Американска трагедия

I

Окръгът Катараки започва на юг от селището, известно под името Тримилевия залив, простира се на петдесет мили до канадската граница на север и от Сенашет и Индианските езера на изток стига до реките Рок и Скарф на запад — разстояние от тридесет мили. По-голямата му част представлява необитавани гори и езера, но тук-там той е изпъстрен със селища и градчета като Кунц, Грас Лейк, Норт Уолъс, Браун Лейк; негов център е Бриджбърг, който наброява не по-малко от две хиляди жители от всичко петнадесет хиляди в целия окръг. На централния площад на града се намира старият, но негрозен окръжен съд, увенчан с куличка с часовник и кацнали отгоре няколко гълъба, и оттам започват четирите главни търговски улици.

В кабинета на окръжния следовател в североизточния ъгъл на сградата, в петък, девети юли, седеше Фред Хейт, едър и широкоплещест мъж с прошарени кестеняви бакенбарди, с каквито би се гордял всеки мормонски старей. Той имаше едро лице, едри бяха и ръцете, и краката му. На тях съответстваше огромният му корем.

По времето, когато започва това повествование, към два и половина след пладне, този следовател сънливо прелистваше каталог за поръчки по пощата, който жена му го беше помолила да изпише от един универсален магазин. И както разчиташе по страниците му цените на обувки, якета, шапки и кепета за петте си лакоми деца, погледът му попадна на зимно палто за самия него със солидни размери, голяма яка, широк колан и големи, внушителни копчета. Хейт се поспря и със съжаление помисли, че семейният бюджет от три хиляди долара годишно в никакъв случай не ще му позволи такъв лукс за предстоящата зима, особено след като жена му Ела най-малко от три години мечтае за кожено палто.

Не се знае как биха завършили размишленията му в този случай, ако не беше ги прекъснало звъненето на телефона.

— Да, Хейт на телефона… Уолъс Ъпъм от Голямата чапла? Ами да, говорете, Уолъс… удавила се млада двойка… добре, чакайте една минутка…

Той се обърна към бъркащия се в политиката младеж, който получаваше заплата от Окръжното управление срещу служебното звание „секретар на следователя“:

— Записвайте данните, Ърл. — После продължи в слушалката: — Добре, Уолъс, дайте ми сега всичките подробности… всичко… да. Трупът на съпругата е намерен, но на съпруга не е… така… лодка, преобърната край южния бряг… да… сламена шапка без подплата… да… някакви белези около устата и окото й… палтото и шапката й в ханчето… да… писмо в единия джоб на палтото… адресирано до кого? Госпожа Олдън, Билц, окръга Мимико… да… още търсят трупа на мъжа, така ли?… Досега никаква следа от него… разбирам. Добре, Уолъс… Добре… Вижте какво, Уолъс, наредете им да оставят палтото и шапката, където са. Чакайте да видя… сега е два и половина. Ще дойда горе с влака в четири часа. Автобусът от ханчето идва да посрещне тоя влак, нали? Добре, ще дойда с него, непременно… И още, Уолъс, искам да запишете имената на всички присъствали, които са видели, когато е бил изваден трупът. Какво казахте? Не по-малко от осемнадесет фута дълбочина? Да… воал, закачил се на единия ключ за греблата… да… кафяв воал… да… разбира се, друго няма… Добре, в такъв случай накарайте ги да оставят всичко точно както е било, Уолъс, а аз ще дойда. Да, Уолъс, благодаря ви… Довиждане.

Бавно господин Хейт остави слушалката върху вилката и също така бавно се вдигна от широкото, боядисано в цвета на орехово дърво кресло, на което седеше, приглади гъстите си бакенбарди и измери с поглед Ърл Нюком, изпълняващ длъжностите машинописец, архивар и какво ли не друго.

— Записахте ли всичко, Ърл?

— Да, господин Хейт.

— Е, тогава най-добре ще е да си вземете палтото и шапката и да дойдете с мен. Ще трябва да хванем влака в три и десет. Ще можете да попълните няколко призовки за свидетели, докато пътуваме. Няма да е зле да вземете петнадесет-двадесет бланки… за всеки случай, и да вземем имената на всички свидетели, които намерим на мястото. И няма да е зле да се обадите на госпожа Хейт и да й кажете, че надали ще се върна днес за вечеря или изобщо преди обратния влак. Може да ни се наложи да останем там до утре. Човек никога не знае в такива случаи как ще се обърнат работите и най-добре е да се подготви.

Хейт отиде към килерчето за дрехи в единия ъгъл на миришещата на мухъл стара стая и извади голяма сламена шапка с мека периферия, увисналите краища на която като че ли подсилваха добродушния по начало, но все пак свиреп вид на изпъкналите очи и буйните бакенбарди, и като се екипира така, каза:

— Отивам за една минутка при шерифа, Ърл. А вие няма да е зле да се обадите на „Рипъбликън“ и на „Демократ“ и да им разправите за това, та да не си помислят, че не ги зачитаме. После ще се срещнем на гарата. — И тромаво излезе.

А Ърл Нюком, висок, слаб, към деветнадесетгодишен младеж с рошава глава и много сериозно, макар понякога смутено изражение, веднага грабна снопче призовки, натъпка ги в джоба си и се помъчи да влезе във връзка с госпожа Хейт. После, след като уведоми вестниците за съобщеното двойно удавяне на Голямата чапла, грабна и той сламената си шапка със синя панделка и забърза по коридора, където се сблъска срещу широко отворената врата, водеща в кабинета на прокурора, със Зила Сондърз, стара мома и единствена стенографка на доста прочутия по тези места и ревностен прокурор Орвил У. Мейсън. Тя се беше запътила към кабинета на финансовия ревизор, но поразена от съсредоточения вид и бързите крачки на господин Нюком, който обикновено бе много по-муден, подвикна:

— Здравейте, Ърл. Къде сте забързали? Накъде тичате?

— Двама души се удавили горе на Голямата чапла, така ни съобщиха. Може да е нещо по-лошо. Господин Хейт отива там и аз отивам с него. Трябва да хванем влака в три и десет.

— Кой ви го каза? Някой от тукашните ли?

— Не зная още, но мисля, че не е. В джоба на момичето имало писмо, адресирано до някого в Билц, окръга Мимико, някоя си госпожа Олдън. Ще ви разкажа, когато се върнем, или ще ви се обадя по телефона.

— Боже господи, ако е престъпление, то ще е интересно за господин Мейсън, нали?

— Разбира се, аз ще му се обадя, или господин Хейт ще му се обади. Ако видите Бъд Паркър или Карел Бандел, кажете им, че е трябвало да замина от града, и се обадете, моля ви, на майка ми от мое име, Зила, и й кажете и на нея. Страх ме е, че няма да имам време.

— Непременно ще й се обадя, Ърл.

— Благодаря.

И живо заинтересуван от това най-ново събитие в еднообразното всекидневие на своя началник, той заподскача весело и дори нетърпеливо по южните стъпала на Окръжния съд, докато госпожица Сондърз, която знаеше, че нейният началник е излязъл по някаква работа, свързана с предстоящата окръжна сбирка на републиканците, и че в неговия кабинет няма никой, с когото би могла да сподели новината в този момент, продължи към кабинета на финансовия ревизор, където щеше да може да разправи на всички, насъбрали се там, наученото относно тази очевидно голяма трагедия на езерото.

II

Сведенията, събрани от следователя Хейт и неговия помощник, имаха странен и обезпокояващ характер. На първо място, поради изчезването на една лодка и на явно щастлива и симпатична двойка, тръгнала да се порадва на околностите, организираното по настояване на местния ханджия търсене рано сутринта бе открило в Лунния залив преобърнатата лодка, както и шапката, и воала. И веднага всички налични служители, както и водачи и гости на ханчето, които можеше да се привлекат, започнаха да се гмуркат във водата или да се мъчат да извадят едното или двете тела на повърхността с помощта на дълги пръти с куки на края. Това, че изчезналото момиче, по думите на водача Сим Шуп, както и на ханджията и лодкаря, било и младо, и хубаво, а другарят му като че ли доста заможен, бе достатъчно, за да изостри интереса на тази група дървари и служители в хана до степен, която преливаше в скръб. Към това се добавяше и голямото недоумение как в такъв хубав и безветрен ден е могла да стане такава странна злополука.

Но това, което породи много по-голяма възбуда след съвсем малко време, бе фактът, че точно по пладне един от търсачите с канджи — Джон Поул, дървар — най-после сполучи да извади на повърхността Робърта, като я закачи за полата, и тя имаше несъмнени следи от удари по лицето (по устата, носа и около дясното око) — нещо, което на всички, помагащи в търсенето, веднага се видя съмнително. Наистина Джон Поул, който, с Джоу Рейнър на греблата, успя да я извади на повърхността, възкликна, щом я зърна:

— Бедното, мъничкото ми! Че тя не тежи, кажи-речи, никак! Чудно ми е как е могла изобщо да потъне.

След това се пресегна, хвана я със силните си ръце, положи я, мокра и безжизнена, в лодката, а другарите му дадоха знак на другите търсачи, които бързо се събраха около тях. Джон Поул отметна дългата й гъста кестенява коса, разбъркана от движението на водата и покрила лицето, и добави:

— И таз хубава, Джоу! Я виж тук. Май че нещо трябва да е чукнало малката! Я виж тук, Джоу! — И скоро групата дървари и гости на ханчето, заобиколили ги с лодките си, загледаха кафеникавосините белези по лицето на Робърта.

И веднага, още докато возеха трупа на Робърта към навеса за лодки и подновяваха търсенето за тялото на мъжа, започнаха да се изказват съмнения: „Да, изглежда чудновато… тия белези… и всичко друго… нали? Странно е една такава лодка да се преобърне в ден като вчерашния.“ „Скоро ще разберем дали той е на дъното, или не.“ Мненията, след няколко часа безплодни търсения, окончателно се обединиха в заключението, че е повече от вероятно мъжът изобщо да не е там — обезпокояваща и гнетяща мисъл за всички.

Непосредствено след това водачът, който беше докарал Клайд и Робърта от гара Ловната хижа, води разговор с ханджиите на езеро Голямата чапла и езеро Грас и тримата установиха: 1) че удавеното момиче е оставило чантата си на гара Ловната хижа, докато Клифърд Голдън е взел своята със себе си; 2) че има тревожещо несъответствие между записите на езеро Грас и езеро Голямата чапла; личностите Карл Грейъм и Клифърд Голдън бяха внимателно обсъдени от двамата ханджии и идентичността на носителя установена по описанието на външността; и 3) че гореспоменатият Клифърд Голдън, или Карл Грейъм, запитал водача, който го закарал на Голямата чапла, дали има много хора на езерото в този ден. А след това породените досега подозрения се оформиха още повече в убеждение, че в случая има налице злодеяние. В това нямаше почти никакво съмнение.

Веднага щом пристигна, следователят Хейт можа да разбере, че тези хора от северните гори са дълбоко покъртени, а освен това убедени в подозренията си. Те не вярваха тялото на Клифърд Голдън, или Карл Грейъм, изобщо да е потъвало в езерото. В резултат на всичко това, след като огледа трупа на неизвестното момиче, положено грижливо на одър в навеса за лодки, и се увери, че е младо и хубаво, следователят Хейт странно се развълнува не само от външността му, но и от тази заобикаляща го атмосфера на подозрение. Нещо повече: когато се оттегли в канцеларията на хана и получи писмото, намерено в джоба на оставеното там палто, той определено взе страната на най-мрачните и непоклатими подозрения. Защото Хейт прочете:

В горния десен ъгъл на листа, както и на плика, беше напечатано: „Хан «Езеро Грас», Грас Лейк, щата Ню Йорк, собственик Джак Евънс.“ А писмото явно бе писано сутринта след нощта, която бяха прекарали на езеро Грас като г-н и г-жа Карл Грейъм.

Колко лекомислени са младите момичета!

Защото очевидно, както това личеше от писмото, двамата бяха спрели в ханчето като мъж и жена, докато всъщност не са били женени. Хейт изтръпна, когато го прочете, защото и той имаше дъщери, които много обичаше. Но в този момент му дойде една мисъл. В окръга предстояха избори — те трябваше да станат през ноември и на тях трябваше да бъдат преизбрани за още три години всички окръжни административни служители, включително и следователят, а освен това тази година трябваше да се избере окръжен съдия за шест години. През август, само след шест седмици, трябваше да се състоят окръжните сбирки на демократите и републиканците, на които щяха да се посочат партийните кандидати за съответните длъжности. Обаче сегашният титуляр на длъжността прокурор не можеше да претендира за никое от тези места, освен за мястото на окръжния съдия, понеже заемаше прокурорския пост вече два последователни мандата, което се дължеше не само на факта, че беше добър политически оратор от провинциален мащаб, но и на това, че като главен съдебен служител в окръга беше в състояние да окаже по някоя услуга на един или друг от приятелите си. Ала сега, ако нямаше късмета да бъде предложен за кандидат, а след това и избран на поста окръжен съдия, можеше да очаква поражение и залез на политическата си звезда. Защото досега, през време на цялата му служба, не бе имало нито едно важно съдебно дело, във връзка с което да се отличи и така с пълно право и надежда да търси по-нататъшното признание от народа. Обаче това…

Но сега, както проницателно предвиждаше следователят, не можеше ли този случай да се окаже точно такъв, че да привлече вниманието и благосклонността на хората към един човек — титуляря на длъжността прокурор, близък и до този ден полезен негов приятел — и с това достатъчно да допринесе за доброто му име и влияние, а чрез него и за цялата партийна листа, тъй че в предстоящите избори да спечелят всички, а сегашният прокурор да бъде не само предложен, но и избран за шест години на поста окръжен съдия. В политическия свят са се случвали и по-странни неща.

В същия миг Хейт реши да не отговаря на никакви въпроси по отношение на това писмо, понеже то обещаваше бързо разкриване на тайнствения извършител на престъплението, ако бе имало такова, и при съществуващото политическо положение — изключителен престиж за всеки, който би спомогнал за издирването му. Той веднага нареди на Ърл Нюком, както и на водача, който бе довел Робърта и Клайд на Голямата чапла, да отидат на гара Ловната хижа, откъдето двойката беше дошла тук, и да съобщят намиращата се там чанта в никакъв случай да не се дава никому, освен на самия него или на представител на прокурора. После, когато се канеше да се обади по телефона в Билц, за да се увери, че там наистина съществува семейство на име Олдън, с дъщеря, която се казва Бърт или може би Албърта, той бе прекъснат (за голям късмет, както му се стори) от двама мъже и едно момче, местни ловци, които, придружени от тълпа хора, запознати вече с трагедията, може да се каже, безредно нахълтаха при него. Защото имали сведения — извънредно важни сведения! Както сега разказаха (с много прекъсвания и поправки), към пет часа след пладне в деня, когато се удавила Робърта, те тръгнали от Тримилевия залив, на около дванадесет мили южно от Голямата чапла, на лов и риболов край това езеро. И според единодушните им показания, към девет часа вечерта на въпросния ден, когато наближавали южния бряг на Голямата чапла — може би на три мили южно от него, — срещнали неочаквано един млад мъж, когото взели за пришелец, запътил се от ханчето на Голямата чапла на юг, към селището на Тримилевия залив. Бил контешки и безспорно добре облечен за тези места младеж, както казаха те — със сламена шапка и куфарче, — и се учудили тогава защо е тръгнал на такъв път пеша и по такова време, понеже рано на другата сутрин имало влак, който стигал Тримилевия залив за един час. И защо също така толкова се уплашил, когато ги срещнал? Защото, както те разказаха, при срещата си с тях в гората непознатият се дръпнал назад като стреснат или — по-лошо — ужасен, сякаш готов да побегне. Наистина фитилът на фенера, който един от тях носел, бил свален много ниско, понеже луната още светела ярко, а и те вървели тихо, както прилича на хора, дебнещи всякакъв дивеч. От друга страна, този край бил положително съвсем безопасен, кръстосван в повечето случаи от честни граждани като самите тях, и този млад мъж нямало защо да се дърпа, сякаш искал да се скрие в храстите. Когато младежът Бъд Брюниг, който носел фенера, вдигнал фитила, непознатият като че ли се съвзел и след малко в отговор на тяхното: „Здравейте“ рекъл: „Добър вечер. Колко път има до Тримилевия залив?“, а те му казали: „Около седем мили.“

И след това поел нататък и те също продължили, като си говорели за срещата.

Сега, понеже описанието на този младеж съвпадаше почти съвсем точно с показанията на водача, който бе докарал Клайд от Ловната хижа, както и с показанията на ханджиите от Голямата чапла и езеро Грас, изглеждаше съвсем ясно, че трябва да е същият, който е бил в лодката заедно с тайнственото мъртво момиче.

Ърл Нюком веднага поиска от началника си разрешение да се обади по телефона на единствения ханджия в Тримилевия залив да провери дали случайно този тайнствен непознат не е бил видян или не се е записал там. Но не били го видели. Нито пък, изглежда, до това време е бил видян от някой друг, освен от тримата мъже. Всъщност сякаш беше потънал вдън земя, макар до свечеряването на същия ден да се установи, че на утрото след случайната среща на мъжете с непознатия един младеж с горе-долу същите отличителни белези и с куфарче, но с кепе (не сламена шапка), си взел билет за Шарон с езерното параходче „Лебед“, което свързваше това селище с Тримилевия залив. Но оттук нататък следата пак се губеше. Никой в Шарон, поне до този момент, не си спомняше нито за пристигането, нито за заминаването на някаква подобна личност. Дори самият капитан, както той по-късно заяви в показанията си, не обърнал особено внимание на слизането му: в този ден на парахода имало към четиринадесет пътници и капитанът не можел да каже нищо положително за никого от тях.

Но колкото до хората на Голямата чапла, те бавно стигнаха до неоспоримото убеждение, че който и да е този тип, той е отявлен злодей, подъл злодей! И в душите на всички се удвои, утрои най-настойчивото желание той да бъде открит и заловен. Нехранимайко! Убиец! И веднага по целия този край от уста на уста, по телефона, телеграфа, на такива вестници като „Аргъс“ и „Таймз Юниън“ в Олбъни и „Стар“ в Ликъргъс бе съобщена новината за тази покъртителна трагедия, като се намекваше също, че в нея може да се крие престъпление от най-тежък характер.

III

Следователят Хейт, приключил засега със служебните си задължения, пътуваше на юг с крайезерния влак и размишляваше как да постъпи нататък. Каква трябваше да бъде следващата му стъпка в тази вълнуваща история? Защото, когато погледна Робърта, преди да си тръгне, следователят наистина дълбоко се трогна. Изглеждаше тъй млада, невинна и хубава. Синята й шевиотена рокличка лежеше тежко, плътно прилепнала към снагата, мъничките ръце бяха скръстени на гърдите, топлокестенявата коса, все още влажна след двадесет и четирите часа във водата, подсказваше нещо за живостта и чувствеността, с която се е отличавала приживе — като че ли всичко говореше за чистота, много далечна от всякаква престъпност.

Но колкото и печален можеше да бъде и без съмнение беше този случай, имаше още една страна, която много по-непосредствено засягаше самия него. Дали трябваше да отиде в Билц при тази госпожа Олдън от писмото и да й предаде страшната новина за смъртта на дъщеря й, като същевременно я разпита за личността и местоживеенето на мъжа, който е бил с нея, или трябваше да отиде първо в прокуратурата в Бриджбърг и след като съобщи всички подробности за случилото се на прокурора Мейсън, да остави на него печалното задължение да покруси един явно напълно почтен дом? Защото трябваше да се има предвид политическото положение. Макар че можеше да действа сам и това да му се зачете като лична заслуга, все пак трябваше да се мисли за общото положение на партията. Без съмнение начело трябваше да застане силен човек и с това да придаде тежест на партийната листа наесен, а сега им се представяше златен случай. Второто решение на въпроса изглеждаше по-разумно. То щеше да разкрие пред неговия приятел прокурора големи възможности. Когато пристигна в Бриджбърг в това настроение, Хейт нахълта тежко-тежко в кабинета на Орвил У. Мейсън, окръжния прокурор, който мигновено се поизправи в креслото си — целият слух, усетил нещо многозначително в държането на следователя.

Мейсън беше нисък, широкоплещест и як мъж, но в юношеските си години бе имал нещастието да загрози иначе приятното и дори привлекателното си лице със счупен нос, който му придаваше доста отблъскващ, дори злобен вид. Въпреки това той съвсем не беше злобен. По-скоро романтичен и сантиментален. В детството си бе страдал от немотия и липса на грижи, което го караше в по-сетнешни и малко по-благополучни години да гледа на хората, към които животът е бил по-благосклонен, като на прекалено облагодетелствани. Син на вдовица на беден земеделски стопанин, беше виждал колко трудно е на майка му да свърже двата края и на дванадесетгодишна възраст вече се беше отказал почти от всички детски удоволствия, за да й помага. А после, на четиринадесет години, когато се пързаляше с кънки, падна и си счупи носа така, че завинаги обезобрази лицето си. По-нататък, понеже чувстваше неизгодното си положение в съперничеството с другите младежи (те винаги печелеха вниманието на тези момичета, които най-много харесваше), Мейсън бе станал извънредно чувствителен към недостатъка във външността си. И то постепенно се превърна в онова, което фройдистите обикновено наричат психосексуална травма.

Обаче на седемнадесет години сполучи да спечели симпатиите на издателя и редактора на бриджбъргския вестник „Рипъбликън“ дотолкова, че в крайна сметка бе назначен като официален местен репортер в града. По-сетне стана кореспондент от окръга Катараки на такива вестници като „Таймз Юниън“ в Олбъни и „Стар“ в Ютика и в края на краищата стигна дотам, че на деветнадесетгодишна възраст си осигури възможността да изучава право в кантората на някой си бивш съдия Дейвис Ричофър от Бриджбърг. А няколко години по-късно, когато му признаха адвокатски права, няколко окръжни политици и търговци го взеха под покровителството си и се погрижиха да бъде избран в долната законодателна камара на щата за шест последователни години и там, благодарение на скромната и същевременно хитра и честолюбива готовност да постъпва както му се нареди, спечели благоволението на големците в столицата, като същевременно запази благосклонността на покровителите си в родния град. Сетне, когато се върна в Бриджбърг, понеже притежаваше известна ораторска дарба, първо получи поста помощник-прокурор за четири години, след това бе избран за финансов ревизор, а после прокурор за два срока от по четири години. Достигнал такова високо положение в местното общество, той успя да се ожени за дъщерята на един аптекар в града и доби от нея две деца.

За станалата злополука вече беше чул от госпожица Сондърз всичко, каквото тя знаеше за удавянето, и също както на следователя веднага му беше минало през ума, че шумът, който вероятно ще се вдигне около такова дело, може да е тъкмо онова, което му трябва, за да закрепи своя поразклатил се политически престиж, и което да реши въпроса за бъдещето му. Във всеки случай беше дълбоко заинтересуван. Затова сега, когато зърна Хейт, открито прояви живия си интерес към случката.

— Е, полковник Хейт?

— Господин Орвил, току-що се връщам от Голямата чапла. Струва ми се, че тоя път съм пипнал един случай за теб, който ще ти коства доста време.

Големите очи на Хейт се пулеха и намекваха много повече от онова, което се криеше в уклончивата му първа забележка.

— Искаш да кажеш това удавяне там? — попита в отговор прокурорът.

— Да, драги. Тъкмо това — отвърна следователят.

— Имаш някакви основания да мислиш, че тая работа не е съвсем чиста?

— Е, да си кажа правата, Орвил, според мен надали може да има някакво съмнение, че тук имаме работа с убийство. — Изпъкналите очи на Хейт мрачно блестяха. — Разбира се, по добре е да не се рискува и аз ти казвам това под секрет, защото и сега още не съм съвсем сигурен дали тялото на оня млад мъж не е наистина в езерото. Но ми изглежда крайно подозрително, Орвил. Целия ден вчера и днес не по-малко от петнадесет мъже с гребни лодки са претърсвали южната част. Накарах много от момчетата да измерят дълбочината тук и там и никъде няма повече от двайсет и пет фута. Но досега няма и помен от него. Те изкараха момичето към един часа вчера, след като бяха търсили едва няколко часа, и да знаеш само колко хубаво е това момиче, Орвил… съвсем младичко, не повече от осемнадесет или двадесетгодишно според мен. Но има някои много подозрителни обстоятелства в цялата работа, които ме карат да мисля, че той не се е удавил. Всъщност никога досега не съм виждал случай, който толкова много да ми е приличал на дяволско престъпление.

При тези думи той затършува в десния джоб на доста износеното си и увиснало като торба ленено сако и най-после измъкна писмото на Робърта и го подаде на приятеля си, като придърпа един стол и седна, докато прокурорът пристъпи към четенето.

— Да, това наистина изглежда доста подозрително, а? — заяви Мейсън, когато свърши. — Казваш, че още не сте го намерили. Добре, влезе ли във връзка с тая жена, да видиш какво знае тя за тая работа?

— Не, Орвил, не съм — отговори Хейт бавно и замислено. — И ще ти кажа защо. Виждаш ли, снощи там горе реших, че това е нещо, което ще е по-добре да обсъдя с теб, преди да предприема каквото да било друго. Ти знаеш какво е тъкмо сега политическото положение тук. И как правилното водене на едно такова дело може да повлияе на общественото мнение тая есен. Аз в никой случай не смятам, че е редно да намесваме политиката в престъплението. Обаче няма никаква причина да не водим така следствието, че да ни се зачете като заслуга. Та си помислих, че ще е по-добре първо да дойда да се видя с теб. Разбира се, ако искаш да го направя, Орвил, ще отида там. Но си рекох, че може да е по-добре да отидеш ти и да разбереш точно кой е тоя човек и всичко друго за него. Ти знаеш какво значение може да има такова едно дело от политическа гледна точка, стига само да го разплетем. А аз съм сигурен, че ти си човекът, който ще го направи, Орвил.

— Благодаря ти, Фред, благодаря — отговори Мейсън сериозно, като почукваше с писмото по писалището и гледаше приятеля си с присвити очи. — Много съм ти благодарен за твоето мнение и ти начерта най-добрия план на действие. Сигурен ли си, че никой освен теб не е видял това писмо?

— Само плика. И никой освен господин Хъбърд, съдържателя на хана, не е видял дори него, а той ми каза, че го намерил в джоба на палтото й и го прибрал, понеже го било страх, че може да изчезне или да бъде отворено, преди да дойда там аз. Каза ми, че се усъмнил в нещо нередно веднага щом чул за удавянето. Младият мъж се държал тъй неспокойно… някак странно, каза ми той.

— Прекрасно, Фред. Недей тогава засега казва никому нещо повече за писмото, нали? Аз веднага ще отида там, разбира се. Но какво друго откри, нещо интересно? — Господин Мейсън много се оживи, сипеше въпроси, държеше се енергично и малко повелително със стария си приятел.

— Много нещо, много нещо — отговори следователят дълбокомислено и сериозно. — Има някакви подозрителни драскотини или белези под дясното око на момичето и над лявото слепоочие, Орвил, и през устата и носа, сякаш бедното дребосъче е било ударено от нещо камък или пръчка, или едно от тия гребла, дето намерили плаващи там. Тя е още дете, Орвил, поне на вид и по ръст, много хубаво момиче… но не чак толкова добро, колкото е могло да бъде, както ще ти докажа ей сега. — Следователят прекъсна, за да извади голяма носна кърпа, гръмогласно се изсекна в нея и след това много грижливо си избърса брадата. — Нямах време да извикам там горе лекар, но ще проведа следствието тук в понеделник, ако успея. Наредих на братята Лътц да отидат още днес горе и да докарат трупа тук. Но най-подозрителните от всички показания, до които съм се добрал досега, Орвил, са показанията на двама мъже и едно момче, които живеят на Тримилевия залив и които тръгнали нагоре към Голямата чапла в четвъртък вечер на лов и риболов. Аз накарах Ърл да запише имената им и да им изпрати призовки за следствието в понеделник.

И следователят предаде подробно показанията им за случайната среща с Клайд.

— Тъй, тъй! — току възкликваше прокурорът, дълбоко заинтересуван.

— И още едно нещо, Орвил — продължаваше следователят. — Наредих Ърл да влезе във връзка по телефона с хората от Тримилевия залив, съдържателя на хотела, началника на пощата и полицейския началник, но като че ли единственият, който е видял младия мъж, е капитанът на параходчето, дето се движи от Тримилевия залив до Шарон. Мисля, че познаваш тоя човек: капитан Муни. Наредих на Ърл да изпрати призовка и на него. Според капитана към осем и половина в петък сутрин, точно преди параходчето му да потегли за първия курс до Шарон, същият тоя млад мъж или някой, който много прилича на него според получените описания, с куфарче и с кепе (той бил със сламена шапка, когато го срещнали ония трима мъже), се качил на борда, платил си пътя до Шарон и слязъл там. Хубаво момче, казва капитанът. Много живо и добре облечено, повече като младеж от светското общество, и много затворено.

— Тъй, тъй — следеше думите му Мейсън.

— Наредих на Ърл да се обади и на хората в Шарон… когото може да намери… да провери дали са го видели да слиза там, но докато си тръгнах снощи, като че ли никой не си беше спомнил за него. Оставих на Ърл обаче нареждане да изпрати телеграфически описанието му на всички курортни хотели и гари наоколо, тъй че, ако е някъде по тия места, да бъдат нащрек да не го изтърват. Рекох си, че ти би поискал да го направя. Мисля, че няма да е зле да ми дадеш писмена заповед за тая чанта на гара Ловната хижа. Може в нея да има нещо, което би трябвало да знаем. Ще отида да я взема оттам лично. После искам да отида до езеро Грас и до Тримилевия залив и Шарон още днес, ако успея, и да видя какво друго ще мога да открия. Но предполагам, Орвил, че това си е чисто убийство. Както е завел това момиче горе в тоя хотел на езеро Грас, а след това се записал под друго име на Голямата чапла, и както го накарал да си остави чантата, а той взел своето куфарче със себе си! — Следователят много сериозно поклати глава. — Това не са постъпки на честен младеж, Орвил, и ти го разбираш. Обаче не мога да проумея как нейните родители са й позволили да тръгне по тоя начин където и да било с мъж, без да знаят преди това нещо за него.

— Вярно — съгласи се тактично Мейсън, но много заинтригуван от факта, че, както поне отчасти бе установено, момичето в случая не е било толкова добро, колкото би трябвало да бъде. Прелюбодеяние! При това с някой заможен младеж, без съмнение някъде от големите градове на юг. С каква известност и какъв шум в печата ще бъдат вероятно съпроводени прокурорските действия! Той скочи на крака, енергичен и възбуден. Само да може да хване такъв подъл престъпник при цялото възмущение, което вероятно ще възбуди такова жестоко убийство! Партийната сбирка и определянето на кандидатите през август. Изборите наесен.

— Човек да не съм! — възкликна той; присъствието на Хейт, човек религиозен и консервативен, го накара да се въздържи от по-силни думи. — Аз наистина вярвам, че сме на път да открием нещо важно, Фред. Честна дума! Лоша история, както я виждам… направо отвратително зверство. Струва ми се, че на първо място, трябва да се обадим там по телефона и да видим има ли семейство на име Олдън и къде точно живее. Не е повече от петдесет мили, ако отида направо с кола, а може да е и по-малко. Но пътищата са лоши — добави той. И продължи: — Нещастната жена. Страх ме е от тая сцена. Ще бъде много мъчително, знам.

След това Мейсън повика Зила и й нареди да провери дали има такова лице, Тайтъс Олдън, близо до Билц. Също и как точно се отива дотам. Сетне добави:

— Първото нещо, което трябва да направим, е да извикаме обратно в града Бъртън (думата му беше за Бъртън Бърли, негов официален помощник, който беше заминал за събота и неделя) и да му дадем пълномощия, та да може да те снабдява с писмени заповеди и така нататък, Фред, а пък аз ще отида веднага да видя тая нещастница. После, ако изпратиш Ърл пак горе да донесе тая чанта, ще ти бъда много благодарен. Аз ще доведа и бащата, за да установи самоличността на трупа. Но засега недей разправя нищичко за това писмо, докато не се видим пак, разбираш ли? — Той стисна ръка на приятеля си и продължи малко надуто, предвкусвайки предстоящите велики дела: — Междувременно искам да ти поблагодаря, Фред, от все сърце и никога няма да го забравя. Ти знаеш, нали? — Той погледна стария си приятел право в очите. — От това може да излезе повече, отколкото очакваме. Струва ми се, че това е най-голямото и най-важното дело през цялата ми служба и стига да можем да го завършим успешно и бързо, преди да започнат събитията есента, има вероятност то да се окаже от полза за всички ни, а?

— Точно така, Орвил, точно така — съгласи се Фред Хейт. — Както казах и преди, не че смятам за уместно да смесваме политиката с такова нещо, но понеже вече се е случило… — Той замислено млъкна.

— Да не забравя — продължи прокурорът, — ако кажеш на Ърл да нареди да направят няколко снимки на точното местоположение, където са били намерени лодката, греблата и шапката, и да отбележи мястото, където е бил намерен трупът, и да призовете колкото можете повече свидетели, аз ще разпиша оправдателни документи за всички разноски пред финансовия ревизор. А утре или в понеделник ще се запретна и аз да помагам.

И той стисна десницата на Хейт, сетне го потупа по гърба. А Хейт, много поласкан от разните прояви на внимание (и поради това изпълнен с надежди за бъдещето), взе чудноватата си сламена шапка, закопча тънкото си увиснало като чувал сако и се върна в своя кабинет да заръча междуградски разговор с верния си Ърл, за да му даде нареждания и да му каже, че и сам той се връща на местопрестъплението.

IV

За Орвил Мейсън бе лесно да изпита съчувствие към семейството, което, както му се видя от пръв поглед, вероятно като самия него е било изложено на ударите, униженията и оскърбленията на живота. Когато пристигна със служебната си кола към четири часа следобед в този съботен ден, той видя пред себе си старата разнебитена къща и самия Тайтъс Олдън, който по ръкави и комбинезон се качваше откъм свинарника в подножието на хълма и лицето и цялата му фигура подсказваха, че това е човек, непрекъснато измъчван от съзнанието, че се е провалил в живота. И сега Мейсън съжали, че не се беше обадил по телефона, преди да тръгне от Бриджбърг, защото му беше ясно, че новината за смъртта на дъщерята щеше да бъде ужасен удар за такъв човек. В същото време Тайтъс, забелязал идващия Мейсън, и решил, че може да е някой, който ще пита за пътя, учтиво доближи.

— Вие ли сте господин Тайтъс Олдън?

— Да, господине, така се казвам.

— Господин Олдън, аз съм Мейсън. От Бриджбърг, прокурор на окръга Катараки.

— Да, господине — отговори Тайтъс, учуден какво ли странно нещо е накарало прокурора на такъв далечен окръг да го търси и да пита за него. А Мейсън сега гледаше Тайтъс и не знаеше как да започне. Жестокостта на новината, която трябваше да съобщи… каква съкрушителна сила можеше да има върху такъв явно хилав и безпомощен човечец. Бяха се спрели под една от големите тъмни ели пред къщата. Вятърът шепнеше в иглите й предвечната си песен.

— Господин Олдън — заговори Мейсън по-сериозно и по-благо, отколкото му бе обикновено присъщо, — вие сте баща на момиче, което се казва Бърт или може би Албърта, нали? Не съм сигурен дали съм налучкал правилно името.

— Робърта — поправи го Тайтъс Олдън и усети нервите му да се опъват от предчувствие за нещо нередно.

И Мейсън, преди навярно да лиши този човек от възможност да го осведоми свързано за всичко, което искаше да узнае, започна да го разпитва:

— Да знаете случайно по тия места някой младеж на име Клифърд Голдън?

— Не си спомням да съм чувал някога за подобно лице — бавно отговори Тайтъс.

— Или Карл Грейъм?

— Не, господине. Не си спомням човек и с такова име.

— Така си и мислех — рече Мейсън повече на себе си, отколкото на Тайтъс. — Впрочем — хитро добави той със заповеднически тон — къде е дъщеря ви сега?

— Ами че в Ликъргъс. Там е на работа. Но защо питате? Да не е направила нещо лошо… или да е идвала при вас за нещо? — Той успя криво-ляво да се усмихне, но сиво-сините му очи гледаха вече тревожно: в тях се четеше недоумение.

— Един момент, господин Олдън — продължи Мейсън благо, но въпреки това много твърдо и убедително, — ще ви обясня всичко след един миг. Но първо искам да ви задам няколко необходими въпроса. — И той загледа Тайтъс сериозно и съчувствено. — Кога сте видели дъщеря си за последен път?

— Ами че тя тръгна оттук във вторник сутринта за Ликъргъс. Тя работи във фабриката за яки и ризи на дружество „Грифитс“. Но…

— Чакайте, един момент — настоя решително прокурорът. — Ще ви обясня всичко след малко. Сигурно е била тук за събота и неделя. Така ли?

— Беше тук при нас около месец в отпуска — обясни бавно и точно Тайтъс. — Не се чувстваше съвсем добре, та беше дошла у дома да си почине. Но беше добре, когато си тръгна. Да не искате да кажете, господин Мейсън, че й се е случило нещо лошо, а? — Той вдигна дълга почерняла ръка до брадата и бузата си с изражение на тревожен въпрос. — Ако мислех, че има нещо такова? — Старецът прокара ръката през оредяващата си прошарена коса.

— Имате ли някакво известие от нея, откакто си е заминала? — спокойно продължи Мейсън, твърдо решил да изтръгне колкото може повече практически сведения, преди да нанесе страшния удар. — Да ви е съобщила нещо, че отива някъде другаде, а не обратно в Ликъргъс?

— Не, господине, нямаме. Да не е някак пострадала, а? Да не е извършила нещо, което да я е вкарало в беда? Не, това не може да бъде. Но вашите въпроси! Вие така говорите… — Той вече леко трепереше; ръката, която беше вдигнал до тънките си бледи устни, видимо безцелно шареше около устата.

Но вместо да му отговори, прокурорът извади от джоба си писмото от Робърта до майка й и като му показа само почерка на плика, попита:

— Това почеркът на дъщеря ви ли е?

— Да, господине, това е нейният почерк — отговори Тайтъс с леко повишен тон. — Но какво значи това, господин прокурор? Откъде имате това? Какво има вътре? — Той разтревожено стисна ръце, защото сега ясно прочете в очите на Мейсън нещо трагично. — Какво е това… това… дето е писала тя в писмото? Вие сте длъжен да ми кажете… ако нещо се е случило на моето момиче!

Той се заоглежда възбудено, сякаш с намерението да се върне в къщата да търси помощ… да разкаже на жена си за обхваналия го ужас… а Мейсън, като видя до какво отчаяние го е докарал, веднага го хвана здраво, но дружелюбно за ръцете и заговори:

— Господин Олдън, това е един от онези черни моменти, каквито настъпват в живота на някои от нас, когато човек трябва да събере цялата си смелост. Колебая се дали да ви го кажа, понеже съм видял доста нещо в живота и зная колко много ще страдате.

— Тя е ранена! Може да е умряла! — възкликна Тайтъс с почти писклив глас и зениците на очите му се разшириха.

Орвил Мейсън кимна.

— Робърта! Първата ми рожба! Боже мой! Господи боже! — Тялото му се сгърчи като от удар и той се облегна на съседно дърво. — Но как? Къде? Във фабриката, от машина? О, мили боже! — Той се обърна, сякаш искаше да отиде при жена си, а якият прокурор със счупения нос се помъчи да го задържи.

— Един миг, господин Олдън, един миг. Не бива още да отивате при жена си. Аз зная колко е тежко това, колко ужасно, но нека да ви обясня. Не в Ликъргъс. Не от някаква машина. Не! Не… Тя се е удавила! В езерото Голямата чапла. Била е там на излет в четвъртък, разбирате ли? Чувате ли? Удавила се е в Голямата чапла в четвъртък с лодка. Лодката се преобърнала.

Възбудените ръкомахания и думи на Тайтъс така смутиха прокурора, че той се видя неспособен да обясни толкова спокойно, както би искал, как е станало удавянето, дори ако се приемеше, че е било обикновен нещастен случай. От момента, когато Мейсън употреби думата „смърт“ във връзка с Робърта, душевното състояние на Олдън напомняше направо умопобърканост. След първите си въпроси той издаде редица почти зверски стонове, като че ли му беше пресекнал дъхът. В същото време се сви, сгърчи се като от болка, сетне плесна с ръце и ги притисна до слепите си очи.

— Моята Робърта мъртва! Моята дъщеря! О, не, не, Робърта! О, боже мой! Не се е удавила! Това не може да е вярно! А майка й ми говори за нея само преди един час. Това ще я съсипе, когато чуе. И на мен ще ми докара смъртта. Ще я докара. О, моето нещастно, скъпо, скъпо дете! Обичното ми! Нямам сили да понеса такова нещо, господин прокурор.

Той увисна тежко и уморено в ръцете на Мейсън, който се мъчеше да го държи, колкото може. После, след миг, се обърна въпросително, с недоумение към входната врата на къщата и се втренчи в нея като някой безумен.

— Кой ще й го каже? — попита той. — Как може човек да й го каже?

— Но, господин Олдън — успокояваше го Мейсън, — заради самия вас, заради жена ви трябва да ви помоля да се успокоите и да ми помогнете да разгледам тоя въпрос така сериозно, както бихте го разгледали вие, ако не ставаше дума за дъщеря ви. В тая работа има много повече, отколкото можах да ви разкажа. Но трябва да запазите спокойствие. Трябва да ми позволите да ви обясня. Всичко това е действително ужасно и аз всецяло ви съчувствам. Зная какво значи то за вас. Но има известни страшни и мъчителни факти, които трябва да научите. Слушайте, слушайте.

И тогава, все още хванал Тайтъс за ръка, той му разказа колкото можеше по-бързо и по-убедително разните допълнителни подробности и подозрения във връзка със смъртта на Робърта, най-после му даде да прочете писмото и завърши с думите:

— Престъпление! Престъпление, господин Олдън! Ето какво мислим ние в Бриджбърг или поне така предполагаме; направо убийство, господин Олдън, ако го наречем с жестокото му, безсърдечно име.

Той замълча, докато Олдън, поразен от това — от престъпния елемент, не сваляше очи от него, сякаш не беше способен да го разбере напълно. И докато той гледаше, Мейсън продължи:

— И колкото и да зачитам вашите чувства, като главен представител на закона в моя окръг, сметнах за мой личен дълг да дойда тук днес да разбера дали има нещо, което вие или жена ви, или някой друг от семейството знае за тоя Клифърд Голдън или Карл Грейъм, или който и да е той, подмамил дъщеря ви на това усамотено езеро в планината. И макар да зная колко неизмеримо страдате сега, господин Олдън, твърдя, че трябва да желаете и да чувствате за свой дълг да направите всичко, каквото можете, за да ни помогнете да изясним тая работа. Това писмо тук като че ли подсказва, че поне жена ви знае нещо относно тоя тип… най-малкото името му. — И Мейсън настойчиво и многозначително почука с пръст по писмото.

В момента когато предполагаемият елемент на насилието и злото, извършени спрямо дъщеря му, беше добавен към непрежалимата му загуба, достатъчно силният животински инстинкт, както и любопитство, отвращение и страст към преследване, вродени у Тайтъс, го накараха да възстанови равновесието си дотолкова, че мълчаливо и задълбочено да се вслуша в това, което разказваше прокурорът. Дъщеря му не само се удавила, но била убита, и то от някакъв младеж, за когото според това писмо тя имала намерение да се омъжи! Чудно, че жена му е знаела, а той — не. И че Робърта не е искала той да знае.

И тозчас, породена най-много от религията, условностите и общата подозрителност на провинциалното земеделско население към целия градски живот и непонятността и заплетеността на безбожните му обичаи, в ума му възникна мисълта за някой градски прелъстител и измамник, с когото Робърта се е запознала след отиването си в Ликъргъс и който е успял да я залъже с обещанието да се ожени за нея, което не е било искрено. И веднага в душата му пламна страхотно и неудържимо желание да отмъсти на всеки, който е могъл да замисли такова ужасно престъпление, както това срещу дъщеря му. Нехранимайко! Прелъстител! Убиец!

Жена му и той тука си мислеха, че Робърта спокойно, сериозно и щастливо върви по своя труден, честен път в Ликъргъс, за да преживява самата тя, а да помага и на тях. Пък от четвъртък следобед до петък тялото й е лежало на дъното на езерото. А те са спали в удобните си легла, ходили из къщи, без през ум да им мине нещо за страшната й съдба. И сега тялото й е в чужда стая или някъде в морга; никой от онези, които така са я обичали, не може да го види, нито да се погрижи за него, а утре студени, безразлични чиновници ще го пренесат в Бриджбърг.

— Ако има бог — възбудено възкликна Тайтъс, — той не ще допусне такъв негодник да остане ненаказан! О, не, не ще допусне! — И той неочаквано процитира: — „Още не съм видял чедата на праведния изоставени или да просят хляб.“ — И в същия миг, треперещ от жажда да действа, добави: — Трябва още сега да говоря за това на жена си. Да, да, трябва! Не, не, вие почакайте тук. Аз трябва да й го кажа пръв, и то сам. Ще дойда пак. Ще дойда пак. Вие ме почакайте тук. Зная, че то ще я съсипе. Но трябва да го узнае. Може тя да ни каже кой е той и тогава може да го хванем, преди да е успял да избяга надалеч. Ах, нещастното ми момиченце! Бедничката ми скъпа Робърта! Добричката ми, мила, честна дъщеричка!

И така, говорейки като насън, с изписано в очите и на лицето полубезумно страдание, той се обърна и със сковани, механични движения на автомат повлече крака към пристройката, където, както знаеше, госпожа Олдън готвеше някакви по-специални ястия за другия ден, който беше неделя. Но когато стигна там, Тайтъс се спря на прага, без да смее да пристъпи по-нататък — фигура, въплътила в себе си цялата трагедия на безпомощното човечество, изправило се пред безмилостните, необясними и равнодушни сили на живота!

Госпожа Олдън се обърна и като видя напрегнатото му изражение, отпусна безжизнено ръце: скритата в погледа му мисъл в миг прогони от лицето й нейния простичък, уморен, но все пак мирен размисъл.

— Тайтъс! За бога! Какво е станало?

Вдигнати ръце, полуотворена уста, някак неестествено, странно и неочаквано присвили се и сетне широко отворили се очи, а после една дума:

— Робърта!

— Какво й е? Какво й е? Тайтъс… какво й е?

Мълчание. Пак това нервно потрепване на устата, очите, ръцете. После:

— Умряла! Тя е била… била е удавена!

След това, изгубил сетни сили, той рухна на пейката, сложена до самата врата. А госпожа Олдън се втренчи за миг, без да може напълно да го разбере, сетне схвана всичко и без дума тежко се свлече на пода. Тайтъс я загледа и кимна с глава, сякаш искаше да каже: „Напълно правилно. Така трябваше да стане. Мигновено избавление за нея, да не мисли за този ужасен факт.“ А след това бавно се надигна, отиде при жена си, коленичи и я сложи по гръб. После бавно излезе през вратата, обиколи до предната страна на къщата, където Орвил Мейсън седеше на разрушените стъпала пред входа, гледаше следобедното слънце на запад и размишляваше унесено за скръбната вест, която този жалък, некадърен земеделец съобщаваше на жена си. И в момента дори му се искаше да беше всичко другояче, да можеше да няма такова дело, колкото и да беше изгодно за него.

Но сега, щом зърна Тайтъс Олдън, той скочи и избърза пред приличащия на скелет старец в пристройката. Когато видя госпожа Олдън, дребничка почти колкото дъщеря си, да лежи отпусната и неподвижна, Мейсън я вдигна със силните си ръце, внесе я през столовата във всекидневната, където имаше старомоден шезлонг, и я положи на него. Там провери пулса й и изтича да донесе вода, като се оглеждаше да види някого — син, дъщеря, съсед, когото и да било. Като не откри никого, забърза обратно с водата да й лисне малко на лицето и ръцете.

— Има ли тук някъде лекар? — обърна се той към Тайтъс, който стоеше сега на колене до жена си.

— В Билц… да… доктор Крейн.

— Имате ли… има ли някой тук наблизо телефон?

— Господин Уилкокс. — Тайтъс посочи към къщата на Уилкокс, чийто телефон съвсем наскоро беше използвала Робърта.

— Наглеждайте я. Аз сега ще се върна.

Мейсън веднага изскочи от къщата да повика Крейн или някой друг лекар и пак така бързо се завърна с госпожа Уилкокс и дъщеря й. А след това чакане… чакане, докато не дойдоха първо разни съседи, а най-сетне и доктор Крейн, с когото се посъветва дали ще може още същия ден да поговори с госпожа Олдън за крайно важната тайна, довела го тук. Доктор Крейн, под дълбокото впечатление от сериозния вид и юридическия език на господин Мейсън, заяви, че може да е дори най-добре да направи така.

И най-после госпожа Олдън, свестена с хероин и подкрепена от утешенията и съболезнованията на всички присъстващи, бе доведена до състояние, в което можеше бавно и с много увещания да бъде запозната първо със смекчаващите вината обстоятелства, а след това да бъде разпитана относно самоличността на загадъчния мъж, споменаван в писмото на Робърта. Единственото лице, за което, доколкото госпожа Олдън можа да се сети, Робърта бе споменавала, и то само веднъж, по Коледа, че й обръщало особено внимание, бил Клайд Грифитс, племенник на богатия Самюъл Грифитс от Ликъргъс, и началник на отделението, където работела Робърта.

Но както Мейсън и самите госпожа и господин Олдън веднага решиха, това само по себе си положително не можеше още да значи, че племенникът на такъв голям човек може да бъде обвинен в убийството на Робърта. Богатство! Обществено положение! Наистина Мейсън бе склонен да се позабави и поразмисли, преди да отправи подобно обвинение. Защото социалната разлика между този мъж и това момиче според него беше много голяма. И въпреки всичко можеше да е наистина така. Защо не? Не беше ли допустимо младеж с такова сигурно положение повече от всеки друг да е бил способен да поддържа безотговорна тайна връзка с момиче като Робърта, щом тя е била толкова привлекателна според думите на Хейт? Не работеше ли тя във фабриката на чичо му? И не беше ли бедна? Освен това, както Хейт бе вече споменал, с когото и да е било това момиче в момента на смъртта си, то не се беше поколебало да съжителства с него преди женитбата. А не беше ли такова поведение присъщо за един богат и разглезен младеж към бедна девойка? Поради собствените му сблъсквания на младини с прищевките на случайни и наследствени богаташи, тази мисъл му се видя твърде вероятна. Проклетите богаташи! Безчувствените богаташи! А ето че майка й и баща й явно вярваха най-твърдо в нейната невинност и добродетел.

От по-нататъшното разпитване на госпожа Олдън стана ясно само, че тя никога не е виждала този младеж и никога не е дори и чувала за някой друг. Единствените допълнителни сведения, които тя и съпругът й можеха да му дадат, бяха, че през време на последния си престой у дома в течение на един месец Робърта не се чувствала съвсем добре — ходела отпусната из къщата и често си почивала. Също, че писала редица писма, които предавала на раздавача или пускала в пощенската кутия на кръстопътя под тях. Нито господин Олдън, нито съпругата му знаеха до кого са били адресирани, при все че раздавачът вероятно щеше да знае, както бързо си помисли Мейсън. Също през този период тя се е занимавала с шев и си направила няколко рокли, не по-малко от четири. А към края на престоя имала редица телефонни разговори — с някой си господин Бейкър, както Тайтъс чул да казва господин Уилкокс. На заминаване взела само багажа, който донесла със себе си — малкия си куфар и пътната чанта. На гарата предала куфара на багаж сама, но дали за Ликъргъс, или някъде другаде, Тайтъс не можеше да каже.

Изведнъж, понеже отдаваше доста голямо значение на името Бейкър, в ума на Мейсън се подредиха „Клифърд Голдън! Карл Грейъм! Клайд Грифитс!“ и веднага еднаквите начални букви и сходното звучене на имената привлякоха вниманието му. Поразително съвпадение наистина, ако същият този Клайд Грифитс нямаше нищо общо с престъплението! И изпита желание да отиде веднага при пощенския раздавач и да го разпита.

Но понеже Тайтъс Олдън беше важен не само като свидетел за установяване самоличността на трупа на Робърта и съдържанието на чантата, оставена от нея на гара Ловната хижа, но също и за да убеди раздавача да говори, без да премълчава, той го помоли да се облече и да го придружи, като го увери, че ще го пусне да се върне на следващия ден.

След като предупреди госпожа Олдън да не говори с никого по този въпрос, Мейсън отиде на пощата да разпита раздавача. Този служител, когато го намериха, си припомни при запитване и в присъствието на Тайтъс, който стоеше до прокурора като галванизиран мъртвец, не само че Робърта му е дала няколко писма (не по-малко от дванадесет или петнадесет) през време на скорошното си пребиваване тук, но и че всичките са били адресирани до някого в Ликъргъс на име… чакайте да видя… Клайд Грифитс… точно така… изпратени до поискване. Прокурорът незабавно отиде с него при местен нотариус, където показанията му бяха официално заверени, след което се обади по телефона в кабинета си и като научи, че трупът на Робърта е докаран в Бриджбърг, потегли нататък с най-голямата скорост, която можеше да развие. А когато стигна, пред трупа и в присъствието на Тайтъс, Бъртън Бърли, Хейт и Ърл Нюком можа да реши за себе си, докато Тайтъс, полуобезумял, не сваляше очи от лицето на своето дете, първо, че тя е наистина Робърта Олдън, а след това размисли дали смята, че тя е от този тип, който безпътно се съгласява на такива връзки, за каквито като че ли говореше записването им в хотела на езеро Грас. Мейсън реши, че не е. Това бе случай на хитро, пагубно прелъстяване и убийство. Ах, негодникът! И той е още на свобода! Политическото значение на всичко това почти се заличи от гневната му класова ненавист към всички заможни изобщо.

Но точно това посещение при покойницата, което стана в десет часа вечерта в салоните на погребалното бюро на братя Лътц, когато Тайтъс Олдън падна на колене пред дъщеря си и развълнувано поднесе малките й студени ръце до устните си, загледан трескаво, с невярващ поглед във восъчното й лице, обрамчено от дългата кестенява коса, едва ли можеше да обещае безпристрастно или дори почиващо на закона обществено мнение. Очите на всички присъстващи бяха плувнали в сълзи.

И тогава Тайтъс Олдън внесе нова и безкрайно драматична нотка в положението. Докато братята Лътц с трима техни приятели, собственици на съседния магазин за автомобили, Евърет Бийкър, присъстващият представител на бриджбъргския вестник „Рипъбликън“, и Сам Таксън, редактор и издател на „Демократ“, гледаха със страхопочитание иззад главите на другите пред тях, от страничната врата, водеща в гаража на погребалните агенти, той изведнъж се изправи, безшумно се спусна към Мейсън и възкликна:

— Искам да намерите негодника, който е извършил това, господин прокурор. Искам да го накарате да страда, както е било накарано да страда това чисто, добро момиче! Тя е била убита, това е то! Само един убиец е могъл да доведе момиче на такова езеро и да го удари, както всеки може да види. — Той посочи мъртвото си дете. — Аз нямам пари, за да подпомогна преследването на такъв негодник. Но ще работя. Ще продам стопанството си!

Гласът му секна и като че ли имаше опасност бащата да рухне, когато се обърна отново към Робърта. И тогава Орвил Мейсън, обзет от порива на този покрусен и жаден за отмъщение баща, пристъпи напред и рече:

— Да си вървим, господин Олдън. Ние разбрахме, че това е вашата дъщеря. Призовавам ви всички, господа, като свидетели при установяване на самоличността. И ако се докаже, че вашата дъщеря е била убита, както ни изглежда, сега аз ви обещавам, господин Олдън, честно и почтено, като прокурор на тоя окръг, че не ще пожаля нито време, нито сили, нито пари да проследя тоя нехранимайко и да го изправя на подсъдимата скамейка! И ако правосъдието на окръга Катараки е такова, каквото го мисля, можете спокойно да го поверите на съдебните заседатели, призовани от местния съд. И няма да има нужда да продавате стопанството си.

Поради дълбокото си, макар и лесно събудено вълнение, както и поради присъствието на покъртените слушатели господин Мейсън показа върха на силата и блясъка на ораторското си изкуство. И единият от братята Лътц — Ед, изпълнителят на всички поръчения, идващи от следователя — толкова се трогна, че възкликна:

— Точно така, Орвил! Ти си прокурор на място.

А Евърет Бийкър се провикна:

— Залавяйте се за работа, господин Мейсън! Ние ще сме с вас до сетния човек, когато се стигне до това.

Фред Хейт и помощникът му, трогнати от драматичното изказване на Мейсън, както и от живописния му и дори геройски вид в този миг, пристъпиха по-наблизо, Хейт — за да хване приятеля си за ръка, Ърл — за да възкликне:

— Желая ви повече сили, господин Мейсън! Ние ще направим всичко, каквото можем, ще видите. И не забравяйте, че тая пътна чанта, която тя е оставила на гара Ловната хижа, е във вашия кабинет. Аз я предадох на Бъртън преди два часа.

— Ей, вярно! Насмалко да я забравя! — рече Мейсън най-спокойно и делово; поривът на красноречието и вълнението се беше вече донякъде слял в душата му с изблика на необичайните похвали, каквито никога до този час не беше получавал в никое водено от него досега дело.

V

Когато се запъти към кабинета си, съпроводен от Олдън и длъжностните лица по това дело, Мейсън ровеше в ума си какъв ли е бил поводът за такова гнусно престъпление — поводът! А поради собствения полов глад на младини мислите му клоняха все в тази насока. И както размишляваше за хубостта и чара на Робърта, противопоставени на нейната бедност и строго нравственото и религиозно възпитание, той стигна до заключението, че по всяка вероятност този мъж или младеж, какъвто и да е бил, я е прелъстил, а сетне, когато тя започнала да му омръзва, в края на краищата избрал този начин да се отърве от нея — това лъжливо, уж сватбено пътешествие до езерото. И в същия миг у него се надигна дълбока лична омраза към този човек. Проклетите богаташи! Безделните богаташи! Покварените и подли богаташи, чиято издънка или представител е този Клайд Грифитс! Само да може да го залови!

В същото време изведнъж му дойде наум, че поради известни обстоятелства в този случай (съжителството на момичето с този мъж) то може да е било бременно. И подозрението се оказа достатъчно не само тозчас да събуди у него любопитство по отношение на всичките подробности на тази любовна история, довели до такъв край, но и остро желание да установи за себе си дали подозренията му са били основателни. Той веднага се замисли за подходящ лекар, който да направи аутопсия, ако не местен, от Ютика или Олбъни, а също, че трябва да съобщи на Хейт съмненията си и да установи както това положение, тъй и произхода на ударите по лицето на Робърта.

По отношение на чантата и съдържанието й, което бе първата задача пред него, сполучи да намери още едно малко веществено доказателство от извънредна важност. Защото освен роклите и шапките, ушити от Робърта, бельото й, чифт червени копринени жартиери, купени от Бронстайн в Ликъргъс и все още в оригиналната им опаковка, там бяха и тоалетните прибори, които Клайд й беше подарил за Коледа. Там беше и малката проста бяла картичка, на която бе написал: „На Бърт от Клайд за весела Коледа.“ Но без фамилното име. И надписът бе надраскан набързо, понеже бе написан, когато бе горял от желание да бъде другаде, а не при Робърта.

Мейсън веднага си помисли: колко странно, че присъствието на тези тоалетни прибори и картичката в пътната чанта не е било известно на убиеца. Но ако е било известно и не беше махнал картичката, дали беше възможно той да е същият този Клайд? Дали човек, замислил убийство, би пропуснал да забележи една такава картичка със собствения си почерк на нея? Що за злоумишленик и убиец! Веднага след това си помисли: какво ли ще е да скрие тази картичка до разглеждането на делото и тогава неочаквано да я представи, при положение че престъпникът отрече да е бил в интимни отношения с девойката и да й е подарявал тоалетни принадлежности? Той извади картичката и я прибра в джоба си едва когато Ърл Нюком внимателно я разгледа и забеляза:

— Не съм сигурен, господин Мейсън, но това ми прилича на почерка в книгата за гости горе на Голямата чапла.

Мейсън веднага отговори:

— Е, няма да изгубим кой знае колко време за установяването на този факт.

След това направи знак на Хейт да дойде с него в съседната стая и щом останаха там насаме, без да могат другите да ги наблюдават или чуват, заговори:

— Е, Фред, виждаш, всичко е, както си предполагал. Тя е знаела с кого заминава дъщеря й. (Мейсън имаше пред вид собственото съобщение по телефона от Билц, че госпожа Олдън му е дала точни сведения за престъпника.) Но за нищо на света няма да се сетиш кой е, ако не ти кажа.

Той се наведе напред и проницателно загледа Хейт.

— Не се и съмнявам, Орвил. Аз нямам никаква представа.

— Е, нали познаваш „Грифитс и съдружие“ от Ликъргъс?

— Да не са фабрикантите на яки?

— Да, фабрикантите.

— Да не е синът? — Очите на Фред Хейг се отвориха по-широко, отколкото от бог знае колко години. Широката му почерняла ръка стисна крайчеца на брадата.

— Не, не синът. Един племенник!

— Племенник? На Самюъл Грифитс? Какво разправяш! — Старият, нравствено-религиозен, политико-търговски настроен следовател се опули и отново погали брадата си.

— Уликите като че ли сочат него, Фред, поне засега. Но аз отивам там още тая вечер и се надявам да науча утре доста нови неща. Обаче това момиче на Олдън… те са от най-бедните земеделски стопани, знаеш… то е работило при „Грифитс и съдружие“ в Ликъргъс, а тоя племенник, Клайд Грифитс, доколкото можах да разбера, е началник на отдела, където е работило.

— Цъ-цъ-цъ! — зацъка следователят.

Тя е била у дома си за цял месец… била болна (той подчерта тази дума) тъкмо преди да тръгне на този излет миналия вторник. А през това време му е написала най-малко десет писма, а може би и повече. Узнах това от местния пощенски раздавач. Имам тук писмените му клетвени показания. — Мейсън се потупа по джоба. — Всичките адресирани до Клайд Грифитс в Ликъргъс. Имам дори и точния му адрес. И името на семейството, при което е живяла тя. Обадих се там от Билц. Ще взема стареца с мен тая вечер, в случай че изскочи нещо, което той може да знае.

— Да, да, Орвил. Разбирам. Ясно ми е. Но един Грифитс! — И той още веднъж цъкна с език.

— Това, за което исках да си поговорим обаче, е следствието — продължи бързо и рязко Мейсън. — Знаеш, мислех си, че надали е искал да я убие само защото не е имал желание да се ожени за нея. Това не ми се вижда приемливо.

И той изложи повечето от мислите си, които го бяха накарали да дойде до заключението, че Робърта е била бременна. Хейт веднага се съгласи с него.

— Добре, тогава това значи аутопсия — подхвана отново Мейсън. — Също както и мнението на лекарите за произхода на тия рани. Ние ще трябва да знаем без ни най-малка сянка от съмнение, преди трупът да бъде взет оттук, дали момичето е било убито, преди да бъде хвърлено от тая лодка, или е било само зашеметено и после хвърлено, или лодката преобърната. Това е много важно за делото, както знаеш. Изобщо не ще можем да направим нищо, докато не сме положителни за тия неща. Но какво ще кажеш за медиците тук? Смяташ ли, че някой от тях ще може да направи всичко, както трябва, та експертизата да не бъде оборена в съда?

Мейсън се колебаеше. Той вече градеше обвинението си.

— Знаеш, колкото за това, Орвил, не мога да бъда съвсем сигурен — бавно отговори Хейт. — Ти би могъл да отсъдиш по-добре от мен. Аз вече поканих доктор Мичъл да се отбие утре да я погледне. Също и Бетс. Но ако има някой друг лекар, когото би предпочел… Бейво, Линкън или Колдуотър… какво ще кажеш за Бейво?

— Бих предпочел Уебстър от Ютика — каза Мейсън — или Биймис, или и двамата. Четири или пет експерти в такова дело няма да бъдат много.

И Хейт, доловил важността на голямата отговорност, която му бе възложена, отвърна:

— Е, да, предполагам, че си прав, Орвил. Може би четирима-петима ще бъде по-добре от един или двама. Това означава обаче, че следствието ще трябва да се отложи с още някой и друг ден, докато докараме тия хора тук.

— Съвършено вярно! Съвършено вярно — продължи Мейсън, — но то ще е добре и поради това, че аз отивам в Ликъргъс тая вечер да видя какво ще мога да науча. Човек никога не знае. Може и да го пипна там. Поне така се надявам; ако ли не това, може да се натъкна на нещо, което ще хвърли още светлина на положението. Защото това ще е голяма работа, Фред. Не се съмнявам… най-трудното дело, което се е падало на мен, пък и на теб… и трябва да бъдем безкрайно предпазливи във всеки свой ход отсега нататък. Не е изключено да е богат, разбираш, и ако е, той ще се бори. А не бива да забравяме и това семейство там, което ще го поддържа. — Той нервно прокара ръка през бухналата си коса и добави: — Е, и това няма значение. На първо място, сега трябва да извикаме Биймис и Уебстър от Ютика… най-добре да им телеграфираш още тая вечер, а? Или да им се обадиш по телефона. И Спръл от Олбъни, а за да не всяваме раздори в собственото семейство, може би ще е по-добре да поканим Линкън и Бетс оттук. А може и Бейво. — Той си позволи една едва забележима усмивка. — Засега ще си вървя, Фред. Нареди така, че да дойдат в понеделник или вторник вместо утре. Надявам се дотогава да съм се върнал, та ако успея, да присъствам и аз. Ако можеш, по-добре ги събери тук в понеделник… разбираш… колкото по-скоро, толкова по-добре… и тогава ще видим какво знаем.

Той отиде при шкафа да извади още бланки за писмени заповеди. След това излезе в другата стая да обясни на Олдън, че им предстои пътуване. И да накара Бърли да повика по телефона жена му, на която обясни с какво е зает и колко бърза, и че може да не се върне до понеделник.

И по целия път до Ютика, който беше три часа, през единия час чакане на връзка с влака за Ликъргъс и още час и двадесет минути на този влак, който пристигна към седем сутринта, Орвил Мейсън се мъчеше да изтръгне от сломения и мрачен Тайтъс малко по малко откъслечни сведения за скромното минало на самия него и на Робърта — за нейната щедрост, привързаност, непорочност, доброта, за предишните й служби и условия на работа, и колко е получавала, и какво е правила с парите, — непретенциозна история, за която можа да си вземе добра бележка.

Когато пристигна с Тайтъс в Ликъргъс, Мейсън отиде, без да се бави, в хотел „Ликъргъс“, където взе стая за бащата, та старецът да си почине. След това побърза при местния прокурор, от когото трябваше да получи пълномощия за свобода на действие и един служител, който да изпълнява нарежданията му. Когато към него придадоха снажен цивилен агент, той се запъти към квартирата на Клайд на Тейлър стрийт, като се надяваше по някакво чудо да го завари там. Но госпожа Пейтън отвори вратата и съобщи, че Клайд живее у тях, обаче в момента отсъства (понеже отишъл миналия вторник на гости у приятели на Дванадесетото езеро, ако не се лъже), и Мейсън с доста голямо нежелание се видя принуден да заяви, първо, че е прокурор на окръга Катараки, и след това, че поради известни подозрителни обстоятелства във връзка с удавянето в езеро Голямата чапла на една девойка, с която, както те имали основания да вярват, Клайд бил по това време, той е принуден да поиска да бъде допуснат в стаята му — изявление, което така изуми госпожа Пейтън, че тя се дръпна назад с изписало се на лицето й изражение на почуда, ужас и неверие.

— Господин Клайд Грифитс? Не! О, колко смешно! Ами че той е племенник на господин Самюъл Грифитс и хората го знаят тук. Сигурна съм, че в дома на господин Грифитс ще могат да ви кажат за него всичко, каквото ви интересува. Но такова нещо… о, това е невъзможно! — И изгледа Мейсън и местния агент, който вече й показваше значката си така, сякаш тя се съмняваше в тяхната честност и пълномощия.

Същевременно агентът, добре запознат с подобни обстоятелства, вече се беше озовал зад госпожа Пейтън, в дъното на стълбите, водещи към горния етаж. А Мейсън извади от джоба си писмена заповед за обиск, с която се бе предвидливо осигурил.

— Съжалявам, госпожо, но се виждам принуден да ви помоля да ни заведете в стаята му. Ето ви заповед за обиск, а този полицейски служител изпълнява моите нареждания.

Разбрала веднага колко е безполезно да влиза в спор с представителите на закона, госпожа Пейтън развълнувано посочи стаята на Клайд, все още с убеждението, че тук е станала някаква безсмислена, крайно несправедлива и оскърбителна грешка.

Но прокурорът и агентът влязоха в стаята на Клайд и се заоглеждаха. Тозчас и двамата забелязаха малък и не особено здрав куфар, заключен и сложен в единия ъгъл, който господин Фонс, агентът, незабавно повдигна, за да прецени колко тежи и колко е здрав, докато Мейсън се зае да разглежда един по един всички предмети в стаята — съдържанието на всички чекмеджета и кутии, също както и джобовете на всички дрехи. И в чекмеджетата на шкафчето, наред с негодно вече бельо, ризи и няколко стари покани от семействата Тръмбул, Старк, Грифитс и Хариът, намери лист от бележник, който Клайд беше донесъл от службата си и на който беше писал „Сряда, 20 февруари вечерта в Старк“, а по-долу „Петък, 22-и Тръмбул“, и този почерк Мейсън веднага сравни с почерка на картичката в джоба си и след като се убеди, че е в стаята на търсения човек, прибра поканите и се обърна към агента, който разглеждаше куфара.

— Какво ще го правим, господин началник? Ще го вземете със себе си или ще го отворим тук?

— Мисля, че ще е по-добре да го отворим още тук, Фонс — каза тежко Мейсън. — По-после ще пратя да го вземат, но искам да видя сега какво има в него.

И агентът веднага извади от джоба си тежко длето и се заоглежда за чук.

— Не е много здрав — забеляза той, — струва ми се, че мога да го отворя, щом искате.

При тези думи госпожа Пейтън, крайно изумена от този обрат на събитията, в желанието си да предотврати такива груби действия, възкликна:

— Ще ви донеса чук, ако искате, но защо да не почакате, докато повикам шлосер? Знаете, никога в живота си не съм чувала подобно нещо!

Обаче агентът, снабдил се с чук, разби бравата и в малкото горно отделение се разкриха разни незначителни дреболии от гардероба на Клайд: чорапи, яки, вратовръзки, шалче, тиранти, износена фланела, чифт не особено хубави високи зимни обувки, цигаре, червен лакиран пепелник и чифт кънки. Но освен всичко това, в ъгълчето, вързани в плътна пачка, лежаха последните петнадесет писма от Робърта, писани от Билц, заедно с малка снимка, която му беше дала предишната година, както и друга малка връзка с всичките бележки и покани, които беше получил от Сондра до деня, когато тя замина за Боров нос. Писмата, писани от нея оттам, Клайд беше взел със себе си — сложени до сърцето. Но имаше и още по-уличаваща трета пачка, съдържаща единадесет писма от майка му, първите две адресирани до Хари Тенет до поискване в Чикаго (от пръв поглед твърде подозрително обстоятелство), докато останалите бяха адресирани до Клайд Грифитс, не само в клуба „Юниън лийг“, но и в Ликъргъс.

Без да се бави повече да проверява какво друго може да има в куфара, прокурорът започна да ги разгръща и чете — първо три от Робърта, след което причината за нейното отиване в Билц му стана съвършено ясна; сетне трите първи писма от майка му, писани на трогателно проста хартия и намекващи, доколкото можеше да отсъди, за безразсъдния живот, както и за естеството на злополуката, която го накарала да напусне Канзас сити, и същевременно съветващи го най-грижливо и нежно да не се отбива от правия път в бъдеще, общото впечатление от които създаде у Мейсън — човек със сдържан характер и ограничен житейски опит — впечатлението, че от самото начало този младеж е бил непостоянен, своенравен и разпуснат.

Същевременно за своя изненада той разбра, че като се изключеше направеното тук от чичо му, Клайд явно бе от беден и дълбоко религиозен клон на семейството Грифитс, и макар че при обикновени обстоятелства това щеше да го настрои малко по-благосклонно към Клайд, сега, с оглед на бележките от Сондра, както и трогателните писма от Робърта и споменаваното от майка му някакво по-раншно престъпление в Канзас сити той стигна до убеждението, че Клайд бе от този тип, който можеше не само да замисли подобно престъпление, но и най-хладнокръвно да го извърши. Това престъпление в Канзас сити! Трябва да телеграфира на тамошния прокурор за подробности.

И с тази мисъл в ума той прегледа по-набързо, но въпреки това все тъй внимателно и критично разните покани и любовни послания от Сондра, всичките на силно парфюмирана и луксозна хартия с монограм, все по-дружелюбни и интимни в хода на кореспонденцията, докато накрая вече неизменно започваха с „Клайди-Майди“ или „Сладък черноочко“, или „Сладкото ми момче“ и бяха подписани „Сондра“ или „Твоя Сондра“. Някои от тях бяха съвсем скорошни — от десети, петнадесети, двадесет и шести май, — сиреч от онова време, когато, както прокурорът забеляза, бяха започнали да пристигат най-печалните писма от Робърта.

Сега всичко беше ясно. Едно измамено от него момиче, връзката с което той укрива, докато в същото време има дързостта да спечели благоволението и чувствата на друго, този път явно момиче с много по-високо обществено положение в града.

Макар и да беше смаян и зашеметен от тези интересни открития, Мейсън си даваше сметка, че сега не е време да седи и да размишлява. Съвсем не. Този куфар трябва да бъде веднага пренесен в стаята му в хотела. След това трябва да излезе да поразузнае, ако може, къде точно се намира този тип и да се разпореди за задържането му. Като нареди на агента да се обади по телефона в полицията и да уреди пренасянето на куфара в хотела, сам той бързо се запъти към дома на Самюъл Грифитс, но научи, че в града няма никой от семейството. Всички били на езеро Грийнууд. Ала едно запитване по телефона на място го осведоми, че доколкото те знаели, този същият Клайд Грифитс, техният племенник, бил във вилата на семейство Кранстън на Дванадесетото езеро, близо до Шарон, в съседство с вилата на Финчли. Понеже името Финчли, както и градецът Шарон бяха вече свързани в ума на Мейсън с Клайд, той веднага реши, че ако е още някъде по тези места, престъпникът ще е там — може би във вилата на това момиче, което му бе писало разните бележки и покани — тази Сондра Финчли. А не беше ли и капитанът на „Лебед“ заявил, че е видял младежа, дошъл от Тримилевия залив, да слиза там? Еврика! Той е в ръцете му.

И веднага, след като поразмисли съсредоточено как ще бъде най-разумно да действа нататък, реши да отиде сам в Шарон и на Боровия нос. Но междувременно, след като се снабди сега с точно описание на Клайд, съобщи отличителните му белези, както и това, че е търсен за убийство, не само на прокурора и началника на полицията в Ликъргъс, но и на Нютън Слак, шерифа на Бриджбърг, на Хейт и на своя помощник, като настоя и тримата да тръгнат веднага за Шарон, където да се срещнат с него.

В същото време уж от името на госпожа Пейтън Мейсън поръча междуградски разговор с вилата на Кранстън на Боровия нос, повика на телефона камериера и запита дали случайно не е там господин Клайд Грифитс.

— Да, господине, тук е, господине, но в момента не е във вилата. Мисля, че е на излет с палатки нагоре по езерото. Нещо да му съобщя, господине?

А в отговор на по-нататъшни запитвания отвърна, че не можел да каже точно: цяла компания отишла, доколкото му било известно, на Мечото езеро, трийсетина километра по-нагоре, но кога ще се върнат не можел да каже, след ден или два, не по-скоро. Но положително беше, че този същият Клайд участва в компанията.

Тогава Мейсън веднага се обади отново на шерифа в Бриджбърг, нареди му да вземе със себе си четири-пет пълномощници, тъй че потерята да може да се раздели в Шарон и да хване този същия Клайд, където и да се случи да го намерят. И да го хвърлят в затвора в Бриджбърг, където той ще може да обясни при предвидената от закона процедура поразителните обстоятелства, които засега като че ли неопровержимо сочеха него като убиец на Робърта Олдън.

VI

Междувременно Клайд, от часа, когато водите на езерото погълнаха Робърта, а той доплува до брега и след като се преоблече, стигна в Шарон и вилата на Кранстън, беше в състояние почти на пълно душевно разстройство поради страха и объркването дали е виновен, или не за преждевременната й смърт. В същото време, още край езерото, жестоко го замъчи мисълта, че ако го открият на самото място да се промъква крадешком на юг, вместо да се върне на север в хана на Голямата чапла, за да съобщи за тази уж случайна злополука, то ще изглежда достатъчно коравосърдечно и жестоко, за да убеди всекиго, че трябва да бъде обвинен в убийство. Защото, както му се струваше сега, всъщност не беше виновен, понеже в последния миг беше преживял този душевен прелом.

Но кой щеше да му повярва сега, след като не се беше върнал да обясни? А вече изобщо не можеше да се върне! Защото ако Сондра чуеше, че е бил там на езерото с тази фабрична работничка, че се е записал с нея като съпруг и съпруга… боже!

А след това да се мъчи да обясни всичко на чичо си или на студения си корав братовчед… или на всички тези скептично настроени хора от модното общество в Ликъргъс. Не, не! Стигнал ли е дотук, трябва да продължи. Върне ли се назад, чака го провал, ако не и смърт. Ще трябва да използва колкото може това ужасно положение, да използва този замисъл, завършил тъй странно и донякъде оправдателно за него.

Но все пак тази гора! Наближаващата нощ. Страшната самотност и криещата се сега във всичко опасност. Какво да прави, какво да каже, ако някой го срещне. Беше така объркан… душевно и нервно разстроен. Само да изпращаше съчка, и се втурваше да бяга като заек.

Точно в това състояние, след като намери куфарчето си и се преоблече, изстиска мокрите си дрехи и се помъчи да ги изсуши, а сетне ги опакова в куфарчето под сухи съчки и борови игли, а триножника на фотоапарата зарови под гниещ паднал дънер, той се шмугна в гората след падането на нощта. Но все повече и повече се замисляше върху много странното си и опасно положение. Ами ако тъкмо когато беше ударил, без да иска, Робърта и двамата бяха паднали във водата, и тя беше надала тези пронизителни и умоляващи викове, ако тогава е имало някой на брега — някой, който е наблюдавал, — един от тези снажни, яки мъже, които бе видял да се разтакават наоколо през деня и които може би в същия този момент вдигат под тревога хората край езерото, и десетина-двадесет такива мъже ще тръгнат да го търсят още тази нощ! Лов на човек! И ще го отведат обратно и никой никога не ще му повярва, че не я е ударил нарочно! Може дори да го линчуват, преди да може да си осигури справедлив съд. Това е възможно! Такива неща са ставали! Въже около врата му. Или може да го застрелят в тези гори. И без да му дадат възможност да обясни как е станало всичко — как го е тормозила и измъчвала тя толкова време. Те никога няма да разберат това.

И с тези мисли вървеше все по-бързо и по-бързо — толкова бързо, колкото му позволяваха яките, гъсти и бодливи млади елхички и сухите съчки, които от време на време пращяха по най-злокобен начин, и все си повтаряше вървешком, че пътят за Тримилевия залив трябва да се пада вдясно от него, а луната, когато изгрее — вляво.

Но, боже, какво беше това?

Ах, този ужасен звук!

Като някой хълцащ, пискащ дух в този мрак!

Ето!

Какво е това?

Клайд изтърва куфарчето и облян в студена пот, се сниши, клекнал зад високо дебело дърво, скован и неподвижен от страх.

Този звук!

Но нали е само улулица! Беше я чул преди няколко седмици край вилата на Кранстън. Но тук! В тази гора! В този мрак! Трябва да върви, да се измъкне оттук. В това няма съмнение. Не бива да мисли за такива ужасни, страшни неща, защото ще загуби и последните си сили и смелост.

Но този поглед в очите на Робърта! Този последен, умолителен поглед! Боже! Той непрекъснато го вижда. Нейните печални, ужасни писъци! Не може ли да не ги чува… поне докато се измъкне оттук?

Дали е разбрала, когато той я удари, че не е било нарочно… само едно движение, подбудено от гняв й протест? Знае ли го тя сега, където и да е… на дъното на езерото… или тук в тъмнината на тази гора, може би до самия него? Призраци. Нейният! Трябва да се измъкне оттук… да се измъкне! Трябва… но пък тук в гората е в безопасност. Не бива тъй много да бърза да излезе на някакъв път. Минувачи! Може би хора, които го търсят? Но дали хората наистина живеят след смъртта? Има ли призраци? И дали те знаят истината? Тогава тя трябва да знае… но и това как е кроил всичко преди. И какво ли си мисли! Дали е сега тук, дали с укор мрачно го преследва с неоснователни обвинения, колкото и да е вярно, че отначало е имал намерението да я убие? Имал е! Имал е! И това е, разбира се, големият грях. Макар и да не я беше убил той, все пак нещо друго го бе направило заради него! Това е вярно.

Но призраци… боже… призраци на хора, които може да те преследват, след като са умрели, да се мъчат да те разобличат и да те накажат… да се мъчат може би да насочат хората по дирите ти! Кой знае? Майка му беше признала пред него, Франк, Еста и Джулия, че вярва в призраци.

И ето най-после луната след три такива часа препъване, ослушване, чакане, потене, треперене. Не се вижда никой, слава богу! И звездите над главата — ярки и все пак приветливи, както на Боровия нос, където е Сондра. Да можеше сега да го види как бяга от Робърта, удавила се в това езеро, и неговата шапка, плувнала отгоре по водата! Да можеше да чуе виковете на Робърта! Колко странно, че никога, никога, никога не ще може да й каже как заради нея, заради красотата й, заради неговото страстно влечение към нея и заради всичко, каквото тя сега значи за него, той е могъл да… да… да… е, добре, да направи това ужасно нещо: да убие момиче, което бе някога любил. И цял живот това няма да излезе от ума му… тази мисъл! Никога не ще може да се отърве от нея… никога… никога… никога. А не беше помислил за това преди. Пък то е ужасно само по себе си, това нещо, нали?

А после изведнъж там, в тъмнината, към единадесет часа, както по-после предположи (водата беше спряла часовника му), и след като беше излязъл на шосето на запад и повървял една-две мили, тези трима мъже, бързи като призраци, изникнали от сянката на гората. Той си рече първо, че са го видели, когато беше ударил Робърта, или в следващия момент и сега идваха да го хванат. Какъв ужас, изживян за един миг! А момчето, което вдигна фенера, за да види по-добре лицето му! И положително той е проявил много подозрителен страх и смущение, понеже в този момент беше потънал в най-дълбоко размишление за всичко, което се беше случило, и се измъчваше от предположението, че някак, по един или друг начин, е оставил известна улика, която да води право към него. И той наистина отскочи назад от страх, че това са хора, изпратени да го заловят. Но в този момент най-предният от тях, висок кокалест мъж, сякаш само развеселен от явната му страхливост, подвикна: „Здравей, пътниче!“, а най-младият, без да прояви някакво подозрение, направи крачка напред и вдигна фитила на фенера. И едва тогава Клайд разбра, че те са само водачи на туристи или тукашни жители и не са потеря, тръгнала да търси него, и че ако се държи спокойно и учтиво, у тях няма да възникне и най-малкото подозрение, че е убиец.

Обаче сетне си каза: „Но те ще ме запомнят, че съм вървял по този безлюден път в този час и с куфарче, нали?“ И затова веднага реши, че трябва да бърза… да бърза… за да не го види никой друг някъде там.

После, часове по-късно, тъкмо когато луната вече захождаше на запад и мъждивата й жълтеникава светлина заливаше гората и правеше нощта още по-страшна и тягостна, той стигна Тримилевия залив — купчинка къщи на тукашни земеделци и летни вили, сгушили се в най-северния край на тъй наречената Индианска верига. И там, както можа да види от един завой на пътя, все още блещукаха няколко бледи светлинни. Магазини. Къщи. Улични фенери. Но съвсем дрезгави в бледия полумрак — тъй дрезгави и тайнствени! Едно нещо беше ясно: в този час, облечен, както беше, и с куфарчето в ръка, не можеше да влезе там. Това положително би значило да възбуди любопитство и подозрение към себе си, ако имаше все още някой навън. А тъй като корабчето, което пътуваше между това селище и Шарон, откъдето щеше да продължи за Боровия нос, тръгваше едва в осем и половина, трябваше да се скрие дотогава и да оправи колкото е възможно външния си вид.

И той отново влезе в боровия гъстак, който стигаше до края на градчето, за да почака там до сутринта: по часовника на виждаща се малка черковна камбанария щеше да разбере кога да излезе от скривалището си. А междувременно разсъждаваше: „Разумно ли е да направя тъй?“ Защото всеки можеше да го чака там. Тези трима мъже… или някой друг, който може да го е видял?… Или полицай, уведомен отнякъде. И все пак по-после реши, че най-добре ще е да слезе в селището. Защо да се промъква през гората на запад от това езеро — и то нощем, а не през деня, понеже по светло можеше да го видят. Ако вземеше параходчето, щеше да пристигне за час и половина или най-много два часа във вилата на Кранстън в Шарон, докато ако тръгнеше пеша, нямаше да стигне до следващия ден — не беше ли това неразумно и по-опасно? Освен другото беше обещал на Сондра и Бъртин, че ще дойде във вторник. А сега вече беше петък! От друга страна, нямаше ли вероятност до другия ден да се вдигне шум… отличителните му белези ще бъдат съобщени тук и там… а пък тази сутрин… е, нима Робърта можеше вече да е намерена? Не, не. По-добре така. Защото кой го познава тук… или може да познае в него било Карл Грейъм, било Клифърд Голдън? Най-добре да мине оттук, бързичко, преди да е излязло наяве нещо във връзка с Робърта. Да, да. И накрая, когато стрелките на часовника сочеха осем и десет, той излезе от гората със силно разтуптяно сърце.

В дъното на тази улица беше пристанът на параходчето, което тръгваше за Шарон. И докато се разтакаваше наоколо, Клайд забеляза да идва автобусът от езеро Ракет. Дойде му наум, че ако срещне някой познат на пристана или на параходчето, би могъл да каже, че ей сега идва от езеро Ракет, където и Сондра, и Бъртин имаха много приятели, а в случай че някоя от самите тях се окаже на парахода, че е бил там предишния ден. Какво значение има чие име или вила ще спомене… ще измисли някое, ако се наложи.

И така най-после той се запъти към парахода и се качи. А сетне в Шарон слезе, и то, както му се стори, без да привлече някакво особено внимание и на двете места. Защото, въпреки че имаше около единадесет пътници, никого от които не познаваше, единствено едно младо провинциално момиче със синя рокля и бяла сламена шапка, което му се видя да е от тези места, малко се позагледа в него. И погледът на това момиче изразяваше повече възхищение, отколкото нещо друго, макар че поради острото желание на Клайд да остане незабелязан, и той бе достатъчен, за да го накара да се оттегли към кърмата на кораба, докато другите, изглежда, предпочитаха предната палуба. А когато стигна в Шарон, понеже знаеше, че повечето ще бързат към железопътната гара, за да хванат първия сутрешен влак надолу, той тръгна с бързи крачки подир тях само за да свърне в първата закусвалня, с което се надяваше да заплете следите си. Защото, макар да беше изминал дългото разстояние от Голямата чапла до Тримилевия залив, а преди това бе гребал цял следобед и само се беше престорил, че хапва от обеда, приготвен от Робърта на езеро Грас, той все още не беше гладен. После, когато видя няколко пътници да идват откъм гарата и между тях нямаше никой познат, присъедини се веднага към тях, сякаш тепърва идваше в хана и на пристана от влака.

Защото сега му беше дошло наум, че южният влак от Олбъни и Ютика пристигаше по това време и би било твърде естествено да изглежда, че е дошъл с него. Затова, като се престори отначало, че отива на гарата, но спря пътем да се обади по телефона на Бъртин и Сондра, че е тук, и разбра от тях, че ще изпратят да го вземат с кола, а не с моторница, каза им, че ще чака на западната веранда на ханчето. По пътя се спря също да си купи сутрешен вестник, макар и да знаеше, че в него не може още да има нищо. И едва беше отишъл на верандата и седнал, когато колата от вила Кранстън пристигна.

Когато шофьорът на семейство Кранстън, когото добре познаваше, сърдечно го поздрави с най-приветлива усмивка, Клайд успя да отговори с привидно непринудено и весело изражение, при все че още се терзаеше от големия си страх. Защото, както упорито си повтаряше, тримата мъже, които бе срещнал, без съмнение ще са стигнали вече на езеро Голямата чапла. А досега положително вече са се сетили за Робърта и него и, кой знае, може да са намерили преобърнатата лодка с неговата шапка и нейния воал! Ако е така, не е ли възможно мъжете вече да са съобщили, че са видели такъв човек с куфар да отива нощем на юг? И ако е така, няма ли такова съобщение, без оглед на това трупът намерен ли е, или не, да ги накара да се усъмнят дали наистина е имало двойно удавяне? Ами ако по някаква странна случайност тялото й плувне на повърхността? Тогава какво? Ами не можеше ли да остане белег от силния удар, който той й нанесе? Ако е останал, няма ли да се усъмнят, че е имало убийство, а понеже неговият труп не може да се намери, а тези мъже ще опишат човека, когото са срещнали, няма ли Клифърд Голдън или Карл Грейъм да бъде заподозрян като убиец?

Но нито Клифърд Голдън, нито Карл Грейъм са Клайд Грифитс. А надали би могло да се установи, че Клайд Грифитс е едно и също лице било с Клифърд Голдън, било с Карл Грейъм. Не беше ли взел всички възможни предпазни мерки, дори претърсил багажа и чантичката на Робърта, когато по негова молба тя отиде след закуската на езеро Грас да се погрижи за обеда? Не беше ли? Наистина там намери двете писма от онова момиче Тереза Баузър, адресирани до Робърта в Билц, и ги беше унищожил, преди още да тръгнат за Ловната хижа. А колкото за тоалетните принадлежности в оригиналната им опаковка с етикета „Хуитли-Ликъргъс“, макар и наистина да се беше видял принуден да ги остави, все пак нима не е могъл някой — госпожа Голдън или госпожа Грейъм — да ги купи от Хуитли и покупката да не може да се проследи до него? Положително. А колкото за дрехите й, дори при положение че с тяхна помощ се установи самоличността й, не може ли да се приеме от нейните родители, както и от всички други, че е заминала на този излет с непознат мъж на име Голдън или Грейъм, и няма ли те да поискат да се потуши тази работа без много излишен шум? Във всеки случай трябва да се надява на най-доброто, да запази самообладанието си, да си даде спокоен, весел и бодър вид тук, та никой да не го помисли за убиец, понеже, така или иначе, всъщност не беше я убил.

Ето сега е в тази чудесна кола. А Сондра, както и Бъртин го чакат. Ще трябва да каже, че току-що пристига от Олбъни, че е бил изпратен там с някакво поръчение от чичо си и това му е отнело всичкото време от вторник. И макар че би трябвало да бъде блажено щастлив със Сондра, въпреки това не може да се отърве от всички тези ужасни неща, за които сега през цялото време ще бъде принуден да мисли. Опасността, че по някакво недоглеждане не е съвсем прикрил следите си, водещи към него! И ако не е? Изобличение! Задържане! Може би прибързано и несправедливо осъждане… дори наказание! Освен ако успее да обясни този случаен удар. Край на всичките му мечти във връзка със Сондра… Ликъргъс… големия живот, който е рисувал за себе си. Но дали ще може да обясни това? Дали ще може? Боже господи!

VII

От петък сутрин до обеда на следващия вторник, заобиколен от всичко онова, което го бе толкова увличало и въодушевявало по-рано, Клайд се терза от неописуеми страхове и ужаси. Защото, въпреки че още на вратата на вилата бе посрещнат от Сондра и Бъртин, които го отведоха в отредената за него стая, той неволно мислеше само за разликата между всяко удоволствие тук и грозящия го незабавен и пълен провал.

Когато влезе, Сондра нацупено му пошепна така, че да не чуе Бъртин:

— Лошо момче! Да останеш там цяла седмица, докато можеше да бъдеш тук горе. А Сондра да подготвя всичко за теб! Трябва хубаво да те напляскат. Днес щях да се обаждам да разбера къде си. — А в същото време очите й издаваха обзелото я увлечение по него.

И той въпреки тревожните си мисли успя весело да се усмихне, защото, щом се озова в нейно присъствие, дори и ужасът от смъртта на Робърта и грозящата го сега опасност като че ли намаляха. Дано само всичко мине добре… да няма следа, която да го издаде! Открит път! Чудесно бъдеще! Красотата на Сондра! Нейната обич! Нейното богатство. И все пак, след като го въведоха в стаята (куфарчето бе внесено там по-преди), веднага започна да се тревожи за костюма. Той беше влажен и омачкан. Трябва да го скрие, може би на една от горните полици в някой вграден гардероб. И в същия миг, когато остана сам и заключи вратата, той го извади, мокър, омачкан и с калта от бреговете на Голямата чапла, останала по крачолите… но реши, че може би ще е по-добре да го остави заключен в куфарчето до вечерта, когато ще успее по-добре да реши какво да го прави. А всичко друго, с което бе облечен този ден, направи на вързоп, за да го даде за пране. И докато вършеше това, с потресаващ ужас осъзна тайната и драмата, и страданията в своя живот: всичко, което бе преживял след идването си на Изток и колко малко бе взел от младостта си. Колко малко всъщност вземаше и сега. Просторността и великолепието на тази стая в сравнение със стаичката му в Ликъргъс. Колко странно е изобщо, че е тук след всичко станало вчера. Сините води на това блеснало пред вилата езеро, сравнени с по-тъмните води на Голямата чапла. А на зелената морава, която се простира от тази светла, солидна голяма къща с обширна веранда и пъстри раирани сенници до самия бряг на езерото, Стюърт Финчли и Вайълет Тейлър заедно с Франк Хариът и Уайнът Фант, облечени с най-елегантни спортни дрехи, играят тенис, докато Бъртин и Харли Багот се излягат в сянката на люлка с шарен навес.

След като се окъпа и преоблече, Клайд прие весел вид, макар нервите му да бяха все още опънати, а състоянието неспокойно. После слезе при Сондра, Бърчърд Тейлър и Джил Тръмбул, които се смееха над някакви забавни преживелици през време на разходката с моторница предишния ден.

