III. Едмонд Доя2610 година от н.е.

„Сгрешиха страшно мощните мъже,

на тебе поверили паметта си.

А ти захвърли имената им в забрава,

макар да те въздигнаха за своя слава.

За тежкия им труд постигнал чудесата,

отплатата ти беше най-сурова:

че спомен в гробница изчезва за делата,

чрез тебе уверихме се отново“

Майкъл Дрейтън, „Поли-Олбион“

1

ПОНЯКОГА сънувах Айсхендж и ходех, обзет от страхопочитание, по дъното на стария кратер, сред високите бели кули. Често в съня си бях член на екипажа на „Персефона“, по време на първата експедиция до Плутон през 2547-а. Кацах заедно с останалите върху равнината от черен базалт, надупчена с кратери. И бях в командната кабина при комодор Ерунг и другите офицери, когато се обади доктор Серезън, който бе в един от изследователските модули — установяваше точното разположение на магнитните полюси. Изтънелият му глас звънеше от вълнение, примесено с уплаха.

— Кацам на географския полюс… и най-добре веднага да изпратите тук голяма група… има… има някакъв градеж…

После се пренасях в совалката, устремена на север, в която се бяха натъпкали Ерунг и офицерите. Споделях с тях напрегнатото мълчание. Под нас отминаваше черната, неясно очертана повърхност на Плутон, по нея се редяха кратер след кратер. Помня как си мислех, че непрестанният фонов шум по радиото е гласът на самата планета. После, точно като в записите на „Персефона“, над тъмния хоризонт се появяваше тънкият сърп на Харон — спътника на Плутон, а под него започваха да белеят някакви точки. Скупчени на едно място бели кули.

— Кацаме — тихо казваше Ерунг.

Кръг от вертикални бели стълбове, сочещи звездите.

После всички бяхме навън в скафандри и вървяхме тромаво към странната находка. Слънцето беше само една светла точка ниско в небето и едва огряваше равнината. Минавахме през сенките на кулите, сякаш изчезвахме в тях, после пак се появявахме. Стъпвахме по прашния черен чакъл и всички оставяхме големи следи.

Приличахме на джуджета до ледените стълбове. Накрая се озовахме насред грамадния кръг, оформен от тях. Стори ни се, че бяха стотина, най-различни по големина.

— Лед… — прошепна някой по радиото. — Май са направени от лед.

Никой не отговори.

Тук сънищата ми неизменно се объркваха. Всичко се случваше почти едновременно. Множество гласове бърбореха в слушалките на шлема ми, а гледката пред очите ми подскачаше като в холофилма от първата камера, която някой от доближаващия всъдеход е държал в ръка. Намираха горкия Сет Серезън, както беше застинал в шок, притиснал шлем към един от най-големите монолити. Водеха го обратно към една от колите, а той тихо повтаряше, че нещо мърдало в леда. Всички малко се стъписваха. Неколцина отиваха да разгледат парчетата от падналата ледена колона. Други се взираха отблизо в ръбовете на триъгълните стълбове, които бяха почти прозрачни. Застанал върху един от ледените монолити, аз виждах щъкащите наоколо дребни фигурки…

И внезапен вик в слушалките:

— Вижте това! Погледнете!

— По-кротко — промърморваше Ерунг. — Кой говори?

— Насам!

Една от фигурите махаше с ръка и сочеше бялата стена над себе си. Ерунг отиваше припряно при него, ние я следвахме. Струпвахме се под ледената кула, втренчили погледи в знаците на гладката повърхност.



В съня си знаех, че двете думи бяха на санскрит, изписани на азбуката „наранги“: абхи-уд и аби-ут-сад. Знаех и значението им: „да тласнеш, да запратиш надалече“ и „да накараш да тръгне напред“.

Друг път, зареян в полудрямката, когато исках да се събудя, но нещо ми пречеше, аз бях със следващата експедиция до Плутон, потеглила с твърдото намерение веднъж завинаги да сложи край на споровете за произхода на находката. Чак тогава се събуждах. Може да се каже, че това е сред редките мигове на облекчение в живота ни — нещо ни тревожи и потиска, но после осъзнаваме, че ни се е присънило и няма от какво да се опасяваме. Но този път нямах тази утеха. Сънят беше действителност. Беше 2610 година и ние летяхме към Плутон.

В „Снежинка“ се намираха седемдесет и девет души — двадесет и четирима екипаж, шестнадесет журналисти, тридесет и девет учени и техници. Средствата отпусна Изследователският институт на Транзитната станция, но всъщност главен виновник за експедицията бях аз. Щом се сетих за това, изпъшках и се надигнах от леглото.

Хладилникът се оказа празен и след като наплисках лицето си с няколко шепи вода, излязох в коридора. Грубите му дървени стени не се срещаха точно под прав ъгъл. Мекият мъх на пода беше учудващо приятен за краката ми.

Тъкмо минавах край каютата на Джонс и вратата се отвори.

— Доя! — Той сведе поглед към мен. — Появи се най-после. Започваше да ми липсваш.

— Да, знам, че се увличам в работа. Вече съм готов за един малък гуляй.

— Доколкото разбрах, доктор Бринстън искал да си поприказва с тебе — осведоми ме Джонс, докато разресваше с пръсти дългите си кестеняви кичури. — За закуска ли си тръгнал?

Кимнах и продължихме заедно по коридора.

— Бринстън защо толкова напира да говори с мен?

— Искал да организира поредица от семинари за Айсхендж, всеки от нас да води по един.

— Олеле… Да се включа в такова нещо?

Бринстън беше главният археолог на експедицията и може би това го правеше най-важният човек сред нас, макар формално да ни ръководеше доктор Лхоцзе от Изследователския институт. За жалост Бринстън твърде добре съзнаваше положението си. Беше истински трън в задника — прекалено общителен земянин (едва ли е нужно да споменавам подобна особеност, когато говоря за жител на третата планета) и отявлен академичен бездарник. Макар че беше готов да работи до изнемога.

Завихме зад ъгъла и продължихме по главния коридор към трапезарията. Джонс ми се ухили.

— Очевидно е убеден, че е много важно и ти да участваш, като се знае ролята ти в цялата тази щуротия.

— Я стига си ме занасял…

В изцяло бялото преддверие на трапезарията голям синкав екран за съобщения заемаше почти цялата стена. Някой съвсем наскоро бе набрал в средата с яркооранжеви букви въпроса, който ни запрати през пространството: „Кой е издигнал Айсхендж?“

Естествено, отговаряха му само с шеги. До средата на екрана с червени калиграфски букви се мъдреше „БОГ“. Друг, в жълто: „Това са останки от кристализирал леден метеорит.“ Зелено, в долния десен ъгъл: „Недерланд.“ Отдолу някой бе добавил: „Не е вярно, бил е някой друг от извънземните.“ Засмях се. Имаше още няколко предложения (особено ми хареса това: „Плутон е планета-послание от друга галактика“), но повечето бяха известни от първата година след откриването на мегалита, още преди Недерланд да публикува резултатите от проучванията си на Марс.

Джонс пристъпи към пулта.

— Да прибавя и най-новото си хрумване. Я да видим… да, с жълт готически шрифт е най-добре.

Започна с познатото си основно твърдение: „Айсхендж е издигнат от праисторическа земна цивилизация…“ Той упорстваше, че човечеството има извънземен произход и че през ранните епохи от пребиваването си в Слънчевата система все още е разполагало с технологии за космически полети. Сега продължението гласеше: „…но надписите са направени от експедицията на Давидов“.

— Джонс, не ти ли омръзна? — присмях му се. — Колко от тези драсканици са твое съчинение?

— Не повече от половината — призна си той и като видя стъписаното ми лице, прихна.

И аз не се сдържах, но преди да влезем в трапезарията, си придадохме намръщения вид на сериозни хора.

Бачан Нимит и групата му специалисти по микрометеоритите се хранеха на една маса, при тях беше и доктор Бринстън. Трепнах, като го видях, и тръгнах към кухнята.

Двамата се настанихме в другия край на залата. Джонс беше прочут в цялата Слънчева система еретик, който се занимаваше с еволюцията и праисторията. Пред него имаше само една пълна купа с ябълки. Придържаше се към типичната диета за родното си място — астероида Икар, основаваща се на принципа, че човек не бива да се храни с продукти, произведени чрез смъртта на живо същество. Предпочиташе ябълките и сега ги изяде набързо.

Аз почти привършвах с омлета си, когато Бринстън застана до нашата маса.

— Господин Доя, колко приятно е, че най-после излязохте от своята каюта! — изрече гръмко. — Не бива да сте такъв отшелник!

Е, бих казал, че честичко излизах да се повеселя с някои хора от експедицията, но внимавах да не попадам пред погледа на Бринстън. В момента той отново ми напомняше защо полагах такива усилия да го отбягвам.

— Работя — казах сдържано.

— Разбирам — усмихна се натрапникът. — Но се надявам, че вашата заетост не би ви попречила да вземете участие в нашата малка поредица лекции.

— Моля?

— Ще организираме няколко дискусии и се надяваме, че всеки ще изложи своите възгледи.

Всички от групата по микрометеоритите се бяха обърнали да ни зяпат.

— Всеки ли?

— Ами… който смята, че може да изложи различно схващане по въпроса.

— И какъв е смисълът?

— Не ви разбирам.

— Какъв е смисълът? — повторих натъртено. — Всеки в този кораб вече знае какво останалите са казали или написали за Айсхендж.

— Но по време на семинарите бихме могли да обсъдим и сравним мненията си.

Можеш ли да очакваш друго от академичната школа?…

— В един семинар ще има само ожесточени спорове, кавги и предъвкване на отдавна познатото. Нападаме се един друг от години, без никой да отстъпи нито крачка. Сега сме на път към Плутон, за да изследваме Айсхендж и да установим най-после кой го е направил. Защо да преповтаряме каквото вече сме чували?

Бринстън почервеня.

— Надявахме се, че все ще има какво ново да си кажем.

Вдигнах рамене.

— Вероятно сте прав. Вижте какво, спокойно можете да си проведете семинарите и без мен.

Бринстън помълча, преди да отговори.

— Нямаше да е зле — измънка замислено, — ако и Недерланд беше тръгнал с нас. А сега двамата основни теоретици по въпроса няма да участват.

Чувствах, че равнодушната ми непоносимост към него ще се превърне в открита неприязън. Знаеше какво ме свързва с Недерланд и прибягваше до гадни заяждания.

— Е, ако не сте забравил, Недерланд вече е бил там.

Жалко, че не се бяха възползвали по-добре от възможността. Не свършили никаква работа, освен да сложат тържествено паметна плоча, посветена на междузвездната експедиция, изровена от забравата. По онова време обяснението на Недерланд получило толкова широка популярност, че дори не направили разкопки на мегалита.

— Да, но очаквах, че ще поиска да се присъедини към експедиция, която или ще потвърди, или ще опровергае теорията му. — Явно долавяше неудобството ми, защото заговори още по-гръмогласно. — Господин Доя, професор Недерланд сподели ли с вас причината да се откаже от участие в експедицията?

Дълго не можах да откъсна поглед от лицето на Бринстън.

— Боеше се, че ще има прекалено много семинари — изтърсих накрая и се изправих. — Моля да ме извините, искам да се върна към работата си.

Минах през кухнята да си взема достатъчно храна и се прибрах в каютата си. Усещах, че току-що превърнах още един човек в свой враг, но не съжалявах.


Да, Хялмар Недерланд, прочутият историк на Айсхендж, беше мой прадядо. Откакто се помня, този факт ми е известен, макар че моят баща ми внуши да не се радвам прекалено на това. (Естествено. Не той беше внук на Недерланд, а майка ми.)

Прочетох всички книги на професора — трудовете му за Айсхендж, петтомника по марсианска история, по-ранните му бележки за земната археология, — преди да навърша десет години. Тогава баща ми и аз живеехме на Ганимед. На татко тъкмо му бе провървяло. Включиха го в екипажа на космическа яхта със слънчеви платна, която щеше да участва във „Вътре — вън“, състезанието, по време на което корабите навлизат в горните слоеве на юпитерианската атмосфера.

Обикновено не беше чак такъв късметлия. Тези яхти са богаташко занимание, а собствениците им рядко се нуждаят от голям екипаж. Така че повечето време татко вършеше черна работа — чистеше улиците, помагаше на строежи, разтоварваше кораби или каквото още изскочеше в базата данни на работническия съюз. Доста по-късно разбрах колко беден беше и защо му се налагаше все да ходи по ръба в живота си. Може пък да му подражавам неволно.

Той е дребничък и кльощав. Помня го облечен в работни дрехи, с увиснали мустаци. Често се хилеше до уши. Хората се учудваха, когато го виждаха с дете. Не изглеждаше толкова важна личност. Но когато живял на Марс, после и на Фобос, бил част от четворка. Другият мъж бил известен скулптор със силни връзки в художествените кръгове. А и майка ми като внучка на Недерланд имала влияние в Университета на Марс. С общи усилия успели да издействат рядко даваното (особено на четвъртата планета) разрешение за дете. Когато четворката се разпаднала, само татко пожелал да ме отгледа. В известен смисъл бе израснал отново заедно с мен, защото именно моята поява на бял свят успяла да го изтръгне от психическото вцепенение. Поне така казва той. Повериха ме на него (вече бях на шест, но не бях стъпвал на Марс) и отлетяхме към Юпитер.

Оттогава баща ми никога не е говорил с мен за моята майка, за другите от четворката или за моя прочут прадядо (и не ме насърчаваше да подхващам тази тема). Дори за Марс. Сред останалите му особености беше и прекалената чувствителност. Поет, който пишеше единствено за себе си и никога не плащаше, за да поместят творбите му в общодостъпните файлове. Обичаше пейзажите и небесата и когато се преместихме на Ганимед, често обикаляше в скафандър мрачните хълмове, за да наблюдава изгревите на Юпитер или на другите юпитериански спътници. Или пък се любуваше на Слънцето — най-яркото присъствие, дори гледано чак откъм петата планета. Беше ни добре заедно. От спокойното ни кротко всекидневие татко извличаше почти всички свои стихове. Но най-много ме вълнуваха творбите му за Марс. Като тази:

„С лодките в Лазурния каньон,

през ледена коричка на потока,

пропукваща се под веслата.

Потокът по-широко се разлива,

от сянката изтръгва се

в милионите извивки на тази

древна долина.

Дъхът е скреж пред нашите лица.

Червеният каньон издига се безмерно

и нямат край била и долини.

Изваяни от ветровете канари

издигат се над нас.

А на брега, червен и мокър,

тревата бледо зеленее.

Тук, сред каньона, чиста е душата ми.

Защо ли трябва да си тръгна?

Небето притъмня в лилаво

и в него има две звезди —

индигова Земята и бялата Венера.“

Колкото и неприязнено да се отнасяше татко към Недерланд (макар да знам, че лично са се срещали само веднъж), нямаше нищо против да се захласвам по Айсхендж. Незнайно защо се бях влюбил в този мегалит. Нямаше по-величава загадка от него. На единадесетия ми рожден ден татко ме заведе в пощенската станция (тогава бяхме на спътника Европа и често се разхождахме дълго по заснежените полета). Пошепна си малко с един от служителите и влязохме в холозала. Не искаше да ми каже какво ще видим и започнах да се боя, че ще говорим с майка ми.

Системата се включи, залата притъмня. Над нас имаше звезди. Внезапно изгря най-ярката от всички, очерта хоризонта и бледа светлина обля тъмната, камениста равнина.

И в далечината видях мегалита. Слънцето (вече го бях познал в ярката звезда) тъкмо се издигаше над колоните и върховете им засияха в бяло. Силуетите им бяха черни правоъгълници, засенчващи звездите. Паметникът ни доближаваше бързо (записът явно беше ускорен) и се откри пред нас — висок и бял. Тогава имах мъничък модел на Айсхендж, затова истинският ми изглеждаше невероятно огромен.

— О, татко!

— Хайде, да вървим и да го разгледаме.

— Искаш да кажеш — да го превъртим към нас.

Той се разсмя.

— Хлапе, никакво въображение ли нямаш?

Набра друга позиция и аз се пренесох право през един от ледените стълбове към средата, до плочата, увековечила експедицията на Давидов. Обикаляхме бавно, отметнали глави назад, за да видим всичко. Огледахме и парчетата на падналата колона, после се взряхме отблизо в надписа.

— Чудно, защо не са си написали имената? — промърмори татко.

След малко всичко изчезна и пак се озовахме в голата холозала. Татко забеляза, че се натъжих, и се позасмя.

— Ще му се нагледаш до насита. Ела сега да си купим сладолед.


Тъкмо бях навършил четиринадесет години, и му се падна възможност да пътува до Земята. Негови приятели си бяха купили малка яхта и щяха да я откарат до третата планета. Имали нужда от още един член на екипажа. Или им се искаше баща ми да тръгне с тях.

Наскоро се бяхме върнали на Ганимед и аз си намерих работа в атмосферната станция. Нямах желание пак да се местя. Завърших книгата си за приключенията на Давидов и спътниците му в открития Космос и имах намерение да спестя достатъчно пари, за да я издам. (Срещу определена такса всеки може да помести съчиненията си в базите данни и да ги обяви в общодостъпния каталог. Друг въпрос е дали някой ще ги прочете, но тогава се надявах, че някой от библиофилските клубове ще откупи от мен правата за зачисляване на заглавието в техния каталог.)

— Виж какво, татко, знам, че си живял на Земята и на Марс. Искаш да се върнеш там, за да ходиш свободно под небето. На мен такива неща хич не ми трябват. Тук си ми харесва.

Той се вторачи замислено в очите ми. Подозренията му изобщо не бяха лишени от основание — самият аз много по-късно осъзнах, че не съм пожелал да отида на Земята просто защото Хялмар Недерланд бе казал в едно интервю (и както добре се подразбираше от статиите му), че не харесва третата планета.

— Никога не си бил там — напомни татко. — Иначе нямаше да говориш така. Повярвай ми, струва си да се види. А и нямаш този шанс всеки ден.

— Знам. Но сега шансът се падна на тебе, не на мен.

Той ми се озъби. В свят с толкова малко деца с всеки се отнасят като с възрастен. А и моят баща винаги ме смяташе за равен — до такава степен, че е трудно да се опише. И сега не знаеше как да ме убеди.

— Има място и за тебе.

— Да, ако се сврем двамата в една каюта. Хайде де, след две-три години ще се върнеш тук с някоя яхта. И аз ще отида към вътрешните планети някой път. Засега искам да остана тук. Имам си работа, имам и приятели.

— Така да бъде — отсече той и се извърна настрана. — Сам си решаваш, прави каквото искаш.

Не ми беше весело, но по-късно се почувствах направо смазан, щом си припомних сцената и разбрах какво съм направил. Татко беше уморен, преживяваше труден период и имаше нужда от своите приятели. Тогава беше на седемдесет, с никакъв плод на житейските усилия не можеше да се похвали и изпитваше тежка умора. Преди векове щеше да е в залеза на живота си и предполагам, че точно така му се е струвало. Още не бе се понесъл напред с втората вълна жизненост, която те залива, щом осъзнаеш, че всъщност историята ти току-що е започнала. Само че вдъхновението не дойде от мен, нито дори с моя помощ, а според мен това все пак е задължение и на синовете.

Баща ми замина за Земята и аз останах да се оправям сам, както мога. Около две години по-късно получих писмо от него. Беше в Микронезия, някъде по островите в Тихия океан. Запознал се с някакви местни моряци. Имали цели флотилии стари микронезийски кораби, наричани „уа’а каулуа“, които кръстосвали от бряг до бряг океана, пренасяли пътници и дори товари. Татко решил да се наеме при един капитан от Каролинските острови, който спазвал традициите и направлявал корабчето си без помощта на радиостанция, компас или дори карта.

Ето с какво се занимава оттогава до ден днешен, вече четиридесет и пет години. Десетилетия, през които е учил умението да определя скоростта на око по отминаващите черупки от кокосови орехи. Наизустявал е разстоянията между островите. Ориентирал се е по звездите и предсказвал времето по вятъра, облаците, залеза. В облачните нощи е лягал на дъното и е усещал направлението по посоката на вълните… Връщам се мислено в годините на оскъдица, през които бяхме заедно, и си мисля, че най-после е намерил каквото търсеше. Понякога получавам известия, пратени от Фиджи, Самоа, Оаху. Веднъж ми прати холокартичка от Великденския остров, на която бе изобразена една от тамошните мрачни статуи. Единственото изречение гласеше: „Тази поне не е фалшива!“

Само по това се досетих, че знаеше с какво се занимавам.


Останах на Ганимед, живеех в общите спални и работех в атмосферната станция. Начина си на живот бях усвоил през годините с татко. Само това знаех и спазвах правилата и навиците си. А когато името ми се придвижи достатъчно нагоре в списъка на „стопаджиите“, преместих се на Титан и докато чаках да се освободи работно място във фирмата за климатичен контрол, записах се в работническия съюз. Метях улиците, бутах колички, разтоварвах кораби. Работата ми харесваше и скоро станах доста силен.

Намерих си стая в една от спалните, даваща обяви в съюза, и открих, че повечето ми съседи също са работници. Това гъмжило ми беше по сърце — дори вечерите се превръщаха в шумни веселби, а започнеше ли истински гуляй, продължаваше до късни доби, защото и нашата хазяйка си падаше по тях. Една от по-отдавнашните наемателки на име Анджела обичаше да обсъжда философски въпроси. Наричаше го „разнищване на идеи“. Някоя студена вечер се обаждаше по вътрешната уредба на неколцина от нас и ни канеше долу в кухнята, където вареше неспирно чай и измъчваше мен и още трима-четирима редовни събеседници с въпросите и закачките си.

— Според вас не е ли вече установено със сигурност, че всички убити американски президенти са станали жертва на розенкройцерите? — изричаше тя безпрекословно.

Само след миг се впускаше в обяснения как Джон Уилкс Бут избягал от онази запалена плевня, сменил самоличността си, а накрая застрелял и Гарфийлд, и Кинли…

— И Кенеди, нали? — зъбеше се Джон Ашли. — Дали пък не си приказваме всъщност за всеизвестния наемен убиец Ахасфер?

Трябва да знаете, че Джон също беше розенкройцер и лесно побесняваше от такива приказки.

— Кой Ахасфер? — невинно питаше Анджела.

— Вечният евреин.

— Не си ли чувал, че отначало изобщо не бил евреин? — подсмиваше се Джордж. — Казвал се Картафилус и бил метач при Пилат Понтийски.

— Чакайте малко — намесвах се и аз. — Да започнем отначало. Бут е бил разпознат по зъбите, значи в плевнята са намерили именно неговия труп. Такава идентификация почти не подлежи на съмнение. Анджела, измислиците ти нищо не струват.

Но тя упорстваше и започвахме да обсъждаме доколко можем да се опрем на веществените доказателства, оттам се прехвърляхме към самата същност на действителността, докато изпивахме чайник след чайник. Аз противопоставях Платон на Аристотел, Хюм на Бъркли, Пиърс на метафизиците, Алънтън на Долпа и разгорещените ни реплики отекваха в топлата кухня. Често надмогвах останалите с моя мишмаш от емпиризъм, прагматизъм, логически позитивизъм и есенциалистки хуманизъм… или си въобразявах, че съм успял. Но когато се качвах в тясната си стаичка на четвъртия етаж, отрупана с книги, започвах да се чудя за какво са всички тези приказки. Дали е истина, че знаем само онова, което е достъпно за сетивата ни?

Веднъж Джон Ашли донесе в кухнята книга със заглавие „Шестдесет и шест кристала на деветата планета“ от Теофилус Джонс. Обясни ни накратко тезите на автора и аз се впуснах да разбивам доводите му с унищожителен сарказъм. Вече бях чел предишните съчинения на Джонс и не виждах нищо ново и по-убедително.

— Не схващате ли колко нелогично е всичко? Налага му се да отрече цялата досегашна представа за човешката история — резултатите от работата на стотици учени, използвали неизброими факти и свидетелства, само за да предположи възможността да е съществувала праисторическа високоразвита цивилизация. Което изобщо не доказва, че са отлетели точно до Плутон, за да издигнат храм. Защо пък ще им хрумне това?

— Да, но замисли се над доводите му за неимоверната възраст на Айсхендж.

