Антон и Точица

Пета главаВСЕКИ САМ СИ Е ЗЪБОЛЕКАР

Директорът Поге беше още в своята фабрика за бастуни. Уважаемата госпожа все още лежеше в спалнята и запълваше времето си с мигрена. Госпожица Андахт седеше в стаята си.

До вечеря Точица и Пифке щяха да бъдат сами. Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:

— А сега внимавай, малчо!

Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.

Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.

— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!

След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.

— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!

След това се дръпна отново от вратата, ала изхленчи още преди конецът да се беше опънал.

— Изключено! — каза тя. — Ако момчето беше тук, може би щях да рискувам.

Облегна се на вратата и започна усилено да размишлява. След това развърза конеца от дръжката.

— Дай лапичка! — заповяда тя.

Но Пифке още не можеше да прави това. Точица се наведе, вдигна кучето и го сложи на малкото си писалище. Свободния край на конеца завърза за левия заден крак на Пифке.

— Скачай сега долу! — помоли тя.

Вместо това Пифке се сви и намисли да изкара на писалището дълъг сън.

— Скачай! — измърмори заканително Точица и покорна на съдбата, затвори очи.

Малкият дакел наостри уши — доколкото бе възможно да стори това със своите лопати. Но и сега, както и преди нямаше никакво намерение да скочи. Точица отново отвори очи. Предварително изпитаният страх беше излязъл напразен.

Тогава тя блъсна Пифке и сега вече не му оставаше друго: той скочи на пода.

— Извади ли се зъбът? — запита го тя.

Кучето също не знаеше. Точица бръкна в устата си.

— Не — каза тя, — много е дълъг конецът, миличък.

Сетне взе Пифке под мишница и се покатери на столче пред писалището, наведе се и сложи отново кучето на писалището.

— Ако и това не помогне — промърмори тя, — ще дам да ми направят упойка с хлороформ.

Тя бутна леко Пифке и той се плъзна по писалището. Точица се изправи като свещ. Кучето политна от ръба писалището и се намери на пода.

— Ау! — извика детето.

Усети вкус на кръв. Пифке се заклати към кошницата Беше доволен, че не е завързан вече. Точица избърса няколко сълзи от очите си.

— Виж ти! — възкликна тя и затърси носна кърпа. Най-сетне намери, пъхна я в устата си и я захапа. Конецът висеше от края на кошничката. Посред стаята лежеше малък бял зъб.

Точица освободи кучето от конеца, вдигна зъба и затанцува из стаята. След тода се спусна към госпожица Андахт.

— Извадих си зъба, извадих си зъба!

Госпожица Андахт бързо покри някакъв лист хартия. В дясната си ръка държеше молив.

— Така ли? — рече тя.

Нищо повече.

— Какво става с вас? — запита Точица. — От няколко дни сте станала много смешна. Не забелязвате ли сама? Какво ви е?

Тя се изправи до гувернантката, хвърли скритом поглед към хартията и каза като някой дядо:

— Е, хайде, разкрийте си сърцето!

Но госпожица Андахт нямаше желание да се изповядва.

— Кога всъщност е ред на Берта да излиза? — запита тя.

— Утре — отвърна Точица. — А защо искате да знаете това?

— Ей тъй само! — каза госпожицата.

— Само тъй ли? — извика ядосано Точица. — Много обичам такива отговори!

Но от госпожицата днес не можеше да се изкопчи нищо. Всяка нейна дума струваше жълтица. Тогава Точица се престори, че се препъва и падна върху ръката на гувернантката. Сега вече можа да види листчето. По него имаше много четириъгълници, начертани с молив. Сред единия четириъгълник беше написано „дневна“, сред другия, — „кабинет“. Но в следния миг отгоре легнаха отново едрите мършави ръце на госпожицата.

Точица не знаеше как да си обясни това и си помисли: „Довечера трябва да разкажа на Антон. Може би той ще разбере каква е работата“.

