Ангелът на смъртта

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Корбет прекара следващите три дни, преглеждайки сметките на Дьо Монфор. Те бяха писани на парчета пергамент, пришити заедно с дебел канап. Не се отнасяха до катедралата, а изброяваха разходите му, макар че голяма част от парите бяха депозирани при различни банкери. Корбет лениво се чудеше колко ли от тях ще признаят, че държат парите на свещеника. Приходите го заинтересуваха — явно идваха от няколко източника. Единият беше незначителен — възнагражденията му на свещеник, доходи от завещани на църквата имоти, подаръци от хора и близки роднини — нищо особено в сравнение с останалото. Всяко тримесечие той бе получавал стотици лири в сребро от две места — имението си Катхол в Есекс и имотите си в Лондон.

Корбет знаеше тайната на лондонските къщи, но се зачуди какво толкова доходоносно имаше в Катхол. Реши да отиде дотам и да разбере, но след многократно излизане на улицата, за да провери времето, разбра, че то пак ще се промени, а не му се искаше да бъде затрупан в някое село в Есекс. От друга страна, ако топенето продължеше, писмата му скоро щяха да стигнат до шерифа в Есекс, който щеше да събере нужните му сведения. Учудваха го и редките появи на Ранулф напоследък — веднъж дойде да се преоблече; друг път, за да поиска пари, които писарят разсеяно му даде. Корбет не се интересуваше прекалено много къде ходи прислужникът му; беше го предупредил да не нарушава закона; оттам нататък го бе оставил на собствената му съвест. Знаеше, че Ранулф е напълно отдаден на удоволствията на плътта, виждайки го да флиртува безсрамно с жените и дъщерите на други мъже.

В това отношение писарят беше прав, защото Ранулф се беше отдал на преследването на дръзката и закръглена младичка съпруга на един лондонски търговец на платове. От дни я ухажваше настойчиво и беше сигурен, че няма да му се изплъзне. Но в тази неделна вечер Ранулф се появи без един ботуш в къщата на Бред Стрийт. Корбет беше прекалено потънал в собствените си мисли, за да му обърне внимание, а прислужникът не беше достатъчно смирен, за да си признае, че е бил в стаята на дамата, подготвяйки се за нощ на удоволствия, когато съпругът й, който би трябвало да е на път по работа, неочаквано се беше завърнал заради лошото време. Ранулф трябваше да бяга, докато в ушите му звучаха виковете и крясъците на двойката зад него.

Прислужникът се прибра, притеснен, че господарят му ще го разпитва, но Корбет още се опитваше да възстанови случилото се при олтара на „Сейнт Пол“.

Първо записа как е бил облечен всеки от свещениците: бяла туника, препасана с шнур, върху която имаше филон от плътна тъкан, украсен със скъпоценни камъни, в цветовете на съответния празник с подхождащи епитрахил около врата и къса пелерина. Корбет си спомни филоните, които беше видял в шкафа в сакристията — плътни, тежки, обсипани със скъпоценни камъни.

После разгледа подреждането на свещенослужителите по време на службата Отдясно на Дьо Монфор бяха стояли Ивдън и шотландецът Етрик. Отляво — младият Бласкет, Дьо Лус и Плъмптън. Писарят отново проследи пътя, по който беше минал потирът. Първо към Етрик, после обратно към Плъмптън, Дьо Лус и Бласкет, преди да се върне др Дьо Монфор, който бе отпил фаталната глътка. Ивдън беше казал, че не е пил от чашата Корбет се чудеше дали да му вярва По време на пира след литургията беше видял Ивдън да пие — или така му се беше сторило? Лъжеше ли библиотекарят? Ако беше искрен, логично би било виното да е било отровено от Бласкет или Дьо Лус. Но Плъмптън, отляво на Дьо Монфор, също би могъл да е убиецът. А и Ивдън може да не беше пил от потира, но това не пречеше да е сложил отрова вътре.

