Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

I

Караш ме да разправя нататък как с Михалис стигнахме Пловдив и що сторихме после. Ама мен умът ми е съвсем на друго място. Откак пак почна изтреблението в Косово, само за него мисля. Мисля и треперя. Аз телевизия много-много не гледам, но от месец време, щом дават новини, пускам ги. И търся, взирам се да позная я село някое, я долина, я рътлини наоколо й. Ама не, не откривам познато нещо, а и как да помня земните очертания, като само два дни бях по тия места. Две денчета, пък сякаш два века състариха сърцето ми тогаз.

А и тия, дето снимат, не показват изглед на цяло село, най-малко — природните хубости. Изгорена къща ще се види, друга — съборена, разграбена. И човешки лица — да ги боднеш, жлъчка и отрова ще пуснат. Питат едного от едната страна, втори — от втората и хората отговарят — кой от скръб съсипан и плач му къса червата, кой скърца със зъби и от злоба се тресе. „Ово е Сърбия!“ — викат едните. „Тук сме родени. Наше е това място!“ — отвръщат другите. Ето това познавам, това съм виждал и чувал — лицата и думите. Сякаш някогашните мъртъвци са разбутали спечената пръст на отъпканите си общи гробове и са излезли на бял свят същите. Същата ярост им криви чертите, както ги кривеше на приятеля ми Небойша, същата мъка им замъгля погледа. А картинките бързо се сменят на телевизора и докато разгледам някой човек с отслабналите си зъркели, втори дадат, трети, четвърти…

Обърквам се, смесват се в главата ми ликове и приказки, но вярвай, два-три пъти ми се стори, че наистина видях старите си другари и противници. Внуци техни ли са новите хора, та са им одрали кожите, омразата ли ни изравнява всичките — не знам, или по нашите балкански земи живите измъкват мъртвите от гробовете, че да се бият редом с тях, а мъртъвците теглят потомците към същата своя мръсна смърт. Така ми се виждат сега живи и мъртви в Косово — сплетени в едно кълбо от омраза и болка, и себе си също различавам в това кълбо. Спотайвам се гузно пред телевизора — хем жив тук, хем мъртъв оттатък, гледам, мисля и току лявата ми ръка се разтрепери — трепери, трепери, с воля не мога я спра, както се разтрепери някога от тежката карабина, след престрелката ни с албанците…

Не ме питай сега как се набутах в оная каша и дали съм окървавен до лактите или до шията. Моите грехове чет нямат, ама само пред Бога ще отговарям. Не съм намерил на земята поп да се изповядам, пък ти даже и поп не си. Затуй мирувай! За друго ми е думата. Ще кажеш сега — сърбите са виновни. Сърбите потискат шиптърите там, гонят ги, пречат им, тяхна е властта. Нали наскоро сърбите подпалиха и Босна, делиха се, клаха се с бошняци и хървати, до корен се прочистваха и дете в майка разплакаха. Тия думи ще чуеш от Европа и от Америка, те наказаха сърбите и пак ще ги накажат като че ли са най-зли и кръвожадни. Ама не е така, ама не е вярно! Не са лош народ те, ами са много харен — и с една йота не отстъпва сърбинът на ония, дето го наказват. Сърбите може да не обичаш, но не може да не уважаваш. Знаят да се веселят юнашки те, ама знаят и юнашки да мрат за свободата си. Храбри са, отворени са, кадърни са за работа. Своята кръв не жалят, вярно е — и чуждата не жалят…

Виж ме ти какво заприказвах, дето най го мразя — в един кюп да слагам всички хора. Между сърбите има всякакви, както всякакви люде има между останалите народи. Затуй не обичам някой да приказва на едро: сърбите са такива, па французите — инакви, па германците — еди-какви си. Това са разсъждения за децата в отделенията, да си чешат езиците. Подведох се, признавам, защото като има бой и озлобление, човек се пита: кой е виновен? Кажи ми кой какъв е, че да разбера в кого е грешката. И ето че сега сърбинът излезе на топа на устата. Но като казвам за него добро, не мисли, че албанеца упреквам в Косово. Диви били албанците, бесни били, въобще не се поддавали на опитомяване. Това пък от сърбите може да чуеш. И то не е вярно, и то е клевета! Албанецът е твърд като камък и като камък тежи думата му, като я изрече. Много важно е за мен това нещо, защото на Балканите доста празни приказки се плещят, а насреща им — дела мънички. Горд е албанецът, верен е, върже ли приятелство, в огъня ще бръкне заради теб…

Ако махна с ръка и спра до тук, твърде мила картинка излиза. Розова и сладичка. Никой не е виновен — и тия са добри, и ония са добри. И тия имат право, и ония имат право. Случайно, да речем, са се счепкали… Пък картинката хич не е миличка, а е грозна и кървава.

Да беше само Косово обаче, с мед да го намажеш и преглътнеш. А то където бутнеш по нашите земи, все ще намериш по едно Косово да смърди и тлее. Всеки с всекиго делба има недовършена. Турци, гърци, българи, румънци и сърби, че новите македонци, че албанците, хърватите и словенците — всеки обида таи, всеки измамен се има и ощетен, и държи за зор-заман по едно ножле в пазвата си. Пък случи ли се нейде да се смесим повечко, всички стари дертове на това място се изсипят, вражди незабравени, рани незатворени — не се търпим, мразим се и се гоним, прочистваме се и се изселваме, нали и моя род са го изчистили от земята му гръцките власти. Ей това ме мъчи, ей за това мисля, като слушам сега за Косово. Защо е тъй, защо не се помиряваме, защо не можем да се спогодим на това райско място, дето Господ напразно ни е дал?

Ще кажеш, и другаде стават подобни работи. Да оставим племената из новите африкански държави, ирландците да вземем. От една майка семе, вековни британски поданици, поколения наред приучени на ред и благоприличие, ама част католици, част протестанти и не се траят за нищо на света. Бият се, трепят се, бомби под път и над път си залагат. Гледаш ги — достопочтени хора, шлифовани граждани, пък излезли и като хъшлаци мятат камъни навън, не дават на ония от другата махала да им минат по улицата. Диващина първостепенна! Надминават балканската! Ни кралската войска може да ги помири, ни печената английска дипломация…

Но не ща аз да бърникам в островитянските бунища, както те са свикнали да се мешат навсякъде по света — стигат ми тукашните ядове. А че другаде имало зло като нашето, не ми успокоява душата. Питам се, защо и как се е пръкнала балканската ни проклетия и знам, че не съм ни първият, ни последният, дето си задава такива въпроси. Едни викат: много племена и вери са се омесили по тия земи, оттук значи нетърпимост се ражда и прочие. Че са много — много са, истина е, но толкоз ли сме различни, холан, че един друг да си изпиваме кръвчицата? Не е това, не е така — късичко е това обяснение и не покрива причината напълно.

Други казват: Европа е виновна и Великите сили. Кога се е разкапвала Турската империя, пък и след туй — след големите две войни, те са кроили границите на балканските държави, както им е изгодно и както им скимне. Рязали са населението като баница, без да ги е еня на кой народ къде му е древното живелище и по тоя начин са посели раздори между нас за хиляда години напред. А от тия раздори пак Европа си пълни гушата — уж като наша съдница и умиротворителка. Много вярно нещо има в това заключение. Ей тъй — на цигарена кутия, докато си пият кафето, са чертали нашите граници, пазарили са се коя област къде да иде, прехвърляли са ни, заменяли са ни, кастрили са ни с голяма секира — а ние тук дребнички, слабосилни, във вражди помежду си затънали, не сме могли и гък да кажем. Ама не е и това, мисля, цялата истина. Не мога да река с чисто сърце: Великите сили да ни берат греха. Техният грях си е техен и тежък, но той не може скри нашия грях. А за този наш грях няма кой друг да се покае, няма кой да го изкупи и да го стъпче в нозе освен ние самите. Но кога ще стане това и как — умът ми не го съзира.

Виж, някои дават съвети как да се укротим всички балканци, враговете да се прегърнат, душманите да се разцелуват и всички да живеем в мир и спокойствие. Високи и светли умове, дето летят над облаците, са бленували за федерация и в нея всички народи и вери да са равни и еднакво почитани. Но не — къде ти Европа и Русия ще дадат голяма държава да се струпа тук. Фитили ще палят, взаимно ще ни насъскват, масло ще сипват в огъня, докато се уловим за гушите. И пак не е само в тях вината, а в нашия си ум, защото не за сбор, а за делитба и раздор е бил той натъкмен. Всеки е дърпал чергицата към себе си и не се е намерил конец да съшие парцаливите наши черги в един голям шатър — де да знаеш, можеше да ни прикрие той от виелици и градушки.

И комунистите имаха рецепта за балканско успокоение. А рецептата им се знае на тях — един лек стои вписан в нея за всякакви болести. Като победи комунизмът, демек, всяко нещо ще изцелим — нациите ще изчезнат, границите ще се заличат, религиите ще ги ликвидираме и ще създадем ново комунистическо племе. Няма да има за какво да се дърлят хората вече, народите ще ги подредим еднакви под конец, ще се трудят те за благото на обществото, само в партията на комунистите ще вярват и в нейните вождове, пък рече ли някой да кръкне, ще му се смачка фасонът.

Да, ама това бълнуване излезе ялово, както ялов излезе целият комунизъм. Всичко обещаваше да надвие той по своята рецепта — раздори, неправди и нещастия, само смъртта не казваше как ще победи. И не само не се канеше да я побеждава, ами я беше взел за първа съюзница и кой не му вървеше по гайдата, нея пращаше да го вразумява. А убеждаването на смъртта знаеш какво е — само едно. И вместо правда и свобода за човека, насилие и лъжа посея той по всичките бразди. Пък националните и верски раздори не само не премахна, ами по още един запъртък снесе там, дето открай си вонеше. Виж Русия и Чечения, виж някогашна Югославия, виж нашето прекръщаване на турците…

Чета оня ден в един вестник — друг, днешен умник, разсъждава пак по повод Косово. Когато империи са владели Балканския полуостров, вика той, по-малко етнически напрежения е имало. За Византия намеква и за Османската държава. Живели са си, според него, на рахат народите тогава, занаяти развивали, търговия въртели, щъкали насам-натам из обширната империя и ни някой от тях е имал претенции за територии, нито са му давали да има. С една дума, намеква, че няма да е зле пак някоя империя да се намери, та да ни свие сармите. Абе, главо, думам си, докато чета, не си ли чувал как империите са заглаждали с ятаган националните претенции на тоя и оня? И не се ли сещаш, че тъкмо тия национални претенции са прояли отвътре империите като червей зелка?

Идва ми наум една приказка, като виц се разправяше преди години. Казал някой си съветник на Брежнев: „Леонид Илич, внимавай с българите! Който се е свързал с тях, добро не е видял, все е погинал. Византийците им се бъркаха в държавата — улетя Византия. Турците ги държаха уж вързани в пазвата си — ама срутиха царството им. С германците се съюзиха в двете войни — яде бой Германия два пъти. Внимавай значи, като се сприятеляваш с българите — да не би да затрият те и съветското ни государство!“ Смеехме се ние и не му вярвахме на тоя виц, пък той взе, че се сбъдна. Вярно, на пръв поглед не личи баш българите да са попилели социалистическата империя, ама знаеш ли къде гризе червеят и какво скришом прогризва.

Несправедливо е обаче тая приказка да се прикачва само на българина. На всички балканци приляга тя като китка на мома. И към другите империи още една може да се прибави — Австро-Унгарската, дето пак тъй наречените национални претенции на Балканите я загробиха. Затова ми се ще да река на споменатия наш умник: не е лекарство империята за нашите претенции и раздори, по-жилави са те от всякакви империи — катурват ги, със земята ги изравняват, съюзи развалят, приятелства зачернят и както и да ги мачка противната страна, пак избуяват някой ден.

Но недей чака и аз на свой ред да ти предпиша рецепта за балканско побратимяване. Въртя се на едно място като долапчийски кон и като че по змия стъпям, дето си е глътнала опашката. Кое е причина, кое е последица в нашите оплетени разправии е трудно да се различи. И не мога сам да се докопам до корена на враждите, до хранителя на общия ни грях, па да викна на хората — ето го, вижте го началото на отровното растение. Грабвайте мотиките, копайте, ровете го от добрата ни почва, че да го изтръгнем и хвърлим зад гърбовете си. А той сигурно и един не е тоя корен, а е цяло коренище, повлякло се след нас още от древни времена. Старо коренище, жилаво и разклонено, пуснало брадища като атонските калугери.

Аз мога да свидетелствам само за едно коренче от голямото коренище, и то не да умуваме двамата с теб за едрите неща от историята, ами да ти разкажа за един човек, който със сърцето си хранеше това коренче, гордееше се с него, показваше го всекиму и на мен също го разкри с голямо наслаждение. Ще кажеш: брей, намерил си лошия човек! Видял си подбудителя на кавгите, злия сеяч на омразите! Няма такова нещо, много грешиш. На доста хора съм ял и меда, и жилото, но май не съм срещал по-добра душа от дядо Аргирис. Милостив, винаги благо усмихнат, състрадателен, на мравката път прави. Сам беше беден като църковна мишка, но три маслинки да има, двете на теб ще даде… И не знам къде още щяхме да се скитаме с Михалис, ако не попаднахме случайно в Пирея у Аргирис Киру.

Няма как — за да стигна до неговото кафененце, трябва да се върна назад, до могилата с паметника между Пазарджик и Пловдив, дето спряхме да починем с Михалис, а аз скритом пророних две сълзи и така се разделих завинаги с майка и дом…

II

Пловдив стигнахме на мръкване и доста се полутахме, докато намерим кръчмата на Тумбата. Излезе, че е в другия край на града, оттатък Сточна гара и като влязохме вътре, заварихме я в най-пиянския час. Воня на мастика и вкиснало вино, гълчава и пушилка, посетителите — опърпани, струпали се край масите като гниди на кирлива яка. И макар да имаше много народ, мъжът зад тезгяха ни хвана с поглед още на вратата. Лице бузесто и червено като панджар8, под носа оставил черен фъндък за мустаци, гледа ни въпросително и бузите му мърдат, дъвче нещо. Приближихме право при него и викам:

— Извинявайте. Търсим един човек — Тумбата.

— Че не ме ли знаете? — попита мъжът и както плакнеше чаши в един леген, тръсна ръка, бръкна в чиния до него и лапна нещо за мезе.

— Не сме от тук — рекох. — Костилката ни праща. С молба да ни приютите за ден-два.

Тоя път човекът ни огледа доста недоброжелателно и може би забеляза как зарових очи в чинията му, защото каза:

— Сигурно сте и гладни, а? Я седнете там.

Посочил ни беше едно кьоше до тезгяха с малка маса и два-три стола. Седнахме, запалихме по цигара и след малко Тумбата идва — тропна пред нас паница с варено месо, хляб, хвърли две вилици.

— Че отде да знам аз някаква си костилка и че точно тя ви праща — троснато рече той.

Изтръпнах — ами ако тоя чук ни духне под опашката, къде ще се дяваме?

— От килия № 14 — допълних аз паролата. — Коста Парашкевов. Банковия чиновник.

— Сега! Сега! — кресна кръчмарят към някого от клиентите, докато се колебаеше какво да ни прави. — А след ден-два какви ще ги дъвчете? — обърна се пак към нас.

— С каракачаните имаме работа — обади се Михалис. — Нали покрай тая кръчма минават?

— О-па! — оригна се здраво мъжът над главите ни. — До там значи сте я докарали…

Каза го, сякаш му бяхме признали какво сме сторили и защо каракачаните ще чакаме. Но от тоя момент поомекна малко към нас и даже със закачка рече:

— Вино пиете ли или мляко да ви подиря?

Тръгна Тумбата из кръчмата да се оправя с пияниците и по едно време носи две канички вино.

— Каракачани не познавам — вика — и хич не ме занимавайте. Кой минава по шосето не гледам, аз си гледам заведението. Ама ако питате за работа, трябват ми две момчета. За жълвите. За тях мога ви взе. И надница ще ви плащам плюс ядене, пиене и постеля. Ще спите отзад в стаичката, под масата.

Отдъхнахме си. Иначе ясно е, човекът си връзва гащите — ако стане нещо с нас и ни заловят, да не излезе, че той ни е бил ятакът и ни е свързал с каракачаните. Не попитахме защо точно под масата ще спим, ама веднага се сетих какво имаше в паницата, дето вече я бяхме изпразнили с Михалис. Жълви Тумбата викаше на костенурките и костенурче месо ядохме. Не бях кусвал такова нещо и приемливо ми се стори, пък като чух какво е, натежа ми в стомаха. Ама моят стомах кучешки тогава — всичко смила и за още пита. Де да бях знаял що костенурки ще изям тия дни…

— Ха̀ глътнете си виното — подкани ни кръчмарят, — па да си разчистите оттатък място за спане.

Изпихме ние каничките, запали фенер Тумбата, защото в спалнята ни електричество нямаше. Тя беше всъщност барачка, лепната за задния вход на кръчмата, най-много три на три метра. Като влязохме, няма къде да стъпиш — затрупана с костенурчи коруби кажи-речи до тавана. Взехме да ги изхвърляме в някакъв тъмен двор — лиги се поточиха по ръцете ни, мръсотии, добре, че вън имаше помпа да се измием с Михалис.

Като поразчистихме барачката, видя й се обзавеждането. Единият край зает от голям казан, дълъг като корито и с огнище под него, в другия — обкована маса с ламарина и улей отстрани. Та къде да легнеш другаде освен под масата. Сметохме, забърсахме, хвърли ни Тумбата черги и парцали, устроихме си леговище. И щом положих глава, заспах като заклан — утрепали се бяхме от път пеша. Но само нея нощ беше тъй…

Сутринта кръчмарят не ни остави да се излежаваме.

— Хайде — вика, — че ще дойде каруцата. Елате да закусите.

Каква закуска — същите костенурчи мръвки, останали от вечерта. Аз пак похапнах, ама Михалис разбута само из чинията и със сух хлебец си подложи.

Пристигна каруцата — голяма, с ритли, натоварихме корубите до върха, едва се сместихме с приятеля ми при талигаджията. Подкара той по едни прашни пътища надолу към Марица — гледаме: и други коли карат празни коруби нататък. Край реката диво гробище станало, кокалени грамади, ровят се из тях цигани и подбират — гребени ще правят и други джунджурии, че да ги продават из страната. Снабдяваше тогава Пловдив с гребени цяла България, повече от фабрика ги произвеждаше. И половината свят можеше да срешем все с костенурчи материал от пловдивските кръчми.

Оттам — хайде пак обратно на Сточна гара. Тук вече ми се взе умът. Между линиите имаше широки празни места и по тях натрупани планини костенурки, два боя високи и наслагани на пресечени пирамиди, както редяха начуканите камъни по шосетата преди да се яви асфалтът. И тия жълто-черни планини шават, мърдат, живо месо, дето само чака да го купят и изядат.

Абе, откъде се взе толкова костенурка? — плеснах се по челото. Как откъде — от Средногорието, от Източните Родопи, цели банди пловдивски върлуват по чукарите и влачат, мъкнат към града. Вземаха се с каруци — всяка кръчма изпратила своя, а продавачите, същи кърски разбойници, бележат на книжка алъш-вериша, пък после ще си оправят сметките. Натоварихме нашата — осигурихме мезе на Тумбата за вечерта. Хиляда оки вино ще се изпие с него.

Известно ти е сигурно, че край Пловдив има няколко български села, но с католишка вяра, три-четири века откакто са я приели. В самия град се разполагаше католишка махала — и хубава църква имат. Та може би, мисля си, покрай мисионерите-италианци тия хора са се приучили жаби и костенурки да ядат. А заедно с католиците опитали и местните православни — харесало им.

Че като се почнало — безплатно месо ти дава природата. Край Пловдив жаба и костенурка да не се родиш. Намират те безпогрешно, смъкват ти кожицата или корубата и мигом те изядат. По други български краища да речеш, че жаба се яде — у-у-у, ще те бият. Гнус ги е хората да погледнат жаба, камо ли в уста да я сложат. А пловдивчанинът обратно — мре за препържени жабешки бутчета и само като му споменеш, почва да си преглъща слюнката. Водни пъдпъдъци ги нарича. Но всичко опоска тая пущина пловдивска — костенурка за дамазлък не остави. И жабите са на привършване. Забелязах аз тогава обаче, че населението не купува костенурки на дребно, по къщите не се приготовляват. Ако искаш с костенурче да се облажиш, в кръчма трябва да идеш, такива като Тумбата са им майсторите…

Върнахме се ние, наслагахме мезето в кошове.

— Ще ги миете — извади маркуч Тумбата. — Хайде, не се туткайте, че ще ги колим.

Почнахме работа, но все поглеждаме към пътя — не се ли задават овце някакви и каракачани. По едно време Михалис пита:

— Абе, Мите, как се коли това животно? То ни глава, ни нога му се показва. Да не би пък с чук да ги разбиват?

— Ще видим — викам и нещо предварително ми се свива под лъжичката.

Измихме ги, завлякохме един кош в барачката, до тенекиената маса.

— Дай да ви покажа — нарежда Тумбата. — Ще им режете главите и ще ги нареждате в казана, че доста има да врат.

Знаеш какво прави костенурката, като усети враг — гуши глава в черупката, прибира си крачетата. Това й е цялата защита, ама й стига пред обикновения звяр. Не обаче и пред човешкия. Извади една кука Тумбата, бръкна, закачи с острия връх главицата, измъкна я навън. И преряза шията.

— Ей тъй — обяснява. — Единият от вас с куката, другият с ножа — и дръжте с ръка черупката на жълвата, по-лесно ще измичате главата. Я дай да ви видя! — И ми подава ножа.

Потекла бе кръв гъста и черна — не съм виждал такава у друга твар. Плисна по ламарината, събра се в струйка и кап, кап — закапа от улея в една кофа.

Сърцето ми се забави, после хлопна силно и усетих, че прежълтявам.

— Не мога — викам. — Прилошава ми от кръв.

— Какво? Не можеш? — захили се бузестият. — Па къде Костилката е намерил да ми праща такава госпойца! Ти чувал ли си колко е полезна тая кръв? Охтичави я пият, кьопави я пият — всички ги вдига на нозе. И на патката помага. Да знаех как да я запазя от вмирисване, търговия щях да въртя с нея, ей! Пари щях да натрупам! Я виж!

Тумбата подложи ръка под улея и събра пет-шест капки. Олиза шепата си с морав език и джуките му се окървавиха.

— Де, опитай, де! — подкани ме той.

Не отговорих и не знам как съм гледал, но кръчмарят изведнъж побесня.

— Ти какъв се мислиш бе?! — разкряска се той. — Мурафети ще ми продаваш! Я не се офлянквай, че няма тебе да чакам! Като те шамаросам веднъж, ще видиш прилошаване. Ако не щете да работите, вдигайте си дърмите! Одма! — И в потвърждение, че заканата му е сериозна, Тумбата срита навитите черги под масата.

Погледнахме се с Михалис — къде да ходим?

— Давай, Мите — тихо ми рече той и сербез-сербез се опули на мъжа: — Ти, байно, снощи не ни отговори: оттук ли минават каракачаните!

— Че оттук, къде другаде! — обидено изпухтя Тумбата. — Като напълните казана, дървата са на двора. Викнете ме да запалим огъня. — И се бухна във вратата към кръчмата.

Почнахме двамата. Михалис забие куката в главата, аз прережа шията. Михалис забие куката в главата, аз прережа шията. Сто ли, двеста ли костенурки заклахме до обяд. Обръгнахме уж. Идва по някое време Тумбата да ни нагледа.

— Можело значи, а? — омекнал вече. — Измийте се, та да хапнем оттатък.

Сядаме на масата, а той пак костенурки носи. Подбрал повечко яйца — то яйцата й са най-хубавото на костенурката.

— А, не! — върти глава Михалис. — Ти друго нямаш ли за ядене?

— Нямам — отвръща кръчмарят. — Това ми е само гозбата. Тук не е Париж, а Кючюк Париж. Аз всеки ден садѐ жълви ям и виж какъв съм кръвен — сочи той напращелите си бузи.

— Ще мръднем нещо друго да си купим — каза Михалис.

— Вие си знаете. Мърдайте, ама глей да не се намърдате на някой стражар в ръчичките.

— Не ни мисли — прави се на куражлия приятелят ми. — Само че… такова… ще имаш ли да ни развалиш?

— Да ви разваля ли? Едри каймета носите! Че вие сте били богаташи бе — подигра се Тумбата.

— Не сме, ама така се случи — рече Михалис и взе да си бърка по джобовете.

Тук бръкне, там пипне, не му се ще всичките пари да вади, докато най-сетне измъкна пет лири. Като ги видя, кръчмарят хвърли вилицата и отиде до тезгяха за очила.

— Да не са фалшиви, ей! — рече той след обстойно проучване.

— Не са! Иди да провериш в банка — отвърна нахакано Михалис, но и леко трепна. За пръв път си помислихме двамата в тоя миг, че Парашкевов може да ни е дал фалшиви лири. То всичко негово излезе измамно, защо пък парите му да са истински. Но не беше така, напразно го заподозряхме човека. До грош ги изхарчихме сетне тия лири и нийде не се показа да са фалшиви.

— В коя банка да ида, на Костилката ли? — насмешлив човек беше Тумбата. Помая се, почуди се, пък се реши: — Лондонския курс не го знам — вика, — ще ви ги обменя по филибелийския.

Отвори чекмеджето и не ни измами много, защото друго планче му беше хрумнало.

Взехме си тогава по една баничка от млекарницата наблизо. Вечерта, като си тръгна и последният пиянгур, развихме чергите, мушнахме се под масата. Тоя ден бях каталясал от работа и бързо се унесох, но май много не съм спал. Присъни ми се сън страшен и противен. Лежа по гръб, но ми тежко, задъхвам се и както барам с ръце, усещам нещо твърдо над себе си. Опипвам, гледам и изведнъж разбирам, че гигантска костенурка се е проснала върху мен — притиска ме с гръдната си кост от нозете до брадата. Измъкнала змийската си глава от черупката и преживя като крава. Не ме поглежда, но от устата й капе кръв върху ми, облива ме, задавя ме и ме задушава, а аз не знам дали от друга жертва на костенурката е тая кръв, или и моя се е проляла, и мен ме е захапала. Не ме боли, а само въздух не ми достига, ще ми смачка дробовете — от зор заритах с крака, забутах я и ето че взех да я отлепям от себе си, издигам я, издигам я, на длан я държа вече — смалило се е страшилището, на обикновена костенурка е станало, маха с четирите си крака безпомощно във въздуха. И както я гледам на една ръка от мен, дръпнах се като попарен — на паяк се превърнала костенурката, само тънката люспеста шия на паяка си е пак костенурча — кръгла главица се крепи на нея, гола като яйце, като с бръснач избръсната, очи се различават, нос човешки, черти познати сякаш, виждани от мен…

Изкрещях ужасѐн и сам се събудих от вика си. Михалис спи непробудно. Бутнах го: „Михо! Михо!“ — тъй се бях изплашил, че човешки глас исках да чуя. Изсумтя той и се обърна настрани. Не бяхме спали заедно с него и не знаех, че такъв тежък сън има. С топ не можеш го събуди. Сръгах го пак в гърба — напразно. И го оставих, размислих се. Сън вече не ме лови. От оня ден насам всичко взех да си представям едно по едно. Чакането на гарата, гълъба, нощните гости и циците на Калия, шептенето на Парашкевов в мазето и разправията, убийството с всичките му подробности, чичо Щерю с файтона, пристигането ни в Пловдив, предишния ден с коленето на костенурките.

И все по-тежко ми става, и все по̀ не мога се търпя, наврян в тъмната дупка. Казах ти, че масата бе облицована с ламарина, ама през шевовете прониква кръв и дървото цялото прогизнало. Вони на леш и влечуго навсякъде, пещта под казана неизстинала и от жега не се седи, ако вдигна глава, ще я тресна в ниския таван на масата — тясно, душно и жежко, сякаш жив се бях набутал в ада. Защо стана тъй? Защо?

А мозъкът ми не спира да реди шарени картинки и като се залови за една, като взе да я нищи с милиардите си клетчици — не ще и не ще да я остави. И изведнъж видя и разбра нещо, дето цял ден смътно го долавях с кожата си. Ами че двамата с Михалис вършехме с костенурките същото, дето вече го бяхме сторили с Божидар Станев! Той с куката в главата, аз с острието през гърлото. Той с куката в главата, аз с острието през гърлото…

Разтреперих се от страх, казвам ти, както друг път не бях треперил, дори над трупа на Станев. Взе Господ да ни наказва, рекох си. Два дни само ни остави на спокойствие и почна наказанието. Душиците ще ни извади! Дотам ни докара значи, че сме принудени да повтаряме онова, от което бягаме. Стотици пъти днес, утре още толкова и кой знае колко ще стоим в чистилището на Тумбата. Едното уж дребно нещо, уж безсловесна твар обезглавяваме, а като увеличиш малко картинката, подобни движения вършим и подобна кръв проливаме като при едрото. И дълбоко нейде, в сърцевината си двете се препокриват. Тъй е решил Господ да ни мъчи за начало, викам си: в хиляда ситни късчета да се оглежда големият наш грях — и все да ни е пред очите, и все в него да затъваме.

Взех да се моля на Бога. Ама душата ми дива, груба — не знае как и прошка да поиска. Вярно, предаваха ни вероучение, неведнъж и в църква са ме водили, наизустил бях една молитва. „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да бъде царството ти…“ И тъй нататък. Но тя е, мисля, молитва за праведни хора, дето сутрин я казват за всеки случай, все едно обеца на ухото си закачат. А беше ли въобще измислена молитва за такъв като мен — убиеца и черния грешник? Имаше ли подредени думи, с които да обясня на Бога как стана всичко и че не съм толкоз лош, както излезе, нека Господ малко доверие ми отпусне и да спре наказанието засега… Не знам, на мен такива думи не ми идеха и аз повтарях едно: „Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се! Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се!“ Двайсет, трийсет, сто пъти може би изрекох това наум във вонящия мрак на бараката. Ама вярвам, че ако Бог рече да те разбере, и тия думи са му достатъчни.

Не ми разправяй ти на мен, че Господ така не наказвал, ами другояче. Че откъде пък ще знаеш Божиите навици?! Аз смятам, че са неизповедими пътищата на неговото наказание и нищо не значи туй, че най-големите грешници, дето са поругали името му и цели народи са затрили, не се е видяло да бъдат наказани пред всички, за поука. Те си знаят само и Бог знае! Не ти говоря освен това за големия Божий гняв и за великото наше изкупление, когато душите ни ще се явят голи пред него. Думата ми сега е за по-малките Божии сръдни и леките шамарчета. А на нас с Михалис тогава и шамар не ни удари, ами само ни подръпна ушите. Вярвай ми — и такова наказание налага Господ. Виждал съм пет-шест случая и като свидетел, и като потърпевш, когато Бог те чукне с пръст в минутата след греха. И така го стори, че и най-тъпият да разбере какво точно си е получил. Няма да те занимавам с тях — да не се отклонявам.

Викаш, не Бог, а Парашкевов ни изпратил в оная дупка на Асеновградското шосе, дето се лееше костенурча кръв. И че не висши сили са се бъркали, а съвестта ме е загризала. Едно по едно ще ти отговоря. Признавам си, не проумявам дали Господ ни наказа, като ни отведе при Тумбата, или по-скоро, като ми бръкна в мозъка и ми посочи нещо, което иначе можеше да не забележа. И по тоя начин да не забравям греха си, да не си въобразявам, че като бягам от възмездието с краката си, и душата съм изчистил. Тѐ това сигурно е съвестта. Отвори си тогава тя едното око при мен и после пак го затвори.

Казах ти веднъж преди, че страх, срам и съвест са най-важните неща в природата и че първото е за животните, второто — за грешните хора, а третото — за светците. Само че аз светеца си го представям не като калугер в манастир примерно или постник сред пустинята. Светецът за мен е човек като нас, само дето достойно си връща даровете, получени от Бога. Бог влага във всяка душа ум, чувства, жизнена сила, воля и добро — и гледа какво ще стане. Повечето хора попиляваме тия дарове, затриваме ги, изхабяваме ги. Някои — всичките, някои — почти всичките. Ама срещат се и човеци, дето запазват Божието даруване, развиват го и го умножават. И като ги гледа Господ, познава себе си в тях и не се отчайва съвсем, че е създал рода човешки. А между тия дарове, мисля си, много скъпа за Бог е съвестта. Бди той над нея. И ако у някого вземе да задрямва, бодне я Бог с остена си да я стресне и освести.

Както и да е — сега, на стари години, подкачам да говоря тия работи. А тогава под масата вярвах, че Господ е започнал да ме наказва, от страх треперех в началото и като дивак с две постни думи се молех да ме пожали. Но не мисли, че Бог ми помилва душата и ме направи по-благ. Докато се молех, взех да мисля и друго. Абе, викам си, аз ли съм най-калпавият? Защо ще ме наказва? Какво да правех — да бях оставил онова прасе да ме скопи ли? И как да му отвърнеш на такъв освен да му прережеш гърлото? Защо да съм виновен? Та оня пръв почна. И какво са ми криви костенурките! Борят се значи в мен дяволът и Богът, а аз самият злобея, яд ме души към всички намесени в случката, към Всевишния, към Света Богородица даже — защо ми трупнаха такава беля и ме белязаха несправедливо!

И както бях наострен от горчилка и озлобление, чувам — вратата откъм кръчмата предпазливо се отваря. Зрак мижав влиза от мръсното прозорче, шляпна бос крак, стиска си някой дъха — разбрах аз, че Тумбата се прокрадва към нас. Замрях — правя се на заспал. Абе, защо се е върнал, питам се? Кръчмарят живееше другаде и снощи заключи, тръгна си. За какво пак е пристигнал? А през това време усещам, че той клекна до нас и навря глава под масата. Пипа, бара, пъхна ръка под завивката и повече откъм Михалис шари. Сетих се аз, че за парите тършува. Няма да е дошъл да ни завива, я — да не се простудим. И както бях отметнал чергата заради горещината, свих крак в тъмното, па като дзипнах — случи се точно в носа да го уцеля с голата си пета.

— Ух! — сдържано изгрухтя мъжът и като скочи, още по-зле си халоса тила в ламаринената обшивка.

— Кой е бе? Кой е?! — престорвам сънен глас аз и викам: — Ти ли се бе, майсторе? Стори ми се — крадец е влязъл, пък той чорбаджията бил! Прощавай…

Без да ми отвърне, Тумбата се джасна във вратата и влезе оттатък. Чувам го, че взе да дъдне:

— Ах, пичове недни! Ах, копелета недоносени! Обрали сте Костилката, сега мен сте дошли да изтръскате! Утре ще ви измета!

А аз лежа хладен и спокоен, все едно бълха от ревера си съм изтръскал. Безразлично ми стана ще ме наказва ли Бог или ще се откаже. Ама няма начин, викам си примирен, като е почнал, нека ме мандрагосва. Не съм аз за помилване. Хем го моля да ми прости, че човек съм убил, хем веднага на втори налитам. Не съм стока! Няма да се оправя! А Михалис спи като младенец — нищо не разбра от разправията с кръчмаря. Покрай него, докато разсъждавах унило за себе си, на разсъмване неусетно съм заспал…

На сутринта обаче Тумбата ни кряка, нито ни гони, мълчи кисело и яде варена костенурка заедно с нас. Опомнил се значи, че вината е негова. А носът му подут и син като патладжан.

— Какво ти е бе, Тумба? — пита го Михалис. — Да не си се сбил случайно?

Аз се правя на разсеян и гледам настрани.

— Снощи направих главата — фъфли Тумбата с пълна уста — и като станах да пикая, фраснах се в една стена…

— Ей! Че много лошо си се ударил! — съжалява го Михалис.

Щом останахме насаме, разправям на приятеля ми истината. И го гълча, че спи като пън — ако не съм аз значи да вардя, досега да са ни забърсали лирите.

— А! — потрива ръце Михалис. — У мен пари не могат се намери. Гол да ме съблече Тумбата, с пръст в устата ще остане.

— Че къде са? — чудя се аз.

— В нужника съм ги скрил. Вчера още усетих какво се кани тоя приятел. Много сте крадливи българите — обяснява ми като на глупак и взе лично да ме застъпва: — Ама и ти, Мите, все с ритници се оправяш. Че и аз покрай теб отнасям някое текме. То ако с ритници ставаше всичко, магарето да е цар на света.

Криво ми стана. Разбрах накъде бие. Кой знае какво си мисли насаме, рекох си, и как ме кори, че заради моите мъде се замеси в убийство. Но преглътнах думите му, защото беше прав. Тоя ден обаче и втори път се спречкахме. Преди не ни се беше случвало. Ама много бяхме изнервени, все нащрек стояхме да не цъфне полиция и ни залови.

Подкарахме работата като предишния ден. Стигнахме и до коленето на новите костенурки. Усилно ми беше, неприятно, защото както и да се бях тешил през нощта, нещо болно остана в очите ми. Щом посегна към костенурчата шия, току ми се мерне гърлото на Станев. Жумя аз, извръщам глава, но картинката ми се лепнала под клепачите и с пръст не се изчегъртва. Внушавам си, измислям си, пък по едно време си викам: „Ей, момче, ще полудееш, както си се отпуснал. Я се стегни, я зарежи тия глупости! Я ги разкажи на приятеля си, че да ги разсееш!“ А аз не му бях разправил съня си от суеверие. Чувал бях, че лош сън не се споделя, защото ще се сбъдне. Но тоя път почнах. Така и така, описвам му щуротиите, а той не се обажда, работи като звяр. Вземе костенурка, отрежем й главата, отнесе я припряно в казана. Като свърших със съня, питам го:

— Абе, Михе, ти не забелязваш ли нещо особено?

— Какво особено? — чумери се той.

— Ами като колим костенурките — обяснявам. — Ти с куката, аз с…

Че като писна тоя човек — не ми даде думата да доизрека, като кисела краставица ме отряза:

— Какво се вайкаш бетер бабичка! — вика. — Какви ги дрънкаш от сутринта! Да ми се махаш от главата — омръзна ми да те слушам!

Все едно в ледена вода ме хвърли. Какво толкоз му рекох? Досадих ли му, обидих ли го или го подплаших — защото и той, изглежда, бе забелязал същото, дето Господ ми го показа през нощта. Ама ако е тъй, мисля си, защо си се стегнал, защо не си отвориш душата, защо не ме допускаш до страховете си, както аз опитах да те пусна до моите. Ега ти приятеля! — викам си наум. Баш сега ме заряза. До тук бяхме заедно, иска да рече, от тук насетне всеки си е башка. Тъй ли? Щом е тъй, и аз знам…

Много се обидих тогава, защото Михалис ме отблъсна, както бях уплашен, и не се сети, че трябва да ме успокои. Със своя страх се надборваше сигурно и не му се щеше с чужд да се залавя. А пък аз, като хванах тая нишка, като я занавивах на пръста си, цяло кълбо намотах. И здравата се заинатих. Щом не щеш да ме слушаш, заричам се, и думица няма да обеля. Някой път голям инат ставам — повече от кираджийско магаре…

Надвечер, като останах малко свободен, седнах на прага на барачката да пуша. Михалис се мотаеше из кръчмата. Чувам го, че приближи, дойде до мен и вика:

— Мръдни да седна.

