Американска трагедия

I

Домът на Самюъл Грифитс в Ликъргъс, щата Ню Йорк, град с около двадесет и пет хиляди жители, на половин път между Ютика и Олбъни. Наближава часът за вечеря и семейството според обичая постепенно се събира за храна. В този случай приготовленията са по-грижливи от друг път, поради факта че господин Самюъл Грифитс, съпругът и бащата, е отсъствал четири дена във връзка със състоялата се в Чикаго конференция на производители на ризи и яки: понижаването на цените от наскоро издигнали се съперници в западните щати бе наложило на тези, които се занимаваха със същото производство на изток, да стигнат до някакъв компромис и споразумение. Завърнал се в същия ден, той се беше обадил рано следобед по телефона за пристигането си и че отива в кабинета във фабриката, където щял да остане до вечеря.

Отдавна свикнала с похватите му на практичен и твърд мъж, който вярва в себе си и смята своите съждения и решения за правилни (и почти окончателни) — поне в повечето случаи, — госпожа Грифитс сметна това за напълно естествено. Той щеше да се прибере и да я поздрави, когато му дойде времето.

Понеже знаеше, че мъжът й предпочита агнешко бутче пред много други неща, след съответното съвещание с госпожа Трюсдейл, грозноватата, но способна икономка, тя заръча агнешко. А след като се установиха върху подходяща гарнитура и десерт, тя се отдаде на размишления за най-голямата си дъщеря Майра, която бе завършила колежа „Смит“ преди няколко години, но все още оставаше неомъжена. Причината, както госпожа Грифитс много добре разбираше, макар да не искаше никога да я признае открито, се криеше в това, че Майра не беше много хубава. Носът й беше твърде дълъг, очите — твърде близо едно до друго, а брадичката недостатъчно закръглена, за да й придава приятен момински вид. Най-често тя изглеждаше твърде замислена и задълбочена — по правило незаинтересована от обикновения обществен живот в града. Не притежаваше и това, което се нарича „такт“, да не говорим за някаква притегателна сила за мъжете, присъща на някои момичета, дори без да са хубави. Както се струваше на майка й, тя бе всъщност твърде критична и твърде интелектуална и в умствено отношение стоеше доста над средата, в която живееше.

Отгледана сред относителен разкош, без да има нужда да се тревожи за изкарването на прехраната си, тя бе изправена въпреки всичко пред трудностите сама да спечели благоволението на обществото и любим — две цели, постигането на които без красота и чар бе горе-долу толкова трудно, колкото и един просяк да придобие несметно богатство. А фактът, че вече цели дванадесет години (откакто навърши четиринадесет) бе наблюдавала живота на другите младежи и девойки в малкия свят, сред който се движеше, да минава доста весело, докато нейният се свеждаше, кажи-речи, до четене, музика, задачата да бъде колкото може по-спретнато и привлекателно облечена и да ходи на гости при приятели с надеждата случайно да срещне някъде, някак си единствената личност, която би се заинтересувала от нея, я беше направила печална, ако не направо озлобена. И това — въпреки че материалното благополучие на нейните родители и на самата нея бе изключително.

Точно сега тя мина през стаята на майка си на път към своята с такъв вид, като че ли нищичко не я интересува. Майка й се чудеше какво да й предложи, за да я изтръгне от това настроение, когато при нея се втурна по-малката дъщеря, Бела, възбудена от кратко посещение в дома на Финчли, техни богати съседи, където се отбила на връщане от училището „Снедекър“.

Противно на сестра си — висока, чернокоса и бледа Бела, макар по-ниска, бе далече по-изящно и по-здраво сложена. Имаше гъста кестенява, почти черна коса, маслиненомургав цвят на лицето, обагрен с руменина, очи — кафяви и весели, искрящи от жадна любознателност. Силна и гъвкава, тя беше изпълнена с жизненост и одухотвореност. Ръцете и краката й бяха изящни и подвижни. Явно бе склонна да харесва нещата, каквито ги вижда, да се радва на живота такъв, какъвто е, и затова, обратно на сестра си, бе необикновено привлекателна за мъже и младежи, за мъже й жени — стари и млади, — нещо, което майка й и баща й добре знаеха. Нямаше опасност да не достигнат предложенията за женитба, когато им дойдеше времето. Както се струваше на майка й, твърде много младежи и мъже се навъртаха вече около нея, а това поставяше въпроса за избора на подходящ съпруг. Тя вече бе проявила склонност да завързва близка дружба не само с потомците на по-старите и по-консервативни семейства, които представляваха ултрапочтения елемент в града, но също така (а това съвсем не харесваше на майка й) и със синовете и дъщерите на по-късно издигнали се, а следователно и с по-малко обществено значение семейства в тоя край — синовете и дъщерите на производители на бекон, буркани за консерви, прахосмукачки, дървени и кошничарски изделия и пишещи машини, които представляваха достатъчно солиден финансов елемент в града и от които се състоеше онова, което би могло да се сметне за „ултрамодерната“ част от местното общество.

По мнението на госпожа Грифитс те твърде много танцуваха, ходеха по кабарета, препускаха с автомобили от един град в друг без надлежен обществен надзор. И все пак, като противоположност на сестра си Майра, колко по-лесно бе с нея! Единствено от гледище на съответния контрол или докато тя бъде благополучно и благочестиво омъжена, госпожа Грифитс се тревожеше и дори въставаше против повечето от сегашните й връзки, копнежи и развлечения. Искаше да я опази.

— Е, къде си била? — поиска да знае тя, когато дъщеря й се втурна в стаята, захвърли книгите си и се приближи до запалената камина.

— Само си помисли, мамо! — без всякаква връзка и без да й обръща внимание, заговори Бела. — Финчли щели да се откажат от вилата си на езерото Грийнууд това лято и да отидат горе на Дванадесетото езеро близо до Боровия нос. Щели да си построят там ново бунгало. И Сондра разправя, че тоя път то щяло да бъде до самата вода, не настрана, както е сега тук. И щели да имат голяма, широка веранда с дъбов под. И навес за лодки, достатъчно голям за тридесетфутовата електрическа моторница, която господин Финчли щял да купи за Стюърт. Това ще е чудесно, нали? И ми каза, че ако ме пуснеш, може да стоя горе при тях цялото лято или колкото аз си искам. И Гил също, ако иска. Било на другия бряг на езерото, точно срещу Емъри Лодж и хотела „Ийст Гейт“, нали знаеш? А вилата на Фант (нали го знаеш, семейство Фант от Ютика) била точно под тяхната, близо до Шарон. Това е просто чудесно, нали? Няма ли да е хубаво? Да искахте ти и татко да решите и да направите сега там една вила, мамо! Струва ми се, че, кажи-речи, всички, които струват нещо тука, се местят там горе.

Тя говореше тъй бързо, така се въртеше и гледаше ту пламтящия в камината огън, ту през двата високи прозореца, от които се виждаше моравата пред къщата и цялото Уикейджи авеню, осветено с електрически фенери в зимния здрач, че майка й не можа да вмъкне никаква забележка, докато тя не свърши. Накрая обаче успя да подхвърли:

— Тъй ли? Добре, ами какво ще правят семейства като Антъни Никълсън и Тейлър? Не съм чула да се канят да напуснат Грийнууд.

— О, знам, нито едно от тях не би сторило това! Кой ли пък би си помислил, че ще се преместят? Много са старомодни. Не са от тия, дето ще се преместят където и да било, нали? Всички мислят така. И все пак Грийнууд не е като Дванайсетото езеро. Ти сама го знаеш. Всички, които представляват нещо долу на Южния бряг, положително ще отидат горе. Кранстън отиват идущата година, казва Сондра. А след това, обзалагам се, ще отидат и Харнът.

— Кранстън, Харнът, Финчлн и Сондра! — подхвърли майка й, полуразвеселена и полуядосана. — Кранстън и ти, Бъртин и Сондра, само това чувам напоследък!

Защото семейства Кранстън и Финчли въпреки известния успех сред по-новото и по-ултрамодерно местно общество бяха много повече от всички други предмет на доста неблагосклонни критики. Това бяха хора, които, преместили „Дружество Кранстън за плетени изделия“ от Олбъни и „Електрически прахосмукачки Финчли“ от Бъфало и построили големи фабрики на южния бряг на река Мохок, да не говорим за новите грандиозни къщи на Уикейджи авеню и летните вили на езеро Грийнууд, двадесетина мили северозападно от града, даваха тон на доста претенциозен, а следователно и неприятен начин на живот на всички заможни кореняци в този край. Обличаха се най-елегантно, парадираха с последните модели автомобили и най-новите забавления и бяха проблем за онези, които разполагаха с по-малко средства и считаха своето положение и обстановка достатъчно установени, приятни и привлекателни, за да желаят нещо друго. Общо взето, Кранстън и Финчли бяха трън в очите на останалия елит в Ликъргъс — твърде много биеха на очи и твърде много се натрапваха.

— Колко пъти съм ти казвала, че не искам да имаш толкова много вземане-даване с Бъртин или пък с тая Лета Хариът и брат й! Те са твърде нахални. Ходят навсякъде, приказват и прекалено много се показват. Баща ти е на същото мнение по отношение на тях. Колкото за Сондра Финчли, ако тя смята да ходи и с Бъртин, и с теб, скоро и с нея няма да ходиш. Освен това не съм сигурна, че баща ти одобрява да ходиш някъде, без никой да те придружава. Не си достатъчно голяма. А колкото за отиването ти на Дванайсетото езеро у Финчли, не отидем ли всички заедно, няма да отидеш и там.

И госпожа Грифитс, която клонеше повече към начина на живот и държането на по-старите, макар и по-малко заможни семейства, загледа недоволно дъщеря си.

Обаче това ни най-малко не смути, нито ядоса Бела. Тъкмо наопаки — тя познаваше майка си и знаеше, че майка й я обича; знаеше също, че тайно се възхищава от физическата й прелест, както и от сигурния й успех в местното общество не по-малко от баща й, който я смята за самото съвършенство и може да бъде покорен от нейната най-лека и достатъчно често използвана усмивка.

— Недостатъчно голяма, недостатъчно голяма! — повтори с укор Бела. — Гледай ти! През юли ще навърша осемнадесет години. Бих искала да знам кога ти и татко ще ме смятате достатъчно голяма, за да отида някъде без двама ви! Където и да отидете вие двамата, трябва и аз да ходя с вас, а ако аз поискам да отида някъде, вие двамата също трябва да бъдете с мен.

— Бела! — смъмри я майка й. Сетне, след моментно мълчание, през време на което дъщерята стоеше нервно пред нея, добави: — Разбира се, какво друго би искала да правим? Когато станеш на двадесет и една или две, ако не си се още омъжила дотогава, ще имаш достатъчно време да мислиш за излизане без нас. Но на твоята възраст не би трябвало и наум да ти идва подобно нещо.

Бела повдигна хубавата си главичка, понеже в този миг страничната врата долу се отвори стремително и Гилбърт Грифитс, единственият син на семейството, който по лице и телосложение (макар и не по маниери и слабохарактерност) много приличаше на Клайд, братовчеда си на Запад, влезе и се заизкачва по стълбата.

Беше по това време енергичен, себелюбив и суетен младеж на двадесет и три години, който, противоположно на двете си сестри, изглеждаше много по-неприветлив и далече по-практичен. Също така може би много по-схватлив и настойчив в делово отношение — област, към която никое от двете момичета не проявяваше и най-малък интерес. Държеше се поривисто и нетърпеливо. Смяташе общественото си положение за съвършено сигурно и проявяваше крайно презрение към всичко, освен към търговския успех. И въпреки това в действителност дълбоко се интересуваше от живота на местното общество, като смяташе себе си и семейството си за негова най-главна част. Нито за миг не забравяше достойнството и общественото положение на своето семейство и внимаваше да не ги уронва с държанието и приказките си. На случайния наблюдател обикновено правеше впечатление на доста рязък и арогантен, нито млад, нито весел за възрастта си. И все пак беше млад, привлекателен и интересен. Имаше остър, ако не блестящ език — склонността понякога да прави хапливи и цинични забележки. Поради семейството и положението си беше гледан също като най-желан от всички свободни млади кандидатки за женитба в Ликъргъс. Въпреки всичко беше толкова зает със самия себе си, че почти не намираше място в своя космос за по-тънко и истински проникновено разбиране на някой друг.

Като го чу да се качва отдолу и да влиза в стаята си, която беше в задната част на къщата до нейната, Бела веднага изскочи от стаята на майка си, спря пред неговата врата и извика:

— Хей, Гил, може ли да вляза?

— Разбира се.

Той весело си подсвиркваше и с оглед на някакво забавление се готвеше да си сложи смокинга.

— Къде отиваш?

— Никъде, ще сляза за вечеря. След това ще отида у Уинънт.

— О, разбира се, при Констанс.

— Не, не при Констанс, разбира се. Откъде ги измисляш тия глупости?

— Като че ли не знам?

— Хайде стига. Затова ли си дошла тук?

— Не, не съм дошла тук затова. Знаеш ли? Финчли ще си правят вила горе на Дванайсетото езеро това лято, на самото езеро, до вилата на Фант, и господин Финчли ще купи на Стюърт тридесетфутова моторница и ще направи навес за лодката с остъклена тераса над водата. Няма ли да е готино, а?

— Не казвай „готино“ и не казвай „а“. Не можеш ли да се научиш да не употребяваш жаргон? Говориш като някоя работничка от фабрика. Само на това ли ви учат във вашето училище?

— Гледай го ти, кой ще ми говори да не употребявам жаргон! Ами ти самият? Ти даваш на всички ни чудесен пример тук, доколкото забелязвам.

— Е, аз съм пет години по-голям от теб. Освен това съм мъж. Чула ли си Майра да си служи с такива думи?

— Ах, Майра! Хайде да не говорим за това. Само си помисли за тая чудесна къща, която ще построят те, и колко весело ще е там идущото лято! Не ти ли се ще да можем да се преместим и ние там? Бихме могли, ако поискаме… ако татко и мама се съгласят.

— А, не знам дали би било чак толкова чудесно — отговори брат й, който въпреки всичко много се заинтересува от новината. — Има и други места освен Дванайсетото езеро.

— Кой казва, че няма? Но не и за нашите познати оттук. Бих искала да знам къде другаде ходят сега най-отбраните хора от Олбъни и Ютика? Там ще стане истински курорт, казва Сондра, с най-хубавите къщи по западния бряг. Във всеки случай Кранстън, Ламбърт и Хариът също ще се преместят там много скоро — добави Бела с най-сигурен и предизвикателен тон. — Тогава на езеро Грийнууд няма да останат чак толкова много, нито пък от най-добрите, дори ако Антънови и Никълсънови не се преместят.

— Кой казва, че Кранстън ще отидат горе? — попита Гилбърт, сега вече много заинтересуван.

— Ами че Сондра!

— Кой й е казал на нея?

— Бъртин.

— Е-хей, те започват да живеят все по-нашироко и по-нашироко — забеляза брат й със странен и малко завистлив тон. — Скоро в Ликъргъс ще им стане много тясно. — Той дръпна папийонката, която се мъчеше да нагласи по средата, и чудновато се изкриви, когато стегнатата връзка леко го прищипа.

Защото, при все че беше наскоро влязъл във фирмата на баща си за яки и ризи като главен инспектор на производството с всички изгледи да поеме в крайна сметка управлението и надзора над цялото предприятие, Гилбърт все пак завиждаше на младия Грант Кранстън, негов връстник, много привлекателен и хубав физически, който наистина бе по-смел и по-привлекателен за момичетата измежду по-младите. Кранстън като че ли бе убеден, че е възможно да съчетае известна доза светски развлечения с работата във фирмата на баща си, с което Гилбърт не беше съгласен. Всъщност младият Грифитс би предпочел, ако можеше, да обвини младия Кранстън в разпуснатост, само че Кранстън успяваше да не прекрачва рамките на разумното. А „Дружество Кранстън за плетени изделия“ явно се развиваше като едно от челните предприятия в Ликъргъс.

— Да — додаде той след миг, — те растат по-бързо, отколкото бих го правил аз, ако фирмата беше моя. А не са най-богатите хора в света.

Но въпреки това си помисли, че противно на самия него и на родителите му, Кранстън бяха наистина по-смели, макар и да не ламтяха за повече светски живот. Той им завиждаше.

— И още нещо! — добави разпалено Бела. — Финчли ще направят над навеса за лодки дансинг. И Сондра казва, Стюърт се надявал, че ти ще дойдеш и ще останеш у тях по-дълго това лято.

— Така ли? — подхвърли Гилбърт малко завистливо и със сарказъм. — Искаш да кажеш, разправял е, че се надява ти да дойдеш и да останеш по-дълго у тях. Аз ще работя това лято.

— Не е казал нищо подобно, многознайнико! Освен това нищо няма да ни стане, ако отидем там горе. Не виждам какво още може да се очаква от езеро Грийнууд. Само чайове на дърти кокошки.

— Така ли? Мама много ще се радва да го чуе.

— И ти ще й го кажеш, разбира се.

— А, не, няма да й кажа. Но не вярвам да последваме Финчли или Кранстън горе на Дванайсетото езеро, поне засега. Ти можеш да отидеш там, ако татко ти позволи.

В този момент вратата долу се хлопна пак, Бела забрави разправията си с Гилбърт и изтича долу да посрещне баща си.

II

Главата на Ликъргъския клон от семейството Грифитс, сравнен с бащата на клона му от Канзас сити, беше извънредно внушителен. Противно на по-ниския си и по-объркан брат от мисията „Вратите на надеждата“, когото не беше дори и виждал от тридесет години, той беше малко по-висок от среден ръст, много добре сложен, сравнително строен, с проницателен поглед и рязък както в движението, така и в приказките си. Отдавна свикнал да си пробива сам пътя и разбрал от усилията и резултатите, че надминава по находчивост и търговски способности средното равнище, навремени беше склонен да проявява нетърпимост към онези, които не бяха като него. Не се държеше свадливо или неприятно, но винаги се стремеше да си дава спокоен и безпристрастен вид. И си казваше, за да извини предвзетостта си, че цени себе си само според преценката, която хората дават на него и на всички други, преуспели като него.

Пристигнал в Ликъргъс преди около двадесет и пет години с малък капитал и твърдо решение да го вложи в предложеното му ново предприятие за производство на яки, Самюъл Грифитс постигна успех, който надмина най-дръзките му предвиждания. И естествено това ласкаеше неговата суетност. Сега, двадесет и пет години по-късно, той живееше с жена си и децата си в една от най-хубавите и построени с най-голям вкус богатски къщи в Ликъргъс. Смятаха ги също така за едно от най-добрите семейства по тези места — ако не най-старото, поне едно от най-консервативните, почтени и преуспяващи. Двете му по-малки деца (голямата дъщеря трябваше да се изключи) бяха в челните редици на по-младото и по-весело общество и досега не се беше случило нищо, което да разклати или урони доброто му име.

При завръщането си от Чикаго този ден, след като беше сключил там няколко спогодби, които означаваха делово единодушие и благоденствие поне за една година, господин Грифитс бе склонен да се чувства много добре разположен и дружелюбен спрямо целия свят. Нищо не бе помрачило пътуването му. В негово отсъствие „Дружество Грифитс за производство на яки и ризи“ бе работило също като че ли той не бе заминавал. Поръчките в момента бяха големи.

Сега, когато влезе в собствения си дом, захвърли тежката си чанта и ушитото по модата палто и се обърна, той видя онова, което бе очаквал — бързащата към него Бела. Разбира се, тя беше негова любимка, най-приятното, най-необикновено и най-изящно създание в неговите очи, което му бе подарил целият му живот: младост, здраве, жизнерадост, схватливост и обич — всичко в облика на прелестна дъщеря.

— О, татко — нежно и подкупващо извика тя, когато го видя да влиза. — Ти ли си?

— Да. Поне приличам малко на себе си за момента. Как е моето момиченце? — И той отвори обятия и стисна хвърлилата се в тях най-малка своя рожба. — Какво чудесно, жилаво, здраво момиче, бога ми! — заяви той след продължителна обичлива целувка. — И как се е държала пакостницата, докато не съм бил тук? Без лъжи тоя път.

— О, прекрасно, татко. Можеш да попиташ когото искаш. По-добра не бих могла да бъда.

— А как е майка ти?

— Добре е, татко. Горе е в стаята си. Мисля, че не те е чула, когато влезе.

— А Майра? Върнала ли се е вече от Олбъни?

— Да. Тя е в стаята си. Ей сега я чух да свири. То и аз се върнах едва преди малко.

— А-ха! Пак си миткала! Зная те аз тебе!

Той добродушно й се закани с пръст, а Бела увисна на едната му ръка и в крак с него заизкачва стълбите към горния етаж.

— О, не, не съм миткала — лукаво и галено гукаше тя. — Виж как се заяждаш с мен, татко! Само се отбих за мъничко при Сондра. И само си представи, татко! Те щели да се откажат от вилата си на Грийнууд и да си построят голямо хубаво бунгало горе на Дванайсетото езеро още тая година. И господин Финчли щял да купи голяма моторница за Стюърт и щели да живеят там идущото лято, може би цялото време, от май до октомври. И Кранстън може би също.

Господин Грифитс отдавна бе свикнал с хитрините на по-малката си дъщеря и сега се заинтересува не толкова от онова, което тя искаше да му внуши — че Дванадесетото езеро е по-привлекателно от светска гледна точка, отколкото Грийнууд, — колкото от факта, че Финчли могат да посрещнат такива неочаквани и доста тежки разходи само от светски съображения.

Вместо да отговори на Бела, той се качи горе и влезе в стаята на жена си. Целуна госпожа Грифитс, надзърна при Майра, която дойде при вратата да го прегърне, и заговори за успехите, донесени от пътуването си. По това как прегърна жена си човек можеше да заключи, че между тях цари сговор и разбирателство, няма никакви разногласия, а по това как поздрави Майра — че дори да не съчувства на нейните настроения и гледища, не лишава и нея от щедрата си обич.

Докато си приказваха, госпожа Трюсдейл съобщи, че масата е сложена, и влезе Гилбърт, който бе довършил тоалета си.

Слушай, татко — рече той. — Има едно интересно нещо, за което бих искал да поприказвам с теб утре сутрин. Може ли?

— Добре, ще бъда във фабриката. Ела към пладне.

— Хайде сега всички долу, че вечерята ще изстине — строго ги смъмри госпожа Грифитс и Гилбърт незабавно се обърна и се запъти натам, последван от стария Грифитс с Бела, която все още беше под ръка с него. Подир тях вървяха госпожа Грифитс и Майра, излязла от стаята си и присъединила се към другите.

Щом насяда около масата, семейството заговори на злободневни местни теми. Защото Бела, която беше главният източник на клюки в къщата (тя носеше повечето от училище „Снедекър“, където всички светски новини като че ли проникваха най-бързо), изведнъж съобщя:

— Можеш ли да си представиш, мамо? Розета Никълсън, тая племенница на госпожа Дистън Никълсън, дето беше дошла тук миналото лято от Олбъни… нали помниш, беше дошла вечерта на градинския празник на училището ни тука на нашата морава… младото момиче с жълтата коса, синеоко и кривогледо… баща му има големия магазин за бакалски стоки на едро… та то се сгодило за тоя Хърбърт Тякъм от Ютика, дето гостува миналото лято на госпожа Ламбърт. Ти не го помниш, ама аз помня. Беше висок, чернокос и малко чудноват; и ужасно бледен, но много хубав — същински филмов герой!

— Ето ви и друго двайсет, госпожо Грифитс — хапливо и предизвикателно подхвърля на майка си Гилбърт. — Делегация от елитното училище на госпожици Снедекър посещава тайничко кината, за да се осведомява от време на време за най-новите герои.

Изведнъж Грифитс-старши забеляза:

— Тоя път в Чикаго ми се случи нещо неочаквано, което, струва ми се, ще бъде много интересно за всички ви.

Дойде му наум как преди два дена случайно бе срещнал в Чикаго, както после разбра, най-големия син на по-малкия си брат Ейса. А също и до какво заключение бе стигнал за него.

— О, какво е то, татко? — веднага заразпитва Бела. — Хайде, кажи ми го!

— Разправяй, да чуем голямата новина, татко — добави Гилбърт, който поради благосклонността на баща си винаги се държеше много свободно и интимно.

— Ами, докато бях в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго, запознах се с един младеж, наш роднина, братовчед на трима ви, деца, най-големия син на брат ми Ейса, който сега е в Денвър, както разбрах. Не съм го виждал, нито ми е писал вече тридесет години. — Той замълча и се замисли, сякаш не можеше да реши нещо.

— Да не е този, дето е проповедник някъде, татко? — попита Бела, като вдигна към него очи.

— Да, проповедникът. Поне така зная, че е бил проповедник за известно време, когато се отдели от нас. Но син му ми каза, че се е отказал от това сега. Имал си нещо в Денвър… май че някакъв хотел.

— Но как изглежда син му? — попита Бела, която познаваше само такива докарани и солидни наглед младежи и мъже, с каквито сегашното обществено положение и родителският надзор й позволяваха да общува, и поради това бе много заинтригувана. Син на собственик на хотел на Запад!

— Братовчед ли? На колко е години? — веднага се заинтересува Гилбърт и поиска да узнае нещо за неговия характер, положение и способности.

— Ами, струва ми се, че е много интересен младеж — продължи Грифитс нерешително, с известно колебание, понеже до този момент не бе успял да определи истинското си впечатление от Клайд. — Доста привлекателен и с добро държане… бих казал, горе-долу на твоята възраст, Гил, и доста прилича на теб… много прилича… същите очи и уста, брадичка. — Той загледа изпитателно сина си. — Като че ли е малко по-висок и изглежда малко по-слаб, макар и да не вярвам наистина да е.

При мисълта за братовчед, който прилича на него — може би не по-малко привлекателен във всяко отношение от самия него — и носи същото име, Гилбърт изтръпна и се понаежи. Защото тук, в Ликъргъс, до този ден той беше известен и благосклонно гледан като единствен син и вероятен наследник на директорското място в предприятието на баща му, както и поне на една трета от състоянието, ако не и повече. А сега, ако по някакъв начин се узнае, че има сродник, братовчед на негова възраст, който прилича на него и действа като него, дори… — той настръхна при тази мисъл. И веднага реши (психологична реакция, която не разбра и с която не можа много добре да се справи), че не го харесва… че не може да го хареса.

— С какво се занимава той сега? — полита младият Грифитс с рязък и доста кисел тон, макар и да се опита да избегне втория елемент в гласа си.

— Е, не е кой знае каква работа, бих казал — усмихна се замислено бащата. — Засега е само пиколо в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго, но е много приятно и възпитано момче според мен. Много ми хареса. Всъщност, понеже ми каза, че нямал големи изгледи да напредне, където е, и че би искал да се залови за някаква работа, която ще му даде по-голяма възможност да направи и да стане нещо, казах му, че ако иска да дойде тук и да си опита късмета при нас, бихме направили нещичко за него — поне да му дадем възможност да покаже на какво е способен.

Не беше имал намерение да се издаде веднага, че толкова много се е заинтересувал от племенника си — смятал бе да почака и да го пообсъди при различни случаи и с жена си, и със сина си, но понеже случаят като че ли му го представи сам, заговори. А сега, след като го направи, беше много доволен, защото поради голямата прилика на Клайд с Гилбърт наистина му се искаше да направи нещо за племенника си.

Но Гилбърт се ежеше, докато Бела и Майра, противно на госпожа Грифитс (която винаги гледаше интересите на единствения си син, дори предпочиташе да няма кръвни роднини или каквито и да било други съперници), доста се въодушевиха от тази идея. Един братовчед, който носеше името Грифитс, хубав и горе-долу на една възраст с Гилбърт, и който според думите на баща им беше доста приятен и с добри обноски — това се хареса на Бела и Майра, докато госпожа Грифитс, забелязала лицето на Гилбърт да се помрачава, не се зарадва чак толкова. Гилбърт нямаше да е доволен. Но от уважение към авторитета на мъжа си и вещината му във всяко отношение сега тя замълча. Но не и Бела.

— О, ти ще го назначиш на работа, нали, татко? — реши тя. — Това е интересно. Надявам се, че е по-хубав от другите ни братовчеди.

— Бела! — смъмри я госпожа Грифитс, а Майра си спомни един недодялан вуйчо и братовчед, които преди няколко години им бяха дошли на гости от Върмонт, и многозначително се усмихна.

В същото време Гилбърт, искрено ядосан, се бореше вътрешно против това хрумване. Изобщо не можеше да го разбере.

Разбира се, ние не връщаме тия, които искат да дойдат да работят при нас и да научат нашия занаят — подхвърли той рязко.

— Знам, знам — отвърна баща му. — Поне братовчеди и племенници не връщаме. Освен това ми се видя много схватлив и амбициозен. Няма да ни навреди кой знае колко, ако позволим поне на един от нашите сродници да дойде тук и да покаже какво може. Не виждам защо да не го вземем на работа, както всеки друг.

— Струва ми се, че на Гил не му харесва да има в Ликъргъс някой друг със същото име и да прилича на него — хитро забеляза Бела с известно коварство, за да отмъсти за вечните критики на брат си.

— Ах, какви глупости! — ядно й се сопна Гилбърт. — Защо не кажеш някога нещо умно? Какво значение има за мене дали носи същото име, или не… или пък дали прилича на мен? — В този миг той имаше особено кисел вид.

— Гилбърт — с укор се обърна към него майка му. — Как можеш да говориш така? И при това на сестра си?

— Е, не искам да правя нищо във връзка с този младеж, ако това стане причина за разправии тука — продължи Грифитс-старши. — Зная само, че баща му никога не е бил много практичен и се съмнявам Клайд да е имал някога истински случай да се прояви. — Син му трепна, когато го чу да нарича братовчед му тъй дружелюбно и интимно на малко име. — Единствената ми мисъл, когато му предложих да дойде тук, беше да му дам възможност да стъпи на крака. Нямам никаква представа дали ще успее, или не. Може да напредне, а може и да не напредне. Ако не сполучи… — Той махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Ако не сполучи, разбира се, ще трябва да го изхвърлим.“

— Да, аз мисля, че това е много мило от твоя страна — любезно и дипломатично забеляза госпожа Грифитс. — Надявам се, че той ще оправдае надеждите ти.

— А има и нещо друго — добави дълбокомислено и поучително Грифитс. — Не желая тоя младеж, докато е на служба при мен и само защото е мой племенник, да бъде гледан по-различно от всеки друг служещ във фабриката. Той идва тук да работи, а не да играе. И докато е тук и се опитва да си спечели положение, не желая да му оказвате никакво внимание в обществено отношение, съвсем никакво. Във всеки случай той не е такова момче, че да иска да ни се натрапва… поне така ми се видя, и няма да дойде тук с някаква представа, че трябва да бъде поставен на равна нога с нас. Това би било глупаво. По-нататък, ако се покаже наистина достоен, че може да се грижи за себе си, знае си мястото и не се тика пред другите и ако някой от вас пожелае да му окаже някакво малко внимание, е, и тогава няма да е късно да пообмислим, но не преди това.

В това време слугинята Аманда, помощничка на госпожа Трюсдейл, прибираше чиниите от вечерята и се канеше да поднесе десерта. Но понеже господин Грифитс рядко ядеше десерт и обикновено използваше това време, освен ако имаше гости, да преглежда някои борсови и банкови книжа, които държеше в малко писалище в библиотеката, той бутна и сега стола си, стана, извини се пред семейството и влезе в библиотеката, която беше до всекидневната. Другите останаха.

— Бих искала да го видя как изглежда, а ти? — каза Майра на майка си.

— И аз. И се надявам, че ще оправдае всичките надежди на татко ти. На татко ти ще му е много криво, ако излезе другояче.

— Не я разбирам тая работа — забеляза Гилбърт, — да докарва нови хора, когато ни са много и тия, дето ги имаме. А освен това представете си какви приказки ще плъзнат тук, ако се разбере, че нашият братовчед е бил само пиколо, преди да дойде тук!

— Е, няма никаква нужда да го узнаят, нали? — каза Майра.

— Така ли? Ами какво ще му попречи да разправя за това… освен ако му кажем да си мълчи… или да дойде някой, който го е виждал там. — В очите му пламна злоба. — Поне се надявам, че ще си мълчи. Положително не би било много хубаво за нас тук!

А Бела добави:

— Надявам се, че не е тъп като двете момчета на вуйчо Алън. Те са най-неинтересните, които съм виждала.

— Бела! — още веднъж я предупреди майка й.

III

Този Клайд, с когото Самюъл Грифитс се запозна в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго и когото описа на семейството си, представляваше малко променена редакция на младежа, избягал от Канзас сити три години преди това. Сега беше двадесетгодишен, малко по-висок и по-заякнал, макар че надали много по-снажен, и, разбира се, значително по-опитен. Защото, след като напусна дома си и работата в Канзас сити и се сблъска с грубите страни на живота — унизителна работа, жалки жилища, никакви близки, а освен това и необходимостта да си пробива сам пътя, колкото може, — той си изработи известна самоувереност и угодливо държане, с каквито едва ли се беше отличавал преди три години. Имаше у него сега (макар да не беше толкова елегантно облечен, както в Канзас сити) изтънченост в обноските, която правеше приятно впечатление, при все че не се натрапваше на пръв поглед. Също така — а това съвсем не приличаше на онзи Клайд, който се беше измъкнал от Канзас сити в товарен вагон — имаше много по-предпазлив и сдържан вид.

Защото, след като избяга от Канзас сити и трябваше така и инак да се унижава и изхитря да си пробие път в живота, беше постепенно стигнал до заключението, че бъдещето му зависи единствено от самия него. Близките му, както си беше сега окончателно дал сметка, не можеха да направят нищо за него. Бяха твърде непрактични и твърде бедни — майка му, баща му, Еста, всички.

В същото време въпреки всичките си мъчнотии Клайд чувстваше все пак да го влече към тях, особено към майка му и стария домашен живот, сред който бе протекло неговото детство — братчето и сестрите, включително и Еста, понеже и тя (както го разбираше сега) бе пострадала поради обстоятелства, на които вероятно не е могла да се противопостави, както и сам той. И често мислите и настроението го бяха карали да се пренася в миналото с остра и смущаваща болка заради начина, по който се беше държал с майка си, и заради случката, сложила такъв неочакван край на кариерата му в Канзас сити: загубването на Хортензия Бригз — този жесток удар; трудностите, с които се беше сблъсквал сетне; неприятностите, които трябва да са имали заради него майка му и Еста.

Когато два дена след бягството стигна в Сейнт Луис (след като двама спирачи го намериха да се крие в товарния вагон, здраво го натупаха и изхвърлиха на снега на стотина мили от Канзас сити, като същевременно му отмъкнаха часовника и зимното палто), той потърси канзаски вестник — „Стар“ — само за да се убеди, че е бил прав по отношение на най-големите си страхове за цялото произшествие. Защото там под заглавие през две колони и колона и половина текст отдолу бе дадена подробно историята за всичко случило се: едно момиченце, дъщеря на заможно канзаско семейство, било блъснато и почти мигновено убито (то умряло подир един час); Спарсър и госпожица Сайп били в болница и същевременно под арест, пазени от полицай, който чакал там оздравяването им; тежко повредена била разкошна кола; бащата на Спарсър, служещ на отсъстващия собственик на колата, бил и разгневен, и ужасно нещастен поради глупостта и явните безразсъдство и престъпност на сина си.

Но имаше и нещо по-лошо: този нещастник Спарсър бил вече обвинен в кражба и убийство и в желанието си без съмнение да намали колкото може своята вина в сериозната злополука не само съобщил имената на всички, които били с него в колата (особено на младежите, както и хотела, където били на работа), но и твърдял, че те всички били виновни наравно с него, понеже в момента настоявали против волята му да кара по-бързо — едно напълно справедливо обвинение, което бе известно на Клайд. А господин Скуайърз, когато се обърнали към него в хотела, дал на полицията и вестниците имената на техните родители и домашните им адреси.

Това беше най-тежкият удар. Защото по-нататък следваха трогателни картинки как съответните им родители или сродници посрещнали новината, когато били осведомени за техните прегрешения. Госпожа Ратърър, майката на Том, се разплакала и заявила, че синът й е добро момче и тя била сигурна, че не е искал да направи нищо лошо. А госпожа Хеглънд — преданата и стара майка на Оскар — казала, че нямало по-честно и по-великодушно момче от сина й и че той трябва да е бил пиян. „Стар“ пишеше също, че у Клайдови майка му стояла бледа, дълбоко смаяна и много наскърбена, кършела ръце, имала вид, като че не може да схване какво й се казва, не искала да повярва, че син й е участвал в тази разходка, и уверявала всички, че той положително щял скоро да се върне и да обясни всичко, че трябва да има някаква грешка.

Обаче той не се върна. Нито чу нещо повече по този въпрос. Защото поради страха от полицията, както и от майка си — от скръбните й, отчаяни очи, — той дълги месеци не писа никому, а след това се обади на майка си, само за да й съобщи, че е добре и че тя не бива да се тревожи. Нито се подписа, нито даде адреса си. След това беше прехождал от място на място, беше опитвал една след друга разни дребни служби в Сейнт Луис, Пиория, Чикаго, Милуоки — да мие чинии в ресторант, да обслужва щанд за газирани напитки в малка забутана аптека, опита се да стане продавач в обущарски магазин, в бакалница и какво ли не, но или го уволняваха, или той напускаше, понеже не харесваше работата. Веднъж изпрати на майка си десет долара, друг път — пет, понеже толкова можеше да отдели. Когато измина близо година и половина, реши, че търсенето трябва да е поспряло, а лично неговото участие в престъплението може да се е позабравило или вече да не се смята чак толкова важно, че да го преследват — и когато пак започна да припечелва по малко като колар на кола за разкарване на покупки по къщите в Чикаго — работа, която му носеше петнадесет долара седмично, — реши се да пише на майка си, защото сега можеше да каже, че има сносна служба и се е държал почтено дълго време, макар и не под своето име.

И тъй, по това време, когато живееше в една обща спалня в западната част на Чикаго, Полина стрийт, той писа на майка си следното писмо:

Той тегли черта, където трябваше да постави истинското си име, писа отдолу „ти знаеш“ и изпрати писмото.

Понеже майка му се беше тревожила за него през цялото това време и чудила къде е, скоро Клайд получи писмо от Денвър, което много го изненада, тъй като беше вярвал, че тя е все още в Канзас сити и бе чакал отговор оттам.

Така стана, че Клайд започна да мисли за чичо си Самюъл и голямата му фабрика дълго преди да го срещне. Той изпита също голямо облекчение, когато научи, че родителите му не са вече в същото финансово затруднение, в каквото ги беше оставил, и са сигурно настанени в някакъв хотел или поне къща с мебелирани стаи, вероятно свързана с тази нова мисия.

После, два месеца след като беше получил първото писмо от майка си и докато почти всеки ден решаваше, че трябва да направи нещо, и то веднага, случайно трябваше да занесе в клуб „Юниън лийг“ на булевард Джаксън пакет с вратовръзки и носни кърпи, които някой посетител на Чикаго бе купил в магазина, за който той работеше. Когато влезе, натъкна се не на друг, а на Ратърър, облечен с униформата на служещите в клуба. Той даваше справки и приемаше пакетите на входа. Макар нито Клайд, нито Ратърър да не можеха веднага да схванат факта, че пак стоят един срещу друг, след миг Ратърър възкликна: „Клайд!“ И тогава го стисна за рамото и добави с въодушевление, но все пак предпазливо, с много нисък глас:

— Я гледай ти! Дявол да го вземе! Каква случайност! Остави пакета там. Откъде изникна изведнъж?

А Клайд, не по-малко възбуден, възкликна:

— Да пукна, ако това не е Том! Каква изненада! Тука ли работиш?

Ратърър, който (както и Клайд) беше за миг забравил споделяната от двамата мъчителна тайна, добави:

— Точно така. Ти позна. Тука съм вече близо година. — След това стисна внезапно рамото на Клайд, сякаш да му каже „Тихо!“, дръпна го настрана, където нямаше да ги чуе младежът, с когото беше приказвал, когато Клайд влезе, и продължи; — Шшт! Аз работя тук под моето си име, но бих предпочел да не разберат, че съм от Канзас сити, нали? Тук знаят, че съм от Кливлънд.

С тези думи още веднъж стисна сърдечно рамото на Клайд и внимателно го огледа. Клайд, не по-малко трогнат, отговори:

— Да. Разбира се. Радвам се, че така се срещнахме. Аз се казвам Тенет, Хари Тенет. Не го забравяй.

И двамата сияеха от радост, обзети от нахлулите спомени. Но Ратърър забеляза, че Клайд е с униформата на разносната служба и каза:

— Разкарваш покупки, а? Смешна работа. Ти да бъдеш колар на разносната служба! Само като си помисля! Ще си умра от смях! Защо си се заловил с тая работа? — Обаче като разбра по изражението на Клайд, че сегашното му положение надали е най-приятното за него, понеже Клайд рече „Така ми се наложи, знаеш“, добави: — Слушай, искам да се видим. Къде живееш? — Клайд му каза. — Добре. Аз свършвам работа тук в шест. Защо не се отбиеш, като се освободиш? Или, знаеш какво… Хайде да се срещнем, да речем… е, какво ще кажеш за „Енричи“ на Рандолф стрийт? Имаш ли нещо против? Да кажем, в седем. Аз свършвам в шест и мога да стигна там дотогава, ако и ти можеш.

Клайд, който беше изпаднал във възторг от новата си среща с Ратърър, весело кимна в знак на съгласие.

Той се качи на колата си и продължи да разнася поръчките, но до края на работния ден в ума му се въртеше само близкото свиждане с Ратърър. В пет и половина побърза да прибере коня в обора, а оттам пое към квартирата си в западната част на града, където облече хубавите си дрехи и припряно се запъти към „Енричи“. Не беше чакал на ъгъла и една минута, когато се зададе Ратърър — мил, приветлив и облечен, можеше да се каже, по-добре, отколкото преди.

— Ей, колко хубаво е да те видя, приятелче! — подхвана той. — Знаеш ли, че си единственият от тая компания, когото виждам, откакто напуснах Канзас сити? Точно така. Сестра ми ми писа, след като напуснах дома, че никой май не знаел какво е станало с Хигби, Хеги или теб. Тоя приятел Спарсър го осъдили на една година, научи ли? Лоша работа, а? Но не чак толкова зарад убиването на момиченцето, колкото за това, че взел тая кола, карал я, без да има позволително, и не спрял, когато му свирили. Ето за какво го затворили. Но слушай… — той многозначително сниши гласа си — и ние щяхме да получим същото, ако ни бяха хванали. Божичко, колко се бях уплашил! Питаш ли ме дали съм бягал? — И той отново избухна в смях, при това малко истерично. — Какво бягане му ударихме, а? И как го оставихме него и онова момиче в колата! Да. Лоша работа, нали? Но какво друго можехме да направим? Нямаше защо всичките да отидем в дранголника, нали? Как се казваше онова момиче? Лора Сайп. А ти офейка, преди да мога дори да те видя. И оная малката Бригз също. Да не си я изпратил до тях?

Клайд поклати отрицателно глава.

— Не съм и помислял да я изпращам — отвърна той.

— Че къде изчезна тогава? — попита Ратърър.

Клайд му разправи. И след като му описа подробно всичките си странствания, Ратърър продължи:

— Я виж, значи ти не знаеш, че веднага след тая история малката Бригз се запиля оттам с един тип в Ню Йорк, а? Някакъв продавач в магазин за пури, както ми писа Луиза. Тя я видяла после, точно преди да замине, с ново кожено палто и така нататък. — Клайд трепна и помрачня. — Да, голям глупак беше да се влачиш с нея. Тя пет пари не даваше нито за теб, нито за някой друг. Ама ти май здравата се беше заплеснал по нея, а? — И той се захили на Клайд и закачливо го мушна в ребрата по стар навик.

Обаче за самия себе си Том разказа само редица скромни приключения, които бяха много различни от разказа на Клайд — приключения с много по-малко нерви и тревоги и с повече мъжествена твърдост и вяра в собствения късмет и способности. И най-после бил „сбарал“ тази служба, защото, както се изрази, „винаги можеш да хванеш нещо в Чикаго“.

И си останал тук оттогава — „много мирничко, разбира се“, и никой не го закачил нито с една дума.

Веднага след това той се залови да обяснява, че точно сега в клуба „Юниън лийг“ нямало нищо вакантно, но щял да поприказва с господин Хейли, управителя на клуба, и ако Клайд иска и господин Хейли знае за нещо, пък и той щял да се помъчи да разбере дали има някъде свободно място, или се очаква да има, и тогава Клайд можел да се настани там.

— Но няма защо да клюмаш нос — каза той към края на вечерта. — С това нищо няма да спечелиш.

А после, само два дена след този крайно насърчителен разговор, докато Клайд все още се питаше дали да се откаже от службата си, да вземе пак истинското си име и да тръгне по разните хотели да търси работа, намери у дома си бележка, донесена от един пиколо от „Юниън лийг“, която гласеше: „Иди утре предобед при господин Лайтол в «Големият северен». Там има свободно място. Не е от най-добрите, но ще ти докара нещо по-добро по-после“.

И така Клайд се обади по телефона на началника си, че е болен и не ще може да излезе на работа този ден, сложи най-хубавите си дрехи и отиде в хотела. Там на основание на сведенията, които можа да даде, го приеха на служба и за голямо негово облекчение, под собственото му име. Също така за негово задоволство му бе определена заплата двадесет долара на месец и храна. Но бакшишите, както сега научи, не носели повече от десет долара седмично — все пак заедно с храната това беше много повече, отколкото изкарваше сега, и работата бе толкова по-лека, при все че трябваше да се върне в стария бранш, където се боеше, че все още можеха да го познаят и задържат.

Не се мина много дълго — не повече от три месеца, — и се откри място в „Юниън лийг“. Ратърър, който малко преди това бе повишен — стана дневен помощник-началник на персонала в клуба — и беше в добри отношения с началника, можа да му каже, че знае човек точно за това място — Клайд Грифитс, който работи в момента в „Големият северен“. Клайд бе съответно повикан и след като Ратърър грижливо го подготви предварително как да се представи на новия шеф и какво да казва, бе назначен.

И тука можа отново да наблюдава отблизо един живот, много по-различен от този в „Големият северен“ и по-издигнат от обществена и материална гледна точка дори и от живота в „Грийн Дейвидсън“, който за съжаление най-много допадаше на неговата жажда за високо положение и известност. Защото тука всеки ден пристигаха и заминаваха като че ли най-отбраните в интелектуалното и високопоставено общество хора, каквито още никога не бе виждал другаде, най-издигнатите и самодоволните не само от всичките щати на родината му, но от всички страни и континенти. Американски политици от север, юг, изток и запад — ръководители и господари на политическия живот или така наречените „държавници на съответните области“, — хирурзи, учени, прочути лекари, генерали, литературни и обществени величия не само от Америка, но и от целия свят.

Тука също — един факт, който му правеше впечатление и будеше чувство на любопитство и дори благоговейно страхопочитание — нямаше ни най-малка следа от този сексуален елемент, характерен за повечето прояви на живота, които бе виждал в „Грийн Дейвидсън“, а напоследък и в „Големият северен“. Всъщност, доколкото можеше да си спомни, той сякаш беше изпълвал и служил за подбуда, ако не на всички, поне за повечето прояви на живота, с които досега Клайд бе влизал в досег. Но тука нямаше сексуалност — нито помен. Жени не се допускаха в този клуб. Разните видни личности идваха и си отиваха по правило сами и с онази безшумна енергичност и сдържаност, с която се отличават достигналите изключителен успех. Те често се хранеха сами, безшумно беседваха по двама и на групи, четяха своите вестници или книги или шетаха насам-натам с бързо карани автомобили, но в повечето случаи като че ли не се сещаха или поне не ги засягаше този елемент на страстта, който на незрелия ум на Клайд до този момент се струваше да движи и да разстройва толкова много неща в тези по-малки светове, към които бе принадлежал досега.

Вероятно човек не би могъл да достигне или да задържи мястото си в такъв удивителен свят, ако не останеше безразличен към сексуалното — една позорна страст, без съмнение. И затова в присъствието или пред очите на такива хора човек трябва да се държи или да изглежда така, сякаш подобни мисли, каквито те завладяват от време на време, са далече от ума ти.

След като поработи тук известно време, под влиянието на това заведение и разните личности, които отсядаха в него, Клайд доби истински джентълменски и сдържан вид. Когато се намираше в помещенията на самия клуб, чувстваше се по-друг от това, което беше наистина — по-умерен, не толкова романтичен, по-практичен, сигурен, че ако се опита сега, ако подражава на по-трезвите светски мъже и само на тях, някой ден може да преуспее, не кой знае колко, но поне повече, отколкото сега. Пък кой знае? Ако постоянства в работата си, завързва само подходящи познанства и се държи тука най-внимателно, някой от тези много забележителни мъже, които виждаше да идват и да си отиват, може да го хареса и да му предложи някаква важна служба някъде — такава, каквато не е имал никога преди и която ще му помогне да се издигне в един свят, какъвто не е познавал никога до този ден.

Защото, ако признаем истината, Клайд имаше душа, на която не бе съдено да порасне. Решително му липсваше ясната мисъл и вътрешната целенасоченост, които позволяват на толкова много хора да подбират между фактическите положения и пътищата в живота точно онова най-съществено нещо, което помага за непосредствения им напредък.

IV

Обаче това беше така, както си мислеше сега Клайд, понеже му липсваше образование — затова не беше успял в живота. Поради вечното местене от град в град през ранната младост никога не бе имал възможност да натрупа толкова практически знания в което и да е поле, колкото биха му позволили (така си мислеше той) да се домогне до висшите сфери, към които явно принадлежаха тези мъже. А душата му копнееше за това. Тези хора живееха в прекрасни къщи, отсядаха в луксозни хотели и лица като господин Скуайърз и началникът на пиколата тука им прислужваха и се грижеха за удобствата им. А той все още беше пиколо. И беше близо двадесет и една годишен! От време на време това много го натъжаваше. Той жадуваше и жадуваше да си намери работа, където да може да се издигне и да стане нещо, да не остане завинаги пиколо възможност, която понякога му вдъхваше страх.

Около времето, когато бе стигнал до това заключение по отношение на положението си и търсеше мислено начин да го подобри и да си осигури бъдеще, в Чикаго пристигна чичо му Самюъл Грифитс. А понеже имаше връзки, при които членска карта за този клуб беше акт на най-обикновена любезност, той дойде направо тук и престоя няколко дена в „Юниън лийг“: съвещаваше се с отделни лица, които идваха при него, или бързаше насам-натам, за да се срещне с хора и да посети предприятия, които смяташе за необходимо да обиколи.

Не беше изминал и час от пристигането му, когато Ратърър, който се занимаваше със списъка на гостите при входа през деня и само преди миг беше сложил името на този чичо на дъската, направи знак на Клайд да дойде при него.

— Не казваше ли ти, че имаш някакъв чичо или нещо подобно, който се казва Грифитс и се занимава с производство на яки някъде в щата Ню Йорк?

— Да — отговори Клайд. — Самюъл Грифитс. Той има голяма фабрика за яки в Ликъргъс. Тия реклами, дето ги виждаш във всичките вестници, и голямата светеща реклама на Мичиган авеню са негови.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— Не — каза Клайд. — Не съм го виждал никога в живота си.

— Обзалагам се на каквото искаш, че е същият човек — забеляза Ратърър, като погледна даденото му регистрационно листче. — Виж тука: Самюъл Грифитс, Ликъргъс, Ню Йорк. Трябва да е същият, а?

— Като нищо! — потвърди Клайд, много заинтересуван и дори развълнуван, защото това бе точно чичото, за когото бе мислил толкова дълго.

— Ей сега мина оттук, преди няколко минути — продължи Ратърър. — Дивой занесе багажа му в сектор „К“. Елегантен господин. Отваряй си добре очите, та да го видиш, когато слезе пак долу. Може да е твоят чичо. Средно висок и доста слаб. Има прошарени мустачки и носи бисерносива шапка. Хубав мъж. Аз ще ти го покажа. Ако е твоят чичо, гледай да му харесаш. Може и да направи нещо за теб… да ти подари една-две якички — добави той със смях.

Клайд също се засмя, като че ли тази шега му допадна, макар всъщност да се беше сащисал. Чичо му Самюъл! И в този клуб! Е, това бе тъкмо случай да му се представи. Беше имал намерението да му пише още преди да си намери тази служба, но сега той беше тук, в този клуб, и стига да поиска, може да му заговори.

Но чакай! Какво ли ще си помисли чичо му за него, ако реши да му се представи? Защото той все пак е пиколо и работи като такъв в този клуб. Какво например може да е отношението на чичо му към момчетата, които работят като пиколо, особено на негова възраст? Защото вече е навършил двадесет години и е доста голям за пиколо, разбира се, ако възнамерява да стане някога нещо друго. При своята заможност и високо положение чичо му може да смята работата на пиколо за долна, особено за един пиколо, който случайно му се пада роднина. Навярно не би искал да има нищо общо с него… може да не поиска дори изобщо да му говори. В това състояние Клайд прекара цели двадесет и четири часа, след като научи, че чичо му е отседнал в този хотел.

Другия следобед обаче, като го видя най-малко пет-шест пъти и можа да си състави най-благоприятна представа за него, понеже чичо му изглеждаше много деен, буден, проницателен, толкова различен във всяко отношение от баща му и толкова богат и почитан от всички тук, той започна да се чуди, дори да се бои от време на време дали няма да пропусне този щастлив случай. Защото чичо му съвсем не му се виждаше нелюбезен — тъкмо обратното, много приятен. И когато по предложение на Ратърър се качи в стаята на чичо си да вземе писмо, което трябвало да се изпрати по специален човек, чичо му почти не го погледна, а просто му подаде писмото и половин долар.

— Погрижи се писмото да бъде занесено веднага, а парите задръж за себе си — каза той.

Клайд беше толкова развълнуван в момента, че се изненада как чичо му не се досети, че е негов племенник. Но той явно не го позна. И Клайд си отиде малко оклюмал.

По-късно, когато бяха дошли пет-шест писма за чичо му, Ратърър заговори на Клайд за това.

— Ако искаш да отидеш при него още веднъж, ето ти случая. Занеси му писмата. Мисля, че е в стаята си.

И Клайд след известно двоумене най-после взе писмата и се запъти пак към апартамента на чичо си.

Чичото пишеше по това време и само извика „Влез!“. Тогава Клайд влезе и с доста загадъчна усмивка рече:

— Има поща за вас, господин Грифитс.

— Много ти благодаря, синко — отговори чичо му и бръкна в джоба на жилетката за дребни пари, но Клайд се възползва от случая и възкликна:

— О, не, не искам нищо за това. — И преди чичо му да може да каже още нещо, макар и да му протягаше някакви пари, Клайд добави: — Мисля, че сме роднини, господин Грифитс. Вие сте господин Самюъл Грифитс, собственикът на фабриката за яки в Ликъргъс, нали?

— Да, струва ми се, че имам нещо общо с това предприятие. Вие кой сте? — отвърна чичо му с изпитателен поглед.

— Аз се казвам Клайд Грифитс. Баща ми, Ейса Грифитс, ако се не лъжа, е ваш брат.

При споменаването на този брат, който, както бе известно на всички членове на семейството му, явно не блестеше с материалните си успехи, лицето на Самюъл Грифитс едва забележимо се помрачи. Защото споменаването на Ейса събуди в паметта му една доста неприятно набита и положително не особено спретната фигура — на по-малкия му брат, когото не беше виждал от толкова години. Най-скорошният му ясен спомен за него беше като младеж на около Клайдовата възраст в дома на баща им близо до Бъртуик, щата Върмонт. Но колко различен беше бащата на Клайд — нисичък, дебел, лошо скроен и умствено, и физически — мазен и като че ли малко сълзлив. Брадичката му беше безволева, очите — воднистосини, косата — ситно къдрава. А този негов син бе спретнат, жив, хубав и очевидно с добри обноски и схватлив, каквито бяха обикновено повечето пикола, както бе забелязал.

Обаче Самюъл Грифитс, който заедно с по-големия си брат Алън бе наследил почти цялото скромно състояние на баща им (и то поради предубеждението, изпитвано от Джоузеф Грифитс към най-малкия му син), винаги имаше чувството, че спрямо Ейса може да е била извършена неправда. Защото, след като Ейса не се показа нито практичен, нито умен, баща му се опита първо да го принуди да работи, сетне да не му обръща внимание и накрая, когато той беше горе-долу колкото Клайд, го изпъди, а след това остави цялото си имущество — около тридесет хиляди долара — по равно на двамата по-големи братя, а на Ейса завеща само някакви си хиляда долара.

Именно тази мисъл във връзка с по-малкия брат го караше сега да се вглежда доста любопитно в Клайд. Защото момчето, доколкото можеше да забележи, по нищо не приличаше на малкия му брат, прокуден от бащината им къща преди толкова години. То по-скоро напомняше собствения му син Гилбърт, с когото, както сега откриваше, имаше голяма прилика. Също така въпреки всичките страхове на Клайд фактът, че момъкът е на някаква служба в този интересен клуб, явно правеше впечатление на чичо му. Защото за Самюъл Грифитс, чийто живот протичаше сред горе-долу ограничените обществени прояви и обстановка на Ликъргъс, характерът и реномето специално на този клуб внушаваха уважение. А младите хора, които обслужваха гостите на такова заведение, се отличаваха в повечето случаи с експедитивност и скромно държане. Ето защо, като наблюдаваше застаналия пред него Клайд в спретнатата сиво-черна униформа, с вид на човек, чиито обноски поне бяха превъзходни, това го караше да гледа момчето благосклонно.

— Какво разправяш! — възкликна той с интерес. — Значи, ти си син на Ейса. Гледай ти! И това ако не е изненада! Знаеш, аз не съм го виждал, нито съм имал писмо от него най-малко… е, да кажем, двайсет и пет-шест години. Последното писмо получих, когато той живееше, ако не се лъжа, в Гранд Рапидс или тук. Предполагам, че не е тук сега.

— О, не, господине — отговори Клайд, който се радваше, че може да подкрепи това. — Цялото семейство живее в Денвър. Аз съм тук сам.

— Предполагам, че баща ти и майка ти са живи.

— Да, господине. И двамата са живи.

— И продължава да се занимава с религиозна работа, нали… баща ти?

— Е, да, господине — отговори Клайд колебливо, понеже все още беше убеден, че тази форма на религиозна работа, която върши баща му, е най-жалка и най-незначителна за обществото. — Само че църквата, която възглавява сега, е свързана с къща с мебелирани стаи. Около четирийсет стаи, мисля. Той и майка ми управляват тоя дом и мисията.

— Аха, разбирам.

Клайд толкова много искаше да направи по-добро впечатление на чичо си, отколкото му позволяваше истинското положение, че беше готов да попреувеличи.

— Много се радвам, че са толкова добре — продължи Самюъл Грифитс, доста повлиян от изящния и енергичен вид на Клайд. — Предполагам, че такава работа ти харесва?

— Е, не съвсем. Не, господин Грифитс, не ми харесва — отвърна бързо Клайд, доловил веднага възможностите, които откриваше този въпрос. — Изкарва се добре. Но не ми харесва начинът, по който трябва да печеля парите, които получавам тук. Това съвсем не отговаря на моята представа за заплата. Но ми се наложи да постъпя тук, защото не получих възможност да изуча някакъв определен занаят, нито да вляза в някое предприятие, където бих имал истински случай да се издигна и да стана нещо. Майка ми искаше да ви пиша веднага и да ви питам дали няма някаква възможност да започна работа във вашето предприятие и да напредна, но се опасявах, че това може да не ви хареса, и затова не ви писах.

Той замълча усмихнат, но все пак с въпросителен поглед в очите.

Чичо му го загледа сериозно за миг, доволен от неговото изражение и начина, по който подхвана този въпрос, а след това отговори:

— Да, това е много интересно. Трябвало е да ми пишеш, щом си искал да… — И тука, според навика си във всички делови въпроси, предпазливо замълча. Клайд забеляза, че чичото се колебае да го насърчи.

— Предполагам, че във вашето предприятие няма работа, която бихте ми дали да върша? — осмели се да каже той.

Самюъл Грифитс само го гледаше замислено. Тази пряка молба и му харесваше, и не му харесваше. Обаче Клайд му се виждаше поне много подходящ човек за подобно нещо. Изглеждаше буден и амбициозен — съвсем като собствения му син — и можеше лесно да заеме място в някой отдел на фабриката като началник или помощник-началник под ръководството на син му, щом придобие знания за различните производствени процеси. Във всеки случай би могъл да му даде възможност да се опита. Това нямаше никому да навреди. Освен другото то беше свързано с по-малкия му брат Ейса, на когото може би и той, и по-големият брат Алън по един или друг начин дължаха нещо, без да се говори за възстановяване на правата му на наследник.

— Да… — каза той след кратко мълчание. — Това е нещо, за което трябва да си помисля. Не бих могъл да кажа току-тъй дали има, или няма. На първо място, не бихме могли да ти плащаме толкова, колкото изкарваш тук — предупреди той.

— О, това няма значение! — възкликна Клайд, когото мисълта да се сближи с чичото привличаше повече от всичко друго. — Не бих и очаквал да получа кой знае колко, докато не мога да го заслужа, разбира се.

— А пък може случайно да откриеш, след като постъпиш, че работата във фабриката за яки не ти допада, или пък ние да открием, че не те харесваме. Съвсем не всеки подхожда за тази работа.

— Е, да, тогава не ще ви остане друго, освен да ме уволните — увери го Клайд. — Откакто чух за вас и за голямото ви предприятие, винаги съм мислил, че ще бъда подходящ за вас.

Последната забележка поласка Самюъл Грифитс. Явно той и неговите постижения са били нещо като идеал за този младеж.

— Добре — каза той. — Няма да мога да отделя повече време на този въпрос сега. Но, тъй или иначе, аз ще остана тук още ден-два и ще го пообмисля. Може би ще имам възможност да направя нещо за теб. Не мога да го кажа сега. — И се обърна доста рязко към писмата си.

А Клайд, с чувството, че е направил толкова добро впечатление, колкото позволяваха обстоятелствата, и че нещо може да излезе от тази работа, горещо му благодари и побърза да излезе.

На другия ден, като обмисли положението и реши, че Клайд, при неговата енергичност и схватливост, вероятно ще се окаже не по-малко полезен от всеки друг, Самюъл Грифитс след съответна преценка и на положението в своя дом съобщи на Клайд, че ако се отвори някоя малка служба във фабриката му, с удоволствие ще му се обади. Но не може дори да му гарантира, че такава служба ще се открие много скоро. Трябва да чака.

И тъй за Клайд не остана нищо друго, освен да размишлява колко скоро във фабриката на чичо му ще се намери място за него и дали ще се намери изобщо.

Междувременно Самюъл Грифитс се върна в Ликъргъс. А по-сетне, след като се посъветва със сина си, реши, че Клайд би могъл да бъде назначен на най-ниската длъжност в предприятието — в сутерена на фабриката, където се декатираха всички тъкани, използвани в производството на яки, и където слагаха всички новаци в това производство, които действително желаеха да изучат техническия процес, защото той имаше идеята Клайд да изучи постепенно цялото дело от долу до горе. А тъй като момъкът трябваше да се издържа сам по някакъв начин не съвсем несъвместим с положението на семейство Грифитс тук в Ликъргъс, беше решено да му се заплаща за начало щедрата сума петнадесет долара на седмица.

Защото, макар Самюъл Грифитс, също както и син му Гилбърт, да си даваше сметка, че това е малка заплата (не за обикновен чирак, а за Клайд, понеже е роднина), и двамата все пак бяха склонни да бъдат по-скоро практични, отколкото великодушни по отношение на всички, които работеха при тях, че колкото по-близо беше новакът във фабриката до границата на нуждата и лишенията, толкова по-добре. Нито единият, нито другият, можеше да търпи социалистическата теория за капиталистическата експлоатация. Както смятаха и двамата, трябваше да има висши и още по-висши обществени класи, към които да се стремят по-низшите. Трябваше да съществуват касти. Да се мъчиш прекалено да облагодетелстваш когото и да било, дори сродник, значеше безразсъдно да разстройваш и рушиш необходимия и неизбежен обществен ред. Когато имаш работа с класи и личности, които в търговско или финансово отношение стоят по-долу от теб, трябва да постъпваш с тях според нормите, с които са свикнали. А най-добри са тези норми, които поддържат у по-низшите индивиди ясното съзнание колко е трудно да печелиш пари; които ги карат да разберат колко необходимо е то за всички, заети в онова, което и двамата смятаха за единственото наистина важно градивно дело в света — материалното производство; да разберат доколко съществено е да бъдеш обучен, при това в най-големи тънкости и най-системно, на всички подробности и процеси, съставляващи това градивно дело. Ето защо трябва да привикват към оскъден и пестелив живот. То е полезно за техните нрави. То формира и закалява умовете и душите на онези, на които е предопределено да се издигнат. А тези, на които не е предопределено, трябва да се оставят там, където са.

И така, около седмица след това, когато естеството на работата, която трябваше да върши Клайд, бе окончателно определено, Самюъл Грифитс лично му изпрати в Чикаго писмо, в което съобщаваше, че ако желае, може да се яви кога да е в течение на следващите няколко седмици. Но трябва да уведоми за пристигането си поне десет дена предварително, за да може да бъде съответно настанен. А когато дойде, трябва да потърси господин Гилбърт Грифитс в канцеларията на фабриката, който ще се погрижи за него.

След получаването на това писмо Клайд бе силно развълнуван и веднага писа на майка си, че е сполучил да си осигури служба при чичо си и заминава за Ликъргъс. Също, че сега ще се опита да постигне истински успех. Тогава тя му отговори с друго писмо, в което го убеждаваше да бъде извънредно предпазлив в поведението си и в избора на другарите. Лошите другари били в корена на почти всички грешки и несполуки, сполитащи амбициозни младежи като него. Само да избягвал злонамерени, безразсъдни и твърдоглави момчета и момичета и всичко щяло да се нареди. Толкова лесно било млад мъж с неговата външност и характер да бъде отклонен от правия път от някоя лоша жена. Видял какво го сполетя в Канзас сити. Но сега бил още млад и щял да работи за човек, който е много богат и който би могъл да направи толкова много за него, само да пожелае. Трябвало да й пише често за резултата от усилията му тук.

И тъй, след като уведоми чичо си, както го беше молил, в края на краищата Клайд замина за Ликъргъс. Но при пристигането си в града, понеже в съобщението на чичо му не се посочваше определен час, в който да се яви във фабриката, не отиде там веднага, а вместо това потърси най-големия хотел — „Ликъргъс Хаус“.

Сетне, като видя, че разполага с доста време, и понеже беше много любопитен да узнае какъв е този град, в който ще работи, и какво положение заема в него чичо му, излезе да го поразгледа с мисълта, че представи ли се веднъж и започне работа, може да няма скоро такава възможност. Тъй Клайд излезе на Сентръл авеню, самото сърце на Ликъргъс, което в тази си част се пресичаше от няколко търговски улици, и тези улици заедно със Сентръл авеню по протежение от няколко преки в двете посоки като че ли представляваха деловия център — средището на живота и развлеченията в Ликъргъс.

V

Но като поизлезе и се разходи там, колко различно му се видя всичко това от света, с който беше свикнал напоследък. Защото тук, доколкото можеше сега да види, мащабите на всичко бяха толкова по-малки! Гарата, на която бе слязъл само преди половин час, бе тъй малка и скучна, неоживена, както можеше ясно да види, от голямо движение. Промишлената част, разположена срещу градчето — на другия бряг на река Мохок, — не беше нещо повече от куп червени и сиви постройки с щръкнал тук-там фабричен комин и свързана с града с два моста на пет-шест пресечки един от друг — единия на самата гара, широк мост за превозни средства, по който минаваше трамвайна линия, продължаваща по всичките извивки на Сентръл авеню, изпъстрено тук-там с магазини и малки жилищни сгради.

Но по Сентръл авеню имаше доста оживено движение на коли, пешеходци и автомобили. Отсреща, по диагонал от хотела и редицата му широки прозорци с огледални стъкла, зад които се виждаха много столове, разпръснати между палми и колони, се намираше магазинът за манифактура и галантерия на „Старк и сие“ — доста внушително здание на четири етажа, от бели тухли и не по-малко от тридесет фута на дължина, различните витрини на което изглеждаха пъстри и интересни, пълни с последните моди, каквито можеше да се видят навсякъде. Имаше и други големи фирми, още един хотел, магазини за леки коли, кинотеатър.

Клайд обикаляше и обикаляше, докато изведнъж се озова пак извън деловия център и навлезе в широка, засенчена от дървета улица с частни къщи; сградите тук всички до една като че ли бяха по-просторни, градините им бяха по-големи, от тях лъхаше охолство, спокойствие и величие, с каквито никога досега не беше влизал в допир. Накъсо, както долови от този кратък оглед на най-централната й част, тя изглеждаше съвсем изключителна, макар и улица в малко градче — богата, дори разкошна. Толкова много внушителни огради от ковано желязо, пътеки с бордюри от цветя, групички дървета и храсти, скъпи и красиви автомобили в покритите входове вътре или носещи се по широката улица вън. А в някои съседни магазини — най-близките до Сентръл авеню и търговската част, откъдето тази широка и красива улица започваше — можеха да се видят изложени на витрините такива скъпи наглед и явно елегантни неща, които биха представлявали интерес за хора с възможности и средства: автомобили, бижута, фино бельо, кожени изделия и мебели.

Но къде ли живееха чичо му и неговото семейство? В коя къща? На коя улица? Дали тя беше по-голяма и по-хубава от всичките, които бе видял на тази улица?

Трябва да се върна веднага — реши той — и да се представя на чичо си. Трябва да узная адреса на фабриката — вероятно е в този квартал оттатък реката — и да отида при него. Какво ли ще каже, как ли ще се държи и каква ли работа ще му даде чичото? Какъв ли ще се окаже братовчед му Гилбърт? Какво ли може да си помисли за него? В последното писмо чичо му беше споменал сина си Гилбърт. Клайд се върна обратно по Сентръл авеню до гарата и скоро се намери пред стените на много голямото предприятие, което търсеше. Беше от червени тухли, на шест етажа… почти хиляда фута на дължина. Почти цялото беше само прозорци — поне тази част, която е била пристроена последна и бе предназначена за производството на яки. Една по-стара част, както Клайд научи по-после, бе свързана с по-новата сграда с разни мостове. А южните стени на двете постройки се издигаха край брега, успоредно с Мохок. Той видя, че откъм Речната улица имаше разни входове по на стотина фута един от друг, всеки пазен от служещ с униформа; входове номер едно, две и три с надписи „Само за служещи“, вход номер четири с табелка „Канцелария“ и входове пет и шест, които като че ли бяха предназначени за приемане на материали и изпращане на стока.

Клайд отиде при входа за канцеларията и понеже никой не го спря, мина през две летящи врати и се намери пред телефонистка, седнала на телефонен пулт зад преграда, в която имаше малка вратичка — очевидно единственият вход за дирекцията. И тя го пазеше. Беше нисичка, дебела, тридесет и пет годишна и непривлекателна.

— Е? — обади се тя при появяването на Клайд.

— Искам да видя господин Гилбърт Грифитс — малко нервно заговори той. — Виждате ли, аз съм негов братовчед. Казвам се Клайд Грифитс. Имам тук писмо от чичо ми господин Самюъл Грифитс. Мисля, че ще ме приеме.

Когато сложи пред нея писмото, забеляза, че нейното крайно строго и напълно безразлично изражение се промени и стана не толкова дружелюбно, колкото почтително. Защото явно голямо впечатление й направи не само съобщението му, но и неговата външност и тя под око любопитно го заразглежда.

— Ще проверя дали е тук — отговори тя много по-любезно и се свърза в същото време с частния кабинет на господин Гилбърт Грифитс. Тъй като, изглежда, й отговориха, че господин Гилбърт Грифитс е зает в момента и не желае да бъде тревожен, тя настоя:

— Тук е братовчедът на господин Гилбърт, господин Клайд Грифитс. Той има писмо от господин Самюъл Грифитс. — След това каза на Клайд: — Няма ли да поседнете? Сигурна съм, че господин Гилбърт Грифитс след малко ще ви приеме. В момента е зает.

И Клайд, забелязал необикновеното уважение, с което се отнасяха към него — форма на уважение, която не му бе оказвана още никога в живота, — се почувства странно трогнат. Като си помислеше, че е пръв братовчед на това заможно и влиятелно семейство! Тази огромна фабрика! Толкова дълга и широка, и висока, както беше видял — цели шест етажа! И както вървеше по отсрещния бряг на реката преди малко, видя през няколко отворени прозореца цели стаи, пълни с усърдно работещи момичета и жени. И това го развълнува въпреки волята му. Защото някак си високите червени стени на сградата внушаваха енергия и много материален успех — успех от този вид, на който почти нищо не липсва, доколкото Клайд можеше да прецени.

Той гледаше сивите измазани стени на тази външна чакалня, надписа на вътрешната врата, който гласеше „Акц. д-во за яки и ризи «Грифитс». Предс. Самюъл Грифитс, секр. Гилбърт Грифитс“, и се чудеше как ли е там, какъв ли ще е Гилбърт Грифитс — студен или сърдечен, дружелюбен или не.

А после, както седеше там и размишляваше, жената изведнъж се обърна към него и забеляза:

— Сега можете да влезете. Кабинетът на господни Гилбърт Грифитс е в самото дъно на този етаж, откъм реката. Кой да е от чиновниците вътре ще ви упъти.

Тя се привдигна, сякаш за да му отвори вратата, но Клайд, доловил намерението й, бързо мина край нея.

— Не се тревожете. Благодаря — каза той с най-топла признателност, отвори стъклената врата и пред погледа му се разкри помещение, където имаше много повече от сто души служещи, главно млади мъже и млади жени. И всички бяха явно задълбочени в работата пред тях. Повечето имаха зелени козирки над очите. Всичките мъже бяха с къси престилки или сложени върху ризите наръкавници. Почти всички млади жени бяха с чисти и привлекателни рокли от оксфорд или канцеларски престилки. А от двете страни на това централно пространство, където нямаше никакви прегради и което се крепеше от кръгли бели колони, имаше кабинети, означени с имената на разни второстепенни началници и длъжностни лица на дружеството — господин Смили, господин Латч, господин Готбой, господин Бърки.

Понеже телефонистката бе казала, че господин Гилбърт Грифитс е в самото дъно, Клайд без много колебание мина през оградения проход нататък, където на една полуотворена врата прочете „Г. Гилбърт Грифитс, секр.“. Той се спря, подвоуми се дали да влезе, или не, сетне почука. Веднага рязък пронизителен глас извика: „Влез!“, той влезе и се озова, пред младеж, който изглеждаше малко по-дребен, малко по-стар и положително много по-студен и по-обигран от самия него — накъсо казано, такъв младеж, какъвто Клайд би искал да види себе си: вещ в административната дейност, властен и експедитивен. Облечен беше, както Клайд веднага забеляза, със светлосив костюм с крещящ десен (наближаваше пак пролет). Косата му, малко по-светла, отколкото на Клайд, бе вчесана и зализана почти съвсем гладко назад от слепоочията и челото, а очите, които Клайд усети да се впиват в него в момента, когато отвори вратата, бяха бледо, воднисто, възсивозелено-сини. Беше с големи очила с рогови рамки, които слагаше само когато бе на бюрото си, и очите, взиращи се през тях, бързо огледаха Клайд и си взеха бележка за всичко от обувките до кафявата мека шапка, която носеше в ръка.

— Предполагам, вие сте моят братовчед — ледено подхвърли той, когато Клайд се доближи и спря: слаба и положително не много благосклонна усмивка играеше на устните му.

— Да — отговори Клайд, стреснат и объркан от този сдържан, кажи-речи, смразяващ прием. В същия миг разбра, че надали би могъл да изпитва същата почит и уважение към братовчед, каквато изпитваше към чичо си, чиито извънредни способности бяха създали това тежко предприятие. По-скоро дълбоко в душата си чувстваше, че този млад мъж — само наследник на голямата фабрика и нищо повече — се държи с важност и високомерие, каквито нямаше да бъдат възможни без вещината на баща му преди него.

В същото време претенциите му за някакво внимание тук бяха тъй неоснователни и нищожни и той бе тъй благодарен за всяко нещо, което биха направили за него, че вече се чувстваше много задължен и се помъчи да изрази на своите устни най-приветливата и най-предразполагащата си усмивка. Ала Гилбърт Грифитс като че ли веднага взе това за проява на нахалство, което не можеше да се търпи у някакъв братовчед, особено такъв, който търси услуга от него и баща му.

Обаче тъй като баща му си беше направил труда да се заинтересува от този братовчед и поставил Гилбърт пред свършен факт, той продължаваше кисело да се усмихва и мислено да го проучва, докато устата му произнасяше:

— Така и смятахме, че ще пристигнете днес или утре. Пътувахте ли добре?

— О, да, много — отговори Клайд, малко смутен от този въпрос.

— Значи, вие смятате, че бихте искали да научите нещо за производството на яки, така ли? — Тонът и държането на Гилбърт бяха пропити от крайна снизходителност.

— Имам голямо желание да науча нещо, което би ми дало възможност да напредна, да си създам някакво бъдеще — отговори Клайд сърдечно и с желание колкото може повече да умилостиви младия си братовчед.

— Да, баща ми ми разправи за разговора си с вас в Чикаго. От това, което ми е казал, мога да заключа, че не разполагате с голям практически опит в никоя област. Вие не разбирате от счетоводство, нали?

— Не — отговори Клайд с известно съжаление.

— Нито сте стенограф или нещо подобно?

— Не, господине, не съм.

Когато казваше това, Клайд най-остро съзнаваше, че ужасно много му липсват каквито и да било знания. А Гилбърт Грифитс го изгледа сега тъй, сякаш кандидатурата му бе съвършено безнадеждна от гледна точка на тяхното предприятие.

— Е, струва ми се, най-доброто, което можем да направим с вас — продължи той, като че ли баща му не беше му наредил какво точно трябва да се направи в този случай, — е да ви пратим в отдела за декатиране. Точно там започва производственият процес и за вас би било добре да го изучите от долу до горе. После, когато видим как се справяте там долу, ще бъде малко по-лесно да решим какво да ви правим. Ако имахте някаква подготовка за канцеларска работа, можехме да ви използваме тук горе. — При тези думи лицето на Клайд се издължи и Гилбърт го забеляза. Това му достави удоволствие. — Но с каквото и да се занимавате, никак няма да е лошо да изучите практическата страна на работата — добави той доста хладно. Не че искаше някак да утеши Клайд, просто го спомена като факт. И понеже Клайд не каза нищо, продължи: — Смятам, че най-умно ще е, преди да се опитате да правите нещо тук, да се настаните някъде. Още не сте си намерили стая, нали?

— Не, аз току-що пристигнах с обедния влак — отвърна Клайд. — Бях малко мръсен, та отидох в хотела да се поизмия и поизчистя. Мислех да си потърся стая след това.

— Да, правилно. Само че недейте си търси стая. Ще наредя на нашия управител да ви настани в някой добър пансион. Той познава града по-добре от вас. — Мисълта на Гилбърт беше, че в края на краищата Клайд е пръв братовчед и не би било редно да живее в каква да е квартира. Същевременно много държеше Клайд да не си помисли, че семейството го е много грижа къде ще живее сродникът, както си и беше, доколкото го виждаше той. Накрая стигна до заключението, че може лесно да му се даде такава служба и да го контролира по такъв начин, че да не стане много важен за никого в никое отношение — за баща му, за семейството, за всички, които работят тук.

Той посегна към звънеца на писалището си и го натисна. Появи се спретнато, много сериозно и сдържано момиче със зелена рокля от оксфорд.

— Повикайте тук господин Хуигъм.

Девойката изчезна и след малко влезе нервен, умерено пълен мъж със среден ръст, който имаше много напрегнат вид. Беше към четиридесетгодишен, потиснат и неуверен, и любопитно и подозрително се заоглежда наоколо, сякаш се чудеше каква ли нова неприятност го очаква. Главата му, както Клайд веднага забеляза, като че непрекъснато увисваше напред, а в същото време той отправяше поглед към хората тъй, сякаш в действителност би предпочел да не вдига очи.

— Хуигъм — заговори властно младият Грифитс, — това е Клайд Грифитс, наш братовчед. Нали си спомняте, аз ви говорих за него.

— Да, господине.

— Ще трябва засега да го сложите в отдела за декатиране. Можете да му покажете в какво ще се състои неговата работа. После няма да е зле да помолите госпожа Брейли да му покаже къде може да си намери стая. — Всичко това бе обсъдено и уговорено между Гилбърт и Хуигъм преди седмица, но той го казваше сега като нещо, хрумнало му в момента. — И не е зле да дадете името му на контрольора и да му кажете, че той започва работа утре сутрин, нали?

— Да, господине — почтително се поклони Хуигъм. — Има ли още нещо?

— Не, това е всичко — бързо отсече Гилбърт. — Вървете с Хуигъм, господин Грифитс. Той ще ви каже какво да правите.

Хуигъм се обърна.

— Ако обичате да дойдете с мен, господин Грифитс — подкани той почтително, доколкото можа да схване Клайд (въпреки снизходителната нотка в държането на братовчед му!), и излезе, последван от Клайд.

А младият Гилбърт пак така бързо се зае с работата си, като същевременно поклащаше глава. Мислено той си каза в този момент, че в умствено отношение Клайд не надминава вероятно един добър пиколо в градски хотел. Иначе защо ще идва тук по този начин. „Интересно, какво смята, че ще прави тук? — продължаваше да разсъждава той. — Какво смята да постигне?“

А Клайд, докато вървеше след господин Хуигъм, мислеше каква чудесна длъжност заема господин Гилбърт Грифитс. Без съмнение идва и си отива, когато пожелае — пристига в канцеларията късно, тръгва си рано и живее някъде в този много интересен град с родителите и сестрите си, в прекрасна къща… разбира се. А ето че на него, първия братовчед на Гилбърт и племенник на богатия чичо, му отреждат да работи в най-маловажния отдел на огромното предприятие.

Въпреки всичко, щом се махнаха от присъствието, погледа и слуха на господин Гилбърт Грифитс, той донякъде се отърси от това настроение и се разсея с вида и шума на грамадната фабрика. Защото тук, на същия този етаж, но оттатък просторното помещение на канцеларията, имаше друго, още по-голямо помещение, пълно със сложени в редици сандъци с не повече от пет фута широки проходи помежду, съдържащи, както Клайд виждаше, грамадни количества яки, опаковани в малки картонени кутии според размерите. Тези сандъци се пълнеха наново и наново от носачи, които докарваха нови кутии от опаковъчното отделение с големи дървени колички, и също така бързо се опразваха от експедитори, които бутаха пред себе си други малки колички и изпълняваха поръчки по копия от фактури в ръце.

— Никога ли не сте работили във фабрика за яки, господин Грифитс? — забеляза господин Хуигъм доста по-оживено, след като се освободи от присъствието на Гилбърт Грифитс. Клайд веднага забеляза обръщението „господин Грифитс“.

— Не, не съм — побърза да отговори той. — Никога не съм работил нищо подобно.

— Но се надявате да изучите с течение на времето цялото производство, предполагам. — Той говореше и вървеше напред по един от дългите проходи, но Клайд го забеляза да хвърля хитри погледи на всички страни.

— Бих искал — отговори той.

— Тая работа е по-сложна, отколкото смятат някои, макар и да чувате често да се говори, че нямало какво да се учи.

Господин Хуигъм отвори друга врата, прекоси мрачен коридор и влезе в трето помещение, пълно със сандъци като второто и всеки сандък накамарен с топове бял плат.

— Не вреди да знаете нещичко за това, щом ще започнете в отдела за декатиране. Това е платът, от който се кроят якичките, самите яки и подплатата. Наричаме ги „парчета“. Всеки такъв топ е парче. Ние ги сваляме долу в сутерена и ги декатираме, защото не могат да бъдат използвани, както са. Иначе яките ще се свиват, след като бъдат скроени. Но вие ще видите. Накисваме ги, а след това изсушаваме.

Той тържествено закрачи напред, а Клайд още веднъж си рече, че този човек в никой случай не гледа на него като на обикновен работник. Неговото „господин“ Грифитс, предположението му относно това, че Клайд щял да изучава производствения процес, също както и благоволението му да обясни за тези парчета плат, бяха вече убедили Клайд, че на него гледат като на човек, комуто се дължи поне някакво малко уважение.

Той вървеше подир господин Хуигъм, като се чудеше какво ли означава това, и скоро се намери в огромен сутерен, където стигнаха, като слязоха по стълба в края на третата зала. Тук, при светлината на четири дълги низи електрически крушки, той различи безбройни редици порцеланови вани или корита, наредени от единия до другия край по дължината на помещението и от едната външна стена до другата. В тях, очевидно във вряла вода, киснеше неизброимо количество от същите тези парчета, които беше току-що видял на горния етаж. А наблизо, на север и на юг от тези корита и успоредно с тях, също по цялата дължина на помещението (не по-малко от сто и петдесет фута), се намираха огромни сушилки или подвижни скари, заградени отгоре, отдолу и отстрани с парни тръби, между които на валци, но провесени по такъв начин, че да използват топлината на тръбите, имаше други парчета плат, но отвити, мокри, закачени, както вече описахме, и бавно движещи се по валците от източния край на помещението към западния. Това движение, както видя Клайд, бе съпроводено от страшно тракане и дрънчене на задържащи лостове, които автоматично тръскаха и придвижваха тези парчета плат от изток на запад. При това движение те изсъхваха и автоматично се навиваха в западния край на сушилните отново на топове върху дървени шпули; там имаше младеж, чието задължение бе да ги сваля от тези подвижни скари. Един младеж, както виждаше Клайд, сваляше парчетата от две такива линии в западния край, а в източния край друг младеж на около неговата възраст „захранваше“ линиите: той вдигаше топове отчасти декатиран вече, но все още мокър плат, прикрепваше единия му край към няколко движещи се куки и следеше платът бавно и правилно да се развива и да ляга върху сушилката по цялата дължина на линията. Щом топът свършеше, младежът закачваше друг.

Между всеки две редици корита в центъра на помещението имаше огромни въртящи се сепаратори или сушилки, в които се слагаха тези парчета плат, след като се декатираха двадесет и четири часа в коритата, и от тях центрофужно се извличаше колкото може повече вода, преди да бъдат проснати върху сушилните.

В първия миг Клайд не можа да схване много повече от чисто физическата характеристика на помещението: шума, горещината, парата, напрежението, с което десетина мъже и момчета се занимаваха с различните операции. Всички без изключение бяха само по долни ризи без ръкави, стари панталони, стегнати с колан на кръста, с платнени обувки с гумени подметки на босите крака. Водата и царящите в помещението влага и горещина, изглежда, правеха необходимо подобно облекло.

— Това е отделението за декатиране — забеляза господин Хуигъм, когато влязоха. — Не е чак толкова приятно, както някои от другите, но производственият процес започва именно тук. Кемърър! — извика той.

Към тях се приближи нисичък, набит, широкогръд мъж с бледо пълно лице и бели, яки наглед ръце, облечен с мръсни, смачкани панталони и фланелка без ръкави. Както Хуигъм пред Гилбърт, така и той се държеше много смирено пред Хуигъм.

— Това е Клайд Грифитс, братовчедът на Гилбърт Грифитс, за когото ти говорих миналата седмица, помниш ли?

— Да, господине.

— Той ще започне работа тук долу.

— Да, господине.

— Запиши го в твоя списък. Ще започне редовно с другите.

— Да, господине.

Господин Хуигъм, както забеляза Клайд, държеше главата си по-високо и говореше по-твърдо и властно, отколкото досега. Тука имаше вид на началник, а не на подчинен.

— При нас всички започват работа в седем и половина сутрин — продължи той да осведомява Клайд, — но се явяват малко по-рано, към седем и двадесет или нещо такова, за да имат време да се преоблекат и отидат при машините. Сега, ако искате, преди, да си отидете, господин Кемърър ще ви покаже какво ще трябва да правите утре. Това може да ви спести малко време. Или пък го оставете за утре, ако искате. На мен ми е все едно. Само че, ако дойдете пак при телефонистката на главния вход към пет и половина, ще наредя госпожа Брейли да ви чака там. Тя ще ви помогне да се настаните. Аз няма да бъда там, но попитайте телефонистката за нея. Тя ще знае. — Той се обърна и добави: — Е, сега ще ви оставя.

Той наведе глава и тръгна да си върви, тъкмо когато Клайд започна:

— Много ви благодаря, господин Хуигъм…

Вместо да отговори, той махна безразлично с ръка и пое между коритата към западната врата. Веднага господин Кемърър, все още явно нервен и уплашен, заговори:

— О, не се тревожете за това, което ще трябва да правите, господин Грифитс. За начало утре ще ви оставя само да сваляте парчетата от горния етаж. Но ако имате някакви по-стари дрехи, по-добре сложете тях. Костюм като тоя няма дълго да изтрае тук. — Той огледа много спретнатия, макар и не скъп костюм на Клайд със странен поглед. Неговото поведение, съвсем както и това на господин Хуигъм преди него, бе смесица от несигурност и много малко повелителност в случая с Клайд — крайна почтителност и все пак известно тайно съмнение, което само времето можеше да разреши. Явно, не беше малко нещо да си Грифитс тук, дори и когато си братовчед и може би не чак толкова добре дошъл за влиятелните му роднини.

След първото впечатление и като си помислеше какви са били, общо взето, мечтите му във връзка с тази фабрика, Клайд бе склонен да се разбунтува. Защото мъжете и младежите, които видя тук, бяха по негова преценка и на пръв поглед доста по-долу от този тип, който се беше надявал да намери — далече не тъй умни, нито будни, както служещите в „Юниън лийг“ и в „Грийн Дейвидсън“. И нещо по-лошо: стори му се, че са много по-смачкани от живота, лукави и невежи — направо някакви автомати. А техните очи, когато влезе с господин Хуигъм, макар и да се преструваха, че не гледат, както му се стори на Клайд, много добре забелязваха всичко, каквото става. Наистина той и господин Хуигъм бяха в центъра на всичките им потайни погледи. Същевременно тяхното оскъдно и практично облекло разнищи с един удар всеки помисъл за изисканост във връзка с работата му тук. Колко жалко, че липсата на подготовка не му позволяваше да бъде назначен на канцеларска служба или нещо подобно на по-горния етаж!

Той тръгна подир господин Кемърър, който си направи труда да обясни, че това са коритата, в които платът се накисва от вечер за декатиране… това — центрофужните сушилки… това — скари за сушене. После му каза, че може да си върви. А беше още само три часът.

Той излезе през най-близката врата и когато се озова вън, поздрави себе си, че е на работа в това голямо дружество, макар и да се чудеше в същото време дали ще задоволи изискванията на господин Кемърър и господин Хуигъм. Ами ако не сполучи? Ако не съумее да устои на всичко това? Работата е доста тежка. Е, в най-лошия случай, както си мислеше сега, може да се върне в Чикаго или, да речем, да отиде в Ню Йорк и да си намери работа.

Но защо Самюъл Грифитс не благоволи да го приеме и да го поздрави с „добре дошъл“? Защо младият Гилбърт Грифитс се усмихваше тъй скептично? И що за жена е тази госпожа Брейли? Дали постъпи умно, като дойде тук? Дали семейството ще направи нещо за него, след като е вече тук?

В този размисъл той продължи бавно по Речната улица, където имаше редица други фабрики, после сви на север по още няколко улици пак с фабрики — за тенекиени изделия, кошничарско производство, голям завод за прахосмукачки, предприятие за килими и други такива, — докато се озова накрая пред мизерен бедняшки квартал, подобен на който, колкото и да беше малък, не бе виждал другаде, освен в Чикаго и Канзас сити. Сиромашията и социалната му несъвместимост и жестокост (всичко тук говореше само за човешката мизерия) така го възмутиха и потиснаха, че веднага се върна и след като прекоси Мохок по друг мост, по на запад, скоро се намери в район, който бе коренно различен — тук пак се заредиха също такива домове, на каквито се беше възхищавал, преди да тръгне към фабриката. А като продължи към юг, излезе пак на същия широк булевард с две редици дървета, който бе видял преди, самият външен вид на който подсказваше, че това е главната жилищна улица на Ликъргъс. Бе тъй широка и добре павирана и тук се редяха такива прелестни къщи! Изведнъж Клайд много живо се заинтересува от обитателите на тази улица, защото веднага му дойде наум, че е твърде вероятно чичо му Самюъл Грифитс да живее именно тук. Къщите, почти всички, бяха във френски, италиански или английски стил и при това прекрасни копия на различни епохи, макар той и да не го знаеше.

Поразен от тяхната красота и размери, Клайд вървеше напред, като се заглеждаше ту в една, ту в друга и се питаше в коя ли от тях, ако тя е тук, живее чичо му, дълбоко развълнуван от значението, което можеше да има такова богатство. Какво превъзходство и снизхождение трябва да изпитва братовчед му Гилбърт, когато излиза от някаква такава къща сутрин.

Сетне се спря пред една от тези къщи заради дърветата, пътеките, скоро прекопаните лехи, макар още без цветя, големия гараж отзад, големия водоскок отляво на сградата, както беше застанал срещу нея, в центъра на който имаше фигура на момче, прегърнало лебед, а вдясно, на моравата, чугунен елен, преследван от чугунени кучета; почувства особен прилив на възхищение и очарование от величествеността на това жилище, което бе в леко изменен староанглийски стил, и попита непознат минувач — човек на средна възраст, доста оръфан, с вид на работник:

— Чия е тая къща, господине?

А човекът отговори:

— Ами че това е домът на Самюъл Грифитс! Същият, дето притежава голямата фабрика за яки отвъд реката.

Клайд изведнъж се изправи, сякаш полян със студена вода. Неговият чичо! Неговият дом. Тогава това беше един от неговите автомобили, дето стоеше пред гаража в дъното. А през отворената врата на гаража се виждаше още един.

Наистина в незрялата му и съвсем непрогледнала душа това внезапно пробуди настроение, каквото предизвикват рози, благоухания, светлини и музика. Каква красота! Какво охолство! Кой член на собственото му семейство е някога сънувал, че чичото живее така! Какво великолепие! А неговите родители така нещастни… така бедни, четат проповеди по улиците на Канзас сити, а без съмнение и в Денвър. Ръководят мисия! И макар че досега нито един член от чичовото му семейство с изключение на нелюбезния братовчед не си беше направил труда да го посрещне (пък и Гилбърт само във фабриката) и че с такова равнодушие го бяха назначили да върши тази черна работа, въпреки всичко самочувствието му се повиши и Клайд се развесели. Защото в края на краищата не беше ли и той Грифитс, пръв братовчед и племенник на двете най-важни лица, които живееха тук, и сега беше все пак на някаква служба при тях? Нима не трябва това да означава някакво бъдеще, по-добро, отколкото си е представял досега? Защото достатъчно е само да помисли човек кои са Грифитсови тук, противопоставени на онова, „каквото“ са Грифитсови, да кажем, в Канзас сити… или в Денвър. Каква огромна разлика! Нещо, което трябва колкото може по-грижливо да се крие. И в същия миг веднага пак се умърлуши: ами ако, да речем, Грифитсови тук — чичо му или братовчедът, или някой техен приятел или пълномощник — съберат сведения за родителите му и за неговото минало? Божичко! Историята с онова убито дете в Канзас сити! Жалкият, окаян живот на родителите му! Еста! Лицето му мигновено се издължи, мечтите му съвсем се помрачиха. Ами ако се досетят! Ами ако доловят нещо!

Ах, дявол да го вземе… Кой е той в края на краищата? И какво всъщност представлява? На какво може да се надява от един великолепен свят като този, ако разберат защо си е направил труда да дойде тук?

Малко отвратен и потиснат, Клайд се обърна и тръгна обратно, защото неочаквано почувства, че не представлява съвсем нищо.

VI

Стаята, която Клайд нае същия ден с помощта на госпожа Брейли, се намираше на Торп Стрийт — улица много далече по качество, ако не по разстояние, от онази, където живееше чичо му. Във всеки случай разликата бе достатъчна, за да пресече окончателно растящото у него самомнение на човек, който в края на краищата е негов близък. Съвсем обикновените сиви, кафяви или жълтеникави къщи бяха опушени или разнебитени, но голите и брулени от зимния вятър дървета въпреки пушека и прахоляка като че ли говореха, че е близо новият живот — листата и цветята на май. И все пак, когато навлезе в тази улица с госпожа Брейли, той видя много сиви и неприветливи фигури на мъже, момичета и попреминали стари моми, приличащи по всичко на водачката му, които се прибираха от няколкото фабрики оттатък реката. А на вратата госпожа Брейли и Клайд бяха посрещнати от не чак много учтива жена с чиста престилка от оксфорд върху тъмнокафява рокля, която ги заведе в стая на втория етаж, не много малка, нито зле наредена, и заяви, че може да я има за четири долара седмично без храна или за седем и половина с храна — предложение, което той реши да приеме, като взе пред вид думите на госпожа Брейли, че стаята е малко по-добра от тези, които би получил другаде за същите пари. И направо реши, след като поблагодари на госпожа Брейли, да си остане тук, а малко по-късно седна да вечеря с малка група служещи в складове и фабрики, с каквито бе донякъде свикнал от Полина стрийт в Чикаго, преди да попадне в по-приятната атмосфера на „Юниън лийг“. След вечеря се запъти към главните улици на Ликъргъс и там видя такава тълпа от неугледни фабрични работници, каквато, съдейки за този квартал през деня, надали би очаквал да зърне плъзнала вечер: момичета и момчета, мъже и жени от различни националности и типове — американци, поляци, унгарци, французи, англичани, — у повечето от които, ако не у всички, се долавяше нещо особено, невежество, тъпота или недодяланост, или известна липса на вкус, живост или смелост, което налагаше върху всички тях печата на този свят на социална нужда, видян от него едва същия следобед. Все пак по някои улици и в някои магазини, особено тези по-близо до Уикейджи Авеню, се срещаха момичета и млади мъже от по-приемлив тип, които можеше да принадлежат и без съмнение принадлежаха към средата на чиновниците в различните предприятия отвъд реката: те бяха спретнати и живи.

И Клайд се разхождаше насам-натам от седем до десет, когато сякаш по предварителна уговорка навалицата из по-многолюдните улици изведнъж оредя и те съвсем опустяха. През цялото време той противопоставяше всичко това на Канзас сити в Чикаго. (Какво ли щеше да си помисли Ратърър, ако можеше да го види сега… голямата къща и фабрика на чичо му?) И може би поради малките размери градът се хареса на Клайд… Хотел „Ликъргъс“, кокетен и блеснал в светлини, сякаш съсредоточил в себе си оживения живот на местното общество. И пощата, и черквата с хубав островръх покрив и интересно старо гробище в двора, а непосредствено до тях голям магазин за автомобили. И нов кинотеатър зад ъгъла в странична улица. И разните момчета и момичета, мъже и жени, които се разхождаха тук и там и някои от които флиртуваха, доколкото Клайд можеше да види. А над всичко това витаеше някакъв намек за надежди, увлечение и младост — надеждите и увлечението, и младостта, които лежат в основите на всички градивни сили навред по света. Най-после се върна в стаята си на Тори стрийт със заключението, че Ликъргъс му харесва и че би искал да остане тук. Това прекрасно Уикейджи авеню! Огромната фабрика на чичо му! Много хубави и жадни за живот момичета, които бе видял да бързат насам-натам!

Междувременно, що се отнася до Гилбърт Грифитс, в отсъствието на баща му, който беше по това време в Ню Йорк (нещо, което Клайд не знаеше и за което Гилбърт не си направи труда да го осведоми), той съобщи на майка си и на сестрите, че се е видял с Клайд и че макар да не е най-отегчителната, братовчед им положително не е и най-интересната личност на света. Срещнал Майра на влизане у дома в пет и половина същия ден, когато при него се яви Клайд, той благоволи да забележи:

— Е, тоя наш чикагски братовчед идва днес.

— Тъй ли! — откликна Майра. — Какво представлява?

Това, че баща й беше описал Клайд като добре възпитан и умен, бе я заинтересувало, макар че, както познаваше Ликъргъс, фабричния живот и изгледите за бъдеще на тези, които работеха в предприятия като това на баща й, тя се чудеше защо Клайд е решил да дойде тук.

— Ами… не мога да кажа, че е нещо особено — отвърна Гилбърт. — Сравнително интелигентен и не е грозен, но сам признава, че никога не е имал никаква подготовка за каквато и да е работа. Точно като всички младежи, дето работят в хотелите. Струва ми се, мисли, че най-важното нещо са дрехите. Беше със светлокафяв костюм, кафява връзка и шапка в същия тон и кафяви обувки. Връзката му беше прекалено ярка и той носеше една от тия яркорозови раирани ризи, каквито бяха на мода преди три-четири години. Не исках да кажа нищо, понеже беше току-що дошъл и не знаем дали ще издържи тук, или не. Но ако остане и рече да си придава важности като наш роднина, по-добре ще е да понамали тона, защото иначе ще посъветвам началството да си поприказва с него. Като оставим това настрана, смятам, че след време от него може да излезе доста добър надзирател в някое от отделенията или нещо подобно. По-нататък би могъл да стане дори и търговски пътник, предполагам. Но съвсем не мога да разбера какво вижда той в цялата тая работа, та да си прави труда да дойде тук. Всъщност мисля, че началството не му е обяснило какви са действителните възможности тук за човек, който не е магьосник или нещо подобно.

Той стоеше с гръб към голяма открита камина.

— Добре де, нали знаеш какво каза майка онзи ден за баща му. Според нея татко мисли, че чичо никога не е имал възможност да се издигне. Вероятно той ще направи нещо за племенника независимо от това дали ще остане във фабриката, или не. На нея й се струва, както ми каза, че според татко дядо не се е отнесъл справедливо към бащата на нашия братовчед.