— Не, не, не! Той не използва сериозни методи за датиране. Що за похват е да изчисляваш вероятността един от монолитите да бъде ударен от метеорит? Това няма никакво значение. Ясно е за всички, че метеоритът може да е паднал още на следващия ден след изграждането на паметника. А вероятностите да вървят по дяволите! Нищо никому не доказва. Мегалитът е бил построен преди триста години от марсианците, участвали в експедицията на Давидов. Само те са могли да стигнат до Плутон по онова време. Прочетете трудовете на Недерланд, всичко е разяснил твърде добре. Дори открил, че планът да бъде издигнат паметникът е споменат в дневника на Вайл. При подобни доказателства нямаме нужда от пресилени измислици. Джон, това са глупости.

А той веднага възразяваше, че не били измислици. Обикновено Анджела, Джордж и останалите заставаха на негова страна.

— Едмонд, как можеш да си сигурен? Какво те кара да си толкова убеден?

— Фактите, с които разполагаме. Всичко се връзва съвсем логично.

Но не бих казал, че чувствата ми към моя всеизвестен прадядо се отличаваха със същата неизменност. Веднъж се прибирах след тежък ден. Бях изпил няколко бири с другите момчета от ремонтната група, но не се развеселих особено. Минах край магазин за холоуредби и видях, че в момента предават някаква дискусия. В една от фигурките с големина на кукли разпознах Недерланд и се спрях да погледам. Взирах се любопитно в него. Каза нещо, но не чувах звука от колоните в магазина. Беше с група типични професори — безукорно облечени и почти еднакви. Държеше се властно и в момента вече се мръщеше замислено, май се канеше да поправи грешката на говорещия.

Спомних си как веднъж се заядох с баща си:

— Татко, защо ти е толкова неприятен прадядо? Защо? Да не е защото е известен?

Много усилия ми струваше да изтръгна от баща си дори признанието, че не понася професор Недерланд, камо ли да ми обясни защо. Все пак накрая промълви с нежелание:

— Вярно, срещали сме се само веднъж, но той се държа грубо с майка ти. Тя си мислеше, че му се е натрапила, когато е бил в лошо настроение, но въпреки всичко можеше да прояви повечко любезност. В края на краищата майка ти му е внучка, а не някаква си просякиня, дошла да изкрънка малко жетони. Това никак не ми хареса.

Дръпнах се от витрината и продължих по улицата. Мислех си за онзи разговор. Когато влязох в старата занемарена спалня, погледнах зацапаните стени и надрасканите прозорци, спомних си и Недерланд в скъпите му дрехи сред също толкова доволни от живота негови колеги. Малко ми докривя.

Но повечето време бях доволен, че прочутият историк е един от моите предци. Бях запленен от работата му и самият аз се превърнах в специалист по професор Недерланд. Рафтовете на цяла стена в стаичката ми бяха запълнени с неговите книги, с книгите за него, за Олег Давидов и Ема Вайл, за Марсианския космически съюз, за гражданската война на четвъртата планета и всичко останало в ранната история на Марс. Задълбах в изучаването на цялата онази епоха и първите ми публикувани коментари бяха по вече издадени статии в „Хроника на марсианската история“ и „Откъси“ — стремях се да поправя грешките на авторите. Щом писмата ми се появиха в тези престижни издания, аз си въобразих, че съм станал независим учен, работник-интелектуалец, равен на когото и да било от университетите. И започнах да уча още по-усърдно отпреди — дилетант в област, където нямах възможност дори за миг да се докосна до първоизточниците. Поредният последовател на Недерланд в широко популярното пренаписване на марсианската история.


Годините си минаваха, а Айсхендж, теорията на Недерланд и изумителната история за бунта на Давидов оставаха средоточието на моя живот. Повратът (или по-точно краят на моето простодушие) настъпи в новогодишната нощ на 2589-а срещу 2590-а. Тогава вече работех във фирмата за климатичен контрол на Титан. Вечерта помагах в създаването на гръмотевична буря, която да бушува над шумния нов куполен град Симонидес. След завършващия грохот в полунощ — сблъскахме две огромни плазмени кълба точно над купола — ни освободиха и ние излязохме в града, готови за буйна веселба. Целият екип от шестнадесет души нахълта заедно в любимия ни бар „При Жак“. Съдържателят се бе облякъл като Старата година, а пелените и панделките по дресираното му шимпанзе трябваше да го превърнат в Новата. Изпих няколко бири и позволих какви ли не газови капсули да се пукат под носа ми. Съвсем скоро бях твърде пиян, подобно на повечето посетители в бара. Моят шеф Марк Стар се бореше на пода с шимпанзето и май губеше схватката. Току-що образувал се хор ревеше класическото парче „Срещнах я на Фобос в бара“ и вдъхновен от споменаването на родния ми спътник, запях импровизирано сложно соло. Изглежда единствен аз оцених красотата на изпълнението си. Чуха се сърдити подвиквания, а седящата до мен жена просто ме бутна от пейката на пода. Скочих, тя също се изправи и аз я запратих върху близката маса. Хората наоколо не харесаха появата й и стовариха по няколко юмрука отгоре й. В пристъп на великодушие аз й подадох ръка и я дръпнах от масата. Щом се освободи, тя ме улучи по рамото и бясно замахна отново. Отбих удара и забих събраните си пръсти в слънчевия й сплит. За съжаление дългите ръце и крака, събрани накуп с яростта, й даваха сериозно предимство. Бях принуден да отстъпвам, пазейки се от ударите й. Два-три пъти я нацелих точно в лицето, но вече виждах, че няма да издържа дълго. Пробих си път през плътната тълпа около барплота и се измъкнах на улицата.

Седнах на тротоара и си отдъхнах. Беше ми хубаво. Много хора се мотаеха по улиците, повечето вече пияни. Един от тях не успя да ме забележи и се спъна в краката ми.

— Ей, ти! — кресна и сграбчи яката ми. — Защо ме събори, бе?

Беше грамаден мъжага с гръден кош като варел, а сравнително тънките му ръце криеха изумителна сила. Вдигна ме във въздуха и ме раздруса. От малката му глава падаха дълги оплетени кичури, вонеше на уиски.

— Извинявай — казах, докато се опитвах да махна пръстите му от дрехата си, но не успявах. — Аз само си седях тук, а ти налетя отгоре ми.

— Как пък не! — кресна той и пак ме разтърси.

Изведнъж ме пусна, подбели очи и се тръсна по задник на тротоара. Огледа се замаяно и се премести настрани в разхвърляните боклуци, за да не го настъпват минаващите хора. Седнах на около метър от него и се канех да си тръгна, но той ме спря с жест. Извади епруветка от джоба на ризата си, отвори я с непохватна предпазливост и я размаха под носа си.

— Да не беше се тровил с тая гадост — посъветвах го.

— Че защо?

— Кръвното ти налягане ще скочи право в небесата.

Той ме зяпна с кръвясалите си очи.

— По-добре високо кръвно налягане, отколкото никакво.

— Така си е.

— Затова не е зле и ти да си смръкнеш малко.

Не знаех сериозно ли говори, но реших да не проверявам.

— Ами да, няма да е зле.

Той бавно се пренесе до мен на бордюра. Седнал приличаше на огромен паяк.

— Мойто правило е, че човек трябва да си има кръвно налягане — увери ме дълбокомислено.

— Ясно.

Пъхна епруветката под носа ми и мигновено усетих опиянението. Накрая едва не припаднах от недостиг на кислород.

— Човече — промърмори мъжът, — на Нова година всички се побъркват.

— В-вярно, ама н-не знам защо — успях да измънкам.

Неочаквано Марк, Ивини и още неколцина от нашия екип изскочиха през вратата на „При Жак“.

— Хайде, Едмонд, надигни се, че оная маймуна докопа пожарогасител и ще ни направи страшни красавци.

Изправих се прекалено бързо и когато цветните звездички се се разсеяха пред очите ми, махнах на новия си познайник да дойде с нас. Той направи усилие да стане, а после ние го влачехме. Беше с десетина сантиметра по-висок от всеки. Разхождахме се, всички приказваха едновременно и не се слушаха, толкова се бяхме замотали. После около четиридесет души, увлечени в хаотична схватка, се изсипаха от една пресечка и ние попаднахме в тълпата. В Симонидес беше пълно с корабостроителите на Карълайн Холмс и съдейки по оглушителното ехо откъм купола, навсякъде в града имаше свади и сбивания. Ръцете на грамадния мъж бяха тънки само в сравнение с гръдния му кош, иначе силата и дължината им бързо разчистиха празно пространство около него. Гледах да не се отдалечавам от гърба му и бях възнаграден с лакът по слепоочието. След няколко секунди се опомних, а той вече ме влачеше след Марк и другите.

— Ей, какво ми се въртеше зад гърба? — подвикна новият ми познайник. — Не знаеш ли, че е опасно?

Бутна отвора на спрей в едната ми ноздра и след миг мислех съвсем ясно. Освободих се от ръцете му и тръгнах до него по претъпканите улици.

На зазоряване бяхме в източния край на града, седяхме на широката бетонна ивица, обикаляща купола отвътре. От екипа ми бяха останали седем-осем души. Хилеха се и отпиваха от висока бяла бутилка. Мъжът подреждаше шарки от камъчета на бетона. На хоризонта се появи бяла точка и се разтегна в остра бяла линия, разсякла нощта. Пръстените. Сатурн щеше да изгрее скоро.

Моето приятелче бе изпаднало в лека меланхолия.

— Ама че забавления! — отвърна присмехулно на някаква моя забележка за масовите въргали из града. — Повтаря се все същата история. Мъдрият старец срещу младия перко. И младокът, ако изобщо струва нещо, побеждава всеки път. Даже в шаха. Нали вече си чувал за онова типче Гудмън? Учи играта като религия някакви си двайсет и пет години, включва се в състезания само на трийсет и пет. И печели триста и шестдесет турнирни партии поред. После пък разбива с дванайсет срещу две победи Гунар Кнорсон, който е прехвърлил петте века и е шампион на цялата система вече сто и шейсет години! Доста е тъжно.

— Значи играеш шах.

— Играя. И съм на петстотин и петнайсет години.

— Леле, доста годинки си отхвърлил! Случайно да не си Кнорсон?

— Не, но също съм стар.

— Така си е.

— Значи се сещаш колко новогодишни нощи съм виждал. Е, не помня повечето от тях…

— Много време е минало.

— Аха. Пък и се съмнявам дали утре ще помня и тая нощ. Изплъзват ми се от паметта.

— На доста промени си се нагледал.

— И още как! Само че през последните два века не са кой знае какво. Струва ми се, че темпото се позабави. Не е като през двайсетия, двайсет и първия, двайсет и втория век. Нещата вече вървят по инерция.

— Да не е заради по-бавната смяна на поколенията?

— Позна. Всички се туткат и си пилеят времето, защото го имат в излишък. Мисля, че навсякъде е така.

— Наистина ли?

— Де да знам! Но дяволите да ме вземат, защо и старецът да не може да смачка фасона на младия перко? Защо не се развиват? Къде им е желанието да правят нещо ново?

— Където им е и паметта — подхвърлих аз.

— Май си прав. А, не е ли все едно? Не е чак толкова важно да побеждаваш. И така съм си добре. — Той поклати глава. — Не бих си разменил мястото с някой от ония, „фениксите“. Чувал ли си за тях? Отдавна си направили някаква тайна организация и сега доброволно опъват петалата, щом навършат петте стотака.

Кимнах.

— Да, знам за клуб „Феникс“.

— Феникси… Невероятна тъпота. Не ги разбирам такива хора. Както и ония, дето си падат по рисковете. Сякаш колкото повече имаш да губиш, толкова по-сладка тръпка е да си рискуваш живота за нищо. Идиотите се дуелират с истински саби, опитват се да кацнат на твърдото ядро на Юпитер, правят си екскурзии до парчета лед в пръстените на Сатурн… и гинат като мухи!

— Ти сериозно ли мислиш, че сега хората имат повече за губене от времето, когато са изкарвали само по седемдесет години?

— Естествено.

— Аз пък не съм толкова сигурен.

Той ме сръга грубичко в ребрата.

— Ти си още хлапе, нищо не разбираш. Не подозираш даже колко особено ще се чувстваш. — Ядосано помете орнамента от камъчета, който бе наредил. — Из цялата Слънчева система я има, я няма двеста души по-стари от мен. И измират. Някой ден и аз ще пукна. Тялото ми ще се откаже от всички медицински манипулации и ще спре — ей така… — Той щракна с пръсти пред лицето ми. — Още не знаят защо става това. Да му се не види, не мога да свикна с тази мисъл. Ти изобщо разбираш ли какво означава да си живял толкова дълго? Не разбираш. Няма начин. Да ти кажа право, не съм против да си поживея още шестстотин годинки. Не спирам да внушавам това на тялото си. И проклет да съм, ако бих се съгласил да си отида на седемдесет или на сто. Що за живот е бил техният? Човече, толкова неща съм правил…

Погледът му сякаш пронизваше бетона и виждаше нещо в безкрайността.


— Правил ли си всичко, което ти се е искало?

Той поклати глава раздразнено.

— И аз не съм.

Мъжът се засмя с нескрита подигравка.

— Не бих и очаквал.

Още бях пиян. В главата ми туптеше и сякаш целият ми живот се вихреше в спирала пред очите ми.

— Ще ми се да видя Айсхендж.

Приятелчето се извъртя рязко към мен и ме изгледа доста странно. Дори отметна назад дългата си коса, за да ме вижда по-добре.

— Я повтори какво искаш!

— Искам да застана по средата, после да обиколя всички ледени колони, да ги разгледам. Нали се сещаш — Айсхендж, паметника на Плутон, издигнат от Давидов и хората му.

— Ха! — Мъжът изведнъж избухна в остър кикот. — Ха! Ха! Ха! — Изправи се неуверено. — Давидов, значи!

— Нали той е бил командир на експедицията, построила мегалита.

Във възбудата си моят нов познайник започна да кръжи около мен, от време на време се подхилваше. Внезапно застана пред мен, наведе се и тикна ядно свит юмрук в лицето ми.

— Давидов нищо такова не е правил.

Най-сетне яростта му проби мъглата на опиянението в главата ми.

— Какво? — възкликнах, изтрезнял на секундата. — Какво каза?

— Защо си въобразяваш, че Давидов е имал нещо общо с паметника?

— Ами… — Опитах се да подредя мислите си. — Един историк на име Недерланд открил доказателства на Марс. Намерил дневник, в който…

— Сбъркал е!

Съвсем се оплетох.

— Не ми се вярва, разполага с толкова документи…

— Той е идиот! С нищо не разполага. И какви ги плещи — миньори от астероидите сглобили надве-натри междузвезден кораб и отпрашили нанякъде си. Какво общо има това с Плутон? Я помисли хубавичко!

Станах и го последвах смутено, тласкан от вроденото си любопитство.

— Но по онова време те единствени са могли да стигнат до Плутон, просто е нямало други…

— Не!

Той едва не понечи да се разприказва, запъна се, завъртя се на пети и тръгна забързано нанякъде. Последвах го и когато спря, заобиколих го, за да виждам лицето му. Мъжът скръсти ръце на гърдите си.

— Но защо? — настоях. — Какво те кара да мислиш, че не е експедицията на Давидов?…

Той впи пръсти в раменете ми и ме придърпа към себе си.

— Знам и толкова — отсече с внезапно прегракнал глас. — Знам кой направи онова нещо.

Пусна ме и въздъхна дълбоко. В този миг краят на Сатурн се подаде над хоризонта и всички в купола се разкрещяха весело. Оглушителен хор от гласове, сирени, свирки, тръби и камбани разтресе Симонидес, за да приветства Новата година. Моят нов познайник отметна глава, нададе хриплив рев, после започна да си пробива път през тълпата.

— Чакай малко! — викнах, опитвайки се да не изостана. — Ей, почакай! — Успях да докопам единия му ръкав. — Как така? Кой го е построил? Откъде знаеш?

— Знам! — изсъска той свирепо, вторачил се в очите ми.

Сред цялата врява и люшкащата се навалица само ние бяхме неподвижни, лице в лице. И нещо в изражението на този мъж ме убеди, че той наистина знаеше какво говори. Казваше ми истината. В този момент всичко се промени, самият аз вече не бях същият. Осъзнах, че понякога връзката между две човешки съзнания не допуска измама. Върховното напрежение на плътта преодолява със скок пропастта между умовете. Хипнотичният поглед на тези кръвясали очи ме вцепени и аз вече знаех.

Само че любопитството ми не мирясваше.

— Но как е станало?

Сигурно успя да разгадае въпроса по движението на устните ми. Мушна изкривен показалец в бузата си.

— И аз участвах в построяването! Ха!

В този шум го чувах трудно, а и той май говореше повече на себе си, но ми се стори, че различих думите му:

— Помогнах им да го построят, а вече само аз останах. Тя си беше… — оглушителен звук на тромбон, — …само стари мъже и жени, които изпрати там, сега всички са мъртви. Освен мен!

Каза още нещо, но гласът му потъна в крясъците.

— Кой? Как го направихте? — развиках се с все сила.

Пресече въпросите ми, като ме отблъсна грубо.

— Достатъчно ти обяснявах. Останалото ще научиш сам.

Обърна се и се запромъква през тълпата толкова яростно, че ядосаните хора започнаха да размахват ръце и ми пречеха да го догоня. Промушвах се, разблъсквах ги, тласкан от отчаяното желание да го настигна. Забелязах стърчащата разрошена коса и се втурнах право през плътна групичка веселяци.

— Чакай! Чакай!!!

Той ме чу, спря и ме повали с безмилостен удар. Побързах да стана, видях главата му над гъмжилото, но се отказах от преследването. Имаше ли смисъл? Щом не искаше да ми каже нищо повече, едва ли бих могъл да го убедя.

Стоях зашеметен в мътната светлина на утрото, сякаш новата година бе донесла и съвсем непознат свят. Някакви хора ме сочеха. Усетих се, че съм мръсен и раздърпан. Не че това ме отличаваше кой знае колко от околните, но все пак разтърсих глава, за да се опомня.

— Честита ви Нова година! — подвикнах на зяпачите и на странния човек с неговите смайващи откровения.

Върнах се да видя останал ли е някой от моя екип.

Изобщо не се съмнявах, че особнякът знае нещо извънредно важно за Айсхендж. Тази увереност преобърна живота ми.


Храната свърши, а паметта ми се изтощи, затова реших да се откъсна от клавиатурата и спомените си за ден-два. Исках да се помотая сред хората из общите помещения. Може би щях да срещна Джонс или сам да го потърся. Подочух, че някои се обидили, защото той бил поканен (от мен) да участва в експедицията. Теофилус беше парий в науката, един от онези чудаци, готови да оспорват и най-непоклатимите основи, на които се крепи представата за света. Но аз се убедих, че червенокосият гигант е вероятно най-умният човек в „Снежинка“ и безспорно най-забавният. За разлика от останалите беше готов да говори и на други теми освен Айсхендж. Преди да се запътя към трапезарията, свързах се с библиотеката с намерението да си разпечатам някоя от книгите му. Дали да почета например пети том от „Хипотезите за праисторическите технологии“? Защо пък не. Набрах кода.

В кухнята си напълних голяма купа със сладолед и седнах до една маса да хапна и да чета. Нямаше никой друг в трапезарията. Сега не беше ли времето за сън? Нямах представа.

Погледът ми се спря на редовете.

„…Принудени сме да допуснем намесата на извънземна цивилизация в нерешения проблем за произхода на човека, тъй като науката досега се провали напълно в опита си да установи началото на човешката еволюция, тоест момента, когато хората са произлезли от някакъв присъщ за Земята животински вид. Скорошните находки в Урал и Южна Индия — вкаменени човешки скелети отпреди около сто милиона години — показват, че досегашната картина на еволюцията е изцяло погрешна. Така че с почти пълна увереност можем да допуснем намесата на друга цивилизация във формата на генно инженерство, кръстосване на видове или най-вероятно колонизация на планетата Земя.

В такъв случай не би било невъзможно и в праисторически епохи да е съществувала човешка цивилизация с високо технологично развитие — образно казано, предишната вълна на историята, напълно непозната за нас. Неизбежно е да нямаме на разположение никакви останки от такава цивилизация. Континентите и океаните са променили положението си оттогава, самото човечество вероятно неведнъж е било на ръба на гибелта като вид. Дори да е имало великолепен град на широкия триъгълник на Индия — тогава парче от праконтинента Гондвана, движещо се на север, — как бихме могли да знаем нещо за него, ако при сблъсъка между Индия и Азия е бил смазан дълбоко под Хималаите? Дали пък това не е причината Тибет отколе да е средище на древна и изтънчена мъдрост, а и родина на несъмнено най-древния език — санскрит? Или някои от онази древна раса са оцелели в орбита около Земята по време на геоложкия катаклизъм? Или тибетците са открили пещери, от които дълбоки пукнатини се вият през базалтовите плочи до съхранени зали от древния град…“

В купата не беше останал сладолед, затова отскочих до кухнята да я напълня. Клатех глава, докато премислях този абзац от книгата на Джонс. Върнах се в трапезарията и заварих самия Теофилус, увлечен в разговор с Артър Гросджийн. Стояха пред дългото демонстрационно табло и Гросджийн тъкмо вземаше една показалка. В експедицията на „Персефона“ бил главен планетолог и бе съавтор на единственото подробно описание на мегалита. Наближаваше петстотин години, изглеждаше крехък и преуморен. Сега слушаше търпеливо разпаления Джонс. Седнах да си доям, гледах ги и слушах.

— Първо чертаем правилен полукръг — започна Гросджийн. — Това е южната половина. А северната, тоест онази откъм северния полюс, е сплескана. — Прокара хоризонтален диаметър и изобрази полукръга под него. — Изчислихме формулата, описваща северната част. Разделяме диаметъра на три равни части. Двете точки В и С стават центрове на две по-малки дъги с радиуси BD и CE. От пресечната точка F прокарваме линия до южната точка G. После прокарваме линиите GBH и GCI, накрая дъгата HI с център G. Готово!

— Сега самата конструкция — промълви Джонс и започна да отбелязва с показалката малки правоъгълници по неправилния кръг.

— Всичките шестдесет и шест колони са на не повече от три метра от очертанията на тази геометрична фигура — добави Гросджийн.

— И казвате, че прилича на постройките на древните келти?

— Да, по-късно открихме, че същото разположение е използвано в Британия през второто хилядолетие преди новата ера. Само че, господин Джонс, не виждам с какво това подкрепя вашите хипотези. Нищо не би попречило на хората, създали Айсхендж много по-късно, да повторят келтския градеж, както и древните келти биха могли да подражават на прастари творци на Айсхендж.

— Е, засега няма как да се уверим коя от възможностите отговаря на истината — отбеляза Джонс. — Твърде подозрително съвпадение, ако питате мен.

Тогава влязоха Бринстън и доктор Нимит. Теофилус се озърна през рамо и ги видя.

— А доктор Бринстън какво мисли за това? — обърна се той към Гросджийн.

Самият Бринстън явно го чу.

— Ами… — неловко се запъна Гросджийн, — боя се, че според него нашите измервания на монолита са били неточни.

— Моля?!

Бринстън доближи демонстрационното табло.

— Внимателното проучване на холограмите от Айсхендж показа, че направените на място измервания — между другото, доктор Гросджийн няма нищо общо с тях — се отклоняват значително от действителността.

— Трябва да са направо фантастично сбъркани — промърмори Джонс, — за да се окаже тази фигура изсмукана от пръстите измислица.

— Да, но е точно така — самоуверено заяви Бринстън. — Особено в северната част.

— Откровено казано — промълви Гросджийн подчертано към Джонс, — все още смятам, че строителите на Айсхендж са използвали именно тази схема.

— Не бих нарекъл това конструктивен подход — изрече Бринстън с преливащ от снизхождение глас. — Според мен е най-добре да се освободим от предубежденията си и да се заемем със самия Айсхендж, когато стигнем до него.

— Вече съм бил там — отсече Гросджийн.

— Разбира се — призна Бринстън все така жизнерадостно, — но основният проблем е извън областта на вашата компетентност.

Джонс неочаквано трясна по таблото с показалката.

— Бринстън, ти си глупак! — Настъпи пълна тишина. — Айсхендж не се е превърнал в лично твой проблем само защото ти си археолог.

Побързах да стана иззад масата, потресен от тази жива картина — закръгленият Бринстън, полагащ видими усилия да съхрани небрежното си високомерие; ядосаният червенокос Джонс, надвесил се над него; застиналият до таблото слабичък Гросджийн. Аз и Нимит ги наблюдавахме отстрани.

Устните на Теофилус се изопнаха и откриха зъбите му. Бринстън отстъпи крачка-две и мускулите на челюстите му се очертаха изведнъж.

