Айсхендж

1

ПАМЕТТА е слабото ми място. Скоро ще навърша триста и десет години, но сякаш съм изгубил някъде почти целия си живот, погребан под бремето на миналото. Чувствам се като създание, минало през множество прераждания, прескачащо от живот на живот, без да съхрани спомените си. Е, да, „знам“, че някога съм изкачвал Олимпус Монс, че съм бил на Земята и така нататък. Мога да се допитам до базите данни като всеки друг. Но да не си спомняш подробностите, да не изпитваш нищо, свързано с фактите… Все едно не се е случило с тебе.

Признавам, че обяснението не е толкова просто. Някои събития, пръснати тук-там из живота ми, още съществуват в слоевете на моята памет, също като предмети, които съм открил при археологически разкопки. Парченца смисъл в купчините боклук, струпани от времето, но разхвърляни така, че не ги проумявам. Понякога се натъквам на тях. Клаксон на тролей на улицата, припомнящ ми усмивката на някой човек в Александрия. Миризма на амоняк и изведнъж се сещам за раждането на първата си дъщеря. Но процесът на припомнянето си остава загадка за мен. Тайнственото изникване на дреболиите в съзнанието ми всеки път напомня, че има и неща, които съм забравил завинаги. А те биха могли да обяснят на самия мен що за чудо съм. Изпитвам болезнена нужда от подобно обяснение. И аз се вкопчвам в парченцето, защото знам, че може никога повече да не го намеря.

Затова реших да трупам откъслечните спомени. Съзнавам ясно, че е по-добре, ако се опитам да ги разбера още сега — да се трудя като някогашните археолози на Земята, бързащи да изпреварят бликването на подпочвените води, които ще потопят разкопките. И аз искам да изпреваря забравата, да сътворя нова археология на собственото си „аз“.

Което е пробудило най-силни чувства, това помним най-добре.

Тарсис. Тази изпъкналост в релефа се простира на пет хиляди километра и се издига на седем. Формирала се е в ранен период от историята на Марс. Деформацията е предизвикала напрежения в кората на планетата и е основната причина за възникването на големите вулкани, екваториалната система от каньони и обширните радиални пукнатини.

Стигнахме до мястото със стотина наземни коли. След кервана се издигаше опашка от кафеникав прах над скалистата равнина. Най-обикновен кратер, от формираните по-късно — външна стена с лек наклон, по която можехме да стигнем чак до плоския пръстен. Не са много кратерите, които изглеждат внушително отстрани, и този не беше изключение. Но пулсът ми се ускори, щом го зърнах. Отдавна чаках този миг.

Облякох термоскафандър и заповядах на студентите си, които пътуваха в колата с мен, да направят същото — исках някой да ме придружи до ръба на кратера. Стиснах зъби и тръгнах към колата, в която бяха Сатарвал и Петрини. Почуках на прозореца. Вратата се отвори със съскане, ето ги и тях — надникнаха като две озъбени кучета от едно котило. Сънадзорниците на моята експедиция. Съобщих им с безизразен глас, че ще отида с неколцина студенти до ръба, за да огледам.

Сатарвал веднага се възползва от възможността да покаже кой е шефът:

— Не е ли по-добре първо да разположим лагера?

— Имате предостатъчно хора за това. А все някой трябва да провери дали сме точно при кратера, който търсим.

Започвах да се оправдавам. Грешка.

— Точно този е — увери ме Сатарвал.

А Петрини се ухили:

— Хялмар, нима се съмняваш, че сме сбъркали кратера?

— Не се съмнявам. И все пак няма да ни навреди, ако проверим, нали? И то преди да сме разположили лагера.

Спогледаха се мълчаливо, за да ми опънат нервите още малко.

— Добре де — промърмори Сатарвал накрая. — Вървете.

— Благодаря — отвърнах с все същия лишен от чувства глас.

Петрини стрелна с поглед началника на Планетарния инспекторат, за да види как онзи ще понесе подигравката. Но Сатарвал сякаш нищо не разбра. Тъпо ченге.

Кимнах рязко на неколцина от студентите и сътрудниците си и тръгнах към ръба на кратера. Беше средата на следобеда, вървяхме по лекия наклон, Слънцето светеше високо зад гърбовете ни, а четирите огледала бяха почти точно над нас. Беше ми приятно да крача енергично, за да се отърся по-бързо от разговора със Сатарвал и Петрини. Другите поизостанаха. Ех, че двойка клоуни! Щом помислих за тях, задишах толкова учестено, че облачетата пара пред устата ми заприличаха на редичка захарен памук в ледения въздух на платото. Това беше моя експедиция! Упорствах двайсетина години, докато се преборя с комитета, и накрая те заличиха мястото от списъка на забранените територии. Можех да си чакам още век, ако един мой приятел не бе станал член на комитета. Но той реши да се позабавлява и разреши разкопките точно в сезона, когато изтече мандатът ми като декан на факултета. Така новият декан Петрини стана сънадзорник на експедицията заедно с копоя на комитета, онзи Сатарвал. А на мен, чиито хипотези разкопките щяха да потвърдят или опровергаят, едва ли не забраниха да участвам. Бях принуден да се унижавам и раболепнича още много месеци, докато ми позволиха да се присъединя към експедицията. А моят приятел само се подсмиваше: „Имаш късмет, че изобщо те допускаме при ужасните ти радикални възгледи!“

И въпреки всичко вече бяхме тук. Сритах ядно един камък нагоре, за да усетя, че наистина съм където искам, за да се освободя от отровата, с която властите просмукаха съзнанието ми. Бяхме тук. Каквото и да се случеше в бъдеще, вече спечелих битката — за пръв път задраскваха някое място от списъка със забраните. Ето го пред очите ми… Сърцето ми сякаш подскочи при тази мисъл. Ускорих крачка. Само присъствието на моите студенти ме възпря да не се изкача на подскоци. С наближаването към ръба склонът стана по-стръмен и неравен. Над мен остри скали като че пронизваха мръснолилавото небе и ми дадоха повод да отскоча, за да ги премина. Долу подвикванията на моите спътници звучаха като писукането на сипки. Между напуканите парчета плътен базалт имаше нанесен от вятъра ситен, скърцащ под обувките пясък…

Стъпих на равния пръстен. Бях на самия ръб. И видях стена от кафеникав бетон. Втурнах се към нея. Имаше и стоманен корниз — основа на херметизиран купол, както са ги правели през двадесет и втори век. Значи намерихме кратера, който търсехме. Оттук виждах целия пръстен на ръба, стената се разширяваше или стесняваше, за да запълни неравностите. Тук-там стърчаха коси подпори над кратера — на два, пет или десет метра, но завършваха в пустотата, разкривени и огънати. Останки от някогашния скелет на купола. На някои места стената бе разрушена и парчетата бяха паднали долу. Една от празнотите не беше далече от мен и се запътих натам да я огледам. Там бетонът приличаше на черен пясъчник, ронеше се, щом го докоснех с ръкавица. Значи са взривили купола. Поклатих глава. Лесно си представих какво са преживели обитателите му при тази катастрофа.

Хана Ингтал, най-малко глупавата моя студентка, изведнъж се показа над ръба и прекъсна размишленията ми.

— Професор Недерланд! — развика се тя и размаха ръка.

Стискаше с два пръста късче синя пластмаса.

— Какво има?… — изръмжах недоволно.

— Вижте! Търговски знак!

Взех парчето и го разгледах.

— Фирмите, които произвеждат взривни вещества, поставят такива знаци във всяка партида, за да се знае чий продукт е…

— Ингтал, знам какво е търговски знак. Върни това там, откъдето го взе. Нима не помниш как се правят разкопки? Не пипай и не премествай нищо, освен по време на методично търсене и изследване на местността. Така всяка находка може да бъде потвърдена и от други свидетели, да стане част от автентичните данни, събрани от експедицията. Може би вече си унищожила този знак като източник на знания!

Тя се обърна унило и заслиза по склона. За жалост това е единственият начин да набиеш нещо в главите на студентите.

— И се постарай да го оставиш точно на мястото му! — креснах след нея.

Хана беше от студентите, чийто напредък протича на резки скокове и затова пропускат доста подробности… например основни методи на научната работа. И за миг не се усъмних, че тя вече е изградила цяла теория за гибелта на града само от намереното пластмасово парченце. Е, беше млада. Век или два на поражения и провали щяха да я научат какви усилия са необходими, за да съградиш хипотеза за историята на Марс.

Пристъпих към вътрешния ръб на кратера и предпазливо надникнах отвъд почти отвесната стена.

През последните триста години долу се бе натрупал доста пясък, но някои покриви още се виждаха. От високата ми гледна точка приличаха на скупчени пръстени колиби сред кръгла падина гола земя. Между едва различимите им квадратни или овални очертания имаше покрити с пясък прави вдлъбнатини — спомен за оживени улици и широки булеварди, над които са се разлиствали дървета. Градът се очертаваше ясно и навсякъде стигаше до стената на кратера, макар че на изток пясъкът бе погребал всякакви следи.

Леко разтреперан, пристъпих толкова близо до ръба, колкото посмях. Под мен бяха руините на Нов Хюстън. Родил съм се в този съсипан град. Прекарал съм първите години от живота си сред същите стени… Всъщност това пречеше допълнително на усилията ми да получа разрешение за разкопките, макар и да не разбирах защо. Родното ми място. И какво от това? Никой не си спомня своето детство. Научих, че съм се родил тук, както го прави всеки — проверих в архивите. Мълчаливият упрек, че подбудите ми са донякъде лични, беше съвсем неоправдан. Накрая и властите признаха това, когато позволиха неохотно проучванията да започнат и аз да се присъединя към експедицията.

И все пак, докато се взирах в покривите, стърчащите краища на слънчеви батерии и затрупаните улици, усетих се как търся нещо смътно познато в подредбата на града или във вертикалните гънки на кратера. Но те си оставаха поредната цел на започваща експедиция. Стар, отдавна разрушен град.

Нов Хюстън. По време на смутовете през 2248 година бил превзет от бунтовниците, които оказали съпротива на полицията, изпратена от Комитета за развитие на Марс. (Сигурно съм бил тук по онова време?) Според полицейските доклади бунтовниците накрая взривили купола, с което разрушили града и погубили всички мирни жители. Но версията на самиздата беше съвсем друга. Имах твърдото намерение да открия истината в тези развалини.

И както оглеждах дъното на кратера със смътно различимите следи от разположението на града, в сгъстяващите се сенки на късния следобед, духът ми кипеше от бодрост, сърцето ми биеше по-силно. Откакто се помня, искам да започна разкопки в някой от заличените марсиански градове и най-после се озовах тук. Вече щях да се превърна в археолог и на дело, а не само според формалната титла. В ума ми се мяркаха снимки от разкопките, за които разказвах на студентите си — градове, погубени и изоставени от завоеватели. Троя, Картаген, Палмира, Теночтитлан. Упоритият труд на учените ги бе възкресил от забравата. Сега щяхме да добавим към тях и Нов Хюстън, за да го направим отново част от историята. Да, винаги има такъв миг, когато застанеш пред мястото на бъдещите разкопки — всичко е още непокътнато и само предусещаш незнайното. Можеш да си въобразиш, че тук е скрит град, древен и огромен като Персеполис, където трупаните от вековете слоеве крият под привидно пустата земя останки от безбройни животи. И вярваш, че е възможно да бъдат разгадани и осмислени, да бъдат изтръгнати от смъртта, за да ги опознаем, оценим и превърнем в част от себе си… завинаги. Казвах си, че в тези руини бихме могли да се натъкнем на какво ли не.

Разбира се, не е трудно да се чувстваш така, когато всичко тепърва предстои и си сам в гаснещата светлина на следобеда. Сякаш всяко нещо е наситено със значение и принадлежи само на тебе.

Но долу, в палатките, беше съвсем друго. Вечерта влязох в най-голямата, където хората от експедицията се бяха събрали да отпразнуват пристигането ни, и се почувствах като мравка, пусната в затворен сандък, пълен с големи паяци. Сатарвал и грубияните му от Планетарния инспекторат ме зяпнаха веднага. Петрини и неговите малко прекалено нахални студенти също се озъртаха към мен, както стояха около масите, сочеха картите и се препираха като опитни специалисти. А моите студенти, заедно с онези от групите на Калинин и Макнийл, само премигваха насреща ми с овчи погледи. Потърсих семейство Клезърт и ги открих в трапезарията. Вечеряхме в мълчание. Не познавах добре и двамата, но бяха горе-долу на моите години и поне умееха да не досаждат. Съжалих, че работата им при водните станции ще ги отведе в Ниргал Валис, на няколко километра югозападно от нас.

Нямаше как, върнах се в общото помещение, при спорещите и сочещите картите. Групата на Петрини разпалено се показваше пред Сатарвал — искаха да го убедят колко са надеждни и как ще търсят само „фактите“, без да застрашават официалната версия за съдбата на Нов Хюстън. Биваше си ги в това. А Сатарвал направо се наслаждаваше на безсмислените приказки за „атинския“ и „парижкия“ модел в планирането на кратерните градове, защото така съвсем очебийно се заобикаляше основният въпрос, който трябваше да решат разкопките. Мускулчетата под синкавата четина на бузите му подскачаха от удоволствие, че има такава власт над нас. Не можах да понеса гледката. Побързах да изляза.

Но само за да попадна на Петрини в едно от по-малките помещения за почивка. Все пак той не ми опъваше нервите като Сатарвал. Все едно да не влезеш при зъболекаря, но да отидеш при специалиста по уши, нос и гърло (аз обаче не съм много добре със слуха). Пак ще те мъчи, но поне няма да ти пили зъбите.

— Е, Хялмар, как беше горе на ръба? Старото градче още ли си е на мястото?

— Ами… да. Там си е.

— Намери ли вече нещо интересно?

— Разбира се. Основата на купола. Но ще бъда съвсем уверен, когато проучим всичко подробно.

— Разбира се.

— Няма нищо неочаквано и странно.

— Вече щяхме да сме чули от твоите студенти, ако беше се натъкнал на нещо сензационно.

— Тъй ли?

— Хайде де, Хялмар, знаеш какви са тези младежи.

— Нима трябва да знам?

— Че кой ги познава по-добре от тебе? Ти си крепителят, опорният стълб на университета. Хялмар, та сегашните му сгради са по-млади от тебе.

— Не е точно така. Пък и сградите си остават по местата, а студентите се сменят непрекъснато.

И накрая сякаш преподаваш на същества от друга цивилизация, добавих мислено. А Петрини отметна глава и се разсмя.

— Май няма да ми е леко — добави съвсем сериозно след секунда, — да те заместя.

— Глупости. Ще бъдеш най-добрият декан, който сме имали.

Разговор на автопилот, а съзнанието ми наблюдаваше безпристрастно как той се опитваше да ме очарова. Признавам, не му липсваше обаяние. Но Петрини имаше проблем — неговата прозрачност. Беше от хората, които си поставят едничка цел в живота. Да влязат в коридорите на властта. И всичко, което правеше, беше само поредният ход в играта. Познавах отблизо подобен човек, затова ми беше лесно да разгадая подбудите на Петрини. Но неговият устрем винаги личеше, а това щеше да спъва напредъка му. Най-способните политици се издигат като че случайно, а хората наоколо дори са склонни да им помагат.

Той ме потупа приятелски по рамото.

— Благодаря ти за доверието. Дано не ми се разсърдиш, но трябва да ти кажа, че знам какво ще се опиташ да докажеш по време на разкопките. Повярвай ми, симпатизирам на стремежите ти. Но не бива да забравяме съществуващите доказателства. Заключенията на Комисията Еймз и докладът на полковник Шей. Невъзможно е да са фалшифицирани, Хялмар.

— Възможно е и още как! — Наклоних глава и го изгледах с любопитство. — Петрини, те не са нещо веществено като предметите, които ще намерим тук. Единствено в самия Нов Хюстън ще открием някакви доказателства, защото градът не може да ни излъже. Нека почакаме и ще видим какво ще намерим.

— Да, да, но все пак се подготви да понесеш разочарованието. — Пак докосна ръката ми. — Не ми се иска да го приемеш като удар.

— Благодаря ти за загрижеността.

Подвоумих се дали да отида в палатката си и да почета на спокойствие. Надзорниците на експедицията бяха непоносими, колегите ми ме дразнеха, студентите ме отегчаваха. Но тогава се появи Хана Ингтал и ме покани с такова желание да пийнем по нещо, че ми беше трудно да откажа. Кимнах неохотно и тръгнах след нея към бара на трапезарията. Докато пълнеше чашите, тя бъбреше оживено за видяното по ръба на кратера. Взирах се в нея озадачен. Работехме заедно вече над пет години, а тя сякаш още ме понасяше. Не разбирах. Повечето студенти се умилкват около професорите си само за да направят първата крачка в кариерата. А и може ли да е другояче? Все същите отношения „господар — подчинен“. Съмнявам се, че бих припарил до университета, ако ми се наложеше да започна всичко отначало. Двайсетина години робия при стар мъж или жена, които „знаят“, само за да се издигнеш и ти до положение, когато от тебе ще зависят други хора, които са ти почти безразлични. Толкова е глупаво… но пък не е тежък труд като в рудниците.

А на Хана като че й беше приятно просто да си говори с мен. Държеше се без излишна почтителност и наблюдавайки я, почти успях да си припомня какво е да започваш в науката от прага. На петдесет и две години, с кестенява коса и тъмнокафяви очи, фино очертано лице с приятно изражение. Ергените сред моите аспиранти само гледаха как да си попречат един на друг в усилията да са по-близо до нея, а тя седеше до ъгловата масичка с мен — човека, който не се сещаше за какво да говорим. Някога знаех какви теми интересуват младите хора (вероятно е било в собствената ми младост), но вече ми липсваше усетът. Животът е история на загубеното.

— Градът прилича ли на онези, които сте разкопавал на Земята? — попита тя и аз изпаднах в недоумение точно какъв беше смисълът на въпроса й.

— Е… никога не съм участвал в разкопки на Земята. Не знаеше ли? — Бях почти сигурен, че това й е известно. — Но наистина прилича на едно отдавна изоставено норвежко селище на брега в Гренландия, където съм ходил.

Описах й мястото, като си послужих с бележките си за лекциите — споменът за пътуването ми до Земята отдавна се е заличил от моята памет. Накрая прозрях пълното несъответствие между разказа си и видяното този следобед, запънах се и зачаках малко неспокойно тя да измисли друга тема. Нали разбирате, необщителните хора се славят като мълчаливци, но понякога това им придава по-голямо влияние върху околните — всеки очаква, че щом отворят уста, то ще е, за да кажат нещо важно. Но в същото време се усещат притиснати от времето. Остаряват и все по-често се чудят струва ли си изобщо да говорят за нещо? Като се замислиш, май нищо не остава. Мълчаливците все по-остро съзнават това, както и натрапващия се факт, че повечето приказки всъщност са код, прикриващ несравнимо по-сложен смисъл. Но колкото по-ясно ти става, толкова по-трудно е да разгадаеш смисъла.

Изправих се рязко.

— Време е за сън — казах и се върнах в палатката си.

„…и когато се убедихме, че са готови да спазят примирието, срещнахме се със седмина от тях в товарното депо на космодрума. Казахме им, че са последният град, който още оказва съпротива срещу законните власти на Марс, но те не ни повярваха. Тогава им обясних, че положението им е безнадеждно, дори независимо какво става другаде. Предложих им условията, които предлагахме на всички бунтовници — справедливи съдебни процеси с гаранция, че няма да получат смъртни присъди, както и подготовка за свободни дискусии с широко участие, на които да изложат причините за недоволството си от общопланетната политика. Добавих, че настояваме незабавно да пуснат при нас всички мирни жители на Нов Хюстън, които не са замесени в смутовете. Водачът на групата — брадат мъж на около седемдесет-осемдесет години, настоя да получат пълна амнистия, преди да се предадат. Отговорих му, че нямам такива пълномощия, но че е възможно подобно предложение да бъде разгледано от комитета, щом насилието бъде прекратено. Бунтовниците поговориха на руски помежду си, често повтаряха думата «Ленинград». Водачът заяви, че ще се върнат в града и ще поставят предложенията ни на гласуване. Споразумяхме се за нова среща след два дни. На следващата сутрин обаче по ръба на кратера избухнаха над двадесет взривни устройства — събориха херметизиращия купол. Когато нашите сили успяха да навлязат в града, енергоцентралата беше разрушена, а пожарите бяха угаснали поради липсата на кислород, макар че още се стелеше гъст дим. Вражеските снайперисти се възползваха от него като прикритие и докато ги ликвидираме, повечето мирни жители бяха умрели от задушаване. Спасителните работи продължиха три денонощия — открихме тридесет и осем живи в неразрушени херметични помещения, между люковете на въздушни шлюзове, в скафандри и така нататък. Всички до един заявиха, че не са замесени в безредиците. Прилагам протоколите от разпитите им към доклада. Когато овладяхме града, той вече беше необитаем. Нанесените от бунтовниците щети са такива, че е по-лесно да се започне изграждане на град в нов кратер, отколкото да се възстановява разрушеното.“

Ето такава е версията на полковника от полицията Ърнест Шей — оперативен командир по време на смутовете, получил извънредни пълномощия от комитета, — изложена пред Комисията Еймз през 2250 година. Но аз изрових от архивите на полицейския отряд на „Ройъл Дъч Шел“ сведението, че през декември 2248 година Шей е ръководел операцията по потушаването на бунта в Ейкхойзен. Защо той, а не командирът на нападението срещу Нов Хюстън, е дал показания пред комисията? Защо е излъгал, че лично е преговарял с бунтовниците?

Оставих на шкафчето дебелия 194-ти том с разпечатките от доклада на Комисията Еймз, върху не по-малко дебелата папка с материали от самиздата — колекция от незаконни вестничета, листовки, ксерокопия и преписи, които събирах десетилетия наред. На жаргонен, саркастичен, хаплив руски (езика на нелегалния Марс, антипода на официалния английски) самиздатът (много неща бяха писани на ръка, за да не открие полицията принтера) разказваше истинската история на Нов Хюстън. Да извадя ли памфлета в стил „продължи борбата“, подписан „Евгений“? „Драконът се спусна, мълнии изскачаха от устата му. Небето пада, небето пада! Но за огъня нямаше въздух и той скочи през гърлата в дробовете на хората…“ Или пък доста по-деловия разказ на „Медведев“? „24 декември 2248 година. Десетото светкавично полицейско нападение — Нов Хюстън, Тексаски сектор. По приблизителни оценки около две хиляди щурмоваци на полицията се спуснали с реактивни раници в беззащитния град, след като куполът бил взривен. Съпротивата продължила още три дни. Заловените бунтовници били екзекутирани на място…“ Нямаше нужда да ги прелиствам отново. Знаех ги наизуст. От откъслечните свидетелства събрах в ума си историята на смутовете. Убедиха ме. Малцина историци споделяха моето мнение. Предпочитаха да се придържат към официалната версия на комитета, че самиздатът представлява само съчинения на недоволни и съдържа единствено лъжи, пълни с противоречия и очевидно изкривяване на фактите. Но често автори като „Медведев“ предлагаха много по-логично обяснение на смутовете в сравнение с доклада на Комисията Еймз. И щом тези материали бяха измислици, защо комитетът забрани притежаването и разпространението им? Защо започна инсталирането на системи за „воден знак“ във всяко копирно устройство, така че веднага да бъдат открити онези, на които се размножава самиздат? И защо бяха забранени разкопките в над десет разрушени града? Не, нямаше как да разсеят гнилата воня. Комитетът бе лъгал преди, продължаваше да лъже и сега. Тепърва предстоеше да допълним истинската история на смутовете.

Екипите стигнаха до дъното на кратера по различно врме, според методите и находките си. Макнийл работеше така, сякаш имаше пред себе си цяла вечност да проучва всеки следващ сантиметър, и внимаваше неговите студенти да записват всичко толкова старателно, че можеха да възстановят развалините във вида, в който ги намериха. „Човек не знае на какви въпроси ще трябва да отговаря след един век“, често повтаряше Макнийл. Останалите вече имахме достатъчно въпроси. Бяхме близо до това, което търсехме, затова разчиствахме извънредно внимателно, едва ли не само с малки четчици в ръце. Разположих групата си около някогашната енергоцентралата на града, под източната стена на кратера. Под няколкометров слой пясък намерихме големите сгради на централата, частично затрупани и от срутване на стената, причинило разбити стени и пръснато на парчета оборудване. Разширихме периметъра на разкопките и открихме контролната зала, канцелариите и складовете. Отвъд оградата от ковано желязо бяха магазините, ресторантите, баровете заедно с блоковете и къщите на хората, които са работили в централата. Всички постройки, особено на самата централа, бяха обгорени, разтопени, срутени. Минаха седмици, докато пресеем всички свидетелства на разрухата. Непрекъснато правехме холоснимки, изработвахме модели и залагахме в компютрите данни, за да симулират взривовете. Дори взривявахме някои от моделите, за да разберем точно как е било извършено нападението. През цялото време една от групите ни разширяваше разкопките в околността, особено на север от централата, където пораженията бяха най-жестоки.

Улиците край източната стена бяха затрупани от близо девет метра пясък, затова накрая работехме на дъното на малко кратерче, сътворено от ръцете ни. И другите екипи бяха изровили големи дупки. Когато вечер вървях по неразкопания пясък и спирах тук-там да огледам парче от слънчева батерия или лишеите по камъните, струваше ми се, че минавам през древно бойно поле, белязано с дупки от избухнали бомби. Надничах в разкопките и ме обземаше странното чувство, че всъщност надзъртам в осквернени гробове, сякаш бяхме принизили археологията до мародерство. Високи пясъчни помпи стърчаха над всяко кратерче като хищни насекоми, навсякъде се виеха тръбите им. Този мъртъв град беше чудато място. Скреж скърцаше под подметките ми, усещах студа с носа и белите си дробове. Връщах се при нашия „гроб“ и се взирах в постланите с пясък жилища, които разчистихме наскоро. Имаха водостоци по покривите — тук, където никога не бе падала капка дъжд. Къде се бяхме озовали? Дали градът съществуваше само в съзнанията ни?

Долу, на сенчестата улица, се появиха фигури, понесли вакуумните тръби към най-близката помпа. Същински призраци на пожарникари. Бил Стриклънд вдигна глава и ме видя. Извика ми нещо, но не го разбрах. Посочи към зданието, откъдето излязоха, и ми махна да сляза при тях. Сърцето ми заби учестено и аз забързах към наклонената рампа, за да се спусна долу. Соуза, шефът на моя екип, притича край мен.

— Какво откриха? — успях да му подвикна.

— Не знам, но казаха да отидем веднага.

— Тук нищо не може да ни избяга — възразих аз, но той вече се отдалечаваше.

Постарах се да не ходя припряно, за да не си въобразят, че се вълнувам лесно. Заобиколих една издатина в новия пясъчен склон и заварих петима-шестима от сътрудниците си пред входа на току-що разчистена сграда. Изглежда е била хотел със закусвалня на първия етаж. Освободените от наносите стаи зееха като пещери, усещах миризма на глина и боя. Чух гласове в едно от вътрешните помещения и се насочих натам.

— Някой провери ли здравината на зданието? — попитах на висок глас.

Стриклънд и останалите се озърнаха през рамо.

— Ами да, но доста набързо — отговори ми той.

— Чудесно. Значи може всеки момент да ни се стовари на главите.

Стриклънд се отдръпна, за да погледна в съседната стая.

Четири трупа в стари космически скафандри. Двама още стискаха леки пушки в ръцете си. Едното тяло лежеше сгърчено под голяма маса, върху която нямаше нищо. Колко неподвижни са мъртъвците, колко различни от нас…

— Всички да излязат, преди таванът да се е срутил — заповядах рязко, за да се отърся от вцепенението. — Соуза, веднага проверете устойчивостта на конструкцията и вкарайте тук снимачна група. Искам холограми на всяка подробност. Я вижте какви следи сте оставили! Кой изсмука пясъка от тази сграда? — Стриклънд и Хайди Мюлер се обърнаха към мен. — Колко често проверявахте какво е останало във филтрите?

— След всяка стая — увери ме Хайди, а Бил само ме изгледа намусено.