Майра млъкна и Гилбърт, който бе вече чул същия намек от майка си, предпочете да не се разпростира повече на тази тема.

— Знаеш ли, това малко ме интересува — продължи той. — Ако началството иска да го държи тук независимо от това дали е годен за нещо специално, или не, то си е негова работа. Само че той е този, дето вечно говори за квалификация във всяко отделение и се пази и маха всичко негодно.

Когато по-късно видя майка си и Бела, той сподели с тях същите новини и горе-долу същите мисли. Госпожа Грифитс въздъхна, защото в градче като Ликъргъс и при тяхното положение всеки техен сродник и всеки, който носеше тяхното име, трябваше да бъде много благоразумен и много внимателен в своите обноски, вкусове и съждения. Не беше много умно от страна на мъжа й да докара тук някой, който нямаше всички тези качества и нещо отгоре.

От друга страна, Бела не беше в никой случай сигурна в точността на описанието на Клайд, както го даде Гилбърт. Тя не познаваше Клайд, но познаваше Гилбърт и знаеше, че е способен много бързо да реши, че този или онзи има почти всички възможни недостатъци, докато в действителност съвсем не е така.

— Добре де — забеляза тя, след като изслуша на вечеря нови забележки на брат си върху разни особености на Клайд, — щом татко го иска, предполагам, че ще го задържи или поне ще направи нещо за него.

От тези думи Гилбърт се сгърчи вътрешно, защото това бе пряк удар срещу предполагаемия му авторитет във фабриката, ръководена от баща му, който авторитет синът се мъчеше да наложи все повече и повече във всяко отношение и по-малката му сестра добре знаеше това.

Междувременно на другата сутрин, когато се яви на работа, Клайд откри, че името или външността му, или и двете заедно — приликата му с господин Гилбърт Грифитс — представляваха за него своеобразно предимство, което още не можеше да оцени достатъчно добре. Защото, когато стигна пред вход номер едно, стоящият там на пост портиер го изгледа като стреснат.

— Аха, вие сте господин Клайд Грифитс? — запита той. — Вие ще работите при господин Кемърър? Да, зная. Тоя човек там ще ви даде работния ви номер. — И посочи един намусен и набит старец, известен, както Клайд узна по-сетне, като Стария Джеф, пазач на контролния часовник, който по-нататък в същия вход даваше и прибираше всички номера между седем и половина и осем без двадесет.

Клайд се доближи и каза:

— Аз се казвам Клайд Грифитс и ще работя в сутерена при господин Кемърър.

Старецът също се сепна и после каза:

— Да, да, точно тъй. Да, господине. Заповядайте, господин Грифитс. Господин Кемърър ми каза за вас вчера. Вие ще имате номер седемдесет и едно. Давам ви стария номер на господин Дювени.

Когато Клайд слезе по стълбите в отделението за декатиране, старецът се обърна към доближилия се вратар и възкликна:

— Да пукна, ако тоя не изглежда също като господин Гилбърт Грифитс! Същински негов портрет. Какъв му е той, как мислиш: брат, братовчед или…

— Не ме питай — отговори вратарят. — Никога не съм го виждал досега. Но положително е роднина на семейството, това е сигурно. Като го видях, първо помислих, че е господин Гилбърт. Тъкмо щях да му сваля шапка, когато видях, че не е той.

А в отделението за декатиране, когато влезе, също както и предишния ден, Клайд намери Кемърър все тъй почтителен и уклончив, също както и Хуигъм преди него, той не бе още успял да реши какво ще бъде истинското положение на Клайд в това предприятие. Защото, както Хуигъм бе осведомил Кемърър предишния ден, господин Гилбърт не казал нищичко, което да накара господин Хуигъм да разбере, че работата трябва да се направи особено лека за него, нито пък особено тежка. Наопаки, господин Гилбърт казал: „Той трябва да спазва същия режим, както и всички други служещи, по отношение на времето и работата. Никаква разлика.“ И все пак, когато му представил Клайд, рекъл: „Това е моят братовчед и той ще се помъчи да изучи нашето производство.“ А това като че ли подсказвало, че с течение на времето Клайд ще се мести от едно отделение в друго, докато мине през целия производствен процес във фабриката.

По тази причина, след като Клайд излезе, Хуигъм пошепна на Кемърър, както и на неколцина други, че съвсем не е изключено Клайд да се окаже протеже на шефа, и затова те взеха решение „да си отварят очите“, поне докато разберат какво ще бъде положението му тук. А Клайд, като забеляза това, доста се обнадежди и неволно помисли, че само по себе си и независимо от всичко, каквото би помислил или поискал да направи братовчед му Гилбърт, то можеше лесно да стане предпоставка за някакво благоволение от страна на чичо му, което да доведе до нещо хубаво за него. Ето защо, когато Кемърър започна да му разправя да не мисли, че работата е чак толкова тежка или че ще е чак толкова много отначало, Клайд прие това с леко снизхождение. А снизхождението му накара Кемърър да стане още по-почтителен.

— Закачете си шапката и сакото ей там в едно от ония шкафчета — продължи той меко и дори угодливо. — После можете да вземете една от тия колички ей, там отзад, да се качите на горния етаж и да свалите няколко парчета плат. Там ще ви покажат откъде да ги вземете.

Следващите дни бяха занимателни и все пак достатъчно трудни за Клайд, когото на първо място от време на време озадачаваше и тревожеше особената обществена и работна среда на всекидневието, както и положението, в което се беше озовал. Преди всичко тези, от които се видя сега непосредствено заобиколен във фабриката, не бяха хора, каквито в обикновени условия би избрал за другари — те бяха много по-долу от пикола, колари и писари. Всички до един бяха, както сега ясно си даваше сметка, недодялани и непохватни както умствено, така и физически. Носеха такива дрехи, каквито биха си сложили само най-прости работници — така се обличат обикновено хора, за които собствената външност има най-малко значение и всичките им мисли са съсредоточени върху работата и тежестите на материалното съществуване. Освен другото, като не знаеха кой е Клайд и какво значение може да има идването му за личното им положение, бяха склонни да бъдат недоверчиви и подозрителни.

След седмица-две обаче, разбрали, че Клайд е племенник на председателя и братовчед на секретаря на дружеството и следователно надали ще остане дълго при тях на черна работа, те станаха по-дружелюбни, но склонни поради събудилото се у тях чувство на сервилност да му завиждат и да го подозират по друг начин. Защото в крайна сметка Клайд не беше един от тях, а и не можеше да бъде при тези обстоятелства. Можеше да се усмихва и да бъде много учтив, и въпреки това да бъде винаги във връзка с онези, които стоят над тях, нали, или поне те така мислеха. Той принадлежеше, както те смятаха, към богатата висша класа, а всеки бедняк знаеше какво означава това. Бедните трябва да се държат заедно навсякъде.

Клайд обаче от своя страна, седнал през първите дни по обед в това помещение, се чудеше как могат тези работници да се интересуват от неща, които бяха за него отегчителни и безинтересни: качеството на плата, който им се донасяше долу за декатиране, някои незначителни дефекти по отношение на теглото и изработката (последните двадесет парчета като че ли се били свили не чак толкова, колкото предишните шестнадесет); или това, че „Дружество «Кранстън» за плетени изделия“ този месец задържало по-малко работници, отколкото предишния; или че „Дружеството за дървени произведения «Антъни»“ сложило обява, че тази година в събота ще се работи само половин ден чак до юни, а не до средата на май, както миналата. Те като че ли бяха погълнати от еднообразието и работата на всекидневието си.

Затова започваха да го занимават спомени за по-щастливи дни. От време на време му се искаше да е в Чикаго или Канзас сити. Мислеше си за Ратърър, Хеглънд, Хигби, Луиза Ратърър, Лари Дойл, господин Скуайърз, Хортензия… за цялата млада и безгрижна компания, в която се бе въртял, и се чудеше какво ли правят. Какво е станало с Хортензия? Тя получила в края на краищата коженото палто, вероятно от онзи продавач на пури, и избягала с другия, след като го беше уверявала в чувствата си към него… малката мизерница! След като изсмука толкова много пари от него! Само като си помислеше за нея и какво би могла да значи за него, ако нещата не се бяха развили по този начин, понякога всичко се обръщаше в душата му. Кого ли радва сега с благоволението си? Как ли се е наредила, след като е напуснала Канзас сити? И какво ли би си помислила, ако го видеше сега тук или знаеше за сегашните му важни връзки? Божичко! Това би я поизтрезнило. Но сегашната му работа нямаше много да й хареса. Това е вярно. Обаче тя би изпитала по-голямо уважение към него, ако можеше да види чичо му и братовчеда, и тази фабрика, и голямата им къща. Тогава, каквато си беше, щеше пак да стане добра към него. Да, той ще й покаже на нея, ако някога се срещнат отново — ще я постави на място, разбира се, както без съмнение ще може да си позволи тогава.

VII

Що се отнася до живота му при госпожа Къпи, и там не беше сполучил чак много с избора си. Защото това беше само един прост пансион, който привличаше в най-добър случай фабрични и търговски служещи от онзи тип, който смята работата и заплатата, и схващанията на религиозната средна класа в Ликъргъс за най-същественото нещо за реда и благополучието в света. От гледна точка на развлеченията и веселието, този пансион бе много скучно място.

Същевременно благодарение на присъствието на някой си Уолтър Дилърд — лекомислен младеж, наскоро дошъл тук от Фонда — пансионът не беше съвсем безинтересен на Клайд. Този Дилърд, момък приблизително на същата възраст и със същите великосветски амбиции, но без тактичността и взискателността на Клайд спрямо най-важните неща в живота, работеше в отдела за мъжка мода на „Старк и сие“. Беше жизнен, лаком, доста привлекателен физически, с много руса коса, много руси и редки мустачки и с изтънчения вид и обноски на провинциален любовник. Без някога да бе имал някакво обществено положение, нито да бе разполагал с някакви средства (баща му бе имал малко галантерийно дюкянче в незначително градче и фалирал), той благодарение на някаква атавистична следа или ехо в кръвта си гореше от желание да добие обществено положение.

Но като не беше сполучил досега, много се интересуваше и завиждаше на онези, които го имаха — много повече дори и от Клайд. Великолепието и развлеченията на първите семейства в Ликъргъс му правеха огромно впечатление — разните Никълсън, Старк, Хариът, Грифитс, Финчли и така нататък. И когато няколко дена след пристигането на Клайд се научи за неговата малко косвена връзка с това общество, дълбоко се заинтересува. Как? Един Грифитс! Племенник на богатия Самюъл Грифитс от Ликъргъс! И в този пансион! До него, на същата тази трапеза! Веднага интересът му се изостри дотам, че реши непременно, колкото може по-скоро да завърже познанство с новия съквартирант. Ето на вратата му чука един истински случай да навлезе в светското общество — съединително звено с едно от най-личните семейства в Ликъргъс! А освен другото, не е ли той млад, привлекателен и вероятно честолюбив като самия него — човек, с когото да се сприятели, ако може? И той веднага започна да любезничи с Клайд. Просто не можеше да повярва на късмета си.

Така Дилърд побърза да му предложи да излязат на разходка — тъкмо давали някакъв филм в „Мохок“, който бил чудесен — много динамичен. Не иска ли Клайд да отидат? И поради неговата спретнатост, елегантност — нотка на нещо, което беше далече от скуката или твърде голямата практичност на работниците във фабриката и останалите обитатели на пансиона — Клайд бе разположен да се сближи с него.

Но после си помисли, че големите му роднини са тук и той трябва да бъде предпазлив. Кой знае, би могло да се окаже голяма грешка тъй необмислено и лесно да завързва подобни познанства. Семейство Грифитс, както и цялото общество, към което принадлежи, както Клайд се досещаше по общото държане на всички, които се опитваха да общуват с него, трябва да стои много настрана от простите хора тук. Ръководен повече от инстинкта, отколкото от разума, той беше склонен да остава на разстояние и да си придава вид на превъзходство — още повече поради факта че хората (включително в случая и този младеж), спрямо които прилагаше тази тактика, като че ли му оказваха още по-голямо уважение. И макар и да излезе сега с този нов познат — след горещи и дори по естеството си умоляващи покани, — все пак излезе с опасение. А Дилърд веднага изтълкува отчужденото му и снизходително държане като белег на „класа“ и „връзки“. Като си помислеше, че го е срещнал в този скучен, глупав пансион тук! И то при пристигането му — в самото начало на кариерата му тук!

И затова се държеше направо угодливо, при все че имаше по-добра служба от Клайд и печелеше повече от него — двадесет и два долара седмично.

— Предполагам, вие ще прекарвате голяма част от времето си с вашите роднини и приятели тук — подметна той при първата им разходка и след като бе измъкнал толкова сведения, колкото Клайд пожела да му даде, което се равняваше почти на нищо, докато сам той разправи някои доста поукрасени подробности от своята биография. Баща му бил собственик на галантериен магазин, сега Дилърд-младши дошъл тук да проучи нови методи и прочее. Имал тук вуйчо… работел при „Старк и сие“. Запознал се с неколцина (не чак много засега) симпатични хора в града, тъй като сам той не бил толкова отдавна тук — едно на друго четири месеца.

Но роднините на Клайд!

— Кажете, чичо ви трябва да има повече от един милион, нали? Тия къщи на Уикейджи авеню положително ги бива. Не можете видя по-хубави нито в Олбъни, нито в Ютика, нито дори в Рочестър. Вие сте племенник на самия Самюъл Грифитс, нали? Какво думате! Е, това положително ще има голямо значение за вас. Бих искал и аз да имам такива връзки. Щях да ги използвам, и как още!

Той загледа Клайд с възхищение и блаженство и чрез него Клайд усети още повече колко важна наистина бе тази кръвна връзка. Като си помислеше колко много значеше тя за този непознат младеж!

— О, не зная — отвърна Клайд уклончиво и все пак много поласкан от предположението за такава близост с чичо му. — Аз дойдох, за да изуча производството на яки, нали знаете? Не за да се забавлявам насам-натам. Чичо ми иска да си гледам работата много добре.

— Разбира се, разбира се. Зная го как е — отговори Дилърд, — същото, което ми разправя и моят вуйчо. Иска само да си гледам работата и да не се забавлявам много-много. Той, знаете ли, е закупчик при „Старк и сие“. Но все пак човек не може само да работи цялото време. Трябва и да се повесели.

— Да, това е вярно — забеляза Клайд, за първи път в живота си с известно снизхождение.

Повървяха няколко минути в мълчание. После Дилърд попита:

— Танцувате ли?

— Да — отговори Клайд.

— Аз също. Тук има сума евтини танцувални салони, но аз никога не ги посещавам. Човек не може да ходи там и да поддържа връзки със свестни хора. Казват, в този град хората живеели ужасно затворено. Най-изисканите не искат да имат нищо общо с теб, освен ако общуваш със съответното общество. Същото нещо е и във Фонда. Трябва да си „от обществото“, иначе не можеш никъде да отидеш. И това е правилно, предполагам. Но все пак тук има сума симпатични момичета, с които човек може да дружи, момичета от истински добри семейства, не от обществото, разбира се, но все пак за тях не се говори, разбирате? И не са чак светици. Доста темпераментни са, някои. И няма нужда да се жениш за тях.

Клайд започна да мисли за него, че може би е малко прекалено похотлив за новия му живот тук. В същото време го и харесваше.

— Между другото — продължи Дилърд, — какво ще правите в неделя следобед?

— Ами засега като че ли нямам пред вид нищо особено — отговори Клайд, усетил, че се изправя пред нова проблема. — Не знам дали няма нещо да изскочи дотогава, но засега нямам предвид нищо.

— Добре, какво бихте казали да дойдете с мен, ако не сте много зает. Аз завързах познанство с доста момичета, откакто съм тук. Симпатични. Може да ви заведа да ви запозная със семейството на вуйчо ми, ако искате. Те са мили хорица. А след това… познавам две момичета, с които… може да се видим… бъбречета! Едното работеше у нас в магазина, но сега вече не работи, сега не прави нищо. Другото е негова приятелка. Те имат грамофон и знаят да танцуват. Зная, че не бива да се танцува тук в неделя, но няма нужда никой да знае за това. Родителите на момичетата нямат нищо против. После може да ги заведем на кино или нещо такова… ако искате… не в някое от тези кина долу край фабричния квартал, а в едно от по-добрите, а?

В ума на Клайд възникна въпросът, каква да бъде във връзка с такива предложения неговата линия на поведение тук? В Чикаго напоследък поради случилото се в Канзас сити беше се стремил да бъде колкото е възможно по-скромен и предпазлив. Защото след това и докато беше на служба в клуба, у него се беше породило желанието да се помъчи да живее съобразно с идеалите, които бе издигнал пред него, доколкото можеше да прецени, строгият облик на това заведение: консерватизъм, усърдна работа, пестене на пари, спретната и изискана външност. Това беше такъв един лишен от Ева рай!

Въпреки тихата му обстановка тук обаче, самият въздух на града като че ли подканяше към някаква такава отмора, каквато сега му предлагаше този младеж — някакво развлечение, може би съвсем невинно, но все пак свързано с момичета и забавляването им: те бяха толкова много тук, както беше вече видял. Тези улици след вечеря гъмжаха от хубави момичета и мъже. Но какво ли можеха да си помислят новонамерените му роднини, в случай че го видеха да живее по този начин и в този дух, каквито сякаш подсказваха предложенията на Дилърд? Не беше ли сам той казал току-що, че в този град хората живеят страшно затворено и че всеки знае почти всичко за всички други? Клайд замълча, обзет от съмнения. Трябва да реши сега. Ала понеже беше самотен и зажаднял за компания, отговори:

— Да… добре… мисля, че би могло. — Но добави малко неуверено: — Разбира се, роднините ми тук…

— О, естествено — побърза да подхване Дилърд. — Трябва да се пазите, разбира се. Пък и аз също. — Само да можеше да се движи с един Грифитс, макар той да беше нов тук и да не се познаваше с много хора, няма ли това да го издигне доста в очите на околните? Положително да — вече го издигаше, както забелязваше Дилърд.

И той веднага предложи на Клайд да го почерпи цигари, сироп със сода… каквото пожелае. Но Клайд все още се чувстваше много чужд и несигурен и след малко се сбогува, защото този младеж със самодоволното си преклонение пред висшето общество и общественото положение малко го дразнеше. Той се прибра в стаята си — беше обещал писмо на майка си и реши, че ще е по-добре да се върне и да го напише, а между другото и да пообмисли доколко е разумно това ново познанство.

VIII

Другият ден беше събота и в това предприятие в събота се работеше само до обед през цялата година. Господин Хуигъм мина през отделението да раздаде пликовете със заплатите.

— Заповядайте, господин Грифитс — каза той, сякаш служебното положение на Клайд му вдъхваше особено уважение.

Клайд пое заплатата доста поласкан от това „господин“ и като отиде при шкафчето си, веднага разкъса илика и прибра парите в джоба. След това си сложи сакото и шапката и се запъти към пансиона, където се наобядва. Но понеже беше много самотен, пък и Дилърд не беше там, защото трябваше да работи, реши да отиде с трамвай в Гловърсвил, градче с двадесетина хиляди жители, за което се говореше, че било не по-малко оживено, макар не толкова хубаво, както Ликъргъс. Това пътуване го поразсея и заинтересува, понеже можа да види град много различен от Ликъргъс по обществения си строеж.

Но следващия ден — неделя — прекара скучно и обикаля града сам. Защото, оказа се, Дилърд бил принуден да се върне по някаква причина във Фонда и не можа да устои на споразумението. Обаче когато видя Клайд в понеделник вечер, той му съобщи, че в сряда в сутерена на протестантската черква на Дигби авеню щяло да има вечеринка с бюфет. И според младия Дилърд това обещавало да бъде интересно.

— Можем просто да отидем там и да подърдорим с момичетата — беше обяснението на Дилърд. — Искам да се запознаете с вуйчо и леля. Те са добри, мили хорица. А и момичетата са симпатични. Не са никак заспали. После, към десет, можем да се измъкнем, разбирате, и да отидем или при Зела, или при Рита. У Ритини има по-хубави плочи, но у Зелини е най-хубаво за танцуване. Между другото, случайно да сте си донесли фрака? — попита той.

Понеже в отсъствието на Клайд беше вече поразгледал стаята му, която се намираше над неговата, на третия етаж, и беше видял само един обикновен куфар, а голям куфар и фрак явно нямаше, Дилърд реши, че макар бащата на Клайд да държи хотел, а Клайд да е работил в „Юниън лийг“ в Чикаго, той трябва да е много равнодушен към дрехите, необходими за обществото. Или пък в противен случай се мъчи да се издържа сам, без ничия помощ, и си калява характера. Това не беше съвсем по вкуса му. Човек не бива никога да пренебрегва елементарните изисквания на обществото. Въпреки всичко Клайд беше Грифитс, а това бе достатъчно да го накара да му прости почти всичко, поне засега.

— Не, не съм — отговори Клайд, който не беше съвсем сигурен дали си струва да се впуска в това приключение… дори и сега, въпреки самотността му, — но смятам да си купя.

Беше вече мислил, след като дойде в Ликъргъс, за тази липса и възнамеряваше да похарчи поне тридесет и пет долара от спестените напоследък с тежък труд пари, за да се снабди с такъв костюм.

Дилърд продължи да дърдори за това, че макар семейството на Зела Шумън да не било богато, те живеели в собствена къща и тя ходела с много добри момичета. Също и Рита Дикърмън. Бащата на Зела имал виличка на езеро Екърт близо до Фонда. Като настъпело лятото, а с него и отпуските и приятните съботни и неделни дни, той и Клайд, при положение че Клайд хареса Рита, можели да отидат там за известно време на гости, понеже Рита и Зела били почти неразделни. А били и хубави!

— Зела е черноока, а Рита руса — добави той с въодушевление.

За Клайд бе интересен фактът, че момичетата са хубави и че най-неочаквано при сегашната му самотност Дилърд така много му се докарва. Но дали беше разумно толкова да се сближава с него? Там беше въпросът, защото в края на краищата не знаеше още нищо за него. А от държането на Дилърд, от лекомисления му възторг долови, че момичетата го интересуват много повече с известната свобода или прикрита разпуснатост, с която се отличават, а не с висотата на положението, което заемат в обществото. А не беше ли тъкмо това, което го докара до провал в Канзас сити? Именно в Ликъргъс трябва да го забравя най-малко, щом се стреми да постигне нещо повече, отколкото досега.

И все пак в сряда в осем и половина вечерта те излязоха — Дилърд и изпълненият с нетърпеливо очакване Клайд. Към девет часа бяха вече сред блъсканицата на една от тези полурелигиозни, полусветски, полублаготворителни църковни сбирки, целта на които е да се съберат средства за църквата, а главното предназначение — да създадат случай за по-възрастните членове да поклюкарстват, а за по-младите — да покритикуват и доста оживено, макар и прикрито, да поухажват и пофлиртуват. Имаше кътове за продажба на какво ли не — от сладкиши, торти и сладолед до дантели, кукли и всевъзможни украшения, пожертвани от енориашите и продавани в полза на църквата. Тук бяха пасторът, преподобният Питър Изрилз, и съпругата му. А също и вуйчото и лелята на Дилърд — много жизнена и все пак безинтересна двойка, която, както Клайд почувства, не играеше никаква роля в обществото тук. Бяха твърде приветливи и извънредно общителни по специфичен махленски начин, при все че Гроувър Уилсън като закупчик на „Старк и сие“ се мъчеше от време на време да си придаде сериозен и важен вид.

Беше нисичък, набит мъж, който като че ли не умееше да се облича много добре и не можеше да си го позволи. В противоположност на почти безупречното облекло на племенника собственият му костюм съвсем не му стоеше добре. Беше неогладен и малко мръсен. Връзката също. Той имаше навика да си потрива по чиновнически ръцете, да смръщва вежди и от време на време да се почесва по врата, сякаш се готви да каже нещо крайно важно, което му коства дълбок размисъл. А пък нищо, което изричаше, както дори и Клайд можеше да отсъди, нямаше никакво значение.

Същото можеше да се каже и за дебелата и едра госпожа Уилсън, която стоеше до него, докато той се мъчеше да се покаже достоен за важния си събеседник. Тя само разтягаше уста в сияеща усмивка. Беше почти масивна, розова, с очертаваща се двойна брадичка. Госпожа Уилсън само се усмихваше и усмихваше, главно защото бе по природа добродушна и се стараеше да се покаже откъм по-добрата си страна тук, но в частност понеже Клайд беше именно това, което беше. Защото, както Клайд можеше сам да разбере, Уолтър Дилърд не беше губил време да внуши на сродниците си, че той е Грифитс. А също, че се е запознал и сприятелил с него и сега го въвежда в местното общество.

— Уолтър ни разправи, че сте отскоро тук и сте дошли да работите във фабриката на чичо ви. Разбирам, че сега живеете при госпожа Къпи. Не я познавам, но винаги съм чувала, че държи много порядъчен, изискан пансион. Господин Парели, който живее при нея, е мой съученик. Но сега почти не го виждам. Запознахте ли се вече с него?

— Не, не съм — отговори й Клайд.

— Знаете, ние ви чакахме за вечеря миналата неделя, но Уолтър трябваше да отиде у дома си. Заповядайте тия дни. Когато пожелаете. Много ще се радвам. — Тя широко се усмихна и сивокафеникавите й очички заблестяха.

Клайд разбра, че поради славата на чичо му на него гледат всъщност като на рядка находка в обществено отношение. И така беше и с другите в тази компания: и стари, и млади — преподобния Питър Изрилз и съпругата му; господин Майка Бъмпъс, местен търговец на печатарски мастила и неговите жена и син; господин и госпожа Максимилиан Пик (господин Пик се занимаваше с търговия на едро и дребно на сено, зърно и друг фураж); господин Уитнес, цветар, и госпожа Труп, местна посредничка по продажба на недвижими имоти. Всички знаеха Самюъл Грифитс и семейството му по име и на всички им се виждаше доста интересно и странно Клайд, истински племенник на такъв богаташ, да бъде тук в тяхната среда. Единствената беда беше, че Клайд се държеше много меко и не толкова внушително, колкото трябваше — не тъй предизвикателно и надменно. А повечето от тях бяха от този тип, който уважава безочливостта, дори привидно и да я осъжда.

Що се отнася до младите момичета, това се забелязваше още повече. Защото Дилърд недвусмислено подчертаваше пред всекиго тези важни роднински връзки на Клайд:

— Това е Клайд Грифитс, племенникът на Самюъл Грифитс, братовчед на господин Гилбърт Грифитс, нали знаете? Той е наскоро пристигнал тук да изучава производството на яки във фабриката на чичо си.

И Клайд, който си даваше сметка колко плитка е тази лъжа, все пак се чувстваше немалко доволен и поласкан от впечатлението, произвеждано от тези думи. Колко нагъл бе този Дилърд! Безочливостта, с която покрай Клайд си позволяваше да се държи покровителствено с тези хора! В случая той непрекъснато водеше Клайд ту тук, ту там и не го оставяше сам почти нито за миг. Всъщност беше решил всички, които познаваше и харесваше между момичетата и младежите, да узнаят кой е и какво е Клайд и че именно той ги запознава с него. Също така тези, които не харесваше, трябваше да се видят с него колкото може по-накратко — да не бъдат запознати изобщо. „Тя не представлява нищо особено. Баща й е само съдържател на малък гараж. Не бих си губил времето с нея, ако съм на ваше място.“ Или: „Той не е нищо. Обикновен продавач в нашия магазин.“ В същото време по отношение на някои други Дилърд се топеше от усмивки и комплименти или в най-лошия случай се мъчеше да извини недостатъчно високото им положение.

После Клайд бе запознат със Зела Шумън и Рита Дикърмън, които по някои собствени съображения, като едно от немаловажните от тях беше желанието да изглеждат по-опитни и по-запознати със светските обичаи, пристигнаха малко по-късно. И беше вярно, както Клайд откри по-сетне, че те бяха действително по-други — не толкова прости и ограничени, колкото почти всички момичета, с които Дилърд го бе запознал досега. Не държаха чак толкова на религията и морала, колкото другите. И както дори и Клайд забеляза при запознаването, бяха тъй жадни да си позволят неблагочестиви удоволствия, без да го признаят, колкото бе възможно да го направят и да не увредят на доброто си име. Ето защо в самото им държане, в начина, по който се запознаха, както му се стори, имаше нещо по-различно от това на останалите в тази църковна група — не непременно нещо нездраво в морално или религиозно отношение, но по-скоро много по-свободно, по-малко потиснато, по-малко сдържано, отколкото у другите.

— А, значи, вие сте господин Клайд Грифитс! — забеляза Зела Шумън. — Божичко, че вие много приличате на братовчед си, нали? Толкова често го виждам да минава с колата си по Централния булевард. Уолтър ни разправи всичко за вас. Харесва ли ви Ликъргъс?

Начинът, по който тя произнесе „Уолтър“, заедно с някаква интимна и собственическа нотка в гласа накара Клайд веднага да долови, че тя трябва да се чувства доста по-близка и по-свободна с Дилърд, отколкото бе споделил сам той. Вързаната на врата й панделчица от червено кадифе, малките гранатови обеци на ушите, много кокетната, плътно прилепнала черна рокля с волани като че ли подсказваха, че няма нищо против да покаже фигурата си и че я цени — отношение, което, ако не беше преднамереното скромно и затворено изражение, положително би предизвикало коментари на такова място.

Рита Дикърмън, от друга страна, беше сочна и бяла, с розови бузи, светлокестенява коса и синкавосиви очи. При все че й липсваше предизвикателната елегантност, с която се отличаваше Зела Шумън, от нея се излъчваше нещо особено, което, както се стори на Клайд, хармонизираше със свободното, макар и прикрито разположение на приятелката й. Държанието й, както виждаше Клайд, макар и много по-малко да подсказваше маскираната безразсъдност, изразяваше отстъпчивост особено към него и беше някак естествено предизвикателно. Бяха уговорили тя да увлече Клайд. Попаднала напълно под влиянието на Зела Шумън, тя се водеше във всичко по нея — двете бяха неразделни. А когато й представиха Клайд, тя му се усмихна с разнежена, чувствена усмивка, която доста го разтревожи. Защото тук, в Ликъргъс, както си твърдеше през цялото време, трябваше много да внимава с кого се сближава. И въпреки това, за нещастие също както Хортензия Бригз, тя будеше у него мисли за близост и колкото неоснователни и далечни да бяха, те го вълнуваха. Но трябва да се пази. Точно такова свободно държане, каквото лъхаше от Дилърд, както и поведението на тези момичета го бяха вкарали в беда преди.

— Сега ще хапнем малко сладолед и кейк, а след това можем да се измъкнем оттук — предложи Дилърд, след като размениха няколко общи фрази. — За вас двете ще бъде по-добре да пообиколите заедно и да поздравите този-онзи. После може да се срещнем при сладоледа. А сетне, ако сте съгласни, може да си отидем, а? Какво ще кажете?

Той погледна Зела Шумън, сякаш искаше да й каже: „Ти знаеш кое ще е най-хубаво.“ Тя се усмихна и отговори:

— Правилно. Не можем да си отидем веднага. Ей там виждам братовчедка си Мери. И майка. И Фред Бръкнър. Рита и аз ще пообиколим самички, след това ще се съберем с вас, нали?

А Рита Дикърмън веднага подари на Клайд интимна и завладяваща усмивка.

След двадесетина минути обикаляне и разтакаване Дилърд получи някакъв условен знак от Зела и двамата с Клайд спряха по средата на помещението пред щанда за сладолед, заобиколен със столове. Подир няколко минути Зела и Рита уж случайно се присъединиха към тях и те всички си поръчаха сладолед и кейк. А после, понеже бяха изпълнили всичките си задължения и някои от другите вече се разотиваха, Дилърд подхвърли:

— Хайде да се махаме. Можем да отидем у вас, нали?

— Разбира се — пошепна Зела и четиримата заедно се запътиха към гардероба. Клайд все още се двоумеше доколко е разумно това и беше малко мълчалив. Не знаеше дали му харесва Рита, или не. Но щом излязоха вън и се отдалечиха от черквата и прибиращите се участници в забавата, той и Рита се озоваха един до друг, а Зела и Дилърд пред тях. При все че Клайд я хвана под ръка, както се смяташе длъжен да направи, девойката се освободи и сложи топла сдържаща длан на лакътя му. Тя се притисна съвсем близо, рамо до рамо, и полуоблегната на него, забъбри за живота в Ликъргъс.

Гласът й зазвуча някак меко и гальовно. Това се хареса на Клайд. Имаше нещо тежко и морно в нейното тяло, някакви лъчи или електрически ток, който го влечеше и мамеше въпреки волята му. Чувстваше, че му се иска да я погали по ръката и може да го направи, стига да иска… че може дори да я прегърне през кръста, и то толкова скоро! Да, но тук той беше Грифитс — изведнъж се досети Клайд, — ликъргъски Грифитс, и цялата разлика беше там: това бе накарало всички тези момичета на църковната забава да се интересуват от него много повече и да бъдат тъй мили. Но въпреки тази мисъл постисна едва забележимо ръката й, без тя да се разсърди или да каже нещо.

А щом стигнаха в дома на семейство Шумън, който беше голяма старомодна паянтова постройка с квадратно кубе, издигната навътре в двора сред тревна площ и заобиколена с дървета, те се разположиха в голямата всекидневна, наредена по-хубаво, отколкото в някой друг дом, където Клайд бе влизал досега. Дилърд веднага започна да прехвърля плочите, които, изглежда, му бяха добре познати, след това дръпна настрана два големи килима, под които се откри гладък дървен под.

— Тази къща и тези дървета, и тези „тихи“ игли имат едно положително качество — подхвърли той на Клайд, понеже все още имаше впечатлението, че този Грифитс може да е и вероятно много хитра личност и наблюдава всяко негово движение тук. — Нито звук от този грамофон не се чува на улицата, нали, Зел? Нито дори и на горния етаж. Ние сме си свирили и танцували няколко пъти до три и четири сутринта, а горе не са и разбрали, нали, Зел?

— Вярно. Но татко недочува. А и майка не чува нищо, като влезе в стаята си и се залови да чете. Пък и грамофонът наистина почти не се чува.

— Защо хората са против танците тук? — попита Клайд.

— Те не са против… Служещите във фабриката не са… съвсем не са — намеси се Дилърд, — това се отнася само за черковниците. Вуйчо ми и леля ми са против. И почти всички други, които видяхме в черквата тая вечер, освен Зел и Рита. — Той им отправи крайно одобрителен и насърчаващ поглед. — Те имат достатъчно широки възгледи, за да не ги тревожат такива дреболии. Не е ли вярно, Зел?

Това девойче, което се беше твърде много увлякло по него, се изсмя и кимна:

— То се знае, че е така. Аз не виждам нищо лошо в танцуването.

— Нито пък аз — обади се Рита, — нито баща ми и майка ми. Само че не искат да говорят за това или ми подхвърлят, че не биха желали да се занимавам с танците твърде много.

Дилърд беше вече пуснал плоча с „Черните очи“ и тозчас Клайд с Рита и Дилърд със Зела затанцуваха; Клайд усети, че незабелязано между него и това момиче възниква някаква близост, която сам той не знаеше до какво може да ги доведе. Тя танцуваше с такъв жар и увлечение, с плавни, олюляващи се движения, които говореха за какви ли не сдържани възторзи. А устните й се извиваха в своеобразна лирична усмивка, която подсказваше някакъв глад за подобни неща. И беше много хубава, много по-хубава, когато танцуваше и се усмихваше, отколкото по друго време.

„Възхитителна е — мислеше Клайд, — при все че е малко лесна за спечелване. Всеки друг би успял при нея не по-зле от мен, но тя ми харесва, понеже мисли, че съм голям човек.“

Почти в същия миг Рита промълви:

— Не е ли чудесно? И вие сте толкова добър танцьор, господин Грифитс!

— О, не — отвърна той и се усмихна в очите й, — танцьорката сте вие. Аз мога да танцувам, защото вие танцувате с мен.

Той усещаше сега, че ръцете й са пълни и меки, гърдите й твърде развити за такова младо момиче. Изпаднала във възторг от танцуването, тя го опияняваше, движенията й бяха почти предизвикателни.

— Сега ще сложим „Ладията на любовта“ — обади се Дилърд, щом „Черните очи“ свърши — и вие можете да потанцувате със Зела, пък аз ще се повъртя с Рита, какво ще кажеш, Рита?

Той беше така възхитен от собственото си майсторство и дотолкова обладан от неподправеното удоволствие от танцуването, че не можа да дочака пускането на нова плоча, хвана Рита за ръка и се заплъзга насам-натам, правейки такива фигури, за каквито Клайд не можеше и да помисли и които веднага доказаха, че Дилърд е най-добрият танцьор. Сетне, когато свърши, викна на Клайд да сложи „Ладията на любовта“

Но щом затанцува със Зела, Клайд веднага разбра, че това е било замислено като приятна компания на две любовни двойки, които не бива в никакво отношение да си пречат, а по-скоро да си помагат, та да могат да се наслаждават най-пълно в разните развлечения. Защото, докато Зела танцуваше с него, танцуваше добре и много бърбореше, Клайд през цялото време долавяше, че тя се интересува от Дилърд и само от Дилърд и би предпочела да е с него. След няколко танца, когато двамата с Рита се отпуснаха на една кушетка и заговориха, Зела и Дилърд излязоха и отидоха в кухнята да пият. Само че, както Клайд забеляза, те се забавиха много повече, отколкото бе нужно да изпие човек и най-голямата чаша вода.

По същия начин, през този интервал, Рита като че ли беше дори предварително решила да станат по-близки. Защото, когато разговорът на кушетката се прекъсна за миг, тя стана и без всякакъв повод — без музика и без думи — със знак го покани да потанцува още с нея. Била правила някои стъпки с Дилърд, които уж искала да покаже сега на Клайд. Но самото естество на тези стъпки накара двамата да се притиснат един до друг повече, отколкото преди — съвсем плътно. И както стояха така притиснати и тя показваше на Клайд с лакътя и рамото какво да прави, бузата й се озова много близко до него — твърде близо за неговата воля и намерения. Той притисна своята буза до нейната, а тя извърна към него усмихнати и насърчаващи очи. В този миг самообладанието му се стопи и той я целуна по устата. А после пак… и пак. И вместо Рита да се отдръпне от него, както Клайд мислеше, че ще направи, тя не се противеше и оставаше в същата поза, за да може да я целува още.

Внезапно когато усети топлото й тяло да се прилепва до него и устните й да се притискат в отговор на неговата целувка, Клайд си даде сметка, че се е оставил да бъде въвлечен в отношения, които може би не ще е тъй лесно да промени или прекъсне. А също, че сега за него ще е много трудно да устои, защото я харесва, а и тя очевидно го харесва.

IX

Въпреки мигновеното увлечение и плам това накара Клайд, както и преди, да се замисли над проблема за правилната линия на поведението му тук. Защото ето сега това момиче — то му се предлага по такъв пряк и недвусмислен начин. И толкова скоро след като е обещал на самия себе си и на майка си, че тука ще тръгне по друг път, че няма да има такива опити за сближение и завързване на връзки, които бяха го докарали до провал в Канзас сити. И все пак… и все пак…

Изкушението сега го измъчваше, защото при тази близост изпитваше чувството, че Рита очаква от него да предприеме по-нататъшна стъпка, и то скоро. Но как и къде? Сигурно не в тази голяма, непозната къща. Тук имаше и други стаи освен кухнята, където уж са отишли Дилърд и Зела. Но дори да е така, установи ли веднъж подобна връзка… А после? Няма ли да очакват от него да я продължи и няма ли да си навлече вероятни усложнения, в случай че не я продължи? Той танцуваше с Рита и я милваше дръзко и настойчиво и в същото време си мислеше: „Но не би следвало да правя и това, нали? Това е Ликъргъс. Тук аз съм «Грифитс» Зная какви сметки си правят те за мен… дори родителите им. Обичам ли я наистина? Няма ли в нейното бързо и лесно отдаване нещо, което, ако не е точно опасно, доколкото това засяга бъдещето ми тук, поне е напълно приемливо… прекалено прибързана е тази интимност.“ Изпитваше чувство, което беше твърде сходно с преживяното от него в публичния дом в Канзас сити: тя го и привличаше, и отблъскваше. Можеше само да я целува и милва сега доста сдържано, докато най-после се върнаха Дилърд и Зела, и тогава дори тази интимност стана невъзможна.

Някакъв часовник удари два и Рита изведнъж се сети, че трябва да си върви: родителите й щели да се сърдят, че закъснява толкова много. А понеже Дилърд с нищо не проявяваше намерение да остави Зела, наложи се, разбира се, Клайд да я изпрати — удоволствие, което сега беше намалено от смътна нотка на разочарование или неудовлетворение и у двамата. Не беше оправдал нейните очаквания — мислеше си Клайд. Изглежда, още не му стигаше смелост да се възползва от предложената му благосклонност — така си го обясняваше тя.

Пред вратата на тяхната къща, която не беше толкова далече, и в разговора, в който все още се промъкваха намеци за бъдещи срещи, може би при по-благоприятни условия, държането й бе решително насърчаващо, дори и тук. Те се разделиха, но Клайд все още си повтаряше, че тази нова връзка напредва прекалено бързо. Не беше сигурен дали трябва да си позволи такава връзка толкова скоро. Къде бяха сега всичките му благородни решения, взети преди да дойде тук? Как трябваше да постъпи? И все пак, поради чувствената топлота и магнетизъм на Рита, дразнеше се от взетите решения и това, че не може да действа така, както би действал при други обстоятелства.

Две неща, които решиха за него това положение, се случиха скоро едно след друго. Едното беше свързано с отношението на самото семейство Грифитс, което с изключение на Гилбърт не беше нито враждебно, нито напълно безразлично, обаче на първо място Самюъл Грифитс, а другите до голяма степен покрай него не бяха успели да схванат доста ненормалното, ако не точно самотно положение, в което щеше да се намери Клайд, ако семейството не се решеше да му окаже поне някоя малка любезност или да му помага от време на време със сърдечен съвет. И ето че Самюъл Грифитс, който бе винаги много зает, почти не беше се сетил за Клайд поне през първия месец. Той бил добре настанен, както му казаха, за него щели съответно да се погрижат в бъдеще — какво повече, поне засега?

И така изминаха цели пет седмици, преди изобщо да се предприеме нещо, и за радост на Гилбърт Грифитс Клайд бе оставен да влачи съществуването си в сутеренния свят и да се чуди какво възнамеряват да правят с него. Отношението на другите, включително на Дилърд и тези момичета, правеше положението му да изглежда странно.

Обаче около месец след пристигането на Клайд и главно защото Гилбърт като че ли предпочиташе да не казва нищо за него, един ден Грифитс старши запита:

— Е, какво става с твоя братовчед? Как я кара?

Гилбърт, само малко разтревожен какво може да предвещава това, отговори:

— А, добре е. Назначих го за начало в отделението за декатиране. Правилно ли съм постъпил?

— Да, смятам, че е правилно. Не по-лошо от някое друго място за започване. Но какво е сега мнението ти за него?

— Хм, той не е нещо особено — отговори Гилбърт много сдържано, много самоуверено (качество, което винаги възхищаваше баща му). — Не е лош, предполагам. Може и да се отрака. Но не ми прави впечатление на човек, който ще напредне кой знае колко в тая работа. Няма почти никакво образование, нали знаеш. Всеки може да разбере това. Освен другото не изглежда чак толкова предприемчив и енергичен. Прекалено е мек, струва ми се. Все пак не искам да кажа нищо лошо за него. Може да го бива. Ти го харесваш и аз може да греша. Но все ми се ще да вярвам, че истинската мисъл, която го е накарала да дойде тук, е била, че ти ще направиш за него повече, отколкото за някой друг само защото е твой роднина.

— О, така ли смяташ. Е, ако е мислил тъй, той е сгрешил. — Но в същото време Самюъл Грифитс добави със закачлива усмивка: — Може да не е чак толкова непрактичен, колкото го мислиш. Много отскоро е тук, за да можем правилно да отсъдим, нали? Не ми направи такова впечатление в Чикаго. Освен това има доста местенца, за които би се оказал подходящ, без да загубим много нещо, нали, дори и да не е най-надареният човек в света. Ако се задоволи да живее с малка длъжност, то си е негова работа. Не мога да предотвратя това. Във всеки случай не искам още да го отпращам, нито да го оставя да работи на парче. Не би изглеждало добре. В края на краищата той ни е роднина. Нека поработи още малко, а ти наблюдавай как се справя.

— Добре, началство — отговори синът, който се надяваше, че баща му със своята разсеяност ще остави Клайд, където си е — на най-ниската длъжност, каквато имаше във фабриката.

Обаче за негово голямо неудоволствие Самюъл Грифитс добави:

— Ще трябва да го поканим на вечеря някой ден, и то по-скоро, нали? Мислил съм за това, но все не можех да се занимая с този въпрос по-рано. Отдавна трябваше да поговоря с майка ти. Той още не е идвал у нас, нали?

— Доколкото зная, не — отговори Гилбърт кисело. Това съвсем не му харесваше, но беше твърде тактичен, за да се изкаже против тъкмо сега. — Предполагам, че сме чакали ти да кажеш нещо по въпроса.

— Прекрасно — продължи Самюъл, — в такъв случай узнай къде живее и го покани. Идущата неделя няма да е лошо, ако не сме заети с нещо друго. — Забелязал мярналото се в очите на сина му съмнение или неодобрение, той додаде: — В края на краищата Клайд е мой племенник и твой братовчед, Гил, и ние не можем съвсем да го пренебрегнем. Това не би било правилно, знаеш. По-добре поприказвай с майка си довечера, или аз ще го направя, и уреди тоя въпрос.

Той затвори чекмеджето на писалището, в което търсеше някакви книжа, стана, взе си палтото и шапката и напусна кабинета.

Като последица от това разискване на Клайд бе изпратена покана за следващата неделя — да заповяда в шест и половина и вземе участие в семейната вечеря. В неделните дни в един и половина се поднасяше официалният семеен обед, на който обикновено се канеха едни или други от местните или дошли от другаде приятели на семейството. Към шест и половина почти всички гости се разотиваха, а понякога излизаха и едно-две от децата, после на господин и госпожа Грифитс и Майра им поднасяха студена вечеря — Бела и Гилбърт обикновено не оставаха у дома.

В този случай обаче, както госпожа Грифитс, Майра и Бела взеха общо решение, щяха да присъстват всички с изключение на Гилбърт, който поради несъгласието си и друг ангажимент обясни, че ще поседи само мъничко, преди да излезе. Така, както той със задоволство отбеляза, Клайд щеше да бъде приет и забавляван вероятно без да се наложи да се среща и да бъде представян, и да се дават обяснения кой е на такива по-важни техни познати, които биха могли да се отбият следобед. А самите те щяха да имат също възможност да го поогледат и да решат какво наистина мислят за него, без да се изложат по някакъв начин.

Междувременно отношенията му с Дилърд, Рита и Зела навлязоха в нова фаза, която поради проблема, който повдигаше, щеше да бъде повлияна тъкмо от това решение на семейство Грифитс. Защото след вечерта в дома на Зела Шумън, въпреки тогавашното колебание на Клайд, тримата, включително и самата Рита, все още бяха убедени, че той трябва или би могъл да бъде покорен от прелестите й и затова му се правеха намеци, а най-сетне му се отправи и недвусмислена покана от страна на Дилърд, в смисъл че поради установеното приятелство между него, Клайд и тези две момичета биха могли да отидат някъде в събота и неделя — за предпочитане в Ютика или Олбъни. Момичетата щели да дойдат, разбира се. Дилърд щял чрез Зела да уговори това с Рита за Клайд, ако той изпитвал някакво съмнение или страх да повдигне такъв въпрос.

— Нали знаете, че тя ви харесва. Зел ми разправяше оня ден как Рита й казала, че сте сладур. Кавалер, а? — И той мушна Клайд закачливо и фамилиарно — за Клайд постъпка много по-неприемлива в този нов и по-издигнат свят, в който се намираше сега, отколкото щеше да е в друг случай, особено като вземеше под внимание за какъв го смятат тук.

Тези хора, дето ти се натрапват, щом сметнат, че си нещо повече от тях! Какво нахалство!

Същевременно предложението, което сега му правеше Дилърд, колкото вълнуващо и привлекателно да беше от известна гледна точка, можеше да му докара безкрайни неприятности, нали? На първо място нямаше пари… само петнадесет долара седмично досега… и ако от него ще чакат да си позволява такива скъпи излети, то се знае, че не ще може да се справи. Пътни разноски, ресторант, сметка за хотела, може би една-две разходки с автомобил. Освен това между него и тази Рита, която едва познава, ще се установи близка връзка. Ами ако тя рече да се държи интимно с него тук, в Ликъргъс… ако поиска той да я посещава редовно… да излиза с нея, а после… Ами, боже… ако Грифитсови, братовчед му Гилбърт, чуят за това или го видят! Нали Зела беше казала, че вижда Гилбърт често тук и там из улиците на Ликъргъс? Ами нямаше ли вероятност да го срещнат някъде някой път, когато са всички заедно? И няма ли от това да разберат, че дружи само с някакъв продавач в магазин като Дилърд — човек, който не представлява нищо? Това може дори да значи край на кариерата му тук. Кой може да каже до какво ще го доведе?

Той се закашля и изреди различни извинения. Тъкмо сега имал много работа. Освен това… такова едно похождение… ще трябва първо да си помисли. Неговите роднини, нали знаете… От друга страна, тази неделя и следващата трябвало да остане в Ликъргъс във връзка с една извънредна работа във фабриката. След това щял да види. Всъщност колеблив както винаги и тревожен от разни повтарящи се миг след миг мисли за прелестите на Рита, той се чудеше дали не е по-добре, въпреки взетото вече решение в обратен смисъл, да живее колкото може по-пестеливо две-три седмици и все пак да отиде. Беше слагал по нещичко настрана, за да си купи нов фрак и сгъваем цилиндър. Дали да не използва част от тези пари, макар и да знае, че това би било съвсем неправилно?

Русата пълничка чувствена Рита!

И тогава, не точно в този момент, но докато вземе решение, дойде поканата от семейство Грифитс. Една вечер, когато се върна от работа много уморен и все още обмисляше веселото приключение, предлагано от Дилърд, на масата в стаята си намери бележка, написана на плътна хубава хартия и донесена от слуга на Грифитсови в негово отсъствие. Писмото му направи още по-голямо впечатление, понеже върху капака на илика имаше релефно изпъкнали инициали „Е. Г.“. Тон веднага го отвори и нетърпеливо зачете:

С прочитането на писмото Клайд, който в течение на цялото това мълчание и изпълнението на задълженията си в отделението за декатиране (крайно неприятни за него) започваше все повече и повече да се гнети от мисълта, че в края на краищата този опит може да се окаже напразен и ще му бъде отказан всякакъв досег с важните му роднини, сега бе окрилен от най-романтични, а следователно и неосъществими надежди. Защото — ето, не лежеше ли пред него това смайващо писмо с неговото „Ще се радваме да Ви видим“, което като че ли значеше, че те може и да не мислят чак толкова лошо за него. Господин Самюъл Грифитс не е бил в Ликъргъс през цялото това време. Ето причината. Сега най-сетне ще види леля си и братовчедките, и наредбата на тази великолепна къща. Трябва да е много разкошна. Може дори да го вземат под свое покровителство след това — кой знае? Но какъв късмет, че са се заинтересували от него тъкмо сега, когато беше готов да повярва, че няма да се заинтересуват. И веднага интересът, както и слабостта му към Рита (да не говорим за Зела и Дилърд), започна да се изпарява. Как! Да се събира с хора, стоящи на толкова по-ниско стъпало на обществената стълба от него — един Грифитс! — и да изложи на опасност връзката си с това важно семейство? Никога! Би било голяма грешка. Не го ли доказваше дошлото тъкмо навреме писмо? За щастие (какво щастие!) бил е достатъчно разумен да не се обвърже още в никакво отношение. И тъй сега, без много да се тревожи, налагаше му се да постъпва така, че постепенно да сложи край на познанството си с Дилърд — да се премести от госпожа Къпи, ако е необходимо, или да каже, че чичото му е направил бележка… каквото и да е, само да не се движи повече с тази компания. Не бива. Това би поставило в опасност изгледите му във връзка с новото развитие на нещата. И вместо да се тревожи за Рита и Ютика, той започна отново да си рисува подробности от частния живот на Грифитсови, привлекателните места, където сигурно ходят, интересните хора, с които вероятно дружат. И веднага се замисли за нуждата от фрак или поне смокинг. Така на другата сутрин той получи разрешение от господин Кемърър да излезе в единадесет и да се върне чак в един и през това време успя да намери смокинг, панталони и лачени обувки, а също и бяло копринено шалче, които купи със спестените вече пари. Така издокаран се почувства сигурен. Положително ще направи добро впечатление.

И цялото време между този ден и неделя вечер, вместо да мисли още за Рита или Дилърд и Зела, мисли за представящия му се случай. Явно, да бъде допуснат в кръга на такива величия, бе събитие.

Единствената пречка за всичко това, както ясно долавяше сега, беше същият този Гилбърт Грифитс, който всеки път, когато го срещнеше някъде, го оглеждаше с такъв неприязнен, студен поглед. Може би и той щеше да е там и тогава вероятно ще възприеме покровителственото си отношение, за да накара Клайд да почувства подчиненото си положение, ако се поддаде, а Клайд имаше от време на време слабостта да допуска, че може и да се поддаде. И без съмнение, ако той (Клайд) си позволи да се държи прекалено самонадеяно в присъствието на семейството, по всяка вероятност Гилбърт ще го накара после да си плати по някакъв начин във връзка с работата му във фабриката. Би могъл например да се погрижи баща му да чува само неблагоприятни неща за него. Но, разбира се, ако продължават да го държат в това проклето отделение за декатиране и не му дават никаква възможност да се прояви, каква надежда може да има да постигне нещо или да стане „някой“? Просто нямаше късмет, щом още при пристигането си тук трябваше да открие, че същият този Гилбърт толкова много прилича на него и е толкова против него, без да има някаква явна причина.

Обаче въпреки всичките си съмнения Клайд реши да използва този случай колкото може по-добре и затова в неделя в шест часа вечерта се запъти към дома на Грифитсови с обтегнати нерви поради предстоящото изпитание. А когато стигна главния вход — голяма сводеста порта от ковано желязо, която се отваряше към широка, виеща се, настлана с тухли пътека, водеща до парадната врата, — той повдигна тежкото резе, с което се затваряше портата, почти разтреперан, като пред някое приключение. Докато се приближаваше по пътеката, изпитваше чувството, че може да е прицелна точка на наблюдаващи критични погледи. Може би господин Самюъл Грифитс, господин Гилбърт Грифитс или една от двете му сестри го гледат сега иззад тежките завеси на някой прозорец. На долния етаж няколко светлинки блещукаха с меко, приканващо сияние.

Това настроение обаче бе краткотрайно. Защото скоро един слуга отвори вратата, взе палтото му и го покани в много голяма всекидневна, която му направи дълбоко впечатление. Дори след „Грийн Дейвидсън“ и „Юниън лийг“ стаята му се видя прекрасна. В нея имаше толкова много хубави мебели, скъпи килими и завеси! В голяма и висока камина гореше огън, а пред нея бяха наредени няколко канапета и кресла. Имаше лампи, стенен часовник и голяма маса. В момента нямаше никой, но след малко, докато Клайд се въртеше и озърташе, зад него, където широко стълбище водеше към горните стаи, се чу шумолене на коприна. И оттам видя към него да се приближава госпожа Грифитс, блага жена, слаба и с повехнал вид. Но тя вървеше пъргаво, държеше се любезно, макар и сдържано, какъвто й беше обичаят, и след като побеседваха няколко минути, Клайд се отпусна и се почувства горе-долу добре в нейно присъствие.

— Моят племенник, предполагам — усмихна се тя.

— Да — отговори Клайд просто и поради нервността си с необикновено достойнство. — Аз съм Клайд Грифитс.

— Много се радвам да ви видя и да ви приема в нашия дом — заговори госпожа Грифитс с известен апломб, който най-сетне бе придобила след дълги години общуване с местното висше общество. — Децата ми също ще се радват, разбира се. Бела не е тук в момента, нито Гилбърт, но скоро ще си дойдат, предполагам. Съпругът ми си почива, но току-що го чух да се размърдва, значи, след една-две минутки ще слезе долу. Няма ли да поседнете тук? — Тя посочи с ръка голямо канапе помежду им. — В неделя ние вечеряме почти винаги сами и затова реших, че ще е много приятно да прекарате вечерта само с нас. Как ви харесва Ликъргъс?

Тя се настани на едно от големите канапета пред огъня и Клайд доста неловко седна на прилично разстояние.

— О, много ми харесва — отговори той, като се помъчи да попадне в тон с нея и се усмихна. — Разбира се, аз съм видял досега твърде малко, но каквото съм видял, ми е харесало. Тая улица е една от най-хубавите, които съм виждал — добави той с въодушевление. — Къщите са толкова големи, градините тъй хубави!

— Да, ние тук в Ликъргъс се гордеем с Уикейджи авеню — засмя се госпожа Грифитс, която непрекъснато се възхищаваше от изяществото и „класата“ на собствената си къща на тази улица. Тя и мъжът й тъй дълго се бяха изкачвали до това положение. — Всеки, който види Уикейджи, изглежда, остава със същото впечатление. Улицата е била прокарана преди, много години, когато Ликъргъс е бил просто селце. Едва през последните петнадесетина години тя стана толкова хубава, каквато е сега… Но вие трябва да ми разкажете нещо за майка си и за баща си. Никога не съм ги виждала, нали знаете, макар че съм чувала моят съпруг често да говори за тях… всъщност само за брат си, разбира се — поправи се тя. — Не вярвам да е виждал някога майка ви. Как е баща ви?

— Добре е, благодаря. Мама също — отговори простичко Клайд. — Сега те живеят в Денвър. Наистина ние живяхме известно време в Канзас сити, но преди три години те са се преместили. Имах писмо от майка едва онзи ден. Пише ми, че всичко е добре.

— Значи, вие кореспондирате с нея, така ли? Това е мило. — Тя се усмихна, защото сега вече се беше заинтересувала от Клайд и харесала външния му вид. Изглеждаше толкова спретнат и, общо взето, добре облечен, толкова приличаше на собствения й син, че отначало това я изненада и заинтригува. Може би Клайд беше по-висок, по-добре сложен, а следователно и по-хубав, само че тя никога не би го признала. Макар да проявяваше понякога нетърпимост и високомерие дори спрямо майка си и се държеше с престорена обич, както по навик, така и защото наистина не я обичаше, Гилбърт все пак беше за нея динамична и настойчива личност, която слагаше себе си и собствените мнения пред всичко друго. Клайд бе по-мек, по-нерешителен, несръчен. Енергията на нейния син вероятно се дължеше на вродените способности на мъжа й и същата жилка у някои роднини от нейна страна, които имаха много общо с Гилбърт, докато по-малката енергичност на Клайд навярно идваше от липсата на качества у родителите му.

След като реши този въпрос в полза на сина си, госпожа Грифитс тъкмо се канеше да пита Клайд за неговите сестри и братя, когато се появи Самюъл Грифитс. Той измери изправилия се Клайд с изпитателен поглед, остана много доволен, поне от външния му вид, и каза:

— Ето те най-после, а? Вярвам, че са те настанили и без моята намеса.

— Да, господине — отговори Клайд много почтително и с лек поклон: намираше се пред такъв голям човек.

— Чудесно. Сядай! Сядай! Много се радвам, че са те назначили. Чух, че сега работиш долу в отделението за декатиране. Не е чак много приятно място, но не е и лошо, за да започне човек най-отдолу. Понякога най-добрите хора оттам започват. — Той се усмихна й добави: — Аз не бях в града, когато си пристигнал, иначе щяхме да се видим.

— Да, господине — отговори Клайд, който не се реши пак да седне, докато господин Грифитс не се отпусна в много голямо меко кресло до канапето. А чичо му, след като видя Клайд сега с обикновен смокинг, елегантна риза и черна връзка, а не с униформата на клуба, както го беше видял в Чикаго, бе склонен да сметне, че е дори по-привлекателен от преди — не чак толкова посредствен и безличен, както му го представи неговият син. Все пак, понеже съзнаваше необходимостта от сила и енергия в деловия свят, а му се струваше, че на Клайд тези качества несъмнено липсват, поиска му се Клайд да има в себе си повечко предприемчивост и жизненост. Това щеше да даде по-добро отражение върху реномето на семейство Грифитс и да бъде може би по-приятно за Гилбърт.

— Харесва ли ти, където си сега? — попита снизходително той.

— Хм, господине, по-право не бих казал, че особено ми харесва — съвсем откровено отговори Клайд. — Но нямам нищо против. Не е по-лошо от нещо друго за начало, струва ми се.

Мисълта му в този момент беше да подчертае пред чичо си, че е годен за нещо по-добро. А фактът, че братовчедът Гилбърт не присъстваше на разговора, му вдъхна смелост да го каже.

— Да, това е правилно схващане — доволен забеляза Самюъл Грифитс. — Признавам, че не е най-приятната част от производствения процес, но преди всичко е едно от най-съществените неща, които трябва да се знаят. Разбира се, в наши дни се иска време да напреднеш в каквато и да е работа.

Това накара Клайд да си зададе въпроса колко ли още ще го оставят в този мрачен сутерен.

Но докато си мислеше за това, появи се Майра, любопитна да го види, да разбере какъв е и много зарадвана да установи, че не е толкова безинтересен, колкото го бе изрисувал Гилбърт. Имаше нещо неспокойно в погледа на Клайд, забеляза тя — нещо плахо и умоляващо или търсещо, което веднага я заинтересува и й напомни може би за нещо у самата нея, понеже и тя не се ползваше с особен успех в обществото.

— Твоят братовчед Клайд Грифитс, Майра — малко небрежно рече Самюъл, когато Клайд се изправи. — Дъщеря ми Майра — добави той. — Това е младежът, за когото съм ви разправял.

Клайд се поклони и пое хладната, не особено жизнена ръка, протегната му от Майра, все пак с чувството, че тя го посреща по-дружелюбно, по-мило от другите.

— Надявам се, че ще ви хареса в Ликъргъс, щом вече сте дошли тук — заговори тя приветливо. — Ние всички го харесваме, само че след Чикаго, предполагам, не може да ви се види много интересен.

Тя се усмихна и Клайд, който се чувстваше много официално и сковано в присъствието на всички тези знатни роднини, отговори неловко „благодаря ви“ и тъкмо се канеше да седне, когато външната врата се отвори и влезе Гилбърт Грифитс. Бръмчене на мотор бе предшествано появяването му — мотор, който бе спрял пред големия вход на източната страна.

— Една минутка, Долдж — извика той на някого вън. — Няма да се забавя. — След това се обърна към семейството и добави: — Моля да ме извините, ей сега ще се върна.

Той се втурна към стълбището в дъното и като се върна след малко, хвърли на Клайд (не и на другите) същия леден и пренебрежителен поглед, с който толкова го измъчваше във фабриката. Носеше светло палто за шофиране, с колан и много ярко раирано, тъмен кожен каскет и големи шофьорски ръкавици, които му придаваха почти военен вид. След като кимна доста сдържано на Клайд и добави „Здравейте“, той сложи покровителствено ръка върху рамото на баща си и продължи:

— Здравей, татко. Здравей, мамо. Съжалявам, че не мога да остана с вас тая вечер. Но аз току-що дойдох от Амстердам2 с Долдж и Юстис, за да вземем Констанс и Джаклин. Събираме се у Бриджмънови. Но призори ще се върна. Във всеки случай ще бъда на работа. Наред ли ти е всичко, господин Грифитс? — обърна се той към баща си.

— Нямам от какво да се оплача — отговори Грифитс старши. — Но ти май се каниш да гуляеш цяла нощ, а?

— О, не съм искал да кажа такова нещо — възрази синът, без да обръща някакво внимание на Клайд. — Искам да кажа само, че ако не успея да се върна до два, ще остана да спя там, разбираш ли? — Той пак добродушно потупа баща си по рамото.

— Надявам се, че няма да караш тая кола така лудо, както винаги — недоволно подхвърли майка му. — Това съвсем не е безопасно.

— Петнадесет мили в час, мамо. Аз зная правилника. — Той високомерно се усмихна.

Клайд неволно забеляза тона на снизхождение и авторитета, с който бе казано всичко това. Явно тук, както и във фабриката, той беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. Освен бащата тук май нямаше никой, който да се ползува с неговото уважение. „Какво надменно държане“ — помисли си Клайд.

Колко прекрасно е сигурно да си син, който, без да е трябвало да спечели всичко това, може да заема такова положение, да се смята за толкова важен, да упражнява такава власт и авторитет. Този младеж можеше, както явно и правеше, да подчертава своето превъзходство и да му говори с такова безразличие. Но какво ли е да бъдеш такъв младеж, да разполагаш с такава власт!

X

В този момент една прислужница съобщи, че вечерята е сложена, и Гилбърт тозчас си тръгна. В същото време всички наставаха и госпожа Грифитс попита прислужницата:

— Бела не е ли телефонирала?

— Не, госпожо — отговори слугинята, — още не.

— Добре, кажете на госпожа Трюсдейл да се обади у Финчли и да види дали е там. Кажете й, че съм заръчала да се върне веднага.

Прислужницата излезе за миг, докато всички се запътиха към обедната, разположена на запад от стълбището в дъното. И пак, както Клайд видя, това бе разкошно наредена стая в светлокафяв цвят, с дълга, украсена с резба орехова маса по средата, която очевидно се използваше само в специални случаи. Беше обкръжена от столове с високи облегалки и осветена от сложени на нея на равни разстояния канделабри. Отзад, в просторна полукръгла ниша с по-нисък таван, гледаща към градината на юг, имаше сложена за шест души по-малка маса. Щяха да вечерят в нишата — много по-различно, отколкото Клайд бе, кой знае защо, очаквал.

Седнал много удобно, Клайд трябваше да отговаря на редица въпроси, главно за неговите близки, за живота си в миналото и сега, на колко години станал баща му, ами майка му, на кои места са живели, преди да се преместят в Денвър, колко братя, и сестри има, на колко години е сестра му Еста, с какво се занимава, харесва ли на баща му да бъде съдържател на хотел, каква работа е вършил баща му в Канзас сити, колко време е живяло семейството там.

Клайд бе доста разтревожен и смутен от този поток въпроси, които тежко и важно му задаваха Самюъл Грифитс и жена му. А по колебливите отговори на Клайд, особено относно живота на семейството в Канзас сити, двамата заключиха, че смущението и безпокойствието му се дължат на някои от въпросите. Те го отдаваха, разбира се, на крайната бедност на роднините им. Защото при въпроса „Предполагам, че сте постъпили на работа в хотел в Канзас сити, след като напуснахте училището, нали?“ Клайд силно се изчерви, като си помисли за случая с откраднатата кола и колко малко всъщност е ходил на училище. Положително не му харесваше мисълта да свързват живота му със службата в хотел в Канзас сити, а особено в „Грийн Дейвидсън“

Но за щастие в този миг вратата се отвори и влезе Бела, придружена от две девойки, които, както Клайд можеше веднага да разбере; принадлежаха към това общество. Колко различни бяха те от Рита и Зела, които доскоро толкова много бяха смущавали мислите му! Той не позна Бела, разбира се, докато тя не заговори по най-фамилиарен начин на родителите си.

Но другите! Едната беше Сондра Финчли, тъй често споменавана от Бела и майка й — такова елегантно, гордо и сладко момиче Клайд не бе виждал никога, тъй различно от всички други, които бе познавал, и тъй надменно. Беше облечена с плътно прилягащ костюм тайор, който подчертаваше всички линии на снагата й и изпъкваше още повече благодарение на тъмната кожена шапчица, кокетно нахлупена над очите. На врата й имаше кожена ивичка в същия цвят. Тя водеше на кожена каишка френски булдог, а през едната й ръка бе прехвърлено чудно манто на черни и сиви квадрати, не много очебийни, но все пак създаващи впечатление за модно мъжко пардесю. В очите на Клайд тя беше най-очарователното женско същество, което бе виждал в живота си. Наистина впечатлението, което му направи, бе подобно на електрически ток — раздрусващо, то събуди у него странно парещо чувство: какво значи да искаш и да нямаш, да желаеш да спечелиш и въпреки това да знаеш почти със смъртна болка, че не ти е отредено да получиш от нея дори и поглед. Това го измъчваше и вълнуваше. Обземаше го ту остро желание да си затвори очите, за да не я вижда, ту да не ги сваля — така дълбоко бе пленен.

Но тя, дори и да го бе видяла, отначало с нищо не показа това, а възкликна на кучето си:

— Слушай, Бисел, ако не се държиш прилично, ще те изведа вън и ще те вържа там. Ах, май че няма да мога да остана нито миг, ако той не се държи по-добре! — Кучето бе видяло домашната котка и се дърпаше към нея.

До нея имаше друга девойка, която не се хареса на Клайд толкова, но въпреки всичко беше не по-малко хубава от Сондра и може би не по-малко привлекателна за някои мъже. Беше руса, със светла като лен коса, ясни бадемовидни зеленикавосиви очи, дребна, грациозна, котешка фигурка и умилкващи се котешки маниери. Веднага щом влезе, тя се плъзна през стаята към онзи край на масата, където седеше госпожа Грифитс, и тозчас замърка:

— Как сте, госпожа Грифитс? Много се радвам да ви видя пак. От доста време не съм идвала, нали? Но майка и аз не бяхме тук. Днес тя и Грант са в Олбъни. А пък аз срещнах Бела и Сондра у Ламбъртови. Вие си вечеряте в тих домашен кръг, а? Как си, Майра? — рече тя и като посегна през рамото на госпожа Грифитс, съвсем нехайно докосна Майра, сякаш това беше само проява на учтивост и нищо повече.

В това време Бела, която след Сондра се видя на Клайд безспорно най-очарователната от трите, казваше:

— О, аз съм закъсняла! Съжалявам, майко и татко. Нали ще ми простите тоя път?

Тогава, сякаш току-що забелязала Клайд, при все че той се беше изправил при влизането им, тя замълча с полупресторена скромност, също както и другите. А Клайд, свръхчувствителен към такова държане и разликите в материално отношение, малко оставаше да се разтрепери от съзнанието за неравенството си, докато чакаше да бъде представен. Защото за него младостта и красотата при такова обществено положение представляваха върховното тържество на жената.

Слабостта му към Хортензия Бригз, да не говорим за Рита, която беше по-непривлекателна и от едната, и от другата, свидетелстваше какво въздействие оказва изящната женственост върху него, без оглед на достойнствата.

— Бела — обади се изтежко Самюъл Грифитс, като забеляза, че Клайд все още стои прав, — братовчед ти Клайд.

— А, да — отговори Бела, като си помисли, че той извънредно много прилича на Гилбърт. — Здравейте. Мама беше споменала, че ще дойдете на гости тия дни. — Тя му подаде два пръста, след това посочи двете девойки: — Моите приятелки госпожица Финчли и госпожица Кранстън. Господин Грифитс.

Двете се поклониха по най-сдържан и официален начин, като същевременно огледаха Клайд най-внимателно и неприкрито.

— О, той много прилича на Гил, нали? — пошепна Сондра на Бъртин, която се беше доближила до нея.

Бъртин отговори.

— Никога не съм виждала такава прилика! Но той е наистина хубав, нали… много?

Сондра кимна, с удоволствие забелязала в първия миг, че Клайд е малко по-хубав от брата на Бела, когото не обичаше… след това, че е явно поразен, което прие като нещо дължимо, както неизменно решаваше по отношение на всички младежи, така пленени от нея. Но след като оформи тази преценка и видя, че погледът му настойчиво и безпомощно се връща към нея, каза си, че няма защо да му обръща повече внимание, поне засега. Беше твърде лесна плячка.

Сега госпожа Грифитс, която не бе очаквала това посещение и малко се ядоса, че Бела тъкмо днес намери да доведе приятелките си, понеже това веднага повдигаше въпроса за общественото положение на Клайд, забеляза:

— Няма ли да е по-добре вие двете да си оставите мантата и да седнете? Ще кажа на Надин да сложи още два прибора на тоя край. Бела, ти можеш да седнеш до баща си.

— О, не, в никой случай!

— Не, моля ви се, ние тъкмо сме тръгнали да си ходим — възкликнаха в един глас Сондра и Бъртин.

Но сега, щом вече бяха тук и щом Клайд се оказа толкова привлекателен, у тях се събуди своенравното желание да видят доколко може той да се държи в обществото, ако изобщо може. Гилбърт Грифитс съвсем не беше популярен в някои среди — по-специално в тяхната, колкото и да харесваха Бела. За две такива егоцентрични красавици от време на време той бе твърде дързък, упорит и надменен. Докато Клайд, поне ако можеше да се съди по външния му вид, бе много по-мек. И ако сега се окажеше, че е равен на тях по обществено положение или че Грифитсови го смятат за равен, тогава положително би могъл да бъде приет в местното общество, нали? Интересно би било да узнаят поне дали е богат. Но това любопитство почти в същия миг бе задоволено от госпожа Грифитс, която подхвърли доста недвусмислено и преднамерено на Бъртин:

— Господин Грифитс е наш племенник от Запад и е дошъл тук да види дали не ще може да си намери място във фабриката на мъжа ми. Той е младеж, който трябва сам да си пробива път в живота, затова съпругът ми е тъй добър да му предостави случай да опита.

Клайд се изчерви, защото с това явно му даваха да разбере, че в обществено отношение стои много по-долу от Грифитсови и от тези девойки. В същия миг, както също забеляза, в очите на Бъртин Кранстън, която се интересуваше само от младежи с пари и положение, любопитството се смеси с изражение на подчертано равнодушие. От друга страна, Сондра Финчли, в никой случай не толкова практична, колкото приятелката й въпреки по-високото положение в техните кръгове, понеже беше толкова привлекателна и родителите й бяха още по-състоятелни, огледа Клайд още веднъж, с една мисъл, доста ясно изписана на лицето: че това е много жалко. Той бе наистина така хубав!

В това време Самюъл Грифитс, който изпитваше особена симпатия към Сондра противно на Бъртин, която и госпожа Грифитс не особено обичаше, понеже я смяташе за много нечестна и хитра, й викна:

— Слушай, Сондра, я си вържи кучето за един от столовете и ела седни до мен. — И я подкани с ръка.

— О, не мога, чичо Самюъл — отговори Сондра фамилиарно и превзето, но все пак някак мило, сякаш искаше да го предразположи с това интимно обръщение. — Ние вече закъсняхме. Освен това Бисел не иска да се държи както трябва. Бъртин и аз наистина бяхме тръгнали да си вървим.

— Ах, да, татко — припряно се намеси Бела, — конят на Бъртин се набол на пирон вчера и сега куца. А нито Грант, нито баща й са си у дома. Тя иска да те пита дали не знаеш някакъв лек за тая работа.

— Кой крак е? — запита заинтересувано Грифитс, докато Клайд продължаваше да поглежда колкото може към Сондра.

„Тя е тъй прелестна — мислеше си той, — носленцето й е тъй мъничко и вирнато, а горната устна извита тъй закачливо към носа!“

— Левият преден крак. Вчера яздех по Ийст Кингстънския път и на Джери му падна подковата и сигурно си е вкарал нещо в копитото, но Джон не може да го намери и извади.

— Дълго ли го язди след това, как мислиш?

— Към осем мили. Целия път обратно.

— Е, по-добре ще е да накараш Джон да сложи някакъв мехлем, да го превърже и да повика ветеринар. Ще му мине. Сигурен съм.

Те не помисляха да ся ходят и Клайд, оставен през това време сам, мислеше какъв непринуден, очарователен свят трябва да е това — местното общество. Виждаше как явно нямат никакви грижи — никой от тях. Всичките им приказки бяха за строеж на къщи, за ездитни коне, за приятели, с които са се видели, за това къде ще ходят, какво ще правят. Ето и Гилбърт, който само преди малко излезе — замина някъде с автомобил с няколко младежи. И Бела, братовчедката, прекарва времето си с тези момичета в прекрасните домове на тази улица, а той е натикан в една стаичка на третия етаж при госпожа Къпи и няма къде да отиде. И само с петнадесет долара седмично, с които да преживява. И утре сутрин пак ще работи там в сутерена, а за тези момичета новият ден ще означава нови удоволствия. Пък родителите му там в Денвър живеят в малка къща със стаи под наем и мисия, които той няма смелост дори да опише правдиво на тези хора.

Изведнъж двете девойки заявиха, че трябва да си вървят и се сбогуваха. И той и Грифитсови пак останаха сами — той с чувството, че е пренебрегнат и съвсем не му е мястото тук, понеже Самюъл Грифитс и жена му, и Бела, ако не и Майра, като че ли смятат, че това е за него само една възможност да надзърне в един свят, към който не принадлежи, а също, че поради бедността си не би могъл да влезе в това общество, колкото много и да копнее да общува с три такива чудни девойки. И внезапно той се натъжи — много, — погледът и настроението му помръкнаха, тъй че не само Самюъл Грифитс, а и жена му, както и Майра забелязаха това. Да можеше да навлезе в този свят, да намери някакъв начин! Но от цялото семейство само Майра и никой друг не долови, че по всяка вероятност той е самотен и потиснат. Затова, когато всички наставаха, за да се върнат в голямата всекидневна (при което Самюъл Грифитс мъмреше Бела за навика й да кара цялото семейство да я чака), Майра беше тази, която се доближи до Клайд да му каже:

— Мисля, че след като поживеете тук, може би Ликъргъс ще ви хареса повече, отколкото сега. Има доста интересни места наоколо, където може да се отиде — езера, пък и Адирондакските планини са точно на север от града, на около седемдесет мили. А като дойде лятото и отидем на езеро Грийнууд, сигурна съм, че татко и мама ще искат да идвате от време на време.

Тя в никакъв случай не беше сигурна, че ще е така, но при тези обстоятелства, и да е, и да не е, имаше желание да го каже на Клайд. И след това, понеже се почувства по-близък с нея, той говори повече с Майра, като обръщаше достатъчно внимание и на Бела, и на родителите им, докато към девет и половина изведнъж се почувства съвсем чужд и самотен, стана и каза, че е време да си върви, понеже трябва да става рано сутринта. Когато си тръгна, Самюъл Грифитс го изпрати до входната врата. Но понеже сега и той, както Майра преди него, почувства, че Клайд е доста приятен и въпреки това поради бедността си вероятно ще бъде пренебрегван занапред не само от семейството му, но и от самия него, каза най-сърдечно и както се надяваше, за негово утешение:

— Много е хубаво навън, нали? Но цялата красота на Уикейджи авеню не може да се види, докато не настъпи пролет. Обаче трябва да те поканим след няколко седмици. — Той погледна изпитателно нагоре към небето и подуши априлския въздух. — Тогава ще са нацъфтели всички дървета и цветя и ще можеш да видиш колко е хубаво. Лека нощ.

Той се усмихна и вложи много топла нотка в гласа си, а Клайд още веднъж реши, че каквото и да е отношението на Гилбърт Грифитс, бащата не е напълно безразличен към него.

XI

Дните се точеха и макар от Грифитсови да не идваше никаква вест, Клайд все още бе склонен да преувеличава значението на единственото посещение и да мечтае от време на време за възхитителни срещи с тези момичета и колко чудесно би било да има любов с едно от тях. Колко прекрасен е светът, в който се движат! Какъв разкош и омая, ако се сравнят със средата, в която се движи той. Дилърд! Рита! Глупости! Те не съществуваха за него. Искаше или този друг свят, или нищо, както му се струваше сега, и започна да страни колкото може повече от Дилърд — отношение, което постепенно съвсем отчужди този младеж, понеже виждаше в Клайд един сноб, какъвто той потенциално щеше да стане, само ако успееше да се докопа до това, което желаеше. Обаче, както Клайд започна постепенно да си дава сметка, времето минаваше, а него го оставяха да си работи и угнетен от всекидневието, оскъдната заплата и простите другари в отделението за декатиране, той започна да помисля не толкова да възобнови връзките си с Рита и Дилърд (сега не го привличаше дори и мисълта за тях), колкото да се откаже от авантюрата си тук и да се върне в Чикаго или да отиде в Ню Йорк, където беше сигурен, че ще може, ако се наложи, да постъпи в някой хотел. Но тогава, сякаш за да му възвърне смелостта и да съживи старите мечти, стана нещо, което го накара да си помисли, че положително започва да се издига в очите на Грифитсови — баща и син — независимо от това дали желаят да го приемат в обществото си, или не. Защото случи се така, че една събота през пролетта Самюъл Грифитс реши да направи пълен преглед на фабриката си, съпровождан от Джошуа Хуигъм. Когато към пладне стигна в отделението за декатиране, той се послиса, като видя за първи път Клайд по долна риза и панталони да захранва две сушилки, тъй като до това време племенникът му бе придобил необходимата сръчност „да захранва“, също както и „да празни“ И като си спомни колко спретнат и, общо взето, представителен се беше явил в дома му едва преди няколко седмици, безспорно се смути от контраста. Защото едно нещо, което му бе направило впечатление у Клайд както в Чикаго, така и в собствения му дом тук, бе, че имаше стегнат и приятен външен вид. А той, почти толкова ревниво, колкото и син му, държеше не само на името, но и на общия вид, в който Грифитсови се представяха пред служещите в тази фабрика и пред обществото изобщо. А видял Клайд тук, при голямата му прилика с Гилбърт, да работи по фланелка без ръкави и панталони сред тези работници, това му напомни по-рязко от всеки друг път факта, че младежът е негов племенник и не бива да бъде принуждаван да се занимава и занапред с тази черна работа. Другите служещи можеше да си рекат, че шефът е прекалено безразличен към такава роднинска връзка.

Без да каже обаче нито дума на Хуигъм или някой друг, той изчака синът му да се върне в понеделник сутрин от разходка извън града, тогава го повика в кабинета си и му каза:

— В събота направих обиколка на фабриката и намерих младия Клайд все още долу в отделението за декатиране.

— Какво от това, татко? — отговори синът, озадачен защо ли на баща му е дошло наум тъкмо сега да заговори за Клайд по този особен начин. — И други хора преди него са работили там и нищо не им е станало.

— Всичко това е напълно вярно, но те не са били мои племенници. И не са толкова приличали на теб (забележка, която много ядоса Гилбърт). — Така не може, казвам ти. Не ми се вижда съвсем правилно и ме е страх, че надали се вижда правилно и на други хора тук, които забелязват колко много прилича на теб и знаят, че е твой братовчед и мой племенник. Не съм си давал сметка за това отначало, защото не бях слизал долу, но смятам, че не е разумно да го държим там повече и да го караме да върши тая работа. Така не може. Ще трябва да направим някаква промяна, да го преместим някъде другаде, където няма да има такъв вид.

Веждите му се свъсиха, челото се сбръчка. Впечатлението, което Клайд произвеждаше със старите си дрехи и капки пот на челото, не беше приятно.

— Аз ще ти кажа как стои работата, татко — настоя Гилбърт, който поради дълбоката си неприязън към Клайд държеше на всяка цена да го остави на същото място. — Не вярвам, че бих могъл сега да намеря подходяща служба за него някъде другаде… поне без да преместя някой друг, който отдавна я заема и е положил много труд, докато я получи. Той не е имал досега никаква подготовка за нищо друго, освен това, което върши.

— Не знам, нито искам да знам всичко това — отвърна Грифитс старши, подразбрал, че син му малко ревнува и затова е склонен да бъде несправедлив спрямо Клайд. — Това не е място за него и аз не желая да остане там повече. Достатъчно е работил там. И не мога да позволя името на когото и да било от нашия род да значи нещо друго от това, което означава сега: сдържаност, способност, енергичност и здрав разум. Опасно е за фирмата. И всяко отстъпление от тези мерила е слабост. Разбираш ме, нали?

— Да. Напълно те разбирам, началство.

— Тогава прави, каквото ти казвам. Повикай Хуигъм и измислете на племенника някаква друга служба тука, но да не работи на парче, нито да е общ работник. Първата грешка е била, дето си го сложил там. Все ще се намери някакво местенце в едно от отделенията, където може да бъде направен началник на нещо такова, първи, втори или трети помощник на някого, където ще може да носи приличен костюм и да изглежда като някакво началство. А ако се наложи, дай му платен отпуск, докато му намериш подходящо място. Обаче искам да бъде назначен другаде. Между другото, колко му плащате сега?

— Около петнадесет, струва ми се — смирено отговори Гилбърт.

— Не е достатъчно, за да поддържа необходимия външен вид тук. По-добре ще е да му дадете двадесет и пет. То е повече, отколкото заслужава, знам, но какво да правим? Трябва да има достатъчно за преживяване, докато е тук, и отсега нататък бих предпочел да му плащаме толкова, вместо някой да си помисли, че не се отнасяме добре с него.

— Добре, добре, началство. Хайде, не се ядосвай за тези неща, моля ти се — съгласи се Гилбърт, забелязал раздразнението на баща си. — Вината не е само моя. Ти се съгласи отначало на това, когато го предложих, нали? Но струва ми се, че си прав. Остави го на мен. Аз ще му намеря прилично място.

Той веднага се разпореди да намерят Хуигъм, макар в същото време да мислеше как да нареди всичко, без да допусне Клайд да си въобрази, че сам той изобщо играе някаква роля в цялата работа — да го накара да почувства, че всичко се върши като услуга за него, а не поради някакви негови лични достойнства.

Веднага щом се появи управителят, Гилбърт много дипломатично му обясни положението и Хуигъм си напрегна ума, започесва се по врата, после излезе и след малко се върна да каже, че единственото, което могъл да измисли, понеже на Клайд явно му липсвала техническа подготовка, било да го назначат помощник на господин Лигет, началник на пет големи шивални на пети етаж, който обаче оглавяваше и едно малко, но много специално, макар и в никой случай не техническо отделение, където беше необходим надзорът на отделна помощничка или помощник.

Това бе маркировъчното отделение — отделна стая в западния край на етажа с шивалните, където всеки ден се получаваха от кроячното отделение на по-горния етаж между седемдесет и пет и сто хиляди дузини нетропосани яки от най-различни модели и размери. Тука те се маркираха от бригада момичета според прикачените към тях бележки или указания. Единствената работа на помощник-надзирателя в това отделение, както Гилбърт добре знаеше, бе освен поддържането на реда и приличното държане, да бди процесът на маркирането да върви без прекъсвания. Също, след като седемдесет и петте до стоте хиляди дузини яки съответно се маркираха и предаваха на шивачките, които бяха в съседната по-голяма стая, да ги впише в специалния дневник. Също така да отбележи броя дузини, маркирани от всяка девойка, за да може да й се определят надниците според изработеното.

За тази цел там имаше малко писалище и различни дневници за разните размери и модели. Също бележките на кроячките, които маркировчиците сваляха от връзките с яки, се предаваха по десет и повече на този помощник-надзирател и той ги нанизваше на специални шишове. Всъщност то не беше нещо повече от дребна писарска служба, заемана в миналото от млади мъже или момичета, или старци и жени на средна възраст според нуждите на фабриката в момента.

Това, от което Хуигъм се опасяваше по отношение на Клайд и което не закъсня да изложи на Гилбърт веднага, бе, че поради своята неопитност и младост Клайд можеше отначало да не се покаже като достатъчно настойчив и взискателен началник на отделението, както изисква работата. Там работели само млади момичета, някои от които много привлекателни. Та дали щяло да бъде разумно да се сложи млад мъж на негова възраст и с неговата външност сред толкова много момичета? Ако е влюбчив, което не би било чудно на тази възраст, би могло да се окаже твърде мек — недостатъчно строг. Момичетата щели да се възползват от слабостта му. Ако това излезе вярно, не би било възможно да го задържат там за дълго. Все пак имало такова свободно място и то било единственото в цялата фабрика за момента. Защо да не го пратят засега горе за опит? Може би скоро господин Лигет или сам той ще намерят нещо друго, или ще разберат дали Клайд подхожда за работата в маркировъчната. В такъв случай ще бъде лесно да го преместят.

И така, към три часа следобед същия този понеделник, Клайд бе повикан и накаран да чака около петнадесет минути (такъв беше методът на Гилбърт), след което го допуснаха пред строгата му персона.

— Е, как я карате там долу, където сте сега? — запита Гилбърт със студен, инквизиторски тон.

Клайд, който неизменно изпитваше угнетение, колчем се намираше близо до братовчед си, отговори с пресилена усмивка:

— Е, горе-долу все така, господин Грифитс. Не мога да се оплача. Доста добре. Струва ми се, научавам това-онова.

— Струва ви се?

— Е, зная, че съм научил някои неща, разбира се — добави Клайд и леко се изчерви, като изпита дълбоко в себе си остра неприязън, макар и да успя полуугодливо и полуизвинително да се усмихне.

— Виж, това е по-добре. Надали някой би могъл да работи там долу тъй дълго, както вие, и да не знае дали е научил нещо, или не. — След това, решил, че може би е твърде суров, Гилбърт леко промени тона си и добави: — Но не съм ви извикал заради това. Искам да поговоря с вас за друго. Кажете ми, били ли сте някога отговорен за някакви хора или никое друго лице, освен за самия себе си когато и да било досега?

— Струва ми се, че не съвсем ви разбирам — отговори Клайд, който, понеже беше малко нервен и разтревожен, не можа да схване въпроса съвсем точно.

— Искам да кажа, имали ли сте случай някакви хора да работят под ваше началство… да сте ръководили няколко души някъде в някой отдел? Да сте били надзирател или помощник-надзирател, отговорен за нещо?

— Не, господине, никога — отговори Клайд, но беше тъй нервен, че почти заекваше. Защото тонът на Гилбърт беше много строг и студен, във висша степен високомерен. Но същевременно сега, когато разбра въпроса, схвана и какво криеше той в себе си. Въпреки суровостта на братовчеда му, лошото му държане към него, все пак можа да разбере, че неговите работодатели мислят да го направят надзирател — да сложат някого под негови заповеди. Сигурно! Веднага ушите му пламнаха, ръцете и корените на косата го засърбяха. — Но съм виждал как се прави това в клубове и хотели — добави той тозчас. — И мисля, че бих се справил, ако ми се даде възможност да се опитам. — Бузите му сега бяха алени, очите му — кристалночисти.

— Не е същото, не е същото — рязко му възрази Гилбърт. — Да виждаш как се прави и да го правиш, са две коренно различни неща. Човек без всякакъв опит може да си мисли много неща, но когато се стигне до практика, нищо не излиза. Обаче нашето предприятие е от тези, на които им трябват хора, които умеят.

Той загледа Клайд критично и подигравателно, а Клайд сметна, че трябва да е сгрешил с предположението, че ще направят нещо за него, и започна да се успокоява. Бузите му добиха отново обичайната си бледност, блясъкът в очите угасна.

— Да, господине, струва ми се, че и това е вярно — забеляза той.

— Но няма защо да ви се струва в този случай, — настоя Гилбърт. — Вие го знаете. Там е бедата с хората, които не знаят. На тях винаги им се струва.

Истината беше там, че Гилбърт беше ужасно ядосан от мисълта, че трябва да направи място на братовчед си, макар той да не беше сторил нищо да го заслужи, и затова едва можеше да прикрие жлъчността, промъкнала се в настроението му.

— Зная, че сте прав — рече Клайд примирително, понеже все още се надяваше на това намекнато повишение.

— Е, работата е там — продължи Гилбърт, — че аз можех да ви сложа в счетоводството на предприятието в началото, когато дойдохте, ако имахте необходимия за това багаж. — Изразът „необходимия багаж“ стресна Клайд и го хвърли в ужас, защото само смътно долови значението му. — Но при нашето положени трябваше да направим каквото можем — продължи небрежно Гилбърт. — Ние знаехме, че долу в сутерена не е много приятно, обаче на времето не можехме да направим нещо повече. — Той потрака с пръсти по писалището си. — Поводът да ви извикам тук днес е следният. Искам да поговоря с вас за временната ваканция, която се откри в едно от отделенията горе, и ние се чудим (баща ми и аз) дали бихте могли да я запълните. — Настроението, на Клайд удивително се повдигна. — И баща ми, и аз — продължи Гилбърт — все си мислим от известно време, че бихме искали да направим нещичко за вас, но, както казах, това, че ви липсва каквато и да било практическа подготовка, прави задачата много трудна. Вие нямате нито търговско, нито някакво професионално образование и това прави трудността двойно по-голяма. — Той замълча достатъчно дълго, за да позволи на Клайд да вникне в смисъла на казаното, да събуди у него чувството, че е натрапник и нищо друго. — Все пак — додаде той след малко — понеже сме сметнали за уместно да ви извикаме тук, решихме да ви изпробваме на по-добра служба от досегашната. Не първи да ви оставим там долу за неопределено време. Сега нека ви кажа нещичко за това, което имам пред вид… — И се залови да обяснява естеството на работата на пети етаж.

След известно време бе повикан Хуигъм и когато се яви и отговори на поздрава на Клайд, Гилбърт му каза:

— Хуигъм, току-що разказах на моя братовчед за разговора ни тая сутрин и какво съм ви съобщил за нашия план да го опитаме като началник на това отделение. Тъй че много ще ви бъда задължен, ако го заведете горе при господин Лигет и сам той или някой друг му обясни естеството на работата там. — Гилбърт се обърна към писалището си. — След това можете да го изпратите обратно при мен — добави той, — искам да поговоря още с него.

С тези думи Гилбърт се изправи и отпрати двамата с важен вид, а Хуигъм, все още малко неуверен в този опит, но много заинтересуван да се хареса на Клайд, понеже не се знаеше какъв може да стане, го поведе към етажа на господин Лигет. И там сред оглушително бръмчене на машини Клайд бе заведен в най-западния край на сградата, в много по-малко помещение, отделено от общата зала само с ниска преграда. Тук около двадесет и пет момичета и техните помощнички с кошници явно полагаха крайни усилия да се справят с непрекъснатия поток връзки с нетропосани яки, който се изливаше по няколко улея от горния етаж.

Веднага след като бе представен на господин Лигет, го заведоха при малко, оградено с перила писалище, където седеше ниско пълно момиче на около неговата възраст и не много привлекателно, което се изправи при приближаването им.

— Това е госпожица Тод — заговори Хуигъм. — Тя се занимава с тая работа от десетина дена, замества отсъстващата госпожа Анджиър. Сега искам от вас, госпожице Тод, да обясните на господин Грифитс колкото може по-бързо и по-ясно какво вършите вие тук. А после, по-късно, когато той дойде тук, да следите работата му, докато разбере какво точно се иска от него и започне да го върши сам. Нали ще го направите?

— Разбира се, господин Хуигъм, с голямо удоволствие — съгласи се госпожица Тод и веднага се залови да вади тефтери и да показва на Клайд как се завеждат постъпилите и обработените количества яки, а сетне и как се извършва маркирането — как носачките взимат трупащите се отгоре връзки от улеите, разпределят ги по равно според нуждите на маркировачките и как след това други носачки ги отнасят с кошове на шивачките отвъд. И Клайд, много заинтересуван, реши, че може да върши тази работа, само че се чувстваше много странно в това отделение сред толкова жени. Имаше толкова много, много жени — стотици, — проточили се в редици между белите стени и белите колони чак до източния край на сградата. А през високите от пода до тавана прозорци се лееха потоци светлина. Не всички тези момичета бяха хубави. Той ги поглеждаше с крайчеца на окото, докато първо госпожица Тод, а сетне Хуигъм и дори Лигет се стараеха да му обяснят отделни подробности.

— Важното е — подчерта след известно време Хуигъм — да не се допусне грешка в броя на хилядите дузини яки, които постъпват и се маркират тук, а също да няма забавяне в маркирането им и предаването им на шивачките. Също да се водят точно сметките за работата на тия момичета, за да няма грешки при изчисляването на надниците.

Най-после Клайд схвана какво се иска от него, и условията, при които ще трябва да работи, и го каза. Беше много неспокоен, но реши, че щом това момиче може да върши работата, ще може и той. А понеже Лигет и Хуигъм, повлияни от роднинството му с Гилбърт, проявяваха особена любезност и продължаваха да се бавят и да го уверяват, че няма нещо, с което не би могъл да се справи, мина доста време, докато се върне с Хуигъм при Гилбърт, който, щом го видя, веднага попита:

— Е, какъв е вашият отговор? Да или не? Вярвате ли, че ще можете да се справите, или не?

— Сигурен съм, че ще мога — отговори Клайд с много голяма за него смелост и все пак с вътрешното чувство, че може и да не сполучи, освен ако съдбата се покаже благосклонна към него и сега. Трябваше да се имат предвид толкова много неща… разположението на тези над него и около него, а дали те винаги ще бъдат благоприятно настроени?

— Добре тогава. Поседнете за малко — продължи Гилбърт. — Искам да поговоря с вас още във връзка с тая служба горе. Изглежда ви лесна, нали?

— Не. Не мога да кажа, че ми изглежда съвсем лесна — отговори Клайд напрегнато и малко пребледнял, защото поради неопитността си смяташе, че тази служба е рядък случай за него и за да я задържи, ще му трябва цялото му умение и смелост. — Но въпреки това смятам, че ще се справя. Всъщност съм сигурен, че ще мога и искам да се опитам.

— Виж, това звучи малко по-добре — забеляза отривисто и по-снизходително Гилбърт. — И искам да ви кажа още нещо за тая служба. Не вярвам да ви е идвало наум, че тук има етаж с толкова много жени, а?

— Не, не съм помислял такова нещо — отговори Клайд. — Знаех, че има жени някъде в сградата, но не знаех точно къде.

— Така — продължи Гилбърт. — Тая фабрика фактически се обслужва от жени, от сутерена до тавана. Мога да кажа, че в производствения отдел се падат по десет жени на всеки мъж. Затова трябва да бъдем сигурни в нравствените и религиозните качества на всеки, комуто поверяваме някаква отговорност във фабриката. Ако не бяхте наш роднина и ако не смятахме, че поради това знаем нещичко за вас, нямаше и да помислим да ви сложим там горе или където и да било във фабриката като старши над някой друг, докато не ви проучим. Не смятайте обаче, че поради родството ви с нас няма да държим строга сметка за всичко, което става горе, както и за вашето поведение. Ще държим дори повече именно защото сте наш роднина. Разбирате ме, нали? А защо? Заради значението, което има името Грифитс тук!

— Да, господин Грифитс — отговори Клайд.

— Много добре — продължи Гилбърт. — Преди да сложим някого на някакво отговорно място, трябва да бъдем напълно сигурни, че той ще се държи винаги като джентълмен, че винаги ще бъде почтен спрямо жените, които работят тук. Ако някой млад мъж или дори старец постъпи някога при нас и си въобрази, че понеже тук има жени, ще му бъде позволено да се закача и да пренебрегва работата си, да върти любов или да се държи грубо, този човек е обречен да не остане при нас много дълго. Мъжете и жените, които работят при нас, трябва да разберат, че на първо и последно място и винаги са наши служещи, и тази мисъл не бива да се забравя дори на улицата. И не го ли спазват, чуем ли нещо за тях, свършено е с този мъж или жена, поне що се отнася до нас. Такива не ни трябват, такива ние не щем. А скъсаме ли с тях веднъж, скъсваме завинаги.

Той замълча и загледа Клайд, сякаш искаше да каже: „Надявам се, че съм го казал достатъчно ясно. И това, че не желаем никакви неприятности във връзка с вас.“

А Клайд отговори:

— Да, разбирам. Мисля, че това е правилно. Всъщност зная, че така би следвало да бъде.

— И трябва да бъде — добави Гилбърт.

— И трябва да бъде — повтори като ехо Клайд.

В същото време се чудеше дали наистина е така, както го каза Гилбърт. Не беше ли чувал вече да се говори за фабричните работнички доста пренебрежително? Все пак съзнателно в този момент не мислеше за възможността за някаква връзка между него и никое от тези момичета горе. В сегашното си състояние смяташе, че поради неговия прекомерен интерес към момичетата би било по-добре да няма нищо общо с тях, никога да не завързва разговор с никое от тях, да се държи студено и на разстояние, така както Гилбърт се държи с него. Трябва да бъде така, ако желае да запази мястото си тук. А сега беше твърдо решил да го запази и да се държи винаги така, както го иска братовчед му.

— Добре, в такъв случай бих искал да знам — продължи Гилбърт, сякаш за да допълни мислите на Клайд в това отношение, — ако се реша да ви назнача в това отделение дори временно, мога ли да бъда сигурен, че ще съумеете да се владеете, ще си гледате съвестно работата и няма да ви се завърти главата, нито ще ви смущава положението, че работите сред толкова много жени?

— Да, господин Грифитс, уверен съм, че можете — отговори Клайд под силното впечатление от кратко и ясно изложеното условие на братовчед му, макар след случая с Рита и да се съмняваше малко в себе си.

— Ако не мога да бъда сигурен, сега му е времето да ми го кажете — настоя Гилбърт. — По кръв сте член от нашето семейство. А на наша служба тук, особено на такава длъжност, ще бъдете наш представител. Ние не можем да си позволим да се случи тук някога нещо във връзка с вас, което да ви покаже в лоша светлина. Затова искам да бъдете нащрек и отсега нататък да обмисляте всяка своя постъпка. Не бива да ви се случи и най-малката дреболия, която някой би могъл да изтълкува неблагоприятно. Разбирате ме, нали?

— Да, господин Грифитс — обеща най-тържествено Клайд. — Разбирам това. Ще се държа прилично или ще бъда изхвърлен. — И в този миг сериозно вярваше, че би могъл и ще може. Многото жени му се виждаха твърде далечни и без значение за него.

— Прекрасно. Вижте, ще ви кажа какво друго искам да направите. Искам да не се връщате на работа, а да си отидете и хубавичко да си помислите за всичко това довечера. А утре сутрин, ако не си промените решението, елате във фабриката и вървете да работите горе. Заплатата ви отсега нататък ще бъде двадесет и пет долара седмично и искам да се обличате добре и спретнато, тъй че да служите за пример на другите началници на отделения.

