Ангелите на гнева

43

Когато бях дете, всички хора над трийсетгодишна възраст ми се струваха стари, баба ми и дядо ми бях адски стари, а всички останали бяха мъртви. Възгледите ми за човешката възраст вече са доста по-нюансирани: приятели и роднини, които са по-млади от мен, и такива, които са по-стари. С времето вторите ще се увеличават за сметка на първите, докато един ден установя, че съм най-старият човек в стаята, което, предполагам, няма да е добър знак. Запомнил съм Финиъс Арбогаст като ужасно възрастен човек, но той вероятно не е бил на повече от шейсет, когато сме се запознали, а може би и на по-малко, макар животът му да беше изпълнен с несгоди и всяка преживяна година да бе вдълбана на лицето му.

Финиъс Арбогаст беше приятел на дядо ми и голям бъбривец. Някои хора минаваха от другата страна на улицата, когато го видеха, или пък хлътваха в първия магазин, където биваха принудени да си купят нещо, което не им трябва, пред заплахата да бъдат заговорени от него. Той беше чудесен човек, но и най-дребната случка от деня му можеше да се превърне в епос от порядъка на „Одисея“. Дори дядо ми, човек с неизчерпаемо търпение, понякога се правеше, че не си е вкъщи, ако Финиъс вземеше неочаквано да се отбие, а ранното предупреждение идваше от непогрешимото кашляне на стария Финиъсов пикап. При един такъв случай дядо ми се видя принуден да се свре под собственото си легло, докато Финиъс обикаляше от прозорец на прозорец и надничаше вътре, затулвайки светлината с шепи, убеден, че дядо ми трябва да е някъде там, полегнал може би да поспи, или пък, не дай боже, в безсъзнание и в нужда от спешна помощ, което щеше да добави още една история към постоянно растящия репертоар на Финиъс.

Обикновено обаче дядо ми сядаше и слушаше приказките на Финиъс. Това той правеше отчасти защото във всяка от историите на Финиъс имаше по едно скрито зрънце злато: информация за някого (дядо ми беше пенсиониран заместник-шериф и никога не престана да храни интерес към дребните човешки тайни) или парченце история, или пък местен фолклор. Но дядо ми слушаше и защото разбираше, че Финиъс е самотен: Финиъс никога не бе се женил и говореха, че дълго таял чувства към жена на име Абигейл Ан Морисън, която държала пекарница в Рейнджли, където Финиъс често ходел, докато живеел на вилата си в района. Тя беше стара мома на неопределена възраст, а той бе стар ерген на неопределена възраст и по някакъв начин бяха успели да се въртят един около друг в продължение на двайсет години, докато накрая една кола не помела Абигейл Ан Морисън, докато носела кутия сладкиши в местната църква, и така танцът им приключил.

С две думи, Финиъс разказваше историите си, които хората понякога слушаха, а понякога не. Аз самият бях забравил повечето от нещата, които бях чул; повечето, но не всички. Един разказ бе останал в паметта ми: разказът за изчезналото куче и изгубеното момиче във Великата северна гора.

Центърът за възрастни хора „Кронин“ бе разположен на няколко мили северно от Хоултън. На външен вид не беше нищо особено — няколко безлични модерни сгради, строени в седемдесетте, боядисани през осемдесетте и останали така, а боята и обзавеждането се обновяваха само когато се наложеше, но никога не се променяха. Поляните бяха поддържани, но цветя нямаше. „Кронин“ бе просто безстрастен ъгъл в чакалнята на Бога.

Колкото и тънко да се дефинира процесът на остаряване, няма съмнение, че Финиъс Арбогаст бе вече наистина много, много стар. Той спеше на креслото в стаята, която споделяше с друг обитател на дома, малко по-млад, който четеше вестник в леглото си, когато влязох, а очите му бяха страхотно увеличени от дебелите лупи на очилата му. Бухалските му очи се вторачиха в мен с тревога, когато пристъпих към Финиъс.

— Да не го събудиш? — каза той. — Единствените ми мигове спокойствие са, когато спи.

Извиних се и заявих, че имам важна причина да разговарям с Финиъс.

— Това ще тежи на твоята съвест — рече той. — Само да си сложа халата, преди да си разбудил този Дейвид Копърфийлд.

Изчаках го да стане от леглото, да си сложи халата и чехлите и да се запъти нанякъде, където да, си чете на спокойствие. Отново се извиних и мъжът заяви:

— Кълна се, когато този човек умре, сам Бог ще се изнесе от рая и ще отиде при дявола, за да си почине от това каканижене. — Той се поколеба на прага. — Не му казвай това. Господ ми е свидетел, че обичам този хахавелник.

И излезе.

Бях запомнил Финиъс като едър мъж с прошарена кафява брада, но годините бяха свалили плътта от костите му така, както вятърът сваля листата от дървото преди зимата, а вечната зима на Финиъс със сигурност наближаваше. Устата му бе хлътнала поради липсващите зъби, а главата му бе напълно олисяла, макар малко брада да му бе останала. Кожата му бе прозрачна и под нея се виждаха вените и капилярите, и ми се струваше, че различавам не просто формата на черепа му, а самия череп. Според милосърдната сестра, която ме бе довела до стаята, на Финиъс му нямаше нищо: никакви тежки заболявания освен някои неразположения, които съпътстват старостта на мнозина, но умът му бил все още бистър. Той умираше просто защото му бе време да умре. Умираше, защото бе много стар.

Дръпнах един стол и го потупах леко по ръката. Той се събуди рязко, присви очи, вдигна очилата от скута си и ги доближи до очите си, без да ги слага, като овдовяла дукеса, която преглежда порцеланова чаша.

— Кой си ти? — попита ме. — Виждаш ми се познат.

— Казвам се Чарли Паркър. С дядо ми бяхте приятели.

Лицето му се разведри и грейна в усмивка. Ръката му стисна моята и хватката му все още бе здрава.

— Радвам се да те видя, момчето ми — каза той. — Добре изглеждаш.

Той добави и лявата си ръка към хватката, като удавник, когото вадят от водата.

— Ти също, Финиъс.

— Проклет лъжец. Липсват ми само качулка и коса и мога да изиграя смъртта. Когато стана през нощта да пикая и се мярна в огледалото, мисля си, че най-после е дошла да ме вземе.

Той се закашля и отпи от кутийката сода, оставена до фотьойла му.

— Съжалявам за жена ти и момиченцето — каза той, когато се съвзе. — Знам, че сигурно не ти е приятно хората да ти напомнят, но трябва да се каже.

Той отново хвана ръката ми, стисна я за последен път и се отдръпна.

Под мишницата си носех кутия бонбони. Той я погледна замислено.

— Нямам зъби за това — каза. — А пък с ченето хич не става.

— Няма страшно — казах. — Не ти нося бонбони.

Отворих кутията. Вътре имаше пет пури „Кохиба Чърчил“. Пурите бяха неговият порок, знаех това. Дядо ми изпушваше по една с него по Коледа, а после цяла седмица се оплакваше от миризмата.

— Ако няма кубински, най-добрите доминикански също стават — казах.

Финиъс измъкна една от кутията, поднесе я под носа си и я подуши. Помислих си, че ще се разплаче.

— Бог да те поживи — рече. — Искаш ли да изведеш един старец на разходка?

Казах, че искам. Помогнах му да си сложи още един пуловер, шал, палто, ръкавици и яркочервена вълнена шапка, с която приличаше на откъсната шамандура. Намерих една количка и двамата се отправихме на разходка из невзрачната околност. Веднага щом се скрихме от главната сграда, той запали и щастливо забъбри, пафкайки, докато стигнахме до малкото изкуствено езеро край смърчовата горичка, където аз седнах на една пейка и го послушах още известно време. Когато той млъкна за малко, за да си поеме дъх, аз използвах възможността да насоча разговора в желаната от мен посока.

— Преди много време, когато бях още ученик, ти ни разказа, на мен и на дядо, една история — казах.

— Разказал съм ви доста истории. Ако дядо ти беше тук, щеше да каже, че съм разказал прекалено много истории. Веднъж се скри от мен под леглото, знаеш ли това? Мислеше си, че не го виждам, но аз го видях. — Той се изкиска. — Ама че пор. Мислех да му натрия носа с това, но той взе, че се гътна, проклетникът.

Той си дръпна от пурата.

— Тази беше различна — казах. — Беше страховит разказ за едно момиченце във Великата северна гора.

Финиъс задържа дима толкова дълго, та си помислих, че ще започне да излиза от ушите му. Накрая, когато успя да помисли, той го издиша навън и каза:

— Помня го.

Разбира се, че го помниш, помислих си, човек не забравя такова нещо, особено ако е участвал в него. Човек не забравя как е търсил изгубеното си куче — Мисти ли се казваше? — вдън гори, после го намира, свито в трънаците, а наблизо стои някакво босоного момиченце, което хем е там, хем го няма, хем е съвсем малко, хем е много, много старо, момиченце, което твърди, че е изгубено и само, докато трънаците се увиват около обувките на мъжа, за да го задържат там за компания на момичето, за да го заведе в тъмното място, където живее.

Не, такова нещо не се забравя никога. В този разказ, който Финиъс Арбогаст ни разказа на мен и на дядо, имаше истина, но не цялата истина. Той искаше да разкаже историята, да сподели какво е преживял, но от предпазливост се бе постарал да промени някои подробности.

— Каза, че си видял това момиче някъде около Рейнджли — рекох. — Каза, че заради нея си престанал да ходиш на вилата си там.

— Точно така — потвърди Финиъс. — Така беше.

Не го гледах, докато говорех тихо, без упрек или обвинение. Това не беше разпит, просто трябваше да узная истината. Беше много важно да издиря този самолет.

— Мислиш ли, че това момиче броди?

— Да броди? — каза Финиъс. — Какво искаш да кажеш?

— Просто се питам дали цялата Северна гора е нейна територия, или само един малък район от нея. Защото имам чувството, че тя е ограничена до едно конкретно място, където се намира, така да се каже, бърлогата й, поради липса на по-точна дума. Може да е, където е тялото й, та се връща постоянно там и не може да се отдалечава много оттам.

— Не мога да кажа със сигурност — рече Финиъс, — но трябва да е нещо такова.

Сега вече го погледнах. Докоснах ръката му и той се обърна към мен.

— Финиъс, защо не каза, че това е било оттатък Рейнджли, мястото, където си я видял. Изобщо не е било при Рейнджли. Било е много по на север, след Фолс Енд. Бил си в Окръга, нали?

Финиъс погледна пурата си.

— Разваляш ми пушенето — каза той.

— Не се опитвам да те изоблича. Не те обвинявам, че си подменил някои от обстоятелствата в историята. Но за мен е важно да узная къде точно си се намирал, когато си видял това момиче. Моля те.

— Какво ще кажеш да направим така: история за история?

— каза Финиъс. — Тоест ти да ми кажеш защо ти трябва да узнаеш това.

И така, аз му разказах за стареца на смъртно легло и за самолета във Великата северна гора и му обясних кое е общото между издирването на едно момче на име Барни Шор, в което Харлан Ветърс бе участвал, и намирането на самолета: призракът на едно малко момиче. Самолетът лежал на нейна територия, където и да се пада тя, и независимо от спомените на Харлан Ветърс за повредени компаси и объркани посоки, той все пак трябва да е имал представа за координатите на въпросния самолет. Може би е предпочел да спести точното местоположение, защото е нямал пълно доверие на сина си, или защото е умирал и е бил объркан, и не е могъл да подреди нещата в главата си.

А може да е споделил тази информация, но само с дъщеря си, а тя е предпочела да не я сподели с мен поради някакви свои съображения. Все пак тя не ме познаваше и може да е искала да провери как ще постъпя с информацията, която вече ми бе дала, преди да ми повери и последния, ключов детайл.

Когато привърших разказа, Финиъс кимна одобрително.

— Историята си я бива — рече.

— Ти ги разбираш тези работи — отвърнах.

— Така е — потвърди той. — Разбирам ги аз тези работи.

Пурата му бе угаснала, така погълнато бе вниманието му от разказа. Той я запали, без да бърза.

— Какво търсеше там, Финиъс?

— Бракониерствах — каза той, когато разпали хубаво пурата. — Лов на мечки. Освен това оплаквах някого.

— Абигейл Ан Морисън — рекох.

— Паметта ти е добра почти колкото моята. Предполагам, че така трябва в твоята работа.

И той отново ми разказа историята, горе-долу както я бе разказал преди, но мястото вече бе дълбоко навътре в Окръга и той разполагаше с конкретен ориентир.

— Между дърветата, зад момичето, ми се стори, че виждам развалините от някакъв форт — каза той. — Бяха обраснали, повече шубрак, отколкото развалини, но в тези гори има само един форт. Мястото, където се крие тя, мястото, където лежи този самолет, не е далече от Улфс Фоли.

Застудя, но Финиъс още не искаше да се прибира в стаята. Имаше останала половин пура.

— Дядо ти знаеше, че лъжа за мястото, където съм видял момичето — каза Финиъс. — Не исках да му казвам, че съм бракониерствал, а той не искаше да знае това, нито пък беше негова работа дали съм плакал за Абигейл Ан, но исках да му обясня, че съм видял момичето. Той беше единственият човек, който не би ми се присмял. По онова време хората от Окръга не обичаха да говорят много за форта. Това момиче все още ме навестява в сънищата ми. Видял ли си такова нещо, никога няма да го забравиш. Смених мястото и заради теб. Не исках да ти давам лоши идеи. За тази част от гората не се говори и там не се ходи. Ако не беше проклетото куче, аз самият никога не бих стъпил там.

Носех един атлас на Мейн и с помощта на Финиъс отбелязах областта, в която се намираше Улфс Фоли. Това беше на по-малко от един ден ходене от Фолс Енд.

— Коя е тя според теб? — попитах.

— Не „коя“ — каза Финиъс, — а „какво“. Мисля, че е остатък от гняв и болка, затворени във формата на малко момиче. Тя може и да е била някога малко момиче: разказват, че някога в укреплението имало момиче — дъщерята на командира. Името й било Чарити Холкрофт. Това момиче отдавна го няма. Онова, което е останало, има толкова общо с живото момиче, колко пушекът с огъня.

Знаех, че в думите му има истина, защото бях видял как гневът взима формата на мъртво момиче и бях чул подобни истории от остров Санктюъри, оттатък залива Каско, и си мислех, че част от собствената ми дъщеря продължава да броди в полумрака, макар тя да не бе изтъкана изцяло от гняв.

— Едно време се питах дали тя е проявление на злото, но накрая стигнах до заключението, че не е — каза Финиъс. — Тя щеше да ми причини зло, но не нарочно. Може да е ядосана и опасна, но е и самотна. По същия начин би могъл да наречеш проявление на злото една зимна буря или едно падащо дърво. И двете са способни да те убият, но няма да го направят нарочно. Това са просто природни сили, а онова нещо във формата на малко момиче беше някаква буря от чувства, някаква малка вихрушка от болка. Може би в детската смърт има нещо толкова ужасно, така нередно, че ехото от нея придобива формата на дете.

Пурата му бе почти свършила. Той я угаси в подметката си, разкъса остатъка и разпиля тютюна на вятъра.

— Доста съм мислил за това през годините — каза той. — Мога само да кажа, че онова място е нейно и ако отидеш там, очаквай да я срещнеш. А сега, моля те, върни ме обратно в стаята, преди да са ми изстинали кокалите.

Избутах го обратно в сградата и се сбогувахме. Старецът, с когото деляха стаята, продължаваше да чете същия вестник.

— Пак го доведе — каза той. — Надявах се да го удавиш.

После подуши въздуха.

— Някой май е пафкал — каза и поклати вестника си към Финиъс. — Миришеш на Куба.

— Много си неграмотен — каза Финиъс. — Мириша на Доминиканската република.

Той бръкна в джоба си и показа на съперника си една новичка „Кохиба“.

— Ако слушаш и ме оставиш да подремна на спокойствие час-два, може да ти разреша да ме разходиш до езерото преди вечеря и да ти разкажа една история…

44

Заслонен от боровите дървета, разрушеният форт Улфс Фоли се скриваше от залязващото слънце; това бе само спомен от укреплението, издигало се някога край гората, очертанията на форта се губеха в тръни и бръшлян, повечето от сградите отдавна се бяха срутили и само стените от трупи се издигаха, все още здрави.