Корбет отново погледна рисунката. Опита се да си спомни олтара, както го беше видял, когато кралят го беше изпратил обратно, за да огледа всичко. Беше видял нещо странно, което тайно го измъчваше, нещо, което не беше наред. Спомни си петната върху предната част на олтара и виното, разлято върху килима. Умът му препускаше. Чувстваше се като куче, пуснато в гората, което преследва сенки. Усещаше, че „Сейнт Пол“ крие някакво зло. Може би като верен служител на краля трябваше да настоява всички духовници да бъдат разследвани от лондонския епископ и злото да бъде изкоренено, защото под обичайните вражди, завист и съперничество, които можеха да бъдат открити във всяка малка, затворена общност, се усещаше нещо по-заплашително.

Корбет прекара по-голямата част от неделната вечер в опити да разреши загадката, но не достигна до задоволително обяснение. Най-накрая остави перото, отвори капаците и погледна към града. Плътна мъгла беше нахлула от Темза и скриваше небето, тъй че той виждаше само редки пламъчета от фенерите, оставени пред къщите от собствениците им. Искаше да приключи с тази история. Помисли си за Ранулф и му завидя за жизнерадостния начин, по който изживяваше всеки миг. Погледна нагоре; под същото небе се намираше и Мейв в Уелс. Внезапно изпита огромен копнеж към нея, неутолима жажда, от която почти му прималя. Можеше да мисли само за хубавото й лице, дълга руса коса, големите невинни очи, които внезапно се присвиваха от смях или проблясваха от гняв. Беше уморен от града, от мръсните улици, изпражненията, бунището, отрупано със смет, ленивата река, наглите придворни, препирните и заяжданията между писарите и най-вече от враждебността на духовниците от „Сейнт Пол“: лъжци, развратници, хора, които би трябвало да се стремят към Бога, но се бяха отклонили от пътя. Ядосан беше и на краля, който му бе възложил тази работа: човек, който мислеше само за властта си и държеше на Корбет, само защото му служеше добре. Всичко, което писарят искаше, беше да седи пред огъня в някоя отдалечена стая в замъка Нийт с изглед към бурното море, и да държи Мейв в прегръдките си.

На тавана Ранулф, който се поздравяваше с бързото си и щастливо измъкване от спалнята на търговеца, дочу слабия напевен звук на флейтата. Знаеше, че Корбет е тъжен и му се искаше да може да му помогне. Писарят продължи да свири още дълго, после флейтата замлъкна и Ранулф разбра, че господарят му е заспал.

На другата сутрин Корбет спа до късно и беше грубо разбуден от тропане по вратата долу. Уви се в наметката си и забърза да отвори. Мъглата навън се виеше и клокочеше като пара над казан и отначало той не забеляза никого.

— Кой е там? — извика и отскочи, когато една изкаляна фигура влезе в къщата. Отначало си помисли, че е убиец, но мъжът отметна мократа си от дъжда качулка, така че се видя лицето му, прорязано от белег, и остави наметката да се свлече от раменете му.

— Мастър Корбет?

— Аз съм.

— Аз съм Джон Ендърби, пратеник на есекския шериф — той подаде на Корбет малък свитък и писарят побърза да счупи червенобелия печат. Писмото съдържаше само четири реда: шерифът поздравяваше Корбет и му желаеше добро здраве; сведенията, които искал, щели да му бъдат съобщени от приносителя, Джон Ендърби. Корбет смачка пергамента.

— Последвай ме.

Ендърби изкачи след него стълбите и след като писарят го настани удобно, му разказа следното:

— Шерифът съжалява, че не можа да изпрати писмен доклад, но това щеше да отнеме повече време. Хората му отидоха в имението Катхол и намериха мъртъв иконома на Уолтър дьо Монфор, Томас — гърлото му било прерязано. Жена му Катрин била изнасилена многократно от известна банда разбойници, предвождана от Робърт Фицуорън. Очевидно дошли в имението да се срещнат с Томас, скарали се с него и го убили, а бедната жена изнасилвали, докато я докарали почти до лудост. Хората на шерифа съумели да я успокоят и тя им разказала необичайна история. Същият този Фицуорън нападал кервани с пътници и търговци по пътищата, извеждащи от Лондон към Есекс. Плячката си предавал на главния свещеник на „Сейнт Пол“, който я продавал на пазара в Лондон и си поделял парите с разбойника. В деня, когато Дьо Монфор умрял, икономът му бил в катедралата по поръчка на Фицуорън. Поради смъртта на господаря си, той не успял да свърши работата си и се върнал с празни ръце в имението Катхол. Там разочарованите и вбесени разбойници изсипали гнева си върху Томас и съпругата му. Шерифът добави — уморено продължи Ендърби, — че макар жената да била полупобъркана, при претърсването на къщата открили стоки, откраднати преди месеци от един търговец. Той праща поздрави и най-добри пожелания на Негово величество и се надява, че тези сведения ще бъдат от полза.

