Аз, единакът!

Меката утринна светлина окъпа телата ни и ние станахме, усмихвайки се един на друг, без да казваме дума. Думите нямаше да са достатъчни. Гледах я, докато си вземаше душ и се обличаше. Цялата й красота — и гола, и облечена, ми принадлежеше и никой не можеше да ми я отнеме.

След това магията на утринния полумрак се разпръсна и усетих колко глупаво беше всичко; кисело-горчивият вкус на повръщано отново се завърна в устата ми ведно с гнева срещу всичко, което ми се беше случило.

Облякох се бързо и я последвах в кухнята. Тя беше направила кафе и ми подаде пълна чаша, но по лицето ми разбра, че нещо не е наред. Не ме попита нищо. Изчака ме да започна сам.

— Имах приятел, който беше убит снощи — започнах аз. — Зная как, зная защо, зная кой, но не зная как точно изглежда лицето на убиеца.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш, но не искам да те моля. Залогът е прекалено голям.

— Да не си забравил, ирландецо?

— Какво?

— Аз съм си комарджия.

— Това убийство ще ми бъде лепнато и няма никакъв шанс да се измъкна.

— Полицията…

— Могат да бъдат залъгани за малко. Могат да бъдат озаптени, но само временно. Когато обаче решат да впрегнат всичките си сили, могат да постигнат каквото пожелаят.

— Мислиш, че ще го направят?

— Ще им се наложи, скъпа. Този път е убит вестникар и всички издания ще ударят яко тъпана. Тогава те ще трябва някак си да отклонят огъня, а единственият начин е да ме пипнат.

— Но първо ще оберем залозите.

Погледнах я сериозно. Не се майтапеше. Тогава казах:

— Добре, миличко, ще бъдем ти и аз. Ще опитаме заедно. Може пък да се окажем добри партньори.

— Какво ще правим?

— Днес е събота, хлапе, довечера ще отидем да потанцуваме. — Една бръчка проряза челото й. — За пиеската ще ти трябва костюм. Какво ще кажеш например за едно издокарване като уестсайдска курветина. Ще можеш ли да се справиш?

Тя кимна, но бръчката върху челото й стана по-дълбока.

— Едно от липсващите звена беше претрепано снощи — продължих аз. — Имаше в джоба си билет за танцувална вечер. Възможно е неговият партньор също да има такъв. А ако на всичко отгоре е и научил, че приятелчето му е било пречукано, той ще иска да е непрекъснато сред хора. Много лесно е да те очистят, когато си сам.

— А този… ще може ли да докаже невинността ти? Това ме накара да се усмихна:

— Не, той не. Но това птиче може да ни изпее много от отговорите.

— В такъв случай какво да направя?

— Най-напред можеш да излезеш да си купиш дрешки. Евтини и крещящи. Вземи си подходящ парфюм и каквото там трябва, а ако можеш да намериш всичко втора употреба, още по-добре. На тези друсаници не е прието да се мотаят сами мъже, докато ако сме двойка, няма проблеми, а и ако засечем онзи момък, ще ни е по-лесно да го разпитаме двамата.

Хванах я за раменете и се взрях в очите й:

— Все още ли искаш да опиташ?

Тя се усмихна дяволито, престори се, че иска да ме целуне леко по устните, след което плъзна език в устата ми. Преди ръцете ми да успеят да се сключат около нея, тя се изплъзна и изтича до вратата.

— Тук ли ще стоиш?

— Не зная.

Тя отвори чантичката си, извади ключ и ми го подхвърли.

— Ако минеш през задния вход, няма да ти се налага да се срещаш с портиера.

Тя ми изпрати въздушна целувка и излезе.

Изправих се, облякох сакото си и пъхнах 45-ия под колана на панталона. Излязох през задния вход и поех към старата бърлога от кафяв камък. Слънцето се скри, преди да бях стигнал Шесто, въздухът беше студен и влажен. Спрях се в една сладкарница, взех си кола, след това и още една, докато се опитвах да обмисля нещата.

Планът беше готов, тип-топ. Малко грубичък и необикновен, но пък щеше да свърши работа.

Навън отново започна да вали.

