Аз съм съдът!

Глава десета

Пат ме чакаше на стрелбището. Един униформен полицай ме отведе до позициите за стрелба и ми посочи къде е. Пат се псуваше за лошите попадения когато го потупах по рамото.

— Неприятности ли имаш, авер? — ухилих му се аз.

— Глупости. По-скоро тоя револвер има нужда да му се смени дулото.

Той стреля още веднъж по подвижната мишена представляваща бягаща фигура на мъж, и я улучи високо във рамото.

— Какво ти става, Пат?

— По дяволите, това щеше да му е достатъчно.

Добре го познавах и знаех че е перфекционист. Улови ме като му се смеех и ми подаде пистолета.

— Пробвай и ти.

— Благодаря ти, но аз си имам.

Измъкнах моя 45 калибров и вдигнах ударника. Мишената подскачаше и се клатеше в далечината. Револверът се закроти в дланта ми. Изстрелях три куршума един след друг. Пат спря мишената и я издърпа. И трите ми куршума бяха пронизали главата.

— Не е лошо — каза той.

Прищя ми се да го подразня.

— Аз съм експерт, защо не ми кажеш? — запитах го аз. — Тук става въпрос за стрелба.

Той се засмя. Прибрахме си и двамата пистолетите. Посочи ми към асансьора.

— Да се качим. Искам да хвърля едно око на куршума. Носиш ли го?

Извадих 45 калибровия куршум от джоба и го развих от хартията, след което му го подадох. Пат го огледа в асансьора, но следите от нарезите не бяха достатъчно ясни, за да бъде сигурен. Куршум блъснал се в каменна стена се обезформя много повече, отколкото онзи пронизал човешко тяло.

Лабораторията по балистика беше съвсем празна ако не се брояхме ние двамата. Пат закрепи куршума на специалната поставка в сложния уред и аз угасих светлините. Пред нас се появи екран на който изникнаха изображенията на два куршума. Единият беше от пистолета на убиеца, а другият с който Калецки беше стрелял по мен. Моят сувенир все пак беше запазил някои от линиите от нарезите върху себе си, които сега изпъкнаха под увеличението.

Пат завъртя куршума около оста му, като се опитваше да открие следи от нарезите които да съвпаднат с тези на другия. Веднъж му се стори че успя, но когато наложи двете изображения едно върху друго, разликата се оказа голяма. Въртя куршума още известно време, след което изключи апаратурата и включи светлината.

— Не става, Майк. Пистолетът не е същият. Ако Калецки е авторът и на другите изстрели, то е използувал друг пистолет.

— Не е възможно. Ако го е запазил след първото убийство, няма логика да се откаже от него.

Пат се съгласи с мен и повика един от хората си. Връчи му куршума и му нареди да го фотографира и да го помести в хранилището. Седнахме заедно и му изложих всички подробности от опита за покушение и мнението ми за убийството на Хал. Не коментира много. Пат беше от ония ченгета които умеят да съхраняват фактите в главата си. Оставяше ги да отлежат и те изплаваха от само себе си когато се избистряха съвсем.

Непрекъснато се удивлявах как можеше да има хора като него в полицията. Но човек можеше да се добере до истинските професионалисти в тяхната работа едва когато забравеше униформата и навлезеше в средите им. Притежаваха най-модерното оборудване на света и изключително много контакти в престъпния свят. Вестниците ги ругаеха понякога прекалено много, но в крайна сметка всички бяха принудени да се съобразяват с тях. Едва ли можеше да стане нещо за което те да не са в течение. Имаше и корупция, разбира се, но въпреки всичко и мъже като Пат, които не можеха да бъдат купени с нищо. И аз самият щях да съм един от тях, ако нямаше толкова много шибани правила и закони които ти връзваха ръцете.

Когато свърших, Пат се протегна и каза:

— Беше изчерпателен. Не мога да добавя нищо. А ми се иска да можех. Оказа ми голяма помощ, Майк. А сега ми кажи още едно нещо. Ти ми даде фактите, а сега ми дай заключението си. Кой мислиш че го е направил?