— Хайде, Артър — подкани го Джонс, — нека продължим разговора си другаде.

Изфуча от трапезарията и Гросджийн го последва. Спомних си как Недерланд ми каза, че експедицията ще се превърне в цирк. Бринстън дойде при нас, лицето му още беше напрегнато. След малко се изчерви под погледите ни.

— Много са чувствителни тези двамата — отрони нехайно.

— Няма такова нещо — уверих го. — Вие започнахте да им досаждате и прекъснахте разговора им.

— Аз ли досаждам! — избухна Бринстън. — Ако някой действа зле на хората в този кораб, това сте вие, Доя! Криете се в каютата си, като че нямате нищо общо с нас! Отказвате дори да споделите какво мислите! Изглежда двайсетте години в Транзитната станция са направили неизлечим човекомразец от вас.

— Не съм непременно човекомразец само защото не искам да участвам във вашите детски игрички. Освен това аз работя.

— Работите… — присмя се той. — Вашата работа приключи.

Тръгна към кухнята и ни остави двамата с Нимит да се споглеждаме безмълвно.

2

Транзитната станция (където живях петнадесет години, а не двадесет) е товарният влак, пътническият експрес и най-скоростният кораб на външните планети. Използва Слънцето и големите планети като ускорители или гравитационни трамплини, от които да се оттласне. Изминава само за година разстояние, равно на орбитата на Сатурн — доста бързо за грамадно парче скала. Първоначално идеята хрумнала на Карълайн Холмс, царицата на космическите превози, създала повечето колонии около Юпитер. И извлякла тлъсти печалби от вдъхновението си, както ставаше с всяко нейно начинание. Нейната фирма „Юпитериански метали“ намерила астероид с приблизително цилиндрична форма, дълъг към дванадесет километра и широк около пет. Издълбали го отвътре, в единия край настанили великанската ракетна система и станцията започнала лудешките си обиколки около Слънцето във вечно променлива орбита.

Пристигнах там през 2594-та със совалка, когато Транзитната мина достатъчно близо край Титан. Името ми най-после се бе изкачило достатъчно нагоре в списъка на „стопаджиите“. Съветът на външните планети осигурява безплатни пътувания между колониите по спътниците, иначе транспортът щеше да се окаже недостъпен за повечето им обитатели. Само трябва да се включиш в списъка и да си чакаш реда. Моето чакане продължи четири години.

Да настигнеш Транзитната е все едно да участваш в щафетно бягане, когато предаваш палката на следващия спринтьор, вече затичал се с пет пъти по-висока скорост от твоята. Ако совалката всеки път трябва да изравнява скоростта си със станцията, губи смисъл самото предназначение на този орбитален влак. Всички пътници бяхме в максимално защитени капсули (с право наричани „желето“). Щом Транзитната се стрелна възможно най-близо, бяхме изстреляни след нея с ужасно ускорение, а оттам ни уловиха и ни притеглиха вътре в станцията.

Дори в „желето“ внезапните тласъци на ускорението са жестоко преживяване. Когато от Транзитната ни хванаха и повлякоха, някой сякаш ми изкара въздуха с удар и за миг загубих съзнание. И тогава имах видение — кратко и извънредно отчетливо. Виждах само черно, а в средата, право пред мен — леден блок, издялан във формата на ковчег. И сред искрящата белота бях аз, с широко отворени очи.

Свестих се, разтърсих глава, премигнах. Дежурните от Транзитната станция вече ми помагаха да изляза от „желето“ и аз се озовах в приемната заедно с останалите пътници. Някои от тях определено имаха нужда от медицински грижи.

Един чиновник дойде да ни посрещне и без излишни церемонии бяхме отпратени от входно-изходния сектор към самия град, който в момента беше пренаселен. Предстояха изстрелвания на пътници и товари за системата на Юпитер и градът гъмжеше от търговци, тревожещи се за стоките си. Веднага си погрижих да си намеря работа като мияч на чинии, после се пренесох към предната част на Транзитната, взех скафандър под наем и се качих с асансьор до външната повърхност. Дълго седях до метановото езеро. Вече бях направил следващата крачка към покрайнините на Слънчевата система.

Защото точно това ме примамваше. Да, още бях запленен от Айсхендж. Моите мечти, предизвиканите от ускорението видения, изследванията, преместването ми — всичко се въртеше около онзи леден мегалит. И след случайната среща с непознатия на Титан, след рухването на любимата история в живота ми аз отново се заех с проучванията си, подтикван от маниакален устрем, вбесен от смътното чувство, че съм бил измамен. Щях да открия кой бе издигнал проклетото нещо!

Но в същото време исках да свърша работата си както трябва. Не ми допадаше припряността на Недерланд. В жаждата си да е първият, предложил ключа към загадката, той бе проявил небрежност, бе изсмукал прекомерно смели изводи от пръстите си и бе приел премного предположения за факти. Аз нямаше да си позволя същата грешка. От паметта ми не можеше да се заличи яростният поглед на онези кръвясали очи. Ровех старателно из архивите на Комитета за развитие на Марс, на различните компании, разработвали находищата по спътниците на външните планети, на корабостроителниците, на експедицията с „Персефона“ и къде ли още не. Година след година. Бавно, много бавно започвах да съзирам очертанията на истината.


Няколко години след преместването ми в Транзитната станция се събудих една сутрин, обвил с ръце едно съвсем младо момиче. „Слънцето“ тъкмо се бе включило и още светеше с половината си яркост, за ни даде утешителната илюзия, че е утро. Станах и се наведох няколко пъти, за да разкърша гърба си. Момичето също се събуди. На тази светлина ми изглеждаше на петнадесет, най-много на шестнадесет години. Протегна се като коте. Палтото й беше омачкано. Късно вечерта ме бе събудила, защото беше студено, а аз имах одеяло. Беше ми приятно да се сгрея, да усетя топлината на друг човек и през няколкото слоя дрехи.

Тя се надигна и изтупа с ръка панталона си. Усмихна ми се.

— Ей, искаш ли да закусим в „Червеното“? — попитах я.

— Не, трябва да ходя на работа. Благодаря, че не ме остави да мръзна.

Обърна се и тръгна през парка. Съпроводих я с поглед, докато се скри зад гъстия клонак на няколко лески. Рядко се случваше да видиш толкова млад човек в Транзитната станция.

Отидох да хапна сам. Казах „добро утро“ на касиерката Долорес, докато набираше прехвърлянето на парите от моята сметка в тяхната, но тя само вдигна рамене. Излязох и тръгнах безцелно по виещите се „нагоре“ улици. Понякога истинският свят прилича на холопредставление и каквото и да кажеш или направиш, няма значение, няма да промени нищо. Мразя такива сутрини.

За да се разведря, отскочих до пощата да проверя има ли нещо за мен. И в предадения мартенски брой на „Откъси“ от 2606-а намерих собствената си статия. Първата, която издадоха, плод на шестнадесет години усилия. Не бях се надявал да я видя в близките няколко месеца. Нададох тържествуващ вик и обезпокоих хората в съседните кабинки. Зачетох стръвно увода, още ми беше трудно да повярвам, че тези думи са родени от моето съзнание.

„Давидов и Айсхендж — опит за нов поглед

Едмонд Доя


Можем да изтъкнем разнообразни основания за предположението, че намереният на Плутон мегалит, наричан Айсхендж, е изграден през последните сто и петдесет години от все още неустановена група хора.

1. Едва когато корпорацията «Ферандо» предлага своите кораби от клас «Ферандо-Х» през 2443 година, става възможен полет от най-външните колонии до Плутон и обратно. Преди това, тъй като е бил максимално отдалечен по орбитата си от Слънцето и в отсрещната страна на планетната система спрямо Юпитер и Сатурн, а и поради ограничените възможности на всички типове кораби, предшестващи «Ферандо-Х», Плутон просто е бил недостъпен за хората. Следователно работната хипотеза, че Айсхендж е изграден след 2443 година, поне заслужава да бъде разгледана сериозно.

2. Теорията за експедицията на Давидов е единствената, която може да измести назад във времето това ограничение. Твърди се, че мегалитът е построен от група бивши миньори на астероиди, които напуснали Слънчевата система с два основно променени кораба от клас «Деймос-ПР». Но подробният анализ на тези твърдения и на данните, върху които се опират, показа следните несъответствия:

а/ Единствените сведения за съществуването на Марсианския космически съюз (групата, която предполагаемо е създала Айсхендж) са открити на две места: в папка в шкаф 14А23546-6 в архива в град Александрия, на Марс, и в дневника на Ема Вайл, открит в затрупана полева кола при разкопките в Нов Хюстън, също на Марс. Но докато в документи на Комитета за развитие на Марс могат да бъдат намерени имената на Давидов и други хора от папката и дневника, никъде другаде не е споменат Марсианският космически съюз. Това буди особено недоумение, след като бяха изяснени на някои обстоятелства около тези единствени източници за теорията «Давидов».

б/ Хорхе Балдер, професор по история в Университета в Хелас, на Марс, е правил проучвания по ранна марсианска история в архива в Александрия през 2536 година. Според записите в работния му дневник той не само се е запознал със съдържанието на всичките шест чекмеджета в шкаф 14А23546 по онова време, но е съставил и каталог. В него не се споменава изобщо за досието, намерено от професор Недерланд през 2548 година и отнасящо се за Олег Давидов и Марсианския космически съюз. Налага се изводът, че папката е оставена в шкафа наскоро преди проучванията на професор Недерланд.

в/ Работните дневници на експедицията, извършила разкопките в Нов Хюстън, посочват, че Уилям Стриклънд и Соуза Тиа, сътрудници на професор Недерланд, са провели сеизмично сканиране точно в района, където две седмици по-късно е намерена изоставената кола. Резултатите изобщо не позволяват да се установи наличието на толкова голям материален обект. През тези две седмици участниците в експедицията са били принудени да останат в лагера си поради разразилата се пясъчна буря, а след това колата била намерена в свлачище, което може да е било предизвикано и изкуствено чрез взрив…“

Статията продължаваше с изброяване на всичко документирано за Давидов и останалите, показвах и къде би трябвало да се намира информация за Марсианския космически съюз, която просто липсваше. По-нататък предлагах проучванията да продължат, включително и чрез физико-химично датиране, ако е възможно, на изоставената кола, дневника на Ема и папката от Александрия. Заключението ми беше предпазливо (нещо повече би изглеждало прекалено на този етап), но въпреки това стъписваше: „… Поради изброените причини аз съм склонен да смятам, че всички тези материални свидетелства и опиращата се на тях теория за ролята на Давидов са фалшифицирани и подхвърлени явно от същите лица, които са построили и Айсхендж. С други думи, те не са истинското обяснение за произхода на мегалита, свързващи го с гражданската война на Марс. Най-вероятно е, че е издигнат поне два века по-късно.“

Е, щях най-после да им отворя очите! Въпросът отново оставаше нерешен. А и „Откъси“ беше едно от най-влиятелните списания, четяха го из цялата система. И Недерланд щеше да види статията. Може би я четеше точно сега. Тази мисъл ме смути незнайно защо. Казах си: „Битката продължава.“


Смяната ми в ресторанта свършваше. Отидох при Матю Юмрука, един от готвачите.

— Юмрук, ще ми бутнеш ли десетачка назаем до заплата?

— А бе, дивако, за какво са ти пари? Така плюскаш тука, че не може да си гладен.

— Вярно, ама трябва да платя в пощата, иначе не ми дават да си погледна писмата.

— Че за какво са му писма на мияч на чинии? Аз от такива неща нямам нужда. Приятелите са, за да се виждаш с тях, други не ти трябват. Няма защо да си пишете.

— Така си е. Само че искам да науча и какво ще ми кажат враговете! Виж сега, ще ти върна парите вдругиден, като ни платят.

— Не можеш ли да почакаш дотогава? Добре де, какъв ти беше номерът?… — Отиде при пулта на ресторанта и прехвърли парите. — Готово. Да не забравиш вдругиден.

— Няма да забравя. Благодарско, Юмрук.

— Няма за какво. Ей, с момичетата сме навити за малко сърф, като се освободим тука. Що не дойдеш?

— Първо ще си прегледам пощата, а после ще видим.

Поставих още няколко съдини на конвейера, за да влязат в миялната машина, грабнах от една чиния парче месо колкото дланта ми (още малко гориво за огъня — който не хаби, не изпада в нужда), а след малко пристигна сънливият мияч от другата смяна.

Улиците на Транзитната бяха пусти, доколкото това е възможно. В зеления квадрат на парка — над мен, от другата страна на кухия цилиндър — неколцина играеха крикет. Минах забързано покрай едно от местата, където спях обикновено. Внимавах да не настъпя някого. С наближаването към пощата едва не се затичах. От няколко дни не можех да си прегледам кореспонденцията. Все ставаше така в края на месеца. Чиновниците нямат милост към маниаците, жадуващи да получават писма.

Вътре беше претъпкано и се наложи да дебна кога ще се освободи някой пулт. Май все повече хора използваха общите комуникационни канали, особено в Транзитната, където мнозинството пътници не се задържаха дълго.

Седнах пред един от сивите екрани и започнах да набирам. Първо платих на пощата, представих се и поисках компютърът да извлече моята кореспонденция от недрата си. Настроих се за спокойно четене.

Нищо!

— По дяволите! — креснах и младежът в съседната кабинка трепна.

Само глупости. Защо никой не ми пишеше?

— Никой не праща писъмца на Едмонд — измънках си мелодийката, в която се бе превърнало това привично изречение през годините.

Имаше брой на „Археологически преглед“ и съобщение, че абонаментът ми за „Марсианска наука“ се е изчерпал, за което отдадох хвала Господу. Някакъв местен политик питаше дали този номер ще остане мой пощенски адрес.

Изключих пулта и се махнах. Приятелите са, за да се виждаш с тях. Чудесен съвет. Сега имаше повече хора — някои отиваха на работа, други се прибираха. Не ги познавах. Вече различавах почти всички постоянни обитатели на Транзитната и признавах, че са свестни хора, но изведнъж усетих колко ми липсват старите ми приятели от Титан. Имах нужда от нещо… и си въобразявах, че ще ми го дадат писмата, но сбърках.

Мразех подобни дни. Реших да се възползвам от поканата на Юмрука и се качих в кола до предната част на града. Слязох на последната спирка и с асансьора минах през стената на астероида. Застанах пред големия панорамен прозорец с изглед към Изумруденото езеро. Намирахме се някъде около орбитата на Уран, затова езерото беше пълно. А пък в стаята за преобличане не заварих много хора. Отидох на касата и се простих с остатъка от десетачката на Юмрука. Служителят, който ми помогна да навлека скафандъра, едва не заспиваше, затова сам огледах внимателно как е свързан шлемът. Някаква морска твар, кръстоска между жаба и тюлен, отвърна на погледа ми в огледалото през тъмната лицева маска. Усмихнах се и очите ми срещнаха невесело озъбената рибешка физиономия. Неестествено широка глава, ципести ръкавици за загребване, дълги плавници на краката, стабилизиращи перки на гърба — всичко това ме превръщаше (съвсем подходящо за настроението ми) в някакво извънземно чудовище. Бавно влязох във въздушния шлюз, вдигайки високо колене, за да не закача някъде плавниците.

Външният люк се отвори, усетих слабия тласък на остатъчния въздух от камерата и вече бях навън. Отдавна не бях излизал на открито. Зашляпах по дългата наклонена рампа към езерото.

Наоколо плоската равнина се издигаше полека към близкия хоризонт, оформен от ръбовете на древен кратер. Типична повърхност на астероид. Тук всекидневието на Транзитната в кухата вътрешност, сградите и хората, сложната система на доковете, огромните двигатели можеха лесно да ми се сторят плод на разпалено въображение. Пред мен беше само езерото от течен метан.

Под мен звездите се отразяваха зелени като… да, като изумруди в стъкловидната повърхност. Виждах дъното — беше дълбоко само три-четири метра. Насред езерото машината за вълни приличаше на черна стена, трудно различима на слабата слънчева светлина. Внезапното й завъртане към мен надигна още един голям зелен вал. Вълните не се забелязваха лесно, преди да се надигнат над залетия от езерото малък кратер. Тогава се втурваха нагоре и рухваха, разхвърляха метанови капки, които бавно падаха обратно.

Гмурнах се. Под повърхността бях на практика в безтегловност и плуването почти не изискваше усилия. Освен дишането си чувах равномерния шум на вълните, а на всеки десет-петнадесет секунди през течността се усещаше рязък удар откъм машината. Пред зеленината помътняваше от вихрушките около потъналия кратер. Подадох глава над метана и изведнъж всички звуци секнаха.

Имаше още гмуркачи и предположих, че колегите ми от ресторанта са сред тях. Заплувах към съвсем леко наклонените плитчини, където днес вълните се издигаха почти до десет метра. Открих трима от приятелите си — Лора, Уенди и Юмрука. Махнах им, после се отпуснах по гръб и зачаках да ми дойде редът. Ту нагоре, ту надолу по бавните валове. Сякаш не бях човек. Каквото виждах, чувах и усещах — дори собственото ми дишане — беше твърде чуждо, твърде странно за сетивата ми.

Останах сам над плитчината. Поредната вълна се понесе към мен и аз заплувах усърдно пред нея, за да напасна скоростта си и да се понеса на гребена.

Вълната ме достигна, усетих мощния й устрем. Обърнах се доволно по корем и се смъкнах надолу. От бедрата нагоре бях над повърхността, плъзгах се на разперените си ръкавици. Завих наляво, преместих се по вълната, точно пред завихрящия се гребен. И летях, летях… Пляснах с плавниците, за да забавя мъничко, и потънах под гребена. Притъмня. Бях в тунела на самата вълна. Бях неподвижен, но се реех, понесен през мрака с огромна скорост, а пред себе си виждах огромния тунел. В края на тази виеща се течна тръба имаше малко кръгче кадифена чернота, изпъстрена със звезди.

Отворът се смаляваше, значи вълната бе преминала над потопения кратер и спадаше. Потънах надолу, за да набера скорост, обърнах се с едно загребване и излязох от вала към гладката повърхност.

Обадих се по радиото и поръчах да ми пуснат григориански песнопения. Плувах, яхвах вълните и припявах, щом успеех да си поема дъх. Не мислех за нищо. По-късно превключих на общата честота и си поприказвах на воля с Лора, Уенди и Юмрука за вълните. Излязох чак когато миризмата на пот в моя скафандър стана прекалено силна, а кислородът ми беше на привършване.

На връщане към града се чувствах чудесно — свободен, независим, истински космополит. И готов да се заема с работата си. Време беше да се вкопча в още една страна от проблема Айсхендж — кой всъщност го е направил. Досегашните проучвания ми бяха достатъчни да се досетя за истината, но нямаше да ми е лесно да се обоснова. На следващия ден пак си проверих пощата и открих дълго писмо от бърборкото Марк Стар. Набрах командата за разпечатване и от принтера започнаха да излизат обичайните сини редове на сивкава хартия.


Веднъж се отбих в новинарско-информационната служба на Транзитната, за да видя запис от скорошната пресконференция на Недерланд. Когато потърсих в указателя, намерих само лекции по редовното разписание на професора. Наложи се сам да прегледам новите записи. Най-сетне го открих, набрах кода и се настаних в средното кресло на кабинката.

Прещракване… и се озовах в голяма зала, ярко осветена, запълнена от холообразите на марсианци, очевидно принадлежащи към привилегированата класа. Репортери, студенти, чиновници (като във всеки запис от Марс последните изобилстваха) и някои учени, чиито лица познавах. Недерланд вървеше по пътеката към подиума отпред. Минах през прозрачни хора и кресла и се изпречих на пътеката. Професорът продължи право през мен. Засмях се на малката си шега и на неволния мигновен страх от сблъсъка, който не можех да усетя.

— Ще се срещнем някой ден — промърморих заканително.

Гълчавата в залата замря. Недерланд беше дребен човек и само главата му се подаваше над катедрата. Под разрошената черна коса очите гледаха ликуващо, бузите му червенееха ярко от вълнение.

— Непоправим стар романтик — подхвърлих аз. — Няма да ме заблудиш, готвиш се да хвърлиш някоя бомбичка.

Той се прокашля — обичайният му знак, че поема водещата роля сред присъстващите.

— Мисля, че моето изявление ще даде отговор на повечето въпроси, които сте си приготвили, затова нека започна, а после ще видим още какви въпроси са ви останали.

— Че кога ли си предлагал нещо друго? — озъбих се.

Недерланд си погледна бележките, вдигна глава и направи плавен жест като милостив владетел.

— Появилите се наскоро критици за ролята на Давидов и експедицията му в създаването на Айсхендж твърдят, че монолитът е неотдавнашна фалшификация и че в изследванията си върху този паметник не съм обърнал внимание на някои материални обстоятелства. Липсата на всякакви следи по реголитната равнина около градежа се тълкува като факт, противоречащ или несъвпадащ с моето обяснение.

Позволявам си да кажа на моите критици, че именно те не се съобразяват с фактите. Ако експедицията на Давидов не е построила Айсхендж, защо тогава Давидов е изучавал старите мегалитни култури на Земята?

— Какво?! — възкликнах аз.

— Как да си обясним ясно изразеното му намерение да остави някаква следа в света? Можем ли да отхвърлим като съвпадение обстоятелството, че корабът на Давидов е изчезнал само три години преди датата, отбелязана на Айсхендж? Според мен — не…

И така нататък — все същите доводи, от които не се отказваше вече петдесет години.

— Хайде бе, човек, давай по същество — изпъшках накрая.

Но той си дъднеше, без изобщо да спомене, че критиците убедително показаха как теорията за ролята на Давидов чудесно се вписва в цялата фалшификация.

— Стига си ни мъчил, извади я тая изненада от ръкава — мърморех си аз.

В един миг неволна усмивка пробяга по устните му и аз седнах по-изправено в креслото.

— Тези хора — заяви той с тънкия си глас, — просто се стремят да разрушат вече създаденото. Дори не могат да посочат конкретни имена на извършители, когато твърдят, че паметникът е фалшификация. Оказва се, че още няма теория, която да замени моята и да обясни наличието на документите в марсианските архиви…

— Божичко, сега съвсем се оплеска!

— …а трябва и да се има предвид, че те постоянно се преподреждат и класифицират наново.

— Аха, ето как искаш да се измъкнеш.

— Общо за хора като Доя, Сатарвал и Джордън е твърдението, че нищо в самия Айсхендж не може да ни подскаже възрастта му. Но, от друга страна, нищо не сочи и че това е скорошен градеж. Само че вече разполагаме с доказателство — Айсхендж е твърде стар. — Той поспря, за да осъзнаят слушателите му значението на тази реплика. — Всички знаете, че боклукът на Космоса — микрометеоритите — непрекъснато падат върху всички по-големи тела в нашата планетна система. При липса на атмосфера те оставят следи, дори най-малките частици сред тях. Микрометеоритите падат с неизменна интензивност, еднаква навсякъде в Сслънчевата система. Професор Мунд Столуърт от нашия университет получи субсидия от фондация „Холмс“ и извърши значителна изследователска работа в тази област. Установи особеностите при различните стойности на гравитацията за небесните тела и следователно следите от микрометеорити вече могат да бъдат използвани като точен метод за датиране. Професор Столуърт направи подробно компютърно сканиране на повърхностите на ледените колони от паметника, както и на околната територия, почистена от строителите. Според записаното в холограмите Столуърт установява, че Айсхендж е построен приблизително преди хиляда години, плюс-минус петстотин. Статията му по въпроса ще излезе в следващия брой на „Марсианска наука“. Той обяснява, че е невъзможно да измери възрастта на Айсхендж по-точно поради краткия времеви интервал, изминал от построяването му, а и защото е работил само с холограми, без да изследва самите повърхности. Разбира се, така най-скорошната възможна дата се измества в миналото с около сто и петдесет години преди посочената в надписа. Но може би това се обяснява с факта, че гладките ледени повърхности са по-белязани със следи от микрометеорити. Както и да е, нека само изтъкна, че е невъзможно толкова следи да бъдат оставени през кратък период, ако става дума за фалшификация, както твърдят моите критици.

И така, няма нищо, което да опровергава теорията за експедицията на Давидов. Чуваме само съмненията и необоснованите фантазии на хора, някои от които имат твърде прозрачни политически мотиви за действията си. Вече имаме и веществени доказателства. Благодаря ви за вниманието.

