II част. Механизми и богове
Съзерцателят на сенките
… Ако го заставят да гледа самата светлина, нали той би изпитал болки в очите си и би избягал, като се върне към онова, което може спокойно да наблюдава, и няма ли той да си мисли, че това е в действителност по-ясно от показваното?
На лукавия въпрос „На какво се возите?“, задаван в московския здрач с цел бързо социално идентифициране на събеседника, на младини Олег Петров уверено отвръщаше с думите: „Кога на гъби, кога на картон“.
След като епохата на първоначалното натрупване навлезе във фаза на нестабилно загниване, а Олег отказа субстанциите и се изучи, започна да отговаря, че още от сътворението на света се намира в състояние на абсолютна неподвижност, а привидните му придвижвания в пространството са халюцинации на наблюдателя и тъкмо на тях се вози.
Към трийсет и пет годишна възраст той до такава степен загуби интерес и доверие към хората, че започна да казва просто: „Нямам кола“. И даже го мързеше да добавя, че никога не е имал и няма да има, тъй както няма постоянна работа, семейство и място в гробищата.
Той научи за съществуването на Метода съвсем случайно, докато съпровождаше в ролята на екскурзовод фрийлансър (това беше основният му начин да си изкарва хляба) двама московчани, които пътешестваха из Източна Индия.
Московчаните бяха характерни представители на новото хилядолетие — същите онези „педерюги, изковани от чиста стомана от главата до петите“61, чието идване прозря от бездната Венедикт Ерофеев: безупречно наточени за успех възпитаници на тренинга „лайфспринг++“, вече доближили се до реализацията на най-висшия му плод — откриване на собствен малък бизнес за заточване на високовъглеродни педерюги под наименованието „спринглайф++“ или нещо близко до това.
Единият, който имаше лице на мексикански убиец, практикуваше някакъв таен тибетски култ. Вторият, поразително приличащ на мускетар заради мустаците и брадата си, вече беше приключил с будизма и сега търсеше връзка със сектата на удушвачите тхаги62, като искрено се разстройваше след всеки провал в поредния храм на Кали. Но основната цел на пътешествието им беше повишаване на професионалната квалификация.
Предполагаше се, че от паството на бъдещия тренинг трябва да се скрие първата благородна истина63, като се замени с последния фърмуер на езотеричното съзнание, и заготовката на фураж вървеше с пълна сила: московчаните се снимаха на фона на тайнствени руини (консервна фабрика от трийсетте години, силно измита от мусонните дъждове), вслушваха се във вятъра в листата на дървото бодхи (кълн от кълна на самия онзи, е, разбрахте ме) и шепнеха прясно научени шиваитски мантри срещу най-страшното от наблюдаваните изображения — билборд с реклама на индийския филиал на МТС64.
От него гледаше демоничен свръхчовек с лоши очи и с вид на чеченски танцьор, решил на следващия етнографски фестивал да стане мъченик — при това имаше шест ръце, всичките железни, които завършваха с някакви адски клещи, отвертки и пипетки. Олег веднага си помисли, че по всяка вероятност това ще да е вписал се в световните тенденции млад градски професионалист, ядро и опора на модернизиращата класа.
Вместо с действащите светци, пред които стояха на опашка за пречистване и по-богати хора, московчаните беседваха надълго и нашироко с местните екскурзоводи — последните говореха на сносен английски и владееха окултния дискурс не по-зле от истинските махатми.
Един такъв екскурзовод, младо момче с едва наболи бакенбарди, разказа доста стандартна история за летящ отшелник, който живял десет години на върха на местната планина. През цялото това време отшелникът се хранел само с издигната по гръбначния му стълб змийска сила кундалини. Докато превеждаше, Олег със сарказъм си помисли, че местното правителство би следвало да изгради около тази технология тукашната Продоволствена програма.
И после екскурзоводът добави нещо, което Олег никога досега не беше чувал:
— И освен това той бил заклинател на сенките…
Така го преведе Олег. В действителност обаче гидът употреби израза shadow speaker, който можеше да се изтълкува по различни начини — като „говорещ със сенки“ и „сенчест говорещ“.
— Какво е това? — попита един от московчаните.
Тук Олег направи нещо необяснимо. Вместо да преведе въпроса, той презрително махна с ръка.
— Разклонение на заупокоен култ — каза напосоки, — говорят с духовете на прадедите си. Правят се, че говорят… Чисто шарлатанство, разбира се, няма реална стойност.
Интересът на московчанина угасна и той попита нещо за кундалини.
— Трябва да се оказва натиск на муладхара чрез специално дишане — с готовност заобяснява младият индиец, — но преди това трябва задължително да са отворени всички чакри. Мога да ви препоръчам един садху, който ще ви даде съвсем точни напътствия…
Нататък всичко беше както обикновено.
На раздяла с гида Олег взе телефонния му номер.
1
Вечерта московските лайфспринг възпитаници най-после показаха топлата си човешка страна — надрусаха се в хотела с купен от аптеката кетамин, ветеринарен препарат, който пренася съзнанието на психонавта в пространството на кучешката забрава, иначе казано, в измерението на чистия дух (защото Атман е навсякъде).
Докато гостите странстваха из духовния космос сред изрезки от кучешки опашки и уши, Олег изпълняваше функцията на бавачка, а когато активната фаза на трипа премина и започна обсъждане на придобития психеделичен опит („казвам ти, червото на Русия е съвсем късичко, а на Индия е дълго, толкова дълго, че даже краят му не се вижда — та точно от него е цялата тая шибана мръсотия…“), той незабелязано излезе, звънна на младежа екскурзовод и си уговори среща в единствения местен ресторант, където можеше да се яде без риск за живота.
Индиецът го чакаше на една маса под открито небе. От тук се откриваше гледка към върволицата от планини, в която всяка планина беше жилище на някой местен бог — а всеки от тези богове на свой ред беше местна еманация или на Шива, или на Вишну, или на Брахма.
— Shadow speaker? — попита индиецът. — Колко пари искаш да похарчиш? Аз мога да организирам екскурзия до един малко известен храм…
Олег му даде петстотин рупии.
— И аз съм екскурзовод — каза той. — Изкарвам си хляба със същото, с което и ти, така че не ме баламосвай. Крадецът не бива да краде от крадеца. Професионалистите не бива да се лъжат едни други. Разкажи ми каквото знаеш.
Младият индиец взе парите и се усмихна.
— Всъщност не знам много — отговори той. — Има такава легенда. Смята се, че ако се съсредоточиш за дълго време върху една сянка, тя ще отговори на въпросите ти и ще ти покаже истината.
— И толкоз?
— И толкоз.
— А къде да получа по-подробни инструкции?
Тук екскурзоводът за втори път учуди Олег. Каза:
— Принципно може да се получат по-подробни инструкции. Аз мога и сам да си ги измисля, мога и да те посъветвам да отидеш някъде за тях. Но щом крадецът не бива да краде от крадеца, ще ти кажа истината. Няма нужда да търсиш други инструкции, защото вече ти казах всичко необходимо.
— Но нали трябва да знам как точно да се съсредоточа върху сянката?
— Не ме разбра — отговори с усмивка екскурзоводът. — Сянката ще ти разкаже всичко. Занапред ще питаш нея, а не мен. Точно в това се състои Методът…
— Но сигурно трябва да има някакво въвеждане, за да се практикува такова нещо?
— Точно това правим сега.
Олег вдигна очи към събеседника си.
Вече беше почти нощ. Тъмното небе със силуетите на планините приличаше на древен мръсен килим, омазнен от тиловете на безброй шмекери — и седящият отсреща индиец изведнъж му се видя не млад, а тъкмо обратното — невероятно древен старец, пръв крадец от онази гилдия, към която той току-що бе имал наглостта да се причисли. И освен това му мина мисълта, че отшелникът, за когото индиецът разказваше, и самият индиец са един и същ магьосник, усвоил освен полетите в небето и разговорите със сенките още една магическа технология, основна за днешните времена — умението да се прави на невръстен екскурзовод и срещу малко възнаграждение да разказва вълшебни истории за самия себе си.
Олег се уплаши. Извади от портмонето си новички хиляда рупии и с търсещи очи ги подаде на екскурзовода — сякаш се осланяше на защитата на нарисувания на банкнотата Ганди. Индиецът строго изгледа Олег, но взе парите.
2
На другата сутрин посърналите след ветеринарния трип московчани започнаха да се стягат за връщане в късото черво. Вярно, мексиканският убиец, който шумно се възмущаваше от местните антисанитарни условия и наглата немарливост на аборигените, настоятелно предлагаше да отидат във Варанаси („да видим как ги горят тия отрепки“), но не успя да убеди мускетаря да пътува до свещените огньове на бреговете на Ганг — последният се чувстваше отпаднал.
Олег окончателно затвърди мнението си, че основният проблем на високовъглеродните момчета е мотивацията — тя се появява само по време на тренинга, когато трябва редовно да рапортуват пред строя за свършената работа, а после изчезва и те се превръщат в същата субстанция, каквато са били по-рано, само че с дупки от вилица. Впрочем лайфспринг възпитаниците плащаха добре и той реши да не споделя с тях тези си мисли.
След като качи московчаните на самолета, Олег преброи парите. Като прибавеше негласно икономисаното, изтупаният златен прашец му стигаше за цели три месеца скромен живот в Гоа. Щеше да има даже за полет дотам.
Отначало Олег се засели на Палолем — това беше любимият му плаж на юг. В малкия уютен залив никога не се надигаха големи вълни, палмите растяха досами водата, а сутрин, горе-долу от шест часа, когато рибарите стоварваха улова на брега, започваха страшно да грачат привлечените от рибата врани — точно като в Москва. Приятно беше да се събуди от граченето им, да погледне през тъмния прозорец, вече съвсем да се увери, че си е у дома и че отвън е декември — а после да си спомни, че след час може да отиде да се изкъпе.
Докато крачеше по сутрешния плаж покрай спящите крави и напиращите да му стиснат ръката продавачи на бижута, Олег поглеждаше към сянката си. Сянката го гледаше мълчаливо и на Олег му хрумна, че за нея времето тече в обратна посока.
Сутрин тя беше дълга и слаба, с позорно тесни рамене и прекършен врат, а по пладне се превръщаше в набит здравеняк с малка глава. Вярно, после пак започваше да се издължава. В крайна сметка сянката се раждаше изнурен старец, в продължение на няколко часа се подмладяваше, а после пак поемаше към смъртта. Олег нарисува на пясъка графика: възрастта на сянката се променяше в хода на деня по такъв начин, че линията й напомняше буквата „V“ с най-ниска точка по обяд.
„Интересно — помисли си той, — ако човек се раждаше на седемдесет, а към средата на живота си се подмладяваше до петгодишна възраст — и после пак започваше да остарява? По обяд щеше да има тяло на дете и опит на възрастен…“
Следващото му откритие беше всъщност нещо очевидно, за което той просто не се беше замислял досега.
Сянката изживяваше целия си живот за един ден. А той вече беше чукнал трийсет и пет. Значи нямаше една постоянна сянка — имаше по триста шейсет и пет всяка година, а за целия му живот пред него се бяха извървели над десет хиляди от тези странни, живеещи на обратно същества. И само пълната им прилика едно с друго и мълчаливостта им му позволяваха толкова дълго да се заблуждава, като мисли безкрайната им процесия за един и същ спътник.
„Но тогава какъв е смисълът да се говори със сянка? Какво може да знае тя, щом живее по-малко от най-дребното насекомо?“
Като се замисли, Олег разбра, че нещата не са толкова прости. Пеперудата еднодневка (той помнеше отнякъде, че се казват „ефемериди“) наистина живееше само един ден — но едва ли някой на нейно място би ценил този ден повече от нея. За нея това наистина беше онзи last day of your life65, за който пееше някога Фил Колинс. Значи никой не можеше да даде по-добър съвет как да се разпореди с него…
Олег влезе в едно интернет кафе, цялото облепено с портрети на белобрад старец пред горящ на олтара огън (разговорливият стопанин каза, че това е минало въплъщение на Сай Баба), с мъка състави думата „ефемерида“ от копипейстнати руски букви, вмъкна я в прозорчето на Гугъл и прочете:
Поразително красив е предсмъртният танц на еднодневките. Тези леки и нежни насекоми с прозрачни крилца живеят само един ден или даже няколко часа. Те излизат всички заедно от ларви, живели във вода 2–3 години, за да изтанцуват в небето брачния си танц и да умрат. Характерният им полет може да се наблюдава в тихи ясни вечери. Отначало с бързо размахване на крила еднодневките се издигат нагоре. После замират и благодарение на голямата повърхнина на крилата си бавно, като с парашут, се спускат надолу…
По някаква причина го впечатли това, че ефемеридите летят във формата на същата онази буква „V“, която той нарисува на пясъка, докато мислеше над възрастта на сянката.
Когато излезе навън под догарящия ницшеански залез (след няколко пътувания до Варанаси всички индийски залези му изглеждаха като кремация на Бог), от краката му на изток се проточи тъмен силует. Докато шареше из интернет, сянката го беше чакала зад вратата.
Изведнъж го споходи още една догадка. Краткият живот на сянката, както по всичко личеше, беше разбит на периоди на бодърстване и сън. Сън бяха моментите, когато облаци закриваха слънцето или той влизаше в някоя сграда — тогава сянката временно изчезваше. Ако както в това интернет кафе на стените светеха разноцветни лампи, тя се удвояваше или утрояваше, променяше формата си и това бяха нейните сънища. Но ето че Олег излезе на вечерното слънце, тя се събуди и го заговори — и в главата му се роди тази мисъл.
Вече няколко дни сенките като че ли се обръщаха към него. А той все не се решаваше да влезе в разговор с тях.
„Утре“ — помисли си Олег.
3
На другия ден сутринта той се запъти към плажа с твърдото намерение да зададе на сянката някакъв въпрос. Разстла чаршафа си на оранжеви „омове“ до една преобърната лодка и седна с гръб към слънцето. Когато мислите в главата му се поуталожиха, Олег отмести поглед от лодката към пясъка, където вече го очакваше сянката.
Пред него стоеше странно същество с широк таз, чиито рамене стремително се смаляваха и завършваха с малка ръбеста глава. Олег го гледа съсредоточено почти половин час, но нищо интересно или необичайно не се случваше. Вярно, от време на време започваше да му се струва, че сянката се извисява над него — сякаш беше огромна, нагрята от слънцето до трепкащ силует статуя от тъмен камък, до която той е допълзял през пустинята.
Скоро разбра, че при желание може да задържи това възприятие. Започна да му се струва, че се намира в подножието на статуята и я вижда в същия ракурс, в какъвто мравката вижда надвиснал над нея човек. За миг си спомни за древните богове, на които някога човечеството се е кланяло — сигурно са били точно такива.
„Въпрос — сети се той, — да задам въпрос…“
Олег няколко секунди се рови из разнородната умствена плява, тутакси напълнила главата му. Кой знае защо му се струваше, че въпросът трябва да е сериозен.
„Какво ме чака?“ — формулира накрая той.
В първата секунда-две нищо не се случи, а после вляво от статуята изникна скала от същия тъмен камък и бавно се стовари отгоре й, като погреба под себе си каменния исполин. Всичко стана в пълна тишина, като по време на епична катастрофа, когато разстоянието до наблюдаваните обекти е твърде голямо за звуковите вълни.
След това вече беше невъзможно да си представя статуята — а щом тя изчезна, Олег видя сенките на две тлъсти лелки, които вървяха зад гърба му по плажа. Женски глас каза на руски:
— Струва ми се, че имам язва. Тази сутрин се събуждам и ей тука ми тежи…
Една от сенките прокара ръка по средната част на тялото си.
— Защо непременно язва — разсъдливо рече втората, — може да е от тяхната масала. Тук масалата е такава, че никаква язва не ти трябва…
Олег не се сдържа, извърна глава и погледна отминаващите жени. Те приличаха на нискобюджетно представление в куклен театър: все едно някой беше взел две презрели круши и шаваше с отекли пръсти под тях, за да изобрази крака.
„Какво означава този отговор? — помисли си той. — Язва ли ще получа? Впрочем това нали не го каза сянката, а лелката… Не. Смисълът явно е в това, че едната сянка се вряза в другата и те се сляха в едно цяло така, че се изгуби всяка представа за индивидуалност… Сливане с първопричината? Среща с Бога? Или… Хм… Среща с жена?“
Това наистина беше актуално — и при всички случаи по-хубаво от язва. Последната любов на Олег си отиде преди около два месеца.
Девойката Катя изглеждаше съвсем добре, пушеше трева и слушаше групата The Third Man — преживял много несгоди женски глас, който пееше на английски как няма ни днес, ни утре, а само вечност сега и още нещо за Говинда (Катя даже беше наясно, че това е аспект на Кришна, който пасе крави, със същия корен като думата „говеждо“). Тя също така се интересуваше от книгите на Ошо и от йога, но в края на краищата се отказа да използва съвместно половия акт като символ на цялостното преживяване на битието и отиде да живее с един зъболекар азербайджанец.
Олег забеляза, че е потънал в неприятни спомени и се по-стара набързо да ги пропъди. Засега опитът за общуване със сянката се развиваше незадоволително.
„Ако това е указание — помисли си той, — значи и за него мога да попитам сянката. Защото за всичко трябва да питам само нея… И така, това указание ли е? Среща с Бога? Среща с жена? Какво е това?“
Олег направи нов опит да се съсредоточи, но концентрацията му беше нарушена и колкото и да се взираше, не успяваше да види на мястото на сянката трепереща от горещината статуя. Може би причината беше, че слънцето вече грееше високо в небето и сянката бе изгубила сутрешната си треперливост — сега стоеше по-встрани, беше се скъсила и сгъстила. Хрумна му, че сега тя прилича на огромна стрелка на часовник.
Тази стрелка сочеше синя постройка с керемиден покрив. От плажа се виждаше само ъгълът й в една пролука между палмите.
„Така — помисли си с облекчение Олег, — по-ясен знак от това просто не може да има… Трябва да отида да погледна.“
Постройката, затисната между задния ред плажни бунгала и зида на крайбрежния ресторант, се оказа „център за аюрведичен масаж“. Въпреки ранния час центърът вече работеше, нещо повече, дори имаше опашка, състояща се от двама прогресивни рускоезични израилтяни (Олег направи последния извод въз основа на конопено-ивритните им потници). И двамата бяха плешиви, с очила, имаха леко ботанически вид и бяха увлечени в разговор.
— Какво представлява бракът от гледна точка на физиката на процеса? — питаше единият. — Това е, когато човек си вземе ебане за из път в бъдещето, а то се вмирише.
— Именно — кикотеше се вторият и хвърляше тревожни погледи към Олег. — Жената предлага крайно некоректен договор. Да купиш за всичките си пари много, ама много от един продукт, на едро и за цял живот. Само че продуктът бързо се разваля! Даже ако в началото ти е добре, много скоро ще ти стане зле. А на мъжа му трябва малко, но да е прясно и различно. И това впрочем е повеля на природата, която изисква разпространение на генома, а не мнение на някаква църковна общественост или на група феминистки в климактериум, които в този живот вече може да чукне само някой инсулт. Накратко, твърде различни бизнес планове…
От този разговор вече ставаше ясно каква аюрведа се предлага тук (в такъв ранен час, учуди се Олег — явно положението е кризисно). Обикновено такива приключения не го блазнеха, но днес напътствието на сянката беше прекалено ясно.
Аюрведа мамчето беше застаряваща дебела жена. Тя приемаше под една гравюра с изображение на раджа, който вкусва от радостите на живота с помощта на две закръглени от много мас шакти. Мамчето попита какъв масаж ще желае господинът. След като чу, че е онзи същият, го извика зад пердето. Олег вече се уплаши, но се изясни, че все пак тя не е имала предвид себе си.
Впрочем така или иначе нямаше на какво да се радва. Останалите две масажистки се оказаха почти толкова дебели, колкото и аюрведа мамчето, само че по-млади. Той, разбира се, знаеше, че в местната еротична традиция женската закръгленост се смята за лукс, нещо като допълнителен комплект златни украшения — защото се вижда, че раджата не кара шактите си да се хранят със супа от кундалини. Но все пак пренастройването на възприятията не му се получи веднага.
По време на грижливо гумираната процедура Олег не мислеше за преживяването си, а за това, че братята му по език и култура, които шумно си почиваха зад пердето, можеха да се въоръжат с още една бизнес стратегия: да допълнят чаршафа с дупка за члена, с който религиозните ултраортодокси покриват приятелките си, с разгърнато на лицето им списание „Плейбой“. Тогава, ако често се сменят списанията, взетото за из път в бъдещето можеше да стигне за дълго време даже при некоректен бизнес план.
През целия следващ ден Олег с неудоволствие си спомняше за двамата израелски туристи — сякаш точно те бяха виновни за моралното му падение.
„И защо толкова обичат Гоа? Сигурно им напомня за Вавилонския плен…“
Той следеше и сянката с леко отвращение. Но нямаше в какво да я обвинява — тъкмо обратното, тя се стараеше както умееше. Невинна еднодневка — какво друго можеше да предложи?
4
На другата сутрин Олег изпита силно желание да замине от Палолем. Излезе от бунгалото си на слънце, разгърна картата на Гоа и след кратка гадателска процедура сянката на кутрето му се заби в околностите на плажа Вагатор на север. Дотам имаше няколко часа път и той започна да си стяга багажа веднага след закуска.
До вечерта Олег вече си беше намерил пристанище на новото място и отиде да вечеря в „Кърлис“, бар на брега, който по разположението си приличаше на кинозала, където вместо филм вървеше залез над морето.
Космополитни младежи седяха край обърнатите към морето маси и пиеха прясно изцедени сокове. По канта на морето се разхождаха двама буцести анаболни здравеняци — от онези, които започват от сто килограма и свършват докъм четирийсет и пет години. Гоа… Олег се мръщеше от прекалено силната музика, душеше миризмата на марихуана, която се носеше ту от едната, ту от другата страна, и си мислеше: „Откъде ми хрумна, че това наистина са напътствия на сянката? Може би просто съм се поддал на самовнушение? Има такива петна на Роршах — обикновени мастилени петна върху хартия. Всеки, който ги гледа, ги разбира съобразно своите психически проблеми. Един вижда котки, друг — кървави момчета, трети — Пушкин, четвърти — римския папа… Може и аз просто да съм превърнал сянката си в такова петно на Роршах? Но защо на това място, което тя ми посочи, наистина се намираше този аюрведичен бордей? И защо работеше още от сутринта? Такива неща тук просто не се случват…“.
Не след дълго вечерята беше изядена. На слънцето му остана съвсем малко живот на небето и Олег си помисли, че това е последната за днес възможност да поиска напътствия от сянката.
Сянката стоеше отдясно зад гърба му. Той се обърна.
Тя сочеше седящия на съседната маса чернобрад човек по кожени сандали, къси панталони, разкопчана копринена риза и тъмни очила. Човекът приличаше на афганистански наркопартизанин. Също така спокойно можеше да бъде парижки банков чиновник на почивка. Или бхакт, който търси истината и се надява да я намери в прахта около нозете на учителя.
По всяка вероятност вярно беше последното предположение — всред гъстите черни косми по гърдите на непознатия Олег забеляза нещо подобно на медальон иконка с изображение на белобрадия старец, чиито портрети вече беше виждал в интернет кафето на Палолем.
Напътствието на сянката най-после му се изясни.
Олег се усмихна, взе чашата с недопитото си бананово ласи и решително се премести на масата на непознатия.
— Извинете — каза той на английски, — но си помислих, че ви преча да виждате залеза.
И изведнъж проумя, че действа в пълно съответствие с технологията на случайното запознанство, чието овладяване, както учеха заминалите си московчани, е първата стъпка към върховете на лайфспринга++. Съседът му по маса можеше спокойно да реши, че пред него седи педал, който си търси другарче. Тази мисъл не му хареса.
— Извинете, че се натрапвам — бързо продължи Олег, — но исках да ви задам един въпрос.
— Да?
— Кой е този човек?
Олег посочи медальона на гърдите на своя събеседник. Последният се усмихна.
— А защо питате?
— Там е работата — каза Олег, — че вече съм виждал подобен портрет и ме обзе голямо желание да разбера кой е този. Казаха ми, че това е Сай Баба в миналия или по-миналия си живот. Вярно ли е?
Събеседникът му направи сериозна физиономия.
— Щом ви е обзело такова желание — отвърна той, — значи вече сте установили контакт с Бхагаван. Милостта му е безгранична.
Човекът обърна медальона си и Олег видя познатото изображение на Сай Баба — с оранжева риза и глава на остарял Джими Хендрикс.
— Правилно го казахте. Това въплъщение на Бхагаван се нарича Сатия Сай Баба. А това — бхактът върна медальона в първоначалното му положение и Олег отново видя белобрадия старец с боксьорски нос — е Ширди Сай Баба. В действителност това е една и съща вечна надсветска същност, просто хората поради помрачените си възприятия я виждат като физическо тяло, понякога едно, а понякога друго. Скоро сам ще разберете всичко, най-важното вече се е случило…
И мъжът се усмихна с древна индийска усмивка, която накара Олег да си спомни за младежа екскурзовод.
— Ширди Сай Баба? А той кога е живял?
— Постигнал е махасамадхи през хиляда деветстотин и осемнайсета година. Ширди Баба се смята за светец и от мюсюлманите, и от хиндуистите. Той поддържал свещен огън в джамията си и не му давал да угасне. Това било служенето му, практиката му. Може би сте виждали в Ютюб как Сатия Сай Баба материализира пепел? Първо върти ръка във въздуха, а после я сипе направо от пръстите си. Това е пепел от същия онзи огън, който е поддържал в предишното си въплъщение. Каква поразителна красота има в тази непрекъснатост! Пръстите на Бхагаван могат да се докоснат до огъня, угаснал за останалите хора още преди век. Ето какво значи да си извън пространството и времето… Можете ли да си представите?
— А защо го е правил? Имам предвид, защо е поддържал огъня?
— Защо ли? Ето сега защо залязва слънцето? Защо утре пак ще изгрее? На такъв въпрос може да има сто отговора в зависимост от това кой пита и кой отговаря…
Олег разбра, че бхактът просто не знае. Но той самият вече знаеше.
5
На Вагатор в най-близкото до бунгалото му интернет кафе висеше изображение на бога със слонска глава Ганеша. Рисунката беше либерално-небрежна и демонстрираше голямата готовност на хиндуизма да се състезава с Дисниленд и мангата. Докато заемаше позиция пред зацапания компютър (нелегалният Windows се зареждаше много дълго и също по някаква причина изглеждаше зацапан), Олег успя да се замисли за конкурентоспособността на религиите.
При хиндуизма всичко беше на шест и самият Олег беше най-доброто доказателство за тази теза.
Будизмът като че ли също можеше да се впише в тъканта на съвременния свят — тибетските лами въртяха сериозен бизнес на Запад, а целият Трети свят търгуваше със стилни ликове на Буда наред с тези на Че Гевара и туземни копия на Уорхол. А виж, християнството имаше проблеми. Даже в Гоа — пълен с католически църкви португалски анклав — вярата на римските папи не съумяваше да си изработи весела съвременна образност.
Вярно, в едно такси Олег видя статуетка на Дева Мария, стъпила върху змия. Разговорливият таксиджия, който се представи като католик, му обясни, че змията е ваханата на Богородица, т.е. нейното сакрално животно транспортьор, както бикът за Шива и мишката за Ганеша. Но това по всяка вероятност беше не свидетелство за жизнеспособността на учението, а просто междукултурно недоразумение. А пък православието съвсем нямаше за какво да се хване на този пренаситен пазар, освен за родните гробове.
