатени столове. В дъното, пред някакви много ярки червени драперии, стоеше позлатено пиано. Но като че ли нямаше никой друг — нито гости, нито обитателки освен черното момиче.

— Заповядайте, седнете. Чувствайте се като у дома си. Аз ще извикам мадам. — Негърката изтича нагоре по стълбите вляво и завика: — Мери! Сади! Каролин! В гостната има няколко млади господа.

В този миг през една врата в дъното се появи висока, стройна, доста бледа жена на около тридесет и осем или четиридесет години — много изправена, много разпоредителна, с много умен и изящен вид, с прозрачна и все пак скромна рокля, която заговори с едва доловима и все пак насърчителна усмивка:

— О, здравейте, Оскар, това сте вие, а? И вие ли? Пол? Здравейте! Здравейте! Дейвис! Заповядайте, разполагайте се всички. Ей сега ще дойде Фани. Ще ви донесе нещо за пиене. Тъкмо съм взела нов пианист от Сейнт Джоу. Само да го чуете! Голям майстор!

Тя се обърна към дъното и повика:

— Хей, Сам!

Докато тя викаше, девет момичета, различни на възраст и вид, но явно нито една по-стара от двадесет и четири или пет години, слязоха накуп по стълбата от една страна в другия край на стаята, облечени както Клайд никога не беше виждал жени да се обличат някъде другаде. И всички се смееха и бъбреха, очевидно много доволни от себе си и без ни най-малко да ги е срам от външността им, която в някои случаи бе съвсем необикновена според Клайд, понеже бяха облечени, като се започне от най-предизвикателните и леки неглижета, подходящи за един будоар, до по-сдържани, макар не по-малко разголващи бални рокли. И бяха така различни по тип, ръст и цвят на лицето — слаби и пълни, средни, високи и ниски, мургави, светли и руси. Но на каквато и възраст да бяха, всички изглеждаха млади. И се усмихваха тъй топло и възторжено!

— О, здравей, сладичкият! Как си? Няма ли да потанцуваш с мен? — Или: — Не искаш ли нещо за пиене?

X

Колкото и да беше подготвен да не хареса всичко това — преситен с настроения и поучения, враждебни към каквото и да било от този род, все пак Клайд бе тъй чувствен и романтичен по природа и тъй изгладнял, що се отнася до пола, че вместо да се отврати, изпита възхищение. Самата плътска пищност на някои от тези фигури, колкото ограничен и неромантичен да беше умът, който ги движеше, сега го привличаше. В края на краищата това беше красота крещяща и плътска по същество, изложена на показ и предлагана за продан. И нямаше нужда да се преодоляват някакви възпиращи настроения и забрани с тези момичета. Едно от тях, хубавинка брюнетка, облечена в черно и червено, с червена панделка, вързана през челото, като че ли се чувстваше съвсем у дома с Хигби, защото вече танцуваше с него във втората стая под звуците на джазова мелодия, блъскана бясно на пианото.

А Ратърър, за изненада на Клайд, вече седеше на един от позлатените столове и на скута му се беше изтегнала висока млада девойка с много руса коса и сини очи. Тя пушеше цигара и потропваше със златните си пантофки в такт с мелодията. Това бе съвсем изумителна и приказна гледка за него. А по-нататък видя Хеглънд, пред когото стоеше типична германка или скандинавка, пълничка и хубава, разкрачена и с ръце на хълбоците. И го питаше с една извивка в гласа, която долетя до Клайд:

— Ще ме любиш ли тая вечер?

Но Хеглънд, явно не особено много привлечен от тези задиряния, равнодушно поклати глава, след което тя се запъти към Кинсела.

Докато Клайд още гледаше и мислеше, доста привлекателна блондинка, не по-малко от двадесет и четири годишна, но която му се видя по-млада, придърпа един стол до него, седна и попита:

— Не танцувате ли?

Клайд нервно поклати глава.

— Искате ли да ви науча?

— А, не бих искал да се опитвам тук — рече той.

— Но то е толкова лесно — предложи девойката. — Хайде елате! — И понеже Клайд не се съгласи, макар вниманието и към него да му беше доста приятно, тя добави: — Добре, няма ли да пием нещо?

— Да, разбира се — галантно се съгласи Клайд; тя веднага направи знак на младата негърка, която се беше върнала като келнерка, и в миг пред тях бе сложена масичка с бутилка уиски, а до нея сода — гледка, която така изуми и разтревожи Клайд, че той почти не можеше да проговори. В джоба си имаше четиридесет долара, а цената на питиетата тука, както беше чувал от другите, нямаше да е по-малка от два долара чашата; и после като си помислеше, че ще черпи с питиета такава жена на такава цена! А майка му, сестрите и братчето са у дома горе-долу без средства да свържат двата края! И въпреки това Клайд поръча и плати няколко чаши, през цялото време обладан от чувството, че това, което върши, е ужасна екстравагантност, ако не оргия, но щом вече веднъж е дошъл тук, трябва да издържи докрай.

А освен това, както сега виждаше, това момиче беше наистина хубаво. Беше облечено със светлосиня вечерна рокля от кадифе, с пантофки и чорапи в същия цвят. На ушите си имаше сини обеци, а вратът, раменете и ръцете бяха закръглени и гладки. Най-много го смущаваше, че деколтето на роклята бе много дълбоко — той, кажи-речи, не смееше да погледне натам, — а бузите и устните на девойката бяха начервени: най-сигурният белег на блудницата. Все пак тя нямаше много нападателен вид, всъщност се държеше доста човешки и непрекъснато се вглеждаше с голям интерес в неговите дълбоки, черни и неспокойни очи.

— Вие също работите в „Грийн Дейвидсън“, нали? — попита го тя.

— Да — отговори Клайд, като се мъчеше да покаже, че всичко това не е ново за него, сякаш често е бил на точно такива места, в такава обстановка. — Как познахте?

— О, аз познавам Оскар Хеглънд — отговори тя. — Той идва при нас от време на време. Приятели ли сте?

— Да. Тоест, той работи в хотела заедно с мен.

— Но вие не сте идвали тук по-рано.

— Не — рече Клайд бързо и все пак с отсянка на учудване. Защо ще му казва тя, че не е идвал тук по-рано?

— Тъй си и мислех, че не сте. Виждала съм повечето от тия другите момчета и преди, но вас никога не съм виждала. Вие сте отскоро в хотела, нали?

— Да — каза Клайд, малко притеснен от това; веждите и кожата на челото му се повдигаха и отпускаха както говореше: това беше едно непроизволно свиване и отпускане, което се появяваше винаги, когато се нервираше или дълбоко замислеше. — Какво от това?

— О, нищо. Просто се сетих, че не сте. Вие не приличате чак много на тия другите момчета… изглеждате друг. — Тя се усмихна странно и сякаш подкупващо: усмивка и тон, които Клайд не можа да разбере.

— Как друг? — попита той сериозно и предизвикателно, като вдигна чаша и пи от нея.

— Обзалагам се за едно — продължи тя, като не обърна никакво внимание на въпроса му. — Вие не обичате много момичетата като мен, нали?

— А, обичам, защо не — отвърна уклончиво Клайд.

— О, не, не обичате. Това ми е ясно. Но вие ми харесвате въпреки това. Харесват ми вашите очи. Вие не сте както тия другите момчета. Вие сте някак по-фин. Това ми е ясно. Не приличате на тях.

— Не знам — отговори Клайд много доволен и поласкан, а челото му се мръщеше и разглаждаше както преди.

Може би това момиче не беше чак толкова лошо, колкото го беше помислил. Беше по-умно… малко по-изтънчено от другите. Тоалетът му не беше толкова неприличен. И не се беше нахвърлило върху му, както другите се бяха нахвърлили върху Хеглънд, Хигби, Кинсела и Ратърър. Почти всички от групата сега бяха насядали по столовете и канапетата из стаята и държаха момиче на скута си. И пред всяка двойка имаше масичка с бутилка уиски на нея.

— Я гледайте кой пие уиски! — извика Кинсела на тези, които му обърнаха внимание, и посочи с поглед Клайд.

— Вижте, няма защо да ви е страх от мен — продължаваше девойката, докато Клайд поглеждаше нейните ръце и шия, твърде разголените й гърди, които караха да го полазват тръпки и въпреки това го омагьосваха. — Аз не се занимавам отдавна с това нещо. И нямаше да съм тука сега, ако не бяха ме преследвали толкова несполуки. Бих предпочела да живея у дома с родителите си, ако можех, само че те не биха ме приели сега.

Тя гледаше сериозно в пода и мислеше главно за това какво неопитно тъпаче е Клайд, несръчен и зелен. Също за парите, които го беше видяла да вади от джоба — явно добра сумичка. Също колко хубав е всъщност, не красив или мъжествен, но приятен. А той мислеше в този миг за Еста, къде ли е отишла и къде е сега. Какво може да й се е случило — кой можеше да каже? Какво може да й е било сторено? Дали това момиче случайно е преживяло някога подобно нещо като нея? Усещаше да се заражда у него някакво макар надменно съчувствие и той погледна партньорката си, сякаш искаше да каже: „Бедничката ми!“ Въпреки всичко, в този момент не се решаваше да каже дума, нито да я пита още нещо.

— Вие всички, дето идвате в заведения като нашето, винаги мислите много лошо за нас. Знам ви какви сте. Но ние не сме чак толкова лоши, колкото ни мислите.

Веждите на Клайд се свиха и се отпуснаха пак. Може би тя не е толкова лоша, колкото я мисли. Тя е паднала жена без съмнение — покварена, но хубава. Всъщност, като се поогледаше от време на време из стаята, никое от момичетата не му харесваше повече. А и партньорката му го смяташе за по-добър от другите момчета… по-фин — беше открила това. Комплиментът бе хванал място. След малко тя напълни чашата му и го накара да пие с нея. По това време пристигна още една група млади мъже и други момичета излязоха от тайнствените двери в дъното, за да ги посрещнат… Хеглънд, Ратърър, Кинсела и Хигби, както той забеляза, загадъчно изчезнаха нагоре по онази задна стълба, отделена с тежки завеси от общата стая. А когато новите посетители влязоха, девойката го покани да се преместят на едно канапе в задната стая, където осветлението бе по-меко.

И сега, както седяха тук, беше се преместила много близо до него, докато се опря на ръцете му и най-после го хвана под ръка, притисна се и го попита не иска ли да види колко хубаво са наредени някои стаи на втория етаж. А той, като видя, че е съвсем сам сега, че нито един от компанията, с която бе дошъл, не беше останал тука, за да го забележи, и че това момиче като че ли се притиска от сърце и искрено, позволи да го заведат по тази закрита със завеси стълба в малка, мебелирана в розово и синьо стаичка, докато сам си повтаряше, че това е възмутителна и опасна постъпка от негова страна и че не е изключено да го докара до нещастен край. Може да се зарази от някоя ужасна болест. Или може да му поискат повече пари, отколкото му позволяват средствата. Беше го срам от нея… от себе си… от всичко — той съвсем загуби ума и дума и цял изтръпна от своите страхове и угризения. И все пак тръгна и когато вратата се заключи след тях, тази привлекателна, закръглена и грациозна Венера се обърна към него; щом се намериха вътре, притисна го до себе си, а след това, застанала пред високо огледало, което я разкриваше цялата — за самата нея и за Клайд, — спокойно започна да се съблича…

XI

Въздействието на това приключение върху Клайд бе такова, каквото би могло да се очаква за момче тъй ново и чуждо за подобен свят. Въпреки цялото остро и непреодолимо любопитство и желание, завели го в края на краищата на това място и накарали да им се поддаде, все пак благодарение на нравствените правила, които толкова дълго са му били повтаряни, както и поради характерните за него болезнени естетически прегради, когато си спомняше всичко това, той можеше да го възприеме само като крайно унизително и греховно. Вероятно родителите му бяха прави, когато проповядваха, че всичко това е низко и срамно. И все пак цялото приключение и обстановка, в която бе протекло, в светлината на миналото добиваше за него някаква груба езическа красота или вулгарно очарование. И докато други и по-интересни неща не го заличиха отчасти в паметта му, не можеше да се въздържи да не се връща към него със значителен интерес и дори удоволствие.

Освен другото Клайд непрекъснато си повтаряше, че сега, когато печели толкова много пари, може да ходи където си иска и да върши каквото му доставя удоволствие. Няма защо да отива пак там, ако не му се ще, но е свободен да ходи на други места, които може да не бъдат така долнопробни, навярно по-изтънчени. Не би искал да отиде пак с компания, както първия път. Би предпочел да си намери някъде някое момиче, ако можеше да си намери… момиче като тези, с каквито бе виждал да ходят Сибърлинг и Дойл. И така въпреки всичките си тревожни мисли от онази вечер, той скоро бе спечелен за този нов източник на наслада, ако не и за обстановката на тази първа преживелица. Като Дойл трябва да си намери свободно, неограничавано от религията момиче и да си харчи парите за него. И нямаше търпение да дочака случаят да му представи възможност да се задоволи в това отношение.

Но много по-интересен и много по-съществен за него по това време бе фактът, че и Хеглънд, и Ратърър, въпреки, а може би тъкмо поради тайното чувство за някакво превъзходство, което откриваха у Клайд, бяха склонни да го гледат с немалък интерес, да го коткат и да го включват във всички свои планове и развлечения. Така, скоро след първото приключение, Ратърър го покани у дома си, където, както Клайд не се забави да открие, се водеше живот, много по-различен от неговия. У Грифитсови всичко беше тъй сериозно и сдържано, в духа на хора, изпитващи товара на догми и убеждения. За дома на Ратърър важеше горе-долу обратното. Майката и сестрата, с които той живееше и на които не липсваше известен морал, макар да нямаха някакви особени религиозни убеждения, бяха склонни да гледат на живота с доста голяма свобода или, както би го определил един моралист, разпуснатост. Там никога не бе имало някакъв строг морал или някаква установена линия на поведение. Ето защо Ратърър и сестра му Луиза, която беше две години по-малка от него, постъпваха както си искат и без много-много да мислят за това. Но сестра му бе достатъчно умна и проницателна, за да не желае да се хвърли на врата на когото и да било.

Интересното във всичко това беше, че Клайд, въпреки известна нотка на изтънченост, която го караше да гледа накриво повечето такива прояви, все пак не можеше да се освободи от чара на тази неподправена картина на живота и свободата, предлагана от този живот. Поне с такива хора можеше да се събира, да се държи така, както никога не се е държал преди, и да бъде такъв, какъвто не е бил никога преди. Особено беше доволен от проблесналата увереност или по-скоро частично освобождение от нервността и несигурността в своя чар и привлекателност за момичетата на негова възраст. Защото чак до това време и въпреки скорошното си първо посещение в храма на плътската любов, където го бяха завели Хеглънд и другите, все още беше убеден, че му липсват умение и чар в отношенията с момичетата. Самата им близост или приближаване бяха достатъчни да сковат ума му, да го накарат да изтръпне или да се разтрепери и да загуби и малкото естествена дарба да води разговор или да се шегува непринудено, както правеха другите младежи. Но сега при посещенията му в дома на Ратърър, както скоро откри, щеше да има неограничена възможност да провери дали ще може да превъзмогне тази свенливост и несигурност.

Защото това бе място за срещи за приятелите на Ратърър и сестра му, които имаха горе-долу еднакво отношение към живота. Там се танцуваше, играеше се на карти и доста открито и без стеснение се въртеше любов. Наистина дотогава Клайд не би могъл и да си представи, че е възможно една майка като госпожа Ратърър да бъде явно незаинтересована и равнодушна спрямо държането и нравствеността изобщо. Не би могъл да си представи, че коя да е майка би насърчавала такова свободно другаруване, каквото съществуваше между момчета и момичета в нейния дом.

И много скоро благодарение на няколкото сърдечни покани, отправени му от Ратърър, той стана постоянен член на тази компания — компания, която, от една гледна точка (схващанията им и доста просташкият английски, който говореха), будеше у него пренебрежение. От друга гледна точка, тяхната непринуденост, жарът, с който уреждаха разни срещи и забавления, го привличаха към тях. Защото за първи път това общуване му позволяваше, ако пожелае, да си намери приятелка, стига да може да събере смелост. А това, благодарение на доброжелателната помощ на Ратърър, сестра му и приятелите им, той скоро се помъчи да направи. Всъщност цялата работа започна още при първото му идване у Ратърърови.

Луиза Ратърър работеше в манифактурен магазин и често закъсняваше за вечеря. В този случай тя се прибра чак в седем и затова семейството отложи вечерята си. Междувременно дойдоха две приятелки на Луиза да се посъветват с нея във връзка с нещо и като разбраха, че още я няма, и видяха Ратърър и Клайд, разположиха се като у дома, доста заинтригувани от Клайд и контешките му нови дрехи. Понеже той, който и жадуваше за момичета, и се стесняваше от тях, се държеше нервно и настрана, те погрешно сметнаха, че се мисли за нещо повече от тях. Ето защо, засегнати, решиха да покажат колко са интересни всъщност — да му вземат ума, не по-малко от това! А той намираше грубоватото им оживление и безочливост за много привлекателни — толкова привлекателни, че скоро бе покорен от прелестите на едната, някоя си Хортензия Бригз, която като Луиза не беше нищо повече от обикновена продавачка в един от големите магазини, но хубава, черноока и с голямо самочувствие. И въпреки това още от първия миг той си даде сметка, че тя е достатъчно недодялана и вулгарна — много далече от онзи тип момиче, каквото си беше представял в мечтите си.

— А, още ли не се е прибрала? — високо попита Хортензия, щом Ратърър я въведе, и тя видя Клайд до един от прозорците да гледа навън. — Колко жалко! Е, ще трябва малко да я почакаме, ако нямаш нищо против. — Последните думи бяха изречени наперено и с фасон, който недвусмислено значеше: „Че кой би имал нещо против нашето присъствие!“ И започна веднага да се гласи и да се любува на себе си пред огледалото, сложено на жълтата поличка, която красеше студената камина в обедната. А приятелката й Грета Милър додаде:

— Ах, божичко, разбира се! Надявам се, че няма да ни изгониш, преди да се върне сестра ти. Не сме дошли за вечеря. Ние мислихме, че вече сте се нахранили.

— Как пък го измисли това „да ни изгониш“! — отвърна безцеремонно Ратърър. — Като че ли някой може да ви изгони вас двете, ако не искате да си вървите! Сядайте, курдисайте си грамофона или правете нещо друго, каквото си искате. Вечерята скоро ще е готова, а Луиза може да си дойде всеки момент. — Той се върна в обедната да довърши вестника, който беше зачел, след като се поспря да ги запознае с Клайд. А Клайд поради външния вид и важността, която си придаваха двете момичета, се почувства изведнъж сякаш е бил изоставен в открита ладия сред непознато море.

— Ах, не ми разправяй за ядене! — възкликна Грета Милър, която спокойно разглеждаше Клайд, като че ли преценяваше вътрешно дали е подходяща плячка, или не, докато накрая реши, че е. — Като си помисля само за сладоледа, тортата, баницата и сандвичите, дето ни чакат още тая вечер! Тъкмо се канехме да предупредим Луиза да не вземе да се натъпче отсега. Кити Кийн празнува рожден ден тая вечер, нали знаеш, Том, и ще има голяма торта и така нататък. Нали ще дойдеш после, а? — довърши тя, като си мислеше за Клайд и вероятността да дойде и той.

— Не съм имал такова намерение — спокойно забеляза Ратърър. — Ние с Клайд се канехме да отидем след вечеря на театър.

— О, колко глупаво — обади се Хортензия Бригз не за друго, а за да привлече вниманието към себе си и да го отвлече от Грета. Тя още стоеше пред огледалото, но сега се обърна, за да хвърли пленителна усмивка към всички и по-специално към Клайд, на когото, както си въобразяваше, Грета беше пуснала въдица. — А пък бихте могли да дойдете да потанцувате. Според мен намерението ви е тъпо.

— Разбира се, не мислите за нищо друго, освен за танци, вие и Луиза — отряза я Ратърър. — Чудно ми е, че не ви се ще да си починете малко от време на време. Аз съм по цял ден на крака и ми се приисква да поседна за малко сегиз-тогиз. — Той можеше да бъде понякога много прозаичен.

— Ах, не ми разправяй за седене! — възрази Грета Милър с надменна усмивка и плавна танцова стъпка с левия крак. — Само като си помисля за всичките срещи, дето ни чакат тая седмица! О, божичко! — Очите и веждите й се вдигнаха нагоре и тя трагично стисна ръце. — То е просто ужасно, колко още има да танцуваме тая зима, нали, Хортензия? В четвъртък вечер и в петък вечер, и в събота, и в неделя вечер! — Тя кокетно броеше на пръсти. — О, божичко! То е направо ужасно! — Грета погледна Клайд с умоляващ, търсещ съчувствие поглед. — Знаеш ли къде бяхме оная вечер, Том — Луиза с Ралф Торп, Хортензия с Бърт Гетлър, аз с Уили Басик… в „Пигрейн“ на Уебстър авеню. О, само да беше видял кои бяха там! Там бяха Сам Шафър и Тили Бърнз. И танцувахме до четири сутринта. Мислех, че няма да мога да се държа на крака. Не знам откога не съм била така уморена!

— О, божичко! — намеси се Хортензия на свой ред и трагично вдигна ръце. — Мислех си, че няма да мога да отида на работа на другата сутрин. Едва виждах клиентите пред очите си. А пък майка ми колко ми се сърди! Божичко! Още не й е минало. Тя не е чак толкова против съботите и неделите, ама тия вечери през седмицата и като трябва да ставам в седем на другата сутрин. Божичко… като вземе да ми опява!

— И според мене е напълно права — забеляза госпожа Ратърър, която тъкмо в този момент влезе с чиния картофи и хляб. — Вие ще се разболеете, и двете, и Луиза също, ако не си почивате малко повече. Аз все й разправям, че няма да може да си запази службата, нито ще може да работи, ако не спи повече. Но и тя толкова ме слуша, колкото Том; с други думи, изобщо не ме слуша.

— Е, не можеш да искаш от човек на работа като моята да се прибира винаги рано, майко — възрази Ратърър и замълча. А Хортензия Бригз добави:

— Божичко, аз бих умряла, ако трябваше да остана вкъщи дори една вечер! Трябва да имаш и малко развлечение, като работиш по цял ден!

„Колко непринудено е всичко в това семейство — мислеше си Клайд. — Колко свободно и безгрижно. Ами прелъстителното и весело позиране на тези две момичета? И родителите им очевидно нямат нищо против това.“ Да можеше да има приятелка, хубава като тази Хортензия Бригз с малката и чувствена уста и блестящите и дръзки очи.

— Като си легна рано два пъти в седмицата, повече не ми трябва — заяви кокетно Грета Милър. — Баща ми ме мисли за луда, но ако спя повече, направо ще си навредя. — Тя се изсмя закачливо, а Клайд въпреки простия й и неправилен говор се чувстваше очарован. Това беше самата младост, жизнерадост, свобода и жажда за живот!

И тъкмо в този миг входната врата се отвори и вътре влезе бързешком Луиза Ратърър — стройно енергично девойче със среден ръст; тя носеше подплатена с червено наметка и мека синя филцова шапка, нахлупена ниско над очите. Противно на брат си, Луиза беше жива и дейна, по-гъвкава и по-хубава, както другите две момичета.

— Я гледай кое е дошъл! — възкликна тя. — Вие, двете птиченца, сте ме изпреварили и тука, а? Да, тая вечер ме хванаха заради някаква бърканица в сметката. И трябваше да се кача горе в касата. Само че грешката не беше моя. Не са ми разбрали писането. — И едва тогава, забелязала Клайд, веднага заяви: — Обзалагам се, че знам кой е това! Господин Грифитс! Том ми е говорил толкова много за вас. Чудя се защо чак сега ви е довел у нас.

Клайд, много поласкан, промърмори, че и той съжалява за това.

Но двете гостенки, след кратко съвещание с Луиза в малката спалня, където се оттеглиха трите, отново се появиха и при настойчивите покани, които всъщност бяха съвсем излишни, решиха да останат. Клайд, крайно възбуден и оживен поради присъствието им, пламна от желание да направи благоприятно впечатление и да бъде приет тук на равна дружеска нога. А трите момичета, които намираха, че е привлекателен, искаха толкова много да му станат приятни, че за първи път в неговия живот успяха да го накарат да се отпусне пред представителки на другия пол и му помогнаха да развърже езика си.

— Ние тъкмо се канехме да те предупредим да не ядеш толкова много — със смях се обърна Грета Милър към Луиза, — а ето че всички се мъчим да ядем пак. — Тя се смееше от все сърце. — Пък при Кити ще има сладкиши и торти, и какво ли не.

— Ох, божичко, и ще трябва да танцуваме отгоре на всичко това. Мога да кажа само: господ да ми е на помощ! — намеси се Хортензия.