— Това, момче, е един напразен въпрос — контрирах аз. — Ако аз бях поне малко убеден кой го е направил, щеше да имаш едно оправдано от закона възмездие и автора му. Започвам да да си мисля че е някой извън кръга на тези които познаваме. По дяволите, човече, гледай колко трупове имаме вече. И Калецки си развява байрака както си знае. Може и той да го е направил. Явно си има причини. А може да е пак онзи който е зад него. Нищо чудно да е някой от синдиката им който държи публичните домове. Или пък да е от трафика с наркотици с който се занимава Джордж. Джак може да е разкрил и това. Може да е било убийство отмъщение. Хал е разрушил живота на твърде много момичета през живота си. Може някоя от тях да е разбрала на какво е жертва и да е решила да си отмъсти, като го примами. Когато е разбрала, че Джак възнамерява да го арестува първо е застреляла Джак, после Хал, като е убила и Ейлийн за да не разкаже на ченгетата.

А може и изобщо да не е била жена. Може да е бил нечий брат или баща. Или пък приятел. Има много вероятности.

— Мислих върху това, Майк. За моя ум това беше най-правдоподобната идея, до която можах да стигна. — Пат се изправи. — Искам да дойдеш горе с мен. Имам един приятел който иска да те види.

Приятел? Не можех да се начудя кого ли имаше предвид. Когато го запитах, той само се усмихна и ми каза да се въоръжа с търпение. Въведе ме в една малка стая. Вътре имаше двама детективи с една жена. И двамата я обстрелваха с въпроси, но тя мълчеше като пукал. Беше седнала с гръб и не можах да я позная първо, а чак когато застанах с лице пред нея.

Приятел, как не. Оказа се мадам, която успя да офейка предната вечер по време на хайката, когато бяха убити Хал и Ейлийн.

— Къде успяхте да я сгащите, Пат?

— Недалеч оттук. Бродила по улицата в четири сутринта и един патрул се усъмнил че нещо не е наред.

Обърнах се към мадам. Очите й се бяха разфокусирали от многото часове разпит. Държеше ръцете си пред едрите си гърди в отбранително положение, макар че виждах че беше близо до точката на пречупване.

— Помниш ли ме? — запитах я аз.

Тя ме изгледа със зачервените си за сън очи за момент, и после изрече предизвикателно:

— Да, помня те.

— Как успя тогава да се измъкнеш от къщата?

— Върви на майната си.

Пат дръпна един стол с облегалката към нея и го яхна. Веднага загря към какво се стремя.

— Ако откажеш да ни отговори — каза спокойно Пат — ставаш заподозряна в убийство. Знаеш какво ще последва след това.

Ръцете й се отпуснаха като чу това и облиза устните си. Тоя път вече не можеше да прикрие страха си. После изведнъж изпъчи гърди и изсумтя наперено:

— И ти върви на майната си. Не съм ги убила.

— Възможно е да не си — отвърна Пат — но убиецът е напуснал къщата по същия начин, който и ти. Откъде да знаем че не си му посочила изхода? Това те прави съучастница а нищо чудно и ти да си натиснала спусъка.

— Вие сте луди!

Високомерната й стойка беше изчезнала безследно. Беше загубила всичкото си достойнство. Косата й се бе превърнала в карикатура на прическа и безжалостната лампа вадеше наяве възрастта на кожата й. Тебеширена, с едри пори. Тя се озъби и преглътна.

— Аз…аз бях сама.

— Това няма да премахне обвинението.

Ръцете и увиснаха в скута й и видимо затрепераха.

— Не. Бях сама. Бях до вратата когато пристигна полицията. Знаех какво ще последва и побягнах.

— Къде се намира изхода? — прекъснах я аз.

— Под стълбището. Панелът се отваря чрез бутон вграден в колоната.

Обмислих бързо нещата.

— Така, значи видя, че ченгетата пристигат. Ако ти си побягнала по стълбите надолу, то същото трябва да е направил и убиецът и ти трябва да си го видяла. Кой беше?

— Казвам ви, не видях никого! О, защо не ме оставите на мира!

Тя се прекърши и рухна в креслото, като захлупи лице в шепите си.

— Изведете я — нареди Пат на двамата детективи.

Той ме погледна.

— Какво ще кажеш?

— Изглежда достатъчно логично. Видяла ни е че пристигаме и духнала. Но убиецът действително е бил късметлия. Ние нахлухме приблизително две минути след изстрелите. Стаите са звуконепроницаеми и никой не е чул изстрелите. Убиецът вероятно е предполагал да се смеси с тълпата и да се измъкне щом свърши представлението или преди това, ако няма никой на вратата. Слизал е по стълбите и ни е чул като идваме.

