Амундсен — последният викинг

Над Арктика, май, 1928 година

Една гигантска пура пробива гъстата мъгла и прелита над безбрежното ледено поле. Върху тялото й едва може да се разчете името „Италия“. В гондолата на колоса-дирижабъл, с вместимост повече от 19 000 куб. м, шестнадесет души воюват със смъртта.

Призрачният въздушен кораб е играчка на ветровете. В мъглата той изглежда като последния представител на някакъв предисторически звяр, който се бори да оцелее.

С грохота на моторите и свистенето на снежната буря се смесват дръзките разнозвучия на някаква фантастична музика. Кошмарна симфония сред царството на бялата самота. Човекът и машината са се съюзили в тази битка срещу природата, в тези запазени периметри на Борей1, който на времето запращаше на морското дъно пиратските кораби на викингите, дръзнали да се приближат до вечните ледове.

Колко много изследователи, чиито имена са записани завинаги върху леда, почиват в този подморски Пантеон!

Хората от „Италия“ знаят, че към тях са насочени погледите на цял свят. Те трябва на всяка цена да спечелят тази битка.

— Ние сме длъжни да изтърпим това изпитание и да го превъзмогнем! — зове комендантът своя екипаж. — Ако дирижабълът се разбие, това ще означава огромен провал за въздухоплаването! За нас — сигурна смърт, а за страната ни — скръб, защото този полет е символ на техническия напредък на нашата Италия!

В двадесетия век аргонавтите2 на Дуче вече не плават като моряците на императора с галери, а кръстосват незнайни земи с въздушни кораби.

Италианският печат пише надменно по повод експедицията с „Италия“:

„Полюсът не е монопол на народите от крайбрежието на Северния ледовит океан. Ние ще покажем на какво са способни италианците. Ние ще открием непознати земи и ще забием нашето знаме върху оста на света. През Полюса минава най-късият път между Европа и Америка и Полюсът ще бъде стратегическото място, където ще се изправят един срещу друг САЩ и СССР.“

Хората от полуострова, обгорели от слънцето, смятаха, че са призовани да пробият ледените прегради и да повлияят върху съдбата на света.

Построен и командуван от генерал Умберто Нобиле, „Италия“ е по-съвършен брат на дирижабъла „Норге“, използуван две години по-рано от експедицията Амундсен-Нобиле-Ейлсуърт, която през 1926 година прелетя от Шпицберген за Аляска над Северния полюс.

Днес „Италия“ се устремява на юг, към Свалбард3 (Студения бряг), към този печален архипелаг, подстъп за толкова настъпления срещу полярните крепости. От шестнадесетте човека, които съставляват екипажа, седем са участвували в експедицията с „Норге“. У тях не е заличен споменът за драматични мигове, изживени тогава, и преди всичко за онзи миг, когато иад бреговете на Аляска дирижабълът за малко не бе свален от ветровете. Смъртта вече се беше докосвала до тях!

В онзи ден големият изследовател Амундсен беше предрекъл:

— Ерата на дирижабъла свърши, започва ерата на самолета.

Но Нобиле, конструкторът на дирижабли, отказа да признае правотата на тази присъда и уважението и сърдечната дружба, която италианецът дотогава проявяваше към Амундсен, се превърнаха в дълбока вражда, в омраза, от която „вълкът на Арктика“ беше жестоко оскърбен. Затова за Нобиле полетът на „Италия“ беше в същото време и разплата.

Само преди няколко часа, в 0,40 ч. на 24 май, Нобиле беше хвърлил над Северния полюс на света, сред голям ентусиазъм, три символични предмета: един дървен кръст от папа Пий XI — кръстът трябваше да напомня тук, на върха на света, за съществуването на християнството; едно флагче, подарено от град Милано, който бе подпомогнал с голяма сума експедицията, и едно италианско трицветно знаме, изразяващо волята на правителството да си осигури права в тази математическа точка на света, сред ледената пустиня.

Вече петнадесет часа дирижабълът се опитва да се съпротивлява срещу урагана, нахлул откъм югозапад. Мъглата се сгъстява. Стихиите са се развихрили срещу огромното чудовище: мъгла, сняг, ледена буря…

Едва на двеста метра над невидимата ледена маса, където го дебнат ледените тороси4, колосът с мъка напредва срещу белите залпове. Неговото огромно туловище е като сламчица, която ураганът всеки миг може Да смачка. Въпреки своите 106 метра дължина, 24 метра височина и 20 метра ширина дирижабълът „Италия“ е вече мъртъв, а стените му са плащеница, която вятърът ще разпокъса. Само още миг и въздушният кораб ще се разбие върху дебелия лед, в който зее пропаст, дълбока 4000 метра.