„Впрочем, какво го мисля…“
На екрана вече вървеше Ютюб и Сай Баба.
Излезе, че работата не се свежда до пепел от пръстите. В порив на неудържима творческа радост светецът се беше захванал с материализация на предмети — те цъфваха направо в ръката му, след като я повъртеше известно време във въздуха. В по-голямата си част това бяха така наречените лингами, наподобяващи разнокалибрени златни яйца, което накара Олег да си спомни за Кокошката със златните яйца. А един клип беше даже за материализиране на златна огърлица в присъствие на министър-председателя — в бележка отдолу се обясняваше, че този запис не влязъл в новините, защото ръцете на аватара, друг път ловки, му изневерили и той твърде дълго не можел да напипа огърлицата на дъното на ритуалния ковчег, който държали асистентите му.
Олег се намръщи и захвана да чете коментарите.
Някои посочваха ниското професионално ниво на фокусите, други — че неверието и помраченото съзнание създават завеса, непроницаема за божествената светлина, и всеки вижда само това, което кармата му позволява. Трети — най-изтънчените — твърдяха, че тъкмо двусмислеността на това, което става, прави възможно присъствието на аватара в потъналия в мрак свят: ако мъдрият Бхагаван не беше дал възможност за съмнения и неверие, демоните на мрака отдавна щяха да пратят физическата му обвивка по следите на Исус, лишавайки го от възможността да помага на избрана част от човечеството с присъствието си, затова привидното несъвършенство на действията му е всъщност съвършенство в абсолютен смисъл. Но Олег като опитен екскурзовод не остана заинтригуван от всичко това. Той изгледа още два-три клипа. Сянката, която хвърляше Сай Баба, по никакъв начин не беше забележителна.
„Сянката на Сай Баба няма нищо общо. Самият той е сянка — защото новата инкарнация е чисто и просто въплътяване на сянката, падаща от миналото. Каквото и да си мислим за него, Сатия Сай Баба е много забележителна сянка. Въпросът е как неговият предшественик е съумял да я хвърли… Впрочем и този въпрос вече не стои. Не са ми ясни само някои технически детайли…“
От Ширди Сай Баба бяха останали само няколко черно-бели снимки. Олег дълго се рови из интернет в опит да намери точна схема на олтара, на който Ширди Баба е поддържал негаснещия огън. Нищо интересно не откри.
Тогава се залови да проучва вълшебните фенери и лампи за театъра на сенките. Когато осветлението в интернет кафето изведнъж угасна (за щастие компютърът продължи да работи), той измърмори: „И акумулатор задължително“.
Към края на втория час Олег вече знаеше какво трябва да направи и как. Даже нарисува примерна схема.
6
Той купи три акумулатора и инвертор (стандартен за Гоа комплект поради честите спирания на тока) от един застаряващ швед, който продаваше старите си вещи, преди да се прибере в родината си. Сянката му го посочи. По-точно не самия швед, а едно туристическо бюро, където Олег започна да прави справки. Шведът беше съсед на жената, която работеше там.
Техниката беше стара, но благонадеждна. В ролята на лампа Олег приспособи купения от същия швед уличен фенер с бял корпус — шведът каза, че още десетина години няма да се налага да сменя лампата. Фенерът беше достатъчно мощен, удобен за закрепване — можеше да го окачи където му хрумне. Шперплатовата стена на бунгалото щеше да послужи за екран.
Принципът, който му се откри, беше много прост.
Сянката умираше всеки ден — и животът й беше твърде мимолетен, за да може да се надзърне наистина далеч отвъд границите му.
Причината беше, че сянката зависеше от слънцето, а слънцето се раждаше и умираше всяко денонощие. Във всеки случай така стояха нещата за древния човек — и за сянката, която, както Олег усещаше, също в известен смисъл е древен човек. Значи трябваше да създаде изкуствено слънце, което да не залязва много дни — за да може от него да се роди хомункулус. Беше убеден, че Ширди Сай Баба е поддържал огъня в олтара точно затова.
Олег разбираше, че за дългото времетраене на опита ще му се наложи много пъти да излезе от светлината на изкуственото слънце и в технически смисъл сянката всеки път ще изчезва — но това нямаше значение.
Защото сянката всъщност беше светлина — нещо като нейно особено продължение. Тя беше, така да се каже, светлина със знак минус, маскирана, но все пак светлина. Докато мислеше за това, Олег дори си припомни цитат от една любима книга: „Как би изглеждала земята, ако от нея изчезнат сенките? Та сенките се получават от предметите и хората. Ето сянката на моята шпага. Но има сенки на дървета и на живи същества. Нима искаш да одереш цялото земно кълбо, за да премахнеш от него всички дървета и всичко живо заради фантазията си да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав“66.
Да се докаже, че сянката е предрешена светлина, беше лесно. Сянката не можеше да съществува без светлина, а светлината можеше без нея и още как. Точно това би могъл да отвърне Леви Матей на Воланд на покрива на библиотеката „Ленин“, ако имаше отношение поне към едно сериозно нещо освен юдейската данъчна служба.
За да отгледа дълго живееща сянка, човек трябваше да разполага с източник на негаснеща и непроменлива светлина. Тогава неизбежните минути, в които тялото му ще излиза изпод инкубационния фенер (така кръсти Олег изобретението си), за сянката ще бъдат само сънища.
Тази най-проста техника явно не беше идвала наум на никого, защото никой не гледаше на нещата от тази гледна точка. А хората, които имаха техническата възможност да си отгледат сянка, не знаеха, че могат да говорят с нея. Впрочем все някой можеше да знае. Точно това, мислеше Олег, би могло да е обяснението например за привързаността на Хитлер към живота в бункера — макар че изобщо не беше известно дали там е имало непрекъснато светещи лампи, или все пак са ги изключвали.
В списъка на адептите на сянката потенциално влизаха растаманските активисти, които отглеждаха растения на силата под мощни прожектори в затъмнени апартаменти, и обслужващият персонал на Вечните огньове с федерално значение (за районните олтари Олег беше чел, че работят с таблетки сух спирт и пламъкът им е вечен само във възвишен преносен смисъл). Но едва ли някой от тези хора беше посветен в съзерцател на сенките в Индия.
Отначало стопанинът на къщата за гости проявяваше силен интерес към Олег: чукаше на вратата по няколко пъти на ден и недоверчиво оглеждаше акумулаторите, свързани с инвертора — машинката за преобразуване на постоянния ток в променлив, която приличаше на скъп DVD плейър. Но му беше трудно да се заяде за нещо. Фенерът, който Олег закачи на едно въже за куката на тавана, по никакъв начин не можеше да предизвика пожар — той висеше ниско над леглото и разстоянието до шперплатовите стени и тавана беше повече от безопасно.
Олег обясни нововъведението с това, че от детинство получава припадъци поради страх от тъмното и по медицински причини се нуждае от постоянен източник на светлина, защото иначе не може нито да спи, нито дори да стои сам. Съдържателят не повярва, но накрая махна с ръка.
Сега сянката можеше да се сдобие с дълъг живот.
7
Ритуалът се получи отведнъж и беше прост. В бунгалото имаше две легла. Лампата висеше над едното от тях. Олег сядаше на другото в поза „лотос“, обръщаше се с гръб към светлината и гледаше стената пред себе си.
От лотоса, разбира се, смисъл нямаше, просто навремето той дълго се учи да седи така и беше жалко наученото да отива нахалост.
Отначало сянката не се проявяваше по никакъв начин. Пред него имаше обикновен отпечатък от тяло, фотографски отчетлив, с богато изобилие от детайли. Постепенно Олег престана да фокусира поглед и остави очите си да се движат накъдето искат.
Тогава най-после се започна.
Сянката започна да се раздвоява и в пресечната точка на половинките й се раждаха смътни калейдоскопични ефекти в различни нюанси на сивото. Те бяха толкова много, че да ги следиш беше по-увлекателно, отколкото да гледаш филм.
Когато силуетите се раздалечаваха, Олег ставаше с две глави. Тук пак се задействаше ефектът на Роршах: той можеше да види пред себе си тандема Медвепут67, а също така например чаша (тя се появяваше, щом Олег събереше очите си толкова силно, че силуетите напълно се разделяха и между тях се образуваше тънко краче от светлина). Можеше да види и тризъбеца на Шива — образуваше се от чашата при рецитиране на мантрата „ом намах шивая“ и вътрешна готовност за малко чудо.
Когато половинките на сянката се раздалечаваха на малко разстояние, можеха да се наблюдават такива фини ефекти, като главата на извънземно (в различна степен на мършавост) и върхът на копието на съдбата (последното се образуваше от процепа в областта на врата).
Понякога започваше да му се струва, че главата и ръцете му са нещо наносно и колебливо, а в основата на съществото му лежи стабилен неорганичен правоъгълник с двойна гъстота. Присъстваха също голям брой всевъзможни изродени свастики и ацтекски профили, но Олег не им обръщаше внимание.
Понякога дългото съзерцаване водеше до това, че половинките на сянката започваха да се държат различно. Едната — кой знае защо, обикновено дясната — изведнъж се обръщаше в профил и ласкателно вдигаше чаша за здравето на някой забравен деспот или застиваше в рядка древноегипетска поза. А щом съсредоточеше вниманието си върху лявата полусянка, тя също започваше да лудува — или се свиваше до някакъв прозрачен хилав зародиш, или съвсем се изгубваше. За това може би имаше научно обяснение, свързано с различното функциониране на полукълбата, но Олег не възнамеряваше да го разполага в полукълбата си без субсидия от Академията на науките.
Също така интересни станаха сенките, които виждаше с периферното си зрение — но той се стараеше да не се отвлича със специалните ефекти, които правеха: реши, че поддаде ли се веднъж, циркът ще е безкраен.
8
Сянката стана на около две седмици, когато Олег за пръв път чу гласа й.
Разбира се, това не беше глас от физическо естество. Беше просто мисъл. Но не като останалите.
Олег не умееше добре да успокоява ума си и главата му винаги беше пълна с несвързани мисли, но на фона на умствения прилив тази мисъл се открояваше със странна чуждородност, с някаква метална ритмичност — и беше трудно да я вземе за своя, макар че всички останали мисли, даже най-дивашките и срамните, незабавно напираха да се регистрират в главата му точно в това качество. Освен това тя лесно се превеждаше на думи — сякаш вече беше излята от някого в удобна форма.
„Защо се занимаваш с това?“
Като разбра, че някой наистина говори с него, Олег трепна.
„Затова — помисли си той в отговор, — защото търся истината.“
„Нима истините са ти малко?“
Естествено, Олег не би тръгнал да води такъв разговор с човек. Но да лъжеш собствената си сянка, беше трудно — най-малкото защото гласът й се зараждаше на същото място, където възникваха всичките му сметки и намерения.
„Ами… Разбира се, работата не е в истината, неправилно се изразих. Просто ми се иска нещо чудесно.“
„Искаш чудо?“
Както му се стори, във въпроса прозвуча насмешка. В следващия момент го засърбя главата. Олег вдигна дясната ръка, подраска над ухото си и сянката се превърна в отчетлива антична амфора с една дръжка: той даже помнеше в кой музей е виждал такава.
„Това брои ли се?“ — попита сянката.
По всичко личеше, че е настроена съвсем доброжелателно.
„Не — отговори Олег. — Това е просто визуален ефект. Даже не ефект, а негова интерпретация.“
„А какво си готов да приемеш за чудо?“
„Чудото е… Това е, когато виждаш или научаваш нещо такова, от което всичко се променя. И вместо стария живот започва съвсем друг. Чудото трябва да е свързано по някакъв начин с истината. То не е безсмислен фокус. Чудото… Чудото отваря вратата към свободата!“
„Към свободата?“ — попита сянката.
Олег почувства, че претрупва речта си с твърде много съмнителни философски понятия и трябва да даде някакъв пример.
„Индийският екскурзовод, който ни запозна, говореше за един отшелник в планината. Този отшелник можел да лети в небето. Това е чудо.“
„А как е свързано с истината?“
„Най-пряко — отвърна Олег. — Когато хората видят нещо такова, те разбират, че животът изобщо не е това, което преди са им казвали…“
Сянката помълча малко.
„Думите ти звучат красиво — каза тя. — Но ги говориш не ти, а сянката. Сянката, която години наред смяташ за себе си.“
„Аз? Смятам сянката за себе си?“
„Да. Това, ако щеш, е чудо и същевременно истина. Единствено към свободата няма никакво отношение.“
„Можеш ли да говориш по-разбираемо?“ — попита Олег.
„Думите са необходими само на сянката. Аз ще говоря с теб по друг начин…“
Отново го засърбя главата — на същото място. Той машинално вдигна ръка — но сега вместо амфора с дръжка на стената изникна ясно различим вход в пещера, озарен от пламтящ вътре огън.
„Пещера?“ — попита Олег.
Сянката не отговори. След като почака малко, той разбра, че продължение няма да има.
По време на диалога Олег нито за секунда не губеше контрол над събитията. Той помнеше, че седи на леглото в празно крайморско бунгало и разговаря със сянка. При това допускаше, че целият разговор като нищо може да е една фантазия, нещо като сън наяве, в който Олег приема собствените си мисли за реплики на сянката.
От тази гледна точка спокойно можеше да се каже, че той взима самия себе си за сянка. Но на него му беше заявено, че приема сянката за себе си. Това му се струваше неразбираемо.
9
Вечерта Олег похарчи за интернет над триста рупии, но затова пък си преписа няколко занимателни откъса от текстове, намерени в Гугъл покрай думите „сянка“ и „пещера“.
Най-голямото му откритие стана Платоновият мит за пещерата, за който той не беше и чувал досега. Порази го диалогът между Сократ и момчето Главкон (бъдещ Главен конструктор, реши Олег):
Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и на шията окови, че като се намират тук, да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях, а между огъня и затворниците да има път; по неговата дължина си представи издигната стена, както издигат фокусниците преграда пред зрителите, над която показват фокусите си.
Всичко беше вярно — и за оковите (лайфспринг възпитаниците от късото черво градяха целия си бизнес върху въображаемото им изпиляване), и за светлината, идваща отзад (в последно време той отделяше на това най-малко час на ден). Но не беше ясно какъв е този път между огъня и затворниците и кой точно ходи по него.
Като прескачаше някои неща, Олег си преписа най-важното:
… край тая стена хора, които носят различни вещи, стърчащи над стената, статуи на хора и фигури на животни, направени от камък и дърво по различен начин. И естествено, едни от тия, които ги носят, говорят, а други пък мълчат… Нима ти смяташ, че тия затворници както у себе си, така и помежду си, са видели нещо друго освен сенки, които падат от огненото сияние върху срещуположната пред тях стена на пещерата?
…
— Ти рисуваш невероятен образ и невероятни затворници!
— Подобни са на нас.
Но най-поразителното беше, че в текста на Платон се посочваше същата техника, на която младият индиец обучи Олег. Нещо повече, бяха представени и други сродни методи — явно отнасящи се до същата древна тайна система:
Отначало най-лесно би съзерцавал само сенките, а след това отразяващите се във вода фигури на човеци и на други предмети, а накрай и самите предмети. А предметите на небето и самото небе би наблюдавал по-лесно нощем, когато ги наблюдава при звездна и лунна светлина, отколкото денем при слънце и слънчева светлина… Само след всичко това, смятам, той може да гледа слънцето, и то не изображението му във вода и на чуждо място, а самото слънце в собствената му среда, каквото е в действителност.
Разбира се, само истински хуманитарен философ би могъл да приеме това за алегория на „учението за идеите и техните илюзорни материални сенки“, мислеше си Олег, нищо чудно, че вече от много векове момчетата са престанали да пускат на тази социална група.
Текстът на Платон безспорно беше магическо ръководство — пътна карта, от която се бе запазил само къс. Той приличаше на средновековна постройка върху античен фундамент и съдържаше твърде много разнородни елементи.
Един слой съдържаше в себе си отломка от древно знание. Останалите се състояха от разтвори на литературен гипс — стройни периоди и сговорчиви Главлити68, добавени от компилатори и преписвачи (може пък, мислеше си Олег, гърците още в древността да са обичали подправената отчетност, с което се обяснява ярката следа, оставена от тях в античната история).
„МЕЖДИНЕН ПЪТ“ — изписа той с пръст върху масата. Както можеше да се очаква, на мръсната дъска не останаха никакви следи.
Олег излезе от интернет кафето и бавно тръгна към къщи.
Вечерта беше прекрасна. От брега тежко боботеше нетрадиционна музика. Показа се седящо на стълбите момиче с червена фланелка — видът му беше много приветлив, със сигурност дължащ се на някакви вещества. После покрай него се изниза едно култово кафене за пушене на трева, някога дървено, а сега облицовано с фаянсови плочки, но все още претендиращо да е ъндърграунд.
По масичките на открито седяха изгорели туристи от Германия, гледаха пухтящите на метър от лицата им индийски самоделни таратайки и се пропиваха от местния колорит. Един прясно подстриган а ла Хитлер с гирлянда от жълти цветя на гърдите явно вече беше успял да посети местен фризьорски салон.
Олег стигна до малка къщурка със странна витиевата архитектура, която най-вероятно беше някогашен португалски параклис — не му се вярваше, че аборигените са могли да вложат толкова труд в една съвсем миниатюрна сграда. На стената й се виждаха няколко графити, включително два рускоезични: традиционното за тази местност „Защо?“, написано със зелен спрей, и богохулното „параклис на неебаната майка“, ситно и черно.
Той се намръщи и си помисли: „Шиваит не би написал такова нещо. Това сигурно е или някой санясин на Ошо, или направо агностик…“. Графитите на други езици не можеха да се прочетат.
Олег се спря в лъча на една улична лампа, вдигна ръце, свити в лактите, и се превърна в свастика с два ампутирани края. Тутакси обаче се уплаши, свали ръце и продължи нататък.
Не беше ясно как вече почти триседмичната сянка, която той отглеждаше в бунгалото си като конопен храст, ще се отнесе към това кривене под уличната лампа.
Изневяра?
Нищо, доброто кривване само укрепва семейството.
10
На другия ден Олег се опита да общува с отражението си в басейна на съседния хотел, но зли и умни индийски деца му попречиха. В резултат на това само се надиша с хлор. Явно още не беше готов за тази практика.
Затова пък след обяд стана нещо необичайно.
Случи се, след като той вече от около час седеше в лъча на фенера и съзерцаваше черния силует на стената. Същевременно се мъчеше да контролира ума си, но целият му контрол се свеждаше до мисълта за такъв контрол, която изплуваше в промеждутъка между други мисли, възникващи неизвестно къде и как, без някой да ги е викал. Кой знае защо, контролиращата инстанция никога не беше нащрек за появата на онова, което трябваше да следи, затова пък през цялото друго време, бодра и звънлива, присъстваше най-очевидно.
Олег си спомни един анекдот от античната история: за лежащия в бъчвата си Диоген и Александър Македонски.
„Какво искаш, кинико?“
„Не ми закривай слънцето.“
Отговор, достоен за остроумна сянка.
Олег си представи Александър в пълно бойно снаряжение, обграден от ореол от слънчева светлина. Гледката, разбира се, беше страховита. Философските диалози с властите би следвало да се филтрират — Диоген извадил късмет, а виж, Архимед го заклали направо над чертежите му. И на Сократ му се наложило да изпие отрова и така и не успял да види кой там се разхожда по междинния път… Кой знае защо, от тази мисъл му призля.
Олег си помисли, че всеки опит за успокояване на ума, предприет от самия ум, прилича на желанието на сянката да махне предмета, който й закрива слънцето. После му хрумна, че пространството на мислите е едноизмерно, защото мислите винаги изникват една подир друга като следвани една от друга отсечки от права. Клин клин избива, затова, докато се мъчат да контролират ума си, хората се молят или рецитират мантри…
Той се сети за мантрите, машинално занарежда „ом намах шивая“ и след няколко минути забеляза, че както винаги без особен проблем мисли отвъд свещеното мърморене: мантрата започна да се повтаря механично и Олег можеше да не й обръща внимание, все едно е бръмчащ хладилник или музика от радио в съседна стая.
В съзнанието му присъстваха и други едва забележими мислошлейфове, които като че ли мислеха сами себе си, без да изискват от него нито внимание, нито дори участие. Но и те се виждаха последователно: за да осъзнае някой от тях, трябваше да престане да забелязва останалите.
„Колкото и латерни да работят в главата ми — помисли си Олег, — аз така или иначе мога да се намирам само на едно място…“
Пространството на мисълта беше едноизмерно по много проста причина: единственото му измерение беше самият той. И отново си припомни Платон:
„Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях…“.
Интересно. Олег никога по-рано не се беше замислял за това, но такова дълго изречение можеше да се възприеме по един-единствен начин — като го промушиш дума по дума, подобно на конец, през игленото ухо на онова единствено измерение, което той току-що откри.
Това ставаше много бързо, но при желание можеше да се види как точно: с всяка дума общата картина се усложняваше и проблясваше в съзнанието като изображение, създавано от пробягващ по кинескопа електронен лъч.
„Светлина — да — им — идва — от — огън…“
Появи се нещо, което приличаше на мюсюлмани, забили чела в пода, с ярко осветени откъм гърба халати.
„Който — гори — отвисоко — и — далече — зад — тях…“
Появи се подобие на огън, който се издигна навръх една планина и се превърна в ярка точка.
А после стана нещо неочаквано — между него и тази точка профуча бърза сянка, сякаш някаква птица за миг засенчи с криле източника на светлина.
Олег успя да види накъде отлита птицата — тя описа няколко кръга в тъмнината, стрелна се встрани и кацна на някаква равна плоскост. Той се вгледа по-внимателно в нея и разбра, че вижда собствената си сянка на стената пред леглото.
От уплаха непохватно тръсна глава и усети болка във врата — като че ли беше успял да разтегне някакъв мъничък мускул.
Явно сянката искаше повече внимание.
„Ето защо за духовно богатия човек е толкова трудно да отиде в рая — помисли си Олег. — Защото в главата му има твърде много камили, с които за нищо на света не иска да се раздели. Кервани със съкровища. А раят е иглено ухо.“
11
На другия ден той намери у Платон нещо като подигравателен намек за вчерашния си опит:
… Ако някой бъде освободен от оковите и бъде заставен веднага да се изправи, да раздвижи шията си и да ходи, да погледне към светлината, нали когато прави всичко това, той ще усети болка, а поради блясъка нали ще бъде безсилен да гледа право ония неща, чиито сенки дотогава е гледал?… И дори като му показва всеки от преминаващите предмети, би го заставил да му отговаря на въпросите, какво е това?
Пак добре, че наблизо нямаше разпитващ и взискателен Главлит, с който да му се налага да обсъжда мерналите се в тъмнината неща.
От Платоновия текст следваше, че междинният път може да се види — но нямаше никакво описание на практическите методи за „освобождаване от оковите“. Впрочем Олег можеше да зададе всички въпроси на сянката.
Когато се прибра, той установи, че нещо в стаята му се е променило: съдържателят най-после беше сменил чаршафите и кърпите. Също така на стената се бе появил голям плакат на Шива — за щастие не там, където живееше сянката, а отстрани, до вратата.
Това беше тъй нареченият Шива Натараджа: Цар на Царете и Цар на Танцьорите. Той бе син на цвят, с четири ръце и беше стъпил с един крак върху дребен мустакат човек, който приличаше на Микоян69. Мустакатият човек не проявяваше нито страх, нито недоволство, нито дори интерес и приемаше положението със спокойно достойнство.
Олег седна в лъча светлина, формулира наум въпросите си и близо час съзерцава сянката в опит да получи поне някакъв отговор. После, когато се умори от мълчанието й, започна да поглежда към плаката на Шива.
Той толкова пъти беше обяснявал символиката на това изображение на туристите, че в главата му от само себе си се включи суфльор, който заговори със собствения му бодър глас:
— В косите му, скъпи приятели, виждате полумесец. В една от десните си ръце държи дамара — барабан, който по форма прилича на пясъчен часовник. От звуците на този барабан се е образувала санскритската азбука, както и всички останали азбуки — всички човешки езици. От същия този барабан се появява и творението… В една от левите си ръце Шива държи пламък. Този огън разрушава и изгаря целия материален свят. Така танцуващият Бог е едновременно разрушител и съзидател…
Олег можеше да продължи да разказва, стига да имаше слушатели. Свободните ръце на Шива показваха мудри, пълни с мистичен смисъл, и даже вдигнатият му крак не беше вдигнат просто ей така — този жест символизираше мая, тоест илюзията. Можеше да се говори още и за барабана, и за гривните на краката, и за набедрената препаска от тигърска кожа.
Синият дебелак с мустаците също не беше попаднал случайно под божествената пета. Той беше злобно джудже с трудно запомнящо се име, което започваше с „М“ (сигурно затова вместо него в главата му все изскачаше Микоян — веднъж Олег даже каза така на едни важни туристи от Баку и никой не се учуди). Бяха го създали с богоборчески цели някакви медитативни мъдреци от древността, но джуджето не беше успяло да навреди на Шива.
Навремето Олег съчини за злощастника следната епитафия:
Шива има четири ръце,
в тях държи огън и барабан.
Но с него шега не бива, братле,
хайде, не бъди такъв глупак.
Сега обаче не мислеше за победения Микоян. Като се обърна с профил към лампата, Олег вдигна ръце встрани — така че дланите с разперени пръсти застанаха на една линия с главата му и фенера. Около главата на стената се появи мохокски гребен от пръсти — като шипове над черепа на динозавър.
Ако и той като Шива имаше ръка с пламтящ в нея огън, тя спокойно можеше да играе ролята на фенер. Сянката нямаше да се промени. А ако имаше още една ръка с магическо барабанче, то сянката на този инструмент щеше да се слее със сянката на главата му и никой нямаше да се досети, че точно от барабанчето се раждат запълващите я думи и мисли. Всичките четири ръце щяха да се слеят в едно мастилено петно, подобно на овала с рептилния мохокски гребен, който Олег виждаше на стената пред себе си… Шива, честна дума, Шива… Увлечен в танци, съвсем се забрави и реши, че самият той е сянката. Абсолютно типичен случай.
Триседмичната сянка изгледа Олег с любопитство, но нищо не каза.
12
За сянката възрастта на пълнолетието беше един лунен месец.
Той не помнеше откъде е научил това, но предполагаше, че от самата сянка. Тя можеше да му изпрати съобщение в кратък сън, в какъвто Олег често потъваше по време на съзерцанията си, или да му прошепне нещо в ухото, докато умът му е зает с друго.
На двайсет и деветия ден от практиката той седна на мястото си между фенера и стената с известно опасение. Но нищо необичайно не се случи. На трийсетия ден — също. А на трийсет и първия Олег реши сам да прояви активност.
Рано сутринта той седна пред стената и изпробва всичко — чашата, тризъбеца на Шива, копието на съдбата и още много междинни безименни комбинации. Това не направи никакво впечатление на сянката. Минаха повече от два часа и краката започнаха да го болят. Тогава изведнъж кресна на стената:
— Ще говорим ли?
Колкото и да е странно, това подейства. Сянката отговори веднага — нещо повече, Олег чу точно това, което искаше.
„Мислиш си, че в разказа на Платон за пещерата има таен смисъл. Също и в изображението на танцуващия Шива…“
Точно така, съгласи се той.
„Такъв смисъл наистина има. Но даже ако се осведомиш за него, едва ли ще го проумееш. И със сигурност няма да го запомниш за дълго.“
Олег изрази пълна готовност за подобно ограничение.
„Освен това — добави сянката някак тъжно — такова знание е достъпно само за сенки… Но точно тук няма да има проблем. И още — един от нас ще плати за него с живота си…“
Последното му допадна значително по-малко. Той зачака продължение, но сянката мълчеше и скоро стана ясно, че е решила да се ограничи с тези неясни и страховити думи.