Той стана, студен и затворен, обаче Клайд, много обнадежден и окрилен от неочакваното повишение в заплатата, както и от предупреждението да се облича добре, се чувстваше тъй благодарен на братовчед си, че копнееше да се сближи с него. Разбира се, Гилбърт бе студен, суров и надменен, но все пак не съвсем безразличен към него, а чичо му също, иначе нямаше да решат да направят всичко това за него, и то така скоро. И ако някога успееше да се сприятели с него, да спечели благоволението му, до какво ли завидно положение би могъл да стигне, какви ли финансови и обществени почести би могъл да извоюва?

Така въодушевен бе той в този миг, че изскочи от голямата фабрика със самодоволен вид, твърдо решил между другото, че отсега нататък, каквото и да става като изпитание за самия него в живота и работата, ще бъде точно такъв, какъвто чичо му и братовчед му явно искат да бъде: хладен, дори студен, ако се наложи — неумолим по отношение на тези жени или момичета в отделението. Никакво общуване занапред с Дилърд или Рита, или някой друг от този род, поне засега.

XII

Какво нещо бе да получаваш двадесет и пет долара на седмица! Да бъдеш началник на отделение, където работят двадесет и пет момичета! Да ходиш пак с хубав костюм! Да седиш на чиновническо бюро в ъгъл, откъдето се открива прекрасна гледка към реката, и да чувстваш, че най-после, след два месеца черна работа в отделението и сутерена, представляваш нещо в това огромно предприятие! И ето че поради роднинските му връзки и новата висока служба и Хуигъм, и Лигет току се навъртат около него със съвети и дружески бележки. А някои от началниците на други отделения, включително двама-трима от канцеларията — един финансов ревизор и един агент по рекламата — от време на време се спират на минаване да го поздравят. Сега, след като беше достатъчно добре усвоил подробностите на работата си, можеше вече да си позволи от време на време да поразгледа едно-друго, да се поинтересува от фабриката като цяло, от производствените процеси и снабдяването, например откъде идват огромните количества ленен и памучен плат, как го кроят в огромното кроячно отделение, където работят стотици опитни кроячи с много високи заплати; от това, че има специално бюро за набиране на работна ръка, фабричен лекар, фабрична болница, специален стол в главната сграда, където могат да се хранят чиновниците (и никой друг), и че той, понеже е назначен за началник на отделение, може сега да обядва с другите служещи в този специален ресторант, стига да пожелае и да си го позволи. Скоро научи също, че на няколко мили от Ликъргъс, на брега на Мохок, близо до селището Ван Труп, има извънградски клуб на фабричните служещи, в който членуват повечето началници на отделения в разните фабрики наоколо, но — уви! — както също научи, фирмата „Грифитс и сие“ не гледа много благосклонно на общуването на техните служители със служителите от другите дружества и поради това много малко от тях посещават клуба! И все пак, понеже е сродник на семейството, както веднъж му подчерта Лигет, при желание вероятно би могъл да стане член… Но Клайд реши, че поради строгите предупреждения на Гилбърт, както и кръвното му родство с това важно семейство, за него ще е по-добре да се държи колкото може по-настрана. Ето защо той се усмихваше и се държеше по възможност по-любезно с всички, но въпреки това, за да избегне Дилърд и други като него, при все че беше много по-самотен, отколкото би могъл да бъде, в повечето случаи седеше у дома си или обикаляше площадите на Ликъргъс и на близките градове в съботните и неделните следобеди, а понеже мислеше, че може да се хареса на чичо си и братовчед си и да се издигне в техните очи, започна дори да посещава една от презвитерианските черкви — Втората или „Черквата от Главната улица“, в която понякога, както бе вече чул, ходели самите Грифитсови. Нито веднъж обаче не можа да ги срещне там, понеже от юни до септември те прекарваха съботните и неделните дни на езерото Грийнууд, където отиваше по-голямата част от висшето общество на този край.

Всъщност през лятото животът в Ликъргъс, поне що се отнася до обществото, бе много скучен. Нищо особено не се случваше в града през тези месеци, макар преди това, през май, да бе имало различни събития във връзка с Грифитсови и техните приятели, за които Клайд бе чел или дори наблюдавал отдалече — абитуриентски прием и бал в училище „Снедекър“, градинско увеселение в дома на Грифитс, за което над част от моравата бе опънат раиран сенник, а по дърветата накачени книжни фенери. Клайд откри увеселението съвсем случайно една вечер, когато бродеше самичък из града. Това увеселение събуди у него любопитство и много жадни мисли във връзка с това семейство, високото му положение и неговото родство с него. Но след като го бяха настанили достатъчно добре на дребна, много тежка длъжност, Грифитсови престанаха да мислят за него. Той не беше зле и може би щяха пак да го поканят някой ден по-нататък.

После, след известно време, прочете в ликъргъския вестник „Стар“, че на двадесети юни ще се състои годишният междуградски автомобилен парад на цветята и конкурс на градовете Фонда, Гловърсвил, Амстердам и Скинектъди, който тази година ще бъде в Ликъргъс и който ще е последното значително светско събитие, както го наричаше „Стар“, преди ежегодното преселение към езерата и планините на всички, които имаха възможност да отидат по такива места. И имената на Бела, Бъртин и Сондра, да не говорим за Гилбърт, бяха между състезателите, които ще защитават неопетненото име на Ликъргъс. А понеже това се падна в събота следобед, Клайд, облечен с най-хубавите си дрехи, но все пак с желанието да остане незабелязан между обикновените зрители, можа да види още веднъж девойката, която така го плени от пръв поглед: тя плаваше сред поток от бели рози и движеше ладията си с весло, покрито с жълти нарциси — това беше някаква изобразена с цветя, индианска легенда, свързана с реката Мохок. Черната коса на Сондра бе украсена по индиански с втъкнато жълто перо и тя бе достатъчно очарователна не само да грабне първата награда, но и да грабне отново сърцето на Клайд. Колко прекрасно бе да принадлежи човек към този кръг!

На същия парад видя и Гилбърт Грифитс, придружен от много хубава девойка, да шофира един от четирите макета, представляващи годишните времена. Гилбърт караше колата, която олицетворяваше зимата, и девойката до него — момиче от висшето общество — бе загърната с хермелини и заобиколена отвред с бели рози вместо сняг. Веднага след тях идваше друг макет, който представяше Бела Грифитс като пролет, забулена с въздушни одежди, приседнала до водопад от тъмни теменуги. Ефектът бе поразителен и събуди у Клайд копнежи за любов, младост и романтика, които бяха чаровни и все пак мъчителни за него. Може би в края на краищата не е трябвало да скъсва с Рита.

Междувременно той си живееше както преди, само че по-нашироко, поне както си мислеше. Защото първото, което му дойде наум веднага след като му повишиха заплатата, бе, че ще е по-добре да напусне пансиона на госпожа Къли и да си намери по-хубава стая в някой частен дом, макар и на по-неудобно за него място, но на по-хубава улица. Това щеше окончателно да прекъсне връзката му с Дилърд. А сега, понеже чичо му го беше повишил, някой изпратен от него или от Гилбърт би могъл да се отбие да го види за нещо. И какво щеше да си помисли такъв човек, ако го намереше в малка стаичка като сегашната?

Затова десет дена след повишаването и благодарение на известното име, което носеше, той има възможност да си осигури стая в една от по-хубавите къщи на една от по-хубавите улици — Джеферсън авеню, успоредна на Уикейджи авеню, но през няколко пресечки. Беше домът на вдовица, чийто мъж бил управител на фабрика и която даваше под наем две стаи без пансион, за да може да поддържа тази къща, понеже това надвишаваше възможностите на жена с нейното положение в Ликъргъс. А тъй като отдавна живееше в града и беше чувала много за семейство Грифитс, госпожа Пейтън обърна внимание не само на името, но и на приликата на Клайд с Гилбърт. И понеже това, също както и общият му външен вид, дълбоко я заинтересува, тя веднага му предложи извънредно хубава стая само за пет долара седмично и той веднага прие.

Във връзка с работата във фабриката обаче и въпреки факта, че беше взел такива смели решения по отношение на подведомствените му работнички, все пак невинаги успяваше да задържа мислите си само върху механическите подробности на всекидневните си задължения или да не мисли за окръжаващите го момичета, тъй като поне няколко от тях бяха привлекателни. Защото беше лято, краят на юни. И в цялата фабрика, особено към два, три или четири следобед, когато безкрайното еднообразие на работата като че ли втръсваше на всички, някакво безразличие доста близко до отмалялост, в някои случаи дори чувственост, завладяваше цялото предприятие. Имаше толкова много, жени и момичета от най-различен тип и с най-различен темперамент. Тук те бяха тъй далече от мъже и леки удоволствия в каквато и да било форма, всъщност съвсем сами с него. Пък и въздухът в помещението бе винаги тежък, изтощаващ, а през многото прозорци, стигащи от пода до тавана, се виждаше Мохок как тече, набраздена от дребни вълнички, с брегове, покрити с губера на зелена трева и на места засенени от дървета. Той винаги като че ли подсещаше за наслада, която човек би могъл да намери, ако броди край реката. А понеже работата на тези момичета бе тъй механична, че позволяваше мислите им да се реят от едно удоволствие към друго, в повечето случаи умът им се занимаваше със самите тях и какво биха правили, ако не бяха обвързани с работните си задължения.

И понеже бяха тъй жизнени и темпераментни, бяха предразположени да спират вниманието си върху най-близкия обект. А тъй като Клайд беше почти винаги единственият мъж в помещението (при това облечен тези дни с най-хубавите си дрехи), бяха склонни да мислят за него. Въображението им наистина беше пълно с най-фантастични представи за личните му отношения с Грифитсови и други като тях, за това къде живее и как и какви ли момичета биха могли да го интересуват. А той, на свой ред, когато не се притесняваше твърде много от това, което му беше казал Гилбърт Грифитс, беше склонен да мисли за тях, особено за някои, и мислите му граничеха с еротичното. Защото въпреки желанието на дружество „Грифитс“ и въпреки отхвърлената Рита (а може би именно поради нея), той започваше да харесва три момичета. Бяха момичета, които не страдаха от верски предразсъдъци, не се отказваха от удоволствия — това трио — и смятаха, че Клайд е много хубав! Руза Никофорич, американка от руско потекло, едра, руса и похотлива, с влажни очи, дебел чип нос и закръглена брадичка, чувстваше голямо влечение към него. Само че поради начина, по който той се носеше, много рядко се осмеляваше да си го признае. Защото на нея, с неговата тъй гладко вчесана коса, по светла раирана риза със запретнати до лактите ръкави в това горещо време, той й се виждаше почти прекалено прекрасен, за да бъде реален. Тя се възхищаваше от лъснатите му кафяви обувки, черния колан с блестяща тока и свободната, вързана на фльонга връзка.

Имаше още Марта Бордалу, здраво сложена и жива канадска французойка с изящна, макар и закръглена фигура и хубави глезени, червеникавозлатиста коса и зеленикавосини очи, с пълнички розови бузи и също тъй пълнички, но малки ръце. Проста и безпътна, тя виждаше в Клайд мъж, когото, стига той да пожелае, би приела дори и само за час, и то с най-голяма радост. Същевременно, понеже имаше хищен котешки нрав, тя мразеше всички и всеки, който си позволяваше дори да се опита да го заинтересува и поради това презираше Руза. Защото, както забелязваше Марта, Руза се мъчеше да побутне или да се попритисне до Клайд, колчем се озовеше достатъчно близо до нея. Но и самата тя се стремеше с всяка известна на нея хитрина — оставяше блузката си разкопчана така, че да се виждат белите й гърди, кокетно вдигаше полата си до над прасците, когато работеше, оставяше пълните си закръглени ръце голи до рамената — да му покаже, че поне физически заслужава да й отдели малко време. И му хвърляше лукави морни погледи, когато той беше наблизо, което накара Руза да възкликне един ден: „Тая френска котка! Трябвало той да я погледне!“ И заради Клайд изпита страстно желание да я удари!

А третата беше топчестата, но весела Флора Брант, типична американка от долната класа, с груби и все пак привлекателни черти, черна коса, влажни черни очи с гъсти мигли, чип нос, пълни и чувствени хубави устни и яка, но все пак изящна снага; тя из ден в ден, известно време след като Клайд дойде там, непрекъснато го заглеждаше, сякаш искаше да каже: „Как! Не ме ли намираш хубава?“ Или с поглед, който казваше: „Как можеш все още да не ми обръщаш внимание? Има сума мъже, които биха се радвали да имат твоя късмет, от мен да го знаеш!“

И във връзка с тези три след време му дойде наум, че понеже са така различни от другите, по-прости, както смяташе, не толкова предпазливи, не държат толкова много на общоприетите ограничения при избора на приятели, би могъл, и то без да го открие никой, да си поиграе с една или друга от тях (или с трите подред, ако в края на краищата му бъдат дотолкова интересни) и всичко да си остане в тайна, особено ако предварително се погрижи да им внуши, че е достатъчно снизхождение да ги забележи изобщо. Положително, ако можеше да съди по поведението им, те на драго сърце биха го възнаградили и биха му позволили да прави с тях всичко някъде, без да държат сметка след това, в случай че реши да ги изостави, понеже трябва да запази службата си тук. Въпреки всичко, тъй като беше дал дума на Гилбърт Грифитс, засега все още нямаше намерение да я наруши. Това бяха само мисли, пораждани от време на време от едно положение крайно трудно за него. По природа той лесно и често се влияеше дълбоко от химията на любовта и формулата на красотата. Много трудно устояваше на влечението, да не кажем зова на пола. А постъпките и авансите на всяка от трите девойки ред по ред го изкушаваха, особено през тези топли и морни дни, когато нямаше нито къде да отиде, нито поне душа, с която да общува. Понякога не можеше да устои да не се доближи точно до тези момичета, които си бяха поставили за цел да го съблазнят, при все че въпреки техните погледи и побутвания, невинаги много сполучливо прикрити, оставаше отчужден и се показваше безразличен, което бе голямо постижение за него.

Но тъкмо по това време изведнъж се натрупаха много поръчки, което налагаше, както му казаха и Хуигъм, и Лигет, да вземе няколко допълнителни „стажантки“, съгласни да работят за много ниската редовна плата на парче, докато усвоят техниката, и тогава, разбира се, ще могат да печелят повече. Имаше много момичета, които питаха за работа в бюрото за наемане в главното управление на партера. В периоди на затишие там направо отказваха на всички или закачваха табелка „Работнички не се търсят“.

Тъй като Клайд бе сравнително нов на тази служба и никога досега не беше нито наемал, нито уволнявал някого, Хуигъм и Лигет решиха помежду си, че Лигет, който също търсеше допълнителни шивачки, ще проверява всички работнички, изпращани горе от бюрото. Ако открие такива, които имат данни да станат добри маркировачки, ще ги завежда при Клайд с предложение да ги изпробва. Но преди още да бе довел някоя при него, Лигет много грижливо му обясни, че по отношение на това временно наемане и уволняване има установена система. У нови работнички, колкото добре и да се справят, не бива да се създава чувството, че са постигнали нещо повече от средни изисквания, докато възможностите им не бъдат щателно изпитани. Това пречело на правилното им развитие като работнички на парче, спъвало достигането на най-голяма продукция за отделна работничка. По този начин също така човек можел да назначи толкова момичета, колкото са необходими за даден момент, а сетне, когато усилният период мине, пак с лека ръка да ги уволни, освен ако случайно между новите се намери някоя много сръчна. В такъв случай било винаги препоръчително да се помъчиш да задържиш такова момиче, било като уволниш някое по-мудно, било като преместиш някое в друг отдел, за да отвориш място за свежа кръв и нови сили.

На другия ден, след като бе обявено, че се търсят работнички, по различно време се появиха четири момичета, всеки път водени от Лигет, който казваше пред тях на Клайд:

— Ето едно момиче, което може би ще стане за вашето отделение. Казва се госпожица Тиндъл. Бихте могли да я изпробвате. — Или: — Бихте могли да проверите дали това момиче ще може да върши работа при вас.

И след като ги разпитваше къде са работили преди, от какъв характер е трудовият им опит и дали живеят в Ликъргъс с родителите си, или сами (фабриката, не беше много благосклонна към самотни момичета), Клайд им обясняваше в какво се състои работата и как се заплаща, и повикваше госпожица Тод; тя на свой ред ги отвеждаше в стаята за почивка, където имаше шкафчета за горните им дрехи, а сетне при една от масите, за да им бъде показан самият работен процес. По-нататък госпожица Тод и Клайд имаха задачата да проследят как напредват новите работнички и дали има смисъл да ги задържат, или не.

Дотогава с изключение на трите, които определено го привличаха, Клайд нямаше много благоприятно впечатление от този тип момичета, каквито служеха във фабриката. В по-голямата си част, както му се струваше, те бяха недодялани и ограничени и Клайд си мислеше, че сигурно би могло да се вземат на работа и по-хубавички. Защо не? Нима нямаше хубави момичета сред фабричния свят на Ликъргъс? Толкова много от сегашните работнички, както ги виждаше, имаха месести ръце, широки лица, дебели крака и глезени. Много от тях дори говореха с акцент, понеже бяха полякини или деца на поляци и живееха в бедняшкия квартал на север от фабриката. И целта на всичките бе да си хванат някое „момче“, за да ходят с него на танци и така нататък. Той забеляза също така, че американките, които работеха тук, са от съвършено друг тип — сякаш бяха от друго тесто: по-слаби, по-нервни и повечето свадливи, а общо взето, затворени поради расови, нравствени и религиозни предразсъдъци, които, изглежда, не им позволяваха да общуват с другите момичета, нито с някого от мъжете.

Но между временните и доведените при него за проба работнички през този и няколко следващи дни най-после една му се видя по-интересна от всички, които бе срещал тук досега. Беше, както той реши от пръв поглед, по-интересна и приятна — по-одухотворена — и макар да имаше по-изящна фигура, явно не отстъпваше на другите по физическа сила. Всъщност, когато я видя за пръв път, реши, че тя притежава чар, какъвто няма никоя друга в отделението; някаква вглъбеност и неувереност се съчетаваха със своеобразна самонадеяна смелост и решителност, с които веднага изпъкваше като личност, надарена с воля и голяма доза убеждения. Въпреки това самата тя каза, че нямала опит в този вид работа и не била никак сигурна дали ще се окаже полезна тук, или където да било другаде.

Казваше се Робърта Олдън и както веднага обясни, работила по-рано в малка фабрика за трикотаж в градчето Трипетс Милз петдесет мили северно от Ликъргъс. Носеше кафява шапчица, която нямаше много нов вид и беше нахлупена ниско над хубавото малко личице с правилни черти и обкръжено от блестящ ореол светлокестенява коса. Робърта имаше бистри сиво-сини очи, беше облечена с простичко костюмче, а обувките й бяха доста поизносени и с дебели подметки. Изглеждаше практична и сериозна, но наред с това тъй жива, чиста и изпълнена с желание да се научи, с надежда и енергия, че Клайд, както и Лигет, говорил с нея пръв, бяха веднага очаровани. Несъмнено тя стоеше по-високо от средното равнище на момичетата в това отделение. И Клайд неволно й се чудеше, докато говореше с нея, защото изглеждаше така напрегната и донякъде разтревожена за изхода на този разговор, сякаш това бе много важна крачка за нея.

Тя обясни, че досега е живяла при родителите си, близо до градчето Билц, но сега била при познати тук. Говореше тъй искрено и просто, че Клайд бе много трогнат и поради това искаше да й помогне. Същевременно се чудеше дали тя наистина не стои по-високо от този вид работа, който се мъчи да получи. Очите й бяха така големи и сини, и умни, а устните, нослето, ушите и ръцете тъй малки и хубави!

— В такъв случай, ако останете на работа тук, ще живеете в Ликъргъс? — попита той не за друго, а за да продължи разговора.

— Да — отговори девойката, като го гледаше открито право в очите.

— Та… как се казвахте? — Клайд отвори бележник.

— Робърта Олдън.

— А тукашният ви адрес?

— Тейлър стрийт двеста двадесет и осем.

— Аз дори не зная къде е това — каза Клайд, защото му харесваше да приказва с нея. — Не съм много отдавна тук, знаете. — Стана му чудно защо се е отпуснал тъй скоро да й разказва толкова неща за себе си. После добави: — Не знам дали господин Лигет ви е обяснил всичко за работата тук. Но то е работа на парче, маркиране на яки. Ще ви покажа, ако дойдете ей тук. — И я заведе при една от близките маси с маркировачки.

След като я остави да понаблюдава работата и без да повика госпожица Тод, той взе една от яките и започна да й обяснява всичко, което бяха обяснили преди това на него.

В същото време поради съсредоточеността, с която наблюдаваше него и движенията на ръцете му, сериозността, с която, изглежда, попиваше всяка негова дума, Клайд се почувства малко неспокоен и смутен. Имаше нещо много изпитателно и задълбочено в погледа й. След като й обясни още веднъж по колко се плаща за една връзка яки, колко много изкарват едни и колко малко — други, и тя каза, че би искала да се опита, той повика госпожица Тод, която я заведе в гардеробната да остави жакета и шапката си. След малко я видя да се връща; мека светла коса обкръжаваше челото й, бузите бяха леко поруменели, очите гледаха будно и сериозно. После я видя да засуква по съвета на госпожица Тод ръкавите си и да разголва до лакът две хубави ръце. Така тя се залови за работа и по движенията й Клайд долови, че ще бъде и бърза, и сръчна. Защото, изглежда, искаше на всяка цена да получи и да задържи това място.

След като девойката поработи известно време, Клайд се доближи до нея и я загледа как взима и маркира струпаните пред нея яки и ги хвърля настрана. Правеше му впечатление и бързината, и безпогрешността, с които го правеше. И тогава, понеже тя за миг се обърна и го изгледа с наивен, но весел и смел поглед, той, много доволен, й отвърна също с усмивка.

— Ей, май че ще се справяте добре — реши се да забележи той, понеже наистина му се струваше, че ще се справя.

В същия миг, само за една секунда, тя се обърна и пак му се усмихна. И Клайд неволно изпита тръпка на вълнение. Беше я харесал от първия момент, но поради своето положение тук, разбира се, както го реши сега, а също и поради обещанието, дадено на Гилбърт, трябваше да внимава и да не става интимен с никоя от работничките в това отделение — дори и с едно момиче тъй очарователно, както това. Не биваше. Беше се пазил по отношение на другите, трябваше да се пази и по отношение на Робърта — нещо, което му се виждаше малко странно, защото тя силно го привличаше. Беше така хубава и сладка! И все пак бе работничка, спомни си той сега, момиче от фабриката, както би казал Гилбърт, и той бе неин началник. Но тя наистина беше тъй хубава и сладка!

Клайд веднага продължи към други момичета, приети същия ден, и най-после се спря при госпожица Тод и я помоли по-скоро да съобщи как се справя с работата госпожица Олдън: искал да знае.

Но още в момента, когато беше заговорил на Робърта и тя му бе отговорила с усмивка, Руза Никофорич, която работеше две маси по-нататък, побутна съседката си и без някой да забележи, първо намигна, а сетне посочи с леко кимване Клайд и Робърта. Искаше приятелката й да ги понаблюдава. А след като Клайд се отдалечи и Робърта заработи, както преди, тя се наведе и прошепна:

— Вече й каза, че ще се справя с работата. — После повдигна вежди и сви устни.

Приятелката й отговори тъй тихо, че никой не можеше да я чуе:

— Много бърза, а? Пък досега като че ли не забелязваше никоя от нас.

Двете се изгледаха с многозначителна усмивка, уязвени от избора му. Руза Никофорич гореше от ревност.

XIII

Причините едно момиче от типа на Робърта да търси работа при „Грифитс и сие“, и то такава работа, имат известно значение. Защото почти по същия начин, както и Клайд, тя беше горчиво разочарована от своето семейство и личния си живот. Робърта беше дъщеря на Тайтъс Олдън, земеделски стопанин в околностите на малко градче в окръга Мимико, петдесетина мили северно от Ликъргъс. И от ранна младост не беше видяла нищо друго, освен немотия. Баща й, най-малкият от тримата синове на Ифрейм Олдън, предишния собственик на стопанството, бе такъв несретник, че на четиридесет и осем години все още живееше в къщата, която била стара и се нуждаела от поправка по времето, когато му била завещана от бащата, а сега бе на границата на пълното разрушение. Самата сграда, по начало очарователен пример на прекрасния вкус, създал възхитителните къщурки с островърхи покриви, които красят улиците на всяко средно градче в Нова Англия, бе така западнала поради олющената боя, изтъркалите се шинди и липсващите плочи в старата пътечка, виеща се от портата до входната врата, че представляваше много печална гледка, сякаш кашляше и казваше: „Да, да, вижте на какъв хал съм.“

Вътрешността на къщата съответстваше на външния й вид. Дъските на пода и стълбите бяха разковани и от време на време скърцаха по най-зловещ начин. На някои прозорци имаше щори, на други нямаше. Мебели от по-стари и по-нови времена, но всичките в съвсем разнебитено състояние, се смесваха в доста неугледна наредба, която едва ли трябва да се описва.

Колкото за родителите на Робърта, те бяха прекрасен пример на този традиционен американизъм, който се противопоставя на фактите и почита илюзията. Тайтъс Олдън бе един от множеството личности, които се раждат, минават през света и умират, без някога да разберат нещо както трябва. Те се появяват, вървят слепешком и свършват в някаква мъгла. Както двамата си братя, и двамата по-стари и със същото почти мъгляво съзнание, Тайтъс стана земеделски стопанин, защото такъв е бил баща му. Беше тук, в това стопанство, понеже му е било завещано и понеже бе по-лесно да остане тук и да се мъчи да върши тази работа, отколкото да отиде някъде другаде. Беше републиканец, понеже баща му е бил републиканец и понеже този окръг беше републикански. Никога наум не му беше идвало, че може да бъде другояче. И също както в случая с политическите и религиозните си схващания, бе възприел всичките си съждения за право и криво от хората около себе си. Никоя сериозна, умна и правдива книга не била прочетена от член на това семейство — нито една! Но въпреки това те бяха чудесни хора, що се отнася до условностите, морала и вярата — честни, прями, богобоязливи и почтени.

Колкото до дъщерята на тези родители, въпреки природните дарби, които я правеха годна за нещо по-добро от онова, което предлагаше породилата я среда, тя все пак носеше в себе си поне отчасти отгласа на верските и нравствените схващания, преобладаващи около нея — възгледите на местните пастори и окръжаващите я миряни. Същевременно поради пламенния си, чувствен темперамент и богато въображение, когато стигна петнадесет-шестнадесет годишна възраст, тя бе изпълнена със старата като света мечта на всички Евини дъщери, от най-грозните до най-хубавите, нейната красота или чар някой ден, и то скоро, да плени омайно и най-неотразимо сърцето на един или неколцина мъже.

Стана тъй, че през цялото си детство и юношество бе принудена да вижда и да споделя гнетяща и тежка немотия, но въпреки това благодарение на вроденото си въображение винаги мислеше за нещо по-добро. Може би някой ден я чакаше — кой знае — по-голям град, като Олбъни или Ютика! Нов и по-голям живот.

А после — какви мечти! И по-късно в градината през пролетен ден, между четиринадесетата и осемнадесетата й година, когато подранилото майско слънце превръщаше в розов полилей всяко старо дърво и земята беше постлана с розов килим от окапали дъхави листенца, тя се спираше да подиша, а понякога се изсмиваше или дори въздишаше с вдигнати нагоре ръце или широко отворени за живота обятия. Какво нещо е да бъдеш жива! И младостта и светът да са пред теб! И се сещаше за очите и усмивката на някой младеж от околността, съвсем случайно минал край нея и я погледнал, който можеше никога да не я погледне пак, но който въпреки всичко бе събудил с това мечти в нейната душа.

И все пак Робърта бе стеснителна и затова затворена и се боеше от мъже, особено от по-простоватия тип, обичаен за тези места. А те на свой ред, отблъснати от нейната свенливост и изтънченост, повечето страняха от нея въпреки физическата й красота, която бе твърде нежна за този край. Въпреки това, когато отиде на шестнадесетгодишна възраст в Билц да работи в галантерийния магазин на Апълмън за пет долара на седмица, започна да среща много младежи, които я привличаха. Но измъчвана от мисълта за ниското положение на семейството си, както и поради това, че в неопитните й очи те изглеждаха много по-издигнати от самата нея, Робърта бе убедена, че не може да им бъде интересна. И тук пак с държането си успяваше почти съвсем да ги отблъсне. Но все пак остана да работи при господин Апълмън до деветнадесетата си година, без да може да се отърве от чувството, че всъщност не прави нищо за себе си, понеже е твърде тясно свързана със своя дом и близки, които явно се нуждаят от помощта и.

А после: горе-долу по това време се случи нещо, което беше почти революция за тази част на света. Поради евтината работна ръка в тази изключително земеделска област в Трипетс Милз бе построена малка трикотажна фабрика. И макар под влиянието на възгледите и мерилата, господстващи по тези места, да смяташе такъв вид работа за уронваща донякъде достойнството й, Робърта все пак се полъга по слуховете за предвиждащите се високи надници. Така тя отиде в Трипетс Милз, където се настани на пансион при бивша съседка от Билц, а всяка събота следобед се връщаше у дома. Намерението й бе да спести средства за някакво по-нататъшно практическо образование — някакъв курс в търговско училище в Хоумър или Ликъргъс, или някъде другаде, който би я подготвил за нещо по-добро — счетоводство или стенография.

В такива мечти и опити да пести изминаха две години. А междувременно, макар че печелеше повече пари (към края на този период по дванадесет долара седмично), понеже различни членове на семейството й имаха нужда от толкова много дреболии, а Робърта искаше да отърве донякъде другите от лишенията, от които страдаше и самата тя, почти всичко, което спечелваше, отиваше за тях.

А и тук, както и в Билц, повечето от младежите в града, които й подхождаха донякъде по интелект и характер, гледаха на обикновените фабрични работнички като на доста по-прости от тях в много отношения. При все че съвсем не спадаше към този тип, свързала се с тях, Робърта все пак бе склонна да възприеме донякъде тяхната психология и да гледа на себе си с техните очи. Наистина до това време беше вече успяла почти окончателно да се убеди, че никой от тези младежи, които харесваше тук, не би се заинтересувал от нея — що се отнася до почтени намерения.

И тогава се случиха две неща, които я накараха да се замисли сериозно не само за женитба, но и за собственото си бъдеще, независимо от това дали ще се омъжи, или не. Сестра й Агнес, навършила вече двадесет години и три години по-малка от нея, беше се срещала напоследък отново с младия учител, който известно време преди това бе преподавал в местното училище близо до стопанството на Олдънови и който й допадна сега повече, отколкото когато бе учила в училището, и беше решила да се омъжи за него. А това значеше, както го разбираше Робърта, че скоро ще започнат да я смятат за стара мома, ако не се омъжи в най-близко време. От друга страна, все не можеше да реши какво трябва да направи, докато трикотажната фабрика в Трипетс Милз неочаквано се закри, и то завинаги. И тогава тя се върна в Билц, за да помага на майка си и да участва в приготовленията за сватбата на сестра си.

Но после се случи трето нещо, което имаше пряко отношение към нейните мечти и планове. Грейс Мар, момиче, с което се беше запознала в Трипетс Милз, беше отишла в Ликъргъс и след няколко седмици успяла да си намери работа във фабриката за прахосмукачки на Финчли с петнадесет долара седмична заплата, като веднага писа на Робърта, за да й съобщи за възможностите, които предлагал Ликъргъс тия дни. Защото на минаване край дружество „Грифитс“, което правела всеки ден, видяла голяма обява, сложена над вратата на бюрото за наемане на работници, гласяща: „Търсят се момичета.“ След допитване Грейс установила, че в това дружество момичетата винаги получавали начална заплата девет или десет долара, бързо се обучавали на една или друга операция, които се плащали на парче, и след това, щом добиели сръчност, често можели да си докарат не по-малко от четиринадесет до шестнадесет долара седмично, според способностите си. А понеже за стая и храна харчела само седем долара от седмичната си плата, много се радвала да обади на Робърта, която много харесвала, че би могла да дойде и да живее, ако иска, при нея.

Робърта, стигнала до точката, в която чувстваше, че не може да понася повече живота в стопанството и че трябва пак да направи нещо за себе си, най-после получи съгласието на майка си да напусне, за да може да й помага по-непосредствено със заплатата си.

Но когато дойде в Ликъргъс и бе назначена от Клайд, след първия прилив егоистична радост от значението, което имаше за нея такава голяма промяна, животът й всъщност не се подобри чак толкова нито в обществено, нито в материално отношение в сравнение с онова, което представляваше в Билц и Трипетс Милз. Защото въпреки сърдечната дружба на Грейс Мар, която съвсем не беше тъй привлекателна, както Робърта, и разчиташе чарът и до голяма степен престорената веселост на Робърта да запълнят живота й с оживлението и приятелството, които иначе нямаше да намери, средата, в която се озова тук, не беше нито много по-либерална, нито много по-различна от онази, в която беше отрасла.

Защото, на първо място, семейство Нютън — сестрата и зетят на Грейс Мар, при които живееше и които, при все че не бяха нелюбезни, се оказаха най-прости провинциални работници, по-религиозни и безкрайно по-тесногръди от хората, с които бе поддържала връзки в Билц и в Трипетс Милз. Джордж Нютън, както всеки можеше да види и разбере, беше приятен, макар и не много сантиментален или романтичен човек, за когото разните дребни планове относно самия него и личното му бъдеще стояха над всичко друго. Главно той спестяваше и сетните налични пари, които можеше да отдели от надниците си като работник във фабриката за плетени изделия на Кранстън, за да открие собствено предприятие — нещо, за което се смяташе напълно годен. С оглед на това и за да увеличи още малко оскъдните си спестявания, беше се споразумял с жена си да вземат една стара къща на Тейлър стрийт, където можеха да дават под наем няколко стаи и така да покриват стойността на своя наем, а отгоре на това и на храната за семейството, както и храната за пет души пансионери, без да държат сметка за труда и неприятностите, свързани с тази работа. От друга страна, Грейс Мар, както и жената на Нютън, Мери, беше от този тип жени, които изчерпват обществените си интереси главно с най-незначителни неща: създават свой малък дом, убеждават в неговата тежест и почтеност кръга на дребнавите си и обвързани до немай-къде от условности съседи и съдят за живота и нравите през призмата на чисто фанатично верую.

И така, станала веднъж неделима част от това семейство, след известно време Робърта откри, че ако не целият Ликъргъс, поне нейните хазаи са тесногръди и ограничени горе-долу така тесногръди и ограничени, както и разните семейства в Билц. И тези граници, според двойката Нютън и тям подобните, трябвало строго да се спазват. Нарушаването им нямало да доведе до нищо добро. Щом си фабричен служещ, трябва да се нагодиш към света и обичаите на фабричните служещи измежду по-добрите християни. Така — и то не много след като пристигна — тя свикна да става всеки ден на зазоряване и да изяжда надве-натри не особено задоволителната закуска в трапезарията на госпожа Нютън обикновено в обществото на Грейс и две други момичета на около тяхната възраст — Опал Фелис и Олив Поуп, които работеха във фабриката за плетени изделия „Кранстън“. И един млад електротехник на име Фред Шърлок, който работеше в градската електроцентрала. А веднага след закуската се присъединяваше към дългото шествие, което всеки ден се отправяше в този час към фабриките отвъд реката. Защото, щом излезете от вратата, неизменно срещаше върволица фабрични работници, момичета и жени, момчета и мъже, приблизително на същата възраст, да не споменаваме многото стари и похабени наглед жени, които приличаха повече на привидения, отколкото на човешки същества, стичащи се от разните улици и къщи на този квартал. А когато тълпата станеше и по-гъста на Централния булевард, поради потоците, които се вливаха в нея от всички улици, много фабрични работници от известен тип се заглеждаха в по-хубавите момичета и без да ги познават, се мъчеха, както го забелязваше Робърта, да установят непозволени връзки, а дори и нещо повече. Но все се намираха много момичета, които в никой случай не се отличаваха с онази строга нравственост, както повечето, с които се беше познавала другаде, и им отговаряха с кискане и глупави усмивки. Скандално!

А вечер същата върволица се изсипваше от фабриките, минаваше през моста пред гарата и се завръщаше по домовете си, както беше дошла. И Робърта, въпреки решителния си вид, чар и темперамент, благодарение на своето възпитание, възприета нравственост и държане се чувстваше изолирана и пренебрегната. О, колко печално бе да вижда всички да се веселят, а тя да е така самотна! И Робърта винаги се прибираше в шест и нещо. А след вечеря, кажи-речи, нямаше какво да се прави, освен ако отидеше с Грейс на някое кино или си наложеше да се съгласи и да отиде заедно с Нютънови и Грейс на някое събиране в методистката черква.

И въпреки това, когато стана член на това семейство и постъпи на работа при Клайд, беше във възторг от промяната. Този голям град! Този прекрасен Централен булевард с неговите магазини и кинотеатри! Тези огромни фабрики! А пък и този господин Грифитс, тъй млад, привлекателен, усмихнат и неравнодушен към нея!

XIV

По същия начин и Клайд бе много развълнуван от познанството си с нея. След преждевременно прекъснатата връзка с Дилърд, Рита и Зела, а сетне очевидно безсмислената покана у Грифитс и запознанството, макар и само за миг, с такива личности като Бела, Сондра Финчли и Бъртин Кранстън, той се чувстваше наистина самотен. Това висше общество! Но явно нямаше да бъде допуснат в него. И все пак, поради суетната си надежда в това отношение, беше се изолирал по този начин. И какво излезе? Не беше ли сега още по-самотен от преди? Госпожа Пейтън! На отиване и на връщане от работа само да кимва на разни хора или да разменя някоя и друга дружелюбна забележка ту с един, ту с друг от собствениците на магазини по Централния булевард, ако някой рече да му се обади, или дори с някоя от работничките във фабриката, която не го интересува или с която не смее да завърже приятелство. Какво беше това? Съвсем нищо всъщност. И все пак като компенсация за всичко не беше ли той един Грифитс, което му даваше правото да се ползва от тяхната почит и уважение, макар и само заради името? Ех, че положение! Какво да прави?

В същото време тази Робърта Олдън, след като се настани във фабриката и се запозна по-отблизо с местните условия, както и с положението на Клайд, неговия чар, неговия нерешителен, но все пак доловим интерес към нея, също започна да се тревожи за своето положение. Защото, станала веднъж член на това местно семейство, в което бе влязла, започна да си дава сметка за разни местни „табу“ и ограничения, които правеха много невероятен изгледа да може някога да прояви интерес към Клайд или към някой друг, заемащ служба по-висока от нейната. Защото според съществуващото тук „табу“ фабричните работнички нямаха право да се домогват или да си позволят да се влюбват в свои началници. Религиозни, почтени и скромни момичета не правеха такива неща. А освен това, както скоро откри, демаркационната линия, разделяща богатите и бедните в Ликъргъс, бе тъй рязка, сякаш прокарана с нож или разграничена с висока стена. Имаше и още едно „табу“ по отношение на момичетата и мъжете от емигрантски семейства — тях смятаха за невежи, безнравствени, низки, неамериканци! Човек трябваше преди всичко да няма нищо общо с никой от тях.

Но за тези хора, доколкото можеше да види — религиозната и нравствена дребна буржоазия, към която принадлежеше самата тя и всички нейни близки, — танците и смелите местни развлечения като разходки из улиците и ходене на кино също бяха нежелателни. А пък тя тъкмо по това време започваше да се интересува от танци. И нещо по-лошо: разните младежи и девойки точно в тази черква, която отначало посещаваха двете с Грейс Мар, не бяха склонни да гледат на Робърта и на Грейс като на техни равни, понеже повечето бяха членове на по-стари и по-заможни семейства в града. И стана така, че след като бяха ходили няколко седмици на разните черковни събирания и служби, те си останаха в същото положение, както и отначало: смятаха ги за обикновени, приемливи, обаче не им предлагаха всичките развлечения и разнообразие, на които по правило се радваха други енориаши на същата черква, но с по-добро положение.

Затова Робърта, след като срещна Клайд и си представи висшето общество, в което според нея се движеше, покорена от личния му чар, прихвана същата зараза на честолюбие и душевен смут, от които страдаше и той. И сега всеки ден, когато отидеше във фабриката, неволно чувстваше върху си неговия спокоен, изпитателен и все пак неуверен поглед. Долавяше също, че е твърде несигурен как би се държала тя, ако направеше опит да се сближи с нея, и не искаше да се изложи на опасността да го отблъсне или да се обиди от стъпката му. И все пак след първите две седмици работа във фабриката понякога й се поискваше той да й заговори… да сложи някакво начало… Друг път си мислеше: дано да не посмее… че това ще е ужасно и невъзможно. Другите момичета щяха веднага да забележат. Но понеже те всички ясно разбираха, че е твърде добър и твърде недостижим за тях, веднага щяха да си кажат, че прави изключение в нейния случай и щяха да го изтълкуват по свой начин. А тя знаеше, че този тип момичета, каквито работеха в маркировъчното отделение на Грифитс, можеха да го изтълкуват само по един начин — като разпуснатост.

В същото време, що се отнася до Клайд и слабостта му към нея, спираше го правилото, поставено му от Гилбърт. И въпреки че поради това правило досега като че ли не беше забелязвал или обръщал повече внимание на едно момиче, отколкото на друго, след идването на Робърта нещо почти несъзнателно го караше да минава край масата й и да се поспира наблизо, за да види как й върви работата. А както разбра от самото начало, тя беше бърза и схватлива работничка, много скоро, без някой с нещо да й помогне, усвои всички тънкости на работата и започна да си докарва горе-долу колкото всички други — по петнадесет долара на седмица. И винаги се държеше така, сякаш работата й доставя удоволствие и е щастлива, че има привилегията да работи тук. И се радва на всяко малко внимание от негова страна.

Същевременно забеляза за своя изненада, особено поради това, че тя му се струваше тъй изтънчена и по-различна, известни изблици на несдържана веселост, която криеше в себе си не само емоция, но и фина поетична чувственост. Също така, макар и да беше по-различна и затворена, умееше да се сприятелява, а като че ли и да разбира гледището на повечето момичета чужденки, които съществено се отличаваха от нея. Защото, като я слушаше да спори за работата във фабриката първо с Лина Шликт, Хода Петканас, Анджилина Пити и някои други, които скоро се решиха да й заговорят, стигна до заключението, че Робърта съвсем не е чак толкова обикновена и надменна, както повечето други американки. И въпреки това продължаваше да се ползва с тяхното уважение.

Така веднъж по обед, когато се върна от столовата на чиновниците малко по-рано от друг път, Клайд завари нея и няколко от момичетата чужденки, както и четири от американките заобиколили полякинята Мери, едно от най-веселите и най-грубоватите момичета емигрантки, която разправяше на доста висок глас как някой си „ергенин“, с когото се запознала предишната вечер, й подарил мънистена чантичка и с каква цел.

— Искал да ходя с него и да му стана гадже — самохвално заяви тя, като размахваше чантичката пред заинтересованата група. — А аз казах, че благодаря и ще си помисля. Хубавичка чантичка, нали? — Тя я вдигна нависоко и завъртя пред очите им. — Кажи ми — добави тя с предизвикателен и все пак може би само престорено сериозен поглед, като люшна чантичката към Робърта, — какво да правя с нея? Да я задържа и да тръгна с него, да му стана гадже, или да му я върна? Много ми харесва тая чантичка, бога ми.

И макар че според законите на нейното възпитание, както смяташе Клайд, Робърта трябваше да се възмути от всичко това, забеляза, че тя беше далече от такова нещо. Ако можеше да се съди по лицето й, много се забавляваше.

И ето че тя отговори с весела усмивка:

— Е, всичко зависи от това колко е хубав, Мери. Ако е много привлекателен, струва ми се, че поне малко бих го повъртяла и бих задържала чантичката колкото мога по-дълго.

— Да, но той не иска да чака — дяволито заяви Мери, явно с пълно съзнание за рисковаността на положението, и същевременно намигна на доближаващия се Клайд. — Трябва да върна чантичката или да му стана гадже, а такава готина чантичка не мога никога да си купя сама. — Тя заоглежда чантичката хитро и закачливо, смръщила нос от комичността на положението. — Какво да правя тогава?

„Да, тия приказки са доста пиперлия за малка провинциалистка като госпожица Олдън. Може да не й харесат“ — помисли си Клайд.

Обаче Робърта, както забеляза, се справи достойно с положението и се престори, че е разтревожена.

— Божичко, и твоята не е лесна — възкликна тя. — Не знам какво ще правиш сега.

Робърта широко отвори очи и си придаде много загрижен вид. Но Клайд виждаше, че тя само играе роля, обаче я изпълнява много добре.

А холандката Лина със ситно накъдрена коса се наведе към Мери и каза:

— Аз ще взема и чантичката, и него, ако ти не го искаш. Къде е той? Тъкмо си нямам приятел.

Тя посегна уж да грабне чантичката от Мери, а Мери също тъй бързо я отдръпна. В стаята екнаха възторжените писъци на почти всички момичета, развеселени от тази своеобразна грубовата шега. Дори и Робърта се изсмя с глас — нещо, което Клайд отбеляза с удоволствие, понеже харесваше този недодялан хумор и го приемаше като обикновена невинна игра.

— Знаеш ли, може и да си права, Лина — чу я той да добавя точно когато се разнесе свирката и стотиците шевни машини в съседното помещение забръмчаха. — Добър човек не се намира всеки ден.

Сините й очи блестяха, а устните, които имаха най-съблазнителна форма, се поотвориха в широка усмивка. В това, което казваше, имаше повече закачливост и шеговита сериозност, отколкото нещо друго, както виждаше Клайд, но му се стори, че не е чак толкова тесногръда, колкото се беше боял. Беше човечна, весела, снизходителна и добродушна. Положително в държането й имаше доста голяма свобода. И въпреки че беше бедно облечена (същата кръгла кафява шапчица и синята вълнена рокля, с които беше облечена, когато дойде да работи тук за първи път), бе по-хубава от всички други. И никога нямаше нужда от червило и руж, както емигрантките, чиито лица изглеждаха понякога като кейк с розова глазура. А колко хубави бяха нейните ръце и врат — пълни и изящни! И имаше у нея известна грация и увлечение, когато се задълбочеше в работата си, сякаш тя наистина й доставяше удоволствие. Както работеше бързо през най-горещото време на деня, на горната й устна, на брадичката и челото се събираха ситни капчици пот и Робърта винаги прекъсваше работата, за да ги попие с кърпичка, докато за него те, като скъпоценни камъни, сякаш само подсилваха нейния чар.

Чудни бяха сега тези дни за Клайд. Защото тъкмо тук, където можеше да бъде близо до нея по цели дни, беше намерил девойка, която можеше да наблюдава и да й се възхищава, а малко по малко и да закопнее за нея с целия жар, на който като че беше способен и с който беше копнял за Хортензия Бригз, само че сега с по-голямо задоволство, понеже, както му се виждаше, тя беше по-естествена, по-добра и почтена. И макар отначало доста дълго Робърта или беше, или се преструваше, че е съвършено безразлична и като че ли не го забелязваше, все пак още от първите дни това не беше вярно. Тревожеше я само как ще е най-правилно да се държи спрямо него. Колко хубави бяха неговото лице и ръце, колко черна и мека коса имаше, колко тъмни, тъжни и обаятелни бяха неговите очи! Беше привлекателен… много. Красив, наистина красив за нея!

А после един ден, скоро след това, когато Гилбърт Грифитс се отби тук и спря да размени две думи с Клайд, тя погрешно си въобрази, че Клайд е нещо много по-голямо в обществено и финансово отношение, отколкото го беше мислила преди. Защото тъкмо когато Гилбърт влезе, Лина Шликт, която работеше до нея, се наведе и рече:

— Тоя, дето идва, е господин Гилбърт Грифитс. Баща му е собственик на цялата фабрика и когато умре, казват, че ще я получи синът. А тоя другият е негов братовчед — добави тя, като посочи с поглед Клайд. — Много си приличат двамата, нали?

— Да, приличат си — отговори Робърта, като разглеждаше скришом не само Клайд, но и Гилбърт, — но ми се струва, че господин Клайд Грифитс е малко по-хубав, не си ли съгласна?

Хода Петканас, която седеше от другата страна на Робърта и беше дочула последната забележка, се изсмя:

— Така мислят всички тук. Нито е надут като тоя господин Гилбърт Грифитс.

— И той ли е богат? — попита Робърта, като мислеше за Клайд.

— Не знам. Те не казват. — Тя сви устни с неуверено изражение, доста заинтересувана от Клайд, както и другите. — Преди да дойде горе при нас, работеше в отделението за декатиране. Трябва да е бил надничар. Но той е дошъл тук много скоро, за да научи тоя занаят. Може и да не остане тук при нас много дълго.

Последната забележка изведнъж разтревожи Робърта. Не беше мислила или поне не беше се мъчила да убеди себе си, че не мисли за Клайд в някаква романтична светлина, и все пак мисълта, че той може всеки миг неочаквано да изчезне и да не го види вече, сега я разтревожи. Беше тъй млад, тъй жив, тъй привлекателен! И толкова я харесва! Да, това личеше. Не беше правилно да мисли, че може да я харесва… или да се мъчи да го привлече с най-малко свое движение, понеже е толкова важна личност тук… стои толкова по-високо от нея!

Защото, вярна на своите схващания, в същия миг, когато чу, че Клайд е роднина на такива големци, а може дори да има и пари, изпита неувереност, че може да има почтени намерения спрямо нея. Не беше ли само една бедна работничка? И не беше ли той племенник на голям богаташ? Разбира се, той нямаше да се ожени за нея. А какво друго почтено нещо можеше да иска от нея? Трябва да бъде предпазлива с него.

XV

Мислите на Клайд за Робърта и общото му положение в Ликъргъс бяха по това време повечето объркани и тревожни. Нали Гилбърт го беше предупредил да няма вземане-даване с работничките във фабриката? От друга страна, що се отнасяше до всекидневния му живот, в обществено отношение оставаше в същото положение, както и преди. Ако оставеше настрана това, че с преместването си при госпожа Пейтън се е настанил на по-хубава улица и в по-добър квартал, всъщност тука не беше толкова добре, колкото при госпожа Къпи. Защото там поне се виждаше с младежи, които биха му доставили достатъчно развлечения, стига да сметнеше, че е разумно да ги насърчи. А сега освен неженения брат на госпожа Пейтън на същата възраст с нея и сина й — тридесетгодишен, слаб и саможив, който работеше в една от ликъргъските банки — не се виждаше с никого, който би могъл или би си дал труда да го забавлява. Както и всички други, с които се събираше, те смятаха, че той има връзки, при които би било ненужно и дори малко самонадеяно от тяхна страна да му предлагат начини и средства да се позабавлява.

От друга страна, макар Робърта и да не принадлежеше към това висше общество, към което той сега се стремеше, все пак имаше в нея нещо, което го увличаше безгранично много. Ден след ден и понеже беше така самотен, а още и поради такава силна магия или естествено притегляне, излъчвано от двамата, вече не можеше да не я гледа, нито тя да не поглежда към него. Двамата отправяха един към друг потайни, но напрегнати и трескави мимолетни погледи. И след всеки такъв поглед от негова страна, а понякога хвърлен бързо и крадешком поглед от нея, без никакво намерение да бъде забелязан от него, той усещаше да му прималява и да го втриса. Тази хубава нейна уста, чудните й големи очи, лъчезарната и все пак тъй често свенлива и неуловима усмивка! А колко хубави бяха нейните ръце… колко спретната, гъвкава, чувствена, подвижна фигура и жестове! Да можеше да се осмели и да се сприятели с нея… да събере смелост да й заговори, след това да се срещнат някъде… само да се съгласеше тя и да посмееше той!

Смущение. Бленуване. Дълги часове изгарящи копнежи. Защото наистина не само се озадачаваше, но се и дразнеше от неестествените, парадоксални противоречия в живота тук: самотност и тегота, докато всички, които го познаваха, бяха, общо взето, убедени, че прекарва времето си в приятно и интересно общество.

Поради това, за да се поразвлече по някакъв начин, подходящ за сегашното му положение и да се махне от очите на онези, които си въобразяваха, че се забавлява много по-добре, напоследък беше започнал в събота следобед и в неделя да обикаля безцелно Гловърсвил, Фонда, Амстердам и други градчета или да ходи на езеро Грей и езеро Кръм, където имаше лодки, плажове и къпални с бански костюми под наем. И там, понеже постоянно си мислеше, че ако случайно семейство Грифитс го приеме в своята среда, ще трябва да притежава колкото може повече светски съвършенства, и понеже беше завързал познанство с един човек, който много го хареса и който умееше да плува и да скача във вода, Клайд се усъвършенства и в двете изкуства. Но истински го увличаше гребането. Доставяше му удоволствие живописният летен вид, който придобиваше, когато по спортна риза и платнени обувки гребеше по езерото Кръм в някое яркочервено, зелено или синьо кану, които се даваха под наем на час. В такива минути в тези летни сценки като че ли имаше нещо въздушно, приказно, особено с едно-две летни облачета, увиснали високо в синевата. И тогава се унасяше в мечти как ли би се чувствал като член на една от богаташките групи, които често посещаваха по-известните северни курорти — езеро Ракет, езеро Шрун, езеро Джордж и езеро Чамплейн, — да танцува, да играе голф и тенис и да гребе кану с онези, които можеха да си позволят да ходят по такива места — богаташите на Ликъргъс.

Но горе-долу по същото време Робърта и приятелката й Грейс откриха езерото Кръм и с одобрението на господин и госпожа Нютън се установиха на него като един от най-добрите и най-запазените измежду всичките по-малки бански курорти наоколо. Така и те вече често идваха тук в събота или неделя следобед и тръгваха по западния бряг, покрай който минаваше добре утъпкана пътечка, извеждаща при пръснати групички дървета; под тях те сядаха и гледаха водата, понеже и двете не знаеха да гребат и да плуват. Имаше и полски цветя и къпини за бране. А на някои блатисти места, ако се решаха да направят двадесетина или повече крачки, можеха да се пресегнат и да си наберат бели водни лилии с нежни жълти сърца. Тези лилии бяха безкрайно съблазнителни и двете грабителки два пъти вече бяха донасяли на госпожа Нютън огромни букети цветя от полето и крайбрежието на езерото.

На третия неделен следобед през юли, самотен и негодуващ както винаги, Клайд гребеше в тъмносиньо кану край южния бряг на езерото на около миля и половина от кейчето. Беше свалил дрехата и шапката си и с чувството на незадоволеност и негодувание в суетни мечти си представяше живота, какъвто би искал да води. На различни места по езерото в леки кану или в по-тромавите им събратя — обикновени гребни лодки — се виждаха младежи и девойки, мъже и жени. И по водата до него стигаше от време на време техният смях или откъслеци от разговор. А по-надалеч току се мяркаше по някое друго кану с друг мечтател, щастливо влюбен, както неизменно решаваше Клайд — най-резкия контраст с него при собствената му изоставеност.

Във всеки случай видът на всеки друг младеж с приятелка в тази романтична обстановка беше достатъчен, за да заговорят в него в нехармоничен хор потиснатите и разбунтувани влечения на природата му. А това караше въображението да му рисува друга картина: как сега, да беше само съдбата го ощастливила с друг произход, щеше да бъде в някое кану на езерото Шруи, Ракет или Чамплейн със Сондра Финчли или някоя друга такава девойка и да гребе и да се любува на брегове, по-хубави от тези. А нима не би могъл да язди или да играе тенис, а вечер да танцува или да се носи от място на място с някоя мощна кола със Сондра, седнала до него? Всичко това така му липсваше, беше така самотен, неспокоен и така се измъчваше от всичко, което виждаше тук, защото като че ли навред, където и да погледнеше, виждаше любов, романтика, доволство от съдбата. Какво да прави? Къде да отиде? Не можеше да живее така самичък вечно. Беше твърде нещастен.

Размишленията и настроението го върнаха към малкото щастливи дни, доставили му радост в Канзас сити, преди тази ужасна злополука — към Ратърър, Хеглънд, Хигби, Тина Когел, Хортензия, сестрата на Ратърър Луиза — накъсо, веселата компания, към която тъкмо бе започнал да се приобщава, когато стана това ужасно нещастие. А после към Дилърд, Рита, Зела — дружба, която положително щеше да бъде нещо по-добро от сегашното му състояние. Дали семейство Грифитс щеше да направи за него още нещо? Нима беше дошъл тук само за да се гаври с него братовчед му, или пък да бъде напълно пренебрегнат от цялата блестяща компания, в която участваха децата на богатия му чичо? А по многото интересни случаи дори и сега, през мъртвия летен сезон, можеше съвсем ясно да заключи колко облагодетелствани, безгрижни и без съмнение напълно щастливи са членовете на този кръг. Почти всеки ден бележки в местните вестници, че са дошли или отишли тук и там; големите скъпи коли на Самюъл или на Гилбърт Грифитс, спрени пред главния административен вход в дните, когато бяха в Ликъргъс; някоя случайна група младежи от висшето общество пред бара на хотел „Ликъргъс“ или пред някой от изисканите домове на Уикейджи авеню, когато един или друг се върнеше за час-два или за една вечер в града.

А в самата фабрика, щом пристигнеше Гилбърт или Самюъл, с най-модни летни дрехи и придружени от господа Смили, Латч, Готбой или Бърки, всички висши служители на дружеството правеха най-официална, може да се каже, царствена обиколка на огромното предприятие, съветваха се или изслушваха докладите на началниците на по-малки отдели. А, от друга страна, той — първи братовчед на същия този Гилбърт, племенник на този бележит Самюъл — е оставен да влачи жалко съществуване, и не заради нещо друго, както сега ясно разбираше, а само защото не им харесваше чак толкова много. Баща му не беше способен, както неговия прочут чичо; майка му (господ да я пази!) не беше толкова видна, нито толкова опитна, както неговата студена, високомерна, равнодушна леля. Не би ли било най-добре да се махне? Не беше ли в края на краищата сглупил с идването си тук? Имаха ли изобщо тези високопоставени роднини някакво намерение да направят нещо за него?

В тази самота, огорчение и разочарование мислите му се насочваха от семейство Грифитс и техния свят, а особено от тази прекрасна Сондра Финчли, която Клайд си спомняше с остро, парливо вълнение, към Робърта и света, в който живееха тя и сам той. Защото макар и само бедна фабрична работничка, тя беше все пак несравнено по-привлекателна от всички други момичета, с които беше в допир всеки ден.

Колко несправедливо и нелепо от страна на Грифитсови да държат един мъж в неговото положение да не се сближава с момиче като Робърта, и то само защото тя работи във фабриката! Поради това не можеше дори да се сприятели с нея, да я доведе на някакво такова езеро или да я посети в стаичката й. А пък не можеше да ходи с други, може би по-достойни за него, защото му липсваха средства и връзки. Освен другото тя беше толкова привлекателна… много… особено съблазнителна за него. Можеше да си я представи и сега как работи с бързите си грациозни движения. Изящните й ръце, гладката кожа и очите, които блясваха, когато му се усмихнеше. И мислите му се удавиха в съвсем същите чувства, които редовно го обземаха във фабриката. Защото бедна или не, станала работничка само поради нещастно стечение на обстоятелствата, той можеше да си представи колко щастлив би могъл да бъде с нея, стига да нямаше нужда да се ожени. Защото светът, към който принадлежеше семейство Грифитс, беше окончателно подействал като магнит върху амбициите му. И все пак Робърта разпалваше у него най-пламенни желания. Да можеше само да си позволи да поговори с нея повече да я поизпрати някой ден от фабриката… да я доведе тук, на това езеро, някоя събота или неделя и да я повози на лодка… само да бъдат заедно и да помечтае с нея.

Той заобиколи един нос, осеян с дървета и храсти и заградил плитчина с плувнали по нея десетки водни лилии, почиващи на широки плоски листа върху спокойните води на езерото. А на брега отляво стоеше девойка и ги гледаше. Беше свалила шапката си и сложила едната ръка над очите, понеже беше с лице към слънцето и гледаше надолу към водата. Устните й бяха полуотворени от леко недоумение. Беше много хубава — помисли си Клайд и спря да гребе, за да я погледа. Ръкавите на светлосинята блузка стигаха само до лактите й. По-тъмносинята пола му подсказваше колко стройна е фигурата й. Това не беше Робърта! Не можеше да бъде! Но не, тя беше!

Почти преди още да се реши, той се озова съвсем близко, на някакви двадесетина стъпки от брега, вдигнал поглед към нея, с лице грейнало като на човек, който неочаквано, без да може сам да го повярва, е осъществил свой блян. И сякаш той беше приятно видение, възникнало кой знае от какво и откъде, лирично напрежение, добило облик от омарата или от някаква трептяща сила, тя от своя страна стоеше взряна в него, безсилна да сдържи прекрасната усмивка, която извиваше устните й винаги когато я обземаше радост.

— Я, госпожице Олдън! Това сте вие, нали? — обади се Клайд… — Чудех се дали сте наистина вие. Не можех да бъда сигурен оттук.

— Ами да, аз съм — разсмя се Робърта, озадачена и все пак малко объркана от това, че той не е видение. Защото въпреки явното удоволствие да го види отново, само леко сдържано в първите един-два мига, в същия момент започнаха да я тревожат разни мисли за него — за трудностите, които предвещаваше тази среща. Защото това означаваше срещи, а може би и дружба, пък не й се искаше да го отблъсква повече, каквото и да помислеха за това хората. И все пак тя е с приятелката си Грейс Мар. Дали би желала Грейс да се научи за Клайд и за влечението й към него? Беше разтревожена. И въпреки всичко не можеше да устои да не се усмихва и да не го гледа с открит и радостен поглед. Толкова много беше мислила за него, толкова много копняла за него по някакъв блажен, спокоен, благоприличен начин. И ето, той беше пред нея. И нямаше нищо по-невинно от присъствието му тук… и нейното.

— На разходка ли сте поизлезли? — с усилие промълви Клайд, макар че поради възторга, а всъщност и страха си пред нея се чувстваше доста смутен сега, когато тя стоеше пред него. Но веднага добави, като си спомни, че тя се беше загледала тъй вперено във водата: — Искате ли малко от тия водни лилии? За тях бяхте дошли, нали?

— Ъхъ — отговори Робърта, все още засмяна и забила очи право в него, понеже видът на кестенявата му коса, развяна от вятъра, светлосинята спортна риза с отворена яка, запретнатите ръкави и жълтото гребло, което държеше над хубавата синя лодка, будеха у нея искрено вълнение. Само да можеше да спечели такъв младеж за себе си… да бъде само неин и на никоя друга на света! Струваше й се, че това би било истински рай… че ако беше неин, никога не би поискала нищо друго в целия свят. И ето той седи сега досами нея в това яркосиньо кану в този ясен юлски следобед сред този летен свят тъй нов, тъй приятен! Ето че й се смее така непресторено, с такова възхищение! Приятелката й е някъде далече назад и бере маргаритки. Но може ли тя… Бива ли?

— Гледах дали има някакъв начин да достигна някои от тях — продължи Робърта с известна нервност и гласът й малко остана да затрепери. — Не бях виждала да ги има точно тук, от тая страна.

— Ще ви набера колкото искате — възкликна Клайд оживено и весело. — Останете там, където сте. Ще ви ги донеса. — Но веднага си помисли колко по-хубаво би било, ако тя се качи при него, и додаде: — Но вижте какво… защо не се качите при мен? Има достатъчно място и мога да ви заведа където пожелаете. Има сума по-хубави лилии малко по-нагоре и от другата страна също. Видях стотици ей там, точно оттатък тоя остров.

Робърта погледна в тази посока. И докато гледаше, край тях мина друго кану с младеж горе-долу на годините на Клайд и момиче не по-голямо от нея. То беше с бяла рокля и розова шапка, а лодката беше зелена. А далече нататък по водата, досами острова, за който говореше Клайд, имаше още едно кану — светложълто, а в него момче и момиче. Робърта си мислеше, че би искала да се качи по възможност без приятелката си, а ако се наложи, и с нея. Толкова много й се искаше да го запази само за себе си! Да беше дошла тук сама! Защото, ако повика сега и Грейс Мар, тя ще узнае и може после да говори или да си помисли кой знае какво, ако някога чуе нещо друго за тях. От друга страна, ако му откаже, беше я страх, че той няма да я харесва повече — може дори да му стане неприятна, да загуби всякакъв интерес към нея и това ще бъде ужасно.

Тя стоеше, без да свали очи от него, и мислеше, а Клайд, разтревожен и огорчен от колебанието й, от своята самотност и копнежа си за нея, изведнъж възкликна:

— О, моля ви се, не казвайте „не“! Хайде, качете се, а? Ще ви хареса. Искам да се качите. Тогава ще можем да наберем колкото искате лилии. Мога да ви сваля, където пожелаете… ако искате и след десет минути.

Тя си взе бележка за „Искам да се качите“. Това я успокои и й вдъхна смелост. Както й се струваше, той нямаше желание да злоупотреби с доверието й.

— Но аз съм тук с приятелка! — възкликна тя неуверено и почти печално, защото все пак й се искаше да остане с него насаме; никога в живота нечие присъствие не й е било по-неприятно от присъствието на Грейс Мар в този миг. Защо ли я беше довела? Тя не беше чак толкова хубава и можеше да не се хареса на Клайд, а това можеше да развали цялата среща. — Освен това — добави Робърта, почти без да си поеме дъх, раздвоена от рой противоречиви мисли — може да е по-добре да не се качвам. Не е ли опасно?

— О, не, може да е по-добре да се качите — изсмя се Клайд, като разбра, че тя е на път да отстъпи. — Няма съвсем нищо опасно — добави той с въодушевление. След това докара лодката до брега, който се издигаше на една-две педи над водата, хвана се за един корен, за да я задържи неподвижна, и каза: — Бъдете сигурна, че няма нищо опасно. Хайде, ако искате, повикайте приятелката си и аз ще ви повозя двете. Има място и за двете и е пълно с водни лилии навред нататък. — Той посочи с глава източния бряг на езерото.

Робърта не можеше да устои повече и се хвана за опора за увиснал клон. Същевременно завика:

— Хей, Грей-ейс! Гре-ейс! Къде си? — понеже беше накрая решила, че би било най-добре да вземат и нея.

Незабавно някъде далече отговори един глас:

— О-хо! Какво искаш?

— Ела тука! Хайде! Искам нещо да ти кажа.

— Не, ела ти тук при мен. Маргаритките са чудесни!

— Не, не, ти ела. Тука един познат иска да ни повози с лодка.

Беше искала да извика това високо, но гласът й някак секна и приятелката й продължи да бере цветя. Робърта се навъси. Не знаеше какво да прави.

— Е, добре тогава — внезапно реши тя, изправи се и добави:

— Предполагам, че можем да отидем с лодката дотам, където е Грейс.

Клайд възкликна с възторг:

— Да, това е прекрасно! Разбира се. Хайде, качвайте се. Ще наберем първо от тия тук, а после, ако я няма, ще ви закарам по-близо до нея. Гледайте само да стъпите точно по средата, така ще запазим равновесие.

Беше се облегнал назад и гледаше нагоре към нея, а Робърта гледаше с неспокоен, но топъл поглед в очите му. Стори й се, че изведнъж се стопява от радост, обгърната в розова мъгла.

Тя протегна единия си крак.

— Няма ли съвсем никаква опасност?

— Разбира се, разбира се! — подчертано отговори Клайд. — Аз ще държа лодката стабилно. Само се хванете ей за онзи клон там и се дръжте здраво.

Той задържа лодката съвсем неподвижна, когато тя стъпи в нея. После, когато лекото кану се понаклони на една страна, девойката се отпусна със слаб вик на тапицираната седалка. За Клайд това прозвуча като вик на малко дете.

— Няма нищо — успокои я той. — Само седнете точно по средата. Няма да се преобърне. Ех, че смешна работа! Още не мога да разбера как стана. Знаете, тъкмо когато обикалях тоя нос, мислех си за вас… че може би бихте искали да дойдете на някакво такова място понякога. И ето че вие сте тук, и аз съм тук, и всичко стана ей тъй! — Той махна с ръка и щракна с пръсти.

А Робърта, смаяна от това признание, но и поизплашена от него, промълви:

— Така ли?

Дойде й наум, че и самата тя бе мислила за него.

— Да, и нещо повече — добави Клайд, — аз всъщност мислех за вас целия ден. Това е самата истина. Искаше ми се да мога да ви срещна някъде тая сутрин и да ви доведа тук.

— Какво разправяте, господин Грифитс. Нали знаете, че това не е вярно — възрази умолително Робърта, обзета от страх, че това неочаквано сближаване може прекалено бързо да приеме твърде интимен и сантиментален характер. То съвсем не й беше присърце, защото я беше страх от Клайд и от самата нея и затова сега го гледаше, като се мъчеше да си придаде малко студен и безразличен вид, но почти не й се удаде.

— И все пак това е самата истина — настоя Клайд.

— Е, аз също мисля, че е много красиво — призна Робърта. — Няколко пъти вече идвам тук. Заедно с приятелката ми.

Клайд пак изпадна във възторг. Тя се усмихваше сега и беше така чудесна!

— Сериозно? — възкликна той и й заразправя защо му харесва да идва тук и как се е учил тук да плува. — И само като си помисля как свих насам и ето, вие бяхте на брега, загледана в тия водни лилии! Не беше ли това странно? Малко остана да падна от лодката. Струва ми се, никога не съм ви виждал да изглеждате толкова хубава, както изглеждахте ей сега, застанала там.

— Ах, моля ви се, господин Грифитс — пак предпазливо замоли Робърта. — Не бива да ми говорите така. Ще ме е страх, че сте ужасен ласкател. Какво друго мога да мисля за вас, щом веднага започвате да ми говорите така?

Клайд пак я погледна безпомощно и тя се усмихна, защото си каза, че никога не е бил толкова хубав. Но какво ли щеше да си помисли, рече си тя, ако му признаеше, че тъкмо преди да се появи иззад този нос, тя също бе мислила за него и бе съжалявала, че не е с него вместо с Грейс. И как биха могли да седят и да си говорят, може би хванати за ръка. Той би могъл дори да я прегърне през кръста и тя можеше да му позволи. Щеше да е ужасно, както биха казали някои, и тя го знаеше. И по-добре е той никога да не го научи… никога! Такова нещо щеше да е твърде интимно, твърде безсрамно. И все пак беше си мислила за това. Но пък какво ли ще си рекат за нея и за него тези хора от Ликъргъс, ако случайно я видят как му позволява да я разхожда по езерото с това кану! Той — началник във фабриката, а тя — работничка в неговото отделение. Какво заключение ще си извадят! Може да се вдигне дори и скандал. Но нали Грейс Мар е с нея или скоро ще бъде. И тя ще може да й обясни… положително. Той си карал лодката и я познал, и защо да не й помогне да си набере малко лилии, щом е пожелал да го направи? Било е почти неизбежно сегашното им положение, нали?

Клайд вече беше извил своето кану така, че те се озоваха сред водните лилии. И без да се спре да говори, сложил греблото настрана, той се пресягаше, късаше ги и ги хвърляше с дългите им мокри стъбла в краката й, а тя седеше полуизлегната на седалката, отпуснала едната си ръка през борда във водата, както бе виждала да правят други момичета. За миг мислите й се успокоиха и взеха друга насока, повлияни от хубавата му глава и рамене, разрошената коса, която сега падаше на челото и очите му. Колко беше хубав!

XVI

Този следобед остави такива прекрасни спомени, че дни наред след това и двамата непрекъснато мислеха за него и се чудеха на романтичния прекрасен случай, който ги беше така сближил, макар и да смятаха, че не е много разумно за тях да имат по-близки отношения, отколкото на подчинена и началник.

След като си побъбриха няколко минути в лодката и Клайд й говори за красотата на лилиите и колко се радва, че може да й ги набере, те качиха приятелката й Грейс и накрая се върнаха на кея.

Когато слязоха пак на брега, и тя, и той доста се пообъркаха какво да правят по-нататък, понеже се изправиха пред въпроса дали да се върнат в Ликъргъс заедно. Според Робърта това нямаше да е много правилно и можеше да породи клюки. Той от своя страна мислеше за Гилбърт и за другите си познати. За неприятностите, които можеше да породи това. Какво щеше да каже Гилбърт, ако чуеше. Затова и двамата — и той, и тя, — както и Грейс, се двоумяха дали ще е разумно да се върнат заедно. Грижата за собственото й добро име, както и фактът, че Клайд не обръщаше никакво внимание на нея и тя го виждаше, ядосваха Грейс. Тогава Робърта, доловила това от държането й, рече:

— Как мислиш, няма ли да е по-добре да се сбогуваме?

В същия миг Робърта се помъчи да си представи как биха могли да се откопчат учтиво, без да обидят Клайд. Тя бе така очарована, че ако беше сама, щеше да предпочете да се върне в града с него. Но сега с Грейс и настроена така предпазливо, в никой случай! Трябва да измисли някакво извинение.

В същото време Клайд се чудеше как всъщност трябва да постъпи: да отиде в града заедно с тях и без да му мигне окото, да се изложи на опасността да го види някой, който би могъл да докладва новината на Гилбърт Грифитс, или да избегне всичко това под един или друг предлог. Обаче не можа да измисли такъв и тъкмо се канеше да се обърне и да ги придружи до трамвая, когато от балкона на павилиончето им се обади младият електротехник Шърлок, който живееше у Нютънови. Той беше с приятел, който имаше малка кола, и двамата се готвеха да се завърнат в града.

— Я, какъв късмет! — възкликна той. — Как сте, госпожице Олдън? Добър ден, госпожице Мар. Да не си тръгвате случайно и вие? Ако си тръгвате, можем да ви вземем с нас.

Чу го не само Робърта, но и Клайд. Тя веднага бе готова да каже, че понеже вече са позакъснели, а двете с Грейс трябвало да отидат на черква със семейство Нютън, за тях ще е по-удобно да се върнат с колата. Донякъде обаче се надяваше, че Шърлок ще покани и Клайд и той ще приеме. Но когато Шърлок го покани, Клайд незабавно отказа. Обясни, че искал да поостане тук още малко. И така на сбогуване в погледа на Робърта ясно се прочете благодарност и радост. Бяха прекарали толкова хубаво. А той на свой ред, въпреки че много се съмняваше доколко разумно е всичко това, се замисли колко жалко е, че двамата с Робърта не могат да останат тука насаме още няколко часа. И веднага след като те потеглиха, се завърна в града сам.

На сутринта желанието му да види Робърта пак бе по-остро от всеки друг път. И при все че общото помещение във фабриката не му даваше никаква възможност да прояви чувствата си, по бързите му възхитени и подкупващи усмивки, които осветяваха неговото лице и блестяха в очите, тя разбра, че възторгът му не е по-малък, а може да е и по-голям, отколкото предишната вечер. А тя от своя страна, макар и да усещаше, че я застрашава някакъв прелом и въпреки необходимостта да се поддържа някаква потайност, която не беше по вкуса й, не можеше да се сдържи да не му отговори с топли и съвсем покорни погледи. Цяло чудо — той да я хареса! Цяло чудо и тъй вълнуващо!

Клайд реши веднага, че ухажването му все още се приема с удоволствие. Реши също, че би могъл да рискува да й каже нещо, при положение че му се представи удобен случай. Така, след като чака цял час, когато видя работничките, които седяха от двете й страни, да стават, той се възползва от момента нехайно да се доближи и като вдигна една от току-що маркираните от нея яки, каза, сякаш говореше за работата:

— Много ми беше мъчно, че трябваше да се разделя с вас снощи. Бих искал да сме днес пак там, а не тук, само ние двамата. А вие?

Робърта се обърна с пълното съзнание, че сега е моментът да го насърчи или обезсърчи да я ухажва и занапред. В същото време й се стори, че ще й прилошее от желание да приеме вниманието му без оглед на всичките пораждащи се от това мъчнотии. Неговите очи! Неговата коса! Неговите ръце! И вместо да го отблъсне или смрази по някакъв начин, тя само го загледа, но с поглед твърде безсилен и разнежен, за да крие в себе си нещо по-малко от покорство и неувереност. Клайд разбра, че тя изпитва безнадеждно и безпомощно влечение към него, също както и той към нея. В същия миг реши да й каже нещо повече, когато може: да я попита къде биха могли да се видят насаме, без никой да им пречи, понеже като него тя явно нямаше никакво желание да бъде видяна. И той напълно ясно, по-остро от всеки друг път, осъзна, че предприема опасна крачка.

Клайд започна да греши в сметките си, да чувства, че когато тя е тъй близо до него, в никой случай не може да се съсредоточава върху различните си задължения. Беше твърде обаятелна, твърде завладяваща. Имаше нещо толкова топло, весело и приветливо у нея — струваше му се, че ако сполучи да я убеди да го обикне, ще бъде един от най-щастливите сред смъртните. Само да не беше това правило! Но въпреки че предишния ден на езерото беше почти решил, че положението му тук не е в никой случай така задоволително, както би могло да бъде, все пак с навлизането на Робърта в живота му, което сега му се виждаше напълно възможно, нямаше ли да е много по-приятно да остане във фабриката? Не би ли могъл поне засега да потърпи още малко безразличието на семейство Грифитс? Пък кой знае дали не биха се заинтересували от него като подходяща фигура за пред обществото, ако не върши нищо в разрез с желанията им? Но ето че той се опитва да направи точно това, което са му забранили! Каква беше все пак тази забрана, с която го беше обвързал Гилбърт? А ако успее да постигне някакво споразумение с Робърта, може би тя ще се вижда с него по някакъв потаен начин и така ще се избегне всякаква възможност да бъдат критикувани.

Ето така размишляваше Клайд, седнал на бюрото си или като се разхождаше из помещението. Защото сега умът му, въпреки всичките задължения, се занимаваше почти изключително с Робърта и той не можеше да мисли за нищо друго. Беше решил да й предложи да се срещнат за първи път, ако се съгласи, в една градинка малко по на запад от първото извънградско курортно селище на брега на Мохок. Но работничките седяха толкова близо една до друга, че през цялата сутрин не му се удаде случай да й заговори. Настъпи пладне, той слезе долу да обядва и се върна малко по-рано с надеждата да я намери някъде по-настрана, та да може да й пошепне, че иска да я види някъде. Но Робърта беше заобиколена от другите и така изтече и целият следобед, без да му се удаде подобен миг.

Обаче на излизане му дойде наум, че ако случайно я срещне сама някъде по улицата, ще се опита да й заговори. Защото тя искаше това — той го знаеше — независимо от всичко, което можеше да му каже в даден момент. И трябва да намери начин, който да изглежда така случаен, а следователно и невинен на самата нея, както и на другите. Но когато се разнесе свирката и Робърта напусна сградата, към нея се присъедини друго момиче и Клайд трябваше да измисли нещо друго.

Ала същата вечер, вместо да седи ей тъй в дома на госпожа Пейтън или да отиде на кино, както правеше често сега, или да обикаля някъде сам, за да уталожи своето раздразнение и самотност, реши да намери къщата на Робърта на Тейлър стрийт. Къщата не беше приятна, реши той, далече не толкова хубава, както къщата на госпожа Къпи или тази, където живееше сега. Беше твърде стара и кафява, кварталът — неугледен, макар и консервативен. Но светлината, която блещукаше в този ранен час в разните стаи, й придаваше приветлив и весел вид. Приятни бяха и няколкото дървета пред нея. Какво ли правеше сега Робърта? Какво й е пречило да го почака във фабриката? Защо не може да усети сега, че той е пред къщата, и да излезе? Изпита остро желание да я накара някак да почувства, че е тук, и да излезе. Но тя не излизаше. Нещо повече, забеляза господин Шърлок да се появява от къщата и да изчезва по посока на Централния булевард. А след това човек подир човек се заточиха от различните къщи към булеварда, което го накара да обиколи с бърз ход квартала, за да не го видят. И през цялото време често въздишаше, понеже вечерта беше тъй хубава и луната изгря в девет и половина и увисна тежка и жълта над върховете на комините. Той беше толкова самотен!

Но в десет луната засвети твърде ярко, а Робърта не се появяваше и Клайд реши да си върви. Не беше много умно да виси тука. Но понеже вечерта бе така прекрасна, не му се и мислеше за стаята у дома и вместо това мина няколко пъти нагоре и надолу по Уикейджи авеню, като се любуваше на чудесните къщи, между които и къщата на чичо му Самюъл. Сега всичките им обитатели бяха извън града, по летните си вили. Къщите бяха тъмни. И Сондра Финчли, и Бъртин Кранстън, и цялата тази компания — какво ли правеха те в такава вечер? Къде ли танцуваха? Накъде ли бързаха? Къде ли се любеха? Тъй трудно е да си беден, да нямаш пари и положение и да не можеш да живееш точно така, както искаш!

А сутринта, по-нетърпелив от друг път, той излезе от дома на госпожа Пейтън в шест и четиридесет и пет, обзет от желанието да намери някакъв начин да поднови ухажването на Робърта. Ето, тълпата фабрични работници се точеше на север по Централния булевард. И тя трябваше, разбира се, да се слее с нея към седем и десет. Но отиването му до фабриката беше безплодно. Защото, след като глътна чаша кафе в едно от ресторантчетата край пощата и измина цялото протежение на Централния булевард до фабриката, след което поспря в едно дюкянче за пури, за да види Робърта, ако случайно мине оттам сама, за награда я видя пак с Грейс Мар. Колко жалък, побъркан бе този свят — реши той веднага — и колко трудно бе в това нещастно градче човек да срещне някой друг насаме! Почти всеки познаваше останалите. Освен това Робърта знаеше, че той се мъчи да намери случай да й заговори. Защо тогава не върви сама? Достатъчно я беше гледал миналия ден в компания с други. И ето че тя пак върви с Грейс Мар и като че ли изглежда доволна. Какво я прихваща?

Когато пристигна във фабриката, беше много кисел. Но щом като видя Робърта да заема мястото си на работната маса и мило да му подхвърля „Добро утро“ с весела усмивка, той се почувства по-добре и реши, че не всичко е загубено.

Стана три часът следобед и всичко се одряма в следобедната жега от умората на продължителния непрекъснат труд сред блясъка на светлината, отразявана от реката пред сградата. Почукването на металическите печати върху десетки яки едновременно, което винаги едва се долавяше над бръмкането и рученето на шевните машини отвън, сега се чуваше още по-слабо. Някой запя песента, наречена „Влюбени“, и Руза Никофорич, Хода Петканас, Марта Бордалу, Анжелина Пити и Дина Шликт веднага я подхванаха. А Робърта, която през цялото време усещаше погледа на Клайд, както и неговото настроение, си мислеше кога ли ще се приближи да каже някоя дума за нещо. Защото искаше той да дойде, а поради думите, които бе пошепнал предишния ден, бе сигурна, че това ще стане скоро, защото нямаше да може да устои. Беше го прочела предишната вечер в погледа му. Но пък поради трудностите на това положение беше сигурна, че трябва да не му е много леко да измисли някакъв начин да й каже нещо. И все пак от време на време се радваше, защото имаше моменти, когато чувстваше, че има нужда от тази сигурност, която й създаваше присъствието на толкова много момичета.

И докато мислеше всичко това и маркираше на масата си наред с другите, Робърта изведнъж откри, че една връзка яки, които беше вече маркирала като номер шестнадесет, бяха не от този размер, а по-малки. Тя й хвърли бърз и неспокоен поглед и реши, че може да направи само едно нещо — да сложи връзката настрана и да чака забележка от някой надзирател, включително и от Клайд, или да я занесе още сега право на него, което всъщност бе по-хубаво, понеже така нямаше да я види никой надзирател преди него. Така постъпваха всички момичета, когато направеха някаква грешка. А се предполагаше всички обучени работнички сами да хващат подобни грешки.

И въпреки удобния претекст, колкото и да я блазнеше желанието й, тя се двоумеше, защото това би й наложило да отиде направо при Клайд и да му предостави търсената от него възможност. Но което беше още по-ужасно, то й предлагаше и възможността, търсена от самата нея. Тя се поколеба дали да опази Клайд като началник на отделението, дали да спази старите условности в държанието си, или да отстъпи пред новото и надделяващо желание и потискания копнеж да чуе Клайд да й говори… сетне се приближи и сложи връзките яки на писалището му. Но ръцете й трепереха. Лицето й бе пребледняло, в гърлото бе заседнала буца. Случи се така, че в този момент той напразно се мъчеше да пресметне изработеното от различните момичета по бележките, наредени пред него, и не можеше да направи нищо, понеже не мислеше за това, което вършеше. И ето че към него се наведе Робърта. Нервите му се опънаха, гърлото и устните пресъхнаха — ето, пред него беше желаният случай! А доколкото можеше да види, Робърта почти се задушаваше от напрежението, на което бе подложила нервите и сърцето си със своята дързост и опит да измами сама себе си.

— Станала е дрешка — искаше да каже „грешка“ — ей с тая връзка — заговори тя. — Не я забелязах, докато не ги маркирах почти всичките. Те са петнайсет и половина, пък аз ги маркирах почти всички шестнайсет. Съжалявам.

Клайд забеляза, че при тези думи тя се мъчеше да се поусмихне и да си даде спокоен вид, но бузите й бяха съвсем пребледнели, а ръцете, особено тази, в която държеше връзката яки, трепереха. И в същия миг разбра, че макар при него да я бяха довели дисциплината и чувството за ред, все пак в това се криеше и нещо повече. По един слаб, плах и все пак движен от обич начин тя го ухажваше, предоставяше случая, който търсеше, и искаше той да се възползва от него. А той, объркан и развълнуван от внезапното й появяване в първия момент, се окуражи и престраши до своеобразна дързост и галантност, каквито не беше изпитвал досега спрямо нея. Тя се стремеше към него — това беше ясно. Харесваше го и се показа достатъчно находчива да създаде случай, който му даваше възможност да й заговори. Чудесно! Колко мила е дързостта й!

— А, няма значение — каза Клайд с престорена смелост и решителност, които му липсваха дори и сега пред нея. — Просто ще ги пратя долу в пералнята, а после ще видим дали не можем да ги маркираме наново. Всъщност това не е наша грешка.

Той й се усмихна най-топло и тя посрещна погледа му също с потисната усмивка, но веднага се обърна, от страх, че е показала твърде ясно кое я е накарало да дойде при него.

— Не си отивайте — побърза да добави Клайд. — Искам да ви попитам нещо. Още от неделя търся случай да поговорим. Искам да се видя с вас някъде, нали нямате нищо против? Тук има правило, според което никой началник на отделение не може да има нищо общо със своя работничка… искам да кажа, извън фабриката. Но въпреки това искам да се видя с вас, какво ще кажете? Знаете ли — той се усмихна мило и подкупващо в очите й. — Аз съм просто луд по вас, откакто дойдохте да работите тук, а неделята направи всичко още по-лошо. Сега няма да допусна някакво си там правило да стане за нас пречка, стига да имам възможност. А вие?

— Ох, не знам дали мога да направя такова нещо — отговори Робърта, която, успяла да достигне каквото е желала, сега изпадаше в ужас пред собствената си дързост. Тя се заоглежда неспокойно, с чувството, че очите на всички в стаята са устремени към нея. — Аз живея при господин и госпожа Нютън, сестрата и зетя на приятелката ми, разбирате, а те са много строги. Не е, както щеше да е, ако… — Искаше й се да добави: „Ако си бях у дома“, но Клайд я прекъсна:

— О, моля ви се, не ми казвайте „не“, нали няма да кажете? Моля ви се! Искам да ви видя. Не искам да ви причиня никакви неприятности, там е работата. Иначе с удоволствие щях да се отбия при вас в квартирата. Нали ме разбирате?

— Ах, не, недейте прави такова нещо — предупреди го Робърта. — Поне засега. — Беше тъй объркана и съвсем несъзнателно даваше на Клайд да разбере, че се надява да я посети някога по-нататък.

— Добре — усмихна се Клайд, който схващаше, че тя донякъде отстъпва. — Бихме могли само да се поразходим на края на някоя улица… тая, където живеете, ако желаете. Там няма къщи. Или пък в тая градинка… „Мохок“ малко на запад от „Страната на мечтите“, като вървите по улица Мохок. Точно до реката. Бихте могли да дойдете там. Аз ще ви посрещна на спирката. Съгласна ли сте?

— О, мисля, че ще ме е страх… да отида така далече, искам да кажа. Никога не съм правила такива неща. — Тя имаше толкова невинен и откровен вид, когато каза това, толкова беше сладка, че Клайд изпадна във възторг. И като си помислеше само, че й назначава тайна среща! — Знаете, тук ме е страх да отида сама, кажи-речи, където и да било. Казват, че хората така одумват, а все някой може да ме види. Но…

— Да, „но“ какво?

— Страх ме е. Не мислите ли, че се задържах прекалено дълго тук, при писалището ви?

Гласът й направо секна, когато каза това. Клайд си даде сметка, че наистина си приказват твърде открито, макар в това и да нямаше нищо особено необичайно, и заговори бързо и убедително:

— Добре тогава, какво ще кажете за края на улицата, където живеете! Не бихте ли дошли там за малко довечера… да кажем, за половин час, а?

— Ах, тая вечер не бих могла… Смятам… да не е толкова скоро. Ще трябва да си помисля първо, нали знаете. Искам да кажа, да наредя. Но някой друг ден.

Беше така възбудена и разтревожена от това голямо приключение, че изражението й, както понякога ставаше с изражението на Клайд, се промени от полуусмихнато в полунавъсено, без тя да схване, че то се подлага на тези промени.

— Добре тогава, какво ще кажете за сряда вечер в осем и половина или девет? Не бихте ли могли да дойдете? Моля ви се!

Робърта се замисли, толкова сладка и неспокойна. Клайд бе безкрайно очарован от държанието й в момента, защото тя се озърташе със съзнанието (или поне така изглеждаше), че я наблюдават и че се е забавила при него прекалено дълго за един първи разговор.

— Струва ми се, че ще е по-добре да се върна да работя — рече девойката, без да му даде някакъв отговор.

— Една минутка! — замоли се Клайд. — Не сме се разбрали за часа в сряда. Ще дойдете ли да се видим? Нека да е в девет или осем и половина, или когато вие искате. Ще дойдете ли?

— Добре, в такъв случай, да кажем, в осем и половина или между осем и половина и девет, ако мога. Съгласен ли сте така? Ще дойда, ако мога, разбирате ли, пък ако нещо се случи, ще ви обясня на другата сутрин, нали?

Тя се изчерви, след това се огледа още веднъж с глупав, замаян поглед и забърза обратно към работната си маса, цялата изтръпнала от глава до крака, с такъв виновен вид, сякаш са я заловили на място при извършването на някакво ужасно престъпление.

А Клайд на писалището си малко оставаше да се задави от възбуждение. Какво чудо! Тя се съгласи; той говори с нея по такъв начин, тя се реши да му определи среща, и то тук, в Ликъргъс, където той е така известен! Замайващо!

Робърта от своя страна мислеше колко чудесно ще бъде да се разхожда и да говори с него на лунна светлина, да усеща неговата притиснала се ръка и да слуша мекия му, приятен глас.

XVII

Беше се стъмнило съвсем, когато Робърта излезе крадешком в сряда вечер, за да се срещне с Клайд. Но с какви угризения и размишления заради готовността, с която се беше съгласила да го направи! Защото за нея беше не само трудно да превъзмогне вътрешните си душевни скрупули, но и да надделее всичките тревоги във връзка с баналната религиозна и тесногръда атмосфера, в която беше затънала при семейство Нютън. Защото, откакто беше дошла тук, никъде почти не беше ходила без Грейс Мар. Освен това точно в този случай — нещо, което беше забравила, когато говори с Клайд — беше се уговорила да отиде със съпрузите Нютън и Грейс в Баптистката черква, където след редовното за сряда молитвено събрание щеше да има забава с игри, сладкиши, чай и сладолед.

Ето защо много се тревожеше и не знаеше какво да направи, докато не се сети, че преди един-два дена господин Лигет, забелязал колко бързо и сръчно работи, беше и подхвърлил, че винаги, когато пожелае да научи някоя от операциите по шиенето на яките, което ставаше в съседното помещение, щял да накара госпожа Брейли да се позанимае с нея и да й покаже. И сега, понеже поканата на Клайд и тази забава в черквата съвпадаха в една и съща вечер, Робърта реши да каже, че госпожа Брейли я вика у дома си. Само че, както реши още, щеше да изчака и едва в сряда преди вечеря да каже, че госпожа Брейли я е поканила да отиде у нея. Тогава ще може да се види с Клайд. А докато съпрузите Нютън и Грейс се върнат от черквата, ще може вече да си е вкъщи. Ах, колко ли хубаво ще бъде той да й говори: да й каже пак, както го беше казал в лодката, че никога не е виждал по-хубаво момиче от нея, когато стоеше на брега и гледаше водните лилии. Много, много мисли — смътни, ужасни, картинни — минаваха през ума й: как и къде биха могли да ходят… да бъдат заедно… да прекарват времето си… отсега нататък, само ако сполучи да го спечели за приятел, без да причини нищо лошо на себе си или него. Ако се наложи — реши тя сега, — може да напусне фабриката и да си намери работа някъде другаде, та да освободи Клайд от всякаква отговорност по отношение на дружбата с нея.

Имаше обаче друга мисловна, както и емоционална фаза в цялата работа и тя беше свързана с дрехите. Защото след идването си в Ликъргъс Робърта беше разбрала, че по-интелигентните момичета тук се обличат по-добре от момичетата в Билц и Трипетс Милз. Същевременно тя пращаше значителна част от спечеленото на майка си — сума, която, ако задържаше, щеше да е достатъчна, за да се облече извънредно добре, както си даваше сметка. Но сега, след като Клайд я бе завладял до такава степен, тя се разтревожи за външния си вид и вечерта след разговора си с него във фабриката прегледа малкия си гардероб и се установи на мека синя шапка, която Клайд още не беше виждал, заедно с карирана в синьо и бяло фланелена пола и бели платнени обувки, купени предишното лято в Билд. Беше намислила да почака, докато семейство Нютън и Грейс тръгнат на черква, а след това бързо да се облече и излезе.

В осем и половина, когато вече се бе окончателно свечерило, тя се запъти на изток по Тейлър стрийт и Централния булевард, а после по обиколен път се върна пак на запад до мястото на срещата. И Клайд бе вече там. Облегнал се на стара дървена ограда около неголяма царевична нива, той гледаше назад към интересния градец с блеснали през дърветата светлини в толкова много домове. Въздухът бе напоен с тежки ухания — смесения дъх на много треви и цветя. Лек ветрец раздвижваше дългите мечове на царевицата зад гърба му, листака на дърветата над главата му. И имаше звезди — Голямата мечка и Малката мечка, и Млечният път — небесните явления, които отдавна познаваше от майка си.

А Клайд си мислеше колко различно бе положението му тук от положението в Канзас сити. Там е бил толкова плах по отношение на Хортензия Бригз или всъщност на кое да е момиче — не се е решавал да каже почти нито дума на никое от тях. Докато тук, а особено откакто му бе поверено маркировъчното отделение, като че ли бе осъзнал факта, че е много по-привлекателен, отколкото беше предполагал някога преди. Също, че се харесва на момичетата и не го е чак толкова страх от тях. Очите на самата Робърта бяха му показали същия ден голямото й влечение към него. Тя беше неговото момиче. И когато дойдеше, щеше да я прегърне и целуне. И тя нямаше да може да се съпротиви.

Клайд стоеше, слушаше, мечтаеше, наблюдаваше и шумоленето на царевицата зад гърба му събуждаше у него някакъв стар спомен, когато я видя да идва. Докарана и жива, тя все пак изглеждаше неспокойна, спря в края на улицата и се заоглежда като уплашено и предпазливо зверче. Клайд веднага забърза към нея и тихичко се обади:

— Здравейте. Божичко, колко добре сторихте, че дойдохте! Имахте ли някакви спънки?

Мислеше си колко по-приятна е тя и от Хортензия Бригз, и от Рита Дикърмън — едната такава сметкаджийка, другата така разпуснато чувствена и непридирчива.

— Имала ли съм някакви спънки? Да знаете какви!

И Робърта веднага се впусна в подробен и живописен разказ не само за грешката по отношение на черкуването на съпрузите Нютън и нейния ангажимент с тях, но и за упоритото решение на Грейс Мар да не ходи на черковната забава без нея и как е трябвало да съчинява, о, толкова ужасно, за ходенето й у госпожа Брейли, за да се учи да шие — това ново споразумение между Лигет и Робърта, за което Клайд не беше чул досега нито дума и което много го заинтригува, защото веднага събуди у него подозрението, че Лигет може да има намерението да я премести от неговото отделение. Той продължи да я разпитва по този въпрос, преди да й позволи да продължи разказа си, и Робърта забеляза заинтересоваността му, която й достави голямо удоволствие.

— Но знаете, аз не мога да остана много дълго — побърза мило да му съобщи тя при първия удобен случай, когато Клайд я хвана под ръка и сви към реката, на север, където — така далече — нямаше жива душа. — Забавите на Баптистката черква никога не продължават по-късно от десет и половина или единайсет и те скоро ще се върнат! Така че трябва да се постарая да съм си у дома преди тях.

След това тя изрази много основания, поради които би било неразумно от нейна страна да не се е прибрала след десет — причини, които го ядосваха, но въпреки това убеждаваха с разсъдливостта си.

Беше се надявал да прекара с нея по-дълго. Но като виждаше, че времето е твърде кратко, у него се разпали още повече желанието за по-голяма близост с нея и той започна да й прави комплименти за хубавата й шапка и наметка и колко много й приличали. Изведнъж се опита да я прегърне през кръста, но сметнала, че той действа твърде припряно, тя отстрани ръката му или се помъчи да я отстрани, като го убеждаваше с най-нежен, най-умолителен тон:

— Не, не, това не е хубаво, нали? Не можете ли само да ме държите под ръка или да ме оставите аз да ви хвана?

Но той забеляза, че щом го убеди да не я държи през кръста, тя го хвана под ръка и се притисна, гальовно се гушна до него и нагоди крачките си към неговите. В този миг той си мислеше колко естествено и непресторено се държи тя сега, след като ледът между тях се е строшил.

И как продължи да бъбри! Харесвала Ликъргъс, само че й се струвал най-религиозният град, който някога е виждала — много по-лош от Билц или Трипетс Милз в това отношение. А след това се залови да обяснява на Клайд какво представляват Билц и Трипетс Милз… и бащиният й дом, но много накратко, защото не й се говорело за това. Сетне заговори пак за съпрузите Нютън и Грейс Мар и как следили всяка нейна стъпка. Докато тя приказваше, Клайд си мислеше колко различна е от Хортензия Бригз или Рита, или от всяко друго момиче, което е някога познавал — толкова по-простодушна и доверчива… в никой случай не такава отпусната като Рита, нито толкова безочлива, суетна или претенциозна, каквато беше Хортензия, но хубава като тях и много по-сладка. Неволно си мислеше колко по-сладка би била, ако беше облечена по-елегантно. После пък се чудеше какво ли би си помислила за него и държането му с Хортензия, ако можеше да го съпостави с държането му спрямо нея сега.

— Знаете ли — каза й той при първия представил му се случай, — мъчил съм се да ви заговоря още от самото ви идване във фабриката, но виждате как всички там дебнат. Те са непоносими! Казаха ми, когато постъпих, че не бива да проявявам интерес към никое момиче, което работи във фабриката, и аз се мъчех да спазя това правило. Но просто не можах да се наложа на себе си, пък и как ли бих могъл? — Той нежно стисна ръката й над лакътя, после изведнъж спря, освободи си ръката и я прегърна. — Знаете, Робърта, луд съм по вас. Наистина съм луд. Струва ми се, че няма по-мило, по-сладко момиче. Кажете, нали не ми се сърдите за тези думи? Откакто вие се мярнахте тук, кажи-речи, не мога да спя. Имате такива хубави очи и коса! Тая вечер изглеждате чудно хубава… прекрасна. Ах, Робърта! — Ненадейно той притисна лицето й между двете си длани и я целуна, преди тя да може да се дръпне. След като направи това, притегли я към себе си; тя се противеше, макар почти да нямаше сили да устои. Защото и на нея й се искаше да го прегърне или да се остави той да я притисне здраво и това общо желание на двама им я озадачи и разтревожи! Беше ужасно! Какво ли щяха да си помислят хората… ако се научеха? Тя е лошо момиче наистина и все пак искаше да бъде така… близо до него… сега, както никога преди.

— Ах, не бива, господин Грифитс — замоли се тя. — Наистина не бива, вие знаете. Моля ви се. Някой може да ни види. Струва ми се, че чувам някой да идва. Хайде, моля ви се! — Тя се заозърта, явно уплашена, а Клайд възторжено се изсмя. Животът най-сетне му беше поднесъл възхитителна възлюбена. — Никога не съм правила такова нещо, знаете — продължаваше Робърта. — Честна дума, не съм! Моля ви се! Само защото ми казахте…

Клайд само я притискаше силно до себе си, без да каже нещо в отговор, съвсем доближил бледото си лице и гладните си тъмни очи до нейните. Той я целуваше наново и наново въпреки протестите й и малката й уста, брадичка и бузи му се виждаха невъобразимо прекрасни… твърде неотразими… След това зашепна умолително, понеже беше твърде разнежен, за да говори енергично:

— О, Робърта, скъпа, кажи ми, че ме обичаш. Моля ти се, кажи! Зная, че ме обичаш, Робърта. Чувствам го. Моля ти се, кажи ми го сега. Луд съм по теб. Имаме толкова малко време.

Той я зацелува пак по бузите и устата и внезапно усети тя да се отпуска. Девойката стоеше съвсем неподвижна, без да се противи, в прегръдките му. Клайд чувстваше, че се извършва някакво чудо, но не можеше да разбере какво. Съвсем неочаквано усети сълзи по лицето й, главата й клюмна на рамото му и след това я чу да казва:

— Да, да, да. Обичам те. Обичам те, обичам те!

В гласа й прозвуча ридание — дали от мъка, дали от възторг — и Клайд го чу. Честността и прямотата й така го трогнаха, че и неговите очи се насълзиха.

