Американски богове

Глава 9

Късно същата вечер, докато излизаха от Илинойс, Шадоу зададе на Уензди първия въпрос. Видя табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ В УИСКОНСИН“ и каза:

— И така, кои бяха онези типове, дето ме отвлякоха от паркинга? Господин Уд и господин Стоун? Кои бяха?

Фаровете на автомобила осветяваха зимния пейзаж. Уензди беше казал, че нямало да минават по магистралите, понеже не знаел на чия страна са тези магистрали, затова Шадоу караше само по второстепенни пътища. Не че имаше нещо против. Дори не беше сигурен, че Уензди е луд.

Уензди промърмори:

— Как какви, агенти някакви. Работят за нашите противници. От лошите са.

— Останах с впечатлението, че се смятат за добри — отбеляза Шадоу.

— Разбира се, че се смятат за добри. Няма истинска война, която да не се е водела между два лагера, и двата убедени, че правдата е на тяхна страна. Истински опасни са хората, които сигурни, че каквото правят, го правят само и единствено защото то безспорно е правилно. И точно заради това са опасни.

— А ти? — попита Шадоу. — Ти защо правиш, каквото правиш?

— Защото искам — отговори Уензди. После се ухили. — Значи всичко е наред.

Шадоу каза:

— Как се измъкнахте всички? По-точно, измъкнахте ли се всички?

— Измъкнахме се — потвърди Уензди. — Макар и на косъм. Ако ония не бяха спрели, за да те отвлекат, щяха да похитят и нас. Така мнозина, които още се колебаеха и изчакваха, се убедиха, че аз може и да не съм съвсем откачен.

— Е, как се измъкнахте?

Уензди поклати глава и отсече:

— Не ти плащам да задаваш въпроси. Вече ти казах.

Шадоу сви рамене.

Пренощуваха в мотел южно от Ла Крос.

Коледа беше прекарана на път — пътуваха на север и изток. Полето се превърна в борова гора. Градове се срещаха все по-рядко.

Коледният обяд се състоя следобед, в семейно ресторантче с вид на вестибюл в Северен централен Уисконсин. Шадоу ровеше унило из прегорената пуйка, боровинковия сос на червени бучки с вкус на мармалад, твърдите като дърво печени картофи и яркозеления грах от консерва. Ако се съдеше по настървеността, с която ядеше и примлясваше, Уензди очевидно харесваше храната. По време на обяда се отпускаше все повече: говореше, шегуваше се и всеки път, щом келнерката се приближеше, флиртуваше с нея. Тя беше тъничко русо момиче с вид на току-що завършила гимназистка.

— Извинявай, миличка, но дали ще те затрудня, ако те помоля да ми донесеш още една чаша от великолепното ви мляко с какао? Надявам се и да не ме сметнеш за прекалено прям, но бих казал, че тоалетът ти е много красив и ти отива. Празничен, но стилен.

Сервитьорката, която беше облечена в ярка червено-зелена пола, обточена отдолу с лъскава сребриста гирлянда за елха, се изкиска, изчерви се, усмихна се радостно и забърза да донесе на Уензди още една чаша мляко с какао.

— Красива е — повтори замислено Уензди, докато я изпращаше с поглед. — И й отива.

Според Шадоу той нямаше предвид полата на келнерката. Уензди лапна последното парче пуйка, допря бързо салфетката до брадата си и изтика чинията в средата на масата.

— Аааах. Не беше зле.

Извърна се и огледа семейното ресторантче. Някъде в дъното се въртеше запис с коледни песни: малкият барабанчик не носел никакви подаръци, трам-тарарам, трам-тарарам.

— Някои неща може и да се променят — каза неочаквано Уензди. — Но хората… хората си остават същите. Някои измами са вечни, други биват поглъщани доста бързо от времето и света. Любимата ми измама вече е неприложима. Въпреки това учудващо много измами са неподвластни на времето: Испанския затворник, Баламата, Сондата на Фони (това всъщност е Баламата, но вместо портфейл се използва златен пръстен), Играта с цигулката…

— Никога не съм чувал за тая Игра с цигулката — каза Шадоу. — Другите май ги знам. Бившият ми съкилийник твърдеше, че е прилагал Испанския затворник. Беше измамник.

— А! — рече Уензди и лявото му око блесна. — Играта с цигулката беше хубава, страхотна измама. В най-чист вид се прави от двама. При нея, както при всички велики измами, разчиташ на алчността и сребролюбието. Винаги можеш да измамиш един честен човек, но се иска повече работа. И така. Отседнали сме в хотел или мотел или се храним в добър ресторант и докато се храним, виждаме мъж — неугледен, но в трогателния смисъл, не някой дрипльо, а човек, на когото не му върви. Ще го наречем Ейбрахам. Когато идва време да плати сметката — а тя не е огромна, разбираш ли, някъде петдесет-седемдесет долара, — суетня! Къде ли е портфейлът му? Господи, сигурно го е забравил у приятеля си, на две крачки оттук. Още сега ще отиде и ще го потърси! Но ето, господин съдържателю — казва Ейбрахам, — вземете като залог старата ми цигулка. Да, както виждате, е стара, но точно с нея си вадя хляба. — Усмивката на Уензди, когато видя, че сервитьорката се приближава, беше огромна и хищническа. — А, млякото! Носиш ми го! Ти си моят коледен ангел! Я кажи, миличка, когато се поосвободиш, мога ли да получа още от вкусния ви хляб?

Келнерката — на колко ли години беше, запита се Шадоу, на шестнайсет, на седемнайсет? — заби поглед в пода и поруменя до мораво. Остави с разтреперани ръце какаото и отиде в дъното на помещението, при бавно въртящата се витринка с пасти, където спря и погледна Уензди. После се пъхна в кухнята, за да му донесе хляб.

— И така. Цигулката — безспорно стара, може би поочукана — е сложена в калъфа и нашият временно безпаричен Ейбрахам отива да си търси портфейла. Но един добре облечен господин, който току-що е приключил с обяда, е чул разговора и се приближава до съдържателя: така и така, дали, ако било удобно, можел да хвърли един поглед на цигулката, която е оставил Ейбрахам? Разбира се, че може. Съдържателят му я връчва и добре облеченият мъж — нека го наречем Барингтън — зяпва, после се усеща и затваря уста, оглежда цигулката благоговейно, като човек, когото са допуснали в светилище, за да разгледа мощите на пророк. „Бре! — възкликва той. — Това е… това определено е… не, невъзможно… да, наистина, Божичко! Невероятно“. Сочи знака на майстора върху вече кафявото листче хартия вътре в цигулката, но подчертава, че и без да го е видял, е щял да разбере за какво става въпрос по цвета на лака, по извивката, по формата. После Барингтън бръква в джоба си и вади визитна картичка с изпъкнал шрифт, върху която се твърди, че той е известен търговец на редки и древни музикални инструменти. „Значи цигулката е рядка?“, пита съдържателят. „Много рядка — потвърждава Барингтън, който продължава да й се възхищава благоговейно, — и ако не греша, струва над сто хиляди долара. Дори като търговец на такива вещи съм готов да платя за този прелестен образец петдесет… не, седемдесет и пет хиляди долара в брой. Познавам на Западното крайбрежие един човек, който още утре ще купи тази цигулка, без дори да я е виждал, с една телеграма, и ще ми брои колкото му кажа. — После си поглежда часовника и лицето му помръква, — Влакът ми… — въздъхва Барингтън. — Още малко, и ще го изпусна. Драги ми господине, когато собственикът на този безценен инструмент се върне, бъдете така любезен, дайте му визитката ми, защото, уви, трябва да тръгвам“. И при тези думи Барингтън наистина излиза, понеже знае, че времето и влаковете не чакат никого. Съдържателят разглежда цигулката и тъй като във вените му любопитството вече се е смесило с алчността, а съзнанието му започва да изниква план. Но минутите отминават, а Ейбрахам го няма и няма. Вече е късно. Най-накрая през вратата влиза опърпаният, ала горд Ейбрахам, нашият цигулар, и държи портфейл, портфейл, виждал и по-добри времена, портфейл, където никога, и в най-добрите времена, не е имало повече от сто долара, и вади от него парите, за да плати престоя или обяда си, а после си иска цигулката. Съдържателят я слага, както е в калъфа, върху барплота и Ейбрахам я взима така, както майка държи детето си. „Кажете ми — подхваща съдържателят (а визитката с изпъкналия шрифт на мъжа, който ще плати цели петдесет хиляди долара в брой, пари в горния му вътрешен джоб) — колко струва такава цигулка? Племенницата ми си мечтае да свири на цигулка, а след около седмица има рожден ден“. „Да си продам цигулката ли? — възкликва. Ейбрахам. — За нищо на света. Имам я от двайсет години, свирил съм във всички щати на нея. И да ви призная, навремето, когато я купих, ми струваше цели петстотин долара“. Съдържателят не спира да се усмихва. „Петстотин долара ли? Ами ако веднага ви предложа за нея хиляда?“ Цигуларят го поглежда щастлив, сетне посърва и отвръща: „Божичко, но аз, драги ми господине, съм цигулар, умея да правя само това. Тази цигулка ме познава и ме обича, а и пръстите ми я познават толкова добре, че и на тъмно мога да ви изсвиря нещо. Къде ще намеря друга, която да свири толкова хубаво? Хиляда долара са добри пари, но това ми е прехраната. Не я продавам нито за хиляда, нито за пет хиляди долара“. Съдържателят вижда как печалбата се стопява направо пред очите му, но бизнесът си е бизнес, трябва да вло-жиш, за да спечелиш. „Осем хиляди долара — заявява той. — Цигулката не струва толкова, но си я харесах, пък и обичам да глезя племенницата“. Ейбрахам е на път да се разплаче, задето ще се раздели с любимата си цигулка, но как да откаже осем хиляди долара, особено пък след като съдържателят отива при вградения в стената сейф и вади не осем, е девет хиляди долара, всичките подредени на пачки и готови да се пъхнат в опърпания джоб на цигуларя. „Вие сте добър човек — казва той на съдържателя. — Вие сте светец! Но се закълнете, че ще се грижите за моето момиченце“, след което връчва без желание цигулката.

— Ами ако съдържателят просто даде на Ейбрахам визитната картичка на Барингтън и му каже, че му е провървяло? — попита Шадоу.

— Тогава ще се охарчим с цената за два обяда — отвърна Уензди.

Обра с парче хляб соса и храната, останали по чинията, лапна го и замляска от наслада.

— Я да видим дали съм схванал добре — каза Шадоу. — И така, Ейбрахам си тръгва, по-богат с девет хиляди долара, и двамата с Барингтън се срещат на паркинга пред гарата. Поделят си парите, качват се във форда на Барингтън и се отправят към следващия град. Досещам се, че в багажника на автомобила е имало кашон, пълен с цигулки за по сто долара.

— Лично за мен е въпрос на чест да не плащам повече от пет долара за цигулка — уточни Уензди. После се извърна към келнерката, която чакаше наблизо. — А сега, миличка, би ли ни зарадвала с описание на приказните десерти, от които бихме могли да си изберем в деня на Рождество Господне?

И я погледна едва ли не с похотлива усмивка, сякаш каквото и да му предложеше тя, то нямаше да е така вкусно, като самата нея. Шадоу се притесни много: все едно гледаше как стар вълк дебне сърничка, прекалено млада, за да знае, че ако не побегне, ако не побегне веднага, ще свърши на някоя полянка, където гарваните ще изкълват до бяло костите й.

Момичето се изчерви отново и им каза, че десертът е ябълков сладкиш а la mode — „Това означава, че е с топка ванилов сладолед“, — коледна торта а la mode и червено-зелен крем. Уензди я погледна в очите и заяви, че ще опита коледната торта а la mode. Шадоу не си поръча нищо.

— И понеже стана дума за измами — допълни Уензди, — Играта с цигулката се прилага от триста, ако не и повече години. А ако подбереш добре жертвите, можеш да я използваш още утре навсякъде в Щатите.

— Нали каза, че любимата ти измама вече е неприложима? — напомни Шадоу.

— Да, казах. Но не тази ми е любимата. Не, любима ми е една, която се казва Играта с епископа. В нея има всичко: тръпка, коварство, динамика, изненада. Понякога си мисля, че ако се видоизмени малко, би могло… — Той се замисли и поклати глава. — Не. Отмина й времето. Да предположим, че е 1920 година в среден или голям град, може би Чикаго, Ню Йорк или Филаделфия. Намираме се в бижутерия. Мъж, облечен като свещеник, и то не какъв да е свещеник, а цял епископ, в мораво, — влиза и избира огърлица, страхотна прелестна огърлица, изработена от диаманти и перли, и я плаща с дванайсет възможно най-нови банкноти от по сто долара. Върху най-горната има петно размазано зелено мастило и собственикът на магазина праща с извинения, но твърдо пачката банкноти в банката на ъгъла — да ги проверят. Не след дълго продавачът се връща с банкнотите. В банката казали, че никоя от тях не била фалшива. Собственикът се извинява отново, а епископът е изключително мил, проявява разбиране, напоследък по белия свят са се навъдили такива беззаконници и безбожници, по света са плъзнали такава безнравственост и разпътност… както и безсрамни жени, какво да очаква човек, при положение че всички отрепки и престъпници са изпъплили от канавката и са се заселили по екраните на киносалоните? И огърлицата е сложена в кутийка, а собственикът на бижутерията прави всичко възможно да не се пита защо един епископ купува диамантена огърлица за хиляда и двеста долара, нито защо плаща в брой. Епископът се сбогува радушно, излиза на улицата и точно тогава върху рамото му се стоварва тежка десница. „Ах, Сапуне, пак ли започна със старите номера?“ И едрото като канара ченге с вид на врял и кипял служител на реда и с честно ирландско лице вкарва епископа обратно в бижутерийния магазин. „Ще прощавате, но този човек купувал ли е нещо от вас?“, пита ченгето. „Разбира се, че не съм купувал нищо — възкликва епископът. — Кажете му, че не съм“. „Всъщност той наистина пазарува при нас отвръща бижутерът. — Купи от мен огърлица от перли и диаманти, плати в брой“. „Подръка ли са ви банкнотите, господине?“, интересува се ченгето. И така, бижутерът вади от касата дванайсетте банкноти от по сто долара и ги дава на полицая, който ги вдига към светлината и изумен клати глава: „Ах, Сапуне, Сапуне — възкликва той, — това са най-добрите, които си фалшифицирал досега. Голям майстор си, ще знаеш!“ Върху лицето на епископа грейва самодоволна усмивка. „Не можете да докажете нищо — заявява той. — И банката потвърди, че банкнотите са си истински“. „Не се и съмнявам — съгласява се врялото и кипяло ченге, — но банката едва ли е била предупредена, че в града се навърта Силвестър Сапуна, нито че фалшивите банкноти, които е пласирал в Денвър и Сейнт Луис, са с много високо качество. — При тези думи полицаят бръква в джоба на епископа и вади огърлицата. — Диаманти и перли за хиляда и двеста долара в замяна на хартия и мастило за петдесет цента — казва пазителят на реда, който очевидно по душа си е философ. — И да се представяш за божи служител. Как не те е срам!“ — заявява той, докато закопчава белезниците на епископа, който явно не е никакъв епископ, а после го повежда към изхода, но първо дава на бижутера разписка и за огърлицата, и за фалшивите долари. В края на краищата те са си веществено доказателство.

— А наистина ли са фалшиви? — попита Шадоу.

— Разбира се, че не. Новички банкноти, току-що изтеглени от банката, само че с отпечатък от палец и с размазано петно зелено мастило върху две-три, за да са малко по-интересни.

Шадоу отпи от кафето. Беше по-лошо от затворническото. — Значи ченгето очевидно не е никакво ченге. А огърлицата? — Веществено доказателство — натърти Уензди, развинти капачето на солницата и изсипа малка купчинка сол върху масата. — Но бижутерът си получава квитанцията и уверението, че ще му върнат огърлицата веднага щом Сапуна бъде изправен пред съд. Получава и поздравления, задето е добросъвестен гражжданин, и гледа гордо, и вече си мисли как ще разказва истори-ята на сбирката на „Чудаците“121 другата вечер, а полицаят извежда от магазина мъжа, представил се за епископ, и както носи в единия джоб хиляда и двеста долара, а в другия диамантена огърлица за хиляда и двеста долара, тръгва с него уж към полицейския участък, където обаче никой няма да им види очите.

Келнерката се беше върнала, за да разчисти масата.

— Кажи ми, миличка, омъжена ли си? — попита Уензди. Тя поклати глава.

— Учудващо е, че още никой не е грабнал такава красива млада дама.

Той си играеше с пръст с разсипаната сол и правеше четвъртити тумбести фигури, като руни. Сервитьорката стоеше покорно до него и Шадоу си помисли, че сега прилича не толкова на сърничка, колкото на зайче, което се е озовало пред фаровете на огромен тир и е вцепенено от страх и нерешителност.

Уензди понижи глас, така че дори Шадоу от другата страна на масата почти не го чуваше.

— Кога ти свършва работното време?

— В девет — рече момичето и преглътна. — Най-късно девет и половина.

— И кой е най-добрият мотел наоколо?

— Има един от веригата „Мотел 6“ — отговори тя. — Не е кой знае какво.

Уензди я докосна за миг по ръката и остави по кожата й кристалчета сол. Момичето не направи и опит да ги махне.

— За нас той ще е чертог на насладите — рече Уензди проникновено и почти нечуто.

Келнерката го погледна. Прехапа тънки устни, поколеба се, после кимна и побягна към кухнята.

— Бива ли такова нещо! — възмути се Шадоу. — Тя си е почти дъщеря на прокурора.

— Никога не съм се притеснявал особено от прокурорите — отговори Уензди. — И имам нужда от нея не заради самата нея, а за да ме поразбуди. Дори цар Давид е знаел, че има само една рецепта как в старото тяло да се влее топла кръв: взимаш девица.

Шадоу се запита дали администраторката от нощната смяна в хотела в Игъл Пойнт е била девствена.

— Не се ли притесняваш, че ще се заразиш от нещо? — попи-та той. — Ами ако тя издуе корема? Ами ако има брат?

— Не — отвърна Уензди. — Не се притеснявам, че ще се заразя. Мен болести не ме ловят. За съжаление хората обикновено предпочитат да стрелям нахалост, така че няма много случаи на кръстосване между различните породи. А навремето е ставало. Днес е възможно, но е малко вероятно, почти невъобразимо. Никакви притеснения в това отношение. И много момичета имат братя и бащи. Те да му мислят. В деветдесет и девет на сто от случаите вече съм се изнесъл от града.

— Значи ще останем тук за през нощта?

Уензди разтърка брадичката си.

— Аз ще отседна в „Мотел 6“ — поясни той. После бръкна в джоба на сакото си. Извади ключ от входна врата, бронзов на цвят, с прикачено към него етикетче, на което на машина беше написан адрес: „Нортридж Роуд 502, ап. 3“. — А теб те чака апартамент, който се намира в далечен град. — Уензди затвори за миг очи. После ги отвори — сиви, блеснали и съвсем малко различни, и каза: — След двайсет минути оттук минава автобус на „Грейхаунд“. Спира на бензиностанцията. Ето ти билета.

Извади сгънат автобусен билет и го подаде през масата. Шадоу го взе и го погледна.

— Кой е този Майк Айнсел? — попита той. Върху билета беше написано това име.

— Ти. Весела Коледа.

— А къде се намира Лейксайд?

— На север. Щастливият ти дом през следващите няколко месеца. А сега, тъй като добрите неща винаги вървят по три…

Извади от джоба си пакетче, опаковано като подарък, и го побутна през масата. Остави го при бутилката кетчуп с почернели засъхнали петна по гърлото. Шадоу не посегна да го вземе.

— Хайде де.

Шадоу разкъса без особено желание червената хартия и извади светлокафяв портфейл от телешка кожа, лъснат от употреба. Очевидно беше на някого. Вътре имаше шофьорска книжка със снимката на Шадоу, издадена на името на Майк Айнсел с постоянен адрес в Милуоки, кредитна карта „Мастър“ пак на името на господин Айнсел и двайсет нови банкноти от по петдесет долара. Шадоу затвори портфейла, прибра го във вътрешси джоб и каза:

— Благодаря.

— Приеми го като тринайсета заплата за Коледа. А сега ела да те изпратя до „Грейхаунд“. Ще ти махам, докато поемаш на север.

Излязоха от ресторанта. Шадоу направо не повярва колко се е застудило през последните няколко часа. Бе прекалено студено, за да вали сняг. Войнствено студено. Зимата беше тежка.

— Ей. Уензди. Двете измами, за които ми разказа — измамата с цигулката и с епископа, с епископа и с ченгето…

Той се подвоуми: опитваше се да избистри мисълта, да я фокусира.

— Какво измамите?

— Те са измами, които се правят от двама души. По един от всяка страна. Имал си съучастник, така ли?

Дъхът му излизаше на валма. Той си обеща, когато пристигне в Лейксайд, да похарчи част от тринайсетата си коледна заплата за най-топлото, най-дебело зимно яке, което може да се купи с пари.

— Да — отговори Уензди. — Да. Имах съучастник. Помощник. Но уви, тези дни отминаха. Ето я бензиностанцията, ако не ме лъжат очите, ето го и автобуса. — Той вече даваше мигач, че завива към паркинга. — Адресът ти е на ключа — обясни Уензди. — Ако някой те пита, аз съм ти вуйчо и се наричам Емерсън Борсън. Установи се в Лейксайд, племеннико Айнсел. До седмица ще дойда при теб. Ще пътуваме заедно. Ще посетим хората, които трябва да посетя. Междувременно не привличай вниманието и не си създавай неприятности.

— А автомобилът ми? — попита Шадоу.

— Ще се грижа добре за него. Приятно прекарване в Лейксайд — пожела му Уензди.

Протегна ръка и Шадоу я стисна. Беше по-студена и от труп.

— Майко мила — възкликна Шадоу. — Студен си.

— Значи колкото по-скоро направя в мотелската стая двугърбия звяр заедно с онова сладурче от ресторанта, толкова по-добре.

Пресегна се с другата ръка и стисна рамото на Шадоу. За един шеметен миг той получи някакво раздвоение на зрението: виждаше пред себе си прошарения мъж, който го стискаше за рамото, но виждаше и друго — много зими, стотици и стотици зими и беловлас мъж с широкопола шапка, които оби-каля от селище на селище, като се подпира на сопа, взира се през прозорците в светлината на огъня, в радостта и горящия живот който никога няма да бъде в състояние да докосне, никога няма да бъде в състояние да почувства…

— Върви — подкани го Уензди с насърчително ръмжене. — Всичко е наред и всичко е наред, и всичко ще бъде наред. Шадоу показа билета си на шофьорката.

— Ужасен ден за пътуване — каза тя. После добави с известна доза мрачно задоволство: — Весела Коледа.

Автобусът бе почти празен.

— Кога ще пристигнем в Лейксайд?

— След два часа. Може би малко повече — отговори шофьорката. — Казват, че се задавала студена вълна.

Тя натисна едно копче и вратите се затвориха със съсък и трясък.

Шадоу отиде в средата на автобуса, смъкна седалката възможно най-ниско и започна да мисли. От поклащането на автобуса и от топлината се унесе и още преди да разбере, че му се спи, заспа.

Вътре в земята и под земята. Следите по стената бяха червени като влажна глина: отпечатъци от длани, отпечатъци от пръсти и тук-там груби изображения на зверове, на хора и птици.

Огънят още гореше и мъжът-бизон още седеше от другата страна на огъня и гледаше Шадоу с огромни очи, очи като езерца тъмна кал. Устните на бизона, обточени със сплъстена кафява козина, не се помръднаха, когато гласът му каза:

— Е, Шадоу? Сега вярваш ли?

— Не знам — отговори той. Забеляза, че и неговата уста не се мърда. Каквито и думи да си разменяха, те не бяха изречени — поне така, както Шадоу разбираше речта. — Ти истински ли си?

— Вярвай — рече мъжът-бизон.

— И ти ли… — Шадоу се подвоуми и после попита: — И ти ли си бог?

Мъжът-бизон пъхна ръка в пламъците на огъня и извади една горяща главня. Държеше я по средата. Сините и жълти пламъци зализаха червената му ръка, но не я изгориха.

— Тази земя тук не е за богове — отговори мъжът-бизон. Но в съня си Шадоу знаеше, че вече говори не мъжът-бизон, а огънят, че в тъмното място под земята му говори пукащият разгорял се пламък.

— Един гмурец е извадил тази земя от дълбините на океана — каза огънят. — Един паяк я е изплел от собствената си същност. Един гарван я е изплюл. Тя е тялото на паднал отец, чиито кости са планини, а очите му — езера. Това е земя на мечти и на огън — рече пламъкът.

Мъжът-бизон върна главнята в огъня.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Шадоу. — Аз не съм важен. Аз не съм нищо. Бях приличен инструктор по бодибилдинг, наистина некадърен дребен мошеник и може би не чак толкова добър съпруг, колкото си мислех… — Той замълча. — Как да помогна на Лора? — попита Шадоу мъжа-бизон. — Тя иска отново да е жива. Обещах да й помогна. Дължа й го.

Мъжът-бизон не отговори. Посочи тавана на пещерата. Очите на Шадоу го последваха. От мъничък отвор високо горе се процеждаше мъждива зимна светлина.

— Там горе ли? — попита Шадоу, понеже искаше да получи отговор на един от въпросите си. — Трябва да отида там ли?

Тогава сънят го поде, представата се превърна в самото нещо, което обозначава, и Шадоу бе напъхан в камъка и земята. Беше като къртица, която се опитва да си проправи път през пръстта, като язовец, който се катери по пръстта, като мармот, който изтиква пръстта от пътя си, като мечка, ала пръстта бе прекалено твърда, прекалено плътна и той се задъхваше, а скоро не можеше и да продължи, не можеше да копае и да се катери и разбра, че ще умре някъде в дълбокото място под света.

Не му достигаха сили. Усилията му ставаха все по-слаби. Шадоу знаеше, че макар тялото му да пътува в топъл автобус през студени гори, ако той спре да диша тук, под света, ще спре да диша и там, че дори сега се задъхва и едвам си поема въздух.

Продължи да се бори, да избутва, но още по-вяло, за всяко движение отиваше по мъничко от скъпоценния въздух. Беше хванат в капан: не можеше да продължи напред, не можеше да се върне и назад, откъдето беше дошъл.

— А сега да се спазарим — каза глас в съзнанието му.

— Какво мога да предложа аз? — попита Шадоу. — Нямам нищо.

Вече усещаше глината, мазна и скърцаща като кал в устата му.

И тогава Шадоу каза:

— Освен себе си. Имам себе си, нали?

Стори му се, че всичко е притаило дъх.

— Предлагам себе си — заяви той.

Отговорът беше незабавен. Камъните и пръстта, които го заобикаляха, започнаха да го натискат надолу, да го мачкат толкова силно, че изцеждаха от дробовете му и последната глътка въздух. Натискът се превърна в болка, приклещила го от всички страни. Шадоу достигна връхната точка на болката и се задържа в нея с мисълта, че няма да понесе повече, ала в този миг гърчът отмина и той отново можеше да диша. Светлината отгоре бе станала по-голяма.

Той беше изтикван към повърхността.

Опита се да се възползва от следващия гърч на земята. Този път усети, че е изтласкван нагоре.

При тази последна ужасна контракция болката бе невероятна, Шадоу имаше чувството, че го тикат, мачкат го, блъскат го през твърд отвор в скалата, а костите му се натрошават и плътта му става на пихтия. Когато устата и смазаната му глава се показаха от дупката, Шадоу изкрещя от страх и болка.

Докато крещеше, се запита дали и там, в света наяве, също крещи, дали крещи и в съня си в затъмнения автобус.

Когато отмина и този последен гърч, Шадоу бе на земята и беше впил пръсти в червената пръст.

Надигна се, седна, избърса с ръка пръстта по лицето си и погледна нагоре към небето. Беше здрач, морав здрач, звездите вече се показваха една по една, звезди, много по-ярки и много по-живи от всички звезди, които беше виждал или си беше пред-ставял.

— Скоро — каза зад него пукащият глас на пламъка — те ще паднат. Скоро те ще паднат и звездните хора ще срещнат земните хора. Сред тях ще има герои и мъже, които ще съсичат чудовища и ще носят познание, но никой няма да бъде бог. Това място не става за богове.

Струя въздух, стъписваща със студенината си, докосна Шадоу по лицето. Сякаш го бяха топнали в ледена вода. Той чу гласа на шофьорката, която каза, че били в Пайнуд, „който иска да изпуши по цигара или да се поразтъпче, спираме тук за десет минути, след това продължаваме“.

Шадоу слезе с отмалели крака от автобуса. Бяха спрели пред поредната провинциална бензиностанция, почти същата като онази, откъдето бяха тръгнали. Шофьорката помогна на две млади момичета да се качат в автобуса и натовари куфарите им в багажното отделение.

— Ей — каза тя, когато видя Шадоу. — Вие слизахте в Лейк-сайд, нали?

Шадоу потвърди сънено.

— Наистина хубав град — рече шофьорката. — Понякога си мисля, че ако реша да зарежа всичко, ще се преместя в Лейксайд. По-красив град не съм виждала. Отдавна ли живеете там?

— Отивам за пръв път.

— На всяка цена да хапнете от пирожките в „Мейбъл“, чухте ли?

Шадоу реши да не иска разяснение.

— Кажете — рече той, — говорех ли насън?

— И да сте говорили, не съм ви чула. — Тя си погледна часовника. — Хайде пак в автобуса. Ще ви извикам, щом стигнем в Лейксайд.

Двете момичета — Шадоу се съмняваше да са по-големи от четиринайсет години, — които се бяха качили в Пайнуд, седнаха пред него. Докато подслушваше неволно, той реши, че са приятелки, а не сестри. Едната не знаеше почти нищо за секса, но знаеше много за животните, явно помагаше или прекарваше доста време в приют за животни, докато другата изобщо не се интересуваше от тях, но въоръжена със стотиците откъслечни сведения, които бе зърнала в интернет и по телевизията, си мислеше, че знае много за човешката сексуалност. Шадоу заслуша ужасен, но и развеселен момичето, което си въобразява-ше, че е наясно с подробните механизми на приложението на хапчета „Алка-Зелцер“ за подобряване на оралния секс.

После започна да изключва момичетата и заглуши всичко освен звука на пътя и сега от време на време до него достигаха само откъслеци от разговора.

Голди е много добро куче, чистокръвна хрътка е, дано тате се съгласи, още щом ме види, и започва да върти опашка. Коледа е, то оставаше да не ми разреши да се повозя на моторната шейна.

Можеш да напишеш с език името си отстрани на онази му работа.

Мъчно ми е за Санди.

Да, и на мен.

Казаха, че нощес ще натрупа петнайсет сантиметра, но само си измислят, измислят си прогнозата и никой не им търси сметка…

После спирачките на автобуса изсъскаха и шофьорката се провикна: „Лейксайд!“, а вратите се отвориха с трясък. Шадоу слезе след момичетата на окъпания в светлина паркинг пред видеотека и солариум, които, както се досети, се намираха на автогарата. Беше ужасно студено, но студът бе свеж и той се разсъни. Погледна към светлините на града на юг и на запад и към бледото замръзнало езеро на изток.

Момичетата застанаха на паркинга, като пристъпваха от крак на крак и си духаха силно на ръцете. Едното, по-малкото, стрелна с поглед Шадоу и се усмихна притеснено, когато забеляза, че го е видял.

— Весела Коледа — пожела Шадоу.

— Да — каза другото момиче, вероятно година-две по-голямо от първото. — Весела Коледа и на вас.

Беше с морковеночервена коса и чипо носле, покрито със стотици хиляди лунички.

— Градът ви е хубав — отбеляза Шадоу.

— И ние си го харесваме — отвърна по-малкото момиче. Точно то обичаше животните. Усмихна се свенливо на Шадоу при което се показа шината със сини ластичета върху предните му зъби.

— Приличате ми на някого — каза сериозно момичето. — Сигурно сте брат или син на някого.

— Чуй се какви ги дрънкаш, Алисън — рече приятелката й. — Всички имат братя и бащи.

— Друго имах предвид — възрази Алисън.

За един бляскав бял миг всички се озоваха в светлината на фарове, обхванали ги като рамка. Зад фаровете имаше автомобил комби с майка в него, който веднага откара момичетата и саковете им и остави Шадоу сам на паркинга.

— Млади момко! Мога ли да ви помогна с нещо? — Старецът заключваше видеотеката. Прибра ключовете в джоба си. — По Коледа не е отворено — обясни той весело на Шадоу. — Но дойдох да посрещна автобуса. Да се уверя, че всичко е наред. Няма да си простя, ако някоя клета душа се изгуби точно на Коледа. Мъжът беше достатъчно близо и Шадоу видя лицето му: старо, но доволно, лице на човек, на когото му се е случвало да пие от оцета на живота и който е установил, че като цяло той е най-често уиски, при това добро.

— Бихте могли да ми дадете номера на местната таксиметрова компания — отговори Шадоу.

— Бих могъл — повтори колебливо непознатият, — но по това време Том вече е в леглото и дори да го вдигнете, няма да получите удовлетворение — тази вечер го видях в пивница „Тук се отбива еленът“, беше много весел. Наистина много весел. Къде искате да отидете?

Шадоу му показа адреса върху ключа от входната врата.

— Това е на десет, може би на двайсет минути пеш по моста — обясни мъжът. — Но когато е толкова студено, не е приятно, а ако не знаеш къде отиваш, винаги ти се струва по-далеч, забелязвали ли сте? Първия път сякаш вървиш вечно, а после ти изглежда един миг.

— Да — каза Шадоу. — Никога не съм си го представял така. Но сигурно е вярно.

Старецът кимна. Върху лицето му се ширна усмивка.

— Какво пък, Коледа е. Ще ви закарам с Теси.

Шадоу отиде заедно с него на пътя, където беше спряна огромна стара камионетка. Имаше си стъпала пред вратите, гангстерите от бурните двайсет години на XX век сигурно щяха да се гордеят с нея. Под натриевата светлина изглеждаше тъмна, но можеше да е и червена, и зелена.

— Това е Теси — заяви старецът. — Голяма красавица, нали?

Потупа я собственически там, където калникът се извиваше над предната гума.

— Какъв модел е? — полюбопитства Шадоу.

— „Уент Фийникс“. Уент се разорил през 1931 година, марката била откупена от „Крайслър“, но автомобили от нея повече не са произвеждани. Харви Уент, основателят на фирмата, бил тукашно момче. Заминал за Калифорния и някъде през четирийсет и първа — четирийсет и втора се самоубил. Голяма трагедия.

Купето миришеше на кожа и на застоял тютюнев дим: миризмата не беше скорошна, но през годините достатъчно хора сякаш бяха изпушили достатъчно цигари и пури в камионетката миризмата на горящ тютюн да се превърне в част от самата нея. Старецът завъртя ключа и Теси запали от първия път.

— Утре заминава за гаража — обясни той на Шадоу. — Ще я покрия с чергило и ще стои там до пролетта. Да ви призная, и сега не е хубаво да я карам, понеже има сняг.

— Не върви ли добре в сняг?

— А, върви си много добре. Но от солта по шосетата тия стари хубавици ръждясват по-бързо, отколкото си представяте. Как искате, да ви карам право у вас или да направим тур за овации из града на лунна светлина?

— Не искам да ви притеснявам…

— Не ме притеснявате. Когато станете на моите години, ще бъдете признателен и за миг сън. Пак ще извадя късмет, ако нощес поспя и пет часа… будя се, а умът ми се върти и върти. Къде са ми добрите обноски? Казвам се Хинзелман. Можете да ме наричате и Ричи, ала всеки, който ме познава, ми вика просто Хинзелман. Бих се ръкувал с вас, но ми трябват и двете ръце, за да управлявам Теси. Тя усеща, ако не внимавам.

— Майк Айнсел — представи се Шадоу. — Радвам се да се запознаем, Хинзелман.

— Значи ще заобиколим езерото. Тур за овации — каза Хинзелман.

Главната улица, по която минаваха, беше красива дори нощем изглеждаше старовремска в най-добрия смисъл на думата — сякаш от сто години хората са си я харесвали и не са бързали да похабят онова, което им допада.

Хинзелман посочи двата градски ресторанта, покрай които минаха (единия германски, другия, както го описа, „отчасти гръцки, отчасти норвежки, с питка върху всяка чиния“), посочи хлебарницата и книжарницата („Аз твърдя, че без книжарница един град не е никакъв град. Може и да се нарича град, но ако си няма книжарница, нека знае, че не може да заблуди никого“.) Докато минаваха покрай библиотеката, подкара по-бавно, та Шадоу да я огледа хубаво. Над входа примигваха старовремски светилници — Хинзелман гордо насочи вниманието на Шадоу към тях.

— Построена е през седемдесетте години на деветнайсети век от Джон Хенинг, местен магнат, производител на дървесина. Искал е да я нарекат библиотека „Хенинг“, но след като починал, започнали да й викат библиотека „Лейксайд“ и според мен ще си остане така до края на всички времена. Нали е истинска мечта?

Гордееше се така, сякаш сам я е строил. На Шадоу сградата му заприлича на замък и той го сподели със стареца.

— Вярно е — съгласи се Хинзелман. — Кулички и всичко останало. Хенинг е държал да изглежда така отвън. Вътре още си стоят едновремешните чамови лавици. Мириам Шулц иска да ги махне и да обнови библиотеката, но сградата е включена в някакъв регистър на историческите забележителности и библи-отекарката не може да направи нищо.

Минаха откъм южната страна на езерото, пътят беше на десетина метра над него. Градът го опасваше от всички страни. Шадоу видя петната матовобял лед по езерото, тук-там проблясваше и лъскава вода, отразила светлините на града.

— Както гледам, е замръзнало — каза той.

— Замръзнало е от цял месец — обясни Хинзелман. — Матовите петна са преспи, а лъскавите — лед. Замръзна веднага след Деня на благодарността, една мразовита нощ, замръзна и сега е гладко като стъкло. Вие, господин Айнсел, ходите ли да ловите риба на дупка?

— Никога не съм ходил.

— Това е най-хубавото, което може да направи един мъж. Ловиш не риба, ловиш душевно спокойствие, което в края на деня отнасяш вкъщи.

— Ще го запомня. — Шадоу надзърна през прозореца на Теси към езерото. — Вече може ли да се върви по него?

— Може. Може и кола да се кара, но лично аз още не бих рискувал. Тук студът скова преди месец и половина — каза Хинзелман. — Но трябва да призная, че при нас, в Северен Уисконсин, всичко замръзва по-бързо, отколкото почти навсякъде другаде. Веднъж бях излязъл на лов, на лов за едър дивеч, беше преди трийсетина-четирийсет години, и се прицелих в един елен, но не го улучих и той хукна да бяга през гората — това стана в северния край на езерото, близо до мястото, където ще живеете, Майк. Беше най-красивият елен, който съм виждал, едър такъв като кон, честна дума. Бях млад и нахъсен и макар че оная година бе паднал сняг още по Вси светии, а тогава беше Денят на благодарността, по земята още имаше чист сняг, чист и непокътнат, и аз виждах следите на елена. Доколкото можех да преценя, той се беше паникьосал и бе побягнал към езерото. Само глупак се опитва да догони елен, но аз съм си такъв, голям глупак, хукнах подире му и що да видя, той нагазил в езерото, стои там, на дълбочина двайсетина-трийсет сантиметра, и ме гледа. И точно тогава слънцето се скри зад един облак и всичко се заледи — за десетина минути температурата бе паднала с десет градуса, наистина. И еленът значи иска да побегне, а не може да се помръдне. Замръзнал е заедно с леда. Аз пък бавно отидох при него. Виждам, че животинката иска да побегне, но се е вледенила и не може. Но и дума не може да става аз да застрелям беззащитна твар, когато тя не може да се помръдне — що за човек ще съм, ако го направя, а? И така, взимам пушката и стрелям във въздуха. И гърмежът беше достатъчен, та еленът направо да изскочи от кожата си: като видя, че краката му са замръзнали в леда, направи точно това. Остави си кожата и рогата, заклещени в леда, и се юрна презглава обратно към гората, розов като току-що родена мишка, трепери целият, направо ще се пръсне. Чувствах угризения, затова поговорих с жените от Дамския клуб по плетене в Лейксайд да му изплетат топла дреха, та да си я носи до пролетта, и те му изплетоха нещо като пуловер, та да не премръзне до смърт. То се знае, ние отнесохме майтапа, защото пуловерът, дето го оплетоха жените, беше от яркооранжева прежда, та никой ловец вече да не стреля по елена. По време на ловния сезон ловците по тия места носят оранжево — обясни старецът. — А ако мисли-те, че в разказа ми има и една лъжа, мога да ви докажа. И до ден днешен държа рогата на елена у дома в хола. Шадоу се засмя, а старецът се усмихна доволно, като безспорен майстор. Спряха пред една тухлена сграда с голяма дървена тераса, окичена със златни празнични лампички, които мигаха приканващо.

— Това е номер петстотин и две — каза Хинзелман. — Апартамент трети е на последния етаж, откъм другата страна, с изглед към езерото е. Пристигнахме, Майк.

— Благодаря ви, господин Хинзелман. Дължа ли ви нещо за бензина?

— Наричайте ме просто Хинзелман. И не ми дължите и цент. Весела Коледа от мен и от Теси.

— Сигурен ли сте, че няма да приемете нищо?

Старецът се почеса по брадичката.

— Знаете ли какво — подхвана той. — През следващата седмица ще дойда да ви продам няколко билета. За нашата игра. С благотворителна цел. А сега, млади момко, можете да се пъхате в леглото.

Шадоу се усмихна и каза:

— Весела Коледа, Хинзелман.

Старецът се ръкува с него. Ръката му беше с червени кокалчета, твърда и мазолеста като дъбов клон.

— Внимавайте, докато се качвате, хлъзгаво е. Виждам вратата ви оттук, от онази страна, ето там! Ще изчакам, докато влезете. Само ми дайте знак, че всичко е наред, вдигнете палци и аз ще си тръгна.

Стоя на включен двигател, докато Шадоу се качваше по дървеното стълбище и отключваше. Входната врата се отвори. Младият мъж вдигна палци и старецът в „Уент“ Теси — при мисълта за автомобила с име Шадоу се усмихна още веднъж, — та Хинзелман и Теси завиха и се отправиха обратно към моста.

Шадоу затвори входната врата. Стаята беше леденостудена. Миришеше на хора, отишли да живеят други животи, и на всичко, което са яли и за което са мечтали. Шадоу пусна радиатора на двайсет градуса. Влезе в тясната кухничка, провери шкафовете, отвори хладилника с цвят на авокадо, той обаче беше празен. Никаква изненада в това отношение. Поне миришеше на чисто, а не на мухъл.