Особено сладката й уста, както я виждаше той, и начинът, по който я извиваше, когато се усмихваше, караше Клайд да се топи от възторг и удоволствие. Тя му се виждаше направо прелестна… очарователна! Впечатлението, което Хортензия му правеше, го караше да преглъща по-бързо и малко остана да се задави с кафето, което току-що му бяха поднесли. Той прихна да се смее, обзет от неудържима веселост.

В този миг тя се обърна към него и рече:

— Вижте сега пък какво му направих!

— О, това не е всичко, каквото сте ми направили! — възкликна Клайд, обзет изведнъж от вдъхновение и прилив на помисли и смелост. Неочаквано, поради въздействието й върху него, той се почувства дързък и смел, макар малко глупав, и добави: — Знаете, като че ли съм малко пиян от всичките тия хубави лица наоколо.

— Хей, хей, не се предавай толкова лесно тука, Клайд — весело го предупреди Ратърър. — Тия заговорнички ще те впримчат и ще те накарат да ги водиш, където поискат. По-добре да не се захващаш.

И наистина Луиза Ратърър, без ни най-малко да се смути от това, което брат й току-що каза, подхвърли:

— Вие танцувате, нали, господин Грифитс?

— Не, не танцувам — отговори Клайд, върнат внезапно към действителността от този въпрос и дълбоко наскърбен от мисълта каква спънка можеше да се окаже това в тази компания. — Но само да знаете колко би ми се искало да умея сега! — добави той галантно и почти умолително, като изгледа първо Хортензия, после Грета Милър и Луиза.

Всички се престориха, че не забелязват предпочитанието му, при все че Хортензия бе погъделичкана от успеха си. Самата тя не беше убедена, че той чак толкова много й харесва, но все пак беше нещо да удържи тъй лесно такава победа над другите. И другите го усетиха.

— Колко жалко! — забеляза тя малко равнодушно и с чувство на превъзходство, след като се увери, че Клайд предпочита нея. — Ако умеехте, бихте могли да дойдете с нас, вие и Том. При Кити главно ще се танцува.

Клайд се почувства съкрушен и доби съкрушен вид. Като си помислеше, че това момиче, което го привличаше повече от всички други тук, можеше тъй леко да отблъсне и него, и неговите мечти и желания, и то само защото не умее да танцува! И за всичко това бе виновно проклетото му домашно възпитание! Чувстваше се сломен и измамен. Какъв ли дръвник трябва да им се вижда, като не умее да танцува! Луиза Ратърър също изглеждаше малко озадачена и равнодушна. Но Грета Милър, която му харесваше по-малко от Хортензия, му се притече на помощ и каза:

— О, не е чак толкова трудно да се научите. Ако искате, само за няколко минути ще ви покажа след вечеря. Те са само няколко стъпки, дето трябва да ги знаете. Освен това бихте могли да дойдете и така, стига да искате.

Клайд щял да бъде благодарен (и й го каза) и непременно щял да се научи при пръв удобен случай било тука, било другаде. Питаше се защо не е отишъл досега на някой курс по танци. Но това, което го огорчаваше най-много, беше привидното равнодушие на Хортензия, след като й показа недвусмислено, че я харесва. Може би този Бърт Гетлър, когото споменаха преди малко и с когото беше ходила да танцува, му пречеше да я заинтересува. Нима никога нямаше да има късмет в тия работи? О, божичко!

Но в същия миг, когато вечерята свърши и докато другите още разговаряха, първата, която пусна танцова плоча и се приближи към него с протегнати ръце, беше Хортензия, твърдо решила да не се остави така да я надмине съперницата й. Клайд нито я интересуваше, нито я привличаше особено, поне не до такава степен, че да полага някакви усилия като Грета. Но щом приятелката й възнамеряваше да го покори по този начин, какво й пречеше да я изпревари? И тъй, докато Клайд изтълкува промяната в държанието й до такава степен, щото да реши, че Хортензия го харесва повече, отколкото му се е сторило, тя го хвана за ръцете, като си мислеше в същото време, че е много срамежлив. Обаче, като сложи едната му ръка около кръста си, стиснала другата в своята при рамото, тя му каза да наблюдава нейните крака и своите и започна да му показва няколко основни стъпки на танца. Но колкото ревностен и благодарен да беше той — почти пресилен и смешен, — тя не го харесваше чак толкова, струваше й се малко неопитен и твърде млад. Същевременно имаше у него някакъв чар, който будеше у нея желанието да му помогне. И скоро Клайд се движеше с нея доста леко, след това танцува с Грета, после с Луиза, но все искаше да е с Хортензия. Най-сетне те провъзгласиха, че се е научил достатъчно, за да дойде с тях, стига да иска.

И сега мисълта да бъде близо до нея, да може пак да танцува с нея, го привличаше толкова много, че въпреки появяването на сцената на трима младежи, между които същият Бърт Гетлър, дошли да ги съпроводят, и макар той и Ратърър да бяха се разбрали преди това да ходят заедно на театър, Клайд не можа да се сдържи да не покаже колко много би предпочел да отиде с другите — дотолкова, че в края на краищата Ратърър се съгласи да се откаже от театъра. Те скоро поеха; и Клайд бе много натъжен, че не може да върви с Хортензия, която беше с Гетлър, и го възненавиди заради това, но въпреки всичко се стараеше да бъде любезен с Луиза и Грета, които му оказваха достатъчно внимание, за да се отпусне и не се притеснява. Ратърър, забелязал доколко приятелят му се е увлякъл, щом остана за миг насаме с него, каза:

— По-добре ще е да не се заплесваш много-много по тая Хортензия Бригз. Мисля, че не е сериозна с никого. Ходи с тоя Гетлър и с други. Само ще те използва и може нищо да не получиш от нея.

Но Клайд, въпреки това честно и добронамерено предупреждение, не можеше да бъде разубеден. Попаднал под влиянието на очарователната усмивка, магията и устрема на движението и младостта, той бе напълно заслепен и би дал и направил всичко за още една усмивка, още един поглед или стискане на ръка. И всичко това въпреки факта, че имаше работа с момиче, което като пеперудка само не знаеше накъде отива и тъкмо сега започваше да разбира колко удобно и изгодно е да използва момчета на своя възраст или малко по-големи, за да получава каквито поиска развлечения или дрехи.

Рожденият ден излезе само един от тези изблици на стремежа у младите да си намерят другар. Домът на Кити Кийн не беше много повече от колиба на бедняшка улица, сгушена под голи декемврийски дървета. Но за Клайд, поради неочаквано разпалилото се у него влечение към хубавинко личице, тя доби багрите, формата и блясъка на романтиката. А младите момичета и момчета, които срещна там — момичета и момчета от типа на Ратърър, Хеглънд и Хортензия, бяха също кръв и плът на енергия, непринуденост и дързост, за притежаването на които би дал и душата си. И колкото да е странно, въпреки че беше малко нервен поради новите си другари, напълно се включи във веселбата.

И в този случай му бе съдено да види непосредствено как се държат известен тип девойки и младежи — нещо, което за щастие или за нещастие (вземете го, както желаете), никога не бе виждал досега. Имаше например един вид чувствени танци, на които Луиза, Хортензия и Грета се отдаваха с най-голямо безгрижие и самоувереност. Същевременно някои от тези младежи носеха уиски в плоски шишета в задния си джоб, от които пиеха не само самите те, но черпеха и другите — момчетата и момичетата наред.

И това допринесе немалко за всеобщото веселие: отношенията им станаха по-интимни и те въртяха любов едни с други, включително и Хортензия, Луиза и Грета. От време на време имаше и свади. И като че ли нямаше нищо необикновено, както забеляза Клайд, един или друг младеж да попрегърне някое момиче зад вратата, да го сложи на скута си в някое усамотено ъгълче, да се поизлегне с него на някое канапе и да му шепне интимни и безспорно приятни за него неща. И макар че нито веднъж не забеляза Хортензия да прави това, все пак, както виждаше, тя не се свенеше да сяда в скута на разни момчета или да си шепне с разни съперници зад вратата. И това за известно време така го обезсърчи и едновременно разгневи, та чак реши, че не може и не иска да има повече нищо общо с нея — тя беше твърде леснодостъпна, вулгарна, лекомислена.

В същото време, понеже беше пил от разните питиета, които му бяха предлагали (за да не личи, че има по-малко житейски опит от другите), и беше стигнал до състояние на смелост и дързост, с каквито обикновено не се отличаваше, той си позволи полуумолително и полуукорно да й заговори за твърде свободното й поведение:

— Вие сте флиртаджийка, това сте! На вас ви е все едно на кого ще завъртите главата, нали?

Той й го каза, когато двамата танцуваха в един и нещо след полунощ, а някакъв младеж на име Уилкенз свиреше на доста разстроеното пиано. Тя се мъчеше добродушно и все пак кокетно да му покаже нова стъпка и го гледаше с развеселен и чувствен поглед.

— Какво искате да кажете с „флиртаджийка“? Не ви разбирам.

— Не разбирате, а? — отвърна Клайд малко ядно, като все още се мъчеше да прикрие истинското си настроение с престорена усмивка. — Разправяли са ми за мис. Вие ги въртите всичките.

— О, така ли? — отговори девойката доста разсърдена. — Е, не съм се чак мъчила да ви завъртя главата на вас, нали?

— Добре де, не се сърдете! — наполовина й се замоли, наполовина й се скара Клайд, уплашил се, че навярно си е позволил твърде много и може сега да я загуби съвсем. — Не искам да кажа нищо лошо с това. Не можете да отречете, че се оставяте много от тия момчета да въртят с вас любов. Във всеки случай изглежда, че ви харесват.

— О, да, предполагам, че ме харесват. Но аз не мога да им го забраня, нали?

— Вижте какво, ще ви кажа едно нещо — изтърси той самохвално и разгорещено. — Аз бих могъл да харча за вас много повече от тях! Аз имам пари!

Само преди миг си беше помислил за петдесет и петте долара в банкноти, тъй хубаво сместили се в джоба му.

— Ах, не знам — отвърна тя, немалко заинтригувана от това парично предложение (нали беше предложение!) и същевременно с немалко повдигнато самочувствие от факта, че може да запалва почти всички младежи по този начин. Тя беше всъщност възглупава, много лекомислена и влюбена в собствените си прелести, заглеждаше се във всяко огледало, възхищаваше се от своите очи, коса, ръце, снага и упражняваше особено пленителна усмивка.

Същевременно не можеше да не й подейства фактът, че Клайд беше доста привлекателен наглед, макар толкова зелен. Обичаше да дразни такива новаци. Той беше глупавичък, както й се струваше. Но беше на работа в „Грийн Дейвидсън“, добре облечен, без съмнение имаше достатъчно пари, както твърдеше, и беше готов да ги харчи за нея… Някои от онези, които харесваше най-много, нямаха кой знае колко пари за харчене.

— Колко момчета с пари са готови да ги харчат за мен! — Тя отметна глава, премигна и се усмихна с най-омайната си усмивка.

Лицето на Клайд веднага се помрачи. Вълшебството на погледа й беше твърде много за него. Челото му се смръщи и се отпусна отново. Очите му пламнаха жадно и с огорчение и в тях пролича предишното негодувание против живота и лишенията. Без съмнение всичко, което тя каза, бе вярно. Имаше други, които притежаваха повече и биха харчили повече. Той се хвалеше и ставаше смешен, а тя му се присмиваше!

След миг Клайд добави посърнало:

— Предполагам, че е наистина така. Но не вярвам, че може да ви желаят повече, отколкото аз.

Неочакваната правдивост на тези думи доста я поласка. В края на краищата той не беше чак толкова лош. Те грациозно се плъзгаха из стаята под звуците на неспирната музика.

— Е, аз не флиртувам навсякъде, както тука. Тези момчета и момичета се познават всички. Ние винаги ходим навсякъде заедно. Не бива да обръщате внимание на това, което виждате тук.

Тя хитро лъжеше, но то му действаше утешително въпреки всичко.

— Ах, какво не бих дал, само да бъдете добра към мен! — замоли й се той с отчаяние и въпреки това с възторг. — Никога не съм виждал момиче, което да желая повече от вас. Вие сте чудесна. Луд съм по вас! Защо не излезете с мен да вечеряме и след това да ви заведа на театър? Не искате ли да го направим утре вечер или в неделя? Това са двете ми свободни вечери, през другите съм на работа.

Хортензия първо се поколеба, защото и сега още не беше толкова сигурна, че иска да продължи тази връзка. Трябваше да мисли за Гетлър, да не казва нищо за неколцина други, всичките ревниви и настръхнали. Дори Клайд да харчеше пари за нея, може би не би искала да се обвързва с него. Той отсега беше прекалено пламенен и можеше в бъдеще да й създаде неприятности. Същевременно присъщото й естествено кокетство не й позволяваше да се откаже от него. Можеше да падне в ръцете на Грета или Луиза. Поради това най-после се съгласи да се види с него следващия вторник. Но не биваше да идва у тях или да я изпраща тази вечер — тя си имаше кавалер, господин Гетлър. Ала следващия вторник в шест и половина до „Грийн Дейвидсън“ А Клайд я увери, че първо ще вечерят при Фрисел, а след това ще гледат „Корсарят“, музикална комедия, в театър „Либи“, само през две пресечки от ресторанта.

XII

Колкото и банална да се вижда тази връзка на някои, тя беше от огромно значение за Клайд. До този ден никога не беше срещал момиче с такъв чар, което би го удостоило с погледа си, или поне така си го представяше. А сега беше намерил такова момиче, и то хубаво и наистина се беше заинтересувало от него дотолкова, че да се съгласи да отиде с него на вечеря и на театър. Вярно беше, изглежда, че Хортензия е флиртаджийка и не е наистина искрена с никого и че може би отпърво едва ли щеше да съсредоточи вниманието си върху него, но кой знае… може ли някой да каже?

И вярна на обещанието си, другия вторник тя дойде на срещата на 14-та улица и „Уайондот“, близо до „Грийн Дейвидсън“. Той бе тъй развълнуван, поласкан и прехласнат, че почти не можеше да сложи обърканите си мисли и чувства в някакъв приличен ред. За да покаже, че е достоен за нея, Клайд се беше докарал почти по ексцентричен начин — с напомадена коса, папийонка, ново копринено шалче и копринени чорапи, които да подчертават лъскавите му кафяви обувки, купени специално за този случай.

Но щом видя отново Хортензия, не можа да разбере дали всичко това има някакво значение за нея. Защото в крайна сметка тя се интересуваше от собствената си външност. И нещо повече — обичайна за нея хитрина, — беше решила да го остави да я чака почти до седем часа, закъснение, което го докара до най-мрачно настроение, докато стоеше там. Защото да речем, че въпреки всичко между запознаването им и днешната среща е решила, че той не й допада и не иска да го види повече… Е, тогава ще трябва да мине без нея, разбира се. Но това ще е доказателство, че не може да заинтересува хубаво момиче като нея въпреки всичките хубави дрехи, които може сега да носи, и парите, които може да харчи. Беше решил, че има ли приятелка, или не, няма да се съгласи тя да не е хубава. За Ратърър и Хеглънд като че ли беше все едно дали момичето, с което ходят, е привлекателно, или не, но за него това имаше решаващо значение. От мисълта да се задоволи с момиче, което не е тъй привлекателно, почти му прилошаваше.

И въпреки това сега стоеше тук, на ъгъла, в мрака, обкръжен от блясъка на безбройни реклами и светлини наоколо, със стотици минувачи, които бързаха насам-натам, а на лицето на мнозина от тях беше изписана мисълта за приятни намерения и срещи… пък той, само той може би ще трябва да си върви и да отиде някъде другаде, да яде сам, да отиде на театър сам, да се върне у дома сам, а след това пак да тръгне на работа сутринта. Тъкмо беше стигнал до заключението, че е човек без късмет, когато наблизо се отдели от тълпата лицето и фигурата на Хортензия. Беше елегантно облечена с черен кадифен жакет с червеникавокафява яка и маншети и голяма барета от същия плат с червена кожена тока отстрани. Бузите и устните й бяха леко начервени. Очите й блестяха. И както винаги с всичко се мъчеше да покаже, че е много доволна от себе си.

— О, здравейте, аз съм закъсняла, нали? Не зависеше от мен. Виждате ли, бях забравила, че имах среща с друго момче, мой приятел… едно, как да кажа, чудесно момче… и чак сега се сетих, че имам две срещи. Съвсем се обърках тогава. Трябваше да направя нещо с единия от вас. Тъкмо се канех да ви се обадя по телефона и да се уговоря за друга вечер, но ми дойде наум, че няма да сте там след шест. Том никога не остава след шест. А Чарли винаги остава поне до шест и половина, понякога и по-късно, и е чудесно момче в това отношение: нито се цупи, нито нещо друго. Канеше се също да ме заведе на театър и на вечеря. Той работи на щанда за пури тук, в „Орфия“. Затова се обадих на него. Е, не му стана чак много приятно. Но му казах, че ще изляза с него друг път. А, не се ли радвате? Не смятате ли, че съм много добра с вас, като разочаровам заради вас толкова хубаво момче като Чарли?

Беше забелязала под око разтревожения, ревнив и плах поглед на Клайд, докато говореше за другото момче. И мисълта, че го е накарала да ревнува, бе истинска наслада за нея. Беше й ясно, че е налапал здраво въдицата. Затова Хортензия тръсна глава, усмихна се и тръгна в крак с него по улицата.

— Дума да не става, че беше мило от ваша страна да дойдете — пряко сили каза Клайд, макар че споменаването на Чарли като „чудесно момче“ сякаш стана причина да му се свият едновременно и гърлото, и сърцето. Какъв шанс имаше да задържи едно толкова хубаво и своенравно момиче? — Но да ви кажа, вие изглеждате много шик тази вечер — продължи той, като си налагаше да говори и сам беше малко изненадан, че може да го направи. — Харесва ми тая шапка, много ви прилича, и жакетът също. — Той открито я оглеждаше, очите му светнаха от възхищение и се изпълниха със страстен копнеж. Би искал да я целуне по хубавата й уста, само че не смееше тука… нито някъде другаде засега. — Никак не ми е чудно, че трябва да отказвате срещи. Вие сте много хубава. Не искате ли да се закичите с рози? — Те тъкмо минаваха край цветарница и изложените рози го подсетиха да й подари цветя. Беше чувал Хеглънд да казва, че жените предпочитали мъже, които проявяват внимание към тях.

— О, да, бих искала малко рози — отговори тя и влезе в магазина. — Или може би малко от тези теменужки. Много са хубави. Май че повече подхождат на този жакет.

Беше доволна, като си помисли, че Клайд не се стиска да й предложи цветя. Също, че казва за нея такива приятни неща. Същевременно беше убедена, че е момче, което е имало много малко (ако изобщо е имало) работа с момичета. А тя предпочиташе младежи и мъже, които бяха по-опитни, не се ласкаеха толкова лесно от нея, които не беше толкова лесно да задържи. И все пак неволно й минаваше през ума, че Клайд като тип е по-добър от момчетата и мъжете, с които бе свикнала, по-фин. По тази причина въпреки неговата непохватност (според нея) беше склонна да го търпи… да види как ще се оправи по-нататък.

— Да, тия са доста хубави! — възкликна тя, взе големичко букетче теменужки и си го забоде. Тези ще са.

И докато Клайд ги плащаше, тя застана пред огледалото да ги нагласи по вкуса си. Най-после, доволна от ефекта, се обърна и рече:

— Е, аз съм готова! — И го хвана под ръка.

Клайд, постреснат от свободното й държане и превземки, не знаеше за какво друго да говори, но нямаше защо да се тревожи: главното, което я интересуваше в живота, беше самата тя.

— Божичко, и тая седмица каква беше за мен, да ви кажа! Всяка нощ съм се прибирала в три. А в неделя, кажи-речи, призори. А пък снощи бяха едни лудории, не ти е работа! Били ли сте някога при Бъркет, дето е до Гифърд Фери? О, шикозно заведение, малко над Биг Блу на 39-та улица. Дансинг през лятото, а зиме, като замръзне, можете да се пързаляте с кънки или да танцувате на леда. И чудно оркестърче!

Клайд наблюдаваше играта на устните й, блясъка на очите и бързите жестове, без да се замисля много-много за това, което тя казваше — почти без да я чува.

— С нас беше Уолъс Троун… божичко, каква зодия е това момче!… После, когато седнахме да ядем сладолед, той влезе в кухнята и си начерни лицето, сложи си келнерска престилка и дреха и се връща да ни сервира. Много е смешен! И какви смешни фокуси прави с чиниите и лъжиците!…

Клайд въздъхна, понеже в никой случай не притежаваше такива заложби, както даровитият Троун.

— А после, в понеделник сутрин, когато се прибрахме, беше почти четири, а трябваше да стана пак в седем. Съвсем бях загинала. Бях готова да зарежа работата и щях да я зарежа, само че ми дожаля за симпатичните хора в магазина и за господин Бек. Той е началник на моя отдел, знаете, и да ви кажа, как го измъчвам тоя нещастник! Аз съм направо безмилостна в тоя магазин. Един ден идвам късно следобед; едно от другите момичета нави контролния часовник с моя ключ, разбирате, нали, а той бил в преддверието и го видял, и ми казва после, към два следобед: „Вижте какво, госпожице Бригз (той винаги ме нарича «госпожица Бригз», защото не му позволявам да ми вика другояче; ще започне да става нахален, ако му позволя), тая работа няма да върви така, да си давате ключа. Няма да повтаряте тоя номер. Това тук не е кабаре!“ А пък аз взех, че се разсмях. Някой път много се ядосва, с всичките нас. Но аз пак го поставям на място. Има малко слабост към мен, знаете, за нищо на света не би ме уволнил, не и той! Та му казвам: „Вижте какво, господин Бек, не ви позволявам да ми говорите с тоя тон. Нямам навика да закъснявам често. И нещо повече, това тук не е единственото място, където мога да работя в Канзас сити. Ако не мога да закъснявам от време на време, без да ми се опява за това, идете да съобщите горе да ме уволнят и толкова, разбирате ли?“ Нямах намерение да го оставя да се отърве току-така. И точно както си мислех, той омекна. Каза ми само: „Добре, няма значение, аз само ви предупреждавам. Следващия път може да ви види господин Тирни и тогава ще ви се представи случай да си опитате късмета в някой друг магазин.“ Той знаеше, че и неговото, и моето са само празни заплахи. И пак ме наду смях. А след две минути го видях и той да се смее с господин Скот. Но, божичко, аз положително си позволявам там понякога твърде много!

По това време двамата с Клайд, без той да бе продумал, кажи-речи, нито дума и за голямо негово облекчение и удоволствие, стигнаха в ресторанта Фрисел. И за първи път в живота си той изпита удоволствието да кавалерства на едно момиче на такова място. Сега наистина започваха да му се случват някои неща, които с право можеше да нарече „преживелици“. Нервите му бяха опънати до краен предел от тази любовна история. Много високото самомнение на Хортензия, ярката светлина, в която тя рисуваше себе си като момиче, интимно с толкова много младежи и девойки, прекарващи весело времето си, го караха да чувства, че до този час изобщо не е живял. Той бързо изреждаше в ума си различните неща, които му беше разказала: ресторанта „Бъркет“ на Биг Блу, пързаляне и танци на леда… Чарли Троун… младият продавач на щанда за пури, с когото бе имала среща тази вечер… господин Бек, който бил толкова лапнал по нея, че не можел да се реши да я уволни. А когато я видя как си поръчва каквото й хрумне, без да мисли за неговата кесия, бързо огледа нейното лице, фигура, формата на пръстите и китката, които винаги така подсказват нежността и закръглеността на ръката, изпъкналостта на доста налелите се вече гърди, извивката на веждите, заоблената привлекателност на гладките й бузи и брадичка. Имаше и нещо в тона на гласа й, сладък и мек, който някак го привличаше и вълнуваше. За него този тон беше възхитителен. Божичко, само да можеше такова момиче да бъде съвсем негово!

И вътре, както и вън, тя продължаваше да бърбори за себе си, очевидно без да й прави никакво впечатление фактът, че вечеря тук, в заведение, което той бе смятал за съвсем изключително. Когато не се зяпаше в огледало, Хортензия разглеждаше листа за ястия и решаваше какво й се иска: агнешко с ментово желе… никакъв омлет, никакво говеждо… а, да, филе миньон с гъби. Накрая тя се установи на това, гарнирано с целина и карфиол. И би пила един коктейл. О, да, Клайд беше чувал Хеглънд да казва, че никоя вечеря не струва, без да се пийнат една-две чаши, затова сега беше несмело предложил коктейл. И след като изпи един и втори, тя като че ли стана по-топла, по-весела и още по-бъбрива.