— Всичко е наред, Робърта. Всичко е наред. Моля ти се, не плачи. О, ти си тъй сладка за мен, Робърта! Наистина, наистина, Робърта.

Той вдигна очи и пред него, на изток, над ниските покриви на града се показваше съвсем тъничката, съвършено жълта най-горна извивка на изгряващата юлска луна. И в момента му се стори, сякаш животът му е дал всичко… всичко… което би могъл да поиска от него.

XVIII

Връхната точка на тази среща, както разбраха и Клайд, и Робърта, бе само прелюдия на цяла редица свиждания и възторзи, които щяха да продължат неопределено време. Те бяха открили любовта. Бяха блажено щастливи, каквито и проблеми да възникваха за осъществяването й в настоящия момент. Но как, по какъв начин можеха да продължат връзката си сега, беше друг въпрос. Защото за всякакво нормално общуване, доколкото това се отнасяше до Клайд, й пречеше не само обвързаността със съпрузите Нютън, но и самата Грейс Мар, която представляваше друг труден проблем. Тя беше много по-скована от Робърта не само поради непривлекателната си външност, но и поради тесногръдите социални и верски възгледи, наложени й от първите години на обучението и домашното възпитание. Въпреки това и на нея й се искаше да се весели и да бъде свободна. И Грейс си представяше, че в Робърта, която бе весела и обичаше от време на време да се хвали, но все пак не нарушаваше границите на условностите, сдържащи самата нея, вижда сравнително по-свободно момиче. И затова не се отделяше от нея, което за Робърта бе малко отегчително. Грейс си въобразяваше, че двете могат да си разменят мисли, шеги и признания във връзка с любовния живот и личните им мечти, без да напакостят една на друга. И досега това бе единствената й утеха в иначе сивото всекидневие.

Но Робърта, преди още да се появи в живота й Клайд, не искаше тази близост. Тя й додяваше. А сетне у нея се изработи някаква задръжка пред Грейс по отношение на всичко, което засягаше Клайд. Защото не само знаеше, че Грейс би въстанала против това нейно внезапно отстъпничество, но и поради това, че не й се искаше сама за себе си да анализира обладалите я внезапно и обърнали всичко наопаки чувства. След като го срещна и веднага залюби, Робърта не смееше да помисли докъде би си позволила да стигне в отношенията си с него. Не бяха ли подобни връзки между висшата и низшата класа забранени тук? Знаеше, че е така, Затова не й се щеше да говори за него изобщо.

Ето защо в понеделник вечер, веднага след неделята, прекарана на езерото, когато Грейс, много весело и фамилиарно я попита за Клайд, Робърта тозчас реши да не показва, че се интересува от него чак толкова, колкото Грейс вероятно си бе въобразила. Затова не каза почти нищо повече, освен че е бил много любезен с нея и питал за Грейс — забележка, която накара приятелката й да я изгледа под око и да се запита дали Робърта наистина й разправя всичко, което е станало после.

— Той се държа толкова любезно, че вече си помислих да не е хлътнал по теб.

— Ех, че глупости! — отговори Робърта лукаво и малко разтревожено. — Че той не би ме и погледнал. Освен това в предприятието има правило, което не му позволява да ме ухажва, докато работя във фабриката.

Последните думи повече от всичко друго помогнаха да се успокоят съмненията на Грейс по отношение на Клайд и Робърта, защото с простата нагласа на ума си надали би си позволила да допусне, че някой може да наруши правилата на предприятието. И все пак Робърта се безпокоеше да не би Грейс да я свърже с Клайд в мислите си по някакъв таен начин и реши да бъде двойно по-предпазлива по отношение на Клайд — да се показва по-отчуждена от него, отколкото бе.

Но всичко това предхождаше тревогите и трудностите, и страховете, които нямаха нищо общо с всичко станало дотогава, а възникнаха от мъчнотиите, появили се непосредствено след срещата им. Защото след като веднъж се бяха разбрали с Клайд за взаимните си чувства, тя не виждаше как би могла да се среща с него освен по този много потаен начин, пък и така твърде рядко и без да може да каже със сигурност кога ще й се удаде случай за следваща среща.

— Виждаш ли, работата стои така — обясняваше тя на Клайд, когато след няколко вечери бе сполучила да се отскубне за един час и двамата се бяха запътили от края на Тейлър стрийт надолу към Мохок, където се простираха открити поля, свършващи на ниския бряг над хубавата река. — Съпрузите Нютън почти никъде не отиват, без да поканят и мен. А дори и да не ме канеха, Грейс не би отишла никъде без мен. Понеже толкова много ходехме заедно в Трипетс Милз, тя ме чувства така, сякаш съм член от семейството. Сега всичко се промени, но аз не виждам как ще мога скоро да се освободя от това положение. Не знам какво да кажа: къде отивам и с кого.

— Ясно — отговори той нежно и гальовно. — Всичко това е съвсем вярно. Но как ще ни помогне на нас сега? Нима можеш да се задоволиш само да те гледам във фабриката, а?

Той я гледаше тъй сериозно, с такъв копнеж, че Робърта се трогна и от съчувствие добави, за да поразсее мъката му:

— Не, съвсем не мога да се задоволя с това, скъпи. Ти знаеш, че не мога. Но какво да правя? — Тя сложи умолително меката си ръка върху една от слабите източени и нервни ръце на Клайд.

— Но знаеш ли какво ще ти кажа — продължи тя, след като се позамисли. — Аз имам сестра, която живее в Хоумър, щата Ню Йорк. Това е към трийсет и пет мили на север оттук. Бих могла да кажа някоя събота следобед или неделя, че отивам там. Тя все ми пише да отида, но не бях помисляла за това преди. А бих могла да отида… тоест… бих могла…

— Да, защо да не го направиш? — възкликна Клайд с оживление. — Чудесно! Прекрасна идея!

— Чакай да видя — продължи Робърта, без да обърне внимание на неговото възклицание. — Ако съм запомнила правилно, трябва първо да отида във Фонда и там да сменя. Но оттука бих могла да тръгна кога да е с трамвай, а от Фонда нататък има само два влака на ден; единият в два часа, а другият в седем в събота. Така бих могла да тръгна оттука кога да е преди два, нали, а после, ако не успея да хвана влака в два, ще бъде съвсем добре, нали? Бих могла да продължа в седем. А ти би могъл да си там или да ме срещнеш по пътя, така че никой да не ни види. После аз бих могла да си продължа, а ти да се върнеш. Бих могла да уредя това с Агнес, сигурна съм. Трябва само да й пиша.

— Ами цялото време отсега дотогава? — попита той недоволно. — Дотогава има много дни, не смяташ ли?

— Е, ще трябва да видя какво мога да измисля, но не съм сигурна, че ще успея, скъпи. Ще трябва да видя. Пък и ти помисли. Но сега трябва да се връщам — добави тя неспокойно. С тези думи девойката веднага стана, което накара и Клайд да се изправи, да си погледне часовника и да открие, че е вече близо десет.

— И какво ще правим! — продължи той настойчиво. — Защо да не кажеш идущата неделя, че отиваш в някоя друга черква, а вместо това да се срещнеш някъде с мен? Трябва ли винаги всичко да знаят?

Веднага Клайд забеляза лицето на Робърта леко да се помрачава, понеже с това посягаше на нещо, което все още бе твърде близко свързано с ранната й младост и с убежденията й, за да се реши да го наруши.

— Хм, не — отговори тя съвсем сериозно, — не бих искала да направя такова нещо. Би ми било много криво. Пък и би било грешно да се постъпи така.

В същия миг Клайд долови, че стъпва на опасна почва, и оттегли предложението си, понеже не искаше да я обиди или уплаши с нещо:

— Е, добре. Както ти кажеш. Рекох го само защото ти като че ли не можеш да измислиш никакъв друг начин.

— Не, не скъпи — пак се замоли тя нежно, понеже забеляза, че го е страх да не се е засегнала. — Няма значение, само че не бих искала да направя такова нещо. Не бих могла.

Клайд поклати глава. Спомен за собствените му младежки задръжки събуди у него чувството, че може да не е бил прав да й направи такова предложение.

Те се запътиха обратно към Тейлър стрийт, без да могат и двамата да намерят някакво определено решение, освен предполагаемото отиване във Фонда. Вместо това, след като я целуна безброй пъти, тъкмо преди да я пусне да си върви, най-доброто, което можа да й предложи, бе и двамата да се помъчат да измислят някакъв начин да се видят, ако могат, по-рано. А тя, след като обви за миг врата му с двете си ръце, затича по Тейлър стрийт и дребната й фигурка се отдалечи в лунната светлина.

Обаче с изключение на още една вечерна среща, станала възможна благодарение на измисленото от Робърта второ отиване при госпожа Брейли, те не можаха да се видят до следващата събота, когато Робърта тръгна за Фонда. А Клайд, като узна точния час, взе предния трамвай и се присъедини към Робърта още на първата спирка. Оттогава до вечерта, когато в седем часа тя трябваше да се качи на влака, двамата бяха неизказано щастливи заедно, бродейки из околностите на сравнително непознатото за двамата градче.

Защото няколко мили преди Фонда видяха увеселителен парк, наречен „Звезден блясък“, където освен няколко панаирджийски развлечения, като кръг от люлки-самолети, виенско колело, въртележка, стара мелница и дансинг, имаше и езерце с лодки. Беше своеобразно идилично кътче с малка раковина за оркестър на островче почти по средата на езерото и унила мечка, затворена в клетка на брега. Откакто беше дошла в Ликъргъс, Робърта не си беше позволила да посети никой от по-простичките курорти наоколо, които доста приличаха на този, само че бяха много по-шумни. Щом го видяха, и двамата възкликнаха: „Я виж!“ и Клайд веднага добави:

— Хайде да слезем тук, искаш ли, а? Какво ще кажеш? Без друго сме вече почти във Фонда. А тук можем да прекараме по-весело.

Те веднага слязоха. След като остави куфарчето й на гардероб, Клайд я заведе първо където продаваха кренвирши. След това, понеже въртележката работеше с пълна пара, Робърта трябваше непременно да се повърти с него. Те се качиха в най-добро настроение: Клайд я настани на една зебра, застана до нея, за да я придържа с ръка през кръста, и двамата се мъчеха да се хванат за пиринчената халка. И колкото банално, просто и безвкусно да беше всичко това, самият факт, че той можеше да посвети цялото си внимание на нея, а тя на него, без някой да ги види, беше достатъчен да накара двамата да изпаднат в някакъв възторг, който съвсем не съответстваше на блудкавата, евтина обстановка. Те правеха обиколка след обиколка на това шумно, скърцащо приспособление и пред тях се мяркаха ту неколцина други свободни търсачи на развлечения, които се возеха с лодки по езерото, ту други, които летяха в кръг в недодяланите зелени и бели люлки-самолети или се въртяха нагоре, а сетне надолу и увисналите кабинки на виенското колело.

Двамата гледаха гората и небето отвъд езерото, зяпачите и мечтателно и унесено танцуващите на дансинга и изведнъж Клайд попита:

— Нали танцуваш, Робърта?

— Аз ли? Не, не танцувам — отговори тя малко натъжена, защото в същия миг беше загледала с доста мъка щастливите двойки и си беше помислила колко жалко е, че никога не са й позволявали да танцува. Може да не е много благонравно и добродетелно (нейната църква твърдеше, че не е), но все пак сега, след като бяха вече тук и така влюбени, другите изглеждаха толкова весели и щастливи — тази пъстра смесица от цветове, която кръжеше и кръжеше в зелено-кафявата рамка… тя не й се виждаше тъй неблагонравна сега. Защо пък да не бива да танцуват? Момичетата като нея и момчетата като Клайд? По-малките й брат и сестра въпреки възгледите на родителите им вече заявяваха, че ще се научат да танцуват, щом им се представи удобен случай.

— Ах, колко жалко! — възкликна Клайд, като си мислеше колко възхитително би било да държи Робърта в обятията си. — Щеше да е толкова приятно, ако ти танцуваше. Стига да искаш, мога да те науча само за няколко минути.

— Не знам какво би излязло — отговори тя неуверено, но по очите й личеше, че неговото предложение й харесва. — Не ме бива много-много за такива неща. Пък и знаеш, танцуването не се смята за особено нравствено нещо по нашите места. А и моята църква не го одобрява. Знам, че и родителите ми не биха искали аз да танцувам.

— Хайде де! — весело и глуповато възрази Клайд. — Това са празни работи, Робърта. Че всички танцуват в днешно време, почти всички. Как можеш да мислиш, че в това има нещо лошо?

— О, зная — отговори Робърта с малко странен, неестествен тон, — може би в кръга на твоите приятели да се танцува. Зная, че повечето от фабричните работнички танцуват, разбира се. Предполагам, че за хора, които имат пари и положение, всичко е позволено. Но за момиче като мен не е така. Не вярвам и твоите родители да са били толкова строги, колкото моите.

— Не са били, а? — изсмя се Клайд, който не пропусна да си вземе бележка за „кръга на твоите приятели“ и „хора, които имат пари и положение“. — Да, това е всичко, което знаеш за тях — продължи той. — Те бяха строги като твоите, пък и по-строги, готов съм да се обзаложа. Но аз танцувах въпреки това. Че в това няма нищо лошо, Робърта. Ела, ела да те науча. То е чудесно, повярвай ми. Няма ли да дойдеш, скъпа?

Той я прихвана през кръста и я погледна право в очите и тя наполовина отстъпи, съвсем омекнала от копнеж по него.

Тъкмо тогава въртележката спря и без всякакво намерение и уговорка, като че ли инстинктивно, двамата се запътиха към павилиона, където танцуващите — не много на брой, но ненаситни — неспирно кръжаха на площадката. Доста голям оркестър свиреше фокстроти и уанстепи. На входа (целият дансинг бе заграден) седеше хубавичка касиерка и даваше билети — по десет цента на двойка за всеки танц. Но пъстротата, музиката и движенията на танцуващите, които се плъзгаха ритмично, съвсем завладяха Клайд и Робърта.

Оркестърът спря и двойките заизлизаха навън. Но щом дансингът се опразни, касиерката започна да продава петцентови входни билетчета за новия танц.

— Не вярвам, че ще мога — замоли се Робърта, когато Клайд я поведе към касата. — Страх ме е, че може да съм много тромава. Никога не съм танцувала, нали знаеш?

— Ти тромава, Робърта! — възкликна той. — Какви ги разправяш? Ами че ти си тъй грациозна и тъй хубава! Ще видиш. Ти ще станеш чудесна танцьорка.

Беше вече платил входа и двамата се озоваха вътре.

Обладан от самонадеяност, вдъхната му почти изцяло от увереността на Робърта, че той принадлежи към цвета на ликъргъското висше общество и притежава средства и положение, Клайд я отведе в един ъгъл и веднага започна да й показва съответните стъпки. Те не бяха трудни и със своята вродена грация и жар тя лесно ги схвана. Щом оркестърът засвири и той я притегли до себе си, Робърта налучка без затруднение движенията и стъпките и двамата се заплъзгаха ритмично. Възхитително бе да чувства, че Клайд я държи в прегръдките си и я води ту насам, ту натам и — което така я увличаше — че чудесният ритъм на неговото тяло съвпада с ритъма на нейното.

— Любима моя! — пошепна той. — Каква чудесна малка танцьорка си ти. Ето че вече го схвана. Няма друго момиче като теб. Просто не мога да повярвам!

Те обиколиха дансинга още веднъж, после трети път, преди да спре музиката, а когато тя спря, Робърта се топеше от чувство на блаженство, каквото не бе изпитвала никога преди. Само като си помислеше, че е танцувала! И беше тъй чудесно! И то с Клайд! Той беше така строен, грациозен, положително най-хубавият от всички млади мъже на дансинга — мислеше си тя. А Клайд, на свой ред, си мислеше, че никога не е познавал момиче, по-сладко от Робърта. Тя беше тъй весела, обаятелна и податлива. Не се опитваше да измъкне нещо от него. А колкото за Сондра Финчли, е, тя не му беше обърнала внимание и щеше да е по-добре да не мисли повече за нея… но дори и тук, в присъствието на Робърта, не можеше да я забрави съвсем.

В пет и половина, когато оркестърът замлъкна поради липса на клиентела и на входа закачиха табелка „Следващият концерт в 7.30“, те още танцуваха. След това отидоха да пият разхладително питие със сладолед, после нещо да хапнат и времето мина тъй бързо, че сетне стана нужда да вземат веднага трамвая за гарата във Фонда.

Докато стигнат последната спирка, и Клайд, и Робърта се занимаваха само с въпроса какво ще правят на другия ден. Защото Робърта щеше да се върне следобеда и ако можеше да нареди да тръгне от сестра си малко по-рано, той би могъл да дойде от Ликъргъс да я посрещне. Биха могли да прекарат във Фонда поне до единадесет, когато пристигаше последният влак от Хоумър. А ако тя заявеше, че си е дошла с него, и при положение че в трамвая за Ликъргъс няма никакъв познат, биха могли да се приберат заедно.

Така се разбраха, така и направиха. Те бродиха по крайните улички на този град, приказваха и крояха и Робърта поразправи на Клайд, макар и не много, за живота си у дома, в Билц.

Но големият въпрос, като изключим взаимната им любов и непосредствената й проява в целувки и прегръдки, бе как и къде биха могли да се виждат занапред. Трябваше да намерят някакъв изход, само че всъщност, както разбра Робърта, тя трябваше да бъде тази, която да намери изхода, и то по-скоро. Защото, макар и да беше явно много нетърпелив и гореше от желание да бъде с нея колкото може повече, все пак Клайд като че ли не можеше да направи някакво предложение — приемливо предложение.

Но това, както го разбра и тя, не беше лесно. Защото за възможността да отиде пак при сестра си в Хоумър или при родителите си в Билц не можеше и да помисли поне един месец. А какви други предлози можеше да има? Нови приятелки във фабриката… пощата… библиотеката… Женското младежко християнско дружество — всичко, което можа да измисли Клайд в момента. Но всичките те означаваха в най-добър случай един-два часа, а Клайд мислеше за други съботни и неделни дни като тези. А имаше още толкова малко летни съботни и неделни дни!

XIX

Връщането на Робърта и Клайд, както и извънградската им разходка бяха останали съвсем незабелязани, както си мислеха те. В трамвая от Фонда не бяха видели никакъв познат. А вкъщи Грейс вече спеше. Тя се събуди само колкото да зададе няколко въпроса за пътуването, пък и те бяха непреднамерени и равнодушни. Как е сестрата на Робърта? Дали е стояла целия ден в Хоумър, или е ходила в Билц или Трипетс Милз? (Робърта отговори, че е останала при сестра си.) Грейс също трябвало скоро да отиде да види родителите си в Трипетс Милз. След това тя заспа.

Но на вечеря на другия ден госпожиците Опал Фелис и Олив Поуп, които не бяха слезли на закуска поради твърде късното си завръщане от Фонда и точно същите места, където Робърта бе прекарала съботния следобед, сега със самото влизане на Робърта я посрещнаха с няколко весели въпроса, в които нямаше никаква задна мисъл, но доколкото засягаха Робърта, събудиха у нея голяма тревога.

— А, ето ви! Я гледай, кой се е върнал от парк „Звезден блясък“! Как ви се видя тамошният дансинг, госпожице Олдън? Ние ви видяхме, но вие не ни забелязахте.

И преди Робърта да има време да измисли някакъв отговор, госпожица Фелис добави:

— Ние се мъчехме да хванем погледа ви, но вие май не виждахте никого освен него. Трябва да ви кажа, че танцувате чудесно.

Робърта, която не бе много близка нито с едното, нито с другото от двете момичета и на която й липсваше също безочливостта да се справи с такова пълно и неочаквано разобличение, веднага се изчерви. Тя направо онемя и само се вторачи, като се сети тутакси за думите си пред Грейс, че е била целия ден при сестра си. А срещу нея, загледана право в очите й, седеше Грейс с леко отворени устни, сякаш ей сега щеше да възкликне: „И таз хубава! Танцуване! Мъж!“ А начело на масата седеше Джордж Нютън, мършав, педантичен и любопитен, обърнал сега острия си поглед и острия си нос, и издадена брадичка към нея.

Но в същия миг Робърта си даде сметка, че трябва да каже нещо, и отговори:

— Да, вярно. Наистина отидох там за малко. Приятели на сестра ми отиваха там и аз бях с тях.

Вече се канеше да добави: „Ние не стояхме там много дълго“ но замълча. Защото в този миг й помогна известно борческо чувство, наследено от майка й, което Грейс бе изпитвала върху себе си и преди. В края на краищата защо да не отиде в парк „Звезден блясък“, ако й се иска? И какво право изобщо имат семейство Нютън или Грейс да я разпитват? Тя се издържа сама. Но въпреки това, както си даваше сметка, бяха я хванали в преднамерена лъжа, и то само защото живее тук и постоянно я разпитват и следят всяко нейно най-малко движение.

Госпожица Поуп добави с любопитство:

— Предполагам, че това момче не е от Ликъргъс. Не си спомням да съм го виждала някога тук.

— Не, не е тукашен — кратко и студено отвърна Робърта, понеже сега вече, кажи-речи, трепереше при мисълта, че е била хваната в лъжа пред Грейс. А също и от това, че Грейс щеше да бъде дълбоко възмутена от нейната потайност и отстъпничеството в дружбата им. Поиска й се да стане от масата, да излезе и никога да не се върне. Вместо това обаче положи крайни усилия да се успокои и измери двете момичета, с които никога не е била близка, с продължителен поглед. В същото време изгледа предизвикателно Грейс и господин Нютън. Ако кажеха още нещо, смяташе да спомене едно-две измислени имена на приятели на зет си в Хоумър или — още по-добре — да откаже да дава каквито да било обяснения. Нима е длъжна да го прави?

Въпреки всичко, както разбра по-късно същата вечер, такъв отказ нямаше да й се размине. Щом влезе веднага след вечеря в тяхната стая, Грейс й хвърли упрека:

— Струва ми се, ти ми каза, че си стояла при сестра си през цялото време, докато не си била тук?

— И какво от това, ако съм го казала? — отвърна Робърта предизвикателно и дори рязко, но без да се оправдае нито с една дума, понеже си помисли, че сега Грейс без съмнение се преструва, че я кори по морални съображения, докато в действителност истинската причина за нейния яд и обида се крие в това, че Робърта й се изплъзва — следователно я пренебрегва.

— Добре, занапред няма защо да ме лъжеш, за да отидеш някъде или да се видиш с някого. Не искам да ходя с теб. И нещо повече: не искам да зная къде ходиш или с кого. Това, което искам обаче, е да не ми казваш едно нещо, а след това Джордж и Мери да открият, че не е така и че ти просто се мъчиш да се отървеш от мен или че аз ги лъжа, за да се защитя. Не искам да ме докарваш до това положение.

Беше много засегната, наскърбена и раздразнена и Робърта много ясно видя, че няма за нея друг изход от това мъчително положение, освен да се премести. Грейс беше пиявица — навлек. Тя нямаше свой собствен живот и не умееше да си го създаде. Докато се намираше близко до нея, Грейс щеше да иска от Робърта да й бъде предана във всичко — да споделя с нея всяка мисъл и преживелица. Но пък ако Робърта й кажеше за Клайд, Грейс щеше да се изуми и да я осъди и без съмнение в крайна сметка да се обърне против нея или дори да я издаде. Затова Робърта отговори само:

— Добре де, така да бъде, щом искаш. За мен е все едно. Нямам и намерение да ти разправям нищо, ако не сметна за нужно.

И Грейс веднага се изпълни с убеждението, че Робърта не я харесва вече и не иска да има нищо общо с нея. Тя незабавно стана и излезе от стаята с високо вдигната глава и скована стойка. А Робърта, разбрала, че си е спечелила неприятел в нейно лице, съжаляваше, че не може да се махне оттук. Те всички бяха твърде тесногръди в тоя дом. Никога нямаше да разберат или да търпят тази тайна връзка с Клайд, толкова наложителна да се пази в тайна за него, както й беше обяснил, толкова трудна и дори срамна за нея от известна гледна точка, но и толкова скъпа. Тя наистина го обичаше тъй много! И трябваше сега да намери някакъв начин да опази и себе си, и него — да се премести в друга квартира.

Но това в случая изискваше повече смелост и решителност, отколкото можеше да събере. Какво неестествено и опасно положение: да живееш в квартира, където не те познават. Как ли ще изглежда? Може би щеше да се наложи след това да дава обяснения на майка си и сестра си. Но и да остане тук след всичко това, беше почти невъзможно, защото държането на Грейс, както и на семейство Нютън (особено на госпожа Нютън, сестрата на Грейс), напомняше ранните пуритани или квакери, уличили някой „брат“ или „сестра“ в тежък грях. Тя е танцувала… и то скришом! Ами компанията на този млад мъж, която оставаше неясна при пътуването при сестра й, да не говорим вече за присъствието й в парка „Звезден блясък“. Освен това на Робърта не й излизаше от ума мисълта, че при неотстъпното шпиониране, което трябваше да последва, в добавка към оскърбеното и диктаторско държане на Грейс, надали би могла да има възможност да се вижда с Клайд толкова, колкото сега най-страстно желаеше. Затова, след като мъчително размишлява, а сетне се посъветва с Клайд, който веднага се обяви за незабавната й независимост в нова квартира, където никой няма да я знае, нито да я следи, тя помоли да я освободят за един-два часа от работа и като се спря на югоизточната част от града, където бе най-вероятно да не се среща нито със семейство Нютън, нито с някой от хората, които бе виждала досега у тях, пообиколи там и след по-малко от час намери стая, която й хареса. Беше в стара тухлена къща на Брястова улица, в която живееше тапицер с жена си и двете си дъщери, едната местна модистка, другата още ученичка. Предлаганата стая беше на партера, вдясно от входа и гледаше към улицата. Една врата във входното антре водеше към всекидневната и по този начин отделяше тази стая от другите части на къщата и позволяваше да се влиза и излиза от стаята, без да минава през други помещения. А понеже тя все още желаеше да се среща с Клайд тайно, това, както сега го разбираше, беше много важно.

Освен другото, както Робърта схвана от едничкия си разговор с госпожа Гилпин, майката на семейството, разбиранията в този дом не бяха тъй строги, нито хората тъй дотегливо любопитни, както при семейство Нютън. Госпожа Гилпин беше едра, отпусната, спретната, не чак толкова будна, към петдесетгодишна жена. Тя осведоми Робърта, че като правило не обичала да взима пансионери или квартиранти, понеже семейството имало достатъчно средства за живот. Обаче, тъй като почти никак не използвали предната стая, която била доста отделена от останалите, и съпругът й не възразявал, решила да я даде под наем. А тя от своя страна предпочитала някой, който е на работа като Робърта — момиче, не мъж — и който би искал да закусва и да вечеря със семейството. Понеже не й зададоха никакви въпроси за родителите или познатите, а само я изгледаха с интерес и като че ли останаха с добро впечатление от външността й, Робърта разбра, че тук няма такива строги изисквания, както в дома на семейство Нютън.

И все пак какви угризения я измъчваха при мисълта така да се премести! Защото цялата тази забулена в тайна история, както си мислеше, бе съпроводена от чувство за нещо непочтено и дори греховно, пък отгоре на всичко и тази кавга и скъсване с Грейс Мар, единствената й досегашна приятелка тук, а поради това и с господин и госпожа Нютън, когато, както добре знаеше това, пребиваването си тук дължеше изключително на Грейс. Ами ако нейните родители или сестра й в Хоумър чуят за това от някой познат на Грейс и им се види странно, че се е отделила така сама в Ликъргъс? Правилно ли постъпва? Беше ли допустимо да върши такива неща… толкова скоро, след като е дошла тук? Започваше да й се струва, че безупречните й досега нравствени мерила започват да се рушат.

Но сега имаше и Клайд. Можеше ли да се откаже от него?

След много душевни мъки Робърта реши, че не може. Затова, след като предплати стаята и предупреди, че ще се пренесе подир няколко дена, тя се върна на работа, а същия ден след вечеря съобщи на госпожа Нютън, че ще се изнесе. Предварително намисленото обяснение беше, че напоследък е решила да доведе по-малките си брат и сестра да живеят при нея, а тъй като единият или двамата можело скоро да дойдат, смятала за необходимо да се подготви.

И понеже семейство Нютън, както и Грейс смятаха, че всичко това се дължи на новите познанства, завързани напоследък от Робърта, които започваха да я отчуждават от Грейс, сега те бяха доволни, че ги напуска. Явно Робърта се впускаше в приключение от този тип, какъвто не можеха да одобрят. Ясно беше също, че тя нямаше да може да бъде така полезна на Грейс, както си бяха въобразили отначало. Но най-вероятно тук я бяха подмамили желания за развлечения, несъвместими със затворения живот, който бе водила в Трипетс Милз.

А самата Робърта, направила веднъж този ход и озовала се в новата за нея атмосфера (като оставим настрана факта, че тя й предлагаше много по-голяма свобода по отношение на Клайд), не беше много сигурна в сегашния си начин на действие. Може би… може би… беше постъпила прибързано, от яд, и може би ще съжалява. Но ето че вече го беше направила и нищо не можеше да се промени. И тя реши да поживее така известно време.

Най-вече, за да успокои собствената си съвест, веднага писа на майка си и на сестра си и доста правдоподобно им обясни какво я е накарало да напусне дома на семейство Нютън. Грейс станала твърде фамилиарна, деспотична и проявявала голям егоизъм. Животът й станал почти непоносим. Обаче майка й нямало защо да се тревожи. Тя се настанила много добре. Имала си отделна стая и могла да приеме Том и Емили, или майка си, или Агнес, в случай че биха й дошли на гости. И би могла да ги запознае със семейство Гилпин, които описа по-нататък в писмото.

Въпреки това във връзка с всичко, що се отнасяше до Клайд и голямото му увлечение по нея… и нейното по него, вътрешно я измъчваше мисълта, че наистина си играе с огъня, което може да й докара и безчестие. Защото, макар съзнателно, сега съвсем да не й се искаше да си признае факта, че тази стая — разположението й спрямо другите помещения в къщата — е била от най-голямо значение за нея на времето, когато я видя за първи път, тя го признаваше напълно в подсъзнанието си. Пътят, по който бе тръгнала, беше опасен — тя го знаеше. И все пак, както сега тъй често се питаше в моменти, когато се изправяше пред някое желание, което беше в разрез с нейните мерила за осъществимост и нравственост, как трябваше да постъпи?

XX

Обаче както и Робърта, така и Клайд разбраха след няколко седмици, в течение на които се срещаха ту тук, ту там, на такива места, които можеше лесно да се стигнат с междуградските влакове, между тях все още имаше разногласия и главното се отнасяше до гледищата им във връзка с тази стая и дали биха могли изобщо да я използват заедно. Защото, въпреки че досега Клайд никога да не беше си признавал открито, че намеренията му по отношение на Робърта се отличават с нещо от тези, каквито нормално кой да е младеж храни към кое да е момиче, към което изпитва общоприетото уважение, откакто тя се премести в тази стая, у него се породи неизкоренимото, може би осъдително, но и напълно човешко и почти неизбежно желание за нещо повече — възможност за все по-голяма и по-голяма близост и власт над Робърта, над нейните мисли и действия във всички отношения, така че накрая тя да стане съвсем негова. Но как негова? Чрез женитба и обикновеното банално и дълголетно съществуване, настъпващо в повечето случаи след това? Никога не беше си го представял така досега. Защото, ако започнеше да флиртува с нея или кое да е момиче с по-ниско обществено положение от това на тукашните Грифитс (например на Сондра Финчли или Бъртин Кранстън), не би помислил — и то главно поради възгледите на новонамерените си роднини и много високото им положение в града, — че би било разумно да се ожени. Какво ли щяха да си рекат, ако се научеха? Защото в обществено отношение, както виждаше себе си сега, макар и да не бе мислил същото преди идването си тук, се предполагаше да стои по-високо от типа на Робърта и, разбира се, трябваше да се възползва от това положение. Пък и като помислеше за всички хора, които го познаваха тук, макар и само отдалеч! От друга страна, поради подчертаната сила, с която го привличаше Робърта, не бе могъл засега да каже, че не е достойна за него или че не би могъл да бъде щастлив, в случай че се окаже възможно и разумно да се ожени за нея.

А имаше и нещо друго, което започваше да прави положението по-сложно. И то беше, че наближаваше есента със студените си ветрове и мразовити нощи. Беше около първи октомври и повечето от тези увеселителни места на открито, които поне докъм средата на септември бяха предлагали развлечения, при това на доста късо разстояние от Ликъргъс, бяха вече затворени поради изтичането на сезона. Нямаше вече и възможности за танцуване, освен в танцувалните зали на близките градове, които бяха неприемливи за Робърта поради известни предубеждения против тях. Колкото за черквите, кината и ресторантите на Ликъргъс, предвид на обстоятелствата, свързани с положението на Клайд в града, нима можеха те да си позволят да бъдат видени в тях? Не можеха, както отсъдиха и двамата. И тъй сега, при все че Робърта бе свободна да ходи, където поиска, нямаше място, където да отидат, освен ако благодарение на някаква промяна в отношенията им би станало възможно Клайд да се отбива при нея в дома на Гилпин. Но за такова нещо, както знаеше, Робърта не би искала и да помисли, а отначало и сам той нямаше смелостта да й предложи.

Обаче една вечер в началото на октомври двамата бяха на някаква крайна улица — около шест седмици след като Робърта се премести в новата си квартира. Звездите блестяха. Въздухът беше студен. Листата започваха да пожълтяват. Тя отново носеше своето три четвърти зимно палто на зелени и кремави райета. Беше с кафява шапка, обточена с кафява кожа и с фасон, който й приличаше. Бяха се целували пак и пак — същата треска, която не ги оставяше още от първата им среща, само че разгоряла се още по-силно.

— Застудява, нали? — проговори пръв Клайд. А беше единадесет часът и мразовито.

— Да, студеничко е и още как. Скоро ще трябва да си купя по-дебело палто.

— Не знам как ще я караме по-нататък, какво ще кажеш? Няма вече почти къде да се отбием, а нима ще е приятно да обикаляме улиците ей така всяка вечер? Не смяташ ли, че бихме могли да наредим да се отбивам от време на време при теб, у Гилпин, а? Там не е както беше при ония Нютън.

— О, зная, но те пък седят във всекидневната си почти до десет и половина или единадесет всяка вечер. А освен това двете им момичета влизат и излизат по всяко време до полунощ и често са там, в стаята. Не виждам как бих могла да го наредя. Освен това, струва ми се, ти ми каза, че не искаш да те видят с мен насаме, а ако дойдеш там, не мога да не те представя.

— О, но аз не съм мислил за такова нещо — отговори Клайд безочливо и с чувството, че Робърта страда от прекалено много скрупули, че е крайно време да възприеме по-свободно държане спрямо него, ако го обича наистина толкова, колкото иска да покаже. — Какво лошо може да има, ако се отбия за малко? Няма нужда те да го знаят, нали? — Той извади часовника си и с помощта на клечка кибрит видя, че е единадесет и половина. Тогава показа часовника на нея. — Там няма да има никой сега, нали?

Робърта поклати отрицателно глава. Мисълта не само я ужаси, но и отврати. Твърде дръзко беше от страна на Клайд дори да й предложи подобно нещо. Освен другото, в това предложение се криеха всичките й тайни страхове и завладяващи я настроения, които, макар и да я измъчваха, не беше искала досега да си признае. Имаше в тях нещо греховно, низко, ужасно. Тя не желаеше такова нещо. В това беше сигурна. В същото време чувстваше как непреодолимият повик на потисканото, страшното за нея желание все по-високо вдигаше глас и искаше своето.

— Не, не, не мога да ти позволя такова нещо! Няма да е прилично. Не искам. Някой може да ни види. Някой може да те познае. — За миг целомъдреното й отвращение бе тъй силно, че се опита да се изскубне от прегръдката му.

Клайд долови колко дълбока е тази внезапна погнуса. Толкова по-остро изпита желанието да притежава това, което сега му изглеждаше почти недостижимо. От устните му се откъснаха десетина примамливи доводи:

— Ах, че кой ли пък би могъл да ни види толкова късно вечер? Няма жива душа наоколо. Защо да не влезем за няколко минутки, щом ни се иска? Не вярвам някой да ни чуе. Няма защо да приказваме много високо. Ето на, и на улицата няма никой. Хайде да минем край къщата, да видим дали има някой да не си е легнал.

Понеже досега не беше му позволила да се доближи повече от последната пресечка пред къщата, тя се възпротиви не нервно, а направо буйно. Въпреки това този път Клайд не пожела да се покори и Робърта, която изпитваше към него известно страхопочитание като към свой началник, а не само любим, не можа да го спре, докато не стигнаха на няколко крачки от къщата. Освен лаенето на някакво куче, никъде не се чуваше нито звук. А в къщата не се виждаше никаква светлинка.

— Виждаш ли, всички са си легнали — успокояващо заговори Клайд. — Защо да не влезем малко, щом искаме? Кой ще знае? Няма защо да вдигаме шум. А пък и какво лошо има в това? И други хора го правят. Не е чак толкова страшно едно момиче да покани за малко някой младеж в стаята си, щом това му е приятно.

— О, не е ли? Е, може и да не е, сред твоите познати. Но аз зная границите на приличието и смятам, че това не е прилично, затова няма да го направя.

Щом изрече това, сърцето й болезнено и безсилно се сви, понеже с тези си думи бе проявила повече характер и упорство, отколкото той някога бе виждал у нея или отколкото тя си представяше, че може да прояви спрямо него. Това немалко я уплаши. Може би нямаше да я харесва сега толкова много, щом му говори така.

Настроението му се развали веднага. Защо настоява да се държи така? Прекалено много се пази, прекалено много се страхува от всичко, което крие в себе си малко радост или удоволствие. Другите момичета не са такива — Рита, работничките от фабриката… Тя твърди, че го обича. Не се противи, когато я прегръща и целува под някое дърво в края на улицата. Но щом потърси по-голяма близост, повече интимност, не се решава да се съгласи. Що за момиче е в края на краищата? Какъв смисъл има да тича по нея? Не е ли това същото, каквото беше с Хортензия Бригз и всичките й хитрини и извъртания? Разбира се, Робърта с нищо не приличаше на нея, но все пак беше тъй упорита!

Макар и да не можеше да види лицето му, тя долавяше, че е ядосан, и то за първи път по този начин.

— Добре тогава, щом не искаш, няма защо да го правиш — бе неговият отговор и в него положително прозвуча студена нотка. — Има и други места, където мога да отида. Забелязвам, че никога не желаеш да направиш нещо, което аз искам, при все че не виждам как ще продължим така. Не можем да обикаляме улиците всяка вечер! — Гласът му звучеше мрачно и зловещо, по-свадливо и ядно от всеки друг път.

Думите му, че можел да отиде и на други места, смаяха и уплашиха Робърта — дотолкова, че и нейното настроение веднага се промени. Тези други момичета от неговия свят, с които без съмнение се вижда от време на време! Тези други момичета във фабриката, които вечно се мъчат да му правят мили очи! Виждала ги е да се мъчат, и то честичко. Тази Руза Никофорич, каквато е вулгарна, но и хубавинка! Ами тази Флора Брант! Ами Марта Бордалу… уф! Само като си помисли, че такива разтурници могат да гонят толкова мил човек като него! Обаче това я накара да си помисли със страх дали Клайд няма да сметне, че е много недостъпна — момиче, на което липсва опитът или смелостта, с които е свикнал в своите по-висши кръгове — и да потърси някое от другите. Тогава ще го загуби. Тази мисъл я ужаси. Веднага отношението й към него от упорито се превърна в умолително.

— О, моля ти се, Клайд, не ми се сърди сега! Ти знаеш, че бих го направила, ако можех. Не мога да направя такова нещо тук. Не го ли разбираш? Ти го знаеш. Ами че те положително ще се научат. А как ще се почувстваш, ако някой ни види или познае теб? — Тя сложи умолително едната си ръка над лакътя му, после го прегърна през кръста и той почувства, че въпреки острата й съпротива само преди миг, сега е много разтревожена, мъчително разтревожена. — Моля ти се, не искай това от мен! — продължи тя със същия умолителен тон.

— Е, добре, защо пожела да се преместиш от госпожа Нютън тогава? — попита я той навъсено. — Не виждам къде другаде бихме могли да отидем сега, ако не ми позволиш да се отбивам при теб от време на време. Няма къде да отидем другаде.

Тази мисъл накара Робърта да замълчи. Явно връзката им не можеше да остане в общоприетите граници. В същото време не виждаше как би могла да се съгласи на такова нещо. То беше твърде далече от общоприетото… твърде неморално… лошо.

— Мисля, че се преместих — каза тя меко и примирено — само за да можем да излизаме в събота и неделя.

— Но къде можем да отидем в събота и неделя сега? Всичко е затворено.

И пак Робърта се изправи пред омагьосания кръг на неразрешимите и объркани положения, в които бяха попаднали, и възкликна обезсърчено:

— О, само да знаех какво да правя!

— Ах, щеше да е много лесно, ако искаше да го направиш, но с тебе е винаги така: ти не искаш.

Тя стоеше там, нощният вятър брулеше съхнещите, шушнещи листа. Явно, сега се бе изправила пред въпроса за него и връзката им, от който се беше страхувала цялото това време. Можеше ли тя, след всичките праведни напътствия, с които е била поучавана, да постъпи сега тъй, както й предлагаше той? В нея се бореха и я разкъсваха противоречиви сили, и двете еднакво мощни и настойчиви. От една страна, колкото и мъчително да беше това за нейната нравственост и разбирания за благоприличие, беше склонна да се съгласи, от друга — да отхвърли веднъж завинаги всякакви такива, както смяташе тя, дръзки и неестествени предложения. И все пак въпреки несъгласието си и поради властното влечение към Клайд не можеше да се промени и продължаваше да му говори нежно и умолително:

— Не мога, Клайд, не мога! Бих го направила, ако можех, но не мога. Това би било много лошо. Щях да го направя, ако можех да накарам себе си, но не мога.

Робърта вдигна очи към лицето му — бледен овал в тъмнината, — като се мъчеше да долови дали той няма да разбере, да изпита съчувствие, да се трогне. Обаче, раздразнен от този явно категоричен отказ, Клайд не можеше да се трогне. Всичко това, както го виждаше той, имаше привкуса на дългата редица поражения, съпровождали ухажването на Хортензия Бригз. Нямаше да преглътне такова нещо сега, дума да не става! Щом ще се държи така, нека се държи, но не с него! Сега можеше да завърже приятелство с колкото поиска момичета — безброй, — които ще се държат по-благосклонно.

Неочаквано, с едно ядно повдигане на рамена, както Робърта видя, той се завъртя и тръгна да си върви, като й подхвърли:

— Е, няма значение, щом ти така виждаш нещата.

Смаяна и ужасена, Робърта остана да стои на същото място.

— Моля ти се, не си отивай, Клайд! Моля ти се, не ме оставяй! — несдържано и сърцераздирателно възкликна тя; цялото й непокорство и смелост бяха печално сломени. — Не искам да си отиваш! Толкова много те обичам, Клайд! Щях да го направя, ако можех. Ти знаеш.

— О, да, зная, няма защо да ми го разправяш. — Това държане му подсказваше опитът с Хортензия Бригз и Рита. Той изви тялото си, за да се освободи от нейната ръка, и бързо закрачи в мрака надолу по улицата.

А Робърта, поразена от този неочакван обрат, толкова болезнен за двамата, извика: „Клайд!“ След това се затича малко подире му, обзета от надеждата, че той ще спре и ще се остави тя да му се примоли още веднъж. Но той не се върна. Вместо това продължи бързо да крачи напред. И за момента Робърта едва се удържа да не го последва и ако се наложи, да го задържи насила. Нейният Клайд! Тя изтича малко след него, но също тъй рязко спря, стъписана от това просещо, умоляващо, готово на компромиси положение, в каквото попадаше за първи път. Защото, от една страна, цялото й традиционно възпитание я караше да остане твърда, да не се унижава по този начин, докато, от друга, цялата й жажда за обич, разбиране, другарство я подтикваше да се втурне подир него, докато не е станало твърде късно, докато не си е отишъл. Красивото му лице, красивите му ръце! Неговите очи! И незаглъхналото още отдалечаващо се ехо от крачките му. Но въпреки всичко тя бе така обвързана от условностите, в духа на които е била възпитавана досега, че макар и да страдаше ужасно, двете сили постигнаха някакво равновесие и тя се спря с чувството, че не може нито да отиде напред, нито да остане на мястото си — да разбере или да понесе този внезапен разрив в чудното им приятелство.

Сърцето й се сви от болка, устните й побеляха. Тя стоеше там изтръпнала и онемяла, неспособна да изрече нито дума, дори и името Клайд, което упорито напираше да се изтръгне като вик от гърлото й. Вместо това само си мислеше: „О, Клайд, моля ти се, не си отивай, Клайд! О, моля ти се, не си отивай!“ Той вече бе извън обсега на гласа й и крачеше бързо и мрачно напред, а ехото на отдалечаващите се стъпки стигаше все по-неясно и по-неясно до болезнено изострения й слух.

Това беше за нея първата пареща, заслепяваща, кървава рана на любовта.

XXI

Не е лесно да се опише душевното състояние на Робърта през тази нощ. Защото това беше истинска пламенна любов, а на младини е трудно да устоиш пред истинска и пламенна любов. Освен това тя беше свързана с най-вълнуващи и грандиозни илюзии относно тукашното материално и обществено положение на Клайд — илюзии, в създаването на които той нямаше никакъв пръст и които почиваха повече върху догадки и клюки, а над тях той нямаше никаква власт. Пък собственото й семейство, както и личното й положение бяха толкова за окайване — никаква надежда отникъде освен надеждата, свързана с него. И ето че се е скарала с него и го е пропъдила ядосан. От друга страна, не беше ли започнал той твърде настойчиво да се стреми към тези обезпокоителни и без съмнение ужасно свободни и интимни отношения, които нейното възпитано в строга нравственост съзнание не можеше да приеме като почтени? Какво да прави сега? Какво да каже?

И сега в тъмнината на стаята си, след като бавно и замислено се съблече и безшумно се мушна в голямото старомодно легло, Робърта си каза: „Не, няма да го направя! Не бива. Не мога. Ще бъда лошо момиче, ако го направя. Не би трябвало да направя това за него, въпреки че го иска, дори да ме заплаши, че ще ме остави завинаги, в случай че му откажа. Би трябвало да го е срам да ме моли.“ И още в същия миг или миг след това вече се питаше какво друго биха могли да сторят при тези обстоятелства. Защото положително Клайд беше поне отчасти прав в твърдението си, че за тях, кажи-речи, не остава място, където биха могли да отидат, без да бъдат забелязани. Колко несправедливо беше правилото на дружеството! А без съмнение независимо от това правило семейство Грифитс би сметнало, че е под достойнството на Клайд да се занимава с нея, както всъщност без съмнение биха сметнали и семействата Нютън и Гилпин, ако случайно чуеха и узнаеха кой е той. И ако приятелството му с Робърта стигнеше до знанието им, това би навредило и на него, и на нея. А тя не би направила нищо, което да напакости на него — никога!

Едно нещо й дойде наум при тези разсъждения, че би трябвало да си намери работа някъде другаде, за да разреши този въпрос — въпрос, който в момента като че ли имаше малко общо с по-належащия и интимен въпрос за неговото желание да я посещава в стаята й. Но това би значило да не го вижда вече по цял ден, а само вечер. Пък и в никой случай всяка вечер. И това я накара да отхвърли мисълта да си намери друга работа.

В същото време, както размисли сега, денят ще се зазори утре и тя ще види Клайд във фабриката. Ами ако той не й заговори, нито тя на него? Невъзможно! Смешно! Ужасно! Самата мисъл я накара да седне в леглото, където пред нея призрачно се мярна видение на Клайд, отправило й безразличен и студен поглед.

Тозчас тя скочи на крака и запали единствената електрическа крушка, която висеше от средата на тавана. Тогава отиде при огледалото, закачено над старата орехова тоалетка в ъгъла, и се загледа в него. Стори й се, че вече вижда черни кръгове под очите си. Усети да изтръпва и изстива и поклати глава с някакво безпомощно и объркано изражение. Той не би могъл да постъпи тъй низко! Не би могъл да се покаже така жесток към нея, нали? О, само да знаеше колко трудно… колко невъзможно е това, което иска от нея! О, дано по-скоро дойде денят, та да може пак да види неговото лице! О, да дойде пак вечер, та да може да стисне неговите ръце в своите… да усети неговите ръце да я прегръщат!

— Клайд, Клайд — възкликва тя полугласно, — ти няма да постъпиш тъй с мен, нали… не можеш да постъпиш тъй!

Отиде при старо, избеляло и поизкорубено тапицирано кресло, което стоеше сред стаята до масичка с няколко безинтересни книги и списания — „Сатърди Ивнинг Поуст“, „Мънзи“, „Попюлър Сайънс Мънтли“, едно градинарско списание, — и за да се откъсне от влудяващите я, парещи мисли, седна, опряла брадичка на ръцете и лакти на колената. Но мъчителните мисли не я оставяха; започна да усеща и тръпки и затова взе одеялото от леглото и се зави с него, сетне отвори каталога на градинските семена, но веднага го захвърли.

„Не, не, не, той не е способен да постъпи така с мен, не би го направил!“ Не бива да му позволи. Та нали й беше повтарял безброй пъти, че е луд по нея… безумно влюбен в нея. Бяха ходили на толкова чудесни места заедно!

Сега, без да си дава някаква сметка за това, което върши, тя се местеше от креслото на ръба на леглото, седеше с лакти на коленете и брадичка, опряна на ръцете, или стоеше пред огледалото, или се взираше неспокойно в мрака, да види не започва ли да се развиделява. И в шест — шест и половина, когато се пукваше зората и наближаваше времето да се облече, тя все още беше на крак — на креслото, на ръба на леглото, в ъгъла пред огледалото.

Но беше стигнала само до едно определено заключение, а то беше, че трябва да направи нещо, та Клайд да не я напусне. Това не бива да се случи. Трябва да намери нещо, което да може да каже или направи, което ще го накара пак да я обича — дори ако… дори ако… е, добре, дори ако се наложи да му позволи да я посещава тук от време на време или някъде другаде… в някоя друга стая, в някоя друга къща, където вземат наематели, където би могла да нареди някак предварително… да каже, че е неин брат или нещо такова.

Но настроението, завладяло Клайд, беше много по-различно. За да разбере правилно — в пълна мяра — това настроение, упоритостта и мрачната заядливост, в които беше внезапно изпаднал, човек би трябвало да се върне в Канзас сити, към времето, когато тъй безуспешно се беше увъртал около Хортензия Бригз. А също и как е бил принуден да се откаже от Рита, и то без да спечели нещо. Защото, макар сегашните условия и положение да бяха други и да нямаше никакво морално право да обвини Робърта, че се държи с него нечестно, както се беше държала Хортензия, все пак не можеше да отрече факта, че момичетата — всички момичета — са явно упорити и много се пазят, винаги поставят себе си над мъжа, искат да го принудят да върши много неща за тях, без да искат да направят нещо в замяна. Не беше ли му винаги повтарял Ратърър, че що се отнася до момичетата, той винаги е бил сравнително глупав: твърде мек, винаги готов да се издаде и да им даде да разберат, че е лапнал въдицата. А пък, както Ратърър му обясни, Клайд притежавал външността — „капитала“ — и нямало защо вечно да тича по момичетата, освен ако те го търсят чак толкова много. И тази мисъл и комплимент бяха му направили много голямо впечатление на времето. Само че поради несполуките, претърпени по отношение на Хортензия и Рита, сега постъпваше по-решително. И ето че все пак го грозеше опасност да повтори или да докара на главата си същото, което го беше сполетяло в случаите с Хортензия и Рита.

Същевременно не можеше мислено да не се обвини, че сегашните му стремления определено го водят към връзка, която няма да е законна и която може да се окаже опасна в бъдеще. Защото, както си мислеше смътно, неясно сега, щом търси връзка, която предразсъдъците и възпитанието на Робърта не биха й позволили да сметне за нещо друго, освен грях, не създава ли с това за нея известно право да търси от него в бъдеще някаква компенсация, която може би няма да е толкова лесно да й откаже? Защото в края на краищата агресорът е той, не тя. И поради това, каквото и да последва във връзка с цялата тази работа, дали няма да се окаже тя в положение да поиска от него повече, отколкото той би искал да й даде? Защото има ли той намерение да се ожени за нея? Дълбоко в душата му се таеше нещо, което дори и сега му подсказваше, че никога не ще поиска да се ожени за нея… пък и не би могъл против волята на големите си роднини тук. Трябва ли тогава да настоява и занапред? И ако настоява, дали ще може да го направи така, че да избегне всякакви претенции от нейна страна в бъдеще?

Той не изказваше толкова ясно най-съкровените си чувства и пред самия себе си, но, общо взето, те носеха този характер. И все пак духовното и физическото обаяние на Робърта бяха тъй силни, че въпреки предчувствието или интуитивното прозрение, което като че ли го предупреждаваше, че е опасно за него да настоява с искането си, Клайд гореше от желание да я притежава и продължаваше да си твърди, че ще скъса окончателно с нея, ако не му позволи да я посещава в стаята й.

Тази борба, която възниква при всеки първичен съюз на мъжа и жената, бил той брачен или не, се развихри на другия ден във фабриката. И въпреки всичко без нито една дума от двете страни. Защото Клайд, макар и да се смяташе дълбоко влюбен в Робърта, все пак не беше затънал чак толкова, че вроденият му егоизъм, амбиция и стремеж към поставената цел да не вземат връх в този случай и да не потиснат всеки друг импулс. Беше твърдо решил да възприеме държането на обиден, да не се отпуска пред нея и да не се огъне в никакво отношение, освен ако и тя от своя страна направи някаква отстъпка, с която да го умилостиви.

Ето защо тази сутрин той влезе в маркировъчното отделение с изражение и вид на човек безкрайно погълнат от въпроси, които нямат нищо общо със случилото се предишната вечер. Но понеже съвсем не беше сигурен дали такова държане от негова страна може да го доведе до нещо друго, освен поражение, беше вътрешно разтревожен и гузен. Защото в края на краищата видът на току-що дошлата Робърта, макар бледа и разсеяна, но не по-малко очарователна и усърдна в работата от всеки друг път, не можеше да затвърди у него вярата в една незабавна или дори далечна победа. А както я беше опознал или поне си въобразяваше, че я е опознал досега, изпитваше много малка надежда, че тя може да отстъпи.

Той току я поглеждаше, когато тя не гледаше към него. А когато тя на свой ред вдигаше очи към него, но само когато той не я гледаше, Клайд си даваше вид, че не я познава. А сега за нейно горчиво разочарование той продължи не само да я пренебрегва, но и за първи път, откакто бяха тъй увлечени един в друг, сякаш започна да обръща ако не съвсем явно, то поне забележимо и преднамерено внимание на онези други момичета, които винаги толкова много се интересуваха от него и които винаги, както тя вечно си въобразяваше, само чакаха най-малък повод от негова страна, за да направят всичко, каквото би могъл да поиска от тях.

Ето, той гледа през рамото на Руза Никофорич, която е обърнала закачливо към него пълното си лице с чип нос и слабохарактерна брадичка, и й разправя нещо, което надали е свързано с текущата работа, защото и двамата нехайно се усмихват. А ето след малко се намери до Марта Бордалу и закръглените й рамена и голите догоре ръце почти го докосват. Въпреки цялата й пълнота и подчертано чужд за американките плътски вид, все пак в тази французойка имаше нещо, което повечето мъже биха харесали. А Клайд се опитваше да се шегува и с нея!

А по-късно дойде редът на Флора Брант, много чувствената и доста приятна американка, с която Робърта го беше забелязала да се закача от време на време. Но дори и да беше така, никога не бе искала да повярва, че той може да се заинтересува от някоя от тези! Положително не и Клайд!

Ала ето че той съвсем не я вижда сега — не може да намери време да й каже една-едничка дума въпреки всичките приятни забележки и весели погледи за тези другите! О, колко мъчително! О, колко жестоко! И колко дълбоко презира тя тези други момичета, тяхното заглеждане в него и нескритото им старание да й го отнемат. О, колко ужасно! Положително трябва да е силно настроен против нея сега, иначе не би направил това, особено след всичко, което е имало между тях… любовта… целувките.

Часовете се протакаха безкрайно за двамата и с еднакво много горчивина за Клайд, както и за Робърта. Защото той беше припрян и нетърпелив в своите мечти и мъчно понасяше бавенето и разочарованията — това са главните отличителни черти на амбициозните мъже, какъвто и да е техният нрав. Той се измъчваше час по час от мисълта, че ще загуби Робърта или че за да я спечели наново, ще трябва да се подчини на нейните съображения.

А тя от своя страна се измъчваше не толкова от въпроса дали ще трябва да отстъпи пред желанието му (защото сега това почти никак не я тревожеше), но дали, след като му отстъпи веднъж, Клайд ще се задоволи само с някаква форма на сдържани дружески отношения в стаята й… или не. И дали то ще му е достатъчно, за да продължи дружбата си с нея. Защото повече от това тя няма да му позволи… никога! И все пак… тази неизвестност. Горчилката на безразличието! Тя едва понасяше безкрайните минути, да не говорим за часовете, и най-после, обзета от отчаяние, че сама си е навлякла тази мъка, към три часа следобед отиде в стаята за почивка, намери там парченце хартия на пода и с помощта на огризка от молив, която имаше у себе си, съчини кратка бележка:

И с чувството на човек, който, гърчейки се от болка, търси някакво упойващо средство, тя сгъна хартийката и на връщане в стаята мина близо до бюрото на Клайд. Той беше там в момента, навел глава над куп бележки. На минаване Робърта бързо пусна бележката в ръцете му. Той я погледна веднага и тъмните му очи все още бяха сурови в този миг от болката, тревогата, недоволството и непоколебимостта, които го бяха измъчвали целия ден, но като видя отдалечаващата се фигура на Робърта и бележката, веднага се отпусна, обзет мигновено от нахлулото в душата му изненадано задоволство и радост. Отвори бележката и я прочете. И пак така мигновено тялото му бе пронизано от топли и някак омаломощаващи лъчи.

А Робърта от своя страна, когато стигна масата си и се поспря да провери дали някой случайно не я е видял, предпазливо се обърна с напрегнат и неспокоен поглед в очите. Но щом видя Клайд да гледа право в нея с очи, изпълнени с победоносен и въпреки това покорен блясък, с усмивка на уста и радостно да й кимва в знак на съгласие, тя внезапно почувства едно замайване, сякаш спрялата й досега кръв, задържана от свилото се сърце и опъналите се нерви, също така внезапно потече отново свободно и всичките пресъхнали тресавища и попукани и обгорени брегове на душата й, сухите поточета, реки и езера на мъката, които сякаш изпълваха цялото й същество, също така мигновено бяха залени от обилната, бликаща сила на живота и любовта.

Той ще дойде! Ще се срещнат довечера! Ще я прегръща и ще я целува както преди! Тя ще може да го гледа в очите! Няма вече да се карат… о, никога, стига да може тя да предотврати това!

XXII

Това чудо и този възторг на новата и по-интимна форма на общуване, на отхвърлени възражения, на превъзмогнати скрупули! Дните, когато двамата, водили напразна борба против по-голямата близост, пред която всеки от двамата знаеше, че другият иска да отстъпи и накрая беше готов да отстъпи, и чакаше настъпващата вечер с нетърпение, подобно на треска, превъплътила се в страх! С какви угризения, какви протести от страна на Робърта; каква непоколебимост — все пак не без чувството, че върши зло… съблазнява… прелъстява — от страна на Клайд. И въпреки всичко, когато това се свърши, безумна, трепетна радост облада и двамата. Все пак, преди то да стане, Робърта изтръгна от него обещанието, че никога, каквото и да се случи (естествените последици на такава невъздържана близост не й излизаха от ума), няма да я изостави, понеже, без да го има за опора, ще остане съвсем безпомощна. Обаче без никакво изрично изявление за женитба. И той, до такава степен завладян, погълнат от желанието си, необмислено се зарече, че никога, никога не ще я изостави. Можела да бъде сигурна в това поне, макар дори в този миг и през ум да не му минаваше мисъл за женитба. Нямало да я изостави. И тъй нощ след нощ — освободили се от всякакви скрупули, колкото и да се терзаеше и да кореше себе си Робърта денем, — нощ след нощ те се отдаваха един на друг в пълна забрава. И мечтаеха след това, безразсъдно и разюздано, за тези радости и жадуваха всеки ден да свършат светлите часове и да настъпи прикриващата всичко, носещата тръпното блаженство нощ.

И Клайд (както и Робърта, която бе твърдо убедена, че това е грях — пагубен, смъртен грях), понеже майка му и баща му тъй често го бяха подчертавали, се чувстваше прелъстител, прелюбодеец, който търси плячка извън свещените предели на брака. А Робърта се взираше тревожно в неизвестното бъдеще и се чудеше какво ще прави, ако по една или друга причина се случи Клайд да я разлюби или излъже. Но щом се свечереше пак, настроението й отново се променяше и тя, както и той, забързваше да се срещнат някъде, само за да могат по-късно в полунощната тишина да се промъкнат в тази неосветена стая, която сега повече от всякога беше за двамата олицетворение на самия рай — тъй буйна и неповторима е страстта на младостта.

И от време на време въпреки всичките му други съмнения и страхове, след като Робърта бе тъй внезапно отстъпила пред неговото желание и му се беше отдала, Клайд за първи път през всичките си трескави години чувстваше, че най-после е истински мъж с житейски опит — човек, който започва действително да опознава жените. Външният му вид и държането, които беше възприел, говореха по-ясно от всякакви думи: „Вижте, вече не съм неопитният пренебрегван простак, какъвто бях само до преди няколко седмици, а личност с тежест, човек, който знае нещичко за живота. Има ли кой да е от тия наперени младежи и весели, закачливи, флиртуващи момичета навред около мен нещо, каквото да нямам аз? И само да пожелаех, само да не бях толкова верен, колкото съм, какво ли не бих могъл да направя!“ И това му доказваше, че убеждението, което Хортензия Бригз (да не говорим за скорошното фиаско във връзка с Рита) беше вкоренила в неговата душа, а именно че не умее или съдбата го е обрекла да не може да постигне успех сред момичетата, не е вярно. В края на краищата въпреки различните несполуки и задръжки той беше покорител на сърца от типа на Дон Жуан.

И щом сега Робърта явно на драго сърце се жертваше заради него по този начин, не трябва ли да има и други като нея?

А това въпреки сегашното безразличие на семейство Грифитс го караше да си придава още повече важност, отколкото си беше придавал досега. Макар нито те, нито някой от приятелите им да го признаваше, той се поглеждаше от време на време в огледалото със самоувереност и възхищение, каквито не бе притежавал никога преди. Защото Робърта пред мисълта, че сега бъдещето й зависи всъщност от неговата воля и прищевки, беше започнала да го ласкае почти непрекъснато и да се държи колкото може по-мило и отзивчиво. Наистина според нейните разбирания за правилния начин на живот сега тя беше негова и само негова, също както е всяка съпруга за своя съпруг, и той можеше да прави с нея каквото пожелае.

Поради това за известно време Клайд забрави за положението си на пренебрегнат племенник и беше доволен да се посвети напълно на Робърта, без да мисли много-много за бъдещето. Единственото нещо, което го тревожеше понякога, бе мисълта, че е възможно във връзка с първоначалните страхове, изказани му от нея, да се случи нещо нежелателно, а като вземеше предвид нейната привързаност, това можеше да го постави в неудобно положение. Същевременно не си даваше труд да се задълбочава чак толкова в тези размишления. Сега Робърта беше негова. Тези отношения, доколкото и двамата можеха да отсъдят или да гадаят, оставаха в пълна тайна. Възторзите на този неузаконен меден месец бяха в пълен разгар. И останалите свежи, а често слънчеви и топли ноемврийски и първите декемврийски дни минаваха също като насън — някакъв изпълнен с ликуване рай сред еднообразието, условностите и зле платения труд на един дребнав свят.

Междувременно Грифитсови не бяха в града още от средата на юни и Клайд от самото им заминаване неспирно размишляваше за тях и за всичко, което представляваха в неговия живот и в живота на града. Голямата им къща, затворена и безмълвна, ако не се смятаха градинарите и случайно някой шофьор или слуга, които се мяркаха, когато той минаваше понякога по улицата, беше за него същинско светилище, почти символ на онези висини, които по някоя прищявка на съдбата все още можеше да се надява да достигне. Защото нито за миг не беше успял да прогони от ума си мисълта, че бъдещето му трябва по някакъв начин да се свърже с величието, което виждаше тук пред очите си.

Но колкото за битието на Грифитсови и равните на тях по обществено положение, докато бяха извън Ликъргъс, Клайд не знаеше нищо, освен онова, което от време на време прочиташе в колоните за светския живот на двата местни вестника, а там почти угоднически се описваше къде ходят и какво правят всички, свързани с по-изтъкнатите семейства в града. Понякога след прочитането на тези описания си беше представял, дори когато беше с Робърта в някое не особено посетено летовище, как Гилбърт Грифитс хвърчи с голямата си кола, как Бела, Бъртин и Сондра се возят с кану на лунна светлина, играят тенис, яздят в някой от модните курорти, където се намират според вестниците. Това нещо го гнетеше и му причиняваше болка, която беше почти непоносима, а в отделни моменти му представяше в особена светлина и с поразителна яснота връзката му с Робърта. Защото в края на краищата каква беше тя? Една фабрична работничка! Дъщеря на родители, които живееха и работеха в селско стопанство, момиче, принудено само да си изкарва хляба. Докато той… той… ако съдбата се покаже мъничко благосклонна към него!… Нима това щеше да е краят на всичките му мечти за издигане в светското общество тук?

Ето такива мисли го обладаваха понякога, когато беше в по-мрачно настроение, а особено след като Робърта му се отдаде. Тя нямаше всъщност неговото обществено положение — поне не положението на семейство Грифитс, за което той все още тъй много жадуваше. Но в същото време, каквото настроение и да пораждаха у него подобни антрефилета в „Стар“, той все пак се връщаше при Робърта и понеже това друго желание, което го бе привлякло към нея, не бе още в никой случай угаснало, виждаше я като възхитителна, чудесна, заслужаваща извънредно голямо внимание от гледна точка на красотата, пленителността и приветливостта — качествата и прелестите, най-присъщи на всеки предмет за наслаждение.

Но семейство Грифитс и приятелите им се завърнаха в града, Ликъргъс отново се оживи от тази трудова и обществена дейност, която неизменно кипеше в него поне седем месеца от годината, и Клайд отново и още по-силно от преди закопня за този кръг хора. Колко хубави бяха разните къщи по Уикейджи авеню и най-близките пресечки! Колко примамливо и необикновено изглеждаше движението и животът в тях! О, само да можеше да принадлежи към този кръг!

XXIII

И тогава, една ноемврийска вечер, когато Клайд вървеше по Уикейджи авеню, малко на запад от Централния булевард — тази част от прочутата в града улица, която, откакто се беше преместил при госпожа Пейтън, винаги изминаваше на отиване и на връщане от работа — случи се нещо, на което бе предопределено, доколкото то засягаше него и семейство Грифитс, да породи редица събития, каквито никой от тях не би могъл да предвиди. По това време в сърцето и душата му не млъкваше онази музика, която е достояние на младостта и амбицията и която наближаващият край на годината не заглушаваше, а като че ли дори засилваше. Имаше добра служба. Беше уважаван. След като си платеше наема и храната, оставаха му не по-малко от петнадесет долара на седмица да харчи за себе си и Робърта — доход, който не можеше да се сравни с приходите му, когато бе работил в „Грийн Дейвидсън“ или в „Юниън лийг“, но пък сега не трябваше чак толкова да подпомага мизеруващото си семейство, от една страна, нито страдаше от самотност, от друга. И имаше Робърта, която тайно, всецяло му принадлежеше. И семейство Грифитс, слава богу, не знаеше и не биваше да узнае нищо за това, макар че той не си даваше труд дори да помисли как може да се избегне то, ако възникнеше някакво затруднение. По характер Клайд не беше склонен да се обременява с нищо повече от най-належащите грижи.

И въпреки че семейство Грифитс и приятелите им не бяха проявили желание да го приемат в своето общество, всички други, които не бяха свързани с местните висши кръгове, му оказваха все повече и повече внимание. Едва същия този ден, може би понеже предишната пролет го бяха направили началник на отделение, а наскоро Самюъл Грифитс се беше спрял да поприказва с него, не друг, а тази важна личност — господин Рудолф Смили — един от няколкото подпредседатели на компанията — най-приветливо го попита дали не играе голф и ако играе, не би ли желал напролет да се запише в „Еймоскиг“, единия от двата наистина значителни голф клуба в кръг от дванадесет мили около града. Е, можеше ли това да значи нещо друго, освен че господин Смили започва да вижда в него бъдещ член от висшето общество и че, както мнозина други във фабриката, започва да го признава за личност, която има известно значение за семейство Грифитс, ако не и за фабриката.

Тази мисъл, както и другата — че след вечеря пак ще се види с Робърта, и то в стаята й още в единадесет часа, а може би дори и по-рано — подсилваха самочувствието му и го караха да крачи съвсем бодро и весело. Защото, след като се бяха впускали в това тайно приключение толкова пъти, без да го съзнават, и двамата ставаха все по-дръзки. Тъй като не бяха открити до този ден, бяха решили, че е възможно да не ги открият изобщо. Или пък, ако ги открият, би могло Клайд да бъде представен в първия момент като неин брат или братовчед, за да се избегне непосредствен скандал. По-после, за да не се изложат на опасността от клюки и разобличение, както се бяха споразумели помежду си след известни препирни, Робърта би могла да се премести някъде другаде, където да заживеят както преди. Това щеше да е по-лесно или поне по-приемливо, отколкото да се лишат от възможността да се виждат свободно. И след този довод Робърта се видя принудена да се съгласи.

Обаче в дадения случай го очакваше една среща и разрив, които накараха мислите му да се устремят в диаметрално противоположна насока. Стигнал първата от по-забележителните къщи на Уикейджи авеню, макар и да нямаше ни най-малка представа кой живее там, той се загледа с интерес във високата ограда от ковано желязо и грижливо почистената морава вътре, мъждиво осветена от уличните фенери — по нея можеше да различи много купчинки наскоро оронили се кафяви листа, люшкани и търкаляни от отвяващия ги немирен вятър. Всичко бе тъй непреклонно строго, спокойно, сдържано, прекрасно пред очите му, че достолепието и цялото това богатство го развълнуваха. А когато доближи централната порта, над която горяха два фенера и хвърляха кръг от светлина наоколо, точно пред нея спря голяма и солидна затворена кола. Когато шофьорът слезе и отвори вратата, Клайд в миг позна навелата се напред Сондра Финчли.

— Обиколи откъм страничния вход, Дейвид, и кажи на Мириам, че не мога да я чакам, защото отивам на вечеря у господа Тръмбул, но ще се върна към девет. Ако я няма, остави й тая бележка и побързай, чуваш ли? — В гласа и държането й имаше нещо властно и привлекателно, което го беше така поразило през пролетта.

В същото време, забелязала да се приближава по тротоара, както тя си помисли, Гилбърт Грифитс, Сондра се обади:

— О, здравей. Пеша тая вечер, а? Ако почакаш една минута, ще те взема с колата. Изпратих Дейвид само да занесе една бележка. Няма да се забави.

Въпреки че се интересуваше от Бела, от богатството и престижа на семейство Грифитс изобщо, Сондра Финчли в никой случай не беше чак толкова доволна от Гилбърт. Той се беше държал безразлично към нея от самото начало, когато тя се бе опитала да го впримчи, и продължи да се държи така. Беше наранил гордостта й. А за нея, за безграничната й суетност и самомнение това бе най-голямото възможно оскърбление и тя не можеше да му го прости. Не можеше да понася и най-малката следа от егоизъм у някой друг, особено пък в суетната, студена, егоцентрична личност на брата на Бела. Той имаше твърде високо мнение за себе си и както й се виждаше, беше човек, готов да се пръсне от суетност, и не можеше да бъде полезен на никой друг. „Хм! Тоя дръвник! — тъй си мислеше тя неизменно за него. — За какъв се мисли изобщо? Положително се мисли за много голям човек тук. Ще речеш, че е Рокфелер или Морган. Ако питат мен, не виждам нищо интересно в него… нищичко! Бела ми харесва. Мисля, че е много сладка. Но тоя умник! Сигурно му се иска момичетата да го обикалят. Да има да взема!“ Такива бяха, общо взето, забележките, които Сондра правеше по повод на постъпките и думите на Гилбърт, докладвани й от другите.

Гилбърт от своя страна, когато Бела му разправяше от време на време за нейната вятърничавост, важничене и домогвания, обикновено забелязваше:

— Ей че фръцла! За каква се мисли? Не съм виждал по-самомнителна глупачка от нея!…

Обаче кръгът на висшето общество в Ликъргъс бе тъй тесен, тъй малък бе броят на истински достойните, че ставаше почти необходимо и наложително за тези, които бяха „от обществото“, да се задоволяват, доколкото могат, с другите, които принадлежаха към него. Това накара Сондра да се обади сега, както си мислеше, на Гилбърт. При тези думи девойката се поотдръпна от вратичката, за да му направи място, а Клайд, който насмалко не се вкамени от това неочаквано внимание, съвсем забрави своята поза и самосъзерцание и понеже не беше сигурен дали я е разбрал правилно, доближи почти с вид на умилкващо се породисто и кротко куче, доста привързано и тъжно.

— О, добър вечер! — възкликна той, като свали шапка и се поклони. — Как сте?

В същото време мислено отбеляза, че това действително е красивата, пленителната Сондра, с която преди толкова месеци се беше запознал при чичо си и за чиито светски развлечения през току-що отминалото лято бе чел във вестниците. И ето сега, прекрасна както винаги, тя седи в тази чудесна кола и се обръща очевидно към него! Обаче Сондра, схванала веднага, че се е припознала и че това не е Гилбърт, доста се смути и един-два мига не можа да намери изход от положението, което, най-меко казано, бе малко деликатно.

— Ах, извинете, сега виждам, вие сте господин Клайд Грифитс. Аз сгреших. Взех ви за Гилбърт. Не можах да ви позная на това осветление.

Докато казваше това, тя имаше объркан, неспокоен и неуверен вид, а Клайд, който го забеляза, можа да разбере, че грешката й не е много в негова полза, нито е много приятна за нея. От това той на свой ред изпита неловкост и му се поиска да се махне.

— О, извинете. Но това няма значение. Нямах никакво желание да ви се натрапвам. Помислих си, че… — Той се изчерви и направи крачка назад, наистина притеснен.

Но сега Сондра, която забеляза веднага, че Клайд, ако изобщо се прави сравнение, е много по-привлекателен от братовчед си и е далече по-скромен, както и това, че нейният чар и обществено положение му правят огромно впечатление, се овладя достатъчно, за да каже с омайна усмивка:

— Но моля ви се! Няма ли да се качите да ви закарам където сте се запътили? О, моля ви се, качете се. С удоволствие ще ви закарам.

Защото в същия миг, когато схвана, че в него са се припознали, изражението му се промени, та чак и тя разбра, че е обиден, засрамен и разочарован. В очите му се появи наскърбен поглед и на устните му трепна нерешителна, извиняваща се, тъжна усмивка.

— Ами да, разбира се — заговори той пресекливо, — искам да кажа, ако ви е приятно. Аз разбирам как стана тази работа. Няма значение. Но не бива да го правите, ако не ви се ще. Аз мислех…

Клайд се обърна наполовина да си върви, но тя го привличаше толкова, че просто не можа да се откъсне, докато девойката не повтори:

— О, моля ви се, качете се, господин Грифитс! Толкова ще се радвам, ако се качите! Дейвид за един миг ще ви закара, където и да отивате, сигурна съм. И много съжалявам за другото, наистина съжалявам. Съвсем не исках да кажа, че само понеже не сте Гилбърт Грифитс…

Той се спря, пристъпи като зашеметен напред, влезе в колата и се отпусна на седалката до нея. А Сондра, заинтересована от неговата личност, веднага се залови да го разглежда, зарадвана, че е той, а не Гилбърт. За да го вижда по-добре, а и за да му покаже своето, както смяташе, неотразимо обаяние, тя запали горната лампичка. А когато шофьорът се върна, попита Клайд къде би искал да отиде и той каза адреса със свито сърце, понеже улицата толкова много се отличаваше от онази, където живееше тя. Когато колата полетя, той бе обладан от трескав копнеж да използва някак този кратък случай, който би могъл да я накара да добие благоприятно впечатление за него… може би (кой знае!) да събуди у нея някакво леко желание да се срещне с него някой ден пак. Той гореше от такова искрено желание да влезе в кръга на нейното общество!

— Много е мило от ваша страна да ме откарате с колата си — заговори й Клайд и добави с усмивка: — Съвсем не мислех, че ме вземате за моя братовчед, иначе нямаше да се отзова така на поканата ви.

— О, няма значение. Недейте го споменава — отговори Сондра кокетно с някаква сладка гальовност в гласа си. Първоначалното й впечатление от него, както й се струваше сега, в никой случай не е било така ярко. — Грешката бе моя, не ваша. Но сега всъщност се радвам, че я направих — додаде тя с най-решителен тон и с пленителна усмивка. — Мисля, че, така или иначе, бих предпочела да взема вас, отколкото Гил, Ние не се разбираме чак толкова добре. Много се караме всеки път, когато се срещнем някъде.

Девойката се засмя, напълно съвзела се вече от моменталното си смущение, облегна се назад като истинска принцеса и с интерес заразглежда правилните черти на Клайд. „Той има такива добри, весели очи — мислеше си тя. — И в края на краищата е братовчед на Бела и Гилбърт и има охолен вид.“

— Много жалко — каза сковано Клайд с много непохватно и слабо усилие да се държи самоуверено и дори хладнокръвно в нейно присъствие.

— Ах, не е кой знае какво всъщност. Просто се поскарваме от време на време и толкова.

Сондра виждаше, че той нервничи, стеснява се, съвсем не знае какво да каже пред нея, и й доставяше удоволствие да си мисли, че може така да го смущава и да му завъртва главата.

— Още ли работите при чичо си?

— Да, разбира се — отговори Клайд бързо, сякаш за нея би имало огромно значение, ако не работеше там. — Сега съм началник на отделение.

— О, така ли! Не знаех. Не съм ви видяла от онзи единствен път, нали знаете? Сигурно не ви остава време да излизате. — Тя го погледна многозначително, сякаш искаше да каже: „Вашите роднини не се интересуват от вас чак толкова.“ Но понеже сега той наистина много й харесваше, рече вместо това: — Предполагам, че сте били в града цялото лято?

— Е, да — отговори Клайд съвсем простичко и подкупващо. — Налага ми се да стоя тук, нали разбирате? Вързан съм от работата. Но често срещах вашето име във вестниците, четох за вашите състезания по езда и тенис и ви видях в оня парад на цветята през юни. Изглеждахте прекрасна, почти като ангел.

В очите му светеха възхищение и молба, които съвсем я очароваха. Какъв приятен младеж, толкова различен от Гилбърт! И като си помисли, че е явно тъй безнадеждно влюбен в нея, а тя може само случайно да му обърне малко внимание! Това я накара да го посъжали и същевременно да изпита разположение към него. А пък и какво ли би си помислил Гилбърт, ако се научеше, че е до такава степен покорила братовчед му — колко ли щеше да се ядоса той, който явно я смяташе за празноглава фръцла? Колко хубаво щеше да е, ако някой вземеше Клайд под покровителството си и му обърнеше повече внимание, отколкото той, Гилбърт, би могъл да се надява някога да получи! Тази мисъл й се видя много примамлива.

Обаче в този момент за съжаление колата изви към тротоара пред къщата на госпожа Пейтън и спря. За Клайд и за нея приключението като че ли свършваше.

— Ужасно мило от ваша страна да го кажете. Няма да забравя това. — Сондра дяволито се усмихна, когато шофьорът отвори вратата и Клайд слезе, изтръпнал от нервно напрежение поради тази грандиозна и важна среща.

— Значи, тук живеете. Смятате ли да останете в Ликъргъс цялата зима?

— О, да. Сигурен съм в това. Поне се надявам — добави той с копнеж, а погледът му доизказа останалото.

— Е, може би тогава ще ви срещна пак някъде, някой път. Поне се надявам.

Тя кимна, протегна му пръстите си и му подари най-омайна и бляскава усмивка, а той, увлечен до точката на оглупяването, отговори:

— Аз също!

— Лека нощ! Лека нощ! — извика Сондра, когато колата бързо потегли, а Клайд, загледан подире й, се чудеше дали ще я види някога отново тъй близо, насаме, както сега. Само като си помислеше, че може да я срещне пак, по такъв начин! И тя се оказа толкова по-различна от онзи първи път, когато, както ясно си спомняше, не беше му обърнала никакво внимание.

Изпълнен с надежди и малко натъжен, Клайд се обърна към вратата.

А Сондра… „Защо ли — размишляваше си тя, докато колата се носеше напред — семейство Грифитс явно не се интересува от него?“

XXIV

Влиянието на тази толкова случайна среща беше направо покваряващо в повече от едно отношение. Защото сега въпреки спокойствието и удовлетворението, които дължеше на Робърта, пред него отново се изправи по този налагащ се и прелъстителен за него начин въпросът за възможностите да бъде приет от обществото тук. И колкото да е странно, по волята точно на тази девойка от висшите кръгове, която най-много въплъщаваше и подсилваше за него значението на тези висши кръгове. Прекрасната Сондра Финчли! С хубавото лице, елегантните дрехи и веселото и изискано държане! Ако беше успял да й направи впечатление по време на първата им среща! Или да можеше да го направи сега!

Фактът, че отношенията му с Робърта бяха стигнали до сегашното положение, не беше достатъчно важен или тежък, за да пресече силата на темперамента или въображението, която го влечеше към такава девойка като Сондра и всичко, което тя представляваше. Само като си помислеше, че Дружеството за електрически прахосмукачки „Уимблингър Финчли“ е едно от най-големите промишлени предприятия в града! Високите му стени и комини бяха част от изумителния силует на града оттатък Мохок. Ами домът на семейство Финчли на Уикейджи авеню, близо до къщата на Грифитс — един от най-внушителните в тази изискана редица сгради, изникнали тука в духа на последната и най-изтънчена архитектурна мода — италианския ренесанс, — облицована с кремав мрамор и пясъчник. А Финчли бяха едно от семействата, за които се говореше най-много в града.

Ах, да може да се запознае по-отблизо с тази прекрасна девойка! Да бъде погледнат от нея благосклонно и чрез тази благосклонност да влезе в чудесното общество, към което принадлежи тя! Не е ли и той Грифитс… в никой случай не по-грозен от Гилбърт Грифитс? И не по-малко привлекателен, стига да имаше и той толкова пари или поне част от неговите пари. Да можеше да се облича като Гилбърт Грифитс и да се вози в една от хубавите коли, с които се надува той! Тогава като нищо една такава девойка с удоволствие би му обърнала внимание, а може би… кой знае, навярно дори би се влюбила в него. Направо някаква фантастична приказка. Но сега — мрачно си мислеше Клайд — не му остава друго, освен да се надява, да се надява, да се надява.

По дяволите! Няма да отиде при Робърта тази вечер. Ще измисли някакво извинение — ще й каже сутринта, че го извикал по работа чичо му или братовчед му. Не можеше и не искаше да отиде, както се чувстваше в момента.

Толкова голямо бе въздействието на богатството, красотата и видното обществено положение, към което най-вече се стремеше, върху душевния мир на Клайд, променлив и непостоянен като водата.

От друга страна, по-късно, като си спомняше за срещата с Клайд, Сондра се чувстваше направо завладяна от това, което можеше да се опише само като негово преклонение пред нея, още по-явно в случая, понеже беше диаметрално противоположно на държанието на неговия братовчед, а то беше дори обидно. Дрехите и поведението му, както и изтърваната от него забележка в смисъл, че заема някаква длъжност в дружеството, сякаш подсказваха, че може да е по-добре поставен, отколкото си беше представяла. Но й дойде наум също, че макар да беше прекарала цялото лято с Бела, а от време на време се беше срещала с Гилбърт, Майра и родителите им, нито веднъж не бе станало дума за Клайд. В действителност всичко, което знаеше за него, се ограничаваше с казаното от госпожа Грифитс при първата им среща, когато тя бе споменала, че той е беден племенник, когото съпругът й поканил да дойде от Запад, за да му помогне по един или друг начин. И все пак сега, като си спомняше Клайд при този случай, той не й се виждаше чак толкова незначителен, нито толкова голям сиромах, ами интересен, доста елегантен, много привлекателен и доколкото бе забелязала, обладан от желание да се хареса на момиче като нея. А от страна на братовчед на Гилбърт — един Грифитс — това я ласкаеше.

Когато пристигна в дома на семейство Тръмбул, възглавявано от някой си Дъглас Тръмбул, преуспяващ адвокат и вдовец и борсов спекулант по тези места, който благодарение на децата си, както и на собствените си изискани обноски и ловкост в съдебните дела, бе успял да спечели благоволението на най-отбраните кръгове от обществото в Ликъргъс, Сондра неочаквано се довери на Джил Тръмбул, по-голямата дъщеря на адвоката:

— Знаеш, днес ми се случи нещо смешно. — И й разказа подробно всичко.

Понеже на Джил тази история като че й се видя много забавна, по-късно, на вечеря, тя я разказа наново на Гъртруд и Трейси Тръмбул, по-малката дъщеря и единствения син на семейството.

— А, да — забеляза Трейси Тръмбул, който изучаваше право в кантората на баща си, — сигурен съм, че съм го виждал три-четири пъти на Централния булевард. Много прилича на Гил, нали? Само че не се перчи толкова много. Това лято ми се случи два-три пъти да го поздравя, понеже в първия момент го взимах за Гил.

— О, и аз съм го виждала — подхвана Гъртруд Тръмбул. — Понякога ходи с кепе и палто с колан, като Гилбърт Грифитс, нали? Веднъж ми го показа Арабела Старк, а после Джил и аз го видяхме да минава край Арабелини една събота следобед. Във всеки случай мисля, че е по-хубав от Гил.

Това потвърди на Сондра собственото й мнение за Клайд и тя добави:

— Бъртин Кранстън и аз се запознахме с него една вечер миналата пролет при Грифитс. Тогава ни се видя твърде стеснителен. Но да го бяхте видели сега: той е направо красив, има такъв благ поглед и чудесна усмивка.

— Гледай ти, гледай ти, Сондра! — обади се Джил Тръмбул, която след Бъртин и Бела беше най-близка със Сондра от всичките момичета в града: те бяха съученички от училище „Снедекър“. — Зная някого, който ще пламне от ревност, ако те чуе да казваш такова нещо.

— А и на Гил Грифитс би му било много приятно да чуе, че братовчед му е по-хубав от него! — присъедини се Трейси Тръмбул. — Слушайте…

— Ах и той! — намуси се ядно Сондра. — За много голямо нещо се има. Обзалагам се на каквото искате, че той е причина старите да не искат да имат нищо общо с този братовчед. Сигурна съм, като си го мисля сега. Разбира се, Бела не би имала нищо против, защото я чух миналата пролет да казва, че според нея той бил хубав. А Майра изобщо не би направила нещо обидно за когото и да било. Какъв номер ще е, ако някой от нас го вземе под покровителството си и започне да го кани тук и там… от време на време, разбира се, само заради шегата, да видим как ще се държи. И как ще приемат това роднините му. Аз съм съвсем сигурна, че господин Грифитс, Майра и Бела няма да имат нищо против, но се обзалагам, че Гил направо ще се вбеси. Не ми е много удобно да го направя аз, нали съм тъй близка с Бела, но знам кой би могъл да го направи и те да не могат да кажат нито дума. — Тя се поспря, като си мислеше за Бъртин Кранстън и колко неприятни са й Гил и госпожа Грифитс. — Интересно дали той танцува или язди, или играе тенис и така нататък? — Тя замълча и се замисли развеселена. Другите я загледаха и Джил Тръмбул, неспокойна и буйна като нея, обаче не толкова хубава и надарена, подхвърли:

— Чудесен трик ще е, нали? Смяташ ли, че на госпожа Грифитс това наистина ще е много неприятно?

— Има ли значение дали ще им е неприятно? — продължи Сондра. — Не биха могли да направят нищо повече, отколкото да не му обръщат внимание, нали? А кой ще се трогне от това, можете ли да ми кажете? Не и тези, които са го поканили.

— Хайде пък и вие сега, искате да забъркате скандал в града, а? — намеси се Трейси Тръмбул. — Човек да не съм, ако не докарате цялата работа дотам. Гил Грифитс няма да е доволен, за това можете да се обзаложите. И аз нямаше да съм, ако бях на негово място. Ако искате да разпалите страстите тук, карайте, но аз се обзалагам, че всичко ще свърши със скандал.

Сондра Финчли имаше нрав, който правеше подобна мисъл крайно съблазнителна за нея. Обаче колкото и интересно да й се беше видяло това хрумване на времето, може би нищо определено нямаше да излезе от него, ако не беше станало така, че след този разговор и няколко други, водени с Бъртин Кранстън, Джил Тръмбул, Патриша Антъни и Арабела Старк, новината за нейното приключение заедно с известни забележки за самия него най-сетне стигна до ушите на Гилбърт Грифитс, но само благодарение на Констанс Уинънт, за която, както твърдяха местните клюкарки, се канел да се сгоди. А Констанс, с надеждата, че Гилбърт наистина ще се ожени за нея, бе и ядосана, че Сондра решила да хареса Клайд, а след това, без да има никакво разумно основание (според Констанс), да го провъзгласи за по-хубав от Гилбърт. Така, от една страна, за да си излее мъката, а, от друга, за да отмъсти, ако може, на Сондра, тя на свой ред предаде всички тези приказки на Гилбърт, който веднага направи няколко язвителни забележки за Клайд и Сондра. Тези забележки, украсени съответно от Констанс, бяха повторени на Сондра и оказаха желания ефект. Те послужиха да събудят у нея най-остра жажда за отплата. Защото, стига да поиска, положително може да бъде мила с Клайд и да накара и други да бъдат мили с него. А това навярно би значило, че Гилбърт ще се види изправен пред нещо като съперник в обществото, и то негов братовчед, който, макар и беден, може случайно да бъде харесан повече от него. Какъв номер! В същия миг й хрумна и начинът, по който би могла най-лесно да въведе Клайд в този кръг, при това без да се разбере, че го прави тя, и без някаква особена опасност за нея, ако играта не завърши, както й се иска.

Защото в Ликъргъс сред завършилите училище „Снедекър“ по-млади членове на по-издигнати семейства съществуваше доста неустановен и нередовно функциониращ клуб, който уреждаше вечери и танцови забави и се наричаше „Сегиз-тогиз“. Той нямаше определен устав, ръководство и помещение. Всеки, който благодарение на положението в обществото и връзките си можеше да участва и решеше да стане член, можеше да свика другите на събрание, да им даде вечеря, да уреди танци или чай у дома си.

И колко е просто — мислеше си Сондра, когато прехвърляше в ума си начините, по които би могла да въведе Клайд в обществото, — ако успее да убеди някой друг член на клуба (да не е тя) да уреди нещо и тогава по нейно внушение да покани Клайд. Колко е лесно например Джил Тръмбул да даде на „Сегиз-тогиз“ вечеря с танци, на която да поканят Клайд. Тази хитрост ще й помогне да го види пак и да разбере доколко й е интересен и какво представлява.

Така за членовете на клуба и приятелите им бе обявена малка вечеря за първия четвъртък от месец декември с домакиня Джил Тръмбул. Поканени щяха да бъдат Сондра и брат й Стюърт, Трейси и Гъртруд Тръмбул, Арабела Старк, Бъртин и брат й и още няколко души от Ютика и Гловърсвил. И Клайд. Но за да запазят Клайд от всякакъв възможен провал или дори неприятна забележка, не само Сондра, но и Бъртин, Джил и Гъртруд ще бъдат внимателни и любезни с него. Те ще се погрижат да бъде ангажиран за всички танци, да не остава сам нито на трапезата, нито на дансинга и по най-ловък начин ще го предават една на друга, докато забавата свърши. Защото покрай това и други може да се заинтересуват от него, което не само ще поизглади мисълта, че единствено Сондра от всички по-отбрани хора в Ликъргъс е била благосклонна към него, но и по-дълбоко ще уязви Гилбърт, ако не Бела и другите членове на семейство Грифитс.

Речено-сторено.

Така стана, че една вечер в началото на декември, около две седмици след срещата му със Сондра, като се върна от фабриката, Клайд с изненада видя някакъв кремав плик, сложен пред огледалото върху тоалетката му. Беше надписан с едър, немарлив и непознат почерк. Той го вдигна и обърна, като гадаеше напразно от кого ли може да бъде. На гърба имаше инициалите „Б. Т.“ или „В. Т.“ — той не можа да реши кое от двете, толкова сложно бяха преплетени буквите на гравирания монограм. Клайд го разкъса и извади картичка, която гласеше:

Обаче на гърба на картичката със същия немарлив почерк, който красеше плика, бе добавено:

Съвършено смаян и развълнуван, Клайд стоеше, вперил очи в картичката. Защото след тази втора среща със Сондра повече от всеки друг път бе погълнат от мечтата някак, по един или друг начин, да се издигне над ниското обществено положение, което заемаше сега. Той стоеше, както му се струваше, много по-високо от простата среда, която го окръжаваше. И ето сега това — официална покана от клуба „Сегиз-тогиз“, който, макар и да не бе никога чувал за него, трябва да е нещо, щом в него членуват такива изключителни личности. А на гърба на картичката нямаше ли бележка от самата Сондра? И това ако не е цяло чудо!

Клайд беше така изумен, че едва можеше да сдържа радостта си; той закрачи насам-натам, заразглежда се в огледалото, изми си ръцете и лицето, после реши, че вратовръзката му не съвсем подхожда на дрехите и я смени с друга, а мислите му ту летяха напред — как да се облече за тази вечеря, ту се връщаха назад — как го беше гледала Сондра при тази последна среща! И как му се беше усмихнала! В същото време неволно се чудеше, дори и в този момент, какво ли би си помислила Робърта, ако можеше с някаква свръхестествена зрителна сила да го види как се радва сега на тази бележка. Понеже явно, освободил се от ограничаващите общоприети схващания на своите родители, си беше позволил да встъпи в такива отношения с нея, че за Робърта би било истинско мъчение, ако откриеше обзелото го сега настроение — разсъждение, което немалко го смути, но не успя ни най-малко да промени мислите му за Сондра.

Какво чудесно момиче!

Каква красавица!

Какъв охолен живот и какво обществено положение!

Същевременно мислите му за всичко това бяха тъй дълбоко езически и далечни от всякакви условности, че можеше сега да се запита, и то напълно сериозно, защо да не насочи мислите си към нея и да престане да мисли за Робърта, щом за момента Сондра представлява за него източник на по-сладостни представи. Робърта не можеше да узнае за това. Не можеше да прочете мислите му — нима можеше да се научи за някоя такава изключителна преживелица, освен ако й кажеше сам той? А Клайд решително нямаше никакво намерение да й казва. И какво лошо има — питаше се той сега — един беден младеж като него да се стреми да се издигне толкова високо? Други младежи, бедни като него, са се женили за девойки, богати като Сондра.

Защото, въпреки всичко, станало между него и Робърта, както ясно си спомняше, не беше й дал дума да се ожени за нея, освен при едно положение. А до такова положение, особено със знанията, тъй добре усвоени в Канзас сити, надали щеше да се стигне, както си мислеше той.

И Сондра сега, след като се беше тъй неочаквано появила отново на пътя му, хвърли в треска неговото въображение. Тази богиня в капището си от сърма и позлата, тъй обаятелна за Клайд, бе благоволила да си спомни за него по такъв един открит и непосредствен начин и бе предложила да го поканят. И без съмнение самата тя щеше да бъде там — мисъл, която го развълнува безмерно.

Какво ли щяха да помислят Гилбърт и останалите от семейството, ако се научеха за отиването му на тази забава, както положително щяха да научат? Или ако го срещнат по-нататък някъде другаде, където би могла да го покани Сондра? Само като си представи! Дали ще се ядосат, или ще им бъде приятно? Дали с това ще падне, или ще се издигне в очите им? Защото в края на краищата поне в това сам той няма никакъв пръст. Не е ли получил официална покана от хора със също тъй високо обществено положение тук в Ликъргъс, които те, щат не щат, трябва да уважават? Без нищо да е подготвил той — чиста случайност — и фактите, свързани с нея, в никой случай не говореха за натрапчивост от негова страна. И колкото трудно да се оправяше Клайд в някои от по-тънките оттенъци на душевните преживявания, мисълта, че сега Гилбърт и цялото семейство може да се видят принудени да се срещат с него и въпреки желанието си дори да го канят и у дома си, го караше да изпитва удоволствие, примесено с хитра подигравка. Защото, ако бъде канен от другите, как би могло да не го кани и семейство Грифитс? Каква радост! И това напук на безграничното презрение на Гилбърт. Той едва се сдържа̀ да не се разсмее при тази мисъл, убеден, че колкото и да не е приятно то за Гилбърт, нито чичо му, нито Майра ще имат нещо против и поради това ще бъде горе-долу запазен от всяко тайно попълзновение на Гилбърт да му отмъсти.

Но колко чудесна е тази покана! Щеше ли Сондра да надраска тази добавка, ако не се интересуваше от него поне малко? Щеше ли? Тази мисъл бе тъй вълнуваща, че Клайд едва можа да се навечеря. Той вдигна картичката и целуна написаното. И вместо да отиде, както обикновено, да види Робърта, реши, както след повторната си среща със Сондра, да се поразходи, да се върне вкъщи и да си легне рано. А на другата сутрин, както и преди, ще може да измисли някакво извинение: да каже, че е бил в дома на Грифитс или при някой от главните във фабриката, за да изслуша някакви обяснения по отношение на нещо, свързано с работата, понеже такива съвещания имаше често. След получаването на тази покана не му се искаше нито да види, нито да приказва с Робърта тази вечер. Не можеше. Другата мисъл — за Сондра и че тя се интересува от него — бе твърде завладяваща.

XXV

Но междувременно, без да споменава нещо за Сондра при своето общуване с Робърта, дори когато беше близо до нея във фабриката или в стаята й, Клайд не можеше да не се отклони с мислите си там, където виждаше във въображението си Сондра сред нейното висше общество. В това време Робърта, която само в отделни моменти долавяше как той, без всякакъв повод от нейна страна, се отдалечава и отчуждава в мислите и държането си, се чудеше какво ли започва тъй цялостно да привлича вниманието му. А той от своя страна, когато тя не го гледаше, мислеше… — ако допуснем… ако допуснем, че заинтересува (понеже Сондра си беше направила труда да му напомни за себе си) едно момиче като нея? Какво ще прави тогава с Робърта? Какво? Особено пък при тази интимна връзка, установила се сега между тях? (Боже господи! Проклето положение!) И това, че наистина я обича (да, обича я!), макар сега, огрян пряко от лъчите на друго, по-ново светило, почти не може да я гледа, тъй силни са ослепяващите лъчи на тази другата. Нима е тъй покварен? Грешно ли е да бъде такъв? Майка му би казала, че е. Баща му също, а може би и всички други, които мислят правилно за живота… може би Сондра Финчли… семейство Грифитс… всички.

И все пак! И все пак! Валеше първият снежец през годината, когато докаран с нов сгъваем цилиндър и бяло копринено шалче, и двете препоръчани му от приятелски разположен галантерист — Орин Шорт, с когото наскоро се беше запознал тук, — и нов копринен чадър, с който да се пази от снега, Клайд отиваше към много интересния, макар и не чак толкова внушителен дом на семейство Тръмбул на Уикейджи авеню. Това беше чудновата, ниска, безредно построена сграда и светлината, струяща отвътре през многото спуснати транспаранти, й придаваше вид на къща от коледна картичка. А пред нея, дори и сега, точно в назначения час, имаше спрени пет-шест хубави коли от различни марки и цветове. Гледката на автомобилите, покрити отгоре по стъпалата и калниците с пресния пухкав сняг, събуди у Клайд остро чувство за липса, която надали щеше да се запълни скоро в неговия случай — липсата на достатъчно средства, за да се снабди с такава необходимост. А отвътре, когато се приближи до вратата, до него долетяха гласове, смях и объркан разговор.

Висок слаб слуга пое неговия цилиндър, палто и чадър и Клайд се озова лице срещу лице с Джил Тръмбул, която явно го причакваше: спокойна, руса, къдрокоса девойка, не толкова вълнуващо хубава, но жива и елегантна, с бяла атлазена рокля без ръкави, с открити рамене и диадема от изкуствени брилянти на челото.

— Не е трудно да се познае кой сте — каза тя весело, като се приближи и подаде на Клайд ръка. — Аз съм Джил Тръмбул, Госпожица Финчли още я няма. Но смятам, че въпреки това мога да поема задълженията на домакиня. Заповядайте тук, където са и другите.

Тя го поведе през редица стаи, които като че ли бяха свързани една с друга под прав ъгъл, и пътем добави:

— Вие наистина страшно много приличате на Гил Грифитс, нали?

— Така ли? — простичко и смело се засмя Клайд, много поласкан от сравнението.

Таваните бяха ниски. На тъмните стени имаше хубави лампи с рисувани абажури. Камините в две съседни стаи хвърляха розов блясък върху удобна мека мебел. Имаше книги, картини, художествени предмети.

— Слушай, Трейси, нали ще се погрижиш за запознаването? — извика тя. — Брат ми Трейси Тръмбул, господин Грифитс. Да ви запозная всички с господин Клайд Грифитс — добави тя, като огледа цялата компания, която на свой ред устреми многобройни погледи към Клайд, докато Трейси Тръмбул му стискаше ръка. Клайд, смутен от съзнанието, че го разглеждат, все пак успя топло да се усмихне. В същото време си даде сметка, че поне за момента разговорите са спрели.

