Аз съм съдът!

Глава тринадесета

Неделята се оказа отвратителен ден. Започна с барабанния грохот на дъжда в прозорците и ненавистния звън на будилника. Стоварих му един пестник като се псувах за разсеяността си, поради която автоматично го бях навил за шест, макар че изобщо не беше необходимо да ставам толкова рано.

Това беше единственият ден в седмицата в който не беше необходимо да вземам душ или да се бръсна. Както обикновено прегорих закуската си и я изядох без да свалям пижамата си. Като поставях съдовете за миене в мивката се огледах в огледалото и едно небръснато и подпухнало лице ми се озъби грозно в него. В дни като тоя напомнях буреносен облак.

За мой късмет хладилникът предвидливо беше зареден с бира до пръсване. Измъкнах две кварти, взех си чаша от барчето, пакет цигари и ги разположих до стола си. После отидох до входната врата, отворих я и пощата се разсипа по пода. Отделих внимателно клюкарските четива от сериозните, захвърлих последните в кошчето за боклук и денят започна.

После опитах и с радиото. Опитах да меря пода с крачки. Всички пепелници бяха препълнени с угарки. Нищо не помагаше. От време на време хлопвах в стола, обхващах главата си с ръце и започвах да мисля. Но каквото и да правех, едно и също нещо неизменно ме спохождаше. Дивотии. Глупости.

Нещо се мъчеше да изплава на повърхността. Знаех го. Усещах го. Някъде в дълбините на паметта ми споменът за някаква дребна подробност упорито си пробиваше път нагоре, и крещеше да бъде чут, но колкото повече се издигаше, толкова повече защитни механизми включваше мозъкът ми, за да го спре.

Не беше глупост. Факт. Дребен, незначителен факт. Какво беше то? Можеше ли да се окаже отговорът на всичко? Нещо ужасно изплаваше и ме хвърляше в треска. Опитах с още бира. Не става. Не. Не. Не…не…не…не…не. Отговорът не искаше да се появи. Как беше устроен разумът ни? Толкова сложно, че дребният и незначителен детайл се разтваряше и се губеше в лабиринта на познанието. Защо? Вечният проклет въпрос ЗАЩО? За всяко нещо си има ЗАЩО. Обяснението беше тук, но не искаше да изплава. Опитвах се да мисля и така, и иначе. Опитах се даже да го забравя, но колкото по-големи усилия полагах, толкова повече нарастваше съпротивата му.

Не забелязвах как течеше времето. Пих, ядох, навън вече се беше смрачило и аз включих осветлението, след което отново пих. Часове, минути, секунди. Борих се, но загубих. Опитах пак. Детайл. Какъв беше той? Какъв?

Хладилникът изведнъж се оказа празен и аз се отпуснах изтощен на леглото. Не можах да го открия. Същата нощ сънувах как убиецът ми се смееше в лицето. Убиец без лице. Сънувах го как беше оковал във вериги Джак, Мирна и останалите, докато аз напразно се мъчех да разбия тънката стъклена преграда която ни делеше с два пистолета 45 калибър, но все не успявах. Убиецът беше без оръжие, смееше се като хиена, докато аз стрелях като луд и псувах, защото стъклото не искаше да се строши. Не успях да ги спася.

Събудих се с отвратителен вкус в устата. Изчетках старателно зъбите си с четката, но не помогна. Погледнах през прозореца. И понеделник не се оказа по-добър от предходния ден. Дъждът се лееше из ведро. Не ме свърташе мече на едно място, затова станах, обръснах си и се облякох, после сложих дъждобрана и излязох да обядвам. Беше станало дванайсет; като привърших с обяда беше вече един. Паркирах в един бар и започнаха да ми носят чаша след чаша. Следващият път, когато погледнах часовника, беше станало шест.

Точно тогава бръкнах в джоба за втория пакет цигари и ръката ми прошумоля в нещо. Пликът. Идеше ми да се гръмна. Запитах бармана за най-близката аптека и той ме упъти зад ъгъла.

Хванах ги минути преди да затворят. Извадих плика и попитах аптекаря дали може да ми установи състава на една непозната субстанция. Той склони с голяма неохота. Изсипахме заедно прашеца върху лист хартия и той го занесе отзад. Не се бави много. Появи се тъкмо когато привършвах с оправянето на вратовръзката си пред едно огледало. Връчи ми плика и подозрително ме изгледа. Върху него беше написал една единствена дума — хероин.