— Намерихте ли нещо?

— Всичко е подредено в кутии. Сега са във фоайето.

Намръщих се. Точно тук влудяващата мудност на Макнийл щеше да ни е от полза. Хана Ингтал понечи да влезе в стаята, но се закова на място, щом забеляза труповете. Облачета смръзваща се пара излизаха от ноздрите й и падаха към пода.

— Намери Петрини и го доведи — наредих й веднага. — Кажи му, че имам нужда от неговата помощ.

Тя се вторачи в мен, сякаш най-после оправдах подозренията й, че съм полудял.

— Искам и той да види това — добавих търпеливо.

Хана кимна и излезе.

— Не пипайте нищо — казах на останалите. — Когато Петрини дойде, ще продължим работата.

Накарах ги да излязат. Не исках да стоя при онези тела. Лишиха ме от спокойствие, чувствах се объркан, мъчеше ме и нещо, което не успявах да определя. Навън студентите вървяха през пясъчната яма към нашата малка работна палатка — бледосини и кафеникави фигури по улица в жилищен квартал, между две стръмни стени от червен пясък. Погледът ми се плъзна от сенките към тъмния ръб на кратера и небето с цвят на презряла слива. Нямаше звезди. Но някога бяха неизброими, толкова нагъсто… и тази остра миризма на влажен прах, на фиксатор за пясъка…

Моят баща бе избродирал флаг на ивици и със звезда. Каза, че бил на „еднозвездния щат Тексас“, после погледна червената петолъчка и се засмя на някаква неизречена мисъл.

Замаян, направих несигурна крачка по улицата, вдигнах глава към избит прозорец на втория етаж в отсрещната къща… ахнах…

Бях в централата да взема дневната ни порция вода, когато куполът рухна. Куполът падна върху нас. Страхотен трясък, после мощният рев на изтръгналия се нагоре въздух. Затичах се към шкафа, преборих се с лекия скафандър, закопчах шлема и включих подаването на кислород, както ни бяха учили. Възбуден от неочакваният шанс да участвам в битка, аз изтичах на улицата, но не можех да различа нищо в плътния дим. Улицата се тресеше под краката ми, постепенно пушеците се разнасяха, а отгоре се сипеха парчета от купола, носени насам-натам от безумните вихри. Проблясъците по ръба на кратера ме заслепяваха, пред очите ми играеха червени точици, но все пак различавах скалите, големи колкото къщи, подскачащи надолу по стените. Страхът ме зашемети като удар по главата, натика ме насила в друг свят. Втурнах се към дома си с едничката мисъл да се скрия. Препъвах се в някакви криви плоскости — останките от купола, — залутах се в пушилката, после вдигнах глава и видях спускащите се отгоре червени фигури с реактивни раници на гърбовете. Бяха стотици, приличаха на капки кръв, на метеорити, на оживели късове от купола. Червени лъчи пронизваха дима. Препънах се, но скочих мигновено и пак затичах към къщата. Една жена лежеше неподвижно насред улицата. С облекчение изкачих на бегом познатите стъпала, но когато отворих вратата, се почувствах измамен. Фасадата бе останала непокътната, но вече приличаше на нескопосан театрален декор, защото зад нея се виждаше само огромно кафеникавожълто парче от стената на кратера, сплескало нашия апартамент и покъщнината ни до еднометров сандвич от пластмасови плочи. Зяпнах дръжката на вратата. Струваше ми се, че с още един напън бих могъл да съборя цялата фасада.

Бях се пренесъл за миг в този свят на безвремието. Осъзнах, че от безсилие съм седнал на улицата. Потях се обилно. Терморегулаторът на скафандъра не се справяше с внезапната промяна в състоянието ми. Изправих се предпазливо, отидох до отсрещната стена и изкачих стъпалата до входа под зейналия прозорец. Поколебах се, но дръпнах вратата. Кафеникавожълта скала. Затворих пак вратата и седнах на горното стъпало.

Смътно долавях останали в паметта ми бледи образи на моите родители и сестрите ми. Сигурно са загинали тогава. Може би не в самия апартамент, но някъде из града. Иначе властите щяха да ме съберат с тях, когато самоличността на оцелелите е била установена. Насилвах паметта си да ми разкрие какво се бе случило, след като отворих вратата, но имаше само пустота. Нищо както винаги. Изтръгнатите от забравата лица още живееха в мен, но откъснати от всичко друго — ярки като орбиталните огледала в здрачното небе. Пренесени от миналото чрез полъх на улична миризма, чрез сляпата скала, запушила входа, чрез потреса от намерените трупове. Треперех неудържимо и ровех из спомените си, за да науча още нещо. Клатушках се напред-назад върху стъпалото, смазан от силата на чувството какво означава цял град да бъде заличен, да изтребят жителите му… семейството ми…

— Професор Недерланд?

Беше Петрини, а сред групичката зад него видях и Сатарвал.

— Какво има?…

Той ме погледна смутено.

— Нали ти си изпратил да ни повикат?

— А, да. Открихме нещо и имам нужда от помощта ти. Вероятно е едно от средищата на съпротивата.

— Точно от моята помощ ли имаш нужда? — усмихна се Петрини.

— Искаме да бъде вписано потвърждение на находката от независими наблюдатели.

— Тъй ли било… — Усмивката му се стопи веднага. — Ясно. Добре, да погледнем. — Той ми протегна ръка. — Добре ли си? Имаш малко болнав вид.

Изправих се сам и посочих фасадата зад гърба си.

— Някога съм живял тук.

— Сериозно?! — възкликна учудено Петрини. Неговите сътрудници се спогледаха. — В базите данни ли го откри?

— Не, спомних си.

Вътрешността на сградата вече бе заснета, резултатите от проверката на здравината й се оказаха задоволителни, затова се захванахме на работа. Соуза, Хана и Бил даваха указания, а аз следях какво се върши. Извлякоха седем тела, качваха ги на ескалатора, който бяхме прехвърлили над ръба на изкопа. С напредъка на разкопките сигурно щеше да се наложи да изкопаем и гробище някъде край основния лагер на експедицията. С падането на нощта включихме лампите и преносимите калорифери. Гледах как отнасят телата и стисках ръце, за да не треперят. Осквернители на гробове, повтарях си безмълвно.

В последната стая имаше бюро. Личеше, че всичко от него е било прибрано много набързо. Чекмеджетата бяха празни, но на пода намерихме листче, сковано от студа. Разчетохме припрените драсканици: „Сюзън, на смрачаване започнете евакуацията. А.“ Хана ми показа късчето хартия, след малко й го върнах и тя се отдалечи. Мрак и студ на тъмната улица. Гласовете от сградата все едно принадлежаха на пияни работници в закусвалнята. Пак седнах на стъпалата пред някогашния си дом и усилих отоплението на скафандъра. Усетих как горещите струи излизат от вентилационните отвори и обвяват лицето ми. Вдишвах дълбоко вледеняващия въздух. Значи са разрушили купола над Нов Хюстън. И още колко градове са загинали като този?

Другите излязоха, увлечени в спор.

— Очевидно е, че е имало добре организирана съпротива! — ядосано натърти Хана. — Това е един от щабовете! А причината да не намерим повече следи от тях досега е именно в секретния характер на организацията им, пък и полицията никога не е искала да признае нейното съществуване…

— Знам, знам — помирително изрече Петрини. — Професор Недерланд твърде красноречиво защитава това схващане от години.

Застанаха в лъчите на една лампа и сенките им се простряха по улицата.

— И все пак… Хялмар — обърна се Петрини към мен, — трябва да признаеш, че се опитвате да обясните липсата на данни, а не наличието им. В края на краищата не можете да се опирате само на толкова ценения от тебе самиздат. Та нали в самиздата се промъкват и измишльотини как зелени марсианци се присъединили към бунтовниците, най-после напускайки хилядолетните си скривалища… — Неколцина от неговия екип се засмяха. — После пък прибрали победените в своите приказни убежища. Не е редно да повярваме и в марсианците само защото се натъкваме на подозрителна оскъдица на друга информация за тях.

Мисля, че той харесваше собственото си остроумие.

— Ето ви ги доказателствата — промърморих сърдито.

Тогава се обади Сатарвал:

— Виждаме само гнездо на неколцина от бунтовниците, разрушили този град. Свърталище на убийци.

— Но доколкото виждам, те са мъртвите в случая.

Шефът на Инспектората гневно размаха пръст насреща ми.

— Не е имало никаква организирана съпротива! Никакъв съюз „Уошингтън-Ленин“, както твърдят някои от вашите съмишленици. Обикновени злонамерени измислици, разпространявани от дисидентите, за да дразнят властите.

Уморено се обърнах към Петрини.

— Самият мащаб на бунта е най-очебийното доказателство. Невъзможно е участниците в спонтанно избухнали безредици да отблъскват полицията цели пет месеца. И да превземат толкова градове.

— Станало е само заради измяната в руската космическа флота — заяви Сатарвал.

— Да, но това засяга руското участие в смутовете. А тук стоим насред град, обитаван от тексасци, който е трябвало да бъде разрушен, за да бъде превзет. Ето ви и американското участие.

— Бунтовниците са унищожили града — заинати се Сатарвал. — Доказал съм този факт толкова…

— Вие работите за комитета — прекъснах го и станах. Зави ми се свят, светлините подскачаха пред очите ми. Заговорих по-силно, исках всички наоколо да ме чуят. — Не бунтовниците са унищожили този град. — Хана ме загледа втренчено, угрижена гримаса изкриви лицето й. Другите също ме зяпаха. — Виновни са полицейските щурмоваци. Знам, защото бях тук по онова време. — Махнах с ръка. — Бях точно тук, когато се случи!

— Може и да си бил тук, Хялмар — постара се да ме укроти Петрини, — но едва ли си способен да възстановиш произшествието в паметта си…

— Не беше произшествие, а война… истинско клане, не разбирате ли? Взривиха купола, спуснаха се в кратера с реактивните си раници и… избиха всички! Както стоях на улицата, осени ме проблясък на паметта. На всички ви се е случвало, знаете как е. Спомних си ясно онзи ден. Да, тогава съм бил малък, но съм запомнил.

— Но това е смешно! — викна вбесеният Сатарвал. — Защо да вярваме на някого като вас, толкова предубеден, че…

— Защото бях тук! — изръмжах аз.

В този миг един от студентите се спъна в някакъв прожектор и го обърна към мен. Изведнъж видях отражението си във все още здрава витрина наблизо — нисък, тантурест, с нелепо щръкнала коса над голямата глава, закръглено лице с малки очички, изпъкнали вени по слепоочията… Застаряващ мъж, пламнал от възмущение за нещо, което беше безразлично за останалите. Хана, Бил, Соуза и Хайди също стояха и ме гледаха. Колко ли неловко се чувстваха, докато кресливо се опитвах да им натрапя спомените си, сякаш някой щеше да ми повярва! Отвратен, аз изсумтях и се извърнах, все едно и другите нямаше да ме забележат, ако не се гледам в стъклото.

И все пак помнех какво бях видял на същото това място.

Пак Петрини с неговия обичаен вразумяващ тон:

— Хялмар, нима се опираш на преживелици отпреди триста години? Съгласи се, че това не е особено сигурно доказателство.

Вдигнах рамене в опит да загладя положението.

— Щом и свидетелствата на очевидци вече не са убедителни, значи сме загазили. Казвам ви, че така беше. Бях тук и видях. Нали историята се гради от очевидците. Това ни предлага и самиздатът.

— Дори историите за зелените марсианци ли? — меко възрази той. — А и ние сме археолози в края на краищата.

Поклатих глава и отново огледах тъмните жилища. Отчаянието ме заливаше на вълни.

— Ние сме безпаметни твари! — изпъшках гласно.

Пак гледах безпомощно скалата зад вратата, падащите парчета от купола. Моите студенти се взираха напрегнато в мен и търсеха какъв да е повод да ме измъкнат от неудобното положение. Вярваха ми не повече от Петрини.

Грабен — хлътнал участък в кората на планетата, очертан по дължината си от съпътстващи разломи.

Веднъж казах почти същото на Бодила. Бяхме в неговата спалня на осемнадесетия етаж в кулата Барнард. Бе нагласил прозрачността на прозореца, заел цяла стена, така че да виждаме панорамата. Стоеше до стъклото и наблюдаваше голям полярен орел, понесъл се с мразовития вятър над Александрия. Проснат на леглото, аз се взирах в неговия ясно очертан силует на фона на лилавото небе и последните здрачни отблясъци от орбиталните огледала. Долу примигваха безбройните светлинки на града.

— Ние сме безпаметни същества, Бодил — казах му.

Само аз го наричам Бодил, но той не схваща смисъла на прякора. Неговият баща му дал името Алигзандър Греъм Селкирк, сигурно в изблик на чувство за хумор. Позяпах го как разпалва лулата си и повторих:

— Безпаметни сме и затова делата ни нямат никакво значение. Каквото и да направиш, Бодил, само след век няма да си го спомняш.

— Дотогава няма и да ме интересува — отвърна той и издиша ароматен облак дим. — А и защо ли е нужно да си мъча главата? Винаги мога да прибягна до лекарствата за събуждане на паметта.

— Не вършат работа.

Той вдигна рамене.

— Зависи какво очакваш от тях. Имаме ли избор? Нима би предпочел да си мъртъв? — Засмука енергично лулата. — Такива са нещата от живота.

— Понякога ужасно ми омръзва. Бодил, я се вгледай във всичките онези хора по улиците. Виждаш ли ги? — Приличат на мравки.

— Колко оригинално… Всъщност те наистина са мравки за тебе. Работниците, бедняците, миньорите, които се бъхтат на тази планета, за да печелят нейните собственици на Земята. Нима някога те е било грижа за тях? Живееш си тук като тревата по Сиртис в ледените си цепнатини, откъснат от грубия марсиански живот и неговите мравки.

— В момента и ти си тук, нали?

— Че кой не би избрал да се качи горе, ако може? Само че пак си оставаме впримчени от все същата система. Борим се с оковите, но след време забравяме и най-упоритите си усилия.

— Ако казаното от тебе е вярно, готов съм да се примиря с положението.

— А някога бил ли си беден в пълния марсиански смисъл на тази дума?

— Да. Дори съм се родил в рудник. И израснах в миньорско селище.

— Но спомняш ли си това?

— Естествено, нищо не помня. И не бих казал, че съжалявам.

— Предпочиташ привилегирования си уют.

— Както и ти — кимна Бодила. — Моля те, не започвай да се горещиш. Колко ли пъти сме си приказвали за същото… Щом се почувстваш добре, започват да те налягат угризенията. Затова ли толкова ти харесват твоите досадни разкопки? И се мусиш, че сега не ти позволяват да ровиш отново. Не се сърди, ще се погрижа да получиш каквото искаш.

— Нямаш достатъчно заслуги като член на комитета, за да се погрижиш за каквото и да било. Още цял век ще бъдеш момче за всичко. А комитетът ще ме допусне до разкопки в Нов Хюстън едва когато изтече деканският ми мандат. Не по-рано.

Той се усмихна.

— Но пък ще получиш тъй жадуваното разрешение. И ще знаеш на кого го дължиш.

— О, да — промърморих и се отпуснах на огромните възглавници. — Но как да ти се отблагодаря, Бодил? Какво мога да ти дам нещастникът аз, един жалък професор в университета? Та ти имаш…

Махнах с ръка към ярката панорама на Александрия. А той пак вдигна рамене — красиво движение, което безуспешно се опитвах да наподобявам.

— Предостатъчно е, че ми е приятно с тебе.

— Не разбирам защо.

— Понякога и аз не разбирам! — засмя се Бодила. — Но обикновено не си толкова опак.

— Аха, това ли било… — Сведох поглед. — Аз съм твоят питомен учен, нещо като домашен любимец. И на двама ни е ясно. Чудя се още колко ли такива любимци имаш.

Мълчанието се проточи. Бодила пристъпи към музикалния пулт, натисна два-три клавиша — прозвуча меланхоличното начало на едно от най-протяжните изпълнения на Джанго. След миг той забеляза, че го гледам напрегнато, и насочи лулата си към мен.

— А ти още колко покровители имаш?

— Нито един!

Бодила се засмя и отново застана пред прозореца.

— Може би е по-добре, че забравяме миналото си. Какъв ли товар бихме могли да понесем, преди да рухнем под цялата нетърпима глупост на живота?

— Но бихме могли да се научим как да я преодолеем.

— Възможно е, но се съмнявам. Само че в момента нямаме друг избор. Хялмар, мисли си за онези твои разкопки. Когато се добереш до Нов Хюстън, ще бъдеш в стихията си, насред необятната пустош, затънал в кал и никому ненужни боклуци, за да се ровиш в загадките на древността. Нима има нещо по-хубаво на света?

Усетих, че пак ми се присмива, но неговото наслаждение от собствения му чар, самият му вид, изгледът към града и Ноктис Лабиринтис отвъд, музиката — всичко ме изпълни и облекчи настроението ми. Или причината беше друга? Психическите ми състояния се сменят, но не знам защо, и то твърде често в присъствието на Бодила.

— Няма ли да си легнеш? — попитах го.

Районът на кратерите — гъстотата им в централните и южните плата е стотина пъти по-голяма, отколкото в северните равнини. Тази част от планетата е на 3,9 милиарда години.

Разкопките са преди всичко бавен труд. Мястото постепенно се превръща в малко подобие на самостоятелна култура — отчасти дължаща се на работещите тук хора, отчасти на находките. Според оценката на Макнийл на дъното на кратера е имало 3500 сгради, а Калинин пресметна, че около две хиляди от тях бяха все още запазени. Във всички намирахме множество предмети, понякога заедно с обитателите им отпреди триста години. Гробището на външния склон се разпростираше все повече. Екипът на Калинин откри масов гроб с четиристотин двадесет и осем трупа. Повечето бяха застреляни или убити от взривовете, или пък умрели от задушаване. Сатарвал ги обяви за жертви на бунтовниците. Достатъчно беше да му обърна гръб и да се дръпна настрани, за да покажа какво мисля. Дори Петрини си позволи недоверчиво изражение — когато Сатарвал не го виждаше, но пък аз щях непременно да го забележа.

Както много пъти досега, изкачих се до ръба на кратера, за да се усамотя и да погледам обширните марсиански плата. Тези трупове… Кои ли сред тях бяха на моите родители, на сестрите ми? Но беше глупаво да мисля за това. Важното беше да докажем, че полицията е унищожила града. Какво ли обаче в Нов Хюстън щеше да се приеме като доказателство?

Обиколих половината пръстен, когато забелязах, че някой се катери към мен. Учудих се. След избухването ми вече се отнасяха с мен като с безумец и престанаха да ме безпокоят напразно. Видях, че е Хана, и спрях.

— Какво искаш? — подвикнах й отдалеч.

Тя мълча, докато стигна до мен, и чак тогава каза:

— Идентифицирах търговските знаци на експлозивите, с които са унищожили купола. — Лицето й сякаш пламтеше в потоците кислород от отворите на скафандъра. Явно беше разстроена. — Американски са.

— Не ме изненадваш.

— Но… — Отвори уста, за да поеме повече кислород, а очите й се насълзиха. Не разбирах какво иска — да я похваля или да я утеша? — Защо американците?…

— Естествено е — отсякох, раздразнен от нейната наивност. — А според тебе кой притежава тази планета?

— Знам! — ядоса се и Хана. — Ясно е, че те са опората под краката на комитета. Но това тук…

— Нищо ново. Тяхната революция от 1776 година е отдавна забравено минало. Сега Америка управлява империя, част от която сме и ние — най-далечната им колония.

— Не бих казала, че е толкова просто.

— Колония сме, казвам ти! Комитетът е пряко подчинен на американците и руснаците.

Тя седна на един ръбат камък.

— Какво има? — промърморих. — И преди си ме чувала да говоря подобни неща.

— Да, да, само че…

Пак се взря в парчето пластмаса, което държеше.

— Сега се убеди, че е вярно — довърших вместо нея.

Хана кимна. Дожаля ми за нея. И в същото време й се ядосах. Би могла да ми повярва отдавна. Нали затова работеше под мое ръководство — да научи каквото съм си направил труда да изясня за този объркан, нещастен свят? Това е лошото в работата на наставника. Студентите ти започват да вярват само на онова, в което са се убедили лично.

А Хана седеше унило, като че влак бе прегазил кучето й. Настаних се на парче скала, изтръгнато от планинския масив, още когато метеоритът се бе врязал в него и оставил кратер след себе си. Долу работата за деня привършваше. В кафеникавия здрач човек би могъл да се заблуди, че градът тепърва се строи — половината сгради готови, други с натрупани наоколо материали.

Постарах се да й обясня как е станало.

— Боя се, че при нас са се съчетали най-лошите пороци на американската и руската политическа система. — Подхвърлях парче ударно уплътнен базалт на дланта си. — Имали са едни и същи цели спрямо Марс и още преди да станат на Земята толкова близки партньори, вече са командвали заедно тук. За съжаление именно най-неприятните елементи на тези системи са си паснали чудесно. Ето на какво сме подчинени.

— Сигурно е така.

— Но пък най-доброто у американците и руснаците се е сляло, за да предизвика борбата срещу комитета през 2248 година. Поне това е моето мнение. Опит да бъдат осъществени идеали, които никога не са имали шанс на Земята. Но… — захвърлих камъчето към дъното на кратера, — …сама виждаш какво е сполетяло бунтовниците. А след това властите затегнали контрола още по-свирепо.

— Е, поне не ви ли се струва, че вече не ни притискат толкова? Нали в момента сме в Нов Хюстън. А в „Реферативният сборник“ допускат за публикация почти всички получени материали.

— Знаят, че ние сами ще се цензурираме, преди да ги изпратим.

— Но не и вие, Накаяма или Лебедян. Все пак и тримата имате извънредно много публикации. А хората вече могат да се движат свободно по планетата. Поне когато формулярите минат през цялата бюрокрация.

— Онези в „Реферативният сборник“ не ги е грижа за миналото. Опитай да пробуташ аналитична статия срещу комитета и ще видиш какво ще стане. — Пак хвърлих камъче към града. — Въпреки всичко ти си права. Малко ни отхлабиха примките на шиите.

— Може би комитетът е избрал по-либерална политика. Нали има нови членове…

За Бодила ли намекваше? Бе се постарала да не видя лицето й в този миг, преструваше се, че гледа към дъното на кратера. Май опитваше да ми се бърка в живота.

— Мисля, че вече нямат нужда от стегнатата примка. Позволяват малко повече свобода, защото има практическа полза от нея. Нали разбираш — поддържат илюзията за благополучие. Всички са доволни.

— Но вие не сте.

— Ъхъ… — Ето, пак говореше лично за мен! Какво ли се опитваше да постигне? — Сигурно помня прекалено много неща — казах, за да я объркам, но веднага се засмях. — Всъщност почти нищо не помня.

Тя ме изгледа с любопитство.

— Но нали си спомнихте гибелта на града?

— Да, онази вечер на улицата. И вече само помня, че съм си спомнил. Не е същото, обаче ми е достатъчно.

— И искате да докажете, че полицията е виновна за всичко, защото сте бил в града по онова време?

Време беше да я поставя на мястото й. Започвах да се чувствам неудобно.

— И други се опитват да преосмислят историята заедно с мен. Или поне напредват в същата посока. Накаяма и Лебедян са по-възрастни от мен… Питам се дали и те са прозрели истината в някой друг град…

Но Хана вече се бе обърнала към ескалатора.

— Това е Бил! — възкликна тя. Явно не чуваше какво й говоря. — Чудя се дали е дошъл да ме търси.

— Значи си единствената, която още се чуди — изтърсих и в същата секунда се стъписах от собствената си грубост, но се чух да продължавам: — Търси те и още как!

После се ухилих нелепо.

— Харесвам го! — рязко отвърна Хана.

— Прекрасно. Така ще е още по-лесно за него. — Не можех да повярвам, че ръся тези глупости. С всяка дума ставаше по-зле! — Извинявай, исках да кажа, че това би го зарадвало много. Аз… аз ще си довърша разходката.

Тя кимна, без да отделя погледа си от Бил.

— Онези търговски знаци ще ни помогнат — промълвих смутено. — Те са сериозно доказателство.

— С Бил и Соуза ще опишем находките — каза тя сдържано, без да се обърне към мен.

2

Превръщаме тези развалини в отделни предмети и отломки според стремежите си — почистваме ги, класифицираме ги, после ги подреждаме в спретнати редици на пода на музейната палатка. Всички си играем на Шерлок Холмс с боклука на миналото. Такава е археологията.

Разкопавахме, пресявахме, изчетквахме, взирахме се напрегнато в находките. Нов ден следваше предишния, седмиците се изнизваха, а ние изследвахме сграда след сграда в мъртвия град. Взривната загуба на атмосферата при падането на купола бе накарала някои херметизирани постройки да гръмнат като прекалено надути балони. Неприятна гледка. Случваше се да открием и трупа на някой щурмовак, скрит толкова добре, че другите полицаи не бяха успели да го намерят. Какво ли можехме да кажем за тях? Сатарвал ги обяви за жертви на безредиците и им уреди официално погребение. Аз беснеех. Съмнявах се дали ще успеем някога да оборим доклада на Комисията Еймз. Току-виж, си останал завинаги част от историята на Марс. В края на краищата нали победителите пишат историята. Победеният винаги е виновен. Осемстотин хиляди души са загинали. Е, и? Да, явно смутовете са били твърде значителни, пък и измяната на руската флота… Онези двеста тома ще ви обяснят как е станало всичко, но ако искате да узнаете нещо повече, дали да не ви пратим да продължите проучванията си в астероидния пояс? О, значи не желаете да се ровите още в миналото? Напълно ви разбираме.

Така се гради историята, защото фактите не са нещо материално. Но археологът вярва, че вещите създават фактите или ги заличават. Всяка голяма лъжа в историята (не че всички са оборени, съвсем не) — за Ричард III, за десетилетията на Съветския съюз, за американския президент Труман, за расовите вражди в Южна Африка, за бедствието на Меркурий — е била опровергана от материални доказателства.

Заричах се, че и тук ще напишем историята отново. А Сатарвал се подсмиваше: „Можем да обясним всяка ваша находка.“ И неговото „министерство на истината“ сякаш се изправяше като грамада зад гърба му. Защо ли да не бъде самоуверен — истинската история никога не влиза в учебниците. Но археологията е изкуство да разчетеш онова, което не е било написано. Вещите не лъжат.

— Куполът рухнал на главите им и изведнъж вече било безполезно да защитават пръстена на кратера — казах на Хана, Бил и Хайди, както стояхме един ден пред развалините на енергоцентралата. — Хиляди са загинали, останалите били хванати като в капан в своите убежища, а щурмоваците се спускали като порой отгоре. Какво щяхте да направите вие? Къде щяхте да отидете?

— Централата е била последното огнище на съпротивата, съгласни ли сте? — обади се Бил. Изгледах го скептично. Лесно предлагаше щури теории, но не бързаше да ги обоснове. — Оттук през ръба се стига право в дефилето, което те са наричали Копиевидния каньон. Може би са се скрили там и са се опитали да избягат. Нали намерихме и бележка, според която са се готвели да го направят.

— Веднага са щели да ги забележат при изкачването към ръба — възразих му. — Имаме нужда от по-правдоподобно предположение.

Бил вдигна рамене. И като се замислих над неговата хипотеза, започна да ми се струва по-приемлива, но въпреки това ги подканих:

— Някой да има по-добра идея?

— Може да са се смесили с мирните граждани — каза Хана. — И при последното нападение полицаите нямало да намерят никого от съпротивата.

— В такъв случай са щели да арестуват всички и да ги тикнат в затвора. Е, това наистина е по-добре, отколкото да те застрелят на място. Според доклада щурмоваците открили тридесет и осем живи жители на града… — включително и мен, вметнах мислено, — …но може и в това да са излъгали.

— Екипът на Калинин — подхвана Хайди, — откри малко по на юг обгоряла зона, която според тях е ясен знак за кацане на ракета. Предполагат, че е бил снабдителен кораб на полицията. Но пък може и бунтовниците да са имали подготвен кораб, за да отлетят при нужда направо оттук.

— Би било изключително опасно — напомни Хана.