Олег поиска да стане от леглото, но изведнъж забеляза, че сянката му е добила някаква странна плътност и гъстота. Изглеждаше така, сякаш я бяха покрили с черна маслена боя. И освен това сега имаше дълбочина, като че ли стената отзад беше станала вдлъбната.
Той изумен видя, че когато върти глава от една страна на друга, със сянката нищо не се случва — тя остава неподвижна. Олег вдигна ръка и я размаха във въздуха. Черният контур на стената даже не трепна, а следа от ръката не се появи.
Това беше просто невъзможно.
Той предпазливо доближи длан до сянката и усети как някаква сила засмуква ръката му в тъмнината. Първо беше едва доловимо, но колкото повече се приближаваха пръстите му към тъмното петно, толкова по-мощно ставаше притеглянето и когато Олег си помисли, че може да не успее да отдръпне ръката си, вече беше късно.
Пръстите му залепнаха за стената и в следващия момент стана нещо немислимо — те минаха през нея и една непреодолима сила го дръпна от леглото, прекара го през стената, сякаш от другата страна някой много сериозен, който не можеше да се задоволи с обикновено ръкостискане, беше решил да се запознае по-отблизо с него. Дърпането бе рязко и грубо, но Олег точно се вписа в черния контур на сянката — като куршум в цев.
Зад стената зейна нещо като шахта: отначало имаше миг на безтегловност, а после му се стори, че пада надолу, само че това долу се намираше не там, където му е мястото, а точно отпред. После Олег като че ли се закачи със слънчевия сплит за някаква кука и силата на инерцията го обърна с вътрешността навън. Не болеше, но беше толкова главозамайващо, че той загуби съзнание.
Когато се опомни, видя нещо странно.
Беше извън кожата си в най-буквалния смисъл. Тялото му, голо до кръста, с раирани памучни гащи, седеше точно срещу него в поза „лотос“.
Трудно му беше да гледа собственото си лице, защото зад тила му като слънчева корона грееше ясна бяла светлина. Но все пак се виждаше, че седящият или спи, или е загубил съзнание. Очите му бяха останали полуотворени — само лицето изглеждаше някак оглупяло, изхлузено надолу, и долната челюст висеше.
Олег си помисли, че прилича на тираджия, заспал зад волана. Или на пиян зрител в кино, заплеснал се в лъча на прожекционния апарат, който със светлината си е заковал душата му за екрана.
13
Отначало получи пристъп на ужас — реши, че е умрял.
Само че преживяването противоречеше на традиционните описания на следсмъртие. Виж, ако тялото му лежеше в леглото с разкривено лице, а самият той беше изплувал от бунгалото и бе полетял към немитото индийско небе, тогава такова предположение щеше да бъде уместно. Но нищо такова не се случваше. Едно беше ясно: все още можеше да мисли — малко вяло, като в полусън, но съвсем свързано.
Олег се опита да размърда ръка. Вече нямаше никакъв контрол над тялото си. Нямаше контрол и над мислите си — те просто се сменяха една с друга. Самият той беше нещо подобно на разливащо се по стената мислопетно, където предишната мисъл изчезваше под следващата.
Мислите несъмнено бяха сянка. Само че ги хвърляше не тялото, което седеше пред него, склонило глава, а нещо друго.
Олег се погледна много внимателно.
Лицето му с изключени очи и увиснала челюст изглеждаше като карикатура на католически светец, подложен на мъчителна екзекуция и възсиял накрая като многоватов Св. Дух. Причината беше не в особената одухотвореност на познатите черти — тъкмо тя изцяло липсваше, — а в това, че главата му стоеше точно в лъча на фенера, чиято светлина се беше превърнала в ярък нимб.
Впрочем нямаше защо да се учудва — тъй като сега беше сянка, накъдето и да увиснеше главата му, тя пак щеше да се озове точно в лъча на фенера…
Тази мисъл, както и всички останали, дойде отвън, но този път Олег забеляза точно откъде.
В бляскавия нимб около главата му нещо слабо се плискаше и всяка възникваща мисъл отначало беше такова плискане. По-точно мисълта се появяваше, когато светлината хвърляше сянката от плискането на стената.
„Какво е онова там? — помисли си Олег и се вгледа в ореола от светлина. — Някаква медуза ли?“
Тутакси осъзна, че е видял тази мисъл да преминава във вид на лека вълна по лявата част на нимба.
В пространството между главата му и фенера висеше някакво полупрозрачно същество.
Това, разбира се, не беше медуза — просто никаква друга аналогия не му идваше наум. Но вината беше не негова, а на самата медуза, защото вълнообразното движение на тялото й бе самото това сравнение, а после и мисълта за несъстоятелността на такова сравнение. Движението приличаше на безкрайна вълна, търкаляща се по прозрачна тъкан.
Олег не виждаше изцяло това същество — различими бяха само краищата на тялото му, които трепереха в нимба от светлина. Всъщност по форма то приличаше повече не на медуза, а на елха — такава, каквато я рисуват на новогодишните картички.
Беше триъгълно, с криле, които се събираха в горната си точка — и по тези криле преминаваха вълни на съгласувано трептене, сякаш там работеха два архимедови винта (Олег си помисли и за крачета на много бърза стоножка). Това прозрачно трептене беше свързано с мислите му също толкова непоколебимо и еднозначно, колкото въртенето на велосипедното колело — с мяркането на бягащия под гумата асфалт. Той чувстваше, че мислите му възникват в центъра на триъгълника, а прозрачните криле само им задават ритъм и интензивност, но неговата собствена глава му пречеше да види нещо повече.
Скоро Олег забеляза, че ако съсредоточи вниманието си върху тези трептящи криле, движението им се забавя — или може би времето се разтяга. Тогава мислите ставаха по-малобройни. Той опита да ги спре напълно — бягащите по края на триъгълника вълнички замряха и се превърнаха в неподвижна вълна.
След минута или две немислие на Олег взе да му се струва, че фокусът на зрението му се измества и той започва да вижда събитията отстрани. Не можеше да разбере как е възможно това, след като е все така залепен за стената. Но после осъзна, че стената, леглото и лампата вече са изчезнали някъде.
14
Олег видя пред себе си безкрайно черно-синьо пространство. Лъч светлина пронизваше тъмнината и се разбиваше в триъгълна жива вълна. В сянката на тази вълна висеше безсъзнателното му тяло.
Веднага стана ясно, че това разположение на триъгълното крило и на тялото му не е случайно и че светлината не стига до него, защото той е скрит зад триъгълното същество. Светлината знаеше само за триъгълника, върху който падаше. За нея този триъгълник беше всъщност Олег.
Изясни се и друго: мислите му бяха необходими на триъгълното същество, за да може то с тяхна помощ да привлече светлината и да я пропусне през себе си, като именно в резултат на това възникваха мислите. Съществото се хранеше със светлина, а самият Олег беше нещо като невидима стръв, на която тази светлина се хващаше. Самото му тяло също беше мисъл, само че много дълга и способна да поражда други мисли.
Впрочем хващането на стръв беше неподходящо сравнение — по-скоро триъгълникът го използваше, за да накара светлината да възникне в пространството. Светлината беше любов, милост, състрадание — и триъгълникът я поглъщаше, макар че в крайна сметка състраданието беше предназначено за Олег.
Би могло да се каже, че Олег играеше ролята на противотежест. Това можеше да се нарече и по всевъзможни други начини: блесна, морална необходимост, паметник на незнайния воин и даже отпадък, защото всичките му многобройни мисли бяха всъщност чисто и просто екскременти на триъгълното същество — онова, в което се превръщаше погълнатата от него светлина. Истината не се побираше в нито едно от тези определения, но макар че трудно се поддаваше на формулиране, сама по себе си беше проста.
Целият огромен човешки свят с народите и езиците му беше сложен заплетен помисъл, за чието съществуване се изискваше много, много светлина — и затова Олег беше принуден да мисли цял живот, тъй както кравата дъвче сено или робът на галерата движи веслото си, и всички негови размисли бяха част от една грандиозна мисъл.
Но не можеше да предяви претенции за това към никоя върховна инстанция, защото всъщност извън пределите на самия Олег нямаше нито помисъл, нито инстанция — той съществуваше точно с целта да мисли всичко това, а щом престанеше да го прави (така ставаше, когато тялото умре), мисленият от него свят изчезваше също толкова лесно и естествено, както изчезваше сянката след изключване на осветлението.
Светът, в който Олег беше прекарал целия си живот, в действителност беше сянка. Състоеше се от преработена от триъгълника светлина и приличаше на отработени газове от авиационен двигател, засмукващ в себе си бензин. Светът беше поток от нечистотии, вечен сумрак и тежест на верига, която караше часовника да тиктака, и никъде извън границите му не се знаеше нищо за него. С изчезването си той не нарушаваше никакви равновесия. Светлината ставаше невидима, когато пропадаше озареният от нея свят, и всички въпроси за това какво се случва изчезваха — защото нямаше кой да пита и да отговаря.
Олег осъзна, че вече не вижда тялото си. И тутакси се сети къде се е дянало. От центъра на триъгълника излизаше разклонение, което приличаше на полумесец. Между рогата му тлееше нещо подобно на съзнаващ разряд: точно там се зараждаха всичките му мисли. Тялото никъде не беше изчезнало, просто бе една от тях.
Олег разбра, че между краищата на този полумесец могат да възникнат колкото си поискат такива Олеговци, и всеки от тях ще усеща в себе си същото несъмнено „аз“, което се протяга от тъмнината към светлината, и когато един Олег прецъфти, на негово място тутакси ще се появи друг. И всичките тези непостоянства така или иначе размишляват за причината на съществуването си — някои смятат, че трябва да се молят на триъгълника, други пеят песни за него, трети мислят, че те и той са едно, четвърти го наричат с думата „ум“ и рецитират мантри, за да го успокоят, а пети пишат за него книги — и всичко това е необходимо с едничката цел през триъгълника да преминава колкото може повече възникваща в празнотата светлина.
Олег се помъчи да разбере много такива триъгълници ли има или само един — и осъзна, че въпросът е лишен от смисъл: за всеки човек той е свой собствен и не прилича на нищо друго.
Можеше да се каже, че тези същества са толкова, колкото са човешките умове — но можеше и да се каже, че съществото е само едно, а хората и човешкия свят изобщо ги няма, има само вечен двигател, задвижван от самоизмамата на някакво нещо, което всъщност го няма, макар и да мисли, че го има, и тъкмо в тази убеденост се крие самоизмамата. Всичко беше пресметнато, точно и красиво — с икономична, студена, космическа красота.
„Значи светът е устроен много разумно. Само че какво общо имам аз? Стоп, стоп, стоп… Кой аз? Онази триъгълна медуза?“
Стана му смешно и веселието отклони вниманието му по такъв начин, че той изведнъж проумя още нещо, най-зловещото и важното от всички. Проумя откъде е дошъл този триъгълник.
Не идваше отникъде. Олег сам го възпроизвеждаше във всеки следващ момент от битието, като вземаше набраздената повърхност около плавниците му за мисли. Ето в това се състоеше великата загадка и тайна.
Създателят въобще не беше триъгълникът. Създателят беше самият той. Но такъв създател, който даже не знае кой и кога го е продал във вечно сляпо робство.
„Господи — помисли си изумен Олег, — ама аз не съм човек… Та аз всъщност никога не съм бил човек… Аз съм ето тази светлина…“
Тъкмо това знание се съдържаше в лъча, възникнал в мрака, за да стигне до всички, които сънуваха този мрак. Събудеха ли се, те щяха да станат себе си и да се разтворят в светлината, а заедно с тях щеше да изчезне и сънуваната от тях мъгла със своя тайнствен и страховит властелин. Затова светлината беше закрита от полюшващото се триъгълно тяло — от всеки и от всички, а вместо светлината хората имаха писмено сведение, че Бог е светлина, което преминаваше от една свещена книга в друга. Самите хора бяха светлина — но светлината спеше и сънят й беше тъмнината.
Олег не биваше да знае това. Всичко друго, но не и това — и в мига, в който го научи, триъгълното същество разбра и направи нещо такова, след което той вече не можеше да вижда. А после не можеше и да диша.
15
Светлината все пак победи — но след това се измести нагоре и стана непоносимо изгаряща. Горещината се усещаше даже през затворените му очи. Олег лекичко ги отвори и през сияещата с цветовете на дъгата ципа на миглите различи две надвиснали сенки. Те като че ли бяха от същото естество като самия него.
Някой го потупа по бузата. После познат глас каза на английски:
— Жив е. Диша.
Двете сенки се спогледаха и в едната Олег разпозна съдържателя на къщата за гости. Втората беше индийски полицай — кръглолик, мустакат и несъмнено корумпиран като вагина на вавилонска блудница… У дома, помисли си Олег, аз съм у дома…
— Ей, чуваш ли ме?
— Да — отговори той. — Боли ме глава. Какво е станало?
— Пожар — каза съдържателят на къщата за гости с такъв тон, сякаш даде заповед „Огън!“ на наказателен взвод.
Наоколо наистина миришеше на някаква гадост — като че ли на изгоряла перушина. Олег извъртя очи встрани и видя бунгалото си — изглеждаше цяло-целеничко, но през отворената врата продължаваше да излиза синкавобял дим. Самият той лежеше на голата земя на няколко метра от входа. Слънцето светеше право в очите му.
— Проклетата ти лампа — каза съдържателят. — Откачила се от тавана, паднала на леглото. Жиците дали на късо, искра, пожар — а ти спиш. Възглавницата се запалила, за малко да се задушиш насън. Добре че забелязахме дима. Едва успяхме да те измъкнем. Възглавницата изгоря. Одеялото също. Ще платиш всичко.
Олег искаше да каже, че от акумулаторите и инвертора по никакъв начин не е могло да се получи късо, защото веригата има предпазител, но реши да не спори с очевидните факти.
Разнесе се напориста източна мелодия — някаква сладникава смесица от рап и музикални реверанси едновременно към исляма и хиндуизма, опакована в един претендиращ за пълно световно господство рингтон. Съдържателят се опули зловещо — явно за да покаже на Олег, че не бива да се отпуска — и тръгна по посока на телефонния звън.
— Какво всъщност е станало тук? — попита полицаят.
— Аз видях… Видях…
— Какво видя?
Олег се помъчи да си спомни какво точно е видял. Оказа се сложно. Като че ли беше сънувал: в съня се гмурна на много голяма дълбочина, на която всичко беше черно-синьо, и си игра със странна медуза, а после тя му причини болка. И през цялото дълго време, докато се издигаше на повърхността, се мъчеше да не забрави нещо изключително важно, което трябваше да каже на хората.
Но когато се опита да го съобщи на внимателно слушащия полицай, то се оказа пълна безсмислица — като камък, който под водата изглежда скъпоценен, а на повърхността се превръща в обикновено речно камъче:
— Ами този наш свят, в който живеем… Цялото това творение… То съществува скришом и абсолютно незабележимо… И е устроено по такъв начин, че ако някой от елементите му започне сериозно да се интересува от въпроса за естеството и предназначението на творението, този елемент незабелязано изчезва и след това творението пребивава… Никъде…
Полицаят кимна с разбиране и направи изразителен жест — сякаш се убоде със спринцовка в дебелия задник.
— Така ли? — попита той на руски.
— Не, не аз — честно отговори Олег, — а лайфспринг плюс плюс. И не тук, а край Бангалор.
Полицаят кимна още веднъж и се надвеси над него така, че да огледа зениците му.
Главата му с грижливо сресана коса закри слънцето и на Олег за миг му се стори, че около нея трепти прозрачен триъгълник, по който като по плавниците на скат пробягва бърза безспирна вълна. Нещо студено го убоде под лъжичката, но главата на полицая се върна на предишното място и видението изчезна.
— Всичко е ясно. С лайфспринг в тази страна можеш да си докараш големи проблеми, приятел. Като начало трябва да съставим протокол и да те тикнем зад решетките. Но засега…
Полицаят се огледа и вдигна дебел пръст във въздуха.
— Засега все още можем да оправим нещата. Ще го обмислим ли, or else70?
… Ако го заставят да гледа самата светлина, нали той би изпитал болки в очите си и би избягал, като се върне към онова, което може спокойно да наблюдава, и няма ли той да си мисли, че това е в действителност по-ясно от показваното?
На лукавия въпрос „На какво се возите?“, задаван в московския здрач с цел бързо социално идентифициране на събеседника, на младини Олег Петров уверено отвръщаше с думите: „Кога на гъби, кога на картон“.
След като епохата на първоначалното натрупване навлезе във фаза на нестабилно загниване, а Олег отказа субстанциите и се изучи, започна да отговаря, че още от сътворението на света се намира в състояние на абсолютна неподвижност, а привидните му придвижвания в пространството са халюцинации на наблюдателя и тъкмо на тях се вози.
Към трийсет и пет годишна възраст той до такава степен загуби интерес и доверие към хората, че започна да казва просто: „Нямам кола“. И даже го мързеше да добавя, че никога не е имал и няма да има, тъй както няма постоянна работа, семейство и място в гробищата.
Той научи за съществуването на Метода съвсем случайно, докато съпровождаше в ролята на екскурзовод фрийлансър (това беше основният му начин да си изкарва хляба) двама московчани, които пътешестваха из Източна Индия.
Московчаните бяха характерни представители на новото хилядолетие — същите онези „педерюги, изковани от чиста стомана от главата до петите“61, чието идване прозря от бездната Венедикт Ерофеев: безупречно наточени за успех възпитаници на тренинга „лайфспринг++“, вече доближили се до реализацията на най-висшия му плод — откриване на собствен малък бизнес за заточване на високовъглеродни педерюги под наименованието „спринглайф++“ или нещо близко до това.
Единият, който имаше лице на мексикански убиец, практикуваше някакъв таен тибетски култ. Вторият, поразително приличащ на мускетар заради мустаците и брадата си, вече беше приключил с будизма и сега търсеше връзка със сектата на удушвачите тхаги62, като искрено се разстройваше след всеки провал в поредния храм на Кали. Но основната цел на пътешествието им беше повишаване на професионалната квалификация.
Предполагаше се, че от паството на бъдещия тренинг трябва да се скрие първата благородна истина63, като се замени с последния фърмуер на езотеричното съзнание, и заготовката на фураж вървеше с пълна сила: московчаните се снимаха на фона на тайнствени руини (консервна фабрика от трийсетте години, силно измита от мусонните дъждове), вслушваха се във вятъра в листата на дървото бодхи (кълн от кълна на самия онзи, е, разбрахте ме) и шепнеха прясно научени шиваитски мантри срещу най-страшното от наблюдаваните изображения — билборд с реклама на индийския филиал на МТС64.
От него гледаше демоничен свръхчовек с лоши очи и с вид на чеченски танцьор, решил на следващия етнографски фестивал да стане мъченик — при това имаше шест ръце, всичките железни, които завършваха с някакви адски клещи, отвертки и пипетки. Олег веднага си помисли, че по всяка вероятност това ще да е вписал се в световните тенденции млад градски професионалист, ядро и опора на модернизиращата класа.
Вместо с действащите светци, пред които стояха на опашка за пречистване и по-богати хора, московчаните беседваха надълго и нашироко с местните екскурзоводи — последните говореха на сносен английски и владееха окултния дискурс не по-зле от истинските махатми.
Един такъв екскурзовод, младо момче с едва наболи бакенбарди, разказа доста стандартна история за летящ отшелник, който живял десет години на върха на местната планина. През цялото това време отшелникът се хранел само с издигната по гръбначния му стълб змийска сила кундалини. Докато превеждаше, Олег със сарказъм си помисли, че местното правителство би следвало да изгради около тази технология тукашната Продоволствена програма.
И после екскурзоводът добави нещо, което Олег никога досега не беше чувал:
— И освен това той бил заклинател на сенките…
Така го преведе Олег. В действителност обаче гидът употреби израза shadow speaker, който можеше да се изтълкува по различни начини — като „говорещ със сенки“ и „сенчест говорещ“.
— Какво е това? — попита един от московчаните.
Тук Олег направи нещо необяснимо. Вместо да преведе въпроса, той презрително махна с ръка.
— Разклонение на заупокоен култ — каза напосоки, — говорят с духовете на прадедите си. Правят се, че говорят… Чисто шарлатанство, разбира се, няма реална стойност.
Интересът на московчанина угасна и той попита нещо за кундалини.
— Трябва да се оказва натиск на муладхара чрез специално дишане — с готовност заобяснява младият индиец, — но преди това трябва задължително да са отворени всички чакри. Мога да ви препоръчам един садху, който ще ви даде съвсем точни напътствия…
Нататък всичко беше както обикновено.
На раздяла с гида Олег взе телефонния му номер.
1
Вечерта московските лайфспринг възпитаници най-после показаха топлата си човешка страна — надрусаха се в хотела с купен от аптеката кетамин, ветеринарен препарат, който пренася съзнанието на психонавта в пространството на кучешката забрава, иначе казано, в измерението на чистия дух (защото Атман е навсякъде).
Докато гостите странстваха из духовния космос сред изрезки от кучешки опашки и уши, Олег изпълняваше функцията на бавачка, а когато активната фаза на трипа премина и започна обсъждане на придобития психеделичен опит („казвам ти, червото на Русия е съвсем късичко, а на Индия е дълго, толкова дълго, че даже краят му не се вижда — та точно от него е цялата тая шибана мръсотия…“), той незабелязано излезе, звънна на младежа екскурзовод и си уговори среща в единствения местен ресторант, където можеше да се яде без риск за живота.
Индиецът го чакаше на една маса под открито небе. От тук се откриваше гледка към върволицата от планини, в която всяка планина беше жилище на някой местен бог — а всеки от тези богове на свой ред беше местна еманация или на Шива, или на Вишну, или на Брахма.
— Shadow speaker? — попита индиецът. — Колко пари искаш да похарчиш? Аз мога да организирам екскурзия до един малко известен храм…
Олег му даде петстотин рупии.
— И аз съм екскурзовод — каза той. — Изкарвам си хляба със същото, с което и ти, така че не ме баламосвай. Крадецът не бива да краде от крадеца. Професионалистите не бива да се лъжат едни други. Разкажи ми каквото знаеш.
Младият индиец взе парите и се усмихна.
— Всъщност не знам много — отговори той. — Има такава легенда. Смята се, че ако се съсредоточиш за дълго време върху една сянка, тя ще отговори на въпросите ти и ще ти покаже истината.
— И толкоз?
— И толкоз.
— А къде да получа по-подробни инструкции?
Тук екскурзоводът за втори път учуди Олег. Каза:
— Принципно може да се получат по-подробни инструкции. Аз мога и сам да си ги измисля, мога и да те посъветвам да отидеш някъде за тях. Но щом крадецът не бива да краде от крадеца, ще ти кажа истината. Няма нужда да търсиш други инструкции, защото вече ти казах всичко необходимо.
— Но нали трябва да знам как точно да се съсредоточа върху сянката?
— Не ме разбра — отговори с усмивка екскурзоводът. — Сянката ще ти разкаже всичко. Занапред ще питаш нея, а не мен. Точно в това се състои Методът…
— Но сигурно трябва да има някакво въвеждане, за да се практикува такова нещо?
— Точно това правим сега.
Олег вдигна очи към събеседника си.
Вече беше почти нощ. Тъмното небе със силуетите на планините приличаше на древен мръсен килим, омазнен от тиловете на безброй шмекери — и седящият отсреща индиец изведнъж му се видя не млад, а тъкмо обратното — невероятно древен старец, пръв крадец от онази гилдия, към която той току-що бе имал наглостта да се причисли. И освен това му мина мисълта, че отшелникът, за когото индиецът разказваше, и самият индиец са един и същ магьосник, усвоил освен полетите в небето и разговорите със сенките още една магическа технология, основна за днешните времена — умението да се прави на невръстен екскурзовод и срещу малко възнаграждение да разказва вълшебни истории за самия себе си.
Олег се уплаши. Извади от портмонето си новички хиляда рупии и с търсещи очи ги подаде на екскурзовода — сякаш се осланяше на защитата на нарисувания на банкнотата Ганди. Индиецът строго изгледа Олег, но взе парите.
2
На другата сутрин посърналите след ветеринарния трип московчани започнаха да се стягат за връщане в късото черво. Вярно, мексиканският убиец, който шумно се възмущаваше от местните антисанитарни условия и наглата немарливост на аборигените, настоятелно предлагаше да отидат във Варанаси („да видим как ги горят тия отрепки“), но не успя да убеди мускетаря да пътува до свещените огньове на бреговете на Ганг — последният се чувстваше отпаднал.
Олег окончателно затвърди мнението си, че основният проблем на високовъглеродните момчета е мотивацията — тя се появява само по време на тренинга, когато трябва редовно да рапортуват пред строя за свършената работа, а после изчезва и те се превръщат в същата субстанция, каквато са били по-рано, само че с дупки от вилица. Впрочем лайфспринг възпитаниците плащаха добре и той реши да не споделя с тях тези си мисли.
След като качи московчаните на самолета, Олег преброи парите. Като прибавеше негласно икономисаното, изтупаният златен прашец му стигаше за цели три месеца скромен живот в Гоа. Щеше да има даже за полет дотам.
Отначало Олег се засели на Палолем — това беше любимият му плаж на юг. В малкия уютен залив никога не се надигаха големи вълни, палмите растяха досами водата, а сутрин, горе-долу от шест часа, когато рибарите стоварваха улова на брега, започваха страшно да грачат привлечените от рибата врани — точно като в Москва. Приятно беше да се събуди от граченето им, да погледне през тъмния прозорец, вече съвсем да се увери, че си е у дома и че отвън е декември — а после да си спомни, че след час може да отиде да се изкъпе.
Докато крачеше по сутрешния плаж покрай спящите крави и напиращите да му стиснат ръката продавачи на бижута, Олег поглеждаше към сянката си. Сянката го гледаше мълчаливо и на Олег му хрумна, че за нея времето тече в обратна посока.
Сутрин тя беше дълга и слаба, с позорно тесни рамене и прекършен врат, а по пладне се превръщаше в набит здравеняк с малка глава. Вярно, после пак започваше да се издължава. В крайна сметка сянката се раждаше изнурен старец, в продължение на няколко часа се подмладяваше, а после пак поемаше към смъртта. Олег нарисува на пясъка графика: възрастта на сянката се променяше в хода на деня по такъв начин, че линията й напомняше буквата „V“ с най-ниска точка по обяд.
„Интересно — помисли си той, — ако човек се раждаше на седемдесет, а към средата на живота си се подмладяваше до петгодишна възраст — и после пак започваше да остарява? По обяд щеше да има тяло на дете и опит на възрастен…“
Следващото му откритие беше всъщност нещо очевидно, за което той просто не се беше замислял досега.
Сянката изживяваше целия си живот за един ден. А той вече беше чукнал трийсет и пет. Значи нямаше една постоянна сянка — имаше по триста шейсет и пет всяка година, а за целия му живот пред него се бяха извървели над десет хиляди от тези странни, живеещи на обратно същества. И само пълната им прилика едно с друго и мълчаливостта им му позволяваха толкова дълго да се заблуждава, като мисли безкрайната им процесия за един и същ спътник.