Пак се погледнах в огледалото. Това което видях там смрази кръвта в жилите ми. Видях колко се бяха разширили очите ми. Огледалото. Огледалото и само една дума. Пъхнах яростно плика в джоба, дадох на аптекаря петарка и излязох.

Не бях в състояние да говоря. Вътре в мен бушуваше някаква странна стихия, от която ту замръзвах, ту пламвах. Идеше ми да крещя, сигурно щях да го направя, ако гърлото ми не беше толкова стегнато. Щях да крещя непрекъснато. Нямаше да бъда хабене на време, защото вече имах отговора. Трябваше да съм щастлив. Вече имах отговора на въпроса Защо, но как да бъда щастлив? Не можех. Бях изпреварил Пат. Накрая. Той нямаше отговора на въпроса ЗАЩО. А аз го имах. Само аз.

Вече знаех кой е убиецът.

И се почувствувах щастлив. Върнах се обратно в бара.

Опънах за последно цигарата си и захвърлих угарката в канавката, после се обърнах и закрачих към жилищния блок. Някой ме беше улеснил като не беше затворил плътно входната врата. Нямаше смисъл да ползувам асансьора, нямаше закъде да бързам. Качих се пеша по стълбите, като се мъчех да си представя как ли щеше да изглежда финалната сцена.

Вратата се оказа заключена, но това не беше проблем. Вторият шперц я отвори. Апартаментът беше изпълнен с оня особена тишина присъща само на празните жилища. Нямаше смисъл да паля осветлението, знаех наизуст разположението на мебелите. Отпуснах се в едно тежко кресло поставена напречно в ъгъла. Листата на изкуственото цвете на масичката зад мен ме погъделичкаха по врата. Отместих го и се настаних удобно в меките облегалки, след което извадих моя 45 калибров от кобура и дръпнах предпазителя.

Зачаках убиеца.

Да, Джак, аз приключих. Отне ми много време, но се справих. Вече знам кой те уби. Много интересно се подредиха нещата, нали? Всички симптоми се появиха по обратния ред. Непрекъснато ми се разиграваше театър от най-висша класа, но все някой път забравят нужната реплика. Те всички забравят поне по едно важно нещо. Винаги ми се случва и на най-закоравелите и хладнокръвни убийци, макар и да планират, и то как! до най-малката подробност. Но на тях им се налага да обмислят всичко сами, а самотният ум не е всесилен, докато ние сме много. Вярно, пропускаме много неща и правим маса грешки, но все един от многото накрая му проблясва решението. Единственото решение. Само че тук в случая отсъстваше дори и логиката. В такива случаи това се нарича късмет. Нали помниш какво ти обещах? Ще пронижа убиеца точно на същото място, където той те е прострелял, Джак. Така че после всички да видят какво е имал за вечеря. Смъртоносен изстрел, от който обаче не се умираше веднага. Смъртта идваше чак след няколко минути. Няма значение кой е той, Джак, аз ти обещах че ще го пипна. Нямаше да има нито електрически стол, нито въже; само един куршум в червата, който щеше да изсмуче въздуха на убиеца и живота му с него. Нямаше да има много кръв, но щях да го наблюдавам как се гърчи в краката ми и щях да се радвам, че съм си сдържал клетвата пред теб. Един убиец заслужава да умре само по тоя начин. Жестоко. Гадно. Нямаше да има фанфари, само гърмът на куршум 45 калибър в малко и затворено помещение. Да, Джак, така ще го споходи смъртта, без значение кой се оказа. Точно както ти си я срещнал. Аз знам кой те уби, Джак. След няколко минути убиецът ще влезе в апартамента и ще ме види седнал на стола. Може би ще се опита да ме разубеди, а може и да се опита да ме премахне, но аз не съм лесна плячка. Познавам всичките им номера. А и освен това пистолетът е в ръката ми, готов за стрелба. Ще го чакам. Но преди това ще го накарам да се изпоти; да ми разкаже всичко, да видя дали съм познал всичко. Пък може даже и да му дам шанс да си опита късмета и с мен. Но по-вероятно е да не го направя. Ненавиждам твърде силно и стрелям твърде бързо. Затова хората разказват всякакви неща за мен. Затова на убиеца ще му се наложи да опита късмета и с мен. Да, Джак, вече сме на края. Чакам. Чакам.