Джил Тръмбул му подвикна, когато го видя да излиза:

— Здравей, Клайд! Криеш ли се от нас, или какво? Не съм те виждал не знам откога.

А той, след като се усмихна тъжно на Сондра, закопнял както никога преди за нейното съчувствие и обич, седна на парапета на верандата и отговори колкото можеше по-спокойно:

От вторник бях по работа в Олбъни. Там е една жега… Чудесно е, че съм тук днес. Кои са тук?

И Джил с усмивка отговори:

— О, почти всички. Вчера видях Ванда при Рандол. А Скот е писал на Бъртин, че ще дойде на Боровия нос идущия вторник. Както ми изглежда, кажи-речи, никой не отива на езеро Грийнууд тая година.

Последва продължително и задълбочено разискване защо Грийнууд не е вече онова, което беше. И изведнъж Сондра възкликна:

— Това ме подсеща! Трябва да телефонирам днес на Бела. Тя обеща да дойде горе в Бристол за изложбата на коне по̀ идущата седмица.

И разговорът се насочи към коне и кучета. А Клайд слушаше внимателно в стремежа си да изглежда неотделима част от всичко, което става, и въпреки това продължаваше да мисли угнетено за другото, което имаше такова съдбоносно значение за него. Онези тримата мъже. Робърта. Може би вече да са намерили трупа й… кой знае, и все пак си казваше: „Защо те е толкова страх?“ Имаше ли вероятност на тази дълбочина (петдесетина фута може би, доколкото знаеше) да я намерят? Или да установят, че Клифърд Голдън или Карл Грейъм и той са едно и също лице? Дали биха могли? Нали беше напълно заличил следите си, ако изключеше тримата мъже? Тези трима мъже! И неволно потрепери, сякаш му беше студено.

Тогава Сондра долови неговото чувство на потиснатост. (Тя реши, като вадеше заключение от явно недостатъчния му гардероб още при първото посещение, че може би липсата на пари лежи в основата на сегашното му настроение и затова смяташе по-късно същия ден да извади седемдесет и пет долара от портмонето си и да го накара да ги вземе, та да не се почувства притеснен през своя престой тук този път, когато се стигне до едни или други дребни разходи.) А след миг-два, като си мислеше за една игра на голф с разните потайни местенца, където биха могли да се прегърнат и целунат, без да бъдат видени, тя скочи с думите:

— Кой иска да играем две двойки? Хайде, Джил, Клайд, Бърч! Обзалагам се, че Клайд и аз можем да ви бием вас двамата!

— Приемам — извика Бърчърд Тейлър и стана, като оправи раираната си в жълто и синьо фланела, — макар и да съм се прибрал чак в четири тая сутрин! Какво ще кажеш, Джили? Ако сте съгласни загубилите да платят обеда, аз приемам, Сони.

И Клайд веднага се сепна и го полазиха студени тръпки, понеже си помисли за жалките двадесет и пет долара, които му бяха останали след всичките последни ужасни приключения. А тук обед за четирима щеше да струва не по-малко от осем-десет долара! Може би повече. В същия миг Сондра, забелязала изражението му, възкликна:

— Дадено! — И като се приближи до Клайд, леко го побутна с носа на обувката си. — Но аз трябва да се преоблека. Веднага ще се върна. Междувременно, Клайд, знаеш какво трябва да направиш… иди намери Андрю и му кажи да донесе стиковете за голф, нали? Можем да отидем с твоята лодка, Бърчи, а?

И Клайд забърза да намери Андрю, като си мислеше колко ли ще струва обедът, ако той и Сондра бъдат победени, но Сондра го настигна и хвана за ръката над лакътя.

— Чакай една минутка, скъпи, ей сега ще дойда.

Тя се втурна нагоре по стълбите в своята стая и след миг беше пак долу с пачка банкноти, стиснати здраво в малкото юмруче.

— Дръж, миличкият, бързо! — прошепна тя и набута парите в единия от джобовете на Клайд. — Шт! Нито дума! Хайде сега! Бързай! Това е за обеда, в случай че загубим, и за някои други неща. После ще ти кажа. Да знаеш колко те обичам, скъпото ми момче! — И топлите й кестеняви очи го загледаха за миг с дълбоко възхищение, след което тя отново се втурна нагоре по стълбите и вече оттам подвикна: — Стига си стоял там, глупчо! Върви за стиковете! Стиковете за голф! — И изчезна.

А Клайд попипа джоба си и разбра, че тя му е дала много — без съмнение предостатъчно за всичките му нужди, докато е тук, а ако се наложи, и за бягство. И вътрешно възкликна: „Скъпата! Сладкото момиче!“ Неговата прекрасна, сърдечна, щедра Сондра! Тя го обича тъй много… истински го обича. Но ако някога узнае! О, боже! И все пак всичко това бе заради нея! След това той намери Андрю и се върна с него и стиковете.

А ето че и Сондра заподскача надолу по стъпалата с елегантен зелен плетен спортен костюм. И Джил с нова шапчица и блуза, които я правят да прилича на жокей, се смее на Бърчърд, седнал на кормилото на моторницата. А Сондра се обърна и извика пътем на Бъртин и Харли Багот на люлката:

— Хей, вие! Няма ли да дойдете, а?

— Къде?

— В голф клуба при Казиното.

— А, много е далече. Но ще се видим следобед на плажа.

И тогава Бърчърд подкара лодката с бръмчене в езерото така, че тя се стрелна като делфин, а Клайд гледаше като в полусън, наполовина възхитен и изпълнен с надежди, а другата половина — тъмен облак и ужас, с дебнещ го може би арест и смърт. Защото въпреки всичките предварително обмислени планове сега започваше да му се струва, че е направил грешка, като е излязъл открито от гората тази сутрин. И все пак, не е ли било това най-доброто, понеже единствената друга възможност беше да остане в гората целия ден и да излезе вечерта и да тръгне по крайбрежния път за Шарон пеша? За това щяха да му трябват два-три дни. А Сондра, разтревожена и учудена от неговото бавене, можеше да се обади по телефона в Ликъргъс и с това да повдигне известни въпроси във връзка с него, което би могло да се окаже опасно по-нататък, нали?

Но сега тук, в този слънчев ден, като че ли без всякакви грижи, поне за тези другите, колко мрачно и студено е в неговата душа! И Сондра, въплъщение на веселостта поради неговото присъствие, изведнъж скача права с яркото си шалче, вдигнато в едната ръка като флагче, и възкликва безразсъдно и весело.

— Клеопатра отива да посрещне… да посрещне… впрочем кого е отивала тя да посрещне?

— Чарли Чаплин — подхвърли й Тейлър и веднага започна да криволичи колкото може по-рязко и объркано с моторницата, за да я накара да загуби равновесие.

— Недей, глупчо такъв! — рече Сондра и се разкрачи по-нашироко, за да се задържи, и добави в отговор на забележката му: — Не, и ти не знаеш, Бърчи — а след това продължи: — Клеопатра е отивала, а-а-а, знам, отивала е на разходка с акваплан. — Отметна глава и широко разтвори ръце встрани, а моторницата продължаваше да скача и да криволичи като подплашен кон.

— Виж, че не можеш да ме събориш, Бърчи! — извика тя.

А Бърчърд накланяше лодката от една страна на друга толкова бързо и силно, та чак и Джил Тръмбул извика, загрижена за собствената си безопасност:

— Слушай, какво искаш да направиш? Да ни удавиш всичките?

При тези думи Клайд трепна и пребледня, сякаш го бяха ударили. Изведнъж усети гадене и слабост. Никога не си беше представял, че ще бъде така, че тъй ще страда. Беше си мислил, че всичко ще бъде другояче. А ето сега пребледняваше при всяка случайна и непреднамерена дума! Ами че ако бъде подложен на някакво истинско изпитание, ако изневиделица се види пред някого от полицията, който ще го попита къде е бил вчера и какво знае за смъртта на Робърта… май че ще пелтечи, ще се разтрепери и може би няма да може да говори… и така напълно ще се издаде, нали? Трябва да се стегне, да се помъчи да изглежда естествен, весел… нали трябва… поне този първи ден.

За щастие в тази бърза и възбудена игра другите като че ли не забелязаха как Клайд се стресна от забележката, но успя малко по малко да си даде спокоен вид. В това време моторницата стигна пред Казиното и Сондра в желанието си да блесне с още някакъв ефектен фокус подскочи, хвана се за перилата и се вдигна на ръце, докато лодката продължи и чак след това даде заден ход. А Клайд, поради отправената към него щастлива усмивка, тъй неудържимо закопня за нея, за нейната любов, съчувствие, великодушие, смелост. И сега, за да бъде достоен за усмивката й, скочи на крака и след като помогна на Джил да се качи по стъпалата, бързо се покатери подир Сондра с веселие и възторг, тъй пълно изразени външно, колкото кухи бяха вътрешно.

— Гледай я ти, каква гимнастичка!

След малко на игрището с нея и под нейно ръководство и напътствие той се постара да даде колкото можеше по-успешна игра, въпреки много малкия си опит и неспокойното си състояние. А Сондра, безкрайно възхитена, че може да бъде съвсем сама с него в сенчести кътчета, които им предлагаха възможност да се целуват и прегръщат, започна да му разправя за измисления излет със спане в палатки, който тя, Франк Хариът, Уайнът Фант, Бърчърд Тейлър, брат й Стюърт, Грант Кранстън и Бъртин, а също и Харли Багот, Пърли Хейнз, Джил Тръмбул и Вайълет Тейлър подготвяли вече от една седмица и който щял да започне идния следобед, първо с моторница тридесет мили нагоре по езерото, а след това четиридесет мили на изток до тъй нареченото Мечо езеро, по което щели да прехождат с лодки — с палатките и всичко друго — до някои плажове и кътчета, познати само на Харли и Франк. Всеки ден на ново място. Момчетата щели да бият катерици и да ловят риба за храна. Също щяло да има разходки с кану до едно ханче на лунна светлина. С тях щели да дойдат двама-трима слуги от разните домове, а също и един-двама от родителите. Но тези разходки в гората! А възможностите за целувки… разходките с кану по езерото… часове на любов поне една седмица!

Въпреки всичко случило се досега, което би могло да го накара да се поколебае, той неволно си помисли, че каквото и да стане, няма ли да е най-добре да отиде с тях? Не е ли чудесно тя да го обича така! И какво ли друго можеше да прави тук? Това би му позволило да се махне оттук, нали — по-далече и по-далече от мястото на… на… злополуката, в случай че някой търси човек, който прилича на него, например… да, няма да е по тези места, където може да го видят и да го заговорят. Онези трима мъже!

И все пак, както начаса му дойде наум, не бива да заминава оттук, без първо колкото може по-определено да разбере дали има вече някой заподозрян. И когато отидоха в Казиното и остана за миг самичък, той потърси вестници и разбра, че всички следобедни издания от Олбъни и Ютика, дори местните ще дойдат чак към седем или седем и половина. Ще трябва да чака дотогава, за да узнае.

Така, макар след обеда да ходиха да се къпят и да танцуват, а после той се върна с Харли Багот и Бъртин във вилата на Кранстън (Сондра отиде на Боровия нос с обещанието да се срещне с него сетне на вечеря у Хариът) умът му все още беше зает с мисълта, че трябва да се сдобие с тези вестници при пръв удобен случай. От друга страна, както сега виждаше, единствената възможност щеше да е, ако сполучеше да спре на път от вилата на Кранстън при Хариът и да си купи един или всичките вестници; в противен случай щеше да му се наложи да дойде някак до Казиното сутринта, преди да тръгнат за Мечото езеро. Трябва да ги вземе! Трябва да узнае, ако изобщо има някакви новини, какво се говори или върши във връзка с тази удавила се девойка.

Но на път за вилата на Хариът не можа да се сдобие с вестниците. Още не бяха дошли. Нямаше нито един вестник и у Хариът, когато той пристигна. Ала както седеше на верандата около половин час по-късно и разговаряше, макар и да мислеше за всичко това, появи се самата Сондра и обяви:

— Хей, хора, слушайте! Имам нещо да ви кажа. Двама души са се удавили тая сутрин или вчера горе на Голямата чапла, ей сега ми го разправи Бланч Лок по телефона. Тя е горе на Тримилевия залив днес и ми каза, че са намерили трупа на момичето, но не и на мъжа. Удавили са се някъде в южната част на езерото, каза тя.

В миг Клайд седна изправено на стола си, скован и пребледнял, устните му — безкръвна черта, очите — загледани не в нещо тук, а по-скоро в далечната сцена на Голямата чапла: високите борове, тъмната вода, поглъщаща Робърта. Значи, са намерили нейното тяло. Сега дали ще повярват, че и неговият труп е долу на дъното, както го беше замислил? Но трябва да слуша! Трябва да чуе, въпреки че му се вие свят.

— Тъй ли! Жалко! — забеляза Бърчърд Тейлър, като спря да дрънка на мандолина. — Някой познат ли е?

— Тя каза, че не е чула още.

— Никога не съм харесвал това езеро — обади се Франк Хариът. — Прекалено е усамотено. Татко, аз и господин Рандол ходихме там на риба миналото лято, но не останахме дълго. Много е мрачно.

— Ние бяхме там преди три седмици… не помниш ли, Сондра? — додаде Харли Багот. — Ти не го хареса.

— Да, помня — отговори Сондра. — Ужасно безлюдно място. Не мога да си представя някой да е искал да отиде там за нещо.

— Е, надявам се, че не е някой познат оттук — заключи замислено Бърчърд. — Би ни поразвалило забавленията тука за известно време.

Клайд несъзнателно облиза сухите си устни и преглътна, за да навлажни сухото си вече гърло.

— Не вярвам в някой от днешните вестници да има вече нещо за това. Погледнал ли е някой? — попита Уайнът Фант, която не беше чула първите думи на Сондра.

— Няма никакви вестници — забеляза Бърчърд Тейлър. — А освен това надали ще има в тях изобщо нещо, нали Сондра каза, че току-що го е чула по телефона от Бланч Лок. Тя е близо там.

— Ах, да, вярно.

Но все пак дали не можеше да има нещо в това следобедно шаронско вестниче… май че беше „Банър“? Дано може да го види още тази вечер!

Сега пък друга мисъл! Боже господи! Тя му дойде за първи път. Стъпките му! Дали са останали в калта на брега? Не беше се дори и обърнал да погледне, както бързо се измъкна от водата. А нима не е могло да има? И тогава нямаше ли да разберат и да тръгнат да го гонят — човека, когото бяха видели онези трима мъже? Клифърд Голдън! Пътуването тази сутрин. Отиването му до вилата на Кранстън с тяхната кола. Този мокър костюм в стаята му във вилата! Дали в негово отсъствие някой вече не е влизал в стаята му да види, да огледа, да поразпита… може би да отвори куфара му? Някой полицай? Боже! Костюмът е там, в куфара? Но защо е в куфара или изобщо близо до него? Защо не го скри той по-рано… защо не го хвърли например в езерото с вързан за него камък? Така щеше да остане на дъното. Боже! Какво е мислил в това отчаяно положение? Смятал е, че има нужда от този костюм?

Сега се беше изправил, вцепенен и душевно, и физически, очите му изцъклени за миг. Трябва да се махне оттук. Трябва да се върне там веднага и да се отърве от този костюм… да го хвърли в езерото… да го скрие някъде в тази гора зад вилата. И все пак… нямаше как да го направи тъй бързо… да напусне още сега, след този лек разговор за удавянето на девойката. Как би изглеждало това?

И също тъй бързо му дойде мисълта: „Не… запази спокойствие… не показвай и следа от каквато да било възбуда, ако можеш да се сдържиш… дай си хладен вид… направи някаква незначителна забележка, ако можеш.“

Така той събра колкото имаше духовни сили, приближи се до Сондра и рече:

— Много жалко, нали?

Той го каза с глас, който прозвуча като че ли естествено, но можеше всеки миг да затрепери и пресекне. Коленете и ръцете му трепереха също.

— Наистина много жалко — отвърна Сондра, като се обърна сега само към него. — Винаги ми е много неприятно да чуя такова нещо, а на теб? Мама така се тревожи за Стюърт и мен, като скитаме тъй по езерата.

— Да, знам. — Гласът му стана дрезгав и тромав. Той едва изговаряше думите. Те излизаха глухи, сподавени. Устните му се стиснаха в още по-тънка бяла резка, отколкото преди. Лицето му пребледня още повече.

— Я, какво ти е, Клайди? — попита го внезапно Сондра и го загледа по-внимателно. — Изглеждаш толкова блед! Твоите очи! Нещо да се е случило! Да не ти е лошо тая вечер или то е от осветлението тук?

Тя се обърна да погледне някого от другите, за да се увери, после погледна пак него. И Клайд разбра колко безкрайно важно е да изглежда някак иначе, само и само да не е така, както го описа тя, затова се стегна колкото можеше и отговори:

— О, не. Трябва да е от светлината. Положително е от светлината. Вчера… вчера беше тежък ден за мен и това е всичко. Като че ли не трябваше да идвам тук тая вечер. — И се насили да й отправи най-неестествена, най-невъзможна усмивка.

А Сондра го загледа с безкрайно съчувствие и каза:

— Толкова ли се е уморил моят Клайди-Майди от работата вчера? Че защо не ми го каза мойто момче тая сутрин, вместо да прави всичко, каквото сме правили днес? Искаш ли да кажа на Франк да те откара у Кранстън? Или може би ще се качиш в неговата стая да си полегнеш? Той няма да има нищо против, сигурна съм. Да го попитам ли?

Тя се обърна, като да заговори Франк, но Клайд, почти изпаднал в паника от последното й предложение и все пак търсейки някакво извинение, за да си отиде, възкликна горещо, макар неуверено:

— Недей, моля ти се, недей, скъпа! Аз… аз… не искам да го правиш. Ще ми мине. Може и да се кача горе след малко, а може и да си отида малко по-рано, ако ти ще си тръгнеш скоро, но не и сега. Не се чувствам съвсем както би трябвало, но ще ми мине.

Сондра, поради принудения и както й се стори дори ядосан тон на Клайд, се въздържа и му каза:

— Добре, сладкият ми. Добре. Но ако не ти е добре, бих искала да ми позволиш да помоля Франк да те закара с колата или да се качиш горе. Той няма да има нищо против. А после, след малко, към десет и половина, аз ще се сбогувам и ти можеш да дойдеш с мен до вашата вила. Аз ще те закарам, преди да се върна у дома, теб и всички други, които искат да си отидат. Няма ли да се съгласи моето момче с нещо такова?

И Клайд отговори:

— Добре, май ще се кача горе да пия чаша вода.

Той изчезна в една от просторните бани в дома на семейство Хариът, заключи вратата и седна да мисли, да мисли… за това, че трупът на Робърта е намерен, за възможността да има някакви синини, за възможността да са останали следи от неговите крака в калта и песъчливия льос на брега, за този костюм във вилата на Кранстън, за мъжете в гората, за чантата, палтото и шапката на Робърта, за собствената му шапка без подплата, останала да плава по водата… и се чудеше какво да прави сега. Как да постъпва! Какво да говори! Дали да слезе долу при Сондра и да я убеди да си тръгне, или да остане и да страда, да се тормози? И какво ли ще има във вестниците утре? Какво? Какво? И в случай че има някакви съобщения, които да подскажат, че може да търсят него или по някакъв начин да го смятат за съпричастен в това произшествие, дали ще е разумно да тръгне на този излет утре? Или ще е по-разумно да избяга оттук? Сега има малко пари. Може да отиде в Ню Йорк, Бостън, Ню Орлиънз, където е Ратърър… но не… не там, където някой го познава!

О, боже! Колко глупаво беше кроил плановете си досега! Колко грешки! Дали изобщо го беше замислил правилно от самото начало? Дали някога наистина си е представял например, че трупът на Робърта ще бъде намерен в тази дълбока вода? И ето че той се беше появил, изплувал, толкова скоро, още на първия ден, за да свидетелства против него! И макар да се беше записал под чужди имена там горе в ханчетата, дали не беше възможно сега, покрай тримата мъже и това момиче на параходчето, да го проследят? Трябва да мисли, да мисли, да мисли! И да се измъкне оттук колкото може по-скоро, преди да е станало нещо наистина съдбоносно във връзка с този костюм.

Изведнъж усети пристъп на слабост и ужас, реши да се върне долу при Сондра, да каже, че наистина не му е добре и ако тя няма нищо против, би предпочел да се върне във вилата с нея, в случай че това й е възможно. И така, в десет и половина, когато компанията имаше още много часове да се весели, Сондра каза на Бърчърд, че не се чувства добре и го помоли да закара нея, Клайд и Джил до тях, но че сутринта щяла да дойде навреме, когато са се уговорили да тръгнат за Мечото езеро.

И Клайд, потънал в мрачни размишления дали това, че си отива тъй рано, не е още една от редицата ужасни грешки, с които отбелязва всяка своя крачка в този отчаян и съдбоносен замисъл, най-после се качи на бързата моторница и преди да се усети, се озова във вилата Кранстън. Там се сбогува с Бърчърд и Сондра колкото можеше по-непринудено и с извиняващ се тон и бързо се качи горе, след което се увери, че костюмът е там, където го беше оставил, и няма ни най-малка следа някой да е нарушавал спокойствието на стаята му. Въпреки това той извади дрехите, неспокойно и като се озърташе, ги направи на вързоп, след това се ослуша и изчака тих момент, когато можеше да се измъкне от къщата незабелязан, и най-сетне излезе, сякаш отиваше малко да се поразходи. Сетне, когато се отдалечи по брега на езерото на около четвърт миля от къщата, избра тежък камък и върза костюма за него. А след това с всички сили го захвърли навътре в езерото. Тогава се върна все тъй тихо, мрачно и гузно, както беше излязъл, и продължи да мисли трескаво какво ли ще му донесе утрешният ден и какво ще каже, ако дойде някой да го разпитва.

VIII

Идущият ден се зазори след почти безсънна нощ, след тревожни и мъчителни сънища за Робърта, за хора, дошли да го задържат, и за излета, докато най-после стана. Очите му пареха, болеше го всеки нерв. Когато след около час се реши да слезе долу, видя Фредерик (шофьора, който ги доведе предишния ден) да изкарва една от колите. И му поръча да донесе всички сутрешни вестници, излизащи в Олбъни и Ютика. А към девет и половина, когато шофьорът се върна, отиде с тях в стаята си, заключи се и като разгърна един от вестниците, веднага видя крещящите заглавия:

И изведнъж, изтръпнал и пребледнял, се отпусна на един от столовете до прозореца и зачете:

Смразен и безмълвен, Клайд седеше и размишляваше. Защото нали новината за такова подло убийство, както изглеждаше това според съобщението, наред с факта, че е било извършено толкова близо в околностите, ще породи такава възбуда, че мнозина, може би всички, ще се взират във всеки пристигащ или заминаващ с надеждата да открият описания във вестниците човек? Няма ли да е по-добре тогава, понеже са вече почти по дирите му, да се яви пред властите на Голямата чапла или тук и да направи пълни признания за всичко станало досега, за първоначалния му замисъл и причините за него, като обясни освен това, че в най-последния момент всъщност не я убил, че в душата му настъпила промяна и не е бил в състояние да изпълни кроежите си? Но не. Това би значило да издаде на Сондра и на чичови си онова, което е имало между него и Робърта… и то преди да е съвсем сигурно, че всичко е свършено за него тук. А от друга страна, дали ще му повярват сега, след това бягство… след това съобщение за рани по лицето и? Не изглежда ли действително така, като че ли я е убил, колкото и да се мъчи да обясни, че не е?

Напълно вероятно беше също поне някои от всички, които го бяха видели, да го познаят по отпечатаните описания, макар вече да не носеше сивия костюм, нито сламената шапка. Боже! Те търсеха него или по-точно този Клифърд Голдън, или Карл Грейъм, който приличаше на него, за да го обвинят в убийство! Но ако изглежда точно като Клифърд Голдън и дойдат онези тримата мъже! Побиха го тръпки. И още по-лошо. Това беше нова и ужасна мисъл — и тя проблесна в ума му за първи път в този миг: еднаквостта на инициалите му с неговите! Никога досега не беше помислял за тях в неблагоприятна светлина, но сега му беше ясно, че те бяха пагубни. Защо това не му беше дошло наум преди? Защо? Защо? О, боже!

Тъкмо тогава го повика по телефона Сондра. Обадиха му, че тя го търси. И трябваше да събере всички сили, за да може гласът му да прозвучи естествено. Как е болното й момче тая сутрин? По-добре ли е? Колко ужасно е тая болест да го свие снощи така неочаквано! Дали е наистина добре сега? И дали ще може да дойде на излета? Това е чудесно. Тя толкова се уплашила и така се тревожела цялата нощ, че може да му е много зле и да не иска да дойде. Но той ще дойде, тъй че сега всичко е пак добре. Скъпият! Сладкото й момче! Толкова много ли я обича? Тя е съвсем сигурна, че този излет ще му подейства много добре. Но до пладне, скъпи; тя ще използва всяка минутка, за да се приготви, обаче в един или един и половина всички трябва да бъдат на кея на Казиното. И тогава… о! Колко хубаво ще прекарат там! Той ще дойде с Бъртин и Грант и всички други от тяхната вила, а на кея ще може да се прехвърли в моторницата на Стюърт. Положително ще бъде много весело, ужасно весело, но в момента тя трябва да върви. Довиждане.

И тя пак отлетя като някое пъстрокрило птиче.

Но да чака три часа, докато ще може да се махне оттук и да избегне опасността да се сблъска с някого, който ще търси Клифърт Голдън или Карл Грейъм! Та нали дотогава би могъл да отиде нагоре по брега на езерото в гората… или да седи долу с куфара готов и да наблюдава кой приближава (ако изобщо има някой) по дългата лъкатушна пътека или с моторница през езерото? И ако зърне някого, който му се стори дори съвсем малко подозрителен, би могъл да побегне, нали? После направи точно това: първо се отдалечи в гората, като се озърташе, както би се озъртал някой подгонен звяр. След известно време се върна и ту сядаше, ту крачеше, но непрекъснато се вглеждаше, вглеждаше. (Кой е този човек? Каква е тази лодка? Къде отива? Дали не идва случайно тук? Кой е в нея? Ами ако е полицай… детектив? Тогава да бяга, разбира се… ако има още време.)

Но ето най-после часът е един и моторницата с Бъртин, Харли, Уайнът, Грант и самия него потегля към кея. И когато стигат там, към тях се присъединяват всички други от компанията заедно със слугите. А на Малкия рибен залив, тридесет мили по на север, ги посрещат колите на Багот, Хариът и други и оттам с багажа и лодките ги пренасят четиридесет мили на изток до Мечото езеро, тъй усамотено и приказно, както Голямата чапла.

Каква радост щеше да му доставя този излет, ако отново другото нещо не беше надвиснало над него сега. Какво неизказано удоволствие да бъде близо до Сондра, нейните очи непрекъснато да му говорят колко много го обича! И тя в такова повишено настроение поради неговото присъствие тук, до нея. Но все пак трупът на Робърта е изплувал! И продължават да търсят Клифърд Голдън… Карл Грейъм. Описанието на неговата външност съобщено по телеграфа и обявено навред. Тези тук, всички, в техните лодки и коли, вероятно са го чели. И въпреки това поради близостта с него и неговите връзки… Сондра и семейство Грифитс… не го подозират, дори не помислят за описанието. Ами ако помислят! Ако се сетят! Какъв ужас! Бягство! Изобличение! Полиция! Първите, които ще го изоставят — тези всички, освен може би Сондра. А дори и тя. Да, разбира се, и тя. Ужасът в нейните очи!

А после вечерта по залез, на западния бряг на същото езеро, на открита поляна, гладка като добре поддържана морава, цялата компания се разположи в пет разноцветни палатки, наредени около огън, като в някое индианско село, с палатките на готвачите и слугите в далечината. И пет-шест лодки, изтеглени от водата, блеснали като риби върху тревистия бряг на езерото. След това вечеря около огъня. И Багот, и Хариът, Стюърт и Грант, след като посвириха на другите да танцуват, се нагласиха на светлината на голямата бензинова лампа да играят покер. А другите подеха разгулни лагерни и студентски песни, нито една от които Клайд не знаеше, но все пак се опитваше да приглася. И кикот. И облози кой ще улови първата риба, кой ще удари първата катерица или яребица, кой ще спечели първото надбягване. И най-после задълбочени кроежи да пренесат сутринта след закуска стана поне десетина мили по на изток, където имало идеален плаж, и то само на пет мили от Метиското ханче, където можело да вечерят и да танцуват до насита.

А после тишината и очарованието на този стан нощем, след като всички, както се предполага, са легнали да спят. Звездите! Тайнствената тъмна вода, едва-едва накъдрена от лек ветрец; тайнствените тъмни борове, които си шепнат при всеки полъх; виковете на нощните птици и кукумявките, твърде тревожни за Клайд, будещи у него само вътрешно страдание. Красотата и великолепието на всичко… само ако… ако не го дебнеше по петите като призрак ужасът не само на това, което бе извършил с Робърта, но и опасността и силата на правосъдието, което го смяташе за убиец! А после, когато всички други си бяха легнали… или притаили на тъмно, Сондра излезе крадешком да размени с него още няколко последни думи и целувки под звездите. И той й шепнеше колко е щастлив, колко е благодарен за нейната любов и вяра и за миг почти се изкуши да я попита, ако някой път се окаже, че не е толкова добър, колкото тя си представя сега, дали все пак ще го обича поне мъничко… дали няма съвсем да го намрази… но се въздържа да не би след проявения от него ужас предишната вечер тя да свърже сегашното му настроение със снощното или някак да долови страшната убийствена тайна, която разяжда неговите гърди.

И сетне, легнал в четириместната палатка заедно с Багот, Хариът и Грант, той се ослушва неспокойно с часове за някакви дебнещи стъпки, които биха могли да означават… които биха могли да означават… боже!… какво ли не можеха да означават те дори и тук? Представителите на закона! Задържане! Разобличение! Смърт! И два пъти през нощта той се стряска от страшни, съсипващи сънища… и му се струваше, че… беше го страх… че е викал насън.

Но ето пак великолепието на утрото и жълтото кълбо на слънцето, изгряващо от водите на езерото… и в заливче на отсрещния бряг плаващи насам-натам диви патици. А след малко Грант, Стюърт и Харли, полуоблечени, с пушки, придали си вид на изкусни ловци, безразсъдно потеглят с лодки с надеждата да ударят няколко парчета отдалече, но се връщат с празни ръце за общо веселие на другите. Младежи и девойки се измъкват с пъстроцветни бански костюми и копринени хавлии, тичат към водата и се хвърлят весело със смях и врява и не могат да се нарадват на всичко. А в девет часа закуска и шумната хубава и шарена флотилия от кану се запътва на изток покрай южния бряг с дрънчене на банджо, китари и мандолини, гласове, издигнали се в песен, закачки и смях.

— Какво му има на мъничкия сладур днес? Лицето му е мрачно. Не може ли да се весели тук със Сондра и всички тия добрички другари?

И Клайд мигновено си дава сметка, че трябва да придобие весел и безгрижен вид.

А после, точно около пладне, Харли Багот, Грант и Хариът заявяват, че ей там, право пред тях, бил чудесният плаж, който имали наум — нос Овнешки рог, вдадена в езерото ивица земя, от най-високата точка на която се вижда цялото езеро. А долу на брега има достатъчно място за всичките палатки и други партакеши на компанията. След това, през целия приятен топъл неделен следобед, обичайната програма на забавления; обед, плуване, танци, разходки, игра на карти, музика. И Клайд, и Сондра, както всички други двойки се изплъзваха (Сондра с мандолина) до една скрита скала далече на изток от стана, където в сянката на боровете можеха да лежат — Сондра в прегръдките на Клайд, и да говорят за неща, които непременно щели да направят по-нататък, макар, както Сондра сега му съобщи, госпожа Финчли да заявила, че след това идване на Клайд дъщеря й не бивало вече да поддържа с него толкова интимни връзки, за каквито давал възможност този излет. Той бил твърде беден, твърде незначителен сродник на семейство Грифитс. (Горе-долу така, макар и не чак толкова открито, предаваше тя думите на майка си.) Но все пак добави:

— Колко смешно, сладурчо! Но недей го мисли. Аз само се изсмях и се съгласих, защото не искам да я ядосвам още отсега. Но я попитах как мога да те отбягвам и да не се срещам с теб тук или някъде другаде, след като си толкова популярен. Сладичкият ми е тъй хубав. Всички мислят така, дори момчетата.

В същия този час на верандата на Сребърния хан в Шарон прокурорът Мейсън, помощникът му Бъртън Бърли, следователят Хейт, Ърл Нюком и страшният шериф Слак, шкембест и навъсен, но въпреки това доста добродушен в обикновена компания, заедно с трима помощници — негови първи, втори и трети заместници: Краут, Сисъл и Суенк, се съвещаваха за най-добрия и най-сигурен начин незабавно да заловят престъпника.

— Отишъл е на Мечото езеро. Трябва да тръгнем подире му и да го хванем, преди до него да е стигнала по някакъв начин новината, че е търсен.

И така те потеглиха: Бърли и Ърл Нюком да обикалят Шарон, за да съберат каквито могат допълнителни данни във връзка с пристигането и заминаването на Клайд оттук за вилата на Кранстън в петък (те разговаряха и връчваха призовки на всички лица, които можеха да хвърлят някаква светлина върху движението му); Хейт замина за Тримилевия нос горе-долу със същата задача, да се срещне с Муни, капитана на „Лебед“, и тримата мъже, видели Клайд в гората; Мейсън с шерифа и неговите заместници тръгнаха с бързоходен катер, нает за тази цел, по известния вече път на наскоро потеглилата компания първо до Малкия рибен залив, а оттам, в случай че дирята се окаже вярна, на Мечото езеро.

И в понеделник сутрин, когато компанията бе вдигнала стан от Овнешкия рог и вече отиваше към Закътания плаж, четиринадесет мили по на изток, Мейсън със Слак и тримата му заместници пристигнаха на мястото, изоставено от младежите предишната сутрин. Там шерифът и Мейсън се посъветваха и разделиха силите си така: Мейсън и първият заместник-шериф Краут тръгнаха с едно кану, реквизирано от самотни местни жители, покрай южния бряг; Слак и вторият заместник-шериф Сисъл с друго кану — по северния бряг, а младият Суенк, който гореше от желание да задържи някого и да му сложи белезници, трябваше да се прави на самотен млад ловец или горски жител и тръгна с трето кану направо на изток през средата на езерото, за да търси някакъв издайнически пушек или огньове, палатки или хора, разположили се по бреговете. И обладан от мечтата той да бъде този, който ще залови убиеца („В името на закона вие сте арестуван, Клайд Грифитс!“), сега се ядосваше, че поради нареждането на Мейсън, както и на Слак, в случай че откриеше някакви белези като стражеви пост, за да не подплаши плячката или да я загуби, трябваше да се върне назад и от някое място, откъдето би имало по-малка вероятност да бъде чут от престъпника, да даде един изстрел от осемпатронния си револвер и онази от двете групи, която се случеше по-близо, трябваше да даде един изстрел в отговор и да побърза колкото може към него. Но при никакви обстоятелства не биваше да се опитва да залови престъпника сам, освен ако забележи някакво подозрително лице, приличащо по описание на Клайд, да се отдалечава пеша или с лодка.

В същия този час Клайд с Харли Багот, Бъртин и Сондра гребеше на изток в една от лодките, наред с останалата флотилия, поглеждаше назад и се чудеше. Ами ако досега някой полицай, или друго длъжностно лице, е пристигнал в Шарон и е тръгнал по дирите му насам? Нима ще е трудно да разбере накъде е отишъл, стига да знае името му?

Но те не знаеха неговото име. Не го ли доказаха съобщенията във вестниците? Защо вечно се тревожи, особено пък на този изключително хубав излет и когато той и Сондра могат най-после да бъдат пак заедно? А освен другото, нямаше ли сега възможност да се отдели самичък в тези почти безлюдни гори, покрай брега на изток, към това ханче в другия край на езерото… и да не се върне? Не беше ли попитал съвсем между другото в събота следобед Харли Багот и останалите дали има някакъв път на юг или изток от източния край на езерото? И не беше ли научил, че има?

Най-после по пладне в понеделник те стигнаха Закътания плаж — третото красиво място, набелязано от инициаторите на този излет, и той помагаше да опънат отново палатките, докато момичетата играеха наблизо.

А в същия този час на Овнешкия рог младият Суенк забеляза пепелта, останала на брега от техните огньове, нетърпеливо и с въодушевление, като излязъл на лов звяр, се приближи, огледа всичко и бързо продължи. Само един час по-късно Мейсън и Краут стигнаха на същото място, но и за двамата само един бегъл поглед бе достатъчен да се убедят, че плячката им се е придвижила напред.

Ала Суенк загреба по-бързо и към четири часа стигна до Закътания плаж. И тогава, като забеляза пет-шест души да се къпят в далечината, веднага обърна назад и заплава към другите, за да им даде необходимия сигнал. Към две мили по-назад той даде изстрел, на който на свой ред отговори Мейсън, а също и шерифът Слак. И двете групи го бяха чули и сега бързо гребяха на изток.

Във водата, близо до Сондра, Клайд го чу и веднага се зачуди. Колко злокобен беше този първи изстрел! Той бе последван от два допълнителни сигнала, по-надалече, но дадени, изглежда, в отговор на първия! А после зловеща тишина! Какво беше това? А пък Харли Багот го обърна на шега:

— Слушайте, тия там бият дивеч в забранено време. Това е противозаконно, нали?

— Хей, вие там! — извика Грант Кранстън. — Тия патици там са мои! Оставете ги на мира.

— Ако те не стрелят по-добре от теб, патиците ще си останат на мира — подхвърли му Бъртин.

Клайд се помъчи да се усмихне, но загледа по посока на звука и се ослуша като подгонено животно.

Какво беше това, което го караше сега да излезе от водата, да се облече и да бяга? Бързай! Бързай! В палатката! В гората, бързо! И най-после той се вслуша в този глас и когато повечето от другите не го гледаха, втурна се в палатката, преоблече се с единствения останал му всекидневен син костюм и кепето, мушна се в гората зад стана — да не може да го види или чуе никой от присъстващите, докато успее да обмисли и да реши, но така, че да е през цялото време по-навътре, да не се вижда откъм езерото, от страх… от страх… кой можеше да каже какво точно означаваха тези изстрели?

Но Сондра! И думите й в събота, и вчера, и днес. Може ли да я остави ей така, без да е сигурен? Може ли? Нейните целувки! Милите й уверения за бъдещето! Какво ли ще си помисли сега тя… и тези другите… в случай че той не се върне? Бележките, които положително ще направят шаронските и другите вестници по повод на това негово изчезване и които положително ще установят идентичността му със същия този Клифърд Голдън или Карл Грейъм, нали?

След това размисли също… не е ли вероятно тези страхове да са неоснователни, да са породени може би не от друго, а от случайни изстрели на минаващи по езерото или в тези гори ловци. И пак се спря, безсилен да реши дали да бяга, или не. Но какво спокойствие навяват тези високи, прави дървета; колко меко и беззвучно се стъпва по този кафяв килим от игли по земята; а тези храсти и гъстаци, под които човек може да легне и да се скрие до падането на нощта! А сетне — напред и напред! Но въпреки всичко тръгна пак назад с намерение да се върне в стана и да види дали там е дошъл някой. (Би могъл да каже, че е отишъл на разходка и се е загубил в гората.)

А в това време зад закриваща ги група дървета, най-малко на две мили западно от стана, се събраха на съвещание Мейсън, Слак и всички други. Малко по-късно, като резултат от това съвещание, докато Клайд още се бавеше и беше се върнал малко по-близо до стана, Мейсън със Суенк, който гребеше, доближи със своето кану и запита тези, които бяха сега на брега, дали между тях има някой си Клайд Грифитс и дали би могъл да го види. И Харли Багот, който беше най-близо, отговори:

— Ами да, разбира се. Трябва да е някъде тук.

А Стюърт Финчли се провикна:

— Ехо-о, Грифитс!

Но отговор не последва.

А Клайд, не чак толкова близо, че да чуе нещо от този разговор, все още се връщаше към стана, много бавно и предпазливо. Мейсън, стигнал до заключението, че търсеният вероятно е някъде наблизо и, разбира се, не подозира нищо, реши все пак да почака няколко минути и нареди на Суенк да навлезе в гората и ако случайно срещне Слак или някого от другите, да предаде един човек да бъде изпратен на изток покрай брега, а друг на запад, докато той — самият Суенк — да тръгне с лодка на изток, както и преди, до ханчето на оттатъшния край, за да може оттам да се съобщи навред за присъствието по тези места на човек, заподозрян в убийство.

Междувременно Клайд беше вече само на три четвърти миля източно от стана и нещо все още продължаваше да му нашепва: „Бягай, бягай, не се бави!“ Но той се бавеше и мислеше: „Сондра, този чудесен живот! Дали ей тъй да си отида?“ И си казваше, може би ще направи по-голяма грешка, като се махне, отколкото ако остане. Ами ако тези изстрели не са значели нищо — да са били ловци, само изстрели по дивеч, нямащи нищо общо с него — и да пожертва заради тях всичко? И все пак най-после тръгна отново към гъстака, като си каза, че може би е най-добре да не се връща засега, да изчака до много по-късно — след стъмване, — та да види дали тези странни изстрели са имали някакво значение.

Но пак се спря, безмълвен и разколебан, а наоколо чуруликаха пойни врабчета и горски сипки. Той се вглеждаше. Озърташе се неспокойно.

И тогава изневиделица, на не повече от петнадесетина крачки от него, от дългите високи проходи, образувани от дърветата, пред него се появи мустакат, типичен горски жител, бърз, но безшумен — висок, кокалест мъж с проницателен поглед, с кафява филцова шапка и кафеникавосив костюм, широк и увиснал на мършавата му снага. И се обади тъй неочаквано, както се и появи — нещо, което накара кръвта на Клайд да изстине от страх и той се спря като закован на място.

— Почакайте минутка, господине! Не мърдайте! Да не се казвате случайно Клайд Грифитс, а?

И Клайд, забелязал острия изпитателен поглед на този непознат, както и това, че вече беше извадил револвер и сега го насочваше срещу него, спря; решителността и властният вид на човека го смразиха до мозъка на костите. Наистина ли са го заловили? Нима представителите на закона бяха наистина дошли да го отведат? Боже! Няма вече никаква надежда за бягство! Защо не се беше махнал? Ах, защо! И той изведнъж премаля и се разтрепери, но все още не искаше да се издаде и беше готов да отговори: „Не!“ Ала разумът надделя и той отговори:

— Ами да, това е моето име.

— Вие сте заедно с тази компания, дето станува малко по на запад оттук, така ли?

— Да, господине.

— Добре, господин Грифитс. Прощавайте за револвера. Заповядано ми е да ви задържа, каквото и да става. Казвам се Краут. Никълъс Краут. Аз съм заместник-шериф на околията Катараки. И имам тук писмена заповед за задържането ви. Предполагам, знаете заради какво е и сте готов да дойдете с мен мирно и тихо. — С тези думи господин Краут стисна тежкото, страшно изглеждащо оръжие още по-здраво и загледа Клайд с настойчиво, безпощадно изражение.

— Ами… ами… не… не знам — мекушаво, с мъка отговори Клайд с пребледняло и издължило се лице. — Но щом имате заповед за задържането ми, разбира се, ще дойда с вас. Но каквото… каквото… не разбирам… — гласът му леко затрепери, когато каза това: — е… защо искате да ме задържите?

— Не разбирате, а? Да сте били на езеро Голямата чапла или езеро Грас ей тъй случайно миналата сряда или четвъртък, а?

— Разбира се, не, господине, не съм — излъга. Клайд.

— И също така не знаете нищо за удавянето на едно момиче, заедно с което май сте били там… Робърта Олдън от Билц, щата Ню Йорк, ако се не лъжа?

— Боже мой, разбира се, не! — отговори Клайд нервно и отривисто: истинското име на Робърта и нейният адрес, изречени от този напълно непознат човек и толкова скоро, го потресоха. Значи, те знаят! Намерили са ключ. Неговото истинско име и нейното! Боже! — Нима за мен смятат, че съм извършил убийство? — добави той с пресекнал глас, не повече от шепот.

— В такъв случай вие не знаете, че тя се е удавила миналия четвъртък? И не сте били по това време с нея? — Господин Краут впи в него жесток, изпитателен, невярващ поглед.

— Ами, разбира се, не, не съм — отвърна Клайд, който помнеше сега само едно нещо: че трябва да отрича всичко, докато намисли или се сети какво друго да върши или да казва.

— И не сте срещали трима мъже, когато сте отивали на юг миналия четвъртък вечерта от Голямата чапла към Тримилевия залив около единадесет часа?

— Разбира се, не, господине. Не съм. Не съм бил там, нали ви казах.

— Прекрасно, господин Грифитс, нямам какво друго да ви кажа. Единственото, което се иска от мен, е да ви задържа, Клайд Грифитс, за убийството на Робърта Олдън. Аз ви арестувам.

Той извади — не за друго, а за да даде доказателство за своята сила и власт — чифт стоманени белезници и това накара Клайд да се отдръпне и затрепери, сякаш са го ударили.

— Няма защо да ми ги слагате, господине — замоли се той. — Моля ви се, недейте. Никога не са ми слагали такова нещо. Ще дойда с вас и така.

Той се озърна с копнеж и мъка към дърветата, които допреди малко можеха да го подслонят в своите дебри. Да му осигурят безопасност.

— Е, хайде тогава — отвърна страшният Краут. — Стига да вървите кротко. — И той хвана Клайд над лакътя на почти парализираната му ръка.

— Бихте ли ми казали още нещо — попита Клайд нерешително и уплашено, когато двамата тръгнаха напред и в него блесна ослепително и го стопи мисълта за Сондра и другите. Сондра! Сондра! Да се върне там като задържан убиец! Пред нея и пред Бъртин! О, не! — Нима… нима ще ме заведете обратно в тоя стан?

— Да, господине, точно там имам намерението да ви заведа. Така ми е заповядано. Точно там се намират сега прокурорът и шерифът на околията Катараки.

— О, знам, знам — истерично се замоли Клайд, защото вече беше загубил почти цялото си самообладание, — но не бихте ли могли… не бихте ли могли… щом ще вървя послушно с вас… разбирате ли, тия там са мои приятели и аз не бих искал… не бихте ли могли да отминете стана и да ме заведете, където искате? Аз имам много важна причина… искам да кажа… аз… аз, о, боже, надявам се, че няма да ме заведете сега право там… моля ви, господин Краут.

Той се видя сега на Краут по момчешки млад и малодушен, с чисти черти, може да се каже невинен поглед, добре облечен и с добри обноски — съвсем не този груб, жесток и кръвожаден тип, какъвто очакваше да намери. Всъщност горе-долу от тази категория хора, каквито той (Краут) бе склонен да уважава. И не можеше ли той, в края на краищата, да се окаже младеж с много влиятелни роднини? Приказките, които беше чул досега, гласяха, че Грифитс принадлежал към едно от най-добрите семейства в Ликъргъс. Всичко това го накара да прояви известна любезност и той каза:

— Добре, млади човече, не искам да бъда прекалено безсърдечен с вас. Най-после не съм нито шериф, нито прокурор, моята работа е само да ви задържа. Там долу има и други, които ще могат да кажат какво да ви правим, и когато слезем при тях, можете да ги помолите и може би те ще сметнат, че не е необходимо да ви водим в стана. Но какво ще правим с дрехите ви? Те са там, нали?

— О, да, но това няма значение — неспокойно и припряно отговори Клайд. — Винаги ще мога да ги взема. Но не искам да се връщам там сега, стига да е възможно.

— Добре тогава, да вървим — реши господин Краут.

И тъй, те тръгнаха заедно мълчаливо и в падащия здрач високите дървета образуваха тържествени редици от колони, между които двамата минаваха като богомолци през главния кораб на някой храм, и очите на Клайд се вглеждаха неспокойно и уморено в яркочервената ивица, която все още се виждаше през дърветата на запад.

Обвинен в убийство! Робърта мъртва! И Сондра мъртва… за него! И всичките Грифитс! И чичо му! И майка му! И всички тези хора там в стана!

О, боже, боже, защо не беше побягнал, когато онова нещо, каквото и да беше то, го беше карало да бяга?

IX

В отсъствието на Клайд впечатленията на господин Мейсън от средата, в която той се движеше, допълниха и потвърдиха онези от Ликъргъс и Шарон и бяха достатъчни, за да го накарат да погледне по-трезво върху лекотата (вероятната лекота), с която би могъл, както си беше представял преди, да извоюва обвинителна присъда. Защото около себе си той видя неща, които говореха за неограничени средства, както и стремеж да потушат такъв един скандал. Богатство. Разкош. Влиятелни имена и връзки, които да го защитят без съмнение. Нямаше ли вероятност богатите и силни Грифитс, след като техният племенник е бил така задържан и каквото и да е престъплението му, да се погрижат да осигурят най-способния адвокат, за да опазят името си? Без съмнение… и тогава, при такива отлагания на делото, каквито можеше да осигури подобен адвокат, не би ли било възможно дълго преди да успее да постигне обвинителна присъда, сам той автоматически да отпадне като прокурор, да не бъде посочен и избран на съдийското място, което тъй много желаеше и което му бе тъй необходимо?

Седнал пред кръга от красиви, обърнати към езерото палатки, Хари Багот, с яркоцветен пуловер и фланелени панталони, оправяше пръта и макарата на въдицата си. А в някои от палатките с отметнати предни платнища се виждаха отделни фигури — Сондра, Бъртин, Уайнът и други, които се занимаваха със своя тоалет след неотдавнашното плуване. Понеже елегантността на компанията го накара да се усъмни доколко уместно би било в политическо и обществено отношение открито да изложи същината на своята задача, Мейсън реши да запази засега мълчание и размишляваше колко различна е била неговата ранна младост и младостта на Робърта Олдън в сравнение с живота на тези младежи. Естествено, както го виждаше той, един мъж с връзките на този Грифитс можеше да си позволи да постъпи тъй подло и жестоко с едно момиче с положението на Робърта и да има надеждата да остане ненаказан. Все пак в желанието си да вземе колкото може преднина над враждебните обстоятелства, които биха могли сега да се изпречат пред него, той най-после се приближи към Багот и много язвително, макар и да се мъчеше да прояви добродушие и общителност, забеляза:

— Прекрасно място за стан, а?

— Да, така мислим и ние.

— Трябва да сте група от именията и хотелите край Шарон, предполагам?

— Да. Главно от южния и западния бряг.

— Никой друг от семейство Грифитс освен господин Клайд вероятно?

— Не, мисля, че са още на езеро Грийнууд.

— Смятам, че познавате лично господин Клайд Грифитс?

— О, разбира се, той е член на компанията.

— Не знаете ли случайно, откога е тук този път, искам да кажа, при семейство Кранстън?

— Май че от петък. Във всеки случай аз го видях в петък сутринта. Но той сигурно ще се върне и ще можете да го попитате сам — приключи разговора Багот, комуто започваше да се струва, че господин Мейсън проявява малко прекалено любопитство, а освен това не е от кръга, към който принадлежаха сам той и Клайд.

Тъкмо тогава пред палатките мина Франк Хариът с тенисна ракета под мишница.

— Накъде, Франки?

— Да опитам тия кортове, дето ги е направил Харисън тая сутрин.

— С кого!

— С Вайълет, Надин и Стюърт.

— Има ли място за още един корт?

— Ами че те са два. Защо не повикаш Бърт, Клайд и Сондра и не дойдете?

— Може и да дойда, след като оправя тая работа тук.

А Мейсън веднага си помисли: „Клайд и Сондра.“ Клайд Грифитс и Сондра Финчли — същото момиче, чиито писъмца и картички бяха в един от неговите джобове. И дали нямаше да я види сега тук, заедно с Клайд… може би по-късно да говори с нея за него?

Но тъкмо тогава Сондра, Бъртин и Уайнът излязоха от палатките си и Бъртин се провикна:

— Ей, Харли, не си ли видял някъде Надин?

— Не, но Франк току-що мина оттук. Каза, че отивал на тенис кортовете да играе с нея и Вайълет и Стю.

— Така ли? Хайде тогава да вървим, Сондра. И ти, Уайнът. Да видим на какво прилича тоя корт.

Когато изрече името на Сондра, Бъртин се обърна да я хване под ръка, което точно осведоми Мейсън и му даде желания от него случай да види и да прецени за миг момичето, което тъй трагично и без съмнение съвсем неволно бе заместило Робърта в сърцето на Клайд. И както можа да се убеди сега, тя беше по-хубава, по-богато облечена, отколкото другата би могла някога да мечтае да бъде. И жива, противно на другата, която сега лежеше мъртва в моргата в Бриджбърг.

Но докато още я гледаше, трите, хванали се под ръка, отминаха. Сондра извика през рамо на Харли:

— Ако видиш Клайд, кажи му да дойде и той, чуваш ли?

А Багот отговори:

— Мислиш ли, че човек трябва да го каже на тая твоя сянка?

Мейсън, под впечатлението на багрите и на драмата, се огледа втренчено и дори възбудено наоколо. Сега беше напълно ясно защо Клайд е искал да се отърве от другото момиче — истинската, основната подбуда. Това красиво момиче тук, както и целият този разкош, към който се е стремил! И като си помислеше само, че един младеж на неговата възраст и с неговите възможности се е унизил до такава ужасна постъпка! Човек не можеше да го повярва! И само четири дни след убийството на другото, нещастното момиче, да се забавлява с тази прекрасна девойка по такъв начин и да се надява да се ожени за нея, както Робърта се беше надявала да се омъжи за него! Какви невъобразими низости има в живота!

Понеже Клайд не се появяваше, той вече наполовина беше решил да каже кой е и да пристъпи към издирването и изземването на вещите му, когато се появи отново Ед Суенк и с кимване даде знак на Мейсън да го последва. След като двамата навлязоха доста навътре в сянката на околните дървета, Ед му посочи не някой друг, а Никълъс Краут, придружен от строен спретнато облечен младеж, отговарящ по възраст горе-долу на описанието на Клайд и за когото в същия миг разбра, поради восъчната бледост на лицето, че трябва да е Клайд. И веднага се нахвърли върху му като някоя ядосана оса или стършел, спирайки само първо да попита Суенк къде е бил заловен и от кого, а след това измери Клайд с критичен и суров поглед, както приличаше на човек, който представлява силата и величието на закона:

— И тъй, вие сте Клайд Грифитс, а?

— Да, господине.

— Добре, господин Грифитс. Аз се казвам Орвил Мейсън. Аз съм прокурор на околията, където се намират езерата Голямата чапла и Грас. Предполагам, че вече достатъчно добре познавате тия места, нали?

Той спря да види ефекта от тази язвителна забележка. Но въпреки че очакваше да го види да трепва и да се отдръпва, Клайд само не сваляше от него погледа на неспокойните си черни очи, в които се четеше страхотно напрежение.

— Не, господине, не мога да кажа, че ги познавам.

Защото с всяка крачка, измината през гората, у него бе нараствало дълбокото и непоколебимо убеждение, че пред каквито доказателства и улики да се изправи, сега не бива да казва нито дума за себе си, за връзките си с Робърта, за отиването си до езеро Грас или Голямата чапла. Не бива! Защото това би било равностойно на признание във вина за нещо, в което всъщност не беше виновен. И никой не бива да повярва… никога… нито Сондра, нито някой от роднините му, нито някой от тези изтънчени приятели, че той би могъл да бъде виновен дори в помисъл за такова нещо. Но ето че приятелите му бяха тук, на разстоянието на човешки глас, и всеки миг можеха да се появят и така да научат защо е задържан. И докато, от една страна, смяташе за необходимо да отрича, че знае нещо във връзка с всичко това, от друга страна, изпитваше безграничен ужас от този човек, от враждебността и гнева, които такова държане можеше да породи у него. Счупеният нос! Големите му сурови очи!

Тогава Мейсън го загледа като някакъв невиждан, но лют звяр и макар да се ядоса на отричането му, все пак заключи по пребледнялото лице, че не само вероятно, но дори без съмнение той скоро ще бъде принуден да признае вината си, и продължи:

— Разбира се, вие знаете в какво сте обвинен, господин Грифитс.

— Да, господине, току-що го чух от този човек тук.

— Признавате ли се за виновен?

— Ами, не, господине, разбира се, не се признавам — отговори Клайд и тънките му, сега побелели устни се опънаха върху равните зъби, а очите се изпълниха с дълбок, трепетен, но все пак неуловим ужас.

— Как? Що за глупост! Каква безочливост! Вие отричате, че сте били на езеро Грас и на Голямата чапла миналата сряда и четвъртък?

— Да, господине.

— Добре, в такъв случай — и Мейсън се изпъна с гневен и същевременно инквизиторски вид, — предполагам, ще откажете, че сте познавали Робърта Олдън, девойката, която сте завели на езеро Грас, а след това сте разхождали по Голямата чапла с лодка миналия четвъртък… девойката, с която сте се знаели цялата минала година, която е живяла при госпожа Гилпин и работила в оглавяваното от вас отделение при „Грифитс и съдружие“… девойката, на която сте подарили тези тоалетни принадлежности за Коледа! Предполагам още, ще кажете, че името ви не е Клайд Грифитс и че не сте живели при госпожа Пейтън на Тейлър стрийт, и че това тук не са писма и картички от куфара ви там… от Робърта Олдън и от госпожица Финчли, всички тия картички и бележници.

Докато говореше, той извади писмата и картичките и ги размаха пред Клайд. И при всяка фраза от тази тирада доближаваше рязко широкото си лице с плоския, счупен нос и малко предизвикателно издадена брадичка до лицето на Клайд, като го изгаряше с пламенен, презрителен поглед, а Клайд се дърпаше от него с почти забележимо сепване и ледени тръпки минаваха нагоре-надолу по гърба му и сковаваха сърцето и ума. Тези писма! Всички тези сведения за него! А в куфара в палатката му тук бяха всичките по-скорошни писма от Сондра, в които тя разкриваше подробно как ще избягат заедно през настъпващата есен. Защо не ги беше унищожил! А сега този човек можеше да ги намери, щеше да ги намери… и може би да подложи на разпит Сондра и всички други. Клайд се сви и вледени мислено: уличаващите го последствия от тъй лошо скроения и изпълнен замисъл му натежаха, както светът върху рамената на някой слабосилен Атлас.

И въпреки всичко чувстваше, че трябва да каже нещо, без да признава какаото и да било. Най-после отговори:

— Името ми е наистина Клайд Грифитс, но всичко останало не е вярно. Всичко друго не ми е известно.

— Хайде, хайде, господин Грифитс! Недейте започва с опит да ме излъжете. Така няма да стигнем доникъде. С това ни най-малко не ще си помогнете пред мен, а и нямам време за такива неща сега. Помнете, че тези хора тук са свидетели на всичко, каквото казвате. Аз идвам направо от Ликъргъс, от вашата стая при госпожа Пейтън, и притежавам куфара ви и писмата от госпожица Олдън до вас — безспорно доказателство, че сте познавали тази девойка, че сте я ухажвали и прелъстили миналата зима, а след това, тая пролет, когато е забременяла от вас, сте я накарали да отиде при родителите си, а после да тръгне с вас на този излет, както сте й казали, за да се задомите. Е, задомихте я, няма що… с гроба, ето как я задомихте… на дъното на Голямата чапла! И можете да стоите тук пред мен, когато ви казвам, че имам всички необходими доказателства ей тук, в себе си, и да ми разправяте, че дори не я познавате! Хубава работа!

Гласът му звучеше все по-силно и Клайд се уплаши да не го чуят отвъд в стана. Да не го чуе самата Сондра и да дойде тук. И при все че от потока на громящите и смазващи неопровержими доказателства, бързо нахвърляни от Мейсън, гърлото му се стегна и той едва можеше да се сдържи да не закърши ръце, когато прокурорът най-сетне свърши, Клайд отговори само:

— Да, господине.

— Хубава работа! — повтори Мейсън. — Сега мога напълно да повярвам, че сте способен да убиете едно момиче и да офейкате точно както сте го направили… и то при нейното положение! Но да се опитвате да се откажете от писмата й до вас! Ами че вие бихте могли със същия успех да отречете, че сте тук и че сте жив. А тия картички и писъмца… за тях какво ще кажете? Предполагам, че те не са от госпожица Финчли? Какво ще кажете? Да не искате да кажете, че те не са от нея?

Той ги размаха пред очите на Клайд. А Клайд, разбрал, че истината за тях, понеже Сондра беше почти на самото място, може да бъде установена в момента, отвърна:

— Не, не отричам, че тези са от нея.

— Прекрасно. Но онези другите от куфара ви в същата стая не са ли писани от госпожица Олдън?

— Не желая да давам изявления за тях — отговори Клайд и мекушаво запримига, докато Мейсън размахваше пред него писмата на Робърта.

— Тц-тц-тц! Гледай ти! — зацъка с възмущение Мейсън. — Такава глупост! Такава безочливост! Е, добре, добре, няма да се тревожим за всичко това сега. Мога лесно да го докажа, когато му дойде времето. Но как можете да стоите тук и да го отричате, като знаете, че имам доказателства, това не мога да разбера! Една картичка, написана със собствения ви почерк, сте забравили да извадите от чантата, която сте я накарали да остави на Ловната хижа, докато вашата сте взели със себе си, господни Карл Грейъм, Клифърд Голдън и Клайд Грифитс, картичка, на която сте писали: „От Клайд на Бърт, весела Коледа“. Спомняте ли си? Е, ето я. — С тези думи той бръкна в джоба си, извади картичката, която беше взел от тоалетните принадлежности, и я размаха под носа на Клайд. — И това ли сте забравили, а? Собствения си почерк! — Той помълча, но като не получи отговор, най-после добави: — Ама и вие ако не сте тъпак! Като сте кроили, не ви е стигнал умът дори да не използвате собствените инициали за тия фалшиви имена, под които сте се надявали да се прикриете… господин Карл Грейъм… господин Клифърд Голдън!

В същото време той напълно си даде сметка колко важно е да има признание и се чудеше как да го получи още сега, на самото място, а понеже изражението на Клайд, замръзналият на лицето му ужас му подсказа мисълта, че престъпникът може просто да е твърде уплашен, за да проговори, Мейсън изведнъж промени тактиката си — поне дотолкова, че сниши глас и заглади дълбоките брънки по челото и около устата си.

— Виждате ли, работата стои така, Грифитс — подхвана той пак, много по-спокойно и по-просто. — Лъжата или глупавото, безразсъдно отричане при такива обстоятелства, както в този случай, не може ни най-малко да ви помогне. Може само да ви навреди и това е самата истина. Може да си мислите, че досега съм бил грубоват, но то е само защото и аз бях под голямо напрежение във връзка с този случай, като се мъчех да заловя човек, за когото смятах, че ще е много по-друг тип от вас. Но сега, като ви виждам и като зная как се чувствате… колко уплашен сте всъщност от случилото се, идва ми наум, че може да е имало нещо във връзка с този случай, някои смекчаващи вината обстоятелства, които, ако ми разкриете сега, може да представят историята в малко по-различна светлина. Разбира се, аз не зная. Сам вие сте този, който може да отсъди най-добре, но аз ви казвам направо каквото мисля. Защото, разбира се, имаме на ръка тия писма. Освен това, когато стигнем в Тримилевия залив утре, както се надявам да стане, там ще бъдат тримата мъже, които са ви срещнали оная вечер да отивате на юг от Голямата чапла. И не само те, но и ханджията от езеро Грас, ханджията от Голямата чапла, лодкарят, който ви е дал под наем лодката, и шофьорът, който ви е закарал с Робърта Олдън от Ловната хижа. Те ще установят самоличността ви. Мислите ли, че няма да ви познаят, никой от тях, и не ще могат да кажат дали сте били там с нея, или не, или че, когато му дойде времето, съдебните заседатели няма да им повярват?

И всичко това Клайд отбелязваше в ума си като автомат, който щрака, когато пуснеш в него монета, но все още не казваше нищо — само гледаше със скован поглед.

— И не само това — продължи Мейсън много меко и най-предразполагащо, — да не забравяме и госпожа Пейтън. Тя ме видя да вадя тия писма и картички от куфара в стаята ви и от горното чекмедже на шкафчето. После всичките тия момичета от фабриката, където сте работили вие и госпожица Олдън. Мислите ли, че те няма да си спомнят всичко за вас и нея, когато научат, че тя е умряла. О, каква глупост! Каквото и да мислите, би трябвало да разберете това сам. Положително нямате никаква надежда да се отървете по този начин. Така се показвате като своего рода глупак. Трябва сам да го разберете.

Той пак замълча с надежда за признание. Обаче Клайд, все още убеден, че всяко изказване във връзка с Робърта или езерото Голямата чапла означава гибел, само го гледаше облещено и тогава Мейсън добави:

— Добре, Грифитс, сега ще ви кажа още едно нещо и не бих могъл да ви дам по-добър съвет, дори да ми бяхте син или брат и да се мъчех да ви отърва от това положение, а не да ви накарам да кажете истината. В случай че се надявате някак да си помогнете, няма да спечелите нищо, ако отричате всичко по този начин, както правите сега. Вие просто създавате мъчнотии и сам се осъждате в очите на другите. Защо да не кажете, че сте я познавали и че сте били горе с нея, и че тя ви е писала тия писма, и да свършим с тая работа? Това не можете да отречете, дори да се надявате да отречете нещо друго. Всеки разумен човек, родната ви майка, ако беше тука, щеше да ви каже същото. Това, което вършите, е направо смешно и говори повече за виновност, отколкото за невинност. Защо не си кажете още сега истината по отношение на тези факти, преди да стане твърде късно да се възползвате от някакви смекчаващи вината обстоятелства в цялата тая история… ако има такива? И ако го сторите сега, и аз имам някаква възможност да ви помогна, обещавам ви пред всички тук, че ще го направя с радост. Защото в края на краищата не съм дошъл тук, за да преследвам някого, докато го уморя или принудя да направи признание за нещо, което не е извършил, а само да установя истината в този случай. Но ако вие продължавате да отричате дори че сте познавали това момиче, когато ви казвам, че имам всички необходими улики, и мога да го докажа, е, тогава… — И прокурорът с досада и възмущение вдигна ръце към небесата.

Но и сега, както преди, Клайд остана ням и пребледнял. Въпреки всичко, което му обясни Мейсън, и всичко, което като че ли искаше да му подскаже с този явно дружески и сърдечен съвет, Клайд все още не можеше да се отърве от мисълта, че да признае дори само това, че е познавал Робърта, ще го докара до сигурна гибел. Обречеността на такова признание в очите на другите там. Край на всичките му мечти за Сондра и този живот. Затова, изправен пред тази опасност, трябва да мълчи, да не се издава. При това Мейсън, разгневен до немай-къде, не издържа и възкликна:

— Прекрасно в такъв случай! Значи, вие окончателно сте решили да не говорите, така ли?

И Клайд, потиснат и смазан, отговори:

— Аз нямам никаква вина за нейната смърт. Това е всичко, което мога да кажа сега.

И още недовършил, помисли, навярно беше по-добре да не го казва… че може би по-добре щеше да бъде, ако беше казал… ако беше казал, какво? Че е познавал Робърта, разбира се, че е бил горе на езерото с нея… че удавянето й е било нещастен случай. Защото той изобщо не я е удрял освен съвсем случайно, нали? Само че най-добре щеше да бъде да не признава изобщо, че я е удрял. Защото кой при такива обстоятелства би повярвал, че я е ударил с фотоапарата случайно? Най-добре да не споменава апарата, понеже никъде във вестниците не пише, че е носил със себе си апарат.

Той все още размишляваше, когато Мейсън възкликна:

— В такъв случай вие признавате, че сте я познавали?

— Не, господине.

— Прекрасно тогава — рече прокурорът и се обърна към другите: — Предполагам, че не ни остава нищо друго, освен да го заведем обратно в стана и да видим какво знаят там за него. Може би така ще измъкнем нещо от тоя тип, като направим очна ставка с приятелите му. Куфарът и вещите му са останали там в една от палатките, ако не се лъжа. Хайде да го заведем там, господа, и да видим какво знаят всички тия там за него.

Бързо и хладно той се завъртя, но Клайд, свил се вече от ужас пред това, което го очакваше, възкликна:

— О, моля ви се, недейте! Вие няма да го направите, нали? О, недейте прави това! Моля ви се, недейте!

В този момент се обади Краут:

— Той ме молеше там в гората да се застъпя пред вас да не го водите в стана.

— Охо, ето накъде духал вятърът, така ли? — възкликна в отговор Мейсън. — Вие сте твърде деликатен, за да се покажете тъй пред дамите и господата от колонията от Дванайсетото езеро, а пък не искате да признаете дори и това, че сте познавали нещастната малка работничка, на която сте били началник! Чудесно! Добре тогава, любезни приятелю, или веднага ще разкажете каквото наистина знаете, или тръгваме към стана. — И той спря за миг, да види какъв ефект ще произведат думите му. — Ще съберем всички тия хора, ще обясним точно как стои работата и тогава ще видим дали ще отречете всичко! — Но като забеляза, че Клайд все още се двоуми, додаде: — Хайде, водете го, момчета. — И като се обърна по посока на стана, направи няколко крачки. Краут хвана Клайд за едната ръка, Суенк за другата и го поведоха натам, но той извика:

— О, моля ви се, недейте! Надявам се, че няма да направите такова нещо, нали, господин Мейсън? О, ако обичате, не искам да се връщам там. Не защото съм виновен, но вие можете да вземете нещата ми, без да ме водите там. А освен това, то ще ми коства толкова много сега.

Пот отново изби на капки по бледото му лице и по ръцете и той целият се смрази.

— Не искате да отидете, а? — възкликна Мейсън, като се спря при този възглас. — Ще се уязви гордостта ви, нали, ако те узнаят? Добре тогава, да речем, че отговорите на някои от въпросите, които ме интересуват… Ще ми кажете истината, и то без да се запъвате, или тръгваме към стана… тоя път без да се бавим нито миг! Хайде, ще отговаряте ли, или не? — И пак се обърна с лице към Клайд, който с треперещи устни и смутен, блуждаещ поглед нервно и подчертано заяви:

— Разбира се, аз я познавах. Да, познавах я. Така е! То се вижда от тия писма. Но какво от това? Аз не съм я убил. И не съм я водил там горе с някакво намерение да я убия. Не съм. Не съм, казвам ви! Това беше нещастен случай. Аз дори не съм искал да я заведа там горе. Тя искаше да отида… да отида някъде с нея, защото… защото, е, вие знаете… тя го пише в писмата. А аз само се мъчех да я склоня да отиде някъде сама, та да ме остави на мира, защото не исках да се оженя за нея. Това е всичко. И я заведох там съвсем не за да я убия, а да се помъча да я убедя и толкоз. И не съм преобръщал лодката… поне не съм искал да я преобърна. Вятърът отнесе шапката ми и ние, тя и аз, скочихме едновременно да я хванем и лодката се преобърна… това е всичко. И единият борд я удари по главата. Аз видях, добре, но тя така махаше с ръце и крака, че ме хвана страх да се доближа, защото можеше да ме повлече и мен на дъното. И изплувах на брега. Това е самата истина, кълна ви се!

Лицето му, докато говореше, изведнъж се изчерви цялото, ръцете също. Очите му бяха измъчени, ужасени, изпълнени с терзание. Той си мислеше: „Но може да не е имало вятър тоя следобед и те може да го открият. Или да открият триножника, скрит под един дънер. Ако го намерят, няма ли да помислят, че съм я ударил с него?“ Беше мокър от пот и трепереше.

Но Мейсън вече започваше да го разпитва отново:

— Чакайте, да се спрем на тоя въпрос за минутка. Вие казвате, че не сте я завели там с намерение да я убиете?

— Да, господине.

— Добре, защо тогава сте решили да се запишете под две различни имена в ханчето на езеро Голямата чапла и езеро Грас?

— Защото не исках никой да знае, че съм бил там с нея.

— Аха, разбирам. Не сте искали скандал във връзка с положението, в което е била?

— Не, господине. Да, господине, точно така.

— Обаче не сте имали нищо против нейното име да бъде свързано със скандала, в случай че я намерят после?

— Но аз не съм знаел, че тя ще се удави — отвърна Клайд хитро и ловко, навреме усетил клопката.

— Обаче сте знаели, разбира се, че сам вие няма да се върнете. Това сте знаели, нали?

— Ами… не, господине, не съм знаел, че няма да се върна. Смятах да се върна.

„Доста ловко, доста ловко“ — помисли си Мейсън, но не го каза гласно, а след това бързо изрече:

— И тъй, за да бъде всичко колкото може по-лесно и по-естествено за вас да се върнете, взели сте вашия куфар с вас, а нейната чанта сте оставили. Така ли е? Какво ще кажете за това?

— Но аз не го взех, защото смятах да избягам. Ние решихме да сложим в него обяда си.

— „Ние“ или вие?

— Ние.

— И така е трябвало да носите тоя голям куфар заради един малък обед, а? Не сте ли могли да го носите увит във вестник или в нейната чантичка?

— Ами, чантичката й беше пълна, а аз не обичам да нося пакети, увити във вестник.

— Аха, разбирам. Много сте горд и чувствителен, а? Но не чак толкова горд, че да не носите тежък куфар по целия път, да кажем дванайсет мили, нощем до Тримилевия залив, нито ви е било срам да ви видят, че го правите, нали?

— След като тя се удави и аз не исках да се узнае, че съм бил там с нея и трябваше да се махна…

Той не довърши, а Мейсън само го гледаше и си мислеше за многото, много въпроси, които искаше да му зададе — тъй много, много други въпроси, на които Клайд — както той знаеше или предполагаше — нямаше да може да даде отговор. Но ставаше късно, а вещите на Клайд още не бяха прибрани от стана — неговият куфар, може би и онзи костюм, с който е бил на Голямата чапла… сив, както бяха казали, не този, с който бе сега. А да го разпитва тук, по този начин, в здрача, макар и да можеше да постигне много, стига да имаше възможност да продължи достатъчно дълго… нали им предстоеше още връщане и по пътя щеше да има достатъчно време да продължи да му задава въпросите си.

И тъй, макар съвсем да не му се искаше това в момента, Мейсън заключи:

— Е, добре, вижте какво ще ви кажа, Грифитс, засега ще ви оставим малко да си починете. Може това, което твърдите, да е така… аз не знам. Най-искрено се надявам, заради вас, да е наистина така. Във всеки случай вие ще тръгнете с господин Краут. Той ще ви каже накъде да вървите.

След това се обърна към Суенк и Краут и възкликна:

— Добре, момчета! Ето какво ще направим. Става вече късно и ще трябва да побързаме, ако искаме да стигнем някъде тая вечер. Господин Краут, вие ще заведете тоя млад мъж долу при другите две лодки и ще чакате там. Само се попровикнете пътем да обадите на шерифа и Сисъл, че сме готови. А пък Суенк и аз ще дойдем с третата лодка, щом свършим работата.

Краут веднага се подчини, а Мейсън и Суенк се запътиха в падащия мрак към стана; Краут и Клайд вървяха на запад и Краут се провикваше, докато шерифът и помощникът му го чуха и дадоха отговор.

X

Повторното появяване на Мейсън в стана с новината, съобщена първо на Франк Хариът, а след това на Харли Багот и Грант Кранстън, че Клайд е задържан и всъщност си е признал, че е бил с Робърта на Голямата чапла, макар и да не признава, че я е убил, и че той — Мейсън — е дошъл със Суенк да изземе неговите вещи, беше достатъчно да развали хубавия излет като с един-единствен порив на вятър. Защото, макар всички да бяха смаяни, изумени и да не можеха да повярват, все пак Мейсън беше тук, искаше да знае къде са вещите на Клайд и твърдеше, че само поради молбата на самия Клайд не го е довел да посочи имуществото си.

Франк Хариът, най-практичният от компанията, разбра истинността и авторитетността на това изявление и веднага го заведе в палатката на Клайд, където Мейсън се зае да проверява съдържанието на куфара и дрехите му, докато Грант Кранстън заедно с Багот, като си даваха сметка за голямото увлечение на Сондра по Клайд, отидоха да извикат първо Стюърт, сетне Бъртин и най-после Сондра и се отдалечиха от всички други, за да могат в по-тесен кръг да я осведомят за това, което става. А тя, в първия миг, когато ясно схвана какво й казват, пребледня, падна безчувствена в прегръдките на Грант, а след като я отнесоха в палатката й и я свестиха, завика:

— Не вярвам нито една дума! Не е вярно! Че то не е възможно! Бедното момче! О, Клайд! Къде е той! Къде са го завели?

Но Стюърт и Грант в никой случай не бяха разчувствани като нея и я предупредиха да мълчи. Това би могло да излезе вярно. Ами ако е наистина вярно? Другите ще се научат, нали? А ако се предположи, че не е вярно, той може скоро да докаже невинността си и да бъде свободен. Няма смисъл да се държи така сега.

Но после Сондра прехвърли в мислите си съществуващата все пак възможност за такова нещо… Клайд е убил някакво момиче на Голямата чапла… той е задържан и отведен по такъв начин… а за нея обществото… или поне тази компания… знаят, че е увлечена по него… родителите й ще се научат… самото общество ще се научи… може би…

Но Клайд трябва да е невинен. Всичко това трябва да е грешка. А после мислено се върна и си спомни как първа бе чула новината за удавеното момиче по телефона там, от вилата на Хариът. А после пребледняването на Клайд… неразположението му… как малко остана да загуби съзнание. О, не!… Не може да бъде! Но все пак закъснението му и идването от Ликъргъс едва в петък… Това, че не й беше писал оттам. А после, когато пак си представи напълно ужаса на това обвинение, припадна отново и остана да лежи съвсем неподвижна и бяла, докато Грант и другите се споразумяваха помежду си, че най-доброто би било да вдигнат стана сега или рано сутринта и да потеглят за Шарон.

А Сондра, когато дойде на себе си след малко, се заля от плач и заяви, че трябва да се махне оттук веднага, че не може „да понася това място“ и взе да се моли на Бъртин и всички други да стоят до нея и да не казват нищо за това, че губила свяст и плакала, понеже то щяло само да даде повод за приказки. И през цялото време си мислеше само (ако всичко това е вярно) как би могла да прибере тези писма, които му беше писала! О, боже! Какво ли ще е сега, в този момент, да попаднат в ръцете на полицията или на вестниците и да бъдат напечатани? И въпреки всичко беше покъртена от любовта си към него и за първи път в младия си живот потресена до такава степен, че суровата и неумолима действителност на живота нахълта в кръга на нейното весело и суетно съществуване…

И така, веднага бе наредено тя да отиде със Стюърт, Бъртин и Грант в Метиското ханче в източния край на езерото, понеже оттам призори, според Багот, могли да заминат за Олбъни и така, по околен път, да достигнат Шарон.

Междувременно Мейсън, след като влезе във владение на всички тукашни вещи на Клайд, бързо потегли на запад към Малкия рибен залив и Тримилевия залив, като се спря само първата нощ в едно стопанство и пристигна на Тримилевия залив късно във вторник вечер. Все пак не без да разпитва Клайд по пътя, както бе възнамерявал, и още повече поради това, че при преглеждане на вещите му в палатката в стана не беше намерил сивия костюм, с който според показанията на Клайд бил на Голямата чапла.

А Клайд, разтревожен от това ново усложнение, отричаше, че е носил сив костюм, и настояваше, че е бил със същия костюм, който е на гърба му в момента.

— Но не е ли бил съвършено мокър?

— Беше.

— Добре, тогава къде са ви го почистили и огладили след това?

— В Шарон.

— В Шарон ли?

— Да, господине.

— Някой шивач?

— Кой шивач?

Уви, Клайд не можеше да се сети.

— Ще рече, че сте го носили омачкан и мокър от Голямата чапла до Шарон, тъй ли?

— Да, господине.

— И никой не е забелязал това, разбира се.

— Доколкото си спомням, не.

— Не, доколкото си спомняте, а? Добре, ще я видим тая работа по-нататък.

И Мейсън реши, че Клайд без съмнение е убил девойката, и то предумишлено. И че в крайна сметка ще успее да накара Клайд да покаже къде е скрил костюма или пък го е давал за чистене.

Следващият въпрос беше за сламената шапка, намерена в езерото. Какво ще каже за нея? С признанието, че вятърът му е духнал шапката, Клайд се беше издал, че е бил на езерото с шапка, но не непременно сламената шапка, която бяха намерили на повърхността на водата. Сега обаче Мейсън беше решил да установи пред тези свидетели чие притежание е била шапката, намерена върху водата, също както и съществуването на втора шапка, която Клайд си е сложил после.

— Тая ваша сламена шапка, за която казвате, че я отнесъл вятърът. Вие не се опитахте да я вземете от водата тогава, така ли?

— Да, господине.

— Предполагам, не сте помислили за нея, както сте били развълнуван?

— Да, господине.

— Но въпреки това сте били с друга сламена шапка, когато сте слизали надолу през гората. Откъде я взехте?

Клайд, хванал се в клопката, озадачен, замълча за частица от секундата и уплашен се питаше дали биха могли да докажат, че тази втора сламена шапка, с която беше сега, е същата, с която е вървял през гората. А също дали онази, намерена във водата, е била купена в Ютика. И реши да излъже:

— Но аз не съм имал друга сламена шапка.

Без да обърне внимание на тези думи, Мейсън посегна, свали сламената шапка от главата на Клайд и заразглежда подплатата с Марката „Страк & сие, Ликъргъс“.

— Виждам, че на тая има подплата. Купили сте я в Ликъргъс, а?

— Да, господине.

— Кога?

— О, още през юни.

— Но все пак сте сигурен, че това не е шапката, с която сте били, когато сте вървели през гората нея нощ?

— Да, господине.

— Добре, къде е била тя тогава?

И Клайд отново замълча, като хванат в капан, и се замисли: „О, боже! Как да обясня сега това? Защо признах, че тая на езерото е била моя?“ Но в същия миг си каза, че дали ще го отрече, или не, на езеро Грас и на Голямата чапла има хора, които ще си спомнят, че е бил със сламена шапка.

— Къде е била тя тогава? — настояваше Мейсън.

И Клайд най-после проговори:

— О, аз бях тук един път по-рано и тогава бях с нея. На връщане в Ликъргъс я забравих тук, но онзи ден я намерих пак.

— Аха, разбирам. Много удобно, трябва да кажа.

Той започваше да се уверява, че има работа с много изпечен тип, че трябва да му слага клопките си по-хитро, и в същото време реши да призове за свидетели брата и сестрата Кранстън и всички други членове на компанията при Мечото езеро, за да установи дали си спомнят Клайд да е бил без сламена шапка при пристигането си този път и дали е оставил сламена шапка миналия път. Клайд лъжеше, разбира се, и прокурорът щеше да го уличи.

И така за Клайд нямаше нито миг спокойствие по целия път до Бриджбърг и околийския затвор. Защото, колкото и да отказваше да отговаря, Мейсън непрекъснато се нахвърляше върху му с въпроси като: „Щом не сте искали нищо друго, освен да обядвате на брега, защо е трябвало да отидете до най-южния край на езерото, когато там съвсем не е толкова красиво, колкото на други места?“ И: „Къде сте прекарали остатъка от тоя следобед… положително не на това място?“ А после се връщаше внезапно към писмата от Сондра, които бе намерил в куфара му. Откога я познава? Дали е толкова влюбен в нея, колкото тя, изглежда, е влюбена в него? Дали не е решил да убие госпожица Олдън заради обещанието на Сондра да се омъжи за него наесен?

Но макар и да не се въздържа решително да отрече това най-ново обвинение, повечето време Клайд мълчаливо и отчаяно гледаше пред себе си — изтерзано, нещастно.

А после най-ужасната нощ, която прекара в таванската стая на някакво стопанство в западния край на езерото, на сламеник направо върху пода, а Сисъл, Суенк и Краут с револвер в ръка го пазеха на смени, докато Мейсън, шерифът и останалите спяха на долния етаж. И някои местни жители, поради плъзналата някак мълва, дойдоха призори да питат: „Чухме, че тоя, дето е убил момичето горе на Голямата чапла, бил тук… вярно ли е?“ И после останаха да чакат, та да ги изпратят, когато те тръгнаха на съмване с фордовете, осигурени от Мейсън.

А пък на Малкия рибен залив, както и на Тримилевия залив, имаше направо тълпи — земеделски стопани, летовници, дървари, деца, — насъбрали се очевидно поради съобщението, предадено по телефона. А във второто селище ги чакаха Бърли, Хейт и Нюком, които, предупредени предварително по телефона, бяха призовали пред някой си Гейбриъл Грег, извънредно върлинест, свадлив и дребнав мирови съдия, всички лица от Голямата чапла, необходими за окончателното установяване на самоличността на Клайд. И сега Мейсън пред този местен съдия обвини Клайд в убийството на Робърта, поиска прилагането на мярката за неотклонение и формално решение за задържането му в околийския затвор в Бриджбърг. А след това заедно с Бъртън, шерифа и неговите помощници го заведе в Бриджбърг и веднага го хвърли в затвора.

Намерил се там, Клайд рухна на тясното, желязно легло и стисна главата си в смъртно отчаяние. Беше три часът през нощта и тъкмо пред затвора, когато приближиха, видя тълпа от най-малко петстотин души — шумна, присмехулна, заплашваща. Защото вече се беше пръснала новината, че поради желанието му да се ожени за богато момиче, той най-зверски нападнал и убил млада и чаровна работничка, чиято единствена вина била в това, че го обичала много. Чуха се груби и заплашителни викове:

— Ето го, мръсното копеле! Ще увиснеш на въжето зарад това, само почакай! — Така закрещя млад дървар, горе-долу от типа на Суенк, с жесток, унищожителен поглед в безмилостните млади очи.

И още по-лошо: приличащо на оса момиче от провинциален бедняшки квартал, облечено с рокля от Оксфорд, се наведе напред в мъждивата светлина на уличните лампи и извика:

— Глей го ти него, мръсния подлец… убиец! Смятал си, че ще се отървеш, а?

И Клайд се притисна в шерифа Слак и си помисли: „Ами те наистина вярват, че съм я убил! Може дори да ме линчуват!“ Но беше така уморен, объркан, унижен и нещастен, че когато видя външната желязна врата на затвора да се отваря за него, направо си отдъхна с облекчение, защото тя обещаваше закрила.

Но като влезе в килията, цяла нощ се измъчва от мисли — мисли за всичко току-що загубено. Сондра! Чичо му и другите Грифитс! Бъртин. Всички тези хора в Ликъргъс, които ще научат всичко сутринта. Най-после майка му, всички! Къде ли е Сондра сега? Защото Мейсън й е казал, разбира се, и на всички други, когато е отишъл да прибере неговите вещи. И те вече знаят точно какво представлява — предумишлен убиец! Само да можеше, да можеше някой да знае как се беше случило всичко! Ако Сондра, майка му, кой да е, можеше наистина да го разбере!

Може би ако обясни всичко на този човек Мейсън сега, преди работите да са стигнали по-далеч — да разкаже точно какво се е случило… Но това би значило да каже истината за своя замисъл, за действителното му първоначално намерение, за фотоапарата, за това, че е зарязал Робърта и заплувал към брега. За този непреднамерен удар (и кой ли ще му повярва!) как е скрил триножника след това. Освен другото няма ли това да го унищожи по същия начин пред Сондра, пред чичови му — пред всички? И много вероятно пак да бъде съден и осъден на смърт за убийство. О, боже мили — убийство! И да бъде съден за това сега, ужасното престъпление срещу нея да бъде доказано! Ще го сложат на електрическия стол въпреки всичко, нали? И тогава видя пред себе си целия този ужас: може би смърт… и то за убийство… Клайд се закова на мястото си. Смърт! Боже господи! Защо беше оставил тези писма от Робърта и от майка му в стаята си при госпожа Пейтън! Да беше поне преместил куфара в друга стая, преди да тръгне? Защо не се сети за това? И в същия миг си помисли: „Нямаше ли и то да е грешка, нямаше ли да е твърде подозрителна постъпка?“ Но как ли са научили откъде е и как се казва? После, пак така мигновено, мислите му се насочиха към писмата в куфара. Защото, както сега си спомни, в едно от тези писма майка му споменаваше за онази случка в Канзас сити и Мейсън щеше да се научи и за нея. Защо не ги унищожи! Писмата от Робърта, от майка му, всичките! Защо? Но не можа да си отговори защо — може би само едно безразсъдно желание да пази разни неща… всичко, което се отнасяше до него… всеки знак на внимание, обич. Ако не беше слагал тази втора сламена шапка… да не беше срещнал онези трима мъже в гората! Боже! Трябвало е да знае, че ще могат да го открият по един или друг начин. Да беше избягал в тази гора на Мечото езеро, да беше взел куфара си с писмата от Сондра! Може би, може би — кой знае — в Бостън или в Ню Йорк, или някъде другаде би могъл да се укрие.

Разстроен и изтерзан, той не можеше да заспи, а само крачеше напред-назад, присядаше на крайчеца на твърдото, чуждо за него легло и мислеше, мислеше. А призори кокалест, възрастен, ревматичен тъмничар с увиснала като чувал, износена униформа дойде с черен железен поднос, на който имаше тенекиено канче кафе, хляб и парче шунка с едно яйце. Той загледа Клайд с любопитство и все пак някак безразлично и мушна подноса през отвор, широк и висок точно колкото да мине храната, макар Клайд да не искаше нищо.

По-късно Краут, Сисъл и Суенк, а накрая и самият шериф се изредиха един по един да го погледнат и да кажат: „Е, Грифитс, как се чувстваш тая сутрин?“, или: „Здравей. Мога ли да направя нещо за теб?“, а в очите им се четеше изумлението, погнусата, подозрението или ужасът, с които ги изпълваше предполагаемото му престъпление. Ала дори въпреки тези чувства те проявяваха своеобразен интерес и дори угодлива гордост от присъствието му тук. Не принадлежеше ли той, Грифитс, към известното светско общество в големите централни градове на юг от Бриджбърг? Освен това както за тях, така и за страхотно развълнуваната публика отвън той беше заловен в капана звяр, хванал се в мрежите на правосъдието благодарение на собствената им изключителна вещина и сега задържан като веществено доказателство за ловкостта им. А вестниците и хората, положително ще заговорят, ще им създадат огромна известност — техните снимки ще бъдат напечатани наред със снимката на Клайд, техните имена ще бъдат непрекъснато свързвани с неговото.

А Клайд ги гледаше през решетестата врата и се мъчеше да бъде учтив, защото сега беше в техните ръце и те можеха да правят с него каквото поискат.

XI

Аутопсията и резултатите от нея отбелязаха решителен неуспех. Защото, при все че съвместният протокол на петимата лекари гласеше: „Контузия на устата и носа; крайчецът на носа като че ли е бил леко сплескан, устните подути, един преден зъб леко разклатен, личи охлузване на лигавицата от вътрешната страна на устните“, всички бяха съгласни, че те не бяха в никакъв случай смъртоносни. Главното поражение бе нанесено на черепа (точно каквото Клайд бе казал при първото си признание), който, изглежда, бил сериозно контузен с удар от „някакъв остър предмет (лошо формулирано в този случай, ако се вземе под внимание тежестта на удара от борда на лодката), следи от фрактура и вътрешен кръвоизлив, който е могъл да причини смърт“.

Обаче белите дробове, когато ги поставили във вода, потънали — безспорно доказателство, че Робърта не е била мъртва, когато се е озовала във водата, а жива и се е давила, както беше заявил Клайд. И нямаше никакви други указания за насилие или борба, макар ръцете и пръстите да бяха застинали в такова положение, което подсказваше, че трябва да е посягала или се е мъчила да се хване за нещо. За борда на лодката? Дали е било това? Дали в разказа на Клайд се криеше в края на краищата някакъв дял истина? Положително тези обстоятелства сякаш бяха донякъде в негова полза. Все пак, както Мейсън и другите се съгласиха, всички тези обстоятелства като че ли най-недвусмислено доказваха, че макар и да не я е убил, може би преди да я хвърли във водата, все пак я е ударил и хвърлил след това, да речем, когато е загубила съзнание.

Но с какво я е ударил? Да можеше Мейсън да накара Клайд да каже това!

И тогава изведнъж му дойде наум! Ще вземе Клайд и при все че законът изрично опазваше от принуда лицата, върху които тежи обвинение, ще го накара да измине отново пътя на своето престъпление. И дори евентуално да не успее да го накара да се издаде по някакъв начин, въпреки това, намерил се пак там, изправил се точно на местопрестъплението, поведението му може да подскаже къде е скрил костюма или може би някой предмет, с който я е ударил.

И затова на третия ден от затварянето му Клайд отиде за втори път до Голямата чапла, придружен от Краут, Хейт, Мейсън, Бъртън Бърли, Ърл Нюком и шерифа Слак, и там се проведе бавно разследване на целия път, който беше изминал в онзи страшен ден. И Краут, послушен на нареждането на Мейсън, „се докарваше“ на Клайд, за да спечели благоволението му и по възможност да го накара да се изповяда пред него. Защото Краут трябваше да му внуши, че доказателствата досега са съвършено убедителни и той „никога не ще сполучи да убеди съдебните заседатели, че не го е извършил“, но „ако си кажеш всичко на Мейсън, той може да направи за теб повече пред съдията и губернатора, отколкото всеки друг… да те отърве може би с доживотен затвор или с двадесет години, а както я караш сега, положително ще стигнеш до електрическия стол“.

Обаче Клайд поради същия страх, който го бе ръководил на Мечото езеро, пазеше дълбоко мълчание. Защо пък да каже, че я е ударил, щом не е… поне не преднамерено? Или пък с какво, щом досега никой не е споменал нито дума за фотоапарат?

На езерото, след като околийският земемер направи измервания от мястото, където се удавила Робърта, до мястото, където Клайд изплувал на брега, Ърл Нюком неочаквано се върна при Мейсън с важно откритие. Защото под един дънер недалеч от мястото, където се беше спрял да съблече мокрите си дрехи, той бе намерил триножника, скрит от Клайд, малко ръждясал и влажен, но достатъчно тежък, както Мейсън и всички други бяха сега готови да повярват, за да нанесе с него удар по черепа на Робърта, който я повалил и с това му дал възможност да я занесе в лодката и след това да я удави. Но когато го видя пред себе си, Клайд пребледня още повече и отрече, че е имал със себе си фотоапарат или триножник, макар Мейсън и да реши веднага, че ще разпита наново всички свидетели, за да узнае дали някой не си спомня да е видял у Клайд апарат или триножник.

