Аз съм съдът!

Глава първа

Изтръсках дъжда от шапката си и прекрачих в стаята. Никой не продума нищо. Всички учтиво се отдръпнаха назад и усетих погледите им върху себе си. Пат Чеймбърс стоеше до вратата на спалнята и се опитваше да успокои Мирна. Тялото на момичето се разтърсваше от сухи стонове. Спрях до нея и положих ръце на раменете й.

— Успокой се миличко — казах й аз. — Ела тук да си полегнеш.

Поведох я към дивана до стената и я пуснах да седне. Беше много зле. Един от униформените полицаи положи възглавница под главата й и тя се отпусна.

Пат ме повика с ръка и ми посочи спалнята.

— Вътре е, Майк — каза ми той.

Вътре е. Думите му ме разтърсиха жестоко. Вътре беше най-добрият ми приятел проснат мъртъв на пода. Тялото му. Сега вече трябваше да му казвам така. Вчера беше Джак Уилямс, човекът, с който бях спал рамо до рамо в калта и мръсотията на джунглата две години нощ след нощ. Джак, човекът който казваше че ще си даде дясната ръка за приятеля си, и го направи, като спря с нея байонета на една жълта маймуна, която се канеше да ме съсече на две. После му ампутираха остатъка.

Пат не пророни и дума. Позволи ми да отвия тялото и да докосна студеното му лице. За първи път в живота ми се дорева.

— Къде са го улучили, Пат?

— В стомаха. Но по-добре не гледай. Убиецът е заострил върха на куршум 45 калибър и го е прострелял с него.

Отметнах завивката до края и от гърлото ми се изтръгна проклятие. Джак беше по къси гащета, и с ръката си беше стиснал корема в агония. Входният отвор беше чист и малък, но на изхода беше оставил дупка колкото човешки юмрук.

Дръпнах бавно и с безкрайна нежност завивките и се изправих. Не беше умрял на място. Кървава диря бележеше пътя му от нощната масичка край леглото до мястото, където лежеше изкуствената му ръка. Килимът под тялото му се беше набрал и усукал. Опитал се е да се довлече с една ръка, но не е стигнал дотам.

Служебният му пистолет висеше в кобура си от другата страна на облегалката на стола. Към него се е стремял последните си секунди. С куршум в корема е воювал до последния си дъх.

Посочих към стола-люлка, лека наклонен от тежестта на 38 калибровия пистолет.

— Ти ли премести стола, Пат?

— Не, защо?

— Той не стои на това място. Не виждаш ли?

Пат беше озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Столът стоеше ето тук до леглото. Бил съм достатъчно често тук за да забравя. След като убиецът е прострелял Джак, той е запълзял към стола. Но убиецът не е напуснал веднага. Той е останал и го е наблюдавал как се гърчи на пода в агония. Джак се е стремял към пистолета, но не е успял да го стигне. Щял е да успее, ако убиецът не е преместил стола. Мръсното копеле се е късало от смях до вратата докато Джак е правил последното си движение. Дърпал е стола инч по инч докато накрая Джак се е предал. Инквизирал е човек, преминал през всички кръгове на ада. Смеейки се. Това не е било обикновено убийство, Пат. Това е най-хладнокръвното и преднамерено убийство, което някога съм виждал. Но това чудовище ще си плати.

— Включваш ли се, Майк?

— Включвам се. Какво друго си очаквал?

— Трябва малко да позабавиш конете.

— Ами. Точно обратното. От този момент нататък това е като надбягване, Пат. Убиецът е мой. Ще работим заедно с теб заедно както винаги, но на финала аз ще натисна спусъка.

— Не, Майк, няма да стане. Знаеш много добре.

— Окей, Пат — казах му аз. — Ти си гледаш своята работа, а аз — моята. Не съм имал и няма да имам по-добър приятел от Джак. Живяхме и се бихме заедно. Няма да позволя на убиеца да се измъкне с курвенските номера на закона. По дяволите, много добре знаеш как става. Намират му най-добрия адвокат и фурнаджийската лопата се завърта като въртолетна перка и резултатът е това, че си имаме поредния герой в лицето на убиеца. Мъртвите не могат да си изплачат мъката, Пат. Не могат да разкажат какво се е случило. Би ли могъл Джак да опише на съда какво е да се влачиш по пода с вътрешности разкъсани от думдум? Никой от ония дванайсет човека не може да знае какво чувствуваш като умираш и убиецът в същото време да ти се смее в лицето. Човек с една ръка. Знаеш ли какво означава това? Вярно, той имаше «Пурпурно сърце»[1]. Дали им се е случвало някога да се влачат по пода към пистолета си с разпрани вътрешности? Ако можеха да изпитат само частица от съдбата на Джак, щяха да разкъсат убиеца със зъбите в залата на съда. Не, проклятие. Съдът винаги си е студен и безпристрастен, както и следва да бъде, докато в същото време някое нищожество-адвокатче ги умилява до сълзи, обяснявайки как клиентът му в момента на убийството не бил на себе си или пък му се наложило да стреля в законна самоотбрана. Окей. Законът е нещо много хубаво. Но тоя път аз съм законът, само че без да бъда студен и безпристрастен. И аз няма да забравя или пропусна нищо.