Истинското име на крепостта бе форт Мордънт, по името на сър Джайлс Мордънт, съветник на генерал Улф, който пръв предложил построяването на крепостта. Първоначално фортът бил замислен като депо за провизии и временен престой, брънка от цяла верига подобни фортове, простиращи се от британските колонии по източното крайбрежие до река Сейнт Лорънс на северозапад, във френските територии, и част от цял нов фронт, от който да бъдат извършвани нападения срещу Квебек. Но непостоянната природа на войната скоро направила форт Мордънт неподходящ за начертаните цели, а подписването на Парижкия договор от 1763 година изцяло премахнало нуждата от него. По това време Улф вече бил мъртъв, убит в битката на Авраамови поля заедно със своя враг Монкалм, а сър Джайлс се завърнал с кораб в родината и така и не се възстановил от раната в гърдите, от която починал на 33-годишна възраст.

През 1764 година било взето решение фортът да бъде изоставен, а малкият му гарнизон да бъде изпратен на изток. По това време вече му били прикачили името Улфс Фоли[14] — макар пряката вина за построяването на форта да била на Мордънт, то именно Улф бил проявил глупостта да го послуша. Говорело се също, че Улф дължал доста пари на Мордънт и бил принуден да подкрепи идеята му; според други пък Мордънт бил глупак, а Улф предпочитал да го държи зает със строежа на укреплението, вместо да му се меси във военните въпроси. Каквато и да била истинската причина за изграждането му, укреплението не донесло късмет на никого от двамата и не повлияло на изхода от войната.

Човекът, на когото поверили изпълнението на решението за закриване на форта и евакуацията на състава, бил лейтенант Бъкингам, който се отправил на северозапад през април 1764, придружаван от един взвод драгуни. Още били на три дни път от укреплението, когато до тях започнали да достигат първите слухове. Те срещнали някакъв квакер мисионер на име Бенджамин Улман, далечен роднина на Джеймс Улман от Ню Джърси, изтъкнат деец на движението за премахване на робството. Бенджамин Улман се бил посветил на задачата да проповядва християнство на туземците и освен това понякога действал като посредник между племената и британските войски.

Улман съобщил на Бъкингам, че седмица по-рано гарнизонът във форт Мордънт провел наказателна акция срещу някакво абнакско селце, в която избил над двайсет души от местните, включително жени и деца. Когато Бъкингам поискал повече информация за причината за клането, Улман отвърнал, че не разполага с такава. Такава малка група местни, малко повече от голямо семейство, не би представлявала никаква заплаха за форта и обитателите му, а доколкото било известно на Улман, не съществувало напрежение между войниците и индианците. Абнаките считали построяването на форта за глупост. Нещо повече, те избягвали района на форта, защото бил majigek, което Улман превел като „нечист“. Всъщност това била една от причините Мордънт да предпочете мястото за изграждане на укреплението. Едно от малкото положителни качества на Мордънт бил интересът му към традициите на местното население и той завещал на поколенията десетки бележници с описания, съчинения и рисунки по темата. Французите били зависими от местните си водачи, а щом тези водачи изпитвали неохота да кръстосват определени райони от горите, това се превръщало в предимство, тъй като мястото щяло да бъде относително безопасно откъм чужди нападения. Така че нямало никаква разумна причина британците да атакуват абнаките.

Улман също така казал, че когато се опитал да установи какво точно се е случило, командирът на форта капитан Холкрофт му отказал достъп и сега Улман бил загрижен за умственото състояние на капитана. Освен това се тревожел за безопасността на съпругата и дъщерята на Холкрофт. При поемането на командването на форта Холкрофт настоял семейството му да го придружи, въпреки всички съвети да се въздържи от това. Улман се бил отправил на изток с намерението да уведоми властите за своите тревоги и сега той се съгласил да придружи лейтенант Бъкингам и хората му до форт Мордънт.

Още отдалеч забелязали ястребите, кръжащи над укреплението. Когато стигнали до форта, намерили портата отворена, а всички обитатели мъртви. Нямало следи от индианско нападение. По-скоро изглеждало, че конфликтът бил възникнал в самия гарнизон и войниците се били избили едни други. Униформите им вече не били някогашните строги одежди, а били украсени с разни кости, човешки и животински, а лицата им били оцветени като свирепи маски. Повечето били застреляни, но някои били промушени с нож или сабя. Съпругата на капитан Холкрофт била намерена в покоите си с извадено сърце. От офицера и дъщерята нямало и следа. Впоследствие, след като претърсили околността, намерили останките от капитан Холкрофт и тук за първи път установили признаци на абнакско присъствие: Холкрофт бил скалпиран, а тялото му било разчленено и провесено от едно дърво.

Докато хората на Бъкингам погребвали мъртъвците, Бъкингам и Улман се отправили да търсят абнаките. Бъкингам не искал да се среща с тях без защитата на войниците си, защото абнаките били воювали на страната на французите и споменът за зверствата им бил още пресен в главите на британците. След обсадата и последвалата касапница във форт Уилям Хенри през 1757, командирът майор Робърт Роджърс намерил шестстотин предимно британски скалпа, окичили абнакското селище Сейнт Франсис, и за отмъщение го унищожил изцяло. Отношенията с абнаките оставали обтегнати. Улман уверил Бъкингам, че докато той играе ролята на посредник и никой не проявява враждебност, животът им е вън от опасност. Бъкингам промърморил, че останките на Холкрофт не потвърждавали подобен оптимизъм и за него убийството на офицера поради каквато и да било причина си било открита война от страна на индианците.

След тричасова езда, по време на която Бъкингам бил убеден, че са изложени постоянно на погледите и ножовете на абнаките, те били пресрещнати от тежковъоръжена група от местните, които мигновено обградили двамата мъже. Главатарят се представил като Томах или Томас. На врата си той носел кръст и бил покръстен в католическата вяра от френски мисионери, приемайки името Томас. Бъкингам не бил сигурен какво го притеснява повече: че е обграден от абнаки или че е обграден от католици. Въпреки това той и Томах седнали заедно и с помощта на Улман индианецът им разказал какво се било случило във форта.

По-голямата част от този разказ не била отразена в официалния доклад по случая. Рапортът на Бъкингам по така наречения „инцидент във форт Мордънт“ отразявал само, че в укреплението се разразил спор от неясно естество, вероятно под въздействието на алкохол, който довел до смъртта на целия гарнизон, включително на командващия офицер капитан Холкрофт и неговата съпруга. Ролята на абнаките в убийството на Холкрофт била разкрита едва след като Улман починал и прочели личния му дневник, но Улман също бил пропуснал част от разказаното от Томах, очевидно по взаимно съгласие с Бъкингам. Въпреки това дневникът на Улман донякъде обяснявал защо Бъкингам позволил убийството на негов колега офицер, извършено от абнаките, да остане недокладвано и ненаказано. Бъкингам бил професионален войник и разбирал, че понякога една лъжа е за предпочитане пред истина, която би помрачила славата на любимата му армия.

Дневникът на Улман разкрил няколко важни подробности. Първата подробност била, че Холкрофт очевидно бил спрян от абнаките, докато преследвал собствената си дъщеря, но въпреки усилията на абнаките и по-късното издирване, проведено от Бъкингам и хората му, дъщеричката така и не била открита. Второ, католикът абнаки разправил на Улман, че индианците се били отправили да избият обитателите на форта като възмездие за по-раншното клане. Малката група воини, превъзмогнали страха си от територията на форта, били покръстени католици, макар да носели и тотемите на своето племе. Пристигнали във форта само за да открият, че войниците сами били свършили работата, за която били пристигнали, и трябвало да се задоволят единствено с отмъщението над самия Холкрофт, когото Томах описал със същата дума, която Улман бил използвал по-рано пред Бъкингам: majigek.

Накрая, според Улман, абнаките твърдели, че преди да умре, Холкрофт дошъл на себе си и започнал да моли мъчителите си за прошка. Улман признал, че му било трудно да разбере последните думи на Холкрофт такива, каквито ги разказал Томах, и се принудил да ги изясни на лош френски, но отново без успех. Изглежда, Холкрофт ругаел и на английски, който Томах почти не разбирал, и на френски, който Томах разбирал малко повече, и на смесица от пасамакодски и абнакски, които Холкрофт бил понаучил по време на престоя си в района, защото и той като Мордънт бил учен човек.

Това, което Улман успял да разбере, било, че според Холкрофт клането на абнаките било извършено по заповед на цесуна, Бога Гарван, който кълвял на перваза на прозореца му. Освен това той го нарекъл и апоколи, Обърнатият Бог, който му говорел иззад огледалото, на което се бръснел и който понякога го зовял от дълбините на гората, а гласът му сякаш тътнел дълбоко изпод земята. Това било същото същество, същият демон, който заразил хората му с лудост и ги насъскал един срещу друг.

Холкрофт употребил и още една дума във връзка с въпросното създание, преди абнаките да го подложат на мъчения: то било ктахомики — така наричат осите и по-специално онзи вид, който гнезди в почвата.

Холкрофт умрял, крещейки нещо за Бога на осите.

45

Навън, до център „Кронин“, аз разгърнах атласа върху волана и се опитах да отгатна маршрута, по който бяха вървели Харлан Ветърс и Пол Скъли в деня, когато бяха открили самолета. По думите на Мариел Ветърс баща й и приятелят му преследвали елена четири часа или повече в посока север-северозапад, доколкото можели да преценят. На север от Фолс Енд излизаше един стар коларски път. Оттам бе потеглил и Финиъс на своя бракониерски излет и вероятно оттам бяха поели и Ветърс и Скъли. Десет мили по-късно пътят поемаше на североизток, сякаш за да обезкуражи всеки, тръгнал на северозапад — там, където пътят променяше посоката си, вероятно бе и най-близката част до форт Мордънт. Оттам щяхме да поемем през гората пеша. Хрумна ми да използваме АТВ-та, но те бяха тежки за пренасяне и твърде шумни, а ние не бяхме единствените, тръгнали да издирват самолета. Звукът от четири АТВ-та през гората можеше да се окаже прелюдия към смъртта ни.

Така бях потънал в картата, сякаш вече крачех вдън гори, и когато телефонът ми звънна, го взех и отговорих, без да погледна номера. Чак когато натиснах зеления бутон, си спомних за съобщението, което бях оставил на телефонния секретар на Мариел Ветърс и за възможността от полицията да са го преслушали, но вече беше късно.

За щастие се оказа Епстайн. Обаждаше се от Торонто. Чувах уличното движение като фон, а после гласът му бе заглушен от прелитащ самолет.

— Ще трябва да повториш — казах. — Нищо не чух.

Този път го чух ясно.

— Казах, че знам кой е бил пътникът на самолета.

Вдовицата на Уилдън помнела Епстайн. Били се срещнали на някакво събитие в подкрепа на ДНК фонда от оцелели жертви на Холокоста, за да може разделените семейства да се съберат отново, а анонимните останки да бъдат идентифицирани — инициатива, която впоследствие станала част от ДНК проекта „Шоа“. Тогава за първи път Уилдън и Епстайн се видели лично, макар всеки да бил наясно с работата на другия. Елинор Уилдън помнела, че двамата мъже си стиснали ръцете и повече не видяла съпруга си до края на вечерта. Епстайн също помнел въпросната вечер, но напълно бил забравил за присъствието на Уилдъновата съпруга, толкова възторгнат бил той от срещата със сродна душа.

Те седели в хола на нейния апартамент, заемащ целия последен етаж на луксозна жилищна сграда в Йорквил. От всяка страна на мраморната камина била окачена по една картина от Андрю Уайът: красиви, деликатни етюди с есенни листа от късния му период. Епстайн се зачудил дали в края на живота си всички художници биват привлечени от натюрела на есента и зимата.

Двамата пийвали чай, който мисис Уилдън била запарила собственоръчно. Тя живеела в апартамента сама. Не била красива жена. На пръв поглед чертите й били невзрачни, а лицето й било скучно и дори вниманието му на онази среща да не било погълнато от мъжа й, Епстайн едва ли щял да я забележи. Дори тук, в собствения й дом, тя сякаш се сливала с обзавеждането, с тапетите и завесите. Десенът на роклята й сякаш бил ехо от материята и цветовете на интериора, придавайки й нещо хамелеонско. Едва по-късно, когато напуснал жилището й, Епстайн си дал сметка, че тази жена се крие.

— Той ви ценеше високо — казала мисис Уилдън. — Онази вечер след срещата ви той просто не можеше място да си намери от ентусиазъм. За мен всичко това бе глупаво, разните истории за ангели и апокалипсис. Глупаво, но не и безобидно, защото беше прекадено странно, и все пак аз го търпях. Всички мъже имат своите чудатости, нали? Вероятно жените също, но при мъжете те са по-дълбоки, може би са продължение от момчешките години. Те просто поддържат някакъв детински възторг.

В нейната уста този възторг не звучал като нещо похвално.

— Но след срещата ви нещата се влошиха — казала тя. — Мисля, че вие наляхте масло в огъня.

Епстайн допил чая си. Обвинението било ясно, но той не извърнал поглед, не изразил съжаление. Ако тази жена се нуждаела от човек, когото да вини за участта на децата си, а може би и на съпруга си, то той бил готов да приеме тази роля, стига само тя да му кажела онова, което искал да узнае.

— Какво търсеше той, мисис Уилдън?

— Доказателство — казала тя. — Доказателство за съществуването на задгробен живот. Доказателство, че зад човешката алчност и егоизъм стои зла сила. Доказателство, че е прав, защото той много държеше винаги да бъде прав.

— Все пак в действията му е имало и морален подтик, нали така?

Тя се изсмяла и когато смехът стихнал, по лицето й още се четяло презрение. Епстайн осъзнал, че тази жена му е противна, но не знаел защо. Той подозирал, че тя е повърхностна жена и отново разгледал жилището, търсейки в мебелите, картините и украшенията потвърждение на своето мнение. Тогава видял малката рамкирана фотография на две момичета зад порцелановите фигурки на полицата и се засрамил от себе си.

— Морален подтик? — казала мисис Уилдън. Язвителната усмивка се задържала секунда преди, да се стопи и когато отново проговорила, мисис Уилдън бродела из други стаи, живеела друг живот, а гласът й идвал от другаде. — Сигурно. Той търсеше връзка между убийства и случаи на изчезване. Говореше с пенсионирани полицаи, наемаше частни детективи, посещаваше покрусени роднини. При всеки случай на почтени хора, загинали при необикновени обстоятелства или изчезнали безвъзвратно, той се опитваше да узнае всичко за тях и за живота им. Повечето от тези случаи бяха точно такива, каквито изглеждаха: злополуки, домашна агресия или просто неудачна среща с неподходящ човек в неподходящ момент. Но в други…

Тя млъкнала и прехапала устната си.

— Продължете, мисис Уилдън. Моля ви.

— Но в други от случаите той смяташе, че извършителят е един определен човек, който пътува из северните щати, от двете страни на границата с вашата държава. Някои полицейски следователи споделяха това мнение, но така и не успяха да свържат отделните престъпления, а и всички улики бяха — как се казваше? — „косвени“: лице в тълпата, силует в профил на екрана, нищо повече. Аз разгледах снимките. Понякога имаше още един човек — ужасен, плешив мъж с подутина ето тук.

Тя докоснала шията си и Епстайн потръпнал.

— Брайтуел — казал той. — Името му е Брайтуел.

— А другият? — попитала мисис Уилдън.

— Не знам.

Уилдън бил намекнал за всичко това в кодираните си съобщения до Епстайн. Той обичал афористичното и скритото.

— Жалко — казала тя, — защото той уби децата ми.

Тя изрекла последните думи толкова безстрастно, че за миг Епстайн си помислил, че нещо е недочул, но не било така. Мисис Уилдън отпила от чая си и продължила.

— Това, което особено интригуваше мъжа ми, бе, че тези мъже или подобни тям се появяват с едни и същи лица на стари снимки и в архиви от преди трийсет, четирийсет и дори петдесет години. Той смяташе, че може би сред тях има и жена, но тя не участвала така активно или поне била по-внимателна от другите. Той се питаше как е възможно такова нещо и накрая заключи, че това не са мъже или жени, не са хора, а нещо друго, нещо старо и нечисто. Какви глупости. Използвах същата дума пред него — „глупости“, — но все пак бях уплашена. Исках да престане да се занимава с това, но той беше толкова вманиачен, толкова убеден в истинността на догадките си.

— И после те отвлякоха дъщерите ми, погребаха ги живи в земята и аз разбрах, че не са глупости. Без заплахи към семейството, без предварително предупреждение мъжът ми да престане да си вре носа в делата им. Директно наказание.