— Щели са да ги свалят на секундата — възразих и аз. — Бунтовниците не биха поели толкова безнадежден риск.

Моите сътрудници стояха пред мен и се мусеха, сякаш аз им бях виновен, че не успяват да измислят нищо разумно. Все пак идеята за бягство през Копиевидния каньон не беше толкова лоша.

— Няма съмнение, че са били заловени, екзекутирани, а труповете — откарани на друго място — заявих непреклонно.

Радиални разломи — напреженията в кората, причинени от образуването на Тарсис, довели до появата на обширна система от разломи в терените около него.

Дойде време пак да се отбия при своя геронтолог, така че се погрижих да ми бъде разрешено от Сатарвал и от университета. Отидох с кола до крайната спирка на влаковете в Копратес и оттам се отправих към Александрия. Бях в клиниката още рано сутринта.

Прегледите се проточиха през целия ден. Прекарах и обичайния час в чакалнята пред кабинета на доктор Лейърд — зяпах разсеяно все същите стари снимки на спътниците на Юпитер. Когато влязох при доктора, поздравихме се и той веднага започна по същество. Накара ме да се съблека и да застана пред неговите машини. Пиех разни течности, изправях се пред най-различни камери, после ми инжектираха нещо и ме вързаха неподвижно на манипулационната маса, а всевъзможни сонди проникнаха в тялото ми. Частички от мен — кръв, урина, изпражнения, слюнка, мускулна тъкан, кожа, кости и така нататък — бяха отнесени за изследване. После доктор Лейърд започна да ме опипва, мушка и почуква с пръсти. Първобитен метод да прегледаш пациент, но според него и това беше необходимо. Докато получи резултатите от изследванията, той мачкаше кожата ми на различни места и задаваше въпроси.

— Как е онова сухожилие в коляното?

— Зле. Тази година наболява повече.

— Хъм… Е, знаеш, че винаги можем да го махнем. Но бих те посъветвал да изчакаш още някоя и друга година.

— Ще изчакам.

— А как си с настроението напоследък?

Естествено, отказах да отговоря на толкова безочлив въпрос. Но докато той продължаваше да ме мушка с пръсти и да оглежда кожата ми като същински ботаник-генинженер, проверяващ свойствата на нов хибрид (това странно растение дали ще оцелее на Марс, господин Учен?), казах си: „Защо пък не?“ И когато проверяват жизнеспособността на растението, искат да знаят дали цъфти.

— Ту нагоре, ту надолу. — Какъв ли е научният им жаргон за такива състояния? — Не мога да го овладея. Чувствам се потиснат. Тревожа се, че може съвсем да загубя контрол и да изпадна в паника. Понякога предусещам как ми остава само крачка до това… и за да се предпазя, прекалявам с работата. Не знам. Обезсърчен съм…

Влезе сестрата с готовите снимки и прекъсна признанията ми. Но доктор Лейърд не се подразни. Зае се с резултатите. Без да вдига глава, той проточи замислено:

— Няма никакви физиологични признаци за притъпяване на възприятията ти. На твое място не бих се безпокоил.

Искаше ми се да му възразя, че с мен става нещо по-лошо от притъпяване на възприятията. Всъщност вече откривах пълна липса на чувства у себе си. Непоклатимо равнодушие. Никакво натрупване на нови спомени. Емоционална смърт.

— Сърцето ти е леко увеличено. По колко време прекарваш в центрофугата?

— Изобщо не се натоварвам.

— Меко казано, проявяваш небрежност. — Лейърд ме изгледа недоволно. — Знаеш, че хората не са приспособени към това слабо притегляне. Можем да те подложим на пълната програма за засилване на имунната система и правилното клетъчно деление, а ти да провалиш усилията ни с това нехайство. Както виждам, кожата на лицето ти е силно набръчкана, забелязва се и недостиг на калций в костите ти…

Той продължи с обичайното тягостно изброяване на смущенията в моя организъм. Свърши чак след десет минути. После се захвана да пише рецепти и да съставя „пълната програма“, която трябваше да ме избави от болежките. Сякаш говореше пред мен за състоянието на друг човек. Изписа почти цялата пачка листове пред себе си, а през следващия половин час обясняваше как ще ми въздействат тези лекарства и по каква схема да ги използвам. Ацетилхолинови стимулатори, нов еквивалент на вазопресина. Бяха нещо ново, значи все пак бе чул оплакванията ми.

— Сега за възпаленото сухожилие. Нека опитаме с… — Избълва име на лекарство, от което разбрах не повече, отколкото от някоя отвара на вещици. — И помни — грижи се за себе си, за да дадеш шанс на безграничната способност на организма да се възстановява. Замисли се за това. Ако ти не внимаваш, нищо друго няма да ти помогне. — Дружеско ръкостискане. — Ще се видим следващата година.

Облякох се и излязох в чакалнята. Един от кратерите на Мимас ме зяпаше като око на циклоп от снимката. Сведох поглед към рецептите в дясната си ръка. Животът, какъвто го познавах, бе съсипан безнадеждно…

Струваше ми се, че няма да понеса задушния парник, в какъвто се превърна Александрия за мен. Тръгнах към гарата, за да се кача в първия влак по посока към Нов Хюстън. Отбих се в една аптека, за да взема всички лекарства.

Грабен

Но после се махнах от гарата, върнах се в града, за да се видя с Бодила. Решихме да вечеряме в индийски ресторант в долната част на града, където каналите се редуват с промишлените инсталации и евтините пансиони. Тук бедните са навсякъде, дори под мостовете над леденостудените канали, възпаляващи кожата им, докато раните започнат да приличат на проказа. Разбира се, веднага биха отишли да получат рецепта за лекарство, ако можеха да си го позволят…

— Същото е като историята на Съветския съюз — промълвих, застанал на един от мостовете.

Бодила спря до мен. Над нас, между овехтелите пансиони, небето бе петнисто като буркан с конфитюр.

— Кое е същото?

— Ние. Веднага след революцията през 1917 година болшевиките наложили властта си над страната. После Ленин преобразувал партията, докато се превърнала в негов инструмент. За да влезеш във властта, първо е трябвало да си в партията, така че тя се наложила като по-високо равнище в управлението. Когато Сталин поел нещата в свои ръце, изградил системата за сигурност като основа на личната си власт. Вече нямало значение дали си в партията или не си — властта била у тайната полиция, а пък Сталин контролирал полицията. Системата вече имала три равнища. Голямата реформа на Хрушчов се състояла в отнемането на властта от тайната полиция, за да я върне на партията. Равнищата отново станали само две.

— Е, каква е приликата с нас?

Бодила се вглеждаше в пансионите. Насреща през отворен прозорец се виждаше жена, която переше на ръка.

— Ясно ти е, както и на мен! Отначало тук са властвали отделните корпорации. Комитетът е бил създаден първоначално само като средище за събиране и размяна на информация между тях. После руснаците и американците решили да го използват като средство за контрол над планетата, независимо от корпорациите.

— Както Ленин е използвал партията ли? — с престорен интерес попита Бодила.

— Именно.

— Май приликата не е особено голяма, а?

— Достатъчна е. Стигаме до третата стъпка — когато комитетът поел изцяло в свои ръце планетарната политика и съчетал законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Точно тогава онзи кремълски възпитаник Сарьонович натрапил идеята си за планова икономика, претоварил стопанството — разбира се, — и хората. Всичко това само за да докаже на двете свръхсили, че може да печели за тях много повече, ако му дадат пълна свобода на действията. И те го оставили да прави каквото иска. За да постигне целите си, той увеличил многократно и числеността, и правомощията на полицията. Така се стигнало до смутовете.

— А сега? — попита Бодила само за да ме успокои. — На кого приличаме — на Брежнев, Андропов, Черненко, Горбачов?…

— Брежнев изобщо не е управлявал. Дори когато е бил здрав, допускал е бъркотия и страшна корупция. А Андропов и Черненко още се опитвали да си мерят силите с американците. Бих казал, че повече приличате на по-късните руски управници.

Бодила ме изгледа, уж зяпнал от учудване.

— Божичко, Хялмар! Какъв комплимент! По-приятно нещо не съм чувал от твоята уста от много месеци насам. Сигурен ли си в оценката си?

— Ох, стига си се заяждал, по-добре ме изслушай.

— Знам, че се отнасям несериозно към твоята лекция по история. Но право да ти кажа, това сравнение ми изглежда твърде пресилено. И не смяташ ли, че историческите аналогии са малко… изкуствени? Отгоре на всичко ми пречиш да се радвам на разходката.

— О, нима разглеждаш околността, когато си в този квартал? Бих предположил, че се извръщаш, за да съхраниш съвестта си чиста.

— Моят праведен професор — промърмори Бодила, ухилен до уши. — Милият ми светец, който отхвърля привилегиите на своята класа и посвещава целия си живот на борбата с обществените неправди…

— Стига…

— И който не си представя друг начин да работи за промяната, освен да се вайка и циври от висотата на своето положение или пък да се рови в земята.

Вече можех да позная по напрегнатата му усмивка, че съм го ядосал. Това ме изненада.

— Явно съм те настъпил по мазола.

— Не! Само беше несправедлив както винаги. Заяждаш се с мен при всяка наша среща, сякаш е невъзможно да се стремя към друго, освен лична власт. Но всеки ден от своя живот ти се възползваш от моите постижения. Каква неблагодарност… — Той отново се ухили. — Май започва да ми омръзва, Хялмар. Дотегна ми да се грижа за твоето благополучие и ти да ми се сърдиш за това. Дали изобщо си струваше да ме безпокоиш тази вечер? — Но дори в здрача той можеше лесно да разчете страха по лицето ми. Погледа ме миг-два и се разсмя. — Хялмар, ела вкъщи, там ще ми говориш за древната история. Но праведността си я захвърли в канала. Не правиш нищо повече от нас.

По-късно през нощта аз се събудих и попитах:

— Би ли се погрижил Сатарвал да не ми виси над главата? Мисля, че е доста опасен.

— Защо? — в просъница промърмори Бодила.

— Мрази ме. Вече не само ми пречи. С радост би заличил всички резултати от моята работа. Готов е на всичко. Двамата с Петрини заговорничат зад гърба ми.

— Ще видим. Хялмар, ами ако съм го пратил там, за да те държи нащрек? А? За да не се отпускаш?

С тези думи той заспа.

Олимпус Монс — най-високият вулкан в Слънчевата система. Издига се 27 километра над средното равнище на марсианската повърхност, а обемът му надвишава стократно обема на най-големия земен вулкан Мауна Лоа.

Един ден изведох екипа си от кратера, за да огледаме дефилето, някога наричано Копиевидния каньон. Бил Стриклънд ме гледаше огорчено, сякаш съм длъжен да изтъквам заслугите му всеки път само защото веднъж е споменал небрежно това дефиле. Поддадох се на раздразнението си и рязко му наредих да се погрижи за необходимото оборудване, с което си заслужих убийствен поглед от Хана.

Нов Хюстън е бил построен в „разплискан кратер“. Външният склон е образуван от изтласкан втечнен материал веднага след удара на метеорита, тоест е съвсем равен и непрекъснат, с изключение на теснината, където разлетялата се лава е била разцепена от зъбер, по-късно погълнат от издигналия се ръб на кратера. Това дефиле се разширява към ниския външен ръб на склона и води направо към равнината. Твърде обещаващ маршрут за бягство за всеки, който иска да се отдалечи незабелязано от кратера.

Поведох сътрудниците си надолу. Вървяхме на зигзаг по терасите. Наклонът беше към трийсетина градуса, но не се налагаше да подскачаме, защото гънките в скалата се препокриваха като керемиди. Чувах как зад мен обсъждаха студа. Повечето бяха покрили лицата си с маски и очила, но аз се наслаждавах на резкия вятър (за което доктор Лейърд би ми се разсърдил). Небето имаше цвят на стара хартия. Приятно ми беше да вървя под този необятен купол.

Минахме каньона открай докрай. На няколко места открихме останки от стар път, врязан в южния склон. Свлачища го бяха заличили почти изцяло, но в горния край на дефилето се бе запазил доста дълъг участък. Всички се скупчихме там и вдигнахме глави към ръба на кратера.

— Сигурно е продължавал по склона чак догоре — предположи Бил.

— Или е свършвал в този малък циркус — обадих се аз. — Може би оттук са се качвали с асансьор до купола.

— Възможно е — вдигна рамене Бил.

— Чудя се — каза Хана, — защо им е трябвало да прокарат пътя по склона при такава опасност от свлачища?

— Сега разместването на горните пластове е стотина пъти по-бързо — напомних й недоволно. — Съобразявали са се с ерозията при тогавашното състояние на атмосферата.

Бил и Соуза тръгнаха по пътя с включени детектори за метал и сеизмични сонди. Искаха да отбележат всяка възможна находка. Другите започнаха да ровят по краищата на свлачищата, търсеха из дъното на дефилето, запълнено от тънки ледени езици и камънак, покрил дори основата на отсрещната стена. Искахме да останем до смрачаване, но вятърът се усилваше. Прашни вихрушки се плъзгаха надолу от ръба на кратера, слънцето мъждукаше мътночервеникаво, а орбиталните огледала изобщо не се виждаха.

— Най-добре да се връщаме! — извиках им. — Ще продължим, когато времето се оправи.

Снимките от синоптичните спътници ясно показваха приближаващата към нас циклонална система.

Изкачихме се до ръба, спуснахме се в града и отидохме до ескалатора отсреща, за да се приберем в основния лагер. Маските и очилата предпазваха лицата ни, докато вървяхме по склона, станал невидим в пясъчната мътилка, вдигната от вятъра.

На следващия ден се разрази сериозна буря и останахме по принуда в лагера десет дни, през които пясъчните вълни блъскаха палатките и се трупаха около тях. За моя екип чакането се точеше особено мудно, защото на нито една от старите карти не бе отбелязан път в Копиевидния каньон. Значи е бил построен през последните дни на града. Когато стихията отмина, Сатарвал ни заповяда да участваме в разчистването на лагера и така ни отне още три дни.

Следобеда на третия ден отидох с Хана и Соуза до ръба на кратера, за да проверим има ли до купола следи от асансьор. Но точно там основата бе твърде разбита и Хана тъкмо подхвана една от своите лекции за отдавна използваните взривни вещества, когато нещо привлече погледа ми. Вторачих се в Копиевидния каньон, който се простираше на половин километър под ръба. Дали в прозрачния въздух след бурята бях забелязал някакво проблясване? Нещо като че ми намигна. Завъртях глава предпазливо… ето пак — отблясък. Отразена слънчева светлина, жълта като огън. На южния склон.

— Някой от вас взе ли бинокъл? — прекъснах Хана.

— Има един в моята чанта с инструменти — отвърна тя. — За какво ви е?

— Има нещо долу. — Веднага измъкнах бинокъла. — Виждате ли там някакво огледало, което отразява светлината? Застанете ето тук, на моето място. По средата на участъка от пътя, който се вижда.

От припряност пръстите ми се плъзгаха безполезно по регулатора на фокуса.

— Няма никаква светлина — възрази Соуза.

— Така е, но слънцето вече се премести малко. Погледнете натам. Има ново свлачище, точно над пътя. — Двайсетократното увеличение ми позволи да се уверя, че пластовете несъмнено са се смъкнали надолу съвсем скоро — тъмнокафяви и рязко очертани по краищата. — Сигурно можете да го различите и без бинокъл, доста е тъмно…

— Да, по средата е — съгласи се Хана.

Гледката трептеше пред очите ми през лещите на прибора. Нещо се мярна и аз отново завъртях бинокъла натам. Близо до горния край на свлачището забелязах твърде правилни очертания с цвят на ръжда, по-тъмни от смектитната глина… Нещо гладко, заоблено и с блестящо като стъкло петно в средата. Леко заклатих глава наляво-надясно и видях златист отблясък.

— За Бога… — Задавих се. — Мисля, че е… всъщност не знам, постройка или нещо подобно… Я погледнете.

Дадох бинокъла на Соуза. Хана бе заслонила очите си с длан и се взираше натам.

— Съвсем ясно го виждам на фона на свлачището.

— И аз — промърмори Соуза. — Към горния край, нали?

— Да.

— Където би трябвало да продължава пътят — прошепна той и предаде бинокъла на Хана.

Спогледахме се.

— Хайде да слезем — подканих останалите.

— Ще се обадя по радиото за още хора — предложи Соуза, вече закрачил бързо към чантата с инструменти. — Скоро ще ни настигнат.

— Различавам го чудесно! — заяви Хана. — Прилича ми на наземна кола.

Щом Соуза се обади, заподскачахме надолу по скалните тераси като на състезание. Затичахме се по пътя. Накрая се наложи да забавим крачка, за да си поемем дъх. Увеличих притока на кислород и накарах другите да направят същото. Забързахме се отново и след малко стигнахме до влажните, покрити със скреж камънаци и пръст в основата на свлачището. Покатерихме се по стръмната стена на дефилето и се озовахме толкова близо до предмета, колкото можахме, без да пристъпяме в наскоро рухналата земна маса.

— Кола е — доволно отбеляза Хана.

— Това отпред не са ли следи от обгаряне? — посочи Соуза.

Разколебахме се за миг. Нетърпението ни се смеси със страх от възможните находки. На твърде много трупове се бяхме натъкнали вече.

Опипах с обувката си изронената глина, за да проверя дали е стабилна. Беше мека и имаше вероятност да предизвикам ново срутване. А колата беше само на пет-шест метра и жадувах да стигна до нея, преди да се е появил още някой. Пристъпих предпазливо, докато кракът ми потъна до глезена. Пренесох тежестта си върху него и направих следващата крачка.

— Може би е по-добре да изчакате — предложи Хана.

— Все някога ще трябва да направим това.

— Но ще е по-безопасно с осигурително въже.

— Глината ми се струва достатъчно устойчива.

Така беше. Продължих напред съвсем бавно и бях само на метър от колата, когато следващата група нахълта запъхтяно в каньона. Всички говореха, без да се изслушват.

— Нали проверихме този участък с детектор за метали — намусено каза Бил. — Чудя се как сме пропуснали такова нещо.

— Донесохте ли въже? — подвикнах им отгоре.

— Взехме всичко необходимо — увери ме Петрини. — Значи намерихте заровено съкровище, а?

— Може и да сте прав — рязко отвърна Хана.

— Стара наземна кола, леко обгорена — подхванах аз. — Я ми подхвърлете единия край на въжето.

Вече не се чувствах в такава опасност. Вързах примка под мишниците си. И Макнийл подтичваше към нас, следван от двама свои студенти. Доближих колата и надникнах отдолу, за да проверя на каква повърхност е стъпила. Беше в края на някогашния път. Върнах се по свлачището — сега сякаш го усещах по-неподатливо под краката си. Взех холокамера от Макнийл и пак отидох при колата.

Пластмасовият прозорец на вратата беше непокътнат. Точно в него се бе отразила светлината, която привлече погледа ми. Изчистих мръсотията и надникнах в кабината. Празно — същинска миниатюрна пещера в склона на дефилето. Предното стъкло беше напукано, но все още цяло. През дупката в отсрещната врата се бе изсипала пръст в кабината.

— Има ли трупове? — попита Петрини.

Първият въпрос при всяка находка в Нов Хюстън.

— Няма.

Колата беше осемместна и на последните две седалки бяха струпани сандъци. Опитах се да отворя вратата и тя поддаде с гръмко скрибуцане. Протегнах ръка навътре. Холокамерата бе настроена за шест последователни кадъра. Щом чух шестте писукания, издърпах ръката си и внимателно натиснах с крак пода на кабината.

— Не пипайте нищо! — провикна се Макнийл.

— Ох, пак ли! — хорово откликнаха няколко гласа.

Колата дори не се разклати и аз се вмъкнах вътре, за да огледам сандъците.

— Пълни са с документи — казах след малко, но изглежда никой не ме чу.

Пулсът туптеше силно в ушите ми. Папки, бележници, компютърни дискове, сгънати карти, схеми и чертежи. Вдигнах най-близкия сандък и го понесох, като се стараех да стъпвам точно върху предишните си следи.

— След време ще съжалявате, че не сте описали добре положението на всяка вещ. Само исках да ви напомня това — не мирясваше Макнийл.

Но и той се взираше с любопитство в сандъка, който оставих на земята. А докато се върна със следващия, двамата с Петрини вече ровеха вътре.

Тъкмо изнасях последния сандък, когато забелязах бележник на пода на колата, почти затрупан от проникналата в кабината глина. Беше малък, със спирала и пластмасови корици. Едва не го пропуснах. Издърпах го, изтупах го от мръсотията и го поставих върху сандъка. После го показах на останалите.

— Това беше на пода.

— Вижте, този бюлетин е подписан от Андрю Джоунс, член на съюза „Уошингтън-Ленин“ — изрече Хана, приклекнала наблизо над един сандък.

Показа документа на Петрини, който го прочете и веждите му се извиха от учудване. Аз треперех и от студ, и от превъзбуда. Пуснах бележника в най-близкия сандък.

— Хайде да отнесем всичко това в лагера. Нещо не ми достига кислород. — Огледах скупчените наоколо хора, изпоцапани с глина, и неволно се засмях. — Много работа ни чака.

Лавови улеи

Планове за отбраната на града, касети и копия от размяната на съобщения със съюза в други градове и в Космоса, списъци на хора, на жертви, на оръжия и припаси. Откъслечни хроники от революцията в Нов Хюстън и Ниргал Валис, както и по целия Марс. И карти, включително една на източния (или долния) край на Валис Маринерис.

Макнийл организираше работата и попълваше каталог, докато изпразвахме малките сандъци. Подаваше всеки предмет или свитък на поредния жадно очакващ учен. Почти всички участници в експедицията се бяха събрали в голямата палатка и помагаха да разберем точно на какво сме попаднали. Две копирни машини работеха непрекъснато, няколко мощни компютъра обработваха данните, от една касета се чуваха гласове, заглушавани от електромагнитни смущения. Вълнението се усещаше толкова ясно, колкото и миризмата на озон откъм копирните машини. И Сатарвал беше в общата палатка, стараеше се упорито да съхрани маската си на равнодушие. Почти никой не го поглеждаше и не говореше с него.

А аз… Струваше ми се, че това е сън. Калинин и Макнийл дойдоха при мен и започнаха да ме потупват по раменете.

— Всичко е тук, Недерланд — каза Калинин. — Получихте своето доказателство.

Хана ги чу и ме погледна обезсърчено. Отначало изобщо не разбрах реакцията й. Помъчих се да отгатна и накрая май успях. Тръгнах след нея към кафемашината в съседната стая.

— Знаеш ли, той греши. Ще се нуждаем от всяко, дори нищожно веществено доказателство, което успеем да открием.

Така придавах значение на нейните любими търговски знаци в партидите експлозиви.

По усмивката й се уверих, че съм познал. Бе изпитала онова, което и аз щях да преживея на нейно място. Разбрах я и се постарах да й помогна. Не знам дали имам по-слабо развити способности от обичайното в разбирането на другите хора. Подозирам, че е така. Толкова рядко ми се случва само да погледна нечие лице и да се досетя какво чувства този човек! Въодушевлението разцъфтя в мен, аз сграбчих ръката на Хана и я стиснах. Дори при вида на разговарящите малко по-нататък Петрини и Сатарвал не загубих нищо от чудесното си настроение. Върнах се в общата зала и започнах да обикалям всички, надничах над раменете им, поздравявах студентите за добре свършената работа и около мен сякаш се разнасяха вълни от усмивки и смях. Стиснахме си ръцете и с Макнийл, който упорито попълваше каталога. Зад него семейство Клезърт се бяха надвесили над маса, потънали в четене на един от бележниците.

— Все едно да четеш дневника на Скот — промълви Клаудия.

Сатарвал се върна в залата и аз отидох при него.

— Нали разбирате, че този материал разобличава опита на Комисията Еймз да укрие истината — подхвърлих му дружелюбно. — Еймз, както и мнозина от свидетелите, е още на държавна служба. Ще трябва да им бъдат зададени най-различни въпроси.

„И от отговорите нечия глава може да се търкулне на пода!“, искаше ми се да добавя. Сатарвал ме изгледа хладно и в този момент Петрини застана до нас.

— Според нас — започна той и току се оглеждаше към Сатарвал, за да провери дали прокарва правилната линия, — макар бунтовниците в Нов Хюстън да са се смятали за част от по-голяма организация, все още е под съмнение тезата, че е била подготвяна общопланетна революция. Особено като си припомним множеството доказателства в полза на обратното твърдение, съдържащи се в доклада на Комисията Еймз.

Но този път Петрини само успя да ме разсмее. Твърде щастлив бях, за да обръщам внимание на подобни безсмислици.

— Хора като вас все се опитват да извъртят нещата в своя полза. Но докога ли ще успявате?

Обърнах им гръб и пак се заех с работата. Бил Стриклънд подреждаше копията от документите според указанията на Макнийл. Нещо го безпокоеше. Погледна ме и каза:

— Би трябвало да сканираме отново целия южен склон в Копиевидния каньон. Може би сме пропуснали още нещо.

— Добре, заеми се с това.

До лакътя му видях малкия бележник с пластмасови корици, който намерих в кабината на колата. Обзет от любопитство, взех бележника. Съвсем бях забравил за него и сега исках да го прегледам. Но Макнийл ме попита къде според мен би било най-уместно да изпратим копията и малко поумувахме над това.

— Хироко Накаяма и Аня Лебедян много ще им се зарадват — казах накрая.

После и Калинин поиска да обсъди с мен няколко въпроса за колата. Хапнахме на крак. Обаче и Хана настояваше да погледна една от картите на града, според която таверната до енергостанцията е била квартален център на съпротивата. Изнизаха се няколко часа и едва когато всички си легнаха, останахме аз и Макнийл. Можех вече да седна с бележника пред себе си.

— Имате ли копия от него? — обърнах се към Макнийл.

— Няколко.

Отворих мръсносинята корица. Първата страница беше празна, а от втората нататък всичко бе изписано със старателен, остър почерк.

„На първия признак на бунта се натъкнах, когато доближихме първия астероиден пояс. Разбира се, тогава не съзнавах значението му. Беше всичко на всичко една затворена врата.“

Погледът ми се плъзгаше бързо по редовете.

— Ема Вайл — промърморих към Макнийл. — Чувал ли сте това име?

— Дали не е във връзка с Хелас? — отвърна той, без да вдигне глава. — Май е участвала в планирането на първия град над резервоара. Доста отдавна работих по ремонта на канализацията там. За онова време добре са си свършили работата. Доколкото си спомням, изчезнала е през периода на смутовете.

— Е, сега я намерихме. Тук пише, че е била в един от миньорските кораби.

— Ами тогава как е попаднала тук?

— Още не знам.

Макнийл дойде при моята маса.

— Къде има дубликат на този бележник?

Засмях се.

— Наистина ли чух тези думи от устата на Макнийл?

Зачетох се отново, а той намери копие на бележника и седна наблизо.

Значи Марсианският космически съюз е организирал своя малка революция и под прикритието на по-голямото въстание на Марс тези хора са откраднали три миньорски кораба, за да построят звездолет…

— Ето какво е станало с онези руски кораби — измънках изумено. Макнийл бе прочел достатъчно, за да кимне. — Знаехте ли нещо за този Космически съюз?

Той поклати глава.

— Научих едва преди две страници. Това се казва изненада!

— Така е…

Стигнах до момента, когато Вайл се съгласила да помогне на бунтовниците да стъкмят своя импровизиран звездолет, увлякох се в разказа й и започнах още по-припряно да прелиствам, за да науча какво е станало после. Бягството от полицията… подготовката на звездолета… насочването му към открития Космос… с всяко събитие четях все по-настървено. Накрая Ема Вайл се завърна на Марс, разтърсен от революцията. Чак тогава започнах да чета по-внимателно. Трудно ми е да опиша чувствата, които събудиха у мен последните страници на дневника. Почти всяко изречение отговаряше на отдавнашен въпрос, загнездил се в съзнанието ми, и аз трепвах от удовлетворение или учудване. Като че чувах откровение, изречено от нея. Никое творение на самиздата не бе предизвиквало такъв шок у мен. Изобщо не бях подготвен за края на разказа. Тъкмо описваше подробно плановете им за бягство и… следващата страница се оказа празна. Само две трети от бележника бяха изписани. Бавно затворих корицата, а мислите кипяха в главата ми.