Мъжете трябва да поправят без отдих — и то при какви опасности! — повредите по стените, причинени от ударите на ледени късове от набития по перките скреж … През кратките затишия на вятъра пилотите се опитват да наваксат застрашителното отклонение, променяйки рязко посоката…

„Италия“ сляпо напредва, криволичейки и олюлявайки се-като кораб по огромните вълни на Атлантическия океан.

Скоростта му не надминава 40 км в час — половината от възможностите на дирижабъла; и при това трите мотора със 730 к.с. действат с пълен капацитет. В резервоарите нивото на бензина спада … Разходът на горивото е застрашителен. Нобиле разбира колко голяма е опасността и вече мисли да сигнализира за помощ. Но не може да се реши да предаде този зов на отчаянието. Той се надява, че дирижабълът ще преодолее трудностите, но тъй като отговаря за живота на своите хора, дългът на ръководител му налага да изпрати на света първия сигнал.

В пилотската кабина на „Италия“ всички лица са напрегнати. Занемели, хората слушат хъркането на моторите и свистенето на вятъра…

Комендантът се опитва да внуши на своите техници спокойствие и доверие.

Нобиле: Е, Малмгрен, каква е прогнозата?

Малмгрен: Лоша, много лоша. Силен югозападен вятър със скорост 50 км в час и с тенденция към усилване. Никаква видимост. Никакви данни за местонахождението ни не могат да се дадат. Последните получихме само чрез изчисления от инженер Трояни.

Нобиле: Заместете го на височинното кормило, моля ви.

Малмгрен (в някакъв изблик): Ние сме загубени, коменданте, и аз се страхувам, че никога вече няма да видя моята родна Швеция …

Той не казва нищо повече. Успява да се овладее. Отива да смени Трояни.

Нобиле: Лейтенант Мариано, с каква скорост се движим?

Мариано: Четиридесет и седем километра в час, господин генерал.

Нобиле: И третият мотор ли работи?

Мариано: Уви, да, господин генерал. Просто да полудее човек!

Нобиле: Моля ви, лейтенант Мариано, спокойствие!

Сега Нобиле се обръща към Трояни, за да го попита какъв е разходът на горивото.

— Прекомерно голям. Трябваше да начена помощния резервоар № 1 — крещи Трояни сред трясъка на моторите.

— Говорете по-тихо! — казва комендантът спокойно и сочи с поглед стоящите нащрек мъже. После се обръща към ра-диста: — Биаджи, кога за последен път съобщихте местонахождението ни?

— Точно преди час и двадесет и пет минути. Предавах на 33 метра. „Италия, Гринвич, 25 май, 8 часа, SOS. Намираме се на 10 мили източно от остров Мофен. Пътуваме на юг към Североизточна земя.“

Дирйжабълът изведнаж се наклонява назад, опашката му се устремява към леда. Мъжете се строполяват на пода на гондолата.

Вкопчан в едното кормило, Малмгрен крещи:

— Кормилото отказва да работи!

— Височина, височина? — вика Нобиле.

— 250 метра — отговаря нечий глас.

— Спрете моторите! — заповядва генералът. — Натежаваме …

Мариано отваря вратата на гондолата като обезумял и търкулва в бездната варел с бензин. Изведнаж „Италия“ отскача право нагоре.

Нобиле командува:

— Хвърляйте баласта.

Заповедта се изпълнява незабавно. Лейтенант Мариано, опрял гръб о стената на кабината, се облива в пот… Нобиле механично отмества поглед от лицето на нещастника към окачения до него термометър: -15°.

Вик:

— Падаме! Падаме!

Спонтанно, единодушно движение — всички закриват очи с ръце … После се разнася ужасяващ трясък.

Дирижабълът се е нагънал като хармоника. Огромни процепи зеят в алуминиевата му черупка. Вятърът хлуе през тях. Той отнася част от обвивката… Гондолата изчезва … Облак от сняг … от дим…

Потискащото мълчание на Арктика тегне вече върху част от италианския екипаж, паднал някъде върху леда.

Мъртви ли са хората? Или са живи?