Тя оставила чашата върху чинийката и я бутнала встрани.

— Вината беше на мъжа ми, мистър Епстайн. Тези други, които и да са, каквито и да са, убиха моите момичета, но именно мъжът ми ги привлече към нас и аз го намразих за това. Мразя го, мразя и вас за това, че го насърчихте. Всички вие сте виновни, че дъщерите ми умряха от задушаване, заровени в яма.

Това било изречено със същия неутрален глас. Без гняв. Със същия тон можела да прави рекламация на дефектна дреха в магазина или да изразява разочарованието си от филма, който е изгледала.

След това двамата с мъжа й се отдалечили един от друг като останки от корабокрушение, понесени от различни течения. Тя също искала убийците на децата й да бъдат намерени и наказани, но не можела да живее под един покрив с мъжа си, нито да спи в едно легло с него. Той напуснал дома им и се преместил в един от апартаментите, които притежавал, а впоследствие напълно загубил интерес към бизнеса си, към съпругата си, а и тя към него. Свързвали ги единствено спомени и взаимна ненавист.

— И тогава, вечерта на 13 юли 2001 година, той ми се обади. Каза, че е открил убиеца на дъщерите ни, мъжа от снимките. Той живеел близо до град Сагне, в някакво фургонно селище, заобиколен от гарвани.

— Каза ли име?

— Наричал се мистър Малфас.

Интересен избор, помисли си Епстайн: Малфас, един от първите князе на Ада, измамник и сръчен майстор.

Повелителят на гарваните.

— Мъжът ми каза, че го били заловили. Упоили го и разполагали с доказателства за делата му или за нещо, което бил замислил.

— Те ли?

— Заедно с един човек, който му помагаше понякога. Дъглас някой си — Дъглас Ампел. Той беше пилот.

— Аха — казал Епстайн. Значи все пак бил прав за самолета. — А какво беше доказателството, с което мъжът ви разполагаше?

— Той бръщолевеше почти неразбрано. Бързаше. Трябвало да закарат този човек, Малфас, преди другарите му да узнаят какво се случва. Спомена за някакви имена, списък с имена. Това е всичко.

— Спомена ли какво смятат да направят с Малфас?

— Не, само, че щели да го заведат при някого, който да го разпита, някой, който разбирал, който вярвал. Това бе последният ни разговор, но той ме предупреди, че ако нещо му се случи или ако изчезне, да се скрия. Имало пари в някакви фондове, в скрити сметки, освен това съм можела да продам къщата. Адвокатите му знаели. Не бивало да го търся, а всички доказателства, които бил събрал, трябвало да изпратя на вас, никому другиму.

Епстайн бил озадачен.

— Но аз не съм получил нищо от вас.

— Защото изгорих всичко, до последната изрезка — каза тя. — Това нещо причини смъртта на дъщерите ми, а също и на глупавия ми мъж. Не исках да имам повече нищо общо. Постъпих както ми бе казал. Стаих се и продължих да живея.

Сега вече Епстайн бил сигурен.

— Той е отпътувал за Ню Йорк — казал Епстайн. — Щял е да доведе Малфас при мен.

— Да — казала мисис Уилдън, тази празна жена, тази черупка от мъка, чуплива като порцелановите фигурки над камината. — И това не ме интересуваше. Мъжът ми не разбираше. Никога не го разбра.

— Какво не разбираше, мисис Уилдън?

Мисис Уилдън се изправила. Срещата им била приключила.

— Че това няма да ги върне — казала тя. — Че това няма да ми върне дъщерите. Сега ще се наложи да ме извините, чака ме полет. Бих желала да напуснете дома ми.

Малфас. Написах името на първата страница в атласа.

— Малфас е бил пътникът на самолета — каза Епстайн. — Ампел изчезна в същия ден, в който изчезна Уилдън. Той имаше самолет „Пайпър Шайен“, който в онази седмица бе на хангар в едно малко частно летище северно от Чикутими. Самолетът така и не бе намерен, а Ампел не е вписал този полет в дневника на летището. Не са искали да привлекат внимание към себе си и към товара. Не са искали никой да заподозре за намеренията им, но Уилдън е трябвало да се обади на жена си. Искал е да й каже, че е успял да залови този човек, но тя не е искала да знае. Тя е обвинявала мъжа си за участта на децата им: Малфас е бил само оръдието.

И Малфас е оцелял при катастрофата, мистър Паркър. Ето защо не е имало трупове в падналия самолет. Той ги е изнесъл, а може би и те са оцелели, а той ги е убил и се е отървал от останките.

— Но е оставил списъка и парите — казах. — Парите може и да не са го интересували, но списъкът със сигурност го е интересувал. Ако е оцелял и е бил достатъчно здрав, за да убие останалите оцелели, защо е оставил списъка на място, на което може да бъде намерен?

— Не знам — каза Епстайн, — но това е още една причина да внимавате в тези гори.

— Да не мислите, че той още е някъде там?

— Разкрили са го, мистър Паркър. Тези същества се крият, особено когато бъдат заплашени. Тези гори са обширни. В тях може да изчезне самолет, може да изчезне и човек. Ако е жив, къде другаде би могъл да е?

46

С падането на мрака Улфс Фоли се стаи и единствените движения бяха местещите се върху руините сенки на дърветата, докато една малка сянка се отдели от останалите и литна срещу вятъра. Гарванът покръжи, грачейки дрезгаво, после отново кацна до своите събратя.

Пасажерът не си спомняше името си и почти нищо за себе си. Самолетната катастрофа, която бе предизвикал, след като строши подлакътниците на седалката и нападна пилота и помощник-пилота, му бе причинила сериозни мозъчни травми. Той бе загубил способността си да говори и изпитваше постоянна болка. От миналото в паметта му се бяха запазили само фрагменти: откъслечни спомени как някой го преследва и нуждата да се крие — инстинкти, които той бе продължил да следва след катастрофата.

Освен това си спомняше, че е експерт в убиването и че убиването е негова цел. Помощник-пилотът не бе оцелял в катастрофата, но пилотът бе оцелял, пътникът се бе втренчил в лицето му и някакъв спомен бе проблеснал в мрака, разкривайки, че този човек го преследваше и следователно болката в главата му бе по негова вина.

Пасажерът бе забил палците си; в очите на пилота и бе продължил да натиска, докато мъжът притихна.

Той остана на мястото на катастрофата в продължение на дни, хранейки се с шоколад и чипс, които намери в чантата на помощник-пилота, пиейки бутилирана вода. Болката в главата му бе толкова силна, че понякога изпадаше в безсъзнание за цели часове. Имаше счупени ребра, които го боляха, когато се движеше. Отначало не можеше да стъпва на десния си крак, но след време глезенът заздравя, макар и накриво, така че сега той вървеше с леко накуцване.

Труповете в самолета започнаха да вонят. Той ги издърпа от самолета и ги завлече в гората, но миризмата им продължаваше да се усеща. С помощта на една откъртена от самолета плоскост той успя да изкопае плитка яма и да ги зарови. Когато закуските от самолета свършиха, той взе някои вещи, включително туристическия набор и пистолета, който откри в багажа на пилота, и се впусна да изследва околността, което го доведе до форта. Там той си построи временен заслон между стените и се опита да заспи, макар момичето да обикаляше гората наоколо.

Струваше му се, че я е видял в първата нощ след катастрофата, но не бе сигурен. На прозореца на пилотската кабина се бе показало някакво лице, някой бе тропал по стъклото, но той постоянно изпадаше в несвяст, а дори когато бе буден, беше в някакъв делириум. Присъствието на момичето бе още една тресчица в безпорядъка от спомени, сякаш целият му живот бе някакъв витраж, който току-що се бе пръснал на милиони парчета.

Чак по-късно, когато се възстанови, започна да осъзнава съществуването й. Наблюдаваше я как обикаля нощем около самолета и усещаше нейния гняв и нейния копнеж. Това тревожеше сетивата му по същия начин, по който смрадта от пилотите го бе измъчвала. Следите, които оставяше, миришеха на гняв.

Постепенно тя стана дръзка: на третата нощ се събуди и я видя в кабината, толкова близо до него, че можеше да види безкръвните драскотини по бялата й кожа. Тя не говореше. Само продължи да го гледа в продължение на минута, опитвайки се да го разбере, макар той самият да не разбираше себе си, след което примигна и изчезна.

Тогава той реши да напусне самолета. Все още не можеше да върви продължително с контузения си глезен и когато фортът се показа пред него, той остана доволен, а още повече — когато разбра, че момичето не смее да прекрачи прага му. Тук той заякна. Ловуваше през деня, докато момичето се криеше. Отначало прахосваше мунициите си по катерици и зайци, докато ловният му инстинкт не го насочи към млада сърна. Уби я с два изстрела и я одра на място с ножа от туристическия набор. Изяде колкото можа, а останалото наряза на тънки ивици, които остави да се сушат; за да ги опази от животните, той ги покри с материята, която свали от седалките на самолета, а еленската кожа използваше да се топли през зимата.

В тишината на форта Заровеният Бог започна да го зове.

Чуваше гласа му слабо, но долавяше нещо познато. Гласът стигаше до него така, както музиката достига до слуха на почти глух човек, който все пак различава приглушените акорди и ритъма. Заровеният Бог искаше да бъде освободен, но пасажерът не можеше да го намери. Гласът идваше от прекадено далече и думите бяха неразбираеми. Понякога се взираше в дълбините на неподвижния тъмен вир, до който бе паднал самолетът, и се питаше дали Заровеният Бог не е някъде там, долу. Веднъж той посегна, потапяйки ръката си до лакътя, изпъвайки пръсти с надеждата нещо да ги сграбчи. Водата бе ужасно студена, почти изгарящо студена, но той задържа ръката си потопена толкова дълго, колкото можа да издържи. Когато я отдръпна, водата започна бавно да се отцежда от пръстите му като олио и той разочаровано изгледа своята безчувствена, празна длан.

Започна да отдава почит на Заровения Бог. Изрови телата от гората и отдели главите, както и по-големите кости от ръцете и краката. Това беше началото на неговото капище, място за поклонение пред едно същество, което не можеше да назове, но чувстваше, че е негово божество. От разпилените си спомени той създаде изображения на фалшиви божества, като ги издяла от дърво, а след това ги обезобрази в името на другото.

Все още бе твърде слаб да изследва района или да потърси цивилизацията. Трябваше да умре през онази зима, но не умря. Дори се питаше дали изобщо може да умре. Заровеният Бог му казваше, че не може. Когато настъпи пролетта, пътникът започна да изследва територията си по-надалеч. Откри една стара хижа от трупи, но вратите и покривът липсваха и той се захвана да я поправи.

През март на територията му се появи един мъж — млад невъоръжен турист. Пасажерът го уби със собственоръчно направеното си копие и изчака други да дойдат да го търсят, но никой не се появи. Той прерови раницата на мъжа и взе всичко полезно, включително портфейл с 320 долара в брой, макар на самолета да имаше още доста пари, както и чанта с документи, които не разбираше.

Две седмици по-късно той направи своето първо, внимателно навлизане в цивилизацията, скривайки обезобразения си череп под шапката на мъртвия турист. Купи си храна, сол, инструменти и амуниции за пистолета, посочвайки с пръст стоките, които желаеше. Хареса си една пушка, но нямаше документ за самоличност. Вместо това си купи един ловен лък втора употреба и толкова стрели, за колкото му стигнаха парите. Можеше да потърси анонимността на някой голям град, но се страхуваше да не привлече внимание. Знаеше, че мозъкът му е увреден и няма да се справи с по-сложни проблеми в обществото. В гората се чувстваше добре. Там беше в безопасност, при Заровения Бог, и може би когато оздравееше, щеше да намери Заровения Бог и да го освободи. А нямаше как да направи това, докато е в града.

Той продължи да се крие в гората, да се моли на Заровения Бог и да страни от хората. Научил се умело да избягва срещите със служители от хартиените фабрики и горската полиция. На следващата година пасажерът уби още един турист, но само защото туристът се доближи до форта и видя олтара му. Подобни визити бяха рядкост, защото хората отбягваха форта или изобщо не знаеха за него. По същия начин и хижата бе изоставена от десетилетия, преди пасажерът да я открие — зеленината отново бе избуяла около мястото, почти напълно закривайки го от погледа.

Един-единствен път той се почувства истински застрашен. Беше отишъл до самолета да вземе още пари, за да си набави продукти за идващата зима. Бе влязъл в самолета през отвора в задния край, забелязвайки отново колко дълбоко бе потънал корпусът. Може би щеше да отнеме още няколко години, но самолетът щеше да изчезне без следа. Той дръпна парче изгнила постелка и отвори капака, за да извади парите.

Тъкмо щеше да бръкне в сака, когато бе пронизан от ярката светкавица на болката, сякаш някакво остро желязо бе проникнало от ухото до мозъка му. Тези болезнени пристъпи го сполитаха все по-често, но толкова силен досега не бе понасял. Тялото му се сгърчи в спазъм и той стисна челюсти така силно, че счупи два от долните си зъби. Кабината на самолета сякаш го притисна и той изпита ужасното чувство, че пада и гори. После светът угасна и когато отново отвори очи, той бе успял някак да изпълзи от самолета, а момичето го обикаляше, приближавайки се постепенно. Тя бе гневна на пътника за това, че й бе отнел туриста, когото тя също бе искала. Той трябваше да избяга от нея, но чувството му за ориентация бе замъглено. Той посегна за пистолета си, но пистолетът бе изчезнал и той заподозря, че момичето го е взело. Тя мразеше пистолета. Звукът от него я притесняваше и тя очевидно разбираше, че е много важен за него и че без него пасажерът бе по-уязвим. Наложи се да замеря момичето с камъни, за да я държи надалеч, докато успее да се добере до хижата, защото в своето объркване и болка той не бе в състояние да открие форта. Там той залости вратата срещу нея и легнал на дъсченото легло, слушаше как тя драска по дървото и се опитва да влезе.

Когато най-после заякна достатъчно, за да излезе, той откри, че вратата е издрана от опитите на момичето да влезе, а от оголената бяла дървесина измъкна един от нейните стари, извити нокти. Той се върна при самолета и намери останки от огън, и видя, че някой е влизал в самолета. Парите бяха изчезнали, но той бе проявил достатъчно предвидливост, за да ги раздели на три, отнасяйки едната част в хижата и заравяйки друга в пластмасова торбичка зад форта. Тревожеше го обаче не толкова изчезването на парите, колкото нахлуването в неговото пространство, заплахата от разкриването му.

Той прибра всички свои вещи от хижата и форта, уви ги в пластмаса и ги зарови. Олтара скри зад листа, клони и мъх, и се оттегли много мили на север, където си бе построил скривалище. Месец по-късно той се престраши да се върне в хижата и с почуда установи, че мястото бе непокътнато и никой не бе идвал да търси самолета. Не разбираше как е станало така, но бе благодарен. В безлюдната гора той продължи своето самотно богослужение и самотно търсене. Той бе успял да потисне удоволствието от убийството, защото знаеше, че ако му се отдаде, това в крайна сметка ще доведе хората по следите му.

И така до последната седмица, когато уби двойката туристи, принасяйки жената в жертва на Заровения Бог.

Ето защо се бе върнал във форта, поне за известно време. Момичето винаги ставаше гневно, когато той извършеше убийство, и гневът й продължаваше с дни. Също както и с онзи турист преди много време, тя бе пожелала двойката за себе си. Искаше някой да й прави компания. Но пътникът убиваше онези, които се залутваха в нейната територия, лишаваше я от компания и крехкото примирие между тях биваше подложено на изпитание. В такива случаи пътникът се криеше в хижата или във форта и гледаше как гневното момиче го дебне отвън и отправя заплахите си във вятъра. После момичето изчезваше и той не я виждаше със седмици.

Тогава пасажерът смяташе, че тя му е сърдита.

И така, пасажерът остави момичето да се ядосва. Той се покатери в хамака си във форта и се опита да заспи, но сънят отказваше да дойде. Зовът на Заровения Бог бе станал особено мощен напоследък, опитваше се да му каже нещо, но пасажерът не успяваше да разбере посланието и двамата ставаха все по-нетърпеливи. Пасажерът желаеше Заровеният Бог да замълчи. Искаше покой. Искаше да помисли върху мъжа и жената, които бе умъртвил. Бе изпитал наслада в отнемането на живота им, особено този на жената. Бе забравил насладата, която това занимание му носеше.