„Но тогава какъв е смисълът да се говори със сянка? Какво може да знае тя, щом живее по-малко от най-дребното насекомо?“
Като се замисли, Олег разбра, че нещата не са толкова прости. Пеперудата еднодневка (той помнеше отнякъде, че се казват „ефемериди“) наистина живееше само един ден — но едва ли някой на нейно място би ценил този ден повече от нея. За нея това наистина беше онзи last day of your life65, за който пееше някога Фил Колинс. Значи никой не можеше да даде по-добър съвет как да се разпореди с него…
Олег влезе в едно интернет кафе, цялото облепено с портрети на белобрад старец пред горящ на олтара огън (разговорливият стопанин каза, че това е минало въплъщение на Сай Баба), с мъка състави думата „ефемерида“ от копипейстнати руски букви, вмъкна я в прозорчето на Гугъл и прочете:
Поразително красив е предсмъртният танц на еднодневките. Тези леки и нежни насекоми с прозрачни крилца живеят само един ден или даже няколко часа. Те излизат всички заедно от ларви, живели във вода 2–3 години, за да изтанцуват в небето брачния си танц и да умрат. Характерният им полет може да се наблюдава в тихи ясни вечери. Отначало с бързо размахване на крила еднодневките се издигат нагоре. После замират и благодарение на голямата повърхнина на крилата си бавно, като с парашут, се спускат надолу…
По някаква причина го впечатли това, че ефемеридите летят във формата на същата онази буква „V“, която той нарисува на пясъка, докато мислеше над възрастта на сянката.
Когато излезе навън под догарящия ницшеански залез (след няколко пътувания до Варанаси всички индийски залези му изглеждаха като кремация на Бог), от краката му на изток се проточи тъмен силует. Докато шареше из интернет, сянката го беше чакала зад вратата.
Изведнъж го споходи още една догадка. Краткият живот на сянката, както по всичко личеше, беше разбит на периоди на бодърстване и сън. Сън бяха моментите, когато облаци закриваха слънцето или той влизаше в някоя сграда — тогава сянката временно изчезваше. Ако както в това интернет кафе на стените светеха разноцветни лампи, тя се удвояваше или утрояваше, променяше формата си и това бяха нейните сънища. Но ето че Олег излезе на вечерното слънце, тя се събуди и го заговори — и в главата му се роди тази мисъл.
Вече няколко дни сенките като че ли се обръщаха към него. А той все не се решаваше да влезе в разговор с тях.
„Утре“ — помисли си Олег.
3
На другия ден сутринта той се запъти към плажа с твърдото намерение да зададе на сянката някакъв въпрос. Разстла чаршафа си на оранжеви „омове“ до една преобърната лодка и седна с гръб към слънцето. Когато мислите в главата му се поуталожиха, Олег отмести поглед от лодката към пясъка, където вече го очакваше сянката.
Пред него стоеше странно същество с широк таз, чиито рамене стремително се смаляваха и завършваха с малка ръбеста глава. Олег го гледа съсредоточено почти половин час, но нищо интересно или необичайно не се случваше. Вярно, от време на време започваше да му се струва, че сянката се извисява над него — сякаш беше огромна, нагрята от слънцето до трепкащ силует статуя от тъмен камък, до която той е допълзял през пустинята.
Скоро разбра, че при желание може да задържи това възприятие. Започна да му се струва, че се намира в подножието на статуята и я вижда в същия ракурс, в какъвто мравката вижда надвиснал над нея човек. За миг си спомни за древните богове, на които някога човечеството се е кланяло — сигурно са били точно такива.
„Въпрос — сети се той, — да задам въпрос…“
Олег няколко секунди се рови из разнородната умствена плява, тутакси напълнила главата му. Кой знае защо му се струваше, че въпросът трябва да е сериозен.
„Какво ме чака?“ — формулира накрая той.
В първата секунда-две нищо не се случи, а после вляво от статуята изникна скала от същия тъмен камък и бавно се стовари отгоре й, като погреба под себе си каменния исполин. Всичко стана в пълна тишина, като по време на епична катастрофа, когато разстоянието до наблюдаваните обекти е твърде голямо за звуковите вълни.
След това вече беше невъзможно да си представя статуята — а щом тя изчезна, Олег видя сенките на две тлъсти лелки, които вървяха зад гърба му по плажа. Женски глас каза на руски:
— Струва ми се, че имам язва. Тази сутрин се събуждам и ей тука ми тежи…
Една от сенките прокара ръка по средната част на тялото си.
— Защо непременно язва — разсъдливо рече втората, — може да е от тяхната масала. Тук масалата е такава, че никаква язва не ти трябва…
Олег не се сдържа, извърна глава и погледна отминаващите жени. Те приличаха на нискобюджетно представление в куклен театър: все едно някой беше взел две презрели круши и шаваше с отекли пръсти под тях, за да изобрази крака.
„Какво означава този отговор? — помисли си той. — Язва ли ще получа? Впрочем това нали не го каза сянката, а лелката… Не. Смисълът явно е в това, че едната сянка се вряза в другата и те се сляха в едно цяло така, че се изгуби всяка представа за индивидуалност… Сливане с първопричината? Среща с Бога? Или… Хм… Среща с жена?“
Това наистина беше актуално — и при всички случаи по-хубаво от язва. Последната любов на Олег си отиде преди около два месеца.
Девойката Катя изглеждаше съвсем добре, пушеше трева и слушаше групата The Third Man — преживял много несгоди женски глас, който пееше на английски как няма ни днес, ни утре, а само вечност сега и още нещо за Говинда (Катя даже беше наясно, че това е аспект на Кришна, който пасе крави, със същия корен като думата „говеждо“). Тя също така се интересуваше от книгите на Ошо и от йога, но в края на краищата се отказа да използва съвместно половия акт като символ на цялостното преживяване на битието и отиде да живее с един зъболекар азербайджанец.
Олег забеляза, че е потънал в неприятни спомени и се по-стара набързо да ги пропъди. Засега опитът за общуване със сянката се развиваше незадоволително.
„Ако това е указание — помисли си той, — значи и за него мога да попитам сянката. Защото за всичко трябва да питам само нея… И така, това указание ли е? Среща с Бога? Среща с жена? Какво е това?“
Олег направи нов опит да се съсредоточи, но концентрацията му беше нарушена и колкото и да се взираше, не успяваше да види на мястото на сянката трепереща от горещината статуя. Може би причината беше, че слънцето вече грееше високо в небето и сянката бе изгубила сутрешната си треперливост — сега стоеше по-встрани, беше се скъсила и сгъстила. Хрумна му, че сега тя прилича на огромна стрелка на часовник.
Тази стрелка сочеше синя постройка с керемиден покрив. От плажа се виждаше само ъгълът й в една пролука между палмите.
„Така — помисли си с облекчение Олег, — по-ясен знак от това просто не може да има… Трябва да отида да погледна.“
Постройката, затисната между задния ред плажни бунгала и зида на крайбрежния ресторант, се оказа „център за аюрведичен масаж“. Въпреки ранния час центърът вече работеше, нещо повече, дори имаше опашка, състояща се от двама прогресивни рускоезични израилтяни (Олег направи последния извод въз основа на конопено-ивритните им потници). И двамата бяха плешиви, с очила, имаха леко ботанически вид и бяха увлечени в разговор.
— Какво представлява бракът от гледна точка на физиката на процеса? — питаше единият. — Това е, когато човек си вземе ебане за из път в бъдещето, а то се вмирише.
— Именно — кикотеше се вторият и хвърляше тревожни погледи към Олег. — Жената предлага крайно некоректен договор. Да купиш за всичките си пари много, ама много от един продукт, на едро и за цял живот. Само че продуктът бързо се разваля! Даже ако в началото ти е добре, много скоро ще ти стане зле. А на мъжа му трябва малко, но да е прясно и различно. И това впрочем е повеля на природата, която изисква разпространение на генома, а не мнение на някаква църковна общественост или на група феминистки в климактериум, които в този живот вече може да чукне само някой инсулт. Накратко, твърде различни бизнес планове…
От този разговор вече ставаше ясно каква аюрведа се предлага тук (в такъв ранен час, учуди се Олег — явно положението е кризисно). Обикновено такива приключения не го блазнеха, но днес напътствието на сянката беше прекалено ясно.
Аюрведа мамчето беше застаряваща дебела жена. Тя приемаше под една гравюра с изображение на раджа, който вкусва от радостите на живота с помощта на две закръглени от много мас шакти. Мамчето попита какъв масаж ще желае господинът. След като чу, че е онзи същият, го извика зад пердето. Олег вече се уплаши, но се изясни, че все пак тя не е имала предвид себе си.
Впрочем така или иначе нямаше на какво да се радва. Останалите две масажистки се оказаха почти толкова дебели, колкото и аюрведа мамчето, само че по-млади. Той, разбира се, знаеше, че в местната еротична традиция женската закръгленост се смята за лукс, нещо като допълнителен комплект златни украшения — защото се вижда, че раджата не кара шактите си да се хранят със супа от кундалини. Но все пак пренастройването на възприятията не му се получи веднага.
По време на грижливо гумираната процедура Олег не мислеше за преживяването си, а за това, че братята му по език и култура, които шумно си почиваха зад пердето, можеха да се въоръжат с още една бизнес стратегия: да допълнят чаршафа с дупка за члена, с който религиозните ултраортодокси покриват приятелките си, с разгърнато на лицето им списание „Плейбой“. Тогава, ако често се сменят списанията, взетото за из път в бъдещето можеше да стигне за дълго време даже при некоректен бизнес план.
През целия следващ ден Олег с неудоволствие си спомняше за двамата израелски туристи — сякаш точно те бяха виновни за моралното му падение.
„И защо толкова обичат Гоа? Сигурно им напомня за Вавилонския плен…“
Той следеше и сянката с леко отвращение. Но нямаше в какво да я обвинява — тъкмо обратното, тя се стараеше както умееше. Невинна еднодневка — какво друго можеше да предложи?
4
На другата сутрин Олег изпита силно желание да замине от Палолем. Излезе от бунгалото си на слънце, разгърна картата на Гоа и след кратка гадателска процедура сянката на кутрето му се заби в околностите на плажа Вагатор на север. Дотам имаше няколко часа път и той започна да си стяга багажа веднага след закуска.
До вечерта Олег вече си беше намерил пристанище на новото място и отиде да вечеря в „Кърлис“, бар на брега, който по разположението си приличаше на кинозала, където вместо филм вървеше залез над морето.
Космополитни младежи седяха край обърнатите към морето маси и пиеха прясно изцедени сокове. По канта на морето се разхождаха двама буцести анаболни здравеняци — от онези, които започват от сто килограма и свършват докъм четирийсет и пет години. Гоа… Олег се мръщеше от прекалено силната музика, душеше миризмата на марихуана, която се носеше ту от едната, ту от другата страна, и си мислеше: „Откъде ми хрумна, че това наистина са напътствия на сянката? Може би просто съм се поддал на самовнушение? Има такива петна на Роршах — обикновени мастилени петна върху хартия. Всеки, който ги гледа, ги разбира съобразно своите психически проблеми. Един вижда котки, друг — кървави момчета, трети — Пушкин, четвърти — римския папа… Може и аз просто да съм превърнал сянката си в такова петно на Роршах? Но защо на това място, което тя ми посочи, наистина се намираше този аюрведичен бордей? И защо работеше още от сутринта? Такива неща тук просто не се случват…“.
Не след дълго вечерята беше изядена. На слънцето му остана съвсем малко живот на небето и Олег си помисли, че това е последната за днес възможност да поиска напътствия от сянката.
Сянката стоеше отдясно зад гърба му. Той се обърна.
Тя сочеше седящия на съседната маса чернобрад човек по кожени сандали, къси панталони, разкопчана копринена риза и тъмни очила. Човекът приличаше на афганистански наркопартизанин. Също така спокойно можеше да бъде парижки банков чиновник на почивка. Или бхакт, който търси истината и се надява да я намери в прахта около нозете на учителя.
По всяка вероятност вярно беше последното предположение — всред гъстите черни косми по гърдите на непознатия Олег забеляза нещо подобно на медальон иконка с изображение на белобрадия старец, чиито портрети вече беше виждал в интернет кафето на Палолем.
Напътствието на сянката най-после му се изясни.
Олег се усмихна, взе чашата с недопитото си бананово ласи и решително се премести на масата на непознатия.
— Извинете — каза той на английски, — но си помислих, че ви преча да виждате залеза.
И изведнъж проумя, че действа в пълно съответствие с технологията на случайното запознанство, чието овладяване, както учеха заминалите си московчани, е първата стъпка към върховете на лайфспринга++. Съседът му по маса можеше спокойно да реши, че пред него седи педал, който си търси другарче. Тази мисъл не му хареса.
— Извинете, че се натрапвам — бързо продължи Олег, — но исках да ви задам един въпрос.
— Да?
— Кой е този човек?
Олег посочи медальона на гърдите на своя събеседник. Последният се усмихна.
— А защо питате?
— Там е работата — каза Олег, — че вече съм виждал подобен портрет и ме обзе голямо желание да разбера кой е този. Казаха ми, че това е Сай Баба в миналия или по-миналия си живот. Вярно ли е?
Събеседникът му направи сериозна физиономия.
— Щом ви е обзело такова желание — отвърна той, — значи вече сте установили контакт с Бхагаван. Милостта му е безгранична.
Човекът обърна медальона си и Олег видя познатото изображение на Сай Баба — с оранжева риза и глава на остарял Джими Хендрикс.
— Правилно го казахте. Това въплъщение на Бхагаван се нарича Сатия Сай Баба. А това — бхактът върна медальона в първоначалното му положение и Олег отново видя белобрадия старец с боксьорски нос — е Ширди Сай Баба. В действителност това е една и съща вечна надсветска същност, просто хората поради помрачените си възприятия я виждат като физическо тяло, понякога едно, а понякога друго. Скоро сам ще разберете всичко, най-важното вече се е случило…
И мъжът се усмихна с древна индийска усмивка, която накара Олег да си спомни за младежа екскурзовод.
— Ширди Сай Баба? А той кога е живял?
— Постигнал е махасамадхи през хиляда деветстотин и осемнайсета година. Ширди Баба се смята за светец и от мюсюлманите, и от хиндуистите. Той поддържал свещен огън в джамията си и не му давал да угасне. Това било служенето му, практиката му. Може би сте виждали в Ютюб как Сатия Сай Баба материализира пепел? Първо върти ръка във въздуха, а после я сипе направо от пръстите си. Това е пепел от същия онзи огън, който е поддържал в предишното си въплъщение. Каква поразителна красота има в тази непрекъснатост! Пръстите на Бхагаван могат да се докоснат до огъня, угаснал за останалите хора още преди век. Ето какво значи да си извън пространството и времето… Можете ли да си представите?
— А защо го е правил? Имам предвид, защо е поддържал огъня?
— Защо ли? Ето сега защо залязва слънцето? Защо утре пак ще изгрее? На такъв въпрос може да има сто отговора в зависимост от това кой пита и кой отговаря…
Олег разбра, че бхактът просто не знае. Но той самият вече знаеше.
5
На Вагатор в най-близкото до бунгалото му интернет кафе висеше изображение на бога със слонска глава Ганеша. Рисунката беше либерално-небрежна и демонстрираше голямата готовност на хиндуизма да се състезава с Дисниленд и мангата. Докато заемаше позиция пред зацапания компютър (нелегалният Windows се зареждаше много дълго и също по някаква причина изглеждаше зацапан), Олег успя да се замисли за конкурентоспособността на религиите.
При хиндуизма всичко беше на шест и самият Олег беше най-доброто доказателство за тази теза.
Будизмът като че ли също можеше да се впише в тъканта на съвременния свят — тибетските лами въртяха сериозен бизнес на Запад, а целият Трети свят търгуваше със стилни ликове на Буда наред с тези на Че Гевара и туземни копия на Уорхол. А виж, християнството имаше проблеми. Даже в Гоа — пълен с католически църкви португалски анклав — вярата на римските папи не съумяваше да си изработи весела съвременна образност.
Вярно, в едно такси Олег видя статуетка на Дева Мария, стъпила върху змия. Разговорливият таксиджия, който се представи като католик, му обясни, че змията е ваханата на Богородица, т.е. нейното сакрално животно транспортьор, както бикът за Шива и мишката за Ганеша. Но това по всяка вероятност беше не свидетелство за жизнеспособността на учението, а просто междукултурно недоразумение. А пък православието съвсем нямаше за какво да се хване на този пренаситен пазар, освен за родните гробове.
„Впрочем, какво го мисля…“
На екрана вече вървеше Ютюб и Сай Баба.
Излезе, че работата не се свежда до пепел от пръстите. В порив на неудържима творческа радост светецът се беше захванал с материализация на предмети — те цъфваха направо в ръката му, след като я повъртеше известно време във въздуха. В по-голямата си част това бяха така наречените лингами, наподобяващи разнокалибрени златни яйца, което накара Олег да си спомни за Кокошката със златните яйца. А един клип беше даже за материализиране на златна огърлица в присъствие на министър-председателя — в бележка отдолу се обясняваше, че този запис не влязъл в новините, защото ръцете на аватара, друг път ловки, му изневерили и той твърде дълго не можел да напипа огърлицата на дъното на ритуалния ковчег, който държали асистентите му.
Олег се намръщи и захвана да чете коментарите.
Някои посочваха ниското професионално ниво на фокусите, други — че неверието и помраченото съзнание създават завеса, непроницаема за божествената светлина, и всеки вижда само това, което кармата му позволява. Трети — най-изтънчените — твърдяха, че тъкмо двусмислеността на това, което става, прави възможно присъствието на аватара в потъналия в мрак свят: ако мъдрият Бхагаван не беше дал възможност за съмнения и неверие, демоните на мрака отдавна щяха да пратят физическата му обвивка по следите на Исус, лишавайки го от възможността да помага на избрана част от човечеството с присъствието си, затова привидното несъвършенство на действията му е всъщност съвършенство в абсолютен смисъл. Но Олег като опитен екскурзовод не остана заинтригуван от всичко това. Той изгледа още два-три клипа. Сянката, която хвърляше Сай Баба, по никакъв начин не беше забележителна.
„Сянката на Сай Баба няма нищо общо. Самият той е сянка — защото новата инкарнация е чисто и просто въплътяване на сянката, падаща от миналото. Каквото и да си мислим за него, Сатия Сай Баба е много забележителна сянка. Въпросът е как неговият предшественик е съумял да я хвърли… Впрочем и този въпрос вече не стои. Не са ми ясни само някои технически детайли…“
От Ширди Сай Баба бяха останали само няколко черно-бели снимки. Олег дълго се рови из интернет в опит да намери точна схема на олтара, на който Ширди Баба е поддържал негаснещия огън. Нищо интересно не откри.
Тогава се залови да проучва вълшебните фенери и лампи за театъра на сенките. Когато осветлението в интернет кафето изведнъж угасна (за щастие компютърът продължи да работи), той измърмори: „И акумулатор задължително“.
Към края на втория час Олег вече знаеше какво трябва да направи и как. Даже нарисува примерна схема.
6
Той купи три акумулатора и инвертор (стандартен за Гоа комплект поради честите спирания на тока) от един застаряващ швед, който продаваше старите си вещи, преди да се прибере в родината си. Сянката му го посочи. По-точно не самия швед, а едно туристическо бюро, където Олег започна да прави справки. Шведът беше съсед на жената, която работеше там.
Техниката беше стара, но благонадеждна. В ролята на лампа Олег приспособи купения от същия швед уличен фенер с бял корпус — шведът каза, че още десетина години няма да се налага да сменя лампата. Фенерът беше достатъчно мощен, удобен за закрепване — можеше да го окачи където му хрумне. Шперплатовата стена на бунгалото щеше да послужи за екран.
Принципът, който му се откри, беше много прост.
Сянката умираше всеки ден — и животът й беше твърде мимолетен, за да може да се надзърне наистина далеч отвъд границите му.
Причината беше, че сянката зависеше от слънцето, а слънцето се раждаше и умираше всяко денонощие. Във всеки случай така стояха нещата за древния човек — и за сянката, която, както Олег усещаше, също в известен смисъл е древен човек. Значи трябваше да създаде изкуствено слънце, което да не залязва много дни — за да може от него да се роди хомункулус. Беше убеден, че Ширди Сай Баба е поддържал огъня в олтара точно затова.
Олег разбираше, че за дългото времетраене на опита ще му се наложи много пъти да излезе от светлината на изкуственото слънце и в технически смисъл сянката всеки път ще изчезва — но това нямаше значение.
Защото сянката всъщност беше светлина — нещо като нейно особено продължение. Тя беше, така да се каже, светлина със знак минус, маскирана, но все пак светлина. Докато мислеше за това, Олег дори си припомни цитат от една любима книга: „Как би изглеждала земята, ако от нея изчезнат сенките? Та сенките се получават от предметите и хората. Ето сянката на моята шпага. Но има сенки на дървета и на живи същества. Нима искаш да одереш цялото земно кълбо, за да премахнеш от него всички дървета и всичко живо заради фантазията си да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав“66.
Да се докаже, че сянката е предрешена светлина, беше лесно. Сянката не можеше да съществува без светлина, а светлината можеше без нея и още как. Точно това би могъл да отвърне Леви Матей на Воланд на покрива на библиотеката „Ленин“, ако имаше отношение поне към едно сериозно нещо освен юдейската данъчна служба.
За да отгледа дълго живееща сянка, човек трябваше да разполага с източник на негаснеща и непроменлива светлина. Тогава неизбежните минути, в които тялото му ще излиза изпод инкубационния фенер (така кръсти Олег изобретението си), за сянката ще бъдат само сънища.
Тази най-проста техника явно не беше идвала наум на никого, защото никой не гледаше на нещата от тази гледна точка. А хората, които имаха техническата възможност да си отгледат сянка, не знаеха, че могат да говорят с нея. Впрочем все някой можеше да знае. Точно това, мислеше Олег, би могло да е обяснението например за привързаността на Хитлер към живота в бункера — макар че изобщо не беше известно дали там е имало непрекъснато светещи лампи, или все пак са ги изключвали.
В списъка на адептите на сянката потенциално влизаха растаманските активисти, които отглеждаха растения на силата под мощни прожектори в затъмнени апартаменти, и обслужващият персонал на Вечните огньове с федерално значение (за районните олтари Олег беше чел, че работят с таблетки сух спирт и пламъкът им е вечен само във възвишен преносен смисъл). Но едва ли някой от тези хора беше посветен в съзерцател на сенките в Индия.
Отначало стопанинът на къщата за гости проявяваше силен интерес към Олег: чукаше на вратата по няколко пъти на ден и недоверчиво оглеждаше акумулаторите, свързани с инвертора — машинката за преобразуване на постоянния ток в променлив, която приличаше на скъп DVD плейър. Но му беше трудно да се заяде за нещо. Фенерът, който Олег закачи на едно въже за куката на тавана, по никакъв начин не можеше да предизвика пожар — той висеше ниско над леглото и разстоянието до шперплатовите стени и тавана беше повече от безопасно.
Олег обясни нововъведението с това, че от детинство получава припадъци поради страх от тъмното и по медицински причини се нуждае от постоянен източник на светлина, защото иначе не може нито да спи, нито дори да стои сам. Съдържателят не повярва, но накрая махна с ръка.
Сега сянката можеше да се сдобие с дълъг живот.
7
Ритуалът се получи отведнъж и беше прост. В бунгалото имаше две легла. Лампата висеше над едното от тях. Олег сядаше на другото в поза „лотос“, обръщаше се с гръб към светлината и гледаше стената пред себе си.
От лотоса, разбира се, смисъл нямаше, просто навремето той дълго се учи да седи така и беше жалко наученото да отива нахалост.
Отначало сянката не се проявяваше по никакъв начин. Пред него имаше обикновен отпечатък от тяло, фотографски отчетлив, с богато изобилие от детайли. Постепенно Олег престана да фокусира поглед и остави очите си да се движат накъдето искат.
Тогава най-после се започна.
Сянката започна да се раздвоява и в пресечната точка на половинките й се раждаха смътни калейдоскопични ефекти в различни нюанси на сивото. Те бяха толкова много, че да ги следиш беше по-увлекателно, отколкото да гледаш филм.
Когато силуетите се раздалечаваха, Олег ставаше с две глави. Тук пак се задействаше ефектът на Роршах: той можеше да види пред себе си тандема Медвепут67, а също така например чаша (тя се появяваше, щом Олег събереше очите си толкова силно, че силуетите напълно се разделяха и между тях се образуваше тънко краче от светлина). Можеше да види и тризъбеца на Шива — образуваше се от чашата при рецитиране на мантрата „ом намах шивая“ и вътрешна готовност за малко чудо.
Когато половинките на сянката се раздалечаваха на малко разстояние, можеха да се наблюдават такива фини ефекти, като главата на извънземно (в различна степен на мършавост) и върхът на копието на съдбата (последното се образуваше от процепа в областта на врата).
Понякога започваше да му се струва, че главата и ръцете му са нещо наносно и колебливо, а в основата на съществото му лежи стабилен неорганичен правоъгълник с двойна гъстота. Присъстваха също голям брой всевъзможни изродени свастики и ацтекски профили, но Олег не им обръщаше внимание.
Понякога дългото съзерцаване водеше до това, че половинките на сянката започваха да се държат различно. Едната — кой знае защо, обикновено дясната — изведнъж се обръщаше в профил и ласкателно вдигаше чаша за здравето на някой забравен деспот или застиваше в рядка древноегипетска поза. А щом съсредоточеше вниманието си върху лявата полусянка, тя също започваше да лудува — или се свиваше до някакъв прозрачен хилав зародиш, или съвсем се изгубваше. За това може би имаше научно обяснение, свързано с различното функциониране на полукълбата, но Олег не възнамеряваше да го разполага в полукълбата си без субсидия от Академията на науките.
Също така интересни станаха сенките, които виждаше с периферното си зрение — но той се стараеше да не се отвлича със специалните ефекти, които правеха: реши, че поддаде ли се веднъж, циркът ще е безкраен.
8
Сянката стана на около две седмици, когато Олег за пръв път чу гласа й.
Разбира се, това не беше глас от физическо естество. Беше просто мисъл. Но не като останалите.
Олег не умееше добре да успокоява ума си и главата му винаги беше пълна с несвързани мисли, но на фона на умствения прилив тази мисъл се открояваше със странна чуждородност, с някаква метална ритмичност — и беше трудно да я вземе за своя, макар че всички останали мисли, даже най-дивашките и срамните, незабавно напираха да се регистрират в главата му точно в това качество. Освен това тя лесно се превеждаше на думи — сякаш вече беше излята от някого в удобна форма.
„Защо се занимаваш с това?“
Като разбра, че някой наистина говори с него, Олег трепна.
„Затова — помисли си той в отговор, — защото търся истината.“
„Нима истините са ти малко?“
Естествено, Олег не би тръгнал да води такъв разговор с човек. Но да лъжеш собствената си сянка, беше трудно — най-малкото защото гласът й се зараждаше на същото място, където възникваха всичките му сметки и намерения.
„Ами… Разбира се, работата не е в истината, неправилно се изразих. Просто ми се иска нещо чудесно.“
„Искаш чудо?“
Както му се стори, във въпроса прозвуча насмешка. В следващия момент го засърбя главата. Олег вдигна дясната ръка, подраска над ухото си и сянката се превърна в отчетлива антична амфора с една дръжка: той даже помнеше в кой музей е виждал такава.
„Това брои ли се?“ — попита сянката.
По всичко личеше, че е настроена съвсем доброжелателно.
„Не — отговори Олег. — Това е просто визуален ефект. Даже не ефект, а негова интерпретация.“
„А какво си готов да приемеш за чудо?“
„Чудото е… Това е, когато виждаш или научаваш нещо такова, от което всичко се променя. И вместо стария живот започва съвсем друг. Чудото трябва да е свързано по някакъв начин с истината. То не е безсмислен фокус. Чудото… Чудото отваря вратата към свободата!“
„Към свободата?“ — попита сянката.
Олег почувства, че претрупва речта си с твърде много съмнителни философски понятия и трябва да даде някакъв пример.