Някакво офрашкано ченге мина покрай входа и хвърли един поглед, но аз бях седнал навътре в тъмното и то не разпозна лицето ми. Прибрах си рестото и излязох навън с вдигната яка на сакото и нахлупена над очите шапка, която закриваше половината ми лице.

Заклещиха ме едва към Лексингтън. Оказа се прекалено лесно — слабо сръчкване с дулото на пистолет, покрит с вестник, в ръката и това беше всичко.

Обърнах глава, Стан Етчинг ми се беше ухилил, белегът на едната му буза разтегляше ненормално устата му. Той заговори:

— Казвали са ми, че си от безскрупулните типове, Райън.

Заобиколи ме и застана пред мене. Измъкна пистолета ми и го пъхна в джоба на шлифера си.

Усмивката му беше нервна и не се съмнявах какво си мислеше — всичко се беше получило малко прекалено лесно.

— Е, и? — попитах аз.

— Ще видиш. Братчето ми Сташ ме е мернало, докато те залавях, приятелче. След минута ще е тук с колата. Може би ще предпочетеш да побегнеш или нещо такова.

Аз се ухилих и очите му потрепнаха нервно в синхрон с устните.

— Ще изчакам — уверих го аз.

Колата беше тригодишен кеди-седан с регистрационни номера от Джързи. Тя спря безшумно и Стан отвори задната врата. Влязох вътре, а той се настани от дясната ми страна с насочен към корема ми пистолет.

Когато потеглихме, Сташ изключи радиото и попита:

— Как ти капна?

— Като круша, как другояче? — Той ме побутна с пистолета и се ухили. — Голям будала си бе, Райън. Трябваше да се покриеш; Ама аз, аз си знаех, че все пак ще се върнеш. Още шестима от нашите са завардили дупката ти, но аз си знаех откъде ще дойдеш.

— Сега го раздавате по стар чикагски маниер, така ли? — попитах аз. — Еднопосочно пътуване и всички останали лайняни номера.

Той се изхили.

— Дума да няма. Радвам се, че това не ти разваля настроението. Ей, Сташ, тоя момък е страхотия. — Пистолетът му отново ме ръчна в корема. — Знаеш ли, Райън, ще те очистя, без да усетиш. Никакви щуротии. Ти не ми създаваш проблеми, аз ти спестявам мъките.

Поблагодарих му и се облегнах назад, и се загледах как Сташ приближава към тунела Линкълн. Движението беше натоварено.

Стан не отделяше очи от мене и ми се ухили отново, като извъртя леко пистолета си така, че да бъде точно перпендикулярно към мене. Поех си дълбоко въздух и отвратено се отпуснах изцяло върху облегалката.

След това ръката ми бързо се стрелна към оръжието му и преди той да беше успял да натисне спусъка, аз вече бях издърпал затвора на автоматичния му пистолет в крайно задно положение, така че той не можеше да произведе изстрел, и го извих рязко така, че счупих пръста му, и докато той все още пищеше от болка и изненада, ръгнах дулото в корема му и натиснах спусъка.

Откъм предната седалка Сташ изкрещя ужасено и се опита да се обърне назад, за да види какво става, но не можеше да направи нищо, ама абсолютно нищо. Взех обратно 45-ия от Стан, свалих петлето и накарах Сташ да усети широкото „О“ на дулото му върху врата си. Главата му потръпна спазматично и той продължи да скимти тихо.

— Сега се махаме оттук — казах. — Ще ти кажа къде да караш. И никакви глупости.

Послуша ме. Запази истерично спокойствие, а когато стигнахме до ръждясалите фабрични халета в Секокъс, спряхме и тогава му позволих да се обърне. Шокът беше отминал и лицето на Стан беше пребледняло от болка и страх. Той започна да моли за лекар, но аз поклатих глава.

Сташ се обади:

— И к’во ш’праим, приятел?

— Зависи само от вас. Искам да зная кой викна наградата. Кой?

Сташ погледна безпомощно към брат си. Стан избърбори само: „…доктор.“

— Не още. Може би когато се поразговориш…

На Стан започна постепенно да му се прояснява. Аз не си правех майтап. Той едва-едва разтърси глава.

— Да ти кажа, ама кат’ не ’нам. Знаеш… как ста’ат работите.