ТРЕВОЖНИ ЧАСОВЕ…

Зовът за помощ на въздушния кораб е уловен от различни радиоприематели, пръснати по бреговете на Северния ледовит океан.

„Чита ди Милано“ — корабът, който трябваше да осигурява снабдяването на дирижабъла — също беше чул последния му зов. Настъпи голямо вълнение сред италианските репортьори, събрани на борда. Нима ще бъдат принудени да известят за неуспеха тъкмо когато се бяха готвили в хор да възхвалят превъзходството на италианското въздухоплаване?

Световният печат е разтревожен от епопеята на „Италия“. Във всички столици вестниците съобщават на първа страница с големи заглавия: „Катастрофа с експедицията на Нобиле! Италианският дирижабъл паднал върху леда!“

Географи, метеоролози, физици изказват в документирани статии мнението си за причината на катастрофата.

Изведнаж широките читателски маси не само разбират значението на събитието, но се запознават и с историята и топографията на полярните райони. Гласиолозите възбуждат още повече световната общественост, като започват да излагат сериозния проблем за разтопяването на ледовете в северните райони:

„Ако ледовете на Гренландия се стопят, нивото на океаните ще се повиши с осем метра, а това ще причини наводняването на всички брегове и всички земи, които не се издигат на повече от осем метра над сегашното морско равнище.“

Обществеността започва да се пита — защо са тези усилия да бъдат открити нови острови в ледения басейн и каква цел преследват? Защо Италия желае да има база в това безбрежно езеро, което отделя СССР от Северна Америка?

Отговора дават политическите коментатори:

„В епохата на въздухоплаването усилията за завладяване на Полюса имат изключително военно значение.“

Но други въпроси вълнуват много по-силно света:

„Експлодирал ли е дирижабълът? Ако е експлодирал — по какви причини? От гръмотевица? Или от внезапен пожар?… Или може би, натежал от скреж, дирижабълът «Италия» е бил запратен от урагана върху леда?“

И ако екипажът е останал невредим, в какво ли отчаяно положение се намират шестнадесетте нещастни корабокрушенци? Ако все пак са оцелели, как може да им се помогне по-бързо? Този въпрос си поставят всички.

В часа, когато първите радиограми, известяващи изчезването на „Италия“, се предават по цялото земно кълбо, в Осло има прием в чест на американските авиатори, прелетели Северния ледовит океан.

Тази вечер — 25 май — в салоните на Клуба на норвежката авиация цари тържествено оживление.

Председателят току-що е приключил словото си с думите:

— Уилкинс Ейлсън, щастлив съм, че мога да ви поздравя от името на всички наши другари и да ви връча най-високото отличие на нашия клуб — златния медал — за полета ви от 3200 км над Северния ледовит океан, от нос Бароу в Аляска до Кралския залив на нашия Шпицберген.

Възторжени аплодисменти изпращат заключителната част на словото. Сред вълнуващо мълчание авиаторът Уилкинс се покланя и взема думата:

— Господин председателю, дами и господа, извинете, че отговорът ми ще бъде кратък, но Ейлсън и аз не сме оратори, а хора на действието. Ако тази вечер можем да благодарим на Клуба на норвежката авиация и на неговите именити членове за честта, която ни оказват, то ние го дължим на този човек…

И с широко движение на ръката той посочва един човек сред множеството, към когото се насочват всички погледи. От всички уста се отронва едно име — Амундсен!

С възторжени аплодисменти присъстващите приветстват човека, който скромно: стои в залата. Уилкинс почтително продължава:

— Преди ние да отлетим, Роалд Амундсен с готовност ни даде безброй съвети, почерпени от неговия опит. Когато, изгубени върху ледените пространства, започвахме да губим надежда, ние си спомнихме, че преди три години, принуден като нас да кацне върху леда със своите два хидроплана, които се бяха повредили, Амундсен със свръхчовешки усилия успя да пусне отново в движение единия от тях. Той успя тогава да върне живи и здрави своите два екипажа на Шпицберген. Този подвиг бе извършен благодарение на енергията, волята и доверието, което този благороден човек успя да вдъхне на своите другари. Омдал, Рийсер-Ларсен и Дитрихсон ще подкрепят моите думи. Достатъчно ни беше в най-трудния момент да си спомним за този подвиг и смелостта ни се възвърна.