Но през цялото време, както забелязваше Клайд, поведението й, що се отнася до него, беше доста сдържано, безлично. Ако дори за миг се решеше да насочи разговора съвсем мъничко към тях двамата и големия му интерес към нея, към това дали тя изпитва наистина по-дълбоко чувство към някой друг младеж, Хортензия го прекъсваше, като заявяваше, че харесва еднакво всички момчета. Всички били толкова чудесни… толкова мили с нея. И трябвало да бъдат. Когато не били, не искала да има нищо общо с тях занапред. „Връзвала им тенеке“, както веднъж го каза. Тя примигваше с живите си очи и тръскаше предизвикателно глава.

И Клайд беше пленен от всичко това. Нейните жестове, нейните пози, гримаси и маниери бяха чувствени и прелъстителни. Като че ли обичаше да дразни, да обещава, да се излага без съпротива на известни нападки и заключения, а след това да се отдръпва и да се преструва, че в това не е имало нищо сериозно, че не е доловила нищо, освен най-сдържани помисли по неин адрес. Вълнението и желанието на Клайд се поддържаха само от близостта й. Това беше мъка, но сладка мъка. Той се терзаеше от мисли колко чудесно би било да може да я притисне до себе си, да я целува по устата, дори да я хапе! Да впие устни в нейните! Да я задуши с целувки! Да кърши и милва хубавата й снага! От време на време тя го поглеждаше преднамерено с копнеж в очите и той чувстваше направо да му прилошава и прималява — почти да му се гади. Единствената му мечта беше по някакъв начин, било с личното си очарование, било с пари, да й стане интересен.

И въпреки всичко, след като я заведе на театър и я изпрати до дома й, не виждаше да е отбелязал някакъв явен напредък. Защото през време на цялото представление на „Корсарят“ в театър „Либи“ Хортензия, която поради не особения си интерес към него, беше наистина заинтересована от пиесата, не говореше за нищо друго, освен за други подобни пиеси, които бе гледала, за артистите и артистките и какво мислела за тях и с кой именно младеж е била на представлението. И Клайд, вместо да я превъзхожда в духовитостта и предизвикателните изказвания и да противопоставя свои преживелици на нейните, се видя принуден да се задоволи да одобрява думите й.

А тя през цялото време мислеше, че е направила ново истинско завоевание. И понеже вече не беше целомъдрена и бе убедена, че той има парици, които може да похарчи за нея, у нея се породи мисълта да бъде достатъчно мила — нищо повече, колкото да го задържи, да го държи — ако може нащрек, — а в същото време да си върви по своя път, да се наслаждава колкото може с други и да кара Клайд да купува и да прави за нея разни неща… когато не е прекалено заета с други, по-интересни срещи.

XIII

В течение поне на четири месеца всичко вървеше точно така. След като се запозна с нея по този начин, Клайд посвещаваше значителна част от свободното си време да привлече Хортензия до такава степен, че тя да се интересува от него поне толкова, колкото, изглежда, се интересуваше от други. Същевременно не можеше да каже дали някой би успял да я накара да се влюби в него. Нито можеше да повярва, че във всичко това се крие само безобидно другарство. И все пак тя бе тъй съблазнителна! Клайд подлудяваше при мисълта, че ако най-лошите му подозрения излязат верни, в края на краищата тя може да го ощастливи със своята благосклонност. Беше така пленен от окръжаващия я полъх на чувственост и изменчивост, от желанието, което прозираше в нейните жестове, настроения, глас, от начина, по който се обличаше, че не можеше и да помисли да се откаже от нея.

Обратно, според Хортензия той глупаво тичаше по нея. И като виждаше това, тя го държеше на разстояние, от време на време го отбягваше, принуждаваше го да се задоволи с малко повече от трохите на нейното внимание, а в същото време го ощастливяваше с разкази и описания за други събирания и срещи, които будеха у него чувството, че не може да търпи повече да ходи подире й по този начин. Тогава, обзет от яд, си казваше, че няма да се вижда с нея занапред. Без друго не можеше да получи нищо от нея. Но щом я видеше пак, щом се изправеше пред студеното безразличие във всичко, което тя казваше и вършеше, губеше смелост и не можеше да помисли да скъса връзката си с нея.

Тя не се стесняваше при това да говори за неща, от които имала нужда или би искала да има — разни дреболии отначало: ново пухче за пудра, червило, кутия пудра или шишенце парфюм. След време и без да се съгласи на нещо повече от няколко невинни и мимолетни милувки — интимно и морно отпускане в прегръдките на Клайд, което обещаваше много, но никога не довеждаше до нищо, — тя стана толкова дръзка, че в различни моменти и по различни начини му посочваше чанти, блузи, пантофки, чорапи, шапка, които би искала да си купи, ако той имаше достатъчно пари. А Клайд, за да запази благоволението й и за да я умилостиви към себе си, купуваше тези неща, макар понякога поради известни обстоятелства, свързани със семейството му, да му беше много трудно да го прави. И все пак, както започваше да вижда към края на четвъртия месец, явно беше много малко по-напред в нейната благосклонност, отколкото в началото. Накъсо, той бе погълнат от трескаво и почти болезнено преследване, без някаква определена надежда да бъде възнаграден.

Междувременно, що се отнася до домашните му връзки, ядовете и угнетението — почти безнадеждно неизбежни за всеки, който принадлежеше към семейство Грифитс — си оставаха все същите, както винаги преди. Защото след изчезването на Еста беше настъпил и все още продължаваше период на потиснатост. Само че, доколкото това се отнасяше до Клайд, към нея се добавяше и една загадка, която терзаеше, защото когато в семейство Грифитс се стигнеше до нещо, свързано с пола, надали би могло да се намерят по-тесногръди родители.

Особено вярно беше това за тайната, която от известно време обгръщаше Еста. Тя беше избягала. Не се беше върнала. И доколкото Клайд и другите знаеха, от нея не се беше получило никакво съобщение. Обаче Клайд беше забелязал, че след първите няколко седмици от нейното отсъствие, в течение на които и майка му, и баща му бяха извънредно нервни и угрижени, тревожеха се много къде ли е тя и защо не пише, изведнъж те престанаха да се безпокоят и добиха много по-примирен вид — поне не се измъчваха толкова от положението, което дотогава беше изглеждало съвсем безнадеждно. Той не можеше да си го обясни. Промяната доста биеше на очи и въпреки това нищо не се казваше. А след известно време, един ден, Клайд има случая да забележи, че майка му кореспондира с някого — нещо рядко за нея. Тя имаше толкова малко обществени и делови връзки, че рядко получаваше или пишеше писма.

Един ден обаче, много скоро след като беше постъпил на работа в „Грийн Дейвидсън“, той се прибра следобед по-рано от обикновено и завари майка си наведена над писмо, което, изглежда, беше току-що пристигнало и което явно много я интересуваше. И като че ли беше свързано с нещо, което трябваше да се крие. Защото, щом го видя, тя веднага спря да чете и смутена и явно развълнувана, стана и прибра писмото, без да каже нито дума за това, което бе вършила. Обаче Клайд, кой знае защо, може би по интуиция, си помисли, че може то да е от Еста. Не беше сигурен. А стоеше и твърде далеч, за да може да види почерка. Но каквото и да беше, майка му не спомена после нито дума за него. Имаше такъв вид, сякаш не искаше той да я пита, а отношенията им бяха тъй сдържани, че и наум не би му дошло да го направи. Клайд само се зачуди, а после отчасти, макар не съвсем, пропъди мисълта за това писмо от ума си.

Един месец или пет седмици след това, тъкмо около времето, когато започваше вече сравнително добре да се справя с работата си в „Грийн Дейвидсън“ и да се интересува от Хортензия Бригз, майка му се обърна към него с много чудноват за нея въпрос. Без да обяснява за какво й трябват или да каже направо, че според нея сега той има по-голяма възможност да й помогне, тя го повика в залата на мисията, когато се върна от работа, и като го загледа необикновено втренчено и развълнувано за обичая си, каза:

— Дали не знаеш, Клайд, откъде бих могла да получа веднага сто долара?

Клайд бе така изумен, че едва повярва на ушите си, понеже само преди няколко седмици дори да се спомене във връзка с него някоя сума, по-голяма от четири-пет долара, щеше да е направо нелепо. Майка му знаеше това. А ето сега го питаше за сто долара и очевидно смяташе, че би могъл да й помогне. И с право, защото и дрехите, и държанието му изобщо подсказваха, че за него са настъпили по-добри дни.

В същото време първата му мисъл беше, разбира се, че е забелязала как е облечен и как живее и се е убедила, че не й казва истината за това, което печели. И отчасти то беше вярно, само че поведението на Клайд се бе така променило напоследък, че и майка му се видя принудена коренно да промени отношението си към него и започваше вече много да се съмнява дали ще успее да запази контрола си над него. Напоследък, откакто бе постъпил на последната си служба, по една или друга причина й се струваше, че е станал по-благоразумен, по-самоуверен, по-малко колеблив, склонен сам да си урежда живота и да не споделя нищо с другите. И докато това немалко я тревожеше в едно отношение, то доста я радваше в друго. Защото да види Клайд, който поради своята чувствителност и нервност като че ли винаги бе представлявал проблем за нея, да се развива по този интересен начин, беше нещо! Макар че като си помислеше за контенето му напоследък, беше се чудила и тревожила в каква ли среда е попаднал. Но понеже работното му време бе толкова дълго и всепоглъщащо, а всичките пари, които печелеше, май отиваха за дрехи, струваше й се, че тя няма истинско основание да се оплаква. Единствената й друга мисъл бе, че може да е започнал да постъпва малко себично — да мисли прекалено много за личните си удобства, ала въпреки всичко, като си спомнеше дългите му лишения, нямаше сърце да го укори за каквито да било временни удоволствия.

Клайд, като не беше сигурен какво мисли тя всъщност, само я изгледа и възкликна:

— Че откъде бих могъл да взема аз сто долара, мамо?

В ума му се мярна картината как новонамереният му източник на богатства се изчерпва от такива нечувани и необясними искания и на лицето му веднага се изписа мъка и подозрение.

— Не съм се надявала, че ще можеш да ми намериш всичките тия пари — тактично забеляза госпожа Грифитс. — Аз имам план и ми се струва, че ще мога да събера по-голямата част. Но исках да ми помогнеш да измисля как да намеря останалите. Искаше ми се по възможност да не споделям това с баща ти, а ти ставаш вече достатъчно голям, за да можеш да ми помогнеш малко. — Тя изгледа Клайд с одобрение и интерес. — Баща ти е толкова слаб по деловите въпроси — продължи тя — и често пъти толкова много се тревожи!

Госпожа Грифитс прокара едра уморена ръка по лицето си и Клайд се трогна от затруднението й, каквото и да бе то. Същевременно, независимо от това дали бе готов да се раздели с такава голяма сума, или не и дали я имаше, за да я даде, беше му много любопитно за какво ли е всичко това. Сто долара! Хубава работа!

След миг-два майка му добави:

— Ще ти кажа какво съм си мислила. Трябват ми сто долара, но не мога да ти кажа за какво — нито на теб, нито на някой друг и не бива да ме питаш. В писалището ми има един стар златен часовник на баща ти и моят тежък златен пръстен и златната игла. Тези неща трябва да струват най-малко двайсет и пет долара, ако речем да ги продадем или заложим. Освен това и тоя комплект сребърни ножове и вилици и тоя сребърен поднос и каната там… — Клайд познаваше много добре тези спомени. — Само подносът струваше двайсет и пет долара. Вярвам да ми дадат двайсет или двайсет и пет за двете заедно. Мислех си, ако мога да те накарам да отидеш в някоя добра заложна къща близо до хотела, където работиш, и ако се съгласиш да ми даваш по пет долара на седмица повече известно време… (лицето на Клайд посърна) мога да помоля един приятел, господин Мърч, дето идва тук, ти го знаеш, да ме авансира достатъчно, за да допълня тая сума до сто, и тогава ще мога да му се издължа от това, което ми даваш ти. Пък и аз имам десетина долара.

Тя погледна Клайд така, сякаш искаше да каже: „Нали няма да ме изоставиш в часа на моята нужда?“ И Клайд си отдъхна, при все че беше смятал да харчи всичко, което спечели, за себе си. Накрая се съгласи да занесе тези дреболии в заложна къща и да й дава по пет долара повече известно време, докато се навакса разликата между онова, което ще вземе за дреболиите, и стоте долара. Но въпреки волята си не можеше да не се ядосва на допълнителния разход, понеже много малко време беше минало, откакто печелеше толкова много. И ето че майка му искаше все повече и повече — сега ще трябва да й дава по десет долара седмично. „Винаги нещо не върви както се полага — мислеше си Клайд, — винаги нещо трябва и няма никаква сигурност, че не ще изникнат нови подобни нужди.“

Той взе нещата, занесе ги в най-солидната заложна къща, която можа да намери, и когато му предложиха четиридесет и пет долара за всичко, взе парите. Това, с десетте долара на майка му, щеше да стане петдесет и пет, а с четиридесет и петте, които тя можеше да вземе назаем от господин Мърч, щяха да станат сто. Само че сетне, както го виждаше, това значеше в течение на девет седмици да й дава по десет долара, вместо по пет. А това, с оглед на сегашните му претенции да се облича, живее и се радва на живота по начин, съвършено различен от онзи, който преди бе смятал за необходим, в никой случай не беше приятна перспектива. Въпреки всичко реши да го направи. В края на краищата дължеше нещо на майка си. Тя беше правила много жертви за него и за другите в миналото и той не можеше да си позволи да бъде прекалено голям егоист. Нямаше да е почтено.

Но най-настойчивата мисъл, която му идваше сега, беше, че ако майка му и баща му почнат да разчитат на паричната му помощ, по-охотно ще се съобразяват с него, отколкото досега. Обаче на първо място трябва да му дадат повече свобода да излиза и да се завръща у дома, що се отнася до късните часове. Освен това сега се обличаше сам и се хранеше в хотела, а това не беше малко перо и той го разбираше.

Ала по-сетне възникна още един проблем, ето какъв: не много дълго след историята със стоте долара той срещна майка си на Монтроуз стрийт, една от най-бедните улици, която минаваше северно от Бикел и която се състоеше цялата от две непрекъснати редици дървени двуетажни къщи и много немебелирани апартаменти под наем. Дори Гифитсови, колкото и да бяха бедни, биха сметнали за унизителна мисълта да бъдат принудени да живеят на такава улица. Майка му слизаше по външните стъпала на една от по-малко разнебитените къщи в тази редица, в един от долните прозорци на която биеше на очи табелка с надпис „Мебелирани стаи под наем“ А след това, без да се обърне и без да види Клайд на отсрещната страна, отиде в друга къща малко по-нататък, на която имаше също такава табелка, и след като огледа внимателно фасадата, изкачи стъпалата и натисна звънеца.

Първото впечатление на Клайд беше, че тя търси някой човек, от когото се интересува и чийто адрес не знае. Но като прекоси улицата горе-долу когато хазайката подаде глава през вратата, чу майка му да пита:

— Имате ли стая под наем?

— Да.

— С баня ли е?

— Не, има баня на втория етаж.

— Колко искате седмично?

— Четири долара.

— Мога ли да я видя?

— Да, заповядайте, влезте.

Госпожа Грифитс като че ли се подвоуми, докато Клайд стоеше долу на по-малко от десетина крачки от нея, отправил очи нагоре, и чакаше тя да се обърне и да го познае. Но тя влезе, без да се обърне. И Клайд я изпрати с любопитен поглед, защото, макар да не беше в никакъв случай недопустимо майка му да търси стая за някого, все пак защо щеше да я търси на тази улица, когато по правило се обръщаше към Армията на спасението или Женското младежко християнско дружество? Първата му мисъл бе да я дочака и попита какво прави тук, но понеже имаше да свърши още едно-друго за себе си, продължи.

Тази вечер, когато се върна у дома да се преоблече и видя майка си в кухнята, той й каза:

— Видях те тая сутрин, майко, на Монтроуз стрийт.

— Така ли? — отвърна майка му след миг, но той забеляза, че тя внезапно трепна, сякаш слисана от това съобщение. Тя белеше картофи и го изгледа с почуда. — Е, и какво? — добави майката спокойно, но въпреки всичко се изчерви, нещо съвсем необикновено за нея по отношение на Клайд. Това стрясване наистина заинтригува и привлече вниманието му.

— Ти влизаше там в една къща, търсеше мебелирана стая, предполагам.

— Да — отговори госпожа Грифитс вече доста простичко. — Трябва ми стая за човек, който е болен и няма много пари, но и това не е лесно да намериш.

Тя се извърна на другата страна, сякаш не беше разположена да говори повече по този въпрос, но Клайд, макар доловил това нежелание, не можа да се въздържи и добави:

— Боже, и това ако е улица за живеене! — Новата му работа в „Грийн Дейвидсън“ го беше научила вече да мисли по-другояче как трябва да живее човек. Майка му не отговори и той се прибра в стаята си да се преоблече.

Горе-долу около месец след това, когато минаваше късно една вечер по Мисури авеню, пак видя майка си да се приближава към него откъм изток. В светлината на едно от дюкянчетата, наредени по тая улица, видя, че тя носи доста тежка старомодна пътна чанта — тази чанта отдавна се въргаляше у тях, но не се използваше от никого. Когато го забеляза да идва (както той реши по-после), тя изведнъж се спря и влезе във входа на една триетажна жилищна сграда, а когато стигна дотам, Клайд намери външната врата затворена. Той я отвори и видя мъждиво осветено стълбище, по което тя може би се беше качила. Обаче Клайд не си направи труда да провери, защото докато стигна пред къщата, се разколеба дали майка му не е отишла да посети някого — всичко бе станало тъй бързо. Но като почака на другия ъгъл, най-после я видя пак да излиза. И тогава, за негово още по-голямо учудване, тя като че ли се огледа предпазливо, преди да продължи в същата посока. Точно това го накара да помисли, че се е мъчила да се скрие от него. Но защо?

Първият му подтик бе да се обърне и да я проследи — странното й поведение го заинтригува тъй много. Но после реши, че щом тя иска да укрие от него какво върши, може би ще е най-добре да не тръгва подир нея. Същевременно потайното й движение събуди у него остро любопитство. Защо майка му не иска да я види как носи някъде пътната чанта? Потайността и криенето не съставляваха част от отличителните й черти (в противоположност на самия него). Почти в същия миг той мислено свърза това съвпадение с онзи път, когато я бе видял да слиза по стъпалата на къщата с мебелираните стаи на Монтроуз стрийт, с историята с писмото, което я бе заварил да чете, и с парите, които е трябвало толкова наложително да намери, тия сто долара. Къде ли можеше да отива? Какво ли криеше?

Той поразмисли за всичко това, но не можа да реши дали то се намира в някаква определена връзка с него, или някой друг член от семейството, докато около една седмица по-късно, на минаване по Единадесета близо до Балтимор стрийт, му се стори, че е видял Еста или поне момиче, което толкова много приличаше на нея, че всеки би се припознал. Беше също толкова високо и вървеше така, както ходеше Еста. Само, както си помисли, когато го видя, то изглеждаше по-старо. Но беше изникнало и изчезнало в навалицата така бързо, че не успя да се увери. Той видя момичето само с мимолетен поглед, ала това така му подейства, че веднага се обърна и се помъчи да го настигне. То обаче беше вече изчезнало. Клайд, дълбоко убеден, че е видял сестра си, отиде направо у дома и като завари майка си в мисията, заяви, че е положителен, че е видял Еста. Сигурно се е върнала пак в Канзас сити. Можел да се закълне в това. Видял я близо до Единадесета и Балтимор стрийт или поне мислел, че я е видял. Не й ли е писала тя нещо?

И тогава, колкото и да беше странно, забеляза, че държането на майка му не е точно такова, каквото бе очаквал при тези обстоятелства. Личното му отношение представляваше смесица от изумление, радост, любопитство и съчувствие поради внезапното изчезване, а сега внезапното завръщане на Еста. Дали майка му не беше използвала тези сто долара, за да я доведе обратно? В ума му се мярна тази мисъл — защо и откъде, не можеше да каже. Чудеше се. Но ако е така, защо не се е върнала у дома поне да се обади на близките си, че е тук?

Беше очаквал майка му да се изненада и озадачи като него — да разпитва с нетърпение и любопитство за подробности. Вместо това тя му се видя явно смутена и поставена натясно от това съобщение, сякаш чуваше нещо, което вече знаеше, и се чудеше какво поведение трябва да държи.

— Така ли? Къде? Казваш, току-що? На Единайсета и Балтимор? Трябва да го кажа на Ейса. Странно, че не е дошла тук, щом се е върнала. — Погледът й, както виждаше Клайд, вместо изумен беше озадачен, тревожен. Устата й, както винаги, когато се пообъркваше и разстройваше, чудновато мърдаше — не само устните, но и челюстта.

— Гледай ти, гледай — добави тя, след като помълча. — Странно. Може да е била само някоя, която прилича на нея.

Но Клайд, който я наблюдаваше под око, не повярва, че така се е изненадала, както искаше да покаже. Сетне, когато се прибра Ейса, а Клайд още не беше тръгнал за хотела, той ги чу да обсъждат новината някак без оживление, повърхностно, сякаш не беше чак толкова смайваща, както му се бе сторила на него. И известно време не го повикаха да разкаже какво е видял.

А после, като че ли нарочно, за да може да разкрие тази тайна, един ден видя майка си да минава по Спрус стрийт, този път с кошничка. Беше започнала, както Клайд забеляза напоследък, да излиза редовно сутрин и следобед или вечер. При този случай, дълго преди тя да може да го забележи, разпозна много едрата й фигура, облечена със старото кафяво палто, което винаги носеше, свърна зад ъгъла на пресечката и в удобното прикритие на една будка за вестници я изчака да отмине. След това тръгна подире й, като й даде доста преднина. При Далримпъл тя пресече и се запъти по Боудри, която всъщност бе продължение на Спрус стрийт, но не чак толкова грозна. Къщите бяха съвсем вехти — едновремешни богатски домове, превърнати сега в пансиони или квартири с мебелирани стаи под наем. Той видя майка си да влиза в една от тях и да изчезва, но преди това да се озърта изпитателно на всички страни.

След като тя влезе, Клайд се приближи и разгледа къщата с голям интерес. Какво правеше майка му вътре? Кой ли беше този, при когото отиваше? Надали би могъл да обясни на самия себе си това остро любопитство и все пак, откакто му се беше сторило, че е видял на улицата Еста, у него възникна несигурното чувство, че това може да има нещо общо с нея. Тези писма, стоте долара, мебелираната стая на улица Монтроуз.

Оттатък кръстопътя на Боудри стрийт имаше клонесто дърво, останало без листа сега на зимния вятър, а близо до него — телеграфен стълб, достатъчно близко, за да се слеят сенките им в една. Зад тях можеше да остане незабелязан и от това скривалище да наблюдава няколкото прозореца — отстрани и на фасадата, и на първия и на втория етаж. През един от предните прозорци горе видя майка си да се движи насам-натам, съвсем като у дома си. А в следващия миг за голямо свое изумление видя Еста да идва при един от двата прозореца и да оставя някакъв пакет на перваза. Като че ли беше само по светъл пеньоар или някакъв шал, метнат на раменете. Този път нямаше грешка. Той направо трепна, когато си даде сметка, че това е тя и че майка му е там с нея. И все пак какво ли е направила, та е трябвало да се върне и да се крие по този начин? Дали нейният съпруг, мъжът, с когото беше избягала, я е напуснал?

Любопитството така го разяждаше, че реши да почака малко отвън и да види дали майка му няма да излезе, та тогава сам той да се отбие при Еста. Толкова много му се искаше да я види пак — да разбере каква беше цялата тази загадка. Чакаше и си мислеше, че винаги е обичал Еста и колко е странно, че сега е тук и се крие по този странен начин.

След един час майка му излезе и кошницата й, изглежда, беше празна, защото я държеше леко в ръка. И също както преди се огледа предпазливо наоколо със същото упорито и все пак загрижено изражение, което не слизаше от лицето й тези дни — смесица от вдъхновяваща вяра и тревожно съмнение.

Клайд я изпрати с поглед, когато тя се запъти по Боудри стрийт към мисията. Щом майка му съвсем изчезна от погледа, той се обърна и влезе в къщата. Вътре, както беше предполагал, намери редица мебелирани стаи с табелки на вратите, на някои от които бяха написани имената на квартирантите. Понеже знаеше вече, че Еста е в предната югоизточна стая на втория етаж, той се качи там и почука. И наистина отвътре се дочуха леки стъпки и след кратко забавяне, което като че говореше за някакви бързи приготовления вътре, вратата се открехна и през нея надзърна Еста — първо с подозрение, после с лек вид на изумление и известен смут. Защото, щом недоумението и предпазливостта изчезнаха, тя разбра, че пред нея е брат й и широко отвори вратата.

— Я, Клайд! — извика тя. — Как можа да ме намериш? Тъкмо си мислех за теб.