Повдигнах главата му с пистолета и го погледнах в очите. Вече не можеше да говори, но казваше истината.

— Кои са другите около апартамента ми и къде? — попитах го аз.

— Голдън и Холмс… Те са откъм южната страна… Лу Стекльр, той… е отсреща… в къщата на сакатия.

Ръката ми стисна силно дръжката на пистолета.

— Какво са направили с Резтац?

— Боцнали са му доза… не знам… аз…

— Кой друг? По дяволите, говори бързо!

— Марио… чака те в дупката ти.

— Има ли ченгета?

— Нито едно. Изтеглиха ги… всичките. Хайми Гъската, покрил е всички линии с шайката си. Бебкок и… Гръка… те… Джързи. Те…

В този момент припадна. Дадох му пет минути и му помогнах да се свести. Той получи спазми и се оповръща целият. Сташ все още беше в истерия и трепереше.

— Нещо друго, Стан? — попитах аз. Той поклати глава.

Нямаше нищо повече и аз го усетих. Казах на Сташ да излезе от колата и да заобиколи от другата страна. Отворих му, за да извади брат си, и двамата застанаха отвън. Гледаха ме като животни. Казах им:

— Където и когато и да се срещнем отново, смятайте, че сте гушнали по един между рогата, момчета. Но не мисля, че би трябвало да се тревожа за тия неща, тъй като някой друг ще се докопа по-напред до вас, както, стана с ония гангстерчета от Елизабет. А сега дим да ви няма.

Очите на Стан станаха кръгли.

— Боже… няма ли поне да извикаш лекар? Няма ли…

— Не са те лъгали, когато са ти казвали, че съм безскрупулен тип.

— Райън… Райън…

Запалих двигателя и подвикнах на Стан:

— Пукни!

Подкарах обратно през тунела, а след това паркирах колата в близката пресечка. След като избърсах отпечатъците си по волана, дръжките на вратите и первазите, аз се измъкнах навън и я зарязах. Намерих телефон, навъртях номера и казах:

— Едрия?

— Райън…

— Добре, Едър, чуй ме за миг. Къде можем да се срещнем?

— Не мисля, че е добре.

— Братко, ако не се стегнеш, ще се разсмърдя навсякъде.

Той замълча. Не закри с ръка слушалката, за да говори с някой друг или нещо такова. Просто поседя минута и после рече:

— Ще се срещнем с тебе.

— Само ти, приятел.

— Къде?

— В кафе „Неапол“. То е на…

— Зная го.

— Добре тогава. Викни една рота да те чака на телефона, но първо ела сам. Бързо.

Той затвори, без да отговори нещо. Взех едно такси до „Неапол“ и застанах на отсрещната страна на улицата. След десетина минути друго едно такси приближи и спря. От него слезе Едрия. Той влезе в заведението, а когато се уверих напълно, че никой не се навърта наоколо, пресякох улицата и го последвах. Той седеше вътре пред чаша кафе и ме чакаше.

— Не си толкова нафукан, колкото първия път, а? — поздравих го аз.

Лицето му беше мрачно.

— Кажи, Райън.

Не зная защо, но загубих желание да бъда язвителен. Разтрих енергично лицето си с длани, след това се облегнах на масата и го погледнах в очите.

— Арт Шей е убит — казах аз.

Той отново кимна.

— Знаем. Полицията мисли, че ти си го направил.

— Кой го е открил?

— Някакво момче от горния етаж, което използувало пишещата му машина. Опитвало се да става писател на свободна практика. Чист е.

— Аз също. Нямам алиби. Нямам доказателства. Просто ти казвам.

Той ми подхвърли, за да види дали щеше да мине:

— Том Испанеца изплува.

— Да, мъртъв.

— Чул си? Ние не дадохме гласност на случая.

— Бях там непосредствено след като се беше случило.

Очите му леко се присвиха.

— Какво знаеш за него?

— Нищо, но много скоро ще узная.

— Как?

— Почти сигурен съм, че зная къде ще е партньорът му тази вечер.

— Ще ми кажеш ли?

— Не, Едър. Извървял съм целия път до това парти.

— Добре, Райън, защо искаше тази… тази среща?