Вратата се отваря и лампите се запалват. Скупчен съм твърде ниско в креслото за да ме забележи от пръв поглед. Сваля си шапката пред стенното огледало. И в следващия миг съзира краката ми да стърчат от креслото. Дори и изпод грима и се вижда как кръвта й се отлива от лицето.

(Да, Джак, Шарлот. Красавицата Шарлот. Вълшебната Шарлот. Шарлот която обичаше кучетата и разхождаше малките бебета в парка. Шарлот която ти се искаше да смачкаш в обятията си и да усетиш мекотата на устните й. Шарлот с тялото от огън и пламък, меко кадифе и покорност. Шарлот убийцата.)

Тя ми се усмихва. Трудно е да се разбере че не е пресилена усмивката й, но аз то знам. И тя знае че аз го знам. И тя знае защо съм тук. Моят 45 калибров сочи стомаха й.

Устата й ми се усмихва, очите й ми се усмихват, и тя изглежда толкова щастлива че ме вижда, както винаги.

Почти сияеше като проговори.

— Майк, скъпи. О, миличкото ми, толкова се радвам да те видя. Ти не ми се обади както се бяхме уговорили и аз се разтревожих. Как влезе? О, тая Кати винаги забравя вратата отворена. Тая вечер съм я освободила.

Шарлот закрачи към мен.

— И моля те, Майк, не размахвай тоя пистолет тук. Плашиш ме.

— Така трябва — казах аз.

Тя се спря на няколко крачки от мен без да отделя погледа си от моя. Веждите й леко се свиха. Дори очите й бяха озадачени. Всеки друг на мое място би се хванал, но не и аз. Господи, наистина си я биваше! Нямаше втора като нея! Пиесата беше съвършена, тя беше автор на сценария, режисьор и изпълнител на всичките роли. Синхронизацията беше идеална, силата и характера, които влагаше във всяко движение, всяко изражение, всяка дума бяха невъобразима еманация на съвършенството. Дори и в този момент успя да ме разколебае за малко, да посее семето на съмнението, но аз бавно тръснах глава.

— Няма смисъл, Шарлот, аз знам.

Очите й се отвориха още по-широко. Усмихнах се в себе си. Разумът й започна да изпада в паника. Тя си спомни моето обещание към Джак. Не можеше да си позволи да го забрави. Никой не можеше, защото това съм аз и думата ми на две не става. Бях се заклел да се добера до убиеца, а тя се оказа убийцата. А аз бях се заклел да застрелям убиеца в стомаха.

Тя се доближи до масата и си взе цигара от кутията, после я запали с твърда ръка. Тогава проумях, че тя беше успяла да импровизира авариен изход. Не исках да я разочаровам че планът й беше облечен на провал. Нито за секунда не отклоних пистолета от стомаха й.

— Но…

— Не — казах аз — нека аз да ти кажа някои неща, Шарлот. Бях малко объркан в началото, но накрая ми просветна. Вчера малко остана да полудея от тоя мисъл, но сега вече съм наред. Щастлив съм. Много отдавна не съм бил толкова щастлив. Последното убийство ми помогна. Всички те бяха толкова различни. Толкова хладнокръвно бяха извършени, че си мислех да са дело на някой убиец-маниак или външен човек. Късметът беше винаги на твоя страна. Едно с друго не можеха да се вържат и най-елементарните подробности. Подозренията ми скачаха къде ли не, докато в действителност мотивът беше само един, и то какъв!

Джак беше ченге. И винаги се намира някой който ненавижда ченгетата. Особено когато се навират прекалено близо до него. Но Джак узна чак в последния момент кого заплашваше с частното си разследване — когато извади пистолета си срещу него и му продупчи червата. Така беше, нали?

Тя предизвикваше такова състрадание с позата си. Две сълзи се отрониха от двете й очи и пропълзяха по бузите й. Състрадание със своята безпомощност. Сякаш искаше да ме спре, да ми каже че греша — да ми покаже колко много греша.