Клайд веднага я прегърна и целуна. В същото време забеляза, и то с леко чувство на уплаха и неудоволствие, че тя доста се е променила. Беше по-слаба, по-бледа, очите й почти хлътнали и не беше облечена по-добре, отколкото когато я видя за последен път. Изглеждаше нервна и потисната. Една от първите мисли, които му дойдоха наум сега, беше къде е мъжът й. Защо не е тук? Когато оглеждаше стаята и Еста, забеляза, че тя има смутен и неуверен вид, но към това се примесва и малко радост, че го вижда. Устата й бе леко отворена от желание да се усмихне и да го посрещне с мили думи, но очите издаваха, че се бори с някакъв проблем.

— Не съм очаквала да те видя тук — добави тя в момента, когато я пусна. — Да не си видял… — Еста се пресече тъкмо когато щеше да се изтърве и да каже нещо, което, както личеше, не искаше да сподели с него.

— Да, видях, разбира се… видях мама — отговори Клайд. — Точно по това разбрах, че си тук. Видях я ей сега да излиза и зърнах теб горе, тук през прозореца. — Не му се искаше да признае, че е ходил подир майка си и я е следил цял час. — А ти кога си се върнала? — продължи той. — Много чудно, че не си поискала да се обадиш на друг от нас, освен на нея, та да знаем нещо за теб. Много хубаво от твоя страна, да ти кажа: бягаш от дома, губиш се с месеци и не се обаждаш никому от нас! Все си могла да ми пишеш нещичко. Винаги сме се разбирали с теб, нали?

Погледът му беше лукав, любопитен, изпитателен. Тя, от своя страна, се мъчеше да не се издаде и затова се колебаеше, съвсем несигурна какво да мисли, какво да каже. Най-после промълви:

— Наум не можеше да ми дойде кой ли чука. Никой не идва тук. Но, божичко, колко хубав изглеждаш, Клайд! И имаш такива хубави дрехи! И си пораснал. Мама ми каза, че работиш в „Грийн Дейвидсън“.

Еста го разглеждаше с възхищение и Клайд бе съответно поласкан от вниманието й. В същото време не можеше да отклони мислите си от нейното състояние. Погледът му все се връщаше към нейното лице, очи, изпосталялата снага. И както я гледаше в кръста и изпитото лице, изведнъж много ясно разбра, че не й е всичко наред. Тя щеше да има дете. Оттам мислите му се върнаха към същото: къде е мъжът й… или най-малкото този, с когото беше избягала. Бележката, която беше оставила на времето, гласяла според майка му, че ще се омъжи. Въпреки това сега долавяше най-недвусмислено, че не се е омъжила. Беше изоставена, зарязана сама в тази мизерна стая. Клайд го виждаше, чувстваше, разбираше.

И веднага си помисли, че това като че ли е типично за всичко, което ставаше в семейството му. Ето той беше в самото начало, опитваше се да стане нещо, да се издигне и да си поживее. Но пък Еста след първия й опит в същата насока — да направи нещо за себе си — е стигнала до такъв край! Изпита разочарование и обида.

— Откога си тук, Еста? — повтори той колебливо, понеже почти не знаеше какво да каже сега: дошъл веднъж тук и разбрал състоянието й, Клайд започваше да предусеща разноски, неприятности и злочестини и почти съжаляваше за любопитството си. Защо му е трябвало? Сега то можеше да значи само, че ще трябва да помага.

— О, не много отдавна, Клайд. Мисля, около месец. Не повече.

— И според мен толкова. Аз те видях на Единайсета до Балтимор стрийт преди около месец, нали? Положително — добави той малко по-посърнало. Еста забеляза тази промяна, но му кимна утвърдително. — Така си и знаех. Казах го тогава на мама, но тя като че ли не се съгласи. Не се и изненада толкова, колкото очаквах. Сега знам защо. Държеше се така, сякаш не искаше да й го разправям. Но бях сигурен, че не съм сгрешил.

Той загледа Еста някак особено, много горд с далновидността си в този случай. Но замълча, като не знаеше какво друго да каже и се чудеше дали това, което току-що бе казал, има някакъв смисъл или значение. То надали можеше с нещо да й помогне.

А Еста, като не можеше да реши как да отмине естеството на състоянието си или пък да го признае, се чудеше какво да каже. Нещо трябваше да се направи. Защото Клайд и сам можеше да види, че положението й е наистина бедствено. Тя едва издържаше изпитателния поглед на неговите очи. И повече за да отърве себе си, отколкото майка им, най-после отрони:

— Бедната мама! Не бива да й се чудиш заради това, Клайд. Нали виждаш: тя наистина не знае какво да прави. Виновна за всичко, разбира се, съм аз. Ако не бях избягала, нямаше да й създам всичките тия грижи. Тя е толкова далече от всичко това и животът й винаги е бил тъй труден!

Изведнъж Еста му обърна гръб, раменете й започнаха да потрепват, а гърдите тежко да се вдигат. Тя закри лицето си с ръце и ниско обори глава — тогава Клайд разбра, че тя беззвучно плаче.

— Е, хайде сега, сестро! — възкликна Клайд и веднага се приближи до нея, обзет от дълбоко съжаление в момента. — Какво е станало? Защо трябва да плачеш? Нима тоя човек, с когото избяга, не се ожени за теб?

Еста поклати отрицателно глава и зарида още по-силно. И в този миг Клайд схвана истинското психологическо, социологическо и биологическо значение на състоянието на сестра му. Тя беше в безизходица, бременна… и нямаше нито пари, нито съпруг. Ето защо майка му беше търсила стая. Ето защо се беше опитала да вземе назаем от него сто долара. Беше я срам от Еста и състоянието й. Беше я срам не само от онова, което щяха да кажат хора, чужди на семейството, но и от онова, което биха могли да си помислят той, Джулия и Франк… начина, по който можеше да им повлияе състоянието на Еста, защото беше грешно, неморално, както го виждаха хората. И по тази причина се беше мъчила да го скрие, като разправяше разни измислици, най-изумителното и трудно нещо за нея, без съмнение. И въпреки всичко не й бе провървяло и не беше сполучила.

И ето че той пак беше смутен и озадачен не само от положението на сестра си и това, което означаваше то за него и другите членове на семейството тук в Канзас сити, но и от обърканото и донякъде безнравствено държане на майка му с измамата й в този случай. Беше премълчала, дори, по-право казано, беше го измамила за тази работа, защото през цялото време е знаела, че Еста е тук. Същевременно той не беше склонен да не й съчувства в това отношение — съвсем не! Защото измамата без съмнение се налагаше в такъв случай, дори когато хората бяха така религиозни и правдиви като майка му, или поне така мислеше Клайд. Човек просто не можеше да допусне хората да узнаят това. Той положително не би искал хората да се научат за Еста, стига да можеше да го запази в тайна. Какво щяха да си помислят? Какво щяха да говорят за нея и за него? Не беше ли общото положение на семейството му без друго достатъчно лошо? И затова сега стоеше, гледаше я и не знаеше какво да прави, докато Еста плачеше. А тя, разбрала, че е озадачен и засрамен заради нея, заплака още повече.

— Да, лоша работа — каза Клайд след малко, разтревожено, ала все пак доста съчувствено. — Но ти нямаше да избягаш с него, ако не го обичаше, нали? — Той мислеше за себе си и Хортензия Бригз. — Жал ми е за теб, Ес. Да, жал ми е, обаче на теб няма да ти помогне, ако плачеш за това сега, нали? Има достатъчно други мъже на света и без него. Все ще се оправиш.

— О, зная — изхлипа Еста, — но аз бях толкова глупава! И толкова мъки изживях! А сега създадох всички тия грижи на мама и на всички ви! — Тя се задави и за миг замълча. — Той си замина и ме заряза в един хотел в Питсбърг без никакви пари — добави тя. — И ако не беше мама, не зная какво щях да правя. Тя ми изпрати сто долара, когато й писах. Аз работих известно време в един ресторант докато можех. Не исках да пиша на нашите и да им кажа, че ме е изоставил. Беше ме срам. Но не знаех какво друго да правя там накрая, когато започна да ми става толкова лошо.

Еста заплака отново, а Клайд, когато прецени всичко, което майка му беше направила или се бе помъчила да направи, за да помогне, съжали почти толкова майка си, колкото и Еста — дори повече, защото Еста имаше майка си, която да се грижи за нея, а майка му нямаше почти никого, който да й помогне.

— Аз не бива да работя и не ще мога да работя известно време — продължи Еста. — А мама не ме иска да се върна у дома сега, защото не иска Джулия или Франк, или ти да узнаете. И това е правилно, знам. Разбира се, че е правилно. А тя няма нищо и аз също. И ми е толкова самотно тука понякога. — Очите й се наляха и тя пак захлипа. — Толкова бях глупава!

И на Клайд за миг му се стори, че и той ще заплаче. Защото животът бе тъй странен, тъй труден от време на време. Например колко суров е бил към него всичките тези години. Доскоро не беше имал нищо и винаги бе искал да избяга. Но Еста го направи и ето какво я сполетя. И кой знае защо той си я спомни между високите стени на големите сгради, в деловия квартал, седнала пред малкия портативен хармониум на баща им, да пее и да има такъв невинен и добър вид. Божичко, труден е животът! Колко жесток е светът! Колко чудновато се нарежда всичко!

Той погледна Еста, огледа стаята и най-после й каза, че няма да остане сама и че той ще се отбие пак, само не бива да казва на майка им, че е бил тук, и ако има нужда от нещо, може да се обърне към него, макар той да не печели чак толкова много… И си отиде. А после, докато крачеше към хотела за поредната си смяна, продължаваше да размишлява колко жалко е всичко това… колко съжалява, че е проследил майка си, защото иначе можеше и да не знае. Но и така да беше, пак щеше да му се чуе гласът. Майка му не би могла да го крие от него вечно. Може би в крайна сметка щеше да му поиска още пари. Но какво псе е бил този човек — да си замине и да остави сестра му в голям непознат град без пукната пара! Чудеше се и си мислеше за момичето, изоставено преди няколко месеца в „Грийн Дейвидсън“ с неплатена сметка за стая и храна. И колко смешно му се беше видяло това на него и другите момчета на времето — силно оцветено с чувствен интерес.

Но сега… сега това беше собствената му сестра! Един мъж бе постъпил тъй долно с неговата сестра! И въпреки всичко, колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи, че е чак толкова ужасно, както когато я беше слушал да плаче в нейната стая. Около него бе този оживен, светъл град, изпълнен с хора и напрежение. Ами този весел хотел, където работи! Не беше чак толкова лошо. Освен това и собствената му любов, Хортензия и разните удоволствия… Все ще се намери някакъв изход за Еста. Тя ще се оправи и всичко ще бъде наред. Но като си даде сметка, че принадлежи към семейство, което е вечно бедно и тъй малко помисля, че може да му се случат подобни неща… ту едно, ту друго… например като това, че проповядването из улиците понякога не докарва достатъчно и за наема, та баща му продава килими и часовници из града… или Еста избягва от къщи и стига до такова положение! Божичко!

XIV

Тези разсъждения накараха Клайд да се замисли по-определено от всякога досега върху въпросите на пола, и то в никой случай не от някое високонравствено гледище. Защото, макар да осъждаше любовника на сестра си, че тъй безмилостно я е изоставил, все пак нямаше никакво желание да я смята за напълно невинна. Тя беше избягала с него. Както сега научи от нея, той бил в града за около седмица, една година преди тя да избяга с него, и именно тогава се запознал с нея. Следващата година, когато дошъл пак за две седмици, тя го е потърсила или поне така подозираше Клайд. А като вземеше предвид своите интереси и скритите си помисли спрямо Хортензия Бригз, съвсем не му понасяше да приеме, че има нещо грешно в самата полова връзка.

Затруднението, както го виждаше той сега, се криеше по-скоро не в самото деяние, а в последиците, които настъпваха поради немислене или незнаене. Защото, ако Еста бе знаела повече за човека, в когото се бе влюбила, ако беше знаела повече за значението на подобна връзка, нямаше сега да е изпаднала в такава непоправима беда. Положително момичета като Хортензия Бригз, Грета и Луиза никога не биха допуснали да стигнат до положение, в каквото бе Еста. Или биха допуснали? Не, те са твърде отракани. И противопоставена на тях в мислите му, поне сега Еста не издържаше сравнението. Трябвало е според него да съумее да се справи по-добре. И тъй постепенно той възприе в известна степен по-сурово отношение към нея, макар да не изпитваше и пълно безразличие.

Но единственото нещо, което оказваше влияние върху Клайд сега, което го тревожеше и променяше, беше увлечението му по Хортензия Бригз — младеж на негова възраст и с неговия темперамент не би могъл да попадне под по-вълнуващо влияние. След няколко срещи с нея започна да му се струва, че тя е наистина съвършеното олицетворение на всичко, което досега бе мечтал да намери у едно момиче. Беше тъй жива, суетна, пленителна и истински хубава! В очите й, както му се струваше, танцуваха някакви пламъчета. Имаше навика така прелестно да свива и отваря леко устни, загледана същевременно с равнодушие право напред, сякаш не мислеше за него, от което го полазваха ту горещи, ту студени тръпки. От това направо му прималяваше, завиваше му се свят, от време на време жестоко парваше жилите му с пробягващи по тях едва доловими, трепващи огнени нишки, а то можеше да се определи само като съзнателно, мъчително желание, от което не можеше да се отърве и което в случая с нея не можеше да уталожи с нещо повече от прегръдки и целувки, възпиран от своеобразната сдържаност и уважение към нея, всъщност омразни за нея тъкмо у младежите, у които се мъчеше да ги събуди. Типът момчета, които наистина харесваше и вечно търсеше, бяха тези, които можеха да пометат настрана цялата й лъжлива невинност и недостъпност и дори въпреки волята й да я принудят да им се отдаде.

Всъщност тя непрекъснато се двоумеше и не можеше да реши дали го харесва, или не. А поради това Клайд непрекъснато се съмняваше в положението си пред нея — състояние, което доставяше огромно удоволствие на нея, а, от друга страна, не позволяваше на него да стигне до някакво окончателно решение и да се откаже от нея веднъж завинаги. След някое събиране, вечеря или театър, на което му бе позволила да я заведе и през времетраенето на което се беше държал особено тактично — не прекалено нападателно, — тя умееше да бъде толкова отстъпчива и изкусителна, колкото би могъл да желае и най-взискателният любовник. И така можеше да продължи почти до края на вечерята, когато изведнъж пред вратата на тяхната къща или пред стаята или къщата на някое момиче, където щеше да остане да спи, тя се обръщаше и без всякаква видима причина се опитваше да го отпрати само с едно ръкостискане или някоя безсъдържателна прегръдка или целувка. В такива моменти, ако Клайд се покажеше достатъчно глупав и се опиташе насила да получи от нея жадуваните ласки, тя се нахвърляше върху му с яростта на бясна котка и се изтръгваше от него, явно обзета от дълбока неприязън, която надали би могла да обясни и на самата себе си. Главната мисъл, която пораждаше тази неприязън, като че ли беше нежеланието да бъде принудена за каквото и да било от него. И поради своето увлечение и плахите домогвания, дължащи се на безграничния му страх да не я загуби, ще не ще, той си отиваше, обикновено в мрачно и посърнало настроение.

Но толкова много го привличаше тя, че не можеше да остане дълго настрана: нещо го тласкаше да ходи там, където бе най-вероятно да я срещне. Наистина почти всичките тези дни, въпреки особеното нервно напрежение, възникнало във връзка с Еста, той живееше в някаква страстна, сладка и чувствена мечта по отношение на Хортензия. Да можеше наистина да го обикне! Нощем, в леглото си у дома, той лежеше и мислеше за нея… лицето й… изражението на нейните уста и очи, извивките на снагата, движенията й, когато ходеше или танцуваше… и тя се мяркаше пред него като на екран. В сънищата си усещаше сладостната й близост, възхитителното й тяло принадлежеше цялото нему, а сетне, в критичния миг, когато като че беше готова да му се отдаде изцяло, се събуждаше и откриваше, че е изчезнала — че е била само една илюзия.

И все пак имаше няколко неща във връзка с нея, които сякаш му предвещаваха успех. На първо място, както самият той, Хортензия бе дете на бедно семейство, дъщеря на стругар, който и до този ден не сполучваше да изкара много повече от прехраната на семейството. От детството си не беше имала нищо — само дреболийки и парцали, с които съумяваше да се сдобие благодарение на своята изобретателност. А средата, в която се бе движила съвсем доскоро, бе толкова низка, че не бе имала по-свестни познайници от месарски и лекарски чирачета — най-обикновени хлапетии и кандидати за най-скромна работа от нейния квартал. Но дори там бе рано схванала, че може и трябва да извлича изгоди от своята външност и чар — и ги извличаше. Немалко от тези момчета бяха стигали дори до кражба, за да се сдобият с пари, та да имат какво да харчат за нея.

Когато порасна достатъчно голяма, за да тръгне на работа, и по този начин се озова сред младежи и мъже от този тип, който я привличаше сега, започна да разбира, че без да дава много от себе си, ако действа благоразумно, може да се сдобие с много по-хубави неща, отколкото бе имала преди. Обаче бе толкова чувствена и толкова обичаше удоволствията, че съвсем невинаги бе готова да пожертва изгодите пред удоволствията. Напротив, много често й се искаше да харесва онези, които имаше намерение да използва, и обратното — да не се задължава спрямо онези, които не можеше да хареса.

В случая с Клайд, при все че го харесваше малко, не можеше да устои на изкушението да го поизползва. Харесваше й готовността му да й купи всяка дреболийка, към която проявеше интерес — чанта, шалче, портмоне, чифт ръкавици — всичко, което можеше да поиска или приеме в рамките на разумното, без да остане много задължена. И все пак от самото начало със свойствената й схватливост и хитрина тя разбра, че не успее ли да застави себе си да му отстъпи, да му предложи в един момент определената награда, за която, както знаеше, той копнее, не ще може да го задържи за неопределено време.

Една мисъл, която я подбуждаше повече от всичко друго, бе, че ако съди по начина, по който Клайд е готов да харчи парите си за нея, би могла много лесно да получи от него някои доста скъпи неща: хубава и скъпа рокля, може би, или шапка, или дори кожено палто, каквито сега бяха изложени по магазините и се носеха навред в града, да не става дума за златни обеци или ръчен часовник — все неща, в които непрекъснато и със завист се заглеждаше по различните витрини.

Един ден по пладне, доста скоро след като Клайд бе открил сестра си Еста, Хортензия вървеше по Балтимор стрийт близо до пресечката й с Петнадесета улица — най-модната част от търговския квартал на града — с Дорис Трайн, друга продавачка от същия универсален магазин, и видя във витрината на един от по-малките и не толкова недостъпни магазини за кожухарски стоки палтенце от боброви кожи, което, като се имат пред вид нейната фигура, тен и темперамент, според нея бе точно от каквото имаше нужда, за да обогати чувствително твърде ограничения си личен гардероб. Не беше чак толкова скъпо — може би струваше стотина долара, — но с такава особена кройка, която я накара да си представи, че сложи ли го веднъж, нейните физически прелести ще изпъкнат повече от всеки друг път.

Развълнувана от тази мисъл, тя спря и възкликна:

— Ах, не е ли това най-елегантното, най-сладкото палтенце, дето съм виждала! Ах, погледни само тия ръкави, Дорис! — Хортензия стисна буйно другарката си над лакътя. — Виж му яката! Ами подплатата! А пък джобовете! Ах, божичко! — Тя почти трепереше от радостно вълнение и възторг. — Ах, толкова е сладко, че не мога да го изкажа! И точно същото, за каквото не знам откога си мечтая. Ах, миличкото, сладичкото! — възкликна тя разнежена, като си мислеше същевременно толкова за своята поза пред витрината и впечатлението, което произвежда върху минувачите, колкото и за палтото пред нея. — Ах, само да можех да те имам!

Тя плесна с ръце от възхищение, а напредналият в годинките син на собственика Айсидор Рубенстайн, който стоеше в този миг малко извън обсега на нейния поглед, забеляза жеста и възторга й и веднага реши, че палтото ще трябва да й струва поне двадесет и пет или петдесет долара повече, в случай че попита за него. Продажната цена беше сто. „Охо!“ — изсумтя той. Но понеже беше човек похотлив и малко романтичен, доста определено се позамисли каква ли би могла да бъде, меко казано, продажната цена на такова палто. Какво ли, да речем, би могла беднотията и суетността на едно такова хубаво момиче да го накара да даде за подобно палто?

Междувременно обаче, след като му се възхищава, колкото й позволяваше обедната почивка, Хортензия си отиде, все още обзета от мечти, като задоволяваше своята разпалила се суетност с мисълта колко пленителна би изглеждала с такова палто. Но не се отби да пита за цената. Затова на следващия ден, движена от чувството, че трябва да погледа още веднъж, тя дойде пак, но този път сама, все още без да й е минало през ума, че би могла да си го купи. Напротив, в главата й само смътно се мяркаше мисълта как би могла да се сдобие с него, при положение че палтото е достатъчно евтино. Но не можеше нищо да измисли. Ала когато го видя пак, а също така видя и господин Рубенстайн-младши да я оглежда отвътре по най-благосклонен и любезен начин, най-после се реши да влезе.

— Това палто ви харесва, а? — предразполагащо я посрещна Рубенстайн, когато тя отвори вратата. — Да, то показва, че имате добър вкус, според мен. Това е едно от най-елегантните палтенца, които сме излагали някога в магазина. Истинско бижу! А как ли ще изглежда на едно красиво момиче като вас! — Той го извади от витрината и вдигна пред очите й. — Видях ви, когато го гледахте вчера. — В очите му блесна жадно възхищение.

И като забеляза това и долови, че сдържано и все пак не съвсем недружелюбно държане ще й спечели повече внимание и учтивост, Хортензия отрони само:

— Така ли?

— Истина ви казвам. И веднага си рекох: ето едно момиче, което може да различи едно действително хубаво палто, когато го види.

Угодливият комплимент я поласка въпреки волята й.

— Вижте го! Вижте го! — продължи господин Рубенстайн и завъртя палтото пред нея. — Къде ще намерите такова нещо днес в Канзас сити? Погледнете тая копринена подплата… истинска молинсънска коприна… А тия косо сложени джобове! Ами копчетата! Мислите, че всичко това не прави едно палто да изглежда другояче? Днес в Канзас сити няма нито едно друго, което да му прилича… нито едно! И няма да има. Това е наш модел, а ние никога не повтаряме моделите си. Ние държим на нашите клиенти. Но елате тук по-навътре. — Той я заведе при тройното огледало в дъното на магазина. — Не всеки може да носи такова палто… за да бъде ефектно. Позволете ми да ви го пробвам.

И при изкуственото осветление Хортензия има случая сега да види, че действително изглежда очарователна с това палто. Тя навеждаше глава на една страна и се извиваше, и се въртеше, и криеше едното си ушенце в кожата, а господин Рубенстайн стоеше до нея, оглеждаше я с порядъчно възхищение и малко остана да потрие ръце.

— Ето на̀! — продължаваше той. — Само погледнете. Какво ще кажете, а? Не ви ли казах, че е нещо тъкмо за вас! Истинска находка за вас! Чист късмет! Никъде в града няма да намерите друго такова палто. Ако намерите, ще ви дам това без пари. — Той пристъпи много близо, протегнал пълните си ръце с дланите нагоре.

— Е трябва да призная, че доста хубаво ми седи — забеляза Хортензия, закопняла с цялата си тщеславна душичка за палтото. — Макар че ще ми прилича всяко подобно палто. — Тя се заизвива и заобръща още повече, забравила съвсем за него и за въздействието, което интересът й ще има върху продажната цена. Сетне добави: — Колко струва?

— Знаете, всъщност това е двестадоларово палто — подхвана хитро господин Рубенстайн. Тогава, като забеляза сянка на разочарование да преминава бързо по лицето на Хортензия, побърза да добави: — Тази цена звучи страшно, но, разбира се, ние не искаме толкова много тука. Ние искаме сто и петдесет. Обаче ако това палто беше при Джарек, щяхте да платите двеста и нещо отгоре. Ние не сме на такова централно място и не плащаме толкова висок наем. Но то си струва двеста долара и нито цент по-малко.

— Не, аз мисля, че това, което искате, е ужасна цена, направо страшно! — възкликна печално Хортензия и се залови да сваля палтото. Струваше й се, че се лишава горе-долу от всичко, заради което си заслужава да се живее. — Ами че при Бигз и Бек на тая цена имат сума три четвърти палта от норка и бобър и не по-малко елегантна кройка.

— Може би, може би. Но не и това палто — упорито повтаряше господин Рубенстайн. — Само го погледнете още веднъж. Вижте яката. Искате да кажете, че ще намерите там такова палто? Ако успеете, аз ще го купя за вас и ще ви го дам за сто долара. Всъщност това е особено палто. То е копие на едно от най-елегантните палта, каквито е имало в Ню Йорк миналото лято преди откриването на сезона. То е висша класа. Няма да намерите друго като него.