— Както изглежда, не са успели — изрече Макнийл. Май бе чел още по-задъхано от мен. — А и следите от обгаряне по колата… Сигурно са ги улучили.

— Вярно е. — Станах и закрачих из палатката. — Само че не намерихме трупове в колата. Може би наистина са ги улучили и толкова са бързали да се измъкнат, че са оставили всичко това.

— Вероятно.

— Къде е картата на онзи начупен терен източно от Маринерис?

— Най-отгоре във втория сандък. Но при този мащаб не би могла да им послужи за нищо. Отбелязаните точки сигурно са водни станции.

Намерих картата и я разгънах. Топографска карта, разчертана с тънки кафяви линии. Веднага се разпознаваха релефът в източната част на Валис Маринерис и още по-хаотичният терен на изток. И в тази безмълвна гора от плътно събрани нагънати линии бяха отбелязани четири малки червени точки. Три по южната страна на една от падините и една в центъра. Нямаше никакви пояснения и не познах веднага падината, но бързото сравнение с официална карта на планетата показа, че това е Хаос Ауреум — дълбока падина във все още недокоснатата пустош.

— Може би са взели по-едромащабните карти със себе си.

— Кой знае…

Сгънах картата и я сложих в бележника.

— Звездолет! Склонен ли сте да повярвате?

— Не. Нищо чудно, че и тя ги е смятала за безумци.

— Да… — И въпреки всичко ми допадаше неукротимият дух на онази група, съпротивата им срещу комитета. — Чудя се какво ли ги е сполетяло?

— Вайл явно е била изобретателен конструктор. Ако са им стигнали горивото и припасите, кой знае докъде са отлетели? Но и пък колко ли напред е трябвало да продължат? Какво ли са очаквали да намерят? Друга Земя?

— Или друг Марс. Тласкало ги е отчаянието.

Тази омраза към комитета ми беше позната, но никога не ме бе подтиквала към действие. Всъщност цялата ми работа само му помагаше.

— Дали има още едно копие от дневника?

— На онази маса отсреща.

Взех копието и го натиках ядно в пощенската кутия на Сатарвал.

— Не ми се вярва да е погледнал това досега.

Макнийл се засмя.

— Най-скъпоценната находка. Историята на Марс вече няма да е същата като досега.

— Вярно.

Бях се сгорещил и не се съмнявах, че по лицето ми е плъзнала петниста руменина и че съм ухилен като клоун, но това не ме притесняваше. Притисках с една ръка дневника на Ема Вайл към корема си, другата размахвах в безсмислени жестове. След като открих онова, от което толкова отдавна се нуждаех, изпитвах странни чувства. А пред мен беше опустялата обща палатка на лагера — покритите с кутии и карти маси, леко трепкащите лампи, едва чутото бръмчене на кафемашината, а единственият ми буден колега се бе прегърбил уморено на стола в среднощната тишина. Толкова привична за живота ми гледка и все пак преобразена напълно от думите по старите страници, които държах. Сякаш бях победител, изправил се насред полесражението. Мечтател, озовал се в своя сбъднат блян.

— Почти… почти бях загубил всякаква надежда. — Макнийл леко наклони глава встрани. Слушаше ме с пестеливото внимание на преуморения човек. — Но не се отказах! И… — Усетих как глупавата усмивка пак разтегли устните ми. — Сега ще се просна в леглото си и внимателно ще прочета всичко.

Това и направих. Така прочетох дневника за втори път. Колко нощи след това будувах и отново преживявах всичко заедно с Ема Вайл, опознавах мислите й, обзет от нейните гняв и надежда, взирах се неспокойно в празните страници накрая и се чудех оцеляла ли е, къде ли е отишла после, но не се опитвах да градя догадки. Може би прелистих този дневник стотина пъти, дори повече. Живеех с него и Ема Вайл се превърна в част от съзнанието ми, често ми се случваше да се питам какво ли би си помислила за мен. Нямаше ден, през който да не се сетя за нея. Но никога не се повтори тази нощ, когато потресен треперех на леглото си и всяко изречение беше като отворен прозорец към душата на друг човек… цял нов свят.

Само след седмица при нас дойдоха повече от десет репортери и студентите ги водеха в Копиевидния каньон да разгледат колата, вече освободена от глината и преместена встрани от свлачището. Показваха я по всички холовизионни канали. Следях това оживление с голямо любопитство. Обществената информационна служба не пречеше репортажите да бъдат излъчени и аз се питах какво ли означава това. Шефовете на Сатарвал не правеха официални изявления относно находката и не знаехме какво се опитват да измислят. А аз за кой ли път отговарях на въпросите на журналистите:

— Да, някои от нашите находки противоречат на изводите на Комисията Еймз. Не, не мога да ви дам изчерпателно обяснение за това. Да споделя предположенията си ли? Сигурно сте по-способни от мен да предлагате необосновани хипотези.

Скоро репортерите се отправиха към Бъроуз, за да се вкопчат в самия Еймз, но той отказа всякакви коментари. Комитетът и всичките му подкомисийки мълчаха. И все пак, щом поначало разрешиха експедицията, сигурно бяха помислили как да се справят и с подобна находка. Изчаквах, за да видя какво ще предприемат.

Сатарвал подхвърли копието от дневника на бюрото ми.

— Имала е лошия късмет да се забърка с безнадеждни глупаци.

Усмихнах му се.

— Същото може да се каже и за вас. — Опитвах се да прикрия ликуването си, но май не успях. — Нали се убедихте, че е имало съюз „Уошингтън-Ленин“, който се е борил срещу такива като вас.

Лицето му се разкриви.

— Както и да са се наричали, били са убийци.

След няколко дни му съобщиха да се върне в Бъроуз. Всички полицаи с него също си събраха нещата и тръгнаха накуп с последните коли, откарали репортерите. Не знам как журналистите са успели да се възползват от неочакваната възможност. Не отидох да изпратя заминаващите.

Скоро получихме съобщение, че аз и Петрини сме назначени за съдиректори на експедицията. Нито дума повече за Сатарвал. Едновременно с това научихме, че в Бъроуз ще има официална пресконференция. Събрахме се пред холоприемника в голямата палатка. Петрини ми стисна ръката.

— Сега заедно ще ръководим разкопките, както трябваше да е от самото начало.

— Предстои ни още много работа — промърморих аз и той май прие думите ми сериозно.

Говорител на комитета беше Бодила. Постарах се да седна най-отзад в палатката, защото се почувствах неудобно под погледите на колегите си.

Както винаги в общуването си с журналистите, Бодила беше невъзмутим и чаровен, а на тях това много им харесваше. Сведе поглед към поставката с листовете пред себе си и си придаде строго изражение. Строен среброкос мъж, облечен в извънредно скъп сив костюм. На всяко кутре и по ушите си имаше малки сребърни халки. Остър нос, гъсти вежди, тъмносини очи.

Първо прочете официалното изявление.

— Скорошните находки по време на разкопките в Нов Хюстън са вълнуващ и трогателен принос към знанията ни за един от най-тревожните периоди в марсианската история. Месеците през 2248 година, които наричаме смутовете, са били време на трагедии и героизъм. А историята на обсадения град и неговите храбри защитници е вдъхновяваща за всички, които обичат Марс. Мъжете и жените от Нов Хюстън са се борили за правата и свободите, приемани днес от нас като нещо естествено и обичайно. Отчасти и на тяхната саможертва дължим всички блага, на които се радваме сега. Изразяваме възхищението си към компетентните и опитни археолози от Планетарния инспекторат и от университета за техните исторически открития.

Той се взря право в камерите — знаеше, че и аз го гледам в момента и искаше да ме разтърси с подигравателната си усмивчица.

Първа се обади една жена:

— Господин Селкирк, а новите находки, особено доказателствата, че е имало съюз „Уошингтън-Ленин“, не противоречат ли на изводите в доклада на Комисията Еймз за смутовете?

— По никакъв начин — жизнерадостно отвърна Бодила. — Ако прочетете отново доклада на Комисията Еймз… — той направи пауза, за да отзвучи смехът на хората в залата, — …ще намерите заключение, че е имало добре организирани бунтове срещу законните власти на Марс, по време на които водеща роля са играли екипажите на руските миньорски кораби. Комисията не е успяла да установи името на организацията, но находките в Нов Хюстън потвърждават изводите й. Изтъкнати историци като Хироко Накаяма и Хялмар Недерланд от много години се опитват да посочат кои са били водещите фигури в смутовете. Всъщност именно Недерланд се е натъкнал на така наречената кола на спасението близо до Нов Хюстън. Други историци пък изясняваха връзката между смутовете и реформите в управлението на Марс през следващия век.

Журналистите кимаха верноподанически и шепнешком изразяваха одобрението си пред окачените на китките им микропредаватели, за ги чуят и хората в бедняшките спални и в мините.

Значи пак щеше да им се размине.

Излязох от голямата палатка, гадеше ми се. Властите щяха да признаят каквото беше изгодно за тях, а останалото да изопачат така, че да се впише в новата измислица. Щяха вечно да променят обясненията си, за да се крият зад тях. Отново вкусих поражението. Каквото и да хвърлях срещу тях, отскачаше от гъвкавата броня на разтегливите тълкувания.

И все пак очаквах това. Бях готов и вече кроях планове с какво да ги уязвя в бъдеще. Но лъжите на Бодила ме потсоха. Старото ми сърце прескачаше по някой удар, стомахът ми се сви на топка. Наложи се да поседна. Какво от това, че очаквах удара…

По компютърната връзка с Александрия получих оскъдни сведения за Ема Вайл. Родила се в лагера в кратера Гале, на самия край на падината Аргире, през 2168 година. Родителите й се развели и тя останала с баща си. Учила математика в Бъроуз, после ръководила екологично-инженерния екип при изграждането на комплекса в падината Хелас. Четири пъти подобрявала рекорда на средни дистанции. Когато Комитетът поел управлението на миньорските кораби, тя била прехвърлена от „Роял Дъч“ в центъра за нови животоподдържащи системи, а по-късно я включили в миньорски екипаж. Архивите на проектите за извличане на метали и минерали от астероидите бяха твърде непълни, пак заради смутовете. Изобщо не открих данни за „Ръждивият орел“, нито за Ема след 2248 година. Липсваха каквито и да било забележки, свързани с нейното изчезване.

За Олег Давидов намерих само няколко реда в регистъра на ражданията (роден през 2159 година, на Деймос). Беше отбелязан и фактът, че е постъпил като кадет (специалист по двигателите и системите за ориентация) в руската миньорска флота. После нищо — нито нови длъжности, нито съдебен процес, нито назначаването му за капитан на „Идалго“. Всъщност корабът „Идалго“ не се споменаваше никъде.

И нито дума за Марсианския космически съюз.

Явно цензорите бяха поработили добре. Но документацията за марсианската история е била повредена и разбъркана, вероятно безнадеждно, по време на смутовете. Откъслечни сведения се намират на най-странни места и цензорите не успяват да пресеят цялата достъпна информация. От Нов Хюстън не можех да направя нищо повече, но се окуражавах, че ако разполагам с повечко време в Александрия, все ще изровя още факти. И преди се бе случвало.

Засега се отказах и се върнах към Ема. Бях поискал да ми изпратят нейна снимка — от времето, когато започвала работа в миньорската флота. Кръгло лице, стиснати устни, кафяви очи и кестенява коса, чудесно очертани скули и челюсти. Харесвах лицето й. Често се обръщах към снимката нощем, когато вдигах поглед от страниците на нейния дневник.

„Мразех Комитета за развитие на Марс — да, признавам, наистина го мразех! Мразех лъжите им, че правят всичко възможно да създадат по-добър живот на една чужда планета… И така нататък, и така нататък. Всички знаеха, че това е лъжа. Но ние бяхме свикнали да си затваряме устата, защото онзи, който приказваше твърде много, можеше бързо да бъде изселен в Тексас. Или на Амур. Членовете на Космическия съюз бяха намерили свое решение, впускайки се в едно безумно начинание — тайно да избягат към звездите, но те поне се съпротивяваха. А аз? Дори нямах куража да кажа на приятелите си как се чувствах! Мислех си, че това малодушие е норма, и се успокоявах.“

И аз си седях така в разкошния апартамент на университетското градче, пишех статии за събития отпреди три столетия, залъгвах се, че съм едва ли не най-яростният противник на комитета по цялата планета, макар да захапвах стръвта на всяка кукичка, която ми подхвърляха. И се умилквах за услуги около един от членовете на комитета. Що за съпротива беше това? Бях ли направил друго, освен да крещя разпалено? А хората от властта ме търпяха и се подсмихваха тайничко. О, как ми се искаше да съм като Ема, да намеря в себе си сили, за да направя нещо, а не само да говоря!

Накаяма, Лебедян и още неколцина възразиха остро срещу твърденията на комитета, че находките в Нов Хюстън не оборвали изводите на Комисията Еймз. След това упреците и критиките рукнаха като порой, на мен ми остана само да насочвам недоволството и да си водя записки, за да не забравям. Университетът позволи на медиите да публикуват части от дневника на Ема, скоро бе издаден и изцяло. Стана доста популярно четиво. Хората като че бяха запленени, поне за седмица или две, от тези новини, връщащи ги в собственото им забравено минало. Аня Лебедян се обади да ме поздрави и да ми зададе няколко въпроса. Без колебание започна разговора на руски. За мен беше особено вълнуващо да говоря езика на самиздата. Открих, че си служа свободно с него, но не си спомнях нищо от някогашния живот, в който го бях научил.

Ходех по ръба на кратера, а буреносните облаци с цвят на шоколад се носеха на север и светкавици като дебели разклонени дървета се редуваха с ивици масленожълта светлина. После облаците се разстлаха като намачкано одеяло по цялото небе и превърнаха следобеда в нощ. Долу моят екип работеше в мъртвия град, а в съзнанието ми звучеше Адажио за струнен оркестър на Самюъл Барбър. До основната сграда на енергоцентралата Хана и Бил разгорещено обсъждаха нещо. Изглежда повече бяха заети със себе си, отколкото с работата. Спуснах се по гънките в застиналата лава до Копиевидния каньон, влязох в наземната кола и седнах вътре.

Може би Ема Вайл бе седяла точно на това място някога. Било е през нощта. Бавно са се промъквали с угасени фарове по виещия се път, а отляво склонът на дефилето се спускал стръмно надолу. Артилерията на щурмоваците унищожавала последните огнища на съпротива. Електромоторите са работели безшумно, а и във все още зараждащата се тогава атмосфера е било невъзможно да се използват хеликоптери. Но вече качените на ръба оръдия с топлинно насочване се прицелвали и стреляли. Някои от колите се пръскали на парчета, други застивали повредени, а трети — с изключени двигатели, продължавали надолу… към свободата.

Не се съмнявах, че някои от бегълците са били убити. Но в тази кола не намерихме останки. Ако полицаите са прибрали труповете, щели са да приберат и документите. Същото биха направили и бунтовниците. И щом ние открихме документите, значи никой не е отнасял мъртъвци от колата. Значи взривът, който я е повредил, не е убил хората вътре. Или поне така ми се искаше да е било. Седнал на смръзналата се напукана пластмаса, аз исках да почувствам какво се е случило на Ема. И във виденията ми тя оставаше жива. Нямах усещане за смърт в тази кола. Може би е живяла само колкото да изпълзи навън и сега тялото й беше едва на метри под мен. Не. Детекторите на метал биха открили скафандъра. Избягала е към хълмовете. Моята Ема не е загинала.

Извадих малката снимка, която носех в джоба на скафандъра, и я разгладих върху крака си. Тръгнали са към района на хаотичните терени, където лесно биха могли да се крият и досега. Дали пък Ема е още жива и се занимава с биогеоценозата на любимата си планета?

Изведнъж ми хрумна, че ако е така, мога да я намеря.

Метеоритни кратери. С диаметър около 2000 километра, падината Хелас е най-големият метеоритен кратер на Марс.

Скоро след това научихме за находката на Плутон. Стриклънд слезе при нас в града да ни съобщи новината. Разкопавахме център на съпротивата, бомбардиран до пълно унищожение. Двамата със Соуза закрепяхме въжетата на крана към опорната греда, от която току-що бяхме почистили пясъка.

— Доктор Недерланд! Хана! Има съобщение от Бъроуз.

Той скочи при нас в разчистеното подземие. Зяпнахме го учудено, а той се изпъна като полицай в стойка „мирно“.

— Какво толкова е станало… — промърморих аз.

Хана надникна отгоре и Бил вдигна поглед към нея. Чак тогава забелязах, че прелива от радостна възбуда.

— Намерили са паметник на Плутон. Миналата година Съветът на външните планети изпрати първата експедиция. Току-що са стигнали до Плутон. Открили някакъв паметник. Големи правоъгълни късове лед, изправени в кръг. На пръв поглед били доста стари…

— Но това е невероятно! — ахна Хана.

— Знам! Иначе защо ще тичам и ще крещя като луд?

Бил седна на земята и увеличи притока на кислород към лицето си.

— Това звучи налудничаво — обади се и Соуза. — Сигурно някой се е…

— Върнете се в лагера и вижте сами — предложи Бил. — Изпратили са снимки.

Зарязахме си работата, сякаш изведнъж бе загубила всякакво значение, и се запътихме към лагера. В голямата палатка вече имаше тълпа, вдигаха оглушителна врява. Никога не бях чувал такъв шум тук. Пробих си път през гъмжилото и се вклиних в групата, скупчила се около най-голямата работна маса. Предаваха си няколко снимки от ръка на ръка. Пресегнах се мигновено и отмъкнах една.

— Ей! — кресна жертвата ми, но аз вече бях обърнал гръб на жената и побързах да отида в трапезарията.

Малка снимка и… като че в черно-бяло. Черно небе, сивкава равнина от реголит с ниски, наслагащи се метеоритни кратери и в среден план кръг от прави бели блокове. Някои бяха тънки, други — дебели и масивни. Осветяваха ги монтирани от едната страна прожектори и пет-шест от колоните сияеха ослепително, сякаш бяха огледала, уловили слънчевата светлина. Човешките фигури в тромави белезникави скафандри стигаха едва до една пета от височината на тези странни колони. Хората бяха отметнали глави назад, може би се взираха в най-близкия бял стълб. Не можах да определя на око диаметъра на кръга — около двеста или триста метра. Малък кръг от камъни (бели камъни?!)… на Плутон.

Седях прегърбен над тази снимка поне половин час. Не знам за какво си мислех, главата ми беше съвсем празна. Струваше ми се, че сънувам. Точно такова нещо бих очаквал да ми се присъни. Но колегите ми обсъждаха оживено в съседната зала и ме връщаха към действителността.

Петрини потропа с юмрук по масата.

— Моля ви за тишина! Имам още новини за вас. Очевидно е, че тази изследователска група не е първата, стъпила някога на Плутон. Не се съмнявам, че са преживели ужасен шок! Както и да е, опомнили са се бързо и са изпратили информация заедно със снимките. Обектът е разположен точно на географския северен полюс на планетата. Кулите, съставящи пръстена, са направени от воден лед. На брой са шестдесет и шест, една от тях е паднала и се разчупила. На друга има надпис. — Настъпи пълна тишина. — Джеферсън от университетската библиотека в Александрия установи, че надписът е на санскрит. Знам, знам какво ще питате! Не чакайте обяснения от мен. Някой си е направил хубава шегичка на онази планета. Надписът представлява два глагола и няколко черти. И двата глагола означават приблизително „да тласнеш още по-напред“. А чертите образуват проста аритметична прогресия — две, пак две, после четири и осем.

— Две хиляди двеста четиридесет и осма — обадих се аз. — Годината на смутовете.

Мигновено в паметта ми изплува откъс от дневника на Ема. Влязла в каютата на Давидов, заварила го заспал, а на бюрото му намерила някакви чертежи…

Петрини вдигна рамене.

— Ако допуснем, че тези черти обозначават дата според нашия календар. Но при оскъдните данни засега не бих прибързвал със заключенията.

Едва го чувах.

— Откъде ни препредават информацията, която изпраща експедицията?

— От Бъроуз. От космическия център на университета.

— Ще отида там и ще предам няколко въпроса, ще прегледам и всичко, което изпращат.

— Но защо?

— Ще се върна колкото може по-скоро.

Извиних се на колегите си и излязох. Някои ме зяпнаха озадачено, но това не ме притесни. Нека си мислят каквото искат.

„Това бяха схеми, няколко варианта на едно и също нещо… окръжност или нещо подобно… сплескана от едната страна окръжност. Около нея под различни ъгли бяха разположени малки триъгълници, защриховани с молив… С нещо трябва да оставим следа в този свят, да покажем, че въобще сме били някога тук…“

Може би, повтарях си, може би това откритие на Плутон, стъписало ме до смайване, разтревожило ме до полуда, все пак щеше да ми послужи много по-добре, отколкото бях способен да си представя. Май съвсем не беше толкова ненавременно, колкото си мислех в онова разкопано подземие.

3

Лагерът

Планетарният инспекторат ми отказа разрешение да напусна Нов Хюстън, затова се обадих на Бодила.

— Имаш нужда от помощ, а? — подхвърли той веднага.

— Да.

— Гледа ли моята пресконференция?

— Гледах я. Ти сам ли си написа речта?

— Не.

— Така си и мислех. Съзнаваш ли колко лъжи бяха вмъкнати в нея? Или ти е все едно?

— Нима имаше лъжи?

— Ясно. Все едно ти е. Щеше да прочетеш всичко, което ти бутнат в ръцете. Това е участта на всеки новак в Комитета. Отвратително!

— Ти май щеше да ми искаш услуга?

— Е… да.

— Ще си помисля. Разочарован съм, че не си харесал моето малко представление.

— „Представление“ е най-точната дума. — Ето, пак не можах да се сдържа! — Но номерът няма да мине, да знаеш. Лебедян и останалите вече разкъсват на парчета вашите измислици, както и всички отчети на Инспектората за находките в Нов Хюстън. Бодил, не можете да се преструвате, че не е имало фалшификации на историята. Твърде много противоречия и несъвпадения излязоха наяве. Намереното от нас тук отрича напълно казаното от Шей за нападението на града. Ако искаш, провери пак в доклада на Комисията Еймз.

— Непременно, Хялмар — засмя се Бодила.

— Гледай да не забравиш! Ако оставим настрана гнусната наглост на тези увъртания, изглеждаш глупаво, когато изпълняваш такива поръчения. Така собствената ти позиция отслабва, защото като говорител те свързват с лъжите, които си изрекъл. Ще ти се отрази зле на кариерата. А този път няма да се измъкнеш сух от водата. По-добре обясни на своите шефове положението и се опитайте да измислите нещо по-умно.

— Благодаря за урока по държавническа мъдрост — изрече той присмехулно.

— Готов съм да го разменя срещу едно пътуване до Бъроуз — озъбих му се аз. — Искам да науча повече за тази щуротия на Плутон.

— Чудесна загадка, нали? Всички в Бъроуз само за това говорят. Каква е истината според тебе?

— Истината е, че ви очакват още неприятности. — Забелязах как потрепна горната му устна и реших да не прекалявам. — Но знам, че откритието е добро за Марс. Можеш да се обзаложиш на това.

— Хъм…

Той ме принуди да се поизпотя от притеснение, докато го молех. Но му казах каквото трябваше и се съгласи да ми помогне.

Седях във влака за Бъроуз, притиснал чело о стъклото на прозореца. Медни облаци се пръскаха по вятъра под тъмнокафявото небе. Понякога се чувствам като тях — разпилян, разпокъсан по неумолимия ураганен напор на Времето. Знаех, че с това пътуване за мен свършва още един живот. Из целия вагон се чуваха гласове, говорещи само за поредното чудо — тайнствения паметник на Плутон. Дали означавал, че наистина е имало цивилизация в Атлантида? И че е достигнала до полети в Космоса? Мислено порицавах тези хора с необичайно за самия мен красноречие. Моля ви, стига с налудничавите измислици! И без това е достатъчно трудно! Само че именно най-нелепите хипотези щяха да никнат изобилно около това откритие, същински гъби около пръснал се мехур със спори. Беше неизбежно. А на осеяната със скали равнина Синус Сабеус някой бе разчистил обширен район и бе подредил камъните в надпис: „ПОКАЙТЕ СЕ“. Вглеждах се в буквите през смътното отражение на собствената ми глава — щръкнала черна коса, малки очички, мрачно свити устни. Как ли ме понасяше Бодила?…

Знаех защо откритието на Плутон ме засегна толкова лично. То щеше да унищожи привичния ми свят. Досега живях в среда, която успявах да предвидя, в едно разбираемо за мен затворено общество. Като всеки друг полагах много усилия да си свия гнездо от вкоренени навици, иначе животът ставаше твърде дълъг и непоносим. Щях цяло десетилетие или дори две да се ровя кротко в най-важното за мен място от марсианската история. Самите разкопки щяха да се превърнат в част от историята. А сега паметникът на Плутон връхлетя като метеорит през купола, разби всичко и ме запрати насред нов свят. Вече бродех по непознат терен, изложен на незнайни опасности.

И общността на историците, и непостоянната публика от непосветени щяха да забравят Нов Хюстън заради това несравнимо по-вълнуващо откритие… освен ако можех да докажа, че в дневника на Ема е скрито разковничето на загадката. Да убедя всички, че звездолетът, с който тя отказала да напусне Слънчевата система, е оставил след себе си този паметник като доказателство и знак за излизането в междузвездното пространство. Да внуша, че това е паметник на смутовете. Но имах нужда не само от тези кратки редове, за да заприщя потопа от безумни измишльотини. Предстоеше ми цяло разследване и планът вече ми беше ясен — щях да търся Марсианския космически съюз из архивните дебри на Александрия.

Поредната загадка. Би трябвало да съм доволен, но все още преживявах само объркване от промяната и още нещо неопределено, граничещо със страха. Може би борбата с тайните е само упражнение на способностите, които ще ни позволят да разгадаем самите себе си.

Щом пристигнах в Бъроуз, отбих се в апартамента си. Кухня в махагон и черно-зелена теракота. В хола властваше библиотеката, заела две стени от пода до тавана. Дебел сребристосив килим застилаше коридора към баня почти с размерите на хола. И спалня, запълнена от легло на подиум. Глупавият разкош на един самотен професор. Не ми се вярваше, че лично съм избирал обзавеждането. Що за човек е този Недерланд? Нищо чудно, че на разкопките се чувствах много по-добре.

Прекосих големия двор на университетското градче, мърморех си:

— Всичко на боклука, само голи стени с мазилка и дъски на пода. Книгите на купчини и един дюшек в ъгъла…

Дворът беше като издигната тераса над градския център и аз се поспрях да хвърля един поглед. Годината в Нов Хюстън бе променила изцяло представите ми за мащаби. Небостъргачите край реката, мостът, широките булеварди като спици на колело ми изглеждаха немислимо грамадни, като че творците на града бяха строили за великани. Цяла падина, превърната в речна долина, четиримилионен град под открито небе. Какво ли биха си помислили някогашните обитатели на Нов Хюстън? А какво ли щяхме да кажем самите ние преди триста години?… В миналото е било по-просто (съзнавах, че това не е вярно). Само че нашето съзнание се оформя през юношеството и повече не се променя, колкото и дълго да живеем.

— Хайде, изкопаемо — подхвърлих си, а статуята до мен сякаш ме гледаше със съчувствие. — Хайде, пещерно човече, върви да зяпаш онзи леден кръг.

Минаващите студенти се обръщаха за миг към мен и се отдалечаваха равнодушно.

Разбира се, в канцеларията на факултета всичко си беше същото. Люсинда и Кори ме поздравиха и ми дадоха моята поща. Често си мислех, че хората от факултета са като семейство — секретарките заместват лелите, колегите са свирепите братя и сестри, а студентите играят ролята на децата. Колко по-близки ми бяха от моето биологично семейство! Деца, внуци, правнуци, пра-пра… и така нататък. Вече не знам докъде се простира потомството ми. Не съм виждал никого от тях от десетилетия. Повечето живееха по астероидите или още по-далеч, където Съветът на външните планети допуска пълна анархия. Всъщност замисли ли се човек, кръвта не се оказва чак толкова по-гъста от водата. Но тук, в познатите кабинети, Люсинда веднага ме попита как вървят разкопките, докъде са стигнали Бил и Хана и кой е бил последният повод за мрънкането на Соуза… а какво мисля за това забележително откритие на Плутон?