— Недейте всички прекъсва приказките си заради мен — осмели се да каже той с усмивка и това накара повечето от присъстващите да повярват, че се чувства като у дома си и е находчив. А Трейси веднага добави:

— Няма да ви водя от човек на човек, да ви запознавам. Ще си останем тук и аз ще ви ги посочвам. Това е сестра ми Гъртруд, тя говори там със Скот Никълсън.

Клайд видя дребничка мургава девойка, облечена в розово, с хубаво, закачливо и пикантно лице, която му кимна. А до нея много официален младеж с чудесно телосложение и розови бузи отривисто му се поклони. На няколко крачки от тях до прозорец в дълбока ниша стоеше високо и грациозно момиче, мургаво и в никой случай непленяващо с чертите на лицето си, което приказваше с широкоплещест и малко по-нисък от него младеж — те му бяха представени като Арабела Старк и Франк Хариът.

— Те спорят за неотдавнашния футболен мач между университетските тимове на Корнъл и Сиръкюз… Бърчърд Тейлър и госпожица Фант от Ютика — продължаваше Трейси твърде бързо и Клайд не успяваше да запомни всеки поотделно. — Пърли Хейнз и госпожица Ванда Стийл… Е, май че засега няма други. О, не, ето идват Грант и Найна Темпъл.

Клайд се обърна и загледа как висок и малко наконтен младеж с остри черти и тъмносиви очи изведе в средата на стаята кокетно, младо, пълничко девойче със сиво-бежова рокля и светлокестенява плитка, грижливо навита над челото.

— Здравей, Джил! Здравей, Ванда! Здравей, Уайнът! — сред тези негови поздрави Клайд бе представен на двойката, но и двамата като че ли не му обърнаха особено внимание. — Мислех, че няма да стигнем навреме — продължи младият Кранстън, като говореше едновременно на всички. — Найна не искаше да дойде, но бях обещал на Бъртин и Джил, иначе нямаше да дойда и аз. Бяхме горе при Багли. Знаеш ли кой е там, Скот? Ван Питърсън и Рода Хъл. Дошли са само за един ден.

— Сериозно? — възкликна Скот Никълсън, който имаше вид на решителна и егоцентрична личност. На Клайд му правеше силно впечатление голямата увереност и свобода в държането, с които се отличаваха като че ли всички присъстващи. — Че защо не ги доведе и тях? Бих искал да видя Рода, пък и Ван също.

— Не можах. Казаха ми, че трябвало да се върнат рано. Може да се отбият по-късно за една-две минутки. Гледай ти, нима вечерята не е сложена още? Аз се надявах веднага да седна на трапезата.

— Остави ги тия адвокати! Не знаеш ли, че те не се хранят толкова често? — подхвърли Франк Хариът, нисичък, но широкоплещест и усмихнат младеж, много приятен, много хубав, с равни бели зъби. Клайд го хареса.

— Е, ако щат да се хранят, ако щат да не се хранят, но ние искаме да ядем, иначе аз си отивам. Знаете ли кого гласят за първи гребец в Корнълския университет за идущата година?

Клайд не разбираше нищо от тези колежански приказки за Корнълския университет, в които участваха Хариът, Кранстън и други. Почти не беше чувал за разните колежи, които тази компания познаваше твърде отблизо. Същевременно беше достатъчно умен, за да разбере своята неосведоменост и да не се меси в разговори, засягащи тази тема. Обаче това го накара веднага да се почувства чужд в тази среда. Тези хора знаеха повече от него — бяха учили в колежи. Може би ще е по-добре да каже, че е ходил на някакво училище. В Канзас сити беше чувал за Държавния канзаски университет, не много далеч от града. Чувал бе и за Мисурийския университет. А в Чикаго — за Чикагския университет. Дали не можеше да каже, че е ходил в някой от тях… в тоя канзаски, макар и за кратко време? Той взе мигновено решение да каже така, ако го запитат, а после да проучи какво изобщо би трябвало да знае за него… например какво може да е учил. Беше чувал някъде за математика. Защо да не каже това?

Но тези хора, доколкото можеше да отсъди, бяха твърде много заети със самите себе си, за да обърнат сега някакво внимание на него. Той може да е Грифитс и това да е важно за някой извън този кръг, но тук не чак толкова — тук то сякаш беше напълно естествено. И понеже Трейси Тръмбул за миг се обърна да каже нещо на Уайнът Фант, той се почувства съвсем самотен, изоставен и безпомощен, без да има с кого да размени дума. Но тъкмо тогава до него се приближи дребничката мургава Гъртруд.

— Тайфата пак позакъсня да се събере. Вечно закъсняват. Кажем ли им в осем, ще дойдат в осем и половина, ако не в девет. Не е ли винаги така?

— Да, разбира се — отговори Клайд с чувство на благодарност, като се мъчеше да се държи колкото може по-отворено и непринудено.

— Аз съм Гъртруд Тръмбул — повтори тя. — Сестрата на хубавата Джил. — Цинична и въпреки това весела усмивка извиваше устните й и светеше в очите й. — Вие ми кимнахте, но не ме познавате. А пък ние сме чували много за вас. — Тя дразнеше Клайд и се мъчеше да го посмути, ако може. — Някакъв тайнствен Грифитс тук в Ликъргъс, когото като че ли никой не познава. Видях ви веднъж на Централния булевард. Влизахте в сладкарския магазин на Рич. Разбира се, вие не го знаете. Обичате ли бонбони?

— О, да, обичам. Защо? — попита Клайд, който веднага схвана, че го дразнят, и се смути, тъй като тогава беше влязъл да купи бонбони за Робърта. Същевременно някак неволно се чувстваше по-свободен с тази девойка, отколкото с някои други, защото, макар и да беше дръзка и не така привлекателна, държането й беше по-сърдечно, а в момента тя го спасяваше от усамотение, следователно и от несигурност.

— Вие сигурно само така казвате — изсмя се Гъртруд със закачливо пламъче в очите. — Повече ми се вярва, че сте ги купували за някое момиче. Вие си имате приятелка, нали?

— Ами… — Клайд се пресече за едно деление на секундата, понеже, когато тя го попита това, си помисли за Робърта и в ума му проблесна въпросът: „Дали някой не ме е видял някога с Робърта?“ Но наред с това си помисли и колко смело, закачливо и умно е това момиче, съвсем различно от всички, които бе познавал досега. И почти без да се забави, добави: — Не, нямам. Какво ви кара да ми задавате този въпрос?

Когато изрече това, дойде му наум какво ли би си помислила Робърта, ако можеше да чуе думите му.

— Изобщо що за въпрос? — продължи той вече малко разтревожен. — Вие обичате да дразните, нали?

— Кой, аз ли? О, не. Никога не правя такива неща. Но въпреки това пак съм сигурна, че си имате приятелка. Обичам понякога да задавам въпроси само за да видя какво ще ти кажат хората, когато не искат да разбереш какво мислят наистина. — Тя се засмя весело и предизвикателно право в очите на Клайд. — Въпреки всичко знам, че си имате приятелка. Всички хубави младежи имат.

— О, нима съм хубав? — неспокойно се усмихна той, развеселен, но и доволен. — Кой го е казал?

— Сякаш не го знаете! Е, разни хора. Например аз. И Сондра Финчли също мисли, че сте хубав. Тя се интересува само от хубави мъже. Всъщност сестра ми Джил също. И тя харесва само хубави мъже. Аз съм по-друга, понеже самата аз не съм хубава. — Тя го загледа дръзко и дразнещо в очите, което го накара да се почувства странно не на място, съвсем неспособен да излезе наглава с такова момиче, но същевременно много поласкан и развеселен. — Не мислите ли, че сте по-хубав от братовчед си? — продължи тя рязко, дори заповеднически. — Някой мислят, че сте.

Макар и малко смаян, но и поласкан от този въпрос, който го караше да се замисли за нещо, което, изглежда, би искал да повярва, при все че беше заинтригуван от интереса, проявен от това момиче към него, на Клайд пак не би му дошло и наум да си позволи да твърди подобно нещо, дори и да беше убеден в това. При тези думи пред него твърде живо изпъкнаха враждебните, решителни, понякога дори заканителни черти на Гилбърт, който, подбуден от мълвата, че Клайд е направил подобно изказване, не би се подвоумил да му отмъсти.

— О, никога не съм помислял такова нещо — засмя се той. — Честна дума, не съм. Разбира се, че не съм!

— Е, добре, може и да не мислите, но въпреки това сте по-хубав от него. Само че това надали ще ви помогне, освен ако имате пари… искам да кажа, ако искате да се събирате с хора, които ги имат. — Тя вдигна очи към него и добави доста иронично: — Хората обичат парите още повече от хубавата външност.

„Какво проницателно момиче — помисли си Клайд — и какви жестоки, студени думи!“ Те немалко го засегнаха, макар Гъртруд и да не бе искала да му причини болка.

Но тъкмо тогава влезе самата Сондра с някакъв младеж, когото Клайд не познаваше — висока, върлинеста, но много елегантно облечена личност. А след тях — Бъртин и Стюърт Финчли с още няколко други.

— Ето я и нея — подхвърли Гъртруд донякъде озлобено, понеже я дразнеше това, че Сондра е толкова по-хубава и от нея, и от сестра й и е проявила интерес към Клайд. — Тя ще иска да види дали сте забелязали колко хубава изглежда, тъй че недейте я разочарова.

Нямаше никаква нужда от тази забележка, която криеше в себе си самата истина, за да накара Клайд да я загледа внимателно, дори ненаситно. Защото, без да се говори за мястото й в местното общество, богатството и умението да се облича и държи, Сондра спадаше по тип и дух към момичетата, които най-много му харесваха — една малко префинена и поради безграничните предимства на материалното и общественото си положение по-малко безпощадна, макар едва ли и по-малко егоцентрична Хортензия Бригз. Тя беше по свой ограничен и настойчив начин една ненаситна Афродита, жадуваща да докаже на всеки достатъчно привлекателен мъж убийствената сила на своя чар, като в същото време се мъчеше да запази своята личност и индивидуалност от всякаква обвързваща близост и обещания. Обаче по най-различни причини, които не бяха ясни на самата нея, Клайд я привличаше. Можеше да не представлява нищо в обществено или финансово отношение, но тя го харесваше.

Ето защо сега най-много я интересуваше да види дали е тук, след това да се помъчи той по нищо да не разбере, че го е видяла първа, и най-после да си придаде колкото може повече важност, за да го зашемети — постъпка, достойна за Хортензия и нейния начин на мислене, тъкмо нещо, което можеше да му направи най-дълбоко впечатление. Клайд не откъсваше от нея очи, а тя леко пристъпваше ту тук, ту там с ефирна вечерна рокля от шифон, която преливаше от най-бледожълто до най-наситенооранжево и прекрасно подчертаваше тъмните й очи и коса. И чак след като размени десетина „О, здравей!“ и забележки с едного и другиго за едно, друго или трето местно събитие, най-сетне благоволи да покаже някак, че е забелязала неговото присъствие.

— А, ето ви и вас! Най-после решихте да се появите. Не бях сигурна дали ще сметнете, че си заслужава. Вече са ви запознали с всички, разбира се?

Тя се огледа, сякаш за да покаже, че ако това не е било сторено, ще му помогне и ще го направи. На другите, които не се интересуваха толкова от Клайд, все им правеше доста голямо впечатление фактът, че той като че ли много се харесва на Сондра.

— Да, мисля, че се запознах горе-долу с всички.

— Освен с Фреди Селз. Той влезе току-що заедно с мен. Ето ти го, Фреди! — извика тя на високия и строен младеж, с гладки бузи и явно накъдрена коса, с плътно прилягащ фрак, който се доближи и загледа Клайд от горе на долу приблизително както някой боен петел би гледал врабче.

— Това е Клайд Грифитс, за когото ти разправях, Фред — заговори тя живо. — Не ти ли прилича много на Гилбърт?

— Ами да, разбира се! — възкликна тази симпатична личност, която като че ли малко недовиждаше със слабите си очи, та се наведе по-близо. — Разбрах, че сте братовчед на Гил. Познавам го добре. Ние свършихме заедно Принстън. Аз живеех тук, преди да постъпя в „Дженеръл Електрик“ в Скинектъди. Но все още често идвам тук. Предполагам, че работите във фабриката.

— Да, работя — отговори Клайд, който се почувства смален пред един очевидно много по-възпитан и по-образован младеж.

Хвана го страх, че този тип може да му заговори за неща, които не ще може да разбере, неща, от които, при неговата липса на каквото и да било системно обучение, няма да има никакво понятие.

— Завеждате някой отдел, предполагам?

— Да — отговори предпазливо и неспокойно Клайд.

— Знаете ли — продължи господин Селз с жив интерес, понеже имаше склонност към търговски и технически въпроси, — винаги съм се чудил какво друго привлекателно освен пари може да има в това производство на яки. Двамата с Гил често спорехме за това, когато бяхме в университета. Той все се мъчеше да ме убеди, че има някакво обществено значение в изготвянето и разпространяването на яки, че с това се повишават изискаността и обноските на хора, които иначе не биха ги подобрили, ако не бяха евтините яки. Аз мисля, че трябва да е прочел това в някоя книга. Винаги съм му се смял.

Клайд се мъчеше да намери някакъв отговор, макар това да беше вече извън кръга на умствените му възможности. „Обществено значение“. Какво точно искаше да каже с това Селз — някакви дълбоко научни знания, които бе придобил в колежа? Без да подозира или да знае за затруднението, в което се намираше той, Сондра го спаси от даването на уклончив или напълно несръчен отговор, като възкликна:

— Моля ти се, без спорове, Фреди! То не е интересно. Освен това аз искам да го запозная с брат ми и Бъртин. Нали си спомняте госпожица Кранстън? Тя беше заедно с мен при чичо ви миналата пролет.

Клайд се обърна, докато Фред се помъчи да отмине колкото може по-леко тази рязкост и само изгледа Сондра, от която толкова много се възхищаваше.

— Да, разбира се — започна Клайд, понеже беше наблюдавал и тази двойка наред с другите. Ако не я сравняваше със Сондра, Бъртин му се виждаше изключително привлекателна, макар и съвсем непонятна. Затворена, неискрена и хитра, тя будеше у него само неспокойно чувство на некадърност и поради това несигурност, що се отнасяше до света, в който живееше тя — нищо повече.

— А, добър вечер! Приятно ми е да ви видя пак — проточи Бъртин, докато зеленикавосивите й очи го огледаха с усмихнат, безразличен и присмехулен поглед. Той й се виждаше хубав, но не чак толкова умен и решителен, колкото би предпочела да бъде. — Трябва да сте били ужасно зает с работата си, предполагам. Но сега, след като вече се появихте веднъж, вярвам, че ще ви виждаме по-често тук и там.

— Е, да, надявам се — отговори той и показа равните си зъби.

Очите й сякаш казваха, че не вярва в това, което говори, и че той също не го вярва, но че е необходимо, може би забавно да твърдиш нещо такова.

По подобен, макар и малко по-различен начин се държа с него и Стюърт, братът на Сондра:

— А, здравейте. Драго ми е да се запознаем. Сестра ми тъкмо ми разправяше за вас. Дълго ли ще останете в Ликъргъс? Надявам се. Е, вярвам, че ще се срещаме от време на време тогава.

Клайд съвсем не беше толкова сигурен, но беше възхитен от непринудения, безсъдържателен смях на Стюърт, при който той показваше равните си бели зъби — кратък, добродушен, безразличен смях. Също и начина, по който се обърна и хвана минаващата Уайнът Фант за бялата ръка.

— Чакай малко, Уин. Искам нещо да те попитам.

И отиде в друга стая, наведе се близо до нея и й заговори бързо за нещо. Клайд забеляза, че дрехите му имат безупречна кройка.

„Какъв весел свят — мислеше си той, — какъв оживен свят!“

Тъкмо в този миг Джил Тръмбул завика:

— Хайде, народе, заповядайте. Не съм виновна аз. Готвачът се е ядосал за нещо, пък и вие всички сте без друго закъснели. Ще си хапнем и след това ще танцуваме, а?

— Вие ще седнете между мен и госпожица Тръмбул, след като тя настани всички — успокои го Сондра. — Нали ще е хубаво? А сега можете да ме заведете в трапезарията.

Тя хвана Клайд под ръка и му се стори, сякаш бавно, но сигурно се пренася в рая.

XXVI

Самата вечеря протичаше сред разпокъсано бъбрене за разни места, лица, планове, повечето от които нямаха нищо общо с всичко, с което Клайд бе имал допир в Ликъргъс? Обаче благодарение на личния си чар скоро успя да превъзмогне чуждеенето и произтичащото от него равнодушие от страна на някои присъстващи, в частност на младите жени в компанията, заинтригувани от факта, че го харесва Сондра Финчли. А Джил Тръмбул, която седеше от едната му страна, го разпитваше откъде е дошъл, какъв е бил животът му и познатите у дома, защо е решил да дойде в Ликъргъс — въпроси, които, размесени с невинни закачки по адрес на разни момичета и техните обожатели, караха Клайд да се позамисли. Струваше му се, че съвсем не може да каже истината за семейството си. Затова заяви, че баща му държи хотел в Денвър… не много голям, но все пак хотел. Също, че е дошъл в Ликъргъс, понеже чичо му беше му предложил в Чикаго да дойде, да изучи производството на яки. Не бил сигурен, че съвсем го интересува и че ще остане кой знае колко, освен ако разбере, че си струва; всъщност се мъчел да открие какво би могло да значи това за неговото бъдеще — забележка, която накара Сондра, която го слушаше, също както и Джил, на която го казваше, да си помислят, че въпреки всички слухове, приписвани на Гилбърт, Клайд трябва да притежава някакви средства и обществено положение, към които да се върне, в случай че не сполучи тук.

Това само по себе си беше важно не само за Сондра и Джил, но и за всички останали. Защото въпреки хубостта и чара, и роднинските му връзки тук, мисълта, че е едно нищо и се мъчи, както твърдеше Констанс Уинънт, да се пришие към семейството на братовчед си, бе обезпокояваща. Човек не можеше да си позволи нищо повече от известни дружелюбност с безпарично чиновниче или служещ на заплата, каквото и да е семейството му, докато, ако той има малко пари и някакво обществено положение другаде, всичко коренно се променя.

И сега Сондра, успокоена от неговите думи, както и от факта, че се оказа по-приемлив, отколкото си го беше представяла, бе склонна да му обърне повече внимание, отколкото при други обстоятелства.

— Ще се съгласите ли да танцувате с мен след вечеря? — бе едно от първите неща, които той й каза, като се възползва от милата усмивка, подарена му от нея сред приказки за предстояща среща с танци някъде.

— Ами да, разбира се, стига да искате — отговори тя кокетно, като се мъчеше да разпали още повече романтичното му увлечение.

— Само веднъж ли?

— А, колко пъти искате? Тук има десетина момичета, нали виждате? Получихте ли програма, когато дойдохте?

— Не съм видял такова нещо.

— Нищо. Може да си вземете след вечеря. И можете да ме запишете за третия и осмия танц. Така ще ви остане време и за други. — Тя се усмихна пленително. — Трябва да бъдете мил с всички, знаете.

— Да, знам. — Клайд продължаваше да я гледа. — Но още откакто ви видях при чичо си през април, все съм искал да ви видя пак. Винаги търся името ви във вестниците.

Той я гледаше въпросително и с молба и въпреки волята си Сондра бе покорена от това наивно признание. Явно той не можеше да ходи, където ходеше тя, и да прави, каквото правеше тя, но все пак си даваше труд да следи името и забавленията й по вестниците. Тя не можеше да устои пред желанието да направи нещо повече за него.

— Така ли? — възкликна тя. — Много мило. Но какво четете за мен?

— Че сте били на Дванадесетото езеро и езеро Грийнууд, и горе на Шарон за плувните състезания. Четох, че сте отишли горе при Пол Смит. Вестниците тук като че ли смятаха, че се интересувате от някого на езерото Шрун и че може би ще се омъжите за него.

— Така ли? Колко глупаво! Вестниците тук винаги пишат такива глупави неща.

По тона й можеше да се заключи, че Клайд навярно е прекалил. Той изглеждаше смутен. Това я смекчи и след миг Сондра продължи разговора с предишния тон.

— Обичате ли да яздите? — попита тя любезно и примирително.

— Никога не съм яздил. Знаете, никога не ми се е отдавал случай, но винаги съм мислил, че ще мога, ако се опитам.

— Разбира се. То не е трудно. Ако вземете един-два урока, ще се научите и… — тя добави малко по-ниско — бихме могли да отидем някой път на разходка. В нашата конюшня има сума коне, които ще ви харесат, сигурна съм.

Клайд усети да му пламва главата, като си го представи. Всъщност Сондра го канеше да излезе някой път на езда с нея и му предлагаше отгоре на това един от техните коне.

— О, колко много бих искал! — каза той. — Би било чудесно!

Компанията настава от масата. Никой почти не се интересуваше от вечерята, след като беше пристигнал оркестърът от четири души и звуците на първия фокстрот вече долитаха от съседната всекидневна — дълго и широко помещение, откъдето бяха изнесени всички пречещи мебели, освен столовете край стените.

— Няма да е зле да си потърсите програмата и да си осигурите танците, преди да бъдат всичките обещани — предупреди го Сондра.

— Да, ей сега ще го направя — каза Клайд, — но нима ще танцувам с вас само два пъти?

— Добре, нека да са третият, петият и осмият в първата половина. — Тя весело му махна с ръка да върви и той забърза да си вземе програма.

Всичките танци бяха от живия тип на фокстрота на тези години с добавки и вариации, съответстващи на настроението и темперамента на отделните танцьори. След като бе танцувал толкова много с Робърта предишния месец, Клайд беше в прекрасна форма и възбуден до краен предел от мисълта, че най-после е установил светска, а дори и емоционална връзка с едно толкова прекрасно момиче като Сондра.

И макар и да му се искаше да изглежда любезен и внимателен към другите, с които танцуваше, беше почти зашеметен от мяркащия се край него образ на Сондра. Тя се полюшваше тъй отпуснато и замечтано в прегръдките на Грант Кранстън и цялото време, без да й личи, гледаше към него, когато беше наблизо, и го караше да почувства колко грациозна, романтична и поетична е в отношението си към всичко — едно истинско цвете на живота. А Найна Темпъл, с която танцуваше в момента, тъкмо тогава му подхвърли:

— Много е грациозна, нали?

— Коя? — попита Клайд с наивен тон, който не можеше да потвърди с външния си вид, понеже бузите и челото му пламнаха. — Не знам кого имате пред вид.

— Не знаете ли? Защо се червите тогава?

Беше си дал сметка, че се изчервява. И че опитът му да се измъкне, е смешен. Той се обърна, но тъкмо в този миг музиката спря и танцуващите се заточиха към столовете си. Сондра се отдалечи с Грант Кранстън, а Клайд поведе Найна към меко кресло в прозоречната ниша на библиотеката.

А по отношение на Бъртин (следващия път той танцува с нея) Клайд се почувства леко смутен от хладната цинична надменност, с която тя приемаше вниманието му. Главният й интерес спрямо Клайд се заключаваше във факта, че Сондра като че ли го намира интересен.

— Вие наистина хубаво танцувате, знаете ли? Изглежда, че много сте танцували, преди да дойдете тук… в Чикаго ли е било или къде?

Тя говореше бавно и равнодушно.

— Преди да дойда тук, бях в Чикаго, но не съм чак толкова много танцувал. Налагаше ми се да работя.

Клайд си мислеше как такива момичета като нея имат всичко за разлика от момичетата като Робърта, който нямат нищо. И въпреки всичко, както му се струваше в този случай сега, Робърта му харесваше повече. Тя беше по-приветлива, по-сърдечна, по-добра — не толкова студена.

Когато оркестърът засвири отново с тъжно прозвучаващ тук и там самотен саксофон, Сондра се приближи до него, сложи дясната си ръка в неговата лява и му позволи да я прегърне през кръста по един тъй непринуден, мил и свободен начин, който при неговия копнеж по нея дълбоко го развълнува.

А сетне, с вечното си кокетство и лукавство, вдигна поглед и му се усмихна с ласкава, измамлива и все пак сякаш обещаваща усмивка, която накара сърцето му да затупти по-бързо, а гърлото да се стегне. Някакъв тънък аромат на употребяван от нея парфюм погъделичка ноздрите му, като че ли беше благоухание на пролетта.

— Веселите ли се?

— Да… като ви гледам вас.

— Когато има толкова много други симпатични момичета за гледане?

— О, няма нито едно по-симпатично от вас.

— И танцувам по-добре от всяко друго момиче, и съм много по-красива от всяко друго момиче тук. Ето: казах всичко това вместо вас. Какво ще кажете сега вие?

Тя го погледна закачливо и Клайд, разбрал, че има работа с девойка много по-различна от Робърта, се обърка и изчерви.

— Разбирам — рече той сериозно. — Всички мъже ви повтарят това и затуй не искате да ви го казвам аз.

— О, не, не всички. — Простотата на отговора му едновременно заинтригува Сондра и я затрудни. — Има доста хора, които не смятат, че съм много хубава.

— О, не ви смятат за хубава, така ли? — отвърна той съвсем весело, понеже веднага разбра, че тя не му се присмива. И все пак почти го беше страх да й направи още един комплимент. Вместо това потърси нещо друго да й каже и като се върна към разговора за езда и тенис, започнат на трапезата, попита: — Вие обичате всичко, свързано с природата и спорта, нали?

— И още как! — бързо, с въодушевление отговори девойката. — Всъщност няма нищо друго, което да обичам повече. Просто съм луда за езда, тенис, плуване, каране на моторница, на акваплан. Вие плувате, нали?

— О, разбира се — каза Клайд наперено.

— Играете ли тенис?

— Ами… едва сега започвам да уча — отговори той, като го беше страх да признае, че изобщо не играе.

— Ах, аз обожавам тениса. Бихме могли да играем някой път заедно.

Това съвсем възстанови самочувствието му. А Сондра, стъпвайки леко като перушинка под скръбните звуци на популярна любовна песен, продължи:

— Бела Грифитс със Стюърт и аз с Грант чудесно играем на двойки. Ние победихме почти на всички финални игри на Грийнууд и Дванайсето езеро миналото лято. А като се стигне до каране на акваплан и скокове от кула, трябва само да ме видите. Горе на Дванайсето езеро сега ние имаме най-бързата моторница, искам да кажа Стюърт. Стига до шейсет мили в час.

Клайд веднага схвана, че е зачекнал темата, която не само я увличаше, но и възбуждаше. Защото това предполагаше спортуване на открито, за което тя душа даваше, както и възможността да побеждава, да обира лаврите в онези видове спорт, от които най-много се интересуваха хората, в чието общество се движеше. И най-после, макар то да беше нещо, което той можа да разбере ясно едва по-късно, за нея бе направо замайваща възможността, предлагана от всичко това, често да променя тоалетите си и да се показва на хората — а то я увличаше повече от всичко друго. Как изглежда с бански костюм… с костюм за езда или за тенис, или за танци, или за разходка с автомобил!

Те продължаваха да танцуват, развълнувани — поне за момента — от взаимното разбиране, че и двамата изпитват еднакво и истинско влечение един към друг — някаква мигновена топлинка или възторг, което се изразяваше в радостно и изпитателно вглеждане в очите на другия, намеци от страна на Сондра, че ако Клайд успее да се нагоди в спортно, финансово и друго отношение към такова общество, не е изключена възможността да бъде канен от нея тук и там; и неговото смътно, самоизмамващо го за момента убеждение, че така би могло и ще бъде в случая, докато в действителност тъкмо под повърхността на външната или привидната му увереност и спокойствие се надигаше вълна на недоверие към самия него, която проличаваше в напрегнатия и възтъжен блясък на очите, в известната живост и сигурност на тона, в който все пак звучеше, ако тя би могла да го долови, нещо, което в никой случай не беше сигурност.

— Ах, танцът свърши — промълви той печално.

— Да се опитаме да ги извикаме на бис — предложи тя и заръкопляска.

Оркестърът засвири игрива мелодия и те се заплъзгаха заедно отново, като се извиваха и поклащаха тук и там хармонично, отдали се на ритъма на музиката, като две тресчици, подмятани от бурно, но дружелюбно море.

— Ах, толкова се радвам да бъда пак с вас, да танцувам с вас! То е чудесно… Сондра.

— Но вие не бива да ме наричате така. Ние не се познаваме достатъчно добре.

— Искам да кажа, госпожице Финчли. Но нали няма да ми се разсърдите пак?

Лицето му беше много бледо и отново тъжно.

Тя го забеляза.

— Не. Нима съм ви била сърдита? Всъщност не съм бяла. Вие ми харесвате… донякъде… когато не сте сантиментален.

Музиката спря. Леко носещите се крака закрачиха пак.

— Бих искала да видя дали още вали сняг, имате ли нещо против? — Въпроса зададе Сондра.

— О, не. Хайде да отидем.

Между движещите се двойки те бързо излязоха през странична врата и се озоваха сред свят, дебело покрит с мек, пухкав, безмълвен сняг. Въздухът бе изпълнен с безшумно трупащи се на земята снежинки.

XXVII

Последвалите дни на декември донесоха на Клайд няколко приятни, но създаващи затруднения и тревожещи събития. След като намери в негово лице толкова приятен обожател, Сондра от самото начало не беше склонна нито да го забрави, нито да го пренебрегне. Обаче при нейното доста видно обществено положение много се колеба първо как да постъпва занапред. Защото Клайд беше твърде беден и положително твърде много пренебрегнат от самото семейство Грифитс, за да се реши тя дори да прояви някакъв подчертан интерес към него.

А сега към първоначалната подбуда за всичко това — желанието й да ядоса Гилбърт, като се сближи с братовчед му, се добави още една. Харесваше Клайд. Неговият чар и благоговението му пред нея и пред общественото й положение я ласкаеха и привличаха. Защото тя притежаваше характер, който изискваше преклонение горе-долу в тази мяра, в която го получаваше от Клайд — искрено и романтично преклонение. В същото време той притежаваше физически и духовни качества, които й бяха приятни — влюбеност, без да проявява (поне засега) смелост, с която да й дотяга твърде много; обожание, което все пак беше обожание на много земно същество; духовна и физическа жажда за живот, която напълно се схождаше с нейната и я допълваше.

Ето защо мисълта какво да прави с Клайд занапред, без да привлече твърде много внимание и да предизвика неблагоприятни приказки по свой адрес, наистина много я тревожеше — мисъл, която не оставяше на мира хитрото й мозъче нощем, след като си легнеше да спи. Обаче на онези, които се бяха запознали с него при Джил Тръмбул, интересът й към него, както и приятната му външност и внимателно държане направиха голямо впечатление и те, от своя страна, особено момичетата, решиха, че е подходящ за компанията.

Ето защо, когато Клайд търсеше евтини коледни подаръци за майка си, баща си, сестрите и брат си и за Робърта в магазин „Старк“ и срещна там Джил Тръмбул, дошла за някои закъснели покупки, тя го покани на една предколедна среща с танци, уреждана от Ванда Стийл на другата вечер в дома й в Гловърсвил. Самата Джил щяла да отиде там с Франк Хариът и не била съвсем сигурна, че Сондра Финчли ще дойде също. Изглежда, че имала и някаква друга покана, но все пак имала намерение да дойде, ако може. Обаче сестра й Гъртруд щяла с удоволствие да приеме да я съпровожда той — много учтив начин да осигури партньор на Гъртруд. Освен това била сигурна, че ако Сондра чуе, че Клайд ще бъде там, това може да я накара да се откаже от другия ангажимент.

— Трейси с удоволствие ще се отбие да ви вземе навреме — продължи тя — или… — Джил се подвоуми — може би бихте дошли да вечеряте с нас, преди да тръгнем. Няма да има никой освен семейството, но много ще се радваме, ако дойдете. Танците няма да започнат преди единадесет.

Танците бяха в петък вечер, а тази вечер Клайд беше наредил да прекара с Робърта, защото на другия ден тя заминаваше за трите дена коледни празници при родителите си — най-дългият срок, за който досега се беше разделяла с него. А понеже, без той да знае, му бе приготвила подарък — нова автоматична писалка и автоматичен молив „Евършарп“ — имаше извънредно голямо желание той да прекара тази вечер с нея, което му беше казала изрично. А Клайд, от своя страна, бе имал намерение да използва тази последна вечер, за да я изненада с тоалетни принадлежности в бяло и черно.

Но сега бе така развълнуван от възможността наново да види Сондра, че реши да не отиде тази последна вечер при Робърта, макар и не без известни предчувствия колко трудно ще бъде да отмени тази среща, пък и непочтено. Защото, въпреки че беше така увлечен от Сондра, все още бе тясно свързан с Робърта и не му се искаше да я наскърби по този начин. Знаеше, че тя ще има толкова разочарован вид. Но в същото време беше толкова поласкан и възбуден от това неочаквано, макар и закъсняло светско признание, че не можеше и да помисли да откаже на Джил. Какво? Да пренебрегне посещението в дома на Стийл в Гловърсвил, и то заедно със сестрите и брата Тръмбул и без всякаква помощ от страна на семейство Грифитс? Може да е безсъвестно, жестоко, вероломно спрямо Робърта, но нали е вероятно да види Сондра?

И така той каза, че ще дойде, но веднага след това реши, че трябва да се отбие при Робърта и да я предупреди, да измисли някакво подходящо извинение — например че е поканен на вечеря у семейство Грифитс. Това щеше да е достатъчно внушително и задължително за нея. Но когато се отби и не я завари, реши да й обясни всичко сутринта във фабриката, ако стане нужда — с бележка. За да я възнагради, Клайд реши, че би могъл да й обещае, че ще я придружи в събота до Фонда и тогава да й поднесе подаръка си.

Но в петък сутрин във фабриката, вместо да й обясни сериозно и с подчертано огорчение, от каквото щеше да бъде движен предишната вечер, й пошепна:

— Трябва да се откажа от срещата с теб довечера, скъпа. Поканиха ме у чичо ми и трябва да отида. И не съм сигурен дали ще мога да се отбия след това. Ще се помъча, ако се освободя не прекадено късно. Но ако не дойда, ще се видим в трамвая за Фонда утре. Искам нещичко да ти подаря, тъй че не ми се сърди. Съобщиха ми едва тая сутрин, иначе щях да ти обадя. Нали няма да ми се сърдиш? — Той я погледна колкото можеше по-мрачно, за да изрази собствената си мъка.

При все че така нехайно и за първи път по този начин се отказа от нейните подаръци и от щастливата й последна вечер с него, Робърта поклати глава, сякаш за да каже „Не, няма“, но беше много потисната и се питаше какво може да означава това внезапно изоставяне от негова страна. Защото досега Клайд е бил олицетворение на самото внимание и бе прикривал скорошната си връзка със Сондра под було от престорена неизменна обич, която до този ден бе достатъчна, за да я измами. Можеше да е вярно, както й каза, всичко това да става заради получена от него покана, която не бива да отхвърли. Но, уви, тази хубава вечер, за която бе мечтала! А сега нямаше да се видят цели три дни. Обзета от съмнения, тя тъгува във фабриката, а после в стаята си, като си казваше, че Клайд би могъл поне да обещае да дойде при нея и късно, след вечерята при чичо си, та да може да му поднесе подаръците си. Но последното му извинение бе, че вечерята вероятно щяла да продължи много до късно. Не бил сигурен. Били споменали нещо за отиване другаде след това.

Същевременно Клайд у Тръмбул, а сетне у Стийл бе поласкан и окуражен от редица събития, каквито един месец преди това не би могъл и да сънува. Защото у Ванда Стийл веднага го представиха на двадесетина личности, които, като разбраха, че са го довели сестрите Тръмбул и научиха, че е Грифитс, веднага го поканиха на устройвани от тях срещи или намекваха за разни предстоящи увеселения, на които можеше да го поканят, така че накрая получи покана за новогодишни танци у Вандам в Гловърсвил, както и на вечеря и танци на Бъдни вечер у Хариът в Ликъргъс — забава, на която били поканени Гилбърт и сестра му Бела, също както Сондра, Бъртин и други.

И най-после на сцената се появи към полунощ и самата Сондра, заедно със Скот Никълсън, Фреди Селз и Бъртин, и отначало се престори, че няма никаква представа за присъствието му, но най-после благоволи да го поздрави с едно:

— О, здравейте! Не очаквах да ви намеря тук.

Изглеждаше пленителна, наметната с тъмночервен испански шал. Но Клайд долови от самото начало, че тя прекрасно знае за присъствието му, и при първа възможност се доближи до нея и я запита с копнеж:

— Съвсем ли няма да танцувате с мен?

— Защо не? Разбира се, стига да искате. Мислех си, че може вече да сте забравили за мен — каза тя закачливо.

— Нима мислите, че мога да ви забравя? Единствената причина, поради която съм тук тая вечер, е, защото мислех, че може да ви видя пак. Не съм мислил за никого и за нищо друго, откакто ви видях за последен път.

Клайд беше наистина толкова заслепен от нейните маниери и преструвки, че вместо да се дразни, привидното й безразличие го привличаше още повече. Дълбочината на чувството, от което бе завладян сега, направо я покоряваше. Очите му се приспиваха и в погледа му пламтеше желание, което я смущаваше.

— Гледай, гледай, вие умеете да казвате толкова мили неща по такъв мил начин, когато пожелаете… — Тя заоправя големия испански гребен в косата си и се усмихна. — И ги казвате така, като че ли наистина това мислите.

— Искате да кажете, че не ми вярвате, Сондра? — запита той почти трескаво и това, че я нарече по име, развълнува сега нея толкова, колкото и него. Макар и да й се искаше да му се навъси за такава явна свобода, тя му прости, понеже беше приятно и за нея.

— О, не, вярвам ви. Разбира се — каза тя малко колебливо и за първи път не напълно самоуверена пред него. Започваше да й се вижда трудно да установи правилната линия на отношението си спрямо Клайд: дали да го сдържа повече или по-малко. — Но трябва веднага да кажете кой танц искате. Виждам, че някой идва да ме вземе. — И тя закачливо, сякаш за да го подразни, протегна малката си програмка. — Мога да ви обещая единадесетия. Той е веднага след този.

— Само толкова ли?

— Е, хайде тогава и четиринадесетия, ненаситнико — засмя му се тя в очите и съвсем го зароби с този засмян поглед.

След това, когато научи от Франк Хариът, докато танцуваше с него, че Клайд е поканен у тях за Бъдни вечер, както и това, че Джесика Фант го е поканила в Ютика за посрещането на Нова година, Сондра веднага заключи, че той е на път да завоюва истински успех, и реши, че, както изглежда, ще се окаже по-малко в тежест на обществото, отколкото се беше бояла. Той притежаваше чар — в това нямаше никакво съмнение. И беше така увлечен по нея! Следователно, както реши тя сега, напълно възможно бе някои от тези други момичета, като видят, че е приет от някои от най-отбраните хора тук и другаде, може дотолкова да се заинтересуват от него или дори да го харесат, че да поискат да надвият увлечението му по нея. Понеже самата тя беше суетна и самонадеяна по природа, Сондра реши, че не бива да го допусне. Затова по време на втория танц с Клайд подхвърли:

— Били сте поканен за Бъдни вечер у Хариът, така ли?

— Да, и всичко това дължа на вас — възкликна разгорещено Клайд. — Ще бъдете ли там?

— Ах, ужасно съжалявам. Поканена съм и сега много бих искала да отида. Но знаете ли, отдавна съм се уговорила да отида за празниците в Олбъни, а после в Саратога. Утре заминавам, но ще се върна преди Нова година. Няколко приятели на Фреди устройват голямо посрещане на Нова година в Скинектъди. И братовчедка ви Бела, и брат ми Стюърт, и Грант, и Бъртин отиват там. Ако искате, бихте могли да дойдете с нас.

Насмалко щеше да каже „с мен“, но все пак рече „с нас“. Мислеше си, че това положително щеше да подчертае пред всички други доколко го държи в ръцете си, щом заради нея отхвърля поканата на госпожица Фант. А Клайд тозчас прие, и то с възторг, понеже така щеше да бъде отново с нея.

В същото време беше изненадан и почти поразен от факта, че по този безцеремонен, много интимен и определен начин тя се канеше да го събере отново с Бела, която щеше веднага да занесе у дома си новината, че той ходи със Сондра и другите от компанията. И какво ли можеше да излезе от това, особено като се вземеше пред вид, че семейство Грифитс все още не беше го поканило никъде, дори и за Коледа? Защото, макар фактът, че Сондра прибрала Клайд в колата си, а сетне и това, че бил поканен от клуба „Сегиз-тогиз“, да беше стигнал до ушите им, те все още не бяха направили нищо. Гилбърт Грифитс се вбеси, баща му и майка му се чудеха как трябва да постъпят, ала въпреки всичко оставаха бездейни.

Но според Сондра групата можеше да остане в Скинектъди до другата сутрин — нещо, което не си направи труда да обясни на Клайд от самото начало. А дотогава той беше забравил, че Робърта, като се върне след дългия си престой в Билц и след като е била изоставена от него по Коледа, сигурно ще очаква той да прекара новогодишната вечер с нея. Това беше усложнение, за което щеше да помисли по-късно. Засега само се чувстваше блажен, че Сондра се е сетила за него и незабавно с възторг се съгласи.

— Но знаете ли — каза предпазливо Сондра, — не бива да ми обръщате толкова много внимание нито там, нито тук, нито някъде другаде и не ми се сърдете, ако и аз не ви обръщам внимание. Иначе няма да мога да ви виждам толкова често. Някой път ще ви обясня защо. Виждате ли, баща ми и майка ми са странни хора. Също и някои от приятелите ми тук. Но ако се държите само любезно и малко равнодушно, разбирате ли, може би ще мога да се виждам с вас още доста тази зима. Разбирате ли?

Развълнуван ненаказано от това признание, породено, както добре знаеше, от твърде пламенните му аванси, Клайд й отправи влюбен и изпитателен поглед.

— Но вие все пак държите малко на мен, нали? — Той наполовина настояваше, наполовина умоляваше, а в очите му светеше този омайващ пламък, който така я пленяваше.

Предпазлива и все пак увлечена, поддала се на сладострастни и вълнуващи чувства и все пак не съвсем сигурна дали постъпва разумно, Сондра отговори:

— Е, ще ви кажа. И да, и не. Тоест не мога още да реша. Доста ми харесвате. Понякога ми се струва, че ми харесвате повече от другите. Виждате ли, ние още не се познаваме както трябва. Но вие ще дойдете с мен в Скинектъди, нали?

— Дали ще дойда?

— Ще ви пиша по-подробно или ще ви се обадя. Вие имате телефон, нали?

Той й даде номера.

— И ако случайно се наложи някаква промяна или не мога да изпълня обещанието си, не ми се сърдете. Ще се видим по-нататък… някъде, положително.

Тя се усмихна и на Клайд му се стори, че ще се задави. Само мисълта, че е така откровена с него и казва, че много го харесва понякога, беше достатъчна, кажи-речи, да му се подкосяват краката от радост. Като си помислеше, че тази прекрасна девойка има такова желание да го включи в своя живот… тази чудна девойка, която бе обкръжена от толкова много приятели и обожатели, между които можеше да си избере когото пожелае!

XXVIII

Шест и половина на другата сутрин. И Клайд, поспал само един час след завръщането си от Гловърсвил, стана, с глава изпълнена с объркани и тревожни мисли как да оправи всичко с Робърта. Този ден тя отиваше в Билц. Беше й обещал да я изпрати до Фонда. Но сега не му се отиваше. Разбира се, ще трябва да скърпи някакво извинение. Но какво?

За щастие предишния ден беше чул Хуигъм да казва на Лигет, че днес щяло да има събрание на началниците на отделения в края на работния ден в кабинета на Смили и че Лигет трябвало да присъства. На Клайд не му бяха казали нищо, понеже неговото отделение представляваше част от отделението на Лигет, но сега той реши, че може да използва това като причина и съответно около един час преди обедната почивка остави на масата на Робърта бележчица, която гласеше:

Отначало, понеже не можа да я прочете веднага, Робърта се зарадва, защото си въобрази, че в бележката има още нещо приятно във връзка със следобеда. Но когато я отвори в женската стая за почивка няколко минути по-късно, клюмна глава. Това се подсилваше от разочарованието й предишната вечер, когато Клайд не успя да дойде, пък и държането му сутринта, което й се видя някак сдържано, ако не студено, и тя започваше да се чуди откъде ли идва тази внезапна промяна. Може и да не му е възможно да не се яви на събранието, също така, както му е било невъзможно да не отиде у чичови си, след като е бил поканен. Но предишния ден, след като й каза, че не ще може да прекара с нея вечерта, той се държа по-весело, по-невъздържано, отколкото би могла да му продиктува обичта към нея пред заминаването й. В края на краищата е знаел, че няма да я има три дена. Знаеше също, че няма нищо по-тежко за нея, отколкото да се раздели с него дори и за малко.

Изведнъж вярата, надеждата й отстъпиха мястото си на дълбока потиснатост, угнетение. Животът винаги й поднасяше такива изненади! Ето и сега — два дена пред Коледа и тя трябва да отиде в Билц, където няма нищо весело, освен веселието, което може да донесе тя, и трябва да пътува съвсем сама, и то след като види Клайд само за някакъв си миг. Робърта се върна на работната си маса с написана на лицето цялата й ненадейна мъка. В държането й имаше безразличие, движенията бяха равнодушни — промяна, която забеляза и Клайд; но въпреки това поради внезапното му безразсъдно увлечение по Сондра не можеше сега да събере сили да се разкае.

Когато в един часа мощните свирки на някои от съседните фабрики провъзгласиха края на съботния работен ден, и той, и Робърта се запътиха поотделно към нейната квартира. Клайд си мислеше пътем какво да каже сега. Какво да направи? При това изведнъж охладняло и избледняло чувство как да прояви обич, която не изпитва — как всъщност да продължи да поддържа връзката, която, колкото жива и пламенна да е била допреди петнадесетина дни, сега му се виждаше безкрайно анемична и безцветна! Не бива да признае, нито по някакъв начин да покаже, че не я обича вече — това би било направо жестоко и би могло да накара Робърта да каже… какво? Да направи… какво? От друга страна, не бива също при всичките му копнежи и надежди, устремени към Сондра, да продължава с постъпки и твърдения, които не са верни, нито искрени и могат само да помогнат да задържат старото положение. Невъзможно! Освен това при първия намек от страна на Сондра, че отговаря на неговата любов, няма ли да поиска и да се помъчи да остави Робърта, ако може? И защо не? Ако се сравни с общественото положение и красотата на Сондра, какво всъщност може да му предложи Робърта? И би ли било честно от страна на момиче с нейното положение и като се вземат под внимание връзките и възможностите, предлагани от Сондра, да иска или да смята, че трябва да запази дълбоката си и неделима привързаност към нея и да се откаже от тази, другата? Това наистина не би било честно, нали?

Ето така размишляваше той, докато Робърта бе стигнала в стаята си преди него и се питаше какво е това, което я сполетя сега… което е обзело Клайд — това внезапно безразличие, тази готовност да се откаже от предколедната среща, и то когато тя се кани да замине у дома си и да отсъства три дни, при това по Коледа, и да няма желание да дойде с нея дори само до Фонда. Може да й разправя, че е заради това събрание, но дали е така? Би могла да го почака до четири, ако се наложи, но нещо в държането му я възпираше — нещо отчуждено и уклончиво. О, какво ли значи всичко това? И тъй скоро след установяването на тази близост, която отначало и досега поне изглеждаше да ги прави съвсем неразделни! Дали то означава промяна — опасност или дори край на чудния им любовен сън? О, боже! А тя му е дала тъй много и сега от неговата вярност зависеше всичко: нейното бъдеще, нейният живот.

Тя стоеше в стаята си, замислена над този нов проблем, когато Клайд пристигна с коледния пакет под мишница, все още с твърдото решение да промени сегашните си отношения с Робърта, ако успее, но и с желанието да придаде колкото може по-голяма незначителност на цялата работа.

— Ей, ужасно ми е мъчно, Бърт — заговори той оживено с една смесица от престорена веселост, съчувствие и несигурност. — Допреди два-три часа нямах представа, че ще има такова събрание. Но нали знаеш как е тая работа. Човек не може да се измъкне от такова нещо. Няма да се ядосваш много-много, нали? — Защото по изражението й във фабриката, както и тук, вече беше разбрал, че е в най-мрачно настроение. — Все пак се радвам, че имах възможност да ти донеса ей това — добави той и й подаде подаръка. — Исках да ти го донеса снощи, само че изскочи туй другото нещо. Да знаеш колко съжалявам за цялата работа! Наистина съжалявам!

Колкото възхитена щеше да бъде, ако този подарък й беше поднесен предишната вечер, Робърта остави сега кутията на масата, загубила всякаква радост, която тя можеше да крие за нея.

— Добре ли прекара снощи, скъпи? — попита тя, любопитна да узнае как е завършило събитието, което я беше лишило от него.

— О, доста добре — отвърна Клайд, като се мъчеше да говори колкото може по-равнодушно за вечерта, която значеше толкова много за него и криеше такава голяма опасност за нея. — Аз мислех, че отивам само на вечеря при чичо ми, както ти казах. Но когато стигнах там, разбрах, че всъщност съм им трябвал, за да придружа Бела и Майра на някакво увеселение в Гловърсвил. Там има едно богато семейство, Стийл, големи производители на ръкавици, нали знаеш? Както и да е, те устройвали танци и братовчедките искали да ги заведа там, защото Гил не можел да отиде. Но не беше чак толкова интересно. Бях доволен, когато свърши.

Той спомена имената на Бела, Майра и Гилбърт, сякаш бяха стари и близки приятели — една близост, която неизменно правеше голямо впечатление на Робърта.

— И не можа да се освободиш навреме, за да се отбиеш тук, така ли?

— Не можах, защото трябваше да чакам да се върна заедно с всички. Нямаше как да се измъкна. Но няма ли да отвиеш подаръка си? — добави той, като се мъчеше да отклони мислите и от пропадналата среща миналата вечер, понеже знаеше, че това я терзае.

Тя започна да развързва панделката, с която бе вързан подаръкът, но мислите й не можеха да се откъснат от възможностите, предлагани от срещата, която той се почувства длъжен да спомене. Кои други момичета освен Бела и Майра са били там? Дали няма случайно някое друго момиче освен нея, в което може да се е увлякъл напоследък? Той винаги говореше за Сондра Финчли, Бъртин Кранстън и Джил Тръмбул. Дали случайно не са били в тази компания?

— Кои бяха там освен братовчедките ти? — неочаквано попита тя.

— О, сума хора, които не познаваш. Двайсет-трийсет души от разни околни селища.

— Някой друг от Ликъргъс освен братовчедките ти? — настоя Робърта.

— Ами неколцина. Ние взехме със себе си Джил Тръмбул и сестра й по желание на Бела. Арабела Старк и Пърли Хейнз бяха вече там, когато ние дойдохме. — Той не спомена Сондра, нито някой от другите, които така много го интересуваха.

Но поради начина, по който го каза — нещо в тона на гласа и блясъка на очите, — отговорът не задоволи Робърта.

Тя беше наистина дълбоко разтревожена от този нов обрат в събитията, но й се струваше, че при тези обстоятелства не е разумно да додява на Клайд прекалено. Това можеше да го ядоса. В края на краищата винаги е бил причисляван към това общество, откакто изобщо го познаваше. И не й се искаше Клайд да сметне, че се опитва да предяви някакви права върху него, макар че тъкмо такова бе истинското й желание.

— Така ми се искаше да бъда с теб снощи и да ти поднеса подаръците си! — реши да каже Робърта вместо това, колкото да отвлече собствените си мисли, толкова и да привлече вниманието му към себе си. Клайд долови скръбта в гласа й и молбата, която прозвуча в него, както в миналите дни, само че сега не можеше и не искаше да се поддаде на влиянието й, както би се поддал при друг случай.

— Но нали знаеш как стана всичко, Бърт — отвърна той почти с предизвикателен вид. — Нали току-що ти казах.

— Знам — каза Робърта и се помъчи да скрие завладялото я настроение. В същото време тя махаше хартията и отваряше капака на кутията с тоалетните прибори. Щом я отвори, настроението й се попромени, понеже никога досега не беше притежавала нищо тъй ценно и оригинално. — О, това е прекрасно, нали? — възкликна тя, заинтересувана за миг въпреки волята си. — Не съм очаквала такова нещо. Двете подаръчета от мен сега ще бъдат съвсем нищожни!

Тя веднага отиде да извади своите подаръци. Но Клайд виждаше, че въпреки изключителността му неговият подарък не можа да разсее угнетението, обзело я поради равнодушието му. Несекващата му обич бе от много по-жизнено значение от всякакъв подарък.

— Харесва ти, нали? — попита той с надеждата, без сам да вярва, че с това ще може да отклони мислите й.

— Разбира се, скъпи — отговори девойката, като разглеждаше с интерес принадлежностите. — Но моите подаръци ще ти се видят сега толкова незначителни — добави тя мрачно и доста потисната от провала на всичките си планове. — Обаче ще ти бъдат полезни и винаги наблизо, до сърцето ти, където искам да бъдат.

Тя му подаде кутийката с металическия молив „Евършарп“ и украсената със сребро автоматична писалка, които беше избрала за него с мисълта, че може да му бъдат полезни за работата във фабриката. Преди две седмици Клайд щеше да я прегърне и да се помъчи да я утеши заради мъката, която й причиняваше сега. Но този път само стоеше и се чудеше как би могъл, без да се покаже прекалено студен, да я успокои, но тъй че да не се впусне в обичайните излияния. И за да направи това, зареди възторжени, но някак си празни думи за подаръка.

— Я гледай, те са чудесни, скъпа, и са точно каквото ми трябва. Положително не би могла да ми подариш нищо по-подходящо. Ще ми служат непрекъснато.

Той се престори, че ги разглежда с безкрайно удоволствие и ги сложи в джоба си, готови за използване. А също, понеже в момента тя стоеше пред него така сломена и печална, въплътила в себе си цялото обаяние на старите им отношения, той я прегърна и целуна. Беше много привлекателна без съмнение. А после, когато тя обви шията му с две ръце и избухна в ридания, я притисна до себе си и каза, че няма защо да приема всичко така, наля ще се върне в сряда и всичко ще си потече, както преди. В същото време си мислеше, че то не е вярно и колко е странно: съвсем скоро я беше обичал толкова много. Изумително как друго момиче можа да го увлече по такъв начин! И все пак беше така. И макар Робърта навярно да мисли, че все още я обича, както преди, той не я обича, вито ще я обича някога пак. И поради това искрено я съжалява.

Робърта почувства нещо такова в сегашното му настроение, като слушаше думите му и усещаше милувките му. В тях не се долавяше искреност. Той се държеше твърде неспокойно, прегръдката му беше твърде равнодушна, в гласа не звучеше истинска нежност. Към това можеше да се добави още едно доказателство, когато след един-два мига Клайд се помъчи да се освободи, погледна часовника си и рече:

— Май че трябва да тръгвам вече, скъпа. Сега е три без двадесет, а събранието е назначено за три. Съжалявам, че не мога да дойда с теб, но ще се видим, когато се върнеш.

Той се наведе да я целуне, но този път Робърта окончателно долови, че се държи с нея по-другояче, по-хладно. Беше внимателен и добър, ала умът му беше другаде, и не кога да е, а тъкмо сега, по празниците! Тя се помъчи да събере сили, да събуди самолюбието си и отчасти успя, като му каза доста студено и решително:

— Е, не искам да закъсняваш, Клайд. Не е зле да побързаш. Но не искам да остана у дома по-дълго от Бъдни вечер. Смяташ ли, че ако се върна рано след обед на първия ден на Коледа, ще можеш да дойдеш тук? Не искам да закъснея в сряда за работа.

— Ами че разбира се, положително, скъпа. Ще се отбия — отговори Клайд весело и дори от все сърце, като си направи сметка, че доколкото си спомня, няма нищо уговорено за тогава, пък и не му се искаше да започне да я отбягва по такъв рязък и открит начин. — Кога мислиш да се върнеш?

Тя щяла да си дойде към осем и Клайд реши, че поне в този случай една среща с нея ще бъде приемлива. Той пак извади часовника.

— Но сега все пак трябва да вървя — каза той и се запъти към вратата.

Разтревожена какво ли означава всичко това и загрижена за бъдещето, Робърта се приближи до него, хвана го за реверите и като надзърна в очите му, попита полуумолително, полунастоятелно:

— Сигурно ли е това за Коледа вечер, а, Клайд? Няма да приемеш тоя път никоя нова покана, нали?

— Ах, не се безпокой. Нали ме познаваш. Знаеш, че не можех да направя нищо с тая покана вчера, скъпа, но във вторник ще бъда тук непременно — отвърна той.

След това я целуна и побърза да излезе с чувството, че може би не постъпва толкова разумно, колкото би трябвало, но не виждаше какво друго би могъл да направи. Един мъж не може да скъса с момиче, както се мъчи да стори той или поне би искал да стори, без да прояви известен такт или дипломация, нали? В това няма смисъл, нито някакво истинско изкуство, нали? Положително трябва да има някакъв друг, по-добър начин. В същото време мислите му вече се устремяваха напред, към Сондра и новогодишната вечер. Ще отиде с нея на увеселение в Скинектъди и тогава ще има възможност да отсъди дали тя го харесва толкава, колкото изглеждаше предишната вечер.

Когато той си отиде, Робърта се върна в стаята с безутешен и отпуснат вид и загледа през прозореца подире му, като се чудеше какво ли ще е бъдещето й с него, ако изобщо ще има бъдеще. Ето на, да речем, че по кой знае каква причина я разлюби. Тя му е дала тъй много! А бъдещето й сега зависи от него, от непрекъснатото му внимание. Дали сега ще му дотегне и той няма да иска да я види повече? О, колко ужасно би било това! Какво би правила… какво би могла да направи тогава? Да не беше му се отдала, да не беше отстъпила толкова лесно и толкова скоро пред настояването му!

Робърта гледаше през прозореца обсипаните със сняг клони на дърветата и въздишаше. Празниците! А той я зарязва по този начин! О! Освен това има толкова високо положение в местното общество. И ще го привличат постоянно толкова много по-светли, по-хубави неща от онова, което можеше да му предложи тя.

Тя поклати несигурно глава, разгледа лицето си в огледалото, събра няколкото подаръка и други вещи, които щеше да носи със себе си, и тръгна.

XXIX

Билц и гъбясалата почва действаха достатъчно потискащо на Робърта след Клайд и Ликъргъс, защото всичко там говореше твърде много за лишения и ограничения, които обезцветяват нормалните чувства, събуждани от отдавна познати места.

Когато слезе от влака пред мрачната и престаряла дървена постройка, която служеше за гара, Робърта видя баща си със същото старо зимно палто, което носеше от десетина години, да я чака със старата семейна кола — разнебитена, но все още служеща двуколка, — запрегната с кокалест и мършав като самия него кон. Той имаше, както бе винаги мислила, вид на капнал и сломен човек. Лицето му светна, когато видя Робърта, понеже винаги е била любимото му дете, и забъбри весело, когато тя се качи до него и те обърнаха колата и поеха към пътя, който водеше до стопанството — изровен и криволичещ черен път, по време, когато прекрасни автомобилни шосета бяха нещо обикновено другаде.

Докато пътуваха, Робърта отбелязваше мислено всяко дърво, извивка, всеки белег, познат от едно време. Но мислите й не бяха весели. Всичко бе твърде сиво. Като се вземаше пред вид вечното боледуване и некадърност на Тайтъс и това, че по-малкото момче Том и майка й не можеха много да помогнат, самото стопанство не преставаше да бъде тежко бреме. Ипотеката от две хиляди долара, изтеглена преди много години, оставаше все неизплатена, северният комин все още не беше поправен, стъпалата хлътваха все повече и повече, състоянието на стените, оградите и стопанските пристройки не беше по-добро и единствено покрилите ги зимни снегове им придаваха по-живописен вид. Дори и мебелите бяха все същият куп вехтории, както преди. И тук я чакаха майка й и по-малката сестра и брат, които не знаеха нищо за истинските й отношения с Клайд — той беше за тях само едно име — и вярваха, че тя от сърце се радва да е пак при тях. Но като си знаеше собствения живот и несигурните отношения с Клайд, Робърта се чувстваше сега още по-потисната, отколкото преди.

Наистина положението, че въпреки привидния й скорошен успех всъщност се беше компрометирала по такъв начин, щото единствено ако се омъжеше за Клайд, би могла да се издигне отново до онова нравствено равнище, което родителите й разбираха и одобряваха, вместо да помогне за бавното и скромно издигане на всичките си близки, можеше да бъде сметнато за причина да ги унизи още повече, да ги опропасти, а това бе достатъчно, за да я угнети и окончателно да я съсипе. Една потискаща, мъчителна мисъл.

Още по-тежка и по-болезнена във връзка с всичко това бе мисълта, че покрай илюзиите, които отначало я бяха завладели по отношение на Клайд, не беше могла да се довери на майка си или на някой друг. Понеже се съмняваше дали майка й няма да сметне, че е попрекалила с домогванията си. Можеше да й зададе и въпроси за отношенията й с Клайд, на които трудно би могла да отговори. В същото време, ако не намереше човек, с когото да може с пълно доверие да сподели, всичките й мъчителни съмнения по отношение на самата нея и Клайд трябваше да се запазят в тайна.

След като поприказва няколко минутки с Том и Емили, тя влезе в кухнята, където майка й бе заета с разни приготовления за Коледа. Намерението й беше да си постели пътя с няколко забележки за стопанството и за живота си в Ликъргъс, но щом влезе, майка й вдигна глава и каза:

— Как се чувстваш, Боб, отново на село? — И добави малко натъжено: — Сигурно ти се вижда доста мизерно в сравнение с Ликъргъс.

По тона и по възхитения поглед, с който я огледа, Робърта можа да заключи, че майка й смята, че е безкрайно много подобрила положението си. Веднага изтича при нея, нежно я прегърна и възкликна:

— Ах, мамо, най-хубаво е там, където си ти! Не го ли знаеш?

В отговор майка й само я изгледа с изпълнени с обич и доброта очи и я потупа по гърба.

— Е, Боби — промълви тя тихо, — ти знаеш какво си за мен.

Нещо в гласа на майка й, което говореше за дългите години обич и разбирателство помежду им — разбирателство, почиващо не само върху желанието на всяка другата да бъде щастлива, но и пълна откровеност по отношение на всички чувства и настроения, изпитвани досега от двете, — я трогна почти до сълзи. Буца се надигна в гърлото й, очите й се навлажниха, макар и да се мъчеше да не прояви никакво разчувстване. Копнееше да й разкаже всичко. Същевременно непреодолимата любов, която питаеше към Клайд, както и това, че се е опозорила, й подсказваха, че е издигнала между себе си и майка си преграда, която няма да е лесно да разруши. Условностите в този селски край се зачитаха прекалено строго — дори доколкото засягаха и майка й.

Робърта се поколеба за миг, обладана от желанието бързо и ясно да й изложи гнетящата я тайна и да получи нейното съчувствие, ако не и помощ. Но вместо това каза само:

— О, колко искам да можеше да бъдеш с мен цялото време в Ликъргъс, мамо! Може би…

Тя се пресече, схванала, че е на границата да се издаде. Мисълта й беше, че ако майка й е била до нея, може би щеше да може да устои пред настойчивите желания на Клайд.

— Да, сигурно ти липсвам — продължи майка й, — но така е по-добре за теб, не смяташ ли? Знаеш как живеем ние тук, а ти харесваш работата си. Нали наистина я харесваш?

— О, работата ми е доста хубава. Тя ми харесва. Толкова приятно е, че мога да ви помогна малко тук, но не е толкова приятно да живея съвсем сама.

— Защо се премести от Нютънови, Боб? Толкова ли неприятна беше Грейс? Аз смятах, че ще ти е другарка.

— О, отначало беше — отговори Робърта. — Само че си нямаше никакви приятели и ужасно ревнуваше, щом някой проявеше и най-малко внимание към мен. Не можех да отида никъде, без да дойде и тя, или пък искаше да стоя все с нея, та да не мога да отида никъде сама. Нали го знаеш как е, мамо. Две момичета не могат да ходят с един младеж.

— Да, зная как е, Боб. — Майка й се позасмя, сетне додаде: — Кой е той?

— Той е господин Грифитс, мамо — каза тя след мигновено двоумение: пред очите й като светкавица блесна съзнанието за изключителността на тази връзка, ако се противопоставеше на простичкия тукашен свят. Въпреки, всичките й страхове, самата възможност да свърже живота си с живота на Клайд бе прекрасна. — Но не искам още да споменаваш името му пред никого — добавя тя. — Той не иска. Знаеш, роднините му са много богати. Те са собственици на предприятието… по-право чичо му. Но има едно правило за всички, които работят в дружеството, за всеки началник на отделение. Искам да кажа, че не бива да имат нищо общо с никоя от работничките. И той не се сближава с никоя друга. Но харесва мен… и аз харесвам него и то е нещо съвсем друго. Освен това аз скоро ще напусна фабриката и мисля да си намеря работа някъде другаде, и тогава туй няма да е вече пречка. Ще мога да кажа на всички и той също.

Робърта си мислеше сега, че ако се погледне как се отнесе сега Клайд с нея, както и начинът, по който тя му се отдаде, без да вземе необходимите мерки да избегне позора чрез женитба, това можеше и да не е съвсем вярно. Клайд можеше… — това беше един смътен, почти неопределен страх засега — можеше да не поиска тя да го каже никому сега… никога! И освен ако продължеше да я обича и се оженеше за нея, навярно и тя нямаше да иска никой да знае за това. Какво окаяно, срамно, трудно положение, в което се беше поставила с всичко това!

От друга страна, госпожа Олдън, като научи така случайно за странния и очевидно потаен характер на тази връзка, не само се разтревожи, но и озадачи — толкова загрижена беше за щастието на Робърта. Защото, макар Робърта и да бе, както си казваше тя сега, такова добро, чисто и предпазливо момиче — най-доброто, най-малко себичното и най-разумното от нейните деца, — все пак не би ли било възможно?… Но не, надали някой би могъл лесно и безнаказано да опозори или измами Робърта. Тя бе твърде консервативна и добра, затова майката рече:

— Роднина на собственика, казваш, на Самюъл Грифитс, за когото ми писа?

— Да, мамо. Той е негов племенник.

— Тоя млад мъж във фабриката? — попита майка й, като се чудеше в същото време как ли е могла Робърта да привлече мъж с неговото положение, понеже Робърта от самото начало бе подчертала, че Клайд е член на семейството, което притежава фабриката. Това само по себе си бе тревожно. Обикновеният край на подобни връзки, еднакъв по целия свят, естествено я караше много да се бои от такава дружба, каквато като че ли бе завързала Робърта. Въпреки всичко съвсем не беше убедена, че момиче с хубостта и практичността на Робърта не ще успее да изкара на добър край подобна дружба, без да пострада от нея.

— Да — отговори просто Робърта.

— Какъв е той, Боб?

— О, ужасно симпатичен. Толкова е хубав и е толкова мил с мен! Струва ми се, че работата нямаше да е тъй приятна, както е, ако не беше така възпитан: той умее да държи всяка от тия работнички на мястото й. Племенник е на председателя на дружеството, разбираш, и момичетата, щат не щат, трябва да се отнасят към него с уважение.

— Виж, това е наистина хубаво, нали? Мисля, че е много по-хубаво да работиш за възпитани хора, отколкото за не знам кого си. Помня, че не беше толкова доволна от работата в Трипетс Милз. Често ли идва да те види, Боб?

— Е, да, доста често — отговори Робърта и леко се изчерви, понеже си даде сметка, че не може да бъде напълно откровена с майка си.

Госпожа Олдън тъкмо беше вдигнала очи, забеляза това и понеже го взе за смущение, закачливо попита:

— Харесваш го, нали?

— Да, мамо, харесвам го — просто и честно отвърна Робърта.

— А какво ще кажеш за него? Харесва ли те той?

Робърта отиде при кухненския прозорец. Под него, в полите на склона, който водеше към кладенеца и единствената по-плодородна нива на стопанството, се редяха всичките разнебитени сгради, които повече от всичко друго говореха за материалната оскъдица, сполетяла семейството. Всъщност през последните десет години всичко това се беше превърнало в символ на некадърност и немотия. Някак си в този миг, неугледни и покрити със сняг, те представляваха в мислите й пълната противоположност на всичко, към което се стремеше във въображението си. И нямаше нищо чудно, че тези стремежи пък се въплъщаваха в Клайд. Мрачното е противоположност на щастието, успехът в любовта — на неуспеха. Ако приеме, че той я обича сега истински и я избави от всичко това, тогава може би и тя, и майка й ще се освободят от цялата тази сивота. Но при положение че не я обича, последиците от всичките й неудържими копнежи ще се стоварят не само върху собствената й глава, но и върху главите на всичките й близки и преди всичко — върху майка й. Тя се смути, като не знаеше какво да каже, но най-после пророни:

— Е, казва, че ме харесва.

— Мислиш ли, че има намерение да се ожени за теб? — попита госпожа Олдън плахо и с недоизказана вяра, защото от всичките си деца най-много обичаше Робърта и най-големи надежди възлагаше на нея.

— Знаеш, ще ти кажа, мамо…

Изречението й остана недовършено, понеже в този миг Емили се втурна от главния вход и се провикна:

— Дошъл е Гиф! Пристигна с автомобил. Сигурно някой му е направил тая услуга и носи четири-пет големи вързопа.

А веднага след това влезе Том с по-големия брат, докаран с ново палто — първият резултат от работата му в „Дженеръл Електрик“ в Скинектъди; той обично поздрави майка си, а след това и Робърта.

— Гледай ти, Гифърд! — възкликна майката. — Ние те чакахме чак към девет часа. Как можа да стигнеш толкова рано?

— То и сам аз не вярвах, че ще мога. Срещнах в Скинектъди господин Ририк и той ме попита дали не искам да ме вземе с колата си. Видях, че старият татко Майърс в Трипетс Милз е най-после вдигнал втория етаж на къщата, Боб — обърна се той към Робърта. — Сигурно ще мине още една година, докато я покрие.

— Сигурно — отговори Робърта, която добре познаваше известния в Трипетс Милз старец. В същото време му помогна да свали палтото и да остави пакетите върху масата в трапезарията и Емили с любопитство ги заразглежда.

— Не пипай, Ем! — извика Гифърд на сестричето. — Няма защо и да мислиш за тях преди коледното утро. Отсякъл ли е някой коледно дръвче? Това беше мое задължение миналата година.

— И сега е пак твое — отговори майка му. — Казах на Том да почака, докато дойдеш, защото ти винаги избираш такова хубаво дръвче!

Тъкмо тогава през кухненската врата влезе Тайтъс с един наръч дърва; изпитото му лице и ъгловати лакти и колене бяха в пълен контраст със сравнително по-многообещаващото младо поколение. Робърта забеляза това, когато той спря усмихнат пред сина си, и понеже тъй много й се искаше за всички тях да настъпят по добри дни от досегашните, тя отиде при баща си и го прегърна.

— Знам, че дядо Коледа е донесъл на татко ми нещо, което ще му хареса.

Беше му купила тъмночервена карирана мушама, която положително щеше да му държи топло, когато върши работата си на двора, и нямаше търпение да дочака коледното утро, за да може той да я види.

След това отиде да вземе една престилка, за да помогне на майка си да приготви вечерята. В течение на няколко часа след това все не им се отдаваше случай да останат съвсем насаме, та да могат да продължат разговора си на темата, която толкова много интересуваше и двете — въпроса за Клайд, — но когато най-сетне намери удобен момент, Робърта каза:

— Да, но не бива още да казваш на никого. Обещах му да не го разправям; затова не бива.

— Добре, няма, мойто момиче. Само исках да зная. Вярвам, че ти знаеш какво вършиш. Достатъчно си голяма сега, за да се пазиш сама, Боб, нали?

— Да, разбира се, мамо. И ти не бива да се тревожиш заради мен, маминко — добави тя, като видя сянка не на недоверие, а на тревога да помрачава скъпото майчино лице. Колко внимателна трябва да бъде, за да не й причинява тревоги: тя си има достатъчно много за какво да мисли тук, в стопанството.

В неделя сутрин пристигна семейство Гейбъл с куп новини за обществения и материалния си успех в Хоунър. При все че сестра й не беше привлекателна като нея, а Фред Гейбъл не беше мъж, когото Робърта би могла да хареса в кой да е етап от своя живот, все пак след тревожните мисли по отношение на Клайд видът на Агнес, задоволена в чувствата и материалния живот и спокойна в кръга на дребното благополучие, осигурено й от брака и доста посредствения съпруг, беше достатъчен да събуди у нея онова гнетящо чувство на съмнение, което я измъчваше от миналата сутрин. Дали не е по-добре — мислеше си тя — да си омъжена дори за съпруг тъй некадърен и непривлекателен, но улегнал като Фред Гейбъл, отколкото да заемаш ненормално положение, в каквото се озова тя в отношенията си с Клайд? Защото ето сега Гейбъл говореше живо за успехите, които бяха постигнали двамата с Агнес за една година, откакто се бяха оженили. За това време беше напуснал службата си като учител в Хоумър и на съдружнически начала постъпил в малка книжарничка, главните печалби на която идваха от отдел за играчки и щанд за безалкохолни напитки. Работата им вървяла. Ако всичко продължавало добре, Агнес щяла да може следващото лято да купи нова гарнитура за гостната. Фред вече й купил грамофон за Коледа. За доказателство на своето благополучие бяха донесли доста хубави подаръци на всички членове на семейството.

Но Гейбъл носеше със себе си издавания в Ликъргъс вестник „Стар“ и на закуска, която поради гостите бе много закъсняла тази сутрин, четеше новините, понеже именно в Ликъргъс се намираше предприятието на едро, което го снабдяваше с част от стоката.

— Да, виждам, че търговията във вашия град върви с пълна пара, Боб — забеляза той. — Ето, „Стар“ съобщава, че дружество „Грифитс“ получило поръчка за сто и двадесет хиляди яки само от търговските фирми в Бъфало. Те май гребат пари с пълни шепи.

— Знам, че в нашия отдел винаги има достатъчно работа — отговори оживено Робърта. — Ние като че ли никога нямаме по-малко работа, както и да върви търговията. Предполагам, че върви добре през цялото време.

— Широко им е около врата на тия хора. Нямат за какво да се тревожат. Някой ми разправяше, че щели да построят нова фабрика в Илиън само за производство на ризи. Чула ли си нещо за това в Ликъргъс?

— Не, не съм. Може да е някое друго дружество.

— Между другото, как се казваше тоя млад мъж, дето е началник на вашия отдел? Не беше ли и той Грифитс? — попита той и обърна вестника на първата страница, където даваха новини и за местното светско общество.

— Да, той се казва Грифитс, Клайд Грифитс. Защо?

— Мисля, че преди една минута зърнах името му тук. Исках само да проверя дали е същият човек. Разбира се, ето го. Не е ли това той? — И протегна вестника на Робърта с пръст върху едно съобщение, което гласеше:

— Изглежда, да е доста на почит там — забеляза Гейбъл, докато Робърта още четеше.

Първото нещо, което дойде наум на Робърта, когато прочете това съобщение, беше, че то няма почти нищо или много малко общо с групата гости, които й беше изброил Клайд. На първо място не се споменаваше нищо за Майра или Бела Грифитс. От друга страна, станалите й познати по име личности, тъй често споменавани напоследък от Клайд, бяха отбелязани като присъствали. Сондра Финчли, Бъртин Кранстън, сестрите Тръмбул, Пърли Хейнз. Той каза, че не било интересно, а тук се описваше като весела среща и сам той бе споменат като поканен за друго увеселение със същия характер за новогодишната вечер, когато всъщност беше разчитала да прекара с него. Не беше й дори споменал за тази новогодишна покана. И може би сега щеше да й се извини в последния момент за това, както беше направил за миналия петък вечерта. Боже господи! Какво може да значи всичко това!

В същия миг и малкото романтично очарование, което криеше за нея това коледно посещение у дома, се стопи като дим. Започваше да се пита дали Клайд наистина я обича, както я уверява. Ужасното състояние, до което я бе докарала неизлечимата й страст към Клайд, сега страхотно я измъчваше. Защото без него, без да се омъжи и да има дом и деца и приемливо местенце в обществения кръг, на какъвто е свикнала, какво друго имаше за момиче като нея на този свят? А като оставеше настрана несекващата му обич към нея (ако тя наистина нямаше да секне), каква сигурност имаше за нея след инциденти като този, че няма в края на краищата да я изостави? А станеше ли така, бъдещето й, поне що се отнася до женитба с някой друг, се поставяше под въпрос или може би се проваляше, а в Клайд тя не можеше да има никаква вяра.

Робърта съвсем се смълча. И при все че Гейбъл попита: „Този същият ли е?“, тя стана, без да отговори, и каза:

— Извинете ме за миг, моля. Искам да взема нещо от чантата си. — И изтича горе в бившата своя стая.

Когато стигна там, Робърта седна на леглото, опря брадичка на ръце — нещо, което правеше по навик, когато я завладееха тревожни или неизбежни размисли — и се загледа в пода.

Къде ли беше Клайд сега?

С кое от тези момичета е ходил на танците у Стийл? Дали много го харесва? До този ден поради неизменната вярност на Клайд не беше дори и помисляла, че може да съществува някое друго момиче, за което неговото внимание да има някакво значение.

Но сега… сега!

Тя стана, отиде при прозореца и загледа същата тази овощна градина, където като момиче толкова пъти я бе вълнувала красотата на живота. Гледката беше жалко безцветна и гола. Тънките заледени клони на дърветата… сивите, олюляващи се вейки… самотен шумолящ лист тук или там. И сняг. И мизерни стопански пристройки, които имат нужда от поправка. И Клайд, който става равнодушен към нея. Сега бързо и трескаво в ума й изникна мисълта, че трябва да си отиде оттук колкото може по-скоро — дори още днес. Трябва да се върне в Ликъргъс и да бъде до Клайд ако не за друго, то да събуди у него предишната обич или поне да не му позволи да посвети цялото си време на онези момичета. Положително не е било разумно да замине ей така, дори за празниците. В нейно отсъствие можеше да я изостави съвсем заради някое друго момиче и ако го направеше, нямаше ли това да е нейна грешка? Тя веднага се замисли с какво би могла да се извини, за да се върне още същия ден. Но си каза, че като се вземат пред вид всички предварителни приготовления, това ще се види крайно неоснователно (най-много на майка й) и реши да потърпи, както бе казала, до следобеда на коледния ден и тогава да се върне, след което никога вече да не заминава за толкова дълго.

Но в същото време всичките й мисли се занимаваха само с едно: как, по какъв начин да си осигури, ако може, непрекъснатия интерес и обществената и духовната поддръжка на Клайд и да го накара да се ожени за нея в бъдеще. Да рече, че я е лъгал досега; как да му повлияе, ако изобщо може да му повлияе, да не го прави пак? Как да го накара да разбере, че между тях не може да има лъжа? Как да заеме със сигурност първото място в неговото сърце и да победи мечтите, породени от евентуалните чарове на други?

Как?

XXX

Но след завръщането на Робърта в Ликъргъс вечерта на първия ден на Коледа Клайд не се мярна в стаята й, нито изпрати някакво извинение. Защото в семейство Грифитс междувременно се беше случило нещо във връзка с всичко това, което, ако го знаеха, щеше да се види много интересно и на нея, и на Клайд. Работата беше там, че непосредствено след танците при Ванда Стийл, същата бележка във вестника, която бе прочела Робърта, попадна пред очите на Гилбърт. Той седеше на закуска в неделя сутрин след гуляя и тъкмо се канеше да сръбне от кафето, когато погледът му се спря на нея. В същия миг зъбите му изщракаха, както щрака капакът на внезапно затворен часовник, и вместо да пие кафе, той остави чашата и зачете вестника по-внимателно. На масата и в стаята нямаше никой друг освен майка му, но понеже знаеше, че тя споделя неговите възгледи по отношение на Клайд повече от всички други, той й подаде вестника.

— Я виж кой печели сега успехи в обществото! — подхвърли той рязко и саркастично с блеснал в очите остър и презрителен яд. — Скоро ще нахълта и тук, при нас!

— Кой? — попита госпожа Грифитс, пое вестника и прегледа съобщението спокойно и безпристрастно, но все пак не без известна изненада, която се постара да не проявява външно. Защото, макар и да им бе предадено преди известно време, че Сондра качила Клайд в колата си, а след това той бил поканен на вечеря от сестрите Тръмбул, една бележка в светската хроника на „Стар“ беше нещо по-друго.

— Знаеш, чудя се как ли е станала тази работа да бъде поканен там — каза замислено госпожа Грифитс, която винаги си даваше ясна сметка как се отнася към всичко това синът й.

— Нима може да го е направил някой друг освен тая хлапачка Финчли, тая хитра фръцла! — отряза Гилбърт. — Тя е разбрала отнякъде, твърде вероятно от Бела, че ние не желаем да имаме много-много вземане-даване с него, и е решила, че това ще е хитър начин да ми отмъсти за някои неща, които съм й направил или поне си мисли, че съм й направил. Във всеки случай смята, че не я обичам, и това е вярно. И Бела го знае. А то важи и за тая празноглава горделивка Кранстън. И двете все с нея се водят. Всички са си лика-прилика, само се перчат и прахосват пари, цялата компания, пък и братята им не са по-добри, Грант Кранстън и Стю Финчли, и ако тия дни не се случи нещо лошо на единия или другия от тях, тогава аз нищо не разбирам! Помни ми думата! Те не правят нищичко, цялата тайфа, от първия до последния ден на годината и само флиртуват, танцуват и се разкарват насам-натам, сякаш няма за тях никаква друга работа на света. И защо ти и татко оставяте Бела да ходи с тях цялото време, в ума не ми се побира!

Майка му възрази на тези приказки. Тя не виждала никаква възможност да отчужди съвсем Бела от една част от това местно общество и да я насочи определено към домовете на някои други. Те всички общували помежду си много безразборно. А Бела ставала вече на години и си имала свое собствено гледище.

Въпреки всичките оправдания на майка му наличността на съобщението във вестника в никакъв случай не намали ожесточението на Гилбърт против амбициите и възможностите на Клайд да влезе в светското общество. Как! Този жалък, нищожен, безпаричен братовчед, нанесъл му първата непростима обида с това, че прилича на него, и второ, дошъл тук в Ликъргъс и се натрапил на тяхното високопоставено семейство! И то след като той, Гилбърт, му показал съвсем ясно от самото начало, че не го харесва, нито го иска и ако зависело от него, не би го търпял нито миг!

— Той няма никакви пари — с огорчение заяви Гилбърт най-после на майка си — и вероятно едва свързва двата края тук. И за какво? Ако тия хора тук го приемат, какво може да направи? Положително няма средства да живее като тях, нито има откъде да ги вземе. А дори и да можеше, службата не би му позволила да се разкарва много-много, освен ако някой му плаща разноските. И как ще си гледа работата и ще ходи с тая компания, съвсем не ми е понятно. Тая тайфа не се спира на едно място.

Всъщност той се чудеше дали Клайд ще бъде включен в компанията занапред или ако бъде, какво можеше да се направи. Ако бъде приет по този начин, как ще може той или семейството да избегне задължението да му оказва внимание? Понеже явно, както личеше от първите и последвалите разговори, баща му нямаше желание да отпрати Клайд.

Наистина непосредствено след този разговор госпожа Грифитс показа вестника и повтори възгледите на Гилбърт пред мъжа си на същата маса за закуска. Но той, верен на предишното си отношение към Клайд, не беше склонен да сподели мнението на сина си. Наопаки, както се видя на госпожа Грифитс, като че ли гледаше на събитието, отбелязано във вестника, като частично потвърждение на собствената му първоначална преценка за Клайд.

— Трябва да кажа — заговори той, след като изслуша жена си докрай, — че не виждам какво лошо има, ако отива от време на време на някоя забава или бъде поканен тук или там, въпреки че няма пари. Това може да се вземе по-скоро като комплимент за него и за нас. Зная какво мисли за него Гил. Но според мен май че Клайд е поне малко по-добър, отколкото го мисли Гил. Във всеки случай нито мога, нито бих искал да направя нещо в тази насока. Аз го извиках да дойде тук и най-малкото, което мога да направя, е да му дам възможност да се издигне. Той като че ли си гледа работата добре. Пък и как ли би изглеждало, ако постъпех другояче?

А по-късно поради някои допълнителни забележки, подхвърлени от Гилбърт на майка му, Самюъл Грифитс добави:

— Положително бих предпочел да ходи с някои от по-добрите хора, отколкото с някои от по-лошите, поне това е сигурно. Той е спретнат и учтив и доколкото чувам, върши работата си във фабриката добре. Да си кажа правата, мисля, че щяхме да направим по-добре, ако го бяхме поканили горе на езерото поне за няколко дни през лятото, както предполагах. Положението сега е такова, че ако не направим нещо по-скоричко, ще изглежда, че не го смятаме за достатъчно добър за нас, докато други хора тук като че ли го смятат за достатъчно добър. Ако се вслушате в моя съвет, ще го поканите тук за Коледа или Нова година, само за да покажете, че не го смятаме за по-лош, отколкото го смятат нашите приятели.

Това внушение, предадено на Гилбърт от майка му, го накара да възкликне:

— Е, да ме вземат дяволите! Добре, само да не мислите, че ще се мъча да любезнича с него. Цяло чудо е, щом татко го смята за толкова способен, че не го назначи на някоя голяма длъжност.

Въпреки това може би нищо нямаше да излезе от цялата тази работа, ако не беше Бела, която се върна същия ден от Олбъни и от срещи и телефонни разговори със Сондра и Бъртин научи как са се развили събитията във връзка с Клайд. Също и това, че бил поканен да ги придружи на новогодишните танци при Елърсли в Скинектъди, където Бела била поканена да участва в компанията, преди някой да беше помислил за Клайд.

Този внезапен обрат, за който Бела разказа на майка си, бе достатъчно важен, за да накара госпожа Грифитс, също както и Самюъл, ако не и Гилбърт, да решат след това да се справят, доколкото им е възможно, с положение, което очевидно им се налагаше от обстоятелствата, и да поканят Клайд на обед на първия ден на Коледа — тежко тържество с много гости. Защото това, както те сега решиха, щеше недвусмислено да покаже на всички наведнъж, че Клайд не е чак толкова пренебрегнат, колкото някои си представят. Това беше единственото разумно нещо, което можеха да направят с такова закъснение. А Гилбърт, когато се научи и разбра, че този път е изгубил играта, възкликна кисело:

— Е, добре. Поканете го, щом искате… щом ти и татко така разбирате нещата. Аз не виждам никаква наложителна необходимост от подобно нещо дори и сега. Но правете, както вие намирате за по-добре. Ние с Констанс без друго отиваме следобед в Ютика, тъй че не бих могъл да присъствам, дори и да исках.

Той си мислеше какво възмутително нещо е едно момиче, така неприятно за него както Сондра, да може да реши и с интригите си да му окачи на врата собствения му братовчед и той да не е в състояние да го предотврати. Що за непрокопсаник трябва да е Клайд, та да се мъчи да се натрапи по този начин, когато знае, че не е желан! Какво представлява той в края на краищата?

И така стана, че в понеделник сутрин Клайд получи още едно писмо от чичови си, този път подписано от Майра, с което го канеха на обед в два часа на коледния ден. Но тъй като в момента това като че ли нямаше да попречи на срещата му с Робърта в осем, той само се отдаде на безкрайна радост за всичко това и че най-после е достигнал тук обществено положение наравно с другите. Защото, макар и да нямаше пари, ето че го приемаха — дори и семейство Грифитс между всички други. Сондра проявява към него толкова голям интерес, всъщност говори и постъпва така, сякаш ей сега ще се влюби в него. А Гилбърт е проиграл популярността си в светското общество! Какво ще кажете за тази работа? Това доказваше, както го виждаше той сега, че роднините му поне не са го забравили или че поради скорошните му успехи в други насоки смятат за необходимо да му окажат внимание — мисъл, която за него беше равна на лавров венец на победител. Той гледаше на победата си почти с такова удоволствие, сякаш не бе имало изобщо никакъв пропуск.

XXXI

За нещастие обаче коледният обед в дома на Грифитс, където присъстваха семейство Стар с дъщеря си Арабела, господин и госпожа Уинънт, които в отсъствието на тяхната дъщеря Констанс и Гилбърт обядваха при Грифитс, семействата Арнълд, Антъни, Хариът, Тейлър и други видни личности от Ликъргъс, направи такова впечатление и дори замая Клайд, че макар и да стана пет часът, сетне шест, той не можа да се откъсне, нито да помисли ясно и убедително за задължението си спрямо Робърта. Дори когато малко преди шест повечето от тъй любезно посрещнатите гости започнаха да стават и с поклони да си тръгват (когато и той би трябвало да направи същото и да помисли за срещата си с Робърта), а към него се приближи Вайълет Тейлър, една от групата на по-младите, и му заговори за някакви допълнителни веселби същата вечер в дома на семейство Антъни и добави най-настойчиво: „Ще дойдете с нас, нали? Разбира се, ще дойдете!“, той веднага склони, макар даденото по-рано обещание на Робърта и да го накара да си спомни, че тя вероятно вече се е върнала и го чака. Но той все още имаше време и сега, нали?

Въпреки това, когато се озова у Антъни, сред приказките и танците с разни момичета чувството на задължение избледня. Но в девет започна малко да се тревожи. Защото по това време Робърта сигурно беше в стаята си и се чудеше какво е станало с него и с обещанието му. А отгоре на всичко беше и Коледа вечер! И след като тя беше отсъствала три дена!

Вътрешно той ставаше все по-неспокоен и разтревожен, докато външно поддържаше същото весело настроение, в каквото беше целия следобед. За негово щастие тази компания, танцувала и лудувала всяка вечер от една седмица насам и стигнала почти до нервно изтощение, сега единодушно сама по себе си се поддаде на умората и в единадесет и половина тръгна да си ходи. След като изпрати Бела Грифитс до вратата, Клайд забърза към Робърта, за да види дали случайно е още будна.

Когато наближи къщата на Гилпин, забеляза през покритите със сняг дървета и храсти светлината на самотната й лампа. За миг, разтревожен какво да измисли, как да се извини за необяснимото закъснение, той спря под едно от големите дървета на улицата, като се бореше вътрешно с мисълта какво да й каже. Дали да настои, че е бил пак у чичови си, или къде? Защото според предишната история трябва да е бил там едва миналия петък. Предишните месеци, когато не бе имал светски връзки, а само беше мечтал за тях, измислиците, които й бе разказвал, не бяха будили у него никакви угризения. Те не бяха истински и не му отнемаха в действителност никакво време, нито пречеха на желаните срещи с нея. Но сега, изправен пред действителността и пред факта, че тези връзки, както смяташе, значеха всичко за бъдещето му, той се колебаеше. Бързо взетото решение бе да извини отсъствието си тази вечер с втора покана, получена по-късно, а също и да обясни по категоричен начин, че тъй като материалното му благополучие фактически зависи от семейство Грифитс, да я оставя така по тяхна заповед, за него не е някакво мимолетно удоволствие, а все повече и повече задължение. Може ли да им откаже? И мислено установил се окончателно върху тази полуистина, той мина по снега и леко почука на прозореца.

Светлината незабавно угасна и след миг пердето се повдигна. След това Робърта, която бе седяла в мрачен размисъл, отвори вратата и го пусна да влезе, като запали преди това по обичая свещ, за да направи всичко възможно да не бъдат видени, и той веднага започна да шепне:

— Знаеш, от тия светски задължения тук започва да ми се вие свят, скъпа. Никога не съм виждал друг такъв град. Отидеш ли веднъж с тия хора на някое място за едно нещо, винаги има и нещо друго, което искат от теб. Те не се спират на едно място. Когато отидох там в петък (той имаше пред вид лъжата си, че е бил у чичови си), мислех, че това ще е последното нещо до след празниците, но вчера, тъкмо когато смятах да отида някъде другаде, получих бележка, че трябва непременно да бъда днес там пак на обед. А днес, когато си мислех, че обедът ще започне в два — продължаваше да обяснява той — и ще свърши навреме, та да мога да бъда тук към осем, както бях обещал, той започна чак в три и свърши едва преди няколко минути. Не е ли това прекалено? Цели четири часа съм се мъчил да се измъкна. Как си ти, скъпа? Добре ли прекара? Надявам се, да. Харесаха ли подаръка ти от мен?

Той я обсипваше с тези въпроси, на които тя отговаряше кратко и подчертано сухо, без да свали през цялото време поглед от него, сякаш искаше да каже: „О, Клайд, как можеш да се държиш така с мен?“

Но Клайд беше толкова много загрижен за собственото си алиби и как да убеди Робърта в истинността му, че нито преди, нито след като свали палтото, шалчето и ръкавиците и си приглади назад косата, не я погледна в очите нито с нежно изражение, нито изобщо направи нещо, с което да покаже, че наистина се радва да я види пак. Наопаки, беше толкова нервен и отчасти смутен, че въпреки предишните изявления и постъпки и доста умерената радост да я види отново беше много повече загрижен за самия себе си и само отчасти обясненото си отстъпничество, отколкото за нея. И при все че след няколко мига я прегърна и притисна устните си до нейните, все пак, както и в събота, Робърта ясно долови, че духом той е само наполовина с нея. Други неща — това, което му бе попречило да дойде при нея в петък и тази вечер — тревожеха и неговия ум, и нейния.

Тя го гледаше не съвсем убедена във верността на думите му и все пак без особено желание да не му повярва. Може да е бил, както казваше, у чичови си и те да са го задържали. А може пък и да не е бил. Защото неволно си спомняше как предишната събота й беше казал, че в петък е бил там, а вестникът, от друга страна, твърдеше, че е бил в Гловърсвил. Но ако го запиташе сега за тези неща, дали нямаше да се разсърди и да я излъже още повече? Защото в крайна сметка Робърта не можеше да не мисли, че освен любовта му към нея няма никакви права над него. Но просто не можеше да си представи, че е могъл да се промени тъй бързо.

— Затова, значи, не дойде тая вечер, така ли? — попита го тя с повече смелост и раздразнение, отколкото си бе позволявала с него някой друг път. — Ти обеща, струва ми се, да не допуснеш нищо друго да ти попречи — продължи тя с известна тъга.

— Вярно е, че ти обещах — призна Клайд. — И нямаше да допусна, ако не бях получил това писмо. Ти знаеш, че не бих позволил никому, освен на чичо си, да ми попречи, но не можех да им откажа, когато ме канят да отида на Коледа. То е твърде важно. Нямаше да е учтиво от моя страна, нали, особено след като ти нямаше да си тук следобеда?

Начинът и тонът, с който го каза, накараха Робърта да разбере по-недвусмислено от всичко друго, което й бе казвал някога преди, какво голямо значение придава на тази връзка с роднините си и колко маловажно е за него всичко, което скъпеше тя в отношенията си с него. Робърта схвана сега, че въпреки целия му възторг и всичките излияния в първите стадии на тази любов, вероятно по негова преценка, тя бе много по-незначителна, отколкото се бе смятала сама. А това значеше, че всичките й мечти и жертви са били напразни. Стана й страшно.

— Е, как да е — продължи тя, разколебана от тези мисли, — не смяташ ли, Клайд, че е могло да ми оставиш бележка тук, та да я намеря, когато си дойда? — Попита това меко, понеже не искаше да го ядоса твърде много.

— Но не ти ли казах току-що, скъпа: нямах представа, че ще закъснея толкова много. Мислех си, че всичко ще свърши към шест.

— Е, да… тъй е… знам… но все пак…

На лицето й се изписа озадачено, разтревожено, нервно изражение, в което се смесваха страх, скръб, обезсърчение, недоверие, малко негодувание, малко отчаяние и всичко това оцветяваше и оживяваше устремените към него широко отворени сериозни очи и го караше да се гърчи от чувството, че я е озлочестил и постъпил много низко спрямо нея. И понеже очите й сякаш твърдяха това, той пламна и гъста червенина заля тъй бледите му обикновено бузи. Но като че ли без да забележи или да отдаде на това някакво значение, Робърта добави след малко:

— Видях, че „Стар“ отбеляза тази забава в Гловърсвил в неделя, но нямаше нищо за това, че братовчедките ти са били там. Бяха ли?

За първи път в целия този разпит тя му зададе въпроса така, сякаш можеше да се съмнява в него — положение, в каквото Клайд едва ли бе очаквал досега да попадне пред нея, и то го разтревожи и ядоса повече от всичко друго.

— Разбира се, бяха — излъга я той. — Защо ще ме питаш такова нещо, щом ти казвам, че са били?

— Не съм мислила нищо особено, скъпи. Просто исках да зная. Но забелязах, че там споменаваха всички тия други хора от Ликъргъс, за които винаги говориш: Сондра Финчли, Бъртин Кранстън. Ти, като ми разказва, не спомена никого освен сестрите Тръмбул.

Нейният тон можеше да го накара да се наежи и да се разсърди и тя го разбра.

— Да, и аз го видях, но не беше така. Ако са били там, не съм ги видял. Вестниците невинаги осведомяват правилно.

Въпреки известна доза яд и раздразнение, че е бил уличен по този начин, държането му не бе достатъчно убедително и той го знаеше. И започна да негодува, че тя го подлага на такъв разпит. Отде накъде? Нямаше ли достатъчно тежест, за да се движи в този нов свят, без да бъде така възпиран от нея?

Вместо да продължи да го опровергава и упрекна, Робърта само го гледаше с изражение на оскърбление и мъка. Не му вярваше напълно сега, нито изпитваше пълно недоверие. Една част от това, което й каза, вероятно бе вярна. По-важно беше да я обича достатъчно, много, за да не иска да я лъже или да се отнася лошо с нея. Но как да постигне това, ако той не иска да бъде добър и да казва истината? Тя се отдръпна няколко крачки и с безпомощен жест каза:

— О, Клайд, няма нужда да измисляш разни работи пред мен. Не го ли разбираш? За мен нямаше да има значение къде си ходил, ако ми беше само казал предварително и не ме беше оставил съвсем сама ей тъй навръх Коледа. Ето, само от това ме боли.

— Но аз не измислям, Бърт — ядно й отвърна пак Клайд. — Мога ли да променя нещо, щом и вестникът твърди така! Сестрите Грифитс бяха там и аз мога да го докажа. Днес дойдох тук веднага щом имах възможност. Защо трябва да ми натякваш изведнъж за всичко това? Казах ти какво беше положението. Не мога да правя тук само това, което аз искам. Викат ме в последния миг и искат да дойда. И аз просто не мога да се измъкна. Има ли полза да се ядосваш заради това?

Той я изгледа предизвикателно, докато Робърта, сложена натясно по този начин, не знаеше какво да прави по-нататък. В ума й се въртеше съобщението за новогодишната вечер, но тя схвана, че може да не е разумно да каже нещо повече сега. По-мъчително от всеки друг път го виждаше да живее този весел живот, в който участваше не тя, а той. И все пак се колебаеше дори и сега дали да му даде да разбере колко болезнени са гърчовете на започналата да я обхваща ревност, те живеят толкова весело в този чудесен свят — той и неговите познати, — а тя има тъй малко! А освен това напоследък говори все за тази Сондра Финчли и за тази Бъртин Кранстън или вестниците пишат за тях. Дали не е влюбен в едната или другата?

— Много ли ти харесва тази госпожица Финчли? — неочаквано го попита тя и го загледа в полумрака, все още измъчвана от желанието да получи поне някакво удовлетворение, поне някаква светлинка, която да успокои тревогата й.

Клайд веднага долови колко важен е този въпрос — в него имаше и отчасти потиснато желание да знае, и ревност, и безпомощност, дори повече в гласа, отколкото в погледа. Понякога в гласа й имаше нещо толкова меко, молещо и тъжно, особено когато се измъчваше най-много. В същото време Клайд бе донякъде поразен от тази проницателност, телепатично прозрение, което я накара да се спре върху Сондра. Той веднага схвана, че тя не бива да знае, че това ще я нервира. В същото време суетността по отношение на положението му в обществото тук, което очевидно ставаше все по-сигурно от час на час, го накара да каже:

— О, тя ми харесва донякъде, разбира се. Много е хубава и чудесно танцува. И има сума пари и се облича добре.

Той тъкмо се канеше да добави, че в никакво друго отношение Сондра не му прави особено впечатление, когато Робърта, доловила донякъде истинския интерес, който Клайд може би изпитваше към това момиче, и дълбоката пропаст, която лежеше между нея и целия този свят, внезапно възкликна:

— Да, че кой не би се обличал добре с всичките пари, с които тя разполага? Да имах толкова пари, и аз бих съумяла да се обличам добре.

И за негова изненада и дори изумление в този миг гласът й изведнъж затрептя и се прекъсна сякаш от ридание. А понеже можеше и да види, и да почувства, че е дълбоко обидена — ужасно, болезнено обидена, — уязвена и ревнива — макар първият му порив да бе пак да се ядоса и да се държи предизвикателно, той също така неочаквано омекна. Защото сега много му домъчня, като си помисли, че някой, когото тъй дълго е обичал до този миг, може да страда, понеже го ревнува, защото и сам той добре познаваше терзанията на ревността във връзка с Хортензия. Имаше почти пълни основания да види себе си на мястото на Робърта. И по тази, ако не по някоя друга причина сега каза, и то съвсем благо:

— Хайде, хайде, Бърт, май че не бих могъл да ти кажа нито дума било за нея, било за някоя друга, без да се ядосаш! Не съм искал да кажа, че тя особено много ме интересува. Само казах това, което ти като че ли искаше да знаеш, защото ме попита дали я харесвам, и толкоз.