Корбет накара Ендърби да повтори разказа си няколко пъти, разпитвайки го за определени подробности, преди да повика Ранулф и да му заръча да настани пратеника в близкия хан, за да си почине, преди да се върне в Есекс. Когато двамата излязоха, Корбет се отпусна на леглото, кръстосал ръце зад главата си и отново се замисли над смъртта на Дьо Монфор. Досега беше търсил виновника само сред духовниците от „Сейнт Пол“, но имаше и други, които биха желали смъртта му. Куртизанката го беше казала, а тя също бе присъствала. Имаше ли икономът Томас пръст в тази работа? Той ли беше убил господаря си? Беше ли кралят напълно невинен? Все пак, а досега Корбет беше пренебрегвал този факт, Едуард мразеше рода Дьо Монфор. Имаше и други, които ако знаеха, че Дьо Монфор е бил купен, с радост биха се отървали от него. Беше ли изключено Робърт Уинчълси, преподобният архиепископ на Кентърбъри да прибегне до убийство? Корбет би искал да мисли така, но след като беше прекарал известно време с духовниците от „Сейнт Пол“, смяташе, че свещениците и епископите са също тъй способни да убиват, както всички останали. И най-накрая, съществуваха бароните. Корбет беше чувал слухове, че се събирали на тайни срещи да заговорничат, да се противопоставят на искането на Едуард да го следват в походите му в чужбина.

Корбет остави въпросите да се въртят в ума му, докато отново стигна до онзи изплъзващ се спомен за видяното на олтара. Трябваше да се съсредоточи върху него, да се опита да си го припомни, тогава може би щеше да постигне някакъв напредък. Затова, когато Ранулф се върна, писарят го помоли да отиде в „Сейнт Пол“, да намери сър Филип Плъмптън и да го помоли по заповед на краля да се срещне с Корбет при олтара, щом свърши обедната служба. След това Корбет написа кратко писмо до Едуард, описвайки действията си дотук, в което признаваше, че още не е разкрил убиеца. Надяваше се кралят да не е в Уестминстър, когато пристигне съобщението. Това щеше да му даде още време, защото ако кралят се ядосаше, той просто щеше да му изпрати кратка заповед да положи повече старание.

Останалата част от следобеда писарят прекара в стаята си, обмисляйки подробностите и фактите, които имаше за смъртта на Дьо Монфор. Чувстваше се неспокоен и би излязъл, ако не беше студената мъгла, която се промъкваше през пролуките и цепнатините на капаците. Корбет написа кратко писмо до Мейв, в което описваше колко му липсва и изразяваше надеждата си, че пролетта скоро ще настъпи, за да могат отново да се срещнат. Писа още, че топли сърцето и душата си на пламъка на нейната любов и се надяваше, че това няма да й прозвучи толкова изтъркано, колкото му се струваше.

Ранулф се върна и обяви, че отива в града. Корбет кимна разсеяно и го освободи. Когато прислужникът му слезе по стълбите, писарят взе флейтата си, но изсвири само няколко ноти, преди да я захвърли на леглото. Отвори сандъка до леглото си и извади малка кожена кесия. Вътре беше писмото на Мейв отпреди четири месеца. Бледият пергамент бе започнал да пожълтява, но почеркът беше все тъй ясен, закръглен и четлив като на писар. Задъханите фрази отразяваха страстта й.

Корбет въздъхна, нави писмото и го пъхна в джоба си. После се усмихна, сещайки се, че го чете поне два пъти на ден. Чу воя на вятъра навън и си пожела суровата зима да свърши и Мейв да дойде при него. Почукване на вратата го накара да подскочи. Пъхна ръка под възглавницата на леглото и докосна камата, скрита там.