— Радиопредавател на извънземни — сериозно изрекох аз и те се ухилиха.

Така разбирам семейството.

Всичко в пощата ми беше пълен боклук, ако не смятам дългото, писано на ръка послание от моята бивша трета съпруга. Бореше се с пристъпите на паника, редуваща се с убийствено равнодушие, а това писмо беше част от предписаното й лечение. Съчинявала го цял месец и все едно четях дневника на някой зомби. „Разходих се край канала. Ледът беше дебел и напукан от камъните, които хлапетата хвърлят.“ Горката Маги… Оставих листовете настрана с намерение да дочета писмото друг път. Пишеше скучни писма дори когато беше добре.

В голямата прожекционна зала на космическия център ме чакаха Люис, Столуърт, Нгуен и още неколцина, които не познавах.

— Пускай! — подвикна Нгуен на техника.

Мрак. После над пода се появи тъмната равнина, която вече видях на малката снимка. Гъсто осеяно със звезди небе замести куполовидния таван. Слънцето беше само два-три пъти по-ярко от Сириус и висеше ниско над хоризонта.

— В единия си край Айсхендж е на петдесет метра от географския северен полюс — подхвърли Нгуен.

— Айсхендж ли?

— Така го наричат.

— „Хендж“ означава кръгъл земен насип — възразих аз.

— Да, но правят аналогия със Стоунхендж — весело вдигна рамене Нгуен. — Освен това колоните са поставени по ръба на нисък кратер, така че се издигат на около два метра над равнината. Значи можеш да наречеш този ръб „хендж“.

— Нелепо е.

— Е, къде е? — попита Столуърт.

Няколко пъти бях работил с него по проблеми в датирането на находките. Това беше неговата специалност.

— Холозаписът е направен от Артър Гросджийн, главния планетолог в „Персефона“. Показва ни как самите те са приближили мястото. Вижте как подскача хоризонтът. Ей сега ще се появи, право пред нас. Сега в северното полукълбо на Плутон е лято и мегалитът е осветен постоянно. Тихо, ето го!

Но тъкмо в този миг Столуърт заговори:

— Появата на такова множество кратери би трябвало да отнеме милиарди години. Как е възможно планета, отдалечена от всякакви метеорни потоци и астероидни пояси, да е надупчена с толкова кратери?

— Няма общоприет отговор — отвърна Люис. — Според една от теориите Плутон е бил спътник на някой от газовите гиганти в системата и след като си отнесъл порцията тежка бомбардировка, бил изхвърлен на далечна орбита от преминало наблизо друго голямо тяло.

— Кое? — учуди се Столуърт.

— Не знам. Питай Великовски. — Люис се засмя. — А Маунтджоув твърди, че образуването на кратерите е започнало преди петнадесет милиарда години и Плутон е планета, някога принадлежала към една от най-ранните звездни системи.

Над хоризонта изведнъж се появиха десетина точки — звезди, постепенно превърнали се в бели кули. Млъкнахме. Колата, на която беше холокамерата, подскочи върху ръба на почти изравнен с повърхността кратер. Скоро вече виждахме целия пръстен от колони. С доближаването му моето сърце туптеше все по-болезнено. Колата премина между два ледени стълба и се насочи към центъра на кръга. Но повърхността на реголитната равнина беше непокътната. Нима след издигането на такъв паметник не биха останали някакви следи?

Средната височина на ледените кули беше десет до петнадесет метра, а широчината — два до три. Но някои бяха значително по-големи. Три колони имаха триъгълно сечение, а не правоъгълно. Една от по-масивните се бе пречупила почти в основата си и бе паднала към средата, пръскайки се на десетки ръбести бели парчета. Холокамерата се насочи към тези останки и когато спря, аз отидох в ъгъла на залата и се озовах до кръста в призрака на ледена буца.

Другите си бъбреха за водния лед около Сатурн и за каменните кръгове, останали в Британия от епохата на неолита, но аз се постарах да не ги чувам и се взирах в сцената около мен. Поддадох се на илюзията за безмерно пространство и се опитах да почувствам мястото.

— По-големите колони са откъм северния полюс — обади се Нгуен.

— Помълчи малко и ни остави да гледаме — помолих го веднага.

Крачех из холограмата и се взирах напрегнато. Незнайният творец имаше чудесен усет за формата. Не се съмнявах, че виждам нещо, създадено от човешки ум и ръце. Изглеждаше точно като знак, оставен от съзнанието върху Космоса, също като рисунките в праисторическа пещера. Шестдесет и шест ледени стълба на около десет метра един от друг. Нещо изплува в паметта ми и аз се върнах при останалите, които разглеждаха колоната с надписа. Дълбоко врязана калиграфия, а отдолу — шестнадесет резки.

За Стоунхендж ли ми напомняше? Не… В съзнанието ми се появи образът на Стоунхендж като на пощенска картичка — невзрачно място под защитен купол, все едно го бе направил скулпторът Риналди. Пък и напречните каменни плочи му придаваха съвсем друг вид. Беше нещо различно… Затревена пустош… Мрачно море като калаена тава…

Още една нишка от спомените се прекъсна в настоящето. Сегашният миг е най-важен за сетивата, може да заличи всичко останало и това е добре, но понякога ми се иска да не е така. Дали пък не изпитвах облекчение, че не си спомням? Объркан, аз се дръпнах настрани от другите. Оглеждах тези ледени остриета, стърчащи над тъмната равнина, и остро преживявах странното видение. Приклекнах и преминах през дребните камъчета, сякаш аз не съществувах, а холографската илюзия беше самата действителност. Изобщо забравих за залата, в която се намирах, и се озовах на Плутон — на един полупрозрачен Плутон, където можех да си седя без скафандър и да дишам хладен въздух, и да се взирам в по-загадъчен и чудат мегалит от всеки, който някога се е издигал под земното небе. Страхопочитанието (чувство, което ценя и го жадувам заради редките мигове на появата му) твърде много наподобява своя братовчед ужаса, когато нахлуе като вълна в душата. И точно острието на тази смътна уплаха върна ненадейно убягващия ми спомен — ливадата над морето, тънкия сърп на Луната в небето, изпълненото със съжаление кръгло лице на Мадлен. Скочих, стреснат и развълнуван. Да, пътуването ми до Земята… картини от него се редяха подобно на наниз и всяка мигновено събуждаше следващата в паметта. Нервите ми почти звъняха от напрежение, кръвта се втурна буйно по вените ми, Плутон и Марс изчезнаха от съзнанието ми.

Притисках слепоочията си с длани, когато блеснаха светлините. Боя се, че моите колегите ме помислиха за смахнат. Не им обърнах внимание, само промърморих някакво извинение към Столуърт и Нгуен. Измъкнах се от космическия център в изненадващо ярката светлина на следобеда.

Лемнискатски острови — тези буци извънредно твърда скала са били по-устойчиви от околните пластове, когато катастрофалните изблици на вода от подземните кухини са оформяли каналите.

Помня, че прекарах почти целия полет до Земята в центрофугата. Тренирах в условията на земно притегляне, за да се подготвя за кацането и последвалите го дни. Третата ми жена Маги току-що ме бе напуснала. Не искаше да предприемам това пътуване, а аз нямах желание бракът ни да свърши така. Имахме деца, аз следвах твърдо установените си навици. Нищо, освен възможността да посетя Земята, не би ме убедило да ги разруша. Комитетът даваше подобни разрешения крайно неохотно, но аз се вкопчих в своя шанс и тръгнах въпреки ужасната депресия, оставяйки парчетиите от цял един живот зад гърба си. Отново бях в преход към нов етап, лишен от предишните привички, болезнено жив.

Разбира се, побързах да се вместя в рамките на нови установени правила в битието си. Самото пътуване беше начин на живот, спомням си го като едно цяло. Упражнявах се усърдно всеки ден и накрая вече не усещах тялото си като непосилен товар. Все още ми тежеше, но можех да се справя. Всеки ден се измъчвах на онези машини и се уморявах толкова, че нямах сили да мисля.

Една жена се занимаваше със същата упоритост, макар и не с такова мрачно настървение. Белите й дробове помпаха мощно въздуха, от всяка пора на кожата й изскачаха капчици пот. Нападаше машините с весела дързост и се присмиваше на намусената ми физиономия. „А този уред опита ли го?“ — питаше ме тя. „Още не съм“ — отвръщах и се насочвах към механичния мъчител. Говореше само за тренировки и натоварвания, а това ми допадаше. Казваше се Мадлен. Беше горе-долу на моите години — около стотина. От външността й си спомням само гъстата руса коса, вързана на опашка в центрофугата, но пусната да се рее като облак в по-слабото притегляне на общите помещения в кораба. Винаги привличаше погледа ми. И колко силна беше тази Мадлен…

Но дори през ум не ми мина, че се влюбвам. А и как бих могъл? Чувствах се изтощен, гадеше ми се от самата мисъл за нови преживявания. И колко ли пъти може да се случи това в един човешки живот в края на краищата? Не е ли любовта сред способностите ни, които се изчерпват, изтичат подобно на вода от подземно езеро? А Мадлен не допускаше сближаване (това също ми харесваше). Разговаряхме часове наред, докато тренирахме. Тя ме научи да скачам на въже. Разказахме си своите житейски истории. Бе помогнала в организирането на пътуването — отиваше за трети път на Земята. Всеки ден се упражнявахме, накрая рухвахме и дишахме тежко в гъстия като супа земен въздух. Може би газовият състав на земната атмосфера има особено въздействие върху мозъка, защото усещах как същото нещо ми се случва отново, въпреки че се подтиквах да мисля трезво. Плашещо е да разбереш колко са безпомощни хората пред самите себе си! Казваме си: „Аз се разбирам, ще се променя, ще се овладея, ще се пазя.“ А после при всеки стрес се държим така, както е заложено в нашия характер още от самото ни раждане, в характера, скрит дълбоко под нашето „аз“. И аз се влюбих безпомощно, сякаш ме повали заразна болест.

Струва ми се, че бях симпатичен на Мадлен. Преодолявах тежестите, защото исках да бъда доволен от тялото си, отбягвах да се обръщам към множеството огледала в залата на центрофугата, за да не виждам зачервените си бузи и щръкналата си черна коса. Жалко, че човек не може да промени и образа си с тренировки. (Суетността си отива трудно от съзнанието. Дори и когато прехвърлим първите две столетия, ценим лицата си, сбръчкани като корубата на костенурка, защото изразявали нашия опит и помъдряване, били история на емоционалния ни живот. А тогава бях само на сто години и изглеждах съвсем млад.)

Паметта съществува в малки затворени вериги от случки. Ето следващата връзка от брънки в спомените ми — излизаме от совалката на площадката за кацане сред пустинята. Всички в групата се чувстват като колумбовци. Въпреки цялата подготовка се усещах твърде тежък, а слънцето ме заслепяваше. Струваше ми се, че небето гори. А синевата… нямаме такъв цвят на Марс, но съзнавах, че някаква част от мозъка ми веднага разпознава това синьо.

Откъслечни мигове от обиколките ни — Мадлен ме водеше по пътеки над Мачу Пикчу; смеехме се на сериозните статуи на Великденския остров; някакъв екскурзовод се учудваше на знанията ми за поредната историческа забележителност. Макар да бях научил немалко за руините на Земята, пак зяпах с отворена уста и се опитвах да видя всичко едновременно като останалите в нашата група. Сигурен съм, че приличахме на миньори от астероидите, дошли след много години в Бъроуз.

Още една, по-голяма верига. Една вечер бяхме в Ангкор Ват, двамата с Мадлен се катерехме по стъпаловидните стени на храмовете под бледо мъждукащите звезди. Застанахме на обвит с бръшлян покрив сред тъмната джунгла и аз видях познато изражение на лицето й. Тъкмо я прегърнах и доближих устните си към нейните, когато насекомо с големината на юмрука ми прелетя между нас. Отскочихме, препънахме се и избухнахме в смях.

— Божичко!…

— Какво беше това?

— Не знам — каза Мадлен, — но пък беше грозно!

— Няма спор. Да не е водно конче?

— Как да го позная?! Дано няма много като него наоколо.

— Дано.

— Радвам се, че нямаме такива грамадни буболечки на Марс.

— И аз. Може да те уплаши до смърт.

Засмяхме се, после все пак беше време и за прегръдката. След няколко минути тя прошепна:

— Но не можем да го направим тук. Тези буболечки ще ни изядат!

Върнахме се в хотела и отидохме в нейната стая.

Отчетлив спомен от Персеполис — крачех по неизброимите хектари натрошен камък и се чувствах като Тамерлан. Опивах се от неподправения досег с миналото, а Мадлен ми каза:

— Когато съм с тебе, сякаш виждам това за пръв път.

Но във Флоренция се присъединихме към друга група от университета в Хелас. Техният екскурзовод и Мадлен се оказаха стари приятели. Дали стана точно така? Двамата излязоха да се поразходят из града. Защо пък не? Ревността е толкова глупава. Вероятно ми липсва умението на повечето хора да контролират чувствата си. Флоренция ми напомняше за Бъроуз с пожълтяващите си камъни, с реката сред извивките на хълмовете, с мостовете си. Вървях по тесните улици, а в корема ми сякаш бе попаднал един от мраморните пиедестали наоколо, превивах се под тежестта му. Свирепата жега се стоварваше на тласъци отгоре ми, изгаряше врата ми, едва издържах на тежкия влажен въздух. Мярнах Мадлен и нейния приятел в една пресечка, бяха спрели да си купят от местния сладолед. Омръзна ми и да гледам просяците наоколо, прибрах се в стаята си и се заслушах в пронизващата душата меланхолия на „Спомен от Флоренция“. Забравих за етруските, за италианския Ренесанс, у мен остана само трепетът от този секстет… Можеш да превърнеш и злочестините си в естетическо преживяване. Всеки се опитва да го постигне и сигурно има защо, но не вярвам да е от голяма полза. Така само запомняш по-добре, но не се чувстваш по-малко нещастен.

Е, държах се глупаво. Признавам.

Последната верига с най-много брънки. Точно нея си спомних в холозалата на космическия център. Бяхме на Оркнейските острови, северно от Британия, за да разгледаме гробниците и каменните кръгове в Стенис и Бродгар. Островите бяха запустели, сутрин слана покриваше поляните, защото вече започваше зимата. Помолих настоятелно Мадлен да дойде с мен на зазоряване, за да отидем през ливадите до кръга в Стенис. Местността ни напомняше за Марс. Казах на Мадлен, че я обичам, а тя ми отвърна, че всъщност не я познавам достатъчно, за да съм сигурен. Като че любовта има нещо общо с опознаването между хората.

— Знаеш за какво говоря — промълвих след малко.

— Така ми се струва. Но нали познаваш Онега, който води групата от Хелас? — Кимнах. — Хялмар, аз го обичам. От години. Моля те, не се сърди! Това пътуване беше толкова приятно…

И така нататък. Тя си тръгна скоро, имала да върши нещо в хотела.

Бродех край побитите камъни, зареял поглед към далечните езера Хъри и Стенис на запад и на изток. Тесните, неравно одялани стълбове от сива скала се устремяваха към бързо носещите се облаци. Отвъд езерото се виждаше каменният кръг на Бродгар, съвсем мъничък от такова разстояние, попаднал в петънце слънчева светлина. Свят на шистените плочи. Древните легенди твърдят, че тези стълбове и колони са селяни, заварени от светлината да изпълняват езически ритуали. Опрях чело в мъха, покрил най-близкия камък, и се разтреперих. Колко пъти ми се бе случвало, колко пъти се заричах никога да не протягам ръка към друг човек, а ето — при най-лекия признак на дружелюбие се подлъгах отново. Изобщо не се владеех. В мен имаше нещо сбъркано. Знаех си. Чувствах го.

Тогава се стремях към брак според древногръцкия идеал — две силни дървета, увили се едно в друго като двойна спирала, по-здрави с взаимната си подкрепа и сплели клони завинаги. Дори в наше време някои хора успяваха да живеят така. И аз исках. Вече започвах да разбирам защо съществуването ми е накъсано на поредица от отделни животи и че не мога да разчитам приятел или близък да остане с мен за повече от един живот. Значи никога никого нямаше да опозная истински. Освен ако откриех жената, с която да осъществя идеала си.

Но не можех. Както стоях до онзи мъхясал камък, струваше ми се, че има два вида хора. Симпатичните и общителните, привличащи се един друг за сериозни връзки, и ние, останалите — обикновени, грозновати, намръщени, чиито отношения са изпълнени с враждебност, разочарования, гняв и съжаление. Ние бяхме обречени на неуспех. И в трите си брака, и в останалите връзки полагах такива усилия, а се провалих толкова жалко…

Потънал в пристъп на самосъжаление, изведнъж забелязах десетина души от нашата група, които вървяха към мен и си сочеха камъните на Бродгар отвъд езерото. Един величествен каменен кръг, видян откъм друг, над ивица вода с метален отблясък — приказна, прекрасна гледка. Жестовете на всички издаваха вълнението им и макар да не чувах какво си казваха, разбирах ги напълно. Никъде другаде по Земята не видях по-хубаво място (не искам да я сравнявам с Марс, разбира се). Веселите туристи дойдоха при мен и някои ми махнаха с ръка. Една жена им обясняваше за древните мегалити и за астрономическото предназначение на грижливо разположените камъни. Беше затворено, срамежливо същество и през останалото време рядко говореше, но тези кръгове сякаш отприщиха красноречието й.

— Знаели са как да изчисляват момента на изгрева при лятното и зимното слънцестоене, дори са могли да предсказват затъмненията.

— Не е вярно — намесих се аз. — Тази теория има толкова общо с истината, колкото и изкуственият произход на марсианските канали. Наистина тези кръгове са грубо ориентирани спрямо Слънцето, но в никакъв случай не са били научни обсерватории. Вярвате ли в обратното, налагате собствените си схващания върху древното мислене, а така само изкривявате представите ни за миналото.

Тя сведе поглед и ми обърна гръб. Другите се почувстваха неловко. Лиших я от краткото удоволствие да се покаже компетентна. Виждах, че ме смятат за досаден натрапник, а и сам разбирах, че проявих неуместна грубост. Искаше ми се да помоля за прошка горката жена, да обясня причините за вкиснатото си настроение, но не виждах как да направя това, без да се впускам в лични подробности. Пък и тя плещеше глупости, нима трябваше да се съглася с нея?

Висока жена с кестенява коса наруши мълчанието с жизнерадостно предложение:

— Хайде да разгледаме Бродгар отблизо и да видим Кометния камък.

Те тръгнаха по брега на езерото, наобиколили „специалистката“, без повече да ми обръщат внимание. Само високата жена ме изгледа отровно през рамо.

Пак останах сам и закрачих из заскрежените туфи от мъртва сивозеленикава трева, още по-потиснат отпреди. Не исках да остана на това място, но не измислих и повод да си тръгна, нямах и къде да отида. Обгърнах с ръце прояден от мъха побит камък и зареях поглед в разкъсаните сиви облаци над мен, а белезникавото небе ставаше бледосиньо с наближаването на залеза. Около краката си виждах малки цветчета, шарени петънца, пръснати между камъните и храсталаците. Вече наистина се чувствах твърде особено и няколко пъти ритмично блъснах чело в камъка, за да се отърся от това настроение.

Премръзналите ми ръце имаха цвета на небето. Над закръгления хълм отвъд западното езеро висеше тънкият лунен сърп. Мразовит ветрец повяваше откъм тъмносребристата вода и аз усетих, че ми е студено. Преди четири хиляди години незнайни хора бяха издигнали камъните, за да увековечат странното въздействие на тази местност и своя живот тук. Знаех четири хиляди пъти повече от тях, но животът ми не ставаше по-малко суров от това. Слънцето се спускаше зад отсрещния каменен кръг и островчетата, езерото, голите хълмове в далечината излъчваха собствено сияние под тъмното небе. Уплаших се от суровостта им.

Най-после се насилих да се върна в старата странноприемница. Дълго седях пред камината и си стоплях ръцете, но студът не искаше да изчезне от тях.

Jokulhlaps — тези ледникови изригвания са типични за Исландия, където подземните водни маси, нагрети от действащите вулкани, стапят ледената покривка и рукват в катастрофални наводнения.

Вече ми е ясно, че съм подценявал паметта си. Събитията се трупат в нея и постепенно изчерпват естествения й капацитет. Каквото е останало от далечното ни минало, се сляга под натиска на последващото, припомнянето става по-трудно и накрая престава да се подчинява на съзнанието. Но спомените остават. Умението да ги извикваш изисква особен вид умствени способности. Когато се оплаквам от слабата си памет, аз всъщност ругая собствената си тъпота.

А случайните изблици на спомени са безполезни. Отприщено от случаен повод, миналото нахлува в съзнанието като поредица от образи, които сами сме си сътворили. Затова виждаме не истинските случки, а част от себе си. Приятни мигове, само събуждащи мъката по изгубеното време.

В промеждутъците, когато преминаваме от един живот в друг, сме най-уязвими към преживяното.

Когато надхвърляме естествената продължителност на живота си и навлизаме в столетията, приличаме на алпинисти, поели нагоре по склона на Олимпус Монс. Ние напускаме пределите на атмосферата. И трябва да си носим сгъстен въздух.

Не знам какъв съм.

Валес Маринерис — малко по на юг от екватора има поредица от свързани помежду си огромни каньони. Простират се на четири хиляди километра от източния край на Тарсис до ниските райони от хаотичните терени.

И Подкомитетът по планетарна организация, и Ректорският съвет на университета, и Планетарният инспекторат единодушно ми отказаха разрешение да работя в библиотеките на Александрия. Подозирам, че Сатарвал имаше пръст в този отказ — възползваше се от силното си влияние в Бъроуз. Затова пак отидох за помощ при Бодила. Получих я. Знаех, че е лошо дългът ми към него да нараства, но нямаше друг начин да си свърша работата.

По време на дългото пътуване с влака на запад седях до прозореца в почти празния вагон. Чух шум от детска игра в предния вагон и надникнах. Беше момче на около десет години, което пускаше пластмасови самолетчета към родителите си. А в другия край на салона се бе събрала цяла тълпа зяпачи. Момчето не се смущаваше от любопитството им и спокойно отиваше да си вземе самолетчетата под жадните им погледи. Стана ми неудобно заради него и се върнах на мястото си. А влакът се плъзгаше край източния ръб на Еос, после през каньона Копратес. Беше грамаден и за миг ми се стори, че летим. Дъното на пропастта профучаваше на километри под нас, а на север отсрещната му стена сякаш образуваше самостоятелен хоризонт, като че Марс се въртеше насреща ни в гигантска приливна вълна. Все едно пътувахме през оптическа илюзия и вгледах ли се за няколко секунди, завиваше ми се свят. А и времето участваше в това нападение срещу моите сетива. Високи облаци се трупаха в прашното небе, а залезът събираше цветове, твърде пищни дори за най-екстравагантното изкуство. Само че природата не признава естетските задръжки и лилаво, розово, бледо и чисто зелено изпъстряха небесния купол, който неуловимо преминаваше от оттенъците на малиновото към къпиновото. Най-сетне слънцето се скри и в здрача, осветяван само от орбиталните огледала, влакът запълзя нагоре по склона — същинско влакно от водорасло сред голия пуст свят. Включих малката лампичка над креслото и почетох, после зяпах през бледото си отражение към каньона.

От будката във влака си купих книга със заглавие „Разгаданите тайни на Айсхендж“ от някой си Теофилус Джонс. Първите думи в увода гласяха: „Нека подходим разумно към това откритие“, което ме накара да се разсмея с пълен глас. Прелистих нататък. „Освен това учените от академичната школа пренебрегнаха всички признаци, че находката е извънредно стара, с цел да я обяснят като творение на съвременната ни цивилизация. Вероятно предпочитат тази версия пред другата, към която фактите ни насочват недвусмислено — че вече разполагаме с доказателства за космически полети още в праисторическите епохи. Подобни доказателства са пръснати и по цялата Земя — от Стоунхендж до Великденския остров. Айсхендж е съграден именно от тази древна култура, чийто език е бил санскрит и схемите на чиито космически кораби могат да се видят по стените на храмовете на маите. Дупчиците по ледените монолити показват дълго бомбардиране от микрометеорити, а един е ударен и начупен от по-голям метеорит — почти невероятно събитие, показващо категорично, че се минали безброй хилядолетия, докато се случи.“

Атлантида като лоно на тази праисторическа технология… Санскрит като математически код и в същото време като праезик… Тибет като убежище на древната мъдрост… Изгубеният континент Му… „Космодрумът“ на платото Наска… „Великата пирамида“ в Иос… В тази книга бяха събрани накуп. Четях я, а в мен странно се сливаха удоволствието и гневът. Вярно, отявленото й скудоумие ме насърчаваше. Моето обяснение на явлението не бе застрашено от подобни глупости. И все пак дългото ми писмо, обясняващо връзката между мегалитите и експедицията на Давидов, разкрита в дневника на Ема, бе публикувано в „Марсианска наука“ без никакъв коментар. А в будката на влака имаше десет екземпляра от този набор евтини измислици, съшити с бели конци!

Захвърлих книгата на масичката и пак се загледах през прозореца. Сега и огледалата се спускаха към хоризонта, повтаряха истинския залез в приглушени оттенъци на бледомораво, маслиненозелено и опушен тюркоаз. Когато огледалата се скриха зад оставащата все по-назад стена на каньона, небето изведнъж потъмня. Грамадната пропаст изчезна в мрака до мига, в който Деймос (или Ужас на древногръцки) изскочи над западния хоризонт като факел. Луната с обратна посока на орбитата… Облегнах чело на стъклото и депресията се спусна върху мен като дългите сенки по дъното на каньона.

Винаги съм се страхувал, че някой от тези пристъпи просто няма да отмине, че ще промени биохимическите процеси в мен завинаги и ще ме натика в неизлечимата боязън от живота. Познавам мнозина, които изпадаха във вцепенение за години наред или изобщо не излизаха от това състояние до смъртта си. Заболяването се среща често сред достигналите моята възраст. Престават да виждат какъвто и да било смисъл в живота и макар че още мъждукат, самата биохимия на техния организъм се променя, изпадат в съноподобно безразличие за десет, двадесет, тридесет години. Някакъв комедиант го нарече „болестта на Рип ван Уинкъл“. А медиците използват термина „затихване на емоционалните функции“. Само че така и не успяват да обхванат всички причини. Веднъж или два пъти ми се случи да изпитам тази потиснатост, ужасната вялост и равнодушие. Както аз си го представям, това е преддверието към неизлечимия страх от живота. Затова се впускам толкова пламенно да изпълнявам замислите си. Знам, че е от уплаха. Невъзможно е да оцелееш в свят без смисъл! Но толкова често изглежда, че точно в такъв свят сме обречени да останем! Когато се разминавам с изпадналите във вцепенение, които някой друг води по улицата, или ги виждам седнали на прага като зомбита, извръщам се на секундата, защото не съм сигурен дали няма да ме убедят с поглед, че са прави. Но що за живот е техният… Привикват ги да се обслужват сами и ги оставят да се влачат като просяци. Или ги прибират в специални лечебници с по-примитивна програма дори от детските градини. На други помагат приятели, роднини или домашни лекари. Останалите умират.

А онези, които навреме усетят, че се плъзгат надолу по склона, се преместват в Александрия.