И преди да изтече същият този ден, той научи от водача, който беше докарал Клайд и Робърта, а също и от лодкаря, който беше видял Клайд да оставя куфара си в лодката, и от една млада келнерка на езеро Грас, която видяла Клайд и Робърта да тръгват от ханчето за гарата в деня на заминаването им от езеро Грас, че всичките си спомняли „връзка жълти пръчки“, пристегнати на куфара му.

А след това Бъртън Бърли реши, че в крайна сметка може съвсем да не е бил триножникът, с който Грифитс е ударил девойката, но е възможно и дори вероятно да е бил самият апарат, при което с единия му ръб би могла да се обясни раната на темето, а с плоската повърхност — контузиите по лицето. И поради това заключение, обаче без знанието на Клайд, Мейсън намери плувци измежду местните дървари и им даде задачата да се гмуркат в непосредствена близост до мястото, където е бил намерен трупът на Робърта; след като шест души се гмуркаха цял ден благодарение на обещаната доста голяма награда, някой си Джак Богарт изплува от дъното със същия апарат, който Клайд бе изтървал при преобръщането на лодката. Нещо повече: когато го прегледаха, в него се намери филм, който бе даден на специалист химик за проявяване, и се оказа, че представлява снимки на Робърта, направени на брега: на едната — седнала на паднало дърво, на друга — до изтеглената на брега лодка, на трета — посегнала към клоните на едно дърво, всичките много неясни, повредени от водата, но все пак различими. А точните измерения на най-широката страна на апарата съвпаднаха в общи черти с дължината и ширината на раните по лицето на Робърта, поради което сега изглеждаше съвсем сигурно, че са открили предмета, с който Клайд е нанесъл ударите.

И все пак никаква следа от кръв по самия апарат. И никакви следи от борда или дъното на лодката, която бе докарана в Бриджбърг за изследване. И никакви по черджето, което е лежало на дъното й.

В Бъртън Бърли се криеше хитрец, каквито може да се намерят в десетина такива горски околии, и той скоро се замисли колко лесно би било, в случай че стане нужда от неопровержими доказателства, той или някой друг да си пореже пръста и да остави кръвта да потече по черджето или борда на лодката, или ръба на фотоапарата. Също така колко е лесно да вземе два-три косъма от главата на Робърта и да ги закачи на апарата или на ключа за греблото, където бяха намерили нейния воал. И след съответен таен размисъл, реши наистина да посети моргата на братята Лъц и да се снабди с няколко косъма от Робърта. Защото сам той бе убеден, че Клайд е убил девойката, без да му мигне окото. И нима поради липсата на едно дребно уличаващо доказателство трябваше да остави такъв млад, мълчалив, суетен мошеник да се отърве? Не, дори да се наложеше сам той да намотае космите около ключа за греблото или да ги вмъкне под капака на апарата и след това да обърне вниманието на Мейсън като на нещо недогледано от него!

И така, същия ден, когато Хейт и Мейсън лично измерваха наново раните по лицето и главата на Робърта, Бърли тайничко вмъкна два нейни косъма между капака и обектива на апарата, така че, когато след малко се натъкнаха на тях, Мейсън и Хейт се зачудиха как не са ги видели по-рано, но въпреки това ги приеха незабавно като окончателно доказателство за вината на Клайд. Дори Мейсън веднага заяви, че доколкото това се отнася до него, смята обвинението за напълно готово. Бил проследил това престъпление стъпка по стъпка и ако се наложи, бил готов да излезе пред съда още на другия ден.

Но именно поради неопровержимостта на доказателствата той реши поне засега да не споменава нищо за фотоапарата — да затвори, ако може, устата на всички, които знаят за него. Защото, да речем, Клайд продължава да отрича, че е носил със себе си фотоапарат, или и защитникът му да не знае за съществуването на такова веществено доказателство, тогава колко изобличително ще е в съда, като гръм от ясно небе, да представи този апарат, тези снимки на Робърта, направени от самия Клайд, и доказателството, че дължината на едната страна на апарата съвпада с дължината на раните по нейното лице! Каква пълнота! Какви улики!

Също така, понеже лично беше събрал доказателствата и беше най-подходящият човек, който да ги изложи, реши да влезе във връзка с губернатора на щата, за да издейства извънредна сесия на Върховния съд на този окръг и съвместната с нея извънредна сесия на разширения състав на съдебните заседатели, който ще може тогава да свика по свое усмотрение. Защото, ако получи съгласие за такова нещо, ще може да определи съдебните заседатели и в случай че бъде издадено решение за предаването на Клайд на съд, след месец — месец и половина ще може да започне делото. Обаче той запази само за себе си съображението, че с оглед на личната му кандидатура в предстоящите ноемврийски избори всичко това ще бъде изключително благоприятно, понеже без такава извънредна сесия делото надали би могло да се разгледа преди следващата редовна сесия на Върховния съд през януари, когато мандатът му ще е изтекъл и макар да не е изключено да бъде избран за местен съдия, пак не ще може да води делото лично. А като вземеше предвид състоянието на общественото мнение, което беше много остро и крайно враждебно против Клайд, едно бързо разглеждане на делото ще изглежда справедливо и логично за всекиго от местните жители. Защо да се отлага? Защо да се допусне такъв престъпник да седи и да обмисля някакъв план за спасение? Особено пък щом процесът положително ще допринесе за юридическата, политическата и обществената слава на Мейсън в цялата страна.

XII

И тогава от северните гори се пръсна углавна сензация от първа величина с всички тези интригуващо ярки, а от друга страна, нравствено и духовно ужасни елементи — любов, романтика, богатство, бедност, смърт. И веднага живописни описания за това къде и как е живял Клайд в Ликъргъс, с кого се е движил, как е сполучил да укрие отношенията си с едно момиче, докато явно е кроил бягство с друго, започнаха да се търсят и публикуват от този тип редактори, които бързо долавят стойността на новините за такива престъпления в мащабите на цялата страна. Телеграми със запитвания се сипеха от Ню Йорк, Чикаго, Бостън, Филаделфия, Сан Франциско и други големи американски градове на изток и запад било лично до Мейсън, било до представителите на Асошиейтед прес и Юнайтед прес в този край за по-нататъшни и по-пълни подробности около престъплението. Коя е тази красива богата девойка, в която, както се говори, е влюбен Грифитс? Къде живее тя? Какви точно са били отношенията на Клайд с нея? Обаче Мейсън, изпаднал в благоговеен страх пред богатството на семействата Финчли и Грифитс, отказваше да издаде името на Сондра и просто повтаряше засега, че е дъщеря на много богат фабрикант в Ликъргъс, чието име предпочита да не съобщава, обаче не се колебаеше да показва пачката писма, грижливо вързани с панделка от Клайд.

Ала писмата от Робърта, от друга страна, се описваха най-подробно, като на вестниците се даваха за използване дори извадки от някои от тях — по-поетичните и по-мрачни места, — нали нямаше кой да я защити. И обнародването им породи вълна на омраза към Клайд, както и вълна на съжаление към нея — бедното, самотно провинциално момиче, което не бе имало никого освен него, този жесток младеж, неверен, дори убиец! Не беше ли твърде малко да го обесят? Защото на път за и от Мечото езеро, а и след това, Мейсън се беше задълбочавал в тези писма. И поради някои дълбоко затрогващи пасажи, в които се говореше за живота й при родителите, за горчивите й терзания за бъдещето, явната й самотност и душевно угнетение, бе много трогнат, а сетне успя да предаде това чувство и на други: на жена си, на Хейт, на местните репортери. Успя до такава степен, че особено репортерите взеха да изпращат от Бриджбърг живи, макар и малко изопачени описания на Клайд, неговото мълчание, навъсеност и коравосърдечие.

После един особено романтичен млад репортер на издавания в Ютика „Стар“ пристигна в дома на семейство Олдън и незабавно даде на света сравнително точна картина на съсипаната и съкрушена госпожа Олдън, която, твърде много грохнала, за да протестира или да се оплаква, се ограничила само с едно искрено и ярко описание на предаността на Робърта към родителите, простичкия й живот, скромността, нравствеността, набожността й, как веднъж местният пастор на методистката черква казал, че тя бяла най-умното, най-хубавото и най-доброто момиче, което е познавал, и как години наред, преди да напусне бащината си къща, била дясната ръка на майка си. И че без съмнение поради бедността и самотността си в Ликъргъс се излъгала да се вслуша в сладките приказки на този негодник, който дошъл при нея с обещания за женитба и я въвлякъл в тази греховна и в нейния случай съвсем недопустима връзка, довела я до този край. Защото тя била винаги добра, чиста, нежна и мила. „И само като си помисля, че е умряла. Не мога да го повярвам!“

Ето как се предаваше разказът на майка й:

„Само преди седмица, в понеделник, тя беше тук, като че ли малко потисната, но усмихната и кой знае защо, което ми се стори странно, целия следобед и вечер обикаля навред из стопанството, разглежда всичко наоколо и набра малко цветя. А после дойде при мен, прегърна ме и каза: «Иска ми се да съм пак малко момиченце, мамо, и ти да ме вземеш на ръце и да ме приспиш, както едно време.» А аз й казах: «Гледай ти, Робърта, защо си толкова тъжна тая вечер?» А тя ми каза: «А, нищо ми няма. Нали знаеш, утре сутрин се връщам. И сега ми е някак криво тая вечер.» И само като се сетя, че е мислила за това пътуване! Предчувствала е, казвам си, че всичко няма да излезе, както е очаквала. И като си помисля, че той е ударил моето момиченце, което никога не е сторило зло дори и на една муха!“ И тука тя не можа да се сдържи и с покрусения Тайтъс зад гърба й, тихо заплака.

Но семейство Грифитс и другите членове на това местно светско общество пазеха пълно и почти ненарушимо мълчание. Що се отнася до Самюъл Грифитс, отначало той не можа нито да схване, нито да повярва, че Клайд е бил способен да извърши подобно нещо. Как! Този приятен, сравнително плах и положително възпитан младеж, както го виждаше, да бъде обвинен в убийство? Понеже беше по това време доста далече от Ликъргъс — на Горни Саранак, където Гилбърт с големи мъчнотии успя да се свърже с него, — той бе съвсем неподготвен не само да действа, но дори и да мисли. Ами че това не е възможно! Трябва да има някаква грешка. Сигурно са сбъркали Клайд с някой друг.

Въпреки това Гилбърт продължи да му обяснява, че по този въпрос не може да се спори, тъй като момичето е работило във фабриката и Клайд е бил негов началник, а бриджбъргският прокурор, с когото Гилбърт вече влязъл във връзка, го уверил, че притежава писма, които загиналото момиче писало на Клайд и Клайд не се опитвал да отрече това.

— Добре тогава — отговори Самюъл. — Не действай прибързано и най-важното недей приказва за това с никого, освен със Смили или Готбой, докато не се видя с теб. Къде е Брукхарт? — Той имаше предвид Дара Брукхарт, юрисконсулта на „Грифитс и сие“.

— Днес е в Бостън — отвърна синът. — Той май ми каза миналия петък, че няма да се върне преди понеделник или вторник.

— Добре, телеграфирай му, че искам да си дойде незабавно. Между другото накарай Смили да види дали ще може да нареди с редакторите на „Стар“ и „Бийкън“ да се въздържат от всякакви коментари, докато се върна аз. Също му кажи да вземе колата и да отиде, ако може, още днес там горе — (Бриджбърг). — Аз трябва да зная направо от източника всичко, каквото може да се научи. Накарай го, ако може, да се види с Клайд, а също с прокурора и да донесе всички сведения, каквито сполучи да събере. И всичките вестници. Искам сам да видя всичко, каквото е излязло досега.

Горе-долу по същото време в дома на семейство Финчли на Дванадесетото езеро след четиридесет и осем часа най-угнетителни размишления върху изумителния преломен момент, сложил край на хлапашкото й увлечение по Клайд, Сондра реши най-после да признае всичко на баща си, когото обичаше повече от майка си. И така тя тръгна да го търси в библиотеката, където той обикновено прекарваше следобедите, четеше или обмисляше разни делови въпроси. Но когато беше достатъчно близко, за да я чуе, тя се разрида, защото наистина бе сломена от края на любовта й с Клайд, изтръпнала в своята суетност и илюзии за високото си обществено положение пред скандала, надвиснал над нея и семейството й. О, какво ли щеше да каже сега майка й след всичките предупреждения? Ами баща й? Ами Гилбърт Грифитс и годеницата му? А семейство Кранстън, което, да не беше нейното влияние върху Бъртин, никога нямаше да си позволи такава близост с Клайд?

Хлипането привлече вниманието на баща й, той веднага откъсна поглед от работата си, за да разбере какво значи това. Но в същия миг долови, че е станало нещо ужасно, стисна дъщерята в прегръдките си и взе полугласно да я утешава:

— Хайде, хайде! Какво, за бога, се е случило на моето момиченце? Кой, защо и какво му е направил?

А след това с безкрайно изумено и потресено изражение изслуша пълната изповед за всичко случило се досега: първата среща с Клайд, как го харесала, отношението на семейство Грифитс, нейните писма, нейната любов, а сетне това… това ужасно обвинение и задържане. И ако всичко е вярно! Ако дадат гласност на нейното име, името на татко й! И тя отново се разрида, сякаш сърцето й се късаше, макар да беше напълно уверена, че накрая ще получи съчувствието и прошката на баща си, колкото и да му е болно и тежко.

И ето че Финчли, свикнал на спокойствие и ред, такт и здрав разум в собствения си дом, загледа дъщеря си с изумен и укорен, но все пак съвсем не строг поглед и възкликва:

— И таз добра! Да ме вземат дяволите! Аз съм поразен, скъпа! Аз съм изумен! Това е малко прекалено, трябва да ти кажа. Обвинен в убийство! И има писма, писани собственоръчно от теб, казваш! А отде да знам дали не са вече в ръцете на тоя прокурор. Тц-тц-тц! Ужасно глупаво, Сондра, ужасно глупаво! Майка ти от месеци насам ми говори за това, но аз вярвах повече на твоите думи, отколкото на нейните. И ето на, виждаш ли какво стана сега! Защо не го каза на мен, или не послуша вея? Защо не поговори с мен, преди да стигнеш толкова далеч? Мисля, че ние се разбираме двамата. Майка ти и аз винаги сме гледали твоите интереси, нали? Ти го знаеш. Освен това аз те смятах за по-умна. Честна дума. Но едно дело за убийство и ти забъркана в него! Боже господи!

Той се изправи — хубав рус мъж с прекрасно ушити дрехи — и закрачи из стаята, като щракаше пръсти от яд, а Сондра продължи да плаче. Изведнъж бащата спря, обърна се пак към нея и подхвана наново:

— Е, хайде, хайде! Няма полза да плачеш. То с плачене няма да се оправи. Разбира се, може да сполучим да се справим някак с положението. Не знам, не знам. Нямам представа какви последици може да има това лично за теб. Но едно нещо е положително: ние трябва да разузнаем нещичко за тия писма.

И веднага, докато Сондра все още плачеше, първо повика жена си, за да й обясни естеството на този удар — удар върху общественото им положение, който щеше да се мярка в паметта й като сянка до края на нейните дни — а след това се свърза по телефона с Лигер Атърбъри, адвокат, сенатор на щата, председател на Централния комитет на Републиканската партия в щата и негов личен юридически съветник от години насам, комуто обясни изумителното затруднение, в което е попаднала дъщеря му. А също го запита как би било най-целесъобразно да се постъпи.

— Ами чакайте да видя — заговори Атърбъри. — На ваше място не бих се тревожил чак толкова, господин Финчли. Смятам, че мога да направя нещичко да оправя тая работа за вас, преди да ви е навредила наистина пред обществото. Да, чакайте да видя. Кой ли е прокурорът на околията Катараки? Ще трябва да проверя и да вляза във връзка с него, а след това ще ви се обадя пак. Но няма нищо страшно; обещавам ви, че ще мога да направя нещо… най-малкото да не допусна публикуването на тия писма. Може би да избягна споменаването им в процеса… не гарантирам… но съм сигурен, че ще мога да наредя поне да не й се споменава името, тъй че не се тревожете.

А след това Атърбъри на свой ред повика по телефона Мейсън, чието име намери в юридическия си справочник, и веднага уговори среща с него, понеже Мейсън като че ли придаваше извънредна важност на писмата като веществено доказателство в делото, макар да беше дотам стреснат от гласа на Атърбъри, щото побърза да обясни, че в никой случай не възнамерява засега да използва публично името на Сондра, нито самите писма, а смята да ги запази до разглеждането им за пръв път в закритото заседание на разширения състав на местните съдебни заседатели, освен ако Клайд реши да си признае.

Атърбъри се обади на Финчли повторно, разбра, че той не е съгласен писмата да се използват по какъвто и да било начин, нито пък да се споменава името на Сондра, и го увери, че на следващия или по-следващия ден ще отиде лично в Бриджбърг с известни планове и политически съобщения, които може да накарат Мейсън да се позамисли, преди да се реши да даде на името на Сондра гласност по един или друг начин.

А после след съответно обсъждане от страна на семейството беше решено госпожа Финчли, Стюърт и Сондра незабавно и без всякакви обяснения или извинения пред когото и да било да заминат за някой морски курорт в щата Мейн или друго място, което си харесат. Самият Финчли имаше намерение да се завърне в Ликъргъс и Олбъни. Не беше разумно кой да е от тях да остане там, където би могъл да бъде достигнат от репортери или разпитван от познати. И така започна хеджрата3 на семейство Финчли в Нарагансет, където под името Уилсън те се усамотиха за следващите шест седмици. Също така и по същата причина последва заминаването на семейство Кранстън за един от Хилядата острови, където имало почивно място доста подходящо за техния вкус. Обаче семействата Багот и Хариът, от своя страна, сметнаха, че не са чак толкова съпричастни, за да се тревожат, и останаха там, където си бяха, на Дванадесетото езеро. Но всички говореха за Клайд и Сондра — това ужасно престъпление и вероятното обществено проваляне на всички, които са били тъй или иначе невинно опетнени от него.

А в това време Смили, както му бе наредено от Самюъл Грифитс, замина за Бриджбърг и след два дълги часа, прекарани с Мейсън, посети затвора, за да се види с Клайд. И по разпореждане на Мейсън получи разрешение да се срещне с него съвсем насаме в килията. Смили бе обяснил, че сродниците на Клайд нямат намерение да се опитват да го защитят, но повече се интересуват да узнаят дали при съществуващите обстоятелства има възможност да бъде защитаван, и Мейсън бе подчертал, че е разумно да се убеди Клайд да си признае, понеже, както настоя Мейсън, в неговата виновност нямало ни най-малко съмнение и едно съдебно дирене само би струвало пари на околията без някаква полза за Клайд, докато при положение че той реши да си признае, би могло да се намерят някакви смекчаващи вината обстоятелства, във всеки случай би могло да се предотврати раздуването на голям обществен скандал във вестниците.

След това Смили се запъти при Клайд в килията му, където той мрачно и безнадеждно размишляваше как да се държи занапред. Обаче само като му споменаха името на Смили, се сви, сякаш го бяха ударили. Роднините — Самюъл Грифитс и Гилбърт! Техен личен представител! Какво ще му каже сега? Защото без съмнение след като е говорил с Мейсън, Смили ще го смята за виновен. Какво трябва да каже сега? Каква история да разправи — истината или какво? Но не му остана много време да разсъждава, защото, докато събере мислите си, Смили бе въведен при него. Клайд облиза сухите си устни и само успя да каже:

— О, добър ден, господин Смили.

Посетителят му отговори с престорена сърдечност:

— Здравейте, Клайд. Много съжалявам да ви видя на такова място. — И продължи: — Вестниците и тукашният прокурор какво ли не разправят за тая история, в която сте попаднали, но предполагам, че много малко от всичко това е вярно: трябва да има някаква грешка, разбира се. И аз съм тук именно за да разбера тая работа. Чичо ви ми се обади по телефона тая сутрин да дойда да ви видя и да разбера какво ги е накарало да ви задържат. Естествено вие разбирате как се чувстват вашите близки. Те искаха да дойда да узная истината, за да снемат обвинението, ако е възможно… тъй че стига да ми разправите цялата история от игла до конец… нали разбирате… искам да кажа…

Той се поспря тук — поради това, което току-що му бе разказал прокурорът, както и поради особено нервното и сдържано поведение на Клайд, беше уверен, че младежът не ще може да му каже много нещо за свое оправдание.

А Клайд още веднъж облиза устните си и заговори?

— Предполагам, че положението изглежда наистина много сериозно за мен, господин Смили. Когато се запознах с госпожица Олдън, не мислех, че ще се заплета в такава история. Но господ ми е свидетел, че не съм я убивал. Никога не съм и помислял да я убивам, нито да отивам с нея на това езеро. Това е самата истина, както и онова, което казах на прокурора. Зная. Зная, че той има нейни писма до мен, но от тях личи само, че тя е искала да замина с нея… не, че аз съм искал да отида с нея…

Клайд замълча с надеждата, че Смили ще гласува доверие на тези изявления. А Смили, като забеляза, че твърденията на Клайд съвпадат с тези на Мейсън, се опита да го успокои и отговори:

— Да, зная. Той ей сега ми ги показа.

— Сигурен бях, че ще ви ги покаже — продължи Клайд с отпаднал глас. — Но нали знаете как се нареждат нещата понякога, господин Смили. — От страх, че шерифът или Краут могат да го чуят, той сниши глас още повече. — Човек може да се забърка с едно момиче, дори отначало да не е имал такива намерения. Вие сам го знаете. Аз наистина харесвах Робърта отначало и това е вярно и наистина се възползвах от доверието й, както личи от писмата. Но нали знаете това правило във фабриката, че никой началник на отделение не бива да има нищо общо с някоя от своите подчинени. Е, струва ми се, че цялото нещастие за мен започна оттам. Преди всичко ме беше страх да не се издам пред някого, разбирате ли?

— А, тъй ли?

И така постепенно, като се отпускаше все повече и повече в течение на разказа, понеже Смили като че ли го слушаше със съчувствие, Клайд обрисува стъпка по стъпка началото на близостта си с Робърта наред със сегашните си доводи за защита. Но нито дума за фотоапарата, за двете шапки или за изчезналия костюм — нещата, които непрекъснато и безкрайно много го тревожеха. И как ли наистина щеше някога да ги обясни? А Смили на края на всичко това и поради казаното му от Мейсън го попита:

— Но какво ще кажете за тия две шапки, Клайд? Както тоя човек тук ми разправя, вие сте признали, че имате две сламени шапки: тая, дето са намерили на езерото, и друга, с която сте тръгнали оттам.

Принуден да каже нещо и без да знае какво, Клайд отговори:

— Но те грешат, като казват, че съм тръгнал оттам със сламена шапка, господин Смили, аз бях с кепе.

— Разбирам. И все пак сте имали сламена шапка на Мечото езеро, както твърди прокурорът.

— Да, имах, но както му казах, това беше шапката, с която бях отишъл у Кранстън първия път. Аз му го казах. Бях я забравил там.

— А, ясно. Но имаше и нещо за някакъв костюм, сив костюм, ако не се лъжа, с който са ви видели там, както той казва, и който той не може да намери сега. Били ли сте с такъв костюм?

— Не. Аз бях със сини дрехи, същите, които носех, когато дойдох тук. Те ми ги взеха и ми дадоха ей тези.

— Но според него вие сте му казали, че сте ги дали на химическо чистене в Шарон, а той не можел да намери там никой, който да знае нещо по тоя въпрос. Какво ще кажете за това. Давали ли сте ги на химическо чистене там?

— Да, господин Смили.

— Кому?

— Знаете, не мога да си спомня сега. Но мисля, че бих могъл да намеря човека, ако отида там пак… той е близо до гарата. — Но при тези думи Клайд сведе очи, за да не срещне погледа на Смили.

И тогава Смили, както Мейсън преди него, започна да го разпитва за куфарчето в лодката и щом е могъл да доплува до брега облечен и обут, дали не е било възможно да доплува до Робърта и да й помогне да се хване за преобърнатата лодка. А Клайд обясни, както и преди, че го било страх да не го повлече тя на дъното, но сега за първи път добави, че й извикал да се хване за лодката, докато преди беше казал, че лодката била отнесена настрана от течението. И Смили си спомни, че Мейсън му бе споменал това. Също така във връзка с думите на Клайд, че вятърът му духнал шапката, Мейсън бе казал, че можел да докаже чрез свидетели, както и с бюлетина за времето, че нямало никакъв полъх на вятър в този изключително тих ден. И тъй, явно Клайд лъжеше. Историята му беше шита с бели конци. Все пак Смили не искаше да го смути и току се обаждаше: „Да, разбирам“ или „Разбира се“, или „Значи, така стана, а?“

И най-после го попита за белезите по лицето и главата на Робърта. Защото Мейсън беше обърнал вниманието му върху тях с твърдението, че удар, нанесен от лодката, не можел да я контузи на двете места. Но Клайд го увери, че лодката я ударила само веднъж и всичките рани се дължали на това и той не можел да си представи от какво друго са били причинени. Но веднага му стана ясно колко безнадеждни са всички тези обяснения. Защото неспокойното му смутено държане така явно го издаваше, че Смили не му вярваше. Съвсем очевидно той смяташе за подлост факта, че Клайд не е помогнал на Робърта — плитко скроено извинение за това, че я е оставил да умре.

Твърде уморен и обезсърчен, за да лъже повече, най-после Клайд замълча. А Смили, прекалено огорчен и притеснен, за да му се иска да чете морал или да обърква Клайд още повече, мърдаше на стола, въртеше се и най-сетне заяви:

— Е, май трябва вече да си вървя, Клайд. Пътищата оттук до Шарон са доста лоши. Но много съм доволен, че можах да чуя всичко, както го виждате вие. И ще го предам на чичо ви точно както ми го разказахте. Но засега, ако бях на ваше място, бих говорил колкото е възможно по-малко… поне докато получите някакво съобщение от мен. Беше ми наредено да намеря тук, ако мога, адвокат, който да поеме защитата ви, но понеже е късно, а господин Брукхарт, главният ни юрисконсулт, се връща утре, мисля да почакам, докато първо поговоря с него. Тъй че, ако се вслушате в моя съвет, няма да казвате нищо, докато не ви се обадим той или аз. Той ще дойде сам, а може и да изпрати някого; този човек, който и да е, ще донесе писмо от мен и след това ще ви каже какво да правите.

С това предупреждение Смили се сбогува и остави Клайд на неговите мисли; сам той ни най-малко не се съмняваше във виновността на младежа и в това, че нищо друго, освен милионите на Грифитс, ако семейството реши да ги похарчи, не ще може да го спаси от съдбата, която безспорно е заслужил.

XIII

И тъй на другата сутрин Самюъл Грифитс и син му Гилбърт, застанал до него в голямата гостна на дома им на Уикейджи авеню, изслушаха доклада на Смили за срещите му с Клайд и Мейсън. Смили предаде всичко, което бе чул и видял. И Гилбърт Грифитс, безкрайно потресен и вбесен от всичко чуто, по едно време възкликна:

— Гледай го ти, тоя мизерник! Тоя мръсник! Какво ти казвах, татко? Не те ли предупреждавах да не го взимаш тук?

И Самюъл Грифитс, след като поразмисли над това напомняне за по-раншното му глупаво съчувствие, отвърна на Гилбърт с извънредно изразителен и дълбоко огорчен поглед, в който се четеше: „За какво сме се събрали: да разглеждаме безразсъдството на първоначалното ми, макар и глупаво, но добро намерение, или сегашното критично положение?“ А Гилбърт си мислеше: „Тоя убиец! И тая проклета фръцла Сондра Финчли, дето се мъчеше да направи от него нещо, за да ме ядоса, а така очерни сама себе си. Глупачка! Но така й се пада. Сега и тя ще посърба от тая попара.“ Само че това ще струва и на баща му, и на всички тях безкрайни неприятности. Защото то бе неизличимо петно, което вероятно щеше да се лепне на всички — на самия него, на годеницата му, на Бела, Майра, родителите им — и може би да им коства положението в тукашното общество. Каква трагедия! Може би смъртно наказание! И то в тяхното семейство!

Ала Самюъл Грифитс от своя страна прехвърляше в ума си всичко от идването на Клайд в Ликъргъс.

Как е бил оставен да работи първо в сутерена, пренебрегнат от семейството. Оставен сам на себе си цели осем месеца. Дали това не е допринесло поне нещичко за целия този ужас? А след това сложен за началник на толкова момичета! Не е ли било това грешка? Той виждаше сега всичко това ясно, макар и да не се мъчеше в никой случай да извини някак деянието на Клайд — съвсем не! Каква подла душица… какви невъздържани плътски желания! Какво необуздано зверство — да прелъсти тази девойка, а след това заради Сондра, заради приятната и мила малка Сондра да замисли да се отърве от нея! А сега е в затвора и не дава по-добри обяснения за всички тези поразяващи обстоятелства, както му съобщи Смили, от тези, че изобщо не бил имал намерение да я убива, не бил дори кроил подобно нещо… вятърът му духнал шапката! Каква невероятна безпомощност! И никакво приемливо обяснение за двете шапки или за изчезналия костюм, или за това, че не се е притекъл на помощ на давещото се момиче. И тези необясними белези по лицето й. Колко силно говори всичко това за неговата виновност!

— За бога! — възкликна Гилбърт. — Не е ли могъл да измисли нещо по-добро от това, глупакът му с глупак!

И Смили отговори, че това е всичко, каквото е успял да го накара да каже, и че господин Мейсън е напълно и съвършено безпристрастно убеден в неговата виновност.

— Ужасно! Ужасно! — намеси се Самюъл. — Аз действително не мога още да го повярвам. Не мога! Вижда ми се невъзможно някой от моята кръв да бъде виновен в такова нещо! — Той скочи и закрачи из стаята, обзет от неприкрито и смазващо отчаяние и страх. Неговото семейство! Гилбърт и бъдещето му! Бела с всичките й амбиции и мечти! Ами Сондра! Ами Финчли!

Той сключи ръце, свъси вежди и стисна устни. Крачеше и поглеждаше Смили, който, безупречен и пригладен, все още не можеше да скрие огромното си напрежение и поклащаше глава колчем очите на Грифитс се спираха върху му.

А после, след около още час и половина такова разпитване и преразпитване дали е възможно да се даде някакво друго тълкуване освен онова, което подсказваха данните, съобщени от Смили, Грифитс-старши помълча и заяви:

— Е, трябва да кажа, че всичко изглежда много лошо. И все пак въпреки всичко, което ми казвате, не мога да намеря в себе си сили да го осъдя напълно, без да зная повече от това, което знаем сега. Може да има някакви други факти, които още не са излезли наяве… Вие казвате, той не иска да говори за повечето неща… някои дребни подробности, за които ние не знаем… едно или друго слабо оправдание… защото без нещо от този род то наистина изглежда като зверско престъпление. Върнал ли се е господин Брукхарт от Бостън?

— Да, татко, той е тук — отговори Гилбърт. — Обадил се е на господин Смили.

— Кажете му да дойде тук при мен в два часа следобед. Сега съм твърде уморен, за да говоря повече по този въпрос. Разкажете му всичко, което разказахте на мен, Смили. А след това елате заедно с него в два. Не е изключено той да направи някакво ценно за нас предложение, макар и да не виждам какво би могъл да ни препоръча. Искам да кажа само едно: надявам се, че Клайд не е виновен. И да се вземат всички възможни мерки, за да открием дали е виновен, или не е, и ако се окаже невинен, да го защитим в рамките на закона. Но нищо повече. Никакви опити да се спаси човек, виновен в подобно нещо… не, не и не! Дори и да е мой племенник! Аз няма да го направя! Не съм такъв човек! Неприятности или не… позор или не, ще сторя каквото мога, за да му помогна, ако не е виновен… ако има и най-слабото основание да се вярва, че не е. Но ако е виновен? Не! Никога! Ако този младеж е наистина виновен, ще трябва да понесе последствията. Нито един долар… нито един петак от моите пари не ще отиде за човек, който би могъл да бъде виновен в такова престъпление, дори и да ми е племенник!

Самюъл се обърна и бавно и тежко се запъти към стълбите в дъното на стаята, а Смили остана загледан в него с широко отворени очи, обзет от чувство на почит. Каква сила! Каква решителност! Какво безпристрастие в такъв критичен миг! Гилбърт, поразен не по-малко от Смили, седеше също с поглед впит пред себе си. Баща му беше истински мъж. Може да е жестоко оскърбен и засегнат, но противно на самия него, мислеше си Гилбърт, не проявява нито дребнавост, нито отмъстителност.

А сетне дойде господин Дара Брукхарт — едър, добре облечен, охранен, тежък и предпазлив търговски юрисконсулт, с едното око полузатворено от паднал клепач и доста изпъкнал корем, човек, който създаваше впечатление, ако не тялом, то поне духом, че е увиснал подобно на балон в някаква до висша степен разредена атмосфера, където най-лекият полъх на всевъзможни юридически прецеденти, тълкувания и решения лесно го придвижва насам и натам. При липса на допълнителни факти вината на Клайд (за него) изглеждаше очевидна. Но дори без оглед на горното, както виждаше нещата, след като внимателно изслуша разказа на Смили за всички подозрителни и уличаващи обстоятелства, той сметна, че е много трудно да се изгради дори само отчасти задоволителна защита, освен ако има някакви факти в полза на Клайд, неизлезли досега наяве. Тези две шапки, това куфарче… това, че е избягал по такъв начин. Тези писма. Но той би искал да ги прочете. Защото, ако се съди по наличните досега данни, общественото настроение безспорно ще бъде напълно против Клайд и в полза на загиналата девойка поради нейната бедност, поради класата, към която принадлежи — положение, при което благоприятна присъда в околийския център на такъв затънтен горски край би била почти невъзможна, понеже самият Клайд, макар и беден, е племенник на богат човек и досега е имал добро положение в обществото на Ликъргъс. Това безспорно ще настрои местните прости хорица против него. Навярно би било по-добре да се поиска прехвърляне на разглеждането на делото в друга околия, за да се неутрализира силата на такова предубеждение.

От друга страна, без да изпрати първо при Клайд човек опитен в кръстосани разпити, който с оглед да поеме неговата защита би съумял под предлог, че от правдивите отговори зависи неговият живот, да изтръгне от него фактите, господин Брукхарт не би могъл да каже дали има някаква надежда, или не. В бюрото му работи някой си господин Качумън, много способен юрист, когото биха могли да изпратят с такава мисия и въз основа на чийто окончателен доклад биха могли да си съставят трезво мнение. Обаче върху подобен случай може да има и други гледища, които, по негова преценка, следва да бъдат внимателно обсъдени и решени. Защото, както господин Грифитс и син му, разбира се, добре знаят, в Ютика, Ню Йорк, Олбъни (и сега, като си помисли, особено в Олбъни, където работят братята Канавън & Канавън, извънредно способни, макар и съмнителни личности) има специалисти по углавни дела, посветени до най-големи тънкости във всички потайни пътища и хитрини на наказателното право. И кой да е от тях — безспорно срещу достатъчно голямо възнаграждение, независимо от първите впечатления за подобно положение — би склонил да поеме такава защита. И без съмнение чрез препращане на делото по подсъдност в друг окръг искания, обжалвания, възражения и така нататък биха могли и положително биха сполучили да забавят и в крайна сметка да постигнат окончателна присъда, по-малка от смърт, ако това е желанието на главата на такова известно семейство. От друга страна, съществува неоспоримият факт, че едно тъй силно оспорвано дело, каквото положително би било то в случая, може да добие огромна гласност — дали господин Самюъл Грифитс желае това? Защото все пак при подобни обстоятелства не е ли вероятно хората да заговорят, макар и съвършено несправедливо, разбира се, че той използва голямото си богатство, за да потъпче правосъдието? Хората са тъй предубедени против богатите в такива случаи! Въпреки всичко обществото положително ще очаква семейство Грифитс да осигури някаква защита, независимо дали необходимостта от нея ще бъде критикувана след това, или не.

И вследствие на това сега се налага господин Грифитс и син му да решат как биха предпочели да постъпят: да прибегнат до много изтъкнати специалисти по наказателни дела, както двамата, които току-що назова Брукхарт, да вземат не толкова силен защитник или да не вземат никакъв. Защото, разбира се, би било възможно, и то без да бие особено на очи, да се осигури на Клайд способен, но все пак напълно умерен съдебен адвокат — някой живеещ и практикуващ в Бриджбърг например, — чието задължение ще бъде да свежда до минимум всички кресливи и неоправдани бележки по адрес на семейството във вестниците.

И тъй след още три часа съвещание Самюъл Грифитс окончателно реши господин Брукхарт незабавно да изпрати своя господин Качумън в Бриджбърг да разпита Клайд, а след това, каквито и да са заключенията му относно неговата виновност или невинност, да избере от местните юридически таланти поне засега адвокат, който би защитил Клайд най-съвестно и най-добре. Но да не му дава никакви уверения, че ще разполага със средства, нито да го насърчава да стори нещо повече, отколкото да изтръгне от Клайд истинските подробности за неговата причастност към това обвинение. А осигури ли ги веднъж, да съсредоточи вниманието си върху такава защита, която по най-честен начин да установи само фактите, справедливо благоприятни за Клайд — накъсо, да не се стреми по никой начин, било чрез юридически машинации или казуистика, било чрез каквито да било хитрини да установи мнима невинност и с това да потъпче целите на правосъдието.

XIV

Оказа се, че господин Качумън в никакъв случай не беше човек, който би могъл да измъкне от Клайд нещо повече, отколкото бяха измъкнали Мейсън и Смили. Макар и ловък до известна степен в сглобяването на объркани показания от данни, които изглеждаха най-правдоподобни, той не бе толкова вещ в областта на чувствата, колкото то бе необходимо в случая с Клайд. Твърде много се придържаше до закона, беше студен — неспособен да се вълнува. Ето защо след като подложи Клайд на безмилостен четиричасов разпит един горещ юлски следобед, в края на краищата се видя принуден да се откаже с чувството, че като предумишлен убиец Клайд вероятно бе най-изключителният пример за бездарен и несръчен престъпник, какъвто бе някога виждал.

Защото след идването на Смили Мейсън беше отишъл с Клайд на бреговете на Голямата чапла. И там бе открил триножника и фотоапарата. И беше чул нови лъжи от Клайд. И както сега обясни на Качумън, при все че Клайд отричаше да е притежавал фотоапарат, той — Мейсън — имал доказателства, че е притежавал и че го е взел със себе си на тръгване от Ликъргъс. Обаче когато Качумън го изненада с този факт, Клайд не можа да му отговори нищо друго, освен че не бил взимал със себе си фотоапарат и че намереният триножник съвсем не бил от неговия апарат — лъжа, която дотолкова ядоса Качумън, че реши да не спори с него по-нататък.

Същевременно обаче, понеже Брукхарт му беше наредил каквито и да бъдат личните му заключения по отношение на Клайд непременно да му намери някакъв адвокат (великодушието, ако не и честта на семейство Грифитс изисквало поне толкова, понеже роднините им на Запад, както Брукхарт вече му беше обяснил, нямали нищо, пък и не било желателно да бъдат забъркани в това дело), той реши, че трябва да му избере защитник, преди да си замине. Ето защо, без да има някакво понятие от местното политическо положение, той отиде при Айра Келог, директор на Катаракската околийска национална банка, който, макар Качумън да не знаеше това, беше по върховете на ръководството на демократическата партия. А поради религиозните и нравствените си възгледи същият този Келог беше вече във висша степен раздразнен от престъплението, в което бе обвинен Клайд. От друга страна, понеже също така добре знаеше, че това дело вероятно ще отвори пътя за допълнителни републикански победи в приближаващите избори, той си даде сметка, че няма да е зле да се позасили опозицията срещу Мейсън. Съдбата като че ли твърде явно благоприятстваше републиканската политическа машина в лицето на Клайд и чрез престъплението, извършено от него.

Защото след разкриването на това убийство Мейсън се радваше на такава известност и дори пръснала се по целите Съединени щати слава, с каквато не се беше ползвал от години никой прокурор от този край. Кореспонденти на вестници, репортери и илюстратори се стичаха вече от такива далечни градове като Бъфало, Рочестър, Чикаго, Ню Йорк и Бостън, било да интервюират, било да рисуват скици или да фотографират Клайд, Мейсън, останалите живи членове на семейство Олдън и така нататък, докато местните жители обсипваха Мейсън с искрени похвали, та дори и гласоподавателите демократи от окръга се присъединяваха към републиканците, като се уверяваха един друг, че Мейсън е човек на място, че се държи с този млад убиец така, както е заслужил, и че нито богатството на семейство Грифитс, нито семейството на това богато момиче, което той като че ли се е мъчил да спечели, не могат ни най-малко да повлияят на младия народен трибун. Това е истински прокурор. Той не „губи напразно време, бога ми“.

Наистина преди още да дойде Качумън, следователят свика свидетелите по следствието и те в присъствието и дори под ръководството на Мейсън установиха, че загиналото момиче е умряло вследствие на убийство, замислено и извършено от някой си Клайд Грифитс, който се намирал в момента в затвора на Бриджбърг и трябвало да бъде задържан там в очакване на решението на околийския съвет на съдебните заседатели, на който престъплението трябвало скоро да бъде представено за разглеждане. А Мейсън, както всички сега знаеха, възнамеряваше да осигури с искане, отправено до губернатора, извънредно заседание на Върховния съд, което естествено щеше да наложи едно незабавно свикване на разширения състав на съдебните заседатели, за да изслуша доказателствата и свидетелските показания и или да подведе Клайд под отговорност, или да го освободи. И ето че Качумън пристигна, за да попита къде би могъл да намери истински способен местен адвокат, в когото да бъдат сигурни, че ще съумее да изгради някаква защита за Клайд. И в същия миг в ума на Келог проблесна името и репутацията на някой си Алвин Белнап от фирмата „Белнап & Джефсън“ в същия този град — личност, която е била два пъти щатски сенатор, три пъти народен представител на демократическата партия от този край, а напоследък смятан от разни политици-демократи като човек, който ще бъде почетен с по-висока длъжност, щом успеят да удържат победа, която ще позволи на демократите да вземат в свои ръце местната административна власт. Всъщност едва преди три години в борбата за прокурорската длъжност на Мейсън същият този Белнап спечели най-много гласове от всички други кандидати на демократическата листа. Наистина той беше толкова добър в политическо отношение, че тази година бе посочен като кандидат за същата длъжност на околийски съдия, на която бе хвърлил око Мейсън. И ако не бяха тези неочаквани и тъй поразителни събития във връзка с Клайд, почти всички бяха решили, че бъде ли посочен за кандидат, Белнап ще бъде избран. И въпреки че не си даде труд да изложи на Качумън всичките сложни подробности на това много интересно политическо положение, господин Келог все пак му обясни, че господин Белнап е съвсем изключителен човек, почти идеален, ако е необходим опонент на Мейсън.

След това бегло въведение Келог предложи да заведе Качумън лично в кантората на „Белнап & Джефсън“, която се намирала точно отсреща, в сградата Бауърз.

Те почукаха и вратата им отвори жив, много симпатичен на вид към четиридесет и осем годишен мъж със среден ръст, чиито сиво-сини очи веднага направиха на Качумън впечатление като духовни прозорци на безспорно проницателен, макар и не съвсем положителен и гъвкав ум. Защото Белнап обикновено се държеше така, че всички го уважаваха. Беше завършил университет и на младини благодарение на своята външност, материално и обществено положение (баща му е бил съдия и сенатор в Конгреса) беше опитал достатъчно от онова, което бихме могли да наречем „живота на големия град“, тъй че всички тези нетактични грубости, както и сексуални задръжки и сексуални въжделения, които все още тъй много вълнуваха, стимулираха и можеха да се сметнат дори за характеристика на човек като Мейсън, отдавна бяха отстъпили мястото си на непринудени маниери и разбиране на хората, а това му позволяваше доста лесно да схваща всяко не особено заплетено нравствено или социално усложнение, пред което можеше да го изправи животът.

Наистина той беше човек, който по природа би се заел със случай като този на Клайд с по-малко страст и напрежение, отколкото Мейсън. Защото някога, когато наближавал двадесетата си година, сам той изпаднал в затруднение с две момичета, с едното от които само си играел, докато в другото бил сериозно влюбен. И след като прелъстил първото и се изправил пред годеж или бягство, избрал бягството. Но преди това изложил положението на баща си, който го посъветвал да замине на почивка, а в същото време били потърсени услугите на домашния лекар. Срещу хиляда долара и разноските, необходими за настаняване на бременното момиче в Ютика, бащата най-сетне сполучил да отърве сина си и направил възможно завръщането му и в крайна сметка оженването му за другото момиче.

И така, при все че в никакъв случай не съчувстваше на по-жестоките и по-решителни похвати в опита на Клайд да се избави, както гласеше засега обвинението (никога през всичките години на адвокатската си практика не бе могъл да схване психологията на убиеца), все пак поради носещите се слухове за съществуването и влиянието на любовта към богато момиче, чието име още оставаше в тайна, Белнап беше склонен да подозре, че Клайд е бил подведен или заслепен от чувствата си. Не беше ли беден, суетен и амбициозен? Беше чул за това; дори си беше мислил, че при съществуващото политическо положение би могъл с изгода за себе си и може би твърде пагубно за мечтите на Мейсън да изгради известна защита или поне да се надява на редица юридически възражения и отлагания на делото, покрай които на господин Мейсън да не му е чак толкова лесно да грабне длъжността околийски съдия, колкото той си представя. Не би ли било възможно с няколко бързи юридически хода — дори въпреки надигащото се обществено мнение или тъкмо поради него — да поиска прехвърляне на делото другаде или да се отложи за събиране на нови доказателства, в който случай съдебното дирене да започне едва когато господин Мейсън вече няма да е на тази длъжност. Белнап и новият му съдружник Рубин Джефсън, съвсем наскоро дошъл от щата Върмонт, бяха мислили за това.

А ето че пристигна господин Качумън, придружен от господин Келог. И след това — съвещание с господин Качумън и господин Келог, при което вторият обоснова в съвсем политическа светлина целесъобразността Белнап да поеме тази защита. А при наличието на собствената му заинтересованост в това дело той не се колеба много дълго и като се посъветва с по-младия си съдружник, реши да я поеме. В края на краищата тя надали би могла да му навреди в политическо отношение, каквото и да бъде настроението на хората.

И тогава, след като Качумън му връчи предварителния хонорар, както и препоръчително писмо до Клайд, Белнап помоли Джефсън да се обади на Мейсън и да го уведоми, че Белнап и Джефсън, адвокати на Самюъл Грифитс, натоварени да защитават племенника му, го молят за подробно писмено изложение на всички обвинения, както и за събраните досега показания и доказателства, протокола от аутопсията и доклада на следователя за предварителното следствие. Също така сведение дали е било отправено искане за извънредна сесия на Върховния съд и ако има такова, кой съдия е назначен да води делото и кога и къде ще се събере съветът на съдебните заседатели. Между другото — каза той, — понеже господа Белнап и Джефсън са научили, че трупът на госпожица Олдън е бил изпратен в родното й място, за да бъде погребан, те молят прокуратурата за съгласие той да бъде изровен, за да може да бъде освидетелстван от други лекари, поканени от защитата — положение, на което Мейсън първо се опита да се противопостави, но накрая се съгласи, за да не става нужда да се подчинява сетне на разпореждането на съдията от Върховния съд.

Щом уреди тези подробности, Белнап заяви, че отива в затвора да види Клайд. Беше късно и той не бе вечерял, а сега можеше да остане изобщо без вечеря, но искаше да проведе „задушевен“ разговор с този младеж, за когото Качумън го осведоми, че бил много труден. Но Белнап, обнадежден за борбата си против Мейсън и с убеждението, че благодарение на своя душевен строй ще разбере Клайд, бе обладан от професионално любопитство в най-висша степен. Каква романтика и каква драма в това престъпление! Какво ли момиче е тази Сондра Финчли, за която вече беше чул по тайни пътища? Не може ли тя да бъде някак привлечена към защитата на Клайд? Беше вече разбрал, че името й не бива да се споменава — такова било изискването на висшата политика. Той наистина нямаше търпение час по-скоро да поговори с този хитър, амбициозен и лекомислен младеж.

Обаче, когато стигна в затвора и показа на шерифа Слак писмото от Качумън, Белнап го помоли за лична услуга — да го заведат горе на някое място близо до килията на Клайд, та да може, без да съобщят за идването му, първо да го понаблюдава — и бе тихо заведен на втория етаж; там му отвориха външната врата, водеща към коридора, дето се намираше килията на Клайд, и го оставиха да влезе сам. Когато стигна на няколко крачки от килията, можа да го разгледа — Клайд лежеше по лице на желязното си легло, с ръце на главата, в отвора стоеше таблата с недокосната храна, тялото му бе безволно отпуснато. Защото след посещението на Качумън и втория несполучлив опит да убеди някого в безполезните си и безсмислени лъжи той бе обзет от още по-голямо малодушие. Всъщност беше дотолкова паднал духом, че направо ридаеше и рамената му се тресяха от беззвучния плач. При тази гледка и като си спомни собствените младежки лудории, Белнап изпита към него дълбоко съжаление. Никой бездушен убиец, както си помисли той, не би плакал.

Той се приближи до вратата на килията и след кратко забавяне заговори:

— Хайде, хайде, Клайд! Това няма да помогне. Не бива така да се отчайвате. Вашият случай може да не е чак толкова безнадежден, както го мислите. Не бихте ли седнали да поприказвате с адвокат, който смята, че би могъл да направи нещо за вас? Аз се казвам Белнап, Алвин Белнап. Живея тук в Бриджбърг и съм изпратен от този другия, дето е бил тук преди малко… Качумън, така ли му беше името? Вие не сте се разбрали с него много добре, нали? Е, и аз също. Той май не е човек от нашата черга. Но ето ви писмо от него, с което ме упълномощава да бъда ваш защитник. Искате ли да го видите?

Той мушна писмото с добродушен и авторитетен вид през гъстата решетка, към която Клайд се приближи с любопитство и съмнение. Защото в гласа на този човек имаше нещо толкова сърдечно и необикновено, разбиращо, че му вдъхна смелост. Затова пое писмото, без да се колебае, прочете го и го върна с усмивка.

— Ето на̀, така си и мислех — продължи Белнап с най-убедителен тон, доволен от ефекта, който отдаваше изключително на личния си магнетизъм и чар. — Така е по-добре. Сигурен съм, че ще се разберем. Чувствам го. Вие ще можете да говорите с мен с такава лекота и искреност, както бихте говорили с майка си. И без да ви е страх, че дори и една дума за нещо, което сте ми казали, ще стигне до някое друго ухо, освен ако сам пожелаете, нали? Защото аз ще бъда ваш защитник, Клайд, в случай че се съгласите, а вие ще бъдете мой клиент и ние ще седнем заедно утре или когато кажете, и вие ще ми разправите всичко, което смятате, че трябва да зная, а аз ще ви кажа какво аз смятам, че трябва да зная, и дали ще мога да ви помогна. И ще ви докажа, че с всяко нещо, с което ми помагате, помагате на самия себе си, нали? Ще си извадя и душата, за да ви измъкна от тази беда. Е, какво ще кажете, Клайд?

Той се усмихна най-насърчително и съчувствено, дори благо. А Клайд, усетил за първи път, откакто бе тук, че е намерил някого, комуто вероятно би могъл да се довери без всякаква опасност, вече си мислеше, че може да е най-добре, ако разкаже на този човек всичко, от игла до конец… Надали би могъл да каже защо, но го харесваше. Някак бързо, макар и смътно, той долови, че този човек разбира и би могъл дори да му съчувства, ако знаеше всичко или почти всичко. И след като Белнап му обясни подробно колко голямо е желанието на този негов враг Мейсън да го осъди и как при положение че успее да изгради правдоподобна защита, той, Белнап, е сигурен, че ще му се удаде да отлага делото, докато мандатът на този човек изтече, Клайд заяви, че ако адвокатът го остави тази нощ да обмисли всичко, на другия ден или когато той пожелае да дойде пак, ще му разкаже всичко.

И така на другия ден Белнап седеше на столче, дъвчеше шоколад и слушаше, докато Клайд пред него на желязното легло разправяше своята история — всичките подробности на своя живот от деня на пристигането му в Ликъргъс — как и защо беше дошъл там, случая с убитото дете в Канзас сити, без обаче да спомене изрезката от вестника, която беше запазил, а след това забравил; за запознанството си с Робърта и увлечението си по нея; за нейната бременност и как се е мъчил да я отърве… и така нататък, и така нататък, докато тя заплашила, че ще го изложи, и тогава най-после, изпаднал в дълбоко отчаяние и страх, той прочел случайно бележката в „Таймз Юниън“ и се опитал да направи същото. Но изобщо не го е замислял лично той — господин Белнап трябва да го разбере. Нито я е убил умишлено накрая. Не, не е. Каквото друго и да мисли, господин Белнап трябва да повярва това. Той не я е ударил преднамерено. Не, не, не! Това било случайност. Имало е фотоапарат и триножникът, за който се говорело, че бил намерен от Мейсън, безспорно бил неговият. Също така той го скрил под паднало дърво, след като случайно ударил Робърта с фотоапарата и после го видял да потъва в езерото, където е без съмнение и сега, и то със снимки на самия него и Робърта на филма в него, ако не са се развалили от водата. Но той не я е ударил умишлено. Не… не е. Тя се приближила и той я ударил, но не умишлено. Лодката се преобърнала. А след това описа колкото можеше по-точно как преди това бе изпаднал като че ли в транс, защото, след като отишъл толкова далече, не можел да отиде докрай.

Но на това място самият Белнап най-сетне се отегчи и се разстрои от този странен разказ, видя колко невъзможно е да го изложи, да не говорим пък да убеди с него в невинността на тези тъмни и жестоки кроежи и постъпки съдебни заседатели, набрани измежду обикновените хора от този затънтен горски край, и най-после, уморен, обзет от несигурност и дори душевен смут, стана, сложи ръце върху рамената на Клайд и каза:

— Е, мисля, че стига толкова за днес, Клайд. Разбирам как сте се чувствали и как всичко се е случило… разбирам също колко сте уморен и много се радвам, че можахте да ми разкажете самата истина, защото знам колко трудно е било за вас да го направите. Но не искам да говорите повече сега. Има дни пред нас, а има и известни неща, които искам да свърша, преди да разгледаме някои от по-маловажните подробности в тая работа утре или вдругиден. Сега лягайте и си отспете. Ще имате нужда от всичките си сили за работата, която ще трябва да извършим двамата с вас малко по-нататък. Но засега няма защо да се тревожите, понеже то не е нужно, разбирате ли? Аз ще ви измъкна от тая каша… или по-точно ние ще ви измъкнем, моят съдружник и аз. Имам съдружник, когото ще доведа тук тия дни. Ще го харесате и него. Но има няколко неща, за които искам да помислите и към които да се придържате, едно от тях е да не позволите някой да ви накара със заплаха да направите нещо, защото или аз, или съдружникът ми ще се отбиваме тук всеки ден и каквото и да искате да кажете или да узнаете, ще можете да го кажете или да го узнаете от нас. Освен това не бива да говорите с никого — с Мейсън, шерифа, тия тъмничари, с никого… освен ако аз ви кажа да говорите. С никого, чувате ли? А преди всичко друго недейте вече плака. Защото и да сте невинен като ангел или черен като самия дявол, най-лошото нещо, което можете да направите, е да плачете пред някого. Публиката и тия затворнически служители не го разбират: те неизменно го взимат за слабост или признание във виновност. А аз не искам да мислят нищо подобно за вас сега, особено след като зная, че наистина не сте виновен. Сега го знам. Аз го вярвам. Разбирате ли? Затова дръжте се като мъж пред Мейсън и пред всички други. Всъщност отсега нататък бих искал да се помъчите да се смеете по малко… или най-малкото да се усмихвате и да се здрависвате с тия хора тук. Знаете ли, в правото има една стара поговорка, че съзнанието за невинността успокоява човека. Мислете и се дръжте като невинен. Недейте седя потънал в мрачни мисли с такъв вид, сякаш сте загубили сетния си приятел, защото не сте. Аз съм тук, а също и моят съдружник господин Джефсън. Аз ще го доведа тук след ден-два и вие трябва да го гледате и да се държите с него също както с мен. Имайте му доверие, защото по юридически въпроси той е в известни отношения по-находчив и от мен. А утре ще ви донеса една-две книги, списания и вестници и искам да ги четете или да гледате картинките. Те ще ви помогнат да не мислите за неволята си.

Клайд успя едва-едва да се усмихне и кимна.

— Също така отсега нататък… не зная дали сте изобщо религиозен, но независимо от това в неделните дни тук в затвора има черковна служба и аз искам да я посещавате… разбира се, ако ви предложат. Защото хората тук са религиозни и аз искам да им правите колкото можете по-добро впечатление. Няма да обръщате внимание какво ще говорят и как ще ви гледат, ще правите, както ви казвам. А ако тоя Мейсън или някой друг от тукашните започнат да ви досаждат, пратете ми една бележка. Сега ще си вървя, тъй че изпратете ме с весела усмивка и да ме посрещнете също така, когато дойда пак. И да не приказвате, чувате ли?

След това той бодро разтърси Клайд за рамената, плесна го по гърба и излезе, а в действителност вътрешно си казваше: „Дали наистина вярвам, че тоя тип е толкова невинен, колкото твърди? Дали е възможно човек да удари момиче по тоя начин и да не знае, че го върши умишлено? И после да заплува настрана, защото, както уверява, мислел, че ако отиде до нея, можел да се удави и той. Лошо. Лошо! Има ли дванадесет души, които ще го повярват? А това куфарче, тия две шапки, тоя липсващ костюм! И все пак той се кълне, че не я е ударил умишлено. Но как да приемем всички тия кроежи… Намерението, което не е невинно в очите на закона. Дали казва истината, или лъже дори и сега… може би се опитва да измами не само мен, но и себе си? А тоя фотоапарат… би трябвало да го докопаме, преди да го е пипнал Мейсън и да го е приложил към веществените доказателства. А тоя костюм. Би трябвало да го намеря и може би да го спомена, за да оборя впечатлението, че е бил скрит. Да кажа, че е бил у нас през цялото време… да го изпратя в Ликъргъс за чистене. Но не, не… една минутка… трябва да обмисля.“

И така нататък, точка по точка, докато си казваше уморено, че навярно по-добре би било да не използва изобщо разказа на Клайд, а да скърпи някаква друга история… да го промени или да го смекчи по някакъв начин, който ще го направи не толкова жесток, не толкова близък до убийство от гледна точка на закона.

XV

Господин Рубин Джефсън беше съвършено различен от Белнап, Качумън, Мейсън, Смили — всъщност от всички, които досега бяха спохождали Клайд или бяха проявили юридически интерес към неговото дело. Беше млад, висок, слаб, рошав, мургав, хладен, но не студен по душа и имаше воля и решителност, твърди и устойчиви като стомана. Притежаваше съобразителност и правна подготовка, които по хитрост и егоизъм го оприличаваха на рис или пор. Проницателни стоманени, много светлосини очи на почерняло лице. Дълъг нос, издаващ воля и любопитство. Силни ръце и тяло. Без да губи време, щом научи, че съществува възможност те (Белнап и Джефсън) да поемат защитата на Клайд, той проучи протоколите на съдебния следовател във връзка със смъртта, както и лекарската експертиза и писмата от Робърта и Сондра. И сега, седнал пред Белнап, който обясняваше, че Клайд фактически е признал да е замислял убийството на Робърта, макар всъщност да не го е извършил, понеже в решителния момент изпаднал в някакво каталептично състояние или бил обзет от угризения на съвестта и само неумишлено я ударил, Джефсън го гледаше втренчено без помен от усмивка или каквато да било забележка.

— Но нали не е бил в такова състояние, когато е отишъл там с нея?

— Не.

— Нито когато е заплувал настрана от нея след това?

— Не.

— Нито когато е вървял през тия гори или сменял дрехите и шапката, или когато е крил триножника?

— Не.

— Разбира се, вие знаете, че по същество, пред закона, ако използваме собствения му разказ, той е също толкова виновен, както и ако я беше ударил, и съдията ще трябва да разясни това на съдебните заседатели.

— Да, знам. Мислих вече за всичко това.

— Е, тогава…

— Вижте какво ще ви кажа, Джефсън; без съмнение това е труден случай. Сега ми се струва, че всичките козове са в ръцете на Мейсън. Ако успеем да отървем тоя хлапак, значи, ще можем да отървем когото и да било. Само че както аз виждам нещата, струва ми се, че засега няма още защо да споменаваме това каталептично състояние… поне докато не решим да обжалваме под предлог на невменяемост или емоционална неуравновесеност, или нещо друго подобно… горе-долу както в случая с Хари То например.

Той замълча и със съмнение се почеса по прошареното си сляпо око.

— Разбира се, вие смятате, че той е виновен? — подхвърли сухо Джефсън.

— М-м-м, знаете, колкото и учудващо да ви се види, не. Поне не съм положителен, че смятам. Да ви кажа правичката, това е един от най-озадачаващите случаи, с които съм се сблъсквал досега. Този младеж в никакъв случай не е толкова коравосърдечен, колкото го мислите, нито е толкова хладнокръвен… съвсем простичък и добродушен хлапак в известен смисъл, както сам ще се убедите… искам да кажа, в държането си. Само двайсет и една или две годишен. И въпреки роднинските си връзки с това семейство Грифитс много беден, всъщност обикновен чиновник. И ми каза, че родителите му били също бедни. Имали някаква мисия на Запад… май че в Денвър… а преди това в Канзас сити. Не е бил у дома от четири години. Всъщност той се забъркал там в някаква щура момчешка история, когато работил в един от хотелите на Канзас сити като пиколо, и трябвало да бяга. Това е нещо, за което трябва да бъдем по-предпазливи с Мейсън: дали го знае, или не? Както разбрах, той с компания други момчета от хотела взели колата на някакъв богаташ без знанието на собственика, а после, понеже ги било страх, че ще закъснеят, прегазили и убили едно момиче. Ще трябва да поразузнаем тая работа и да бъдем нащрек, защото, ако Мейсън знае, ще я изтърси в съда точно когато смята, че ние най-малко очакваме такова нещо.

— Не, тоя му номер няма да мине — отговори Джефсън и в студените му сини очи блесна електрическа искра, — дори и да стане нужда да отида в Канзас сити да разбера какво е било.

Белнап продължи да разказва на Джефсън всичко, каквото бе научил за живота на Клайд до настоящия момент — как е мил чинии, прислужвал в ресторант, работил на щанд за газирани питиета, разнасял с кола поръчки, всичко, каквото му паднело, докато не дошъл в Ликъргъс… как винаги имал слабост към момичета, как се запознал първо с Робърта, а после със Сондра. Най-сетне как объркал конците с едната и отчаяно се влюбил в другата, за която не можел да се ожени, докато не се отърве от първата.

— И въпреки всичко това вие все още изпитвате съмнение дали я е убил? — попита в заключение Джефсън.

— Да, както ви казах, съвсем не съм сигурен дали го е направил. Но знам, че все още въздиша по второто момиче. Държането му се променяше всеки път, когато той или аз случайно го споменехме. Например аз го попитах за отношенията му с нея и въпреки че е обвинен в прелъстяването и убиването на другото момиче, той ме погледна така, сякаш бях казал нещо неуместно… сякаш бях оскърбил него или нея.

При тези думи Белнап се усмихна кисело, но Джефсън, вдигнал дългите си кокалести крака върху ореховото писалище пред него, само го гледаше с немигащ поглед.

— Нима — рече той най-после.

— И не само това — продължи Белнап, — но каза: „Ами не, разбира се, не. Тя не би допуснала подобно нещо, а освен това…“ — и тук се пресече. „А освен това, какво, Клайд?“ — попитах го аз. „Е, не бива да забравяте коя е тя.“ — „А, разбирам“ — казах аз. И тогава, можете ли да си представите, той поиска да знае няма ли начин нейното име и писмата, които му е писала, да не стигнат до вестниците и делото… семейството й да не го узнае, та тя и близките й да не пострадат твърде много.

— Сериозно? Е добре, ами другото момиче?

— Точно това е, каквото искам да подчертая. Той е могъл да замисли убийство на едното момиче и, кой знае, дори да го убие, след като го е прелъстил, но умът му е бил толкова завъртян от големите мечти за тая, другата, че просто съвсем не е знаел какво върши. Разбирате ли? Нали знаете как става това с някои от тия младежи на негова възраст, особено ако не са имали много вземане-даване с момичета, нито разполагали с пари, а искат да се издигнат и да станат нещо.

— Вие мислите, че това малко го е побъркало, така ли? — додаде Джефсън.

— Е, може би… бил е разстроен, хипнотизиран, не на себе си… нали знаете… да, имал е „мозъчна буря“, както казват в Ню Йорк. Но положително е все още луд за това другото момиче. Всъщност мисля, че плаче в затвора най-много за нея. Той плачеше, нали знаете, когато отидох да го видя, хълцаше, сякаш сърцето му се късаше. — Белнап замислено почеса дясното си ухо. — Така или иначе, положително има нещо в тая, другата идея… че е бил побъркан от всичко това: от една страна, тая Олдън го принуждава да се ожени за нея, докато другата девойка му предлага да се омъжи за него. Аз разбирам. Веднъж съм бил в такова положение сам аз. — И той прекъсна разсъжденията си, за да разкаже на Джефсън за този случай. — Между другото — продължи той — Клайд казва, че можем да намерим това антрефиле за удавянето на другата девойка в „Таймз Юниън“ от осемнадесети ли, деветнадесети ли юни.

— Добре — отвърна Джефсън, — ще го намеря.

— Знаете ли какво бих искал да направите утре — пак подхвана Белнап, — да дойдете там с мен и да видите какво ще ви е впечатлението от него. Искам да видя дали ще разкаже всичко на вас по същия начин. Интересува ме вашето лично мнение за него.

— Ще го узнаете като нищо — отсече Джефсън.

На другия ден Белнап и Джефсън отидоха да посетят Клайд в затвора. И Джефсън, след като го разпита и обмисли още веднъж странната му история, дори сега не можеше окончателно да реши дали Клайд наистина е ударил Робърта без умисъл, както твърдеше, или не. Защото, ако го е направил без умисъл, как е могъл след това да заплува към брега и да я остави да се удави? Положително да се убедят в това съдебните заседатели, щеше да е още по-трудно, отколкото да се убеди сам той.

В същото време съществуваше и това твърдение на Белнап за възможността Клайд да е бил душевно разстроен или неуравновесен по времето, когато е възприел замисъла от „Таймз Юниън“ и пристъпил към осъществяването му. Това можеше да е вярно, разбира се — поне на самия Джефсън Клайд се видя достатъчно разумен и здравомислещ сега. На Джефсън той се видя по-коравосърдечен и по-хитър, отколкото искаше да го види Белнап — хитрина, смекчена, разбира се, до голяма степен от скромни и подкупващи светски обноски, които неволно го правеха привлекателен. Обаче Клайд в никакъв случай не прояви същото желание да се довери на Джефсън, както се беше доверил на Белнап — отношение, което отначало не събуди особено големи симпатии у Джефсън. Същевременно у този адвокат имаше една съсредоточена, целенасочена сериозност, която скоро убеди Клайд в неговия делови, ако не и емоционален интерес. И след известно време по-младият мъж започна да му вдъхва дори повече надежди, отколкото Белнап, като човек, който би могъл да направи най-много за него.

— Разбира се, вие знаете, че тия писма, които ви е писала госпожица Олдън, са много силни? — заговори Джефсън, след като чу повторния разказ на Клайд.

— Да, господине.

— Те са много тъжни за всеки, който не е запознат с всичките факти, и поради това вероятно ще създадат у съдебните заседатели предубеждение против вас, особено ако се съпоставят с писмата на госпожица Финчли.

— Да, предполагам, че е така — отговори Клайд, — но пък и тя не е била винаги такава. Тя започна да ми пише така едва след като й се случи тая беда, а аз поисках тя да ме освободи.

— Зная, зная. И това е едно съображение, което трябва да обмислим и може би да изложим пред съда, ако успеем. Да имаше някакъв начин да предотвратим изнасянето им пред съда — забеляза той на Белнап. След това пак се обърна към Клайд: — Но ето какво искам да ви попитам сега: вие сте имали близост с нея около една година, така ли?

— Да.

— През цялото време, когато сте ходили с нея, или преди това, имала ли е приятелски или може би интимни отношения с някой друг млад мъж някъде… искам да кажа, вие да знаете нещо такова?

Както Клайд можеше да схване, Джефсън не се страхуваше или може би не беше достатъчно чувствителен, за да се въздържи да предложи каквато да е идея или хитрост, която според него би могла да отвори вратичка за избавление. Но Клайд съвсем не се зарадва на това внушение — той направо бе възмутен. Колко срамно би било по отношение на Робърта, при нейния характер, да се опита да използва подобна лъжа! Той не можеше и не искаше да прибегне до подобна измама, затова отговори:

— Не, господине. Никога не съм чувал да е ходила с някой друг. Всъщност аз зная, че не е.

— Прекрасно! Това приключва този въпрос — отсече Джефсън. — От нейните писма бях заключил, че това, което казвате, е истина. И все пак ние трябва да знаем всички факти. Положението би се променило коренно, ако бе имало някой друг.

В този момент Клайд не можа да разбере напълно дали адвокатът се мъчи да му подчертае стойността на тази идея, или не, но въпреки всичко реши, че не е хубаво дори да мисли за подобно нещо. И пак си мислеше: „Дано този човек сполучи да измисли истинска защита за мен! Изглежда тъй хитър!“

— Добре тогава — продължи Джефсън със същия съсредоточен, изпитателен тон, лишен, както се струваше на Клайд, от каквото да било чувство или съжаление, — ето още едно нещо, което искам да ви попитам. През цялото време, когато сте я познавали, било преди вашата близост или след това, писала ли ви е някога някакви злобни или саркастични писма, да е искала нещо от вас, да ви е заплашвала?

— Не, господине, не мога да кажа, че е писала — отговори Клайд, — всъщност сигурен съм, че не е. Не, господине. С изключение на тия няколко последни писма… най-последното.

— А вие, предполагам, никога не сте й писали?

— Не, господине, никога не съм й писал писма.

— Защо?

— Ами… тя беше при мен там, във фабриката. Освен това, накрая, когато си отиде при родителите, беше ме страх.

— Разбирам.

В същото време, както Клайд продължи да изтъква, и то съвършено честно, тя могла понякога да се държи съвсем не благо — фактически умеела да бъде много решителна и дори упорита. Не обърнала никакво внимание на неговите увещания, че като го кара да се ожени за нея, ще провали бъдещето му в обществото и във всяко друго отношение и това въпреки готовността му да работи и да й плаща издръжка — държане, което, както той го описа сега, било причина за всичките беди докато госпожица Финчли (и тук в гласа му се промъкна нотка на благоговение и възторг, която Джефсън не закъсня да забележи) била готова да направи за него всичко.

— Значи, вие наистина сте обичали много тая госпожица Финчли?

— Да, господине.

— И не сте могли вече да мислите за Робърта, след като сте се запознали с госпожица Финчли?

— Не можех, господин Джефсън.

— Разбирам — рече адвокатът и сериозно поклати глава, като си мислеше в същото време колко безполезно и дори опасно би могло да бъде, ако се кажеше това на съдебните заседатели. А след това си помисли, че навярно най-добре ще е да възприемат последното предложение на Белнап, да възприемат обичайната за това време съдебна практика и поддържат, че в случая е имало невменяемост или нервно разстройство, предизвикано от ужасното положение, в което обвиняемият си е въобразявал, че се намира. Но въпреки това продължи: — Вие казвате, че нещо ви станало, когато сте били там в лодката с нея в последния ден, че всъщност не сте знаели какво вършите в момента, когато сте я ударили?

— Да, господине, това е така.

И Клайд започна да обяснява още веднъж какво точно е било състоянието му тогава.

— Добре, добре, вярвам ви — отговори Джефсън, сякаш повярвал думите на Клайд, при все че в действителност не можеше да си го представи. — Но вие знаете, разбира се, че като имат предвид всички други обстоятелства, никои съдебни заседатели няма да повярват в това нещо — заяви той. — Има твърде много подробности, които ще трябва да се обяснят, а ние нямаме особена възможност да ги обясним при сегашното положение. Не ми е много ясно — заговори той на Белнап. — Тия две шапки, това куфарче… освен ако поддържаме невменяемост или нещо подобно. Знаете ли да е имало някога във вашето семейство случай на лудост? — обърна се той отново към Клайд.

— Не, господине, поне аз не зная.

— Някой вуйчо или братовчед, или дядо, който да е имал припадъци или някакви чудатости, или нещо подобно?

— Не, никога не съм чувал, господин Джефсън.

— А богатите ви роднини там в Ликъргъс… предполагам, на тях няма да им се хареса твърде много, ако изляза и се опитам да докажа подобно нещо?

— Страх ме е, че няма да им хареса, господине — отговори Клайд, като си мислеше за Гилбърт.

— Добре, чакайте да видя — продължи след миг Джефсън. — Това усложнява работата. Не виждам обаче нищо друго по-сигурно.

И той пак се обърна към Белнап и го попита как би приел като теория самоубийството, понеже писмата на Робърта издавали склонност към меланхолия, която лесно би могла да доведе до мисъл за самоубийство. И не биха ли могли да кажат, че като излязла на езерото с Клайд и го умолявала да се ожени за нея, а той отказал, тя се хвърлила във водата. А той бил твърде потресен и душевно покрусен, за да я спаси.

— А какво ще правим със собствената му версия, че вятърът му отнесъл шапката и като се мъчел да я хване, преобърнал лодката? — възрази Белнап по такъв начин, сякаш Клайд не беше там.

— Е да, и това е съвсем вярно, но не бихме ли могли да кажем, може би, че понеже се чувствал нравствено отговорен за нейното състояние, което от своя страна станало причина тя да свърши с живота, той не искал да признае истината за нейното самоубийство.

При тези думи Клайд трепна, но и двамата дори не го забелязаха. Те говореха така, като че ли го нямаше или той не можеше да има мнение по въпроса — поведение, което го изуми, но в никой случай не го подтикна да протестира, понеже се чувстваше така безпомощен.

— Ами записването под чуждо име в ханчетата! Двете шапки… дрехите… куфарчето му? — отривисто настояваше Белнап с тон, който подсказа на Клайд колко сериозно смята той положението му.

— Е, каквато теория и да предложим, тия неща все ще трябва да се обяснят по някакъв начин — отвърна Джефсън колебливо. — Не можем да прибегнем до истинската история за неговите кроежи… без да се позовем на невменяемост поне доколкото го виждам аз. А не прибегнем ли до нея, каквото и да правим, все ще се натъкваме на уликите.

Той вдигна уморено ръце, сякаш искаше да каже: „Бога ми, не зная как да постъпя!“

— Обаче като имаме предвид всичко това — настояваше Белнап — и отказът му да се ожени за нея след обещанията, за които се говори в нейните писма… ами че това ще действа против него, така че ще настрои обществото още повече срещу него. Не, това не става — заключи той. — Ще трябва да измислим нещо, което да събуди някакво съчувствие към него.

И след това пак се обърна към Клайд, като че ли изобщо не бяха водили този разговор. И му отправи поглед, в който се четеше: „И ти ако не си трудна задача!“

Тогава Джефсън забеляза:

— А, да, тоя костюм, дето сте го хвърлили в езерото близо до вилата на Кранстън… опишете ми колкото можете по-точно мястото, където сте го хвърлили… колко е далече от къщата?

Той зачака, докато Клайд неуверено се мъчеше да си припомни разните подробности за часа и мястото, доколкото можеше да си го представи.

— Ако можех да отида там, сигурно лесно щях да го намеря.

— Да, зная, но няма да ви пуснат да отидете там, без да дойде и Мейсън — отговори той. — А може да не ви пуснат и с него. Сега сте в затвора и никой не може да ви изведе без разрешението на щатските власти, разбирате? Но ние трябва да намерим тоя костюм. — Тогава той се обърна към Белнап и му каза със снишен глас: — Трябва да го намерим, да го почистим и да го представим с обяснението, че е бил изпратен за чистене от самия него… че не е бил скрит, разбирате ли?

— Да, трябва — рече нехайно Белнап, а Клайд стоеше и слушаше с любопитство, малко изумен от тези откровени планове за хитруване и измами в негова полза.

— А сега за тоя фотоапарат, дето паднал в езерото… трябва да се помъчим да го намерим и него. Мисля си, че Мейсън може да знае за него или да подозира, че е там. Във всеки случай извънредно важно е да го намерим, преди да го е намерил той. Смятате ли, че лодката се е преобърнала около това място, където бяха забили кол, когато ви водиха там?

— Да, господин Джефсън.

— Добре, трябва да видим дали ще можем да го намерим — продължи адвокатът, като се обърна към Белнап. — Не бива да допуснем, стига да можем, той да изскочи при разглеждане на делото. Защото без апарата ще трябва да се кълнат, че Грифитс я е ударил с тоя триножник или нещо друго, което не е вярно, и там ще можем да им сложим крак.

— Да, и това е вярно — отвърна Белнап.

— А сега за тоя куфар, дето е у Мейсън. И той е нещо, което още не съм видял, но ще го видя утре. Как сложихте костюма в куфара, когато излязохте от водата: така, както си е бил мокър?

— Не, господине, първо го изстисках. Сетне го изсуших, колкото можах. А после го увих в хартията, в която бе нашият обед, сложих борови игли отдолу в куфара и отгоре върху дрехите.

— Тъй че, доколкото знаете, вътре не е имало мокри петна, след като извадихте костюма?

— Мисля, че не е имало, господине.

— Но не сте сигурен?

— Като ме питате сега, не съм съвсем сигурен… не, господин Джефсън.

— Добре, ще го видя сам утре. А сега за тия белези по лицето й: вие не сте признали никому тук или където да било, че изобщо сте я ударили?

— Не, господине.

— А белегът на темето е останал от лодката, както твърдите?

— Да, господине.

— Но за другите мислите, че може да са от удара с апарата?

— Да, господине. Така предполагам.

— Добре, тогава ето как я виждам аз тая работа — каза Джефсън, като се обърна пак към Белнап. — Смятам, че когато му дойде времето, можем спокойно да заявим, че тези белези изобщо не са от него, разбирате ли? Те са от канджите и от прътите, с които са шарили там по дъното, когато са се мъчили да я намерят. Поне можем да се опитаме. А ако не са от канджите и прътите — добави той доста мрачно и сухо, — положително може да са от превозването на трупа от езерото до тая гара и оттам с влака дотук.

— Да, струва ми се, че Мейсън ще види доста зор да докаже, че не са от това — съгласи се Белнап.

— А колкото за триножника, е, по-добре ще е да изровим трупа и да направим свои измервания, и да премерим колко дебел е бордът на лодката, тъй че да не му е много лесно на Мейсън да се възползва от триножника, макар да го е намерил. — Очите на господин Джефсън силно се присвиха и станаха много бистри и много сини, когато каза тава. В главата и издълженото тяло той приличаше на пор. И на Клайд, който бе наблюдавал и слушал всичко това със страхопочитание, се стори, че този, по-младият мъж, е човекът, който би могъл да му помогне. Беше тъй хитър и практичен, тъй прям, студен и равнодушен и въпреки това вдъхваше доверие, досущ като някоя неподдаваща се на управление машина, която произвежда енергия.

И когато най-после двамата адвокати тръгнаха да си вървят, Клайд съжаляваше. Защото, докато бяха близо до него, правеха планове и крояха как да го избавят, той се чувстваше много по-сигурен, по-силен, изпитваше по-голяма надежда, по-голяма увереност, че може би в някой бъден ден ще бъде свободен.

XVI

Подир всичко това обаче в крайна сметка бе решено, че може би най-лесната и най-сигурна защита, на която биха могли да се осланят, при положение че семейство Грифитс от Ликъргъс би се съгласило, трябваше да се изгради върху невменяемост или „мозъчна буря“ — временно умопомрачение, дължащо се на любовта и илюзията за величие, породена у Клайд от Сондра Финчли, и заплахата Робърта да провали всичките му мечти и планове. Но след като се посъветваха с Качумън и Дара Брукхарт в Ликъргъс, а те на свой ред отнесоха въпроса до Самюъл и Гилбърт Грифитс, беше решено, че това не е подходящо. Защото, за да се установи невменяемостта или „мозъчната буря“, ще трябват предварителни доказателства или свидетелски показания в смисъл, че Клайд никога не се е отличавал със здрав разум, че е бил неуравновесен цял живот, и някои частни примери, които да потвърдят неговите чудатости; ще трябва роднини (в това число може би и самото семейство Грифитс от Ликъргъс) да дадат клетвени показания в този дух — цяла редица доказателства, които очевидно ще наложат на мнозина явно да мамят и лъжесвидетелстват, а също ще хвърлят сянка върху кръвта и умствените способности на рода Грифитс, което бе достатъчно да противопостави и Самюел, и Гилбърт до такава степен, че те категорично отхвърлиха този план. Така Брукхарт се видя принуден да съобщи на Белнап, че трябва да се откажат от такова обосноваване на защитата.

При това положение, щат не щат, Белнап и Джефсън трябваше пак да седнат да разсъждават. Защото всякаква друга защита, за каквато можеха да се сетят, сега им се виждаше съвършено безнадеждна.

— Искам да ви кажа едно нещо — забеляза упоритият Джефсън, след като прелисти още веднъж писмата и на Робърта, и на Сондра. — Писмата от тая Олдън са най-трудното, с което ще трябва да се справяме. От тях всеки съдебен заседател може да заплаче, ако ги четат както трябва, а пък дадат ли гласност на писмата от онази другата девойка, това ще е направо край. По-добре ще е, смятам, ако не споменаваме нейните писма изобщо, освен ако го направи Мейсън. Това само ще накара хората да помислят, че Клайд Грифитс е убил тая Олдън, за да се отърве от нея. За Мейсън не би могло да има нищо по-хубаво, както ми се струва.

И Белнап от сърце се съгласи с него.

Същевременно някакъв план трябваше да бъде съставен незабавно. И тъй, след разните им съвещания, Джефсън, който виждаше голяма възможност за себе си да се прояви в това дело, най-сетне стигна до заключението, че най-сигурната възможна защита — защита, на която няма да противоречат подозрителните и най-странни постъпки на самия Клайд, — ще бъде, че той никога не е замислял убийство. Наопаки, понеже е морален, ако не и физически страхливец, както го подсказва собственият му разказ, изпаднал в ужас, че може да бъде изложен и пропъден от Ликъргъс и от сърцето на Сондра, и тъй като още не бил казал на Робърта за Сондра, с мисълта, че като узнае за тази негова голяма любов (към Сондра), Робърта може да поиска да се отърве от него, набързо и без да има нищо по-лошо наум, решил да убеди Робърта да дойде с него до кой да е близък курорт, не непременно на езерото Грас или на Голямата чапла, за да й разкаже всичко това и така да спечели свободата си, разбира се, като й предложи все пак да й плаща издръжка, доколкото му позволяват силите, през много трудния за нея период.

— Всичко това е чудесно — възрази Белнап. — Но това предполага отказа му да се ожени за нея, нали? А кои съдебни заседатели ще изпитат съчувствие към него за такова нещо или ще повярват, че не е искал да я убие?

— Чакайте малко, чакайте малко! — отговори Джефсън сопнатичко. — Дотук изглежда така. Разбира се. Но вие не сте ме изслушали докрай. Аз ви казах, че имам план.

— Добре, да го чуем тогава — отговори Белнап извънредно заинтересуван.

— Вижте сега, ще ви кажа… моят план е следният… Да оставим всичките факти тъй, както са, и точно тъй, както разказва за тях Клайд, и точно тъй, както досега ги е излагал Мейсън, с изключение, разбира се, на това, че той я е ударил… и след това да ги обясним… писмата, раните, куфарчето, двете шапки, всичко… в никакво отношение да не ги отричаме.

Тук той се поспря и прокара дългите си слаби луничави ръце през светлата си коса и погледна през зелената трева на градския площад към затвора, където седеше Клайд, а сетне пак към Белнап.

— Всичко е чудесно, но как да го направим? — попита Белнап.

— Казвам ви: друг изход няма — продължи Джефсън, сякаш говореше на себе си, без да обърне никакво внимание на по-старшия си съдружник, — и аз мисля, че това ще свърши работа. — Той се обърна да погледне пак през прозореца и заговори като че ли на някого вън: — Той отива там, разбирате ли, понеже е уплашен и понеже трябва да направи нещо или ще бъде изложен. И се записва в двете ханчета така, както се е записал, защото го е страх да не узнае някой долу в Ликъргъс, че е горе на езерата. И неговият план е да й признае за това другото момиче. Но… — и той се прекъсна и загледа втренчено Белнап — ето крайъгълния камък на цялата защита; ако той не издържи изпитанието, ние губим! Слушайте! Той отива там горе с нея, обзет от страх, и не за да се ожени за нея или да я убие, а за да я убеди да го остави на мира. Но когато стигат там и той вижда колко й е зле, колко е уморена и печална… е, вие знаете колко много го обича тя все още и той прекарва с нея две нощи, разбирате ли?

— Да, разбирам — прекъсна го Белнап с любопитство, но не чак толкова неуверено този път. — И това може да обясни тези нощи.

— Може? Ще обясни! — отвърна Джефсън иронично и спокойно и в сините му като камбанки очи пролича само студена, устремна, практична логика, без следа от вълнение или дори някакво съчувствие. — Тъй, и докато е там горе с нея при тия условия — тъй близо до нея пак, разбирате, нали? — Изражението му не се промени, на лицето му не трепна нито едно мускулче. — Той изживява душевен прелом. Разбирате ли ме? Той я съжалява. Срам го е от себе си, за греха, сторен срещу нея. Това трябва да разчувства тия наши съдебни заседатели тук, тия религиозни, нравствени хорица, а?

— Би могло — тихо се съгласи Белнап, който вече беше много заинтересуван и изпитваше нова надежда.

— Той съзнава, че й е сторил зло — продължи Джефсън, съсредоточен върху плана си, като паяк, когато плете мрежа, — и въпреки цялото си увлечение по другото момиче, сега е готов да поправи грешката си спрямо тая Олдън, разбирате ли, защото я съжалява и го е срам от себе си. Това премахва грозното предположение, че обмисля убийството й, докато прекарва с нея тия две нощи в Ютика и на езерото Грас.

— Обаче той все още обича другото момиче? — подхвърли Белнап.

— Ами да. Поне го харесва, бил е очарован от живота на обществото, преобразил се е, станал е друг човек, но сега е готов да се ожени за Робърта, в случай че тя все още го иска, след като й разкаже за другото момиче и любовта си към него.

— Разбирам. Но какво ще правим сега с лодката, куфарчето, с отиването му след това във вилата на тая Финчли?

— Чакайте малко! Чакайте малко! Ще ви кажа за това — продължи Джефсън и сините му очи се забиха в пространството като мощен електрически лъч. — Разбира се, той излиза с нея с лодка и, разбира се, взима това куфарче, и, разбира се, в ханчетата се записва под тия измислени имена, и тръгва през горите при това другото момиче, след като Робърта се е удавила. Но защо? Защо? Искате ли да знаете защо? Ще ви кажа! Той изпитал съжаление към нея, разбирате, и е поискал да се ожени за нея или поне е поискал да поправи грешката си спрямо нея в последния момент там. Не преди, не преди, помнете, а след като е прекарал една нощ с нея в Ютика и още една на езеро Грас. Но когато тя се удавя, при това случайно, разбира се, както той твърди, у него пламва любовта към това другото момиче. Той не е преставал да го обича, макар да е бил готов да го пожертва, за да поправи грешката си спрямо Робърта. Разбирате ли?

— Разбирам.

— А как ще докажат, че у него не е настъпил душевен прелом, щом той го твърди и не отстъпва?

— Разбирам, но той ще трябва да говори много убедително — добави Белнап възтежко. — А какво ще кажем за тия две шапки? Все ще трябва да се даде някакво обяснение.

— Да, ей сега ще ви кажа и за тях. Тая, която имал, се поизцапала. Затова той решил да купи друга. Колкото за историята, дето е разправил на Мейсън, че бил с кепе, е, уплашил се е и излъгал, защото е мислил, че трябва да се измъкне. Но, разбира се, преди да отиде при това другото момиче… искам да кажа, докато Робърта е още жива, възниква въпросът за отношенията му с това другото момиче, какво смята да направи с него. Той говори на Робърта, нали разбирате — продължи Джефсън, — трябва някак да се справим с това нещо. Но както ми се струва, то е лесно, защото, след като изживява душевен прелом и иска да постъпи правилно спрямо Робърта, разбира се, не му остава нищо друго, освен да пише на това другото момиче или да отиде при него и да му каже… за злото, което е извършил спрямо Робърта.

— Да.

— Защото, както сега ми се струва, не можем съвсем да изключим от играта тая Финчли. Боя се, че ще трябва да я намесим.

— Добре, щом се налага — рече Белнап.

— Защото, разбирате ли, ако Робърта смята, че той все още е длъжен да се ожени за нея… той първо ще отиде и ще каже на тая Финчли, че не може да се ожени за нея… че заминава… тоест ако Робърта няма нищо против да я остави за толкова дълго време, разбирате ли?

— Да.

— Ако има нещо против, той ще се ожени за нея в Тримилевия залив или на някое друго място.

— Да.

— Но не бива да забравяте, че докато тя е все още жива, той не знае какво да прави и е разстроен. И едва след втората нощ на езерото Грас започва да разбира колко погрешни са били всичките му постъпки, разбирате ли? Нещо става. Може би тя се разплаква или говори, че иска да умре, както го казва в тия писма.

— Да.

— И тогава той иска да намери тихо местенце, където биха могли да седнат на спокойствие да си поприказват, където никой няма да ги види или чуе.

— Да, да… продължавайте.

— Е, идва му наум езерото Голямата чапла. Бил е там веднъж или сега са много близо, а пък и малко по-надолу, само на дванайсет мили, е Тримилевият залив, където, ако решат, могат да се оженят.

— Разбирам.

— Ако ли не, ако тя не поиска да се омъжи за него след пълното му признание, може да я закара обратно на ханчето, нали, и той или тя може да остане там или да продължи пътя си.

— Да, така.

— Междувременно, за да не се губи време и да не трябва да висят в това ханче (то е доста скъпо, нали знаете, а той няма чак толкова пари), той взима нещо за ядене в куфара. И фотоапарата си, защото иска да прави снимки. Понеже, ако Мейсън изкара тоя апарат, ще трябва да се дават обяснения, а по-добре ще е да го обясним ние, не той, нали?

— Разбирам, разбирам — възкликна Белнап, вече дълбоко заинтересуван; той се усмихна и започна да си потрива ръцете.

— Така те тръгват да се повозят с лодка.

— Да.

— И обикалят из езерото.

— Така.

— Най-после, след като се нахранват на брега, правят няколко снимки…

— Така.

— Той решава да й разкаже цялата истина за себе си. Той няма нищо против, той е готов…

— Разбирам.

— Само че, преди да направи това, иска да я снима още един-два пъти там, в лодката, до самия бряг.

— Така.

— И след това ще й разкаже, разбирате ли?

— Да.

— И така за малко се отдалечават с лодката, точно както е било, разбирате ли?

— Да.

— Но понеже имат намерение да слязат на брега пак, да берат цветя, той оставя куфарчето си, разбирате ли? Това е обяснението за куфара:

— Тъй.

— Но преди да направи някакви снимки, там, в лодката, по водата, той започва да й разказва за любовта си към това другото момиче… че ако тя настоява, той ще се ожени за нея и ще пише на Сондра писмо. Или ако тя смята, че не иска той да се ожени за нея, щом обича това другото момиче…

— Да, продължавайте! — нетърпеливо го подкани Белнап.

— Е — продължи Джефсън, — той ще направи всичко възможно да се грижи за нея и да я издържа с парите, които ще има, след като се ожени за това богато момиче.

— Така.

— Но тя иска той да се ожени за нея и да остави тая госпожица Финчли!

— Разбирам.

— И той се съгласява.

— Естествено.

— А тя е толкова благодарна, че в своето вълнение или признателност скача, за да отиде при него, разбирате ли?

— Да.

— И лодката се залюлява малко; той скача да я прихване, понеже го е страх, че тя ще падне, разбирате ли?

— Да.

— Е, сега, ако искаме, можем да го накараме да държи тоя апарат в ръка или не, както вие сметнете за по-добре.

— Да, разбирам накъде биете.

— Може да го държи, може и да не го държи, или той, или тя прави погрешна крачка, точно както той го разправя, или само движението на двете тела кара лодката да се преобърне и той я удря или не я удря, както вие сметнете за по-добре, но, разбира се, случайно.

— Да, разбирам, да пукна макар! — възкликна Белнап. — Чудесно, Рубин! Превъзходно! Прекрасно!

— И лодката я удря, също както и него, малко, разбирате ли? — продължаваше Джефсън, без да обърне внимание на този изблик, тъй се беше увлякъл в собствения си план. — И малко го зашеметява.

— Разбирам.

— И той я чува да вика, вижда я, но е малко замаян, разбирате ли? И докато се окопити достатъчно, за да направи нещо…

— Тя е изчезнала — тихо заключи Белнап. — Удавила се е. Разбирам ви.

— А сетне поради всички тия други подозрителни обстоятелства и записването под измислени имена… и понеже вече я няма и той все едно не може да направи нищо за нея… нейните близки може би не биха искали да знаят за състоянието й, нали знаете…

— Разбирам.

— Той побягва, уплашен, морален страхливец, както ще трябва да поддържаме от самото начало, който се стреми да запази добрите отношения с чичо си и да не загуби положението си в обществото. Не е ли достатъчно това като обяснение?

— Мисля, че не е по-лошо от всякакво друго обяснение, Рубин. Всъщност, мисля, че е приемливо и ви поздравявам. Не виждам как някой би могъл да се надява да намери по-добро. Ако то не му отърве кожата или не докара разногласие между съдебните заседатели, бихме могли да докараме присъдата, да речем, до двайсет години, как смятате? — И много доволен, той се изправи, изгледа с възхищение дългия си мършав съдружник и добави: — Чудесно!

Джефсън му отвърна с немигащ поглед на сините си очи, които можеше да се сравнят с огледално бистри вирове.

— Но, разбира се, вие знаете какво значи това? — добави той спокойно и тихо.

— Че той ще трябва да дава клетвени показания? Положително, положително. Много добре го виждам. Но това е единственият му шанс.

— И няма да се види на хората нито много спокоен, нито убедителен, както ми се струва: много е нервен и сантиментален.