До кухнята имаше малка спалня с гол матрак, а до нея — още по-малка баня, едва ли не стойка за душ. В тоалетната чиния плаваше отколешен фас, от който водата беше станала кафеникава. Шадоу пусна водата, за да махне фаса.

Намери в един от шкафовете чаршафи и одеяла и застла леглото. После си изу обувките, съблече якето, махна си часовника и легна, както беше с дрехите — питаше се колко ли време ще мине, докато се стопли.

Светлините угаснаха и настъпи мълчание, почти пълно, нищо друго освен бръмченето на хладилника и някъде в сградата пуснато радио. Шадоу лежеше в мрака и се чудеше дали не се е наспал в автобуса на „Грейхаунд“, дали гладът, съчетан със студа, новото легло, безумието на последните няколко седмици няма да го държат буден цяла нощ.

Чу в тишината как нещо пука като изстрел. Клон, помисли си той, или ледът. Навън всичко замръзваше.

Колко ли трябваше да чака, докато Уензди дойде да го вземе? Ден? Седмица? Шадоу знаеше, че колкото и да се забави Уензди, той трябва да насочи вниманието си към нещо. Реши отново да упражнява фокусите с монетите, докато ги усвои („Упражнявай всичките си фокуси — пошушна някой в главата му с глас, който не беше негов, — всички без един, без фокуса, който ти показа клетият мъртъв Суийни, издъхнал от премръзване, от студ и от това, че е бил забравен, още веднъж те моля, само не и този фокус. Него недей“.)

Но градът наистина беше хубав. Шадоу го чувстваше.

Сети се за съня си, ако изобщо беше сън, онази първа вечер в Кайро. Сети се за Зора… как ли, дявол да го вземе, се казваше? Среднощната сестра.

После се сети за Лора…

Мисълта за нея сякаш отвори прозорец в съзнанието му. Шадоу виждаше Лора. Виждаше я някак.

Тя беше в Игъл Пойнт, в задния двор на голямата къща на майка си.

Лора стоеше на студа, който вече не усещаше или който усещаше през цялото време, стоеше пред къщата, която майка й беше купила през 1989 година с парите от застраховката, след като бащата на Лора — Харви Маккейб, бе починал от инфаркт, докато се напъвал в тоалетната, и долепила студени длани до стъклото, гледаше вътре, макар че дъхът й не оставяше пара по него, не оставяше никаква пара, гледаше майка си, сестра си, децата на сестра си и мъжа й, дошли от Тексас за Коледа.

Навън в мрака, там беше Лора и не можеше да се сдържи да не погледне.

Очите на Шадоу засмъдяха от сълзите и той се претърколи в леглото.

Чувстваше се като любопитен натрапник и пренасочи мислите си, като им нареди да се върнат при него: виждаше езерото, разпростряло се долу, а вятърът духаше и духаше от север и протягаше вледенени пръсти, сто пъти по-студени от пръстите на всеки труп.

Сега дишането на Шадоу беше станало повърхностно. Той чуваше как вятърът се засилва, чуваше горчиви писъци из къщата и за миг му се стори, че чува във вятъра и думи.

Щом трябваше да е някъде, преспокойно можеше да е и тук помисли той и заспа.

Зън-зън.

— Госпожица Кроу122?

— Да.

— Госпожица Саманта Блак123 Кроу?

— Да.

— Нали нямате нищо против да ви зададем няколко въпроса.

— Ченгета ли сте? Какви сте?

— Аз се казвам Таун124. Колегата е господин Роуд125. Разследваме изчезването на двама наши колеги.

— Как се казват?

— Моля?

— Кажете ми имената им. Искам да знам как са се казвали. Вашите колеги де. Кажете ми имената им и може би ще ви помогна.

— Добре. Казваха се господин Стоун и господин Уд. А сега може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Ама вие какво, виждате нещо и го превръщате в име, така ли? О, да, вие сигурно сте господин Сайдуок126, той е господин Карпит127! предайте много поздрави на господин Еърплейн128.

— Много смешно, няма що, госпожице. Първи въпрос: искаме да знаем дали сте виждали този мъж. Ето го. Можете да вземете снимката.

— Виж ти! В профил и в анфас, с номер отдолу… И е едър. Но е хубав. Какво е направил?

— Преди няколко години е участвал като шофьор в банков обир в малък град. Двамата му съучастници решили да задържат цялата плячка за себе си и да го излъжат. Той се ядосал. Намерил ги. За малко да убие единия с голи ръце. Прокуратурата сключила сделка с мъжете, които наранил, и те свидетелствали срещу него. Този тук, Шадоу де, получил присъда от шест години. Излежал три. Мен ако питате, типове като него просто трябва да ги заключват някъде и да изхвърлят ключа.

— Знаете ли, никога не съм чувала някой да казва това в истинския живот. Най-малкото на глас.

— Какво да казва, госпожице Кроу?

— Плячка. Не е дума, която ще чуеш да изричат хората. По филмите може и да я казват. Но не и в живота.

— Това, госпожице Кроу, не е филм.

— Блак Кроу. Аз съм госпожица Блак Кроу. Приятелите ме наричат Сам.

— Разбрах, Сам. А сега за този мъж…

— Но вие не сте ми приятели. Вие ме наричайте госпожица Блак Кроу.

— Слушай, малка надута…

— Спокойно, господин Роуд. Сам… извинявайте, госпожице… госпожица Блак Кроу е готова да ни помогне. Тя е гражданка, която спазва законите.

— Знаем, госпожице, че сте помогнали на Шадоу. Видели са ви заедно с него в бял шевролет „Нова“. Возил ви е на автостоп. Водил ви е на вечеря. Каза ли нещо, което да ни помогне в разследването? Изчезнаха двама от най-способните ни хора.

— Никога не съм го срещала.

— Срещали сте го. Много ви моля, не правете грешката да смятате, че сме глупави. Ние не сме глупави.

— Хмм. Срещам се с много хора. Може и да съм го срещала и вече да съм забравила.

— Наистина е само във ваша полза, госпожице, да ни съдействате.

— В противен случай ще се наложи да ме запознаете с приятелите си господин Тъмскрус129 и господин Пентотал130, така ли?

— Само си усложнявате живота, госпожице.

— Виж ти! Съжалявам. Има ли нещо друго? Защото смятам да ви кажа едно „чао“ и да ви затръшна вратата, а вие вероятно ще се качите на господин Кар131 и ще си заминете.

— Няма да забравим, уважаема госпожице, че сте ни отказали съдействие.

— Чао!

Щрак.

Глава 10

Цял живот в мрак, сред мръсотия, това сънува Шадоу първата нощ в Лейксайд. Детски живот, много отдавна и много далеч, в земи отвъд океана, в земите, където слънцето изгрява. Ала животът му не съдържаше изгреви, съдържаше само сумрак денем и слепота нощем.

Никой не му говореше. Той чуваше човешки гласове, които долитаха отвън, но разбираше човешката реч точно толкова, колкото бухането на бухалите и воя на кучетата.

Помнеше или си мислеше, че помни, една нощ преди половин живот, когато един от големите човеци беше влязъл тихо и не го беше набил или нахранил. Беше жена, беше го вдигнала до гърдата си и го беше прегърнала. Миришеше хубаво. От лицето й върху неговото бяха паднали топли капки. Той се уплаши и заплака. Жената го сложи припряно на сламата, излезе от колибата и завърза вратата след себе си.

Той помнеше този миг, който му беше скъп, точно както помнеше сладостта на зелевия кочан, тръпчивия вкус на сливи, хрупането на ябълки, мазния вкус на хубава печена риба.

Сега виждаше в светлината на огъня лицата, всички гледаха как го извеждат от колибата за пръв път, който бе и единствен. Така значи изглеждали хората. Беше расъл в мрак и никога не бе виждал човешки лица. Всичко беше съвсем ново. И странно. Очите го заболяха от светлината на огъня. Надянаха му на врата въже, за да го отведат при мъжа, който го чакаше.

И когато първото острие се вдигна в светлината на огъня, само как ревна тълпата. Детето от мрака се засмя заедно с хората, радостно и свободно.

После острието се спусна.

Шадоу отвори очи и усети, че е гладен и премръзнал в жилище с пласт скреж, замъглил стъклото на прозореца отвътре. „Замръзналият ми дъх“, помисли си той. Стана от леглото, доволен, че не трябва да се облича. Докато минаваше покрай про-зореца, драсна с нокът по него и усети как скрежът се събира под нокътя, после се топи и става на капка.

Опита се да си припомни съня, ала не си спомни нищо освен нещастие и мрак.

Обу си обувките. Каза си, че може да отиде пеш в центъра: ако беше схванал правилно географията на града, трябваше да мине по моста в северния край на езерото. Облече си тънкото яке и се сети как си обеща да си купи топло зимно яке, после отвори вратата на жилището и излезе на дъсчената тераса. Студът отнесе дъха му: Шадоу си пое въздух и усети как всички косъмчета в ноздрите му се вледеняват. От терасата имаше хубав изглед към езерото — накъсани петна от сиво, заобиколени от белота.

Студената вълна беше дошла, нямаше никакво съмнение. Сигурно беше към минус двайсет и разходката нямаше да е от най-приятните, но Шадоу беше убеден, че все ще стигне безпрепятствено до центъра на града. Какво му беше казал Хинзелман, май че е десет минути пеша. А Шадоу беше як мъж. Щеше да върви бързо и да се стопли.

Тръгна на юг, към моста.

Скоро започна да кашля със суха хриплива кашлица, защото хапещо студеният въздух бе докоснал дробовете му. После го заболяха ушите, лицето и устните, заболяха го и краката. Той пъхна дълбоко в джобовете ръцете си и стисна пръсти, за да спести малко топлинка. Усети, че си е спомнил преувеличените разкази на Лайсмит Тъжния за зимите в Минесота, особено онзи за ловеца: някаква мечка го подгонила в смразяващия студ и той се качил на едно дърво, където си извадил члена и се изпикал на извита жълта струя димяща урина, която, още преди да стигне земята, се вледенила, а ловецът се пързулнал към свободата по твърдата като камък дъга от замръзнала пикня. Крива усмивка при този спомен и поредната суха болезнена кашлица.

Стъпка след стъпка след стъпка. Шадоу погледна назад. Жилищният блок не бе чак толкова далеч, колкото беше очаквал.

Реши, че е сбъркал, като е тръгнал пеш. Но сега вече бе на три-четири минути от жилището и виждаше моста над езерото. Беше точно толкова разумно да продължи, колкото и да се върне (и после какво? Да повика такси по телефона, който не работеше? Да чака пролетта? „В жилището няма храна“, напомни си Шадоу).

Продължи да върви, като пътем преразгледа мнението си за температурата. Минус двайсет? Може би минус трийсет, онази странна точка върху термометъра, за която Целзий и Фаренхайт казват едно и също. Вероятно не беше чак толкова студено. Но имаше мразовит вятър, силен, устойчив и постоянен, духаше над езерото и идваше през Канада от Северния полюс.

Шадоу си спомни със завист химическите ръкавици и терлици. Съжали, че няма още. Вървя може би още десет минути, а мостът не изглеждаше по-близо. Беше му прекалено студено, за да трепери. Очите го боляха. Това не бе какъв да е студ: това бе научна фантастика. Разказ, където действието се развива на обратната страна на Меркурий едно време, когато се е смятало, че Меркурий има обратна страна. Някъде на каменистия Плутон, където Слънцето е просто поредната звезда, светеща малко по-ярко в мрака. „Това — помисли си Шадоу — е само на косъм от местата, където въздухът идва на кофи и се излива като бира“.

Автомобилите, които от време на време профучаваха с тътен покрай него, му се струваха свръхестествени: космически кораби замръзнали пакетчета от метал и стъкло, населявани от хора, които бяха облечени по-топло от него. В главата му зазвуча стара песен, която майка му бе обичала, „Да вървиш из зимната страна на чудесата“, и той си я затананика със стиснати устни, като крачеше в такт с нея.

Вече изобщо не чувстваше краката си. Погледна към обувките си от черна кожа, към тънките памучни чорапи и наистина се притесни, че ходилата му ще измръзнат.

Това вече не беше шега. Не беше безразсъдство, беше се прехвърлило отвъд чертата, за да се озове в територията на истинското двайсет и четири каратово „Мили Боже, наистина загазих“. Дрехите му бяха сякаш от мрежа или от дантела: вятърът минаваше през него, вледеняваше костите му и мозъка на костите, вледеняваше миглите, вледеняваше топлото местенце под топките му, скрили се в кухината на срамната кост.

„Трябва да вървя — каза си той. — Трябва да вървя. Когато се прибера, мога да спра и да изпия кофа въздух“. В главата му зазвуча парче на „Бийтълс“ и той тръгна в такт с него. Чак когато стигна до хора, се усети, че си тананика „Помощ“.

Беше излязъл почти при моста. Трябваше да мине по него, после до магазините западно от езерото имаше още десет минути може би малко повече…

Подмина го черен автомобил, спря, после зави в мъглив облак от отработени газове и закова до него. Прозорецът се плъзна надолу и парата и мъглицата от прозореца се сляха с отработените газове, за да образуват змейски дъх, който обви колата.

— Всичко наред ли е? — попита ченгето отвътре.

Отпърво Шадоу понечи да отговори по инстинкт: „Да, благодаря, господин полицай“. Но вече бе твърде късно за това и той каза:

— Мисля, че измръзнах. Тръгнах пеш към Лейксайд, за да купя храна и дрехи, но явно съм подценил разстоянието. — Беше стигнал дотук в изречението, изникнало в главата му, когато усети, че от устата му излиза само: — П-п-премръзнал съм. — И тракане на зъби, затова рече: — Из-з-звинявайте. Студено ми е. Извинявайте.

Ченгето отвори задната врата на автомобила и каза:

— Качвайте се веднага. Чухте ли ме?

Шадоу се качи признателно, седна отзад и разтърка ръце, като се опитваше да не се притеснява за премръзналите пръсти на краката си. Полицаят хвана волана. Шадоу го погледна през металната решетка. Опита се да не мисли за последния път, когато бе седял отзад в полицейски автомобил, да не забелязва, че задните врати са без дръжки, и да се съсредоточи върху ръцете си, които разтъркваше, за да им върне живота. Болеше го лицето, боляха го червените пръсти и сега от топлината пръстите на краката също започваха да го болят. Това обаче бе добър знак.

Ченгето потегли.

— Знаете ли — подхвана то, без да се обръща към Шадоу, само заговори малко по-високо, — ще прощавате, но наистина сте постъпили много глупаво. Не сте ли чули препоръките на синоптиците? Навън е минус двайсет. Един бог знае колко градуса е севернякът, дали минус петдесет, дали минус шейсет, макар че според мен, ако температурата е минус двайсет, последното, за което трябва да мисли човек, е севернякът.

— Благодаря — каза Шадоу. — Благодаря, че спряхте. Страшно признателен съм ви.

— Сутринта в Райнландър една жена излязла само по пеньоар и пантофи да напълни хранилката за птици и замръзнала на тротоара, замръзнала в буквалния смисъл. Сега е в интензивното отделение. Сутринта съобщиха по телевизията. Отскоро сте в града, нали?

— Пристигнах нощес с „Грейхаунд“. Смятах днес да си купя топли дрехи, храна и кола. Не очаквах, че ще е толкова студено.

— Да — каза ченгето. — И мен студът ме завари неподготвен. Бях погълнат от тревоги за глобалното затопляне. Казвам се Чад Мълиган. Шеф на полицията съм тук, в Лейксайд.

— Майк Айнсел.

— Приятно ми е, Майк. По-добре ли сте вече?

— Да, малко по-добре.

— И така, къде да ви откарам най-напред?

Шадоу доближи ръце до топлата струя долу. Пръстите го боляха и той ги дръпна. Нека се стоплят сами.

— Можете ли само да ме хвърлите до центъра?

— И дума да не става. Освен ако не поискате да шофирам автомобил, с който бягате след банков обир, съм готов да ви откарам където кажете. Приемете го като инициатива на комитета по посрещането ви в нашия град.

— Вие откъде предлагате да започнем?

— Значи сте пристигнали нощес?

— Точно така.

— Закусили ли сте?

— Още не.

— В такъв случай има едно място, което ми се струва чудесна отправна точка — заяви Мълиган. Вече слизаха от моста и навлизаха в северозападната част на града. — Това е главната улица — обясни полицаят, — а това тук е градският площад — допълни, след като прекоси главната улица и зави надясно.

Дори през зимата площадът беше внушителен, ала Шадоу знаеше, че мястото е правено, за да бъде гледано през лятото: тогава тук вероятно имаше истинско буйство от багри, от макове и перуники, от какви ли не цветя, и брезовата горичка в единия край сигурно приличаше на сребристозелено островче. Сега площадът беше безцветен, красив, както са красиви скелетите, естрадата за оркестъра беше пуста, шадраванът беше спрян за през зимата, кметството от кафяв пясъчник бе надянало бял снежен калпак.

— А това тук е „Мейбъл“ — завърши Чад Мълиган, докато спираше пред стара сграда с огромна витрина в западния край на площада.

Слезе и отвори вратата на Шадоу. Двамата наведоха глави, за да се предпазят от студа и вятъра, забързаха през тротоара и влязоха в топло заведение, което ухаеше на току-що опечен хляб, на пасти, супа и бекон.

Беше почти празно. Мълиган седна на една маса, Шадоу се разположи срещу него. Подозираше, че полицаят прави всичко това, за да види що за птица е новопристигналият. Но можеше и да е такъв, какъвто изглеждаше: приятелски настроен, отзивчив, добряк.

При тях със забързана крачка дойде жена, която бе не дебела, а едра, едра жена, прехвърлила шейсетте, с коса с цвят на кафява бутилка.

— Здрасти, Чад — поздрави тя. — Пийнете по едно какао, докато избирате.

Връчи им два ламинирани листа с менюто.

— Но без сметана — съгласи се той. — Мейбъл ме познава прекалено добре — рече полицаят на Шадоу. — Вие, приятелю, какво ще си поръчате?

— И аз не бих отказал едно какао с мляко — отговори Шадоу. — Но на мен ми сложете от битата сметана.

— Чудесно — каза Мейбъл. — Живейте опасно, драги. Няма ли да ме запознаеш, Чад? Този младеж нов полицай ли е?

— Засега не — отговори Чад Мълиган и белите му зъби блеснаха. — Това е Майк Айнсел. Пристигнал е нощес. А сега нали ще ме извините.

Стана, отиде в дъното на помещението и влезе през врата с табела „ПОЙНТЕРИ“. На другата пишеше „СЕТЕРИ“.

— Значи вие сте новият човек в жилището на Нортридж Роуд. Там преди живееха Пилзенови. А, да, сещам се кой сте — заяви тя весело. — Днес Хинзелман намина за сутрешната си пирожка и ми разказа всичко за вас. Само какао с мляко ли ще пиете, или искате да видите и листа с менюто за закуска?

— Ще закуся — отвърна Шадоу. — Какво ще ми препоръчате.

— Всичко — каза Мейбъл. — Сама го правя. Но това е най-южната и най-източната точка от полуострова, където можете да хапнете пирожки, а те са наистина вкусни. Ще ви стоплят и ще ви заситят. Моят специалитет.

Шадоу нямаше представа какво е това „пирожка“, но си поръча една и след няколко мига Мейбъл се върна с чиния, която имаше нещо като топка от тесто. Беше сложено върху хартиена салфетка. Шадоу го взе заедно със салфетката и отхапа: беше топло, с пълнеж от месо, картофи, моркови и кромид.

— За пръв път ям пирожки — каза той. — Наистина е много вкусно. — Правим ги само на полуострова — обясни съдържателката. — Трябва да стигнете поне в Айрънуд, за да ги намерите. Донесли са ги мъжете от Корнуол, които навремето дошли тук, за да работят в рудниците.

— На полуострова ли?

— Да, горният край на полуострова. Малка част от Мичиган, пада се на североизток.

Шефът на полицейския участък се върна, надигна какаото и сръбна шумно.

— Какво правиш, Мейбъл, насилваш този симпатичен младеж да ти яде пирожките ли? — попита той.

— Вкусна е — каза Шадоу.

И наистина си беше така: сочна вкуснотия в топло тесто.

— Отиват право в стомаха — рече Чад Мълиган и се потупа по шкембето. — Предупреждавам ви. Добре. И така, търсите кола.

Без канадката беше длъгнест, с кръгло шкембенце. Изглеждаше уморен и оправен, приличаше повече на инженер, отколкото на полицай.

Шадоу кимна с пълна уста.

— Добре тогава. Звъннах тук-там. Джъстин Либовиц си продава джипа, иска му четири хиляди долара, ще склони и на три. Семейство Гънтър са обявили за продан тойотата си четири по четири — голяма грозотия — преди цели осем месеца и сега вече сигурно ще ви платят, само и само да я махнете от двора им. Ако нямате нищо против автомобилът да е грозен, ще го вземете много изгодно. Звъннах от телефона в мъжката тоалетна, оставих съобщение на Миси Гънтър в „Недвижими имоти Лейксайд“, тя още не беше отишла на работа, сигурно е на фризьор при Шейла.

Шадоу продължи да яде пирожката, която си оставаше все така вкусна. Беше удивително засищаща. „Храна, която се лепи по ребрата ти — казваше навремето майка му. — Лепи ти се отстрани“.

— И така — подхвана пак шефът на полицейския участък Чад Мълиган, докато бършеше пяната от какаото от устните си. — Предлагам следващата ни спирка да е магазинът „Всичко за дома и фермата“, за да ви купим истински зимни дрехи после ще се отбием в „Най-вкусната храна“ на Дейв, за да напълните хладилника, след това ще ви хвърля до „Недвижими имоти Лейксайд“. Ако броите веднага хиляда долара за колата, ще ви я продадат още сега, ако ли не, ще ви я дадат на изплащане за четири месеца, по петстотин долара на месец. Както казах, автомобилът е много грозен, но ако онова хлапе не го беше боядисало в мораво, щеше да си струва десетина хиляди, надежден е и мен ако питате, ви трябва именно такъв, за да презимувате тук.

— Много мило от ваша страна — каза Шадоу. — Но не трябва ли да хващате престъпници, вместо да помагате на новопристигнали? Не че се оплаквам.

— Всички му го казваме — прихна Мейбъл.

Мълиган сви рамене и каза непринудено:

— Градът ни е добър. Нямаме големи неприятности. Е, все ще се намери някой, който да превиши скоростта, което не е лошо, защото именно от глобите ми идва заплатата. В петък и в събота вечер се случва някой да се напие и да си набие жената или мъжа, повярвайте, среща се и второто. Мъже и жени. Иначе е спокойно. Викат ме, ако някой си е забравил ключовете в автомобила. Заради лаещи кучета. Веднъж годишно спипват един-двама гимназисти да пушат трева зад евтините трибуни. Най-голямото закононарушение, с което сме се занимавали през последните пет години, беше, когато Дан Шварц се напи и започна да стреля по собствената си каравана, после хукна да бяга по главната улица с инвалидната количка, като размахваше проклетата пушка и се заканваше, че щял да застреля на място всеки, който се опита да му попречи да излезе на между-щатската магистрала. Ако не ме лъже паметта, беше тръгнал към Вашингтон, за да теглел куршума на президента. Още ме избива на смях, когато се сетя как се беше отправил към магис-тралата с инвалидната количка — отзад имаше стикер: „Я, непълнолетен престъпник чука вашата най-добра ученичка“ — Помниш ли, Мейбъл?

Тя кимна намусена. На нея явно не й се струваше чак толкова смешно, както на Мълиган.

— И какво направихте? — попита Шадоу.

— Разговарях с него. Даде ми пушката. Преспа в предварителния арест. Свястно момче е, просто се беше напил и беше нещо разстроен.

Шадоу плати закуската и двете чаши какао с мляко — въпреки не особено убедителните възражения на Чад Мълиган. „Всичко за дома и фермата“ се помещаваше в сграда с размерите на склад в южния край на града и вътре се продаваше всичко, като се почне от трактори и се стигне до играчки (играчките заедно с коледната украса вече бяха преоценени). Магазинът гъмжеше от следколедни пазаруващи. Шадоу позна по-малкото от момичетата, които бяха седели пред него в автобуса. Вървеше бавно след майка си и баща си. Шадоу му махна и то му отвърна с колеблива синьоластична усмивка. Той се запита как ли ще изглежда след десет години.

Вероятно щеше да е хубаво като младата касиерка, която провери покупките с тракащата като пистолет машинка в ръката си — Шадоу не се и съмняваше, че тя ще засече и трактор, ако някой се опита да го изкара, без да е платил.

— Десет чифта наполеонки? — попита момичето. — Запасявате се, а?

Приличаше на изгряваща кинозвезда.

Шадоу отново се почувства четиринайсетгодишен, глупав, с вързан език. Не каза нищо, докато касиерката проверяваше подплатените ботуши, ръкавиците, пуловерите и пухенката.

Той не изгаряше от желание да подлага на проверка кредитната карта, която му бе дал Уензди, особено при положение, че шефът на полицейския участък Мълиган стоеше услужливо до него, затова плати всичко в брой. После отнесе пликовете в мъжката тоалетна и излезе, облечен в много от покупките.

— Изглеждате добре, приятелю — отбеляза Мълиган.

— Поне ми е топло — отвърна Шадоу и наистина му беше топло и навън, на паркинга, макар че студеният вятър пърлеше кожата на лицето му.

По покана на Мълиган сложи пазарските пликове отзад в полицейския автомобил и се качи отпред до него.

— И така, с какво се занимавате, господин Айнсел? — попита шефът на полицията. — Едър мъж като вас. Какъв сте по професия и ще я упражнявате ли в Лейксайд?

Сърцето на Шадоу се разтуптя, но гласът му не трепна.

— Работя при вуйчо си. Той купува и продава разни неща из цялата страна. Аз само ги пренасям, ако са тежки.

— Добре ли ви плаща?

— Роднина съм му. Знае, че няма да му искам много, пък и усвоявам занаята. Докато реша с какво всъщност искам да се занимавам.

Думите излизаха убедително и гладко като змия. В този миг Шадоу знаеше всичко за огромния Майк Айнсел и той му беше симпатичен. Майк Айнсел нямаше проблемите на Шадоу. Айнсел никога не се беше женил. Майк Айнсел никога не бе разпитван в товарен влак от господин Уд и господин Стоун. Теле-визиите не разговаряха с Майк Айнсел („Искаш ли да видиш циците на Лили?“, попита глас в главата му). Майк Айнсел не сънуваше кошмари и не бе убеден, че се задава буря.

В „Най-вкусната храна“ на Дейв Шадоу напазарува, както би пазарувал в някой супермаркет на бензиностанция: мляко, яйца, хляб, ябълки, сирене, сладки. Колкото да му се намира храна. Щеше да напазарува истински по-нататък. Докато той обикаляше, Мълиган поздравяваше ту един, ту друг и им представяше Шадоу.

— Това е Майк Айнсел, взел е празното жилище в къщата на Пилзенови. Дето е отзад — обясняваше полицаят.

Шадоу се отказа да помни имена. Само се ръкуваше с хората й се усмихваше; беше се поизпотил и се чувстваше неудобно с многото катове дрехи в топлия магазин.

Чад Мълиган го закара отсреща, в „Недвижими имоти Лейксайд“. Нямаше нужда да представят Шадоу на Миси Гънтър с нейната току-що направена и лакирана коса, тя знаеше много добре кой е. Ами да, симпатичният господин Борсън, вуйчо му Емерсън, такъв мил човек, идвал при тях кога, преди месец и половина — два, и наел жилището горе в старата къща на Пилзенови, гледката не е ли страхотна? Почакайте, миличък, да се запролети, ние сме големи късметлии, през лятото много от езерата в тази част на света жабунясват, чак да ти се догади, докато нашето езеро, да, и на Четвърти юли можеш да си пиеш вода направо от него, и господин Бирсън е платил наема за цяла година, а колкото до тойтота четири по четири, Миси Гънтър не можела да повярва, че Чад Мълиган още я помнел, и да, тя би дала всичко, за да се отърве от нея. Честно казано, се примирила, че тази година ще я даде на Хинзелман, да я използва в играта със залаганията, поне Миси да не плащала пътен данък, не че колата била за изхвърляне, съвсем не, не, била на сина й, преди той да замине да учи в Грийн Бей, един ден я боядисал морава и ха-ха, Миси Гънтър определено се надявала Майк Айнсел да обича моравия цвят, друго нямала какво да каже, и ако той не купел автомобила, тя щяла да го разбере…

Някъде по средата на тази литания шефът на полицията Мълиган се извини.

— Трябва да се връщам в участъка. Радвам се, че се запознахме Майк — каза той и премести пазарските пликове на Шадоу отзад в комбито на Миси Гънтър.

Тя го закара у тях и той видя пред къщата очукан автомобил. Наветият сняг го беше оцветил до половината в ослепително бяло, а другата половина бе боядисана в капчесто мораво, каквото трябва да си много пиян, и то често, та дори да започнеш да го харесваш.

Въпреки това автомобилът запали от първия път, радиаторът работеше, макар и да минаха десет минути, докато купето стане от непоносимо студено просто студено. През това време Миси Гънтър заведе Шадоу в своята кухня — ще прощавате, разхвърляно е, но след Коледа малките оставят играчките навсякъде, а на нея сърце не й давало да ги прибере, искал ли Шадоу пуйка, било останало малко? Добре тогава, а кафе, ей сега ще стане. Шадоу взе от перваза голямо червено автомобилче и седна, а Миси Гънтър го попита дали вече се е запознал със съседите и той си призна, че не е.

Докато кафето се вареше, беше уведомен, че в блока живеели още четирима души, навремето, когато той принадлежал на Пилзенови, те обитавали долното жилище, а другите две давали под наем, сега в техния апартамент живеели двойка младежи, господин Холц и господин Нойман, наистина били двойка в онзи смисъл; на думата и когато казвам двойка, Боже мой, господин Айнсел, тук имаме какви ли не, в гората се срещат повече от един вид дървета, макар че типове като тези обикновено се установявали в Медисън или в градовете близнаци133, но честно казано, никой не им обръщал внимание. През зимата били в Кий Уест, щели да се върнат през април, тогава Шадоу щял да се запознае с тях. Важното било, че Лейксайд е хубав град. А до господин Айнсел живеела госпожа Маргрит Олсен с малкото си момченце, симпатична жена, много симпатична, но и нейният живот не бил лек, въпреки това била страшно ми мила, работела в „Лейксайд Нюс“. Не че бил най-интересният вестник на света, но според Миси Гънтър повечето хора тук вероятно си го харесвали.

О, каза Миси, докато сипваше кафето, дано господин Айнсел видел града през лятото или в късна пролет, когато цъфтели люлякът, ябълките и черешите, според нея нямало нищо по-красиво по целия свят, нищо, което да се мери с такава прелест.

Шадоу й плати първата вноска от петстотин долара, качи се на колата, даде на заден и излезе от предния двор на улицата. Миси Гънтър почука по предното стъкло.

— Това е за вас — каза тя. — За малко да забравя. — Тя му връчи дебел плик. — Нещо като шега. Поръчахме да ги отпечатат преди няколко години. Може и да не го гледате сега.

Той й благодари и подкара внимателно към центъра на града. Пое по пътя, който обикаляше около езерото. Искаше му се да го види през пролетта, през лятото или есента — не се и съмняваше, че е много красиво.

Прибра се за десет минути.

Остави колата на улицата и се качи по външното стълбище в жилището. Разопакова покупките, подреди храната в шкафчетата и хладилника и после отвори плика, който му беше дала Миси Гънтър.

В него имаше паспорт. Синя пластмасова подвързия и вътре удостоверение, че Майкъл Айнсел (името му беше написано четливия почерк на Миси Гънтър) е жител на Лейксайд. На следващата страница имаше карта на града. Останалото беше запълнено от талони за пазаруване с намаление в местните магазини.

— Тук може и да ми хареса — каза на глас Шадоу. Погледна през заскрежения прозорец към замръзналото езеро. — Ако изобщо някога се затопли.

Някъде в два следобед на входната врата се похлопа. Шадоу упражняваше един от фокусите с монета от двайсет и пет цента: мяташе я от едната ръка в другата, целта бе да не се забелязва. Ръцете му бяха измръзнали и много непохватни и той все изпускаше монетата върху масата. Когато се почука на вратата, я изпусна отново. Отиде да отвори.

Миг на истински страх: мъжът на вратата беше с черна мас-ка, която покриваше долната половина на лицето му. Беше от маските, каквито носят по телевизията банковите обирджии или серийните убийци в долнопробен филм — за да стряскат жертвите си. Мъжът беше с ниско нахлупена черна плетена шапка. Но бе по-дребен и по-слаб от Шадоу и не личеше да е въоръжен. И беше облечен в яке на ярки шотландски карета, каквито серийните убийци обикновено не носят.

— Аш шъм, Хинхалхам — каза посетителят.

— Моля?

Мъжът смъкна маската и отдолу се показа веселото лице на Хинзелман.

— Казах „Аз съм, Хинзелман“. Да ви призная, недоумявам какво сме правели, преди да се появят тези маски. Всъщност не, помня какво правехме. Нахлупвахме си на лицето дебели плетени шапки, омотавахме се с шалове и какво ли още не. Според мен си е истинско чудо, че напоследък измислят такива неща. Може и да съм стар, но няма да роптая срещу прогреса, не.

Приключи словото си, като тикна в ръцете на Шадоу кошница, напълнена догоре с местни сирена, бутилки, буркани и няколко саламчета, които заявяваха, че били от дивеч, уловен през лятото, после влезе вътре.

— Честита Коледа — пожела гостът. И с маска, и без маска носът, ушите и бузите му бяха червени като малина. — Чух, че вече сте изяли една от пирожките на Мейбъл. Нося ви някои нещица.

— Много мило — каза Шадоу.

— Мило ли? Няма нищо мило. Другата седмица ще ви досаждам за играта със залозите. Организира я Търговската палата, а аз съм й председател. Миналата година събрахме близо хиляда и петстотин долара за детското отделение на болницата в Лейксайд.

— Защо не ми продадете едно билетче още сега?

— Не започвам с продажбата, докато не изкараме автомобила на леда — обясни Хинзелман и погледна през прозореца на Шадоу към езерото. — Застудя. Нощес температурата сигурно е паднала до минус двайсет и пет.

— Става наистина бързо — съгласи се Шадоу.

— Едно време сме се молили за такъв студ — рече Хинзелман. — Баща ми ми е казвал.

— Молили сте се за дни като днешния?

— Ами да, в ония години това е бил единственият начин заселниците да оцелеят. Храната не е стигала за всички, в ония дни, драги ми господине, човек не е можел просто да отскочи до бакалията на Дейв и да напълни количката. Дядо ми намерил изход — в наистина мразовит ден като днешния взимал баба децата, чичо ми, леля ми и баща ми — той бил най-малкият, както и прислужницата и ратая, водел ги на потока, давал им да пийнат малко ром с билки по рецепта, която бил донесъл от старата си родина, после ги обливал с вода от потока. Те, разбира се, замръзвали за секунди, ставали твърди и сини като сладолед на клечка. Дядо ми ги отвеждал при ров, който вече били изкопали и били напълнили със слама, и ги редял в него един до друг като цепеници, после ги покривал със слама и с дъски, за да не ги закачат зверовете — в ония дни имало вълци, мечки и какви ли не твари, каквито вече не се въдят по тия места, но не и глигани, това за глиганите са си небивалици, а аз няма да подлагам на изпитание доверчивостта ви с измислици за разни глигани, не, драги ми господине, — та дядо ми слагал върху изкопа дъски и щом завалявал следващият сняг, го покривал напълно, ако не се брояло знаменцето, което дядо забивал, за да намери после изкопа. След това прекарвал зимата спокойно, без да се притеснява за храна и топливо. Щом видел, че истинската пролет се задава, отивал при знаменцето, прокопавал дупка в преспите, махал дъските, отнасял един по един всички от семейството и ги слагал пред огъня да се разтопят. Никой не възразявал, ако не броим един от ратаите — той останал без половин ухо, изгризали му го мишките, които се били промъкнали в изкопа, защото дядо ми не бил наредил дъските плътно една до друга. В ония дни имало, разбира се, истински зими. А с тия наши никакви зими напоследък дори не усещаме студа.

— Сериозно? — попита Шадоу.

Преструваше се на голям наивник и това му доставяше огромно удоволствие.

— Да, от зимата на четирийсет и девета, но вие сте млад, не я помните. Това се казва зима. Гледам, купили сте си превозно средство.

— Да. Какво ще кажете?

— Да ви призная, момчето на Гънтър никога не ми е било симпатично. Бях направил развъдник за пъстърва на потока в гората, доста далеч оттук, зад един от имотите ми, на общинска земя, сложих в реката камъни и направих вирчета, места, където пъстървата обича да живее. Хващал съм големи красавици, едната тежеше цели три-четири килограма, а малкият Гънтър взе, моля ви се, че развали вировете и заплаши, че щял да ме издаде на управление „Национални ресурси“. Сега е в Грийн Бей и скоро ще си дойде. Ако има справедливост на тоя свят, ще се запилее някъде, ще избяга някоя зима, ама не, стои тук като бълха, свряна във вълнен елек. — Хинзелман започна да реди по плота нещата от кошницата, която бе донесъл за „добре дошъл“ на Шадоу. — Това е сладкото от диви киселици на Катрин Паудърмейкър. Откакто се помня, не пропуска да ми подари за Коледа бурканче сладко, но тъжната истина е, че не съм отворил нито едно. Сигурно са се събрали четирийсетина-петдесет, държа ги в мазето. Нищо чудно някой ден да опитам това сладко и да вземе да ми хареса. Междувременно ето едно бурканче и за вас. Може би ще ви се услади.

— Как така да избяга през зимата?

— Хм. — Старецът бутна вълнената шапка над ушите си и разтърка с розов показалец слепоочието си. — Това става не само в Лейксайд… градът ни е хубав, по-хубав от повечето други, но и ние не сме съвършени. Случва се някое дете да го хванат дяволите и да избяга от къщи през зимата, когато се застуди и не можеш да излезеш навън, а снегът е толкова сух, че се сипе, не става и за снежни топки…

— Да избяга от къщи ли?

Старецът кимна угрижено.

— За всичко е виновна телевизията: показва на малките неща, които те никога няма да имат, „Далас“ и „Династията“, всичките тия глупости. Аз нямам телевизор още от есента на осемдесет и трета, е, държа в килера един черно-бял, ако дойде някой, който не е от града, и дават интересен мач.

— Да ви предложа ли нещо, Хинзелман?

— Нека не е кафе. Получавам киселини. Само вода. — Мъжът поклати глава. — Най-големият проблем в тази част на света е бедността. Не бедността, каквато изживяхме през Голямата депресия, а нещо по-… как ли беше думата, означава нещо, което се промъква неусетно, като хлебарка?

— Коварно ли?

— Точно така. Коварно. Дърводобивът е мъртъв. Рудодобивът е мъртъв. Туристите не стигат по на север от бързеите, ако не броим шепата ловци и деца, дошли на лагер край езерата. Те обаче не си харчат парите по градовете.

— Но на мен ми се струва, че Лейксайд процъфтява.

Старецът примига със сините си очи.

— Повярвайте, иска се много работа — отвърна той. — Усърдна работа. Но градът ни е хубав и си струва труда, който всички тук полагат. Не че родителите ми не бяха бедни. Питайте ме колко бедни бяхме като деца.

Шадоу отново си сложи физиономията на голям наивник и попита:

— Колко бедни бяхте като деца, господин Хинзелман?

— Наричайте ме само Хинзелман, Майк. Бяхме толкова бедни, че не можехме да си позволим да запалим и огън. Като дойдеше Нова година, баща ми смучеше ментов бонбон и ние, децата, протягахме ръце, за да се стоплим на сиянието.

Шадоу издаде звук, сякаш е гръмнал ауспух. Хинзелман си сложи скиорската маска и закопча догоре карираното яке, после извади от джоба си ключовете от автомобила и накрая надяна огромните ръкавици.

— Ако ви доскучее тук, елате във видеотеката и ме потърсете. Ще ви покажа колекцията си от ръчно изработени риболовни мухи. Ще ви отегча толкова много, че за вас ще бъде облекчение да се върнете тук.

Гласът му беше приглушен, но се чуваше добре.

— Непременно ще намина — обеща с усмивка Шадоу. — Как е Теси?

— Спи зимен сън. Ще се излюпи напролет. И се пазете, господин Айнсел.

И си тръгна. Жилището стана още по-студено.

Шадоу си сложи якето и ръкавиците. После обу и ботушите.

Почти не виждаше през прозорците, покрити между двете крила със скреж. Гледката към езерото се беше превърнала в абстабстрактна картина.

От устата му излизаше пара.

Шадоу излезе на дървената тераса и почука на съседната врата. Чу женски глас, който изкрещя на някого да млъкнел, за Бога, и да намалял телевизора — на дете, помисли Шадоу, възрастните не крещят така на други възрастни. Вратата се отвори и се показа уморена жена с много дълга, много черна коса — и погледна подозрително Шадоу.

— Да?

— Приятно ми е, госпожо. Аз съм Майк Айнсел. Съседът до вас.

Изражението й изобщо не се промени.

— Да?

— Госпожо. Ще замръзна в това жилище. Радиаторът работи, но изобщо не топли.

Жената го огледа от глава до пети, после по крайчетата на устните й се мярна бледо подобие на усмивка и тя каза:

— Ами влезте. Ако не го направите, и тук няма да има топлина.

Той прекрачи прага на жилището. Целият под беше осеян с многоцветни пластмасови играчки. До стената имаше купчинки разкъсана хартия от коледни подаръци. На няколко сантиметра от телевизора седеше момченце и гледаше на видеото „Херкулес“ на „Дисни“, рисуван сатир, който обикаляше тежко по екрана и подвикваше. Шадоу застана с гръб към телевизора.

— И така — каза жената. — Трябва да направите следното. Първо облепете прозорците, можете да купите найлони от „Хе-нингс“. Залепете ги за черчеветата, после, ако не ви мързи, прокарайте по лепенките сешоара, така няма да паднат цяла зима. И топлината няма да излиза през прозорците. После си купувате една-две електрически печки. Парното в сградата е старо, не може да се справи с големия студ. Напоследък зимите са меки, сигурно трябва да сме благодарни. — Тя протегна ръка. — Маргрит Олсен.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Шадоу. Свали си ръкавицата и се ръкува с жената. — Винаги съм мислел, госпожо, че всички Олсенови са по-руси от вас.

