Ангелско сърце

34.

Когато отворих очи, в тънките снопове светлина, процеждащи се през щорите, танцуваха прашинки. Епифани лежеше до мен, над завивките се подаваха деликатните й ръце и рамене с канелен цвят. Изправих се, запалих една цигара и се облегнах на възглавницата.

Наведох се, за да целуна клепачите на Епифани, когато нечии юмруци задумкаха по входната врата. Само ченгетата известяват така появата си.

— Хей, Анджел, стига си спал!

Гласът на Стърн.

Епифани широко отвори уплашени очи. Поставих пръст върху устните си.

— Кой е? — обадих се със сънен гъгнив глас.

— Лейтенант Стърн. Размърдай се, Анджел. Докога да вися тук?

— Идвам, идвам.

Епифани седна в кревата, гледайки ме въпросително и уплашено.

— Полицаите — прошепнах аз. — Не знам какво искат. Най-вероятно просто да си поговорят с мен. Ти стой тук.

— Шавай по-чевръсто, Анджел — изрева Стърн.

Епифани поклати глава, изправи се и с няколко скока излезе от стаята. Чух вратата на банята тихичко да се затваря след нея, а през това време аз изритах разхвърляните й дрехи под кревата. Стърн пак задумка. Взех сака на Епифани и го наврях в дрешника под моите неща.

— Идвам де — обадих се аз, докато навличах един изтъркан халат. — Няма нужда да трошите вратата.

В хола зърнах един чорап на Епифани, провесен върху облегалката на канапето. Вързах го около кръста си като колан под халата и отворих входната врата.

— Колко време ти трябва, за да се натуткаш? — избълва Стърн, отмести ме и нахълта в хола, следван от Деймос. — Пак ли спим до обед, Анджел? — Стърн килна към тила потъмнялата си от пот шапка. — Май е имало купон снощи, а?

— Срещнах един стар приятел от армията. Вярно, пийнахме повечко.

— Без майтап?

— Е, няма да седна да ви лъжа, лейтенанте. На мен ми се пие кафе, та две не виждам. Да включа ли кафеварката?

Стърн седна върху облегалката на канапето.

— Бягай. Ако не го докараш както трябва, ще го излея в клозета.

Сякаш това беше сигнал: от банята се разнесе силен трясък.

— Кой е там? — посочи Стърн към затворената врата.

В същия миг вратата се отвори и се показа Епифани с парцала и кофата в ръце. Беше си облякла сивата престилка на чистачката, на главата й се мъдреше някакъв парцал, вързан като забрадка. Влезе с провлачена крачка, сгърбена като старица.

— Оттатък сичко съм опраила, гусдин Анджел — каза тя със свадлив тон, съвършено наподобявайки говоренето на старите негърки. — Гледам, гости ви дошли, затуй шъ отида нещо друго да свърша, пък шъ дода после да си довърша.

— Добре, добре, Етел. — Едвам удържах смеха си, когато минаваше пред мен. — Аз ще излизам скоро, но ти имаш ключ, ела, когато ти е удобно.

— Тъй, тъй. — Тя измляска с устни, все едно избутваше ченето си и зашляпа към външната врата. — Довиждане, гусда, шъ прощавате, ако има нещо.

Стърн я гледаше зяпнал. Деймос се чешеше по тила. Питах се дали забелязват, че е боса и не дишах, докато тя излезе.

— Ех, тия негри — измърмори Стърн. — Що не са си стояли в Африка, да си ядат бананите. — Той стана и се опря в стената на кухничката, до хладилника. — Говори ли ти нещо името Маргарет Крузмарк?

— Нещо особено, не.

— Хайде, хайде!

— Друго не знам, освен онова, което пишеше във вестниците.

— По-точно?

— Че е дъщеря на милионер и че онзи ден е била убита.

— И нищо друго?

— Какво друго? Аз не мога да се занимавам с всички убийства, които стават в този град. Имам си работа.

В този миг сержант Деймос, който беше отишъл в стаята, извика оттам:

— Какво е това?

През отворената врата видях, че стои пред куфарчето ми и разглежда картончето, което бях взел от бюрото на Маргарет Крузмарк.

Усмихнах се:

— Това ли? Покана за конфирмацията на моя племенник.

Деймос го разглеждаше със свъсени вежди.

— А защо пише на чужд език?

— Пише на латински.

— А това тук какво значи? — попита Деймос, сочейки обърнатия пентакъл.

— Както виждам, вие не сте католици. Това е емблемата на ордена на свети Антоний. Моят племенник пее в църковен хор.

— Прилича на оная дрънкулка, дето носеше стрина Крузмарк.

Аз си намазах с масло една филия.

— Навярно и тя е била католичка.

— Не ми се вярва — изръмжа Стърн. — Май по-скоро я избиваше на езичество.

— Аз мислех, че разследвате убийството на Тутс Суит.

Безстрастният поглед на Стърн се кръстоса с моя.

— Така е, Анджел. Само че в някои отношения двете убийства си приличат.

— Мислите, че има нещо общо между тях?

— По-скоро теб трябва да питаме за това.

— Защо пък мен? Защо не портиерката долу на входа?

— Не се прави на тарикат, Анджел. Черньото, пианистът, имал вземане-даване с вуду. Стрина Крузмарк гадаела бъдещето и както личи, за разнообразие се занимавала и с черна магия. Пречукват ги и двамата един след друг, през ден, при страхотно сходни обстоятелства.

— Какво им е сходното на обстоятелствата?

— Не е твоя работа, с това се занимава полицията.

— Как искате да ви помогна, когато не познавам обстоятелствата? — попитах аз, докато вадех три чаши от шкафа.

— Ти не ни каза всичко, нали?

— А защо да ви казвам всичко? — налях кафе в чашите. — Да не ми плаща общината?

— Тарикат си ти. Аз говорих с твоя адвокатин. Не можем да те накараме да пропееш. Така да бъде. Обаче те предупреждавам. При най-малкото нарушение, дори за неправилно паркиране, твойта е изпята. Няма да можеш да си извадиш тапия фъстъци да продаваш по улиците на Ню Йорк.

Вдигнах си чашата, подуших вълшебния мирис на кафето и изпих няколко глътки.

— Аз винаги спазвам закона, лейтенант.

— Виж ми окото! Такива като теб нищо не спазват, камо ли закона. Може и да си голям тарикат, но рано или късно ще стъпиш накриво и точно там ще те чакам аз с отворени обятия.

— Ще ви изстине кафето.

— Можеш да си направиш клизма с него — процеди Стърн. — Хайде, вдигаме си чуковете!

Деймос тръгна спокойно към вратата, сякаш той бе дал идеята.

— Ще се радвам скоро да ви видя отново — казах аз.

Стърн смъкна периферията на шапката си над очите.

— Помни ми думата, ще стъпиш накриво, посерко. И аз ще бъда там, ще чакам.

Прасна вратата с такава сила, че стъклата в хола издрънчаха.