Отместих се мълчаливо, цял ден не му бях говорил. Сложи си той задника до моя, запали и както седим — хоп, прегърна ме през рамото. Дърпам се лекичко — сиреч, остави ме, нали съм ти омръзнал… А той заговори:

— Ей, фантазьоре! И на мен ми е терсене. Ама дай да не раздъвкваме работите. Като тръгнем с каракачаните — ще се оправим. А в Гърция — на мен остави…

Както бях извърнал глава, очите ми се наляха със сълзи. Толкоз скъп ми беше Михалис по онова време и толкоз ме болеше душата, че се скарахме оня ден. И омекнах, сдобрихме се. Но различни бяхме ние двамата. Ако имаше нещо да преживява, той го криеше нейде в себе си и отвън не личеше какво му е и защо му е. Сам смилаше горчивото брашно в собствената си воденичка, пресяваше го, омесяше отровната питка и сам си я изяждаше, а онова, което изхвърляше от себе си, го заравяше на скришно място като котка лайното си. А пък аз — влезеше ли ми нещо в сърцето, разгърдях риза да го покажа всекиму. Не мисли, че моето е било по-добро. Мъчеше ли ме кахър, тръгвах да мъча и околните със себе си. Обикнех ли някого, тръсвах чувствата си отпреде му, ама искам и той да ми даде своите. И ако човекът спестеше нещо вътрешно, пък аз разбера, обиждам се, ядосвам се, готов съм да го изям. За един миг слепешком скачам от любовта в омразата. Не знам, с диво сърце съм се родил, изглежда, и години минаха, докато малко се опитоми и научи, че Бог иска всяка душа да е оградена с висок стобор, така че чужд човек да не прескача лесно вътре. И тоя стобор да ни пази взаимно — както ние да не вредим на другите с греховете си, така и те да не ни съблазняват…

III

За кой ли път в оня час Михалис ме утеши с каракачаните, но те не идеха и не идеха. Много време изкарахме у Тумбата, кажи-речи две недели. Ден по ден няма да ти ги разправям, защото си приличаха. И нощите си приличаха. Хеле най-сетне Тумбата повярва, че няма да го оберем — извади ни изпод масата, пусна ни да спим в кръчмата. Дърпахме се ние да не ходим с каруцата, да не изпуснем, когото чакахме. Убеди ни той, че каракачани до обед тук не се явявали — от не знам-къде си тръгвали и до не знам-къде си стигали на ден, но край кръчмата винаги след пладне минавали. Пращахме го да ни купи от пазара долни гащи, чорапи и туристически обуща — готвехме се за големия път. И тъй нататък. Дреболии. И ако дните по нещо се различаваха, едно нещо твърдо се повтаряше — сутрин, обед, вечер нагъвахме варени костенурки. Отядох си, байгън ми стана от тях. И за да не спомена повече думата „костенурка“, ще ти кажа една случка след мно-ого, много години.

Отвял ме беше тогава вятърът в Букурещ — и добре си живурках. Една нощ в тайно комарджийско свърталище отвъртях доста пари от рулетката. Не се подлъгах да заложа пак всичко спечелено, както често ставаше. Отнесох печалбата в квартирата си и като се наспах, реших да отпразнувам случая. Коя, коя да поканя — обадих се на Моника, една от моите дами, красавица, пък и с маниери на френска графиня, макар да бе родом от някакви карпатски колиби. Навлякох фрака, сложих папийонката, нанизах си златните пръстени. Поръчах автомобил, ама преди да взема дамата, ударих две мастики на голо в един локал. От слободия и радост, че пак съм богат. След туй — при Моника, и двамата, разбира се, се отправихме към „Лидо“.

Не знам стои ли още тоя ресторант, но по онова време беше модерен — френски стил във всяко отношение. Посудата лионска, готвачът парижки — то аслъ румънците се имат за французи на Балканите, но за „Лидо“ ако става дума, все едно, че наистина си пренесъл парче от Париж в другия край на Европа. От прага ме посрещат с поклони — и кучетата ме знаеха мен в „Лидо“. Що бакшиши съм пръснал там, що надписани сметки съм плащал! Известно бе на всички, че щом съм се довлякъл, много пари нося и ще ги профукам по царски.

Кипри се Моника бетер аристократка, пристъпям аз, навирил нос, а оберът, усмихнат до ушите, ни води, води в едно дискретно сепаре. Запали лампата той, благопожелания сипе за приятно прекарване и ни предаде на друг един келнер със строга заръка: домнул Попеску и неговата хубавица да бъдат обслужени най, най и най! Преви гръб келнерът, мазно лъсна косата му, прилизана с брилянтин, от всяко косъмче капе любезност и угодничество. И ни подава менюто — дебели папки, облечени в брокат. Аз моята не отварям, сто пъти съм поръчвал в „Лидо“, ама оставям Моника да си направи фасона. И докато тя се превзема, келнерът съвсем се наведе към нас и бъбри нещо доверително. По мутрата му само личи, че велика тайна споделя, дето я е пазил, пазил, пък сега е намерил избраници да я чуят.

— Какво, какво? — викнах аз, защото нищо не схванах от бръщолевенето. Ония мастики в корема ми не мируват и леко замазват вече и образи, и звуци.

— Направо от Великденските острови пристигна — повтаря келнерът. — Вкус превъзходен, аромат омайващ! Супичка — пръстите си да оближеш! За изискани дами и господа, скъпи домнуле, само за хора като вас. От сърце препоръчвам!

— Супа ли? Каква супа? — троснато питам аз.

— От костенурка, домнуле Попеску. От великденска костенурка! Инак колкото човек голяма…

Ама не можа да доизрече, защото папката вече летеше към сурата му. Праснах го, счупена чаша дрънна на пода, а аз скочих и се разкрещях:

— Какво ми пробутваш ти бе, тиквенико! Туй да не ти е кръчмата на Тумбата?! Жълва колкото мен — дето с тия ръце съм я ловил. Ако ще да е великденска, ако ще да е коледна — на краставичар краставици ли ще продаваш?! — И перя ръце, гърча пръсти — показвам как съм се борил в съня си с голямата костенурка, ама на хората се струва, че ще хвана да удуша келнера.

— Ах, Митика! Успокой се, Митика! — рипна Моника да ме прегръща и върне на стола.

Тутакси притича и оберът:

— Прощавайте, домнуле Попеску! Хиляди извинения, домнуле Попеску! Как можа да се случи! Как можа точно с вас да се случи?! — И веднага разкара първия келнер, друг измъкна да ни обслужва. Инструктиран вече костенурки да не предлага.

Ама Моника умна колкото две графини. Знаеш ли какво разправи на обера? Домнул Попеску, вика, е голям любител на природата и неин защитник. А най-върла слабост са му костенурките от Великденските острови. Борба се бори той за тях с ловци, пирати и всякакви чревоугодници. А като чу, че и в „Лидо“ са взели да ги ядат, като гавра над идеите си го прие. Цяло издевателство над личността му! С една дума, по идейни причини стана инцидентът и заради милосърдието на домнул Попеску.

— О, разбирам, разбирам! — ломоти оберът. — Домнул Попеску е хуманист! Домнул Попеску е човек на изтънчените идеи! А идеите всичко оправдават! В негова чест обещавам тая вечер в „Лидо“ костенурча супа да не се сервира…

И пак се извинява, и пак поклони ми предава от целия персонал. Слушах го аз снизходително, омаян от мастиката, но се сещах, че заради парите ми са всички тия мазни думи. А иначе знаеш ли какво си мислеше тоя обер, видял и две, и двеста в занаята си? Ах, гиди, мошенико проклети! Ах, гиди, хърцоино недодялан! Не деликатесна супа трябва да ти дават на теб, ами мамалига недоварена и най-много едно сурово яйце да ти чукнат отгоре!

Така си думаше той наум или нещо подобно, а аз отгатвах мислите му и ми стана тъжно за мене си. И за келнера ми стана тъжно. Ама не, че съм го ударил, ама не, че ще го накажат, глобят, а можеше и да го изгонят. Тъжно ми стана, че не знаеше той по какви причини се оскърбих и кипнах. Не знаеше за кръчмата на Тумбата, за смрадливото ми място под масата, за другите мои мъки, за гигантската костенурка, дето ми се присънваше не веднъж и дваж… И може би грешах, ама с пиянската си глава мислех тогава в „Лидо“, че ако келнерът научи патилата ми, напълно ще ме оправдае. И се зарекох да го намеря, всичко да му обясня. Това обаче е друга история…

IV

Тоя ден беше белязан от сутринта. Май на 4 октомври се случи. Рано-рано край кръчмата спря лека кола — голяма, черна. С Михалис изтръпнахме. Стори ни се полицейска. От колата обаче излезе жена с докторска чанта в ръката и се качи нейде нагоре. Не съм ти казвал, че кръчмата на Тумбата бе на партера в неизмазана сграда, два етажа имаше над нея. Хора живееха там, семейства и не знам как траеха пияндетата под себе си. Та отиде жената към етажите, а ние се присламчихме при колата. В ония години автомобил рядко се мяркаше и не беше чудно, като спре, зяпачи да се навъртят, да го разглеждат. Усукахме се и ние с Михалис — шофьор стои на кормилото и чака. Взехме да го разпитваме каква е колата, па колко вдига, дали пътницата, дето слезе, е собственичката.

— А, това е акушерката Сербезова — вика. — Горе има бременна и се кани да ражда. Бащата нае автомобила за цял ден. Ако трябва, и доктор ще докарам.

— Тъй ли! — отдъхнахме си двамата. Черпим човека с цигара, симпатичен ни стана след тия думи, питаме го не ще ли да се подкрепи с костенурка от снощи.

— Па донесете — съгласи се той. — Авантата е чиста печалба.

Като се дръпнахме, Михалис казва:

— Мите, на късмет е, да знаеш. Ако се роди бебе, и ние ще се родим.

— Ха̀ да видим — поемам аз приказката, като че ли правим облог със съдбата. — Ако се роди днес бебе — добре. Ако не стане днеска работата — и ние двамата ни ще се чуем, ни ще се видим повече. Ще се затрием.

Толкоз се бяхме измъчили значи с Михалис от чакане и неизвестност, че се чудехме за какво да се заловим. И денят си тръгна по отъпканата пътека. Изхвърлихме корубите, взехме стока от товарището и като се връщаме, шофьорът върти манивелата.

— Ей, приятелчета — вика, — момче се роди. Четири кила и половина! Сербезова казва — на сто бебета четири се раждали такива.

Развеселихме се с Михалис, макар че ни майката и бащата познавахме, ни бебето щяхме да видим някога. Нито пък то щеше да чуе за нас. По-леко захванахме коленето. И още не бяхме свършили — Тумбата си показа главата:

— Айде бе! — смига ни. — Какво сте се зазяпали? Ще изпуснете Яни Коцагра! При мен е оттатък…

Как ще зяпаме — нали работим! И какъв Яни Коцагра? Без да питаме даже, хвърлихме ножа и куката, втурнахме се към помпата да се мием. Гледаме от двора — каракачанско стадо вдига прахоляк по шосето на юг. Търчи Михалис в нужника — сещаш се, за парите, грабвам аз вързопчето с гащите — за минутки се изсипахме в кръчмата. А на вратата Тумбата блее след шествието.

— Абе, къде се мотаете бе? — обръща се към нас. — Яни си тръгна. За една ракийка прав спря. Ей го! — И ни сочи един мъж в гърба, на трийсетина метра се отдалечил. — Казах му да почака, ама не — не може да спира стадото. Който ме търси, ще ме намери, вика…

Не го оставихме и думица да каже повече, изблъскахме го от прага и затичахме след мъжа. Довиждане даже не си взехме. Благодаря не рекохме. А не биваше така. Съжалявам. Шарен човек беше Тумбата. Кръчмарски шмекер, разбира се, ама не е там работата. Вярно, опита да ни окраде, ругал ни е здравата, подмяташе ни както му е удобно, но, от друга страна, весела му беше душата и зло дълго не задържаше, остави ни да живеем при него, колкото е потребно.

Друго обаче е по-важното. Без тоя човек животът ни щеше да е различен. Не знам по-добър или по-лош, ама нямаше да е същият. Кой знае къде щяхме да отидем и какви пътища да хванем. Можеше и да се погубим. И не че толкоз се радвам на живота си. Виждам го отстрани с всичката му мизерия, глупост и безсмислици, ама това си е той, моят живот — едничкият и единственият. С него съм свикнал, той ми приляга и него искам да имам. Него и никой друг! И като е така — всички хора в живота ми приемам и не желая да ги изхвърлям. Кой с добро, кой — не дотам, но заедно сме правили тоя мой живот. И по тая причина всекиму трябва да кимна, да си взема довиждане накрая и даже да му благодаря. Та заедно с другите — и на Тумбата…

Бързо взехме да застигаме човека, назован ни Яни Коцагра. Но Михалис изведнъж спря да тича и запъхтян ми вика:

— Мите, следвай ме отзад! Остави ме сам да говоря с каракачанина. И на български не приказвай! Аз ще ти кажа какво съм се разбрал и какво ще правим. Давай, върви след мен!

Пуснах го да припка напред и не откъсвам очи от него. Изравниха се двамата, заговориха. Забелязах след малко, че Михалис тури ръка на задните си части, знаци ми прави. Току натиска с длан във въздуха — стой там, не приближавай! Току шава с пръсти — следвай ме, дръж се за нас! И аз вървя като копой подире им, чакам си съдбата. Доста повървяхме така, излязохме от града. Ама аз въобще не поглеждам наоколо си, цял в гърба на Михалис съм се заковал. По едно време той забави крачка, настигнах го.

— Е? — питам нетърпеливо.

— Много пари иска. Алчен е като обран евреин — изпъшка Михалис. — Казах му, че без теб не мога да реша.

— Колко много?

— Трийсет лири да ни преведе и отделно десет за четири овце.

— Какви овце бе?! За ядене ли? Че толкоз ли ще изплюскаме? — чудя се аз.

— Не знам. На границата щели да трябват.

Във важни моменти на мен все глупости ми идат в главата. Сетих се, че в шести клас, като учехме за Омир, учителката ни разправи как Одисей измъкнал другарите си от пещерата на циклопа. Всеки се вкопчил отдолу за руното на някоя овца и ослепеният циклоп ги изпуснал, не можал да ги изяде. Овцете ги изнесли навън. Даде ни го като пример — защо на Одисей му викали хитроумния. Припомням вкратце на Михалис тая работа и викам:

— Да не би и нас така, а? То каракачаните, разправят, са древни хора, от Омирови времена — може още да помнят ония хитроумия…

— Остави майтапите — мръщи се Михалис. — Кажи съгласен ли си за парите. Или друг каракачанин да чакаме — може по-евтинко да ни излезе.

— А, не! — отсякох аз. — У Тумбата не се връщам! Давай ги! Той добре, че е приел да ни вземе…

— С голям зор — вика Михалис. — В началото въобще не искаше да слуша. Граничните са ги предупредили и хванат ли ги, няма да видят Беломорието. Хайде обратно! Загиват тогава овцете на място — че барабар с тях и Яни, и родът му. Добре, че лирите го съблазниха. И другото хвана дикиш — на Парашкевов съветът…

— Че бягаме от казармата ли? — питам аз.

— Че бягаме от казармата, защото сме гърци! — натърти Михалис. — И оттук нататък запомни! — изведнъж обърна той на гръцки. — Както ти приказвам, тъй ще ми отвръщаш! Като сме гърци — на гръцки ще говорим!

— Кала, кала!9 — хиля се аз. — Ама нали знаеш колко мога…

— Можеш. И още ще се очупиш — насърчава ме приятелят.

— Че то и гръцко име ще трябва — казвам аз и се чудя, че такова ясно нещо досега не ми е минало през ум, та да се подготвя.

— Ще трябва. Каквото искаш си измисли — не съм още рекъл на Яни как ти е името. Ако щеш Омир се кръсти, ако щеш — Одисей… — И се смее дяволът, подиграва се.

— Не, не! — клатя глава аз. — Тия вече са заети от велики хора. Нещо по-просто трябва, обикновено…

И всичко това само на гръцки си го говорим. От лаф на лаф по-леко ми става и хич не се притеснявам, ако сгреша. Ама много не грешах. Казах ти в началото, че нашите у дома свободно говореха гръцки. Мешано е било населението в родния им край и съвсем естествено хората са учили чуждия език. Българите — гръцки, гърците — български. И турски говореха по същата причина. Защото един до друг са опирали в работа, в търговия, в това, в онова — трябвало е да се разбират поне за най-простото. И като искаха да скрият нещо от мен, обикновено на гръцки обръщаха. Ама език крие ли се? Взех да схващам аз, да понаучвам едно-друго — и преди още да срещна Михалис, доста неща разбирах. А с него ни стана като игра — учи ме той на гръцките звукове, дето българска уста не може да смели, преподавам му аз българските тънкости, дето спъват гърка като зъбат камънак. И случвало се е неведнъж на гръцки да си говорим. Пред момчета, пред други някои хора — ако имаме нещо тайно да споделим, на гръцки захващахме.

Така че езикът не ме плашеше много, ами какво име да си туря. Нали вече съм кръстен в купел — Димитър, и родова фамилия носим от мой прадядо поп — Попов. Замислих се. Ха̀ — че същото ще прекроя! От Димитър значи — Димитрос!

— Димитрос! — казвам на Михалис. — Бива ли?

— Бива. Димитриос — леко ме поправя той. — Димитраки.

— А Попов как ще стане?

— Папас — вика приятелят ми.

— Димитриос Папас — повторих аз, като че опитвах вряла чорба и се боях да не си изгоря езика.

Ама езикът ми не изгоря! Ей тъй значи, на крак, докато минем сто-двеста метра, си промених и народност, и име, и език. Налагаше се. И като ги преобърнах веднъж, твърдо се залових за тях. В началото мислех, че за кратко ще е, докато минем границата. Ама не стана тъй. Няколко години живях като грък, с гръцко име, на гръцки език говорех и не само свикнах, ами сякаш тъй се бях родил и не знам дали майка ми щеше да различи Димитър Попов ли съм, Димитриос Папас ли съм…

Забързахме напред да стигнем Яни Коцагра. Най-сетне се поогледах с кого ще пътувам и как. Стадо — без чет, запълнило шосето от край до край, облаци прах и овча воня се стелят над него. Помежду стадото, по-отстрани на пътя, катъри вървят — най-малко двайсет на брой. Натоварени с вързопи всякакви, тук-там на самарите накачурени малки деца и момичета. Бъклици висят, мехове, брадви и опушени котли. Начело водят двоица, завършват стадото три-четирима, а сред овцете още неколцина каракачани — подкарват, викат до пресипване, не оставят добитък да запре. Мъже сушени на огън, черни от слънце и ветрове, тънки и жилави като дрянови тояги. Синове на Яни Коцагра, племенници, внуци, може би и братя с тяхното си домочадие. И жените вървят с овцете. Вървят и всяка една преде. Мушнала хурката в пояса си, пощипва с една ръка от къделята, врънка вретеното, навива преждата. Вярвай ми, за един ден път по един чувал вълна изпридаха. Че то това време, на преселването им, било най-сгодно за предене. Като почивка го имаха. Иначе няма кога. Овцете искат грижи от тъмно до тъмно — че и през нощта.

Крачим ние с Михалис, разбутваме овцете да ги изпреварим, а моите очи все в катърите, момичетата оглеждам. Да видя как са облечени. Защото в Пазарджик съм виждал каракачански момичета — хубост неизказана. Винаги с възрастни мъже ходеха, от техните. За доктор ли слизаха в града, на пазар ли — не знам, ама като спреха нейде, хора ги накочолваха като че мечка показваха. Дрехите им пъстри, извезани — от шарки и бои очите ти се разиграват. Лицата им белосани и червосани, на шията пендари лъщят, косите им сплетени в сто плитчици със сърма и златни парици. И всичко туй с усет направено, все едно тая гиздава мома направо от приказките е дошла. Да се чудиш как в дивите балкани такваз красота се е измислила! Ама сега на катърите различни, в бозави сукмани навлечени, скрили са премените във вързопите.

Изплезихме език, докато наближим старейшината на рода. Поглеждам го — старец, но сякаш бастун глътнал, изправена снага, наболата брада доста прошарена, лице смугло и изострено напред като някой топор. Рече ли — съсича те.

— Ето го Димитраки — почна Михалис. — Съгласни сме. На̀ ти сега двайсет английски лири — предварително ги беше приготвил. — Минем ли оттатък още двайсет ще ти дам.

Прибра Коцагра мълчаливо парите и вика:

— Вървете със стадото. Като спрем довечера, ще говорим.

И извърна глава. Свърши. Отстъпихме ние двамата настрани.

— Бе, Михе — казвам аз, — че той говори български.

— По-лесно му е сигурно — отвръща Михалис. — И гръцки знае, но одеве с мен пак на български приказва.

— А ти каракачански разбираш ли?

— Тц! — клати глава Михалис.

— Че нали са братовчеди с гърците?

— Братовчеди, но от доведени деца. Различно са проговаряли.

Имаше в ония години едно списание за юноши и младежи — „Венец“. Абонирал се бях за него и много ми беше интересно. Та там и за каракачаните пишеше — кои са и какви са. Остатък от траките, казват, най-многолюдният народ някога. Но народът се изтребил, макар да бил като морския пясък, отломки останали и приели малко по малко елинския език. Собствения забравили. Кое обаче елинско наречие са взели, в кои времена незапомнени е станало и как тоя приет език са префасонирали на своя калъп, че толкоз да се отдалечи от днешния гръцки — никой не знае. Тоест някой може и да знае, учени хора всякакви — не е там работата.

За каракачаните ти говоря, защото мисля за българите. По каракачански път сме поели ние от доста време, а напоследък съвсем се разбързахме, ще ги настигнем. Младежта бяга — в чужбина ще се плоди и чужденци ще ражда. Дъртите тук от харен живот мрат като мухи наесен. На десет мъртъвци я има едно бебе, я не. Жените не щат да раждат — на сто заченали деветдесет помятат. И как ще щат — иди отгледай дете сега. Едни гащи да му купиш, пет дена трябва да работиш и с въздух да се храниш. Ако въобще имаш работа. Казват — демографският баланс се нарушил. Не нарушил, ами везните са се катурнали, семето се е разсипало и повечето — погинало. Бас държа, но няма да съм жив да си прибера печалбата. Ако тъй караме още някоя и друга годинка — две-три поколения, съвсем като каракачаните ще станем. На тая рътлина колиби български, пък после — е-е-е, далеч в някоя котловинка селце българско. Тук-там из страната — като трохи, отронени от голямата погача. А с такива трохи нито ще се наядеш, нито дори вкуса на погачата ще познаеш…

Земята празна няма да остане — ще я населят други хора и племена. И може даже да се грижат за нас като за някоя старина. Шарен сукман бабин ще сме запазили, трапезна песен народна ще сме запомнили. И хората с пръст ще ни сочат: идете, вижте ги, полюбувайте им се — много са интересни и екзотични! Като в музей ще си живеем на спокойствие и дори входни билети ще продаваме да ни разглеждат. Но ако ще правим такъв музей, отсега следва да се готвим. Восъчни фигури трябва да леем на нашите политици, на политическия ни елит, както подлизурковците казват. Тях да изтъпаним в началото и екскурзовод да обяснява: ето ги тия мъже и жени български, на които целият музей се дължи — на техния егоизъм, крадливост и бездарие. Те излапаха българската погача и трохите, дето попадаха от устата им — това сме ние!…

Виж какво — не ме прекъсвай! Туй го казвам в движение, по един само повод. Ако остане време и сме свободни с тебе двамата, и по-пълно ще ми чуеш мнението за редовия наш политик, дето грижата за народа му е единственото препитание. Тогава ела да спориш. А сега давай да вървим с каракачанските овце, че да видим докъде ще стигнем…

Минахме Асеновград, наближихме Бачково. Денят окъсял — почна да се здрачава. Развикаха се хорово овчарите, взеха да завръщат стадото на едно широчко място край реката. Излезе, че точно тук е трябвало да спрем и точно по това време — като с часовник движеше Яни Коцагра държавата си. И други години каракачаните бяха станували тук. Едни разбиха стадото на сюрии, подкараха овцете на водопой. Други се заловиха с лагера. Разтоварват катърите, колци вадят и въжа, опъват си шатрите. Мотаме се с Михалис да помагаме, ама мъжете мълчат смръщени, не им е драго да се бъркаме. Не знаят кои сме и какво сме уговорили със стареца. Приближи ни той, носи нещо в ръката си кожено и спечено.

— Елате — казва.

Заведе ни при едно шатърче.

— Тука ще спите. С мен. Изуйте тия обуща.

— Че какво ти пречат? — раздразних се аз. Помислих, че за своите хора иска да ги вземе, а тъкмо нови ги бяхме обули.

— Нашите не ходят така. Нямам друго — сложете туй! — И хвърли пред нас спечените кожи — два чифта стари опинци. — Горгур и по едно сетре ще ви донесе.

— Нека поне стигнем границата — опитах да се пазаря.

— Не! Хора ни гледат по пътя — отсече Яни Коцагра.

Хай, дявол да те вземе! — викам си наум. — Кой ще ми зяпа в краката?! Ама седнахме с Михалис, събухме се.

— И слушайте — нарежда каракачанинът. — Стойте тук, почивайте. Работа другаде нямате. Горгур ще ви донесе и ядене. Изяжте го и спете. Утре рано ще тръгваме. И още — момичетата не закачайте.

Казва това последното и в мен гледа.

— А, няма — смънках сконфузено. — Защо да ги закачаме…

— Знае се защо. Но моите внучки — не! — отряза старецът.

— Ей, къде ни видя обущата? — казвам на Михалис, като си тръгна Яни. — И кой забеляза, че оглеждам момите?

— Рекли са му. Ще си налягаме парцалите — вика Михалис. — И моли Бога да не ни предаде накрая на граничната стража.

Докато си говорим така, идва един момък, малко по-малък от нас. Калайдисан сахан носи с похлупак, хляб, мях с мътеница, сетретата преметнал на рамо.

— Да вечеряте — казва.

Кръстосахме с приятеля ми крака по турски, седна край нас момъкът да ни гледа.

— Вилици няма ли? — пита Михалис.

— Не ги знам де са — казва момчето. — Ей ви моята лъжичка. — Бръкна в пазвата си — подава ни дървена лъжица.

— Една ли?

— Ще се редувате — пояснява ни той.

Къде с редуване, къде с пръсти — почнахме. Гозба претопляна и пак лоясала — запържено овче месо, лучец в него, с див джоджен подправено. По-вкусно от костенурките на Тумбата. И да не стоим без приказки, питам каракачанчето:

— Значи ти си Горгур, а?

— Георги — отвръща то. — Дядо Яни ми вика Горгур.

— Добре го е измислил — подхилквам се аз. — На галено?

— Ахъ — съгласява се Горгур.

Мълчим, мълчим и на свой ред той пита:

— Вие на училище ходили ли сте?

— Ходили сме — водя аз разговора, а Михалис лъска сахана със залък. — Що гащи съм протрил на чиновете…

— Блазе ви! — въздиша Горгур.

Хай да се не види момчето — за училище се замъчило. И за да го успокоя, допълвам:

— Не е кой знае какво. И ядове има много — даскалите се карат, двойки ти пишат…

— То и това е хубаво — тъжовно казва Горгур.

Добре, викам си, щом на теб ти харесва… Пак мълчим и той пак пита:

— А карти знаете ли да играете?

— Знаем — белот, скамбил, сантасе. А ти?

— Не — отново пъшка Горгур. — Дядо Яни не дава карти да се премятат.

— Ами като не дава, ти къде си виждал карти? — намесва се и Михалис.

— Горските играят край Троян. Виждал съм ги — казва Горгур. Ослушва се в тъмното към катуна, става да си ходи със сахана и задава последен въпрос:

— А ракия пили ли сте?

— Случва се — ерча се аз като врял и кипял в пиенето. — А ти защо искаш да знаеш? Не си ли опитвал?

— Не — признава си Горгур. — Дядо Яни не дава ракия да се пие.

Наш човек стана Горгур между каракачаните. Докато бяхме с тях, все до него опирахме. Водица ни дава по път от бъкела си, порязаница с кашкавал, вечер сготвено ни принесе. Двайсет пъти ни показва една дебела овца — сам си я бил отгледал от агънце и най-добрата другарка му била. Но няма да те лъжа — освен Горгур, нищо не разбрах аз от каракачанската душица. Яни Коцагра не ни остави на прага й да стъпим, камо ли да я огледаме вътрешно. А и ние не бяхме годни за такова нещо. За да разбереш другите, и на твоята душа трябва да е свободно. А нашите сърца — стегнати, заключени. Свили сме се в черупките си като костенурки, ни глава показваме, ни нога, както Михалис рече, чакаме да прехвърлим границата и се отървем някак си от онова, дето ни гони зад гърбовете — убийството и страха от наказание…

Но разбрал или не разбрал — почит и уважение пазя към каракачанското племе. Скитнически народ, свободен — лете пасе стадата из българските планини, застуди ли се — минава Родопите и зимува на брега край топлото Бяло море. Измислени граници не признава — имаха малко акъл управниците тогава да ги пускат безпрепятствено от държава в държава. Не знам български или гръцки поданици се водеха, но това тях малко ги засягаше. Поданици бяха на пасищата и небето с неговата милост или гняв, на дъхавата балканска трева и бистрите извори. Скромни, прибрани в себе си, отдадени на простия си и велик труд, далеч от градските суетни — тъй бяха живели може би хиляди години и никому не вредяха, само благо даваха на хората. Най-добрите овце гледаха, най-хубавия кашкавал правеха… Ех!

Ама времето и на тях сви сармите, промени живота им из дъно. Дърт беше Яни Коцагра и вярвам, не доживя тоя срам да си купува мляко в найлонов плик от супермаркета. Властно и вярно водеше той своя род през Чепеларе, Устово, Смолян и покрай Перелик — към границата. От Пловдив я стигнахме за четири дни. А тя тогава беше рехава, невидима. Нямаше ги сетнешните изорани полоси и телените заграждения. Тук-там гранична стража се разположила за зор-заман. Като наближихме, Яни дойде при нас.

— Вземете — вика — по една гега и влезте в стадото. С друг няма да говорите освен с овцете и с Горгур. И не се бойте! Щом аз съм ви взел, няма страшно.

Изпратил беше, изглежда, напред свой човек да извести, че ще минаваме, защото на пътя ни, край една къщичка като кантонче, ни чакаха граничен поручик и трима войника. Спешили се — в сянката четири коня. Гледаме ние с едно око овцете, а с другото поручика. Ръкува се той с Яни Коцагра, заговориха, знаеха се сигурно отпреди. И офицерът извади от планшета си тетрадчица, драсна нещо в нея. Това е! Вдигна тогава ръка старецът и по тоя знак един каракачанин отдели две овце. Поведе ги към войниците, вързаха ги те с въженца за шиите.

А-а! — споглеждаме се с Михалис. Ето каква била работата! Няма да се крием на овцете под коремите като в циклопската пещера, ами тия овце за рушвет били предназначени — на наша сметка.

А стадото вече върви, върви, а заедно с него — хоп, и ние в Гърция! На километър от там — пресрещат ни гърчоля, пак униформени. Не им познавах тогава знаците и чиновете. И още по-хлабаво мина. Тетрадка даже не забелязах да се вади, но и тук се отделиха две овце. Не знам Господ ли ни помогна тогава, обичаят ли беше такъв, но с Михалис не очаквахме дотам леснотия. Приготвили се бяхме при провал да лъжем и мажем: едно от едната страна, друго — от другата. Слава Богу — размина ни се. Ама сигурен съм — без Яни Коцагра нямаше да е тъй. Ако сами бяхме тръгнали, кой знае къде щяхме да забичим из лесовете родопски, кой знае в какъв капан щяхме да хлътнем…

И много се развеселихме. Бързаме при стареца, носим остатъка от лирите. Прибра ги той, поусмихна се, върна ни обущата. Табаните10 ни се бяха подбили от неговите опинци.

— Ние сме към Драмско — казва. — Ако искате, вървете с назека до там.

— И ние сме нататък — вика Михалис. — Благодаря ти за поканата, ама утре ще се отделим.

На следния ден по обед решихме, че е дошло време да продължаваме сами. Търсим Горгур, търсим Яни Коцагра да си вземем довиждане. Гледаме стареца — намусен, сякаш сутринта е острил секирата. Сбогуваме се с него и питаме къде е Горгур, да му се обадим.

— Няма го Горгур — вика той. — Тръгвайте!

— Че къде е? Сутринта го видяхме — чудим се ние.

— Как сте му омотали главата?! Защо сте го подлъгали?! — рязна ни изведнъж каракачанинът.

— Какво?! Нищо не сме го лъгали! Какво е направил? — смаяхме се с Михалис.

— Иска да идва с вас — казва Яни Коцагра. — Къса, хвърля — с вас щял да върви. Отдели си неговата овца, Милуша — само нея, вика, ще взема, друго нищо не ви ща…

— Ама не сме го викали! Даже не сме говорили — оправдаваме се двамата. — Че ние работа си имаме. Близки хора ни чакат, роднини… Къде сте го дянали момчето?

— Сутринта яде дармон от баща си — навъсено отвърна старецът. — В гората го отведе. Хѐ — отстрани вървят някъде. Докато се махнете…

И ние спряхме с Михалис. Оставихме стадото да се изтече напред.

Ех, Горгур, Горгур! Каква прищявка те беше заяла, че и бой от баща си отнесе заради нас. С учени момци ли ти се щеше да вървиш, на карти да си отиграеш, ракия да си попиеш? Или волята на рода ти тежеше и от нея бягаше, както всеки от нас бяга нейде от нещо си…

V

Там, където на юг свършват последните родопски ридове, досами драмското поле, има една височина като подкова — равна отгоре, открита, с пет-шест келяви бора обрасла. Там седяхме с Михалис и ядяхме кашкавал. Преди стадото да се изниже край нас, една каракачанка ни мушна торба с половин пита. Сигурно Яни Коцагра й беше заръчал. Та ядем от тоя кашкавал — без хляб, защото хляб нямахме. И гледаме от високото новия за нас свят. Поле равно, обработено, сякаш от Божа длан погалено. Далеч мержелеят покриви — сигурно е Драма. Тихо, спокойно, топъл ветрец понякога разклаща тревата. Виждам, че и на Михалис е добре.

— Ето я Гърция! — обади се той. — Нали ти казах, че е хубава. Усещаш ли морето?

— Не — викам. — Замъглено е нататък. Не се вижда.

— Не се вижда, ама се подушва — леко недоволство от моя запушен нос трепка в гласа му.

Помирисах — бор долавям, магарешки трън, сено изсъхнало. Но не споря. Толкоз ми е говорил Михалис за Гърция, толкоз желаеше да я види той — няма сега за дреболии да се препираме.

— Натам е Кавала. Морето… Не е далеч.

— Знам — отвърнах аз и пак си режа кашкавал.

— Абе, шантава работа е да си грък, а да не си помирисвал Гърция. Родината все пак… — Каза го притеснено, с уговорчица, голямата дума го смути, изглежда. Но е развълнуван, вижда се.

— И за Кавала знам, и за Драма съм слушал — викам аз с пълна уста. — Между тях някъде е селото на нашите. Дядо ми триста декара е имал. Лозе, нивя, градини. И баща ми е погребан там…

Рекох това и веднага се питам — абе, защо го повтарям? Защо ровя? Всичко знае за мен Михалис от игла до конец. И как сме бягали, и къде съм се родил, и за декарите също. Думата родина ли ме подкачи? Че родина му е на човека, макар и на моя род да е родното място. Ни едното можеш зачеркна, ни другото…

— И твоя родина излиза, че е… — умислено говори Михалис — и на него в главата се въртят бръмбари от същата порода. Скърши му се настроението.

— Михе — викам весело, — нали сме се разбрали с теб! Ако двамата вземем да оправяме бакиите между гърци и българи, че и византийците ако притурим, ще трябва да се изколим. А? Да почвам ли? Или ти пръв?

И насочвам към него на майтап чекийката си, омазнена от кашкавала. Тия ножчета Тумбата ни ги купи по наша поръка, еднакви. Но щом вдигнах ръка, прибрах я като изсъхнала. Припомни ми онова, другото… Умърлуших се. Не ми е нито до шеги, нито до разговори за родината. Абе, докога, викам си? Каквото река, каквото сторя — все закланият ми е в ума. Докога? Ама друго казвам на Михалис:

— Само гроба на баща си искам да видя. Него като не съм — поне гроба. Ще минем през селото, нали?

— Ще минем, разбира се — пак обещава той. — Че как! Ставай да вървим.

И тръгнахме ние към Драма, новите лъжи почнахме да заплитаме. Не само хляб нямахме тоя ден — с хляб лесно щяхме да се сдобием. Нищо-нищичко нямахме и крачехме по пътя голи като младенци. Като че от небето бяхме паднали. Ни близки и роднини, както слъгахме Яни Коцагра, ни покрив, ни даже кьорав познат. Страната също не знаехме, навиците и учрежденията й, хилядите други неща, дето се научават от живеене. И най-важно — документ никакъв нямахме. Хартишка поне някаква, на която името ти да е вписано. И струваше ни се, че от всички наши нямания това първо трябва да отстраним. С бележка да се снабдим, с легитимация каквато ще да е, но имената ни да стоят вътре и държавен печат да потвърждава нашето съществуване. Ама как да стане, кой да ни я даде? Я се постави на наше място. Какво ще правиш? Най-напред за полицията се сещаш, както и ние мислехме. Но лесно ли е от границата, скришом пресечена — и направо на вълка в устата?

Затова, като влязохме в града, не бяхме решили как ще постъпим. Тръгнахме по улиците, гледаме, слушаме, вървим, вървим — стигнахме другия край. Не беше много далеч. Хайде пак обратно по други улици. В едно сарафско дюкянче Михалис размени пет лири.

— Колко останаха? — питам го.

— Четиридесет и пет изхарчихме и сега пет — петдесет. Сто и осемдесет остават.

— Добре — викам. — Биваше и тях да нямаме.

Обед бе минал отдавна, голият кашкавал се стопил в стомаха ни. Влязохме в една шкембеджийница — наядохме се. Нищо ново не виждам — шкембеджията като пазарджишките, с дълга престилка отпред, шкембе-чорбата — същата.

Станахме — пак замиткахме из града. Наближаваше късен следобед. Замислихме се за спането. Стигнали бяхме една сиромашка махала, влачим нозе, оглеждаме се я за плевня, я за някоя изоставена съборетина — да си сврем главите през нощта. Бяхме говорили вече да преспим, пък сутринта да решаваме какво ще правим. Нали викат, че нощта е бременна и заран ражда мъдро чедо. И изведнъж зад един стобор чуваме женски писък, тупурдия, отваря се вратата и някакъв мъж гърбом се тегли да излезе, държат го извътре.

— Махай се! Пусни ми ръката! — гърмоли мъжът и току извлече на улицата една жена, вкопчена в него.

А тя пищи като заклана и в почивките вика:

— Курварино мръсен!… Проклетник разплути!… Пак при нея ли отиваш?!… Скорпионката отровна… Въшки ще донесеш!

— Я ме остави, умириснице! — развъртя се ядно мъжът и се изтръгна.

Ама тя не се остави, хвърли се отгоре му като котка и с две ръце го задра за бузите:

— Нека ти се нарадва!

— Оле, ма! Какво направи, ма! — сащиса се от болка мъжът, пипна страните си и като видя кръв по пръстите, пощуря.

Грабна камък от земята, халоса жената. Веднага през сплъстените й коси проби кръв и напои усуканите фитили по главата.