Вдигна се голям шум сред допреди миг внимателната публика. Много хора закрещяха едновременно въпросите си, но изобщо не се чуваше в оглушителните аплодисменти и приветствени викове.

— Що не млъкнеш? — изсъсках безсмислено на ръкопляскащата до мен жена.

Тъкмо започнаха да се чуват въпросите — и някои си бяха съвсем на място, но очевидно хората от информационната служба бяха решили, че важното е дотук. Още едно щракане, залата изчезна и се включи осветлението в кабинката.

Отпуснах се тежко в креслото. Нима Недерланд най-после доказа теорийката си? Бълнуваше ли онзи човек на Титан (заблуждавайки и мен)? Само изсумтях. Време беше да се захвана по-старателно с методиките за датиране на находките.


Събудих се на пешеходната алея до един от главните булеварди на Транзитната станция. Бях легнал настрани, усещах врата и хълбока си схванати. Изтръсках прахоляка от палтото си. Почистих си зъбите с нокът, сресах се с пръсти. Размахах ръце.

Проснатите фигури около мен още не помръдваха. Събуждането е най-лошата част от живота по улиците на Транзитната. Намаляват температурата нощем само до десет градуса над нулата, за да подтикнат пътниците да наемат стаи. Но повечето си остават на улиците, защото са тук временно. Никой не им досажда и само трябва да издържат на студа, за да спестят парите си за нещо по-важно. Какъвто подслон ни е нужен, вече го имаме в тази издълбана скала.

Пак ми свършваха парите, но исках да се нахраня. Качих се в преминаваща кола.

При доковете похарчих последната си десетачка в най-евтиното ресторантче. С рестото си купих една баня и седнах да си почина в общия басейн, без да мисля за нищо.

Освежих се, но и се разорих. Отидох в ресторанта, където работех, и изкрънках още една десетачка от Юмрука. Минах през пощата. Нищо съществено, но накрая за своя изненада се натъкнах на писмо от някой си професор Ротенберг, ръководител на катедрата за изящни изкуства в Изследователския институт на Транзитната станция (създаден, подобно на почти всичко друго тук, от Карълайн Холмс). Той проявявал „особен интерес към новаторските ми статии“ за Айсхендж и питаше дали бих се съгласил да приема временно назначение за един семестър като лектор. Искаше да ръководя семинар по литературата за мегалитния паметник на Плутон.

— Олеле!… — прошепнах и набрах кода за разпечатване.


За пръв път от доста време излязох от каютата си. Исках да си възстановя запасите от бисквити и портокалов сок. Коридорите на „Снежинка“ бяха съвсем празни. Хората предпочитаха да си стоят по каютите или в малките холове. Доктор Лхоцзе бе довел при мен Бринстън на помирителна визита, после отишли и при Джонс. Сега разговаряхме при необходимост, с особено предпазлива любезност. Но преди всичко се настройвахме да издържим най-трудното очакване накрая. Оставаха ни само няколко седмици до Плутон. Всеки го бива по търпението в този свят, където всичко става бавно.

Вчера беше рожденият ми ден. Навърших шестдесет и две години. Първата една десета от живота ми. Приключих с безкрайното детство. Но усещам тези години в съзнанието си като цяла вечност, а всичко едва-що е започнало. Трудно ми е да повярвам. Мислех си за стария непознат, когото срещнах на Титан, и се чудех какво ли означава за него да е живял толкова неестествено дълго, а после все пак да го чака смъртта? В какво сме се превърнали?

Когато стана на неговите години, ще съм забравил не само досегашния си живот, но и много по-големи части от миналото си. Паметта ни просто не се справя с новите времеви измерения на битието ни. Колко ли още други способности не смогват като нея?

Автобиографията е вече необходимо продължение на способността да си припомняш. Може и да съм жив след пет века, но пишещият сега тези редове ще е само гол факт в съзнанието на тогавашното ми „аз“. Пиша за непознатия от бъдещето, за да научи какъв е бил. Надявам се това да е достатъчно. Паметта ми винаги е била силна.

Татко ми прати стихотворение за рождения ден. Получи се снощи по радиото. Вече си имам петдесет и четири такива подаръци. Трупат се в доста внушителна сбирка. Все го подканям да пусне тях и останалите си творби в общодостъпните файлове, но той още ми отказва. Ето я последната:

„Взирам се с очакване

в морето за онзи зелен проблясък.

На север от Хаваите.

Ден без облаци, тъмни вълни

под кристално небе.

Нашият кораб е мушица

в синия танц на Земята,

в танца на вятър, вода и светлина.

На запад грее сребро

сред нощната синева на океана.

Светлооранжево слънце бавно

сякаш се сплесква, щом хоризонта докосне.

И виждаме само пречупени

във въздуха лъчи — призрачен образ на слънце.

Бяло небе край сиянието.

Остава само ивичка тънка,

от оранжево в жълто прелива,

после и в зеленикаво.

А тъкмо когато изчезва…

яркозелено!“

На връщане към стаята си повтарях стиховете на татко и осъзнах колко ми липсва.


Около месец след като приех поканата на Розенберг, срещнах се с участниците в моя семинар. Помолих ги да се съберем в най-забутаното сепаре на кръчмата срещу института.

Бързо си изясних, че са изчели цялата литература по въпроса. Е, какво още можех да им кажа?

— Кой го е построил? — не се сдържа мъжът на име Андрю.

— Чакай, нека караме поред. — Това беше Илейн, симпатична жена на около сто години, седнала вляво от мен. — Кажи ни как започна да се занимаваш с това?

Бях колкото можех по-кратък и доста смутено им описах случайната среща, тласнала ме към всички тези занимания.

— …казано ясно и без увъртания — вярвам, че срещнах човек, който е участвал в изграждането на Айсхендж, значи теорията за експедицията на Давидов отпада неизбежно.

— Сигурно си изпаднал в шок тогава — предположи Илейн.

— За доста време. Бях изумен, чувствах се излъган… но скоро идеята, че някой друг е създал паметника, просто ме погълна. Нали разбирате, проблемът трябваше да бъде решен отново, и то от самото начало.

— Значи си се зарадвал на тази възможност — уточни седналата срещу мен Ейприл, която слушаше внимателно всички.

— Аха.

— Ами Давидов и Недерланд? — продължи Ейприл.

Говореше особено, с нотка на пренебрежение.

— Не знаех какво да мисля. Струваше ми се невъзможно Недерланд да е сгрешил — след всички тези томове, след толкова разсъждения и доводи. Пък и твърде дълго вярвах в неговата версия. И наистина — ако не е прав, какво да кажем за Давидов? За Ема? Много пъти в мен избледняваше увереността от онази нощ, че непознатият знаеше какво се е случило там. Но споменът за срещата не се променяше. Бях сигурен, че не лъжеше. И продължавах да работя.

— С какво започна?

— С предварителна хипотеза. По индукция, също като Недерланд. За начало предположих, че Айсхендж не е бил построен, преди хората да имат възможност да достигнат Плутон. А преди 2443 година не е имало космически кораби, с които да летиш дотам и обратно. Значи паметникът е направен сравнително скоро, при това със съзнателното намерение да бъде скрит истинският му произход.

— Фалшификация — подсказа Ейприл.

— Да, в известен смисъл, макар че самият градеж не е фалшификат, независимо кой е творецът му…

— Значи лъжата се отнася за експедицията на Давидов.

— Правилно. Изведнъж започнах да се питам дали Давидов и Ема… дали изобщо са съществували.

— И започна да проверяваш как Недерланд е стигнал до изводите си — обади се Шон, огромен брадат мъжага.

— Така е. Открих, че Давидов и Ема все пак са реални личности. Тя няколко години е била рекордьорка на Марс в бяганията на средни дистанции. Пък и има достатъчно официални сведения за професионалната им кариера. И двамата, както мнозина други, са изчезнали безследно по време на марсианската гражданска война. Но единственото, което ги свързва с Айсхендж, е една очевидно подхвърлена папка в архивите на Марс заедно с дневника на Ема, намерен до Нов Хюстън. Успях да събудя любознателността у един химик на име Джордън и той се зае да провери как са се състарявали материалите на полевата кола, открита в свлачището. Знаете, че металът се окислява в определена степен, ако е заровен в марсианската почва. Но анализът на Джордън показа, че колата никога не е била заровена в смектитна глина, а е била изложена на влиянието на атмосферата. Естествено тези данни събуждат подозрения. А един инженер, казва се Сатарвал, съставил списък на оборудването, необходимо за построяването на Айсхендж, и според собствените описания на Вайл в дневника й миньорските кораби не са разполагали с всичко това. Значи откъдето и да подхванем теорията за Давидов, тя просто се разпада. Дори и този семинар е един от признаците.

— После какво предприе? — настоя Шон.

— И аз си направих списък — на качествата и възможностите, които създателят на паметника е трябвало да притежава, за да очертая и кръга на заподозрените. Първо са били нужни много пари. И помощта на доста хора. Трябвало е да имат на разположение голям кораб, при това с възможността да го извадят задълго от регистрите и дневниците за контрол на полетите. Никак не е лесно, да ви кажа. Да прибавим и специализираното оборудване, част от което не е в масово производство. Накрая започнах да умувам над вероятните подбуди, което вече не беше толкова сигурно, но си помогнах значително…

— Би могъл да си умуваш до края на света — прекъсна ме Ейприл. — Какви бяха конкретните ти стъпки?

— Ами… търсех. Седях си пред монитора и набирах кодове, четях каквото се появеше, откривах нови каталози, събирах нови и нови кодове. Проверявах товарителници, производствени листи, регистрирани продажби. Разследвах дейността на множество богати хора. Донякъде скучно, но на мен ми харесваше. Отначало ми се струваше, че бродя в лабиринт. Но разбрах, че греша. Ако седнеш пред монитора в някоя библиотека, можеш да се пренесеш навсякъде. Законите за свободен достъп до информацията ми позволяваха да надникна във всеки файл, освен в незаконно защитените, но след време прониквах и в тях, защото откривах в коя по-голяма база данни са скрити. Запознавах се с маниаци и научавах най-неочаквани кодове от тях. Всъщност не бях в лабиринт, реех се над него и виждах всичко едновременно — стените му оформяха картина със собствен смисъл, стига да се научех да го разгадавам…

Млъкнах и огледах слушателите си. Безизразни лица, вежливи кимания.

— Разбирате ли ме? — реших да попитам.

Никакъв отговор.

— Донякъде — накрая промърмори Илейн. — Но времето свърши.

— Добре. Следващия път ще продължим.


Една вечер, след гуляй в кухнята на ресторанта, бродех по улиците и в съзнанието ми нещо се мътеше. „Слънцето“ не светеше и отсрещната стена на цилиндъра беше истинска паяжина от улични лампи и цветни неонови надписи. Предишния ден си бяхме получили заплатите, затова се отбих в новинарско-информационната служба и изчаках да се освободи кабинка. Започнах безцелно да прехвърлям каталозите. Нещо ме мъчеше, но не успявах да го определя. В момента исках само да се разсея. Затова избрах развлекателните новини, които се излъчваха денонощно.

Пренесох се на площадка в Космоса. Камерата се завъртя — видях, че сме върху издатина на малък спътник в орбита около астероид.

Чух напевния глас на някакъв спортен коментатор:

— Тук, на Хеба, древната игра голф претърпя още една коренна промяна. — Появиха се двама играчи в тънки скафандри за кратко излизане в Космоса. — Да, Филип Джон и Арафура Афоези откриха нов хоризонт пред този спорт. Нека сами да ни опишат какво правят. Моля, Арафура…

— Ами, Кони, да го кажа с две думи — бием топката оттук. Дупката е ей там, до хоризонта. Направихме я с диаметър два метра. Мисля, че заслужаваме такова улеснение при разстоянията, на които играем.

— Сигурно внимавате да не ударите прекалено силно. Малко камъче като това няма кой знае какво притегляне и можете не само да пратите топката в орбита около него, но и да я изстреляте в пространството.

— Вярно си е, Кони — обади се Филип. — Понякога опитваме едно завъртане на топката около Хеба, преди да падне в дупката, но играта и без това е доста трудна, та затуй не се престараваме…

— Добре, да видим сега как го правите.

Двамата вдигнаха стиковете и след секунди топките изчезнаха в далечината.

— Приятели, а как разбирате дали сте улучили?

— Виж, Кони, тук имаме радарен екран, който ги следва до хоризонта. Ще се появят в зеления кръг, ако попаднат в целта. Ей, май ще улучим…

На зеления кръг нямаше нито следа от топки, Филип и Арафура се обезсърчиха.

— Е, имате ли планове за други нововъведения?

Филип веднага се оживи.

— Ами мислехме си дали да не играем от Йо и да целим Червеното петно на Юпитер вместо дупка. Там няма никакви проблеми с притеглянето…

— Да, това се казва удар! Засега край на предаването от Хеба, за вас коментираше Кони Макдауъл…

Платеното от мен време изтече и в кабинката притъмня. След малко служителят влезе да ми напомни, че трябва да се махна, защото така си и седях с увиснала челюст. Шокът на прозрението. Скочих и се разкикотих.

— Това е! — възкликнах. — Топки за голф!

Човекът само ме изгледа и поклати тъжно глава.


Само след месец в коментарната рубрика на „Откъси“ се появи дълго мое писмо. Бях го съчинил за броени дни. Ето част от него:

„Липсват достоверни данни за действителната възраст на Айсхендж. Така е, защото повечето методи за датиране са създадени от археолози, занимавали се с вещества и процеси на Земята. Някои са били приспособени и за условията на Марс, но на планетарните тела без атмосфера повечето от тези измерими процеси просто не протичат.

Установено е, че ледът, от който е направен Айсхендж, е на около два милиарда години. Но се оказа значително по-трудно да определим кога тези ледени късове са изсечени и поставени на Плутон. Две промени в ледените колони ни предоставят възможност за датиране. Първо, известно количество от леда е сублимирало спонтанно, обаче при седемдесет градуса по Келвин този процес е извънредно бавен и в случая с Айсхендж трудно измерим. (Това показва, че мегалитът не е древен, с което се опровергават теориите за «праисторическия» му произход, но не ни помага да определим точно кога е създаден.)

Бяха направени опити да се измери втората промяна в леда, а именно следите от падащите микрометеорити. Професор Мунд Столуърт с помощта на професор Хялмар Недерланд и фондацията «Холмс» създаде метод за отчитане на интензивността на процеса и твърди, че по този начин е определил възрастта на мегалита. Но подобен метод може да се опира само на детайлно запознаване с местните условия, за да бъде точен. Столуърт е предположил — и това си остава предположение — че интензивността на микрометеоритната бомбардировка е постоянна и във времето, и в пространството. След това е извършил множество измервания на повърхността на Луната и на астероидите, за да определи стойностите на процеса за кратки периоди. Според изчисленията му микрометеоритите са падали върху Айсхендж хиляда години, плюс-минус петстотин. Това измества датата на създаването на мегалита поне сто и петдесет години преди 2248-а, но според Недерланд е достатъчно близо до неговата теория.

Основният проблем обаче при този метод на датиране (като оставим настрана факта, че се опира само на едно предположение) е възможността Айсхендж да е бил изложен изкуствено на подобно влияние като част от плана за укриване на истината. Микрометеоритите се състоят преди всичко от въглероден прах. Шепа от него, пуснат от височина стотина метра над мегалита, ще има точно същото въздействие, както и естественият процес в продължение на хиляда години. Не е възможно да се установи разликата.

Подобна предпазна мярка срещу разобличаване веднага би хрумнала на създателите на Айсхендж, ако са искали да го представят за по-стар, отколкото е, тъй като само въздействието на микрометеоритите би се забелязало за толкова кратък период. По онова време методът не е бил развит (и все още не е според мен), но всички са знаели за микрометеоритите и са могли да предвидят как да се справят с подобно бъдещо затруднение, особено като си припомним какви старания са вложени в тази фалшификация…“

На следващата сбирка на семинара, след като пийнахме, Андрю размаха пръст пред лицето ми.

— Хайде, Едмонд, изплюй камъчето. Искаме да знаем кой е сложил онова нещо на Плутон.

Оставих чашата си на масата. Никога не бях писал за подозренията си, с никого още не ги бях споделил. Другите не откъсваха погледите си от мен.

— Карълайн Холмс — казах след малко.

— Какво?!

— А, не!

— Какви са тия?…

Млъкнаха едновременно. Най-сетне Шон попита:

— Но защо?

— Започни отначало — помоли Илейн.

— Добре. Започнах с регистрите за товарните пратки. Нали си спомняте списъка с изискванията, на които трябва да отговаря заподозреният? Казах си, че достъпът до космически кораби ще е най-добрият първи тест за пресяване на възможностите. Съветът на външните планети лицензира всички кораби и съхранява дневници за всички извършени полети. Горе-долу същото е на Марс и на Земята. Така че полетът до Плутон трябва да е бил извършен, меко казано, неофициално. Проверих записите за всички кораби с технически характеристики, позволяващи такъв полет…

— Божичко! — изпъшка Шон. — Това е страшна работа…

— Вярно. Но броят им е ограничен, а аз имах предостатъчно време. И накрая научих, че малко след 2530-а корабостроителниците на Карълайн Холмс прибрали два „Ферандо-Х“ за необозначен ремонт в продължение на пет години. Затова се заех със самата Холмс. Отговаря на всички критерии — богата е, има оборудването, корабите и служителите, които толкова зависят от нея, че ще си държат устите под ключ. Освен това именно нейната фондация даде парите за изследванията на Столуърт. А и около нея има нещо неясно… Не че е прекалено потайна… Тоест всички знаем по някоя дреболия за нея, но е особено любопитно колко малко факти открих за Холмс, когато започнах да ровя усърдно. Особено за по-ранните й години.

— Аз знам доста за нейната корпорация — намеси се Шон. — Те са направили куполния град в кратера Хиперион на Ганимед, където съм се родил. Всъщност половината от колониите около Юпитер са нейно дело. Но какво е правила преди това, изобщо не ми е ясно.

— Е, и аз не можах да намеря регистрация на раждането й. Никой не знае на колко години е. Родителите й са Йоханес Токенер и Джейн Лийф. Лийф е била президент на „Арко“ до смъртта си при злополука на Фобос през 2289-а. След година Холмс се преместила на Серес. С наследството си основала фирма за корабостроене, минни разработки и изследвания. Получила патенти за няколко пречиствателни инсталации, които се използват широко в юпитерианските колонии. В периода между 2290-а и 2460-а, когато на Титан бил основан Съветът на външните планети, тя се превърнала в може би най-големия предприемач в този район. Знам в общи линии житейската й история. Въпросът ми е — може ли някой от вас да я обясни?

— Добър нюх за бизнес — предложи Андрю.

— Абсолютно безмилостна кучка — натърти Ейприл.

— Не, просто я бива в бизнеса — настоя Андрю. — Страхотна изобретателност проявила в добива на астероидните находища. Откривала преди конкурентите си метални руди, от които имало недостиг на Земята. И аз съм бил миньор, затова съм се наслушал за нея. Тя е легенда. Нали по едно време мислели, че вече няма откъде да намерят манган? Извлекли с драги дори късовете от океанското дъно на Земята, а с отдалечаването от Слънцето тежките метали се срещат все по-рядко. Но точно през 70-те на ХХIII век „Юпитериански метали“ на Холмс доставила хиляди тонове манганов концентрат. Все едно ги вадила като зайци от шапката си. Дори само това стигало да я направи мултимилиардерка.

— А после е могла да остави всичко на гравитацията — подсказах аз.

— Моля?

— По-прозорливите познавачи на финансите забелязват, че макар парите да са абстрактна идея, поведението им е, като че имат собствена маса. Икономическите закони наподобяват физическите. Натрупаните у всеки пари са като небесно тяло, тоест оказват влияние на всички останали тела. Колкото повече пари имаш, толкова по-силно е притеглянето им — те лесно привличат още пари. Повечето от нас имат жалки астероидчета. Но някои са събрали цели финансови звезди и понякога те — като при Холмс — достигат своята „граница на Чандрасекхар“ и се превръщат в черни дупки на икономиката. Припарят ли пари близо до Холмс, просто биват засмукани. И нейните дъщерни корпорации вече приличат на невидимата маса на Вселената по гравитационното си въздействие.

Андрю и Илейн се разсмяха, останалите ме зяпнаха.

— Едмонд, много си щур днес — каза Илейн. — Но времето ни пак свърши и аз трябва да бързам за работа.

Тя беше барманка.

— Не, довърши историята!

— Следващия път — обещах им аз. — Добре… ще ви дам домашна работа. Съберете някаква информация за Карълайн Холмс. Да видим какво ще откриете.

Илейн и Ейприл си тръгнаха, а ние с Андрю и Шон се настанихме по-удобно за сериозно пиене и още по-сериозна дискусия.


По време на семинара имах малко повече пари от обикновено, дори след като си върнах дълговете на Юмрука. Една вечер се помотах с някои от местните хора в търсене на развлечения, но реших накрая да предприема едно пътешествие на духа. Влязох в най-близкия център и си платих за три часа пълна сетивна изолация.

Свалих си дрехите в съблекалнята и слязох в една от малките камери. Служителят сложи на лявата ми китка лепенка с наркотици и ми помогна да легна в топлата вана.

Усещах се почти в безтегловност. Светлините угаснаха. Пълен мрак, без звуци, миризми, а и температурата на водата беше почти като на тялото ми. Струваше ми се, че от мен остана само съзнанието. Почивах си.

Както винаги, първите халюцинации бяха звукови. Далечна тиха музика, сякаш се намирах в огромна пещера. За кой ли път си помислих, че ако успея да запомня тези мелодии, ще стана велик композитор. После шепот на много гласове наблизо. Съсредоточих се и започнах да чувам нещо като бъбренето на публиката, преди да се вдигне завесата.

В периферното ми зрение заподскачаха светлинки. Нещо се изпречи и ги закри. Нисичка фигура, може би на човек.

— Ей? — подвикнах любопитно.

Дълго се носех незнайно къде, целият пулсирах в ритъма на сърцето си, а гласовете шепнеха неразбираемо…

Дребната фигура ме доближи и каза:

— Мисля, че се страхуваш.

— Не се боя от нищо — изрекох, обзет от внезапен пристъп на истински ужас.

Глупаво е да си говориш сам, повторих си пак. Но фигурата стоеше пред мен. Странните светулки кръжаха наоколо и осветяваха за миг лицето на човека. Беше жена. Източено лице, кестенява коса, кафяви очи.

Бях я виждал и преди.

— Ема! — И добавих дръзко: — Не вярвам в тебе.

Тя се засмя, мелодичният звук се умножи с ехото и запълни цялото пространство.

— Аз пък не вярвам на думите ти. Нали съм тук?

— Да, но това не си ти. Всъщност коя си? Къде си сега?

— Все същите въпроси задаваш. — Посочи нанякъде и закри светлинките. — Ела с мен.

И двамата вече се движехме, а гласовете не млъкваха. Усетих пръстите й, хванали ме за ръката. Дълго разговаряхме без думи за нещо жизненоважно, макар и да не знаех какво е то.

Тя се дръпна и се издигна над туптяща червено-черна равнина.

— Май те търся цял живот — казах й, — но все не те намирам. Като малък прочетох дневника ти и си представях, че скоро ще се появиш. Надявах се, че се криеш и че най-после ще излезеш от убежището си.

Ясният й смях отекна като камбанка и червено-черните планини зад нея се разтърсиха от звука.

— Убиха ме, след като написах последните редове в дневника си. Не се крия.

— Тъй ли… — промълвих, налегна ме тъга, после и страх. Значи разговарях с призрак. — Знаех си. Не би трябвало да се боя от тебе.

— Но се боиш.

— Аз… може би. Но вече не е същото, не разбираш ли? Онзи дневник… не е твой. Някой друг прави всичко, а ти не си жената, за която те мислех.

Светулките премигваха, от Ема остана само силуетът. И ужасът, стегнал гърдите ми, изведнъж избухна.

— Ема, не си отивай — прошепнах. — Сам съм, не знам защо върша всичко това. Защо не ми помогнеш?

— Не се поддавай на отчаянието. — Гласът й се отдалечаваше, неразличимите гласове вече ревяха като бурно море. — Не може да ти помогне нещо, в което не вярваш, нали? Търси онова, в което вярваш…

Вече не я чувах. Видях мъничката й фигурка да изчезва в далечината и се опитах да я последвам, но бях скован. Светлините се завъртяха бясно, а аз останах сам, мятащ се сред пространството… Някаква частица от моето съзнание се сети за алармения бутон на китката ми, натиснах го с все сила. Усетих, че се спускам. Изпразваха ваната. Далече сред чернилката имаше дребен черен силует…

Светлина. Служителят вече ми помагаше да изляза. Не можех да го погледна. Обърнах се към часовника на стената. Два и половина часа във ваната. Въздействието на наркотиците не беше преминало и аз се клатушках в мътната червенина на съблекалнята, стените се свиваха и отпускаха. Служителят ме наблюдаваше без особено любопитство. Облякох се и излязох под ярките лампи на Транзитната станция. Мислено се проклинах. Що за развлечение е това?

3

При следващата сбирка на семинара всички бяха готови и напушени. Започна Илейн.

— Карълайн Холмс е била само веднъж на Земята, през 2344-а. Включила се в екскурзия по археологическите забележителности, посетили Мексико, Перу, Великденския остров, Ангкор Ват, Иран, Египет, Италия… също Стоунхендж и други каменни кръгове в Британия. Май си пада по древните руини.

— Звучи малко пресилено — отсече Андрю.

Илейн го изгледа с досада.

— Знам. Но интересите от младостта се запазват задълго. Както и да е. Поне за мен този факт беше любопитен.

— А за какво е използвала парите си, освен да прави кораби и да добива метали? — намесих се аз.

— Създала е фондацията „Холмс“ — напомни Ейприл. — Подкрепят финансово научните изследвания в най-различни области. Субсидията за доктор Мунд Столуърт е отпусната през 2605-а. Дотогава е имал сериозни проблеми с финансирането.

— Има ли каквито и да е сведения, че лично Холмс се е опитала да повлияе за това решение на фондацията? — попита Илейн.

— Не се натъкнах на такова нещо — малко виновно измънка Ейприл, — макар да е известно, че тя следи с интерес дейността на фондацията.

— Значи и тук нищо сигурно… — проточи Илейн.

— Нещо друго? — подканих ги.

— Има — позасмя се Шон. — Една от фирмите на Холмс построи градчето на Сатурн-25, трябвало да се превърне в творческа общност. Разбира се, твърде малко художници, музиканти и писатели отишли да живеят там, а самата Холмс била подложена на унищожителни подигравки в изданията за интелектуалци за опита й да откъсне творците от обществото. Позволявали си изрази от рода на „тъпа“ и „вулгарна“. Хрумна ми, че може да се е обидила и да си го е върнала по доста особен начин.

— Аха! — възкликнах. — Ето че навлязохме в прелюбопитна територия — психиката на фалшификатора. Търсим подбудите за такава постъпка.

Андрю добави:

— Почти същото е станало и с музея „Холмс“ за външните планети, който е на Елиът Титания. Знаете колко я оплюваха за това начинание.

— Слабичко е като мотив — отбеляза Ейприл.

— Вярно — съгласих се аз. — Но случките са интересни. Пък и въпросът за подбудите е мъчен за проумяване. Един фалшификатор от деветнадесети век — Олаф Оман — е казал следното: „Бих искал да направя такова нещо, че да смутя умовете на учените.“ Тези житейски дреболии може би показват, че и Холмс е изпитвала подобни чувства.

— Но ти само предполагаш как би могла да реагира! Току-виж, презрението на интелектуалците я е разсмяло до сълзи.

— Кой пък се смее на подигравките? — ухили се Илейн.

— Някой с нейните успехи в живота — възрази Ейприл. — Щом е вложила титанични усилия в създаването на спътници около външните планети, музеят и селището за нея са били нищожно странично забавление. Защо да й пука какво говорят хората за тях? Може да огледа пространството отвъд орбитата на Марс и да види своите колонии, построени по неин замисъл — това е истинският й културен принос.

— Вероятно си права — съгласих се и аз. — Макар че хора като нея понякога се възгордяват и всеки дребен провал ги дразни неимоверно. Налага се да ви призная, че въпреки всички проучвания за Холмс не можах да открия основен, несъмнен мотив да построи Айсхендж. Почти сигурен съм, че тя го е направила, но ако е така, причината си остава загадка. Това обаче все по-малко ме учудва. Едва ли човек може да прозре причините за такава огромна фалшификация, като се рови в общодостъпните архиви много години по-късно. Значително по-вероятно е да си имаме работа с нещо лично, особено. — Въздъхнах. — Засега разполагаме само с косвените улики, които открихте. Несъмнено нещо е предизвикало промяна у нея, защото през 2550-а тя пуснала голям спътник в полярна орбита около Сатурн и оттогава живее там в уединение. Повече никакви грандиозни проекти. Май е станала отшелничка.

— Засега — изсумтя Ейприл.

— Щеше да ни е от полза, ако бе написала автобиография — обади се Андрю. — Но няма такъв текст във файловете.

— Което само по себе си е странно — побързах да отбележа. — В тази епоха на мемоари, кой не пише нищо за себе си?

— Фалшификатор? — с надежда подсказа Шон.

— Може и да е написала нещо — усъмни се Ейприл. — Само че не го е публикувала. Мнозина се въздържат да представят пред всички автобиографиите си — например Недерланд. Нали?

— Добре — казах сговорчиво. — И ти си права. Слабички сме по въпроса за подбудите. Но като ги добавим към конкретно установеното и качествата, които фалшификаторът непременно притежава, тя остава почти единствена в списъка. Има достатъчно голяма организация, за да потули изчезването на един-два кораба за няколко години. И наистина е необяснимо, че два нейни кораба са спрени от полети за цели пет години! Нейната фондация подпомага изследванията, които да потвърдят теорията за Давидов или поне да я измъкнат от блатото. Миналата седмица се обадих по видеофона на баща й Йоханес Токенер. Още живее на Марс. Институтът плати сметката за разговора. Попитах го дали е писал нещо за дъщеря си и дали бих могъл да го прочета. Каза, че никога не се е занимавал с това. Обясних му, че искам да напиша очерк за нея, и го попитах съгласен ли е да ми даде информация за младостта й. Отвърна, че предпочитал да не говори на тази тема. Настоях поне да ми каже кога е родена. Според него през 2248 година. Учуди се, че не съм намерил регистрацията, но предположи, че документите са унищожени по време на гражданската война.

Шон подсвирна.

— Годината, написана на паметника!

— Точно така. Рождената й година е издълбана на Айсхендж. И това може да е съвпадение, но станаха твърде много. Вече съм сигурен.


По-късно вечерта, след като прекъснахме замалко дискусията и пийнахме, Ейприл подхвана отново:

— Ти май само налучкваш.

— Така ли мислиш? — засмях се. — Предпочитам да наричам това разсъждения по индукция. Всеки използва точно този метод, независимо дали си го признава. В начините на работа не се различавам от Недерланд, нито дори от Теофилус Джонс! — Всички се засмяха. — Напоследък Джонс твърди, че паметникът бил съобщително средство на чужда раса, носило се през пространството, докато се забило случайно в повърхността на Плутон. Сериозно ви говоря! И има подръка „факти“, с които да подкрепи твърдението си. С всеки е така. Разликата е дали се отнасяш предпазливо към първоначалната си хипотеза и доколко си склонен да се усъмниш в нея. И никак не помага, ако намесваш чувства в работата си. Например Недерланд е изгарял от желание да се докаже, че Айсхендж е построен от експедицията на Давидов, защото това му помагало в политическите машинации на Марс. Следователно е забелязвал само онези факти, които е искал да признае.

— И за тебе е необходимо да отидеш на Плутон — подхвърли Андрю. — Колкото и да се напъва човек, проучванията само по записи го ограничават. Трябва да се съберете, да обърнете Айсхендж с хастара навън и да откриете неоспорими доказателства кой го е направил. Подробни изследвания, извършени от опитни археолози…

— Какъвто не съм — прекъснах го.

— Знам. Ти си историк.

— И маниак в ровенето из файловете — добави Ейприл.

— Необходимо е да се опитат всички методи на място — настоя Андрю.

— Правилно — казах му. — Именно от това имаме нужда.


Но как да организирам такава експедиция? Разходите ще бъдат огромни. И никой не би се забързал да подхване подобно начинание. В този свят на столетници никой не припира за нищо. Все някога ще стане, защо да се хабим излишно? Особено щом е толкова скъпо.

Затова реших да пришпоря събитията и да пусна статия, в която да разкрия ролята на Холмс, без да я посочвам пряко. Пратих текста в „Откъси“ и се появи още в следващия брой.

„…Опирайки се на данните, с които вече разполагаме, можем да изброим няколко задължителни характеристики на истинския създател на Айсхендж:

1. Достъп най-малко до един кораб като «Ферандо-Х» или от по-висок клас.

2. Възможност да извади кораба (или корабите) от регистрите и да попречи на полетния контрол да проследи маршрута му. Това изобщо не е лесно и самият факт, че е било постигнато, сочи наличието на сериозна оперативна база — например цяла флотилия от кораби, голяма корабостроителница или транспортна корпорация.

3. Възможността да си осигури съдействие и по-късно запазване на тайната от дванадесетте души минимално необходим екипаж на кораб от клас «Ферандо-Х», може би и на много повече хора.

4. Достъп до шкаф 14А23546 в стая 319 на марсианските архиви в град Александрия в периода между 2536 и 2548 година.

5. Да разполага с полева кола «Форд», произведена до средата на двадесет и трети век, както и с възможността да я зарови в свлачището до кратера на Нов Хюстън по време на двуседмичната буря през октомври 2547 година.

6. Да разполага със средства да извлече незабелязано големи късове лед от пръстените на Сатурн. Най-лесно е за лице, което по един или друг начин присъства постоянно в пространството около Сатурн.

7. Да разполага с оборудването, необходимо за оформянето на ледените колони и поставянето им на Плутон, без да останат следи от строителните работи. Експедицията на Давидов не е имала такава техника, дори да приемем, че тази експедиция е неоспорим факт.

8. Финансови ресурси за осигуряване и осъществяване на изброеното по-горе.

Самият паметник подсказва и други характеристики на създателя му:

1. Познаване на мегалитните култури в праисторическа Британия.

2. Придаване на особено значение на числото 2248.“

Две седмици след появата на моята кратка статия получих писмо.

„До г-н Едмонд Доя

18 септември 2609 г.

ПК 510

Транзитна станция


Скъпи господин Доя,

Отправям към вас молба да ме посетите, за да обсъдим някои въпроси от общ интерес. Ще ви осигуря превоз от Транзитната станция до Сатурн и обратно. Ако за вас е удобно, корабът «Йо» на капитан Пада може да тръгне незабавно. И ако можете да останете седмица или десетина дни при мен (за което ви моля настоятелно), ще успее да ви върне в Транзитната станция до Нова година.


Искрено ваша

Карълайн Холмс

Изкуствен спътник Сатурн-4.“

На обзорния екран на „Йо“ Сатурн приличаше на ивичеста баскетболна топка. Пет-шест от неговите спътници се виждаха като бели полумесеци. Титан веднага се различаваше по размерите си и замъглените очертания заради атмосферата. Гледах го с любопитството, което човек изпитва към отдавна напуснатия дом.

Капитан Пада — спокойна мълчалива жена, която рядко виждах по време на полета — посочи над планетата.

— Виждате ли онази движеща се бяла точица? Това е нейният спътник. Ще се срещнем с него точно под пръстените.

— Има ли си име?

— Не. Просто Четвърти изкуствен спътник.

Пада излезе от залата. Аз останах и дадох команда екранът пак да показва Сатурн, докато видимите само като острие пръстени се разшириха и както си бях отнесен, престанах да възприемам гледката изцяло. Превключих екрана на координатите за спътника на Холмс.

Сближавахме се бързо. Беше голям — пръстен с диаметър около километър. Една блестяща ивица от него отразяваше слънчевата светлина, а друга част откъм Сатурн мъждукаше в жълти отражения. В единия край на оста — срещу дока за скачване — имаше малка стандартна обсерватория. Телескопът й май беше насочен към Сатурн. Спиците, съединяващи оста и колелото на спътника, изглеждаха тънки като жици. По самия пръстен бяха равномерно разположени прозорци, някои от тях издути навън. Много от помещенията зад прозорците бяха осветени и докато кръжахме край спътника, зървах за миг стени в червено и златно, изящни махагонови мебели, мраморни бюстове, огромен кристален полиелей. Видението сякаш се бе пренесло от стара приказка, попаднало на съвсем неподходящо време и място.

Най-големият прозорец беше почти тъмен, синкав полумрак изпълваше стаята и някой стоеше там — черен силует, загледан в нашия наближаващ кораб.

По вътрешната уредба капитан Пада ме покани да отида в преходната камера. Скоро щяхме да се скачим със спътника.

Усетих мекия тласък още докато вървях натам. Спрях за миг и се опитах да потисна вълнението си. Повтарях си, че това е просто една богата стара жена. Но опитът да омаловажа срещата не подейства и бях доста изнервен, когато влязох в преходната камера.

Люковете вече бяха отворени. Капитан Пада ми стисна ръката.

— Приятно ни е да пътувате с нашия кораб — промълви тя и ми посочи да вляза в спътника.

Тази официална любезност ми се стори малко странна. Нима екипажът щеше да остане в „Йо“, докато аз съм гост на Холмс?

След секунда вече се намирах в нейния свят. Чакаше ме вдървено изпънат мъж в червена униформа, украсена със златни бродерии. Кимна ми вежливо.

— Господин Доя, името ми е Чарлз. Добре дошъл в Четвърти спътник. Ще ви покажа вашите стаи и ще можете да подредите вещите си. След това Карълайн ще ви приеме.

Отскочи ловко и се понесе напред в безтегловността. Побързах да го последвам, за да не изостана. Минахме по тунел с едноцветни стени, в които бяха вградени раковини от земни морета. Завихме под прав ъгъл и по този коридор вече можехме да вървим в лекото притегляне. Явно бяхме в самия въртящ се пръстен. След няколко метра Чарлз отвори една врата.

По стените висяха червени персийски килими, подът и таванът бяха направени от светло дърво. Стаята беше на няколко нива, свързани от широки стъпала.

— Това е вашата стая — каза Чарлз. — С контролния пулт можете да материализирате каквито мебели са ви необходими — гардероб, легло, бюро, кресла. Роботите ще изпълняват вашите команди.

Той посочи два гладки сандъка на колелца.

— Благодаря.

Чарлз излезе веднага, което ме учуди донякъде. Предположих, че скоро ще се върне, и се заех с контролния пулт. Натиснах бутона „Легло“. Кръгла част от пода хлътна встрани и от отвора се надигна кръгло легло. Отидох до него, седнах и зачаках да ми донесат багажа. Чудех се какво щях да кажа на Холмс. Вече ми ставаше ясно, че по време на престоя си тук ще трябва да се съобразявам с наложените от нея условия, и това малко ме плашеше. Още веднъж се замислих безплодно над вероятните й подбуди. Айсхендж и експедицията на Давидов бяха толкова сложна, изтънчена измама… Хрумна ми, че ако съм прав и Холмс е съчинила всичко, което Недерланд и експедицията в „Персефона“ бяха „открили“ (а случилото се напоследък само укрепи убеждението ми, че съм прав), значи скоро щях да се срещна с жената, написала дневника на Ема Вайл. Предстоеше ми сблъсък с ума, създал историята, която ме омагьосваше като дете. В известен смисъл щях да се запозная със самата Ема Вайл. Що за чудновата случка! Поклатих глава и си промърморих думите, които често споменавах по време на семинара:

— Фалшификатът е сред най-любопитните човешки творения.


Неведнъж задрямвах на леглото и като че минаха много часове. Нямаше как да се измери времето в онази стая — на пулта липсваше бутон „Часовник“. Вероятно можех да се обадя по вътрешната комуникационна система, но не знаех кого да търся. Постепенно гладът и нарастващото раздразнение ме подтикнаха да изляза. Реших да се върна при преходната камера. Не че имаше голяма надежда да заваря Чарлз там, но все някого щях да попитам какво става.

Стигнах до коридора, който водеше към оста на спътника, онзи със стотиците миди и охлюви в стените. Придърпвах се по бронзовото перило и по някое време забелязах движеща се до мен тъмна неясна фигура. Помислих, че е отражението ми. Но когато поспрях, силуетът продължи напред. Трепнах от изненада и го настигнах, притиснах лице в стъклото, но то беше дебело и с неравномерна структура, затова виждах само петно. Стори ми се, че е среброкос човек, облечен в тъмнозелно. Продължи нататък и аз го последвах, но стената вече беше от тиково дърво и фигурата изчезна от погледа ми.

Почти едновременно под мен се чу щракане. Погледнах надолу и видях нечия побеляла глава, после и цялата жена в тъмнозелен гащеризон. Сребърният пръстен на левия й безименен пръст потракваше по перилото, докато се придърпваше към мен. Объркан, аз пак притиснах лице до стъклената стена и се опитах да открия неясната фигура.

Жената спря до мен и аз се обърнах към нея. За съжаление долната ми челюст май беше увиснала от неочакваното „телепортиране“, на което станах свидетел. Самата Карълайн Холмс също ме зяпаше малко учудено. Предполагам, че по външност с нищо не напомням сериозен учен — оставям косата си да прави каквото й скимне и заедно с лицето прическата ми заслужи прозвището „дивака“ в Транзитната станция. Вече бях виждал това изражение и разбирах какво означава.

Но след миг тя се овладя.

— Здравейте — каза ми с приятен алт.

Беше висока, носеше сивеещата си коса вързана на обикновена опашка, която се спускаше на гърба й. Стори ми се доста кльощава под дрехата. Можеше да се каже, че лицето й е съхранило суровата си красота, макар белязано от възрастта. Челюстите и носът й бяха рязко очертани и й придаваха вид на аскет. Имаше кафяви очи. Лице на корав човек, налагал волята си векове наред. Неволно преглътнах, щом най-сетне осъзнах срещу кого съм се изправил.

— Радвам се да се срещнем лично — продължи тя. — Чета вашите статии с интерес.

Първо докосване на шпагите…

— Благодаря ви — отговорих и глупаво се запънах в търсене на подходящи думи за момента, който мислено бях предъвквал толкова пъти. — Здравейте…

— Защо не се преместим в някоя от панорамните зали и да ни донесат там нещо за хапване?

— Нямам нищо против.

Холмс се отблъсна от перилото и се понесе към главния коридор на пръстена. Видях, че е боса.

Слязохме по широка спираловидна стълба в просторна, слабо осветена зала, чиито стени и таван бяха от дърво. Подът представляваше прозорец — един от онези, които забелязах преди скачването. Сатурн сияеше като голяма лампа. Всъщност само планетата осветяваше залата. По средата имаше дивани, подредени в квадрат. Холмс седна, наведе се напред и се загледа в Сатурн. Сякаш забрави за присъствието ми. Настаних се срещу нея и също погледнах през пода.

Намирахме се над единия полюс — открилата се пред нас картина беше недостъпна откъм някой от естествените спътници на газовия гигант. Едното видимо полукълбо (другото едва се различаваше в отразената от пръстените светлина) беше на широки ивици в светлозелено и жълто, с тук-там примесено оранжево.

Около Сатурн кръжаха десетките му пръстени, изглеждаха като очертани с пергел в геометричното си съвършенство. Само три-четири от тях не бяха толкова равни. Гледката ми напомни за мишена, полюсът беше в самия център. Разбира се, не можех да си представя, че планетата е плоска, защото хвърлената от нея сянка затъмняваше широк сектор от пръстените.

Виждаха се няколко от по-ярките звезди, седем от спътниците на Сатурн бяха ярки полукълба. Но докато седяхме неподвижни като статуи и се взирахме, картината се променяше забележимо. Сянката на планетата върху пръстените се скъсяваше, луните й се превръщаха в тънки сърпове, самите пръстени се наклониха и станаха огромни елипси. Бавно, толкова бавно в нечовешкия танц на Вселената.

— Винаги същото и винаги различно — прошепнах.

Тя отвърна след дълга пауза:

— Пейзажът на съзнанието… — Усетих в каква дълбока тишина отекват гласовете ни. — На Земята има и по-красиви местности, но не са толкова възвишени.

Знам за пътуването ти, помислих си. Но щом се вгледах в лицето й, веднага загубих увереността си. Виждах следите от столетията… и какво всъщност знаех за тази жена? Може да е била десетки пъти на Земята.

— Вероятно е така — започнах, — защото на самия Космос са присъщи много от свойствата на възвишеното — необятност, простота, тайнственост, пробуждаща ужас в душата…

— Не бива да забравяте, че всички тези свойства съществуват единствено в съзнанието. Но е вярно, че Космосът има с какво да напомни на съзнанието за самото него.

Обмислих думите й.

— Наистина ли вярвате, че ако ние не съществувахме, Сатурн нямаше да е възвишен?

Накрая помислих, че няма да ми отговори. Мълчанието се проточи повече от минута.

— Кой щеше да знае, че Сатурн е възвишен, ако ни нямаше?

— Значи всичко е в осъзнаването — подсказах аз.

Тя кимна.

— Самото знание е възвишено.

Съгласих се с това. И все пак… А тя се облегна на дивана и ме погледна.

— Гладен ли сте вече?

— Да.

— Харесвате ли северен кралски рак?

— Да.

Тя се обърна и подвикна на празната зала:

— Ще вечеряме след двадесет минути.

Малък поднос с бисквити и парченца от различни сирена се появи от внезапно отворил се процеп в дивана, на който беше седнала. Премигнах. Появиха се и бутилка вино с две чаши на отделни кристални подноси. Тя наля виното, отпихме мълчаливо. Отново се загледахме в планетата. В странната жълтеникава светлина отдолу очите на Холмс изглеждаха хлътнали особено дълбоко, а бръчките по лицето й — изсечени от безкрайни страдания. За мое облекчение влезе Чарлз и поднесе основното ястие. Под нас Сатурн и милиардите късове в пръстените му продължаваха да се въртят като великански пищен светилник.

По някое време Чарлз отнесе съдовете и приборите. Холмс зае предишната си поза на дивана и се вторачи в планетата с напрежение, изключващо всякакъв разговор. Но аз си имах достатъчно занимания — наблюдавах ту нея, ту Сатурн. Все пак в проточилото се мълчание се чувствах все по-обезсърчен.

Холмс остана така, докато кълбото с пръстените се измести почти извън прозореца и светлината в залата притъмня до мътнокафяво. После се изправи и каза:

— Лека нощ.

Небрежно дружелюбен тон, сякаш вече от години прекарваме така вечерите си. Излезе. Смутих се. Не трябваше ли да кажа нещо? Все така зяпах стълбата дълго след като домакинята изчезна от погледа ми. После се върнах в стаята си.


Когато се събудих сутринта, бях сигурен, че съм спал доста по-дълго от обикновено. Пуснах в банята толкова студена вода, колкото можах да понеса, смътно обезпокоен от сънища, които не успях да си спомня.

Явно пак трябваше да се оправям сам. Излежавах се дълго и се питах трябва ли да се поддавам на досадата и раздразнението. После набрах на пулта всеки възможен номер в спътника. Никой не ми отговори. Дори не успях да науча колко е часът.

Спомних си предишната вечер, излязох и тръгнах по коридорите. Чудех се дали изобщо щях да се запозная с Холмс, ако не бях напускал стаята си.

Днес тя не беше нито в залата с прозрачния под, нито зад стъклената стена. Направих пълна обиколка из спътника, проверявах празните стаи една след друга, понякога се залутвах в малките лабиринти, към които водеха отклоненията от главния коридор в пръстена. На всяко ниво имаше немалко заключени врати. Пълната тишина, нарушавана само от едва чутото жужене на някакви механизми, започваше да ми лази по нервите.

Влязох в асансьора на оста и отидох до обсерваторията. За мое учудване вратата се отвори. Чух глас. Придърпах се вътре и се озовах в безтегловността на висок цилиндър с купол накрая. Дълъг сребристобял телескоп заемаше средата на помещението, към него бе прикрепена площадка с кожено кресло на нея.

Холмс стоеше наведена зад креслото, надничайки в окуляра. Всеки няколко секунди изричаше поредица цифри със звънящ от напрежение глас. Чарлз, седнал пред пулт до една от стените (все още в същата червено-златна униформа), потракваше на клавиатурата и понякога също казваше на Холмс някакви числа. Придърпах се по спирално извития парапет към площадката.

Холмс стреснато вдигна глава и ме видя. Кимна ми и пак прилепи лице към маската на окуляра. След малко се вторачи в мен. Останах вкопчен в парапета на около два метра под нея.

— Значи си мислите, че аз съм направила Айсхендж, нали, господин Доя?

Отново се зае с телескопа. Зяпнах я, не знаех какво да кажа. Тя произнесе още цифри с все същия съсредоточен интерес, след това нареди на Чарлз:

— Насочи го към вътрешната граница на четиридесет и шести пръстен. — Обърна се към мен. — Четох статиите ви. Отдавна следя споровете за Айсхендж.

— Нима… — измънках немощно.

— Да. От самото начало. Досещам се, че сочите мен с пръст в последното си писмо до „Откъси“. Искам да знам защо.

Отбягвах погледа й. Въртях глава ту към Чарлз, ту към края на телескопа. В кръвта ми нахлу адреналин, но сякаш да ме подготви за бягство, а не за ожесточен спор.

Най-сетне очите ни се срещнаха и реших да не казвам нищо. Безмълвно се борехме за надмощие. Щеше ми се да избухна в смях, но съзнавах колко сериозно е всичко.

— Кой сте вие? — сопна се тя.

Вдигнах рамене.

— Мияч на чинии.

— И значи аз съм заподозряната във вашето малко лично разследване? Поне това няма ли да признаете?

— Да, госпожо Холмс, вие сте заподозряната.

Усмихна се. И пак се наведе да гледа в проклетия телескоп. Скръстих ръце на гърдите си, за да не издам объркването си.

— Отдавна ли живеете в Транзитната станция? — попита тя.

— Не чак толкова.

— И откъде сте?

Опитах да се стегна и да опиша кратко и смислено миналото си (което и без това не беше лесно), обаче пролича, че не мога да си събера мислите в главата. Холмс ме прекъсна:

— Бихте ли желал да си починете и да продължим този разговор по-късно?

Помислих и се съгласих. Побързах да се махна от обсерваторията. По пътя до стаята си не можех да мисля за друго, освен за невъзмутимата й усмивка, когато чу потвърждението, че я подозирам. Странно! Какво ли искаше от мен? Набрах леглото на пулта, проснах се и започнах да разнищвам отново и отново вероятните й подбуди, доста стъписан от държанието й. След много време един от роботите ми донесе храна и аз разсеяно преглътнах няколко хапки. Колкото и да бях сигурен, че няма да заспя от тревоги, накрая се унесох.


— Кажете ми — заповедно изрече Холмс, — вярно ли е, че Хялмар Недерланд е ваш прадядо?

Лицето й изглеждаше огромно над мен. Отговорих с нежелание:

— Да…

— Странно — промълви тя.

Косата й бе вързана на тила в сложен кок (какъвто често си правеше майка ми). Носеше по три-четири обици на всяко ухо, веждите й бяха оскубани до тънички дъги. Гледаше през един прозорец към Слънцето.

— Странно ли? — промърморих, макар че не исках да казвам нищо.

— Да — натърти тя с изострен от гняв глас. — Странно е колко много работа сте свършил и ако теорията ви се приеме от всички, делото на живота на Недерланд ще бъде съсипано.

Погледът й ме пронизваше свирепо и аз едва изтръгвах думите от гърлото си.

— Но дори теорията му да е погрешна, неговата работа също е била необходима. Винаги е така в науката.

Лицето й отново се доближи до моето.

— А дали самият Недерланд би се съгласил с това? — викна тя и почти опря показалец в бузата ми. — Или се самозалъгвате, за да скриете от себе си прозрението какво ще го сполети?

— Не! — С последни сили опитах да отвърна нападението: — В края на краищата вие сте виновна за това!

— Така твърдите вие — присмя ми се Холмс. — Но знаете, че вината ще тежи върху вас. Вие сте човекът, който унищожава и Недерланд, и Айсхендж…

Чух някакъв шум. Завъртях се на леглото, видях възглавницата и осъзнах, че съм сънувал. Сърцето ми удряше като чук в гърдите. Разтърках си очите и погледнах…

Холмс стоеше до леглото и ме наблюдаваше с бездушното любопитство на лекар (и косата й бе вързана на кок)…

Седнах стреснато и тя изчезна. Бях сам в стаята.

Отметнах завивките и се изправих рязко. Втурнах се към вратата — оказа се заключена отвътре, макар да не помнех кога съм направил това. Всъщност бях сигурен, че не съм заключвал. Въздухът тежеше от вонята на собствената ми пот и сякаш го изпълваха сенки. Завтекох се към контролния пулт и включих цялото осветление в стаята. По полираното дърво заиграха ослепителни отблясъци. Стоях така дълго, чаках дишането ми да се успокои. Надникнах под леглото. Нищо освен платформа наравно с пода. Сетих се, че може и да бях видял холограма. Обиколих стаята, но не намерих подозрителни отвори за излъчвателите.

Този сън… Нима Холмс имаше и машина, творяща видения направо в съзнанието?

Повече не заспах тази нощ.


— Господин Доя!

— Какво? — стреснах се от дрямката.

— Господин Доя…

Беше гласът на Холмс от комуникационната уредба.

— Слушам ви.

— След тридесет и пет минути Слънцето ще изгрее иззад Сатурн. Помислих, че може би ще искате да го видите. Стъписващо зрелище е.

— Благодаря. — Опитвах се да проумея какво беше намислила. — Искам.

— Чудесно. Тогава ще ме намерите в куполната зала. Чарлз ще ви покаже пътя.

Когато влязох, тя седеше в поза „лотос“ и гледаше Космоса. Залата се подаваше навън от основния корпус на спътника, така че прозрачният купол служеше и за под, и за стени. Сатурн се виждаше от едната страна, почти до външната стена на пръстена. Планетата беше съвсем тъмна, но единият полюс сякаш тлееше отвътре в зелено. Отстрани пръстените светеха като ярки извити остриета.

— По-голямата част от масата на Сатурн е съсредоточена в ядрото — обясни Холмс, без да се обърне. — Горните слоеве на атмосферата са много разредени и Слънцето свети през тях, преди да изгрее.

— Значи от това било сиянието — измънках предпазливо.

Зеленото ставаше все по-ярко, в рязък контраст с тъмното тяло на планетата. След малко видях и самото Слънце — огненозелен скъпоценен камък, който постепенно се разгоря в ослепителна бяла точка, щом се издигна над атмосферата. Пръстените сякаш се разшириха в многоцветни ивици.

— Е, това е — каза Холмс. — Добро утро.

— Добро утро и на вас.

Взирах се напрегнато в нея, но тя само поръча закуска. Хранехме се в мълчание. Чак когато свършихме, домакинята попита:

— Кажете ми — аз ли съм единствената заподозряна?

Разбрах, че иска да си изясним всичко, и отговорих кратко:

— Според мен Айсхендж е направен по ваша воля.

— Дженоа Ферандо напълно отговаря на изброените от вас условия. Както Алис Уейт и още двама-трима. Защо да съм аз?

В пристъп на гняв реших да й покажа колко старателно съм я разобличил. Описах й дългите си проучвания, отново сглобих всички парченца от мозайката. Мина много време, докато се изчерпя.

И пак видях загадъчната усмивка на лицето й.

— Не е кой знае какво — отбеляза Холмс, стана и бързо излезе от залата.

Поех си дълбоко дъх, недоумявах какво ставаше тук.

— А вие какво още искате? — изкрещях след нея.

Никакъв отговор. Виеше ми се свят, пред очите ми подскачаха светли точици. Нима е имало опиат в закуската ми? Дали бе напомпала организма ми с някакъв ужасен серум на истината, за да избълвам всичко докрай? Нима нямаше да й кажа доброволно? Да, оплитах се, дори започвах да се плаша. Опитах да се отърся от подозренията си, но не успях. Ако ме е упоила, ако наистина е нахълтала в стаята ми, на какво ли още е способна? Дълго гледах гигантския полумесец на Сатурн, в кремавото и зеленото като че се мяркаха оттенъци на всички възможни цветове. Бавното, неизбежно, величествено движение на планетата и спътниците й приличаха на музика, която Бетховен би могъл да сътвори, ако се бе пренесъл тук.


И тази нощ сънищата не ми позволиха да се наспя.


Сутринта се опомних от дрямката с напълно прочистено съзнание. Отидох в обсерваторията.

Тя беше там, пак работеше с Чарлз. Тъкмо влязох и я чух да казва сърдито:

— Съсредоточи се! — обърна се към мен и изрече вежливо: — Здравейте, господин Доя. — Притисна лице към окуляра, но ми се струваше, че не гледа внимателно. Бях точно под нея. — Искате ли да погледнете?

— Разбира се.

— А искате ли да видите първо пръстените?

— Непременно.

Холмс започна да натиска бутони на пулта до себе си. Телескопът се завъртя с тихо бръмчене. Тя се наведе напред, надникна в окуляра и натисна още няколко бутона.

— Ето.

Стана и аз се настаних в креслото. Цялото зрително поле бе запълнено от бели отломъци — късове лед.

— Господи…

В колкото и близка до Сатурн орбита да се въртеше изкуственият спътник, с просто око пръстените се виждаха като десетки тесни, плътни бели ивици.

— Нали е красиво?

— Колко големи са?

— Повечето са като снежни топки, но диаметърът на някои достига един километър.

— Изумително е, че всички остават в толкова тънка плоскост.

— Да, това е прекрасна нагледна проява на гравитацията. Сила, чието действие можем да опишем и предскажем съвсем точно, без изобщо да разбираме същността й.

— Не се ли отнася това за почти всяка природна сила?

— И горе-долу за всичко в света.

Поклатих глава и тя се засмя.

— А сега ще завъртя леко телескопа, за да видите външния край на този пръстен. Добър пример колко неумолим е законът за гравитацията.

Тя натисна бутоните и зрителното поле се размъти за миг като при снежна буря. Когато се проясни, белите парчета пак кръжаха плътно едно до друго… и като отрязани по линия, свършваха отведнъж и започваше изпъстрената със звезди тъма.

— Олеле… — прошепнах.

— Тук две от големите парчета обикалят по една и съща орбита и просто натикват малките навътре.

— И колко широк е този пръстен?

— Около двадесет и пет километра.

Бял къс, тесен и дълъг като колона, привлече погледа ми. Внезапно ми хрумна, че тя може би ми показваше своята ледена мина… Реших този път аз да нанеса първия удар.

— Знаете ли — започнах, — някои физици на Марс определиха, че стълбовете на Айсхендж са изсечени от парчета, взети оттук.

— Да. Кръг от ледени колони, взети от пръстен от ледени парчета. Звучи добре.

Подражавайки й, аз продължих да се взирам в окуляра.

— Има хора, които посочват този факт като сериозна подкрепа за тезата, че именно някой от постоянните обитатели на системата на Сатурн е построил Айсхендж.

— Предполагам. Но и това е косвена улика. Не доказа ли и Недерланд, че експедицията на Давидов е могла без проблеми да мине оттук? — отвърна Холмс безгрижно. — Всички ваши доказателства срещу мен са косвени.

— Вярно е. Но ако се натрупат достатъчно косвени доказателства, понякога и те са достатъчни.

— Само че вие не можете да докажете твърденията си въпреки всички улики.

Отметнах глава назад, за да я погледна. Усмихваше се.

— А щом не можете нищо да докажете — продължи Холмс, — няма как и да публикувате преки обвинения, защото постъпката ви ще представлява клевета… Вече ви казах, че съм очарована от онзи паметник и ми е много забавна вашата теория. Но и аз, и Айсхендж си имаме достатъчно неприятности и без някой да прокарва връзка помежду ни. Ако упорствате, ще се постарая да ви унищожа.

Смаян, аз преглътнах на сухо.

— Но ако намеря доказателства…

— Няма да намерите, защото няма нищо за намиране. Вече сте предупреден, господин Доя. Няма да търпя името ми да бъде свързано с Айсхендж.

— Обаче…

— Няма доказателства — повтори тя спокойно, но настойчиво.

Млъкнахме и аз усетих, че кръвта нахлува в бузите ми. Затова ли бях тук — всичко е било само подготовка, която да придаде тежест на заплахата й? Мисълта ме вбеси, самонадеяността на Холмс ме разяри, всъщност всичко, което тя правеше, будеше гнева ми. И щом в ума ми се мярна една идея, изрекох я на глас.

— След като сте толкова сигурна, вероятно бихте се съгласила да… да ми помогнете да приключа разследването си? — Тя ме зяпна недоумяващо. — Изследователският институт на Транзитната станция търси спонсор за още една експедиция до Плутон, за да получат отговор въпросите, повдигнати от мен и мнозина други. — Съчинявах по вдъхновение и това ме опияняваше. — Вие не допускате и сянка от съмнение, че е възможно да открия доказателства срещу вас. В такъв случай интересува ли ви възможността да сложим край на всякакви необосновани предположения? Ще финансирате ли такава експедиция? Да речем, като услуга срещу моето идване тук?

Последното изречение почти ме накара да се разсмея. Тя забеляза настроението ми и също се засмя.

— Мислите си, че няма да се съглася.

— Надявам се да се съгласите.

Холмс мълча дълго и накрая каза:

— Ще финансирам експедицията. А сега ме извинете, трябва да се върна към работата си.


След този разговор рядко виждах Холмс. Не бях поканен на вечеря и след дълго чакане накарах един от правоъгълните роботи да ми донесе храна. През следващите три дни пак бях оставен да си измислям занимания. Холмс не ми се обади дори по уредбата. Започнах да си мисля, че подкрепата за поредната експедиция до Плутон я изпълваше с много по-тежки колебания, отколкото изглеждаше в мига, когато даде съгласието си. Може би искаше да се откаже.

Има едно изтъркано от често повтаряне правило — всеки фалшификатор тайно жадува да бъде разкрит, затова неволно сам посява семената на провала си. Никога не съм бил напълно убеден в това. Както и да е, при фалшификаторите влияят две взаимно изключващи се подбуди — да измамят и да бъдат разобличени. Сигурно терзанията им са страшни. Но по време на престоя ми в спътника останах с впечатлението, че Карълайн Холмс се стреми единствено да затвърди лъжата, да запази ролята си в тайна. И ако за момент я бе овладяло противоположното желание, скоро щеше да се разкае. Или пък не. Нямаше как да позная. Тя си оставаше загадка за мен.

Двойственото й поведение спрямо мен продължаваше, но поне това като че бях способен да разбера. Или бъбреше приятно за всевъзможни неща, сякаш нямахме да обсъждаме твърде сериозно разногласие помежду си, или направо се впускаше в разгорещен спор. Веднъж я срещнах в коридора със стъклените стени и тя дълго ми обясняваше подробности за вградените раковини. Внезапно, насред безстрастната лекция, ме попита:

— Вие съзнавате ли какви политически последствия на Марс би имало отричането на всичко, направено от Недерланд?

— Не ме интересува. Политиката не ме засяга.

Дълбоките бръчки по лицето й се разкривиха в гримаса.

— Как ненавиждам подобни надути фрази! Политиката засяга всекиго, не разбирате ли? Трябва да сте затворен в себе си психопат или закоравял отшелник, за да останете аполитичен! Всъщност казвате, че подкрепяте статуквото, а по-политическа позиция от тази е трудно да се измисли…

— Добре де, добре! — прекъснах я най-сетне. — Ще обясня позицията си. Марс е една отвратителна полицейско-бюрократична държава, обслужваща още по-потиснически сили на Земята. Не мога да си представя защо някой здравомислещ човек би пожелал да остане там, щом има избор — да се пресели на спътниците на външните планети. Затова и не изпитвам особено уважение към марсианците, а пък за проблемите им изобщо не ми пука! Ако под последствия разбирате съмнения в признанията, направени от марсианското правителство за злодеянията по време на гражданската война, след като Недерланд публикувал резултатите от разкопките в Нов Хюстън… аха, точно това е, виждам! Е, значи няма да се съглася, че изтъкването на слабостите в неговите трудове има някакво значение.

— Разбира се, че има!

— Не, няма! Марсианското правителство вече е признало, че е смазало общопланетна революция, освен това направи общодостъпни доказателствата и свидетелствата за това. Връщане назад няма. А дали истина или лъжа е отприщила бента — все едно. Ако точно този резултат сте искала да наложите с историята за Айсхендж… — Поспрях и се вторачих в нея, защото ми се стори, че лека руменина плъзна по набраздените й бузи. — …Значи трябва да сте доволна. Отсега нататък е безспорно, че сте постигнала целта си.

— Хъм… Не познавате Марс толкова добре, колкото си мислите.

И все пак я принудих да се замисли, затова тя просто ми обърна гръб и се отдалечи по коридора.

— То е, защото съм аполитичен — промърморих, обзет от мрачно ликуване.

Дори и един дивак, мияч на чинии, може да наложи мнението си понякога.


Една нощ сънувах, че двамата с Холмс сме затворени в стая с безтегловност — косата й се виеше като безброй змии над раменете. Тя ми крещеше:

— Не продължавайте нататък! Спрете!

Събудих се веднага и усетих с каква сила пръстите ми стискат намачканите завивки. След малко се засмях невесело. Холмс поне не можеше да ми досажда насън, защото такава намеса ме плашеше достатъчно, за да се ококоря в същия миг.

Този път си казах, че идеята ми за холограф за сънища е пълна безсмислица. Никой не може да създаде машина за насилие над личните ни видения. Тази глупост ми хрумна в първите дни, защото поведението на тукашната господарка ме смути прекалено. А и разговорите ни бяха пренаситени с напрежение, нищо чудно, че ги сънувах и продължавах споровете на ум.

И все пак предполагах, че е твърде вероятно наистина да ме е упоила онази сутрин. Отново се унесох, вече не толкова уверен, че печеля битката и съм в безопасност. Не можех да не се чувствам застрашен… и аз не знаех докога.

На следващия ден отново се сетих за заключените врати. Тръгнах да бродя из пръстена, започнах да претърсвам методично за сектори и стаи, до които ми бе отказан достъп. Повечето бяха сравнително малки, но се натъкнах и на обширен сектор под главния коридор, където не успях да вляза. Доста обикалях, докато определя приблизителните му размери, и бях обхванат от любопитство.

През нощта сънищата ми бяха особено мъчителни. Този път Холмс не се появи в тях, но видях майка си, а татко все заминаваше за Земята и ме молеше да тръгна с него…

Сутринта реших да проникна в затворения сектор. Отидох при най-близкия пулт за достъп до компютъра на спътника. Отне ми само половин час ровене в диаграмите и схемите за устройството, за да открия кодовете. Записах си няколко редици числа.

Проверих дали Холмс и Чарлз са в обсерваторията — така беше. Изглежда домакинята ми страдаше от истинска мания по пръстените на Сатурн. Влязох в уж неработещия асансьор, водещ надолу към сектора. Набрах кода. Кабината се спусна, вратите се отвориха и излязох.

Според схемите сега се намирах на третото от общо седем нива. Подовете бяха застлани с черни плочки, стените и таванът бяха от особено тъмна дървесина. Изминах множество коридори. Нищо не изглеждаше различно от вече познатите ми части на спътника. Надничах в празни стаи. (Но къде ли бяха Пада и нейният екипаж?) Вече започвах да се поддавам на разочарованието, когато свих зад поредния ъгъл. Вратата се отвори и сякаш откри непрогледния мрак на Космоса, а в средата беше Айсхендж.

Моделът ми се стори малък, докато вървях припряно по стъкления под. Приличаше на холокуб, поставен върху маса. Едва отблизо се убедих, че наистина е направен от малки ледени парчета в голямо стъклено кълбо върху пластмасов цилиндър.

Самото помещение също беше кълбовидно, като смален планетариум, разделен на две равни части от пода. И над мен, и отдолу имаше звезди, а Слънцето беше само няколко пъти по-ярко от Сириус. Небето над Плутон.

Миниатюрните колони бяха почти прозрачни, но иначе моделът изглеждаше съвършен, дори мъничките късчета от падналата колона. Обиколих бавно поставката и от другата й страна попаднах на трудно забележим пулт.

На него имаше наредени разноцветни бутони. Натиснах жълтия и в залата се появи дълъг иглен лъч на жълт лазер. Докосваше върха на един от триъгълните стълбове в сплеснатата част на ледения пръстен, както и върха на най-ниската колона в югоизточната част. Единият край се опря в Слънцето и го оцвети в жълто.

Другите бутони също включваха лазерни лъчи със съответните цветове, отбелязващи линиите, маркирани от определени двойки стълбове. Но те не бяха предназначени за наблюдатели откъм повърхността на Плутон, защото и в двете посоки се простираха в пространството. При това се насочваха само към определена точка от орбитата на далечната планета… всъщност към точно определен момент от историята й. Човек можеше да ги види само с помощта на този точен модел… Нещо като лично напомняне. Натисках бутоните и се питах ще успея ли да определя кога е бил този момент. Или кога ще настъпи. Виолетовото беше за Сириус, оранжевото — за Плеядите. Досетих се, че зеленото е за Харон, спътника на Плутон. Синият лъч светеше право нагоре от най-високата колона — към Кахаб, полярната звезда на Плутон. А червеният, минаващ през другите два триъгълни стълба, придаваше марсиански цвят на Звездата на Барнард… накъдето се бе отправила експедицията на Давидов.


— Господин Доя? — Холмс отново се обаждаше по уредбата.

— Моля?

В съня ми татко тъкмо разправяше някаква дълга история.

— Капитан Пада може да излети към Транзитната станция днес, ако желаете.

— О, тъй ли… Добре.

Изведнъж побеснях. Да ме изгони по този начин!

— Желаете ли да закусим заедно?

— Разбира се. Нека бъде след час.

Когато отидох в трапезарията, Холмс не беше там. Не чаках, а поисках от роботите да ми донесат нещо за ядене. Седях сам и гледах Сатурн. Трудно ми беше да дъвча сладкишите, защото зъбите ми скърцаха от ярост.

Привърших със закуската и — хоп! — обемното изображение на Холмс, седнала в кресло, се появи пред мен.

— Моля да ме извините, че се сбогувам с вас по този начин — каза тя. — И вие сте в полето на холоизлъчвател, така че можем да говорим…

— Как пък не! — озъбих се. — Какво означава това? Елате тук, да ви видя на живо!

— Ще говорим така…

— Не, няма!

— …или изобщо няма да има разговор.

— Така си мислите! — креснах и изфучах в коридора.

Нещо в цялата история будеше безумен гняв у мен. Пренесох се в оста на спътника и отидох до обсерваторията. Беше празна. Щом се върнах в главния коридор на пръстена, започнах да осъзнавам, че няма да се справя с проблема. Просто спътникът беше прекалено голям. И дори не знаех къде предпочита да прекарва повечето си време. А щом подвижна преграда се плъзна надолу и ми препречи пътя нататък, признах поражението си. Върнах се в трапезарията. Холмс все така си седеше в креслото и ме гледаше.

— Какъв е смисълът на този номер? — избухнах и минах право през обемното изображение. — Не ви ли стиска да застанете лице в лице с мен?

— Господин Доя — ледено изрече тя, — не се дръжте глупаво. Предпочитам такъв разговор.

Дръпнах се назад — очите ми бяха на сантиметри от полупрозрачните й очи.

— Хайде, говорете тогава! — подканих я. — Добре ли ме виждате? Право във вас ли гледам? Чувате ли ме?

— Твърде добре. А сега искам от вас да разберете ясно, че моето желание да не ме свързват с Айсхендж е извънредно сериозно.

— Тогава да не го бяхте построила.

— Не съм го построила.

— Вие сте! — натъртих и се надявах, че моят образ е кръстосал поглед с нея. — Вие сте го направила, съчинила сте и цялата лъжлива история около паметника… за нищо! — Ръката ми премина яростно през главата й, опитах се да сдържа нервите си. — Защо го направихте? Госпожо Холмс, защо при всичките си богатства решихте да направите точно фалшификат? Защо подхвърлихте само приказка за някакъв звезден кораб, когато можехте да въплътите мечтата в действителност? Можехте да постигнете нещо велико… — гласът ми вече чегърташе в гърлото, — …а вместо това само превърнахте в глупак един старец от Марс.

— Не и ако теорията за Давидов издържи на нападките…

— Няма! Отдавна се срина! И колкото по-скоро свършим с това, толкова повече унижения ще спестим на Недерланд.

Тръгнах към вратата, вече не исках да виждам Холмс.

— Господин Доя!

Озърнах се през рамо колкото да видя, че тя е станала.

— Айсхендж… не е моя идея.

— Тогава защо моделът е в дома ви?

Дълго мълчание. Върнах се, за да погледна отблизо лицето й. Пак тази тайнствена полуусмивка… и в миг прозрях, че тя е искала да намеря този модел. Не знам дали и тя разбра по лицето ми какво научих. Вероятно. Но лекото потрепване на лицевите й мускули сякаш ми напомни за друг човек, когото познавах или бях виждал… И коя беше тази жена в края на краищата? За Бога, към какво се стремеше? Стъписан, объркан, загубих всякаква надежда да разгадая лицето й. Чувствата се меняха по него, нямаше съмнение, но бяха недостъпни за усета ми. Все едно виждах помежду ни да се отваря бездънна пропаст и срещу мен стоеше абсолютно чужд човек. Всичко, което бях научил за Карълайн Холмс, се оказа нищожно в сравнение с този момент.

Потреперих неволно.

— Ако ледът в модела бъде подложен на анализ — казах с внимателно сдържан глас, — ще се окаже съвсем същият като в колоните на Плутон. Това са парчета от една и съща голяма буца лед.

Погледът й ме прониза, а лицето й отново беше маска.

— Мислете каквото си искате, господин Доя. Но никога няма да узнаете дали е така.

Тя и креслото изчезнаха, а Чарлз отвори вратата на трапезарията.

— „Йо“ е готов за отлитане. Багажът ви е в кораба.

Последвах го към преходната камера и влязох в „Йо“. Още се придърпвах по перилата към командната кабина, когато чух рязкото изщракване при отделянето от спътника. Тресях се неудържимо.

Екранът в салона на кораба бе настроен да показва спътника. Реех се безпомощно пред електронния двойник на грамадното колело и не можех да откъсна поглед от него. Треперех неспирно. Отдалечавахме се и в полезрението ни попадна прозрачния купол в онази зала. Вътре миниатюрната фигурка на Холмс крачеше, наглед надолу с главата… и също ни гледаше. Питах се дали бе постигнала целите си?

Спомних си откъс от дневника на Ема Вайл. И тя бе стояла пред илюминатор и бе наблюдавала отлитането на кораб, както Холмс сега ме изпращаше с поглед. Чувствах се като призрака на Давидов — призрак на призрака! Оставях зад себе си всичко познато и се втурвах към неизследваното. Спътникът се отдалечаваше с все по-голяма скорост и скоро се превърна в бяла точка над грамадното кълбо, опасано с пръстени.

4

В „Йо“ имаше и предавател, който можеше да излъчва холопослания. След около месец колебания по време на дългия ни преход в пространството към Транзитната станция отидох в комуникационната зала. Бях неспокоен и се наложи да се стегна с усилие на волята, преди да седна срещу редицата празни столове, обозначаващи къде ще бъде получателят.

— Начало — казах и червената лампичка в средния стол светна. — Професор Недерланд, аз съм Едмонд Доя. Досега сме общували само чрез периодичните издания, но сега искам да говоря с вас по достъпния ми най-непосредствен начин. — Облегнах лакти на масата и разсеяно започнах да подритвам един от краката й. — Изследователският институт на Транзитната станция подготвя експедиция до Плутон, за да бъдат извършени нови проучвания на Айсхендж в опит да изясним загадката на неговия произход. — Прокашлях се смутено. Последната реплика едва ли щеше да му хареса. — Знам, вие сте убеден, че няма никаква загадка. Но…

Млъкнах и се опитах да подредя по-добре онова, което исках да му кажа. Сякаш всички изречения, трупани през последния месец, се тълпяха на езика ми и напираха да излязат едновременно. Станах и закрачих наляво-надясно пред червената светлинка, която заместваше прадядо ми.

— Но бихте могъл да признаете, ако сте чел моите статии, че съществува поне теоретичната възможност паметникът да е фалшификат. Има такава вероятност, колкото и малка да ви се струва. С досегашните си знания не можем да определим кой е изградил Айсхендж. Убеден съм в това. — Представих си сумтенето му. „Е, и?“ — Затова всички сериозни теоретици и изследователи на Айсхендж ще бъдат поканени да участват в експедицията. Като първия и водещ теоретик на паметника вашето присъединяване към нас ще бъде високо оценено от всички.

Не звучеше както исках — твърде сковано, твърде изкуствено. Та нали беше покана, нали исках да му покажа какво чувствам?! Само че беше прекалено сложно. Как да говоря с празен стол? Въпреки всичко се налагаше да оправя малко приказките си, иначе трябваше да започна записа отначало.

— Съзнавам колко хора приемат усилията ми като нападки срещу вас. Уверявам ви, професор Недерланд, това е лъжа! Възхищавам се на работата ви, било е чудесно проведено изследване и ако някой друг съзнателно ви е заблуждавал… нямало е как да узнаете това. И аз не съм съгласен с мнението, че ако паметникът се окаже фалшификат, ще бъде унищожена естетическата му ценност. Независимо дали го е построил Давидов или друг, мегалитът ще си остане на Плутон. Направен е от хора. Историята на Ема също остава, който и да я е написал… — Нищо не се получаваше. Не можех да се изразя. Закрачих още по-нервно. — Може би греша и Айсхендж е дело на Давидов. Ако е така, ще успеем да докажем окончателно теорията ви с тази експедиция. Надявам се, че ще се съгласите да участвате. Аз… желая ви всичко добро. Край на записа.

Червената лампичка угасна.

Почти по същото време на следващия ден се получи отговорът. Този път се настаних на стола с лампичката. Започна записът и напрегнах очите си, за да свикнат с новото осветление.

Той седеше зад голямо бюро в един от луксозните кабинети на Планетарния инспекторат на Марс. Изглеждаше същият като на пресконференциите. Черната коса пригладена назад, но тук-там стърчаха непокорни кичури. Сбръчкано лице, хлътнали бузи. Скъп костюм (последен вик на марсианската мода), грижливо изгладен и точно по мярка. Официалният, царствен образ на професор Недерланд.

— Господин Доя… — гледаше малко вдясно от мен и аз се преместих. — Досега не сме се срещали дори с помощта на холографските илюзии, но ми е известно кръвното ни родство. Знам, че съм ви прадядо. Как сте? Надявам се, че все някой ден ще се срещнем лично, защото виждам, че имаме и общи интереси освен родствената връзка. — Усмихна се мимолетно и нагласи листа на бюрото пред себе си. — И аз искам да ви уверя в убедеността си, че вашите аргументи са изцяло в областта на археологията и не са насочени лично срещу мен. — Неволно плъзна листа по плота на бюрото, започна да почуква с показалец по него. Ъгълчетата на устните му се стегнаха, като че се готвеше да изпълни неприятна задача. — Не мога да се съглася с много от твърденията ви, изразени във вашата покана. Нищо в трудовете ви не е достатъчно да ме убеди, че обяснението ми за ролята на Давидов не отговаря на истината. И затова не очаквам нищо от проучвания на място, извършени от специалисти в най-различни области, всеки от които ще се опитва да докаже личната си теза. Тази експедиция неизбежно ще се превърне в цирк. Поради това съм принуден да отклоня поканата ви, но ви благодаря. — Помълча, наглед за да обмисли докъде е стигнал. Наведе глава към хартията, после сякаш ме погледна право в очите. — Щом казвате, че историята на Ема ще остане независимо кой я е написал, явно според вас няма значение дали тя е истина или не. Но аз ви казвам, че има значение. Мисля, че дълбоко в душата си и вие сте съгласен с мнението ми и не е необходимо да заглаждате нещата. Ако вашата теория бъде приета като валидна, знаете не по-зле от мен какво ще означава това. — Пак наведе глава и потропа намусено по бюрото. — Затова не мога да ви пожелая успех. Край на записа.

Тъмнина. Седях си в залата и си мислех за какво ли не. За Недерланд, обикалял стръвно Марс през последния век, преправящ изцяло и отново историята на тази планета. После за безличния стар бюрократ, който лъжеше на пресконференциите, за да изгради на свой ред една измама. И отказа да участва в археологическа експедиция. Казах си: „Той се е променил, вече не е човекът, написал книгите, по които се захласвах като дете.“ И продължавах да си седя на тъмно.


Вече бяхме съвсем близо. Всички в „Снежинка“ се оживиха — като топящ се през пролетта сняг. Хората защъкаха по коридорите по мъха, поздравяваха се стеснително… Джонс и аз пак се изплъзнахме на експедиционната група и слязохме в салона на екипажа, където се пиеше на поразия и се смъркаха всякакви дроги. Щом ни видяха, космонавтите обявиха, че започва купон, и всички се забавлявахме с увлечение, надухме музиката до дупка и заподскачахме в отскоро възвърналата се гравитация на отрицателното ускорение. Екранът на салона показваше участъка в пространството, накъдето се бяхме насочили — черен квадрат, искрящ от звезди.

— Е, къде е? — обърна се Джонс към една жена.

Тя му посочи Плутон — в момента беше звезда от втора величина, а наблизо едва се мержелееше луната му Харон. Теофилус вдигна тост, после се развика:

— Точно така! Ето го Айсхендж, вижда се най-отгоре!

По-късно, когато се натанцувахме до пълно изтощение (и с немалко синини, защото гравитацията не беше особено силна), с Джонс се примъкнахме до една от ъгловите масички. Бях жестоко замаян и идеите се вихреха шеметно в главата ми.

— Джонс, за много неща пиша. Като дневник е. — Той кимна и спука още една капсула под носа си. — Понякога… понякога си мисля, че пиша продължение на дневника на Ема Вайл… за който съм сигурен, че авторът му е Карълайн Холмс.

— Хъм…

— Сигурен съм — повторих разгорещено, защото правилно изтълкувах сумтенето като недоверие. — Ако беше видял Холмс като мен по време на гостуването ми, щеше да разбереш какво ти говоря. Щом й казах, че съм намерил модела на Айсхендж…

— Ъхъ…

Този път означаваше разбиране. Бях описал най-подробно на Теофилус преживелиците си в изкуствения спътник и сега той закима, подсмърчайки старателно.

— И моята… моята история разказва за полет до Плутон — точно както е щяло да стане според Ема. При това Холмс плаща сметките! Да ти кажа, понякога ми се струва, че оная старица здраво държи юздите на всичко по външните планети… Чудя се доколко го е замислила предварително и още какви изненади ни е приготвила…

— Знае ли човек? — вдигна рамене Теофилус. — На живота ни влияят безброй фактори, които изобщо не зависят от нас. Защо да се тревожиш за още един, след като може и да си го изсмукал от пръстите си? Прав ли съм? Каквото и да стане на Плутон, очаквам го с нетърпение. Не ме свърта. Вече го доближаваме. — Посочи с театрален жест екрана. — Виждам ги тези ледени кули! Виждам ги!


И най-после се озовахме там. В орбита около деветата планета. Щом орбитата стана стабилна, доктор Лхоцзе даде заповедите си и ние се втурнахме към совалките за кацане, изскочихме от доковете на „Снежинка“ и се понесохме в дълги плавни дъги към надупчената от кратери полярна равнина, а накрая докоснахме планетата меко като дребни кристалчета от снежинката-майка. Чувствах се устойчив и плътен — по-тежък от незапомнени години насам. Прахта от кацането ни се слегна и отвъд окъпания в бялото на прожекторите район различих почти плосък хоризонт. Най-плоският, който бях виждал през живота си.

— Това е най-голямото нещо, на което съм стъпвал — казах на глас, макар че в суматохата по навличането на скафандрите никой не ме чу. — Сега съм на планета. На първата си планета и, за Бога, тя е Плутон! — Нещо в тази мисъл ме смути и разстрои и докато се отърся от нея, всички скафандри бяха разграбени. — Ей, ей! — закрещях. — Някой веднага да ми даде един — в края на краищата аз ви доведох тук!

Или не ми обърнаха внимание, или се правеха на глухи, или се надяваха някой друг да ми угоди на каприза. Натъпкаха се във въздушния шлюз и след малко се изсипаха на тумба на повърхността. Останах да фуча и да бълвам огън и жупел в командната кабина заедно с малцината несретници като мен. Но Артър Гросджийн се върна след малко (вече бе виждал мегалита, а и май искаше да се погрижи за разлютеното ми самолюбие) и ми отстъпи скафандъра си.

— Благодаря ти, благодаря, Артър! — забърборих аз. — Ще запомня добрината.

Между нас прескачаха искри на статични заряди, докато той ми помагаше да навлека тежката обвивка… и после бях в шлюза, след малко се препъвах по повърхността. Затичах се и незабавно пльоснах върху чакъла. Разсмях се, защото едва сега усетих, че камъните под мен са истински, че съм тук.

Останалият по-нагоре прах разпръскваше малко от светлината на прожекторите и фенерчетата, слабото сияние ми показа къде е мегалитът, а можех да вървя и по широката пътека от следи. Не се съмнявах, че част от тях са оставили хората от „Персефона“, с остро очертан релеф и след шестдесет години. Затичах се в тръс, загледан в равния хоризонт на север, но проклет да съм, пак се спънах и паднах.

Седнал в прашния чакъл на Плутон, видях самите върхове на ледените колони, издигащи се над ниско хълмче. Слънцето се намираше вдясно от мен — ослепителна утринна звезда малко над хоризонта. Източните страни на колоните бяха петънца от сияйно бяло. Западните чернееха смътно като сенки.

Разтреперих се, сякаш можех да усетя през скафандъра космическия студ на Плутон, някакви си седемдесет градуса над абсолютната нула. Станах и тръгнах с бавни дълги крачки като на парад. Айсхендж, Айсхендж, Айсхендж, Айсхендж. С всяка крачка се издигаше към мен над хоризонта, стъпих на хълмчето и целият се откри пред мен — безмълвният неподвижен пръстен върху равнината.

Дребните човешки фигурки се бяха пръснали из гигантския кръг или подскачаха от стълб към стълб. Учудих се, че така ме сгря присъствието им тук. Включих радиото си и ги чух как говорят всички едновременно и май никой никого не разбираше. Разсмях се. Толкова бяха мънички! Един от тях стоеше до отломките на падналата колона и дори той беше истинско джудже. Продължих надолу и си напявах нещо тържествено.

Минах между два ледени стълба. Взрях се внимателно и установих, че разстоянията са много по-неравномерни, отколкото изглеждаше на холограмите. Самият акт на създаването и възприемането на образа сякаш им бе придал подреденост. Но тук ми се сториха странно разпръснати, все едно наредени от представители на извънземна раса. Пръстенът беше някакво чудовищно творение. Разстоянието до центъра му не беше никак малко. В средата на утъпканата площадка видях паметната плоча, оставена от марсианската експедиция на Недерланд. Нямах желание да я разглеждам. Заозъртах се. Пръстенът беше грубо подобие на кръг. Трудно ми беше да си представя, че северната страна е сплескана, защото различните размери на всяка колона и неравните разстояния създаваха хаотична мозайка от черно и бяло, разкривяваща перспективата. Повечето западни колони блестяха под Слънцето, макар че дългите сенки на източните покриваха някои от тях. На север шестте големи стълба се изправяха като извита линия от кули, но и назъбената дъга от по-дребните край падналата не изглеждаше незначителна.

Хората минаваха край мен на групи, стисках им ръцете, преди да се отправят обратно към совалката. Дърдорехме щастливо, без да казваме нищо съществено, но си предавахме един на друг най-важното. Дойде и последният. По ръста и походката вече бях познал Джонс.

— Ей, Теофилус, ето ни тук.

Той стисна ръката ми. През прозрачната лицева маска на скафандъра виждах светналите му очи и широката усмивка. Прегърна ме и без да каже нищо, обърна се и се отдалечи.

Останах сам насред Айсхендж.


Седнах и се оставих на чувството. Откакто се помня, исках да съм тук. Стиснатото между ръкавиците ми камъче не се поддаде на натиска. Никакви холограми. Не беше за вярване.

Пръстенът горе-долу съвпадаше с много древен, заравнен кратер, така че някои от колоните се издигаха върху остатъците от ръба му. Ефектът беше прекрасен — сякаш всеки леден стълб бе забит с извънредна грижа и внимание точно където му беше мястото. Впечатлението се допълваше с очевидната неравномерност на кръга. Групи от по четири, пет, шест колони с широки плоски страни, обърнати към всички възможни посоки… Помислих, че съчетанието е красиво.

Станах и отидох при колоната с надписа. Думите и резките бяха вдълбани отчетливо в леда и в падащата под ъгъл светлина се разчитаха лесно. Представих си откривателя на мегалита Сет Серезън, застанал пред този привидно толкова чужд надпис. Но девизът беше чудесен. Спомних си недоумението на татко, че не са си написали имената. Вярно. Ако експедицията на Давидов е издигнала паметника, защо не са заявили това направо в надписа? Би имало смисъл само ако посочат кои са. А посланието, каквото беше… не е ли явен опит да съхранят загадката, да замъглят целта?

Продължих по кръга. Леко докоснах с ръкавица острия ръб на един от триъгълните стълбове, после навлязох сред натрошените буци, останали от падналата колона. Всяка пукнатина и тресчица изглеждаха абсолютно пресни, тук-там остри като нацепен обсидиан. При седемдесет градуса по Келвин ледът е смайващо твърд и чуплив. Каквото и да бе ударило колоната — метеорит или машина (несъмнено щяхме да научим през следващите седмици), я бе пръснало на десетки напукани парчета, паднали навътре в пръстена. Взрях се в един по-прозрачен отломък (напомняше ми за мътното стъкло в онзи коридор на спътника) и си казах, че тези цепнатини привидно са съвсем скорошни. Вярно, че ледът сублимира съвсем бавно при такава температура, но все пак се губи известно количество. Само че не виждах нищо, освен сякаш заточени ръбове. Чудех се до какви ли изводи щяха да стигнат учените.

Вървях на зигзаг между стълбовете, както бих направил, ако наистина бях попаднал тук на единадесетия си рожден ден. Отвсякъде виждах един съвсем различен Айсхендж, а светлината и сенките се преместваха непрекъснато. Всяка крачка ми разкриваше нов мегалит и аз ликуващо обикалях отново и отново. Накрая се изтощих и се наложи да седна върху парче от падналата колона, което ми стигаше до кръста. Бях тук.


За една-две седмици отделните групи влязоха в установен ритъм на изследвания. Занимаващите се с леда прекарваха повечето си време в лабораториите на совалките. Доктор Худ и сътрудниците му се стараеха да установят с какъв инструмент са били нарязани колоните. Бачан Нимит и хората му от Ганимед прилагаха нов подход, който според мен обещаваше важни резултати — съсредоточиха се върху парчетата на падналата колона с надежда да проверят дали обърнатите сега към повърхността останки от външните стени са били ударени от същото количество микрометеорити като останалите ледени стълбове.

Но наглед най-енергична беше групата за разкопки на Бринстън. Той се оказа извънредно компетентен и способен организатор, както впрочем всички очакваха. Още на следващия ден след кацането вече бяха разположили опорната си координатна мрежа и бързо правеха основните линейни изкопи. Бринстън прекарваше дълги часове при мегалита, преминаваше от изкоп към изкоп, проверяваше какво е открито досега, съветваше и наставляваше. В разговорите не криеше увереността си.

— Скритата под повърхността структура на мегалита ще ни обясни всичко. — И в същото време ни предупреждаваше да не прибързваме: — Разкопките са бавна работа дори в проста ситуация като нашата. Важното е да не съсипем точно следите, които търсим, а тук имаме лесно заличими белези от предишни изкопни работи и запълване, при това в реголит…

Беше готов да обяснява безкрайно различните подробности на задачата си и всеки път оставах почти убеден, че той ще открие решението на загадката.


Групите си определиха общ работен период, който нарекоха „ден“, и тогава паметникът гъмжеше от заети хора. През останалото време опустяваше.

Аз нямах конкретно занимание и с чувство на неудобство съзнавах положението си. Дадох началния тласък, а сега с изследването се заеха талантливи професионалисти. Оставаше ми само да бъда свидетел на откритията им. Затова бързо свикнах да ходя в Айсхендж през неработните часове. Малцината, които оставаха, или другите, които се връщаха, скоро застиваха в мълчаливо съзерцание. Не си пречехме и досаждахме.

Тогава бродех сред масивните ледени блокове в безкрайната тишина, а разпръснатото наоколо оборудване, изкопите и новите могили реголит придаваха на всичко вид на недовършена работа, зарязана от неизвестни гиганти незнайно защо… скелет на много по-величав замисъл. Седях с часове в центъра на кръга и го видях през всички часове на деня на Плутон. В северното полукълбо беше пролет (най-дългата и най-ледена пролет в тази планетна система) и през цялото време Слънцето оставаше ниско над хоризонта. Плутон се завърташе почти за цяла седмица около оста си, толкова продължаваше и обиколката на светилото по хоризонта. Но дори така различавах мудната игра на светлините и сенките. Ако се взирах достатъчно дълго, започвах да си създавам свой различен Айсхендж във всеки миг, както през първата ми обиколка. Само че този път аз бях неподвижен, а планетата се въртеше.


Близо до центъра на кръга беше паметната плоча, оставена от експедицията на Недерланд. Докарали в кратера парче едрозърнеста скала, отрязали равно върха му и го покрили с платинов плакет.

Поставено тук в чест на членовете на

МАРСИАНСКИЯ КОСМИЧЕСКИ СЪЮЗ,

които са построили този паметник

малко след 2248 година,

за да увековечат марсианската революция

и да отбележат напускането си

на Слънчевата система.

Не може да бъде измерено доброто,

което те извършиха

Зяпах тази нелепост и мислено се опитвах да подредя събитията и съмненията си. Явно три от миньорските кораби бяха изчезнали в годините непосредствено преди марсианската революция. Фактът бе документиран къде ли не. Да, значи три кораба са изчезнали. И тъй като някои от документите са били публикувани в самото начало на следващия век, Холмс е могла да научи за тях и да пробута своето творение като построено от екипажите им… И така да съчини привлекателна история за успешна съпротива срещу олигархията на Марс и нейната полицейска държава, да извлече някаква победа от съкрушителния разгром на бунта. Така във фалшификацията се влагаше мотив, далеч надхвърлящ обикновената страст към загадките… а и хората бяха склонни да вярват на подобни измислици.

После се появило досието за Давидов в архивите на Александрия и затрупаната кола, като по чудо изровена до Нов Хюстън. Ясно и просто — папката просто не е била в шкафа броени години преди Недерланд да започне проучванията си. Можеше да твърди до края на света, че архивите са в процес на непрекъснато преподреждане, но истината е, че такива промени също се документират и поне официално никой не бе бърникал в този шкаф. Още по-кратко — папката е подхвърлена. Тя е част от измамата.

А това подсказваше недвусмислено, че и полевата кола до Нов Хюстън е елемент от фалшификацията, направо пробутана на археолозите. Първоначалният оглед на Копиевидния каньон не бе показал присъствието на никакви големи метални обекти. А след като бурята затворила хората в основния лагер за две седмици, били намерени следи, водещи на север, които тъй и не могли да бъдат обяснени смислено. Значи е най-вероятно колата да е била поставена в каньона по време на бурята. Яростните пререкания за това още бушуваха по целия Марс. Дневникът на Ема Вайл (също част от фалшификацията!) бе отнесен към средата на двадесет и трети век — периода на революцията. Поне така се твърдеше. Други оспорваха това, някои подлагаха на съмнение автентичността на самата кола, особеностите на състаряването на материалите й, достоверността на другите документи, открити в нея, вероятността за свличането, открило я за погледите на археолозите… От всяка възможна гледна точка се отправяха предизвикателства към цялата теория за ролята на Давидов, а горкият Недерланд търчеше по Марс като легендарното холандско момченце, опитвало се да запуши протеклата дига с пръстче. Експедицията на Давидов беше измислица. Никога не е имало Марсиански космически съюз. Всичко беше гигантска измама.

Поддадох се на горчивината в душата си и ритнах сърдито камъка с плакета. Беше закрепен здраво. Събрах няколко шепи от реголита наоколо и затрупах плакета.

— Тъпа романтика — мърморех си. — Злоупотребяват с онова, в което ни се иска да вярваме…

Защо го бе направила?


Най-честият ми спътник по време на тези самотни часове бе Джонс. Естествено, той също предпочиташе безлюдните периоди в Айсхендж, защото само тогава паметникът си възвръщаше своята самотна величавост. Но понякога си мислех, че се притеснява да си върши работата пред останалите.

Защото той се трудеше — старателно и методично. Не се разделяше с лазерния си далекомер. Измерваше всичко възможно в мегалита. Когато и да превключех радиото си на общата честота, чувах го или да си мърмори числа, или да си напява мелодийки. Обикновено беше нещо от Брамс.

Случваше се и да ме помоли за помощ. Заставаше до някоя от колоните и насочваше далекомера към мен, а аз държах малко огледало пред друга колона. Премествах се при съседната и повтаряхме операцията. Подсмивах се, като го гледах в центъра на кръга.

— Шестдесет и шест пъти по шестдесет и шест… доста измервания — подхвърлих веднъж. — Какво си мислиш, че правиш?

— Трупам числа — ненужно обясни той. — Който и да е построил това нещо, много е внимавал с числата. Иска ми се да открия колоната, като огледам подробно всички измерения на мегалита.

— Коя колона?

— Вече се досещам, че всички тези числа насочват към една определена колона.

— Аха…

— Значи е задължително да открия мерната единица, с която са си служили по време на строежа. Забележи, че не е нито метричната, нито старата англо-американска. Преди много време Алигзандър Тон установил, че във всички мегалитни градежи на праисторическа Британия е използвана една и съща единица, която нарекъл мегалитен ярд, равен на седемдесет и четири сантиметра. — Той престана да мери и видях, че мъничката червена точица се отклони към ледените стълбове вляво от мен. — Изглежда никой освен мен не е забелязал, че мегалитният ярд от Северна Европа почти точно съвпада с древната тибетска мерна единица…

— Или с египетската, използвана при издигането на пирамидите. Но не е ли така, защото това е средната дължина на ръката от раменната става до върха на средния пръст? Всички древни цивилизации са си служили с тази проста и удобна мярка.

— Може би, може би… Но след като сплеснатият от едната страна кръг е типичен и за каменните градежи в Британия, реших да проверя.

— Е, докъде стигна?

— Още не знам.

Напуши ме смях.

— Компютърът на „Снежинка“ можеше да свърши тази работа за няколко секунди.

— Нима?

— Теофилус, много се радвам, че си с нас. Наистина.

Той също започна да се подхилва.

— Харесва ти, че в експедицията има някой по-смахнат дори от тебе. Но само почакай още малко. Метриката на Айсхендж винаги е била богат материал, дори преди сегашните ми изчисления. Знаеш ли, че ако започнеш от падналата колона и броиш срещу посоката на часовниковата стрелка стълбовете, чиито номера са прости числа, ширината на всеки стълб нараства 1,234 пъти? Или че сборът от височината на всеки четири поредни колони е 95,4 или 101 метра? Или че…

— И кой казва, че е така?

— Аз. Май си пропуснал да прегледаш книгата ми „Математика и метафизика в Айсхендж“.

— Явно.

— А е от най-добрите ми съчинения. Виждаш ли още колко неща не знаеш?


Няколко седмици се изнизаха бързо. Лицето на Бринстън ставаше малко по-угрижено, макар че групата му откриваше доста интересни особености на мегалита. За всяка колона е бил направен широк цилиндричен изкоп до основната скала. Колоната е била поставяна в центъра на дупката, която после е била запълвана. Само че за шестте големи колони нямаше отделни изкопи, може би защото бяха събрани близо една до друга. Групата на Бринстън бе определила границите на големия общ изкоп, който всъщност обхващаше цели девет ледени стълба.

— Не знам какво трябва да означава това — раздразнено си призна Бринстън.


В деня, когато той ни съобщи досегашните резултати, аз и Джонс отидохме в мегалита. Теофилус беше особено развълнуван, но не искаше да ми каже от какво.

Пак се оказахме единствените хора там в момента. Застанахме на полюса, за да погледаме паметника оттам. Доктор Гросджийн бе забил малък метален прът на географския полюс, за да си помогне при първия оглед на Айсхендж. Седнахме от двете му страни. Слънцето беше от отсрещната страна на мегалита и колоните изглеждаха по-неясни отвсякога — мъждиво осветени контури сред всевластния мрак.

— Сега се въртим като на пумпал — подсмихна се Джонс. — Усещаш ли?

За миг се развеселих, но внезапно си представих Плутон като малка въртяща се топка със забити няколко ледени клечици, а две мравки седяха най-отгоре.

Леко отклоних глава и Слънцето се скри зад един от ледените стълбове. Изпитах прастария страх от затъмнението — смъртта на светилото…

След дълго мълчание Джонс извади далекомера си и го включи. Насочи го към Айсхендж. На колона номер три — най-високата — се появи червената точица, по-ярка дори от Слънцето. Джонс я завъртя в кръг.

— Тази е — промърмори той. — Има нещо особено в нея.

— Освен че е най-високата ли?

— Да. — Той скочи рязко. — Да вървим!

Забързах след него. Когато го настигнах, той заяви:

— Нали ти казах, че ще постигна резултат с тези измервания! Само че не се оказа онова, което очаквах.

Застанахме пред дъгата на шестте големи колони. Номер три сякаш се извисяваше като марсиански небостъргач. От тази страна я осветяваха само звездите. Кръгът на сянката й придаваше призрачна неяснота. Взирахме се в гладката повърхност.

— Ако вземеш за отправна точка средата й — започна Джонс, — на равнището на повърхността и мериш оттам, разстоянието до всяка друга колона е мегалитният ярд, умножен по цяло число.

— Майтапиш се…

— Не. Сериозно ти говоря. И правилото не важи за никоя друга колона.

Обърнах се, но дори от два метра не виждах лицето му през маската на неговия скафандър.

— Значи все пак си използвал компютрите.

— Позна.

— Джонс, ти ме изуми за пореден път.

— Има и още нещо — номер три е точно в средата на големия изкоп, за който говореше Бринстън. Интересно… Задълго бях останал с впечатлението, че трябва да насочим вниманието си към триъгълните стълбове. Но вече съм сигурен, че тази колона е особената. Тя е средоточието на мегалита.

— Но защо?

— Не знам.

— Как тъй не знаеш!

— Ами това е положението! Може да е според каноните на извънземна геометрия или да е ключ към някакъв код… каквото и да е. Досегашните ми изследвания дадоха само тези блестящи резултати…

— Хо-хо!

Бавно обиколихме колоната, надявахме се да открием нещо забележително, нова особеност. Нищо. Обикновени правоъгълни стени…

Смътна мисъл се плъзна по границите на съзнанието ми. Заковах се на място. Звезди… Опитах всички трикове за припомняне, които знаех. Вдигнах глава, отстъпих назад и се вторачих във върха на колоната. И пред очите ми се появи ярка звезда. Дали беше Кахаб, най-ярката в Малката мечка? Потърсих с поглед останалите от съзвездието. Да, тя беше — Полярната звезда на Плутон.

И си спомних.

— Вътре е… — прошепнах и чух учуденото възклицание на Теофилус. — Ами да! Има нещо вътре.

Джонс се извъртя към мен.

— Наистина ли вярваш в това?

— Убеден съм.

— Защо?

— Холмс ми каза. По-точно, издаде се. — Напомних му за модела с прокараните от лазерните лъчи линии. — Синият лъч сочеше право нагоре точно от тази колона.

— Предполагам, че си налучкал. Но как да проверим?

— Слушай.

Притиснах шлема на скафандъра си към гладкия лед и почуках силно с ръка. Явни вибрации… Втурнах се към съседния стълб и направих същото. Не можах да определя дали вибрациите се различаваха по нещо.

— Хъм…

— Надявам се, че нямаш намерение да пробиваш дупки.

— О, не!

Увереността в догадката, подсказана от паметта, не избледняваше. Превключих на честотата за разговори със совалките.

— Моля ви, бихте ли ме свързали с доктор Лхоцзе? — Дежурният го повика веднага. — Доктор Лхоцзе, обажда се Доя. Искам да ви попитам за лесен начин да проверим дали в някоя от колоните има кухини.

— Или обеми, заети не от лед, а от друго вещество? — добави Джонс, включил се на същата честота.

Лхоцзе се позабави с отговора — май му се спеше. Накрая предположи, че сонарните тестове или рентгеновите изследвания биха показали такива особености.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Бихте ли докарал тук оборудването и специалистите?… Да, незабавно. Джонс и аз открихме коя е ключовата колона и подозираме, че в нея има кухина.

Джонс се хилеше невъздържано. Представях си какво мисли Лхоцзе в момента — двамата побъркани най-после превъртяха окончателно…

— Това нали не е шега? — попита той.

Теофилус започна да се дави от смях.

— Съвсем сериозно е — натъртих аз.

Ръководителят на експедицията се съгласи и прекъсна връзката, а Джонс каза:

— Дано си прав, че иначе може да се прибираме пеша вместо с кораба.

— Ще открием нещо — уверих го, въодушевен от предчувствието.

— Надявам се. Разходката до вътрешните планети е малко уморителна.


През средата на колоната минаваше кухина — от горе до долу.

— Брей, да му се не види… — шепнеше потресеният Лхоцзе.

Теофилус и техниците на сонарната проба крещяха оглушително. Лъчите на прожекторите се отразяваха от леда като от огледало. Околността сякаш стана още по-непрогледно черна.

— Горе трябва да има вход!

В другия край на мегалита бяха оставили удължаваща се стълба. Лхоцзе веднага заповяда на хората си да я закрепят на колоната, после се обади в совалките.

— Най-добре веднага елате тук — каза на Бринстън, Худ и останалите. — Джонс и Доя намериха куха колона.

Двамата с Теофилус се спогледахме ухилени. Докато преместваха стълбата по дъното на древния кратер, Джонс разказа на Лхоцзе как стигнахме до откритието. Видях, че докторът поклати глава. Най-сетне закрепиха края на стълбата към върха на колоната. Невидимите във вакуума лъчи на огромните прожектори превръщаха колона номер три в пламтяща бяла кула, хвърляща слаби отблясъци навсякъде из мегалита. Лхоцзе се качи, аз го последвах, Джонс не изоставаше.

Ръководителят на експедицията коленичи върху равната площадка горе и се върза здраво за стълбата. Погледнах надолу, стори ми се, че болезнено ярките прожектори са много далече. Чух тихия глас на Лхоцзе в слушалките:

— Има процеп.

Погледна ме, когато главата ми се подаде над ръба. Лицето му беше зачервено, по бузите му се стичаха капки пот. А аз усещах студени вълни по тялото си, сякаш от поривите на вятър.

— Има леден блок, запушващ входа на шахтата. Изравнен е с повърхността и се чудя как ще го извадим.

Той заповяда да поставят още една стълба. Много хора говореха възбудено по общата честота, макар да не виждах повечето от тях. Вързах се за стълбата и стъпих на площадката. Джонс ме последва. Върхът на ледения стълб беше съвсем плосък, но се опасявах от подхлъзване.

Не след дълго вече имаше монтиран скрипец над колоната, в запушалката бяха забити нагорещени куки. Хората долу задърпаха въжетата и леденият блок — около три на три на два метра — се издигна с лекота. В долния край малко се стесняваше. Твърде студено беше, за да се слепят ледените повърхности. Стъпили на стълбите, Джонс, Лхоцзе и аз надникнахме в черната дупка. Шахтата имаше кръгло сечение. Насочихме мощен прожектор и различихме завой далече долу.

— Искам още въжета — разпореди се докторът. — Също спускаеми люлки и разпъващо се скеле. Опитаме ли се да забиваме клинове в този лед, ще пръснем колоната на парченца.

Скоро бяхме вързани за скрипеца. И тримата имахме фенерчета. Лхоцзе се пъхна в отвора и каза:

— Спускайте ме съвсем бавно.

Мушнах се след него. Над мен Джонс приличаше на огромен паяк.

На ярката светлина стените на шахтата изглеждаха особено лъскави. Оглеждахме ги внимателно, докато слизахме. Лхоцзе вдигна глава към мен.

— Най-добре изчакайте тук. Нека първо стигна дъното.

Спускането се проточи. Най-сетне ледът премина в тъмна, гладко изсечена скала. Бяхме под повърхността.

Стъпихме на дребен чакъл. Лхоцзе ни чакаше, застанал прегърбен в края на тунел, който продължаваше на север от ледения пръстен. Беше леко наклонен надолу. Пред нас имаше само мрак.

— Спуснете още някой дотук, за да препредава съобщенията ни, иначе радиовълните няма да минат през скалата — заповяда Лхоцзе.

Протегна напред ръката си с фенерчето и закрачи припряно по тунела.

Джонс и аз вървяхме само на метър-два зад него. Придвижвахме се дълго по цилиндричния тунел. Ако пренебрегнех факта, че бе изсечен в плътен базалт, приличаше на канал за отпадъчни води. Пак треперех. Теофилус се препъваше зад мен, все се навеждаше от страх да не си удари главата в тавана.

Лхоцзе спря колебливо. Надникнах през рамото му и видях синкаво сияние. Заобиколих доктора и затичах напред.

Изведнъж тунелът се отвори в синьо пространство. Яркосиня кухина с формата на яйце! Беше висока десетина метра и седем метра в диаметър. Фенерът на Лхоцзе се клатушкаше в ръката му и изпод стените на кухината просветваха червени искри. Повърхността ми заприлича на керамична глазура. Прокарах ръкавица по стената. Беше гладка като стъкло, но и неравна. Тъмночервените проблясъци бяха от изсечената скала. Лхоцзе се завъртя бавно, после погледна купола над нас. Дрезгавият му шепот едва се чуваше в слушалките:

— Но какво е това?…

Завъртях глава, седнах и се облегнах на синята стена. Внезапно останах без сили.

— Кой го е направил? — зашеметено промърмори докторът.

— Не е Давидов — отвърнах аз. — Невъзможно е.

— Май не е и Холмс — предположи Джонс.

Лхоцзе размаха фенера и червените искри затанцуваха.

— Нека оставим догадките за по-късно.

Мълчахме и се взирахме в сините стени. Кухината сякаш се уголемяваше пред очите ни с всяка изминала секунда… Изпитвах потискащ страх — боях се от Холмс, боях се, че отново съм се оказал във властта й. Що за човек беше, за да е направила това? Но дали е тя?

Въпросите, съмненията, всякакви мисли избледняваха и тримата просто стояхме неподвижно, хипнотизирани от светлината.

Не знам колко време мина, преди да се опомним от бели проблясъци в тунела и настойчиви гласове по радиото. Кислородът ни беше на привършване. Още неколцина от експедицията влязоха и ние им освободихме място, за да се чудят на спокойствие.

Видях през лицевата маска на Джонс, че е изумен. Не можеше да си затвори устата. Вървяхме бавно обратно по тунела, а той клатеше глава, чувах дълбокия му бас:

— Що за чудо… синьо стъкло под Айсхендж… с червени звезди… Космос под земята…

Издърпаха ни нагоре по дългата тясна шахта. Вдигнах глава към истинските звезди.


Учените изведнъж получиха нова възможност да изкопчат отговори на въпросите си.

Скоро установиха, че кухината е под географския полюс. По-точно оста на въртене на планетата минаваше през средата на кухината. Стените наистина бяха покрити с керамична глазура, изпечена направо върху базалта.

Доктор Худ и екипът му почти веднага откриха остатъци от свредели в тунела — миниатюрни парченца и стружки от съвсем същата сплав, която използваха за пробиване на тунели в астероидите. Първата машина от този тип бе произведена през 2514 година… от компанията „Юпитериански метали“ на Карълайн Холмс.

Бринстън изпадна в екстаз.

— Керамика! — крещеше той. — Керамика! Когато са я нагрели до точката на топене, все едно са включили часовник. Отбелязали са датата много по-сигурно, отколкото на колоната с надписа… без никакъв шанс да ни излъжат!

Научих, че с метода на термолуминесценцията от векове се определя възрастта на намерените грънци при разкопки на Земята. Дори при кратки периоди отклонението не превишава десет процента.

След седмица Бринстън тържествено оповести резултатите от изследванията. Синята кухина беше на осемдесет години.

— Спипахме я! — извика той накрая. — Значи е Холмс! Доя, ти беше прав. Не знам защо го е направила, нито са ми ясни техническите подробности, но вече съм сигурен — тя е построила Айсхендж!


И репортерите се вкопчиха в плячката. Айсхендж отново се превърна в сензацията на деня. Този път навсякъде се разнасяше версията, че паметникът е скорошен фалшификат. Изказваха се какви ли не предположения, но името на Холмс се споменаваше най-често, и то от повече хора, отколкото би могла да осъди… или съсипе. Вече говореха за „теорията на Доя“ или за „измамата на Холмс“.

Аз си седях всеки ден в Айсхендж.

Веднъж чух, че по холоновините пуснали интервю с Недерланд. След няколко часа се отбих да си го пусна. Не можах да се въздържа.

Този път не беше в залата за пресконференции на Планетарния инспекторат. Недерланд тъкмо излизаше от някаква сграда и глутницата репортери го наобиколи, хвана го в капан.

— Професор Недерланд, какво мислите за новите открития на Плутон?

— Те са извънредно интересни.

Изглежда се примири с необходимостта да отговаря.

— Все още ли държите на теорията си за експедицията на Давидов?

Мускулите на челюстите му изпъкнаха.

— Да.

Вятърът рошеше косата му.

— А какво ще кажете… Ами фактът, че синята кухина е прокопана с оборудване, произведено през двадесет и шести век?

— Мисля, че има възможно обяснение на този факт… например…

— Какво ще кажете за резултатите от термолуминесцентните тестове?

— Керамиката е твърде дълбоко под повърхността, за да има този метод някаква стойност в случая! — отсече Недерланд.

— А твърденията, че дневникът на Ема Вайл е фалшификат?

— Не вярвам в това. Дневникът на Ема е истински…

— Какви са доказателствата ви?

Недерланд наведе глава. Когато погледна към камерите, около устата му се бяха очертали дълбоки бръчки.

— Трябва да си вървя… — Повтори го толкова тихо, че микрофоните едва улавяха звука. — Трябва да си вървя… — И после с пълен глас: — По-късно ще отговоря на всичките ви въпроси.

Обърна се и си проби път през тълпата, отбягна протегнатата ръка на репортер и в този миг видях лицето му — изтощено, унило. Ударих по бутона за изключване на записа и слепешката се затътрих към изхода.

— По дяволите — изръмжах, — по дяволите! Защо не си мъртъв!


В деня преди да отлетим, получихме поредния бюлетин от Транзитната станция. Група от института начело с бившата ми студентка Ейприл бе предложила нова хипотеза. Съгласяваха се с твърдението, че Айсхендж е построен неотдавна, но от експедицията, ръководена от комодор Ерунг, веднага след кацането им на Плутон. После нейните хора „открили“ Айсхендж. Вече бяха измислили какви ли не увъртания, за да докажат, че и Давидов, и Холмс са лъжливи следи, по които сме насочени от Ерунг…

— Нелепост! — креснах и се засмях дрезгаво. — Веднага се сещам за десетина причини това да е невъзможно, включително всички резултати на Бринстън!

Въпреки всичко побеснях и смехът ми звучеше така, че на излизане от залата забелязах погледите на хората — сякаш бях сритал холоизлъчвателя.


По-късно отидох в Айсхендж. Колоните блестяха в безвъздушната яснота на Плутон. Помислих, че нищо от нашите открития не бе променило паметника. Оставаше си все така странен и неразбираем. Гледка, от която изтръпвах.

Джонс беше там. Напоследък почти не мърдаше от паметника. Веднъж дори го заварих легнал между две парчета от падналата колона… и дълбоко заспал. От дни не говореше с никого, особено с мен. От неговото радио можеше да се чуе само Брамс.

През последните ни часове на Плутон бе седнал до малкия камък в центъра. Отидох да седна при него. Паметната плоча на Недерланд беше затрупана под купчинката чакъл. Не можех да се насиля да я погледна.

Не знам докога мълчахме. Все пак превключих на една от честотите за лични разговори и му показах с жест да направи същото.

— Чу ли за новата теория от Транзитната станция?

Той поклати глава. Обясних му накратко. Теофилус пак поклати глава.

— Не са прави. Доста добре опознах Артър Гросджийн. Никога не би участвал в подобна щуротия. Няма да им мине номерът.

— Знам ли… Все ще се намерят хора, които да повярват и на това.

— Така е. Аз пък чух нещо още по-добро.

— Нима?

— Да речем, че Марсианският космически съюз наистина е съществувал. Давидов с цялата му група, Вайл също. Откраднали миньорските кораби, направили си подобие на звездолет, пратили Ема и останалите обратно на Марс. Ема се изплъзнала от ноктите на полицията, крила се в хаоса години наред. И решила, че иска да се върне в света на хората. Скалъпила си нова самоличност, може би накарала и баща си да направи същото, за да бъде по-достоверна нейната история. Преселила се в системата на Юпитер и натрупала богатство от добив на изкопаеми по астероидите и от животоподдържащи системи за куполите. По някое време започнало да я гризе любопитството дали групата на Давидов е оставила паметник на Плутон, както се надявала. Само че хората от звездолета бързали да се махнат от Слънчевата система, защото се опасявали от марсианската полиция. Нямали време за такива занимания. И Ема не намерила нищо тук. Решила да го построи вместо тях. Но как да покаже на света за кого е този паметник, без да се издаде? Подхвърлила стария си дневник до Нов Хюстън. Пъхнала досието за Давидов в архивите. Пробутала на света истината под формата на лъжа… защото самата тя била една лъжа. Разбираш ли?

— Значи Карълайн Холмс е…

— Или пък Ема Вайл е Карълайн Холмс. Да.

Тръснах глава.

— По нищо не си приличат.

— Външността може да бъде променена изцяло. Както и отпечатъците на пръстите, гласа, ретината на очите. Последните снимки на Ема са отпреди да навърши осемдесет години. Хората се променят и по естествен път с възрастта. Да беше видял как изглеждах на осемдесет, нямаше да ме познаеш.

— Не се връзва. Целият живот на Холмс е подробно документиран… е, почти целият. Не можеш да създадеш от нулата цяло минало, не и за толкова известен човек.

— Не съм сигурен. Дълго живеем. Лесно е да се усъмниш в случилото се преди два, три, четири века.

— Не знам, Джонс. Твърде много неща се съхраняват. — Уморено поклатих глава. — Ти само прибавяш още едно ненужно усложнение. Все едно, Карълайн Холмс е построила Айсхендж. Нещо я е подтикнало… но не знаем какво е то. — Идеята на Теофилус обаче не ми даваше мира. — Разбирам защо би ти харесала подобна хипотеза. Кой ти я подхвърли?

— Как кой? Самият ти! — Той ме погледна с престорена изненада. — Нали все това ми разправяше, преди да кацнем, докато се наливахме с екипажа?

— Не! За Бога, Теофилус! Току-що го съчини.

— А, не се измъквай. Ти ми го каза. Може би си препил тогава и не помниш.

— По дяволите, знам какво съм говорил за Айсхендж! Това си е твоя измислица.

— Както искаш. Но се обзалагам, че това е истината.

— Хъм… Май е вече петнадесетата ти версия за произхода на Айсхендж?

— Ами не знам. Чакай да ги преброя…

— Стига, Джонс! Моля те. Стига…

Намръщих се обезсърчено. Паметната плоча пред нас сякаш ми се присмиваше. Станах и я ритнах.

— Ей, внимавай със скафандъра!

Замахнах и купчинката камъчета се разлетяха из прахоляка. С треперещи ръце махнах останалите от плакета, после започнах да търкам с пръсти вдлъбнатите букви, докато ги изчистих. Погледнах в краката си.

— Теофилус, я ми помогни.

Той също се изправи безмълвно и двамата бавно, грижливо събрахме камъчетата в малка пирамида до камъка с плакета. После застанахме над нея — двама мъже, вторачили се в купчинка чакъл.

— Джонс — започнах нехайно, но не знам защо не можех да овладея гласа си, — според тебе какво е станало тук?

Той се изкикоти.

— Не се предаваш, а? Май и аз като останалите още държа на старите си приумици. Мисля… мисля, че тук има повече, отколкото сме способни да разберем.

— И си доволен?

Теофилус вдигна рамене.

— Да.

Едва успях да кажа:

— Просто не знам защо направих всичко това!

Той обгърна раменете ми с ръка.

— Хайде, Едмонд, да се връщаме. Уморен си. — Побутна ме лекичко. — Да се прибираме.

Когато стъпихме на хълмчето между мегалита и совалките, обърнахме се да погледнем. Високи бели кули на фона на нощта…

— Какво ще правиш сега? — попита Джонс.

Поклатих глава.

— Не знам. Не съм се замислял. Може… да отида на Земята. Да се видя с баща си. Не знам!… Вече нищо не знам.

Басовият му смях сякаш разтърси вакуума.

— Вероятно така е най-добре.

Пак ме побутна да тръгваме. Връщахме се при совалките, при останалите от експедицията. Теофилус заговори напевно:

— Сънуваме, а после се будим на студения ветровит склон и се впускаме в преследване на виденията си. В началото бе сънят и усилието да се освободим от магията е безконечно.

Загрузка...