Аз, единакът!

Естествената окраска е най-доброто прикритие за животното. В работния комбинезон, който беше нещо като униформа на доковете, се чувствувах леко и удобно. Местните могат да надушат парите ти, да преценят, че си новак, но през цялото време те ще виждат и другото, изписано по лицето ти. Просто че не могат да те минат.

Двама нюйоркчани, които познавах, яки бараби, готови на всичко, за да напълнят джобовете, ме пропуснаха да мина с леко кимване и ми направиха място на бара.

Ако и мълвата за наградата да беше разтръбена навсякъде, дотук тя все още не беше стигнала. А може би разсъждаваха по обичайния начин… гангстерът мрази да напуска задния си двор. Всяка стъпка извън неговата дупка го прави по-уязвим. Собственото му изкривено чувство за сигурност, което го отвежда в някоя дупка, го кара да бъде близо до нея дори ако умира.

Можеше, разбира се, да има и друга причина. Ню Йорк е голям град. Само мълвата можеше да го обходи бързо… но за тези неща не беше добре да се размишлява. Във всеки момент можеха да разлепят афишите, а и в този район наемните горили винаги бяха подръка.

Двамината, с които разговарях на „Гестри“, не можаха да ми кажат много за Ескаланте или Лиас. Според това, което ми разказаха, всичко, което двамата правели, било да ходят в испаноезичните райони на пристанището и да се наливат до козирката. Нито един от двамата нямал постоянна връзка с жена, нито пък имали много вземане-даване с екипажа.

Нито един от двамата не беше умен. И двамата бяха тъпи черноработници, които бяха на върха на способностите си да припечелват в мръсния трюм на товарния кораб.

Просто си бях представял нещата погрешно. Тия не бяха типове за десет бона. Не бяха международни типове. Не бяха типове, които да събудят интерес у някого по какъвто и да е, дори и най-зачукан повод. Появата им в тази история носеше всички белези на влудяващата, разсейваща случайност, нещо като муха в супата, но докато не се срещнех с тях, не можех да бъда сигурен.

Преди много време бях овладял изкуството да получавам отговори, без да задавам въпросите. Но се изискваше време. Отне ми цялото време, нужно да се спусна по 57-а улица до Батареята и още половин дължина на връщане, а междувременно отново се беше мръкнало и заръмя същият отвратителен дъждец, който се примесваше с прахоляка и саждите, вдигнали се над бордюрите, и се напъхваше под дрехите.

Но пък открих Том Испанеца. Беше в средата на насъбралата се тълпа докери и се явяваше нещо като център на вниманието, седнал на бордюра и опрял гръб в еластичната ограда. Ако човек не забележеше дупката в тялото му, направо щеше да го помисли за заспал.

Цивилният полицай си водеше бележки клекнал и за момент отметна сакото на убития с върха на молива си, в този миг всички се раздвижиха и занадзъртаха да видят по-добре как стояха нещата. Беше си чисто убийство, наистина професионална работа, един-единствен силен удар под ребрата нагоре към сърцето и толкова.

Пробих си път сред тълпата, излязох отпред и останах там, опитвайки се да определя ъгъла на атаката. Като че ли раздвижих тълпата и още неколцина придойдоха по-наблизо, но ченгето скокна и ревна всички да се разкарали оттук. То взе да плаши един полупиян моряк до мене, който, без да иска, бутна трупа и Том Испанеца тупна странично на земята, а кракът му подритна, като че ли все още беше жив.

Ченгето отново ревна и започна да бута застаналите най-близо. То се извърна към мене, но аз вече се бях отдръпнал, а билетът от многослоен картон, изпаднал от джоба на Том Испанеца, беше под подметката ми. Придърпах го назад, вдигнах го и се запровирах обратно през тълпата.

След секунда вече се взирах в него и отначало го помислих за номерче от заложна къща, но когато го разгледах на светло под уличната лампа, разбрах, че съм сгрешил. Беше пропуск за двама на испански за едно от увеселителните заведения в района. Смачках го в дланта си, хвърлих го на улицата и му теглих една благословия.