Докато Уилкинс говори, някакъв шепот се разнася из залата… „Италия“, дирижабълът на Нобиле, е пред гибел, Нима е възможно? С такъв екипаж и след такава щателна подготовка?

Уви, няма място за съмнения, защото Амундсен току-що е получил телеграма, потвърждаваща катастрофата на „Италия“. В нея питат известния изследовател дали би се съгласил да участвува в спасителна експедиция, която ще търси изпадналите в беда италианци.

При тази новина Амундсен онемява от вцепенение. Нито за миг не помисля за споровете и разногласията си с Нобиле, които не са тайна за никого. Обръща се към приятелите си и след миг на размисъл, миг, в който всички погледи са насочени към него, казва просто:

— Да вървим!

ЖИВИ ЛИ СА ОЩЕ?

Цяла нощ Амундсен изучава възможностите да се помогне на корабокрушенците от „Италия“. Не иска да повярва, че са загинали!

На другия ден, застанал пред огромна карта на полярните райони, той обсъжда заедно със старите си другари къде може да е станала катастрофата. Тук е верният Уистинг. Към групата се присъединява и Рийсер-Ларсен, който смяташе дирижабъла за най-подходящо средство за прелитане над Арктика. Именно той беше убедил Амундсен през 1925 година, когато извършваше своя подвиг с двата хидроплана, да купи от Италия дирижабъла „Норге“. Сега Рийсер-Ларсен е готов да отлети с обикновен самолет, за да открие къде се намира експедицията на Нобиле. Амундсен е убеден, че е необходим мощен самолет, за да докарат шестнадесетте души.

— Трябва да намерим самолет, който ще ни даде възможност да спасим всички — казва Амундсен.

— Ако още са живи — забелязва Рийсер-Ларсен.

В този момент Дитрихсон мисли само за честта, която шефът ще му направи, като го вземе със себе си.

— Ако тръгнете, и аз тръгвам с вас.

— А ти, Уистинг? — пита Амундсен.

Снажният верен капитан вдига рамене — въпросът е излишен.

Но къде да намерят самолет? Уви, героизмът не е достатъчен. За всяко начинание, дори и за най-хуманното, трябват пари.

Междувременно Амундсен отпразнува 25-годишнината от славното отплуване на „Йоа“, с който той се беше впуснал в опасното търсене на нов морски път през лабиринтите от североканадски острови и архипелази. И какви награди му предложи светът за този подвиг? Наистина Амундсен натрупа ордени, медали и дипломи, но как да изплати дълговете-си? Нали именно прелитането над Северния ледовит океан с дирижабъла „Норге“ — неговият последен и най-голям принос към историята на полярните подвизи — му беше донесло страшни финансови затруднения и враждебността на Нобиле — човека, който днес е в беда.

Докато хората разграбват извънредните издания на вестниците, Амундсен предприема опит след опит да подготви спасяването на „Италия“. За обикновените хора Амундсен е национален герой, щастлив човек! А всъщност грижи терзаят великия изследовател …

Този ден радиоприемателите не бяха уловили никакво ново съобщение. Амундсен чете големите заглавия на вестниците: „Пълно мълчание“.

Той смачква вестника и продължава отчайващото търсене. Влиза в едно кафене. По стените — снимки на крал Хокон, на кралицата, на Нансен и на самия него. Той пита къде е телефонът. Нито собственикът, нито посетителите познават великия човек в лицето на този скромен непознат. Амундсен се вмъква в телефонната кабина.

— Тук Амундсен. Свържете ме с кабинета на министър-председателя.

От другия край на жицата някакъв секретар отговаря:

— Не мога да безпокоя министъра, той е в съвещание. Но с какво мога да ви бъде полезен, капитане?

— Чакам отговор на писмото си до правителството. В него-настоявам да ми бъде даден веднага самолетът, който ми е нужен.

— Съжаляваме, но италианското правителство смята, че опитът за спасяване на експедицията предварително е осъден на неуспех. Обхватът на издирванията е прекомерно голям. И после, не смятате ли вие, че е вече много късно?

— Никога не е много късно, дори когато има само искрица надежда. Ние нямаме доказателство за смъртта на Нобиле и неговите хора.

— Капитане, вие прекрасно прилагате на дело опрощаването на оскърбленията! Припомнете си как Нобиле се отнесе с вас!

— Когато човек е в опасност, не бива да му се търси сметка. По-напред трябва да бъде спасен.