„Индийският екскурзовод, който ни запозна, говореше за един отшелник в планината. Този отшелник можел да лети в небето. Това е чудо.“
„А как е свързано с истината?“
„Най-пряко — отвърна Олег. — Когато хората видят нещо такова, те разбират, че животът изобщо не е това, което преди са им казвали…“
Сянката помълча малко.
„Думите ти звучат красиво — каза тя. — Но ги говориш не ти, а сянката. Сянката, която години наред смяташ за себе си.“
„Аз? Смятам сянката за себе си?“
„Да. Това, ако щеш, е чудо и същевременно истина. Единствено към свободата няма никакво отношение.“
„Можеш ли да говориш по-разбираемо?“ — попита Олег.
„Думите са необходими само на сянката. Аз ще говоря с теб по друг начин…“
Отново го засърбя главата — на същото място. Той машинално вдигна ръка — но сега вместо амфора с дръжка на стената изникна ясно различим вход в пещера, озарен от пламтящ вътре огън.
„Пещера?“ — попита Олег.
Сянката не отговори. След като почака малко, той разбра, че продължение няма да има.
По време на диалога Олег нито за секунда не губеше контрол над събитията. Той помнеше, че седи на леглото в празно крайморско бунгало и разговаря със сянка. При това допускаше, че целият разговор като нищо може да е една фантазия, нещо като сън наяве, в който Олег приема собствените си мисли за реплики на сянката.
От тази гледна точка спокойно можеше да се каже, че той взима самия себе си за сянка. Но на него му беше заявено, че приема сянката за себе си. Това му се струваше неразбираемо.
9
Вечерта Олег похарчи за интернет над триста рупии, но затова пък си преписа няколко занимателни откъса от текстове, намерени в Гугъл покрай думите „сянка“ и „пещера“.
Най-голямото му откритие стана Платоновият мит за пещерата, за който той не беше и чувал досега. Порази го диалогът между Сократ и момчето Главкон (бъдещ Главен конструктор, реши Олег):
Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и на шията окови, че като се намират тук, да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях, а между огъня и затворниците да има път; по неговата дължина си представи издигната стена, както издигат фокусниците преграда пред зрителите, над която показват фокусите си.
Всичко беше вярно — и за оковите (лайфспринг възпитаниците от късото черво градяха целия си бизнес върху въображаемото им изпиляване), и за светлината, идваща отзад (в последно време той отделяше на това най-малко час на ден). Но не беше ясно какъв е този път между огъня и затворниците и кой точно ходи по него.
Като прескачаше някои неща, Олег си преписа най-важното:
… край тая стена хора, които носят различни вещи, стърчащи над стената, статуи на хора и фигури на животни, направени от камък и дърво по различен начин. И естествено, едни от тия, които ги носят, говорят, а други пък мълчат… Нима ти смяташ, че тия затворници както у себе си, така и помежду си, са видели нещо друго освен сенки, които падат от огненото сияние върху срещуположната пред тях стена на пещерата?
…
— Ти рисуваш невероятен образ и невероятни затворници!
— Подобни са на нас.
Но най-поразителното беше, че в текста на Платон се посочваше същата техника, на която младият индиец обучи Олег. Нещо повече, бяха представени и други сродни методи — явно отнасящи се до същата древна тайна система:
Отначало най-лесно би съзерцавал само сенките, а след това отразяващите се във вода фигури на човеци и на други предмети, а накрай и самите предмети. А предметите на небето и самото небе би наблюдавал по-лесно нощем, когато ги наблюдава при звездна и лунна светлина, отколкото денем при слънце и слънчева светлина… Само след всичко това, смятам, той може да гледа слънцето, и то не изображението му във вода и на чуждо място, а самото слънце в собствената му среда, каквото е в действителност.
Разбира се, само истински хуманитарен философ би могъл да приеме това за алегория на „учението за идеите и техните илюзорни материални сенки“, мислеше си Олег, нищо чудно, че вече от много векове момчетата са престанали да пускат на тази социална група.
Текстът на Платон безспорно беше магическо ръководство — пътна карта, от която се бе запазил само къс. Той приличаше на средновековна постройка върху античен фундамент и съдържаше твърде много разнородни елементи.
Един слой съдържаше в себе си отломка от древно знание. Останалите се състояха от разтвори на литературен гипс — стройни периоди и сговорчиви Главлити68, добавени от компилатори и преписвачи (може пък, мислеше си Олег, гърците още в древността да са обичали подправената отчетност, с което се обяснява ярката следа, оставена от тях в античната история).
„МЕЖДИНЕН ПЪТ“ — изписа той с пръст върху масата. Както можеше да се очаква, на мръсната дъска не останаха никакви следи.
Олег излезе от интернет кафето и бавно тръгна към къщи.
Вечерта беше прекрасна. От брега тежко боботеше нетрадиционна музика. Показа се седящо на стълбите момиче с червена фланелка — видът му беше много приветлив, със сигурност дължащ се на някакви вещества. После покрай него се изниза едно култово кафене за пушене на трева, някога дървено, а сега облицовано с фаянсови плочки, но все още претендиращо да е ъндърграунд.
По масичките на открито седяха изгорели туристи от Германия, гледаха пухтящите на метър от лицата им индийски самоделни таратайки и се пропиваха от местния колорит. Един прясно подстриган а ла Хитлер с гирлянда от жълти цветя на гърдите явно вече беше успял да посети местен фризьорски салон.
Олег стигна до малка къщурка със странна витиевата архитектура, която най-вероятно беше някогашен португалски параклис — не му се вярваше, че аборигените са могли да вложат толкова труд в една съвсем миниатюрна сграда. На стената й се виждаха няколко графити, включително два рускоезични: традиционното за тази местност „Защо?“, написано със зелен спрей, и богохулното „параклис на неебаната майка“, ситно и черно.
Той се намръщи и си помисли: „Шиваит не би написал такова нещо. Това сигурно е или някой санясин на Ошо, или направо агностик…“. Графитите на други езици не можеха да се прочетат.
Олег се спря в лъча на една улична лампа, вдигна ръце, свити в лактите, и се превърна в свастика с два ампутирани края. Тутакси обаче се уплаши, свали ръце и продължи нататък.
Не беше ясно как вече почти триседмичната сянка, която той отглеждаше в бунгалото си като конопен храст, ще се отнесе към това кривене под уличната лампа.
Изневяра?
Нищо, доброто кривване само укрепва семейството.
10
На другия ден Олег се опита да общува с отражението си в басейна на съседния хотел, но зли и умни индийски деца му попречиха. В резултат на това само се надиша с хлор. Явно още не беше готов за тази практика.
Затова пък след обяд стана нещо необичайно.
Случи се, след като той вече от около час седеше в лъча на фенера и съзерцаваше черния силует на стената. Същевременно се мъчеше да контролира ума си, но целият му контрол се свеждаше до мисълта за такъв контрол, която изплуваше в промеждутъка между други мисли, възникващи неизвестно къде и как, без някой да ги е викал. Кой знае защо, контролиращата инстанция никога не беше нащрек за появата на онова, което трябваше да следи, затова пък през цялото друго време, бодра и звънлива, присъстваше най-очевидно.
Олег си спомни един анекдот от античната история: за лежащия в бъчвата си Диоген и Александър Македонски.
„Какво искаш, кинико?“
„Не ми закривай слънцето.“
Отговор, достоен за остроумна сянка.
Олег си представи Александър в пълно бойно снаряжение, обграден от ореол от слънчева светлина. Гледката, разбира се, беше страховита. Философските диалози с властите би следвало да се филтрират — Диоген извадил късмет, а виж, Архимед го заклали направо над чертежите му. И на Сократ му се наложило да изпие отрова и така и не успял да види кой там се разхожда по междинния път… Кой знае защо, от тази мисъл му призля.
Олег си помисли, че всеки опит за успокояване на ума, предприет от самия ум, прилича на желанието на сянката да махне предмета, който й закрива слънцето. После му хрумна, че пространството на мислите е едноизмерно, защото мислите винаги изникват една подир друга като следвани една от друга отсечки от права. Клин клин избива, затова, докато се мъчат да контролират ума си, хората се молят или рецитират мантри…
Той се сети за мантрите, машинално занарежда „ом намах шивая“ и след няколко минути забеляза, че както винаги без особен проблем мисли отвъд свещеното мърморене: мантрата започна да се повтаря механично и Олег можеше да не й обръща внимание, все едно е бръмчащ хладилник или музика от радио в съседна стая.
В съзнанието му присъстваха и други едва забележими мислошлейфове, които като че ли мислеха сами себе си, без да изискват от него нито внимание, нито дори участие. Но и те се виждаха последователно: за да осъзнае някой от тях, трябваше да престане да забелязва останалите.
„Колкото и латерни да работят в главата ми — помисли си Олег, — аз така или иначе мога да се намирам само на едно място…“
Пространството на мисълта беше едноизмерно по много проста причина: единственото му измерение беше самият той. И отново си припомни Платон:
„Светлина да им идва от огън, който гори отвисоко и далече зад тях…“.
Интересно. Олег никога по-рано не се беше замислял за това, но такова дълго изречение можеше да се възприеме по един-единствен начин — като го промушиш дума по дума, подобно на конец, през игленото ухо на онова единствено измерение, което той току-що откри.
Това ставаше много бързо, но при желание можеше да се види как точно: с всяка дума общата картина се усложняваше и проблясваше в съзнанието като изображение, създавано от пробягващ по кинескопа електронен лъч.
„Светлина — да — им — идва — от — огън…“
Появи се нещо, което приличаше на мюсюлмани, забили чела в пода, с ярко осветени откъм гърба халати.
„Който — гори — отвисоко — и — далече — зад — тях…“
Появи се подобие на огън, който се издигна навръх една планина и се превърна в ярка точка.
А после стана нещо неочаквано — между него и тази точка профуча бърза сянка, сякаш някаква птица за миг засенчи с криле източника на светлина.
Олег успя да види накъде отлита птицата — тя описа няколко кръга в тъмнината, стрелна се встрани и кацна на някаква равна плоскост. Той се вгледа по-внимателно в нея и разбра, че вижда собствената си сянка на стената пред леглото.
От уплаха непохватно тръсна глава и усети болка във врата — като че ли беше успял да разтегне някакъв мъничък мускул.
Явно сянката искаше повече внимание.
„Ето защо за духовно богатия човек е толкова трудно да отиде в рая — помисли си Олег. — Защото в главата му има твърде много камили, с които за нищо на света не иска да се раздели. Кервани със съкровища. А раят е иглено ухо.“
11
На другия ден той намери у Платон нещо като подигравателен намек за вчерашния си опит:
… Ако някой бъде освободен от оковите и бъде заставен веднага да се изправи, да раздвижи шията си и да ходи, да погледне към светлината, нали когато прави всичко това, той ще усети болка, а поради блясъка нали ще бъде безсилен да гледа право ония неща, чиито сенки дотогава е гледал?… И дори като му показва всеки от преминаващите предмети, би го заставил да му отговаря на въпросите, какво е това?
Пак добре, че наблизо нямаше разпитващ и взискателен Главлит, с който да му се налага да обсъжда мерналите се в тъмнината неща.
От Платоновия текст следваше, че междинният път може да се види — но нямаше никакво описание на практическите методи за „освобождаване от оковите“. Впрочем Олег можеше да зададе всички въпроси на сянката.
Когато се прибра, той установи, че нещо в стаята му се е променило: съдържателят най-после беше сменил чаршафите и кърпите. Също така на стената се бе появил голям плакат на Шива — за щастие не там, където живееше сянката, а отстрани, до вратата.
Това беше тъй нареченият Шива Натараджа: Цар на Царете и Цар на Танцьорите. Той бе син на цвят, с четири ръце и беше стъпил с един крак върху дребен мустакат човек, който приличаше на Микоян69. Мустакатият човек не проявяваше нито страх, нито недоволство, нито дори интерес и приемаше положението със спокойно достойнство.
Олег седна в лъча светлина, формулира наум въпросите си и близо час съзерцава сянката в опит да получи поне някакъв отговор. После, когато се умори от мълчанието й, започна да поглежда към плаката на Шива.
Той толкова пъти беше обяснявал символиката на това изображение на туристите, че в главата му от само себе си се включи суфльор, който заговори със собствения му бодър глас:
— В косите му, скъпи приятели, виждате полумесец. В една от десните си ръце държи дамара — барабан, който по форма прилича на пясъчен часовник. От звуците на този барабан се е образувала санскритската азбука, както и всички останали азбуки — всички човешки езици. От същия този барабан се появява и творението… В една от левите си ръце Шива държи пламък. Този огън разрушава и изгаря целия материален свят. Така танцуващият Бог е едновременно разрушител и съзидател…
Олег можеше да продължи да разказва, стига да имаше слушатели. Свободните ръце на Шива показваха мудри, пълни с мистичен смисъл, и даже вдигнатият му крак не беше вдигнат просто ей така — този жест символизираше мая, тоест илюзията. Можеше да се говори още и за барабана, и за гривните на краката, и за набедрената препаска от тигърска кожа.
Синият дебелак с мустаците също не беше попаднал случайно под божествената пета. Той беше злобно джудже с трудно запомнящо се име, което започваше с „М“ (сигурно затова вместо него в главата му все изскачаше Микоян — веднъж Олег даже каза така на едни важни туристи от Баку и никой не се учуди). Бяха го създали с богоборчески цели някакви медитативни мъдреци от древността, но джуджето не беше успяло да навреди на Шива.
Навремето Олег съчини за злощастника следната епитафия:
Шива има четири ръце,
в тях държи огън и барабан.
Но с него шега не бива, братле,
хайде, не бъди такъв глупак.
Сега обаче не мислеше за победения Микоян. Като се обърна с профил към лампата, Олег вдигна ръце встрани — така че дланите с разперени пръсти застанаха на една линия с главата му и фенера. Около главата на стената се появи мохокски гребен от пръсти — като шипове над черепа на динозавър.
Ако и той като Шива имаше ръка с пламтящ в нея огън, тя спокойно можеше да играе ролята на фенер. Сянката нямаше да се промени. А ако имаше още една ръка с магическо барабанче, то сянката на този инструмент щеше да се слее със сянката на главата му и никой нямаше да се досети, че точно от барабанчето се раждат запълващите я думи и мисли. Всичките четири ръце щяха да се слеят в едно мастилено петно, подобно на овала с рептилния мохокски гребен, който Олег виждаше на стената пред себе си… Шива, честна дума, Шива… Увлечен в танци, съвсем се забрави и реши, че самият той е сянката. Абсолютно типичен случай.
Триседмичната сянка изгледа Олег с любопитство, но нищо не каза.
12
За сянката възрастта на пълнолетието беше един лунен месец.
Той не помнеше откъде е научил това, но предполагаше, че от самата сянка. Тя можеше да му изпрати съобщение в кратък сън, в какъвто Олег често потъваше по време на съзерцанията си, или да му прошепне нещо в ухото, докато умът му е зает с друго.
На двайсет и деветия ден от практиката той седна на мястото си между фенера и стената с известно опасение. Но нищо необичайно не се случи. На трийсетия ден — също. А на трийсет и първия Олег реши сам да прояви активност.
Рано сутринта той седна пред стената и изпробва всичко — чашата, тризъбеца на Шива, копието на съдбата и още много междинни безименни комбинации. Това не направи никакво впечатление на сянката. Минаха повече от два часа и краката започнаха да го болят. Тогава изведнъж кресна на стената:
— Ще говорим ли?
Колкото и да е странно, това подейства. Сянката отговори веднага — нещо повече, Олег чу точно това, което искаше.
„Мислиш си, че в разказа на Платон за пещерата има таен смисъл. Също и в изображението на танцуващия Шива…“
Точно така, съгласи се той.
„Такъв смисъл наистина има. Но даже ако се осведомиш за него, едва ли ще го проумееш. И със сигурност няма да го запомниш за дълго.“
Олег изрази пълна готовност за подобно ограничение.
„Освен това — добави сянката някак тъжно — такова знание е достъпно само за сенки… Но точно тук няма да има проблем. И още — един от нас ще плати за него с живота си…“
Последното му допадна значително по-малко. Той зачака продължение, но сянката мълчеше и скоро стана ясно, че е решила да се ограничи с тези неясни и страховити думи.
Олег поиска да стане от леглото, но изведнъж забеляза, че сянката му е добила някаква странна плътност и гъстота. Изглеждаше така, сякаш я бяха покрили с черна маслена боя. И освен това сега имаше дълбочина, като че ли стената отзад беше станала вдлъбната.
Той изумен видя, че когато върти глава от една страна на друга, със сянката нищо не се случва — тя остава неподвижна. Олег вдигна ръка и я размаха във въздуха. Черният контур на стената даже не трепна, а следа от ръката не се появи.
Това беше просто невъзможно.
Той предпазливо доближи длан до сянката и усети как някаква сила засмуква ръката му в тъмнината. Първо беше едва доловимо, но колкото повече се приближаваха пръстите му към тъмното петно, толкова по-мощно ставаше притеглянето и когато Олег си помисли, че може да не успее да отдръпне ръката си, вече беше късно.
Пръстите му залепнаха за стената и в следващия момент стана нещо немислимо — те минаха през нея и една непреодолима сила го дръпна от леглото, прекара го през стената, сякаш от другата страна някой много сериозен, който не можеше да се задоволи с обикновено ръкостискане, беше решил да се запознае по-отблизо с него. Дърпането бе рязко и грубо, но Олег точно се вписа в черния контур на сянката — като куршум в цев.
Зад стената зейна нещо като шахта: отначало имаше миг на безтегловност, а после му се стори, че пада надолу, само че това долу се намираше не там, където му е мястото, а точно отпред. После Олег като че ли се закачи със слънчевия сплит за някаква кука и силата на инерцията го обърна с вътрешността навън. Не болеше, но беше толкова главозамайващо, че той загуби съзнание.
Когато се опомни, видя нещо странно.
Беше извън кожата си в най-буквалния смисъл. Тялото му, голо до кръста, с раирани памучни гащи, седеше точно срещу него в поза „лотос“.
Трудно му беше да гледа собственото си лице, защото зад тила му като слънчева корона грееше ясна бяла светлина. Но все пак се виждаше, че седящият или спи, или е загубил съзнание. Очите му бяха останали полуотворени — само лицето изглеждаше някак оглупяло, изхлузено надолу, и долната челюст висеше.
Олег си помисли, че прилича на тираджия, заспал зад волана. Или на пиян зрител в кино, заплеснал се в лъча на прожекционния апарат, който със светлината си е заковал душата му за екрана.
13
Отначало получи пристъп на ужас — реши, че е умрял.
Само че преживяването противоречеше на традиционните описания на следсмъртие. Виж, ако тялото му лежеше в леглото с разкривено лице, а самият той беше изплувал от бунгалото и бе полетял към немитото индийско небе, тогава такова предположение щеше да бъде уместно. Но нищо такова не се случваше. Едно беше ясно: все още можеше да мисли — малко вяло, като в полусън, но съвсем свързано.
Олег се опита да размърда ръка. Вече нямаше никакъв контрол над тялото си. Нямаше контрол и над мислите си — те просто се сменяха една с друга. Самият той беше нещо подобно на разливащо се по стената мислопетно, където предишната мисъл изчезваше под следващата.
Мислите несъмнено бяха сянка. Само че ги хвърляше не тялото, което седеше пред него, склонило глава, а нещо друго.
Олег се погледна много внимателно.
Лицето му с изключени очи и увиснала челюст изглеждаше като карикатура на католически светец, подложен на мъчителна екзекуция и възсиял накрая като многоватов Св. Дух. Причината беше не в особената одухотвореност на познатите черти — тъкмо тя изцяло липсваше, — а в това, че главата му стоеше точно в лъча на фенера, чиято светлина се беше превърнала в ярък нимб.
Впрочем нямаше защо да се учудва — тъй като сега беше сянка, накъдето и да увиснеше главата му, тя пак щеше да се озове точно в лъча на фенера…
Тази мисъл, както и всички останали, дойде отвън, но този път Олег забеляза точно откъде.
В бляскавия нимб около главата му нещо слабо се плискаше и всяка възникваща мисъл отначало беше такова плискане. По-точно мисълта се появяваше, когато светлината хвърляше сянката от плискането на стената.
„Какво е онова там? — помисли си Олег и се вгледа в ореола от светлина. — Някаква медуза ли?“
Тутакси осъзна, че е видял тази мисъл да преминава във вид на лека вълна по лявата част на нимба.
В пространството между главата му и фенера висеше някакво полупрозрачно същество.
Това, разбира се, не беше медуза — просто никаква друга аналогия не му идваше наум. Но вината беше не негова, а на самата медуза, защото вълнообразното движение на тялото й бе самото това сравнение, а после и мисълта за несъстоятелността на такова сравнение. Движението приличаше на безкрайна вълна, търкаляща се по прозрачна тъкан.
Олег не виждаше изцяло това същество — различими бяха само краищата на тялото му, които трепереха в нимба от светлина. Всъщност по форма то приличаше повече не на медуза, а на елха — такава, каквато я рисуват на новогодишните картички.
Беше триъгълно, с криле, които се събираха в горната си точка — и по тези криле преминаваха вълни на съгласувано трептене, сякаш там работеха два архимедови винта (Олег си помисли и за крачета на много бърза стоножка). Това прозрачно трептене беше свързано с мислите му също толкова непоколебимо и еднозначно, колкото въртенето на велосипедното колело — с мяркането на бягащия под гумата асфалт. Той чувстваше, че мислите му възникват в центъра на триъгълника, а прозрачните криле само им задават ритъм и интензивност, но неговата собствена глава му пречеше да види нещо повече.
Скоро Олег забеляза, че ако съсредоточи вниманието си върху тези трептящи криле, движението им се забавя — или може би времето се разтяга. Тогава мислите ставаха по-малобройни. Той опита да ги спре напълно — бягащите по края на триъгълника вълнички замряха и се превърнаха в неподвижна вълна.
След минута или две немислие на Олег взе да му се струва, че фокусът на зрението му се измества и той започва да вижда събитията отстрани. Не можеше да разбере как е възможно това, след като е все така залепен за стената. Но после осъзна, че стената, леглото и лампата вече са изчезнали някъде.
14
Олег видя пред себе си безкрайно черно-синьо пространство. Лъч светлина пронизваше тъмнината и се разбиваше в триъгълна жива вълна. В сянката на тази вълна висеше безсъзнателното му тяло.
Веднага стана ясно, че това разположение на триъгълното крило и на тялото му не е случайно и че светлината не стига до него, защото той е скрит зад триъгълното същество. Светлината знаеше само за триъгълника, върху който падаше. За нея този триъгълник беше всъщност Олег.
Изясни се и друго: мислите му бяха необходими на триъгълното същество, за да може то с тяхна помощ да привлече светлината и да я пропусне през себе си, като именно в резултат на това възникваха мислите. Съществото се хранеше със светлина, а самият Олег беше нещо като невидима стръв, на която тази светлина се хващаше. Самото му тяло също беше мисъл, само че много дълга и способна да поражда други мисли.
Впрочем хващането на стръв беше неподходящо сравнение — по-скоро триъгълникът го използваше, за да накара светлината да възникне в пространството. Светлината беше любов, милост, състрадание — и триъгълникът я поглъщаше, макар че в крайна сметка състраданието беше предназначено за Олег.
Би могло да се каже, че Олег играеше ролята на противотежест. Това можеше да се нарече и по всевъзможни други начини: блесна, морална необходимост, паметник на незнайния воин и даже отпадък, защото всичките му многобройни мисли бяха всъщност чисто и просто екскременти на триъгълното същество — онова, в което се превръщаше погълнатата от него светлина. Истината не се побираше в нито едно от тези определения, но макар че трудно се поддаваше на формулиране, сама по себе си беше проста.
Целият огромен човешки свят с народите и езиците му беше сложен заплетен помисъл, за чието съществуване се изискваше много, много светлина — и затова Олег беше принуден да мисли цял живот, тъй както кравата дъвче сено или робът на галерата движи веслото си, и всички негови размисли бяха част от една грандиозна мисъл.
Но не можеше да предяви претенции за това към никоя върховна инстанция, защото всъщност извън пределите на самия Олег нямаше нито помисъл, нито инстанция — той съществуваше точно с целта да мисли всичко това, а щом престанеше да го прави (така ставаше, когато тялото умре), мисленият от него свят изчезваше също толкова лесно и естествено, както изчезваше сянката след изключване на осветлението.
Светът, в който Олег беше прекарал целия си живот, в действителност беше сянка. Състоеше се от преработена от триъгълника светлина и приличаше на отработени газове от авиационен двигател, засмукващ в себе си бензин. Светът беше поток от нечистотии, вечен сумрак и тежест на верига, която караше часовника да тиктака, и никъде извън границите му не се знаеше нищо за него. С изчезването си той не нарушаваше никакви равновесия. Светлината ставаше невидима, когато пропадаше озареният от нея свят, и всички въпроси за това какво се случва изчезваха — защото нямаше кой да пита и да отговаря.
Олег осъзна, че вече не вижда тялото си. И тутакси се сети къде се е дянало. От центъра на триъгълника излизаше разклонение, което приличаше на полумесец. Между рогата му тлееше нещо подобно на съзнаващ разряд: точно там се зараждаха всичките му мисли. Тялото никъде не беше изчезнало, просто бе една от тях.
Олег разбра, че между краищата на този полумесец могат да възникнат колкото си поискат такива Олеговци, и всеки от тях ще усеща в себе си същото несъмнено „аз“, което се протяга от тъмнината към светлината, и когато един Олег прецъфти, на негово място тутакси ще се появи друг. И всичките тези непостоянства така или иначе размишляват за причината на съществуването си — някои смятат, че трябва да се молят на триъгълника, други пеят песни за него, трети мислят, че те и той са едно, четвърти го наричат с думата „ум“ и рецитират мантри, за да го успокоят, а пети пишат за него книги — и всичко това е необходимо с едничката цел през триъгълника да преминава колкото може повече възникваща в празнотата светлина.
Олег се помъчи да разбере много такива триъгълници ли има или само един — и осъзна, че въпросът е лишен от смисъл: за всеки човек той е свой собствен и не прилича на нищо друго.
Можеше да се каже, че тези същества са толкова, колкото са човешките умове — но можеше и да се каже, че съществото е само едно, а хората и човешкия свят изобщо ги няма, има само вечен двигател, задвижван от самоизмамата на някакво нещо, което всъщност го няма, макар и да мисли, че го има, и тъкмо в тази убеденост се крие самоизмамата. Всичко беше пресметнато, точно и красиво — с икономична, студена, космическа красота.
„Значи светът е устроен много разумно. Само че какво общо имам аз? Стоп, стоп, стоп… Кой аз? Онази триъгълна медуза?“
Стана му смешно и веселието отклони вниманието му по такъв начин, че той изведнъж проумя още нещо, най-зловещото и важното от всички. Проумя откъде е дошъл този триъгълник.
Не идваше отникъде. Олег сам го възпроизвеждаше във всеки следващ момент от битието, като вземаше набраздената повърхност около плавниците му за мисли. Ето в това се състоеше великата загадка и тайна.
Създателят въобще не беше триъгълникът. Създателят беше самият той. Но такъв създател, който даже не знае кой и кога го е продал във вечно сляпо робство.
„Господи — помисли си изумен Олег, — ама аз не съм човек… Та аз всъщност никога не съм бил човек… Аз съм ето тази светлина…“
Тъкмо това знание се съдържаше в лъча, възникнал в мрака, за да стигне до всички, които сънуваха този мрак. Събудеха ли се, те щяха да станат себе си и да се разтворят в светлината, а заедно с тях щеше да изчезне и сънуваната от тях мъгла със своя тайнствен и страховит властелин. Затова светлината беше закрита от полюшващото се триъгълно тяло — от всеки и от всички, а вместо светлината хората имаха писмено сведение, че Бог е светлина, което преминаваше от една свещена книга в друга. Самите хора бяха светлина — но светлината спеше и сънят й беше тъмнината.
