Арлекин

Глава седма

В девет сутринта, точна като смъртта, лимузината пристигна пред хотела. Отидохме със Сюзън в банката и взехме брезентовото чувалче, в което имаше четвърт милион долара. В девет и половина бяхме пред болницата. Арлекин ни очакваше на входа. Новините не бяха нито добри, нито лоши. Жулиет се държеше. Развила някаква следоперативна инфекция. Лекарите се надявали да се справят. Хирургът не бил недоволен. Имало стая, където Сюзън ще маже да почива и да чете. Ако Жулиет се събуди, щяла да я посети за няколко минути. Напуснахме района на болницата, измъкнахме се от капана на уличното движение и се насочихме на север по Булеварда на въстаниците.

Шофьорът бе възрастен, необщителен мъж с мургаво индианско лице. Все пак той се съгласи да ни каже, че целта на пътуването ни се намира на десет мили след Тула и че по пътя ще видим най-интересните паметници на древността: пернатите змии на Тенаюка, пирамидата на Санта Сесилия и Процесията на ягуарите. Преди Арлекин щеше да настоява да се покатери навсякъде. Сега седеше сляп и глух, свит в ъгъла, не искаше нищо друго, освен да се движим по-бързо и да се забавим колкото се може по-малко. Опитах се да го заинтересувам с пейзажа. Не успях. Предадох му разговора си със Саул Уелс, той измърмори одобрително и отново потъна в мълчание. Едва когато го попитах за Джули, той малко се пооживи.

— … Тя изглеждаше толкова бледа и малка, като восъчна кукла. Едва посмях да я докосна. Хранят я чрез системи, но тя се оплаква, че устата й е винаги суха… Питаше за теб, Пол. Казах й, че ще дойдеш, когато укрепне. Притесняваше се за детето. Чудех се дали да не го доведем тук заедно с бавачката. Докторът ме разубеди… Персоналът е много любезен. Идват на всеки половин час. Прекарах при нея по-голямата част от нощта. Чувствах се безпомощен, но когато се събуди, ме хвана за ръката. Дойде свещеник. Много млад. Искаше да я благослови. Казах му, че и двамата сме потомствени калвинисти. Отвърна, че единствено хората държали сметка и правели разлика… Позволих му… Много примитивно, но тя сякаш се почувства по-добре… О, Боже! Защо животът е такова богохулство?

Искаше ми се да му отговоря, но не ми достигаха съобразителност и думи. Лицето му отново се изопна и той потъна в мрачно мълчание.

След Тула започнахме да се изкачваме на северозапад по склона на трионообразно било и преминахме през почти отвесно дефиле, в края на което се разкри обширна кръгла равнина — кратер на отдавна угаснал вулкан. В центъра на равнината се намираше езеро, оградено от мочурища с тръстика, след които земята започваше да се издига и преминаваше в зелени ливади и тераси, засети с царевица и други култури. В подножието на далечния ръб на кратера се намираше хасиендата — продълговата ниска страда от дялан камък, с поляни и цветни градини отпред, а отстрани бяха разположени плевните и домовете на селяните, конюшните и кошарите за овцете и кравите. Хасиендата бе богата, уединена и феодална на вид, като древно херцогство, оцеляло през революциите, което продължава да не обръща внимание на демократите.

Арон Богданович ни посрещна на входа на къщата. Поздрави ни с няколко думи, отправени и към двамата, и ни разпита загрижено за Джули. После ни отведе в обширна стая с теракотен под и каменно огнище, пъстри черги и тежки мебели в испански колониален стил. Показа ни няколко редки артефакта от времето на толтеките43, след което повика един прислужник и му нареди да ни донесе кафе. Обясни мъгляво, че имението принадлежало на приятели на негови приятели дипломати. Направи ми същото впечатление, както и в Ню Йорк, че той се обръща към Арлекин с уважение. След като ни поднесоха кафето, Богданович застана до каменната полица над камината и обясни целта на идването ни днес.

— … Ще се срещнете с човек, който прилича на мен в много отношения. Тоест, професията му е да убива. Разликата между нас не е голяма. Аз съм по-добре образован. Той е интелигентно момче. Аз твърдя, че съм патриот. Той не твърди нищо, освен че е наемник. Сега, когато се срещнете с него, ще решите, че умът му е бистър. В действителност той е жестоко дезориентиран чрез силна упойка, притъпяване на сетивата и сугестивни процедури. Не прави разлика между реалност и илюзия. Вие, мистър Арлекин, ще затвърдите илюзията. Дошъл сте да наемете услугите му — да премахне един човек в Ню Йорк. Готов сте да удвоите предложената цена, но първо трябва да се запознаете с препоръките му. Аз ще водя разговора. Ще започнете да питате, когато ви дам знак. Вие, мистър Дезмънд, ще мълчите, освен ако не ви подканя да заговорите. Въпроси, мистър Арлекин?

— Ще се срещнем ли с него лице в лице?

— Да.

— Това не е ли опасно?

— Трябва да приемете моята дума, че не е.

— Споменахте притъпяване на сетива. Той знае ли какво се е случило с него?

— Само откъслечно… Позволете да ви обясня. Посрещнахме го на летището като приятели и го доведохме тук, където да изчака тази среща. Той прие. Беше упоен по време на вечеря. Когато се събуди, се озова в една килия, увиснал във въздуха, вързан и с черна качулка на главата. Никакъв звук, никаква промяна на температурата. Каквото и движение да направеше, той се завърташе в празното пространство. В резултат — бърза дезориентация. Отново бе упоен и нахранен чрез системи. Събуди се увиснал в мрака, но този път го подложихме на какофония от звуци и високочестотни шумове, прекъсвани от поток от думи. В резултат — пълна халюцинация. Тази сутрин се събуди в спалнята си. За него се грижи красива сестра, която му обясни, че се е разболял от опасна местна треска. Той вярва, че е бил изпаднал в делириум, но сега с помощта на стимулатори ще бъде в състояние да се срещне с клиентите… Това е накратко съвременното рафинирано мъчение. Дори трениран човек може да издържи съвсем малко. Тони Тезориеро никога не е минавал подобна подготовка. Убедени сме, че е в подходящо състояние за срещата с вас. Ако не, тогава бих могъл да прибягна до други методи. Ако се размекнете, спомнете си как той си изкарва прехраната… добра прехрана, както ще научите. Господа, моля почакайте тук!

Той отсъства десетина минути. Джордж Арлекин седеше спокоен, с празен поглед, вперен в цепениците, натрупани в огнището. Отиде до вратата и се загледа над покрития със зеленина склон към далечния край на кратера, тъмен на фона на светлото обедно небе.

Зад мен Арлекин каза:

— Не е необходимо да оставаш, Пол. Въобще не се притеснявам.

Аз се притеснявах, но бях достатъчно страхлив, за да замълча. Бях го повел по пътя към ада. Най-малкото, което можех да направя, бе да му правя компания и да направя опит да го напуснем, съхранили човешкото в себе си. Това бе истинският ужас сега: стремяхме се по взаимно съгласие към разумно обсъждане, чиято цел бе унищожаването на друго човешко същество. Нямаше никакво значение колко долно е то или какво нищожество е, то пак бе човек, роден от жена, откърмен от гръдта й и показан някой ден пред рода с обещание за неговото продължаване.

Когато Тони Тезориеро влезе, облегнат на ръката на сестрата, заедно с Арон Богданович, той съвсем не приличаше на нищожество. Беше към средата на тридесетте, строен, с тънки кости, с мургавата класическа красота, която се среща често в Пулия и Сицилия. Погледът му бе мътен, а очите — подпухнали. Движеше се бавно и говореше трудно, сякаш езикът му бе прекалено голям за тази уста. Акцентът му бе смесица от Бруклин и Малка Италия. Седна тежко. Сестрата се настани зад гърба му. Арон Богданович се облегна на каменната полица над камината и се заигра с толтекска статуетка във формата на ягуар. Приличаше на председател на благотворително дружество, който обмисля подготовката на неделен базар.

— Тони, това са господата, които искат да те наемат. Господа, това е Тони Тезориеро. През последните дни бе болен — ухапване от кърлеж. По ръцете му открихме бодвания, които показват, че е бил ухапан. Както и да е, след два-три дни ще бъде напълно възстановен. Тони, да започнем. Парите тук…

— Колко?

— Покажете му ги, моля.

Арлекин отвори брезентовото чувалче и изсипа пачките с банкноти на покрития с плочки под, след което каза:

— А сега, мистър Тезориеро, няколко въпроса.

— Наричайте ме Тони. Всички правят така. Какви въпроси?

— Искам да убиеш един човек в Ню Йорк. Можеш ли да го направиш?

Устните на Тони се разтеглиха в снизходителна усмивка, която разкриваше добро настроение.

— Вие плащате. Аз убивам. Това е сделката.

— Гарантираш ли резултатите?

— Това ми е работата. Досега съм извършил двайсет и три удара — всичките чисти.

— Каква е цената?

— Започва от двайсет бона и стига до петдесет, плюс разходите. Освен това плащате и застраховката.

— Това какво означава?

— Ако хлътна, плащате на адвокатите и по триста седмично на приятелката ми, докато съм вътре — ако вляза вътре.

— Откъде да знам, че няма да проговориш?

— Ако проговоря, ще наредите да ме убият, така че няма да проговоря. Трябва да знаете това или ме изпитвате? — Той се запъна на последните думи и в помътнелите му очи се появи объркване. — Това е… Това ме интересува. Кой ви насочи към мен?

Арон Богданович се усмихна търпеливо.

— Казах ти, Тони… Контрактът за Халстрьом. Жената в Ню Йорк.

— О, да… да. Русата курва. Възложиха ми го в Мексико Сити… Как се казваше онзи?

— Базил Янко.

— Не… Не! Нещо друго… Мексиканец… Ей, как така го познавате, а не знаете името му?

— Знаем го, Тони. — Богданович бе самата нежност. — Току-що ти го съобщихме. Опитваме се да проверим дали си толкова умен, колкото казваш?

Тони изглеждаше объркан и настроен враждебно, като замаян от удар боксьор:

— Какво означава това „умен“? Аз поех контракта.

Получих го за трийсет бона. Убих я. Това тъп ли ме прави или какво?

Ти току-що го доказа, Тони. Цената е била петдесет. Знам, защото Базил Янко ми го каза. Струва ми се, че някой ти е свил двайсет… Янко също няма да се зарадва.

— Porca madonna! След всичките тези години да измамят Тони Тезориеро! Окей. Веднага щом си тръгна оттук, ще уредя една лична сметка.

— Не и ако искаш тази работа, Тони. — Богданович се държеше с него като учител с нетърпелив ученик. От Ню Йорк са изпратили петдесет бона на човека в Мексико Сити. Ние знаем кой е той. Порядъчен е. Сигурно е използвал някого за посредник и той те е обрал… Това се опитваме да разберем.

Беше мъчително да го наблюдаваме как се опитва да се ориентира в спомените и мислите, разбъркани в черепната му кутия. Започна да разсъждава бавно, като отбелязваше събитията с пръсти.

— Окей, да започнем отначало. Един човек от Маями ми казва, че има приятел в Мексико Сити, който иска да обсъдим някакъв контракт — точно като вас. Пристигам. Срещам се с него. Приемам. Плаща ми. Не се срещам с двама — срещам се с един. Той е стар. Изглежда като дон, с бяла коса и зелен пръстен на кутрето — о, да! Спомних си — игла със смарагд, голям колкото лешник. Казваше се Педро Галвес, същото име, което ми дадоха в Маями. За него ли говорите?

— Именно. — В гласа на Арлекин не пролича никакво вълнение. — Педро Галвес.

— Приятел ли ви е?

— Вече не, Тони…

— Как ще си получа парите?

— Приеми моя контракт. И аз ще ти ги осигуря.

— Сериозно?

— Разбира се. Шейсет хиляди, плюс разходите, плюс застраховката. Ще обсъдим подробностите утре, когато си по-бодър и отпочинал. Ето парите. — Той се наведе, отброи пачките и ги побутна с крак. — Когато утре дойда пак, ще ти донеса твоите двайсет. Но ми трябва бележка от теб, за да ги взема.

— Каква бележка?

— О, нещо елементарно… „До Педро Галвес. Базил Янко ти е дал петдесет хиляди долара, за да ми платиш контракта за Валери Халстрьом. Все още ми дължиш двадесет. Предай ги на приносителя на бележката. Ако не, аз лично ще ги взема…“ После се подпиши. Как ти звучи?

— Чудесно, просто чудесно.

Арон Богданович му помогна да стане от стола, съпроводи го до писалището и застана надвесен над него, докато той преписваше бележката с бавния старателен почерк на дете.

После Арон Богданович я запечата в плик и го подаде на Джордж Арлекин. Попита:

— Доволен ли сте от Тони?

— Напълно.

— Желаете ли да узнаете нещо друго? — Не.

— Тони, сега трябва да си починеш. Това е сериозна работа — утре трябва да бъдеш свеж. Освен това е време за следващата инжекция.

— О, Боже! Вече заприличах на игленик.

— Тази ще бъде последната, Тони — весело каза сестрата.

— Окей! До утре тогава.

Той се наведе, събра пачките с банкноти и ги пъхна в ризата си, като в същото време се шегуваше нескопосано колко добре щели да се отразят на бъдещето му. После, ухилен и мърморещ, той излезе тромаво, облегнат на ръката на сестрата.

Арлекин се обърна към Арон Богданович и го попита:

— Какво ще стане с него сега?

— Това, което чухте, приятелю. Ще му бият последната инжекция: мехурче въздух във вената. Когато достигне сърцето, той ще умре.

Не можах да се въздържа да не възкликна от ужас. Богданович се обърна, за да възрази.

— Шокиран ли сте, мистър Дезмънд? Чухте го да казва, че убил двадесет и трима души. Мислите ли, че той може да бъде осъден единствено въз основа на думите му, които чухте в тази стая? Никога!… Освен това има нещо, което не знаете. Валери Халстрьом бе мой агент. Аз я обучих. Аз я внедрих. Тони Тезориеро я уби. Зъб за зъб, око за око. Такова е правилото. Знаехте го от самото начало. — После се обърна към Джордж Арлекин. — Този Педро Галвес, какъв е той?

— Приятел. Един от моите акционери.

— До каква степен е посветен в това, което вършите?

— До много голяма. Казах му за Алекс Дагън.

— Ах! Това е лошо.

— Жена ми също е негова жертва.

— Можем да го елиминираме, но ще изгубим брънка от веригата доказателства. Нека помисля върху това.

— Бих желал да му изпратя подарък.

— Какъв подарък, мистър Арлекин?

— Тялото на Тони Тезориеро. Можете ли да го уредите?

— Бих могъл, но няма да го направя — Богданович бе категоричен. — Разкажете ми нещо повече за Педро Галвес…

— От стар род, забогатял от рудници, властта го е направила високомерен…

— Но не и луд или глупав?

— Не.

— Тогава защо сключва контракти с наемни убийци — и защо не за себе си, а за Базил Янко?

— Нуждае се от милиони за нови фондове за развитие: рискови и дългосрочни кредити — и двата вида се получават трудно, а са и скъпи при сегашните лихви. Предполагам, че Янко му е обещал петродолари, веднага след като разреши проблема с нас…

— Което все още не обяснява, мистър Арлекин, защо потомствен аристократ като Педро Галвес ще има вземане-даване с човек като Тони Тезориеро.

— О, това е много просто. — Лицето на Арлекин се изкриви в гримаса на самоирония. — Сигурно го е поблазнило, както и мен. Има нещо екзотично в това да притежаваш личен екзекутор… Това е кралска привилегия. — Той подритна с върха на обувката си купчината банкноти. — Куп хартия купува смъртта на един човек.

— Това, което не може да ви купи — каза Арон Богданович, — е отлагането на вашата собствена.

Джордж Арлекин обмисли бавно думите, му. Не пролича дали е съгласен или не. Попита:

— Ако е бил Галвес, защо е дал истинското си име? Богданович се усмихна леко.

— Мистър Арлекин, забравяте, че това са професионални отношения. Те включват застраховка. Трябва да знаете дали другият има пари, за да изплати полицата.

В къщата има ли телефон? — попита Арлекин. — Бих желал да се обадя в болницата.

— Там, в ъгъла. Връзката е лоша. Въоръжете се с търпение.

Докато той набираше номера, двамата с Богданович излязохме навън и започнахме да се разхождаме заедно из вътрешния двор.

Богданович каза:

— Галвес е неприятна изненада. Той представлява заплаха и за Алекс Дагън, който сега става изключително важен. Трябва да решим какво да правим с него.

— Не смятам, че Арлекин е в състояние да взима решения.

— Не съм съгласен, мистър Дезмънд. Ако става въпрос за скрупули, сега той действа с една напълно нова система от ценности. Ако става въпрос за способността му да планира и осъществява стратегията, то уверен съм, че сега тя е нараснала, тъй като не е ограничен от морални задръжки. Това естествено ви безпокои. Вашият проблем, мистър Дезмънд, е, че сте объркан, смутен, полуубеден, полуневярващ — вечният опортюнист. Приятелят ви Арлекин е съвсем различен. Той се вкопчва в живота — или смъртта — с две ръце. Но аз разбирам съмненията ви. Приемам напразната саможертва. Арлекин ще се жертва в името на някаква цел. Когато тя бъде достигната и той осъзнае безсмислието… тогава какво? Това е въпросът, който си задавате, нали?

— Да, предполагам, че да.

— Не знам отговора, мистър Дезмънд. Нито пък трябва да го знам. И аз като Тони приемам контракта, изпълнявам го и се подготвям за следващата задача… А, мистър Арлекин? Свързахте ли се?

Джордж Арлекин стоеше на прага с пребледняло лице и безизразен поглед.

— Да, свързах се. Джули е умряла преди петнадесет минути. Казаха, че било коронарна емболия.

Арон Богданович ме стисна здраво за ръката и прошепна:

— Върнете го в града. Ще ви се обадя. Не мога да се занимавам със скърбящ съпруг.

Ще ви кажа сега, че скърбящият бях аз. Плаках до леглото й без никакъв срам. Наведох се и целунах студените й устни, сбогувах се и промълвих една заупокойна молитва. Арлекин стоеше строг, сдържан, безмълвен, в очакване да свърша. Какво се е случило между тях след това, дали е излял мъката си, или е ридал, не знам — а и това не ме интересуваше. Беше много странно, но смъртта й бе голямата смърт. Бях изпитал малката смърт на раздялата, патоса на „никога вече“, несбъднатата мечта. Освен това — мъртвите са щастливи, че никога не го узнават! — изпитах също и облекчение. Тя вече не можеше да страда. Бях освободен от робство, в което бях държан прекалено дълго, изкушение, което ме бе измъчвало все по-силно с всяка следваща година. Най-после бях свободен — макар и в студена и гола пустиня, аз бях свободен.

Докато чакахме Арлекин да свърши, двамата със Сюзи седяхме и водехме празния, изпълнен със спомени разговор, който следва всяка смърт. Отдавна бе изплакала сълзите си и като всички жени при всяко погребение тя трябваше да мисли за домакинството след това.

— … Надявам се да я погребем тук. В противен случай ще се проточи много. Ще имаме нужда от погребално бюро, Пол. Ще се заемеш ли с това? Поисках от доктора да ми даде успокоителни. Джордж ще има нужда от тях довечера. Ще останеш в неговия апартамент, нали, Пол? Аз бих го направила на драго сърце, но не е редно… Вероятно сега ще реши да приключи с всичко: да сложи край на целия мръсен бизнес и да се прибере вкъщи. Скоро ще бъде лято. Можеш да го вземеш на яхтата си… Трябва да опаковам дрехите й. За него би било мъчително да го направи… О, Пол, толкова ми е мъчно за него…

На мен не ми беше мъчно за него. Мразех го. Изкушавах се да му кажа, че сега разполага с още един труп, който да хвърли пред прага на Галвес. И защо не? Смъртта си прилича. Цветята ще поникнат от устата на Тони Тезориеро така, както и от мъртвата утроба на Жулиет Жерар. През цялото време мразех и себе си, защото аз бях храбрият войн с меден тромпет, който призовава героите на бой, а след това бди над телата на победените и прогонва лешоядите от техните кости.

Сюзън взе дясната ми ръка и я задържа между своите.

— Пол… моля те! Не се самообвинявай. Не обвинявай и Джордж. Можем само да извървим пътя, който сме поели. Моля те, cheri…!

Арлекин дойде и се присъедини към нас доста по-късно. Сега бе тих и спокоен като повърхността на езеро на лунна светлина. Благодари и на двама ни — от свое име и от името на Жулиет. Бе взел първите най-належащи решения:

— Ще я погребем тук. Пол, моля те да уредиш възможно най-хубавото погребение. Би трябвало да й се осигури църковна служба. Трябва да уведомим швейцарския посланик Хосе Луис, Педро Галвес и семейството му и служителите на банката. Сюзи, моля те, телеграфирай на клоновете да затворят за един ден и помоли местните директори да поместят некролози в печата. Вече съобщих на родителите й. После…

— Остави това, Джордж.

— Както кажеш, Пол.

— Ще повикам такси — обади се Сюзън.

— Ще се върна неща.

— Ще дойдем с теб.

— Не, благодаря ти, Пол. Предпочитам да остана сам.

— Джордж, наистина ли искаш Галвес да присъства на погребението?

— О, да! Той беше приятел. Той накара кардинала да отслужи молебен за оздравяването на Джули.

Ако имате избор — а в годината на убийците той става по-ограничен — моля ви, не умирайте в латински град. Документите, необходими, за да ви отпишат от живите, ще ви изпълнят с ужас и ще се излъчите, докато попълните и последния от тях. Бях принуден да се откажа от задължението си да уредя погребението на Джули и да го поверя на грижите на Хосе Луис Мирамон де Веласко, който го прие като свещен дълг, най-малкото като изкупление за вината си. Единственото, от което имал нужда, бяха подписите на Арлекин. Що се отнасяло до останалото, щял да осигури на мадам достойна церемония и тихо място за покой, близо до това на собственото му семейство…

После светът ни нападна още веднъж. Телеграмите бяха цял куп, а списъкът с телефонните обаждания — дълъг цял метър. Местните ни директори изпаднаха в паника. Борсата — в шок. Пресата настояваше за коментар и разяснение. Всички искаха да научат дали Джордж Арлекин е финансов гений или побъркан, луд за връзване. Докато Сюзън се занимаваше с телеграмите, аз се борех с операторите, телефонните шайби и часовите разлики, за да отговоря на най-важните обаждания. В Ню Йорк бе късен следобед. В Лондон вечеряха. В Европа бе време за кафе и коняк и телевизионните новини, и в същото време цените нарастваха, а шансовете за сносно оцеляване намаляваха и намаляваха. Току-що бях затръшнал слушалката за десети път, когато Сюзи донесе една телеграма: „Мисля, че имате нужда от мен… Майло Фром.“ Обадих се на Арон Богданович и му я прочетох. Коментарът му бе сух като пожълтели листа.

— Ако ви трябва, обадете му се. Въпросът е колко да му кажете.

— Само толкова ли?

— Утре заминавам за Ню Йорк.

— Тук не сме приключили.

— Ще приключим всичко в Ню Йорк. Обадете ми се, като пристигнете там.

Което оставяше отворен въпроса за Майло Фром. Първата ми мисъл бе да го отложа, докато Арлекин бъде в състояние да отговори сам. После реших да се обадя във Вашингтон и да проверя по какви правила ще играе Майло Фром. Ако те бяха по-свободни, можехме да си сътрудничим. Ако искаше да се прави на добрия съсед-полицай, нямаше да стане. Нямах нищо против полицаите, особено дружелюбните; единственият проблем бе, че те се задоволяват с много малко: законност и ред, и спокоен сън през нощта — което оставяше много нерешени въпроси и цяла клоака неправди, която вонеше под слънцето.

Майло Фром се зарадва, като ме чу. Казах му, че благодаря за телеграмата, но е трудно да говорим за работа по отворена линия. Според това, което прочел в пресата, решил, преувеличавали проблема. Не можело да се разчуе повече, дори ако било показано по телевизията. Според добре осведомени източници сме щели да бъдем подведени под отговорност за нашето изявление. Отговорих му, че го очакваме — нещо повече, желаем го. После му съобщих за смъртта на Джули.

Той замълча продължително, по линията не се чуваше нищо, след което попита:

— Как го приема мистър Арлекин?

— Библейски.

Старият Завет или Новият?

— Старият…

— А вие как смятате, мистър Дезмънд?

— Бих желал да играем по правилата. Но се боя, че ако го направим, ще загинем.

— Да предположим, че нарушим правилата мъничко…

— Само предположението не е достатъчно.

— Тогава ще ги нарушим.

— Разговорът записва ли се?

— От самото начало…

— Слушайте тогава. Валери Халстрьом бе застреляна от наемен убиец на име Тони Тезориеро. Той вече е мъртъв. Платил му е човек на име Педро Галвес, важна клечка в Мексико Сити, който е свързан с нашата компания и с Базил Янко. За доказателство притежаваме документ, подписан от Тони Тезориеро. Пред съда няма да мине, но за вас става. Ние предполагаме, без да разполагаме с доказателства, че Галвес също носи отговорност за убийството на мадам Арлекин. Друго: измамата в клона в Мексико Сити е била извършена от една жена — Мария Гусман, подкупена от Александър Дагън, служител на „Криейтив Системс“, Лос Анжелос, Калифорния. В потвърждение на това имаме нотариално заверени показания и снимки за идентифициране, също заверени от нотариус. Казахме на Галвес, че знаем за Дагън. Саул Уелс следи Дагън. Адресът е следният…

Когато свърших, Майло Фром попита:

— Съобщихте ли нещо от това на мексиканските власти?

— Не.

— Защо?

— Предложихме имунитет на Мария Гусман. Дагън е извън тяхната власт, а всичко останало се основава на приказките на един мъртвец.

— Благодаря ви, мистър Дезмънд. Кога очаквате да се върнете в Съединените щати?

— Зависи от Арлекин. Вероятно скоро след погребението…

— Бих желал да ме уведомите за резервациите веднага щом ги направите. Опасно е човек да бъде край вас: ще трябва да защитим спътниците ви.

Помислих, че се шегува. Направих насмешлива забележка. Открих, че е напълно сериозен.

— Политиката и парите образуват експлозивна смес, мистър Дезмънд. Добавете петрол и ще се получи огромен огън. Моля, направете каквото ви казах.

Поне беше честен. Можеше да наруши правилата, но не и да промени фундаменталните истини в живота: няма крепост, която да устои срещу парите, един фунт пластичен експлозив може да взриви летящ самолет, група отчаяни мъже могат да вземат за заложник цял един народ. Което ни връщаше с бързи стъпки към мрачните времена, към кратката процедура и lex talionis44 и кралската привилегия на личния екзекутор…

Сякаш прочела мислите ми, Сюзън дойде до мен, прегърна ме и допря бузата си до моята.

— Стига, Пол… И ти се нуждаеш от малко време, за да изплачеш скръбта си.

— Странно! Не знам как да го направя. Има само едно празно място, сякаш някой е свалил картина от стената… Джордж върна ли се?

— Да. Току-що дойде. Обадих се в стаята му. Почиваше. Все още иска да остане сам. Уредих да откачат телефона му и да прехвърлят обажданията тук.

— Той скоро ще се пречупи, Сюзи.

— Не, Пол. — Тя поклати глава категорично. — Спомням си нещо, което баща ми обичаше да цитира: „Der grosste Hass 1st still“… (Най-голямата омраза е тихата.) Сега Джордж е изпълнен с омраза. Той е изгубен за нас, отишъл е твърде далече.

— Спокойно, скъпа. Хората се уморяват да мразят.

— Това е по-силно от любовта. — Едно уиски ще ти помогна ли?

— Би могло. О, cheri! Не ме оставяй. Много съм уплашена.

Докато наливах питиетата, една мисъл ме връхлетя като удар с чук. Едно време, в далечното вчера, се страхувахме от могъщия вълшебник Базил Янко; сега се страхувахме далече повече от Джордж Арлекин, който се беше поддал на магията и лежеше в тъмна стая с парче лед в сърцето. Тъй като не можах да приема истината, потърсих убежище в баналностите. Бяхме насред един от онези глупави, утешителни разговори за любовта и щастието, и за това как, ако разбираш всичко, можеш и да прощаваш почти всичко, когато телефонът иззвъня и от рецепцията ни съобщиха, че сеньор Педро Галвес настоявал да се срещне с мистър Джордж Арлекин. Сюзън — Бог да я благослови за швейцарското хладнокръвие — го помоли да изчака, докато аз разговарях с Арлекин по телефона в спалнята. Очаквах да срещна гняв или мрачно отчаяние. Вместо това получих указания да посрещна госта любезно, да му предложа нещо за пиене и да го помоля за малко търпение, докато Арлекин се приготви да го приеме. Предадох съобщението. Сюзън слезе във фоайето. Оправих бюрото, извадих чисти чаши и се почудих какво, по дяволите, можеш да кажеш на убиец, чиято жертва едва е изстинала. Нямаше за какво да се притеснявам.

Джордж Арлекин бе готов и ни очакваше, когато Сюзън въведе Педро Галвес в стаята. Приветства го надуто и прочувствено.

— Скъпи Педро! Колко мило, че дойде! Не беше необходимо, но съм трогнат.

— Джордж, приятелю, какво мога да кажа? Какво мога да направя?

— Нищо, Педро! Присъствието ти е достатъчно! Алкохол, кафе? Не е ли странно как се връщаме към старите обичаи? Нареждаме храна и пиене за опечалените. Моля те, седни… Сюзън! Кафе за сеньор Галвес!

Педро Галвес се настани на един стол, скала на спокойствието в океан от мъка.

— Скъпи Джордж! Толкова силно вярвах, че това не може да стане.

— Всички вярвахме, Педро.

— Погребението? Вероятно бих могъл…

— Вече е уредено, благодаря ти. Ще бъде погребана тук, в твоя красив град. Винаги го е обичала.

— Джордж, това е убийство. Нещо трябва да се направи.

— Какво, Педро? Не мога да тръгна по улиците и да търся отмъщение и кръв. Предпочитам да я оставя да почива в мир.

— Разбирам, но това не е достатъчно.

— Нека първо да я погреба.

— Разбира се! Разбира се! Но трябва да стане тържествено, Джордж. Така е редно. Тук имаме приятели, клиенти. Те ще поискат да отдадат почит. Мога ли да ги доведа?

— Да, ако желаят да дойдат.

— Ти ще останеш ли след това?

— Мисля, че не за дълго. Необходим съм и на други места. Има хора, които зависят от мен. Все още съм нападнат. Трябва да продължа да се бия. Сега дори боят е нещо.

— Имаш ли някаква представа, Джордж — поне догадка — кой би могъл да направи това ужасно нещо? Кажи ми, ако имаш. Заклевам се в безсмъртието на душата си, че ще го открия.

— Педро, оценявам думите ти, но вече знам кой го е извършил.

— Съобщи ли на полицията?

— Не.

— А трябваше! Много е важно те да знаят.

— Исках да кажа първо на теб, Педро.

— Защо на мен?

— Защото имаш влиятелни приятели. Няма да позволиш подобно нещо да потъне в архива.

— Никога.

— Педро, ти трябва да знаеш как се чувствам. Ти обичаш жена си, сина си, дъщерите си…

— Да.

— Един ден ще трябва да кажа на сина си, че майка му е умряла, застреляна от убиец в Мексико. Сега той е съвсем малък, но един ден ще трябва да научи. После ще ме попита какво съм направил с човека, който я е убил. Какво ще му отговоря; Педро?

— Засега не си направил нищо.

— Засега. — Арлекин бръкна във вътрешния си джоб, извади плика с писмото на Тони Тезориеро и го подаде на Педро Галвес. — Прочети го, приятелю, и ми кажи какво да направя.

— Той е запечатан.

— Грешка. Отвори го, ако обичаш.

Педро Галвес пъхна дебелия си пръст и разкъса плика. Разгъна бележката и я прочете. Сгъна внимателно листа, сложи го обратно в плика и го подаде на Джордж Арлекин. Стана, опъна жилетката и закопча сакото си. После, без да трепне, си взе довиждане.

— Сеньор Дезмънд. Сеньорита, моля да ме извините. Джордж, знам какво представлява скръбта. Изпитвал съм я. Прощавам ти тази лоша шега.

— Преди да си тръгнеш! — Джордж Арлекин застана до вратата, опрян с едната ръка на рамката, а другата — вдигната, за да го спре. — Шегата още не е свършила. Където и да отидеш, ще бъдещ следен. Където и да отидат жена ти, синът ти или дъщерите ти — също. Някой ден един от тях ще бъде убит. На следващия ден — друг. Но не и ти, Педро Галвес — ти никога. Ти ще бъдеш недосегаем. Знаеш, че мога да го направя, защото самият ти го направи и защото днес аз подпомогнах смъртта на Тони Тезориеро. Знаеш, че ще го направя, защото самият ти ми каза: „Ако не убиеш звяра, няма да имаш месо за вечеря…“ Когато следващия път се обадиш на Базил Янко, му предай думите ми. Adios, amigo!

Педро Галвес стоеше изправен и непоклатим като стар дъб по време на буря. Каза мрачно:

— Мога да ти предложа по-добра сделка, Джордж.

— Знам, че можеш — отвърна Арлекин. — Седни и почни да пишеш. Сюзън, обади се на портиера и го помоли да намери нотариус.

Според официалното съобщение Педро Галвес умрял в леглото си между полунощ и изгрев-слънце на следващия ден. Известно бе, а и лекарят му го потвърди, че от доста време е страдал от остра сърдечна недостатъчност, подсилена от активния и изпълнен с напрежение живот. Погребаха го много по-тържествено в същия ден и в същото гробище като Жулиет Арлекин.

Нашето бе тъжна, кратка церемония, проведена на чужд език от неспокоен млад пастор от лютеранската църква — най-близката религиозна общност, която успяхме да открием в града на Девата от Гваделупа. Присъстващите бяха малко и всички, освен нас бяха дошли по задължение и се чувстваха неловко по време на службата, леко виновни, че предават една жена в ръцете на протестантския бог. Словото бе милостиво кратко: банални утешителни думи за тези, които я обичаха; бледо хвалебствие за тези, които никога не са я познавали.

Арлекин стоеше от едната страна на гроба, Хосе Луис, Сюзън и аз — от другата. Арлекин бе блед, но спокоен, скрил очите си зад тъмни очила. Сюзън ридаеше безмълвно. Когато ковчегът потъна в земята, аз затворих очи и се опитах да задържа сълзите си. Чух глухия звук на първите буци пръст по капака, бавните стъпки на присъстващите, когато те си тръгнаха, стърженето на метал, когато гробарите запълниха дупката.

После хванах Сюзън за ръка и извърнах глава. Арлекин вече си бе отишъл. Стоеше до лимузината, здрависваше се с присъствалите на погребението, изказваше благодарности на пастора. От гробището отидохме направо на летището, където специално нает самолет ни очакваше, за да ни отведе в Лос Анжелос. Майло Фром бе постигнал своето. Арлекин бе отстъпил безропотно. Вече не бяхме обикновени хора — белегът на смъртта бе отпечатан по дланите на ръцете ни.

По време на цялото пътуване Арлекин работи сам, усърдно, покривайки страница след страница на ръка. Бе се затворил в себе си, потаен и необщителен. Вече не обсъждаше с нас, а нареждаше. Получаваше информация и отказваше да я коментира или да покаже как възнамерявала я използва. В деня преди погребението го обвиних в липса на елементарна учтивост към мен като към колега и към Сюзън като предан служител. Отвърна ми хладно, че съжалявал за невъзпитанието, но вече не можел да ни замесва в действия, за които той и само той бил отговорен. Срещу мен вече можело да бъде повдигнато обвинение за умишлено саботиране на разследване и за съучастие в убийството на Тони Тезориеро. Вече нямало да ме излага на опасност. В бъдеще — доколкото ме интересувало да предвидя това бъдеще — трябвало да се посветя изцяло на обичайната дейност на компанията.

Възразих, че вече съм посредник между Арон Богданович, Саул Уелс и Майло Фром. Разпореди, че занапред той лично щял да се заеме с Арон Богданович. Саул Уелс бил нает легално, Майло Фром бил правителствен агент: ще преговарям с тях под негово ръководство… Много добре! Щом така иска… Да, така искал. Хвала на Господ! Амин! Започнах да мечтая, изпълнен с копнеж, за синя вода и бели платна, опънати от вятъра.

На Сюзън й бе по-лесно да общува с него, отколкото на мен. Затвори се в европейския етикет и се отказа дори от дългогодишната си привилегия да се обръща към него на малко име. Арлекин не каза нищо относно промяната, макар да забелязах, че в отговор стана мъничко по-мек и деликатен. Отдалечили се един от друг, ние станахме по-затворени и по-самотни, по-уплашени от студеното отчаяние, което бе обзело някогашния ни приятел.

Когато кацнахме в Лос Анжелос, беше тъмно. На пистата ни посрещнаха двама служители на митницата, които ни обслужиха възможно най-бързо и ни предадоха в ръцете на Майло Фром. Той ни откара със собствената си кола в хотел „Бел Еър“ и ни настани в две съседни бунгала, за които ни увери, че били сигурни и чисти от електронна апаратура.

Беше благодарен за решението ни да си сътрудничим. Щял да бъде откровен, доколкото му позволяват специфичните обстоятелства. Ако не сме имали нищо против, щял да вечеря с нас. Предложи като по-разумно да отложим срещата си със Саул Уелс. Предложихме му, докато се освежим, да прегледа документите, които бяхме донесли от Мексико. Отначало се намръщи, но после се усмихна, когато Джордж Арлекин му подаде купчина фотостати и каза, че предпочита да запази оригиналите. Сметна, че е по-разумно Сюзън да не присъства на разговорите ни. По-късно, по време на кафето и сандвичите, той ни прочете кратка проповед.

— … При първата ни среща, господа, говорихме за сблъсък на интереси: нашите — като местна агенция, вашите — като чуждестранна компания. Смятам, че интересите ни са близки, макар и да не са и да не могат да бъдат идентични. Така ли е?

Съгласихме се. Арлекин добави, че е малко по-недоверчив от мен. Майло Фром го взе под внимание и продължи.

— … Нашият Държавен департамент е в лоши отношения с европейците, защото те сключват самостоятелни петролни сделки с арабите. Израелците са огорчени от европейците, защото французите и норвежците разгромиха шпионската им мрежа и системата за ранно предупреждение срещу терористи. Обидени са и на нас, защото смятат, че сме отишли твърде далече в преговорите за прекратяване на огъня. В тази светлина трябва да разглеждате положението с Базил Янко. Политически той ни бе от полза. Осигури ни плацдарми в Европа. Успя да привлече арабски пари и клиенти в нашата страна вместо в Европа. Това е висша политика и груби сметки. Това означава, че е трябвало да си затворим очите за някои неща. Знаем го. За съжаление го приемаме, когато върши работа, и вдигаме шум до бога, ако не върши.

Що се отнася до политиката, бихме били много доволни, ако Янко успее да ви погълне. Но всъщност това ни вреди страшно много, защото той игра прекалено грубо, а вие — прекалено умно и мръсотията се увеличава с всеки изминат ден. Накратко, мистър Арлекин, вие създадохте първокласен скандал в момент, в който това е последното нещо, от което имахме нужда…

— Да не би да ми казвате, мистър Фром, че искате да го потулите?

— Бихме желали, но знаем, че не можем. Базил Янко има две възможности: да се бори с вас докрай или да си пререже гърлото. Днес цената на акциите му е спаднала с двадесет и осем процента. И ще продължи да пада. Завел е иск срещу вас за нанесени щети в размер на двадесет милиона долара плюс наказателно обезщетение. Вие ще се изправите пред съда и вашите акционери с тези мексикански документи и всичко останало, което сте успели да изровите и за което не сте ме уведомили… Тогава администрацията загазва, преди още да е успяла да се измъкне от скандала „Уотъргейт“. Това е нещо, което бихме искали да избегнем.

— Можете — каза Джордж Арлекин.

— Как? — Майло Фром нямаше търпение.

— Върнете жена ми.

— Иска ми се да можех, мистър Арлекин. Наистина.

— В такъв случай, мистър Фром, след като не сте в състояние да направите невъзможното, арестувайте Базил Янко по обвинение в заговор за убийство и го сложете зад решетките.

— Въз основа на признанието на Педро Галвес? Няма начин.

— То е автентичен документ.

— Човекът, който го е написал, е мъртъв. Бил е ваш приятел и акционер във вашата компания. Могат да заявят, че той се е уговорил с вас да напише това признание като последен знак на приятелство. Могат да заявят, че то е било направено под заплаха — а аз мисля, че точно така е станало, мистър Арлекин, въпреки че нито мога, нито желая да го доказвам. Разполагате с бележка, написана саморъчно от Тони Тезориеро, който също е мъртъв. Радваме се, че сме се отървали от него, така че не питаме кой го е убил. Все пак знаехме от известно време, че Валери Халстрьом е израелски агент и работи за мрежа, която търпим с определена цел… Това ме подсеща за нещо, мистър Дезмънд. Вие изпратихте прислужника си да прекара отпуската в Сан Франциско. Ние пък изпратихме човек, който да поговори с него. Каза ни, че обичате цветя и обикновено ги поръчвате от един магазин на Трето авеню… — Той въздъхна и разтвори ръце в моментно отчаяние. — Както казват английските ми колеги, това е кралска каша. Но по някакъв начин — и то бърз — трябва да я оправим.

— Има един сигурен начин, мистър Фром, и можете да го използвате. Документите, които свързват Алекс Дагън с измамите в Мексико, са неоспорими. Трябва ви само още едно нещо — признание, че е действал по настояването или заповедите на Базил Янко.

— Боя се, че тук също има проблем. Алекс Дагън е напуснал дома си във вторник сутринта, за да посети клиент в Сан Диего. Не е пристигнал. Никой не го е виждал оттогава. Компанията и съпругата му са го обявили за изчезнал.

— Пол! Ти ми каза, че Саул Уелс го следи…

— Следеше го.

— Тогава как, по дяволите, е станало?

— Много просто — отвърна уморено Майло Фром. — На магистралата станало задръстване. Саул Уелс бил задържан. Въпрос на късмет. Горкият Саул! Гордостта му е толкова наранена.

Тогава и по-късно щях да бъда щастлив, ако бяхме приключили — ако зарежехме цялата работа и се върнехме вкъщи. Арлекин обаче упорстваше като магаре на мост.

— Мистър Фром, вие ми изпратихте телеграма, която цитирам: „Мисля, че имате нужда от мен.“ Аз приех по ваше и на мистър Дезмънд настояване да разговарям с вас и ако намеря съвета ви за правилен, да го последвам. Сега какво предлагате вие? Да забравя убийството на жена ми? Няма да го направя. Да позволя на Базил Янко да ме изкупи целия и да ме продаде на петролните шейхове? Не! Да престана да го тормозя в пресата, за да не би да ме осъди да платя обезщетение? Ако не мога да докажа тези документи в съда, то тогава ще ги поставя в центъра на общественото внимание. Не съм извършил никакво престъпление — а моралната ми вина си е лично моя работа. — Той удари с юмрук по масата. — Няма да позволя да ме разубедите, мистър Фром! Ако вие или вашето правителство решите да заведете дело срещу Базил Янко, аз ще ви помогна. Ако решите да го защитавате, аз ще се боря с вас, дори това да ми струва живота. Сега, за Бога, кажете решението си — или си вървете!

— Ще започна с една дилема, мистър Арлекин. Нашето правителство сключва договори с Базил Янко, защото той е гений и предлага най-добрите услуги на пазара. Нашата агенция е убедена, че Базил Янко е съучастник в заговор за измама, заговор за убийство и организиране на престъпна мрежа. В системата ни има някаква лудост, която прикрива пороците на човека. Не можем да докажем, че е виновен, защото не можем да нарушим правилата, а ако престъпим закона, никой няма да признае резултатите ни. Необходима ни е информация. Ако успеете да ни я предоставите, няма да ви попитаме откъде или как сте я получили. Няма да възпрепятстваме достъпа ви до източници, до които ние не можем да се доберем. Няма да ни занимавате с това, което вършите извън нашата юрисдикция. Ако нарушите законите на Съединените щати, го вършите на свой собствен риск. Ясен ли съм?

— Дотук, да.

— Съществуват и други рискове, мистър Арлекин.

— Бих желал да ги чуя.

— Предупредих ви, че ще бъде опасно да се обвързвате с партизански интереси. Решихте да пренебрегнете предупреждението ми и се свързахте с Арон Богданович, израелски агент, и с Лия Клайн, добре известна, да не кажа прочута журналистка с ционистки убеждения. Сега вие и мистър Дезмънд се озовахте в списък на мишени на терористични акции. Не отваряйте подозрителна кореспонденция. Не приемайте непознати. Не се разхождайте сами вечерно време.

— Един въпрос, мистър Фром.

— Да?

— Как сме се озовали в този списък?

— Решили са, че симпатизирате на ционистите. Това е вид информация, която мистър Янко продава на много висока цена на ограничен кръг постоянни клиенти. Седна банка данни могат да се вършат чудеса, нали? Можете да програмирате дори геноцид… И така, можем ли да си сътрудничим?

— Да. Нека обсъдим подробностите.

След половин час, когато той вече си бе отишъл, Джордж Арлекин ми обясни своето виждане за положението.

— … Майло Фром прилича на теб, Пол. Той търси разрешение, но го търси предпазливо. Той ще си затвори очите пред престъпление, но няма да го извърши. Той ще забрави, ако и аз забравя. Янко Победителят е Янко Невинният. Той не може да върне жена ми; той иска да му дам подсладено, удобно лекарство срещу един обществен скандал. Той намира недостатъци на неудобни документи, но отказва да ги подложи на проверката на съда. Това за какво ти говори?

— Някой го е казал по-сполучливо, Джордж — благоразумна гъвкавост.

— Да върви по дяволите тази гъвкавост!

— Добре!

— Какъв е отговорът ти тогава?

— Никакъв, Джордж. Ти вече си започнал да вършиш това, което искаш. Продължавай.

— Искам Янко мъртъв.

— Убий го тогава. Или плати на някого. Знаеш как става.

— Ще го направя сам, Пол.

Тогава можех да го убия. Бях по-едър от него, по-тежък и по-ядосан от всякога през живота си. Завъртях го и го приковах до стената с пръсти, впити в гърлото му. Изредих всички псувни, които знаех.

— … Сега слушай, копеле такова! Обичах Джули не по-малко от теб. Може би с мен щеше да бъде по-щастлива. Синът ти можеше да бъде мой син — но аз поне съм му кръстник в този отвратителен свят! Майка му е мъртва. Искаш да има за баща един убиец? Така ли? Ти си нищожество, Джордж! Ти не си мъж! Ти си клоун. Свали маската и под нея няма нищо! Нито лице, нито сърце, само омраза и това е по-малко от…

Не успях да си спомня от какво беше по-малко. Падна мрак, след което се събудих в леглото си с торбичка лед на главата. Сюзън разтриваше ръцете ми, а Джордж Арлекин стоеше до краката ми като Мефистофел, дошъл да получи дължимото. Бях изгубил гласа си и когато отново го намерих, едва шепнех. Казах:

— Изчезвай оттук.

Той не си отиде, вероятно не беше ме чул. Дойде и седна на края на леглото.

— Извинявай, Пол. Това беше мръсен номер, но ти едва не ме уби.

Съжалявах, че не го бях направил и се опитах да му го кажа, но гласът ми заседна в гърлото като рибена кост — и започнах да кашлям, да се давя и изплюх кръв. Сюзън пребледня. Арлекин поклати глава.

— Ще оцелее, Сюзи. Останала му е сила.

— Съжалявам, че я хабих за копеле като теб, Джордж.

Той наклони глава на една страна и ме погледна като препарат под микроскоп и вметна с горчив хумор:

— Саул Уелс ще дойде в девет сутринта. Дотогава трябва да бъдеш на крака. Бъди мила с него, Сюзи. Още е доста крехък…

Като познавах Саул Уелс, очаквах краткотраен сеанс пред Стената на плача. Той имаше цяла торба с нещастни и смъртни случаи. Мадам Арлекин бе мъртва, той бе опечален, но не за дълго. Алекс Дагън бе изчезнал, но щял да се появи, щом реши да спечели пари или време. Междувременно Саул Уелс, супердетективът, продължаваше своето безмилостно разследване.

— … Значи ето какви са възможностите. Алекс Дагън би могъл да е мъртъв. Според мен не е, защото Янко не може да си позволи още един труп в екипа… Значи той е жив. Къде се намира тогава? Когато го изгубих, се бе насочил на юг, към Сан Диего, нали? Не би отишъл в Мексико. В дълбоката провинция? Не! Нашият малък Алекс е градско момче и обича домашните удобства — да пийне с някое момиче, преди да се прибере вкъщи при мама — което пак ни създава много работа. Според мен той се е скрил някъде на брега с някое плажно зайче. Все пак той трябва да спи, да се храни, да купува бензин и евентуално да наеме друга кола, тъй като знаем номера на неговата… И така, разполагаме със снимки, описание и списък на кредитните карти, издадени чрез компанията. Имаме нужда само от малко късмет…

— Бих желал да говоря с жена му — каза Джордж Арлекин.

— Вие, мистър Арлекин?

— Защо не? Знаете ли телефонния й номер?

— Всичко, мистър Арлекин, освен как е облечена в леглото.

— И къде е съпругът й — допълни сухо Арлекин. — Дайте ми телефона. Ще й се обадя сега.

— Защо просто не отидем до дома й?

— Моля, мистър Уелс! Знам какво върша!… Мисис Дагън? Казвам се Джордж Арлекин. Не ме познавате, но компанията ми ползва услугите на „Криейтив Системс“. Съпругът ви свърши нещо за нас в Мексико Сити. В службата му научих, че ще отсъства за няколко дни. Разполагам с информация, която може да ви помогне… Ако предпочитате, ще я предам на компанията или на полицията… Аз съм в „Бел Еър“. Ще изпратя кола да ви вземе. Можете? Чудесно! Да кажем след половин час…

Саул Уелс още се колебаеше. Беше откровен:

— Казахте, че знаете какво вършите, мистър Арлекин. Надявам се да е така. Ако се провалите сега, можете да изгубите Алекс Дагън завинаги.

— Ще поема този риск, мистър Уелс.

— Той е ваш свидетел. Желаете ли да присъствам на разговора ви с нея?

— Мисля, че е по-добре да не присъствате. Работата ви е да откриете Алекс Дагън, и то бързо.

Саул Уелс излезе, дъвчейки нещастно пурата си. Арлекин разлисти бележника си и набра един номер. След няколко секунди го чух да казва:

— Обажда се Джордж Арлекин. Бих желал да говоря с мистър Базил Янко… О, така ли? Благодаря, ще го потърся там.

— Джордж, какво, по дяволите, правиш? Той ме погледна, студено усмихнат.

— Обаждам се на Базил Янко. Той е тук, на Крайбрежието.

— Какво ще му кажеш?

— Ще го поканя на среща.

— Мисля, че си се побъркал.

— Когато му се обадя, вдигни другия телефон и слушай.

Както обикновено мина доста време, докато се свърже с големия човек. Останах поразен, когато отново чух грубия, сух, леко презрителен глас.

— А, мистър Арлекин! Каква изненада. Моля, приемете съболезнованията ми по повод ненавременната смърт на вашата съпруга.

— Благодаря. Намирам се в „Бел Еър“ с мистър Дезмънд. Пристигнахме снощи. Надявам се, че ще ви бъде удобно да се срещнем.

— Напротив, мистър Арлекин. Мисля, че ще бъде изключително неудобно… освен в присъствието на моите адвокати.

— Не възразявам. Ако те пожелаят да ми представят някакви документи — а аз съм убеден, че това е така — ще им бъде удобно да го направят тогава. Но нямам нищо против, ако предпочитате да не се срещаме.

— Давате ли ми време да обсъдя въпроса?

— Разбира се. Ще бъда в Лос Анжелос до утре вечерта. Можете да ме намерите в хотела по всяко време. Ако ме няма, ще инструктирам секретарката да уговори срещата, която смятам, че би трябвало да се проведе на неутрална територия.

— Мистър Арлекин, предпочитам да се срещнем в кабинета ми.

— Тук е по-сигурно. Бунгалото ми бе проверено от ФБР. Увериха ме, че няма никакви устройства. След Вашингтон се наложи да вземем мерки. Оставям на вас да решите, мистър Янко.

— Ще ви телефонирам. Благодаря, че ми се обадихте. Това бе един безсмислен разговор и не виждах полза от него. Съзирах и смъртна опасност от сблъсъка с адвокати, преди да се е стигнало до съд.

Арлекин отхвърли възраженията ми с думи, изречени сякаш от някоя пророчица.

— Ако не очакваме правосъдие, не могат нито да ни помогнат, нито да ни навредят.

— В тази страна обичат да се съдят, Джордж. Тормозът е законно оръжие. За Бога, имаш си достатъчно неприятности. Не си търси нови.

— Аз не ги търся, Пол. Аз ги създавам… Обади ми се, когато пристигне мисис Дагън. Ще се разходя из градината.

Тогава споделих със Сюзън идеята си да се оттегля от директорския пост веднага щом пристигнем в Ню Йорк. Не бе само от суета и засегнато честолюбие. Ако той не можеше да погребе мъртвеца си, аз определено исках да погреба своя и да оставя маргаритките да поникнат над купчината пръст. Ако искаше да пази в тайна плановете си, това бе негово право. Аз бях прекалено стар за ръкопашен бой, прекалено уморен от многословни битки. Сюзън ми каза, че и тя била на крачка от подобно решение. Не претендирала за обич, но не можела да работи за непознатия, който се бил вмъкнал в образа на Арлекин. Той нямаше да остане без помощници. Целият персонал бе на негово разположение. Може би именно от това имаше нужда — нови връзки, непомрачени от стари спомени. Решихме да обсъдя въпроса с него, да му обясня какво смятаме и да му дадем време да се подготви. В края на краищата хирургията може би бе по-милостиво лечение от непрестанното страдане и кърпене.

Мисис Дагън приличаше на момичетата от рекламите на кухни: загоряла, страстна и влюбена в целия прекрасен свят, който без никаква причина внезапно се бе обърнал с главата надолу. Дори в страданието й имаше оттенък на наивно учудване — като Пепеляшка след полунощ, която се надява добрата кръстница да се върне. Арлекин бе любезен с нея, но документите, фактите и снимките бяха жестоко разкритие. Тя избухна в объркан, безпомощен плач и Сюзън трябваше да я отведе в спалнята, за да я успокои. От момента, в който тя се върна, започна инквизицията — студена и безмилостна, с блестящия Арлекин в ролята на Торквемада.

— Мисис Дагън, жена ми е мъртва — убита. Още четири човека, замесени в тази афера, също са мъртви. Вашият съпруг ще бъде следващата жертва, освен ако не го намерим бързо.

— Но аз не знам къде е! Трябва да ми повярвате.

— Мисис Дагън, позволете да ви обясня нещо. Тази измама е била извършена в Мексико. Съпругът ви не може да бъде съден тук за нея. Аз няма да повдигна обвинение срещу него в Мексико, ако получа неговите показания за човека, който го е накарал да я организира. Разбирате ли?

— Да.

— Вярвате ли ми?

— Искам да ви вярвам.

— Ако не ми повярвате, не мога да направя нищо. Посещението на клиента в Сан Диего рутинно ли беше или нещо особено?

— Рутинно. Той имаше месечно разписание. Сан Диего бе едно от обичайните му посещения.

— Добре. Той е вършел нещо обичайно. Преди да тръгне, направи ли нещо необичайно? Беше ли разстроен? Изтегли ли пари от банката…? Нещо друго?

— Не.

— Взе ли повече дрехи от обичайното?

— Не взе никакви. Това е еднодневно пътуване. Взе само бански и пешкир. Искаше да поплува на връщане.

— Къде плуваше обикновено?

— Ла Йола. Там се намира един мотел — „Синият делфин“. Имат басейн и морски плаж. Полицията вече провери. Не се е отбивал там.

— А парите?

— Поисках му, преди да тръгне. Имаше около сто и петдесет долара. Даде ми осемдесет и запази остатъка за себе си.

— А банковата ви сметка?

— Нищо необичайно. Но вече казах това на полицията.

— А други жени, мисис Дагън?

— О, това… — Тя успя да се усмихне едва-едва през сълзи. Нямаше нужда да го прави. Ние сме много освободени хора.

— Би ли избягал, ако е уплашен от нещо?

— Да, би могъл.

— Беше ли уплашен?

— Ако е бил, не съм забелязала.

— Преровихте ли книжата му?

— Той никога не ги държи вкъщи. Това му е принцип. Казваше, че домът е място за отмора. Негодуваше, ако трябваше да работи вкъщи.

— А писма, пощенски картички, сметки… такива неща?

— Четяхме ги, отговаряхме им и ги унищожавахме. Пазя сметките в една папка в кухнята.

— А документи — нотариални актове, акции, облигации?

— Съхраняваме ги в трезора на банката.

— Кой има достъп?

— И двамата.

— Кой държи ключа?

— Аз — единия, Алекс — другия, на ключодържателя си.

— Когато замина, взе ли ключодържателя?

— Разбира се. Носи го на златния ланец, който му подарих за рождения ден.

— Мисис Дагън, как се справяше Алекс с работата си?

— Отлично. Идния месец трябваше да стане регионален директор. Повишението бе пристигнало с резолюция от самия мистър Янко…

— Имате ли финансови проблеми?

— Никакви. Живеем добре, имаме пари в банката, нямаме дългове.

— И така — нямате финансови проблеми, с брака ви всичко е наред, със службата — също, но съпругът ви извършва престъпление в Мексико. Защо го е направил?

— Някой трябва да го е накарал.

— Това какво означава?

— Ами, някой от компанията.

— Кой?

— Не знам. Това бе още един от принципите на Алекс. Казваше, че разговорите за работа у дома водят до рак и коронарна тромбоза.

— Какво стана с десетте хиляди долара, които получи от Мария Гусман?

— Нямах представа за тях.

— Започна ли да харчи повече, когато се върна от Мексико?

— Не.

— Откога не сте отваряла сейфа си, мисис Дагън?

— Аз? О, година или повече. Ако ми потрябваше нещо, обикновено Алекс отиваше да го вземе.

— Мисис Дагън, нямам право да ви моля за това. Вие сте в пълното си право да ми откажете. Питам се дали бихте имала нещо против да го отворим заедно?

— Какво очаквате да намерите?

— Не зная, мисис Дагън. Правя догадки, както и вие. Но и двамата мислим за едно и също нещо: дали съпругът ви е жив или мъртъв.

— Не знам. Предполагам, че мога…

— Това е вашият сейф. Имате право на достъп. Ако смятате, че ви трябва закрила, мога да помоля да ви придружи агент на ФБР.

— Не! Не е необходимо. Сега ще отидем в банката.

— Благодаря ви, мисис Дагън… Сюзън, ако Янко се обади, приеми, по което време му е удобно, стига да се срещнем тук. Пол, свържи се с Майло Фром и го покани на обяд във „Веритас“ в Санта Моника. Кажи му, че е много важно.

Обадих се на Майло Фром, който се зарадва на поканата за обяд. Базил Янко телефонира и каза, че ще пристигне в хотела заедно с адвокатите си в шест вечерта. Жалко, че щеше да ни изгуби часа за коктейли, но трябваше да се съгласим. После със Сюзи избягахме от работа. Излежавахме се край басейна. Плувахме. Пихме „Блъди Мери“, ядохме клъб-сандвичи45 и дремнахме под червените цветове на бугенвилеите. Преди да усетим, стана четири следобед. Когато отидохме да се преоблечем, Джордж Арлекин още не се беше върнал. Обади се в пет и каза, че е пристигнал. В пет и половина повика Сюзи, за да подготви срещата — да нареди листа и химикалки и да поръча питиета и сандвичи с препечен хляб и черен хайвер. В шест и пет, избръснат, спокоен и с бистра глава, се появих на срещата с Базил Янко и неговите адвокати.