— Министерството ще ви държи в течение. Но, между нас-казано, капитане, не хранете големи надежди …

Амундсен вече е окачил слушалката. Щом е така, той ще-се обърне към приятелите си по целия свят.

Да се откаже? Никога!

Една седмица след изчезването на експедицията из цял-свят се разнася сензационна новина: „Италианците са живи!“ Един съветски радиотелеграфист уловил сигнали от „Италия“.

Сега вече е известно къде се намират катастрофиралите. Но Амундсен е принуден още цели три седмици да прави? упорити постъпки, докато постигне своята цел.

От френското посолство търсят норвежеца. Някои норвежци в Париж, узнали за напразните усилия на Амундсен, се обръщат към министерството на флотата. Веднага поставят на негово разположение „Латам“ — хидроплан, построен от Фарман и предназначен за прекосяване на Атлантическия океан. Съоръжават го съответно за кацане в арктическите-райони.

— Господин посланик, жестът на Франция дълбоко ме развълнува. Но мога ли да си позволя един въпрос: колко време ще бъде нужно на „Латам“ да пристигне дотук?

— Ние предвиждаме той да бъде в Берген на 17 юни и още на другия ден можете да отлетите за Тромсьо.

— Ще бъда там, ваше превъзходителство.

Като събира всичко, което смята, че ще му бъде нужно за спасяването на корабокрушенците, Амундсен намира малко — време да отиде и при адвоката си и да уреди някои дългове с предстоящ падеж; той не иска да дължи никому нищо.

В дома му в Свартског край фиорда го заобикалят всички предмети, донесени от големите му пътешествия… Тази вечер повече от обикновено Амундсен мисли за миналото си. Мисълта за нещастниците, може би тежко ранени, останали без храна, без лекарства — му се натрапва, терзае го … Но не за страданието на хората трябва да мисли той сега, а за самолета и за това как да им помогне. Какво ли представлява „Латам“? Той нищо не знае за него …

Колко грижи са му създавали, досега тези машини, построени от човека, за да скъсяват разстоянията! Погледът му се плъзга върху снимките, които украсяват стените на стаята … Тази, вече пожълтяла, е от 1903 година, когато той замина заедно с другарите си с кораба „Йоа“ да открие Северозападния проход. Тази пък е от 1910 година — от деня, когато като пръв завоевател на Южния полюс той заби там норвежкото знаме … Какво тържествено посрещане му бе устроил град Осло!… Онази там е направена на кораба „Мод“ през 1918 година, когато бе предприел продължителното изследване на сибирския бряг. А ето и една по-нова — на нея се виждат двата хидроплана, с които през 1925 година се опита да прелети над Северния полюс… Той дълго се замисля над това изпитание… Отново преживява трагичния миг, когато бе принуден да изостави върху леда единия хидроплан и да отлети с другия, в който се бяха настанили и двата екипажа. Макар и претоварен, хидропланът пристигна в Шпицберген… Голямата снимка, последната, е от „Норге“. Тя му напомня спора с Нобиле… Той отново чува острия тон, с който генералът настоява:

— Аз ще ви докажа, че дирижабълът е най-доброто средство за летене над Арктика; моят въздушен кораб ще свърже един ден Стария и Новия свят.

Амундсен не е човек, който се поддава на влияние. Той напълно възприема мисълта на Вини: „Подвежда се посредственият човек, силните характери се борят.“

Да, часът за борба бе настанал. А да се бори в този момент, когато ще трябва да отлети с непознат самолет, означава да размисли … Ще издържи ли самолетът това пътуване над Арктика? Какви са възможностите му? Какъв товар може да носи? …

Амундсен затваря очи пред големия албум на своите експедиции, на своя живот… Замисля се за миг. Само за един кратък миг! После облича палтото си, затваря куфарите. Загасява лампата. Затваря градинската порта. Отправя се към своята съдба …

ПОЛЕТ В НЕИЗВЕСТНОСТТА

Един самолет се стрелва като комета над фиордите, врязани в планините, и прелетява над островите Лофотен. Това е „Латам“, който отнася Амундсен и екипажа на мястото, откъдето те ще отлетят на помощ на пострадалите италианци.

Тромсьо, 18 юни 1928 година

На кея — мълчаливо множество. Рибари, жени в национални носии, деца, избягали от училище. Отделени от множеството с полицейски кордон, група официални лица, репортери и фотографи нетърпеливо чакат.