Олег не биваше да знае това. Всичко друго, но не и това — и в мига, в който го научи, триъгълното същество разбра и направи нещо такова, след което той вече не можеше да вижда. А после не можеше и да диша.
15
Светлината все пак победи — но след това се измести нагоре и стана непоносимо изгаряща. Горещината се усещаше даже през затворените му очи. Олег лекичко ги отвори и през сияещата с цветовете на дъгата ципа на миглите различи две надвиснали сенки. Те като че ли бяха от същото естество като самия него.
Някой го потупа по бузата. После познат глас каза на английски:
— Жив е. Диша.
Двете сенки се спогледаха и в едната Олег разпозна съдържателя на къщата за гости. Втората беше индийски полицай — кръглолик, мустакат и несъмнено корумпиран като вагина на вавилонска блудница… У дома, помисли си Олег, аз съм у дома…
— Ей, чуваш ли ме?
— Да — отговори той. — Боли ме глава. Какво е станало?
— Пожар — каза съдържателят на къщата за гости с такъв тон, сякаш даде заповед „Огън!“ на наказателен взвод.
Наоколо наистина миришеше на някаква гадост — като че ли на изгоряла перушина. Олег извъртя очи встрани и видя бунгалото си — изглеждаше цяло-целеничко, но през отворената врата продължаваше да излиза синкавобял дим. Самият той лежеше на голата земя на няколко метра от входа. Слънцето светеше право в очите му.
— Проклетата ти лампа — каза съдържателят. — Откачила се от тавана, паднала на леглото. Жиците дали на късо, искра, пожар — а ти спиш. Възглавницата се запалила, за малко да се задушиш насън. Добре че забелязахме дима. Едва успяхме да те измъкнем. Възглавницата изгоря. Одеялото също. Ще платиш всичко.
Олег искаше да каже, че от акумулаторите и инвертора по никакъв начин не е могло да се получи късо, защото веригата има предпазител, но реши да не спори с очевидните факти.
Разнесе се напориста източна мелодия — някаква сладникава смесица от рап и музикални реверанси едновременно към исляма и хиндуизма, опакована в един претендиращ за пълно световно господство рингтон. Съдържателят се опули зловещо — явно за да покаже на Олег, че не бива да се отпуска — и тръгна по посока на телефонния звън.
— Какво всъщност е станало тук? — попита полицаят.
— Аз видях… Видях…
— Какво видя?
Олег се помъчи да си спомни какво точно е видял. Оказа се сложно. Като че ли беше сънувал: в съня се гмурна на много голяма дълбочина, на която всичко беше черно-синьо, и си игра със странна медуза, а после тя му причини болка. И през цялото дълго време, докато се издигаше на повърхността, се мъчеше да не забрави нещо изключително важно, което трябваше да каже на хората.
Но когато се опита да го съобщи на внимателно слушащия полицай, то се оказа пълна безсмислица — като камък, който под водата изглежда скъпоценен, а на повърхността се превръща в обикновено речно камъче:
— Ами този наш свят, в който живеем… Цялото това творение… То съществува скришом и абсолютно незабележимо… И е устроено по такъв начин, че ако някой от елементите му започне сериозно да се интересува от въпроса за естеството и предназначението на творението, този елемент незабелязано изчезва и след това творението пребивава… Никъде…
Полицаят кимна с разбиране и направи изразителен жест — сякаш се убоде със спринцовка в дебелия задник.
— Така ли? — попита той на руски.
— Не, не аз — честно отговори Олег, — а лайфспринг плюс плюс. И не тук, а край Бангалор.
Полицаят кимна още веднъж и се надвеси над него така, че да огледа зениците му.
Главата му с грижливо сресана коса закри слънцето и на Олег за миг му се стори, че около нея трепти прозрачен триъгълник, по който като по плавниците на скат пробягва бърза безспирна вълна. Нещо студено го убоде под лъжичката, но главата на полицая се върна на предишното място и видението изчезна.
— Всичко е ясно. С лайфспринг в тази страна можеш да си докараш големи проблеми, приятел. Като начало трябва да съставим протокол и да те тикнем зад решетките. Но засега…
Полицаят се огледа и вдигна дебел пръст във въздуха.
— Засега все още можем да оправим нещата. Ще го обмислим ли, or else70?
Тхаги
Даже вързан, младежът беше изключително елегантен. Дългият бретон, мускетарската брада и засуканите нагоре мустаци му придаваха вид на представител на творческа, но малко двусмислена професия — така можеше да изглежда елитен сутеньор, картоиграч мошеник или преподавател от Висшето училище по икономика. Беше с черно поло с метална нишка, тъмни панталони и лачени обувки, покрити с размазана кал. Бяха го вързали за железен стол — с тънко въже, много, много пъти омотано около краката, ръцете и туловището, сякаш го бяха връзвали лилипути или жена, свикнала да шие ситни бродерии.
— Като че ли се окопити. Ей, как си?
Младежът явно реши, че е непродуктивно да имитира безсъзнание, и отвори очи.
Пред него стояха двама души.
Жената в строг костюм с панталон наближаваше петдесетте. Тя имаше дълга коса, разпусната по раменете и леко рижава на цвят, ситни черти на лицето и много делови вид. На ушите й блестяха две сребърни монетки, красиво приспособени като обеци.
Мъжът на приблизително същата възраст беше слънчево кръгъл и плешив, с покорно и същевременно хитро лице. Приличаше на житена питка, която на младини си е беседвала с мечок прокурор и е запомнила завинаги, че в Русия е само малко хлебче, което няма да избяга никъде и от никого, — но постепенно е попривикнала с това си скромно качество, уредила си е живота и се е затъркаляла прилично добре. Беше с дънки, сиво сако от туид и неуместна вратовръзка от жълта коприна.
Помещението наоколо беше странно. То представляваше просторен подземен склад със стени от сив бетон и нисък таван, подпиран от няколко четириъгълни колони. Единият ъгъл на склада беше ремонтиран надве-натри, боядисан с бяла боя и превърнат в подобие на отворен офис с миниатюрна кухничка. В останалото пространство явно трябваше да се държат някакви стоки — но сега то беше празно, само до далечната стена се чернееше ред новички автомобилни гуми.
Онази част от помещението, която беше склад, изглеждаше точно така, както се полага на едно подземно хранилище. Необичайна беше офисната зона. Сложената в ъгъла маса с офис техника не беше особено забележителна, но на стената до нея по някаква причина се мъдреха две огромни, почти в човешки ръст, черно-бели фоторепродукции. На едната беше изобразена каменна жена с мантия и меч в ръка, застанала навръх някакъв хълм. На втората също имаше каменна жена с меч, извисяваща се над брадати воини — само че не статуя, а барелеф.
Между репродукциите — точно срещу стола с вързания за него младеж — в стената имаше ниша, която стигаше до тавана и беше закрита с пурпурна завеса.
Като видя снимките на каменни жени воини, пленникът доволно се подсмихна и кимна, сякаш точно това очакваше.
— Главата боли ли ви? — попита житената питка.
— Боли ме — отговори младежът. — С какво ме фраснахте?
— С травматичен пистолет. За късмет бяхте с шапка. Костта е цяла, проверих. Но дълго ще имате цицина.
— Аз се казвам Борис — каза вързаният.
— Приятно ми е — с ясно доловим сарказъм отвърна житената питка. — Аз съм Аристотел Фьодорович. А това — тя посочи безучастната жена — е Румал Мусаевна.
Борис се усмихна на Румал Мусаевна като на стара позната.
— Развържете ме — помоли той.
— Точно това пък ми се струва преждевременно.
Борис се усмихна тъжно.
— Като че ли ми нямате доверие.
— Че защо ще го имаме след всичко, което предизвикахте?
Младежът изгледа втренчено Аристотел Фьодорович и изведнъж произнесе странна скоропоговорка на неизвестен език, в която от познатите на руския слух съзвучия можеше да се долови само нещо като „калина-малина“, или може би „калита-малита“.
Аристотел Фьодорович се намръщи и двамата с Румал Мусаевна се спогледаха.
— Повикай полиция, Аристотел — за пръв път наруши мълчанието си жената. — И „Бърза помощ“.
Борис пребледня.
— Каква полиция пък сега? Може и да не съм го произнесъл съвсем вярно, никога не съм чувал как се изговаря правилно. Трябваше да уча всичко сам, от книгите. Нямах наставник. Но сега, надявам се, ще имам?
— Борис, вие говорите с някакви загадки — рече Аристотел Фьодорович. — Уж сте приличен младеж, но като че ли сте… ъ-ъ-ъ… развълнуван от нещо. Може би ще се успокоите и ще ни разкажете какво ви води насам?
— На драго сърце — отговори Борис, — на драго сърце. Само че разказът ще е дълъг.
Аристотел Фьодорович и спътницата му отново се спогледаха. Тя сви рамене.
— Е, какво пък — каза той, — няма закъде да бързаме, ще ви изслушаме. Само да вземем да направим чай…
Румал Мусаевна отиде до кухничката и включи електрическия чайник. Аристотел Фьодорович взе един стол, сложи го срещу Борис с облегалката напред, възседна стола като конче, скръсти ръце върху облегалката и подпря на тях брадичка. Кой знае защо, сега той вече не приличаше на житена питка, а наподобяваше уморен следовател с добри качества като човек, но принуден поради недостиг на кадри да работи веднъж като добър, друг път като лош.
— Е — каза той, — давайте.
Борис затвори очи и известно време стоя така, за да се съсредоточи.
— За да разберете всичко правилно — заговори той, — ще се наложи да започна отдалеч. Ще ви разкажа мъничко за детството си. Без лъжлива скромност ще отбележа, че бях умно дете. А умното дете не мечтае просто да стане еди-кой си, когато порасне. То придава на тази своя мечта особен, недетски статут, ако схващате за какво говоря. Разбира, че всички дечица си мечтаят за разни глупости и щом пораснат, забравят за тях. Но то се смята за различно и държи на мечтата си по съвсем друг начин…
— Борис — каза Аристотел Фьодорович, — давайте без психологически отклонения. Строго по темата.
— Щом желаете. И така, господа, още като дете аз си мечтаех да стана адепт на чистото зло.
— Олеле! — уплашено плесна с ръце стоящата до чайника Румал Мусаевна. — И как така сте стигнали до това?
— Знаете ли — отговори Борис, — не мога да ви посоча точната причина. Филми, книги, компютърни игри — семето може да се корени някъде там. А може пък и да е останало от минал живот. Няма значение. Важното е, че аз от самото начало знаех, че тъкмо това е съдбата ми. Само че много добре разбирах — такива начинаещи магистри на мрака из града с лопата да ги ринеш. Ясно беше, че е наложително да се отличавам по нещо от тях… На първо място, разбира се, трябваше да забравя всички ролеви модели, представени на пазара. Особено във филмите. Сещате се, онези некадърници с черни шлифери, които пропадат в пурпурната бездна точно в момента, когато зрителите в залата доизяждат последния пакет пуканки. Пошли еснафи, които за малко пари чупят стойки пред камерата. Даже като дете ми беше ясно — те само принизяват злото и следователно служат на доброто…
— Извинете — намеси се Аристотел Фьодорович, — а какво са според вас доброто и злото?
Борис кимна.
— Право в целта. Точно този въпрос изникна в целия си ръст и пред мен. Разбира се, първата ми работа беше да прочета всички възможни обяснения в разните там справочници и енциклопедии. Те бяха трудноразбираеми и най-малкото двусмислени. Едни смятаха, че доброто и злото са религиозни и трансцендентни понятия. Други ги извеждаха от съвкупния човешки опит. Трети — от класовия интерес. Накрая стигнах до извода, че става дума за нещо подобно на правилата за безопасност на движението по пътищата. Доброто е тяхното спазване, злото — нарушаването им, но не какво да е, а бляскаво. Нещо като изпреварване в отсрещното платно с включени специални сигнали. По това се отличава злото с главна буква „З“ от мизерната свинщина.
Румал Мусаевна се усмихна.
— Оттук следваха парадоксални изводи — продължи Борис. — Например съгласно правилата хората правят всичко само за пари. Затова същинското зло трябва да бъде безкористно. Този, който го върши, не бива да очаква награда.
— И?
Борис тъжно въздъхна.
— Смях ме напушва, като си спомня. Напълно безкористно изгорих няколко големи сметища и една стара волга, с което, предполагам, окончателно съм съсипал някой стар пенсионер. Освен това разстрелях с прашка множество гълъби и обесих едно кутре. И едва тогава осъзнах грешката си. Исках да стана черен маг не за да служа аз на злото, а злото да служи на мен! А щом исках това, значи все пак очаквах награда — и по собствената си логика вече не можех да бъда адепт на злото…
Румал Мусаевна, която тъкмо наливаше чай, даже остави на масата затреперилия в ръката й чайник.
— Нещата, които говорите, са просто ужасни — каза тя. — Защо пък птичетата?
— Стига. С това се занимават всички момчета. И впрочем те наистина не очакват награда и действат безкористно. По моята логика излизаше, че точно те са същинските слуги на злото. И тогава се замислих — в такъв случай аз на кого служа?
Аристотел Фьодорович тихо се засмя.
— Мда — каза той, — дилема.
— Не забравяйте, че бях още доста малко момче. Общо взето, след като едва не си повредих главата с всички тези размисли, накрая стигнах до недетски мъдрия извод, че такива неща се постигат не чрез разсъждение, а чрез следване на вече съществуващата традиция, и ако някъде на земята живеят истински адепти на злото, трябва да се уча от тях. Но както разбирате, в седми клас това беше трудно изпълнимо и аз не че забравих дадения със сърцето си обет, а по-скоро отложих изпълнението му за неопределено време… Извинете, може ли да ми дадете глътка чай? Само да не е много горещ, моля. Че гърлото ми пресъхна…
Румал Мусаевна наля на Борис чай и известно време му даваше собственоръчно да пие като медицинска сестра на гипсиран болен. Дори му предложи шоколадов бонбон, но той поклати отрицателно глава.
— И така — продължи Борис, когато Румал Мусаевна седна, — аз завърших училище, влязох в необременяващ хуманитарен институт, възмъжах и поумнях, извинете ме за поредната нескромност, и започнах по малко да се интересувам от традициите, свързани със злото, или поне ползващи се с такава слава. Много бързо разбрах, че социалните учения не са подходящи за тази роля…
— Ами точно от тях идва цялото зло на света — отбеляза Аристотел Фьодорович, който внимателно го слушаше. — Във всеки случай в нашата история.
— Не съм съгласен. От моя гледна точка руският комунизъм е свързан не толкова с абстрактното зло, колкото с недостатъчна обща култура. А немския фашизъм отхвърлих заради една забележителна случайност. Купих си електронен четец и веднага си качих от интернет много различни файлове с малко разбираеми имена. И в резултат на това два дни четох „Майн Кампф“ с пълното убеждение, че изучавам Славой Жижек — това е един модерен философ от Европейския съюз. Единственото несъответствие, което забелязах, беше, че европейският мислител прекалено усърдно набляга на проблема със сифилиса.
— Но каква е връзката тук…
— Чисто асоциативна — прекъсна го Борис. — Хитлер не е бил жрец на злото. Той е бил жалък психар, бездарен евробюрократ, дори неспособен да проумее, че за осъществяване на плана „Барбароса“ е достатъчно вместо хиляда танка „Тигър“ да закупи един секретар от някой областен комитет.
Знаете ли, веднъж видях в интернет алтернативен вариант на банкнотата от 20 евро с портрет на младия фюрер. И няма да повярвате до каква степен си беше на мястото. Дотолкова, че след това загубих всякакъв интерес към Славой Жижек.
— Освен фашизма има и либерализъм — отбеляза Румал Мусаевна. — Много умни хора в нашата страна смятат тъкмо него за най-голямото зло.
Борис извъртя очи, сякаш искаше да каже „ама моля ви се…“.
— В Русия няма и не може да има никакъв либерализъм. Защото, ако има либерализъм, ще се наложи да тикнат всички в затвора. В Русия има либерален дискурс. Това е, ако говорим на научен език, последователност от звукови и визуални ефекти, съпровождащи предаването на създадената от ГУЛАГ стойност в ръцете много добре знаете на кого. Подборка от особени мантри, които специално обучени хора произнасят по радиото и телевизията с цел създаване на ментална завеса. Нямам нищо против, но как мога да служа на такова нещо? Та аз съм адепт на мистичното зло, не икономически журналист или някакъв там автор на рубрика „Изпод канарите“ в някой гланциран каталог…
— Вие сте младеж с много разностранни интереси — одобрително заключи Румал Мусаевна.
— Благодаря. Общо взето, реших твърдо да свия кръга на търсене до чисто духовните учения, които нямат претенциите да трансформират социалната реалност — затова се наложи да отхвърля и ислямските другари.
— Сатанизъм? — повдигна едната си вежда Аристотел Фьодорович.
Борис се подсмихна.
— Сега вече ме е срам да си го призная — каза той, — но му отделих година-две. И стигнах до извода, че всички форми на сатанизъм, които съществуват на Запад, са чисто и просто маскарад. Мерилин Менсън никога не е правил секс със свиня — лъже, подлецът, свинята щеше да го убие на място. Американската Църква на Сатаната най-вероятно е спонсориран от ЦРУ реликт от студената война, призван да докаже на човечеството необичайната широта на американската веротърпимост. Нали знаете, най-важното е сатанистът да не отрича Холокоста и да вярва в демокрацията и пазара. Освен това има различни форми на черна меса за застаряващи европейци от средната класа, но това в повечето случаи е просто опит за леко разнообразяване на предклимактеричния секс суинг. Дори и в него да присъства елемент на служба на злото, той е съвсем малък, колкото в продажбата на кисело мляко с изтекъл срок на годност.
— Какво излиза — попита с лека ирония Аристотел Фьодорович, — че само сте си изгубили времето напразно?
— На практика да. Но все пак си направих изводите. Разбрах, че в търсенето на истинско учение трябва да се обърне внимание преди всичко на използваната от него образност. А не на слуховете, които се носят за това учение, и даже не на неговата саморепрезентация, защото тя по много причини може да не е съвсем искрена… Реших да се доверя на символите, тъй като те изразяват пряко онази същност, която думите само размиват и скриват.
— Пояснете, ако обичате — помоли Румал Мусаевна.
— Ами например — започна Борис — западният сатанизъм е безперспективен дори само по тази причина, че централният образ в него е козя муцуна, вписана в звезда. Казано накратко, това е учение за кози — което може да се отгатне или по показания директно знак, или след дългогодишни проучвания, през време на които самият изследовател като нищо може да заблее като коза и да се докара до пълна невменяемост. Западният сатанизъм не е зло, а дребно рогато животновъдство.
— Ясно — каза Аристотел Фьодорович, — ясно. И коя образност ви се видя привлекателна?
Борис улови погледа на Румал Мусаевна, усмихна се с молба и кимна към кухненския плот. Тя стана, наля му малко чай и поднесе чашата към устните му.
— Благодаря… На първо място, разбира се, тибетският будизъм.
— Така си и помислих — отбеляза Аристотел Фьодорович.
— Отначало всичко изглеждаше много обещаващо. Черепи, кости, човешки глави в няколко стадия на разлагане, разни мъчения и екзекуции… Разбира се, когато обявяваха за „просветлено същество“ някое триоко чудовище от онези копринени свитъци, това ме смущаваше. Но после ми обясниха, че дяволите в ада също са просветлени същества и че там не наемат на работа други. Общо взето, реших да навляза по-сериозно в тази материя. Изясних си кое разклонение на тибетския будизъм се смята за най-зловещо, преодолях свяна си и се сближих с адептите му.
— А кое тяхно разклонение е най-зловещото? — попита ококорена Румал Мусаевна.
— Бон — отговори Борис. — Само че реалността се оказа доста тъжна. У мен бързо се зароди усещането, че някога, много отдавна, бонските шамани са хванали изгубил се из планините будистки монах и преди да направят от него пергамент, флейти и ритуална чаша от черепа му, са го накарали да измисли политически коректни обяснения за всичките им мрачни ритуали. Просто за всеки случай, ако възникне конфликт с окупационната администрация. И точно тези фалшиви покривала са се запазили през вековете, а изначалната същина е или загубена, или скрита от непосветените.
— А какво представлява Бон от практическа гледна точка? — попита Аристотел Фьодорович. — Все пак ние сме съвсем боси по този въпрос.
— Трениране на духа — отговори Борис. — С цел освобождаване от привързаностите. Само че в действителност всичко свършва с това, че вместо една каруца с лайна човек през живота си бута две — една родна и една тибетска. Първо в работата влачи хомота като вол, а после си седи в хралупата, произнася заклинания на кучешки език, за да умилостиви някакви си наги, които за никого другиго просто не съществуват… И психозата му бушува едновременно в две посоки. А иначе там има много и всякакви развлечения. Всеки ги практикува както си иска.
— Например?
— Ами например има шаматха и випасана. Това са едни медитации. Скучни като отглеждането на репички.
— В какво се състоят?
Борис се замисли.
— Ако трябва да дам прост пример… Ето, да речем, пили сте водка и не можете да си намерите ключовете от апартамента. И си мислите: „Къде са ключовете? Къде са ключовете? Къде са ключовете?“. Това е шаматха. А после осъзнавате: „Боже, ама аз здравата съм се насвяткал…“. Това е випасана. В нашата страна всички ги практикуват, само че не знаят.
— А какво друго има?
— Например Чод. При него предлагат плътта си на демоните от гробището. Някои го правят на Новодевиче гробище. Обикновено призовават Гайдар, Хрушчов или Иля Еренбург. Казват, че е страхотно. Само че на мен пак ми беше скучно… Има и Шитро. С помощта на сложна практика, която отнема половин живот, съзнанието се разделя на задгробно бардо и на пътешестващ по него плъзгач така, че след смъртта плъзгачът да преодолее бардото до пълното прекратяване на електрохимичните процеси в кората на главния мозък. Изискан жест на истински ценител на тибетската култура, хе-хе. Какъвто аз, уви, така и не станах.
— И какво ви попречи? — попита Румал Мусаевна.
— Основно — каза Борис — разните ритрийти с гостуващи лами. В някакъв момент проумях, че те до степен на ужас ми приличат на икономически семинари, на които артисти от етнографски състав с помощта на двама преводачи четат на събралото се множество написана преди триста години брошура „как да станеш милионер“.
— А вие не вярвате ли на такива брошури?
Борис сви рамене, доколкото въжетата му позволяваха.
— Защо да не вярвам? Просто аз правилно разбирам предназначението им. С тяхна помощ човек наистина може да стане милионер. Но за тази цел трябва да ги продава, а не да ги купува. При нас на ритрийт дойде един гуру — специалист по социален алпинизъм. Искаше да обогати езотеричния си речник — за обща ерудиция. Веднъж го попитах: „Абе за какво ти е за седемстотин гущера да лапаш мухи, като знаеш всички рецепти?“. А той ми отвърна — има, казва, една тибетска пословица: „Учителят може да лети, а може и да не лети…“.
Аристотел Фьодорович подсмръкна.
— Та така — продължи Борис, — днешните учители, да си го кажем направо, не летят. Защото от малки и на лош английски учат други да летят. Даже не толкова ги учат, колкото разказват как са летели някога някъде си. И това им е цялото учение.
— Ами просветлението? — попита Румал Мусаевна.
Борис се подсмихна мрачно.
— Първо, в Бон никой не търси просветление — каза той. — Там обикновено мотивацията е друга. И второ, изобщо не се съмнявайте, че процентът на лично просветлените мъже сред тибетските лами е приблизително същият като сред финансовите инспектори на Троице-Сергиевата лавра, изпратени в отдалечена епархия да преброят пазещите се на склад свещи. Но с финансов инспектор от Лаврата при определен късмет можете да си пообщувате лично, а не само да лежите ничком пред него на твърдия под в олющена студена спортна зала, докато той пали кандило пред икона на Казанската Богородица… В тази връзка ще кажа, че тибетският будизъм завършва почти винаги с православие, защото след петдесетгодишна възраст човек вече го е страх да се моли на тибетските дяволи. Там друго зло няма.
Аристотел Фьодорович се изкашля.
— Ние обаче се отклонихме от темата.
— Да… Общо взето, аз разбрах, че дори най-страховитата символика не показва непременно принадлежност към нещо сериозно. Тя може да е чисто и просто подобие на фалшива татуировка на крадец. Трябва да се гледа в корена на нещата.
— Искате да кажете, че сте разбрали къде е коренът на злото? — попита Аристотел Фьодорович.
— Ами това не е никак трудно — отговори Борис. — За да се разбере, трябва само да се отхвърли всичко онова, което не е зло. Нали точно това ви разказвам, как постепенно го направих. Премахнах всичко излишно и остана търсеното.
— И какво ви остана?
— Онова — каза Борис, — което беше пред очите ми от самото начало. Просто романтичната ми нагласа не ми даваше да проумея колко елементарно е всичко… Защото кое по мнението на абсолютното мнозинство от хора е най-страшното? От какво се страхуваме най-много? От насилствена смърт.
— Да — съгласи се Румал Мусаевна.
— При това — продължи Борис — хората само понякога живеят в относителен мир. През цялото останало време се унищожават едни други с милиони — по причини, които след стотина години са трудно обясними дори за професионалните историци. Няма никакво съмнение, че войната е най-чудовищното от всички възможни неща. Но виж, заобикалящите я образи по някаква причина винаги са величествени и прекрасни…
Той погледна Аристотел Фьодорович и млъкна.
— Хайде, хайде, продължавайте — каза последният.
— Ами какво да продължавам. Вече стигнахме.
— Какво имате предвид? — намръщи се Аристотел Фьодорович.
— Мислите, че не разбирам защо тя виси тук?
— Коя тя?
Пленникът кимна към снимката на исполинската жена с меча навръх хълма.
— Волгоградската Родина майка. А до нея — той посочи снимката на барелефа със застинала във въздуха жена воин — е така наречената „Марсилеза“ от парижката Триумфална арка. Исторически и географски това са доста отдалечени един от друг обекти. Обърнете обаче внимание на странното сходство. И в двата случая имаме жена с голям нож в ръка и отворена уста. Защо ли?
Борис хвърли хитър поглед към Аристотел Фьодорович и Румал Мусаевна.
— Защо? — повтори Румал Мусаевна.
— Ами затова. На двата скулптурни портрета е изобразено едно и също естество. Само че, така да се каже, в зашифрован вид. И не само в зашифрован вид, ами и не изцяло. Както, нали знаете, когато отрежат човек до бюста — без ръце и крака. Но това не значи, че оригиналът ги няма. Съкратен портрет, така да се каже. И тук е същото.
— Тук, струва ми се, и ръцете, и краката са си на мястото.
— Не всички. В действителност ръцете са четири. Освен това не е показан езикът. Той трябва да стърчи навън на голямо разстояние. Е, има изпуснати още много дребни, но важни черти.
— Кой е това?
— Сякаш не знаете. Богинята Кали.
Като каза това, Борис изгледа втренчено събеседниците си. Но нито Аристотел Фьодорович, нито Румал Мусаевна проявиха някакви емоции.
— Кали? — с учтиво любопитство, но нищо повече, попита Аристотел Фьодорович.
— Да! — разгорещено отсече Борис. — Присъстват най-малкото три основни черти на каноничния портрет. Както вече казах, огромният нож, отворената уста и — най-важното — танцът върху трупове.
Румал Мусаевна тихичко ахна и закри устата си с длан.