— О, да, зная — отговори Робърта, застанала възбудена и нервна пред него, с пребледняло лице, стиснати ръце и вперен в него неуверен и все пак умоляващ поглед. — Но те имат всичко. Ти знаеш, че имат. А аз всъщност нямам нищо. И е толкова трудно за мен да се боря, и то срещу всичките тях и тяхното имане! — Гласът й пресекна и тя млъкна, очите й се наляха със сълзи, устните затрепериха. Тя бързо закри лицето си с ръце и се обърна, раменете й се тресяха. За миг цялата й снага се разтърси от безкрайно отчаяни и конвулсивни ридания така, че Клайд бе объркан, изумен и дълбоко трогнат от този внезапен изблик на сдържано и всесилно чувство. Защото явно това не беше никаква хитрост, нито театрална поза, разиграна, за да му повлияе, а по-скоро внезапно съкрушително прозрение, което я накара да се почувства, както сам той можеше да се досети, като нещастно, изоставено момиче, без приятели, без изгледи за бъдеще в сравнение с онези другите, които толкова много го привличаха сега и които имаха толкова много повече — всъщност всичко! Защото зад гърба й, в това прозрение, лежаха всичките мизерни, самотни години, почернили младостта й, тъй живи сега поради скорошното й посещение вкъщи. Беше наистина дълбоко потресена — смазана и безпомощна.

И сега от дън душа възкликна:

— Ако бях имала някога късмет, както някои други момичета… ако бях ходила някъде или видяла нещо! Но да отраснеш в някакво си стопанство, без пари, без дрехи, без нищо… и без някой, който да ти покаже! О-о-о, о-о-о!

В същия миг, когато изрече тези неща, тя се засрами, че се е показала тъй слаба и е направила такава самоосъждаща се изповед, защото положително тъкмо това без съмнение го тревожеше във връзка с нея.

— О, Робърта, скъпа! — веднага нежно й заговори той, като я прегърна, искрено наскърбен от собствената си постъпка. — Не бива да плачеш така, скъпа! Не бива! Не съм искал да те обидя, честна дума, не съм искал. Наистина не съм искал, скъпа. Знам, че животът ти е бил тежък, сладка моя. Зная какво изпитваш и колко мъки си преживяла във всяко отношение. Разбира се, че го знам, Бърт, и не бива да плачеш, скъпа. Аз пак те обичам. Вярно ти казвам, обичам те и винаги ще те обичам. Съжалявам, че съм те обидил, честна дума, съжалявам. Просто не можех, като не дойдох тая вечер, честна дума, и миналия петък също. Направо невъзможно беше. Но няма вече да бъда толкова лош, стига да мога. Честна дума, няма. Ти си най-сладкото, най-милото момиче! Ти имаш такива чудесни коса и очи и такава хубава фигурка! Честна дума, Бърт. Пък и танцуваш не по-лошо от всички други. И си хубава като тях, честна дума, скъпа. Няма ли да спреш да плачеш сега, скъпа? Моля ти се, спри. Толкова съжалявам, скъпа, ако съм те с нещо обидил.

В държането на Клайд понякога се промъкваше нотка на нежност, пробуждана от преживелици, разочарования и лишения в собствения му живот, каквито идват до главата на едного и другиго — почти на всекиго — при подобни обстоятелства. В такива моменти гласът му ставаше мек и благ. Той се държеше мило и нежно, почти както се държи майка с детето си. Това привличаше извънредно много момиче като Робърта. В същото време такова чувство, макар и живо, траеше много кратко у него. Приличаше на порива и трепета на лятна буря — изневиделица налетяла и изневиделица отминала. И все пак в този случай беше достатъчно да накара Робърта да почувства, че той напълно я разбира, влиза в положението й и може би я обича още повече заради това. Поне за момента всичко не бе чак толкова лошо. Той беше неин и тя беше спечелила в доста голяма степен неговата обич и съчувствие, поради това, поради голямото облекчение, което изпита, и поради утешителните му думи тя си избърса очите и му каза, че съжалява, дето е такава ревла, и се надява да й прости, че е намокрила със сълзите си безупречния нагръдник на бялата му риза. Нямало да го прави вече, дано само Клайд й прости за този път, а той, трогнат от тази силна страст, каквато не бе вярвал да се крие у нея, я зацелува по ръцете, бузите и най-после по устните.

А между всичките тези милувки, увещания и целувки (при все че в действителност се беше увлякъл, макар и по-другояче, но също тъй дълбоко, ако не и по-дълбоко в Сондра) увери Робърта по най-глупав и лъжлив в случая начин, че тя е първата, последната и най-скъпата на сърцето му, винаги — изявление, което я накара да си помисли, че може в края на краищата да не е била права спрямо него. Също, че положението й е поне по-сигурно, ако не и по-чудесно, отколкото някога преди — много по-благоприятно, отколкото на тези други момичета, които може и да се виждат с него в обществото, но които не се радват на чудната му любов.

XXXII

Клайд беше сега фактически неизменен участник в зимните развлечения на местното светско общество. След като семейство Грифитс го представи на своите приятели и познати, напълно естествено бе да бъде приет в повечето домове в Ликъргъс. Но в този много ограничен свят, където всеки, който представляваше нещо, познаваше добре всички себеподобни, състоянието на кесията имаше такова значение, а понякога и по-голямо, отколкото връзките. Защото тези видни местни семейства бяха убедени, че не само произходът, но и богатството е първото и последното условие за всеки щастлив брак, обуславящо сигурно положение в обществото. Ето защо, макар и да смятаха Клайд за безспорно подходящ в обществено отношение, все пак, понеже се шепнеше, че разполагал с много ограничени средства, не бяха склонни да гледат на него като на човек, който би могъл да се домогва до женитба с някоя от техните дъщери. Така, макар и да бяха винаги готови да го поканят, доколкото това засягаше собствените им деца и близки, бяха също толкова готови предупредително да им намекват, че не е много за препоръчване да се виждат с него твърде често.

Но тъй като отношението на Сондра и нейната компания бе дружелюбно към него, а забележките и предупрежденията на приятелите и родителите им нямаха още твърде определен характер, Клайд продължаваше да получава покани за този род събирания, които го интересуваха най-много: тези, които започваха и свършваха с танци. И макар кесията му да беше празновата, справяше се сравнително добре. Защото, след като се увлече по него, доста скоро Сондра започна да си дава сметка какво е финансовото му положение и се загрижи да направи дружбата му с нея поне да му струва колкото може по-малко. А поради това отношение от нейна страна, което бе възприето от Бъртин и Грант Кранстън и други, Клайд имаше възможност в повечето случаи, особено когато компанията се събираше в Ликъргъс, да ходи тук и там изобщо без да харчи пари. Дори когато се събираха някъде извън града и той се съгласяваше да участва, един или друг от приятелите го взимаше с колата си.

Много често след новогодишното отиване в Скинектъди, което се оказа излизане от особена важност и за Клайд, и за Сондра, понеже именно тогава тя почувства най-силно влечението си към него, самата тя го взимаше със своята кола. Клайд беше успял наистина да й се хареса, и то по начин, който най-много ласкаеше суетността й, а в същото време гъделичкаше най-хубавото й чувство — горещо желание да има някого, някой млад мъж като Клайд, и привлекателен, и с добро обществено положение, който да зависи от нея. Тя знаеше, че родителите й не ще допуснат любов между нея и Клайд поради неговата бедност. Поначало Сондра не беше и помисляла за такова нещо, но сега като че ли не би имала нищо против.

Случай за по-голямо сближаване обаче се представи едва една вечер около две седмици след посрещането на Нова година. Те се връщаха от подобно увеселение в Амстердам и след като закараха Бела Грифитс и Грант и Бъртин Кранстън по домовете им, Стюърт Финчли рече през рамо:

— Сега ще ви закараме вас, Грифитс.

При тези думи Сондра, която бе захласната от пленителната близост на Клайд и не й се искаше да се раздели с него тъй скоро, каза:

— Ако искате да дойдете у нас, ще ви почерпя горещ шоколад, преди да си отидете. Искате ли?

— О, разбира се, с удоволствие — отговори весело Клайд.

— Хайде тогава, тръгваме — обади се Стюърт и обърна колата. — Но ако питате мен, аз ще си легна. Минава вече три.

— Това се казва добър брат. Да не си пропуснеш първия сън, нали? — отвърна Сондра.

И след като оставиха колата в гаража, тримата влязоха през задния вход в кухнята. Брат й си отиде, а Сондра покани Клайд да седне на масата за слуги, докато донесе всичко необходимо. Но той, удивен от тези кулинарни приспособления, подобни на каквито не бе виждал никога преди, се заоглежда, като си мислеше за богатството и материалната сигурност, които можеха да ги поддържат.

— Боже, каква огромна кухня, а? — забеляза той. — Колко много принадлежности за готвене имате тук!

А тя, заключила от тази забележка, че Клайд не бе свикнал на обстановка от този род, преди да дойде в Ликъргъс, и следователно можеше още по-лесно да бъде учуден, отговори:

— Така ли? Нима всички кухни не са големи колкото тази?

Клайд, като си спомни познатата му беднотия и реши от думите й, че тя надали има представа за съществуването на по-ограничени мащаби, изпита още по-голямо страхопочитание пред излишествата на света, към който принадлежеше тази девойка. Какво изобилие! Какво ли е да се ожени за такова момиче и всички тези неща да станат ежедневие! Ще има готвач и слуги, голяма къща и кола, няма да му се налага да работи за някого, само ще дава нареждания… — тази мисъл направо го покори. Тя направи всичките й обмислени движения и пози още по-обаятелни. А Сондра, доловила колко много значи всичко това за него, беше склонна да преувеличи неразделната си връзка с тази обстановка. За Клайд повече отколкото за всеки друг, както го разбираше сега, тя блестеше като звезда, въплъщение на разкоша и светското превъзходство.

След като свари шоколада в обикновена алуминиева тенджерка, за да му направи още по-голямо впечатление, тя избра сервиз от тежко ковано сребро в съседната стая, наля шоколада в богато украсена чаша и тогава го занесе до масата и го постави пред него. След това леко се надигна, приседна върху масата до него и каза:

— Нали е уютничко тук, а? Да знаете колко обичам да се вмъквам в кухнята ей така, но мога да го правя само когато го няма готвача. Когато е тук, не пуска никого да припари.

— Я, тъй ли? — попита Клайд, който нямаше никаква представа как се държат готвачите в частните домове, и това беше въпрос, който окончателно убеди Сондра, че в средата, където е бил отгледан, животът е бил твърде беден, ако не и съвсем оскъден. Въпреки това, понеже Клайд вече знаеше толкова много за нея, нямаше никакво намерение да му даде пътя. И затова, когато той възкликна: „Не е ли чудесно да бъдем ей тъй заедно, Сондра? Само си помислете: не съм имал възможност да ви кажа и една дума насаме цялата вечер“, тя отговори, без ни най-малко да я подразни фамилиарността:

— Така ли? Радвам се, че мислите тъй. — И му се усмихна малко високомерно, макар и не без нежност.

И като я гледаше сега в бялата й атлазена вечерна рокля, с обутите с пантофки крачета тъй интимно близо до него, с лек парфюм, стигащ до ноздрите му, Клайд почувства някаква възбуда. Всъщност въображението му работеше трескаво. Младост, красота, такова богатство — какво ли не обещаваха те! А тя, доловила дълбокото му възхищение и заразила се поне отчасти от неговото вълнение и жар, се трогна дотам, че го виждаше като човек, когото би могла да обикне… много да обикне. Не бяха ли очите му лъчисти и тъмни… влажни и страстни? Ами косата? В нея имаше толкова чар, както падаше ниско на цялото му чело. Искаше й се да я допре сега — да я приглади с ръцете си, да докосне бузите му. А неговите ръце — те бяха тънки, чувствителни и изящни. Тя ги забеляза както Робърта, а преди нея Хортензия и Рита.

Но той мълчеше сега и това бе напрегнато, принудено мълчание, беше го страх да го наруши с думи. Защото си мислеше: „О, само да можех да й кажа колко прекрасна ми се вижда! Само да можех да я прегърна и да я целувам, да я целувам, да я целувам и да я накарам тя да ме целува по същия начин!“ И странно, като си помислеше с какви чувства беше започнал да ухажва Робърта, а сега в желанието му нямаше сладострастие, а само копнеж да притисне и да гали тази съвършена красота. И действително в очите му недвусмислено светеше този напрегнат копнеж. И макар да го забелязваше и да бе отчасти смутена от него, понеже беше тъкмо това, от каквото най-много се плашеше у Клайд, все пак той я интригуваше толкова много, че й се искаше да узнае какво се крие в него. Затова предизвикателно му подхвърли:

— Като че ли искате да ми кажете нещо много важно.

— Бих искал да ви кажа много неща, Сондра, стига да ми позволите — отвърна той разпалено. — Но вие ми казахте да не говоря.

— О, да, казах. И го казах напълно сериозно. Радвам се, че си взимате такава добра бележка. — На устните й играеше дразнеща усмивка и тя го изгледа тъй, сякаш искаше да каже: „Но ти нали не вярваш, че съм го казала чак толкова сериозно?“

Завладян от това, което подсказваше погледът й, Клайд се изправи, стисна двете й ръце в своите, загледа я право в очите и рече:

— Значи, не сте го казали напълно сериозно, Сондра, нали? Не съвсем сериозно във всеки случай. Ах, колко бих искал да ви кажа всичко, каквото мисля!

Очите му говореха и сега, почувствала остро колко е лесно да го разпали, но все пак жадна да му позволи да прави, каквото иска, тя се поотдръпна и отговори:

— О да, разбира се, казах. Вие май взимате почти всичко прекалено сериозно, а? — Но в същия миг изражението й се смекчи и въпреки волята си тя се усмихна.

— Не мога да се овладея, Сондра. Не мога, не мога! — заговори той пламенно, почти неудържимо. — Вие не знаете как ми действате. Вие сте тъй прекрасна! О, да! Вие знаете, че сте красива. Аз непрекъснато мисля за вас. Наистина, Сондра. Вие направо ме подлудихте. Толкова, че почти не спя и само мисля за вас. Господи, аз полудях! Където и да ви срещна или да отида с вас, след това не мога да мисля за нищо друго! Дори и тая вечер, когато ви гледах да танцувате с всички тия мъже, едва можах да се сдържа. Искаше ми се да танцувате само с мен и с никой друг. Вие имате такива прекрасни очи, Сондра, и такава сладка уста и брадичка, и такава чудесна усмивка!

Клайд вдигна ръце, сякаш за да я погали нежно, но ги дръпна и се загледа унесено в очите й, както някой вярващ гледа в очите на светец, после изведнъж я прегърна и притисна до себе си. Развълнувана и отчасти увлечена от думите му, вместо да се противопостави решително, както би направила във всеки друг случай, тя не сваляше очи от него, очарована от хвалебствията му. Беше така пленена и омаяна от страстния му копнеж по нея, че й се стори сякаш би могла да го залюби, както той искаше. Да го залюби много, много, само да можеше да си го позволи. И той беше красив и пленителен за нея. Беше наистина чудесен, макар и беден — толкова по-страстен и пламенен от всичките тези други младежи, които познаваше тук. Нямаше ли да е чудесно, ако родителите и общественото положение й позволяваха да може да сподели с него напълно това увлечение? Същевременно й дойде наум, че ако случайно родителите й се научат, не ще може изобщо да продължи тази връзка под никаква форма, а да я задълбочи и да й се радва в бъдеще, не ще може и да помисли. Въпреки всичко, без да обърне внимание на тази мисъл, която я сепна и отрезви за миг, тя продължаваше да копнее за него. Погледът й бе топъл и нежен, устните — извити в благосклонна усмивка.

— Положително не би трябвало да ви позволя да ми казвате всичко това. Сигурна съм, че не би трябвало — слабо запротестира тя, но продължи да го гледа със същата нежност. — Знам, че не бива, че не е хубаво, но все пак…

— Защо не? Защо да не е хубаво, Сондра? Защо да не бива, като ви обичам тъй много? — Очите му се замъглиха от тъга.

Сондра забеляза това и възкликна:

— Гледайте сега! — и след кратко замълчаване: — Аз… аз… — Тя щеше да каже „Аз мисля, че не биха ми позволили да продължим така“, но вместо това допълни: — Аз още не ви познавам достатъчно добре.

— О, Сондра, а аз ви обичам толкова много, просто съм луд по вас! Нима не храните и вие поне мъничко обич към мен?

Поради проявената от нея несигурност, погледът сега беше молещ, уплашен, натъжен. Тази смесица от чувства й подейства много силно. Тя само го гледаше колебливо и се чудеше с какво ли може да свърши такова безумно увлечение. А той, като забеляза тази неувереност в нейните очи, я притегли още по-близо и я целуна. Вместо да се съпротиви, тя остана за миг драговолно, радостно в неговите прегръдки, сетне изведнъж седна изправено, принудена да си възвърне цялото самообладание от мисълта, какво му е позволила да направи — да я целуне по този начин — и какво трябва да значи това за него.

— Смятам, че ще е по-добре да си вървите сега — каза тя решително, но без яд. — Нали?

А Клайд, който сам се изненада, а след това се постресна и веднага се уплаши от собствената си дързост, я попита плахо и смирено:

— Сърдите ли се?

И тя на свой ред, доловила смирението му, смирението на роба пред господаря, което отчасти й харесваше, отчасти я отблъскваше, понеже както Робърта и Хортензия, така и тя предпочиташе да се покорява, а не да й се покоряват, отрицателно и малко тъжно поклати глава.

— Много е късно — беше всичко, което му каза с нежна усмивка.

А Клайд, схванал, че по една или друга причина не бива да казва нищо повече, нема̀ смелостта, нито настойчивостта, нито умението да направи още една крачка, отиде да си вземе палтото, хвърли й печален, но покорен поглед и си тръгна.

XXXIII

Едно от нещата, които Робърта скоро откри, бе, че интуитивните й догадки по отношение на всичко това започнаха да се потвърждават. Понеже точно както преди, макар и с обикновените настоявания след това, че не е имало друг изход, Клайд продължаваше в последния момент да променя плановете им или да не изпълнява обещанията си. И при все че от време на време се оплакваше или молеше, или се задоволяваше само съвсем безмълвно и невинаги очебийно да изпада в лошо настроение, това не довеждаше до никаква съществена промяна или подобрение. Защото Клайд сега беше безнадеждно влюбен в Сондра и нищо, вършено от Робърта, не можеше ни най-малко да го промени или дори да го трогне. Сондра бе твърде прекрасна!

Същевременно, понеже Робърта прекарваше по толкова часа всеки работен ден в същото помещение с него, Клайд неволно долавяше инстинктивно някои от мислите, които занимаваха ума й — такива мрачни, скръбни, отчайващи мисли. И те му повлияваха навремени тъй силно и мъчително, сякаш бяха обвиняващи или оплакващи се гласове — дотолкова, че не издържаше и й казваше, за да я утеши, че би искал да я види и че ще дойде тази вечер, ако тя си е у дома. А Робърта бе тъй сломена и все още тъй влюбена в него, че не можеше да устои и да не му признае, че иска той да дойде. А отидеше ли там, психологическото въздействие на спомените, както и на самата стая оказваха своето влияние и се налагаха на чувствата.

Но понеже най-глупаво се надяваше на по-охолно бъдеще, отколкото му обещаваха местните обстоятелства, той се опасяваше повече от всеки друг път да не би сегашните му отношения с Робърта да му навредят. Да речем, че Сондра някой път по някакъв начин узнае за Робърта? Колко съдбоносно ще бъде това! Или че Робърта се научи за увлечението му по Сондра и това я докара до порив на негодувание, в който да го разобличи или изложи. Защото след новогодишната вечер твърде често пристигаше сутрин във фабриката с обяснения, че поради някаква покана от Грифитс, Хариът или други не ще може да устои на обещанието, дадено й преди един-два дни, и няма да дойде при нея. А после в три различни случая, когато Сондра идваше да го вземе с колата си, тръгваше си, без да каже на Робърта нито дума, с надеждата, че до другия ден все ще му хрумне някакво извинение, с което да заглади вината си.

Колкото и ненормално, ако не и съвсем безпрецедентно, както може и да се види, това състояние на съчувствие и враждебност породиха най-после у него убеждението, че каквото ще да стане, трябва да намери някакъв начин да прекрати тази връзка, дори това да съсипе Робърта до смърт (Какво го е грижа? Никога не й е обещавал, че ще се ожени за нея!) или да застраши и собственото му положение тук, в случай че тя не пожелае да го освободи тъй безгласно, както му се искаше. В други моменти то го караше да се чувства като наистина лукав, безсрамен и жесток човек, излъгал девойка, която, ако не беше я закачал, никога не би тръгнала с него. И това последното настроение, въпреки че я пренебрегваше и лъжеше и оправдаваше със скърпени извинения забравянето и неявяването си на уговорени срещи — тъй странно е сладострастното увлечение у човека! — довеждаше до все ново сбъдване на пъкленото или божествено проклятие, наложено на Адама и чедата му: „Към твоята жена ще бъде влечението ти.“

Но трябва да се каже още и това във връзка с отношенията между двамата, че, поради неопитността на Клайд, както и на Робърта, те никога не бяха разбирали, както следва, нито прибягвали към нещо друго, освен най-простите и в повечето случаи незадоволителни противозачатъчни средства. Към средата на февруари и по странно съвпадение горе-долу по времето, когато Клайд, който продължаваше да се ползва от благоволението на Сондра, беше почти стигнал до окончателното решение веднъж завинаги да скъса не само физическата, но и всяка друга връзка с Робърта, тя, от своя страна, започваше ясно да вижда, че въпреки неговото колебание и собственото й неизлечимо увлечение по него да го преследва повече, е безполезно и за нейната гордост — ако не и за душевното й спокойствие — ще бъде по-добре да напусне фабриката и да си намери някаква друга работа, която да й даде средства да живее и да помага на родителите си и ако може, да забрави Клайд. Колкото и да бе жалко, тя се видя принудена, за свой ужас и смайване, една сутрин тъкмо по това време да влезе в отделението с изписани на лицето й още по-потресаващи съмнения и страхове, отколкото всички други, които я бяха обземали досега. Защото отгоре на собствените й тревожни заключения по отношение на Клайд, у нея се бе породил тъмният и сковаващ страх, че дори и това може да стане невъзможно, поне за известно време. Защото поради нерешителността на двамата, налагана им от тяхната сантименталност и нейната непреодолима обич, сега, по време, когато това бе най-неблагоприятно и за него, и за нея, разбра, че е бременна.

Откакто бе отстъпила пред неговите ласки, винаги бе броила дните и винаги се бе поздравявала, че всичко е наред. Но ето че бяха минали четиридесет и осем часа след точно пресметнатото време и все още нямаше никакъв признак. А Клайд от четири дни не се беше доближил до нея. И държането му във фабриката бе по-сдържано и по-равнодушно, отколкото всеки друг път!

А сега и това!

И нямаше никого, към когото да се обърне, освен него. А той се показваше така отчужден и безразличен!

Както беше уплашена, поради страха, че със или без помощта на Клайд не ще може лесно да се отърве от заплашващото я премеждие, тя можеше да си представи своя дом, майка си, близките, всички, които я познаваха, и какво щяха да си помислят, ако я сполетеше тази беда. Защото Робърта изпитваше краен ужас от общественото мнение изобщо и от това, което биха казали хората. Петното на неузаконената страст! Позорът на незаконното раждане за детето! Достатъчно лошо беше — както винаги бе мислила, когато бе слушала момичетата и жените да разправят за живота, брака и изневярата и за бедственото положение, в което изпадаха момичетата, отдали се на мъже и изоставени след това от тях, — достатъчно лошо бе за една жена, честно и почтено омъжена и крепена от обичта и силата на някой мъж: такава обич например като на зет й Гейбъл към сестра й Агнес или вероятно на баща й към майка й през първите години, или на Клайд към нея, когато тъй пламенно й се обясняваше в любов.

Но сега… сега!

Не можеше да си позволи да я забавят каквито да било мисли по отношение на предишното или сегашното му държане. Без оглед на първото или второто той трябва да й помогне. Тя не знаеше какво да прави при това положение — към кого да се обърне. А Клайд без съмнение знаеше. Поне едно време й бе казал, че няма да я остави, ако се случи нещо. И при все че отначало, дори и на третия ден, когато дойде във фабриката, тя си въобразяваше, че може би преувеличава опасността и че може всичко да се дължи само на някакво неразположение или закъснение, което все още може да се оправи, когато и късно следобед нямаше никакъв признак на промяна, започнаха да я разяждат безименни ужаси. И малкото смелост, която беше запазила дотогава, започна да я напуска, да се топи. Ще бъде съвсем сама, освен ако той дойде при нея сега. А имаше нужда от съвет и добро напътствие — сърдечно напътствие. О, Клайд, Клайд! Само да не беше тъй равнодушен към нея! Не бива да бъде! Нещо трябва да се направи, и то веднага… бързо… иначе… боже господи, колко ужасно може да стане това!

Изведнъж тя прекъсна работата си между четири и пет следобед и бързо влезе в облекалнята. И там написа бележка — припряна, истерична — драскулки:

И той, доловил нова, странна и изпълнена със страх нотка във всичко това още щом го прочете, веднага я погледна през рамо и като видя лицето й така пребледняло и измъчено, даде знак, че е съгласен да дойде. Защото, ако съдеше по изражението й, това, което имаше да му каже, беше от съдбоносно значение за нея — защо иначе ще е така възбудена и развълнувана. И макар че, както сега с тревога си спомни, имаше друг ангажимент по-късно — покана за вечеря у семейство Старк, — все пак налагаше се първо да се види с Робърта. Но какво ли се е случило? Дали някой е умрял, или пострадал, или нещо друго — майка й, баща й, братът или сестрата?

В пет и половина се запъти към уреченото място, чудейки се какво ли е станало, та Робърта е тъй бледа и загрижена. Но в същото време си казваше, че ако иска другата му мечта, по отношение на Сондра, да се сбъдне, не бива да допусне да се оплете пак поради някакво голямо или затрогващо съчувствие — трябва да запази новата си самоувереност и да се държи на разстояние, та да може Робърта да разбере, че вече не я обича както преди. Когато стигна в шест часа на определеното място, завари я да стои безутешна на сянка, опряла се на едно дърво.

— Какво има, Бърт? От какво си се уплашила така? Какво се е случило?

Дори и неговото явно гаснещо чувство се събуди пред очебийната й нужда от помощ.

— О, Клайд — най-после заговори Робърта, — не зная дори и как да ти го кажа. То е толкова ужасно за мен, ако е вярно. — Гласът й, напрегнат и нисък, сам по себе си говореше за нейното отчаяние и несигурност.

— Но какво има, Бърт? Защо не ми кажеш? — повтори Клайд живо и все пак предпазливо, като си даваше вид на равнодушна самоувереност, което не му се удаваше чак много в този момент. — Какво е станало? Какво те вълнува толкова много? Ти цялата трепериш.

Понеже никога още в живота не се беше изправял пред такова премеждие, дори и сега не се досети каква би могла да е всъщност бедата. В същото време, както се беше доста отчуждил и се чувстваше неловко заради държането си към нея напоследък, чудеше се сега какво поведение да възприеме при положение, в което очевидно нещо беше не наред. А тъй като все още беше чувствителен към общоприетите или моралните изисквания, не можеше да извърши нещо непочтено без известно съжаление или поне срам, дори ако от това зависеше сбъдването на най-съкровените му амбиции. От друга страна, така го беше страх да не закъснее за вечерята и не му се искаше Робърта да го занимава със свои затруднения, че проявяваше нетърпение. Това не й убягна.

— Знаеш ли, Клайд — заговори тя с напрегнат и убедителен тон, подтикната от сериозността на положението си да бъде по-смела и настойчива, — ти ми беше казал, че ако се случи нещо, ще ми помогнеш.

И изведнъж, като се сети за последните си няколко, както ги виждаше сега, глупави посещения в стаята й, когато поради някакви останали у двамата чувства и желание се е излъгвал да си позволи случайно и положително безразсъдно физическа близост с нея, той разбра каква беше бедата. И че това беше жестока, непреодолима, опасна беда, ако беше истина. Също, че е виновен и че това е истинско премеждие, което трябва да се превъзмогне, и то бързо, ако не иска да се намери пред още по-голяма опасност. Същевременно под натиска на много скорошното му и все пак решително налагащо се равнодушие беше почти готов да приеме, че това не е повече от хитрост, уловка на нещастно влюбеното момиче, стратегически ход, предназначен да задържи или поднови неговия интерес въпреки волята му — предположение, на което можеше да повярва само отчасти. Тя бе твърде потисната и отчаяна. И когато още смътно си представи колко пагубно може да се окаже такова усложнение в неговия случай, Клайд повече се разтревожи, отколкото се ядоса. Дотолкова, че възкликна:

— Добре, но откъде знаеш, че нещо не е наред? Как можеш да бъдеш сигурна толкова скоро, още отсега? Нима можеш? Може утре всичко да ти е наред, нали? — В същото време в гласа му зазвуча обзелата го несигурност.

— О, не, не се лъжа, Клайд. Бих искала да е така. Минали са вече цели два дни, а това не ми се е случвало никога преди.

Но тя каза това с такъв явно отчаян вид, с такова самосъжаление, че Клайд, ще не ще, веднага отхвърли мисълта за някаква интрига. В същото време, понеже не му се искаше да се помири тъй скоро с такъв обезкуражаващ факт, добави:

— Е, добре, и това може да не значи нищо. Някои момичета закъсняват и повече от два дена, нали?

Тонът му, който подсказваше несигурност и липса на всякакъв опит и който не му беше присъщ досега, беше достатъчен да разтревожи Робърта до такава степен, че тя възкликна:

— О, не, мисля, че не е така! Както и да е, няма ли да е ужасно, ако нещо не е наред? Какво мислиш, че би трябвало да направя? Не знаеш ли нещо, което бих могла да взема?

И в миг Клайд, който бе така смел и настойчив при установяване на тази връзка и бе създал у Робърта впечатлението, че е опитен и самоуверен младеж, който знае повече за живота, отколкото тя може да се надява някога да узнае, и за когото всички подобни опасности и затруднения, свързани с тяхната близост, минават безнаказано, се видя в чудо. Всъщност, както сега сам си даваше сметка, беше тъй оскъдно запознат с тайните на пола и възможните усложнения, свързани с подобни положения, както и всеки друг младеж на негова възраст. Наистина преди да дойде тук, в Канзас сити и Чикаго, беше се учил от такива видели и патили наставници от средата на хотелските пикола, като Ратърър, Хигби, Хеглънд и други, и беше се наслушал на техните клюки и самохвалства. Но техните знания въпреки всичките им хвалби, както сега наполовина се досещаше, трябва да са се отнасяли до момичета така нехайни и зле осведомени, както и самите те. А извън кръга на тези сведения, макар и да не го съзнаваше много ясно, нямаше почти нищо друго, освен хвалените от уста на уста лекарства и предпазни средства на разни знахари и съмнителни аптекари, които имат работа с интелекти от рода на Хеглънд и Ратърър. Но дори и да беше така, къде ли можеше да се сдобие с такива неща в едно малко градче като Ликъргъс? След като скъса с Дилърд, не бе имал близки познати, да не говорим за верни приятели, на които би могъл да разчита за помощ в такъв труден момент.

Най-доброто, което можеше да намисли сега, беше да отиде при някой аптекар от града или околните селища, който срещу определена сума да му даде някое сигурно лекарство или съвет. Но срещу колко? И какви опасности крие в себе си този начин на действие? Дали те умеят да мълчат? Дали задават въпроси? Дали не разправят на някой друг за такива допитвания? Той прилича толкова много на Гилбърт Грифитс, а Гилбърт е тъй добре познат в Ликъргъс, че всеки, който го вземе за него, може да пусне някой слух и ето бедата е готова.

И това ужасно положение да изникне тъкмо сега, когато отношенията му със Сондра са стигнали дотам, че тя му позволява тайно да я целува и което е още по-приятно, дава малки доказателства за своята обич и благосклонност във вид на подаръци — вратовръзки, златен молив, кутия чудесни носни кърпи, всичките донесени в квартирата му в негово отсъствие, придружени от картичка с нейните инициали — а това го кара да се чувства сигурен, че бъдещето му обещава все повече и повече в тази насока. Дотолкова, че ако семейството й не се покаже прекалено враждебно, а увлечението й не угасне и тя остане все тъй дипломатична, дори и женитбата му с нея ще се окаже в кръга на възможното. Не можеше да бъде сигурен, разбира се. Истинските й намерения и чувства все още оставаха забулени с измъчваща го уклончивост, която правеше Сондра още по-желана. Но именно тези неща го караха да мисли, че трябва още сега, и то по-бързо, колкото може по-тактично и миролюбиво да сложи край на връзката си с Робърта.

Затова той й каза сега с престорена сигурност:

— Е, на твое място не бих се тревожил повече днес. Може още да се оправиш, нали? Отде да знаеш. Обаче аз трябва да имам малко време, докато разбера какво мога да направя. Мисля, че ще мога да намеря нещо за теб. Но не бива чак толкова да се вълнуваш.

Същевременно той съвсем не се чувстваше тъй сигурен, както се показваше. Всъщност беше дълбоко потресен. Първоначалното му решение да има колкото може по-малко общо с нея сега се усложни от факта, че го заплашваше затруднение, в което се криеше истинска опасност за него, освен ако сполучеше с някакви доказателства или твърдения да свали от себе си всякаква отговорност — възможност, която, като се вземеше пред вид, че Робърта все още работи в неговото отделение, че той й е писал разни бележки и че най-малката думичка от нейна страна ще повлече разследване със съдбоносен за него край, беше достатъчна да го убеди, че трябва да й помогне бързо и без никой нищо да чуе за цялата тази работа. В същото време напълно справедливо е да се каже, че след всичко, което бе имало между тях, нямаше нищо против да й помогне по всякакъв възможен за него начин. Но в случай че не сполучеше (а мислите му бързаха и изпреварваха събитията с едно напълно вероятно неблагоприятно заключение), тогава… е, тогава не би ли могъл поне… ако не той, някои други биха го направили, да отрече, че е поддържал такава връзка с нея и така да се отърве. Това би могло да бъде един изход… Само да не беше така коварно заобиколен тука от всички страни!

Но най-тревожното във връзка с всичко това беше мисълта, че не знае нищо, което би могло наистина да помогне в такъв случай, освен лекар. Също, че това означава пари, време, риск… какво ли още може да означава? Ще се види с нея на другата сутрин и ако не се е оправила, тогава ще действа.

А Робърта, за първи път изоставена по този съвсем небрежен и равнодушен начин и в такова критично положение, се върна в стаята си със своите мисли и страхове, потисната и измъчена повече от всеки друг път в живота.

XXXIV

Но възможностите на Клайд в такова положение бяха малки. Защото, ако изключеше Лигет, Хуигъм и неколцина по-младши, но много любезни, макар и държащи се на разстояние началници на отделения, които сега гледаха на него като на явно по-високопоставена личност и не смееха да си позволят по-голяма фамилиарност в никакво отношение, той нямаше никого, от когото би могъл да потърси помощ. Колкото за светския кръг, към който тъй много се стремеше да се причисли, би било нелепо да се опитва, в колкото и да е хитра форма, да изтръгне някакви сведения там. Защото при все че младежите от този кръг се мяркаха и тук, и там и благодарение на своята външност, вкус и средства се отдаваха на такива форми на разврата — истински младежки увлечения, — каквито той и други като него не биха могли и да помислят да си позволят, все пак той беше така далече от всякаква истинска интимност с кой да е от тях, че и насън не би му хрумнало да се обърне към тях за дружески съвет.

Най-трезвата мисъл, която му дойде почти веднага, след като се раздели с Робърта, беше, че вместо да се допитва до някой аптекар или лекар, или друго лице в Ликъргъс (особено пък някой лекар, понеже всички членове на медицинската професия тук, както и другаде, му се виждаха така отчуждени, хладни, неотзивчиви, а вероятно щяха да искат много пари и да нямат особено желание да се впускат в такава безнравствена авантюра), да отиде в някой от съседните градове, най-добре в Скинектъди, понеже е по-голям и е достатъчно близо, и там да разпита за някакво средство, ако изобщо има такова, което би могло да помогне в подобно положение. Защото трябва да намери нещо.

Същевременно необходимостта от някакво решение и незабавно действие бе тъй голяма, че още на път към дома на семейство Старк, без да знае какъв препарат или лекарство трябва да търси, Клайд реши да отиде в Скинектъди на другата вечер. Само че то значеше, както отсъди по-после, че ще измине цял ден, преди да може да се направи нещо за Робърта, а това, както го виждаше тя, пък и сам той, я оставяше изложена на опасността, каквато можеше да крие всяко забавяне. Затова Клайд реши, ако може, да действа незабавно: да се извини пред домакините си и да отиде в Скинектъди с междуградския трамвай, преди да затворят там аптеките. Но като стигне там, какво ще направи? Как ще се обърне към тамошния аптекар или продавач? Какво ще му поиска? В ума му се блъскаха тежки, глождещи мисли как ще го погледне и какво ще си помисли или ще каже аптекарят. Да бяха тук Ратърър или Хеглънд! Те щяха да могат, разбира се, да му помогнат и с радост щяха да го направят. Или дори Хигби. Но ето той е съвсем сам, защото Робърта нищичко не разбира. Обаче все трябва да има някакво средство. Ако ли не, ако не сполучи там, ще се върне и ще пише на Ратърър в Чикаго, само че за да остане колкото може по-малко замесен в тази история, ще пише, че изпълнява молба на приятел.

Като отиде в Скинектъди, понеже никой не го познава там, разбира се, би могъл да каже (тази мисъл му дойде като прозрение), че е младоженец — защо не? Достатъчно е голям, за да бъде женен, и жена му, както нямат възможност сега да гледат дете, е „закъсняла“ (той си спомни този израз, който бе чул веднъж от Хигби), та му трябва нещо, което би й помогнало да се отърве от това състояние. Нима имаше нещо лошо в това като идея? Такова затруднение е напълно естествено за млада съпружеска двойка. И не е изключено аптекарят да се трогне, да изпита малко съчувствие пред такова положение и с удоволствие да му каже какво да правят. Защо не? Това няма да е истинско престъпление. То се знае, че един и втори може да откаже, но трети може и да не откаже. И тогава ще се отърве. И никога вече не ще допусне, без да знае много повече, отколкото сега, да изпадне в такова положение. Никога! Много е страшно.

Той отиде в семейство Старк много нервен и ставаше все по-нервен от минута на минута. Дотолкова, че щом вечерята свърши, още в девет и половина заяви, че във фабриката са му поискали в последния момент много труден отчет за цял месец работа. А понеже не е нещо, което би могъл да свърши в работното си време, налага му се да се върне у дома си и да го изработи там — проява на енергичен и амбициозен делови дух, както го виждаха домакините му, достоен за тяхно възхищение и съчувствие. И така те го извиниха.

Но когато пристигна в Скинектъди, нямаше почти никакво време да се оправи в града, преди да тръгне последният трамвай за Ликъргъс. Клайд започна да губи смелост. Дали прилича достатъчно на младоженец, за да убеди някого, че то е вярно? Освен това не се ли смятат такива предпазни средства за много нередни, дори и от аптекарите?

Той мина нагоре и надолу по много дългата Главна улица, все още ярко осветена в този късен час, като надзърташе през витрините ту на една, ту на друга аптека, и всеки път решаваше по различни причини, че тъкмо тази аптека не е подходяща. В една, както забеляза от пръв поглед, имаше дебел, сериозен, гладко избръснат към петдесетгодишен мъж, чиито очила и прошарена коса като че ли подсказаха на Клайд, че положително ще откаже на такъв млад клиент като него — не ще му повярва, че е женен, или ще каже, че няма такива лекарства, а отгоре на всичко ще го заподозре в незаконни връзки с някоя млада неомъжена жена. Той изглежда така сериозен, богобоязлив, свръхпочтен и старомоден! Не, няма смисъл да пита него. Нямаше смелост да влезе и да се обърне към такъв човек.

В друга аптека забеляза дребен, сбръчкан, но все още стегнат и умен на вид мъж на около тридесет и пет години, който му се видя доста подходящ, само че откъм входа забеляза, че има пъргава млада помощница на не повече от двадесет — двадесет и пет години и като си представи, че не мъжът, а тя ще го попита какво желае… такова неудобно, невъзможно положение… или дори ако го обслужи мъжът, не е ли вероятно и тя да чуе? Затова се отказа и от тази аптека, и от трета, и от четвърта, и от пета под най-различни и все пак еднакво убедителни предлози: в една имаше клиенти, в друга момче и момиче седяха пред щанда за газирани напитки, в трета собственикът стоеше до вратата и огледа Клайд, когато надзърна вътре, с което го смути, преди да има време да реши дали да влезе, или не.

Обаче най-после, след като беше отхвърлил толкова много аптеки, той реши, че трябва да действа или да си отиде сразен, напразно потрошил време и пари за път. Той се върна към един от по-малките магазини в странична улица, където преди малко бе забелязал да се върти без работа нисичък аптекар, влезе, събра и сетната капка дързост и започна:

— Искам да зная нещо. Искам да зная дали ви е известно някакво средство… е, знаете, работата е така… аз съм съвсем отскоро женен и жена ми е закъсняла, а аз не мога да си позволя деца сега. Има ли нещо, което човек може да получи, за да я отърве?

Клайд говореше оживено и с доверителен тон, макар и малко неспокойно поради вътрешното убеждение, че аптекарят непременно ще се досети, че лъже. В същото време, макар и да не го знаеше, говореше на заклет благочестивец от методистката църква, която е против всяка намеса в подбудите и намеренията на природата. Всяко подобно действие би било против божите закони и той не държеше в аптеката си нищо, което би могло да попречи на волята на създателя. Същевременно беше твърде добър търговец и не му се искаше да пропъди възможен бъдещ клиент, затова каза:

— Съжалявам, млади човече, но ме е страх, че не мога да ви помогна в случая. Нямам нищо от този род в аптеката си… никога не съм продавал нещо от този род, защото не вярвам в това. Възможно е, разбира се, някои от другите магазини в града да държат нещо подобно. Не бих могъл да ви кажа.

Той говореше сериозно, с убедения, добросъвестен тон и вид на моралист, който знае, че е прав.

И изведнъж Клайд разбра (и доста ясно в случая), че този човек го кори. Това намали до голяма степен малкото самоувереност, с която бе започнал търсенето. И все пак, понеже продавачът не беше го укорил направо и дори беше казал, че може да е възможно някой от другите аптекари да има подобни неща, след няколко мига събра смелост и след кратко неспокойно обикаляне насам-натам, при което надзърташе ту през една, ту през друга витрина, най-после на седмото място видя, че при продавача няма никой. Той влезе и след като повтори предишното си обяснение, мършавата, мургава, лукава личност, която го обслужваше (в този случай не съдържателят на аптеката), го осведоми с тайнствен и въпреки това нехаен вид, че такова средство има. Да. Иска ли една кутия? Ще му струва (понеже Клайд попита за цената) шест долара — потресаваща сума при неговата заплата. Но понеже разходът изглеждаше неизбежен — да намери изобщо нещо, бе голямо облекчение. Клайд веднага каза, че ще го вземе и продавачът му донесе нещо, за което спомена, че било много „резултатно“ и го уви; Клайд плати и излезе.

И тогава изпита такова облекчение — толкова голямо е било напрежението му до този момент, че беше готов да затанцува от радост. Беше намерил лекарство и то щеше да свърши работа, разбира се. Прекомерната, безбожна цена като че ли свидетелстваше за това. А при създалите се обстоятелства не трябваше ли да сметне тази сума дори за умерена, ако вземеше пред вид, че ще се отърве тъй лесно? Обаче беше забравил да попита дали има някакви допълнителни сведения или специални указания, които биха могли да се окажат от полза, и вместо това, с пакетчето в джоба, веднага се върна в Ликъргъс и се запъти към Робърта, а някаква централна, самостоятелна част от неговото „аз“ го поздравяваше с късмета и безстрашната предприемчивост в такова критично положение.

Под впечатлението от успеха му да се снабди с нещо, за което и двамата се бяха страхували, че не съществува изобщо, или ако съществува, може да е много трудно да се намери, и тя, както и сам той, почувства огромно облекчение. Всъщност Робърта бе отново учудена от неговото умение и предприемчивост — качества, които досега винаги му беше приписвала. И от това, че се показа по-великодушен и по-внимателен, отколкото очакваше от него при създалите се обстоятелства. Поне не я изоставяше хладнокръвно на съдбата, както в своя страх си беше представяла преди това, че ще направи. И този факт, дори въпреки предишното му безразличие, беше достатъчен да смекчи настроението й към него. Така, обзет от своеобразно възбуждение, почиващо върху разрасналите се надежди, вдъхнати от хапчетата, тя отвори пакетчето и прочете упътванията, като му повтаряше през цялото време, че му е благодарна и че няма да забрави колко добър е бил към нея в този случай. В същото време, още докато развързваше пакетчето, й дойде мисълта: ами ако хапчетата не й помогнат? Какво тогава? И какво да направи, за да уреди тази работа с Клайд? Обаче отсъди, че засега трябва да бъде доволна и благодарна за лекарството и веднага взе едно хапче.

Но щом му поднесе своите благодарности и Клайд долови, че дори и те може да означават опити за нова близост помежду им, той пак възприе държането си, което бе имал през последните дни във фабриката. По никой начин не бива да се поддава на каквито да било нови ласкателства или нежности и ако това лекарство подейства, както от все сърце се надява, това трябва да бъде последната им среща, освен ако се случи да се видят съвсем случайно и непредвидено. Защото е твърде опасно, както показа сегашното премеждие: може да загуби твърде много — накратко казано, всичко — и да си спечели само тревоги, неприятности и разходи.

Затова той възвърна предишната си сдържаност.

— Е, сега ще бъдеш добре, нали? Поне да се надяваме, а? Тука пише да взимаш по една на два часа в продължение на осемдесет часа. И ако ти прилошее малко, тука пише, че няма значение. Може би ще трябва да не ходиш ден-два във фабриката, но няма много да се тревожиш за това, нали, щом ще те отърве от цялата тая история? Аз ще намина утре вечер да видя как си, ако не дойдеш на работа.

Той се усмихна весело, а Робърта го гледаше и не можеше да свърже сегашното нехайно държане с доскорошната му страст и загриженост. Доскорошната му страст! А сега това! И все пак, понеже се чувстваше истински благодарна при тези обстоятелства, отговори му със сърдечна усмивка. Но като го видя да излиза и да затваря вратата, без да размени с нея каквато да било нежност, тя се върна, седна на леглото и неуверено поклати глава. Ами ако това лекарство все пак не помогне? А той продължи да се държи все тъй нехайно и отчуждено? Тогава какво? Защото, ако това лекарство не и помогне, той може да остане все тъй безразличен и да не иска да й помага още дълго… или няма да го направи? Може ли наистина да постъпи така? Нали той я докара до това положение, и то против волята й, а с такава сигурност я беше уверявал, че няма да се случи нищо лошо! Пък сега трябва да лежи тук самичка и да се тревожи, без да има никой, към когото да се обърне, освен него, а той я оставя заради други с уверения, че всичко ще й мине. И нима той не е причината за всичко! Нима това е справедливо?

— О, Клайд, Клайд!

XXXV

Но купеното от него лекарство не помогна. И понеже й се гадеше, последва съвета му и не отиде във фабриката, а остана да лежи и да се тревожи. Тъй като спасителни резултати не се забелязваха, започна да взима по две хапчета, и то през един час, в стремежа да избегне като че ли постигналата я вече съдба. А от това й стана много лошо — толкова, че когато дойде в шест и половина, Клайд наистина се трогна от мъртвешки бледото й лице, хлътналите бузи и големите неспокойни очи с необичайно разширени зеници. Явно тя беше в тежко положение, и то заради него и макар това да го плашеше, в същото време го караше да я съжалява. Въпреки всичко беше така разстроен и объркан от проблемата, пред която го изправяше непромененото й състояние, че в мислите му се редяха разните трудности и усложнения, до които можеше да доведе тази несполука. Налагаше се да потърси допълнителен съвет или услугите на някой лекар! Но кой, къде и как? А освен това, както се питаше сега, откъде можеше да намери пари за подобно нещо?

Ясно — понеже не му идва нищо друго наум, налага се да отиде веднага при същия аптекар и да попита дали няма нещо друго: някое друго лекарство или друго средство. Или, ако няма, да му посочи тогава някой евтин лекар, който се занимава с такива тъмни работи и който срещу малко възнаграждение или обещание да уредят сметката на изплащане би помогнал в този случай.

И все пак, макар този другият въпрос да беше тъй важен, почти трагичен, щом излезе вън, Клайд се посъживи. Защото сега си спомни, че има среща със Сондра в дома на семейство Кранстън, където той и тя, и много други трябваше да се съберат в девет часа и да се повеселят както обикновено. Но когато отиде там, въпреки безкрайната привлекателност на Сондра, не можеше да отклони мислите си от състоянието на Робърта — то го преследваше като призрак. Какво ли, ако на някоя от тези, които завари събрани тук — Надин Хариът, Пърли Хейнз, Вайълет Тейлър, Джил Тръмбул, Бела, Бъртин и Сондра, — им стане известна и най-малка част от сцената, в която бе току-що участвал? Въпреки че Сондра, която седеше на пианото, му хвърли усмивка през рамо, когато влезе, той продължи да мисли за Робърта. Трябва да се отбие пак там, след като си отиде оттук, да види как е, та да му олекне на душата, ако й е по-добре. В случай че е все така, трябва веднага да пише на Ратърър за съвет.

Въпреки тревогата си той се мъчеше да изглежда весел и безгрижен както винаги, танцува първо с Пърли Хейнз, сетне с Надин и най-после, докато чакаше удобен случай да потанцува със Сондра, присъедини се към няколко души, които се мъчеха да помогнат на Вайълет Стийл да сглоби нов картонен ребус, и заяви, че умее да чете текстове, написани на хартия и запечатани в плик (известен фокус с писма, описан и обяснен в стар сборник забавни игри, който бе намерил на етажерката с книги у хазяите си). По-рано беше имал намерението да го използва, за да блесне със своята непринуденост и ловкост, но тази вечер прибягна до него, за да отвлече мислите си от потискащия го по-важен въпрос. И при все че с помощта на Надин, която посвети в тайната, успя напълно да мистифицира другите, не можеше да съсредоточи ума си върху фокуса. Все виждаше пред себе си Робърта. Ами ако наистина й се случи нещо и не успее да я избави! Тя може дори да поиска да се ожени за нея, както я е страх от родителите и хората. Какво ще прави тогава? Ще загуби прекрасната Сондра и може дори тя да се научи как и защо я е загубил. Но би било безумие Робърта да очаква от него да направи това. Няма да го направи. Не може да го направи!

Едно нещо е сигурно. Трябва да я избави от това положение. Трябва! Но как? Как?

И въпреки че в полунощ Сондра му направи знак, че е готова да си тръгне и ако иска, може да я изпрати до вратата (и дори да влезе за няколко минути), а когато стигнаха там, в сянката на перголата, която красеше портата, му позволи да я целуне и каза, че както й се струва, той започва да й се вижда все по-мил и идущата пролет, когато тяхното семейство се премести на Дванадесетото езеро, ще види дали не може да измисли някакъв начин, по който да нареди той да идва в събота и неделя. Гнетен от тази неотложна работа във връзка с Робърта, Клайд бе тъй разтревожен, че не можа да изпита пълната радост от тази нова и дълбоко вълнуваща за него проява на обич от страна на Сондра — тази нова и изумителна светска и любовна победа.

Трябва да изпрати писмо на Ратърър още довечера. Но преди това трябва да се върне при Робърта, както й е обещал, и да разбере дали не й е по-добре. А сетне трябва да отиде сутринта в Скинектъди, непременно, да говори с аптекаря. Защото нещо трябва да се направи, освен ако се е почувствала по-добре тази вечер.

И тъй, с целувките на Сондра, все още тръпнещи на устните му, той я остави, за да отиде при Робърта, чието бледо лице и тревожен поглед му подсказаха, щом влезе в стаята, че в състоянието й не е настъпила никаква промяна. Ако изобщо имаше някаква, тя беше по-зле и повече уплашена, отколкото преди, понеже по-големите дози от лекарството я бяха изтощили и накарали да се почувства наистина болна. Обаче, както тя каза, нищо нямало значение, стига да може да се отърве от това, че била готова по-скоро да умре, отколкото да приеме последиците. И Клайд, който ясно разбираше какво иска да каже тя и беше толкова дълбоко загрижен за самия себе си, като че ли донякъде се тревожеше и за нея. Обаче поради предишното му безразличие и начина, по който си беше отишъл и я оставил сама същата тази вечер, тя не можеше да долови, че у него все още е останала някаква загриженост за нея. И това ужасно я наскърбяваше. Защото сега чувстваше, че вече не я обича истински, макар и да й казваше в момента, че не бива да се тревожи и че ако тези хапчета не помогнат, ще намери нещо друго, което ще свърши работа; че първото нещо на другата сутрин ще бъде да отиде при аптекаря в Скинектъди да види не може ли да му предложи нещо друго.

Но у Гилпин нямаше телефон, а понеже той никога не смееше да дойде в квартирата й през деня и никога не й позволяваше да му се обади в дома на госпожа Пейтън, в този случай смяташе да мине оттук сутринта преди работа. Ако тя е добре, двете щори ще бъдат вдигнати догоре; ако ли не, ще бъдат спуснати до половина. Във втория случай веднага ще тръгне за Скинектъди, като се обади по телефона на господин Лигет, че има малко лична работа в града.

И пак двамата бяха ужасно потиснати и обзети от страх пред тази беда и това, което тя можеше да значи за всеки от тях. Клайд не се чувстваше съвсем уверен, че ако Робърта не се отърве, той ще може да се спаси, без да я обезщети по някакъв начин, който може да не се ограничи само с временни усилия да й помогне, но и нещо повече — например женитба, — понеже вече му беше напомнила, че й е обещал да се погрижи за нея. Но какво бе имал пред вид, когато й го е казал? — питаше се той сега. Положително не и женитба, понеже, доколкото си спомняше, никога не бе искал да се ожени за нея, а по-скоро е искал само да си поиграе с нея лекомислено на любов, макар, както добре си даваше сметка, тя да не е разбирала така пламенните му чувства на времето. Ще не ще, трябваше да си признае, че вероятно е предполагала той да има по-сериозни намерения, защото иначе не би отстъпила пред него.

Когато се върна у дома и след като написа и изпрати писмото до Ратърър, Клайд прекара тревожна нощ. Тъй като на другата сутрин щорите в прозорците на Робърта бяха спуснати до половина, отиде при аптекаря в Скинектъди. Но този път той не можа да му предложи никаква допълнителна помощ, а само добави, че е препоръчителна една гореща и следователно изтощаваща баня, за която забравил да спомене първия път. И някакви уморителни физически упражнения. Но като забеляза разстроеното изражение на Клайд и отсъди, че положението много го безпокои, каза му още:

— Разбира се, това, че жена ви е прескочила един месец, не значи, че има нещо сериозно. Знаете, то се случва на жените понякога. Във всеки случай не можете да бъдете съвсем сигурни, докато не мине вторият месец. Всеки лекар ще ви го каже. Ако се безпокои, нека опита нещо такова. Но дори и да няма никакъв резултат, не можете да бъдете сигурни. Въпреки всичко идущия месец може всичко да й е наред.

Слабо окуражен от тези обяснения, Клайд се канеше вече да си отиде, тъй като може би Робърта грешеше. Може би и двамата се тревожеха напразно. Но… — тази мисъл го накара да се завърти на токове — но може да има истинска опасност и чакането до края на втория период може да свърши само с това, че ще измине още един месец, без да направят нещо, за да оправят положението — смразяваща мисъл! Това го накара да попита:

— В случай че нищо не се поправи, не знаете ли случайно някой лекар, при когото тя би могла да отиде? Това е много сериозен въпрос за двама ни и аз бих искал да я избавя от тази беда, стига да мога.

Нещо в начина, по който Клайд го каза — крайната му нервност, както и готовността му да прибегне към незаконни мерки, които аптекарят по някаква своеобразна логика смяташе за много по-различни от гълтането на някакво лекарство, предназначено да постигне същия резултат, — накара аптекаря да погледне Клайд с подозрение и в ума му се мярна мисълта, че е вероятно в края на краищата да не е женен и че това е една от онези младежки любовни истории, миришеща на разпуснатост и на трудности, очакващи някое неопитно момиче. Това промени настроението му и вместо да бъде склонен да помогне, сега каза:

— Е, може да има някой лекар тук, но и да е така, аз не знам. И не бих се решил да пратя някого при такъв лекар. То е противозаконно. Положително на никой лекар тук няма да му мине леко, ако го хванат, че върши такива неща. Това не значи, разбира се, че нямате право сам да потърсите такъв лекар, ако искате — добави той навъсено, като измери Клайд с подозрителен и изпитателен поглед, и реши, че ще бъде най-добре да няма в бъдеще нищо общо с такава личност.

А Клайд се върна при Робърта с още една кутийка от същото лекарство, макар тя и да беше го предупредила най-решително, че след като първата не й е помогнала, няма смисъл да взима още. Но понеже той настояваше, тя се съгласи да го взима по новия начин, въпреки думите му, че за всичко може да е виновна някоя настинка или нервите, беше достатъчен само да я убеди, че не може с нищо повече да помогне, що се отнася до нея, или пък просто не може да проумее колко е важно това и за нея, и за него. Ами ако и това ново лечение не й помогне, тогава какво? Нима Клайд ще се задоволи с направеното досега и ще се откаже от всякакви по-нататъшни грижи?

Но Клайд беше тъй своеобразен по природа, че въпреки всичките страхове пред бъдещето и понеже съвсем не беше приятно да го тормозят по такъв начин и да посягат на другите му интереси, уверението, че един месец забавяне не може да бъде съдбоносно, беше достатъчно за него да няма нищо против да почака толкова, и то доста равнодушно. Може би Робърта грешеше. Може би създаваше всички тези тревоги напразно. Трябва да види как ще се почувства след новия начин на лечение.

Но лечението не помогна. Въпреки че в своята неволя Робърта се върна на работа във фабриката, за да се изморява, и стигна дотам всичките момичета в отделението да я уверяват, че е болна, че не бива да работи, щом по лицето и по всичко друго личи колко й е зле, това също не даде никакъв резултат. А това, че Клайд можеше с готовност да се осланя на думите на аптекаря, че пропускът през този първи месец не е чак толкова важен, само я гнетеше и плашеше още повече.

Истината беше там, че при тези критични обстоятелства Клайд представляваше най-интересен пример на огромните препятствия, издигнати от невежеството, младостта, беднотията и страха. Той не знаеше дори значението на думата „акушерка“, нито естеството на услугите, извършвани от нея. (А тук, в Ликъргъс, имаше по това време три акушерки в квартала на чужденците.) От друга страна, беше живял в Ликъргъс твърде кратко време и освен младите светски мъже и Дилърд, с когото бе скъсал, и разните началници на отделения във фабриката не се познаваше с никого, ако не смяташе някой и друг бръснар, галантерист, продавач на пури и други такива, повечето от които, както му се струваше, бяха или твърде тъпи, или твърде прости, за да могат да му дадат някакъв съвет.

Едно нещо обаче, което го караше да се замисли, преди изобщо да се реши да намери лекар, беше въпросът кой ще се обърне към този лекар и как. Да отиде сам той, не можеше и дума да става. На първо място, приличаше твърде много на Гилбърт Грифитс, който беше положително прекалено известен тук и за когото можеше да го вземат. После не можеше да има спор, че както беше добре облечен, лекарят вероятно щеше да поиска от него повече, отколкото би могъл да плати, и щеше да му постави какви ли не неудобни въпроси, докато, ако можеше да се нареди чрез някой друг да му се обяснят подробностите, преди да изпрати при него Робърта… И защо не самата Робърта! Защо не? Тя винаги изглеждаше толкова простичка, наивна, скромна и привлекателна. А в положение като сегашното, толкова потисната и съкрушена, че… Та нали в края на краищата — както се мъчеше да се оправдае сам пред себе си сега — не той, а тя беше изправена пред въпроса, който не търпеше отлагане.

И пак, както сега му идваше наум, дали тя нямаше да мине по-евтино? Защото, какъвто вид имаше сега, такава отчаяна… Само да може да я накара да каже, че е била изоставена от някой младеж и откаже да издаде името му, разбира се, кой лекар, като види момиче като нея и в това състояние — да няма кой да се погрижи за нея, — кой лекар би й отказал? Кой знае, може би би й помогнал дори безплатно? Следователно Клайд би се отървал от цялата тази история.

И така той заговори на Робърта с намерението да я подготви за предложението, че ако успее да намери лекар и като се вземе под внимание неговото положение, ще трябва да говори с лекаря сама. Но преди още да й го каже, тя веднага го попита дали е научил, или направил още нещо. Не се ли продава някъде някакво друго лекарство? Понеже това му предостави желания от него случай, той й обясни:

— Знаеш, питах и търсих в повечето аптеки и всички ми казват, че ако това не помага, нищо друго няма да помогне. Това ме слага един вид натясно, освен ако се съгласиш да отидеш при лекар. Но бедата е там, че те мъчно се намират, такива, дето ще се съгласят да ти помогнат и да си затварят устата. Приказвах с няколко души, разбира се, без да кажа за кого се отнася, но не е тъй лесно да намериш лекар тук, защото всичките ги е много страх. Това е противозаконно, нали знаеш. Но искам да разбера едно нещо: да речем, че намеря лекар, който ще е съгласен да го направи, ще имаш ли достатъчно смелост да отидеш при него и да му обясниш какво ти има? Ето това искам да знам.

Тя го изгледа смаяно, съвсем без да разбере намека, че трябва да отиде съвършено сама, защото приемаше за напълно естествено, че той ще дойде с нея. Сетне, след като съсредоточи разтревожено мислите си върху необходимостта да говори на лекаря пред него, възкликна:

— Божичко, не е ли ужасно, като си помисля, че трябва да отидем така при лекар? Тогава той ще научи всичко за нас, нали? А освен това то е опасно, нали, макар и да не вярвам, че може да е много по-лошо от тия гадни хапчета!

Тя се отпусна в по-интимни въпроси — какво се прави и как, — но Клайд не беше в състояние да я осведоми.

— Хайде, не се тревожи за това сега — каза той. — Знам, че не е нещо, от което ще те боли. Пък и трябва да имаме късмет да намерим някой, който да го направи. Това, което искам да знам, е, ако успея да намеря лекар, ще се съгласиш ли да отидеш при него сама?

Робърта се стресна, сякаш я бяха ударили, но той невъзмутимо продължи:

— При моето положение тук не мога да дойда с теб, това е положително. Много добре ме познават в града, а отгоре на това твърде приличам на Гилбърт, а него познават всички. Ако ме вземат за него или разберат, че съм негов братовчед или роднина, е, тогава всичко отива по дяволите.

В очите му не само ясно се четеше колко окаян ще се чувства, ако бъде изобличен пред цял Ликъргъс какво представлява, но там се мяркаше и една сянка, разкриваща подлата роля, която се мъчеше да изиграе по отношение на нея — да се възползва от безизходицата й и да се скрие напълно зад нея. Въпреки всичко страхът от това, което щеше да го сполети, в случай че не сполучи да го направи, така го измъчваше, че сега беше готов да държи на своето, каквото и да помисли или каже Робърта. Но Робърта долови само факта, че той смята да я изпрати сама, и възкликна, без да може да го повярва:

— Не сама, Клайд! О, не, не бих могла! О, боже, не! Ами че аз ще умра от страх. О, божичко, не! Ами че мен ще ме е толкова страх, че няма да знам какво да правя. Само си представи как ще се чувствам, ако се мъча да му обясня сама. Просто не бих могла да го направя. Освен това отде ще знам какво да кажа… как да започна? Ти просто трябва да дойдеш с мен и да обясниш и толкова, иначе изобщо не мога да отида… пък каквото ще да стане.

Очите й бяха широко отворени и изпълнени с тревога, а лицето, макар по него да се четеше все още доскорошното й угнетение и страх, беше се преобразило от изражение на упорито несъгласие.

Но и Клайд оставаше непоколебим.

— Ти знаеш какво е положението ми тук, Бърт. Аз не мога да отида и толкова. Ами представи си да ме видят… представи си някой да ме познае! Какво тогава? Ти знаеш колко съм ходил насам-натам, откакто съм тук. Лудост би било да се мисли, че мога да отида! Пък за теб ще е и много по-лесно, отколкото за мен. Никой доктор няма да си помисли кой знае какво, като отидеш при него, особено ако си сама. Само ще си помисли, че си момиче, което е изпаднало в беда и няма кой да му помогне. Но ако отида аз и лекарят е някой, който знае нещо за семейство Грифитс, ще си изпатя жестоко. Преди всичко ще си помисли, че съм червясал от пари. Освен това, ако не приема неговите условия, може да отиде при чичо ми или при братовчед ми и тогава: сбогом, прощавай! Това ще ми е краят! А загубя ли сега службата си тук, без пари и с такъв скандал, свързан с името ми, как мислиш, къде ще отида след това, а и ти също? Положително не бих могъл да се грижа за теб тогава. А какво ще правиш ти в такъв случай? Бих искал да дойдеш на себе си и да разбереш колко е тежко положението. Моето име не бива да се замесва в тази история, защото ще е лошо за двама ни. То не бива да се узнае и толкова, а единственият начин да остана незамесен е да не ме знаят никакви лекари. Освен това докторът много по-лесно ще съжали теб, отколкото мен. За това и дума не може да става!

В очите му се четеше тревога и решителност и доколкото Робърта можеше да схване от държането му, всеки жест изразяваше известно коравосърдечие или поне рязък отпор, породен от страха. Беше твърдо решил да запази името си, каквото и да стане — нещо, което поради мълчаливото й подчинение досега все още оказваше силно влияние върху нея.

— О, боже, боже! — възкликна тя с тревога и мъка, като осъзнаваше все повече грозния ужас на положението. — Не зная какво да сторим тогава. Наистина не знам! Защото аз не мога да го направя, в никой случай. Толкова е трудно… толкова ужасно! Никога не бих могла да отида сама от срам и от страх.

Но още докато го казваше, започна да й се струва, че би могла и дори би отишла сама, ако й се наложеше. Каква друго й оставаше? А как би могла да го принуди при всичките му лични страхове и грозящи опасности да рискува положението си тук? Клайд заговори отново, повече за самозащита, отколкото поради някоя друга подбуда:

— То аз изобщо не виждам какво ще мога да направя, освен ако тая история излезе не чак толкова скъпа, Бърт; наистина не виждам. Знаеш, не печеля кой знае колко: само двайсет и пет долара седмично. — Необходимостта най-после го накара да говори с Робърта открито. — И нямам нищо спестено, нито един цент. И ти знаеш не по-зле от мен защо. Ние харчехме повечето от тия пари заедно. А пък ако дойда с теб и той си рече, че имам пари, може да ми поиска повече, отколкото бих могъл да събера. Но ако отидеш ти и направо му кажеш как стоят нещата… и това, че нямаш нищо… или, ако речеш да му кажеш, че съм избягал или нещо подобно, разбираш…

Той се прекъсна, защото още докато говореше, забеляза да се мярка на лицето на Робърта сянка на срам, презрение, отчаяние, че има нещо общо с такава низост и подлост. И все пак въпреки тези хитри и дори мръсни извъртания от негова страна — тъй велика е налагащата и просветляващата сила на необходимостта — тя виждаше нещо убедително в доводите му. Може би той се мъчеше да я използва като оръжие, като маска, зад която да се скрие, а с него и тя. Както и да е, колкото и да е срамно, те са изправени пред непристъпните, голи брегове на фактите, в основите на които се разбиват бушуващи, унищожителни вълни на необходимостта. Робърта го чу да казва:

— Не е нужно да казваш истинското си име, нали знаеш, нито откъде си. Нямам намерение да се спра на лекар някъде съвсем наблизо тук. И тогава, ако му кажеш, че нямаш много пари… само седмичната си надница…

Тя се отпусна безсилно на един стол, за да помисли, докато той продължаваше да реди убедителните си лъжи, и важността на повечето му доводи стигна право в съзнанието й. Защото колкото и фалшив и нравствено безчестен да беше целият този план, все пак, както Робърта си даваше сметка, и тя, и Клайд бяха в отчаяно положение. И колкото честна и добросъвестна да беше при обикновени условия по отношение на думите и постъпките си, явно сега Робърта беше попаднала в една от тези стихийни бури от факти и действителност, в които обикновените карти и компаси на нравствените мерила бяха за известно време почти съвсем безполезни.

И тъй, след като настоя да отидат при някой лекар по-далеч, в Ютика или може би в Олбъни — с което все пак показа съгласието си да отиде, — разговорът им секна. А Клайд, победоносно постигнал целта да остане сам той незамесен в тази история, намери сега смелост поне да се замисли, че трябва веднага по един или друг начин да намери лекар, при когото да може да я изпрати. Тогава всички тези ужасни неприятности ще свършат за него. А след това Робърта ще може да си тръгне по своя път — ще трябва да тръгне, тогава и той, след като направи за нея всичко, каквото може, ще си тръгне по своя път към възхитителната развръзка, която ще бъде тъй близка пред него, стига да сполучи да уреди всичко.

XXXVI

Обаче минаха часове и дори дни, най-после седмица, а сетне десет дни, без Клайд да й обади къде има лекар, при когото би могла да отиде. Защото макар и да й беше наприказвал толкова неща, все още не знаеше към кого да се обърне. А всеки час и всеки ден криеше в себе си еднакво голяма опасност и за него, и за нея. Нейните погледи и нейните въпроси показваха колко остро, колко съкрушително, болезнено страда в отделни моменти. Сам той се тормозеше почти до точката на полудяване, че не е способен да измисли някакъв бърз и сигурен начин да й помогне. Къде ли има лекар, при когото би могъл да я прати с известна сигурност, че ще може да й помогне, и как да узнае за него?

След известно време обаче, когато прехвърляше наум имената на всички свои познати, най-после едно от тях събуди у него слаба надежда; това беше Орин Шорт, младият собственик на едно от дюкянчетата за мъжка мода в Ликъргъс, които обслужваха почти изключително богатите младежи в града — млад мъж, горе-долу на неговата възраст и с неговите склонности, както се струваше на Клайд, и който от самото му идване в града му е бил полезен с разни дребни съвети по отношение на облеклото изобщо. Наистина, както Клайд бе забелязал от доста време, Шорт беше будна, любознателна и тактична личност, отгоре на всичко доста много се харесваше на момичетата и беше винаги извънредно учтив с постоянните си клиенти, особено с тези, които смяташе, че имат по-високо обществено положение от него, а Клайд бе между тях. Защото, след като откри, че Клайд е роднина на семейство Грифитс, същият този Шорт се мъчеше, за да може да се издигне сам той, да завърже колкото може по-сърдечно, по-близко приятелство с него, само че, както го виждаше Клайд и като се вземеше пред вид общото отношение на много високопоставените му роднини, поне до този момент не бе имал възможност да помисли за такава близост по-сериозно. И все пак, като виждаше колко любезен и услужлив е Шорт, общо взето, Клайд нямаше нищо против да установи с него поне леки и непринудени повърхностно приятелски отношения и Шорт като че ли беше доволен и от толкова. Той продължаваше все тъй да се докарва, а понякога и да се държи направо угоднически. И ето че измежду всички, които Клайд би могъл да нарече свои по-близки или по-далечни познати, Шорт бе, кажи-речи, единственият, когото изобщо би имало смисъл да запита, с надеждата, че ще получи някакъв полезен съвет.

Затова, след като го видя в тази светлина, всяка вечер и сутрин, на минаване край дюкянчето на Шорт, Клайд се стараеше да кимне и да му се усмихне по най-приятелски начин поне три дена. И тогава сметна, че си е постлал достатъчно за сегашното си затруднение, и влезе вътре, съвсем без да е сигурен, че още при този първи случай ще може да заговори на опасната тема. Според историята, която беше съчинил да разкаже на Шорт, към него се обърнал млад работник от фабриката, младоженец, който бил застрашен да добие наследник, а още не могъл да си позволи да има дете, и го помолил да му каже къде да намери лекар, от когото да потърси помощ. Единствените интересни подробности, които Клайд се канеше да добави, бяха, че младият мъж бил много беден и свит, и не дотам умен, та не можел нито да поразпита, нито да се справи сам с положението. А също, че той, Клайд, макар и да бил тъй отскоро в града и не можел да му посочи никакъв лекар (допълнително хрумване, което трябваше да натрапи на Шорт мисълта, че самият Клайд съвсем не е безпомощен и затова надали би търсил подобен съвет за самия себе си), препоръчал вече на младия мъж едно временно средство. Но за съжаление — тъй трябваше да продължи историята — това средство не дало очаквания резултат. Поради това необходимо било нещо по-сигурно — лекар, и нищо друго. А понеже Шорт живееше тук по-отдавна и бил дошъл, както му казал, от Гловърсвил, съвсем сигурно било — мислел си Клайд, — че ще познава поне едного… или трябва да познава. Но за да отклони подозрението от себе си, Клайд щеше да добави, че, разбира се, би могъл вероятно да узнае това от някого от своя кръг приятели, но понеже положението било тъй необикновено (всяко споменаване на подобно нещо в това общество можело да даде повод за приказки между приятелите му), предпочел да попита някого като Шорт, който би имал добрината да си мълчи.

Не щеш ли, случи се така, че на Шорт му бе провървяло този ден в търговията и той бе настроен крайно общително. Когато Клайд влезе уж да си купи чифт чорапи, Шорт го посрещна весело:

— О, много се радвам да ви видя пак, господин Грифитс. Как сте? Тъкмо си мислех, че е вече крайно време да се отбиете и да ми позволите да ви покажа някои неща, които получих, след като сте идвали за последен път. Как вървят работите на дружество „Грифитс“?

Шорт, който бе винаги любезен, в този случай се държеше два пъти по-предразполагащо, понеже харесваше Клайд, само че Клайд бе така дълбоко развълнуван от дързостта на своя замисъл, че не можеше да събере смелост да пристъпи към изпълнението му с тази самонадеяност, каквато би искал да прояви.

Все пак, понеже вече беше влязъл в магазина и тъй да се каже, пристъпил към изпълнението на замисъла си, отговори:

— О, доста добре. Не мога да се оплача. Знаете, винаги съм затрупан с работа.

Същевременно започна нервно да прехвърля вратовръзките, окачени на подвижни никелирани пръчки. Но още щом започна, господин Шорт се обърна и нареди върху стъклото на тезгяха пред него няколко кутии със съвсем специални вратовръзки от полицата отзад и забеляза:

— Няма защо да гледате онези, господин Грифитс. Вижте тези. Това е, което искам да ви покажа, и на вас те няма да струват нито цент повече. Получих ги от Ню Йорк едва тази сутрин. — Той извади няколко снопчета по шест връзки всяко, последна мода, както обясни: — Виждали ли сте нещо такова някъде другаде в града? Обзалагам се, че не сте.

Той загледа Клайд усмихнато, с искреното желание едни такъв млад мъж, с такива връзки и все пак не тъй богат, както другите, да се сприятели с него. Това би му създало положение тук.

Клайд въртеше връзките в ръце и си мислеше, че Шорт казва истината, но беше така разтревожен и мислите му така се бъркаха, че почти не можеше да разсъждава и да заговори, както бе възнамерявал.

— Много са хубави, вярно е — каза той, като ги върна на Шорт с чувството, че при други обстоятелства щеше да му направи удоволствие да си вземе поне две, „Знаете, може да взема все пак ей тая и тая.“

Клайд дръпна две вратовръзки и ги вдигна, зает с мисълта как да заговори по много по-важния въпрос, който го беше довел тук. Защо ще си прави труд да купува вратовръзки и ще си пилее ей така времето, когато единственото нещо, за което иска да попита Шорт, е този въпрос? И въпреки всичко колко е трудно сега, колко ужасно трудно! Но все пак наистина трябва да го попита, макар може би и не току-тъй, изведнъж. Първо, ще погледа още малко това-онова, за да не събуди подозрение — ще поиска да види чорапи. Само че защо да го прави, като не му трябва нищо. Нали Сондра съвсем наскоро му подари една дузина носни кърпи, няколко яки, връзки и чорапи. Обаче всеки път, когато решаваше да заговори, усещаше да го присвива под лъжичката от страх, че няма да може или не ще сполучи да направи това с необходимото спокойствие и убедителност. Всичко беше толкова несигурно и коварно — можеше тъй лесно да доведе до разобличение и позор по един или друг начин. Вероятно не ще има смелост да заговори на Шорт тази вечер. От друга страна — убеждаваше той сам себе си, — нима можеше да му се падне по-удобен случай?

Шорт, който междувременно беше отишъл в дъното на магазина и сега се връщаше с най-подкупваща, дори угодническа усмивка на лицето, подхвърли:

— Видях ви миналия вторник към девет часа вечерта да влизате в дома на Финчли, нали не греша? Каква прекрасна къща и градина имат те!

Клайд разбираше, че на Шорт всъщност прави впечатление общественото му положение тук. В думите на търговеца имаше безкрайно възхищение, примесено с подмилкване. И веднага поради това събра кураж, понеже схвана, че докато другият е настроен така, каквото и да каже, ще бъде прието от неговия почитател поне отчасти в светлината на зачитане и преклонение. И след като разгледа чорапите и реши, че един чифт най-малкото ще посмекчи молбата му, заговори:

— Ах, да, между другото, преди да съм забравил. Има нещо, дето исках да ви попитам. Може би бихте могли да ми кажете каквото искам да зная. Един от нашите работници във фабриката, младо момче, женено доста отскоро (май от около четири месеца), е позакъсал с жена си. — Клайд се прекъсна поради несигурността дали ще сполучи с това сега, или не, като забеляза, че изражението на Шорт едва доловимо се промени. Но след като беше стигнал дотук, не знаеше как да си оттегли думите. Затова сега нервно се позасмя и добави: — Не знам защо вечно идват при мен с грижите си, но сигурно смятат, че трябва да зная всичко за тия неща. — Той пак се засмя. — Само че аз съм тук съвсем нов и никого и нищо не познавам, и съм един вид в задънена улица. Но вие сте тук по-отдавна, та си помислих, че може да ви питам вас.

Той се държеше, докато казваше това, колкото можеше по-небрежно, но същевременно реши, че това е грешка, че Шорт положително ще го сметне за глупак или смахнат. Обаче Шорт, смаян от естеството на въпроса, какъвто му беше много чудно да чуе от Клайд (беше забелязал внезапното замълчаване и лекото му безпокойство), все пак беше така доволен, че дори във връзка с толкова деликатен въпрос е бил удостоен с неговото доверие, щото незабавно възвърна предишното си самообладание и непринуденост и отговори:

— Ами, разбира се, стига да мога да ви помогна с нещо, господин Грифитс, много ще се радвам. Кажете, какво има?

— Работата стои така — започна Клайд, доста по-съживен от сърдечния отклик на Шорт, но все пак със снижен глас, сякаш за да придаде на тази ужасна тема съответния характер на потайност: — жена му е закъсняла вече два месеца, а той още не може да си позволи да има дете и не знае как да се отърве от него. Миналия месец, когато дойде за първи път при мен, казах му да опитат едно лекарство, което обикновено помага… — С това целеше да направи на Шорт впечатление със собствената си опитност и съобразителност в подобни положения и, тъй да се каже, да измие подозрението от себе си с тази забележка. — Но предполагам, че не са го използвали правилно. Както и да е, сега той много се тревожи и иска да намери някой лекар, който би могъл да направи нещо за нея, нали разбирате. Но сам аз не познавам никого тук. Не съм живял тук достатъчно дълго. Вижте, ако беше Канзас сити или Чикаго — додаде той тежко, — щях да зная какво да правя. Там познавам трима-четирима лекари. — За да направи впечатление на Шорт, той се помъчи многозначително да се усмихне. — Обаче тук е по-друго. Пък ако започна да разпитвам всред моите приятели и то стигне случайно до роднините ми, те ще недоумяват. Но си помислих, че ако вие познавате някого, няма да имате нищо против да ми кажете. Всъщност не бих си давал толкова труд, но ми е жал за момчето.

Клайд замълча, на лицето му, главно поради съчувственото и заинтересовано изражение на Шорт, се четеше повече самоувереност, отколкото когато беше започнал да говори. И при все че Шорт беше все още изненадан, с най-голяма радост се зае да помогне, колкото може.

— Казвате, че са минали два месеца.

— Да.

— И лекарството, което им препоръчахте, не е помогнало, а?

— Не.

— И тя го е опитала пак този месец, така ли?

— Да.

— Хм, това е лошо, дума да не става. Трябва да е наистина загазила. Бедата е там, че и аз не съм чак толкова отдавна в тоя град, господин Грифитс. Аз купих тоя магазин едва преди година и половина. Вижте, ако бях в Гловърсвил… — Той замълча за миг, сякаш, както и Клайд, не беше сигурен дали е разумно да влиза в подробности от този род, но след няколко секунди продължи: — Виждате ли, такива неща не се нареждат тъй лесно, където и да си. Лекарите винаги ги е страх да не си напакостят. Наистина веднъж чух там за подобен случай, за момиче, което отишло при лекар… един, дето живеел малко извън града. Но и момичето беше от доста добро семейство, пък и младежът, който завел момичето при доктора, беше доста известен по ония места. Затова не зная дали тоя лекар би направил нещо за непознат човек, при все че може и да се съгласи. Но зная, че това се върши непрекъснато, та може да се опитате. Ако решите да изпратите тоя работник при него, кажете му да не ме споменава мен, нито да издава кой го е пратил, защото доста хора ме знаят там и не бих искал да бъда замесен в тая работа, ако се случи нещо нередно, нали разбирате? Вие го знаете как е.

И Клайд, на свой ред, отговори с благодарност:

— О, разбира се, ще му обясня. Ще му кажа да не споменава никакви имена. — И след като научи името на лекаря, извади от джоба молив и бележник, за да не забрави тези важни сведения.

Шорт долови облекчението му и си зададе въпрос дали изобщо има някакъв работник, или самият Клайд е забъркал тази каша. Защо ще си дава толкова труд заради някой млад работник от фабриката. Въпреки това се радваше, че може да услужи, макар същевременно и да си мислеше каква хубава местна клюка може да стане от това, ако някой ден в бъдеще реши да разпространи тази история. А също, че ако сам той не върти любовчица с някое момиче, което е загазило, много глупаво би било от страна на Клайд да помага по този начин на някой друг, особено пък на работник. Положително не би си дал толкова труд.

Въпреки това той повтори името — и малкото, и фамилното — и доколкото можеше да си спомни, точното място, като спомена трамвайната спирка и даде описание на къщата. Получил желаните сведения, Клайд му поблагодари и излезе, а галантеристът го изпрати с любезен и все пак малко подозрителен поглед. „Тия богати светски младежи! — мислеше си той. — Чудновато е човек като него да дойде с такава молба при мен. Бих рекъл, че при всичките хора, които познава и с които дружи, ще знае някого, който ще го насочи по-лесно от мен. А може тъкмо заради тях да го е страх да поразпита тука. Отде да знаеш кого е вкарал в беда: може да е дори тъкмо тая малката Финчли, Човек никога не знае. Виждал съм го неведнъж тук-там с нея, а тя е доста разпусната. Божичко, не би ли това било…“

XXXVII

Така получените сведения облекчиха положението, но само отчасти. И за Клайд, и за Робърта сега не можеше да има истинско облекчение, докато не намереха окончателно решение на въпроса. И макар само няколко минути след като се сдоби с тях, той се яви и обясни, че най-после е узнал името на човек, който може да й помогне, все още му предстоеше сериозната задача да й вдъхне смелост да отиде при лекаря сама, а също да му разправи всичко така, че да оправдае него, а и да спечели достатъчно съчувствието на доктора, та да й поиска колкото може по-малко за услугата.

Но сега, вместо да протестира, както първо го беше страх, че ще направи, Робърта беше склонна мълчаливо да приеме. От Коледа насам бяха я поразили толкова много неща в поведението на Клайд, че беше объркана и нямаше никакъв друг план, освен да се отърве колкото може по-безболезнено, без всякакъв скандал около нея или около него, и след това да си тръгне по своя път, макар и да е окаян и трънлив. Защото, при все че, както изглеждаше, той не я обичаше вече и явно искаше да се избави от нея, не беше склонна да го принуждава да постъпи против желанието си. Нека си върви. Тя може да си пробие пътя сама. Беше живяла и можеше да живее и без него, стига само да се измъкне от тази история. И все пак, когато си казваше това, осъзнаваше напълно значението му и си спомняше за щастливите дни, които никога вече нямаше да се върнат, тя вдигаше ръце до очите си и бършеше неудържими сълзи. Като си помислеше, че всичко трябва да свърши така!

Но когато той дойде същата вечер след разговора си с Шорт като човек, постигнал голямо нещо, след като изслуша обясненията му с колкото можеше по-отзивчив вид, Робърта само му каза:

— Знаеш ли точно къде е това, Клайд? Можем ли лесно да стигнем там с трамвая, или ще има много да се ходи пеша? — И след като Клайд обясни, че то било малко извън Гловърсвил, всъщност в самите му предградия и една междуградска спирка била само на четвърт миля от къщата, добави: — Дали си е вкъщи вечер, или ще трябва да отидем през деня? Много по-добре ще е, ако може да отидем вечер. Толкова по-малка ще е опасността някой да ни види. — И след като Клайд я увери, че според Шорт той си стоял у дома вечер, продължи: — Ами знаеш ли дали е стар или млад? Бих се чувствала толкова по-спокойна и по-сигурна, ако е стар. Не обичам млади лекари. Винаги сме имали стар доктор у дома и ще ми бъде много по-лесно да говоря с някой като него.

Клайд не знаеше. Не му беше дошло наум да попита, но за да я успокои, реши да й каже, че лекарят бил на средна възраст, което случайно бе вярно.

На другата вечер двамата тръгнаха за Фонда, но както обикновено поотделно: там трябваше да правят смяна. Озовали се близо до дома на лекаря, те слязоха и тръгнаха по пътя, който през тези зимни дни в средните щати все още бе покрит със стар, слегнал се сняг. Беше сравнително гладък и можеха да вървят бързо. Защото тези дни между тях нямаше вече онази близост, която по-рано бе карала и двамата да забавят стъпките си. В онези други и толкова скорошни дни, както непрекъснато си мислеше Робърта, той щеше само да се радва на такова място и на такъв случай да тръгне по-бавно, да я прегърне през кръста и да говори за било и не било — за вечерта, за работата във фабриката, за господин Лигет, за чичо си, за новите филми, за някое място, където смятаха да отидат, за нещо, което биха искали да направят заедно, ако могат. Но сега… А тъкмо в този случай, когато повече от всеки друг път тя има нужда от пълната мяра на неговата преданост и поддръжка!… Но ето сега, както виждаше, той беше страшно неспокоен, загрижен дали като тръпне сама по този път, няма да се уплаши и „да се измъкне“, дали ще се сети да каже каквото трябва и в подходящ момент, и ще убеди доктора, че трябва да направи нещо за нея, и то за най-незначителна плата.

— Е, Бърт, как се чувстваш? Добре? Нали няма да те хване страх, а? Божичко, надявам се да не стане такова нещо, защото това ще е добър случай да сложим веднъж завинаги край на цялата история. И при това не отиваш при някой, който не е правил такова нещо преди, нали знаеш, защото тоя лекар го е правил. Това го разбрах със сигурност. Сега остава само да кажеш… е, ти знаеш, че си загазила, нали, и че не знаеш какво да правиш, освен ако той някак ти помогне, защото нямаш тук никакви приятели, при които да можеш да отидеш. А освен това, както е положението, и да искаш, не би могла да отидеш при тях. Те биха те издали, разбираш? После, ако те попита къде съм аз или кой съм, кажи му само, че съм тукашен… но съм избягал… дай ми каквото искаш име, но кажи, че съм заминал и ти не знаеш къде, че съм избягал, разбираш? После по-добре ще е да кажеш също, че нямаше да дойдеш при него, но си чула за друг случай, в който той помогнал на някой друг, че едно момиче ти казало, разбираш? Само да не вземеш да кажеш, че изкарваш много, защото, ако направиш така, може да ти поиска повече пари, отколкото мога да платя, разбираш, освен ако ти позволи да плащаш на части няколко месеца или нещо такова, разбираш?

Клайд беше тъй нервен, дотолкова зает с необходимостта да събуди у Робърта достатъчно енергия и смелост да изкара всичко на добър край, след като й е помогнал да стигне дотук, че сякаш не схващаше колко неподходящи и дори банални бяха разните му наставления и лишени от всякакъв жизнен опит съвети, ако се съпоставеха с нейното бедствено положение и разположението и темперамента на един лекар. А тя, от своя страна, си мислеше не само колко е лесно за него да се дърпа назад и да поучава, докато на нея й се налага да отиде при доктора, и то сама, но и това, че в действителност той мисли повече за себе си, отколкото за нея — кара я да намери начин да се отърве от бедата по-евтинко, и то без излишни неприятности за него.

Същевременно, дори сега и тук, Клайд положително я привличаше: бялото му лице, изящните ръце, неспокойното държане. И макар и да знаеше, че той говори, за да я окуражи, да направи онова, което сам нямаше нито кураж, нито умение да извърши, не му се сърдеше. По-скоро просто си казваше в този критичен момент, че въпреки щедрите съвети няма да му обръща внимание — поне не особено много. Няма да каже, че е изоставена, защото й се струваше, че това ще е твърде неприятна и самообвиняваща забележка по свой адрес; по-скоро ще каже, че е омъжена и двамата с младия й съпруг са твърде бедни, за да си позволят още сега бебе — същата история, която Клайд бе разправял на аптекаря в Скинектъди, както си спомни тя. Защото в края на краищата, дали той изобщо може да разбере нейните чувства? А той нямаше да я придружи, за да направи всичко по-лесно за нея.

Все пак, завладяна от чисто женски инстинкт да потърси поддръжка от някой друг, тя се обърна към Клайд, хвана го за ръцете и остана съвсем неподвижна, закопняла той да я притисне, да я погали и да й каже, че всичко е добре и няма защо да я е страх. И макар да не я обичаше вече, пред това неволно доказателство за предишната й вяра в него той освободи двете си ръце и я прегърна, най-вече за да й вдъхне смелост, и рече:

— Хайде сега, Бърт! Божичко, не бива да се държиш така, нали знаеш. Да не вземеш да се уплашиш сега, след като сме вече дошли тука? Влезеш ли веднъж, няма да е толкова трудно. Сигурен съм, че е така. Трябва само да отидеш до вратата и да позвъниш, разбираш, и когато ти отвори било той, било някой друг, само да кажеш, че искаш да видиш доктора насаме, разбираш? Тогава той ще разбере, че идваш по частна работа, и ще стане по-лесно.

Той продължи да й дава съвети от този род, а Робърта, разбрала по липсата на искрен порив у него в този момент колко отчаяно е положението й, събра всичките си сили и с думите „Добре, почакай ме тук тогава. Не отивай много надалеч, моля ти се. Може да се върна веднага“, забърза в тъмнината през портата и по пътеката, която водеше към входната врата.

Когато позвъни, вратата й отвори един от тези външно, както и по природа, трезви провинциални лекари, който, противно на предположенията на Клайд и Шорт, беше типичен представител на сравнително консервативните лекари от малките градчета: сериозен, предпазлив, нравствен, до известна степен набожен, поддържащ известни възгледи, които смята за либерални, и други, които сравнително либерален човек би сметнал за тесногръди и упорити. И все пак поради невежеството и глупостта на толкова много от заобикалящите го можеше да смята себе си поне относително образован. Понеже беше в непрекъснат досег с всички степени на незнание и изостаналост, както и на трезвост, енергичност, консерватизъм, успех и тям подобни, той беше повече склонен в случаите, когато фактите като че ли отричаха ранните му заключения за много неща, да предоставя на небето и ада да си оспорват предявените от тях права и да оставя присъдата висяща и недоизречена. Физически беше нисък, набит, с топчеста глава и все пак с хубави черти, с подвижни сиви очи, хубава уста и приятна усмивка. Късата му прошарена коса бе подстригана на бретон — малка проява на провинциална суетност. Ръцете, дебели и меки, но чувствителни, бяха свободно отпуснати. Беше петдесет и осем годишен, женен, баща на три деца, едното от тях — син, който вече следваше медицина, за да наследи клиентелата на баща си.

Той въведе Робърта в разхвърляна и проста чакалня и я помоли да почака, докато довърши вечерята си, но скоро се появи наново на вратата на също такъв обикновен кабинет с писалище, два стола, разни медицински инструменти и книги, до който като че ли имаше стаичка с други лекарски принадлежности, и я покани да влезе и да седне. Прошарените му коси, солидността, тежкото държане, както и чудноватият навик да примигва, поуплашиха Робърта, макар че съвсем не й направиха толкова неблагоприятно впечатление, колкото очакваше. Поне беше възрастен и имаше вид на умен и скромен човек, при все че не се държеше особено отзивчиво или сърдечно. И след като я загледа любопитно за миг, сякаш се мъчеше да познае в нея някоя близка съседка, заговори:

— Е, коя сте вие, моля? И с какво мога да ви бъда полезен?

Говореше тихо и успокояващо — нещо, за което Робърта му беше дълбоко благодарна.

Въпреки това, стресната от факта, че най-после е стигнала до мястото и момента, когато ще трябва да разкаже позорящата я истина, тя остана безмълвна, загледана първо в доктора, после в пода, а пръстите й задърпаха дръжката на чантичката.

— Виждате ли, аз… — започна тя сериозно и нервно и в целия й вид внезапно пролича страхотното напрежение, което не можеше да пребори. — Аз дойдох… дойдох… да… Не знам дали мога да ви разкажа за себе си, или не. Преди да вляза, мислех, че ще мога, но след като съм вече тук и ви виждам… — Тя се пресече и се размърда на стола, сякаш искаше да стане, но вместо това добави: — Ах, боже мой, колко ужасно е всичко това! Аз съм толкова нервна и…

— Хайде, хайде, мила моя — заговори пак лекарят благо и успокояващо, повлиян от привлекателната й и все пак сериозна външност, като се почуди какво ли е могло да развълнува едно тъй хубаво, скромно и улегнало наглед момиче и затова доста се развесели от нейното „след като вече ви виждам“. — Какво точно има в мен, което ви плаши, „след като вече ме виждате“? — повтори той подир нея. — Аз съм само един провинциален лекар, знаете, и се надявам, че не съм така страшен, както ви изглеждам. Можете спокойно да ми разкажете каквото пожелаете, съвсем всичко за себе си и няма защо да ви е страх. Ако мога с нещо да ви помогна, ще го направя.

Той е положително симпатичен, помисли си тя, и въпреки всичко тъй сериозен, сдържан и вероятно със стари схващания, и това, което се кани да му разправи, сигурно много ще го шокира… и тогава какво? Дали ще направи нещо за нея? И ако направи, как ще уреди тя въпроса с парите, защото това положително ще бъде също много важно? Да можеше Клайд или някой друг да бъде тук и да говори вместо нея! Но тя трябва да говори сега, щом вече е дошла. Не може да си отиде, без да говори. Робърта пак се размърда, сви се, стисна нервно голямото копче на палтото си, започна да го върти с палеца и показалеца и продължи с пресекващ глас:

— Но то е… то е как да кажа малко по-различно може би от онова, което мислите… Аз… аз… е, аз…

Тя пак замълча — не беше в състояние да продължи и ту пребледняваше, ту се изчервяваше и пак пребледняваше. И поради това смутено и свенливо встъпление, както и поради ясния й поглед, бялото чело, скромното държане и облекло докторът не можеше нито за миг да си представи, че в случая има нещо друго, освен тези болезнени прояви на наивност или по-скоро липса на опитност във връзка с всичко, което се отнася до човешкото тяло, тъй характерно понякога за младите и чисти същества. И така тъкмо се канеше да повтори обикновената си за такива случаи формула, че тя може да му каже всичко без страх и колебание, каквото и да е то, когато една нова догадка, подсказана от чара и жизнеността на Робърта, а навярно и от нейната мисъл, доловена от рецепторните му мозъчни центрове, го накара да реши, че може да е на погрешен път. Защо в края на краищата това да не е една от онези неприятни младежки истории, свързана вероятно с безнравственост и незаконни връзки. Тя беше тъй млада, здрава и хубава, а освен това те — тези случаи — винаги възникват във връзка с най-почтено изглеждащи момичета. И неизменно свършват с неприятности и разправии за лекарите. И по различни причини, свързани с личния му затворен и сдържан нрав, както и поради характера на местните обществени кръгове той не обичаше и не се решаваше дори да се захване с тях. Те бяха противозаконни, опасни, по правило се заплащаха малко или съвсем не се заплащаха, а общественото мнение на неговата среда, както знаеше, беше изобщо против тях. Освен това лично той се дразнеше от тези разхайтени момчета и момичета, които първо с такава лекота се подчиняват на зова на нагона, а после с готовност се отказват да поемат произтичащите от това обществени задължения и да се оженят. И затова — макар през последните десетина години, когато поради семейни, съседски или религиозни съображения това бе изглеждало напълно целесъобразно, да беше помогнал на няколко млади момичета от добри семейства, тръгнали по крив път, които вече не можеше да бъдат спасени по друг начин, да се отърват от последиците на безразсъдството си — все пак не беше съгласен да дава морална подкрепа или да оказва лекарска помощ при прегрешения или объркани положения, без да има сериозна поддръжка зад гърба си. Беше твърде опасно. Обикновено имаше навика да препоръчва незабавна и безусловна женитба. Или когато това не беше възможно поради изчезването на причинителя на позора, общата му, съзнателно възприета практика бе да не се бърка изобщо. Беше твърде опасно, етически и социално осъдително, а отгоре на всичко и престъпно.

Ето защо сега гледаше Робърта извънредно сдържано. В никой случай не бива да си позволи, мислеше той, да се разчувства или да се поддаде по някакъв друг начин. И така, за да помогне и на себе си, и на нея да добият и да запазят равновесие, което ще позволи на двамата да излязат от това положение без много неприятности, той притегли подвързания с черна кожа дневник, отвори го и каза:

— Е, хайде да видим, можем ли разбра каква ви е болката. Как се казвате?

— Рут Хауърд. Госпожа Хауърд — възбудено и неспокойно отговори Робърта, като се спря изведнъж върху името, което й беше предложил Клайд.

И сега, кой знае защо, когато спомена, че е омъжена, докторът си отдъхна. Но защо са тогава тези сълзи? Какво ли кара една млада омъжена жена да бъде така безкрайно стеснителна и нервна?

— А малкото име на мъжа ви? — продължи той.

Колкото и прост да беше този въпрос и колкото и лесно да беше да се отговори, Робърта пак се поколеба, докато събра сили да каже „Гифърд“ — името на по-големия й брат.

— Предполагам, че живеете някъде тука?

— Във Фонда.

— Тъй. На колко сте години?

— Двадесет и две.

— Откога сте омъжена?

Този въпрос, тъй ясно свързан с непосредствената й неволя, я накара пак да се поколебае, преди да каже:

— Ами… от три месеца.

Доктор Глен веднага се усъмни пак, макар и с нищо да не й показа. Колебанието й привлече вниманието му. Защо е тази несигурност? Сега се чудеше пак дали има работа с честно момиче, или се оправдават първоначалните му подозрения. Затова попита:

— Е, и каква ви е болката, госпожо Хауърд? Няма защо да се стеснявате, можете да ми го кажете, всичко. Свикнал съм да изслушвам такива неща година след година, какво ли не. Това ми е работата: да изслушвам хорските болки.

— Знаете — още веднъж започна нервно Робърта и гърлото й пресъхна, а езикът надебеля от това признание; тя въртеше същото копче на палтото си, забила поглед в земята. — Работата стои така… Виждате ли… мъжът ми няма много пари… и ми се налага да работя, за да помогна, но и двамата не печелим много. — Тя се изуми от собствената си безсрамна способност да лъже в този случай, тя, която бе винаги мразела лъжата. — Затова… разбира се… ние не можем да си позволим… да имаме… да имаме деца толкова рано… разбирате ли, и…

Тя замълча, дъхът й секна и тя действително не бе в състояние да продължи да лъже така на едро.

Докторът си помисли, че е разбрал от тези думи в какво се състои всъщност въпросът — че тя е младоженка, която се е изправила пред точно такова затруднение, каквото се мъчи да опише, — но понеже не желаеше да прибягва до никакви забранени медицински мерки, а същевременно не искаше да повлияе твърде обезсърчително на една млада двойка, тепърва навлизаща в живота, той я погледна малко по-съчувствено, трогнат от наистина неприятното затруднение на това младо семейство, както и от нейната скромност, съответстваща на такова деликатно според общоприетите норми положение. Колко жалко! На младите хора в тези времена не е никак лесно да стъпят на крака, поне в някои случаи. И те се изправят пред някои доста трудни финансови положения. Така е с почти доста млади хора. Въпреки това тази работа с противозачатъчната операция или намеса в естествените, предопределени от бога жизнени процеси — е! — то е нещо деликатно и в най-добър случай противоестествено, с което той иска да има колкото може по-малко общо. Освен това млади, здрави хора, макар и бедни, знаят какво ги очаква, когато решават да се оженят. И нищо не им пречи да работят, поне съпругът, и така да се справят някак си.

Той седна по-изправено на стола си и много трезво и авторитетно заговори:

— Мисля, че разбирам какво искате да ми кажете, госпожо Хауърд. Не се и чудя дали сте си дали сметка колко сериозно и опасно е това, което сте намислили. Обаче — добави той изведнъж, тревожен от друга мисъл (дали слухове за нещо, което е вършил в миналото, не чернят репутацията му по тези места?) — как се е случило да дойдете именно при мен?