— Да, зная всичко това — бързо отговори Белнап. — Много лесно се плаши. А Мейсън ще го подгони като бесен бик. Ще трябва да го подготвим за всичко това… да го обучим. Ще го накараме да разбере, че това е единственото му спасение, че от това зависи дали ще остане жив, или не. Ще го обучаваме месеци наред.

— Не сполучи ли, няма да се отърве. Да можехме само да направим нещо да му вдъхнем смелост… да го научим да изиграе ролята си. — Очите на Джефсън като че ли виждаха точно отпред съдебната зала, където на свидетелското място Клайд щеше да стои пред Мейсън. След това той вдигна писмата на Робърта (преписите, които бяха получили от Мейсън) и като ги загледа, заключи: — Да не бяха само ей тия! — Той ги претегли в ръка. — Боже! — завърши той мрачно. — Какво дело! Но ние още не сме победени, съвсем не! Ами че ние още не сме започнали. И, така или иначе, ще си спечелим име. Между другото — добави той, — хванал съм един познат, който живее около Голямата чапла, да потърси довечера тоя апарат. Пожелайте ми сполука.

— От все сърце! — беше отговорът на Белнап.

XVII

Каква борба и какво възбуждение представлява едно голямо дело за убийство! След като се обърнаха към Брукхарт и Качумън за съвет, Белнап и Джефсън получиха отговора, че те смятат плана на Джефсън за „единствения може би начин“, но при условие колкото може по-малко да се говори за семейство Грифитс.

И тогава веднага Белнап и Джефсън дадоха предварителни изявления, съставени по такъв начин, че да покажат вярата си в Клайд и да го представят като много оклеветен и съвършено неправилно разбран младеж, чиито намерения и постъпки спрямо госпожица Олдън толкова се различават от онези, съобщени от Мейсън, колкото бялото се различава от черното. В тях също се намекваше, че излишната припряност на прокурора да поиска извънредна сесия на Върховния съд вероятно има по-скоро политическо, отколкото чисто правно значение. Защо иначе ще е това бързане, особено ако се вземат под внимание предстоящите избори в околията? Да не би да има някакво намерение да се използват резултатите от такова дело за осъществяване на политическите амбиции на някое отделно лице или група лица? Господа Белнап и Джефсън се надяват, че не е така.

Но независимо от подобни сметки, предубеждения или политически стремежи на кое да е определено лице или група защитата няма намерение да допусне едно невинно момче като Клайд, станало жертва на обстоятелствата, както защитниците са готови да докажат, да бъде изпратено на електрическия стол само за да осигури победата на Републиканската партия през ноември. Нещо повече, за да обори тези странни и въпреки всичко лъжливи обстоятелства, защитата ще има нужда от значителен период време, за да подготви пледоарията си. Ето защо ще й се наложи да подаде официален протест в Олбъни срещу отправеното от прокурора искане до губернатора за извънредна сесия на Върховния съд. Тя не е нужна, понеже редовната сесия за разглеждането на такива дела ще се състои през януари, а те имат нужда от точно толкова време за подготвяне на защитата.

Но при все че този силен, макар и доста закъснял отговор бе изслушан от представителите на различни вестници с дължима сериозност, Мейсън енергично опроверга това „голословно“ твърдение за политически интриги, както и приказките за невинността на Клайд.

„Какво основание имам аз, представител на цялото население в тази околия, да изпращам тоя човек където да било или да му отправям и едно-единствено обвинение, щом, обвиненията говорят сами за себе си? Нима самите улики не показват, че е убил това момиче? При това нито е казал, нито извършил поне едно нещо, за да изясни някое от подозрителните обстоятелства? Да! Или мълчи, или лъже. И докато казаните обстоятелства не бъдат опровергани от тези много вещи господа, аз ще си гледам работата. Имам всички необходими улики, за да докажа виновността на младия престъпник още сега. Забавянето на делото до януари, когато, както те знаят, моите пълномощия ще са изтекли, когато нов човек ще трябва да проучва всички доказателства, с които аз съм добре запознат, ще повлече големи разходи за околията. Защото всички свидетели, които съм събрал, са сега тук налице и е много лесно да бъдат доведени в Бриджбърг без особени разноски за околията. Но къде ще бъдат те през януари или февруари, особено след като защитата положи крайни усилия да ги разпръсне? Не, господа! Няма да се съглася на това. Но ако в срок от десет дни или две седмици от днес те ми донесат нещо, което ще стане причина някои от обвиненията, които съм отправил, поне да изглеждат неверни, аз съм напълно съгласен да се явя заедно с тях при председателя на съда и в случай че могат да му посочат някакво доказателство, което притежават или се надяват да притежават, или необходимостта да се доведат отдалеч някои свидетели, които ще помогнат да се докаже невинността на този човек, е, тогава няма да имам възражения. Ще се съглася да помоля съдията да им даде каквато пожелаят отсрочка, дори с това делото да се отложи дотогава, когато пълномощията ми ще са изтекли. Но ако делото бъде насрочено, докато съм още на длъжност, както от все сърце се надявам, ще вложа в обвинението всички свои способности не защото се домогвам до някаква длъжност, а защото сега съм прокурор и това е мой дълг. Колкото за моите политически амбиции — е, господин Белнап също ги има, нали? Той беше мой политически противник в изборите миналия път и както научавам, възнамерява да бъде и сега.“

В съответствие с това той отиде в Олбъни да внуши още веднъж на губернатора извънредно голямата нужда от незабавна извънредна сесия на съда, за да може Клайд да бъде подведен под отговорност. А губернаторът, след като изслуша личните съображения както на Мейсън, така и на Белнап, реши въпроса в полза на прокурора, като се обоснова с това, че свикването на извънредна сесия не е пречка за каквото да е отлагане на съдебното дирене, защото като че ли нищо от това, което защитата може досега да предложи, не показва, че свикването на извънредна сесия може по някакъв начин да й попречи да получи толкова време, колкото ще е нужно, за да се разгледа делото както следва. И в съгласие с това бе дадено нареждане за свикване на извънредна сесия на Върховния съд, а за председател бе посочен някой си Фредерик Объруолцър, съдия от Единадесети съдебен район. А когато Мейсън се яви при него с искането да посочи дата за събирането на извънредния съвет на съдебните заседатели, който да подведе Клайд под отговорност, той го назначи за пети август.

И тогава, когато съветът се събра, за Мейсън не представляваше никакво затруднение да постигне Клайд да бъде подведен.

А след това единственото, което Белнап и Джефсън можеха да сторят, бе да се явят при Объруолцър, демократ, който дължеше назначаването си на предишен губернатор, и да искат от него да се прехвърли разглеждането на делото другаде въз основа на това, че никакъв полет на въображението не би помогнал да се намерят дванадесет души, живеещи в окръга Катараки, които поради публичните и частните изявления на Мейсън да не са вече категорично настроени против Клайд и така убедени във виновността му, че ще бъде осъден, преди още защитата да може да говори пред такива съдебни заседатели.

— И къде ще отидете тогава? — попита съдията Объруолцър, който бе достатъчно безпристрастен. — Навред са били обнародвани едни и същи материали.

— Но, господин съдия, това престъпление, което прокурорът е положил такива усилия да раздуха… — (Последва дълго и разгорещено възражение от страна на Мейсън.) — Въпреки това ние поддържаме — продължи Белнап, — че обществото е било прекомерно много възбуждано и заблуждавано. Трудно е да се намерят дванадесет души, които да съдят тоя човек безпристрастно.

— Каква глупост! — възкликна ядно Мейсън. — Празни приказки и нищо друго! Ами че самите вестници събраха и обнародваха повече доказателства, отколкото имам аз. Ако нещо е предизвикало предубеждение по това дело, това са именно добилите гласност факти. Но аз поддържам, че това предубеждение не е по-голямо, отколкото навсякъде другаде. Освен това, ако делото бъде прехвърлено в някой далечен окръг, докато повечето от свидетелите са тук, на самото място, на този другия окръг ще му бъдат натрапени огромни разходи, които той не може да си позволи и които не може да се оправдаят с фактическото положение.

Съдията Объруолцър, който се отличаваше с трезви и нравствени съждения, бавен, педантичен човек, склонен да предпочете винаги общоприетия начин на действия, беше готов да се съгласи. И след пет дни, в течение на които само от време на време повърхностно размишляваше по въпроса, реши да отхвърли искането на защитата. Ако не бил прав, имало апелативно отделение, към което могли да се обърнат. След като насрочи делото за петнадесети октомври (предостатъчен срок, както той отсъди, за да се подготви защитата), Объруолцър се оттегли за остатъка от лятото във вилата си край езерото на Синята планина, където, в случай че срещнат някакви заплетени или неразрешими на самото място юридически усложнения, и обвинението, и защитата ще могат да го намерят и да се възползват от личното му внимание.

Но когато делото бе поето от господа Белнап и Джефсън, Мейсън сметна за препоръчително да удвои усилията си да осигури, доколкото бе възможно, осъждането на Клайд. Беше го страх от младия Джефсън толкова, колкото и от Белнап. И по тази причина взе със себе си Бъртън Бърли и Ърл Нюком и посети за втори път Ликъргъс, където между другото успя да открие: 1) къде Клайд си е купил фотоапарата; 2) че три дни преди заминаването за Голямата чапла той казал на госпожа Пейтън, че смята да вземе апарата със себе си и трябвало да купи за него филми; 3) че в града има галантерист на име Орни Шорт, който добре познавал Клайд, и че само преди четири месеца Клайд се обърнал към него за съвет във връзка с бременната жена на някакъв фабричен работник, а също (това той казал много поверително на Бъртън Бърли, който бе намерил апарата), че препоръчал на Клайд някой си доктор Глен близо до Гловърсвил; 4) самият доктор Глен, когато го намериха и му показаха снимки на Клайд и Робърта, можа да познае Робърта, но не и Клайд, и да опише душевното състояние, в което бе дошла при него, както и историята, която му разказала — история, която в никой случай не излагала било Клайд, било самата нея и която по тази причина Мейсън реши поне засега да остави настрана.

И 5) благодарение на същите напрегнати усилия изплува и търговецът на шапки в Ютика, продал шапката на Клайд. Понеже Бъртън Бърли даде интервю в Ютика и снимката му бе напечатана заедно със снимката на Клайд, търговецът, когато случайно я видя и си спомни Клайд, веднага побърза да влезе във връзка с Мейсън, в резултат на което Мейсън отнесе неговите показания, надлежно преписани на машина и нотариално заверени.

Освен това девойката, която бе пътувала с парахода „Лебед“ и бе забелязала Клайд, писа на Мейсън, че си го спомня и че е бил със сламена шапка, а също, че е слязъл от парахода в Шарон — показание, което най-пълно потвърждаваше думите на капитана на парахода и накара Мейсън да си помисли, че провидението или съдбата е благосклонна към него. Най-после, но и най-важно за него, дойде съобщение от една жена, живееща в Бедфорд, щата Пенсилвания, която заявяваше, че седмицата от трети до десети юни тя и съпругът й били на палатка на източния бряг на Голямата чапла, близо до южния край на езерото. И когато плавали с лодка на осми юни следобед, към шест часа, тя чула вик на жена или момиче в бедствено положение — жаловит, тъжен вик. Той едва се чувал и като че ли идвал от другата страна на острова, югозападно от залива, където те ловели риба.

Мейсън възнамеряваше сега да запази пълно мълчание относно това съобщение, както за апарата и филмите, и данните за престъплението в Канзас сити колкото може по-дълго преди делото или до самото дело, когато защитата не ще може да се опита нито да ги опровергае, нито да ги смекчи.

Колкото за Белнап и Джефсън, те не виждаха какво друго биха могли да правят, освен да набиват в главата на Клайд как да отрича всецяло своята виновност, като се позовава на душевен прелом, настъпил с пристигането му на езеро Грас, и да обяснява въпросите за двете шапки и куфарчето. Наистина открит стоеше още и въпросът за костюма, захвърлен в езерото близо до вилата на Кранстън, но след доста усилия от страна на безгрижен наглед рибар, който влачеше въдицата си по дъното, дрехите бяха извадени, почистени и изгладени и сега висяха в заключен шкаф в кантората на Белнап и Джефсън. Тревожеше ги още и апаратът на дъното на Голямата чапла, търсен, но ненамерен от тях — обстоятелство, което доведе Джефсън до заключението, че трябва да е в ръцете на Мейсън, а това го накара да реши, че прокурорът ще го спомене при пръв удобен случай в съда. Но за това, че Клайд я е ударил с него, дори случайно — е, за това бе решено поне засега да се отрича, при все че след изравянето на трупа на Робърта в Билц бе установено, че белезите по лицето й след толкова време съответстваха до известна степен на размерите и формата на апарата.

Защото, на първо място, те крайно много се съмняваха в Клайд като свидетел. Дали щеше да може, или не, когато разказва как всичко се е случило, да бъде достатъчно категоричен или силен и искрен, за да убеди каквито да било съдебни заседатели, че я е ударил, без да има такова намерение? Защото и да има белези, и да няма, от това щеше да зависи дали съдебните заседатели ще му повярват. И ако не му повярват, че я е ударил случайно, тогава, разбира се, щеше да последва присъдата „виновен“.

И така те се приготвиха да чакат деня на делото, само че не губеха време и събираха, доколкото смееха, доказателства или показания за доброто поведение на Клайд преди, но бяха възпрепятствани до известна степен от факта, че в Ликъргъс, докато си е давал външно вид на образцов младеж, в частния живот държането му е било тъкмо обратното, а в Канзас сити първите му усилия да стъпи на крака бяха завършили с такъв скандал.

Обаче един от най-трудните въпроси във връзка с Клайд и задържането му в затвора тук, както го виждаха Белнап и Джефсън, а и прокурорът, бе фактът, че досега нито един-единствен член от собственото му семейство или от семейството на чичо му не беше направил нещо да се застъпи за него. А той не беше доверил никому освен на Белнап и Джефсън къде са неговите родители. И все пак нямаше ли да е необходимо, ако искаха някак да докажат неговата правота, както си говореха Белнап и Джефсън, майка му или баща му, или поне сестра или брат да се появят на сцената и да кажат добра дума за него? В противен случай нямаше ли да изглежда, че Клайд е черна овца, скитник и нехранимайко и всички, които го познават, нарочно го избягват?

По тази причина при едно съвещание с Дара Брукхарт те запитаха за родителите на Клайд и научиха, че доколкото това засяга семейство Грифитс от Ликъргъс, съществува сериозно възражение против появяването на кой да е член от този западен клон на семейството. Между тях имало дълбока пропаст по отношение на общественото положение и тукашните Грифитс не биха искали никой да се възползва от това. От друга страна, кой знае, като съобщят веднъж на родителите на Клайд и те бъдат открити от жълтата преса, дали няма да бъдат експлоатирани. И Самюъл, и Гилбърт Грифитс, както сега Брукхарт осведоми Белнап, смятали за най-добре, ако Клайд няма нищо против най-близките му сродници да останат в сянка. Всъщност от това поне донякъде щял да зависи размерът на финансовата помощ, оказвана на Клайд.

Клайд споделяше това желание на чичовото си семейство, макар че никой, който говореше с него достатъчно дълго или го чуеше да казва колко му е жал за майка му поради всичко, което се беше случило, не можеше да се съмнява в дълбочината на кръвните и сърдечни чувства, които го свързват с майка му. Самата истина се криеше в това, че сегашното му отношение към майка му бе смесица от страх и срам поради светлината, в която тя вероятно щеше да види неговото премеждие — неговото нравствено, ако не и обществено падение. Дали би искала да повярва скалъпената от Белнап и Джефсън история за душевния му прелом? Но дори независимо от това, като си помислеше тя да дойде сега тук и да го гледа през тази решетка така унизен… да бъде принуден да я гледа в очите и да говори с нея ден след ден! Да се съмнява в неговата невинност, понеже той чувстваше, че дори Белнап и Джефсън, въпреки всичките им планове да го спасят, все още не бяха напълно убедени в непреднамереността на този негов удар. Те не му вярваха напълно и можеше да й го кажат. И дали неговата набожна, богобоязлива, отвращаваща се от всяко престъпление майка би му повярвала повече от тях?

Когато го запитаха пак какво според него би трябвало да се направи по отношение на родителите му, той отговори, че все още надали би могъл да погледне майка си в очите — това с нищо не би помогнало и само би измъчило и двамата.

И за щастие, доколкото можеше да отсъди, очевидно още никаква вест за всичко случило се не бе стигнала до родителите му в Денвър. Поради особените им религиозни и нравствени убеждения никакви светски и порочни всекидневници по принцип не се допускаха в техния дом и мисия. А роднините им от Ликъргъс не бяха имали желание да ги осведомят.

И все пак една вечер, около времето, когато Белнап и Джефсън най-сериозно разискваха отсъствието на неговите родители и не следва ли изобщо нещо да се направи за това, Еста, която известно време след идването на Клайд в Ликъргъс се беше омъжила и живееше в югоизточната част на Денвър, случайно прочете в „Роки маунтин нюз“, и то непосредствено след като съветът на съдебните заседатели в Бриджбърг подведе Клайд под отговорност:

Еста веднага побърза да отиде при майка си. Въпреки недвусмислеността и яснотата на съобщението, тя не искаше да повярва, че това е Клайд. Но пък имената на селищата и на хората говореха за неопровержимата истинност — богатият Грифитс от Ликъргъс, отсъствието на Клайдовите близки.

Тя се качи за по-бързо на трамвай и скоро бе в тази комбинация от мебелирани стаи под наем и мисия, известна като „Звездата на надеждата“, на улица Билдуел, която надали бе с нещо по-добра от старата мисия в Канзас сити. Защото, макар тук и да имаше доста стаи, които се даваха под наем на пътници срещу двадесет и пет цента на нощ, което се предполагаше да осигурява издръжката, работата беше много, а доходът едва ли по-голям, отколкото в Канзас сити. От друга страна, сега и Франк, и Джулия, които отдавна вече бяха започнали да се дразнят от сивия свят, в който живееха, бяха положили сериозни усилия да се освободят от него и бяха оставили бремето на работата около мисията на баща си и майка си. Джулия, вече деветнадесетгодишна, работеше като касиерка в ресторант в центъра на града, а Франк, който навършваше седемнадесетата си година, беше съвсем наскоро намерил работа във фирма за покупко-продажба на плодове и зеленчуци. Всъщност единственото дете, което можеше да се види там през деня, бе малкият Ръсъл, незаконороденият син на Еста, почти четиригодишен, когото бабата и дядото тактично представяха за кръгло сираче, осиновено от тях в Канзас сити. Той беше тъмнокосо дете, което донякъде напомняше Клайд и което още в тази ранна възраст, както и Клайд преди него, обучаваха на същите основни истини, дразнили Клайд през детството му.

В момента, когато Еста (станала вече съвсем мека и сдържана съпруга) влезе в къщата, госпожа Грифитс беше заета — метеше, бършеше прах и оправяше леглата. Но като видя дъщеря си да идва в този необичаен час и пребледняла да й прави знак да влязат в една празна стая, госпожа Грифитс, която след дълги години грижи от най-различен характер беше горе-долу свикнала на сцени от този род, учудена, спря работата си и очите й веднага се замъглиха от лошо предчувствие. Каква ли беше тази нова несгода или беда? Защото плахите сиви очи на Еста и цялото й държане положително предвещаваха нещастие. А в ръката й имаше сгънат вестник, който тя отвори, и с дълбоко съжаление в погледа посочи съобщението, в което госпожа Грифитс тозчас заби очи. Но какво беше това?

Ето така очите и умът й автоматически избираха най-съществените редове. А след това все тъй бързо ги препрочитаха.

Клайд, нейният син! И съвсем неотдавна… не, преди повече от месец… (и те малко се тревожеха за това, тя и Ейса, защото той не беше…) осми юли! А сега е единадесети август! Значи, да! Не, не е нейният син! Невъзможно! Клайд — убиец на момиче, което било негова възлюбена! Но той не е такъв! Беше й писал как напредва… началник на отделение, с бъдеще. Но нищо за никакво момиче. И ето сега! Добре, ами убитото момиченце тук, в Канзас сити? Боже милостиви! А тези Грифитс от Ликъргъс, братът на мъжа й, да знаят и да не им пишат! Срам, отвращение несъмнено. Безразличие. Не, не е така, той е взел двама адвокати. Но какъв ужас! Ейса! Другите й деца! Какво ли ще пишат вестниците! Тази мисия! Ще трябва да се откажат от нея и да отидат пак някъде другаде. Но дали той е виновен, или не е? Тя трябва да знае това, преди да съди и да мисли. В този вестник е казано, че не се признава за виновен. Ах, този гнусен хотел в Канзас сити с неговата суетност и външен блясък! Покварените други момчета! Тези две години, дето е скитал ту тук, ту там, без да й пише, минавайки за Хари Тенет, Какво е правил? На какво се е учил?

Тя стоеше, изпълнена с тези неизмерими страдания и ужас, от които никаква вяра в откровението и утехата на истините божии, в милостта и спасението, които бе винаги прогласявала, не можеха да я запазят в момента. Нейното момче! Нейният Клайд. В затвора, обвинен в убийство! Трябва да му телеграфира! Трябва да му пише! Може би трябва да отиде? Но откъде да вземе пари! Какво ще прави, когато стигне там? Откъде да вземе смелост… вяра, да го понесе. И все пак нито Ейса, нито Франк и Джулия трябва да узнаят. Ейса с неговата борческа и все пак някак изнурена от грижи вяра, слабо зрение и линеещо тяло. И трябва ли Франк и Джулия, за които животът тепърва започва, да бъдат натоварени с това бреме? Да бъдат белязани?

Боже милостиви! Няма ли да имат край теглата и?

Госпожа Грифитс се обърна, едрите й, захабени от работа ръце леко трепереха и вестникът в тях се тресеше, а Еста, която много съчувстваше на майка си напоследък заради всичко, което бе принудена да понася, стоеше и я гледаше. Понякога имаше толкова уморен вид, а сега да я сполети и това! Да, Еста знаеше, че майка й е най-силната в семейството — тъй права, широкоплещеста, смела — истински кормчия на души по свой собствен опак, непроменлив начин.

— Мамо, просто не смея да го повярвам, че може да е Клайд — бе единственото, което успя да каже Еста. — Това просто не е възможно, нали?

Но госпожа Грифитс все още не можеше да откъсне поглед от това зловещо заглавие, сетне бързо обиколи със сиво-сините си очи стаята. Широкото й лице бе пребледняло и изглеждаше облагородено от огромното напрежение и болка. Нейният грешен, заблуден, без съмнение нещастен син с всичките му безумни мечти да се издигне, да стане нещо бе заплашен от смърт, да бъде екзекутиран на електрическия стол заради престъпление… за убийство! Той е убил човек… една бедна работничка, пишеше във вестника.

— Ш-ш-ш! — пошепна тя и направи знак, като сложи пръст на устните си. — Той — тя посочи Ейса — не трябва да знае още. Първо, трябва да пратим телеграма или да пишем. Може би отговорите ще е добре да получиш ти. Аз ще ти дам парите. Но трябва да седна някъде за минутка. Малко ми е прималяло. Ще поседна тук. Дай ми Библията.

На малката тоалетка лежеше Библия и отпуснала се на крайчеца на простото желязно легло, тя я отвори инстинктивно на третия и четвъртия псалм.

„Господи, колко се умножиха враговете ми!“

„Кога викам, чуй ме, боже на моята правда!“

А след това продължи и прочете наум, дори спокойно наглед, псалми шести, осми, десети, тринадесети, двадесет и трети, деветдесет и първи, докато Еста стоеше до нея, потънала в безмълвно удивление и мъка.

— Ах, мамо, просто не мога да го повярвам! О, то е толкова ужасно!

Но госпожа Грифитс продължаваше да чете. Можеше да се помисли, че въпреки всичко станало е съумяла да се оттегли на някакво мирно, тихо място, където поне за известно време не можеше да я стигне никаква греховна човешка злина. Най-после съвсем спокойно затвори Библията, стана и заговори:

— Сега трябва да измислим какво да напишем и до кого да изпратим телеграмата… искам да кажа на Клайд, разбира се… в този град, където и да е той… този Бриджбърг — добави тя, като погледна вестника, а след това цитира от Библията: — „Със страшни неща в правдата си ще ни отговориш, о, господи!“ Или може би на тия двама адвокати, ето им имената. Страх ме е да телеграфирам на брата на Ейса, защото се боя, че ще отговори на мъжа ми. „Ти си моята закрила и мойта сила. На теб се уповавам.“ Но предполагам, че ще му я предадат, ако я изпратим до тоя съдия или тия адвокати, как мислиш? Обаче мисля, че щеше да е по-добре, ако можехме да я изпратим направо до него. „Той ме води при тихи води.“ Пиши му само, че съм прочела за него, но все още вярвам в него и го обичам, обаче той трябва да ми каже истината и какво да правим. Ако има нужда от пари, предполагам, че ще трябва да видим какво можем да сторим. „Той укрепва душата ми.“

И изведнъж въпреки неочакваното й краткотрайно спокойствие отново закърши едрите си груби ръце.

— О, това не може да е вярно! О, боже, не! В края на краищата той е мой син. Ние всички го обичаме и вярваме в него. Трябва да му пишем това. Господ ще го избави. Бодърствай и се моли. Имай вяра. Под неговите крила ще намериш покой.

Тя бе дотолкова загубила самообладание, че не знаеше какво говори. А Еста стоеше до нея и повтаряше:

— Да, мамо! Да, разбира се! Да, ще го напиша. Сигурна съм, че ще я получи.

Но и тя си казваше наум: „Боже мой, боже мой! Какво по-лошо от това да те обвиняват в убийство! Но, разбира се, то не може да бъде вярно. Не може да бъде вярно. Ако той се научи! — Тя мислеше за мъжа си. — И това при моя Ръсъл. И тая история с Клайд в Канзас сити. Бедната мама! Толкова мъки!“

След малко, скришом от Ейса, който беше в съседната стая и помагаше в почистването, двете заедно слязоха в общата зала на мисията, където беше тихо и имаше много надписи, провъзгласяващи милосърдието, мъдростта и укрепващата справедливост на господа.

XVIII

Телеграмата, съставена в току-що описания дух, бе веднага изпратена чрез Белнап и Джефсън, които незабавно посъветваха Клайд какво да отговори: че всичко е наред; че има прекрасни съветници и няма нужда от финансова помощ. Също, че докато адвокатите не ги уведомят, ще бъде по-добре никой от членовете на семейството да не си прави труда да идва, тъй като всичко, каквото е възможно да се направи, за да му се помогне, е вече сторено. Същевременно и те писаха на госпожа Грифитс, за да я уверят колко се интересуват от Клайд и да й съобщят да остави сега за сега нещата както са.

Въпреки факта, че идването на близките му на Изток бе възпряно, нито Белнап, нито Джефсън имаха нещо против някакви новини за съществуването, местожителството, вярата в Клайд и обичта към него на най-близките му сродници да се промъкнат във вестниците, понеже те тъй упорито се занимаваха с неговата изолираност. А в това отношение им помогна фактът, че при получаването й в Бриджбърг телеграмата от майка му бе веднага прочетена от лица, които бяха особено заинтересувани от делото и пуснаха слух за нея в града и сред представителите на печата, в резултат на което семейството бе веднага потърсено в Денвър и интервюирано. Наскоро във всички вестници на Изток и на Запад се появиха горе-долу пълни съобщения за сегашното положение на семейството на Клайд, естеството на ръководената от него мисия, както и неговите тесногръди и във висша степен своеобразни вярвания и постъпки, дори и изявлението, че в ранно детство Клайд често бил воден от родителите си да пее и да се моли по улиците — откритие, което бе толкова неприятно за обществото в Ликъргъс и на Дванадесетото езеро, колкото и за самия Клайд.

В същото време госпожа Грифитс, честна жена, от все сърце искрена в своята вяра и убедена в ползата от дейността си, не се колебаеше да разказва на посещаващите я един след друг репортери всичките подробности за работата на мисията, поддържана от нея и съпруга й в Денвър и другаде. Също, че нито Клайд, нито някой от другите деца, не се е някога радвал на възможностите, които се откриват пред повечето младежи. Обаче нейното момче, в каквото и да го обвиняват сега, не е лошо по природа и тя не може да повярва, че е виновен в някакво подобно престъпление. Всичко това е нещастно и случайно стечение на обстоятелствата, което синът й ще обясни пред съда. Но дори и да е извършил нещо глупаво, всичко се дължи на едно злополучно произшествие, което прекъсна дейността на мисията в Канзас сити преди няколко години и принуди семейството да се премести оттам в Денвър и накара Клайд да тръгне по свой собствен път. И именно по неин съвет той писал на богатия си чичо в Ликъргъс, което довело до отиването му там — редица изявления, които караха Клайд да се гърчи в килията си от наранена гордост и негодувание и най-после да пише на майка си за своето недоволство. Защо трябва винаги да говори толкова много за миналото и за работата, която вършеха тя и баща му, като знае, че той никога не я е обичал и е мразел да ходи по улиците? Мнозина виждат нещата по-другояче от нея и баща му, особено чичо му и братовчедът, както и всички тези богати хора, сполучили да преуспеят по толкова различен и блестящ начин. А сега, казваше той на себе си, Сондра положително ще чете тези неща — всичко, което се бе надявал да укрие.

Но дори и въпреки всичко това поради толкова голямата искреност и сила на майка му той не можеше да не мисли за нея с обич и уважение, а заради непоклатимата и неизчерпаема любов към него — с привързаност. Защото в отговор на писмото му тя писа, че съжалява, ако го е огорчила или обидила по някакъв начин. Но не трябва ли винаги да се казва истината? Пътищата господни водят към доброто и служенето на господнето дело положително не може да причини никакво зло. Не бива да иска от нея да лъже. Но ако каже една дума, тя с радост ще се помъчи да събере необходимите пари и да му се притече на помощ… да седи при него в килията и да гради планове заедно с него… да държи ръцете му в своите… Ала Клайд много добре разбираше сега, много разсъждаваше и това го накара да реши, че тя не бива още да идва… да иска от него истината… с тези ясни, спокойни сини очи, взрени в неговите. Не можеше да понесе това сега.

Защото точно пред него, навъсен като огромна базалтова канара над бурно, разгневено море, беше надвиснал съдът с всичко, което се криеше в него: свирепото нападение на Мейсън, което Клайд можеше да отбие главно с лъжите, съчинени за него от Джефсън и Белнап. Защото, макар да се мъчеше непрекъснато да успокои съвестта си с мисълта, че в последния решителен момент не бе имал смелостта да удари Робърта, все пак му беше ужасно трудно да разкаже и да настои на тази друга история — факт, за който и Белнап, и Джефсън си даваха сметка и който караше Джефсън да се появява често-често пред вратата на килията и да поздравява Клайд с думите:

— Е, как сме днес?

Колко странно занемарени, размъкнати и зле ушити изглеждаха костюмите на Джефсън! Износената и измачкана тъмнокафява мека шапка, нахлупена ниско над очите! Дългите му костеливи, възлести ръце, които подсказваха някак огромна сила. И студените му малки сини очи, изпълнени с лукава, непреклонна хитрина и смелост — качества, които се мъчеше да вдъхне на Клайд и които някак си успяваше да му вдъхне!

— Идваха ли днес проповедници? Или някакви провинциални момичета, или някой от хората на Мейсън?

Защото по това време поради огромния интерес, породен от печалната смърт на Робърта, както и от съществуването на нейна богата и красива съперничка, в затвора идваха какви ли не плиткоумни, жадни за углавни или сексуални истории дребни провинциални адвокатчета, лекари, търговци, недодялани евангелисти или проповедници — всички те приятели на един или друг от градските служебни лица, които отрано заставаха пред вратата на килията му и след като го наблюдаваха с любопитни, негодуващи или ужасени погледи, в най-неочаквани моменти му задаваха въпроси като: „Молиш ли се, братко? Падаш ли на колене да се молиш?“ (В такива минути Клайд си спомняше за майка си и баща си.) Дали се е помирил с бога? Наистина ли отрича, че е убил Робърта Олдън? А три младички провинциалистки го попитаха: „Не бихте ли ни казали името на момичето, в което, както се говори, сте влюбен, и къде е то сега. На никого няма да кажем. Ще се яви ли то пред съда?“ Въпроси, които Клайд можеше само да остави без отговор или в противен случай да отговаря колкото можеше по-двусмислено, уклончиво или равнодушно. Защото, макар и да го възмущаваха, не му ли внушаваха непрекъснато и Белнап, и Джефсън, че за собственото си добро трябва да се мъчи да изглежда общителен, любезен и оптимистично настроен? Идваха и журналисти, и журналистки, придружени от художници или фотографи, да го интервюират и да правят снимки и скици. Но с тях в повечето случаи, по съвета на Белнап и Джефсън, той отказваше да разговаря или казваше само онова, което те му бяха наредили да казва.

— Можете да говорите каквото искате — добродушно му внушаваше Джефсън, — стига да не казвате нищо. И да не падате духом, нали? И усмивката да не слиза от лицето ви, разбирате? И да не забравяте да преговаряте тоя списък, нали? — Беше снабдил Клайд с дълъг списък от възможни въпроси, които без съмнение щяха да му зададат в съда и на които трябваше да отговаря според отговорите, написани на машина под тях, или да измисли нещо по-добро. Те всичките се отнасяха до пътуването до Голямата чапла, основанието да има втора шапка, душевния му прелом — защо, кога, къде… — Това е вашето „верую“ така да знаете. — И тогава понякога запалваше цигара, без някога да предложи и на Клайд, понеже, за да добие славата на въздържан младеж, не биваше да пуши тук.

И за известно време след всяко негово посещение Клайд вярваше, че ще може, ще сполучи да се държи точно както му казва Джефсън: ще влезе живо и бодро в залата на съда; ще се държи уверено пред всички, пред всеки поглед, дори на самия Мейсън, ще забрави, че го е страх от него (дори когато ще дава показания); ще забрави колко ужасни са безбройните факти, събрани от Мейсън, които ще трябва да обясни с тези дадени му предварително отговори; ще забрави Робърта и сетния й вик и голямата болка и мъка, свързани със загубата на Сондра и нейния блестящ свят.

Ала когато отново се свечереше или целият ден се провлачеше само с мършавия брадат Краут или хитрия и уклончив Сисъл, или с двамата, когато те се навъртаха наоколо или идваха до вратата да му кажат „Как е?“, или да поприказват за някаква случка в града, или да поиграят шах или дама, Клайд ставаше все по-мрачен и по-мрачен и решаваше, че може в края на краищата за него да няма никаква надежда. Нали сега нямаше никого освен защитниците си, майка си, брат си и сестрите си! Нито дума от Сондра, разбира се. Защото, когато се съвзе до известна степен от първоначалния ужас, тя мислеше сега за Клайд малко по-другояче: че може в крайна сметка да е убил Робърта от любов към нея и с това е станал парий, жертва на влечението си към нея. Но все пак поради предразсъдъците и ужаса пред светското общество не смееше и да помисли да му изпрати някаква бележка. Нали е убиец? Пък отгоре на всичко и неговото окаяно семейство на Запад, което описват като улични проповедници, а и него… или като момче от мисия, което пее и се моли по улиците! И все пак от време на време мислено се връщаше въпреки волята си към неговото пламенно, безразсъдно и очевидно поглъщащо го увлечение по нея. (Колко дълбоко трябва да я е обичал, за да се реши на такава страшна постъпка!) И затова тя се чудеше дали някой път, когато това дело няма да е вече в центъра на общото внимание, не би могла да влезе във връзка с него по някакъв предпазлив начин, без да се подписва, само за да разбере, че поради голямата му любов към нея тя иска и той да знае, че не е съвсем забравен. И в същия миг решаваше: не, не… нейните родители… ако се научат… или се досетят… или обществото, или всичките й предишни познати. Не сега, о, поне не засега. Може би по-нататък, ако го пуснат на свобода… или… или… ако го осъдят… тя не знаеше. Все пак сърцето я болеше повечето време, колкото да я отблъскваше и отвращаваше страшното престъпление, чрез което се беше опитал да я спечели.

А междувременно Клайд крачеше насам-натам в килията си, надзърташе през мътните квадрати на гъсто зарешетените прозорци, четеше и препрочиташе вестниците или нервно прелистваше списанията и книгите, с които го снабдяваха защитниците му, играеше шах или дама, или се хранеше (Белнап и Джефсън бяха уредили по специално желание на чичо му храната на Клайд да се състои от по-добри ястия от онези, които се даваха обикновено на затворниците).

Но наред с това умът му все се въртеше около повтаряната и преповтаряна мисъл, че Сондра е непоправимо и безвъзвратно загубена за него и дали ще може да продължи тази… да спечели тази, както навремени му се струваше, почти безполезна борба.

Понякога среднощ или тъкмо преди да се зазори, когато в целия затвор цареше тишина… сънища… грозна картина на всичко, от което го беше най-много страх и което стопяваше и сетната следа от смелост и го караше да скочи в същия миг на крака, с лудо разтуптяно сърце, с напрегнато взрени очи, със студена пот, покрила лицето и ръцете. Този стол, някъде в щатския затвор. Беше чел за него… как хората умират на него. И тогава започваше да крачи напред-назад и да мисли как, как, в случай че не стане тъй, както Джефсън бе толкова сигурен, че ще стане… в случай че го осъдят и му откажат повторно разглеждане на делото… тогава, е… тогава дали би могъл човек да се изтръгне от едни такъв затвор и, може би, да избяга? Тези дебели тухлени стени! Колко ли са дебели? Но дали е възможно с чук или с камък, или нещо, което някой би могъл да му донесе… брат му Франк или сестра му Джулия, или Ратърър, или Хеглънд… само да може да влезе във връзка с някого от тях и да накара него или нея да му донесе нещо такова… Да можеше да се сдобие с ножовка, да пререже железата на прозореца! И тогава да бяга, да бяга, както трябваше да направи това тогава в гората! Но как? И накъде?

XIX

Петнадесети октомври със сиви облаци и остър почти януарски вятър, който струпва окапалите листа на купища, а сетне ги подгонва с резки пориви, като разхвърчали се птици. И въпреки мислено долавяната от мнозина борба и трагедия, с електрически стол някъде в дъното на съзнанието, с някакво празнично чувство, стотици земеделци, дървари, търговци, стичащи се с фордове и буици цели семейства — жени и мъже, дъщери и синове, дори с пеленачета на ръце. И след това всички се насъбраха на градския площад дълго преди определения час, а когато той наближи, стълпиха се пред околийския затвор — с надеждата да зърнат Клайд — и пред най-близката до затвора врата на съда: входа в съдебната зала за публиката и за Клайд, откъдето биха могли да го видят и да си осигурят влизането в залата, когато му дойдеше времето. Ято гълъби се разхождаше доста посърнало по корнизите и улиците на горния етаж и покрива на старото съдилище.

И Мейсън с неговия антураж — Бъртън Бърли, Ърл Нюком, Зила Сондърз и един току-що завършил млад юрист от Бриджбърг на име Маниголт; те всички му помагаха да подреди доказателствата и показанията, а също да упъти и инструктира разните свидетели и лицата, посочени за съдебни заседатели, които вече се събираха в приемната на прокурора, станал сега известен почти в целите Съединени щати. А вън викаха: „Солени фъстъци!“, „Пуканки, пуканки!“, „Топли кренвирши!“, „Вземете си историята на Клайд Грифитс с всичките писма на Робърта Олдън! Само двайсет и пет цента!“ (Това беше пълен комплект преписи от писмата на Робърта, който един приятел на Бъртън Бърли беше откраднал от кабинета на Мейсън и продал на издател на булевардни романи, а той веднага ги беше издал в брошура заедно с описание на „голямото убийство“ и портретите на Робърта и Клайд.)

А в същото време в приемната или заседателната зала на затвора един до друг седяха Алвин Белнап, Рубин Джефсън и Клайд, издокаран със същите дрехи, които се беше опитал да потопи завинаги в Долното дванадесето езеро. И с нова вратовръзка, риза и обувки, за да го представят в най-добрия му вид, както се беше носил в Ликъргъс. Джефсън, дълъг, мършав и с опърпани дрехи, както винаги, но с онази непоколебимост и сила, които лъхат от всяка линия на фигурата, от всяко движение или жест и които правеха такова впечатление на Клайд. Белнап изглеждаше като някое конте от Олбъни — върху него падаше тежестта на предварителното изложение на делото пред съда, както и на кръстосания разпит — и сега казваше:

— Няма да се плашите или да проявявате никакви признаци на нервност, каквото и да казват или да правят през време на делото нали, Клайд? Както знаете, ние ще бъдем до вас през цялото разглеждане. Ще седите между двама ни. И ще се усмихвате, ще си давате равнодушен или пък заинтересуван вид, какъвто предпочетете, но не и уплашен… нито пък твърде дързък или весел, разбирате ли, та да не си рекат, че вземате цялата тая работа несериозно. Помнете: едно приятно, прилично и съчувствено държане през цялото време. И да не се плашите. Защото това много ще навреди и на нас, и на вас. Понеже не сте виновен, няма никакво основание да се боите, обаче трябва да скърбите, разбира се. Знам, че вече сте разбрали всичко това.

— Да, господине, аз го разбирам — отговори Клайд. — Ще правя точно това, което ми казвате. Освен другото, не съм я ударил умишлено и това е самата истина. Защо ще ме е страх тогава?

И той погледна Джефсън, на когото по психически причини се осланяше повече. Всъщност думите, които току-що изрече, бяха съвсем същите, които Джефсън му бе набивал в главата от два месеца насам. Джефсън долови погледа му, приседна по-близо, заби в него като свредели острите си, но все пак ободряващи и вдъхващи смелост очи и започна:

— Вие не сте виновен! Не сте виновен, Клайд, разбирате ли? Вие сте напълно уверен в това сега и трябва неотстъпно да го вярвате и помните, защото е вярно. Вие не сте искали да я ударите, чувате ли? Ще се закълнете в това. Вие се заклехте в това пред мен и Белнап и ние ви вярваме. Това, че поради обстоятелствата около цялата тая работа ние не ще успеем да накараме обикновените хорица, избрани за съдебни заседатели, да разберат или да повярват точно както вие го разказвате, няма никакво значение. Това не ни интересува. Аз съм ви го казвал и преди. Вие знаете истината, ние също. Но… за да осигурим за вас справедлива присъда, трябваше да измислим нещо друго, един неверен факт, заместител на истинския: че не сте я ударили умишлено. Но няма никаква надежда да ги накараме да разберат, без някак да го маскираме. Разбирате, нали?

— Да, господин Джефсън — отговори Клайд, той винаги изпитваше страхопочитание и възхищение пред този човек.

— И по тази причина, както много често съм ви казвал, ние измислихме тая другата история за душевния прелом. Тя не е съвсем вярна по време, но е истина, че сте преживели душевен прелом там, в лодката. И това е нашето оправдание. Те обаче не биха повярвали истината при съществуващите странни обстоятелства, затова ние просто ще преместим малко момента на тоя душевен прелом, разбирате? Ще го накараме да стане, преди да сте се качили на тая лодка. И докато, от една страна, знаем, че това не е вярно, от друга страна, не е вярно и обвинението, че сте я ударили умишлено и няма защо да ви слагат на електрическия стол заради нещо, което не е истина… поне аз не мога да се съглася. — Той загледа Клайд още за един миг в очите и тогава добави: — Тая работа стои така, Клайд: то е все едно да плащаш картофи или костюм дрехи с жито или краставици вместо с пари, когато имаш пари, с които да ги платиш, но поради щурата прищявка на някой си не искат да ти повярват, че парите ти не са фалшиви. И затова те ще получат краставици. Но ние ще бъдем оправдани с това, че вие не сте виновен. Не сте виновен! Вие ми се заклехте, че не сте имали намерение да я ударите там в последния момент, каквото и да сте били готов да направите преди това. И то е достатъчно за мен. Вие не сте виновен! — Тогава твърдо и убедително (макар то и да беше преструвка за самия него, но беше твърдо решил да го внуши на Клайд) той хвана клиента си за реверите на сакото и след като заби поглед в неговите напрегнати и неспокойни сега кестеняви очи, добави: — И тъй, всеки път, когато усетите нерешителност или нервност, или ако ви се стори, когато давате показания, че Мейсън започва да взема връх, искам да запомните това, само си кажете: „Не съм виновен! Не съм виновен! Справедливостта няма да им позволи да ме осъдят, освен ако наистина съм виновен.“ И ако това не ви помогне да се стегнете, погледнете към мен. Аз ще съм до вас. Ако почувствате, че губите спокойствие, ще трябва само да ме погледнете право в очите, също както ви гледам аз сега, и ще разберете, че искам да се овладеете и да правите това, което ви казвам сега: да се закълнете в нещата, в които искаме да се закълнете, колкото и да ви изглеждат като лъжливи и колкото и различно да ги приемете. Аз няма да допусна да бъдете осъден за нещо, което не сте сторили, само защото не могат да ви позволят да се закълнете в онова, което е истина… не, по никой начин. И това е всичко.

С тези думи той весело и сърдечно го потупа по гърба, а Клайд, някак странно ободрен, почувства поне за известно време, че положително ще може и ще постъпи, както му казват.

Сетне Джефсън извади часовника си и погледна първо Белнап, а след това през най-близкия прозорец, откъдето се виждаха насъбралите се вече тълпи — едната пред стъпалата на съда; втората, в която имаше и журналисти, журналистки, фоторепортери и художници, се беше струпала до самия изход на затвора и нетърпеливо чакаше да „щракне“ Клайд или някой друг, свързан с това дело, — и рече:

— Е, май че е време. Както гледам, комай целият окръг Катараки би искал да влезе в залата. Ще имаме множко слушатели. — И като се обърна още веднъж към Клайд, додаде: — Сега да не вземете да се смутите от всичките тия хора, Клайд. Те са чисто и просто селяци, дошли в града да гледат представление.

Тогава двамата, Белнап и Джефсън, излязоха, Краут и Сисъл влязоха да вземат Клайд под лично наблюдение, а двамата адвокати минаха сред шушнене и пресякоха площада по пожълтялата трева към сградата на съда на отсрещната страна.

А подир тях, след по-малко от пет минути, предхождан от Слак и Сисъл и последван от Краут и Суенк, но защитен и от двете страни от двама извънредни помощник-шерифи, в случай че има безредици или някаква демонстрация, самият Клайд, който се мъчеше да изглежда колкото може по-наперен и безгрижен; ала поради многото груби непознати лица наоколо — мъже с тежки кожени шуби и шапки и с големи мустаци или с износени, избелели и неугледни дрехи, типични за много земеделски стопани в този край, придружени от своите жени и деца, всичките загледани в него с такова странно любопитство — той се почувства малко неспокоен: сякаш всеки миг можеше да екне револверен изстрел или някой да се нахвърли отгоре му с нож, при което помощниците на шерифа, с ръка на револверите си, добавяха доста много за реалността на това чувство. Но чуваха се само викове: „Идва! Идва!“, „Ето го!“, „Как да повярваш, че е могъл да извърши такова нещо!“

След това защракаха и забръмчаха фото- и киноапаратите, а двамата му странични стражи запристъпваха все по-близо и по-близо до него и сърцето му съвсем се сви.

Сетне пет кафяви каменни стъпала, водещи до старата врата на съда, а отвъд — вътрешно стълбище към голяма, дълга, кафява зала с висок таван, където отдясно, отляво и отзад към изток имаше високи, тесни, закръглени в горния край прозорци с тънки стъкла, през които се лееха потоци светлина. А в западния край — издигнат подиум с тъмнокафяво кресло за съдията, украсено с тежка резба. Зад него — портрет; от двете страни, към север, юг и назад — редици пейки, всеки ред по-високо от другия, и всичките претъпкани с хора, пространството зад тях изпълнено с правостоящи, и когато той влезе, всички като че ли се наведоха напред, заизвиваха вратове и го заразглеждаха с остри, проницателни очи и в залата се разнесе бръмчене или ромон от приказки. Той чуваше тази всеобща глъч, когато се приближи и влезе през една вратичка в свободното пространство отвъд, където, както забеляза, Белнап и Джефсън седяха на една маса и между тях имаше празен стол за него. И той усещаше очите и лицата, които съвсем не му се искаше да погледне.

Но тъкмо пред него, на друга маса в същия квадрат и точно под издигнатия подиум в западния край, както сега видя, бяха Мейсън и няколко други мъже, които като че ли си спомняше — Ърл Нюком, Бъртън Бърли и още един човек, когото не беше виждал досега, — и те четиримата се обърнаха и го загледаха, когато влезе.

А тази вътрешна група бе заобиколена от външен кръг мъже и жени, журналисти и художници.

После, след малко, той си спомни съвета на Белнап и сполучи да се поизправи и с пресилено непринуден и смел вид, опровергаван до известна степен от напрегнатото му бледо лице и малко замъглени изцъклени очи, погледна репортерите и художниците, които го проучваха и скицираха, и дори пошепна: „Залата е препълнена, а?“ Но в същия миг и преди да може да каже още нещо, отнякъде се чуха два екливи удара. След тях прозвуча глас: „Тишина! Тишина! Съдът! Всички да станат, моля!“ И също тъй внезапно сред шепнещите и мърдащите слушатели се възцари пълна тишина. И тогава през една врата на юг от подиума се появи едър, изискан мъж с румено и гладко избръснато лице, облечен с широка черна тога, бързо се запъти към големия стол зад съдийската маса, изгледа втренчено всички пред себе си, но като че ли без да вижда никого, и седна. Тогава седнаха и всички насъбрали се в залата.

В този миг отляво, също долу, под съдията, един по-дребен и по-стар човечец, застанал пред по-малко писалище, извика:

— Внимание, внимание! Всички лица, чиито дела са насрочени за разглеждане пред почитаемия Върховен съд на щата Ню Йорк, окръг Катараки, да се приближат и да внимават. Заседанието на съда е открито!

След миг-два същият човечец отново се изправи и възвести:

— Щатът Ню Йорк срещу Клайд Грифитс.

Тогава Мейсън се изправи и застанал пред масата си, незабавно отговори:

— Народът е готов.

Веднага се изправи Белнап и с учтив и любезен тон заяви:

— Ответникът е готов.

След това същият служител бръкна в сложена пред него квадратна кутия, изтегли оттам някакво листче и прочете: „Симиън Динсмор“; дребен гърбав мъж с кафяви дрехи, с ръце като куки и лице като муцуна на пор, бързо заситни към ложата на съдебните заседатели и седна. Щом той се настани, Мейсън припряно приближи до ложата (неговото лице със сплескания нос изглеждаше особено застрашително, а силният му глас стигаше до най-отдалечените кътчета на залата) и започна да задава въпроси на извикания за неговата възраст, занятие, дали е женен или ерген, колко деца има, вярва ли в необходимостта от смъртно наказание, или не. Последният въпрос, както Клайд веднага забеляза, като че ли събуди у запитания нещо подобно на негодувание или някакво потиснато вълнение, защото той веднага подчертано отговори:

— Дълбоко вярвам… за някои хора.

Това бе отговор, който накара Мейсън леко да се поусмихне, а Джефсън се обърна и погледна Белнап, който пък саркастично промърмори:

— И ще ми разправят, че тук е възможен безпристрастен съд!

Но в същия миг Мейсън разбра, че този много честен и с много твърди убеждения земеделец малко прекалено набляга на определеното си отношение към подсъдимия и каза:

— Със съгласието на съда народът освобождава кандидата за съдебен заседател.

В отговор на въпросителния поглед на съдията Белнап кимна в знак на съгласие и кандидатът бе отхвърлен.

Писарят тозчас изтегли от кутията второ листче и провъзгласи:

— Дъдли Шийрлайн!

Слаб висок мъж на тридесет и осем до четиридесет години, спретнато облечен, с безупречно и малко предпазливо държане, се приближи и седна в ложата. Мейсън пак започна да задава въпроси както на предишния кандидат.

Междувременно Клайд въпреки предварителните предупреждения и на Белнап, и на Джефсън вече се чувстваше скован, изстинал, безжизнен. Защото положително — той го долавяше — тази публика беше враждебна. А сред това скупчило се множество, мислеше си той (и от това го побиваха нови тръпки), трябва да са бащата и майката, а може би и сестрите и братята на Робърта, и всички го гледат и се надяват от все сърце, както от седмици насам твърдяха вестниците, че той ще си понесе наказанието.

А пък всички тези хора от Ликъргъс и Дванадесетото езеро, никой от които не си беше направил труда да се свърже някак с него, понеже, разбира се, не се и съмняваха в неговата виновност — дали някой от тях беше тук? Джил или Гъртруд, или Трейси Тръмбул например? Или Уайнът Фант или брат й? Тя беше в този стан на Мечото езеро в деня, когато го задържаха. Той изреди наум всичките светски личности, с които се беше срещал през изтеклата година и които щяха да го видят сега такъв, какъвто е в действителност — беден, безинтересен, изоставен, изправен пред съда за такова престъпление. И това след всичките големи приказки за богати роднини тук и на Запад! Защото сега, разбира се, те щяха да смятат, че е толкова страшен, колкото и замисленото от него деяние, без да знаят и без да ги е грижа какво би казал за цялата тази работа… за неговите чувства и страхове… за това премеждие, което изживя покрай Робърта… за любовта му към Сондра и всичко, което е значила тя за него. Те не биха разбрали това, пък и на него няма да му позволят да разкаже нищо, дори и да би поискал.

И все пак, ако се вслуша в съвета на Белнап и Джефсън, трябва да седи изправен и да се усмихва или поне да си дава приветлив вид и да посреща смело и прямо всеки поглед. И затова той се обърна и в миг се вцепени. Защото там боже, каква прилика!… вляво от него, на една от тези пейки край стената, седеше жена или момиче, което беше същински жив образ на Робърта. Това ще да е тази нейна сестра… Емили… за която тя често споменаваше… но, боже, каква страшна изненада! Сърцето му почти спря. Това дори може да е Робърта! И тя го прониза с такъв призрачен, но въпреки това реален, безмилостен и обвиняващ поглед! А до нея седи друго момиче, което също донякъде й прилича… а до него пък този старец, бащата на Робърта… този сбръчкан старец, с когото се беше сблъскал в деня, когато бе похлопал на вратата на стопанството му, за да го упъти, който сега го гледа почти свирепо със сиви и уморени очи, които говорят тъй ясно: „Убиец! Убиец!“ А до него седи свита и дребна, болнава наглед към петдесетгодишна женица, с воал, много сбръчкана, с хлътнали очи, които свежда при неговия поглед и се извръща, сякаш от пристъп на голяма болка, на омраза. Майка й, в това няма съмнение. Ах, какво положение! Каква ужасна мъка! Сърцето му се разтуптя. Ръцете му затрепериха.

За да се успокои някак, той наведе очи, погледна първо ръцете на Белнап и Джефсън на масата пред него — и двамата въртяха моливи над отворени бележници и гледаха Мейсън и този, който беше в ложата на съдебните заседатели пред него (сега това беше някакъв дебел мъж с глупав вид). Каква разлика между ръцете на Джефсън и Белнап! Такива малки, меки и бели у втория и толкова дълги, кафяви, възлести и кокалести у първия. И приятното и приветливо държане на Белнап тук, в съда, неговият глас — „Смятам да помоля кандидата за съдебен заседател да напусне ложата“, — тъй различен от подобното на револверен изстрел „Вие сте свободен!“ на Мейсън или бавното, но властно, макар и казано шепнешком „По-добре го махнете тоя, Алвин. Не е за нас“ на Джефсън. И после Джефсън изведнъж се обърна към него:

— Седнете изправено! Седнете изправено! Гледайте хората в очите. Усмихвайте се естествено, Клайд, или не се усмихвайте изобщо. Само ги гледайте в очите. Те нищо няма да ви направят. Това са само земеделци, дошли да зяпат.

Но Клайд забеляза, че няколко репортери и художници го разглеждат и след това скицират или пишат за него, не можа да се овладее и силно се изчерви, защото долавяше острите им погледи и острите им думи тъй ясно, както чуваше скърцането на техните пера. И всичко това за вестниците — пребледнялото му лице и треперещите ръце — те ще ги опишат… и майка му в Денвър, и всички други в Ликъргъс ще видят и прочетат… как е погледнал семейство Олдън и как са го погледнали те, и как той пак се извърнал. И все пак… все пак… трябва да се наложи на себе си… да седне пак изправено и да се огледа, иначе Джефсън ще се възмути от него. И затова той напрегна всички сили да потисне страха си, да вдигне очи и след това леко да се обърне и да се огледа.

Но щом го направи, там, до стената, от едната страна на този висок прозорец, точно както се беше боял, видя Трейси Тръмбул, който, изглежда, поради интереса си към правото или от любопитство и кой знае какво друго (положително не от съжаление или съчувствие към него) все пак беше дошъл този ден и гледаше в момента, слава богу, не него, а Мейсън, задаващ разни въпроси на дебелия мъж. А до него седеше Фреди Селз, чиито късогледи очи бяха въоръжени със силни очила с дебели стъкла; той гледаше към Клайд, но вероятно не го виждаше, поне с нищо не го показваше. О, колко мъчително бе всичко това!

А пет реда по-нататък от тях, в друга посока, Клайд видя господин и госпожа Гилпин, намерени, разбира се, от Мейсън. Какви ли показания щяха да дадат те сега? За това как е идвал при Робърта, в квартирата й? И колко потайно е ставало всичко? Това щеше да е лошо, разбира се. И не друг, а господин Джордж Нютън и жена му! Тях пък за какво са ги повикали? Да разкажат за живота на Робърта, преди да тръгне с него, може би? И тази Грейс Мар, която бе често виждал, но заедно с която е бил само веднъж, там, на езеро Кръм, и която Робърта беше разлюбила. Тя какво ли щеше да каже? Разбира се, можеше да каже как се е срещнал с Робърта, но какво друго? А там… не, това не е възможно… и все пак… все пак това е… положително… този Орин Шорт, с когото беше говорил във връзка с Глен. Божичко!… Може би сега той ще разкаже за това… без съмнение. Как хората, изглежда, помнят разни неща… повече, отколкото му бе някога идвало наум, че могат да помнят.

И също от тази страна на третия преден прозорец, но оттатък страшната група на семейство Олдън, много едрият мустакат мъж, който прилича донякъде на старовремски квакер, станал бандит… казваше се Хейт. Беше го видял на Тримилевия залив, а после в деня, когато го водиха против волята му на Голямата чапла. А, да, следователят. А до него ханджията от езерото, който го накара тогава да се запише. До ханджията — лодкарят, от когото нае лодката. А следващият до него — този висок, върлинест водач, който закара него и Робърта от Ловната хижа — почернял и жилест недодялан мъжага, който сега като че ли го пронизваше с малките си дълбоко хлътнали животински очи и който положително щеше да даде показания за всички подробности относно това пътуване от гара Ловната хижа. Дали нервността му него ден и глупавите му пристъпи на малодушие ще са толкова ясни в паметта на този водач, както са в неговата? И ако ли да, как щеше да повлияе това върху твърдението му за душевния прелом? Няма ли да е по-добре да обсъди всичко това още веднъж с Джефсън?

Но този Мейсън! Какъв е неумолим! Колко е енергичен! И как трябва да е работил, за да събере всички тези хора тук, за да дадат показания против него! Ето и сега, когато Клайд случайно го поглежда, той възкликва, както е възкликвал вече поне десетина пъти (но без забележим резултат, що се отнася до ложата на съдебните заседатели): „Приемлив за народа!“ Но неизменно, всеки път, когато направеше това, Джефсън само се обръщаше леко, обаче без да гледа, и казваше: „Не е човек като за нас, Алвин. Твърд като кокал — не можеш го огъна.“ И тогава Белнап, учтив и мек, правеше отвод и обикновено сполучваше да се наложи.

Но най-после — о, колко приятно беше това — съдебният писар обяви с еклив, тънък, стържещ старчески глас почивка до два часа след пладне. И Джефсън с усмивка се обърна към Клайд:

— Е, Клайд, това е първият рунд… не е кой знае какво, как мислите? И не е чак толкова страшно, нали? Хайде вървете сега и хубавичко си хапнете. След обяда ще бъде също тъй проточено и скучно.

А в това време Краут и Сисъл заедно с извънредните помощник-шерифи пристъпиха напред и го обкръжиха. След това тълпата, блъсканицата и провикванията: „Ето го! Ето го! Идва! Тука, тука!“ И едно едро и месесто женище си проби път колкото можеше по-близо, загледа го право в лицето и възкликна:

— Чакайте да го видя. Искам само хубавичко да те видя, млади момко. Аз също имам две щерки.

Но нито един негов познат от Ликъргъс и Дванадесетото езеро, които бе видял в съдебната зала, не се доближи. И, разбира се, нито помен от Сондра. Защото, както и Белнап, и Джефсън го бяха нееднократно уверявали, тя нямаше и да се мерне. Дори и името й, ако можеше, нямаше да се спомене. Семейство Грифитс, както и семейство Финчли, беше против това.

XX

Още цели пет дни употребиха Мейсън и Белнап за подбирането на съдебни заседатели. Но най-после дванадесетте лица, които щяха да съдят Клайд, положиха клетва и заеха местата си. И какви бяха те! Стари и с прошарени коси или почернели от слънцето и сбръчкани земеделски стопани и дребни търговци от малки селища и за разнообразие търговски пътник на Форд, ханджия от езеро Том Диксън, продавач от манифактурния магазин на фирмата „Хамбургър“ в Бриджбърг, пътуващ застрахователен агент с постоянно местожителство в малко градче на север от езеро Грас. И всичките с изключение на едного женени. И всичките с изключение на едного, ако не нравствени, то религиозни, и всичките убедени във виновността на Клайд, преди още да си заемат местата, но все пак поради тяхното почти единодушно мнение, че са хора справедливи и без предразсъдъци и понеже на всички много им се искаше да бъдат съдебни заседатели по това вълнуващо дело, убедени, че ще могат да съдят справедливо и безпристрастно за представените им факти.

И тъй те всички станаха на крака и положиха клетвата.

И Мейсън незабавно се изправи и започна:

— Господа съдебни заседатели…

А Клайд, както Белнап и Джефсън, ги гледаше и се питаше какво ли впечатление ще им направи встъпителната атака на Мейсън. Защото при създалите се особени обстоятелства по-динамичен и по-наелектризиран обвинител не би могло да се намери. Това беше неговият щастлив случай. Не бяха ли погледите на всички граждани на Съединените щати насочени към него? Той мислеше, че е така. Все едно че някой беше изведнъж възкликнал: „Светлина! Снимка!“

— Без съмнение мнозина от вас са били отегчени, а понякога и озадачени в течение на миналата седмица от извънредната грижливост, с която защитниците и обвинението по това дело преглеждаха списъка на съдебните заседатели, измежду които бяхте избрани вие дванадесетте — започна той. — Не беше лесна задачата да се намерят дванадесет души, на които биха могли да бъдат предоставени всичките насъбрани факти по това удивително дело и те да ги претеглят с цялата справедливост и разбиране, изисквани от закона. Що се отнася до мен, господа, грижите, които положих, бяха продиктувани само от една подбуда: държавата да извърши акт на правосъдие. Никакво зложелателство, нито каквито да било предубеждения. Така до девети юли тази година лично аз дори не подозирах за съществуването на този подсъдим, нито на неговата жертва, нито на престъплението, в което сега е обвинен. Но, господа, колкото и голямо да бе изпърво моето изумление и неверие, когато чух, че един човек на тази възраст и с възпитанието и връзките на ответника би могъл да попадне в положението да бъде обвинен в такова престъпление, аз се видях принуден стъпка по стъпка да променя, а сетне изобщо да изхвърля от ума си първоначалните си съмнения и да заключа от масата доказателства, които буквално ми се тикаха в ръцете, че мой дълг е да представя обвинението за това деяние от името на народа.

Прочее нека се занимаем с фактите. Две жени са замесени в това деяние. Едната е мъртва. Другата… — тук той се обърна натам, където седеше Клайд, и посочи с пръст към Белнап и Джефсън — по споразумение между обвинението и защитата няма да се споменава тук по име, понеже нищо добро не ще се постигне с причиняване на ненужни огорчения. Всъщност, заявявам ви, единствената цел, която ще се крие зад всяка дума и всеки факт, както те ще бъдат сега изложени от обвинението, ще бъде извършването на истинско правосъдие в съгласие със законите на нашия щат и отговарящо на престъплението, в което е обвинен ответникът. Истинско правосъдие, господа, истинско и справедливо. Но ако вие не постъпите честно и не произнесете правилна присъда, почиваща върху доказателствата по делото, ще извършите неправда, и то сериозна неправда спрямо народа от щата Ню Йорк и народа от окръга Катараки. Защото те са, които разчитат на вас правилно да съдите във вашите заключения и в окончателното си решение по това дело.

Тук Мейсън се поспря, а след това драматично се обърна към Клайд и като го сочеше от време на време с десния си показалец, продължи:

— Народът от щата Ню Йорк обвинява — той наблегна на тази едничка дума така, сякаш искаше да й придаде характер на дълго незаглъхваща гръмотевица — подсъдимия Клайд Грифитс, че е извършил престъплението предумишлено убийство. Народът обвинява, че той предумишлено и злонамерено е прибягнал до жестокост и измама и убил, а след това се опитал да укрие завинаги от знанието и правосъдието на хората трупа на Робърта Олдън, дъщеря на земеделски стопани, живеещи от дълги години близо до селището Билц в околия Мимико. Народът обвинява — тук Клайд, послушен на пошепнатия му от Джефсън съвет, се облегна колкото можеше по-удобно назад и загледа колкото можеше по-невъзмутимо Мейсън, който го гледаше право в очите, — че същият Клайд Грифитс, преди още да извърши престъплението, седмици наред е обмислял плана и извършването му, а после го е привел в изпълнение с предумисъл.

И като предявява обвинение по тези точки, народът от щата Ню Йорк възнамерява и ще ви представи доказателства по всяка от тях. На вас ще ви бъдат предложени факти и за тези факти не аз, а вие ще трябва да бъдете единствените съдии.

Мейсън се спря още веднъж и промени позата си, докато нетърпеливите му слушатели се блъскаха и навеждаха напред, гладни и жадни за всяка дума, която ще промълви, а той вдигна едната си ръка, театрално отметна назад къдравата си коса и продължи:

— Господа, не ми трябва кой знае колко време да обрисувам, а пък и вие сами безпогрешно ще установите в хода на делото, що за девойка е била тази, чийто живот е бил тъй жестоко погубен във водите на езеро Голямата чапла. През всичките двадесет години на нейния живот — Мейсън прекрасно знаеше, че тя е била на двадесет и три години и две години по-голяма от Клайд — никой, който я е познавал, не е могъл да каже за нея нито една лоша дума. И аз съм положителен, че нито едно изказване в този дух не ще бъде направено при гледането на настоящото дело. Преди малко повече от една година, на деветнадесети юли, тя дошла в град Ликъргъс, за да може с труда на своите ръце да подпомага семейството си. — В цялата зала се чуха риданията на нейните родители, сестри и братя.

— Господа — продължи Мейсън и започна подробно да описва живота на Робърта от деня, когато тя първом напуснала дома си, за да отиде при Грейс Мар, докато, след като се срещнала с Клайд на езеро Кръм, се спречкала заради него с приятелката си и със своите покровители, семейство Нютън, възприела желанието му да заживее сама, сред непознати хора, като укрила подозрителната истина за това от родителите си, и най-сетне отстъпила пред подлъгванията му — писмата, които му бе писала от Билц, даваха подробно всяка следваща стъпка на тази история. След това по същия щателен начин той заговори за Клайд; за интереса му към живота на светското общество в Ликъргъс; за богатата и красива госпожица X., която само поради своята наивност и доброта, макар и увлечена от него, му дала да разбере, че би могъл да се надява в бъдеще да получи ръката й, неволно разпалила у него страст, станала причина за внезапната промяна в отношението и чувствата му към Робърта и накрая — Мейсън настояваше, че щял да го докаже — тази промяна завършила със замисъла, който довел до смъртта на Робърта.

— Но кое е лицето, което аз обвинявам във всичко това? — неочаквано и най-драматично възкликна той на това място. — Ето го, той седи там! Дали е син на непрокопсани родители, творение на градските вертепи, човек, който е бил лишен от възможност да си състави правилни или честни представи за ценностите и задълженията на един приличен и почтен живот? Такъв ли е? Тъкмо напротив. Баща му е от същото семейство, което е създало в Ликъргъс едно от най-големите и най-процъфтяващите промишлени предприятия — „Грифитс и съдружие, яки и ризи“. Той е бил беден, да, в това няма съмнение. Но не по-беден от Робърта Олдън, а бедността явно не е покварила нейния характер. Родителите му, както се научаваме, са пастори самозванци, които са вербували вярващи и ръководили мисии в Канзас сити и Денвър, а преди това в Чикаго и Гранд Рапидз, в щата Мичиган — хора, които по събрани от мен сведения са искрено религиозни и със здрави принципи във всяко отношение. Но подсъдимият, най-големият им син, този, от когото бихме очаквали да бъде най-дълбоко повлиян от тях, рано се отвърнал от техния свят и се пристрастил към външния блясък в живота. Той станал пиколо в известния в Канзас сити хотел „Грийн Дейвидсън.“

След това Мейсън продължи да обяснява, че Клайд никога не се задържал на едно място — бил човек, който, може би поради някаква особеност в темперамента, предпочитал да скита от място на място. Сетне, както той каза по-нататък, Клайд получил висока длъжност — началник на отделение в добре известната фабрика на чичо си в Ликъргъс. И тогава постепенно навлязъл в кръговете, в които се движели чичо му и неговите деца. А заплатата му била такава, че можел да си позволи да наеме стая в една от по-хубавите къщи в града, докато погубеното от него момиче живеело в скромна стаичка на глуха улица.

— И въпреки това — продължи прокурорът — колко голям капитал е бил правен от това, че подсъдимият уж бил млад! — Тук той си позволи презрително да се усмихне. — Неговите защитници и други го наричат във вестниците безброй пъти „момче“. Той не е момче! Той е зрял мъж. Той е имал по-големи възможности по отношение на образованието и издигането си в обществото, отколкото кой да е от вас в ложата на съдебните заседатели. Пътувал е. В хотелите и клубовете и в обществото, с което е бил тъй тясно свързан в Ликъргъс, той се е познавал с почтени, достойни, а дори и способни и изтъкнати хора. Ами че всъщност в момента на задържането му преди два месеца той беше член на най-модното общество и летовническа група, с които този край може да се похвали. Помнете това! Той има зрял, а не недозрял ум. Умът му е напълно развит и прекрасно уравновесен.

Господа — продължи той, — както обвинението скоро ще ви докаже, едва четири месеца след пристигането на подсъдимия в Ликъргъс загиналата девойка постъпила на работа при него, в отделението, на което той бил началник. И не се минали два месеца, когато той успял да я убеди да се премести от почтеното и религиозно семейство, което избрала в Ликъргъс, в дом, за който не знаела нищо и главното предимство на който по мнението на подсъдимия било, че е предлагал възможности за потайност и уединение, свобода от надзор, за да може да изпълни гнусните си намерения, които вече е имал по отношение на тази девойка.

В дружество „Грифитс“ съществува правило — както ще ви покажем по-нататък в хода на делото, — което обяснява много неща, а то е, че на никой висш служещ или началник на някое отделение не е позволено да има интимни връзки с някое от подведомствените му момичета или във фабриката изобщо, нито вътре, нито извън предприятието. Това не би било благоприятно нито за нравствеността, нито за честта на работещите в това голямо дружество и затова то е забранено. И скоро след постъпването си там този човек е бил запознат с правилото. Но възпряло ли го е то? Възпряло ли го е по някакъв начин тъй скорошното и благосклонно внимание на чичо му? Ни най-малко. Потайност! Потайност! От самото начало! Прелъстяване! Прелъстяване! Тайното, преднамерено безнравствено, противозаконно и неоправдано и осъдително от обществена гледна точка блудство извън възраждащите и облагородяващи връзки на брака!

Това е била неговата цел, господа! Но било ли е изобщо известно комуто и да било в Ликъргъс или другаде, че между него и Робърта Олдън съществува подобна връзка? Нито на една жива душа! Нито една жива душа, доколкото можах да установя, не е дори някак подозирала за тази връзка преди смъртта на девойката. Нито една душа! Помислете за това!

Господа съдебни заседатели — тук в гласа му зазвучаха почти благоговейни нотки — Робърта Олдън е любила нашия подсъдим от все сърце и душа. Тя го е любила с тази любов, която представлява върховната тайна на човешкия ум и човешкото сърце, която в своята сила и своята слабост надделява над всякакъв страх от позор или наказание дори от безсмъртния небесен баща. Тя е била искрена, човечна, благонравна и добра девойка… страстна и любеща. И е любила тъй, както може да люби само една щедра, доверчива и самоотвержена душа. И като го е любила така, най-после му е дала всичко, каквото една жена може да даде на любимия мъж.

Приятели, това се е случвало милиони пъти в този наш свят и ще се случва милиони и милиони пъти в бъдните дни. То не е ново и няма никога да бъде старо.

Но през януари или февруари тази година девойката, която сега лежи мъртва в гроба, се видяла принудена да отиде при подсъдимия Клайд Грифитс и да му каже, че е на път да стане майка. Ние ще ви докажем, че тогава и след това тя го е молила да замине с нея и да узакони връзката си.

Но направил ли го е той? Искал ли е? О, не! Защото по това време в мечтите и чувствата на Клайд Грифитс настъпила промяна. Той успял да открие, че името Грифитс в Ликъргъс отваря вратите на най-избраните кръгове, че този, който е бил нищо в Чикаго или Канзас сити, е голяма личност тук и че то го води до познанство с девойки, образовани и богати, девойки, които се движат много далече от кръга, към който принадлежи Робърта Олдън. Не само това, но той намерил девойка, която го привлякла безгранично със своята красота, богатство, обществено положение и пред която малкото момиче от земеделското стопанство и от фабриката в трогателно мизерната потайна стаичка, където той го настанил, изглеждало наистина жалко — достатъчно добро, за да го мами, но не и за да се ожени за него. И той не е искал да го направи.

Мейсън замълча, но само за миг, сетне продължи:

— Аз обаче не можах да открия нито един момент, в който да е имало и най-малка промяна или прекъсване в светските му развлечения, които така го възхищавали. Напротив, от януари до пети юли тази година и след това… да, дори след като девойката най-после се видяла принудена да му каже, че ако не я отведе и не се ожени за нея, тя ще трябва да се обърне към чувството за справедливост на тази среда, в която се движат, и след като тя лежала студена и безжизнена във водите на езеро Голямата чапла, за него е имало само танци, градински увеселения, разходки с автомобили, вечери, весели излети до Дванадесетото и Мечото езеро и той като че ли не е помислял, че нравственото й бедствие и падението й в очите на обществото би следвало да променят някак неговото поведение.

Тук Мейсън се спря и погледна към Белнап и Джефсън, които от своя страна не бяха чак толкова смутени и разтревожени и само се усмихнаха, първо на него, а после един на друг, макар че Клайд, ужасен от силата и страстността на тази реч, с тревога отбеляза колко много преувеличения и несправедливост имаше във всичко това.

Но още докато той си го мислеше, Мейсън подхвана наново:

— По това време, господа, както ви казах, Робърта Олдън започнала да настоява Грифитс да я вземе за жена. И той обещал да го стори. Въпреки това, както ще ви докажат всички данни по делото, той изобщо не е имал намерение да направи нещо подобно. Напротив, когато състоянието й станало такова, че не можел да понася повече нейните молби и опасността, която безспорно представлявало присъствието й в Ликъргъс, той я придумал да се върне в бащиния си дом, очевидно под предлог да се приготви, като си ушие някои дрехи за деня, когато щял да дойде да я отведе в някой далечен град, където никой нямало да ги познава, но където тя, като негова съпруга, щяла да може честно и почтено да дари живот на тяхното дете. И според нейните писма до него, както ще ви покажа, това щяло да стане три седмици след отиването й у дома в Билц. Но отишъл ли е той, както й бе обещал? Не, той изобщо не отишъл там.

В края на краищата и единствено поради това, че не е имало друг изход, той й позволил да дойде при него на шести юли тази година, точно два дни преди смъртта й. Но не преди да… не, чакайте! Междувременно, или от пети до шести юли, той я оставил да се измъчва от мрачни мисли в това малко усамотено стопанство в покрайнините на Билц в околия Мимико, където съседки идвали да гледат и да й помагат да си направи малко дрехи, които дори сега не смеела да нарече свой чеиз. Тя е подозирала и се е страхувала, че подсъдимият ще я измами. Защото всеки ден, а понякога и два пъти на ден му пишела, разказвала му за страховете си и му се молила да я увери с писмо или дума по някакъв начин, че ще дойде и ще я отведе.

Но направил ли е поне това? Никакво писмо! Никакво! Не, господа, о, не! Напротив, само няколко телефонни разговора — нещо, което не може тъй лесно да се проследи или да се разбере. Пък и те толкова рядко и толкова кратки, че тя горчиво се оплаквала от липсата на интерес и внимание от негова страна по това време. Дотолкова, че в края на петата седмица, отчаяла се, му е писала… — Мейсън взе от купчинката писма на масата зад него това, което му трябваше, и прочете: — „Пиша ти, за да ти кажа, че ако не ми се обадиш било по телефона, било с писмо до пладне в петък, същата вечер ще бъда в Ликъргъс и всички ще научат как си се отнесъл с мен.“ Това са думите, господа, които тази нещастна девойка е била принудена най-сетне да напише.

Но искал ли е Клайд Грифитс хората да узнаят как се е отнесъл с нея? Разбира се, не! И в ума му веднага започнал да се оформя план как да избегне излагането и да накара устата на Робърта Олдън да замълчи завинаги. И, господа, обвинението ще докаже, че той наистина й затвори устата.

Сега Мейсън извади карта на Адирондакските планини, която бе наредил да му приготвят за тази цел и на която с червено мастило бе проследено движението на Клайд до смъртта на Робърта и след това до момента на задържането му при Голямото мечо езеро. При това той се отклони, за да разкаже на съдебните заседатели добре обмисления план на Клайд за укриването на самоличността му, различните записвания под измислени имена, двете шапки. Тук той обясни също, че във влака от Фонда до Ютика, а после от Ютика до езеро Грас Клайд не пътувал в същия вагон с Робърта, след което заяви:

— Не забравяйте, господа, макар преди това да е загатвал на Робърта, че това щяло да бъде тяхното сватбено пътешествие, той не е искал никой да разбере, че пътува с годеницата си… не, дори след като стигнали на езеро Голямата чапла. Защото се е стремил не да се ожени за нея, а да намери безлюдно място, където да угаси живота на момичето, което му било омръзнало. Но попречило ли му е двадесет и четири и четиридесет и осем часа преди това да държи Робърта в прегръдките си и да повтаря обещанията, които не е имал никакво намерение да изпълни? Попречило ли е? Аз ще ви покажа регистрите за гостите от двата хотела, в които са спирали и където поради предполагаемата им близка женитба са спали заедно, в една стая. А пък единствената причина това да трае четиридесет и осем вместо двадесет и четири часа се е крила в грешката му по отношение усамотеността на езеро Грас. Когато видял, че то кипи от живот, че е център на религиозна лятна колония, той решил да го напусне и да отиде на Голямата чапла, което било по-безлюдно. И ето, господа, вие виждате пред себе си смайващо и мъчително зрелище: уж невинен и във висша степен неправилно разбран млад мъж влачи изморена и паднала духом девойка от едно място на друго, докато намери достатъчно безлюдно езеро, в което да я удави. И то само четири месеца, преди тя да стане майка!

А после, когато стигнал на достатъчно усамотено езеро и я извел от ханчето, където се записал пак под измислено име като Клифърд Голдън и съпруга, той я качил на лодка и повел към смъртта. Малката нещастница си е въобразявала, че отива на кратка разходка преди мнимата женитба, за която й говорил и която трябвало да скрепи с печат и да освети връзката им! Да скрепи и освети! Да скрепи и освети, както скрепяват и осветяват сключили се води, не другояче… не другояче. И той да тръгне непокътнат и доволен като вълк от плячката си към свободата; към брак с друга, към светско, материално и любовно блаженство, към обществено положение и охолство, а Робърта да спи безмълвна и безименна в гроба си във водата.

Но, господа, неизповедими са пътищата на природата или на бога и провидението, които дават окончателната насока на нашите намерения, както и да ги предначертаваме ние! Човекът е, който предполага, но господ, господ е този, който разполага!

Подсъдимият, сигурен съм, че все още се чуди отде зная, че Робърта е смятала, че те ще се оженят, след като напуснат ханчето на Голямата чапла. И не се съмнявам: той все още се утешава с мисълта, че няма начин аз да го зная. Но колко проницателен и дълбок трябва да бъде този ум, който би могъл да предугади и предотврати всичките случайности и вероятности в живота! Защото, както седи там сега със сигурната вяра, че защитниците му ще успеят благополучно да го отърват… — при тези думи Клайд изведнъж изправи гръб с чувството, че косата му мърда, а ръцете, скрити под масата, леко треперят — той не знае, че тази девойка, когато се забавила в стаята си в ханчето на езеро Грас, написала писмо до майка си, което не е имала време да изпрати и което е било в джоба на мантото й, останало в ханчето, защото денят бил горещ и защото си въобразявала, разбира се, че ще се върне. Това писмо е сега тук, на тази маса.

На Клайд малко остана да му затракат зъбите. Той трепереше като от треска. Точно така, тя беше оставила мантото си! Белнап и Джефсън също седнаха по-изправено, като се чудеха какво ли може да има в писмото. Дали можеше да бъде съдбоносно и доколко може да накърни или изобщо да осуети изработения от тях план на защитата? Те можеха само да чакат и да чуят.

— В това, писмо — продължи Мейсън — тя казва защо е отишла горе на езерата: не за друго, а за да се омъжи — тук Джефсън и Белнап, както и Клайд си отдъхнаха с голямо облекчение: това беше точно в рамките на техния план, — и то след един или два дена — продължи Мейсън, който все още мислеше, че е смазал Клайд от страх. — Но Голдън или Грейъм от Олбъки или от Сиръкюз си е знаел. Той е знаел, че няма да се върне. И е взел всичките си вещи със себе си в лодката. И цял следобед, от пладне до вечерта, е търсил място на това безлюдно езеро — място, което да не се вижда лесно от никоя точка на брега, както ще ви покажем. И на свечеряване го намерил. И когато се запътил на юг през гората след това с нова сламена шапка на главата и с чисто сухо куфарче в ръка, той си е въобразявал, че е в безопасност. Нямало вече Клифърд Голдън, нямало вече Карл Грейъм… те се удавили… те били на дъното на езеро Голямата чапла. Но Клайд Грифитс бил жив и свободен, на път към Дванадесетото езеро и обществото, което толкова много обичал.

— Господа, Клайд Грифитс е убил Робърта Олдън, преди да я хвърли в това езеро. Той я ударил по главата и лицето и е смятал, че никой не го е видял. Но когато нейният предсмъртен вик проехтял над водите на Голямата чапла, там е имало свидетел и преди обвинението да си е казало думата, този свидетел ще бъде тук и ще ви съобщи каквото знае.

Мейсън нямаше очевидец, но не можа да устои пред удобния случай да породи такава разстройваща мисъл в противниковия лагер.

И положително резултатът отговаряше и дори надминаваше очакванията му. Защото Клайд, който до този миг, а особено след съкрушителното съобщение за писмото, се мъчеше да посреща всичко с невъзмутимия вид на оскърбена невинност, сега изтръпна и веднага изпадна в отчаяние. Свидетел! И е дошъл да даде показания! Боже! Тогава, който и да е бил, той се е спотайвал на безлюдния езерен бряг, видял е непреднамерения удар, чул е нейните викове… видял е, че той не се е опитал да й помогне! Видял го е да плува към брега и крадешком да се отдалечава… може да го е наблюдавал в гората, когато се е преобличал. Боже! Ръцете му се впиха в облегалките на стола, главата се отметна назад като от силен удар, защото всичко това означаваше смърт… неизбежно смъртно наказание. Боже! Сега няма надежда! Главата му клюмна, изглеждаше като че ли ей сега ще изпадне в кома.

Колкото за Белнап, изявлението на Мейсън го накара в първия миг да изтърве молива, с който си водеше бележки, а след това да се вторачи с озадачен и слисан вид, понеже те нямаха данни, с които да отблъснат такъв съкрушителен удар… Но като се сети колко объркан сигурно изглежда, веднага се овладя. Дали в края на краищата Клайд ги е лъгал, дали я е убил преднамерено, и то пред този невидим свидетел? Ако е така, може би ще им се наложи да се откажат от едно такова безнадеждно и непопулярно дело.

Що се отнася до Джефсън, той беше за миг зашеметен и смазан. И през неговия строг ум, не се поддаващ лесно на сътресения, вихрено се занизаха мисли като: имало ли е наистина свидетел? Дали Клайд е лъгал? Но жребият бе хвърлен, защото нали той вече им беше признал, че е ударил Робърта, и свидетелят трябва да е видял това. И това слагаше край на всякакви твърдения за душевен прелом. Кой би го повярвал след едно такова свидетелско показание?

Но поради самата си природна заядливост и решителност, той не можеше да си позволи да бъде объркан от подобно съкрушително съобщение. Вместо това се обърна и след като изгледа слисаните, но вече упрекващи се Белнап и Клайд, подхвърли:

— Не му вярвам. Мисля, че лъже или блъфира. Въз всеки случай ще почакаме и ще видим. Има много време, докато дойде ред на нашето изложение. Погледнете всички тия свидетели. И ние можем да ги подлагаме на кръстосан разпит със седмици, стига да пожелаем, докато му изтече мандатът. Имаме предостатъчно време за сума неща… например да узнаем междувременно нещо за тоя свидетел. А освен другото може да се говори за самоубийство или за случилото се, както си е било. Можем да накараме Клайд да се закълне в това, което е станало, каталептичен транс… липса на смелост да извърши замисленото. Не е вероятно някой да може да го види от петстотин фута разстояние. — И Джефсън мрачно се усмихна. Почти в същия момент той добави, но така, че да не го чуе Клайд: — Бихме могли да го отървем в най-лошия случай с присъда за двайсет години, как мислите?

XXI

А после свидетели, свидетели, свидетели — сто двадесет и седем души на брой. И на техните показания, особено на лекарите, тримата ловци и жената, чула предсмъртния вик на Робърта, Джефсън и Белнап нееднократно възразяваха, понеже от такива слабости и доказуеми грешки, които можеха да изтъкнат, зависеше правдоподобността на смелата защита на Клайд. И всичко това проточи делото до средата на ноември и след деня, когато Мейсън бе с огромно мнозинство избран на поста съдия, за който бе толкова много жадувал. А поради бурните прения и борба в хода на делото широката публика от брега на Атлантическия до брега на Тихия океан проявяваше все по-голям и по-голям интерес. И очевидно с минаването на дните и както репортерите на вестниците отсъждаха, ставаше ясно, че Клайд е виновен. Но той поради многократните настоявания на Джефсън посрещаше нападките на всеки свидетел спокойно и дори смело.

— Вашето име?

— Тайтъс Олдън.

— Вие сте бащата на Робърта Олдън?

— Да, господине.

— Сега, господин Олдън, разкажете на съдебните заседатели как и при какви обстоятелства е станало отиването на дъщеря ви в Ликъргъс.

— Възразяваме. Не се отнася до делото, не е съществено. Няма право да дава показания — отряза Белнап.

— Аз ще го свържа с делото — обади се Мейсън, като отправи поглед към съдията, който реши, че Тайтъс може да отговори, като показанията му ще подлежат на зачеркване от протокола, ако „не се свържат с делото“.

— Тя отиде там, за да си търси работа — отговори Тайтъс.

Ново възражение, но на стареца позволяват да продължи след законните формалности.

— Ами стопанството, което имаме там, близо до Билц, никога не е било много доходно и на децата се е налагало да помагат, а Боби, като най-голямата…

— Предлагам да се зачеркне.

— Зачеркнете.

— Боби е било галеното име, с което сте наричали дъщеря си Робърта, така ли?

— Възразявам! — И така нататък, и така нататък.

— Противопоставям се!

— Да, господине. У дома понякога я наричахме Боби… само Боби.

И Клайд, който слушаше внимателно и не мигваше пред строгия, обвиняващ поглед на този селскостопански Приам, се учуди, като чу галеното име на бившата си любима. Той беше я наричал Бърт; тя никога не беше му казала, че вкъщи й викат Боби.

Тъй — сред градушка от възражения, спорове и определения на съдията — Олдън продължи да разказва под ръководството на Мейсън как тя решила да отиде в Ликъргъс, след като получила писмо от Грейс Мар, и се настанила при господин и госпожа Нютън. А след като намерила работа в Дружество „Грифитс“ колко малко я е виждало семейството до пети юни тази година, когато се върнала в стопанството, за да си почине и да си ушие малко дрехи.

— Да е говорила нещо за женитба?

— Не.

Но пишела редица дълги писма, на времето той не знаел кому. И била потисната и болнава. Два пъти я видял да плаче, макар да не й казал нищо, понеже разбирал, че тя не иска да бъде забелязана. Няколко пъти я търсили по телефона от Ликъргъс, последния път на четвърти или пети юли, един ден преди да си замине, бил сигурен в това.

— И какво взе със себе си, когато заминаваше?

— Чанта и куфар.

— И вие бихте познали чантата, която е носила, ако я видехте?

— Да, господине.

— Това ли е тя? — Един от помощниците на прокурора донесе чантата и я сложи на малка стойка.

Олдън я загледа, избърса си очите с опакото на ръката и заяви:

— Да, господине.

После по най-драматичен начин, по който Мейсън възнамеряваше да действа през целия ход на делото, негов помощник внесе едно куфарче и Тайтъс Олдън, неговата жена, дъщери и синове се разплакаха при вида му. И след като той потвърди, че е наистина на Робърта, чантата, а после и куфарът бяха отворени. И роклите, ушити от Робърта, малко бельо, обувки, шапки, тоалетните принадлежности, подарени от Клайд, снимки на баща й, майка й, сестрите и братята, стара семейна готварска книга, лъжици, вилици и ножове, солници и пиперници — всичките подарени й от нейната баба и грижливо пазени за бъдещия й семеен живот — бяха извадени едно по едно и потвърдени като нейни.

Всичко това стана въпреки възраженията на Белнап, тъй като Мейсън обещаваше „да го свърже с делото“, което обаче не можа да направи и съдията нареди показанията да бъдат съответно зачеркнати. Ала тяхната патетичност беше вече оставила дълбоко впечатление в душите и сърцата на съдебните заседатели. А критиката на Белнап, насочена против тактиката на Мейсън, накара само този господин да се сопне с вбесен вид:

— Кой води тук обвинението, моля ви се?

На което Белнап отговори:

— Републиканският кандидат за околийски съдия в тази околия, предполагам!

Това предизвика бурен смях и накара Мейсън направо да закрещи:

— Господин съдия, аз протестирам! Не е етично и е противозаконно да се вмъква в това дело политически въпрос, който няма нищо общо с него. С това хитро и злонамерено се цели да се внуши на съдебните заседатели, че като републикански кандидат за околийски съдия аз не мога надлежно и справедливо да водя обвинението по това дело. Настоявам за извинение и няма да продължа нито крачка по-нататък, докато не го получа.

Тогава съдията Объруолцър, понеже си даваше сметка, че е станало много сериозно нарушение на съдебния етикет, извика при себе си Белнап и Мейсън и след като изслуша спокойните и учтиви обяснения какво е било и какво не е било вложено в тази реплика, в края на краищата се разпореди под страх от обвинение в неуважение на съда никой от двамата да не засяга по никакъв начин политическото положение.

Въпреки това Белнап и Джефсън се поздравиха, че с тази забележка са сполучили да уведомят съдебните заседатели и съда за тяхното отношение към кандидатурата на Мейсън и как той я използва във връзка с това дело.

А после още и още свидетели!

Грейс Мар зае свидетелското място и гладко и многословно описа как и къде се е запознала с Робърта, колко невинно, чисто и религиозно момиче е била, но как след срещата й с Клайд на езеро Кръм в нея настъпила голяма промяна. Станала по-прикрита и уклончива, започнала да измисля какви ли не неверни извинения за своите нови и неизвестни приключения, както например излизала вечерно време, връщала се късно, твърдяла, че е прекарала съботата и неделята, там, където всъщност не е била, докато накрая поради критичната забележка, която тя, Грейс Мар, си позволила да й направи, внезапно ги напуснала, без да си даде адреса. Но имало в тая работа мъж и този мъж бил Клайд Грифитс. Защото, когато проследила Робърта до квартирата й една вечер през септември или октомври миналата година, забелязала нея и Клайд в далечината, близо до дома на семейство Гилпин. Те стояли под група дървета и той я прегръщал.

А след това Белнап по предложение на Джефсън се зае с нея и с много лукави въпроси се помъчи да установи дали преди идването си в Ликъргъс Робърта е била също толкова религиозна и нравствена, както я описва госпожица Мар. Но госпожица Мар, уморена и раздразнителна, настоя, че до деня на срещата й с Клайд на езеро Кръм Робърта е била образец на правдивост и чистота, доколкото е известно това на нея.

След нея двойката Нютън се закле в горе-долу същото.

А после съпрузите Гилпин и дъщерите им разказаха под клетва всеки поотделно кой какво бе чул или видял. Госпожа Гилпин установи приблизително деня, когато Робърта се преместила в дома й с един куфар и чанта — същите, които Тайтъс позна, че били на дъщеря му. А след това живяла като че ли прекалено самотно, докато най-после тя я съжалила и започнала да я кани у тях под един или друг предлог, обаче Робърта неизменно отказвала. След това, късно през ноември, макар че никога нямала сърце да й каже нещо по този въпрос поради нейното мило и, общо взето, скромно държане, тя и двете й дъщери забелязали, че понякога след единадесет часа Робърта като че ли приемала някого в стаята си, но точно кого — не можела да каже. И тука пак при кръстосания разпит Белнап се опита да изтръгне някакво признание или впечатление, които биха създали убеждението, че Робърта не е била чак толкова затворена и чак такава пуританка, каквато я рисуваха всички свидетели досега, но не сполучи. Госпожа Гилпин и нейният съпруг явно я харесваха и само под натиска на Мейсън, а после и на Белнап дадоха показания за късните посещения на Клайд.