— Относно труповете под краката — продължи Борис — волгоградската версия е без конкуренция — Сталинград, нали разбирате. Но виж, с френската арка е малко по-сложно — тя е построена, ако не греша, през хиляда осемстотин трийсет и шеста година, а трупът е докаран едва през хиляда деветстотин двайсет и първа. Когато правят гроба на Незнайния воин. Но в ритуален смисъл резултатът е един и същ.
— Тоест искате да кажете — обади се заинтересован Аристотел Фьодорович, — че всяка скулптура, която изобразява символична жена с меч, всъщност е…
— Кали — потвърди Борис. — По принцип да. Въоръжената жена на практика винаги е тя. И впрочем не е задължително да е въоръжена. Най-зловещото изображение на Кали е на плаката „Родината майка зове“, спомняте ли си, една беловласа весталка с червено наметало. Точно нейният суров лик е последното нещо, което виждат колоните войници, принасяни в жертва за седми ноември или първи май. Само при мисълта за това се разтрепервам…
— Интересно разсъждавате — каза Аристотел Фьодорович, — само че не бива да изграждате цяла митология върху два примера.
— Че защо да са два — обиди се Борис, — извинете… Да не мислите, че не владея добре темата? Та аз мога цял час да ви изреждам примери. Да вземем например алегоричната Германия. Още от римски времена я изобразяват във вид на жена — но на монетите на Домициан тя е била, с извинение, пленено девойче, а през деветнайсети век, кой знае защо, се появява като валкирия с императорски меч в ръка. Своеобразна, хе-хе, персонификация на германския национализъм. Ще попитате за труповете? Или ви е ясно? Само вижте изображенията — докато напрягаше паметта си, Борис се загледа в тавана. — „Германия“ на Йоханес Шилинг, „Германия“ на Филип Файт и особено на Фридрих Аугуст Каулбах от четиринайсета година — там тя направо прилича на гладиатор от цирк. Ако това не е Кали, тогава кой?
— Германия исторически… — понечи да каже Аристотел Фьодорович, но Борис го прекъсна:
— Ами Франция? Така наречената Мариана? Тя се преструва на мирна еснафка с фригийски калпак, но ако вземете например „Свободата води народа“ на Дьолакроа, то там тя съвсем открито танцува върху трупове с пушка в ръка и на пушката, което е интересно, има поставен щик. А пък що се отнася до ей тази — Борис кимна към снимката на „Марсилезата“, — няма да се повтарям. Aux armes, citoyens! Formez vos bataillons!71 И ходом марш към изхода! Жената смърт зове… Или, ако искате, да поговорим за американската „Свобода“?
— Няма нужда — каза Аристотел Фьодорович, — картината е ясна. Ерудиция не ви липсва. Вие вече сигурно и за богинята Кали сте си изяснили всичко?
Борис смутено сведе очи.
— Разбирам иронията ви — отговори той. — Повярвайте ми, нямам никакви претенции. Естествено, познанията ми са ограничени и непълни, защото са почерпени от открити източници. Затова и дойдох при вас… Но аз само ви разказвам за пътя си. И разказът ми е чистосърдечен.
— Продължавайте — кимна Аристотел Фьодорович.
— Както правилно отбелязахте, аз се заинтересувах от богинята Кали. И бързо разбрах, че ако моята детска мечта е все още жива в сърцето ми, няма нужда да търся нищо повече. На света няма друго божество, което така недвусмислено да въплъщава Злото и смъртта. Нещо повече — открито да се наслаждава на гледката на лееща се кръв. На това божество се кланят милиони хора, принасят му кървави жертви и в негова чест наричат градове…
— Градове? — попита недоумяващо Румал Мусаевна.
— Калкута — отвърна Борис. — Главният й храм е посветен на Кали, оттук и името й.
— Интересно — каза Румал Мусаевна, — какво ли не може да научи човек от вас.
— При това индийците, които почитат Кали в истинския й облик, са избрани. А останалото човечество й служи слепешката… Ето коя е всъщност тайнствената „Изида под булото“, за която толкова говорят мистиците на всички времена! Замислете се само, богинята дори не показва лика си пред безкрайния поток от хора, принасяни й в жертва. Тя ги гледа през незабележими процепи в маската си… Какво е това, ако не величие?
— Но Кали сигурно не е само богиня на злото? — попита объркана Румал Мусаевна. — Та това е невъзможно.
— Разбира се — съгласи се Борис. — Пиарът й е съвсем наред, не се съмнявайте. Кали, естествено, не е просто богиня на Смъртта. Тя също така курира всички аспекти на духовното търсене, за които е успял да разкаже заловеният монах, преди да му прережат гърлото на жертвеника. Същият случай като с религията Бон. Но ако тибетските голтаци имат за имиджмейкър някакъв безименен странник, над Кали са се трудили много сериозни хора, от Шри Ауробиндо до Стивън Спилбърг. Въобще не се съмнявайте — темата е разкрита. Ножът в ръката, то се знае, отсича дуалността на възприятието, отрязаната глава в ръката символизира победата над егото и така чак до Петушки. Само че това е за идиотите.
— И защо? — попита Румал Мусаевна.
— Ами затова. Ножът в ръката, разбира се, може да се обясни с отсичането на дуалността. Но как да се обясни защо при отсичането на дуалността се принасят в жертва черни кокошки? За това даже Шри Ауробиндо мълчи.
— Национален колорит — въздъхна Аристотел Фьодорович. — Нали и на нас палачинките и боядисаните яйца са ни останали от езичеството.
— Само да не си помислите — каза Борис, — че се подигравам. Тъкмо обратното, красотата и величието на извършваното са наистина омайващи. Ако понякога се случи да подхвърля някоя лекомислена формулировка, то не е от кощунствени мисли, а просто защото не си подбирам много-много думите. Аз си изливам душата пред вас. А как се спира река от думи?
— Продължавайте — каза Аристотел Фьодорович.
— И така, започнах да си мисля: възможно ли е в Европа богинята да има такъв дългогодишен и добре организиран бизнес — Борис кимна към волгоградската снимка, — а в Индия, родината й, да й принасят в жертва само дребни животни? Поразрових се и веднага си изясних, че и в Индия са й принасяли в жертва хора. И за разлика от лицемерните северни култури, са го правили съвсем открито. Броят на принесените в жертва възлиза на милиони, макар че светът на практика не си спомня за тях. Така научих за Тхагите… Или, както ги произнасят някои, Тугите.
Той погледна в очакване Аристотел Фьодорович, но последният мълчеше. Румал Мусаевна се усмихна хладно.
— И кои са те според вас? — попита тя.
— Иронизирате ли ме? Имате пълно право. Трудно ми е да преценя доколко вярна е информацията, която е публично достъпна. Смята се, че тхагите, или фансигарите, както са ги наричали в Южна Индия, са секта на крадци удушвачи, съществувала от седми до деветнайсети век. Тхагите били хиляди. Те обирали кервани и самотни пътешественици, имали шпиони осведомители по всички пазари и покровители сред махараджите. Всяко свое убийство посвещавали на богинята Кали и задължително носели част от заграбеното в храма й, точно както нашите бандюги. Тхагите удушавали жертвите си със специални копринени примки и това не било убийство, а именно жертвоприношение, защото по време на душенето произнасяли специална мантра, която и аз се помъчих да изрека в момента на запознанството ни. Само че сигурно не съм я произнесъл правилно. А значението й, пак според намерените сведения, е приблизително следното: „Желязна богиньо човекоядке, разкъсай със зъби моя враг, изпий кръвта му, победи го, майко Кали!“.
— Ох — въздъхна Румал Мусаевна.
— Мда — каза Борис, — вижте само каква недвойственост. Всички източници твърдят, че тхагите са действали изключително мащабно и активно и всеки бхутот е извършвал на брой средно…
— Извинете, кой?
— Бхутот — отвърна Борис — е тхаг, на когото е поверено да души жертвата. Пак ли го произнасям неправилно? Четох, че освен това има и шамсиаси — помощници, които държат жертвата за ръцете и краката, и джемадар, духовен ръководител на проекта… Та значи всеки бхутот е извършвал на брой по няколкостотин убийства, случвало се е да стигнат до хиляди… Една интересна съпоставка — по време на Бородинската битка са загинали четирийсет хиляди руски войници и по този повод цял век са съчинявали стихове и романи. Но през същата тази 1812 година в Индия тхагите без всякаква показност са издушили по пътищата точно толкова хора. А общо по най-скромни изчисления те са принесли в жертва на Кали над два милиона души!
— И какво, никой ли не им е пречил? — попита недоверчиво Румал Мусаевна.
— Защо, англичаните са се борили. И смята се, успешно — последният тхаг, казват, бил обесен през 1882 година в Пенджаб. Оттогава на майката Кали й принасят в жертва само петли и козлета…
Борис тихичко се засмя, като премести поглед от Аристотел Фьодорович към Румал Мусаевна и обратно.
— Обаче аз веднага разбрах, че тхагите никъде не са изчезнали. Просто са се скрили и са се пръснали по света. И служат на богинята тайно, по неведоми пътища. Но тайното постепенно става явно.
И Борис бог знае за кой път кимна към волгоградската статуя. Сега Аристотел Фьодорович я погледна много внимателно, сякаш думите на младежа най-сетне докоснаха някаква скрита струна в него.
— Но нали по собствените ви думи така или иначе цялото човечество служи на богинята Кали. Защо тогава са необходими някакви специални служители?
— Човечеството искрено си мисли, че решава съвсем други задачи. Но освен заблуждаващата се тълпа трябва да има и таен орден от мечоносци, чиито членове да разбират каква е целта на историята. Нещо като партия от жреци, които да знаят какво става. Защото сърцето на култа трябва непременно да се запази чисто и вярно на първоначалната традиция. И също така достъпно за избраниците. Онези, които самата богиня ще призове…
— Аха — каза Аристотел Фьодорович, — като вас, нали?
Борис го погледна изпод вежди — и в погледа му за пръв път от началото на разговора проблесна някакво подобие на надменна гордост.
— Да — отвърна той. — Именно. Трябва да има пътища, оставени за такива като мен. За онези, които са разкрили тайната и са пожелали да служат на богинята.
— Защо толкова убедено се смятате за избраник?
— Ами най-малкото защото — каза Борис, като все така гордо гледаше събеседника си — само избраникът може да види снимка на волгоградската статуя и да разпознае в нея богинята на Смъртта.
— И сте сигурен, че богинята се нуждае от вашите услуги?
— Разбира се! — отговори той без сянка на съмнение. — Защото богинята сама избира тези, които са й предани. И то е отразено в митологията. Има легенда за това как Кали събрала всичките си почитатели с желанието да разбере кои от тях са най-искрени и те се оказали тхагите. И тогава богинята лично ги научила на техниките на душене с кърпа… Трогателен мит. И толкова наивно-простодушен…
Аристотел Фьодорович срещна погледа на Румал Мусаевна.
— Привидната наивност на митологията е свидетелство за духовното здраве на народа — сухо отбеляза той.
Борис закима.
— Точно това имам предвид. Прекрасен мит. Просто прекрасен…
Аристотел Фьодорович се усмихна.
— Е, добре. Продължавайте.
Младежът погледна „Марсилезата“.
— Всъщност аз почти приключих. Разбрах кого трябва да търся. А след това вече не беше много трудно да ви намеря. Макар че търсенето ми, като се замисля, имаше доста хаотичен характер.
— И как ни намерихте?
— Стана ми ясно, че служителите на Кали трябва, от една страна, да са скрити. Така че никога и при никакви обстоятелства да не ги открие случаен поглед. Да се сливат със средата и да не будят подозрения. От друга страна, истинският търсач трябва да може да различи, така да се каже, пътеводния лъч и да намери входа в пристанището. Дори само това, че съм тук, доказва, че фаровете ви работят. Не е ли така?
— Избройте, ако обичате — каза Аристотел Фьодорович, — кои неща сте възприели като фарове. В същата последователност, в която е станало това. Ще ми бъде любопитно да чуя.
— Добре. Както ви е известно — Борис се усмихна, — удушвачите на Кали се наричат или тхаги, или фансигари. Пак ви моля да ме поправите, ако ги произнасям неправилно. Значи трябваше преди всичко да се ориентирам по тези думи. Бързо отхвърлих думата „тхаг“, защото тя е преминала в английския език и е станала нарицателна. Thug означава побойник бандит, а сега всички знаят английски…
Аристотел Фьодорович доброжелателно кимна.
— Нататък — каза той.
— С думата „фансигар“ нещата стояха по-добре. Вярно, не намерих никакви организации, фондове или фирми с това наименование. Затова пък открих нещичко в сферата на близките съзвучия. Отсях случайните съвпадения и в полезрението ми попадна автомобилният салон Fancy Car72 — Борис произнесе името с пресилено провлечено американско произношение. — Фанси кар — повтори той — звучи като „фансигар“ с разлика само в един звук. Разбира се, не всеки би намерил в това връзка с удушвачите, но все пак аз знаех кого търся! А когато прочетох, че единственият автомобил, който се продава в салона, е „Лада-Калина“, всичко ми стана съвсем ясно. Все пак никой със здрав разум няма да нарече тази таратайка „модерна кола“, това е възможно само с окултна цел… За изпращане на сигнал в пространството. Единственият смисъл от съществуването на този таралясник е скритото в наименованието му име на богинята на Смъртта. Вече бях сигурен на деветдесет процента, но реших да се презастраховам, като уточня някои подробности. Прегледах контактите на сайта ви — и какво мислите? Отговорник по общи въпроси — Румал Мусаевна Зязикова…
Тя леко се изчерви.
— Само малоумник може да си помисли, че това е лице с кавказка националност — продължи Борис. — Румал е намаслена копринена кърпа, поръсена със свещена вода от Ганг. Основният инструмент на тхага, както шпагата за аристократа…
Той обърна глава към Румал Мусаевна.
— Кажете, защо на ушите си имате такива обеци във вид на сребърни монети, Румал Мусаевна? Мислите, че не знам ли? Знам. При първото убийство е било прието в кърпата да се увие сребърна монета, която после да се даде на духовния наставник. А вие сте взели и сте превърнали този културен факт в изискана бижутерийна метафора. Впрочем много ви отиват!
— Благодаря — смотолеви Румал Мусаевна.
— Продължавайте — заповяда Аристотел Фьодорович.
— Ами какво повече да продължавам? Аз бях убеден вече на деветдесет и девет и девет десети процента. А после на всичкото отгоре видях и работното ви време: дни за продажби — сряда и четвъртък, петък е почивен ден, в останалите дни — консултации по телефона. Това вече е съвсем прозрачно. Всички, които са поне малко запознати с темата, знаят, че тхагите са душили жертвите си точно в сряда и четвъртък и при никакви обстоятелства в петък! Виждате ли колко съвпадения. Едно от тях би могло и да е случайност. Но не всичките наведнъж!
Румал Мусаевна погледна въпросително Аристотел Фьодорович и той едва забележимо кимна.
— Добре — каза тя, — но защо танцувахте с димка в ръка? Че и такъв страшен танц. Като на националболшевик преди смъртта.
— Ами точно затова танцувах — отговори Борис, — за да може в отговор на вашите знаци да ви изпратя свой. Както, нали знаете, един кораб сигнализира на друг.
— И какво ни сигнализирахте по този начин?
— Продължавате да ме проверявате? — подсмихна се той. — Нима още не ми вярвате? Добре. Кой е мъжът на богиня Кали? Шива! Танцуващият бог разрушител Шива. В едната му ръка пламти огънят, с който той изгаря материалния свят.
— Затова ли изгорихте кашоните?
— Ами да. За да разберете, че е дошъл ваш човек. Може да е било нахално от моя страна да ви се представям по Този начин — аз, естествено, не претендирам за статута на Шива…
— Радвам се да го чуя — отбеляза Аристотел Фьодорович.
— Пък и нали нищо важно не е изгоряло — виновно добави Борис. — Само празни кутии.
— А какво пяхте? — попита Румал Мусаевна.
— Бхаджани — отвърна Борис. — Свещени химни.
Аристотел Фьодорович и Румал Мусаевна потънаха в дълго мълчание. След известно време пленникът наруши тишината.
— Е — попита той, — взех ли изпита? Достоен ли съм да служа на богинята?
Аристотел Фьодорович се наведе към Борис и внимателно се вгледа в очите му.
— До каква степен сте убеден, че наистина го искате?
Борис се разсмя.
— Ето — каза, — най-после говорите с мен като с човек. Ами, разбира се, на сто процента.
— Няма ли да ви се стори, че богинята иска твърде много от вас?
— Не. Готов съм на всичко. Ако искате, проверете ме, дайте ми каквато и да е задача. Аз владея румала до съвършенство.
— Кой ви е учил?
— Аз сам. Тренирах върху манекен. Методът ми може и да е несъвършен, но повярвайте ми, със затворени очи в тъмна стая ще направя каквото трябва.
Аристотел Фьодорович тихо се засмя.
— Ех, младежо — каза той. — Работата въобще не е във физическите навици. Самият вие съвсем вярно отбелязахте, че служенето на богинята е духовен път. Откъде знаете какво ще поиска от вас майката Кали?
— Каквото и да поиска, аз съм съгласен.
— Ами естественият човешки интерес към другите религии? Все пак на света ги има много.
— Директно тук и сега — заяви Борис, като направи енергично движение с цяло тяло — се отричам от всички останали богове, от всички други пътища!
Аристотел Фьодорович кимна одобрително.
— Вие сте сериозен в търсенето си — каза. — Впрочем още от първата минута не съм имал никакви съмнения във вас.
Той се приближи към нишата между двете фоторепродукции и отметна скриващата я пурпурна завеса.
Борис вдигна очи.
Пред него стоеше Кали.
Това беше боядисана статуя в човешки ръст с блестящи очи от разноцветен емайл, чиито зеници гледаха огнено и страшно. В една от четирите си ръце тя държеше истинска дамаска сабя с древно черно острие. В друга имаше мъжка глава в издута найлонова торба — също истинска, със смътно различима козя брада, петна от разлагане и ясно видима обеца на притиснатото към найлона ухо. На кръста на богинята висеше престилка от човешки ръце, целомъдрено скрити от ръкави на ризи, рокли и сака — виждаха се само изтлели до кости китки, скрепени с тънка златна жица и тук-таме стегнати от ивици изсъхнала кожа. Тези пришити към пояса разноцветни ръкави придаваха на Кали някакъв пъстро-цигански облик. И освен това около нея сякаш витаеше нещо като древноиндийски прах и сажди — това, което в романтичните източници е прието да се нарича „ароматът на вековете“.
Аристотел Фьодорович изгледа строго пленника, който беше притихнал под погледа на богинята.
— Сега, младежо, остана една ритуална формалност и ще ви развържем.
— Готов съм — каза Борис.
Аристотел Фьодорович се обърна към изваянието и отвори украсена с резба кутийка, поставена в краката на богинята. В ръцете му се появи чинийка, върху която той с малка сребърна щипка извади от кутийката три ситни късчета от нещо, което приличаше на яркожълт тебешир.
— Знам! — възкликна Борис.
— Какво знаете, младежо? — попита снизходително Аристотел Фьодорович.
— Знам какво е това.
— И какво е?
— Свещена жълта захар. Никой от профаните не знае какъв е съставът й, но казват, че след като веднъж я опита, човек вече никога няма да се отклони от пътя на служене на Кали. Тхагите я вземат по време на религиозните си ритуали.
— Много сте осведомен — измърка Аристотел Фьодорович и се приближи към Борис. — Да, нещо такова е. За всички има по късче — за вас, за мен и за Румал Мусаевна. Но първо трябва да изречете специална формула, за да подарите себе си на богинята. Беззаветно и от все сърце, три пъти подред. Това е изключително важен момент.
— Формула на санскрит? — загрижено попита Борис. — Или на хинди?
Аристотел Фьодорович се усмихна.
— На руски. И е много проста: „подарявам се на Кали“.
Борис затвори очи и на лицето му се изписа молитвено съсредоточаване.
— Подарявам се на Кали! Подарявам се на Кали! Подарявам се на Кали!
— Чудно — каза Аристотел Фьодорович, като взе от чинийката късче захар. — Ам…
Борис отвори уста и твърдото жълто парче падна на езика му.
— Добре — прошепна Аристотел Фьодорович.
Той остави чинийката до кутията, молитвено събра ръце пред гърдите, вдигна очи към тавана и изведнъж бухна като бухал.
Румал Мусаевна тутакси се притаи зад гърба на Борис, извади изпод сакото си жълта намаслена кърпа и ловко метна примката на врата на Борис като сак за лов на пеперуди.
Аристотел Фьодорович даже не погледна гърчещия се на стола неофит. Той се обърна към статуята и с все така събрани пред гърдите ръце тихо замърмори някакво неразбираемо заклинание, в което понякога се повтаряха съзвучия, наподобяващи или „калинка-малинка“, или „килийка мънинка“. Говори доста дълго — докато не стихна шумът от боричкането зад гърба му. После се поклони на богинята и се обърна към Румал Мусаевна, която вече сваляше кърпата си от врата на изцъкления неподвижен Борис.
— Харесал й е — заключи Аристотел Фьодорович, след като внимателно огледа мъртвеца. — Виж как се е изплезил. Винаги става така, когато майката се радва.
Румал Мусаевна кимна в отговор.
— И все пак ще трябва да променим нещо — каза Аристотел Фьодорович. — Това е едва вторият от Нова година насам. Много сме се кротнали.
— А какво искаш да промениш?
— Ами поне името. Вместо Fancy Car да стане „Фансигар“, той правилно го каза.
— Защо направо не поканиш ченгетата на гости? — изсумтя Румал Мусаевна. — Стига глупости.
— Ами тогава… В английския има ли дума „гар“?
Румал Мусаевна се замисли. После поклати отрицателно глава.
— Има във френския. Гара. Не ни върши работа. Знаеш ли какво можем… Можем например да отворим клуб за пури. Където хората ще идват да пийнат уиски и да изпушат една пура. И ще го наречем Fun cigar73.
— Ох — намръщи се Аристотел Фьодорович. — Колко подкупи ще трябва да раздадем… Няма да ми стигнат пръстите да ги преброя. А сега и кредит няма да ни дадат. Даже с „посредник“.
— Да, тежко е — съгласи се Румал Мусаевна. — А тогава защо да променяме каквото и да било? Нали засега идват.
— Преди идваха много по-често — въздъхна Аристотел Фьодорович. — А сега… Знаеш ли, понякога се усещам, че вече губя всякаква надежда. Будя се рано сутрин, когато вие буря, и си мисля — така и ще се затрием в тази снежна пустиня…
Румал Мусаевна го потупа ободряващо по рамото.
— Хайде, хайде, не посървай. Просто времето е такова — бездуховно. Кали Юга…
— Слушай, а дали да не се наречем така — Кали Юга? Ще открием фирма някъде на юг от околовръстното…
— Стига глупости — каза Румал Мусаевна. — Ще ни се смеят. И после ще се юрнат разни окултни елементи. Сега поне не идват случайни гости.
— Това е вярно — съгласи се Аристотел Фьодорович и отново въздъхна, този път по-леко, успокоен. — Ами тогава… Дай поне да сменим кратуните.
Той взе чинийката от олтара и се приближи към Румал Мусаевна. Те се спогледаха тъжно, сложиха в уста по късче жълта захар и се обърнаха с лице на изток.
Хотелът на хубавите въплъщенияКоледен разказ
— Да бъдеш или да не бъдеш?
Изглежда, трябваше да отговори — макар че нямаше особено желание.
— Ами да бъда…
Нещо се промени и наоколо стана тъмно. По-точно, стана ясно, че наоколо е тъмно, а как е било преди, вече трудно можеше да си спомни.
— Това е правилният избор. Добре дошла в Битието.
— Ти кой си?
— Ангелът на новия живот.
— А аз коя съм?
— Ти си моята прекрасна дама.
— Коя, коя?
Ангелът се засмя.
— Ти си Маша. Това е името ти в човешкото ти раждане. То още предстои, но ти отсега можеш да мислиш и да чувстваш като хората. В състояние си с моя помощ да разбираш думите и да ги сглобяваш в мисли. После, когато се родиш, ще се научиш да правиш това сама.
Маша известно време възприемаше факта, че сега е Маша и може да мисли като хората, но това не предизвика у нея особено ярки или интересни емоции. Затова тя насочи вниманието си към ангела. За него вече можеше да направи някои изводи.
Първо, той беше невидим. Второ, не ставаше ясно къде се намира — или беше едновременно от всички страни, или се криеше някъде. Трето, ангелът говореше.
Маша имаше чувството, че я замерят с меки балончета — това бяха насочените към нея думи. Те се удряха в нея и избухваха като смислови облаци, които тя по някакъв начин разбираше. Оказа се, че и тя може да хвърля такива балончета — и те несъмнено стигаха до целта, защото ангелът й отговаряше.
— Да станеш човек хубаво ли е? — попита Маша.
— Зависи какъв — отвърна ангелът.
— Такъв, какъвто ще стана аз.
— Според земните понятия е прекрасно. За такова раждане биха си мечтали почти всички хора. Ти ще се родиш като дъщеря на много богат човек. Ето, виж…
И към това, което чувстваше Маша, ангелът прибави ново преживяване.
Тя попадна в сфера с разноцветни пламъчета. Те бяха различни — от ситни, едва видими за окото точки до сливащи се едно с друго петна ярка светлина. Достатъчно беше да обърне внимание на някое пламъче — и то започваше да я притегля към себе си.
Маша се опита да разгледа една мъждива зелена звездичка. Веднага й се стори, че се носи нанякъде — и там като че ли имаше дълги тропически листа, гореща гора и кафява, цялата в дъждовни мехури, река с дълга бяла лодка, — но тя не успя да разгледа нищо както трябва, защото ангелът я издърпа обратно.
— Какви са тези пламъчета? — попита Маша.
— Това е карта на завистта — каза ангелът. — Тук са нещата, на които в дадения момент хората завиждат най-много. Може да се каже, че тук са показани най-желаните и съблазнителните от човешка гледна точка маршрути на съдбата, които започват в тази минута. Колкото по-ярко е пламъчето, толкова по-силна е всеобщата завист.
— А защо цветовете са различни?
— Дълго е за обяснение — отговори ангелът. — Но ти си натам.
Маша видя ослепителен пламък, поръбен с розово. Той сияеше толкова ярко, че даже й беше трудно да различи другите край него.
— Къде ще живея?
— В Русия.
Думата „Русия“ имаше смисъл и той беше доста обемист.
— Ти ще бъдеш най-красивата жителка на тази страна продължи ангелът — и много светли умове заедно с мен ще те нарекат тяхна прекрасна дама.
— А къде точно в Русия трябва да се родя?
— В Лос Анджелис — отговори ангелът.
Това име също имаше смисъл, но то не съвпадаше много със смисъла на първото.
— Защо? — учуди се Маша.
— Сега пред теб се разкрива общочовешкият опит. Ако зададеш този въпрос на себе си, смисловите елементи сами ще се съединят в отговор.
Тя не повярва, че може да разбере самостоятелно такава сложнотия, но реши да опита и се замисли.
И изведнъж стана нещо невероятно — в ума й от всички страни нахлуха десетки разноцветни думи, понесоха се към една точка и се слепиха в пъстра буца. Маша тутакси разбра, че отговорът й е известен.
— Наистина знам — каза тя учудена. — Да… Ония руснаци, дето са ги направили собственици на Русия, за да я вдигнат от прахта и да я въведат в семейството на цивилизованите народи, те… Те обикновено раждат по чужбините, та децата им да не трябва цял живот да живеят с някакъв пиклив паспорт в тая шибана страна!
— Примерно — отбеляза ангелът. — Само че не бива да се изразяваш така, все пак ти си бъдеща дама.