Все пак планът му е трябвало да претърпи промяна като е видял как мадам търчи като младо козленце. Дръпнал се е някъде встрани така че тя да не го види и я е последвал през тайния проход. Обзалагам се че вратичката не се затваря достатъчно бързо. Побягнахме нагоре, спомняш си, а другите се заеха с посетителите. Малко закъсняхме с блокадата на улиците и точно това е дало шанс на нашия човек да се измъкне преди полицаите да заемат постовете си. Всички бързахме много и някои неща не успяхме да ги съобразим навреме.

Оказах се прав. Отидохме пак до къщата и огледахме панела. Вратичката се оказа точно там където ни беше обяснила мадам. Не беше чак толкова умело замаскирано. Бутонът беше вграден в основата на едно цвете декорация върху стената. Задвижваше електродвигател с мощност една шестнайсета от конската сила свързан към електрическата мрежа на къщата с автоматично изключване и реверс. Двамата с Пат навлязохме в прохода. През пукнатините на стената се процеждаше достатъчно светлина. Бяха го вградили при последното преустройство на къщата. Тунелът вървеше десет фута, после правеше рязък завой, след което се появяваха стъпала водещи към мазето. Озовахме се вече между стени. Една врата водеше към мазето на съседната къща. Когато беше затворена изглеждаше като част от стената.

Обзалагах се че хората от къщата дори и не подозираха за нейното съществуване. Останалото беше вече съвсем лесно. През вратата на мазето в двора, и оттам на улицата. Времето от влизането до излизането на улицата беше не повече от минута. Минахме още веднъж през прохода вече с мощно фенерче, като не пропуснахме неогледан и инч, но не открихме нищо. Обикновено когато някой много бърза винаги пропуска или забравя нещо, но този път късметът не беше на наша страна. Върнахме се в приемната и запалихме по цигара.

— Е?

— Какво «е», Пат?

— Е, искам да ти кажа че се окажа прав за времето — изсмя се той.

— Така изглежда — съгласих се с него аз. — Откри ли нещо в миналото на Хал?

— Досега имаме съобщения от двадесет и седем колежа. Никъде не е изкарал повече от един семестър с изключение на последния му колеж. В повечето случаи престоят му не е надхвърлял повече от месец. Всеки път, когато е напускал, след него са си отивали и по няколко момичета. Събери ги и ще получиш една наистина внушителна бройка. Сложили сме една дузина полицаи на телефоните от сутринта и още не са приключили.

Обмислих чутото и прокълнах Хал преди да запитам:

— Какво откриха момчетата в джобовете му?

— Нищо особено. Петдесет долара, няколко банкноти, малко в монети, шофьорска книжка и документ за собственост за колата му. Имаше и няколко клубни карти, но бяха от колежите. Отишъл е чист. Открихме колата му. Беше празна ако не се броят чифт копринени чорапи в жабката. Между другото, как е успял да се вмъкне там, щом си бил на пост?

Опънах дълбоко от цигарата, като се опитах да си припомня всички посетители.

— Хвана ме. Във всеки случай не е дошъл сам, сигурен съм. Единственият начин по който е могъл да се вмъкне е бил да се маскира с някоя друга възглавница или нещо друго под сакото си, или пък… — Изведнъж щракнах с пръсти. — Сега си спомням. Дойде една група от шест души и ми скриха от погледа още няколко други които бяха зад тях. Скупчиха се на стъпалата пред входа и се вмъкнаха по възможно най-бързия начин.

— Беше ли сам?

Пат зачака нетърпеливо отговора ми.

Трябваше да поклатя глава.

— Не мога да кажа, Пат. Изглежда абсурдно да е дошъл с убиеца си, но е така.

Следобедът неусетно беше преминал във вечер и ние решихме че беше достатъчно за деня. Двамата се разделихме пред управлението и аз подкарах към къщи за да се поизмия. Случаят започваше да ми действа на нервите. Беше все едно да се промъкнеш през здраво заключена врата със зъл булдог зад нея.

Дотук бях огледал престъплението от много ъгли; а сега се беше появил още един. Исках да проверя дали наистина на бедрото на близначката имаше рождена бемка.