Нещо в неговия тон, в начина, по който зададе въпроса — предпазливостта, също както и вероятността да се отнесе отрицателно, ако разбере, че някой друг го е подозирал да се занимава с подобна практика, — накараха Робърта да се подвоуми и да си помисли: ако спомене, че са й казали за него или е била изпратена от някого, това може, противно на мнението на Клайд, да се окаже опасно. Може да е по-добре да не споменава, че е била изпратена от някого. Може той да се ядоса, да приеме, че то накърнява името му на почтен лекар. Зараждаща се дипломатичност й помогна в този случай и тя отговори:

— Вашата табелка няколко пъти ми спира погледа, като минавам оттук, и съм чувала разни хора да казват, че сте добър лекар.

Съмненията му се разпръснаха и той продължи:

— На първо място, съвестта не би ми позволила да ви посъветвам това, което искате да направите. Ясно ми е, разбира се, че го смятате за необходимо. Вие и мъжът ви сте млади и вероятно парите не ви стигат много-много, затова двамата смятате, че подобна спънка ще ви затрудни доста във всяко отношение. И без съмнение ще е така. Въпреки всичко, според мен, бракът е нещо свещено и децата са благословия, а не проклятие. И когато преди три месеца сте се изправили пред олтара, предполагам да ви е минавало през ума, че може да ви очаква подобно положение. Вярвам, че всички млади двойки помислят за това. — „Пред олтара — помисли си тъжно Робърта, — да беше така!“ — Знам, че в наши дни в известни среди има доста силна такава тенденция, за съжаление. Има хора, които не виждат нищо нередно да избягнат, ако могат, нормалната отговорност в такива случаи, като направят такава операция, но то е много опасно, госпожо Хауърд, много опасно по отношение на закона и много неправилно от етична и медицинска гледна точка. Доста жени, които се мъчат да се отърват от майчинство, умират. Освен това за лекаря, който им помогне, независимо от добрите или лошите последици, това е деяние, наказуемо със затвор. Предполагам, че го знаете. Във всеки случай аз от своя страна съм абсолютно против това от всяко гледище. Единственото извинение е било, когато от такава операция зависи животът на майката. И нищо друго. Но при вас, сигурен съм, положението не е такова, че да се налага подобна намеса. Вие ми изглеждате здрава, държелива жена. Майчинството не може да крие никакви сериозни последици за вас. А колкото за паричните съображения, не мислите ли наистина, че ако родите това дете, двамата с мъжа си ще намерите средства да се оправите? Казвате, че мъжът ви е електротехник?

— Да — отговори Робърта неспокойно, немалко уплашена и потисната от тази тържествена проповед.

— Ето на, виждате ли — продължи лекарят. — Това не е чак толкова недоходна професия. Поне цените, които искат всички електротехници, са достатъчно високи. А когато прецените (а трябва да го прецените!) колко сериозно е това, което сте намислили да направите, че всъщност възнамерявате да унищожите един млад живот, който има толкова право на съществуване, колкото и самата вие… — Той замълча, за да може същината на думите му да попие в съзнанието й. — Е, смятам, че бихте могли да седнете и да го пообмислите, вие и мъжът ви. Освен другото — добави той дипломатично, с по-бащински и дори заговорнически тон — мисля, че след като веднъж си го родите, детето ще възнагради с лихвите и двамата ви за всичките малки лишения, които ще ви наложи идването му. Кажете ми — добави той неочаквано с любопитство, — знае ли мъжът ви за това? Или то е лично ваше хрумване, за да избавите него и себе си от излишни трудности?

Докторът почти сияеше от радост, понеже си беше въобразил, че е уличил Робърта в обикновена нервност, женска икономичност и страх, и беше решил, че ако е така, може лесно да я изтръгне от сегашното настроение. Но тя долови накъде клони той сега и като си помисли, че една лъжа повече или по-малко нито ще й помогне, нито ще й навреди, бързо отговори:

— Той знае.

— Е, в такъв случай — заговори лекарят пак, леко разочарован, че предположението му не излезе вярно, но въпреки това твърдо решил да разубеди и нея, и него, — мисля, че вие двамата наистина би трябвало да се замислите много сериозно, преди да предприемете нещо повече по този въпрос. Зная, че когато млада двойка се намери за първи път в такова положение, винаги вижда всичко в най-мрачна светлина, но невинаги тези страхове се оправдават. Помня, че жена ми и аз мислехме така при първото ни дете. Но се справяхме. И ако вие сега седнете и си поприказвате, ще видите всичко по-другояче, сигурен съм в това. И тогава няма да има нужда да се борите със съвестта си.

Той замълча, почти убеден, че е разсеял страха й и променил решението, което я бе довело при него: че като разумна, обикновена съпруга, тя ще се въздържи от тази постъпка, ще се откаже от намисленото и ще си отиде.

Но вместо да се съгласи ободрена или да стане да си върви, както очакваше от нея, Робърта го изгледа ужасено с широко отворени очи и в същия миг избухна в сълзи. Защото в крайна сметка неговата реч успя само да й представи още по-ясно естествения или общоприет възглед върху положението, който тя цялото време се мъчеше да изхвърли от мислите си и който при обикновени обстоятелства, при положението, че беше наистина омъжена, щеше напълно да възприеме. Но сега, когато разбра, че няма кой да й помогне или поне този човек не ще го направи за нея, тя изпадна в нещо, което най-правилно би могло да се определи като страхотна паника.

Внезапно Робърта започна да свива и да разперва пръстите си и същевременно да се пляска по колената, лицето й се сви от болка и ужас, и тя възкликна:

— Но вие не разбирате, господин докторе, вие не разбирате! Аз трябва да се отърва от това по един или друг начин! Трябва! Аз не ви казах истината. Аз не съм омъжена. Аз нямам никакъв съпруг. Но, о, боже, вие не знаете какво значи това за мен! Моите родители! Баща ми! Майка ми! Не мога да ви го обясня. Аз трябва да се отърва! Трябва! Трябва! Ах, вие не знаете, вие не знаете! Трябва! Трябва!

Тя се залюшка напред-назад и същевременно от едната страна на другата също като в транс.

А Глен, изненадан и стреснат от този неочакван изблик, разчувстван, но в същото време разбрал, че първоначалното му предположение е било вярно и че Робърта го е лъгала, и че ако иска да не се забърка в тази история, трябва сега да остане твърд, а дори и безсърдечен, сурово я попита:

— Казвате, че не сте омъжена?

Вместо да отговори, Робърта само поклати отрицателно глава и продължи да плаче. Най-после, проумял пълната трагичност на положението й, доктор Глен се изправи със смесили се на лицето му тревога, известна предпазливост и съчувствие. Но първо, без да каже нещо, я загледа как плаче. Сетне промълви:

— Да, да, много жалко. Съжалявам. — И понеже го беше страх да не се заплете някак, само замълча, а след време добави утешително и неуверено: — Не бива да плачете. Това няма да ви помогне. — После замълча пак все още с решението да не се бърка в този случай. Все пак, малко любопитен да узнае истинския характер на тази история, не издържа и запита: — Добре, но къде е тогава младият мъж, който ви е вкарал в тази беда? Тука ли е?

Все още твърде много засрамена и отчаяна, за да говори, Робърта само поклати глава.

— Но той знае, че не сте добре, нали?

— Да — отговори Робърта едва чуто.

— И не иска да се ожени?

— Той избяга.

— Аха, така значи. Младият негодник! И вие не знаете къде е отишъл?

— Не — безхарактерно излъга Робърта.

— И колко време има, откакто ви е зарязал?

— Вече около седмица — пак излъга тя.

— И не го знаете къде е?

— Не.

— Откога не се чувствате добре?

— Повече от две седмици — изхлипа Робърта.

— А преди това винаги всичко ви е било редовно?

— Да.

— Е, на първо място може да не е толкова сериозно, колкото го мислите. — Гласът му звучеше по-благо и по-любезно, отколкото преди: той като че ли се мъчеше да се хване за благовиден предлог да се отърве от пациентката, чийто случай не му обещаваше нищо друго, освен опасности и затруднения. — Разбирам, че може да сте много уплашена, но за жените не е нещо необикновено да пропуснат един месец. Във всеки случай, без изследване не бихме могли да се уверим в това, но дори и да е така, най-препоръчителното би било да почакате още две седмици. Може да откриете тогава, че всичко ви е наред. Вие, изглежда, сте свръхчувствителна и нервна, а това понякога довежда до закъснения от този род, само нервност. Във всеки случай, ако се вслушате в моя съвет, засега няма да предприемете нищо, само ще си отидете у дома и ще чакате, докато наистина се уверите. Защото, ако наистина правите нещо, не е за препоръчване да правите каквото и да било преди това.

— Но аз вече взимах едни хапчета и те не ми помогнаха — умолително възрази Робърта.

— Какви хапчета? — запита с интерес Глен и след като тя му каза, само рече: — А, тия ли. Те надали биха могли някак да ви помогнат, ако сте наистина бременна. Но аз все пак ви предлагам да почакате и ако видите, че прескачате втория месец, тогава още няма да е късно да действате, макар и да ви съветвам най-убедително дори и тогава да не правите нищо, стига да можете, защото смятам, че не е правилно да се бъркаме на природата по такъв начин. Много по-добре ще е да уредите някак да си родите детето и да го отгледате. Тогава няма да ви тежи на съвестта и грехът за унищожаването му.

Той каза това много сериозно, с чувство за собствената си добродетел. Но Робърта, изправена пред ужасите, които той като че ли не беше в състояние да проумее, само възкликна, и то тъй драматично, както и преди:

— Но аз не мога да направя това, господин докторе, казвам ви! Вие не разбирате! Не мога! Не мога! О, не знам какво ще правя, ако не намеря начин да се отърва от това положение. Не знам! Не знам! Не знам!

Тя клатеше глава, кършеше ръце и се люшкаше, но Глен, макар и повлиян от нейните страхове и от съжалението за глупостта, която (според него) я беше довела до това ужасно състояние, все пак изпитваше професионална неприязън към случая, от който може да очаква само неприятности; той решително се изправи пред Робърта и заяви:

— Както ви казах преди, госпожице… — той се позабави — Хауърд, ако наистина се казвате така, аз съм категорично против операции от този род, също както съм против безразсъдството, което докарва момичетата и младите мъже до положението, в което тези операции им се виждат необходими. Един лекар не може да се намесва в подобен случай, освен ако има желание да прекара десет години в затвора, а аз смятам, че този закон е напълно справедлив. Не че не искам да разбера колко мъчително ви изглежда сегашното ви положение. Винаги ще се намерят такива, които няма да откажат да помогнат на момиче във вашето състояние, при условие че то не иска да направи нещо противно на морала и законите. Затова най-добрият съвет, който мога да ви дам, е да не правите съвсем нищо нито сега, нито когато да било. По-добре е да се върнете у дома и да признаете на родителите си. Това ще е много по-добре… много по-добре, уверявам ви. Няма да е чак толкова трудно, колкото си мислите, нито тъй лошо, както това другото. Не забравяйте, че това е един живот, човешки живот, ако е наистина така, както смятате. Един човешки живот, на който вие искате да сложите край, и аз не мога да ви помогна да го направите. Наистина не мога. Може да има доктори (аз знам, че има), разни хора тук и там, които държат на професионалната си етика по-малко, отколкото аз, но не мога да се пречупя и да стана като тях. Съжалявам… много. Затова най-доброто, което мога да ви кажа, е: идете у дома при родителите си и им кажете. Може да ви се вижда трудно сега, но в края на краищата ще ви олекне. Ако това не облекчи отношенията между вас, кажете им да дойдат да поприказват с мен. Аз ще се помъча да ги убедя, че това е най-голямото нещастие на света. Но да направя туй, което искате… много, много съжалявам, не мога. Съвестта не ми позволява.

Той млъкна и я загледа съчувствено, обаче с нетърпящ възражение решителен поглед. А Робърта, втрещена от внезапното разбиване на всичките надежди, които бе възлагала на него, и разбрала най-после, че не само е заблудена от сведенията на Клайд по отношение на този доктор, но не е сполучила нито с разказа, нито с молбата си, с несигурни крачки се запъти към вратата, отново изпаднала напълно във властта на ужаса пред бъдещето. А когато се намери вън, в мрака, след като докторът с най-голяма учтивост и съжаление затвори вратата подир нея, тя се облегна на едно дърво, почти загубила и сетните си душевни и физически сили. Той отказа да й помогне! Отказа й! Ами сега!

XXXVIII

Отначало решението на доктора потресе и ненаказано ужаси и двамата — и Робърта, и Клайд. Защото, както по всичко личеше, бъдещето предлагаше незаконородено дете и позор на Робърта, разобличаване и проваляне на Клайд. И това като че ли бе единственият изход от положението. После постепенно, поне за Клайд, тежката завеса се приповдигна. Може би в края на краищата, както е казал докторът (щом дойде на себе си, колкото да може да говори, Робърта му го разправи), това да не изчерпва всички възможности. Все още съществуваше мъничко вероятност, както подсказваха аптекарят, Шорт и лекарят, Робърта да е сгрешила. И това, без да повлияе благотворно върху Робърта, за съжаление докара Клайд до някаква летаргия, която се дължеше повече от всичко друго на вечно преследващия го страх, че няма да е в състояние да се справи с положението, а сигурността, че ще бъде разобличен пред обществото, ако наистина не се справи, го караше, вместо още по-отчаяно да се бори — да се бави и да не предприема никакви по-нататъшни стъпки. Защото такава бе природата му: макар и да си даваше ясно сметка за вероятните трагически последици, ако не действа, все пак му беше много трудно да измисли към кой друг да се обърне, без да се изложи на опасност. Само като си помислеше, че докторът „й е отрязал квитанцията“, както се изразяваше той, а съветът на Шорт излязъл голямо нищо!

Но независимо от неспокойните размишления към кого още да се обърне, без да може да се спре върху някое отделно лице, двете седмици минаха и заминаха. Тъй трудно беше да попиташ някъде направо! Просто не можеше! Освен това, кого можеше да попита сега? Кого? Тези неща не се вършеха току-така, нали? Междувременно, както минаваха дните, и той, и Робърта имаха предостатъчно време да обмислят, ако изобщо правят нещо, какви стъпки трябва да предприемат един спрямо друг, в случай че не намерят никаква медицинска или хирургическа помощ. Защото Робърта все подканваше и подканваше Клайд, ако не с думи, то с изражението и настроението си във фабриката, твърдо решила, че не бива да я остави да изкара тази борба сама — не може да я остави! От друга страна, доколкото виждаше, Клайд не правеше нищо. Защото след онова, което вече се беше опитал да направи, нямаше съвсем никаква представа как да постъпи нататък. Нямаше близки приятели и затова можеше да си представи само да заговори за тази история с едного или другиго като за някакъв измислен случай, с надеждата да изтръгне някакви полезни сведения. В същото време, колкото невероятно и лекомислено да изглежда, вечерно време и в неделя продължаваше да го влече забавният свят, част от който беше Сондра, където го канеха ту тук, ту там, и той отиваше въпреки ужасното състояние на Робърта, защото така откъсваше мислите си от страшния призрак на бедата, който почти непрекъснато стоеше пред него. Само да можеше да я отърве! Само да можеше! Но как, без пари, без приятели, без по-близко познанство с медицинския или ако не именно с медицинския, с потайния свят на половите връзки, който някои (например пиколата в „Грийн Дейвидсън“) като че ли понякога разбираха. Беше писал, разбира се, на Ратърър, но нямаше отговор, понеже Ратърър се беше преселил във Флорида и писмото на Клайд още не беше стигнало до него. А тук всички тези, които познаваше най-добре, бяха свързани с фабриката или с обществото — хора, от една страна, твърде неопитни или опасни, а от друга, твърде чужди и опасни, тъй като засега не беше достатъчно близък с никого от тях, за да бъде сигурен, че може да им се довери и те ще запазят тайната.

Но все пак трябваше да направи нещо — не можеше да седи със скръстени ръце и да се оставя да го влачи течението. Положително Робърта няма дълго да го остави така, изправена пред опасността да проличи положението й. И тъй от време на време той си блъскаше главата — хващаше се за сламки или неща, които повечето биха сметнали за безнадеждни хрумвания. Така например, когато един помощник-надзирател спомена веднъж, че някаква работничка от неговото отделение „загазила“ и била принудена да напусне, Клайд се възползва от случая да го запита какво според него прави едно момиче, в случай че не може да си позволи или не иска да има дете. Но този надзирател бе толкова неосведомен, колкото и сам той, и само забеляза, че вероятно момичето трябва да отиде при лекар, ако познава такъв, или „да си сърба, каквото е надробила“, и Клайд остана в знанията си на същата точка, както и преди. При друг случай, във връзка с разговор в бръснарницата по повод на съдебно дело, за което съобщаваше вестник „Стар“, в което едно момиче съдело местен нехранимайко за неизпълнено обещание да се ожени за него, някой подхвърли забележка, че то „нямаше да съди тоя тип, ако липсваше причина“. Тогава Клайд побърза да не изтърве случая и със затаена надежда забеляза:

— Но не мислите ли, че тя би могла да намери някакъв начин да се отърве, без да се жени за човек, когото не обича?

— Знаете, то не е толкова лесно, колкото ви се струва, особено по тия места — разясни му дървеният философ, който го подстригваше. — Преди всичко е противозаконно. А след това за такова нещо трябват маса пари. А пък ако ги нямаш… да, нямаш ли пари, огън да те гори, нали знаете?

Той защрака с ножиците си, а Клайд, погълнат от собствената тревога, си помисли колко вярно беше това. Да имаше много пари… дори само няколкостотин долара, би могъл да ги изтегли сега и навярно би успял да убеди Робърта (кой знае!) да отиде някъде сама и да се подложи на операция.

И въпреки това ден след ден си твърдеше, че трябва да намери лекар. А Робърта също си казваше, че и тя трябва да действа, че не бива да се осланя повече на Клайд, ако той продължава да се държи така. Човек не може да си играе или да прави компромиси с подобна заплаха. Това е жестока измама спрямо нея. Сигурно Клайд не си дава сметка как ужасно ще се отрази това върху нея, а дори и върху него. Защото положително, ако не й помогне да се избави, както й бе недвусмислено обещал отначало, тогава не може в никой случай да очаква тя да поеме цялата тежест на удара само върху своите плещи. Никога, никога, никога! Защото — както разсъждаваше Робърта — Клайд е мъж, има добра служба и не той, а тя е тази, която се е озовала в това опасно положение, и не е по силите й да се спаси сама.

След като мина вторият ден след втория месец, когато се убеди веднъж завинаги, че е права в най-лошите си подозрения, тя не само подчерта по всички възможни начини факта, че е неизказано разтревожена, но на третия ден му съобщи с бележка, че ще отиде тази вечер пак при лекаря в Гловърсвил въпреки предишния му отказ — толкова безизходно е положението й: тя питаше Клайд дали ще я придружи — молба, която той веднага се съгласи да изпълни, при все че имаше среща със Сондра; понеже сам не беше сполучил да направи нищо, смяташе, че това е по-важно от всичко друго. Ще се извини пред Сондра, че е зает във фабриката.

Така те отидоха в Гловърсвил за втори път и дългият и нервен разговор между него и Робърта през време на пътуването не завърши с нищо повече от няколко обяснения защо не е могъл досега да направи нищо и разни венцехваления по неин адрес за смелостта й да предприеме самостоятелно такова нещо.

Ала докторът пак не се съгласи и не й помогна. След като го чака близо цял час да се върне отнякъде, той й позволи само да му разкаже за непромененото си състояние и за терзаещите я страхове, но с нищо не й показа, че би могла да го склони да направи това, което всъщност можеше да направи. То беше в разрез с неговите предразсъдъци и етика.

И тъй Робърта отново се върна, този път без сълзи, твърде много разстроена, за да плаче, смазана от тежестта на надвисналата беда, от свързаните с това преследващи я опасения и мъки.

А Клайд, когато чу за тази несполука, най-сетне изпадна в тревожно, мрачно мълчание, без да може да даде какъвто и да било полезен съвет. Не можеше да намисли какво да каже и главно се боеше да не би Робърта да поиска от него сега нещо, което да увреди на общественото му положение и да надминава финансовите му възможности. Обаче тя не каза почти нищо за това на връщане у дома. Седеше загледана през прозореца и мислеше за своята беззащитност в тази беда, която ставаше все по-реална и по-ужасна за нея от час на час. За да се извини, каза, че я боляла глава. Искаше да бъде сама само за да мисли повече, да се помъчи да намери някакъв изход. Трябва да намери някакво решение. Това знаеше. Но какво? Как? Какво би могла да направи? Как би могла да се избави? Чувстваше се като хванат натясно звяр, който се бие за живота си, при все че всичко е против него, и измисляше хиляди малко вероятни и съвършено невъзможни начини да се избави само за да се върне всеки път към единственото сигурно и разумно решение, което вярваше да е наистина възможно, а то бе женитбата. И защо не? Не беше ли му дала всичко, и то против убежденията си? Не беше ли я принудил той? Какъв е той в края на краищата, та да я изоставя? Защото положително от време на време, а особено след възникването за тази последна беда, държанието му към Сондра и семейство Грифитс и това, което смяташе фатално за мечтите си тук, беше достатъчно, за да покаже ясно, че любовта му е умряла и той мисли по-малко за нейното положение и какво значи то за нея, отколкото за неприятностите, които непременно щеше да навлече на него. И когато не я докарваше, както в повечето случаи, до пълен ужас, това я ядосваше и тя бавно стигна до заключението, че при едно такова отчаяно състояние за нея е оправдателно да поиска повече, отколкото обикновено би й дошло наум да иска — направо женитба, понеже друг изход нямаше. И защо не? Не струваше ли нейният живот толкова, колкото и неговият? И не беше ли той доброволно свързал своя живот с нейния? Защо тогава да не се помъчи да й помогне сега или ако не съумее, да направи тази последна жертва — очевидно единствената, която може да я спаси? Защото кои са изобщо всички тези светски личности, на чието мнение така държи? И от къде на къде ще иска от нея в този тежък момент да пожертва себе си, бъдещето си и доброто си име само защото държи на тези хора? Те никога не са направили нищо особено за него, положително не толкова, колкото тя. И само защото му беше омръзнала сега, след като я беше убедил да изпълни желанието му, беше ли това основание достатъчно, за да му позволи да я изостави в този тежък час? В края на краищата няма ли всички тези светски личности, на които той толкова държи, да разберат, каквито и да са отношенията му с тях, че тя е оправдана да постъпи така, както се вижда принудена да постъпи?

Беше много размишлявала по този въпрос, особено на връщане след втория й опит да убеди доктор Глен да й помогне. Всъщност в отделни моменти на лицето й се изписваше предизвикателно, решително изражение, като че ли ново за нея, но то се появяваше само от време на време, под натиска на такова напрежение. Около устата й се очерта твърда гънка. Беше взела решение. Той ще трябва да се ожени за нея. Трябва да го принуди, щом няма друг изход от това положение. Трябва… тя трябва да го накара! Само като си помисли за дома, за майка си, за Грейс Мар, господин и госпожа Нютън… всъщност за всички, които я познават — ужасът и мъката, и срамът, които ще попарят всички, свързани по някакъв начин с нея: баща й, братята, сестрите! Невъзможно! Невъзможно! Това не бива и не може да се случи! Невъзможно! Може да й се вижда малко жестоко, дори и сега, да трябва да настоява на това, като има пред вид какво голямо значение е отдавал Клайд досега на изгледите да се издигне тук. Но как, как другояче можеше тя да постъпи?

И затова на другия ден за немалка своя изненада, понеже бяха прекарали толкова много часове заедно предишната вечер, Клайд получи нова бележка, която гласеше, че трябва да дойде пак. Тя имала нещо да му каже, а в тона на бележката имаше нещо, което сякаш подсказваше, че никакво извинение от негова страна няма да бъде прието — нещо, което никога не бе имало в никое нейно писмо. И веднага мисълта, че ако не успее да се справи с това положение, то ще се окаже гибелно за него, така го стресна, че не му остана нищо друго, освен да си придаде колкото може по-приветлив вид и да се съгласи да дойде и да чуе какво може тя да му предложи като изход или в противен случай от какво ще се оплаче.

Когато отиде при нея късно вечерта, завари я като че ли в по-спокойно душевно състояние, отколкото всеки друг път след възникването на бедственото затруднение — състояние, което немалко го изненада, понеже беше очаквал да я види потънала в сълзи. Но тя изглеждаше май по-разположена, понеже неспокойните размишления как да намери задоволителен за себе си изход бяха събудили вродената й хитрост, която сега напираше да се изяви.

Затова веднага, преди да му съобщи какво е намислила, тя започна да го разпитва:

— Научи ли нещо за някой друг лекар, Клайд, или може да си измислил нещо?

— Не, не съм, Бърт — отговори той съвсем посърнало и отегчено, напрегнал до скъсване сетните си умствени сили. — Мъчил съм се, както знаеш, но е тъй дяволски трудно да се намери човек, който да не се страхува да се заеме с такъв случай. Честна дума, да ти кажа правичката, Бърт, виждам се горе-долу в задънена улица. Не знам какво ще правим, освен ако ти измислиш нещо. Не си ли се сетила или чула за някой друг, при когото би могла да отидеш, а?

В разговора, който бяха водили непосредствено след първото й отиване при лекаря, той й подсказа, че ако завърже по-близка дружба с някое момиче от емигрантските семейства, може постепенно да изтръгне някакви сведения, които да се окажат полезни и за двамата. Но Робърта по природа не умееше да завързва такива лесни приятелства и не можа да го направи.

Обаче изявлението му, че е „в задънена улица“, й представи желания случай да му направи предложението, което смяташе за неизбежно и вече неотложно. Но понеже не беше сигурна как ще откликне, тя се подвоуми в каква форма да го изложи и след като поклати глава и прояви вълнение, в което нямаше нищо изкуствено, най-после каза:

— Добре, ще ти кажа, Клайд. Много мислих за това, но не виждам никакъв друг изход, освен… освен ако ти… е, освен ако се ожениш за мен. Станаха вече два месеца, нали знаеш, и ако не се оженим веднага, всички ще разберат, нали?

Когато казваше това, в държането й се смесваше външна смелост, родена от убеждението, че е права, и вътрешна неувереност в това как ще се отнесе Клайд, подсилена още повече от внезапните изненади, негодувание, несигурност и страх, които едно по едно се изписваха на лицето му — смяна и игра на изражения, които, ако изобщо имаха някакво определено значение, сочеха, че тя се мъчи да извърши спрямо него с нищо неоправдана несправедливост. Защото, откакто все повече и повече се сближаваше със Сондра, надеждите му се бяха разраснали дотолкова, че когато чу Робърта да му предявява това искане, челото му се смръщи и сравнително любезното, макар и настръхнало внимание се смени със смесица от страх, протест и твърдо решение да избегне суровите последици. Защото това би означавало за него пълно пропадане, загубването на Сондра, на службата, на надеждите за издигане в обществото и домогванията във връзка със семейство Грифитс — всичко, а това го отчая и същевременно накара да се подвоуми какво да прави сега. Но той няма да го направи! Няма, няма! Никога! Никога! Никога!

Обаче в следващия миг възкликна колебливо:

— Е, да, така ще е добре за тебе, Бърт, защото ще уреди целия въпрос без всякакви затруднения. Но какво ще стане с мен? Не бива да забравяш, че за мен няма да е лесно, както стоят нещата сега. Знаеш, че нямам никакви пари. Единственото, което имам, е службата. А освен това роднините ми не знаят още нищо за теб… нищичко. И ако сега изведнъж излезе наяве, че сме ходили с теб цялото това време и сме стигнали до ей това, и че аз трябва веднага да се оженя… ами нали те ще разберат, че съм ги лъгал и положително ще се ядосат. И тогава какво? Може дори да ме уволнят.

Той позамълча, за да види какво впечатление ще й направи това обяснение, но като забеляза малко недоверчивото изражение, което напоследък се появяваше на лицето на Робърта всеки път, когато започваше да се извинява, добави с нотка на надежда и все пак уклончиво, като се мъчеше с каква да е уловка да забави тази внезапна развръзка:

— Освен другото не съм чак толкова сигурен, че не ще успея все пак да намеря някой лекар. Досега не ми е провървяло, но то не значи, че няма да намеря. Пък има и още малко време, нали? Положително има. До три месеца не е чак толкова страшно. — Междувременно беше получил писмо от Ратърър, който го беше осведомил по този въпрос. — А онзи ден чух нещо за един доктор в Олбъни, който може да го направи. Но бях решил да отида да проверя, преди да ти кажа за него.

Държането му, когато каза това, бе съвсем неуверено и Робърта схвана, че я лъже само да спечели време. В Олбъни нямаше никакъв лекар. Освен това беше тъй ясно, че е против предложението й и мисли само как да намери начин да се измъкне. А пък и знаеше много добре, че никога не й е казал недвусмислено, че ще се ожени за нея. И макар да можеше да настоява, не биваше в крайна сметка да го принуди да направи едно или друго. Той можеше просто да замине оттук сам, както веднъж й беше казал във връзка с това, че не е изключено изневиделица да загуби службата си заради нея. А колко по-голям може да се окаже подтикът му в тази насока сега, ако му се отнеме светът, на който тъй много държи, и се види принуден да вземе нея, и то с дете. Това я направи по-предпазлива и я накара да промени първоначалното си намерение да говори категорично и убедително, колкото и наложително да е то. А той бе така развълнуван от видението на бляскавия свят, центърът на който бе Сондра и който можеше да загуби, че почти не можеше да съсредоточи мислите си. Нима трябва да загуби всичко това заради живота, който биха могли да си създадат с Робърта: тясна квартира, дете (такъв безпросветен делничен живот), да издържа нея и бебето със заплатата, каквато би могъл да изкара — живот, от който вероятно никога вече нямаше да се отърве! Боже! Усети да му се повдига. Не може и няма да направи това. А от друга страна (както си даваше сметка) може много лесно да провали всичките му мечти, стига той да направи една погрешна стъпка. Това го направи предпазлив и накара за първи път в живота да види тактичността и хитруването като безусловна необходимост.

Но в същото време Клайд долавяше вътрешно, и то с известна стеснителност, настъпилата в него дълбока промяна.

Обаче Робърта заговори:

— О, знам, Клайд, но нали сам ти току-що ми каза, че си в задънена улица. А всеки изминал ден прави положението ми все по-тежко, ако не успеем да намерим доктор. Човек не може да се ожени и да му се роди дете само след няколко месеца, ти го знаеш. Целият свят ще научи. Освен това аз трябва да мисля и за себе си, а не само за теб, нали разбираш? Пък и за бебето също. — Само при споменаването на очакваното дете Клайд трепна и се дръпна, сякаш му бяха ударили плесница. Робърта го забеляза. — Аз трябва незабавно да направя едно от двете, Клайд, да се оженя или да се отърва от това положение, а ти като че ли не си в състояние да ме отървеш от него, нали? Щом те е толкова страх какво ще си помисли или ще направи чичо ти, в случай че се оженим — добави тя неспокойно, но въпреки това меко, — защо да не се оженим веднага и да го запазим в тайна за известно време… колкото можем или колкото ти сметнеш, че трябва да го запазим — довърши тя съобразително. — В това време аз бих могла да отида у дома и да кажа на родителите си… че съм женена, но за известно време то трябва да се пази в тайна. После, когато му дойде времето, когато положението стане толкова лошо, че да не можем да останем тук, без да го кажем, ами тогава бихме могли или да заминем нанякъде, ако не искаме… исках да кажа, ако ти не искаш чичо ти да узнае, или просто да съобщим, че сме се оженили преди известно време. Сума млади двойки правят така в днешните времена. А колкото за свързването на двата края — продължи тя, като забеляза мрачна сянка да минава — сякаш облак — през лицето на Клайд, — винаги бихме могли да си намерим някаква работа… поне за себе си съм сигурна, че бих могла, щом веднъж се роди детето.

Отначало, когато тя заговори, Клайд приседна на крайчеца на леглото и заслуша неспокойно и недоверчиво всичко, което можеше да му предложи девойката. Обаче когато Робърта стигна до тази част, която се отнасяше до женитба и заминаване, той се изправи, обладан от непреодолимо желание да се движи. А когато тя завърши с плоската забележка, че ще тръгне на работа, щом се роди детето, той я изгледа почти с паника в очите. Само като си помислеше — да се ожени и да се види в положение, в което ще им се наложи такова нещо, когато с малко късмет и ако не му попречи тя, би могъл да се ожени за Сондра!

— О, да, ти нямаш нищо против това, Бърт. Това урежда всичко за теб, но помислила ли си за мен? Ами че, боже мой, аз тъкмо като че ли съм стъпил на крака тук и ако трябва да си събера парцалите и да се махна, а то ще се наложи, ако се научат за тази история, тогава не знам какво бих могъл да правя. Нямам никакъв занаят, никаква специалност, за която бих могъл да се заловя. Няма да ни бъде леко и на двамата. Освен това чичо ми ми даде тази служба, защото му се примолих, и ако я напусна сега, никога вече няма да направи нищо за мен.

Във възбуждението си той забравяше как при различни случаи в миналото бе загатвал на Робърта, че родителите му не са от най-бедните и ако не му потръгне тук, както иска, може да се върне на Запад и да си намери някаква работа там. И някакъв смътен спомен за това сега я накара да го попита:

— Не бихме ли могли да отидем в Денвър? Нима баща ти не би ти помогнал да си намериш някаква поне временна работа?

Тя говореше много меко и умоляващо в опита си да накара Клайд да разбере, че всичко не би могло да бъде чак толкова лошо, колкото си го представяше той. Но самото споменаване на баща му във връзка с тази история, предположението, че не друг, а той би могъл да ги избави от робския труд, беше малко прекалено. Това показваше колко ужасно погрешна е представата й за истинското положение на Клайд в света. Още по-лошо: тя очаква помощ от неговите близки! А като не я намери, сетне може би ще го упреква за това — кой знае, — за неговите лъжи относно близките му. Това правеше толкова ясна необходимостта, ако може, да пресече, и то незабавно, всякакви помисли за тази женитба. Това няма да стане… никога!

Но все пак как може да се противопостави на това хрумване без риск, понеже тя смята, че може да му предяви подобно искане — как да й каже открито и студено, че не може и не иска да се ожени за нея? А ако не го направи сега, тя навярно ще си помисли, че ще е справедливо и напълно законно да го принуди да го направи. Може дори да сметне, че има право да отиде при чичо му… при братовчед му (Клайд виждаше студения поглед на Гилбърт) и да го изложи! И тогава — проваляше! Гибел! Край на всичките му мечти по отношение на Сондра и всичко друго тук. Но единственото, което можа да измисли да каже, беше:

— Не, аз не мога да го направя, Бърт, поне не сега. — Това бе забележка, която веднага накара Робърта да приеме, че мисълта за женитба, както я беше подхвърлила тук, не беше нещо, което той можеше при сегашните обстоятелства да отблъсне — нали беше казал „поне засега“. Обаче докато още размишляваше за това, Клайд бързо продължи: — Освен другото не искам да се оженя толкова рано. То има твърде голямо значение за мен сега. На първо място още съм много млад и нямам никакви пари, за да се оженя. И не мога да напусна Ликъргъс. И никъде другаде не бих могъл да напредна и наполовината от това, колкото тук. Ти не си даваш сметка какво значение има този шанс за мен. Баща ми не е зле, но не би могъл да направи за мен, каквото би могъл да направи чичо ми, пък и не би желал да направи. Ти не го разбираш, иначе не би искала от мен да направя това.

Той млъкна, на лицето му се четяха объркване, страх и враждебност. Напомняше донякъде изтормозено животно, застигнато от ловци и кучета. Но Робърта, която си въобразяваше, че пълното му отстъпничество от нея се дължи на ниското й обществено положение, съпоставено със светските кръгове на Ликъргъс, а не на по-голямото обаяние на някое определено момиче, сега му отговори с негодувание, макар и да не беше искала да го прояви:

— О, да, много добре разбирам защо не можеш да заминеш оттук. Работата съвсем не е толкова в твоята служба, колкото в тия хора от обществото, с които вечно се водиш. Зная. Ти вече не ме обичаш, Клайд, това е то, и не искаш да се откажеш от тия хора заради мен. Зная, че е само това и нищо друго. Въпреки това не чак толкова отдавна ме обичаше, макар че май не си го спомняш сега. — Страните й горяха, очите й святкаха при тези думи. Тя се поспря, а Клайд я гледаше втренчено и се чудеше с какво ли ще свърши този разговор. — Но все пак не можеш да ме оставиш да се оправям, колкото мога, сама, защото няма да допусна да ме оставиш така, Клайд. Не мога! Не мога! Казвам ти. — Гласът й се схващаше и пресекваше. — То има твърде голямо значение за мен. Аз не зная как да се справя сама, а освен това нямам друг, към когото да се обърна, освен теб и ти трябва да ми помогнеш. Трябва да се отърва от това положение, Клайд, и толкоз, трябва! Няма да допусна да бъда оставена пред моите близки и пред всички без всякаква помощ, без мъж, без нищо! — При тези думи очите й се устремиха към него умолително и в същото време яростно и тя подчерта възклицанието си със своите ръце, които драматично се свиваха и разпускаха. — И ако ти не можеш да ме отървеш, както си искал — продължи тя, доколкото Клайд можеше да види, със страшна мъка, — ще трябва да ме избавиш по друг начин и туйто! Поне докато ще мога да се грижа сама за себе си, няма да допусна да ме оставиш. Не искам да се ожениш за мен завинаги — добави тя с мисълта, че ако му предостави това искане в някаква по-мека форма и успее да накара Клайд да се ожени за нея, може би чувството му към нея ще стане сетне по-благоприятно. — Можеш да ме оставиш след известно време, ако искаш. След като се отърва от това положение. Не мога да ти попреча да го направиш, пък и да можех, не бих искала да ти попреча. Но не можеш да ме оставиш сега. Не можеш! Не можеш! Освен другото — додаде тя — аз не съм искала да стигна до това положение и нямаше да стигна, ако не беше ти. Но ти ме накара, принуди ме да ти позволя да идваш тук. А сега искаш да ме оставиш на произвола на съдбата само защото смяташ, че не ще можеш вече да се движиш сред обществото, ако там се научат за мен.

Тя замълча — напрежението на тази борба бе твърде много за уморените й нерви. И веднага захлипа мъчително, но не буйно: във всяко нейно движение личеше подчертано усилие да се сдържи и овладее. Те останаха да стоят така миг-два — Клайд, тъпо загледан в нея, се чудеше какво още може да каже в отговор на всичко това, а Робърта полагаше усилия и най-сетне успя да възвърне самообладанието си, след което прибави:

— О, какво толкова се е променило в мен от два месеца насам, Клайд? Ще ми кажеш ли? Бих искала да зная. Какво те е накарало така да се промениш? Почти до Коледа бе тъй мил с мен, както не би могъл да бъде никой друг. Ти прекарваше с мен почти цялото си свободно време, а оттогава насам почти не е имало вечер да дойдеш, без да ти се моля. Кой е виновен? Какво е станало? Дали е някое друго момиче или какво, бих искала да зная: дали е тази Сондра Финчли или Бъртин Кранстън, или някоя друга?

Очите й, когато каза това, го загледаха изпитателно. Защото дори и до този момент, както Клайд можа със задоволство да отбележи (понеже го беше страх от това, което Робърта би могла да направи, ако се научеше със сигурност за Сондра), тя нямаше никакви определени подозрения, да не говорим за положителни сведения за някое момиче. И понеже беше страхливец, като си мислеше за сегашната й беда и за предполагаемите и вече отправените му искания, не смееше да каже каква или коя бе истинската причина за тази промяна. Вместо това, почти без да се трогне от скръбта й, понеже вече не я обичаше истински, само отговори:

— Ти си на съвсем погрешен път, Бърт. Ти не разбираш какво ме тревожи. Работата ми за в бъдеще е тук: ако напусна фабриката, надали ще намеря някога друг такъв случай. А ако ми се наложи да се оженя по този начин или да напусна Ликъргъс, всичко ще отиде на вятъра. Искам да почакам и да си намеря първо някоя добра служба, преди да се оженя, разбираш… да спестя малко пари, но ако се оженим, няма да имам никакви възможности, нито пък ти — добави той слабодушно, като забрави за момента, че досега й беше изтъквал доста ясно нежеланието си да има нещо общо с нея занапред.

— Освен това — продължи той, — ако можеш да намериш някой да ти помогне или заминеш за известно време някъде сама, Бърт, и се справиш с тая работа сама, бих могъл да ти изпратя пари за разноските, сигурен съм. Бих могъл да ги набавя, докато ти дойде времето.

На лицето му, когато каза това (и Робърта ясно го прочете), се отрази пълното и безпомощно сгромолясване на всичките му доскорошни планове във връзка с нея. И тя разбра, че безразличието му към нея е стигнало до връхна точка, щом можеше по такъв нехаен и наистина безсърдечен начин да иска да се отърве от нея и от бъдещото дете, и това, което се криеше в неговото отношение, не само донякъде я разгневи, но и уплаши.

— О, Клайд! — възкликна тя смело, с повече дързост и предизвикателство, отколкото някой друг път през цялото им познанство. — Колко си се променил! И колко жесток можеш да бъдеш. Да искаш да ме отпратиш съвсем сама, и то само за да те спася теб, та да можеш да останеш тук и да си живееш, и да се ожениш за някоя тук, когато не съм ти вече на пътя и няма защо да се тревожиш повече за мен. Не, няма да го направя! Не е справедливо. Няма да го направя, и толкоз! И няма какво повече да говорим за това. Можеш да намериш някого, който да ме отърве от тази беда, или да се ожениш за мен и да заминем двамата поне докато родя детето и всичко стане както е редно за моите близки и всички други, които ме знаят. После можеш да ме напуснеш, защото сега разбирам, че вече не ме обичаш, а щом е така, както не ме искаш ти, така не те искам и аз. Но въпреки всичко, трябва да ми помогнеш… длъжен си! Но, боже мой… — захълца тя пак, тихо и покъртително. — Като си помисля до какво трябваше да стигне нашата любов… да искаш от мен да замина сама… съвсем сама… без никой близък… а ти да останеш тук, о, боже! Божичко! И с бебе на ръце след това! И без съпруг!

Тя кършеше ръце и съкрушено клатеше глава. Клайд много добре си даваше сметка, че предложението му е жестоко и безсърдечно, но при неудържимото му влечение към Сондра това бе най-доброто или поне най-безопасното, което можа да измисли. Сега стоеше пред нея, без да знае какво друго би могъл да каже.

И при все че спорът им продължи в същия дух, този труден час завърши със заключението, че Клайд има още една или в най-добър случай две седмици време да види дали ще може да намери лекар или някой друг, който би му помогнал. След това… е, тогава го застрашаваше, подразбиращата се, макар и не изрично изказана заплаха, която се криеше в думите й, че не я ли избави, и то по-бързо, ще трябва да се ожени за нея, ако не завинаги, поне временно, но все пак според изискванията на закона, докато тя бъде пак способна да се грижи за себе си — заплаха, която беше толкова смазваща и унизителна за Робърта, колкото гнетяща за него.

XXXIX

Такива противоположни възгледи, особено там, където липсва умението да се справят с подобно положение, можеха да означават само по-големи трудности и в края на краищата провал, освен ако помогнеше някаква случайност. Ала случайността не идваше на помощ. А присъствието на Робърта във фабриката беше нещо, което не му позволяваше да забрави заплахата. Да можеше само да я убеди да замине, да се настани и да си намери работа някъде другаде, би могъл да мисли по-спокойно. Но докато го питаше непрекъснато, макар и само с присъствието си, какво възнамерява да прави, тя го лишаваше от способността да мисли. А това, че не я обичаше вече както преди, го караше да отдава по-малко значение на задълженията си спрямо нея. Беше твърде много увлечен в Сондра и не можеше да подреди мислите си.

Защото, дори изправен пред тази сериозна опасност, все не можеше да се откъсне от примамливата мечта за Сондра и мрачното положение във връзка с Робърта от време на време му се виждаше не повече от тъмен облак, засенчващ тази мечта. Затова всяка вечер или колкото му позволяваше нескъсаната още връзка с Робърта, той не пропускаше развлеченията, които му предлагаха сега обширните светски връзки. За голяма негова гордост и задоволство това беше ту някоя вечер у Хариът или Тейлър, ту забава у Финчли и Кранстън, където или съпровождаше Сондра, или отиваше окрилен от надеждата да я види. И сега, също без да полага толкова много усилия да хитрува, с каквито беше прикривала интереса си към него преди, Сондра го търсеше открито и създаваше възможности да се срещат в обществото. И, разбира се, понеже тези срещи не личаха сред обикновените събирания на целия кръг, по-консервативните родители като че ли не им придаваха особено значение.

Защото, макар госпожа Финчли, която беше извънредно проницателна и придирчива по отношение на обществените връзки, отначало да не гледаше с много добро око на вниманието, с което дъщеря й и другите заобикаляха Клайд, като виждаше да го канят все повече и повече не само в собствения й дом с компанията, в която участваше дъщеря й, но и другаде, навред, най-после започна да си представя, че е вероятно той да заема по-солидно положение в обществото, отколкото бе чула, а сетне запита за него сина си и дори Сондра. Но след като Сондра само двусмислено я осведоми, че понеже е братовчед на Гил и Бела Грифитс и е канен от всички, защото е тъй очарователен, дори и да няма пари, не вижда причина Стюърт и тя да не го канят също, майка й се задоволи с това и само предупреди дъщеря си в никой случай да не става прекалено интимна. А Сондра, като си даваше сметка, че майка й е отчасти права, но изпитваше голямо влечение към Клайд, реши да я мами поне дотолкова, че тайно да се държи с Клайд с каквато си поиска свобода. И си я позволяваше в такава степен, че всеки посветен в интимните срещи между Клайд и Сондра би могъл да засвидетелства как чувствата им всъщност добиват дълбочина, което положително би поразило баща й и майка й, ако можеха да се научат. Защото, ако оставим настрана каквото Клайд бе мечтал и още мечтаеше във връзка с нея, самата Сондра се отдаваше на мисли и настроения по отношение на него, които бързо приближаваха най-гибелните граници на неразгадаемата химия на любовта. Наистина освен ръкостисканията, целувките и погледите на несдържано възхищение, разменяни, когато предполагаха, че никой не ги гледа, те се отдаваха на тези мъгляви, но все по-задълбочени и по-продължителни копнежи за едно бъдеще, което по един или друг начин, засега неясен и за двамата, щеше да ги съедини непременно един с друг.

Може би през летните дни, тъй скоро, когато двамата ще плават с кану по Дванадесетото езеро, дългите сенки от дърветата на брега ще се протягат по сребристата вода, ветрецът ще набраздява повърхността, докато той гребе, а тя седи и го измъчва с намеци за бъдещето; или онази горска пътечка, обрасла с трева, изпъстрена от слънчеви петна, югозападно от именията на Кранстън и Фант, близо до тяхното, по която ще могат през юни и юли да отиват с коне до точка, наречена Нос на вдъхновението, на седем мили, откъдето се открива чудесна гледка; или панаирът в Шарон, където тя с цигански костюм — самата романтика! — ще бъде продавачка на някоя сергия или докарана с най-елегантната амазонка, ще показва ездаческото си изкуство… чайове, танци следобед и на лунна светлина, когато ще се отпусне в прегръдките му и очите им ще говорят…

Никаква принуда на практически съображения. Никакви забрани, каквито би могла да наложи волята или възможната бъдеща съпротива на родителите й. Само любов и лято, и идилични и щастливи стъпки напред към окончателен, неоспорван от никого съюз, който ще го направи завинаги неин.

А междувременно, доколкото това засягаше Робърта, още два дълги, безрадостни, навяващи ужас месеца изминаха, без тя да предприеме замислената от нея крачка, която щеше да погуби Клайд. Защото, колкото и да беше убедена, че Клайд само обмисля и се мъчи да намери някакъв начин да избегне отговорността си и няма никакво намерение да се ожени за нея, все пак и тя, както Клайд, се беше оставила да я влачи течението и се страхуваше да пристъпи към истински действия. Защото в няколко разговора след онзи, в който беше заявила, че очаква той да се ожени за нея, Клайд беше повторил, макар и не съвсем ясно заплахата, че ако тя се обърне към чичо му, с това в края на краищата няма да го принуди да се ожени за нея, защото той просто ще замине някъде другаде.

Клайд поставяше въпроса така: ако тя не го остави спокоен на сегашната му служба, той не ще бъде в състояние да се оженя за нея, а още по-малко да направи нещо, за да й помага в това близко време, когато тя ще има най-голяма нужда от помощ — намек, който накара Робърта да се замисли за ненапълно проявената досега от него жилка на жестокост, макар че ако се замислеше достатъчно много, щеше да види, че я беше проявил по времето, когато я принуди да го пусне в стаята си.

И освен другото, понеже тя не правеше нищо, а той все пак се боеше, че всеки миг може да направи нещо, Клайд поне отчасти промени пълното си безразличие, към което бе прибягнал до момента, когато тя го заплаши, с проява макар и на престорен интерес, доброжелателство и дружелюбие. Защото много рискованото положение, в което се намери, го плашеше достатъчно много, за да го направи по-дипломатичен, отколкото му е било присъщо някога преди. Отгоре на това беше достатъчно глупав да се надява, дори и направо да вярва, че ако започне пак да се държи тъй, сякаш взема живо участие в постигналата я беда, и в случай че не се намери друг изход, няма нищо против в края на краищата да се ожени за нея (макар че тя никога не би могла да го убеди да се съгласи на такова нещо), ще може поне да смекчи до минимум решението й да го принуди да го направи час по-скоро и така да му даде повече време, през което да изпита и сетната възможност да се изплъзне без женитба и без да му се наложи да се спасява с бягство.

При все че долавяше довода за тази внезапна промяна, Робърта беше толкова самотна и разстроена, че беше склонна да дава ухо на престорено доброжелателните, ако не и особено нежни забележки и внушения на Клайд. Под негово давление тя се съгласи да почака още малко, а в това време, както сега й обясни, той щял не само да поспести пари, но и да скрои някакъв план във връзка със службата си, който да му позволи да напусне фабриката за известно време, да се ожени за нея някъде, след това да я настани с детето като законно омъжена жена на някое друго място, а той (макар че не й го каза засега) да се върне в Ликъргъс и да й помага оттам с пари, колкото може. Но при условието, разбира се, че никога и никъде, освен ако й позволи, не ще го изкаже, че се е оженил за нея, нито ще се издаде някак, че е баща на нейното дете. Разбраха се също, че ожени ли се за нея, тя, както бе заявявала неведнъж, ще направи постъпки да се разведе под предлог на изоставяне или нещо друго, и то на някое място, по-далеч от Ликъргъс, за да не може никой да се научи. И това ще стане не много дълго след женитбата им, при все че Клайд съвсем не беше сигурен дали тя ще го направи, ако наистина се оженят.

Разбира се, Клайд не беше искрен сега, като й разправяше всичко това и всъщност не се интересуваше дали и тя е искрена, или не. Нито имаше намерение да напусне Ликъргъс дори за краткия срок, който изискваше предстоящото й освобождаване, освен ако му се наложеше. Защото това означаваше, че ще трябва да се отдели от Сондра, а такова отсъствие за какъвто и да е период положително щеше да осуети плановете му. И тъй, той правеше обратното — оставяше се да го влачи течението и от време на време съвсем отпуснато си представяше възможността за фалшива, мнима сватба, каквато бе видял в някакъв мелодраматичен филм: лъжлив пастор и свидетели се бяха споразумели да измамят проста малка провинциалистка, каквато Робърта не бе, и то с цената на толкова време, средства, смелост и хитрини, каквато след известно размишление Клайд достатъчно разумно реши, че е извън неговите възможности.

От друга страна, понеже разбираше, че ако не му помогне някой непредвиден досега случай, отива направо към провал, който не ще може да отклонява още дълго, той дори си позволи да мечтае за това наближи ли съдбоносният час, когато не ще може вече да я залъже с никакви извъртания и Робърта реши да го изложи, да може дори категорично да отрече, че изобщо е имал някаква подобна връзка с нея, в каквато тя ще го обвини — ще поддържа, че връзките му с нея винаги са били само на началник-отделение и подчинена, нищо повече. Това е шантаж и нищо друго.

Но в същото време, рано през май, когато Робърта поради различни външни признаци и неразположения започваше да обяснява, а дори и да настоява пред Клайд, че никакви усилия на въображението и никаква смелост не ще могат да я накарат да остане на работа във фабриката след първи юни, защото дотогава вероятността момичетата там да започнат да забелязват нещо ще бъде твърде голяма, за да може да издържи. Сондра пак започна да му обяснява, че не много по-късно от четвърти или пети юни тя, майка й и Стюърт заедно с няколко слуги щели да отидат на новата им вила на Дванадесетото езеро, за да надзирават някои окончателни приготовления преди започването на редовния сезон. А след това, не по-късно от осемнадесети, когато вече щели да са пристигнали семейства Кранстън, Хариът и някои други, включително и вероятността да дойдат на гости Бела и Майра, той можел да очаква покана за събота и неделя от семейство Кранстън, която щяла да нареди чрез Бъртин. И най-сетне, понеже обстоятелствата изглеждали, общо взето, доста благоприятни, щели, разбира се, да последват други покани за неделните дни от семейства Хариът, Фант и някои други, които живеели там, а също и при Грифитс на Грийнууд, където било лесно да го поканят покрай Бела. А двете седмици отпуска през юли можел да прекара в Казиното на Боровия нос или пък семейство Кранстън или Хариът можели да го поканят по нейно внушение. Във всеки случай, както Клайд схвана, без много по-големи разходи от тези, които би могъл да си позволи, само ако пести по малко през обикновените си работни дни в града, ще има възможност да вкуси доста от живота на езерата, за който бе чел толкова много в местните вестници, да не говорим за срещи със Сондра ту в една, ту в друга от вилите, собствениците на които не бяха чак толкова против неговото присъствие и опити за сближаване, както родителите на Сондра.

Защото именно сега за първи път тя се реши да му обясни, че майка й и баща й, осведомявани за непрекъснатото му ухажване, започнали вече да говорят за продължителна обиколка в Европа, която можела да задържи нея, Стюърт и майка й поне две години отвъд океана. Но тъй като при тази новина лицето, както и настроението на Клайд се помрачиха, а самата тя бе достатъчно здраво налапала въдицата, за да се огорчи също от това, Сондра веднага добави, че не бива да го взима толкова присърце — не бива: всичко щяло да се нареди, тя била сигурна. Защото, когато му дойде времето, освен ако дотогава нещо — собственият й ловък натиск, ако не и сегашното й трескаво увлечение в Клайд — не подейства, за да променят гледището на майка й по отношение на него… тя можела да се види принудена да вземе някои мерки да осуети плановете й. Точно какви мерки, Сондра не можела да му каже, при все че в разгорещеното си въображение Клайд ги видя като бягство и женитба, против която родителите й нямаше да могат нищо да направят, каквото и да си мислят за нея. И вярно беше, че макар още смътно и сдържано, някаква подобна мисъл започваше да се оформя в ума на Сондра. Защото, както продължи да обяснява на Клайд, било тъй ясно, че майка й се мъчи да я насочи към един чисто светски брак — с младежа, който така явно я ухажвал предишната година. Но поради сегашното й страстно увлечение в Клайд, както весело заяви, надали биха могли да я накарат лесно да се съгласи.

— Единствената мъчнотия за мен е там, че още не съм пълнолетна — добави тя оживено и без много да подбира изразите си. — Това е главната пречка, разбира се. Но през октомври ще навърша пълнолетие и искам да знаеш, че тогава няма да могат да ме въртят както си искат. Смятам, че мога да се омъжа, за когото аз пожелая. Пък ако не мога да го направя тук, тогава… е, да не се свършва светът с Ликъргъс!

Тази мисъл беше за него като някаква сладка, омаломощаваща отрова. От нея го втресе, тя насмалко не го подлуди. Да не беше… да не беше… само да не беше Робърта! Този ужасяващ и, кажи-речи, неразрешим проблем. Ако не беше това и несъгласието на родителите на Сондра, не беше ли той пред прага на самия рай? Сондра, Дванадесетото езеро, обществото, богатството, нейната обич и красота. Той съвсем се обърка, като мислеше за всичко това. Веднъж да се оженят двамата, какво ще могат да направят близките на Сондра? Какво, освен да се помирят и да ги приемат във великолепното лоно на прекрасния си дом в Ликъргъс или да се погрижат за тях по някакъв друг начин, като той без съмнение в края на краищата ще получи някаква служба, свързана с дружеството за електрически прахосмукачки „Финчли“. И тогава ще стои наравно, ако не и по-високо от Гилбърт Грифитс и всички други, които го пренебрегваха тук отначало — сънаследник заедно със Стюърт на цялото състояние на семейството. Със Сондра като главен или увенчаващ всичко елмаз в това тъй внезапно великолепие, изникнало като в приказката за Аладин!

Той не се и замисляше какво ще прави отсега до октомври. Не се и спираше сериозно върху факта, че Робърта иска още сега, веднага да се оженят. Смяташе, че ще може да се отърве от нея. И все пак същевременно болезнено и тревожно съзнаваше, че никога не е имало в живота му момент, когато да е бил тъй коварно изправен пред страшна беда. Може да е негов дълг, както биха сметнали хората, както би казала майка му, поне да избави Робърта от това положение. Но когато това се случи на Еста, кой й се притече на помощ? Любовникът й? Той я изостави без всякакво угризение на съвестта и тя не умря. А защо, когато Робърта не е в никое отношение по-зле, отколкото е била сестра му, защо тя се мъчи да го погуби по такъв начин? Да го принуди да направи нещо, което ще бъде равно на убийство за неговото обществено положение и стремеж към хубавото, за неговата страст и чувства? А пък иначе, ако му спести това, по-сетне ще може да направи толкова повече за нея… разбира се, с парите на Сондра. Той не може и не ще й позволи да постъпи спрямо него така! Няма да се остави да му погуби живота!

XL

Две случки, станали по това време, спомогнаха още повече да изострят диаметрално противоположните гледища на Клайд и Робърта. Едната от тях не беше повече от мимолетно впечатление на Робърта, когато една вечер зърна Клайд, спрял се на Централния булевард край бордюра пред пощата, да разменя няколко думи с Арабела Старк, която чакаше в голяма и внушителна кола баща й да излезе от сградата на дружество „Старк“ отсреща. А госпожица Старк, докарана според модата на сезона, нейния обществен кръг и собствения си претенциозен вкус, седеше в превзета поза пред волана, за да се покаже не само на Клайд, а и на хората изобщо. Но на Робърта, доведена вече до умопомрачение от бавенето на Клайд и собственото й решение да го принуди да направи нещо в нейна полза, тя се видя ни повече, ни по-малко олицетворение на спокойствието, разкоша и липсата на чувство за отговорност, които така пленяваха Клайд и го караха да се бави и да бъде напълно безразличен към ужасното положение, в което се намираше самата тя. Защото — уви! — какво друго, освен искането, налагано от сегашното й състояние, можеше да предложи тя на Клайд срещу всичко, от което той щеше да се откаже, в случай че отстъпеше пред настояването й? Нищо — и това бе мисъл, която съвсем не действаше насърчително.

И въпреки това в този момент, когато противопоставяше своето нещастно състояние и изоставеност на състоянието например на тази госпожица Старк, тя почувства да я обземат по-голямо негодувание и враждебност, отколкото е могла да изпитва досега. Не беше правилно! Не беше справедливо! Защото през няколкото седмици, минали след последния им разговор по този въпрос, Клайд не беше й продумал почти нито дума във фабриката или другаде, да не говорим вече за това, че не се беше отбил в квартирата й, понеже го беше страх от обичайните й въпроси, на които не можеше да отговори. И това я караше да чувства, че не само я пренебрегва, но е и много остро настроен против нея.

И все пак, когато се прибираше вкъщи след тази банална, но горе-долу характерна сцена, в душата си Робърта изпитваше не толкова яд, колкото скръб и болка, защото любовта и спокойствието бяха изчезнали и вероятно нямаше никога вече да се върнат пак… никога… никога! О, колко ужасно… колко ужасно!

От друга страна, на Клайд, и то приблизително по същото време, му бе съдено да види нещо, близко свързано с Робърта, което, както човек би си рекъл, само присмехулна и дори зложелателна съдба би могла да нареди или да позволи да стане. Защото, потеглили следващата неделя по предложение на Сондра на север, към езерото Ароу, където се намираше вилата на семейство Тръмбул, за да се порадват този празничен ден на ранната пролет, близо до Билц, през който трябваше да минат, наложи им се да се отбият на изток, в посока на родния дом на Робърта. Когато излязоха най-после на един път от север на юг, който идваше направо от Трипетсвил край стопанството на Олдън, те свиха на север. След няколко минути стигнаха пред самото стопанство на Олдън, на кръстовището с друг път от изток на запад, който водеше към Билд. Тук Трейси Тръмбул, който караше колата в момента, поиска някой да слезе и да попита в близкото стопанство дали този път наистина води за Билд. Клайд беше най-близо до вратата и изскочи навън. И тогава, като погледна името върху пощенската кутия, сложена на кръстопътя и явно принадлежаща на страхотно разнебитената стара сграда на височинката по-нагоре, с голямо изумление видя, че то беше Тайтъс Олдън — така се казваше бащата на Робърта. И понеже тя му беше разправяла, че родителите й живеят близо до Билд, в ума му в същия миг проблесна, че трябва да е родният й дом. Това го накара да се поспре, да се поколебае дали да продължи към къщата, или не, понеже веднъж беше подарил на Робърта малка своя снимка и не беше изключено да я е показвала на близките си. От друга страна, самата мисъл, че този запуснат, порутен дом има нещо общо с Робърта, а следователно и с него, беше достатъчна да породи желанието да се обърне и да побегне.

Но Сондра, която седеше до него в колата и забеляза сега двоумението му, извика:

— Какво има, Клайд? Страх те е от бау-бау?

И той долови мигновено, че ако не тръгне веднага към къщата, те ще продължат да се занимават с държането му, и се запъти нагоре по пътечката. Но впечатлението от сградата, след като я поразгледа по-внимателно, бе достатъчно, за да събуди в ума му най-тревожни и мъчителни размишления. И това ако беше къща! Тъй самотна и гола дори в този слънчев пролетен ден! Този взел-дал хлътнал покрив! Събореният комин на северната страна с грубите буци циментирани полски камъни, които се търкаляха в основите му, килналият се полусъборен комин на южната страна, който се държеше само благодарение на редица подпорки! Занемарената пътека от пътя долу, по която сега бавно се изкачваше! Доста му подействаха изпочупените и разместени камъни, които служеха за стъпала пред входната врата. А небоядисаните порутени пристройки изглеждаха още по-неугледни покрай всичко друго.

Божичко! Само като си помислеше, че това е родният дом на Робърта! И като си помислеше, че тя настоява да се оженят тъкмо сега, когато храни всички тези надежди във връзка със Сондра и този светски кръг в Ликъргъс! И Сондра е в колата с него и вижда всичко… макар и да не го знае. Каква беднотия. Колко жалко и безпросветно е всичко! И той е започнал така, но колко далече назад е останало то!

Премалял, с неприятно болезнено усещане под лъжичката, като от нанесен там удар, Клайд се приближи до къщата. И тогава, сякаш за да го разстрои още повече (ако това беше възможно), вратата се отвори и на прага се появи Тайтъс Олдън със стара, протъркана и окъсана на лактите дреха, увиснали като торби износени памучни панталони и груби, нелъснати и не по мярка селски обувки и с поглед го запита какво желае. И Клайд, сащисан от дрехите, както и от явната прилика с Робърта в очите и устата, колкото можеше по-бързо го попита дали долният път от изток на запад минава през Билц и дали излиза на главния път на север. Но при все че би предпочел едно бързо „да“, та да може да се обърне и да си тръгне, Тайтъс предпочете да слезе в двора и там с ръкомахане обясни, че ако искат да излязат на истински хубав път, по-добре ще е да продължат още поне две мили по това Трипетсвилско шосе от север на юг и чак тогава да завият на запад. Клайд кратко му поблагодари, обърна се почти преди той да беше свършил и забърза към колата.

Защото сега пак си спомни с чувство на безкрайно притеснение за Робърта, която мисли, точно сега мисли, че скоро, въпреки онова, което му предлага Ликъргъс — настъпващата пролет и лято, любов и романтика, веселие, обществено положение, влияние, — той ще се откаже от всичко, ще замине и ще се ожени за нея. Ще се завре в някоя затънтена дупка! О, колко ужасно. И с дете, на неговата възраст! О, защо е бил толкова глупав и слабоволев да се свърже с нея по такъв начин? Само заради няколко самотни вечери! О, защо, защо не можа да почака? Тогава този друг свят пак щеше да се отвори пред него. Само да беше почакал!

А сега безспорно, ако не съумее бързо и лесно да се отскубне от нея, ще бъде осъден да се лиши от цялото това друго великолепно признание, и другият свят, от който произлиза, ще простре към него безрадостните си сиромашки ръце и ще го стисне за гърлото отново, също както немотията на семейството му го беше притиснала и почти удушила в самото начало. Дори му дойде наум — някак смътно и за първи път — колко странно беше, че това момиче и той, тъй поразително еднакви по произход, бяха изпитвали такова влечение един към друг отначало. Защо е било така? Колко странен е все пак животът. Но още повече го тревожеше стоящият пред него проблем как да намери изход. И от този момент нататък, през цялото това пътуване, той рови в ума си за някакво решение. Стига Робърта или родителите й да се оплачат само с една дума на чичо му или Гилбърт, и с него е свършено.

Тази мисъл толкова го разтревожи, че макар преди да беше бърборил заедно с другите за очакващите ги може би развлечения, когато се върна в колата, остана мълчалив. А Сондра, която седеше до него и преди това от време на време му шепнеше за плановете си за лятото, вместо да поднови бъбренето, пошепна:

— Какво му е станало на момченцето? — Когато проличеше, че Клайд е разстроен, макар и съвсем малко, тя започваше да му гука така, по бебешки, понеже това му действаше почти като електрически ток, макар и сладко мъчително. „Мъничката ми гугутка“ наричаше я понякога той. — Лицицето съвсем тъзницко. Пледи малко лицицето съвсем засмяно. Хайде, наплави муцунката весела пак. Засмей се на Сондла. Стисни лъката на Сондла, хайде, бъди ми доблицко момценце, Клайд!

Тя се обърна и надникна в очите му, за да види има ли някакъв ефект това галено бебешко дърдорене, и Клайд, разбира се, положи крайни усилия да се покаже по-весел. Но все пак, въпреки неописуемо чудесната й любов към него, призракът на Робърта и на всичко, което тя представляваше сега във връзка с цялото положение, не се махаше от очите му — нейното състояние, съвсем скорошното й окончателно решение, явната невъзможност да направи сега нещо друго, освен да замине заедно с нея.

Ами… вместо да си навлече такава беда на главата… няма ли да е по-добре за него, дори и да загуби веднъж завинаги Сондра, да избяга, както при случая с убитото дете в Канзас сити… и да не чуят вече нищо за него. Но тогава ще загуби Сондра, връзките си тук и чичо си… този свят! Каква загуба! Каква загуба! Мъката да скита от място на място; да трябва да пише отново на майка си за известни обстоятелства, свързани с бягството му, за които някой друг би могъл да й пише после оттук по-подробно… и да го изложи много по-зле. Ами всичко това, което ще мислят за него близките му! А напоследък беше писал на майка си, че напредвал тъй бързо. Каква беше тази фаталност в живота му, която караше да му се случват такива неща? Нима все такъв ще му бъде животът? Да бяга от едно или друго положение само за да започне всичко отново някъде другаде… може би само за да се види принуден да бяга от нещо още по-лошо. Не, той не може да избяга пак. Трябва да приеме положението, и да го реши по някакъв начин. Трябва!

Боже!

XLI

Настъпи пети юни и семейство Финчли замина, както бе казала Сондра, но само след като тя най-настоятелно предупреди Клайд да бъде готов да дойде у семейство Кранстън на втората и третата събота след това — щяла да му пише по-определено сетне, — и заминаването й подейства на Клайд така, че просто не знаеше какво да прави в нейно отсъствие, както беше потиснат от заплетеното положение поради състоянието на Робърта. А тъкмо по това време и страховете, и изискванията на Робърта бяха станали извънредно настойчиви и той наистина не можеше да я увери повече, че стига да почака още мъничко, и ще бъде в състояние да й помогне. Както и да я убеждаваше, според нея положението й беше вече критично и не можеше в никой случай да се шегува повече с него. Фигурата й, както тя настояваше (макар че до голяма степен само си го въобразяваше), дотолкова се променила, че нямало да може да крие още дълго и всички, с които работела заедно във фабриката, скоро щели да узнаят. Не можела вече нито да спи, нито да работи спокойно — не бивало да остава тук повече. Усещала вече болки, чисто въображаеми в нейния случай. Трябвало да се ожени за нея сега, както й е обещал, и да замине с нея веднага… някъде… където и да било… близо или далеч… стига тя да се избави от сегашната страшна опасност. И щяла да се съгласи — както сега почти го умоляваше — да го пусне да си върви по пътя, щом се роди тяхното дете… наистина… и нямало никога да иска нищо повече от него… никога! Обаче сега, още тази седмица… в никой случай не по-късно от петнадесети, трябва да нареди да се погрижи за нея, както й е обещал.

Но това значеше, че ще трябва да замине с нея, преди да може да посети Сондра на Дванадесетото езеро и без изобщо да я види пак. А освен това, както добре знаеше, не беше спестил сумата, необходима, за да направи възможна новата рискована стъпка, за която тя настояваше. Напразно Робърта му обясни, че е спестила повече от сто долара и двамата ще могат да ги употребят, щом се оженят, или за каквито разноски и да възникнат със заминаването им, където решат да отидат. Единственото, което той можеше да разбере и почувства, беше, че това значи да загуби всичко, че ще трябва да отиде с нея в някое сравнително близко селище и да се захване за каквато намери работа, за да я издържа, колкото може. Но колко окаяна ще е тази промяна! Да се прости с всичките си прекрасни мечти! Въпреки това, колкото и да ровеше в ума си, не можеше да измисли нещо по-добро, освен Робърта да напусне фабриката и да отиде за известно време при родителите си, понеже — както я убеждаваше, и то много хитро, според самия него — имал нужда от още няколко седмици, за да се подготви за очакващата и двамата промяна. Защото въпреки всичките му усилия, както лъжливо твърдеше сега, не беше успял да спести, колкото се беше надявал. Трябвало му поне три-четири седмици, докато събере сумата, която смята за необходима с оглед на предстоящата промяна. Не беше ли предполагала самата тя, доколкото си спомняше, че ще им трябват не по-малко от сто и петдесет или двеста долара — доста големи суми в нейните очи? Клайд не разполагаше с повече от четиридесет долара освен редовната си заплата и мечтаеше да използва тях и всичко друго, което успее да сложи настрана дотогава, за разноските, които може да му се отворят във връзка с възнамеряваното отиване на Дванадесетото езеро.

За да подкрепи още някак неопределеното си предложение Робърта да се върне за кратко време у дома си, той добави, че сигурно ще иска да се докара малко, нали? Не може да тръгне на такова пътуване, предполагащо женитба и промяна на всичките им познанства и връзки, без да си пооправи гардероба. Защо да не вземе своите сто долара или поне част от тях и да ги употреби за тази цел? Беше в такова отчаяно състояние, че й предложи дори и това. А Робърта, изправена досега пред собствената си несигурност какво ще стане с нея, не се решаваше да си направи или купи нещо било за самата себе си, било за бъдещото си дете. Тя си каза, че каквато и да е крайната цел на неговото предложение (свързано, както и всичките други, с протакане на работата), може да не е неразумно наистина да отдели две-три седмици и с помощта на евтината и все пак сносна шивачка, която бе шила от време на време на сестра й, да си направи поне една-две подходящи рокли — следобедна рокля от сива тафта на цветя, каквато беше видяла веднъж на кино и с която, ако Клайд устои на думата си, би могла да се венчае. За да допълни този хубав малък тоалет, смяташе да добави елегантна сива копринена шапчица с широка периферия отпред, с розови или яркочервени череши под периферията и с това, заедно със спретнатото синьо костюмче от шевиот, кафявите обувки и кафявата шапка няма да е по-зле докарана от коя да е младоженка. Фактът, че подобни приготовления изискваха добавъчно протакане и разходи или че Клайд можеше да не се ожени за нея в крайна сметка, или че тази предполагаема женитба бе загубила всякакъв блясък и цвят в очите на двамата, все пак не беше достатъчен да лиши мисълта за сватбата като събитие или дори като тайнство от съответната празничност и романтика, с които тя бе обкръжена в нейните очи и от които не можеше да бъде отделена дори при такива неблагоприятни обстоятелства, както в техния случай. И колкото да е странно, напук на всички усложнения и обтегнати отношения, създали се между двамата, тя продължаваше да вижда Клайд почти в същата светлина, в каквато го беше виждала в самото начало. Той беше Грифитс, младеж с истинско обществено, ако не и финансово положение, с когото всички момичета от нейната черга, както и много от доста по-висши кръгове, с радост биха се свързали по този начин — сиреч чрез женитба. Може и да не му се ще да се ожени за нея, но все пак е човек с име. А с мъж, който поиска поне мъничко да я обича, би могла да бъде напълно щастлива. Във всеки случай едно време я беше обичал. А за мъжете се говореше — поне за някои (така беше чувала да казва майка й, пък и други), че роди ли им се дете, коренно променят и държането си към майката понякога. Те дори обикват майката. Както и да е, за малко — съвсем за малко, — ако спазят строго това, на което се беше съгласила, той ще остане до нея, за да й помогне да се справи с този тежък прелом, ще даде името си на нейното дете, ще я поддържа, докато тя успее отново да уреди живота си по някакъв начин.

Ето защо сега за сега без никакъв друг план, макар и с големи опасения и тревожни предчувствия, понеже, доколкото можеше да види, Клайд се държеше с пълно безразличие, тя прие всичко това. И в такова настроение подир още пет дена, след като писа на родителите си, че ще се прибере у дома най-малко за две седмици, за да си ушие една-две рокли и малко да си почине, тъй като не се чувства много добре, Робърта замина за Билц и Клайд я изпрати до Фонда. Но доколкото това засягаше него и понеже нямаше всъщност никакъв определен или приемлив план за действия, важно му се виждаше само мълчанието — мълчанието беше единственото съществено нещо сега, така че дори при надвисналата над него заплаха на бедствието да може да мисли все повече и повече, и повече, без да е принуден да върши каквото и да било, без нито за миг да се измъчва от мисълта, че Робърта в нервно, потиснато или невменяемо състояние ще каже или ще направи нещо, и в случай че му хрумне някоя блестяща идея или план във връзка със Сондра, ще му попречи да ги осъществи.

А горе-долу по същото време Сондра му пращаше весели бележчици от Дванадесетото езеро и описваше какво може да очаква, когато дойде там малко по-късно. Синя вода… бели платна… тенис… голф… езда… разходки с автомобил. Пишеше му, че била наредила всичко с Бъртин. И целувки… целувки… целувки!

XLII

Две писма, дошли едновременно по това време, само подчертаха трудността на цялото положение.

И Клайд отговори с готовност в същия дух и същия час. Ала почти със същата поща, поне в същия ден, дойде следващото писмо от Робърта:

Когато стигна дотука, макар и да изпита отвращение при мисълта за окаяния полуселски свят, в който живееше тя, все пак поради злощастната и неразривна връзка на Робърта с тази среда у него се събудиха едновремешните угризения на съвестта и съжаление към нея. Защото в края на краищата вината не беше нейна. Тя можеше да очаква толкова малко, нищо, освен работа или някоя безинтересна женитба! За първи път от много дни насам и в отсъствието на двете беше способен да мисли ясно… и да изпитва дълбоко, макар и мрачно съчувствие. Защото останалата част от писмото гласеше:

На това място Клайд не можа да се въздържи да не си представи в доста подсилени краски сиромашкия семеен живот, в който участваше и Робърта и който той толкова неотдавна беше видял: тази разнебитена къща! Тези полусрутени комини! Недодялания й баща! И ако противопоставеше това писмо на онова другото, от Сондра!

Именно контрастът, който представляваха тези две картини, го доведе до окончателното решение, че никога няма да се ожени за Робърта — никога! — нито дори ще отиде при нея в Билц, нито пък ще я остави да се върне при него тук, стига да може да го предотврати. Та нали неговото отиване или неговото връщане ще сложи точка на всичките радости, които тъй отскоро изживява тук във връзка със Сондра… ще направи невъзможно за него да прекара това лято заедно със Сондра на Дванадесетото езеро… ще направи невъзможно двамата да избягат и да се оженят! Нима няма никакъв изход от това изпречило се пред него страшно затруднение?

И след като намери писмата в стаята си, когато се върна от работа една топла юнска вечер, обзет от отчаяние, той се хвърли върху леглото си и малко остана да застене. Какво нещастно положение! Какъв ужасен, почти неразрешим въпрос! Няма ли някакъв начин да я убеди да замине… и там да остане… може би да си остане по-дълго у дома, а той да й праща по десет долара седмично, дори по дванадесет половината от заплатата си? Или не може ли да отиде в някое от съседните градчета… Фонда, Гловърсвил, Скинектъди… още не е толкова напреднала и може спокойно да се грижи сама за себе си, да вземе под наем стая и да си живее там тихо и спокойно до съдбоносния ден, когато ще може да отиде при някой лекар или сестра? Той би могъл да й помогне да намери такъв лекар или сестра, когато му дойде времето, стига тя да се съгласи да не споменава името му.

Но и тази история: да иска от него да дойде в Билц или да се срещне с нея, и то до две седмици, а дори и по-рано! Няма да отиде, няма да отиде! Ще направи нещо отчаяно, ако тя се опита да го накара… ще избяга… или… може би ще отиде горе на Дванадесетото езеро, преди да му е дошло времето да отиде в Билц или преди тя да реши, че му е дошло времето, и ако успее, ще убеди Сондра… но, о, какъв безумен, какъв безумен риск е това!… Да избяга и да се омъжи за него, макар и да не е още съвсем навършила осемнадесет години… и тогава… и тогава… като са женени и нейните родители не могат да ги разведат, а Робърта не може да го намери и може само да се оплаче… добре де, не може ли той да отрече… да каже, че не е така… че никога не е имал с нея никакви отношения освен онези, които всеки началник на отделение би могъл да има с всяко момиче, което работи при него. Не се беше запознавал с господин и госпожа Гилпин, нито беше ходил с Робърта при този доктор Глен край Гловърсвил, пък и тя му беше казала на времето, че не е споменавала неговото име.

Но каква дързост трябва да имаш, за да се опиташ да го отречеш!

Колко смелост ще трябва да има.

Да имаш смелостта да се изправиш лице срещу лице с Робърта, когато, както знаеше, да посрещне твърдия, обвиняващ, ужасен, чист поглед на сините й очи, ще бъде най-трудното нещо на света. Дали ще може да го направи? Дали ще има смелостта? И ако има, дали всичко ще свърши благополучно? Дали Сондра ще му повярва… след като се научи?

Но все пак, ако прибегне до това хрумване, независимо дали в края на краищата ще го изпълни, или не, дори и да отиде на Дванадесетото езеро, трябва да пише на Сондра и да й обади, че ще дойде. И това направи незабавно — писа й страстно и с копнеж. Същевременно реши на Робърта да не пише изобщо. Може да поръча междуградски разговор — тя му беше казала наскоро, че наблизо един съсед имал телефон и ако по една или друга причина му се наложи да влезе във връзка с нея, можел да го използва. Защото да й пише за всичките тези неща, дори и по най-предпазлив начин, значеше да й даде в ръцете, и то тъкмо сега, точно този тип веществено доказателство, каквото ще й трябва най-много, особено щом е тъй твърдо решил да не се жени за нея. Какво измамничество, всичко това! Това е низко и подло без съмнение. От друга страна, само да се беше съгласила Робърта да бъде малко по-отстъпчива, никога и през ум нямаше да му мине да си послужи с такъв долен и безчестен план. Но Сондра, Сондра! И голямото имение, разположено на западния бряг на Дванадесетото езеро, за което му беше писала. Колко красиво трябва да е! Не, той не може да постъпи другояче! Трябва да действа, да действа според плана си! Трябва!

И веднага скочи и отиде да изпрати писмото до Сондра. А понеже беше излязъл, купи вечерен вестник с надеждата да поотвлече мислите си с местни новини за всички, които познава: там, на първата страница на излизащия в Олбъни „Таймз Юниън“, имаше съобщение, което гласеше:

Поради големия му интерес към гребането, както всъщност и към всякакъв воден спорт, а също и особеното му лично майсторство, що се отнасяше до гребане, плуване, скокове във вода, той го зачете с любопитство:

Антрефилето, достатъчно банално за множеството летни злополуки, почти не заинтересува Клайд. Изглеждаше чудновато, разбира се, девойка и мъж да дойдат някъде на малко езеро, да тръгнат с малка лодка посред бял ден и така да загубят живота си. Чудновато беше също, че след това никой не е могъл да установи тяхната самоличност. Но ето че беше така. Мъжът беше изчезнал безвъзвратно. Клайд захвърли вестника, без много да мисли за това отначало, и насочи вниманието си към други неща — към въпроса, който наистина го тревожеше: как да постъпи? Но по-късно, когато гасеше светлината, преди да си легне, и все още размишляваше за сложната проблема, която представляваше собственият му живот, изведнъж му мина през ума (кой ли дявол му пошепна?… зъл съвет на някой зъл дух?) да предположи, че той и Робърта… не, да кажем той и Сондра… (не, Сондра знае така добре да плува, и той също) той и Робърта бъдат някъде в малка лодка и тя се преобърне, да кажем, точно в това време, когато го терзаят тези ужасни усложнения? Какъв начин да се избави! Какво освобождение от огромната и сега вече наистина съсипваща го проблема! От друга страна… чакай… не бързай толкова!… та би ли могъл човек дори да помисли за подобно разрешение на такава трудна проблема като неговата, без да извърши престъпление в сърцето си, а… ужасно, страхотно престъпление? Не бива дори да помисля за подобно нещо! Това е грешно… грешно… ужасно грешно! И все пак, да речем, че… случайно, разбира се… такова нещо стане наистина? Тогава това ще бъде краят на всичките му неприятности във връзка с Робърта, нали? Край на всичките заплахи, свързани с нея… край дори на страховете и сърдечните терзания, свързани със Сондра. Безшумно, не оставящо никаква диря, несвързано с никакви разправии решение на всичките му сегашни мъчнотии и само радост пред него, завинаги. Само едно случайно, непреднамерено удавяне, а след това — блестящо бъдеще, открито за него!

Но само да мисли за такова нещо във връзка с Робърта по това време… (защо умът му натрапчиво го свързва с нея?)… това е ужасно и не трябва, не бива да позволява такава мисъл да занимава ума му! Никога, никога, никога! Не бива! Това е ужасно! Страхотно! Това е мисъл за убийство, нищо друго! Убийство?!!! И все пак така раздразнен е бил, и още беше, от писмото, което му беше писала Робърта, противопоставено на писмото от Сондра… тъй възхитителна и омайна бе картината на нейния живот и неговия, както го описваше тя сега, че колкото и да се мъчеше, Клайд не можеше да пропъди съвсем това друго и като че ли лесно и така естествено решение на цялата му проблема… само да можеше подобна злополука да се случи на него и Робърта. Защото в края на краищата той не замисляше никакво престъпление, нали? Мислеше само за нещастие, което, ако се случеше или ако можеше да се случи… Ах… да не беше това „ако можеше да се случи“. Това е лошата, грозна мисъл, която не трябва, не бива да допуска в ума си. Не бива! И все пак… и все пак… Той е великолепен плувец и би могъл да изплува на брега без съмнение, каквото и да е разстоянието. Докато Робърта, както знае от ходенето с нея на разни плажове предишното лято, не умее да плува. И после… и после… е, после, освен ако реши да й помогне, разбира се…

Като размишляваше и седеше сега в светлината на лампата в стаята си между девет и половина и десет вечерта, обзе го странно усещане, че го полазват тръпки по цялото тяло, от косата до крайчеца на пръстите. Каква чудновата и страшна мисъл! И събудена у него от този вестник по такъв начин! Не беше ли това странно? Освен другото, горе в този езерен край, където щеше да отиде сега при Сондра, има много, много езера от всички страни, нали? Има десетки езера горе, където е Сондра. Поне тя бе казала тъй. А Робърта така обича природата и водата… макар и да не знае да плува… не знае да плува… не знае да плува. И те, или поне той, отиват, където има езера, или биха могли двамата, не биха ли могли… и ако не, защо не? Понеже бяха си говорили двамата, когато правеха плановете, да отидат в някой курорт за Деня на независимостта на четвърти юли… окончателното им заминаване… на двамата с Робърта.

Но не! Не! Самата мисъл за нещастен случай като този във връзка с нея, колкото много и да му се искаше да се отърве, беше греховна, грозна, ужасна! Не бива да позволява мисълта му да се спира върху подобни неща дори за миг. Това е твърде грешно… твърде гнусно… твърде ужасно! О, каква страшна мисъл! И да му дойде на него! И не друг път, а сега… когато Робърта иска той да замине с нея!

Смърт!

Убийство!

Убийството на Робърта!

Но да се избави от нея, разбира се… от това нейно прекомерно, непоклатимо, непроменимо искане! Той вече съвсем изстина, целият се изпоти само при мисълта за това. А сега… кога… кога!… Но не бива да мисли за това! И смъртта на това неродено дете!

Но как би могъл някой дори да помисли да извърши подобно нещо обмислено… преднамерено? И все пак… мнозина се удавяха тъй… момчета и момичета… мъже и жени… тук и там… навред, по целия свят, през летния сезон. Положително не би искал нещо подобно да се случи на Робърта. Особено пък сега. Не е такъв човек, какъвто и да е иначе. Не е. Не е. Не е! Самата мисъл накара ръцете и лицето му да овлажнеят от пот. Не е такъв човек. Почтени, разумни хора не мислят такива неща. И той няма да мисли… отсега нататък.

Разтреперан от яд към самия себе си, задето такава зловеща мисъл е могла да се натрапи на ума му, той стана, запали лампата и препрочете смущаващото го съобщение, колкото можеше по-хладнокръвно и с дух на порицание, сякаш само с това отхвърляше веднъж завинаги всичко, което то му навяваше. После, след като го направи, облече се и излезе от къщи да се поразходи — нагоре по Уикейджи авеню, по Централния булевард излезе на Оук авеню и по Спрус стрийт се върна на Централния булевард с чувството, че се отдалечава от натрапващата се мисъл или внушение, което тъй много го беше тревожило досега. И след малко, когато се почувства по-добре, по-свободен, по-естествен, по-човечен, както тъй много искаше да се чувства, върна се в стаята си и отново легна да спи с чувството, че наистина е сполучил да се отърве напълно от едно коварно и страшно видение. Не бива никога да помисля за това пак! Не бива никога да помисля за това пак. Не бива никога, никога, никога да помисля за това… никога!

А сетне, унесъл се скоро след това в неспокойна, трескава дрямка, видя насън свирепо черно куче, което се мъчеше да го ухапе. Обзет от ужас, той се спаси от зъбите на звяра, като се събуди, но скоро заспа наново. Този път се видя на някакво много странно и мрачно място — гора или пещера, или дълбок пролом между високи планини, откъдето тръгна по една отначало доста ясно очертана пътека. Но скоро пътеката започна да става по-тясна и по-тясна, и по-тъмна, докато най-после съвсем се загуби. Тогава, като се обърна да види дали ще може да се върне по стъпките си, намери се пред сплели се на кълбо змии, които отначало му се видяха като куп съчки. Но над тях заплашително се поклащаха главите на не по-малко от двадесетина влечуги с раздвоени езици и ахатови очи. А отпред, когато бързо се обърна, рогато и свирепо животно му препречваше пътя в тази посока, беше огромно и храстите се кършеха под тежките му стъпки. И тогава, обезумял от ужас, с вик на безнадеждно отчаяние, отново се събуди и не можа да заспи вече тази нощ.

XLIII

И все пак една мисъл като тази за езерото, свързана по такъв начин със затруднението, пред което се беше намерил, не можеше да се пропъди тъй лесно, колкото и да се мъчеше да се отърве от нея. Родила се сякаш от това, че някак случайно свърза личния си проблем, който разтърсваше, тревожеше и малко оставаше да побърка собствения му не чак толкова устойчив разсъдък с такова лесно, като че ли невинно, макар и ужасно затриване на два живота на езерото Пас, тази мисъл имаше своята тежест. Трупът на девойката, както някаква странна сила все още го принуждаваше да си повтаря, беше намерен, а на мъжа — не. В този интересен факт (и той си мислеше това съвсем неволно) се криеше един намек, който неотстъпно му се натрапваше, а именно че е възможно тялото на мъжа изобщо да не е в езерото. Понеже злонамерени хора пожелаваха понякога да се отърват от други хора, нима не беше възможно този човек да е отишъл там с момичето, за да се отърве от него? Много ловък и сатанински ход, разбира се, но който поне в този случай като че ли беше напълно сполучлив.

Но сам той да се вслуша в такова долно внушение и да постъпи така… никога! Ала ето че собствената му проблема ставаше все по-безизходна от час на час, тъй като всеки ден или поне през ден получаваше или писма от Робърта, или някоя бележчица от Сондра и в съответните им послания проличаваше същият контраст между спокойствието и мъката, веселото настроение и безпросветността на поражението и несигурността.

На Робърта, понеже не искаше да й пише, се обаждаше кратко по телефона и по колкото можеше по-незаангажиращ начин. Как е тя? Много се радвал, че му пише, че е на чист въздух и при домашните си, където трябва да е много по-хубаво, отколкото във фабриката в такова време. Всичко вървяло гладко, разбира се, и с изключение на внезапен наплив от поръчки, покрай който видели доста зор последните два дни, всичко вървяло постарому. Той полагал крайни усилия да спести известна сума за един проект, с който е запозната, но иначе не се тревожел за нищо и тя също не бивало да се тревожи. Не й писал досега поради работата, пък и не можел да пише много-много — трябвало да свърши толкова неща, но тя му липсвала, като не я виждал на старото й място, и се надявал скоро да я види пак. Ако дойде към Ликъргъс, както му пише, и смята, че е наистина важно да се види с него, е, би могло да наредят нещо може би… обаче дали е необходимо тъкмо сега? Бил тъй зает, но, разбира се, вярвал, че ще се видят по-нататък.

А в същото време писа на Сондра, че положително на осемнадесети и следващата събота и неделя, стига да може, ще бъде при нея.

Тъй, благодарение на умствени машинации и извъртания, внушавани и насърчавани уж от копнежа му по Сондра и неспособността да погледне в лицето действителността по отношение на Робърта, той можа да осъществи много желаната възможност да бъде пак със Сондра поне една събота и неделя, и то в обстановка, каквато никога в живота не бе имал възможността да види.

Защото, когато стигна на пристанището в Шарон, което беше непосредствено до верандата на хана в долния край на Дванадесетото езеро, бе посрещнат от Бъртин, брат й и Сондра, слезли надолу по Веригата с моторницата на Грант, за да го вземат. Тези яркосини води на Индианската верига! Високите тъмни копия на боровете, заградили като часови бреговете от двете страни и очертали на запад ивица от черна сянка върху водата, където дърветата се отразяваха така ясно! Малките и големите бели и розови, и зелени, и кафяви вили от двете страни с навесите за лодки павилиони до брега. Тук и там изящен пристан, проточил се от някоя просторна, а понякога и величествена вила, както тези, притежавани сега от семействата Кранстън, Финчли и други. Зелените и белите кану и моторници. Великолепният хотел и павилионът на Боровия нос, пълни вече с рано пристигнали летовници. А после пристанът и навесът за лодки на вила „Кранстън“ и двете кучета вълча порода, скорошна придобивка на Бъртин, които лежаха на тревата до брега и явно я очакваха да се завърне, и слугата Джон, един от петимата или шестимата, които се грижеха за семейството тук, който чакаше да поеме единствената пътна чанта на Клайд, неговата ракета за тенис и стикове за голф. Но най-дълбоко впечатление му направи голямата, някак разхвърляно, но все пак елегантно построена къща, пътеките, обрасли по краищата с ярко мушкато, широката кафява веранда, наредена с плетени мебели, с прекрасна гледка към езерото; колите и разните гости, които се разтакаваха тук и там, облечени за голф и тенис или с домашно облекло.

По нареждане на Бъртин Джон веднага го заведе в просторна, гледаща към езерото стая, където можеше спокойно да се окъпе и да се облече за игра на тенис със Сондра, Бъртин и Грант. След вечеря, както му обясни Сондра, която беше дошла при Бъртин специално по този случай, Бъртин и Грант щели да го заведат в Казиното и там да го запознаят с всички техни общи познати тук. Щяло да има танци. Рано сутринта, преди закуска, ако нямал нищо против, можел да отиде на езда с нея, Бъртин и Стюърт по чудесна зашумена пътека, водеща през горите на запад до нос Вдъхновение и широк изглед на езерото. И както сега научи, освен няколко такива пътеки в гората нямаше никакви пътища на четиридесет мили наоколо. Без компас или водач, както му казаха, човек можел да се загуби и да загине, тъй като трудно било за тези, които не познават местността, да определят посоката. А след закуска и малко плуване тя, Бъртин и Найна Темпъл щели да покажат новото си изкуство с акваплана на Сондра. Сетне — обяд, тенис или голф, разходка до Казиното за следобедния чай. След вечерята във вилата на Брукшо от Ютика, която била на отсрещния бряг на езерото, щяло да има танци.

Не се мина и час след пристигането му и Клайд разбра, че програмата му за събота и неделя е пълна. Но беше сигурен, че двамата със Сондра ще успеят да прекарат не само минути, но може би и часове насаме. И тогава ще види какви нови радости ще му предложи този случай във връзка с нейната многостранна натура. За него въпреки недаващата мира мисъл за Робърта, която би могъл поне за тази събота и неделя да остави настрана, беше все едно че се е намерил в рая.

И на тенискорта на вила „Кранстън“ му се стори, че облечената с безупречно бяла къса тенис поличка и блузка, с вързана на главата кърпа на жълти и зелени точки Сондра никога не е изглеждала тъй весела, изящна и щастлива. Тази усмивка на устните й! Тези пламъчета на обещание, които светваха във веселите и засмени очи всеки път, когато го поглеждаше! А от време на време, когато изтичваше да сервира, струваше му се, че прилича на спряла за миг литнала птичка: ръката с ракетата вдигната високо, допряла земята само с един пръст на крака, с глава отметната назад и винаги с полуотворени и усмихнати устни. Всичко това го вълнуваше и натъжаваше, понеже виждаше и ликуваше при мисълта, че тя може да бъде негова, стига да е свободен да я вземе сега. Да не беше тази друга, черна преграда, която беше издигнал сам той!

Ами тази гледка, където яркото слънце изливаше поток от кристална светлина върху зелената морава, проснала се от високите борове до сребристите набраздени води на езерото! И там, плъзнали в най-различни посоки заслепяващо бели платна на малки ладии… бели, зелени и жълти петна, където на слънце се мяркаха пъстри кану, гребани отпуснато от влюбени двойки! Лято… леност… топлина… пъстрота… волност… красота… любов… — всичко, за което беше мечтал предишното лято, когато бе така самотен.

В отделни моменти на Клайд му се струваше, че ще му се завие свят от радост, че до известна степен се е изпълнило голямото му желание, че постигането му почти напълно зависи от него; в други моменти, когато мисълта за Робърта го обгръщаше като леден вятър, сякаш нищо не можеше да бъде по-печално, по-ужасно, по-сковаващо мечтите му за красота, любов и щастие, отколкото това, което го заплашваше сега. Това ужасно антрефиле за езерото и за удавилата се двойка! Вероятността, че въпреки безумния му копнеж след седмица или две, или най-много три ще трябва да напусне всичко това завинаги. А после изведнъж се сепваше и си даваше сметка, че е изтървал топката или че играе лошо, че Бъртин или Сондра, или Грант викат: „О, Клайд, за какво мислиш?“ И от най-тъмните дълбини на сърцето си би отвърнал, ако заговореше: „За Робърта.“

И тази вечер пак, у Брукшо — изискана компания от приятели на Сондра, Бъртин и други. Нова среща със Сондра на дансинга, тя цялата — усмивка, понеже заради всички събрали се тук, особено майка й и баща й, трябваше да се преструва, че не е видяла Клайд преди, че дори не знае за присъствието му тук.

— Вие тук? Това е чудесно! У Кранстън? О, колко приятно. Това е точно до нас. Е, сигурно ще се виждаме много често, а? Какво ще кажете за една разходка с коне утре преди седем? Бъртин и аз яздим почти всеки ден. И ще отидем на пикник утре, ако не се случи нещо, ще се разхождаме с кану и моторница. Не се тревожете, че не яздите добре. Ще накарам Бъртин да нареди да ви дадат Джери: той е направо агънце. И да не ви е грижа, че нямате костюм за езда. Грант има купища дрехи. Следващите два танца съм обещала на други, но през време на третия ще поседите с мен, нали? Аз зная чудесно местенце вън, на балкона.

Тя се отдалечи, протегнала ръка, но погледът в очите й говореше: „Ние се разбираме.“ А по-късно вън, на сянка, когато никой не ги гледаше, тя притегли лицето му към себе си и жадно го целуна, а преди да изтече вечерта, двамата тръгнаха по пътечка, която водеше от къщата покрай брега на езерото, и можаха да се прегърнат на лунна светлина.

— Сондра така се радва, че Клайд е тук. Той толкова много й липсва!

Тя го галеше по косата, когато той я целуваше, а Клайд си спомни за сянката, тъй тъмно легнала между тях, и трескаво, с отчаяние я притисна.

— Ах, сладкото ми момиченце! — възкликна той. — Моята хубава, хубава Сондра! Само да знаеш колко те обичам! Само да знаеш! Да можех да ти разправя всичко. Да можех да ти разправя!

Но не можеше да го направи сега… нито някога после. Никога нямаше да се осмели да й заговори дори за най-малка подробност относно черната преграда, която лежеше сега между тях. Защото при нейното възпитание, при мерилата за любовта и брака, установени за нея, тя никога не би разбрала, никога не би искала да направи такава голяма жертва, колкото и да го обича. И той би се видял изоставен, зарязан в същия миг, и с какъв ужас в очите й!

Но когато я притисна силно до себе си, тя погледна пребледнялото му напрегнато лице и очите, в които месечината отгоре палеше бели електрически искрици, и възкликна:

— Толкова много ли обича Клайд Сондра? О, сладкото момче! Сондра го обича също. — Тя хвана главата му с двете си ръце и като я стисна здраво, целуна го бързо и страстно десетина пъти. — И Сондра няма да се откаже от своя Клайд. Няма! Само почакай и ще видиш! Каквото ще да се случи сега. Може да не е чак толкова лесно, но тя няма да се откаже. — И след това, тъй неочаквано и практично, както често правеше, възкликна: — Но трябва да вървим, веднага. Не, нито целувка повече. Хайде, Сондра казва „не“! Ще забележат отсъствието ни. — Тя отстъпи от него, хвана го за ръката и го задърпа към къщата тъкмо навреме, защото насреща им идваше Памър Търстън, който беше тръгнал да я търси.

Сутринта, както му беше обещала Сондра, тръгнаха с коне към нос Вдъхновение, и то преди седем — Бъртин и Сондра с яркочервени амазонки, бели бричове и черни ботуши, със свободно пусната коса, развявана на вятъра; те бързо препускаха напред повечето време, после се връщаха при него. Или Сондра весело му викаше да ги настигне, или двете със смях спираха да побъбрят стотина крачки напред в някое потайно кътче, приличащо на храм сред заградилите го дървета, където той не можеше да ги види. И поради интереса, който Сондра тъй явно проявяваше към него тези дни — интерес, който Бъртин беше започнала да смята, че може да завърши със сватба, ако не попречи възникването на някакви семейни усложнения, — тя, Бъртин, ги обсипваше с усмивки; беше самото въплъщение на сърдечността и мило настояваше Клайд да прекара у тях лятото, като обещаваше да ги придружава и прикрива, така че никой да не може да каже нещо. А Клайд ту тръпнеше, ту от време на време помрачняваше и въпреки волята си се връщаше към мисълта, която му беше навяло съобщението във вестника, но се бореше с нея — мъчеше се окончателно да я потисне.

А после Сондра изви надолу по стръмна пътека към каменист, обрасъл с мъх извор сред тъмни дървета и извика на Клайд:

— Ела долу. Джери знае пътя. Няма да се подхлъзне. Ела да пиеш. Ако пиеш от тая вода, ще дойдеш тука скоро пак… така казват.

И когато той се спусна и слезе от коня да пие, тя възбудено заговори:

— Исках да ти разправя нещо. Трябваше да видиш лицето на мама снощи, когато се научи, че си тук. Тя съвсем не е сигурна, че аз имам пръст в тая работа, разбира се, понеже мисли, че и Бъртин те харесва. Аз й внуших тая мисъл. Но въпреки всичко подозира, както ми се струва, че съм участвала и аз, и това не й е съвсем приятно. Но не може да каже нищо повече от онова, което е казала преди. Аз поговорих ей сега с Бъртин и тя се съгласи да държи моята страна и да ми помага с всичко, каквото може. Но сега ще трябва да бъдем още по-предпазливи, защото, ако мама стане много подозрителна, струва ми се, че не знам какво би могла да направи… може да поиска да заминем оттук, дори още сега, само и само да не мога да те виждам. Знаеш, тя смята, че не бива да ме интересува никой освен човека, когото тя харесва. Ти знаеш как е тая работа. Тя е същата и със Стюърт. Но ако внимаваш да не показваш колко много ме харесваш, когато има наблизо някой от нашата компания, не вярвам да направи нещо… поне не и сега. По-късно, наесен, когато се върнем в Ликъргъс, положението ще бъде по-друго. Аз ще бъда пълнолетна и ще видя какво мога да направя. Никога не съм обичала някого преди, но аз обичам теб и… е, няма да те оставя и толкова! Няма! И те не могат да ми се наложат!