Искаше да убие отново, и то скоро.

47

Харлан Ветърс и Пол Скъли бяха потеглили на онзи фатален лов в следобеда, но ние трябваше да подходим другояче: дори на дневна светлина нямаше да е лесно да открием самолета, а светлината от фенерчетата през нощта щеше да ни издаде със същата бързина, както ревът от моторите на АТВ-тата. Да тръгнем по зазоряване също не беше добра идея заради вероятността да срещнем ловци. Реших да потеглим малко преди десет сутринта, което щеше да ни осигури пет-шест часа добра дневна светлина, през които, с малко късмет, щяхме да успеем да открием самолета, да приберем списъка и да потеглим обратно към Фолс Енд без злополуки.

— С малко късмет — каза Луис без възторг.

— Ние никога нямаме късмет — каза Ейнджъл.

— И затова носим пищови — каза Луис.

Бяхме отседнали в един мотел пет мили южно от Фолс Енд. До него имаше ресторант, в който се продаваха само седем вида бутилирана бира: „Бъдуайзър“, „Милър“ и „Корс“; „Бъдуайзър лайт“, „Милър лайт“ и „Корс лайт“, и „Хайнекен“.

Ние си поръчахме „Хайнекен“.

Джаки Гарнър си беше в стаята и се опитваше да обясни на майка си защо няма да присъства на филма тази седмица, особено след като двете с Лиза, гаджето на Джаки, бяха взели „50 първи срещи“, защото знаели колко харесва Дрю Баримор. Джаки, който нито харесваше, нито не харесваше Дрю Баримор и нямаше представа как неутралното му отношение изведнъж се бе превърнало за тях в някаква мания, не можа да измисли друг отговор, освен че работата не може да чака. Беше споделил, че напоследък майка му се държала по-нормално, което означаваше просто, че го третира отново като на мама момчето. Но имаше и друг момент: майката, която по-рано бе възприемала гаджето му като съперница, бе смекчила отношението си през последната година. Отчитайки, че връзката между Джаки и Лиза няма да се разпадне въпреки нейните усилия в тази насока, мисис Гарнър бе решила, че е по-добре да я спечели като съюзник, вместо да воюва с нея, а Лиза, изглежда, бе стигнала до същия извод. Болестта на мисис Гарнър, изглежда, бе породила дълбочина и равновесие в отношенията им.

Ресторантът бе пълен, разговорите се въртяха около последните събития във Фолс Енд. Изглежда, нямаше промяна в състоянието на Мариел и Грейди Ветърс. От разговорите можеше да се съди и че разследването на смъртта на Теди Гатъл и Ърни Скъли се бе насочило в друга посока и Грейди Ветърс вече не бе заподозрян като извършител.

— Някаква инжекция им били, чух — ми каза един брадат здравеняк в тоалетната. Той леко залиташе и се наложи да подпре глава в стената, докато се изпикае.

— На кой?

— На Мариел и Грейди — каза мъжът. — Някой ги е боцнал.

— Откъде знаеш?

— Зетят е заместник-шериф. — Той се оригна. — Грейди не се е боцнал сам, така че не е той убиецът. Това можех да им го кажа и аз. Всеки може да им го каже. На лов ли си тук?

— Да.

— Трябва ли ти водач?

— Имам си, мерси.

Той сякаш не ме чу. Бръкна с дясната ръка в джоба си, докато продължаваше да цели с лявата, и ми подаде някаква визитка, насочваща към „Водачески услуги от Уесъл“. В този край куцо и сакато бяха планински водачи.

— Това съм аз — поясни той. — Грег Уесъл. Можеш да звъниш по всяко време.

— Добре.

— Не разбрах твоето име.

— Паркър.

— Няма да ти стисна ръката.

— Благодаря. А нещо за убитите чу ли се? По новините не казаха, май не знаят нищо за тях.

— Ърни Скъли и Теди Гатъл — каза Уесъл. — Зетят каза, че и ръката на Теди била надупчена, а Теди пафкаше джойнт, което значи, че не се бодеше. Старият Ърни пък е отнесъл два куршума в гърба. Що за страхливец би застрелял старец в гърба?

— Не знам — казах.

— Много питаш — каза Уесъл. Не долових войнственост или подозрителност в думите му. — Да не си журналист?

— Не — казах. — Дошъл съм тук на лов, а такива неща карат човек да е предпазлив.

— Нали имаш пушка?

— Да.

— Нали можеш да стреляш?

— Може да се каже.

— Тогава не виждам от какво се притесняваш.

Той приключи с пикаенето и си изчака реда на мивката.

— Да не забравиш — каза. — Водачески и препараторски услуги, Уесъл. Утре заран ще съм трезвен. Гаранция.

Когато се върнах на масата, сервитьорката донесе три бургера за Ейнджъл, Луис и мен. Не бяха големи. Около тях имаше разхвърляни по десетина тънки, кафяви пържени картофки, като останки от разрушено птиче гнездо. Ейнджъл натисна своя бургер с пръст. От него се процеди мазнина.

— Ние ли поръчахме тези хапки? — каза той.

Сервитьорката дойде да допълни чашите ни с вода.

— Нещо друго? — попита тя.

— Друга храна като за начало — каза Ейнджъл. — Каквато и да е.

— Това е бургер вечер — каза сервитьорката. Косата й беше яркочервена. А също и устните, бузите и униформата й. Ако не беше ноември, а на татуираното сърце на дясната й ръка не пишеше „Кучката на Мъфи“, щях да си помисля, че съм на карнавал.

— Какво става на бургер вечер? — попита Ейнджъл.

Сервитьорката посочи ръкописната обява над касата, на която пишеше: „Бургер вечер, сряда вечер! Бургер и картофки за 3 долара!“.

— Бургер вечер — повтори тя. — Сряда.

— Само че тези бургери са много малки — каза Ейнджъл.

— Но пък са три долара — каза сервитьорката.

— Ясно — каза Ейнджъл. — Само че сте написали „сряда“ неправилно.

— Само че изобщо не съм писала.

— Ясно — каза Ейнджъл. — Кой е Мъфи?

— Бивше гадже.

— Той ли те накара да си направиш това?

— Не, сама си го направих, след като се разделихме.

— След като се разделихте?

— За да ми напомня, че някога съм била кучката на Мъфи и да не допусна това да се случи отново.

— Ясно — каза Ейнджъл за трети път.

— Други въпроси?

— Доста.

Сервитьорката потупа Ейнджъл по рамото.

— Дръж си ги. Момчета, още по бира?

Вратата на ресторанта се отвори и вътре влезе Джаки Гарнър.

— Да — казах. — Плюс още една за онова другарче.

— Той ще яде ли? — попита сервитьорката. — Кухнята затваря след пет минути.

— Ще хапне от нашето — каза Ейнджъл. — Май ще ни остане.

Джаки не пожела да вечеря и се задоволи с бирата. Кухнята приключи и тълпата започна лека-полека да се изнася, но никой не ни юркаше. Чукнахме се и си пожелахме късмет, макар Ейнджъл да бе прав: късметът рядко беше на наша страна.

Поради което именно носехме пищови.

От другата страна на улицата, срещу мотела и ресторанта, имаше изоставена бензиностанция с магазин; бензиновите колонки отдавна бяха изчезнали, а вратите и входът бяха криво-ляво заковани с дъски. Задната врата липсваше напълно, но една дъска все още се крепеше и забраняваше достъпа, макар и само формално.

Вътре имаше разхвърляни празни кенове от бира, полупразна кутия евтино вино и тук-там използвани презервативи. В единия ъгъл имаше струпано леговище от одеяла и дрехи, мокри и мухлясали от дъжда, който проникваше през покрива, повреден от пожара, който също така бе оставил чернилка по стените и миризма на изгоряло.

В тъмнината проблесна светулка и избухна в пламък. Колекционера поднесе клечката към цигарата и пристъпи към прозореца. През закованите накриво дъски ясно се виждаха четиримата мъже, които пиеха в ресторанта.

Колекционера се разкъсваше между мотивите си. Не бе свикнал да изпитва гняв или жажда за отмъщение. Жертвите, които бе наказвал досега, не бяха съгрешавали лично срещу него и задоволството, с което ги премахваше от света, бе по-скоро принципно, а не лично. А ето че сега бе различно. Негов близък бе убит, а друг ранен. Последният разговор с лекуващия лекар на Елдрич бе разкрил, че адвокатът не се възстановява толкова бързо, колкото се очакваше, дори за възрастен човек, и се налагаше престоят му в болницата да бъде удължен. Лекарят бе изтъкнал, че последиците от шока и скръбта са по-опасни от физическите наранявания, но Елдрич бе отхвърлил предложението да се види с психолог, а когато стана дума за евентуална среща със свещеник или пастор, пациентът се изсмя за пръв и единствен път, откакто бе постъпил.

Избий ги. Избий ги всичките.

Но те бяха опасни, и то не само защото бяха въоръжени. Те знаеха за Колекционера и за неговото отношение. Той бе научил болезнен, но важен урок от Беки Фипс относно това колко опасно е да атакуваш враг, който очаква атаката. Предпочиташе невъоръжени и неподозиращи мишени. Знаеше, че от определена гледна точка неговата тактика може да се нарече страхлива, но от негова гледна точка тя бе просто проява на практичност. Нямаше защо да си усложнява допълнително работата, а наложеше ли се, той бе готов и да отвоюва трофея си, както бе станало с Фипс.

Той обаче искаше и останалата част от списъка, а тези мъже щяха да го заведат до нея. Не знаеше къде се крие онази Флорес и можеше само да се надява, че не е намерила вече самолета. Ако го бе издирила и бе взела списъка, щеше да се наложи да я преследва, а това щеше да бъде бавно и трудно начинание. Не, най-добрият вариант бе тези четиримата да му свършат работата, след което той щеше да се захване с убиването.

Проследи ги как си довършиха напитките и излязоха от ресторанта. Запътиха се към стаите си на двойки: Паркър и Гарнър вървяха отпред, другите след тях. Ръката на Колекционера се плъзна под палтото му и напипа дръжката на ножа. Той го стисна, но не го изтегли от ножницата. До него беше и револверът му, зареден.

Три стаи, четирима мъже. Беше рисковано, но не и непосилно.

Избий ги всичките.

Но списъкът, списъкът…

48

Първият признак, че късметът не е на наша страна, ми се представи, когато станах и излязох за кафе. На паркинга видях лъскав бял джип, очевидно под наем, на който, сърбайки кафето си, се бе облегнала Лиат. Тя носеше дебело яке над бежови камуфлажни панталони и зелен пуловер. Крачолите й бяха пъхнати във високи обувки.

— Затъжила си се за мен — казах.

Тя повдигна ъгълчето на устата си с ирония.

— Не ти ли се идваше?

Тя поклати глава.

— Епстайн ли те изпрати?

Тя кимна.

— Няма ни доверие, че ще донесем списъка?

Тя вдигна рамене.

Стаята на Ейнджъл и Луис се отвори и на прага се появи Луис. Беше облечен като за гората, но изглеждаше изтупан като за тузарски пикник.

— Коя е тази? — попита той. — Изглежда ми позната.

— Това е Лиат.

— Лиат — каза Луис. — Самата Лиат.

— Точно тя.

— Е, тогава я зърнах само отдалече, и не в онзи ракурс, в който си я видял ти. Затъжила ли се е за теб?

— Май не.

— Тогава какво прави тук?

— Дошла е да вземе списъка, за да го занесе на Епстайн.

— С нас ли ще дойде?

— Можеш да се опиташ да я разубедиш, но май единственият начин е, като я застреляш.

Луис претегли наум предложението ми и го отхвърли.

— Още твои гаджета чакаме ли?

— Не.

— Добре, ако е само тя…

Ейнджъл се появи до Луис. Той също бе облечен като за гората и изглеждаше облечен като за гората.

— Коя е тази? — попита той.

Стига вече, казах си наум.

— Лиат — каза Луис.

— Самата Лиат?

— Да, самата тя.

— Поне вече знаем, че наистина съществува — каза Ейнджъл. — Аз видях само далечна фигура.

— Да не мислеше, че е въображаема? — попита Луис.

— Струваше ми се по-вероятно, отколкото наистина да е преспал с жена.

Лиат, която следеше разговора им с очи, поруменя.

— Браво — казах.

— Извинявай — каза Ейнджъл и се усмихна на Лиат. — Ама си е точно така.

Отвори се още една врата и навън излезе Джаки Гарнър. Той се вторачи в Лиат.

— Коя е тази?

— Лиат — каза Ейнджъл.

Джаки се опули.

— Коя е Лиат?

Минаваше осем часът. Рей Рей пиеше кафе, дъвчеше овесено блокче и след снощните събития си мечтаеше да е в пандиза.

Той и Джо бяха спали в чували на пода на бунгалото, от другата страна на завесата, отделяща ги от момчето и майка му, но само Джо успя да спи. Рей дремеше на границата на съня, но по някое време през нощта се събуди и видя, че момчето е застанало пред единия от прозорците, докосва с пръсти стъклото и мълви нещо беззвучно. Отражението му блестеше като луна на фона на нощното небе, а истинската луна висеше над него като второ лице. Рей не смееше да помръдне и се опитваше да диша равномерно, за да не усети момчето, че го наблюдава. След петнайсетина минути момчето се обърна да си легне отново, но при завесата се спря и погледна към Рей. Рей затвори очи. Той чу как момчето зашляпа през стаята към него и почувства дъха му върху бузата си. И го подуши. Миришеше лошо. Лицето на момчето бе толкова близо до неговото, че Рей почувства топлината му. Той се насили да не се дръпне и да не отвори очи, макар да си даваше сметка, че това е само дете и Рей би могъл да му каже да си ляга моменталически, както е редно. Но не го направи, защото се страхуваше от момчето. Повече се страхуваше от него, отколкото от майка му, ако му беше майка, с нейното обезобразено лице и мъртво око, подобно на тлъстина върху запечено месо. Рей мислено подкани детето да си върви. Беше внимавал, но въпреки това момчето по някакъв начин бе разбрало, че не спи.

Просто дете, мислеше си Рей, просто дете. Какво като не спя? Какво ще ми направи — ще ми издърпа ухото или ще се оплаче на майка си?

Отговорът моментално се оформи в съзнанието му.

Нещо лошо ще направи. Дъхът на момчето се премести. Сега беше върху устните му, сякаш се бе навело да го целуне. Рей усещаше вкуса му. Изпита силно желание да се обърне, само дето не искаше да остане с гръб към детето. Това щеше да е още по-лошо.

Момчето се дръпна. Рей чу стъпките му, докато се връщаше в леглото си. Рей рискува и отвори очи.

Момчето вървеше заднишком, с гръб към завесата, така че да може да наблюдава Рей. Момчето се ухили, когато забеляза, че Рей отваря очи. То бе победило, а Рей бе загубил. То вдигна лявата си ръка и показа на Рей среден пръст.

Рей изпита желание да скочи и да избяга от бунгалото. Но ако в тази далавера имаше санкция за неизпълнение, то той не искаше да узнае каква бе тя. Момчето вдигна чаршафа, Рей го чу как се качва в леглото, и всичко утихна.

Рей погледна през прозореца. Луната вече я нямаше.

И тогава Рей осъзна, че тази нощ нямаше луна, и не мигна до сутринта.

Ейнджъл, Луис и аз потеглихме с пикапа на Джаки. Лиат ни следваше с нейния наемен джип. Това бе частен път, но масово се ползваше от местните и от ловците. Въпреки това за всеки случай Джаки бе извадил всички необходими разрешителни, така че да нямаме проблеми нито с хартиената фабрика, нито с горската полиция, нито, ако може, със самия Господ.

— Защо не се возиш при гаджето? — попита Ейнджъл от задната седалка.

— Мисля, че тя само ме използва.

— Ясно — каза Ейнджъл. И след добре премерена пауза добави: — За какво?

— Много смешно — казах, макар в шегата му да имаше истина, от която боли.

Минахме покрай няколко пикапа и стари коли, паркирани край пътя: на ловците, които бяха тръгнали призори и щяха да се върнат следобеда, ако удареха нещо. Повечето ловци не обичаха да се отдалечават много от пътя, а на пет мили от Фолс Енд имаше много места, където дивечът слизаше да пасе. Нямаше защо да се навлиза толкова дълбоко в гората и поради това едва ли щяхме да срещнем повече ловни дружинки; поне не такива, които преследват елени. Пътят беше тесен и по някое време се наложи да отбием, за да се разминем с един камион, натоварен с трупи. Само такива коли срещахме вече.