След това се поразмислих и отново го вдигнах. Ако Алфредо Лиас беше един от двамата, той вероятно щеше да бъде на това място. Пропускът беше за следващия ден; заведението беше гадно място с оле-оле-оркестър. Клиентелата му беше от онези типове, които можете да видите във вестниците, подпрени по стените, докато ченгетата ги претърсват.

Но това щеше да е чак утре. А сега трябваше да си понапъна главата. До утре трябваше да остана скрит от очите на всички, което нямаше да е никак лесно. Махнах на едно такси и му дадох адрес на една пряка от апартамента на Арт. Скоро слязох на пустия ъгъл.

В средата на улицата открих „Апартаменти Уилър“ и натиснах звънеца на Арт. Вратата на вестибюла беше отворена, затова влязох, преди да беше успял да ми отговори, и се изкачих нагоре по стълбите. Потропах на вратата му и изчаках, почуках отново и се ослушах за някакво раздвижване вътре.

Не се чуваше нито звук.

Опитах бравата и топката се завъртя в ръката ми. Бутнах я и вратата се отвори широко, влязох вътре, затворих зад себе си и зачаках в полумрака на стаята. Извадих 45-ия с вече свалено петле, след това включих лампата.

Нищо.

Тук не беше прекалено просторно. Нещо, което един ерген би трябвало да си позволи. Една-единствена голяма стая и кухненски бокс, отделен от нея с барплот. Една отворена врата, водеща в банята, и още една врата, едва открехната, към спалнята.

Тръгнах към втората, бутнах я да се отвори докрая и напипах ключа за осветлението по средата на височината на касата.

Тогава открих Арт.

Върху допълнителната възглавница встрани от него имаше следи от барутни изгаряния, а единият й край беше разкъсан от изстрела, който тя беше заглушавала. Куршумът беше улучил слепоочието и така, без дори да го осъзнае, Арт беше постигнал целта, към която се беше стремил.

Всичко, което можех да кажа, се събираше в една дума. Нищо повече. Примката около врата ми непрекъснато се затягаше. Никой не знаеше, че аз бях казал на Арт да напише статията за онази история с труповете в апартамента ми, и сега ченгетата щяха да ми лепнат убийството му и да го минат като отмъщение. Онзи, който е измислил думата „прекаран“, трябва да е имал предвид мене.

Във въздуха тегнеше миризмата на уиски, барут и прогорено, но тя можеше да се задържи с часове. Докоснах лицето на Арт и по топлината му разбрах, че всичко се беше случило съвсем скоро. Отидох отново до вратата и огледах дали бравата не беше насилвана, но около нея не се забелязваха следи от взлом. Арт беше улеснил убиеца изключително много. Беше се върнал пиян, беше отключил и затръшнал след себе си вратата. Бравата му беше от онзи тип, който трябва да заключиш отвътре, а той беше направил онова, което са правили хиляди други пияни преди него. Беше забравил за това. Бухнал се е в леглото и това е било всичко.

Прерових джобовете му внимателно, опипах сакото, прехвърлено върху стола, след това дрехите в шкафа. Нещо в дрехите от гардероба не беше съвсем наред и аз усетих, че тук преди мене беше пипала ръката на професионалист и дори и да беше имало нещо важно, то надали щеше да е останало.

Избърсах отпечатъците си с носната си кърпа и се измъкнах от апартамента. Качих се по стълбите върху покрива на сградата и се прехвърлих върху този на съседната, която беше най-близо до ъгъла, и слязох оттам, в случай че някой ме изчакваше пред входа на Арт. Две преки по-надолу хванах такси и дадох адреса на Кармен.

Надутото портиерче ме беше запомнило от предния път, но въпреки това се обади горе за проверка. Съобщи ми с неохота, че мис Смит би желала да ме види, след което се отдалечи намусено, дотолкова възвисено в своята значимост, че дори не ме разпозна, въпреки че вестникът на бюрото му беше отгърнат на моята снимка.

Качих се горе, където тя ме очакваше, и се усмихнах в отговор на тревогата, изписана около очите й. След това тя внезапно се озова плътно прилепнала в прегръдките ми, а жадните й устни се впиха в моите почти болезнено, тялото й трептеше от енергия, която е била потискана прекалено дълго и сега за първи път намира отдушник.