— О-о-о! А-а-а! — кански писъци процепиха махалата. — Уби ме! Помощ! Умрях!

Цялото това сбиване трая секунди, но веднага след последните женски викове от къщите наоколо се изсипаха кажи-речи едновременно тумба мъже и жени, че и дечурлига между тях. Абе, сякаш тия хора бяха дебнали зад вратниците и само чакаха знак да се изтърсят вкупом, както артистът чака зад кулисите своя миг, та да излезе на сцената. И без да питат какво е станало и прочие, вдигнаха такава гюрултия, че заглушиха дори воплите на жертвата. Спуснаха се да разтървават побойниците — едни взеха да корят мъжа и да защитават жената, други жената нападаха, а бранеха мъжа. И без да се маят и чудят, мигом се разделиха на две партии, като че предварително се бяха уговорили кой какво ще прави и приказва. Че като застанаха един срещу друг — леле-мале! Лица гневни, погледи горящи, думи обидни си запрехвърляха като камъни. Ей сега, викам си, ще се сбият и заради едни одрани бузи и пукната глава трупове ще се натъркалят.

Гледам мъжа — заварден настрана. Оклюмал, стои като насран — виновен се чувства, надвишил си правата. Ама жената не трае мирна. Едва я удържат да не му се нахвърли, а виковете й режат общата шумотевица:

— Курварин! Убиец! При владиката ще го водя! На съд ще го дам! В дранголника ще го вкарам! И свидетели имам! Ей ония момчета! Благородни младежи! Всичко ще кажат пред съда!

А-а, Михе! — сритвам леко приятеля ми с коляното, не е за нас тая работа, давай да се измъкваме. Ама всички погледи вече вперени в нас. Чак сега ни забеляза махленският народ — като чу, че имало и очевидци на кръвопролитието. Оглеждат ни, оглеждат ни и от двете партии — харесахме им май за свидетели. И докато поемем с Михалис на заден ход, оградиха ни три-четирима, подбутват ни напред — към центъра на представлението. Но не можахме и думичка да изречем от натрапената ни роля, защото изведнъж нов герой се изтъпани на сцената. Стражар. Трътлест, мустакат, лицето му цяло изядено от сипаница. Веднага всички го наобиколиха:

— Спиридонис! Къде ходиш? Не чуеш ли? Никос и Елени се избиха! — развикаха се в общ хор. — Главите си изпотрошиха! — подема едната партия. — Кожите си одраха! — отвръща й другата.

— Млък! — страшно ревна стражарят и отсече всеки звук на мястото му, както диригентът с един замах спира оркестъра.

Но в настъпилата тишина възбуден глас извряска:

— И свидетели имаме! Благородни младежи!

— Де ги? — врътна се като пумпал стражарят и покрай размаханите му ръце веднага се очисти празно място.

Откри ни, разбира се — непознати лица между известните му махленци. Втренчи очи в нас, за миг се поколеба благородни ли сме и ще излязат ли от нас свидетели, но и той ни одобри, мама му стара, разбрах го, още преди да изкомандва:

— Елате тук!

Влязохме ние в средата на кръга, като че в паници стъпваме, а стражарят гръмко се обърна към причинителите на цялата дандания:

— Никос! Елени! Омръзнахте ми! Вдигам ръце от вас! Ще ви водя при началството и Бог да ви е на помощ! Със свидетелите заедно!

— Води ги! Води ги! — шумно го подкрепи народът — и ръкопляскания даже се чуха.

— Четиримата — марш напред! — властно викна Спиридонис и тръгнахме ние с него сякаш ни беше арестувал.

Повлече се след нас и тълпата, общо взето доволна и успокоена. До края на улицата ни съпроводи — да е сигурна, че се отърва от размирниците.

Ха̀ сега де! Насадихме се на пачи яйца!

— Господин старши — заврънка Михалис, — ние по работа отивахме и…

— Ще чака работата — вика стражарят. — Тая работа е по-важна. Свидетели пред кралския съд ще застанете. И не съм аз старши. Със старшия сега ще се запознаете. А тебе — обърна се към мъжа, — като те сложат две годинки в затвора, ще видиш едни гювендии и как жена си пред Бога бъхтиш…

VI

Вкара ни в двуетажна сграда — отпред постови. Не знам махленски участък ли беше или градското, но по-скоро градското трябва да е било.

— Не приказвай много! — успя да ми прошушне Михалис, докато се качвахме на втория етаж.

Чукна стражарят на една врата, бута ни пред себе си. Вътре, гърбом към нас, пред голямо огледало на стената стои човек и си реши лимбите на челото. И в огледалото се вижда лице розово и усмихнато, пращящо от радост и доволство.

— Господин началник — рапортува стражарят, — вече не се трае. Никос и Елени пак нарушават реда…

— Е, Спиридонис! Кое време е?! Защо сега ги водиш? — обърна се към нас лице вече друго, огорчено и капризно свило уста.

— Тоя път се пребиха и рекох…

— Ясно, ясно! Нали са живи. Утре трябваше да ги призовеш. А мен сега трапеза ме чака, узото — разлято, до половин час трябва да се прибера — гости да срещам. И ти заповядай!

— Ама какво е станало, господин Такис? — доверително запита стражарят. — Празненство или само така…

— Празненство, Спиридонис! Щастливо семейно празненство!

— Ама какво е станало? — настоя подчиненият.

— Нали знаеш кравата на тъста — гордо рече полицейският началник. — Днес близни! И двете теленца женски!

— О! Че това голяма сполука, господин Такис! — възторжено рече стражарят. — И едното на вас наречено?

— На мен! Ясно! — засия щастливецът.

— О! Наистина трябва да се празнува! Не знаех. Иначе аз…

— А тия двамата какви са?

Целият този частен разговор между Спиридонис и господин Такис се посипа бързо, сякаш беше отворена скоба, но сега, като се обърна към нас, полицейският началник изведнъж затвори скобите и се върна към служебните дела.

— Свидетели, господин началник. Казват — благородни младежи били…

— Ясно, ясно! Е, щом има свидетели, ще съставим протокол. Мавро, Мавро! — с неочаквано тънък фалцет писна полицаят и думна с юмрук на стената. През тънката преграда се чу как оттатък застърга стол и след малко, като сгъна врат пред горния праг, при нас влезе човек дълъг и кльощав, бавен и заспал, сякаш всичките му членове се крепяха с разхлабени бурми.

— Сядайте всички! — посочи ни началникът столовете из стаята. — А ти, Мавро, вземай хартия и пиши. Така и така — знаеш началото.

Писарят заскрибуца с перото, а старшият подхвана виновниците:

— Какво сте правили пак двамата? Казвайте! Елени, би ли те Никос?

— А! Във всяка къща стават кавги — с леко несъгласие отвърна жената.

— Нали главата ти строшил! — викна Спиридонис.

— А! Нищо ми не е на главата — пипна темето си жената и наистина засъхналата вече кръв не личеше в черната й къдрава коса.

Опулих се от изненада — оная фурия от улицата се беше преобразила в същинска божа кравичка. Гневът ли й беше минал? За своя Никос ли се беше изплашила, че наистина ще го тикнат в затвора, както се закани стражарят? С Никос значи зле, ама без Никос — по-зле…

— Ами ти, Никос? Кой те подреди така? — посочи му началникът огледалото да се види.

Мъжът стана, приведе се, завъртя глава да разгледа добре пораженията от ноктите на жена си и рече:

— В розите паднах.

— В розите? — хлъцна полицаят и се разсмя.

— Спънах се, паднах и се одрах — като муле повтори мъжът.

— Виж какво, няма да ме разигравате! — с престорено раздразнение каза началникът. — Няма днес да ми разваляте настроението! В махалата театро представяте, тук ми се правите на светци. А, не! Пиши, Мавро: пред свидетелите… Как се казвате, момци?

Михалис си каза името.

— Ди-ди-мит-т-т-риос Па-па-паа-пас — рекох аз.

— Ти заекваш ли бе, младеж? — с любопитство ме огледа старшият.

— Д-д-д-да — отвърнах.

Ей това измислих, като ми прошепна Михалис по стълбите да не говоря много. Ще пелтеча, ще заеквам, викам си, да не би полицаят да усети, че не говоря гладко гръцки и кой знае докъде да я докарам. А на пелтек човек всичко му криво в езика — стържи, дъвчи и пропуска, няма да ми дирят кусур за някои нередности.

— И от кога тъй? — пита началникът.

— О-о-от малък.

— Ясно, ясно! И как стана?

— Из-из-из-плаших се — казвам. — От куче.

— Че много плашлив си бил. И сега ли си тъй плашлив, юнак?

— Не-не-не съм — отричам.

И Михалис не издържа, разкикоти се.

— Защо се смееш? — недоумява полицаят. — Нали ти е другар. Не си ли свикнал да го слушаш?

— За друго се смея, господин началник — вика Михалис. — И сега си е плашлив Димитраки.

— Ъ-ъ-ъ… — започнах да му казвам аз нещо ядовито, но полицаят ме спря:

— Стига си мучал! Как пък такива се сбрахте при мен точно сега! Я, Михалис, кажи как се сбиха тия двамата?

— Ами вървим с Димитраки, господин началник, и си говорим по свои работи и изведнъж чухме, че някои се скараха, но ние продължаваме, говорим си по свои работи, а мъжът и жената излязоха от портата, ама ние не ги познаваме значи, говорим си по свои работи…

— Е! Е! Е! — прекъсна го господин Такис. — Какво увърташ! Кажи направо как се сбиха. Кой кого пръв удари?

— Точно това искам да река — продължи Михалис, — но в тоя момент други хора наизлязоха по улицата и те ги скриха от очите ми да видя сбиха ли се двамата или не.

— Тъй ли? Ами ти, Димитраки, какво видя?

— Ни-ни-ни-що — закаканизах аз. — През е-е-един стобор гле-да-дах…

— Какво гледаше?

— Едно ку-ку-ку-ку-че! — изстрелях най-сетне думата.

— Абе, ти само с кучета ли се занимаваш? Ще те подплаши някое пак — съвсем ще онемееш! — кресна тоя път ядосано началникът.

— Та-а-така е… — разперих аз безпомощно ръце.

— Благородни младежи — вятър! — укорно каза началникът на Спиридонис.

— Тъй ги представиха в махалата — оправда се стражарят. — Де да ги знам. Не ми се видят тукашни.

И сигурно за да изпревари тая нова нишка, подметната от Спиридонис, приятелят ми избърза:

— Та исках да река, господин началник, че си говорехме по свои работи — а то с Димитраки бавно става, и идехме при вас да се оплачем.

— При мен? Да се оплачете? — изуми се полицаят. — За какво?

— Обраха ни! — тежко изпъхтя Михалис.

— Къде? Кой ви обра? В града ли?

— Не в града — почна Михалис да размотава подготвената наша измислица. — Ама най-напред да ви кажа кои сме и къде живеем. От Солун сме. Тая година аз завърших Солунската гимназия. Но нали знаете, че за интелигентни хора у нас работа трудно се намира — свободен съм още. И реших да посетя Света Гора — манастирите да разгледам, на Бога да се помоля да ме подкрепи в живота. Спестил бях малко пари — и нашите прибавиха. Забрах Димитраки за другар. Той помага на вуйчо си в Солун, в една налбантница. Иначе от село се знаем, защото и двамата сме родом от едно солунско село…

Тѐ тук Михалис замени една лъжа с друга. За никакъв вуйчо не се бяхме уговаряли, ами и аз трябваше да съм бил ученик в Солунската гимназия. Как обаче с моето заекване да ме сложи на такова просветено място. Прати ме в налбантницата набързо — конски копита да стържа и с воловете да се надмучавам…

— Ясно, ясно! — вика началникът. — И как от Света Гора се озовахте в Драма?

— Ами решихме — медено говори Михалис — да отскочим и насам. Серес да разгледаме, Драма, Кавала, до Тасос да идем. Кога друг път ще ни се случи да дойдем по тия краища. Пътешествие от любознателност, един вид, и с патриотична цел. Ама тук ни обраха…

— Ясно, ясно! И кога се случи туй?

— Оня ден. Но докато се съвземем, докато дойдем до тук — мина един ден…

— И на кое място? Кое село беше наблизо?

— Имена на села не помня — вдига рамене Михалис, — но край пътя имаше горичка. От горичката излязоха неколцина — обраха ни. И пак в горичката влязоха.

— Ясно, ясно! Знам къде е — взе да отгатва началникът. — Туй е била шайката на Караканьоти! — обърна се той към стражаря и писаря. — Ех, момчета, да бяхме знаяли един ден да се забавите, нямаше да ви се случи такава беля. И какво ви взеха?

— Английската ми раничка задигнаха! — едва не проплака Михалис. — Татко нова ми я подари за завършването. С дебели ремъци за раменете, с джобове разни — всяко нещо отделно да си туриш. И каквото имаше в нея. Дрехи прибраха, храна, личните ни карти и най-важно — дипломата от гимназията ми отмъкнаха. Бях я взел молитва да й четат калугерите в църква, със светено масло да я помажат — белким ми тръгне в живота. Пък те взеха, че я откраднаха…

— Е, лошо, лошо! Но не се коси толкоз — поуспокои го началникът. — Нова ще ти дадат, препис ще направят.

— Нали? И аз така се надам, уважаеми господине, но дали няма да искат документче някакво, като основание? И затуй най-сърдечно ви моля бележка да ни дадете, че ни е обрала тая шайка — както я казахте… За дипломата, за другите документи и за английската раничка също. Баща ми да разбере, че не съм я продал, примерно.

— Ясно, ясно! Това е най-лесно. Мавро сега ще я напише — изрече полицаят жадуваните от нас думи. Обаче продължи разпита: — Пари не ви ли взеха?

— Малко пари са ни останали, господин началник — вика Михалис, — ама аз в чорапа си ги държах. Не ни пребъркаха. И на Димитраки козинявата торба не взеха — сочи той каракачанския подарък в нозете ми.

Замръзнах — ами ако сега го пребъркат, какво ще отговаря за лирите. Да не би в английската раничка да ги е намерил… Но мислите на полицая течеха в съвсем друго дере.

— Слушай ме сега, момче — почна той, — ще те питам нещо. Имаше ли между разбойниците един мъж на среден ръст, с големи мускули, кривокрак и с едното око леко мижи?

— Май че имаше — неуверено рече Михалис, — ама не съм съвсем сигурен…

— Ясно, ясно! Караканьоти е бил! — пропусна колебливите думи край ушите си началникът Такис. — Лично е водил шайката! Какво ще кажеш, Спиридонис?

— Караканьоти — няма грешка! — съгласи се стражарят. — Диплома от Солунската гимназия му се прищяла…

— А-а! А-а! — заканително зави началникът. — Тая диплома може да му натежи на бесилото и точно тя да го довърши. Нали знаеш, че като се претовари една каруца, птичка да кацне отгоре й — катурва я!

— Катурва я! — потвърди Спиридонис. — Много му се събра на Караканьоти. Мен да питат — досега да съм го обесил.

— Не може така, Спиридонис! — важно рече полицейският старши. — Законност трябва да има. На съд ще го изведем Караканьоти и тогава ще го бесим. Ей тия момчета ще са ни свидетели и пред съда, и пред целия град!

Примрях тоя път. Абе, какво става, викам си, още в града не сме влезли — и всеки ни тегли за свидетели. Но сега работата дебела. Добре ни забърка Михалис!

— Мавро, хвърляй тоя лист! Нов протокол пиши за очна ставка! — закомандва началникът Такис. — Спиридонис, слез в мазето и кажи да доведат Караканьоти при мен! А вие, момчета — ласкаво ни вика на нас, — не се бойте! Вчера го заловихме Караканьоти — топъл-топъл е още. На следния ден, като ви е обрал. Окован ще го доведат, не се плашете — само ще искам да разпознаете злодееца!

И както приказваше с нас, забеляза Никос и Елени, сякаш бе забравил за побойниците.

— Я да ставате и да се махате! — викна им на тях. — И повече тук да не ви виждам, че не знам какво ще ви правя!

Ама жената не става.

— Много те моля, господин Такис — казва му игриво, — нека да видя и аз Караканьоти! Любопитно ми е и всички в махалата ще питат като как е изглеждал разбойникът.

— Абе, ти, Елени, ум имаш ли в главата?! — разсърди се полицаят. — Или Никос съвсем ти го е избил?! Че това е тайна държавна работа! Как ще останеш? Тозчас си върви — да не ви запра с мъжа ти долу, че цяла нощ да се любувате на Караканьоти.

VII

Изгони ги, а ние с Михалис кисело се споглеждаме. И ето че затрополяха нозе по стълбите, желязо звекна — влязоха в стаята със Спиридонис още двама стражари, а помежду им мъж около трийсетгодишен. Но окован не с дебелите затворнически вериги, а с обикновен синджир му стегнали ръцете отпред. Синджир, дето връзват магаретата с него. Това имали — това сложили. И то стига да не може човек да мръдне.

Изправихме се двамата с Михалис, защото всички освен писаря стояха на крака.

— Е, Караканьоти — казва началникът, — познаваш ли тия момци?

— Не съм ги виждал — отговаря човекът, — ама няма да са стока, щом са с вас.

— А оня ден да си ги ограбил?

— Ограбих ги — вика с презрение, — не ги ли видите какви са ошмулени.

— И какво им взе?

— Кесиите им взех. Няма да взема зеления им акъл, я!

Явно е — перчи се затворникът. Не е втасал достатъчно в мазето, не са го и били достатъчно. Като престои някое време, друга песен ще запее, ама сега е нахакан и си личи, че отхвърля всички обвинения.

— А за английска раничка да се сещаш и диплома от Солунската гимназия в нея? — лукаво пита началникът.

— Че как! — дразни го Караканьоти. — Цигаро си свих от дипломата. Абе, вие това ли ги подучихте да лъжат?! Аз мислех, че товар злато ще ми трупнете във вина, а то някаква си раница…

— Я, момчета, кажете — заряза го полицейският, — тоя ли човек водеше шайката оня ден. И помнете, че каквото кажете, се записва.

Михалис замълча, замълча, даже аз поех въздух да почна пръв със заекването, но началникът ми махна да не захващам.

— Гледам внимателно, господине — най-после отвори уста Михалис, — да не би невинен да набедя и грях да си сложа напразно. Не е тоя човек! Друг беше. По-едър. Тоя не съм го виждал никога!

— Ясно, ясно! — по навик рече полицаят, но от оня лъчезарен човек, дето го заварихме в началото, не бе останала и следа. — Ама нали вие ми дойдохте на крака? А? Нали? Да се оплаквате, че шайката на Караканьоти ви обрала. Е? Това е Караканьоти! Какви ги дрънкаш сега?

— Че ни обраха — обраха ни! — мрачно наведе глава Михалис. — Но името Караканьоти аз до тоя час не го бях чувал. Не знам коя шайка ни окраде, знам, че тоя човек не беше с тях.

— Бе нали го описа пред нас, диване с диване! — викна Спиридонис в подкрепа на старшия. — Як бил, кривокрак бил и не знам какво си!

На тия неверни думи Михалис не отговори, а началникът, както се разхождаше пред огледалото, спря за миг, сам себе си погледна право в очите, сякаш попита отражението си дали още да се занимава с тъпаци като нас. Доста се бе объркал, изглежда, за да се реши мен да пита за Караканьоти.

— Е-е-е… — вдигнах аз ръце, на пръсти се изправих даже, като с едната ръка показвах тавана, а другата извъртах да соча писаря.

— Какво иска да рече? Че Мавро е бил с шайката ли? — в недоумение попита Спиридонис.

При тоя въпрос писарят разгъна членовете си като дюлгерски метър, изправи се и наистина почти стигна тавана. Така се бе слисал горкият от страшното предположение, че ако началникът му беше рекъл — „Ти, Мавро, си бил с шайката!“, сигурно щеше да отвърне: „Тъй вярно! Бях!“ Ама господин Такис беше досетлив и с досада обясни на стражаря:

— Иска да рече, че като Мавро бил висок.

— Точно тъй! — с облекчение се ухилих аз. — Обаче… е-е-е — почнах отначало, но тоя път разперих ръце край себе си.

— Ама бил дебел — правилно отгатна сега Спиридонис. — На страха очите са големи! Като планина му се е видял разбойникът на тоя пъзльо!

Ей тъй свърши моят разпит. Но докато се правех на маймуна от зор, забелязах, че окованият мъж ни гледа, леко усмихнат, едното му око наистина присвито, сякаш ни намига и иска да каже: „Ей, момчета, сгреших за вас. Мислех ви за полицейски подлоги, но не било така. Прощавайте!“

Началникът обаче много се вкисна. Изпуснал бе двоица свидетели срещу омразния главатар.

— Махнете тогоз! — кимна към Караканьоти и взе да ни се кара: — Абе, вие очи имате ли? Глави носите ли? За Никос и Елени нищо не видели! Шайкаджията не запомнили! Къде гледате — в долните си глави ли само? Какво помните — на някоя шафрантия кълките? Не го взели нашичкият на работа — имитира той плачливия глас на Михалис. — Че кой ще вземе такова говедо! Не от Солунската гимназия, ами колкото тая врата да имаше диплома, аз на държавна работа не бих те сложил. Откраднали му я били! Че по-добре — тя на теб работа нямаше да свърши…

И подобни приказки. А ние крием гузни погледи и чакаме да ни свалят в мазето. Но отървахме се.

— Хайде, разкарайте се! — вика полицейският. — Нямам време сега да разбера дотам ли сте говеда или на говеда се правите. Щур народ сме ние гърците! — обърна той друго листо. — Вместо да помагаме на държавата, само въртели й създаваме!

— Ами бележката, господин началник! — умолително рече Михалис.

— Каква бележка? Абе, вие и срам нямате да искате нещо от мен. Да бяхте познали Караканьоти, не бележка щях да ви дам, ами похвално свидетелство. А сега — ето какво! — И ни показва среден пръст. — Беж оттук, а утре и от града се измитайте! Спиридонис — нарежда на стражаря, — заловиш ли ги нейде, доведи ми ги!

И ние тупур, тупур по стълбите, хайде бързо зад първото кьоше — да не му дойде друг ум на началството. А зад ъгъла кой мислиш — Никос и Елени стоят.

— Вас чакаме — викат.

Пъхнала тя два пръста в джоба на сакото му — хем като закачка нещо, хем го държи близо до себе си. А-а, няма да те дам на скорпионката, иска да каже, мой си и до мен ще стоиш. Лице спечено и грозноватичко имаше, ама усмихне ли се — приятно. Никос — и той се отказал да бяга. Кима с нашарената си физиономия като някоя засмяна зебра.

— Бе момчета — заговори той, — то голямо патило ви се случило. Караканьоти да ви ограби! Добре, че живи сте останали! И сега сигурно хляб нямате да ядете. Да бяхте тукашни, пак иди-доди — но сега как ще се върнете в Солун?! Я елате у дома тая вечер. Все ще има какво да хапнем. И за подслон ще помислим.

— А, добре — отвръщаме ние. — Благодаря, че не ни оставихте…

— Ама как ще ви оставим! — допълва жената. — Благородни младежи! Знаят какво да говорят и кантар имат на приказките си. Защо го интересува тоя Такис какво прави народът по къщята. Да си гледа полицейското!

С една дума — и тя ни благодари, че не си отворихме устите да разправим как се сби с мъжа си пред очите ни. Почнаха да ни разпитват за Караканьоти — как ни обрал, па какъв е на външен вид, вярно ли, че подкова чупел с ръцете си, и още не бяхме подминали първата къща на тяхната уличка, когато махленците ни подушиха.

— Връщат се! Връщат се! — чуха се гласове. — Сдобрили се! Помирили се! Бравос! Идат си!

Заотваряха се прозорчета, застъргаха вратници, в сумрака хора се замяркаха зад стоборите — абе, сякаш безжичен телеграф свързваше къщите и вестите не само ни следваха по петите, ами ни изпреварваха далеч напред.

Елени бе изостанала малко от нас, защото поспираше да съобщи някои новини наляво и надясно. Като че малки залъчета хляб късаше тя и ги подхвърляше на огладнели кучета — ама само да им разпали глада, да им изостри възбудата, пък събере ли се цялата глутница, тогава ще разчупи хляба изведнъж — да го изядат до трошица. И тия къси нейни думички прескачаха дуварите, шмугваха се през комшулуците, бързо наедряваха между хората като гъби след дъжд.

— И благородните младежи с тях! Благородните младежи ги сдобрили! Единият благороден, другият заеква! Е, нищо, нищо! И то е от Бога дадено! И то по людете ходи! Богородице, Караканьоти ги обрал! Голи ги съблякъл и чорапите им обърнал! В една гора ги сгащил с нож между зъбите! Душегубецът — и дипломата на благородния взел! Науката му отмъкнал! Майка му жив ще го оплаче! И гладни са! И постелка нямат да легнат! Елени, ще помогнем! Никос, чакай ни!…

Ей такива гласове пълнеха уличката, а Никос и Елени високо отвръщаха:

— Заповядайте! Елате! Вратите ни са отворени!

Докато стигнем къщата им, опашка се проточи след нас, а докато влезем в бедната одая, натъпка се тя с махленци. Хора и от двете партии дошли, но забравили вече гнева и караницата — обединени в тоя час от любопитство и съчувствие към нашето нещастие с Михалис. И всеки донесъл нещо. Кой купа с маслини, кой варено пиле недоядено, кой половин шише узо, кой хляб, кой лучена яхнийка. А двама съпрузи цялото гърне с боба помъкнали. Мъжът и паницата си крепи. Тъкмо вечерял, обяснява, като чул, че Никос и Елени се помирили. Не можал чорбицата си да изкуса докрай, ама нищо — тук ще си дояде, че едновременно и за Караканьоти да слуша.

Че като ни подхванаха. Нямат спир въпросите и нямат насита ушите им. Казвам ти, голяма мъка се измъчихме да лъжем тия хорица, но търколил ли си веднъж една лъжа, и втора след нея трябва да готвиш, и трета, и четвърта… На Михалис падна големият товар. Аз нали заеквах — по-малко ме закачаха. Ама като опънах от узото, като си напълних воденичката, взех да забравям недъга си.

— Абе, ти май се оправи? — вика ми домакинът. — Май по-малко заекваш?

— Вярно — съгласявам се. — Видя ли стражар, съвсем запецвам, но тука ме успокоихте.

— И аз съм така — добавя той. — Само че мен корем ме заболява изведнъж. И търся скрито място да се облекча…

Кънти от смях стаята след тия думи на Никос, шум, приказки, песни се запяха по едно време — голяма веселба се вдигна в наша чест и заради сдобряването на стопаните. Всичко бе разказано по два пъти. За Солун и гимназията, дето ни те, нито ние я бяхме виждали, за Света Гора и шайката край горичката, за вързания със синджир Караканьоти. От своя страна, и те разправят за разбойническия предводител. Дявол знае отде се появил преди половин година да хайдутува по тия места. Пътници причаквал с бандата си и всичко им вземал. Много бил як — желязо трошал, камък с юмрук разбивал, с два пръста клинците измъквал на подкован кон и подковите му свалял. И други такива чудеса. Трънки! — викам си аз наум. Сигурно толкоз сваля подкови, колкото и нас обра край горичката. Ама народът има нужда от юнаци. Ако не е Караканьоти, друг някой ще измисли. Хем да му се бои, хем да му се възхищава…

И за бележката казахме, разбира се. Как началникът Такис обещал да ни я даде — ето, Елени и Никос са свидетели, пък после се отметнал и ни показал среден пръст. Какво ще правя сега без бележка, тюхка се Михалис, втора диплома няма да ми издадат! Пропадна ми учението!

Замислиха се хората над нашата беда. Мислят, мислят, прехвърлят някоя бърза дума помежду си да разберат кой докъде е стигнал в мисленето, и пак се замислят. Пък току сръгаха да почва оня мъж с бобената чорба. Дросос му беше името.

— Нали в Кавала се каните да ходите — вика той. — Там имам братовчед, от двама братя сме деца — и той Дросос се казва, Сократ Дросос. Държи печата в кметството и всякакви бележки дава. Това му е като занаят. Ще проводите много здраве от мен и ще кажете какво ви е потребно. Само че — подсмихва се накриво мъжът — той подаръците обича. Да го знаете!

— Какви подаръци? — блещим се ние.

— А-а, не знам — отвръща Дросос. — Това сами трябва да отгатнете, като се разговорите с него.

— Защо ще ходят при тоя рушветчия! — пламенно се намеси един от гостите. — Да идат при Яковаки фурнаджията — той е милостив човек, ще им помогне!

И като се посипаха предложения — ред не могат хвана махленците всеки да хвали свой познат и да ни праща при него. Кой бил добър християнин, кой деца нямал и се грижел за другите, кой сина си загубил преди година и за Бог да прости щял да ни приюти. И не на две партии се разделиха тоя път, ами колкото хора бяха, толкоз партии станаха. За малко пак да си издерат очите. По едно време някой подвикна:

— Що не идат при Ерифима вдовицата? Тя има празна къща — ще ги прибере!

— Не! — писна Елени. — При тая дърта развратница няма да ходят! Млади момчета са — ще ги глътне като паламуд дребни рибки и само налчетата на обувките им ще останат!

Веднага се вдигна патърдия ще ни глътне ли вдовицата, няма ли, а Никос ме бута под масата и клима с глава: „Няма страшно! — иска тайно да ми рече. — И да ви глътне, пак ще ви изплюе. Я ме виж мен, че съм цял-целеничък…“

До късно траяха и песните, и препирните, а рано-рано сутринта поехме с Михалис пешком към Кавала. Тежеше ни каракачанската торба, натъпкана с ядене от съседите на Никос и Елени. И повече никого от тях не видяхме…

VIII

Ако взема да ти разправям за Кавала тъй подробно, както за посрещането ни в Драма, до Второто пришествие ще си говорим. А не съм забравил, че трябва да вървим в Пирея, в кафененцето на дядо Аргирис. Дълъг път има до там…

Едно ще река само — бележката на полицая Такис никаква работа нямаше да свърши, ако не беше народът драмски. Той ни напъти на кои врати да похлопаме и как що-годе да се закрепим в живота. В Кавала останахме до пролетта. И Сократ Дросос намерихме, пазителя на държавния печат, който за пет лири плюс една мандолина със седефен гриф не само удостоверение подпечати, че сме жертви на обир, ами уреди и законни легитимации да ни издадат. И при Яковаки фурнаджията отидохме — взе ни той да помагаме и за половин година кажи-речи изпекохме занаята му. И пътеката научихме към дома на Ерифима вдовицата — самотна жена, измъчена от хорски приказки, а природата й дала силна мъзга, грях е таквоз нещо да си иде напразно в земята. Приласка ме тя с добросърдечие — за дрехите ме наглеждаше, косите ми подстригваше и нея аз няма да забравя, защото дотогава не бях познавал жена… И с още хора се срещнахме, дето им бяхме чули имената в къщата на Никос и Елени, а покрай тях и с други се запознахме, понаместихме се в простия живот на това малко градче…

И да ти кажа, тук се случи да се гмурна аз в гръцкото море. Изпънах тяло, загребах с ръце и като изскочих на повърхността, като блесна онова южно слънце в очите ми, като огледах сам себе си и хората край мен, видях, че не съм различен. Свикнах с името си Димитриос Папас, езика изгладих и не трябваше вече да заеквам, а по-важно — като другите наоколо се усещах, грък сред гърците, дето с тях заедно хляб ядяхме, на дребни неща се радвахме и на също тъй дребни се ядосвахме…

Но преди да оставим Кавала, ще се върна малко назад да ти спомена как се разделих с праха на баща си. Нали се бях зарекъл да се поклоня на гроба му. И Михалис обеща да го намерим.

Ако теглиш права линия между Драма и Кавала, предишното село на нашите се намираше на запад от нея, но не съвсем наблизо. Докато вървяхме по царския път — прашен, тук-там дупките с трошляк затъпкани, питаме един чичо с каруца къде е еди-кое си село.

— Млади момчета сте — вика той. — От кого сте чували за такова село? Я по-добре не го повтаряйте! Селото се казва еди-как си. — И казва гръцко, непознато название.

— Да не са сменили името му? — подхвърлям аз.

— Не само името е сменено — казва чичото. — Вие не знаете ли? Да не сте пак нови от Русия?

— Откъде накъде от Русия? — като засегнат приказва Михалис. — На руснаци ли ти приличаме?

— Абе, де да знам… На нищо не ми приличате… — смотолеви мъжът и плесна коня с дизгините.

Не му се говори повече с нас, съмнителни му се сторихме, но все пак посочи на коя страна да дирим селото. Тръгнахме ние натам и излезе, че с питане не само Цариград се намира. Не беше малко село, но разхвърляно, пръснато в подножието на едни хълмове. Наоколо плодна земя — ниви, добре гледани лозя.

Навлязохме в уличките му, но хора не се срещат — всичко живо е на полето сигурно. Аз нито знаех къде е някогашната къща на рода ми, нито исках да я търся. Бях го решил предварително. За какво ми е, викам си, да чопля и тая рана. По-добре да не науча здрава ли е къщата, съборена ли е и кои хора живеят на същото място. Ако можех да съобщя тия неща на роднините в Пазарджик, друго щеше да бъде. Ама сега, при моето положение — не ми трябва! Само гроба на баща си ще намеря — с очите си да го видя и да го почета.

Съгледахме по едно време старец, превит на две, крета с тояжка. Спряхме го, питаме за гробищата.

— О, всичко друго забравих, но тях знам къде са — казва той. — Последното ми жилище, натам съм се запътил. Даде Бог на стари години да сложа кости в земята на дедите си! — И обърна побелелите си очи към небето, шъпне молитва в благодарност.

Тръгнахме по една стръмнина, както ни каза старецът. Гробището бе откъм баирите. Гледаме — оградено с хубав зид, висок до гърдите, новоизмазано параклисче вътре, млад чимшир пуснал светлозелени листица. Влязохме, Михалис седна на пейката до параклиса да пуши, защурах се аз между гробовете. Озъртам се, чета по надгробните кръстове — абе, само гръцки имена, на гръцки написани. Как не срещнах едно българско — нали уж в селото повече българи са живели! Взех да се вглеждам и в годините на погребенията — все близки години, след моето раждане. А-а, досетих се, не сме дошли, където трябва. Друго гробище е това, ново.

Връщам се обратно при Михалис — до него на пейката старчок седи, гробарят.

— Ново гробище ли е това? — питам го.

— Ново.

— Ами старото къде е?

— Няма старо. Това е гробището на селото — гледа ме той подозрително.

— Единственото ли? — не мога да повярвам аз.

— Единственото. И аз по своя воля слугувам на мъртвите — допълва гробарят. — Да не мислите, че някой ми плаща?! Ако нещо ми подадат опечалените — това е.

— Михе, и аз ще изпуша една цигара — казах и седнах до тях.

Дърпам дима, влача поглед насам-натам из гробището и ненадейно съзирам в зида до нас плоча и сякаш писано нещо на нея. Станах, приближих и човешко име прочитам. Стою Толев — не знам защо, запомних името. Настрани се чете, защото камъкът настрани сложен. Със старите славянски букви изписано, но следата от каменарския резец изронена и малко трудно се разчита.

Върнах се при гробаря и викам:

— Абе, чичо, тая ограда вие май с надгробни кръстове сте я зидали?

— Не съвсем — отвръща той. — Оттатък баира има кариера. От там селяните вадиха камъни. Ама може тук-там да се е случила някоя надгробна плоча.

— А от къде ги взехте?

— От старото гробище — от къде! — поядоса се старчокът. — Ама какво си ме заразпитвал! Кой си ти да ме разпитваш?!

— Не те разпитвам — рекох помирително. — Само искам да знам къде е старото гробище.

— Рекох ти — няма го! Някога беше долу, в ниското. Но като дойдоха новите от Русия, скимна им тука да го преместят. Знаеш ли как се копаят трапища в тоя камънак! — въздъхна гробарят. — Ама и те имат право — защо да оставят златната земя там напразно да стои…

— Как от Русия? Руснаци ли? — смая се и Михалис от тия думи, защото двамата не знаехме какво се е случило.

— Хм, не са руснаци, наши гърци са — позасмя се старчокът. — Само че аз не съм от тях — тукашен съм си. А те се преселили някога в Русия, от турски кланета бягали. И сигурно в Русия щяха да си останат. Но нали руснаците се сбиха там, революция направиха — изпогризаха си един на друг гърлата като бесни кучета. И като свършиха помежду си, към гърците посегнали. Богати били нашите, вредна класа били, до крак трябвало да ги изтребят. Добре, че имаме власт на място — кораби пратиха, откуп платиха, от жива смърт измъкнаха хората и под родна стряха ги докараха. Тѐ тия заселиха опразнените къщи. Чиновник от Атина ги настани по имотите.

— Ама какви хора са? — възбудено запита Михалис. — Гърци — пък Гърция не са помирисвали…

— Добри гърци — рече гробарят. — Като нас тримата. Донесли са някой навик от Русия — това е разликата. И руски знаят да приказват. Старите току изпуснат някоя неразбрана дума. Добри стопани — за земята милеят…

— Чичо! — прекъснах го аз. — Кажи къде е това старо гробище!

— Няма да го намерите. Сега там са градини. Пипер, фасул, домати са посадени…

Но обясни човекът накъде да вървим и какви знаци наоколо да гледаме.

— Михе, аз отивам — викам на приятеля ми. — Ще дойдеш ли?

Стана той, тръгна лениво след мен и вече излизахме от портичката, когато гробарят се сети да пита:

— Ей, за какво ви е гробището бе? Да не сте иманяри? Внимавайте със стопаните, че не си поплюват!…

Не се обърнах да отвърна, разбързах се по нанадолнището.

Есенното слънце здравата бе припекло, главите ни пламнаха и след доста лутане Михалис вика:

— Не знам какво ще правиш из градините, но аз ще чакам тук. — И сочи една смокинова сянка.

— Добре — казвам. — Сега ще се върна.

Прескочих тревясала канавка и хлътнах сред доматите. А те израсли високи — оградиха ме като владишки дякони и ме скриха от чужди очи. Личи си, че добре са били гледани и всичко, що са изсмукали от земята и са превърнали на плод, е брано, брано и неведнъж дообирано. Остава само да оскубят стеблата из корен и да подготвят почвата за пролетта. Повървях малко по лехата и спрях. Какво ще правя наистина? И да е било тук гробището — какво от това? Наведох очи към земята. Бучки пръст, бурен тук-там останал, следи от мотика. Ни тресчица, ни костица. Обаче усещам ли, въобразявам ли си — но сякаш някой ми казва, че мъртъвците са отдолу. Може даже бащините кости да са под нозете ми… Отстъпих крачка назад. А една задуха нетърпима между избуялите стръкове — знаеш какъв тежък и удушлив е мирисът на доматените листа. Ще ми се да разбутам коловете — вятър да лъхне, простор да се открие пред очите ми, а то като че в гроб съм влязъл.

Събрах воля, мръднах да си вървя и в тоя момент виждам на един стрък ниско — забравен домат. Голям, налял се, кожицата му не издържала силата на соковете и се пукнала. Клекнах да го откъсна и без да ща, паднах напред на колене. Доматът леко се отрони в шепата ми. А аз го държа в опънатата си ръка, гледам го като стреснат — сякаш бях изтръгнал от земята сърцето на баща ми, топло още и кървящо. Миг-два стоях така, докато се окопитих, пък се наведох още, сложих домата на земята и рекох на глас:

— За тебе, тате…

Ей такъв беше моят помен за баща ми — див и езически. Каквото имах под ръка, това му положих — да разкваси уста, ако на тате уста му е останала…

Като излязох от градината обаче, очите ми бяха сухи и зли. Наближих Михалис и без да спра, викам ядно — ама гърлото ми от злоба се стегнало:

— Как можаха да затрият гробовете бе?! Не го заварих жив тоя човек — и следица не можах да видя от него! Ама какво се чудя — те живите не пожалиха, че на мъртвите ще цепят басма!