В залива големият бял хидроплан „Латам“ се люлее сред десетки риболовни и китоловни кораби. На хидроплана хора товарят и подреждат сандъци с припаси и дрехи.

Комендантът Гилбо и лейтенант дьо Кювервил, чиято ранена ръка е още в кожена ръкавица, наблюдават товаренето.

Изведнаж множеството се раздвижва. През него преминава шепот:

— Амундсен, Амундсен идва… ето го!

Кметът на Тромсьо и директорът на Института по геофизика придружават изследователя. Той е обут в ботуши до колене, наметнал е пелерина с кожена гарнитура. До последния момент се е надявал да чуе в радиостанцията вест от „Италия“. С тежка стъпка Амундсен слиза на кея и се качва в лодка; офицерите го питат с поглед. Той вдига рамене и поклаща отрицателно глава. Тежка атмосфера цари сред членовете на експедицията.

Множеството не знае всичко: то вярва в Амундсен. Този човек, над когото са надвисвали толкова много катастрофи, непременно ще съумее след някой и друг ден да доведе италианците в Тромсьо. А репортьорите и фотографите вече мислят за срещата, която ще изправи един срещу друг върху плаващия лед двамата съперници — Амундсен и Нобиле.

На хидроплана се развяват френски и норвежки флаг.

Изследователят хвърля критичен поглед към хидроплана, чието туловище е потънало дълбоко във водата.

— Можете ли да отлетите? — пита той Гилбо. Офицерът се колебае и не отговаря.

— Пределно тегло на товара?

— Три тона и половина.

— А взетият товар колко тежи?

— Три тона … и дори повече.

— Седем човека на борда, средно по 70 кг. значи 490 кг… Невъзможно!

След кратък разговор с дьо Кювервил погледът на Амундсен се спира на Дитрихсон и Уистинг. Той сякаш ги сравнява, претегля ги. „Един от тях трябва да остане…“

Мъжете предчувствуват. Изборът е направен. Амундсен изговаря тежко:

— Стари приятелю Уистинг, ти ще останеш. Исполинът само прошепва:

— Роалд …

С тези две срички той напомня колко пъти са срещали заедно опасността, изразява цялата си обич, отчаянието си.

Амундсен заговаря развълнуван:

— Да, зная, стари другарю, жертвам те… Мъчно е, но ти си най-тежкият. Дьо Кювервил избяга от болницата, за да дойде с нас, не мога да го върна.

В пилотската кабина дьо Кювервил, щурманът, вече е разгънал картата си, Браци е при моторите, Валет — на радиопредавателя…

Дитрихсон и Амундсен се качват.

На кея остава само Уистинг. Сълзи се стичат бавно по хлътналите му бузи.

— Готово ли е всичко? — пита Гилбо.

— Готово, коменданте!

— Включи!

Черковната камбана удря четири пъти. Перките загребват въздуха. Туловището се разтърсва. Хидропланът напуща пристанището.

— Колко е тежък! — шептят зрителите. Или:

— Готово! Тръгнаха!

Приветствията на изпращачите заглушават шума на моторите и се възвисяват към небето. Виковете „ура“ на рибарите изпращат хидроплана, който изчезва в лазура на хоризонта.

Над фиорда блести следобедното слънце.

Върху последните вълни, предизвикани от хидроплана, се люлее рибарска лодка. Двама китоловци са се доближили до огромната машина, за да кажат още веднаж „сбогом“ на Амундсен. По-възрастният, червенобрадият Тор, бавно измъква лулата от уста и уверява другаря си Тригве:

— Ще изпия десет литра тран, ако нашият Роалд не докара още утре италианците с водната си птица.

— Сигурно ще се върнат; дори толкова е сигурно, че жена ми още отсега е запазила една прясна моруна за него и за Нобиле.

— Но чакането до утре няма да е леко! — въздиша Тор и пак захапва лулата си.

Линотипните машини в цял свят работят. На всички езици вестниците пишат: „Амундсен отлетя. Велико човешко дело.“

ТРЕВОГА ОБЗЕМА ХОРАТА

Преди да отпътуват „Италия“ и „Латам“, хората знаеха, че северните райони са царство на вечните ледове, на тюлените и на белите мечки и че в Арктика ескимосите живеят в своите иглу. И нищо повече.