— А, няма значение, все едно, не мога да платя сто и петдесет долара — забеляза горестно Хортензия, като си слагаше в същото време старото сукнено палтенце с кожена яка и маншети и направи крачка към вратата.

— Почакайте! Това палто ви харесва? — дълбокомислено каза господин Рубенстайн, след като реши, че дори сто долара са твърде много за нейната кесия, освен ако известна част се притури от някой мъж. — То си е двестадоларово палто. Казвам ви го направо. Нашата редовна цена е сто и петдесет. Но ако можете да ми донесете сто и двайсет и пет долара, понеже толкова много го искате, ще ви го дам. А то ще е все едно че сте го намерили на улицата. За едно очарователно момиче като вас сигурно няма да е никак трудно да намери десетина мъже, които ще се радват да му подарят това палто. Зная, че и аз бих го направил, ако бихте искали да бъдете добра с мен.

Той й отправи подкупваща усмивка, а Хортензия, разбрала естеството на забележката и отвратена (понеже идваше от него), леко се поотдръпна. Същевременно не беше съвсем недоволна от подразбиращия се комплимент. Но не беше още чак толкова вулгарна, за да се съгласи кой да е да й прави подаръци. В никой случай. Това трябва да бъде някой, когото харесва, или поне някой, когото е заробила.

И все пак още докато господин Рубенстайн говореше и известно време след това, тя изреждаше в ума си възможните лица — избраници, които с магията на нейното очарование биха могли да бъдат докарани дотам, че да й купят това палто. Например Чарли Уилкенз, този от щанда за пури в „Орфия“, дето й беше безспорно предан по свой начин, обаче начин, който не подсказваше, че би направил много за нея, без да получи достатъчно много в замяна.

Имаше още Робърт Кейн, друг младеж — много висок, много весел и с големи амбиции към нея, който работеше в клона на местно електрическо дружество, но службата му не беше чак толкова доходна, само някакъв деловодител. А беше твърде пестелив — вечно говореше за бъдещето си.

Съществуваше още и Бърт Гетлър, младежът, който я води на танците вечерта, когато Клайд я видя за първи път, но който беше само въртоглав любител на танци — човек, на когото не можеше да се осланя в критичен момент като този. Той беше обикновен продавач в магазин за обувки, сигурно взимаше двадесетина долара на седмица и броеше всеки цент.

Но имаше и Клайд Грифитс — човек, който като че ли притежаваше сухи пари и беше готов да ги харчи за нея най-щедро. Така бързо се редяха мислите й в тези минути. Но дали би могла — мислеше си тя — сега, без подготовка, да го подлъже да й направи такъв скъп подарък? Не беше се показвала чак много благосклонна към него — повечето се беше държала безразлично. Затова не беше сигурна, в никой случай. Въпреки това, докато стоеше там и разсъждаваше за цената и красотата на палтото, мисълта за Клайд не й излизаше от главата. И през цялото време господин Рубенстайн стоеше и я гледаше и смътно се досещаше по присъщия си начин за естеството на въпроса, с който се бореше Хортензия.

— Е, девойче — най-после заговори той, — виждам, че бихте искали да имате това палто, а и аз бих искал да го имате. Сега ще ви кажа какво ще направя и нищо повече не мога да направя, нито бих направил за някой друг… за никого в тоя град. Донесете ми сто и петнадесет долара до няколко дена, когато искате — в понеделник, сряда или петък, ако палтото е още тук, и ще го получите. Ще направя дори още нещо: ще го запазя за вас. Какво ще кажете? До идущата сряда или петък. Повече от това никой не би направил за вас, не е ли така?

Той самодоволно се усмихна и сви рамене — държеше се така, сякаш действително й прави голяма услуга. И Хортензия на излизане си мислеше, че само ако… ако успее да вземе това палто за сто и петнадесет долара, ще го е купила на много добра цена. А също, че тя без никакво съмнение ще бъде най-елегантно облеченото момиче в Канзас сити. Само да успее да се сдобие по някакъв начин със сто и петнадесет долара преди следващата сряда или петък!

XV

Както Хортензия много добре знаеше, Клайд все по-жадно и по-жадно се стремеше да получи последното решаващо благоволение от нейна страна, на което, макар че никога не би го признала пред него, се радваха двама други. Не се случваше вече да се срещнат, без Клайд да настои да узнае истинската дълбочина на чувствата й към него. Ако го обича поне мъничко, защо му отказва да направи това или онова: не му позволява да я целува, колкото му се иска, не го оставя да я държи в прегръдките си, колкото му се ще. Винаги устоява на срещите си с другите младежи, а не идва на уречените или отказва да му даде среща на него. Какви са в действителност отношенията й с тези други. Дали те са й наистина по-приятни, отколкото той? Всъщност не се случваше да бъдат някъде заедно, без този въпрос за близостта им да излезе на преден план, и то много прозрачно забулен.

И на нея й се харесваше да мисли, че Клайд страда от сдържано желание през цялото време, докато тя го измъчва, и че да уталожи страданието му, е напълно в нейната власт — една садистична черта, породена от мазохистичния копнеж на Клайд по нея.

Обаче с оглед на желанието й да притежава палтото той започна да расте и да става по-интересен за нея. Въпреки че едва предишната сутрин беше доста тържествено съобщила на Клайд, че надали ще може да се види с него преди следващия понеделник, че всичките й вечери дотогава били заети, след като пред нея възникна проблемът за палтото, тя се залови припряно да крои как да уреди час по-скоро среща с Клайд, без да се покаже твърде нетърпелива. Защото вече беше окончателно решила да се помъчи да го убеди да й купи палтото. Само че, разбира се, сега ще трябва коренно да промени държанието си. Ще трябва да бъде много по-мила — по-съблазнителна. Макар да не го признаваше направо сама на себе си, че може дори да се съгласи да му се отдаде, все пак в основата си точно това й се въртеше в главата.

Доста дълго не можа да намисли как да постъпи. Как да се види с него още същия ден или най-късно на другия? По какъв начин да му изложи нуждата от този подарък… или заем, както най-после го формулира за себе си? Би могла да му намекне да й даде назаем колкото й трябват за палтото и че тя после ще му ги върне малко по малко (но станеше ли веднъж палтото нейно, прекрасно знаеше, че никога няма да се изправи пред необходимостта да го направи). Или, ако той няма толкова много пари накуп, би могла да подхвърли, че има възможност да уреди с господин Рубенстайн да го вземе на изплащане, с което да улесни Клайд. Във връзка с това мислите й взеха нова насока и тя започна да преценява с какви ласкателства би могла да предума господин Рубенстайн да й даде палтото при по-изгодни условия. Спомни си думите му, че с радост би й купил палтото сам той, ако е убеден, че ще бъде мила с него.

Първият й план във връзка с всичко това бе да предложи на Луиза Ратърър да покани брат си, Клайд и още един младеж на име Скъл, който се увърташе около Луиза, да дойдат още същата вечер в един дансинг, където вече бе имала намерение да отиде с по-предпочитания продавач на пури. Само че сега смяташе да развали тази среща, да се появи сама с Луиза и Грета и да заяви, че партньорът й се разболял. Това би й дало възможност да си тръгне по-рано с Клайд и да мине с него край магазина на Рубенстайн.

Но понеже имаше нрав на паяк, който опъва паяжина за мухи, тя предвиди възможността да се създаде положение, при което Луиза да обясни на Клайд или на Ратърър, че идеята за това събиране е била нейна. Това би могло да доведе дори до някое случайно споменаване на палтото от страна на Клайд по-нататък, което, както смяташе, би било съвсем нежелателно. Никак не й се искаше приятелите й да знаят как си урежда частните работи. Поради това реши, че не е удобно да се обърне с такава молба към Луиза или Грета.

И вече започваше наистина да се чуди как да нареди тази среща, когато Клайд, който случайно минаваше наблизо на връщане от работа към дома, влезе в магазина, където тя работеше. Беше дошъл да й се моли за среща идущата неделя. За негова безкрайна радост Хортензия го посрещна най-сърдечно, с най-пленителна усмивка и му махна с ръка. В момента беше заета с една клиентка. Обаче скоро свърши, доближи се и като наблюдаваше под око началника на отдела, който не обичаше посетители, възкликна:

— Тъкмо си мислех за теб! Да не си мислил и ти за мен, а? Какво съвпадение! — След това добави полугласно: — Дръж се така, сякаш не ми говориш. Виждам началника ей там.

Смаян от необикновено нежния й тон, да не споменаваме топлата усмивка, с която го поздрави, Клайд веднага се съживи и окуражи.

— Дали съм мислил за теб? — отвърна той весело. — Нима мисля някога за някой друг? Слушай! Ратърър казва, че съм се побъркал с теб.

— Тоя ли — проточи Хортензия и се нацупи с яд и пренебрежение, понеже, колкото и да беше странно, Ратърър беше младеж, който не се интересуваше много от нея и тя го знаеше. — Мисли се, че е много умен — додаде тя. — Познавам сума момичета, които не го обичат.

— О, Том е добро момче — защити го като верен приятел Клайд. — Само така си приказва. Той те харесва.

— О, не, съвсем не — отвърна Хортензия. — Но аз не искам да говоря за него. Какво ще правиш към шест часа довечера?

— И таз хубава! — възкликна Клайд с огорчение. — Да не искаш да кажеш, че си свободна тая вечер, а? Колко жалко! Знаех, че имаш по нещо за всяка вечер. Аз съм на работа! — Той открито въздъхна, толкова го покруси мисълта, че е била готова да прекара вечерта с него, а той не може да се възползва от този случай и Хортензия беше много доволна, като забеляза дълбокото му разочарование.

— Не, аз имам среща, но ми се иска да не отида — продължи тя и презрително присви устни. — Сега ще отида. Но щях да се откажа, ако ти беше свободен.

Сърцето на Клайд се разтуптя от възторг.

— Божичко, колко жалко, че трябва да отида на работа! — каза той, без да сваля очи от нея. — Сигурна ли си, че не би могла да се освободиш утре вечер? Аз ще съм свободен. А пък сега тъкмо дойдох тук да те попитам дали не искаш да дойдеш на разходка с автомобил в неделя следобед. Един приятел на Хеглънд има кола… пакард… и в неделя всички сме свободни. Той ме помоли да събера компания да отидем до Екселсиор Спрингз. Той е добро момче. — Клайд го каза, понеже Хортензия си даде вид, че това не я интересува много. — Ти не го познаваш много добре, но не е лош. Но знаеш, аз мога да ти разправя това после. Какво ще кажеш за утре вечер? Утре не съм на работа.

Хортензия, която поради обикалящия наоколо началник се преструваше, че показва на Клайд носни кърпи, сега си мислеше колко е неприятно, че трябва да чака цели двадесет и четири часа, преди да може да го заведе да види палтото, и това да й даде повод да започне машинациите си. Същевременно се преструваше, че е много трудно да нареди предлаганата й среща за другата вечер — по-трудно, отколкото той би могъл да си представи. Мъчеше се дори да му покаже, че не е съвсем сигурна дали й се иска.

— Прави се, че разглеждаш тия кърпички — каза тя, защото я беше страх началникът да не ги прекъсне, и продължи замислено: — Имам друга среща утре, не знам дали мога да я откажа, или не. Чакай да видя. — Тя престорено се задълбочи в размисъл и най-после каза: — Е, мисля, че ще мога. Поне ще се опитам. Да не ти отказвам тоя път. Бъди тук на Петнайсета и Главна улица в шест и четвърт… не, преди шест и половина надали ще успееш, нали?… И аз ще се помъча да дойда. Няма да обещавам, но ще се опитам и мисля, че ще го наредя. Съгласен ли си? — Тя му подари една от най-омайните си усмивки и Клайд съвсем загуби ума и дума от радост. Като си помислеше, че най-после тя ще откаже среща на друг заради него! В очите й светеше благосклонност, устните й бяха извити в усмивка.

— То се знае, дума да няма! — употреби той изразите на хотелските момчета. — Там ще съм, като нищо! Ще ми доставиш ли едно удоволствие?

— Какво е то? — предпазливо попита Хортензия.

— Да си сложиш тая черна шапчица с червена панделка под брадичката, ще я сложиш ли? Толкова си сладка с нея!

— Гледай го ти него! — изсмя се тя (да се баламосва Клайд, бе толкова лесно). — Ще си я сложа. Но сега трябва да си вървиш. Ей го тоя дъртак идва. Тогава в шест и половина, а? Довиждане.

Тя се обърна да услужи на нова клиентка, една стара дама, която търпеливо чакаше да я попита, ако може да й каже, къде продават муселин. А Клайд, пламнал от радост пред подареното му неочаквано щастие, се запъти, ликувайки, към най-близкия изход.

Тази внезапна благосклонност не събуди у него излишно любопитство и на другата вечер точно в шест и половина Хортензия се появи в блясъка на дъговите лампи, които лееха като дъжд искрящото си сияние отгоре. Той веднага забеляза, че си е сложила шапката, която му харесваше. И беше изкусително несдържана и разположена, повече от всеки друг път, откакто я познаваше. Преди да има време да й каже колко хубава изглежда и колко се радва, че си е сложила тази шапка, Хортензия подхвана:

— Ти нещо започваш да печелиш моето благоволение, да ти кажа, щом отказвам друга среща и освен това си слагам стара шапка, която не ми харесва, само за да доставя удоволствие на теб. Какво ме кара да го правя, това бих искала да зная!

Клайд светна, сякаш беше спечелил голяма победа. Нима беше възможно най-после тя да спре избора си на него?

— Само да знаеш колко сладка изглеждаш с тая шапка, Хортензия, нямаше да говориш за нея така — настоя той с възторг. — Ти не знаеш колко хубава изглеждаш.

— О-хо! С тая вехтория? — подигра се тя. — И тебе ако не е лесно да те задоволи човек!

— А очите ти са също като меко черно кадифе — продължи Клайд разгорещено. — Чудни са! — Мислеше си за една ниша в „Грийн Дейвидсън“ със завеса от черно кадифе.

— Божичко, тая вечер наистина те бива! — изсмя се закачливо Хортензия. — Ще трябва да си помисля какво да те правя.

Сетне, преди да може да й отговори нещо, тя заразправя съвсем фантастична история как след като преди това имала уречена среща с някакъв младеж уж от обществото, на име Том Киъри, който ходел по петите й тия дни и я придумвал да отиде с него на вечеря и на танци, едва тая вечер решила „да му даде ритник“ и да предпочете Клайд — разбира се, поне за този случай. И се обадила на Киъри и му казала, че не може да се види с него тая вечер, отрязала го, тъй да се каже. Но въпреки това на излизане от служебния вход, кого да види да я причаква там, ако не същия тоя Том Киъри, великолепно издокаран със светлосив реглан и гети и с лимузината си. И стига да била поискала, щял да я заведе в „Грийн Дейвидсън“. Той бил човек с широка ръка. Но тя не искала. Поне не тая вечер. И все пак, ако не се изхитрила да му избяга, щял да я забави. Но тя го зърнала първа и избягала в противоположна посока.

— Трябваше само да видиш как се мятаха краченцата ми нагоре по Сарджънт и зад ъгъла към Бейли Плейс — така самовлюбено описа тя бягството си. А Клайд бе тъй замаян от тази картина и чудесния Киъри, че прие всичките й плитки измислици за истина.

После, когато отиваха към Гаспи, ресторант на „Уайондот“ близо до Десета улица, който, както съвсем наскоро Клайд научи, бил много по-добър от Фрисел, Хортензия току спираше да гледа разни витрини, като подхвърли, че много искала да може да си намери някое палтенце, което да й прилича, че това, което имала, се поизносило и трябвало скоро да се погрижи за ново — трудно за нея положение, което накара Клайд да се замисли дали не му намеква да й го купи той. И дали няма да спечели в нейните очи, ако й купи някакво палтенце, щом й трябва.

Но когато пред тях се показа магазинът на Рубенстайн от същата страна на улицата с добре осветена витрина и палтото на преден план, Хортензия спря, както си беше намислила.

— Ау, погледни това сладко палтенце! — възторжено започна тя, сякаш току-що поразена от красотата му: цялото й държане говореше за първо, чистосърдечно впечатление. — Ах, не е ли това най-прекрасното, най-сладкото, най-чудесното палтенце на света? — продължи тя и актьорското й майсторство растеше успоредно с копнежа за палтото. — Ах, само погледни яката, ами тия ръкави, ами джобовете! Виждал ли си някога нещо по-шик? Да можех да си стопля ръцете в тях! — Тя погледна Клайд с крайчеца на окото, за да види дали това му прави съответно впечатление.

А той, възбуден от дълбокия й възторг, оглеждаше палтото с немалко любопитство. Безспорно беше хубаво… много хубаво. Но, божичко, какво ли можеше да струва такова едно палто? Дали тя не се опитваше да му подчертае по този начин достойнствата на палтото, та да й го купи? Ами че то трябва да струва най-малко двеста долара! Общо взето, Клайд нямаше представа за стойността на подобни неща. Положително не би могъл да купи такова палто. Особено пък сега, когато майка му взима значителна част от спечеленото за Еста. И все пак нещо в държанието на Хортензия като че ли му подсказваше, че тя мисли тъкмо за такова нещо. От тази мисъл го побиха тръпки и той малко остана да се скове.

Но въпреки всичко, както сега си мислеше тъжно, ако пожелае, Хортензия положително може да намери някого, който да й го купи — например този младеж Том Киъри, когото току-що му беше описала. А което бе още по-лошо, тя беше точно от този род момичета. И ако не успее да й го купи, ще й го купи някои друг и тя ще презира Клайд зарад това, че не може да прави такива неща за нея.

За негово безкрайно слисване и неудоволствие девойката възкликна:

— Ах, какво ли не бих дала за такова палто!

Не бе имала намерение да поставя въпроса ребром в този миг, защото искаше да внуши на Клайд мисълта, заседнала дълбоко в ума й, по тактичен начин.

Ала Клайд, колкото и да не беше опитен, нито пък проницателен, все пак успя безпогрешно да долови вложеното в тези думи значение. Те значеха… те значеха… в момента не му се искаше дори сам за себе си да формулира какво значеха те. А сега… сега… само да имаше парите за това палто! Схващаше, че тя се мъчи да измисли някакъв сигурен начин да получи палтото. Но как би могъл да го направи той? Как? Само да може да нареди някак да вземе палтото за нея… само да може да обещае, че ще й го вземе, да речем, на еди-коя си дата, ако не струва прекалено много, тогава какво? Дали ще има смелост да й подхвърли тази вечер или, да кажем, утре, след като научи цената на палтото, че ако тя… тогава… тогава… е, тогава той ще й купи палтото или каквото друго поиска. Само трябва да бъде сигурен, че тя всъщност не го лъже, както го лъжеше винаги за разни дребни неща. Няма да изтърпи да й купи палтото и след това да не получи нищо в замяна, в никой случай!

Докато размишляваше така, той наистина тръпнеше и трепереше до Хортензия. А тя стоеше там, гледаше палтото и си мислеше, че ако не му стигне умът да намери начин да й купи това нещо и да разбере какво има тя пред вид — как възнамерява да му се отплати, е, тогава това ще е краят. Няма защо Клайд да мисли, че тя вечно ще се влачи с човек, който не може и не иска да направи и толкова за нея. В никой случай.

Те продължиха към Гаспи. И през време на цялата вечеря тя не говори почти за нищо друго: колко хубаво е това палто и колко хубаво ще й стои.

— Ще видиш — каза тя по едно време предизвикателно, понеже й се стори, че Клайд може да не е много сигурен в момента за възможностите си да й го купи, — аз ще намеря начин да получа това палто. Мисля, че Рубенстайн би ми го дал на изплащане, ако отида да поговоря с него и му платя достатъчно в брой. Едно друго момиче от нашия магазин веднъж си взе палто по този начин — без да се замисли, излъга Хортензия, с надеждата да принуди Клайд да й помогне. Но Клайд не можеше да се отърве от страха пред извънредния разход във връзка с палтото и се колебаеше да каже какво ще направи. Нямаше никаква представа за цената на подобно нещо — то можеше да струва двеста, ако не и триста долара — и той се боеше да се задължи за нещо, което после може да не е в състояние да извърши.

— Не знаеш ли колко може да поискат за него, а? — попита той неспокойно, като си мислеше в същото време, че ако й направи някакъв паричен дар сега, без някаква гаранция от нейна страна, какво право има да очаква в замяна нещо повече от онова, което бе получавал досега? Знаеше как го подлъгва тя да й купува разни неща, а след това не му позволява дори да я целуне. Той се изчерви и се ядоса вътрешно, възмутен от мисълта за увереността й, че може да си играе с него, както си ще. Но въпреки това пак му дойдоха наум току-що казаните от нея думи, че ще направи всичко за този, който й купи палтото… или нещо такова.

— Н-н-не — първо се подвоуми Хортензия, без да знае за миг дали да му каже точната цена или малко по-висока. Защото, ако помолеше господин Рубенстайн да й го даде на изплащане, той можеше да поиска повече. Но пък ако кажеше много повече, Клайд можеше да й откаже да й помогне. — Но знам, че надали ще струва повече от сто двадесет и пет. Аз не бих дала повече за него.

Клайд си отдъхна с облекчение. В края на краищата не беше двеста или триста! Сега започна да мисли, че ако тя успее да уреди да даде приемлива сума в брой (да речем петдесет или шестдесет долара), той все някак ще се справи да събере останалото за две-три седмици. Но ако й поискат всичките сто двадесет и пет неведнъж, Хортензия ще трябва да почака, а освен това той ще трябва да знае дали ще бъде възнаграден, или не… да го знае с положителност.

— Чудесна идея, Хортензия! — възкликна той, без обаче да обясни причината за възторга си. — Защо не го направиш? Защо не узнаеш първо колко искат за палтото и колко ще искат в брой? Може би ще мога да ти помогна тогава.

— Ах, това ще бъде толкова мило от твоя страна! — Хортензия плесна с ръце. — Ще го направиш ли? Ах, това ще е великолепно! Сега съм направо сигурна, че ще имам това палто! Сигурна съм, че ще се съгласят да ми го дадат, ако им говоря както трябва.

Тъкмо както Клайд се беше боял и сега виждаше, тя съвсем забравяше факта, че сдобиването й с палтото става възможно само благодарение на него и сега всичко щеше да тръгне точно както си го беше помислил. Това, че той ще плати палтото, щеше да се приеме като нещо съвсем естествено.

Но след малко, като забеляза помрачнялото му лице, Хортензия добави:

— Ах, ти си най-сладкото, най-милото момче, щом искаш да ми помогнеш в тази работа. Ще видиш, че няма да го забравя. Само почакай и ще видиш. Няма да съжаляваш. Ти само почакай. — Очите й просто искряха от веселие и дори благоволение към него.

Може би е мекушав и млад, но не е лош и тя ще го възнагради — реши сега Хортензня. Веднага щом получи палтото, което трябва да стане след седмица, най-много след две, тя ще бъде много мила с него… ще направи нещо за него. И за да подчертае собствените си мисли и за да му даде да разбере какво влага в думите си, придаде на очите си морно, влюбено изражение и му подари многообещаващ поглед — разиграване на романтична роля, което го накара да се размекне и да загуби самообладание. Предвкусването на ласките й дори го поуплаши, защото обещанието й подсказваше, както си въобрази, обезпокояваща буйност, на която може би нямаше да може да отговори. Сега се чувстваше малко слаб пред нея — беше го малко страх, — като си помислеше какво може да представлява истинската й любов.

Въпреки това той заяви, че ако палтото не струва повече от сто двадесет и пет долара и тази сума може да се раздели на една вноска от двадесет и пет в брой и две допълнителни от по петдесет, ще може да се справи. А тя от своя страна отговори, че ще уреди всичко още на другия ден. Може би ще успее да убеди господин Рубенстайн да й го даде веднага след заплащането на двадесет и пет долара; ако ли не, тогава в края на втората седмица, когато ще бъде изплатено почти всичко.

А после в изблик на истинска благодарност към Клайд на излизане от ресторанта тя му пошепна с котешко мъркане, че никога не ще забрави това и че за първи път ще облече палтото за него. Ако не е на работа, може да отидат някъде на вечеря. Или, ако това не стане, положително ще го е взела навреме за деня на предполагаемата разходка с автомобил, която той или май Хеглънд гласи за следващата неделя, но която може би ще се отложи.

Тя му предложи да отидат на дансинг и там през време на танцуването се притискаше в него по толкова нескромен начин, а след това изпадна в настроение, което накара Клайд да се разтрепери и съвсем да загуби ума и дума.

Най-после той се върна у дома си с копнеж за предстоящия ден, сигурен, че няма да срещне мъчнотии, да събере пари за първата вноска, дори да е петдесет долара. Защото сега, пришпорван от обещанието, смяташе да вземе назаем до двадесет и пет долара било от Ратърър, било от Хеглънд и да им ги върне, след като палтото бъде изплатено.