Облегнах се и си поех дъх.

— Искам да ми кажеш някои неща. Честно и изчерпателно. Имам смешното усещане, че някъде съм се докоснал до нещо и че съм близо до онова, което искам. Тази история никога не ми е харесвала, откъдето и да я погледна, но така или иначе съм вътре и ако искам да остана жив, а вие да получите отговорите си, ще трябва да ми кажеш истината.

Той направи лек жест с ръка:

— Карай направо.

— Защо бях набутан в тази история — заради дрънканиците на оня или защото бях заподозрян?

За момент той се вгледа в лицето ми и след това се реши:

— По малко и от двете. Беше заподозрян, защото беше предложен от Билингс. Трябваше да се хванем за сламката, независимо от това колко е голяма.

— Защо?

— Знаеш защо. Това, което Билингс притежаваше, е международен скандал. Подземният свят на два континента се готвеше да бие барабаните на войната. Знаехме, че нещо се готви, но не знаехме защо, нито пък как.

— И докъде сте стигнали?

Усмивката, която ми отправи, беше ледена.

— По нашите си начини ние също сме понапреднали.

Изчаках го и му се ухилих не по-малко ледено. Ако искаше нещо, не можеше да си позволи да спре дотук. Той също го разбра и каза:

— Случайното стечение на обстоятелствата е убиецът на хора.

— Май е късничко за философия.

— Така е. Знаем нещо за Том Испанеца и Лиас. Можем да предположим какво се е случило.

Гръмнах наслуки:

— Подслушали са нещо, което не е трябвало да чуват.

Улучих и Едрия ме погледна изкосо. Кимна и продължи разказа си:

— Един нощен пазач на дока си спомни, че ги видял да се наливат зад някакви бали с вехтории. Това не било толкова необикновено и той предпочел да ги остави да се наспят, отколкото да се опитва безуспешно да ги прогони. Така че просто забравил за тях. По-късно бил привлечен от някакви викове за помощ откъм водата и му отишъл близо час, докато извади някаква дама на брега. Тя явно нямала никакво желание да си тръгва и го разтакавала, доколкото могла. Нашето предположение е, че това е било маневра, за да се отстрани пазачът и да се направи далаверата на „Гестри“. Предполагаме, че някъде през това време или Ескаланте, или Лиас е подслушал или видял нещо от това, което се е вършело, и са го сметнали за обикновена контрабанда, след което са решили да влязат в играта, за да направят по някоя бърза пара.

— Как би могъл да го докажеш?

— По това време испанските митници във взаимодействие с Интерпол са нанесли тежък удар по всички пунктове. Невъзможно е било да се изнесе нещо чрез обикновените канали, били са разрушени четири големи организации. И все пак трафикът не трябва да се нарушава, а както е известно, всички подобни операции имат резервен вариант и в този случай е заработил именно запасният вариант. Каквото и да е било онова, то не можело да остане в Лисабон, без рано или късно да бъде разкрито — затова „Гестри“ е станал превозвачът му.

— Кой от екипажа е замесен?

— Никой. Тези работи не се правят от вчера за днес.

На „Гестри“ със сигурност има тайник, с който корабът е снабден от години и който е използуван само при нужда, без никой на борда да знае за това. Когато пристигне в другото пристанище, корабът се „разтоварва“ от друга група по предварителен план. Тези групички са много печени. Те са в големия бизнес. Направо са държава в държавата. Проверихме целия екипаж на „Гестри“ човек по човек — всички са чисти. Лиас и Ескаланте са били там по случайност. Някой ден ще огледаме кораба основно и ще открием как е направено.

— Това ни отвежда до Билингс.

Едрия ме погледна през масата и любопитството в погледа му беше непресторено.

— Знаеш ли как е станало?

— Мисля, че да.

— И за това ли ще трябва да чакам?