Обадих се да ми донесат вечеря от една кръчма долу на ъгъла и обърнах отгоре една кварта бира. Беше станало близо девет часа когато се обадих в апартамента на сестрите Белеми. Обади се мек глас.

— Мис Белеми?

— Да.

— Тук е Майк Хамър.

— О!

Тя се поколеба за секунда, и после добави:

— Слушам ви.

— Мери ли е или Естер?

— Естер Белеми. Какво мога да направя за вас, мистър Хамър?

— Мога ли да ви видя тази вечер? — запитах аз. — Искам да ви задам няколко въпроса.

— Не можете ли да ми ги зададете по телефона?

— Едва ли. Ще отнеме много време. Мога ли да дойда?

— Окей. Заповядайте. Ще ви чакам.

Благодарих и казах довиждане, после скочих в палтото си и препуснах към колата си.

Естер беше абсолютно копие на сестра си. Дори и да имаше разлика, едва ли можех да я доловя. Не ми беше останало време да се взирам първия път за някакви евентуални отличителни белези. Най-вероятно ако ги имаше, то те можеха да бъдат само в характерите. Мери беше абсолютна нимфоманка, да видим сега какво представляваше сестра й.

Поздрави ме достатъчно сърдечно. Носеше много семпла официална рокля за вечеря, която лукаво открояваше съвършените форми на тялото й. Подобно на Мери и тя имаше остатъци от добър тен и мускули на атлет. Косата й обаче беше по-различна от тази на Мери. Естер беше навила своята в чудесен кок. Това беше единственото нещо, което не ми беше по вкуса. Редом до мен момиче с навита на кок коса има вид на прислужница готова всеки момент да грабне лопатата и метлата. Но телосложението й компенсираше с лихвите недостатъка в моите очи.

Седнах на дивана, както и предишния път. Естер се наведе над барчето и извади чаши и бутилка скоч. Върна се с леда и разля напитките, и чак тогава подхвана разговора.

— За какво искахте да разговаряме, мистър Хамър?

— Наричайте ме Майк — казах аз учтиво. — Не съм свикнал с такива официални обръщения.

— Добре, Майк.

Облегнахме се удобно и хванахме здраво чашите в ръка.

— Колко добре познавахте Джак?

— Не много. Това беше приятелство, което идва с няколко срещи след запознанството, но нищо повече от това.

— А Джордж Калецки? Какво ще кажете за него?

— Изобщо не го познавах. Не ми харесваше.

— Сестра ви остави у мен същото впечатление. Пускал ли се е при вас някога?

— Не ставайте глупав.

Тя си събра мислите, преди да продължи.

— Беше страшно ядосан на нещо през цялата вечер тогава. Беше направо непоносим, бих казала. Изобщо не ми остави впечатление за джентълмен. Имаше нещо отблъскващо в държането му.

— Това не е необичайно за него. Той е бивш изнудвач. Още се движи из някои подземни сфери.

След като си кръстоса краката не можех да мисля вече за никакви въпроси. Нямаше ли някога да се научат тия жени да си придърпват полите та да не внушават на мъжете срещу тях всякакви мисли в главата? А може и с тая цел да ги носят къси, знае ли ги човек.

Естер видя как очите ми проследиха линията на краката й и се опита да придърпа полата си надолу. Древното инстинктивно движение обаче нямаше особен успех просто защото полите още не ги правеха от каучук.

— Да продължим, а? — запита ме тя.

Изкашлях се и продължих.

— С какво си вадите хляба, ще ме простите за грубия израз?

Знаех отговора предварително, но нали все трябваше с нещо да поддържам разговора.

Очите й проблеснаха дяволито.

— Имаме си независим източник на доходи — дивиденти от акции. Татко ни остави своя дял в няколко фабрики в южната част на щата. Защо питате, да не си търсите богата съпруга?

Аз повдигнах вежди.

— Засега не. Но ако размисля, ще започна да се отбивам по-често тук. Да ми кажете нещо за дома си? Доколкото знам, имението ви наистина си го бива.

— Около тридесет акра в ливади и десет в млади гори. Точно на средата се издига къща с двадесет и две стаи, обградена с плувен басейн, няколко тенис корта и най-малко една дузина тъпи шопари които не се уморяват да ми повтарят по цял ден какво богиня съм била само и само да могат да сграбчат половината имение с калните си копита.

— Брей, пък някой ми каза че къщата ви била много скромна.