Стигнахме до мястото, където пътят завиваше рязко на изток, и спряхме. Земята бе замръзнала, а въздухът бе чувствително по-студен, отколкото във Фолс Енд. Лиат пристигна след минута-две, точно докато Джаки разтоварваше припасите ни, а Луис проверяваше пушките. Всички носехме ловни карабини калибър 30.06, както и пистолети. Лиат не носеше пушка, но бях сигурен, че е въоръжена. Тя се държеше настрана и наблюдаваше гората.

Джаки Гарнър беше озадачен от присъствието й.

— Тя е глуха, нали? — каза той.

— Да — потвърдих. — Затова не е нужно да шепнеш.

— Да де. — Той се замисли и продължи шепнешком: — Как ще се оправи една глуха жена в гората?

— Тя е глуха, Джаки, не сляпа.

— Да, но нали трябва да сме тихи?

— Ами тя е и няма. Не че много разбирам от тези неща, но мисля, че хората, които не говорят, са по-тихи от останалите.

— Ами ако настъпи някоя вейка и вдигне шум? Как ще разбере?

Ейнджъл се включи в разговора.

— Ти да не си някакъв будист? Ако в гората падне дърво, мога да ти кажа, че няма да го чуе.

Джаки поклати глава нетърпеливо. Очевидно не разбирахме какво иска да каже.

— Тя идва с нас, Джаки — казах му. — Примири се.

Не възнамерявахме да замръкваме в гората, но Джаки бе настоял всеки да си носи постелка. Разполагахме със сериозни запаси от вода, кафе, шоколад, зърнени десерти, ядки и по идея на Джаки, пакет макарони. Дори с Лиат в редиците ни, имахме достатъчно провизии за ден-два. Имаше също водоустойчив кибрит, чашки, лек тиган, два компаса и глобално позициониращо устройство, макар Джаки да бе подхвърлил, че там, където отиваме, може да няма сигнал за GPS. Разделихме екипировката и провизиите помежду си и потеглихме. Повече спорове нямаше. Всички знаехме какво търсим и на какво можем да налетим. Не бях споделил с Джаки подозренията си относно истинската същност на Малфас, а и Джаки не вярваше някой да е оцелял от катастрофата. Донякъде споделях виждането му, но не бях склонен да заложа голяма сума на тази вероятност.

Джаки водеше, Луис вървеше след него, после Лиат, Ейнджъл и аз. Опасенията на Джаки за Лиат се оказаха неоснователни — тя стъпваше най-безшумно от всички. Докато Ейнджъл и Луис, без никакъв опит в планинарството, носеха тежки туристически обувки, Лиат, Джаки и аз носехме обувки с по-леки подметки, за да чувстваме по-добре върху какво стъпваме. Дебелият грайфер беше разликата между това само да огънеш клона, на който си стъпил, и това да го пречупиш. Засега все още носехме оранжеви сигнални жилетки и бейзболни шапки с рефлекторни ивици. Не желаехме някой разгорещен ловец да ни сбърка с елени, нито пък да изглеждаме подозрителни, ако срещнехме горска полиция. След трийсетина минути от юг прозвучаха изстрели, но иначе гората бе съвсем пуста.

Първите два часа придвижването бе сравнително леко, но след това теренът започна да се променя. Налагаше се да прехвърляме ридове и започнах да усещам в краката си умора. Малко след пладне подплашихме млад елен от елшова горичка, рогата му едва бяха наболи, а после вляво от нас се стрелна кафяво-бяла кошута, видя ни, спря се объркана, смени посоката и изчезна от погледа ни между дърветата. Забелязахме следи от по-едри самци, а на някои места миризмата на еленска урина бе толкова остра, че на човек му се повдигаше, но все пак не видяхме друг едър дивеч.

След три часа спряхме да направим кафе. Въпреки ниската температура аз се потях под якето и с облекчение спрях за почивка. Луис се тръшна до мен.

— Как е гражданчето? — попитах.

— Не ми се прави на Тарзан — каза той. — Още колко път има?

— Около два часа, предполагам, ако вървим със същото темпо.

— По дяволите — той посочи небето, на което се събираха облаци. — Не изглежда добре.

— Не.

Джаки свари кафето и го поднесе. Той даде своята чаша на Лиат, а сам пи от един малък термос. После се отдели от нас, изкачи се на една височинка и отправи взор в посоката, от която бяхме дошли. Отидох при него. Изглеждаше недоволен.

— Как си? — попитах.

— Малко съм нервен — каза той.

— От това, което правим ли?

— И от мястото, където отиваме.

— Само за малко, Джаки. Няма да се заселваме там.

— Е, да. — Той изжабури устата си с кафе и го изплю. — А и онази кошута…

— Какво?

— Нещо я подплаши, но не бяхме ние.

Загледах се между дърветата. Тук гората не бе девствена и листакът не бе гъст.

— Може да е бил ловец — предположих. — Или дива котка, или рис.

— Да, както казах, може би съм просто нервен.

— Можем да се откажем, ако някой се намеси — додадох, — но се задава дъжд, а самолета можем да намерим само по светло. Не желаем да замръкваме в гората.

Джаки потръпна.

— Много съм съгласен с теб. Мръкне ли се, искам да съм в някой бар с питие в ръката и да съм оставил онзи форт далеч зад гърба си.

Върнахме се при другите и Лиат се приближи към мен. Не можех да сбъркам въпросителното изражение на лицето й, но тя все пак произнесе беззвучно въпроса за всеки случай: „Какво става?“

— Джаки се притеснява, че нещо е подплашило кошутата, която видяхме — отвърнах достатъчно високо, за да ме чуят Ейнджъл и Луис. — Нещо или някой зад нас.

Тя направи жест с дланта си, задавайки следващия въпрос: „Какво правим?“

— Може и да не е било нищо, затова ще продължим. Ако някой ни следва, скоро ще разберем кой е.

Джаки изля остатъка от кафето в термоса си, прибра примуса и потеглихме, но с променено настроение. Докато вървяхме, се улових, че поглеждам назад, а на всяко възвишение двамата с Джаки се оглеждахме за движение в ниското.

Но така и не видяхме никого и ето че пристигнахме при форта.

49

Първата мисъл, която ми хрумна, бе, че форт Мордънт бе по-скоро спомен, отколкото нещо друго. Гората бе обхванала и размила очертанията на някогашното укрепление, сякаш за да осуети всеки по-внимателен оглед: стените бяха покрити с отровен бръшлян като изливащи се зелени водопади, а между тях, като в лехи, растяха бучиниш и хвойна. Купчини от камъни, може би останки от първоначалното разчистване на терена, бяха покрити с мъх и наподобяваха надгробни паметници. Някъде тук трябва да са били и истинските гробове на някогашните обитатели, но вероятно отдавна бяха заличени от гората.

Впрочем това съвсем скоро щеше да се окаже иначе.

Самият Мордънт, макар и по-малък, донякъде ми напомни единствената друга подобна крепост, която бях виждал в щата — стария форт Уестърн в Огъста. На всеки ъгъл имаше двуетажна наблюдателна кула с хоризонтални цепки, които гледаха към гората. Вътре, макар покривите отдавна да се бяха срутили, можеха да се видят останките от сгради, долепени до три от четирите вътрешни стени, а четвъртата бе стената с главната порта. Една от постройките очевидно бе служила като конюшня, защото още можеха да се различат яслите и хамбарът. Сградата отсреща се състоеше от едно-единствено дълго помещение и вероятно бе служила като спално помещение за войниците. На стената срещу главната порта имаше по-малка постройка, но тук очертанията на помещенията бяха ясни: това бе жилището на командващия офицер и неговото злощастно семейство.

— Гледай — каза Джаки. Той сочеше към ниските шубраци и когато погледнах от неговия ъгъл, съзрях груба пътечка между тях.

— От елени?

— Не, от човек.

Ейнджъл, Луис и Лиат влязоха във форта, стискайки оръжията си. Ние с Джаки останахме навън, но вниманието на Джаки непрекъснато се раздвояваше между форта и пътя, по който бяхме дошли.

— Изнервяш ме, Джаки — казах му.

— Какво от това, и аз съм изнервен.

— Предпочиташ ли да си вътре?

Дали заради нещата, които знаехме от историята на форта, но тук цареше дълбоко тревожна атмосфера. Въпреки разрухата усещаше се нечие присъствие. Пътеката между гората и главната порта бе добре утъпкана.

— Не. Предпочитам да съм тук, навън.

Откъм форта се чу подсвирване — Ейнджъл. Луис не би си позволил подобна фриволност.

— Но пък ако стане нещо, можеш да залостиш портата и да се скриеш вътре — каза Джаки.

— Няма порта. Ако стане нещо, ще действаме тук, отвън.

Ейнджъл се подаде на входа.

— Трябва да видиш нещо — каза той. — Аз ще остана с Джаки.

Луис и Лиат бяха застанали в командирското жилище. Бастионът във вътрешната стена създаваше естествен завет, допълнен с навес от полиетилен, закован с гвоздеи за гредите и подпрян на две метални тръби, забити в земята. Подуших екскременти и урина. Стените бяха запълнени с изолационен материал, покрит с полиетиленови плоскости, за повече топлина. На земята имаше спален чувал и полупълна 20-литрова туба с вода, примус и консерви — най-вече боб и супа. Това можеше да е временно убежище на клошар или на непретенциозен пътешественик, ако не се намираше дълбоко в мейнската пустош и ако не бе украсата по стените. Това бяха семейни снимки, но не на определено семейство: на една имаше мъж и жена с две дъщери, всички руси, а до тях мъж и жена в деня на сватбата си, по-възрастни и по-смугли от онези на предишната снимка. Около тях имаше снимки и рисунки от вестници и порнографски списания, изрязани и подредени така, че да се получат нови, гнусни илюстрации, всичките антирелигиозни по характер, главите на Христос, Богородица и Буда и личности, които дори не можах да определя, азиатски и средноизточни, разместени и залепени върху неприлично разголени тела. Всички те бяха събрани главно в единия ъгъл, над импровизиран каменен олтар, окичен с очукани фигурки и стари кости, животински и човешки, смесени. Някои от костите изглеждаха особено стари. Сред тях имаше и шепа потъмнели военни копчета. Ако трябваше да гадая, бих предположил, че някой е изкопал мощите на войниците, погребани тук.

— Малфас — казах.

— Защо ли се е настанил тук? — попита Луис. — Ако Уилдън и пилотът са загинали в катастрофата, той е бил съвсем свободен. Можел е просто да се върне и да продължи онова, с което се е занимавал, преди Уилдън да го открие.

— Може да не е искал — предположих.

— Мислиш, че животът сред природата до такава степен му е допаднал, че е решил да прекара част от времето си в разрушен форт, правейки порнографски колажи?

Не звучеше правдоподобно. Лиат ни наблюдаваше, следейки разговора по устните ни.

— Част от времето — казах.

— Какво?

— Ти каза, че е прекарал „част от времето“ във форта. Това не прилича на постоянно жилище, а тези снимки по стената са закачени неотдавна. Къде живее през останалото време и защо се крие на такова място, ако има постоянен дом другаде?

Погледнах към Лиат, но тя ни бе обърнала гръб. Тя ни помаха да се приближим и ни показа нещо, издълбано в дървото, светла рисунка на тъмен фон.

Това беше детайлно изображение на момичешка глава, два или три пъти по-голяма от нормалния размер, с дълга коса, която се виеше от темето надолу като змии. Очите й бяха издълбани по-навътре и бяха по-големи от останалите части, а овалите им бяха толкова грамадни, че бих могъл да пъхна вътре юмрука си, ако не бяха пълни със зъби, чиито корени бяха вбити в бялата дървесина. В голямата уста също имаше зъби, само дето тези бяха поставени с корените навън, поради което приличаха на бивни. Беше ужасяващо като идея и като въздействие.

— Ако си уплашен от нещо, фортът е най-доброто укритие — казах.

— Форт без порта? — почуди се Луис.

— Форт с лоши спомени — отвърнах. — Форт, чиито стени и пръст са оплискани с кръв. Може би на такъв форт не му трябват порти.

— Страхувал се е от малко момиче? — изрече Луис недоверчиво.

— Ако онова, което са ми разказвали за нея, е истина, имал е всички основания да се страхува.

— Но е останал тук, въпреки че се е страхувал от нея. Самолетът трябва да е имал голямо значение за него.

Лиат поклати глава.

— Не самолетът? — попитах.

Тя оформи с устните си „не“.

— Какво тогава?

Тя показа с жест, че не знае. В угасващата светлина и сенките сред стария форт аз почти не забелязах лъжата.

Почти.

50

Рей Рей бягаше.

Не бе сигурен как всичко успя да се обърка така за толкова кратко време, но вече знаеше, че двамата с Джо се бяха набутали в шамарите от самото начало. Трябваше да се откажат още след първата им среща с детето и жената, но Джо им беше длъжник и сега те си прибираха дълговете, а Джо даде на Рей да разбере, че с тези хора шега не бива. Беше благодарен на Рей, че го придружаваше, макар Рей да не би се вяснал насам доброволно, ако не му трябваха парите.

От самото начало напредваха много бързо. Момчето може и да изглеждаше като откачалка, но копеленцето умееше да върви и никой не се оплака от темпото, което наложиха: нито жената, нито детето. Макар Джо да държеше картата и да се ориентираше по нея, Рей имаше чувството, че ги води жената, а не те нея. Когато Джо спря, за да провери колебаещия се компас, жената просто продължи напред, а детето подрипваше след нея, и когато Джо и Рей ги настигнаха, не се наложи да променят посоката.

Рей предполагаше, че са на по-малко от миля от форта, когато долетя първата стрела. Първата му мисъл бе: „Индианци!“, което бе абсурдно и безсмислено, но човешкият мозък е пълна загадка. Дори когато се хвърли на земята и чу Джо да ругае, той се улови, че се смее, и чак когато вдигна очи и видя стрелата, забита в дънера на един бор, престана да се хили и осъзна, че може би ще умре тук.

Джо беше на две крачки вляво от него и се опитваше да разбере откъде е долетяла стрелата.

— Ловец? — попита Рей по-скоро с надежда да е така. Все още носеха оранжевите жилетки. Бяха спорили по този въпрос, но Рей и Джо в крайна сметка настояха, че в компанията на жена и дете е по-добре да бъдат предпазливи. Само малоумен ловец би стрелял по нещо, облечено в оранжево.

— Друг път — каза Джо, потвърждавайки опасенията на Рей.

Жената Флорес се бе прикрила зад дебел дъб. Докато продължаваше да оглежда гората, Джо подвикна към нея:

— Мис Флорес, случайно да знаете кой може да е това?

Нещо се размърда зад една наклонена ела, нещо като животно, готово да хукне през гората. Стрелналата се фигура се оказа едър мъж с обезобразена глава и с лък в ръката. Рей стреля, без да се замисли. Кората на елата се пръсна и Джо също започна да стреля. Мъжът се скри, накуцвайки, но ловко, и все пак Рей бе почти сигурен, че някой от изстрелите го бе уцелил. Рей видя как на четвъртия изстрел мъжът сякаш се препъна — вероятно бе уцелен в дясната предмишница или в рамото. Чак когато двамата с Джо престанаха да стрелят, чуха виковете на Флорес. Ехото от изстрелите още отшумяваше заедно със звъна в ушите му, когато чу думата „Не!“.

— Как така „не“? — попита Джо. Той бе изпразнил пушката си и сега презареждаше, лежейки по гръб, докато Рей го покриваше.

— Не искам да пострада — рече Флорес.

— Мис, съгласих се да ви заведа до самолета и да ви върна живи и здрави — каза Джо. Той зареди и започна да разглежда дърветата. — Не съм се съгласявал да се оставя да ме убият.

Стрелата сякаш се материализира в левия крак на Джо. Както си лежеше там и се канеше да каже още нещо на Флорес, и изведнъж една триостра стрела проби бедрото му и устата на Джо се раззина в писък, докато кръвта вече се лееше обилно. Рей не бе виждал толкова много кръв да изтече толкова бързо от човек. Той понечи да му помогне, когато Джо се изправи и втора стрела го уцели ниско в гърба, при което Рей моментално разбра, че Джо ще умре. Той изкашля голямо количество кръв, докато Рей пропълзя до него, използвайки тялото на приятеля си като прикритие, и започна да стреля към гората с надеждата да уцели нещо. Трета стрела уцели Джо в гърба и той само изръмжа. Последната стрела вероятно бе пронизала сърцето му, защото тялото му само рязко се разтърси под Рей и застина.