Очите й се бяха в извори на молбата, умоляваха, разтърсваха. Но аз продължих.

— Отначало започнахте ти и Хал. Не, ти започна първа. Твоята професия го провокира. О, ти правеше достатъчно пари, но все не ти стигаха. Ти си от тия жени които не могат да се наситят на пари и власт. Не за да ги използуват, за да задоволяват капризите си, а просто да ги имат. Колко пъти си се сблъсквала с мекошавостта на мъжете и си ставала свидетел на техните слабости? И това те е уплашило. Ти си загубила социалния инстинкт на жената — да се чувствува сигурна под крилото на мъжа. Ти си усетила страха и си намерила начин да увеличиш банковата си сметка и си използувала тоя начин за да натрупаш още повече пари. Начин, в който никога нямаше да могат да те уличат, но който от това ставаше още по-мръсен. Най-мръсният начин, който някога е съществувал.

(Мъката изчезва от погледа й и нещо друго се появява в замяна. Надига се в тях. Не мога да го определя какво е, но се надига. Тя се изправя, стройна и силна като мъченица, излъчваща красота и доверие и вяра. Главата й леко се завърта и виждам как някакъв хлип задавя гърлото й. Заема поза като войник. Стомахът й е безупречно гладък и равен. Тя отпуска леко ръцете си покрай тялото, ръце, създадени да бъдат боготворени, а устните й въжделеят да се слеят с моите, да ме накарат да млъкна. То се надига в нея, но аз няма да спра. Няма да й дам възможност да проговори, защото в противен случай няма да мога да сдържа клетвата си.)

— Да вземем клиентелата ти. Хора богати, горди. С твоите възможности и външен вид, с постоянното ти усъвършенствуване и задълбочаване в материята, ти успя да събереш такива хора около себе си. Да, ти ги лекуваше, облекчаваше душевните им страдания — но с наркотици. Хероин. Ти ми предписваше, и те следваха твоите рецепти — за да се превърнат в наркомани, а ти в единственият им източник на наркотик и те трябваше да плащат все повече и повече за да могат да се снабдяват с нарастващите си дози. Много хитро и дяволски елегантно. В качеството си на лекар чрез своята клиника ти успяваше да измъкваш необходимите ти количества. Не знам как точно е действала системата за доставки, но ще стигнем и до него.

— И тогава срещаш Хал Кайнс. Една съвсем невинна среща, но не почват ли по тоя начин и най-гнусните престъпления? Ето защо ми се наложи толкова много да си блъскам главата, защото всичко беше толкова обикновено. Ти дори и не си подозирала с какво се занимава той в действителност, нали? Докато един ден ти се случи да го използуваш като обект за хипноза, нали? И той прие, глупакът му с глупак, защото нямаше друг изход ако искаше да продължава да играе ролята си. И докато беше в това състояние ти му измъкна всичките мръсни дела на светло.

И си помисли тогава че го държиш в ръцете си. Каза му какво си открила и възнамеряваше да го включиш в схемата си. Но ти също се заблуди. Хал не беше момче-колежанче. Той беше възрастен. Възрастен с изключително зрял и комбинативен ум, който умееше да намира изход от всякакви ситуации — той вече беше схванал с какво се занимаваше ти и беше решил да те подпре с него. И ти въобще не успя да оползотвориш временното си предимство. Спомняш ли си учебника, който бях видял на лавицата ти — Хипнозата като средство за лечение на душевни заболявания? Личеше си много добре къде си я прелиствала най-упорито. Знаех че си много добра в тоя вид дейност, но го проумях едва вчера.

(Застава пред мен. Облъхва ме горещ поток като разбирам какво се кани да прави. Ръцете й бавно се спускат по тялото й, като притискат дрехата към кожата, и после бавно се вдигат под гордите, като леко ги обхващат. Пръстите й си играят с копчетата на блузата й, но не за дълго. Започват да ги разкопчават, едно след друго.)

Двамата с Хал се дебнехте здраво, като се изчаквахте другия да допусне първата и фатална и грешка, но рискът беше прекалено голям всеки от вас да си позволи инициатива за каквото и да било. И точно тогава се намесва Джак. Той наистина беше много умен. Мозъкът му сечеше здраво. Разбира се, отърва Хал от леката неприятност, в която се беше забъркал, но докато го направи нещо е възбудило подозрението му, и от този момент помощта му към Хал всъщност е имала за подтекст пълното му разследване. Джак разкрива дейността на Хал, и когато случайно среща Ейлийн тя го потвърждава. Джак беше научил за шоуто от нея, и тъй като мозъкът на цялата организация беше Хал, съвсем логично е било да очаква и неговото присъствие.

Но нека да се върнем малко назад. Джак поиска да се види с теб за нещо през седмицата. Ти самата ми го каза. Не, Джак не те е подозирал, но тъй като си е мислел че ти си свързана с Хал от клиниката и колежа, се е надявал да му помогнеш в наблюдението му.

Но през нощта на партито ти си видяла годишниците които беше събрал Джак и си разбрала за какво му са. Изпитала си страх, че ако той успее да го разкрие и арестува, то тогава Хал ще реши че ти имаш пръст в цялата работа и ще те изпее на свой ред. И ти решаваш да се върнеш при Джак. След като прислужницата ти заспива, ти откачаш звънеца и излизаш от апартамента, като внимаваш никой да не те види. Какво направи, забърса ключа на Джак от входната врата преди да си тръгнете ли? Не се и съмнявам в това. И тогава го изненадваш в спалнята. Прострелваш го и го наблюдаваш как умира. И докато той с последни сили се опитва да се довлече до оръжието си ти правиш психологическо изследване на човек гледащ смъртта в очите, записваш си наблюденията и дърпаш стола инч по инч докато накрая тялото му се предава. И после се прибираш у дома. Така беше, нали? Не, не е необходимо да ми отговаряш, защото не е могло да стане другояче.

(Сега вече копчета неразкопчани не са останали. Бавно, изключително бавно тя издърпва блузата от полата си. Тя прошумолява леко, защото коприната си търка във вълнената тъкан. После идва ред на ръкавелите — и блузата се изхлузва от раменете й и полита към пода. Тя не носи сутиен. Прекрасни рамене. Меки гънки на мускулите пробягват под кожата й. Кожата й на шията леко настръхва от възбуда. Едри и корави гърди които просто те молят да ги вземеш в ръце. Пълни, и толкова твърди. Толкова красива е. Млада, сочна, обещаваща. Разклаща леко глава така че златен порой да шурти по раменете й.)

Но в годишниците които отмъкна от апартамента на Джак имаше бележки и за Ейлийн. А в един от тях имаше и нейна снимка, съвместно с Хал. Ти знаеше че само едно убийство не беше достатъчно за целта ти, и реши да го допълниш с друго. Ти каза на Хал какво си разбрала и го изпрати да я заплаши, като се промъкна след него. И ги застреля и двамата по време на шоуто, като съвсем правилно си правеше сметката че убийството щеше да се потули а телата щяха да изчезнат. За това щяха да се погрижат колегите на Хал от синдиката, защото иначе публичният им дом щеше да бъда поставен под разследване, което на практика означаваше край на дейността му. Тук логиката беше напълно на твоя страна, но ако не се бяхме случили ние. Когато нахлухме в дома ти видя накъде бяга мадам и я последва, без тя да разбере, нали? Наистина имаше дяволски късмет. Случайността и госпожа Удача те съпровождаха във всичко. Нито на Пат, нито на мен ми хрумна мисълта да се поинтересуваме от твоето алиби за същата вечер, но се обзалагам че се беше погрижила някой твой любовник да потвърди алибито ти.

Да не забравяме и нашия приятел Джордж Калецки. Той също се добра до дейността ти. Хал сигурно е бил здравата пиян и е изплюл камъчето. Ето защо онази вечер той е бил толкова кисел. Хал те е предупредил че Джордж вече знае и ти се опита да го пречукаш, но не улучи. Единственият път, когато претърпя неуспех. И той реши да се премести в града, за да разчита на защитата на полицията. Той обаче не можеше да им обясни истинската причина за покушението, нали? И по този начин ти си оставаше в безопасност. Той се опита да ми прехвърли топката, като се надяваше да изпревари убиеца по този начин.