Естер се изсмя с дълбок гърлен смях. С така отметната назад глава гърдите и те заявиха за своите минути на сцената. Бяха не по-малко живи от самата нея.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости някой път, Майк?

Не беше необходимо да обмислям отговора.

— Разбира се. Кога?

— Тая събота. Умирам да гледам тенис на нощно осветление. Ще дойде и Мирна Девлин. Бедното дете, това е най-малкото, което мога да направя за нея. Изпаднала е в шок откакто убиха Джак и още не може да дойде на себе си.

— Това е наистина хубава идея. Аз ще я докарам. Ще има ли още някой, когото познавам?

— Разбира се. Шарлот Манинг. Без съмнение вече сте се запознали с нея.

— Без съмнение — ухилих се аз.

Тя усети намека ми и ми се закани с пръстче.

— И изгонете тия мисли от главата си, Майк.

Опитах се да скрия усмивката си.

— Че как ще се повеселя из една такава къща с двайсет и две стаи без такива мисли в главата си? — подразних я аз.

Смехът в очите й угасна и бе заместен от нещо друго.

— Защо мислите че ви каня като мой гост? — запита ме тя.

Оставих чашата си на масичката, станах, заобиколих я и седнах до нея на дивана.

— Наистина, защо?

Тя обви ръце около врата ми и притегли устата ми до нейната.

— Защо не откриеш?

Устните й срещнаха моите, ръцете й се вкопчиха здраво в гърба ми. Приведох се с цялата си тежест върху нея, като оставих тялото ми да я гали с масата си. Трескаво разтърка лицето си в моето, като дишаше учестено във врата ми. Потръпваше всеки път когато ръцете ми я докосваха. Тя освободи едната си ръка и чух как закопчалките на роклята й започнаха да се разкопчават. Зацелувах я хищно по раменете, тръпките преминаха в разтърсвания на цялото й тяло. Ухапа ме веднъж, зъбите й се впиха във врата ми. Стиснах я още по-силно и дъхът й секна. Тя се гърчеше в прегръдките ми, като се мъчеше да даде изблик на страстта която бушуваше в нея.

Ръката ми напипа ключа на лампата до дивана и го натисна. Стаята потъна в мрак. Съществувахме само ние двамата. Носеха си приглушени звуци във въздуха. Без думи. Нямаше нужда от тях. Един или два пъти се разнесе нечие стенание. Шумът от облегалките на дивана и стърженето на нокти по покривката му. Издрънчаването на катарама и глухото топуркане на обувка изритана на пода. Задъхано дишане, влажният звук от целувките.

Тишина.

И след неопределено време запалих лампата. Очите ми се заровиха по гънките на тялото й.

— Каква малка лъжкиня си имаме — изсмях се аз.

Тя се изкикоти.

— Защо казваш това?

— Защото бемката по рождение отсъства, мила Мери.

Тя се изкикоти още веднъж и ме дръпна за косата.

— Така си и мислех че няма да ти излезе от ума тая бемка.

— Би трябвало да те наплескам.

— Къде?

— Остави. Сигурно дори и това ще ти хареса.

Изправих си от дивана и си налях за пиене докато Мери си приведе в ред тоалета. Тя ми измъкна чашата от ръката и гаврътна остатъка на един дъх. Посегнах да си взема шапката на тръгване.

— В сила ли е още предложението ти за събота? — запитах я аз.

— Много добре го каза — измърка тя. — Само не закъснявай.

Тая нощ се заседях до късно с каса бира. Беше крайно да почувствувам домашния уют не само на думи. Паркирах в стола-люлка до отворения прозорец с два пакета цигари и достатъчно бира под ръка. Свежият вечерен въздух приятно охлаждаше разгорещената ми от мисли глава. Три убийства досега! И убиецът още се разхождаше на свобода.

Мислено направих опит да сортирам нещата които се нуждаеха от доизясняване по случая. Първо, какво притежаваше толкова Джак, че да го убият? Беше ли заради книгите или заради нещо друго? Защо убиха Хал? Дали беше отишъл в публичния дом за да я убие, да я заплашва, или да я предупреди? Ако убиецът ми беше познат, как го беше проследил дотам без да го забележа? Имаше страшно много загадки. И още повече отговори с различна степен на вероятност. Кои бяха верните от тях?