Ала последната стрела даде на Рей няколко секунди време. Той бе видял фигурата тъкмо докато пускаше стрелата и сега имаше мишена. Той хвана мъжа на мушка и тъкмо щеше да стреля, когато една ръка дръпна главата му и изстрелът му отиде напосоки. Рей усети юмрук в слепоочието си. Не беше кой знае какъв удар, но един от пръстите засегна окото му и болката го ослепи за миг. Той замахна и усети, че юмрукът му срещна устни и зъби. Когато се огледа, видя, че момчето лежи на земята, а устата му бе окървавена от сцепената устна.

Рей насочи пушката си в детето.

— Само да си мръднал, и ще те очистя — каза той, но нещо друго мръдна. — Рей видя вдясно как Дарина Флорес стана на крака и се запъти към стария смърч, зад който Рей бе зърнал нападателя им. Тя го викаше по име.

— Малфас! — извика тя. — Малфас!

Момчето изпълзя назад от Рей. Щом се отдалечи достатъчно, то се изправи на крака и последва жената, а от устата му продължаваше да тече кръв. Не погледна назад.

Точно тогава Рей взе своето решение. Той смъкна оранжевата жилетка и побягна.

Все още бяхме във форта, когато първите звуци от стрелбата стигнаха до нас. Доколкото можехме да определим, идваха от запад. Компасите бяха спрели да работят малко преди да пристигнем и сега непрекъснато се колебаеха накъде да завъртят стрелките си.

Обясних на Лиат, че чуваме изстрели, и отидохме при Джаки пред форта.

— Какво мислиш? — попитах Луис.

— Ловци?

— Това беше много усилена стрелба и част от нея бе от пистолет.

— Искаш ли да се включиш в чужда стрелба?

— Не особено. Просто се питах кой стреля и по какво?

Почакахме. Стрелбата престана. Стори ми се, че чувам зов на птица, но такава птица не познавах. Ейнджъл се досети какво е.

— Това е женски глас — каза.

Спогледахме се. Вдигнах рамене.

— Влизаме в играта — казах.

Рей Рей нямаше представа накъде тича или в каква посока. Слънцето не се виждаше и той се поддаваше на паниката. Все очакваше ужасната болка от триостра стрела, пронизваща плътта му, но тя все не идваше. Той стигна до един повален дъб и се хвърли зад него, за да си поеме дъх и да се ориентира. Наблюдаваше гората. Тя бе съвсем тиха. Никакво движение зад него, никаква обезобразена глава, никакъв опънат лък, готов да изстреля стрела към него. Той все още разполагаше с пушка с трийсетина патрона, както и с пистолет. Имаше вода и храна, но не и компас. Огледа дърветата наоколо и се опита да се ориентира по мъха, който растеше по тях — според горските легенди той растеше по-гъст откъм север, но в момента му изглеждаше еднакъв от всички страни. Със същия успех можеше да хвърли чоп.

Той отново погледна натам, откъдето бе дошъл, но не видя нищо. Зачуди се дали жената и детето вече са мъртви. Какво име бе извикала тя? Малтус? Малфас. Флорес знаеше името на мъжа, който уби Джо, като го надупчи със стрели така, както жестоките деца промушват буболечки с карфица. Може би смъртта на Джо бе грешка, в който случай тя бе само допълнение към основната грешка — изобщо да дойдат в тези гори. Рей поне си бе взел аванса от жената. Ако му бе останало време, щеше да преджоби и Джо за неговия дял, но и това бе по-добре от нищо. Той отново разгледа близкото дърво, реши, че мъхът от едната страна му изглежда по-гъст в посоката, от която бе дошъл, и се приготви да продължи на юг.

Тъкмо се изправяше, когато долови мигновено движение зад себе си. Инстинктивно стреля.

Измежду двойка борове, един по-стар и един по-гладък, го наблюдаваше малко момиче. В средата на роклята й имаше дупка — оттам бе минал куршумът. Той я чакаше да падне, ужасен от постъпката си, но тя не помръдна. Тя не изглеждаше да страда от раната, а раната й не кървеше. По принцип трябваше да е мъртва или да умира. Да лежи по гръб, да кърви и да умира, докато облаците се плъзгат по зениците й. Не трябваше да стои и да се взира в човека, който току-що бе пуснал куршум в нея.

Рей бе чувал историите, но винаги се бе надявал да са глупости, като измишльотините за езерни чудовища и вълчи деца. А ето че не било така.

— Изгубих се — каза малкото момиче. Тя протегна ръка и Рей видя изпочупените нокти и почернелите пръсти. Очите й бяха като черно-сиви въглени на фона на съсипаната белота на кожата й. — Стой с мен.

Рей се дръпна назад. Искаше да я заплаши така, както бе заплашил момчето, но оръжието му не вършеше работа в този случай.

— Махни се от мен — каза той.

— Самичка съм — каза момичето. Устата й остана отворена, между устните й се показа черна стоножка и изпълзя надолу по роклята й. — Не ме оставяй.

Рей продължи да отстъпва, насочил безполезната си пушка в момичето. Краката му се спряха между извитите коренища под сухите листа и той трябваше да погледне към земята, за да прецени къде да стъпи. Когато отново вдигна поглед, момичето беше изчезнало. Той бавно се завъртя в кръг и я видя да се плъзга между сенките. Стори му се, че чува смеха й.

— Остави ме! — изкрещя той и стреля към нея. Не го интересуваше дали ще я повали или не; искаше само да я държи на разстояние. Тя обикаляше около него като вълк около ранена, но все още опасна плячка. Какво бе казал Джо? Това е нейният дом. Ако можеше да избяга от нейната територия, то тя може би щеше да нападне жената и момчето.

Тя се спря за момент и той се прицели. Куршумът я уцели в главата. Той видя как нещо избухна в черепа й и косата отлетя назад сякаш отнесена от силен вятър. Погледът му се замъгли и той установи, че плаче. Това не беше редно. Не биваше да стреля по малко момиче. Не биваше изобщо да е тук.

— Съжалявам — прошепна той. — Искам само да ме оставиш на мира.

Той стреля отново и момичето разтърси бясно глава, но продължи да обикаля около него във все по-тесен кръг, докато изведнъж рязко се оттегли между дърветата. Но той продължаваше да я вижда. Тя като че ли се готвеше за последна атака срещу него. Той реши, че единственият му шанс е да изпразни оръжието си в нея с надеждата, че свирепата му реакция ще я отблъсне. Видя как тя подскочи, когато първият куршум я уцели, но този път изпита единствено задоволство.

Нещо удари Рей в гърдите и той чу още един изстрел, който не идваше от него. Той се опря гърбом в дънера на едно дърво и бавно се плъзна надолу, оставяйки лепкава кървава следа по кората. Пушката падна от ръцете му и той седна с ръце, разперени встрани. Погледна надолу и видя раната на гърдите си, чиято червенина се разпростираше като зора. Рей вдигна ръце над раната си и въздъхна като човек, който се е олял със супа. Устата му бе суха и когато се опита да преглътне, мускулите в гърлото му отказаха да се подчинят. Той започна да се дави.

Пред него се появиха двама души, единият висок и чернокож, с обръсната глава и добре поддържана посивяла брада, а другият по-нисък и мърляв. Сториха му се познати. Опита се да си спомни къде ги е срещал, но кървенето отново привлече вниманието му. Зад тях се появиха още трима, сред които и млада жена. Чернокожият ритна пушката на Рей встрани. Рей протегна ръка към него. Не знаеше защо, знаеше само, че умира, а умирането е като удавянето и давещият се винаги протяга ръка с надежда да се залови за нещо, за да не потъне.

Чернокожият взе ръката на Рей и я стисна, докато последните мигове от живота на Рей се стапяха като снежинки на слънце. Рей осъзна, че това бе дело на момичето: тя знаеше, че няма да го притежава, и затова бе позволила на тези другите да го убият. Стреляйки по нея, той бе стрелял по тях и те го бяха убили.

— Кой е този? — каза един от другите, едър брадат мъж, който изглеждаше не на място в компанията, но съвсем на място в гората.

Рей се опита да проговори. Искаше да им каже:

Мама ми даде това име. Децата ми се присмиваха в училище заради името. Винаги съм имал лош късмет и може би той започна с името ми.

Не биваше да става така. Търсех един самолет.

Казвам се…

51

Претърсихме мъртвеца. Той имаше две хиляди долара в брой в джобовете си, както и овесени десерти и заглушител за 9-милиметровия пистолет, който носеше под якето си. Нямаше документ за самоличност. Луис го бе убил, след като мъжът стреля два пъти към тях и се готвеше да стреля за трети път, като втория куршум бе минал на сантиметри от Лиат. Ако Луис не го бе убил, щях да го убия аз, но докато гледах непознатия, когото бяхме умъртвили вдън горите на Мейн, само за да вземем един списък с имена от самолет, който може би вече бе погълнат от гората, изпитах жал.

— Познаваш ли го? — попита Ейнджъл.

— Не съм сигурен — отговорих. — Има нещо познато у него.

— Той беше в сладкарницата в Портланд. Луис ги заплаши, че ще ги застреля, него и приятеля му.

— Явно така е било писано — заключи Луис.

— Явно — обади се Ейнджъл.

— Съмнявам се, че е бил тук самичък — каза Джаки.

— Може да сме чули неговите изстрели — допусна Ейнджъл.

— Но това не обяснява по кого е стрелял, преди да започне да гърми по нас.

Следите, оставени от стрелеца, бяха съвсем ясни. Той бе кършил клони и тъпкал храсталак, придвижвайки се през гората. Това не бе внимателното придвижване на ловец, независимо дали ловец на хора или на животни. Този човек беше бягал от нещо.

— Как мислиш, все още ли се движим на северозапад? — попитах Джаки.

— Доколкото мога да преценя без работещ компас, но съм почти сигурен, че е така.

— Самолетът е паднал някъде тук. Трябва да продължим да го търсим.

— Господи — каза Джаки, — можем да минем на сантиметри от него, без да го забележим. Не можахме да видим дори този тип, преди да ни налети.

— Ще се разпръснем — казах. — Ще се движим в редица, но така, че да се виждаме един друг.

Не виждах друг избор. Трябваше да обходим възможно най-голяма територия, и то още по светло. Лошото бе, че по този начин щяхме да се превърнем в пет мишени на стрелбище. И така, поехме, гледайки напред и настрани, а аз забравих за опасенията на Джаки, че някой пък следи нас.

Слънцето залязваше, когато открихме олтара. Зад него, почти погълнат от гората, лежеше самолетът. В дърветата имаше гарвани, тъмни и неподвижни като тумори по клоните.

А пред нас стояха три фигури, едната от които умираше.

Дарина бе забелязала как главата на мъжа се извърна, когато го извика по име. Тя не се страхуваше от него. Те бяха подобни — все пак те заедно бяха заровили момичетата Уилдън, без да се разколебаят нито за миг, докато децата се гърчеха под сипещата се върху им пръст; и двамата помнеха Падението, голямото запрещение, което бе изолирало техния род в един оформящ се свят. Момчето вървеше спокойно след нея, стъпвайки внимателно през коренища и прекършени клони. Тя продължи да вика пътника, повтаряйки името му като мантра, успокоявайки го, утешавайки го, макар да не го виждаше.

— Малфас, Малфас. Спомни си.

А навсякъде около нея гарваните отвръщаха като ехо.

Тя се изкачи на едно малко възвишение и видя напреде си самолета. Той беше като паднало дърво, само дето не приличаше на останалите дървета и корпусът му бе прекалено правилен, прекалено цилиндричен. Вече бе потънал повече от половината, сякаш горската почва под него се състоеше от подвижни пясъци. Зад него мрачно проблясваше някакъв вир.

Но между самолета и мястото, на което стоеше тя, имаше разбъркани, изпочупени религиозни предмети, черепи и кости, наредени във фигури, които не й говореха нищо, в рамка от пръст и дърво, която да го предпазва от влиянието на времето. От Малфас нямаше и следа.

Те се приближиха до конструкцията. Момчето протегна ръка да пипне един от черепите, но тя го спря. В главата й звучеше някакъв звън и тя изпитваше страхопочитание, каквото от дълго време не бе изпитвала, нещо като вътрешен плам на религиозен фанатик. Тук се усещаше власт и воля. Тя хвана момчето за ръката и двамата заедно се опитаха да проумеят.

Върху тях падна сянка. Те бавно се извърнаха. Малфас, пасажерът, се очертаваше като силует пред залязващото слънце, което блестеше около обезформената му глава като огнена корона. Лъкът бе в ръцете му, опънат, а стрелата бе насочена и готова. Дарина се взря в очите му и разбра дълбочината на грешката си. Нямаше никаква близост, никакво разпознаване. Тя се видя отразена в празния, враждебен поглед на един хищник. Кръв течеше от раната в хълбока му.

— Малфас — каза тя. — Познай ме.

Той се намръщи и стрелата се устреми към сърцето на Дарина. Тя почувства в гърдите си огън, докато оранжевото зарево на залеза изтляваше в по-тъмното алено на смъртта й. Тя вдигна ръце към гърдите си и леко взе стрелата в длан, като жертвоприношение. Опита се да изрази болката си, но рухна на земята, без да издаде нито звук.

И тъй като не можа сама да изпищи, момчето започна да пищи вместо нея, отново и отново, и отново.

Мъжът, застанал с гръб към нас, беше грамаден. Носеше зелено-кафяви камуфлажни дрехи, а в ръката си държеше лък. Вдясно от него момчето ни видя и престана да пищи, и в същия миг видяхме как жената падна на земята, стиснала стрелата, която стърчеше от гърдите й.

Едрият мъж се обърна и аз видях ужасната рана в главата му, сякаш бяха разсекли със сатър горната половина от черепа му. Това, значи, бил Малфас: оцелелият, убиецът на момичетата Уилдън. Той беше съвършено плешив, върховете на ушите му бяха изострени, лицето му бе странно издължено и много, много бледо въпреки годините, прекарани под открито небе. Той приличаше на гигантски прилеп албинос. Но макар очите му да бяха тъмни и нечовешки и той вече да посягаше към колчана за нова стрела, вниманието ми бе привлечено от момчето — момчето, от което се страхувах повече, отколкото от мъжа. Това бе миниатюрен Брайтуел, невръстен Брайтуел, от бледата влажна кожа до растящия мехур на шията, който с възрастта щеше още повече да загрози външността му. Видях как физиономията му се сгърчи от ярост, когато ме позна, защото не се случва често човек да се срещне лице в лице със собствения си убиец.

Всичко, което се случи след това, протече хем бавно, хем бързо. Джаки, Ейнджъл и Лиат се поколебаха дали да стрелят, страхувайки се да не наранят момчето, в неведение за опасността, която то представляваше. Луис реагира по-бързо и стреля точно докато Малфас поставяше нова стрела в лъка си и падаше на едно коляно, за да я пусне. Около нас се разнесе пърхане на крила и гарваните се вдигнаха в небето. Изстрелът на Луис удари олтара, но успя да разсее Малфас и стрелата му. Той вече се изправяше, за да побегне, когато момчето се хвърли напред. От гънките на якето си то извади дълъг нож, който заби отзад в бедрото на Малфас и сряза сухожилието му. Малфас рухна на земята и момчето заби ножа в гърба му. Малфас изпусна лъка и се опита да стигне дръжката на ножа, но движението, изглежда, заби ножа още по-дълбоко в него, а върхът му постепенно, неотстъпно намери сърцето му. Устата му се отвори широко в беззвучна агония. Животът бавно го напусна и той се присъедини към жената, която го гледаше безжизнено с единственото си здраво око, а кръвта на двамата се смеси в осеяната с отломки земя.

Но не само той падна. Джаки ме извика по име и аз се обърнах, за да видя Лиат сгърчена от болка на земята, със стрела, забита в лявото й рамо. Докато се осъзнаем, момчето избяга зад самолета и се скри в гората.

Джаки и Луис изправиха Лиат да седне, а Ейнджъл я прегледа.

— Минала е през нея — каза той. — Чупим я, вадим я и правим превръзка, докато я закараме в болница.

Видях трите остриета на стрелата да се подават над плешката й. Раната беше лоша. Тези стрели са създадени да нанасят максимални поражения. Лиат се тресеше от шока, но все пак успя да посочи с дясната си ръка към самолета.