— Не. — Оставих всички подробности да се избистрят и започнах да ги подреждам по местата им. — Посредством системата за свързване те са се добрали до един момък на име Хуан Гонзалес. Споменали са му какво имат и са поискали да им намери купувач. Хуан неочаквано се увълчил. Разбрал, че може да кули нещото за шепа монети, а след това да му изкара големи пари. Може би онези двамата са узнали, че нещото струва добри пари, и са започнали да вдигат цената. Както и да е, но именно Хуан познавал човек с мангизи, който се ослушвал за удар. Билингс е разполагал с десет бона суха пара. Той е оставил Хуан да направи сделката, вероятно на патрньорски начала. След това го е убил и е заграбил закупеното само за себе си. Хуан е бил много наплашен. Може би е знаел, че е нарочен. Билингс също е бил изплашен. Истинските стопани са си искали стоката и са вървели по следите й. Билингс не е успял да избяга достатъчно бързо. Хванали са го. Той е излязъл и ми е прехвърлил топката.

— А кой е бил, ирландецо? Кой е Лодо?

— Арт умря, защото беше на път да го открие. Лодо било кодовото име на убиеца на мафията по Източното крайбрежие.

Той не каза нищо. Сякаш дори не чу.

— Това е важно, нали? — подхвърлих аз.

— Може би. Понякога мафията е доста разтегливо понятие. Все още е велика, но понякога заглъхва в сравнение с останалите големи организации. Имаме си хора в повечето от секциите на мафията, но досега все още не сме чували за нещо подобно.

— Там винаги изниква по нещо ново — казах му аз. — Ами… доколко ново беше това, което ти съобщих?

— Достатъчно ново. Това променя нашата операция. — Той замълча, втренчи се в мене и потри брадичката си с юмрук. — Само че ти премълча някои неща, ирландецо.

— Кои например?

— Защо всички искат смъртта ти? Оставих го да се наслади на зъбите ми.

— И на мене ми се ще да узная. Когато го разбера, ще съм пипнал вашия Лодо, приятелче.

— Може би ти стига, а? Показах му още зъби.

— А-а, не, татенце-е! Спомняш ли си началото… онази, голямата бала банкноти? Искам ги. Имам си планове.

— Искаш ли да ги споделиш?

— Не. Но мога да ти кажа къде ще видиш нещо интересно. Онези, които искат кожата ми, са завардили апартамента ми. Предполагам, че бихте се радвали да пипнете някои от момчетата, и можете да го направите, ако се опитате да заложите мамец в бърлогата ми. Може да се окаже наистина интересно.

— Знаем ги къде са. Дори го обмисляхме. Бяхме там и когато братята Етчинг те забраха тази сутрин.

Устата ми зееше.

— По дяволите! — възкликнах. — Ами че това си беше откарване. Защо не се намесихте?

Той сви небрежно рамене:

— Не се разпоредих, защото знаех, че ще се измъкнеш от клопката. Между другото, къде са сега те?

Аз го раздадох също толкова небрежно:

— Някъде из Джързи, а Стан Етчинг е с дупка в корема.

— Прекрасно — каза той. — Ще запиша всичко като устен доклад.

След това се изправи и добави:

— Бъди внимателен довечера. Ако имаш нужда от помощ, звъни!

— Разбира се — казах аз. — Непременно.

Беше 15,35 и денят навън беше същият. Изчаках под козирката на входа, докато зърнах, светлинната табелка на едно такси и му махнах. Спрях го там, откъдето „Пийтър Дж. Хейнис III“ не можеше да бъде видян, шестнадесет етажа по-горе, и отворих работа на момчето от асансьора. То ме изгледа, сви рамене и подкара кабината нагоре.

Фоайето беше тихо. От една от далечните канцеларии се дочуваше мекото потракване на пишеща машина, а от една от по-близките — монотонният приглушен говор на някой, който явно водеше телефонен разговор. Зад бюрото на приемната се отвори незабележима врата и оттам се подаде червенокосата, видя ме и се усмихна широко. Беше в прилепнала зелена рокля и напълно съзнаваше какво означава това при нея.

— Бих искала да се надявам, че идвате при мене, но зная, че не е така.

— Нима работите в събота?

— Само понякога. В събота е по-спокойно и когато има повечко работа, човек успява да насмогне.

— За мене е удоволствие. Кармен тук ли е?

— Мис Смит ли? Аз поклатих глава.

— Кармен. Ние сме приятелчета.

Тя извърна очи, а след това отново ме погледна докачено миг преди усмивката й отново да докосне устните й.