Тя тропна с крак и се шибна с камшика по ботуша, а двата коня лениво и равнодушно обърнаха глави. И Клайд, възхитен и изумен от това второ недвусмислено обяснение в любов, запален от мисълта, че няма да му се представи по-удобен случай, отколкото сега, да й предложи да избягат и да се оженят, та така да се избави от тъй застрашително надвисналия над него меч, загледа Сондра с очи, в които светеше тревожна надежда и тревожен страх. Защото можеше да му откаже, пък и да се промени, сепната от такова неочаквано предложение. А той нямаше пари, нито имаше наум място, където биха могли да отидат, ако тя приеме. Но тя сигурно имаше или би могла да има. А съгласеше ли се веднъж, нима не би могла да му помогне? Разбира се. Във всеки случай смяташе, че трябва да заговори и да предостави бъдещето на добрия или лошия късмет.

И Клайд започна:

— Защо да не можеш да избягаш с мен сега, скъпа? Есента е тъй далечна, а аз те искам така много! Защо да не можем? Майка ти и тогава надали ще се съгласи да се омъжиш за мен. Но ако избягаме сега, не ще може да направи нищо, нали? А после, след няколко месеца, би могла да й пишеш и тя ще се примири. Защо да не го направим, Сондра? — Гласът му беше много умолителен, очите — пълни с тъжен страх от отказ… и от бъдещето, от което не виждаше кой би могъл да го защити.

Но тя бе вече така увлечена от трепета, породен у него от това настроение, че се позабави, съвсем не сепната от предложението му, а положително трогната, както и поласкана от мисълта, че е могла да събуди у Клайд такава пламенна и безразсъдна страст. Той бе така стремителен… така разпален от огъня, раздухан от самата нея, както мислеше тя, но който, както чувстваше, не можеше да изпита в същата степен: такава пламенност никога още не беше виждала у него или у някой друг преди. И нямаше ли да бъде чудесно, ако можеше да избяга с него сега… тайно… в Канада, или в Ню Йорк, или Бостън, или където и да било? Какво възбуждение би създало бягството й тук и другаде — в Ликъргъс, Олбъни, Ютика! Приказките и вълнението в собственото й семейство, пък и другаде! И Гилбърт би й станал роднина въпреки желанието си… и семейство Грифитс, от което баща й и майка й толкова се възхищават, също.

За миг в погледа й се изписа желанието и почти решението да направи както той предлага — да избяга… да превърне тази своя дълбока и вярна любов в една огромна шега. Защото, като се омъжи веднъж, какво ще могат да направят родителите й? И не е ли Клайд достоен за нея, пък и за тях? Разбира се, макар почти всички в нейния кръг да смятат, че той не е съвсем онова, което би трябвало да бъде, само защото няма толкова пари, колкото имат те. Но ще има, нали, след като се ожени за нея и получи не по-лошо място в предприятието на баща й, отколкото Гил Грифитс има в предприятието на своя баща?

И все пак, в следващия миг, като си помисли за живота си тук и какво би значело това за баща й и майка й, ако избяга по такъв начин тъкмо сега, в самото начало на летния сезон, а също и как това ще разстрои собствените й планове и извънредно много ще ядоса майка й, а може би дори ще докара разтрогването на брака на основание на малолетността й, тя замълча — тази весела авантюристична светлинна бе изместена от подчертана следа на практичното и материалното, което бе тъй характерно за нея. Имат ли всъщност значение няколко месеца? То може и без съмнение ще предотврати Клайд да бъде разделен от нея завинаги, докато предлаганият от него път можеше да направи раздялата им неизбежна.

Затова сега поклати глава по един решителен и все пак нежен начин, който Клайд вече беше разбрал, че означава поражение — най-болезненото и непоправимо поражение, което беше претърпявал във връзка с цялата тази история. Тя не искаше да дойде! Значи, той беше загубен… загубен… а може би и тя загубена за него завинаги! О, боже! Защото, при все че лицето й се смекчи от нежност, която не беше обичайна за нея дори когато беше най-трогната, тя каза:

— Бих го направила, скъпи, ако не смятах, че е по-добре да не го правим сега. Много е прибързано. Мама няма да направи нищо засега. Сигурна съм. Освен другото тя се е приготвила за толкова много приеми тук това лято, и всичко това специално за мен. Тя иска да бъда мила със… е, ти знаеш за кого мисля. А аз мога да бъда, без да направя нещо, което да попречи някак на нас двамата, сигурна съм, докато не предприема нещо, с което наистина да я уплаша. — Тя позамълча и успокояващо му се усмихна. — Но ти можеш да идваш тук толкова често, колкото си поискаш, не го ли разбираш, и това няма да направи никакво впечатление нито на нея, нито на тия другите, защото няма да си наш гост, не го ли разбираш? Аз уредих всичко това с Бъртин. А то значи, че ние можем да се срещаме тук горе цялото лято, кажи-речи, колкото си искаме, не го ли разбираш? После, наесен, когато се върна и разбера, че не мога да я накарам да бъде мила с теб или да сметне, че сме сгодени, е, тогава ще избягам с теб! Да, ще избягам, скъпи, наистина, повярвай ми!

Скъпи! Наесен!

Тя замълча, в очите й се четеше, че много ясно схваща всички практически затруднения, които лежат пред тях; сетне стисна двете му ръце в своите и го загледа в лицето. После поривисто, сякаш за да сложи точка, обви ръце около врата му, притегли главата му надолу и го целуна.

— Не го ли разбираш, скъпи? Моля ти се, не гледай тъй тъжно, любими. Сондра обича своя Клайд толкова много! И тя ще направи всичко, всичко възможно, за да се наредят нещата, както трябва. Да, ще направи. И те ще се наредят. Само почакай и ще видиш. Сондра няма да се откаже от него никога, никога!

И Клайд, като си даваше сметка, че няма нито един убедителен довод, с който да й излезе насреща — всъщност нито един, който не би я накарал да сметне за странно и подозрително крайното му нетърпение, освен ако… освен ако… е… освен ако Робърта го остави да си върви, напред го очаква пълно поражение, — мрачно, дори отчаяно я загледа в лицето. Колко е хубава! Колко съвършен е нейният свят! И той да е лишен от възможността да притежава някога и нея, и този свят. И непосредствено зад всичко това да стои Робърта с нейното искане и неговото обещание! И да няма друг начин да се избави, освен с бягство! Боже!

В същия този миг в очите му се появи неспокоен, почти безумен поглед, тъй изразителен и силен, както никога в живота му — тъй съсредоточен, че дори и Сондра забеляза силата му. Изглеждаше болен, сломен, неизказано отчаян. Дотолкова, че тя възкликна:

— Какво има, Клайд, скъпи… изглеждаш тъй… о, не мога да кажа точно как… нещастен или… Толкова много ли ме обича момчето? И не може да почака само три-четири месеца? Ах, разбира се, може. Не е чак толкова трагично, колкото му се струва. Нали ще бъде повечето време с мен… милият ми. А когато не е тук, Сондра ще му пише всеки ден… всеки ден.

— Ах, Сондра, Сондра! Ако можех да ти кажа! Ако знаеше колко много щеше да значи това за мен…

Той се прекъсна тук, понеже, както забеляза в този момент, в очите на Сондра се изписа чисто практичният въпрос: кое налага тъй спешно да избяга с него още сега? И в същия миг Клайд от своя страна усети какво огромно влияние упражнява този свят върху нея, каква неотделима частица от него е тя и как само като прекали малко с настойчивостта си, може тъй лесно да я накара да се усъмни в благоразумието на увлечението си по него, и реши да замълчи, сигурен, че заговори ли, то може да доведе до въпроси от нейна страна и до промяна на чувствата й, или дори да охлади увлечението й дотам, че да стопи и мечтата за есента.

И тъй, вместо да й обясни по-подробно защо му е необходимо решението й, той се въздържа и само каза:

— То е, защото толкова много те искам сега, скъпа… през цялото време. Само това, нищо друго. Понякога ми се струва, че не бих могъл да се отделя от теб вече нито за минутка. О, толкова много жадувам за теб през цялото време!

Въпреки това Сондра, колкото и да беше поласкана от тази жажда, споделяна поне отчасти и от нея, само повтори различните съображения, които беше изредила и преди. Трябва да почакат. Всичко ще се нареди през есента. И Клайд, съвсем изтръпнал поради претърпяното поражение, все пак не можеше да се откаже от радостта да бъде с нея сега и положи всички усилия да поправи настроението си… и да мисли… да мисли, да мисли, че по някакъв начин… някак… може би ей тъй, както с онази лодка или по някакъв друг начин!

Но какъв друг начин?

Не, не, не — не така! Той не е убиец и никога няма да стане. Той не е убиец… никога… никога… никога.

И все пак тази загуба.

Тази надвиснала беда.

Как да избегне това и в края на краищата да спечели Сондра?

Как, как, как?

XLIV

А после, когато рано сутрин в понеделник се върна в Ликъргъс, намери следното писмо от Робърта:

Но в деня, когато писмото пристигна в Ликъргъс, Клайд не бе там, за да отговори веднага. И поради това Робърта, обзета от най-мрачно, най-истерично настроение и мисли, седна в събота следобед и наполовина убедена, че той може да е заминал за някое далечно място, без да й се обади, му изпрати не писмо, а вик или писък, ако човек прецени правилно настроението, което й бе продиктувало следното:

Това писмо, съдържащо и заплахата да дойде в Ликъргъс, беше достатъчно да докара Клайд до състояние, доста близко до нейното. Само като си помислеше, че няма никакво друго, да не казваме приемливо, извинение, което да представи на Робърта, за да я накара да отложи изпълнението на окончателното си и повелително искане! Клайд напрягаше ума си. Не биваше да й пише никакви дълги и уличаващи го писма. Би било глупаво, ако вземеше предвид твърдото си решение да не се жени за нея. Освен това, със свежото още усещане на прегръдките и целувките на Сондра, съвсем не беше настроен за нещо подобно. Не би могъл да й пише, дори да искаше.

Но все пак ясно му беше, че трябва да направи нещо веднага, за да уталожи явното й отчаяние. И десетина минути след като беше дочел второто й писмо, Клайд се мъчеше да влезе във връзка с Робърта по телефона. След половин час неприятно и нетърпеливо въртене в края на краищата чу гласа й, както му се стори отначало, слаб и раздразнен (но в действителност то се дължеше само на лошата връзка), да му казва:

— Ало, Клайд, ало! Ах, толкова се радвам, че се обаждаш! Ужасно се тревожех. Получи ли двете ми писма? Вече се канех да тръгна оттук утре сутрин, ако не ми се обадиш дотогава. Просто не можех да понасям да нямам никакво известие. Къде си бил, скъпи? Прочете ли това, дето ти писах за заминаването на родителите ми? То е вярно. Защо не пишеш, Клайд, или поне да се обаждаш? Какво реши за това, дето ти писах в писмото си за трети юли? Ще дойдеш ли наистина тогава? Или искаш да те пресрещна някъде? Толкова бях нервна последните три-четири дни, но сега, след като те чух пак, може би ще мога да се поуспокоя. Толкова искам да ми пишеш по някое писъмце на всеки два-три дена! Защо не искаш да ми пишеш, Клайд? Не съм получила от теб нито едно писмо, откакто съм тук. Не мога да ти опиша в какво състояние се намирам и колко ми е трудно да се сдържам сега.

Явно Робърта беше много неспокойна и наплашена, когато говореше. Всъщност на Клайд му се струваше, освен ако в дома, откъдето се обаждаше в момента, нямаше никой, че тя говори твърде непредпазливо. И той твърде малко се успокои от обяснението й, че е съвсем сама и няма кой да я чуе. Клайд не искаше тя да споменава името му, нито да говори за писмата си до него.

Без да говори съвсем направо, той се помъчи да й обясни, че бил много зает и че му било трудно да пише тъй често, както тя смята за необходимо. Не й ли бе казал, че ще дойде на двадесет и осми или някъде по това време, ако може, само че сега изглежда, че ще се наложи да се забави още една седмица или седмица и нещо, до към седми или осми юли — колкото да сложи настрана още петдесет долара, които му трябвали за определена цел и които непременно трябвало да осигури. Но наистина — и това беше задната му мисъл: — така щеше да има време да отиде още веднъж при Сондра (а той толкова жадуваше да го направи!) идущата събота и неделя. А сега това нейно искане! Не можеше ли да отиде с родителите си за седмица или десетина дена, а след това да отиде да я вземе или тя да дойде при него? Така ще има повече време и…

Но при тези думи Робърта избухна в буря от невъздържани укори и му каза, че ако постъпи така тя на всяка цена ще се върне в квартирата си при семейство Гилпин, ако е свободна, и няма да си губи времето да се подготвя и да го чака, а той да не идва; тогава Клайд изведнъж реши, че нищо не му пречи да каже, че ще отиде на трети или, ако не го стори, поне дотогава ще е уредил с нея къде да се срещнат. Защото дори и сега още не беше решил какво ще прави. Трябва му още малко време да помисли… още време да помисли.

И така той заговори с много променен тон:

— Но слушай, Бърт. Моля ти се, не ми се сърди. Говориш така, сякаш нямам никаква неприятност във връзка с цялата тая история. Нямаш представа какво може да ми струва това, докато се свърши всичко, и като че ли съвсем не те засяга. Знам, че се тревожиш и тъй нататък, но защо не помислиш за мен? Аз полагам крайни усилия, Бърт, като сметнеш всичко, за което трябва да помисля. Не можеш ли да потърпиш малко до трети? Моля ти се, почакай. Обещавам да ти пиша, а ако не пиша, ще ти се обаждам през ден по телефона. Съгласна ли си на това? Но в никой случай не искам да ме наричаш на име, както сега преди малко. Това може да докара неприятности. Моля ти се, недей. И когато се обадя пак, ще кажа само, че те търси господин Бейкър, разбираш, а после можеш да кажеш каквото си искаш. И още: ако случайно стане нещо, заради което да не можем да тръгнем точно на трети, тогава, ако искаш, можеш да се върнеш тук, разбираш, или някъде наблизо, та да тръгнем колкото може по-скоро след това.

Гласът му звучеше тъй умолително и успокояващо, а поради сегашната необходимост със следа от старата нежност и като че ли безпомощност, която понякога бе съвсем покорявала Робърта, че дори и сега сполучи да събуди у нея някаква странна и неоснователна благодарност. Дотолкова, че тя веднага отговори топло и дори разчувствано:

— О, не, скъпи. Не искам да правя нищо такова. Ти знаеш, че не искам. То е само защото ми е толкова зле и не мога да се сдържам. Ти го знаеш, Клайд, нали? Не мога да не те обичам. Сигурно ще те обичам винаги. И не искам да правя нищо, което да те огорчи, скъпи, повярвай ми, че не искам, стига да мога.

А Клайд, доловил нотката на искрена обич и усетил, че я държи, както едно време, във властта си, беше готов да изиграе отново ролята на влюбен, макар и само за да убеди Робърта да не бъде чак толкова сурова и да не му се налага. Защото, при все че не можеше да я обича сега, казваше си той, и не можеше да помисли да се ожени за нея, все пак заради другата си мечта можеше да бъде поне мил с нея, нали? Да се преструва! И така този разговор завърши с нов мир, почиващ на това споразумение.

Предишния ден — ден с малко по-малко развлечения на езерата, откъдето току-що се беше завърнал — Клайд и Сондра, Стюърт и Бъртин заедно с Найна Темпъл и младеж на име Харли Багот, който гостуваше на семейство Търстън, бяха отишли с кола първо от Дванадесетото езеро до Тримилевия залив — малък езерен курорт около двадесет и пет мили на север, — а оттам, между две високи стени от борове, на езерото Голямата чапла и някои други по-малки езера, загубили се в недрата на боровите гори северно от езеро Трайн. И по време на пътуването, както сега си спомняше, в отделни моменти и места Клайд изпитваше много странно впечатление от изоставения и безлюден вид на този край. Тесните, хлътнали от дъждовете, дори изровени черни пътища, извиващи между високи, смълчани и млечни дървета — гори в най-широкия смисъл на думата, — които сякаш се простираха с мили от двете страни. Тайнственият и зловещ вид на някои мочури и вирове от двете страни на единствения сравнително проходим път, които тук-там бяха накичени с траурни или змиеподобни пълзящи растения и осеяни като изоставени бойни полета с подгизнали и гниещи купища нападали безразборно един връз друг дънери, на места и на четири реда, в зелената тиня, насъбрала се в безотточна падинка. Тук-там очи и гърбове на жаби, които, явно без да се смущават, се припичаха на слънце в топлото юнско време връз лишеи или лиани, на обрасли с мъх пънове и гниещи трупи, виещи се рояци мушички, мярване на някоя змийска опашка, когато, разтревожено от неочакваното появяване на колата, влечугото се плъзваше в калта и покрилия я гъстак от отровни треви и водни растения.

И като видя един от тези мочури, Клайд, кой знае защо, се сети за нещастието на езерото Пас. Той не си даде сметка, но в този миг необходимостта го караше подсъзнателно да преценява колко полезно може да се окаже някой път усамотението на такова безлюдно кътче. А имаше момент, когато някаква самотна водна птица нададе зловещ свръхестествен вик и прелетя някъде отблизо към по-тъмните дълбини на гората. При този звук Клайд неспокойно се размърда и седна изправен в колата. Този вик тъй много се различаваше от всички птичи гласове, които бе чувал на друго място.

— Какво беше това? — попита той Харли Багот, който седеше до него.

— Кое?

— Ами че птица ли беше, какво ли беше, дето литна ей сега в гората.

— Не съм чул никаква птица.

— Божичко! Какъв странен вик. Направо тръпки ме полазиха.

Не по-малко впечатление от всичко друго в този почти пуст край му направи интересният факт, че тук имаше толкова много уединени езера, нито за едно от които не беше чувал преди. Местността, през която се движеха толкова бързо, колкото позволяваха черните пътища, беше осеяна с езера сред дебрите от борови гори. И само тук-там, когато минаваха близо до някое от тях, се забелязваха стан или хижа, но и натам водеха само полуутъпкани пътеки и изровени или песъчливи пътища, които се губеха в мрака на дърветата. Общо взето, бреговете на по-отдалечените езера бяха, кажи-речи, необитаеми или населени така рядко, че някоя колиба или къщурка, показала се отвъд гладките води на обрамчен с борове елмаз, ставаше предмет на общо любопитство.

Какво го караше да мисли за това друго езеро в Масачузетс! Онази лодка! Трупът на онова момиче намерен… но не и на мъжа, който го придружавал. Колко ужасно наистина!

Той си спомни след това тук, в стаята си, след последния разговор с Робърта… че колата, след още няколко мили, бе най-после излязла на открито в северния край на дълго, тясно езеро, южният край на което не се виждаше поради препречил се нос или остров, подсказващ по-нататъшни простори и извивки, които не се виждаха от мястото, където беше спряла колата. И ако не се сметнеше хижата и навесът за лодки в този горен край, то изглеждаше тъй безлюдно — не се виждаше нито лодка, нито кану, когато стигнаха там. И също както при всички други езера, които беше видял през този ден, по бреговете му до самата вода стояха на стража същите зелени борове — високи, островърхи, широко прострели клони, както този пред прозореца му тук, в Ликъргъс. А отвъд, в далечината, се издигаха гърбавите, но все пак гладки и зелени хребети на най-близките Адирондакски планини. Водата пред тях, сега набраздена от лекия ветрец и блеснала на следобедното слънце, имаше наситения цвят на пруско синьо, почти черен, което подсказваше и беше сетне потвърдено от един водач, седнал без работа на ниската веранда пред малкото ханче, че е много дълбока: „цели седемдесет фута на не повече от стотина фута от този навес за лодки“

В този момент Харли Багот, който искаше да научи нещо повече за риболова на това езеро заради баща си (той възнамерявал да дойде след някой и друг ден по тези места), попита водача, който като че ли не поглеждаше другите в колата:

— Каква е дължината на това езеро?

— Ами към седем мили.

— А риба има ли?

— Хвърлете една въдица и вижте. Може да се каже, най-доброто място за костур и други такива из тоя край. Ей там край острова или точно на юг от другата му страна има едно заливче, за което разправят, че било най-хубавото място за риболов от всичките езера наоколо. Веднъж двама души извадиха цели седемдесет и пет риби за два часа. Това би трябвало да задоволи всеки, който не е решил да опустоши езерото.

Водачът, възслаб, висок и сбръчкан мъж с дълга тясна глава и проницателни яркосини очички, простовато се разсмя, разглеждайки компанията.

— Да не искате да си опитате късмета днес?

— Не, питам заради баща ми. Той може да дойде тук идущата седмица. Искам да видя как са тук условията.

— Е, тук, разбира се, не е както долу, на Ракет, но пък и рибата там долу не е както тук горе. — Той придружи тези думи с хитра и иронично многозначителна усмивка.

Клайд никога досега не беше виждал този тип хора. Бяха му интересни всичките аномалии и противоречия на този уединен свят, съпоставени с почти единствено познатите му градове, както и с напълно екзотичния и материален живот и обстановка, които го заобикаляха във вилата на семейство Кранстън и другаде. Чудноватата и сравнително пустинна природа на този край, противопоставени на шумния и напрегнат живот в Ликъргъс, по-малко от сто мили на юг.

— Тая местност тук ме потиска — забеляза в този момент. Стюърт Финчли. — Толкова е близо до Веригата и е така различна! Изглежда, като че ли почти никой не живее тук.

— Ами като изключим становете през лятото и тия, дето идват тук на лов за лосове и елени през есента, след първи септември няма, кажи-речи, жива душа — забеляза водачът. — Близо седемнайсет години вече работя като водач и ловувам с капани по тия места, но освен това, че все повече и повече хора се събират около някои езера долу, главно лете около Веригата, не съм забелязал някаква друга промяна. Човек трябва да познава местността доста добре, ако рече да се отклони някъде от главните пътища, макар, разбира се, около пет мили на запад оттук да минава железницата. Гарата се казва Ловната хижа. Лятно време докарваме хората оттам с автобус. А от южния край, ей там, минава нещо като път, който води надолу до езеро Грейс и Тримилевия залив. Трябва да сте минали по една част от него, защото засега е единственият път нагоре към тия места. Говори се, че ще направят някой ден път до Дългото езеро, но засега май само го приказват. А към повечето от тия други езера наоколо няма съвсем никакви пътища, поне като за автомобил. Само пътеки, на някои от тях няма дори и свестен стан. Трябва да си носите собствена екипировка. Но миналото лято Елис и аз ходихме на Ловното езеро, то е трийсет мили на запад оттук, и трябваше да минем целия път пеша, крачка по крачка, и да носим всичко на гръб. Но да ви кажа каква риба има, а лосовете и елените слизат на някои места до самия бряг на водопой! Човек ги вижда тъй ясно, както ей оня пън оттатък езерото.

И Клайд, както и другите, беше отнесъл със себе си впечатлението — то беше тъй живо и сега, че по своята уединеност и чар, или поне тайнственост, този край едва ли има равен на себе си. И само като си помисли човек: всичко това е сравнително тъй близо до Ликъргъс — не повече от стотина мили по шосе; не повече от седемдесет с влак, както научи след това.

Но сега, пак в Ликъргъс, завърнал се в стаята си след току-що приключилото обяснение с Робърта, той пак видя на писалището си същия вестник със съобщението за трагедията на езеро Пас. И въпреки волята си проследи още веднъж, неспокойно, но неотклонно до сетната дума всичките навеждащи на размишления и будещи разни мисли подробности. Простичкият и очевидно непринуден начин, по който загиналата двойка дошла на пристана; баналният и лишен от всякаква подозрителност начин, по който наела лодка и тръгнала на разходка, начинът, по който се загубила от погледа в северния край, а после преобърнатата лодка, плувналите до брега гребла и шапки. Той четеше прав на силната още вечерна светлина. Пред прозореца му тъмнееха клоните на бора, за който се беше сетил предишния ден и който сега му напомняше всичките борове и елхи по бреговете на Голямата чапла.

Но, боже господи, за какво мисли той? Той, Клайд Грифитс! Племенникът на Самюъл Грифитс! Какво започва да му се върти в ума? Убийство! Ето какво! Тази проклета статия — тази дяволска случайност или игра, която непрекъснато му се навира в очите! Страхотно престъпление — такова, за което хората отиват на електрическия стол, ако ги заловят. Освен това той не можеше да убие никого… не и Робърта. О, не! Положително не, след всичко, което е имало между тях. И все пак… този другият свят!… Сондра… която положително щеше да загуби сега, освен ако не предприемеше нещо…

Ръцете му се тресяха, очите му играеха… после го засърбяха корените на косата и тръпки на вълни обхванаха тялото му. Убийство! Или най-малкото преобръщане на лодка в дълбоки води, което, разбира се, може да се случи навред и случайно, както на езеро Пас. И Робърта не знае да плува. Той знае това. Но тя би могла да се спаси все пак… да изпищи… да се вкопчи в лодката… и после… ако има някоя друга лодка да чуе… и тя разкаже след това! Ледена пот изби по челото му; устните му затрепериха, гърлото изведнъж пресъхна. За да предотврати такова нещо, ще трябва да… да… но не… той не е такъв. Той не може да направи подобно нещо… да удари някого… едно момиче… Робърта… и то, когато се дави, когато се бори за живот.

Клайд взе сламената си шапка и излезе почти преди някой да го чуе да мисли (както би го нарекъл наум) такива ужасни страхотни неща. Не можеше и не искаше да ги мисли отсега нататък. Не беше такъв човек. И въпреки всичко… въпреки всичко… тези мисли. Решението… ако иска да намери решение. Начинът, по който да остане тук… да не заминава… да се ожени за Сондра… да се отърве от Робърта и всичко… всичко… с цената на малко смелост или решителност. Но не!

Той крачеше и крачеше, вън от града, по шосето към югоизток, което минаваше през бедно, съвсем безлюдно предградие, и това му позволяваше да остане сам и да мисли или, както си казваше, без да може някой да го чуе какво мисли.

Денят се претопяваше в нощ. Тук-там в къщурките блясваха светлинки. Групите дървета в полетата или покрай пътя започваха да губят очертанията си или да се сливат в мъгляви петна. И макар да беше топло, а въздухът да бе безжизнен, застинал, той вървеше бързо, мислеше и се потеше, сякаш се мъчеше да изпревари с крачките дори и мислите си, да отвлече вниманието на някакво вътрешно „аз“, което предпочиташе да се спре и да мисли.

Това мрачно, безлюдно езеро там горе!

Този остров в южния му край!

Кой ли би видял?

Кой ли би чул?

Тази гара Ловната хижа, с автобус, който отива дотам през сезона. (Аха, беше запомнил това, а? Дяволска работа!) Ужасно е да запомниш такова нещо във връзка с подобна мисъл! Но ако изобщо ще мисли за такова нещо, по-добре ще е да мисли, е… би могъл да си каже, че… или да спре да мисли за това сега веднъж завинаги… завинаги. Ами Сондра! Робърта! Ако някога го хванат… на електрическия стол! И все пак колко нещастно е сегашното му състояние! Какво затруднение! Опасността да загуби Сондра. И все пак убийство…

Той избърса пламналото си мокро лице, спря се и се загледа в група дървета в дъното на една нива, която с нещо му напомняше дърветата край… не… този път не му харесва. Тук започва да става твърде тъмно. По-добре ще е да тръгне назад, да се върне. Но този път на юг, водещ към Тримилевия залив и езерото Грейс… ако човек реши да тръгне в тази посока… към Шарон и вилата на Кранстън… къде ще отиде след това, ако тръгне по този път? Боже! Езерото Голямата чапла… дърветата край него ще изглеждат такива след мръкване… като петна и мрачни. Това ще трябва да стане надвечер, разбира се. Никой не ще помисли да се опита да… е, да… сутринта, когато е тъй светло. Така би направил само един глупак. Но привечер, по здрач, както е сега, или малко по-късно. Но, дявол да го вземе, той няма да се вслушва в такива мисли. Пък и надали някой би видял него или Робърта… там… нали? Би било тъй лесно да отидат на някое място като езерото Голямата чапла… уж на сватбено пътешествие… нали… да речем, за четвърти юли… или след четвърти или пети, когато ще има по-малко хора. И да се запише под чуждо име… не своето… да не могат да го открият по този начин. А, от друга страна, би било тъй лесно да се върне на езеро Шарон при Бъртин и Стюърт Кранстън към полунощ или на другата сутрин и тогава, като пристигне там, може също да каже, че е дошъл с този влак рано сутринта, дето идва към десет часа. А после…

По дяволите!… Защо в ума му се върти все тази мисъл? Дали наистина крои да извърши подобно нещо? Но той не крои! Той не би могъл да крои. Разбира се! Той, Клайд Грифитс, не би могъл да мисли сериозно за такова нещо. Не е възможно. Не би могъл. Разбира се! То е съвсем изключено, твърде низко е да допусне човек, че той, Клайд Грифитс, би се решил да извърши едно такова деяние. И все пак…

И тозчас в него настойчиво се надигна някакво странно чувство за собствено нищожество и непригодност да извърши едно тъй отвратително престъпление. Той реши да се върне обратно в Ликъргъс, където щеше да бъде поне между хора.

XLV

Има моменти у хора с изострено въображение или болезнена непоследователност, когато техният интелект, без да е особено блестящ, бъде подложен на изпитание и изправен пред много трудна и заплетена задача, здравият разум, без да се срине всъщност от трона, все пак да залита и да се гърчи, потресен, а умът да се замъглява дотам, че поне за известно време лудост или помрачение, погрешно или измамливо намерение като че ли да вземат връх над всичко друго. В такива случаи у някои волята и смелостта, сблъскали се с голяма трудност, която не могат нито да надвият, нито да издържат, като че ли се впускат в необмислено бягство и оставят зад гърба си само паника и временно безумие.

А в този случай умът на Клайд би могъл с право да се сравни с малка и разгромена армия, обърната в пълно бягство от по-голяма войска, която в стремглавото си отстъпление все пак от време на време спира за миг да потърси някакъв начин да избегне пълното си унищожение и в съпровождащата такова състояние паника прибягва до най-съдбоносни и най-необмислени планове за избавление от грозящата я напълно неизбежна участ. В очите му на моменти се забелязваше напрегнат и измъчен поглед, защото от миг на миг и от час на час прехвърляше в ума си все отново и отново тъй зле уравновесените си досега постъпки и мисли, но не можеше да открие никъде вратичка за спасение. И все пак от време на време решението, подсказвано от антрефилето в „Таймз Юниън“, му се натрапваше психогенетично, пораждано от собствените му неспокойни, страстни и безуспешни търсения на изход. И затова се натрапваше настойчиво.

Наистина като че ли от глъбините на някакъв долен или горен свят, за който никога не бе знаел и в който никога не бе прониквал досега, предели извън границите на живота или смъртта, населени от същества, различни от самия него, сега изневиделица се беше появила — както духът от случайното потъркване на Аладиновата лампа, както арабският африт, изскочил като пушек от тайнствената делва в мрежата на рибаря — самата същина на някакво злобно и демонично желание, стаило се в собствената му душа, което сега, гнусно, но непреодолимо, злобно, но примамливо, дружелюбно, но жестоко, му предлагаше избор между зло, което заплашваше да го погуби (въпреки най-ожесточената му съпротива), и друго зло, което, колкото и да го отблъскваше, пареше и ужасяваше, все пак му обещаваше свобода, сполука и любов.

Всъщност центърът на размишляващия дял от неговия мозък можеше по това време с право да се сравни със затворена безмълвна зала, в която сам, от никого несмущаван, въпреки волята си сега седеше и мислеше за тайнствените или злокобни и ужасяващи желания или съвети на някоя по-тъмна или първична и непреродила се част от собствената му натура, без да има сили да я пропъди или сам той да се махне, но и без да има смелост да предприеме някакви стъпки.

Защото сега говореше духът на неговото най-тъмно, най-слабоволево „аз“:

„А не би ли искал да се отървеш от исканията на Робърта, които досега, до този час, са ти се виждали непредотвратими? Виж! Аз предлагам начин. Начинът на езерото… езерото Пас. Това антрефиле, което прочете… да не смяташ, че ти е било сложено в ръцете току-така? Спомни си Голямата чапла, дълбоката синьо-черна вода, острова в южния край, безлюдния път към Тримилевия залив. Колко е подходящо за твоите нужди! Една гребна лодка или кану, преобърнало се в такова езеро, и Робърта ще изчезне завинаги от твоя живот. Тя не знае да плува! Езерото… езерото… което видя… което ти показах… не е ли идеално за тази цел? Така отдалечено и тъй малко посещавано, и въпреки това сравнително близо… само стотина мили оттук. И колко е лесно за теб и Робърта да отидете там не направо, а по обиколен път… на това чисто въображаемо сватбено пътешествие, за което вече сте се уговорили. И единственото, което трябва сега да направиш, е да промениш името си… и нейното… или нека тя да си остане със своето име, пък и ти да не си го променяш. Никога не си й позволявал да говори за теб и за тази връзка и тя не е говорила. Ти си й писал само официални бележки. И сега, ако се срещнеш с нея някъде, както вече сте се разбрали, можете да пътувате двамата до езерото Голямата чапла… или до някое друго място там наблизо, както сте пътували в миналото до Фонда.“

„Но на Голямата чапла няма хотел — веднага възрази Клайд. — Само някаква хижа, която може да подслони едва няколко души, пък и тях не чак толкова добре.“

„Още по-хубаво. Толкова по-малка е вероятността да има много други хора.“

„Но може да ни видят във влака, като пътуваме нагоре заедно. После може да установят, че съм бил с нея.“

„Видели са ви във Фонда, Гловърсвил, Литъл Фолз? Не сте ли пътували в различни вагони или купета преди и не можете ли да направите същото сега? Нали това ще е уж тайна женитба? Защо тогава да не е тайно сватбено пътешествие?“

„Точно така… точно така.“

„А като го наредиш веднъж и отидеш на Голямата чапла или някое друго такова езеро (те са толкова много там), колко е лесно да излезеш с лодка! Никакви въпроси. Никакво записване под твоето собствено име или нейното. Наемаш лодка за един час или половин ден, или цял ден. Ти видя острова далече в южния край на това усамотено езеро. Не е ли красив? Заслужава да го види човек. Защо да не отидеш на такъв хубав излет, преди да се ожениш? Няма ли Робърта да се зарадва… колкото и уморена и изтормозена да е сега… един излет… почивка преди изпитанията на новия живот? Не е ли това логично… правдоподобно? И, трябва да се приеме, никой от двама ви няма да се върне. Вие двамата ще сте се удавили, нали? Кой ще види? Един-двама водачи човекът, от когото ще вземете под наем лодката… ханджията, веднъж, когато тръгнете. Но отде ще знаят кой си ти? Или коя е тя? И ти чу колко е дълбока водата.“

„Но аз не искам да я убивам. Не искам да я убивам! Не искам да й причиня нищо лошо. Стига да ме пусне да си вървя и тя да си тръгне по своя път, тъй ще се радвам, ще бъда тъй щастлив да не я видя никога вече!“

„Но тя няма да те остави да си вървиш, нито ще си тръгне по своя път, освен ако останеш с нея. А ако тръгнеш с нея, ще загубиш Сондра и всичко друго, което тя олицетворява, както и този приятен живот тук: името, което си спечелил пред чичо си, неговите приятели, техните коли, танците, посещенията във вилите на езерата. А после какво? Дребна службица! Някаква заплатица! Нов период на лутане, както след онази злополука в Канзас сити. Никога вече друг такъв случай, както тук. Предпочиташ ли го това?“

„Но нима не е възможен някой нещастен случай тук, който да разбие всичките ми мечти… моето бъдеще… както тогава в Канзас сити?“

„Нещастен случай, разбира се… но не същият. Този път всичко е в твои ръце. Можеш да наредиш всичко, както ти искаш. И колко лесно! Толкова лодки се преобръщат всяко лято… хората, които се возят, се удавят, защото в повечето случаи не знаят да плуват. И нима някога ще се узнае дали мъжът, който е бил на Голямата чапла с Робърта Олдън, е знаел да плува? А от всичките видове смърт удавянето е най-лесният… никакъв шум… никакъв вик… може би случаен удар с гребло… с борда на лодката. И после тишина! Свобода… труп, който никой не ще може никога да намери. Или ако го намерят и установят самоличността няма ли да е лесно да подредиш нещата така, та да изглежда, че си бил някъде другаде, на гости на някое от другите езера, преди да решиш да отидеш на Дванадесетото езеро. Не е ли добре измислено? Има ли някое слабо място?“

„Но да предположим, че преобърна лодката, а тя не се удави? Ако се вкопчи в нея, закрещи, ако я спасят и разкаже след това… Но не, аз не мога да направя това, няма да го направя, няма да я ударя. Това би било твърде ужасно… твърде подло.“

„Един слаб удар обаче… и най-слабият удар при такива обстоятелства ще е достатъчен да я зашемети и да доведе до нейния край. Печално, да, но нищо не й пречи да тръгне по своя път, нали? А не иска, нито те оставя ти да си вървиш по своя. Е, тогава, чак толкова несправедливо ли е това? А не забравяй, че освен това има и Сондра… красивата Сондра… един дом с нея в Ликъргъс… богатство и високо положение, каквото никога вече не ще можеш да достигнеш другаде… никога… никога. Любов и щастие… ще бъдеш равен с всички други тук… ще стоиш по-високо дори от братовчед си Гилбърт.“

Гласът млъкна за известно време, заглъхна в здрача… безмълвие, мечти.

Но Клайд, като обмисляше всичко, което бе казано, все още не беше убеден. Тъмни страхове или гласът на по-добри чувства изместиха съвета на гласа в голямата зала. Обаче след това, щом се сетеше за Сондра и всичко, което тя олицетворяваше, а после за Робърта, тайнствената личност все тъй неочаквано и бързо се завръщаше, и то с по-голяма угодливост и лукавство.

„А, все още размишляваш по въпроса! И не си намерил изход, нито ще намериш. Аз от сърце и най-благожелателно ти посочих единствения начин… единствения начин… Той е някое дълго езеро. И няма ли да е лесно, като го обикаляш с лодка, най-после да намериш усамотено местенце… някое незабележимо кътче близо до южния бряг, където водата е дълбока? А колко лесно е оттам да прекосиш през горите до Тримилевия залив и горното езеро Грейс? А оттам — при Бъртин и Грант Кранстън? Оттам има корабче, нали знаеш! Пфу!… Колко си страхлив… как нямаш смелост да спечелиш онова, което желаеш повече от всичко друго… красота… богатство… положение… изпълнението на всички твои материални и духовни желания. И то пред беднотия, сиво всекидневие, тежка и лошо платена работа, които те очакват в противен случай.

Но ти трябва да избереш… да избереш! И след това да действаш. Трябва! Трябва! Трябва!“

Така ехтеше гласът на раздяла от някой далечен кът на огромното помещение.

А Клайд го слушаше, отначало със страх и ужас, сетне с безучастното и философско спокойствие на човек, който съвсем независимо от всичко, което може да мисли и върши, все пак има право да преценява дори най-безумните и най-отчаяните предложения за избавлението си и най-после поради собствената си духовна и физическа слабост към удоволствията и мечтите, от които нямаше сили да се откаже, с психическо пристрастие, достигащо дотам, че започваше да вярва то да е възможно. Защо не? Не беше ли точно както го казваше гласът: възможен и приемлив начин — всичките му желания и мечти да се сбъднат чрез това едничко зло деяние? Ала в неговия случай поради недостатъците и слабостите на неустойчивата му и в крайна степен променлива воля този въпрос нямаше да намери разрешението си само с такова мислене нито тогава, нито през следващите десет дни.

Той не можеше всъщност да предприеме нищо по такъв един въпрос по собствена инициатива, нито искаше да предприеме. Оставаше, както винаги, да бъде принуден да действа или да изостави тази тъй безумна и ужасна мисъл. Обаче през това време редица писма — седем от Робърта и пет от Сондра, в които мрачните тонове, доколкото това се отнасяше до Робърта, и веселите пъстри тонове в тези, изпратени от Сондра, обрисуваха тъй рязко контрастиращите фази на мрачната дилема, пред която се беше изправил. На молбите на Робърта, колкото и да бяха основателни и заплашителни, Клайд не се решаваше да отговори — дори и по телефона. Защото, както разсъждаваше, да й отговори сега, би значило само да примами Робърта да побърза към своята участ, към безмилостното приключване на затрудненията, както то бе скицирано в трагедията на езерото Пас.

Същевременно в няколко бележки, адресирани до Сондра, даваше воля на най-страстни любовни излияния: скъпото му, чудното му момиче… с какво нетърпение очаква да дойде на Дванадесетото езеро на четвърти сутринта, ако смогне, и каква радост ще бъде за него да я види там пак! Но уви — писа той по-нататък (толкова несигурен бе дори и сега как да постъпи), — имало известни подробности във връзка с работата му тук, които могли да го задържат ден, два или три… не можел да каже още, обаче щял да й пише най-късно на втори, когато ще знае със сигурност. Но си каза на себе си, когато й го писа: „Само да знае какви са тия подробности… само да знае!“ А от друга страна, докато пишеше това, преди още да беше отговорил на последното досадно писмо от Робърта, каза си също, че това съвсем не значи, че смята да отиде при Робърта, или ако отиде, не значи, че ще направи опит да я убие. Нито веднъж още не беше честно или — да се изразим по-точно — прямо, смело и хладнокръвно признал пред самия себе си, че мисли да извърши такова безсърдечно престъпление. Наопаки, колкото повече се приближаваше до крайното решение или необходимостта от такова решение, толкова по-грозно и по-ужасно му се струваше това намерение… по-грозно и трудно, а следователно и по-малко вероятно, че ще може да го извърши. Наистина в отделни моменти при безкрайните спорове със самия себе си, когато се гърчеше в ума си и бягаше от ужасите на нравствената и обществената отговорност във връзка с всичко това, помисляше, че би могъл да отиде на Голямата чапла, за да я поуспокои във връзка със сегашните й додявания и заплахи и с това (пак изплъзване — извъртане пред самия себе си!) да си даде повече време да реши окончателно кой ще е най-правилният път.

Пътят на езерото.

Пътят на езерото.

Но като се озоват веднъж там… дали ще е благоразумно да постъпи така… или не… е, кой ли би могъл да каже! Може би все още ще успее да склони Робърта да промени становището си. Защото, каквото щете да казвате, тя положително постъпва много несправедливо и взискателно. Когато помислеше за това, погълнат от животрептящата си мечта за Сондра, струваше му се, че Робърта придава прекомерна важност — превръща в невъобразим ужас едно положение, което в края на краищата не се различава много от положението на Еста. Пък Еста не беше накарала никого да се ожени за нея. А с какво семейство Олдън беше по-добро от собствените му родители — бедни проповедници! И защо трябва чак толкова да го интересува какво ще си помислят те, щом Еста не се беше замислила как ще се почувстват нейните родители?

Въпреки всичко, което Робърта бе казала за виновността, нима тя не носеше съвсем никаква вина? Положително той се беше опитал да я съблазни или ако искате, да я прелъсти, но дори и да беше така, можеше ли тя да се сметне за съвършено невинна? Не е ли могла да му откаже, щом е била тъй сигурна на времето, че е чак толкова морална? Но тя не отказа. Колкото за всичко това, всичко, което беше направил, не беше ли сторил всичко по силите си, за да я избави? А пък имаше и толкова малко пари. И се оказа в такова трудно положение. Тя беше също толкова виновна, колкото и той. И въпреки всичко сега така упорито настояваше на своето. Да държи той да се ожени за нея, докато, ако се съгласеше да си тръгне по своя път (както можеше да направи с негова помощ), все още би могла да спести и на двамата всички тези неприятности.

Но не, тя не иска, а той няма да се ожени за нея, и толкоз! Няма защо да мисли, че може да го принуди. Не, не, не! От време на време, когато изпадаше в такова настроение, струваше му се, че е способен на всичко, да я удави като нищо, и само тя ще е виновна за това.

А после, в минути на понижено самочувствие, се питаше какво ли ще си помисли и ще направи обществото, ако се научи, какво ще трябва после сам той да мисли за себе си и, кажи-речи, се убеждаваше, че колкото да му се иска да остане, не е той човекът, който ще направи нещо, и затова трябва да бяга.

Така минаха вторникът, срядата и четвъртъкът след получаването на последното писмо от Робърта в понеделник. И тогава, в четвъртък вечер, след като се терза душевно цял ден не само той, но и Робърта, ето какво получи Клайд:

С това писмо в ръце малко остана той да се вцепени пред факта, че сега не му остава друго, освен да действа. Робърта наистина пристига! Освен ако успее да я успокои или да я задържи по някакъв начин, тя ще е тук утре, втори юли. А пък на втори или трети, изобщо докато не мине четвърти, няма да е удобно да замине с нея. Празничната навалица ще бъде твърде голяма. Ще има твърде много хора, които да ги видят… да ги срещнат. Трябва по-голяма потайност. Трябва му поне още малко време да се подготви. Сега трябва бързо да мисли и след това да действа. Боже господи! Да се подготви. Не може ли да й телефонира и да каже, че е бил болен или толкова разтревожен във връзка с необходимите пари или нещо друго, че не е могъл да пише… и че освен това чичо му е изпратил да го повикат да дойде на езерото Грийнууд за четвърти юли. Чичо му! Чичо му! Не, това не става. Той е използвал името му твърде много. Какво значение можеше да има за него или за нея сега дали ще се види с чичо си още веднъж, или не? Той напуска завинаги заради нея, или поне така й бе разправял, нали? Тъй че по-добре ще е да каже, че отива при чичо си, за да му изложи някакво основание за заминаването си, та да си постеле някак да се завърне след година — година и нещо. Тя може да повярва това. Във всеки случай трябва да й каже нещо, което да я умири до след четвърти, да я накара да остане там поне докато той не изработи план… докато стигне до положението да може да направи било едно, било друго. Било едно, било друго.

Без да се бави повече да измисля още нещо освен това в този момент, той забърза до най-близкия телефон, където имаше най-малка вероятност да го чуят. И като се свърза с нея отново, поведе едно от тези дълги и уклончиви, а в този случай умилостивителни обяснения, което в крайна сметка, след като настоя, че е бил наистина болен, че е имал температура и пазил стаята, поради което не е могъл да отиде до някой телефон, и понеже, както сега й каза, в края на краищата решил, че ще е най-добре да даде някакви обяснения на чичо си, та да може да се върне някога в бъдеще, ако му се наложи, прибягвайки до най-умолителен, ако не и нежен тон и като я помоли да си помисли в какво състояние е бил и той, сполучи не само да я накара да повярва, че има някакво извинение за неговото забавяне и мълчание, но и да я запознае с плана, който сега имал пред вид, а именно стига тя да може да почака до шести, съвсем сигурно, без никакви нови промени, ще я посрещне, където тя пожелае да дойде — в Хоумър, Фонда, Ликъргъс, Литъл Фолз, — само че понеже искат да направят всичко това съвсем тайно, би й препоръчал да дойде на шести сутринта във Фонда, за да могат да хванат на пладне влака за Ютика. Там биха могли да прекарат нощта, понеже не е много удобно да разгледат и уточнят плановете си по телефона сега, а след това ще могат да направят, каквото ще са решили. Освен другото, тогава ще може да й разправи по-добре точно какво смята, че трябва да сторят. Имал едно хрумване — може би едно малко пътуване някъде, преди да се оженят или след това, както тя го пожелае, но… нещо приятно във всеки случай (гласът му стана дрезгав, а колената и ръцете се поразтрепериха, когато го каза, само че Робърта не можа да долови обзелото го внезапно смущение). Не бива да го пита сега. Не можел да й го каже по телефона. Но човек да не е, ако на шести в дванадесет часа не е на перона на гарата във Фонда. Тогава, след като го види, трябва само да си купи билет за Ютика и да се качи в някой вагон, а той ще си купи билета отделно и ще се качи в друг, зад или пред нейния. По пътя, ако не го е видяла на гарата преди това, той ще мине през нейния вагон (ще отиде да пие), та да може тя да се увери, че е там, само това и нищо повече, но не бива да му заговори. Стигнат ли в Ютика, тя трябва да остави куфара си на гардероб, а той ще тръгне подире й до най-близкия тих ъгъл. След това ще отиде да прибере куфара й, двамата може да отидат до някой малък хотел и той ще се погрижи за останалото.

Но тя трябва да направи това. Дали ще му има толкова вяра? Ако има, ще й се обади на трети — още на другия ден — и на шести сутринта… непременно, та и той, и тя да знаят, че всичко е наред, че тя тръгва и че той ще бъде там. Какво, какво? Тежкия куфар? По-малкия? Разбира се. Щом й трябва, разбира се, да го вземе. Само че на нейно място не би си правил труда да носи много неща сега, защото, като се настани някъде, ще бъде достатъчно лесно да поиска да й изпратят всичко друго, от което наистина има нужда.

Докато стоеше на телефона в малка аптека в покрайнините и говореше, а самотният аптекар се беше задълбочил в глупав роман сред своите буркани и стъкленици в дъното, на Клайд му се стори, че сякаш духът-великан, който по-рано беше изниквал в безмълвните зали на неговия ум, е пак застанал до рамото му и говори през него… че не говори сам той, смразил се, скован и обзет от страх.

„Иди на езерото, на което ходи със Сондра!

Намери рекламни брошурки за този край било от хотел «Ликъргъс», било от гарата.

Иди до южния край на езерото, а после ще тръгнеш оттам пеша на юг.

Избери лодка, която лесно се преобръща, с кръгло дъно, като тези, които си виждал тук на езеро Кръм и там горе.

Купи си нова, по-друга шапка и я остави да плува във водата… шапка, по която няма да те познаят. Можеш дори да откъснеш подплатата, та да не се знае откъде е купена.

Прибери всичките си вещи тук в сандъка, но го остави, та в случай че нещо стане не както трябва, да можеш бързо да се върнеш, да го вземеш и да заминеш.

И вземи със себе си само такива неща, по които човек ще рече, че си тръгнал само на излет по Дванадесетото езеро, а не заминаваш, та ако те потърсят на това езеро, да изглежда, че си отивал там и никъде другаде.

Кажи на Робърта, че искаш да се ожениш за нея, но след като се върнеш от този излет, не преди това.

И ако се наложи, удари я леко, колкото да я зашеметиш, не повече, та като падне във водата, да се удави по-лесно.

Не се бой!

Не бъди слаб!

Мини през гората нощем, не денем, тъй че, когато те видят пак, да си на Тримилевия залив или в Шарон и можеш да кажеш, че идваш от Ракет или Дългото езеро на юг, или от Ликъргъс на север.

Наречи се с измислено име и си промени почерка, колкото можеш.

Вярвай, че ще сполучиш.

И говори шепнешком, шепнешком — думите ти да са меки, гласът нежен, дори влюбен. Така трябва, ако искаш да е послушна сега на твоята воля.“

Така говореше духът на по-тъмното му „аз“.

XLVI

А после — по пладне във вторник, шести юли, на гарата, на перона за влакове, отиващи от Фонда за Ютика, Робърта слезе от влака, пристигнал на юг от Билц, за да чака Клайд, защото влакът, който трябваше да ги отведе в Ютика, щеше да дойде чак след половин час. А подир петнадесет минути самият Клайд дойде от една странична улица и влезе на гарата откъм юг, откъдето Робърта не можеше да го види, но откъдето той, след като свърна зад западния ъгъл на гарата и застана зад куп щайги, можа да види нея. Колко е слаба и бледа! Обратно на Сондра, колко е зле облечена със синьо пътно костюмче и кафява шапчица, с които се е снабдила за този случай — предвестници на бедняшки и тежък живот, противопоставен на живота, предлаган от Сондра. И тя самата да го принуди да се откаже от Сондра, за да се ожени за нея — брак, от който може би няма да сполучи да се освободи, докато Сондра и всичко, което тя представлява, не стане само спомен. Каква разлика в отношението на тези две момичета — Сондра, която има всичко и предлага всичко, без да иска нищо; Робърта, която няма нищо, а иска всичко!

Чувство на мрачно и остро огорчение обзе Клайд и той неволно изпита съчувствие към този непознат мъж на езерото Пас и тайно пожела да е сполучил. Може и той да е бил в също такова положение. И може да е постъпил правилно в края на краищата и затова не са го намерили. Нервите му се опънаха. Погледът му беше мрачен, сърдит и все лак неспокоен. Не може ли да мине успешно и този път?

И ето сега е на същия перон с нея, поради настойчивите й, на нищо непочиващи искания, трябва да мисли как, и при това смело, да осъществи плановете, които е кроил четири дена или още откакто й се обади по телефона, а по-смътно — десет дена преди това. Нищо не бива да попречи на този избран вече път. Трябва да действа! Не бива да позволи страхът да го накара да направи нещо по-малко от замисленото.

И така, той пристъпи напред, за да може тя да го види, и същевременно й отправи многозначителен и привидно дружески поглед, сякаш искаше да й каже: „Виждаш, аз съм тук.“ Но зад този поглед! Ако тя можеше някак да проникне под повърхността и да долови това мрачно и превратно настроение, как би побързала да избяга! Ала сега, когато го видя, че е действително тук, тежката сянка, стаена в очите й, се разсея, поизвилите се надолу ъгълчета на устата се вдигнаха нагоре и без да покаже, че го е познала, тя все пак светна и тозчас отиде на гишето да си купи билет за Ютика, както й беше наредил.

Сега Робърта мислеше, че най-после, най-после той е дошъл. И ще я отведе. И това събуди у нея някаква благодарност. Защото щяха да бъдат заедно поне седем-осем месеца. И макар, за да се поправят отношенията, вероятно ще трябват такт и търпение, все пак това не е изключено и сигурно ще може да се постигне. Отсега нататък тя трябва да се превърне във въплъщение на предпазливостта — да не направи или каже нещо, което би го някак ядосало, понеже естествено той няма да е в най-блестящо настроение покрай всичко това. Но трябва малко да се е попроменил… може да я гледа сега с по-добро око… може малко да й съчувства, понеже като че ли най-после е отстъпил най-милостиво и най-благосклонно пред неизбежното. А когато същевременно забеляза светлосивия му костюм, новата сламена шапка, лъснатите обувки, тъмнокафявото куфарче и (чудновата, неясна и лекомислена прищявка от негова страна в този случай) триножника на наскоро купения фотоапарат заедно с тенисната ракета в платнена калъфка, пристегнати отстрани — най-вече за да прикрият инициалите „К. Г.“ — у нея отново се събудиха до голяма степен някогашното настроение и желание: привличаха я неговата външност и характер. Той си оставаше въпреки сегашното му безразличие към нея нейният Клайд.

Когато я видя да си купува билет, той си купи също, а след това с още един многозначителен поглед към нея, който казваше, че сега всичко е наред, се върна на източния край на перона, докато Робърта отиде на старото си място в предния край.

(Защо тоя старец със стария кафяв зимен костюм и шапка и с този птичи кафез, увит с амбалажна хартия, го гледа така? Дали се досеща за него? Дали го познава? Да не е работил някога в Ликъргъс, или го е виждал преди?)

Ще си купи още една сламена шапка днес в Ютика, да не забрави… сламена шапка с етикет от Ютика, която ще си сложи вместо тази сега. После, когато Робърта не гледа, ще сложи старата в куфара при другите си неща. Затова ще трябва да я остави за малко, след като стигнат в Ютика… на гарата или в библиотеката, или другаде… може би, както бе първоначално намислил, ще я заведе някъде в някой малък хотел и ще се запишат като г-н и г-жа Карл Грейъм или Клифърд Голдън, или Геринг (имаше една работничка във фабриката с това име), та ако изобщо ги проследят по някакъв начин, ще приемат, че е била с някой, който се е казвал така.

(Тази далечна локомотивна свирка! Сигурно влакът пристига. По неговия часовник е дванадесет и двадесет и седем.)

Ето че пак трябва да реши как да се държи спрямо нея в Ютика: дали ще бъде много сърдечен, или обратното. Защото по телефона, разбира се, беше й говорил много меко и приветливо, понеже това беше необходимо. Може би най-добре би било да продължи така, иначе тя може да се ядоса или да заподозре нещо, или да се заинати и тогава всичко ще бъде трудно.

(Няма ли да пристигне този влак най-сетне?)

От друга страна, ще му е много трудно да бъде чак толкова любезен, когато, в края на краищата, тя ей тъй му се налага… смята, че е длъжен да направи всичко, каквото поиска от него, и отгоре на това да бъде мил с нея! По дяволите! Ами ако не бъде? Да речем, че тя се подосети за мислите му във връзка с тая работа… наистина откаже да направи всичко, както го е намислил, и развали кроежите му.

(Само да не му трепереха тъй от време на време колената и ръцете!)

Не, не, как би могла да открие нещо подобно, щом сам той не е още решил окончателно дали ще може да го извърши, или не? Той знае само, че няма да замине с нея, и толкоз. Може и да не преобърне лодката, както беше решил предишния ден, но въпреки това няма да замине с нея.

Но ето, влакът дойде. И Робърта вдигна куфара си. Да не е много тежък за нея в сегашното й състояние? Може и да е. Е, много жалко. Днес е и много горещо. Във всеки случай той ще й помогне с него после, на място, където няма кой да ги види. Робърта гледа към него, за да се увери, че се качва — прекалява тези дни с нейните подозрения и съмнения спрямо него! Но ето свободно място в дъното на вагона, при това на сянка. Съвсем не е лошо. Ще се настани удобничко и ще гледа през прозореца. Нали веднага след Фонда, една-две мили по-нататък, се вижда същият този Мохок, който тече през Ликъргъс и край фабриката, и край бреговете на които миналата година са се разхождали двамата с Робърта около това време… Но понеже споменът за това съвсем не беше приятен сега, той заби поглед в купения вестник, с който можеше да се закрие по възможност повече, и отново се задълбочи в подробностите на по-близката до вътрешния му поглед гледка, която го интересуваше сега несравнимо повече — характерът на изпъстрената с езера местност около Голямата чапла, която след последния важен разговор с Робърта по телефона го занимаваше повече от всякаква друга география на света.

Защото в петък, след този разговор, беше се отбил в хотела в Ликъргъс и се беше снабдил с три различни брошурки за хотелите, хижите, ханчетата и разни станове в по-отдалечения край отвъд Голямата чапла и Дългото езеро. (Да имаше само някакъв начин да отиде на някое от тези напълно безлюдни езера, както ги беше описал водачът на Голямата чапла, само че на езерата можеше да няма никакви гребни лодки!) А после в събота не се ли беше снабдил с още четири рекламни брошурки на гарата (те бяха сега в джоба му)? Не пишеше ли в тях колко много езерца и ханчета има покрай същата линия, която отива на север до Голямата чапла, където двамата с Робърта биха могли да спрат за ден-два, стига тя да поиска или поне за една нощ, преди да отидат на Голямата чапла или езеро Грас… не беше ли си взел особена бележка за него… красиво езеро, пишеше в брошурата… близо до гарата, с не по-малко от три хубави хижи или селски странноприемнички, където двамата можеха да останат цяла седмица само срещу двадесетина долара. Това значеше, че положително биха могли да преспят една нощ само за пет долара. Сигурно ще е така и затова ще каже на Робърта, както го е намислил вече от преди няколко дни, че тя има нужда от малка почивка, преди да замине за непознато място. Че няма да е много скъпо — петнадесетина долара за пътните и всичко друго (така пише в брошурките!), ако отидат за една вечер на езерото Грас… същата вечер, след като пристигнат в Ютика или пък на другия ден. И ще трябва да й го обрисува всичко това като един вид сватбено пътешествие… малък приятен излет… преди да се оженят. И в никой случай не бива да се съгласява с каквито да било нейни планове да се оженят преди тази разходка: това би било грешка.

(Гледай ги тия пет птици, дето летят към горичката, ей там, под оня хълм.)

Положително няма да е разумно да отидат от Ютика направо на Голямата чапла за една разходка с лодка — само за един ден — седемдесет мили. Това би се видяло чудновато и на нея, и на всеки друг. Може би би събудило у нея някакви подозрения. Може да е по-добре, понеже ще трябва в Ютика да я остави сама, за да си купи шапка, да прекарат тази нощ в някой по-евтин, непретенциозен хотел, а след това да й предложи да отидат до езеро Грас. А оттам биха могли да отидат до Голямата чапла сутринта. Би могъл да й каже, че на Голямата чапла е по-хубаво… или че биха могли да слязат на Тримилевия залив… съвсем малко селище, доколкото е чувал… където биха могли да се оженят, но пътем да се спрат на Голямата чапла, ей тъй, за удоволствие. Ще й каже, че иска да й покаже езерото… да снима и нея, и себе си. Носеше апарата си за това и за да прави снимки на Сондра.

Какъв коварен план!

(Виж тия девет крави на бели и черни петна по зеления склон там.)

Но нали, както е пристегнал този триножник и тенисната ракета отстрани на куфара, може да накара някои хора да си представят, че той и Робърта са туристи, дошли от някое далечно място, и ако и двамата изчезнат, е, няма да са хора от някое близко място тук наоколо. Не каза ли водачът, че водата в езерото била цели седемдесет и пет стъпки дълбока, както на езерото Пас? А колкото за пътната чанта на Робърта… ах, да, какво ще направи с нея? Досега и наум не му беше дошло за това.

(Гледай ги тези три автомобила там: те вървят почти наравно с влака.)

Е, когато слязат от езеро Грас, след като прекарат една нощ там (можеше да й каже, че ще се ожени за нея на Тримилевия залив в северния край на езеро Грейс, където живее един познат пастор), ще я накара да остави чантата си на тази гара Ловна хижа, откъдето ще вземат автобуса до Голямата чапла, а своето куфарче ще вземе със себе си. Би могъл да подхвърли на някого — да речем, на лодкаря или на шофьора, че апаратът му е в куфарчето, и да попита къде са най-хубавите гледки. Или ще каже, че носи закуска. Не е ли тази идея по-добра: да вземе закуска, а с това може би да измами и Робърта? Това може да заблуди и шофьора, нали? Понякога хората наистина носят фотоапарати в куфарчетата си, когато отиват на езерата, нали? Както и да е, за него е абсолютно необходимо да носи куфарчето си в случая. Иначе този план да отиде на юг до този остров, а оттам нататък през горите, губи смисъл.

(О, колко злокобен и страшен е този план! Дали ще може наистина да го изпълни?)

Но този странен вик на птицата там, на Голямата чапла! Не му хареса тогава и не му се ще и да види този водач, който би могъл да си го спомни сега. Не беше говорил с него изобщо… не беше дори слязъл от колата, само го беше гледал през прозореца; и доколкото си спомня, водачът не беше нито веднъж обърнал очи към него… беше само приказвал с Грант Кранстън и Харли Багот, които бяха слезли и водили целия разговор. Ами ако този водач се случи там и си спомни за него? Но как би могъл, след като всъщност не го е видял? Този водач вероятно няма изобщо да си го спомни… може дори да не е там. Но защо ръцете и лицето му са влажни сега през цялото време, почти мокри, и студени… а колената му треперят?

(Този влак върви точно по завоя на реката… А миналото лято той и Робърта… Не, не…)

Сега, щом стигнат в Ютика, ще постъпи ей така… и трябва да го помни и да не се обърка. Не бива… не бива! Трябва да я накара да тръгне по улицата пред него, да кажем, на стотина стъпки, та никой да не помисли, че е тръгнал подир нея. А после, когато останат някъде съвсем сами, ще я догони и ще й обясни всичко това… ще бъде много мил с нея, сякаш я обича така, както я е обичал винаги… ще трябва да се държи така… щом иска да я накара да прави, каквото й каже. А после… а после, а, да, ще я накара да почака, докато отиде за тази нова шапка, която ще… е, да, може би ще остави върху водата. И греблата също, разбира се. И нейната шапка… и… хм…

(Колко продължително и скръбно звучи свирката на този влак! По дяволите! Той вече започва да нервничи.)

Но преди да отидат в хотела, трябва да се върне на гарата и да прибере новата си шапка в куфара или — още по-добре — да го носи, докато търси хотел според желанието си, а после, преди да отиде при Робърта, да купи шапката и да я сложи в куфарчето. После ще отиде да я намери, ще я заведе до входа на хотела, на който се е спрял, и ще я накара да го почака, докато донесе багажа. И, разбира се, ако няма никой наоколо или много малко хора; само че тя може да го почака някъде в дамския салон, докато той отиде да се запише този път може би като Чарлз Голдън. А после… е, сутринта, ако тя се съгласи, или дори още тази вечер, в случай че има някой влак (ще трябва да го узнае), биха могли да отидат на езеро Грас, с различни вагони, поне докато отминат Дванадесетото езеро и Шарон.

(С прекрасната вила на Кранстън и Сондра.)

А после… а после…

(Гледай този голям червен обор и бялата къщичка до него. И тази вятърна мелница. Също като оборите и къщите, които е виждал в Илинойс и Мисури. И в Чикаго също.)

В същото време Робърта в своя вагон отпред мислеше, че Клайд като че ли не я беше гледал толкова недружелюбно. Положително жестоко е спрямо него да го накара да напусне Ликъргъс по този начин, когато е могъл да се забавлява там, както си ще. Но, от друга страна, и нейното положение… и тя не може да направи нищо друго. Трябва да бъде много мила, но да не се натрапва, нито да му се пречка твърде много. Но не бива да бъде и много отстъпчива или мека, защото в края на краищата Клайд е този, който я докара до това положение. И това е напълно справедливо и не е чак толкова много да иска от него. Тя ще трябва да гледа дете занапред и всичките тези неприятности, с които трябва да се справя още отсега! А по-после ще трябва да обясни на родителите си цялата тайнственост, която забулва сегашното й изчезване и женитба, ако Клайд действително се ожени за нея. Но трябва да настои това да стане… и по-скоро… може би в Ютика… положително още в следващото селище, където отидат да вземе своя препис от венчалното свидетелство и да го запази заради самата себе си и заради детето. Той може да си получи развода след това, стига да иска. Тя ще си остане госпожа Грифитс. И тяхното дете ще бъде също Грифитс. Това все пак е нещо.

(Колко красива рекичка. Тя й напомня Мохок и разходките с Клайд миналото лято, когато току-що се бяха запознали. Ах, миналото лято! А сегашното!)

И ще се настанят някъде, без съмнение в една или две стаи. Къде ли? — чудеше се тя. — В кое ли селище или град? Колко ли далеч от Ликъргъс или Билц… колкото по-далече от Билц, толкова по-добре, макар че би искала да види майка си и баща си пак, и скоро… веднага щом може да си го позволи без страх. Но какво значение има това, щом двамата заминават заедно и тя ще се ожени?

Дали е забелязал синьото й костюмче и кафявата шапчица? И дали си е помислил, че е, общо взето, привлекателна, сравнена с тези богати момичета, с които вечно се води той? Трябва да бъде много тактична… с нищо да не го ядосва. Но… колко щастливи биха могли да бъдат само ако… само ако малко я обичаше… съвсем мъничко…

А после Ютика и на тиха улица Клайд догонва Робърта; изражението му представлява смесица на невинна сърдечност и благоразположение, помрачени от тревога и недоволство, но всъщност това е маска, прикриваща страха от деянието, замислено от самия него — дали ще има силата да го извърши… последиците, в случай че не сполучи.

XLVII

А после, както се споразумяха тази вечер помежду си, пътуване на другата сутрин в различни вагони до езеро Грас, което обаче при пристигането им и за изненада на Клайд се оказа много по-оживено, отколкото беше очаквал. Той много се разстрои и уплаши от такова многолюдно стечение тук. Понеже си беше представял, че и това езеро, както Голямата чапла, щеше да бъде почти съвсем пусто. Но сега и двамата разбраха, че то е лятно средище и сборен пункт на малка религиозна организация или група от Пенсилвания с молитвен дом и многобройни вили на другия бряг на езерото срещу гарата. И Робърта веднага възкликна:

— Гледай ти, не е ли това чудесно! Защо да не ни венчае пасторът на тая църква?

А Клайд, объркан и потресен от това неочаквано и във висша степен неприятно усложнение, веднага заяви:

— Ами да, разбира се… След малко ще отида там и ще видя.

Но умът му се зае веднага с кроежи как да я надхитри. Ще я изведе да я повози с лодка, след като се запишат в хотела, и ще се забави по до късно. Или ако намери някое особено усамотено и затулено местенце… не, тук има твърде много хора. Езерото не е достатъчно голямо и вероятно не особено дълбоко. То е черно, водата му — тъмна като катран, а на изток и север е заградено от високи и тъмни борове: наредили се едно до друго копия на въоръжени и бдителни великани, както му се струва сега — кажи-речи, людоеди, тъй мрачно, подозрително и неуравновесено е собственото му състояние по отношение на всичко това. Но все пак хората тук са твърде много — на езерото има не по-малко от десетина души.

Колко зловещо е това!

Колко трудно!

Но ето някакъв шепот: „… човек не може да отиде оттук пеша до Тримилевия залив през никакви гори. О, не! Дотам има като нищо тридесетина мили. Освен другото, това езеро не е толкова безлюдно… вероятно членове на тази религиозна група непрекъснато го наблюдават.“ О, не… той трябва да каже… трябва да каже… но какво… какво би могъл да каже? Че е попитал и тук не можело да се получи разрешение за женитба? Или че пасторът не е тук, или че иска известни документи, които Клайд няма… или… или, добре де… каквото и да е, стига да може с това да успокои Робърта до утре, до тоя час, когато влакът на юг тръгва оттук за Голямата чапла и Шарон, където, разбира се, непременно ще се оженят.

Защо е така настойчива? И защо изобщо, ако се изключи това глупаво непоколебимо решение да му се налага по този начин, защо го принуждава да се влачи насам-натам с нея… когато всеки час… всяка минута за него е мъчение… едно безкрайно духовно разпятие, докато, ако можеше да се отърве от нея!… О, Сондра, Сондра, да можеше сега да се наведеш от издигнатото си положение и да ми помогнеш! Да няма повече лъжи! Да няма повече страдания! Да няма вече никаква мъка!

Но вместо това — нови лъжи. Дълго и безцелно, и противно търсене на водни лилии, което поради собственото му неспокойно държане отегчи Робърта не по-малко, отколкото него. Защо — мислеше си тя сега, докато двамата плаваха из езерото, — защо е това безразличие към възможността да се оженят? Нали можеше да уредят тоя въпрос по-рано и да придадат на този излет малко от приказността, с която можеше и трябваше да се отличава, стига… стига Клайд да беше наредил всичко в Ютика, както бе искала тя. Но това чакане… уклончивост… и тъй присъщото му двоумене, неопределеност, вечна несигурност. Тя започваше пак да се чуди какви ли са неговите намерения — дали наистина действително смята да се ожени за нея, както е обещал? Утре или най-късно вдругиден ще се види. Тогава защо да се тревожи сега?

И после на другия ден към пладне — Ловната хижа и Голямата чапла. Клайд слезе от влака и придружи Робърта до чакащия автобус, като я уверяваше в това време, че понеже ще се върнат по същия път, би било най-добре да си остави куфара тук, а той, заради фотоапарата, както и заради обеда, приготвен на езеро Грас и сместен в неговото куфарче, ще си го вземе — нали ще обядват на езерото. Но когато стигнаха при автобуса, с ужас установи, че шофьор беше същият водач, чиито приказки беше слушал на Голямата чапла. Ами какво, ако излезе, че този водач го е видял и запомнил! Няма ли да се сети поне за чудесната кола на Финчли — Бъртин и Стюърт на предната седалка, той и Сондра на задната, Грант и Харли Багот — слезли да говорят с него?

В същия миг лицето и ръцете му се покриха с тази студена пот, която от седмици насам го обливаше в моменти на най-голямо безпокойство и ужас. За какво всъщност беше мислил? Какво беше кроил? Как, за бога, можеше да смята, че ще изпълни подробно нещо, ако обмисля всичко толкова лошо? Също както бе недомислил да пътува от Ликъргъс до Ютика с кепето или поне да го извади от куфарчето, преди да си купи тази сламена шапка; също както и това, че не си купи сламената шапка, преди да отиде в Ютика.

Но, слава богу, водачът не си го спомни. Наопаки, запита ги доста любопитно и като съвършено непознат човек:

— В хижата на Голямата чапла ли отивате? За първи път ли сте тук?

И Клайд с безкрайно облекчение, но все още разтреперан, отговори:

— Да. — А след това в нервното си възбуждение попита: — Има ли много хора днес? — въпрос, който, още докато го произнасяше, му се видя почти безумен.

Защо, защо трябваше да попита не нещо друго, а точно това? О, боже, няма ли да има край на глупавите му, гибелни за самия него въпроси? И така се разтревожи, че почти не чу отговора на водача или дори и да го чу, той му прозвуча като глас, идващ от много далече.

— Не толкова много. Трябва да са седем-осем души. Имахме тридесетина за четвърти юли, но повечето си отидоха вчера.

Какви безмълвни са тези борове, наредили се край влажния жълт път, по който пътуваха; каква прохлада и тишина; какви тъмни сенки, морави и сиви глъбини, и кътчета в гъстака дори и сега, по пладне! Ако човек се промъква нощем или денем, кого може да срещне тук? Една сойка далече нейде в горските дебри нададе металическия си крясък, кацнало на някоя далечна вейка, пойно врабче изпълваше сребристите сенки с прекрасната си звънтяща песен. Тежкият закрит автобус пресичаше поточета и ручеи, минаваше по груби дървени мостове тук и там и Робърта подхвърляше по някоя бележка за бистрата и искряща вода:

— Не е ли чудно тук? Чуваш ли бълбукането на водата, Клайд? Ах, колко свеж е този въздух!

И въпреки това тя щеше толкоз скоро да умре!

Боже!

Но да речем, че на Голямата чапла — на хижата и кея за лодки — има много хора. Или езерото, за зла чест, е буквално осеяно с хора — всичките въдичари и всичките ловят риба тук или там, всеки поотделно, и няма никъде спокойно и усамотено кътче. Колко странно, че не е помислил за това. Езерото може да не е чак толкова безлюдно, колкото си беше представял, или няма да е днес, както излезе с езерото Грас. И тогава какво?

Ами тогава ще бяга… ще бяга… пък каквото ще да стане. Това напрежение е прекалено много за него… по дяволите… той ще умре, ако продължава да мисли за такива неща! Как е могъл да мечтае да подобри съдбата си с такъв безумен и зверски замисъл — да убие и след това да избяга… или, по-правилно, да убие и да придаде на произшествието такъв вид, сякаш и той, и тя са се удавили… докато той… истинският убиец… ще се изплъзне, за да живее и бъде щастлив. Какъв страшен кроеж! Но какво друго да направи? Какво? Не е ли дошъл чак дотук, за да го направи? Нима ще се откаже сега?

А през цялото това време седналата до него Робърта си представяше, че не отива към нищо друго, освен женитба… утре сутрин положително, а сега отива само да види между другото това красиво езеро, за което Клайд й беше разправял… разправял, сякаш беше нещо по-важно и по-прекрасно от всичко друго в неговия и в нейния живот досега.

Но ето че водачът пак заговори на Клайд:

— Май не се каните да поостанете. Видях, че оставихте пътната чанта на младата дама. — Той кимна по посока на гарата.

— Не, ще се върнем тая вечер… с влака в осем и десет. Нали превозвате хората за тоя влак.

— Разбира се.

— Така ми казаха… на езеро Грас.

Защо ли трябваше да спомене това за езеро Грас, нали то издаваше, че той и Робърта са били там, преди да дойдат тук! Но пък и този глупак със забележката за „пътната чанта на младата дама“! И за това, че са я оставили на гара Ловната хижа. Да го вземат дяволите! Защо се бърка в чуждите работи? Или пък защо е решил, че той и Робърта не са женени? Или просто така е решил? Във всеки случай, защо поставя въпроса така, щом са дошли с две парчета багаж и Клайд сега носи едното? Странно? Каква безочливост! Отде ще знае или ще се досети, или?… Но какво значение може да има: женени или неженени? Ако не я намерят, няма да има значение „женена или неженена“, нали? А ако я намерят и се открие, че не е била женена, няма ли това да докаже, че е била с някой друг? Разбира се! Защо да се тревожи тогава отсега?

А Робърта запита:

— Има ли на езерото някакви хотели или пансиони освен тоя, където отиваме?

— Нищичко, госпожице, освен хана, в който отиваме. Имаше една компания млади момчета и момичета на палатки на източния бряг вчера, горе-долу миля от ханчето, но дали са още там, или не, не знам. Не съм видял никого от тях днес.

Компания от млади момчета и момичета! Боже господи! Ами ако са плъзнали сега по езерото… всички… с лодки… с платноходки… или нещо друго? А той тук с нея! Може някои да са от Дванадесетото езеро! Да са дошли също както той и Сондра, и Хариът, Стюърт и Бъртин преди две седмици… Може някои от тях да са приятели на младите Кранстън, Хариът, Финчли или други, дошли тук да се повеселят и те, разбира се, биха го познали. А освен това трябва да има някакъв път и на изток от това езеро. И всичко, което научи, както присъствието на тези младежи, може да направи пътуването му безсмислено. Такъв глупав план! Тъй необмислено скроен… а можеше да не прави всичко така набързо… да избере езеро още по-надалеч; и трябваше да го направи… само че беше толкова измъчен през многото последни дни, че почти не знаеше какво да мисли. Е, единственото, което можеше да направи сега, беше да отиде и да види. Ако има много хора, ще трябва да изнамери начин да отиде в някое наистина усамотено кътче или може би да се върне и да отиде обратно на езеро Грас… или къде още? Ах, какво би могъл да направи… ако тук има много хора?

Но тъкмо в този миг дългата просека от зелени дървета свърши и той видя познатата четвъртита морава и самото езеро, ханчето и верандата с дървени подпори, обърната към тъмносините води на езеро Голямата чапла. И ниския навес за лодки с червен покрив вдясно, над самата вода, който беше видял преди, когато бяха дошли тук. А Робърта възкликна, когато видя всичко:

— Ах, колко е хубаво, нали… просто прекрасно!

И Клайд обгърна с поглед тъмния остров в далечината на юг, видя само неколцина души наоколо… никой от тях на самото езеро, и нервно рече:

— Да, дума да няма. — И му се стори, че малко остана да се задави, докато го каже.

Но ето че се появи самият съдържател на ханчето — червендалест и широкоплещест мъж със среден ръст — и като се приближи, запита с жив интерес:

— Ще постоите ли няколко дни?

Клайд, ядосан от това ново обстоятелство, плати на водача един долар и отговори остро и раздразнено:

— Не, не… дойдохме само за следобеда. Довечера се връщаме.

— Тогава сигурно ще останете за вечеря? Влакът тръгва чак в осем и четвърт.

— Е, да… това е така. Да, добре, в такъв случай ще останем.

… Ами, разбира се, Робърта на сватбеното си пътешествие… в деня преди женитбата и на такъв излет очаква да има и вечеря! Да го вземат дяволите този трътлест червендалест глупак!

— Е, тогава ще ви взема багажа, а вие можете да се запишете. Жена ви сигурно ще иска малко да се поосвежи.

Той тръгна напред с куфарчето в ръка, макар че най-голямото желание на Клайд беше да го дръпне от него. Защото не беше смятал да се записва тук… нито да си оставя куфарчето. И нямаше да го остави. Щеше да си го вземе и да наеме лодка. Но отгоре на всичко се видя принуден „в интерес на установения ред“, както се изрази ханджията, да запише себе си и Робърта като Клифърд Голдън и съпруга, преди да може да си вземе пак куфара.

А сетне, за да засили нервността и объркването, породени от всичко това и от мисълта какви ли още събития или лица го чакат, преди да предприеме решителната стъпка, Робърта му заяви, че поради горещината и това, че ще се върнат за вечеря, ще остави тук шапката и палтото си — шапката, на която той вече беше забелязал етикетчето на Бронстайн в Ликъргъс, което още тогава го накара да се замисли дали е по-разумно да го остави, или да го махне. Но беше решил, че може би после… после… ако наистина извърши това… може да няма значение дали то ще остане там, или не. Нямаше ли все едно да установят самоличността й, ако я намерят, а ако не я намерят, кой ще узнае коя е тя?

В това смутено и развълнувано душевно състояние, почти без да разбира доколко ясни или важни са всяка отделна мисъл, движение или постъпка, той вдигна куфарчето си и се запъти към кейчето. А после хвърли куфарчето в лодката и запита лодкаря дали знае къде тук са най-хубавите гледки, понеже искал да ги снима. Като направи и това и изслуша безсмислените обяснения, той помогна на Робърта (една почти безплътна фигура, както я виждаше сега, която стъпи в сякаш недействителна гребна лодка на чисто, въображаемо езеро), качи се в лодката подир нея, седна на средната седалка и хвана греблата.

Тихата, огледална, преливаща във всички цветове на дъгата повърхност на това езеро, което сега им се виждаше не толкова като вода, колкото като нефт — като разтопено стъкло, с огромен обем и тегло, почиващо върху реалната земя така далече долу. И лекият, свеж и опиващ сладък въздух, лъхащ тук и там, но все пак набраздяващ повърхността на езерото! И мекият, пухкав гъстак на високите борове на брега! Навсякъде борове — високи, подобни на копия. А над тях гърбиците на тъмните далечни Адирондакски планини. Не се вижда никакъв гребец. Нито къща, нито хижа. Клайд се помъчи да види стана, за който беше споменал водачът. Не можа. Помъчи се да долови гласовете на тези, които биха могли да бъдат там… или каквито да било гласове. Ала освен плясъка на собствените му гребла и гласовете на лодкаря и водача, които разговаряха на двеста, триста, петстотин, хиляда стъпки зад гърба му, не се чуваше никакъв друг звук.

— Колко тихо и спокойно! — Това беше гласът на Робърта. — Изглежда, тук цари такъв покой! Мисля, че е красиво наистина, много по-красиво, отколкото на другото езеро. Тези дървета са тъй високи, нали? Ами тия планини! През цялото време, докато идвахме насам, аз си мислех колко сенчест и тих е тоя път, макар и да беше малко разбит.

— Приказва ли с някого тук в ханчето?

— Не, защо ме питаш?

— Ами рекох, че може да си срещнала някого. Днес като че ли няма чак толкова много хора тук горе, а?

— Не. Не виждам никого на езерото. Видях двама мъже в билярдната на ханчето, в дамската стая имаше едно момиче, и толкоз. Колко е студена тая вода! — Беше пуснала ръка през борда и я бе оставила в синкавочерните вълнички, образувани от неговите гребла.

— Така ли? Не съм я опитал още?

Той спря да гребе, пусна ръка във водата, след това загреба пак. Няма да отиде при това островче на юг. Много е далече… много е рано. Може да й се види чудновато. По-добре да се позабави. Да има малко време да си помисли… малко време да поразузнае. Робърта ще си поиска обеда (нейния обед!), а ей там на запад, около миля по-нататък, има очарователен нос. Може да отидат до него и първо да похапнат… тя да похапне… защото той няма да яде днес. А после… а после…

Робърта гледаше към същия нос — тясна ивица земя, която извиваше като рог на юг, навлизаше доста навътре в езерото и беше обрасла с високи борове. И Робърта се обади:

— Имаш ли пред вид някое местенце, мили, където бихме могли да се спрем и да похапнем? Аз започвам да огладнявам, а ти?

(Само да не му казваше „мили“ точно сега тук!)

Ханчето и навесът за лодки на северния бряг ставаха все по-малки от минута на минута; сега те приличаха на този друг навес за лодки и павилиони на езерото Кръм в деня, когато беше за първи път излязъл да гребе там и беше искал да дойде на ей такова езеро в Адирондакските планини, беше мечтал за такова езеро… и беше копнял да намери момиче като Робърта… такова… А над главата му плаваше също такова пухкаво облаче, каквито бяха плавали над него на езерото Кръм в онзи съдбоносен ден.

Колко ужасно е това усилие!

Биха могли да потърсят днес водни лилии тук, за да убият малко време, преди да… да убият време… да убият (боже!)… трябва да престане да мисли за това, ако смята изобщо да го извърши. Няма защо да мисли за това сега във всеки случай.

На одобрения от Робърта нос той вкара лодката в мъничко заливче, заградено откъм север и изток с жълт като мед извит малък плаж, запазен от всякакви любопитни погледи. След това двамата слязоха съвсем спокойно на брега. И след като Клайд много внимателно извади обеда от куфарчето си, Робърта го нареди върху постлан на пясъка вестник, докато той се разхождаше насам-натам и подхвърляше с пресилен възторг забележки за красотата на мястото — за боровете и за извивката на това заливче, — а в същото време мислеше… мислеше… мислеше за острова по-нататък и залива някъде край него, където някак въпреки отслабващата му смелост трябва все пак да извърши предстоящата му зловеща и страшна задача… да не допусне този грижливо подготвен случай да отиде на вятъра… ако… ако… ако не иска наистина да избяга и да остави всичко онова, което най-много желаеше да запази.

И все пак колко ужасно е това нещо и колко опасно, сега, когато е вече тъй близко… колко е опасно да направи някаква грешка… ако не друго, да не би да преобърне лодката недостатъчно добре… или да не може да… да… о, боже! А след това може да се докаже, че той е… да, че той е… убиец! Да го арестуват! Да го съдят. (Той не може, той няма да го направи! Не, не, не!)

А Робърта сега седеше с него тук на пясъка и се чувстваше, доколкото можеше да види, напълно примирена с всичко на света. Тя започна да си тананика, а след това да прави забележки и да дава практични съвети по отношение на предстоящото съвместно приключение, за материалното им и финансово състояние отсега нататък, как и къде ще отидат оттук (най-вероятно в Сиръкюз, понеже Клайд като че ли няма нищо против това), и какво ще правят, когато отидат там. Защото била чула от зетя си Фред Гейбъл за някаква нова фабрика за яки и ризи, която тъкмо се откривала в Сиръкюз. Дали нямало да е възможно Клайд, поне временно, да си намери веднага работа в тази фирма? А сетне, по-късно, когато най-лошото за нея ще е минало, дали няма да може самата тя да постъпи в същото предприятие или някое друго? А засега, понеже имали толкова малко пари, не биха ли могли да вземат под наем някъде една стаичка заедно, при някое семейство, или ако това не му харесва, понеже вече не били в никой случай тъй близки, както някога, може би две съседни стаички. Робърта все още долавяше непреклонната му съпротива, скрита зад сегашната му привидна любезност и внимание.

А Клайд мислеше. Добре де, какво значение имат тези приказки сега? И това дали ще се съгласи, или не. Какво значение има, понеже той няма да отиде… нито тя ще отиде… там. Боже господи! Но ето той говори така, сякаш тя утре ще бъде все още тук. А нея няма да я има.

Само да не му трепереха така колената; ръцете, лицето и тялото му са все тъй влажни!

А след това нататък, край западния бряг на това неголямо езеро с тази малка лодка до този остров; Клайд се озърташе неспокойно и уморено насам-натам да види дали някой… някой… не се мярка някъде по суша или по вода… някой. Беше тъй тихо и безлюдно тук, слава богу. Тук… или някъде другаде наблизо би било удобно, наистина… само да имаше смелостта да го направи сега, но я нямаше тази смелост още. Робърта седеше с потопена във водата ръка и питаше дали смята, че биха могли да намерят водни лилии или горски цветя някъде на брега. Водни лилии! Горски цветя! А той се убеждаваше, като гребеше нататък, че сред тези високи, притиснали се един в друг борове няма нито пътища, нито хижи, палатки, пътеки, нищо, имащо облик на човешко жилище… нито следа от някоя ладия по ширналата се повърхност на това прекрасно езеро в този прекрасен ден. Но все пак дали не можеше да има някъде някой самотен ловец или водач, или рибар в тези гори или покрай тези брегове? Дали не можеше да има? Ами ако сега имаше някъде тук някой? Някой, който наблюдава!

Орис!

Гибел!

Смърт!

Но нямаше ни звук, ни дим. Само… само… тези високи, тъмни, зелени борове… подобни на копия, смълчани, и тук-там по някое изсъхнало дърво, пепелнобледо в блясъка на следобедното слънце, със заплашително прострени безжизнени, останали без мъзга клони.

Смърт!

И резкият металически крясък на сойка, понесла се в дълбочините на тази гора. Или единичното и призрачно „чук-чук-чук“ на някой самотен кълвач. От време на време проблясваше като огнена резка червена чинка или прехвръкваше жълто-черен дрозд.

— „О, ярко слънце, грей в милия ми дом в Кентъки“ — весело пееше Робърта, потопила едната си ръка в дълбоката синя вода. А след това, малко по-после: — „Поискаш ли, в неделя ще съм тук“ — един от последните танцови шлагери.

А сетне, най-после, подир цял час гребане, мрачни размишления, песни, спиране да видят някой прелестен нос, разузнаване на някое врязало се в сушата заливче, в което можеше да има водни лилии, и когато Робърта вече казваше, че трябва да внимават с времето и да не се бавят твърде много, влязоха в залива на южната страна на самия остров — красиво, но затворено в най-траурен кръг от борове и ограничено от суша водно пространство, което повече приличаше на малко езерце, съединено с проток или проход към по-голямото езеро, но все пак водна площ от около двадесетина акра и с почти кръгла форма. И как на изток, север, юг, дори запад, с изключение на протока, който отделяше на север острова от сушата, това езерце бе заобиколено от дървета! И камъши и водни лилии покрай бреговете. И някак си караше човек да помисли, че е специално предназначено езерце, където умореният от грижите и живота, жадуващият да се отърве от житейските борби и раздори може най-разумно, макар и безрадостно да намери покой.

И когато лодката им се плъзна вътре, тези тъмни неподвижни води като че ли завладяха Клайд, както нищо друго тук или другаде бе някога го завладявало, и промениха настроението му. Защото, озовал се веднъж тук, нещо сякаш го въвлече, примами навътре и след като обиколи тихите му брегове, той се остави на течението да го носи, да го носи… към безкрайното пространство, където нищо нямаше граница… нямаше злокобни кроежи… нямаше планове… нямаше практически задачи за разрешаване… нямаше нищо. Зловещата красота на този кът! Тя сякаш го мамеше — това странно, тъмно езерце, обкръжено от всички страни с тези чудни, кичести борове. И самата вода напомняше огромен черен бисер, захвърлен от някоя могъща ръка, може би от яд, а може би за игра или по прищявка, в скута на тази долина от тъмен, зелен плюш, която изглеждаше бездънна, докато Клайд се взираше в нея.

И все пак за какво му говореше всичко това тъй силно? Смърт! Смърт! Много по-определено, отколкото всичко друго, което бе някога виждал. За смърт! Но за спокойна, тиха смърт без протест, каквато човек би могъл по собствен избор или под хипноза, или поради неизразима умора да приеме радостно и с благодарност! Бе тъй тихо… тъй сенчесто, тъй спокойно. Чак и Робърта възкликна. А той сега усети за първи път някакви като че ли яки, но дружелюбно съчувствени ръце да го хващат здраво за рамената. Какво успокоение излъчват те! Каква топлота! Каква сила! Защото те като че ли му действат уталожващо и са му приятни… с увереността си… с подкрепата. Дано не се махнат! Дано да останат завинаги… тези приятелски ръце! Защото къде ли е изпитвал преди в живота си това успокояващо и почти нежно чувство? Никъде и това някак го успокои и той като че ли се изплъзна от действителността на всичко наоколо.

Наистина Робърта беше тук, пред него, но сега беше избледняла до някаква сянка или по-скоро мисъл, един вид мъгляв образ, повече видение, отколкото живо същество. И макар да имаше някакви краски, форма, която подсказваше за реалност, все пак бе твърде невеществена толкова много… И той отново се почувства странно самотен. Защото здраво хваналите го ръце на приятеля бяха изчезнали също. И Клайд бе сам, тъй страшно сам и изоставен в това мрачно, прекрасно царство, където сякаш го бяха довели, а сетне напуснали. И му стана странно студено — чарът на тази странна красота го обгърна с някакъв хлад?

Беше дошъл тук, за какво?

И трябва да направи, какво?

Да убие Робърта? О, не!

И той отново обори глава и се загледа в пленителните и коварни глъбини на това притеглящо, синкаво, мораво езеро, което, докато се взираше в него, сякаш променяше формата си като в калейдоскоп и се превръщаше в огромно кристално кълбо. Но какво беше това, дето се движеше насам-натам в този кристал? Някаква фигура! Тя идваше по-близо… по-близо… и както се приближаваше, той разпозна Робърта, която се бореше и размахваше тънките си бели ръце във водата и посягаше към него! Боже! Какъв ужас! Това изражение на лицето й! Какво, за бога, е замислил той изобщо? Смърт! Убийство!

И изведнъж Клайд съзна, че тази смелост, на която бе толкова много разчитал през цялото време да го подкрепи тук, го напуска, и тозчас съзнателно запретърсва дълбините на своето същество в напразен опит да си я върне.

Пак зловещият, натрапчив крясък на тази призрачна птица! Тъй студен, тъй рязък! Ето го пак, за да стресне душата му в нейния полет и да я накара да осъзнае действителната или недействителната задача, която стои непосредствено пред него с всичките й мъчителни подробности.

Той трябва да извърши това нещо! Трябва!

Какво криеше той в себе си: предупреждение, протест, осъждане? Същата птица беше отбелязала самото зараждане на този ужасен план. А, ето я сега там на онова изсъхнало дърво, тази проклета птица. Ето, сега литна към друго, също такова сухо дърво малко по-навътре в острова, лети и кряска. Боже!

И Клайд се насочи пак към брега въпреки волята си. Нали, за да оправдае това, че е взел със себе си куфарчето, трябва сега да й предложи да направят няколко снимки на това място… и на Робърта… може би и на самия него… и на суша, и по вода. Защото така ще може да я качи пак на лодката без куфарчето, което ще остане запазено и сухо на брега. И когато слязоха, той наистина се престори, че търси по-особени гледки тук и там, а всъщност избираше дървото, в чиито корени да остави куфарчето си, докато се върне… което трябва вече да стане скоро… трябва да стане скоро. Те вече няма да се върнат на брега заедно. Никога! Никога! И продължаваше да обикаля въпреки протестите на Робърта, че е уморена, и не смята ли той, че би трябвало скоро да тръгват обратно? Сигурно вече минава пет. И Клайд я увери, че ей сега ще потеглят… след като я снеме още веднъж-дваж в лодката с тези чудесни дървета… острова и тази тъмна вода около и под нея.

Колко влажни, мокри, неспокойни са неговите ръце!

А тъмните му, влажни, неспокойни очи гледат на всички страни освен към нея.

И после пак на вода, на около петстотин стъпки от брега, и той през цялото време безцелно върти в ръце ръбестия и тежък, макар и малък фотоапарат, докато лодката излиза по-близо към центъра. И тогава, на това място и в този миг, той уплашено се озърта… Защото сега… сега… въпреки неговата воля е настъпил дълго избягваният и все пак налагащ се миг. И нито глас или човешка фигура, или звук на брега. Ни път, ни хижа, нито дим! И мигът, който сам той или нещо незнайно бе подготвяло за него и който трябваше да реши неговата съдба, бе настъпил! Минутата на действието… на прелома! Единственото, което трябваше да направи сега, беше да се извърне бързо и поривисто на едната или на другата страна, да скочи прав към левия или десния борд и да преобърне лодката; или ако не сполучи, да я разклати бързо и ако Робърта протестира твърде много, да я удари с апарата, който е в ръката му, или с едно от греблата от дясната му страна. Това може да се направи… може да се направи… бързо и просто, стига да не му липсва решителност и смелост… а после да заплува от това място към свобода… към успех… разбира се… към Сондра и щастието… към нов, по-блестящ и по-прекрасен живот от всичко, което му е било познато досега.

Че защо чака сега?

Изобщо какво става с него?

Защо чака?

В този преломен момент, изправил се пред крайната, най-неотложна нужда да действа, той почувства внезапно да му се парализира волята… смелостта… да не му достигат омраза и гняв; а Робърта от мястото си на кърмата гледаше неговото разтревожено, а сетне внезапно разкривено, сякаш прерязано от мълния, но малодушно и объркано лице, от ядно, свирепо и демонично станало изведнъж смутено и, може да се каже, почти безсмислено поради изписалата се на него борба между страха (първично отвращение от смъртта или безмилостното зверство, водещо до смърт) и тормозещото и гузно, но все пак вътрешно потискано желание да действа… да действа… да действа… временно непреодолимо тук… сега… някаква скованост пред могъщия подтик да действа и въпреки това да не действа.

А същевременно очите — зениците му — за миг се разшириха и станаха по-страшни; лицето, тялото, ръцете му се свиха вцепенени — неподвижната му поза и непроменящото се сковано изражение ставаха все по-зловещи и по-зловещи, макар всъщност да подсказваха не брутална, смела воля да унищожава, а настъпването на някакъв транс или гърч.

И Робърта забеляза изведнъж колко странно е всичко това — забеляза злокобното помрачение или физическата и душевната раздвоеност, която тъй странно и болезнено противоречеше на цялата обстановка, и възкликна:

— Божичко, Клайд! Клайд! Какво има? Какво ти е станало? Изглеждаш тъй… чудноват… тъй… тъй… Никога не съм те виждала такъв. Какво има?

Тя неочаквано се вдигна или по-скоро се наведе напред и запристъпва по равния кил, като се мъчеше да се доближи до него, понеже той имаше вид, сякаш ей сега ще падне напред в лодката… или настрана и през борда във водата. И Клайд в същия миг почувства цялата безвъзвратност на своята несполука, собствената си страхливост и негодност за такава постъпка и също така мигновено се поддаде на залялата го вълна от потискана омраза не само към самия себе си, но и към Робърта, към нейната сила — по-скоро силата на живота, която го възпираше по този начин. И все пак го беше страх да действа, така или иначе… не искаше… искаше само да каже, че никога, никога не ще се ожени за нея; че никога, дори тя да го изложи, не ще замине оттука с нея, за да се оженят; че той обича Сондра и ще остане верен само на нея, а не беше способен да каже дори и това. Но беше ядосан, объркан и я гледаше гневно. А после, когато тя се доближи до него и се опита да го хване за ръката и да му вземе апарата, за да го остави в лодката, той се нахвърли върху й, дори и тогава без никакво намерение да направи нещо повече, отколкото да се освободи от нея… от нейния допир… нейната молба… утешението и съчувствието й… от вечното й присъствие… Боже!

Но се нахвърли с такава стремителност, че не само я удари по устата, носа и брадичката с фотоапарата, който все още, без да съзнава, стискаше в ръка, но същевременно я отблъсна настрана към левия борд така, че лодката се килна почти до повърхността на водата. И тогава, стреснат от резкия й писък (който се дължеше толкова на накланянето на лодката, колкото и на удара по носа и устата), скочи и посегна да й помогне или да я подхване, а донякъде и да й се извини за непреднамерения удар, но с това окончателно преобърна лодката и двамата с Робърта в същия миг се намериха във водата. А левият борд при обръщането удари Робърта по главата, когато тя се вдигна на повърхността за първи път с обезумяло разкривено лице към Клайд, който вече се беше съвзел от изненадата. Тя беше зашеметена, обзета от ужас, объркана от болка и страх — вечния й страх от водата и от удавяне, и от удара, който Клайд й бе нанесъл така случайно и почти несъзнателно.

— Помощ! Помощ! О, боже, потъвам, потъвам! Помощ! О, боже! Клайд! Клайд!

А сетне — гласът в ушите му: „Но това… това… не е ли това същото, което си мислил и искал толкова време… в голямата си безизходица? И ето на! Въпреки твоето малодушие, твоята страхливост, това… това… се свърши за теб. Един нещастен случай… нещастен случай… един неумишлен удар от твоя страна ти спестява труда да извършиш онова, което си искал, но не си имал смелостта да направиш! Нима сега, когато то не е нужно, понеже това е злополука, ти ще й се притечеш на помощ и ще се подложиш отново на ужаса на поражението и неуспеха, които тъй много са те измъчвали и от които тази случка те освобождава? Би могъл да я спасиш. Но би могъл и да не я спасиш. Ето, виж я как пляска на всички страни. Тя е зашеметена. Сама не може да се спаси, а ако се доближиш до нея сега, в безумния си страх може да те удави и теб. Но ти искаш да живееш! А ако тя остане жива, животът ще бъде мъка за теб занапред. Почини си само един миг… само няколко секунди! Почакай… почакай… не обръщай внимание на жалните й викове. А после… после… Ето на! Виж. Всичко е свършено. Тя потъва. Никога, никога вече не ще я видиш жива. Ето и твоята шапка е плувнала във водата… както искаше да стане. А на лодката, на ключа за греблото се е закачил неин воал. Остави го. Няма ли това да покаже, че е станала злополука?“.

И освен това нищо друго… няколко водни кръга изпълнена със спокойствие и тържественост чудна гледка. А сетне пак гласът на тази зловеща, самотна птица — презрителният й и присмехулен вик:

Викът на тази дяволска птица, кацнала на сухия клон.

А след това Клайд, с неотзвучали още в ушите му викове на Робърта, с този неин последен безумен, умоляващ поглед в подбелените очи пред себе си, заплува тежко, мрачно и безрадостно към брега. И си мислеше, че в края на краищата в действителност не я е убил. Не, не! Слава богу. Не я е убил. Но все пак (когато стъпи на близкия бряг и заотръсква водата от дрехите си) дали я е убил? Или не? Нали отказа да й се притече на помощ, а можеше да я спаси и вината тя да падне във водата, колкото и случайна, не беше ли всъщност негова? И все пак… и все пак…

Здрач и тишина на гаснещ ден. Потайно кътче в гъстака на същата прикриваща гора, където сам и мокър до кости Клайд стои до сухия си куфар и чака да поизсъхне. Но междувременно маха пристегнатия към куфара неизползван триножник за апарата, намира небиещ на очи сух дънер по-нататък в гората и скрива триножника под него. Дали някой го е видял? Дали някой гледа? После, се връща и се чуди за посоката. Трябва да тръгне на запад, а след това на юг. Да не сбърка! Но ето че се чува пак крясъкът на тази птица — рязък, действащ на нервите. А сетне — мрак, въпреки летните звезди. И един млад мъж върви през тъмна, безлюдна гора със суха сламена шапка на главата и куфарче в ръка, върви бързо, но и предпазливо — на юг… на юг.