Той изобщо не беше стрелял по мен тогава, когато се бяхме разхождали покрай парка. Ти беше неговата цел. Беше ме проследил, като разсъждаваше съвсем резонно че по тоя начин ще се добере до теб. Знаеше че ще бъде следващият номер в списъка ти, освен ако не те изпревареше. Джордж искаше да се измъкне, но преди това трябваше да открие и унищожи по възможност събраните за него материали от Хал, защото в противен случай пътуваше директно към електрическия стол. Но нямаше късмет. Аз го изпреварих. Ако не беше стрелял по мен, нямаше да го убия и той щеше да проговори. Щях да бъда щастлив слушайки крясъците му. Но ти и тук извади късмет.

(Пръстите й плъзгат ципа на полата й. После откопчават копчето. Полата се свлича на купчина в краката й. Преди да я прекрачи смъква половината си колана. Бавно, така че да се насладя на екзотичния ефект. После ги изритва леко с тока на обувката си. Дълги, грациозни крака, с бронзов тен. Вълшебни крака. Крака чиито изгъвки и сила ме карат да си представя картини които никога повече няма да видя. Крака със златен цвят които нямат нужда от найлонови чорапи за подсилване на ефекта. Чудни крака, започващи още от гладкия стомах, изгъващи се после в бедрата, които те отвеждаха от сферата на действителността в тази на въображението. Идеални прасци. Още по-здрави от тези които ги показват по филмите. Остават само полупрозрачните бикини, зад които се крие доказателството че е истинска блондинка.)

— После пък идва Бобо Скакалеца. Ти не беше планирала да го убиваш. Беше си чиста случайност. Случайност беше и фактът че преди това беше работил за Джордж Калецки. Имаше работа с която се гордееше. Движеше се из твоя район и доставяше пратки, съобщения и забърсваше подове. Беше едно инфантилно създание, което работеше за жълти стотинки, но което изпитваше щастие от това което вършеше. Създание, което се боеше да настъпи и мравка, и имаше за хоби пчеловъдството. Но един ден изпусна пакет изпратен от теб — рецепта, така си му казала. Той се уплаши че ще си загуби работата, и се опита да изпълни повторно рецептата в една аптека, но се оказа че ти пращаш хероин на своя клиент. Междувременно той ти се обади и ти каза че пратеникът ти още не се е появил при него. А него ден аз бях при теб в апартамента ти, спомняш си, нали? И след като отидох да се подстрижа, ти излезе с колата си, проследи маршрута на Бобо и го видя да влиза в аптеката, изчака го да излезе и го застреля.

Не, алибито ти беше безпогрешно. Кати си беше у дома и нито те видя да излизаш, нито да влизаш. Ти се преструваше, че си в тъмната стаичка, а когато човек промива снимки, него не го безпокоят. Откачи звънеца и излезе, и се върна без Кати даже да усети нещо нередно. Но в бързината забрави да закачиш обратно звънеца. Аз го направих. Спомняш си и това, нали? Върнах се да си прибера загубения портфейл и те заварих, като по този начин ти осигурих чудесно алиби.

Но дори и тогава това не ме накара да се замисля, макар че започнах да свивам кръга. Вече бях сигурен че има дяволски сериозен мотив зад цялата тая кланица. Пат има списък на наркомани. Някой ден, след като бъдат излекувани, ще научим още нещо от тях, което ще хвърли допълнителна светлина върху методите ти на лечение.

Следващата подред жертва беше Мирна. Смъртта й подобно на тази на Бобо, не беше предварително планирана, но се наложи внезапно. И когато те изоставих там, на тенисмача, ти веднага съзря възможността за това. Кога се досети до какво може да се добере когато тя ни напусна заради главобола си? Обзалагам се, че веднага, също като при Бобо. Умът ти е невероятен. По някакъв начин успяваш да мислиш едновременно за всякакви неща. Знаеше много добре как разсъждава Бобо и какво би могло да се случи с него, и същото се отнасяше и за Мирна. Това е защото си психиатър и знаеш как се движи човешката мисъл. Ти ме завари заспал, когато пристигна в къщата на Белеми. Беше с палто със същия цвят като този на Мирна, но с кожена яка. Беше съвсем наясно за лошия навик на жените да мерят тоалетите на другите жени насаме. Не можеше да го допуснеш, защото носеше цяла опаковка хероин в джоба на палтото, или пък остатъци от него. Носеше го за Хармън Уайлдър и Чарлз Шерман, които избягаха, защото се бояха че ще ги претърсим, а те си носеха от стоката.