След час и половина детето лежеше в леглото си. Седнала до него, Андахт четеше приказката за Ежко Бежко и жена му.

— Ето на, виждате ли? — каза Точица. — Двата таралежа изглеждат като близнаци. Днес на обед значи бях права: ако бях близначка и другата близначка се казваше Карлинхен, тогава можехме да печелим всяко надбягване в часа по физкултура.

В детската стая дойдоха родителите. Майката носеше хубава копринена вечерна рокля и златни обувки, а бащата — смокинг. Всеки от тях целуна детето за „лека нощ“ и госпожа Поге каза:

— Спи спокойно, сладка моя!

— Слушам! — заяви Точица.

Баща и седна на ръба на леглото, но жена му настоя:

— Тръгвай, защото генералният консул обича точността!

Малкото момиченце кимна на баща си и каза:

— Директоре, не правете глупости!

Миг след като излязоха родителите й, Точица скокна от леглото и извика:

— Хайде!

Госпожица Андахт изтича в стаята си и извади от скрина стара, скъсана рокля. Занесе я на детето. Самата тя обле дълга рокля, цялата покрита с кръпки и страхотно избелял зелен жакет.

— Готова ли си? — запита тя.

— Да — извика весело Точица, макар че в тая скъсана рокля беше наистина за окайване. — Не сте си сложила още забрадката — каза тя.

— Къде ли я тикнах завчера? — запита госпожица Андахт но после я намери, върза си я, сложи и сини очила, извади изпод канапето пазарската чанта и преоблечени така, двете се измъкнаха на пръсти от къщата.

Десет минути след като те бяха напуснали дома, Берта; слезе тихичко по стълбата, която водеше към нейната таванска стая — толкова тихо, колкото изобщо можеше да ходи дебелата Берта. Тя почука лекичко на вратата на Точица, но никой не отговори.

— Дали мъничкото раче е заспало вече? — запита се тя. — Или пък може би просто се преструва? Тогава ще му пъхна в устата едно парченце от пресния сладкиш. Но откакто е тук тая глупава овца Андахт, човек не смее вече да влезе. Неотдавна само открехнах вратата, а тя веднага ме наклевети на госпожата. Сънят преди полунощ бил най-здрав и не бивало да бъде смущаван. Такава дивотия, сън преди полунощ! А напоследък Точица изглежда понякога тъй, сякаш изобщо не спи нощем. И непрестанно се вършат разни неща и се шушука. Не знам, но напоследък всичко тук ми изглежда много странно. Да не бяха директорът и Точица, отдавна бих духнала.

— Сус! — закани се тя на Пифке, който се беше изправил в кошничката си до вратата на Точица и подскачаше към сладкиша.

— Лягай скоро, глупчо, и нито гък! Ето ти едно парценце и мирувай! Ти си единственият в къщи, който от никого нищо не крие.

Когато чете роман, майка ми прави така: прочита отначало първите двадесет страници, сетне края, после прелиства в средата и едва тогава се залавя истински с книгата и я прочита от начало до край. Защо прави това? Преди да прочете на спокойствие романа, тя трябва да знае как свършва. Инак той не й дава спокойствие. Не свиквайте така! А ако вече го правите, отучете се!

Все едно, че сте разровили гардероба на майка си две седмици преди Нова година, за да разберете предварително какъв пддарък ще получите. И когато ви повикат после за подаръците, знаете вече всичко. Нима това не е ужасно? Тогава трябва да се преструвате на изненадани, а пък всъщност вече отдавна знаете какво ще получите. И родителите ви се чудят защо не се радвате, както трябва. За вас новогодишният празник е провален, за тях — също.

Пък и когато сте тършували скришом в гардероба и сте намерили подаръците си две седмици по-рано, пак не сте изпитали истинска радост, защото ви е било страх да не ви хванат. Човек трябва да се научи да изчаква. Любопитството убива радостта.