Пресегнах се и го сграбчих за реверите на сакото му.

— И още нещо, Пат. Искам да чуеш и запомниш всяка дума, която ти кажа. И искам да го предадеш на всички които познаваш. И когато им го казваш, натъртвай всяка дума, защото аз така ти казвам. Има най-малко десет хиляди мръсника които се страхуват и ме мразят и ти го знаеш. Страхувате се, защото ако се изпречат на пътя ми им пръскам черепите. Правил съм го много пъти и още много пъти ще ми се случва.

Толкова много ненавист ме изпълваше че бях готов да се пръсна, но аз се обърнах към това, което някога беше Джак. Прииска ми се да кажа молитва, но бях прекалено бесен за това.

— Теб вече те няма, Джак. Вече не можеш да ме чуеш. Макар че е възможно и да можеш, искам да вярвам. Искам да чуеш какво ще ти кажа. Познаваш ме много отдавна, Джак. Знаеш, че докато съм жив, думата ми на две няма да стане. Ще пипна гада, който те е убил. Няма да отиде на електрическия стол. Нито пък ще увисне на въжето. Ще умре точно като теб, с куршум 45 калибър в корема, малко под пъпа. Няма значение кой е той, Джак, аз ще го пипна. Не забравяй, който и да е той, няма да има спасение за него, кълна ти се.

Изправих глава и срещнах странния поглед на Пат. Той поклати глава. Знаех какво му беше на ума.

— Майк, откажи се. За бога, не се самонавивай така. Познавам те много добре. Ще започнеш да стреляш наред по всеки замесен в случая и ще загазиш така, че никога няма да се оправиш.

— Не се безпокой, Пат, свърших. Отсега нататък ме вълнува само единствено нещо — убиецът. Ти си полицай, Пат. И крачка не можеш да направиш без да се спънеш в разните му там закони и правилници. Над теб винаги има някой. Докато аз съм сам. Мога да сритам когото си искам в ташаците, пък ако искат да си изядат мъдете от яд. Никой не може да ме изрита от работното ми място. Вярно, може и да не се намери някой да пророни и сълза, ако ме пречукат нейде, но разрешителното ми за частен детектив и за носене на оръжие ми е още в джоба, и ги е страх от мен. А аз умея да ненавиждам, Пат. Като пипна оня дето се крие зад това, кръв ще пропикаят. Няма да е далеч денят, в който ще държа пистолета в ръката си, а убиецът ще бъде пред мен. Ще следя отблизо лицето му. Ще напълня червата му с олово, а когато се затъркаля по пода, ще вкарам и зъбите му в гърлото.

А ти не можеш да го направиш. Трябва да съблюдаваш правилата, защото си капитан от отдела по убийства. Възможно е убиецът да свърши на електрическия стол. Тогава ти ще бъдеш доволен, но аз не. Много лесно ще се отърве. Той трябва да умре точно като Джак.

Нямах какво повече да кажа. Видях по стиснатата челюст на Пат, че няма намерение да ме разубеждава. Единствено можеше да се опита да ме изведе с него оттук. Излязохме заедно от стаята. Хората на следователя при смъртните случаи вече бяха пристигнали и се канеха да изнасят тялото.

Не исках Мирна да става свидетел на това. Седнах до нея на дивана и я оставих да си поплаче на рамото ми. Така успях да й спестя гледката с изнасянето на годеника й в пластмасов чувал. Тя беше чудесно момиче. Преди четири години, когато Джак беше в полицията, едва беше успял да я сграбчи миг преди да прехвърли парапета на Бруклинския мост. Тогава тя беше развалина. Дрогата я беше докарала до полуда. Но той я отведе до дома си и плати за пълния курс на лечение докато тя оздравя напълно. Между тях се зароди любов, която избуя до красиво цвете. И ако не беше започнала войната, щяха да са женени отдавна.

Тя посрещна Джак по същия начин като се върна от войната с една ръка. Той вече не можеше да упражнява професията си, но душата и сърцето му бяха останали в отдела му. Тя го беше обичала преди, обичаше го и сега. Джак я увещаваше да се откаже от работата си, но тя успя да го убеди че е по-добре да я запази, докато той се устрои. За човек с една ръка е трудно да си намери работа, но той имаше много приятели.

И не след дълго вече работеше в детективския отдел на една застрахователна компания. Не беше в състояние и да си помисли само че ще работи нещо по-различно. И тогава вече между тях зацарува щастието. Вече бяха запланували и сватбата. И сега се случи това.

Пат ме потупа по рамото.

— Долу чака кола да я откара в къщи.

Изправих се и поех ръката й.

— Хайде, миличко. Тук повече нямаме работа. Да тръгваме.

Не продума нищо, изправи се и се остави на един полицай да я прикрепя докато излезе. Обърнах се към Пат.

— Кога започваме? — запитах го аз.