— Значи ще отидем в Лос Анджелис?
— До Лос Анджелис има още цели девет месеца — отговори ангелът. — Твоят живот ще започне на друго място.
— Къде?
— Там, където са сега татко ти и майка ти.
— А ние как ще стигнем дотам?
— Лесно и бързо — каза ангелът. — Гледай внимателно звездата си и всичко само ще стане.
Маша се втренчи в искрящата светлинка и отново усети как се понася нанякъде, но този път ангелът не тръгна да я дърпа назад.
Скоро тя различи пред себе си снежен склон с тук-там стърчащи ели, издигащи се в небето синьо-бели планини и странни метални стълбове с нещо като висящи на тях велосипеди. Маша се замисли за предназначението им и отново забеляза как в съзнанието й се слепват разноцветни думи, и й стана ясно, че това не са велосипеди, а двойните колела на ски лифтове, през които се превърта стоманено въже.
После видя много голяма дървена къща с блестящи стъклени плоскости в стените и синкав сняг на покрива. По балконите му имаше шезлонги, на които лежаха леко облечени хора със слънчеви очила.
Маша си помисли, че ще й бъде интересно да влезе в тази къща, и веднага разбра, че е вече съвсем наблизо: за да се придвижи дотам, трябва само да го поиска.
Заснежената сграда се озова точно отдолу, а после ангелът я хвана и заедно скочиха в един комин, който димеше на покрива. Те минаха по димния стълб, в който проблясваха жълти искри, прескочиха пламтящия в камината огън и се озоваха в огромна стая — висока колкото цели два етажа, с прозорец на цялата стена.
Тогава изведнъж стана ясно, че и ангелът, и Маша са всъщност много мънички. Тя го разбра, когато ангелът я повлече през цялата стая, отърка я в пъстрата вълна на килима, стрелна се нагоре по стената и се гмурна заедно с нея в украсена с дърворезба ниша.
В нишата имаше статуетка на дебнеща хищна котка. Тя беше с размерите приблизително на въргалящата се до нея бутилка от шампанско — но ангелът и Маша се изхитриха и се промъкнаха под корема на металното животно. До котката имаше кибритена кутия, изправена на тясната си страна — тя беше толкова голяма, че ангелът и Маша без никакво усилие се скриха зад нея.
На етикета на кутията се мъдреше неразбираема рисунка — възел от преплетени лентички като онези, които телевизионните говорители носят на реверите си по случай Световния ден за борба със СПИН. Само че тук лентичките бяха в различни цветове и съчетанието им като че ли напомняше едновременно за всички беди на човечеството. Освен това Маша си помисли, че този възел прилича на някакво недомислие, в което така и не се е получило сливане на множество разноцветни думи.
Отстрани на възела имаше надпис:
РАЗБРАНО — РОСНАНО!74
Надписът се отразяваше в плоското дъно на бутилката от шампанско — и се получаваше сякаш превод от вавилонски, разясняващ скрития в заклинанието смисъл:
ЮНАНСОР — ОНАРБЗАР
Маша предпазливо надникна иззад кутията.
До прозореца, цяла в разноцветни топки, сияеше голяма украсена елха. Далеч в другия край на стаята пламтеше камина, на чиято дървена рамка стоеше същата метална котка като тази до Маша. На стените от двете страни на камината висяха големи парчета плат със странен знак, наподобяващ емблема на японски феодален клан.
Срещу огъня имаше стъклена маса, заобиколена от три страни с кожени дивани. На масата проблясваха монументални кофи с изстудено шампанско, а на диваните с лице един срещу друг седяха двама мъже със сериозен вид.
Седящият вдясно от масата беше висок и слаб, с гъсти рижави мустаци. Облечен беше със синьо сако и бяла риза с червена вратовръзка, които му придаваха някакъв трикольорен чиновнически вид — но един поглед към дългия му, подобен на ветропоказател нос стигаше, за да стане ясно, че този човек е обигран и опитен.
Събеседникът му приличаше на запотена кофичка за шампанско — кръгъл и набит, със сребристосив пуловер и жълти скиорски панталони. Той беше брадат, побелял и разчорлен, а на челото му току избиваше пот.
Мъжете ожесточено спореха, като всеки последователно се мъчеше да убеди в нещо другия. Гледката беше живописна.
Отначало говореше този с рижавите мустаци. Той размахваше пред себе си едра червена длан и се накланяше към скиора, от което другият полека се отдръпваше, докато не се опря в облегалката на дивана. Тогава вътре в него като че ли щракна някакъв превключвател — и той започна да се разгъва, да крещи на мустакатия и да сочи с палец към тавана.
Мустакатият започна бавно да се накланя назад, да се мръщи и да негодува, докато не хлътна в своя диван — точно както скиорът преди минута. Застина неподвижно в това положение, извади телефон и се обади. След като бързо изясни нещо, той пак започна да настъпва към скиора и с удвоен плам да го убеждава. Скиорът пак тръгна назад.
Маша се сети на какво прилича това. Спорещите се движеха точно като два мечока на пръчка: те като че ли режеха с невидим трион нещо на масата — със запъвания, тромаво и несръчно, но толкова всеотдайно, че не можеше да има никакви съмнения в успеха на начинанието. Маша остана запленена от този седящ балет и изпита известна досада, когато събеседниците най-после се разбраха, стиснаха си ръцете и отвориха бутилка шампанско.
— Това мама и татко ли са? — попита тя.
— Много смешно — отговори безизразно ангелът. — Това е татко. Мама ще дойде по-късно.
— А кой от тях е татко?
— Сети се сама.
Маша погледна изпитателно спорещите.
Сега те се усмихваха един на друг като най-верни приятели — каквито, досети се тя, спокойно можеха да бъдат въпреки всичката агресивност, показана по време на рязането с трион.
Скиорът подхвърли тапата от шампанско в дланта си и я хвърли в камината, произнесе някакво дълго изречение и двамата събеседници избухнаха в смях. Те дълго се смяха, а после мустакатият допря телефон до ухото си, изкомандва нещо по него и намигна на скиора. Последният вдигна чашата си с шампанско и двамата се чукнаха.
Едва сега Маша осъзна, че не е чула нищо — нито от това, за което бяха спорили, нито от казаното по телефона.
— Защо нищо не чувам? — попита тя.
— Не ти трябва да чуваш. Не сме дошли тук да подслушваме чужди разговори.
— А какво каза дебелият, че толкова се смяха?
— Каза — отвърна ангелът, — че всъщност вече отдавна са построили Силиконова долина а ла рус — това е Рубльовка, защото тамошните наложници са със силиконови гърди. И тя произвежда много търсен продукт — схеми, само че не микро, а малко по-други. Затова може да се направи сериозна икономия на бюджетни средства.
Маша вече не страдаше, че не е чула разговора.
Двамата край камината пиха още шампанско, а после в стаята се появиха момичета — слаби и красиви, на брой пет или шест единици.
Те изплуваха, строени в редица, от страничната ниша, където имаше маса със сервирана вечеря (явно входът в огромната стая беше някъде зад ъгъла) и веднага се заеха да провеждат нещо като импровизиран шампионат по скачане от кула в басейн. В скачането обаче участваха само лицата им.
Докато седящите на дивана не ги виждаха, девойките бяха нацупено-съсредоточени и сериозни. Но щом попаднеха в ярко осветеното пространство пред камината, те сякаш се оттласкваха от някаква дъска вътре в себе си — и разцъфтяваха с по детски приветлива усмивка, още не докрай преодоляна срамежливост, свенлива и смешна надежда, че някак си всичко ще мине благополучно, — при това по пътя към дивана някои успяваха да направят три пълни мимически завъртания, без да се броят маховете с ръце.
Всичките се приводниха успешно, с изключение на една с червена рокля от блестящ плат. Тя се опита да седне живописно на облегалката, но не предвиди, че тапицерията е мека, загуби равновесие и с беззвучен писък се стовари направо върху мустакатия. Той реагира състрадателно — разсмя се, остави разплискалата се чаша на масата и настани девойката на коленете си.
— Ама че глупачка — каза Маша.
— Голямото майсторство прилича на неумение — отбеляза ангелът. — Древна китайска мъдрост…
Тя забеляза няколкото злобни погледа, които останалите участнички в шампионата хвърлиха на момичето в червено, и разбра, че ангелът е прав.
Девойките седнаха да пият шампанско и весело да бъбрят помежду си и със стопаните. На Маша пак й стана обидно, че не чува беседата им.
— А сега за какво говорят? — попита тя.
— Не следя разговора — отговори ангелът.
— Защо? — учуди се Маша.
— Не ми е интересно.
— Тоест изобщо не си наясно какво става?
— Защо — възрази ангелът, — много даже съм наясно. С небесното си зрение аз виждам същината на събитията.
На Маша й стана любопитно.
— А може ли и аз да видя тази същина? — попита тя.
Стори й се, че ангелът се колебае.
— Хайде, моля ти се — каза Маша. — Много, много ми се иска.
— Добре — съгласи се ангелът. — Само че за кратко.
Нещо просветна, стаята се сви и отплува от полезрението й, но тутакси се появи отново, сякаш някой изключи и веднага включи телевизор, който тя гледаше. И Маша разбра, че край нея съвсем не се случва това, което й се струва.
Тя мислеше, че седящите пред нея хора пият шампанско и весело си говорят за нещо. Всъщност те бяха заети да създават причудливи разноцветни облаци, които ги заобикаляха от всички страни и изпълваха цялата стая.
Най-напред Маша видя черен облак, който създаваха заедно скиорът и мустакатият. Облакът изглеждаше невероятно тежък, сякаш отлят от олово, и съединяваше вратовете им в подобие на зловеща испанска яка, поради което в движенията им се наблюдаваше съгласуваност, стигаща до синхронност, забелязана от Маша няколко минути по-рано. Но за този черен облак знаеха само двамата мъже, чиито глави се губеха в него, а момичетата нямаха и представа за съществуването му.
Те създаваха свое собствено облаче, което ги обединяваше всичките — също доста мрачно, но не толкова сериозно, колкото мъжкия облак: ако той изглеждаше метален, то този на девойките беше направен от нещо като потъмняла каша от грис със стърчащи от нея кафяви шипове, на които се набождаше ту една, ту друга (обикновено това ставаше, когато те се оглеждаха една друга крадешком). И точно както момичетата не знаеха за мъжкото олово, така мъжете не знаеха за облака от развален грис.
И над всичко това в стаята сияеше в преливащи цветове леко, ярко и пременено, хрупкаво и пълно с някакъв вкусен скреж облаче в нежнорозов цвят, което събралите се създаваха заедно — то, досети се Маша, беше техният разговор.
Насядалите по диваните постоянно се отвличаха от това пухкаво розово облаче, за да могат незабелязано да вдъхват живот на оловния облак и на облака от бодлив грис — като някакви безумни стахановци, които по няколко пъти на минута притичват от един цех в друг. При това особената гъстота и проблясването на облаците подсказваха, че в розовия и пухкавия, за който си говорят, никой не вярва, а виж, в оловния и в бодливия, за които мълчат, вярват всички — макар че всъщност не беше много ясно защо им е на събралите се да вярват или да не вярват в облаци, които самите те на място създават.
После Маша забеляза още нещо поразително: всеки от седящите пред камината имаше свой отделен личен облак.
Личните облаци бяха полупрозрачни и бледи, приличаха на сенки и можеха да се видят само при внимателно вглеждане. Тя разбра, че това са тайни мисли, невинаги докрай ясни и на самите им създатели.
Например личните облаци на мъжете бяха сякаш заплашително насочени един срещу друг. Мустакатият като че ли държеше скиора в остри щипци с намерението след време да ги стисне и да му прекърши врата, а скиорът сгъстяваше над главата му нещо като огромен чук, който трябваше неочаквано да му размаже главата. Събеседниците обаче все забравяха за работата си и тогава личните им облаци започваха да придобиват формата на момичетата, които седяха до тях — само че в много неприлични пози.
Личните облаци на момичетата бяха по-бледи и по-простички. Те приличаха най-вече на разтичащи се птичи курешки с тъмна завъртулка по средата.
Изведнъж Маша с учудване откри, че знае за какво си мислят момичетата.
Една искаше да пийне сладък орехов ликьор, който много обичаше, но се притесняваше да си поръча. Друга (непохватната с червената рокля) размишляваше как да накара мустакатия, на чиито колене седеше, да й купи пръстена, който си беше харесала в едно магазинче за бижута. Трета отмяташе лененорусия си бретон от челото и обмисляше как да скрие уродливата бенка между краката си, когато дойде моментът „X“.
Маша се засрами от това, че следи чуждите мисли, които с всяка секунда разбираше все по-добре. Тя насочи вниманието си към розовото облаче на разговора — и чу дрезгав мъжки глас:
— Още шампанско?
Значи с помощта на ангелското зрение можеше и да чува.
Изведнъж разноцветните облаци изчезнаха. Маша разбра, че вижда събралите се по същия начин като преди — без никакъв звук и смисъл: пред нея седеше просто една весела компания, която разпускаше и пиеше пред камината.
— Какво стана? — попита тя.
— Стига толкова — каза ангелът. — Все пак сме дошли тук по работа. Ако продължаваш да ги следиш, ще изпаднеш в нездрава възбуда и ще забравиш всичко.
— А какво трябва да помня?
— Скоро ще се отвори каналът на въплъщението. Ще ти се наложи да тръгнеш на път.
— Удобно нещо е небесното зрение — каза Маша.
— Само така изглежда — отговори ангелът. — Без него светът е много по-хубав и интересен. И изглежда къде-къде по-чист.
— А как работи това зрение? — попита тя.
— То вижда създадените от думи мисли — каза ангелът. — Хайде, стига, да не се отвличаме повече.
Маша видя, че мустакатият вече е станал от дивана и води момичето с червената рокля към стълбището за втория етаж, което се намираше до огромния прозорец.
Когато двамата се изгубиха от поглед, тя съжали, че не може повече да използва небесното зрение. Искаше да разбере какво е станало с оловния облак, съединяващ двамата мъже — дали се е разкъсал на две отделни буци, или се е разтегнал до втория етаж. Но беше късно да пита. Ангелът каза:
— Приготви се!
Пред нея се появи подобие на светещ обръч. Маша надникна в него и видя дълъг розов коридор, в дъното на който нещо проблясваше загадъчно и нежно.
— Ти си натам — каза ангелът. — Щом влезеш вътре, аз ще помогна на родителите ти да завършат твоето създаване.
— А ще боли ли?
— Не. Отначало все едно заспиваш. И изплуваш вече в Лос Анджелис.
И изведнъж съвсем неочаквано за себе си Маша каза:
— Не искам.
— Защо? — попита ангелът изненадан.
Тя се поколеба.
— Не знам. Нещо ми е тъжно и ме е страх. И изобщо не ми се тръгва от тук…
— Може би — недоверчиво каза той — в теб са успели да се зародят желания, които те задържат на това място?
Маша тутакси се вкопчи в изникналата възможност.
— Да — каза тя. — Искам да разбера какво е станало с онзи черен оловен облак.
— Какъв облак?
— Когато гледах с небесното зрение, тези двама мъже имаха обща яка от олово. И сега ми е ужасно интересно какво е станало с нея, след като те се разделиха и са на различни етажи.
— Нямаме време — каза ангелът. — Никакво.
— Иначе никъде няма да отида — упорито заяви Маша. Дай да погледна.
— Е, какво пък — отвърна той. — Както искаш…
Стаята изчезна, после пак изникна и Маша разбра, че отново вижда света с небесното зрение.
Всичко изглеждаше почти както преди: главите на момичетата тънеха в бодливата каша от грис, а над масата пърхаше хрупкавото облаче на разговора, крайно непостоянно поради това, че никой не вярва в него. Имаше обаче една промяна, която Маша забеляза едва след няколко секунди.
Оловната буца на врата на скиора не се беше разделила на две и не бе променила формата си — тя изглеждаше точно както преди. Но вместо мустакатия сега в нея беше уловено бледото му копие, което много приличаше на труп. Около него се полюшваха мислите на скиора — в по-голямата си част непристойни ксерокопия на момичетата, които все така седяха край него. Ксерокопията бяха прозрачнобледи и наподобяваха души на удавници.
Маша поиска да види мустакатия. Каза си, че небесното зрение е напълно в състояние да прониква през тавана и стените, и вдигна поглед.
Така беше.
Момичето с червената рокля (сега вдигната чак до плещите) и мустакатият (без гащи, но все още по сако, изпод което се подаваше вратовръзката, непристойно подскачаща при всеки тласък на бедрата) се намираха точно над главата й. На врата на мъжа висеше огромна испанска яка със заседнало в нея восъчно копие на скиора, което като махало се вдигаше и падаше в такт с процеса.
После мустакатият наби спирачки, надвеси се над опашната кост на приятелката си и започна да прави нещо неразбираемо.
— Край — каза ангелът, — изтърва щастието си…
Маша сведе поглед и разбра какво е натъжило събеседника й: на мястото на блещукащия розов коридор се беше появил кръг, тъмнокафяв на цвят, за който от пръв поглед ставаше ясно, че изобщо наникъде не води.
А после, преди даже да е проумяла защо го прави, тя се вгледа в дъното на бутилката от шампанско — сякаш за да види отражението си.
Не видя себе си.
Затова пък видя скрилия се в нишата ангел.
Той рязко се дръпна встрани в опит да се измъкне от лъча на вниманието й, но вече беше късно — погледът на Маша го беше приковал на мястото му.
— Това ти ли си?
Ангелът все още се дърпаше, но тя разбра, че спътникът й вече не може да се измъкне — отразен, той беше изгубил магическата си сила, както бе станало преди с надписа на кибритената кутия. След като го беше хванала в лъча на вниманието си, Маша го държеше пред себе си здраво, сякаш с магнит.
— Това ти ли си? — повтори тя.
— Да — отвърна ангелът.
— А защо досега не съм те виждала? Такъв?
— Защото — каза той — такъв можеш да ме видиш само с помощта на собственото ми зрение.
Макар че ангелът вече не можеше по никакъв начин да се изплъзне от погледа й, изведнъж околният свят стана неочаквано непостоянен. Колкото повече Маша гледаше ангела, толкова повече избледняваше хотелската стая и скоро пред очите й остана само плуващата в синия мрак крилата фигура.
Младото лице на ангела спокойно можеше да бъде и мъжко, и женско. Златните коси на главата му бяха прибрани в някакво подобие на полумесец и в единия му край нещо блестеше в преливащи цветове — това вероятно можеше да се нарече и рога, ако тази дума беше уместна по отношение на един ангел. Неземният оттенък на кожата му показваше, че той е свикнал да гледа слънцето от пространства, съвсем различни от тези на хората. Четирите му ръце, чиито пръсти от време на време застиваха в непостижими мудри, се движеха с такава лекота, че приличаха на криле.
Впрочем ангелът имаше и криле. И освен това, колкото и странно да беше, имаше опашка с някакво искрящо украшение на края — но общочовешкият опит подсказваше на Маша, че след „Аватар“ това вече не е чак толкова позорно.
— Кой си ти? — попита тя.
— Барклай, Бог руски, зима зла75 — отвърна ангелът и се изкиска.
— Не се прави на идиот — каза Маша. — Кой си ти?
Ангелът отвърна лик от нея и тя се ядоса.
— Ако не ми отговориш — закани се момичето, — ще те запечатам в бутилка от шампанско и ще те хвърля в празното пространство. Там никой никога няма да те намери.
Докато казваше това, Маша не беше докрай убедена, че ще може да изпълни заплахата си, но ако се съдеше по реакцията на ангела, тази възможност беше съвсем реална.
— Добре — съгласи се спътникът й, — ще ти отговоря. Но това, което ще кажа, може да не ти хареса.
— Кой си ти? — попита за трети път Маша.
— Аз наистина съм ангел на новия живот — каза той. — Във всеки случай, в сегашния момент. Но имам и други занимания и функции, които са значително по-важни.
— Всъщност ти можеш да минеш и за дявол — заяви Маша. — Особено с тези рога и опашка.
— Жалки човешки клишета. Всичко в облика ми има значение и смисъл.
— И какъв е смисълът например от рогата ти?
— Това не са рога. Това е точно органът, с който те създадох.
— А за какво са ти криле?
— С тях направлявам пространството и времето — каза ангелът. — Освен това с тяхна помощ те карам да мислиш, но в действителност това е едно и също.
— А опашка с помпон? — попита Маша. — И няма нужда да го криеш, виждам го.
— Това не е помпон — отговори ангелът, — а свещено небесно око.
— На теб май всичко ти е небесно и свещено — усъмни се тя, — и зрението, и рогата, и даже опашката.
— Небесно в смисъл, че е противоположно на земното — обясни той. — Земните същества не притежават нищо подобно.
— Значи — продължи Маша — искаш да кажеш, че си ме създал с рогата си?
— Точно така.
— И как си го направил?
— Боя се, че слабият ти ум няма да е в състояние да го разбере — каза ангелът и изведнъж се разсмя с цяло гърло, сякаш току-що беше пуснал невероятно смешна шега. Смя се много дълго и момичето уплашено видя, че смехът го е преобразил.
Той вече не изглеждаше млад и крехък.
Сега лицето на ангела беше обгорено от звезден пламък, с мощни надвеждни дъги, които преминаваха в два рога, стърчащи на голямо разстояние един от друг, като на единия искреше наниз от скъпоценни мъниста със ситни знаци от неизвестна азбука. Четирите мускулести ръце стискаха непознати атрибути на могъществото му, които приличаха или на погребални знаци на фараон, или на източни оръжия. Зад гърба му потрепваха шест крила — единият чифт беше извит нагоре, другият надолу, а двете средни крила бяха широко и зловещо разперени встрани. На върха на опашката му сияеше неземно око, което гледаше в Маша.
— Защо се смееш така? — попита тя.
— Защото аз съм твоят ум — отговори ангелът. — Спомни си откъде са ти известни думите. Кой те научи да говориш и да мислиш?
Маша не намери отговор.
— Всъщност думите са известни не на теб, а на мен — продължи той. — Нещо повече, в действителност сега аз говоря сам със себе си. Никой човек не може даже да ме погледне по своя воля. А дори да успее, пред него ще се мерне нещо като триъгълна сянка.
— Но аз нали те виждам — каза Маша.
— Само така ти се струва — отговори ангелът. — Всъщност аз видях собственото си отражение в бутилката и се пробудих от свещения транс, в който възнамерявах да създам новото си въплъщение. Но все още не съм дошъл докрай на себе си. Това прилича, ако щеш, на балансиране между съня и наявето. Ето защо сега преживявам това леко умопобъркване, което се проявява в заплахите ти да ме запечаташ в бутилка. И те впрочем са съвсем изпълними — аз мога да направя със себе си много повече от това.
Маша изпита страх. Тя разбра, че нищо не му струва да я преметне.
Ангелът несъмнено виждаше какво става с нея.
— Не се плаши — каза той, — няма да ти сторя нищо лошо. Ако ти е интересно, детенце, задай ми смешните си въпроси. Хайде, защо пък не.
— Кой си ти всъщност?
— Аз имам много различни имена, но нито едно от тях не може да се произнесе на човешки език. Всъщност съм просто ум.
— Чий ум?
— Въпросът е неправилно формулиран — отговори ангелът.
— Умът винаги е нечий — леко неуверено каза Маша.
Той се засмя.
— Ако беше избързала малко, с течение на времето щях да стана твой ум. Сега всичко е по-сложно.
— Не ми говори с гатанки — отсече Маша. — И без това почти нищо не разбирам.
— Преди малко исках да се родя като жена на име Маша, но в последния момент размислих.
— Защо? — попита тя.
— Защото ти се доповръща. И аз не виждам нищо чудно в това. Да се издигнеш над топка напикани парцали и да заминеш да се раждаш в Лос Анджелис, за да ходиш после с птичи лайна в главата… И да радваш светлите умове, които впиват зъби в наносвета и един в друг… Разбира се, и в това има доза хумор, но доста пъклен. Ето онази зелена звездичка, където имаше река, лодка и лято, е много по-интересна.
— Почакай — каза Маша. — Ако ти мислиш всичките ми мисли, тогава коя съм аз?
— Ти си просто формата, която исках да приема. Но тази възможност е вече пропусната.
— Вярно ли е, че си ме създал с рогата си?
— В известен смисъл — отговори ангелът и се подсмихна.
— И как го правиш?
— Единият ми рог пита другия да бъдеш или да не бъдеш. Когато другият отговори „да бъда“, аз го обличам в името „Маша“ или в някакво друго име. А на първия рог слагам свещените мъниста, от които възниква видимостта на света. После гледам двата рога с небесното око на опашката си — и започвам да вярвам, че Маша гледа света, а не аз — света и Маша. Ако подхвърля навреме това зародило се в мен убеждение в нечия женска матка, тогава се ражда новото ми въплъщение. Това е. Можеш да смяташ, че човешкият живот е просто токов разряд между рогата ми.
— А за какво си ме създал?
— Ти си домът на мечтите ми — каза ангелът. — Жизнено пространство, където мога да мисля до самозабрава.
— И всеки път измисляш целия свят наново?
— Няма нужда да го правя. Той е вече измислен — буквите се сглобяват сами. Стига ми само да създам една фалшива Маша, която да си мисли, че всъщност тя го вижда.
— Какво ще стане с мен сега? — попита Маша.
— Предполагам, че ей сега ще те забравя.
— Но това е жестоко.
— Към кого? Към рогата или към опашката?
— Към мен — каза тя наскърбена.
Ангелът тъжно се усмихна и тръсна глава.
Маша забеляза, че лицето му пак е младо и светло, оръжията са изчезнали от ръцете му, а крилете зад гърба му са станали ослепително бели. Странният златен полумесец над главата му вече не приличаше на рога.
— Знам какво изпитваш — каза той. — Знам, защото самият аз го изпитвам. Но се заблуждаваш, повярвай ми. Това изобщо не е жестоко. Макар че, разбира се, няма смисъл да ти обяснявам.
— Аз ще изчезна — а ти ще останеш ли?
— Не — отговори ангелът. — Просто вече няма да се отразяваме в бутилката.
— И никога повече няма да се срещнем?
Той се усмихна.
— Защо, още много пъти ще се срещаме. Но ще бъдем други — и ти, и аз.
Ангелът разпери всичките си шест крила и заприлича на съсредоточена снежинка с огромни размери.
Маша отново забеляза разноцветните пламъчета наоколо — но вече не искаше да ги гледа. Вниманието й беше привлечено от окото, пламтящо на опашката на ангела. Тя разбра какво ще стане сега и вече наистина изобщо не й се виждаше страшно.
Небесното око се разтвори като огнено цвете. Маша почувства, че се носи към него, както преди се носеше към блещукащите точки на създадената от ангела сфера.
За миг отново видя хотелската стая, където потният скиор танцуваше пред камината с две кикотещи се девойки, и разбра, че се събужда от сън, който така и не е могла да сънува. Последното, което успя да различи, беше оставена на масата кутия с нарисуван отстрани ананас — Маша си помисли, че сега никога няма да разбере какъв е вкусът на компота вътре. Но там, където се събуждаше, вече не можеше да довърши тази мисъл.
Тя за последен път махна с шестте си крила и престана да бъде първо Маша, после празненството в хотелската стая, после плоското дъно на бутилката, в което се отразяваше ангелът — а после и самият ангел.
Картата на завистта се разсипа на угасващи искри, спряха лифтовете, престана да бълбука шампанското в чашите и помръкнаха топките на елхата. А когато се затвори пламтящото с елмазен огън небесно око, изчезна синьо-черното пространство, в което допреди малко висеше ангелът — и всичко отново стана Това, което винаги е било и ще бъде.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги