Айсбергът на смъртта

Епилог

Една година по-късно, 14 май, 06:43

Планински масив Брукс, Аляска

Беше отвратително рано.

Мат се зарови под стария юрган, твърдо решен да не се отказва от топлината му. Въпреки че вече бе пролет, утрините във високите части на Аляска бяха студени като всяка зима в Средния Запад. Затърси най-топлото място в леглото, точно до голото тяло на жена си.

Изтегна се до нея, прилепи се до тялото и, подуши шията и и я погали с крак.

— Снощи имахме меден месец — промърмори тя във възглавницата си.

Той изръмжа недоволно, но не беше в състояние да прикрие усмивката си. Не бе престанал да се хили подобно на влюбен до уши тийнейджър от вчера следобед, когато изрече клетвата си на брега на реката. Церемонията бе съвсем скромна. Присъстваха само няколко приятели и роднини.

Аманда и Грег, също младоженци, бяха долетели дотук. Капитан Пери бе награден за героичната си постъпка на север. Макар че половината от полярната шапка бе унищожена от „Поларис“, другата половина остана здрава благодарение на неговите усилия и на съобразителността на Аманда да използва сонара на „Дълбочинно око“.

Пораженията бяха значителни, но не и непоправими. И без това всяка година през лятото половината от полярната шапка се стопяваше, но през зимата се възстановяваше, доказвайки по този начин забележителната жизненост на Земята. Същото се бе повторило и тогава. През изминалата година полярната шапка се бе възстановила и отново се простираше непокътната над Северния океан.

Излекуването на две правителства обаче — на Русия и на Съединените щати — не бе нито лесно, нито така бързо. По коридорите на властта в Москва и Вашингтон голямата метла все още вилнееше. Изслушванията в Конгреса, разследванията и делата във военния съд продължаваха. Но дори и тази бъркотия щеше в крайна сметка да отшуми и да замръзне.

Мат само се надяваше, че в крайна сметка от всичко това ще излезе нещо добро.

За случилото се на север не се разбра нищо. Схемите и техническите характеристики на конфигурацията „Поларис“ така и не бяха намерени — адмирал Петков ги бе унищожил още преди да напусне пристанището. Гренделите също бяха изчезнали завинаги, изтрити от лицето на земята от ядрения взрив.

В крайна сметка войната бе завършила без резултат.

Е, почти…

От всекидневната отново се разнесе смях. Бе звънлив и пълен с радост, какъвто може да бъде само смехът на едно дете. Именно той бе събудил Мат от краткия му сън.

Този път Джени се размърда.

— Маки е станал.

От съседната стая се чуваше и дрънчене на канчета и чинии. Мат се отви, готов да извика за малко тишина и спокойствие. Но усети миризмата. Вдиша дълбоко и въздъхна.

— Кафе… не играят честно. Джени се обърна и седна в леглото.

— Май е по-добре да ставаме.

Мат се облегна на лакът. Гледаше новата си жена, която сякаш се къпеше в слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца. Чувстваше се най-щастливият мъж в целия проклет свят.

Отново се разнесе детски кикот и смях.

Джени се усмихна. От старата мъка не бе останала нито следа. И двамата виждаха колко е хубаво в дома отново да се чува смях.

Навлякоха дрехи и тръгнаха към вратата на спалнята. Мат отвори и и направи път, после и той излезе.

В средата на дневната Маки си играеше с Бейн. Едрият вълк лежеше по гръб, оголил корем. Момчето го галеше, но когато стигаше до определено място, задните крака на Бейн рефлексивно трепваха. Това предизвикваше поредния изблик на смях.

Мат се усмихна на простичкото удоволствие. Момче и куче.

— О, станали сте! — разнесе се глас от кухнята. Беше Белинда Хейдън.

— Къде е мъжът ти? — попита Мат.

— Бени и Джон излязоха преди час с въдиците.

Маки стана и отиде до кухнята.

— Мамо — започна той на инуитски, — мога ли да си взема „Поп-Тарт“?

Втората част от изречението бе на английски. Научаваше езика бързо.

— След като си изядеш ядките, миличък — твърдо отвърна Белинда.

Маки се нацупи леко и тръгна обратно към Бейн.

Мат го проследи с поглед. След изпитанието преди година двамата с Джени искаха да го осиновят, но между тях имаше много неща, които първо трябваше да се излекуват. Не беше времето да се заемат с отглеждане на толкова травмирано дете.

Откриха обаче идеалното семейство за него — Бени и Белинда. Джени бе разказала на Мат за спонтанния аборт и безплодието на Белинда. Двамата имаха достатъчно любов и за десет деца. Ако изобщо имаше хора, които да помогнат на момчето да се възстанови и да израсне нормално, това бяха те.

Загледа се в Джени. Те самите можеха да имат деца. Вече го бяха обсъждали тихичко помежду си, шепнейки в нощта, споделяйки надеждите си под завивките.

Все още имаше достатъчно време за всички.

— Чичо Мат — извика Маки. — Бейн също иска „Поп-Тарт“.

Мат се разсмя. Джени му се усмихна. Усмихна се и на двамата.

Вгледа се в ясните и очи.

Наистина бе най-щастливият мъж на света.

06:55

Под леда…

Камерата лежеше на океанското дъно, пълна с вода и напукана. Самотният обитател бе замръзнала буца от кост и втвърдена тъкан. Нямаше никаква светлина. Никакъв звук.

Никой не можеше да чуе писъците в главата му.

Еликсирът бе подействал, бе го запазил и го защитаваше. Но имаше и един страничен ефект, който не бе очаквал. Ужасен, чудовищен страничен ефект. Едва сега разбираше защо руските учени бяха прекарали години в изучаването на седативи и сънотворни. Сънотворни. Това изследване не е било помощно, а решаващо за потискането на жизнените функции.

Защото състоянието, което причиняваше еликсирът, не беше сън.

Съзнанието оставаше — също замразено, но непокътнато. Сънят му бе отказан.

Крещеше отново и отново, но дори сам не се чуваше. Глух, ням, сляп.

И въпреки това тялото му оставаше запазено завинаги. Дълбоко в черните дълбини на Северния океан една-единствена мисъл оставаше, докато лудостта поглъщаше онова, което бе останало от него.

„Колко? Колко дълга е вечността?“