Изведнъж нещата се промениха. Всички започнаха да се интересуват от географията на арктическите райони. За мнозина беше цяло откритие, че Северният ледовит океан представлява огромен леген с 3 000 км диаметър, разположен на покрива на света, че го покрива леден похлупак с дебелина от два до четири метра, а земите и островите, които го обкръжават, са покрити с ледена кора, която при Гренландия е дебела 3 000 м, а при Шпицберген — 500 м. Статиите, които печатът помества, изобилстват с данни за тази безлюдна ледена пустиня, по която белите мечки скитат на стада или самотни.

Ледените късове, натрупани от вятъра и споени от студа, образуват чудовищно настръхнала преграда. Под общия натиск на водите и ветровете нови ледени блокове се откъсват от ледената маса и се отдалечават от брега към свободните води на Атлантическия океан. Същевременно под натиска на милиони тонове лед, раздвижени от слънчевата топлина, огромни блокове се отделят от огромната ледена маса и падат във водата. Повлечени от течението, тези айсберги също се понасят към Атлантическия океан. Така, заедно с плаващи ледени блокове и разнообразни по форма айсберги, те се понасят към южните води и се превръщат в ужасна опасност за корабоплаването.

Вестниците припомнят катастрофата с презокеанския кораб „Титаник“, който се бе разбил в една такава ледена планина край Нова земя. И всеки се пита при какви ли трагични обстоятелства се намират днес италианците.

Но все още всички са оптимистично настроени, защото от съобщенията става ясно, че експедицията се намира върху леден сал на няколко десетки километра от Шпицберген.

Амундсен вече е тръгнал. Той разполага с най-подходящи съоръжения за такъв вид експедиции. Читателите нетърпеливо очакват първите снимки на корабокрушенците от „Италия“. Те си ги представят вкопчани в плаващия лед. Духовете се разгорещяват. Ала все още никой не знае нищо за съдбата на корабокрушенците … Тревогата расте …

Волята за победа е общочовешки инстинкт, стар като света. В случая с „Италия“ хората потръпват от вълнение при мисълта, че един човек като тях ще победи най-големите опасности.

Печатът успява да предизвика такова голямо въодушевление, че всички хора по света се чувстват свързани с пострадалите. Поражда се всеобщо съчувствие към тези мъченици, които се борят за живота си в безкрайната ледена пустиня. Амундсен отново беше станал герой на деня.

Фашисткото италианско правителство беше счело за необходимо Италия да заеме добро място в международното състезание за завладяване на тази ничия земя и изведнаж бе променило напълно първоначалния проект на Нобиле — полет Рим—Буенос Айрес и обратно. По какви причини? Поради постоянното изменение на геофизиката, което развитието, на техниката още повече ускорява. Обмислена преценка, която историята потвърждава. Русите и американците не са ли сега съседи? Бреговете на Шпицберген и дантелените им ледници са свързани вече с бреговете на Аляска.

През 1926 година Амундсен прелетя с „Норге“ над Ледовития океан и установи връзка между двата океана — Атлантическия и Тихия — през Полюса. Изглеждаше логично Норвегия да се гордее, че е страната, която съдбата беше предопределила да обуздае суровата Арктика.

За зла участ сега „Италия“ е превърната в играчка на стихиите и Амундсен лети заедно с французите с един хидроплан, за да спаси честта на дирижабъла.

Последното съобщение на Амундсен, предадено от „Латам“ още в деня на отплуването му, посочва местонахождението на хидроплана някъде над Мечия остров.

На 18 юни в полунощ радиопредавателят в Тромсьо и другите радиостанции в Арктика съобщават на света:

„Нямаме вече връзка с Амундсен.“

СВЕТОВНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В ТРЕВОГА

Напрежението става неописуемо.

Северозападният вятър духа като ураган и специалистите предвиждат гибелта на хидроплана — той ще стане жертва на бурята в Арктика.

Те се опитват да се успокояват, уповавайки се на запаса от спасителни средства, които Амундсен носи със себе си. Фактът, че радиовръзката е слаба и нередовна, сам по себе си не показва нищо. Нали и „Италия“ беше в такова положение?

Пък и не прекара ли Нансен осем месеца на Франц-Йосифова земя, без никой да го знае къде е?