След това по-голямата дъщеря Стела даде показания, че към края на октомври или в началото на ноември, скоро след като Робърта наела стаята, тя минала край нея и я видяла с един мъж — сега можела да каже, че е бил Клайд. Те стоели на по-малко от стотина фута от къщата и като забелязала, че очевидно се карат, спряла да послуша. Не могла да различи всяка дума от разговора, но след навеждащи въпроси от страна на Мейсън можа да си спомни, че Робърта му възразявала — не могла да му позволи да дойде при нея в стаята, казала, че „това няма да е прилично“. И накрая той се обърнал кръгом и оставил Робърта да стои с протегнати ръце, сякаш го умолява да се върне.

През цялото това време Клайд гледаше с широко отворени от изумление очи, защото в онези дни — всъщност в течение на цялата си връзка с Робърта — беше си въобразявал, че никой не го наблюдава. А това решително потвърждаваше голяма част от обвиненията на Мейсън във встъпителната му реч — че той преднамерено и с пълно съзнание за естеството на престъпната си постъпка е убеждавал Робърта да извърши нещо, което тя явно не е искала да извърши — и това беше показание от този род, което вероятно щеше да настрои съдията, както и съдебните заседатели и всичките тези ограничени от условности жители на затънтения окръг. И Белнап, разбрал това, се опита да обърка тази Стела в установяването самоличността на Клайд. Но постигна само това, че тя допълнително съобщи как един ден през ноември или в първата част на декември видяла Клайд да идва с някаква кутия под мишница, да почуква на вратата на Робърта и да влиза, и била сигурна, че той е същият младеж, когото видяла в оная лунна вечер да се кара с Робърта.

Сетне Хуигъм, а подир него Лигет дадоха показания за датата на постъпването на Клайд във фабриката, а после и на Робърта, както и за правилото относно началниците на отделения и женската работна ръка, и доколкото те могли да отсъдят, за безупречното външно поведение и на Клайд, и на Робърта, като и двамата не се заглеждали един в друг, пък всъщност и в никой трети (такива бяха показанията на Лигет).

А след тях още други. Госпожа Пейтън даде показания как се е държал в квартирата си и за светския му живот, доколкото могла да забележи нещо. Госпожа Олдън даде показания, че на Коледа предишната година Робърта й признала, че началникът й във фабриката — Клайд Грифитс, племенник на собственика, я ухажвал, но това трябвало да се пази засега в тайна. Франк Хариът, Харли Багот, Трейси Тръмбул и Фреди Селз дадоха показания, че миналия декември Клайд бил канен тук и там и взимал участие в различни светски развлечения в Ликъргъс. Джон Ламбърт, аптекар в Скинектъди, даде показания, че по някое време през януари един младеж, когото познава сега в лицето на подсъдимия, се обърнал към него с молба за някое лекарство, което да предизвика помятане. Орин Шорт даде показания, че във втората половина на януари Клайд го попитал дали не познава някой лекар, който би могъл да помогне на млада омъжена жена — според думите на Клайд, съпруга на служещ при „Грифитс и съдружие“, — която била твърде бедна, за да може да си позволи дете, и чийто съпруг, според Клайд, го помолил да узнае това. След него доктор Глен даде показания за посещението на Робърта, като преди това си я спомни по снимките във вестниците, но добави, че по професионална линия не могъл да направи нищо за нея.

А подир него С. Б. Уилкокс, собственикът на стопанството, съседно с това на Тайтъс Олдън, даде показания, че бил в умивалнята зад кухнята на или около двадесет и девети или тридесети юни, когато Робърта водила междуградски разговор от къщата с Ликъргъс с мъж, който дал името си като Бейкър, и я чул да му казва: „Но, Клайд, аз не мога да чакам толкова дълго. Ти знаеш, че не мога. И няма да чакам.“ И тонът й бил възбуден и тъжен. Господин Уилкокс беше сигурен в името Клайд.

И Етел Уилкокс, дъщеря на същия Уилкокс, нисичка, дебела и фъфлеща, разказа под клетва, че на три пъти преди това е отговаряла на междуградско повикване за Робърта и е ходила да я извика. И трите пъти разговорът бил с Ликъргъс и я търсил мъж на име Бейкър. Също така в единия от случаите чула Робърта да го нарича Клайд. А веднъж я чула да казва, че „в никой случай няма да чака толкова дълго“, макар и да не знаела какво искала да каже с това Робърта.

А след това Роджър Бийн, местният пощенски раздавач, даде показания, че от седми или осми юни до четвърти или пети юли през неговите ръце са минали не по-малко от петнадесет писма, дадени му от самата Робърта или извадени от пощенската кутия на кръстопътя до стопанството на Олдън, и той бил сигурен, че повечето от тях били адресирани до Клайд Грифитс, пост-рестант, Ликъргъс.

А после Еймъс Шоултър, чиновникът в службата „До поискване“ в Ликъргъс, който даде клетвени показания, че доколкото може да си спомни, от или между седми или осми юни и четвърти или пети юли Клайд, когото познавал по име, го е питал за поща и получил от него не по-малко от петнадесет или шестнадесет писма.

След него Р. Т. Бигън, управител на бензиностанция в Ликъргъс, се закле, че на шести юли към осем часа сутринта, когато излязъл на Фийлинг авеню, което се намира в най-западния край на града и води в северния си край до спирка на трамвайната линия от Ликъргъс до Фонда, видял Клайд, облечен със сиви дрехи, с кафяво куфарче, към едната страна на което бил пристегнат жълт триножник за фотоапарат и още нещо, сигурно чадър. И понеже знаел къде живее Клайд, учудил се, че върви пеша, тъй като могъл да се качи на трамвая от Ликъргъс за Фонда на Централния булевард, недалеч от квартирата си. А Белнап в кръстосания разпит запита свидетеля как може да се закълне, че това, което е видял от разстояние сто седемдесет и пет фута, е било триножник, обаче Бигън настоя на своето — било светложълто, дървено, с месингови затегалки и три крака.

А после, подир него, Джон У. Троушър, началник-гарата във Фонда, който даде показания, че сутринта на шести юли тази година (спомнил си го ясно поради някои други неща, за които си взел бележка) той продал на Робърта Олдън билет за Ютика. Спомнял си госпожица Олдън, понеже я виждал няколко пъти предишната зима. Тя имала доста уморен, почти болен вид и носела кафява чанта, подобна на кафявата чанта в съда, която след това му показаха. Спомнял си и подсъдимия, който също бил с куфарче. Не го видял да забележи, нито да заговори девойката.

Сетне Куинси Б. Дейл, кондуктор на влака между Фонда и Ютика. Той забелязал и сега си спомнял Клайд в един от задните вагони. Забелязал също, а сетне по снимки, обнародвани във вестниците, познал Робърта. Тя му се усмихнала дружелюбно и той й казал, че такава чанта, каквато носи, му се вижда твърде тежка за нея и щял да каже на някой от спирачите да й я свали в Ютика, за което тя му поблагодарила. Видял я да слиза в Ютика и да отива в сградата на гарата. Забелязал там Клайд.

Последва установяване собствеността на куфара на Робърта, който бе останал задълго в гардероба на гара Ютика. След това страница от книгата за гости на хотел „Ренфрю Хаус“ в Ютика, достоверността на която бе установена от Джери К. Керносян, директор на този хотел, където стоеше записът „Клифърд Голдън със съпругата си“. После същият на място бе сравнен от вещи лица графолози със съответните страници от книгите на ханчетата на езеро Грас и Голямата чапла и клетвено потвърдени, че почеркът е един и същ. Сетне те бяха сравнени с картичката от куфара на Робърта и всичките приети като веществено доказателство и внимателно разгледани от всеки съдебен заседател поотделно, както и от Белнап и Джефсън, които впрочем вече ги бяха виждали, освен картичката. И пак възражение от страна на Белнап във връзка с неоправданото, незаконно и срамно укриване на веществено доказателство от страна на прокурора. И продължителни и ожесточени пререкания, които доведоха всъщност само до приключване на десетия ден от разглеждането на делото.

XXII

А после, на единадесетия ден, Франк У. Шефър, чиновник от „Ренфрю Хаус“ в Ютика, си припомни точно как били дошли Клайд и Робърта и тяхното държане; също как Клайд записал двамата като Клифърд Голдън със съпругата си от Сиръкюз. А след това Уолъс Вандърхоф, един от продавачите в галантерийния магазин на фирмата „Стар“ в Ютика, разказа за държането и общия вид на Клайд, когато купувал сламена шапка. Следваше кондукторът на влака, движещ се между Ютика и езеро Грас. И собственикът на хотела край езерото. И Бланч Петингил, келнерка, която даде клетвени показания, че на вечеря дочула Клайд да убеждава Робърта, че не било възможно да получат там разрешение за женитба, че щяло да е по-добре да почака, докато стигнат на някое друго място на следващия ден — особено неблагоприятно показание, понеже тази случка предхождаше деня, когато се предполагаше Клайд да направи признание на Робърта, но както Джефсън и Белнап се споразумяха помежду си след това, не можеше да се изключи такова признание да мине през няколко предварителни фази. След келнерката се яви кондукторът от влака, с който двамата бяха отишли на Ловната хижа. А след него — водачът — шофьор на автобуса, който разказа за странните въпроси на Клайд дали има много хора на езерото и как е оставил чантата на Робърта и взел своето куфарче, и как е казал, че щели да се върнат.

Подир това съдържателят на ханчето на Голямата чапла; тримата мъже от гората — техните показания, много неблагоприятни за Клайд, понеже описаха как се е уплашил, когато ги видял. А сетне историята как е била намерена лодката и трупът на Робърта, и в края на краищата пристигането на Хейт и как е намерил писмото в палтото на Робърта. Двадесетина свидетели, които се заклеха във верността на всичко това. После пък капитанът на параходчето, провинциалното девойче, шофьорът на семейство Кранстън, пристигането на Клайд във вилата и най-сетне (всяка стъпка описана под клетва) пристигането му на Мечото езеро, преследването и залавянето му, да не споменаваме различните стадии на задържането му — какво е казал, — и това беше най-неблагоприятното, понеже рисуваше лъжливостта, уклончивостта и ужаса на Клайд.

Но безспорно най-страшни и най-неблагоприятни бяха показанията относно фотоапарата и триножника — обстоятелствата, свързани с намирането им, — и именно на тяхната тежест разчиташе Мейсън в своето обвинение. Единствената му цел отначало беше да докаже, че Клайд лъже, когато отрича да е имал било триножник, било апарат. И за да направи това, той първо извика Ърл Нюком, който под клетва разказа как в деня, когато той, Мейсън, Хейт и всички други участници в разследването завели Клайд на мястото, където било извършено престъплението, той и един местен жител на име Бил Суорц, който след това бе повикан да даде показания, когато търсили наоколо под разни паднали дървета и под храсти, се натъкнали на триножника, скрит под един паднал дънер. Също така (подпомогнат от въпросите на Мейсън, за които Белнап и Джефсън непрекъснато изказваха възражения, неизменно отхвърляни от съдията) той добави, че Клайд, когато го попитали дали е имал фотоапарат или този триножник, отрекъл и казал, че не го познава, и когато чуха това, Белнап и Джефсън изразиха направо с викове неодобрението си.

Веднага след това бе представен документ, подписан от Хейт, Бърли, Слак, Краут, Суенк, Сисъл, Бил Суорц, Руфъс Форстър — околийския земемер, и Нюком, който гласеше, че Клайд, когато му показали триножника и запитали дали е имал такъв, „несдържано и многократно отрекъл“. Обаче, за да накара добре да се почувства важността на това нещо, Мейсън незабавно добави:

— Добре, господин съдия, но аз имам и други свидетели, които ще се закълнат във всичко казано в този документ и нещо отгоре! — И веднага извика: — Джоузеф Фрейзър!

На свидетелското място се изправи търговец на спортни артикули, фотоапарати и така нататък, който положи клетва и заяви, че някъде между петнадесети май и първи юни подсъдимият Клайд Грифитс, когото познавал по лице и име, поискал от него фотоапарат с дадени размери и триножник и накрая се установил на един „Санк“ 3½ на 5½ инча, който купил от него на изплащане. И след съответна проверка и сверяване фабричните номера, отбелязани върху апарата и триножника и в неговите търговски книги, господин Фрейзър установи идентичността първо на показания му апарат, а веднага след това и на жълтия триножник с тези, които продал на Клайд.

И Клайд се скова поразен. Значи, в края на краищата те са намерили и апарата, и триножника. И това, след като е толкова твърдял, че не е имал никакъв фотоапарат! Какво ли щяха да си помислят тези съдебни заседатели и този съдия, и тези слушатели за всичките му лъжи? Дали ще повярват на неговата история за душевен прелом, след като се доказа, че е лъгал за един нищо и никакъв фотоапарат? По-добре да си беше признал от самото начало.

Но още докато мислеше това, Мейсън извика Симиън Додж, млад дървар и плувец, който даде показания, че в събота, шестнадесети юли, заедно с Джон Поул, който бе извадил трупа на Робърта, се е гмуркал по искането на прокурора точно на мястото, където е бил намерен трупът, докато най-после успял да извади фотоапарата. След това той потвърди, че това е точно изваденият от него апарат.

Веднага последваха показания във връзка с неспоменатия до този момент филм, намерен в апарата при изваждането му от езерото, вече проявен и представен сега като веществено доказателство: четири снимки, на които се виждаше личност, досущ прилична на Робърта, и още две, на които достатъчно ясно личеше Клайд. Белнап не можа нито да опровергае, нито да ги изключи от числото на веществените доказателства.

Тогава Флойд Търсън, един от гостите във вилата на Кранстън в Шарон на осемнадесети юли — деня на първото посещение на Клайд там, изправен на свидетелското място, даде показания, че при този случай Клайд направил редица снимки с апарат приблизително с размерите и отличителните белези на показания му сега, но понеже не можа да потвърди, че е именно този, показанията му бяха зачеркнати от протокола.

След него пък Една Патърсън, камериерка в хана на езеро Грас, даде показания, че когато влязла в стаята, заета от Клайд и Робърта вечерта на седми юли, видяла Клайд да държи в ръка апарат, който по размери и цвят, доколкото могла да си спомни, бил същият както този сега пред нея. По същото време видяла и триножник. А Клайд в своето странно, задълбочено и полухипнотизирано състояние си спомни, че момичето е влизало в тази стая, и му стана чудно и болно поради непрекъснатата верига от факти, която можаха така да изградят свидетели от толкова различни, нямащи нищо общо едно с друго и съвсем неочаквани места, и то след като е минало толкова време.

След камериерката, но в различни дни дадоха показания петимата лекари, които Мейсън извика, когато трупът на Робърта бе пренесен в Бриджбърг, и които, макар Белнап и Джефсън да оспорваха на всяка крачка допустимостта на такива твърдения, един след друг под клетва заявиха, че раните както на лицето, така и на главата, ако се вземе под внимание физическото състояние на Робърта, са били достатъчни, за да я зашеметят. А състоянието на белите дробове на покойната, които били изпитани чрез потопяване във вода, доказвало, че при падането си от лодката тя е била още жива, макар и да не е била непременно в съзнание. Обаче по отношение на оръдието, използвано за нанасянето на тези рани, те не се решиха да направят никакви предположения, освен това, че трябва да е било тъпо. И никакви двусмислени въпроси от страна било на Белнап, било на Джефсън не успяха да ги принудят да признаят, че ударите са могли да бъдат толкова леки, че да не е я зашеметят или лишат от съзнание. Главното поражение, изглежда, е било в горната част на черепа, достатъчно дълбоко, за да се образува там съсирек кръв, и снимки на всичките рани бяха приложени към веществените доказателства.

В този психологически момент, когато и слушателите, и съдебните заседатели бяха най-мъчително и дълбоко развълнувани, се представиха редица снимки на лицето на Робърта, направени по времето, когато с нея са се занимавали Хейт, лекарите и братята Лътц. Незабавно след това бе повикан Бъртън Бърли, който положи клетва и даде показания как е намерил заклещени между обектива и капака двата косъма, отговарящи напълно на косата на Робърта, или поне тъй се мъчеше да докаже Мейсън. И тогава, след дълги часове пререкания, Белнап, вбесен и все пак обезпокоен от този род веществено доказателство, накрая в опита си да го обори със сарказъм отскубна рус косъм от своята глава и запита съдебните заседатели и Бърли дали биха се решили да кажат може ли по един-единствен косъм от нечия глава да се заключи какъв е, общо взето, цветът на косата на дадено лице и ако не, дали са готови да повярват, че именно този косъм е от главата на Робърта.

Тогава Мейсън извика някоя си госпожа Рътгър Донахю, която по най-спокоен и несмутим начин разказа как вечерта на осми юли, между пет и половина и шест, тя и мъжът й, веднага след като опънали палатката си над Лунния залив, тръгнали с лодка на риба и на около половин миля от брега и към четвърт миля по-нагоре от гората или северния нос, който загражда Лунния залив, тя чула вик.

— Казвате, между пет и половина и шест след пладне?

— Да, господин прокурор.

— И на коя дата, казвате, е било това?

— Осми юли.

— И къде точно сте били по това време?

— Ние бяхме…

— Не „ние“. Къде сте били вие самата?

— Заедно със съпруга си аз прекосявах с гребна лодка онова, което, както после научих, се казва Южният залив.

— Тъй. Кажете сега какво се е случило по-нататък.

— Когато стигнахме средата на залива, аз чух вик.

— Като какъв?

— Беше пронизителен… като от болка… или на човек в опасност. Писък… който после те преследва.

Предложение от защитата „да се зачеркне“, в резултат на което съдията определи последната фраза да бъде зачеркната.

— Откъде идваше?

— Отдалече. От гората или оттатък нея.

— Знаехте ли тогава, че отвъд, зад тази горска ивица, има друг залив?

— Не, господин прокурор.

— Добре, какво си помислихте тогава — че може да идва от гората по-долу от мястото, където сте били?

(Възражение от защитата, прието от съда.)

— А сега кажете ни дали е бил мъжки или женски вик?

— Беше вик на жена, нещо като „О, о!“ или „О, боже!“… много пронизителен и ясен, но, разбира се, далечен. И силен, както човек вика, когато го боли.

— Вие сте сигурна, че не грешите по отношение на вика: мъжки или женски?

— Сигурна съм, господин прокурор. Положителна съм. Беше женски. Гласът беше прекалено висок за мъж или дете. Не можеше да бъде друг освен женски.

— Ясно. А сега, кажете ни, госпожа Донахю… виждате ли тази точка на картата, с която е обозначено къде е бил намерен трупът на Робърта Олдън?

— Да, господин прокурор.

— И виждате тази другата точка, зад тези дървета, която обозначава приблизително къде е била вашата лодка?

— Да, господин прокурор.

— Мислите ли, че гласът е дошъл от тази точка в Лунния залив?

(Възражение. Възражението уважено.)

— Ами повтори ли се този вик?

— Не, господин прокурор. Аз почаках, обърнах и вниманието на моя съпруг и почакахме още, но не го чухме пак.

Тогава Белнап, който искаше на всяка цена да докаже, че викът може да е бил от ужас, а не от болка, се зае с нея и проведе разпита наново от самото начало, но разбра, че нито тя, нито мъжът й, който също бе повикан да даде показания, не можеха с нищо да бъдат разколебани. Нито можели, както настояваха, да заличат дълбокото скръбно впечатление от гласа на тази жена в паметта си. Той преследвал и двамата и когато се прибрали в своя стан, те пак заговорили за него. Понеже било по здрач, господин Донахю не искал да отиде да търси мястото, откъдето долетял викът; а тя, понеже мислела, че някоя жена или девойка може да е била убита в тези гори, не искала да останат там повече и рано сутринта отишли на друго езеро.

Томас Барет, друг водач от Адирондакските планини, който работел в един стан на езеро Дам, даде клетвени показания, че по времето, посочено от госпожа Донахю, вървял по брега към хана на Голямата чапла и видял не само мъж и жена в лодка приблизително на описаното място, но по-нататък към южния бряг на този залив забелязал палатката на тези летовници. Също, че от никоя точка извън Лунния залив освен пред самия вход човек не можел да види никаква лодка вътре в залива. Входът бил тесен и заливът бил съвсем закрит от самото езеро. А имаше и други свидетели, които заявиха същото.

В този психологичен момент, когато следобедното слънце започваше вече да гасне във високите тесни прозорци на съдебната зала, Мейсън, както беше грижливо подготвил това предварително, прочете едно по едно всичките писма на Робърта — прочете ги съвсем простичко, без всякакви декламации, но все пак с цялото състрадание и чувство, които те бяха събудили у него при първото им прочитане. Те го бяха трогнали до сълзи.

Започна с писмо номер едно, датирано осми юни, само три дни след заминаването й от Ликъргъс, и ги прочете всичките до номер четиринадесет, петнадесет, шестнадесет и седемнадесет, в които тя, разпокъсано или споменавайки тук-там разни важни моменти, разказваше цялата си дружба с Клайд до намерението му да дойде да я вземе след три седмици, после след месец, после на осми или девети юни и после внезапното й заплашване, което ускори решението му да я посрещне във Фонда. И докато Мейсън ги четеше по най-трогателен начин, влажните очи, носните кърпички и покашлянето на слушателите и съдебните заседатели свидетелстваха за тяхното въздействие.

И после:

И още:

И най-после:

Самият Мейсън плака на някои места при четенето, а когато завърши, се обърна уморен, но тържествуващ — беше представил, както му се струваше, най-обстойното и необоримо обвинение — и възкликна:

— Народът завърши!

И в този миг от госпожа Олдън, която беше в залата със съпруга си и Емили, не само поради непрекъснатото напрежение на проточилото се дело, а и под влияние на това последно доказателство на прокурора, се изтръгна ридаещ, но висок вик и тя залитна напред, загубила съзнание. В изнервеното си състояние Клайд, когато чу вика и я видя да пада, скочи на крака и тутакси ръката на Джефсън предупредително се отпусна на рамото му, докато съдебните пристави и други помогнаха на госпожа Олдън и останалия до нея Тайтъс да напуснат залата. Слушателите бяха не по-малко трогнати и раздразнени против Клайд от тази последна случка, сякаш ей сега, на това място беше извършил още някакво престъпление.

Обаче след малко възбудата попремина и понеже беше доста тъмно, стрелките на часовника в залата показваха пет и всички в съда се бяха изморили, съдията Объруолцър обяви намерението си да прекъсне заседанието до следващия ден.

И веднага всички репортери, специални дописници и художници напуснаха местата си, като си шепнеха един на друг, че сутринта ще започне защитата и се чудеха кои и къде ли са свидетелите, а също дали ще позволят на Клайд да даде показания в своя защита въпреки това изумително множество доказателства против него, или пък адвокатите му ще се задоволят с някакъв измислен довод за невменяемост или душевна неустойчивост, което би могло да завърши с доживотен затвор, не по-малко.

Клайд, освиркан и хулен при напускането на съда, се чудеше дали на другия ден ще има смелостта да излезе да дава показания, както толкова отдавна бяха решили… чудеше се дали няма някакъв начин, в случай че никой не гледа (до затвора и обратно го водеха без белезници), може би утре вечер, когато всички настават, тълпите се раздвижат и помощниците на шерифа се запътят към него… да може… да може само да побегне или да се отдалечи непринудено и спокойно, но все пак бързо и уж без умисъл, до онези стълби и после надолу и вън… към… е… където и да води… тази странична вратичка от главното стълбище, която преди това бе видял от затвора! Да може само да стигне някъде в някоя гора и след това да върви, да върви или да тича, да тича, може би без да спира и без да яде, с дни може би, докато, да, докато не се измъкне… където и да било. Това е една възможност, разбира се. Може да го застрелят или да го проследят с кучета и хора, но все пак то е една възможност, нали?

Защото тук, в съда, за него няма никаква надежда. Никой никъде не ще повярва след всичко това, че е невинен. А той не иска да умре по този начин. Не, не, не по този начин!

И тъй настъпи още една мъчителна, черна и безкрайна нощ. А после още едно мъчително сиво и студено утро.

XXIII

В осем часа на другата сутрин вестниците в големите градове се продаваха с огромни заглавия през цялата страница, които осведомяваха всички с недвусмислени изрази:

Архитектониката, с която Мейсън бе подредил доказателствата си, както и поразително драматичният начин, по който ги изложи, бяха достатъчни да събудят у Белнап и Джефсън, а и у Клайд мигновеното убеждение, че са напълно разгромени, че няма мислими средства, с които биха могли сега да убедят тези съдебни заседатели, че Клайд не е четворно закостенял злодей.

И всички поздравяваха Мейсън за майсторския начин, по който бе провел обвинението. А Клайд бе много потиснат и наскърбен от мисълта, че майка му ще прочете за всичко, станало предишния ден. Трябва да помоли Джефсън да й телеграфира, че не бива да го вярва. Нито Франк, Джулия и Еста. Без съмнение Сондра също ще чете всичко това днес, но от нея нямаше нито думичка през всичките тези дни, всичките тези непрогледни нощи! От време на време вестниците споменаваха някоя си госпожица X., но нито веднъж не бяха дали правдиво описание. Ето какво можеше да направи едно семейство с пари. А в същия този ден трябваше да започне неговата защита и той щеше да се яви като единствен що-годе важен свидетел. Клайд все още се питаше: доколко ще успее? Тази тълпа! Нейното озлобление! Нервното напрежение, създало се у него от недоверието и омразата й! А когато Белнап свършеше с него, щеше да започне Мейсън. Каква им беше на Белнап и Джефсън! Те не бяха изправени пред опасността да ги измъчват, както положително щяха да измъчват него.

Но въпреки всичко след един час, прекаран с Белнап и Джефсън в килията, той се видя пак в съдебната зала, пред настойчивия поглед на тези безлични съдебни заседатели и напрегнатия интерес на слушателите. И ето Белнап се изправи пред заседателите и след като ги изгледа един по един с тържествен вид, заговори:

— Господа… преди малко повече от три седмици прокурорът ви заяви, че поради доказателствата, които се кани да ви изложи, ще настоява вие, съдебните заседатели, да обявите подсъдимия за виновен в престъплението, в което е обвинен. Това се последва от дълга и отегчителна процедура. Лекомислените и незрели, във всеки случай невинни и непреднамерени постъпки на едно петнадесет или шестнадесет годишно момче бяха изложени пред вас, господа, като деяния на закоравял престъпник и с явното намерение да създадат у вас предубеждение срещу този обвиняем, за когото, с изключение на една неправилно изтълкувана нещастна случка в Канзас сити (най-грубо и жестоко лъже-тълкуване на нещастен случай, каквото за съжаление съм срещал в практиката си), може да се каже, че е живял толкова чист, деен, безупречен и невинен живот, колкото и всяко момче на неговата възраст, където да било другаде. Вие чухте да го наричат мъж, мъж с брада, престъпник, престъпно и в червата си най-мръсно изчадие на ада. Въпреки всичко той е едва на двадесет и една години. Ето го, седи там. И аз се осмелявам да кажа, че ако можех с някаква магия на изречената дума в този миг да махна от очите ви пердето от всички жестоки мисли и чувства, които му бяха приписани от едно многословно, погрешно и, бих казал (ако не бях предупреден, че не бива да го правя), политически предубедено обвинение, вие не бихте могли вече да го виждате в светлината, в която го виждате сега, както не бихте могли да се вдигнете от тази ложа и да изхвръкнете през прозорците.

Господа съдебни заседатели, не се съмнявам, че вие, също както и господин прокурорът, а дори и слушателите, сте се чудили как под този порой от грижливо сглобени, а навремени почти злобни показания, аз или моят колега, или подсъдимият сполучвахме да запазим такова спокойствие и самообладание. — Тук той тежко и церемонно посочи с ръка своя съдружник, който все още чакаше да му дойде редът. — Ала, както видяхте, ние не само се сдържахме, но дори се наслаждавахме на безметежността на онези, които не само чувстват, но знаят, че у тях е правото и справедливостта на всеки съдебен процес. Вие си спомняте, разбира се, думите на Ейвънския певец: „По-силен трижди е, за справедливост кой се бори.“

Всъщност ние знаем, както обвинението по това дело за съжаление не знае, изключително странните и неочаквани обстоятелства, при които е настъпила тази драматична и злощастна смърт. И преди да свършим, вие ще можете да съдите за тях сами. Междувременно нека ви кажа, господа, че от самото начало на това дело съм вярвал, че дори независимо от светлината, която ние възнамеряваме да хвърлим върху тази сърцераздирателна трагедия, вие, господа, съвсем не сте сигурни, че такова зверско, безчовечно престъпление може да се стовари върху плещите на нашия подзащитен. Не можете да бъдете! Защото в края на краищата любовта е любов, а пътищата на страстта и рушителното чувство на любовта и у двата пола не са тези на обикновения престъпник. Само си спомнете — всички ние сме били някога момчета. А тези от вас, които са зрели жени, сте били момичета и добре познавате — о, колко добре! — тръпките и мъките на младостта, които нямат нищо общо с практическия живот по-после. „Не съдете, за да не бъдете съдени“, „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“.

Ние признаваме съществуването, чара и могъщото любовно обаяние на тайнствената госпожица X. и нейните писма, които не можахме да представим тук, както и въздействието им върху обвиняемия. Ние признаваме любовта му към тази госпожица X. и възнамеряваме да докажем чрез показания на наши свидетели и чрез анализиране на някои от дадените вече тук показания, че може би лукавите и безпътни домогвания, с които се предполага обвиняемият да е отклонил от правия, но тесен път на добродетелта прекрасното създание, тъй печално, но както също ще докажем, и съвършено случайно загинало, едва ли са били по-лукави или по-безпътни от постъпките на всеки младеж, който намира своята избраница обкръжена от хора, виждащи живота единствено в рамките на най-строгите и най-тесногръди предписания на морала. А както самият прокурор на вашата околия ви каза, господа, Робърта Олдън е обичала Клайд Грифитс. От самото начало на тази връзка, която по-сетне се оказва трагична, покойната девойка е била дълбоко и безвъзвратно влюбена в него, също както и той на времето си е представял, че е влюбен в нея. А хора, които са дълбоко и сериозно влюбени един в друг, не се интересуват много какво мислят за тях другите. Те се обичат и това е достатъчно!

Но, господа, аз нямам намерение да се разпростирам толкова върху тази част от въпроса, колкото върху обяснението, което сега ще ви предложим. Защо Клайд Грифитс е отишъл във Фонда, или в Ютика, или на езеро Грас, или на езеро Голямата чапла? Смятате ли, че ние имаме някакво основание или някакво желание да отречем или да омаловажим по какъвто и да е начин факта, че е бил там и че е бил с Робърта Олдън? Или защо след нейната внезапна и като че странна и тайнствена смърт е решил да избяга, както е направил? Ако вие сериозно го допускате дори за едно деление от секундата, трябва да сте най-безнадеждно измамените и заблудени съдебни заседатели, пред които съм имал случай да пледирам през всичките ми двадесет и седем години практика като адвокат.

Господа, аз ви заявих, че Клайд Грифитс не е виновен и той не е. Може да си помислите, че самите ние сигурно вярваме в неговата виновност. Но вие грешите. Животът е тъй особен, чудноват, че се случва често някой да бъде обвинен в извършването на нещо, което не е извършил, но въпреки това всички обстоятелства, от които е бил обкръжен в дадения момент, като че ли потвърждават, че го е извършил. Имало е много, безброй много покъртителни и ужасни случаи на съдебни грешки, дължащи се изключително на косвени доказателства. Пазете се! О, много се пазете да не би някое такова погрешно съждение, почиващо на някоя местна, религиозна или нравствена теория за поведение или пристрастие, поради уж неопровержими доказателства, да създаде у вас предубеждение, тъй че без да искате и с най-добри и най-благородни намерения, да съзрете престъпление или намерение да се извърши престъпление, когато никакво подобно престъпление, нито подобно намерение някога е съществувало или се е крило в ума или постъпките на обвиняемия. О, пазете се! Много, много се пазете!

Тук той спря да си почине и сякаш потъна в дълбок и печален размисъл, а Клайд, насърчен от този хитър и дързък увод, започна да добива повече смелост. Но ето че Белнап отново заговори и той трябваше да слуша — да не пропусне нито дума от всичко това, което беше тъй ободрително.

— Когато трупът на Робърта Олдън бе изваден от водите на Голямата чапла, господа, той бе прегледан от лекар. Тогава лекарят заяви, че девойката се е удавила. Той ще се яви тук да даде показания, тези показания ще бъдат в полза на обвиняемия и вие ще трябва да го признаете.

Прокурорът ви каза, че Робърта Олдън и Клайд Грифитс са били сгодени и тя е напуснала дома си в Билц и тръгнала с него на шести юли на сватбено пътешествие. Но, господа, да се изопачи леко дадена редица обстоятелства, е толкова лесно! „Били сгодени“ — това са думите, с които прокурорът подчерта събитията, довели до тръгването на двамата на шести юли. Всъщност няма абсолютно никакво доказателство, от което да се заключи, че Клайд Грифитс е бил някога официално сгоден за Робърта Олдън, нито пък, освен няколко израза в нейните писма, че е бил съгласен да се ожени за нея. А тези изрази, господа, ясно показват, че се е съгласил да се ожени за нея само под натиска на морални и материални грижи, дължащи се на нейното състояние, за което, разбира се, той е бил отговорен, но до което все пак се е стигнало със съгласието на двамата — двадесет и една годишен младеж и двадесет и три годишна девойка. Е ли това, питам ви, един открит, истински годеж — годеж, какъвто човек си представя, ако изобщо стигне до годеж? Имайте предвид, че аз не искам да се присмея, да унизя или да хвърля някаква сянка върху нещастната покойна девойка. Аз просто заявявам, че от фактическа и юридическа гледна точка този младеж не е бил официално сгоден за покойната. Той не й е обещал предварително, че ще я вземе за жена… Никога! Липсва всякакво доказателство. Това също трябва да бъде взето предвид в негова полза. И само поради състоянието й, за което ние приемаме, че е бил отговорен, той е дал съгласието си да се ожени за нея, в случай че… в случай че… — и тук той се прекъсна и позабави — … в случай че тя не пожелае да го освободи. А понеже тя не е желаела да го освободи, както пролича от различните й писма, прочетени тук, това съгласие, дадено пред заплахата да бъде публично изложен в Ликъргъс, се превръща в очите и изказванията на прокурора в годеж, и не само това, но в свято обещание, което само един мошеник, крадец и убиец би се опитал да наруши! Но, господа, много обещания, по-открити и по-свети, пред очите на закона и религията са били нарушавани. Хиляди мъже и хиляди жени са изпитвали това: чувствата им са се променяли, клетвите, обещанията и доверието им са били потъпквани и те са спотайвали раните си в съкровените кътчета на своята душа или с радост приемали смърт от собствените си ръце. Както господин прокурорът каза в речта си, това не е ново и никога не ще бъде старо. Никога!

Но предупреждавам ви, че случаят, който сега разглеждате и по който ще трябва скоро да се произнесете, е един от тези последните — девойка, станала жертва на такъв прелом в чувствата. Колкото и да е голямо това престъпление от морална или обществена гледна точка, за правото то не е престъпление. И само едно чудновато и почти невероятно логично подредено и поради това крайно заблуждаващо стечение на обстоятелства, свързани със смъртта на тази девойка, е станало причина да бъде изправен пред вас този обвиняем. Кълна ви се в това. Аз го зная с положителност, че е така. И то може и ще бъде обстойно обяснено за пълното ви удовлетворение, преди това дело да бъде приключено.

Обаче във връзка с последното ми изявление трябва да ви изложа още нещо, което ще бъде като увод към всичко последващо.

Господа съдебни заседатели, човекът, който е изправен пред вас и когото можете да осъдите на смърт, е само един духовен и нравствен страхливец и нищо друго — в никой случай не е очевиден коравосърдечен убиец. Подобно на много хора, попаднали в критично положение, той е жертва на комплекс от духовен и нравствен страх. Защо — никой досега не е бил в състояние да обясни. Всеки от нас си има свой таен кошмар или страх. И именно тези две качества и нищо друго са го поставили в опасното положение, в което се намира сега. Малодушието, господа, страхът от правилото, действащо във фабриката, на която чичо му е собственик, както и страхът пред собствената му дума, дадена на стоящите над него началници, го е накарал да укрие факта, че се интересува от хубавата провинциалистка, дошла да работи в неговото отделение. А по-сетне — да укрие факта, че ходи с нея.

Но в това няма нищо престъпно от гледището на закона. Надали бихте могли да съдите някого за тона, каквото и да мислите лично вие. И пак този страх, господа, духовен и нравствен, не му позволи, след като се убеди, че не може повече да понася връзката, която му се е виждала толкова красива по-рано, да каже направо, че не може и не иска да продължи дружбата си с нея, да не говорим вече за женитба. Но нима можете да убиете човек, защото той е жертва на страха? А от друга страна, в края на краищата, ако един мъж веднъж завинаги е решил, че не може и не иска да понася дадена жена, или една жена не иска и не може да понася даден мъж, че да живее с нея би било мъчение — какво бихте му препоръчали да направи? Да се ожени за нея? За какво? За да се мразят, презират и измъчват един друг до края на живота? Можете ли искрено да кажете, че приемате това като правило, метод или закон? И ето че, както го вижда защитата, едно наистина разумно и при съществуващите обстоятелства достатъчно честно нещо е било извършено в нашия случай. Направено бе предложение, но не за женитба, и останало — уви! — неприето. Едно предложение да живеят разделени и той да работи, за да я издържа, но тя да живее другаде. В собствените й писма, прочетени тук, в съда, едва вчера, се споменава нещо подобно. Това тъй често трагично настояване на нещо, което в толкова много случаи би било по-добре да не се прави! А после — това последно дълго, прекарано в спорове пътуване до Ютика, езеро Грас и езеро Голямата чапла. И всичко без резултат. Но все пак без никакво намерение да я убие или докара до смърт. Ни най-малко! И ние ще ви покажем защо.

Господа, аз още веднъж настоявам, че само малодушие, духовно и нравствено, а не някакъв замисъл или възнамерявано престъпление е накарало Клайд Грифитс да отиде с Робърта Олдън под различни измислени имена до всичките места, които току-що споменах… което го накара да пише „Г. Карл Грейъм със съпругата си“ и „Г. Клифърд Голдън със съпругата си“ духовен и нравствен страх пред голямата обществена грешка, също както и пред греха, който бе извършил, като е преследвал и накрая си е позволил да влезе в тези неосветени от закона отношения — духовен и нравствен страх или малодушие пред онова, което е щяло да последва.

И пак този духовен и нравствен страх му е попречил там, на Голямата чапла, когато водите на езерото тъй неочаквано се затворили над нея, да се завърне в ханчето и да съобщи за смъртта й. Духовно и нравствено малодушие — ни повече, нито по-малко. Той си е мислил за богатите си сродници в Ликъргъс, тяхното правило, нарушаването на което е щяло да се узнае покрай присъствието му там на езерото с тази девойка… за мъките, позора и гнева на нейните родители. А освен това е съществувала и госпожица X. — най-ярката звезда в най-яркото съзвездие на неговите мечти.

Ние признаваме всичко това и сме напълно готови да допуснем, че е мислил или е трябвало да мисли за всички тези неща. Обвинението твърди и ние приемаме този факт за верен, че той е бил дотолкова пленен от споменатата госпожица X., а и тя от него, че е бил готов и е желаел да изостави първата си любов, която му се беше отдала, зарад другата, която поради своята красота и богатство му се е виждала по-желана, също както той се е виждал на Робърта Олдън по-желан от другите. И ако тя се е излъгала в него (а то е ясно, че се е излъгала), не е ли могъл… не е ли могъл в крайна сметка и той да се излъже в своето увлечение и да преследва девойка, която сетне — кой знае? — да не държи чак толкова много на него. Във всеки случай мисълта, която го е плашела най-много по онова време, както сам той призна пред нас, неговите защитници, е била да не би тази госпожица X. да научи, че е бил там горе с другата девойка, за която тя не била дори и чувала, защото… защото това би означавало край на вниманието й към него.

Аз зная, че както вие, господа, гледате на подобни неща, за такова поведение няма никакво оправдание. Човек може да бъде жертва на вътрешно сблъскване между две непозволени чувства и въпреки това в очите на закона и църквата да бъде виновен, че е изпаднал в грях и престъпление. Но истината все пак е, че те съществуват в човешкото сърце, каквото и да иска законът, каквото и да иска религията, и в десетки случаи подбуждат действията на жертвите. И ние признаваме, че те са послужили като подбуда за постъпките на Клайд Грифитс.

Но дали е убил той Робърта Олдън?

Не! И още веднъж — не!

И дали е замислял, така или иначе, колебливо или другояче, да я замъкне там горе под прикритието на разни измислени имена и сетне, понеже тя не е поискала да го освободи, я е удавил? Смешно! Невъзможно! Безумно! Неговият план е бил напълно, съвършено друг.

Но, господа — и тук Белнап внезапно се прекъсна, сякаш току-що му е дошла нова или забравена мисъл, — може би вие ще бъдете повече удовлетворени от моите доводи и от крайната присъда, която трябва да произнесете, ако чуете показанията поне на един очевидец на смъртта на Робърта Олдън — човек който, вместо да чуе някакъв глас, е действително присъствал, който е видял и следователно знае как е настъпила смъртта й.

Той погледна при тези думи Джефсън, сякаш искаше да му каже: „Е, Рубин, най-после стигнахме до това!“ А Рубин се обърна към Клайд и непринудено, но с желязна воля във всяко движение пошепна:

— Е, хайде, Клайд, сега всичко зависи от вас. Само че и аз ще дойда с вас, разбирате? Реших да ви разпитвам лично. Аз ви го набивах и набивах в главата, та вярвам, че няма да ви е трудно да ми отговаряте, нали?

Той се усмихна на Клайд сърдечно и окуражаващо, а Клайд, поради силната защита на Белнап, както и тази най-нова и толкова хубава подробност във връзка с Джефсън, се изправи и почти с весел вид, който съвсем не съответстваше с настроението до преди четири часа, пошепна:

— Божичко! Радвам се, че ще го направите. Сега, мисля, всичко ще мине добре.

Но в това време слушателите, като чуха, че ще бъде повикан един истински очевидец, и то не от обвинението, а от защитата, веднага наскачаха на крака, заизвиваха вратове и се развълнуваха. И съдията Объруолцър, необичайно ядосан от неофициалното протичане на този процес, заудря с чукчето си, докато писарят високо викаше:

— Моля, тишина! Моля, тишина! Ако всички не седнат по местата си, слушателите ще трябва да напуснат! Моля, приставите да се погрижат всички да насядат!

В настъпилото напрегнато мълчание се чу гласът на Белнап:

— Клайд Грифитс, заемете свидетелското място.

И слушателите, когато видяха за свое изумление напред да излиза Клайд, придружен от Рубин Джефсън, се размърдаха и зашепнаха въпреки грубите заповеди на съдията и приставите. Дори и Белнап се поучуди, когато видя пристъпващия Джефсън, понеже според предварителната уговорка той, Белнап, трябваше да проведе разпита на Клайд. Но Джефсън, когато стигна до него, докато Клайд сядаше и полагаше клетва, само пошепна:

— Оставете го на мен, Алвин, мисля, че така ще е най-добре. Вижда ми се малко по-напрегнат и неуверен, отколкото бих искал, но се чувствам сигурен, че ще го накарам да се справи.

И тогава слушателите забелязаха смяната на адвокатите и си зашепнаха за това. А Клайд нервно поглеждаше с големите си очи ту тук, ту там, и мислеше: „Е, най-после съм на свидетелското място. Разбира се, сега всички ме наблюдават. Трябва да имам много спокоен вид, сякаш не се тревожа много-много, защото всъщност не съм я убил. Това е вярно, не съм.“ Но пак беше посинял, клепките му бяха зачервени и подпухнали, а ръцете въпреки волята му леко трепереха. Джефсън се обърна към него с дългото си, гъвкаво и подвижно тяло, напомнящо жилава пръчка, впи сините си очи в кафявите очи на Клайд и започна:

— Е, Клайд, първото нещо, в което искаме да бъдем сигурни, е съдебните заседатели и всички други да чуват нашите въпроси и отговори. А след това, когато сте готов, ще започнете с вашия живот, както си го спомняте: къде сте се родили, какво са работили баща ви и майка ви и най-после какво сте правили вие и защо, от времето, когато сте започнали да работите, досега. Може да ви прекъсвам от време на време с някой и друг въпрос, но, общо взето, ще ви оставя да го разправите сам, понеже знам, че вие можете да го направите по-добре от всеки друг.

За да вдъхне на Клайд увереност и да го накара да почувства, че е през цялото време до него — стена, опора между него и нетърпеливата, напрегната, невярваща и мразеща го тълпа, — той се приближи повече, навремени толкова близо, че слагаше крак на свидетелското място или поне се навеждаше към него и се опираше на облегалката на креслото, където седеше Клайд. И през цялото време повтаряше: „Да-а, да… И тогава какво?… А после?“ И неизменно при уверения, ободряващ или покровителствен звук на гласа му Клайд трепваше, като от прилив на нова сила, и така можа без вълнение и запъване да разкаже кратката история на трудната си младост.

— Роден съм в Гранд Рапидс, щата Мичиган. По това време родителите ми са ръководили там религиозна мисия и излизали да проповядват из улиците…

XXIV

Клайд стигна в показанията си до момента, когато семейството се преместило от Куинси, щата Илинойс (селище, в което бяха отишли поради работата, предложена на бащата и майката от Армията на спасението), в Канзас сити, където от дванадесет до петнадесет годишната си възраст се разтакавал насам-натам и се мъчил да си намери някаква работа, понеже не го привличала комбинацията да ходи на училище и да се занимава с религиозни проповеди, както се очаквало от него.

— Бяхте ли редовен в учението си?

— Не, господине. Ние се местехме твърде много.

— В кой клас бяхте на дванадесетгодишна възраст?

— Ами… трябваше да бъда в седми, но бях само в шести. Именно затова не ми харесваше.

— А харесвахте ли религиозната работа на родителите си?

— Е, не беше лоша… само че никога не ми е харесвало да излизам вечер на проповедите по кръстопътищата.

И така нататък — за работата в магазина за евтини дребни стоки, на щанда за газирани напитки, за разнасянето на вестници, докато най-после постъпил като пиколо в „Грийн Дейвидсън“, най-изискания хотел в Канзас сити, както обясни той на съда.

— Е, добре, Клайд — намеси се Джефсън, който от страх да не би при кръстосания разпит, за да постави под съмнение правдоподобността на свидетелските показания на Клайд, Мейсън да задълбае в случката с катастрофиралата кола и убитото дете в Канзас сити и с това да развали впечатлението от историята, която сега щеше да разкаже Клайд, реши да го изпревари. Положително, ако му задава правилни въпроси, той би могъл да обясни и да смекчи всичко това, докато, ако го остави на Мейсън, то би могло да се изопачи и да придаде извънредно мрачен характер. И така той продължи:

— И колко дълго работихте там?

— Малко повече от година.

— И защо напуснахте?

— Ами поради една злополука.

— Каква злополука?

И сега Клайд, предварително подготвен и обучен по този въпрос, се впусна в подробности и разказа всичко, включително и за смъртта на момиченцето и своето бягство — всичко, което Мейсън наистина възнамеряваше да постави на разглеждане сам. Но сега, когато го чу, само поклати глава и иронично изсумтя.

— Не би било зле да се проучи всичко това — забеляза той.

А Джефсън, доловил колко важно е това, което върши — че вероятно, както би се изразил, е „извадил от строй“ едно от най-добрите оръдия на господин Мейсън, — продължи:

— На колко години сте били тогава, казвате?

— Карах осемнадесетата.

— И вие искате да ми кажете — продължи адвокатът, след като бе задал всички въпроси, които би могъл да измисли във връзка с това произшествие, — че не сте знаели, че можехте да се върнете там, понеже не сте били този, който е взел колата, и след като обясняхте всичко, щяхте да бъдете пуснат срещу гаранцията на родителите ви?

— Възразявам! — извика Мейсън. — Няма никакви данни, че е могъл да бъде пуснат срещу гаранцията на родителите.

— Възражението се уважава! — избоботи съдията от високия си трон. — Моля защитата да се придържа по-близо до същността на делото.

— Възразявам срещу определението ви — забеляза Белнап.

— Не, господине, не го знаех — въпреки всичко отговори Клайд.

— Все пак това ли ви накара, след като избягахте, да смените името си и да се наречете Тенет, както ми казахте? — продължи Джефсън.

— Да, господине.

— Между другото, откъде взехте това име Тенет, Клайд?

— То беше името на едно момче, с което играех в Куинси.

— Добро момче ли беше?

— Възразявам! — обади се от стола си Мейсън. — Неправилно, несъществено, не се отнася до делото.

— О, той може да е общувал с добро момче, въпреки това, което бихте искали да повярват съдебните заседатели, и в този смисъл въпросът напълно се отнася до делото — подхвърли подигравателно Джефсън.

— Възражението се уважава! — избоботи съдията Объруолцър.

— Но на времето не ви е дошло наум, че този Тенет може да има нещо против или че не постъпвате справедливо спрямо него, като използвате името му, за да прикриете самоличността на човек, който бяга от закона?

— Не, господине… аз мислех, че има сума хора с името Тенет.

При този отговор би могла да се очаква една снизходителна усмивка, но общото настроение бе тъй враждебно и ожесточено срещу Клайд, че в тази съдебна зала не можеше и да се помисли за такова лекомислено отношение.

— Сега слушайте, Клайд — продължи Джефсън, като не сполучи, както току-що бе видял, да смекчи настроението на тълпата, — вие обичахте майка си, нали… или не?

Възражение, спор, докато най-после въпросът е допуснат.

— Да, господине, разбира се, аз я обичах — отговори Клайд, обаче след леко колебание, което можеше да се забележи: стягане на гърлото и тежко повдигане и отпускане на гърдите, когато вдишваше и издишаше.

— Много?

— Да, господине… много. — Сега той не се осмели да погледне никого.

— Не е ли винаги правила всичко каквото може за вас, по свой начин?

— Да, господине.

— Е, тогава, Клайд, как така, след всичко това и въпреки тази страшна злополука, можахте да избягате и да останете тъй дълго надалеч, без да й съобщите поне с една дума, че в никой случай не сте толкова виновен, колкото може да изглежда, и че тя не бива да се тревожи, защото вие работите и се мъчите да станете пак добро момче?

— Но аз й писах, само че не се подписах с името си.

— Разбирам. Още нещо?

— Да, господине. Изпратих й малко пари. Десет долара веднъж.

— Но съвсем не сте помисляли да се върнете?

— Не, господине. Беше ме страх, че ако се върна, може да ме задържат.

— С други думи — особено ясно подчерта Джефсън, — вие бяхте духовен и нравствен страхливец, както заяви моят колега господин Белнап.

— Възразявам срещу начина, по който защитникът се мъчи да внуши на съдебните заседатели как да тълкуват показанията на обвиняемия! — прекъсна Мейсън.

— Показанията на този обвиняем фактически не се нуждаят от никакви тълкувания. Те са много ясни и честни, както всеки може да види — побърза да подхвърли Джефсън.

— Възражението се уважава! — обади се съдията. — Продължавайте, продължавайте.

— И това е било така, понеже сте духовен и нравствен страхливец, доколкото виждам, Клайд… не че ви осъждам за нещо, в което не сте виновен (в края на краищата не сте виновен, че сте се родили такъв, нали?).

Но това беше твърде много и съдията го предупреди да бъде по-грижлив при задаването на по-нататъшните въпроси.

— И тъй, вие се местихте в Олтън, Пиория, Блумингтън, Милуоки и Чикаго, криехте се в малки стаички на задни улички и работехте като мияч на чинии, продавач на газирани напитки или колар и бяхте сменили името си на Тенет, докато всъщност сте могли да се върнете в Канзас сити и да заемете предишната си служба? — продължи Джефсън.

— Възразявам! Възразявам! — закрещя Мейсън. — Няма никакви доказателства в смисъл, че би могъл да се върне там и да заеме предишната си служба.

— Възражението се уважава — разпореди се Объруолцър, при все че в същото това време Джефсън имаше в джоба си писмо от Франсис Кс. Скуайърз, бивш началник на момчетата пиколо в „Грийн Дейвидсън“, когато Клайд е работил там, в което той обясняваше, че с изключение на единственото произшествие във връзка със задигнатата кола не знаел нищо, уронващо престижа на Клайд, и че винаги преди това го е имал за изпълнителен, честен, послушен, внимателен и възпитан. Също, че по времето, когато станала злополуката, той бил сигурен, че Клайд е могъл да бъде само един от водените, а не водачите, и ако се бил върнал и обяснил положението, щял да бъде приет отново на работа. Това не се отнасяло до делото!

По-нататък Клайд разказа как, след като избягал от затрудненията, които го заплашвали в Канзас сити, и скитал насам-натам в течение на две години, най-после си намерил работа в Чикаго като колар, а сетне като пиколо в „Юниън лийг“, а също как, още докато бил на първото от тези места, писал на майка си, а после по нейно искане се канел да пише на чичо си, когато случайно се запознал с него в „Юниън лийг“ и бил поканен от него да отиде в Ликъргъс. След това, ред по ред, разказа подробно как е тръгнал на работа, как бил повишен и неговият братовчед и главният майстор го запознали с разните правила, как по-късно се запознал с Робърта, а след известно време с госпожица X. Но междувременно изброи подробно как и защо е ухажвал Робърта Олдън, как и защо, след като спечелил любовта й, се чувствал и смятал доволен… но как появяването на госпожица X. и непреодолимото му увлечение променили напълно всичките му намерения по отношение на Робърта и макар все още да я харесвал, чувствал, че никога вече както преди не ще иска да се ожени за нея.

Обаче Джефсън, в желанието си да отвлече вниманието на съдебните заседатели от обстоятелството, че Клайд е толкова непостоянен — обстоятелство, твърде дразнещо, за да бъде споменато тъй рано в разглеждането на делото, — веднага се намеси:

— Клайд! Отначало вие наистина сте обичали Робърта Олдън, нали?

— Да, господине.

— Добре, тогава трябва да сте знаели или поне сте се досетили от самото начало, нали, че тя е една напълно добродетелна, невинна и набожна девойка.

— Да, господине, точно за такава я смятах — отговори Клайд, като повтаряше онова, което го бяха научили да казва.

— Добре, в такъв случай смятате ли, че бихте могли, засега само бегло, без да навлизате в подробности, да обясните на себе си и на съдебните заседатели как и защо, и къде, и кога са настъпили промените, довели до тази връзка, която всички ние — и тук той обиколи с нетрепващ, проницателен и студен поглед залата, а след това съдебните заседатели — осъждаме. Как е станало възможно, щом сте имали такова високо мнение за нея отначало, тъй скоро да се принизите до тази греховна връзка? Не сте ли знаели, че всички мъже, както и всички жени, я смятат за непозволена, а извън брака — непростителна, престъпна според закона?

Дързостта и ироничната нотка в тези думи бяха достатъчни да предизвикат първо смълчаване, а сетне леко нервно раздвижване от страна на слушателите, което, забелязано от Мейсън, както и от съдията Объруолцър, накара двамата да се навъсят загрижено. Гледай го тоя безсрамен млад циник! Как се осмелява той с намеци, под маската на сериозен разпит, да подхвърля подобна мисъл, която най-малкото чрез внушение подронва самите основи на обществото — религиозни и нравствени! А в това време Джефсън стоеше с безочлив и победоносен вид и слушаше отговора на Клайд:

— Да, господине, предполагам, че знаех… разбира се, знаех… но аз не съм се опитвал да я прелъстя от самото начало, пък и изобщо. Аз бях влюбен в нея.

— Били сте влюбен в нея?

— Да, господине.

— Много?

— Много.

— И тя е била също толкова влюбена във вас по онова време?

— Да, господине, беше.

— От самото начало?

— От самото начало.

— Признавала ли ви го е?

— Да, господине.

— По времето, когато тя се изнесе от дома на семейство Нютън — вие чухте всички показания по този въпрос, — убеждавали ли сте я или опитвали ли сте се да я убедите по някакъв начин, с някаква хитрост или с някакви доводи да напусне тази квартира?

— Не, господине, не съм. Тя сама поиска да излезе оттам. Искаше да й помогна да си намери квартира.

— Искала е вие да й помогнете да си намери квартира?

— Да, господине.

— А защо именно?

— Защото не познаваше много добре града и си мислеше, че може би бих могъл да я упътя къде може да си намери хубава стая, стая според нейните възможности.

— И вие ли й казахте за стаята, която тя нае у семейство Гилпин?

— Не, господине. Не съм й посочил никаква стая. Тя я намери сама. — Това бе точно отговорът, който бе научил наизуст.

— Но защо не сте й помогнали?

— Защото бях зает денем и почти винаги вечер. А освен това мислех, че тя трябва да знае по-добре от мен какво иска: при какви хора и така нататък.

— Сам вие виждали ли сте квартирата у Гилпин, преди тя да се премести там?

— Не, господине.

— Обсъждали ли сте някога с нея, преди тя да се премести там, каква стая трябва да си вземе: разположението й по отношение на вход, изход, изолираност или нещо друго от този род?

— Не, господине, никога.

— Никога ли не сте настоявали например да вземе такава стая, в която да можете да се промъквате и измъквате вечерно време, без да ви видят?

— Никога. Освен това никой не би имал голяма възможност да се вмъкне или измъкне от тая къща, без да го видят.

— И защо не?

— Защото вратата на нейната стая беше точно до общия вход, през който всички влизаха и излизаха, и всеки, който се случеше наблизо, можеше да ме види. — Това също бе един от заучените от него отговори.

— Но вие се вмъквахте и измъквахте, нали?

— Е, да, господине… всъщност ние двамата бяхме решили от самото начало, че колкото по-малко ни виждат някъде заедно, толкова по-добре.

— Поради това правило във фабриката?

— Да, господине, поради това правило във фабриката.

Последва разказът за различните му затруднения с Робърта, до които стигнали поради влизането в живота му на госпожица X.

— Е, Клайд, ще трябва сега да понавлезем във въпроса за тази госпожица X. По споразумение между защитата и обвинението, което вие, господа съдебни заседатели, напълно разбирате, ние можем да зачекнем този въпрос само тук-там, тъй като всичко това засяга едно съвършено невинно лице, чието истинско име не може никому с нищо да помогне. Но някои от фактите може да се споменат, макар че ние ще боравим с тях колкото може по-внимателно, колкото заради невинната жива девойка, толкова и заради уважението към покойната. И аз съм сигурен, че госпожица Олдън би искала да постъпим така, ако беше жива. Но сега по отношение на госпожица X. — продължи той, като се обърна към Клайд. — Двете страни вече установиха, че сте се запознали с нея в Ликъргъс някъде през ноември или декември миналата година. Правилно ли е това, или не?

— Да, господине, правилно е — отговори тъжно Клайд.

— И това, че веднага сте се влюбили безумно в нея?

— Да, господине, това е вярно.

— Беше ли тя богата?

— Да, господине.

— Красива?… Вярвам всички да допускат, че е — каза той общо на съда, без да иска или да очаква отговор от обвиняемия, но Клайд бе тъй добре дресиран, че отговори:

— Да, господине.

— По времето, когато сте видели за първи път госпожица X., бяхте ли вече вие двамата — искам да кажа вие и госпожица Олдън, — бяхте ли вече установили тази незаконна връзка, за която става дума?

— Да, господине.

— Добре, тогава, като вземем предвид всичко това… не, един момент, първо искам да ви питам за нещо друго, чакайте да видя… по времето, когато сте видели за първи път тази госпожица X., обичахте ли още Робърта Олдън, обичахте ли я, или не?

— Аз още я обичах, да, господине.

— Поне до това време тя още с нищо не ви беше дотегнала? Или беше?

— Не, господине, не беше.

— Нейната обич и нейната дружба са ви били все тъй скъпи и приятни, както и преди?

— Да, господине, бяха.

И когато казваше това, Клайд си мислеше за миналото и му се струваше, че току-що казаното от него е самата истина. Вярно беше, че тъкмо преди да се запознае със Сондра, действително е бил на зенита на доволството и щастието си с Робърта.

— И какви бяха вашите планове за бъдещето с госпожица Олдън, ако изобщо сте имали някакви планове, преди да срещнете тази госпожица X.? Трябва да сте помисляли от време на време за това, нали?

— Как да ви кажа, не съвсем — и при тези думи той си облиза устните от едва сдържана нервност. — Виждате ли, аз никога не съм имал никакъв истински план да направя нещо… искам да кажа, да направя нещо лошо спрямо нея. Нито тя е помисляла за такова нещо, разбира се. Ние просто се оставяхме, един вид да ни влачи течението, още от самото начало. То е било тъй, може би, защото бяхме толкова самотни там. Тя още не се беше сприятелила с никого и аз също. А пък и това правило, което не ми позволяваше никъде да отида с нея и след като се събрахме, според мен просто не се замисляхме много-много над тези неща — нито тя, нито аз.

— Вие просто сте се оставяли на течението, защото нищо още не ви се беше случило и не вярвахте нещо да ви се случи. Така ли е било?

— Не, господине. Исках да кажа, да, господине. Така беше. — Клайд извънредно много искаше да даде тези много пъти репетирани и толкова важни отговори правилно.

— Но все трябва да сте помисляли за нещо… единият от вас или двамата. Вие сте били на двадесет и една, тя на двадесет и три.

— Да, господине. Предполагам, че сме помисляли… предполагам, че аз помислях сегиз-тогиз.

— И какво беше? Можете ли да си спомните?

— Ами да, господине. Предполагам, че мога. Тоест, зная, че съм си помислял от време на време, че ако всичко върви както трябва и аз започна да печеля малко повече и тя си намери работа някъде другаде, ще започна да излизам с нея открито, а после, може би, ако тя и аз продължаваме да се обичаме все така, тогава, може би, ще се оженя за нея.

— Значи, наистина сте мислили да се ожените за нея, така ли?

— Да, господине. Сигурен съм, че съм мислил — ей тъй, както го казах, разбира се.

— Но това е било, преди да се запознаете с тази госпожица X.?

— Да, господине, преди това.

— Прекрасно изпълнено! — саркастично рече Мейсън полугласно на щатския сенатор Редмънд.

— Превъзходна сценична игра — отговори с театрален шепот Редмънд.

— Но казвали ли сте й го някога с тези думи? — продължи Джефсън.

— Ами, не, господине. Не си спомням да съм й го казвал… не точно с тия думи.

— Или сте й го казвали, или не сте. Отговорете, кое от двете?

— Ами нито едното, нито другото, всъщност. Казвах й, че я обичам, че не искам никога да ме напусне и се надявам никога да не го направи.

— Но не сте й казвали, че искате да се ожените за нея?

— Не, господине. Не съм казвал, че искам да се оженя за нея.

— Добре, добре, така да е!… А тя… какво е казвала тя?

— Че никога няма да ме остави — отговори Клайд с труд и с известен страх, като си мислеше при това за последните викове на Робърта и обърнатите към него очи. И извади от джоба си кърпа и започна да бърше влажното си и студено лице и ръце.

— Добра постановка! — промърмори Мейсън с циничен присмех.

— Хитро скроено… хитро скроено! — нехайно подхвърли Редмънд.

— Но кажете ми — спокойно и студено продължи Джефсън, — като сте хранили такива чувства към госпожица Олдън, как можахте да се промените тъй бързо, след като се запознахте с тази госпожица X.? Толкова ли сте непостоянен, че не знаете какво искате от днес за утре?

— Ами не бях мислил така дотогава… не, господине!

— Имали ли сте някога в живота си дълбока, обвързваща любовна връзка, преди да се запознаете с госпожица Олдън?

— Не, господине.

— Но смятали ли сте тази с госпожица Олдън за дълбока и обвързваща, истинска любовна връзка, до момента, когато сте срещнали тази госпожица X.?

— Да, господине, смятах.

— А после… след това?

— Ами… после… не беше вече съвсем същото.

— Искате да кажете, че от пръв поглед, след като сте срещнали госпожица X. един-два пъти, вие сте разлюбили съвсем госпожица Олдън?

— Ами не, господине. Не беше точно така — бързо и съсредоточено откликна Клайд. — Аз продължавах да я обичам донякъде… всъщност доста много. Но без сам да го разбера, направо полудях по… по… госпожица… госпожица…

— Да, по тази госпожица X. Ние знаем. Вие безумно и безразсъдно сте се влюбили в нея. Така ли беше?

Да, господине.

— А после?

— Ами… после… просто не можех вече да обичам госпожица Олдън тъй както преди. — Ситни капчици пот избиха по челото и бузите на Клайд, докато го каза.

— Разбирам! Разбирам! — продължи Джефсън надуто и високо, за да направи впечатление на съдебните заседатели и слушателите. — Приказки от „Хиляда и една нощ“ за омагьосания и магьосницата.

— Струва ми се, че не разбирам какво искате да кажете — рече Клайд.

— Че в случая сте били очарован, бедното ми момче, от красотата, любовта, богатството, от нещата, за които понякога си мислим, че ги желаем много, извънредно много, но никога не ще можем да ги притежаваме — това е, каквото искам да кажа, и това, до което в много случаи се свежда любовта в света.

— Да, господине — отговори Клайд съвсем простодушно, като заключи с право, че Джефсън просто иска да блесне с красноречието си.

— Но това, което искам да зная е: как е могло, след като сте обичали госпожица Олдън тъй много, както казвате, и след като сте стигнали до тази връзка, която е трябвало да бъде осветена с венчило, как е било възможно да се почувствате толкова малко обвързан или задължен към нея, за да се породи у вас мисълта да я изоставите заради тази госпожица X.? Кажете, как е могло да стане това? Бих искал да го зная, както биха искали да го знаят и тези съдебни заседатели, сигурен съм в това. Къде е било чувството ви на благодарност? Чувството ви за морално задължение? Нима искате да кажете, че то ви липсва? Ние искаме да знаем.

Това беше всъщност разпит от противната позиция — нападка срещу свой собствен свидетел. Но Джефсън не превишаваше своите права и Мейсън не се намесваше.

— Ами… — и тука Клайд се поколеба и се запъна, съвсем като че ли не беше подучен за всичко предварително, и се мъчеше да измисли някакъв довод, който би му помогнал да обясни всичко това. Защото, макар и да беше вярно, че бе научил отговора наизуст, сега, изправен пред конкретния въпрос, тук, в съда, както и пред стария проблем, който го бе тъй обърквал и тревожел в Ликъргъс, той, кажи-речи, не можеше да се сети за всичко, което му бяха наредили да каже, и вместо това сучеше и въртеше, докато най-сетне успя да изрече:

— Работата е там, че съвсем не съм мислил толкова много за тези неща. Не можех, след като я видях. Мъчех се понякога, но не можех. Само я исках и не исках вече госпожица Олдън. Знаех, че не постъпвам правилно… точно така… и ми беше жал за Робърта… но въпреки това като че ли не можех да направя нищо. Можех да мисля само за госпожица X. и не можех да мисля за Робърта, както преди, колкото и да се мъчех.

— Да не искате да кажете, че съвестта не ви е мъчила зарад това?

— Да, господине, мъчила ме е — отговори Клайд. — Аз знаех, че не постъпвам правилно и то ме караше много да се тревожа за нея и за себе си, но въпреки това като че ли не можех да направя нищо друго. — Той повтаряше думите, които Джефсън му беше написал, макар че когато ги прочете за първи път, те му се видяха горе-долу верни. Съвестта го беше мъчила малко.

— А после?

— Ами после тя започна да се оплаква, защото не се отбивах при нея толкова често, колкото преди.

— С други думи бяхте започнали да я пренебрегвате.

— Да, господине, до известна степен… но не съвсем, не, господине.

— Добре, когато сте разбрали, че сте се толкова увлекли по тази госпожица X., какво направихте? Отидохте при госпожица Олдън да й кажете, че вече не я обичате и че сте влюбен в друга!

— Не, не го направих. Не го направих тогава.

— Защо не тогава? Смятали ли сте, че е справедливо и честно да уверявате едновременно две момичета, че ги обичате?

— Не, господине, но и не беше точно така. Виждате ли, по това време аз отскоро познавах госпожица X. и не казвах нищо на госпожица Олдън. Тя не би ме оставила да й го кажа. Но все пак знаех тогава, че не мога вече да я обичам.

— Но какво ще кажете за правата, които е имала госпожица Олдън върху вас? Не сте ли чувствали, че това е било или би трябвало да бъде достатъчно, за да не си позволите да тичате подир друго момиче?

— Да, господине.

— Добре, защо сте го правили тогава?

— Не можех да устоя пред нея.

— Искате да кажете, пред госпожица X.?

— Да, господине.

— И тъй, продължавали сте да тичате подпре й, докато сте я накарали да ви залюби?

— Не, господине, съвсем не е било така.

— Добре, кажете как е било?

— Аз просто я срещах тук и там и се побърках по нея.

— Разбирам. Но въпреки това не сте отишли да кажете на госпожица Олдън, че не я обичате вече?

— Не, господине, не тогава.

— И защо не?

— Защото мислех, че това ще й причини болка и не исках да го направя.

— А, разбирам. Не сте имали нравствената или духовна смелост да го направите тогава?

— Не знам какво разбирате под нравствена или духовна смелост — отговори Клайд, малко засегнат и ядосан от такава характеристика, — но въпреки това ми беше жал за нея. Тя плачеше и сърцето не ми даваше да й кажа нещо.

— Разбирам. Добре, да го приемем така, щом искате. Но сега кажете ми друго нещо. Тази връзка помежду ви, какво ще кажете за нея, след като сте разбрали, че не я обичате вече? Продължила ли е?

— Ами не, господине, поне не много дълго — отговори Клайд съвсем нервно и засрамено. Мислеше за всичките хора, които бяха сега пред него… за майка си… за Сондра… за всичките хора из целите Съединени щати, които щяха да го прочетат, да узнаят.

И когато Джефсън му беше показал за първи път тези въпроси седмици и седмици преди, Клайд го беше попитал каква е ползата от всичко това. А Джефсън бе отговорил:

— Възпитателно въздействие. Колкото по-бързо и по-дълбоко успеем да поразим съдебните заседатели с някои от действителните житейски факти в тази история, толкова по-лесно ще бъде за вас да ги накарате малко по-трезво да преценят положението, пред което сте били изправен. Но не си блъскайте главата за това сега. Когато им дойде времето, само отговорете на тези въпроси и оставете останалото на нас. Ние знаем какво правим.

Затова сега Клайд добави:

— Виждате ли, след като срещнах госпожица X., не можех вече да обичам госпожица Олдън толкова и затова се мъчех да не отивам при нея тъй често. Но и на нея доста скоро след това се случи тази беда и тогава… е…

— Разбирам. И кога стана това, приблизително?

— Някъде във втората половина на януари миналата година.

— А като се случи, какво стана? Чувствахте ли вие, или не, че е ваш дълг при тези обстоятелства да се ожените за нея?

— Ами, не… не при тогавашното положение… тоест, ако можех да я избавя от това, искам да кажа.

— И защо не? Какво искате да кажете с „при тогавашното положение“?

— Ами виждате ли, беше точно както ви казах. Аз не я обичах вече толкова много и понеже не бях й обещал да се оженя и тя го знаеше, мислех, че ще бъде напълно достатъчно, ако й помогна да се избави от бедата и след това й кажа, че не я обичам както преди.

— Но не можахте ли да я избавите от бедата?

— Не, господине. Обаче се помъчих.

— Вие сте отишли при аптекаря, който даде показания тук?

— Да, господине.

— При някой друг?

— Да, господине, ходих при седем други, докато успея да взема изобщо нещо.

— Но това, което са ви дали, не е помогнало?

— Не, господине.

— Ходили ли сте при този млад галантерист, който го твърди в показанията си?

— Да, господине.

— И дал ли ви е той името на някой определен лекар?

— Ами… да… но не бих искал да споменавам на кого.

— Добре, няма нужда. Но изпращали ли сте госпожица Олдън при някой лекар?

— Да, господине.

— Сама ли е ходила тя, или и вие сте ходили с нея?

— Аз ходих с нея… искам да кажа, до вратата.

— Защо само до вратата?

— Ами ние поразсъждавахме и тя мислеше също като мен, че може да е по-добре така. Аз нямах чак много пари по това време. Аз мислех, че той може да се съгласи да й помогне срещу по-малък хонорар, ако отиде сама, отколкото ако отидем заедно.

„Да ме вземат дяволите, ако той не краде гръмотевичните ми въпроси — помисли си тук Мейсън. — Той ме изпреварва с повечето неща, с които възнамерявах да объркам обвиняемия.“ И разтревожено поизправи гръб на стола си. Бърли, Редмънд и Ърл Нюком — всички разбраха ясно сега какво се мъчеше да направи Джефсън.

— Разбирам. А да не е било случайно, защото ви е било страх, че за това може да се научат чичо ви или госпожица X.?

— О, да, аз… тоест ние двамата мислехме за това и го обсъждахме. Тя разбираше как стоят нещата с мен във фабриката.

— Но не сте говорили за госпожица X.?

— Не, не и за госпожица X.

— А защо не?

— Ами защото мислех, че не е много подходящо да й го кажа тъкмо тогава. То можеше много да я разстрои. Исках да почакам, докато тя се оправи.

— И тогава да й го кажете и да я оставите. Това ли имате предвид?

— Ами да, ако все още нямаше да мога да я обичам повече, да, господине.

— Но не и когато беше в това положение?

— Ами не, господине, не, докато беше в това положение. Но виждате ли, по онова време аз се надявах, че ще мога да я избавя от това затруднение.

— Разбирам. Но не влияеше ли състоянието й върху отношението ви към нея… не будеше ли у вас желание да оправите цялата работа, като се откажете от тази госпожица X. и се ожените за госпожица Олдън?

— Ами не, господине… не точно тогава… тоест не по онова време.

— Какво искате да кажете с това „не по онова време“?

— Ами аз наистина почувствах такова желание по-късно, както ви казах… но не тогава… това стана после… след като тръгнахме на нашето пътешествие в Адирондакските планини.

— А защо не тогава?

— Казах защо. Бях твърде много увлечен по госпожица X., за да мисля за нещо друго, освен нея.

— Вие не можехте да се промените още тогава?

— Не, господине. Беше ми жал, но не можех.

— Разбирам. Но да оставим това засега. Аз ще се върна към това по-нататък. Сега искам да обясните, ако можете, на съдебните заседатели какво точно е било у госпожица X., което, противопоставено на госпожица Олдън, я е правило да изглежда толкова по-желана във вашите очи. Кои точно черти в държането, външността, склонностите или общественото положение или каквото да било друго са ви привличали толкова? Дали го знаете?

Това беше въпрос, който и Белнап, и Джефсън по различни начини и по различни съображения — психически, правни, лични — бяха задавали на Клайд преди и бяха получавали различни отговори. Първо, той не можеше и не искаше изобщо да говори за Сондра от страх, че каквото и да каже, ще бъде подхванато и използвано на процеса и във вестниците наред с нейното име. Но по-късно, когато от премълчаването на името й във вестниците навред стана ясно, че с нея няма да се занимават, той си позволи да говори за нея по-свободно. Ала тук, пред съда, пак стана неспокоен и затворен.

— Ами, виждате ли, това е трудно да се каже. Тя ми се виждаше много красива. Много по-красива от Робърта… но не само това, тя се различаваше от всички, които бях някога познавал, по-самостоятелна и всички обръщаха толкова много внимание на каквото и да направеше или кажеше. Тя като че ли знаеше повече от всеки друг, когото съм някога познавал. Обличаше се ужасно хубаво, беше много богата, принадлежеше към висшето общество, а името и снимките й бяха вечно във вестниците. Аз четях за нея всеки ден, когато не я виждах, и това като че ли я държеше пред очите ми. Беше и много смела — не толкова проста или доверчива, както госпожица Олдън — и първо на мен ми беше трудно да повярвам, че започва така да се интересува от мен. Стана така, че не можех да мисля за никой или нищо друго и вече не исках Робърта. Просто не можех — с госпожица X. непрекъснато пред очите ми.

— Да, както ми изглежда, май наистина сте били влюбен или дори хипнотизиран — подхвърли Джефсън в края на това изказване, като гледаше с крайчеца на дясното си око съдебните заседатели. — И това ако не е картинка на безумно влюбен, не знам какво друго да нарека така.

Обаче и слушателите, и съдебните заседатели, доколкото можа да види, посрещнаха и това с каменни лица, както преди.

Ала веднага оттук нататък дойде ред на буйния и мътен поток на предполагаемия предумисъл — този неумолим път, към който водеше всичко това.

— Е, добре, Клайд, какво точно се случи по-сетне? Разкажете ни сега толкова подробно, колкото можете да си спомните. Не го смекчавайте, нито се опитвайте да се покажете в по-добра или по-лоша светлина. Тя е умряла, а и вие може да умрете, ако тези дванадесет господа тук в крайна сметка решат така. — При тези думи студена тръпка като че поби цялата съдебна зала, също както и Клайд. — Но за да имате мир в душата си, най-добре е да кажете истината. — И тук Джефсън си помисли за Мейсън: нека противодейства на този ход, ако може.

— Да, господине — каза простичко Клайд.

— Е, тогава, след като тя попадна в беда и вие не можахте да й помогнете, какво стана? Какво направихте?… Как постъпихте?… Между другото, един момент… каква беше заплатата ви по това време?

— Двадесет и пет долара седмично — призна Клайд.

— Никакви други източници на приход?

— Не ви чух добре.

— Имало ли е някакъв друг източник, от който сте получавали някакви пари по един или друг начин тогава?

— Не, господине.

— И колко сте плащали за стаята си?

— Седем долара седмично.

— А за пансион?

— О, от пет до шест.

— Някакви други разноски?

— Да, господине: облеклото и прането.

— Трябвало е да плащате своя дял във всички светски развлечения, нали?

— Възразявам, това е навеждащ въпрос! — извика Мейсън.

— Възражението се приема — отговори съдията Объруолцър.

— Някакви други разноски, за които можете да се сетите?

— Ами трамвайни и железопътни билети. Освен това трябваше да участвам в общите разноски за разни светски развлечения.

— Точно така! — извика Мейсън с голямо раздразнение. — Бих ви помолил да престанете да подсказвате на този папагал.

— Аз пък ще помоля почитаемия прокурор да не се бърка, където не му е работата! — изсумтя Джефсън, колкото да защити Клайд, толкова и заради себе си. Искаше да пречупи у Клайд страха пред Мейсън. — Аз подлагам този обвиняем на разпит. А колкото за папагали, през миналите няколко седмици видяхме тук достатъчно много такива, научили урока си като ученици!

— Това е злонамерена лъжа! — закрещя Мейсън. — Възразявам и искам да ми се извинят!

— Господин съдия, извинение се дължи на мен и на моя подзащитен и аз ще накарам да ми го дадат много скоро, ако прекъснете заседанието за няколко минути. — И като се изправи пред самия Мейсън, добави: — И ще съумея да го получа без всякаква помощ от съда.

Тогава Мейсън помисли, че ще бъде нападнат физически, зае отбранително положение, а съдебните пристави, помощниците на шерифа, стенографите, писарите и самият секретар на съда се насъбраха наоколо и хванаха двамата правници, докато съдията Объруолцър удряше с все сила с чукчето си по масата.

— Господа, господа! И двамата показахте неуважение към съда, и двамата! Ще се извините пред съда и един на друг или ще обявя делото за невалидно, ще ви наложа по десет дена затвор и ще ви глобя по петстотин долара всеки!

С тези думи той се наведе надолу и намръщено ги изгледа. И Джефсън тозчас отговори по най-любезен и предразполагащ начин:

— При това положение, господин съдия, аз се извинявам пред вас, пред господин прокурора и пред господа съдебните заседатели. Нападката, отправена от господин прокурора против моя подзащитен, ми се стори твърде непочтена и неуместна, нищо повече.

— Оставете това — продължи Объруолцър.

— При тези обстоятелства, господин съдия, аз се извинявам пред вас и пред господин защитника. Може да съм постъпил малко припряно. И пред подзащитния също — добави с насмешка Мейсън, след като погледна съдията Объруолцър в ядосаните, непреклонни очи, а след това Клайд, който веднага се сви и извърна поглед.

— Продължавайте — мрачно изръмжа Объруолцър.

— И тъй, Клайд — подхвана отново Джефсън, спокоен, сякаш беше само запалил и хвърлил клечка кибрит, — вие казвате, че заплатата ви е била двадесет и пет долара и сте имали най-различни разходи. Бяхте ли успели до това време да сложите настрана малко пари за черни дни?

— Не, господине… не много… всъщност никакви.

— Добре тогава, да предположим, че някой лекар, към когото госпожица Олдън се беше обърнала, се съгласеше да й помогне и й поискаше, да речем, сто долара или нещо такова, били ли сте готов да й предоставите тази сума?

— Не, господине, искам да кажа, не веднага.

— Знаете ли да е имала тя някакви свои пари?

— Доколкото знам, никакви; не, господине.

— Добре, как сте възнамерявали да й помогнете тогава?

— Ами мислех си, че ако тя или аз намерим някого и той се съгласи да му платя на части, бих могъл да пестя и да му се издължа по тоя начин, може би.

— Разбирам. Вие сте имали пълното желание да направите това, така ли?

— Да, господине, имах.

— Вие й го казахте, нали?

— Да, господине, тя го знаеше.

Добре, когато нито вие, нито тя успяхте да намерите някого, който да й помогне, какво стана тогава? Какво направихте след това?

— Ами тогава тя поиска от мен да се оженя за нея.

— Веднага ли?

— Да, господине, веднага.

— И какво й отговорихте вие?

— Казах й, че просто не мога в този момент. Че нямам никакви пари, за да се оженя. А освен това, дори и да имах и да не отидехме никъде, поне докато се роди детето, всички щяха да се научат и аз все едно не бих могъл да остана там. Пък и тя също.

— А защо не?

— Ами заради моите роднини. Те не биха искали да ме оставят на служба, а предполагам и нея.

— Разбирам. Те биха сметнали, че не сте годен за работата, която вършехте, пък и тя също. Така ли?

— Аз така мислех във всеки случай — отговори Клайд.

— А после какво?

— Ами дори и да исках да заминем и да се оженя за нея, нямах достатъчно пари за такова нещо, нито пък тя имаше. Щеше да ми се наложи да напусна службата и да тръгна да търся някъде друга, преди да й позволя да дойде при мен. Освен това не знаех никакво място, където бих могъл да отида и да печеля, колкото печелех в Ликъргъс.

— Ами работата в хотел? Не можехте ли да се върнете към това?

— Е, може би… ако имах някаква препоръка. Но не исках да се върна на такава работа.

— А защо не?

— Ами тя не ми харесваше вече толкова… този начин на живот.

— Но вие не искате да кажете, че не ви се работи изобщо, нали? Не сте имали такова отношение, нали?

— О, не, господине. Нищо подобно. Аз й обещах веднага, че ако замине за известно време, докато се роди детето, и ми позволи да остана в Ликъргъс, ще се помъча да живея с по-малко пари и ще й давам всичко, което успея да спестя, докато тя се оправи.

— Но не да се ожените за нея?

— Не, господине, чувствах, че не можех да направя това тогава.

— И какво ви отговори тя на това?

— Тя не беше съгласна. Каза, че не можела и не искала да изтърпи всичко, освен ако се оженя за нея.

— Разбирам. Още тогава?

— Ами да… поне доста скоро. Беше съгласна да почака малко, но не искаше да замине, освен ако се оженя за нея.

— И казахте ли й, че не я обичате вече?

— Ами почти… да, господине.

— Какво разбирате под „почти“?

— Ами че не исках. Освен това тя знаеше, че не я обичам вече. Тя го казваше сама.

— На вас, по онова време?

— Да, господине. Безброй пъти.

— Добре, да, това е вярно, това го имаше във всичките тези нейни писма, които прочетоха тук. Но когато тя отказа тъй категорично, какво направихте вие тогава?

— Ами не знаех какво да правя. Но си мислех, че може би, ако успея да я убедя да си отиде за известно време у дома, докато аз се помъча да спестя, каквото мога, ами… може би… като си отидеше у дома и разбереше как съвсем не ми се ще да се оженя за нея… — Клайд се пресече и си задърпа устните: да лъже така, беше трудно.

— Тъй, продължавайте. И помнете, истината, колкото и да ви е срам от нея, е по-добра от всякаква лъжа.

— И може би, когато се уплаши още повече и загуби малко от решителността си…

— Не ви ли беше страх и вас?

— Да, господине, беше ме страх.

— Добре, продължавайте.

— … Че тогава… е… може би, ако й предложех всичко, което успеех да спестя дотогава… разбирате ли, мислех си, навярно бих могъл да взема и малко назаем от някого… че тя може да се съгласи да замине и да не ме кара да се оженя… да си живее някъде и аз да й помагам.

— Разбирам. Но тя не се съгласи на това?

— Ами не… не се съгласи да не се оженя за нея… но да отиде при родителите си за един месец, се съгласи. Не можех да я накарам да каже, че се отказва от мен.

— Но казвали ли сте й по това или по някое друго време, преди или след това, че ще дойдете там и ще се ожените за нея?

— Не, господине, никога не съм й го казвал.

— Какво точно сте й казвали тогава?

— Казах й, че… щом успея да събера парите — запредъвква думите си Клайд, толкова смутен и засрамен беше, — че ще дойда да я взема след около месец и може да отидем някъде, докато… докато… докато тя се освободи от това положение.

— Но не сте й казали, че ще се ожените за нея?

— Не, господине, не съм.

— Но тя искаше да го направите, разбира се.

— Да, господине.

— Не ви ли е идвало наум, че тя може да ви накара да го направите — да се ожените за нея против волята си, искам да кажа?

— Не, господине, не е. Стига да можех, не бих допуснал такова нещо. Моят план беше да чакам колкото мога по-дълго и да спестя колкото мога повече пари и когато дойде времето, направо да откажа, да й дам всичките пари, които имам, и да й помагам колкото мога след това.

— Но вие знаете — най-любезно и дипломатично продължи тогава Джефсън, — че на много места в тези писма, които ви е писала госпожица Олдън — той посегна и взе от масата на прокурора оригиналите от писмата на Робърта и ги претегли тържествено в ръката си, — се споменава някакъв план, който вие двамата сте имали във връзка с това пътуване, или поне тя е мислила, че вие имате. Какъв точно е бил този план? Тя недвусмислено го споменава, ако си спомням правилно, като „нашия план“.

— Зная това — отговори Клайд, понеже от два месеца насам заедно с Белнап и Джефсън беше разисквал тъкмо този въпрос. — Но единственият план, който ми е известен — и тук той положи крайни усилия да изглежда откровен и убедителен, — беше тоя, който й предлагах много пъти.

— И какъв беше той?

— Ами тя да замине, да си вземе някъде стая и да приеме моята помощ, като от време на време я навестявам.

— О, не, тук вие грешите — възрази му хитро Джефсън. — Това не е и не може да бъде планът, който тя е имала пред вид. Тя казва в едно от тези писма, че знае колко трудно ще е за вас да заминете и да останете толкова дълго с нея, докато тя се оправи, но че друг изход няма.

— Да, зная — отговори Клайд бързо и точно както му бе казано да направи, — но това е бил нейният план, не моят. Тя непрекъснато ми повтаряше през цялото време, че тъкмо това иска аз да направя и че ще трябва да го направя. Тя ми го каза няколко пъти по телефона и аз може да съм казвал „добре, добре“, като съм искал да кажа не че съм напълно съгласен, но че искам да поговоря с нея още по тоя въпрос в бъдеще.

— Така. Значи, доколкото ви разбирам, тя е имала предвид едно нещо, а вие друго.

— Аз знам, че никога не съм се съгласявал с нейния план съвсем. Тоест, не правех нищо друго, а само я молех да почака и да не предприема нищо, докато ми се удаде да събера достатъчно пари, за да дойда при нея да поговорим още и да я убедя да замине, както й предлагах.

— Но ако тя не се съгласеше на вашия план, тогава какво?

— Ами тогава щях да й кажа за госпожица X. и да я помоля да ме остави.

— А ако тя все пак не се съгласеше?

— В такъв случай би могло да избягам, но не ми се мислеше много-много за това.

— Разбира се, вие знаете, Клайд, някои тук са на мнение, че от ваша страна е имало предумисъл, възникнала в ума ви по онова време, да укриете своята и нейната самоличност, да я примамите там горе, на едно от онези безлюдни езера в Адирондакските планини и хладнокръвно да я убиете или удавите, за да можете свободно да се ожените за тази госпожица X. Има ли нещо вярно в това? Кажете на господа съдебните заседатели: да или не, кое от двете?

— Не! Не! Никога не съм кроил да убивам нея или някой друг! — съвсем трагично запротестира, Клайд, стисна облегалките на креслото и се помъчи гласът му да прозвучи колкото може по-прочувствено, понеже така го бяха учили да направи. Същевременно се повдигна от мястото си и направи усилие да си придаде непреклонен и убедителен вид, макар сърцето и душата му да се гърчеха от съзнанието, че е кроил такова нещо и ето какво го смазваше най-много в този миг — болезнено, страхотно смазваше: очите на съдията и съдебните заседатели, на Мейсън и всички журналисти и журналистки. И на челото му отново изби студена пот, той развълнувано ближеше тънките си устни и преглъщаше с труд, понеже гърлото му беше пресъхнало.

И тогава, малко по малко, като започна с редицата писма, написани от Робърта до Клайд, след като тя се бе прибрала при родителите си, до това, в което тя искаше от него да дойде да я вземе, иначе щяла да се върне в Ликъргъс и да го изложи, Джефсън разгледа различните фази на „предполагаемите“ предумисъл и престъпление и положи крайни усилия да омаловажи и окончателно да обори всичко, потвърдено досега в свидетелските показания.

За подозрителния факт, че Клайд не е писал на Робърта. Добре, било го е страх от усложнения във връзка със сродниците му, с работата, с всичко. Същото и с уговарянето да се срещне с нея във Фонда. Той не е имал предвид никакво пътуване до някое определено място по онова време. Имало е само една смътна мисъл да се срещне с нея някъде — където и да е — и може би да я убеди да го остави. Но когато настъпил юли, а планът му бил все още неопределен, първото нещо, което му дошло наум, било, че биха могли да отидат някъде, в някой евтин курорт. Робърта, а не той, предложила в Ютика да видят някои от езерата на север. Именно там, в хотела, а не на железопътната гара той се снабдил с няколко карти и рекламни диплянки — в известен смисъл съдбоносно твърдение, понеже Мейсън пазеше една диплянка с печата на хотел „Ликъргъс“ на корицата, която Клайд не беше забелязал навремето. И докато той даваше тези показания, Мейсън си мислеше за това веществено доказателство. По отношение на измъкването му от Ликъргъс през задна уличка — е, имал е желание да укрие заминаването си с Робърта, разбира се, но само за да запази нейното име и своето от гласност. И същото при пътуването в различни вагони, записването като господин и госпожа Клифърд Голдън и така нататък, безкрай, през цялата редица хитри укривания и извъртания. Във връзка с двете шапки, е, едната била изцапана и като видял друга, която му харесала, купил я. Сетне, когато загубил шапката си при злополуката, естествено сложил си другата. То се знае, че е притежавал и носил със себе си фотоапарат, вярно било и това, че е бил с него у семейство Кранстън при първото си посещение там на осемнадесети юни. Единствената причина да отрече отначало, че го е имал, било опасението да не го свържат с тази чисто случайна смърт на Робърта по начин, труден да се обясни. Непосредствено след задържането му в гората е бил неправилно обвинен в убиването й и го било страх от цялата му причастност към това злополучно пътуване, а понеже нямал нито адвокат, нито някой друг, който да каже дума за него, мислил, че е най-добре да не казва нищо, затова през това време отричал всичко, макар че щом се сдобил със защитници, доверил на адвокатите си истинските факти, свързани със случая.

А същото и с липсващия костюм, който, понеже е бил мокър и изкалян, свил на вързоп в гората и когато стигнал при Кранстън, оставил го зад едни камъни с намерението после да го прибере и да го даде на химическо чистене. Но когато се запознал с господин Белнап и господин Джефсън, веднага казал на двамата и те го прибрали и почистили.

— А сега, Клайд, по отношение на вашите планове и на първо място отиването ви на езерото; хайде да чуем сега за това.

И след това, точно както Джефсън го беше предначертал на Белнап, стигнаха до историята как той и Робърта дошли в Ютика, а сетне на езерото Грас. И все още без план. Той имал намерението, ако се стигнело до най-лошото, да й разкаже за голямата си любов към госпожица X., да потърси нейното съчувствие и разбиране и да я помоли да го освободи, като същевременно й предложи да направи всичко, каквото може, за нея. Ако тя откажела, възнамерявал да се противопостави и, ако се наложи, да напусне Ликъргъс и да зареже всичко.

— Но когато видях във Фонда, а после в Ютика, колко уморена и разтревожена изглежда — и тук Клайд се постара да вложи искреност в грижливо подбраните за него думи — и някак си безпомощна, започна пак да ми става жал за нея.

— Тъй, и после какво?

— Ами не бях сигурен дали, ако тя откаже да ме пусне, ще мога да я оставя.

— Е, и какво решихте тогава?

— Точно тогава нищо. Аз слушах, каквото ми казваше, и се мъчех да й обясня колко трудно щеше да е за мен да направя много за нея, дори и да заминехме заедно. Имах само петдесет долара.

— Тъй.

— Тогава тя се разплака и аз реших, че не мога да й говоря повече за това там. Беше съвсем капнала и нервна. Ето защо я попитах няма ли някое място, където би искала да отиде за един-два дена, да се посъвземе — продължи Клайд, само че тук, поради безсрамието на лъжата, която изричаше, се сгърчи и преглътна по този малодушен и издайнически начин, характерен за него, когато се опитваше да направи нещо не по силите си (било да излъже, било да прояви изключително умение), и чак след това добави: — Да, може би на някое от тия езера горе в Адирондакските планини… нямало значение на кое… ако можем да си го позволим. И когато й казах, главно заради лошото й самочувствие, че според мен бихме могли…

— Значи, вие наистина сте отишли там горе само заради нея?

— Да, господине, само заради нея.

— Разбирам. Продължавайте.

— Ами тогава й казах, че ако сляза долу или отида някъде другаде да взема няколко рекламни диплянки, може и да намерим там някъде място, където не е толкова скъпо.

— И отидохте ли?

— Да, господине.

— Добре, а после какво?

— Ами ние ги прегледахме и най-после попаднахме на езеро Грас.

— Кой е попаднал? И двамата заедно или само тя?

— Ами тя взе една диплянка, аз взех друга и тя намери в нейната реклама за ханче там, на езерото, където човек можел да прекара една седмица за двайсет и един долара или пет долара на ден за двама. И аз си помислих, че не бихме могли да минем с много по-малко от това на ден.

— Само един ден ли имахте намерение да останете?