Защото Александрия е град на сетивата и тук човек може да живее само с тях, без да се осланя на съзнанието си, въпреки присъствието на всички библиотеки и архиви. Осъзнах това отново, щом излязох през гарата на широкия централен булевард. Сякаш някаква част от мен се пробуди за нов живот. Градът е разположен в западния край на Ноктис Лабиринтус и тъй като е почти в най-високата точка на Тарсис (единадесет километра над средното ниво на повърхността), все още е защитен с купол. Парниковият въздух е топъл и изобилства на аромати. А всяка обществена сграда в сърцето на града се отличава от останалите по особения вид камък, вложен във фасадата. На всеки ъгъл изненада причаква очите. Минах край небостъргач от пурпурен мрамор, после друг от розов кварц. И двата служеха за опорни колони на купола и върховете им се сливаха по цвят с небето. Зданията на архивите предлагаха на погледа серпентина, халцедон и яспис. Полицейското управление представляваше квадратна кула от обсидиан, отразяваща околните постройки. А в централния парк бяха баните от корал и оливин, от тюркоаз, нефрит и кварц. Но аз минах напряко през парка и се загледах само в марсианските боровинки и японските ели. Пристигнах в университетското градче, чувствайки се особено благочестив. Сигурен бях, че са ми приготвили стаите в пансиона за гостуващи учени, но се поколебах, защото вече се поддавах на градската магия. Защо пък да не се отбия в някоя от баните, може би точно от това се нуждая? Отърсих се от съблазните и се качих с асансьора до терасата на покрива. На запад трите големи вулкана се издигаха над хоризонта като върхове от съвсем друга планета — аз бях сред мрак, а те в ярко слънчево сияние от средата нагоре. Най-северният, Аскреус Монс, беше и заснежен. Сърцето ми сякаш запълни изцяло гърдите ми и веднага познах чувството — Александрия…

Идеята е била чудесна — да съберат на едно място всички материали за марсианската история, да създадат Планетарен архив и да прибавят към него всевъзможни библиотеки, галерии, университетско градче. (Председателят Сарьонович май се е смятал за Александър Велики.) Александрия, столицата на паметта. Но не бих казал, че са постигнали особен успех. Парников град под купол, претъпкан с пари, на пътя от Бъроуз към Олимпус Монс и от Аркадия към Аргир, Александрия бе побрала в себе си и цял друг град — на банките и бардаците, пазарите и баните, схлупените спални и бордеите.

В самите архиви имаше сериозни пропуски, дължащи се преди всичко на смутовете. В последните дни бунтовниците бяха унищожавали всякакви документи, за да попречат на гонителите си. Затова и данните за периодите преди 2248 година бяха откъслечни. Почти толкова сериозно препятствие бе и фактът, че всяко поколение архивари е прилагало различна система за класификация, работило е с различни програми. За да проникне в базите данни, човек трябваше да е историк и в програмирането.

Зарових се в този лабиринт от документи с трескава енергия, като човек, решен да развали магия. Дни наред седях пред монитора и се борех с клавиатурата, защото повечето данни бяха записани на дискове — за руската миньорска флота (частични), кореспонденцията на Консорциума на марсианските корпорации за външните планети (досадни безсмислици), сведения за хората, споменати в дневника на Ема. Последните бяха най-интересни, защото потвърждаваха, че всички тези хора са изчезнали по време на смутовете, а за повечето липсваше и обяснение на този факт. Често явление, когато човек се занимава с документи от онзи период, но все пак беше нещо.

Омръзнеше ли ми да се взирам в екрана, минавах през парка и отивах в крилото, където се съхраняваха архивите на хартия. Тук бяха всички останали документи. Някои от тях бяха оригинали на записаното на дисковете, други изобщо не бяха попадали в компютрите. Отначало се чувствах облекчен, че мога да докосна листовете с ръцете си. Съзнавам, че ми е по-приятно да се занимавам с предмети, отколкото с факти. Но след броени седмици големите зали, запълнени от шкафове и рафтове, претъпкани с отпадъците от бюрокрацията, започнаха да ме дразнят още по-силно от компютърния монитор. Точно в тези зали успях да си изясня докрай трудността на задачата, която си поставих, а и можех да видя до какво водят неизброимите часове безсмислен труд. Разбрах и степента на хаоса, на пропуските — цели чекмеджета, шкафове, стаи с объркано подреждане, с ненанесени в каталозите документи. Бях принуден да снова между този архив и компютрите и това само усилваше раздразнението ми.

Но никъде не намирах и най-беглото споменаване на Марсианския космически съюз. Три месеца след идването ми в Александрия не бях попаднал на нищо съществено. И все още нямаше никаква реакция на писмото ми в „Марсианска наука“.

Ема е търсела. Ние ровим.

А градът се опитваше да ме погълне. В погледа ми се наби гладкото лице на младеж, задрямал с глава върху масата сред петната от разлято кафе. Същински марсиански превод на онова стихотворение от Кавафи. Сякаш бе писано точно за този град. И затова навсякъде виждах сборника с поезията му — на седалки в тролеите, на посипаните с окапали листа пътеки в парковете, на рафтовете в библиотеките. И от задната корица на всеки оръфан екземпляр тъжните очи на Кавафи зад очилата сякаш казваха: „И ученият може да се разтвори в Александрия.“ Опитвах се да не го забелязвам. До късен следобед оставах в архивите. Вечер се хранех в кафенетата около централния площад и наблюдавах бедняците, които преживяваха на тълпи около големите обществени сгради и си изпросваха по нещо от влизащите там. Нощем бях в апартамента си, празен като изключен компютърен монитор.

Една вечер погледнах календара в кухнята и се усетих, че съм преживял цяла седмица, без да забележа. Когато таламусът се претовари, не можем да съхраняваме новите спомени. Стъписан, аз се облякох и хванах един късен тролей до центъра на града. Застанах на широкия тротоар пред небостъргача, където беше апартаментът на Бодила. Горе бяха просторните му стаи с огромните си прозорци, разположени над купола. Исках да вляза във фоайето, да му се обадя с надеждата, че си е у дома и ще ме покани да се кача. Застанах пред пулта. „Алигзандър Селкирк, 8008.“ Но той би останал недоволен, че го търся от самата сграда, нали? Ако е в града, сигурно си е довел някого. А и не би го интересувало в какво настроение съм, нито че имам нужда от компанията му. Самата мисъл за това би го накарала да се държи необичайно вежливо, за разлика от нормалното му поведение. Нямаше да понеса това.

Под втренчения поглед на полицая излязох от сградата, свих зад ъгъла и се вмъкнах в най-близката баня. Платих си таксата, напъхах дрехите си в шкафче и тръгнах по гъстата плетеница от червени коридори към една от залите. В мътната червеникава светлина лениво се движеха тела с мокра, блестяща, гладка кожа. Очертаните мускули на мъжки гърбове, изящните извивки на женски бедра. Мокри коси, полуотворени устни. Вдигнах един от маркучите, навити по дъното на басейна, и се облях целия с ледена вода. В отсрещния край на залата две стройни тела се сплетоха и след малко се отдалечиха в търсене на най-близката ниша в коридора. Друга двойка пъхтеше в ъгъла на басейна и очите им гледаха сляпо през мен. Излязох и се залутах по коридорите, от време на време надничах в нишите. В една някаква жена беше възседнала мъж и се движеше ритмично върху него. Вдигна глава, видя ме и се усмихна. Усетих тръпка в слабините.

В далечна ниша след последната зала седеше Ема, кръстосала крака, сама. Махна ми и ме повика с пръст при себе си. Коленичих до нея, а сърцето ми замалко да изскочи от гърдите. Отблизо видях, че само приличаше на Ема, но прогоних тази мисъл. Целунах жената. Проникнах в нея, а всеки минал по коридора можеше да се спъне в краката ми. Когато свършихме, жената се освободи, притисна пръст към устните ми, целуна ме по челото и си тръгна.

Прибавих още една привичка към живота си. Всяка вечер отивах в някоя от баните. Понякога срещах партньорката си, напомняща ми за Ема, и се любехме с все по-малко задръжки. Повечето вечери не се виждахме и аз просто киснех в басейна и гледах или си намирах друга партньорка. Но с нея беше различно. Никога не казвахме дори и дума. Знаехме, че това поддържа страстта ни. Вече имаше дни, когато четях дневника на Ема и мислех само за нея, а после обикалях от баня на баня и търсех нейната двойничка. Веднъж пътищата ни се пресякоха през деня пред сградата с хартиените архиви. Само се спогледахме. Но вечерта телата ни се сляха ведно в няма страст. Разбирахме.

И ми се струваше, че се връщам към живота. Всъщност само се бях озовал в Александрия.

Живеем така, като че непрекъснато се пробуждаме след продължителна кома. Какво се бе случило в предишните ми животи, за да ме доведе накрая в Александрия? Понякога бродех в полунощ по улиците сред бедняците и се питах: как бях стигнал до това странно състояние? Какъв е бил животът ми преди? Знаех, че съм бил дете, после студент, по някое време съм бил шофьор в Инспектората — но какво и как е ставало? Ясно ми беше само, че съм в този град.

През изнизващите се в архивите дни разговарях с хората, които работеха тук, търсех от тях и помощ, и мнение. Обяснявах им своята цел и теорията си, свързваща мегалита на Плутон със смутовете. Аз съм извънредно общителен човек. Имам нужда да говоря с хора всеки ден. Един следобед седяхме на по чаша турско кафе с Вадя Шандор — архивар, с когото се бях запознал наскоро. Попитах го дали знае за някакви документи на Подкомитета по полезните изкопаеми, които да са били засекретени и достъпът до тях в базите данни да е възможен само със специален код.

— Особено ме интересуват данни от годините между обсебването на властта от комитета и смутовете.

Шандор беше уважаван специалист точно по този период. Според мълвата шестдесет негови статии още чакали одобрение за публикуване.

— Има такива файлове — отговори ми той на напевен руски. — Все още са засекретени и аз нямам достъп. Отказват да ми съобщят кодовете.

Веднага извадих бележника си.

— Кажете ми файловете. Ще подам молба от свое име.

Изпратих формулярите още същия ден. Не бях сигурен дали пак ще трябва да моля Бодила, ако успеех да се насиля.

Не се наложи. Може би Бодила помогна, без да чака обаждане от мен. Получих кодовете заедно с официално писмо от полицията и декларация за опазване на тайната. Изхвърлих хартийките и се втурнах към архивите, за да въведа кодовете в системата.

Един от многото засекретени файлове от периода съдържаше списък на изчезналите миньорски кораби в астероидните пояси. Бяха пет в годините от 2150-а до 2248-а. Били намерени останките само от първия. А последните три били под командването на Олег Давидов, Олга Борг и Ерик Суон.

Повиках Шандор да погледне. Щом прочете списъка, кимна.

— Да, чувал съм за тези и преди. В общ обзор на историята на миньорските операции в астероидите бяха споменати и те. Разсекретиха го преди четиридесет години.

— Но вие нищо не ми казахте.

— Вече знаехте, че са изчезнали. Никой не оспорва факта. Предполагах, че вече сте чел обзора. Общодостъпен е.

— По дяволите! Търсех първоизточници и изобщо не се сетих за обзора… — Шандор се смути, защото помисли, че го упреквам. Побързах да си наложа спокойствие. — Комитетът сигурно е бил доста обезпокоен от изчезването на корабите.

— Вероятно. Но в обзора се твърди, че няма кой знае каква загадка. Ако повреденият от взрив кораб излезе от плоскостта на еклиптиката, вероятността да бъде намерен е нищожна.

— Но три от петте кораба са изчезнали през последните пет години преди смутовете! Освен това вече имаме документите от Нов Хюстън и паметника на Плутон.

— Да — усмихна се Шандор. — Направихте сериозен пробив. Трябва да опишете новите данни.

— Нуждая се от още факти.

— Може и да сте прав, но нека това не ви възпира да изложите мнението си пред обществеността. Току-виж, някой ви помогне да продължите напред.

И така, написах голяма статия, в която обосновах новата представа за смутовете. Подробно се спрях на всичко, свързано с Марсианския космически съюз. Наблегнах на увереността си, че бунтът и построяването на звездолет са били неделима част от събитията според дневника на Ема и че екипажът на новия кораб е издигнал паметника на Плутон, за да отбележи напускането си на Слънчевата система. Изпратих статията в „Марсианска наука“ и беше публикувана. Сега моето обяснение за находката на Плутон се конкурираше с теориите за Атлантида, с позоваването на извънземна цивилизация и всички останали измишльотини. Но никой не беше особено въодушевен. В редакцията на „Марсианска наука“ се получаваха писма с възражения, че изводите ми са прекалено смели за оскъдните факти, които съм посочил. После отново настъпи затишие. Все едно хвърлих камък в някой от каналите. Вече разбирах, че ревността пречи на колегите ми да бъдат обективни. Сигурно си мислеха, че съм получил привилегирован достъп до доскоро закрити места и сведения — а и аз не бих могъл да отрека — затова беше естествено да се отнасят с неприязън към резултатите от работата ми и да ми се присмиват.

Преживях обезсърчаваща среща в едно кафене на тротоара. Пийвах кафе от малката чашка и гледах бедняците, които се прибираха в леговищата си под зорките погледи на полицаите, застанали на всеки ъгъл. Някой бе захвърлил издание на „Джъстин“ с червена обложка на мръсната масичка до моята. Прелистих книжката. Странна смес от мисли и образи. Харесваше ми безпомощната липса на структура в текста. „Просто драскам тези бележки, за да опиша къс от живота си, потънал в морето.“ Или: „Започнах да описвам за себе си с думи тази част от Александрия, защото знаех, че скоро ще бъде забравена и ще я навестяват само онези, чиито спомени са били присвоени от трескавия град…“

Разсеяните ми занимания бяха прекъснати от млад мъж и бременна жена, застанали пред моята маса.

— Вие ли сте професор Недерланд? — попита жената.

— Да.

— Видяхме ви по новините.

Вдигнах вежди. Особено усещане е да те познаят хора, които не си виждал никога. Може би наистина ставаше нещо, предизвикано от разкопките и находката на Плутон.

— Да? — подканих я след малко.

— Аз съм вашата внучка Мери Шанън. Дъщеря съм на Хестър.

— Аха…

Спомних си, че Маги ми е споменавала за нея. Но с Хестър не се бях чувал повече години, отколкото младата жена бе живяла на този свят. И беше бременна. Явно имаха връзки с високопоставени хора.

— Това е съпругът ми Хърбърт.

— Здравейте.

Станах и му протегнах ръка. Мери го побутна и той стисна ръката ми, без да ме погледне. Разбрах, че съзнанието му е вцепенено и се уплаших.

— Радвам се да се запознаем — промърморих и неловко изтрих устните си със салфетката.

— И аз се радвам да се запознаем — изрече той.

Мери го стрелна с очи смутено и ми се усмихна.

— Скоро отново ще станете прадядо — каза тя. — Сигурно вече ми личи.

— Да. Честито.

Но как е изтръгнала разрешително да забременее, щом нейният мъж е в такова състояние? Чудех се дали и моето име не е било споменато по време на бюрократичните разправии.

— Ако не се лъжа, ще ми бъде деветият правнук.

— Не, Хестър ми каза, че Стефани е родила пак преди две години.

— Нима? Не знаех.

— Тъй ли… Е, ние скоро ще се преместим на Фобос. И решихме да ви се обадим, като ви видяхме.

— Радвам се. Както чувам, Фобос е вълнуващо място.

— Всъщност ни наредиха да отидем там. Но Хърб работи по яхтите със слънчеви платна, така че ще има с какво да се занимава.

Прониза ме съчувствие към тази храбра жена, прогонена на Фобос, където скоро щеше да се грижи за две безпомощни същества.

Семейство… Цяло родово дърво, простиращо се и в двете посоки във времето, особено надолу при стар човек като мен. Гъмжило от потомци. Повечето бяха по спътниците на външните планети. Никога не съм виждал смисъл да поддържам връзка с такова множество непознати, чието съществуване ми доказваше отново и отново, че от човека остава единствено самият той. Моята внучка пристъпи от крак на крак и погледна потиснато съпруга си. На колко ли беше? На шестдесет? Трудно ми беше да преценя. Приличаше ми на голямо дете.

— Ще ви оставим да хапнете на спокойствие. Само исках да ви се обадя. Радваме се, когато чуваме името ви по новините.

— Да, да. Желая ви късмет на Фобос. Беше ми приятно, Хърб. Грижете се добре за себе си. И поздравете Хестър от мен. Довиждане.

Пак седнах на неудобния метален стол и отворих книгата. „Мисля си, че случките са само резюме на нашите чувства…“ Бутнах книгата настрани. По булеварда изведнъж светнаха всички яркобели лампи. Във фонтана насред площада заиграха отблясъци по огледалната черна повърхност на водата. Наоколо се разхождаха двойки. Някои хвърляха жетони във фонтана, други ги зяпаха. Сцената с нещо ми напомняше за Земята.

Но какво ли означаваха спомените за Земята, изригнали у мен в Бъроуз? Дали наистина това се е случило? Обзеха ме съмнения. Можем ли някога да задържим в паметта си достатъчно вярна картина на настоящето, за да го видим отново каквото е било? Поне се опитваме. С годините си преповтаряме миналото в образи и представи, докато ни останат само те. А това означава, че не ни остава нищо. Всички сме затънали в сегашния момент като върху острието на нож… освен в кратките видения, когато паметта се отприщва независимо от волята и ни въздейства като настоящето. Усещах се на ръба на подобно откровение, напрежението в мен беше като напираща вода в кладенец. Тази моя потомка, тази дъщеря на моя дъщеря, която едва си спомнях, извика представата за нещо… нещо…

Така и не улових мига. Нямаше откровение. Вече не вярвах в пътуването си до Земята. Спомнях си вечерта в Бъроуз, след като видях паметника на Плутон, но сега тя не означаваше нищо за мен. Поредното видение. И какви ли измислици бях прибавил вече към нея? Не се доверявах на паметта си. Отворих бележника и натраках на клавиатурата куплет, за да опиша състоянието си. Естествено, в александрийска форма:

„Паметта е кост, въображението — плът.

А искрата на духа?… Печалният копнеж.“

Само в Ема намирах утеха, тя беше като котвата, задържаща ме да не се залутам нанякъде. Колко нощи препрочитах дневника и се връщах към измеренията на действителното…

4

Изпратените кодове ми позволиха да преровя още много засекретени данни и след време попаднах на дълъг списък с досиета, които така и не били въведени в компютърната система. Втурнах се към крилото с документацията. Отпратката се отнасяше за Давидов и установих, че вече съм тършувал в стаята, където би трябвало да са сведенията за него. Отново започнах да отварям шкафовете, чиито плътни редици заемаха почти цялата площ на помещението. Едно от долните чекмеджета беше в пълен безпорядък. Изглежда някой бе изтървал папките и после ги бе наблъскал обратно както му падне. Почти най-отдолу намерих търсената от мен папка — „Давидов. Поверително“. Вътре имаше цяла купчина книжа.

Документи за руската миньорска флота. Експедицията до спътниците на Юпитер през 2182–2186 година. Доклад за нападение срещу пряк началник. Разрешение за отпуск на Земята.

През 2211 година го изправили пред военен съд по обвинение в заговор за измяна и бунт, но обвиненията били оттеглени поради недостатъчни доказателства. Имаше отпратка: "Виж „Космическа сигурност, Валенски“. Нищо повече.

Следващият документ беше молба на петнадесет страници за разрешение да бъдат основани асоциация за лобиране и клуб под името „Марсиански космически съюз“.

— Аха! — креснах тържествуващо.

Годината на подаване беше 2208-а. По онова време е било необходимо разрешение от полицията за всяко събиране на повече от десет души, така че обяснението за асоциацията и клуба беше извънредно подробно. Давидов бил определен за съпредседател на управителния съвет заедно с Борг. Бяха посочени имената на всички членове. Повечето вече познавах от дневника на Ема. В параграфа „Цели“ бе написано: „Да пропагандира използването на известна част от печалбите при разработването на астероидите за създаване на междузвезден кораб и финансиране на експедиция извън орбитата на Плутон.“

Намерих го. Независимо потвърждение за съществуването на Марсианския космически съюз, в чекмедже на архива, където всеки би могъл да го открие и прочете. Същото това чекмедже бях прегледал небрежно преди няколко месеца. Толкова може да се разчита на каталозите… Повиках Шандор да дойде в стаята и го помолих да засвидетелства находката. Направихме копия от всеки документ.

— Работата ви дава твърде сериозни резултати — отбеляза той.

Написах статия, „Хроника на марсианската история“ я публикува. Никакъв отзвук.

Е, не беше точно така. Обадиха ми се Накаяма, Лебедян и някои други. Но точно тази седмица стана най-популярна теорията, че Плутон е планета, случайно попаднала по някое време в орбита около Слънцето и че мегалитът е извънредно стар — може би на петнайсетина милиарда години. Почти на възрастта на Вселената. Разбира се, това предизвика трескаво оживление и призиви да бъде изпратена нова експедиция, за да изследва най-подробно находката и да потвърди или отрече хипотезата.

Мина повече от година в усърден труд, но открих само отделни късчета. За мен бяха важни, но малцина други споделяха мнението ми. Безсмислени усилия. А вече откликвах с цялата си душа на александрийските ритми. Почти нищо друго не възприемах от света и не разбирах, че съм затънал в тези нови навици. Всяка вечер отивах в баните и не ме интересуваше с кого се виждам, в чия компания съм. Вече не търсех непременно жената, която приличаше на Ема. Понякога се срещахме и се отдавахме на секс, но някак по-умерено. Дори и най-чудатите връзки с времето губят своята мистерия.

А връзките се променят, независимо дали ни се иска или не. Веднъж познах жената в един ресторант. И двамата се канехме да си тръгнем. Стори ми се доста необичайно да я видя облечена. Тя се засмя и ми показа с жест да я последвам. Придружих я до апартамент — сигурно беше нейният — където трескаво се съблякохме (нещо ново) и се любихме в привичното мълчание.

По-късно седяхме отново облечени на леглото и гледахме през прозореца близката стена на сградата отсреща.

— От какво бягаш? — промълви жената.

Усетих стомаха си свит на топка.

— От работата си. — Пауза. — А ти?

— От същото.

Разсмяхме се. Беше по-сближаващо от всичко, което бяхме преживели един с друг. Сексът може да бъде самотен като самоубийството. Да се смеете заедно не е присъщо на Александрия.

— Е, успяваш ли? — едва изхълца тя.

Поклатих глава, както още се кисках.

— И аз — призна си жената и отново избухнахме в кикот.

После си поговорихме. И тя се занимавала с проучвания в една от библиотеките. Казах й, че прилича на Ема Вайл. Вдигна рамене. След няколко дни се срещнахме в една от баните. Жената само се усмихна и продължи по коридора. Веднъж опитахме пак. Вече нямаше смисъл.

Понякога съм толкова уморен. Ден след ден в нескончаем кръг, изпълнен с навици, за да прикрия празнотата в самата същност. Съществувам и трябва някак да запълня времето си. Това е. Замисля ли се над тази истина, трудно ми е да продължа дори с всекидневните си занимания. Чувствам се като театърмайстор, ръководещ смяната на декорите в собствената си пиеса. И в същото време съм принуден да вярвам, че това представление е истинският ми живот. Невъзможно.

Никога не съм усещал изтощението толкова тежко, както през последните си месеци в Александрия. Придържах се към навиците си от страх, но знаех, че съм загубен. Нямах представа още какво да търся в архивите и ровех наслука. Не обръщах внимание на облеклото си. Престанах да се бръсна. Ядях, без да забелязвам каква е храната. Живеех в апартамент, пълен със захвърлени дрехи и боклуци. И ако не бяха всекидневните ми посещения в баните, едва ли щях да се грижа за чистотата си. Затъвах във вцепенението и не съзнавах това — най-опасният признак.

Винаги съм се боял от лудостта. Смятам я за най-страшната болест, за ахилесовата пета на съвременната медицина. Подозирам, че съм от особено податливите на умствени разстройства. Често съм напрегнат и лесно се плаша. И трудно разбирам мотивите на другите хора за постъпките им, затова повечето време съм непоносимо самотен… Пък и имам всички телесни особености на потенциалния шизофреник — твърде голяма глава, ниско разположени уши, стърчаща коса. И лекарите посочват тези признаци.

Веднъж се озовах, седнал на стъпалата пред голямата библиотека с фасада от нефрит. Галех един от каменните лъвове и бях толкова уморен, че нямах сили да си отместя ръката. Не помнех как съм попаднал тук, къде съм бил преди това, какво съм правил от вече… не знам откога. Тогава разбрах, че няма надежда.

Измъкна ме Бодила. Стигна му и един поглед.

— За Бога, човече, ти си се вцепенил! — Подхвана ме още от входната врата на моя апартамент. — Най-малко от тебе съм го очаквал! Въобразявах си, че си прекалено заядлив, за да се предадеш. Тъкмо всичко се нарежда, както го искаше, а ти си заплувал по течението. Не те разбирам, Хялмар, наистина не те разбирам. — Той огледа обстановката с погнуса. — Я ела в моя апартамент да се оправиш. Къде се мота досега?

— Не знам.

Изгледа ме особено.

— Май си прекалил с работата — изрече с глас, какъвто не бях чувал досега от устата му, и ме хвана здраво за ръката.

Водеше ме през града към своето жилище, като не преставаше да мърмори през цялото време:

— Трябваше да се сетя, че е станало нещо подобно, толкова отдавна не си ми дотягал. Какво става, уплаши ли се? Излезе на голямата сцена и разбра, че не ти стиска да останеш?

— Не знам за какво говориш.

Той стисна раменете ми и ме разтърси.

— Събуди се!

Вкара ме в банята, ядно съдра дрехите от мен, първо пусна вряла вода, после ледена.

— Какво правиш — мънках аз, — да не си взел диплома за физиотерапевт?

Той само се ухили като побъркан. Най-сетне ме измъкна изпод душа, накара ме да глътна някакви хапчета, плясна ми няколко шамара и ме блъсна в стената.

— Престани! — възпротивих се. — Не ти ли стига, че ти е служебно задължение да тормозиш хората?

Смехът му приличаше на крясък.

— Ама че си позьор! Що за надуто перчене! Че какъв си ти — един скапан буржоа в науката. Дължиш благоденствието си на същата система, която отричаш. Археолог! Досадни безсмислици! Защо изобщо се занимаваш с това? Има ли нещо, което да е по-далеч от любимата ти революция?

— А, не е така — проточих, вече с искрица желание да споря. — Не си съвсем прав. Разбираш ли, това е търсене на действителността. Присъствието на историята в нашето настояще. В намерените предмети ние откриваме истини за същността си, изразени в начина, по който сме живели в праисторическите епохи. Така са се оформили нашите мозъци, стремежи, желания, удоволствия и откровения…

— Ама че щуротии! Какво искаш да ми внушиш? Глупако, та ние отдавна не сме като пещерните хора…

— Не схващаш! Освен всичко друго, започваме да разбираме събитията, изтръгнали ни от устойчивия праисторически цикъл и довели до сегашното ни окаяно живуркане на Марс.

— Само как мразиш тази планета! Защо не се върнеш на Земята?

Отместих мокрите кичури от очите си.

— Защото съм марсианец! — избухнах внезапно и размахах юмрук насреща му. — Твърде дълго бях живял тук, преди да стъпя за пръв път на Земята. Затова ми беше чужда, сякаш сънувах. Виждах всичко раздвоено на действителност и мечта — и като древен земен бозайник, и като марсианец. Едва когато се върнах отново тук, започнах да възприемам света ясно.

— Ето, сам го каза! Тук ние…

— Но това, което виждам ясно, никак не ми харесва, Бодил! Бихме могли да превърнем Марс в сбъднат блян. Всъщност с всяка ледена зора планетата иска от нас да създадем ново общество. И ние имаме нужда от съвсем друго общество, за да опазим разума си, защото всички ще живеем по хиляда години, при това в системата, която сами сме съградили — толкова дълго, че изобщо не можем да си го представим! Ето какво забравихме, Бодил. Навремето хората са имали оправдание да си казват: „Защо да жертвам живота си в името на някаква промяна, щом няма да доживея плодовете й. Нека поне оставащите ми години да отминат в мир, а пък следващите поколения да си блъскат главите.“ Това е било най-страшното препятствие пред напредъка — егоизмът на отделния човек, който искал само да го оставят на спокойствие. А сега хората ден за ден на Марс и не желаят да си спомнят, че не децата им, а самите те ще живеят в бъдещето, което си подготвят. Дори ми се струва, че само забравата в главите им ги възпира да излязат още сега по улиците и да вдигнат бунт! Върху всяко лице на всяка улица във всеки град аз съзирам все същото. Само работят до изнемога, за да трупат печалби хора, които никога не виждаме. А ние от върхушката отчаяно се стремим да им угаждаме… или поне аз се държа така. Мразя смирената си поза, искам да ударя по системата и едва се сдържам. Трябва да направя нещо…

— Моля те, Хялмар! — Бодила вече беше в кухнята и кълцаше зеленчуци на дървена дъска. — Постарай се да погледнеш на нещата без такъв пресилен идеализъм. Нима един човек може сам да промени всичко? — Големият нож почукваше ритмично в ръката му. — Не поемаш ли прекалено тежко бреме на плещите си? Замислял ли си се някога колко добре се е укрепила тази система? — Размаха ножа като диригентска палка пред мен, вдигна рамене и въздъхна примирено. — Маркс изобщо не е могъл да предположи как новите технологии ще бетонират за незнайни векове някогашния капитализъм на парната машина. Хялмар, ние сме само дребни винтчета от механизъм, заемащ цялата Слънчева система. Как ще успееш да се пребориш с него?