— Бившият ми съпруг наистина беше рус. Розов и рус. И пистолет да опреш в челото му, не можеше да хване тен.

— Миси Гънтър ми каза, че сте журналистка в местния вестник.

— Миси Гънтър казва всичко на всички. След като си имаме нея, не виждам защо изобщо ни е местен вестник. — Тя кимна. — Да, правя репортажи, но новините се пишат най-често от главния редактор. Аз отговарям за колонката на природолюбителя, за колонката на градинаря, всяка неделя за колонката с мнения на читатели и за светската хроника, където с вцепеняващи ума подробности разказвам кой с кой е вечерял на двайсетина километра наоколо. Или беше с кого?

— С кого — потвърди Шадоу още преди да се е усетил. — Винителен падеж.

Тя го погледна с черните си очи и за миг Шадоу изпита чувството, че вече е изживявал това. „Бил съм тук и преди — помисли си той. — Не, просто тази жена ми прилича на някого“.

— Та значи така си топлите жилището — рече тя.

— Благодаря ви — отговори Шадоу. — Когато стане топло, заповядайте с малкия.

— Казва се Лейън — обясни жената. — Радвам се, че се запознахме, господин… Извинявайте…

— Айнсел — уточни Шадоу. — Майк Айнсел.

— И какво име е това Айнсел? — попита тя. Шадоу нямаше представа.

— Моето име — рече той. — Опасявам се, че родовата история не ме е интересувала никога.

— Може би норвежко? — взе да налучква жената.

— Никога не сме били близки — отговори той. После се сети за вуйчо си Емерсън Борсън и добави: — Поне с роднините на баща ми.

Когато господин Уензди пристигна, Шадоу вече беше облепил всички прозорци и беше включил една електрическа печка в хола и една — в спалнята отзад. Всъщност бе станало уютно.

— Какво, да го вземат мътните, е това мораво лайно, което караш? — попита Уензди, вместо да поздрави.

— А ти си дошъл с бялото ми лайно — отвърна Шадоу. — Къде е то, между другото?

— Спазарих го в Дулут — рече Уензди. — Човек трябва да е нащрек. Не се безпокой, щом приключим, ще си получиш дела.

— Какво търся тук? — попита Шадоу. — Имам предвид Лейксайд. Не света изобщо.

Уензди се усмихна със своята си усмивка, онази, при която на Шадоу му идеше да го удари.

— Живееш тук, защото това е последното място, където ще дойдат да те търсят. Тук мога да те държа далеч от чужди погледи.

— Чии погледи имаш предвид, на лошите ли?

— Именно. Опасявам се, че сега Къщата върху скалата е извън обсега ни. Трудничко е, но ще се справим. Сега само се разтъпкваме и развяваме знамето, въртим се на едно място и се разхождаме, докато започнат бойните действия — малко по-късно, отколкото очаквахме всички. Според мен противниците ни ще изчакат до пролетта. Дотогава няма да се случи нищо съществено.

— Как така?

— Те може и да си приказват за микромилисекунди, за виртуални светове, за изместване в парадигмата и за какво ли още не, но пак обитават тази планета и са подвластни на годишните времена. Сега са мъртвите месеци. Победа през тези месеци е мъртва победа.

— Нямам представа за какво говориш — рече Шадоу. Това не бе съвсем вярно. Той имаше някаква бегла представа и се надяваше да греши.

— Зимата ще е тежка и ние с теб ще оползотворим времето възможно най-разумно. Ще свикаме войската и ще изберем театъра на бойните действия. — Добре — съгласи се Шадоу.

Знаеше, че Уензди му казва истината или част от нея. Задаваше се война. Не, всъщност не: войната вече беше започнала. Задаваше се битката.

— Лудия Суийни ми каза, че онази, първата вечер, когато се запознахме, е работел за теб. Каза го, преди да умре.

— Нима ще взема на работа човек, който не може да се справи с един слабак в кръчмарско сбиване? Но не се притеснявай, ти оправда десетократно вярата ми в теб. Ходил ли си някога в Лас Вегас?

— Лас Вегас в щата Невада ли?

— Същият.

— Не.

— Довечера излитаме за там от Медисън с чартърен полет за тузари комарджии. Убедих ги, че сме достойни да пътуваме с тях.

— Не ти ли писва някога да лъжеш? — попита Шадоу. Каза го без злост, от любопитство.

— Изобщо не. Пък и е вярно. Играем на възможно най-големия залог. Не би трябвало да ни отнеме повече от два часа, за да стигнем до Медисън, пътищата са разчистени. Заключи вратата и изключи печките. Ще е ужасно, ако подпалиш къщата.

— С кого ще се видим в Лас Вегас? Уензди му обясни.

Шадоу изключи печките, сложи в сака малко дрехи, после се извърна отново към Уензди и рече:

— Виж какво, чувствам се като глупак. Знам, току-що ми каза с кого ще се видим, но нещо ме прихваща. Нещо като мозъчна пръдня. Забравих. Я повтори с кого.

Уензди му повтори.

Този пък Шадоу почти запомни името. То бе на върха на съзнанието му. Помисли си, че трябва да внимава повече, когато Уензди му обяснява. И пак забрави името.

— Кой ще кара? — попита Шадоу.

— Ти — отговори той.

Излязоха от къщата, спуснаха се по дървеното стълбище и отидоха по заледената пътека до мястото, където беше спрян черен автомобил марка „Линкълн“.

Шадоу го подкара.

Щом влезеш в някое казино, от всички страни те обсаждат с покани — покани, които, за да ги отклониш, трябва да си от камък, без сърце и разум и странно лишен от сребролюбие. Чуйте: картечното дрънчене на сребърните монети, които се си-пят и се търкалят в процепите на едноръките бандити, а оттам преливат и падат по килимите с монограми, е изместено от оглушителния като сирена вой, от тропота и хора на игралните автомати, звуци, погълнати от огромното помещение и приглушени до вдъхващи спокойствие гласове, когато стигнеш при масите за карти, и далечните шумове се чуват само колкото адреналинът да продължи да тече в жилите на комарджиите.

Казината си имат тайна, тайна, която пазят и ценят високо, най-святата от всичките им тайни. Повечето хора не играят комар, за да спечелят пари, макар че точно това се рекламира, продава се, твърди се, точно за това са мечтите. Но то не е нищо друго освен лесната лъжа, която ни вкарва през огромните, винаги отворени гостоприемни врати.

Тайната е следната: хората играят комар, за да губят пари. Идват в казината заради мига, когато се чувстват живи, за да яхнат въртящото се колело, да обърнат картите и да се изгубят заедно с монетите в едноръките бандити. Може и да се хвалят с вечерите, когато са печелели, с парите, които са взели от казиното, но всъщност най-скъпи са им миговете, когато са загубили. Това е своеобразно жертвоприношение.

В казината парите се леят на несекващ зелен и сребърен поток, текат от ръка на ръка, от комарджия към крупие, от крупие към касиер, от касиер към управител, от управител към охрана и накрая се озовават в светая светих, в най-вътрешното светилище, в Стаята за броене. Именно тук, в стаята за броене на това казино, идваш, за да си починеш, тук, където банкнотите биват редени, трупани на пачки, описвани, тук, в пространство, което лека-полека става излишно, защото все повече от парите, които текат през казиното, са въображаеми: електрическа верига от включване и изключване, верига, която протича по телефонните линии.

В стаята за броене заварваш трима мъже, те броят парите под стъкления вторачен поглед на камери, които мъжете виждат, и под фасетните очи на мъничките камери, които не виждат. За една смяна всеки от мъжете преброява повече пари, отколкото ще види върху фиша си със заплатата за цял живот. Когато спи, всеки от мъжете сънува, че брои пари, сънува пачки и бандероли, с които прихваща пачките, числа, които неминуемо стават все по-големи, които биват подреждани и после се губят. Най-малко по веднъж в седмицата всеки от тримата напразно се пита как да излъже охранителните сис-теми на казиното и да се измъкне с колкото може да носи пари и волю-неволю всеки анализира мечтата си и установява, че тя е неосъществима, затова се примирява с твърдата заплата и избягва призраците близнаци на затвора и на общия гроб.

Тук, в светая светих, освен тримата мъже, които броят парите, и охранителите, които ги наблюдават, които донасят парите и после пак ги отнасят, има още един човек. Графитеносивият му костюм е безупречен, косата му е тъмна, той е гладко избръснат, а лицето и поведението му са във всяко отношение забравими. Никой от останалите не е и забелязал, че той присъства, а и да го е забелязал, го е забравил веднага.

В края на смяната вратите се отварят и мъжът в графитеносивия костюм излиза от помещението и тръгва заедно с хората от охраната по коридорите, краката им стъпват безшумно по килимите с монограми. Прибрани в сейфове, парите се откарват с колички на вътрешна рампа, където ги товарят в бронирана кола. После вратите се отварят и бронираната кола поема по ранните улици на Лас Вегас, а мъжът в графите-носивия костюм минава незабелязано през вратата и скача от рампата на тротоара. Дори не се обръща да види имитацията на Ню Йорк отляво.

Лас Вегас се е превърнал в град на мечтите като от детска книжка с картинки: тук замък като от приказките, там пирамида с два сфинкса отстрани, която изстрелва в мрака лъч бяла светлина като от приземяващо се НЛО, навсякъде неонови оракули и гънещи се екрани, които предричат щастие и късмет, рекламират певци, комедианти и фокусници от града или на път към него, и светлини, които непрекъснато мигат, викат и зоват. На кръгъл час изригва вулкан, целият в светлини и пламъци. На кръгъл час пиратски кораб потопява търговски. Мъжът в графитеносивия костюм ситни напето по тротоара и усеща как парите се леят из града. През лятото улиците са нажежени и в задушната жега всеки магазин, който мъжът подминава, бълва през вратите зимен климатичен мраз, от който потта по лицето му се вледенява. Сега, през пустинната зима, мъжът усеща приятен сух студ. В съзнанието му потокът на парите чертае красива дантела, триизмерна плетеница от светлина и движение. Онова, което го привлича в пустинния град, са скоростта на движението, начинът, по който парите се прехвърлят от място на място и от ръка на ръка: това за него е устрем, шемет, който го примамва към улицата, сякаш е пристрастен.

По улицата бавно го следва такси, което внимава да не се приближава много. Мъжът не го забелязва, не му и хрумва да го забележи, самият той толкова рядко е забележим, че му се струва немислимо някой да го следи.

Четири след полунощ е и мъжът усеща, че му се иска да отиде в хотел и казино, които са излезли от мода преди трийсет години и които ще работят до утре или още половин година и после ще бъдат взривени и съборени, та на тяхно място да се построи дворец на насладите, а сетне ще бъдат забравени завинаги. Никой не познава мъжа, никой не го помни, барът във фоайето е занемарен и тих, въздухът се синее от застоял цигарен дим, а в стая някъде горе някой е готов да заложи на покер няколко милиона долара. Мъжът в графитеносивия костюм сяда в бара няколко етажа по-долу, келнерката не му обръща внимание. Почти на подсъзнателно равнище се чува запис на „Защо той не си ти?“ Петима имитатори на Елвис Пресли, всеки в костюм с различен цвят, гледат по телевизора над барплота късно повторение на среща по американски футбол.

На масата на човека в графитеносивия костюм сяда едър мъж в светлосив костюм и макар да не забелязва мъжа в графитеносивия костюм, сервитьорката, която е прекалено слаба, за да е хубава, и очевидно е анорексична, за да работи в „Луксор“ или „Тропикана“, и която брои минутите до края на смяната, идва право при втория мъж и му се усмихва. И той я озарява с широка усмивка.

— Тази вечер изглеждаш страхотно, миличка, радост си за клетите ми стари очи — казва мъжът и надушила тлъст бак-шиш, келнерката грейва в усмивка.

Мъжът в светлосивия костюм поръчва за себе си „Джак Даниълс“ и „Лафроейг“134 с вода за мъжа в тъмния костюм, който седи до него.

— Знаеш ли — казва мъжът в светлосивия костюм, когато питието му пристига, — най-красивият стих в историята на тази проклета страна е изречен през 1853 година в Батън Руж от Бил Джоунс, по прякор Канадата, докато го ограбвали най-безочливо на нагласена игра на фараон. Джордж Дивъл, който като Бил Канадата не се свенял да мами новаците, го дръпнал настрани и го попитал толкова ли не вижда, че играта е нагла-сена. А Бил Канадата въздъхнал, вдигнал рамене и рекъл: „Знам. Но това е единствената игра, която се играе в града“. И си продължил играта.

В мъжа в светлосивия костюм недоверчиво се впиват тъмни очи. Мъжът в графитеносивия костюм казва нещо в отговор. Мъжът в светлия костюм, който е с прошарена червеникава брада, клати глава.

— Виж какво — казва той. — Съжалявам, че се получи така в Уисконсин. Но нали ви измъкнах всички невредими? Никой не пострада.

Мъжът в тъмния костюм отпива от „Лафроейга“ с вода и се наслаждава на тинестия вкус, на уискито с мирис на тяло, стояло в мочурище. После задава въпрос.

— Не знам. Всичко става по-бързо, отколкото очаквах. Всички са взели на мушка хлапака, когото наех да ми помага, той е отвън, чака в таксито. Още ли си с нас?

Мъжът в тъмния костюм отговаря. Брадатият клати глава.

— Никой не я е виждал от двеста години. И да не е мъртва, е излязла от играта.

Казва се още нещо.

— Виж какво — заявява брадатият, след като изпива на един дъх бърбъна. — Ако застанеш на наша страна и бъдеш на разположение, когато ни потрябваш, ще се погрижа за теб. Какво искаш? Сома135? Имаш от мен цяла бутилка сома. Истинска.

Мъжът в тъмния костюм гледа. После кима без желание и отбелязва нещо.

— Разбира се, че съм — отвръща брадатият и се усмихва с усмивка като нож. — Ти какво очакваш? Но го погледни от този ъгъл: това е единствената игра, която се играе в града.

Протяга ръка като лапа и стиска ръката с добре поддържани нокти на другия мъж. После си тръгва.

Кльощавата келнерка идва озадачена: на масата в ъгъла сега има само един мъж, мъж с тъмна коса и графитеносив костюм.

— Всичко наред ли е? — пита тя. — Приятелят ви ще се върне ли?

Мъжът с тъмната коса въздиша и обяснява, че приятелят му няма да се връща, значи тя няма да си получи парите за времето, което е отделила, и старанието, което е проявила. После мъжът забелязва обидата в очите й и се смилява над нея: оглежда златните нишки в главата си, взира се в канавата, следва парите, докато открива възел, и казва на келнерката, че ако в шест сутринта, половин час след края на смяната, бъде пред „Трежър Айланд“136, ще срещне онколог от Денвър, който тъкмо е спечелил на комар четирийсет хиляди долара и се нуждае от човек до себе си, от партньорка, която да му помогне да ги похарчи до последния цент през следващите две денонощия, оставащи, докато се прибере със самолета у дома. Думите се изпаряват в съзнанието на сервитьорката, но я правят щастлива. Тя въздиша и забелязва, че ония типове в ъгъла са се вдигнали, без дори да й оставят бакшиш, после й хрумва, че след края на смяната, вместо да се прибере с колата право вкъщи, ще отиде в „Трежър Айланд“, но ако някой я попита защо, тя така и няма да е в състояние да му обясни.

— Та с кого се видя? — полюбопитства Шадоу, докато вървяха през летището в Лас Вегас.

Там имаше едноръки бандити. Дори в този ранен утринен час пред тях стояха хора, които ги захранваха с монети. Шадоу се запита дали не са от ония, които изобщо не напускат летището: слизат от самолетите, отиват по пистата в сградата и там спират, хванати в клопката на въртящите се образи и на мигащите светлини, докато не пуснат и последното си петаче в игралните автомати, а после, с празни джобове, просто се обръщат и се качват на самолета за дома. Даде си сметка, че е изключил точно когато Уензди му е обяснявал кой е бил мъжът в тъмния костюм, когото са следили с таксито, и той не е чул.

— И така, с нас е — каза Уензди. — Но ще ми струва бутилка сома.

— Какво е сома?

— Напитка.

Качиха се на чартърния самолет, който беше празен, ако не се броеше триото едри предприемачи, дошли да се поохарчат с доста големи суми и бързащи да се приберат в Чикаго за началото на следващия работен ден.

Уензди се настани удобно и си поръча „Джак Даниълс“.

— Хората от моето племе виждат хората от твоето племе… — Той се поколеба. — То е като пчелите и меда. Всяка пчела прави само малка, съвсем мъничка капка мед. Трябват хиляди, може би милиони пчели, които да работят съвместно, за да ти произведат бурканчето мед, което слагаш на масата на закуска. А сега си представи, че не ядеш нищо друго освен мед. Ето как стоят нещата за моето племе… ние се храним с вяра, с молитви, с любов.

— А сома е…

— Ако продължим сравнението, сома е медовина. — Той се засмя. — Напитка. Концентрирани молитва и вяра, варени, докато се получи силна напитка.

Някъде над Небраска, докато ядяха жалката самолетна закуска, Шадоу каза:

— Жена ми.

— Мъртвата.

— Лора. Тя не иска да е мъртва. Каза ми. След като ме измъкна от ония типове във влака.

— Постъпила е като вярна съпруга. Освободила те е от плен и е убила онези, които са ти причинили болка. Трябва да я цениш много, племеннико Айнсел.

— Тя иска да е истински жива. Можем ли да го направим? Възможно ли е?

Уензди мълча толкова дълго, че Шадоу започна да се пита дали е чул въпроса и дали не е заспал с отворени очи. После заговори, като гледаше право напред:

— Знам заклинание, което лекува болка и болест и премахва скръбта от скърбящото сърце.

Знам заклинание, което лекува с допир.

Знам заклинание, което отклонява оръжието на врага. Знам друго заклинание, което те прави свободен от всяка робия и обвързаност. Пето заклинание: мога да уловя стрела в полет, без тя да ме нарани.

Думите бяха тихи, заредени с напрежение. Нямаше го само-доволния тон, нямаше я ехидната усмивка. Уензди говореше така, сякаш повтаряше думите от религиозен обред или запаме-тяваше нещо страшно и болезнено.

— Шесто: заклинания, направени, за да ме наранят, ще наранят онзи, който ги е направил.

Знам и седмо заклинание: мога само с поглед да угася огън. Осмо: ако някой ме мрази, мога да спечеля приятелството му. Девето: мога да приспя с песен вятъра и да укротя буря, докато корабът не стигне брега.

— Това са първите девет заклинания, които усвоих. Девет нощи висях на голо дърво с ребра, пронизани от върха на копие. Люшках се на студения вятър и на топлия вятър без храна, без вода, жертва, принесена от самия мен в моя прослава, и световете се разтвориха за мен.

Като десето заклинание се научих да разгонвам вещици, да ги завъртам високо в небесата, така че те да не намерят никога пътя към дома.

Единайсето: ако пея, докато бушува битка, воините излизат от нея здрави и невредими и се прибират без драскотина по родните си домове и огнища.

Знам дванайсето заклинание: видя ли обесен, мога да го сваля от бесилото, за да ни нашепва каквото помни.

Тринайсето: поръся ли главата на дете с вода, това дете няма да бъде покосено в битка.

Четиринайсето: знам имената на всички богове. На всички проклети богове до последния.

Петнайсето: имам мечта за мощ, за слава и мъдрост и мога да накарам хората да повярват в моите мечти.

Гласът му беше толкова тих, че Шадоу трябваше да напряга слух, за да го чуе през тътена на самолетния двигател.

— Знам и шестнайсето заклинание: ако ми трябва любов, мога да покоря ума и сърцето на всяка жена.

Седемнайсето: пожелая ли жена, тя няма да пожелае никога повече друг.

Знам и осемнайсето заклинание и това заклинание е най-великото, и това заклинание аз не мога да кажа на никой човек, защото тайната, която не знае никой освен теб е най-могъщата тайна, която може да съществува.

Той въздъхна, после замълча.

Шадоу усети как настръхва. Сякаш току-що беше видял как някаква врата се отваря към друго място, на много светове оттук, където на всеки кръстопът се люлеят обесените и нощем вещиците пищят високо в небето.

— Лора — беше единственото, което каза.

Уензди се обърна и впи очи във воднистосивите очи на Шадоу.

— Не мога да я съживя — каза той. — Дори не знам защо тя не е толкова мъртва, колкото би трябвало да е.

— Мисля, че го направих аз — рече Шадоу. — Аз съм виновен.

Уензди вдигна вежда.

— Когато ми показа как се прави онзи фокус, Лудия Суийни ми даде златна монета. От онова, което ми каза, разбрах, че е сбъркал монетата. Дал ми е нещо с много по-голяма сила, отколкото е смятал. Аз пък я дадох на Лора.

Уензди изсумтя, опря брадичка в гърдите си, свъси се. После се облегна назад.

— Би могло да е заради това — рече той. — Не, не мога да ти помогна. Твоя работа е, разбира се, какво ще правиш в свободното си време.

— Какво означава това? — попита Шадоу.

— Означава, че не мога да те спра да търсиш орлови камъни и птици гръмовержци. Но бих предпочел много повече да прекарваш мирно и кротко дните си в Лейксайд, далеч от погледите и, надявам се, от помислите. Когато положението стане напечено, ще имаме нужда всички да застанат на кормилото.

Докато го казваше, изглеждаше много стар и уязвим, кожата му бе почти прозрачна, а плътта отдолу се сивееше.

На Шадоу му се искаше, много му се искаше да се пресегне и да отпусне длан върху сивата ръка на Уензди. Искаше му се да му каже, че всичко ще е наред — нещо, в което не беше убеден, но което знаеше, че трябва да се каже. Някъде имаше мъже в черни влакове. Имаше дебело хлапе в лимузината, имаше ги хората в телевизията, които не им мислеха доброто. Но не докосна Уензди. Не каза нищо.

След време щеше да се пита дали е могъл да промени нещо, дали това движение е щяло да донесе нещо добро, дали е щял да предотврати поне някои от бедите, които се задаваха. Каза си, че е нямало да ги отклони. Знаеше, че не е могъл. Въпреки това след време съжаляваше, че в онзи бавен полет към дома не е докоснал за миг ръката на Уензди.

Когато Уензди остави Шадоу пред жилището му, кратката зимна светлина вече помръкваше. Сега, след Лас Вегас, вледеняващата температура, когато Шадоу отвори вратата на автомобила, бе още по-научнофантастична.

— Не се забърквай в неприятности — каза Уензди. — Сниши се зад парапета. Не вдигай вълни.

— И всичко това едновременно?

— Недей да ми остроумничиш, моето момче. В Лейксайд можеш да не биеш на очи. Направиха ми голяма услуга, за да те държа тук здрав и невредим. Ако беше в някой голям град, щяха да те надушат за броени минути.

— Няма да привличам вниманието и да се забърквам в неприятности. — Шадоу беше съвсем искрен, когато го каза. Цял живот се беше забърквал в неприятности и искаше, беше готов да забрави всичко това. — Кога ще се върнеш? — попита той.

— Скоро — отговори Уензди, после запали двигателя на линкълна, плъзна прозореца нагоре и отпраши в мразовитата нощ.

Глава 11

Минаха три студени дни. Дори по обяд термометърът не по-казваше повече от минус осемнайсет градуса. Шадоу недоумяваше как хората са оцелявали в такова време в дните преди електричеството, преди топлите маски за лице и лекото топло бельо, преди лесното придвижване.

Беше във видеотеката, където имаше и солариум и се продаваха стръв и рибарски принадлежности, и разглеждаше ръчно изработените рибарски мухи на Хинзелман. Бяха по-интересни, отколкото беше очаквал: живописна имитация на живот, измайсторена от пера и конец, с кукичка, скрита отдолу.

Той попита Хинзелман.

— Истината ли? — рече старецът.

— Истината — помоли Шадоу.

— Е, понякога не са оцелявали и са умирали — отговори възрастният мъж. — Пропускащите комини, огнищата и печките с лоша вентилация са погубвали точно толкова хора, колкото и студът. Но това е било тежко време, цяло лято и есен хората подготвяли зимнина и събирали дърва за огрев. Най-страшна е била лудостта. Чух по радиото, казаха, че било свързано със слънчевата светлина, през зимата нямало достатъчно. Баща ми разправяше, че хората просто превъртали — викали му зимна лудост. В Лейксайд винаги е било по-лесно, но някои от другите градове наоколо са преживявали много тежко зимата. Когато бях малък, още се твърдеше, че ако до февруари слугинчето не се е опитало да те убие, значи му липсва твърд характер. Книгите са били като златния прах, навремето, когато в града още не е имало библиотека, хората са ценели всяко четиво. Когато дядо ми получел книга, пратена от брат му в Бавария, всички германци тук се събирали в кметството, та да го послушат как я чете, а финландците, ирландците и останалите са молели германците да им разправят какво пише в книгата. На трийсетина километра южно оттук, в Джибуей, видели как една жена се разхожда посред зима както я е майка родила и притиска до гърдите си мъртво пеленаче — не давала да й го вземат. — Той поклати замислено глава и затвори с щракване вратичката на шкафа. — Лоша работа. Искате ли карта за видеотеката? Накрая и тук ще отворят филиал на „Блокбъстър“138 и не след дълго ние ще останем съвсем без работа. Но поне засега изборът ни е доста богат.

Шадоу напомни на Хинзелман, че няма телевизор, няма и видео. Беше му приятно в компанията на стареца: спомените, разкрасените разкази, таласъмската му усмивка. Нещата между тях нямаше да вървят чак толкова гладко, ако Шадоу си признаеше, че настръхва от телевизията от мига, когато тя е започнала да му говори.

Хинзелман порови в едно чекмедже и извади ламаринена кутия — от вида й личеше, че е коледна, от онези, в които има шоколадови бонбони и сладки: на капака в усмивка грееше Дядо Коледа, хванал поднос с бутилки кока-кола. Хинзелман махна металния капак на кутията, където се оказа, че има бележник и кочани с непопълнени билети, и каза:

— Колко да впиша на ваше име?

— Какво колко?

— Билетите за играта. Днес изтикваме колата върху леда, затова започнахме да продаваме билети. Всеки струва по пет долара, десет билета са четирийсет долара, двайсет — седемдесет и пет. С един билет си купувате пет минути. Не можем, разбира се, да обещаем, че колата ще потъне точно във вашите пет минути, но който е най-близко до тях, ще спечели пет стотачки, а ако автомобилът потъне във вашите пет минути, тогава ще грабнете цяла хилядарка. Колкото по-рано си купите билети, толкова по-голям е изборът. Искате ли да видите рекламата?

— Разбира се.

Хинзелман му подаде пресниман на ксерокс лист. Автомобилът бил стар, с махнати двигател и резервоар, и щял да стои цяла зима върху замръзналото езеро. По някое време през пролетта ледът щял да започне да се топи и когато изтънеел и вече не издържал на тежестта на колата, тя щяла да падне в езерото. Най-ранно автомобилът бил потъвал във водата на двайсет и седми февруари („Беше през зимата на деветдесет и осма. То това изобщо не може да се нарече зима“), а най-късно — на първи май („Беше през петдесета. Оная година ни се струваше, че единственият начин зимата да свърши е да й забием кол в сърцето“). Най-вероятното време, когато колата щяла да хлътне във водата, било началото на април, обикновено в ранния следобед.

Всички ранни следобеди през април вече бяха продадени и бяха отбелязани в бележника на Хинзелман със страници на редове. Шадоу си купи половин час от сутринта на двайсет и трети март, от девет до девет и половина. Даде на стареца трийсет долара.

— Щеше да е прекрасно, ако всички в града купуваха толкова бързо като вас — отбеляза Хинзелман.

— Така ви благодаря, че ме закарахте онази първа нощ, когато пристигнах в града.

— Не, Майк — възрази Хинзелман. — Това е за децата. — За миг се замисли, върху старото му сбръчкано лице нямаше и следа от дяволитост. — Елате днес следобед, можете да помогнете, докато бутаме колата.

Даде на Шадоу шест сини картончета, върху които със старовремския му почерк бяха написани дата и час, после си отбеляза подробностите и в тефтера.

— Чували ли сте някога, Хинзелман, за орлови камъни? — попита Шадоу.

— Северно от Райнландър ли? Не, това там е Игъл Ривър139. Не мога да кажа, че съм чувал.

— А за птици гръмовержци?

— На Пета улица имаше галерия с рисувани птици гръмовержци, но я затвориха. Не ви помогнах особено, нали?

— Не.

— Знаете ли, защо не проверите в библиотеката? Хората там са отзивчиви, макар че тази седмица може би са погълнати от разпродажбата на библиотечни книги. Показах ви къде е, нали?

Шадоу кимна и се сбогува. Подразни се, че сам не се е сетил за библиотеката. Качи се на моравия си автомобил и подкара на юг по главната улица, като заобиколи езерото и излезе в най-южната му точка, при сградата с вид на замък, където се помещаваше градската библиотека. Влезе вътре. Имаше знак, който сочеше към сутерена, на него пишеше: „РАЗПРОДАЖБА НА БИБЛИОТЕЧНИ КНИГИ“. Самата библиотека беше на приземния етаж. Шадоу изтръска снега от ботушите си.

Някаква грозновата жена с нацупени алени устни го попита натъртено какво обича.

— Сигурно трябва да си извадя читателска карта — обясни той. — Интересуват ме птиците гръмовержци.

Вярванията и преданията на коренното население на Америка бяха сместени само върху един от рафтовете в куличката като на замък. Шадоу извади няколко книги и седна на широкия като пейка перваз. За няколко минути научи, че птиците гръмовержци са грамадни митични птици, които живеели по върховете на планините, носели светкавиците и пляскали с криле, за да изгърмят гръмотевиците. Прочете още, че според някои племена тъкмо птиците гръмовержци били сътворили света. След още половин час четене не узна нищс повече и не откри в показалците на никоя от книгите да се споменава за орлови камъни.

Тъкмо прибираше върху рафта последните книги, когато усети, че някой го гледа. Че някой дребен и вглъбен наднича иззад тежките лавици. Точно когато се извърна, лицето изчезна. Той застана с гръб към момчето, сетне надзърна крадешком да види дали то още го наблюдава.

В джоба му беше монетата със Свободата. Шадоу я извади и я хвана в дясната си ръка така, че малчуганът да я вижда доб-ре. Скри я между пръстите на лявата си ръка и показа, че и двете му длани са празни, после вдигна лявата ръка към устата си и се изкашля веднъж, като пусна монетата от лявата в дяс-ната си ръка.

Момчето го наблюдаваше с широко отворени очи, после хукна някъде и след малко се върна: дърпаше Маргрит Олсен, която погледна Шадоу, без да се усмихва, подозрително, и каза:

— Здравейте, господин Айнсел. Лейън твърди, че сте му направили фокус.

— Малко жонгльорство, уважаема госпожо. Така и не съм ви благодарил за съвета как да стопля жилището. Сега е горещо като в пещ.

— Чудесно.

Леденото й изражение не бе започнало да се разтопява.

— Хубава библиотека — допълни Шадоу.

— Сградата е красива. Но на града му трябва нещо по-функционално и не толкова красиво. Ще ходите ли на разпродажбата на библиотечни книги долу?

— Не смятах да го правя.

— А не е зле да отидете. За благородна кауза е.

— На всяка цена ще се отбия.

— Отидете във вестибюла и оттам слезте долу. Радвам се, че ви видях, господин Айнсел.

— Наричайте ме Майк — подкани той.

Тя не отговори нищо, само хвана Лейън за ръка и го поведе към детския отдел.

— Но, мамо — чу Шадоу как малчуганът обяснява на майка си. — Не беше жонгълъжорство. Наистина. Видях как монетата изчезва и после му пада от носа. С очите си видях.

От стената го гледаше маслен портрет на Ейбрахам Линкълн. Шадоу слезе по стълбището от мрамор и дъб в сутерена на библиотеката и влезе през една врата в просторно помещение, запълнено с маси, отрупани с какви ли не книги, наслагани безразборно, как да е: евтини издания с меки корици и томове с твърди подвързии, белетристика и обществена литература, периодични издания и енциклопедии, всичките наслагани едни до други по масите, някои с гръбчетата напред, други на обратно.

Шадоу отиде бавно в дъното на помещението, при маса с наредени по нея стари книги с кожени подвързии; върху гръбчето на всяка с бяло беше написан каталожният номер.

— От сутринта вие сте първият, който идва насам — каза мъжът, който седеше до купчина празни кашони и чували и малък метален касов апарат. — Повечето хора взимат само трилъри, детски книжки и любовните романи на „Арлекин“, Джени Къртън, Даниел Стийл, неща от този род. — Мъжът четеше „Убийството на Роджър Акройд“ от Агата Кристи. — Всичко по масите е петдесет цента книгата или по три книги за долар.

Шадоу му благодари и продължи да разглежда. Намери екземпляр на „История“ на Херодот с опърпана кафява кожена подвързия. Сети се за екземпляра с меки корици, който беше оставил затвора. Имаше книга със заглавието „Озадачаващи фокуси за домашни увеселения“, където вероятно имаше и фокуси с монети. Той занесе двете книги при мъжа с касата.

— Вземете още една, пак ще платите един долар — обясни му той — Ако си изберете още една книга, ще ни направите услуга. Трябва да освободим рафтовете.

Шадоу се върна при старите книги в кожени подвързии. Реши да освободи библиотеката от книгата, която е най-малко вероятно да купи някой друг, и установи, че не може да избере между „Често срещани болести на пикочните пътища с илюстрации от лекар“ и „Протоколи от заседанията на общинския съвет в Лейксайд, 1872–1884 г“. Погледна илюстрациите в медицинската книга и реши, че някъде в града все има тийнейджър, който ще използва книгата, за да стряска приятелите си. Занесе „Протоколите“ на мъжа при вратата, който прибра единия долар и сложи книгите в амбалажен плик на „Най-вкусната храна“ на Дейв.

Шадоу си тръгна от библиотеката. Виждаше ясно езерото чак до другия край. Виждаше дори жилищния блок, който приличаше на куклена къща, веднага след моста. А върху леда недалеч от моста имаше мъже, четирима-петима, които тикаха тъмнозелена кола към средата на бялото езеро.

— Двайсет и трети март — каза тихо Шадоу на езерото. — От девет до девет и половина сутринта.

Запита се дали езерото и автомобилът го чуват и дали — дори и да го чуват — ще му обърнат някакво внимание. Съмняваше се.

Хапещият вятър го брулеше в лицето.

Когато се прибра, пред блока го чакаше полицаят Чад Мълиган. Щом Шадоу зърна полицейския автомобил, сърцето му заби лудешки, после обаче се поуспокои — шефът на управлението попълваше на предната седалка някакви документи.

Шадоу отиде при автомобила, както носеше книжния плик с книгите.

Мълиган смъкна прозореца и попита:

— Разпродажбата на библиотечни книги, а?

— Да.

— Преди две-три години купих цял кашон книги на Робърт Лъдлъм. Все се каня да ги прочета. Братовчед ми се кълне в тоя тип. Напоследък си мисля, че ако ме стоварят на самотен остров заедно с кашона книги на Робърт Лъдлъм, може би ще си наваксам с четенето.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господин полицай?

— Не. Просто реших да намина и да видя как сте се настанили. Нали помните оная китайска поговорка: ако си спасил живота на някого, носиш отговорност за него. Не че миналата седмица съм ви спасил живота. Но все пак реших да проверя. Как е моравото автомобилче на Гънтърови, върви ли?

— Върви, върви, и то добре — отвърна Шадоу.

— Радвам се да го чуя.

— В библиотеката видях съседката — допълни Шадоу. — Госпожа Олсен. Чудех се дали…

— Какво я е халосало по главата ли?

— Ако предпочитате, може да се каже и така.

— Дълго е за разправяне. Искате ли да се повозим, ще ви разкажа.

Шадоу се позамисли, после каза:

— Защо не.

Седна до полицая. Мълиган подкара към северния край на града. После угаси фаровете и спря на банкета.

— Дарън Олсен се запознал с Мардж в Университета на Уисконсин и я доведе в Лейксайд. Завършила е журналистика. Той учеше… да го вземат мътните, какво ли… точно така, хотелиерство, нещо от този род. Когато пристигнаха, направо не можехме да повярваме на очите си. Беше преди колко, преди тринайсет-четиринайсет години. Мардж беше толкова красива… с тази черна коса… — Мълиган замълча. — Дарън беше управител на мотел „Америка“ в Камдън, на трийсетина километра западно оттук. Но явно никой не искаше да спира в Камдън и накрая затвориха мотела. Имаха с Мардж две момчета. По онова време Санди беше на единайсет години. Малкият… казваше се Лейън, нали? Та малкият си беше още пеленаче. Дарън Олсен не беше от най-смелите. В гимназията беше добър на американски футбол, но това бе последното, с което някога е блестял. Така и не се престраши да каже на Мардж, че си е изгубил работата. Месец, може би два, рано всяка сутрин се качваше на колата и се прибираше късно вечерта, все се оплакваше какъв тежък ден е имал в мотела.

— А какво е правел? — попита Шадоу.

— Хм. И аз не знам със сигурност. Предполагам, че е ходел в Айрънуд, може би в Грийн Бей. Сигурно си е търсел работа. Много скоро се пропи, отцепваше се до козирката, няма да се учудя и ако от дъжд на вятър се е срещал с някое работещо момиче, колкото да получи мимолетно удоволствие. Не е изключено и да е играл комар. Знам със сигурност само, че за два месеца и половина опразни общата семейна сметка. Беше въпрос на време Марджи да разбере… Падна ли ми сега в ръчичките!

Той изкара рязко колата на пътя, наду сирената, включи буркана и уплаши до смърт някакъв човечец в автомобил с регистрационни номера на Айова, който тъкмо се бе спуснал от хълма със сто и десет километра в час.

След като нарушителят айовец беше глобен, Мълиган отново се върна към разказа си.

— Докъде бях стигнал? А, да. И така, Марджи го изритва и подава молба за развод, който се превърна в ожесточена съдебна битка. Нали в „Пипъл“ описват така разводите? Ожесточена съдебна битка. Присъдиха децата на нея. Дарън получи правото да ги вижда от време на време и почти нищо друго. Тогава Лейън си беше съвсем невръстен. Санди бе по-голям, добро дете, от момчетата, които боготворят бащите си. Не даваше на Марджи и дума да издума срещу Дарън. Загубиха къщата — имаха хубав дом на Даниълс Роуд. Тя се премести в блока. Дарън напусна града. Връщаше се веднъж на половин година, колкото да създава неприятности. Това продължи няколко години. Идваше си, харчеше щедро за децата, разплакваше Марджи. Повечето от нас искахме той да не се връща повече. След като се пенсионираха, майка му и баща му се преместиха във Флорида, твърдяха, че няма да преживеят още една зима в Уисконсин. И така, миналата година Дарън се върна, каза, че искал да заведе момчетата във Флорида за Коледа. Марджи не искаше и да чуе, каза му да си обира крушите и да не й се мярка пред очите. Нещата загрубяха, наложи се в един момент да отида там. Битов скандал. Когато пристигнах, Дарън стоеше в предния двор и крещеше какви ли не обиди, момчетата едвам се държаха, Марджи плачеше. Казах му, че ако продължава така, ще прекара нощта в участъка. По едно време ми се стори, че ще ме удари, но беше достатъчно трезвен, за да ми посегне. Закарах го на паркинга за каравани южно от града, казах му да се стегне. Че е наранил достатъчно Марджи… На другия ден той напусна града. След половин месец Санди изчезна. Не се качил на училищния автобус. Казал на най-добрия си приятел, че скоро ще се види с баща си и той ще му направи страхотен подарък в замяна на това, че не е прекарал Коледата във Флорида. Оттогава не го е виждал никой. Най-строги са присъдите за отвличане на деца, извършено от родители без родителски права. Но е трудно да намериш дете, което не иска да бъде намирано, нали разбирате?

Шадоу потвърди, че разбира. Беше разбрал и още нещо. Чад Мълиган беше влюбен в Маргрит Олсен. Запита се дали полицаят се досеща колко очевидно е това.

Мълиган пак излезе със запален буркан на пътя и спря някакви тийнейджъри, които караха със стотина километра в час. Но тях не ги глоби, „само ги посплашил“.

Вечерта Шадоу седеше до масата в кухнята и се опитваше да разбере как да превърне сребърна монета от един долар в монета от един цент. Беше номер, който беше открил в „Озадачаващи фокуси за домашни забавления“, но обяснението беше вбесяващо и мъгляво и не му помагаше с нищо. Едва ли не през изречение се срещаха изрази от рода на „после скрийте монетата по обичайния начин“. Какво в този случай означаваше „по обичайния начин“, недоумяваше той. Да я скриеш между пръстите си? Да я пуснеш в ръкава си? Да изкрещиш: „Мале, вижте! Пума!“, и докато вниманието на публиката е насочено другаде, да пуснеш монетата в страничния си джоб?

Той метна във въздуха сребърната монета, хвана я, като припомни луната и жената, която му я бе дала, после опита да направи фокуса. Явно не се получаваше. Шадоу влезе в банята и опита пред огледалото колкото да се убеди, че е прав. Както беше обяснен, фокусът просто не се получаваше. Шадоу въздъхна, пусна монетите в джоба си и седна на канапето. Заметна с евтиното одеяло краката си и разгърна „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд, 1872–1884 г.“. Шрифтът в двете колони беше толкова ситен, че почти не се четеше.

Шадоу разлисти книгата, като се взираше в репродукциите на снимките от онова време, в множеството превъплъщения на Общинския съвет в Лейксайд: дълги бакенбарди, глинени лули, опърпани бомбета, лъснати бомбета, носени заедно с лица, много от които изглеждаха странно познати. Шадоу не се изненада да види, че възпълният секретар на Общинския съвет през 1882 година се е казвал Патрик Мълиган: ако човек го обръснеше и го накараше да отслабне с десетина килограма, щеше да се превърне в мъртъв двойник на Чад Мълиган, който сигурно му се падаше какъв?… Праправнук? Запита се дали на някоя от фотографиите е и дядото на Хинзелман, но както личеше, от него явно не бе ставало общински съветник. На Шадоу му се стори, че докато е отгръщал от снимка на снимка, някъде в текста е мернал името, но когато започна да прелиства отзад напред, не го откри, а от ситния шрифт го заболяха очите.

Остави книгата върху гърдите си и усети, че главата му клюма. Беше глупаво да заспива на канапето, отсъди той трезво. Спалнята беше само на няколко крачки. От друга страна, и спалнята, и леглото пак щяха да си бъдат там и след пет минути, пък и той нямаше да заспива, само щеше да затвори за малко очи…

Мракът тътнеше.