— Влизам в самолета — казах. — Колкото по-скоро намерим проклетия списък, толкова по-скоро ще се махнем оттук.

— А детето? — попита Ейнджъл.

— Това не беше дете — казах.

Погледнах Луис.

— Върви след него — наредих му. — Хвани го жив.

Луис кимна и тръгна с мен, а аз се спуснах към самолета.

— Това нещо на гушата му — каза той.

— Е?

— Беше същото като на Брайтуел.

— Това е Брайтуел — казах. — Помни: не го убивай.

Луис остави пушката и извади пистолета.

— Мразя тези задачки — тросна се той.

Джаки Гарнър изведнъж се дръпна от Ейнджъл и Лиат и започна да оглежда гората в южна посока с вдигната пушка.

— Сега пък какво? — каза Луис.

Ейнджъл подвикна към нас:

— Каза, че е видял някого в гората.

— Да намерим списъка — предложи Луис. — Ще го погледна, а след това ще тръгна след детето или каквото там казваш, че е.

Самолетът бе потънал толкова дълбоко, че всъщност слязох вътре в него, но едва след като срязах част от увивните растения, които бяха обхванали вратата, все още отворена през всичките години, откакто Ветърс и Скъли за пръв път бяха успели да я открехнат. Вътре беше тъмно, прозорците бяха затулени от шубрака, и аз чух как нещо избяга в задната част на самолета и се втурна навън в гората през невидим отвор. Включих фенерчето и започнах да търся кожената чанта, която Харлан Ветърс бе описал на дъщеря си. Тя беше там, а пачката печатни листове си стоеше невредима в пластмасовия джоб. Около чантата бяха разхвърляни пластмасови подносчета, кутии от сода и чифт обувки. Придвижих се към задната част, откъдето се процеждаше светлина. Самолетът лежеше под лек ъгъл, с нос към небето и със задница, потънала в земята, но това, което ми се бе сторило част от корпуса, се оказа парче плат, закачено за метала. Вероятно оттук Малфас бе влизал и излизал.

— Чарли? — обади се гласът на Луис. — Май трябва да дойдеш насам.

— Идвам — казах.

— Побързай.

Проговори и друг глас, който добре познавах.

— И ако имате пистолет, мистър Паркър, съветвам ви да го хвърлите преди това. Искам да се появите с вдигнати ръце. Ако видя, че сте въоръжен, ще се лее кръв.

Послушах го. Излязох от самолета с вдигнати ръце, чанта за документи през лявото рамо и пълна готовност за среща с Колекционера.

52

Схванах картинката веднага щом излязох от самолета: бледата Лиат седеше облегната на едно дърво, а лявата й ръка висеше безпомощно до нея; Ейнджъл и Луис стояха на полянката под мен, на шест метра един от друг, насочили оръжията си към малкото възвишение отвъд вонящия черен вир.

Там, частично скрит от ствола на едно дърво, стоеше Колекционера, а вятърът развяваше пешовете на палтото му зад него като криле, но почти не помръдваше мазната му коса. Той не се бе облякъл по-различно за този поход, отколкото за разходка в парка: тъмни панталони, износени обувки, не много чиста бяла риза, закопчана до врата, черно сако и връхно палто.

Джаки Гарнър бе коленичил пред него. Около врата му имаше странна метална намотка със сребристи неща по нея, които блестяха на последните лъчи на слънцето. Чак когато се приближих, различих ясно формата им. Намотката бе цялата накичена с бръснарски ножчета и рибарски кукички: и най-малкото движение от страна на Джаки или на човека зад него щеше да среже гърлото му. Тялото на Джаки не позволяваше прицел в малкото видима част от Колекционера: половината от лицето му и дясната му ръка, стиснала пистолет с дуло, насочено в главата на Джаки, докато очите му шареха между Ейнджъл и Луис. Когато излязох, очите му се преместиха върху мен, но дори от това разстояние забелязах в тях нещо ново. В миналото тяхната студенина и враждебност бяха смекчени от някакво иронично отношение към света и житейските чудатости, и към мрачното му занятие на палач. Това бе аспект от неговата лудост, който му придаваше известна човечност, която инак би му липсвала. Без тази особеност очите му се бяха превърнали в прозорци към празната, безмилостна вселена, в чийто вакуум всички неща бяха или мъртви, или умиращи. Това бе Косачът от плът и кръв, същество без капчица милост.

— Пусни го — казах.

Бавно свалих кожената чанта от рамото си и я вдигнах, за да я види.

— Нали за това си дошъл? Нали това ти трябва?

Лиат поклати глава, умолявайки ме да не давам списъка на този човек, но той каза само:

— Това ли ми трябва? Ако е така, значи ми трябват и други неща.

Той погледна телата на Малфас и на жената с изгореното лице.

— Ти ли свърши това? — попита.

— Не, те самите. Малфас уби жената, а нейното момче уби Малфас за отмъщение.

— Момче?

— То има един мехур ето тук — посочих шията си със свободната ръка.

— Брайтуел — каза Колекционера. — Значи вярно било, че се е завърнал. Къде е?

— Избяга в гората. Тъкмо щяхме да тръгнем да го гоним, когато ти се появи.

— Трябва да се страхуваш от него. Вече си го убил веднъж. Тези неща не се прощават. Но за другите двама можете да не се тревожите. Те повече няма да се появят, може би никога.

— Защо?

— Един ангел може да умре само от ръцете на друг ангел. Край с тях. Никакво връщане, никакви нови форми. Пуф!

Претеглих наум думите му. Брайтуел вече бе намерил смъртта си от моята ръка и Брайтуел се бе завърнал. Ако това, което Колекционера казваше, бе вярно…

Но той ме изпревари в разсъжденията. Усмихна се и каза саркастично:

— Какво? Да не мислеше, че си паднал ангел, божествено създание, низвергнато за своята невярност? Ти си едно нищо: просто аномалия, вирус в организма. Скоро ще бъдеш заличен, като че никога не те е имало. Животът ти се измерва вече в минути — не часове и дни, не месеци и години. Ти си много близо до раздялата с живота, защото аз ще ти го отнема.

Видях как Луис и Ейнджъл се стегнаха, приготвяйки се за стрелба. В отговор Колекционера подръпна намотката и Джаки изкрещя от болка. От шията му потекоха вадички кръв.

— Не! — викнах. — Свалете оръжията си. Спрете!

Ейнджъл и Луис ме послушаха, но пръстите им останаха върху спусъците, а очите им — върху Колекционера.

— И защо трябва да умра — защото името ми е в списъка, който получи?

Този път Колекционера се изсмя с глас.

— Списъкът ли? Тези имена не означават нищо. Те са само примамка, пионки, които могат да бъдат пожертвани. Те знаеха, че онази жена Кели е разколебана. Знаеха, че ще ги предаде. Тя никога не е била допускана до големите им тайни, а всички имена, с които е разполагала, са били имената на онези, които тя самата е корумпирала. Брайтуел може да е добавил твоето име, когато пътищата ви са се пресекли, но други са се погрижили то да се озове в списъка на Барбара Кели. Надявали са се така да обърнат собствените ти приятели срещу теб и те да те изоставят или премахнат. Истинският списък, важният списък, е в ръцете ти. Той е по-стар и е творение на много ръце. Този списък притежава власт.

— Откъде знаеш всичко това?

— Измъкнах го с мъчения от жена на име Беки Фипс, преди да я убия. Беше много корава. До края се противеше да каже всичко.

— Кой е включил моето име в списъка?

— Фипс умря, преди да измъкна тази информация от нея, но каза за някакви Спонсори, богати и влиятелни мъже и жени, но един от тях бил по-важен от останалите. Проста човешка психология. Те знаели, че Кели се отмята, и запечатали името ти в мозъка й. Казали й, че това е важна информация от огромно значение за враговете им и тя решила да я използва точно както очаквали. Отдавна те наблюдават със същия интерес, с който те наблюдавах и аз, но в крайна сметка прагматизмът е надделял над любопитството относно твоята природа. Сега, също като мен, те, изглежда, искат да се отърват от теб. Така че ето моето предложение, пазарлъци няма да има: предай се и жената ще остане жива, както и двамата ти войнствени приятели. Един живот за няколко. Можеш да се считаш за мъченик на каузата си. В противен случай ще ви изловя и няма да спра, докато не убия и теб, и всичките твои близки.

Той отново затегна примката около врата на Джаки и дръпна така, че Джаки изпищя, докато нашийникът не задуши писъка му до ужасно хъхрене.

— Не отговори на въпроса ми. Защо ти и защо сега?

Колекционера заби дулото на револвера в черепа на Джаки.

— Не, сега е мой ред да задавам въпроси, а аз имам само един: защо го изпрати? Защо?

Нямах представа за какво говори и му го казах. Колекционера заби коляно в гърба на Джаки, който се изви назад.

— Този тук! — каза Колекционера. — Защо го изпрати при б… при Елдрич? За да унищожи архивите? За да го убие? За да убие мен? Защо? Искам да знам. Казвай!

Най-после разбрах.

— Бомбата ли? Нямам нищо общо с нея.

— Не ти вярвам.

— Не е мое дело. Да пукна, ако съм аз.

— Ще пукнеш и ти, и всички вие.

Погледнах Джаки. Той се опитваше да проговори.

— Остави го да говори — казах.

Колекционера отпусна примката и тя увисна на кукичките, забити в месото на Джаки.

— Не знаех — промълви Джаки толкова тихо, че едва го чувахме. — Кълна се, не знаех.

— Ех, Джаки — казах. — Какво си направил?

— Казаха ми, че няма да има никого в сградата. Казаха, че никой няма да пострада.

Той говореше монотонно. Не се молеше. Той се изповядваше.

— Кой, Джаки? Кой ти каза?

— По телефона. Знаеха за майка ми. Знаеха, че е болна, а аз нямам пари да й помогна. Предложиха ми да свърша една работа и ми платиха в аванс, много пари, и обещаха още. Трябваше само да направя този взрив. Не към ги питал нищо; взех парите и свърших работата. Но исках да съм сигурен, че в сградата няма никого, затова не го направих с таймер, а с мобилен телефон. Когато видях, че старецът и жената си тръгнаха, направих обаждането, но тогава жената се върна. Съжалявам. Съжалявам.

За миг никой не проговори. Нямаше какво да се каже.

— Изглежда, съм преценил правилно, мистър Паркър — каза Колекционера, — макар да го казвам със съжаление. Мислех си, че най-после разполагам с добра причина да се отърва от теб.

— Не го убивай — рекох. — Можем да измислим нещо.

— Какво например? — попита Колекционера. — Може би ще заемеш неговото място? Или ще го предадеш на полицията? Ти си лицемер, мистър Паркър. Вършиш злини. Използваш целта, за да оправдаеш средствата. Бях на път да те включа в колекцията си. Изпитвал ли си нуждата да споделиш с полицията нещата, които ти тежат, да им разкажеш за трупове в блата, трупове в тоалетните на автогари? Не ти вярвам. Не вярвам на никого от вас.

— Предлагам сделка — изрекох бързо. — Моят приятел за списъка.

— Списъка? В главата си имам достатъчно имена за сто живота. Дори да убивах по един на всеки час, пак би било нищо в сравнение с голямата сметка, която се задава. Твоята мисия не е моя. Аз търся отмъщение. Аз търся кръв и ще я получа. Но щом толкова държиш, ето си ти приятелчето. Пускам го. Гледай.

Той вдигна края на примката в ръката си и го пусна. Сведен, все още скрит зад Джаки, той започна да отстъпва към гората, а мракът му се сля с по-големия мрак, докато остана само гласът му.

— Предупредих те, мистър Паркър. Казах ти, че всички твои близки ще умрат. То започна и сега продължава.

Прозвуча изстрел и от гърдите на Джаки Гарнър изскочи фонтан от кръв. Ейнджъл и Луис се раздвижиха, но тогава дойде втори изстрел, а после и трети, а куршумите се забиха на сантиметри от краката ми.

— Стоп! — каза Колекционера. — Спрете или жената е следващата.

Лиат бе най-близо до него, но тя не чуваше думите му. Страхуваше се да помръдне, защото не знаеше какво ще последва.

И така, ние останахме по местата си, гледайки как Джаки Гарнър умира.

— Мога да я убия моментално — долетя вик от гората. — На мушката ми е. Сега ела насам, мистър Паркър, и ми хвърли чантата. Без номера и без къси подхвърляния. Взимам списъка, а всички вие оставате живи.

Вдигнах чантата високо за презрамката и я запратих с всичка сила, но не към гората, а в тъмния вир. Тя се задържа твърде дълго върху черната гъста вода, но накрая потъна беззвучно в дълбините. Видях как очите на Лиат се разшириха и тя протяга здравата си ръка сякаш за да издърпа обратно чантата със силата на волята си.

Стоях и чаках последния изстрел, но прозвуча единствено гласът, вече по-тих с отдалечаването на Колекционера в гората. Над главата си чух звук и видях как един гарван се отдели от ятото и литна на север.

— Това бе грешка — каза гласът. — Струва ми се, мистър Паркър, че вече не сме приятели…

53

Момчето не знаеше накъде върви. Беше изпълнено с ярост и мъка. Жената, която му бе майка и повече от майка, бе мъртва, а то бе зърнало отново лицето на мъжа, който го бе изпратил за кратко в небитието, в болезненото несъществуване. Искаше да го убие, но все още не бе достатъчно силно. Още дори не си бе възвърнало способността да говори. Думите бяха в главата му, но то не можеше да ги оформи с устни или да накара езика си да ги изговори.

Затова то бягаше през гората, плачеше за жената и замисляше отмъщение.

В главата му нещо жужеше, гласът на Бога на осите, Отразения човек, но момчето бе така погълнато от своята ярост и болка, че не можа да разбере предупреждението, докато не разбра, че го преследват. Между дърветата имаше нещо, което го следваше, докато то неразумно продължаваше да се движи на север. Отначало се изплаши, че това е Паркър или някой от другарите му, дошли да го довършат. То се спря в ниска кипарисова горичка, приклекна и се ослуша.

Зърна някакво движение: черен или зелен проблясък, като изгорен лист хартия, понесен от вятъра. Опита се да си спомни дали някой от онези при самолета бе облечен в черно и реши, че не. Въпреки това почувства опасността: гласът му говореше тъкмо това. Дясната му ръка опипа почвата около него и напипа камък с размера на юмрук. То го стисна. Щеше да получи само една възможност да го използва и трябваше да се възползва от нея. Ако уцелеше преследвача си в главата, ефектът щеше да му даде време да нападне. Щеше да използва същия камък, за да го пребие или да я пребие до смърт.

Отново движение, този път по-близо. Фигурата беше дребна, съвсем малко по-висока от него самия. Момчето бе озадачено. Възможно ли бе да е някакво животно, може би дори тъмен вълк? Имаше ли вълци в тези гори? То не знаеше. Мисълта да бъде нападнат от месоядно животно го плашеше повече от опасността, която крие което и да било човешко същество. То се страхуваше от безумния глад, от зъби, които разкъсват плътта му, и нокти, които раздират кожата му. Страхуваше се да бъда изядено.

Момичето се показа иззад едно дърво на три метра зад него. Той така и не разбра как се е придвижила толкова бързо, без да я забележи, но реагира мигновено, като запрати камъка, и със задоволство забеляза, че я уцели над дясното око, което я накара да залитне, но не и да падне. Той се приготви да я нападне, но жуженето в главата му се усили до оглушителен вой и той забеляза, че от главата на момичето не тече кръв. Ясно виждаше къде бе попаднал камъкът, защото кожата бе охлузена, но освен първоначалната изненада момичето, изглежда, не бе почувствало никаква болка. Дори не изглеждаше ядосана. Тя просто се взря в момчето и тихо го повика с ръка, мърдайки кривия, почернял показалец с липсващ нокът.

Безумният глад, от който момчето се страхуваше, се показваше сега в друга, още по-ужасна форма. Това не беше истинско дете, както и той самият не бе дете: това бе самота и страх, омраза и болка, омесени във формата на малко момиче. Момчето си помисли, че ако я разрежеше, от вътрешностите й щяха да изпълзят хапещи буболечки и отровни змии. Тя не бе нито добра, нито зла, и затова бе отвъд властта на момчето и неговите подобни, отвъд властта дори на самия Бог на осите. Тя бе чистата нужда.