Михалис бе ял смокини — и на мене набрал в шепите. Тръгна подире ми, преглътна си хапката, пък видя, че не ми е до смокини — хвърли ги настрани от пътя.

— Мите — пита след малко, — ти знаеш ли вашата махала в Пазарджик къде е правена?

Досетих се накъде бие и мълча.

— Аз не помня и ти си малък да помниш, ама съм чувал — продължава кротко той. — Върху турски гробища е строена. Отишли си турците — кой ще се грижи за гробовете им? Умрелите са си умрели — на живите място трябва да отворят.

— Като си чувал това, сигурно и друго си чувал — не ми минава на мен горчилката. — Че човекът се различава от животното, защото тачи праха на мъртвите. И най-простият дивак в джунглата го прави!

— Истина, така се говори — забави се да ми отвърне Михалис. — То много хубави работи се приказват, ама никой не ги върши. Да не би някой да слуша на Христос думите? Обичайте враговете си и прочие. Същото е и с мъртъвците. Ако беше вярно това, дето казваш, земята отдавна да е станала само едни гробища.

— То и затуй светът е подивял! — не отстъпих аз. — Че от нищо няма страх и нищо не тачи!

— Постави се на мястото на селяните — пак опита да ме успокои Михалис. — Чужди гробове, да речем…

Но не ме успокои, а още повече ме раздразни.

— Абе, Михе! — пламнах като барут аз. — Абе, ние и пред свети Петър ли ще се делим бе?! Ама ти смяташ ли, че Господ го е еня кой от нас е турчин, кой българин и грък? Че дели той мъртвите на таквиз и онаквиз?! Бе за това наше делене той не в пъклото ще ни изпрати, ами на дявола в гъза ще ни навре! И не че ще го направи, ами отдавна го и прави! Не видиш ли, че до гуша сме насрани! Че от войни и омрази не можем да прогледнем и да сторим нещо като човеци! Че живи още — в ада живеем!

И още подобни думи изприказвах, гневен заради попиления бащин гроб, а Михалис ме изчака да утихна и рече:

— Мите, не е лошо, че живите умират. Лошото е, че и мъртвите умират повторно, каквото и да направим. По-дълго трае тяхната умирачка, но и на нея идва времето. Ни помен, ни спомен! Едни само мрак и забрава. Копчето от дрехата им по̀ издържа от всичко тяхно…

И не знам дали от тия думи на Михалис, дали защото гневът ми позамря след избухването, но взех да мисля за нещо друго. Тоест пак за същото, но се сетих, че бях чел някъде за някой си руски мъдрец. Сто години, откак живял. Забравил съм му името, пък и той няма да се разсърди, защото цял живот безименен е карал. Баща не го признал, предците си не знаел, чужди хора го отгледали. И по тая ли причина всичко му се отщяло, така се случило ли, но повечето години се излежавал на една пейчица и все едно и също повтарял. Мързяло го даже да пише, ами двама-трима негови другари записвали по своя воля и като умрял човекът, събрали вкупом записките, в книга ги отпечатали. И така сиротният руския бедняк се прочул между хората.

Та какво разправял мъдрецът? Всеки човек, казвал той, от всичко най-много трябва да пази костите на предците си. И всички хора да съхраняват праха на всички мъртъвци. Това е най-важното нещо на света — то ще спаси човечеството! Ама защо да ги пази, питали го. Защото, обяснявал той, науката един ден ще се развие. Науката днес е в първо отделение, но ще дойде време да стигне тя висоти непомисляни. И точно тая наука ще възстанови всички мъртъвци каквито са си били — по тленните им останки. Грам прашец да има от покойника, науката целия в плът и кръв ще го прероди. Не Господ, не Христос след Страшния съд, а точно науката. Но тъй като, добавял руснакът, науката е един от многото гласове Божии, вие както щете наречете спасителното дело. Ако искате — Божий промисъл, ако искате — човешка наука. Важното е, че всички починали ще се възкресят същите като на младини — с бистрите им очи, отворени за слънцето, с устните им — жадни за вкусване, с нозете им пъргави, със снагите им жилави, с радостите, с любовите им и с всичко.

А де ще ги дяват тия хора, питали го повторно. Че те милиарди ще бъдат — земята няма да ги побере. Е, отвръщал мъдрецът, същата наука ще е овладяла вече вселената. На диви планети ще е отишла и ще ги е опитомила. Там ще се разселят възкръсналите. Кой по родство ще върви, кой по приятелство — на всеки, както му е угодно. И ще се напълни Мирозданието тогава с безсмъртни човеци — истински образ и подобие Божие.

— Това само руснак може да го измисли — обади се Михалис, както ме слушаше. — Хубаво, ама невъзможно. И безцелно на всичко отгоре…

— А-а, не е така — викам. — Голяма цел е сложена тук и велико оправдание.

И подхванах да разправям какво отвръщал мъдрецът на третия въпрос. Защо да възкресяваме мъртвите? По каква причина да се правят толкоз разноски? Защото, казвал той, ние, живите, сме задължени и виновни пред умрелите. Животът ни е положен върху страшна несправедливост. Несправедливо е те да тънат в гробовен мрак и пръст да притиска клепачите им, а ние да се веселим под слънцето и да вкусваме Божиите благости. Това не е закон на живота, а закон на смъртта, на злото. А не може под знака на несправедливост и зло да градим ние своя живот като радостен и добър. Докато не премахнат значи несправедливостта към мъртвите, живите ще ходят печални по земята, гузните им сърца ще тръпнат, грях ще гризе душите им и вечно проклятие ще ги мъчи. И ни един жив няма да се спаси от злото, докато всички мъртви не бъдат спасени за живота…

— Разбираш ли, Михе? Всички — до Адам и Ева! — разгорещил се бях аз от приказването и повторих: — Ни един няма да се спаси, докато всички не бъдат спасени! А дотогава живите ще сме виновни пред мъртвите, защото не бива едни да страдат, а други да са щастливи! Не бива и невъзможно е…

— Не се пали толкоз! — скептично рече Михалис. — Тоя твой мъдрец май издиша. Неговата работа е мислена повече за ангели, а не за хора. Че кой ще озаптява всички ни, ако станем безсмъртни? Я си представи, че баща ти стане от пръстта. Какво ще рече на селяните, дето са му преорали гроба? Да не те питам на коя планета ще бягаме ние, ако Божидар Станев изскочи на пътя ни…

Оклюмах при това напомняне.

— Ама ако го съживят — боязливо рекох, — ще ни падне грехът от душата…

— Вятър! Стореното е сторено! — не се съгласи Михалис. — Пък и нови грехове ще направим. Човек не заслужава да живее вечно, Димитраки. И най-добрият не заслужава. Хем светът ще му дойде до гуша, хем той ще дойде до гуша на света. Неспасяем е човекът! — натърти приятелят ми. — Ни наука, ни светци ще го спасят. Такъв е и това си е. Все едно да искаш на кравата криле да поникнат.

Погледна ме под вежди, както вървяхме, и допълни:

— Но за гроба на баща ти ме е яд! Яд ме е и на мен самия…

— Не си виновен ти — казах.

— Кой знае. Може и да съм виновен. Ако зависеше от мен в селото, и аз сигурно щях да премахна онуй гробище.

— Тъй ли? — сви се сърцето ми.

— Ама ако знаех, че ти ще дойдеш, ако си представех какво ще ти е — нямаше тъй да сторя — умислено продължи той. — Поне щях да река да извадят костите, да ги съберат на едно място и паметниче да сложат. Тъй и тъй: тук лежи прахът на хора от старото гробище — и да изредят имената. От надгробните камъни щях да направя паметничето, а не зид да зидам с тях. Все щеше да остане място и за доматите…

— Благодаря ти, Михе! Познавам те…

— И аз те познавам — затуй говоря така! — с голяма стръв продължи Михалис. — Ако не те знаех, окото ми нямаше да мигне. И не гроб да преровя, ами и повече да свърша. От непознаване са ни повечето злини. Виновни сме в непознаване!

— Колкото ти си виновен пред мен за нещо, толкоз аз съм виновен за друго — рекох и замълчах.

И дълго двамата крачихме един до друг към Кавала, без дума да разменим.

Не те знам ти какво мислиш, но друг някой ако ни слуша, може би ще рече, че много отстъпчив съм бил пред Михалис, че все с мекия брус съм карал. И за гроба на баща ми, и преди, над драмското поле, когато той се радваше, че за пръв път вижда родината си. Че е трябвало по-остро и ясно да кресна: „Не е туй твоята родина, а е моята! Такива като теб ми я откраднаха, а сега ти на краденото се любуваш!“ Ако на мое място бяха баба Ана и майка ми, чичовците и стринките, те сигурно щяха да кажат различно нещо от мен. Болеше ги тях за декарите и къщата, за изоставения добитък и земеделските сечива. Не мога да кажа, че съм бил безразличен, но едно е да състрадаваш, друго е теб лично да те боли. А пък аз не бях виждал дядовото огнище и не се бях грял на него — само пушека помирисвах от дъжд на вятър през земи и планини. Ако, да речем, на оная височина вместо мен с Михалис ядеше кашкавал някой български държавник, не знам той пък каква реч щеше да дръпне. На държавник мислите не искам да гадая. Но ясно е — с такъв човек няма да сме си плюли в устите. Недей смята, че искам да се оправдавам нещо. Ни най-малко! Или че давам съвети някому какво да прави и говори. Разказвам ти само точ в точ какво аз съм рекъл и сторил. Ти ако искаш ме кори, ако искаш ме разбери, но не забравяй, че душата си не съм кривил за минутка. И не съжалявам, ама никак не съжалявам, че и аз не забих своя пирон в гнилата дъска на раздорите.

Инак и на мен са ми известни доста от кавгите между българи и гърци. И ако бях на друг ум, можех да отворя уста като ханджийски порти. Ама да не мислиш, че гръцките усти са по-малки. Сто вини да им трупнем ние и за всичките да сме прави, те с една няма да останат назад да ни отвърнат — и също ще са прави. Е, кой ще надделее, смяташ? Който изрече сто и първото обвинение ли? Тоя ли юнак ще се тупне в гърдите и ще викне: „Аз съм правият, аз съм пострадалият — пък вие сте лошите!“ Ама такова наддумване милиони пъти е ставало и между хора, и между народи и до нищо свястно не е довело.

А какво ще правим, питаш се сигурно, с фактите и истините? Нали с тях е кърпена неведнъж същата дъска на раздорите. Тук ковнат една летвичка, там причукат друга, донадят дъската, поукрепят я уж с факти и истини — ама гнилочът си е гнилоч! Който е стъпил на тая дъска, най-малко крака си е навехнал, ако не си е счупил главата в някой хендек. А защо българинът по-често си е трошил главата, сам си отговори. Може би защото повече се е надявал на кърпежа, на своите факти и истини…

Не, момче, фактите и истините не са най-важното нещо на тоя свят. Не стоят те над всичко, както повечето хора се мамим. Боговете не мълчат пред фактите, а сами ги създават. И ако един факт не върши работа за делото им, обръщат му гръб, в небитието го запращат и друг се залавят да сътворят. Много е сгрешил, според мен, онзи мъж, дето рекъл, че Платон му е приятел, ама истината му била по-голям приятел. Коя е тая истина, къде се е дянала? Няма я нея, а Платон си стои по-голям от истината на мнимия си приятел. Излъгал се е оня човек, защото по-скъп приятел от Платон не би могъл да намери. И забележи, вслушай се да чуеш, че тая приказка за Платон и истината най-често я употребяват подлеци, кога искат да се отметнат от нещо…

Не, повтарям, за човека има по-дълбоки и съдбовни неща от фактите и истините. Вгледай се в себе си и ще повярваш. Та така е и с нашата гнила дъска. Трябва да спрем да я подновяваме и гърци, и българи, да я строшим и да я изгорим веднъж завинаги с целия неин кърпеж! Дано не греша, ама ми се струва, че натам май сме я подкарали и от двете страни. Припламва добрият огън, припламва, кани се да лумне и нека глътне до шушка гнилото. Сърцето ми ще се радва да е така…

IX

Много ми харесваше Кавала и обикнах това градче. Като нямахме друга работа с Михалис, често ходехме до крепостта. Уличките дотам като с език излизани, къщиците — малки, спретнати, сякаш за кукли правени. Стените им цветно боядисани, в дворчетата — цветя букнали, притискат се една в друга по стръмнината като шевици по пазвата на скопосна невяста. Нарочно вървяхме бавничко. Чистото и хубавото измива душите. А после дълго седяхме по камънаците на страховитите стени. Михалис гледа, гледа морето — с очи ще го изпие и пак няма да се насити. И Тасос по-голям се виждаше оттам, и градецът целият, скупчен долу по брега…

Да зависеше само от мен, в Кавала щях да остана. Фурнаджилък да подхвана покрай бай Яковаки, мома да си намеря и се задомя, дечица да се родят — и животът ми щеше да се излее тихо и гладко, все едно зехтин от делва се е пролял. Пък изцеди ли се и последната капка — да счупя делвата…

Ама Михалис на мира не ме оставя! Додея ми във фурната да се пека, вика, едни и същи хора да гледам, пък и ти зарежи таз Ерифима — стара кошница разплетена, на друго място други девойки ще си намерим. Пътува му се на него, душата му не издържа. В Солун иска да идем, в Атина да поживеем, Пелопонес да пресечем целия, Тесалия да кръстосаме надлъж и шир. И най-много по море да плаваме, островите да обходим. Бърза, с една дума, цяла Гърция да види от горе до долу, както си е на картата и както мечтаеше още в Пазарджик.

А и лирите на Парашкевов взеха да се топят неусетно като снежеца, дето ръсна само веднъж над Кавала оная зима. Защото не само на крепостта ходехме ние, но свикнахме и в таверните да се отбиваме. Четири бяха те тогава в градчето — стигаха и престигаха за големината му. И ние хванахме да ги редуваме. Уж песните да слушаме и мандолините, но взехме и да замезваме, и рицина да попийваме. По малко — не сме се напивали! Но с гологаните, дето бай Яковаки ни отпускаше понякога, и прага на кръчма не можехме да прекрачим. Та пак до лирите опирахме. И за да не останем съвсем без пари по път, щом укрепна слънцето в небето, тръгнахме.

Тихомълком се измъкнахме от Кавала — само с бай Яковаки се сбогувахме, да не би после да рече, че сме му отмъкнали нещо от фурната. И Ерифима не прескочих аз — цялата последна нощ прекарах при нея и сладка баница ми опече тя за раздяла. На други познати не се обадихме. Всеки щеше да разпитва къде точно отиваме, па откъде ще минем, па с какво ще пътуваме. Тъй е у нас — дълги приказки се приказват на тръгване, а ние, макар да се бяхме поуспокоили, не искахме все пак да оставяме много дири след себе си. Имало ни е — няма ни! Защо да вкарваме хората в грях, ако рекат да ги разпитват. Ако по някакви тайни пътища българската полиция ни търсеше чрез гръцката. Бай, бабо — за всеки случай… Година нямаше от убийството.

Освен това, честно казано, и не знаехме къде ще вървим. Е, Солун ни беше целта, но до Солун пътища много и посоки различни. И поехме накъде очи видят. На краката си главно разчитахме. Два месеца скиторихме на воля и до премаляване. Къде ще замръкнем не подбираме, къде ще кривнем — не знаем. Не само горчилки — и много хубави неща са ми се случвали в живота, но, да ти кажа, онова пътуване с Михалис от Кавала до Солун, е едно от най-хубавите. Млади бяхме, здрави бяхме, парици имахме за прехрана, от никого не зависехме и за никого грижа нямахме, а и природата наоколо ни цъфти и връзва, сякаш се надпреварва с нас по младост и сила. И стъпката беше лека на двама ни. Много обичах аз пешком да вървя — спорно ми идеше, сякаш вятърът ме носеше. Де да знам, че на стари години едва-едва крака ще тътрузя. А тогава път ми дай и тояга в ръката…

Звъни оня ден един младеж на вратата. Всякакви обикалят сега — пари да събират. Кой за Червения кръст, кой за малоумните, а тоя за Туристическия съюз.

— Имаш ли карта, дядо? — пита ме.

— Нямам.

— А, сигурно чиновник си бил цял живот — задникът ти се е сплескал от седене. Като вземеш сега карта, ще обикаляш планините.

Дадох пари, взех картата, честити ми човекът, че съм станал най-после турист. Абе, момче, викам си наум, да ме знаеш ти какъв турист съм бил, не платена карта, а два медала трябва да ми донесеш — един от нашия съюз, един от гръцкия. Ами ако помислиш — от Пазарджик през Пловдив, Драма, Кавала до Солун все пешком съм стигнал. И колко, колко още път ме чакаше…

В Солун влязохме, когато бяха почнали големите гръцки жеги. А изглеждахме — все едно през вършачка сме минали. Измършавели като хрътки, дрехите ни охлузгани, обувките — оръфани, косите ни израсли на вси страни и сплъстени от пот и прахоляк. Решихме да се подновим. Разменихме до грош последните лири и тръгнахме по дюкяните. Тук гащи, там ризи и панталони — накупихме по един вързоп дрехи и с тях под мишка — на баня. Свали телякът кирта от гърбовете ни, подстригахме се след туй — и ето ни нови хора. Наехме и стая в едно хотелче — евтинко, но като преброихме драхмите, като направихме сметка какво ще плащаме за спането, най-много три дни ще има да ядем. Не се натъжихме много — тръгнахме да разглеждаме града.

Това аз няма да ти описвам като някой екскурзовод, само по едно време гледам, че стоим пред солунска гимназия.

— Михе — закачам се аз, — що не влезеш да си вземеш дипломата?

— Не е тая гимназия — смее се той. — Докато ме подстригваше, бръснарят каза, че моята е изгоряла…

Зяпахме, що зяпахме през деня, а заранта се събудихме с готово планче. На пристанището да вървим, моряци да се цаним на някой кораб, че поне към Атина да ни свали. Много просто си го представяхме, ама не излезе тъй. Тръгнахме по кейовете — край нямат. Параходи големи и малки, едни лъснати, други мръсни като въглищарски врат, гемии, лодки навързани — сбиротек от половината свят. На големите кораби не можем и да попитаме. Вдигнали грамади високо над главите ни, а да пуснат горе такива като нас — изключено. Взехме да се молим по гемиите. А там едни барби изпечени, едни типове присмехулни — щом ни видят, и почват да се кискат:

— Какво сте се издокарали като франтове — викат. — Като за танци сте се стегнали! Я недей да цапате морето!

Най-сериозните ще ни попитат — пътували ли сме друг път, какво умеем, а ние за това не смеехме да лъжем. И като кажем, че опит нямаме, че за най-проста работа сме готови, те клатят глава, плюят във водата и сочат с ръка да продължаваме.

Цял ден пропиляхме напусто. На следната сутрин — същото. По едно време Михалис се сети:

— Мите — вика, — трябва да има служба за наемане на моряци. Я да идем в пристанищното управление и там да се предложим.

Добре, тръгнахме обратно по кея. И пак надзъртаме към малките корабчета и гемиите — да не сме пропуснали нещо. И както гледам аз, усещам — и мене ме гледат. Присвил око някакъв морски вълк от една гемия — следи ни. Гол до кръста и рунтав като шебек, главата си завързал с алена кърпа. Трепнах и като срещнахме погледи, оня пита:

— Позна ли ме, момче?

— Караканьоти! — викнах аз радостно, сякаш брат си бях видял. — Ти ли си, човеко?

— Ш-ш-т! — шеговито шътка мъжът да не му разгласявам високо името. — Ама ти си спрял да заекваш!

— Заеквам, като видя полицай. Иначе съм си нормален.

— Хитрец си ти и пройдоха, братко! Какво правите тук?

— Търсим да се уловим моряци — бързам да изприкажа аз на какъв сме зор. — Или някой без пари да ни откара до Пирея.

— Че нямате ли парици? — с любопитство пита Караканьоти.

— Свършиха — намеси се Михалис.

— А от какво живеете? Покрадвате ли?

— А-а, пази Боже! — отричам аз. — От мама и тате имахме, ама ги изхарчихме.

— Покрадвате! — убедено рече мъжът. — Засега кокошки крадете. Братя ли сте?

Цял пламнах от изненада — вярно, два пъти по пътя крадохме с Михалис пилета. Пекохме си ги на полето. И в смущението си ненадейно излъгах:

— Братовчеди. От две сестри. Ами ти какво правиш тук? Нали там…

— Ха-ха! — надменно се изсмя познатият ни от драмската полиция. — Вие май наистина не знаете Караканьоти! Елате тук!

Двамата бяхме застанали на ръба на кея — а-ха да скочим в гемията. Ама не можем. Тя бе вързана с въже за брега, но се отместила два метра навътре — малко хлабаво е била вързана. А не е лесно да прескочиш цепнатината от място — ще цопнеш във водата. Засуетихме се какво да правим и Караканьоти ни подсети:

— Дръпнете въжето да се приближим.

Уловихме с Михалис дебелото ютено въже — опнало се като струна. Напънахме, напънахме повторно — не ще пустата гемия, сякаш с олово е натоварена. Само носът й леко се полюшна. А Караканьоти присвил око, гледа ни сеира.

— Я се бягайте! — вика. — Кокошкари! За една кокошка ви е силата…

И хвана с една ръка въжето, понатисна го, дръпна го — само вратните му жили се стегнаха малко, и подчини се гемията, мама му стара, все едно книжна лодчица премести. Скочихме ние на борда.

— Караканьоти запрян не стои! Караканьоти не могат удържа в някакъв си драмски участък! — гордо рече той. — Същата нощ си тръгнах!

— Ами синджирите?! — смаяно рекох аз. — Цял в синджири те бяха сложили!

— Ти знаеш ли какво говориш?! — пораздразни се юнакът. — Такъв синджир за Караканьоти е гнила връв.

Знаех аз какво говоря. Чичо Щерю имаше същия синджир. Връзваше коня да пасе на някоя поляна край града. И конят всичко избръсти в кръг до голо, но докъдето синджирът дава…

— Знам! — викам инатски. — Такъв синджир и кон не може скъса!

— Та аз кон ли съм бе, пикльо! — изведнъж здравата се ядоса Караканьоти.

Очите му зашариха на четири — търсеше нещо по гемията да счупи, да изкриви, та да ми покаже силата си, но жал му беше за морските потреби и ненадейно впери поглед в краката ми.

— Сваляй обувката! — викна той. — Сваляй да я скъсам!

— Я ме остави! — опънах се. — Как ще я късаш?!

— През средата ще я скъсам — барабар с подметката и саята!

— Зарежи тоя мерак! Моля ти се! — възроптах аз. — Нови обувки ги купих оня ден!

— Сваляй! — побесня съвсем Караканьоти, като че най-люта обида му бях нанесъл. — Сваляй, че крака ти ще откина!

Стреснах се — абе, тоя човек излезе опасен. Както дружелюбно ни приказваше и благодарност даже усещах, че не го накиснахме в участъка, изведнъж цял звяр стана. Ще ни избие за нищо работа. Пък и не си знае силата…

— Хайде сега, няма да се караме за едни обувки! — дръпна ме Михалис. — Сваляй, Димитраки! — И зло ми върти глава, иска да рече: „Хак ти е — като пак се буташ между шамарите! Все ти най-много знаеш!“

И що да сторя — подчиних се на двамата. Клекнах, изух обувката, подавам му я.

— Я ела тука, обувчице — ухили се победоносно разбойникът. — Я кажи от какво си направена…

И ей Богу, на друг нямаше да повярвам, ама на очите си вярвах. Като я стисна с ръчищата си, като я изви и напъна — скъса я по средата, както ти вестник ще скъсаш. И хвърли парчетата на палубата.

— Виж сега — вика ми — кон ли е Караканьоти, какъв е!

Вдигнах ги да видя загубата. Абе, гьон дебел към половин сантиметър, кожа яка и подплатена — ама всичко докрай зяносано. Не става човек от такава обувка! Ех, бос ме остави говедото! — рекох си наум и ми идеше да го прасна с останките по чутурата. Добре, че не го направих.

— Ще ви взема до Пирея — изведнъж казва той, гневът за миг му беше минал, както за миг се появи. — Само че няма да стигнем бързо. По други места имам да се отбивам.

— Е, не бързаме — мънка Михалис и двамата не знаем да се радваме ли на сполуката или веднага да бягаме от тоя спътник. Но останахме. Нямахме друг избор.

— Идете сега да купите ядене от пазара — извади топка пари Караканьоти от джоба си, — че довечера ще тръгваме. А не сме и товарили. — Това, това, това — нарежда ни какво да вземем, доста нещо, за тримата. — И чифт обувки си избери — обръща се накрая към мен, — ама гледай да са по-здрави…

Мина следобедът, мръкна се, а Караканьоти спи в кубрика. Ни за товарене се тревожи, ни за тръгване. А ние с Михалис бяхме решили нищо да не го питаме. Да не го докачим пак неволно. Ако ни накара нещо — добре, но сами да си пъхаме гагите — не! Надвечер излезе лек ветрец, струпа облаци по небето и морето потъна в мрак. Чак тогава капитанът ни излезе от дупката, прозя се като лъв и се захвана за работа.

Неговата гемия имаше мотор, но беше стъкмена и с платна. Като плавахме в открито море, Караканьоти главно платната вдигаше, но наближехме ли пристанище или трябваше покрай подводни камъни да се промъкваме, пускаше витлото. И сега запали двигателя. Леко, леко — занавлизахме навътре. Пристанищните светлини изчезнаха, тъма отвред, голяма вода се люшка под задниците ни. Доста пътувахме така, на запад струва ми се, и не усетихме, че пак сме приближили брега. Лепна Караканьоти гемията до някакъв пристан, запали фенер, вдига го, спуска го — знаци дава някому. И ето че изникнаха неколцина от тъмното, скочи нашият човек на пристана да ги посреща. Здрависват се, поздравяват се и чуваме ние, че един глас казва:

— Стоката е в храстите. В сандъци е закована.

— За миг ще ги пренесат моите момчета — отвръща Караканьоти.

— Нали нямаше твои хора в Солун — говори същият глас. — Водя ти един за помощник. Знае пътищата надолу — да се сменяте.

— Не ми трябва! Караканьоти има хора навсякъде! Караканьоти с два пръста да свирне, половин Гърция ще тръгне след него!

Сбутваме се с Михалис в тъмното — ей, голям фукльо! — ама и на дланите си плюем, чака ни хамалуване. И правилно ги плюехме, защото ръцете ни се откъснаха. Дванайсет бяха сандъците, големи, и не знам какво имаше в тях, но едва ги примъкнахме по разбитите дъски на пристана. Добре, че и разбойниците от брега помагаха. И не ги хвърляме как да е в гемията, ами ги подреждаме до сантиметър. Свети Караканьоти с фенера, сърди се, мърмори — не така, инак обърнете сандъка, а аз усещам, че гемията хлътва, хлътва в морето. Натоварихме я здравата, покрихме стоката с брезент и тоя път задълго се отделихме от сушата…

Не мога ти кажа в кои пристанища влизахме, по кои острови се отбивахме — от самото начало обърках географията. Михалис се мъчеше да запомня, но и той скоро оплете конците. Защото много оплетени бяха пътищата на капитана ни. Ако бяхме свикнали с морето, по̀ щяхме да се оправяме, ама ние сухоземни хора до мозъка на костите. Някой път си мисля, че на едно място се въртим, друг път дни наред суша не се вижда, сякаш морето ще свърши, а като се мерне бряг, Караканьоти вика:

— Виждате ли тоя нос — преди пет дни от другата му страна минахме.

И все нещо превозваме. Свалихме сандъците, други натоварихме. Свалихме и тях — тоя път денкове, зашити в платно, качихме. И тъй нататък — много пъти. Не съм сигурен крадено нещо ли разнасяхме, контрабандно ли, но явно не беше чиста работата. Все съмнителни мутри ни посрещаха, на скрити места, по вечерно време. Случвало се е и два дни да ги чакаме на котва в някое забутано заливче. Само Караканьоти знаеше какво вземаме и оставяме и коя ще е следващата спирка. Но, изглежда, цяла разбойническа мрежа поддържаше той по гръцкото крайбрежие.

И не само посоките объркахме с Михалис, ами и времето забравихме да броим. Двайсет ли, трийсет ли дни се люшкаме по морето — не знаем, и чак като слязохме в Пирея, разбрахме, че цели четиридесет и три дни е траяло пътешествието. От юни до август. Ако бяхме взели параход, до Америка щяхме да стигнем и да я задминем. Е, не сме били все на вода, да кажеш. Спирахме храна да вземем, с вода и гориво да се снабдим, с готвено да се наядем в гостилница. И с кръчмарски девойки да се запознаем, както много му се искаше на Михалис. Мряха те за Караканьоти, знаеха го, а покрай него и ние намазвахме. И на негова сметка, разбира се…

Изсуши ни слънцето като чирози. От първия ден капитанът ни запоказва кое какво е. Научи ни платната да вдигаме, мотора да наглеждаме, руля да държим и посоката по компас да следим. Но ще излъжа да кажа, че станах баш моряк. Само единия си крак топнах в морето, и то едва-едва до коляното го насолих. През деня Караканьоти горе-долу ни имаше доверие, подремваше, но нощем само той дежуреше. И ние с Михалис, като сложим настрана хамалогията с товарите, си карахме почти като на курорт. А то едно море — в сладък сън да го сънуваш! Ни веднъж не се разсърди, ни една буря не ни докачи ония дни. Гладко, топло, изумрудено — не мога ти опиша хубостта му! И ние го зяпаме ту надалеч, ту браздата на гемията следим, риба ловим, изтягаме се. И с Караканьоти говорим, ако му е кеф.

Какъв човек беше той — вече можеш да си представиш. Сила страшна се събрала в него с храброст безумна. Смел, пък обидчив като глезено дете. Докачлив, пък кротко пилее парите си, щом някой мошеник му поиска по пристанищата. Щедър, пък за две аспри кожата ти одира. Доверчив, пък все подозира врагове наоколо. Ще кажеш — как такива различни мъниста се нанизаха на един конец? И какъв беше тоя конец? Струва ми се — честолюбие му е името. Гладното честолюбие на Караканьоти.

Ще взема силата му за пример. Който го беше виждал, знаеше, че природата чудо е сторила с него. И за това чудо хората приказваха, преувеличаваха го дори. На Караканьоти добре бе известно, че мълви се мълвят за него, но не му стигаше да легне на тая кълка. Всеки ден, всеки час търсеше да потвърди той зверската си сила и да му я признаят. И сякаш нарочно диреше някой да се усъмни в него, предизвикваше го, че да покаже на какво е способен, и ако такъв глупак не щеше да вярва на очите си, Караканьоти главицата му можеше да откъсне. Излиза значи, че нашият капитан хем носеше юнашката сила в себе си, хем сам не й вярваше достатъчно и искаше околните да я потвърдят. Че затова той беше раздразнителен и избухлив. Вярно, много лесно побесняваше, но смятам, че причината е друга. Въобще не се съмняваше Караканьоти в силата си, даже й се доверяваше прекомерно. Но душата му усещаше, че тая своя сила той пилее за дреболии. Желязо ще огъне, камък ще строши с пестницата си или както на мен — обувката ще скъса. Нищожни подвизи пред нищожни хора!

А друго нещо мечтаеше сърцето му. Страшилище да се изправи пред него, змей със седем глави. С голи ръце ще им извие шиите. Или дружина да поведе в бой с вразите — и да видим тогава ще остане ли противник, несразен от Караканьоти. Или хамут челичен да сложи и цяла Гърция да повлече след себе си като ладия из тиха вода. С островите и полуостровите, с хората и рибите, с манастирите и маслиновите горички. Къде да я повлече? Там, където ще оценят чутовния му подвиг, може би направо в рая, защото само Божията похвала щеше да успокои Караканьоти. Юнак беше той, лишен от истинския хляб на юначеството, който да засити честолюбието му. И то оставаше гладно и раздразнено от ситните трохи, дето му подхвърляха по кръчми и сред другари-разбойници…

Една привечер Михалис държеше руля, а ние седяхме в нозете му. Приказвахме си тримата. За пръв път Караканьоти каза, че бил роден на някакво малко островче от Северните Споради. Морето го отгледало.

— А как се случи край Драма да се завъртиш? — питам го.

— Другар мой раниха на път. У помагачи го гледаха и дълго се залежа. А не можех да стоя там със скръстени ръце. Пошавнах малко.

— Оздравя ли човекът?

— Умря. Така е в нашия занаят — мрачно отвърна Караканьоти.

Умълчахме се, не питаме защо такъв занаят е хванал и след малко той вика:

— Утре по обед, момчета, сигурно ще сме в Пирея.

— Как? — сепна се Михалис. — Та ние на север плаваме.

— Правилно, на север. Много на юг бяхме слезли. До остров Сифнос стигнахме. Но друго искам да отговорите — защо не останете с мен?

Ха̀ сега, де — не бяхме чакали такава покана. Не се живее лесно с Караканьоти, а и занаятът опасен. Не щем да му чиракуваме. Ама как да откажеш изведнъж — ще вземе да се разсърди.

— Напътувахме се — обадих се аз. — За цял живот ми стига…

— Какво си се напътувал! — презрително рече капитанът. — Крайбрежна разходка! До Крит ще идем. На Кипър имам търговия…

С Михалис бяхме свикнали да лъжем вече, все едно дим от цигарата си издухваме.

— Важна работа имаме в Атина — подхвана той. — Наш вуйчо е на смъртно легло и тоя път май ще мре.

Нали братовчеди се писахме веднъж — и общ вуйчо се намери.

— Е, да не би вие да го изповядате? — с досада каза Караканьоти.

— А, не! — включих се и аз в лъготенето. — Наследство може да получим. Всички роднини са се събрали край вуйчо, а не идем ли и ние двамата, ще вземат да ни подминат.

— Непременно ще ни подминат — потвърди Михалис.

— Какво наследство? Имот ли? Пари ли? — изгледа ни капитанът.

— Неизвестно… — с боязън пророних аз.

— Кажете колко — запали се изведнъж Караканьоти — и веднага ще ви броя парите! Без над болник да треперите и с роднини да се карате!

Замълчахме, съблазнени от това предложение, но умът на Михалис надделя:

— Не е работата само в наследството — рече той. — Родът се е събрал. Ако не се явим, ще ни одумват и ще ни презрат завинаги. Дано не сме закъснели…

След тия думи водачът ни се намръщи и ядно заговори:

— Вярно е — вие без сой не можете! Не сте свободни вие като Караканьоти! Родът, та родът! Чувал съм такива приказки. Ако не си сложите ярем на шиите, криво ще ви е! Вървете — прегърнете се с бабите! Белким бабешка сила ви дадат! Голяма хапка е за вас свободата…

Ах, как грешеше за нас Караканьоти! Но можехме ли да му кажем истината? И той уважи лъжата ни — престана да ни уговаря повече.

На следния ден обаче, като наближавахме Пирея, се случи да остана с него за малко насаме.

— Димитраки — вика ми той, — няма все с братовчед си да живееш. Не знам какво наследство ще ти се падне, но ако решиш — ела при мен. Ще ти кажа едно име — Ламброс Пазаити. Живее до пазарището в Пирея. Като питаш, ще го намериш. Той ще ти съобщи кога ще идвам пак и къде да ме срещнеш. Запомни ли човека?

— Запомних го — отвръщам. — Ламброс Пазаити.

— Ако решиш!

Тупна ме по рамото и така ме погледна в очите, сякаш каза: „Добър разбойник ще излезе от теб! Живот ще си поживеем! Пък на другото — майната му!“ И аз се зарадвах, Бога ми, все едно за поп ме ръкоположиха. Макар да знаех, че никога няма да го подиря.

Доста точно определи Караканьоти кога ще стигнем сушата. Малко след дванайсет завързахме гемията в най-външния край на пристанището. Скочихме на брега, стискаме му коравата длан на сбогуване и той вика:

— Доволен съм от вас, момчета! Смятах по-голям пай да ви отделя, но нали наследство ще взимате, ще задържа останалото. Сиромах човек е Караканьоти и сой няма да се погрижи за него. Соят му го е презрял. Вземете — дано стигнат до смъртта на вуйчо ви.

По равно пари ни отброи — прибрахме ги без усукване. И тръгнахме по дългия и предълъг кей на Пирея към крайбрежната улица. Чак като стъпихме на нея, се обърнах и зърнах кърпата на Караканьоти като червена точка на морското ни пътешествие. Мислех, че повече няма да я видя…

X

Черни сенки и бяла светлина разделяха на две света в Пирея. Слънцето бе присвило гневно око, все едно Караканьоти беше побеснял, готов да изпепели всички наоколо. Жар се сипеше отгоре ни, камъкът палеше нозете, дори неподвижната черно-зелена вода на пристанището лъхаше зной и смърт. Тя се простираше отляво на улицата, а по дясната страна тук-там се редяха сгради. Личеше, че отскоро са почнали да разбутват някогашната беднотия. Имаше дву и триетажни хотели, магазинчета, дюкянчета, схлупени вехти къщици, занемарени места, чакащи строител.

Само натам гледах аз. От гемията още ме мъчеше жажда, а докато минем по голия кей, устата ми пресъхна, езикът като захабена пила застърга по небцето. Горчеше ми, усещах, че кръв и сокове са се сгъстили в мен и всеки миг ще спрат да се движат. Бях казал на Михалис, че всичките пари на Караканьоти давам за шише студена вода. И търсех от къде да я добия.

Доста повървяхме, докато зърнем спасението. На фирмата пишеше кафене „Византия“ и от двете страни на надписа стояха рисунки. Аз тогава не ги разгледах, а бързо-бързо влязох по трите дървени стъпала в кафенето. По-късно хиляда пъти съм минал под табелата на Аргирис Киру и още сега ще ти кажа, че рисунките показваха патриаршеската църква „Света София“ и константинополския хиподрум. Бяха изографисани нескопосно, но точно по тия рисунки дядо Аргирис ми разказа и за църквата, и за хиподрума — и аз вече ги виждах с други очи, красота и величие откривах в несръчната мацаница…

Но това стана след време, а в оня час с Михалис не заварихме ни един човек в кафенето. Бедно, сиво, износено — все едно лютото слънце бе влязло тук и олизало с език сбирщината от маси и столове. Даже и тезгях нямаше, както е обичайно в кафенетата. Срещу входа, в другия край на помещението, бе открехната врата и аз леко надникнах зад нея. Тясна стаичка с легло, а също изгаснал мангал, полица с чаши и чинийки. Значи не само човек живееше тук, ами и кафето се приготовляваше. Наблизо до вратата тръгваше дървено стълбище нагоре — към втора такава, мансардна стаичка. Ще добавя още, че кафене „Византия“ заемаше цялата тая малка, стара, паянтова постройка и ако външно тя се различаваше от подобните вехтории по улицата, то бе таванчето, което стърчеше над покрива й — споменатата горна стаичка за живеене.

— Има ли някой тук? Хей, има ли хора?! — повикахме ние с Михалис, но никой не се обади.

Нервен бях от жаждата, но и сили нямахме да излезем в убийствения пек, да търсим другаде вода. И аз се лепнах да разглеждам стената наляво от входа.