Шадоу стоеше на гола равнина. До него беше мястото, откъдето беше излязъл навремето, откъдето земята го беше изтласкала. От небето още падаха звезди и щом докоснеше червената земя, всяка звезда се превръщаше в мъж или жена. Мъже-те бяха с дълга черна коса и високи скули. Всички жени приличаха на Маргрит Олсен. Това бяха звездните хора.

Те го погледнаха с тъмни горди очи.

— Разкажете ми за птиците гръмовержци — рече Шадоу. — Моля ви. Не заради мен. Заради жена ми.

Един по един те му обръщаха гръб и изчезваха заедно с пейзажа веднага щом Шадоу престанеше да вижда лицата им. Но последната жена — беше с тъмносива коса на бели кичури — посочи, преди да се обърне, посочи към небето с цвят на вино:

— Попитай ги сам — рече тя.

Блесна лятна светкавица, която в миг озари всичко от еди-ния до другия край на небосвода.

Недалеч от Шадоу се издигаха високи скали, зъбери и остри върхове от пясъчник и той тръгна да изкачва най-близкия. Беше с цвят на стара слонова кост. Шадоу се вкопчи в нещо като дръжка и усети как тя се врязва в ръката му. „Това е кост — помисли си той. — Не камък. Стара изсъхнала кост“.

Беше сън, а в сънищата нямаме избор: или не съществуват решения, които да вземем, или те са взети много преди сънят да започне. Шадоу продължи да се изкачва. Ръцете го боляха. Костта под голите му нозе стърчеше, ронеше се и се трошеше. Вятърът го блъскаше и той се притисна до острия връх, като продължи да катери кулата.

Забеляза, че е направена само от един вид кост, която се повтаря отново и отново. Всяка от костите беше суха и валчеста. Шадоу си помисли, че може би това са яйца на грамадна птица. Но следващата блеснала светкавица му каза друго: костите бяха с дупки за очите и имаха зъби, които се усмихваха невесело.

Някъде пищяха птици. По лицето на Шадоу се сипеше дъжд.

Той беше на стотици метри от земята и се беше вкопчил отстрани на кулата от черепи, а светкавиците пламтяха в крилете на призрачните птици, които кръжаха над острия връх: огромни, черни, като кондори, с нещо като бяла яка около врата. Бяха грамадни, изящни, ужасни птици и крилете им плющяха с тътен като гръмотевица в нощта.

Те кръжаха над острия връх. Обхватът на крилете им сигурно беше четири и половина — пет метра.

Когато първата птица се спусна към него, в крилете й изпука синя светкавица. Шадоу се сгуши в някаква пролука между черепите и в него се впиха празни очни ями, усмихнаха му се тракащи зъби с цвят на слонова кост; той обаче продължи да се катери, като се оттласкваше с погнуса, ужас и страхопочитание от планината черепи, а всеки остър ръб се врязваше в кожата му.

Към него се спусна друга птица и в ръката му се заби нокът колкото длан. Шадоу се пресегна и се опита да хване перо от крилото й, защото, ако се върнеше в племето си без перо от птица гръмовержец, щеше да бъде опозорен, никога нямаше да бъде мъж, но птицата се дръпна нагоре и той не успя да хване перо. Гръмовержецът отново се понесе с вятъра. Шадоу продължи да се изкачва.

Помисли си, че черепите сигурно са хиляди. Хиляди и хиляди. И не всички бяха човешки. Накрая застана на върха на кулата, а огромните птици, птиците гръмовержци продължаваха да кръжат бавно над него, като потрепваха с криле, за да устоят на поривите на вятъра.

Шадоу чу глас, гласа на мъжа-бизон, донесен от вятъра, мъжът го викаше, казваше му на кого са черепите…

Кулата започна да се срива и най-голямата птица, с очи, ослепително синъо-бели като раздвоена светкавица, се устреми към Шадоу с тътен на гръмотевица, а той запада, срина се надолу по кулата от черепи…

Телефонът иззвъня оглушително. Шадоу дори не знаеше, че са го включили. Отмалял, разтърсен, той вдигна слушалката.

— Какво, да го вземат мътните! — изкрещя Уензди, Шадоу не го беше чувал толкова разгневен. — На какво, мамка му, си играеш там?

— Спях — каза глупаво в слушалката Шадоу.

— Какъв според теб е смисълът да те крия чак в Лейксайд, ако ще ми вдигаш такава олелия? И мъртвите те чуха.

— Сънувах птици гръмовержци — обясни Шадоу. — И кула. Черепи…

Струваше му се много важно да преразкаже съня си.

— Знам какво си сънувал. Всички знаят. Божичко. Какъв е смисълът да те крия, ако ти ще разтръбяваш къде си.

Шадоу не каза нищо.

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Сутринта съм при теб — каза накрая Уензди. Гневът като че ли го беше поотпуснал. — Заминаваме за Сан Франциско. Може и да не си слагаш цветя в косата. И затвори.

Шадоу остави телефона на килима и седна сковано. Беше шест сутринта, навън още беше тъмно. Стана разтреперан от канапето. Чуваше вятъра, който пищеше над замръзналото езеро. Чуваше как някой плаче наблизо, на разстояние само една дебела стена. Беше сигурен, че е Маргрит Олсен, стенанията й бяха упорити, сподавени и сърцераздирателни.

Шадоу отиде в тоалетната и се изпика, после влезе в спалнята и затвори вратата, за да заглуши плача на жената. Навън вятърът ревеше и виеше, сякаш също търсеше изгубено дете.

В Сан Франциско бе неестествено топло за януари, толкова топло, че Шадоу усети как по тила го гъделичка пот. Уензди беше облечен в тъмносин костюм и носеше златни очила, с които приличаше на адвокат от развлекателната индустрия.

Вървяха по Хейт Стрийт. Скитниците, мошениците и просяците само ги изпровождаха с поглед, никой не разклащаше мукавена чашка с дребни монети пред тях, никой не им искаше нищо.

Уензди беше стиснал зъби. Шадоу бе видял веднага, че още е ядосан, и не го беше попитал нищо сутринта, когато черният линкълн бе спрял пред блока. По пътя за летището не си бяха разменили и дума. На Шадоу му беше олекнало, че Уензди ще пътува в първа класа, а той — във втора.

Сега беше късен следобед. Шадоу не беше идвал от дете в Сан Франциско и оттогава го беше виждал само като фон на филми, затова бе изумен колко познат му се струва градът, колко живописни и неповторими са дървените къщи, колко стръмни — хълмовете, колко различно е тук в сравнение с навсякъде другаде.

— Почти не мога да повярвам, че Сан Франциско е в същата държава, като Лейксайд — сподели той.

Уензди го изгледа. После каза:

— Не е. Сан Франциско не е в същата държава, като Лейксайд, по същия начин и Ню Орлиънс не е в същата държава, като Ню Йорк, а Маями не е в същата държава, като Минеаполис.

— Така ли? — попита тихо Шадоу.

— Да. Като култура те могат да имат някои общи знаменатели: пари, правителство, развлекателна индустрия, очевидно се намират и на една и съща територия, ала единственото, което създава илюзията за обща държава, са доларът, „Вечерното шоу“ и „Макдоналдс“. — Наближаваха парк в края на пътя. — Бъди мил с дамата, която ще посетим. Но не прекалено мил.

— Ще бъда неотразим — обеща Шадоу. Тръгнаха по тревата.

Докато минаваха, ги изгледа едно момиче, което едва ли имаше и четиринайсет години и беше с коса, боядисана в зелено, оранжево и розово. Седеше до някакъв помияр с канап вместо нашийник и изглеждаше по-гладно от кучето, което изджафка срещу тях и завъртя опашка.

Шадоу даде на момичето банкнота от един долар. То го погледна така, сякаш не е сигурно какво точно е това.

— Купи храна за кучето — каза Шадоу. Момичето кимна и се усмихна.

— Ще ти го кажа направо — рече Уензди. — Трябва да внимаваш много с жената, при която отиваме. Може да те хареса, а това е лошо.

— Гадже ли ти е?

— Не и няма да ми бъде, дори и да ми дадат всички пластмасови играчки на Китай — каза благо Уензди.

Гневът му явно се беше разсеял или може би бе инвестиран в бъдещето. Шадоу подозираше, че именно гневът е движещата сила на Уензди.

На тревата под едно дърво седеше жена, пред нея имаше хартиена покривка, по която бяха наредени пластмасови чинии.

Тя не беше дебела, не, изобщо не бе дебела, всъщност беше сочна, дума, която Шадоу не бе имал причина да употребява никога досега. Косата й бе толкова руса, че чак се белееше, на платиненоруси кичури, каквито би трябвало да принадлежат на отдавна починала кинозвезда от втора величина, устните й бяха с алено червило; жената можеше да е на всякаква възраст, от двайсет и пет до петдесет години.

Когато се запътиха към нея, тя си избираше от яйцата с подправки. Докато Уензди се приближаваше, жената остави яйцето, което беше взела, и си избърса ръката.

— Здравей, мошенико — каза тя, но го изрече с усмивка, а Уензди се поклони ниско, пое ръката й, доближи я до устните си и каза:

— Изглеждаш божествено.

— А как иначе да изглеждам? — попита мило жената. — Но ти си лъжец. Ню Орлиънс беше ужасна грешка, напълнях с колко… поне с петнайсет килограма. Кълна се. Разбрах, че трябва да се махна, когато започнах да се клатя като патица. Вървя и бедрата ми горе се търкат едно в друго, представяте ли си? — Последното бе предназначено за Шадоу. Той не знаеше какво да отговори и усети как по лицето му се плисва руменина. Жената се засмя щастливо. — Изчервява се! Уензди, миличък, довел си ми мъж, който се изчервява. Жестоко! Как се казва?

— Това е Шадоу — представи го Уензди. Явно му беше забавно, че Шадоу се е притеснил. — Шадоу, запознай се с Истър140.

Той каза нещо, което можеше да мине и за „здрасти“, и жената му се усмихна отново. Шадоу изпита чувството, че се е озовал в светлината на фарове, на ослепителни фарове, каквито бракониерите използват, за да заслепят дивеча, преди да го застрелят. От мястото, където стоеше, долавяше парфюма на жената, опияняваща смесица на жасмин с орлови нокти, на сладко мляко и женска кожа.

— Е, как е? — попита Уензди.

Жената — Истър — се засмя с плътен гърлен глас, радостно, с цяло тяло. Как да не харесаш човек, който се смее така?

— Всичко е наред — отвърна тя. — А как е при теб, стари вълко?

— Надявах се, че мога да разчитам на помощта ти.

— Губиш си времето.

— Поне ме изслушай, преди да ме отпратиш.

— Няма смисъл. Не си прави труда. — Тя погледна Шадоу. — Заповядайте, седнете и хапнете. Ето ви чиния, сложете си. Всичко е вкусно. Яйца, печено пиле, къри с пиле, пилешка салата и ето там заек, всъщност див заек, но студен е много хубав, а в онази купичка там има задушен заек… защо не ви сипя направо аз?

И го направи: взе пластмасова чиния и я напълни догоре с храна, след което му я подаде. После погледна Уензди.

— Ти ще ядеш ли?

— На твое разположение съм, скъпа — отговори той.

— Голям лайнар си — рече му жената. — Направо се чудя как очите ти още не са станали кафяви. — Тя му подаде празна чиния. — Вземи си. — Следобедното слънце зад нея сякаш прогаряше косата й и я превръщаше в платинена аура. — Шадоу — поде тя отново, като отхапваше с апетит от пилешката кълка. — Какво сладко име. Защо те наричат Шадоу?

Той прокара език по устните си, за да ги навлажни, и обясни:

— Когато бях малък, с майка ми живеехме… бяхме, в смисъл майка ми беше нещо като секретарка в няколко американски посолства, местехме се от град на град из цяла Северна Европа. После тя се разболя, наложи се да се пенсионира преждевременно и се върнахме в Щатите. Все не знаех какво да кажа на другите деца, затова просто си намирах някой възрастен и го следвах, без да проронвам дума. Вероятно имах нужда от компания. Не знам. Бях съвсем малък.

— Пораснал си — отбеляза жената.

— Да — рече Шадоу. — Пораснах.

Тя отново се извърна към Уензди, който гребеше лакомо от паница с нещо като студена бамя.

— Това ли е момчето, което разстрои всички?

— Значи, си чула?

— Винаги надавам по едно ухо — отговори тя. После погледна Шадоу. — Не им се изпречвай на пътя. Има прекалено много тайни общества и те не знаят що е вярност и любов. Търговски, независими, държавни, всички са един дол дренки. Има всякакви, от безобидни до крайно опасни. Ей, стари вълко, завче-ра чух един виц, който ще ти хареса. Как ще разбереш, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?

— Чувал съм го — каза Уензди.

— Жалко. — Жената пак насочи вниманието си към Шадоу. — Но агентите от Шпионския сериал, на които си се натъкнал, те са друго. Има ги, защото всички знаят, че трябва да ги има. — Тя изпи на един дъх напитката в мукавената чаша — приличаше на бяло вино, и се изправи. — Шадоу е хубаво име — заяви жената. — Пие ми се мокачино. Елате.

И тръгна нанякъде.

— Ами храната? — попита Уензди. — Не можеш просто да я оставиш тук.

Жената му се усмихна и посочи момичето, което седеше до кучето, после разпери ръце, сякаш за да обхване Хейт Стрийт и света.

— Нека се нахранят — рече тя и продължи, а Уензди и Шадоу я последваха. — Не забравяй — каза жената на Уензди, докато вървяха, — аз съм богата. Справям се прекрасно. За какво ми е да ти помагам?

— Ти си една от нас — напомни той. — И ти си забравена, необичана и непомнена, както всички останали. Пределно ясно е на чия страна трябва да застанеш.

Стигнаха кафене с маси и на тротоара, влязоха вътре, седнаха. Имаше само една келнерка, която носеше обицата върху веждата си като кастов знак, и жена зад барплота, която правеше кафето. Сервитьорката се устреми към тях със заучена усмивка, настани ги, взе поръчката.

Истър отпусна тънки пръсти върху квадратната сива ръка на Уензди.

— Казах ти вече — натърти тя. — Справям се прекрасно, На моя празник още ядат яйца и заек, сладкиши и плът, които олицетворяват прераждането и съвкуплението. Носят цветя по шапките си и си подаряват цветя. Правят го в моя прослава. От година на година все повече и повече. В моя прослава, стари вълко.

— И ти дебелееш и забогатяваш от тяхното преклонение и любов — каза той язвително.

— Не злобей.

Изведнъж жената заговори много уморено. Отпи от мокачиното.

— Сериозен въпрос, скъпа. Със сигурност ще се съглася, че милиони и милиони си разменят подаръци в твоя прослава, че още спазват обредите на твоя празник, дори търсят скрити яйца. Но колцина от тях знаят коя си? А? Извинявайте, госпожице.

Това го каза на келнерката. Тя попита:

— Още едно еспресо ли искате?

— Не, миличка. Питах се дали ще ни помогнете да решим малкия спор, който подхванахме. Ние с приятелката ми не сме на едно мнение какво означава думата „Истър“. Случайно да знаете?

Момичето го погледна така, сякаш е започнал да бълва зелени жаби. После отговори:

— Не знам, нищо не разбирам от християнство. Езичница съм.

Жената зад плота също се намеси:

— Според мен това е някаква латинска дума, която може би означава „Христос воскресе“.

— Така ли? — възкликна Уензди.

— Да, разбира се — каза жената. — Понеже слънцето изгрява на изток141.

— Възкръсналият син. Разбира се, съвсем логично предположение. — Жената се усмихна и отново се зае с кафемелачката. Уензди погледна към келнерката. — Мисля все пак да изпия още едно еспресо, ако нямате нищо против. Ще ми кажете ли пред какво се прекланяте като езичница?

— Пред какво се прекланям ли?

— Да. Предполагам, че имате доста голямо поле на действие. В чест на кого сте направили домашен олтар? На кого се кланяте? На кого се молите по изгрев и залез?

Устните й описаха най-различни форми, без да изричат нищо, после момичето каза:

— На женското начало. То вдъхва сили. Знаете ли?

— Чувал съм. И това ваше женско начало… има ли си име?

— Богинята е вътре във всеки от нас — отговори момичето с обицата върху веждата и се изчерви. — Тя не се нуждае от име.

— О! — възкликна Уензди с широка маймунска усмивка. — А устройвате ли в нейна чест вакханалии? Пиете ли по пълнолуние, на алени свещи в сребърни свещници, кърваво вино? Влизате ли гола в морската пяна, докато пеете химни в прослава на безименната си богиня, а вълните лижат краката ви и се блъскат в бедрата ви като езиците на хиляди леопарди?

— Вие ми се подигравате — каза момичето. — Не правя нищо от това, което изброявате. — Тя си пое дълбоко въздух. Шадоу подозираше, че брои до десет. — Още кафе ще желаете ли? Второ мокачино за вас, госпожо?

Усмивката й бе почти същата, както онази, с която ги бе посрещнала на влизане.

Те поклатиха глава и сервитьорката се обърна, за да посрещне друг посетител.

— Ето ви една, която „няма вяра и няма да има и забавление“ — каза Уензди. — Гилбърт Кийт Честертън. Истинска езичница. И така. Ще излезем ли на улицата, скъпа ми Истър, за да повторим упражнението? И да разберем колко от минувачите знаят, че техният великденски празник носи името на Еостер142, на Зората. Чакай да помисля… точно така. Ще питаме сто души. За всеки, които знае истината, ти ще отрязваш по един от пръстите на ръцете ми, а щом те свършат, и на краката, а за всеки двайсет, които не я знаят, ти ще се любиш една нощ с мен. По-вероятно е да спечелиш ти, разбира се, все пак сме в Сан Фран-циско. По тези стръмни улици гъмжи от варвари, от езичници и поклонници на черната магия.

Тя впери зелени очи в Уензди. Шадоу реши, че на цвят те са точно като листо през пролетта, през което минава слънце. Жената не каза нищо.

— Бихме могли да опитаме — продължи Уензди. — Но накрая аз пак ще имам десет пръста на ръцете, десет пръста на краката и пет вечери с теб в леглото. Затова хич не ми разправяй, че те почитали и празнували деня в твоя прослава. Изричат името ти, то обаче не значи нищо за тях. Нищичко.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Знам — пророни жената. — Не съм глупачка.

— Да — рече Уензди. — Не си. „Той прекали“, помисли си Шадоу. Уензди погледна засрамен надолу и каза:

— Извинявай. — Шадоу долови в гласа му неподправена искреност. — Имаме нужда от теб. Имаме нужда от енергията ти. Имаме нужда от твоята сила. Когато се разрази бурята, ще се сражаваш ли рамо до рамо с нас?

Тя се поколеба. Около лявата й китка бе татуирано венче сини незабравки.

— Да — отвърна след малко жената. — По всяка вероятност да.

„Предполагам, че онова, което казват, е истина — помисли Шадоу. — Ако умееш да се преструваш на искрен, значи умееш всичко“. После изпита угризения на съвестта, че си го е помислил.

Уензди целуна един от пръстите си и го допря до бузата на Истър. Повика келнерката и плати кафетата, като преброи внимателно парите, сгъна ги заедно с касовата бележка и й ги подаде.

Докато тя се отдалечаваше, Шадоу повика:

— Госпожице! Извинявайте. Изпуснахте това.

И вдигна от пода банкнота от десет долара.

— Не, не съм я изпускала — отвърна момичето и погледна сгънатите банкноти в ръката си.

— Видях я как пада, госпожице — настоя любезно Шадоу. — Защо не ги преброите?

Тя преброи парите в ръката си, погледна озадачено и каза:

— Божичко! Прав сте. Извинявайте.

Взе от Шадоу банкнотата от десет долара и се отдалечи.

Истър излезе с тях на тротоара. Светлината тъкмо бе започнала да помръква. Тя кимна на Уензди, после докосна Шадоу по ръката и рече:

— Какво сънувахте нощес?

— Птици гръмовержци — отвърна той. — Планина от черепи. Жената кимна.

— А знаете ли чии бяха черепите?

— Чу се глас — отговори Шадоу. — В съня ми. Той ми каза. Тя кимна и зачака. Шадоу продължи:

— Гласът каза, че били мои. Стари мои черепи. Хиляди и хиляди.

Истър погледна Уензди и заяви:

— Според мен той е пазител.

Озари го с лъчезарна усмивка. Сетне потупа Шадоу по ръката и продължи по тротоара. Той я изпрати с поглед, като се опитваше — и не успяваше — да не мисли за бедрата й, които се търкат едно в друго, докато върви.

В таксито, на път за летището, Уензди се обърна към Шадоу:

— Каква беше тая история с десетте долара? — Ти й плати по-малко. Ако парите не й излизат, й ги взимат от заплатата.

— На теб какво ти влиза в работата?

Уензди изглеждаше наистина подразнен. Шадоу се позамисли, после каза:

— Не бих искал някой да постъпи по този начин с мен. Момомичето не ти е направило нищо.

— Така ли? — Уензди се взря някъде в пространството и каза: — Когато била седемгодишна, заключила в килера малко котенце. Дни наред слушала как то мяука. Когато престанало, го извадила от килера, сложила го в кутия от обувки и го заровила в задния двор. Искала да погребе нещо. Където и да се хване на работа, краде. Обикновено на дребно. Миналата година отишла да види баба си в старческия дом, където са я затворили. Взела от нощното й шкафче старинен златен ръчен часовник, после претършувала още няколко стаи и отмъкнала малки суми и лични вещи на хора в златните си години и в залеза на своя живот. Когато се прибрала, не знаела какво да прави с откраднатото, уплашила се, че ще дойдат да я търсят, и изхвърлила на боклука всичко освен парите.

— Добих представа — каза Шадоу.

— Освен това има безсимптомна гонорея — продължи Уензди. — Подозира, че може би се е заразила, но не предприема нищо. Когато гаджето й я обвинило, че му е лепнала заразата, се почувствала обидена и засегната и повече не се срещнала с него.

— Не е нужно — прекъсна го Шадоу. — Казах ти, добих представа. Можеш да го направиш с всеки, нали? Да ми наговориш лоши работи за всеки човек.

— Разбира се — съгласи се Уензди. — Всички правят едно и също. Може и да си мислят, че греховете им са оригинални, но в по-голямата си част те са скучни и повтарящи се.

— И заради това смяташ, че няма нищо лошо да откраднеш от момичето десет долара?

Уензди плати таксито, двамата с Шадоу влязоха в летището и зачакаха да стане време за полета. Още не ги викаха да се качват. Уензди каза:

— Да го вземат мътните, какво друго мога да направя? Не принасят в жертва овни и бикове, за да ме прославят. Не ми пращат душите на убийци и роби, висели по бесилките и изкълвани от гарваните. Те ме сътвориха. Те ме забравиха. А сега им го връщам поне малко. Не е ли справедливо?

— Мама все ми повтаряше: „Животът не е справедлив“ — рече Шадоу.

— Разбира се, че ти го е повтаряла — отвърна Уензди. — Това е едно от нещата, които майките повтарят, както и „Ако приятелите ти скочат от някоя скала, и ти ли ще го направиш?“

— Ти открадна на онова момиче десет долара, аз му ги върнах — отсече вироглаво Шадоу. — Беше редно да го направя. Някой обяви, че пътниците трябва да се качат на самолета.

Уензди се изправи и каза:

— Дано изборът ти винаги е толкова ясен.

Когато Уензди закара Шадоу пред блока, студеният фронт беше поотминал. В Лейксайд пак беше неприлично, но не и невъзможно студено. Докато прекосяваха града, светещите цифри отстрани на банка „Ем анд Ай“ мигаха и показваха ту 3:30 след полунощ, ту — 20°С.

Шефът на полицейския участък Чад Мълиган почука на входната врата в девет и половина сутринта и попита Шадоу дали познава момиче на име Алисън Макгъвърн.

— Струва ми се, че не — отвърна сънено Шадоу.

— Ето я на снимка — рече Мълиган.

Беше фотография, правена в гимназията. Шадоу позна на мига лицето върху нея: момичето с шината със сините ластичета на зъбите, същото, което бе научило от приятелката си какво е приложението на „Алка-Зелцер“ в оралния секс.

— А, да. Пътуваше в същия автобус, когато пристигнах в града.

— Къде бяхте вчера, господин Айнсел?

Шадоу усети как светът се завърта и се отдалечава от него. Знаеше, че няма причини да се чувства виновен („Ти си пуснат под гаранция престъпник, който живее под чуждо име — прошепна спокоен глас в съзнанието му. — Това не е ли достатъчно?“).

— В Сан Франциско — отговори той. — Щата Калифорния. Помагах на вуйчо си да прекара легло с балдахин.

— Пазите ли билетите? Нещо от този род?

— Разбира се. — В задния му джоб бяха двете бордни карти и той ги извади. — Какво се е случило? Чад Мълиган разгледа картите.

— Алисън Макгъвърн е изчезнала. Ходеше да помага в Дружеството за защита на животните в Лейксайд. Хранеше ги, разразхождаше кучета. Отбиваше се там за по няколко часа след училище. Доли Нопф, директорката на дружеството, я връща у тях, след като затворят. А вчера Алисън не се е появила в дружеството.

— Изчезнала е?

— Да. Снощи ни се обадиха майка й и баща й. Глупаво дете, ходело до дружеството на автостоп. То се намира на окръжния път, доста откъснато е. Родителите и все и повтаряли да не го прави, в нашия град обаче не се случват такива неща… хората тук дори не си заключват вратите. Но децата от дума не разбират. Погледнете снимката още веднъж.

Алисън Макгъвърн се усмихваше. На фотографията ластичетата върху зъбите й бяха червени, а не сини.

— Можете ли наистина да потвърдите с ръка на сърце, че не сте я отвлекли, изнасилили, убили?

— Бях в Сан Франциско. А и не бих направил такива дивотии.

— Така си и знаех, приятелю. Ще дойдете ли да помогнете да я потърсим?

— Аз ли?

— Вие: Сутринта пратихме момчетата с кучетата да я издирват, засега нищо. — Той въздъхна. — Ох, Майк. Все пак се надявам, че е отишла в градовете близнаци заедно с някое гадже наркоман.

— Мислите ли, че е възможно?

— Да, мисля. Искате ли да се включите в издирването?

Шадоу си спомни как бе видял момичето в магазина „Всичко за дома и фермата“ на Хенингс, как лицето му за миг се бе озарило от срамежлива синьо-шинеста усмивка, как си бе помислил, че някой ден Алисън ще стане голяма красавица.

— Ще дойда — каза той.

Във фоайето на пожарната чакаха трийсетина мъже и жени. Шадоу мерна Хинзелман, още няколко лица му се сториха познати. Имаше и полицаи, както и мъже и жени в кафявите униформи на шерифството в окръг Лъмбър.

Чад Мълиган им описа как е била облечена Алисън, преди да изчезне (червена грейка, зелени ръкавици, синя вълнена шапка под качулката на грейката) и раздели доброволците на групи от по трима. Шадоу се падна в една група с Хинзелман и с някой си Броган. Напомни им се колко къс е денят, каза им се, че ако, не дай си Боже, открият трупа на Алисън, не бива да пипат нищо, само трябва да повикат помощ по радиостанцията, но ако момичето е живо, трябва да го топлят, докато не им се притекат на помощ.

Оставиха ги на окръжния път.

Хинзелман, Броган и Шадоу тръгнаха покрай замръзнал поток. Преди да поемат, всички тричленни групи бяха получили малка радиостанция.

Облаците бяха паднали ниско и светът беше сив. От ден и половина не бе валял сняг. Върху проблясващата коричка на скърцащите преспи личаха ясни следи.

С тънките си мустаци и побелелите си слепоочия Броган приличаше на полковник от запаса. Той обясни на Шадоу, че бил пенсиониран директор на гимназия.

— И сега преподавам по малко, занимавам се с училищната пиеса, тя винаги е била най-вълнуващото събитие през учебната година… освен това ходя понякога на лов и имам виличка на езеро Пайк, там прекарвам доста време. — Когато издирването започна, Броган каза: — От една страна, се надявам да намерим момичето. От друга, ще бъда много признателен, ако го открием не ние, а някой друг. Нали се досещате какво имам предвид?

Шадоу се досещаше.

Тримата не разговаряха много. Вървяха, търсеха с очи червена грейка, зелени ръкавици, синя шапка, бял труп. От време на време Броган, у когото бе радиостанцията, се свързваше с Чад Мълиган.

По обед се качиха заедно с останалите от издирвателния отряд на реквизиран за случая училищен автобус и хапнаха хот-дог с топла супа. Някой посочи червеноопашат ястреб, кацнал на голо дърво, друг каза, че приличал повече на сокол; птицата обаче отлетя и спорът бе прекратен.

Хинзелман им разказа за рога на дядо си и как веднъж, когато бил сковал голям студ, той се опитал да свири на него, но било толкова мразовито при плевнята, където бил отишъл да се упражнява, че от рога не се чул и звук.

— После дядо се прибрал и оставил рога при печката — да се разтопи. И така, вечерта всички си легнали, и най-неочаквано разтопените звуци започнали да излизат от рога. Направо изкарали ангелите на баба ми.

Следобедът беше безкраен, безплоден и потискащ. Светлината постепенно помръкваше: разстоянията рухнаха и светът ста-на индигов, а вятърът бе толкова студен, че направо пърлеше кожата на лицето. Когато се стъмни и вече нямаше смисъл да продължават, Мълиган обяви по радиостанцията, че за днес са приключили, после ги взеха и ги върнаха в пожарната.

На съседната пресечка беше пивница „Тук се отбива еленът“ и именно там се озоваха повечето участници в издирването. Бяха изтощени и посърнали, обсъждаха колко студено е било и как след ден-два Алисън по всяка вероятност щяла да се появи отнякъде, без да подозира какви главоболия е създала.

— Не си мислете лошо за града заради това — каза Броган. — Градът ни е хубав.

— Лейксайд е най-хубавият град в Северните гори — рече спретната жена, чието име Шадоу беше забравил, ако изобщо ги бяха запознавали. — Знаете ли колко безработни има в Лейксайд?

— Не — отговори той.

— По-малко от двайсет — каза жената. — В града и около него живеят над пет хиляди души. Може и да не сме богати, но всички работят. Не е като в миньорските селища на североизток, сега повечето са се превърнали в градове призраци. Селскостопанските селища пък бяха убити от все по-ниските цени на млякото и на прасетата. Знаете ли коя е най-често срещаната причина за неестествената смърт сред фермерите в Средния запад?

— Самоубийството ли? — опита се да налучка Шадоу. Жената бе едва ли не разочарована.

— Да. Самоубийството. Посягат на живота си. — Тя поклати глава и продължи: — Наоколо има прекалено много градове, които съществуват само заради ловците и летовниците, градове, които просто им прибират парите и ги изпращат да си ходят заедно с техните трофеи и ухапвания от насекоми. Освен това има селища, които се крепят на компаниите — там всичко е наред, докато „Уолмарт“ не премести другаде своя отдел „Пласмент“ или „3Ем“ не спре да произвежда кутийки за компакт-дискове например, после изведнъж се оказва, че страшно много хора не могат да си плащат ипотеката. Извинявайте, но не разбрах как се казвате.

— Айнсел — представи се Шадоу. — Майк Айнсел. Бирата, която пиеше, беше правена тук, с изворна вода. Беше пивка.

— А аз съм Кали Нопф — рече жената. — Сестра съм на Доли. Лицето й още беше румено от студа. — Та мисълта ми е, че ние в Лейксайд сме късметлии. Имаме от всичко по малко: селско стопанство, лека промишленост, туризъм, занаяти. Добри училища.

Шадоу я погледна озадачено. Думите и кънтяха някак на кухо. Той изпита чувството, че слуша продавач, добър продавач, който вярва в стоката си, но все пак иска да е сигурен, че ще се прибере у дома с всичките си четки и енциклопедии. Жената вероятно го долови по лицето му и каза:

— Извинявайте. Когато обичаш нещо, не спираш да говориш за него. А вие, господин Айнсел, с какво се занимавате?

— Вуйчо ми купува и продава антики из цялата страна. Използва ме да пренасям големите, тежки предмети. Работата е добра, но не е постоянна.

Между краката му се промуши черна котка, талисман на заведението и отърка главица в ботуша му. Скочи до него на пейката и заспа.

— Поне имате възможност да пътувате — отбеляза Броган. — Занимавате ли се с нещо друго?

— Намират ли ви се осем монети от по двайсет и пет цента? — попита Шадоу.

Броган бръкна в джоба си да извади дребни. Намери пет монети от двайсет и пет цента и ги плъзна по масата към Шадоу. Кали Нопф извади още три.

Шадоу нареди монетите на две редици, по четири във всяка. После, почти без да се суети, направи фокуса „Монети през масата“: уж пусна половината през дървото, а всъщност ги премести от лявата в дясната си ръка.

След това взе и осемте монети в дясната си ръка и празна чаша за вода — в лявата, и покри чашата със салфетка: монетите уж изчезнаха една по една от дясната му шепа и тупнаха с ясен звънтеж в чашата под салфетката. Накрая Шадоу отвори дясната си шепа, за да покаже, че е празна, и махна с рязко движение салфетката, за да се види, че монетите са в чашата.

Върна им монетите: три на Кали, пет на Броган, после взе една обратно от ръката на Броган и остави в нея четири. Духна и тя се превърна в монета от един цент, който той върна на мъжа — Броган си преброи монетите от двайсет и пет цента и изумен, установи, че и петте са у него.

— Вие сте истински Худини — прихна радостно Хинзелман. — Ето кой сте.

— Само любител — уточни Шадоу. — Имам да извървя още дълъг път.

Но все пак усети едва загатната гордост. Това беше първата му възрастна публика.

На път за вкъщи се отби до магазина за хранителни стоки, за да купи мляко. Червенокосото момиче на касата му се стори познато, очите му бяха зачервени от плач. Лицето му представляваше една огромна луничка.

— Познавам ви — поде Шадоу. — Вие сте… — Понечи да каже момичето с „Алка-Зелцер“-а, но се усети навреме и вместо това рече: — Вие сте приятелката на Алисън. От автобуса. Надявам се, че всичко при нея ще е наред.

Момичето подсмръкна и кимна.

— Аз също.

Избърса си шумно носа с хартиена кърпичка, която пъхна обратно в ръкава си. На значката й пишеше: „ЗДРАСТИ! аз съм СОФИ! питайте МЕ как МОЖЕТЕ да свалите 10 кг за 30 ДНИ!“

— Цял ден я търся. Засега нищо.

Софи кимна и примига, за да махне сълзите от очите си. Размаха опаковката мляко пред скенера и той им изчурулика цената. Шадоу подаде на момичето два долара.

— Ще се махна от този гаден град — каза най-неочаквано Софи със задавен глас. — Ще замина да живея с мама в Ашланд. Алисън си отиде. Миналата година и Санди Олсен. По-миналата година Джо Мин. Ами ако догодина бъда аз?

— Мислех, че Санди Олсен го е взел баща му.

— Да — каза горчиво момичето. — Сигурна съм, че го е взел той. А Джо Мин замина за Калифорния, Сара Линдкуист се изгуби по време на един преход и така и не я намериха. Както и да е. Искам да отида в Ашланд.

Тя си пое дълбоко въздух и най-неочаквано се усмихна на Шадоу. В усмивката й нямаше нищо неискрено. Той предположи, че го е направила сигурно защото са й казали да се усмихва, когато връща рестото. Момичето му пожела приятен ден, после се извърна към жената с пълната пазарска количка зад него и зае да я разтоварва и да слага нещата пред скенера.

Шадоу си взе млякото и подкара нататък, покрай бензиностанцията и автомобила за играта със залозите върху леда, мина по моста и се прибра.

Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал — написа господин Ибис със съвършения си калиграфски почерк.

Такъв е разказът, останалото са подробности.

Има разкази, които, отворим ли сърцата си за тях, ни пронизват дълбоко. Вижте: ето един свестен човек, свестен според неговите разбирания и според разбиранията на приятелите му, не изневерява на жена си, верен й е, обожава невръстните си деца и ги обгражда е внимание, родолюбец е, върши си работата съвестно, не жали сили. Изтребва безотказно, с добро отношение евреи: държи да свири музика, която да ги разведри, препоръчва им да си помнят личния номер, та след като излязат от банята, да не вземат чужди дрехи. Това успокоява евреите. Те си внушават, че и след банята ще има живот. Нашият човек е началник на отряда, който откарва телата в пещта, и ако има нещо, което все още го тревожи, то е, че допуска изтребването на паразитите в газовите камери да го разстройва. Той знае, че ако е наистина свестен човек, няма да изпитва нищо освен радост, че земята бива прочиствана от напастите.

„Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал.“ Изразено по този начин, изглежда толкова просто. „Никой човек не е остров“, твърди Дън143 и греши. Ако не бяхме острови, с нас щеше да е свършено, щяхме взаимно да се удавим в трагедиите си. Ние сме откъснати, отделени сме от трагедията на другите чрез островната си същност и чрез повтарящата се форма и вид на разказите. Формата не се променя: има човек, който се ражда, живее и после по един или друг начин умира. Нищо повече. Можете да допълните подробностите, като се осланяте на собствения си опит. Точно толкова изтъркан, както всеки друг разказ, точно толкова неповторим, както всеки друг живот. Животите са снежинки: образуват рисунък, който сме виждали и преди и който прилича на останалите точно толкова, както граховите зърна в шушулката (а взирали ли сте се някога в граховите зърна в шушулката? Питам ви дали наистина сте се взирали? Ако ги разгледате минута-две, е невъзможно да сбъркате едно с друго), но въпреки всичко е неповторим.

Без отделните личности виждаме само числа: хиляда мъртви, сто хиляди мъртви, „жертвите могат да нараснат до един милион“. С разказите за отделните личности статистиката се превръща в човеци, но дори това е лъжа, защото хората продължават да страдат в бройки, които сами по себе си са вцепеняващи и лишени от смисъл. Погледнете, вижте издутото коремче на детето и мухите, които пълзят по ъглите на очите му, вижте крайниците му като на скелет: ще ви олекне ли, ако знаете името му, на колко години е, мечтите, страховете му? Ако го видите отвътре? А дори и да ни олекне, няма ли да се отнесем несправедливо към сестра му, която лежи до него в напечената прах — изкривено, подпухнало подобие на човешка рожба? И ако ни домъчнее за тях, те по-важни ли са за нас от хилядите други деца, застигнати от същия глад, от хилядите невръстни животи, които не след дълго ще се превърнат в храна за гъмжилото от милиарди и милиарди рожби на мухи?

Ние прокарваме черта около тези мигове на болка и си стоим на нашите острови, те не могат да ни наранят. Покрити са с гладък, безопасен седефен пласт, така че да се плъзнат като перли от душите ни, без да ни причинят истинско страдание.

Белетристиката ни позволява да проникнем вътре в тези чужди глави, на тези чужди места и да погледнем през техните очи. Освен това в разказа спираме, преди да умрем, или умираме наужким, без да пострадаме, а в света извън разказа обръщаме страницата или затваряме книгата и продължаваме нататък живота си.

Живот, който като всеки друг живот не е като никой друг.

И простата истина е: Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал.

Така поне казвали по земите, откъдето момичето било родом: никой мъж не може да е сигурен кой е баща на детето, докато за майката, о, за нея можете да сте сигурни. Родството и собствеността се предавали по майчина линия, докато властта оставала в ръцете на мъжете: един мъж имал пълна власт върху децата на сестра си.

По ония земи имало война и тя била малка война, просто сблъсък между мъжете от две враждуващи села. Едва ли не разпра. Едното село спечелило, другото загубило.

Животът като стока, хората като вещи. Хилядолетия наред робството е било част от културата по ония земи. Арабите робовладелци са унищожили и последните останки от великите царства в Източна Африка, докато западноафриканските народи сами се изтребили.

Нямало нищо нередно или необичайно вуйчото да продаде близнаците, макар че близнаците се смятали за вълшебни същества и вуйчото се страхувал от тях, толкова се страхувал, та не им казал, че ще бъдат продадени, да не би те да навредят на сянката му и да го погубят. Били на дванайсет години. Момиченцето се казвало Вутуту, на името на птицата вестител, момченцето — Агасу, на името на мъртъв владетел. Били здрави деца и понеже били близнаци, момче и момиче, им разказвали много за боговете, и понеже били близнаци, те слушали каквото им се разказва и го запомняли.

Вуйчо им бил дебел и мързелив. Ако притежавал повече добитък, вероятно щял да даде част от добитъка си, но той нямал добитък и затова дал децата. Продал близнаците. Стига за него: той няма да се появява повече в повествованието. Ние ще следваме близнаците.

Заедно с още роби, заловени или продадени във войната, те били откарани пеш на двайсетина километра, в малък аванпост. Там били препродадени и заедно с още тринайсет души били купени от шестима мъже с копия и ками, които ги подкарали на запад към морето, и после на километри по крайбрежието. Сега робите били общо петнайсет души и били вързани един за друг за вратовете, ръцете им също били прихванати хлабаво.

Вутуту попитала брат си Агасу какво ги чака.

— Не знам — рекъл той.

Бил момче, което се усмихвало често: зъбите му били бели и съвършени и докато се смеел, ги показвал, а щастливите му усмивки правели и Вутуту щастлива. Сега Агасу не се усмихвал. Вместо това се правел на смел — заради сестра си, стъпвал с изпънати рамене, горд, застрашителен и смешен като пале, което се е наежило.

Мъжът с белези по бузите зад Вутуту рекъл:

— Ще ни пратят при белите дяволи, които ще ни откарат през водата в домовете си.

— И какво ще ни направят там? — попитала Вутуту. Мъжът не отвърнал нищо.

— Какво де? — подканила Вутуту.

Агасу се опитал да надзърне през рамо. Докато вървели, не им разрешавали да говорят и да пеят.

— Възможно е да ни изядат — рекъл мъжът. — Поне така ми казаха. Заради това им трябват толкова много роби. Защото все са гладни.

Както вървяла, Вутуту се разплакала. Агасу казал:

— Не плачи, сестрице. Няма да те изядат. Аз ще те пазя. Ще ни пазят нашите богове.

Но Вутуту продължила да плаче и вървяла със свито сърце, смазана от болка, гняв и страх, каквито изпитва само едно дете: силни и всепоглъщащи. Нямало как да каже на Агасу, че се притеснява не защото белите ще я изядат. Била сигурна, че ще оцелее. Плачела, понеже се страхувала, че ще изядат брат й, и не била убедена, че ще успее да го опази.