Но, о тази прекрасна Хортензия! Толкова очарователна, толкова безгранично, покоряващо, обезоръжаващо сладка! Като си помисли само, че най-сетне, и то скоро, тя ще бъде негова! Това наистина беше нещо от царството на мечтите — невероятното се превръщаше в действителност!

XVI

Вярна на обещанието си, на другия ден Хортензия отиде при господин Рубенстайн и с цялата си присъща хитрост му изложи с доста премълчавания естеството на затруднението, пред което се намираше. Дали има някаква възможност да получи палтото за сто и петнадесет долара при по-леки условия, на изплащане? Главата на господин Рубенстайн моментално тържествено се заклати. Техният магазин не продавал на изплащане. Ако искал да търгува по този начин, можел да поиска за това палто двеста долара и много лесно да ги вземе.

— Но аз бих могла да ви платя не по-малко от петдесет долара, когато го взема — настоя Хортензия.

— Прекрасно. Но кой може да ми гарантира, че ще получа останалите шейсет и пет, и кога?

— Идущата седмица двайсет и пет, по-идущата двайсет и пет и още по-идущата петнайсет.

— Разбира се. Но да предположим, че на другия ден, след като вземете палтото, ви прегази някой автомобил и ви убие. Тогава какво? Откъде ще получа парите си?

Това беше наистина труден въпрос. И нямаше никакъв начин да докаже, че някой ще заплати палтото. А преди това се налагаха толкова разправии: да сключи договор и да намери някой наистина надежден човек (да речем банкер) да приподпише като поръчител. Не, тяхната фирма не продавала на изплащане. Те работели в брой. Точно затова палтото й било предложено за сто и петнадесет, но нито долар по-малко. Нито долар!

Господин Рубенстайн въздъхна и продължи да говори. И най-после Хортензия го попита дали не може да му даде седемдесет и пет долара на ръка и да доплати другите четиридесет следващата седмица. Дали ще й даде тогава палтото — да си го занесе у дома?

— Но една седмица… една седмица… какво представлявала една седмица? — мъчеше се да я убеди господин Рубенстайн. — Щом можете да ми донесете седемдесет и пет идущата седмица или утре, а другите четирийсет след още една седмица или десет дена, защо да не почакате една седмица и ми донесете всичките сто и петнайсет? Тогава палтото ще е ваше без всякакви затруднения. Оставете палтото. Елате пак утре и ми платете двайсет и пет или трийсет долара по сметка и аз ще го извадя от витрината и ще го прибера за вас. Тогава никой няма да може дори да го види. Донесете ми остатъка след една седмица или след две седмици. И тогава то ще си е ваше. — Господин Рубенстайн обясняваше положението, сякаш беше нещо много трудно за разбиране.

Но доводът, както го изложи, бе достатъчно тежък. След това Хортензия нямаше много-много за какво да спори. Въпреки това настроението й доста се понижи. Като си помислеше, че не може да го вземе сега! И все пак, щом излезе от магазина, отново се развесели. Защото в края на краищата времето ще мине бързо и ако Клайд устои на своята част от споразумението, палтото ще бъде нейно. Важното сега е да го накара да й даде двадесет и пет или тридесет долара, с които да осигури тази чудесна покупка. Обаче щом си помисли, че сега ще трябва нова шапка, която да отива на палтото, реши да му каже, че палтото струва сто двадесет и пет, а не сто и петнадесет долара.

Когато окончателното положение бе изложено пред Клайд, това споразумение му се видя много приемливо — като вземеше всичко под внимание, можеше да си отдъхне от чувството на напрежение, което го бе обзело след последния разговор с Хортензия. Защото в края на краищата не бе успял да измисли как да събере повече от тридесет и пет долара през тази първа седмица. Следващата щеше да е малко по-лесна, защото тогава, както си беше казал, възнамеряваше да вземе, ако може, двадесет или двадесет и пет назаем от Ратърър, които заедно с двадесет или двадесет и петте, събрани от бакшишите, щяха да бъдат напълно достатъчни за изплащане на втората вноска. По-другата седмица смяташе да заеме поне десет или петнадесет от Хеглънд (може би и повече), а ако това не стигне за нужната сума, да заложи за петнадесет долара часовника, който си беше купил преди няколко месеца. Би следвало да му дадат най-малко толкова: той му беше струвал петдесет.

Но сега му дойде наум и за Еста, която чакаше в мизерната си стаичка нещастния завършек на единствения си любовен роман. Как ли щеше да се справи, питаше се той, дори въпреки факта, че се страхуваше да не го забъркат и него във финансовите затруднения на Еста и на семейството. Баща му не можеше, пък и никога не бе могъл, да окаже някаква парична помощ на майка му. И все пак, ако поради това задачата бъде прехвърлена върху самия него, как ще се справи той? Защо му трябва на баща му вечно да продава от къща на къща часовници и килими и да държи проповеди по улиците? Защо не могат майка му и баща му да се откажат от тази своя мисия?

Но той си знаеше, че положението не ще може да се оправи без негова помощ. И доказателство за това получи към края на втората седмица след споразумението си с Хортензия, когато се обличаше в спалнята си и имаше петдесет долара в джоба, които смяташе да й даде идущата неделя, а майка му надзърна вътре и рече:

Бих искала да те видя за една минутка, преди да излезеш, Клайд.

Забеляза, че тя беше много мрачна, когато каза това. Всъщност от няколко дни вече долавяше, че нещо й тежи. Същевременно непрекъснато си беше повтарял, че както е заангажирал всичките си средства, не би могъл да направи нищо. Или ако направи нещо, то значи да загуби Хортензия. Това не можеше да допусне!

И все пак какво приемливо извинение би могъл да представи на майка си, като и откаже малко да й помогне, особено ако се вземат под внимание дрехите, които носеше, и както ходеше тук-там под вечния предлог, че работи, но вероятно тя не се лъжеше чак толкова, колкото той си мислеше. Разбира се, само преди два месеца се беше задължил да й плаща по десет долара седмично повече в течение на пет седмици и го направи. Но по всяка вероятност с това само й доказа, че разполага с толкова излишни пари, та ги дава, макар да се беше помъчил да й подчертае на времето, че се лишава от най-необходимото, за да го прави. И все пак колкото и да му се искаше да й помогне, не можеше, обладан от желанието да притежава Хортензия.

Той излезе след малко във всекидневната и както винаги майка му веднага го заведе на една от пейките в мисията — неприветлива и студена стая в тези дни.

— Мислех, че няма да ми се наложи да ти говоря за това, Клайд, но не виждам друг изход. Нямам никой друг освен теб, на когото да се осланям сега, когато ти вече ставаш мъж. Но трябва да ми обещаеш да не го казваш на никого: на Франк, Джулия или баща ти. Не искам те да знаят. Но Еста се е върнала в Канзас сити и е в много тежко положение и просто не зная какво да правя с нея. Аз разполагам с толкова малко пари, а баща ти вече не може кой знае колко да ми помага.

Тя прокара замислено уморена ръка по челото си и Клайд разбра какво ще последва. Първата му мисъл бе да се престори, че не е знаел за връщането на Еста в града, понеже се беше преструвал вече тъй дълго. Но сега изведнъж, изправен пред признанието на майка си и пред необходимостта да се престори на изненадан, ако иска да продължи измамата, каза:

— Да, знам.

— Ти знаеш? — повтори учудено майка му.

— Да, знам — каза пак Клайд. — Една сутрин, когато минавах оттам, видях те да влизаш в оная къща на Боудри стрийт — обясни той доста спокойно. — А след това видях и Еста да поглежда през прозореца. И след като ти си отиде, влязох.

— Преди колко време е било това? — попита майка му не за друго, а за да спечели време.

— Ами, мисля, преди пет-шест седмици. След това се отбивах един-два пъти при нея, само че и Еста не искаше да разправям за това.

— Тц-тц-тц! — изцъка с език госпожа Грифитс. — Значи, ти знаеш какво е положението й.

— Да — отвърна Клайд.

— Е, кому каквото е писано — рече тя с примирение. — Не си споменавал това пред Франк или Джулия, нали?

— Не — отговори Клайд замислено, като си казваше колко безуспешен е бил опитът на майка му да запази всичко в тайна. Не беше способна да измами никого, същият беше и баща му. Смяташе, че сам той е далече, далече по-хитър.

— И не бива! — сериозно го предупреди майка му. — Мисля, че не е много добре за тях да знаят. И без това е достатъчно лошо — добави тя с присвита от огорчение уста, докато Клайд мислеше за себе си и Хортензия.

— Само като си помисля — продължи тя след миг и очите й се забулиха с печална, всеобгръщаща сива мъгла — как навлече това на себе си и на всички ни! И то когато трябва да минаваме с толкова малко, без друго. И след всичките наставления, които е получавала… възпитанието. „Пътят на грешника…“

Тя поклати глава, събра двете си ръце и здраво ги стисна, а Клайд гледаше пред себе си, мислеше за положението и за всичко, което то можеше да означава за него.

Майка му седеше съвсем сломена и озадачена от ролята, която е изиграла самата тя във всичко това. Всъщност беше лъгала, както и всички други. И ето Клайд сега бе напълно осведомен за всичките й лъжи и хитрини и й се виждаше, че изглежда глупава и лицемерна. Но не се ли беше опитала да го спаси от всичко това… него и другите? И той беше достатъчно голям да го разбере сега. Все пак тя се залови да обяснява защо и да повтаря колко ужасно й се струва всичко това. Същевременно, както му обясни по-нататък, сега се видяла принудена да се обърне към него за помощ във връзка е това положение.

— Еста скоро ще бъде много зле — изведнъж продължи тя, като надмогна себе си очевидно без да има сили или поне желание да гледа Клайд, докато му го казва, и все пак твърдо решила да бъде колкото може по-откровена. — Много скоро ще й трябва лекар и някой, който да стои при нея през цялото време, когато аз не съм там. Трябва да намеря отнякъде пари… поне петдесет долара. Не би ли могъл да ми намериш толкова по някакъв начин от някой от младите си приятели, а? Само назаем за няколко седмици? Ти би могъл да ги върнеш скоро, знаеш, стига да искаш. Няма да искам да ми плащаш нищо за стаята, докато не ги върнеш.

Тя гледаше Клайд тъй напрегнато, тъй настойчиво, че той се чувстваше съвсем потресен от безспорната състоятелност на молбата й. И преди да успее да добави нещо към тревожното угнетение, което помрачаваше лицето на майка му, тя додаде:

— Ония другите пари бяха за нея, нали знаеш, за да мога да я доведа тук, след като нейният… нейният… — тя се подвоуми, докато намери подходяща дума, но най-после довърши: — нейният съпруг я изоставил там в Питсбърг. Предполагам, че ти го е разправила.

— Да, разправи ми — отговори Клайд тежко и печално. Защото положението на Еста в края на краищата беше безспорно критично, нещо, за което не се беше замислял досега.

— Ау, майко! — възкликна той, терзан от мисълта за петдесетте долара в джоба си (точно сумата, необходима на майка му) и тяхното предназначение. — Не знам дали ще мога да направя нещо, или не. Не познавам чак толкова добре никое от момчетата там, за да поискам такова нещо. Пък и те не печелят повече от мен. Бих могъл да взема назаем нещичко, но няма да е кой знае колко.

Той се запъна и преглътна, защото не му беше лесно да лъже майка си по този начин. Всъщност никога не му се беше случвало да лъже във връзка с нещо така мъчително и да лъже тъй жалко. Защото имаше петдесет долара в джоба си в момента с Хортензия от едната страна и майка му и сестра му от другата и тези пари щяха да помогнат на майка му да разреши затрудненията си в същата степен, както и на Хортензия, и то по-почтено. Колко ужасно беше да не й помогне! Как можеше да й откаже наистина! Клайд нервно облиза устни и прекара ръка през челото, защото от възбуждение по лицето му бе избила пот. Чувстваше се угнетен, безчестен, неспособен да се справи с положението.

— А нямаш ли някакви свои пари, които би могъл да ми дадеш още сега, а? — полуумолително попита майка му. Защото имало редица неща, необходими във връзка с положението на Еста, за които трябвали пари незабавно, а тя имала тъй малко.

— Не, нямам, майко — каза Клайд, погледна я за миг плахо и веднага извърна очи, тъй че ако самата тя не беше така залисана, можеше да прочете по лицето му, че я лъже.

В действителност той усети да го прерязва смесена болка на самосъжаление и самопрезрение, идваща от състраданието, което изпитваше към майка си. Нямаше сили дори да си представи, че ще загуби Хортензия. Тя трябва да бъде негова! Но все пак майка му изглеждаше тъй самотна и тъй безпомощна! Това беше срамно! Той се държеше низко, направо подло! Дали нямаше по-късно да бъде наказан за такова нещо?

Клайд се опита да измисли някакъв друг начин — някакъв начин да намери малко пари освен петдесетте долара, та да й помогне. Да беше имал само малко повече време — още няколко седмици! Да не й беше хрумнало на Хортензия тази прищявка за палтото тъкмо сега!

— Ще ти кажа какво мога да направя — продължи той съвсем глупаво и тъпо, докато майка му не спираше да цъка. — Ще ти помогнат ли пет долара?

— Е, все ще е нещо — отговори тя. — Все ще ми послужат.

— Добре, толкова мога да ти дам — каза Клайд, като си мислеше да ги навакса от бакшишите през седмицата и се уповаваше на по-добър късмет през следващите дни. — Пък аз ще видя какво мога да направя идущата седмица. Може би ще мога да ти дам десет. Не мога да обещая със сигурност. Трябваше да взема назаем част от тия другите пари, дето ти дадох, и още не съм ги върнал всичките, ако взема да се моля сега за още, ще си помислят… Е, ти знаеш как се гледа на тия работи.

Майка му въздъхна и си помисли какво нещастие е да прибягваш за такава помощ до сина си. И то тъкмо когато се мъчи да стъпи на крака. Какво ли ще си мисли той за всичко това след години? Какво ще мисли за нея… за Еста… за семейството? Защото въпреки цялата му амбиция и смелост, и желанието да излезе от дома и да работи, винаги й се беше струвало, че Клайд не е от много здравите физически, нито устойчивите морално или умствено. Колкото се отнасяше до неговите нерви и преживявания, от време на време той като че ли повече приличаше на баща си, отколкото на нея. А в повечето случаи беше толкова лесно да го възбуди човек — да го накара да прояви напрежение и принуденост, — сякаш не ги издържаше и тях. И не друг, а тя, заради Еста и заради мъжа си и техния несполучлив съвместен живот, трупа по-голямата част от тези тежести върху него.

— Е, щом не можеш, значи, не можеш — промълви тя. — Трябва да се помъча да измисля някакъв друг изход. — Но в момента не виждаше никакъв.

XVII

По отношение на разходката с автомобил, предложена и уредена за следващата неделя от Хеглънд и неговия приятел шофьор, се наложи промяна в плана. Колата — не каква да е, а скъп Пакард — не можело да се вземе за този ден, а трябвало да се използва сега до четвъртък или петък, или всичко се осуетявало. Защото, както на всички предварително им се обясни, но без строго придържане до истината, колата принадлежеше на някой си господин Кимбарк, възрастен и много заможен човек, който в момента пътувал из Азия. Също така не беше вярно и това, че въпросният младеж е шофьор на господин Кимбарк — той беше само разхайтен, покварен син на Спарсър, управител на една от животновъдните ферми на господин Кимбарк. Този негов син, в желанието си да се покаже за нещо повече от син на управител на ферма и понеже работеше като пазач и имаше достъп до колите, бе решил да вземе най-хубавата и да се поразходи с нея.

Хеглънд бе този, който предложи да вземе участие в някое интересно пътуване с приятелите си от хотела. Но след като всички бяха поканени, се получило съобщение, че господин Кимбарк вероятно щял да се върне през следващите две седмици. И поради това Уилърд Спарсър бе решил веднага, че е най-добре да не използва вече колата. Можело изневиделица да бъде хванат поради неочаквано пристигане на господин Кимбарк. Когато изложи затруднението си пред Хеглънд, който с нетърпение чакаше тази разходка, той се присмя на страха му. Защо лък да не я използват още веднъж? Бил разпалил интереса у всичките си приятели и сега не искал да ги разочарова. Те се уговориха за следващия петък между пладне и шест часа. А тъй като Хортензия бе променила плановете си, тя реши сега да придружи Клайд, който, разбира се, беше поканен.

Обаче както Хеглънд обясни на Ратърър и Хигби, понеже ще използват колата без разрешението на собственика, трябва да се срещнат по-далечко — мъжете на една от тихите улички близо до Седемнадесета и Западния проспект, откъдето могат да продължат до мястото, където ще е по-удобно да се срещнат с момичетата, а именно на Двадесета и Уошингтън. Оттам ще тръгнат по Западния парков път и Анибаловия мост на северозапад към Харлем, Норт Канзас сити, Майнавил и нататък през Либърти и Моузби по Екселсиор Спрингз. Крайната им цел там ще бъде малък хан — „Вигвамът“ — на едва-две мили отсам Екселсиор, който е отворен през цялата година. Всъщност това е едновременно ресторант, дансинг и хотел. Един грамофон и механично пиано осигуряват необходимата музика. Групи като тяхната отивали там доста често, а Хеглънд, както и Хигли, които бяха ходили няколко пъти, го описваха като първокласно заведение. Храната била добра, пътят дотам — прекрасен. Точно под него имало рекичка, където поне лятно време можело да се гребе с лодка и да се лови риба. Зиме някои се пързаляли с кънки, когато имало лед. Положително по това време на годината — януари — пътят щял да бъде заснежен, но можело лесно да се мине, а гледката била чудесна. Имало едно езерце, недалече от Екселсиор, по това време на годината също замръзнало, и според Хеглънд, който винаги проявяваше прекалено голяма фантазия и въодушевление, могли да отидат там и да се попързалят.

— Чувате ли кой разправя за пързаляне с кънки на такъв излет? — забеляза доста цинично Ратърър, понеже от негова гледна точка такъв случай не подхождаше за никакви странични спортни занимания, а изключително за любов.

— Да ви вземат мътните! Не може човек да предложи нещо забавно, без да го съдерат от подигравки заради това! — сопна се авторът на идеята.

Единственият освен Спарсър, който страдаше от опасения във връзка с всичко това, беше Клайд. Защото от самото начало фактът, че колата, с която щяха да пътуват, не принадлежи на Спарсър, а на неговия господар, го тревожеше, почти дразнеше. Не му харесваше идеята да се вземе нещо, което принадлежи на някой друг, дори и за временно ползване. Нещо може да се случи. Може да ги заловят.

— Не мислиш ли, че е опасно да излезем с тая кола? — попита той Ратърър няколко дена преди излета, когато беше окончателно разбрал откъде и чия ще е колата.

— А, не вярвам — отговори Ратърър, който бе свикнал на такива хрумвания и хитрини и не се безпокоеше много. — Колата не я взимам аз, нито пък ти, нали? Щом той иска да я вземе, то си е негова работа. Щом ме кани да отида, ще отида. Защо да не отида? Единственото, което искам, е да ме доведе навреме обратно. Това е единственото нещо, което може да ме тревожи.

А Хигби, който се доближи в този миг, изказа същото мнение. Но Клайд продължаваше да се тревожи. Можеше нещо да се обърка; можеше да загуби службата си поради такова нещо. Но толкова увлечен беше от мисълта да се вози в такава хубава кола с Хортензия и всички други момичета и момчета, че не можеше да устои на изкушението.

Веднага след пладне в петък същата седмица неколцината участници в излета се събраха на определените места: Хеглънд, Ратърър, Хигби и Клайд на Осемнадесета и Западния проспект, близо до разпределителната гара; Майда Аксълрод, приятелката на Хеглънд, Люсил Никълъс, една от приятелките на Ратърър, и Тина Когел, приятелка на Хигби, а също и Лора Сайп, друго момиче, доведено от Тина Когел, за да го запознаят със Спарсър — на Двадесета и Уошингтън стрийт. Само защото Хортензия бе съобщила в последния момент на Клайд, че трябва да отиде до вкъщи за нещо, трябваше да минат да я вземат от Четиридесет и девета и Денеси, където живееше, но не без мърморене.

Денят — късен януарски ден — клонеше да бъде мрачен, с навъсени облаци, особено в околностите на Канзас сити. От време на време дори се канеше да завали сняг — извънредно интересна и живописна перспектива за събралите се в колата. Това им харесваше.

— Ах, дано завали! — възкликна Тина Когел, когато някой заговори за тази възможност, а Люсил Никълъс добави:

— О, толкова обичам да гледам как вали!

По Уест Блъф роуд, Уошингтън и Втора улица най-после минаха по моста Анибал към Харлем и оттам по извиващия покрай реката и сякаш охраняван от хълмове път отминаха Рандолфските възвишения и Майнавил. А след това дойдоха Моузби и Либърти, през които пътят беше по-добър, с мяркащи се интересни къщурки и голи, покрити със сняг януарски хълмове.

Клайд, който през всичките тези години тук не бе никога стигал много по-далече от Канзас сити и Канзас на запад или от първобитните и девствени гори на Суоуп парк на изток, нито някъде по-далеч от Арджънтайн от едната страна на реките Канзас и Мисури и Рандолфските възвишения от другата, беше увлечен от илюзията за пътуване, която като че ли създаваше у него всичко това — за далечно пътуване. Всичко бе тъй различно от обикновеното всекидневие! И в този случай Хортензия бе склонна да бъде много мила и любезна. Тя се сгуши до него на седалката, а когато той забеляза, че другите са вече притеглили приятелките си в нежна прегръдка и я обви с ръка и притисна до себе си, Хортензия почти не протестира. Вместо това вдигна очи и рече:

— Май ще трябва да си сваля шапката.

Другите се изсмяха. От време на време в държанието й се промъкваше нещо живо, свежо и много забавно. Освен другото беше си сресала косата по нов начин, който я правеше положително по-хубава, и нямаше търпение да се покаже пред другите.

— Ще можем ли да потанцуваме там? — попита тя общо, без да погледне някого.

— То се знае — отговори Хигби, който беше вече убедил Тина Когел да си свали шапката и я беше стиснал в прегръдките си. — Там има механическо пиано и грамофон. Ако бях се сетил, можех да взема моя корнет. Зная да свиря на него „Дикси“.

Колата се носеше с главоломна скорост по заснежения път сред бели полета. В действителност Спарсър, като се смяташе за майстор шофьор, както и истински собственик на колата в момента, искаше да види колко бързо може да я кара по такъв път.

Отдясно и отляво като тъмни кенари се мяркаха гори. Полетата останаха назад, застаналите на стража хълмове се издигаха и снишаваха на вълни. Разперило ръце плашило с изкривил се полуизгнил цилиндър плющеше на вятъра на едно място близо до пътя. Ято гарги се вдигна недалече от него и полетя направо към далечна гора, която леко се очертаваше оттатък предния план на снеговете.

На предната седалка Спарсър караше колата, седнал до Лора Сайп с вид на човек, за когото такъв великолепен автомобил е най-обикновено нещо. Той всъщност харесваше много повече Хортензия, но счете за свой дълг поне сега за сега да окаже някакво внимание на Лора. И за да не остане назад от другите по отношение на галантността, я прегърна с една ръка и продължи да кормува с другата — подвиг, който разтревожи Клайд, все още обладан от съмнения дали е било разумно да вземат колата изобщо. Можеше да пострадат всички от такова бързо каране. Хортензия се интересуваше само от факта, че Спарсър бе недвусмислено проявил интерес към нея, но той трябваше да обърне някакво внимание на Лора Сайп, ще не ще. И когато го видя да притегля Лора и да я пита надуто дали се е возила много с автомобил из Канзас сити, само се усмихна на себе си.

Обаче Ратърър забеляза това движение и побутна Люсил Никълъс, а тя на свой ред побутна Хигби, за да привлече вниманието му към проявите на нежност отпред.

— Май не си отказвате удобства там отпред, Уилърд? — подхвърли закачливо Ратърър, за да се посприятели с него.

— И как още! — весело, но без да се обърне, отговори Спарсър. — Какво ще кажеш ти, малката?

— О, мен ми е хубаво — отвърна Лора Сайп.

Но Клайд си мислеше, че от всичките момичета в компанията никоя не е наистина толкова хубава, колкото Хортензия — не можеше да се прави и сравнение. Беше дошла с рокля в червено и черно и много тъмна червена шапка с широка козирка в тон с роклята. А на лявата буза, тъкмо под начервените си устица, беше залепила миниатюрно квадратче от черна мушама, като някоя от красавиците, които бе виждала на снимки. Всъщност, преди още да започне излетът, беше твърдо решила да засенчи всички други участнички и сега ясно долавяше, че е сполучила. А Клайд от своя страна беше съгласен с нея.

Ти си най-сладкото момиче тук — пошепна той, като я прегръщаше нежно.

— Божичко, и ти ако не знаеш да се подмазваш, когато пожелаеш — рече тя високо и другите се засмяха. А Клайд леко се изчерви.