— Не, господине. Стига тя да поискаше да остане по-дълго. Моята мисъл отначало беше, че бихме могли да останем един или два, или три дена. Не можех да го предвидя: толкова време, колкото би ми потрябвало да обсъдя всичко с нея и да я накарам да разбере, да вникне в моето положение.

— Разбирам. А после?…

— Ами после отидохме на езеро Грас на другата сутрин.

— Все още в различни вагони?

— Да, господине… в различни вагони.

— А когато стигнахте там?

— Ами записахме се.

— Как?

— „Клифърд Грейъм със съпругата си“.

— Все още ви е било страх, че някой ще узнае кой сте?

— Да, господине.

— Мъчили ли сте се да промените някак почерка си?

— Да, господине… малко.

— Но защо винаги сте прибягвали до истинските си инициали: К. Г.?

— Ами, мислех си, че инициалите на куфара ми трябва да бъдат същите, както инициалите в книгата за гости, но името да бъде друго.

— Разбирам. Хитро в едно отношение и не толкова хитро в друго, само наполовина хитро, което е най-лошо.

При тези думи Мейсън се понадигна, сякаш да направи възражение, но очевидно промени решението си и бавно пак се отпусна. И дясното око на Джефсън отново бързо и изпитателно огледа съдебните заседатели отдясно на него.

— Добре, обяснихте ли й най-после, както сте възнамерявали, че искате да сложите край на всичко, или не?

— Исках да й говоря за това веднага щом стигнем там, ако мога… във всеки случай не по-късно от другата сутрин… но щом слязохме от влака и се настанихме, тя взе да ми повтаря, че стига да се оженя за нея, тогава… че няма да иска да останем женени дълго… че била болна и изнервена и се чувствала толкова зле… че всичко, което искала, било да изтърпи докрай и да даде на детето име, а след това щяла да замине и да ме остави да си вървя по своя път.

— А после?

— Ами после… после ние излязохме на езерото…

— Кое езеро, Клайд?

— Ами езеро Грас. И там взехме лодка да се поразходим.

— Веднага? Следобеда?

— Да, господине. Тя искаше да излезем. И тогава, докато обикаляхме езерото… — Той позамълча. — Тя пак се разплака и като че ли толкова много се тревожеше и изглеждаше толкова болна и изнервена, и аз реших, че в края на краищата тя е права, а аз не съм, че не би било правилно, поради детето и всичко друго, да не се оженя за нея и затова си помислих, че ще е по-добре да се оженя.

— Разбирам. Душевен прелом. И казахте ли й го още там?

— Не, господине.

— И защо не? Не ви ли стигаха всички мъки, които й бяхте причинили дотогава?

— Стигаха, господине. Но виждате ли, тъкмо когато щях да й заговоря, аз се замислих за всичките неща, които бях мислил, преди да дойда на езерото.

— Какво например?

— Ами за госпожица X. и живота ми в Ликъргъс, и пред какво щяхме да се изправим, ако заминехме по тоя начин.

— Тъй.

— И… е… и тогава не можах да й го кажа веднага… поне не в този ден.

— Добре, какво й казахте тогава?

— Ами казах й да не плаче повече… че, както мисля, може би, ще е добре да ми даде още двайсет и четири часа да обмисля всичко… че, може би, ще можем да се спрем на някакво решение.

— А после?

— Ами после тя каза, че езеро Грас не й харесва. Би искала да се махне оттам.

— Тя би искала?

— Да. И тогава ние извадихме пак картите и аз запитах един човек в хотела дали знае нещо за тамошните езера. И той каза, че от всичките наоколо Голямата чапла било най-красивото. Аз бях го видял веднъж и разправих на Робърта за него и какво ми каза човекът, и тогава тя ме попита защо да не отидем там.

— И затова ли отидохте там?

— Да, господине.

— Не е ли имало някакво друго основание?

— Не, господине… никакво… освен това, че беше към юг, а ние все едно пътувахме в тази посока.

— Разбирам. И това е било в четвъртък, осми юли?

— Да, господине.

— Добре, сега, Клайд, както видяхте, тук ви обвиняват, че сте завели госпожица Олдън до това езеро и сте я извели по него с единственото и предумишлено намерение да я убиете, да я лишите от живот, като намерите някое ненаблюдавано и усамотено местенце и тогава първо да я ударите с фотоапарат или весло, пръчка или може би камък и след това да я удавите. Какво ще кажете сега за това? Вярно ли е, или не е?

— Не, господине! Това не е вярно! — отвърна Клайд отчетливо и подчертано. — Преди всичко аз не отидох там по собствено желание, а само защото на нея не й хареса на езеро Грас. — И тогава, понеже беше започнал да се отпуска на креслото си, той се поизправи и изгледа съдебните заседатели и слушателите с толкова самоувереност и убеденост, колкото можеше да събере — както предварително му бе казано да направи. В същото време добави: — А аз исках да й доставя колкото мога повече удоволствие, та поне малко да я разведря.

— Беше ли ви все още много жал за нея този четвъртък, както предишния ден?

— Да, господине… струва ми се, дори повече.

— И бяхте ли тогава окончателно решили какво ще правите?

— Да, господине.

— Е, и какво точно беше то?

— Ами бях решил да действам, колкото мога по-честно. Бях мислил за това цяла нощ и си дадох сметка колко зле ще се чувства тя, пък и аз, ако не постъпя правилно спрямо нея… защото тя беше казала три или четири пъти, че ако не постъпя правилно, ще се самоубие. И аз бях решил тая сутрин, каквото ще да стане, да уредя всичко същия ден.

— Това е било на езеро Грас. Вие сте били все още в хотела в четвъртък сутрин?

— Да, господине.

— И какво точно се канехте да й кажете?

— Ами това, че знам колко неправилно съм се отнесъл спрямо нея и че съжалявам освен това, че нейното предложение е напълно справедливо и че ако, след като чуе каквото искам да й кажа, все още ме иска, ще замина с нея и ще се оженим. Но че първо трябва да й обясня истинската причина за промяната в отношението ми към нея… че съм се влюбил и още съм влюбен в друга девойка и че не мога да се преборя с това чувство… че вероятно, независимо от това дали ще се оженя за нея, или не…

— Вие имате предвид госпожица Олдън?

— Да, господине… че винаги ще обичам това друго момиче, защото просто не мога да го залича в ума си. Но въпреки всичко, ако за нея това няма значение, ще се оженя за нея, макар и да не я обичам вече както преди. Това е всичко.

— Е, добре, а госпожица X.?

— Ами бях мислил и за нея също, но си казах, че тя е по-добре материално и може да го понесе по-лесно. Освен това си мислех, че Робърта може да ме пусне да си вървя и ще можем да си останем приятели и аз ще й помагам, колкото мога.

— Бяхте ли решили къде точно да се ожените?

— Не, господине. Но аз знаех, че има безброй градчета оттатък Голямата чапла и езеро Грас.

— Но нима сте щели да го направите, без да кажете преди това нито една дума на госпожица X.?

— Ами не, господине… не съвсем. Аз си правех сметка, че ако Робърта не ме пусне да си вървя, но не ми откаже да се отлъча за няколко дни, ще отида, където живее госпожица X., ще й кажа и тогава ще се върна. Но ако тя се противопостави, е, тогава ще пиша на госпожица X. едно писмо, ще й обясня цялото положение и след това ще се оженя за Робърта.

— Разбирам. Но, Клайд, тук, сред другите веществени доказателства, беше представено и това писмо, намерено в джоба на палтото на госпожица Олдън, писмото, написано върху бланка на ханчето при езеро Грас и адресирано до майка й, в което госпожица Олдън пише, че ще се жени. Бяхте ли й вече казали там, на езеро Грас, онази сутрин, че непременно ще се ожените за нея?

— Не, господине, не точно така, но когато станахме сутринта, наистина й казах, че това ще е съдбовният ден за нас и тя ще може да реши за себе си дали иска да се оженя за нея, или не.

— Аха, разбирам. Ето каква била работата — усмихна се Джефсън, сякаш му беше много олекнало.

Мейсън, Нюком, Бърли и щатският сенатор Редмън, които слушаха с най-дълбоко внимание, възкликнаха на това място полугласно и почти в хор: „И това ако не е глупост!“

— Е, да пристъпим сега към самото пътуване. Вие чухте тук свидетелските показания и черните подбуди и кроежи, които се приписваха на всяко ваше движение. Сега искам да го разкажете вие от ваша гледна точка. В показанията тук се спомена, че сте носили със себе си двата куфара — своя и нейния, — но че сте оставили — нейния на Ловната хижа, когато сте стигнали там, а вашия сте взели на езерото при себе си в лодката. Защо сте направили това? Моля ви се, говорете така, че да могат да ви чуят всички съдебни заседатели.

— Ами причината за това бе… — и тук гърлото му пак така пресъхна, че едва можеше да говори — ние не знаехме дали ще можем да намерим нещо за обед на Голямата чапла и затова решихме да вземем едно-друго от езеро Грас. Нейната чанта бе пълна с дрехи, но в моя куфар имаше място. Освен това в него беше моят фотоапарат, а отвън бе вързан триножникът. Затова реших да оставя нейния и да взема моя.

— Вие сте решили?

— Ами аз я попитах какво мисли и тя каза, че според нея така ще е най-добре.

— Къде сте я попитали за това?

— На пристигане във влака.

— А знаехте ли тогава, че ще се върнете на Ловната хижа след разходката по езерото?

— Да, господине, знаех. Трябваше да се върнем. Друг път нямаше. Това ни го казаха на езеро Грас.

— А на отиване към Голямата чапла… спомняте ли си показанията на шофьора, който ви е закарал, че сте били „много нервен“ и сте го попитали дали там има много хора в този ден?

— Да, спомням си ги, господине, но аз съвсем не бях нервен. Може и да съм питал за хората, но не виждам нищо лошо в това. Струва ми се, че всеки би могъл да попита такова нещо.

— Така ми се струва и на мен — рече Джефсън. — После какво се случи, след като се записахте в ханчето на Голямата чапла и тръгнахте с лодка по езерото с госпожица Олдън? Били ли сте вие или тя особено умислени, или нервни, или в някакво друго състояние, неподходящо за човек, който излиза да се поразходи с лодка? Били ли сте особено весели или особено мрачни, или нещо такова?

— Ами мисля, че не бях особено мрачен… не, господине. Мислех си за всичко, което щях да й кажа, разбира се, и какво ме очакваше в единия или в другия случай в зависимост от решението й. Предполагам, че не съм бил много весел, но си мислех, че всичко ще се нареди, както и да се обърнат нещата. Бях решил, че нямам нищо против да се оженя за нея.

— А какво ще кажете за нея? Беше ли тя в напълно добро настроение?

— Ами… да, господине. Кой знае защо, тя като че ли се чувстваше много по-доволна.

— И за какво си говорихте?

— О, първо за езерото: колко е хубаво и къде ще спрем да обядваме, когато огладнеем. А после гребахме покрай западния бряг и търсихме водни лилии. Тя беше тъй щастлива, че не ми се искаше да й заговарям за това тогава, и ние продължихме да гребем докъм два часа, когато спряхме да ядем.

— Къде точно бе това? Станете и посочете с тази показалка по картата къде точно сте отишли, за колко време сте се спрели и за какво.

И тъй Клайд се изправи с показалка в ръка пред голяма карта на езерото и местата, най-тясно свързани с тази трагедия, и проследи подробно дългата разходка край брега, групата дървета, които отишли да видят, след като се нахранили, прекрасно кътче с водни лилии, където се позабавили — всяка точка, където са спирали, докато към пет след пладне стигнали в Лунния залив и били така очаровани от неговата хубост, че само седели и гледали, както той каза. Сетне, за да може Клайд да направи няколко снимки, слезли на брега в близката гора, като той през цялото време се канел да разправи на Робърта за госпожица X. и да я помоли да вземе окончателно решение. А след това оставили за няколко минути куфарчето на брега, пак се качили да направят няколко снимки в лодката и влачени от тихото течение, се люшкали сред покоя и красотата, докато най-после той събрал достатъчно смелост да й каже каквото му било на сърцето. И отначало, както той каза, Робърта изглеждала много стресната и потисната и се поразплакала, като повтаряла, че може би най-добре ще е да не живее повече, толкова била нещастна. Но след малко, когато той й внушил, че наистина съжалява и е напълно готов да изкупи грешката си, настроението й изведнъж се променило, тя започнала да се развеселява и внезапно, в изблик на нежност и благодарност (той не можел да определи точно кое), скочила и се опитала да дойде при него. Ръцете й били протегнати напред и тя като че ли искала да се хвърли в неговите крака или на скута му. Но тъкмо тогава нейният крак или рокля се закачили и тя се спънала. И той, с фотоапарата в ръка (взето в последната минута решение или мярка на предпазливост от страна на Джефсън), се изправил инстинктивно, за да я прихване и да не я остави да падне. Може би — той не би могъл да каже сега — с лицето или ръката тя се ударила във фотоапарата. Както и да е, в следващия миг, преди да може той да разбере как се е случило и без да имат време и двамата да помислят или да направят нещо, те се озовали във водата и лодката, която се преобърнала, като че ли ударила Робърта, понеже тя изглеждала зашеметена.

— Извиках й да се помъчи да стигне лодката (тя се отдалечаваше) и да се хване за нея, но тя, изглежда, не ме чу или не разбра какво й казвам. Първо ме беше страх да се приближа много до нея, защото тя махаше ръце във всички посоки… но като заплувах, преди да направя десетина удара, главата й се скри под водата изскочи и се скри за втори път. Дотогава лодката се отдалечи на трийсет-четирийсет стъпки и аз разбрах, че не ще мога да я домъкна дотам! И тогава реших, че ако искам да се спася самият аз, по-добре ще е да изплувам на брега.

А щом стигнал там — както той продължи да разказва, — изведнъж му дошло наум колко странни били всички обстоятелства, свързани с новото му положение. Внезапно му станало ясно — както каза — колко лоша изглежда цялата работа от самото начало. Лъжливото име при записването. Това, че неговият куфар е с него, а нейния го няма. Освен другото, да се върне, би значило да даде обяснения и те да получат гласност… и всичко, свързано с живота му, да пропадне — госпожица X.… службата, общественото му положение, всичко, — докато, ако не кажел нищо (и тази мисъл му дошла за първи път именно сега, както той се закле), би могло да се приеме, че се е удавил. С оглед на този факт и съображението, че никакви физически усилия от негова страна не биха могли вече да я върнат към живот и че едно уведомление би означавало само неприятности за него и позор за нея, той решил да си мълчи. И така, за да премахне всички следи, съблякъл дрехите си, изстискал ги колкото могъл и ги прибрал. После, понеже бил оставил триножника на брега с куфарчето, решил да го скрие и така и сторил. Първата му сламена шапка, тая без подплатата (за липсата на подплатата не знаел нищо, както заяви сега), се загубила при преобръщането на лодката и затова си сложил другата, която носел със себе си, при все че имал и кепе, което също би могъл да сложи (обикновено носел със себе си втора шапка, когато тръгвал на път, защото тъй често според него нещо се случвало с едната). След това се запътил пеша през гората на юг, към железопътната линия, която мислел, че минава в тази посока. Тогава не знаел, че оттам минава някакво автомобилно шосе, а колкото за това, че се запътил направо при семейство Кранстън, Клайд си призна съвсем простичко, че било много естествено да отиде там. Те били негови приятели и той искал да отиде някъде, където би могъл да обмисли това ужасно нещо, тъй неочаквано стоварило му се на главата от ясно небе.

И тогава, след толкова много показания, когато нищо повече не идваше наум нито на Джефсън, нито на самия него, адвокатът след кратко замълчаване се обърна и каза много отчетливо и все пак някак тихо:

— Сега, Клайд, вие сте дали тържествена клетва пред тези съдебни заседатели, пред този съдия, пред всички тези хора тук, а най-вече пред господа, да кажете истината, самата истина и нищо друго, освен истината. Давате си сметка какво значи това, нали?

— Да, господине.

— Заклевате ли се пред бога, че не сте ударили Робърта Олдън в лодката?

— Заклевам се, че не съм.

— Или че сте я хвърлили в езерото?

— Заклевам се, че не съм.

— Или че умишлено или неумишлено сте се опитали да преобърнете лодката, или по някой друг начин да докарате госпожица Олдън до смърт?

— Заклевам се, че не съм! — подчертано и възбудено извика Клайд.

— Вие се заклевате, че това е било нещастен случай, непредумишлен и без предварителен план от вас?

— Заклевам се — излъга Клайд, който чувстваше, че в тази борба за живот казва отчасти истината, понеже нещастието бе станало непредумишлено, без да бъде скроено от него. То не се случи, както го бе замислил, и можеше да се закълне в това.

И тогава Джефсън прекара една от големите си силни ръце през лицето, изгледа с любезно равнодушие съда и съдебните заседатели, стисна многозначително тънките си устни и заяви:

— Обвинението може да пристъпи към разпит на свидетеля.

XXV

Настроението на Мейсън през време на целия разпит на свидетеля от защитника му бе настроение на неспокойно гонче, което няма търпение да се втурне по петите на плячката, настроение на хрътка, на която остава един скок до жертвата й. Той бе обзет от остро, напиращо желание да направи на пух и прах тези показания, да докаже, че те отначало докрай са изтъкани от лъжи, както поне отчасти бяха. И в същия миг, когато Джефсън приключи, той скочи на крака и се изправи пред Клайд, който видя, че той гори от желание да го смаже, и се почувства така, сякаш ей сега прокурорът ще се нахвърли да го бие.

— Грифитс, държали ли сте в ръка този фотоапарат в момента, когато тя се е запътила към вас в лодката?

— Да, господине.

— Тя се спънала и паднала и вие случайно сте я ударили с него?

— Да.

— Не вярвам, какъвто сте правдив и честен, да си спомните как сте ми казали там, в гората, на брега на Голямата чапла, че изобщо не сте имали апарат?

— Да, господине… спомням си.

— И това, разбира се, е било лъжа?

— Да, господине.

— И вие я изговорихте със същия жар и убедителност, с които казвате сега тази друга лъжа?

— Аз не лъжа. Аз обясних защо съм го казал.

— Вие сте обяснили защо сте го казали! Обяснили сте защо сте го казали! И понеже сте лъгали там, очаквате да ви повярват тук, така ли?

Белнап се надигна да протестира, но Джефсън го дръпна да седне.

— Въпреки всичко това е истината.

— И никаква сила на този свят не би могла да ви накара да изречете друга лъжа тук… дори и силно желание да се спасите от електрическия стол?

Клайд пребледня и потрепна; зачервените му уморени клепачи запримигаха.

— Е, може би бих излъгал, но не под клетва — не вярвам.

— Не вярвате? Аха, разбирам; лъжи колкото си искаш и където си искаш… и когато си искаш… и при всякакви обстоятелства… освен когато те съдят за убийство!

— Не, господине. Не е така. Но туй, което казах току-що, е вярно.

— И вие се заклевате с ръка върху библията, че във вас е настъпил душевен прелом?

— Да, господине.

— Че госпожица Олдън е била много печална и поради това във вас е настъпил този душевен прелом?

— Да, господине. Точно така.

— Добре, кажете сега, Грифитс, когато е била при родителите си и ви е чакала, тя ви е написала всички тези писма там, така ли?

— Да, господине.

— Вие сте получавали средно, по едно на всеки два дни, така ли?

— Да, господине.

— И сте знаели, че е самотна и нещастна там, така ли?

— Да, господине… но нали аз обясних…

— А, обяснили сте! Искате да кажете, че вашите адвокати са го обяснили зарад вас! Не са ли ви набивали в главата ден след ден в затвора как да отговаряте, когато му дойде времето?

— Не, господине, не са — отговори Клайд предизвикателно, доловил в този миг погледа на Джефсън.

— Добре, тогава, когато ви запитах там горе на Мечото езеро как се е стигнало до гибелта на тази девойка, защо не ми казахте веднага, та да спестите всички тези неприятности, подозрения и разследвания? Не смятате ли, че хората са щели да ви изслушат там с повече благосклонност и вяра, отколкото сега, след като в продължение на пет дълги месеца сте обмисляли всичко с помощта на двама адвокати?

— Но аз не съм го обмислял с никакви адвокати — настоя Клайд, без да сваля очи от Джефсън, който го подкрепяше с всичките си духовни сили. — Аз току-що обясних защо съм го направил.

— Обяснили сте! Обяснили сте! — закрещя Мейсън, излязъл извън кожата си при мисълта, че това лъжливо обяснение бе достатъчен щит или преграда, зад която Клайд можеше да се скрие, колчем се усетеше притиснат по-силно, тоя дребен плъх! И затова сега просто се разтрепери от сдържана ярост, когато продължи: — Но преди това пътуване, докато тя ви ги пишеше, те ви се виждаха тъжни, нали?

— Ами да, господине. Тоест… — той непредпазливо се поколеба, — поне някои места.

— Аха, разбирам: само някои места сега. Мисля, вие току-що казахте, че сте ги смятали за тъжни.

— Ами да, смятам.

— И сте ги смятали.

— Да, господине… и ги смятах.

Обаче очите на Клайд започнаха неспокойно да се обръщат към Джефсън, който го фиксираше като със светлинен лъч.

— Спомняте ли си да ви е писала това? — Мейсън посегна към едно от писмата и зачете: — „Клайд… аз положително ще умра, скъпи, ако не дойдеш. Толкова съм самотна. Малко остава да се побъркам. Да можех да замина и да не се върна вече! Но ако ти би искал да ми се обаждаш по телефона поне през ден, понеже не искаш да ми пишеш… И то, когато имам нужда от теб и от една окуражаваща дума.“ — Гласът на Мейсън звучеше меко. Беше тъжен. Усещаше се, докато говореше, вълна от съжаление да преминава като звук и цвят не само през него, но и през всеки слушател във високата и тясна съдебна зала. — Вижда ли ви се това изобщо тъжно?

— Да, господине, вижда ми се.

— Виждало ли ви се е на времето?

— Да, господине, виждало ми се е.

— Вие сте знаели, че е искрено, нали? — изръмжа Мейсън.

— Да, господине, знаех.

— Защо тогава мъничко от това съжаление, което, както твърдите, ви е трогнало така дълбоко насред езерото Голямата чапла, не ви е трогнало и в Ликъргъс, та да вдигнете телефонната слушалка там, в дома на госпожа Пейтън, и да успокоите това самотно момиче, ако не с друго, с едно уверение, че ще дойдете? Дали е било, защото съжалението ви към нея тогава не е било толкова голямо, колкото след като тя ви писа това заплашително писмо? Или защото сте таили някакъв замисъл и ви е било страх, че много телефонни разговори с нея може да привлекат вниманието? Как е могло изневиделица да изпитате такова голямо съжаление горе на Голямата чапла, а да нямате никаква милост към нея долу в Ликъргъс? Да не е нещо, което можете да отваряте и затваряте като кран?

— Никога не съм казвал, че изобщо не съм я съжалявал — отвърна предизвикателно Клайд, когото Джефсън беше току-що стрелнал с бърз поглед.

— Да, но вие сте я оставили да чака, докато ви е заплашила със собствения си ужас и мъка.

— Ами, аз признах, че не съм се държал добре с нея.

— Ха-ха! Добре! Добре! И поради това признание и въпреки всички други показания, които чухме в съда, включително и вашите собствени, вие се надявате да излезете оттук като свободен човек, така ли?

Никой не можеше да удържи повече Белнап. Той заяви, че протестира, и с разпалена непримиримост се обърна към съдията:

— Това е скандално, господин съдия! Нима ще допуснете господин прокурорът да произнася реч с всеки свой въпрос?

— Не съм чул никакви протести — парира забележката съдията. — Моля господин прокурора да формулира въпросите си, както следва.

Мейсън посрещна мъмренето много спокойно и се обърна пак към Клайд:

— Според вашите показания в лодката насред Голямата чапла вие сте държали в ръка този фотоапарат, притежаването на който бяхте отрекли преди?

— Да, господине.

— И тя беше на кърмата на лодката?

— Да, господине.

— Донесете тук тази лодка, ако обичате, Бъртън — подхвърли той тогава на Бърли и веднага четирима служители от прокуратурата излязоха през западната врата зад креслото на съдията и скоро се върнаха със същата лодка, в която бяха седели Клайд и Робърта, и я оставиха пред съдебните заседатели, Клайд изстина и се вторачи. Същата лодка! Той запримига и се разтрепери, а слушателите се раздвижиха и напрегнато заизвиваха вратове и доловима вълна на любопитство и интерес премина през цялата зала. И тогава Мейсън взе апарата, размаха го нагоре-надолу и възкликна:

— Е добре, Грифитс, ето ви го сега! Апарата, който никога не сте притежавали. Влезте в лодката, вземете го и покажете на съдебните заседатели точно къде сте седели вие и къде е седяла госпожица Олдън. И ако можете, точно как и къде сте ударили госпожица Олдън, и къде и как тя е паднала.

— Протестирам! — заяви Белнап.

Последвалият дълъг и отегчителен юридически спор завърши най-сетне с това, че съдията позволи този начин на водене на разпит да продължи, поне за известно време. И на края на спора Клайд заяви:

— Обаче аз не съм я ударил с него преднамерено.

На това Мейсън отговори:

— Да, чухме да твърдите това в показанията си.

После Клайд напусна свидетелския стол и след едни и други наставления влезе в лодката и се отпусна на средната седалка, докато трима мъже я държаха изправена.

— А сега, Нюком, искам да дойдете тук и да седнете на мястото, където се предполага да е седяла госпожица Олдън, и да заемете тези положения, които според описанието на подсъдимия е заемала тя.

— Слушам, господин прокурор — каза Нюком, излезе напред и се настани в лодката, докато Клайд напразно се мъчеше да долови погледа на Джефсън, понеже седеше отчасти гърбом към него.

— А сега, Грифитс — продължи Мейсън, — покажете на господин Нюком как се е изправила и запътила към вас госпожица Олдън. Обяснете му.

И тогава Клайд, с чувството, че е слаб, неправдоподобен и мразен, отново се изправи и с нервни и неловки движения (това беше така зловещо и необичайно, че го докарваше до състояние на невероятна скованост) се опита да покаже на Нюком как точно е станала Робърта и полупълзешком запристъпвала, а после се спънала и паднала. А сетне, с апарата в ръка, се помъчи да покаже, колкото можеше да си спомни, как несъзнателно ръката му замахнала напред и той ударил Робърта — той почти нямаше представа къде, може би по брадичката и бузата, обаче не беше сигурен, — но непреднамерено, разбира се, и всъщност не толкова силно, че да я нарани, както му се сторило на времето. И тук избухна продължително спречкване между Белнап и Мейсън за достоверността на такива показания, понеже Клайд заяви, че не може да си спомни ясно. Но накрая Объруолцър разреши провеждането на разпита на основанието, че той ще покаже приблизително дали е бил необходим лек или тежък тласък или удар, за да събори някого, който може да е „нетвърдо“ или „несигурно“ стъпил.

— Но как, за бога, могат тези комедии, които ни се разиграват тук, да покажат на човек с телосложението на господин Нюком какво е щяло да стане, ако на негово място беше девойка с ръста и теглото на госпожица Олдън? — настояваше Белнап.

— Добре, тогава ще сложим тук девойка с ръста и теглото на госпожица Олдън.

Мейсън веднага повика Зила Сондърз и я сложи на мястото на Нюком. Но въпреки това Белнап продължи:

— И какво от това? Условията не са същите. Тази лодка не е на вода. И надали ще се намерят двама души, чието съпротивление и физически реакции на случайни удари да бъдат еднакви.

— В такъв случай вие не сте съгласен да позволите продължаването на тази демонстрация? — безочливо го запита Мейсън.

— О, проведете я, щом имате такова желание. Но тя няма никаква стойност, както всеки може да види — многозначително подхвърли Белнап.

И така Клайд, по указанията на Мейсън, блъсна Зила „горе-долу“ със същата сила (така бил мислил), както бе случайно блъснал Робърта. И тя малко залитна назад — не много, — но при това успя да се хване с двете ръце за бордовете на лодката и да се задържи. И съдебните заседатели въпреки вътрешното убеждение на Белнап, че неговите твърдения щяха да предотвратят това, останаха с впечатлението, че поради своята виновност и страх от смъртта Клайд вероятно се опитва да покаже нещо, което всъщност е било извършено с много по-голямо ожесточение. Не бяха ли лекарите установили под клетва силата на този удар и другия по темето? И не беше ли Бъртън Бърли дал показания, че е открил косъм във фотоапарата? Ами викът, който е чула жената? Какво може да се каже за това?

Но с този инцидент съдът приключи заседанието си до следващия ден.

Сутринта, щом прозвуча чукчето на съдията, Мейсън се изправи все тъй свеж, енергичен и настървен. А Клайд, след мъчителна нощ в килията и безкрайно навиване от страна на Джефсън и Белнап, бе решил да се покаже колкото може по-хладнокръвен и твърд, с невинен вид, но без това наистина да му лежи на сърцето, защото бе толкова убеден, че местните хора са настроени изцяло против него, че са уверени в неговата виновност. А Мейсън започна безмилостно и рязко.

— Вие все още настоявате, че във вас е настъпил душевен прелом, така ли, Грифитс?

— Да, господине.

— Чували ли сте някога за хора, възвърнати към живот, след като са били очевидно удавени?

— Не ми е съвсем ясно какво ме питате.

— Вие знаете, разбира се, че хора, за които се смята, че са се удавили, които потъват за последен път и не излизат на повърхността, понякога биват извадени от водата и съживени, възвърнати към живот чрез даване на първа помощ: изкуствено дишане или търкаляне на някое дърво или бъчва. Чували сте за това, нали?

— Да, господине, струва ми се, че съм чувал. Чувал съм да са били съживявани хора, след като се е смятало, че са се удавили, но мисля, че никога не съм чувал точно как.

— Никога ли не сте чували?

— Не, господин прокурор.

— Или колко дълго може да останат под водата и пак да бъдат съживени?

— Не, господине. Никога не съм чувал.

— Никога ли не сте чували например, че лице, което е стояло цели петнадесет минути във водата, все още може да бъде съживено?

— Не, господине.

— Значи, и наум не ви е дошло, след като сте изплували на брега, че все още бихте могли да повикате за помощ и така да й спасите живота дори тогава?

— Не, господине, не ми е дошло наум. Мислех, че тя е вече умряла.

— Разбирам. Но когато е била още жива, там, под водата… какво направихте тогава? Вие сте доста добър плувец, нали?

— Да, господине, плувам сравнително добре.

— Достатъчно добре например, за да се спасите, като преплувате повече от петстотин стъпки обут и облечен. Не е ли тъй?

— Ами аз наистина преплувах това разстояние тогава… господин прокурор.

— Да, преплували сте го наистина… и доста добре за човек, който не е могъл да преплува трийсет и пет стъпки до една преобърната лодка, бих казал — заключи Мейсън.

Тук Джефсън махна с ръка на намерението на Белнап да поиска тази забележка да се зачеркне от протокола.

След това измъчиха Клайд да разказва за всичките си гребни и плувни преживелици и го накараха да изброи колко пъти е карал по езерата такива опасни лодки като кану и никога не е претърпявал злополука.

— Когато за първи път сте возили Робърта по езерото Кръм, то е било с кану, нали?

— Да, господине.

— Но тогава не ви се случи нищо лошо?

— Не, господине.

— Тогава сте я обичали много, така ли?

— Да, господин прокурор.

— Но в деня, когато тя се е удавила в Голямата чапла, в тази тежка, устойчива гребна лодка, вие вече не сте били влюбен в нея.

— Ами аз казах как съм се чувствал тогава.

— И, разбира се, не би могло да има никаква връзка между факта, че на езерото Кръм сте били влюбен в нея, а на Голямата чапла…

— Аз казах как съм се чувствал тогава.

— Но сте искали да се отървете от нея въпреки всичко, нали? В същия миг, когато тя умре, да избягате при тази друга девойка. Не го отричате това, нали?

— Аз обясних защо направих това — повтори Клайд.

— Обясних! Обясних! И вие се надявате някой непредубеден, порядъчен, разумен човек да ви повярва на това обяснение, така ли?

Мейсън беше направо извън себе си от ярост и Клайд не посмя да възрази на това. Съдията очакваше Джефсън да възрази и когато това стана, изрева:

— Протестът се приема!

Но Мейсън продължи, без да спре:

— Не е ли възможно да сте управлявали лодката малко невнимателно, съвсем мъничко, и да сте я преобърнали сам вие, Грифитс, а? — Той се приближи и злобно се усмихна.

— Не, господине. Не съм управлявал невнимателно. Това беше нещастен случай, който не можех да предотвратя. — Клайд беше съвсем спокоен, макар и блед и уморен.

— Нещастен случай. Например, както другият нещастен случай в Канзас сити. Вие сте горе-долу свикнали с нещастни случаи от този род, нали, Грифитс? — бавно и подигравателно запита Мейсън.

— Аз обясних как се е случило — нервно отговори Клайд.

— Вие сте горе-долу свикнали с нещастни случаи, които свършват със смърт на момичета, нали? Винаги ли побягвате, когато някое от тях умре?

— Възразявам! — изкрещя Белнап, скачайки на крака.

— Възражението се приема — рязко се обади Объруолцър. — Този съд не се занимава с нищо, засягащо някакъв друг нещастен случай. Моля обвинението да се придържа по-близо до разглежданото дело.

— Грифитс — продължи Мейсън, доволен от начина, по който си беше платил на Джефсън за извинението, което трябваше да поднесе заради случката в Канзас сити, — когато лодката се е преобърнала след вашия случаен удар и госпожица Олдън е паднала във водата, колко далече сте били един от друг?

— Ами не го забелязах тогава.

— Доста близо, нали? Положително не много повече от една-две стъпки, така както сте стояли в лодката?

— Ами не забелязах. Може би толкова, господине.

— Достатъчно близо, за да я грабнете и да я задържите, ако сте го искали, нали? Нали затова сте скочили, когато тя е политнала?

— Да, затова скочих — отговори с усилие Клайд, — но не бях достатъчно близо, за да я прихвана. Помня, че веднага се озовах под водата, а когато изплувах, тя беше на известно разстояние от мен.

— Добре, на какво разстояние точно? Колкото оттук до този край на ложата на съдебните заседатели или до онзи край, или на половината, или колко?

— Ами нали ви казвам, че не можах много добре да забележа. Приблизително колкото оттук до онзи край, предполагам — излъга той, като увеличи разстоянието най-малко с осем стъпки.

— Сериозно? — възкликна Мейсън, като се престори на изумен. — Лодката се преобръща тук, вие двамата падате във водата близо един до друг, а когато излизате на повърхността, тя е на двадесетина стъпки от вас! Не смятате ли, че паметта ви малко нещо изневерява в този случай?

— Ами, така ми се видя, когато излязох на повърхността.

— Добре, след като лодката се е преобърнала и двамата сте излезли на повърхността, къде бяхте спрямо лодката? Тук е лодката, а къде бяхте вие: ей там, сред слушателите ли — по отношение на разстоянието, искам да кажа?

— Ами както ви казах, в първия миг, когато излязох на повърхността, не можах да забележа — отговори Клайд и загледа нервно и неуверено пространството пред себе си. Положително това беше скроена за него клопка. — Горе-долу колкото оттук до тая преграда зад масата ви, предполагам.

— Значи, към трийсет, трийсет и пет стъпки — хитро и насърчаващо подсказа Мейсън.

— Да, господине. Може би толкова. Не мога да кажа със сигурност.

— Така, щом вие сте били ей там, а лодката тук, къде е била по това време госпожица Олдън?

И Клайд сега разбра, че Мейсън навярно има предвид някакви геометрически или математически съображения, с които възнамерява да установи неговата виновност. Той веднага изостри вниманието си и погледна към Джефсън. Същевременно не виждаше начин как би могъл да сложи Робърта по-далече. Беше казал, че тя не е знаела да плува. Не трябваше ли тя да бъде по-близо до лодката, отколкото той? Положително. Без да мисли, глупаво, напосоки, той се хвана за мисълта, че може би най-добре би било да каже, че тя е била на половината от това разстояние — надали много повече. И го каза. И Мейсън веднага поде:

— Добре, в такъв случай тя е била на не повече от петнадесетина стъпки от вас или от лодката.

— Да, господине. Може би толкова. Тъй мисля.

— Добре тогава, нима искате да кажете, че не сте могли да преплувате това малко разстояние и да я задържите на повърхността, докато стигнете до лодката само петнадесет стъпки по-нататък?

— Ами, както казах, аз бях малко зашеметен, когато излязох на повърхността, а тя размахваше ръце и така пищеше!

— Но пред вас е била лодката, на не повече от трийсет и пет стъпки, все пак прекалено голямо разстояние за една лодка да се отдалечи за толкова време. И нима искате да кажете, че както сте могли да преплувате петстотин стъпки до брега след това, не сте могли да отидете до тази лодка и да я избутате до девойката навреме, за да може тя да се спаси? Тя е размахвала ръце, за да се задържи и да не се удави, нали?

— Да, господине, но аз бях объркан в първия момент — мрачно се оправда Клайд с чувството, че очите на всички съдебни заседатели и всички хора в залата са приковани към него — и… и… — напрежението на насоченото към него общо подозрение и недоверие го потискаше с огромна сила, самообладанието почти му изневери и той се колебаеше и запъваше — … и, предполагам, не съм се сетил достатъчно бързо какво да правя. Освен това ме беше страх, че ако се приближа до нея…

— Зная. Духовен и нравствен страхливец — каза подигравателно Мейсън. — Освен това много бавно мислещ, когато за вас е изгодно да се забавите, и бързо мислещ, когато ви е изгодно да избързате. Така ли?

— Не, господине.

— Добре тогава, щом не е тъй, кажете ми следното, Грифитс: защо, след като сте излезли от водата малко след това, вие сте имали достатъчно присъствие на духа да спрете и да заровите този триножник, преди да тръгнете през гората, а когато въпросът е бил да я спасите, сте се объркали и не сте могли да направите нищо? Как сте могли да станете така спокоен и пресметлив в същия миг, когато сте стъпили на суша? Какво можете да кажете за това?

— Ами… ъ-ъ… аз ви казах, че след това ми стана ясно, че не можех да направя нищо друго.

— Да, всичко това ни е известно. Но не си ли давате сметка, че се иска доста хладнокръвие след толкова паника във водата, за да се забавите в такъв момент и да вземете такава предпазна мярка: да заровите триножника? Как е станало, та сте могли да мислите тъй трезво за това, а да не помислите нищо за лодката само няколко минути по-рано?

— Ами… но…

— Вие не сте искали тя да остане жива въпреки мнимия ви душевен прелом! Не е ли така? — закрещя Мейсън. — Не е ли това черната, печална истина? Тя се е давила, както сте искали тя да се удави, и вие просто сте я оставили да се удави! Не е ли така?

Той направо трепереше, когато кряскаше всичко това, и Клайд, пред същата лодка, отново видя очите и чу виковете на Робърта, когато тя потъваше, с цялата им прочувствена и ужасяваща сила, и се дръпна и сви на стола си — тълкуването на Мейсън бе тъй близко до случилото се в действителност, че той изтръпна. Защото никога, дори пред Джефсън и Белнап, не беше признал, че когато Робърта падна във водата, не е искал да я спаси. Затаил истината, неизменно бе настоявал, че е искал, но всичко се случило тъй бързо и той бил така зашеметен и уплашен от нейните викове и ръкомахания, че не успял да направи нищо и тя потънала.

— Аз… аз исках да я спася — измънка той с побеляло лице, — но… но… както казах, бях зашеметен… и… и… и…

— Нали знаете, че лъжете! — извика Мейсън, като се надвеси още повече над него, вдигнал нагоре силните си ръце, навъсил гневно и застрашително обезобразеното си лице като разкривен образ на някаква отмъстителна Немезида или фурия. — Че вие умишлено и с коравосърдечно коварство сте оставили тази нещастна девойка да умре, когато сте могли да я спасите така лесно, както сте преплували петдесет от онези петстотин стъпки, за да спасите себе си? — Защото сега вече бе уверен, че знае как точно Клайд е погубил Робърта, понеже в това го убеждаваше нещо в държането и изражението на подсъдимия и бе твърдо решил да го изтръгне от него, стига да може. И макар Белнап да беше мигновено скочил на крака с възражението, че обвинението злепоставя неговия клиент в очите на съдебните заседатели, че той фактически има правото и иска анулирането на процеса (искане, което съдията Объруолцър отхвърли), все пак Клайд успя да отговори, но съвсем плахо и малодушно:

— Не! Не! Не съм! Аз исках да я спася, но не можах.

Обаче цялото му държане, както всички съдебни заседатели и забелязаха, беше на човек, който всъщност не казва истината, който действително е пълен духовен и нравствен страхливец, за какъвто го представяше Белнап, но — което беше още по-лошо, — наистина виновен за смъртта на Робърта. В край на краищата — питаше се всеки от съдебните заседатели, докато го слушаше — защо не е могъл да я спаси, щом е имал достатъчно сили, за да изплува на брега след това… или поне да доплува до лодката и след това да й помогне да се хване за нея?

— Тя тежеше само стотина фунта, нали? — продължаваше трескаво Мейсън.

— Да, мисля, че толкова.

— А вие, колко тежахте вие по онова време?

— Към сто и четирийсет — отговори Клайд.

— И един сто и четирийсетфунтов мъж — изсмя се подигравателно Мейсън, като се обърна към съдебните заседатели — го е страх да се доближи до слабо, болно, едва стофунтово момиче, което се дави, защото можело да се хване за него и да го повлече надолу! И със съвършено здрава лодка, достатъчна да издържи трима или четирима души, само на петнайсет или двайсет стъпки от него! Как ви се вижда това?

И за да го подчертае и да даде възможност да се запечата по-добре, той извади от джоба си голяма бяла кърпа и чак след като си избърса врата, лицето и ръцете, защото бяха съвсем мокри от неговото емоционално и физическо напрежение, се обърна към Бъртън Бърли и каза:

— Можете да се погрижите да изнесат лодката, Бъртън. Тя няма да ни трябва поне за известно време.

И четирима служители веднага я изнесоха.

Тогава, като се поуспокои, той отново се обърна към Клайд и започна:

— Грифитс, вие доста добре познавахте цвета и каква е на пипане косата на Робърта Олдън, нали? Бяхте достатъчно близки с нея.

— Познавам цвета й или мисля, че го познавам — сепнато отговори Клайд: болезнени тръпки, почти забележими външно, го обхванаха при тази мисъл.

— И каква е била на пипане също, нали? — настоя Мейсън. — В онези дни, когато много сте я обичали, преди да се появи госпожица X., трябва да сте я докосвали достатъчно често.

— Не знам дали съм я докосвал, или не — отговори Клайд, доловил погледа на Джефсън.

— Добре, горе-долу. Трябва да знаете дали е била груба или тънка, мека или остра. Това знаете, нали?

— Беше мека, да.

— Добре, ето ви един кичур от нея — добави той повече за да измъчи Клайд, отколкото заради нещо друго, да му изхаби нервите, отиде при масата си, където лежеше някакъв плик и извади от него дълъг кичур светлокестенява коса. — Не прилича ли на нейната коса? — Той рязко го поднесе на Клайд, който стреснат и уплашен се отдръпна от него като от нещо нечисто и опасно, обаче в следващия миг се помъчи да се овладее и бдителните очи на съдебните заседатели забелязаха всичко. — О, не се бойте — язвително го успокои Мейсън. — Това е само косата на покойната ви възлюблена.

Потресен от това обяснение и забелязал любопитните погледи на съдебните заседатели, Клайд го взе в ръка.

— Наглед и на пипане прилича на нейната коса, нали? — продължи Мейсън.

— Ами поне изглежда като нейната — отговори Клайд с треперещ глас.

— А сега — продължи Мейсън, като отиде бързо до масата и се върна с фотоапарата, между капака и обектива на който бяха заклещени две косъмчета на Робърта, сложени там от Бърли; той го протегна на Клайд — вземете този апарат. Той е ваш, макар и да се заклехте, че не е… и погледнете тези два косъма там. Виждате ли ги? — И той тикна апарата на Клайд, сякаш искаше да го удари с него. — Те са се заклещили там, предполага се, по времето, когато сте я ударили толкова леко, че сте й нанесли всички тези рани по лицето. Можете ли да кажете на съдебните заседатели дали тези косми са нейни, или не?

— Не мога да кажа — съвсем безсилно отговори Клайд.

— Какво казахте? Говорете по-високо. Не бъдете чак толкова голям духовен и нравствен страхливец. Нейни ли са, или не?

— Не мога да кажа — повтори Клайд, но дори без да ги погледне.

— Погледнете ги. Погледнете ги. Сравнете ги с тези другите. Ние знаем, че те са нейни. А вие знаете, че тези в апарата са нейни, нали? Не ставайте толкова гнуслив. Вие често сте докосвали косата й, когато е била жива. Тя е умряла. Те няма да ви ухапят. Са ли тези два косъма… или не са… същите, както тези тук… за които знаем, че са нейни същите на цвят… същите на пипане… по всичко? Погледнете! Отговаряйте! Са ли, или не са?

Но при този натиск въпреки протестите на Белнап Клайд се видя принуден да ги погледне, а след това и да ги пипне. Но все пак отговори предпазливо:

— Не бих могъл да кажа. Наглед и на пипане малко си приличат, но не мога да кажа.

— Не можете, а? Дори и след като знаете, че когато сте й нанесли този жесток, подъл удар с апарата, тези два косъма са се заклещили и останали там.

— Но аз не съм й нанасял никакъв подъл удар — настоя Клайд, като гледаше Джефсън — и не мога да кажа.

Той си повтаряше, че няма да допусне този човек така да го тормози, но в същото време чувстваше, че губи сили и му прилошава. А Мейсън, тържествуващ, ако не за друго, поне заради психологическия ефект, сложи апарата и кичура коса обратно на масата и забеляза:

— Добре, тук са дадени достатъчно показания, че тези два косъма са били в апарата, когато е бил намерен във водата. А сам вие се заклехте, че е бил във вашите ръце, преди да падне във водата.

Той се поспря да измисли нещо друго — някоя нова подробност, с която да помъчи Клайд, и започна отново:

— Грифитс, във връзка с вашето отиване на юг през гората, в колко часа стигнахте до Тримилевия залив?

— Към четири сутринта, струва ми се, тъкмо преди да съмне.

— И какво правихте оттогава до тръгването на парахода?

— А, просто ходих насам-натам.

— В Тримилевия залив?

— Не, господине… малко преди селището.

— Предполагам, в гората сте чакали градът да се събуди, та да не биете толкова много на очи. Така ли беше?

— Ами чаках да изгрее слънцето. Освен това бях уморен, седнах и малко си починах.

— Спахте ли добре и имахте ли приятни сънища?

— Бях уморен и мъничко поспах… да.

— А откъде сте знаели толкова много за парахода и всичко за Тримилевия залив? Да не сте се запознали с всички тези данни предварително?

— Ами по ония места всички знаят за парахода от Шарон до Тримилевия залив.

— О, тъй ли? А някаква друга причина?

— Ами когато търсехме място, където да се оженим, ние и двамата го видяхме — досети се да отговори Клайд, — но не видяхме да има дотам влак. Линията е само до Шарон.

— Но сте забелязали, че е на юг от Голямата чапла?

— Ами да… мисля, че забелязах — отговори Клайд.

— И че този път западно от Ловната хижа води на юг към Тримилевия залив покрай долната част на Голямата чапла?

— Ами когато стигнах там, забелязах, че има някакво шосе или пътека, но не го взех за редовен път.

— Разбирам. Защо тогава, когато сте срещнали тези трима мъже в гората, вие сте им задали въпроса колко далече е до Тримилевия залив?

— Не ги попитах това — отговори Клайд, както Джефсън го бе научил. — Попитах ги дали знаят някакъв път до Тримилевия залив и колко е далече дотам. Не знаех дали това е пътят, или не.

— Добре, но това не отговаря на показанията им тук.

— Ами за мен няма значение какво са казали в показанията си, все едно — аз ги попитах това, което ви казах току-що.

— Струва ми се, че според вас всички свидетели са лъжци, а вие сте единственият честен човек тук… Така ли е? И когато стигнахте в Тримилевия залив, не се ли отбихте някъде да закусите? Трябва да сте били гладен, нали?

— Не, не бях гладен — отговори простичко Клайд.

— Искали сте да се махнете от това място, колкото можете по-скоро, така ли е било? Било ви е страх, че тези трима мъже може да отидат до Голямата чапла и като чуят за госпожица Олдън, да разправят, че са ви видели, нали?

— Не, не беше така. Но не ми се оставаше по ония места. Аз вече казах защо.

— Разбирам. И след като сте отишли в Шарон, където сте се чувствали малко по-сигурен — малко по-надалеч, — там, без да губите време, сте си хапнали, нали? Там яденето ви се е усладило, нали?

— Как да ви кажа. Пих чаша кафе и ядох един сандвич.

— И парче сладкиш, както вече доказахме тук — добави Мейсън. — А след това сте се присъединили към тълпата, прииждаща от гарата, сякаш току-що сте дошли от Олбъни, както след това сте разправяли на всички. Не е ли било така?

— Да, така беше.

— Добре, но не смятате ли, че за един наистина невинен човек, който толкова скоро е преживял добродетелен душевен прелом, вие сте взимали прекалено много предпазни мерки? Така да се криете и да чакате на тъмно, и да се преструвате, че сте току-що дошли от Олбъни…

— Аз обясних всичко това — настоя на своето Клайд.

Следващата хватка на Мейсън беше да изложи и заклейми Клайд за това, че не се е поколебал, въпреки всичко, което Робърта бе направила за него, да я запише в три различни хотела като незаконна съпруга на трима различни мъже в три последователни дни.

— Защо не сте взимали отделни стаи?

— Ами тя не искаше така. Тя искаше да бъде с мен. Освен това аз нямах чак толкова много пари.

— Дори да е така, как сте могли да храните тъй малко уважение към нея там, а сетне толкова много да се загрижите за доброто й име, след като тя е умряла, та чак да забегнете и да запазите тайната за смъртта й само за себе си, за да не опетните, както казвате, името и честта й?

— Господин съдия — намеси се Белнап, — това не е въпрос. Това е цяла реч.

— Оттеглям въпроса — парира Мейсън и веднага продължи: — Признавате ли между другото, Грифитс, че сте духовен и нравствен страхливец, а?

— Не, господине, не признавам.

— Не признавате?

— Не, господин прокурор.

— Тогава, когато лъжете и се кълнете в истинността на казаното, вие с нищо не се отличавате от всеки друг, който не е духовен и нравствен страхливец, и заслужавате всичкото презрение и наказание, полагащо се на човек, който е клетвопрестъпник и лъжесвидетел. Правилно ли е това?

— Да, господине, предполагам, че е правилно.

— Добре, ако не сте духовен и нравствен страхливец, с какво можете да оправдаете това, че сте оставили тази девойка там в езерото, след като, както казвате, случайно сте я ударили и сте знаели как родителите й скоро ще страдат поради загубата, и не сте казали нито дума никому, просто сте си тръгнали и сте скрили триножника и дрехите си, и сте се измъкнали като най-обикновен убиец? Не бихте ли сметнали, че това е поведение на човек, който е кроил и извършил убийство и се мъчи да се укрие, ако бяхте го чули за някой друг? Или бихте си казали, че това е само низка, хитра игра на човек, който е един духовен и нравствен страхливец и се мъчи да не бъде обвинен в случайната смърт на прелъстена от него девойка, вестта за която може да опропасти неговото благоденствие? Кое от двете?

— Ами въпреки всичко аз не съм я убил — упорстваше Клайд.

— Отговорете на въпроса! — кресна Мейсън.

— Моля съдът да осведоми свидетеля, че не е длъжен да отговаря на такъв въпрос — намеси се изправилият се Джефсън, като погледна настойчиво първо Клайд, а след това Объруолцър. — Той е чисто полемичен и няма пряко отношение към фактите в това дело.

— Приемам — отговори Объруолцър. — Свидетелят не е длъжен да отговори.

След това Клайд остана вторачен пред себе си, много насърчен от тази неочаквана помощ.

— Добре, да продължим — подхвана Мейсън, жегнат и раздразнен повече от всеки друг път от това бдително усилие от страна на Белнап и Джефсън да смачкат силата и значението на всяка негова атака и още по-твърдо решил да не допусне те да вземат връх. — Вие казвате, че преди да отидете на езерата, не сте имали намерение да се ожените за нея, стига да можехте да го избегнете?

— Да, господине.

— Че тя е искала да се ожените, но вие още не сте били решили?

— Да.

— Добре, спомняте ли си готварската книга, солницата, лъжиците и ножовете, и така нататък, които тя бе сложила в багажа си?

— Да, господине, спомням си.

— Какво мислите, че е имала наум, когато е напускала Билц с тези неща в куфара си; че отива да живее в някоя евтина мебелирана стая, без да се омъжи, и вие ще идвате да я видите веднъж на седмица или веднъж на месец?

Преди Белнап да успее да протестира, Клайд изтърси най-подходящия отговор:

— Не мога да кажа какво е имала наум тя по този въпрос.

— Не е ли възможно да сте й казали по телефона, когато е била в Билц, например след като ви е писала, че ако не отидете да я вземете, тя ще дойде в Ликъргъс, че ще се ожените за нея?

— Не, господине, не съм й казвал.

— Не сте били дотолкова голям духовен и нравствен страхливец, за да направите от страх подобно нещо, така ли?

— Никога не съм казвал, че съм духовен и нравствен страхливец.

— Не бихте се поддали на заплахите на прелъстена от вас девойка?

— Ами не съм чувствал тогава, че съм длъжен да се оженя за нея.

— Не сте смятали, че ще е толкова изгоден брак, както с госпожица X.?

— Не смятах, че съм длъжен да се оженя за нея, щом вече не я обичам.

— Дори не и за да спасите нейната чест и собствената си порядъчност?

— Ами смятах, че не можем да бъдем щастливи заедно.

— Предполагам, че е било преди великия ви душевен прелом.

— Да, това беше преди да отидем в Ютика.

— Докато сте били още толкова захласнат по госпожица X.?

— Бях влюбен в госпожица X.… да.

— Спомняте ли си: в едно от тези писма до вас, на които вие изобщо не сте отговорили. — Тук Мейсън извади едно от първите седем писма и прочете: — „Чувствам се разтревожена и несигурна за всичко, макар и да се мъча да потисна това чувство, сега, след като си имаме план, и ти ще дойдеш да ме вземеш, както ми обеща.“ Кажете, точно какво е имала тя предвид, когато е писала „сега, след като си имаме план“?

— Не знам, освен ако е мислила за това, че ще дойда да я взема и временно да я заведа някъде.

— Не да се ожените за нея, разбира се.

— Не, не съм казвал такова нещо.

— Но веднага след това, в същото писмо тя казва: „Като тръгнах, вместо да отида направо у дома, реших да се отбия в Хоумър да се видя със сестра си и зетя си, понеже сега не съм сигурна кога ще ги видя пак, а толкова много искам да ме видят като почтена жена или да не ме видят повече изобщо.“ Кажете, какво според вас е разбирала тя под тези думи „почтена жена“? Да живее някъде потайно и неомъжена и да роди дете, а вие да й пращате по малко пари и след това, може би, да се върне и да минава за неомъжена и невинна или за омъжена и овдовяла… или какво? Не смятате ли, че се е виждала омъжена за вас, поне за известно време, та детето да има име? Този „план“, който тя споменава, не може да е предвиждал нещо по-малко от това, нали?

— Ами може тя да го е виждала така — отвърна уклончиво Клайд. — Но аз никога не съм й казвал, че ще се оженя за нея.

— Тъй, тъй… ще оставим това настрана за малко — твърдоглаво продължи Мейсън. — Но да вземем това… — и той зачете от десетото писмо: „За теб няма да е много трудно да дойдеш няколко дена по-рано, отколкото си имал намерение, нали, скъпи? Дори и да трябва да минем с малко по-малко пари, аз съм сигурна, че ще можем, поне докато съм с теб, вероятно не повече от шест или осем месеца. Аз се съгласих да те пусна да си вървиш след това, както знаеш, стига да поискаш. Умея да бъда много пестелива и икономична. Сега няма друг изход, Клайд, макар зарад теб и да бих искала да има.“ Какво според вас значи всичко това: „пестелива и икономична“ и да ви пусне да си отидете след осем месеца? Да живее в мебелирана стая и вие да идвате да я виждате веднъж на седмица? Не бяхте ли се съгласили в действителност да заминете с нея и да се ожените, както, изглежда, мисли тя тук?

— Не знам, освен ако е мислила, че ще може да ме накара, навярно — отговори Клайд и всичките дървари, земеделци и съдебни заседатели засумтяха и подигравателно се заподсмиваха, тъй разгневени бяха от израза „да ме накара“, който самият Клайд като че ли не осъзна. — Аз никога не съм се съгласявал да се оженя.

— Освен ако тя успееше да ви накара. Значи, това е било вашето отношение, а, Грифитс?

— Да, господине.

— И вие ще се закълнете в това тъй лесно, както в каквото и да е друго?

— Ами аз съм се заклел в това.

И сега Мейсън, както Белнап, Джефсън и самият Клайд, почувстваха острото презрение и гняв, което повечето от присъстващите бяха изпитвали към него от самото начало, да се надига и да разтърсва всички. Те изпълваха залата. А Мейсън имаше пред себе си колкото пожелае часове, за да посяга и избира напосоки от масата показания, само и само да подиграва, тормози и измъчва Клайд. Така и сега, като прегледа бележките си, които Ърл Нюком бе подредил ветрилообразно на масата за негово удобство, той започна наново:

— Грифитс, в показанията ви тук вчера, при разпита, воден от вашия защитник господин Джефсън — Джефсън саркастично се поклони, — вие говорихте за този душевен прелом, настъпил у вас, след като сте се срещнали отново с Робърта Олдън в Ютика и Фонда през юни, тъкмо когато сте тръгнали на това пътешествие към смъртта.

Клайд каза „Да, господине“, преди Белнап да има време да възрази, но адвокатът успя да настои „пътешествие към смъртта“ да се промени на „пътешествие“.

— Преди да отидете с нея там горе, вие вече не сте я обичали колкото преди. Така ли е било?

— Не толкова, колкото я обичах по-рано… точно така, господине.

— А колко дълго, откога и докога точно наистина сте я обичали, преди да сте я разлюбили, искам да кажа?

— Ами… от първата ми среща с нея до запознанството ми с госпожица X.

— Но не и след това?

— О, не мога да кажа, че съвсем съм я разлюбил след това. Донякъде я обичах… доста много, предполагам… но все пак не толкова, колкото преди. Струва ми се, че това беше повече съжаление, а не друго.

— Това ще рече, чакайте да видим то е било между първи декември до края на април или май… не е ли било тогава?

— Около това време мисля… да, господин прокурор.

— Добре, през това време, от първи декември до първи април или май, вие сте били в близки отношения с нея, така ли?

— Да, господине.

— Макар и да не сте я обичали толкова много.

— Ами че… да, господине — отговори Клайд със слабо колебание, а провинциалистите потръпнаха и заизвиваха вратове, щом се заговоря за престъпната любовна връзка.

— И все пак вечер, въпреки факта, че тя остава сама в стаичката си, вярна на вас, според собствените ви показания, както никоя друга, вие сте отивали на танци, увеселения, вечери и разходки с автомобили, а тя си е седяла там.

— О, но аз не съм я оставял през цялото време.

— А, не сте ли? Но вие чухте показанията на Трейси и Джил Тръмбул, и Фредерик Селз, и Франк Хариът, и Бърчърд Тейлър точно по тази подробност, или не сте чули?

— Чух, господине.

— Е, дали са били всичките лъжци, или казаха истината?

— Ами те казаха истината, доколкото са могли да си спомнят, предполагам.

— Но не са могли да си спомнят много добре, така ли?

— Ами аз не съм отсъствал през цялото време. Може да съм излизал два-три пъти на седмица… може понякога да е било четири пъти… но не повече.

— А останалите вечери сте отделяли за госпожица Олдън?

— Да, господине.

— Това ли е имала предвид тя в ей това писмо? — И той посегна към купчинката писма на Робърта, взе едно, отвори го и зачете: — „Вечер след вечер, почти всеки ден след тая ужасна Коледа, когато ти ме остави, аз съм била почти винаги сама.“ Лъже ли тя, или не? — яростно изръмжа Мейсън и Клайд, усетил колко опасно е да обвини тук Робърта в лъжа, плахо и засрамено отговори:

— Не, не лъже. И въпреки това аз наистина прекарвах някои вечери с нея.

— Но нали чухте госпожа Гилпин и нейният съпруг да казват в показанията си, че от първи декември нататък вечер след вечер госпожица Олдън почти винаги е оставала сама в стаята си, те са я съжалявали, това им се виждало неестествено и затова се мъчели да я накарат да дойде при тях, но тя не искала. Вие чухте тези показания, нали?

— Да, господин прокурор.

— И въпреки това настоявате, че сте прекарвали някои вечери с нея?

— Да, господине.

— А в същото време сте обичали госпожица X. и сте търсили нейната компания?

— Да, господине.

— И сте се мъчили да получите съгласието й да се омъжи за вас?

— Исках това… да, господине.

— Но все пак сте поддържали връзката си с госпожица Олдън, когато ви е оставало време между другите развлечения?

— Ами… да, господине — още веднъж се запъна Клайд, безкрайно разтревожен от низките черти, които като че ли му приписваха тези изобличения, но някак си чувстваше, че не е чак толкова лош или поне не е искал да бъде толкова лош, колкото го правеше този разпит. И други хора вършеха подобни неща, нали — тези младежи от обществото на Ликъргъс или поне така излизаше от приказките им.

— Е, не мислите ли, че вашите високообразовани защитници са ви дали твърде безобидно наименование, когато са ви нарекли духовен и нравствен страхливец? — подхвърли презрително Мейсън и в същия миг от дъното на дългата тясна съдебна зала, като че ли предшестван и последван от дълбока тишина (но не без незабавно разнеслото се гръмогласно възражение на Белнап), се чу тежък, отмъстителен глас на разярен дървар:

— Защо не му светят маслото на това проклето копеле, и толкоз!

Веднага Объруолцър зачука с чукчето, призовавайки към ред, и заповяда да арестуват нарушителя, а същевременно да отстранят от залата всички правостоящи, което бе сторено. След това нарушителят на реда бе задържан с нареждането да се яви пред съда на другата сутрин. И тогава се въдвори мълчание и Мейсън пак заговори:

— Вие казвате, че когато сте напуснали Ликъргъс, не сте имали никакво намерение да се ожените за Робърта Олдън, стига да успеете да уредите въпроса по друг начин.

— Да, господине. Такова бе намерението ми по онова време.

— И следователно сте били доста сигурен, че ще се върнете?

— Да, господине, мислех, че ще се върна.

— Защо тогава сте опаковали всичките си вещи в големия куфар и сте го заключили?

— Ами… ами… тоест… — замънка Клайд, понеже нападението дойде тъй устремно и беше тъй далеч от всичко, за което се бе говорило преди, че не му остана никакво време да си събере мислите — ами… виждате ли… не бях съвсем сигурен. Не знаех дали няма да ми се наложи да замина въпреки желанието ми.

— Разбирам. И тъй, ако неочаквано стигнехте до решение там горе, както и стигнахте… — и тук Мейсън му се подсмихна, като да казваше: „Мислиш, че някой ти вярва?“ — нямаше да имате време да се върнете, да си опаковате нещата, както трябва, и да заминете?

— Ами не, господин прокурор… работата не беше в това.

— Е добре, в какво беше работата?

— Ами виждате ли — и тук, понеже не беше предварително мислил по този въпрос, както и поради това, че му липсваше съобразителност да разбере колко съществено е да даде подходящ и правдоподобен отговор, Клайд се запъна, както го забелязаха всички, а първи и преди другите Белнап и Джефсън, и след това продължи: — Ами виждате ли… ако ми се наложеше да замина, дори и за кратко време, както предполагах, че би могло да стане, бях решил, че всичко може да ми дотрябва много набързо.

— Разбирам. Вие сте съвсем сигурен, че такова желание да заминете бързо не е могло да бъде продиктувано от възможността полицията да открие кой е бил Клифърд Голдън или Карл Грейъм?

— Не, господине. Не беше това.

— И затова не сте казали и на госпожа Пейтън, че освобождавате стаята?

— Не съм й казал.

— В показанията си онзи ден вие споменахте нещо за това, че не сте имали достатъчно пари, за да отидете да отведете госпожица Олдън и временно да се ожените за нея… дори за не повече от шест месеца.

— Да, господине.

— Когато напуснахте Ликъргъс и тръгнахте на това пътешествие, колко пари имахте?

— Около петдесет долара.

— „Около“ петдесет? Не знаете ли точно колко пари сте имали?

— Имах петдесет долара… да, господине.

— И докато бяхте в Ютика и на езеро Грас, и като слязохте после в Шарон, колко похарчихте?

— Мисля, че похарчих за това пътуване двайсетина долара.

— Не знаете ли колко?

— Не точно… не, господине… но все някъде към двайсет долара.

— Добре тогава, да видим тази сметка по-точно, ако можем — продължи Мейсън и тука Клайд пак усети, че му слагат клопка, и се разтревожи, защото трябваше да мисли и за всичките пари, които му беше дала Сондра и част от които беше също похарчил. — Колко бяха пътните на самия вас от Фонда до Ютика?

— Долар и четвърт.

— И какво трябваше да платите за стаята в хотела в Ютика за вас и за Робърта?

— Четири долара.

— И разбира се, вечеряхте тази вечер и закусихте на другата сутрин; колко ви струваше това?

— Беше около три долара за два пъти.

— Това ли беше всичко, което похарчихте в Ютика? — От време на време Мейсън поглеждаше едно листче, на което имаше цифри и бележки, но което Клайд не бе забелязал.

— Да, господине.

— Какво ще кажете за сламената шапка, за която се доказа, че сте я купили там?

— Ах, да, господине, аз забравих за нея — каза Клайд неспокойно. — Тя струваше два долара… вярно, господин прокурор. — Той разбра, че трябва да бъде по-предпазлив.

— И пътните ви до езеро Грас са били, разбира се, пет долара. Така ли е?

— Да, господине.

— След това сте наели лодка на езеро Грас. Колко ви струваше това?

— То струваше трийсет и пет цента на час.

— И колко часа се возихте?

— Три часа.

— Което прави един долар и пет цента.

— Да, господине.

— И след това тази вечер в хотела са ви таксували колко? Пет долара, нали?

— Да, господине.

— А не сте ли купили и нещо за обед, което сте занесли със себе си на Голямата чапла?

— Да, господине. Мисля, че то струваше около шейсет цента.

— А колко ви струваше да отидете до Голямата чапла?

— То беше един долар с влака до Ловната хижа и един долар за двамата с автобуса до Голямата чапла.

— Вие знаете тези цифри много добре, виждам го. Естествено е. Не сте имали много пари и това е било важно. А колко ви струваше пътят от Тримилевия залив до Шарон след това?

— Пътят ми струваше седемдесет и пет цента.

— Спрели ли сте се някога да направите точна сметка на всичко това?

— Не, господине.

— Добре, направете я сега.

— Ами вие го знаете колко е, нали?

— Да, драги, зная. Сметката е двайсет и четири долара и шейсет и пет цента. Как ще го обясните?

— Ами предполагам, че просто не съм ги пресметнал много вярно — каза Клайд, раздразнен от точното пресмятане на такива суми.

Но Мейсън вече хитро и меко го питаше:

— Ах, да, Грифитс, аз забравих: колко струваше лодката, която наехте на Голямата чапла?

Нямаше търпение да чуе какво ще му отговори Клайд на това, като се вземеше предвид, че много дълго и усилено беше подготвял тази клопка.

— О… ъ-ъ-ъ… ъ-ъ-ъ… тоест — започна Клайд неуверено, защото на Голямата чапла, както сега си спомни, не си беше направил дори и труда да запита за цената на лодката, както си знаеше тогава, че нито той, нито Робърта ще се върнат. Но сега тук и по този начин въпросът изникваше за първи път. И Мейсън, разбрал, че го е хванал, бързо подхвърли едно „Е?“, на което Клайд отговори, но съвсем наслуки:

— Ами трийсет и пет цента на час… също както на езеро Грас… така каза лодкарят.

Но беше твърде много избързал с отговора. И не знаеше, че Мейсън пази в резерва лодкаря, който тепърва ще даде показния, че Клайд изобщо не го е попитал за цената на лодката. А Мейсън продължи:

— А, толкова ли е било; тъй ли? Лодкарят ви каза, тъй ли?

— Да, господине.

— Е, добре, не си ли спомняте, че съвсем не сте питали лодкаря? Цената е била не трийсет и пет, а петдесет цента на час. Но, разбира се, вие не го знаете, понеже толкова сте бързали да тръгнете с лодката и без друго не сте мислили за връщане и плащане. Затова изобщо не сте попитали, разбирате ли? Разбирате ли? Спомняте ли си го сега? — И Мейсън извади сметка, която беше взел от лодкаря, и я размаха пред Клайд. — На Голямата чапла взимат повече, отколкото на езеро Грас. Цената е била петдесет цента на час — повтори той. — Но това, което искам да зная, е, щом сте тъй добре запознат с тези други цифри, както току-що ни доказахте, как може да не знаете тази? Не сте ли мислили за това колко ще ви излезе да я изведете с лодка и да държите тази лодка от обед до вечерта?

Нападението бе тъй бързо и ожесточено, че Клайд веднага се обърка. Той се въртеше, преглъщаше и гледаше неспокойно в пода, понеже го беше срам да погледне Джефсън, който бе някак пропуснал да го подготви за такъв въпрос.

— Е? — изрева Мейсън. — Можете ли да ни дадете някакво обяснение? Не ви ли се вижда дори и на вас странно, че си спомняте всяко друго перо от разходите си, но не и това?

И сега всички съдебни заседатели отново напрегнато се наведоха напред. А Клайд, като забеляза техния интерес, любопитство и напрежение, отговори:

— Ами не знам как точно съм могъл да забравя това.

— О, да, разбира се, че не знаете — презрително изсумтя Мейсън. — Човек, който възнамерява да убие момиче на безлюдно езеро, трябва да мисли за сума неща и няма нищо чудно, че сте забравили няколко от тях. Но не сте забравили да питате касиера за цената на билета до Шарон щом стигнахте в Тримилевия залив, нали?

— Не си спомням дали съм го попитал, или не.

— Е, той помни. Той даде показания за това. Вие сте си направили труда да питате за цената на стаята на езеро Грас. Попитали сте за цената на лодката там. Попитали сте дори за цената на автобуса до Голямата чапла. Колко жалко, че не ви е дошло наум да попитате за цената на лодката на Голямата чапла! Нямаше сега толкова да се тревожите за това, нали? — И тук Мейсън погледна съдебните заседатели, сякаш искаше да им каже: „Виждате ли?“

— Вероятно просто не съм се сетил — повтори Клайд.

— Много задоволително обяснение, положително — продължи саркастично Мейсън. И веднага добави, колкото можеше по-бързо: — Не вярвам да си спомните случайно едно перо от тринадесет долара и двадесет цента, които сте платили за обед в Казиното на девети юли, деня след смъртта на Робърта Олдън… спомняте ли си, или не? — Мейсън действаше драматично, настойчиво, бързо и, както се струваше на Клайд, кажи-речи, не му даваше време нито да си помисли, нито да поеме дъх.

Клайд малко остана да подскочи, толкова го стресна този въпрос-обвинение, понеже не знаеше, че са се научили за този обед.

— А спомняте ли си също — продължи Мейсън, — че у вас бяха намерени повече от осемдесет долара при задържането ви?

— Да, сега си спомням — отговори Клайд.

За тези осемдесет долара беше забравил. Но сега не каза нищо, защото не се сещаше какво да каже.

— Как я виждате тази работа? — не го оставяше Мейсън, непримирим и жесток. — Ако сте имали само петдесет долара при тръгването си от Ликъргъс и повече от осемдесет долара при задържането ви и бяхте похарчили двадесет и четири долара и шестдесет и пет цента плюс тринадесет за обеда, откъде сте взели тези добавъчни пари?

— Ами не мога да ви отговоря това сега — отвърна Клайд мрачно, понеже се чувстваше притиснат до стената и оскърбен. Това бяха парите на Сондра и нищо на света не можеше да го накара да признае откъде ги е имал.

— Защо не можете да отговорите? — изрева Мейсън. — Къде мислите, че се намирате изобщо? И за какво, мислите, сме се събрали тук? За да ни кажете за какво искате и за какво не искате да отговаряте? Вие сте на съд и може да бъдете осъден на смърт, не забравяйте това! Не можете да мамите правосъдието, колкото и много да сте лъгали мен. Вие сте изправен тук пред тези дванадесет съдебни заседатели и те чакат да ви чуят. Е, казвайте! Откъде взехте тези пари?

— Взех ги назаем от един приятел.

— Добре, кажете му името. Кой приятел?

— Предпочитам да не отговоря.

— А, предпочитате! Разбирам, вие лъжете за сумата, която сте имали, когато сте напуснали Ликъргъс, това е ясно. При това под клетва. Недейте забравя това! Тази свята клетва, която толкова много почитате. Не е ли вярно това?

— Не, не е — отговори най-после Клайд, сепнат от това обвинение. — Аз взех тия пари назаем, след като стигнах на Дванайсето езеро.

— И от кого?

— Ами това не мога да кажа.

— Което лишава думите ви от всякаква стойност — отвърна Мейсън.

Клайд започваше да проявява склонност да упорства. Той снишаваше глас и всеки път, когато Мейсън му заповядваше да говори по-високо и да се обърне тъй, че съдебните заседатели да виждат лицето му, той го правеше, само че с все по-голямо и по-голямо чувство на неприязън към човека, който се стараеше по този начин да изтръгне от него и сетните му тайни. Мейсън посегна и върху Сондра, а тя бе все още твърде скъпа на сърцето му, за да разкрие нещо, което би хвърлило сянка върху нея. Затова той седеше и гледаше съдебните заседатели малко предизвикателно, когато Мейсън взе от масата няколко снимки.

— Спомняте ли си тези? — попита той Клайд и му показа някои от неясните, повредени от водата фотографии на Сондра и на самия Клайд, както и други снимки (всичките без Сондра), направени при първото му посещение във вилата на семейство Кранстън, и още четири, направени по-късно на Мечото езеро, на една от които личеше той с банджо и с пръсти на струните. — Спомняте ли си къде сте ги направили? — попита Мейсън, като му показа първо снимка на Робърта.

— Да, спомням си.

— Къде?

— На южния бряг на Голямата чапла в деня, когато бяхме там.

Клайд знаеше, че тези снимки бяха в апарата и беше предупредил за това Белнап и Джефсън, когато видя, че са успели да ги проявят.

— Грифитс — продължи Мейсън, — вашите адвокати не са ви казали, че са се мъчили и мъчили да извадят този апарат, за който се бяхте заклели, че не сте го носили със себе си, докато разбраха, че той е у мен, а?

— Никога не са ми споменавали нищо за него — отговори Клайд.

— Е, много жалко. Аз можех да им спестя доста грижи. И тъй, това са снимките, които намерихме в апарата и които са били направени точно след преживения от вас душевен прелом, спомняте ли си?

— Помня кога са били направени — отговори навъсено Клайд.

— Да, те са били направени преди двамата с нея да тръгнете с лодката за последен път, преди най-после да й кажете всичко, което сте искали да й кажете, преди да бъде убита там по време, когато, както гласят показанията ви, е била много тъжна.

— Не, тя беше тъжна предишния ден — възрази Клайд.

— А, разбирам. Е, както и да е, тези снимки изглеждат малко весели за човек, който е бил толкова потиснат, както е била според думите ви тя.

— Ами… но… тя не беше чак толкова потисната, колкото предишния ден — отряза Клайд, защото това беше истината и той го помнеше.

— Разбирам. Както и да е, погледнете тези другите снимки. Ето тези три например. Къде бяха направени те?

— Струва ми се, във вилата на семейство Кранстън на Дванайсето езеро.

— Правилно. И това е било на осемнадесети или деветнадесети юни, така ли?

— Мисля, на деветнайсети.

— Добре, ами спомняте ли си писмото, което Робърта ви е писала на деветнадесети?

— Не, господин прокурор.

— Не си спомняте по-точно никое от писмата й.

— Не си спомням, господине.

— Но те всичките са били много тъжни, както казахте.

— Да, господине… бяха.

— Добре, това е писмото, което ви е писала по времето, когато са били направени тези снимки. — Той се обърна към съдебните заседатели. — Бих искал господа съдебните заседатели да разгледат тези снимки, а след това да изслушат един откъс от писмото, написано от госпожица Олдън до обвиняемия в същия ден. Той призна, че е отказвал да й пише или да се обажда по телефона, макар и да му било жал за нея. — С тези думи той разгъна едно писмо и прочете дълга и тъжна молба от Робърта. — А ето ви още четири снимки, Грифитс. — И той подаде на Клайд фотографиите, направени на Мечото езеро. — Много весели, не сте ли съгласен? Не подхождат много на човек, който току-що е преживял дълбок душевен прелом след страхотен период на съмнения, тревоги и лошо поведение и е видял току-що жената, на която е причинил най-жестоко зло и иска да си поправи грешката спрямо нея, неочаквано да се удавя. Тук повече приличате на човек, който няма никаква грижа в живота, нали?

— Ами това са групови снимки. Не беше много удобно да не участвам в тях.

— Но тази тук, във водата. Нима съвсем нищичко не ви е спирало да влезете във водата на втория или третия ден, след като Робърта Олдън бе потънала на дъното на Голямата чапла, особено след като бяхте преживели по отношение на нея такъв многообещаващ душевен прелом?

— Не исках никой да знае, че съм бил там горе, с нея.

— Знаем цялата тази работа. Но какво ще кажете за тази снимка с банджото? Погледнете я само! — И Мейсън протегна ръката си. — Много весело, нали? — подхвърли той злобно.

И Клайд, неуверен и уплашен, отговори:

— Но въпреки това не ми беше весело!

— Когато сте свирили на банджо тук? И когато сте играли голф и тенис с приятелите си на другия ден след смъртта и? И когато поръчвахте и ядяхте тринадесетдоларови обеди? И когато сте били отново с госпожица X., там, където, както сам вие заявихте, сте предпочитали да бъдете?

Държането на Мейсън беше злобно, укоряващо, застрашително, остро саркастично.

— Ами поне не тъкмо тогава… не, господин прокурор.

— Какво искате да кажете с това, „не тъкмо тогава“? Не сте ли били, където бяхте искали да бъдете?

— Ами в известно отношение бях… разбира се — отговори Клайд, като си мислеше какво ли ще си рече Сондра, когато прочете това, както без съмнение ще стори. Пълни подробности за целия ход на делото излизаха всеки ден във вестниците. Не можеше да отрече, че е бил с нея и че е искал да бъде с нея. Същевременно не е бил щастлив. Колко дълбоко нещастен е бил, оплел се в този срамен и жесток замисъл! Но сега трябва да намери начин да го обясни така, че Сондра, когато го чете, и тези съдебни заседатели да го разберат. И затова добави, като преглъщаше с пресъхналото си гърло и ближеше устни с пресъхналия си език: — Но въпреки всичко ми беше мъчно за госпожица Олдън. Не можех да бъда щастлив тогава… не можех. Само се мъчех да накарам хората да мислят, че нямам нищо общо с отиването й горе на езерата… само това. Не можех да измисля по-добър начин. Не исках да ме задържат за нещо, което не съм извършил.

— Не знаете ли, че това не е вярно! Не знаете ли, че лъжете! — закрещя Мейсън, сякаш искаше да го чуе цял свят, а яростта и презрението му бяха достатъчни да убедят съдебните заседатели, както и слушателите, че Клайд е най-отявлен лъжец. — Вие чухте показанията на Руфъс Мартин, втория готвач горе на Мечото езеро?

— Да, господине.

— Вие го чухте как се закле, че е видял вас и госпожица X. на един нос, врязващ се в Мечото езеро, и че тя е била в прегръдките ви, а вие сте я целували. Беше ли това вярно?

— Да, господине.

— И това е било точно четири дена, след като сте оставили Робърта Олдън във водите на Голямата чапла. Беше ли ви тогава страх, че ще ви хванат?

— Да, господине.

— Дори когато я целувахте и държахте в прегръдките си?

— Да, господине — отговори Клайд потиснато и безнадеждно.

— И таз хубава! — кресна Мейсън. — Бихте ли могли да си представите, господа, да се хленчи за такива неща пред съдебните заседатели, ако не бяхте ги чули със собствените си уши? Наистина ли сте способен, Грифитс, да седите тук и под клетва да уверявате тези съдебни заседатели, че сте могли да си гукате с едно измамено момиче в прегръдките си, докато друго лежи в езеро на стотина мили, и пак да се чувствате нещастен поради това, което вършите?

— Въпреки всичко точно така беше — отвърна Клайд.

— Превъзходно! Несравнимо! — провикна се Мейсън.

Уморено, с въздишка той измъкна пак голямата си бяла кърпа, обиколи с поглед съдебната зала и си забърса лицето, сякаш искаше да каже: „И това ако не е задача!“ След това продължи с още по-голям устрем:

— Грифитс, вчера под клетва вие заявихте от свидетелския стол, че лично вие не сте имали наум да отидете на езеро Голямата чапла, когато сте напуснали Ликъргъс.

— Не, не съм имал.

— Но когато двамата сте се прибрали в наетата от вас стая в „Ренфрю Хаус“ в Ютика и сте видели колко изморена изглежда Робърта, вие сте били този, който е казал, че някаква почивка… малка почивка… нещо в кръга на паричните възможности на двама ви в момента, щяла да й дойде добре. Така ли беше?

— Да, господине. Така беше — отговори Клайд.

— Но до това време не сте дори и помисляли точно за Адирондакските планини.

— Ами не, господине… искам да кажа, за никое определено езеро. Мислех си, че може би бихме могли да отидем в някой курорт, те са повечето тук край езера, но за никое познато на мен място.

— Разбирам. И след като сте го предложили, тя е била тази, която е казала, че няма да е зле да намерите някакви диплянки или карти, нали?

— Да, господине.

— И именно тогава сте слезли долу в хотела и сте ги взели.

— Да, господине.

— В „Ренфрю Хаус“ в Ютика?

— Да, господине.

— Да не би случайно някъде другаде?

— Не, господине.

— А после, като сте гледали тези карти, сте видели езерата Грас и Голямата чапла и сте решили да отидете там. Така ли беше?

— Да, така решихме — излъга Клайд много неспокойно, като съжаляваше сега за твърденията си, че е взел диплянките именно в „Ренфрю Хаус“. Това също можеше да бъде някаква клопка.

— Вие и госпожица Олдън?

— Да, господине.

— И сте се спрели на езеро Грас като най-добро, понеже било най-евтино. Така ли беше?

— Да, господине. Така.

— Разбирам. Ами сега спомняте ли си ей това? — добави той, като посегна и взе от масата редица диплянки, всичките съответно зарегистрирани, че са били в куфара на Клайд по времето, когато е бил задържан на Мечото езеро, и ги тикна в ръцете на Клайд. — Прегледайте ги. Същите ли са, които аз намерих в куфара ви на Мечото езеро?

— Ами изглеждат като ония, които имах там.

— Същите ли са, които сте намерили на стойката с рекламите в „Ренфрю Хаус“ и сте занесли горе да ги покажете на госпожица Олдън.

Доста наплашен от вниманието, което Мейсън отделяше точно на този въпрос за диплянките, Клайд ги разгърна и запрелиства. Дори и сега, понеже печатът на ликъргъския хотел („Поздрави от хотел «Ликъргъс», гр. Ликъргъс, щата Ню Йорк“) беше червен, почти в същия тон, както и червеният текст на цялата диплянка, той първо не го забеляза. Клайд ги въртеше и обръщаше, но после реши, че в тях няма клопка и отговори.

— Да, мисля, че са същите.

— Добре, в такъв случай — продължи Мейсън лукаво; — в коя от тях сте намерили тая бележка за ханчето на езеро Грас и цените там? Не е ли била тази? — И му подаде отново същата подпечатана диплянка, на едната страница на който (и която Мейсън сочеше с левия си показалец) се намираше същата забележка, на която Клайд бе обърнал вниманието на Робърта. А по средата й имаше карта, обхващаща Индианската верига заедно с езерата Дванадесето, Голямата чапла и Грас, както и много други, а в дъното на тази карта ясно личеше път, който водеше от езеро Грас и Ловната хижа на юг покрай южния край на Голямата чапла към Тримилевия залив. Като видя сега това след толкова време, Клайд изведнъж реши, че Мейсън се стреми да установи факта, че той е знаел за този път, и малко разтреперано и уплашено отговори:

— Да, може да е същият. Изглежда като него. Мисля, че трябва да е той.

— Не сте ли сигурен, че е той? — заплашително и непреклонно настоя Мейсън. — Не можете ли, като прочетете ей тези сведения, да кажете дали е той, или не?

— Ами изглежда да е той — отговори Клайд колебливо, след като проучи текста, който го беше предразположил към езерото Грас в самото начало. — Предполагам, че е той.

— Предполагате! Предполагате! Ставаме малко по-предпазливи, понеже стигаме до нещо по-определено. Добре, погледнете само още веднъж картата и ми кажете какво виждате. Кажете ми не виждате ли отбелязан път, който води на юг от езерото Грас.

— Да — отговори Клайд малко мрачно и рязко, толкова измъчен и изтормозен беше от този човек, твърдо решил да го вкара в гроба.

Той мачкаше картата и се преструваше, че я гледа, където му показваха, но виждаше само онова, което беше видял отдавна още в Ликъргъс, малко преди да тръгне за Фонда да се срещне с Робърта. А сега го използваха тук против него.

— И накъде отива той, моля ви се? Ще благоволите ли да кажете на съдебните заседатели накъде отива той; откъде и накъде?

И Клайд, нервен, обзет от страх и много отпаднал физически, отговори:

— Ами той отива от езерото Грас до Тримилевия залив.

— И до кои или близо до кои други места помежду? — не го оставяше Мейсън, който надничаше през рамото му.

— Ловната хижа. Това е всичко.

— А Голямата чапла? Не минава ли близо до това езеро, когато стига до южния му край?

— Да, господине, ей тук.

— Да сте забелязали или проучвали тази карта, преди да тръгнете за езеро Грас от Ютика? — напрегнато и енергично настояваше Мейсън.

— Не, господин прокурор, не съм.

— Изобщо не сте знаели за съществуването на този път?

— Ами може да съм го видял — отговори Клайд, — но не съм му обърнал никакво внимание.

— И, разбира се, няма никаква възможност да сте виждали или проучвали тази диплянка и този път, преди да напуснете Ютика?

— Не, господине, не съм я виждал преди това.

— Разбирам. Вие сте съвсем положителен по този въпрос?

— Да, господине, положителен съм.

— Е, тогава обяснете на мен или на съдебните заседатели, ако можете, под тържествена клетва, която тъй много почитате, как се е случило тъкмо тази диплянка да носи печата „Поздрави от хотел «Ликъргъс», гр. Ликъргъс, щата Ню Йорк.“

Мейсън сгъна диплянката и показа на Клайд задната страна с червения печат между червените редове на останалия текст. И Клайд, когато го видя, се вторачи като изпаднал в транс. Бледото му лице отново посивя, дългите тънки пръсти се свиваха и отпускаха, зачервените и подпухнали, уморени клепачи примигваха и примигваха, за да се откъсне от изпречилия се пред погледа му обричащ го факт.

— Не знам — промълви той едва чуто след кратко мълчание. — Той трябва да е бил на стойката с рекламите в „Ренфрю Хаус“.

— О, трябва да е бил, а? Ами ако изправя тук двама свидетели, които да потвърдят под клетва, че на трети юли, три дни преди да тръгнете от Ликъргъс за Фонда, са ви видели да влизате в хотел „Ликъргъс“ и да взимате четири-пет диплянки от рекламната стойка, пак ли ще твърдите, че „трябва да е бил на стойката с рекламите на «Ренфрю Хаус» на шести юли“.

След тази забележка Мейсън замълча и се огледа тържествуващо, сякаш искаше да каже: „Хайде, отговори, ако можеш!“. И Клайд, потресен, вцепенен, с пресякъл се дъх, бе принуден да изчака най-малко петнайсетина секунди, докато сполучи достатъчно да овладее нервите и гласа си, за да отговори:

— Ами трябва да е бил. Аз не съм го взимал в Ликъргъс.

— Прекрасно. Но засега ще дадем възможност на тези господа да го поразгледат.

И той подаде диплянката на старшия съдебен заседател, който на свой ред я предаде на другия, седящ до него, и така нататък, докато през цялата зала премина висок шепот и ромон на гласове.

А когато съдебните заседатели разгледаха диплянката, за голяма изненада на слушателите, които очакваха още и още нападки и непрекъснати изобличавания, Мейсън се обърна и заяви:

— Това е всичко.

И веднага мнозина от слушателите в залата си зашепнаха: „Хвана се! Хвана се!“ В същия миг съдията Объруолцър обяви, че поради късния час въпреки редицата допълнителни свидетели на защитата и неколцина на обвинението би предпочел да приключи работата за деня дотук. И двамата, защитникът Белнап и Мейсън, с удоволствие се съгласиха. Вратите на съдебната зала бяха здраво заключени, докато Клайд бъде отведен в килията си в отсрещната сграда; Краут и Сисъл го заградиха от двете страни и го поведоха през вратата и по стълбите, които от дни насам привличаха погледа и мислите му. А щом го изведоха, Белнап и Джефсън се спогледаха, но не казаха нито дума, докато не се заключиха в кантората си, тогава Белнап заговори:

— … Не можа да издържи докрай. По-добра защита не беше възможна, но не му стигна куражът. Просто не е в кръвта му, и толкоз.

А Джефсън тежко се отпусна на един стол, както си беше с палто и шапка, и каза:

— Така е и без съмнение точно там е бедата. Трябва наистина да я е убил. Но, предполагам, сега не бива да се предаваме. А той се държа, бих казал, дори по-добре, отколкото очаквах.

Белнап додаде:

— Е, аз ще вложа и сетните си усилия в заключителната реч, повече от това не мога да направя.

Джефсън му отговори малко уморено:

— Така е, Алвин, съжалявам, но сега почти всичко зависи само от вас. Междувременно обаче смятам да се отбия в затвора и да се помъча да му вдъхна малко смелост. Не си струва да изглежда нито много наперен, нито много сломен утре. Трябва да седи и да кара съдебните заседатели да чувстват, че сам той не се смята за виновен, каквото и да си мислят те.

Той се изправи, мушна ръце в страничните джобове на дългото си палто и се запъти през зимния мрак и студ на стихналото градче да види Клайд.

XXVI

В останалата част от съдебното дирене бяха изслушани показанията на единадесет свидетели — четири на Мейсън и седем на Клайд. Един от последните, някой си доктор А. К. Сорд от Рихобет, който случайно бил на Голямата чапла в деня, когато донесли трупа на Робърта в навеса за лодки, заяви, че я е видял и прегледал там и че раните, както изглеждали тогава, не му се сторили по-лоши, отколкото нанесени от случаен удар, какъвто признал да е нанесъл Клайд, и че госпожица Олдън без съмнение е била в съзнание, когато се е удавила, а не в несвяст, както обвинението се мъчи да убеди съдебните заседатели — нещо, което накара Мейсън да се заинтересува от медицинското минало на този господин и да установи, че то, уви, не е толкова внушително, колкото би могло да бъде. Той завършил второстепенен медицински факултет в Оклахома и оттогава насам практикува в малко градче. След него и съвсем без някаква връзка с престъплението, в което бе обвинен Клайд, даде показания Самюъл Пърсли, селски стопанин от околностите на Ловната хижа; той използвал същия път, по който тялото на Робърта било докарано от Голямата чапла на гарата, и сега тържествено се закле, че пътят, както забелязал, когато минал по него същата сутрин, бил съвсем разбит и с това даде възможност на Белнап, който го разпитваше, да посочи, че това е било поне до известна степен причина за влошаване на раните по главата и лицето на Робърта. Това показание бе сетне опровергано от насрещен свидетел на Мейсън — не друг, а шофьора на братя Лътц, който също така тържествено се закле, че не е забелязал нито коловози, нито изровени места някъде по пътя. След него Лигет и Хуигъм заявиха, че доколкото са могли да забележат или отсъдят, поведението на Клайд във връзка със задълженията му във фирмата „Грифитс & сие“ е било внимателно, усърдно и благоприлично. В служебно отношение те не виждали у него никакви недостатъци. А после неколцина други, по-маловажни свидетели казаха, че доколкото са имали възможност да наблюдават държането му в обществото, то е било най-благоразумно, възпитано и сдържано. Те не знаели да е извършил нещо лошо. Но, уви, както Мейсън успя бързо да изтъкне при кръстосания им разпит, те никога не бяха чували за Робърта Олдън, за бедственото й положение, а дори и за връзката на Клайд с нея.

Най-накрая, след като много дребни, опасни и трудни обстоятелства бяха преодолени, подкрепени или отстранени, доколкото позволяваха силите било на едната, било на другата страна, дойде ред на задължението на Белнап да каже последната си дума в защита на Клайд. И на това той посвети цял ден, при което най-грижливо и в духа на встъпителната си реч проследи и подчерта всяко съображение, което клонеше да покаже как почти несъзнателно, ако не напълно наивно, Клайд е стигнал до връзката си с Робърта, която завършила тъй бедствено за двамата. Духовното и нравствено малодушие, както той сега повтаряше, раздухано или поне повлияно от различни непълноти в ранния живот на Клайд, плюс новите възможности, каквито преди като че ли никога не са били достъпни за него, подействали върху неговата „може би твърде податлива, чувствена, непрактична и мечтателна природа“. Без съмнение той не е постъпил почтено спрямо госпожица Олдън. За това не можело и дума да става. Но, от друга страна (и както проличало много ясно от признанието, до което го довела защитата), в крайна сметка излязло, че той не е толкова жесток или подъл, какъвто обвинението иска да го представи в очите на обществото и на почитаемите съдебни заседатели. Много мъже са далеч по-жестоки в любовния си живот, отколкото това младо момче би могло да си представи, и, разбира се, не е прието непременно да ги бесят за това. А от формално юридическа гледна точка по въпроса дали това момче е действително извършило престъплението, в което го обвиняват, на съдебните заседатели се вменява в дълг да си вземат бележка и да не допуснат великодушният импулс, породен от вероятните страдания на нещастната девойка, причинени от любовната й връзка с този младеж, да окаже натиск върху тяхното убеждение или решение, че този младеж е извършил престъплението, изрично упоменато в обвинителния акт. Кой от двата пола не е бил жесток от време на време към другия в любовния си живот?