Казах ти, че всичко в кафенето беше безцветно и унило, но нарочно пропуснах едно шарено петно, което хващаше очи още от прага. Последно оставих да го спомена, защото най-дълго се задържах пред него. Това бе географска карта, голяма, покриваше почти цялата стена. Погледнах я разсеяно, но забелязах, че тая карта е слепена от парчета на други карти. Едни бяха гръцка отпечатка, на втори надписите с латиница, а най-горната, северната ивица, бе изрязана сигурно от руски атлас. При това мащабите на парчетиите не съвпадаха навсякъде. Балканите например бяха несъразмерно големи в сравнение с Апенинския полуостров, но там, където частите се съединяваха, морето бе разширено и боядисано на ръка. Имаше кусури тая съчленена карта, но явно — голяма играчка е било да се направи. Някой грижливо бе нагласял, подлепял, поправял несъвпаденията. Личеше си, че отдавна виси на стената — доста бе избеляла от слънцето.

— Михе, ела да обясниш нещо — повиках аз приятеля ми, който бе седнал край една от масите.

Приближи той и двамата забихме погледи в загадката. Обширна беше тя, ако се има предвид, че на изток картата започваше кажи-речи от Индия, много азиатски територии обхващаше, после цепеше дълбоко през Северна Африка към Атлантическия океан и покрай Британския остров обратно — половин Европа включваше и много руски земи, като изцяло обграждаше и Средиземно, и Черно море. Едва издържахме вече за вода, но като нямаше какво да правим, заобяснявахме си взаимно, тръгнахме от земя към земя и от парче към парче по картата. Докато един ясен глас не ни стресна зад гърбовете:

— На нашата майчица ли се радвате? На създателката ни?

Обърнахме се почудени — дребно старче се усмихваше и кафявите му очи весело искряха. Посивяло, носът му розовичък и издължен като нежна муцунка — все едно плъх тихичко се бе измъкнал от широките цепнатини между дъските на пода.

— Господине — отчаяно измучах аз, — вие ли сте стопанинът? Дай ни водица, че загиваме…

— О, момчета! — искрено се огорчи човекът. — Не ми е хубава водата. Както Ламброс казва — бабешка пикня…

— А лимонада?

— И лимонада нямам! — съкруши се старецът, но в миг радостно трепна: — Имам, имам какво да ви дам! Динята ще срежа… — И заситни към стаичката с открехнатата врата.

Диня — диня, все ще залъже жаждата. Седнахме с Михалис и кафеджията бързо донесе обещаното на поднос, с чинии и вилици.

— Видях ви, че идете по кея — заговори той, докато режеше динята. — Сигурно сте пътували и сте премалели… А аз отидох кокошките да нахраня в дворчето отзад. Не видях кога сте влезнали. Клиенти по това време не чакам. Клиентите обичат новичкото, чужбинското… Сладолед да има, сироп да пият и кафе по италиански. А аз само гръцко кафе варя. Най-хубавото… Който разбира, при Аргирис Киру спира! И за вас ще сложа мангала. Не бързайте да си ходите!

Да си ходим ние не бързахме, но бързахме да се налапаме с динята. И както лакомо преглъщахме и плюехме семките, накратко отговаряхме как се казваме, че от Солун по море сме пристигнали, че в Атина или Пирея ще търсим подслон.

— И какво ще правите, ако смея да попитам? — с най-голямо любопитство ни огледа Аргирис Киру.

— Работа дирим — рече Михалис.

— И древните останки да видим — от немай къде допълних аз.

— Тъй ли? — изумено възкликна старецът. — А какво по-точно?

— Акропола например — рекох първото, което ми дойде на ума.

— Боже, Боже, Боже, Боже! — бързо се прекръсти кафеджията и такава благодарност бликна в гласа му, че направо се смаях. — Златна младеж! Златна младеж, щом миналото помни… — възторжено рече той. — Всичко ще ви покажа! Лично ще ви разведа! Кафенето ще затворя!

Я го виж тоя! — спогледахме се с Михалис. — Какво се закачи за нас?!

Но аз нищо не можах да отвърна, нито чух думите на Михалис, защото в тоя миг нещо страшно се случи с мен.

Девойче едно се мярна на вратата отвън, спря за миг-два, огледа ни смръщено как нагъваме динята и без дума да рече — изчезна.

— Зоя! Зоица! — викна след нея Аргирис Киру, но втори път тя не се появи.

Можеш ли да си представиш какво ми беше положението? Мръсен, потънал в пот и разнищен от жегата, под брадичката ми потекъл лепкав сок чак до гушата, нелепост някаква дрънкаме с непознатия старец, мляскам и плюя, на главата ми куп грижи — къде ще спим, какво въобще ще правим нататък, и точно в тоя най-неподходящ миг значи — гръм тресна и на място ме порази. Зоя! Зоица! Все едно змеица заби отровен зъб в сърцето ми и шмугна се, потули се нейде. Но остави сладкия си яд в мен задълго — цели две години да ме мори. И повече даже…

С една дума — влюбих се! Тежко и мрачно. В секундата и завинаги. И до днес, когато цял съм изстинал, не мога да отговоря защо се случи тъй. Миналата година четох в един вестник, че химици някакви установили на какво се дължи влюбването. На химическите съединения, казват те, които човек излъчва. На миризмите, сиреч. Всеки в генетическия си код пази информация за най-скъпа и обичана от него миризма. И като я подуши у човек от другия пол — влюбва се. Просто и ясно. Само че на такива ясни простотии не вярвам и смятам, че химиците са объркали хората с кучетата. Аз Зоица не само не я помирисах тогава, ами не можах и добре да я разгледам в рамката на вратата. Но пак ти казвам, точно в тоя миг се влюбих като луд — ни час, ни ден по-късно…

Безсмислено е да взема да ти я описвам. Ако кажа, че коси имаше леко къдрави, до раменете, очи кръгли като на катерица, брадичка — нежна, с трапчинка, стан строен и съразмерен — какво ще разбереш? Нищо. Такива отлики ще се намерят у хиляди още девойки. Но Зоиното лице, Зоината снага бяха всичко за мен и втори път човек щях да убия, ако някой ми речеше, че подобна на нея ще се намери във вселената. Чудо е влюбването, чудо велико — и никой не знае защо то пада на таз, а не на оназ глава. Колкото и да умуват мъдреците, няма да го разберат докрай, както е пред всяко чудо Божие…

Пропуснал бях какво говори Михалис с кафеджията и като се посъвзех, попитах:

— Кое бе това момиче?

— Кое? — в един глас повториха двамата.

— На вратата…

— А, Зоица — равнодушно рече Аргирис Киру. — Внучката ми.

— При тебе ли живее? — отроних с дървен глас.

— От бебе съм я отгледал — навлажниха се изведнъж милозливите очи на дядо й. — Щерка ми почина при раждането, а баща й се запиля. В Америка. Праща картички по Коледа. Оженил се пак, магазинче имал за тиранти…

— Михе, хайде да ставаме — разбързах се аз. — Квартира трябва да намерим за довечера.

— Човекът казва — надигна се Михалис, — че е по-добре да идем в Атина. И стая да търсим, и до развалините по-близо…

— Не! — отрязах аз. — В Пирея ще останем. На пристанището по̀ ще излезе работа за нас. — И бръкнах в джоба, извадих парите на Караканьоти. — Какво ще си прихванеш, господин Киру, за динята?

— И дума да не става! — размаха ръце старецът. — Аз с дини не търгувам. Ако бяхте пили кафе, друго щеше да е.

— И това ще стане! — не настоях аз повече да плащам. — Задължени сме ти. Да знаеш! Пак ще дойдем и кафето да опитаме.

— Елате! Заповядайте! Не можахме да си поговорим… — разбъбри се след мен Аргирис Киру, но аз вече се измъквах навън, сякаш се опитвах да бягам.

Но никъде не можех да избягам. Както бръмбар промушват с карфица и го забождат в кутия с насекоми, така аз приковах душата си с ръждив гвоздей в сиромашкото кафене „Византия“.

XI

Не беше трудно да намерим подслон в Пирея. Който човек даваше нещо под наем, слагаше табела на пътната си врата — какво предлага и колко пари иска. По такава табела наехме пристройчица близо до пазарището. Малка, но чистичка и подредена. Антре и стаичка с едно стъпало над земята, пред входа расте зокум. Но не като българския в саксия, ами бая дърво се вдигнало и прихлупило покрива на пристройката. Тя бе в двора на хазяите, а те живееха в голяма къща, солидна. Отдолу имаше магазин за платове — стопанинът търгуваше с текстил. Средна ръка хора бяха, не чакаха от наема хляб да ядат. Затова, ако закъснеех малко да платя, не ми се мръщеха. Нито много се сближих с тях, нито хър-мър съм имал. Докато останах в Пирея, тихо като мишчица живях в пристройката. Ама аз всъщност и не живеех там, а само преспивах. Животът ми целият бе в кафенето на дядо Аргирис.

И сега, неоставили още дребния си багаж с Михалис, мислех за връщане. Измихме се, поизтупахме си дрехите, седнах аз да се бръсна на двора. Като тръгнахме от Пазарджик, брадата ми беше мека, редичка и главно под бакенбардите растеше. За по-малко от година обаче се сгъсти, по-черна стана на цвят от косата ми и още в Кавала си бях купил бръснарски такъми. Но в гемията рядко ги вадех и бях обрасъл като поп.

Слънцето тръгна да залязва, подухна хладец от морето и аз викам на Михалис:

— Хайде да вървим!

— Къде? — пита той.

— Как къде?! При дядото, в кафенето.

— Я остави! — отказва Михалис. — Какво ще правим там. По-добре да мръднем да огледаме. Пък щом искаш кафене, в истинско ще влезем.

— Ама нали обещахме! — дразня се аз. — И динята трябва да възстановим!

Той дърпа на една страна, аз — на друга, принуди ме да кажа, че момичето искам да видя, че много ми е харесало.

— Ти видя ли я? — питам настръхнал — като какво впечатление му е направила.

— Не — вика. — В чинията си гледах.

Хай да го вземат дяволите — на мен душата ми изгоря, а той дори не я забелязал. Но склони Михалис, разбра горе-долу на какъв съм зор.

Купих аз диня от пазара и пъпеш прибавих към нея. Влизаме двамата с подаръците под мишница, а като ни видя Аргирис Киру, развика се:

— Бива ли така! Какво сте сторили! Не приемам!

Отговаряме ние, обадиха се някои от масите, весела гълчава се вдигна с появата ни и така излезе някак си, като че стари познати бяхме на дядото и свои хора в кафенето. И уж не иска да вземе той динята и пъпеша, но гледам, че му е драго — не се е излъгал в нас и най-вече, пред клиентите го почетохме.

Те бяха десетина човека. Двама играеха табла, едни се готвеха за белот, а близо до стената с картата отделна маса заемаше мъж, минал малко трийсетте. Него специално искам да ти опиша, защото Теодорос Ликудис нищо друго не вършеше и никъде другаде не ходеше освен в кафене „Византия“. И не знам дали пет приказки размених с него за двете години, но не помня той да е пропуснал ден без кафенето. Като мене всъщност…

Нямаше начин човек да не спре поглед и да не го задържи върху тоя мъж. Красавец бе необикновен. Сякаш някой бе отлепил от древен бронзов медал профила на елински воин и грижливо го бе положил върху образа му. Или ако не от бронзов медал — от рисунките по амфора или кана, запазени от стара Гърция. Или ако не точно на воин — на някой олимпийски бог, чийто лик ти е легнал в душата от едно виждане. Правият нос, преливащ в умно чело, плътните, прибрани устни, волевата брадичка и преди всичко рядката им съразмерност не допускаха да пипнеш и промениш ни гънчица, ни чертица в лицето му. Като влязохме, той не мръдна пред чашата с кафето, но и в тая неподвижност, в отпуснатата ръка и свитото коляно, в леката дъга на мускулестия гръб се усещаше чудна хармония на телесните му членове. Нищо общо нямаше хубостта на Теодорос Ликудис с лигавите филмови звезди, дето бях гледал по кината. Вглъбена сила, завършеност и мъжество лъхаха от него и това съвършенство сякаш не допускаше обикновен човек да седне на масата му.

До тук ще спра засега, защото това видях в оня момент у Теодорос Ликудис. Настанихме се с Михалис, разбърза се кафеджията да слага джезвето, а аз мисля само едно — откъде ще изникне Зоица. И току час по час се въртя като гузен циганин с крадено в торбата. От вратата ли ще влезе, от горната стаичка ли ще излезе? Защото от предишния път бях разбрал, че тя живее в стаята с дървеното стълбище. На игли стоя значи и допълнително се притеснявам от хората, сякаш те знаят кого чакам и за какво се озъртам. Не издържах — станах да се разтъпча и приближих стената с географската карта, защото оттам най-добре се наблюдаваше цялото кафене. И уж нея разглеждам, а окото ми играе насам-натам. Докато Аргирис Киру не се показа с подноса. Остави той чашките при Михалис и веднага дойде при мен като да не ме изпусне.

— Е? — вика, блажено усмихнат. — Какво ще кажеш?

— Не знам — свивам рамене. — Кой е сглобявал това нещо? Много труд е паднало.

— Аз съм я направил! — гордо рече кафеджията. — И за такова дело не е жалко никакъв труд да положиш! Жалкото е, че остана да виси в един екземпляр. Иначе — иначе, ех! — света можех да залея с нея. Говорил бях в държавната печатница — в неограничен брой щяха да я размножат хората. Но пари трябват. Колко пъти, колко пъти съм казвал на Теодорос! — посочи той елинския воин до нас. — Обясни на сестра си, помоли я да отпусне средства — стократно ще й се върнат. Само аз ще продам хиляда карти, без да си подам носа от кафенето! Така ли е, Теодорос?

— Какво? — глухо като изпод дълбока вода проговори мъжът. — Не чух. За друго мислех.

Погледнах го отблизо и се стъписах. Тия няколко думи такава умора изписаха на лицето му, като че каменна планина бе повдигнал.

— Все за друго мисли! — укорно рече дядото. — А за важното — никога! Е? — повтори той въпроса си към мен. — Какво ще кажеш?

— Харесва ми! — решително отвърнах аз. — Това Византия ли е?

— Византия! Византия е, моето момче! — повдигна щастлив глас Аргирис Киру. — Умен си, щом различи владичицата ни. Сърце на истински грък бие в теб! Византия виждаш пред себе си — най-великото творение на Бога и хората. В разцвета си, в пълната си мощ, когато цял свят лежи в прегръдката й, а варварите са натикани по кьошетата на земята. Един милион квадратни километра обхваща тогава тя — махна той с ръка от изток до запад. — Един милион! Представяш ли си?!

— Трудно ми е — рекох аз с тон на съучастник, защото много приятно ми стана, че старецът ме хареса и говореше с мен като с равен. — Човек цял живот не може да ги обходи…

— И цял живот не стига да се наслади на нашата майчица Византия! Виждаш ме — на пръст мириша вече, но не се наситих на нейното великолепие, мъдрост и сила — радостно поде Аргирис Киру, но изведнъж завърши със строг въпрос: — Познати ли са ти на теб? До кой клас си учил, Димитраки?

— А, малко… Чувал съм туй-онуй — замънках аз, защото забелязах, че посетителите са наострили уши към нашия разговор и ехидни усмивчици играят по устните им.

— Добро гръцко семе си ти, но не си намерил почва добра! — внушително ме прецени Аргирис Киру. — А обичаш ли знанието?

— Обичам го — викам, — стига да имам ум да го разбера.

— Ум имаш възприемчив, личи си — учител ти е потребен. А искаш ли аз да ти стана учител?

Тѐ ти, булка, Спасов ден — какво да му отговоря? Сериозно ли приказва тоя човек, поднася ли ме? Майтап ли някакъв готви на такъв ръб като мен, та след миг всички да прихнат в смях? Луд ли е? И какво учение ме патило? Пазарджишката гимназия не можах да завърша — без време сега Пирейския ли университет да подхващам?… На всичко отгоре дочувам, че от масите подхвърлят:

— Хайде, намери балама…

— Ще си начеше езика…

— Абе, все ще научи нещо момчето — не го ли видиш какво е селянче…

И аз рекох да се измъкна:

— Бедно момче съм, господине. Работа диря да хамалувам. Нямам за учене ни време, ни пари…

— За всичко Бог е дал време — и за учене ще се намери — тържествено каза старецът. — А пари от ученици аз не вземам!

— И на какво ще ме обучавате? — оголих аз зъби в зла усмивка към всички в кафенето. С една дума, предупреждавам ви — може да ме вземате за селянче, ама кроите ли ми лоша шега, тъпкано ще ви го върна.

— На родолюбива наука — отвърна Аргирис Киру. — За преславното ни минало ще говорим, за великата наша история и за всичко съпътстващо. С внучката ми заедно ще учите. До какъвто урок е стигнала Зоя, и ти него ще учиш.

— Притрябвали са на Зоя уроци! Капитан й дай на нея! — провикна се една хърба от масите.

— По-добре научи момчето как да си вади хляба! — додаде друг. — А не какво е било и небило преди хиляда години!

— Глупаци! — с доброжелателна усмивка се обърна кафеджията към клиентите си. — Вие не разбрахте ли досега, че никой хляб не е сладък, ако не знаеш чий наследник си! Ако пък не си достоен за дедите, и хляб даже няма да имаш за ядене! Каквито сме ние с вас! Събудете се, окаяни! Велика Гърция ви гледа!

Ония край масите обаче не се трогнаха кой ги гледа и какво си мисли за тях — хилеха се, сбутваха се, почесваха се. Но явно бе, че старецът им е симпатичен, че отдавна са свикнали с неговите приказки и упрекът му съвсем не ги обиди, а леко ги развесели. Само Теодорос Ликудис не помръдваше, вглъбен в себе си, и не чуваше какво се говори над главата му.

А аз вече за миг бях решил, че ще се запиша в училището на дядо Аргирис. Щом със Зоица на един чин ще седим — непременно ще се запиша!

— Добре! — рекох, като едва сдържах вълнението си. — С благодарност приемам! А приятеля ми Михалис ще вземете ли?

— Ти най-напред завърши един клас, пък после е мой ред! — присмехулно се обади Михалис и предизвика общ смях.

— Не му се сърдете, господин Киру — със същия тон го засякох аз. — Той щом тръгне да учи, и училището изгаря. Затуй е предпазлив…

— Недей така — меко каза старецът. — И остави това „господин Киру“. Казвай ми просто дядо Аргирис.

— Така да бъде — съгласих се аз. — А кога ще почнем уроците? Къде е внучката?

— Веднага може да почнем! — трепна дядо Аргирис като кавалерийски кон от тръба за атака. — Няма час неудобен за знание! Виж я пак Византия — обърна се той към картата. — Не ти ли прилича на кораб с вдигнати платна? Очертанието виж цялото! Кораб, гигантски кораб е великото Гръцко царство! От Изток на Запад и от Запад на Изток е пренесъл той безценни съкровища, а също от древната античност до новите времена. Целият свят е бил във Византия и Византия до ден-днешен е в целия свят!…

И Аргирис Киру продължи, като все повече се въодушевяваше, от дума към дума гласът му все по̀ се издигаше и все по-вдъхновено звучеше. Кои земи и области са съставяли империята изреждаше той, кои градове са били безценните камъни в короната й, имена на владетели споменаваше, на славни пълководци и свети отци, а посетителите в кафенето постепенно замлъкнаха и се заслушаха редом с мен, предишните усмивчици изчезнаха от загрубелите им физиономии и сега на тях се бяха настанили необичайно внимание и респект. Влязоха двама-трима нови клиенти, но другите им шътнаха да мълчат и бързо да сядат. Никой не посмя да прекъсне Аргирис Киру и да поръчва кафе, а той ту пламваше в някоя висока тирада, ту с притихнал глас подхващаше меко и доверително, като че споделяше лична тайна с всеки от нас поотделно. Нищо не знаех аз за ораторското изкуство на великите гръцки мъже от древността и сега за пръв път усетих каква сила е словото, ако умееш вярно да го подредиш и изречеш. Не ми бе известно учил ли е дядо Аргирис хватките на някогашните ритори, дали дълголетният опит с подобни речи му бе открил някакви правила, или просто мястото и кръвта му подсказваха как да смае, покори и омагьоса своите слушатели. За няколко минутки поне…

Докато говореше, той бе обърнал гръб на входа, но аз забелязах как там застана и спря мъж немлад, добре облечен, и опря ръце в рамката на вратата. Вслуша се, огледа презрително публиката като зрител, попаднал зорлен на добре познато му, досадно представление. А дядо Аргирис пак бе тръгнал нагоре и сега името Византия бе стъпало във възходящата му градация:

— Византия!… Византия!… Византия!… — повтори той няколко пъти, но не успя да стигне върха, защото мъжът от вратата вресна с остър козелски глас:

— Ще помета аз Византия! Папер няма да оставя! От лицето на земята ще я залича!

Дядо Аргирис замръзна с вдигнати ръце, все едно го прободоха с нож в гърба, бавно се обърна и като видя мъжа, притупа с крака, както заплашват, че ще подгонят някое дете.

— Млък, поразнико! — викна той измъчено. — Не досягай нашата светиня!

— Хе, хе! — разсмя се човекът на гнева на стареца и на своята двусмислица. — Аз със светини не се занимавам. За кафене „Византия“ ти казвам, старо! Но не се бой! Няма днес да е! — И той прекрачи вътре — свойски седна на масата до Теодорос Ликудис.

Дядо Аргирис остана попарен до мен — много жалка гледка е, да знаеш, посрамен учител пред ученика му. А кафенето пак зашумя — миг-два им трябваше на хората да забравят омаята. Заговориха, смееха се, закачаха се и ако сега ги попитаха за урока на кафеджията, сигурно и над него щяха да се присмеят.

— Кафе ли ще пиеш, Ламброс? — унило попита той новия посетител, сякаш нищо не се бе случило. — Както обикновено?

— Както обикновено — потвърди мъжът. — Ама нали знаеш, че от твоята ръка не ми е сладко. Къде е Зоица — нашата хубавица? А? Не я виждам.

— Тук е. Запиляла се е нейде — рече дядото.

— Много я отпускаш, Аргирис. Много свобода й даваш. Ще ти забегне някой ден — съвсем ще закъсаш! Документът е тук! — строго рече човекът и се тупна по джоба, но извади от там нож и ябълка и започна да я бели.

А аз тихичко се изнизах зад гърба му и седнах при Михалис.

— Хайде да ставаме! Момичето го няма — прошепна ми той.

— Остави ме! Ще дойде! — троснах се ядосано, а Зоя, изглежда, бе слушала какво става в кафенето и най-сетне излезе от таванската стаичка.

— О, Зоице — лекокрила птице! — лигаво се провикна оня тип. — Ела да вкусиш от ябълката на чичо ти Ламброс! Ела да ми донесеш кафето!

И наистина подобно лека птичка момичето прелитна по стълбата и взе да събира празните чаши от клиентите, все едно че нищо не беше чуло. А аз го заследих като гонче яребица — с очи я гълтам от темето до петите. Приближи тя да вдигне и чашката на Теодорос Ликудис, а новодошлият хвърли ножа и протегна ръка да я улови за китката.

— Пусни ме! — бърза като змийче се дръпна Зоя. — И да оставиш дядо намира! Очите ще ти избода! Ще ги избода, Ламброс Пазаити!

Вдървих се на масата. Бре! Отде бях чул това име?! Ами че Караканьоти ми го каза сутринта! Ето значи кой бил довереният му човек, скритият разбойник в Пирея! Да не му се надяваш! От една черга хора излязохме…

— Няма, няма! — мазно рече мъжът. — Нали помниш какво ти обещах, миличка. Почтен човек съм — не лъжа! Ей го листа — пипна се той пак за джоба. — Две благи думи кажи — и веднага го давам на дядо ти.

Но Зоица се връцна и дойде да бърше нашата маса с влажен парцал. Гледам я аз, гледам я отдолу, пък се престраших и викам строго като някой младши стражар:

— Ти ли си Зоя?

Стрелна ме тя накриво, ядосана още на Ламброс Пазаити, а аз добавям, все едно камъни въргалям:

— Знаеш ли, че заедно ще учим при дядо ти? А?

— Където щеш учи! — бързешком отвърна момичето. — Хич не ме интересува! И кой си ти, че да учиш при дядо?!

— Димитраки. Димитриос Папас — надигнах си аз гърбината да се представям, но тя тутакси прехвръкна към долната стаичка.

Ах, мама му стара! Идеше ми с юмрук да си строша главата! От първа дума лошо потръгна със Зоица. Как не се насилих поне една усмивка да сложа на глупавата си мутра?! Ама не можех, разбираш ли! Всичко в мен се вцепенило от любов и възхита — и прашинка място не оставило за шега, за закачка някаква. Иначе не бях чак толкоз вързан. Но, изглежда, тъкмо силното чувство ме правеше сериозен като нотариус. Доста време карах тъй, докато се поотпуснах. Може би докато за сетен път разбрах, че Зоица няма да ме обикне така, както аз я обичах…

— Добре, дръж се! — смига ми окуражително Михалис. — Нали вече се запознахте…

— Абе, карай! — махам аз с ръка — уж ми е все едно. А сърцето ми се свило, свило — като просено зърно.

И се наведох към ухото му, зашушнах какво ми е казал Караканьоти в гемията и кой е мъжът на съседната маса. Започнахме да го оглеждаме. Слепоочията му посребрели, две бръчки покрай клюнестия нос пресичат лицето — дърт изглежда на такива като нас, но нямаше още петдесет години Ламброс Пазаити. Набит, малко коремче пуснал, а зъбите му равни и бели — хрупа с тях ябълката като кон. И като изяде едно резенче, второто бодне с върха на ножа си — подаде го на Теодорос. Бавно шавне пръсти красавецът, сложи го в уста и лениво го погълне. Нищо не говорят двамата, но от туй подаване на белена ябълка се разбира, че са стари познати.

Гледам го и нищо разбойническо не виждам в него. Въобще не мяза на ония бараби, дето посрещаха Караканьоти по заливчета и пристанища. По-скоро на търговец прилича или на о̀холен човек, който си живее от рента за едното удоволствие. Фина риза облякъл, под яката черна лента, вързана хлабаво, костюмът му нов, от тънко ленено платно. И колкото по̀ го проучвам, толкоз по̀ не ми харесва. Защото, няма какво да ти казвам, че от първия миг, като прекъсна дядо Аргирис, го възненавидях. А като посегна да улови Зоица — съвсем го намразих…

Мина Аргирис Киру — поръчах си второ кафе. Като го донесе той, седна при нас, но обърна стола си към съседите.

— Ламброс — казва, — тия момчета търсят работа. Нямаш ли нещо на ум?

— Какво могат? — попита мъжът.

— От фурнаджийство разбираме. И на друго сме съгласни — отвърна Михалис.

— Виж, Ламброс, молим ти се! — настоя дядо Аргирис. — Ако чуеш нещо, кажи ми. Ти най ги знаеш местата. Добри момчета са. Патриоти…

— Е, е! Патриоти! Глупости! — раздразни се Пазаити. — Жилави изглеждат — от глад няма да умрат. Ама ти, Аргирис, остави момчетата! За себе си помисли. Какво става с нашата работа? На съд ли искаш да те тегля?

— Несправедливо е — вяло пророни дядо Аргирис. — Кафенето е мое.

— Но земята е моя! Не разбра ли? Чете нотариалното. Нали? А законът точно казва — който е строил на чужда земя, да се маха. Ползвал какво ползвал — да си вдига чукалата! Справедливо ли е, Теодорос?

— Какво? За друго мислех…

— Магазин за ножове ще отворя — не му обърна внимание Пазаити. — Като слизат моряците, ножове ще купуват. Брадви, ножици, триони… От Германия ще докарам стока!

— Нали хотел щеше да строиш! — заядливо подвикна някой от масите, защото всеки разговор тук беше общ.

— Каквото искам — туй ще правя! Моя земя — моя воля!

— Не е така — пак замрънка дядо Аргирис. — Това кафене от баща си наследих. Той от дядо го има. Над сто години е постройката…

— Не искам да знам баща ти ли, дядо ти ли е строил на чуждо! — сряза го Пазаити. — Чуждото и на Великден се връща! О-о-х! — стана и се протегна той. — Омръзна ми вдовец да ходя. Ще си намеря годеница и на нея ще подаря имота. Така реших!

— Не бързай! — изведнъж се намесих аз и такава ярост ми задуши гърлото, че всички в кафенето ме зяпнаха. — Има давност! Една земя като се зареже, ползвателят става собственик. Сто години е много време…

— Ти какво? Фурнаджия ли си, адвокат ли си? — изненада се Ламброс Пазаити, сякаш го бях защипал по задника.

— Не съм адвокат — овладях се малко аз. — Адвокат ще наемем. Сам може да съм беден, ама приятели имам богати. Един от тях днес ни свали с гемията си. Той ще поръча адвокат… — И търся да уловя погледа на Пазаити, с очи да го подсетя за кого говоря.

— Така е! Вярно е! — живна дядо Аргирис от ненадейната защита. — Още в Юстиниановия кодекс е казано за давността. А всички закони в света по нашето право карат…

— И Константин Велики да викнеш за поръчител — все тая! Това е нотариален акт — не е махленско свидетелство! — разядоса се Ламброс Пазаити и тоя път извади сгънат лист, вдигна го над главата си.

— Не ни плаши! — не спрях да се дърля аз. — Съдът ще каже.

— Момченце — предупредително се обърна той към мен, — не бъркай в чужд полог за яйца! Съвсем не ме познаваш. Тъкмо работа ви бях измислил — ще сереш на метеното…

— Ако аз се изсера — рекох наперено, защото усещах, че Зоя слуша зад гърба ми, — ти с нотариалния акт ще го избършеш!

Не ми придирвай на приказката, защото Ламброс Пазаити сам се натресе на нея за най-голяма радост на цялото кафене. Гръмна смях и точно той прогони господина.

— Теодорос, идвай с мен! — викна Пазаити, но другарят му остана безмълвен и безучастен, и оня сам изхвръкна навън.

Ех, как се бях надул да знаеш — като сита въшка на офицерско чело! И хората наоколо ме поздравяват:

— Като ябълка го обели! — вика един и сочи корите, дето останаха на масата след Пазаити.

— Така му се пада! — стана друг да се ръкуваме.

Ама аз се въртя, Зоица търся къде е. Мина и тя покрай масата, подхвърля ми:

— Бравос, Димитраки! Нали тъй ти беше името? Ставаш за пристанищен хамал. Само че на мен защитници не ми трябват…

— Че защо теб да защитавам? — правя се на идиот. — Аз за кафенето се застъпих…

— Какво общо имаш ти с кафенето, като очите не сме ти виждали! — сприхаво рече тя. — Едно куче като не знае да лае, само̀ вкарва вълка в кошарата! Адвокат ще наемаш!

— Ама нали се пръждоса…

— Пръждосал се! — с отвращение ме погледна Зоя. — Чу, че годеница си търси господин Пазаити. Може пък аз да съм приела! Няма ти да ми разваляш годежа!

И отмина, остави ме, без дума да отвърна. Омисирчих се здравата. Вярно, мисля си, какво знам аз за разправията на Пазаити с дядо Аргирис? Къде съм тръгнал с рогата напред? Защо стоя туй змийче да се гаври с душата ми? Михалис също ме гледа съжалително, но нали приятел — пак се мъчи да ме утешава:

— Опърничаво е девойчето — вика. — Ти му кажеш врат, то — шия. Ама такива са хубавките момичета… — И бърка да вади пари за кафетата.

Само че ни изпревариха със ставането. Изведнъж съседът до нас се раздвижи, опря ръце в масата и бавно надигна снага, като че оловен товар го дърпаше надолу. Задържа се прав, все едно от световъртеж се съвземаше, пък после тежко прекрачи до нас и извади сгънат вестник от задния си джоб. Сложи го бавно на масата и два пъти хлопна с пръст върху едно местенце, драснато с молив.

— Не ми трябва — задавено каза и ние се сетихме, че говори за вестника.

Никой не го погледна, докато излизаше навън. Само двамата с Михалис проследихме как уморено слезе по стъпалата и сетне главата му отплува край прозореца, сякаш бе откъртена от древна статуя.

XII

Теодорос Ликудис бе отбелязал във вестника една малка обява. „Търсим градинар — опитен, самостоятелен“ — с мъка разчете Михалис написаното. Даден бе и адрес в Атина.

Вечерта много се чудихме двамата защо тоя непознат човек ни насочва за работа. После, като разбрахме къде сме попаднали, втори път се чудихме защо не ни предупреди къде ни праща. А беше ни изпратил той в един от най-богатите атински квартали. Дворове големи, със зид висок опасани, порти метални — все от ковано желязо направени, тук-там зад тях портиери се мяркат — кой униформен, кой в национална носия облечен, палми перят листа, белеят къщи навътре — благоухание, тишина и богатство прелива до улицата, та чак и нас до гушите ни потопило. И стражар влачи крака по тротоара с ръце на дирника.

— Къде се шляете? — пита ни мрачно, сякаш готови крадци са му паднали, а ние отвръщаме, че за работа сме дошли, по вестникарско съобщение. И му подаваме вестника да се увери.

Погледна той адреса и вика:

— А, това е резиденцията на господин Йоан Филокали. Още нататък и вляво.

Намерихме я — на вратата стара медна плоча с името на собственика и до него гравиран кораб. Дръпнахме дръжката на звънеца и след някое време тропна прозорче в портата, надникна женско лице. Казваме какво търсим и тя отключи, поведе ни по широка алея, все едно по сняг тръгнахме. С мраморни плочи застлана, а покрай тях кварцови камъчета насипани — ситно натрошени и валирани. Дървета, сенки, цветни лехи ни съпровождат — подминахме главния вход на къщата и ето че стигнахме кътче, сякаш откъснато от рая. Кипариси, лаврови дръвчета, в бял фонтан водни струи се кръстосват и ромолят, напред морава се ширнала — свежа, редовно поливана, а в прохладата на покрита веранда — сервирана маса с лъскави съдини. И двама души отстрани седят. Жена в шезлонг, преметнала нозе, и старец в инвалидна количка.

Спря ни слугинята на двайсетина метра от тях, отиде да съобщи какви птици са долетели на призива. Върна се, подканя ни да приближим. Че като подхвана да разпитва чорбаджийката — нищо не бе полицаят Такис в Драма. Кои сме, къде сме раждани, защо сме напуснали бащините си домове, какво сме работили, носим ли препоръчителни писма отнякъде, та чак дотам — имаме ли си изгори и от какви болести сме страдали…

Ние вече бяхме изоставили линията със Солунската гимназия. Усетихме се, че опитен човек веднага ще ни изобличи, защото бяхме писмовно безграмотни. Михалис пак бе научил от баща си да срича горе-долу, но аз бъкел не отбирах. Селската история разгънахме пред госпожа Клио Филокали. Че от драмско село произхождаме, че бедност и гладория са ни прокудили да търсим сполука по света. В Кавала фурнаджийство сме работили, край Солун за ратаи сме се главявали маслини да берем и други селски работи да вършим, поради което от градинарство отбираме, пък после два месеца по море сме плавали като прости моряци…

Старецът мълчеше, притворил единия си клепач, а като гледах как е положена ръката му върху облегалката на количката, досетих се, че е парализиран. Като казахме обаче, че сме били и моряци, той промуча и се размърда — слугинята тутакси скочи да го наглася.

— Казва, че лъжете — рече жената. — Вярно ли е?

— Бяхме. За малко… — отвърнах с половин уста, защото не исках да дразня болния.

— Не обичам лъжите. Дори невинните. Но аз търся един градинар, а вие сте двама — за кой ли път ни опипа с поглед господарката, както стояхме прави пред нея.

— От малки не се делим — казах. — И затуй значи…

— Искате ли лимонада? — прекъсна ме тя и без да чака отговор, нареди: — Жижа, сипи им!

Напълни две кристални чаши слугинята, даде ни ги, гаврътнах моята аз на един дъх и пристъпих да я оставя на масата. Търся сгода да огледам жената и отстрани.

А тя облечена като за в дома си и много съблазнително. Две тънки презрамчици държат дълбоко деколте на бялата й рокля, гърди натегнали като гюллета, а гърбът й гол, гол — до кръста чак гол. Кожа бяла, гладка, опъната — като някой едър лебед кацнала господарката в шезлонга си. Не дава да й кажеш възрастта. И на четиридесет може да е, но и трийсет да речеш, няма да сбъркаш. Гледана жена, с перо гладена, не си е вадила хляба с ръце, помислих си аз в оня момент. И се върнах, застанах до Михалис, за да реши Клио Филокали кого ще купи за слуга.

— Един ще взема от вас — рече тя. — За проба. Ако не си върши работата добре, ще го освободя. Кой да бъде, вие решавайте. Храна, стая за градинаря има, защото тук ще спи. Заплатата на седмица толкоз и толкоз. — Забравих колко точно каза, но солидно заплащане беше за ония времена.

Спогледахме се с Михалис. Не е за изпускане мястото. Един да остане — пак файда, ще помага на другия, докато стъпи на крака. Но кой да бъде?

— Решете вие, господарке — хрисимо продума Михалис. — По-справедливо ще е.

— Добре — за пръв път усмивка оцвети бялото й мраморно лице. — Идете да вземете инструменти от градинарското помещение — да видя кой как държи лопатата.

Тръгнахме ние след слугинята, но сигурен съм — не за лопати ни прати жената, а за да ни огледа хубавичко и отзад, защото десетина крачки направихме само и тя ни спря:

— Чакайте! Няма нужда. Ти ще останеш, младежо. — И избра Михалис.

— Покорно благодаря! — поклони се леко той. — Ще видите, че съм старателен. А ще може ли сега да ида да си взема багажеца от Пирея?

— Не — отказа му господарката. — Сега Жижа ще те разведе да видиш потребното. Довечера ще отидеш.

— Ако ви трябва втори съвестен работник — обадих се аз, — не ме забравяйте.

— Ще видим — разсеяно рече Клио Филокали и даде да се разбере, че е свършила с нас.

Разменихме си две думи с Михалис, че ще се срещнем вечерта, поех обратно аз, сподирен от слугинята, и щом ключът прещрака зад мен, ето ти го — припка по тротоара Ламброс Пазаити заедно с някакъв тип, черен като арапин.

— Ти? — изумено викна той и без да пита, разбра криво-ляво какво е станало.

Спусна се веднага към портата, задърпа звънеца, с юмрук заблъска и слугинята, изглежда, не се бе отдалечила много, защото бързо отвори прозорчето.

— О, господин Пазаити — рече тя, — нали знаете какво ми е наредено. Не мога да ви пусна.

— Жижа, момиченце — разгорещено заговори господинът, — забрави ли кой те настани тук? А? Молим те — отключи!

— Ама не искам да ме гонят. Господарката предупреди, че…

— Нали градинар търси оная фукла! А? Нали? Водя екстра майстор — за българския цар е работил.

— Наеха градинар — отби натиска слугинята.

— Иди! Съобщи! — Пазаити смени молбата със заплашителен тон. — Чичо Ламброс е дошъл, кажи, и сладко предложенийце носи. Ще се сдобие Клио със златен имот. Без пари! Както си чопли ноктите — и ще го добие! До кея в Пирея… Тичай! Тичай, Жижа!

— Не бива! — плачливо отвърна слугинята. — Да известявам за вас също е забранено… — И прозорчето тракна, затвори се.