Те бяха любопитна тройка: Базил Янко, сивокос учен в копринен костюм и рошав млад адвокат със слабо лице и изражение на злобно джудже. Сюзън седеше отстрани, с надвесен над бележника молив и кафяв плик на пода до нея. Джордж Арлекин, облечен с копринена риза и панталони, седеше начело на масата като директор на изключително престижна модна къща. Базил Янко откри срещата със сприхав въпрос:

— Е, мистър Арлекин, какъв е дневният ред?

— Първо, мистър Янко, желаете ли да ни представите някакви документи?

— В момента, не. Предпочитаме да го направим в Ню Йорк, ако това ви устройва.

— Напълно… Ако аз отсъствам, мистър Дезмънд ще действа въз основа на пълномощията си. Те още са в сила, нали, Пол?

— Още два месеца, Джордж.

— Добре. Това задоволява ли ви, господа?

Сивокосият и младият кимнаха в знак на съгласие. Джордж Арлекин попита колебливо:

— Компенсации за щетите? Предполагам, че претендирате за тях, мистър Янко?

— Не, но ако се наложи, ще го направим, мистър Арлекин. Сега, каква е целта на тази среща?

— Предполагам, че ще искате протокол?

— Да, моля.

— Сюзън ще го стенографира и ще го напечата на машина, преди да си тръгнете. След това можем да се споразумеем и да го подпишем. Това приемливо ли е?

За Базил Янко бе приемливо; неговата свита се съгласи по необходимост.

Джордж Арлекин се облегна на стола си, протегна крака, направи пирамида с ръце и се усмихна зад върха й.

— Мистър Янко, заявявам пред свидетели и ще се подпиша под следното: вие сте организирал заговор и сте измамил банката ми с петнадесет милиона долара, с цел да ме дискредитирате и да си осигурите контрол над моята компания. Освен това сте организирал и убийствата на Франк Лемиц в Лондон, на Валери Халстрьом в Ню Йорк и на съпругата ми в Мексико Сити. Възнамерявам в следващите няколко дни да отправя тези обвинения публично и да ги повдигна пред съда. Разбирам, че ако не успея да ги докажа, аз съм извършил страшна клевета и ще бъда готов да понеса всички последствия, до които може да се стигне. С удоволствие ще чуя вашия коментар, официален или не.

— Официален — отвърна хладно Базил Янко. — Мисля, че сте опасен луд.

— Също за протокола. — Старшият адвокат претегляше думите си внимателно. — Бихте ли ни казал защо решихте да направите това необичайно изявление в този момент и по такъв начин?

— Днес бях информиран от Федералното бюро за разследване, че двамата с мистър Дезмънд сме потенциални мишени на терористични нападения като симпатизанти на ционизма. Вписани сме в документ, излязъл от банката данни на мистър Янко. Невръстният ми син е под полицейска закрила в Женева. Искам мистър Янко да знае това, тъй като, ако с нас се случи нещо, той няма да бъде защитен от закона, защото вече съм представил доказателства в подкрепа на обвиненията.

Тогава младият адвокат се размърда и каза невъзмутимо:

— Очевидно доказателствата са недостатъчни, тъй като в противен случай мистър Янко щеше да бъде арестуван — в което положение скоро ще се окажете вие, мистър Арлекин. За разлика от своя по-старши колега аз, в светлината на последните изтичания на информация в пресата, оценявам това, на което сме свидетели, като груб опит за шантаж и принуда.

— За принудата съм съгласен — отвърна спокойно Арлекин. — Опитваме се да предотвратим убийството на Алекс Дагън. Тази сутрин се срещнах със съпругата му. Помогна ни много… Няма да спечелите нищо от смъртта му, мистър Янко.

Янко показа, че въпросът е приключен.

— Пак ще го повторя. Вие сте луд. Да тръгваме, господа.

— Извинете, мистър Янко — поколеба се старшият адвокат, — защо не почакаме, докато изявлението бъде напечатано и подписано? Рядко се случва някой да ни предостави въжето, на което да го обесим.

— Вие чакайте — каза Базил Янко. — Аз имам работа.

Той излезе и остави двамата объркани адвокати да почакат десетина минути, докато Сюзън напечата стенограмата.

Арлекин се усмихна:

— Моля, господа. Позволете да ви предложа нещо за пиене. Жалко, че клиентът ви бързаше толкова много. Ще ви покажа някои документи… само за да разберете, че не съм толкова глупав, колкото ви изглеждам.

Той отвори куфарчето си и подаде на всеки от тях фотостат от признанията на Педро Галвес.

Лицата им не трепнаха, докато ги четяха. Накрая старшият адвокат попита:

— Можем ли да го задържим?

— Боя се, че не.

Те върнаха листата неохотно. Изведнъж проявиха нетърпение за напитките и необикновено желание за „спокоен обмен на мисли“, както го нарекоха. Пред тях стоеше сложен въпрос и те го знаеха. Трябваше да защитят пълната невинност на своя клиент. Бяха обезпокоени от вече опасния аспект на изчезването на Алекс Дагън, за което бяха предупредени пред свидетели. Започнаха да говорят със заобикалки за „посредничество и мирно уреждане на възникналия спор“.

Арлекин ги остави да говорят, след което им зададе въпрос, на който не можаха да отговорят:

— Как можете да посредничите, когато става въпрос за убийство, господа? Как можете да върнете един мъртвец?

Тръгнаха си в седем — двама много объркани мъже, всеки от тях с подписан протокол и доста неясна представа какво да прави с него. Веднага след като напуснаха, Арлекин помоли Сюзън да му приготви багажа. Майло Фром щял да дойде да го вземе в осем и половина. Щели да летят за Лондон. Новината ме озадачи. Обясни я по следния начин:

— … Фром беше прав, Пол. Янко е изградил толкова много прегради около себе си, че всяко разследване спира по средата — Галвес, Тони Тезориеро, Алекс Дагън и убийството на Франк Лемиц в Лондон. Янко действа така. Той делегира власт и избягва от отговорност, когато това го устройва… Все пак Алекс Дагън не се занимаваше с убийства, а само с кариерата си. Получил е нареждане да организира измамите в Мексико Сити, но е бил достатъчно умен да се застрахова. Оставил е в сейфа си собственоръчно написан разказ за цялата афера, като доказва, че е действал по указания от „Криейтив Системс“. Това не би му помогнало пред съда, но би гарантирало кариерата му в компанията. В сейфа открихме и голяма сума пари в брой — вероятно възнаграждението, което е получил, и парите, които му е дала Мария Гусман. Според регистъра на банката той е отварял сейфа малко преди да изчезне, вероятно за да си осигури средства, които да не могат да бъдат проследени. Предполагаме, че след като Галвес е телефонирал на Янко, Дагън е бил посъветван да се скрие. Направил го е, като е знаел, че писмото ще му гарантира сигурност. Съпругата му не е могла да ни го предаде, защото не знаеше, че съществува. Сега не може, защото вече го имаме. Охраняваме мисис Дагън и детето й, а Янко получи предупреждението, което току-що чухте. Саул Уелс продължава да търси Дагън. С Майло Фром отиваме в Лондон, за да се срещнем с посредника между Дагън и Янко. Ако той проговори, делото ни е в кърпа вързано.

— Делото за измама, но не и това за убийство. Което означава, че току-що си замесил името си в клеветата на века. Съгласен съм с Янко. Ти си луд. Все пак, кой е този в Лондон?

— Мъжът на Бевърли Менърз, бившата ни компютърна операторка. Тя очаква бебе — спомняш ли си? — и играе голф в Съри с нашия лондонски директор.

— Да се надяваме, че няма да реши да замине нанякъде, преди да пристигнете.

— Не може. Фром се е свързал със Скотланд Ярд; те го разпитват за убийството на Франк Лемиц. Това ще го ангажира, докато стигнем там.

— Какво искаш от нас?

— Да отидете в Ню Йорк. Може и след два-три дни. Чакайте там, докато се върна.

— Само това?

— Само това, Пол. Забавлявай се. Нека и Сюзън си почине. Нищо няма да, се промени, докато се върна. По-добре не се замесвай в клюки.

Звучеше лесно. Знаех, че не беше. Решението бе прекалено елементарно за всичко, което рискувахме. Той не се бе отказал от клетвата си да убие Базил Янко. Той просто ковеше ешафода.