При все това още на 19 юни сутринта специални спасителни команди започват да търсят „Латам“. Не откриват никаква следа от него — нито край Мечия остров, нито по бреговете на Шпицберген. Мястото и причините за изчезването на хидроплана са загадка. Дали екипажът е загинал след бавна и ужасна агония? Суеверните предполагат, че хората са станали жертва на злите духове, които бродят около Мечия остров. Наистина тези зли духове съществуват — това са ураганите, които толкова често се развихрят между Шпицберген и Мечия остров.

След продължително и напразно търсене специалистите са принудени да съобщят на целия свят, че хидропланът навярно е катастрофирал. Тази новина действува като гръм.

Около вестникарските павилиони във всички градове по земното кълбо се трупат разтревожени хора, привлечени от огромните заглавия на извънредните издания …

Как да повярват, че Амундсен, този ветеран на Арктика, и Гилбо, изпитаният пилот, са победени на свой ред от природата? Не! Не може да бъде!…

Бавно текат часовете. Цял свят чака, вярва … Всеки се опитва да намери още някакви основания да се надява. Една искрица надежда остава: да се открие екипажът върху някой глетчер в Шпицберген или на някой плаващ лед край бреговете на архипелага. Но уви, колкото повече време минава, толкова повече се засилва убеждението, че е станала катастрофа.

Сега вече трябва да се търсят два екипажа — на „Италия“ и на „Латам“.

Хората се питат — подходящ ли беше „Латам“ за нуждите на експедицията? Дали Амундсен не се бе впуснал в авантюра, макар и да е познавал несъвършенствата на хидроплана? За норвежеца смелостта не е безумие. Стардте му другари добре знаят това. Та не казваше ли сам Роалд още на младини: „Смелост означава да решиш спокойно и с любов, след като зряло си размислил.“

За човек като него спасяването на изпадналите в беда колеги е най-повеляващият дълг. Обстоятелствата го бяха увлекли мимо волята му… Нямаше време за бавене! Да направи щателна техническа проверка на хидроплана, би означавало да отложи пътуването. А на Апенинския полуостров вестниците щяха да излязат със заглавие:

„Амундсен забавя спасяването на съперника си…“

Житейският опит беше научил норвежкия изследовател, че негодните да се издигнат до висотата на благородните души се опитват само да оскверняват онези, чието превъзходство чувствуват. Известни му бяха думите на Хайнрих Хайне, който пише в „Северно море“: „Някога в битките между хората древните богове вземаха страната на победителите, но съвременният човек има по-благородна душа и аз съм на страната на победените богове.“

Амундсен също застана на страната на ударения от гръм Титан; той летеше към Нобиле.

ВРЪХНАТА ТОЧКА НА ТРАГЕДИЯТА

Търсенето на изчезналите продължава. От всички държави към Тромсьо се отправят спасителни кораби. Френският изследовател капитан Шарко незабавно се устремява към северните води на Норвегия. Той също не иска да повярва, че е загинал човекът, който толкова пъти не се беше побоял от съдбата и чийто живот беше постоянна борба. „Защо не,?“ — си казва французинът в своята каюта и задържа поглед върху снимката, поместена в един вестник! на нея се вижда лицето на момченце, крето се рее сред строящи се кораби. Надписът гласи: „Роалд Амундсен на пет години в корабостроителницата на баща си в Борге в Остфолд5. Тук от двеста години насам живее неговият род.“

Какъв контраст с днешния Амундсен, чийто лик тъй много напомня лика на прадедите му моряци! И Шарко вижда пред себе си своя стар съперник и приятел. Студовете и ветровете са издълбали бразди на продълговатото му строго лице, светлите му очи са леко премрежени, но погледът му излъчва голяма доброта. Орловият нос, прошарените коси, неговите черти са чертите на прадедите му моряци — черти на истински викинг.

Колоните на вестника са пълни с информации от всички страни; те говорят за вълнението на широките народни маси: миньорите от Уелс, докерите от Рио, кулите от Шанхай, всички милеят за героя, отдал живота си за опознаването на нашата земя, чийто последен жест беше пример на човечност. Амундсен е завладял сърцата на младежта. Всяко дете, всеки юноша в Европа, Америка, Африка или Азия знае за „жеста“ на норвежеца. Една телеграма гласи, че в лицеите и в училищата учителите смятат за свое задължение да разискват полярните въпроси извън часовете и извън училищната програма.

Стари и млади говорят разпалено:

— Такъв човек не може да загине! Той е жив някъде върху ледовете!

Синът на една мъничка нация беше омагьосал човечеството.