Ами Джордж Калецки? Защо се криеше? Нямаше никаква логика да бяга при условие че нямаше нищо общо с убийството. Защо беше стрелял по мен — само защото знаеше че съм по следите на убиеца ли? Възможно и твърде вероятно. Всички улики го сочеха.

И един човек от партито в дома на Джак нямаше, който да бъде изключен от списъка на заподозрените. Всички от тях бяха разполагали с възможността да го убият. Но мотивът вече правеше нещата доста по-различни. Кой от тях би имал такъв? Мирна? — Не бих се съгласил в никакъв случай. Макар и по чисто сантиментални причини.

Шарлот? Проклятие, разбира се че не. Още сантиментални причини. А и освен това професията й изобщо не я предразполагаше към такива дейности. Тя беше лекар. Просто обикновена позната на Джак покрай болестта на Мирна. И тук нямаше мотив.

Близначките, какво да кажем за тях? Едната нимфоманка, другата изобщо не я познавах. Въшкави с пари, никакви проблеми, поне доколкото аз знаех. Можеха ли да се вместят в някаква схема? Имаше ли Естер мотив? Трябваше да я проуча добре. Особено бемката по рождение на бедрото й. Дали Джак беше отхвърлил офертата на Мери? Нейните страсти можеха да надминат всякакви граници. Беше ли възможно да се изтропала на Джак, да е била отблъсната от него, и после да е изгаряла от жажда да си отмъсти? Но дори и да е било така, за какъв дявол й е било да взема книгите?

Хал Кайнс. Мъртъв.

Ейлийн Викърс. Мъртва. Беше късно за угризения че можех да го предотвратя.

Възможно ли беше убийците да са били повече от един? Беше ли възможно Хал да е убил Джак, после Ейлийн, и на свой ред да е бил застрелян със собствения си пистолет в стаята? Вероятността беше много голяма, смущаващото беше само че липсваха каквито и да били следи от борба. И голото тяло на Ейлийн. Дали се е готвела да приеме клиент и е била изненадана от стария си любовник? Защо? Защо? Защо?

Къде се криеше ключът към всичко това? И кой го криеше? Не беше в апартамента на Калецки, нито в този на Джак, ако все още можех да виждам и най-незначителните подробности, разбира се.

Имаше ли външен човек?

Проклятие. Допих си поредната бира и пуснах празната бутилка в краката си. Почнах да забавям. Не бях в състояние да мисля повече тая вечер. Искаше ми се само да знам каква роля играеше Джордж Калецки. Беше от изключително важно значение. Бях сигурен че следващият ми ход щеше да бъде да направя всичко, но да го открия. Ако Хал беше жив…

И се блъснах с всичка сила по бедрото с юмрук. По дяволите, какъв идиот бях! Хал не беше правил нищо извън града. Беше ходил в колежа. И каквито и доказателства да имаше за дейността му, те можеха да бъдат само там, в колежа. И можеше да се окажат ключът към цялата история.

Облякох се по възможно най-бързия начин. Като си слагах палтото реших че още една пачка няма да е излишна. После се обадих в гаража да ми докарат колата.

Беше станало полунощ и един сънлив служител от гаража паркира и се измъкна от колата в секундата в която се озовах долу. Пъхнах му долар в ръката, скочих зад кормилото и препуснах с пълна скорост. За мой късмет по това време на нощта движението беше почти изчезнало. На няколко кръстовища ми се наложи да пресека на червено, след което подкарах по скоростната магистрала на Уест Сайд на север. Пат ми беше обяснил къде точно се намираше колежът. При нормална обстановка пътят отнемаше три часа, но аз не разполагах с толкова време.

Два пъти една патрулна машина се опита да ме настигне, но и при двата опита бричката ми ги посрами. Страхувах се само да не съобщят по радиото напред ида ми направят блокада на пътя, но страховете ми останаха напразни.

Крайпътните знаци ме ориентираха къде да отбия и аз свърнах по един междуселски път, толкова разбит, че се видях принуден да намаля скоростта, но след като стъпах на територията на друг окръг пътят се оправи. Настилката се превърна в трамбован чакъл и аз успях да понаваксам закъснението си.