След това той се зае надълго и подробно да убеждава в чисто косвения характер на уликите: нито едно лице не е видяло или чуло самото извършване на предполагаемото престъпление, докато Клайд лично обяснил по най-ясен начин как се е намерил в това необикновено положение. А сетне направо отхвърли случая с диплянката, както и това, че Грифитс не помнел цената на лодката на Голямата чапла, че е намерил време да зарови триножника, че е бил тъй близо до Робърта, но не й се притекъл на помощ — било като обикновени случайности, било като грешка на паметта; или случая, когато не се спуснал да я спасява, който отдаде на неговата зашеметеност, обърканост и уплаха, на това, че се е „поколебал съдбоносно, но не престъпно в единствения случай в живота, когато не е трябвало да се колебае“. Общо взето, това беше наистина силна, макар и лицемерна защита, на която не липсваха достойнства и тежест.

А след него Мейсън, изгарящ от убеждението си, че Клайд е убиец от най-хладнокръвния и най-подлия тип, се занима цял ден с разплитане на „паяжината от лъжи и непотвърдени изказвания“, с които защитата се надявала да отвлече вниманието на съдебните заседатели от последователната и необорима верига богато обосновани улики, с които обвинението доказало, че този „зрял мъж“ е наистина „кръволок“. И часове наред се връща към показанията на различни свидетели. И часове наред изобличава Клайд и преразказва жестоките мъки на Робърта — дотолкова, че пак докара съдебните заседатели, както и слушателите, кажи-речи, до сълзи. А седящият между Белнап и Джефсън Клайд реши в ума си, че няма никаква вероятност съдебни заседатели като тези пред него да го оправдаят след тъй майсторски и трогателно преповторени улики.

И тогава Объруолцър от висотата на мястото си даде заключителни напътствия на съдебните заседатели:

— Господа, всички улики, в строг смисъл на думата, са кои повече, кои по-малко косвени, независимо от това дали представляват факти, които убеждават във виновността, или са показания на очевидци. Показанията на очевидците, разбира се, почиват върху косвени обстоятелства. Ако някои от съществените факти по това дело стоят в противоречие с вероятността за виновността, ваш дълг ще е, господа, да оправдаете обвиняемия поради липса на доказателства. И трябва да помните, че улики не може да се поставят под съмнение или да се омаловажават, понеже били косвени. Те често може да бъдат по-достоверни от преките улики. Много се говори тук относно подбудата и важността й за това дело, но вие трябва да помните, че установяването на тази подбуда не е в никой случай задължително или съществено за произнасяне на обвинителна присъда. Докато подбудата може да се изтъкне като обстоятелство, подпомагащо установяването на извършено престъпление, обвинението не е длъжно да докаже подбудата. Ако съдебните заседатели сметнат, че Робърта Олдън е паднала от лодката случайно и не произволно, а обвиняемият не е направил опит да я спаси, това още не прави обвиняемия виновен и съдебните заседатели трябва да се произнесат, че обвиняемият „не е виновен“. От друга страна, ако съдебните заседатели сметнат, че обвиняемият по някакъв начин преднамерено е предизвикал или допринесъл за тази гибелна злополука, било с удар или другояче, те трябва да се произнесат, че обвиняемият е „виновен“. Макар и да не казвам, че трябва да постигнете единодушно решение по присъдата, бих ви внушил, че не бива никой от вас да се настройва така, че да не отстъпи, ако след грижливо обмисляне разбере, че е сгрешил.

Така съдията Объруолцър се обърна тържествено и поучаващо към съдебните заседатели от високото си съдийско място.

И след като се стигна до този момент, съдебните заседатели станаха и един по един напуснаха залата в пет часа следобед. А Клайд незабавно бе отведен в килията, преди да се позволи на слушателите да напуснат сградата. Шерифът живееше в непрекъснат страх, че тълпата може да се нахвърли върху подсъдимия. А сетне — пет дълги часа, през време на които Клайд чакаше, крачейки насам-натам в килията, или се преструваше, че почива или чете, докато Краут или Сисъл, получили бакшиш от разни представители на печата за сведения как той „приема положението“, хитруваха и се спотайваха колкото може по-близо, за да го наблюдават.

В това време съдията Объруолцър, Мейсън, Белнап и Джефсън, с помощниците и приятелите си вечеряха в разни стаи на бриджбъргския хотел „Централ“, а след това, подпомогнати от няколко чашки, зачакаха нетърпеливо съдебните заседатели да постигнат споразумение с пожеланието и надеждата по-скоро да произнесат присъдата, каквато и да е тя.

Междувременно дванадесетте мъже — земеделци, писари и търговци — преразглеждаха за собствено морално удовлетворение най-дребните съображения, изтъкнати от Мейсън, Белнап и Джефсън. Но от всичките дванадесет само един — Самюъл Ъпъм, аптекар (политически противник на Мейсън, много харесал Джефсън) — съчувстваше на Белнап и Джефсън. И затова се преструваше, че се съмнява в пълнотата на доказателствата на Мейсън, докато след пет гласувания не го заплашиха с изобличаване и обществения гняв, и хулите, които положително щяха да последват, в случай че съдебните заседатели се забавят.

— Ние ще те наредим. Няма да ти се размине, без хората да разберат какво е становището ти.

След това, понеже имаше доста добре работеща аптека в Норт Мансфийлд, той веднага реши, че най-добре ще е да задържи противното си мнение за себе си и да се съгласи.

Последваха четири глухи удара по вратата, водеща от стаята за съдебни заседатели в съдебната зала. Това беше старшият съдебен заседател Фостър Лънд, търговец на цимент, вар и камък. Той чукаше с големия си юмрук. При този звук стотиците хора, които се бяха наблъскали след вечеря в горещата задушна зала (а мнозина не бяха я изобщо напускали), се отърсиха от обзелото ги вцепенение.

— Какво е това? Какво е станало? Да не би съдебните заседатели да са взели решение? Каква е присъдата?

И мъже, жени и деца наскачаха, за да се приближат колкото могат до спиращата ги преграда. И двамата помощник-шерифи, които дежуреха пред вратата на стаята за съдебни заседатели, рекоха:

— Добре! Добре! Щом дойде съдията.

А други помощник-шерифи забързаха в затвора отсреща да уведомят шерифа и Клайд да бъде доведен в съда, и в хотел „Централ“ да повикат Объруолцър и другите. Тогава полувцепенилият се или изпаднал в унес от пълната самотност и убийствена неизвестност Клайд бе прикован с белезници за Краут и отведен в съда, заобиколен от Слак, Сисъл и другите. А Объруолцър, Мейсън, Белнап и Джефсън и цялата компания репортери, художници, фотографи и други влязоха и се настаниха по местата, които бяха заемали през всичките тези дълги седмици. Клайд примижаваше и примигваше, когато го сложиха да седне зад Белнап и Джефсън този път, не между тях, понеже, както беше прикован здраво за Краут, трябваше да седне до него. И когато Объруолцър зае съдийското място, а секретарят своето, вратата към стаята на съдебните заседатели бе отворена и дванадесетте мъже тържествено влязоха — чудновати и различни фигури с неугледни и повечето много износени готови костюми. И когато влязоха, седнаха в ложата си само за да се изправят пак по знак от секретаря, който заговори:

— Господа съдебни заседатели, споразумяхте ли се за присъдата?

Никой от тях не погледна към Белнап, Джефсън или Клайд, което Белнап веднага изтълкува като съдбоносно.

— Изгубихме — пошепна той на Джефсън. — Против нас. Познавам.

И тогава Лънд заяви:

— Споразумяхме се. Ние намираме подсъдимия виновен в предумишлено убийство.

И Клайд, съвсем зашеметен, все пак се постара да запази самообладание и да остане спокоен, загледан право пред себе си към съдебните заседатели и отвъд, почти без да мигне. Защото не беше ли му казал Джефсън предишната вечер в килията, когато го завари дълбоко потиснат, че присъдата от този процес, ако се окаже неблагоприятна, няма да има никакво значение. Цялото съдебно дирене отначало докрай било пристрастно. То било предубеждение и пристрастие на всяка крачка. Такива заплашвания, тормоз и инсинуации, каквито си бе позволявал Мейсън пред съдебните заседатели, никога нямало да се допуснат като справедливи и подходящи в никой по-висш съд. Ако се обжалвало, положително щяло да се назначи ново разглеждане на делото, при все че Джефсън предпочете да не разисква засега кой би обжалвал присъдата.

И в този миг, като си спомни за това, Клайд си каза, че може и да няма чак толкова голямо значение. Не можеше да има наистина… или можеше? Но като си помисли какво значат тези думи, в случай че не ще може да обжалва делото! Смърт! Ето какво ще значи, ако тази присъда е окончателна… а тя може да е окончателна. И тогава ще трябва да седне на онзи стол, който стоеше пред него във въображението тъй дълго… тези безбройни дни и нощи, когато не успяваше да си наложи да прогони това видение. Ето го и сега пак пред него… този ужасен, страхотен стол… само че е по-близо и по-голям от всеки друг път… там, точно по средата на разстоянието между него и съдията Объруолцър. Той го виждаше ясно сега: широк, с дебели облегалки и дебел гръб, с каиши отгоре и отстрани. Боже! Ами ако никой не му помогне сега! Дори и Грифитс, бащата и синът, може да не поискат да харчат повече пари! Само като си помисли! Апелативният съд, за който бяха споменали Джефсън и Белнап, може също да не иска да му помогне. И тогава тези думи ще бъдат окончателни. Окончателни! Окончателни! Боже! Челюстите му се раздвижиха и се сковаха, понеже в същия миг осъзна, че се движат. Освен това в същия този миг Белнап стана и поиска поименно гласуване на съдебните заседатели, а Джефсън се наведе към Клайд и пошепна:

— Не се тревожете за това. То не е окончателно. Ние ще издействаме преразглеждане, като нищо.

Въпреки това, докато всеки от заседателите казваше „Да“, Клайд слушаше тях, а не Джефсън. Защо трябваше всеки да го изрича така подчертано? Нима нямаше между тях нито един, който да смята, че той може и да не го е направил, както казваше Мейсън — да не я е ударил преднамерено? Нима нямаше нито един, който поне наполовина да повярва в този душевен прелом, преживян от него според настойчивите твърдения на Белнап и Джефсън? Той ги гледаше всичките — и ниските, и високите. Те приличаха на група черно-кафяви играчки с кремавокафяви или с цвета на стара слонова кост лица и ръце. После се сети за майка си. Сега тя щеше да научи за това, защото тук се бяха събрали да го чуят всички тези репортери, художници и фотографи. И какво ли щяха сега да си помислят чичо му Самюъл Грифитс и Гилбърт? Ами Сондра! Сондра! От нея няма нито дума. А през цялото съдебно дирене той открито говори (както Белнап и Джефсън бяха сметнали, че трябва да прави) за непреодолимата ръководеща сила на страстта му към нея като истинска причина за всичко станало! Но нито дума. И нямаше да му прати нито дума сега, разбира се — тя, която бе възнамерявала да се омъжи за него и да му даде всичко!

Но междувременно тълпата около него се смълча, при все че — или може би защото — беше крайно доволна. Не се беше „измъкнал“ проклетникът. Не беше успял да излъже дванадесетте трезви мъже от тази околия с всичките тия глупости за душевен прелом. Какви щуротии! Докато Джефсън седеше, загледан право пред себе си, Белнап с презрение и предизвикателство, изписани на мъжественото му лице, продължаваше с възраженията си. А Мейсън, Бърли, Нюком и Редмънд едва можеха да прикрият крайното си удовлетворение под маската на свръхестествена строгост, когато Белнап предяви искане произнасянето на присъдата да бъде отложено до следващия петък — за една седмица, понеже тогава му било по-удобно да присъства, но съдията Объруолцър отговори, че според него нямало защо, освен ако му се представи някое сериозно основание. Обаче на следващия ден, ако защитата пожелае, той ще изслуша доводите им. Ако се окажат задоволителни, ще отложи произнасянето на присъдата, в противен случай ще я произнесе още в понеделник.

Дори и при това положение в момента техният спор малко интересуваше Клайд. Той мислеше за майка си и какво ще си каже тя… какво ще почувства. Беше й писал толкова редовно и винаги настоявал, че е невинен и че тя не бива да вярва на всичко или дори на част от онова, което чете във вестниците. Положително ще го оправдаят. Той ще дава показания за самия себе си. Но сега… сега… о, той чувстваше такава нужда от нея, такава голяма нужда! Съвсем всички, както изглеждаше сега, са го изоставили. Той е ужасно, ужасно самотен. И трябва по-скоро да й прати някакво съобщение. Трябва. Трябва. Тогава той поиска от Джефсън листче хартия и молив и написа: „Госпожа Грифитс, мисия «Звездата на надеждата», Денвър, Колорадо. Скъпа майко, осъдиха ме. Клайд.“ И като го подаде на Джефсън, попита нервно и малодушно дали ще се погрижи да го изпрати веднага.

— Веднага, моето момче, разбира се — отговори Джефсън, трогнат от вида му, повика със знак застанал наблизо разсилен и му предаде листчето заедно с необходимите пари.

А после, докато се свърши това, всички изходи от залата бяха заключени и Клайд, придружен от Сисъл и Краут, бе поведен към познатия му страничен вход, през който се беше надявал да избяга. И през цялото това време журналистите и слушателите, и останалите в ложата съдебни заседатели не сваляха очи от него, защото като че ли не му се бяха нагледали достатъчно, та трябваше да се взират в лицето му, за да видят как приема положението. А поради настроението на местните хора против него, по искане на Слак съдията Объруолцър не закри заседанието на съда, докато не му съобщиха, че Клайд е вече затворен в килията си, и едва след това вратите бяха отключени. И тогава тълпата се втурна навън само за да се струпа пред вратата на съда, та да види Мейсън, който сега между всички фигури в това дело изпъкваше като истински герой — ръката на правосъдието, отмъстителят за Робърта. Но вместо него първи се появиха Джефсън и Белнап заедно и не толкова потиснати, колкото сериозни, предизвикателни, особено Джефсън, с недостъпно презрителен вид. Тогава някой се обади:

— Е, не можахте да го отървете въпреки всичко!

Джефсън сви рамене и отговори:

— Още не, но правосъдие има и извън тази околия.

После веднага след тях се появи Мейсън, метнал на рамената си тежко торбесто палто, нахлупил ниско над очите вехтата си мека шапка и последван от Бърли, Хейт, Нюком и други като царска свита; самият Мейсън вървеше като човек, който съвсем не забелязва намерението на тази очакваща тълпа да го обсипе с похвали. Защото не беше ли той сега победител и спечелил изборите съдия! И в същия миг бе притиснат от обиколилото го акламиращо множество, при което двайсетината, които бяха най-близко, се мъчеха да му стиснат ръка или да го потупат в знак на благодарност по рамото.

— Ура за Орвил! Браво, съдия! — неговото ново или предстоящо звание. — Бога ми, Орвил Мейсън, ти заслужаваш благодарността на околията! Ура, да живее! Три пъти ура за Орвил Мейсън!

И тълпата избухна в трикратно екливо ура, което Клайд много добре чу в килията си и веднага се досети за значението му.

Те поздравяваха Мейсън за това, че го беше осъдил. В тази голяма тълпа там вън нямаше нито един човек, който да не го смята напълно, съвършено виновен. Робърта, нейните писма, твърдото й решение да го накара да се ожени за нея, огромният й страх от компрометиране… го бяха докарали до това. До осъждане. Може би до смърт. Да загуби всичко, за което бе копнял… да загуби всичко, което бе мечтал да притежава. И Сондра! Сондра! Нито дума! Нито дума! И понеже го беше страх, че Краут или Сисъл, или някой друг може да го наблюдава, готов да съобщи дори и сега за всяко негово движение, и понеже, не искаше в края на краищата да покаже до каква крайна степен е грохнал и загубил вяра, той седна, взе списание и се престори, че чете, докато всъщност гледаше далече, далече отвъд и виждаше други неща: майка си… брат си и сестрите… семейство Грифитс… всички, които бе познавал. Но когато тези безтелесни мислени образи му дойдоха малко множко, най-сетне стана, свали си дрехите и легна на желязното легло.

„Осъден! Осъден!“ А това значеше, че ще трябва да умре! Боже! Но какво блаженство беше, че може да скрие лицето си във възглавницата и да не позволи никому да го види, колкото и основателни да бяха догадките им!

XXVII

Печалният завършек на голямата борба и голямото поражение с оглед на това сурово местно тълкуване на трагедията твърдо убедиха цялото общество от единия океан до другия, че Клайд е виновен, и както бе навред възвестено от вестниците, справедливо осъден. Тази покъртителна история за нещастното убито провинциално девойче! Печалните й писма! Колко ли трябва да е страдала! Тази посредствена защита! Дори семейство Грифитс в Денвър бе тъй потресено от уликите с напредването на съдебното дирене, че никой почти не се решаваше да чете вестниците открито, един на друг, а повечето ги четяха поотделно, всеки за себе си, и сетне си шепнеха за страхотния изобличаващ порой от косвени доказателства. Но след като прочете речта на Белнап и показанията на самия Клайд, това малко семейство, което тъй дълго се беше борило единодушно със съмненията, повярва в собствения си син и брат, въпреки всичко, което бе чело преди това против него. И затова през време на съдебното дирене, както и след това, неговите близки му пишеха бодри и обнадеждващи писма, често пъти почиващи на писмата, получени от Клайд, в които той непрекъснато настояваше, че не е виновен. Но когато го осъдиха и в безкрайното си отчаяние той телеграфира на майка си, а вестниците потвърдиха това, неизразим ужас обзе семейство Грифитс. Защото не беше ли това доказателство за вината му? Не беше ли той виновен? Всички вестници като че мислеха така. И те побързаха да изпратят репортери при госпожа Грифитс, която заедно с малкото си домочадие бе потърсила убежище от непоносимата вестникарска слава в далечен квартал на Денвър, съвсем откъснат от света на мисията. Подкупено предприятие за превоз-пренос бе издало адреса й.

И сега тази американка, свидетелка на това как господ ръководи земните дела, седнала в кресло в неугледната си сиромашка квартира почти без всякакви средства за съществуване, съсипана от мачкащите сили на живота, от жестоките и безмилостни удари на случайността, оставаше твърда във вярата си и заявяваше:

— Не мога да мисля тая сутрин. Сякаш съм изтръпнала и всичко ми се вижда странно. Моето момче признато за виновно в убийство! Но аз съм негова майка и в никой случай не съм убедена в неговата виновност! Той ми писа, че не е виновен, и аз му вярвам. Че кому другиму би поверил той истината и от кого би потърсил да вярва в него, ако не от мен? Но над нас е този, който вижда и знае всичко.

В същото време имаше толкова много неща в дългия поток от улики, както и в първата безразсъдна постъпка на Клайд в Канзас сити, които я караха да се чуди… и да се бои. Защо не можа той да обясни как стои работата с тая диплянка? Защо не е могъл да се притече на помощ на момичето, щом знае толкова добре да плува? И защо е толкова бързал да отиде при тази тайнствена госпожица X., която и да е тя? О, разбира се, разбира се, разбира се, никой не ще може да я принуди, въпреки всичката й вяра в него, да признае, че нейният най-голям син, най-амбициозният и най-многообещаващ, макар и най-неспокойният, е виновен в такова престъпление! Не! Тя не може да се съмнява в него, дори и сега. При милостивите грижи на живия бог не е ли лошо за една майка да вярва във виновността на свое дете, колкото и ужасни да изглеждат греховните му постъпки? В безмълвието на различните стаи на мисията, преди да се види принудена да се премести оттам поради любопитните и безпокоящи я посетители, не се ли беше спирала много пъти насред някоя от тези жалки стаи, когато метеше и бършеше прах, ненаблюдавана от чуждо око, с отметната назад глава, затворени очи, енергично, мургаво лице, изваяно в некрасиви черти, но издаващо убеждение и усърдие — фигура от ранните библейски дни на своя шест хиляди годишен свят, — и ревностно насочвала мислите си към този въображаем престол, на който виждаше да царуват живият исполински ум и плът на живия бог — нейния създател. И се молеше по четвърт, по половин час той да й дари сила и разбиране и да я напъти, та да узнае виновен ли е синът й, или не и ако не е, да вдигне това изгарящо бреме на страданието от него и нея и от всички скъпи за него и нея люде… или ако е виновен, да й посочи как да постъпва, как да понесе това, докато и нему бъде посочено как да измие завинаги от своята безсмъртна душа ужаса на извършеното от него деяние, да се очисти, ако е възможно, пред господа.

— Ти си могъщ, о, Господи, и няма друг освен теб. За теб всичко е възможно. От твоето благоволение зависи животът. Имай милост, о, господи! Макар греховете му да са като пурпур, направи го бял като сняг. Макар те да са кърмъзеночервени, направи ги бели като вълна!

Но в душата й тогава — и докато се молеше — бе жива мъдростта на Ева по отношение на дъщерите Евини. Момичето, което, както се твърдеше, Клайд е убил… как стоеше работата с него? Не беше ли и то прегрешило? И не беше ли то по-възрастно от Клайд? Според вестниците — да. Когато чете ред по ред писмата, тя бе трогната от вложеното в тях чувство и силно, дълбоко опечалена от злочестината, сполетяла семейство Олдън. Въпреки това, като майка и като жена, носеща в себе си мъдростта на предвечната Ева, тя си даваше сметка, че самата Робърта трябва да се е съгласила, че нейното обаяние е помогнало за сломяването на съпротивата и прелъстяването на сина й. Едно волево, непокварено момиче нямаше да се съгласи… не би могло да се съгласи. Колко много изповеди за същото това нещо беше чувала в мисията и на улични молитвени събрания! И не би ли могло да се каже в полза на Клайд, както в самото начало на живота в Едемската градина: „Жената ме съблазни“?

Наистина… и затова…

— „Милостта му е всевечна“ — цитира тя. И щом неговата милост е всевечна, нима бива милостта на майката на Клайд да бъде по-малка?

„Ако имате вяра колкото синапово зърно“ — цитира си тя наум, а след това се обърна към тези натрапчиви репортери и добави:

— Дали син ми я е убил? Там е въпросът. Нищо друго няма значение в очите на нашия създател. — И изгледа тези отракани от живота, коравосърдечни младежи с поглед на човек, който е сигурен, че господ ще ги просветли. И дори и те бяха поразени от дълбоката й искреност и вяра. — Дали съдебните заседатели са го намерили виновен или невинен, няма никакво значение в очите на този, който държи звездите в дланта на ръката си. Заключението на съдебните заседатели е заключение човешко. Земно заключение на земни хора. Аз четох защитната реч на адвоката. Синът ми сам ми е казал в писмата си, че не е виновен. Аз вярвам на сина си. Аз съм убедена, че е невинен.

А Ейса седеше в другия ъгъл на стаята и почти не говореше. Понеже не разбираше истинския живот и никога не беше изпитал неумолимата, налагаща се сила на страстта, не беше успял да схване и една десета от случилото се. Никога не бе разбирал Клайд, домогванията му, трескавото му въображение и предпочитал да не говори за него.

— Но — продължи госпожа Грифитс — никога не съм защитавала Клайд по отношение на греха му срещу Робърта Олдън. Той е постъпил лошо, но и тя е постъпила лошо, като не му се е противопоставила. Човек не бива да се помирява с греха у никого. И макар сърцето ми да прелива от съчувствие и любов към скъпите й майка и баща, които така страдат и сърцата им са облени в кръв, все пак не бива да забравяме, че този грях е бил взаимен и че светът трябва да го знае и да съди съответно. Не че искам да го защитя — повтори тя. — Той е трябвало да помни това, на което е бил учен в детството си. — И тук устните й се свиха болезнено и донякъде критично. — Но аз четох и нейните писма. И ми се струва, че ако не бяха те, прокурорът нямаше да може да изгради здраво обвинение против моя син. Той ги използва, за да настрои съдебните заседатели. — Тя се изправи, сякаш подложена на огнени мъчения, и възкликна с напрегнато, прекрасно чувство: — Но той е мой син! Него току-що са го осъдили. Аз съм длъжна да мисля като майка как да му помогна, каквото и да мисля за неговия грях. — Тя сключи ръце и дори репортерите се трогнаха от нейната мъка. — Аз трябва да отида при него! Трябвало е да отида по-рано. Сега го виждам.

Тя се пресече, разбрала, че разкрива най-съкровените си терзания, потребности и страхове пред тези уши и гласове на тълпата, за които те ще останат непонятни и без значение.

— Някои хора се чудят — прекъсна я сега един от тези същите, безкрайно практичен и душевно загрубял младеж на една възраст с Клайд — защо не сте били там през време на процеса. Дали не сте имали пари, за да отидете?

— Нямах пари — отвърна тя простичко. — Поне нямах достатъчно. А освен това съобщиха ми да не ходя… че нямали нужда от мен. Но сега… сега трябва да отида… по някакъв начин… трябва да намеря начин. — Тя доближи малко вехто писалище, което представляваше част от оскъдната и безцветна мебелировка на стаята. — Вие, момчета, отивате в града — каза тя. — Би ли изпратил някой заради мен телеграма, ако му дам парите?

— Разбира се! — възкликна същият, който й бе задал най-грубия въпрос. — Дайте я на мен. Няма нужда от пари. Ще я мина по сметка на вестника. — И си помисли, че ще я спомене или ще я вмъкне в дописката си.

Госпожа Грифитс седна на жълтото изподраскано писалище и след като намери малък бележник и писалка, написа: „Клайд, уповавай се на господа. Всичко е възможно за него. Подай апелативна жалба веднага. Чети псалом 50. Преразглеждането ще докаже твоята невинност. Скоро ще дойдем при теб. Татко и майка.“

— Може би все пак е по-добре да ви дам парите — добави тя неспокойно, като се чудеше дали е допустимо телеграмата да бъде платена от вестник, а в същото време се чудеше и дали чичото на Клайд ще иска да плати за апелативното дело. То може да струва много пари. Сетне додаде: — Тя е доста дълга.

— О, не се тревожете за това — възкликна вторият от триото, който нямаше търпение да прочете телеграмата. — Пишете колкото искате. Ние ще се погрижим тя да замине.

— Трябва да ми дадете препис от това — добави третият с рязък, нетърпящ възражение тон, като видя първия репортер да взима и да слага в джоба написаното. — То не е частно съобщение. Ще ми дадете препис — или вие, или тя… сега!

При тези думи първият, за да избегне скандала, приближаването на който бавно схващащата госпожа Грифитс започна да предусеща, измъкна листчето от джоба си и го даде на другите, а те начаса се заеха да го преписват.

Докато ставаше всичко това, семейство Грифитс от Ликъргъс, запитани дали смятат за разумно завеждането на ново дело и дали са готови да поемат разноските, заявиха, че съвсем не са заинтересовани, нито са убедени, че има смисъл присъдата да се обжалва, поне за тяхна сметка. Какво мъчение и каква рушителна сила, ако не в търговията, то в обществото има всичко това — всеки час е истинска Голгота! Светското бъдеще на Бела (да не споменаваме Гилбърт и самия Самюъл) съвсем безпросветно, разбито от ужасното разгласяване на това престъпление, замислено и извършено от техен близък, еднокръвен сродник! Самюъл Грифитс и жена му бяха направо смазани от този гръмотевичен удар, породен от явно непрактичното и безсмислено, но извършено с благородни намерения добро дело на Самюъл. Нима дългата му борба с живота не го беше научила, че сантименталността в деловите отношения е безразсъдство? До часа, в който бе срещнал Клайд, никога не беше допускал тя да му повлияе по един или друг начин. Но неговото погрешно убеждение, че най-малкият му брат е бил онеправдан от баща им! А сега това! Това! Жена му и дъщеря му да бъдат принудени да напуснат мястото, където са прекарали сред удобства най-щастливите си години, и да заживеят като изгнанички, може би завинаги, в някое от предградията на Бостън или другаде, или вечно да понасят погледите и съчувственото държане на познатите си! И сега двамата с Гилбърт почти непрекъснато се съвещаваха дали няма да е по-разумно да слеят предприятието си в общо акционерно дружество с някое от другите предприятия в Ликъргъс или другаде, или ако не това, да го преместят, не постепенно, а бързо било в Рочестър, било в Бъфало, Бостън или Бруклин, където да построят главната си фабрика. Позорът на станалото можеше да се надмогне само като се махнат от Ликъргъс и всичко, което той представлява за тях. Трябва да започнат живота наново — поне по отношение на общественото положение. То нямаше толкова голямо значение за самия него или за жена му — те бяха вече в края на жизнения си път. Но Бела, Гилбърт и Майра… как да възстановят тяхното положение по някакъв начин, някъде?

И така, преди още делото да беше приключило, Самюъл и Гилбърт Грифитс взеха решение да преместят предприятието си в Южен Бостън, където щяха да могат скромно да се скрият от хорските погледи, докато мъката и позорът на тази случка поне отчасти се позабравят.

И поради това всякакво по-нататъшно подпомагане на Клайд бе категорично отказано. Тогава Белнап и Джефсън седнаха да пообсъдят положението. Понеже, както им беше скъпо времето (посветено досега на много успешна практика в Бриджбърг) и при многото работа, която бяха отложили поради особената спешност на това дело, те в никой случай не бяха убедени, че било личните им материални интереси, било великодушието позволява или иска от тях да помагат на Клайд без по-нататъшно възнаграждение. Също и разноските по завеждане на апелативно дело щяха да бъдат според предвижданията им значителни. Съдебните протоколи бяха огромни. Писмената подготовка щеше да е обемиста и скъпа, а кредитите, отпускани за това от щата, направо жалки. Същевременно, както изтъкна Джефсън, глупаво беше да се предполага, че семейство Грифитс от Запад не би могло да направи съвсем нищо. Не беше ли името на родителите свързано от дълги години с религиозна и благотворителна дейност? И не беше ли възможно, ако им се изтъкнеше трагичността на сегашното положение на Клайд, те да успеят чрез различни публични призиви да съберат поне толкова пари, колкото да покрият разноските по такова апелационно дело? Разбира се, те не бяха помагали на Клайд досега, но то е било, защото майка му е била уведомена, че не е нужно да идва. Сега положението беше друго.

— По-добре да й телеграфираме да дойде — практично предложи Джефсън. — Може да накараме Объруолцър да отложи произнасянето на присъдата до десето число, ако му кажем, че тя се мъчи да дойде тук. Освен това само ще й съобщим да дойде и ако тя отговори, че не може, тогава ще се погрижим да й пратим пари. Но тя вероятно ще намери толкова, а може би и нещичко за апелирането.

Така те веднага изпратиха телеграма и писмо до госпожа Грифитс, гласящи, че макар засега на Клайд да не е била казана нито дума, роднините му от Ликъргъс са отказали да му окажат каквато и да било помощ занапред. Освен това присъдата щяла да бъде произнесена не по-късно от десети и че в интерес на бъдещото благополучие на сина й необходимо е да дойде някой от тях, по-добре тя. Също да се съберат средства за апелиране на делото или поне да се гарантират.

И ето госпожа Грифитс се молеше на колене на своя бог да й помогне. Сега той трябва да прояви всемогъщата си сила… неизменното си милосърдие. Просветление и помощ трябваше да дойдат отнякъде — иначе как щеше да намери пари за път, да не говорим за разноските по апелиране на делото?

И както се молеше — на колене, — една мисъл! Вестниците й вадеха душата за интервю. Следяха я навсякъде. Защо не се е притекла на помощ на сина си? Какво мислела за това? Какво мислела за онова? И сега тя си каза: защо да не отиде при редактора на един от големите вестници, които не я оставят на мира с въпросите си, и да му разкаже колко голяма е нуждата й? А също да му каже, че ако й помогне да стигне при сина си навреме, за да бъде там в деня на произнасяне на присъдата, тя, майката на подсъдимия, ще му напише кореспонденция за това. Тези вестници изпращаха кореспондентите си тук и там — дори и на делото, както беше чела. Защо да не изпратят нея, неговата майка? Не умее ли и тя да говори и пише? Колко, колко много поучителни брошури е написала!

И тъй тя се изправи само за да коленичи отново:

— Ти ми отговори, о, боже мой! — възкликна тя.

След това се изправи, извади старото си кафяво палто, неугледното кафяво боне с връзки — направено, за да наподобява донякъде одеяние на божи служител — и веднага се запъти към редакцията на най-големия и най-влиятелен вестник. И понеже делото на сина й бе толкова нашумяло, заведоха я направо при главния редактор, комуто тя направи голямо впечатление и който я изслуша с уважение и съчувствие. Той разбра положението й и реши, че това ще е интересно за вестника. Главният редактор изчезна за малко и се върна. Тя ще бъде назначена като кореспондент за три седмици, а след това — до второ нареждане. Пътните разноски за отиване и връщане ще й бъдат платени. Негов помощник, при когото сега ще я препрати, ще й даде указания как да приготвя и изпраща съобщенията си. Ще й даде също и известна сума на ръка. Стига да иска, може да замине дори и тази вечер — колкото по-скоро, толкова по-добре. Вестникът би искал да получи една-две снимки, преди тя да замине. Но както й говореше, той забеляза, че очите й са затворени, главата отметната назад. Тя благодареше на бога, който бе отговорил незабавно на молитвата й.

XXVIII

Бриджбърг и пътнически влак, от който на осми декември след полунощ на гарата слезе уморена, безпомощна жена. Лют студ и ярки звезди. Самотен железничар, който след запитване я упъти към бриджбъргския хотел „Централ“: направо по улицата насреща й, след това две пресечки вляво, след като стигне втората пряка. Сънливият нощен портиер на хотел „Централ“ веднага й даде стая, а след като научи коя е, обясни къде е околийският затвор. Но тя реши след съответно размишление, че часът не е подходящ. Той може да спи. Тя ще си легне и ще стане рано сутринта. Изпратила му е няколко телеграми. Той знае, че тя ще дойде.

В седем часа майката стана и към осем се яви в затвора с писма, телеграми и удостоверения в ръка. И служителите в затвора, след като прегледаха носените от нея писма и се увериха в самоличността й, съобщиха на Клайд, че е дошла. А той, потиснат и отчаян, когато чу тази новина, се зарадва на идването й толкова, колкото по-рано се беше страхувал от него. Защото сега положението се беше променило. Цялата дълга и страшна история бе разказана. А поради приемливото обяснение, което му бе подсказал Джефсън, може би щеше да може да я погледне в очите и да й каже, без да му затрепери гласът, че то е вярно: той не е замислял да убие Робърта, не я е оставил нарочно да умре във водата. И след това забърза надолу към стаята за посещения, където благодарение на любезността на Слак му позволиха да говори с майка си насаме.

Когато я видя да се изправя при влизането му и забърза към нея с немалко колебание в разтревожената си объркана душа, той бе сигурен в същото време, че ще намери в нейното сърце убежище, съчувствие, помощ, може би, и то без порицание. И възкликна със затруднение, с буца, заседнала в гърлото му:

— Божичко, мамо! Колко се радвам, че дойде.

Но тя бе твърде развълнувана за думи — нейното осъдено момче бе в прегръдките й — и само притегли главата му на своето рамо и отправи поглед нагоре. Господ бог й бе оказал само това благоволение. Защо не повече? Окончателно освобождаване на сина й или ако не това, поне преразглеждане на делото — справедливо разглеждане на доказателствата в негова полза, каквото не е имало досега, разбира се. И така те останаха няколко мига.

Новини от дома… поводът за идването й… задълженията й на кореспондент да го интервюира… след това да бъде до него в съда, когато ще бъде произнесена присъдата — нещо, което накара Клайд да трепне. Но сега, както научи от нея, бъдещето му вероятно щеше да зависи само от нейните усилия. Роднините от Ликъргъс по някакви лични съображения решили да не го подпомагат повече. Но тя, стига да излезе пред света с обосновано искане, все още може да му помогне. Не й ли е помагал господ досега? Но за да се обърне към света и господа с едничката си молба, трябва да узнае от него сега истината: дали е ударил Робърта преднамерено или неволно, дали преднамерено или непреднамерено я е оставил да умре. Тя е прочела показанията и писмата му до нея и си е взела бележка за всички недостатъци в показанията му. Но бяха ли тези неща, поддържани от Мейсън, истина, или не?

Клайд, и сега, както винаги, изпита благоговеен страх и се почувства сразен от тази нетърпяща компромиси и срам честност, която никога не бе могъл напълно да разбере у нея, и заяви с цялата твърдост, която можа да събере, но все пак със стаена студена тръпка в сърцето, че се е заклел в истината. Не е извършил тези неща, в които е бил обвинен. Не е. Но уви, както тя сега си каза, след като го понаблюдава, какво беше това в очите му може би едно леко трепване? Клайд не беше чак толкова сигурен, тъй убеден и положителен, както се беше надявала, както се беше молила да бъде. Не, не, имаше нещо в неговото държане, в думите му, докато говореше — леко колеблива интонация, — долавяше се нещо тревожно, съмнение може би, което я накара съвсем да помръкне.

Не беше достатъчно категоричен. Може да е кроил поне отчасти, както се беше бояла тя отначало, когато за първи път чу всичко това… може дори да я е ударил на това безлюдно, скрито от погледите езеро! Кой знае? (Каква пареща, съкрушителна сила има в такава мисъл!) И това въпреки показанията му.

Но: „Господи, ти не ще искаш от една майка в най-страшния за нея и за сина й час да се усъмни в него… да направи неизбежна смъртта му чрез собствената си липса на вяра? О, не, не ще поискаш. О, агнец божий, ти не ще го поискаш!“ Тя се обърна: смачка с петата си люспестата глава на тази змия на подозрението, толкова ужасна за нея, колкото неговата вина бе за него. „Сине Авесаломе, сине Авесаломе!“ Хайде, хайде, няма да допускаме такава мисъл. Самият господ няма да я всели в една майка. Не е ли той тук, нейният син, пред нея и не заявява ли твърдо, че не е извършил това нещо. Тя трябва да вярва, тя ще му повярва напълно. Трябва да повярва и вече вярва, какъвто и демон на съмнението да се таи още в най-тъмните кътчета на жалката й душа. Хайде, хайде, хората трябва да узнаят какво мисли тя. Тя и синът ще намерят изход. Той трябва да вярва и да се моли. Има ли си Библия? Дали я чете? И Клайд, когото един служител в затвора отдавна вече бе снабдил с Библия, я увери, че има и че я чете.

Но сега тя трябва да отиде да се види с адвокатите му, после да си изпрати дописката, след което ще се върне. Обаче щом излезе на улицата, веднага я обсадиха неколцина репортери, които настойчиво я заразпитваха за целта на идването й тук. Вярва ли в невинността на сина си? Дали смята, че е бил съден безпристрастно, или не? Защо не е дошла преди? И госпожа Грифитс с присъщата й прямота, убеденост и майчинска топлота сподели с тях всичко и им разказа как и защо е попаднала тук и защо не е дошла по-рано.

Ала сега, щом е вече дошла, надявала се да остане. Господ щял да й посочи как да спаси сина си, в чиято невинност била убедена. Няма ли и те да се помолят на бога да й помогне? Няма ли да се молят за нейния успех? Тя немалко трогна неколцината репортери, направи им дълбоко впечатление и те я увериха, че, разбира се, ще се молят, а след това я описаха на широкия кръг от читатели такава, каквато бе: на средна възраст, некрасива, религиозна, решителна, искрена и упорита и изпълнена със затрогваща вяра в невинността на сина си.

Но семейство Грифитс от Ликъргъс, когато чу за това, с негодувание прие идването й като нов удар. А Клайд в килията си, когато го прочете по-късно, бе донякъде неприятно поразен от кресливата гласност, която се даваше на всичко, свързано с него, и все пак поради близостта на майка си се примири, а след време дори се почувства щастлив. Каквито и да бяха нейните грешки и недостатъци, в края на краищата тя му беше майка, нали? И беше му се притекла на помощ. Нека хората мислят, каквото си искат. Смъртта бе надвиснала над него и майка му единствена не беше го изоставила. А и тази неочаквано проявена изобретателност — да се свърже с денвърски вестник — заслужаваше похвала.

Никога не беше правила нещо подобно преди. И кой знае дали ще е възможно въпреки крайната си нищета тя да успее да разреши въпроса за обжалване на делото и да му спаси живота? Кой знае? А пък колко много и с какво равнодушие беше грешил той против нея! О, колко много! И въпреки всичко тя беше тук — неговата майка, пак загрижена и измъчена, но все пак любеща и стремяща се да му спаси живота, като опише осъждането му на един западен вестник. Вехтото й палто и чудноватата й шапка, широкото й неподвижно лице и малко флегматичните й грубовати движения не му се виждаха вече тъй дразнещи и смущаващи, както допреди известно време. Тя беше негова майка, тя го обичаше, вярваше в него и се бореше за спасението му.

От друга страна, Белнап и Джефсън в първия момент на срещата си с нея съвсем нямаха такова благоприятно впечатление. По една или друга причина не бяха очаквали такава недодялана и необразована, но въпреки това непоколебима личност. Широките тъпоноси обувки. Чудатата шапка. Старото кафяво палто. И все пак кой знае как, след няколко минути те бяха привлечени от нейната настойчивост, вяра и майчинска обич и прямия, изпитателен и човешки чист поглед на ясните сини очи, в които светеше духовна увереност и саможертвеност без сянка на някакви уговорки.

Дали те двамата смятат сина й за невинен? Тя трябва да знае това на първо място. Или вътрешно вярват, че е виновен? Всички тези противоречиви показания така я изтормозили! Господ е отредил тежък кръст за нея и близките й. Въпреки това благословено да е името му! И те двамата, като видяха голямата й загриженост, побързаха да я уверят, че са убедени в невинността на Клайд. Ако бъде екзекутиран за това приписано му престъпление, то ще бъде пародия на правосъдие.

И все пак сега, след като я видяха, обезпокоени от възможностите за набиране на по-нататъшни средства, адвокатите я запитаха по какъв начин е дошла тук; тя им обясни всичко и те разбраха, че госпожа Грифитс няма средства. А едно преразглеждане положително щеше да струва не по-малко от две хиляди долара. И след като прекара с тях един час, през което време те й разясниха какви са основните разноски по едно апелационно дело — приготвяне на преписки, изложения, командировки, — госпожа Грифитс няколко пъти повтори, че съвсем не знае какво би могла да направи. А после неочаквано и за тях, някак си ни в клин, ни в ръкав, но трогателно и драматично, възкликна:

— Господ няма да ме остави. Зная. Той ми яви волята си. Негов беше гласът, който там, в Денвър, ме изпрати в тоя вестник. И сега, след като съм вече тук, ще се осланям на него и той ще ме ръководи.

Но Белнап и Джефсън само се спогледаха с неубедено, мирско изумление. Такава вяра! Мисионерка! Религиозна фанатичка! Но тук на Джефсън му хрумна една идея. Има и религиозен елемент, който трябва да се взима под внимание навсякъде… и силата му, когато се съчетае с ей такава вяра. Ако семейство Грифитс от Ликъргъс продължи да упорства и не се трогне… ами тогава… ами тогава… и сега, след като тя е вече тук… трябва да се заемат с черквите и, общо взето, с религиозните хора. Не е ли възможно с такъв темперамент и с такава вяра като нейните да потърсят подкрепата тъкмо на онези среди, които досега най-много са заклеймявали Клайд и правили осъждането му почти сигурно, и да съберат средства, с които да обжалват това дело в апелативния съд? Безутешната майка. Вярата й в нейния син.

По-скоро!

Една сказка с еди-колко си за вход и в която, както е угнетена и може да се покаже угнетена, тя ще изложи справедливата кауза на своя син — ще се помъчи да спечели съчувствието на предубедените слушатели, а покрай това две хиляди долара или повече, с които ще може да се обжалва делото.

И тъй Джефсън се обърна към нея, разясни й хрумването си и й предложи да й приготви беседа или бележки за беседа — едно кратко обобщение на различните му аргументи, — всъщност цяла сказка, която тя би могла да пререди и да изнесе, както пожелае, всичките данни, решаващите, основни истини по отношение на сина й. И тя с поруменели мургави бузи и светнали очи се съгласи да го направи. Щяла да се опита. Не можела да не се опита. Защото наистина не беше ли това гласът и ръката божия, явили се да й помогнат в часа на най-тежкото й изпитание?

На другата сутрин Клайд бе призован в съда за произнасяне на присъдата и госпожа Грифитс бе настанена близо до него и се мъчеше с молив и хартия в ръка да води бележки за тази неописуема за нея сцена, а голямата тълпа я разглеждаше. Собствената му майка! В положението на репортер! Нещо абсурдно, гротескно, коравосърдечно, дори нелепо — такова семейство и такава сцена! И като си помисли човек, че тези Грифитс от Ликъргъс са толкова близки техни роднини!

Все пак присъствието й подкрепяше и окуражаваше Клайд. Защото нали предишната вечер тя беше пак дошла в затвора със своя план? И щом това свършеше, каквато и да бъде присъдата, тя щеше да започне работата си.

Но ето в най-черния си час той се изправи почти машинално пред съдията Объруолцър и изслуша първо краткото изложение на отправеното против него обвинение и на съдебното дело (за което Объруолцър се произнесе, че било справедливо и безпристрастно), а след това обичайния въпрос:

— Имате ли някакво основание, според което срещу вас не би следвало според закона да бъде произнесена смъртна присъда?

За изумление на майка му и на слушателите (но не и на Джефсън, който го беше посъветвал и настоял да го направи) Клайд отговори с ясен и твърд глас:

— Не съм виновен в престъплението, отправено против мен в обвинителния акт. Не съм убивал Робърта Олдън и затова смятам, че не е редно да получа тази присъда.

А след това устреми поглед право пред себе си, доловил само изражението на възхищение и любов у обърналата се към него негова майка. Нали синът й направи изявление тук, в този съдбовен миг, пред всички тези хора? И думите му тук, ако не и думите в затвора, трябва да са верни, нали? Значи, синът й не е виновен. Не е. Не е! Слава богу! И тя реши да наблегне особено много на това в съобщението си, та да влезе то във всички вестници, а след това и в сказката й.

Обаче Объруолцър, без ни най-малък признак на изненада или смущение, продължи:

— Имате ли да кажете още нещо?

— Не — отвърна Клайд след кратко колебание.

— Клайд Грифитс — заключи Объруолцър, — съдът реши, че вие, Клайд Грифитс, сте виновен в предумишленото убийство на Робърта Олдън и с настоящото ви осъжда на смърт; съдът постановява в десетдневен срок от това заседание шерифът на окръга Катараки да ви предаде заедно с решението на съда на директора на държавния затвор в щата Ню Йорк в Обърн, където да останете в единична килия до седмицата, започваща в понеделник, 28 януари 19… година, и в някой ден от така посочената седмица гореспоменатият директор на държавния затвор на щата Ню Йорк в Обърн да изпълни смъртната присъда над вас, Клайд Грифитс, по начина, предписан от законите на щата Ню Йорк.

И когато това свърши, госпожа Грифитс се усмихна на своето момче, и Клайд й се усмихна в отговор. Защото, след като той заяви — заяви тук, — че не е виновен, тя се възроди духом въпреки присъдата. Той е наистина невинен, трябва да е, понеже заяви това тук. А Клайд, като видя нейната усмивка, си каза, че тя му вярва сега. Не я бяха разколебали всичките тези улики против него. И тази вяра, погрешна или не, сега така го крепеше, беше му тъй нужна. Това, което току-що каза, беше истина, както му се струваше сега. Не беше ударил Робърта. Това беше вярно. И следователно не беше виновен. Въпреки това Краут и Слак пак го грабнаха и отведоха в затвора.

Непосредствено след това майка му седна на журналистическата маса и се зае да обяснява на насъбралите се сега около нея представители на печата:

— Не трябва да мислите много лошо за мен, господа вестникари. Аз не разбирам много-много от тая работа, но можах да измисля само тоя начин, за да бъда до моето момче. Иначе нямаше да мога да дойда.

И тогава един длъгнест кореспондент пристъпи напред и каза:

— Не се тревожете, майко. Мога ли с нещо да ви помогна? Искате ли да оправя това, което смятате да кажете? С удоволствие ще го направя.

Той седна до нея и се залови да й помага да подреди впечатленията си в такава форма, каквато според него най-много би се харесала на денвърския вестник. Другите също предлагаха да направят каквото могат и всички бяха дълбоко трогнати.

След два дни необходимите съпроводителни книжа бяха приготвени, майка му уведомена за преместването му, без да й позволят обаче да го придружи, и Клайд бе препратен в Обърн, западния затвор на щата Ню Йорк, в „Дома на смъртта“ или „Отделението на убийците“, както го наричаха — най-мрачния и мъчителен ад, какъвто човек можеше да си представи — комбинация от двадесет и две килии, разположени на два етажа. Тук той трябваше да остане, докато се получи заповед за преразглеждане на делото или привеждане на смъртната присъда в изпълнение.

Но докато пътуваше от Бриджбърг до това място, на всяка гара имаше внушителни тълпи — стари и млади мъже, жени и деца, — всички се стремяха да зърнат тоя удивително млад убиец. Момичета и жени под маската на съчувствен интерес, който в най-добрия случай едва ли беше нещо повече от желание да постигнат мимолетна близост с този смел и романтичен, макар и злополучен герой, тук-там му хвърляха по някое цвете и весело и високо му подвикваха, когато влакът се изтегляше от една или друга гара:

— Здравей, Клайд. Надявам се да те видя скоро пак. Недей остава много дълго там.

— Ако апелираш делото, положително ще бъдеш оправдан. Поне ние се надяваме така.

И Клайд, немалко изумен, а сетне окуражен от това очевидно благоприятно несъответствие между отношението на тълпите в Бриджбърг и сегашното неочаквано болезнено, трескаво, дори разпалено любопитство тук, се кланяше и усмихваше и даже махаше с ръка. Но въпреки всичко си мислеше: „Аз съм на път за «Дома на смъртта», а те са така дружелюбни. Чудно ми е как смеят.“ А Краут и Сисъл, негови конвои, добили известност и слава с това, че са го заловили и са го пазили в затвора, както и поради вниманието от страна на пътниците във влака и на отделни лица сред тези тълпи отвън, се чувстваха поласкани и възвеличени.

Но след това единствено от задържането му насам кратко и пъстроцветно преминаване през свободния свят, край тези чакащи тълпи и огрени от зимното слънце поля и хълмове, покрити със сняг, които му напомняха за Ликъргъс, Сондра, Робърта и всичко, което така калейдоскопично и съдбоносно бе изживял през последните двадесет месеца, дойдоха сивите, лишаващи от свобода стени на Обърн, където, щом го представиха на чиновника в канцеларията на затвора, който записа името и престъплението му в книгите, той бе предаден на двама тъмничари и те се погрижиха да се изкъпе в банята на затвора и да бъде остриган — да бъде лишен от къдравата черна коса, която толкова много харесваше, — дадоха му раирани затворнически дрехи и отвратително кепе от същия плат, затворническо бельо и дебели сиви пантофи от кече, които да заглушават неспирното крачене из килията, на което може би с време щеше да свикне, и номер — 77221.

И така докаран, незабавно го отведоха в самия „Дом на смъртта“ и заключиха в килия на долния етаж — едно почти квадратно светло и чисто помещение, осем на десет фута, снабдено с водопровод и канализация, а също така легло, маса, стол и малка полица за книги. И тук, почти без да си даде сметка, че около него има и други килии, наредени по цялата дължина на широкия коридор, той първо постоя, после седна — нямаше го вече разведряващия, по-задушевен, по-общителен живот на затвора в Бриджбърг, нито тези странни тълпи и сцени, които бележеха пътя му дотук.

Тревожното напрежение и мъка на тези часове! Тази смъртна присъда; това пътуване и всичките хора, които му се обаждаха; това остригване долу в бръснарницата на затвора, и то от бръснар затворник; дрехите и бельото, които му бяха дали и с които беше сега! Нямаше огледало тук… нито другаде, но това нямаше значение — той можеше да си представи как изглежда. Тези торбести дрехи и панталони и това раирано кепе! Той го захвърли с отчаяние на пода. Защото само допреди един час бе облечен с приличен костюм и риза, вратовръзка, обувки и бе имал спретнат и приятен вид, както си помисли на тръгване от Бриджбърг. Но сега… как ли изглежда? А утре ще дойде майка му, пък след това може би Джефсън и Белнап. Боже!

И още по-лошо: там, в тази килия точно срещу него, един пожълтял и изпосталял китаец със зловещ вид и същите дрехи като неговите се беше доближил до решетката на вратата и го гледаше с неразгадаемите си коси очи, но веднага се обърна и взе да се чеше — може би от въшки, както веднага със страх си помисли Клайд. В Бриджбърг бе имало дървеници.

Китайски убиец. Нали това беше „Домът на смъртта“? Но тук той беше равен с него. И със същите дрехи, както неговите. Слава богу, вероятно нямаше много посетители. Беше чул от майка си, че не пускали почти никого — че само тя, Белнап и Джефсън, и някой избран от него пастор ще могат да идват веднъж седмично. Но сега тези яки, боядисани в бяло стени, безпрепятствено заливани от ярка светлина през големия оберлихт денем, и както виждаше, от електрическите лампи в коридора нощем — тъй различно от Бриджбърг, толкова по-силно, по-ярко осветление! Защото там, в онзи стар затвор, стените бяха сиво-кафеникави и не много чисти, килиите по-големи, обстановката по-богата, понякога на масата имаше покривка, книги, вестници, шах… А тук, тук нямаше нищо, тези яки тесни стени… желязна решетка, стигаща до тежкия масивен таван горе, и тази тежка, много тежка желязна врата, в която, както и в Бриджбърг, имаше малък отвор, разбира се, за подаване на храната.

Но точно в този момент отнякъде се чу глас:

— Хей, имаме си нов другар, момчета! Долния етаж, втората килия към изток.

Тогава се обади втори глас:

— Не думай! Как изглежда?

И трети:

— Как ти е името, новият? Не се бой, не си по-зле от всички ни.

И тогава първият глас отговори на втория:

— Един височък и мършав. Хлапак. Изглежда като мамино детенце, но не е лош. Хей, ти! Кажи ни как се казваш!

Смаян, Клайд онемя и се замисли. Защото как трябва да приеме такова запознаване? Какво да каже… как да постъпи? Трябва ли да се държи дружески с тези хора? И все пак вроденият му такт го накара дори и тук да отговори най-учтиво, без да се бави:

— Клайд Грифитс.

А един от първите гласове продължи:

— О, да! Знаем кой си. Добре дошъл, Грифитс. Ние не сме чак толкова лоши, колкото може да си помислиш. Чели сме много за теб. Смятахме, че скоро ще пристигнеш при нас.

И друг глас:

— Не се отчайвай много-много. Не е тъй лошо тук. Поне помещението е добро: дето се вика, имаш си покрив над главата.

Отнякъде долетя смях.

Но Клайд, твърде много ужасен и отчаян, за да говори, погледна печално стените, вратата, сетне китаеца, който, застанал мълчаливо до вратата, пак беше впил очи в него. Страшно! Страшно! И те приказваха ей така помежду си и заговаряха така фамилиарно един непознат! Не помисляха колко е злочест, колко ново му е всичко, колко го плаши — какъв ужас трябва да изпитва. Но пък защо ли ще смятат един убиец смутен или нещастен? Най-лошото от всичко беше, че те са разсъждавали тук след колко ли време ще го докарат, което значеше, че им е известно всичко за него. Дали ще го закачат… или ще го дразнят… или ще го измъчват, докато не го накарат да прави каквото те искат? Ако Сондра или някой друг от всичките му познати можеше да го види или да си го представи в този му вид тук… Боже!… Пък утре ще дойде и родната му майка.

А после, подир един час, с настъпването на вечерта, висок, мъртвешки бледен тъмничар, по-приятен наглед със своята униформа, тикна тенекиена табла с храна през отвора във вратата. Храна! За него тук. И този жълт, дръглив китаец отсреща взе своята. Кого ли е убил? Как? А после свирепо стържене на тенекиените табли в разните килии! Звуци, които напомняха по-скоро хранене на диви зверове, отколкото на хора. А някои от тях дори и приказваха, докато ядяха и стържеха по таблите. На Клайд му се повдигаше.

— Да му се не види! Цяло чудо е, че тия мърлячи в готварницата не са могли да измислят нещо друго, освен студен боб, пържени картофи и кафе.

— Пък и кафето тая вечер… божичко!… Да ви кажа, в затвора на Бъфало…

— Хайде, затваряй си устата — чу се от друг ъгъл. — Достатъчно много сме слушали за затвора в Бъфало и за чудесните манджи. Все нямаш апетит за следобедната закуска тук, както ми се вижда.

— И все пак — продължи първият глас, — като си помисля за там, трябва да са били доста хубави. Поне така ми се струва сега.

— Ах, Рафърти, млъкни най-после — обади се нов глас.

След това някой, изглежда пак Рафърти, каза:

— Добре де, само малко ще си почина след това… и тогава ще повикам шофьора и ще поизляза да се разходя. Въздухът трябва да е чудесен тая вечер.

Сега заговори друг, дрезгав глас:

— Стига с твоята болна фантазия. Знаеш, живота си бих дал за една цигарка. А после да изиграя едни карти.

„Нима те играят тук на карти?“ — помисли си Клайд.

— Предполагам, понеже Розенстайн не можа да спечели изборите за кмет тука, няма да играем.

— Казваш „няма“, а? — Тези думи очевидно принадлежаха на Розенстайн.

Вляво от Клайд, в съседната килия, един глас се обади на минаващия пазач тихо, но все пак ясно доловимо:

— Псст! Още ли няма нищо от Олбъни?

— Няма нищо, Хърмън.

— Нито писмо, а?

— Няма никакво писмо.

Гласът прозвуча много напрегнато, много възбудено, много измъчено, след това — мълчание.

След миг от друга, по-далечна килия долетя глас като от сетните дълбини на ада, които може да стигне човешка душа, преливащ от пълно, неизразимо отчаяние:

— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!

И тогава от по-горната редица друг глас:

— О, господи! Пак ли ще започне тоя селяк? Не мога да издържа. Господин надзирател! Господин надзирател! Не можете ли да му дадете нещо приспивателно на тоя?

И още веднъж гласът от долната редица:

— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!

Клайд скочи, стиснал юмруци. Нервите му бяха изопнати като готови да се скъсат струни. Убиец! Може би пред прага на смъртта. Или скърби за нещо ужасно, каквато е и собствената му съдба. Той стенеше, както самият Клайд, поне мислено, толкова често бе стенал там в Бриджбърг. Да плаче така! Боже! А трябва да има и други.

И ден след ден, нощ след нощ ще чува това пак без съмнение, докато, може би… кой знае… освен ако… Но не! О, не! Не сам той… дано не… не и неговият ден. О, не! Цяла година трябва да мине, преди това да може да се случи… нали така му каза Джефсън. Може и две години. Но все пак!… След две години!!! Усети, че го втриса, само като помисли, че дори след такъв кратък срок от две години…

Оная другата стая! И тя е някъде тук. Тая стая е свързана със затвора. Той го знае. Има някаква врата. Води при оня стол. Оня стол.

И ето пак гласа, както преди:

— Ах, боже мой! Ах, боже мой! Ах, боже мой!

Клайд се хвърли на леглото и запуши уши с ръцете си.

XXIX

„Домът на смъртта“ в тоя затвор бе една от ония глупави постройки и учреждения, плодове на човешката неотзивчивост и тъпота, за която в общи черти никой не можеше да бъде държан отговорен. Цялостният й план и вътрешен ред бяха рожби на редица основни законодателни постановления, последвани от решения и наредби, отговарящи на прищевките и измислените от различните директори нужди, докато най-после (постепенно и без никой от тях да бе вложил във всичко това нещо, което да заслужава името „мисъл“) там се бяха насъбрали и се прилагаха всевъзможни ненужни и всъщност своеволни жестокости или безсмислени и убийствени изтезания, каквито би могъл да си представи човек. И то с тая цел, щото човек веднъж осъден от съдебни заседатели, да бъде принуден да изтърпи не само онази смърт, отредена му от присъдата, но и стотици други преди това. Защото разпределението на самото помещение, както и правилникът, който уреждаше живота и поведението на затворниците, бяха достатъчни да ги подложат силом на тия изтезания.

Това бе помещение от камък, бетон и стомана, тридесет на петдесет стъпки, със стъклен покрив на около тридесет стъпки от пода. Предполагаше се то да превъзхожда по-стария и по-лош „Дом на смъртта“, с който още бе свързано с врата и беше разделено на длъж от широк коридор, по протежението на който на приземния етаж имаше дванадесет килии, осем на десет стъпки всяка, разположени по шест една срещу друга. А над тях още един етаж, известен като галерия, по пет килии от двете страни.

Обаче през средата на тоя главен коридор минаваше друг, по-тесен, който разделяше по равно долните килии и водеше в единия си край към онова, което се знаеше като „Старият дом на смъртта“ (където сега се приемаха само посетителите на осъдените), а в другия край — към стаята за екзекуции, където беше електрическият стол. Две от килиите на долния коридор — тия на пресечката с по-тесния коридор — гледаха към стаята за екзекуции. Двете килии, срещуположни на съответните ъгли, гледаха към коридора, който водеше в „Старият дом на смъртта“ или онова, което сега, с доста голямо пресилване на въображението, можеше да се нарече приемна на смъртниците, където те можеха два пъти седмично да се видят с пряк сродник или адвокат. Но с никой друг.

В „Старият дом на смъртта“ (сегашната приемна), където килиите все още съществуваха и съставяха неразделна част от реда за посещенията, те бяха в една редица и само от едната страна на коридора и предотвратяваха любопитното разглеждане на един осъден от друг, с телена мрежа отпред и зелени транспаранти, които можеше да се дръпнат пред всяка от тях. Защото в по-далечното минало при всяко пристигане или заминаване на нов смъртник, когато излизал на всекидневната си разходка или отивал на баня, или в края на краищата го извеждали през желязната вратичка на западната страна, където била стаята за екзекуции, тия транспаранти винаги се дръпвали. Другите не бивало да го виждат. И въпреки всичко „Старият дом на смъртта“ тъкмо поради това внимание и дискретност, съпроводени обаче с крайно усамотение, бе по-сетне сметнат за безчовечен и затова бе изграден този, според мнението на загрижените и състрадателни власти, по-нов и по-хубав „Дом на смъртта“.

В него разбира се, нямаше такива тесни и мрачни килии, както в стария, където таваните бяха ниски и условията непоносими, докато в новия таванът бе висок, помещенията и коридорите ярко осветени и всяка килия не по-малка от осем на десет стъпки. Но за разлика от старото помещение те се отличаваха с огромното неудобство на непреградените, да не кажем, вече лишени от завеси врати.

Освен другото поместването на затворниците на два такива етажа, както тук, налагаше на всеки осъден да понася ужасните прояви на всичките злобни, болезнени или напълно пропаднали и отчаяни типове около себе си. Никакво уединение. Денем — ярка светлина, лееща се през сводестия стъклен покрив високо над стените. Нощем — ослепителни, големи по размер и мощност електрически крушки, заливащи с блясък всяко кътче и пролука в отделните килии. Никакво уединение, никакви игри освен карти и шашки — единствените, които можеше да се играят, без затворниците да бъдат пуснати от килиите. Книги, вестници — разбира се, за всички, които можеха да четат или да изпитат удоволствие от тях при тия обстоятелства. И посещения — по правило сутрин и следобед — на католишки свещеник и по-нередовно на равин и пастор, всеки от които предлагаше съчувствието и молитвите си на желаещите да ги приемат.

Но проклятието на това място се състоеше не в предимствата му, каквито и да бяха те, а въпреки тях в непрекъснатото общуване, както всеки можеше да види, с хора, чийто дух сега бе изтерзан и обезличен от мисълта за приближаващата смърт, която за мнозина бе толкова близо, че я усещаха като ледена ръка на челото или рамото си. И никой — колкото и да се перчеше — не можеше да устои без някаква форма на умствено или физическо израждане. Унинието, напрежението, непонятният страх и отчаянието, които се носеха като вятър или лъх, потискаха или терзаеха ту едного, ту другиго. Те се изливаха най-неочаквано в ругатни, въздишки, дори сълзи, в „молби за някаква песен — за бога!“ — или в най-непреднамерени или неочаквани викове и стенания.

И нещо още по-лошо, пораждащо може би най-угнетителната и сломяваща покруса тук — напречният коридор, водещ от „Старият дом на смъртта“ от едната страна до стаята за екзекуции — от другата. От време на време — уви, колко често! — той се превръщаше в сцена или естрада поне за част от трагедията, която толкова редовно се разиграваше тук: последното действие, екзекуцията.

Защото по тоя коридор отвеждаха осъдения в последния ден на живота от по-добрата килия в новата сграда, където може да е лежал цяла година или две, в стара в бившия „Дом на смъртта“, за да може да прекара сетните си часове в усамотение, макар и да трябва въпреки всичко в последния момент да се върне по стъпките си по тоя по-тесен напречен коридор, където всички можеха да го видят — по смъртния си път към стаята за екзекуции в другия му край.

Също така всеки път, когато водеха някого на свиждане с адвокат или роднина, той трябваше да мине по средния коридор до тоя по-тесен и по него да отиде в „Старият дом на смъртта“, където го слагаха в килия, заградена на две стъпки разстояние с телена мрежа, между която и самата килия трябваше да седи надзирател, докато затворникът и неговият посетител (жена, син, майка, дъщеря, брат, адвокат) разговарят, и да слуша всичко. Никакви ръкостискания, никакви целувки, никакво приятелско докосване — дори и никаква интимна дума, която да не чуе надзирателят. А когато най-сетне за някого дойдеше съдбоносният час, всеки затворник — бил той злобен или простодушен, чувствителен или с груб нрав, неволно или преднамерено — беше принуден да чува, ако не и да вижда, последните приготовления; преместването на осъдения в една от килиите на „Стария дом на смъртта“, последната и може би придружена с ридания среща с майка, син, дъщеря, баща.

Никой не беше помислил нито при проектирането, нито при създаването на правилника за ненужните и незаслужени мъчения на довежданите тук не за да бъдат незабавно екзекутирани — в никой случай, — а по-скоро, за да бъдат задържани, докато висшите съдилища разгледат правотата на техните обжалвания.

Отначало, разбира се, Клайд почти не забелязваше всичко това. Колкото за първия ден, той вкуси само една капчица от всички тия прелести. А за да облекчи или утежни бремето му, още на другия ден към обед дойде майка му. Като не й позволиха да го придружи, тя беше останала да се посъветва за последен път с Белнап и Джефсън, а също да напише пълно описание на впечатленията си във връзка със заминаването на сина си (тия вълнуващи, незаличими впечатления!). И макар много да й се искаше да си намери стая някъде близо до затвора, още с пристигането си в Обърн отиде в канцеларията и след като представи заповед от съдията Объруолцър и молба от Белнап и Джефсън, в която те ходатайстваха да й се даде за начало поне едно свиждане насаме с Клайд, получи позволение да види сина си в съвсем друга стая, а не в „Старият дом на смъртта“. Защото самият директор вече беше чел за нейните постъпки и себеотрицание и му беше интересно да види не само нея, но и Клайд.

Но тъй неочаквано и изумително променилият се вид на Клайд тук дотолкова я потресе, че почти не можа да проговори при влизането му, дори и след като го позна — колко бледи, сиви бяха бузите му, колко мрачен и напрегнат погледът. Главата му остригана! Това облекло! И тая ужасна сграда с железни порти и резета и дълги коридори с униформени пазачи на всеки завой!

За миг тя се сепна, затрепери и малко остана да загуби свяст от напрежение, макар и да беше влизала преди в много и по-големи затвори — в Канзас сити, Чикаго, Денвър, — и раздавала брошури, чела проповеди и предлагала услугите си във връзка с всичко, което би могла да направи. Но това… това! Собственият й син! Широките й яки гърди бурно се надигаха. Тя погледна и обърна едрия си широк гръб, за да скрие за мъничко лицето си. Устните и брадичката й трепереха. Тя затършува в чантичката си за носна кърпа и същевременно полугласно заповтаря:

— Боже мой… защо ме изостави?

Но още докато го казваше, си помисли: не, не, той не бива да я види така. Нима е редно да се държи така и със сълзите си да го прави по-малодушен? И все пак въпреки силната си воля не можа да спре веднага и продължи да плаче.

А Клайд, като видя това, въпреки взетото решение да се държи и да каже нещо утешително и ободряващо на майка си, замънка:

— Не бива, мамо. Божичко, не бива да плачеш. Зная, че ти е тежко. Но всичко ще се оправи. Положително ще се оправи. Не е чак толкова лошо, колкото го мислех. — Но вътрешно си каза: „О боже, колко е лошо!“

А госпожа Грифитс додаде гласно:

— Бедното ми момче! Обичното ми момче! Но ние не бива да падаме духом. Не бива. Не бива. „И ще те избавя от примката на нечестивия.“ Господ не е изоставил нито теб, нито мен. И няма да ни изостави, сигурна съм в това. „Той ме води при тихи води.“ „Той укрепва душата ми.“ Трябва да се уповаваме на него. Освен това — добави тя живо и делово, за да ободри Клайд, пък и себе си — нали вече направих постъпки за обжалване. Адвокатите ще се погрижат още тая седмица. Ще подадат жалба. А това значи, че делото ти не може дори да бъде преразгледано по-рано от една година. Просто бях поразена да те видя така. Разбираш ли, не съм била подготвена за такова нещо. — Тя изправи рамене, вдигна глава и успя смело, макар и пресилено, да се усмихне. — Директорът тук, изглежда, е много добър, но все пак някак си, когато те видях ей сега…

Тя си избърса очите, влажни от тая неочаквана и страхотна буря, и за да отвлече себе си, както и него, заговори за предстоящата си неотложна работа. Господа Белнап и Джефсън й дали такива надежди тъкмо преди да тръгне. Тя била в кантората им и те заръчали и тя, и той да не губят смелост. А сега щяла да чете сказки, и то веднага, и скоро щяла да набави средства. О, да. И господин Джефсън щял да дойде да го види тия дни. Не бивало в никой случай да смята, че са изчерпали всичките възможности на съдилищата. Съвсем не. Прочетената му присъда положително щяла да бъде отменена и делото насрочено за ново разглеждане. Този процес бил фарс, както сам той знае.

Що се отнася до нея, щом си намери стая близо до затвора, ще отиде при най-видните пастори в Обърн да види дали не ще може да си осигури някоя черква, или две, или три, в които да говори и да защитава неговата кауза. След ден-два господин Джефсън ще й изпрати някои сведения, които би могла да използва. А след това в други черкви в Сиръкюз, Рочестър, Олбъни, Скинектъди — всъщност в много други градове на изток, — докато събере необходимата сума. Но няма да го остави. Ще идва да го види поне веднъж седмично и ще му пише през ден, а може би и всеки ден, ако има време. Ще говори с директора. Затова той не бива да се отчайва. Предстои й много и тежка работа, разбира се, но господ ще я ръководи във всичко, което предприеме. Сигурна е в това. Не е ли вече проявил своята блага и чудотворна милост?

Клайд трябвало да се моли за нея и за себе си. Да чете пророк Исаия. Да чете псалми — двадесет и втория, петдесетия, деветдесетия, всеки ден. Също пророк Авакум. „Има ли прегради срещу ръката господня?“ И после, след още сълзи, една безкрайно прочувствена и покъртителна сцена, тя най-сетне успя да си отиде, а Клайд, разтърсен до дъното на душата от толкова много мъка, се върна в килията си. Неговата майка. И на тая възраст… и с толкова малко пари… тя ще тръгне да обикаля и ще се мъчи да събере парите, необходими за спасяването му. А в миналото той се е отнасял към нея толкова лошо… както му ставаше ясно.

Той седна на крайчеца на леглото и стисна главата си с двете ръце, а в същото време отвън желязната врата се затвори и пред госпожа Грифитс остана само една самотна стая и изпитанията на предстоящата обиколка със сказки… Госпожа Грифитс се спря, съвсем не толкова сигурна или убедена във всичко, което бе разправяла на Клайд. Положително господ ще й помогне. Трябва да й помогне! Нима я беше изоставил някога досега… съвсем? А сега… тук… в най-тежкия й час, най-тежкия час за сина й!… Нима ще я изостави?

Тя спря за миг на малкия паркинг оттатък затвора и загледа високите сиви стени, стражевите кули с въоръжени пазачи в униформа, зарешетените прозорци и врати. Затвор! И нейният син беше сега вътре — още по-лошо, в този заграден и тесен дом на смъртта! И обречен да умре на електрическия стол. Освен ако… освен ако… Но не, не… това не бива да се случи! Тази апелация. Парите за нея. Трябва да се заеме с това веднага — не да размишлява, да се вайка, да се отчайва. О, не! „Мой щит и моя закрила.“ „Моя светлина и моя сила.“ „О, господи, ти си моята сила и спасение. В теб е упованието ми.“ След това избърса още веднъж очите си и добави:

— Вярвам, о, господи. Помогни ми в неверието ми.

Така госпожа Грифитс ту се молеше, ту плачеше, докато вървеше нататък.

XXX

Но след това за Клайд се заточиха дълги дни в затвора. С изключение на седмичното посещение на майка му, която, заловила се веднъж за работа, не виждаше възможност да го спохожда по-често, както пътуваше през следващите два месеца между Олбъни и Бъфало и дори Ню Йорк, но без този успех, на какъвто се беше надявала. Защото по въпроса за молбите й към черквите и обществото, както след горе-долу три седмици сондиране на местна и чисто сектантска почва се видя принудена много унило (и тайно, а не пред Клайд) да признае, християните се отнасяха, най-меко казано, много равнодушно и съвсем не толкова по християнски, колкото би трябвало. Защото всички, а особено много пасторите по тези места (понеже те най-предпазливо и сдържано изразяваха мнението на енориашите си), единодушно смятаха, че това е нашумял и, разбира се, грозен процес, завършил с присъда, с която по-консервативните среди в страната, поне ако човек съдеше по вестниците, бяха напълно съгласни.

Освен другото — коя беше тя, пък и нейният син? Някаква проповедничка, тайна мисионерка, жена, която в разрез с всички догми и предписания на организираните исторически, както и религиозни секти и учреждения (семинарии, утвърдени църкви и техни клонове и поделения — всичките тълкуващи словото божие грижливо, авторитетно и законно, понеже изхождат от историческа и догматична гледна точка), е предпочела да върви по свой път и без да е ръкоположена по един или друг начин, да ръководи подобна неузаконена и следователно съмнителна мисия. Освен това, ако беше останала у дома си, както подобава на една добра майка, и се беше посветила на сина си и на другите си деца, на грижите за тях и възпитанието им… дали това е щяло да се случи?

И не само това, но (според показанията на самия Клайд пред съда) не беше ли виновен той в прелюбодеяние с това момиче независимо дали го е убил, или не? Грях, не по-малък от убийство в очите на мнозина. Не го ли беше признал? И биваше ли да се говори в защита на един осъден прелюбодеец, макар да не е убиец (пък кой го знае), в черква? Не, никоя християнска черква не е място за обсъждане основателността на това дело независимо доколко всеки християнин във всички църкви съчувства лично на госпожа Грифитс и е против евентуална несправедливост на правосъдието спрямо сина й. Не, не! Това не е за препоръчване от нравствена гледна точка. То би могло дори да втълпи в ума на младежта някои подробности на престъплението.

Отгоре на всичко поради това, което вестниците бяха писали за идването й на изток, за да помогне на сина си, и картината, която тя представляваше с грозното си облекло, повечето пастори приемаха, че е една от онези налудничави личности, непринадлежащи към никоя определена секта, без богословско образование, самият външен вид на които може да унижи истинската и чиста вяра.

Затова те всички един по един, без всъщност да ожесточават сърцата си, но като обмисляха добре и решаваха „не“, казваха: трябва да има някакъв по-добър начин, по-необезпокоителен за християните — може би някоя обществена зала, където биха се стекли, ако се разгласеше добре чрез печата. И тъй госпожа Грифитс получи отказ от всичките, с едно-единствено изключение, и бе посъветвана да отиде другаде, докато за католиците инстинктивно, поради предубеждение, както и поради някакво неосъзнато благоразумие (може би близко до истината), тя дори и не помисли. Милосърдието на Христа, както то се тълкува от пазителя на свещените ключове свети Петър, тя знаеше, не бе достъпно за онези, които не признават пълномощията на Христовия наместник.

Ето защо след много дни, прекарани в напразно чукане на една или друга врата, доста угнетена, най-после тя се принуди да се обърне към един евреин, съдържател на най-голямото кино в Ютика — греховен театър. И той й го отстъпи безплатно за една сутрешна сказка, да изложи доводите „за“ и „против“ в делото на сина си (озаглавиха я „Една майка защитава сина си“), която й донесе при двадесет и пет цента вход на човек изумителната сума двеста долара. Отначало тази сума, колкото и малка, я насърчи да повярва, че скоро — каквото и да е настроението на правоверните християни — тя ще спечели достатъчно, за да обжалва присъдата на Клайд. Може да се позабави, но ще спечели.

Въпреки това, както скоро откри, имаше и други пера, които трябваше да вземе под внимание: пътни пари, личните й разноски в Ютика и другаде, да не споменаваме известни суми, които й се налагаше да изпраща в Денвър на съпруга, останал с малко или никакви средства за преживяване и поболял се поради тази голяма трагедия в семейството — поболял се тъй зле, че писмата от Франк и Джулия започваха да стават много обезпокоителни. Било възможно той изобщо да не оздравее. Да им помогне някак, бе необходимо.

Ето защо освен заплащането на личните си разноски тук госпожа Грифитс бе буквално принудена да тегли все нови суми от единствения си сега източник на приходи. Това беше ужасно, ако се имаше предвид бедственото положение на Клайд… но все пак нали тя трябваше да се поддържа някак си във всяко отношение, за да спечели победа? Едва ли можеше да изостави и мъжа си, за да помага само на Клайд.

И въпреки всичко (с течение на времето слушателите й ставаха все по-малко и по-малко, докато най-после се събираха не повече от шепа хора и приходът едва покриваше разноските) в края на краищата тя успя да сложи настрана хиляда и сто долара.

Тъкмо по това време, в момент на крайна тревога, Франк и Джулия й телеграфираха, че ако иска да види Ейса още веднъж, няма да е зле да се върне вкъщи незабавно. Бил много зле и нямало надежда да оцелее. И тогава, изправена пред заплашващите я няколко беди и след като единственото, което можеше да направи за Клайд, бе да го посещава веднъж или дваж седмично (в зависимост от ангажиментите й), тя побърза да се посъветва с Белнап и Джефсън и да им изложи крайните си затруднения.

Тези господа, разбрали, че всичките хиляда и сто долара — това, което бе събрала досега — ще бъдат дадени на тях, в изблик на човечност я посъветваха да се върне при мъжа си. Положително Клайд нямало да е зле засега, като се има предвид, че те разполагат с цяла година или най-малко десет месеца, докато се наложи да подадат документите и протоколите по делото. Освен това вероятно ще мине още една година, докато се стигне до решение. А без съмнение дотогава тя ще успее да събере остатъка от таксите за апелацията. Или ако не успее… е, тогава… пак… (като видяха колко е изнурена и отчаяна по това време) няма защо да се тревожи. Фирмата „Белнап и Джефсън“ ще се погрижи интересите на сина й да бъдат добре защитени. Двамата ще подадат молба за апелация и ще направят възражение… и ще направят всичко необходимо, за да осигурят на сина й безпристрастно разглеждане на делото в съответния срок.

Освободила се от това тежко за душата бреме и след две последни посещения при Клайд, при които го увери в твърдото си решение да се върне колкото може по-скоро, щом Ейса възстанови силите си и тя намери начин да събере пари за такова завръщане, госпожа Грифитс замина, но за съжаление разбра, щом се озова пак в Денвър, че не е тъй лесно да възстанови здравето на мъжа си без никакви средства.

А в същото време Клайд остана да си размишлява и да се примирява колкото може с един свят, който в най-добрия случай представляваше своеобразен ад от духовни злини, над който, както над ада на Данте, можеше да се напише: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“

Каква безотрадност! Какво бавно и все пак изгарящо психическо терзание! Очевидният ужас и угнетение — непрекъснато и неотклонимо — на всички, които въпреки своята смелост или страх, въпреки показната си смелост или истинско безразличие (имаше и такива) бяха принудени да мислят и да чакат. Защото сега във връзка с тази най-безсърдечна и жестока форма на затворнически живот той беше в постоянна психическа, ако не и физическа близост с двадесет други осъдени престъпници с различен нрав и от различни националности, всеки от които като Клайд се беше поддал на някакъв гняв, страст или мъка, присъщи нему или дължащи се на обстоятелствата. Извършили убийство — това духовно и физическо избухване, този краен изход или заключителен епизод, преживели ужасите и изтощението на душевната и съдебната борба и поражението — всичко тъй сходно с преживяното от него, — сега те се виждаха откъснати от света — зазидани — в една или друга от тези двадесет и две железни клетки и чакаха… чакаха какво?

Колко добре го знаеха те! И колко добре го знаеше той! И тези гръмогласни изблици на ярост и отчаяние или молитви от време на време. А друг път какви ругатни, мръсни или груби закачки, или разкази, отправени към всички, или непристоен смях, или въздишки и стонове в онези късни часове, когато изнемогващият дух, след като се е борил за малко тишина, би трябвало да получи кратка почивка за тялото и душата.

Във вътрешния двор за разходка, отвъд далечния край на дълъг коридор, два пъти дневно, по за няколко минути всеки път, между десет сутринта и пет следобед, извеждаха затворниците на групички по пет-шест души да подишат свеж въздух, да походят, да направят малко гимнастика или да потичат и да поскачат, ако това по им харесва. Но винаги под бдителните погледи на достатъчен брой надзиратели, за да се справят с тях, в случай че се опитат да вдигнат някакъв бунт. Там започнаха от втория ден да водят и Клайд ту с едни осъдени, ту с други. Но отначало той хранеше дълбоко убеждение, че не би могъл да взима участие в тези обществени прояви, докато другите, въпреки очакващата ги участ, излизаха с явно удоволствие.

Двамата чернооки италианци със зловещ вид, единият от които убил момиче поради това, че не искало да се омъжи за него; другият ограбил своя тъст, а след това го убил и се опитал да изгори трупа му, за да се сдобият той и жена му с пари! И едрият Лари Донахю — главест и широкоплещест, с големи крака и ръце, служил някога в експедиционен корпус, — който, изхвърлен от работа като нощен пазач в една бруклинска фабрика, причакал нощем надзирателя, дето го уволнил, и го убил на едно празно място, но не бил достатъчно предпазлив и изгубил военен медал, който в края на краищата го издал и помогнал да го заловят. Клайд научи всичко това от странно равнодушните, затворени и все пак като че ли дружелюбни надзиратели, които денонощно двама по двама пазеха тези килии и се сменяваха на всеки осем часа. И полицаят Райордан от Рочестър, който убил жена си, понеже решила да го напусне, а сега сам той трябваше да умре. И Томас Моурър, младият „фермер“ или ратай, какъвто беше всъщност, когото Клайд беше чул да стене първата вечер — човек, който убил господаря си с вила и който трябваше скоро да умре, както Клайд научи: Томас крачеше все покрай стената, с наведена глава, с ръце на гърба — груб, як, недодялан, около тридесетгодишен мъж, който имаше вид на толкова сломен и измъчен човек, че никой не би го сметнал за способен да измъчва и убива. Клайд му се чудеше — каква ли е истинската му вина?

После Милър Никълсън, адвокат от Бъфало, може би към четиридесетгодишен, висок, строен и с налагаща се външност, изтънчен интелектуален тип, за когото никога не бихте казали, че е убиец — също както и за Клайд, — но който въпреки всичко бе осъден за това, че отровил много богат старец, а след това се опитал да присвои богатството му. И все пак, поне както се струваше на Клайд, във външността и маниерите му нямаше нищо, което да подсказва, че е толкова лош — учтив и любезен човек, който, като забеляза Клайд още на първата сутрин след пристигането му тук, се доближи и попита: „Страх ли ви е?“ Но с такъв мил и съчувствен тон, че Клайд го чу и разбра, макар и да стоеше объркан, скован и почти без да смее да помръдне… да мисли. И въпреки това настроение и защото се чувстваше безвъзвратно загубен, отговори:

— Като че ли да.

Но щом го изрече, се зачуди защо го е казал (такова малодушно признание), а сетне, понеже у този човек имаше нещо ободряващо, съжали, че го е казал.

— Вие се казвате Грифитс, нали?

— Да.

— А моето име е Никълсън. Не се плашете. Ще свикнете. — Той сполучи да се усмихне с весела, макар и бледа усмивка. Но неговите очи… в тях нямаше същото изражение — те не се усмихваха.

— Мисля, че не ме е страх — отговори Клайд в опита да промени първото си прибързано и неволно признание.

— Вижте, така е по-добре. Дръжте се. Всички тук трябва да се държим, иначе всички ще полудеем. По-добре подишайте свободно. Или походете бързо. Ще се почувствате по-добре.

Той се отдалечи на няколко крачки и започна да прави гимнастически упражнения за ръцете. Клайд остана на мястото си и си повтаряше почти на глас — толкова потресен бе още: „Всички тук трябва да се държим, иначе ще полудеем.“ Това беше вярно, както видя и почувства след първата вечер. Ще полудее наистина. Може би измъчен до смърт от принудата да бъде свидетел на тези ужасни и напълно съсипващи — за всекиго от тях, — надвиснали над тях трагедии. Но колко ли време ще трябва да търпи това? Колко дълго ще може да търпи?

В течение на един-два дена обаче той откри, че не всичко в този „Дом на смъртта“ е точно така — не всичко е само ужас, поне външно. Той беше всъщност — и въпреки надвисналата над всекиго от тях смърт — средище на закачки, шеги и насмешки, дори игри, гимнастика и представления — всевъзможни състезания по умение или спорове на всички възможни теми — от смъртта до липсата на жени, поне такива теми, каквито позволяваше общото ниско равнище на умственото им развитие.

В повечето случаи, щом свършеше закуската, между тези, които не бяха повикани на разходка с първата група, започваше игра на шашки и карти, двете игри, които се играеха — не с комплект пионки или тесте карти между групите, пуснати от килиите, като един от вечно присъстващите надзиратели снабдяваше двамата играещи затворници с по една шахматна дъска, но без пионки. Те не бяха необходими. След това единият съобщаваше първия си ход: „Местя от G2 на D1“ — всички квадрати бяха номерирани в едната посока с букви, в другата с цифри. Ходовете бележеха с молив.

Тогава вторият играч, след като отбележеше този ход на своята дъска и обмислеше значението му за неговото общо положение, извикваше: „Аз местя от D7 на E5.“ Ако някои други от останалите в килиите решеха да се присъединят към играта — било на едната страна, било на другата, — всеки от тях също получаваше дъска и молив, щом изразеше това желание. Тогава Малчо Бристъл, който искаше да помага на „Холандеца“ Суигорт, можеше да се обади:

— Не бих го направил това, Холандец. Чакай малко, има един ход, по-добър от тоя.

И така продължаваше със закачки, псувни, смях, спорове, според промените в късмета и трудностите на играта. Същото ставаше и с картите. Всеки участник си стоеше в килията и пак играта имаше същия успех.

Но Клайд не обичаше карти и не харесваше тези дълги часове подигравки и груби разговори. В тях имаше за него (с изключение на приказките само на един човек — Никълсън) прекалено много неприлични, дори вулгарни изрази, които не му допадаха. Но Никълсън го привличаше. Започваше да му се струва след известно време, след няколко дена, че този адвокат — присъствието и общуването с него през часовете на разходка, когато се случеха да бъдат в същата група — може да му помогне да понесе всичко това. Той беше най-интелигентният и най-порядъчен човек тук. Всички бяха толкова различни, понякога мълчаливи, а в повечето случаи тъй мрачни, груби или затворени.

Но после, и то не повече от седмица след идването му тук — тъкмо когато благодарение на интереса му към Никълсън започваше да се чувства поне малко по-сигурен, — дойде екзекуцията на Паскуале Кутроне, италианец, осъден за това, че убил брат си, който се опитал да прелъсти жена му. Той беше в една от най-близките до напречния коридор килии, както Клайд разбра след идването си, и почти се беше побъркал от угнетение. Във всеки случай него винаги го оставяха в килията, когато извеждаха другите в групи по шест на разходка. Но колко ужасно бе изпосталялото му лице, когато Клайд минаваше край килията и понякога надзърташе вътре — лице, разделено на три надлъжни части от две бразди — бръчките на затворническата мъка, които водеха от очите до ъгълчетата на устата.

От деня, когато Клайд пристигна, Паскуале беше започнал денонощно да се моли. Защото още преди това бил уведомен за приблизителната дата на смъртното наказание, някъде през текущата седмица. А след това започна да пълзи нагоре-надолу в килията по ръце и колена, да ближе пода и да целува краката на разпънатия на кръста пиринчен Христос, който му бяха дали. Освен това при него непрекъснато идваха брат и сестра, току-що дошли от Италия, заради което в определени часове го водеха в „Старият дом на смъртта“. Но, както всички си шепнеха, умствено Паскуале бе в състояние, в което не можеха да му помогнат никакви братя и сестри.

Цяла нощ и цял ден, когато не беше на свиждане, той пълзеше насам-натам и се молеше и онези, които се мъчеха да четат, за да убият времето, бяха принудени да слушат мърморените от него молитви и тракането на броеницата, на която отмяташе безбройните си „Отче наш“ и „Аве Мария“.

И макар да се чуваха гласове, които от време на време се обаждаха: „О, боже господи… да беше заспал поне за мъничко!“, той все продължаваше и продължаваше. И непрестанното чукане с главата в пода, когато се молеше, докато най-после настъпи съдбовният ден преди смъртта му, когато отведоха Паскуале от килията му тук в друга оттатък в „Старият дом на смъртта“ и където, до другата сутрин, както Клайд сетне научи, да могат да идват за последно сбогом, ако имаше кой да дойде. Оставяха му също и няколко часа да приготви душата си за нейния създател.

Но какво странно състояние обзе тази нощ всички в това зловещо помещение! Малцина ядоха нещо вечерта, както личеше по изнасяните табли. Възцари се мълчание, а след това полугласните молитви на тези, които не бяха толкова далече от съдбата на Паскуале, както им беше известно. Един италианец, осъден за убийство на банков пазач, изпадна в истерия, разпищя се, запрати стола и масата в килията срещу решетките на вратата, раздра на късчета чаршафите на леглото и се опита да се удуши, докато не го хванаха и отведоха в килия в друга част на сградата, за да бъде прегледан дали не е полудял.

А другите, в цялото това възбуждение човек можеше да ги чуе как крачат, мърморят или викат на пазачите да направят нещо. Що се отнася до Клайд, както не беше преживял или си представял подобна сцена, той буквално се тресеше от страх и ужас. Цялата последна нощ в живота на този човек той лежа на леглото си и се бори с видения. Ето как изглеждаше, значи, смъртта тук: хората се молеха, плачеха, загубваха разума си… а смъртоносният процес съвсем не забавя своя ход, въпреки целия ужас. Вместо това, в десет часа, за да умирят всички останали, им донесоха студена вечеря, но никой не яде освен китаеца в килията срещу Клайд.

А после, в четири на другата сутрин, надзирателите, натоварени със зловещата задача, минаха тихо по главния коридор и дръпнаха тежките зелени завеси, с които бяха снабдени килиите, тъй че никой да не види съдбоносното шествие, което трябваше да се върне по напречния коридор от „Старият дом на смъртта“ до стаята за екзекуции. Но въпреки всичко Клайд и всички други се събудиха и седнаха на леглата си при този звук.

Ето я сега екзекуцията! Ударил бе часът на смъртта. Това беше сигналът. В килиите мнозина от онези, които от страх или разкаяние, или вродени религиозни убеждения бяха почувствали нужда от вяра, която да ги защити или утеши, стояха на колене и се молеха. Сред останалите някои само крачеха или мърмореха. А трети се провикваха от време на време в неудържим пристъп на ужас.

Що се отнася до Клайд, той бе изтръпнал и онемял. Почти лишен от способността да мисли. Те ще убият този човек там, в другата стая. Този стол… този стол, от който толкова много го беше страх през цялото време, е там… толкова близо сега. Но пък неговият час, както му казаха Джефсън и майка му, е още толкова далечен… ако изобщо… ако изобщо някога настъпи… ако изобщо… някога…

Но ето други звуци. Някакво ходене насам-натам. Някъде се хлопва врата на килия. После явно вратата, която води от „Старият дом на смъртта“ в това помещение, се отваря… защото се чува глас… няколко гласа, още неясни. Сетне друг глас, малко по-ясно, сякаш някой се моли. Това издайническо тътрене на крака, докато някакво шествие минава по този коридор.

— Господи, помилуй! Исусе Христе, помилуй!

— Дева Марио, преблага Богородице, майко на милостта, свети архангел Михаиле, застъпи се за мен, ангеле хранителю, моли се за мен!

— Пресвета Богородице, моли се за мен; свети Йосифе, моли се за мен! Свети Амброзий, моли се за мен…

Това беше гласът на свещеника, който придружаваше обречения и четеше ектения. Но пък той не бил вече с ума си, както казваха. Ала не беше ли това неговият глас, дето мърмореше? Точно тъй. Клайд го позна. Беше го чувал твърде много напоследък. А сега ще отворят другата врата. Той ще погледне през нея… този обречен човек… който толкова скоро ще умре… ще види онова… тази качулка… тези ремъци. О, той вече знае всичко за тях, макар че може би никога не ще ги сложат на него.

— Сбогом, Кутроне! — Това беше дрезгав, пресеклив глас от някоя близка килия, Клайд не можеше да разбере от коя. — Върви в по-добър свят от тоя!

И тогава се чуха други гласове:

— Сбогом, Кутроне. Бог да те пази… макар и да не говориш английски.

Шествието отмина. Тази врата се затвори. Той е вътре сега. Те го пристягат с каишките без съмнение. Питат го има ли да каже още нещо — него, който вече не е с ума си. Сега положително каишките са вече стегнати. Качулката дръпната надолу. След миг, след миг положително…

И тогава, при все че Клайд не го знаеше, нито го забеляза в момента, светлините в помещението, както и в целия затвор, изведнъж примигнаха: поради глупост или недомислие една и съща мрежа даваше ток за смъртните наказания и за осветлението на това и всички други помещения. И веднага един глас се провикна:

— Ето го на! Това е то! Сега е свършил вече.

И втори глас:

— Да, простил се е с живота, нещастникът!