— Като покажа откъде идваме и че някога сме били жив организъм.

— Но ние сме марсианци! Тук никога не е имало цялостно, живо общество. Винаги сме били машина. Тук нищо не можеш да покажеш.

— Е, тогава ще докажа, че веднъж всички марсианци се надигнали заедно, отправили взор към утопията. И почти са успели, имали са приложим в живота план. Ще покажа как са били смазани и как е било наложено внушението, че намеренията им са престъпни. Самото разобличение ще съдържа идеята, че можем да изберем верния път — да го направим отново, а вече ще знаем и от какво да се пазим. Бодил, на тази планета сме двадесет милиона хилядолетници, обречени да понасяме всеки ден от своя живот. Нима някаква си форма е способна да ни задържи в калъпа си?

— Абстракции.

— Тогава ще говоря по-конкретно. Защо да прахосваме живота си в извличане на печалби за земяните? Защо не можем да отхвърлим колониалното господство на Земята?

— Вероятно не е невъз…

— Ето за какво е археологията, Бодил, не проумяваш ли? За мен е най-добрият начин да търся възможността. Поне

да започна, да тласна нещата в тази посока…

— Добре, Хялмар, добре. Само се успокой. Ха! Знаех си аз, че няма да се поддадеш на вцепенението. Просто се беше отпуснал. Сега чуй аз какво ще ти кажа. Говориш с член на Комитета за развитие на Марс, най-новия и най-умния сред тях. Това все нещо означава. Настъпват промени. Твоят път не е единственият, а и повече хора, отколкото можеш да си представиш, се стремят към същото като тебе. Не го забравяй! Напоследък си се наежил толкова, защото си въобразяваш, че сам вършиш всичко и че никой друг на Марс не мисли!

Хвърли зеленчуците в нагрятото олио на тигана и те засъскаха бясно.

— Да, защото нищо не постигам — признах си и пак усетих умората. — Съживих миналото, но това няма никакво значение. За твоите шефове това е поредният жетон, който пъхат в машината, за да работи. Нищо не се променя.

— Не бъди толкова сигурен. Слушай, дивако, ще бъдеш назначен за директор на Планетарния инспекторат!

Помислих, че не съм го чул добре в шума откъм тигана.

— Какво каза?!

— Със Сатарвал е свършено. Ще получиш пълномощия да разрешиш разкопки където и да било. И да започнеш ново разследване по доклада на Комисията Еймз.

Бях толкова смаян, че сигурно го гледах като безнадежден кретен. Бодила вдигна глава, видя ме и се ухили широко.

— Хайде, върви да облечеш нещо, за да вечеряме. Но първо избърши тази вода от себе си.

— Но защо?…

— За да не капе в чинията ти!

— По дяволите, защо? Защо ме назначават?

— Ти изобщо ли не обърна внимание на шума, който се вдигна около твоите статии?

— И още как! Никакъв шум нямаше! Пък и почти нищо ново не открих.

— Е, според мнозина твърде сдържано тълкуваш фактите. Което е още по-приемливо за комитета. Заслужил си славата си на достоен и отговорен учен. Сред обществеността няма разгорещени спорове по твоята работа, пък и как да ги очакваш, щом не е обсъждана в общодостъпните новини? Но както чувам, учените са впечатлени. Разбирам ги — нима другите обяснения за произхода на Айсхендж имат някакъв смисъл? Какво ще кажеш?

— Не питай мен! Аз постоянно си задавам същия въпрос.

— Вече знаеш отговора. Към нас се обърнаха Накаяма и Лебедян, както и няколко от съветниците на комитета. Обясниха ни значението на твоите изводи за Марс. Хайде, яж. Комитетът реши да те назначи на длъжност, която ще ти даде възможност да си свършиш работата както трябва.

— Виж ти… — промълвих аз. Започвах да разбирам. — Ще ме превърнете в поредния добър партиен другар, така ли?

Бодила се изсмя.

— Че ти и сега си добрият партиен другар. Просто не съзнаваш този факт.

Оставих вилицата в чинията, отидох в банята, изсуших се и се облякох. Обземаше ме непоносим страх. Прозирах замисъла им, виждах в какво се надяват да ме превърнат. Върнах се в трапезарията.

— Ще докажа, че е имало революция! Гражданска война!

Бодила кимна.

— Вярвам ти. И ще докажеш, че Айсхендж е бил построен от марсианци.

— От бунтовници, които са се борили срещу комитета!

Пак кимна, по устните му плъзна познатата усмивчица, сякаш ми напомняше гласно: „Какво от това?“ През всичките тези години комитетът лъжеше — бяха смазали не само бунта, но и спомена за него. Вече мина толкова време, можеха да се усмихват и да казват: „Да, точно това се случи. Вярно е. Избихме една пета от населението — почти милион души. После заличихме следите. Сега изровиха истината в Нов Хюстън, но ни е все едно. Ние пак сме си тук, всички са доволни. Никой не помни и никой не се интересува.“

Разчитаха точно на нашата безпаметност. Можеха да вместят всяко разкритие в историята си. Дори най-жестоките им мерки нямаше да се обърнат срещу самите тях, защото бяха толкова далеч в миналото. Лесно като да приобщиш един уж бунтарски настроен професор — даваш му привидно важен пост в системата, за да стане част от машината. Нека усети лекичко вкуса на властта, после сам ще се цензурира, за да вкуси още…

— Аз ще съм различен от другите! — закрещях на Бодила. — Няма да правя каквото ми кажете, за да пропълзя още по-нагоре! Ще използвам срещу вас всичко, което ми давате, кълна се! Ще съжалявате, че сте ми дали в ръцете този шанс.

А той кимаше, свел поглед, и хитрата усмивка не изчезваше от устните му. Чувах мислената му въздишка: „Отначало всички са такива.“ Изведнъж ужасът надделя в мен.

— Трябва да се махна оттук.

— Да, този град ти влияе зле. Но защо не се храниш?

Обикалях из стаята и си търсех палтото.

— Не носех ли палто?

— Не. По дяволите, Хялмар, няма ли да се държиш разумно най-после? Седни и изяж каквото ти приготвих.

Треперех.

— Ще взема едно от твоите палта. Трябва да се махна оттук.

Тръгнах към вратата.

— Хялмар, за Бога! Почакай малко — ще приемеш ли длъжността?

— Да — отвърнах. — Да, проклети да сте всички!

Бързах по булевардите като в треска. Грамадните обществени сгради надвисваха над мен, а отгоре се развяваха многоцветните флагове на комитета. Естествено е, че ми дадоха кодовете, за да намеря онова, което те искаха. Естествено е, че техните цензори ми позволиха да публикувам резултатите от издирванията си. Всичко ставаше по техния план, с тяхно благоволение и напътствия. Властта им над мен бе тежка и осезаема като огромните библиотеки, между които подтичвах като буболечка. Бясно натиках вещите си в пътната чанта и напуснах апартамента. И отново по булеварда — към великанската гара от оливин. Трябваше да избягам, преди да са ме унищожили. Минавах край хора с отпуснати и бездушни, почти мъртвешки лица. Входовете на баните зееха — същински влажни гърла, кулите от разноцветен камък блещукаха над уличните лампи. На гарата научих, че след малко към Бъроуз ще тръгне влак със спални вагони. Щеше да спре в Копратес, откъдето можех да наема кола и да се върна в Нов Хюстън. Там щях да се чувствам в безопасност. Свих се на седалката в ъгъла, стисках чантата си и се тресях, докато влакът потегли с мек тласък и потъна в нощта. След малко тялото ми се отпусна, но в главата ми всичко се въртеше. Не можах да заспя.

Каквото и да направех, нямаше да ги сваля от власт.

Кратерът Колпос не е голям (с диаметър 8 километра). Намира се в западната част на Хелас Планиция и е най-ниската точка на марсианската повърхност — четири километра под средното ниво.

Не забелязах особени промени в Нов Хюстън. Все едно бях попаднал на историческа реконструкция — „Разкопки на Марс през двадесет и шести век“. Когато изследователската работа тук завърши, навсякъде ще бъдат поставени месингови табели и ще бъде оградено с червени шнурове, за да не пипат любознателните зяпачи. Символът на унищожението, превърнат в туристическа забележителност.

Макнийл ме разведе из града. Все още сякаш почистваше с четка за зъби и разкопките почти не се бяха променили отпреди година.

Като всеки трезвомислещ практик Петрини побърза да ме посрещне със сърдечна усмивка.

— Поздравявам ви за повишението. Научихме днес, само преди няколко часа. Висока чест! Надявам се, че ще си спомняте старите си приятели, когато отидете в Бъроуз.

— Много неща ще трябва да си припомня.

Хана, Бил, Хайди и Соуза бяха в енергоцентралата. Поздравиха ме и ме разведоха сред разчистените стени. Да, тук също всичко беше готово за поставянето на табелите.

— Потрудили сте се — отбелязах мимоходом. — Но се надявах да сте свършили повече.

По-късно Хана и Бил ме отведоха на ръба на кратера, за да ми покажат докъде са стигнали с проучванията на взривовете. Доста сериозни резултати, макар че и един човек можеше да се справи чудесно, не бяха нужни двама.

— Ще се женим — съобщи ми Бил.

— Тъй ли? — Постарах се да прикрия учудването си. — Не знаех, че този обичай още се спазва. Приемете най-добрите ми пожелания.

— Предположихме, че ще се върнете скоро — намеси се Хана, — затова отложихме малко церемонията. Надявахме се да присъствате. Ще го направим тук, в лагера. В събота.

— Благодаря ви. Я ми кажете, публикувахте ли вече заключенията от проучванията си? — Двамата се спогледаха. — Знам, че би трябвало да следя как върви при вас, но в Александрия бях твърде зает и си мислех, че вече сте се погрижили за това.

— Подготвихме текста, за да го прегледате — бавно изрече Хана. — Хрумна ни, че може да станете съавтор…

— О, не, откажете се от тази идея. Резултатите са си ваши. Дори не бях тук последната година. — Погледите им ми се сториха особени, Бил пак се озърна към Хана. — Е, добре, нека това бъде моят малък сватбен подарък за вас — казах най-после, защото се сетих, че може би искат името ми под статията, за да привлече внимание. — Още веднъж ви поздравявам. Непременно ще бъда на сватбата.

Сватба. Какъв идеализъм…

В събота следобед всички се събрахме в голямата палатка, украсена с цветни орнаменти и гирлянди. Чудесен ден — безветрие, кристално чист въздух, наситено виолетово небе.

Церемонията беше кратка. Семейство Клезърт бяха кумове. Като пастор от унитарианската църква Соуза водеше службата. Бил и Хана си размениха обичайните неизпълними клетви и празненството започна. Бяха поръчали няколко каси от най-хубавото шампанско и аз охотно участвах в изпразването на бутилките. След седмата чаша се преместих в ъгъла, за да освободя място за танцуващите. Цялата експедиция се бе събрала — шестдесетина души — и повечето танцуваха под сложните смесени ритми на музиката на Ив Морис. Взирах се през отворения вход на палатката към ръба на кратера. Колко ли сватби е имало в Нов Хюстън? Оцеляла ли е по чудо някоя от семейните двойки? Не ми се вярваше… И все пак, дали не са успели да избягат някъде из хаотичните терени…

Петрини застана до мен с чаша в ръка.

— Сигурно е приятно да виждате колко добре се погаждат вашите студенти.

— Така ли бихте нарекъл отношенията им?

— Едва ли е нещо повече — засмя се той.

Разбрах, че и той е доста пийнал. Алкохолът е опиат със странно въздействие.

— В инспектората ни очаква много работа. — Изпих чашата си до дъно. — Ще започнем разкопки на всички забранени досега места, ще субсидираме университетите за целта, когато е необходимо. Може би ще успея да изкопча малко пари и за вас, ако имате желание да изясните точно какво е станало по време на онази революция. — Кимнах му съвсем сериозно. — Защо не проверите историята за подземните пещери на зелените човечета?

Още се опитваше да измисли отговор, когато Хана ме покани на танц. Тактично бе избрала по-бавна мелодия и затова можехме да кръжим кротко сред останалите танцуващи, сред общата гълчава.

— Изглеждаш чудесно — казах й.

Носеше бяла пола и синя блузка. Наведох се да я целуна по бузата и пропуснах една стъпка.

— Благодаря.

— Но не разбирам това нещо със сватбата — промърморих недоволно. — Толкова остаряла церемония, в съвременната епоха едва ли има смисъл. Очаквах да проявиш повече разсъдливост. Двойно по-умна си от Бил…

Тя се дръпна рязко и на лицето й се изписа раздразнение. В миг осъзнах какво казах. От отчаяние я поведох пак сред другите двойки.

— Почакай, Хана, моля те да ме извиниш. Изтърсих страшна глупост. Много съжалявам. Май прекалих с шампанското. — Тя кимна, но не ме погледна. — Само че ти наистина си най-способната от всички. Единствена ти никога не си съгласявала със Сатарвал и лъжите му. Тревожа се за тебе. Да знаеш, могат да превърнат в зло всичко, което направиш. Използват и победите ни също толкова успешно, колкото и пораженията. Служат си с всякакви похвати. Непременно бъди нащрек. Не им позволявай да те засмучат в системата. Твърде умна си. Твърде млада и твърде проницателна.

— Това няма да се случи, професор Недерланд. Все пак ви благодаря за предупреждението.

— Това е част от задълженията ми като твой наставник. Ти си най-добрата и искам да ти предам това, което съм научил.

Пак я целунах по бузата и тя ме изтърпя стоически. Ами да… Наставник, който се е наквасил с шампанско и натрапва поученията си в сватбената вечер. Отвратително. Ужасен от самия себе си, аз отстъпих назад. Хана ме изгледа за миг със съжаление, но от положението ме избави Макнийл, който също не беше блестящ танцьор и искаше да се възползва от бавната песен. Повлякох се замаяно към масата с бутилките.

Обърнах още няколко чаши и излязох навън. Настроението ми като че падна в пропаст. Дръпнах от главата си шлема и студът ме отрезви, но още бях потиснат. Вторачих се в бронзовото слънце и квартета от орбитални огледала. Надявах се с бягството си от Александрия да се отърва от това състояние. Нов Хюстън ми изглеждаше моят дом, истинският ми живот, моята същинска работа. Но беше все същото където и да отида. И тук усилията ми щяха да са безполезни, а животът — празен. Нямаше къде да избягам. Спомних си края на поемата „Градът“ от Кавафи:

Понякога съм толкова изтощен!

Хаосът — пропаднали терени, представляващи главоблъсканица от къси, задънени долини и ридове.

Тръгнахме от Нов Хюстън с шест големи експедиционни коли и две по-малки полеви машини. Насочихме се към Ауреум Хаос — района, отбелязан с червените точки на картата, която намерихме. Заедно с нас в първата кола пътуваше Ивлин — картографка от бюрото на инспектората в Копратес. Тя ни упътваше. Движехме се в меката светлина на фалшивата зора от орбиталните огледала. Небето сияеше в бяло и златно, пред нас се простираше кехлибарената равнина с рязко очертани сенки от всяка скала и камъче. По радиото чувахме разговорите в другите коли, но в нашата беше тихо. Подминахме стоманена опора, стърчаща като кост от пръстта. Ивлин разпозна в нея останка от отдавна демонтиран водопровод и ни насочи да се движим покрай линията на опорите.

Късно следобед стигнахме до път. В районите на кратерите е лесно да прокарваш пътища. Пускаш булдозера и имаш равна ивица, обрамчена от два ниски вала чакъл.

— По този ще стигнем почти до целта — увери ни Ивлин.

Озърнах се — над следващите коли се издигаше дълъг облак прах и вятърът го отнасяше на изток. Пътят криволичеше край толкова стари кратери, че ръбовете им представляваха заоблени могилки.

Напредвахме бързо. Спряхме за през нощта на самия път, потеглихме рано на следващата сутрин. Завихме на изток, доближихме източния край на пропастта Еос. Същия ден стигнахме до Ауреум. Тук равнината пропадаше в неравна местност, която продължаваше на север, докъдето различавахме нещо. Ауреум е падина, хлътнала повече от два километра надолу, затова можехме да виждаме околността четиридесет километра напред — нагъната, надупчена земя, сякаш тук се бяха сражавали гиганти. Гледах потиснато хаоса — как бих успял да открия скривалището на бунтовниците в тази топографска лудница?

Все пак разчитах на картата. Ивлин ни показа дълъг плавен наклон надолу — спуснахме се към края на хаоса. Забелязах, че всяка къса долина е сравнително равна, макар понякога проходите да бяха твърде стръмни и тесни. Не ми се струваше невъзможно да бъде прекосен този терен.

Когато здрачът се спусна, разположихме лагера си в едно дефиле. Ивлин твърдеше, че отново сме попаднали на път, който води към една от старите водни станции. В южната част на Ауреум имаше три такива станции, където най-добре използвали остатъците от някогашните подземни водни находища. Изпомпвали живителната влага нагоре към пресъхналите плата на Тарсис. Вероятно една от станциите бе послужила като отправна точка по пътя към скривалището, защото изграждането на каквото и да било голямо убежище би наложило доста пътувания напред-назад. Ивлин щеше да ни заведе до водната станция, която беше най-близо до червената точка в средата на картата.

Намерихме станцията към края на другия ден. Състоеше се от две пластмасови оранжерии, хлътнали под наветия пясък, и пет малки жилища, направени от тухли. Бяха изградили хитроумна система — старите машини на Джонсън смесваха пръст и топла вода, за да освободят кислород. Към глината прибавяха фиксатор и правеха блокчета от „кирпич“ за построяване на селището, кацнало върху един от стръмните хълмове, изобилстващи наоколо.

Изкачихме се по тесния път и излязохме от колите да огледаме. Още една от руините на смутовете. Тухлените къщи изглеждаха достатъчно добре, затова бяхме изненадани от изпочупените прозорци. Нямаше нито една затворена врата. Вътре беше пълно с пясък и прах. Реших, че можем да влезем в една от постройките. В кухнята намерихме шкафове, претъпкани със съдове и прибори. Но никакви останки от храна. Странно. Пресякох малкия кръгъл двор и заварих Соуза да изпробва старата помпа. Генераторът беше в доста добро състояние. Скоро щяхме да проверим дали и подземните механизми за топене, пречистване и изпомпване също работеха.

Разпънахме палатки в двора и през следващите два-три дни аз обикалях каменните лабиринти северно от станцията. Отначало не открих нищо. Преди сгъстяването на атмосферата следите от колела или вериги щяха да се съхранят милиони години, но сега не можех да се надявам на това. Оставях зелени маркери навсякъде, където минавах, и често се случваше да попадам на вече изследвано място.

До четвъртия ден не намерих никакъв път. Тогава тръгнах по дълъг, спускащ се надолу каньон. Спрях се да разгледам едно тибетско храстче, поникнало между два камъка. Вече бях виждал тук много лишеи и алпийски мъхове, но това растение веднага привлече вниманието ми. В падините въздухът и водата са достатъчни, за да поддържат съществуването и на по-висшите форми. Когато вдигнах глава, видях, че по дъното на малкия каньон минават две успоредни хлътнали линии, като почти засипани коловози. Извадих малка четка от джоба си и изметох пясъка по десетина сантиметра от едната линия. Открих ясна следа от гуми, каквито оставяха и нашите коли. Тръгнах по коловозите, минах през проход и попаднах в клиновидна долина, виеща се между склоновете, докъдето стигаше моят поглед. Вече притъмняваше, затова се върнах в станцията.

Тази вечер изобщо не успях да прикрия обзелата ме възбуда. Ровичках с вилицата в чинията си, сякаш преследвах мравки. Накрая не издържах и казах:

— Ще взема една от малките коли за няколко дни и ще огледам терена на север.

Соуза и Бил се спогледаха, а Хана се намръщи.

— Възможно е някои от обитателите на това място да са отишли на север, когато са го изоставили. Не е много вероятно и не искам да преча на основната работа тук, но се натъкнах на следи и искам да проверя докъде водят. Няма да е за дълго.

— Ще е по-безопасно да изпратим група — предложи Соуза. — Имаме достатъчно хора.

— Ще го направя сам — отсякох веднага.

Вече усещах как властта развращава. Толкова е лесно! Но въпреки че бях началникът тук, другите пък имаха право да не ми се подчинят и да ме спрат. Истинската власт има сила зад гърба си. Затова добавих:

— Не се тревожете. Карал съм полеви коли на инспектората повече години, отколкото вие живеете на този свят.

— Нямаме големи запаси сгъстен въздух — обади се Бил.

— Ами пуснете машината на Джонсън отново — натъртих невежливо. — Няма да взема прекалено много.

— Там е лесно да се загубите — неспокойно каза Соуза. — По-сигурно ще е и аз да дойда с вас.

— Ще се оправя.

Очите на Хана ми зададоха безмълвен въпрос. Обърнах се към нея:

— Нищо лошо няма да ми се случи. Просто искам да огледам.

Тя кимна с нежелание. Соуза се взираше в мен неуверено. Бил се мръщеше, сякаш се колебаеше дали да даде съгласието си. Ядосах се и промърморих:

— По-добре ми помогнете да подготвим една от колите.

5

Соуза напълни багажника със зелени маркери.

— Оставяйте ги навсякъде. Ще чакаме обажданията ви по радиостанцията.

В небето бяха само огледалата и не можех да определя изражението на лицето му. Хана и Бил излязоха от близката палатка.

— Не би трябвало да правите това — упрекна ме тя. — Опасно е. — Озърна се към Соуза. — Редно е да го спрем…

— Ще правите каквото ви казвам! — избухнах аз.

Смутен от своята невъздържаност, обърнах им гръб и довърших приготовленията си, избягвайки да ги поглеждам. Вмъкнах се в кабината на малката кола, без да се сбогувам, и с чувството, че се държа твърде глупаво, подкарах надолу по пътя.

Лесно преминах през две ниски била и навлязох в моя каньон. Колелата минаваха почти точно по заличените коловози. Изключих радиостанцията и настроението ми устремно се възвиси до ликуващ вик. Тръгнах да търся Ема и бунтовниците! Заклех се, че ако ги намеря, ще остана при тях и никога няма да се върна.

Клиновидната долина продължаваше още четири-пет километра след мястото, докъдето бях стигнал преди. През нея се виеше пресъхналото дъно на малко поточе, тук-там запълнено със зеленикав лед. Следите се виждаха, докато стигнах в задънено дефиле. Върнах се на заден ход и при първия страничен проход отново намерих коловозите. Проклех небрежността си, но не беше станало нищо непоправимо, затова оставих един маркер на отклонението и продължих.

След прохода започваха закръглени ридове, подобни на пясъчни дюни. Не виждах никакъв път на север. Бавно следвах коловозите през неравния терен. Накрая ме отведоха в район на масивни скални блокове, разделени от тесни каньони, през които понякога можех да мина. Явно вече бях попаднал в същинския хаос. Рядко се случваше да виждам повече от километър в която и да е посока. Като че карах по разбитите улици на град от яспис и кварц, сринат до снови от катастрофално земетресение. Мудно се влачех, воден от едва забележимите отпечатъци на гуми и като че единствената причина все още да ги намирам бе, че друг път през лабиринта просто нямаше. При всеки изминат километър имаше три-четири възможни разклонения. Щом излезех обаче от поредното място без изход с увереността, че съм загубил следата, все нещо, невидимо отблизо, но странно очертаващо се отдалече, ми подсказваше накъде да се насоча. Често включвах механичния манипулатор и забивах зелените маркери в твърдата пръст. Почти не се случваше да се огледам назад и да не видя някой от тях.

По на север скалите вече не бяха толкова високи или пък дъното на дефилетата помежду им се издигаше. Накрая се изравни с горния край на каменните прегради. Вече се движех по напукано и неравно поле, заобиколено от ниски остри зъбери. Ниските ридове се виеха и кръстосваха във всички посоки, а между тях се виждаха замръзнали езерца и пясъчни наноси. Теренът беше трудно проходим за кола и следите го заобикаляха от запад, за да ме изведат на поредното плато, така нацепено, че пътят криволичеше в остър зиг-заг. Тук се натъкнах на поредното затруднение. Равнината бе изложена на вятъра, в процепите и ямите имаше ледени локви с поникнала устойчива трева край тях, а по камъните се бяха закрепили разноцветни мъхове. В тази чудата арктическа ливада нямаше как да продължа по следите. Върнах се дотам, където бях сигурен, че ги виждам, но вече ме объркваха и отпечатъците от гумите на моята кола. Все пак нито една друга посока не ми изглеждаше обещаваща. Завиех ли надясно, щях пак да изляза на напуканата равнина, а тръгнех ли наляво, връщах се в каменния лабиринт, от който следите ме изведоха. Струваше ми се най-добре да продължа право напред по платото. През последния един век отпечатъците сигурно бяха заличени от ерозията и оскъдната растителност.

Вече можех да разчитам само на досетливостта си. Не ми се искаше да повярвам, че няма какво да ме води. Излязох от колата и обиколих пеша всички възможни маршрути между пукнатините, за да търся продължението на пътя. Нищо. Скупчените върхове на север може би осигуряваха достатъчна защита от вятъра, за да попадна на следите там. Поне се надявах да е така. В последния час преди здрачаване карах предпазливо между процепите. Скоро започнаха да се появяват грамадни отломки като морени, попаднали не на мястото си. Намалих още скоростта и се взирах напрегнато. Виждах само покритото с чакъл поле, постепенно преминаващо във входове към множество каньони. Подкарах неуверено в един от тях. Незнайно защо погледнах към лявата му стена и там три дълбоки драскотини оформяха стрела. Разсмях се.

— Благодаря ви, много ви благодаря! — казах гласно. — Тъкмо се чудех какво да правя.

Исках да продължа, но веднага се сетих, че плътните сенки на късния следобед ще ми попречат да намеря следите. Върнах се в равнината, за да имам по-добър изглед, и спрях до една от замръзналите локви. Вечерните огледала светеха като остриета на игли във виненочервеното небе. Стоплих си паница говежда супа и топях сухари в нея. После си сипах малко коняк и отбелязах положението си на картата. Нацепеното поле бе ясно очертано — същински остров сред много по-нагънатия терен. Червената точка все още беше далеч на север. Небето потъмня, огледалата се скриха зад хоризонта, напомнящ за почернели зъби. Трудно ми беше да се унеса в сън. Събудих се посред нощ със съзнанието, че току-що съм водил дълъг разговор с Ема за нещо извънредно важно. Тя ми бе казала: „Какво можеш да ни предложиш?“ Напъвах се да си спомня. Но осветеният от звездите хаос с безредните петна от сиво и черно ме разсея, от съзнанието ми изчезна и последната дума на Ема. Забравих целия сън. По същия начин губим почти целия си съзнателен живот. Стана ми тъжно за всичко, през което преминаваме, но никога не успяваме да си върнем.

Щом слънцето изгря, колата се заклатушка през каньона със стрелата. Стигнах до поредния скален лабиринт с по две-три разклонения на всеки завой. Но нищо не подсказваше друг да е минавал оттук. Върнах се при стрелата и се замислих. Разгледах в подробности картата и прецених, че и сам бих могъл да намеря пътя до червената точка. Беше на около шестдесет километра и теренът като че не беше много по-различен от изминатия дотук. Утрото отминаваше, а аз не разполагах с неизчерпаеми запаси от въздух. Бях принуден или да продължа, както мога, или да се върна.