Сълзите бяха оставили влажни проблясващи дири по страните й и когато отлепи устни от моите, тя зарови лице в яката ми и продължи да хлипа.

— Спокойно, миличка — казах й аз и я отдръпнах, за да я погледна, но само за секунда, тъй като тя ме сграбчи и увисна упорито на шията ми.

Не преставаше да повтаря нежно:

— Ти си луд, единако. Луд си, луд!

Аз избързах сълзите й, целунах я леко, взех ръката й и я въведох вътре. Тя все още прохлипваше и не можеше да говори нормално.

— Не съм свикнал на толкова мило посрещане — подкачих я аз.

Тя насили една усмивка, която постепенно стана истинска.

— Ти си луд, ирландецо. Във всеки вестник, във всички телевизионни и радио-новини говорят за тебе. Райън… ти нямаш шанс… ти нямаш… Не зная как да ти го кажа…

— Лошо ли е, а?

— Защо, Райън? Защо трябваше да си точно ти?

— В каква връзка казваш всичко това, скъпа?

В първия миг тя не отговори нищо. Очите й се смръщиха, ръцете й се отдръпнаха от моите и се скръстиха в скута й.

— Не съм от типа, който би направи нещо такова. Зная го много добре. Била съм близка… през целия ми живот все се е получавало обратно. Никога досега не ми се беше случвало. Сега за първи път зная какво е да… да те е грижа за някого, който не изпитва нищо, така де, нищо по-особено към тебе. Това се случваше на другите. Никога не съм мислила, че е възможно да се случи на мене. — Тя вдигна очи, усмихна се и добави весело: — При това с гангстер. Никога досега не съм се влюбвала в гангстер.

— Ти си луда.

— Зная — каза тя.

— Ти си класа, скъпа. Една закачка с мене сигурно би била забавна за тебе. Малко тръпка, като при играта на карти може би. Но, сладичко… аз като че ли не съм от рода на ония глезльовци, по които си падаш. Ти си класа.

— Ирландецо… ти никога не си имал проблеми в това да вземеш някоя жена… никога. Или?

Мярнах я с очи и поклатих глава.

— Колкото бих имал с домат.

— Тогава остави ме да бъда домат. Или трябва да кажа „моля“?

— Говориш ми безумия, момиче.

— Нямам нищо друго, ирландецо. Никога не съм имала.

— По дяволите, мене могат да ме убият по всяко време. Знаеш ли какво означава това? Ще те свържат с мене и си свършена, хлапе. Свършена. Може би е както казваш… никога преди не си се влюбвала в гангстер, но то е като тръпката да изтеглиш три карти от раздаващия и да се озовеш с флош роаял в ръцете. Страхотно е, ако залозите са големи, но когато останалите ръце са двойки и тройки и купчинката е малка, голямата тръпка отива на боклука. Флошът само ти се струва голям. Всъщност не става за нищо. По дяволите, ти си луда!

Бях се напрегнал, докато говорех, и старият белег на гърба ми започна отново да ме подръпва. Трябваше да й го кажа. Тя трябваше да знае какво е разчистване на сметки!

Очите на Кармен се бяха прояснили отново. Докато й говорех, тя беше успяла да вземе своето решение.

— Тогава ще ми позволиш ли да бъда луд домат, ирландецо?

— Котенце…

— Ти не си длъжен да ми отвръщаш с любов — каза тя.

Опитах се да го задържа в себе си. Но не беше от нещата, които можеш да направиш на парчета и да забравиш.

— Това му е най-лошото, хлапе — казах й аз. — Разбираш ли… аз вече го правя.

Тя отново се озова в прегръдките ми, нежна като преди и с още по-жадни устни. Пръстите й бяха кадифени като котешки лапки, те ме мачкаха, търсеха и откриваха. Когато я докоснах, сякаш всичко наоколо изчезна и остана единствено топлината на тялото й и главозамайващото усещане да бъдеш изцяло подвластен на изтръгналото се изпод контрола ти чувство. Когато легнах, времето престана да съществува, а когато тя се отпусна отгоре ми и започна да ми шушне тихо нещица, които само сърцето ми чуваше, беше необикновено. Толкова, толкова необикновено.