— Влез! — рязко каза той.

Вратата се отвори и се появи Ранулф с мокра коса и синина под лявото око. В ръцете си несръчно държеше някакъв вързоп.

— Влез — повтори сприхаво Корбет.

Ранулф, пребледнял от изненада, с изцъклени очи, сякаш бе имал някакво ужасяващо видение, влезе в стаята бавно като сомнамбул. После мълчаливо подаде вързопа на Корбет. Писарят го взе внимателно и видя, че нещо вътре мърда.

— Момче е — промърмори Ранулф. — Момче. Корбет отметна края на оръфания шал и се втренчи онемял в онова, което се разкри пред него, после избухна в смях и се свлече на леглото. Ядосано от грубото събуждане, бебето отвори очи и нададе силен рев. Малкото розовичко лице се превърна в набръчкана червена маска, а юмручетата се вкопчиха в гърдите писаря, когато малчуганът даде израз на гнева си. Ревът му сякаш извади Ранулф от транса. Той стоеше, отпуснал ръце и подскачаше от крак на крак, а на лицето му беше изписан неподправен ужас. Корбет овладя смеха си и нежно залюля детето. То сви устни, престана да плаче и хитричко погледна писаря, сякаш очакваше награда за мълчанието си. Корбет даде няколко кратки нареждания на Ранулф, който затрополи надолу към килера, за да донесе купа топло мляко и чиста ленена кърпа. Корбет взе кърпата, потопи я в млякото и даде на гладното бебе да суче.

— Не е нужно да казваш, че е твое, Ранулф — той погледна кичурите червена коса, Трапчинките на брадичката и лявата буза. Дори ако беше намерил детето на улицата, щеше веднага да познае, че е на прислужника му. Корбет накара Ранулф да налее две чаши вино, докато бебето с апетит смучеше натопената в мляко кърпа. След като отпи няколко глътки, слисаният татко се поуспокои и беше в състояние да разкаже какво му се е случило. Излязъл да търси нощни удоволствия, но за нещастие бащата и големият брат на едно от предишните му завоевания го очаквали. Последвала яростна кавга. Ранулф получил силен удар в лицето и безцеремонно натикали потомъка в ръцете му. Той погледна боязливо господаря си.

— Какво ще правим, господарю?

Корбет забеляза множественото число и погледна ядно прислужника си. Скоро трябваше да си поговори спокойно, но твърдо с този младеж, който заплашваше да превърне къщата му в приют за децата си. Ранулф младши, ядосан, че е изсмукал млякото от кърпата, започваше да се оглежда заплашително, опитвайки се да открие причината за неудовлетворението си. Корбет побърза да натопи плата отново в купата и пъхна крайчеца в разтворената бебешка устица. Издънката на Ранулф го захапа здраво и започна да суче енергично като кученце.

Бащата, който вече сияеше от самодоволство и гордост от сина си, се приближи.

— Какво ще правим, мастър Корбет?

Писарят внимателно подаде на Ранулф сина му, стана и отиде до сандъка. Отвори го, извади дрънчаща кесия с монети и я сложи в ръцете на прислужника. После взе подноса с писмените си принадлежности и написа кратка бележка, запечата я и му я подаде.

— Слушай — тихо каза той, — никой от нас не може да се грижи за това дете. Кръстено ли е?

Ранулф засия и кимна.

— Ти — продължи уморено Корбет — не можеш да се грижиш за себе си, камо ли за бебе. Бог ми е свидетел, сигурно ще го изгубиш още първия път, когато излезеш с него. Занеси тази бележка на Адам Фенър, търговец на платове, ва Кендълуик Стрийт. Той и съпругата му копнеят за дете. Ще се грижат за него, ще му дават всичко нужно и вероятно ще го разглезят от прекомерна любов. Ще ти позволяват да го виждаш, когато поискаш — той се усмихна тъжно на Ранулф. — Прав ли съм?

Прислужникът кимна, примигвайки, за да скрие сълзите си. После вдигна мекия вързоп.

— Ще го прекръстя на Хю — обяви той и тихо излезе от стаята.