Паксдейл беше на пет мили пред мен. Рекламата на търговската камара го представяше като седалище на окръга с тридесетхилядно население. Браво, Майк! Колежът беше на много лесно място. Стърчеше на един хълм на една миля северно от града. Тук-там имаше запалени лампи, вероятно тези в коридорите. Натиснах точно навреме спирачките преди да свърна по една алея която извеждаше до едно внушително двуетажно здание на стотина фута зад студентското градче. Управителят явно беше служил в армията. Успоредно на алеята се издигаше голям жълточерен надпис който гласеше:

«Мистър Ръсел Хилбар, студентски декан».

Сградата беше абсолютно тъмна, но това не ме смути. Натиснах клаксона и не си вдигнах от него ръката докато не блеснаха лампите в къщата и не чух трополящи стъпки към вратата. На прага застана икономът с увиснала долна челюст. Беше наметнал върху пижамата си работна куртка. По-смешна гледка не бях виждал в живота си. Нахлух смело в стаята вместо да чакам да ме поканят и обявят присъствието ми и малко остана да съборя на пода един висок и представителен джентълмен във вишневочервен халат.

— Какво е това, сър? Кой сте вие?

Поднесох под носа му значката и той я зяпна.

— Майк Хамър, следовател от Ню Йорк.

— Не сте ли малко далеч от областта? — окопити се бързо той. — Какво искате?

— При вас имаше студент на име Харолд Кайнс, нали така? Искам да разгледам стаята му.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Случаят се разследва от местната полиция. И съм сигурен че са достатъчно компетентни. А сега ако обичате…

Не му позволих повече да държи инициативата и минах в контраатака.

— Слушай, авер — заблъсках го аз в гърдите с показалеца си — напълно възможно е сега в лагера ви да върлува един избягал убиец. А ако още не е убил, то това ще стане всеки момент, ако не размърдаш мозъка си и не ми обясниш къде се намира стаята. А ако не го направиш — добавих аз — така ще те блъсна в зъбите, че ще ходиш после на хирург да ти ги измъква от гърлото!

Ръсел Хилбар залитна назад и посегна за опора към облегалката на един стол. Лицето му бе придобило пепелявобял цвят и беше на ръба на припадъка.

— Аз…аз никога не съм мислил… — заекна той — …стаята на мистър Кайнс е на приземния етаж в източното крило. Номерът е 107, точно на югоизточния ъгъл. Но местната полиция я запечатаха за допълнително разследване и аз нямам ключ.

— Да върви по дяволите местната полиция. Отивам. Изключи тия лампи и не си подавай носа отвън, разбра ли? И избягвай да се приближаваш до телефона, ясно ли е?

— Но студентите, те няма ли…

— Остави ги на мен — казах му аз като затварях вратата.

Навън се огледах за източното крило. Избрах си едно ниско правоъгълно здание и не сгреших. Тревата заглушаваше всички шумове от стъпките ми, и аз се примъкнах зад ъгъла на крилото. Молех се мълчаливо прозрението ми да не е дошло прекалено късно. Придвижвах се като се придържах колкото можех зад прикритието на храстите до стената.

Прозорецът беше на височината на рамото ми и затворен до край. Свалих си шапката и долепих ухо до стената, но отвътре не долиташе никакъв шум. Реших да рискувам. Пръстите ми се пъхнаха в долната междина и избутах нагоре рамката. Плъзна се без никакво изскърцване. Набрах се и скочих в стаята, но се подхлъзнах на перваза и забих лице на пода в стаята.

Това ми и спаси живота. Два изстрела гръмнаха от единия ъгъл на стаята. Куршумите се забиха в перваза на прозореца над мен и се разхвърчаха трески. За миг стаята се озари в призрачно червеникаво сияние от пламъците на изстрелите.

Ръката ми мигновено изскочи с верния ми другар от кобура и стрелях три пъти един след друг. Изстрелите ми се сляха почти в един. Нещо прониза пеша на сакото ми и усетих как нещо горещо одраска ребрата ми. В дъното на стаята прозвуча още един изстрел, но вече отправен към пода, и авторът му се строполи подир него.

Този път не поех никакъв риск. Покрих с един скок разстоянието между нас и се стоварих върху нечие тяло. Ритнах в мрака за пистолета и го чух как се затъркаля по пода. Едва тогава включих осветлението.

Джордж Калецки беше мъртъв. И трите ми изстрела го бяха пронизали в гърдите, около сърцето. Но въпреки това беше успял да свърши това, за което беше дошъл. В единия ъгъл се виждаше зелена метална кутия, още гореща от горелия в нея огън.