Реших да стигна до мястото, без да се ориентирам по следите. До обяд напреднах много на север. Веднъж дълъг и широк разлом ми позволи да се движа право напред няколко километра, като заобикалях само свлачищата. Духът ми се съживи, а с него и надеждата (примесена с малко страх): може би щях да се добера до района на червената точка още същия ден.

Но бях забравил, че картите не могат да покажат всички особености на местността. А за Ауреум Хаос би било най-добре да оставят празно място с пояснение: „Това е непозната земя и никоя карта не може да я изобрази вярно.“ Навлязох в тесен процеп, който според картата ми позволяваше да продължа на север и надолу, към средата, към самото дъно на тази гигантска каменна купа…

И процепът завърши с отвесна стена. Спускаше се надолу някакви си десетина метра, само че се простираше на изток и на запад, докъдето можех да видя.

Разгневен, отново разтворих картата. И, разбира се, намерих тънката контурна линия, само дето не бях й обърнал внимание досега. Захвърлих картата с погнуса на пода. Не можех да продължа с колата.

Почти час седях и умувах. После наредих в една количка малко храна, напълних догоре бидона с вода, заредих отново кислородните резервоари на скафандъра си. Щеше да ми стигне за около сто часа. В количката сложих и картите, лека походна палатка, лампа и още някои необходими дреболии, после я избутах през въздушния шлюз на колата. Студеният въздух запълни дробовете ми, но беше дори по-топъл, отколкото очаквах. Не бях свикнал с плътна атмосфера като в тази падина.

Имах въжена стълба и голям квадрат от яркозелен найлон. Използвах стълбата, за да спусна количката. Притиснах с камъни разпънатия квадрат и пуснах другия му край да се разстеле по отвесната стена. После слязох. Платнището се открояваше отчетливо на скалата. Доволен, пак проверих пътя си по картата, пъхнах я в един от джобовете на скафандъра и задърпах количката.

Вече не ми пречеха нито тесните дефилета, нито стръмнините. Вървях на север почти по права линия. Според картата до червената точка ми оставаха петнадесет километра, така че се налагаше да побързам. Но тръгнах късно и скоро слънцето залезе. В здрача на огледалата разпънах палатката, напълних я с въздух и влязох през малкия шлюз. Хапнах припряно, сякаш се канех да продължа веднага.

Нощта беше облачна, но видях как Деймос прелетя над главата ми като зловещо знамение. Часовете се точеха бавно. Събудих се изненадан, че още дремя в зората на огледалата. Измъкнах се навън и студът веднага събуди сетивата ми. Тъкмо сгънах палатката и я сложих в количката, когато слънцето се показа над хоризонта.

Целият свят се сви за мен до тази бъркотия от каньони и картата. Такова облекчение е да се вживееш в задачата, която си поставяш. Вярваш в смисъла й, защото само той съществува за тебе. При всяко разклонение на колосалните пукнатини вадех картата и избирах посока. Слънцето напичаше и ледът по туфите жилава трева се превърна в искрящи топчици вода. Капки се стичаха от висулките по надвисналите скали, повърхността на ледените петна стана мътнобляскава и хлъзгава. Ниски боровинки и остри стръкове запълваха всеки малък процеп, учудваше ме изобилието на тези живи цветни петна. Понякога не беше лесно да свържа местността с картата заради твърде едрия й мащаб. Затруднявах се и да преценя височините и разстоянията в гъстото кехлибарено сияние на въздуха. Понякога виждах ясно на петдесетина метра пред себе си, друг път можех да огледам едва ли не целия хаос. Каквото отдалече ми приличаше на планини, отблизо се оказваше купчина камъни върху поредното било. Или пък обратното. Но следобед се покатерих на висок камък и околността отговаряше точно на изобразеното върху картата — само на пет километра от червената точка. Уверено продължих напред.

Общият наклон тук беше нагоре и тегленето на количката се превърна в тежък труд. Утринните огледала се бяха скрили, а слънцето клонеше към залез, когато седнах да си почина. Тъкмо си поех дъх видях ясен знак за отбелязване на направление, на пясъка точно пред мен. Четири плоски камъка, сложени един върху друг.

— Ура! — възкликнах възторжено.

Коленичих да огледам. Несъмнено бяха наредени от човешки ръце. Разкрещях се диво и зарязал количката, защурах се от единия край на каньона до другия в търсене на следващия знак. Нямаше такъв.

— Сега накъде? — промърморих си, обзет от желание да говоря на глас. — Никой не оставя само един знак. Къде е следващият?

Но другите или бяха паднали, или погребани под свлачище. Или пък трябваше да продължа в същата посока и едва когато пътят завиеше, щеше да е отбелязано.

Бях преуморен. В здрача едва смогнах да разпъна палатката и да пропълзя вътре. Изпих чаша бульон, набелязах на картата маршрута за следващия ден. Спах на пресекулки. Сънувах, но веднага забравях виденията си.

На сутринта се бях схванал и с мъка прибрах нещата си в количката. Но преди да тръгна, обиколих и намерих още един знак над стръмен рид източно от моя каньон. Под струпания пясък приличаше на купчинка чакъл, ала все пак го открих. Сочеше ми друго направление, но и без това в мащаб едно към милион картата не ми беше голям помощник, стигнех ли близо до червената точка. Изтеглих количката върху рида и едва не си изкълчих глезена.

— Така не бива — прошепнах си.

Възпаленото ми коляно отново се обаждаше, но сега не ми беше до това. Оставих количката при втория знак и затърсих трети. Беше от другата страна на следващото било. За жалост теренът нататък беше още по-труден. Логично. Бунтовниците биха избрали място за скривалището си в най-недостъпната територия. Мина близо час, докато извлека количката до знака. Леко увеличих притока на кислород и отново започнах да обикалям.

Поредният знак ме отведе нагоре по стръмен тесен улей, но така поне можах да изкача наклона, който приличаше на планина. Дърпах количката двайсетина крачки, после спирах да събера сили. На огрения от слънцето склон беше твърде горещо. Забелязах с изненада, че минава пладне. За миг се зачудих накъде ли ще ме насочи следващият знак и пак поех нагоре.

Стигнах почти до върха, когато забелязах катерещата се пред мен фигура. Сърцето ми задумка ужасно в гърдите, не чувах нищо друго освен пулса си.

— Ей! — подвикнах немощно, после се напънах да изкрещя: — Ей! Здравейте!

Фигурата продължи нагоре. Носеше скафандър със затворен шлем, придвижваше се извънредно бързо по стръмнината. Трябваше да побързам, за да я настигна. Пак завъртях регулатора на кислорода и се затътрих нагоре. Когато излязох от улея, учудих се, че непознатият продължаваше напред по сравнително равното плато.

Значи бунтовниците бяха разположили скривалището си сред хълмовете в средата на хаоса, за да имат видимост към цялата падина. Похвална предпазливост. Потта се стичаше в очите ми и ги дразнеше, целият свят се разми пред погледа ми. Дишах толкова учестено, че почти не можех да говоря.

— Не бързайте! Ей, вие! Спрете!

Платото завършваше с гънка, после падаше отвесно. Ръбът водеше надясно към широк рид, който беше лесен за изкачване. Но не можех да тегля количката бързо по острите камъни. Кожата ми сякаш гореше, обливах се в потта си. Човекът стоеше на билото и гледаше към мен. Махна ми подканящо с ръка да отида при него.

— Да, да — измънках, — само не бързайте толкова.

Но фигурата не спря и пак трябваше да бързам, все изоставах. Непознатият можеше да свърне по другия склон и да поеме кой знае накъде. Уплашен, аз дръпнах количката настрани, застопорих я с камъни и побързах да се изкача.

Озовах се на малка седловина, която водеше към още по-висок връх. Виждах на много километри и навсякъде падината леко се извиваше нагоре. Бяхме насред грамадния Ауреум Хаос. Фигурата пак беше спряла — стоеше на седловината и ме гледаше. Червеникавото слънце хвърляше отблясъци по шлема на скафандъра й. Размахах ръка над главата си. Непознатият кимна и за миг отраженията изчезнаха. Запрепъвах се надолу по седловината. Едва успявах да местя краката си. За щастие човекът се смили над мен и не помръдна. Гледаше ме. Спрях пред него и разперих ръце.

— Ето ме.

Никакво движение. След малко посочи едното си ухо.

— Вече не се нуждаете от херметични шлемове — продължих аз. — Въздухът е достатъчно плътен за дишане, можем и да разговаряме. А с шлем на главата няма да се чуваме.

Никакъв отговор. Пристъпих напред, но фигурата отстъпи. Вдигнах ръце с длани към непознатия, за да покажа, че нищо няма да му сторя. Вероятно ме разбра. Поне ми позволи да застана по-наблизо. Надникнах през прозрачната лицева плоча на шлема отстрани, за да не ме заслепяват отраженията. Беше Ема.

Почти същата като на снимките — кафяви очи, извити надолу ъгълчета на устните, кичури тъмна коса. Останах без дъх.

— Значи си оживяла — прошепнах. — О, Ема… Аз съм Хялмар Недерланд. Намерих те. Дойдох тук само за да те търся. Открихме твоя дневник. Искам да се присъединя към вас. Никога няма да се върна. Там не ме задържа нищо… — Посочих през рамо. — Нищо.

Тя кимна лекичко, обърна се и тръгна по седловината. Озърна се да види дали вървя след нея. Препъвах се, защото не можех да откъсна поглед от Ема. Не можех да се наситя — та това беше Ема Вайл! Ето я пред мен! Едва сдържах изумлението и радостта си. Тя ходеше бързо, но вече бях силен, нямаше да изостана.

Докато доближим по-високия връх, останахме в полуздрача на вечерните огледала и вече виждах добре слабото й лице. Отново й показах да махне шлема. Тя поклати глава. Изглеждаше по-възрастна — отдавна навлязла в четвъртото столетие от живота си, в очите й личеше мъдростта. Поведе ме нагоре и едва сега забелязах, че под най-високите скали има кухина. Подът беше гладък, кръг от неравни колони, два пъти по-високи от нас, поддържаше също толкова гладкия таван.

Ема се усмихна на очевидното ми стъписване и ме преведе между две колони към средата на този… павилион. Светлината на огледалата изпълваше въздуха. Целият хаос се простираше под нас във фантастична плетеница от сенки.

— Какво е това? — попитах я. — Наблюдателният ви пост? Или храм? Скривалището ви наблизо ли е?

Тя кимна.

Погледнах на север. Още едно широко било се спускаше към сенките. Седнах в края, изтощен и неизказано щастлив. Ема застана до мен.

— Разбирам защо сте останали тук — казах й. — Не се страхувате от комитета. А заради това място. Имате Марс такъв, какъвто би трябвало да е винаги, за всички. Имате и живота — лишеите и мъховете, тревата, игликите. Не е ли прекрасно да ги гледаш как се борят да оцелеят край езерцата? Островчета живот насред тази пустош. О, Ема, какъв свят имаме! Какъв свят!

Тя ме хвана за ръката и ме издърпа няколко стъпки надолу по северния рид. Посочи пръстта между нас. Под индиговото небе отначало не различавах нищо, но след миг се убедих, че е чула какво й говоря. Там имаше алпийски цветя, малки петънца от ярки цветове в мрака.

Вдигнах глава и Ема вече не беше до мен. Забелязах я да се спуска бързо по билото. Викнах й да ме почака и се забързах след нея. Препънах се.

— Ема, не си отивай!

Беше тъмно и вече не я виждах. Може би й свършваше кислородът. Опитах се да се върна нагоре, но не можах. Засилих отоплението на скафандъра, дръпнах на носа си вълнената маска. Легнах. Не знаех дали ще преживея нощта.

Лежах на завет под камък и си мислех, че сигурно е нямала достатъчно кислород. Или пък това беше изпитание, в което оцеляват само силните. Ще се върне сутринта. После изпаднах в безсъзнание.

Няколко пъти през нощта студът се впиваше толкова остро в мен, че се събуждах. Накрая победи дори изнемогата ми и аз седнах непохватно. Започнах да размахвам ръце, за да се стопля. Не знаех колко време е минало. Вече ми се струваше, че тази нощ продължава години. Оставаше ми само да чакам.

Настъпи утрото в хаоса. Огледалата се появиха едно след друго. Перлено небе над сива земя. Беше много студено. Болеше ме гърлото, главата ми туптеше неприятно.

Слънцето изгря след час и ярката жълта светлина покри всичко като гел. Станах и съвсем бавно изкачих билото. Но сякаш попаднах на друг връх. Никакъв павилион. Отидох и до другото възвишение, мислех си, че може да съм ги объркал в здрача. И тук всичко беше съвсем обикновено. А на рида, водещ на юг, беше моята количка.

Спуснах се. Изпих цял литър вода и преглътнах няколко залъка. Отново се върнах да тършувам упорито по двата върха, търсех каквито и да било знаци. Изглеждаше ми напълно възможно колоните да са подвижни и да се прибират в скалата. Но не открих дори пролука. Все пак видях множество отпечатъци от стъпки и въпреки странното изчезване на Ема предната нощ бях уверен, че скривалището е някъде наблизо. Дали да не огледам каньоните наоколо…

Погледнах датчиците на пулта, вграден в скафандъра на лявата ми ръка, и се стреснах. Опомних се. Имах кислород само за двадесет и пет часа при минимално потребление! Бях изразходвал много през нощта, но как съм пропуснал да проверя досега?

Но ако намерех скривалището, нямаше да има никакво значение.

Колебаех се, застанал между двете възвишения. Плътна, масивна скала. Но ако колоните са подвижни, ако Ема само изпитва моята решимост, моето желание…

Разтърсих глава. Не можех да рискувам. Отстъпвах с лице към по-високия връх, не исках да откъсна поглед от него. Може би скривалището беше точно под него — крепост в планинските недра!

Насилих се да обърна гръб, отидох при количката и започна тягостното спускане по южното било.

Веднага установих, че усилията предния ден и нощният студ са ме изцедили почти докрай. Количката замалко да се изтръгне от ръцете ми и да се запремята в стръмния улей. Когато успях да я смъкна долу, едва се принудих да я дърпам по-нататък през каменната джунгла.

Целият свят — камъните и небето, всичко — гореше в оттенъци на червеното, всяко късче чакъл по пътя ми пулсираше в ритъма на моето сърце. Сякаш вървях по напукан език. Човекът като планета. Край една от разтопените локви растяха туфи остра трева, пробили ледената броня. Зелено чудо. С мъка се отърсих от замаяното съзерцание и продължих през хаоса, а величествената поема на зимата отекваше налудничаво в главата ми.

Залутах се из каньоните и почти победен от преумората и главоболието, започнах да се питам дали този път глупостта ме е отвела при смъртта. От тази мисъл сякаш всяка клетка в мен настръхна и аз се подсетих да пия вода, после погледнах компаса на количката. Дори извадих картата, но се засмях дрезгаво и я захвърлих на пясъка. Карта на хаоса! Що за идея!

Смъртта е майка на красотата, казвали някогашните поети. Но според мен само са се залъгвали от страх пред преждевременния си край. Усещах бремето на смъртта върху себе си през този ден, а каменните грамади, слънцето в кристалното небе не означаваха нищо за мен. Само следващите няколко стъпки. Носът, гърлото и дробовете ми изгаряха, но поемаха в себе си света с неутолима жажда. В мен чегъртаха ръбовете на неоспоримата истина — спра ли да пия въздух, ще умра. Да умреш означава да се разболееш толкова тежко, че всичко в тялото ти да се повреди безнадеждно. Досега не бях успявал да си го представя. Вече знаех как ще стане.

А опасността никак не ми помагаше да мисля по-ясно. Виждах хаоса размазан, крайниците ми бяха като дървени трупчета. От очите ми се стичаха сълзи и дразнеха напуканите ми бузи. Стенех, влачех себе си и количката с последните парченца от моята разпадаща се воля. Така мина целият дълъг ден — в ужасния смут на кошмарите.

Лъчите на залеза се разпростряха като хоризонтално ветрило и аз седнах на един камък. Исках да си стопля малко супа и да изям остатъка от шоколада, но не можех да помръдна. Седях и гледах как светлината на моя последен залез изчезва от тази земя. Накрая усетих жажда и се преместих, колкото да взема манерката.

— Ти си само една идея, Недерланд. По-добре си стопли супата, иначе планетата бързо ще те забрави.

Започнах да поглъщам супа, бисквити, шоколад, сушено телешко. Взех малкия далекоглед от количката и го насочих на юг. Виждах ниската каменна стена, все още осветена от огледалата. Моята стена. Може би някъде наляво мярнах за миг зелена точица. Пих още, защото разбирах колко съм се обезводнил. Оставаше ми кислород за шест часа. Натъпках джобовете на скафандъра си с храната, манерката, далекогледа. Зарязах количката (нека й се чуди някой бъдещ археолог). Тръгнах на юг в огледалния здрач.

Когато и последното огледало се скри, температурата спадна отведнъж. Марсианска нощ — четиридесет градуса под нулата. Но нямаше вятър, маската и очилата ми си бяха на мястото, усилията и нагревателят в скафандъра ме сгряваха достатъчно. Странно усещане — топлина по цялото тяло, но дишането вледеняваше вътрешностите ми.

Час или два напредвах предпазливо, упорито, внимавах къде стъпвам на всяка крачка. После станах тромав и студът неумолимо пълзеше от дробовете из тялото ми. Всяко вдишване терзаеше гърлото ми. Бях жаден, но водата в манерката беше замръзнала. Главата ми бучеше така, че можех да ослепея. Но не си позволявах да седна. Страхувах се от смъртта. Няколко крачки, после почивах прав. Още няколко крачки и пак почивка. До безкрайност.

После ми свърши кислородът. Пулсът ми се ускори лудешки. Що за тъпота, беснеех мислено, да навлезеш сам в хаоса! Къде ти беше умът? Тялото ми помпаше въздух като сух лед. Вече не усещах болката в гърлото си. Ето ти проверка — може ли човек да оцелее нощем само с марсианския въздух? Безсилието се прокрадваше на пристъпи, виждах света ту в червено, ту в зеленикаво. Облегнах се на скалата, съсредоточил всички останки от енергия в усилието да остана в съзнание. И вдишвах този сух лед. Въглероден двуокис, аргон, инертни газове, доста голям процент кислород — налягане от триста и деветдесет милибара, в Ауреум сигурно бяха към четиристотин. Стигаха ли?

Явно стигаха. Засега. Но можех ли да вървя? Проверих и се оказа, че мога. Сега студът проникваше в мен по-лесно отвсякога. Не мислех, тътрех се, уплашен от самата представа за сядане. Бавно замръзвах и убивах мозъка си с недостига на кислород. Минаваха часове, а аз продължавах напред. Кислородният глад предизвика леко опиянение — не че се ободрих, но ми олекна физически. Пристъпвах, олюлявах се, застивах неподвижно с убеждението, че ако не запазя равновесие, ще отплувам нанякъде.

По някое време се зазори. Първото огледало изскочи над хоризонта и ме изненада до пълно оглупяване. Бях забравил, че има и ден. Изпръхналите ми устни се напукаха до кръв от мъртвешката усмивка.

— Слънцето е… една идея.

Някак бях успял да не се отклоня от южната посока. Каменната стена беше само на два километра пред мен, видях и зеления си найлон.

— Право към целта…

Главата вече не ме болеше, позволих си да поседна. Малко след същинския изгрев застанах под въжената стълба и се сблъсках с проблема как да се кача по нея. Три бързи крачки и се хванах за най-долния напречник. Поех си дъх. Две стъпала нагоре и пак увиснах. Отново и отново, докато всяко мускулче в мен нададе вой. Дишах учестено като птица. Да се прехвърля през ръба беше постижение, което едва не ме спря. Но мисълта, че преживях цялата нощ, за да се проваля накрая, ме отврати. Изпълзях по корем на равното. Без да ставам, затътрих се на ръце и колене към колата. Не беше лесно да отворя люка на въздушния шлюз… и нахлух в неописуемо топлия въздух на кабината. Включих всички системи и рухнах на седалката. Гледах през прозорците грамадната падина Ауреум, потънала в лимоненожълтата светлина на новия ден, и докато заспивах, размахах юмрук към нея.

— Ема Вайл, стигнах заради тебе докъдето можах!

Спах почти до края на деня. Събуди ме непоносимата жажда. Така се бях схванал, че едва се размърдах.

Свалих скафандъра и потръпнах от киселата воня. Влязох в тоалетната да се почистя. И застинах стъписан пред огледалото. Щръкналата четка на брадата ми бе покрита с потен скреж, устните и носът ми бяха побелели и напукани.

— Ще ти трябва нова кожа. Доктор Лейърд ще побеснее.

Малките очички бяха хлътнали, а кожата под тях чернееше. Така ще изглежда трупът ми някога. Наплисках се с вода и се наслаждавах на болката — водата на живота, болката на оцеляването.

Краят на още един ден. Поредната чертичка в календара. И хиляда години да живееш, пак си остава вярно. Досега се държах като безсмъртен, но си научих урока. Все някога ще настъпи мигът на пълното безсилие — краят. Лицето в огледалото вярваше в това.

Бях се залъгвал с илюзии. Цялото това мрънкане за страданието в живота… Какво скудоумие е било да подражавам в досадата си на безсмъртните, да пренебрегвам потракването на метронома в тялото си, отбелязващо ограничения брой мигове, които никога няма да се върнат. Преструвах се на бог и нехайно навлязох сам в хаоса. Ледената нощ ми вкара ума в главата по най-мъчителния начин.

Светлината се изцеждаше от небето и черни облаци надвисваха на север като огромни зверове. Съзнавах, че всичките ми мотиви са били заблуда. Изпъшках. Наведох се като дървена статуя, измъкнах пакет сушено месо и го надробих в цвъртящия тиган. Пих коняк направо от бутилката. Коремът ми закъркори. Всеки път, когато ме убождаше с иглите на пренебрежението си, Бодила бе прав. Пак надигнах бутилката.

— Ти си лицемер, Недерланд — натяквах си, — ти си скапаняк. Тъпанар. Идиот. Живееш като мишка в дупката си, а през това време червеният Марс обикаля в пространството. Ровиш в пръстта, само за да преживяваш все същото отново и отново.

Поредната глътка прогори пътя си надолу по хранопровода и плисна в мозъка ми. Изсипах пърженото месо в чиния и седнах до миниатюрната масичка. Включих осветлението и бледи отражения на кабината се появиха в прозорците, заличили облачното небе навън. Вилицата в ръката ми увисна над чинията, зяпах сляпо в нощта.

— Трябва да промениш живота си.

На другия ден се върнах по следите на колата си. Ускорявах безмилостно, незнайно как припомнил си уменията от времето, когато бях шофьор в инспектората. Хубави години бяха, кръстосвах по цялата планета. Припомнях си ги с ръцете си, стиснали волана. Имах за какво да мисля, докато отминавах маркер след маркер. В ранния следобед се изкачих по стръмния път до хълма и вкарах колата в двора на водната станция.

Всички се събраха за минута. Когато излязох неловко през шлюза и огледах смаяните им лица, преливащи от любопитство и страхопочитание, разбрах как са се чувствали пророците, завърнали се от отшелничество в пустинята. Вместо четина по бузите трябваше да имам брада до коленете, може би да нося и каменни скрижали.

Соуза се хилеше като побъркан, Хана се опита да ме хване под ръка, за да ми помогне, но аз я накарах да се дръпне. Изкуцуках през двора към най-голямата палатка, следван по петите от цялото си паство.

Бях пестелив в разказа си. Когато стигнах до каменната стена и решението си да продължа пеша, Хана ахна, сякаш още бях в опасност. Щом споменах за нощта без кислород, Соуза подсвирна протяжно.

— Не съм сигурен дали някой го е правил досега.

Това събуди любопитството ми и по-късно проверих. Четирима катерачи в Касей Валис изтървали количката си в пропастта (никак не е трудно!) и били принудени да останат през нощта на два километра над средното ниво. Двама умрели, другите двама били спасени на сутринта. Е, не бях първият човек, прекарал нощта на открито без кислород. Но беше почти същото.

Накрая Бил каза:

— Получихме по радиото съобщение за вас. Искат незабавно да се върнете в Бъроуз. Явно ще оглавите експедицията до Плутон, която ще посвети Айсхендж.

— Ще посвети Айсхендж ли?…

— На паметта на загиналите по време на смутовете. Комитетът ще организира експедицията, представен от господин Селкирк. Каза, че ще излетите скоро. Надявал се, че кацането ви на Плутон и посвещаването на паметника ще съвпадне с триста и петдесетата годишнина от създаването на комитета.

Не можах да сдържа смеха си. Точно така, Бодил, забий острието си в мен! Естествено, другите ме гледаха, сякаш съм се побъркал. Разбирах ги — бродил в хаоса и страдал от кислороден глад, който му е умъртвил толкова мозъчни клетки, че едва ли ще се възстанови някога. Това е лошото да ти се носи славата на чудак. И най-обикновената ти постъпка изглежда странна.

След като се погрижиха за кожата ми, починах си един ден и двама студенти, които едва познавах, ме откараха до Нов Хюстън. Исках да погледна още веднъж разкопките. Експедицията на Селкирк можеше да почака.

Накуцвах по ръба на кратера и се взирах в родния си град, превърнат в развалини. После отидох до изоставената кола и седнах в кабината. Слънцето грееше през надрасканото предно стъкло.

Тук е седяла Ема Вайл. Тук, в Нов Хюстън, бе преживяла няколко трескави седмици. По същото време и аз съм бил в града. Плъзнах пръстите на ръкавицата си по седалката. Скоро щях да отлетя към Плутон, за да „посветя“ паметника, издигнат от Олег Давидов и неговите пътешественици… да го посветя на Комитета за развитие на Марс, същата сила, която бе принудила групата на Давидов да предприеме отчаяния си ход.

Но въпреки всичко той, Ема и Марсианският космически съюз щяха да бъдат запомнени. Мегалитът си оставаше техен — завинаги. Комитетът отстъпваше хитро при нужда като опитен джудист, за да ме събори и да ме запрати в ъгъла. Но ако продължа да натискам в правилната посока, може аз да ги поваля. Космическият съюз се бе съпротивявал, Ема също. И аз устоях досега. Може би някой ден щяхме да освободим Марс.

Какво означава да обичаш миналото? Всеки ден изчезва в нищото и трябва да живеем сега, в настоящето. Само то е истинско. Но хората са нещо повече от действителността. Втурваме се през годините като великани и никой от нас не може да бъде разбран иначе, освен като непрекъснато променящо се същество. Когато паметта ни изневери, трябва още по-силно да обичаме миналото, да го задържаме в себе си. Иначе настоящето се превръща в безсмислен набор от цветове и звуци, в който хората не могат да се докоснат дори с връхчетата на пръстите си и никой никога няма да разбере другия. Да обичаш миналото означава да се превърнеш в цялостен човек.

Стиснах с все сила облегалките на старата седалка, та чак изпукаха. Тук бе седяла жена, която разбирах. Никога нямаше да узная дали е оцеляла. Поклонението ми при нея се провали, в онзи хаос срещнах само себе си. Или призраци. Но нямаше значение. Изпълни ме покой. Все едно дали Ема е преживяла нощта в Копиевидния каньон — тя е устояла. Една велика жена е обичала Марс и се е борила за него, посветила цялото си същество на увереността, че тук можем да бъдем свободни. И човеци. Знаех, че е така. Тя живееше в душата ми. И това ми стигаше.

Животът ни е като растение, непрекъснато губещо листата и цветчетата си. Не очаквам тези написани редове да променят нещо. Думите са паяжина в свят от гранит. И все пак се радвам, че ги написах. Скоро ще кацнем на деветата планета в Слънчевата система и предчувствам, че съм на прага на нов свят, на нов живот. Отърсил от себе си всички навици, предубеждения и очаквания, аз трептя като стрък трева по вятъра. Дори промяната ми изглежда вече откъслечна, призрачна като сън. И все пак изтъканата паяжина може да съхрани предишния ми живот. Каквото чувстваме най-силно, помним най-добре. Това е слабото ни място.