— О, неблагодарно племе! О, семе лукаво! — понечи да си скуби редките коси Ламброс Пазаити. — В тартара да върви цялото!

Но мигом се успокои и рече на своя придружител:

— С гъза напред си станал, Лаки, тая сутрин. Нямаш късмет. Върви си.

Замина арапинът на една страна, кривнах аз на другата, а Ламброс Пазаити тръгна с мен.

— Не ви се сърдя — любезно почна той, забравил сякаш вчерашното спречкване и обидните ми думи. — Който превари — той натовари. Другия взеха, нали?

— Да. Приятеля ми Михалис.

— По-хубав е като мъж — затова — уверено обясни причината спътникът ми. — Ако не го вкара Клио в постелята си тая вечер, утре ще е.

— Какво говориш?! — спрях смаяно аз.

— Е, тръгвай, тръгвай! — подкани ме Пазаити. — Предполагам. А предположението произтича от опита, както казват в училище. Не й допадат напоследък градинарите на Клио. Но това никого не засяга — даже стария Филокали. На друго се чудя аз. Откъде вие разбрахте да дойдете?

— От вестника — признах направо. — Теодорос ни го даде. Оня човек, дето…

— Теодорос?! — спря тоя път Пазаити от изненада. — Тая мърша заспала! Та аз му дадох вестника. От мен научи, че сестра му дири градинар…

— Ама оная господарка негова сестра ли е?

— Негова! Негова! — вресна сърцераздирателно господинът. — И двамата неблагодарници! И двамата благодетеля си оставят! Ако не беше тая глава, ако не бях аз да им помагам, Клио в бардак щеше да свърши, а брат й отдавна да е умрял от глад! С бабичката заедно, разбира се. И той! И той решил да свърши нещо — на закрилника си динена кора да подложи! Не! Не мога вече! Сърцето ме заболя. Трябва да седна нейде на сянка. Не щеш ли да те черпя една баклава?

Свих рамене — защо не. Казах ти, че тоя човек ми стана омразен от първата среща. Заради изнудването на дядо Аргирис и дебелашките му закачки с внучката. Не вярвах, че Зоя ще склони да се сгоди с такъв дърт пръч, но самото негово домогване ме отвращаваше. Сега обаче, като го гледах как се ядосва и открито приказва, поомекнах малко. Пък и любопитно ми беше какво още ще науча за новите си познати. Седнахме под един чадър на тротоара — маси бяха изкарали от сладкарницата…

Главно занятие на Ламброс Пазаити беше зайкаджийството, посредничеството при покупки и продажби на недвижими имоти. Професия свободна, в известен смисъл — артистична, нямаш господар над себе си и както искаш се разпореждаш с времето. А време той имаше предостатъчно, за да се занимава с още сто неща. На работа нагласяваше мнозина и наизуст знаеше незаетите места из Атина като някоя подвижна трудова борса. На предприемачи търсеше клиенти за нов строеж и парцели за разчистване. Паспорти вадеше на мераклии да емигрират, по служби се разправяше заради тях, места по корабите им намираше да заминат. С две думи, да не ти изреждам всичко, хора свързваше за някаква обща тяхна работа. И като ги свърже, от двете страни вземе парсата. Пък хората му благодарят, защото ги е улеснил да добият каквото искат.

Благодарят — но не всички. Като Клио Филокали примерно. Докато ядях баклавата, Ламброс Пазаити разправи, че навремето бил приятел с баща й, обща работица вършели. Но човекът умрял ненадейно и оставил вдовица с две недорасли деца — глезени и мързеливи. Нито за учене стават, ни за друга някаква работа. При таткото добре си живуркали — служел той в митницата на Пирея и къде заплата, къде рушвет, добри доходи му идели. Но свършило, омела се трапезата. Добре, че имоти оставил покойникът — да имат какво да продават. Солидна къща в Пирея, втора подобна в Атина, два-три парцела незастроени и най-ценното, имение край Мегара — обширен дом и малко земя.

И като добър приятел и състрадателен човек Ламброс Пазаити почнал да издържа семейството. Тоест да разпродава недвижимостите. Но отлично знаел той, че ако им даде пари на куп, тутакси ще ги пропилеят. Вдовицата — ветрогонка, свикнала пръстите й да са отворени. Сестрата и братът още повече, не са даже чували как всяка драхма с черна пот се изкарва. И поради това Пазаити взел всичко сам в ръцете си. Бавно продавал, по малко им давал. От загриженост и добросърдечие. А те пищят, тръшкат се — всичко да им трупне изведнъж. Ама ако беше ги послушал, за две годинки да бяха изяли и последната керемидка. Търпял той укори, обвинения — все за тяхно добро и в името на баща им. Без него нямало да могат ни изгодно да продадат, ни парите си да спастрят.

Колкото и пестеливо да даваш обаче на такива лами — броените пари свършват. Стопили се един по един имотите. Опрели до голямата къща в Пирея — продал я чичо Ламброс заедно с мебели и покъщнина. Малка къщурка им взел вместо нея, от две стаички. Ще се посместят, ще свикнат. Кучето скача според тоягата. Но и тия последни пари пропаднали като в каца без дъно. Задала се гладория. Теодорос се вкаменил като някое изкопаемо и работа не похваща, вдовицата болести я налегнали, а Клио истерии взела да разиграва. Роклята си къса, на кея заплашва, че ще върви, на моряците да се предлага. Пък може и да е ходила, хитро ми смигна Пазаити, пък можеше и там да си остане. Ама как да вдигне ръце чичо Ламброс от тях — от малки ги е отгледал, като родни деца ги има. А Клио специално повече от дъщеря му легнала на сърцето. И пак той спасил фамилията Ликудис, както години наред я спасявал.

Отдавнашен познат бил Пазаити с Йоан Филокали. Не близък, да речеш, защото Филокали дълбока вода гази, с него другар не можеш да вървиш.

— Нали си чувал за Йоан Филокали? — пита ме човекът и като видя, че клатя глава, възкликна: — О, село, село! И ти адвокат ми се пишеш! Че Йоан Филокали бе един от най-богатите в Гърция! Не сега — някога. Ама още му се крепи славата…

Та тоя Йоан Филокали, старецът в количката, бил голям корабопритежател. Цяла негова флотилия кръстосвала морета и океани, когато Ламброс Пазаити бил младеж. Под панамски флаг, под еквадорски флаг и така нататък. Всеки ден милиони обръща. Но с времето взел да запада. От една страна, световната конкуренция го гризе, от друга — възрастта, изглежда, му натежала. А междувременно корабопритежателят две жени прогонил с пет деца от тях — двама сина и три щерки. И нали бил свикнал да е рицар, щедро дарил и жените, и децата си. Та една част от богатството натам изтекло значи.

И точно в тоя момент, когато останал самичък и краката му се поразклатили, случило се да се срещнат с Ламброс Пазаити на едно специално място. Поразговорили се, благоволил да си спомни Йоан Филокали старото познанство, а Ламброс усетил, че тоя човек копнее пак да се задоми, че нещо младо му трябва да си стопли душата. И нали бил свикнал хора да свързва за тяхно добро — естествено за Клио Ликудис се сетил. Ама знаеш ли какво му струвало да я откъсне от себе си?! Ама знаеш ли колко нощи не спал от колебание и мъка, че даром ще я дари другиму?! Но преглътнал болката, прежалил се. За щастието на Йоан Филокали и най-вече за благоденствието на Клио. А покрай нея — на майка й и Теодорос.

Срещнал ги, запознал ги, подбутнал ги един към друг. И тоя път Клио излязла умна — докарала работата до венчило. На сватбата и чичо Ламброс бил. На втория ред стоял в черквата, ама присъствал!

— Измамна жена е Клио на външен вид — тъжовно рече Пазаити. — Каменна изглежда, замръзнала, но това е само кожата й. А долу, под тая кожа, огън гори и лава клокочи. Паднеш ли вътре — цял си изгорял…

С други думи, голям зор дала булката на застарелия си мъж, защото не минала година, и той получил удар. Чуло се — в обятията й се случило. Парализирал се, онемял, а новата съпруга не дава и децата му да припарят при него. От целия свят го крие вече десет години. Ламброс Пазаити не знаеше как живеят сега двамата, защото, като свалила младоженското було, Клио веднага му обърнала гръб. Надува се, извръща се, на гости не го кани. А напоследък дори в къщата не го допуска. Пред слугите го позори! Ама как ще живеят?! Яде Клио готовите пари, брат си и майка си хрантути и ако е останало още някое корабче на Йоан Филокали, и него ще глътне като някоя хидра…

— Че защо ходиш при нея, като е такава неблагодарница? — попитах нехайно аз. — И градинар даже й водиш. Нали не те е молила. Пари ли чакаш?

— О, момче! — скръбно се засмя Пазаити. — Имам аз толкоз пари. Не чакам от Клио. Само искам да ме уважи, с добра дума да ме посрещне. По челото да ме погали, „чичо Ламброс“ да ми каже, както едно време. Самотията ми да пожали…

Вярвай ми, просълзи се чак от умиление тоя изпечен шмекер. Такова съжаление изпитваше към себе си, толкова несправедливо оскърбен и пренебрегнат се чувстваше. И мисля, че точно в тоя момент въобще не искаше да ме заблуждава, а сам напълно си вярваше. Само че не ме трогна особено. За какъвто и селяндур да ме смяташе Ламброс Пазаити, не знаеше той за уроците ми при Парашкевов и че на подобни въдици вече лесно не кълва. Кой знае защо клевети богатата жена, мислех си. Кой знае какви мизерии сам той е правил.

Веднага ще кажа какво по-късно чух да подхвърлят и одумват хората за благодетеля Пазаити и осиротялото семейство Ликудис. Вярно — разпилял им имотите. Лепнал се за вдовицата — обещавал, в гърдите се бил и му подписала тя пълномощно да продава от нейно име цялото наследство. От скръб ли дето била съсипана, лековерен ум ли е имала, но пълномощното тъй било съставено, сякаш е невменяема. Всичките си права отстъпила на Ламброс. И запретнал той ръкави. Продаде, но повечето пари в свои далавери вложи, а на жената месечни вноски плаща. Голямата вода демек неговата мелница върти, а при Ликудис капки капят. Тъй карали години. И не само че не им давал сумите изрядно, ами ги и изнудвал с тая работа. Притискал ги, подмамвал ги, на пръста си ги въртял, докато Клио израснала. И къде с принуда, къде с подаръчета от бащините й пари — направил я своя любовница. Развратил я. И щом й се наситил, прехвърлил я като стар пезевенк на Йоан Филокали. Пари дължал Пазаити на оня сладострастник и с Клио значи си оправил сметките. Пък после иска в къщата им да ходи…

Ако погледнеш безпристрастно обаче на тия приказки, във фактите няма и косъм разлика. Разликата е само в тълкуването на Пазаити и на клюкарите. И аз не съм сигурен заделял ли е той нещо от продажбите за себе си, или разумно е постъпвал, като не е давал всичките пари на ония прахосници. Не забравяй също, че когато раздъвкват такива случаи, хората са подозрителни и зли. И може би клеветяха Ламброс Пазаити за неща, дето не бе виновен.

Изчаках аз тогава в сладкарницата половин минута да му изсъхне влагата от очите и викам:

— Абе, пари не ти трябват, а сделка предлагаше на Клио Филокали. Чух те!

— Че много остри са ти ушите! — подсмихва се Пазаити.

— Парцел до кея в Пирея. На дядо Аргирис кафенето ли имаше наум?

— Е-е, тъй го казах само да се закача. Много й трябват на Клио парцели…

— Извинявай — продължих да разпитвам аз, защото кафене „Византия“ за мен бе станало пъпа на света, — извинявай, че вчера се намесих, без да ме питат. Ама ми се стори, че напразно тормозиш стареца…

— Грешиш, момче! Много грешиш, Димитраки — снизходително рече Ламброс Пазаити — вече му бях казал името си.

И обясни, че някой си човек заложил при него нотариален акт срещу заем. Дълга обаче забатачил и Пазаити прехвърлил в съда тоя акт на свое име, както си му е редът според договора за заема. Документът не е единствено за земята под кафенето, по-широк терен обхваща, но и три четвърти от „Византия“ пада вътре. Само предната част стърчи извън плана. Работа ясна и безспорна.

— И какво ще правиш? — питам и дебна.

— Ако река, за два дни ще съборя всичко и ще си взема своето — нахакано каза Пазаити. — Ама ми е жал за дядо Аргирис. От дете го знам в това кафене. И само му припомням — да не забравя кой е собственик. Шега си правя от време на време.

— Ега ти шегата! — викам. — Старецът трепери от страх. А защо оня човек, дето си му дал заема, сам не си е потърсил мястото от Аргирис Киру?

— Кой какво прави и струва — хич не ме интересува. Аз си гледам моя интерес.

— Ама май — настръхнах аз — на внучката си хвърлил мерак? Май там ти е интересът и нея искаш в замяна на документа…

— Че какво? Лош ли съм? — изпъчи се пръчът му с пръч. — И не тоя нотариален акт ще й дам, ами цялата ще я позлатя Зоя. Царица ще я направя!

— Младичка е — измънках и потреперих отвътре.

— Хѐ! Младичка! — опули се Пазаити. — На седемнайсет години е. Таман зреличка като смокинка. Слушах веднъж Аргирис да разправя за някой си византийски император. Андроник Комнин беше, ако не ме лъже паметта. На шейсет и три години се оженил мръсникът за единайсет годишна принцеса! Е? Та аз по-лош ли съм? По-недостоен ли съм от някакъв си император?! Да му пикая на императорите на Аргирис! Честно и почтено искам ръката на Зоя! Другия месец четиридесет и осем години навършвам.

— Ама тя може да обича другиго — рекох изтръпнал. — Може за друг да иска да се омъжи…

— Глупости! Детски работи! Бръмчи й на Зоя муха в главата! За морски капитан й се прищяло да се жени. Нали ги гледа по корабите от прага си в Пирея — нагласени в белите куртки, с пагоните, със златните нашивки по ръкавите, това им харесва. Униформите! За униформа ли ще се омъжва?! Не — моя ще бъде тя!

„А-а! — заканвах се аз в себе си, докато му слушах брътвежа. — Няма лесно да ти дам Зоя! Като рибя кост ще ти се препреча в гърлото! Ще докопам аз тоя нотариален акт, че да видим тогава каква ръка ще предлагаш!“ Тъй си мислех, но друго рекох:

— Знаеш ли, господин Пазаити. За Йоан Филокали не бях чувал, ама за тебе съм слушал.

— Може — не се учуди твърде той. — Доста хора ме познават.

— И не само съм слушал — правя се на загадъчен, — ами и много здраве ти нося.

Не знам защо ме сърбеше езикът да разкрия веднага връзката ни с Караканьоти. Да се изфукам ли само, че и аз нещо представлявам? Да му дам да разбере ли на Пазаити, че са ми известни тайните му спатии? Много зелен съм бил обаче, за да мисля, че ще стресна такъв човек само с името Караканьоти. Ламброс Пазаити имаше пътеки из цялата столица и предградията. Като се почне от министерски служби и високи учреждения, та се стигне до пристанищната измет. Тръгнеш ли с него по улицата, на всяка крачка близък изниква. Поздрав подхвърлят, думица си разменят, все някому услуги върши и оплетени конци разплита. Пробивен човек, извъртлив — където не го сееш, там никне, за всекиго приказка намира. Защо сред стотиците познати на дъното нейде да не стои и Караканьоти?

— Казвай от кого, че огладнях — небрежно рече човекът.

— Е, друг път тогава. На спокойствие — опитах се да го впрегна в моята кола.

— Я не се занасяй! От кого ти ще ми носиш хабер? Вчера пристигна — никого не знаеш.

— Караканьоти — казах тайнствено и се ухилих.

Ламброс Пазаити мигна три пъти, позамисли се и попита:

— Той ли ви прати у Йоан Филокали? На градинари да се правите?

— Няма такова нещо! — отрекох, слисан от неговото предположение. — Защо да ни праща?

— Защо ли? — рече той и като изви леко длан, мръдна ръката си на масата. „За кражба, искаше да каже, обир да извършите. Ама най-напред да влезете в богатата къща и спокойно да я огледате.“

— Няма такова нещо! — повторих ядосано. — Казах ти — Теодорос ни даде вестника.

— Да не сте пипнали Клио с пръст! — въобще не повярва Пазаити. — Ще говоря с Караканьоти, но дотогава да мирувате! По-голяма работа ще развалите, а за нея може да прилегнете и да се включите…

— Глупости! Я се разкарай! — дръпнах се аз, защото усетих, че не само не впрегнах Ламброс в моята каруца, ами той взе да ме омотава в своята паяжина.

— Ако стане нещо, ще знаем кого да ловим — рече заплашително мошеникът и се озърна за момчето да плаща.

— Оня човек ме прати да помогнеш при нужда — не посмях вече да изрека името на Караканьоти, — а ти се каниш да ни предаваш. Така ли?

— Опичайте си акъла! — изправи се Пазаити. — От вас зависи всичко. Да знаеш — под око ще ви държа, че може да ми потрябвате…

— На майната си върви! — съвсем развалих аз разговора, дето почна толкова задушевно.

— А̀ така! А̀ така! — насърчително рече чичо Ламброс. — Обади ми се в Пирея. Ще измисля работа за такъв като теб…

Горчива ми излезе неговата баклава. Като се разделихме, все едно някой ми плисна помия в лицето. Тръгнах да търся превоз до Пирея и щом се върнах, запътих се към кафенето на дядо Аргирис. Беше ранен следобеден час, посетители нямаше и той подхвана първия си истински урок. Сам го започна, а Зоица го продължи и два часа ме мъчиха те, защото хем бях разстроен от срещата с Пазаити, хем близостта със Зоя изсмукваше и малкото ум от главата ми. Преполовихме алфавита, отдъхнах си и отидох в квартирката да чакам Михалис. Много работи имах да му разправям за неговата господарка…

Той закъсня, пристигна чак привечер. Подлових го от вратата да разпитвам как му е минал денят и сам разказвам за Пазаити. Но гледам — някак унесен слуша и отговаря, сякаш току-що от сън са го събудили. А на мен, да ти призная, най-важни от всичко ми се видеха ония думи на Ламброс Пазаити, че Клио ще завлече в постелята си Михалис ако не тая вечер, на следващия ден. И бързам тях да съобщя. Невъзможно преувеличение ми се струваха, разбира се, така ли стават тия работи на бегом, виках си, ама ги повторих точно както ги чух и шеговито допълвам:

— Готви се, Михе, за тая нощ. Нещо може да ти се случи…

— Ех! — бледо се усмихна той. — То вече се случи.

— Как?! Какво стана бе?! — седнах на кревата аз, все едно изненадата ме събори.

— Ами това, дето казваш — отвръща той. — Овъргаляхме постелята…

— Не може да бъде! Да не лъжеш, ей?!

— За теб лъжа, за мен истина…

Гледам го — не може да лъже Михалис за такова нещо. Той нямаше и да ми признае веднага, ако не беше шашардисан.

— Как бе? — викам. — Такава важна господарка…

— Как?! — сам се чуди той. — Реши госпожа Филокали да ми шият униформа. Всичките й слуги имали униформи за официални случаи. Викнаха шивач да ми вземе мерки. И тя дойде да гледа. Пък като си тръгна шивачът… — Михалис спря и набръчка чело, сякаш да си припомни какво точно е последвало след заминаването на шивача и преди да стигнат постелята.

— Тя ти взе мерките — допълних аз недоизреченото.

— Е, и така може да се каже — намуси се той.

— Умът ми не го побира! — не кандисвам аз. — Че как баш на теб ще налети?…

— Защо не? — криви глава Михалис. — Представи си положението й… Душата й изгоряла…

— Абе, не знам душата ли, нещо друго ли — мръснишки подхвърлям аз и той ме сряза:

— Не говори така! Все пак дама е госпожа Филокали. Защо ли седнах да ти разправям…

— Тъй, тъй — съгласявам се. — Дама. Точно затова се чудя. Ако беше някоя като Ерифима или девиците на Караканьоти, нямаше и да приказваме.

И виждам аз, че две чувства се бъркат в Михалис. Хем е горд като петле, хем се стеснява от гордостта си. Хем за покорител се има на прекрасната дама, хем му е ясно, че него са покорили. Не може още да си намери местенце в новото положение.

— И какво ще правиш сега? — викам му.

— Какво! Ще си работя градинарството, ако не рече да ме изгони.

— Дръж се! Няма да се излагаш! — майтапя се уж аз, но и малко завист ме хваща, че за една бройка сам можех да бъда на неговото място.

Всичко друго от деня избледня за мен пред тая новина и колкото стоя Михалис в квартирата, все край нея се въртях. Но той млъкна, не добави нищо за постелята. Пък и много не се задържа. Бързаше да се прибира. Господарката сигурно му бе наредила да не се бави и го чакаше.

Изпратих го доста надалеч към спирката на омнибуса и като се разделяхме, подвикнах след него:

— Градинарю! Грижи се градинката!

— Ех! — посмя малко да се открехне той в тъмното. — Да е някоя градинка, ами то цяла ливада. Бикове да пасеш…

Рано беше още за лягане и пак тръгнах към кафенето на дядо Аргирис. Прав излезе Пазаити за това нещо, мислех си, но за Зоя няма да познае. Зои-ца, Зои-ца, Зои-ца! — викаха стъпките по паважа и сърцето ми така прималя, такава дива потребност усетих да я зърна в секундата, че ако някой ми попречеше, щях да умра. А като видях, че джамлъкът на „Византия“ свети, затичах се — поне с очи да я погаля…

XIII

Има хора, завършили университет, безброй изпити държали, но ако ги питаш за техните предмети — всичко им изфирясало от главите. Учили са без мерак, без душевно любопитство — колкото да отбият номера и да им драснат бележка в книжката. Или ако държат нещо в мозъка си, то е излиняло, полумъртво, защото от години не са го викали за работа. Пази, Боже, от такива учени!

Има и едни други хора, дето университет не са помирисвали и професор в очите не са виждали, но челата им пращят от знания свежи и бойки. Всеки ден тия хора рано-рано будят своите познания — преглеждат ги, пренареждат ги, упражняват ги неуморно и винаги ги държат готови за действие като наемен убиец револвера си. Обикновено такива люде копаят една жила в рудника на науките. И даже не жила, а жилчица. Блеснало веднъж златото пред тях, встрастило ги, подлудило ги — и въртят те търнокопа безспир, надълбоко отиват, купища знания изравят с радост и вдъхновение. И наученото живо клокочи в ума им, защото сърцето го подгрява. Много трупат, много помнят, защото човешката памет е силна, когато душевна страст пламти под нея.

Ако слезеш в подземията на науката, най-много такива самотни труженици ще срещнеш в забоя на историята, всеки вкопчен в своята плодоносна жилка. Най-достъпни за тяхната самообразованост са историческите пластове, а още по-важно — най-съблазнителни са, защото човешки материал е улегнал в тях, и то не само мъртвешки кости, да речеш, трупове и вкаменелости, а нещо, дето можеш да оживиш и запалиш, за да си сгрееш с него душата. И целия останал свят да осветиш с пламъка му!

Един от тия самоуци-рудничари на историята беше дядо Аргирис. Не, не един сред другите! Аз не вярвам да се е раждал подобен златотърсач, по-работлив и по-богат с находките си от него. Най-напред, защото Аргирис Киру проникваше в огромен слой, стигащ до дъното на историята. И не само огромен, ами и несравним по своята плододайност. И тъй като разполагаше с истински скъпоценности, сам бе докарал увлечението си до страст, трудолюбието си — до самоотвержен подвиг. Природата на нещата му помагаше, за да стигне до съвършенство. Толкова много знаеше той и толкова душа бе вложил в своето знание!

Ако го попитаха да назове накратко предмета на своето подвижничество, полето на многолетния си труд, той щеше да каже — Велика Гърция! Какво ли не съдържаха тия две думи. Най-напред — древна Елада. С гражданските й закони и войните, с човешките порядки и божествата, с цъфтящите градове и мореходците. Със Солон и Архимед, Платон и Аристотел, Омир и Есхил — не ме карай да броя неизброимото древногръцко съкровище. Ах, как се радваше дядо Аргирис на оная осветена от слънце земя, по която хора и богове са ходили редом и заедно са дялали крайъгълните камъни на всечовешката постройка! Ах, как примираше от възторг сърцето му, като разкриваше пред случайните си слушатели хармонията на нейния разум, съразмерието на идеи и дела!

По пръстите на ръцете си можеше да изреди той какво древна Гърция е дала на Рим, без което империята нямаше и да съществува. Понятия за законност и политика, разкрити природни тайни, богове и легенди, сътворена красота. И прочие, и прочие. Точно на това място дядо Аргирис правеше блестяща връзка във вечния живот на Велика Гърция. Онова, с което стара Елада бе дарила съседа си, Рим го бе проверил из неизбродните свои владения, заякчил го беше и разширил — и отново го върнал на Гърция. Както Бог дава на човека, за да му се върне даденото умножено, така бе станало и в случая, а това, според Аргирис Киру, беше явен знак за Божия промисъл при възкресяването на гръцкото царство. Бог бе водил гръцкото дело по дълги пътища, за да го възвиси повторно и да го облее щедро тоя път с лъчите на Христовата истина. И тъкмо тук дядо Аргирис стъпваше в територията на Византия.

Византия! Тя бе центърът на неговата ученост, голямата вдъхновителка на живота му. Византия се наричаше върхът, на който постоянно пребиваваше той, за да се радва, да мечтае, да роптае за сетнешната участ на гърците, да дава примери за добро и лошо на клиентите си, да ги гълчи, да ги поощрява понякога, докато те шляпаха карти по масите или тракаха с табладжийските зарове.

Няма какво да ти казвам, че по Византия аз не съм вещо лице и не мога да преценя вярно ли, погрешно ли разправяше дядо Аргирис за нея. Слушал бях за византийската държава две-три даскалски глупости в училище — това е. Тия глупости ги заварих като ученик, а струва ми се, и досега си стоят същите на същото място в учебниците по история. Нали през повечето време противник е била на българското царство, нали безчет войни са се водили — по-лоша нямаше от Византия на света. Хем нейна земя сме отвоювали за нашата държава, хем, като искала да си я върне, собствената ни земя заграбвала. Подла, лукава, вероломна — все зулуми ни крои, войниците ни ослепява, хитри гъркинки за царици ни пробутва и тъй нататък. А какво сме правили ние с пленниците и завзетите градове — и дума не става. Само една подробност казват — че Крум пил вино от черепа на сразения Никифор. Дядо Вазов възпял случката, сметнал я за справедлива, но от нея можеш да съдиш и за други работици… Както и да е, въобще не искам за разсъждавам кой крив, кой прав в ония далечни векове, защото и българи, и византийци са постъпвали по законите на времето си. То е все едно да питаш — крокодилът ли е по-лош или отровната змия.

Исках само да отбележа колко лек ми беше багажът, като влязох в Академията на дядо Аргирис. После пък само неговите лекции съм слушал. Мъча се да си представя сега какво щеше да стане, ако допуснеха скромния кафеджия до някой конгрес на византолозите. Ако му позволяха там слово да произнесе. Щяха ли да се смаят учените с белите бради, с многотомните трудове? Или щяха да рекат: „Махнете тоз лаик! Къде му е цензът? Къде са му публикациите?“ Вярно, ценз и публикации дядо Аргирис нямаше и в тоя пункт съдбата много бе виновна. Забравила формалностите, само на съдържанието наблегнала. А без формалности нищо не става на света. Иначе Аргирис Киру можеше да заеме най-високите катедри по Византия в кой да е университет. В Сорбоната, ако щеш, в Кеймбридж — ако предпочиташ. И не знам щяха ли да мърморят колегите му професори за някакви увлечения, но сигурен съм — младежта щеше да го слуша със зяпнала уста. И не само заради неговото любознание и сладкодумие, ами защото разправяше историята по много особен начин.

Не чакай аз да ти възпроизвеждам тия негови лекции. Ако ме биваше, нямаше с теб да си губя времето, а щях да седна на задника си вкъщи и тритомна история на Византия да напиша. Само че не мога да повторя стареца, а и той самият рядко се повтаряше.

Аргирис Киру знаеше като „Отче наш“ цялата хронология на византийската държава — от Константин Велики до Константин Палеолог. Как всеки император се качил на трона, какви войни е водил, кого е победил и какво е загубил, що е вършел във вътрешното управление, пилял ли е златото на хазната или е трупал номизми, какви интриги е забърквал, как са свършили земните му дни и кой го е наследил. И така поред деветдесет василевса за 1122 години. Втора нишка, неотделима от светската власт, бе историята на православната църква, защото ни Византия, ни православие са мислими едно без друго. Та и патриарсите можеше да изреди дядо Аргирис човек по човек. С какви духовни подвизи или калпазанлъци са се славели, кои църковни събори са свиквали, с коя ерес са се надборвали, ежбите им с папата, сръдните им, помиряванията им, докато окончателно развалили калимерата. И много още подробности за манастири, черкви и словопрения.

Ще кажеш — какво повече? Че това трябва да е пълната история на Византия. А-а, не е така, не се задоволяваше Аргирис Киру с реченото до тук. То му беше единствено основата, задължителният фон на истинските герои. Съвсем друго бе главното негово ястие, а датите, едрите събития бяха само блюдото, на което ни го поднасяше.

Това главно ястие, ако разрешиш да продължа с гостилничарското сравнение, беше животът на византиеца, на отделния човек. Че кой е тоя човек, питаш, и какво общо има някакъв си отделен човек с историята на вековната държава. Там е работата, че дядо Аргирис умееше да свърже малкото с голямото и в мизерния живот на някой салдамарий, на амбулантен константинополски търговец примерно, да усетиш величието на империята. На какви ли не хора знаеше той житието-битието в подробности. На селянина и писаря, на царедвореца и рибаря, на калугера и войника, на хетерата и златаря, на просяка и пълководеца. Чет нямат професиите само в столицата. Но дядо Аргирис можеше да ти разкаже също за бирника от Епир, за наемника от Тракия, за скотовъдеца от Витиния, за земеделците от долините на Меандър и Скамандър, за аристократ от Евбея, за мореплавателите от Родос и за разни още хора от Лакедемон и Атика, Сирия и Тесалия, Армения и Ливан.

Какво разправяше той? Ами струва ми се — всичко, дето съставя и нашия живот. Как са били облечени, къде са живели, какво са яли, в какво се е състояла работата им и кому са плащали данъци, забавите им, скърбите им, как са се женили и погребвали, по какъв начин са воювали и са си отглеждали децата. Виж себе си, огледай се наоколо, пък пренеси всичко хиляда години назад във Византия — тѐ това най-често разказваше дядо Аргирис.

Но да говориш за отделния човек, трябва да са ти известни законите в държавата, уредбите на областите и селищата, писани и неписани житейски правила, тържищата и митниците, пристанищата и военните лагери, дворците и бордеите. Откъде кафеджията бе научил за тях? От четене. От четене по своя воля и усмотрение! Десетилетия наред велико любопитство и страстно родолюбие го беше водило в Атинската библиотека, а там една книга го прехвърляла към друга, втората към трета и така до не знам-къде си. И каквото намерел в книгите, главата му преработвала по своя си начин. Само че не съм сигурен докъде дядо Аргирис разказваше прочетеното и откъде почваше да донажда и измисля.

Недей смята обаче, че да измисляш, значи да лъжеш и да подменяш истината. Ако сложиш един опитен художник пред недовършена мозайка, той ще я огледа, ще вникне в нея, ще се вживее в замисъла и душата ще му подскаже какво камъче да вземе и къде да го тури. И малко по малко ще изникнат образи нови — ако не същите според първоначалния план, то подобни, а може би и по-хубави. Такъв даровит и опитен художник бе дядо Аргирис. Древният чертеж на зданието му беше в ръцете, границите бяха определени, основите — положени, а където нещо бе изтрито и изгубено от начертанието, той сам го добавяше и изграждаше в съответствие с голямата идея на първите творци и строители.

А тъкмо тая грандиозна византийска идея беше схванал той и се бе посветил да й бъде хранител. Един Бог в небето, един негов помазаник на земята — василевса, една вечна империя за цивилизованите народи. Всичко останало е от лукавия! А самата империя се крепи на три стълба: християнската вселенска вяра; римското право, издъно преработено от Юстиниан и неговите учени; елинската култура, събрала всички потоци от Древна Гърция в морето на Христовото откровение. И власт, власт всемогъща, която да стига до последния поданик, за да го държи прав и отговорен пред имперската сила. Защото всичко лично в такава съвършена държава трябва едновременно да е имперско. Ако не е — по дяволите да върви! И това се отнася не само за селяните, робите или занаятчиите примерно, а също толкова за сановниците, епископите и пълководците. И за самия василевс се отнася! Защото Бог го е посочил като свой наместник не заради личността или родословието му само, а за да бъде в една и съща мяра и източник на земната власт, и неин покорен служител…

Опасявам се, че ако дядо Аргирис ме чуеше сега, щеше да се намръщи. Може би пропускам нещо от неговата византийска идея, може би неправилно подреждам стойностите й. Ама аз всъщност и не желая да се впускам във всичките й разклонения, защото ако ги подловя, нищо чудно да намеря сто нейни прилики с руския комунизъм, да кажем. Гледам те, че се стряскаш от това намекване, пък старецът сигурно щеше да се обърне в гроба. Нямам време да споря и ще ти дам едно примерче. Знаеш ли, че властта е държала в желязна шепа почти цялото византийско стопанство? Държавен чиновник разпределя суровините, втори държавен чиновник решава кой може да произвежда и кому да продава, трети слага печат на стоката, заприходява я на държавен отчет и ако речеш да кривнеш, ръце реже, четвърти нормира цените и тъй нататък.

Държавата във всяко кьоше наднича и всекиму слага вилка на врата — от простия занаятчия до едрия търговец. Сакън! — някой да не забогатее повече от позволеното. И, от една страна, собствеността уж не е държавна, от друга — трудът напълно одържавен. Властта бере плодовете му и с повечето тя се разпорежда. Е? Не ти ли намирисва на нещо познато? Не казвам, че е същото като социализма, ама принципът, принципът за държавата-владетелка — принципът не ти ли понамирисва? И до не знам-кой си век Византия е най-могъща не само с армия и територия, ами и със своето стопанство. Най-добри стоки, най-обилно произвеждани! Пък за три-четири поколения стопанството изсъхва под държавната сянка и изостава Византия на километри от европейските варвари, дето току-що са струпали държавици. А накрая и до просешка тояга стига…

Дотук. Точка. Друга ми беше мисълта. Че най-близо до голямата византийска идея на дядо Аргирис стояха два образа — на града Константинопол и на императора.

С дни можеше да те разхожда той из столицата — това око на Вселената, както я наричаше, или още — око на християнската вяра. По улиците и площадите, из пазарищата и черквите, на крепостните стени и пристанищата. С епарха, главния управител на града, ще те запознае, към хиподрума ще те упъти и ще ти каже къде да седнеш, ако си от партията на сините или на зелените, на площад Тавър ще идете, щом си решил роб да купуваш, по главната улица Месон ще минете да разгледате паметници, дето от тях и прах не е останала. Докато стигнете двореца — и тук вече самият император ще те покани да те разведе. Няма да ти изреждам повече блясъка, златото, одеждите, двата трона в палата — единият за Христос предназначен, другият — за василевса, безбройните длъжности на царедворците, евнусите, стражите и прочие…

Но като слушах как дядо Аргирис се вживява в длъжността на императора, неведнъж съм си мислил: абе, не може всичко това да се научи само от четене. Да не би душичката му да ходи в таен час из ония зали и покои и да разговаря с мъртвите? Или да не би пък да е семенце той от някой императорски род и да се е предавало от мозък в мозък скрито знание, докато по някакво чудо на природата точно с устата на Аргирис Киру е проговорило? Защо не? Колко пъти императорската рода̀ е требена, изселвана, прогонвана. Защо да не са заточили тук някъде някой наследник на престола, до прост селянин да са го стъпкали и от него да почва родословието на кафеджията? Значи — и Зоица да е от същото царско коляно. Защо не? Иначе откъде у едно просто девойче такава хубост ще се събере, такова… Думи нямах да назова какво бе Зоя за мен и тъй като владееше акъла ми докрай, и за владетелка на империя я слагах…

Не си правя майтап — дотолкоз ме бяха обаяли и дядото, и внучката. Но казах ти — не само императорът се бе вселил в кожата на дядо Аргирис, а и много още имперски хора до най-нищожните на вид. Сякаш цяла хилядолетна Византия с милионите си граждани бе избрала хилавия старец, за да съобщи чрез него какво е представлявала и що е сторила за света.

Аргирис Киру държеше списък на великите византийски дела. Личеше си, че не го е правил изведнъж. С годините и в резултат на размислите си бе откривал нови заслуги на своята владичица и бе допълвал редовете. Тоя списък аз съм чел и макар да забравих повечето точки, първата я помня — Византия бе превърнала християнството в световна религия. Ако не беше тя, кой знае докога последователите на Христа щяха да се крият из катакомбите и да скитат из пустините. И може би под огъня и меча Христовото слово щеше да заглъхне. Но Бог бе избрал Византия, за да я освети отвътре със светлината си и да укрепи истината си в нея. Над всичките свои закони, над цялата своя мощ и държавно величие тя бе сложила думите: „Упованието в Бога е нашето единствено избавление. В него е надеждата за спасението на нашите души и на империята!“ И каквото въобще християнството е дало на света, най-напред чрез Византия го е дало!

Само тая първа точка да стоеше в списъка — и тя е достатъчна да се поклоним на византиеца. Но и останалите заслуги на християнската държава не бяха нещо, дето само нея да ползва. Каквото бе постигнала с борба, с жертва, с ум и воля, правила го бе и за други народи и племена, защото, като помазаница Божия, тя бе проникната от дълга не само да владее, но и да се грижи за християнския свят. Дори когато тоя свят й отговаря с черна неблагодарност. А между всички, дето бяха цицали от Византия и се бяха крили зад гърба й, на първо място стояха варварите от Европа.

Стана дума, че дядо Аргирис беше отстъпчив и незлобив до крайност. Молбата бе едничкото му възражение, ако някой го настъпеше по мазола. Покрива над главата си и единственото свое препитание бе готов да хариже, без дори да се оплаче на мировия съдия или поне да провери верен ли е нотариалният акт на Пазаити.

Но заговореше ли за варварите и Византия, по-горещ ставаше от огъня. Веждите му щръкваха, по розовото носле избиваха морави жилки, навлажнените му от слюнка устни се разтреперваха. Ни едно злодеяние варварско не беше забравил той. Сълзи се лееха от очите му, като разправяше за превземането на Солун от франките. За изтърбушените жители, чиито трупове оставили да се разлагат по улиците, защото вонята на тлен била най-любима на западните рицари — по собственото им уверение. За поруганието на храма „Свети Димитър Чудотворец“, където варварски графове и барони ходели да облекчат ненаситното си черво. За масово отрязаните носове на останалите живи гърци, за да се различават от европейците. За поголовното изнасилване на всичко женско — от деца до старици — в олтарите на черквите… Какво най-ужасно зло няма да сторят хора, питаше през плач дядо Аргирис, които са препълнили сърцето си с такава злоба към гърците, каквато не е имала и библейската змия, врагът на човешкия род?

И в отговор на тоя вопъл той начеваше да разказва за разграбването на Константинопол от кръстоносците. Столетия са минали оттогаз, много войни са се водили и много диващини са се извършили, но като слушах Аргирис Киру, второ подобно варварство накуп не се е случвало, откакто латинците са опустошили столицата на Вселената. И при това с благословията на папата, на Инокентий III, допълваше старецът. Специални думички на латински е измислил той, за да оправдае латинските грабители. Praedo sanctus, свети хищници ги е нарекъл, сякаш княжеска титла им е давал.