— Второ качество. При мене все така се получава. Не, не е тук. Излезе по магазините, след това се връщаше и излизаше още два пъти. Търсихте ли я в дома й?

— Тцъ.

Тя се пресегна към телефона, и набра номера. Чух сигнала за свободна линия поне шест пъти, след което червенокосата каза:

— Няма никой, но ако искате, можете да оставите съобщение.

Не схванах и тя долови това в погледа ми. Пресегна се зад главата си и отмести картината на стената. Там беше вграден магнитофон с наполовина пълни ролки.

— Включва се след десетото позвъняване — обясни тя. — Един тенекиен глас ви моли да оставите съобщение и можете да говорите в продължение на три минути. Освен това записва всички изходящи разговори. Да оставя ли някакво съобщение?

— Хитро — казах аз. — Тогава й кажете, че ще се прибера за вечеря към шест.

Чух тенекиения глас на автоматичния секретар, след това съобщението беше предадено.

След като окачи слушалката, червенокосата попита:

— Кажете ми, господин…

— Райън.

— …господин Райън… нали няма да причините зло на… мис Смит?

— Не схващам.

— Очите й направо греят.

Изчаках продължението.

— Зная кой сте, господин Райън — каза тя. — Въпреки че снимките ви по вестниците надали ви ласкаят.

Почувствувах онова характерно затопляне на тялото, което предизвиква само страхът. Като последен мухльо се бях направил на много отворен и сега това девойче можеше да затапи цялата работа. Тя като че ли долови мислите ми. Сигурно съм изглеждал пределно прозрачен.

Червенокосата се усмихна отново. В усмивката й нямаше дори намек за хитруване или коварство.

— Тревожа се за мис Смит. Тя знае ли?

— Знае. И ми помага.

— Вие не сте направили онези неща, нали?

— Само някои от тях — казах й без колебание аз. — Но те са оправдани. Мисля, че в края на краищата всичко ще се изясни.

— Мислите ли?

— Е, ако ме опукат, няма да има ден за пране. Тогава ще бъда целият мръсни чорапи и кофти спомени, нищо изпраничко, само един осмърдян като от порове погребален костюм.

За един кратък миг смехът изчезна от погледа й и тя каза сериозно:

— Не позволявайте да се случи това, господин Райън.

— Дори ще се опитам да не го позволя — ухилих се аз.

Имаше няколко пакета с покупки, които Кармен беше оставила, и аз ги взех. Те щяха да ми осигурят добро прикритие по улиците. Един мъж с покупки винаги изглежда нормално и не привлича погледите.

Когато стигнах до апартамента на Кармен, беше шест без четвърт. Минах през задния вход, качих се в сервизния асансьор, после използувах ключа, който ми беше дала тя. Когато отворих вратата, ме заля музиката на гърмящото в апартамента лудешко джаз-парче, а тя танцуваше в средата на хола.

Оставих покупките на земята и се приближих да я погледам. Беше страхотна. Под звуците на дрънчащия бенд тя изпълняваше чувствен танц, който не пасваше на ритъма, но напълно отговаряше на настроението на парчето. Пуловерът й беше черен и прилепнал, а гърдите й под него — свободни. При прелестното им олюляване и издигане прозиращата през плетката плът контрастираше изумително на черното. Полата й беше свободна, плисирана, тъмнокафява и когато се завъртеше, се откриваше за кратко гледката на дългите й, заоблени крака. Съвсем преднамерено, почти професионално тя се завъртя по-бързо, така че полата се разпери достатъчно за миг, колкото да разбереш, че под нея, както и под пуловера, няма нищо друго. Тя се засмя към мене през стаята, а аз я хванах за колана от метални плочки, който си беше сложила, притеглих я плътно към мене и вкусих влагата на устните й.

Дишаше дълбоко и по лицето й беше избила руменина. Очите й бяха грейнали като звезди. Тя погали с пръсти лицето ми.

— Никога преди не съм се чувствувала така, ирландецо.

— Аз също.

— Иска ми се това да беше… наистина. Не за да търсим… някого си.

— Ще го направим пак. Някой друг път.

— Добре. Ще хапнем ли? Има стек.

— Искам тебе.

— По-късно — отсече тя.