Пристигнали във факторията и останали там десет дни. Сутринта на десетия ден ги извели от колибата, където ги били държали като затворници (през последните дни тя била станала много пренаселена, защото от много далеч били пристигнали мъже, които били довели техни си синджири роби). Отвели ги на пристанището и Вутуту видяла кораба, който щял да ги откара.

Първата й мисъл била колко голям е корабът, втората — че е прекалено малък, за да ги побере всичките. Той се крепял с лекота върху водата. Корабната лодка започнала да снове напред-назад и да прекарва пленниците до кораба, където ги оковавали и разпределяли по долната палуба моряци, някои червени като тухла, други с почернели от слънцето лица и със странни остри носове и бради, с които изглеждали като зверове. Мнозина от моряците приличали на хората от племето на Вутуту, точно както и мъжете, които я били довели на крайбрежието.

Мъжете, жените и децата били отделени едни от други и били пратени в различни краища на палубата за роби. Пленниците били твърде много, за да се сместят на кораба, затова някои от мъжете били качени заедно с веригите на откритата палуба, под местата, където екипажът завързвал хамаците. Вутуту била сложена при децата, не при жените, и нея не я оковали, само ги заключили в помещението. Брат й Агасу бил натикан при окованите с вериги мъже, наблъскани като херинги. Под тази палуба воняло, макар че екипажът я бил изтъркал след последния товар. Смрадта се била просмукала в дървото: смрад на страх, на жлъч, на диария и смърт, на треска, лудост и омраза. Вутуту седяла в горещия трюм заедно с другите деца. Усещала как малчуганите от двете й страни са плувнали в пот. От удара на една вълна някакво момченце се свлякло върху Вутуту и се извинило на език, който тя не знаела. Тя опитала да му се усмихне в здрача.

Корабът потеглил. Понесъл се с пълна скорост по водата. Вутуту се замислила за мястото, откъдето били дошли белите мъже (макар че никой от тях не бил истински бял: всички били мургави, с изпръхнала от морето и почерняла от слънцето кожа). Толкова ли не им достигала храна, че да взимат хора чак от нейните земи, които да изядат? Или Вутуту щяла да се превърне в деликатес, в угощение за хора, които са яли толкова много неща, че се облизват само на чернокожа плът в казаните си?

На втория ден, след като отплавал, корабът бил застигнат от буря, но не силна; въпреки това палубите се накланяли и се тресели и миризмата на бълвоч се сляла с вонята на пикоч, на втечнени фекалии и на пот, избила от страх. Върху тях, през решетките на отворите за проветряване по тавана на трюма за роби, се леел пороен дъжд.

Една седмица, след като били поели на път и сушата отдавна се била скрила от поглед, смъкнали оковите на робите. Предупредили ги, че ако проявят неподчинение или създават неприятности, ще бъдат наказани по-строго, отколкото могат да си представят.

Сутрин давали на пленниците зрял боб и сухар, както и вкиснал лимонов сок, толкова горчив, че те се въсели, кашляли и се давели, някои стенели и виели. Но не смеели да изплюят сока: ако ги хванели, ги биели с тояга или ги налагали с бичове.

Вечерта им донесла сушено говеждо. Било неприятно на вкус, по сивата му повърхност се била образувала ципа във всички цветове на дъгата. Това било в началото на пътуването. После месото станало още по-лошо.

Ако имали възможност, Вутуту и Агасу се гушели един до друг и си говорели за майка си, за своя дом и за приятелите си. Понякога Вутуту разказвала на Агасу историите, които им била разправяла, майка им, например за Елегба144, най-коварния от всички богове, който бил очите и ушите на Великия Маву145 за света, носел му послания и се връщал с отговорите.

Вечерно време, за да разсеят скуката на пътуването, моряците карали робите да им пеят и да им танцуват танците на родните си земи.

На Вутуту й било провървяло, че я сложили с децата. Те били наблъскани плътно едно до друго и никой не им обръщал внимание; виж, жените невинаги имали такъв късмет. На някои кораби, превозващи роби, жените били изнасилвани отново и отново от екипажа просто защото това си било негласно право на моряците по време на прехода. Този кораб не бил такъв, което не означава, че нямало изнасилвания.

По време на онова пътуване сто мъже, жени и деца измрели и били хвърлени през борда, а някои от пленниците, метнати във водата, още не били издъхнали, ала зеленият мраз на океана охладил сетната им тръпка и те потънали, като се мъчели да изплуват и се давели.

Вутуту и Агасу пътували с холандски кораб, но не го знаели, а той преспокойно можел да е английски, португалски, испански или френски.

Негрите от екипажа на кораба, някои с кожа, по-тъмна и от кожата на Вутуту, казвали на пленниците къде да отидат, какво да правят, кога да танцуват. Една сутрин Вутуту забелязала, че един от чернокожите надзиратели я гледа. Докато се хранела, той дошъл при нея и я зяпнал, без да казва и дума.

— Защо го правите? — попитала го тя. — Защо сте се хванали слуги на белите дяволи?

Той й се ухилил, сякаш въпросът бил най-смешното нещо, което бил чувал. После се навел, така че устните му почти докоснали ухото на Вутуту, и от топлия му дъх на нея изведнъж й призляло.

— Ако беше по-голяма — рекъл й мъжът, — щях да те накарам с члена си да пищиш от радост. Може и да го направя довечера. Видях колко хубаво танцуваш.

Тя го погледнала с кафяви като орех очи и рекла, без да й трепне окото, дори се усмихнала:

— Ако ми го сложиш долу, ще ти го отхапя със зъбите си долу. Аз съм млада вещица и имам долу много остри зъби.

Станало й приятно, докато гледала как лицето му помръква. Мъжът не казал нищо и се отдалечил.

Думите били излезли от устата й, но това не били нейни думи: тя не си ги била помисляла, не ги била създала. Не, дала си сметка, че това са думи на лукавия Елегба. Маву бил сътворил света и после заради коварството на Елегба бил изгубил интерес към него. Именно Елегба с неговите хитрости и твърд като желязо член бил изрекъл тези думи чрез Вутуту, която бил обсебил за миг, и вечерта, преди да заспи, тя му благодарила.

Мнозина от пленниците отказвали да се хранят. Налагали ги с бичове, докато преглътнат храната, макар че боят бил жесток и двама мъже издъхнали от него. След това никой на кораба не си и помислял да си отвоюва свободата с глад. Един мъж и една жена се опитали да се самоубият, като се хвърлили през борда.

Жената успяла. Мъжът бил спасен, бил завързан за една от мачтите и почти цял ден го налагали с камшици, докато гърбът му не се разкървавил, после го оставили там и след като денят се превърнал в нощ. Не му давали храна, не му давали и нищо за пиене освен собствената му пикня. На третия ден той вече бълнувал, главата му се била издула и била омекнала като стар пъпеш. Когато престанал да бълнува, го изхвърлили в океана. След опита за бягство пленниците отново били оковани за пет дни.

Пътуването било дълго и тежко за пленниците, не било приятно и за моряците, макар че те се били научили да вкоравяват сърцата си за работата, която вършат, и се престрували пред самите себе си, че не са нищо повече от животновъди, които откарват добитъка на пазара.

Един хубав мек ден хвърлили котва в Бриджпорт, Барбадос, и пленниците били прекарани от кораба до брега с плоскодънки, пратени от пристанището, после ги отвели на тържището, където с крясъци и сопи били строени в редици. Изсвирила свирка и тържището се изпълнило с мъже, червендалести мъже, които започнали да блъскат, да забучват пръст, да крещят, да подвикват, да определят цени, да мърморят.

Тогава Вутуту и Агасу били разделени. Станало много бързо: някакъв мъжага накарал Агасу да си отвори устата, огледал му зъбите, опипал мускулите на ръцете му, кимнал и двама други издърпали Агасу встрани. Той не се съпротивлявал. Погледнал Вутуту и й извикал: „Бъди смела“. Вутуту кимнала и после очите й се замъглили и се напълнили със сълзи, и тя завила. Заедно с Агасу били близнаци, вълшебни същества, силни. Разделени, вече били две измъчени деца.

След това тя го видяла един-единствен път, но не на живо. Ето какво станало с Агасу. Първо го отвели в плантация за подправки, където всеки ден го биели с камшици за онова, което е направил, и за онова, което не е направил, научили го криво-ляво на английски и му дали името Джак Мастиления — заради тъмната кожа. Когато избягал, тръгнали да го преследват с кучета и го върнали, после му отрязали с длето един от пръстите на краката, та да му е за урок. Той отказвал да се храни, искал да умре от глад, но му избили предните зъби и насила го накарали да поема течна храна, така че Агасу нямал друг избор, освен да я преглътне, ако не искал да се задави.

Дори в ония години предпочитали робите, родени в плен, пред докараните от Африка. Родените в свобода роби се опитвали да избягат или да умрат и и в двата случая това се отразявало зле на печалбите.

Когато бил на шестнайсет години, Джак Мастиления бил продаден заедно с още неколцина роби в захарна плантация, разположена на остров Сен Доменг. Нарекли го Хиацинт, едрия роб със счупените зъби. В плантацията той срещнал старица от своето село — преди пръстите й да се изкривят от артрита, била домашна прислужница, — и тя му казала, че белите нарочно разделят пленниците от едни и същи градове, села и области, за да предотвратят въстания и бунтове. Не им харесвало, когато робите си говорят на техния език.

Хиацинт понаучил френски и усвоил някои от ученията на Римокатолическата църква. Всеки ден от тъмно до тъмно режел захарна тръстика.

Имал няколко деца. Макар че им било забранено, ходел по късна доба заедно с другите роби в гората, за да танцува калинда, да пее песни в прослава на бог Дамбала-Ведо, приел облика на черна змия. Пеел песни и в прослава на Елегба, на Огун146, на Шанго147, на Зака148 и на много други, на всички богове, които пленниците били донесли със себе си на острова, били ги донесли в умовете си и в потайните си сърца.

Робите по захарните плантации на Сен Доменг рядко живеели повече от десет години. Само в свободното време, което им давали: два часа в най-големия пек по пладне и пет часа посред нощ (от единайсет до четири), те можели да отглеждат храната си (господарите не им отпускали храна, предоставяли им малки нивички, които да обработват, за да се прехранват), това били единствените часове, с които те разполагали за сън и мечти. Въпреки това намирали и кога да се събират и да танцуват, да пеят и да се кланят на боговете си. Почвата на Сен Доменг била плодородна и боговете на Дахомей, Конго и Нигерия пуснали там дълбоки дебели корени и избуяли огромни и силни, за да обещаят свобода на онези, които им се кланяли нощем в горите.

Хиацинт бил двайсет и пет годишен, когато по дясната ръка го ухапал паяк. Раната се възпалила и плътта започнала да съхне; не след дълго цялата ръка чак до рамото се подула и станала моравочервена, а от китката надолу миришела. И туптяла и парела.

Дали на младежа долнокачествен ром и нажежили в огъня острието на едно мачете, докато то не блеснало в червено и бяло. Отрязали с трион ръката на Хиацинт чак при рамото и обгори-ли раната с острието на мачетето. Цяла седмица той се мятал. После се върнал на работа.

Едноръкият роб Хиацинт участвал в бунта на робите от 1791 година.

Не друг, а самият Елегба се вселил в него в горичката, яхнал го, както белите яхват кон, и проговорил чрез него. Хиацинт почти не помнел какво е казал, ала другите, които били с него, му предали, че е обещал да им върне свободата. Хиацинт помнел само, че бил много възбуден, че членът му бил твърд като прът и го болял, и че вдигнал към луната двете си ръце: ръката, която имал, и онази, която бил изгубил.

Заклали прасе и мъжете и жените от плантацията пили от топлата кръв на прасето, като дали обет да са си верни като братя. Заклели се, че са войска на свободата, и отново дали обет за вярност към боговете на всички земи, откъдето били отвлечени като плячка.

— Ако паднем в битката с белите — казали те, — ще се преродим в Африка, в нашите домове, в нашите племена.

По време на въстанието се появил друг Хиацинт и затова сега вече наричали Агасу с прозвището Великия еднорък. Той се сражавал, молел се на боговете, принасял жертви, кроял планове. Виждал как приятелите и любимите му загиват пред очите му и продължавал да се бори.

Цели дванайсет години се сражавали, водили влудяваща кървава битка с плантаторите, с войската, докарана от Франция. Борили се, не се отказвали и колкото и невъзможно да звучи, победили.

На първи януари 1804 година била провъзгласена независи-мостта на Сен Доменг, който не след дълго щял да бъде познат на света като Република Хаити. Великия еднорък не доживял да види това. Издъхнал на втори август 1802 година, пронизан от щика на френски войник.

Точно когато Великия еднорък (който навремето бил наричан Хиацинт, а преди това Джак Мастиления и който дълбоко в сърцето си останал Агасу) склопил очи, сестра му — той я познавал като Вутуту, но в първата плантация в Каролина я наричали Мери, после, когато я прехвърлили домашна прислужница, станала Дейзи, а накрая, след като я продали на семейство Лавер надолу по реката, в Ню Орлиънс, се превърнала в Сюки, — та сестра му усетила как студеният щик я пронизва между ребрата и се разпищяла и разридала неудържимо. Дъщерите й — близначки — се събудили и завили. Новородените й дъщерички били с цвят на кафе с мляко, за разлика от децата, които била родила, докато работела в плантацията и още била почти момиче, деца, които не била виждала, откакто били навършили петнайсет и десет години. Когато я продали на други господари, средната й дъщеря вече била мъртва от една година.

Откакто била слязла на сушата, Сюки често била налагана с бичове, веднъж дори посипали в раните й сол, друг път я били толкова силно и толкова дълго, че дни наред не можела да седи и не понасяла да я докосват по гърба. Когато била по-млада, няколко пъти я изнасилили и чернокожи, получили заповед да споделят с нея нара й, и бели. Оковавали я във вериги. Но тя не плачела. Откакто я били отделили от брат й, била плакала само веднъж, в Северна Каролина, където видяла как изсипват храната за децата на робите и за кучетата в общо корито и нейните невръстни рожби направо пред очите й започнали да се боричкат с псетата за огризките. Веднъж Сюки станала свидетелка на това, после го гледала всеки ден в онази плантация, но първия път гледката сломила сърцето й.

В началото била хубава. Сетне годините на мъка си казали думата и Сюки вече не била хубава. Лицето й било насечено от бръчки, в кафявите й очи се загнездила прекалено много болка.

Единайсет години преди това, когато била на двайсет и пет, дясната й ръка изсъхнала. Никой от белите не знаел какво да прави. Плътта сякаш се топяла върху костите и сега ръката висяла безжизнено отстрани като на скелет, покрит с кожа, и била почти неподвижна. След това Сюки станала домашна прислужница.

Всички в семейство Кастъртън, на което принадлежала плантацията, били възхитени от умението й да готви и да върти къщната работа, но госпожа Кастъртън се стряскала от изсъхналата ръка, затова Сюки била продадена на семейство Лавер, което преди година било пристигнало от Луизиана: господин Лавер бил дебел веселяк, който не изпитвал и капка отвращение от изсъхналата ръка на робинята Дейзи. Когато след една година те се върнали в Луизиана, Сюки също заминала с тях.

В Ню Орлиънс жените, а и мъжете идвали да купуват от нея церове, амулети за любов и дребни талисмани: черните, разбира се, но белите също. Всички в семейство Лавер си затваряли очите. Вероятно им било приятно, че имат робиня, от която хората се страхуват и която уважават. Но отказвали да й продадат свободата.

Късно вечер Сюки ходела на ръкава в делтата на реката и танцувала калинда и бамбула. Както танцьорите в Сен Доменг и по родните й земи, танцьорите край реката се прекланяли пред черна змия; въпреки това боговете от нейната родина и на другите африкански народи не се вселявали в тях, както се били вселили в брат й и в хората от Сен Доменг. Сюки обаче призовавала боговете и ги молела за едно или за друго.

Слушала, когато белите разказвали за бунта в Сан Доминго (както го наричали) и как той бил обречен на провал… „Представяте ли си! Държава на канибали!“

После й направило впечатление, че белите са спрели да обсъждат това. Не след дълго започнали да се преструват, че никога не е имало място като Сан Доминго, а колкото до Хаити, за него не изричали и дума. Всички американци сякаш били решили, че само с воля и вяра могат да заповядат на доста голям карибски остров да престане да съществува.

Цяло поколение деца от рода Лавер израсли под зоркото око на Сюки. Понеже не можело да произнесе „Сюки“, най-малкото от децата започнало да я нарича Мама Зузу и името й останало Сега било 1821 година и Сюки била на петдесет и пет. Изглеждала много по-стара.

Знаела повече тайни и от грохналата Саните Деде, която продавала свещи пред катедралата, повече и от Мари Салопе, която твърдяла, че е царицата на вуду: и двете били свободни цветнокожи жени, докато Мама Зузу била робиня и щяла да си умре такава, поне така твърдял господарят й.

Младата жена, която дошла при нея, та да й каже какво е станало с мъжа й, се представяла като Вдовицата Пари. Била млада, с налети гърди, горда. В жилите й течала африканска кръв и европейска кръв, и индианска кръв. Кожата й се червенеела, косата й била лъскавочерна. Очите й били черни и високомерни. Съпругът й Жак Пари вероятно бил мъртъв. Той бил три четвърти бял, както тогава се изчислявали тези неща, бил незаконороден син на някога гордо семейство, едно от многото, избягали от Сан Доминго, и бил роден свободен, точно както и чудно хубавата му млада съпруга.

— Моят Жак. Мъртъв ли е? — попитала Вдовицата Пари. Била фризьорка, ходела от къща на къща и правела прически на изтънчените дами от Ню Орлиънс преди големи светски събития. Мама Зузу погледнала костите, сетне поклатила глава.

— Той е с бяла жена някъде на север оттук — рекла тя. — Бяла жена със златиста коса. Жив е.

Това не било магия. Цял Ню Орлиънс знаел с коя е избягал Жак Пари и каква на цвят е косата й.

Мама Зузу била изненадана, че Вдовицата Пари още не знае как в Колфакс нейният Жак пъха всяка нощ малкото си квартеронско pipi149 в момиче с розова плът. Всъщност не всяка нощ, а само нощите, когато не бил толкова пиян, че да го използва за нещо по-добро от пикаенето. Вдовицата Пари вероятно знаела. Вероятно имала друга причина да дойде.

Вдовицата Пари идвала по един-два пъти в седмицата при старата робиня. След месец започнала да й носи дарове: панделки, сладкиш с ким, черен петел.

— Мамо Зузу — рекло веднъж момичето, — време е да ме научиш на онова, което знаеш.

— Да — съгласила се старицата, която била наясно накъде духа вятърът.

Освен това Вдовицата Пари била споделила с нея, че се е родила с ципа между пръстите на краката, което означавало, че е имала близначка, която е убила в утробата. Какъв избор имала Мама Зузу?

Обяснила на момичето, че ако носиш две мускатови орехчета, окачени на конец около врата, докато конецът се скъса, ще се излекуваш от шум на сърцето, че ако разрежеш гълъб, който никога не е летял, и го положиш върху главата на болния, той ще се излекува от треска. Показала й как да прави амулет за сбъдване на желания, малка кожена кесийка с тринайсет монети от по един цент, девет зърна памук и четината на черна свиня, и как да разтъркваш кесийката, та желанията ти да се сбъдват.

Вдовицата Пари усвоила всичко, на което я научила Мама Зузу. Но не се интересувала от богове. Никак. Интересувала се от приложна магия. С трепет узнала, че ако топнеш жива жаба в мед и я сложиш в мравуняк, щом костите бъдат почистени и започнат да се белеят, ако се взреш в тях, ще видиш плоска сърцевидна кост и друга с кукичка на нея: костта с кукичката трябва да окачиш на дрехата на онзи, който искаш да те обикне, а сърцевидната трябва да пазиш добре (защото изгубиш ли я, любимият ти ще ти се нахвърли като разярено псе). Ако направиш това, онзи, когото обичаш, непременно става твой. Научила, че ако в пудрата на своя съперница сложиш стрита на прах изсушена змия, съперницата ти ще ослепее, и че можеш да я накараш да се удави, ако вземеш бельото й, обърнеш го откъм опакото и в полунощ го заровиш под тухла.

Мама Зузу показала на Вдовицата Пари Чудодейния корен, малката и голямата мандрагора, показала й змейската кръв150, валерианата и петопръстника. Показала й как да вари чай за прочистване, отвара, която кара всички да те следват, и вода, с която да призовава Шинго.

Мама Зузу показала на Вдовицата Пари всички тези и още неща. Но старицата била разочарована. Правела всичко възможно, за да предаде тайните истини, дълбокото познание, да разкаже на младата жена за Татко Елегба, за Маву, за Айдо-Хведо151 и за останалите, ала Вдовицата Пари (сега ще ви кажа името, с което се родила и с което по-късно се прочула: Мари Лаво152. Но това не е великата Мари Лаво, за която се чували, това е нейната майка, която накрая е станала Вдовицата Глапион) не се вълнувала от боговете на далечната земя. Ако Сан Доминго бил плодороден чернозем, на който африканските богове били пуснали корени, тази земя с нейната царевица и пъпеши, с раците и памука била ялова и не раждала нищо.

— Тя не иска да знае — оплаквала се Мама Зузу на довереницата си Клемантин, която перяла завесите и покривалата на повечето домове наоколо.

Върху бузата й цъфтели алени белези от изгорено, а едно от децата й било умряло, защото върху него се излял меден казан с вряла вода.

— Тогава не я учи — отсичала Клемантин.

— Уча я, а тя не вижда ценното, единственото, което вижда, е какво може да направи с него. Давам й диаманти, а тя посяга за лъскавите стъкълца. Давам й дамаджана най-пивко бордо, а тя пие вода от реката. Давам й пъдпъдък, а тя иска да яде само плъхове.

— Защо тогава упорстваш? — питала Клемантин.

Мама Зузу свивала тънките си рамене, при което изсъхналата й ръка треперела.

Тя не била в състояние да отговори. Би могла да каже, че обучава младата жена, защото е благодарна, че е жива, както всъщност си било: пред очите й били издъхнали прекалено много хора. Би могла да каже, че сънува как един ден робите ще се вдигнат, както се вдигнали (и били разгромени) в Лаплас, но как дълбоко в себе си е сигурна, че без боговете на Африка, без благоволението на Елегба и Маву те никога няма да победят белите поробители, никога няма да се завърнат в своята родина.

Животът на Мама Зузу бил приключил именно в онази ужасна нощ преди близо двайсет години, когато тя се събудила и усетила студената стомана между ребрата си. Сега била човек, който не живее, а само мрази. Ако някой я попитал за омразата, тя нямало да може да му разкаже за дванайсетгодишото момиче на вмирисания кораб: това вече се било затлачило в паметта й след толкова побои с камшици, след толкова нощи в окови, след толкова много раздели, след толкова скърби. Но можела да разкаже за сина си и как му отсекли палеца, когато господарят разбрал, че момчето знае да чете и да пише. Можела да разкаже за дъщеря си, дванайсетгодишна, а вече бременна в осмия месец от един надзирател, и как изкопали в червената пръст дупка, за да сложат там непразния й корем, а после я били с камшици до кръв. Въпреки старателно изкопаната дупка дъщеря й изгубила детето и живота си една неделна сутрин, когато всички бели били на църква…

Прекалено много скръб.

— Прекланяй се пред тях — заръчала в един след полунощ край реката Мама Зузу на младата Вдовица Пари.

И двете били голи до кръста, били потни от задушната нощ, а всички гънки по кожите им се откроявали на бялата лунна светлина.

Мъжът на Вдовицата Пари Жак (чиято смърт три години по-късно щяла да се отличава с някои твърде любопитни подробности) бил разказвал на Мари някои неща за боговете на Сан Доминго, но тя нехаела. Смятала, че силата идва от обредите, а не от боговете.

Мама Зузу и Вдовицата Пари напявали тихо, виели и газели заедно из мочурището. Те, свободната цветнокожа жена и роби-нята с изсъхналата ръка, пеели сред черните змии.

— Важно е не само ти да си добре, а враговете ти — зле — рекла Мама Зузу.

Много от думите на обредите, думи, които тя навремето знаела, думи, които брат й също знаел, тези думи се били заличили в паметта й. Тя казала на хубавата Мари Лаво, че думите не са от значение, че са важни само мелодията и тактът… и там, докато пее и гази из черните змии в мочурището, старицата получава странно видение. Вижда такта на песните, такта на калинда, такта на бамбула, всички ритми на екваториална Африка, плъзнали бавно по тази среднощна земя, докато цялата страна не започва да трепери и да се люлее в такта на древните богове, чиито селения Мама Зузу е напуснала. И тя разбира някак в мочурището, че дори това, дори това няма да е достатъчно.

Обръща се към красивата Мари и вижда себе си през очите на Мари: чернокожа старица със сбръчкано лице, с костелива ръка, увиснала вдървено отстрани, с очи като очите на жена, която е гледала как децата й се боричкат в коритото с кучетата за храна… Видяла себе си и тогава за пръв път осъзнала каква погнуса и страх изпитва по-младата жена към нея.

Засмяла се, приклекнала и хванала със здравата си ръка една черна змия, висока като фиданка и дебела като корабно въже.

— Ето — рекла тя. — Ето пред кого ще се кланяме.

Пуснала змията, която не се съпротивлявала, в кошницата, донесена от жълтата Мари.

И тогава, на лунната светлина, за сетен път прогледнала за невидимото и видяла брат си Агасу. Той бил не дванайсетгодишното момче, което Мама Зузу била зърнала за последно на тържището в Бриджпорт, а огромен мъж, плешив и ухилен с щърба усмивка, с гръб, насечен от дълбоки белези. В едната ръка държал мачете. От другата му ръка бил останал само чукан. Мама Зузу се пресегнала със здравата си лява ръка.

— Остани, остани малко — проронила тя. — Ще дойда. Скоро ще бъда при теб. А Мари Пари си помислила, че старицата говори на нея.

Глава 12

Шадоу караше на запад, през Уисконсин и Минесота, после навлезе в Северна Дакота, където покритите със сняг хълмове приличаха на огромни заспали бизони, и километри наред с Уензди не виждаха нищо освен нищо, при това много нищо. Сетне поеха на юг, през Южна Дакота, и се отправиха към ра-йона с индианските резервати.

Уензди бе сменил линкълна, който на Шадоу му бе приятно да управлява, с тромава допотопна каравана марка „Уинъбейго“154, из която се носеше просмукалата се във всичко безпогрешна миризма на котарак и която изобщо не му беше приятно да управлява.

Уензди изсумтя, когато подминаха първата табела за планината Ръшмор155, докъдето оставаха стотици километри.

— Ето ти едно свято място — рече той. Шадоу мислеше, че Уензди спи. Каза:

— Знам, че за индианците е било свято.

— Това е свято място — повтори Уензди. — Както го разбират американците, които държат на всяка цена да посочат на хората причина да идват и да се кланят. Днес никой няма просто да се вдигне и да отиде да види една планина. Затова са се появили и огромните президентски ликове на господин Гътзън Борглъм156 — След като те са изсечени, е получено раз-решение и сега огромни множества се стичат с колите си, за да разглеждат нещо, което вече са виждали по хиляди пощенски картички.

— Навремето познавах един тип. Преди години вдигаше тежести във фитнесзала „Фермата за мускули“. Та той разправяше, че индианците от племето дакота, младежите, се качвали на планината и образували жива верига на самия ръб на пропастта, точно над главите, колкото последният мъж в редицата да се изпикае върху носа на президента.

Уензди се запревива от смях.

— О, жестоко! Направо жестоко. Гневът им към конкретен президент ли е бил насочен?

Шадоу сви рамене.

— Онзи не ми каза.

Под гумите на караваната изчезваха километри и километри. На Шадоу вече му се струваше, че стои на едно място, докато американският пейзаж се носи покрай тях все със сто и десет километра в час. Краищата на нещата бяха обгърнати от зимна мъгла.

Пътуваха втори ден и по пладне почти бяха пристигнали. Шадоу, който бе погълнат от мислите си, каза:

— Миналата седмица в Лейксайд изчезна едно момиче. Докато ние с теб бяхме в Сан Франциско.

— Хм? — не прояви особен интерес Уензди.

— Казва се Алисън Макгъвърн. Това не е първото дете там, което изчезва. Имало е и други. Случва се винаги през зимата.

Уензди сбърчи чело.

— Каква трагедия, а? Личицата върху опаковките с мляко… макар че не помня кога за последен път съм виждал дете върху опаковка за мляко… и по стените на заведенията за бързо хранене по магистралите. „Виждали ли сте ме?“, се пита по тях. Дълбоко екзистенциален въпрос и в най-добри времена. „Виждали ли сте ме?“ Завий на следващата отбивка.

На Шадоу му се стори, че чува как над тях прелита хеликоптер, но облаците бяха съвсем ниско и не се виждаше нищо.

— Защо избра Лейксайд? — попита той.

— Казах ти. Хубаво спокойно градче, подходящо да те скрия там. В него си далеч от епицентъра, радарите не те ловят.

— Защо?

— Защото така. А сега карай вляво — каза Уензди. Шадоу се премести вляво.

— Има нещо гнило — рече Уензди. — Мамка му. Ами сега! Намали скоростта, но не спирай.

— Ще обясниш ли?

— Неприятности. Знаеш ли друг път?

— Не. За пръв път съм в Южна Дакота — отговори Шадоу. — И не знам къде отиваме.

От другата срана на хълма блесна нещо червено, размазано на петно от мъглата.

— Препречили са пътя — рече Уензди.

Бръкна дълбоко в един от джобовете на костюма си, после в друг и затърси нещо.

— Мога да спра и да се върна обратно.

— Не можем да се върнем. Следват ни и отзад — възрази Уензди. — Намали скоростта до петнайсетина-двайсет километра в час.

Шадоу погледна в огледалото. Зад тях, на около километър, имаше фарове.

— Сигурен ли си?

Уензди прихна.

— Сигурен съм, както съм сигурен, че яйцата са яйца — натърти той. — Точно както е казал фермерът, който отглеждал пуйки, когато от първото яйце се излюпила костенурка. А, готово!

Извади от дъното на джоба си парченце бял тебешир. Започна да драска нещо по светлинното табло на караваната, да си отбелязва нещо, сякаш решава задача или, както си помисли Шадоу, сякаш е скитник, който пише дълги послания на другите скитници на техния си скитнически език: тук зло куче, опасен град, свястна жена, затвор с лек режим, където може да се пренощува…

— Добре — каза Уензди. — А сега увеличи скоростта на петдесет километра. И не падай под нея.

Един от автомобилите отзад включи буркана и сирената и полетя след тях.

— Не намалявай — повтори Уензди. — Искат да ни принудят да караме по-бавно преди загражденията.

Излязоха на билото на хълма. Загражденията бяха на по-малко от половин километър. Напреки на пътя бяха спрели дванайсет автомобила, отстрани имаше полицейски коли и няколко големи черни джипа.

— Готово — оповести Уензди и прибра тебешира.

Сега светлинното табло на караваната беше покрито с драсканици като руни.

Колата със сирената беше точно зад тях. Вече се движеше по-бавно, с тяхната скорост, и един глас извика през рупора:

— Отбийте встрани!

Шадоу погледна Уензди.

— Завий надясно — каза му той. — Отбий от пътя.

— Не мога. Ще паднем в пропастта.

— Няма. Завий надясно. Хайде!

Шадоу завъртя надолу с дясна ръка волана, караваната се разклати и се разтресе. За миг на Шадоу му се стори, че е бил прав, че караваната ще се преобърне в пропастта, после светът зад предното стъкло се разтвори и затрепка като отражение в чисто езеро, когато вятърът е нагънал повърхността.

Бяха изчезнали облаци, мъгла, сняг, ден.

Сега над главите им имаше звезди, които висяха като замръзнали копия от светлина, пронизали нощното небе.

— Остави караваната тук — каза Уензди. — Можем да изминем останалия път и пеш.

Шадоу изключи двигателя. Отиде в задната част на караваната, сложи си якето, ботушите и ръкавиците. После слезе от автомобила и каза:

— Добре. Да вървим.

Уензди го погледна развеселен и може би подразнен. Или горд.

— Защо не възразяваш? — попита той. — Защо не възкликваш, че това е невъзможно? Защо, да те вземат мътните, ми се подчиняваш и го приемаш толкова спокойно?

— Защото не ми плащаш, за да ти задавам въпроси — отвърна Шадоу. И после каза, осъзнал истината още докато изричаше думите: — Всъщност след Лора не ме учудва нищо.

— Откакто тя се върна от мъртвите ли?

— Откакто научих, че се е чукала с Роби. Ето от какво ме боли. Всичко останало е на повърхността. Сега къде отиваме?

Уензди посочи и тръгнаха. Под краката им имаше някаква скала, лъскава и вулканична, тук-там стъкловидна. Беше студено, но не и мразовито като през зимата. Заслизаха предпазливо, на една страна по склона. Имаше слабо очертана пътека и поеха по нея. Шадоу погледна подножието на хълма.

— Какво е това, да му се не види? — попита той, но Уензди допря пръст до устните си и поклати рязко глава.

Тишина.

Приличаше на механичен паяк от синкав метал, проблясваше със светещи диоди и беше с размерите на трактор. Беше застанал в подножието на хълма. Зад него имаше какви ли не кости, край всяка от които примигваше пламък, малко по-голям, отколкото на свещ.

Уензди показа със знак на Шадоу да не се доближава до тези неща. Шадоу отстъпи още една крачка встрани на лъснатата като стъкло пътека, което беше грешка, защото глезенът му се подви и той падна, затъркаля се по нанадолнището, захлъзга се и заподскача като топка. Хвана се за един камък и острият обсидиан разцепи кожената му ръкавица, сякаш е от хартия.

Шадоу спря в подножието на баира, между механичния паяк и костите.

Подпря се с ръка, за да се оттласне и да стане, но усети, че е напипал нещо като бедрена кост и че…

… че стои в дневната светлина, пуши цигара и си гледа часовника. Бе заобиколен от автомобили, някои празни, други не. Съжали, че е изпил оная последна чаша кафе, защото сега му се пикаеше много и това вече го притесняваше.

При него дойде един от местните полицаи, мъжага със скреж по рунтавите като на морж мустаци. Той вече бе забравил как се казва мъжът.

— Не знам как сме ги изтървали — казва озадачен Местния полицай, сякаш се извинява.

— Било е зрителна измама — отвръща той. — Получава се при странни климатични условия. Заради мъглата. Било е мираж. Подкарали са по друг път. А ние сме смятали, че са тръгнали по този.

Местния полицай изглежда разочарован.

— О! Помислих си да не е някоя небивалица като в „Досиетата X“ — отвръща той.

— Опасявам се, че не е чак толкова вълнуващо.

От време на време страда от хемороиди и задникът тъкмо е започнал да го сърби, знак за поредния пристъп. Иска му се отново да е в експресния влак. Или наблизо да има дърво, зад което да застане: пикае му се все повече. Той хвърля цигарата и я смачква с крак.

Местния полицай отива при една от патрулните коли и казва нещо на шофьора. И двамата клатят глави.

Той вади телефона, докосва менюто и след няколко страници открива адреса, отбелязан като „Химическото чистене“, нещо, което навремето, докато го е вписвал, го е развеселило много, препратка към „Мъжът от ЪНКЪЛ“157, но сега, докато го гледа, си дава сметка, че изобщо не е оттам, че всъщност става дума за шивашко ателие, и си спомня за „Бъдете умни“158, въпреки това му се вижда странно и е леко притеснен, задето толкова години не се е сетил, че това е комедия от детството му и някой е търсел обущофон…

Женски глас по телефона.

— Да.

— Обажда се господин Таун, търся господин Уърлд159.

— Изчакайте, ако обичате. Ще проверя дали е тук. Мълчание. Таун кръстосва крака, повдига си колана върху шкембето — наистина трябва да ги сваля тия пет килограма отгоре, — за да не му притиска пикочния мехур. После учтив глас казва:

— Здравей, господин Таун.

— Изгубихме ги — съобщава той.

Усеща как на гърлото му засяда разочарование: за Бога, точно тези копелдаци, точно тези мръсници и негодници са убили Уди и Стоун. Свестни мъже. Много свестни. Таун смята да преспи на всяка цена с госпожа Уд, но знае, че Уд е умрял съвсем наскоро и още е много рано. Затова я кани през седмица-две на вечеря, инвестиция в бъдещето, тя е толкова признателна за вниманието…

— Как?

— Не знам. Сложихме заграждения на пътя, няма къде да са отишли, но въпреки това ги няма.

— Поредната малка житейска загадка. Не се притеснявай. Успокои ли местните?

— Казах им, че е било зрителна измама. — Хванаха ли се?

— Вероятно.

В гласа на господин Уърлд има нещо много познато: странно, защо ли му хрумва точно това, той е пряко подчинен на Уърлд от цели две години, разговаря с него всеки ден, разбира се, че ще има нещо познато в гласа му.

— Сигурно вече са далеч.

— Да пратим ли хора, които да ги пресрещнат при индианския резерват?

— Не си струва. Прекалено много юридически спънки, а за една сутрин използвах достатъчно връзки. Разполагаме с много време. Връщайте се. Тук съм затънал до гуша, опитвам се да организирам заседанието, на което ще разработим стратегията.

— Проблеми ли?

— Хванали са се гуша за гуша. Предложих им да се съберем тук. Техничарите настояват да сме отидели в Остин или може би в Сан Хосе, играчите държат на Холивуд, а недосегаемите искат да е на Уолстрийт. Всеки дърпа чергата към себе си. Никой не иска да отстъпи.

— Аз да направя ли нещо?

— Засега не. На някои ще им се озъбя, други ще изчеткам. Знаеш как е.

— Да, шефе.

— Продължавай, Таун. Връзката прекъсва.

Таун си мисли, че е трябвало да доведе отряд за бързо реагиране, който да пресрещне тъпата каравана, или да минира пътя, или да разположи наоколо тактическо ядрено оръжие, тогава ония калтаци са щели да разберат, че играта наистина е загрубяла. Както господин Уърлд се изрази веднъж, „ние пишем бъдещето с огнени букви“, а господин Таун си мисли, че майко мила, ако не се изпикае още сега, ще си остане без бъбрек, той ще се пръсне, точно както навремето, когато Таун беше малък, казваше и баща му, ако поемеха на дълъг път, на магистралата баща му все повтаряше: „Кътниците ми вече плават“, господин Таун чуваше и сега този глас, отсечения северняшки акцент: „Трябва бързо да пусна една вода. Кътниците ми вече плават“…

… в този миг Шадоу усети как някаква ръка отваря неговата, как издърпва пръст по пръст и ги отскубва от бедрената кост, която стискат. На Шадоу вече не му се пикаеше, оказа се, че му се е пикаело на друг. Той стоеше под звездите в равнината със скали като стъкло.

Уензди пак му направи знак да мълчи. После тръгна и Шадоу го последва.

Откъм механичния паяк се чу скърцане и Уензди застина. Шадоу спря и зачака заедно с него. Отстрани на паяка примигаха снопове зелена светлина, зашариха нагоре. Шадоу се опита да не диша прекалено шумно.

Замисли се за онова, което се бе случило току-що. Сякаш бе надзърнал през прозорец в нечий ум. После си каза: „Господин Уърлд. Именно аз помислих, че гласът му ми звучи познато. Това беше моя мисъл, а не мисъл на Таун. Ето защо ми се стори толкова странно“. Опита се да се сети на кого е гласът, да го вмести в категорията, към която спада, но тя му се изплъзваше. „Ще си спомня — рече си Шадоу. — Рано или късно ще си спомня“.

Зелените светлини станаха сини, после червени, после помръкнаха до мътночервено и паякът клекна на металните си задни крачка. Уензди продължи напред: самотна сянка под звездите с широкопола шапка и износено тъмно наметало, което от време на време се гънеше от вятъра, идващ отникъ-де, и почукваше със сопата по стъкловидните камъни долу. Когато металният паяк се смали до далечно пламъче в звездната светлина в другия край на равнината, Уензди каза:

— Сега вече би трябвало да е безопасно да говорим.

— Къде сме?

— Зад кулисите — отговори Уензди.

— Моля?

— Представяй си, че сме зад кулисите. Като в театър. Току-що ни извадих от публиката и сега вървим зад сцената. По пряк път.

— Когато докоснах онзи камък, се озовах в ума на някакъв тип на име Таун. Той е от Шпионския сериал. Мрази ни.

— Да.

— Има шеф на име господин Уърлд. Напомня ми някого, но не знам на кого. Надзъртах в главата на Таун… или може би бях вътре в главата му. Не съм сигурен.

— Знаят ли накъде сме се запътили?

— Струва ми се, че засега се отказаха да ни търсят. Не искат да ни преследват в резервата. В резерват ли отиваме?

— Може би.

Уензди се облегна за малко на сопата, след това продължи да върви.

— Какъв беше онзи паяк?

— Проявление на модела. Издирвателно устройство. — Опасни ли са?

— Стани на моите години и тогава вече можеш да очакваш най-лошото.

Шадоу се усмихна.

— И колко стар трябва да стана?

— Стар като езика ми — рече Уензди. — И няколко месеца по-стар от зъбите ми.

— Държиш картите прекалено близо до гърдите си — отбеляза Шадоу. — Дори не съм сигурен дали изобщо са карти.

Уензди само изеумтя.

Всеки следващ хълм ставаше още по-труден за изкачване. Шадоу започна да усеща, че му се вие свят. Звездите туптяха, сякаш следваха пулса в слепоочията и гърдите му. В подножието на следващия хълм той се препъна, отвори уста да каже нещо и най-неочаквано повърна.

Уензди бръкна във вътрешния си джоб и извади малка манерка.

— Пийни — подкани той. — Само една глътка. Течността беше остра и се изпари в устата му като добро бренди, макар че нямаше вкус на алкохол. Уензди взе манерката и си я прибра.

— Не е хубаво публиката да установи, че се разхожда зад кулисите. Затова ти е зле. Трябва да се махнем оттук.

Забързаха, Уензди крачеше с равномерна стъпка, Шадоу се препъваше от време на време, но се чувстваше по-добре от напитката, която бе оставила в устата му вкуса на портокалови кори, на масло от розмарин, на мента и карамфил.

Уензди го хвана за ръката.

— Ето там — каза той и посочи два еднакви хълма от замръзнал стъкловиден камък вляво. — Мини между тези две могили. Върви до мен.

Продължиха нататък; студеният въздух и ярката дневна светлина удариха едновременно Шадоу в лицето.