А после, след може би една минута, второто примигване, траещо може би тридесетина секунди, и най-сетне трето.

— Ето на̀… това е краят сега.

— Да. Сега той вече знае какво има на другия свят.

След това — тишина, мъртво смълчаване, само по някоя молитва, мърморена тук и там. Но Клайд бе изстинал и трепереше от някаква треска. Не смееше да мисли, камо ли да заплаче. Ето как ставала тази работа. Дръпнаха завесите. А след това… след това. Вече го нямаше. Тези три примигвания на лампите. Положително това са били електрически удари.

И след всичките тези молитви по цели нощи! Тези стенания! Това блъскане на главата в земята! И само до преди една минута той бе жив… мина оттук. Но сега е мъртъв. А някой ден сам той… сам той!… Как може да бъде сигурен, че няма да е? Как може?

Той се тресеше и тресеше, легнал по лице на леглото си. Надзирателите дойдоха и дръпнаха завесите — толкова сигурни и уверени в живота си, сякаш няма смърт на този свят. След това ги чу да приказват — не на него, той се беше държал много затворено досега, а на някои други.

Бедният Паскуале! Цялата тази работа със смъртното наказание не била правилна. Директорът мислел така. Те също. Директорът правел постъпки за премахването му.

Но този човек! С неговите молитви! И сега го няма. Килията му там е празна и в нея ще сложат друг… за да загине и той после. Някой… мнозина като Кутроне, като самия него… са лежали в тази килия… на това легло. Клайд седна… премести се на стола. Но той… те… са седели и на него… също. Той се изправи — и веднага се отпусна пак на леглото. „Боже! Боже! Боже! Боже!“ — възкликна той наум — не на глас — и все пак не много по-различно от този другия, който така ужасно го измъчи през първата нощ след пристигането му и който още бе тук. Но и той щеше да си отиде. И всички тези други… и сам той може би… освен ако… освен ако…

Клайд преживя смъртта на първия осъден.

XXXI

Междувременно обаче състоянието на Ейса оставаше сериозно и минаха цели четири месеца, преди да може пак да сяда, а госпожа Грифитс да помисли за подновяване на сказките си. Но тогава общественият интерес към нея и към съдбата на сина й бе значително намалял. Никой денвърски вестник не пожела да финансира още едно нейно отиване срещу каквито и да било услуги. А хората от околността, където бе извършено престъплението, си спомняха за госпожа Грифитс и сина й много ясно и що се отнасяше до нея — със съчувствие, за него обаче, от друга страна, мислеха, че е вероятно виновен в този случай и съответно наказан за престъплението; че би било по-добре делото да не се апелира или ако се апелира, апелацията да бъде отхвърлена. Тези виновни престъпници с вечните им апелации!

А Клайд в „Дома на смъртта“ преживяваше все нови и нови екзекуции, макар и да откриваше за свой неизменен ужас, че никой никога не можеше да свикне на такова нещо; земеделският ратай Моурър за убийството на бившия си работодател; полицаят Райордан за убийството на жена си (а какъв чудесен, снажен човек беше той само една минута преди смъртта!); а после, преди края на месеца, отиде китаецът, когото кой знае по каква причина държаха толкова дълго (и без да каже дума на прощаване никому, макар и да беше добре известно, че знае някоя и друга английска дума). А след него Лари Донахю, войникът от експедиционния корпус, който гръмогласно се провикна тъкмо преди да се затвори зад него вратата:

— Сбогом, момчета. Бъдете щастливи!

А след него пак… о, това беше тъй тежко, толкова близко до самия Клайд… така съсипващо за силите му при мисълта, че ще трябва да влачи това непоносимо съществуване без… не друг, а Милър Никълсън! След пет месеца, през които можеха да се разхождат заедно и да си говорят, и от време на време да се обаждат един на друг от килиите си, и Никълсън беше започнал да го съветва кои книги да чете, беше му дал и един много важен съвет във връзка с делото му при апелация… или в случай на преразглеждане, а именно: да се бори с всички средства против допускането на писмата на Робърта като веществено доказателство, поне не и в този им вид, както са, на това основание, че емоционалната им сила ще пречи на съдебните заседатели, където и да се състои процесът, спокойно и безпристрастно да разгледат съдържащите се в тях съществени факти и вместо да се представят писмата в сегашния им вид, да бъдат извлечени от тях само фактите и това извлечение, само то, да бъде представено на съдебните заседатели.

— Ако вашите адвокати сполучат да убедят апелативния съд в правотата на това искане, положително ще спечелите делото.

И Клайд веднага, като поиска свиждане с Джефсън, изложи това внушение пред него и го чу да му казва, че е разумно и че той и Белнап положително ще го включат в молбата за апелация.

Но не дълго след това надзирателят, като заключи вратата му на връщане от двора, кимна към килията на Никълсън:

— Следващият е той. Не ти ли каза? След три дена.

Изведнъж Клайд се сви — новината му подейства като леден, смразяващ полъх. Понеже тъкмо се прибираше от двора, където двамата се бяха разхождали и приказвали за друг затворник, току-що докаран — унгарец от Ютика, осъден за това, че изгорил любовницата си в пещ и сетне си признал: огромен, груб, мургав, неук мъж с лице като на грозните фигури по готическите катедрали. И Никълсън каза, че е положително повече животно, отколкото човек. Но нито дума за себе си. Само след три дена. И той можеше да се разхожда и разговаря, като че ли нищо няма да се случи, макар според надзирателя да му е било съобщено предишната вечер!

На другия ден пак същото — той се разхождаше и говореше, като че нищо не се бе случило, гледаше към небето и дишаше въздуха. А неговият другар Клайд, твърде разстроен и трескав, твърде потиснат от страхопочитание и ужас, след като бе мислил за това цяла нощ, не можеше да каже нито дума и само мислеше: „И той може да се разхожда тук! И да бъде тъй спокоен! Що за човек е той?“ И изпитваше огромно благоговение и отмалялост.

На другата сутрин Никълсън не излезе, а остана в килията си и се зае да унищожава куп писма, които беше получавал от много места. А към пладне се обади на Клайд, който беше през две килии от неговата на другата страна:

— Изпращам ви нещо за спомен. — Но нито дума за предстоящия му край.

След това надзирателят донесе две книги: „Робинзон Крузо“ и „Хиляда и една нощ“. Тази вечер преместиха Никълсън от килията му, а на сутринта, преди зори — завесите; същото шествие, минаващо по коридора, което вече беше добре познато на Клайд. Но някак си този път беше по-различно… тъй близко… така жестоко. И когато мина, Никълсън се обади:

— Бог да ви благослови всички. Желая ви да имате късмет и да се отървете.

И Клайд след това самотен… ужасно самотен. Сега нямаше тук никой, никой, който да му допада. Можеше само да седи и да чете… и да мисли… или да се преструва, че го интересува това, което другите казват, защото не можеше наистина да се интересува от приказките им. Душевният му мир бе такъв, че когато се откъснеше от сполетелите го сега терзания, изпитваше по-голямо влечение към романтиката, отколкото към действителността. Когато изобщо четеше, предпочиташе леки, романтични книги, които описваха някакъв свят, подобен на този, в който би искал да живее, пред всякакво четиво, което и най-малко се доближаваше до жестоката действителност на света вън, да не говорим за самия затвор. Какво ли щеше да стане с него в края на краищата? Беше така самотен! Имаше само писмата от майка си, брата и сестрите. А Ейса не оздравяваше, и майка му все още не можеше да се върне при него — животът беше толкова труден там в Денвър! Майка му търсела някакво богословско училище, където да преподава, докато гледа болния Ейса. Но тя помолила преподобния Дънкан Макмилан, млад проповедник, с когото се запознала в Сиръкюз, когато работила там, да дойде да го споходи. Бил толкова просветен и толкова добър. Тя била сигурна, че ако дойде, ще бъде много полезен за Клайд и ще му бъде яка опора в тези безпросветни и тягостни дни, когато самата тя не може да бъде при него.

Защото, когато госпожа Грифитс за първи път обикаляше черквите и пасторите по тези места да търси помощ за сина си и получаваше твърде малко отвсякъде, беше се запознала с преподобния Дънкан Макмилан в Сиръкюз, където той възглавяваше независима несектантска черква. Беше млад и както самата нея и Ейса, неръкоположен пастор или евангелист, обаче с далече по-ревностен и по-устремен темперамент в религията. По времето, когато госпожа Грифитс се появи на сцената, той вече беше чел много за Клайд и Робърта и беше горе-долу убеден, че с произнесената присъда вероятно е била извършена една справедливост. Обаче голямата й скръб и загриженото търсене на помощ дълбоко го трогнаха.

Сам той беше предан син. Притежаваше високо поетична и емоционална натура, макар и потисната или възвишена в полово отношение, и беше един между многото в този северен край, който бе трогнат и развълнуван от престъплението, в което се предполагаше да е виновен Клайд. Тези високо прочувствени и изпълнени с терзания писма на Робърта! Явно тъжният й живот в Ликъргъс и Билц! Колко често си беше мислил за всичко това още преди да се запознае с госпожа Грифитс. Тези прости и високи добродетели, носители на които очевидно бяха Робърта и семейството й в този романтичен, хубав провинциален свят, от който произхождаха! Без съмнение Клайд беше виновен. А ето ти изведнъж тази госпожа Грифитс, много нещастна и безутешна, която твърди, че син й е невинен. И в същото време този Клайд в неговата килия, обречен на смърт! Дали беше възможно по някакво странно стечение на обстоятелствата да е била допусната съдебна грешка и Клайд да не е толкова виновен, колкото изглежда?

Макмилан имаше изключителен темперамент — беше вглъбен, странен. Един свети Бернар, Савонарола, свети Симеон, Петър Отшелник на днешните времена. Той приемаше живота, мисълта, всичките им форми и всички обществени организации, като слово, израз, дъх божи. Само така. Но все пак оставяше място и за сатаната и злините му — пропъдения Луцифер, кръстосващ по земята. И все пак мислеше за блаженствата, проповедта на планината, за свети Йоан, който право виждаше и тълкуваше Христа и бога. „Който не е с мен, той е против мен, и този, който не събира с мен, той разпилява.“ Странна, силна вглъбена, бурна, милостива и по свой начин прекрасна душа, страдаща от мъчителна жажда за невъзможна справедливост.

В разговорите си с него госпожа Грифитс беше му повтаряла да помни, че и Робърта не е била съвсем невинна. Не е ли грешила със сина й? И как можеше той напълно да я оправдае? Голяма съдебна грешка. Нейният син бе осъден най-несправедливо, и то поради жалостивите и въпреки това романтични и поетични писма на това момиче, които изобщо не е трябвало да се правят достояние на съдебни заседатели мъже. Те не били способни, както тя сега твърдеше, да отсъдят справедливо и по съвест там, където става дума за нещо тъжно във връзка с романтично и хубаво момиче. Тя се уверила в това в мисионерската си работа.

Тази мисъл се видя сега на преподобния Дънкан важна и много близка до истината. А може би, както тя сега поддържаше, ако някой решителен и добродетелен пратеник божи посети Клайд и със силата на своята вяра и божието слово го накара да разбере онова, което тя е сигурна, че още не е разбрал, и което тя в разтревоженото си състояние като негова майка не е могла да го накара да разбере — цялата порочност и ужас на прегрешението му с Робърта спрямо безсмъртната му душа в този живот и след него, — тогава от благодарност за благоговението и вярата му в бога целият позор на греха му ще бъде измит, нали така? Защото независимо от това дали е извършил престъплението, в което го обвиняват сега, или не (а тя била убедена, че не го е извършил), не беше ли все пак надвиснала над него сянката на електрическия стол, опасността всеки миг да умре, дори преди да се стигне до решаването на делото му, и да бъде призован пред своя създател с този смъртен грях на прелюбодеянието, тежащ върху му, да не говорим за всичките му лъжи и неискрено поведение не само спрямо Робърта, но и спрямо онова другото момиче в Ликъргъс? А чрез възвръщането към вярата и разкаянието нямаше ли да се очисти от това? Само да можеше да се спаси душата му, тя, пък и той ще се сдобият с мир на този свят.

След като получи едно, а след това и второ умоляващо писмо от госпожа Грифитс, в които, като се завърна в Денвър, тя изтъкваше самотността на Клайд и нуждата му от съвет и помощ, преподобният Дънкан замина за Обърн. И когато стигна там и разясни на директора на затвора каква е истинската му цел — духовното спасение на душата на Клайд заради самия него, заради майка му и заради господа, — той бе веднага допуснат в „Дома на смъртта“, при самия Клайд, до самата врата на килията му, където се спря, надзърна през решетката и видя Клайд да лежи съвсем сломен на леглото си и да се мъчи да чете. Тогава Макмилан притисна високата си слаба снага към решетката и без всякакво въведение започна, склонил молитвено глава:

Той замълча, но чак след като прочете със звучния си и действително прекрасен глас целия петдесети псалом. И тогава вдигна очи, защото Клайд, много учуден, беше първо седнал, след това се изправил и странно очарован от младежката и енергична, макар и бледа фигура, беше пристъпил по-близо до вратата на килията. Тогава проповедникът му каза:

— Аз ти нося, Клайд, милостта и спасението на твоя бог. Той ме повика и аз дойдох. Той ме изпрати, за да мога да ти кажа, че макар греховете ти да са червени, те ще станат бели като сняг. Макар да са червени като пурпур, ще станат като вълна. А сега нека да поразмишляваме с господа.

Той млъкна и благо загледа Клайд. Топла, младежка, малко романтична полуусмивка заигра на устните му. Харесваше му младостта и изтънчеността на Клайд, който, от своя страна, бе явно очарован от тази изключителна фигура. Религиозен фанатик, разбира се. Но протестантският пастор на затвора не можеше с нищо да се мери с този човек — не беше нито тъй привлекателен, нито можеше така да увлича.

— Казвам се Дънкан Макмилан — каза той — и идвам от Сиръкюз, където се трудя за господа. Той ме изпрати, също както изпрати майка ти при мен. Тя ми разказа всичко, каквото вярва. Аз прочетох всичко, каквото си казал ти. И зная защо си тук. Но дойдох, за да ти донеса духовна радост и отрада. — И той неочаквано цитира псалом дванадесети, стих трети: — „Докога ще измислям кроежи в душата си и ще скърбя в сърцето си денем и нощем?“ Това е псалом дванадесети, стих трети. А ето и друго, което сега ми идва наум и което трябва да ти кажа. И то е от Библията, псалом девети: „И дума в сърцето си: «Няма да се поклатя; от рода в род зло няма да ми се случи.»“ Но ето зло ти се е случило, както виждаш. На всички нас, които живеем в грях, се случва. А ето и още нещо, за което тъкмо се сещам и мога да ти кажа. И то е от псалом девети, стих тридесет и втори: „И дума в сърцето си: «Бог е забравил, скрил е лицето си.»“ А на мен ми е заповядано да ти кажа, че той не крие лицето си. Казано ми е да ти цитирам това от псалом седемнадесети: „В деня на моето нещастие те се дигнаха против мене, ала господ беше моя опора. Той протегна ръка от висинето и ме взе, и извлече ме из многото води; избави ме от силния ми враг и от онези, които ме мразеха и бяха по-силни от мене. Изведе ме той на просторно място и ме избави, защото благоволи към мене.“ Клайд, всичко това са думи, отправени към теб. Те ми идват тук на устата, също като че ли някой ми ги шепне. Аз съм само посредникът, чрез когото тия думи се отправят направо към теб. Посъветвай се със собственото си сърце. Обърни се от сянката към светлината. Да счупим тези окови на мъката и обезсърчението; пропъди тия сенки и тоя мрак. Ти си прегрешил. Господ може и ще ти прости. Покай се. Върни се при тоя, който е сътворил света и бди над него. Той не ще отблъсне вярата ти, не ще пренебрегне молитвите ти. Обърни се към него вътрешно, в стените на тая килия, и кажи: „Господи, помогни ми! Господи, чуй моята молитва! Господи, проясни очите ми!“ Нима мислиш, че няма бог и че той не ще ти отговори? Моли се. В бедата си обърни се към него, не към мен, нито към някой друг. Към него! Моли се! Говори му. Викай го. Кажи му истината и го моли за помощ. Толкова сигурно, както това, че стоя пред теб, стига в сърцето си наистина да се покаеш във всяко зло, което си сторил; истина, истина ти казвам, ти ще го чуеш и ще го усетиш. Той ще те вземе за ръка. Ще влезе в тая килия и в душата ти. Ти ще го познаеш по спокойствието и светлината, които ще изпълнят разума и сърцето ти! Моли се! И ако имаш нужда пак да ти помогна по някакъв начин, да се помоля с теб или да ти направя някаква услуга, да те ободря в самотата ти, трябва само да ме повикаш: пиши ми една картичка. Аз обещах на майка ти и ще направя всичко, каквото мога. Директорът на затвора има адреса ми.

Той каза това със сериозен и убедителен тон и замълча, понеже досега на лицето на Клайд се четеше повече любопитство и удивление, отколкото нещо друго.

И същевременно, понеже Клайд бе толкова млад и във вида му имаше нещо самотно и безпомощно, откакто майка му и Никълсън не бяха до него, Макмилан добави:

— Ще бъде много лесно да ме повикаш всеки миг. Аз имам много верска работа в Сиръкюз, но винаги с радост ще я оставя, когато мога да направя още нещо за теб. — И той се обърна, сякаш за да си отиде. Но Клайд, сега очарован от него, от неговото жизнено, уверено и любезно държане, толкова различно от напрежението, страха и самотността на живота тук, извика:

— О, не си отивайте още! Моля ви, недейте! Много е мило от ваша страна да дойдете да ме видите и аз съм ви много благодарен. Майка ми писа, че може да дойдете. Виждате ли, тук е много самотно. Не съм мислил много за това, което ми казахте, може би защото не съм се чувствал толкова виновен, колкото ме мислят някои. Но немалко съм съжалявал за станалото. И положително всеки тук си плаща доста за миналото. — Погледът му беше много печален и напрегнат.

И Макмилан, дълбоко трогнат за първи път, веднага отговори:

— Клайд, не се измъчвай. Аз ще дойда пак да те видя най-много след една седмица, защото сега виждам, че имаш нужда от мен. Не искам от теб да се молиш, защото те мисля виновен за смъртта на Робърта Олдън. Аз не зная. Не си ми казал. Само ти и господ знаете какви са твоите прегрешения и скърби. Но зная, че имаш нужда от духовна помощ, и бог ще ти я окаже… о, в пълна мяра. „Господ ще бъде прибежище за угнетения; прибежище в час на бедствие.“

Той се усмихна, като че сега наистина бе обикнал Клайд. И Клайд, усетил това и заинтригуван, отговори, че нямал засега нищо, каквото да му каже, освен той да обади на майка му, че е добре, и може би да я поуспокои малко, ако може. Писмата й били много тъжни, както му се струва. Тревожела се твърде много за него. Освен това сам той не се чувствал чак толкова добре — бил малко отпаднал и разтревожен тези дни. Че кой нямало да бъде в неговото положение? Наистина само да можел да постигне душевно спокойствие с молитви, с радост щял да се моли. Майка му винаги го карала да се моли, но трябвало да си признае, че досега, за съжаление, не се е вслушвал много в съвета й. Имаше много потиснат и мрачен вид — лицето му отдавна бе придобило биещата на очи затворническа бледост.

И преподобният Дънкан, вече много трогнат от състоянието му, отговори:

— Е, не се тревожи, Клайд. Положително ще се сдобиеш с просветление и мир. Сигурен съм в това. Виждам, че имаш Библия тук. Отвори я на псалмите, където искаш. Петдесетия, деветдесетия, двадесет и втория. Отвори на Евангелието от Йоана. Препрочитай го пак и пак. Мисли и се моли — мисли за всичко около теб, за луната, звездите, слънцето, дърветата, морето, за собственото ти биещо сърце, за тялото ти и силата, — и се питай кой ги е направил. Откъде са дошли? И тогава, ако не можеш да си го обясниш, запитай се дали този, който е направил тях и теб — който и да е, какъвто и да е, където и да е, — не е достатъчно силен и мъдър, и добър, за да ти помогне, когато имаш нужда, да ти дари светлина и мир и да ти посочи пътя, когато имаш нужда. Само се запитай кой е създателят на цялата тая безспорна действителност. И тогава запитай него, твореца на всичкото, да ти каже как и какво да правиш. Не се съмнявай. Само го питай и ще видиш. Питай нощем, денем. Сведи глава, моли се и ще видиш. Истина ти казвам, той не ще те изостави. Аз зная, защото имам тоя мир.

Той загледа Клайд убедително, сетне се усмихна и си отиде. А Клайд, облегнал се на вратата на килията, се замисли. Създателят! Неговият създател! Създателят на света!… Питай и ще видиш!…

И въпреки всичко все още не го напускаше това негово пренебрежение към религията и плодовете й — непрекъснатите, но безплодни молитви и проповеди на баща му и майка му. Нима ще се обърне към религията сега само защото е в безизходица и е подплашен, както тези другите? Да се надява, че не. Поне не така.

И все пак настроението, пък и темпераментът на преподобния Дънкан Макмилан — младостта, силата, убедеността и драматичността на младата му снага, лице, очи — ту интригуваха, ту трогваха Клайд, както никой проповедник или пастор в целия му живот досега. Бе заинтересуван, привлечен, омагьосан от вярата на този човек, независимо от това дали веднага или изобщо някога… когато и да било… ще може да се проникне с такова упование, с каквото явно бе проникнат този човек.

XXXII

Личното убеждение и силата на такъв човек като преподобния Дънкан Макмилан, макар и в известен смисъл да беше нещо много познато за Клайд, което само допреди осемнадесет месеца не би го трогнало в никакво отношение (понеже цял живот беше свикнал на нещо подобно), все пак тук, при тези обстоятелства, му подейства по-другояче. Хвърлен в затвора, откъснат от света, принуден от ограниченото във висша степен естество на живота в този „Дом на смъртта“ да търси утеха или облекчение в собствените си мисли, Клайд, както и всеки друг, попаднал в такава обстановка, ще не ще, трябваше да се посвети на миналото, настоящето или бъдещето. Но да се размишлява за който и да е момент от миналото, бе тъй тежко! То пареше и изгаряше. А сегашното (непосредствената среда), както и бъдещето със смъртния страх от онова, което положително щеше да се случи, ако апелацията не сполучеше, бяха еднакво страшни за будното му съзнание.

И тогава последва това, което неизменно следва по петите всяко измъчвано съзнание. От нещо, което буди у него ужас или омраза, но за което знае или чувства, че е неизбежно, то търси убежище в онова, на което може да се надява или поне да си го мечтае. Но на какво може да се надява, за какво може да мечтае? Поради новото внушение, направено от Никълсън, едно преразглеждане на делото бе всичко, което можеше да се очаква, и в този случай, при положение че го оправдаят, би могъл да замине някъде надалеч… в Австралия… или Африка… или Мексико, или някое такова място, където, под друго име, забравил старите си познанства и стремежи по отношение на живота във висшите обществени кръгове, който съвсем доскоро го беше привличал, би могъл да започне някакво ново дребно съществуване. Но пътя на тези изпълнени с надежди мечти, разбира се, преграждаше смъртоносен призрак — отказът на апелативния съд да разреши преразглеждането на делото. Защо не… след решението на тези съдебни заседатели в Бриджбърг? А после, както в онзи сън, в който се беше обърнал да бяга от кълбо змии и се бе озовал пред тичащи насреща носорози с по два рога, той се изправяше пред това ужасно нещо в съседната стая — този стол! Този стол! Неговите каишки и електрическите удари, от които така редовно примигваха лампите в това помещение. За него бе непоносима мисълта да влезе там… когато и да било. Ами ако апелацията бъде отказана? Не! Би искал да не мисли повече за това.

Но пък освен за това, за какво друго можеше да мисли? Тъкмо този беше въпросът, който до момента, когато дойде преподобният Дънкан Макмилан с неговия призив да се обърне направо и (както той твърдеше) успешно към създателя на всичко живо, беше непрекъснато измъчвал Клайд. А то… колко просто било решението!

„Дадено ви е да познаете мира божи“ — настояваше Макмилан, като цитираше думите на апостол Павел, а след това изречения от посланията до коринтяните, галатяните, ефесяните, та да покаже колко лесно е то, стига Клайд да повтаря и да се моли, както той иска от него, да познае и да се наслади на този „мир, който превишава всякакъв разум“. Той бил в него и навсякъде около него. Трябвало само да го потърси; да изповяда слабостите и грешките на душата си и да се покае. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или ако поиска риба, ще му даде змия.“ Така цитираше той, красиво и ревностно.

И въпреки всичко Клайд виждаше пред себе си винаги примера на баща си и майка си. Какво имаха те? Не беше им помогнало много моленето. Нито пък изглеждаше то да помага или да принася полза, както Клайд забелязваше, на другите осъдени, повечето от които се вслушваха в проповедите и молитвите на свещеника, равина или пастора, които идваха всеки ден. Не ги ли отвеждаха въпреки това да ги предадат на смърт, с оплаквания или протести, или полудели като Кутроне, или безразлични? Колкото за самия него, досега всичко това не беше го привличало. Глупости. Фантазии. Какви? Той не можеше да каже. Но ето при него беше привличащият го преподобен Дънкан Макмилан. Кротките му ясни очи. Приятният му глас. Неговата вяра. Тя дълбоко трогваше и привличаше Клайд. Дали можеше… дали можеше? Той беше така самотен, така отчаян, имаше такава голяма нужда от помощ!

Не беше ли също вярно (поученията на преподобния Макмилан му бяха повлияли поне дотолкова), че ако беше водил по-добър живот, ако се беше вслушвал с повече внимание в това, което казваше и на което го учеше майка му, ако не беше ходил в онзи публичен дом в Канзас сити, не беше преследвал Хортензия Бригз по този покварен начин или след това Робърта, ако се беше задоволявал да работи и да пести, както без съмнение правят повечето мъже — дали нямаше да е по-добре, отколкото е сега? Но не съществуваха ли и тези много силни подбуди и желания вътре в него, които бе тъй извънредно трудно да превъзмогне? Беше мислил и за тях, а след това за факта, че те като че ли не тревожат много други хора, като майка му, чичо му, братовчед му и този проповедник. От друга страна, от време на време си помисляше, че може би поради по-голяма нравствена и духовна сила, изправили се пред страсти и желания, равни на неговите, те сполучват да се справят с тях толкова по-добре от него. Може би той само преднамерено се е отдавал на тези други мисли и настроения — както, изглежда, мислеше майка му, Макмилан и почти всички други, които бе чул да говорят от деня на арестуването му.

Какво значи всичко това? Има ли бог? Дали той се меси в делата на хората, както твърди сега господин Макмилан? Възможно ли е човек да може да се обърне към него или поне към някоя съзидателна сила, в подобен час, след като винаги я е пренебрегвал преди, и да я моли за помощ? Положително човек има нужда от помощ при такива обстоятелства, когато е така самотен, под заповедите и ограниченията на закона — не на човека, а защото тези хора тук, всичките, са само слуги на закона и нищо повече. Но дали тази тайнствена сила ще пожелае да окаже помощ? Дали тя действително съществува и чува молитвите на хората? Преподобният Макмилан твърди, че съществува. Той рече: „Бог е забравил, скрил е лицето си. Но той не е забравил. Не е скрил лицето си.“ А дали това е истина? Има ли нещо вярно в това? Терзан от нуждата от някаква духовна, ако не и материална поддръжка пред лицето на голямата опасност, Клайд правеше сега това, което неизменно прави всяко човешко същество в подобни обстоятелства — търсеше, но по най-обиколен и заплетен и съвсем несъзнателен път присъствието или съществуването поне на някаква свръхестествена личност или сила, която би могла и би искала да го подпомогне по някакъв начин; започваше да се насочва, колкото и незабележимо и подсъзнателно засега, към олицетворяването и придаване на човешки облик на силите, за които нямаше ни най-малка представа освен в рамките на религията. „Небето проглася славата божия и твърдината свидетелства за делата божии.“ Той си спомняше това като надпис в един от прозорците на водената от майка му мисия. И друг, който гласеше: „Защото той е твоят живот и мярката на твоите дни.“ И все пак макар и да е далече от това още, въпреки внезапното си предразположение към преподобния Дънкан Макмилан, нима е сериозно склонен да приеме, че е възможно в каквато да е религия да намери избавление от сегашните си терзания?

А седмиците и месеците се нижеха — преподобният Макмилан идваше редовно, най-малкото веднъж на две седмици, понякога и всяка седмица, разпитваше го как е, изслушваше молбите му, съветваше го относно здравето и душевното спокойствие. А Клайд в желанието да задържи неговото внимание и да не се лиши от посещенията му, постепенно все повече и повече се поддаваше на дружбата и влиянието му. Такава одухотвореност! Такъв красив глас! И винаги цитира такива утешителни неща! „Възлюбени, сега сме чеда божии, но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че когато стане явно, ще бъдем подобни нему, защото ще го видим, както си е. И всеки, който има тая надежда в него, очиства себе си, както е той чист.“

„Че ние пребъдваме в него и той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от своя дух.“

„Защото вие сте скъпо купени.“

„Той ни роди по своя воля чрез словото на истината, за да бъдем като зачатък на създанията му. И всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от отца на светлините, у когото няма изменение, нито сянка от промяна.“

„Приближете се към бога и той ще се приближи към вас.“

Той беше склонен да вярва от време на време, че човек може да добие спокойствие и твърдост — дори помощ, — ако се обърне с молба към тази сила. Така му действаше настойчивостта и усърдието на преподобния Макмилан.

Но този въпрос за покаянието… и с него за изповедта! Но на кого да се изповяда? Разбира се, на преподобния Дънкан Макмилан. Проповедникът като че ли чувстваше нуждата на Клайд да пречисти душата си пред него или някой друг като него — материален и все пак духовен пратеник божи. Но тъкмо там беше бедата. Спираха го всичките лъжливи показания, които беше дал пред съда, върху които почиваше апелацията. Да се отрече от тях сега, и то когато чака насрочването на апелационното дело! По-добре да почака, нали, докато види как ще завърши апелацията.

Но, о, колко низко, притворно, непостоянно, неискрено е това! Като си представи, че някой бог ще си направи труда да се занимава с човек, който се мъчи да се пазари по такъв начин! Не, не. И това не е правилно. Какво ли ще си помисли преподобният Макмилан за него, ако узнае това, дето му минава през ума?

Но пък и този тревожещ въпрос в собствения му разум за истинската му виновност — какви са нейните размери. Наистина няма съмнение, че първо е кроял да убие там Робърта — безкрайно ужасно нещо, както го виждаше сега. Защото, след като цялата обърканост и треска във връзка с копнежа му по Сондра се бяха поуталожили, сега можеше в отделни моменти да разсъждава без отчаяната болка и отрова на умственото състояние, характерно за него по времето, когато се бе намирал в такава непосредствена близост с нея. Тези ужасни, тревожни дни, когато въпреки волята си — както сега го разбираше (защитната реч на Белнап беше му разяснила това), — беше горял в тази безумна треска, която в проявите си не беше далеч от някаква форма на лудост. Прекрасната Сондра! Възхитителната Сондра! Каква магия и жар криеше усмивката й тогава! Дори и сега тази страшна треска не беше преминала съвсем, а само тлееше, обуздана от всичките ужасни неща, случили му се оттогава насам.

Също така трябва да се каже в негова полза, нали, че никога, при никакви други обстоятелства, нямаше да се поддаде на такава ужасна мисъл или кроеж — да убие някого, да не говорим за момиче като Робърта, — ако не беше така увлечен, направо полудял. Но не бяха ли съдебните заседатели в Бриджбърг отхвърлили този довод? Дали апелативният съд ще отсъди другояче? Боеше се, че не. И все пак не беше ли това вярно? Или той разсъждава съвсем погрешно? Или какво? Не би ли могъл преподобният Макмилан или някой друг, комуто би разказал всичко, да му обясни тези неща? Би искал да му говоря за това… да признае всичко, може би, за да бъде наясно по този въпрос. Нещо повече, съществуваше и фактът, че след като го бе замислил заради Сондра (и ако не някой друг, то господ го знае), не беше съумял да изпълни замисъла си. И това не е било изнесено пред съда, понеже използваната лъжлива форма на защитата не позволяваше да се обясни цялата истина тогава, при все че беше смекчаващо вината обстоятелство, нали… дали преподобният Макмилан ще мисли така? Трябваше да се прибегне до лъжа, както смяташе Джефсън. Но дали това намали истинността на истината?

В този негов безмилостен замисъл, както го виждаше и размишляваше за него сега, се вплитаха различни фази, объркани положения и съмнения, които не можеше да отмине толкова лесно. Може би двата най-лоши момента бяха, първо, когато доведе Робърта до тази точка на езерото — това усамотено място — и така омекна и се озлоби срещу самия себе си заради собствената си неспособност да върши зло, че я уплаши дотам да скочи и да се опита да дойде при него. И това преди всичко я постави в положението да бъде случайно ударена от него и така, поне отчасти, той стана виновен за удара — нали е тъй? — за този убийствен и затова престъпен удар. Може би. Какво ли би казал преподобният Макмилан? А понеже поради този факт тя падна във водата, не беше ли той виновен за падането й? Това бе мисъл, която много го тревожеше сега — нещо, което можеше да му се вмени във вина в цялата работа. Независимо от думата на Объруолцър там в съда за отплуването му от нея — че ако тя е паднала случайно във водата, не е било престъпление от негова страна, ако се предположи, че е отказал да я спаси — все пак, както го виждаше сега и особено ако го свържеше с всичко, което е мислил във връзка с Робърта до този момент, то пак си е било престъпление, нали? Не би ли господ… Макмилан… помислил така? А не подлежи на никакво съмнение, както Мейсън толкова трезво изтъкна пред съда, че е могъл да я спаси. И щеше да я спаси, дума да не става, ако тя беше Сондра… или дори самата Робърта от предишното лято. Освен това страхът, че ще го завлече на дъното, не е бил искрен страх. (Той спореше и разсъждаваше сам със себе си нощем, в леглото, понеже Макмилан го подтикваше да се разкае и да се сдобри с бога.) Да, ще трябва да признае това пред себе си. Щеше решително и мигновено да се помъчи да й спаси живота, ако беше Сондра. А щом е така, ще трябва да го признае… ако изобщо прави признания пред преподобния Макмилан… или пред когото другиго да казва истината… щом вече ще я казва… може би пред цялото общество. Но направи ли веднъж такова признание, няма ли то сигурно и безпогрешно да доведе до осъждането му? А иска ли той да осъди сам себе си сега и да умре?

Не, не, по-добре да почака малко, може би — поне докато апелативният съд се произнесе по делото му. Защо да рискува, щом господ вече знае самата истина? Той наистина, наистина съжалява. Сега вижда колко ужасно е било всичко това — колко мъка и сърдечна болка е причинил освен смъртта на Робърта. Но все пак… все пак… не е ли приятен животът? О, само да може да се отърве! О, само да може да се махне оттук, никога вече да не вижда, нито да чува този страшен ужас, надвиснал сега над него. Бавно настъпващия мрак… бавно идващата зора. Дългата нощ! Въздишките… стоновете. Терзанията ден и нощ, докато му се струваше от време на време, че ще полудее; и може би щеше да полудее, ако не беше Макмилан, който се държеше тъй предано с него — тъй благ, трогателен, а навремени и успокояващ. Би му се искало ей тъй да седне някой ден — тук или другаде, — да му разкаже всичко и да го помоли да каже доколко всъщност е виновен той (ако е изобщо виновен), и ако е, да се помоли за него. От време на време се чувстваше сигурен, че молитвите на майка му и на преподобния Дънкан Макмилан ще му помогнат много повече пред този бог, отколкото всички негови молитви. Някак си не можеше още да се моли. А понякога, когато слушаше да се моли Макмилан, тихо и мелодично, и гласът му стигаше до него през решетката, или когато четеше от посланията до галатяните, солунтяните, коринтяните, струваше му се, че трябва да му разкаже всичко, и то скоро.

Но дните минаваха, докато най-сетне един ден подир шест седмици, когато все още не казваше нищо за себе си и преподобният Дънкан започваше да се отчайва, че не ще успее да го склони по някакъв начин към истинско покаяние и спасение, получи се писмо или бележка от Сондра. То мина през канцеларията на директора и ръцете на преподобния Престън Гилфърд, протестантския пастор на затвора. Беше без подпис, обаче на хубава хартия и както изискваше правилникът, бе отворено и прочетено. Все пак поради естеството на съдържанието, което се стори и на директора, и на преподобния Гилфърд повече съчувствено и укорно, отколкото друго, и понеже явно, ако не е доказано, бе от тази известна или нашумяла във връзка с делото му госпожица X., след съответно обсъждане те решиха, че на Клайд трябва да се позволи да го прочете, дори че ще бъде много добре да го прочете. Може би щеше да има стойност като урок. Пътят на прегрешилите. И тъй то му бе връчено късно една есенна вечер, след отминаването на дълго и безрадостно лято (скоро щеше да стане година, откакто бе влязъл тук). И той го пое. И макар да беше писано на машина, без дата и адреса на изпращача на плика, а само с нюйоркско клеймо, все пак той усети някак, че може да е от нея. И веднага много се развълнува — толкова, че ръката му леко затрепери. А после го прочете и много дни след това го препрочита безброй пъти:

Но никакъв подпис, никаква следа от собствения й почерк. Било я е страх да се подпише, била е вече твърде далече от него духом, за да му съобщи къде се намира. Ню Йорк! Но писмото е могло да бъде пратено откъдето и да е, за да бъде пуснато там. И тя никога не ще му позволи да узнае… никога не ще му позволи да узнае… дори той да умре тук по-сетне, което беше много възможно. Последната му надежда, последната останка от мечтата му изчезна. Завинаги! Това беше като този миг, когато нощта най-после пада върху незабележимия вече отблясък на залеза на запад. Смътна, отслабваща розова ивица… и сетне мрак.

Клайд се отпусна на леглото. Очите му се спряха върху проклетите райета на затворническите дрехи и сивите филцови пантофи. Углавен престъпник! Тези райета! Тези пантофи! Тази килия! Тази несигурна, заплашваща го перспектива, твърде ужасна, за да мисли за нея изобщо! А после това писмо. И тъй това е краят на тази прекрасна мечта! И за това така отчаяно се беше мъчил да се освободи от Робърта — дори бе решил да я убие. Това! Това! Той повъртя писмото, после го задържа неподвижно. Къде ли е тя сега? В кого ли е влюбена? Имала е време да промени чувствата си. Може да е била само малко увлечена в него. А после тези ужасни разкрития във връзка с него са разрушили без съмнение завинаги всякакво чувство към него. Тя е свободна. Красива е… богата. Сега някой друг…

Той стана и отиде при вратата на килията, за да потисне голямата болка. Оттатък коридора, в килията, където бе седял китаецът, сега имаше негър — Уош Хигинз. Беше заклал келнер в ресторант (така казваха), който първо отказал да му сервира, а след това го оскърбил. До него имаше млад евреин. Той убил собственика на бижутериен магазин с цел да го ограби. Но беше съвсем сломен и отпуснат, доведен тук да чака смъртното наказание и по-голямата част от деня седеше на леглото, стиснал глава с двете ръце. Клайд виждаше и двамата от мястото си. Евреинът стискаше главата си, а негърът лежеше на леглото, преметнал крак връз крак, пушеше и пееше:

И тогава Клайд, безсилен да се откъсне от собствените си мисли, се върна обратно.

Осъден на смърт! Той. А писмото е край на всичко, което се отнася до Сондра. Той го чувства. Сбогом. „При все че никога не ще я видиш пак.“ Той се хвърли на леглото — не да плаче, а да си почине — чувстваше се така уморен. Ликъргъс. Четвъртото езеро. Мечото езеро. Смях… целувки… усмивки. Какво беше миналата есен! А сега… една година по-късно!

Но ето… този млад евреин. Имаше някакъв религиозен напев, който той подхващаше, когато душевните му терзания не можеха да понасят повече тишината. И, о боже, колко печален! Мнозина от затворниците се бяха провиквали против него. Но колко подходящ беше той сега.

— Аз бях злобен. Аз бях жесток. Аз лъжех. О! О! О! Аз бях вероломен. Аз бях с порочно сърце. Аз се сдружавах с хора, които вършеха зли дела. О! О! О! Аз крадях. Аз мамех. Аз бях безмилостен. О! О! О!

И гласът на Големия Том Руни, осъден за убийството на Томас Тай, негов съперник за ръката на момиче от престъпния свят:

— За бога! Знам, че ти е тежко. Но и на мен ми е тежко. О, за бога, спри!

А Клайд, на своето легло, с мисли, ритмично откликващи на този напев, се присъединяваше мълком към евреина: „Аз бях злобен. Аз бях жесток. Аз лъжех. О! О! О! Аз бях вероломен. Аз бях с порочно сърце. Аз се сдружавах с хора, които вършеха зли дела. О! О! О! Аз мамех. Аз бях безмилостен. Аз се опитвах да убия. О! О! О! И заради какво? Заради напразна, неизпълнима мечта! О! О! О!… О! О! О!…“

Когато подир един час надзирателят сложи вечерята му на поличката на вратата, Клайд не се помръдна. Храна! А когато надзирателят се върна след тридесет минути, вечерята стоеше все още недокосната, както и на евреина, и той мълком я отнесе. Надзирателите познаваха кога мъката притиска обитателите на тези клетки. Те не можеха да ядат. А имаше и моменти, когато дори и надзирателите не можеха да ядат.

XXXIII

Последвалото угнетение бе толкова очевидно, че Макмилан го забеляза и след два дни поиска да знае каква е причината. Напоследък поведението на Клайд го бе накарало да повярва, че неговите посещения, ако не и съвкупността на неговите проповеди, не се посрещат с толкова топлота, с колкото би искал, но постепенно Клайд се приобщава към духовните му гледища. Струваше му се, че е сполучил до голяма степен да го убеди в безсмислието да се отдава на униние и отчаяние. Как! Нима не е мирът божи до самия него, стига да го потърси! За човек, който е потърсил бога и го е намерил, както той положително щеше да намери, ако го потърсеше, не можеше да има скръб, а само радост. „Че ние пребъдваме в него и той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от своя дух.“ Така той проповядваше или четеше, докато най-после две седмици след получаването на писмото от Сондра и поради голямата потиснатост, която го беше обзела покрай това писмо, Клайд се реши да поиска от него да се помъчи да издейства от директора позволение да го заведат в някоя друга килия или помещение, далеч от това помещение и килия, които се струваха на Клайд твърде много изпълнени с мъчителните му мисли, за да може да поговори с него и да му поиска съвет. Както каза на преподобния Макмилан, той като че ли не бил в състояние да прецени истинската си отговорност по отношение на всичко, случило се тъй неотдавна в неговия живот, поради което, изглежда, не можел да намери и този душевен мир, за който Макмилан говорел толкова много. Може би… трябва да има нещо погрешно в неговото гледище. Всъщност би искал да преразкаже престъплението, за което е осъден, и да види дали не тълкува нещо погрешно. Не бил толкова сигурен сега. И Макмилан, много развълнуван (такава огромна духовна победа, както преценяваше той — истинска награда за вярата и молитвите!), веднага се отправи при директора, който изказа радостта си, че може да съдейства за такова дело. И той позволи да използват толкова дълго, колкото им трябва една от килиите в „Старият дом на смъртта“, и то без надзирател при него и Клайд, а само с един човек вън в коридора.

И там Клайд започна да разказва историята на своите връзки с Робърта и Сондра. Но тъй като всичко това бе изложено пред съда, само споменаваше повечето от показанията с изключение на защитата — душевния прелом и така нататък; след това се спря по-подробно на съдбоносното приключение с Робърта в лодката. Дали преподобният Макмилан го смята виновен поради първоначалния замисъл, а оттам и първоначалното намерение? Особено ако вземе под внимание безумното му увлечение по Сондра — дали това наистина е представлявало убийство? Той пита това, защото, както каза, го е направил така, а не както го е описал в показанията си пред съда. Това, че е изпитал душевен прелом, било лъжа. Според неговите адвокати такава защита била най-добра, понеже те не вярвали, че е виновен, и смятали този план за най-кратък път към свободата. Но то било лъжа. Във връзка с душевното му състояние там в лодката, преди и след като тя скочила и се опитала да дойде при него… и този удар, и след удара — той не е казал истината и за това, не съвсем. Този непреднамерен удар, както сега иска да обясни, понеже това му пречи в усилията за религиозни размишления — в желанието му, ако може честно да се представи на създателя (той не обясни, че досега едва ли се е опитвал да се представи така), — в това се криело много повече, отколкото можел да изясни дори и на самия себе си. Всъщност дори и сега за него имало много неща, които му се виждали неясни и неразрешими. Бил казал, че не е имало злоба, че това е било душевен прелом. Но никакъв душевен прелом не е имало. В действителност тъкмо преди тя да скочи, за да дойде при него, имало някакво сложно, объркано състояние, граничещо, както го виждал сега, почти с транс или парализа, което се дължало… едва ли можел да каже на какво точно се е държало. Мислел първо — или после, — че отчасти се дължало на съжаление към Робърта… или поне на срам от толкова много жестокост спрямо нея… намерението му да я удари. В същото време имало и злоба… може би омраза, поради твърдото й решение да го накара да извърши това, което не искал да извърши. Трето… но не бил толкова сигурен в това… мислил за това толкова дълго и все пак не бил сигурен дори и сега… може да е имало страх от последиците на такова злодеяние… макар че по онова време, както му се струва сега, не е мислил за последиците… или изобщо за нещо друго, освен неспособността си да извърши това, което бе дошъл да извърши… и го било яд за това.

Но пък в удара — в случайния удар, нанесен след като тя скочила и се опитала да дойде при него, бе имало и известен яд към нея, задето искала изобщо да го доближи. И може би тъкмо това (не бил наистина сигурен, дори и сега) бе придало на този удар унищожителната му сила. Едва после бил започнал да мисли така. Но пък вярно също така, че когато се изправил, е искал да я спаси… въпреки омразата си. И това, че поне за момента съжалявал за този удар. Но пък имало и това, че когато лодката се преобърнала и двамата се намерили във водата, и когато тя се давела, в цялата тази бъркотия той бил движен от мисълта: „Не прави нищо“. Понеже така щял да се отърве от нея. Да, така е мислил. Но, от друга страна, не бивало да се забравя, че през цялото време, както го изтъкнали господин Белнап и господин Джефсън, той е бил обладан от безумното си увлечение по госпожица X., висшата движеща сила във всичко това. Ала сега дали преподобният Макмилан, като вземе под внимание всичко, което е станало преди, и всичко, което дошло после — фактът, че в непреднамерения удар все пак имало озлобление… ядно недоволство от нея… всъщност… и че след това не й се е притекъл на помощ… както сега честно и почтено се мъчи да го покаже… дали мисли той, че това е представлявало убийство, смъртен кървав грях, за който според началата на вярата, както и според закона, би могло да се отсъди, че заслужава смърт? Мисли ли той така? Би искал да го знае заради собственото си душевно спокойствие… за да може да се моли.

Преподобният Макмилан изслуша всичко това и понеже никога досега не беше чувал, нито е бил поставян пред такъв заплетен, мъгляв и странен проблем, а от друга страна, долавяше уважението на Клайд и вярата му в него, беше извънредно развълнуван. И сега седеше пред него съвършено неподвижен, замислен дълбоко, печално и дори неспокойно, толкова сериозно и важно бе това допитване до неговото мнение — нещо, от което, както знаеше, Клайд разчиташе да получи земен и духовен покой. Но въпреки това преподобният Макмилан беше твърде озадачен, за да може да отговори веднага.

— Когато тръгна с нея с лодката, Клайд, твоето отношение към нея не се беше променило… намерението ти да я… да я…

Лицето на преподобния Макмилан бе пребледняло, помръкнало. Очите му гледаха тъжно. Беше чул, както сега му се струваше, печална и страшна история — зловеща и жестока история за самоизмъчване и унищожение. Това младо момче… наистина!… Пламенното му неспокойно сърце явно се беше разбунтувало поради липсата на толкова много неща, за които той, Макмилан, никога не бе жадувал. И поради този бунт беше извършило смъртен грях и бе осъдено на смърт. Наистина разумът му беше толкова смутен, колкото покъртено беше сърцето.

— Не, не беше.

— Ти си се ядосвал, казваш, на самия себе си, задето си бил тъй слаб, че не си могъл да извършиш замисленото.

— До известна степен беше така, да. Но и съжалявах също, разбирате ли? И може да ме е било страх. Не съм съвсем сигурен сега. А може и да не е било така.

Преподобният Макмилан поклати глава. Тъй странно! Тъй неясно! Тъй грозно! И все пак…

— Но в същото време, както казваш, те е било яд на нея, че те е докарала до такива мисли.

— Да.

— Че си бил принуден да се бориш с такъв страшен проблем?

— Да.

— Цъ-цъ-цъ! И си мислил да я удариш?

— Да, мислех.

— Но не си могъл?

— Не.

— Хвала на милостта божия. Но все пак в удара, който си нанесъл непреднамерено, както казваш, е имало известен яд против нея. Именно поради това ударът е бил толкова… толкова силен. Не си искал тя да се доближи до теб.

— Да, не исках. Във всеки случай мисля, че не исках. Не съм съвсем сигурен. Може да не съм бил съвсем с ума си. Във всеки случай съвсем възбуден, бих казал, почти болен. Аз… аз…

Със затворническите си дрехи, с глава, остригана до кожа, Клайд седеше там и се мъчеше да възстанови как е било всичко в действителност (точно) и беше много разстроен от това, че не е способен дори сам да си представи своята вина или липсата на вина. Бил ли е виновен… или не? А преподобният Макмилан, сам много развълнуван, промърмори: „Отворени са вратите и широк пътят, водещ към гибел.“ И най-после добави:

— Но ти скочи, за да я спасиш?

— Да, после станах. Исках да я хвана, когато тя залитна назад. Точно това преобърна лодката.

— И ти наистина си искал да я хванеш?

— Не знам. Предполагам, че в момента съм искал. Както и да е, мисля, че ми беше жал за нея.

— Но можеш ли да кажеш сега искрено, с положителност, като пред очите на създателя, че си съжалявал… или че си искал да я спасиш тогава?

— Виждате ли, всичко стана толкова бързо — започна Клайд нервно, почти без надежда, — че не съм съвсем сигурен. Не, не мога да кажа, че ми е било много жал. Не. Всъщност, виждате ли, сега не знам. Понякога си мисля, че може да ми е било жал, малко; друг път — че не ми е било жал. Но когато тя потъна, а аз излязох на брега, беше ми жал… малко. Ала аз, така да се каже, се радвах също, че съм свободен, нали разбирате, а ме беше и страх… виждате ли…

— Да, разбирам. Ти си мислел вече за госпожица X.… Но тогава, там, когато тя е била във водата?

— Не.

— Не си искал да й се притечеш на помощ?

— Не.

— Цъ-цъ-цъ! Не ти е било мъчно? Не те е било срам?

— Да, срам, може би. Може би и мъчно, малко. Знаех, че това е ужасно. Чувствах го, разбира се. Но все пак… виждате ли…

— Да, разбирам. Тая госпожица X. Искал си да се отървеш.

— Да… но най-много бях уплашен и не исках да й помогна.

— Да, да! Цъ-цъ-цъ! Като се удавеше тя, ти си могъл да отидеш при тая госпожица X. Ти си мислил за това? — Преподобният Макмилан тъжно и здраво стисна устни.

— Да.

— Сине мой! Сине мой! Убийство се е таило в сърцето ти.

— Да, да — каза замислено Клайд. — След това съм си мислил, че трябва да е било така.

Преподобният Макмилан замълча и за да събере сили за тази задача, започна да се моли, но мълком, наум: „Отче наш, който си на небесата! Да се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята воля, както на небето, тъй и на земята.“ След малко той пак се раздвижи.

— Ах, Клайд! Няма грях, по-голям от милостта божия. Той изпрати собствения си син да умре заради злините на света. Сигурен съм. Така ще бъде… стига да се покаеш. Но тая мисъл! Това деяние! Има много, за което да се молиш, сине мой… много. О, да. Защото в очите на господа, боя се… да… И все пак аз трябва да се моля за просветление. Това е странна и страшна история. Има толкова много различни страни. Както и да е, моли се. Моли се с мен сега да ни просветли господ двамата с теб.

Той сведе глава. Минути наред седя тъй безмълвен, а Клайд, също безмълвен, обзет от тревожно съмнение, седеше пред него. Най-сетне Макмилан започна:

— „Господи, в яростта си не ме изобличавай, и в гнева си не ме наказвай. Помилуй ме, господи, защото съм немощен. Изцели ме, господи, в моя срам и скърби, защото душата ми е ранена и помръкнала пред очите ти. Стори да мине нечестивостта на сърцето ми. Въведи ме, о господи, в твоята праведност. Стори да отмине нечестивостта на сърцето ми и не си я спомняй.“

Клайд, оборил глава, седеше тихо, много тихо. Сам той бе най-после потресен и печален. Без съмнение грехът му бе много голям. Много, много страшен! И все пак… Но преподобният Макмилан спря и се изправи, той също се изправи и Макмилан му каза:

— Сега трябва да си вървя. Трябва да помисля… да се помоля. Това ме разтревожи и дълбоко ме трогна. О, много, господи боже! А ти, сине мой, върни се и се моли, самичък. Покай се. Моли се на господа на колене за прошка и той ще те чуе. Да, ще те чуе. А утре или щом мога да го направя с чиста съвест, ще дойда пак. Но не се отчайвай. Моли се непрекъснато, защото само в молитвата, молитвата и покаянието, има спасение. Осланяй се на силата на тогова, който държи целия свят в шепата на ръката си. Безкрайното му могъщество и милосърдие даряват покой и опрощение, О, да.

Той почука на желязната врата с малка халка за ключове, която държеше в ръка, надзирателят го чу и веднага дойде.

После, след като изпрати Клайд до килията, изчака пак да го затворят между четирите стени на тази клетка и се сбогува, обременен и смазан от всичко, което беше чул. А Клайд остана да размишлява за всичко, което беше казал… и как то бе подействало върху Макмилан, както и върху самия него. Новият му приятел бе тъй потиснат. Очевидната болка и ужас, с които бе посрещнал всичко! Дали той е истински виновен? Дали истински заслужава да умре заради това? Дали преподобният Макмилан щеше да реши така? Въпреки цялата си благост и милосърдие?

Тъй мина още една седмица, през която, развълнуван от явното покаяние на Клайд и всичките объркващи и смекчаващи вината обстоятелства в неговия разказ, преподобният Макмилан се бе борил най-ревностно с всички нравствени съображения; той пак се появи пред вратата на килията му, но само за да каже, че колкото снизходително и великодушно да тълкува фактите, както Клайд най-после правдиво ги описа, все пак му се струва, че Клайд не може нито пряко, нито косвено да бъде освободен от вината за смъртта на Робърта. Той е замислял убийството, нали? Не й се е притекъл на помощ, когато е могъл да го направи. Желал е тя да умре и след това не е изпитвал съжаление. В удара, причинил преобръщането на лодката, е имало вложена злоба. Също и в чувството, което не му позволявало да я удари. Фактите, че при замислянето на това деяние е бил повлиян от красотата и общественото положение на госпожица Х., и че след безнравствената му връзка с Робърта тя твърдо е настоявала той да се ожени за нея, далеч не смекчават постъпката му, а са по-скоро утежняващи доказателства за земния му грях и виновност. А пред господа е съгрешил в много отношения. В онези мрачни дни, уви, както го виждаше господин Макмилан, той представлявал не друго, а съчетание от себичност, греховно желание и блудство, срещу които е сипал огън и жупел апостол Павел. И така е било докрай, докато е бил задържан от полицията. Не се е покаял дори и на Мечото езеро, където е имал време да размисли. А освен другото не е ли подсилвал всичко с лъжливо и злонамерено притворство? Наистина!

От друга страна, без съмнение, ако го изпратят на електрическия стол сега въпреки първата му и все пак толкова явна проява на разкаяние — сега, когато за първи път започва да схваща безграничността на престъплението си, — това би значило само да се накаже едно престъпление с друго, като в този случай престъпникът ще бъде държавата. Защото, както директорът на затвора и мнозина други, Макмилан беше против смъртното наказание и предпочиташе правонарушителят да бъде принуден да служи по някакъв начин на държавата. Но въпреки всичко се чувстваше длъжен да признае, че Клайд не е съвсем невинен. Както и да премисляше, колкото и много да искаше в душата си да го опрости, не бе ли той всъщност виновен?

Напразно Макмилан изтъкваше сега на Клайд, че събудилото се в него нравствено и духовно съзнание го прави по-съвършен и безкрайно по-годен за живота и за човешки постъпки, отколкото преди. Той беше сам. Нямаше никой, който да вярва в него. Никой. Нямаше никой, който да види в коя да е от обърканите му и измъчени постъпки преди това престъпление нещо друго, освен най-черна вина. И все пак… и все пак… (и то въпреки Сондра и преподобния Макмилан, пък ако щете, и целия свят, Мейсън, съдебните заседатели в Бриджбърг, апелативния съд в Олбъни, ако реши да потвърди присъдата от Бриджбърг), той таеше в душата си чувството, че не е чак толкова виновен, колкото всички, изглежда, го смятат. В края на краищата те не са били измъчвани, както той е бил измъчван от Робърта с твърдото й решение да го накара да се ожени за нея и с това да провали целия му живот. Не са горели с тази неуталожима страст за Сондра, Сондра от неговите мечти, както е горял той. Не са били тормозени, измъчвани, подигравани от злата съдба на неговото детство и възпитание, не са били принуждавани да пеят и да се молят по улиците по такъв унизителен начин, както той, когато с все сърце и душа се е стремил към по-хубави неща. Как можеха да го съдят те, тези хора, всички до един, дори родната му майка, без да знаят как е страдал той умствено, физически и духовно? И като преживяваше всичко това отново в този миг, той усещаше жилото и душевната отрова на онова време тъй остро, както и тогава. А въпреки всичките факти, колкото всички наоколо и да го смятаха за виновен, имаше нещо дълбоко в него, което като че ли крещеше против това, та дори и сега от време на време го караше да се стряска. Но пък преподобният Макмилан… той е много добър, справедлив и милостив човек. Макар навремени и да се чувстваше дълбоко убеден, че е невинен, в други моменти му се струваше, че трябва да е виновен.

Ах, тези неопределени, объркани и мъчителни мисли! Нима никога не ще успее окончателно да ги сложи в ред в ума си?

Така Клайд не можеше да почерпи полза нито от благостта, вярата и предаността на такава добра и чиста душа като преподобния Макмилан, нито от всемилостивия и всемогъщ бог, чийто посланик бе той. Какво трябваше да прави наистина? Как да се моли смирено, открито, честно? И с тази мисъл поради настояването на преподобния Дънкан, когото изповедта на Клайд убеди, че трябва напълно да се е проникнал от духа божи, той наново запрелиства разните откъси и глави, които му бяха посочени — четеше и препрочиташе псалмите, които познаваше най-добре, и търсеше в тях вдъхновение, за да се проникне от необходимото разкаяние и след това да добие този покой и сила, за които така копнееше в дългите и мъчителни часове. Но все не можеше да го постигне.

Междувременно минаха още четири месеца. И в края на този период, през януари 19… година, апелативният съд в състав Кинкейд, Бригз, Труман, Добшътър и Фулъм-младши, който докладва жалбата, представена от Белнап и Джефсън, намери, че Клайд е виновен, както е било решено от съдебните заседатели на окръга Катараки, и го осъди да бъде екзекутиран по някое време през седмицата, започваща от 28 февруари, или шест седмици по-късно, със следните мотиви:

„Ние не забравяме, че това дело почива върху косвени доказателства и че единственият очевидец отрича смъртта да е била следствие на престъпление. Но в съгласие с най-строгите изисквания за този род дела прокурорът извънредно щателно и вещо е проучил и представил показания за голям брой обстоятелства с оглед правилно да се реши въпросът за вината или невинността на подсъдимия.

Бихме могли да сметнем, че доказателствената сила на някои от тези факти, взети поотделно, подлежи на съмнение поради незадоволителността или противоречивостта на уликите и че други подробности би могло да се обяснят или изтълкуват като съвместими с неговата невинност. Защитата се помъчи — доста компетентно — да наложи това гледище.

Но взети всички заедно и разгледани като свързано цяло, те представляват такова убедително доказателство за виновност, че не сме в състояние да го отхвърлим с каквито и да било разсъждения и сме принудени да заявим, че присъдата не само не противоречи на доказателствената сила на уликите и на съответните изводи от тях, — но и напълно се оправдава от тези улики. Решението на по-долната инстанция единодушно се потвърждава.“

Когато чу за това, Макмилан, който се намираше тогава в Сиръкюз, побърза да отиде при Клайд с надеждата, че ще стигне там, преди новината да му бъде официално съобщена, та да може да му вдъхне смелост, понеже само с божията помощ, както го разбираше той — вечната и вездесъща помощ в трудни моменти — Клайд би могъл да понесе такъв тежък удар. И го завари — нещо, за което, беше дълбоко благодарен — в пълно неведение за случилото се, понеже никакви подобни новини не се съобщаваха на осъден, преди да пристигне заповедта за привеждане на присъдата в изпълнение.

След крайно внимателен и проникновен разговор, в който той цитира Евангелието от Матея и посланията на апостолите Павел и Йоан за преходността на земния живот и за истинското значение и радостта на задгробния, наложи се Клайд да научи от Макмилан, че съдът е произнесъл присъда против него. И че — макар Макмилан да спомена за молба до губернатора, която той и някои други, на които положително ще успее да повлияе, щели да подадат, — ако губернаторът реши да действа, след шест седмици, както Клайд знае, той ще трябва да умре. И тогава, когато най-после истинското положение блесна с цялата си сила пред него и докато Макмилан продължаваше да говори за вярата и убежището, което предлагала милостта и мъдростта божия, Клайд стоеше там пред него с повече смелост и твърдост, изписани на лицето и в очите му, отколкото когато и да било преди това в краткия му и безразсъден живот.

„Значи, те са взели решение против мен. Сега в края на краищата ще трябва да мина през онази врата, както всички други. Ще дръпнат завесите и заради мен. В онова другото помещение… после обратно по коридора… ще се сбогувам на минаване, както всички други. И няма да ме има вече.“ Той като че ли изминаваше този път мислено стъпка по стъпка — всяка стъпка, която му беше така позната, само че сега, за първи път, го изминаваше за самия себе си. Сега, въпреки тази страшна новина, която бе някак си толкова парализираща, колкото и ужасна, не се чувстваше тъй смутен и безволев, както си беше представял, че ще бъде. Напротив — за голямо свое учудване, като си помислеше за всичките си предишни страхове, — с външно спокоен вид разсъждаваше какво да прави, какво да каже.

Дали да повтаря молитвите, които му чете преподобният Макмилан? Разбира се. И може би с радост. Но все пак…

В този мигновен транс той не си даваше сметка за факта, че преподобният Дънкан му шепне:

— Но, виждаш ли, ние не сме стигнали още края на тая работа. През януари встъпва в длъжност нов губернатор. Както чувам, той е много разумен и добър човек. Всъщност имам няколко познати, които се познават с него, и възнамерявам да отида при него лично, а също да накарам някои познати да му пишат въз основа на онова, което ще им разправя.

Но по погледа на Клайд в този миг, както и по това, което каза, Макмилан разбра, че той не го слуша.

— Майка ми! Предполагам, че някой трябва да й прати телеграма. На нея ще й стане много мъчно. — И след това: — Предполагам, те не са сметнали, че тия писма не е трябвало да бъдат представени в тоя им вид, нали? Очаквах, че може да се съгласят. — Той мислеше за Никълсън.

— Не се тревожи, Клайд — отговори измъченият и опечален Макмилан, който в този момент изпитваше много по-голямо желание да го прегърне и утеши, отколкото изобщо да му казва нещо. — Аз вече телеграфирах на майка ти. Колкото до това решение, веднага ще се видя с адвокатите ти. Освен това, както казах, имам намерение да отида лично при губернатора. Той е нов човек, разбираш ли?

И отново повтори всичко, което Клайд не беше чул.

XXXIV

Мястото на действието беше официалната резиденция на новоизбрания губернатор на щата Ню Йорк, около три седмици след като Макмилан съобщи новината на Клайд. След много предварителни и безуспешни опити от страна на Белнап и Джефсън да издействат замяната на смъртната присъда на Клайд с доживотен затвор (те подадоха по приетия ред молба за помилване заедно с всички бележки, които имаха да направят по отношение неправилното тълкуване на доказателствата и незаконността на представянето на писмата на Робърта в първообразната им форма, но губернаторът Уолтъм, бивш областен прокурор и съдия от южната част на щата, се видя принуден да отговори, че по съвест не вижда никакво основание да се намесва), сега госпожа Грифитс заедно с преподобния Макмилан стоеше пред губернатора Уолтъм. Защото, подтикнат от широкия интерес на обществото към крайното постановление по делото на Клайд, както и от факта, че майката на осъдения поради непоклатимата си обич, щом чула за решението на апелативния съд, веднага бе дошла пак в Обърн и непрекъснато призоваваше вестниците, а с писма и самия него към правилно разбиране на смекчаващите вината обстоятелства, свързани с падението на сина й, а също многократно искаше от него лична среща, на която би могла да изложи най-дълбокото си убеждение във връзка с всичко това, губернаторът най-после се бе съгласил да я приеме. Това не можеше да навреди. А пък можеше и да я утеши. Също така обществото с променливото си мнение, каквото и да е убеждението му по дадено дело, обикновено гледа благосклонно на всеки акт на снизхождение, разбира се, ако с него не се нарушава това убеждение. А в този случай, ако се съдеше по вестниците, обществото беше убедено, че Клайд е виновен. От друга страна, благодарение на дългите й размишления във връзка с Клайд, Робърта, мъките му през време на процеса и след това, факта, че според преподобния Макмилан той най-после е стигнал до дълбоко разкаяние и се е приобщил духовно към създателя, какъвто и да е бил първоначалният му грях, госпожа Грифитс сега бе повече от всякога убедена, че човечността, а дори и справедливостта изискват поне да му бъде подарен животът. И тъй тя стоеше пред губернатора, висок, сериозен и малко мрачен човек, който през целия си живот не бе дори и усетил треската и огъня, каквито бе изпитал Клайд, обаче който, като всецяло предан баща и съпруг, можеше много добре да си представи от какви чувства трябва да е обладана в този миг госпожа Грифитс. Но много го тревожеха ограниченията, които му налагаха фактите, както ги разбираше той, а също и дълбоко вкорененото и неизменно подчинение на закона и реда. Както и завеждащият помилванията преди него, той беше прочел преписката, представена на апелативния съд, а също и последните документи, подадени от Белнап и Джефсън. Но на какво основание можеше той, Дейвид Уолтъм, без каквито и да било нови, други данни освен едно ново тълкуване на уликите, по които е вече взето решение, да си позволи да замени смъртното наказание на Клайд с доживотен затвор? Не са ли се произнесли вече съдебните заседатели и апелативният съд, че той трябва да умре?

И затова, когато госпожа Грифитс започна да излага своята молба с треперещ глас, като се мъчеше доколкото може да проследи жизнения път на Клайд, неговите добродетели, това, че никога не е бил лошо или жестоко момче, че Робърта, ако не и госпожица X., не е напълно невинна, той само я гледаше дълбоко трогнат. Каква любов и преданост у такава майка! Колко голямо е страданието й в този час, каква вяра, че нейният син не може да бъде толкова лош, колкото доказаните факти говорят за това на самия него и на всички други.

— О, скъпи господин губернаторе, как може принасянето в жертва живота на моя син сега и след като е очистил душата си от греха и е готов да се посвети да служи на господа, да заплати на държавата за погубения живот на това нещастно момиче, който той е отнел неволно или другояче, как може? Нима милионите граждани на щата Ню Йорк не могат да проявят милосърдие? Нима вие, техният представител, не сте в състояние да упражните милосърдието, което те навярно изпитват?

Гласът й секна, тя не можа да продължи. Вместо това се обърна гърбом и тихо заплака, докато Уолтъм, разтърсен от едва сдържано чувство, само стоеше и гледаше. Нещастната жена! Явно тъй честна и искрена! Тогава преподобният Макмилан реши, че е дошло неговото време и пристъпи към своята молба. Клайд се е променил. Проповедникът не можел да говори за предишния му живот, но откакто е в затвора (или поне през последната година), той е стигнал до ново разбиране за живота и дълга си към хората и бога. Само да можеше смъртната присъда да се замени с доживотен затвор!…

А губернаторът, който бе задълбочен и съвестен човек, изслуша с дълбоко внимание проповедника, когото прецени като ревностен, одухотворен и искрен идеалист. За него нямаше съмнение, че думите на този човек, каквото и да твърдеше, бяха правдиви дотолкова, доколкото собствените му схващания му позволяваха да определи що е правда.

— Но вие лично, господин Макмилан — най-после събра сили да заговори губернаторът, — поради вашия близък контакт с него в затвора знаете ли за някой съществен факт, неспоменат при съдебното дирене, който би могъл по някакъв начин да обезсили или да отслаби някоя част от показанията, дадени пред съда? Трябва да помните, че това е съдебна процедура. Аз не мога да действам само под натиска на чувствата… Особено като вземем под внимание единодушното заключение на две различни съдебни инстанции.

Той загледа Макмилан направо в очите, а Макмилан го загледа в отговор, блед и ням. Защото сега като че ли бремето на решението за виновността или невинността на Клайд се стоварваше на неговите плещи, щеше да зависи от неговата дума. Но можеше ли да направи това? Не беше ли решил след съответен размисъл над признанията на Клайд, че той е виновен пред бога и пред закона? Нима можеше сега, заради милосърдието, въпреки най-дълбокото си душевно убеждение, да изкаже това свое убеждение другояче? Дали щеше да бъде правдиво, честно, дали щеше да има стойност пред господа? И в същия миг реши, че той, духовният наставник на Клайд, не бива в никакъв случай да загуби духовното си достойнство пред Клайд. „Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ И той веднага заяви:

— Като негов духовен наставник, а съм навлизал в живота му само откъм духовната, а не юридическата страна.

И тогава Уолтъм изведнъж реши, повлиян от нещо в държането на Макмилан, че и той, както и всички други, очевидно е убеден във вината на Клайд. И той най-после се насили да каже на госпожа Грифитс:

— Ако не ми се донесат някакви определени доказателства, които не са ми били представени и които ще поставят под въпрос законността на двете взети решения, за мен няма друг избор, госпожо Грифитс, освен да оставя присъдата така, както е била обявена. Много съжалявам… повече, отколкото мога да ви опиша. Но ако искаме правосъдието да бъде уважавано, решенията му не бива никога да се променят освен по съображения, които сами по себе си са породени от законни основания. Бих искал да мога да отсъдя иначе. Наистина! Вие ще останете в моето сърце и в молитвите ми.

Той натисна копчето на звънеца. Влезе секретарят. Стана ясно, че приемът е свършил. Силно потресена и дълбоко угнетена от странното мълчание и уклончивост на Макмилан в решителния момент на приема, когато губернаторът му зададе най-важния и пряк въпрос — относно виновността на Клайд, — госпожа Грифитс не можа да каже нито дума повече. А сега какво? Накъде? Към кого да се обърне? Към бога и само към бога. Тя и Клайд трябва да намерят в техния създател утеха за неговото падение и смърт в този свят. И докато тя мислеше и продължаваше да плаче, преподобният Макмилан се доближи и благо я изведе от стаята.

Когато тя си отиде, губернаторът се обърна към секретаря си:

— Никога в живота не съм се изправял пред по-печално задължение. Ще го помня вечно. — Той се обърна и загледа снежната февруарска гледка.

И след това на Клайд останаха само още две седмици живот, през крито, след като крайното решение му бе предадено от Макмилан, но съпровождан от майка му, по чието лице Клайд разбра всичко преди още Макмилан да заговори, и от майка си чу още веднъж колко необходимо е да потърси прибежище и мир в господа, неговия спасител, той не спираше да крачи нагоре-надолу в килията и не можеше да намери нито миг покой. Защото поради това крайно, безвъзвратно обхванало го усещане, че много скоро ще умре, изпита нужда още веднъж стъпка по стъпка да си спомни нещастния си живот. Младостта. Канзас сити. Чикаго, Ликъргъс. Робърта и Сондра. Колко бързо се нижеха те и всичко, което бе свързано с тях, пред погледа му. Малкото кратки, ярки, прочувствени моменти. Желанието му за още… още… това ненаситно желание, което бе изпитвал там, в Ликъргъс, след като срещна Сондра, а сега това, това! А сега дори и то свършваше… това… това… Ами че той почти не е живял още… а тези последни две години бяха така мъчителни между смазващите стени. Пък и от този живот остават само четиринадесет, тринадесет, дванадесет, единадесет, десет, девет, осем бавно нижещи се, а сега трескави дни. Те си отиваха… отиваха си. Но животът… животът… как може човек да се лиши от това… красотата на дните… на слънцето и дъжда… работата, любовта, енергията, желанието! О не, той не иска да умре! Не иска! Защо да му говорят така непрекъснато, както майка му и преподобният Макмилан, да предостави всичките си грижи на милосърдието божие и да мисли само за бога, когато сегашният миг, сега, сега, беше за него всичко? И въпреки това преподобният Макмилан настояваше, че само в Христа и в задгробния живот имало истински покой. О да… но все пак не е ли могъл той да каже пред губернатора… не е ли могъл да каже за него, че не е виновен… или поне не съвсем виновен… само да би погледнал по този начин… този път и тогава… тогава… ами тогава губернаторът може би е щял да замени присъдата му с доживотен затвор… не е ли било възможно? Защото Клайд беше попитал майка си какво е казал преподобният Макмилан на губернатора (но без да й спомене, че е изповядал всичко пред наставника си) и тя му бе отговорила, че е казал колко искрено се е смирил Клайд пред господа, но не и че не е виновен. И Клайд си мислеше колко е странно, че Макмилан не е могъл с чиста съвест да направи за него повече от това. Колко тъжно! Колко безнадеждно! Нима никой никога не ще разбере… не ще му признае човешките, може би прекалено човешки, погрешни страсти, но от които наред с него страдат и толкова много други?

Но ако можеше да има нещо още по-лошо, то беше, че поради това, което преподобният Макмилан бе казал — или не бе могъл да каже в отговор на последния въпрос, зададен от губернатора Уолтъм (а след това и на собственото й запитване повтори същото изявление), госпожа Грифитс беше сломена от мисълта, че може би в края на краищата Клайд е тъкмо толкова виновен, колкото се бе бояла отначало. И поради това веднъж му каза:

— Клайд, ако има нещо, което не си изповядал, трябва да го изповядаш, преди да си отидеш.

— Аз изповядах всичко пред бога и пред господин Макмилан, мамо. Не е ли това достатъчно?

— Не, Клайд. Ти каза на света, че си невинен. Но ако не си, трябва да го признаеш.

— Обаче ако съвестта ми казва, че съм прав, не е ли това достатъчно?

— Не, в случай че словото божие казва друго, Клайд — отговори госпожа Грифитс неспокойно, обзета от голяма душевна мъка.

Но той предпочете да не каже нищо повече този път. Как можеше да обсъжда с майка си или със света странните неясноти, които не би могъл да разреши в изповедта си и в последвалите беседи с преподобния Макмилан? Не можеше да го направи.

И поради този отказ на сина й да й се довери госпожа Грифитс се измъчваше не само в религиозно отношение, но и като майка. Родният й син, тъй близо до смъртта, да не желае да й каже онова, което очевидно вече бе казал на господин Макмилан. Нима няма да имат за нея край изпитанията божии? И все пак заради това, което Макмилан бе вече казал — че смята Клайд, каквито и да са били греховете му в миналото, за покаял се и чист пред господа младеж, готов да застане пред своя създател, — тя беше склонна да се поуспокои. Велик е господ! Той е милостив. В неговото лоно човек добива покой. Какво е смъртта, какво е животът за този, чието сърце и душа са се помирили с бога? Те са нищо. Няколко години (колко малко още) и тя, и Ейса, а след тях братята и сестрите на Клайд ще се присъединят към него и всичките им земни мъки ще бъдат забравени. Но ако не се примирят с господа, с пълното и прекрасно съзнание за неговото присъствие, любов, грижа и милост!… От време на време сега я обземаше трепет в религиозната й екзалтация, не съвсем нормална вече, както Клайд виждаше и чувствуваше. Но и по молитвите и тревогите й за духовното му благополучие можеше да схване колко малко всъщност е разбирала винаги истинските му мисли и стремежи. Беше копнял за толкова много неща там в Канзас сити и беше имал толкова малко. Материални неща — само материални — са му се стрували много важни и колко неприятно му е било да го водят така по улиците пред всички други момчета и момичета, мнозина от които имаха всичките неща, за които той жадуваше, и колко много му се е искало да бъде където и да е другаде по света, само не и там — на улицата! Животът в мисията, който е бил тъй прекрасен за майка му, но за него тъй отегчителен! Но може да не е било правилно да мисли така? Дали? Дали господ ще има нещо против това сега? А може тя да е права в мислите си за него? Безспорно той щеше да е по-добре, ако беше следвал съветите й. Но колко е странно, че към собствената си майка, и то сега, в сетните си часове, когато повече от всичко копнееше за съчувствие — но повече от съчувствието жадуваше за истинско и дълбоко разбиране, дори и сега, и колкото тя да го обича и да му съчувства и се мъчи да му помогне с всички сили по своя суров и себепожертвувателен начин, — той пак не може да се обърне към нея и да разкаже на нея, на родната си майка, точно как е станало всичко. Сякаш имаше между тях непристъпна стена, непроницаема преграда, възникнала от липса на разбиране — защото цялата работа беше в това. Тя никога нямаше да разбере бляновете му за охолство, за разкош, за любов — любов, както я разбираше той, съпроводена от външен блясък, удоволствия, богатство, обществено положение: всичките му страстни и неизменни влечения и желания. Тя не можеше да разбере тези неща. Щеше да погледне на всичко това като на грях — злина, себелюбие. А всичко във връзка с погрешните му стъпки по отношение на Робърта и Сондра — прелюбодеяние… липса на непорочност… дори убийство. И щеше да очаква, пък и сега очаква от него ужасно да съжалява и напълно да се разкайва, докато дори и сега и въпреки всичко, което бе казал на преподобния Макмилан и на нея, не можеше да се чувства така — не съвсем така, — макар и голямо да беше желанието му да намери убежище в бога, а още по-добре щеше да е, само да беше възможно, да го намери в собственото й разбиращо и съчувствено сърце. Само да беше възможно!

Господи, всичко това е тъй ужасно! Той е така самотен, дори през малкото последни чезнещи часове (колко бързо минават дните!), и майка му, а също и преподобният Макмилан са тук при него, ала нито един от тях не го разбира!

Но освен другото, най-лошото е, че е затворен тук и няма да го пуснат. Има система — ужасна, установена система, както отдавна вече е разбрал. Желязна система. Тя действа автоматично, като машина, без помощта на хорските сърца. Тези надзиратели! С техните писма, разпитвания, приятни, но всъщност празни думи, с разните малки услуги, които извършваха, със завеждането и довеждането на затворниците от двора или от банята — те също са железни, направо машини, автомати, които те бутат и бутат, а в действителност те държат и държат в тези стени, толкова готови да ти услужат, колкото и да те убият, в случай че се съпротивяваш, но все те бутат, бутат, бутат към тази малка врата, там, от която няма избавление… няма избавление… все напред и напред, докато най-после те бутнат през нея, за да не се върнеш вече никога пак! Да не се върнеш никога пак!

Така през тези кратки, страшни дни между връщането на майка му и на преподобния Макмилан от последното им посещение при губернатора и сетния му час Клайд размишляваше и се молеше, докато най-после, изпаднал в някакъв психически ужас, пробуден от несигурността какво означава този задгробен живот и сигурността на смъртта, от вярата и прочувствеността на майка му, както и на преподобния Макмилан, който го посещаваше всеки ден със своите тълкувания на божественото милосърдие и увещания за необходимостта от пълна вяра и упование в него, сам той най-после се убеди не само че трябва да има вяра, но и че вече я има… и мир… пълен и сигурен мир. В това състояние и по настояването на преподобния Макмилан и майка му накрая той съчини с личната помощ и под ръководството на Макмилан, който промени някои изречения в негово присъствие и с негово съгласие, следното обръщение към света, а особено към младите хора на негова възраст, което гласеше:

(Този текст Макмилан му бе цитирал много пъти.)

Когато написа това — изявление, тъй малко приличащо на всичките му предишни бунтовни настроения, характерни за него дотолкова, че дори на самия него сега направи голямо впечатление разликата — и го връчи на Макмилан, проповедникът, окрилен от това постижение, възкликна:

— И победата е наистина спечелена, Клайд. „Днес ще бъдеш с мене в рая.“ Имаш обещанието му. Душата и тялото ти принадлежат на него. Да бъде навеки благословено името му!

И тогава, развълнуван докрай от своето тържество, взе двете ръце на Клайд и ги целуна, а след това го притисна в прегръдката си:

— Сине мой, сине мой, от когото съм възрадван! Чрез тебе господ наистина прояви правдата си. Спасителната си сила. Виждам го. Чувствам го. Твоето обръщение към света е действително глас божи към хората.

С тези думи той прибра в джоба писмото, за което се бяха съгласили да бъде обнародвано след смъртта на Клайд, не по-рано. И въпреки че написа това, от време на време Клайд все още се съмняваше. Дали е наистина спасен? Остава толкова малко време! Може ли да се уповава на господа с тази пълна сигурност, за която говореше в току-що написаното обръщение? Може ли? Животът е тъй странен. Бъдещето тъй неясно. Има ли наистина живот след смъртта… бог, който ще го приеме с радост, както настояват преподобният Макмилан и майка му? Има ли?

Сред всичко това, два дни преди смъртта му, в последен пристъп на паника госпожа Грифитс телеграфира на достопочтения Дейвид Уолтъм: „Можете ли да заявите пред бога, че не се съмнявате във виновността на Клайд? Моля, телеграфирайте. Ако не можете, нека смъртта му да тежи на вашата съвест. Майка му.“ А Робърт Феслър, секретарят на губернатора, отговори с телеграма: „Губернаторът Уолтъм смята, че няма основание да се намеси в решението на апелативния съд.“

Най-сетне настъпи последният ден, последният час; Клайд бе преместен в килия в „Старият дом на смъртта“, където след бръснене и къпане му дадоха черни панталони, бяла риза без яка, която щяха да разкопчаят на врата, нови филцови чехли и сиви чорапи. Така облечен, той получи позволение още веднъж да се види с майка си и с Макмилан, които бяха допуснати от шест часа вечерта до четири часа на утрото на смъртта му да останат до него и да го напътстват в любовта и милосърдието божие. А после, в четири, се появи директорът на затвора, за да каже, че за съжаление е време госпожа Грифитс да напусне и да остави Клайд на грижите на господин Макмилан (такова било печалното изискване на закона, обясни той). И тогава Клайд се прости за сетен път с майка си, преди което с прекъсвания и с болезнено свито сърце успя да каже:

— Мамо, трябва да ми повярваш, че аз умирам безропотно и с примирение. Няма да бъде много трудно. Господ е чул молитвите ми. Той ми е дарил сили и покой. — Но на себе си рече: „Дали?“

А госпожа Грифитс възкликна:

— Синко! Сине, аз го зная, зная го! Аз също вярвам. Аз зная, че моят спасител е жив и ще те избави. Макар и да умираме, ние ще останем живи! — Тя гледаше към небето и сякаш се беше сковала. Но изведнъж се обърна към Клайд, прегърна го и притиснала го силно и продължително до себе си, прошепна: — Синко… детенцето ми…

Гласът й се пресече и заглъхна, тя се задушаваше, всичките й сили като че преливаха в него, докато почувства, че ако не си отиде, ще падне… Тогава бързо, със залитане, се обърна към директора, който чакаше, за да я заведе при обърнски приятели на Макмилан.

И ето в мрака на зимното утро настъпи сетният миг: дойдоха надзирателите, първо да цепнат десния крачол на панталоните, където трябваше да се сложи металическата пластинка, а после си отидоха, за да дръпнат завесите пред килиите.

— Боя се, че е време. Бъди смел, сине мой. — Това беше Макмилан, който стоеше до него заедно с преподобния Гибсън и беше видял приближаващите се надзиратели.

И Клайд стана от леглото, на което, седнал до преподобния Макмилан, бе слушал четенето на четиринадесетата, петнадесетата и шестнадесетата глава на Евангелието от Йоана: „Да не се смущава сърцето ви; вярвайте в бога и в мене вярвайте.“ А после — сетният път с преподобния Макмилан отдясно и преподобния Гибсън отляво, с надзиратели отпред и отзад. Но вместо обичайните молитви преподобният Макмилан провъзгласи:

— „Смирете се под крепката ръка божия, за да ви въздигне, кога дойде време. Всичките си грижи нему възложете, защото той се грижи за вас. Пребъдвайте в мир. Мъдри и праведни са пътищата на този, който е призвал нас за вечната си слава в Исуса Христа, сам, след кратковременното ни страдание. Аз съм пътят, истината и животът, никой не идва при моя отец, освен чрез мене.“

Но когато Клайд влезе през първата врата, за да отиде в стаята със стола, чуха се разни гласове:

— Сбогом, Клайд!

И Клайд има достатъчно земни мисли и сили, за да отговори:

— Сбогом на всички!

Обаче гласът му прозвуча тъй странно и отпаднало, дори на самия него, тъй отдалече, сякаш идваше от друго същество, което върви до него. Краката му крачеха, но като че машинално. И той долавяше това познато влачене на краката, докато го водеха все нататък и нататък към онази врата. Ето я и нея; сега я отварят. Ето го… най-после… столът, който тъй често бе виждал в сънищата си… от който така се е страхувал… при който сега го заставят да отиде. Водят го към този стол… напред… напред… през тази врата, която сега е отворена… но която тъй бързо пак ще се затвори към целия земен живот, който е успял да познае.

След четвърт час преподобният Макмилан, пребледнял и капнал, посърнал и дори с малко несигурни крачки, като човек изтощен физически, излезе през студената врата на затвора. И тъй безсилен, тъй слаб, тъй блед още бе този зимен ден — досущ като самия него. Мъртъв! Той, Клайд, бе вървял тъй неспокойно и все пак доверчиво до него едва преди няколко минути… а сега е мъртъв. Правосъдие! Такива затвори. Силни, покварени хора, които вече се глумят, където Клайд се е молил. Тази изповед! Дали той е отсъдил правилно… с мъдростта божия, доколкото господ му е дал да прозре мъдростта? Дали? Очите на Клайд! Сам той, преподобният Макмилан, насмалко не загуби свяст до него, когато му слагаха на главата шлема… когато пуснаха ток… повдигаше му се, трепереше и трябваше да го изведат от стаята — него, на когото Клайд се осланяше. И трябваше да моли бога за сили… още му се молеше.

Той тръгна по безмълвната улица, но трябваше да спре и да се облегне на едно дърво, безлистно през зимата, тъй голо и печално. Очите на Клайд! Този поглед, когато се отпусна безсилно на ужасния стол, устремил очи неспокойно и както му се стори, умолително и смаяно към него и обиколилите го хора.

Дали е постъпил правилно? Дали решението, което беше взел пред губернатора Уолтъм, е било наистина разумно, справедливо и милосърдно? Не е ли трябвало да му каже… че може би… може би… че се е поддал на тези други влияния?… Нима никога вече нямаше да има душевен покой?

„Аз зная, моят спасител е жив и ще го запази в онзи ден.“

След това той обикаля и обикаля дълги часове, докато можа да се яви пред майката на Клайд, която от четири и половина стоеше на колене в дома на преподобния Франсис Голт и жена му, служители на Армията на спасението в Обърн, и се молеше за душата на своя син, когото все още се мъчеше да си представи в прегръдките на създателя.

— „Зная в кого съм повярвала“ — беше част от молитвата й.

Спомен

Здрач на лятна вечер.

И високите стени на търговския център на града Сан Франциско — високи и сиви във вечерната сянка.

А на широката улица на юг от Маркет, сега сравнително тиха след дневната врява, групичка от пет души: към шестдесетгодишен мъж, нисък, пълен, но с вид на мъртвец особено около бледите, лишени от блясък очи, с бухнала побеляла коса, подала се изпод износена мека черна филцова шапка, съвсем невзрачен и грохнал човечец, който носеше малък портативен хармониум, каквито обикновено се използват от улични проповедници и певци. А до него — жена, не повече от пет години по-млада от него, по-висока, не толкова широкоплещеста, но здраво сложена и енергична, с белоснежна коса, в строго черно облекло: рокля, боне, обувки. Лицето й е по-широко и по-волево, отколкото на съпруга, но по-дълбоко нарязано от бръчките на мъки и страдания. До нея пък, с Библия и няколко книжки с черковни песни в ръка — не повече от седем или осемгодишно момченце с много големи очи и будно лице, което поради някаква духовна връзка между него и възрастната жена като че ли се мъчи да бъде по-близко до нея: едно живо и пъргаво крачещо, макар и не много добре облечено момче. Заедно с тези тримата, но самостоятелно по-отзад върви повехнала и непривлекателна към двадесет и седем-осем годишна жена и още една жена на около петдесет години, очевидно майка и дъщеря, ако се съди по голямата им прилика.

Беше горещо, ала с някаква сладост на тихоокеанското лято във всичко. На Маркет, голямата улица, която стигнаха, поради безкрайните върволици автомобили и разни трамваи, които минаваха в противоположни посоки, те изчакаха знака на управляващия движението полицай.

— Ръсъл, не се отделяй сега. — Говореше по-старата жена. — По-добре ми дай ръка.

— Май че движението тук става все по-голямо — забеляза мъжът, много мекушав, но спокоен.

Трамваите дрънкаха със звънците си. Автомобилите ревяха и пъхтяха. Но за малката групичка като че ли не съществуваше нищо друго, освен поставената цел да мине през улицата.

— Улични проповедници — забеляза мимоходом банков чиновник на своята приятелка касиерка.

— Да, виждам ги тук почти всяка сряда.

— Знаеш, струва ми се, че е много безчовечно за малкия. Много е малък, за да го влачат по улиците, не мислиш ли, Ела?

— Ами да. Не бих искала мой брат да се занимава с подобно нещо. Що за живот за едно хлапенце? — подхвърли Ела, когато ги отминаха.

Като прекосиха улицата и дойдоха до първата пресечка отвъд, те спряха и се огледаха, сякаш стигнали определената си цел, мъжът свали на земята хармониума и се залови да го отваря и да наглася поставката за ноти. В същото време жената взе от внука си няколко песнарки и Библията, които той носеше, даде Библията и една песнарка на мъжа си, сложи една на хармониума и даде по една песнарка на всички останали, като остави една и за себе си. Съпругът се огледа малко безучастно, но все пак с привидна дълбока самоувереност и съобщи:

— Ще започнем тая вечер с двеста седемдесет и шеста песен. „Основа крепка…“ Госпожице Шуф, моля.

При тези думи по-младата от двете други жени, много съсухрена и слаба, която животът бе лишил съвсем от всичко, седна на жълтото сгъваемо столче и след като нагласи регистрите и прелисти песнарката, засвири избрания химн, а всички други запяха.

По това време завръщащите се по домовете си хора с различни занятия и интереси, забелязали групичката, наредила се тъй удобно до главната артерия на града, започнаха нерешително да се забавят за миг, за да я погледнат под око или да разберат какво всъщност прави тази група. И докато те пееха, безличните и равнодушни улични слушатели зяпаха, привлечени от странната гледка на тази посредствена групичка, публично издигнала в хор гласа си против безкрайния скептицизъм и безразличие на живота. Този безцветен, отпуснат и некадърен старец с износения и увиснал като чувал син костюм. Тази яка, но недодялана, изморена и белокоса жена; това свежо и чисто, непокварено и нищо неразбиращо момче. Какво правеше то тук? А и тази занемарена и мършава стара мома и нейната също тъй мършава майка с блуждаещ поглед! От цялата група само съпругата изпъкваше в очите на хората с онази сила и твърдост, които, колкото и да са слепи или погрешни, се борят за самосъхранение, ако не и за истински успех в живота. Тя повече от всеки друг между тях изпъкваше с простото си и все пак вдъхващо почит и изражение на убеденост. И когато неколцина от многото, които случайно се спираха, я позаглеждаха, с песнарката в отпуснатата надолу ръка, с поглед, насочен право напред в пространството, всеки си казваше, отминавайки: „Да, ето една жена, която, каквито и да са недостатъците й, се придържа в постъпките си колкото може до онова, в което вярва.“ Някаква упорита, войнстваща вяра в мъдростта и милостта на тази определена всемогъща, бдителна и милосърдна сила, която тя прогласяваше, се четеше във всяка нейна черта и движение.

Песента бе последвана от дълга молитва, прочетена от жената, след това от проповед, държана от мъжа, изказвания на другите — какво е направил за тях господ. След това песнарките бяха събрани, хармониумът затворен и прехвърлен на ремък през рамото на мъжа, и те тръгнаха обратно. И пътем мъжът забеляза:

— Чудесна вечер. Струва ми се, че бяха малко по-внимателни от друг път.

— О, да — отговори по-младата жена, която бе свирила на хармониума. — Най-малко единадесет души взеха от брошурите. А един възрастен господин ме попита къде е мисията и кога има служба.

— Хвала на господа! — рече мъжът.

Ето я най-после и мисията — „“Звезда на надеждата". Независима дисидентска мисия. Молитвени събрания всяка сряда и събота вечер от 8 до 10 часа. В неделя в 11:30 и 8 часа. Всички са добре дошли!". Под този надпис на всеки прозорец бяха изписани думите „Бог е любов“, а отдолу с по-дребни букви: „Откога не си писал на майка си?“.

— Ще ми дадеш ли десет цента, бабо? Искам да ида на ъгъла да си купя сладолед — примоли се момчето.

— Да, ще ти дам, Ръсъл. Но слушай: веднага да се върнеш!

— Да, ще се върна, бабо, разбира се. Нали ме знаеш!

Той взе десетачето, което баба му изрови от дълбок джоб на роклята си, и изтича с него при продавача на сладолед.

Скъпото й момче! Светлината и отрадата на нейните старини! Трябва да бъде добра с него, по-снизходителна, да не го държи твърде строго, както може би… може би е държала… Тя го загледа с обич и все пак малко разсеяно, както тичаше. „Заради него.“

Малката групичка, без Ръсъл, влезе през жълтата неугледна врата и се изгуби вътре.