Да, тук се оказа малко закъсняла. Мирна вече беше открила стоката в джобовете ти. И знаеше какво е това. Защото беше минала по този път, до момента в който животът я сблъска с Джак. Ти я намери със стоката в ръка и я застреля. После свали палтото си от гърба й, хвърли го на леглото при другите, и облече нейното върху мъртвото й вече тяло което лежеше на пода. Заради следите от барута, разбира се, толкова е ясно. Измъкваш куршума от патрона и стреляш отблизо в тялото й с халосния вече патрон. Ти дори пусна куршума преминал през тялото й в гънките на палтото й. Изгори ли си вече твоето палто? Обзалагам се, защото то носеше следите от изгорелия барут. Но няколко сини нишки се бяха забили под ноктите й, от палто със същия цвят като твоето. Това плюс огледалото бяха последните улики. Плюс разсипания хероин. Едно момиче застава пред огледало с една единствена цел, особено в стая пълна с дрехи.

Не знам откъде вземаш тоя късмет, Шарлот. Вмъкнала си се точно в момента, в който барманът е отскочил да си вземе една бира, но не можеш да си позволиш да излезеш оттам. Не и след като си направила убийство. И реши да се измъкнеш по обиколния перваз на сградата до пожарната стълба подобно на човека-муха. Аз бях прекалено широк за него, но ти не беше. Но преди това си свали обувките, нали? Ето защо не остави драскотини от токчетата по цимента. По време на спортната възбуда никой не те забеляза на излизане или връщане. Характерно състояние на тълпата при спортно възбуждение, нали?

Не Шарлот, никой съд не би те осъдил при тия улики, така ли е? Твърде много съвпадения. Алибитата ти — абсолютно перфектни. Никой не може да опровергае алиби, което се поддържа от невинна личност. Като Кати, например.

Но аз ще те осъдя, Шарлот. И по-късно ще имам възможността да разнищя цялата история без намесата на ония дванайсет идиота. Няма да имаме тревогата за някой ловък адвокат който да ни направи за смях с нашите обстоятелствени връзки. Ще знаем отговора, също както и проблема, но решението му ще изисква много време. Никой съд не би ни го предоставил.

Не, Шарлот, съдът сега съм аз, също и съдията, и съм дал клетва която няма да престъпя. Колкото и да си красива, каквито и чувства да изпитвам към теб, аз съм длъжен и ще изпълня присъдата ти.

(Палците й подпъхват под еластичната коприна на бикините й и ги смъкват надолу. Пристъпва извън тях със същата грация с която излиза от ваната. Вече е напълно гола. Погалена от слънцето богиня отдаваща се на любовника си. Тя пристъпва към мен с разтворени за прегръдка обятия. Езикът й леко са промъква по краищата на устните й като ги прави да блестят от страст. Тялото й излъчва аромата на най-фин парфюм. Бавно въздиша, гърдите й потръпват от движението на гръдния кош. Привежда се напред да ме целуне, протяга ръце да ме обгърне около врата.)

Гърмът на 45 калибровият ми пистолет разтърсва стаята, Шарлот залитва назад. Очите й са симфония на невъзможността да повярва на случилото се. Бавно свежда поглед към грозната подутина появила се върху голия й корем където е проникнал куршумът ми. Тънка струйка кръв се процежда от раната.

Изправих се пред нея и си прибрах пистолета в кобура. Обърнах се и погледнах към гуменото цвете зад мен. На масичката до него лежеше пистолета със заглушителя и вдигнат предпазител. Прекрасните й ръце щяха да ме прегърнат страстно. И едно лице което чакаше да бъде целунато пламенно щеше да се окъпе в кръв когато ми пръснеше черепа. С моята кръв. Чух шума от падащо тяло и се обърнах. Очите й съдържаха цялата болка в такива случаи, болката предшестваща смъртта. Болка и неверие.

— К-как можа? — заекна тя.

Имах само секунди на разположение преди да проговоря на един труп, но успях.

— Не беше трудно — казах аз.