Стояха по средата на склона на полегат хълм. Мъглата се беше вдигнала, денят беше слънчев и мразовит, небето бе съвършено синьо. В подножието на хълма имаше чакълест път, по който като детска количка подскачаше червен автомобил комби. Повеят на вятъра донесе от една постройка наблизо дим от запалени дърва. Сякаш преди трийсет години някой бе взел сглобяема къща и я бе оставил върху склона на баира. Къщата беше ремонтирана, потягана и на места пристроявана. Когато отидоха при нея, вратата се отвори, някакъв мъж на средна възраст с пронизващи очи и уста като рана от нож ги погледна отгоре и каза:

— Да, чух, че на гости ми идвали двама бледолики. Двама бледолики с каравана марка „Уинъбейго“. Чух и че се били изгубили, както бледоликите се губят винаги, ако не са си наслагали навсякъде пътни знаци. А сега ги вижте тези два окаяни звяра пред вратата. Знаете ли, че сте на земите на племето лакота?

Косата му беше сива и дълга.

— Откога и ти, стари мошенико, си от племето лакота? — каза Уензди.

Беше облечен в яке и носеше ушанка, а на Шадоу вече му се струваше невероятно, че допреди няколко мига, под звездите, Уензди е бил с широкопола шапка и опърпано наметало.

— Е, Уиски Джак160. Аз умирам от глад, а приятелят ми тук току-що си повърна закуската. Няма ли да ни поканиш?

Уиски Джак се почеса под мишницата. Беше облечен в дънки и тениска, сива като косата му. Бе обут в мокасини и сякаш не забелязваше студа. После рече:

— Тук ми харесва. Влезте, бледолики, които сте си изгубили своя „Уинъбейго“.

И вътре във въздуха се стелеше дим от запалени дърва, имаше и още един мъж, който седеше при масата. Беше облечен в еленови кожи и беше бос. Лицето му беше с цвят на дървесна кора.

Уензди явно се зарадва.

— Е, както гледам, това, че се забавихме, само ни помогна. Уиски Джак и Джони Ябълката161. С един камък два ореха обрулихме.

Мъжът при масата — Джони Ябълката — изгледа Уензди, свали ръка към чатала си, пипна се и рече:

— И този път грешиш. Току-що проверих, и двата ми ореха са си на мястото, където и трябва да бъдат. — Той погледна Шадоу и вдигна ръка с дланта нагоре. — Казвам се Джон Чапман. Каквото и да говори шефът ви за мен, не му обръщайте внимание. Той е гадняр. Винаги си е бил гадняр. И винаги ще си остане гадняр. Някои хора са си гадняри, и толкоз.

— Майк Айнсел — представи се Шадоу.

Чапман прокара ръка по четинестата си брадичка.

— Айнсел — повтори той. — Това не е име. Но в краен случай ще мине. Как ви наричат?

— Шадоу.

— Тогава ще ви викам Шадоу. Ей, Уиски Джак… — На Шадоу обаче му се стори, че не е казал точно „Уиски Джак“. — Как е храната?

Уиски Джак взе дървен черпак и вдигна капака на черната чугунена тенджера, която къкреше в единия край на печката.

— Готова е.

Извади четири пластмасови купички и ги напълни от тенджерата, после ги сложи на масата. Отвори вратата, излезе на снега и извади от пряспата четирилитрова пластмасова туба. Внесе я вътре, напълни четири чаши с мътна жълтеникавокафява течност и ги сложи до всяка купичка. Накрая намери четири лъжици и седна на масата при другите.

Уензди вдигна подозрително чашата и отбеляза:

— Прилича на пикня.

— Още ли я пиете тая гадост? — попита Уиски Джак. — Вие, бледоликите, сте побъркани. Това е по-хубаво. — После каза на Шадоу: — Месото е главно на дива патица. Ябълковото вино го донесе Джон.

— Пивко е — похвали се Джон Чапман. — Никога не съм си падал по твърдия алкохол. От него мъжете превъртат.

Задушеното беше много вкусно, ябълковото вино бе много пивко. Шадоу си наложи да не бърза, да дъвче храната, а не направо да я гълта, но беше по-гладен, отколкото предполагаше. Сипа си втора купичка от задушеното и си наля втора чаша ябълково вино.

— Госпожа Румър162 разправя, че обикаляш и разговаряш с кого ли не, предлагаш какво ли не. Твърди, че насъскваш старците за война — каза Джон Чапман.

Шадоу и Уиски Джак измиха купичките и приборите и прехвърлиха каквото е останало от задушеното в пластмасови кутийки. Уиски Джак ги изнесе в преспите пред входната врата и сложи отгоре каса от прясно мляко, за да ги намери по-лесно.

— Смятам, че това предава точно и смислено събитията — заяви Уензди.

— Те ще победят — отсече убедено Уиски Джак. — Вече са победили. Вие вече сте загубили. Като бледоликите и моя народ. Побеждаваха главно те. А ако загубеха, подписваха мирни договори. После нарушаваха мирните договори. Тоест, пак побеждаваха. Няма да се бия за поредната изгубена кауза.

— Няма смисъл да гледаш мен — каза Джон Чапман, — защото и да се бия на твоя страна, а аз няма да го направя, пак няма да ти бъда от полза. Ония презрени копелдаци ме отписаха и направо ме забравиха. — Той замълча. После каза: — Пол Бъниан163. — Чапман поклати бавно глава и повтори: — Пол Бъниан.

Шадоу не бе чувал някой да изрича така осъдително две тъй безобидни думи.

— Пол Бъниан ли? — попита той. — Какво е направил?

— Само е заемал място с главата си — отговори Уиски Джак. Взе си от Уензди цигара и двамата запушиха.

— Това е като малоумниците, които смятат, че колибритата се притесняват да не надебелеят и зъбите им да не се развалят, може би искат просто да спестят на клетите птички злините, които си навличаме със захарта — обясни Уензди. — Затова пълнят хранилките на колибритата с оная гадост „Нутрасуийт“. Птиците идват на хранилките и я пият. После умират, защото храната им не съдържа калории, въпреки че малките им коремчета са пълни. Ето какво е Пол Бъниан. Никой не е разказвал никакви приказки за Пол Бъниан. Никой не е вярвал никога в Пол Бъниан. Той се е появил през 1910 година в една ню-йоркска рекламна агенция и е напълнил стомаха на нацията, утолил е глада й за митове с празни калории.

— На мен пък Пол Бъниан ми харесва — възрази Уиски Джак.

— Преди няколко години ходих в Американския търговски център164 и се повозих на влакчето на ужасите. Гледаш най-отгоре нашия приятел Пол Бъниан и после се спускаш право надолу. Пльок! На мен ми е симпатичен. Чудо голямо, като не е съществувал — значи не е сякъл никога дървета. Все пак е за предпочитане да посадиш някое дърво. Това е по-добре.

— Хубаво го каза — одобри Джони Чапман.

Уензди пусна кръгче тютюнев дим, то увисна във въздуха и бавно се разнесе на валма и тънки ленти.

— Да го вземат мътните, Уиски Джак, не това е най-важното и ти го знаеш.

— Няма да ти помогна — рече Уиски Джак. — След като ти натрият носа, можеш да се върнеш и ако още съм тук, пак ще те нагостя. Ще получиш най-добрата храна в околността.

Уензди каза:

— Всички други възможности са по-неприемливи.

— Нямаш и представа какви са възможностите — отвърна Уиски Джак. След това погледна Шадоу и рече: — Ти си тръгнал да търсиш нещо.

Гласът му беше пресипнал от дима на запалените дърва и от цигарите.

— Работя — каза Шадоу. Уиски Джак поклати глава.

— И ти търсиш нещо — възрази той. — Имаш дълг, който искаш да върнеш.

Шадоу си спомни сините устни на Лора и кръвта по ръцете й и кимна.

— Слушай. Лисицата била първа тук, а неин брат бил Вълкът. Лисицата рекла, хората ще живеят вечно. И да умрат, няма да умрат задълго. Вълкът казал, не, хората ще умират, хората трябва да умират, всички живи твари трябва да умират, иначе ще плъзнат по земята и ще я покрият, и ще изядат всичката есетра и елените, и бизоните, ще изядат всички тикви и всичката царевица. И така, един ден Вълкът умрял и казал на лисицата, хайде, побързай, съживи ме. А Лисицата отвърнала: не, мъртвите трябва да си останат мъртви. Ти ме убеди. И се разридала, докато го казвала. Но го казала и това било окончателно. Сега Вълкът управлява света на мъртвите, а Лисицата си е вечно жива под слънцето и луната и още скърби за брат си. Уензди каза:

— Щом няма да участвате, ваша работа. Ние ще тръгваме. Лицето на Уиски Джак беше безизразно.

— Говоря на този младеж — рече той. — На теб не може да ти се помогне. А на него може. — Уиски Джак отново се извърна към Шадоу и го подкани: — Разкажи ми съня си. Шадоу каза:

— Катерех се по кула от черепи. Около нея кръжаха огромни птици. Имаха в крилете си светкавици. Нападаха ме. Кулата се срути.

— Всички сънуват — каза Уензди. — Може ли да тръгваме?

— Не всички сънуват вакинян165, птицата гръмовержец — възрази Уиски Джак. — Ние също усетихме ехото.

— Казах ли ви аз — възкликна Уензди. — Господи!

— В Западна Вирджиния има гнездо на птици гръмовержци — рече някак между другото Чапман. — Най-малко две-три самки и един стар самец. Има една двойка и в земите между Кентъки и Тенеси, навремето, са ги наричали щат Франклин166, но клетият Бен така и не е получил свой щат. Е, да, и в най-добри времена птиците гръмовержци не са били много.

Уиски Джак се пресегна с ръка с цвят на червена глина и докосна леко Шадоу по лицето.

— Да — каза той. — Вярно е. Ако уловиш птица гръмовержец, ще си върнеш жената. Но тя принадлежи на вълка, на селенията на мъртвите, и не може да стъпва по земята. — Откъде знаете? — попита Шадоу. Устните на Уиски Джак не помръднаха. — Какво ти каза бизонът? — Да вярвам. — Добър съвет. Ще го послушаш ли?

— Може би.

Разговаряха без думи, без устни, без звук. Шадоу се запита дали за другите двама мъже в стаята те стоят, без да се помръдват, точно един удар на сърцето, или стотна от удара на сърцето.

— Щом намериш своето племе, върни се при мен — рече Уиски Джак. — Мога да ти помогна.

— Непременно.

Уиски Джак отпусна ръка. После се обърна към Уензди.

— Ще го докараш ли твоя хо чънк?

— Кого?

— Хо чънк. Индианците от племето уинъбейго наричат така себе си.

Уензди поклати глава.

— Прекалено опасно е. Ако отидем да приберем караваната, можем да си навлечем неприятности. Вероятно я издирват.

— Крадена ли е? Уензди се засегна.

— Изобщо не е крадена. Документите са в жабката.

— А ключовете?

— У мен са — намеси се Шадоу.

— Племенникът ми — Хари, по прякор Синята сойка, има буик от осемдесет и първа. Дайте ми ключовете от караваната. И вземете неговата кола.

Уензди се наежи.

— Какво искаш в замяна? Уиски Джак сви рамене.

— Знаеш ли колко трудно ще е да докараме караваната от мястото, където си я зарязал? Правя ти услуга. Ти решавай. На мен ми е все едно.

И затвори устата си като рана от нож. Уензди изглеждаше ядосан, а когато гневът се превърна в разкаяние, каза:

— Шадоу, дай на човека ключовете от караваната. Той ги сложи в ръката на Уиски Джак.

— Ще заведеш ли, Джони, тези хора да потърсят Хари Синята сойка? — попита Уиски Джак. — Предай му, че съм казал да им даде колата си.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Джон Чапман.

Стана и отиде до вратата, взе чувалчето от зебло, оставено до нея, отвори я и излезе. Шадоу и Уензди го последваха. Уиски Джак зачака на вратата.

— Ей — каза той на Уензди. — И не се връщай тук. Не си добре дошъл.

Уензди вдигна среден пръст и каза вежливо:

— Това виждаш ли го?

Заслизаха през снега, като газеха из преспите. Чапман вървеше отпред, босите му ходила се червенееха на фона на снега с вледенена коричка отгоре.

— Не ви ли е студено? — попита Шадоу.

— Жена ми беше от племето чокто — отвърна Чапман.

— И ви е научила на магии, благодарение на които не ви е студено ли?

— Не. Мислеше ме за луд — отговори Чапман. — Все ми повтаряше: „Защо, Джони, не вземеш да си обуеш ботуши?“

Хълмът стана по-стръмен и тримата бяха принудени да прекратят разговорите. Препъваха се и се хлъзгаха по снега, хващаха се за стволовете на дърветата по нанадолнището, за да се закрепят и да не паднат. Когато склонът стана малко по-полегат, Чапман каза:

— Сега, разбира се, тя е мъртва. Когато умря, сигурно наистина съм луднал леко. Може да се случи на всеки. Може да се случи и на теб. — Той потупа Шадоу по ръката. — Ама че си едър!

— Така разправят — каза Шадоу.

Тримата вървяха предпазливо надолу по склона близо половин час, излязоха на чакълестия път, който криволичеше в подножието му, и тръгнаха по него към няколкото постройки, които бяха видели от билото.

Един автомобил забави и спря. Жената, която го караше, се пресегна, смъкна предния десен прозорец и каза:

— Ей, приятели, искате ли да ви закарам?

— Много мило, драга госпожо — отвърна Уензди. — Търсим някой си господин Хари Синята сойка.

— Сигурно е в кръчмата — каза жената. Шадоу предположи, че е на четирийсет — четирийсет и няколко. — Качвайте се. Те се качиха. Уензди седна отпред, Джон Чапман и Шадоу — отзад. Краката на Шадоу бяха много дълги и му беше неудобно, но той все пак се опита да се намести. Автомобилът се разтресе и продължи по чакълестия път.

— И откъде идвате вие тримата? — попита шофьорката.

— Ходихме на гости на един приятел — обясни Уензди.

— Живее оттатък хълма — допълни Шадоу.

— Кой хълм? — полюбопитства жената.

Шадоу погледна през мръсния заден прозорец към хълма. Там обаче нямаше висок хълм, нямаше нищо освен облаци над равнините.

— Уиски Джак — рече той.

— А! — възкликна жената. — Тук му викаме Инктоми. Мисля, че е същият. Дядо ми е разказвал много хубави приказки за него. Е, най-хубавите си бяха, разбира се, мръснишки. — Автомобилът подскочи на бабуна по пътя и жената изруга. — Добре ли сте вие там, отзад?

— Да, госпожо — потвърди Джони Чапман. Държеше се с две ръце за облегалката.

— Такива са пътищата по индианските резервати — рече жената. — Човек свиква.

— Всичките ли? — попита Шадоу.

— Общо взето, да — потвърди тя. — Поне тези тук са такива. И не ме питайте къде отиват парите от казината, защото кой нормален човек ще се забие чак тук, за да ходи на казино? Поне ние не виждаме нищо от тези пари.

— Жалко.

— Няма нищо жалко. — Жената превключи скоростта, лостът простена и изскърца. — Знаете ли, че бялото население наоколо намалява? Тръгнете ли Да обикаляте, ще се натъкнете на градове призраци. И как ще задържите хората по фермите, след като те вече са видели по телевизията света? И вече нямат сметка да обработват тази неплодородна ерозирала земя. Навремето ни отнеха земите, настаниха се на тях, а сега се разотиват. Заминават на юг. Заминават на запад. Ако изчакаме повечко да се изселят в Ню Йорк, в Маями и Лос Анжелис, може би ще си върнем без бой всички територий наоколо.

— Успех — рече Шадоу.

Намериха Хари Синята сойка в кръчмата, на масата за билярд — правеше разни номера, за да смае няколко момичета. На дясната му ръка имаше татуировка на синя сойка, дясното му ухо беше с няколко обици.

— Хо хока, Синя сойке — поздрави Джон Чапман.

— Разкарай ми се от главата, превъртял бос бледолик призрако — отвърна свойски Хари Синята сойка. — Чак ме побиват тръпки от теб.

В дъното на помещението имаше по-възрастни мъже, някои играеха карти, други си говореха. Имаше още мъже, по-млади мъже, горе-долу на годините на Хари Синята сойка, които си чакаха реда за билярда, голям, с цепнато на едно място зелено сукно, прихванато със сребристосива лепенка.

— Праща ме чичо ти — подхвана невъзмутимо Чапман. — Каза да дадеш колата си на тези двамата.

В заведението имаше трийсетина, може би четирийсет души и сега всички гледаха съсредоточено картите, краката или ноктите си, уж изобщо не слушат.

— Той не ми е никакъв чичо.

Из помещението се стелеше тютюнев дим. Чапман се усмихна широко и оголи най-ужасните зъби, които Шадоу беше виждал в човешка уста.

— Това ли да предам на чичо ти? Той твърди, че стои в племето лакота единствено заради теб.

— Уиски Джак твърди много неща — отвърна подразнено Хари Синята сойка.

Но и той не каза „Уиски Джак“. Поне Шадоу го възприе почти както предния път, но не съвсем: като Уисакеджак. Ето какво казваха. А не Уиски Джак. Шадоу рече:

— Да. И едно от нещата, които твърдеше, бе, че заменяме нашата каравана „Уинъбейго“ за вашия буик.

— Не виждам никаква каравана.

— Той ще ти я докара — поясни Джак Чапман. — Знаеш, че ще го направи. Хари Синята сойка се опита да удари красиво една от топките и не успя. Ръката му не беше достатъчно устойчива. — Не съм никакъв племенник на тази стара лисица — заяви Хари Синята сойка. — Защо непрекъснато го повтаря на хората!

— По-добре жива лисица, отколкото мъртъв вълк — намеси се Уензди с глас, толкова плътен, че прозвуча като ръмжене. — Е, ще ни продадеш ли колата си?

Хари Синята сойка потрепери видимо и силно.

— Разбира се — отговори той. — Разбира се. Само се шегувах. Голям шегаджия си падам. — Остави щеката върху билярдната маса и взе дебело яке, което изтегли от почти същите якета, накамарени върху куките при вратата. — Нека първо си прибера боклуците от автомобила.

От време на време хвърляше погледи към Уензди, сякаш се притесняваше да не би старецът да се взриви.

Автмобилът на Хари Синята сойка беше спрян на стотина метра. Докато вървяха към него, подминаха малка белосана католическа църква и мъж с яка на свещеник, който ги изгледа от прага. Смучеше цигара така, сякаш не му е приятно да я пуши.

— Добър ден, отче! — провикна се Джони Чапман, но мъжът с яката не отговори, само смачка с ток фаса, вдигна го и го пусна в боклукчийската кофа до вратата, после влезе вътре.

Колата на Хари Синята сойка беше без странични огледала. Шадоу не беше виждал по-износени гуми — бяха съвършено гладки. Хари Синята сойка им каза, че колата гълтала много бензин, но стига да я зареждат, ще си върви вечно, освен ако не спре.

Той напълни един черен найлонов плик за отпадъци с боклуците от автомобила (въпросните боклуци включваха няколко недопити бутилки долнопробна бира с капачки на винт, пакетче канабис, увит в станиол и скрит доста нескопосно в пепелника на колата, опашка на скункс, двайсет и пет — трийсет касети с кънтримузика и опърпан пожълтял екземпляр на „Чужденец в чужда земя“167).

— Извинявайте, че се правех на интересен — каза Хари Синята сойка на Уензди, докато му подаваше ключовете. — Знаете ли кога ще си получа караваната?

— Питай чичо си. Той се е наел с препродажбата на коли втора употреба — изръмжа Уензди.

— Уисакеджак не ми е чичо — каза Хари Синята сойка.

После взе черния плик за отпадъци, влезе в най-близката къща и затвори вратата след себе си. Оставиха Джони Чапман в Су Форс, пред магазин за хранителни стоки.

Докато пътуваха, Уензди не каза нищо. Беше свъсен като буреносен облак, не беше в настроение още откакто си бяха тръгнали от Уиски Джак.

В едно семейно ресторантче точно преди Сейнт Пол Шадоу взе вестника, който някой беше оставил. Погледна го веднъж, после втори път, после го показа на Уензди.

— Погледни — каза му.

Той въздъхна, извърна очи към вестника и каза:

— Радвам се, че трудовият спор на диспечерите по летищата е бил решен без стачка.

— Не това — каза Шадоу. — Погледни. Тук пише, че е четиринайсети февруари.

— Честит Свети Валентин.

— Какво излиза, тръгнахме кога… на двайсет и първи или двайсет и втори януари. Не съм следил датите, но беше през третата седмица на януари. Събира ни се да сме пътували три дни. Как така е четиринайсети февруари?

— Защото вървяхме пеш близо един месец — поясни Уензди. — Из неплодородните земи. Зад кулисите.

— Много пряк път, няма що — подметна Шадоу. Уензди изтика вестника.

— Проклетият Джони Ябълковото семе168, вечно говори за тоя Пол Бъниан. В истинския живот Чапман е притежавал четиринайсет ябълкови градини. Обработвал е хиляди акри. Да, напредвал е заедно със западната граница, ала в нито една приказка няма и дума истина за него освен това, че по едно време е превъртял. Но това не е важно. Както навремето е пишело по вестниците, ако истината не е достатъчно голяма, публикуваш легендата. Тази държава има нужда от своите легенди. А дори легендите вече не вярват в това.

— Но ти го виждаш.

— Аз съм минало свършено. На кого му пука за мен?

Шадоу каза едва чуто:

— Ти си бог.

Уензди го погледна изпитателно. Явно искаше да каже нещо, после обаче се отпусна на стола, извърна очи надолу към листа с менюто и пророни:

— И какво от това?

— Хубаво е да бъдеш бог — рече Шадоу.

— Така ли? — попита Уензди и този път не той, а Шадоу извърна поглед.

На бензиностанция на около четирийсет километра от Лейксайд, на стената до тоалетната Шадоу видя правено в домашни условия копие на обява: черно-бяла снимка на Алисън Макгъвърн и отгоре написан на ръка въпрос: „Виждали ли сте ме?“ Същата гимназиална снимка от края на учебната година: самоуверено усмихнато момиче с шини с ластиче-та на горните зъби, което, щом порасне, иска да се грижи за животните.

Виждали ли сте ме?

Шадоу си купи един „Сникърс“, бутилка вода и брой на „Лейксайд Нюс“. Към материала, обявен над главата на вестника и написан от Маргрит Олсен, нашия репортер в Лейксайд, имаше снимка на момче и по-възрастен мъж, които стояха върху замръзнало езеро, до барачка за риболов върху лед, и държаха между себе си голяма риба. Усмихваха се. „Баща и син улавят рекордно голяма за нашите места северна щука. Повече подробности на вътрешните страници“.

Уензди, който шофираше, каза:

— Прочети ми какво интересно пише във вестника. Шадоу започна да обръща бавно страниците и да търси, но не намери нищо.

Уензди го остави на алеята пред жилищния блок. От алеята го погледна котка с цвят на пушек; побягна, щом той се наведе да я помилва.

Шадоу спря на дървената тераса през жилището и погледна към езерото, осеяно тук-там със зелени и кафяви колиби за ловене на риба върху лед. До много от тях бяха спрени коли. Върху леда, по-близо до моста беше и зелената таратайката, точно както беше снимана и във вестника.

— Двайсет и трети март — каза й насърчително Шадоу. Някъде в девет и петнайсет сутринта. Можеш го.

— Изключено — рече женски глас. — Трети април. Шест вечерта. Така ледът ще се е разтопил през деня. Шадоу се усмихна. Маргрит Олсен беше облечена в скиорска грейка. Стоеше в другия край на терасата и пълнеше хранилките за птици.

— Четох статията ви в „Лейксайд“ за рекордно тежката северна щука.

— Вълнуващо, нали?

— Може би поучително.

— Мислех, че няма да се връщате при нас — каза жената. — Нямаше ви доста време.

Сложи в поставката последното кубче мас и започна да пълни от пластмасова бутилка от мляко мрежичката със семе от магарешки бодил. На елата отсреща нетърпеливо църкаха няколко кадънки с масленозелени зимни пера.

— Във вестника не видях нищо за Алисън Макгъвърн.

— Нямаше нищо за съобщаване. Още се води безследно изчезнала. Плъзна слух, че някой я бил видял в Детройт, но тревогата се оказа фалшива.

— Клетото дете.

Маргрит Олсен завъртя капачето на четирилитровата бутилка.

— Надявам се да е мъртва — каза тя безизразно. Шадоу беше стъписан.

— Защо?

— Защото другото е по-страшно.

Кадънките подскачаха трескаво от клон на клон из елата: изгаряха от нетърпение хората да си тръгнат.

„Не мислиш за Алисън — рече си Шадоу. — Мислиш за сина си. Мислиш за Санди“.

Спомни си как някой бе казал: „Мъчно ми е за Санди“. Кой ли?

— Беше ми приятно да си поговорим — рече той.

— Да — отвърна жената. — На мен също.

Февруари отмина в низ от къси сиви дни. Някои дни валеше сняг, повечето не валеше. Стопли се и в хубаво време температурата се качваше над нулата. Шадоу стоя в жилището, докато то не му заприлича на затворническа килия, и тогава, в дните, когато Уензди нямаше нужда от него и не го викаше да пътуват, започна да се разхожда.

Разхождаше се почти цял ден, правеше дълги обиколки извън града. Вървеше сам, докато не излезеше при националния парк на север и на запад, или при царевичните ниви и пасищата на юг. Вървеше по пътеки из пущинака, вървеше покрай старата железопътна линия, вървеше по черните пътища. Два три пъти дори вървя покрай заледеното езеро, от север на юг. Случваше се да срещне местни хора, зимни туристи и някой, излязъл да потича за здраве, и им махаше и ги поздравяваше. Най-често не виждаше никого, само гарвани и сипки, няколко пъти зърна и ястреб — хранеха се с някой убит на пътя опосум или миеща мечка. Веднъж видя и един орел, който грабна сребърна риба от средата на Уайт Пайн Ривър, където водата по края беше замръзнала, но в средата бързеят препускаше устремно. Рибата се загърчи и задърпа в ноктите на орела, като проблясваше на обедното слънце, а Шадоу си я представи как се отскубва и плува по небето и се усмихна мрачно.

Установи, че ако върви, не му се налага да мисли, а тъкмо това му харесваше: когато мислеше, съзнанието му отиваше на места, където той нямаше власт, места, където се чувстваше притеснен. Най-доброто нещо бе изтощението. Когато беше изтощен, мислите му не го отвеждаха при Лора, при странните сънища или при неща, които нямаше как да съществуват и бяха невъзможни. След разходката се прибираше и спеше без затруднение и без сънища.

В бръснарница „Джордж“ на площада завари шефа на полицейския участък Чад Мълиган. Шадоу винаги бе хранил големи надежди за подстригванията, но те никога не оправдаваха надеждите му. След всяко подстригване си изглеждаше, общо взето, същия, само че с по-къса коса. Чад, който седеше в бръснарницата на стола до него, бе учудващо притеснен за вида си. След като го подстригаха, той погледна мрачно отражението си, сякаш се канеше да го глоби за превишена скорост.

— Изглеждате добре — каза му Шадоу.

— Дали щяхте да мислите така, ако бяхте жена?

— Предполагам.

Прекосиха заедно площада, отидоха в „Мейбъл“ и си поръчаха мляко с какао. Чад каза:

— Ей, Майк. Мислили ли сте някога да постъпите на работа в полицията?

Шадоу сви рамене.

— Не бих казал — отвърна той. — Струва ми се, че човек трябва да знае много неща.

Чад поклати глава.

— Знаете ли кое е основното в работата на полицая? Да не си изпуска нервите, само това. Случва се нещо, някой ти крещи, заплашва те, че ще те убие на място, а ти трябва само да намериш сили да кажеш, така и така, сигурен си, че е станала грешка и ти ще изясниш нещата, ако разбеснелият се излезе спокойно навън. И трябва да умееш да си искрен.

— И после какво, оправяш нещата ли?

— Да, най-често като му слагаш белезници. Всъщност да, стараеш се да изясниш нещата. Обадете се, ако търсите работа. Имаме свободни места. А ни трябва точно момче като вас.

— Ще го имам предвид, ако нещо се обърка с вуйчо ми.

Отпиха от млякото с какао и Мълиган рече:

— Я ми кажете, Майк, какво щяхте да направите, ако имахте братовчедка? Вдовица. И тя започне да ви търси?

— Как да ви търси?

— По телефона. От друг град, далеч оттук. Тя живее в друг щат. — Бузите му поруменяха. — Видях я миналата година на сватбата на един роднина. Но по онова време беше омъжена, в смисъл мъжът й още беше жив и тя беше семейна. Не ми е първа братовчедка; Доста далечна е.

— Увлечен ли сте по нея?

Изчервяване.

— Това не знам.

— Тогава да го кажем по друг начин. Тя увлечена ли е по вас?

— Е, когато се обади, каза едно-друго. Много красива жена е.

— Тогава… как ще постъпите?

— Бих могъл да я поканя тук. Мога, нали? Тя спомена, че й се искало да дойде.

— И двамата сте зрели хора. Лично аз бих казал да не се колебаете.

Чад кимна, изчерви се и кимна отново.

Телефонът в жилището на Шадоу мълчеше, беше изключен, мъртъв. Мина му през ума да помоли да го включат, но кой ли щеше да му се обажда! Късно една нощ вдигна слушалката и заслуша — беше сигурен, че чува как духа вятър и няколко души говорят прекалено тихо, за да ги разбира. Той каза:

— Ало! — И: — Кой е?

Но отговор нямаше, само внезапна тишина и после далечният звук на смях, толкова глух, че Шадоу не беше сигурен дали не му се е счуло.

През следващите седмици пътува още няколко пъти с Уензди.

Чакаше в кухнята на къща в Роуд Айланд и слушаше, докато Уензди седеше в тъмната спалня и спореше с жена, която отказваше да стане от леглото и не разрешаваше на него и на Шадоу да видят лицето й. В хладилника имаше найлонов плик, пълен с щурци, и втори, в който пък имаше трупчета на току-що родени мишки.

В рок клуб в Сиатъл Шадоу видя как, за да надвика шума на състава, Уензди поздравява с крясък млада жена с къса червена коса и сини татуировки на спирали. Разговорът явно мина добре, защото Уензди се върна, ухилен до уши.

Пет дни по-късно Шадоу чакаше във взетата под наем кола Уензди, който излезе свъсен от фоайето на административна сграда в Далас. След като се качи в колата, той затръшна вратата и зачервен от гняв, не каза нищо. После рече:

— Карай. Тъпи албанци! Като че ли някой е опрял до тях. След три дни заминаха със самолет за Боулдър, където отидоха на приятен обяд с пет млади японки, обяд на галантности и любезност, и когато си тръгна, Шадоу не беше сигурен дали са се споразумели и са решили нещо. Уензди обаче изглеждаше доста доволен.

Шадоу вече очакваше с нетърпение да се върне в Лейксайд. Там имаше спокойствие и гостоприемство, които му бяха скъпи.

Когато не пътуваше, всяка сутрин отиваше с колата по моста на градския площад. В „Мейбъл“ си купуваше две пирожки, едната изяждаше направо там и пиеше кафе. Ако някой беше оставил вестник, го четеше, макар че никога не се интересува-ше от новините дотолкова, че сам да си купи вестник.

Слагаше в джоба си втората пирожка, увита в книжен плик, и я ядеше на обяд.

Една сутрин, докато четеше „Ю Ес Ей Тудей“, Мейбъл каза:

— Ей, Майк. Къде ще ходите днес?

Небето беше бледосиньо. Сутрешната мъгла бе оставила по клоните скреж.

— Не знам — каза Шадоу. — Може би пак ще тръгна през пущинака.

Съдържателката му наля още кафе.

— Ходили ли сте някога на изток по окръжен път Кю? Натам е доста красиво. Това е тесният път, който започва срещу магазина за килими и мокети на Двайсето авеню.

— Не. Никога.

— Е, доста красиво е — рече жената.

Беше изключително красиво. Шадоу остави колата в края на града и тръгна по пътя, криволичещ провинциален път, който се виеше около хълмовете източно от града. Всеки от хълмовете беше покрит с кленове без листа, с бели като кост брези, тъмни ели и борове.

По едно време с него покрай пътя тръгна и малка тъмна котка. Беше с цвят на кал и бели предни лапки. Шадоу отиде при нея. Тя не побягна.

— Ей, котко — каза без притеснение той.

Котката наклони глава на една страна, погледна го с изумрудени очи и после изсъска — не на него, а на нещо отстрани на пътя, нещо, което той не виждаше.

— Няма страшно — рече Шадоу.

Котката бавно прекоси пътя и изчезна в нивата с неприбрана царевица.

На следващия завой Шадоу излезе при малко гробище. Надгробните камъни бяха почернели от времето, макар че при много имаше наскоро сложени букети. Около гробището нямаше зид или ограда, само по краищата бяха насадени ниски черници, огънати от леда и старостта. Шадоу прекрачи леда и размекнатия сняг, струпани отстрани на пътя. Входът на гробището беше отбелязан с два каменни стълба, макар че между тях нямаше портичка. Шадоу влезе между тях в гробището.

Тръгна да се разхожда из него, като гледаше надгробните камъни. Нямаше надписи, които да са по-късни от 1969 година. Шадоу избръска снега от един здрав на вид гранитен ангел и се облегна на него.

Измъкна книжното пликче от джоба си и извади пирожката. В зимния въздух се понесе леката миризма на пара. И пирожката миришеше много хубаво. Шадоу отхапа.

Нещо зад него изшумоли. Той си помисли за миг, че е котката, после обаче долови парфюм и под парфюма миризмата на тлен.

— Моля те, не ме гледай — каза тя зад него.

— Здравей, Лора — отвърна Шадоу.

Помисли си, че гласът й може би е колеблив, дори малко уплашен. Лора каза:

— Здрасти, Пале.

Той отчупи малко от пирожката.

— Искаш ли?

Сега тя стоеше точно зад него.

— Не — отговори Лора. — Изяж я. Вече не ям храна. Шадоу изяде пирожката. Беше вкусна.

— Искам да те погледна — каза той.

— Няма да ти хареса — отвърна му тя.

— Моля те!

Лора излезе иззад каменния ангел. Шадоу я погледна на дневна светлина. Някои неща бяха различни и някои неща бяха същите. Очите й не се бяха променили, както и кривата обнадежденост на усмивката й. Много очевидно Лора беше много мъртва. Шадоу си дояде пирожката. Дръпна се от ангела и изтръска трохите в хартиения плик, после го сгъна и го прибра в джоба си.

След времето, което беше прекарал в погребалния дом в Кайро, му беше някак по-лесно в присъствието на Лора. Не знаеше какво да й каже.

Студената й ръка затърси неговата и той я стисна леко. Усещаше как сърцето му бие в гърдите. Беше уплашен и онова, което го плашеше, бе нормалността на този миг. Беше му много добре с Лора до него, още малко, и да поиска да стои тук вечно.

— Липсваш ми — призна Шадоу.

— Тук съм — каза Лора.

— Точно тогава ми липсваш най-много. Когато си тук. По-лесно е, когато не си тук, когато си само призрак от миналото или сън от друг живот.

Тя стисна пръстите му.

— Е — каза той. — Какво е да си мъртъв?

— Трудно — рече Лора. — Продължава вечно.

Тя отпусна глава върху рамото му и това за малко да го сломи. Той каза:

— Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се.

Лора му се усмихна — притеснена крива усмивка върху мъртво лице. Излязоха от малкото гробище и хванати за ръка, тръгнаха по пътя обратно към града.

— Къде беше? — попита Лора.

— Тук — отвърна Шадоу. — Почти през цялото време.

— От Коледа — каза тя. — Сякаш те изгубих. Понякога знаех къде си — няколко часа, няколко дни. А ти постоянно се местеше. После изчезваше.

— Бях в този град — рече Шадоу. — Лейксайд. Хубав малък град.

— О — каза Лора.

Вече не беше в синия костюм, в който я бяха погребали. Сега беше облечена в няколко пуловера, дълга тъмна пола и високи виненочервени ботуши. Шадоу каза, че са хубави.

Лора понаведе глава. Усмихна се.

— Страхотни са, нали? Намерих ги в един голям магазин за обувки в Чикаго.

— И какво те накара да дойдеш от Чикаго?

— О, не идвам от Чикаго, Пале. Бях тръгнала на юг. Беше ми студено. Човек би си помислил, че студът ще ми е приятен. Но вероятно се дължи на това, че съм мъртва. Не го възприемам като студ. Възприемам го като нищо, а когато си мъртъв, единственото, от което се страхуваш, е нищото. Бях се запътила към Тексас. Смятах да прекарам зимата в Галвестън. Струва ми се, че когато бях малка, ходехме за през зимата в Галвестън.

— Мисля, че не си ходила там — каза Шадоу. — Поне не си го споменавала никога.

— Така ли? Значи може би е някой друг. Не знам. Помня чайките… хвърлях във въздуха хляб на чайките, на стотици чайки, цялото небе се превръщаше в нищо освен чайки и те махаха с криле и хващаха хляба във въздуха. — Тя замълча. — Ако не съм го видяла аз, значи го е видял някой друг.

Иззад завоя се показа кола. Шофьорът им махна. Шадоу също му махна. Струваше му се чудесно, повече от нормално да се разхожда с жена си.

— Приятно е — каза Лора, сякаш прочела мислите му.

— Да — съгласи се Шадоу.

— Когато се получи повикването, се наложи да се върна бър-зо. Тъкмо бях стигнала Тексас.

— Повикването ли?

Тя го погледна. Златната монета около врата й проблесна.

— Почувствах го като повикване — обясни Лора. — Започнах да мисля за теб. Колко ми се иска да те видя. Беше като глад.

— Значи си знаела, че съм тук.

— Да. — Тя спря. Свъси се, горните й зъби се забиха в синята й долна устна и я захапаха леко. — Знаех. Изведнъж знаех, Помислих си, че ме викаш, но ти не си ме викал, нали?

— Не.

— Не си искал да ме видиш.

— Не че не съм искал. — Той се поколеба. — Да. Не исках да те виждам. Болката е прекалено силна.

Снегът под краката им скърцаше и блестеше като диаманти там, където слънцето се отразяваше в него.

— Сигурно е тежко да не си жив — поде Лора.

— Искаш да кажеш, че ти е тежко да си мъртва ли? Виж, все ще измисля как да те възкреся, за да си наистина жива. Мисля, че съм на прав път…

— Не — прекъсна го тя, — исках да кажа, че съм признателна. Надявам се да е по силите ти. Направих много лоши неща… — Лора поклати глава. — Всъщност говорех за теб.

— Аз съм жив — каза Шадоу. — Не съм мъртъв. Забрави ли?

— Не си мъртъв — повтори тя. — Но не съм сигурна и че си жив. Наистина жив.

„Разговорът нещо куца — помисли Шадоу. — Всъщност всичко куца“.

— Обичам те — каза Лора без страст. — Ти си моето Пале. Но когато наистина си мъртъв, виждаш нещата по-ясно. Все едно там вече няма никого. Нали се сещаш? Ти си като голяма плътна дупка с формата на човек. — Тя се свъси. — Дори когато бяхме заедно. Беше ми приятно да съм с теб. Ти ме обожаваше, беше готов да направиш всичко за мен. Но понякога влизах в стаята и изпитвах чувството, че вътре няма никого. Включвах осветлението или го изключвах и забелязвах, че ти си там, седиш си сам, не четеш, не гледаш телевизия, не правиш нищо. — Тя го прегърна, сякаш за да отнеме жилото от думите си, и каза: — Най-хубавото на Роби беше, че той беше някой. Понякога се държеше гадно, понякога можеше да е забавен и когато се любехме, обичаше наоколо да има огледала, за да гледа как ме чука, но той, Пале, беше жив. Искаше да получава. Изпълваше пространството. — Тя замълча, погледна го, понаведе глава на една страна. — Извинявай. Засегнах ли чувствата ти?

Той не беше сигурен, че гласът му няма да го предаде, затова само поклати глава.

— Добре — каза Лора. — Това е добре.

Бяха наближили мястото, където Шадоу беше оставил колата. Той усети, че трябва да каже нещо: „Обичам те“ или „моля те, не си отивай“, или „съжалявам“. Думи, които употребяваме, за да спасим разговор, който внезапно е залитнал към страшни места. Вместо това рече:

— Не съм мъртъв.

— Може би не си — каза тя. — Но сигурен ли си, че си жив?

— Погледни ме — подкани Шадоу.

— Това не е отговор — каза мъртвата му жена. — Ще разбереш, когато си жив.

— Сега какво? — попита той.

— Е, сега те видях — отвърна Лора. — Отново отивам на юг.

— Пак в Тексас ли?

— Някъде, където е топло. Все едно къде.

— Аз трябва да чакам тук — каза Шадоу. — Докато шефът има нужда от мен.

— Това не е живот — рече Лора.

Тя въздъхна, после се усмихна със същата усмивка, с каквато навремето го беше разнежвала, колкото и често да я виждаше. Всеки път, когато Лора му се усмихнеше, отново и отново бе като първи път.

Шадоу се пресегна да я прегърне, но тя поклати глава и се дръпна, така че той да не я достига. Седна на ръба на една покрита със сняг маса за пикник и изпрати с поглед Шадоу, докато той се отдалечаваше с автомобила.

Войната беше започнала, а никой не я виждаше. Бурята се снижаваше, а никой не го знаеше.

В Манхатън падна носеща греда, заради която движението по една от улиците беше затворено за два дни. Гредата уби двама пешеходци: един арабин — таксиметров шофьор — и пътника му.

В Денвър един шофьор на камион беше намерен мъртъв в дома си. Оръдието на убийството — чук с раздвоена глава и с гумена дръжка — бе оставено на пода до трупа. Лицето му беше недокоснато, но тилът му бе напълно размазан и върху огледалото в банята с кафяво червило бяха написани няколко думи с чужда азбука.

В пощенски клон във Финикс, щата Аризона, някакъв тип превъртя, или, както съобщиха във вечерните новини, „му изгоряха бушоните“, и тегли куршума на Тери Евънсън, по прякор Трола, болезнено пълен непохватен мъж, който живеел сам в каравана. В пощенския клон бяха ранени още няколко души, но почина само Евънсън. Мъжът, който бе произвел изстрелите — в началото смятаха, че е недоволен пощальон, — така и не бе заловен и самоличността му остана неустановена.

— Да ви призная — заяви по „Новините в пет“ шефът на Тери Евънсън, по прякор Трола, — ако на някого тук можеха да му изгорят бушоните, то това по всеобщо мнение бе именно Трола. Добър работник, но си падаше особняк. В смисъл човек никога не знае, нали?

По-късно същата вечер, когато репортажът бе излъчен отново, интервюто беше махнато.