Той се отдръпна назад и тя не го последва, а само продължи да го вика с пръст, сякаш сигурна, че накрая той ще я последва, но той нямаше намерение да се поддаде. Момчето, във всичките си превъплъщения, бе преживяло много заплахи и бе разбрало природата на повечето същества. Тук той виждаше един вързан звяр. Тя бе като куче на верига, което може да обикаля определен периметър, но все пак е ограничено. Ако успееше да излезе от границите на нейната територия, щеше да бъде в безопасност.

Той се обърна и побягна, отново без да внимава за посоката, стремейки се единствено да увеличи разстоянието между момичето и себе си. Вече се стъмваше и той искаше да й избяга, преди да е паднала нощта. Тя отново се спусна, без да изостава, една неясна сянка между дърветата. Той започна да се задъхва. Не беше много здрав, никога не бе се радвал на добро здраве и макар да бе в състояние да прояви огромна сила, когато се наложеше, това бяха само кратки пориви. За него продължителните преследвания, независимо дали като дивеч, или като ловец, бяха анатема. Отстрани в ребрата го проряза болка, а мехурът на шията му пулсираше яростно. Нямаше да издържи дълго на това темпо. Той спря да си поеме дъх, облегнат на едно дърво, и видя светлата сянка на момичето да продължава на север и после да спира. Тя започна да се оглежда и той се хвърли на земята. Нима тя не виждаше добре в тъмното? Той я наблюдаваше как бавно се връща по стъпките си, въртейки глава наляво и надясно, търсейки да долови някакво движение. Постепенно се приближаваше към него. Ако станеше, тя щеше да го нападне. Ако останеше да лежи там, щеше да го намери. Беше в капан.

Дървото зад него бе огромно и старо, корените му бяха дебели колкото тялото на момчето, кривите му голи клони се протягаха като сковани от артрит. В основата на дънера имаше хралупа, в която може би живееше невестулка или друг дребен бозайник. До нея лежеше счупен клон, около метър дълъг. Беше дебел колкото ръката му и остър от единия край. Момчето лекичко отстъпи назад, докато краката му се вмъкнаха в хралупата. Беше тясна, но щеше да успее да се вмъкне. Вмъкнеше ли се, щеше да се скрие от нея, а намереше ли го, можеше да я отблъсне с пръчката. Ударът на камъка не я бе спрял, но тя очевидно бе изпитала силата му. Пръчката щеше да е достатъчно средство да я боде и да я държи на разстояние. Момчето знаеше само, че повече не може да тича и тук ще трябва да спре и да се отбранява.

Той се смъкна навътре, докато ръбовете на хралупата се забиха в хълбоците му. За миг си помисли, че се е заклещил и не може да мръдне ни напред, ни назад, но успя да промуши слабото си тяло и хралупата го погълна. Вътре той застина неподвижен и безшумен. Не виждаше нищо освен кръгче гора, което вече притъмняваше, а после зърна момичето, когато мина пред него. Тя вървеше, приведена, извила пръсти като нокти на граблива птица. Стори му се, че души въздуха и главата й се извъртя, така че тя сякаш гледаше право в него. Той стисна пръчката, готов да я промуши с нея. Щеше да се прицели в окото й. Запита се дали пръчката е достатъчно здрава, за да я прикове с нея в земята. Представи си я как пърха като умираща пеперуда. Това го накара да се усмихне.

Но тя го отмина и продължи нататък. То осъзна, че е задържало дъха си, и сега издиша с облекчение. Звукът на Бога на осите бе намалял и момчето бе доволно. След няколко минути то промени позата си, опитвайки да се намести по-удобно. С помощта на пръчката проучи размерите на хралупата и тя се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше. Не можеше чак да се изправи в нея, но можеше да си опъне краката. Ако се свиеше на кравай, щеше да може и да поспи, но сега нямаше такова намерение, не и докато момичето скиташе навън и го търсеше. За да минава времето, то се зае да подрежда спомените си, които се бяха събудили у него, след като чу гласа на мъжа, който го бе унищожил, онзи ненавистен детектив. И на него щеше да му дойде времето: когато момчето се събереше с други себеподобни и пораснеше и заякнеше, щеше да убие детектива, този човек, когото дори не разбираше, и в някое дълбоко и тъмно място щеше да узнае истината за него. Но първо щеше да убие жената и детето на детектива, точно както бе заклал първата му жена и дете, но този път детективът щеше да бъде принуден да гледа. В това имаше известна цикличност, която се понрави на момчето.

Гората постепенно притъмня и той чу как нощните животни се раздвижиха. На два пъти мракът пред него се разсея от сияйната фигура на момичето и той я чу да го зове, мамейки го да се обади. Тя му обещаваше да го изведе от гората, кълнеше се, че ще го защити, само да си поиграел малко с нея. Той не отвърна и не помръдна. Остана на място, молейки се на Бога на осите да съкрати поне малко нощта, за да настъпи зората по-скоро.

Не си спомняше как се е унесъл в сън. При всяко мигване си спомняше какво става около него и се стряскаше. Беше будувал, а после изведнъж бе заспал. Когато отвори отново очи, усети, че се е облегнал на вътрешността на дънера. Навън бе все още тъмно, но нещо в нощта се бе променило, гората бе притихнала. Нещо го бе събудило. Той чу нещо, някакъв звук, който идваше от съвсем близо. Освен това му се пикаеше и му беше ужасно студено.

Момчето се ослуша. Ето го отново: някакво стържене, копаене. Някакво животно, бозайник може би, търсеше да изрови плячката си. Звукът идваше от съвсем близо, но той не можеше да прецени точно откъде. Звукът отекваше вътре в хралупата, обърквайки сетивата му. С него се усили и предупредителното жужене, с което Богът на осите го викаше и което той все още не разбираше напълно.

Той прецени, че звукът идва отдясно. Сега вече чу стърженето на нокти по дънера. Наведе се по-близо до дървото, лицето му надвисна на петнайсетина сантиметра от земята. Какво си ти, мислеше си. Какво си ти?

Една малка ръка избухна от пръстта между краката му и сграбчи лицето му. Той почувства как пръстите се забиват в плътта му. Един от тях влезе в отворената му уста и той го захапа с всички сили, откъсвайки го, но хватката на ръката не отслабна. Дебел нокът се заби в дясното му око и бясната болка се вряза в черепа му. Съществото се надигна още от пръстта и към ръката се добавиха глава и рамене. Нечистата светлина на момичето озари мрака, дясната й ръка стискаше все по-силно лицето на момчето, а лявата натискаше земята за опора. Той се бореше, дереше мъртвата й плът с една ръка, а с другата опипваше земята за пръчката. Накрая я намери, вдигна я колкото можа и я заби в тялото на момичето. Тя се сви и той я удари отново, но вече пропадаше и усети как около него всичко се срутва. Момичето вече не се стремеше нагоре: вместо това сега тя го теглеше надолу, към онова самотно място, в което тя самата бе погребана, с таван от коренища и стени от пръст, където бръмбарите и стоножките пълзяха по костите й.

Пръчката се заби в пръстта и се счупи. Пръстта се надигна до гърдите на момчето, после до шията му и накрая до брадичката му. То раззина уста, но пръстта заглуши последния му писък.

Момичето най-сетне си бе намерило другарче за игра.

54

Не знам дали всичко разказано тук е истина. Част от него преживях лично, друга част ми разказаха. А трета част може и да съм сънувал.

Научих някои подробности от Грейди Ветърс, когато дойде в съзнание. Заедно отидохме на свиждане на сестра му. Тя все още бе в дълбока кома. Коматозното й състояние, предизвикано от инжекцията, не се бе повлияло от коктейла от медикаменти, с които я лекуваха. В крайна сметка тя не се бе оказала толкова издръжлива, колкото брат си, поне физически: съчетана с ефекта от затрудненото й дишане поради позата, в която я бяха оставили на кушетката, инжекцията й бе нанесла хипоксемично мозъчно увреждане.

Мариел спеше и сякаш никога вече нямаше да се събуди.

Оставихме тялото на Джаки Гарнър в самолета, за да го предпазим от зверовете. По-късно горската полиция го намери и докара, за да могат майка му и приятелката му да го погребат. Телата на жената Дарина Флорес и мъжа, известен като Малфас, бяха закарани в Огъста за изследване. Какво е станало с тях след това, не ми е известно.

Лиат успя криво-ляво да измине разстоянието обратно с помощта на останалите от групата. Към края едва се крепеше в съзнание. Тя нито ме погледна, нито показа, че ме забелязва, докато й помагах. Бе изпратена да вземе този списък и се бе провалила. По тъмно стигнахме до пътя, от който бяхме поели пеш. Луис и Ейнджъл останаха с Лиат, докато аз докарам пикапа. Чак когато потеглихме, забелязах, че тотемът на Джаки, огърлицата от мечи нокти, която висеше на огледалото за обратно виждане, бе изчезнала и се зачудих кога Колекционера бе успял да я добави към съкровището си — преди да убие Джаки или след това?

Закарах Лиат в местния медицински център и им казах, че е паднала върху стрела. Очевидно дежурният лекар бе виждал и по-странни неща, защото не му мигна окото и той веднага уреди да я прехвърлят в Бангор. Обясних, че тя нито говори, нито чува, но може да чете по устните. После се обадих на Епстайн и му разказах по-голямата част от произтеклите събития. Когато ме попита дали списъкът е на сигурно място, аз казах да, но нищо повече.

Все пак това беше така, в известен смисъл.

Малко преди зазоряване се върнах с моята кола по черния път и поех през гората. Този път бях подготвен. Бях все още на две мили от падналия самолет, когато улових сигнала на проследяващото устройство по мобилния си телефон. На шест метра от самолета, в основата на един бор, намерих списъка. Не го бях хвърлил далече от самолета, но все пак достатъчно далече. Някакво дребно животинче вече беше разръфало пластмасовия плик, но съдържанието бе невредимо, а миниатюрното проследяващо устройство, което бях поставил вътре, мигаше в червено.

От момчето, което беше Брайтуел, нямаше и следа, но няколко дни по-късно, по време на продължаващото претърсване на района, докато полицията събираше и идентифицираше останките от хората, убити от Малфас, откриха една от обувките на момчето до кухия дънер на грамаден дъб и решиха, че момчето е било погубено от мечка.

Разказах на следователя повечето от нещата, които знаех за самолета, но аз съм добър в укриването на истини. Гордън Уолш бе един от полицаите, които ме разпитваха, макар северната част на щата да беше в неговата юрисдикция. Били го изпратили да наблюдава, обясни той, но не попитах кой го е изпратил. Разказах им, че Мариел Ветърс ме е наела да открия самолета, защото смятала, че мълчанието на баща й относно самолета може да е причинило излишна мъка на близките на жертвите от катастрофата, които вероятно все още търсели да узнаят нещо за съдбата на своите любими хора. Не споменах само за списъка и част от нещата, които знаех за Колекционера, макар да дадох подробно описание на полицията и им казах за връзката му с адвоката Елдрич. В крайна сметка не им дължах нищо. Разказах на полицията и за последното прегрешение на Джаки, което му бе коствало живота. Мъртвите не могат да бъдат оклеветени, а да лъжа само за да опазя репутацията на Джаки или да пощадя чувствата на неговите близки, щеше да ми донесе повече проблеми, отколкото истината.

Постепенно се оформи цял разказ, който бе ако не напълно задоволителен, бе поне правдоподобен. Колекционера бе дошъл да отмъсти за взрива, а жената и детето търсеха самолета поради някакви свои причини, вероятно свързани с мъжа на име Малфас, но може би и заради парите, които са смятали, че са скрити в самолета. Междувременно бяха започнали да идентифицират жертвите на Малфас. Двама мъже, впоследствие идентифицирани като Джо Дал и Рей Рей, бяха добавени към неговата сметка и аз не опровергах това тяхно убеждение. Органите на реда бяха твърде заети с други неща, за да разпитват за някои неизяснени подробности.

Гордън Уолш седеше в ъгъла и слушаше.

Тъкмо Уолш поиска повече информация за Лиат, когато установиха връзката й със събитията. Казах му, че тя е експерт по авиационна история, което тя потвърди впоследствие, когато я попитаха. Уолш не желаеше да разпитва глухоням човек по въпроси, от които не разбираше, и остави нещата така. Все пак преди да си тръгне от Фолс Енд, той ми обясни, че живот и здраве, очаквал един ден да чуе от мен по-пълен вариант на събитията от този, който им бях предложил.

Когато разследващите стигнаха до частната клиника, в която лекуваха адвоката Елдрич, се оказа, че той е бил изписан за домашно лечение и бил поверен на човек, който се представил като негов син, но вече нямало и следа от тях. Впоследствие се оказа, че разрушената сграда, в която се бе помещавала кантората му, се водеше собственост на двамата старци, които държаха заложната къща в съседство, а споразумението с наемателите им се крепяло на едно ръкостискане и нищо повече. Повредената сграда бе съборена след няколко седмици, а застрахователното обезщетение отиде у Брата и Сестрата.

Един месец след тези събития Епстайн дойде да ме види. Придружаваха го Лиат и един от онези сякаш взаимно заменими млади рицари, на които разчиташе за сигурността си. Двамата с Епстайн вървяхме покрай океана при Фери Бийч, а Лиат и спътникът й ни наблюдаваха от разстояние.

— Защо унищожихте списъка? — попита накрая Епстайн.

— Вие какво бихте направили? — отвърнах.

— Бих разследвал, проучвал.

— Убивал?

Той вдигна рамене.

— Може би.

— С предупреждение или без?

Той отново сви рамене.

— Понякога превантивните действия са необходими.

— Ето затова го унищожих — казах.

— В подходящи ръце той можеше да бъде много полезен.

— В подходящи ръце — повторих.

— Разбрах, че с действията си сте изложили живота на Лиат на опасност. Колекционера е заплашил да я убие, ако не получи списъка.

— Нямаше да я убие.

— Не знам откъде сте толкова сигурен.

— Той има свой морален кодекс, който може да е извратен, но все пак е кодекс. Не би я убил заради нещо, което аз съм направил — би могъл да я убие само заради нещо, което тя самата е извършила. Не вярвам тя да се е провинила в нещо, което би предизвикало Колекционера да я атакува.

— Ще се опитам да й обясня тази тънкост. Страхувам се, че ако вие се опитате да сторите това, ще ви застреля.

Стигнахме края на плажа и се обърнахме. Слънцето вече залязваше, когато се обърнахме на север и вятърът облъхна лицата ни с дъха на зима.

— Какво е правел Малфас там според вас? — каза Епстайн. — Лиат разказа за някакъв олтар, нещо като светилище.

— На Малфас му бе така сцепена главата, че приличаше на закачалка — казах. — Мозъкът му е бил напълно увреден. Мислите ли, че въобще е знаел какво прави?

— Определено е имал някаква цел. Лиат каза, че олтарът му е гледал на север. Северно ориентиран олтар в северен щат. Та на север не остава почти нищо освен сняг и лед, къде е тогава обектът на преклонението му?

Изминахме в мълчание разстоянието обратно до паркинга.

— Тук е север — каза Епстайн, докато младият му бодигард палеше колата, а Лиат стоеше до една от задните врати, изчаквайки Епстайн да се качи. — Този район. Тук самолети падат и после потъват в земята. Пристигат убийци и на свой ред умират. Тъмни ангели разтварят криле над земята и биват погубени от своите врагове. Вие също сте тук. По-рано си мислех, че те идват тук заради вас, но изглежда, съм грешал. Има нещо друго. Това нещо е повикало Малфас и това нещо се е опитало да скрие самолета. То ги е призовало дори да не са разбирали гласа му. Така смята Лиат, така смятам вече и аз.

Стиснахме си ръцете.

— Жалко за списъка — каза Епстайн и докато дясната му ръка стискаше здраво моята, той постави и лявата си върху двете и очите му изпитателно разгледаха лицето ми за потвърждение на онова, което подозираше: че каквото и да е било съдържанието на чантата, потънала във вира, списъкът не е бил част от него. — Изпратих моите хора да претърсят вира, но без успех. Този воден басейн се оказа много дълбок. Да се надяваме, че списъкът е на сигурно място.

— По-сигурно от това няма накъде — отвърнах.

И си тръгнаха. Обърнах се на север, сякаш от мястото, на което стоях, можех да видя далече и дълбоко навътре, чак до мрака на Великата северна гора.

На гората и на онова, което лежеше погребано под нея.

Погребано и притихнало в очакване.