Корбет чу тежките му стъпки по стълбите и мислено прокле вроденото предразположение на Ранулф към щуротиите, потръпвайки при мисълта, че сега и бащата, и синът бяха негова отговорност. После се усмихна при тази мисъл, защото чуеше ли Мейв новината, щеше много да се смее и безмилостно да дразни прислужника.

Искаше му се да се грижи за детето или да се върне на работа в съда, докато пристигне Мейв, вместо да гази из тинята на човешките амбиции, алчност, разврат и жестокост, която обграждаше смъртта на Дьо Монфор. Най-накрая, уморен и отегчен, той свали ботушите си и легна. Взря се в мрака и зачака прислужникът му да се върне, преструвайки се, че спи, когато Ранулф безшумно влезе в стаята. Той взе една наметка от пейката и внимателно зави господаря си, угаси свещта и на пръсти излезе. Корбет се усмихна печално. Прислужникът му знаеше, че никога не би заспал, без да угаси свещта, но и двамата се бяха престорили, че е станало точно така. Писарят се зачуди каква част от живота му щеше да мине в преструвки. Винаги ли щеше да бъде така? Най-накрая умът му, уморен от препускане, преследване на сенки и ровене из спомените, се предаде и той потъна в неспокоен сън.

На другата сутрин, съжалявайки, че е бил толкова ленив предишния ден, Корбет стана рано и се зае с работа. Събуди Ранулф и го изпрати в Уестминстър с две писма: първото до краля; за второто се надяваше да бъде връчено на Мейв от кралския пратеник през следващите няколко седмици. Уговори се с Ранулф да се срещнат в „Знамето“ на Чийпсайд и когато прислужникът тръгна, се зае със собствените си задачи. Трябваше да купи провизии, да реши някои въпроси. След като се облече и въоръжи, той излезе на улицата.

Градът още тънеше в гъста мъгла и силуетите, с които се разминаваше, приличаха на сенки от сънищата. Земята под краката му беше заледена и хлъзгава. Корбет се движеше по средата на улицата и се опитваше да избегне купчините сняг, който продължаваше да пада от покривите, и същевременно да не падне в канавката. Скоро откри, че ходенето беше много опасно занимание. Спря да помогне на дебелата жена на някакъв търговец, паднала по гръб. Тя сигурно щеше да седи там цял ден, подигравана от хлапетата, ако Корбет не й се беше притекъл на помощ. После излезе на Чийпсайд, зави надясно и влезе в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“.

Спомняше си я, когато вратите и прозорците бяха обраснали с тръни, а главният вход — затворен. Тя беше анатемосана от архиепископа на Кентъбъри, защото тук се бе събирало вещерско сборище, заговорничило срещу краля. Докато влизаше, Корбет си спомни бегло Алис, в която навремето се беше влюбил страстно. Представи си мургавото й лице и потайни очи, осъзнавайки с болка, че изминалите години не бяха излекували раната му. Но сега „Сейнт Мери“ беше съвсем различна — чиста, наскоро боядисана, с нови свещеници и възстановено училище. Сега тя бе енорийската църква на Корбет. Всъщност той принадлежеше към братството „Корпус Кристи“, в което влизаха членове на градския съвет и търговци, събрали се по обществени и религиозни причини. Всяка година Корбет плащаше на свещеник да отслужва литургии за душите на жена му и детето му и макар никой да не знаеше това, и за душата на Алис-ат-Боу.

Той побъбри със свещеника, увери се, че всичко е наред и се увлече в кратък спор с един от членовете на настоятелството, който отговаряше за по-голямата част от светските и религиозните събития в този квартал. Всеки негов жител трябваше да плаща данък. Макар че можеше да си го позволи, Корбет винаги беше отказвал, защото по кралска заповед писарят, заедно с рицарите и оръженосците, бяха освободени от данъци. Сега настоятелят твърдеше, че Корбет трябва да плаща за Ранулф, но писарят се измъкна, заявявайки, че прислужникът му учи за правник и също трябва да бъде освободен от този местен данък. Събеседникът му неохотно се съгласи. Но писарят забрави да добави, че познанията на Ранулф за законите се състояха главно в нарушаването, а не в спазването им. Пропусна да спомене и за новото попълнение на енорията, дело на прислужника.