Около шест мили оттатък Майнавил колата стигна до завой в една котловинка, където имаше някаква лавка, и там Хеглънд, Хигби и Ратърър слязоха да купят, бонбони, цигари, сладолед и лимонада. Сетне дойде Либърти, а после, няколко мили преди Екселсиор Спрингз, видяха „Вигвамът“ — той беше само стара двуетажна фермерска къща, опряна в едно възвишение зад сградата. От едната страна обаче имаше по-нова и по-голяма едноетажна пристройка, в която се намираха трапезарията, дансингът и скрит зад преградка в единия край бар. Тук в голяма камина весело блещукаше огън. Долу в падината, отвъд пътя, се виждаше реката или поточето Бентън, сега съвсем замръзнало.

Ето ви я и реката! — весело извика Хигби, като помагаше на Тина Когел да слезе от колата (беше се вече доста поразгорещил от няколкото чашки, пийнати из пътя).

Всички се спряха за малко да се полюбуват на поточето, което лъкатушеше между дърветата.

— Искаше ми се тая компания да си донесе кънките и да слезе там долу — въздъхна Хеглънд, — но никой не пожела. Е, и без тях ще минем.

В това време Люсил Никълъс забеляза трепкащо пламъче, отразено в едно от прозорчетата на хана, и възкликна:

— О, вижте, вътре гори огън!

Спарсър гарира колата, всички вкупом влязоха в хана и Хигби отиде с бързи крачки при голямото, шумно, раздрънкано механическо пиано с тенекиен тон и го пусна с петцентова монета. За да оспори неговото първенство и за да се покаже, Хеглънд изтича при сложения в единия ъгъл грамофон и пусна плочата „Сивата мечка“, която намери там.

При първите звуци на тази мелодия, която всички знаеха, Тина Когел се провикна:

— О, хайде да танцуваме, искате ли? Не можете ли да спрете туй другото дрънкало? — добави тя.

— Разбира се, след като изсвири докрай — обясни със смях Ратърър. — Единственият начин да го спреш, е да не пускаш в него монети.

Но понеже в помещението влезе келнер, Хигби се зае да пита кой какво иска. Междувременно, за да блесне с чаровете си, Хортензия се изправи сред дансинга и се опита да имитира сива мечка, ходеща на задните си крака, което умееше да прави доста забавно — съвсем грациозно. А Спарсър, като я видя сама сред дансинга, побърза да привлече вниманието й върху себе си и тръгна подир нея, като се мъчеше да имитира нейните движения. Харесала неговата ловкост и нетърпелива да потанцува, Хортензия най-после изостави имитирането, протегна към него ръце и двамата живо заиграха уанстеп. Клайд, който в никакъв случай не беше толкова добър танцьор, веднага пламна от ревност — болезнена ревност. В копнежа по нея му се струваше несправедливо тя да го изоставя тъй рано — в самото начало на веселбата. Но Хортензия, заинтересувана сега от Спарсър, който като че ли беше по-обигран, не обръщаше никакво внимание на Клайд, а продължаваше да танцува с новозавоювания си обожател, при което ритмичното му майсторство тъй очарователно отговаряше на нейното. А после, за да не останат на сухо, другите веднага си избраха партньорки: Хеглънд затанцува с Майда, Ратърър с Люсил, а Хигби с Тина Когел. Така Лора Сайп остана за Клайд, който не я харесваше много. Не беше чак толкова хубава — пълно момиче с месесто лице и неотговарящи на лицето похотливи сини очи — и понеже Клайд не обладаваше особено майсторство, двамата танцуваха само най-обикновен уанстеп, докато другите правеха най-различни стъпки.

Обзет от болезнена ярост, Клайд забеляза, че Спарсър, който все още танцуваше с Хортензия, сега я притиска до себе си и я гледа право в очите. И тя му позволява! Той усети изведнъж някаква оловна буца под лъжичката. Нима беше възможно да хареса този млад парвеню с колата! Нали е обещала да бъде добра към него? Това породи в душата му чувството, че тя е непостоянна, че не е изключено да е съвършено равнодушна към него. Искаше да направи нещо… да спре да танцува и да я дръпне от Спарсър, но нямаше начин, докато не свърши тази плоча.

А тогава, точно когато тя свърши, келнерът се върна с табла и нареди коктейли, лимонада и сандвичи на съединените три масички. Всички се запътиха към масите, но Спарсър и Хортензия продължиха да танцуват — нещо, което Клайд веднага забеляза. Тя беше безсърдечна флиртаджийка! В действителност — не даваше пет пари за него! И това — след като съвсем неотдавна го накара да помисли, че го харесва и го склони да й помогне да си купи това палто! Да се маха по дяволите сега! Ще й даде да разбере! Той да я чака! Не минаваше ли това всички граници? Но ето че най-после, като видяха, че другите се събират около сложените близо до огъня маси, Хортензия и Спарсър спряха да танцуват и се приближиха. Клайд бе пребледнял и мрачен. Стоеше настрана, привидно безразличен. А Лора Сайп, забелязала вече неговия гняв и доловила причината му, сега се дръпна от него и отиде при Тина Когел, на която обясни защо е толкова сърдит.

Тогава, като забеляза колко е мрачен, Хортензия се запъти към него със стъпките от „Сивата мечка“.

— Ах, не беше ли това чудесно? — заговори тя. — Божичко, колко обичам да танцувам на такава музика!

— Разбира се, чудесно за теб — отвърна Клайд, изгаряйки от ревност и разочарование.

— Защо, какво е станало? — попита тя с нисък и почти обиден тон, като се преструваше, че не се сеща, макар да знаеше много добре защо е ядосан. — Да не искаш да кажеш, че те е хванало яд, понеже танцувах първо с него, а? Ах, колко глупаво! Защо не дойде тогава ти да танцуваш с мен? Не можех да му откажа да танцувам, щом беше до мене, нали?

— О, не, разбира се, не си могла — отговори Клайд саркастично, с нисък, натъртен тон, защото и той, също както Хортензия, не искаше другите да чуят. — Но никой не те караше да лягаш отгоре му и да го гледаш така замечтано, нали? — Клайд беше направо вбесен. — Няма защо да ми казваш, че не си го правила, защото те видях.

При тези негови думи тя го погледна учудено, понеже си даде сметка не само за рязкото му държане, но и за това, че сега за първи път си позволява такава смелост по отношение на нея. Трябва да е започнал да се чувства твърде сигурен. Тя му отделя твърде много внимание. В същото време си даде сметка, че не беше сега времето да му покаже, че държи на него много по-малко, отколкото би желала той да вярва, понеже иска да получи палтото, както вече са се уговорили.

— Ах, божичко, всяко нещо си има граници! — отговори тя ядосано, раздразнена най-много от факта, че това, което Клайд казва, е вярно. — И ти ако не си мърморко! Е, не мога да ти помогна, щом искаш да си толкова ревнив. Не съм направила нищо, само потанцувах с него. Не съм и помислила, че ще се разсърдиш.

Тя понечи да му обърне гръб, но се сети, че между тях има споразумение и трябва да го предразположи, ако иска да стане работата, затова го дръпва за реверите на сакото по-настрана, където нямаше да ги чуят, защото другите вече гледаха и слушаха, и започна:

— Виж какво сега. Няма защо да се държиш така. Не съм влагала нищо в това, което правех. Честна дума, не съм. Пък сега всички танцуват така. И никой не влага нищо в това. Ти искаш ли да бъда добра към теб, или не искаш?

И го загледа право в очите с преднамерена нежност и обещание, сякаш той беше единственият сред всички присъстващи, когото наистина харесваше. И умишлено, нарочно чувствено сви устни, както умееше, и те потрепнаха — можеше да се рече, че иска да го целуне — изражение, което събуждаше у него безумно желание.

— Добре — каза Клайд, като я гледаше покорно, загубил воля. — Може да постъпвам глупаво, но положително те видях какво правеше. Ти знаеш, че съм луд за теб, Хортензия… безумен! Не мога да се наложа на себе си. Понякога ми се иска да можех. Бих искал да не съм такъв глупак. — И я загледа скръбно.

А тя, осъзнала властта си над него и колко лесно е да го командва, отговори:

— Ах, и ти пък… стига толкоз! Ако бъдеш добричък, след малко, когато другите не гледат, ще те целуна.

В същото време усещаше, че Спарсър я гледа. А също, че много го привлича и че самата тя го харесва повече от всички други, с които се е срещала напоследък.

XVIII

Връхната точка на следобеда настъпи обаче, когато след още няколко танца и още няколко чаши питие рекичката и предлаганите от нея удоволствия бе още веднъж натрапена на вниманието им от Хеглънд, който надзърна през един от прозорците и изведнъж възкликна:

— Защо не погледнете леда там долу! Вижте чудесния лед. Хайде всички долу там, да се пързаляме!

И всички хукнаха презглава — Ратърър тичаше за ръка с Тина Когел, Спарсър с Люсил Никълъс, с която тъкмо беше танцувал, Хигби с Лора Сайп, която започваше да му се вижда достатъчно интересна за разнообразие, и Клайд с Хортензия. Но щом стигнаха леда, който беше не повече от тясна ивица със сняг, отвян на места от вятъра, и извиваше сред гъстаци от безлистни дървета, компанията заприлича повече на млади сатири и нимфи от старите дни. Тичаха насам-натам, подхлъзваха се, пързаляха се, а Хигби, Люсил и Майда веднага паднаха, но скочиха на крака с буен смях.

Хортензия, първо крепена от Клайд, също ситнеше ту тук, ту там. Но скоро се отпусна да тича и да се хлъзга с писъци на престорен страх. Сега не само Спарсър, но и Хигби, без да държи сметка за Клайд, започна да заобикаля Хортензия с внимание. Те се пързаляха заедно с нея, гонеха я и се преструваха, че искат да я спънат, но я подхващаха, когато падаше. А Спарсър я хвана за ръка и уж против нейното желание и напук на другите я помъкна нагоре по течението зад един завой, където никой не можеше да ги види. Твърдо решил да не показва повече, че я наблюдава или ревнува, Клайд остана с компанията. Но въпреки волята си мислеше, че Спарсър може да използва този случай да й назначи среща или дори да я целуне. Тя беше напълно способна да му го позволи, дори да се престореше, че не иска. Това бе убийствено!

Неволно изтръпна от безпомощна мъка… от желание да може да ги види. Но Хеглънд извика всички да се хванат за ръце; той хвана Люсил Никълъс, която се държеше за него, и подаде другата си ръка на Майда Аксълрод, която на свой ред протегна свободната си ръка на Ратърър. Хигби и Лора Сайп тъкмо се канеха да останат на опашката, когато Спарсър и Хортензия се върнаха, хлъзгайки се, при което той я държеше за ръка. Така те се хванаха на края. Тогава Хеглънд и другите се спуснаха да тичат и да извиват напред-назад, докато всички, които бяха след Майда, изпопадаха и се пуснаха. И както Клайд забеляза, при падането си Хортензия и Спарсър се подхлъзнаха и притиснати един в друг се търколиха до самия бряг, където имаше сняг, листа и вейки. Полите на Хортензия някак се закачиха и се вдигнаха до над коленете. Но вместо да прояви някакво смущение, както Клайд очакваше и искаше да се случи, Хортензия остана да седи така няколко мига, без да се засрами, и дори се смееше от сърце, а Спарсър седеше до нея и все още я държеше за ръка. А Лора Сайп падна по такъв начин, че да препъне Хигби, който падна отгоре й, и двамата също лежаха там и се смееха, при това в най-неприлична поза, както си помисли Клайд. Той забеляза също, че и полите на Лора Сайп са се вдигнали над колената. А Спарсър, надигнал се сега, сочеше хубавите й крака и се смееше с глас, показал всичките си зъби. Останалите също крещяха и се заливаха от смях.

„Да пукнат макар! — мислеше Клайд. — Защо, да го вземат дяволите, трябва вечно да се лепи за нея? Защо не си е довел свое момиче, щом е искал да прекара весело? Какво право имат да отиват където никой не може да ги види? И тя иска да й вярвам, че не влага нищо във всичко това! Никога не се смее тъй от сърце с мен, това го знам! За какъв ме смята, че да ме лъже така?“ Той се намръщи мрачно, докато размишляваше, обаче всички отново се заловиха за ръце и този път пак Люсил Никълъс се държеше за него, а Спарсър и Хортензия пак бяха на опашката. Но Хеглънд, без да има представа за настроението на Клайд и като мислеше само за играта, извика:

— Няма ли да е по-добре сега някой друг да се хване на края, а?

Ратърър и Майда Аксълрод, и Клайд, и Люсил Никълъс признаха справедливостта на тази забележка и се преместиха на края, а Хигби с Лора Сайп и Хортензия със Спарсър останаха пред тях. Само че, както Клайд забеляза, Хортензия все още се държеше за Спарсър, макар да застана точно пред него и пое ръката му от дясната си страна, а Спарсър остана до нея отляво, стиснал я здраво за ръка, което вбеси Клайд. Защо не си гледа той Лора Сайп, момичето, което са довели за него? А Хортензия го насърчава!

Беше му много тъжно и се чувстваше толкова ядосан и огорчен, че почти не можеше да участва в играта. Искаше му се да се пусне и да се скара със Спарсър. Но Хеглънд действаше тъй бързо и усърдно, че върволицата започна играта, преди Клайд да успее дори да помисли за такова нещо.

А след това, колкото и да се мъчеха да запазят равновесие в този устрем, той, Люсил, Ратърър и Майда Аксълрод се озоваха на земята и се завъртяха на леда като пумпал. Хортензия, която го пусна точно в критичния момент, изглежда, предпочете преднамерено да се държи за Спарсър. Вкопчили се един в друг, Клайд и другите се плъзнаха по гладкия зеленикав лед десетина крачки и се блъснаха вкупом в една пряспа. Когато спряха, той забеляза, че Люсил Никълъс лежи на колената му в такава поза за пляскане, че неволно избухна в смях. А Майда Аксълрод лежеше по гръб до Ратърър с вирнати крака — нарочно, помисли си Клайд. Тя беше твърде вулгарна и дръзка за него. Последваха, разбира се, писъци и кикот на възторг — тъй гръмогласни, че можеха да се чуят на половин миля. Хеглънд, който винаги лесно се разсмиваше, сега се превиваше одве, пляскаше се по бедрата и ревеше. А Спарсър, отворил голямата си уста, се киска и криви, докато посиня. Всичко това бе така заразително, че за известно време Клайд забрави ревността си. Той също гледаше и се смееше. Ала настроението му всъщност не се промени. Все още смяташе, че Хортензия не постъпва честно.

Най-после Люсил Никълъс и Тина Когел се умориха от тези игри и се дръпнаха настрана. Хортензия също. Клайд веднага се отдели от останалите, за да отиде при нея. Тогава Ратърър отиде при Люсил. Другите също се разделиха, Хеглънд забута Майда Аксълрод пред себе си надолу по реката, докато се скриха от погледа зад един завой. Хигби последва примера му и задърпа Тина Когел нагоре по реката, а Ратърър и Люсил, сякаш забелязали нещо интересно, със смях и приказки се насочиха към един гъстак. Дори Спарсър и Лора, като се видяха изоставени от всички, отидоха нанякъде и Клайд и Хортензия останаха сами.

Тогава и те отидоха при един паднал дънер, който лежеше успоредно с реката, и Хортензия седна. Но Клайд страдаше от въображаемите си рани и продължаваше да мълчи, а тя, усетила каква е работата, го хвана за колана на палтото и го задърпа игриво.

— Дий, конче! Дий! Попързаляй ме по леда, конче.

Клайд я изгледа навъсено, вътрешно ядосан, като не искаше да се отърси толкова лесно от мислите за сполетелите го според него нещастия.

— Защо оставяш тоя Спарсър да се върти вечно около теб? — поиска да знае той. — Видях те как отиде с него нагоре по ручея преди малко. Какво ти каза той там?

— Нищо не ми е казал.

— О, не, разбира се, не! — грубо и с горчивина подхвърли той. — Може и да не те е целунал, а?

— Остава пък и да ме целуне! — отвърна Хортензия категорично и злобно. — Бих искала да знам за каква ме имаш изобщо. Аз не позволявам на хората да ме целуват още първия път, когато се запознаят с мен, умник такъв, и искам да го знаеш. Не съм ти позволила и на теб, нали?

— Е, да, така си е — отговори Клайд, — но не си ме и харесвала толкова, колкото го харесваш тоя.

— Тъй ли? Може и да е вярно, но какво право имаш изобщо да ми казваш, че го харесвам! Бих искала да знам нямам ли право да се повеселя, без да ме дебнеш през цялото време. Само ми идваш до гуша, ето какво правиш! — Сега беше вече съвсем ядосана поради собственическия тон, с който той като че ли й говореше.

Тогава Клайд, отблъснат и малко стреснат от неочаквания отпор от нейна страна, веднага реши, че може би ще е по-добре да промени тона си. В края на краищата тя никога не бе казала, че го обича, дори когато му даде недоизреченото си обещание.

— Е, добре — забеляза навъсено той след миг, с доста мъка в гласа си. — Аз знам едно, ако давах да се разбере, че харесвам някого толкова, колкото, ти понякога казваш, че харесваш мен, не бих се опитвал да флиртувам с други, както ти правиш тук.

— Не би се опитвал, а?

— Не бих.

— Добре де, кой флиртува изобщо, бих искала да знам?

— Ти.

— Аз също не флиртувам и бих искала да се махнеш оттук и да ме оставиш на мира, щом знаеш само да се караш с мен. Само дето съм танцувала с него горе в ресторанта не е основание да смяташ, че флиртувам. Ах, ти ми идваш до гуша, и толкоз!

— Така ли?

— Точно така.

— Добре, може би ще е по-добре да си тръгна и да не те безпокоя изобщо вече — отговори Клайд с надигнало се в него слабо подобие от смелостта на майка му.

— Е, може и да е по-добре, щом вечно ще се държиш с мен по този начин — отговори тя и злобно зарита леда с носа на обувката си.

Но Клайд започваше да си мисли, че няма сили да скъса с нея така, че в края на краищата твърде много копнее за нея, твърде много е завладян. Започваше да омеква и я гледаше с неспокоен поглед. А Хортензия се сети пак за палтото и реши да бъде любезна.

— Не си го гледала в очите, нали? — попита той нерешително, като си представи пак мислено как бе танцувала със Спарсър.

— Кога?

— Когато танцува с него.

— Не, не съм, поне не си спомням да съм го гледала. Но да речем, че съм. Какво от това? Виж го ти него! Не бива ли човек да погледне някого в очите, ако му се поиска?

— По този начин, по който го гледаше ти? Не бива, щом твърдиш, че харесваш някой друг. — И кожата на челото му заигра нагоре-надолу, а очите му се присвиха.

Хортензия само зацъка нетърпеливо и възмутено:

— Тц-тц! И това ако не минава всички граници!

— А преди малко там на леда… — продължи Клайд решително, но и патетично. — Когато се върна оттам, вместо да дойдеш, където бях аз, отиде на опашката на редицата, заедно с него. Нали те видях. И се държахте за ръка, цялото време, докато се връщахте. А после, когато паднахте, останахте да седите пак хванати за ръка. Бих искал да знам как ще наречеш това, ако не флиртуване. Какво друго е то? Обзалагам се, че и той мисли така.

— Добре де, въпреки всичко не съм флиртувала с него и пет пари не давам какво ще ми кажеш. Но щом искаш да е така, така да бъде. Не мога да ти забраня да го мислиш. Ти си тъй ужасно ревнив, че не искаш да позволиш на никой друг да направи нещо, това ти е грешката. Как иначе може да се играе на леда, ако не се държиш за ръка, можеш ли да ми кажеш? Гледай го ти! А какво ще кажеш за себе си и тая Люсил Никълъс? Нали я видях да лежи на скута ти и ти да се кикотиш. И нищо не ти казах. Какво искаш от мен… да дойда тук и да седя като смахната на това дърво… или да ходя подире ти като опашка? Или ти да ходиш подир мен? За каква ме вземаш изобщо? За коя глупачка?

Тя смяташе, че Клайд я тормози, и това не й харесваше. Мислеше си за Спарсър, който наистина я привличаше в този момент повече, отколкото Клайд. Беше по-голям материалист, не толкова романтичен, по-прям.

Клайд се обърна настрана, свали кепето и мрачно си затърка главата, а Хортензия го загледа и си помисли първо за него, сетне за Спарсър. Спарсър беше по-мъжествен, не беше такъв хленчо. Положително не би стоял и се оплаквал така. Вероятно би я зарязал завинаги, не би искал да има повече нищо общо с нея. И все пак Клайд по някакъв свой начин й беше интересен и полезен. Кой друг щеше да направи за нея това, което бе направил той? И поне не се мъчеше да я накара да отиде с него някъде настрана, както бяха отишли другите и както се беше страхувала, че ще я накара… да изпревари плановете и желанията й.

— Виж какво сега — заговори тя след кратко мълчание, решила, че ще е най-добре да го умилостиви и че да го командва, не е чак тъй трудно. — Нима непрекъснато ще се караме, Клайд? Каква полза от това? За какво поиска да дойда с теб тук, ако смяташ само да се караш с мен цялото време? Нямаше да дойда, ако знаех, че ще правиш така цял ден.

Тя се обърна и зарита леда с мъничкото връхче на обувката си, а Клайд, който никога не можеше да устои пред очарованието й, я прегърна, стисна я, като се мъчеше същевременно да бръкне в пазвата й и да притисне устни в нейните, обзет от желание да я държи в обятията си и да я гали. Но сега, поради изведнъж засилилото се влечение към Спарсър, а отчасти и поради сегашното й настроение срещу Клайд, тя се изтръгна, изпълнена с недоволство от себе си и от него. Защо ще му позволява да я кара да прави нещо, което не й се прави тъкмо сега — питаше се тя. Не се беше съгласила да бъде мила към него днес, както може да му се иска. Още не. Във всеки случай точно сега не искаше да я стиска така и нямаше да му позволи, пък каквото ще да прави. А Клайд, доловил вече истинското й душевно състояние към него, се дръпна назад, но продължи да я гледа мрачно и жадно. Тя му отговори с втренчен поглед.

— Ако не се лъжа, ти ми каза, че ме харесваш — каза той с настървение, разбрал, че мечтите му да прекара щастливо излета този ден се пръскат като дим.

— Е, да, харесвам те, когато си добър — отговори тя хитро и уклончиво, като се мъчеше да избегне излишни усложнения във връзка с дадените му по начало обещания.

— Да, харесваш ме — промърмори той. — Сега виждам колко ме харесваш. Ами че ето сега сме тук, а ти не ми даваш дори да се допра до теб. Бих искал да знам какво значение си влагала във всичко онова, което ми каза.

— Добре де, какво съм казала? — отвърна тя, само за да печели време.

— Като че не го знаеш.

— Е, да. Но не съм обещала, че ще бъде веднага, нали? Мисля, че казахме… — Хортензия се прекъсна нерешително.

— Зная какво ми каза — продължи той. — Но сега забелязвам, че не ме харесваш и това слага край на всичко. Ако наистина ме обичаше, какво значение щеше да има дали ще бъдеш мила с мен сега или идущата седмица, или по-идущата? Да ти кажа, човек може да рече, че то зависи от това, което правя за теб, а не дали ме обичаш, или не. — Мъката го караше да се горещи и му придаваше смелост.

— Не е така! — сопна му се Хортензия ядно и рязко, уязвена от истината в думите му. — И бих искала да не казваш такива неща. Не ми е дотрябвало сега това проклето палто, ако искаш да знаеш. И ще ти върна проклетите ти пари, не са ми дотрябвали и те. И можеш да се махнеш и да ме оставиш на мира — добави тя. — Палта мога да получа колкото си искам и без твоята помощ. — С тези думи тя се завъртя и тръгна да си върви.

Но Клайд, обзет както винаги от едничката мисъл да я умилостиви, се спусна подир нея.

— Не си отивай, Хортензия! — замоли се той. — Почакай една минутка. Не исках да кажа това, честна дума, не исках. Аз съм луд за теб! Честна дума, луд съм! Нима не виждаш? Ах, божичко, не си отивай сега! Аз не ти давам парите, за да получа нещо срещу тях. Можеш да ги имаш ей така, стига да искаш. Няма никой друг на света, който да ми е толкова скъп, и никога не е имало! Можеш да вземеш парите, защо ми са на мен, вземи ги всичките. Не искам да ми ги връщаш. Но, божичко, аз наистина мислех, че поне мъничко ме харесваш. Съвсем ли не ме обичаш, Хортензия? — Изглеждаше сразен и уплашен и тя, усетила господството си над него, поомекна.

— Разбира се, че те обичам — заяви тя. — Но все пак това не значи, че можеш да се държиш с мен, както си поискаш. Ти сякаш не разбираш, че едно момиче не може да направи всичко, каквото поискаш от него, точно когато ти пожелаеш.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Клайд, който не можа да схване какво точно влага тя в думите си. — Не те разбирам.