В Монтана всички девет членове на една отшелническа комуна бяха намерени мъртви. Репортерите изказаха предположението, че става въпрос за масово самоубийство, но не след дълго се получи съобщение, че смъртта е причинена от отравяне с въглероден окис, дошъл от старата отоплителна система.

В гробището в Кий Уест бе осквернена крипта.

В Айдахо пътнически влак блъсна камион на Колетната служба и уби водача. Сред пътниците нямаше тежко ранени.

На този етап все още се водеше студена война, мнима война, която не можеше да бъде истински спечелена или загубена, Вятърът разклати клоните на дървото. От огъня се разлетяха искри. Бурята се приближаваше.

Савската царица — чийто баща, ако се вярва на мълвата, бил зъл дух, — вещица, прозорлива жена и царица, управлявала Сава, когато Сава била най-богатата земя, съществувала някога под слънцето, когато подправките й, скъпоценните камъни и благовонна дървесина били откарвани с кораби и камили до всички кътчета на света, пред която се прекланяли още приживе, пред която най-мъдрите сред всички царе се прекланяли като пред жива богиня, стои в два след полунощ на тротоара на Сънсет Булевард и гледа движещите се автомобили невиждащо, като похотлива пластмасова булка от черно-неонова сватбена торта. Стои така, сякаш тротоарът и нощта, която я обгръща, й принадлежат.

Щом някой я погледне право в лицето, устните й се размърдват, сякаш си говори сама. Когато покрай нея минават мъже с автомобили, тя среща погледите им и се усмихва.

Нощта е тежка.

Седмицата е тежка, тежки са четирите хилядолетия.

Тя се гордее, че не дължи нищо на никого. Другите момичета имат сводници, имат навици, имат деца, имат хора, които им взимат спечеленото. Тя не.

В професията й не е останало нищо свято. Вече.

Преди седмица в Лос Анжелис заваля проливен дъжд, заради него по хлъзгавите улици имаше много катастрофи, той смъкваше калта от хълмовете, буташе къщи в каньони, смиваше света и го отнасяше по канавки и канализация, давеше бездом-ниците и скитниците, приютили се в бетоненото корито на реката. Когато в Лос Анжелис завали, дъждът винаги заварва хората неподготвени.

Билкис беше прекарала последната седмица у дома. Понеже не можеше да стои на тротоара, се бе гушила в леглото в стаята с цвят на суров черен дроб, бе слушала как дъждът барабани по металната кутия на климатика върху прозореца и бе пускала обяви в интернет. Беше оставила покани в adult-friendfinder.com, LA-escorts.com, Classyhollywoodbabes.com, бе посочила анонимен адрес на електронната си поща. Гордееше се, че е отвоювала нови територии, но пак си беше притеснена — дълго време се бе пазила от всичко, което може да остави следи върху хартия. Не бе пускала и най-малката обява по задните страници на „Ел Ей Уикли“ и предпочиташе сама да си подбира клиентите, да намери с очите, обонянието, допира си онези, които ще я боготворят така, както тя трябва да бъде боготворена, онези, които ще й разрешат да ги отведе до края…

Сега, докато стои и трепери на ъгъла (защото дъждовете от края на февруари са си отишли, но не и студът, който са донесли със себе си), й хрумва, че има навик, точно толкова пагубен, както навиците на проститутките наркоманки, и това я потиска, и устните й отново започват да се движат. Ако сте достатъчно близо до рубиненочервените й устни, ще чуете как Билкис казва:

— Но аз ще стана, ще тръгна по града, по улици и стъгди, и ще търся тогова, когото душата ми люби169 — нашепва тя, нашепва и: — Нощес на леглото си търсих оногова, когото обича душата ми170. Нека ме целува той с целувки на устата си171. Моят възлюбен принадлежи на мене, аз пък — нему172.

Билкис се надява, че сега, когато е спряло да вали, клиентите ще се върнат. Почти през цялата година тя обикаля все същите дветри пресечки на Сънсет и се наслаждава на прохладните нощи в Лос Анжелис. Веднъж на месец плаща на ченгето от Управлението на полицията в Лос Анжелис, заменило последния, на когото е плащала и който е изчезнал. Казваше се Джери Лебек и изчезването му бе пълна загадка за полицията. Той се бе вманиачил по Билкис, беше започнал да я преследва пеш. Един следобед тя се събуди, стресната от някакъв шум отвори входната врата на апартамента и видя, че облечен в цивилни дрехи, Джери Лебек е коленичил на износения мокет, клатушка се със сведена глава и я чака да излезе. Шумът, който бе чула, идваше от главата му, която се блъскаше о вратата, докато Лебек се люлееше на колене.

Тя го погали по косата и му каза да влезе, после пъхна дрехите му в черен найлонов чувал за отпадъци и ги метна в боклукчийски контейнер зад един хотел на няколко пресечки от жилището й. Сложи пистолета и портфейла му в пазарски плик. Отгоре изсипа използвано смляно кафе и развалена храна, прегъна горния край на плика и го изхвърли в коша за боклук на една автобусна спирка.

Не пазеше нищо за спомен.

Оранжевото нощно небе блести, озарено от далечни светка-вици на запад, някъде над океана, и Билкис знае, че скоро ще завали. Въздиша. Не иска дъждът да я застигне. Решава да се прибере в жилището, да полежи във ваната, да си избръсне краката — има чувството, че непрекъснато си бръсне краката, — и да поспи.

Тръгва по пресечката, тръгва нагоре по хълма, където е оставила колата.

Зад нея блясват фарове и щом я приближават, колата намалява; тя се извръща и се усмихва. Усмивката замръзва, когато Билкис вижда, че колата е дълга бяла лимузина. Мъжете в дълги лимузини искат да се чукат в дълги лимузини, а не в усамотението на храма на Билкис. Но все пак това може да е инвестиция. Нещо за бъдещето.

Затъмненият прозорец се спуска безшумно и Билкис отива усмихната при лимузината.

— Ей, сладур — казва тя. — Търсиш ли нещо?

— Сладка любов — казва глас някъде отзад в лимузината.

Билкис надзърта вътре, доколкото това е възможно, през творения прозорец: познава едно момиче, веднъж то се качило на дълга лимузина заедно с петима пияни футболисти, които я наранили наистина лошо, но сега Билкис вижда само един клиент, който изглежда доста младичък. Не й прилича на хората, които ще боготворят някого, но парите, сухата пара, минала от неговата в нейната ръка, също е сила — навремето са я наричали барака173 — и Билкис би могла да я използва, а честно казано, напоследък тя се радва и на най-малката помощ.

— Колко? — пита мъжът.

— Зависи какво искаш и колко време го искаш — върща тя. — И дали ти е по джоба.

Билкис усеща как от прозореца на лимузината излиза нещо с мирис на дим. Мирише на изгорели жици и на прегрято електрическо табло. Вратата се отваря.

— Мога да платя за всичко, което искам — казва клиентът.

Билкис се навежда и оглежда колата. Вътре няма никого освен клиента, хлапе с подпухнало лице, което едва ли е навършило възраст, когато започваш да пиеш. Никой друг, затова тя се качва.

— Богато хлапе, а? — пита жената.

— По-богато от богато — отвръща мъжът и се приближава по кожената седалка към нея.

Движи се някак спънато. Билкис му се усмихва.

— Хм. Възбуждаш ме, сладур — казва му тя. — Сигурно си от ония с точка ком, за които чета?

Тогава той се изпъчва, издува се като огромна жаба.

— Да. Освен всичко останало. Техничарче съм.

Автомобилът потегля.

— И така — казва мъжът. — Кажи ми, Билкис, колко за един минет?

— Как ме нарече?

— Билкис — повтаря той. И после запява с глас, който не е направен за пеене: — „Ти си нематериално момиче в материален свят“.

В думите му има нещо заучено, сякаш е репетирал тази размяна на реплики пред огледалото.

Тя престава да се усмихва, лицето и се променя, става по-мъдро, с по-остри, ъглести черти.

— Какво искаш?

— Казах ти. Сладка любов.

— Ще ти дам каквото пожелаеш — обещава тя.

Иска да слезе от автомобила. Той се движи много бързо и Билкис си дава сметка, че не може да скочи, но ще го направи, ако не намери друг начин да се измъкне. Каквото и да става тук, то не й харесва.

— Какво искам. Да. — Той замълчава. Езикът му се плъзва по устните. — Искам един чист свят. Искам да притежавам утрешния ден. Искам еволюция, преход, революция. Искам да преместя нашия род и от застоялата вода покрай брега той да се озове в бързея. Вие, хора, сте под земята. Това е грешка. Трябва да застанем в светлината на прожекторите, да блеснем. Отпред в средата. Вие, хората, сте толкова отдавна и толкова надълбоко под земята, че очите ви вече не могат да ви служат.

— Аз се казвам Айше — обяснява тя. — Не разбирам какво говориш. На онзи ъгъл има друго момиче, което се казва Билкис. Можем да се върнем на Сънсет и да ни имаш и двете…

— О Билкис — казва той и въздиша театрално. — Има толкова много вяра наоколо. Не достигат предела на онова, което могат да ни дадат. Пропастта в доверието. — И отново запява фалшиво и носово: — „Ти си аналогово момиче, което живее в дигитален свят“.

Лимузината взима завоя прекалено бързо и мъжът се свлича от другата седалка върху Билкис. Шофьорът на автомобила е скрит зад затъмнено стъкло. Противно на всякакъв разум Билкис изведнъж е убедена, че бялата лимузина не е управлявана от никого, че докато прекосява Бевърли Хилс, се носи, тласкана като Хърби, бръмбара на любовта174, от собствената си сила. После клиентът се пресяга и почуква по затъмненото стъкло.

Колата намалява скоростта и още преди да е спряла, Билкис е отворила вратата и скача, по-скоро пада върху асфалта. Намира се на път върху хълма. Отляво има стръмен баир, отдясно — отвесна пропаст. Тя хуква надолу по пътя. Лимузината стои и не мърда.

Започва да вали и високите токове на Билкис се хлъзгат и й пречат. Тя се събува с рязко движение и мокра до кости, хуква, като се озърта и търси как да се махне от пътя. Уплашена е.

Вярно, притежава сила, но това е магията на глада, на вагината. Поддържала я е жива по тези земи толкова дълго, ала за всичко останало Билкис се осланя на острото си зрение и ум, на висотата и присъствието си.

Отдясно има висока до коляното мантинела, която да предпазва колите и те да не се преобръщат в пропастта; сега дъждът се стича по пътя и го превръща в река; а ходилата на Билкис са започнали да кървят.

Светлините на Лос Анжелис са се ширнали пред нея — примигваща електрическа карта на въображаемо царство, небеса-та, разпрострели се направо тук, на земята, — и Билкис знае, че само да се махне от пътя, и ще е в безопасност.

— Черна съм, но съм хубава175 — изрича тя с устни към нощта и дъжда. — Аз съм Саронски нарцис, долински крин176. Подкрепете ме с вино, освежете ме с ябълки, защото изнемогвам от любов177.

В нощното небе пламва в зелено раздвоена светкавица. Билкис се препъва, плъзга се метърдва, охлузва крака и лакътя си и пак се изправя; вижда, че фаровете на автомобила слизат към нея. Лимузината се движи толкова бързо, че Билкис не се чувства в безопасност и се пита накъде да се хвърли, надясно ли, където автомобилът може да я затисне до склона, или наляво, където тя може да се свлече в урвата. Притичва през пътя с намерението да се долепи до влажната пръст, да се покатери, когато дългата бяла лимузина се задава с криволичещи задни гуми по хлъзгавия стръмен път, божичко, сигурно се движи със сто и двайсет километра в час, сякаш се носи над пътя, а Билкис забива ръце в буренака и пръстта — знае, че ще се изкатери и ще се махне оттук, точно тогава обаче мократа пръст поддава и тя пак се свлича на пътя.

Автомобилът я удря толкова силно, че решетката се смачква, и я хвърля във въздуха като парцалена кукла. Тя пада на пътя зад лимузината и от силата на удара срамната й кост и черепът се натрошават. По лицето й тече студена дъждовна вода.

Билкис започва да проклина своя убиец: да го проклина безмълвно, защото не може да движи устни. Проклина го буден и заспал, жив и мъртъв. Проклина го, както може да проклина само някой, чийто баща е зъл дух.

Отваря се врата на автомобил. Някой се приближава до Билкис.

— „Ти беше аналогово момиче — запява отново той фалшиво, — което живее в дигитален свят“. — После казва: — Вие, тъпи мадони. Всички вие, тъпи мадони. И се отдалечава.

Вратата на автомобила се затръшва.

Лимузината прави обратен завой и чак сега прегазва жената — бавно. Костите й пукат под гумите. После автомобилът се връща. Когато накрая изчезва надолу, единственото, което оставя след себе си на пътя, е размазаното червено месо на убитата жертва — почти не личи, че е човек, и скоро дори това ще бъде отнесено от дъжда.

— Здрасти, Саманта.

— Магс? Ти ли си?

— А кой друг? Лейън ми каза, че докато съм била в банята, се е обадила леля му Сами.

— Поговорихме си. Голям сладур.

— Да. Надявам се да го опазя.

Миг на неудобство и за двете, пукащ шепот по телефонните линии. После:

— Как върви следването, Сами?

— Пуснаха ни една седмица във ваканция. Парното нещо не работи. Как е във вашия край на Северните гори?

— Имам си нов съсед. Прави фокуси с монети. В колонката за писма на читатели в „Лейксайд Нюс“ често избухват разгорещени спорове за общинските земи при старото гробище, на юго-източния бряг на езерото, и на искрено вашата й възложиха да напиша остра уводна статия, в която да обобщи становището на вестника, без да обижда никого и всъщност без да дава и най-малка представа какво е становището ни.

— Звучи забавно.

— Изобщо не е забавно. Миналата седмица изчезна Алисън Макгъвърн, най-голямата дъщеря на Джили и Стан Макгъвърн. Добро момиче. Няколко пъти е идвала да гледа Лейън.

Една уста се отваря да каже нещо и пак се затваря, като оставя неизречено онова, което е искала да каже, и вместо това казва:

— Ужас!

— Да.

— Е… — Това не може да бъде последвано от нищо, което да не причини болка, затова тя пита: — Симпатяга ли е?

— Кой?

— Съседът.

— Казва се Айнсел. Майк Айнсел. Ядва се. Прекалено млад е за мен. Едър такъв… изглежда… как ли да се изразя?

— Гаден? На настроения? Страхотен? Женен?

Кратък смях, после:

— Да. Според мен наистина си изглежда женен. Ако изобщо може да се каже, че женените мъже изглеждат някак, да, той май изглежда така. Но думата, която търсех, е тъжен. Изглежда тъжен.

— И тайнствен?

— Не бих казала. Когато се нанесе, изглеждаше доста безпомощен… не знаеше дори как да си облепи прозорците. И досега има вид на човек, който не знае какво търси тук. Когато е тук де… ту се появява, ту пак изчезва. От време на време съм го срещала да се разхожда навън.

— Да не е обрал банка?

— Ъхъ. Точно това си мисля.

— Ти не си мислеше нищо. Хрумна ми на мен. Слушай, Магс, как си? Добре ли си?

— Да.

— Наистина ли?

— Не.

Дълго мълчание.

— Ще дойда да те видя.

— Недей, Сами.

— След края на седмицата, преди да са пуснали парното и пак да тръгна на лекции. Ще е весело. И този път можеш да ми постелеш на дивана. И покани тайнствения съсед на вечеря.

— Мъж ли ми търсиш, Сам?

— Никакъв мъж не ти търся. След оная тъпа вещица Клодин може би съм готова да се върна за малко към момчетата. Когато по Коледа отивах на автостоп в Ел Пасо, се запознах с един симпатяга, голям особняк.

— Слушай, Сам, престани с този автостоп.

— А как според теб ще стигна до Лейксайд?

— Алисън Макгъвърн също пътуваше на автостоп. Дори в град като този не е безопасно. Ще ти пратя пари с пощенски запис Качи се на автобуса.

— Не се безпокой.

— Сами…

— Добре, Магс. Прати ми пари, ако от това ще спиш по-спокойно.

— Знаеш, че наистина ще спя по-спокойно.

— Добре, властна како. Прегърни от мен Лейън и му кажи, че леля Сами пристига и този път да не си крие играчките в леглото й.

— Ще му кажа. Но не обещавам, че ще ме послуша. Кога да те чакам?

— Утре вечер. Не ходи на автогарата… ще помоля Хинзелман да ме хвърли с Теси.

— Закъсняла си. Теси е в нафталин за през зимата. Но Хинзелман пак ще те докара. Симпатична си му. Слушаш му брътвежите.

— Защо не го помолиш той да напише уводната статия вместо теб? Я да видим сега. „За общинските земи при старото гробище. През зимата на не знам си коя и трета година дядо ми улучил елен при старото гробище край езерото. Патроните му били свършили, затова той се целел с костилка от череша, която взел от обяда, приготвен му от баба. Костилката проникнала в черепа на елена и той хукнал да бяга колкото му крака държат. Две години по-късно дядо ми пак отишъл по тези места и що да види: як елен с черешово дръвче между рогата. Този път го застрелял и баба ми напекла толкова много сладкиши с череши, че им стигнали за следващия Четвърти юли…“

И двете се засмяха.

Джаксънвил, щата Флорида, два часът след полунощ

— На табелата пише, че търсите хора за работа.

— Винаги имаме незаети места.

— Мога да работя само нощна смяна. Това устройва ли ви?

— Разбира се. Ще ви донеса да попълните молба. Работили ли сте някога на бензиностанция?

— Не. Трудно ли е?

— Е, със сигурност не е като да се занимаваш с ракетострое-не. Знаете ли, госпожо, извинявайте, но изглеждате зле.

— Знам. Болна съм. Но изглеждам по-зле, отколкото всъщност съм. Не е нещо, от което се мре.

— Добре тогава. Оставете молбата при мен. Сега наистина не достигат хора за нощната смяна. Тук й викаме смяната на зомби-тата. Имаш чувството, че няма край. И така… това Ларна ли е?

— Лора.

— Лора. Добре. Надявам се да нямате нищо против да обслужвате разни особняци. Защото те изпъплят нощем.

— Не се и съмнявам. Ще се справя.

Глава 13

Беше събота сутринта. Шадоу отвори вратата.

Отпред стоеше Маргрит Олсен. Не влезе. Продължи да стои на слънчевата светлина; изглеждаше притеснена.

— Господин Айнсел…

— Наричайте ме, Майк, моля ви — рече Шадоу.

— Да, Майк. Довечера искате ли да дойдете на вечеря у нас? Някъде към шест. Ще бъде съвсем скромна, само спагети и кюфтета.

— Обичам спагети и кюфтета.

— Ако имате други планове, разбира се…

— Нямам други планове.

— Шест часът.

— Цветя да нося ли?

— Ако се налага. Но аз ви каня като съседка. Нямаме любовна среща.

Той си взе душ. Отиде да се поразходи малко — само до моста и обратно. Грееше слънце — потъмняла паричка върху небето и докато се прибере, Шадоу се изпоти под якето. Отиде с тойотата до „Най-вкусната храна“ на Дейв и купи бутилка вино. Беше бутилка от двайсет долара, което според Шадоу бе някакъв залог за качество. Не познаваше вината и взе калифорнийско каберне, защото навремето, когато беше по-млад и хората още си слагаха по автомобилите разни лепенки, бе видял една, на която пишеше: „ЖИВОТЪТ Е КАБЕРНЕ“, и се беше засмял.

Като подарък купи саксийно цвете. Зелени листа без цветове. Никакъв намек за романтика.

Купи опаковка прясно мляко, което изобщо нямаше да пие, и плодове, които нямаше да изяде.

После отиде с колата в „Мейбъл“ и купи само една обедна пирожка. Когато го видя, Мейбъл грейна.

— Хинзелман намери ли ви?

— Не знаех, че ме търси.

— Ами да. Иска да ви води да ловите риба на леда. И Чад Мълиган пита за вас. От друг щат е пристигнала братовчедка му. Втора братовчедка, навремето им викахме „братовчедки за целуване“. Много мила жена. Ще ви хареса. И тя пусна пирожката в плик от амбалажна хартия и прегъна горния край, та пирожката да не изстива. Шадоу подкара по дългия път към дома, като ядеше с едната ръка пирожката, а трохите се сипеха по дънките му и по пода на автомобила. Подмина библиотеката на южния бряг на езерото. В скрежа и снега градът беше черно-бял. Пролетта изглеждаше невъобразимо далеч: таратайката сякаш щеше да си стои вечно на леда с навесите за риболов, с пикапите и следите от моторни шейни.

Стигна жилищния блок, паркира колата, мина по алеята, качи се по дървеното стълбище в жилището си. Щиглеците и птиците зидарки по хранилката не го и погледнаха. Той влезе, поля цветето, запита се дали да не сложи виното в хладилника. До шест имаше да убива много време. Прииска му се пак да гледа спокойно телевизия. Искаше да се забавлява и да не му се налага да мисли, да си седи и да остави светлината и звуците да го заливат. „Искаш ли да видиш циците на Луси?“, прошепна нещо с гласа на Луси в паметта му и той поклати глава, макар че нямаше кой да го види. Усети, че е притеснен. От три години, откакто го бяха арестували, щеше да общува за пръв път истински с други хора — с нормални хора, а не със затворници, не с богове, с приказни герои и сънища. Щеше да му се наложи да води разговор — като Майк Айнсел.

Погледна си часовника. Беше два и половина. Маргрит Олсен му беше казала да отиде в шест. Дали имаше предвид точно в шест? Дали Шадоу не трябваше да отиде малко по-рано? Малко по-късно? Накрая реши да се яви у съседката в шест и пет.

Телефонът му иззвъня.

— Да — каза той.

— Така ли се отговаря, когато те търсят по телефона? — изръмжа Уензди.

— Нека го включат, и ще отговарям любезно — отвърна Шадоу. — С какво мога да ти помогна?

— Не знам — рече Уензди. Настъпи мълчание. После той каза: — Да организираш боговете, е като да подреждаш котки в прави редици. Не им идва отвътре.

В гласа на Уензди имаше вялост и изтощение, които Шадоу не беше чувал никога досега.

— Какво има?

— Трудно е. Ужасно трудно. Не знам дали ще се получи. Нищо чудно да си забием ножа. Просто да си забием ножа.

— Не говори така.

— Да. Прав си.

— Ако си забиете ножа — каза Шадоу в опит да измъкне Уензди от мрачното настроение, — може би дори няма да ви заболи.

— Ще боли. Дори нас ни боли от мъка. Ако се придвижваш и действаш в материалния свят, материалният свят също ти въздейства. Мъката боли точно както алчността трови и похотта изгаря. Ние не умираме лесно, със сигурност не умираме леко, но понякога все пак умираме. Ако още ни обичат и помнят, на наше място идва нещо друго, което много прилича на нас, и всичко започва отначало. Ако сме забравени, с нас е свършено.

Шадоу не знаеше какво да отговори, така че каза:

— Е, откъде се обаждаш?

— Не ти влиза в работата.

— Пиян ли си?

— Още не. Просто продължавам да мисля за Тор. Ти не го познаваш. Едър такъв като теб. Добродушен. Не е от най-умните, но ако го помолиш, ще ти даде и последната си риза. И се самоуби. През 1932 година във Филаделфия захапа дулото и си пръсна черепа. Приляга ли на един бог да умира така?

— Моите съболезнования.

— Пет пари не даваш, синко. И той беше като теб. Голям и тъп.

Уензди спря да говори. Изкашля се.

— Какво има? — попита за втори път Шадоу.

— Потърсиха ни.

— Кои?

— Нашите противници.

— Е, и?

— Искат да обсъдим примирие. Да проведем мирни преговори. Да живеем и да оставим другите да си живеят живота.

— И сега какво?

— Сега отивам в седалището на масоните в Канзас Сити, ще пия лошо кафе с гаднярите, дето напоследък са на мода.

— Добре. Ти ли ще дойдеш да ме вземеш, или аз да те чакам някъде?

— Стой там и не привличай вниманието. Не се забърквай в неприятности. Разбра ли?

— Но…

Чу се щракване, линията заглъхна и си остана глуха. Нямаше сигнал за „свободно“, никога не беше имало.

Нищо друго освен време за убиване. Разговорът с Уензди бе оставил у Шадоу чувство на тревога. Той се изправи с намерението да се разходи, но вече се мръкваше и Шадоу отново седна.

Взе „Протоколи от съдебните заседания на Общинския съвет на Лейксайд, 1872–1884 г.“ и започна да прелиства страниците, като се взираше в дребния шрифт, но без да се зачита, само от време на време спираше да разгледа нещо, привлякло погледа му.

Научи, че през юли 1874 година Общинският съвет разгледал въпроса колко точно са чужденците, дървари, пристигнали в града. На ъгъла на Трета улица и Бродуей трябвало да се построи опера. Съветниците очаквали броженията около дигата на Мил Крийк да утихнат, след като бъде направено езерото. Съветът взел решение да се изплатят седемдесет долара на г-н Самюъл Самюълс и осемдесет и пет долара на г-н Хайки Салминен — обезщетение за земите и за разходите по пренасянето на домовете, които се намирали на терените, предвидени да останат под водата.

Никога досега на Шадоу не му беше хрумвало, че езерото е изкуствено. Защо ще наричаш един град Лейксайд179, щом езерото се е появило като воденичен яз? Шадоу продължи да чете и откри, че г-н Хинзелман, родом от Хюдемулен в Бавария, ръководил строежа на езерото, за което Общинският съвет му отпуснал сумата от триста и седемдесет долара и освен това решил, ако парите не стигнат, остатъкът да бъде събран от доброволни пожертвования. Шадоу откъсна малко хартиена салфетка и отбеляза страницата в книгата. Представи си колко ще се зарадва Хинзелман, ако види, че е споменат и дядо му. Запита се дали старецът изобщо знае каква ключова роля е изиграл родът му в изграждането на езерото. Прелисти нататък книгата, за да види дали още някъде се гово ри за строежа.

Бяха открили езерото най-тържествено през пролетта на 1876 година, точно преди празниците по случай стогодишнината на града. Общинският съвет гласувал да се изкаже благодарност на г-н Хинзелман.

Шадоу си погледна часовника. Беше пет и половина. Той отиде в банята, изкъпа се, среса се. Преоблече се. Последният четвърт час мина някак. Той взе виното и цветето и отиде у Маргрит Олсен.

Почука и вратата се отвори веднага. Съседката изглеждаше почти толкова притеснена, колкото и той. Взе бутилката вино и цветето в саксия и каза „благодаря“. Телевизорът беше включен — „Магьосникът от Оз“ на видео. Беше още на сепийно копие, а Дороти още беше в Канзас, седеше със затворени очи в каруцата на професор Марвъл, докато старият мошеник се правеше, че й чете мислите, и циклонът, който щеше да я откъсне от живота й, се приближаваше. Лейън седеше пред екрана и си играеше с пожарна количка. Щом видя Шадоу, лицето му светна от радост: той стана и като си стъпваше по краката от вълнение, изтича в една стая отзад, откъдето след миг се появи, като размахваше победоносно монета от двайсет и пет цента.

— Виж, Майк Айнсел! — извика момчето. После стисна длани и се престори, че взима монетата от дясната ръка, която отвори широко. — Направих така, че монетата да изчезне, Майк Айнсел!

— Да — съгласи се Шадоу. — Ако майка ти няма нищо против, след вечеря ще ти покажа как да го правиш още по-добре.

— Ако искате, го направете сега — рече Маргрит. — Още чакаме Саманта. Пратих я за сметана. Не знам защо се забави толкова.

И сякаш в отговор на въпроса й по дъсчената тераса се чуха стъпки и някой отвори с рамо входната врата. Шадоу не позна веднага момичето. То каза:

— Не знаех каква сметана ти трябва, с калории или от онази, дето е с вкус на тапети, и предпочетох тази с калориите. И тогава Шадоу го позна: момичето от пътя за Кайро.

— Добре си направила — отговори Маргрит. — Това, Сам, е съседът, Майк Айнсел. Майк, това е сестра ми Саманта Блак.

„Не те познавам 9 помисли отчаян Шадоу. — Ти ме виждаш за пръв път. Ние сме напълно непознати“.

Опита се да си припомни как бе мислил „сняг“, колко лесно и леко се бе получило — беше отчайващо. Протегна ръка и каза:

— Приятно ми е да се запознаем.

Сам примига, взря се в лицето му. За миг се озадачи, после го позна, очите й блеснаха, а ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.

— Приятно ми е — рече тя.

— Ще видя какво става с яденето — намеси се напрегнато Маргрит с глас на човек, който прегаря всичко по кухните, ако и за миг го остави и не го наглежда.

Сам си свали пухенката и шапката.

— Значи ти си бил тъжният тайнствен съсед — каза тя. — Кой да се досети!

Беше снишила глас.

— А ти си момичето Сам — отвърна Шадоу. — Може ли да поговорим за това по-късно?

— Ако ми обещаеш да ми кажеш какво става.

— Дадено.

Лейън подръпна крачола на Шадоу.

— Сега ще ми покажеш ли? — попита той и протегна монетата от двайсет и пет цента.

— Добре — съгласи се Шадоу. — Но ако ти покажа, трябва да запомниш, че майсторът илюзионист никога не издава как го прави.

— Обещавам, че няма да издавам — рече сериозно Лейън.

Шадоу взе монетата в лявата си ръка, после премести дясната на момченцето и му показа как да направи така, та да изглежда, че взима монетата в дясната си ръка, а всъщност да я оставя в лявата на Шадоу. Сетне накара Лейън да повтори сам движенията.

След няколко опита малчуганът усвои фокуса.

— Сега знаеш половината — рече Шадоу. — Другата половина е такава: насочи вниманието си към мястото, където монетата би трябвало да бъде. Гледай мястото, където уж си я сложил. Ако се държиш така, сякаш тя е в дясната ти ръка, никой няма да погледне към лявата, колкото и непохватен да си.

Сам наблюдаваше всичко това с леко наведена глава, без да казва нищо.

— На вечеря! — провикна се Маргрит и влезе заднишком откъм кухнята, понесла в ръцете си купа спагети, над която се виеше пара. — Иди да си измиеш ръцете, Лейън!

Имаше чеснов хляб с хрупкава коричка, гъст червен сос, вкусни сочни кюфтета. Шадоу ги похвали.

— Стара семейна рецепта — обясни Маргрит. — Наследили сме я от корсиканците в рода.

— Мислех, че сте от коренното американско население.

— Татко е от племето чероки — уточни Сам. — Бащата на майката на Магс е дошъл от Корейка. — Сам бе единственият човек в стаята, който пиеше от кабернето. — Татко зарязал първата си жена, когато Магс била на десет години, и се е изселил в другия край на града. Аз съм се родила след половин година. Щом излязло решението за развода, мама и татко се оженили. Когато станах на десет, той си замина. Явно може да издържи с една жена най-много десет години.

— В Оклахома е от десет години — намеси се Маргрит.

— А родителите на моята майка са евреи, дошли от Европа — продължи Сам, — от държавите, които са били комунистически и сега са просто хаос. Според мен й харесваше да е омъжена за индианец от племето чероки. Пържени филийки с кълцан дроб.

Тя отпи поредната глътка червено вино.

— Майката на Сам си е дива — уточни полуодобрително Маргрит.

— Знаеш ли къде е сега, моля ти се? — попита Сам. Шадоу поклати глава. — В Австралия. Запозна се с някакъв по интернет, живее в Хобарт. Когато се срещнали на живо, мама решила, че е селяндур. Но Тасмания й харесала много. Сега живее там в женска комуна, учи ги да правят батик, неща от този род. Страхотно, нали? На нейните години!

Шадоу се съгласи, че наистина е страхотно, и си взе още кюфтета. Сам им разказа как англичаните изтребили до крак всички аборигени в Тасмания и как направили на острова жива верига за да ги изловят, но хванали само някакъв старец и едно болно момче. Разказа му и как тасманийските тигри били избити от фермерите, които се страхували за овцете си, как през трийсетте години на XX век политиците забелязали, че тигрите ще станат защитен вид едва след смъртта и на последния. Сам изпи и втората чаша вино и си наля трета.

— Е, Майк — каза тя неочаквано с поруменели бузи, — разкажи ни сега за твоето семейство. Що за хора са Айнселови?

Усмихваше се и в усмивката й имаше дяволитост.

— Скучна работа — отвърна Шадоу. — Никой от нас не е стигал чак до Тасмания. Значи учиш в Медисън. Как е?

— Точно ти знаеш — натърти момичето. — Следвам изкуствознание, изучавам историята на феминизма и правя фигури от бронз.

— А аз, като порасна — обади се Лейън, — ще правя фокуси. Ухаа! Ще ме научиш, нали, Майк Айнсел?

— Непременно — обеща Шадоу. — Ако майка ти не възразява.

— След като се нахраним, Магс, и отидеш да сложиш Лейън да спи, смятам да убедя Майк да ме заведе за часдва в „Тук се отбива еленът“ — каза Сам.

Маргрит не вдигна рамене. Главата й се премести, една от веждите й се вдигна леко.

— Струва ми се интересен — обясни Сам. — И имаме да си говорим много неща.

Маргрит погледна Шадоу, който бе погълнат от това да бърше с хартиената салфетка въображаемо петно от червен сос върху брадичката си.

— Е, големи хора сте — каза тя с тон, от който се подразбираше, че не са големи, а и да са, не бива да бъдат.

След вечерята Шадоу помогна на Сам да измие съдовете — той ги подсушаваше, — после направи един фокус на Лейън, като започна да брои монети от по един цент и да ги пуска в шепата му: всеки път момчето отваряше ръка и ги преброяваше, монетите бяха станали с една по-малко в сравнение с предния път. Колкото до последната монета…

— Стискаш ли я? Ама здраво?

Когато разтвори ръка, малчуганът видя, че монетата от един цент се е превърнала в монета от десет цента. Умолителните викове на Лейън: „Ама как го прави? Мамо, как го прави?“, последваха Шадоу чак до антрето.

Сам му подаде якето и каза:

— Хайде.

Бузите й бяха почервенели от виното.

Навън беше студено.

Шадоу се отби до своето жилище и пъхна „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд“ в един найлонов пазарски плик. Хинзелман сигурно беше в „Елена“ и Шадоу искаше да му покаже че в книгата се споменава дядо му. Тръгнаха със Сам един до друг по алеята. Шадоу отвори вратата на гаража и момичето прихна.

— Майко мила! — възкликна тя, след като видя тойотата. — Колата на Пол Гънтър. Купил си колата на Пол Гънтър. Майко мила!

Шадоу и отвори вратата. После заобиколи автомобила и също се качи.

— Познаваш ли колата?

— Отпреди две-три години, когато идвах на гости на Магс. Тъкмо аз го убедих да я боядиса морава.

— А! — каза Шадоу. — Хубаво е да имаш кого да виниш.

Изкара автомобила на улицата. Слезе и затвори вратата на гаража. Пак се качи. Сам го погледна някак странно, сякаш увереността бе започнала да я напуска. Шадоу си пристегна колана, а тя каза:

— Добре де. Глупаво е да го правя. Да се качвам в колата на психар убиец.

— Последния път те возих и не ти се случи нищо — напомни Шадоу.

— Убил си двама души — рече Сам. — Федералните служби те издирват. А сега разбирам, че живееш с фалшиво име до сестра ми. Освен ако Майк Айнсел не ти е истинското име.

— Не е — отговори Шадоу и въздъхна. — Не ми е истинското име.

Беше му неприятно да го казва. Сякаш се разделяше с нещо важно и като отричаше Майк Айнсел, го зарязваше на произвола на съдбата, сякаш се сбогуваше с приятел.

— Ти ли уби ония мъже?

— Не.

— Дойдоха у нас и заявиха, че са ни видели заедно. И онзи тип ми показа твои снимки. Как ли се казваше… господин Хат180? Не. Господин Таун. Беше като в „Беглеца“. Но аз отвърнах, че не съм те виждала.

— Благодаря ти.

— И така — рече Сам. — Кажи ми какво става. Няма да издавам тайните ти, ако и ти не издаваш моите.

— Аз не знам твои тайни — напомни Шадоу.

— Е, знаеш, че именно на мен ми е хрумнало да боядисаме колата морава и така съм накарала няколко окръга наоколо да презрат Пол Гънтър и да му се присмиват и той се е видял принуден да напусне завинаги града. Е, бяхме си надрусани — призна момичето.

— Съмнявам се това да е кой знае каква тайна — възрази Шадоу. — Сигурно всички в Лейксайд са знаели. Вашето мораво е точно като на човек, който се е надрусал.

А после тя каза много тихо, много бързо:

— Ако ще ме убиваш, моля те, не ми причинявай болка. Не трябваше да се качвам с теб. Каква тъпачка съм! Мога да те издам на полицията. Господи!

Шадоу въздъхна.

— Никога не съм убивал човек. Наистина. А сега ще те закарам в „Елена“ — рече той. — Ще пийнем по нещо. Но ако кажеш, обръщам колата и те откарвам у вас. При всички положения се надявам, че няма да извикаш ченгетата.

Мълчаха, докато минаваха по моста.

— Кой все пак е убил онези мъже? — попита Сам.

— И да ти кажа, няма да повярваш.

— Ще повярвам.

Сега вече говореше ядосано. Шадоу се запита дали е било разумно да носи вино на вечерята. В момента животът със сигурност не беше каберне.

— Не е лесно да повярваш.

— Аз мога да повярвам във всичко — каза му тя. — Нямаш и представа в какво мога да повярвам.

— Така ли?

— Мога да повярвам в неща, които са истина, и мога да повярвам в неща, които не са истина, мога да повярвам в неща, които никой не знае дали са истина. Мога да повярвам в Дядо Коледа и във великденското зайче, и в Мерилин Монро, и в „Бийтълс“, и в Елвис, и в господин Ед. Лисън181… вярвам, че хората се поддават на усъвършенстване, че познанието е неизчерпаемо, че светът се управлява от тайни банкови картели и че редовно е посещаван от извънземни, добри, които приличат на сбръчкани лемури, и лоши, които осакатяват добитъка и ни искат водата и жените. Вярвам, че бъдещето всмуква, вярвам, че бъдещето разтриса, вярвам, че някой прекрасен ден Бялата жена-бизон ще дойде и ще изрита всички по задника. Вярвам, че всички мъже са пораснали момчета с огромни проблеми в общуването и че упадъкът на добрия секс в Щатите съвпада с повсеместния упадък на кинотеатрите на открито, където гледаш филма направо от колата си. Вярвам, че всички политици са безпринципни мошеници, и въпреки това вярвам, че те са по-малкото зло. Вярвам, че когато дойде големият взрив, Калифорния ще потъне в океана, а Флорида ще се разпадне на съставните си части: лудост, алигатори и токсични отпадъци. Вярвам, че антибактериалният сапун руши съпротивителните ни сили за мръсотията и болестите и някой ден най-обикновената настинка ще ни отнесе всички в гроба, както марсианците във „Война на световете“. Вярвам, че най-великите поети на миналия век са Едит Ситуел182 и Дон Маркуис183, че нефритът е изсъхнала змейска сперма и че преди хилядолетия, в предишен живот съм била еднорък сибирски шаман. Вярвам, че съдбата на човечеството е заложена в звездите. Вярвам, че когато бях малка, бонбоните наистина бяха по-вкусни, че от гледна точка на аеродинамиката е невъзможно земната пчела да лети, че светлината е вълна и частици, че някъде има котка в кутия, която е жива и мъртва едновременно (макар че, ако не отварят кутията, за да хранят котката, накрая тя ще бъде мъртва по два различни начина), и че във Вселената има звезди, които са ми-лиарди години по-стари от самата Вселена. Вярвам в един лич-ностен бог, който ме обича, притеснява се за мен и наглежда всичко, което правя. Вярвам в един безличностен бог, който е задвижил Вселената и после се е запилял някъде с приятелките си, и дори не знае, че съм жива. Вярвам в пустата Вселена без бог, подчинена на причинно-следствения хаос, на фоновия шум и чистата сляпа случайност. Вярвам, че който твърди как сексът е надценяван, просто не го е правил както трябва. Вярвам, че който твърди, че е наясно какво става, ще излъже и за дребните неща. Вярвам в абсолютната честност и в разумната обществена лъжа. Вярвам в правото на жената да избира, в правото на новороденото да живее, вярвам, че макар и човешкият живот да е свещен, няма нищо лошо в смъртното наказание, стига да можем изначално да вярваме на съдебната система, и че никой освен малоумника няма да се довери на съдебната система. Вярвам, че животът е игра, че животът е жестока шега и че животът е онова, което ти се случва, докато си жив, и със същия успех можеш да легнеш по гръб и да му се наслаждаваш.

Тя замълча, не й беше останал дъх.

Шадоу за малко да свали ръце от волана, за да изръкопляска. Вместо това рече:

— Добре. Значи, ако ти кажа какво съм научил, няма да си помислиш, че съм побъркан.

— Може би — отговори тя. — Опитай.

— Ще повярваш ли, че всички богове, които хората някога са си представяли, са с нас и досега?

— Може би…

— И че има нови богове, богове на компютрите, на телефоните и на какво ли още не, и очевидно всички те смятат, че на света няма място и за едните, и за другите. И че е много вероятно да избухне някаква война.

— Тези богове ли убиха ония двамата?

— Не, ония двамата ги уби жена ми.

— Нали каза, че жена ти е мъртва.

— Да, мъртва е.

— Значи ги е убила, преди да умре?

— След това. Не питай.

Сам вдигна ръка и махна косата от челото си.

Спряха на главната улица, пред „Тук се отбива еленът“. На витрината беше нарисуван изненадан на вид елен, който стоеше на задни крака и държеше чаша бира. Шадоу грабна плика с книгата и слезе от автомобила.

— Защо ще водят война? — попита Сам. — Струва ми се излишно. Какво толкова има да печелят?

— Не знам — отговори Шадоу.

— По-лесно е да повярваш в извънземни, отколкото в богове — отбеляза момичето. — Господин Таун и господин Както там се казваше може би бяха Мъже в черно, но от извънземните.

Стояха на тротоара пред „Тук се отбива еленът“ и Сам млъкна. Погледна нагоре към Шадоу, дъхът й висеше във вечерния въздух като едва забележимо облаче. Момичето подкани:

— Само ми кажи, че си от добрите.

— Не мога — отговори Шадоу. — Де да можех! Но се старая.

Тя го погледна и прехапа долната си устна. После кимна.

— Добре — рече му. — Няма да те издам. Можеш да ме черпиш една бира.

Шадоу бутна вратата, отвори я и я държа, докато Сам влезе; удари ги вълна топъл въздух и музика.