И за какво са се отплащали варварите по тоя начин? За това ли, че Византия пречупи гръбнака на арабската паплач и не допусна ислямът да ги залее и изколи до крак? Че кръвта си проля да ги запази от много още азиатски орди, та да може зад нейния заслон Европа да създаде нищожните си държавици. За това ли, че василевсът им даваше титлите и от техните разбойнически главатари направи крале и князе? Че ги измъкна от дивата им атаксия, от мерзкото тяхно безредие, и ги научи що е закон и управление. За това ли, че Византия запази и за тях античния спомен, та някой ден, когато варварите поузреят, да опитат чрез него да се очовечат? За това ли, че им показа коприна да тъкат, метал да леят, кораби да строят?

Не! — отвръщаше на своите въпроси дядо Аргирис. — Латинецът е тъмен неблагодарник, със завистлива душа и кръвожаден нрав. Когато има сила, е тъп високомерец, изпадне ли — подъл е и страхлив. Всяко наше зло иде от Запада! — отчаяно възвестяваше той. — Никога, ни веднъж Европа не ни е мислила доброто! Ако не беше тя да подкопае Византия, друга щеше да е гръцката участ! Друга! Нямаше на турците да се дадем…

XIV

Подобни речи изтощаваха Аргирис Киру, сякаш пиявица му смучеше кръвта направо от сърцето. Независимо дали пред мен и Зоя само приказваше, или и други се случваха в кафенето, той се отпускаше на някоя маса, обронваше глава на дланта си — унил, с угаснал поглед. Ни поръчки чуваше и вземаше, ни приемаше новини, донесени отвън. Споменът за блясъка и пепелта на Велика Гърция му изпиваше целия интерес към живота. Впрочем не целия, а половината. Защото половината душа на дядо Аргирис бе предадена на спомена, другата половина — на мечтата. А тая мечта, както можеш да се досетиш, бе възкресяването на нова Велика Гърция — третата поред след Елада и Византия. И споменът, знанията, четеното, всички възторзи и покруси от миналото имаха смисъл за него, само защото хранеха мечтата, голямата идея на живота му.

За своята Велика Гърция дядо Аргирис не предвиждаше всичките един милион квадратни километра. Не че се бе отказал от тях, не — но разумът и хладнокръвното пресмятане го бяха накарали да се въздържи и на първо време да определи по-скромна площ, приблизително третинка от цялото. Върху оная карта на стената, саморъчно слепена от него, той беше удебелил с червен молив други, вътрешни граници — наложителни и напълно справедливи за планираната от него държава. Много пъти пред мен прокарваше пръста си по криволичещата линия и обясняваше по какви исторически причини границата минава тук, а не на друго място, да кажем. И от утвърдената вече територия дядо Аргирис сантим не отстъпваше. Кафенето си щеше да отстъпи, себе си, внучката си, каквото друго му поискат, но не и земята на възмечтаната Велика Гърция. Като гледах какво ми показва, един път му рекох:

— Абе, дядо Аргирис, че там вече има нови държави. Други народи живеят…

— Хе! — опрощаващо ми се усмихна той. — Не ставай наивен. Византия никога не забравя своето. Това е неин принцип! Византия територии не губи — те само временно са откъснати от нея!

— Добре — викам. — Горд принцип. Ама какво ще кажат останалите? — И соча картата.

— Там е работата — опечали се кафеджията. — Когато влязат във Велика Гърция, народите ще са благодарни. Докато се решат, ще е мъчнотията. Но помни — пак варварите от Европа ще пречат. Не знам. Не мога за всичко да отговарям. Война може би — плахо ме погледна той, — дипломация, убеждавания… На един човек като му обясниш каква е истината и справедливостта, ще те разбере. Ако е човек свестен и разумен! — трепна надежда в гласеца му. — И така може да стане! Да разясним най-напред, да докажем, пък после…

За после дядо Аргирис не искаше да мисли. Според кроткия си нрав той бе избрал своето поприще за постигане на Велика Гърция. Да събере фактите зрънце по зрънце, да ги подреди, да стъкми доказателства, пък сетне всичко да съобщи на хората, да обясни, да внуши каквото трябва, да пропагандира своята идея. Само че думата „пропаганда“ мирише на държавна власт, на вестници и радиопредавания, на лъжа, разпространявана от цели щабове измамници. А дядо Аргирис нищичко не лъжеше, а оповестяваше истината, както я бе намерил в историята, и с никакви помощни средства не разполагаше освен с мекия си старчески глас и схлупеното кафене „Византия“.

Казах ти, че клиентите го имаха за смахнат чудак, побъркал се леко от четене. Навсякъде по нашите земи простолюдието такова мнение има — който много чете, не може да не чалдиса. Учените, дето са учени — и те си губят акъла. Един, къде седне, шапката си забравя, друг отнесено приказва и две думи не можеш му разбра, трети знае всичко за безполезните буболечки примерно, но я му дай едно агне — от глад ще умре до него, но ни знае как да го заколи, ни да го одере, че да си спаси живота. И според мен, прави са хората от своята гледна точка. Светът край тях ги хванал за гушата и не им дава очи да отместят. Какво ти четене, какви ти други светове! Ако някой си е надвил над харчлъка, пак бива да разлисти книга. Ама затъне ли сиромах в четене, спукана му е работата. Едно, че светът ще го смачка, и второ — дъската му ще се разхлопа. И колкото по̀ си пълни главата с книги, толкоз повече потребното забравя…

Та така мислеха и за дядо Аргирис. Не си гледа работата за̀света, а току спусне кепенците — в библиотеката търчи. Кафенето зарязал — за Велика Гърция се уловил. Абе, човек, събери пари, на заем вземи, ако трябва — ремонтирай си заведението. Тезгях поне да ти сложат, вода да вкарат вътре, нови маси да купиш. Лед да ти докарват и студена лимонада да държиш, с питиета да се снабдиш, мезенца да предлагаш. Ама не — най-лесното избрал Аргирис Киру. Нищо да не прави, за онова, дето го няма, да разправя.

Но макар кафенето да бе мизерно, посетители идваха и дълго се заседяваха. Трийсетина души се въртяха, горе-долу едни и същи. Неколцина комшии, хамали от пристанището, дърводелци от сухия док. И други хора имаше. И не толкова прочутото кафе на Аргирис Киру да пият, колкото табла и карти да играят. Това май бе единственото забавление на подобни хора. Ако не бяха пияници, разбира се. И в Пазарджик беше същото. Който е айляк11, по-рано дойде и седне, който е зает — след работа се появи. Час да е, но ще поиграе. По къщите си не ходеха, това нещо главно в кафенетата се вършеше. Праскат картите, тракат с пуловете — дразнят се, радват се, препират се гръмогласно. Поразмърдат си душиците. Ама на пари не играеха. Дребни залози правеха. Кафенце, локумче, бяло сладко и тем подобни. Черпят се играчите след всеки тур, носи дядо Аргирис на поднос наградите, а загубилият плаща. И така значи става алъш-веришът на кафенето.

Това бяха неговите слушатели. Дебне той да свърши някоя игра, да се поразговорят хората за друго и като се намеси, кара-вара, до своята приказка стигне — я за Византия, я за бъдеща Велика Гърция. А почне ли веднъж, разпени се, размаха ръце насред кафенето, събере погледите на всички. Нещо като допълнителна програма бяха неговите изпълнения. Случваше се от немай-къде да го попитат нещо, да се усъмнят, нарочно да го подкачат, а дядо Аргирис това и чака. Но неговите теми дълги и широки — нямат търпение да го изслушат докрай. Подловят си пак играта, броят примерно наум точките на сантасето, а над главите им кафеджията дъдне като радиоточка. Докато някой не подвикне:

— Стига бе, бай Аргирис! Сбърках! Янис пак ме прецака!

Не мисли обаче, че клиентите бяха съвсем равнодушни към неговите речи. Ще кажеш, че си противореча, но хората хем за откачалка го имаха, хем респект изпитваха към знанията му. Вярно, непотребни знания, от една страна, но от друга — не може да отречеш, че главата му е пълна. И не пренебрежение показваха те, ами как да река — снизходителна симпатия някаква. И онова, дето слушаха години от него, също оставяше следа. Едно стигнало до ухото, друго — в мозъчна гънка попаднало, а трето и в сърцето коренче пуснало. Защото не можеше чистото и пламенно родолюбие на Аргирис Киру да не досегне сърцето. Макар рядко да ставаше…

Спомням си сега една зимна вечер във „Византия“. Морето извън пристанището бушуваше, черен дъжд коси дървета и сгради, сякаш милион дяволи шибаха с опашките си Пирея. Притъмня, хората бяха свършили игрите, но се колебаеха да тръгват в пороя. И изведнъж токът угасна. Дядо Аргирис запали фенер и в мъждивата светлина примъкна насред кафенето големия мангал. Засвяткаха въглените, а посетителите потътрузиха столове към благата топлинка.

— Ей, момчета — рече кафеджията, когато всички се настаниха, — вчера ми донесоха критско винце. Цяла дамаджанка. Дайте да го опитаме. Зоичка, помогни, детето ми. Донес чашки за добрите приятели.

Десетина човека бяха изостаналите клиенти и когато всеки хвана чашата, един се обади:

— За твое здраве, чичо Аргирис! Да векуваш в това кафене! И ние покрай теб!

В сумрака виното изглеждаше черно като сянка и дъхаше на стафиди и кипарис. Вкусихме го и всеки един го похвали. Следях аз Зоя, седнала зад гърбовете на неколцина, и видях как гърлото й трепна от малката глътчица. Ех, вино да бях, да ме изпие! Но тя не ме и поглеждаше даже, заслушала се бе в гласовете на мъжете, че критското вино е най-добро на света. Как подбират гроздето разправяха те, в какви бъчви го слагат и прочие. А покрай виното заговориха и за острова. Прехласнал се бях в Зоица аз, защото в дрезгавината по-хубава ми се видеше от всякога, и не усетих кога дядо Аргирис се намеси и как бе докарал приказката до Критското въстание против турците. За неравни битки заразказва той, за храбри мъже и доблестни жени, за геройство и саможертви и докато говореше, мина с дамаджанката покрай мъжете, повторно напълни чашите. Но не седна, остана прав до мангала. Отдолу жаравата хвърляше кървав отблясък върху лицето му, като сребърна нимба светлееше бялата му коса, сякаш пламък от критските пожари бе донесъл сред нас мъченик и светец.

— Свободата е най-сладкото вино на гърка! — рече той и вдигна чашата. — Тя е нашият корен, стеблото и гроздът на лозата ни. Душата ми се радва, че съм грък и че гърци са моите братя! Заедно с вас, братя, и с всички гърци…

Дядо Аргирис млъкна, като че плач задави гърлото му, а хората го слушаха притихнали и чакаха да доизрече своята наздравица. Но той не продължи, преглътна и изведнъж запя с треперлив старчески глас:

— Хайде, братя! — весело ни подкани той и захвана отново песента, а заедно с него подеха три-четири гласа:

Но още не бяха завършили първия стих, и всички запяха след тях дружно и високо. Силните мъжки гласове потопиха сред себе си гласеца на дядото, отворих и аз уста да ги настигна, защото бях чувал песента. И ако не знаех началото на някоя дума, края й налучквах вярно — влях се в останалите леко и бързо като капка в поточе. Пееха мъжете от сърце, пееха единни и горещи, а над ниските тонове прозвънваха чистите Зоини звуци. Ах, как драго ми беше моят глас да върви до нейния! Ах, с какъв шемет ме понесе мелодията по извивките си! Горд бях, че съм грък в тоя миг, радвах се, че сред гърци живея, умилно до сълзи ми беше за всичко гръцко на света! А мракът наоколо ни притискаше по-близо един до друг и като усетих ръка на рамото си, разперих и аз ръце да прегърна своите съседи. Края на песента отсякохме като с нож и дядо Аргирис задъхано викна:

— За Велика Гърция, момчета!

— За Велика Гърция! — от все душа повторих аз с останалите и наведнъж глътнах гъстото критско вино.

Всички се изправихме на крака и като никой друг път се разцелувахме, все едно бяхме спечелили люта битка срещу вразите.

XV

Велика Гърция! Как примамливо звучаха тия думи в устата на дядо Аргирис и колко неповторим изглеждаше смисълът им. Когато постъпих в неговата Академия, той ми ги довери като скъпоценност, за която нито съм чувал, нито съм предполагал в селското си невежество. Само че подобни думи с подобен смисъл аз бях слушал неведнъж и те бяха — Велика България. Не бързай, ще стане дума кой най-често ги употребяваше и какво приказваше Парашкевов за тоя човек. Сега ще кажа само, че както Велика Гърция, така и Велика България не беше изсмукана от пръстите. И тя лежеше върху спомена, върху стара и славна история. За мъдрите и опитни в държавното строителство прабългарски ханове, дошли от волжките степи. За силната мая, която вложили те в обилното славянско тесто, за да създадат заедно могъща държава. За нейните битки и победи, за границите й на три морета, за градежите на нови градове и славянската писменост. И за много още неща, дето българинът се гордее с тях. Излиза значи, че и Велика България има същото право като Велика Гърция…

Да бяха само те двете обаче — пак добре. На две магарета сено може да се раздели. Но на нашите Балкани толкоз великани сме се събрали, че къде мръднеш, велика нога настъпиш. Велика Сърбия! О! Предначертания бляскави има тя на юг, изток и запад! Велика Румъния! О! Римски завѐт пазят наследниците на храбрите даки! Велика Турция! О! За нея да не говорим, защото най-пресен е споменът за Османското царство! Кой по-рано, кой по-късно — един след друг сме се будили за своята величавост. Легнем си вечер — обикновени, отворим очи заран — юрганът ни окъсял. Та накрая и албанците.

Казах ти — много уважавам тоя орлов народ. И никого не искам да докачам, но ми идва наум един лаф, навремето често се търкаляше като пословица. Албански реотан, кажат за някого. За човек, дето късно се сеща, тутка се, бавно загрява. Ако се вслушаш в балканските поговорки и пословици, всеки е рекъл за другите къде-къде по-обидни приказки. Наблюдавал, забелязвал, умножил всичко трижди и клъвнал съседа си. Така че „албански реотан“ не е нищо особено. Но ето — и тук нещо вярно излезе. Чак сега се сети Албания, че е велика. От един век балканците се бием, трепем се да докажем кой е по-голям, а албанецът си трае. Трае, трае, ама нозете му израсли, щръкнали изпод юргана. И сега от сръбския се кани да отреже едно парче в Косово, за македонския точи остра ножица, а като тропоса парчетиите — голям юрган ще стане, велик. Ще се топли под него Велика Албания, а на другите ако ще задниците да мръзнат.

Само че не знам какво ще се случи. Докато си приказваме двамата, така може вкупом да раздърпаме всичките си юргани, че пух и перушина до небето да вдигнем. Да не дава Господ! Защото голи ще застанем тогава пред света и освен една заплювка, нищо друго няма да заслужаваме…

Виждаш — върнах се там, откъдето почнах. В Косово. Мислех си, че като ти разкажа за дядо Аргирис и неговата Велика Гърция, ще проумея нещо за балканските вражди. Но признавам — все на едно място стоя и тъпча. Какво — историята ли да си забравим? От кого да се поучим? Кой да ни вразуми?

Споменах ти Парашкевов. Не мисли, че с него говорехме само как са обрали банката и какво е правил в затвора. За много неща приказвахме. Пуши си цигарата той и спокойничко разправя какво е видял, какви хора е срещал, какво си е мислил за това и онова. Но ако искаше човек бързо да го ядоса, достатъчно бе да каже нещо за Крум Костадинов.

Тоя човек му беше или съученик, или далечен роднина, а може би и двете едновременно. Отдавна се знаеха значи и стара неприязън е имало помежду им. Крум Костадинов бе запасен офицер, но в строя не служил, конски доктор бил в някакъв кавалерийски полк. А като свалил мундира, захвърлил с него и ветеринарството. Напълно се бе отдал на патриотизма, даже някой лев добавяше от него към пенсията. С изгладен сив костюм, с черна риза, закопчана догоре, слаб, дълъг, прав, сякаш точилка е глътнал — щом има тържество, на първа линия той стърчи.

А много тържества се устройваха тогава на патриотична основа. И сега май е същото. Годишнини от раждания и гибел на юнаци-българи, дати на въстания и битки, на договори и поражения, че ден на будителя, на независимостта, на Съединението и прочие. По читалища ги правеха, градски, общоучилищни и за да са сигурни, че ще има публика, нас, учениците, задължително ни мъкнеха час по-рано. Програмки подреждаха за тия тържества — песни, стихотворения декламират и, разбира се, речи се държат. И говори кой говори, но Крум Костадинов обезателно ще произнесе слово.

Канеха го при всички случаи, сякаш ако отсъства, празненството не се е състояло. Нещо като щатен патриот. Изтъпани се той пред нас, стисне ръце отпреде си и викне: „Велика България помни!…“ И още два калъпа имаше за начало: „Велика България свежда чело!… Велика България гордо вдига глава!…“ Оттук насетне трудно го слушах, само изразът „Велика България“ ме стряскаше във всяко изречение, все едно прабългарски мечове се сплитаха до ухото ми. Заради гласа му не можех да възприемам. Метален, остър, звънтящ — ако с такъв глас подвикнеш край коневръза, кавалерийските коне от зор ще приклекнат. Питаш ли какво ни бе на нас в затвореното помещение?

Иначе друг кусур не му намирах, защото, казах, в речите му не вниквах. А имаше учители да го хвалят като заслужил патриот. И не само заради проявите му на тържествата, не. Първо, Крум Костадинов бил открил по някакъв начин истинския хански календар. Само два месеца му се губели още, за да стъкми всичко и го отпечата в брошура. Второ, проучил бил той родословието на Исус Христос и установил, че Спасителят е с прабългарски произход. И трето — съвсем по неговата специалност, — изнамерил ветеринарят, че конете от Аспаруховата конница страдали от някаква рядка болест. После проследил къде се е разпространявала болестта от Япония, на зигзаг през цяла Азия, та до устието на Дунав. И направил извод какъв е пътят на българските предтечи. Но по тоя път не само зараза пламвала, ами възниквали и центрове на цивилизацията. Следователно, наше дело са те, следователно, нашите прародители не са оставяли единствено конска болест, ами и култура. Докато намерили за̀ветно място на Балканите за Велика България…

Не знам верни ли са тия неща за Крум Костадинов, преувеличения ли бяха, но веднъж на шега ги казах пред Парашкевов. Само че шега той не приема, като става дума за далечния му роднина. Толкоз му беше лют и го отричаше. Сигурно отпреди се бе запознал с неговия патриотизъм, защото самият Парашкевов не стъпваше на подобни тържества. Такъв бил Костадинов, инакъв бил, но най-вече младежта развращавал. Аз лично не се чувствах развратен, макар сто пъти да бях присъствал на неговите речи. Не, настоява Парашкевов, развращава ви, грешен път ви показва, ценностите подменя. Какво имаше предвид бившият затворник?

Един път, на връщане от патриотично празненство, се отбихме с Михалис у стария ни приятел. Казваме къде сме били и че Костадинов пак е приказвал. Начумери се Парашкевов, но тоя път най-ненадейно прескочи от Крум Костадинов на… Паисий Хилендарски. Емна непочтително светогорския монах, сякаш Отец Паисий бе ро̀ден баща на запасния офицер и сам го бе научил какво да говори пред учениците. Направо се изплаших! Откак бях тръгнал в първо отделение, всички ме учеха, че сред светините български няма по-свят човек от Отца Паисия. Че как?! Пръв палнал кандилото той в робския мрак, История славеноболгарская написал, за да освести затъпелия народ, за славното му минало да разкаже, кураж за бъднините да му вдъхне. Ни един българин няма да не знае вопъла на Отца Паисия: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свои язик и не думаш?… Ти, болгарине, не прилащаи се, знаи свои род и язик и учи се по своему язику.“ От дете ги помня тия думи наизуст и до гроб ще ги нося. Защото вечно напътствие са те от бащата на нацията. А без него може би ни българи щеше да има, ни България…

Ей така взех да отвръщам на Парашкевов. Споря, не отстъпвам, а той ме слуша внимателно и накрая вика. Прав си, превъзходно си е свършил работата човекът и голяма е заслугата му в оня век. Вярно, че от него почва цялото ни възраждане, събуждането ни за нов живот. Добре ни е учил светогорецът, само че ние лошо сме се поучили. Погрешен модел сме приели от него. Какъв модел? — ежа се аз, защото такава вносна приказка не бях чувал.

Ами такъв, продължава Парашкевов, че сме свикнали все с миналото да се хвалим. До идиотизъм и профанация! Чуй Крум Костадинов и повече не питай. На днешен Паисий Хилендарски се прави. И да е само той — здраве! Ами повечето сме настроени на тая вълна от време оно, а той допълнително ви подкокоросва. Ах, какви герои сме имали! Ах, какви подвизи сме вършили! Да живее Велика България! — вдигна подигравателно Парашкевов десница подобно запасния офицер. Втренчили сме се в миналото, сякаш не живеем в сегашното. И знаеш ли защо го правим? За да скрием с миналото какви говеда сме в момента! Кой съзнателно, повечето несъзнателно, но така работи гузната ни машинка. Чрез историята искаме да оправдаем собствената си некадърност, мързел и мърльовщина. Тука ни стиска чепикът! И не че миналото толкоз тачим, ами себе си искаме да извиним, че всеки ден проваляме България с личното си поведение. С лошо свършена работа, с кръшкане, с шмекерлъци и бъркотия на всяка крачка. А виж какво прави германецът!

Разправях ти преди, че Парашкевов ходил в немска фабрика за вършачки, когато готвели банковата далавера в София. Десетина дни да бе живял там, ама спомени пазеше, като че два живота е изкарал в Германия. Та и сега пример взема от нея. Германците ли нямат велико минало? — пита ни и сам отговаря: — Имат, и повече от нас. Ама аз не знам да влачат децата по тържества и възпоменания. Докато бях в завода, всеки ден водят ученически паралелки. Цех по цех обикалят. Най-добрият майстор ги поеме, развежда ги, обяснява им кое как се прави и защо трябва прецизно да се свърши, сам показва колко лесно става, ако знаеш на работата цаката. Питам веднъж главния инженер защо се пречкат тия деца.

— А-а — отвръща той, — това им е учебен предмет, част от нравственото възпитание.

— Нравствено ли? — чудя се аз. — Че те се учат гайки да нарязват.

— Без съответен морал, и гайки не можеш да правиш! — вика германецът и забелязвам, че и той ми се чуди.

А да си чул у нас да похвалят някого за добрата му работа? — продължи Парашкевов. — Да ви заведат примерно при някой фабрикант и да кажат: тоя човек си е подредил предприятието като часовник. Стоката му се търси като топъл хляб по цялото земно кълбо. От него дръжте пример. Не се е случвало, нали? Едно — защото такъв фабрикант нямаме в областта, и второ — други са ни ценностите. Ако някой не е стрелял с пушка и кръв не е пролял, на втория ред седи и въобще не го забелязваме. Всичко знаете вие за бръснатите глави на кутригурите и за потурите на хайдутите и си мислите, че това е патриотизъм. Не, момчета, патриотизъм аз разбирам да си вършиш работата добре, каквато и да е тя. И както да си полезен на себе си, така и отечеството да въздигаш! С ръце и ум по-богато да го правиш, по-здраво, по-прочуто по света. Останалото е словоблудие, крокодилски сълзи и телешки възторзи! На каквито ви учи Крум Костадинов и не само той. И вместо да насочат младия човек към душата му, че сам да открие той в нея силното и хубавото, да го укрепи и разгърне, като личност да израсте — те за призраци му говорят. И не само затъпкват тая душа, ами я напълват с недоволство, с омраза, с ожесточение. Защото като сравняваш великото минало с днешното дередже, все някой друг ти е виновен, все някой чужд е причина за всичките ни провали и мизерия…

Как не се намери някой, още повече се разпали Парашкевов, да ви разкаже не за царе и патриарси, не че най-славни сме били ужким сред славянския род и че най-много земя сме превзели. Ами човек, който да викне: О, неразумни и юроде! Стегни си дома, почисти си улицата, подреди си селището! Честен бъди към своя труд, а не да шикалкавиш, ако някой не ти стои с тояга над главата! Не кради от общото с две ръце, не завиждай на ближния при сполука, не се радвай толкоз много, когато съседът ти пати! Остави най-сетне покойниците на мира — свали шапка пред тях, но със себе си се заеми, че да направиш отечеството си не велико, а достойно!

Знаете ли, момчета, съвсем се увлече той, какво бих направил, ако съм министър на просвещението? Смешно ми стана и се захилих, като го гледах такъв опърпан, разрошил неподстригваната си от година коса. Те в селото не го пускат, той за поповата къща пита. Знаете ли? — укорно ме стрелна Парашкевов. — Щях да забраня историята като учебен предмет! За един-два випуска ще я спра, пък да видим какво ще стане. А?

— Няма да е зле — рече Михалис, защото Парашкевов чакаше да отговорим. — Един предмет по-малко — ще ни олекне. И математиката ако премахнеш, още по-хубаво.

— Ще ви олекне ли? — изтрезня човекът и отчаяно махна с ръка: — Ех, Михалис, Михалис — и ти си същият като Димитър…

Отщя му се да говори повече. Умори се или пък сметна, че не го разбираме. Чая взе да налива. Ще кажеш може би — че кой е Парашкевов, та да му слушаме мнението? Крадец, мошеник, колегата си готов да убие заради своите мании. И точно той се намерил Отец Паисий да поправя, на цял народ съвети да дава. Ега ти нахалството! Не забравяй обаче, че тогава ние не знаехме истинската му история. Имахме го за човек врял и кипял в живота. Това първо. И второ — в кухнята си приказваше човекът. Защо да не го изслушаме? Само на такива като Крум Костадинов ли вечно ще се дава думата? Освен това — не съм аз адвокат на Парашкевовите приказки, но си мисля, че въпросът тук не е за Отец Паисий и за Крум Костадинов единствено, а досяга всички балкански великани.

Ако вземеш да копнеш край тях, до един ще ги намериш затънали в миналото. Гръцкият и българският, турският и румънският, сръбският и албанският. Смятат, че са израсли до небето, ама още се излежават в бебешката си люлка. И много скъпа им е тая люлка, не могат да я забравят, защото повечето от тях със страшни мъки са я добили някога и много трудно са отгледани в нея. Сред теснотия, задуха, под чуждо иго и кървави притеснения са отворили очи народите-пеленачета и са почнали да растат. А обидите от детски години се забравят бавно, може би — никога. Такива измъчени деца са недоверчиви, подозрителни. Рефлексът им за самозащита пораснал, все треперят да не им причинят предишните злострадания…

Не знам влизал ли си в дом за подхвърлени деца да видиш как ги гледат. Постелките им притиснати една до друга, рев безответен кънти от вси страни, не е като в родителски дом на пухено креватче. Ей такива подхвърлени деца сме всички балкански народи за нова Европа. И тя се държи към нас открай време точно като към копелета. За такова изоставено дете няма кой да се застъпи. Ако ти скимне, можеш да го пернеш по тила, залъка от устата му да отнемеш, да треснеш под носа му вратата на охолното си жилище. Както неведнъж е и правено. Но въпросът сега не е какво са ни правили и правят потомците на европейските варвари, както ги наричаше дядо Аргирис, а какво ние правим помежду си в своя общ родилен дом, за да ни смятат хората за варварски изчадия.

Заели сме по една стая от тоя общ дом и всеки държи в ръка стари нотариални актове, издадени от различни и отдавна изгорели съдилища. И всеки претендира я цялата сграда да владее, я поне в още една стая да се настани. Или ако не стая, кьошенце от коридора да отреже. Размахваме нотариалните актове, препираме се, боричкаме се по стълбища и мазета, сочим бебешките си люлки като допълнително доказателство за собственост на постройката. Какво става в личните ни стаи — нехаем. Или по-точно, не сме се научили да ги държим в приличен вид. А те пълни с боклуци и воня, подовете скърцат, таваните ще рухнат, в такова захабено помещение европейски „варварин“ и ден не търпи да живее. Обиколил съм балканските стаи аз и знам немарата и миризмата им…

А какво ще стане, питал съм се понякога, ако най-напред със себе си се заловим и собствените си стаи оправим. Вехториите да изхвърлим, стените да белосаме, прозорците да измием, та слънце да влезе вътре. Така че всеки един човек из тия стаи да живее по-леко и радостно. По-леко и радостно — разбираш ли! А не като негодници в обща килия. И тогава да съборим грозните прегради по коридори и коридорчета, да излезем на терасата всички — гъркът и турчинът, българинът и румънецът, сърбинът, албанецът и всеки от балканските обитатели. И да видим, че Господ е построил общия ни родилен дом на райско място, а ние сме велики не с друго, а с това, че сме настанили в него красота, богатство, ред и свобода. Със собствена воля и труд сме ги постигнали…

Всичко може да речеш за Коста Парашкевов. Нали от мен чу, че не излезе цвете за мирисане той. Но не знам защо, винаги като съм мечтал за преобразения наш балкански дом, се сещам за онова наше гостуване с Михалис. Може би Парашкевов нещо подобно искаше да ни каже, но другояче бях настроен аз след патриотичното тържество и тогава не го разбрах докрай…

XVI

Това, разбира се, за блесналия от чистота и хубост родилен дом е моя фантазия. С нея повече няма да те занимавам, нито с бълнуванията на дядо Аргирис за Велика Гърция. Имай предвид обаче, че лекциите му за Елада, Византия и тъй нататък бяха висшият курс в неговата Академия. До тях той ме допускаше като доброволен слушател, но нито един семестър не ми завери. От встъпителното събеседване прецени, че не съм годен за друго освен да ме запише в първо отделение. И докато се въртях край него и Зоя, преполових средната степен. По-късно ми се е налагало да попълвам документи и на въпроса, какво образование имам, отговарях — средно незавършено. Подразбираше се Пазарджишката гимназия, ама само аз си знаех, че и второ незавършено съм получил — в тайната Академия на Аргирис Киру.

Споменах ти, че оня следобед, когато Михалис се глави за градинар у Клио Филокали, аз пак се повлякох в кафене „Византия“. Исках Зоя да видя и нищо повече. Само че кафеджията не бе забравил вчерашната уговорка.

— А, Димитраки, на урок ли идеш? — посрещна ме той и повече не ме остави.

Седнахме двамата на една маса, даде ми молив, тетрадка и пита:

— До кой клас си учил, момче?

Предишния ден успях да се измъкна от тоя въпрос, но сега нямаше мърдане:

— Абе, два-три класа — смънках аз, — ама всичко съм забравил.

— Кое всичко?

— Ами да чета и пиша — набрах кураж да си призная.

— Как?! — смая се старецът. — Ти неграмотен ли си? Млад човек! Я опитай! — И отвори една дебела книга, която бе сложил до себе си.

— Фи-ли-ми… — набръчках чело аз и засричах.

— Стига! А името си барем можеш ли да пишеш?

— Името мога! — възрадвах се аз и веднага надрасках в тетрадката „Димитриос Папас“.

Погледна го дядо Аргирис, погледна, па вика:

— Теб сякаш французин те е учил. До гръцко писмо с нокът не си се докосвал.

С един удар улучи човекът. Вярно бе, че обичах френския език, в гимназията шестица имах по тоя предмет.

— А като си учил две-три години, защо си забравил? — не престава да ме разпитва той.

— Не съм се упражнявал защото — правя се аз на последен тъпак. — Не ми се е налагало. Инак буквите помня, аритметиката също, но от граматика не отбирам. И с четенето значи…

— Зоице, Зоице! — изведнъж се провикна кафеджията. — Ела да видиш чудо!

Смразих се. Като че теле с две глави щеше да показва. А аз си бях теле просто и обикновено. Надниква Зоя и дядото ме сочи:

— Наш Димитраки излезе неграмотен. Можеш ли да повярваш?

— Мога — сви пренебрежително тя уста. — Като го гледам, не се учудвам.

Преглътнах и усетих, че почервенявам. Ах, да знаете, викам си наум, как пердаша аз на български! Че и на френски! И наистина, от малко дете много гладко четях. В Говедарското училище госпожа Янкова имаше обичай книги да четем в час. И все мен вадеше отпред да чета на глас. Ама мога ли да кажа такова нещо пред двамата? Изключено! Остава ми само да преглъщам и мълча.

— Не бива така! — с велико огорчение рече дядо Аргирис. — За Византия си чувал, към елинските останки не си безразличен — а сляп да стоиш. Наше момче си! На ни един грък не отива да е прост. Щеш ли да си припомниш забравеното?

— Ща — изпъшках аз. — Ама не искам да ти губя времето.

— Ще идваш по туй време — като няма много хора при мен. Кога аз, кога Зоица ще ти помагаме. И домашни ще ти даваме. Зоя, я седни при нас — обърна се той към момичето. — Какво ще кажеш? Нали искаш да те запиша в педагогически курсове. Ако ще ставаш учителка, ето ти го първият ученик.

Няма да лъжа, че на Зоица й стана драго да има такъв дангалак за първи ученик.

— За какво му е на Димитраки грамотност, дядо? — капризно рече тя. — Както си е живял досега, по-добре ще му бъде.

— А, бъркаш — вразуми я кафеджията. — Млади дръвчета сте и двамата. Още се превивате.

— И какво, от алфата ли да почна? — поотстъпи бъдещата ми учителка.

— Алфата я знам, Зоя — нахално се вгледах в очите й. — Дай да ме заведеш до омегата.

— Че щом ти е известна и омегата, за какво съм ти аз? — отново рече да се дръпне тя, без да усети, че вече е нагазила в първия урок.

— Не мога без теб! — издумах пък аз първото си любовно признание. — Моля те!

И тя разбра, да знаеш! В секундата схвана, че за друго говоря, а не за четене и писане. Така произнесох ония думи! Притесни се, цялата пламна и скочи да дири някакъв буквар в стаичката си. Но дядо Аргирис нищо не долови със своето простодушие и доволно викна след нея:

— Видиш ли, Зоице, колко любознателен е Димитраки!

Тъй е — много любознателен и прилежен ученик бях на двамата. Макар всеки ден да не вземах уроци, а както се случи. Според времето и настроението. И ту Зоя, ту дядо Аргирис ми се падаха за поредното занимание. Но не ме бутаха като някое вироглаво шиле, а драговолно и старателно вървях за ръчичката им аз из лабиринтите на гръцката грамотност. Защото между просторечивия език, дето говорех, и писмовността на гърците има разстояние колкото от земята до небето. Не твърдя, че чак на небето ме качиха дядото и внучката, ама нямаше вече нещо да ми се опре в четенето и писането. Излишно е да обяснявам подробно какво и как ме учеха, колко пъти ми диктуваха, какви преразкази и свободни съчинения съм правил. А покрай писмовността — и грубия си говор окърших, атинското наречие взех да присвоявам. Михалис не можеше да ме познае. Завиждам ти, Димитраки! — сам ми е казвал. Ама какъв ти Михалис! Като хвалба може да ти се стори, но в някой вестник да ме бяха викнали, и с дописка щях да се справя.

Колко му е да станеш вестникар по нашите земи — малко повечко тепегьозлук се иска, дебелоочие. Но дотам не стигнах. Дядо Аргирис се радваше на моя напредък, като че му бях второ внуче, а у Зоя любопитство се бе пробудило — дали от такова криво дърво ще излезе гладка дъска. Трябва да знаеш, че тя бе завършила предпоследния клас на девическа гимназия, но своеволно напуснала, решила последния да вземе като частна ученичка. Изпити сама ще държи и така ще се дипломира. По тоя въпрос данданиите с дядо й вече бяха минали, но тя не и не — като частна ученичка повече време щяла да има, та да помага на стария в кафенето. И пряко воля Аргирис Киру се бе примирил. При условие, че и той ще й помага за изпитите. А като вземе диплома Зоица, в педагогически курсове ще постъпи. Ако не й се случи нещо междувременно. Сватба например. Такива бяха житейските планове на момичето и аз не пречех, известна полза имаше даже от мен като подготвителен материал. Отде да знам аз пък каква полза придобивах — че хляб ми дадоха в ръцете те и от тяхното обучение дълго се препитавах…

Но ако науката ми при Зоя вървеше добре, любовта не мръдна и не потръгна. Не ме хареса тя — и това си е! Както и да умувам сега пред теб, каквито и причини да диря, не светна в Зоя искрица да ме обикне. И толкоз! Всички обяснения свършват дотук. Когато жена не те хареса, и на главата си да застанеш, и звездите от небето да й свалиш, всичко друго ще постигнеш, но не и простичката любов. Иначе се сближихме с нея, може да се каже — другарчета станахме. Разхождахме се къде ли не из Пирея, говорехме си, споделяла е тя с мен неща, дето пред друг нямаше да каже, някой път ме допускаше и да я доближа мъничко. Не си мисли кой знае какво. Ще стигна и дотам да ти разкажа за единствената нощ, която прекарах в стаята й. Но то беше накрая, малко преди да избягам…

Как ме е допускала ли? Някой път четем с нея един до друг на масата и ако няма никой в кафенето, взема аз полечка ръката й. Целуна я веднъж-дваж отгоре и бавно почна да я обръщам. А Зоя не се съпротивлява, едва доловимо сама извива дланта си, накъдето аз съм поел, и от тая мека покорност, от тоя намек за съгласие съвсем подивявам. Наведа глава над тясната й длан, нашарена с безброй плитки линийки, и я докосна с устни, помилвам я с наболия мустак, сякаш малка птичка е кацнала в шепата й. Но след миг само устата ми втвърдява, впия се аз като ненаситна пиявица, целувам, целувам жадно трапчинките и пръстчетата, всяка гънчица на дланта й преброждам с целувки като обезумял. Пораснала е птичката ненадейно, на хищен орел се е превърнала, готов да глътне Зоината ръка с всяка жилчица и костица. И вече не я държа нежно като в началото, а я сграбчвам здраво с лявата ръка, а дясната пълзи нагоре — към лакътя и мишницата на момичето. И усещам, че по неговата ръка също тече огън. Нетраен пламък е лумнал в Зоя — отметнала е тя глава назад, лицето й пламти и устните й подпухват, а пръстите на другата й ръка стискат до побеляване ръба на масата. Докато не се овладее и не изтръгне плячката изпод муцуната ми.

— Димитраки! — прошепне гневно и кръглите й очи се разширят. — Къде се намираш?! Ще кипна вода, главата ти ще залея! Мирен стой!

А аз пъхтя като обуздано добиче, черно перде ми паднало пред очите и в такъв момент не на гръцки — на български не можех да си напиша името.

Или друго подобно. Ходехме ние с нея по морския бряг от другата страна на полуострова, край рибарските колиби. Тогава там бе диво и безлюдно. Барачки паянтови струпани тук-там, шатри от излинели платнища, сушат край тях мрежи и нанизи с чирузи, разсъхнала лодка някоя обърната на камънака. Вървиш, вървиш и пак нещо такова срещнеш. Хора няма, рибарите — в морето, рядко дрипав старец се тутка край бивака. Не се къпехме със Зоя, а само газехме по крайчеца боси. Раковинки събира тя, на огладени камъчета се радва, като че бисер е намерила, а и на мен ми беше леко и хубаво да крача след нея по брега. Разпени се някой път вълна, плисне — пяна и вода ни опръскат до главите, а Зоя се смее на морската закачка, изстиска полите на вехтата си рокличка и се затича напред. Песъчинки, изскочили изпод стъпалата й, ръснат лицето ми, мокрият плат издайнически прилепва по слабите й нозе. Както бяга, обърне се към мен и гърдичките й шавнат като живи риби. И аз въздъхна, плисна две шепи вода на лицето си, сякаш жарава гася, пък я подгоня. Като се уморим, седнем на завет край някоя прогнила лодка да се изсушим. Но не се събличаме — никога! Съхнат дрешките ни на нас, жумим ние срещу слънцето и аз й кажа:

— Зоя, обичам те!