— Добре, ще ти кажа каквото знам. Ще прибавиш и ти каквото знаеш. Двамата с Джак бяхте неразделни приятели. Възможно е да се сетиш за нещо което да хвърли светлина върху случая.

Дълбоко в себе си се чудех. Джак нямаше врагове. Дори и когато работеше в полицията. Работата му със застрахователната компания беше нещо съвсем обикновено. Макар че беше възможно причината да се крие там.

— Джак имаше гости миналата нощ. — продължи Пат. — Тесен кръг.

— Да, знам, — прекъснах го аз. — Той ми се обади снощи и ме покани, но бях направо съсипан от умора, и много рано захапах възглавницата. Беше групичка от стари приятели отпреди войната.

— Да. Взехме имената им от Мирна. Момчетата сега ги проверяват.

— Кой откри тялото?

— Мирна. Двамата с Джак щели да излизат в околностите да търсят място за вилата си. Дошла малко след осем сутринта. Джак не се обадил и тя се разтревожила. В последно време ръката го боляла доста и тя си помислила да не му е прилошало. Тогава извикала портиера. Той я познавал и я пуснал. Като чул писъците, хукнал нагоре и така ни се обади. Имаше сили само колкото да ми разкаже как минало партито и припадна в ръцете ми. И тогава те повиках.

— По кое време са стреляли?

— Следователят по смъртните случаи го преценява някъде около пет часа преди пристигането ми. Това прави някъде около три и петнайсет след полунощ. Като получим данните от аутопсията ще го знаем с още по-голяма точност.

— Някой от съседите да е чул изстрел?

— Никой. Очевидно е било стреляно със заглушител.

— Пистолет 45 калибър вдига достатъчно шум дори и със заглушител.

— Така е, но долу под него е имало парти, не толкова шумно, разбира се, че да предизвика оплаквания, но достатъчно високо, за да заглуши всякакви шумове от този род.

— А ония които са му били на гости?

Пат пъхна ръка в джоба си и измъкна един бележник. Скъса една страничка и ми я подаде.

— Ето ти списъка който ми даде Мирна. Тя е пристигнала първа в осем и половина снощи. Била е домакинята, посрещала е гостите на вратата. Последният дошъл около единайсет. Пийнали малко, потанцували, и към един си тръгнали всички заедно.

Хвърлих поглед на имената които ми даде Пат. Някои от тях познавах достатъчно добре, докато двама от другите бяха от хората, за които Джак ми беше говорил, но не ги познавах.

— Къде са отишли след партито, Пат?

— Били са с две коли. Едната с която си е тръгнала Мирна, принадлежала на Хал Кайнс. Потеглили направо към Уестчестър, като оставили Мирна у дома по пътя. От другите още никой не ми се е обадил.

Помълчахме малко и Пат ме запита:

— Виждаш ли някакъв мотив, Майк?

Поклатих глава.

— Все още никакъв. Но ще го открия. Не са го убили хей-така. Обзалагам се, че каквато и да е била причината, е било нещо много дебело. Има много шибани моменти. А ти стигна ли до нещо?

— Нищо повече от това което ти казах, Майк. Надявах се поне ти да ме осветлиш малко.

Ухилих му се без да ми е весело.

— Не. Все още не. Но щом имам някои отговори, веднага ще те известя, но вече ще съм се захванал със следващите.

— И ченгетата имат глави на раменете си, Майк. И ние можем да си отговорим на въпросите.

— Но не и както мен. Затова и ми се обади веднага. Ти съобразяваш не по-зле от мен, но нямаш кой да ти върши черната работа. Ето къде е моето предимство пред теб. През цялото време ще дишаш зад врата ми, но когато дойде моментът ще ме изблъскаш и ще хлопнеш белезниците на ръцете му. Тоест, ако успееш да ме изблъскаш. А не мисля, че ще успееш.

— Окей, Майк, прави както си знаеш. Имаш пълен картбланш. Но не забравяй само едно нещо — убиецът ми трябва и на мен. Ще се опитам да те изпреваря и да се добера до него преди теб. Разполагаме с всички технически съоръжения и достатъчно хора които да търчат навсякъде. И при нас не липсват мозъци. — Напомни ми той.

— Не се тревожи, не подценявам ченгетата. Но те не могат да счупят ръката на някой боклук за да го разговорят, и да придружат думите си с дулото в зъбите им за да им покажат че не се шегуват. Краката ми са все още здрави, пък и има достатъчно словоохотливи юнаци да ме информират за всичко което ме интересува, защото знаят какво ще ги сполети ако не се разприказват. Средствата ми за тази цел са малко ex oficio[2], но пък за сметка на това са много по-ефикасни от твоите.

Така завърши разговорът ни. Излязохме на площадката на стълбите, където Пат остави на пост един патрулен полицай. Слязохме с автоматичния асансьор четири етажа по-надолу във фоайето на блока и изчаках Пат да даде кратко интервю на няколко репортьора.

Колата ми стоеше до бордюра точно зад полицейската. Стиснахме си ръцете с Пат и се пъхнах зад кормилото на моята бричка. Потеглих към Хакард Билдинг където обитавах двустаен апартамент за кантора.