Антон и Точица

Осма главаГОСПОДИН БРЕМЗЕР РАЗБИРА КАК СТОИ РАБОТАТА

Всеки петък Точица излизаше от училище един час по-рано. Директорът Поге знаеше това и изпращаше шофьора с автомобила, за да откара момичето в къщи. По това време той не се нуждаеше още от колата, а Точица толкова много обичаше да се вози на автомобил!

Когато тя излезе от училищната порта, шофьорът дигна ръка до фуражката си и отвори вратичката. Точица изтича към него и въодушевено му подаде ръка.

— Добър ден, господин Холак! — каза тя.

Другите малки момиченца вече се радваха. Защото винаги, когато взимаха Точица с колата, заедно с нея можеха пътуват толкова от тях, колкото се побираха вътре. Ала днес Точица се обърна на стъпалото, изгледа натъжено всички каза:

— Дечица, не ми се сърдете, но ще пътувам сама.

И другите останаха пред автомобила омърлушени като мокри кокошки.

— Наумила съм си да свърша нещо важно — поясни Точица — и вие само бихте ми пречили.

После седна съвсем сама в голямата кола, каза на шофьора някакъв адрес, той също се качи и потеглиха; двадесет малки момиченца загледаха тъжно подир хубавия автомобил.

След няколко минути колата спря пред голяма сграда и това беше пак училище!

— Драги господин Холак — каза Точица. — Почакайте ме мъничко, ако обичате!

Господин Холак кимна и Точица бързо затича нагоре, по стълбите. Беше още междучасие. Тя се изкачи на първия етаж и запита едно момче къде е учителската стая. То я заведе.

Точица почука. Тъй като, никой не отвори тя почука още веднъж, и то доста силно.

Вратата се отвори. Пред Точица застана едър млад господин, който дъвчеше сандвич.

— Вкусен ли е? — запита Точица.

Той се засмя.

— Какво още искаш да знаеш?

— Имам намерение да говоря с господин Бремзер — обясни тя, — името ми е Поге.

Учителят преглътна залъка си и после каза:

— Ела тогава вътре.

Тя го последва и влязоха в голяма стая с много столове. На всеки от тия столове седеше по един учител и при тази страшно хубава гдедка Точица получи сърцебиене. Нейният спътник я заведе до прозореца. Там се беше облегнал възрастен дебел учител с безбрежно голо теме.

— Бремзер — каза водачът на Точица, — позволи ми да ти представя госпожица Поге. Тя иска да говори с теб.

После той остави двамата сами.

— С мене ли искаш да говориш? — запита господин у Бремзер.

— Да — каза Точица, — познавате ли Антон Гаст?

— От моя клас е, — заяви господин Бремзер и погледна през прозореца.

— Именно, именно — рече със задоволство Точица. — Виждам вече, че се разбираме.

Господин Бремзер постепенни започна да става любопитен.

— И тъй, какво се е случило с Антон?

— Той е заспал в часа по смятане — заразказва Точица, — а за съжаление и домашните му работи не ви харесват вече.

Господин Бремзер кимна и каза:

— Точно така.

В това време към тях се бяха приближили и някои други учители — и те искаха да чуят какво се беше случило.

— Извинявайте, господа — каза Точица, — моля, бихте ли отишли пак по местата си? Трябва да говоря на четири очи с господин Бремзер.

Учителите се разсмяха и отново насядаха по столовете. Но те вече почти не разговаряха помежду си, а наостриха уши.

— Аз съм приятелка на Антон — каза Точица. — Той ми разправи, че ако продължавало тъй, щял сте да пишете на майка му писмо.

— Точно така. А пък днес в час по география беше извадил дори от джоба си една тетрадка и пресмяташе нещо. Писмото за майка му ще замине още днес.

Точица на драго сърце би опитала дали човек може да се огледа в голото теме на господин Бремзер, но сега нямаше време за това.

— Е добре, тогава слушайте внимателно! — каза тя. — Майката на Антон е много болна. Тя беше в болница, там и изрязаха някакво растение, не, някакъв израстък, и сега вече от седмици лежи в къщи и не може да работи.

— Не знаех това — каза господин Бремзер.

— И тъй, тя сега е на легло и не може да готви. Но нали все пак някой трябва да готви? И знаете ли кой готви? Антон готви. Мога да ви кажа: варени картофи, бъркани яйца и тям подобни работи. Просто великолепно!

— Не знаех — отговори господин Бремзер.

— Освен това тя от седмици насам не може да печели пари. Но нали все пак някой трябва да печели пари? И знаете ли кой печели парите? Печели ги Антон. Вие, разбира се, не знаехте и това! — Точица се ядоса. — Какво знаете вие всъщност?

Другите учители се разсмяха. Господин Бремзер се изчерви, изчерви се дори голото му теме!

— А как печели пари? — запита той.

— Това не мога да издам — отвърна Точица, — мога да ви кажа само толкова: горкото момче се съсипва денем и нощем. То обича майка си и се труди, готви, печели пари, плаща храната, плаща наема, а когато се подстригва, изплаща на части. Чудя се изобщо, че не спи през време на всичките ви уроци!

Господин Бремзер мълчеше. Другите учители слушаха внимателно. Точица продължаваше с пълна пара.

— А ето вие сядате и пишете на майка му писмо, че момчето било мързеливо. Това вече на нищо не прилича. Ако изпратите писмо, горката жена от уплаха веднага ще се разболее пак! Може би заради вас ще й пораснат още няколко израстъка и отново ще трябва да отиде в болница. Но тогава вече и момчето ще се разболее. Гарантирам ви! Няма да издържи още дълго тоя живот.

Господин Бремзер каза:

— Само не се карай толкова! А защо самият той не ми е разправил това?

— Тук сте прав! — рече Точица. — И аз го запитах, а знаете, ли какво ми каза той?

— Какво? — запита учителят, а колегите му, които отново бяха станали от столовете си, образуваха полукръг около малкото момиче.

— „Предпочитам да си отхапя езика“, тъй ми каза осведоми го Точица. — Може би е много горд.

Господин Бремзер се дръпна от прозоречната дъска.

— Е добре — каза той, — няма да пиша писмото.

— Правилно — рече Точица. — Вие сте мил човек! Веднага си го помислих и много благодаря!

Учителят я изпрати до вратата.

— И аз ти благодаря, детето ми!

— И още нещо — каза Точица, — докато не съм го, забравила: да не вземете да кажете на Антон, че съм идвала; при вас!

— Нито думичка — отвърна господин Бремзер и погали, ръката й.

В този миг удари звънецът, занятията започнаха отново.

Точица префуча надолу по стълбите. Качи се в колата при господин Холак и потегли за дома. През целия път тя се друсаше на седалката и тихичко си тананикаше.

Не зная дали ми вярвате или не, но завиждам на Точица. Рядко се представя на човек подобен случай да бъде полезен на приятеля си. И колко рядко може да се изпълни толкова тайно една приятелска услуга! Господин Бремзер няма да пише писмо на майката на Антон. Господин Бремзер няма да хока вече момчето. Отначало Антон ще се учуди, после ще се зарадва, а Точица тайно ще потрива ръце. Нали тя знае как се е стигнало до това! Ако не беше тя, работите щяха да се объркат.

Но Антон няма да узнае нищо. Точица не се нуждае от благодарност. Награда за нея е самата постъпка. Всичко останало не би увеличило, а по-скоро би намалило радостта и. Пожелавам на всекиго от вас такъв добър приятел! И ви пожелавам също така случай да му окажете приятелски услуги, без той да узнае. Помъчете се да разберете колко щастлив е човек, когато прави другите щастливи.