— О, разбираш, разбираш! — Хортензия не можеше да повярва, че той не знае тези неща.

— А, предполагам, че знам за какво говориш. Знам какво ще кажеш сега — продължи той с разочарование. — Това е старият номер, с който си служат всичките. Знам.

Повтаряше почти дословно думите дори със същата почти интонация на другите момчета от хотела — Хигби, Ратърър, Еди Дойл, — които, след като му бяха разказвали за подобни положения и как момичетата се отървавали понякога в трудния момент с тази лъжа, бяха му разяснили точно в какво се състои работата. И Хортензия разбра сега, че той знае.

— Ах, колко си лош — престори се тя на обидена. — Човек не може да ти каже нищо, защото никога не вярваш. Въпреки всичко то е самата истина, дали го вярваш, или не.

— А, сега те знам каква си — отговори той тъжно и все пак малко извисоко, сякаш не му беше за първи път. — Ти не ме харесваш, това е всичко. Сега го разбирам добре.

— Ах, колко си лош! — повтори тя, като си придаде оскърбен вид. — Бога ми, това е истина. Ако искаш вярвай, кълна ти се. Честна дума.

Клайд не се помръдна. Доколкото виждаше, на тази хитрина не можеше кой знае какво да отговори. Не можеше да я накара да направи нищо. Щом тя иска да лъже и да се преструва, налага му се да се престори, че й вярва. И все пак го обхвана голяма мъка. В края на краищата нямаше да я спечели — това беше ясно. Клайд се обърна и Хортензия, понеже беше убедена, че е прозрял лъжата й, се почувства задължена да направи нещо, да го спечели отново.

— Моля ти се, Клайд, моля ти се! — подхвана много ловко тя. — Сериозно ти го казвам. Наистина. Не ми ли вярваш? Но идущата седмица… Честна дума, ще видиш! Не ми ли вярваш? Аз наистина ти обещах всичко, което ти казах. Честна дума. Аз те харесвам… много. Няма ли да ми повярваш… моля ти се.

И Клайд, разтреперан от глава до пети от последния момент на майсторската й игра, повярва. И пак започна да се усмихва и да възвръща веселото си настроение. И докато стигнат до колата, където след няколко минути Хеглънд повика всички поради напредналото време, след като държа Хортензия за ръка и я целуна много пъти, той беше съвсем убеден, че изпълнението на лелеяната от него мечта е от сигурно по-сигурно. Ах, какъв връх на блаженството щеше да е минутата на сбъдването й!

XIX

През по-голямата част от завръщането в Канзас сити не се случи нищо, което да помрачи извънредно приятната илюзия, завладяла Клайд. Той седеше до Хортензия, която бе склонила глава на рамото му. И при все че Спарсър, когато изчакваше всички да се качат, преди да седне зад волана, беше я постиснал над лакътя и получил в отговор многообещаващ поглед, Клайд не забеляза това.

Но понеже беше вече късно, а Хеглънд, Ратърър и Хигби го подканваха да бърза колкото може повече, пък и Спарсър благодарение на подарения му от Хортензия поглед и на изпития алкохол беше в най-весело настроение, не се мина дълго и пред тях се показаха светлините на предградията. Защото колата се носеше по пътя с главоломна скорост. На едно място обаче, където една от главните източни железопътни линии приближаваше града, се наложи неочаквано дълго и тревожно да чакат пред прелез, докато се разминат два товарни влака. По-нататък, в Норт Канзас сити, заваля лапавица — големи мокри и меки парцали, които леко се стелеха и покриваха пътя със слой хлъзгава кал, изискваща повече предпазливост, отколкото бяха проявили досега. Беше пет и половина. При обикновени обстоятелства още осем минути при голяма скорост биха стигнали за колата да ги докара на една-две пресечки от хотела. Но сега след още едно забавяне на прелез близо до Анибаловия мост стана шест без двадесет, докато минат през моста и стигнат Уайондот стрийт. И четиримата младежи вече бяха изгубили приятното чувство, добито от прекрасното пътуване и удоволствието, което им бе доставила компанията на тези момичета. Защото вече се тревожеха, че не ще успеят да стигнат в хотела навреме. Всички виждаха пред себе си стегнатата фигура на изискващия военна дисциплина господин Скуайърз.

— Хей, ако не караме по-бързо — рече Ратърър на Хигби, който нервно въртеше часовника си, — няма да стигнем навреме. Надали ще успеем да се преоблечем, както я виждам тая работа.

Клайд го чу и възкликна:

— И таз хубава! Не можем ли да побързаме малко? Ех, що ли трябваше да идваме днес! Лошо пише, ако не стигнем навреме.

А Хортензия забеляза внезапното му възбуждение и безпокойство и попита:

— Мислиш ли, че не ще успеете?

— Ако се движим така, няма да можем — отговори Клайд.

Но Хеглънд, който беше наблюдавал досега снежинките във въздуха, един свят, който изглеждаше изпъстрен с падащи парченца памук, се провикна:

— Слушай, Уилърд! На всяка цена трябва да караме по-бързо. Направо ще ни изхвърлят, ако закъснеем.

И Хигби, най-сетне изтръгнат от дръзкото спокойствие на комарджия, добави:

— Като нищо ще ни отрежат квитанцията, освен ако измислим някоя хубава история. Не може ли някой да измисли нещо?

Клайд само нервно въздъхна.

След това, сякаш за да ги измъчва още повече, почти на всеки кръстопът имаше струпване на превозни средства, Спарсър, ядосан от това ново затруднение, гледаше с нетърпение предупреждаващата ръка на управляващия движението полицай на пресечката на Девета и Уайондот, която се вдигна срещу него.

— Ето ти пак! — възкликна той. — Какво мога да направя! Бих могъл да завия към Уошингтън стрийт, но не зная дали ще спестим време, като излезем там.

Измина цяла минута, докато му дадат път. Той бързо изви вдясно и след три пресечки излезе на Уошингтън стрийт.

Но положението там не беше по-добро. В двете посоки се движеха непрекъснато върволици коли. И на всяка кръстовище се загубваха по няколко скъпоценни момента, докато се смени посоката на движението. Тогава автомобилът полетяваше към следващата кръстовище, като се провираше, колкото можеше, между другите коли.

На Петнадесета и Уошингтън стрийт Клайд възкликна:

— Какво ли ще е да слезем на Седемнайсета и да продължим пеша?

— Няма да спестите никакво време, ако успея да завия там — обади се Спарсър. — Аз мога да стигна по-бързо от вас.

Той се мъчеше да спечели всяка възможна педя разстояние за сметка на другите коли. На Шестнадесета и Уошингтън забеляза сравнително по-свободно разстояние до следващата пресечка вляво, направя завой и се понесе по тази улица обратно към Уайондот. Тъкмо когато наближи пряката и като се канеше да завие с голяма скорост, той мина много близо до бордюра и едно момиченце на около девет години, което тичаше към пресечката, се озова точно пред движещия се автомобил. Понеже нямаше възможност да извие и да го заобиколи, колата го блъсна и повлече няколко крачки, преди да може да спре. В същия миг поне пет-шест жени нададоха пронизителни писъци, а още толкова мъже, станали свидетели на злополуката, закрещяха.

В миг всички се втурнаха към детето, което бе повалено и прегазено от колелетата. А Спарсър, като надзърна навън и ги видя да се събират над повалената фигура, изпадна в неописуем смут, който му рисуваше полицията, баща му, собственика на колата и сурово наказание в най-различна форма. Тогава, макар сега всички други в колата да се бяха изправили на крак с ужасени възклицания като „О, боже! Той удари едно момиченце!“, „Ах божичко, той уби дете!“, „Какъв ужас!“, „Боже господи!“, „Боже мили, какво ще правим сега?!“ Спарсър се обърна и извика:

— Майко мила, полицията! Трябва да се измъкна от тая история с тая кола!

И без да пита другите, които все още стояха полуправи, но почти онемели от страх, включи на първа, втора и после на трета скорост, даде толкова газ, колкото можеше да издържи моторът, и полетя към следващата пряка.

Но там, както и на другите пресечки в този квартал, стоеше полицай и понеже беше забелязал някаква бъркотия на кръстовището в западна посока, бе напуснал поста си, за да види какво става. В същия миг до слуха му стигнаха викове: „Спрете тая кола!… Спрете тая кола!“ Един мъж, втурнал се от местопроизшествието подир лимузината, му я посочи и извика:

— Спри тая кола! Спри тая кола! Те убиха дете.

Тогава, схванал какво значи всичко това, полицаят се обърна към колата и същевременно поднесе към устните си полицейската свирка. Но Спарсър, вече доловил виковете и видял полицая да напуска поста, профуча покрай него по Седемнадесета улица и се понесе почти с четиридесет мили в час, закачи след миг колелото на някакъв камион, в следващия миг одраска калника на друг автомобил, отминавайки коли и пешеходци на един пръст разстояние и по-малко, докато всички други зад него в колата седяха сковани и настръхнали, с широко отворени очи, стиснали ръце, със замръзнали лица и слепени устни или, както правеха Хортензия, Люсил Пикълъс и Тина Когел, току се обаждаха и повтаряха: „О, божичко!“ и „О, какво ще правим сега?“

Но полицията и онези, които се бяха спуснали да ги преследват, не се предаваха така лесно. Като не можа да разчете номера на колата и разбра от първите още движения, че тя няма намерение да спре, полицаят силно и продължително наду свирката си. Постовият на следващия ъгъл видя бясно носеща се кола и схвана какво значи това, наду и той свирката, после спря и скочи на стъпалото на минаваща открита кола и заповяда на водача да следва лимузината. При това, разбрали, че е станало нещо нередно и подушили нещо интересно, три други коли, карани от любители на приключения, се присъединиха към потерята, надули силно клаксоните си.

Но Пакардът имаше много по-голяма скорост от всичките преследвачи и макар в продължение на първите няколко пресечки все още да се чуваха викове „Спрете тая кола! Спрете тая кола“, скоро те замряха и отстъпиха мястото си на продължителните отчаяни вопли на далечни автомобилни сирени.

Спарсър, взел вече доста голяма преднина, съобрази, че правият път е най-лесен за преследване и сви бързо в Макги, сравнително тиха уличка, по която профуча през няколко пресечки до широкия и криволичещ Гилъм Паркуей, който вървеше на юг. Но след като измина с бясна скорост кратко разстояние, той реши отново да свие по Тридесет и първа улица, уплашен от къщите в далечината и убеден, че предградията на север като че ли предлагат най-голяма възможност да се укрие от преследвачите си. Затова зави с колата наляво в тази улица с мисълта, че в подобни сравнително безлюдни улици ще може да маневрира по-лесно и така да избяга от потерята — поне дотолкова, че да остави пътниците си някъде и да върне колата в гаража.

И това щеше да му се удаде, ако не беше обстоятелството, че когато сви в една от по-крайните улички на този район, където нямаше почти никакви къщи и не се виждаше нито един минувач, реши да угаси фаровете, за да стане още по-трудно да се забележи къде е колата. Тогава, като продължаваше да кара бързо ту на изток и на север, ту на изток и на юг, най-сетне се стрелна в една улица, където след няколкостотин крачки паважът изведнъж свърши. Но понеже няколкостотин крачки по-нататък се виждаше още една пресечка и той си въобрази, че като свие в нея, може пак да излезе на паваж, устреми се нататък, след това рязко изви наляво и силно се блъсна в куп павета, струпани там от предприемача, който се готвеше да павира платното. Поради угасените фарове не беше го забелязал. По диагонал от паветата, успоредно на бъдещия тротоар, имаше стоварен дървен материал за къща.

Ударил се с голяма скорост в края на паветата, той отскочи назад, като малко остана да преобърне колата, насочи се право към дървения материал на другата страна и се блъсна в него. Само че вместо да се удари право в купчината, колата улучи единия и край и я разпиля, но само толкова, колкото дясното колело да се качи високо горе и колата да се преобърне съвсем на лявата си страна в тревата и снега оттатък платното. И там, сред звъна на счупени стъкла, тласнати от тежестта на собствените си тела, пътниците се строполясаха накуп — напред и наляво.

Какво се случи след това, бе до голяма степен загадка, някаква бъркотия, не само за Клайд, но и за всички други. Защото Спарсър и Лора Сайп, които седяха отпред, бяха хвърлени срещу предното стъкло и покрива и загубиха съзнание, а рамото, бедрото и лявото коляно на Спарсър бяха изкълчени така, че се налагаше да го оставят да лежи в колата до идването на бърза помощ. Нямаше възможност да го извадят през вратата, която сега, както лежеше колата, беше отгоре. А на втората седалка, понеже седеше най-близо до вратата отляво и до него бяха Хортензия, Люсил Никълъс и Ратърър, Клайд се намери затиснат, но не смачкан под общата им тежест. Защото Хортензия при падането си бе прехвръкнала съвсем през него и лежеше на едната си страна, притисната към покрива, който сега представляваше лява стена. А Люсил, следващата отгоре, беше паднала така, че лежеше само през рамената на Клайд, докато Ратърър, сега най-горният от четиримата, при падането беше прехвръкнал през предната седалка. Вкопчил се във волана, изтръгнат от ръцете на Спарсър, той беше отчасти смекчил падането си. Въпреки това лицето и ръцете му бяха нарязани и охлузени, а рамото, бедрото и ръката леко навехнати, но не чак толкова, че да му попречат да помогне на другите. Защото Ратърър веднага си даде сметка за бедственото положение на другите, както и за своето и подтикнат от писъците им, се помъчи да се повдигне и да се измъкне през вратата, която сега беше над главата му и която сполучи да отвори, като се качи върху другите, за да я стигне.

Щом излезе, той се покатери върху рамката на шасито на преобърналата се кола, посегна надолу и хвана въртящата се и стенеща Люсил, която, както и другите, се мъчеше да се покатери нагоре, но не можеше. Напрегнал всичките си сили и с думите „Хайде, не викай, миличка, аз те държа, нищо ти няма, ей сега ще те измъкна“, той я вдигна до рамката на вратата, сложи я там седнала, а след това я свали на снега, където тя остана да седи, като опипваше с плач ръцете и главата си. След нея Ратърър извади Хортензия; лявата й буза, челото и двете ръце бяха много натъртени и кървяха, но въпреки това нямаше нищо сериозно, макар тя да не го знаеше в момента. Тя хленчеше, стряскаше се и трепереше — нервни тръпки бяха последвали зашеметеното й и почти безсъзнателно състояние след злополуката.

В този миг Клайд подаде замаяната си глава от вратата; лявата му буза, рамото и ръката бяха натъртени, но иначе му нямаше нищо и сега мислеше, че и той трябва колкото може по-скоро да се измъкне от тази история. Едно дете е било убито, кола е била открадната и съсипана, службата бе положително загубена за него, полицията беше по следите им и можеше дори да ги хване тука всеки миг. А под него в колата лежеше Спарсър, проснат, където бе паднал, но с него вече се занимаваше Ратърър. До Спарсър лежеше Лора Сайп също в безсъзнание. Клайд се чувстваше длъжен да направи нещо — да помогне на Ратърър, който посягаше надолу и се мъчеше да подхване Лора Сайп, без да й навреди. Но мислите му бяха тъй объркани, че щеше да си стои там, без да окаже помощ никому, ако не беше пак Ратърър, който му подвикна много раздразнено:

— Хайде, Клайд, помогни тук! Да видим дали ще можем да я извадим. Тя е припаднала.

И Клайд се върна, вместо да се опита да се измъкне, и взе да се мъчи да я повдигне отвътре, стъпил върху счупеното стъкло на вратата под краката си, и да я изтегли от тялото на Спарсър. Но това не беше възможно. Тя беше твърде отпусната, твърде тежка. Той успя само да я отдръпне и я остави да лежи там, между първата и втората седалка, на страничната стена на колата.

Но междувременно отзад Хеглънд, най-отгоре и само леко зашеметен, бе сполучил да стигне до най-близката врата и да я отвори. Така благодарение на атлетическото си телосложение той можа да се издигне и да излезе навън с думите:

— О, божичко, какъв край! О, божичко, това надхвърля всички граници! О, божичко, по-добре да се махнем оттук, преди да са довтасали тук фантетата.

В същия миг обаче, като видя другите под себе си и като чу виковете им, той отхвърли всяка мисъл за нещо тъй низко, като бягство. Вместо това, излязъл вече навън, се обърна и като видя под себе си Майда, възкликна:

— Хей, за бога, дай ми ръка. Трябва да се измъкнем оттук, и то по-скоричко!

След това остави Майда, която в момента опипваше ранената си глава, и се покатери пак върху рамката на шасито, посегна долу и хвана Тина Когел, която беше само зашеметена и се мъчеше да се вдигне до седнало положение, отпусната тежко върху Хигби. А Хигби, освободил се от тежестта на другите, вече коленичеше и опипваше с ръце главата и лицето си.

— Дай ръка, Дейв — извика Хеглънд. — Бързай! За бога! Нямаме време за губене. Ранен ли си? Божичко, трябва да се махаме оттук, казвам ти. Виждам един тип, идва насам, ала не знам дали е фанте, или не.

Той посегна да хване Хигби за лявата ръка, но Хигби го отблъсна.

— Остави! — възкликна той. — Не ме дърпай. Нищо ми няма. Аз ще изляза сам. Помагай на другите.

Когато се изправи, главата му се озова над равнището на вратата и той се заоглежда вътре за нещо, на което да стъпи. Понеже задната седалка беше изскочила и паднала напред, стъпи на нея, повдигна се до вратата, седна и издърпа навън крака си. След това се озърна и като видя, че Хеглънд се мъчи да помогне на Ратърър и Клайд да извадят Спарсър, се присъедини към тях.

Вън вече бяха станали няколко странни и смущаващи случки. Защото Хортензия, извадена от колата преди Клайд, бе започнала да си опипва лицето и беше открила, че лявата и буза и челото са не само одраскани, но и кървят. Обладана от внезапно проблесналата мисъл, че може завинаги да е загубила красотата си при тази злополука, тя незабавно изпадна в състояние на егоистична паника, която я накара да забрави напълно не само нещастното положение и раните на другите, но и опасността да бъдат открити от полицията, пострадалото дете, съсипаната скъпа кола… всъщност всичко, освен самата себе си и вероятността или възможността да е загубила красотата си. Тя веднага захленчи и закърши ръце.

— О, божичко, божичко, божичко! — повтаряше тя с отчаяние. — О, какъв ужас! О, колко страшно! О, лицето ми е цялото нарязано!

И понеже чувстваше неотложна нужда да вземе някакви мерки, изведнъж, без да се обади на някого и докато Клайд все още помагаше на Ратърър в колата, се запъти на юг по Тридесет и пета улица, към центъра, където имаше фенери и улиците бяха по-оживени. Единствената й мисъл беше да стигне колкото може по-скоро у дома си, за да се погрижи някак за себе си.

За Клайд, Спарсър, Ратърър и момичетата тя изобщо не помисли. Какво представляваха те сега? Само от време на време между мислите за пострадалата й хубост тя се сещаше за убитото дете, при което ужасът на това деяние, както може би и преследването от полицията, фактът, че колата не принадлежеше на Спарсър и че е разнебитена, че може да ги арестуват заради всичко това, я трогваше, но много малко. Едничкото нещо, което си помисли за Клайд, беше, че именно той я бе поканил на тази злополучна разходка, тъй че истинският виновник бе той. Тези отвратителни момчетии — само като си помислеше как я въвлякоха в тази история, а след това нямаха достатъчно ум да се справят с положението!

Другите момичета освен Лора Сайп не бяха пострадали сериозно — никоя от тях. Бяха повече уплашени, отколкото да им имаше нещо, но сега след случилото се бяха в паника да не би да ги хване полицията, да ги арестува, да ги изложи и накаже. Затова стояха около колата и само се обаждаха:

— Ох, божичко, побързайте най-после!

— Ах, майчице, трябва всички да се махнем оттук!

— О, колко ужасно е всичко това!

Най-сетне Хеглънд възкликна:

— Млъкнете, за бога, чувате ли? Правим всичко, каквото можем, не виждате ли? Ей сега ще докарате фантетата тук, както сте се разпискали.

И тогава сякаш в отговор на тази забележка самотен жител на предградието, чул трясъка и виковете вечерта на четири пресечки от мястото на случката и се домъкнал да види какво става, сега се доближи и спря, любопитно загледал пострадалите хора и кола.

— Блъснали сте се, а? — възкликна той доста добродушно. — Има ли някой тежко ранен? Колко жалко! И каква хубава кола! Мога ли да помогна с нещо?

Клайд го чу да говори и погледна навън, но не видя никъде Хортензия, а понеже не можеше да направи за Спарсър нищо повече, отколкото да го положи на дъното на колата, заоглежда се със смъртна тревога на всички страни. Защото мисълта за полицията и неизбежното преследване много го измъчваше. Трябва да се измъкне от тази история. Не бива да го хванат тук. Като си помислеше какво щеше да му се случи, ако го хванат тук… как щяха да го опозорят, а вероятно и да го накажат… щяха да го лишат от целия този чудесен свят, преди да може да каже и една дума. Майка му щеше да се научи… господин Скуайърз… всички. Положително щеше да отиде в затвора. О, колко ужасна бе тази мисъл — тя го измъчваше като някаква машина за изтезания. Те не можеха да помогнат с нещо повече на Спарсър и само се излагаха на опасността да бъдат заловени от полицията поради бавенето си. Затова с думите „Къде отиде госпожица Бригз?“ той се измъкна от колата и я затърси с поглед из тъмните заснежени полета. Мисълта му беше, че първо ще й помогне да отиде, където тя пожелае.

Но тъкмо тогава в далечината се чуха клаксоните и бръмченето на най-малко два мотоциклета, бързо приближаващи се точно към това място. Защото жената на тукашния жител, дошъл при тях, щом чула трясъка и виковете, веднага бе телефонирала на полицията, че е станала злополука. И ето че същият този човек вече обясняваше:

— Те ще са. Аз казах на жена си да телефонира за бърза помощ.

И като чуха това, всички хукнаха да бягат, защото им стана ясно какво означава то. А освен другото, като погледнеше отвъд полето, човек можеше да види фаровете на приближаващите се мотоциклети. Те стигнаха ъгъла на Тридесет и първа и Кливлънд заедно. Тогава единият сви на юг, точно към това място, по Кливлънд авеню. А другият продължи на изток по Тридесет и първа, като търсеше злополуката.

— Бягайте, за бога, бягайте всички! — възбуден пошепна Хеглънд. — Пръскайте се!

Той веднага хвана Майда Аксълрод за ръка и затича на изток по Тридесет и пета улица, на която лежеше разбитата кола, и отвъд, по затънтените източни предградия. Но след миг реши, че това няма да му помогне, че би било твърде лесно да го преследват по такава улица, затова изви на североизток направо през откритите полета вън от града.

И сега Клайд също така внезапно осъзна какво би значело да го хванат — как всичките му красиви мечти за удоволствия в живота положително ще завършат с позор, а вероятно и затвор и също се втурна да бяга. Само че вместо да последва Хеглънд или някого от другите, той се насочи на юг по Кливлънд авеню към южните граници на града. Но и той като Хеглънд си даде сметка, че това прави преследването много лесно за всеки, който би решил да го последва, затова навлезе в откритите полета. Само че вместо да тича навън от града, както преди, сега сви на югозапад и затича към онези улици, които се намираха на юг от Четиридесета. Понеже преди да ги стигне, трябваше да измине голямо празно пространство само с една купчинка храсти по-наблизо, а фаровете на мотоциклетите вече шареха по пътя пред него, той изтича при тези храсти и се стаи зад тях.

Само Спарсър и Лора Сайп бяха останали вътре в колата и Лора тъкмо започваше да идва на себе си. А отвън бе останал само много смаяният местен жител.

„Гледай ти каква била работата! — изведнъж каза той на себе си. — Те трябва да са откраднали тая кола. Не може да е била тяхна, в никакъв случай.“

Точно в този момент първият мотоциклет пристигна на местопроизшествието и Клайд от не много отдалеченото си скривалище можа да чуе разговора.

— Е, май не успя да избягаш в края на краищата, а? Мислеше се за много хитър, ама не сполучи. Точно ти ни трябваш, но къде са другите, а? Къде са?

И като чу жителя на предградието да заявява решително, че няма нищо общо с цялата работа, че истинските пътници от колата са току-що избягали и може още да бъдат заловени, стига полицията да пожелае, Клайд, който все още чуваше какво се говори, първо запълзя на ръце и колене по снега на юг и югозапад, към някои от онези далечни улици, които, осветени с фенери, неясно мъждукаха пред него и сред които скоро, ако не го хванеха, се надяваше да се укрие — да се загуби и да се спаси (в случай че съдбата се смили) от мъките, наказанието, безкрайните неприятности и разочарованието, които сега положително го очакваха.