Сам махна на неколцина приятели. Шадоу кимна на трима-четирима души, помнеше лицата им, но не и имената им от деня, когато бяха издирвали Алисън Макгъвърн, или от „Мейбъл“, където ги беше срещал сутрин. Чад Мълиган стоеше при бара и бе прегърнал през раменете дребна чернокоса жена — Шадоу предположи, че това е братовчедката, която става за целуване. Запита се как ли изглежда, но тя стоеше с гръб към него. Щом видя Шадоу, Чад вдигна ръка, уж му козирува. В отговор Шадоу му се усмихна и му махна. Затърси с поглед Хинзелман, но тази вечер стареца май го нямаше. Зърна празна маса в дъното и тръгна към нея.

Тогава някой се разпищя.

Разпищя се лошо, с цяло гърло, истерично, сякаш е видял призрак, и сложи край на всички разговори. Шадоу се огледа, сигурен, че са убили някого, и тогава забеляза, че всички лица в заведението са извърнати към него. Дори черната котка, която през деня спеше на прозореца, бе скочила върху джукбокса, беше навирила опашка, бе извила гръб на дъга и гледаше Шадоу.

Времето забави ход:

— Хванете го! — изкрещя някаква жена на ръба на истерия-та. — За Бога, някой да го спре! Не позволявайте да избяга! Моля ви!

Беше глас, който Шадоу познаваше.

Никой не се и помръдна. Гледаха Шадоу. Той също ги гледаше.

Чад Мълиган излезе напред и тръгна между хората. Дребната жена също тръгна уплашено след него с широко отворени очи, сякаш се канеше да се разпищи отново. Шадоу я познаваше. То оставаше да не я познава.

Чад още държеше бирата. После я остави на една маса и каза:

— Майк.

Шадоу каза:

— Чад.

Одри Бъртън хвана Чад за ръкава.

Лицето й беше бяло като платно, в очите й имаше сълзи.

— Шадоу — каза тя. — Ах, копеле такова. Убиец, злодей, копеле.

— Сигурна ли си, скъпа, че познаваш този мъж? — попита Чад.

Беше притеснен. Одри Бъртън го погледна невярващо.

— Ти да не си полудял! Той работеше години наред при Роби. Оная пачавра, жена му, ми беше най-добрата приятелка. Издирват го за убийство. Наложи се да отговарям на какви ли не въпроси. Той е избягал затворник.

Одри вече не се владееше, гласът й трепереше от потисканата истерия, тя говореше през хлипове като актриса от сапунка, претендентка за „Еми“ за дневни сериали. „Братовчедка, която става за целуване“, помисли Шадоу, не особено възхитен.

Никой в заведението не казваше и дума. Чад Мълиган погледна Шадоу.

— Вероятно е станала грешка. Сигурен съм, че можем да изясним нещата — каза той. После рече на заведението: — Всичко е наред. Няма място за безпокойство. Ще изясним нещата. Всичко е наред. — После на Шадоу: — Хайде да излезем отвън, Майк.

Професионална вещина, която не бие на очи. Шадоу беше възхитен.

— Разбира се — отговори той. Усети, че някой го докосва по ръката, обърна се и видя, че Сам го гледа. Усмихна й се, за да я успокои, доколкото може.

Сам погледна Шадоу, погледна и заведението и лицата, вторачени в тях. После каза на Одри Бъртън:

— Не ви знам коя сте. Но сте тъпа патка.

После застана на пръсти, притегли Шадоу към себе си и го целуна право по устата, като притискаше няколко минути устни, макар че на Шадоу може би само му се стори така и по часовник момичето всъщност го беше целувало най-много пет секунди.

Докато Сам притискаше устни до неговите, Шадоу си помисли, че тази целувка е странна: тя не беше предназначена за него. Беше за другите в заведението, сякаш Сам искаше да им покаже, че е взела страна. Беше целувка като развяване на знаме. Още докато момичето го целуваше, Шадоу се убеди, че то дори не го харесва — най-малкото не дотолкова, че да го целува.

Въпреки това имаше една приказка, която беше чел навремето, много отдавна, като дете: приказка за пътешественик, който се хлъзнал по стръмна скала, горе на нея имало кръвожадни тигри, долу зеела отвесна пропаст. Мъжът успял да спре някъде по средата и се вкопчил не на живот, а на смърт. До него растели няколко ягоди, горе и долу го чакала сигурна смърт. Какво да прави, бил въпросът. А отговорът бил: Да изяде ягодите.

Като малък той не разбираше смисъла на приказката. Сега обаче го схвана. Затова затвори очи, отдаде се на целувката и не усети нищо друго освен устните на Сам и меката й кожа до неговата, сладостна като дива ягода.

— Хайде, Майк — подкани го твърдо Чад Мълиган. — Моля те. Нека излезем навън.

Сам се дръпна. Прокара език по устните си и се усмихна с усмивка, която почти достигна очите й.

— Не беше лошо — рече тя. — Целуваш се добре за момче. Хайде, върви да поиграеш отвън. — После Сам се извърна към Одри Бъртън. — Но ти — рече й — пак си си тъпа патка.

Шадоу метна на Сам ключовете от колата и тя ги хвана с една ръка. Следван от Чад Мълиган, Шадоу прекоси заведението и излезе навън. Бе започнало да прехвърча сняг, снежинките се въртяха в светлината на неоновата реклама на кръчмата.

— Искаш ли да поговорим? — попита Чад.

Одри също ги беше последвала на тротоара. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпищи отново. После каза:

— Чад, той е убил двама души. От ФБР идваха у нас. Той е психар. Ако искаш, ще дойда с теб в участъка.

— Създаде достатъчно главоболия — намеси се Шадоу. Звучеше уморено — дори за самия себе си. — Много те моля, махни се.

— Чад! Чу ли? Той ме заплашва! — рече Одри.

— Върни се вътре, Одри — отговори Чад Мълиган.

Тя го погледна така, сякаш се готвеше да възрази, после обаче стисна устни, докато те не побеляха, и се върна в кръчмата.

— Какво ще кажеш за твърденията й? — попита Чад Мълиган.

— Не съм убивал никого — отвърна Шадоу.

Чад кимна и каза:

— Вярвам ти. Сигурен съм, че можем лесно да проверим обвиненията й. Няма да ми създаваш неприятности, нали, Майк?

— Няма — обеща Шадоу. — Станала е някаква грешка.

— Точно така — каза Чад. — Е, предлагам да отидем в участъка и да изясним нещата.

— Арестуван ли съм? — попита Шадоу.

— Не — отговори Чад. — Освен ако не искаш да те арестувам. Допускам, че идваш с мен, воден от чувство на граждански дълг, и двамата ще изясним всичко.

Чад претърси Шадоу и не намери оръжие. Качиха се в колата му. Шадоу отново седеше отзад и гледаше през металната решетка. Рече си: „SOS. Помогнете! Помощ. — Опита се да изтласка с мисъл Мълиган, както бе изтласкал веднъж онова ченге в Чикаго. — Тук е старият ти приятел Майк Айнсел. Ти ми спаси живота. Не виждаш ли колко е смешно всичко това? Защо изобщо се занимаваш?“

— Струва ми се, че направих добре, като те измъкнах оттам — рече Чад. — Само това ти липсваше — някой всезнайко да реши че точно ти си убил Алисън Макгъвърн. Като нищо щяха да те линчуват.

— Вярно си е.

След това мълчаха през целия път до полицейския участък в Лейксайд, който, както Чад обясни, докато спираха отпред, всъщност се помещавал в окръжното шерифство. Местната полиция се била сместила в няколко стаички. Съвсем скоро окръгът щял да построи нещо съвременно. Сега-засега били принудени да се задоволяват и с онова, с което разполагат. Влязоха вътре.

— Да повикам ли адвокат? — попита Шадоу.

— Не си обвинен в нищо — отговори Мълиган. — Ти си реши. — Минаха през няколко летящи врати. — Седни ето там.

Шадоу се разположи на дървения стол, прогорен отстрани от цигари. Чувстваше се глупав и вцепенен. Върху дъската с обяви до големия знак „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ имаше малък плакат: „ИЗЛОЖЕНИ НА ОПАСНОСТ. БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ“. Снимката върху него беше на Алисън Макгъвърн.

Имаше дървена маса със стари броеве на „Спортс Илъстрейтед“ и „Нюзуик“. Осветлението беше слабо. Боята по стената беше жълта, но нищо чудно навремето да е била и бяла.

След десет минути Чад му донесе воднисто какао с мляко от автомата.

— Какво има в плика? — попита той.

Чак сега Шадоу забеляза, че още държи плика с „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд“.

— Една стара книга — отвърна той. — Вътре има снимка на дядо ти. Или може би на прадядо ти.

— Така ли?

Шадоу разлисти книгата, докато намери снимката на Общинския съвет и посочи мъжа на име Мълиган. Чад прихна.

— Това вече е върхът!

Минаха минути и часове в онази стая.

Шадоу изчете два броя на „Спортс Илъстрейтед“ и подхвана „Нюзуик“-а. Чад се появяваше от време на време — първия път за да види дали на Шадоу му се ходи до тоалетната, втория — за да му донесе сандвич и пакетче чипс.

— Благодаря — каза Шадоу, след като ги взе. — Арестуван ли съм?

Чад си пое въздух между зъбите.

— Още не — отвърна той. — Както личи, Майк Айнсел не е истинското ти име. От друга страна, в нашия щат можеш да се наричаш както сметнеш за добре, стига да не го правиш от користни подбуди. Но си уязвим.

— Може ли да се обадя по телефона?

— Тук някъде ли ще звъниш?

— Междуселищен разговор.

— Ще спестиш пари, ако звъннеш с моята карта, иначе на автомата в коридора ще се изръсиш с десетина долара на монети.

„Разбира се — помисли Шадоу. — По този начин ще научиш номера, с който съм се свързал, и вероятно ще подслушваш разговора“.

— Страхотно — каза той.

Влязоха в празен кабинет. Шадоу даде на Чад номера на погребалния дом в Кайро, щата Илинойс. Чад го набра и подаде слушалката на Шадоу.

— Ще те оставя сам — рече той и излезе. Телефонът иззвъня няколко пъти, после някой вдигна.

— „Чакал и Ибис“. Какво обичате?

— Здравейте, господин Ибис. Обажда се Майк Айнсел. Помагах ви няколко дни около Коледа.

Миг колебание, после:

— Да, разбира се, Майк. Как сте?

— Не особено добре, господин Ибис. Имам неприятности. Всеки момент ще ме арестуват. Надявам се да се видите с вуйчо ми или може би да му предадете.

— Със сигурност мога да попитам. Изчакайте, Майк. Тук има един човек, който иска да поговори с вас.

Слушалката бе прехвърлена на някого, после мъгляв женски глас каза:

— Здрасти, скъпи. Липсваш ми.

Шадоу беше сигурен, че никога не е чувал този глас. Но той я познаваше. Беше сигурен, че я познава…

„Остави — пророни насън в съзнанието му мъглявият глас. — Остави всичко“.

— Кое беше онова момиче, с което се целуваше, скъпи? Опитваш се да ме накараш да ревнувам ли?

— Само приятели сме — отговори Шадоу. — Според мен тя бе решила да докаже нещо. А ти откъде знаеш, че ме е целувала?

— Където и да отидат моите хора, аз имам очи — отговори тя. — Внимавай, скъпи…

След кратко мълчание отново се обади господин Ибис.

— Майк?

— Да.

— Нещо не мога да се свържа с вуйчо ви. Явно е зает. Но ще се опитам да предам съобщение на леля ви Нанси. Успех. Линията заглъхна.

Шадоу продължи да седи и да чака Чад да се върне. Седеше в празния кабинет и се чудеше с какво да се поразсее. От немайкъде отново взе „Протоколите“, отвори ги някъде по средата и се зачете.

През декември 1876 година бил внесен проектоуказ, който бил приет с осем гласа „за“ и четири „против“ и който забранявал храченето и плюенето по тротоарите и по подовете в обществените сгради, както и хвърлянето на тютюн във всякакъв вид.

На тринайсети декември 1876 година изчезнала дванайсетгодишната Леми Хотола — „има опасения, че се е загубила, след като е изпаднала в делириум“. „Веднага пратихме хора да я издирват, но им попречи снегът, който заслепява“. Съветът гласувал единодушно да изпрати своите съболезнования на семейство Хотола.

След една седмица бил потушен пожарът, който избухнал в конюшнята на Олсен, но не нанесъл щети и не отнел живот, бил той на човек или на кон.

Шадоу плъзна поглед по ситния шрифт на колоните. Не видя някъде другаде да се споменава за Леми Хотола.

После, тласкан от нещо повече от приумица, разлисти страниците за зимата на 1877 година. Намери онова, което търсеше, споменаваше се в точка „Разни“ от януарските протоколи: „на 18 декември бе изчезнала Джеси Ловат, «негърче», чиято възраст не се посочваше. Всички смятали, че вероятно е била похитена от така наречените амбулантни търговци“. Семейство Ловат не беше получило съболезнования.

Шадоу тъкмо преглеждаше протоколите от зимата на 1878 година, когато Чад Мълиган почука и влезе — имаше вид на засрамено дете, донесло вкъщи слаба бележка.

— Господин Айнсел — поде той. — Майк. Наистина съжалявам. Лично на мен си ми много симпатичен. Но това, знаеш, не променя нищо.

Шадоу каза, че знаел.

— Нямам друг избор — продължи Чад. — Трябва да те арестувам, защото си пуснат от затвора предсрочно.

После Мълиган му прочете правата. Попълни някакви документи. Взе му отпечатъци. Заведе го по коридора в окръжния затвор, разположен в другия край на сградата.

В единия край на помещението имаше дълъг плот и няколко врати, две открити килии и врата към трета. Едната от килиите беше заета — на циментово легло спеше мъж, завит с тънко одеяло. Другата беше празна.

Зад плота седеше сънена жена в кафява униформа — гледаше по бялото портативно телевизорче Джей Лено. Взе от Чад документите и се подписа, че й е предал Шадоу. Чад остана още малко и попълни още някакви книжа. Жената излезе иззад плота, претърси с потупване Шадоу, взе всичките му лични вещи: портфейл, монети, ключа от входната врата, книгата, ръчния часовник, и ги сложи върху плота, после му връчи найлонов плик с оранжеви дрехи вътре и му каза да отиде в откритата килия и да се преоблече. Можел да не сваля бельото и чорапите си. Той влезе в килията, облече си оранжевите дрехи и обу джапанките. В помещението вонеше ужасно. Отзад върху оранжевата куртка, която си сложи направо през главата, пишеше с големи черни букви: „ЗАТВОР НА ОКРЪГ ЛЪМБЪР“.

Металната тоалетна в килията се беше запушила и беше пълна чак до ръба с кафява боза от втечнени фекалии и гадна пикоч с вид на бира.

Шадоу се върна в първото помещение и предаде на жената дрехите си, които тя сложи в найлоновата торба, при останалите му вещи. Беше прегледал портфейла си, преди да го връчи.

— Пазете го — беше казал на жената. — Тук, вътре, е целият ми живот.

Жената взе портфейла и го увери, че при тях ще е на сигурно място. Попита Чад не е ли вярно, той вдигна очи от последните документи, които попълваше, и заяви, че Лиз казвала истината, досега не били губили лични вещи на задържани.

Докато се беше преобличал, Шадоу бе пъхнал четиристотинте долара, които бе извадил ловко от портфейла, в чорапите си заедно със сребърния долар със Свободата, който бе скрил в шепата си, докато беше изпразвал джобовете си.

— Имате ли нещо против да си дочета книгата? — попита Шадоу, след като излезе от килията.

— Извинявай, Майк. Правилникът си е правилник — отсече Чад.

Лиз сложи вещите на Шадоу в торба в служебната стая. Чад каза, че оставял Шадоу в кадърните ръце на офицер Бют. Лиз изглеждаше уморена и не обърна внимание на думите му. Чад си тръгна. Телефонът иззвъня и Лиз — офицер Бют де — вдигна слушалката.

— Добре — каза тя. — Добре. Не се безпокойте. Добре. Няма страшно. Добре. Затвори и направи физиономия.

— Проблеми ли? — попита Шадоу.

— Да. Е, не съвсем. Може да се каже и така. От Милуоки пращат човек, който да ви вземе.

— Защо това да е проблем?

— Трябва да ви държа тук, при мен, три часа — обясни тя. — А ей оная килия… — Жената посочи килията при вратата, със заспалия мъж вътре. — Заета е. Онзи се опита да се самоубие, сега го държим под око. Не бих ви сложила при него. Но не си струва труда да ви вписвам в регистрите на окръжния затвор и после да ви отписвам. — Тя поклати глава. — А вие надали искате да ви вкарвам там… — Жената посочи празната килия, където Шадоу се беше преоблякъл. — Клозетът е задръстен. Вони, та не се търпи, нали?

— Да. Много.

— Какво да се прави, човещина. Дано по-скоро се преместим новата сграда. Някоя от жените, които бяха тук вчера, сигурно си е пуснала вътре тампона. Все им повтарям да не го правят. Има си кошчета за това. Задръстват тръбите. Всеки тампон, пуснат в клозета, струва на окръга стотачка за водопроводчик. И така, мога да ви оставя тук, отпред, ако ви сложа белезници. Или отивате в килията. — Тя го погледна. — Сам изберете.

— Не си умирам по белезниците — отвърна Шадоу. — Но ще предпочета тях.

Жената свали от колана си белезници, после потупа полуавтоматичното оръжие в кобура, сякаш да напомни на Шадоу, че то е там.

— Ръцете на гърба — рече тя.

Белезниците му стискаха — той имаше широки китки. После жената му сложи букаи на глезените и го отведе да седне на пейката в другия край на плота, при стената.

— А сега — рече му — ти няма да безпокоиш мен и аз няма да безпокоя теб.

Обърна телевизора така, че и Шадоу да вижда.

— Благодаря — каза той.

— Когато получим новата сграда — вметна жената, — всички тези безумия ще ни бъдат спестени.

„Вечерното шоу“ завърши. Започна епизод на „Бар «Наздраве»“. Шадоу не следеше сериала. Беше гледал само една серия — онази, в която дъщерята на Тренера идва в бара, — макар че точно нея я беше гледал няколко пъти. Беше му направило впечатление, че човек все се натъква на един и същ епизод от сериал, който не следи, и то в продължение на няколко години, и реши, че това вероятно е някакъв вселенски закон.

Офицер Лиз Бют отново си седна на стола. Не дремеше съвсем откровено, но със сигурност не беше и будна, така че не забеляза, когато хората в „Бар «Наздраве»“ млъкнаха насред репликите и зяпнаха Шадоу от екрана.

Даян, русата барманка, която се пишеше интелектуалка, заговори първа.

— Шадоу — каза тя. — Умряхме си от притеснение за теб. Изчезна от света. Много се радваме да те видим отново… макар и окован и в оранжева couture184.

— С такова облекло — занарежда вечният кибик Клиф — човек трябва да избяга по време на ловния сезон, когато всички са облечени в оранжево.

Шадоу не каза нищо.

— О, виждам, котката ти е изяла езика — подметна Даян. — Е, доста ни разиграва!

Шадоу извърна очи. Офицер Лиз хъркаше тихо. Дребната келнерка Карла подвикна:

— Ей, смотаняци! Прекъсваме предаването, за да ви покажем нещо, от което ще напълните гащите. Готови ли сте?

Екранът примига и почерня. В долния ляв ъгъл замигаха написаните с бяло думи: ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО. Приглушен женски глас каза:

— Никога не е късно да застанеш на страната на победителите. Но знаете ли, освен това разполагате със свободата просто да си останете там, където сте. Ето какво означава да бъдеш американец. Ето го чудото на Америка. В края на краищата свободата на убежденията означава да имаш погрешни убеждения. Точно както свободата на словото ти дава правото да мълчиш. На екрана изникна градска улица. Камерата се разклати, както се клатят ръчните видеокамери в заснетите на живо документални филми.

Екранът се изпълни с образа на мъж с оредяваща коса, тен и с нещо подло в изражението, което почти не се долавяше. Стоеше до някаква стена и отпиваше кафе от пластмасова чаша. Той погледна към камерата и каза:

— Терористите се прикриват зад кухи фрази като „борец за свобода“. Ние с вас знаем, че те не са нищо друго освен убийци и отрепки. Излагаме на опасност живота си, за да откроим разликата.

Шадоу позна гласа. Преди време се беше озовал в главата на този мъж. Отвътре господин Таун звучеше различно — гласът му беше по-плътен, по-кънтящ, — но със сигурност беше именно той.

Камерите се дръпнаха назад, за да покажат, че господин Таун стои пред тухлена сграда на американска улица. Над вратата имаше триъгълник и компас, в които беше вместена буквата „Д“.

— Включвайте — каза някой зад кадър.

— Нека видим дали камерите вътре в сградата вече излъчват — подкани женският глас зад кадър.

Думите „ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО“ продължаваха да мигат в долния ляв ъгъл на екрана. Сега се виждаше малко помещение: стаята не бе добре осветена. На масата в дъното седяха двама мъже. Единият беше с гръб. Камерата се приближи плахо към тях. За миг те не бяха на фокус, после картината отново се изясни. Мъжът с лице към камерата стана и започна да снове напред-назад като мечка на синджир. Беше Уензди.

Изглеждаше така, сякаш на някакво равнище всичко това го забавляваше. Дадоха ги на фокус, включиха с пукот и звука.

Мъжът с гръб към камерата каза:

— …което предлагаме, е шансът да сложим край на това още сега, за да няма повече кръвопролития, за да няма повече агресия, мъка, погубени животи. Всичко това не заслужава ли да отстъпите малко?

Уензди спря да снове и се обърна. Беше издул ноздри.

— Първо трябва да разберете — изръмжа той, — че искате от мен да говоря от името на всички нас. Което очевидно е лишено от логика. Второ, какво, да ви вземат мътните, ви кара да смятате, че ще повярвам, че ще си удържите на думата?

Мъжът с гръб към камерата помръдна глава.

— Несправедлив сте към самия себе си — рече той. — Вие определено нямате водачи. Ала останалите слушат именно вас. Обръщат ви внимание. Колкото до това дали ще си удържим на думата, тези предварителни разговори биват снимани и излъчвани пряко. — Той махна към камерата. — Сега, докато говорим, някои от вашите ни гледат. Други ще видят записа. Камерата не лъже.

— Всички лъжат — отсече Уензди.

Шадоу позна гласа на мъжа с гръб към камерата. Беше господин Уърлд, същият, с когото Таун бе разговарял по клетъчния телефон, докато Шадоу беше вътре в главата на Таун.

— Не вярвате, че ще си удържим на думата? — рече господин Уърлд.

— Смятам, че вие давате обещания просто за да не ги спазите и давате клетви просто за да ги престъпите. Аз обаче ще си удържа на думата.

— Хубаво е човек да се презастрахова — отбеляза господин Уърлд, — а ние се съгласихме да развеем знамето на примирието. Между другото, редно е да ви кажа, че протежето ви отново е в наши ръце.

Уензди изсумтя.

— Не — възрази той. — Не е.

— Обсъждахме как точно да се справим със задаващата се промяна в парадигмата. Не е задължително да сме врагове. Нали?

Уензди изглеждаше потресен. После каза:

— Ще направя, каквото е по силите ми…

Шадоу забеляза нещо странно в изображението на Уензди върху екрана. Върху лявото му око, стъкленото, гореше ярка червена светлина. Докато мърдаше, точицата оставяше след себе си фосфоресциращ двоен образ. Уензди явно и не подозираше за нея.

— Страната е голяма — заяви той. Обърна глава и червената точка на лазерния мерник се плъзна върху бузата му. После отново се намести върху стъкленото му око. — Има място за…

Чу се трясък, заглушен от телевизионните микрофони, и главата на Уензди отстрани се пръсна. Тялото му се килна назад.

Господин Уърлд се изправи, все така с гръб към камерата, и излезе от кадър.

— Нека го видим отново, този път в забавен каданс — каза успокоително водещият.

Думите „ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО“ се превърнаха в „ПОВТОРЕНИЕ“. Червеният лазерен мерник намери — този път бавно — точката върху стъкленото око на Уензди и отстрани лицето му повторно се разпадна на облак кръв. Стопкадър.

— Да, това продължава да бъде Божия държава — заяви водещият — репортер, който правеше обобщението. — Единственият въпрос е на кои богове?

Друг глас — Шадоу си помисли, че е на господин Уърлд, той също му звучеше почти познато, — каза:

— А сега се връщаме към предварително обявената програма. В „Бар «Наздраве»“ Тренера увери дъщеря си, че е истинска красавица — като майка си.

Телефонът иззвъня и офицер Лиз трепна и изправи гръб на стола. Вдигна слушалката и каза:

— Добре. Добре. Да. Добре. — Затвори. Стана иззад плота и рече на Шадоу: — Налага се да ви преместя в килията. Не използвайте клозета. Скоро ще дойдат да ви вземат от шерифството в Лафейет.

Тя му махна белезниците и го заключи в килията. Сега, когато вратата беше затворена, вонята се усещаше по-силно.

Шадоу седна на циментовото легло, извади от чорапа си монетата със Свободата и започна да я мести, от едно положение в друго, от ръка на ръка с едничката цел монетата да си остане невидима за всеки, който случайно надзърне. Убиваше времето. Беше вцепенен.

Изведнъж ужасно му домъчня за Уензди. Липсваше му неговата самоувереност и поведение. Убедеността му.

Отвори длан, погледна Госпожа Свобода, сребърен профил. Долепи пръсти до монетата, стисна ги силно. Запита се дали ще стане един от хората, получили доживотна присъда за нещо, което не са извършили. Ако изобщо се стигнеше дотам. От онова, което бе видял от господин Уърлд и господин Таун, те нямаше да се посвенят да го извадят от системата. Шадоу може би щеше да има нещастието да загине в автомобилна катастрофа по пътя до следващото място за лишаване от свобода. Или щяха да го застрелят при опит за бягство. Никак не беше изключено.

В помещението от другата страна на стъклото имаше раздвижване. Офицер Лиз натисна някакво копче, отвори се врата, която Шадоу не виждаше, в стаята влезе чернокож мъж в кафява шерифска униформа и бързо отиде при плота.

Шадоу пак пъхна монетата от един долар в чорапа си.

Новодошлият подаде някакви документи, Лиз ги прегледа набързо и ги подписа. Влезе и Чад Мълиган, който каза на новопоявилия се няколко думи, после отключи килията и влезе при Шадоу.

— Значи така. Дошли са да те откарат. Доколкото разбирам, застрашаваш националната сигурност. Знаеш ли?

— Тъкмо ще напишат сензационен материал за първата страница на „Лейксайд Нюс“ — отвърна Шадоу.

Чад го погледна безизразно.

— Че си с неустановена самоличност и са те прибрали отново на топло, защото си нарушил условната присъда ли? На това сензация ли му викаш?

— Така ли стоят нещата?

— Така поне ми казаха — рече Чад Мълиган.

Този път Шадоу сам протегна ръце и Чад му сложи белезниците. Щракна и букаите, както и пръта, който ги съединяваше с белезниците.

Шадоу си помисли: „Ще ме изкарат навън. Дали да не се опитам да избягам… с букаи, белезници и тънки оранжеви дрехи в снега“, и още докато го мислеше, осъзна колко глупаво и безнадеждно е.

Чад го изведе в предното помещение. Лиз беше изключила телевизора. Чернокожият заместник-шериф го огледа.

— Едър е — сподели той с Чад.

Лиз му подаде плика с личните вещи на Шадоу и той се подписа, че го е получил.

Чад погледна Шадоу, после заместник-шерифа. Рече му тихо, но достатъчно високо, за да го чуе и Шадоу:

— Вижте какво. Все пак искам да отбележа, че съм притеснен от начина, по който става всичко това.

Заместник-шерифът кимна.

— Отнесете въпроса към съответните органи, господине. На нас е възложено само да го откараме.

Чад се свъси и се извърна към Шадоу.

— Добре — каза му. — През тази врата към рампата.

— Моля?

— Отвън. Където е колата. Лиз отключи вратите.

— Постарайте се оранжевата униформа да се върне право тук — заръча тя на заместник-шерифа. — След като изпратихме последния задържан в Лафейет, така и не видяхме отново униформата. Те струват пари на окръга.

Изведоха Шадоу при рампата, където чакаше автомобил. Не беше на шерифството. Беше най-обикновена черна кола. До нея стоеше друг заместник-шериф, прошарен и бял, с мустаци; пушеше цигара. Когато се приближиха, той я смачка с крак и отвори задната врата, та Шадоу да се качи.

Той седна спънато, защото белезниците и букаите му пречеха. Между предната и задната част на автомобила нямаше метална решетка.

Двамата заместник-шерифи се качиха отпред. Чернокожият запали двигателя. Зачакаха да се отвори вратата на двора.

— Хайде, хайде — заподканя чернокожият заместник-шериф, като барабанеше с пръсти по волана.

Чад Мълиган почука по страничното стъкло. Белият заместник-шериф погледна мъжа зад волана, после смъкна прозореца.

— Станала е грешка — рече Чад. — Исках само да ви кажа.

— Вече разбрахме какво е мнението ви и ще го предадем на съответните органи — отговори мъжът зад волана.

Вратите към външния свят се отвориха. Още се сипеше сняг, въртеше се шеметно пред фаровете на автомобила.

Мъжът зад волана натисна педала за газта и потеглиха към главната улица.

— Чу ли за Уензди? — попита човекът зад волана. Сега гласът му звучеше различно, като на по-стар човек, познато. — Мъртъв е.

— Да. Знам — отвърна Шадоу. — Видях по телевизията.

— Смотаняци — рече белият офицер. Това бе първото, което казваше, гласът му беше пресипнал, с акцент, Шадоу го познаваше, както и гласа на мъжа зад волана. — Слушайте какво ви казвам, смотаняци, пълни смотаняци.

— Благодаря, че дойдохте да ме измъкнете — промълви Шадоу.

— Няма нищо — отговори мъжът зад волана. В светлината на задаващата се кола лицето му вече изглеждаше по-старо, а самият той — по-дребен. Последния път, когато Шадоу го беше виждал, човекът бе с лимоненожълти ръкавици и карирано сако. — Бяхме в Милуоки. Когато се обади Ибис, се наложи да караме като луди.

— Ти какво си мислиш, че ще ги оставим да те тикнат зад решетките и да те пратят на електрическия стол, при положение че аз още чакам да ти пръсна черепа с чука? — попита мрачно белият заместник-шериф и затърси из джоба си пакета цигари.

Говореше с източноевропейски акцент.

— Не ми се мисли какво ще стане след час, ако не и по-малко, когато наистина дойдат да те вземат — отбеляза господин Нанси, който от минута на минута заприличваше все повече на себе си. — Преди да излезем на магистрала петдесет и три, ще спрем, за да смъкнем тия окови и да се преоблечеш.

Чернобог показа ключ за белезници и се усмихна.

— Мустаците ти ми харесват — каза Шадоу. — Отиват ти. Чернобог прокара по тях пожълтял пръст.

— Благодаря.

— А Уензди… — поде Шадоу. — Наистина ли е мъртъв? Това не е номер, нали?

Даде си сметка, че още храни някаква надежда, колкото и глупаво да бе това. Ала от изражението на Нанси разбра всичко, каквото му бе нужно да знае, и надеждата угасна.

ПРИСТИГАНЕ В АМЕРИКА XIV хилядолетие пр. Хр.

Било студено и тъмно, когато получила видението, защото далечната северна дневна светлина била сив сумрак по средата на деня, който идвал и си отивал, и пак идвал: кратка почивка между мраковете.

По тогавашните представи племето не било голямо: номади от северните степи. Имали си бог — череп на мамут, и кожата на мамут, направена на нещо като грубо наметало. Наричали го Нунюнини. Когато не били на път, той почивал на дървено скеле колкото човешки ръст.

Жената била жрица на племето, пазителка на тайните, и се казвала Ацула, лисицата. Ацула вървяла пред двамата мъже от племето, които носели своя бог върху дълги пръти, увит в мечи кожи, за да е невидим за очите на неверниците и във времена, когато не е свят.

Племето кръстосвало с шатрите си из тундрата. Най-хубавата от шатрите била направена от еленова кожа и служела за светилище, вътре в нея имало четирима: жрицата Ацула, старейшината на племето Гугвай, пълководецът Яну и съгледвачът Калану. Жрицата ги повикала в шатрата един ден, след като получила видението.

Ацула наслагала малко лишеи в огъня, после метнала със съсухрена лява ръка и шума и тя започнала да изпуска сив дим, който смъдял в очите и миришел остро и странно. После взела от дървената полица дървена чаша и я подала на Гугвай. Чашата била пълна до половината с тъмножълта течност.

Ацула била намерила гъби пунх — всяка с по седем точки, само истинска светица можела да намери такива гъби, — и ги била откъснала на лунна светлина, после ги била изсушила на сухожилие на сърна.

Предния ден, преди да заспи, била изяла шапчиците на трите изсушени гъби. Сънищата й били объркани и страшни, за ярки светлини, които се движат бързо, за скалисти планини, изпълнени със светлини, които се забивали като висулки право нагоре. През нощта се събудила, цялата в пот, ходело й се по малка нужда. Клекнала над дървената чаша и я напълнила с урината си. После сложила чашата пред шатрата, в снега, и се върнала да спи.

Когато се събудила, извадила буците лед от чашата и в нея останала по-тъмна, по-сгъстена течност.

Именно тази течност подала първо на Гугвай, после на Яну и на Калану. Всеки отпил голяма глътка, последна пила Ацула. Глътнала я и изсипала останалото на земята пред себе си: възлияние за Нунюнини.

Продължили да седят в задимената шатра и да чакат техният бог да проговори. Вятърът виел и дишал навън в мрака.

Съгледвачът Калану всъщност бил жена, която се обличала и ходела като мъж: дори била взела за съпруга Далани, четиринайсетгодишна девица. Калану примигала няколко пъти, после се изправила и отишла при черепа на мамута. Заметнала се с наметалото от мамутска кожа и застанала така, че главата й да е вътре в мамутския череп.

— Зло се шири по тази земя — рекъл Нунюнини с гласа на Калану. — Зло и ако вие останете тук, в земите на своите майки и на майките на своите майки, ще погинете всички.

Тримата слушатели изсумтели.

— Търговците на роби ли? Или големите вълци? — попитал Гугвай, чиято коса била дълга и бяла, а лицето му — прорязано от бръчки като сивата кора на тръна.

— Не заради търговците на роби — отвърнал Нунюнини от старата, твърда като камък кожа. — Не заради големите вълци.

— Гладът ли? Глад ли се задава? — попитал Гугвай. Нунюнини мълчал. Калану излязла от черепа и зачакала заедно с останалите.

Гугвай се заметнал с наметалото от мамутска кожа и пъхнал глава в черепа.

— Не заради глада, какъвто го познавате — рекъл Нунюнини чрез устата на Гугвай, — макар че ще последва и глад.

— Тогава заради какво? — попитал Яну. — Мен не ме е страх. Ще му дам отпор. Имаме копия, имаме камъни за хвърляне. И сто могъщи воини да излязат срещу нас, пак ще победим. Ще ги отведем в мочурищата и ще им разцепим черепите с нашия кремък.

— Не са човеци — рекъл Нунюнини със старческия глас на Гугай. — Ще дойде от небесата и няма да ви спасят нито копия, нито камъни.

— Как да се защитим? — попитала Ацула. — Виждала съм пламъци в небесата. Чувала съм шум, по-силен от десет светкавици. Виждала съм изравнени със земята лесове и кипнали реки.

— Да… — рекъл Нунюнини и не казал нищо повече. Гугвай излязъл от черепа и се поклонил сковано, понеже бил старец и кокалчетата на пръстите му били подути и възлести.

Настъпило мълчание. Ацула хвърлила още шума в огъня и от пушека в очите им избили сълзи.

Тогава при мамутската глава отишъл Яну, сложил наметалото около широките си плещи и пъхнал главата си в черепа.

— Трябва да поемете по посока на слънцето. Там, където слънцето изгрява, ще намерите нови земи и ще бъдете в безопасност. Пътят ще е дълъг: луната ще се пълни и ще изтънява, ще умира и ще живее два пъти, ще има търговци на роби и диви зверове, аз обаче ще ви направлявам и ще ви закрилям, ако поемете към изгрева на слънцето.

Ацула се изплюла върху пръстения под и рекла:

— Не. — Усетила, че богът я гледа. — Не — повторила. — Ти си лош бог, щом казваш това. Ние ще погинем. Всички ще погинем и кой тогава ще остане, за да те носи от оброчище на оброчище, кой ще ти вдига шатра, който ще маже големите ти бивни с лой?

Богът не рекъл нищо. Ацула и Яну си разменили местата. От пожълтялата мамутска кост погледнало лицето на Ацула.

— Ацула няма вяра — рекъл Нунюнини с гласа на Ацула. — Ацула ще умре, преди вие, останалите, да сте навлезли в новите земи, но другите ще пребъдете. Уповавайте се на мен: на изток се простират земи, където няма човеци. Тези земи ще бъдат ваши земи и земи на вашите деца, и на децата на вашите деца за седем колена и седем по седем. Ако не беше неверието на Ацула, земите щяха да са вечно ваши. Утре заран съберете шатрите и вещите си и поемете към изгрева на слънцето.

Гугвай, Яну и Калану свели глави и възкликнали, възхитени от мощта и мъдростта на Нунюнини.

Луната се напълнила и изтъняла и се напълнила и изтъняла още веднъж. Хората от племето вървели на изток, към изгрева на слънцето, срещу ледените хали, от които оголената им кожа се вкочанявала. Нунюнини им бил казал истината: по пътя те не загубили никого от племето освен една родилка, но родилките принадлежат не на Нунюнини, а на луната.

Прекосили тясната ивица суша.

На зазоряване Калану ги била оставила и била отишла да проучи пътя. Сега небето било тъмно, а Калану не се била върнала, но нощното небе било оживяло със сияние, което ту лумвало, ту угасвало, гънело се, топяло се и туптяло — бяло, зелено, теменужено и червено. Ацула и нейните хора били виждали и преди северно сияние, но пак се плашели от него, а и такова като сегашното не били зървали никога.

Калану се върнала при тях, а небесното сияние продължавало да се мени и преобразява.

— Понякога имам чувството — казала тя на Ацула, — че мога просто да разперя ръце и да падна в небето.

— Защото си съгледвач — отвърнала жрицата Ацула. — Когато умреш, ще паднеш в небето и ще се превърнеш в звезда, за да ни направляваш, както ни направляваш приживе.

— На изток има ледени канари, големи канари — рекла Калану, която носела гарвановочерната си коса дълга, както мъжете. — Можем да се покатерим на тях, но ще ни отнеме много дни.

— Ти ще ни преведеш безопасно — отговорила Ацула. — Аз ще изсъхна в подножието на канарата и това ще е жертвата, която ще ви отведе в новите земи.

На запад от тях, над земите, откъдето били дошли и където слънцето било залязло преди часове, блеснала болезнено жълта светлина, по-ярка от мълния, по-ярка от дневната светлина. Било взрив чисто великолепие и хората върху тясната ивица суша затулили очи, изплюли се и възкликнали. Децата се разплакали.

— Ето я орисията, за която ни предупреди Нунюнини — рекъл старият Гугвай. — Той със сигурност е мъдър бог, могъщ бог.

— Той е най-великият от всички богове — рекла Калану. — В новите ни земи ще му направим оброчище, ще му лъснем бивните и черепа с рибено масло и животинска лой и ще разправяме на децата си и на децата на нашите деца, и на седмото коляно деца на нашите деца, че Нунюнини е най-могъщ измежду всички богове и никога няма да бъде забравен.

— Боговете са велики — провлачила бавно Ацула, сякаш разкривала голяма тайна. — Но сърцето е по-велико. Защото боговете идват от сърцата ни и пак в сърцата ни ще се върнат…

Не се знае колко е щяла да продължи тя с това богохулство, ако то не било прекъснато по начин, който не търпял възражения.

Тътенът, разнесъл се от запад, бил толкова оглушителен, че от ушите на хората рукнала кръв и известно време те не чували нищо, за кратко заслепени и оглушали, ала живи, знаещи, че им е провървяло повече, отколкото на племената на запад от тях.

— Това е добре — рекла Ацула, но не чула думите вътре в главата си.

Издъхнала в подножието на канарите, когато пролетното слънце достигнало връхната си точка. Не доживяла да види Новия свят и племето навлязло без жрица в тези земи.

Хората се покатерили по канарите и поели на юг и на запад, докато не намерили долина със сладка вода и реки, гъмжащи от сребърна риба, и дивеч, който дотогава не бил виждал човеци и бил толкова кротък, че се налагало хората да плюят и да се извинят на духовете на зверовете, преди да ги убият.

Далани родила три момченца и някои твърдели, че Калану е сътворила най-голямата магия и е направила, каквото мъж прави на своята невеста, други обаче разправяли, че старият Гугвай не бил чак толкова стар и можел да прави компания на една млада невеста, когато мъжът й е далеч, а когато Гугвай умрял, Далани със сигурност не родила повече деца.

Времето на ледовете идвало, времето на ледовете си отивало и хората се пръснали по земите, за да създадат нови племена и да изберат нови тотеми: гарвани и лисици, мечки и големи котки, и бизони, и всеки звяр бележел самоличността на племето, всеки бил бог.

Мамутите от новите земи били по-едри и тромави, а също по-глупави от мамутите в сибирските степи, и в новите земи не се срещали гъби със седем точки, и Нунюнини вече не говорел на племето.

А в дните на внуците на Далани и на внуците на Калану отряд воини от голямо могъщо племе се връщал от север — били ходили на лов за роби и открили долината на първите хора: избили повечето мъже и взели в плен жените и много от децата.

С надеждата за милост едно от децата ги отвело при пещерата в планината, където те намерили череп на мамут, дрипавите останки на наметалото от мамутска кожа, дървена чаша и съхранената глава на пророчицата Ацула.

Някои воини от новото племе искали да вземат свещените предмети и да ги отнесат, да откраднат боговете на първите хора и да си присвоят мощта им; други обаче били против и казали, че тези предмети няма да им донесат друго освен несполуки и ще им навлекат гнева на техните богове (защото това били хора от племе, прекланящо се пред гарвана, а гарваните са ревниви богове).

И така, те хвърлили предметите по нанадолнището, в дълбока урва, и повели заедно със себе си оцелелите от първите хора в дългия път на юг. И племената на гарвана, племената на лисицата набирали и набирали мощ по тези земи, и не след дълго Нунюнини бил напълно забравен.