И пусна ръка да я прегърна през рамото, търся да я целуна, но ту бузата улучвам, ту ухото. Тя върти глава и бие с нозе в пясъка от недоволство, докато някак се случи да извърне лице към мен и устата ми срещне слепналите й устни. Както не беше истинско дърпането й, така неистинска бе и нейната целувка. Солена от морската вода, горчива — от несподеленост. Такива целувки неведнъж съм си открадвал. И на други места, не само край лодките. Това даваше Зоя от себе си…

А какво исках аз? Да река, че съм мечтал да се оженим, все едно нищо да не кажа. Исках непрестанно да е до мен тя, всеки час, всяка секунда и тъй — завинаги. Не, не до мен — неправилно се изразих. Да бъде до мен Зоя ми беше малко. Недостатъчно и незадоволително. С цялото си същество желаех да вляза в нея, да потъна в нея, да се скрия под кожата й с всички свои органи, усещания и чувства. И едновременно с това тя да влезе в мен, тя да потъне в мен, тя да се скрие под моята кожа с нейните нежни органи и потайни чувства. Разбираш ли — слети да живеем под една кожа, като едно създание! Само тогава щях да кандисам и се успокоя. Само така щях да усетя любовта си наситена. И си въобразявах, че ако се разтворим един в друг без остатък, няма да има във Вселената второ същество, подобно на нас. Толкоз цялостно и толкоз щастливо! Само боговете можеха да ни бъдат равни, защото само те са тъй пълносъздадени и стигат до такова щастие…

Прав си да ме сметнеш за пълен идиот, но аз се готвех за туй чудо нечувано и вярвах, че ще се случи. Отворил се бях да погълна Зоя благоговейно като нафора. И сякаш тая свята частица наистина щеше да стане част от мен — така я бях изучил и опознал, както познавах себе си. В любовен захлас наблюдавах и лапах всичко явно у нея, а онова, което е женска тайна и скритост, го отгатвах и си го представях до умопобъркване. От малкото пръстле на крака до последното косъмче на темето знаех аз тогава девойчето и всичко нейно така го желаех, че примирах от копнеж да се слея с него. И в душата й се мъчех да надникна по подобен начин. Нали в тая чужда душа исках да се разтопя целия…

Чудя се сега — къде отиде всичко това? С мен ли се е случвало? Аз ли съм желал и страдал, любил и мъчил? Или някой друг е бил? Нали казват, че най-важното в душата остава непроменимо и туй нещо държи човека да не се разпилее, психическо единство на личността му създавало, така че Петко да си е Петко за цял живот, а Митко — Митко… Защо следица не остана от онова, което смятах, че е най-скъпо за мен и без което не можех да живея? Къде изчезна меракът ми да станем едно цяло с друго живо същество?

Виждаш ме в какъв чворест пън съм се превърнал. Изгнил отвътре, а отвън вкаменен и почернял. И светът не иска да знае за пъна, и той е обърнал чепат гръб на света. Нищо не му е потребно, камо ли да се слива с някого. Нито иска, нито може. Само трапът или огънят ще му дойдат до̀хаки. Кой да допусне, че тоя пън е бил фиданка, че навремето кожицата му се е пропукала, че сълзица е протекла по стеблото и че тая своя рана дръвчето е искало да прилепи до друго някакво си дръвче. И макар корените да са били различни, стволовете им да се преплетат, та заедно да растат към небето. Не се е случило, белег само останал от раната. А после кършили клоните на дървото, кората му белили, червеи му гризали сърцевината и върхарите му съхнели, докато един ден го бастисали със секирата. И белегът даже улетял. Как да помни пънът някогашната сълзица или ако пропълзи тя в някой тъмен негов сън, как да вярва, че той я е отронил?…

XVII

Посетителите на кафенето бързо откриха, че съм луд по Зоя. Но разбраха хората, че не е на шега, че здраво съм хлътнал и работата е съвсем безнадеждна. Ако беше само закачка моя, прищявка, леко ухажване, те щяха да ме поднасят. Ама няма такова нещо. Мълчаливо ми състрадават, пред мен за Зоя избягват да говорят като пред човек за неизлечимата му болест. Не знам помниш ли или забрави вече Теодорос Ликудис. Описах ти го. Красивият като елински бог, братът на Клио Филокали, дето от ранен следобед до вечерта кибичеше на някоя маса във „Византия“ като статуя. И хем с никого не говори и нищо не слуша, а и той, изглежда, усети какво ми яде душата. И взе да ми се усмихва. Друг с око не поглежда, а види ли ме — усмихне се. Добросърдечно, приятелски. Иска да рече сякаш — дръж се, момче, нищо не се знае, може да падне крепостта и Зоица да отвори вратата. Така тълкувах усмивките му, но вместо да ме окуражат, дразнеха ме, както впрочем и съчувствието на останалите.

Те много със Зоя не се занимаваха, уважително се държаха като към мома прибрана и сериозна. А и доста устата беше тя, ако се ядоса някому. Една шегичка обаче й подхвърляха — тя май им я позволяваше. Че за морски капитан иска да се омъжва. Това го чух още първия ден, Пазаити също го каза, а и после неведнъж съм го слушал. Влезе някой и преди да отвори таблата, рече:

— Зоя, пристанал е голям параход от Бразилия. А второто капитанче — младо. Струва си да го види човек!

Или друг подхвърли на масата, докато тя събира чашите:

— Като идвах насам, влязох да взема цигари. В будката един капитан също купува тютюн. Червендалест, як, от северните народи ще да е. Ама единият му крак дървен.

И всички погледнат Зоя — ще приеме ли такъв чукундур с дървен крак.

— Пак от вас ще е по-добър — бързо рече тя и връцне се, отнесе подноса в стаичката.

Но и тая дребна задявка понамаля пред мен. Не им се ще на хората да сипват сол в жива рана. Аз обаче издебнах случай да разбера от самата Зоя каква е работата. Половин година беше минало от запознанството ни.

— Вярно ли е? — питам. — От теб ли са го чули? И защо за капитан? Говорят — униформите им си харесвала. Така ли е?

— Хѐ! Глупости! — презрително се усмихна тя. — Униформите! Хич не ме интересуват даже! Нали като свали униформата, отдолу си е същото противно мъжище като всички ви. Я космато, я кривокрако…

— Ама ти казвала ли си, че с морски капитан ще забегнеш?

— Казвала съм! Вярно е! — изведнъж спря тя, както пресичахме едно пусто място зад пристанищните складове. — От дете съм си нарекла за капитан да се омъжа. На големите кораби! Дето далеко пътуват…

— Защо? — съкрушено изпъшках аз.

— Защо ли?! Защо ли?! — пламна като барут Зоя. — На кораба ще се кача! Океана ще прекосим! До Ню-Йорк ще стигнем! Ще сляза аз тогава на брега, ще правя, ще струвам, града ще обходя — но магазина за тиранти на тате ще намеря! И като вляза вътре — два шамара ще му ударя! Нищо няма да река — само два шамара ще му ударя! И ще си тръгна…

Брадичката й се разтрепери, сълзи рукнаха покрай носа и тя забърза напред, като триеше очи. Толкоз горчилка се бе събрала в Зоица от баща й, дето я бе захвърлил от пеленаче и не се сещаше, че съществува на света.

— Зоя! Чакай! — спуснах се аз след нея.

— От малка съм го обмислила. Всичко съм си представила — рече гъгниво тя, като я настигнах. — След това и татко, и капитана ще зарежа!

— А какво ще правиш сама в оная дива страна? — опитах се да обърна на шега приказката.

— В Южна Америка ще ида. Скъпоценни камъни ще диря. Четох, че край Амазонка много скъпоценни камъни имало. Ти, Димитраки, виждал ли си скъпоценен камък? Имаш ли барем един да ми дадеш?

— Имам, Зоя! Имам! — отвърнах и тя учудено вдигна мокрите си очи, за да види, че й соча лявата страна на гърдите си.

— Това парче месо и кучетата няма да го ядат! — зло рече момичето и побягна. — Върви си, Димитраки! — викна тя, без да спира. — Махай се!

Не я последвах. Не искаше да ме вижда Зоя след своето признание…

Като се поотпуснах, много пъти съм й говорил любовни думи. Ей тъй — от отчаяние приказвах такива работи. Ако поне малко ме обичаше тя, нямаше да плещя признания. И колкото по-нежно се обръщах към нея, толкоз по-люто ми отговаряше. Боеше се сякаш някоя моя дума да не прониже бронята й, да не се промуши случайно през преградите, зад които се криеше от мен. Дали на крачица съм бил тогава да я спечеля, изведнъж да ми се хвърли тя на врата? Дали още повече съм я отблъсквал с любовното си лигавене? Не мога ти каза. Правило тук няма. Всичко е възможно в женската душица. Инак не беше груба, да кажеш. Приказваш ли й нормално, и тя нормално отвръща. Като към брат се държи, като към сват, като към махленско другарче, всичко друго прави, само не онова, което исках и чаках от нея.

Веднъж, пак се разхождахме край морето, я питам:

— Зоя, какво не ми харесваш? Кажи ми?

Такъв тъп въпрос се задава от безпомощност. Тъй и тъй, викаш си, не ме ще, нека поне докрай докарам работата. Най-неприятно нещо да ми каже, да ме унижи, ако иска, по дяволите да ме прати. И хем си мисля тъй, хем някаква глупава надеждица мъждука в мен. Че като ми обясни защо не ме харесва, ще взема да се поправя. Фасона си ще сменя, мутрата си ще залижа, нрава си ще прекроя. И току-виж — решила да ме хареса. С две думи, глупост от отчаяние.

Зоица подскачаше по камъните пред мен и заговори:

— Плъзгав човек си ти, Димитраки, като риба скумрия. Не мога да те разбера. Хем две думи не знаеше да прочетеш, хем френски приказваш. Хем две отделения си учил, хем тригонометрични задачи решаваш повече от мен. Нещо криеш, нещо мамиш. Не мога да те разбера. Как да ти се доверя? Тайна ли имаш? Кажи я!

— Каква тайна?! — отричам аз със свито сърце. — За френския ти обясних. Тригонометрията научих от твоя учебник. Не ме ли видиш цял пред теб?!

— Не! Не! Не вярвам! — отвръща тя в такт, както скача от камък на камък. — Нарочно ли се правиш на прост — аз да съм ти учителка? Ще питам Михалис.

— Зоя, всички науки ще изуча заради теб! Ще ме обикнеш ли, Зоя? — питам аз, защото имам език за говорене, а инак не се различавам от нахокано куче, дето се мъчи да лизне ръката на господарката си.

— Хѐ! Много искаш! — не се обръща към мен Зоица. — Никого не обичам. Само дядо, но той е друг. Всички мъже едно искате. Знам какво! Но няма да ви огрее! Сама съм си! Отделно съм! Никого не ща! Няма да обичам! — няколко пъти повтаря тя като на игра, в ритъма на подскоците си, а дупето й подрипва, подрипва в същия ритъм на думите. Чуждо задниче, отделно, недостижимо, от което не мога да откъсна поглед…

Вярвай ми, в цялата моя тъжна любов към Зоя никога не ме е налягала такава скръб, такова черно отчаяние, както когато гледах подрипващото нейно задниче. В един миг прозрях, че никога, до края на света не можем да се съединим с това задниче под една кожа и да станем едно щастливо същество. Ако ще да се бяхме оженили с момичето, ако ще да се обърнеше то към мен и да викнеше до небето, че ме обича, ако ще да легнеше тутакси на брега да ми се отдаде — винаги, винаги това задниче щеше да бъде чуждо, нейно, отделно от мен. В главата ми можеше да витае мечта, на небето, сред боговете, може и да се е случвало онова любовно сливане, което исках аз от Зоя, но на земята то не бе ставало и нямаше да го бъде. Бог ни беше разединил. Любовта ми беше опит, по-скоро — порив за съединение, но в такава любов щастие няма. И затова ми стана мъчно. Разбрал бях нещо, дето и други го откриват сигурно по своя си начин. Но и това се случва — един задник да ти каже повече и от най-мъдрия човек…

Упрекваш ме, че не съм бил искрен. Че уж цял съм се разтворил пред момичето, а тайната си съм криел и то ме е усетило. Много пъти тая тайна ми беше на езика, репетирал бях как ще я споделя и я бях свел до три изречения, за да я кажа бързо и без запъване. „Българин съм. Човек убих. От съд се крия тук.“ Това беше всичко. И ги бях оставил за последно. Когато влезем със Зоя в общата кожа и тя се затвори над нас…

По-рано не можех да ги кажа. Клетва бях дал. Когато се разделихме с каракачаните и преди да нагънем кашкавала с Михалис на оная височина над Драмското поле, двамата се заклехме. Никога никому да не разправяме откъде сме дошли и що сме вършили. Ни на приятел, ни на враг. Тогава Михалис ми обясни и закона на тайната. Разчисти с подметката си земята и драсна с клечка една единица.

— Ако един човек знае една тайна, колко я знаят? Цифрата гледай! — подсети ме той.

— Един — отвърнах.

— Ами ако я знае още един? — и добави втора единица до първата.

— Единайсет.

— А още един?

— Сто и единайсет.

— Тъй е с тайните — заключи Михалис. — Четирима да са съзаклятниците — хиляда сто и единайсет вече са научили за заговора.

— А ние като сме двама, какво ще правим? — ухилих се на неговата логика.

— Ще се закълнем! — строго и тайнствено каза той.

Речено — сторено. Намерихме хартийка, начертахме кръст с обгоряла клечка, защото молив нямахме, боднахме пръстите си с новите ножчета и се подпечатихме с кръв под кръста. После Михалис издълба кората на един бор, сложи хартийката вътре и затули дупката със смола.

— Който проговори, тука да умре! — рече той заплашително и ме подкани: — Повтори и ти!

Повторих и свършихме работата. Момчешки щуротии, разбира се, но освен благоразумието — и тая клетва ме държеше. Де да знам, че ще я разкрия не на Зоя, а пред съвсем друг човек…

А с френския стана случайно и въобще не съм се фукал. Вървим със Зоя по кея, разглеждаме новодошлите кораби, минаваме и покрай един с френското знаме на мачтата. Тъкмо го разтоварват. На борда му, опрени на перилата, стоят двама моряци, зяпат. И единият викна:

— Ей, красиво гъркинче! Ела батко Куро да ти покаже нещо хубаво!

Предполага се какво. След като месец може би жена не е виждал. Кипнах, скърпих две фрази от гимназиалните уроци и креснах:

— Момичето е красиво, но е чуждо! Върви при френските курви!

— Кой си ти бе, лайно?! — обади се другият.

— Баща ти! — отвръщам. — Питай майка си!

Такива любезности си разменихме с французите. На зла круша — зъл прът! Зоя бе отминала, чака ме.

— Какво се разправяш? — вика.

— Закачат се и ги пратих на майната им! — перча се аз.

— Ама ти знаеш френски! Откъде? — не вярва на ушите си тя.

— Абе, знам — колкото да си изкарам боя. Нали ти казах — обяснявам, — че из Солунското пристанище се мотаех. Там налапах някоя дума…

Не повярва, изглежда. Намота си тоя конец на пръста и няколко пъти ми го припомня. Забелязах аз, че ме дебне — и друго нещо съмнително да открие у мен. Но ако тя ме е поглеждала с едно око, аз с четири я следях да не би да стане нещо ненадейно откъм главния ми съперник. Ламброс Пазаити имам предвид. Не се страхувах вече, че Зоя ще побегне с морски капитан, но той, Пазаити, продължаваше да идва в кафенето. Притискаше Аргирис Киру, към Зоя се присламчваше, подаръчета й носеше…

Не ми се щеше да вярвам, че Зоя ще отстъпи пред изнудвача. Но като се размислях някой път нощем, че тя се бе отказала от редовната гимназия, само за да помага на изнемощелия старец — защо да не се пожертва и за нещо по-важно? За кафенето, за покрива на дядо си, за поминъка, за живота му в края на краищата. Защото ако му отнемеха „Византия“, дядо Аргирис направо щеше да легне и умре на камъните отпред. И аз щях да умра. Ако не на камъните — на въжето или в мръсната пристанищна вода. Треска ме тресеше, като си представях, че дядото склони и се примоли на Зоя: „Тъй и тъй, внучке, дай да те омъжим за Ламброс. Не е толкоз лош, а е заможен. И дърт не е дотам.“ Няма начин — Зоя щеше да угоди на дядо си! Да не би за мен да се сети! Ами тогава?! Скачах от постелята, палех цигара и излизах на двора. Ако не беше огънчето да святка, хазяите за сомнамбул щяха да ме вземат…

Мислех, мислех как да измъкна нотариалния акт от Пазаити, че да му отнема силата. Планове градях всякакви. Ама не беше лесно. С проста кражба не ставаше. Нотариалното си беше на негово име и веднага ще си изкара дубликат мошеникът. Какво да правя?! Как да го скепцам натясно, че сам да се откаже от собствеността? И от Зоица да се откаже…

Ето на какви два огъня се печех едновременно. От едната страна — Пазаити да прогоня, от другата — Зоя да привлека. И само това ми липсваше — още един съперник да се яви. По-опасен и от неочаквано място. За Михалис ти говоря…

XVIII

С него вече рядко се виждахме. Една неделя след като си взе багажа, той пак дойде в квартирката — тоя път да ми донесе пари. Клио Филокали му предплатила заплатата, а харчове в къщата нямал — половината даде на мен. Взех ги, защото не бях ходил още при Ламброс Пазаити за работа, с пая на Караканьоти карах.

На тръгване Михалис ми каза, че господарката наредила близки и роднини да не го търсят в дома й. Като го пусне в отпуска, къде ще да ходи, но външни хора да й се влачат — не разрешава. Близки и роднини Михалис нямаше в тая държава, едничък му бях аз и за мен значи се отнасяше заповедта. Е, могъл е да каже, рекох си, и ми стана малко терсене, че тъй ме отритват. Въртят си любовта — да не им се пречкам. От друга страна обаче, богатска къща, не е Аврамов дом — права е жената да се варди от навлеци.

— Как е оная работа? — намеквам за овъргаляната постеля.

— Ти да не си казал някому? — смръщи се Михалис.

— Не бе! На кой ще кажа? Гроб съм!

— Все едно, че нищо не си чул! — рече той и сложи точка.

И като изчезна — повече от месец не му видях очите. Разтревожих се да не се е разболял. Намерих къщата, въртя се отвън, ама не смея да дръпна звънеца. Да не му навредя. Наведох се да погледна през една дупка — може наблизо да работи в градината, ще го повикам. И както заничам, някой ме ръга с пръчка в ребрата. Същият стражар от предишния път. Обикаля тротоара, пази постелите на богатите вътре. Прогони ме.

Доста време мина от тая случка. Един следобед, тъкмо бях седнал да играя табла, необикновен човек изникна на вратата. Не човек, а слънце. Всички се извърнаха да видят кой е тоя големец, решил да влезе в кафенето. Малцина различиха, че е същото момче, дето за пръв път се яви с мен при дядо Аргирис.

— Михалис! — хвърлих заровете аз и скочих да го посрещна. — Това ти ли си?

— Аз съм ами! Че кой ще е? — дуе се той като паун.

— Не мога да те позная! — обикалям да го разгледам отвсякъде. — Как си се облякъл!

А беше облечен той в дреха, дето ни бях виждал, нито сънувал. Цялата от гълъбовосин плат — ама фин, тънък, изпечен, от най-добрата манчестерска фабрика докаран. Куртка военна кройка, на раменете еполети и златни ресни висят от тях, на гърдите три реда акселбанти и пак със златни висулки, по крачолите широки лампази, а копчетата блестят, блестят, все едно от полирано злато направени. От глава до пети значи — само златно и гълъбовосиньо. А самият той подстриган, пригладен — от далеч дъхти на одеколон и помада, на свежест и чистота.

— Това ми е униформата — обяснява Михалис. — Госпожа Филокали нареди — като излиза в отпуск прислугата, с униформата си да ходи.

— Бре, бре, бре! — цъкам от възхищение аз, а един от клиентите се обади:

— Че той цял адмирал!

— И повече! — допълни друг. — Повелител на моретата! Капитаните ряпа да ядат!

И щом спомена капитани, всички за Зоя се озърнаха. Къде е и какво ще каже, като на крака й е дошъл не някакъв си морски капитан с потни петна под мишниците на куртката, а самият повелител на моретата. А тя — насреща. Цъфнала в усмивка. Сякаш не е виждала веднъж Михалис и не съм й разправял аз за него, ами стар приятел специално й е дошъл на гости.

Виж какво — може да преувеличавам. На влюбен, какъвто бях, очите са недоверчиви. Ревнив бях като слон и до грам точно мерех кому и колко се е усмихнала Зоица. Може нищо особено да не е влагало момичето в своята любезност. Но аз не ти описвам нещата, каквито са били, а както аз съм ги виждал. Стори ми се, че Зоя налапа въдицата. Че униформата на Михалис я съблазни. При това още не бях говорил с нея за капитаните и не знаех, че иска да я отведат в Америка, за да удари два шамара на баща си.

— Къде се губиш, Михалис? Въобще не си се мяркал — глези се тя. — Заповядай, заповядай да седнеш!

И бърше с кърпата си стола, да не би адмиралът да си омаца дъното на панталона. Бърже носи кафе, без да й е поръчвал.

— На табличката ще го оставя — вика, — да не се окапеш случайно.

— Няма, няма — ломоти той, ама пие като жираф, проточил шия настрани — сакън, капчица да не пролее.

А тя отива, връща се, но все край нас се върти и очите й все в Михалис. Възбудена, шавлива, място не си намира. И току плъзне поглед по мен, сякаш да провери доколко ме е ядосала. По едно време пак спря и казва:

— Ама много хубаво ти е ушит мундирът! Кой ти го прави?

— Симитис — важно отвръща Михалис.

— Симитис? Елиас Симитис?! — глътна си езика Зоя и приседна до нас. — Чувала съм за него! Ама той обикновени хора не приемал! Големи връзки искало!

— Е, не може цяла Атина да облече човекът. Подбира си клиентите — скромно подхвана Михалис и заразправя как му е вземал мерки, какви проби му правил и колко се колебал за копчетата.

Разправя, защото тя го пита. Час ли, повече ли стоя тогава приятелят ми, но главно двамата си говореха, а аз слушам отстрани и понякога избръмча нещо излишно като бръмбар от делва. Тръгнах да го изпращам — и тя по нас до прага.

— Ех, Михалис! — въздъхва на раздяла. — Защо не дойда и аз да потърся работица у Клио Филокали. Не тук да робувам всекиму. Ще ме вземеш ли за помощник-градинарка? Сама се грижа за нашата градинка в двора и много разбирам.

— Ще те взема, Зоице. С най-голямо удоволствие! — превзема се той. — Да питам ли госпожата?

— А, недей още. Аз ще ти кажа кога — закачливо отвръща момата.

Добре, добре — бера горчилка аз до тях. За мен като близък къщата затворена, а щом е за Зоя — господарката ще моли…

Тъй почна тяхната закачка. Не че Михалис зачести да идва, но уж мен търси, а в квартирата не се отбива, направо в кафенето пристига. И сякаш дебне час, когато няма да съм там. Често се случваше да ме изпревари. Седнали двамата със Зоя, бъбрят си. Той разправя нещо, тя се киска и премрежено го гледа. Интересно й с Михалис, забавно й. Като ме види, че влизам кисел, скочи:

— Ах, улисах се! — вика. — Много работа ме чака. Ама и ти си един карагьоз12, Михалис, еша ти няма…

Ясно е, че съм развалил идилията. Умисля се аз като шопар пред Коледа и не мога да реша случайно ли са се заприказвали или нещо втасва да се пече помежду им…

По едно време Зоя тръгна да навестява някаква своя съученичка в Атина. В течение да била на училищните уроци. Защото в учебниците едно пише, но учителите се отклоняват и тъкмо с тия отклонения да се запознаела тя от съученичката си преди изпитите. А пък аз си мислех да не й се отклоняват маршрутите на нея. Да не би с Михалис да се срещат. Много я подозирах за такива срещи, но не исках да я следя. Обидно ми беше да се прокрадвам тайно, а още повече ме беше страх да не ги засека заедно на някое кьоше. Но и това се случи — заедно да ги видя.

Един ден Зоя пак отишла при съученичката, а аз стоя и чакам на вратата. По едно време гледам — лек автомобил спря, но далечко от кафенето, на стотина метра. И Зоя слезе от него. Сърцето ми притупа от ревност, но веднага забързах да видя каква е тая кола, кой е шофьорът. И ето ти го — Михалис се изсули от предната седалка. Той бил шофьорът! Като гръмнат се заковах на място. Тъй се почудих, че умее да кара, че с автомобил разполага, та за един миг Зоица остана на трети план. А той подскочи от радост и даже се хвърли да ме прегръща.

— Димитраки — хвали се, — видя ли ме как шофирам? Голямо удоволствие! И от полицейското ми издадоха удостоверение за пълни шофьорски права!

— Ама криеш, че си се учил — като дървен приказвам аз.

— Как ще крия! От два месеца не сме се виждали, за да ти кажа. В свободното си време се обучавах и нямаше кога да дойда в Пирея.

— И с кола си се сдобил вече — завистливо оглеждам автомобила, а той не какъв да е, а лъскава лимузина.

— А, от Клио го взех — небрежно вика Михалис. — Да се поразходя малко и да си поддържам формата.

— И добре ли се разходихте със Зоица? — питам ехидно и презрително я гледам. — Меко ли вози Михалис, госпожице?

— Казах ли ти, Михалис — сопна се тя, — да спреш оттатък ъгъла! Кой знае какво ще приказват сега в кафенето!…

— Каквото щат да приказват — не му пука на приятеля. — Нали съвестта ти е чиста! Абе, видях я случайно, че чака на спирката — взе да разяснява на мен как са се срещнали. — Защо да не я доведа? Пък и да се упражня по тукашните пътища…

— Приятни упражнения, дами и господа! — викам им. — И удоволствия! Довиждане.

— Чакай! — хвана ме за ръкава Михалис. — Ти луд ли си бе?! Я се качи да те повозя малко!

— Нямам нужда да ме возиш! — отвръщам гордо. — Извънредна работа се е отворила. Въглища ще се разтоварват. Там отивам — да се упражня с лопатата…

Дръпнах се и ги оставих. Забичих към пристанището. А душата ми вие от мъка. Нека се радват, мисля си като зло дете, нека си се упражняват, ама да знаят, че аз страдам в мърсотията, сред въглищния прах, на дъното на трюма… А то нямаше ни въглища, ни трюм. Ама как другояче да отмъстя на Зоя и Михалис освен да ровя в собственото си самосъжаление…

Следващия път като дойдѐ, бях решил да разговарям направо.

— Вие със Зоя май доста се сближихте? — питам и гледам в рамото му. — Да не би нещо такова…

— Какво такова? — напрегна се той.

— Да сте се харесали примерно…

— Ама ти още ли не си забравил оная случка с колата? — ядоса се Михалис. — Не ми ли вярваш, че не сме се уговаряли с нея?

— За вярване — вярвам — викам, — но ми се струва…

— Я не говори глупости! — прекъсна ме той. — Аз от една жена се чудя как да се отърва, той за втора ми говори! А ти докъде я докара със Зоя?

— Това да не е каруца, та да я откарам някъде! — жегна ме въпросът му.

— Доникъде не си я докарал! — жестоко рече приятелят. — И няма що да се боиш от тоя и оня, ами сам си върши работата. Ако въобще има какво да се върши тук!

Оклюмах от тия думи и жално го погледнах. Той обаче не отмести горчивата лъжица от устата ми, както правим и ние с близък болен. И дори да ме е жалил, тикаше да преглътна истината, та дано това лекарство ме освести.

— Не мисли — продължи Михалис, — че си заплюл Зоя и вечно ще вървиш по опашката й. Младо момиче е — няма все сама да стои. Утре ще вземе изпитите и ще иде в пансиона на педагогическото училище. Ти какво ще правиш? Или изневиделица нов момък ще се яви в живота й. Тогава? Или я грабвай сега, или се махай! А пък аз ли ще съм, друг някой ли ще бъде — все едно ще ти е тогава…

— Не е така! — запънах се аз. — Ако си ти, по̀ ще ме боли…

— Защо? Няма причина! — опари ми той сърцето, но позамълча и захвана по-меко да ме убеждава: — Димитраки, виж се на какво приличаш. Година и половина как сме тук, а ти не си излязъл от кафенето на дядо Аргирис. Ограмотиха те — добре! Ама работа от дъжд на вятър подхващаш, отслабнал си като хрът, очите ти са се изцъклили. Какво — хората ли искаш да ти се смеят? Не излезе нищо със Зоица — случва се. Не е болка за умиралка. Махай я, отрежи я от себе си като парче месо — скръцни със зъби и го хвърли зад гърба си! Но най-добре ти да се махнеш. Ще говоря с Клио да те назначат нещо по корабите. Или по-хубаво — в Солун имат агент, при него да те пратят да му помагаш. Там ще имаш полза и от Зоините уроци по писане. Чуй ме! Замини, огледай се край себе си. Може да я забравиш, може друго момиче да си намериш. Ако пък не прегори тая твоя занесия и се върнеш, може на нея друг акъл да й е дошъл. Може тогава да потръгнат нещата…

Доста ми говори Михалис в тоя дух и кажи-речи със същите думи. Ама знаеш ли аз какво си мислех с моята подозрителност. Иска да ме разкара, виках си, че свободно да посегне към Зоя. Да не се черви, като ме срещне. И от всички негови приказки, дето се премятаха като риби, в моята мрежа останаха само ония, в които виждах лукавство и двусмислица. Но забележи, наистина имаше такива хлъзгави приказчици. „Ако не си ти, друг ще е, пък може и аз да бъда.“ А? Какво да мисля след такива думи?

Нямах тайни преди от Михалис и за всичко му се доверявах. Не ме беше мамил той, ако изключим дребните момчешки номерца, дето си ги погаждахме понякога в Пазарджик. За друго слагах душата си в шепата му, но за Зоя не беше тъй. Оттук само можеш да съдиш колко бях пощурял. Но причината пак е в нещастната ми любов. Ако Зоя ме беше обикнала, да речем, и приятеля си нямаше да подозирам. Празният ламтеж озлочестява сърцето…

Друг живот живееше вече Михалис. Не само се бяхме разделили да спим под различни покриви, но и умовете ни вървяха по различни пътеки, всеки зает със своите кахъри и въпроси. Разединили се бяхме, без да сме го желали специално, а от моя страна и сянката на Зоя легна върху същата цепнатина на нашето отдалечаване. Лек хлад долавях да полъхва от тая цепнатина. И макар да ме увери с думи, че не ми е съперник, образът на Михалис с адмиралския мундир остана нейде в далечината като нещо заплашително за моята любов. Доста време се мержелееше той така в далечината, докато изведнъж не изникна под носа ми тържествуващ и не ме смачка окончателно…

Но няколко месеца минаха до тоя миг, а през тях Михалис имаше свои грижи и разправии.

От деня, когато отидохме заедно в резиденцията на Филокали, носа си не бях подавал там. Какво садеше и прекопаваше градинарят, как вървеше любовта между господарката и слугата, нямах възможност да проверя, а си правех изводи от някое скъперническо подмятане на приятеля ми. И ако в началото тя си го беше избрала като росно цвете, за да си закичи ухото, малко по малко положението се променяше. Доста ароматно се оказа май това цветенце и я упои като хашиш, омая й главата и без неговата миризма жената не можеше да живее. Кой слуга и кой господар вече не се разбираше или по-точно, Клио Филокали тайно и доброволно си беше отстъпила господарството. А твърде капризен господар беше, изглежда, Михалис и твърде ревностна слугиня на страстта си към младото момче излезе Клио. Така си мислех поне.

Половин година не бе изтекла от назначаването му, и тя го повиши в длъжност. Остави Михалис лопатата и търмъка, нов градинар взели, старец с практика. А фаворитът стана надзорник на прислугата, отговорник за общия ред в дома или нещо подобно — пост неопределен, но с големи пълномощия да си вре носа навсякъде и да разпорежда. И заедно със служебното израстване езикът на Михалис се пречупи. В началото наричаше Клио Филокали „господарката“, „госпожата“, после взе да изтърва интимното „Клио“, докато накрая удари през просото и почна да я назовава „лелята“…

Ще кажеш, живота си е живяло това приятелче при своята леля. Ама не беше така, ама не виждах Михалис да е щастлив в богатата къща. Не знам какво е правила с него Клио Филокали, на ръжен ли го е въртяла, душицата ли му е вадила, но като питах как я кара, Михалис пъшка, чумери се, недоволен. Особено като прехвърли годината. Казах ти, че той не обичаше да разправя подробно както чувства и преживява. И сега само мога да гадая дали не съжаляваше, че се пазари някога за обикновен градинар, а Клио го направи и господар, и роб едновременно. Че госпожата на робиня се е правила, а всъщност е владяла изцяло и тялото, и волята му. Или ако тя е била робиня на страстта си, той да се е усещал роб на робинята. Ще оставя тия възвишени обяснения. По-лесно е да предположа, че Клио Филокали просто му беше омръзнала. Омръзнала до втръсване. А хубава жена беше, мама му стара! Величествена като лебед! Ако не се бе случило да хлътна по Зоя и ако бях на мястото на Михалис, на мен нямаше да ми омръзне. Ама светът ти дава не каквото харесваш, а което ще те мъчи…

Та от един момент нататък Михалис почна да подхвърля, че ще напуска работата си, ще бяга нейде — неизвестно къде, при мен щял да дойде да хамалува по пристанището. Заканва се, но не го прави. Защото от другата страна на заканите стоят автомобилът, заплатата, за която и пръст не помръдва, фините гозби, охолното живуркане. Не е лесно да ги зарежеш. Опитай се да влезеш в положението му и ще разбереш. Някои човек убиват за такива неща, цял живот подлости вършат да ги докопат, а той какво — с ласки дарява само изисканата жена, дето при жив мъж е съща вдовица. И аз много не вярвах, че ще остави Клио Филокали. Даже съвсем не исках да я оставя. Схващаш защо. Смятах, че любовта на Клио към Михалис пази и моята любов към Зоя. А докога ще караме тъй — избягвах да мисля…

И затова доста се стреснах един ден, когато той пристигна в квартирата ми с нов куфар в ръката. Беше малко след като ме убеждаваше да отрежа Зоя от сърцето си и да се махна от Пирея.

— Митак — вика от прага, — ще ме приемеш ли за известно време?

— Колкото искаш — казвам. — Ама защо?

— Напуснах лелята.

— Да, де. Ама защо я напусна?

— Унизява ме! — пламна той, че чак джуката му трепна. — Няма да търпя!

— И с какво те унизява?

— Представи си — отвръща, — днес ме заведе в гардеробната на Йоан Филокали. Показва ми костюмите и вика: „Защо не си избереш някой? Ако ти е широк, шивачът ще го стесни.“

— Че лошо ли е? — опитвам да го успокоя. — Де и на мен да даде някой костюм…

— Как! — викна Михалис. — Човекът още е жив — аз да му нося дрехите! Ако беше починал и Клио се омъжеше повторно, дали щеше да предлага на новия си мъж костюмите на стареца? Сигурно не! Унизява ме като отрепка!

— Толкоз ли е стисната? — чудя се аз. — Като иска да те премени, защо не ти ушие нещо като адмиралската униформа?

— Остави! — дразни се той. — Не ми приказвай! Израсла е сиромашки и все икономии прави. На брашното евтина, на триците скъпа! А че хората имат честолюбие — не забелязва…

— Е, и ти не си израсъл като лорд — мъча се да го озаптя.

— Лорд не съм, но да ме унизяват не допускам! Къде беше клозетът? Бърже казвай, че се напикавам! — изведнъж се присви той и хукна на двора.

Върна се пак тъй присвит и седна на кревата. Личеше, че нещо го боли.

— Какво ти е? — попитах.

— Това за дрехите е последната капка, днешната, но не е само то. Ох, помина ми малко! — въздъхна той и запали цигара. — Разсипа ми бъбреците тая жена и с простата май съм зле…

— Какво говориш?! Не си се оплаквал — рекох и го огледах, макар още предишния път да бях забелязал синкавите торбички под очите му.

— Димитраки! — отпуши се ненадейно Михалис. — Ще кажа нещо само на теб. Тая жена вече не ме възбужда! Ама никак! Каквито и мурафети да прави, както и да се мъча. В началото не беше тъй, даже обратното, но от някое време — не и не! Отпуснах се като джигер. И тя взе хапчета да ми дава. Витамини уж били. Ако не ща да глътна хапчетата, реве, сълзи лее, вените си щяла да реже. С ръката си ми ги тъпче в устата и цяла чаша вода ме кара да изльокам. Да не би да скрия някое хапче зад бузата си и после да го изплюя. И не знам от тях ли е, от нещо друго ли, но откак почнах да ги пия, никак не съм добре…

— Ах, да му се не види! — слисах се аз до немай-къде. Само такова нещо не бях очаквал. За подобни хапчета и испански мухи бях слушал от по-големите момчета на улицата, чел бях и в едно дрипаво френско романче. И си мислех, че ги гълтат само развратни старци, графове и маркизи, скапани от сладострастие и пороци. — Ама много си млад бе, Михе, за хапчета. Що не идеш на доктор?

— На никакъв доктор няма да ходя! — зло ме скастри Михалис. — Вината е в лелята! До гуша ми е дошла! Потиска ме по някакъв начин — и аз не знам какъв. На парцал ме направи!

— С други жени опитвал ли си?

— Опитвах — мрачно отвърна той.

— Е?

— Редовен съм — пак тъй допълни приятелят ми.

— С каква жена? — попитах, изтръпнал от известното ти подозрение.

— Проститутка забрах. Редовен съм, и още как! — Но болката, изглежда, пак го преряза, за да напомни, че нещо в него здравата се беше объркало.

— И какво ще правиш сега? — отдъхнах след последните му думи.

— Като събереш всичко на куп — не издържам повече! Ще остана тук да видим дали без тия мръсни хапчета няма да се оправя. И ще размисля на спокойствие. Кой край да обърна към госпожа Филокали.

— Остани, остани! — насърчих го аз. — Лежи, почивай си. Аз ще ти нося храна от гостилница. Ама дай да викна и доктор, а! Ще питам Ламброс Пазаити за някой добър доктор…

— Недей! Намери кого да питаш — с досада рече Михалис. — Обаче и друго има. Клио сигурно ще ме търси. Къде е твоята квартира, тя не знае точно. Ще иде в кафенето. Ако те срещне, да не си й казал къде съм. В никакъв случай!

— Няма! Няма! — искрено го уверих аз.

Повъртях се още малко край него, извади той туй-онуй от куфара, настани се и легна да дремне. А аз запраших по единствения свой път — към кафене „Византия“.

Както винаги, Теодорос Ликудис седеше сам на масата си. А мен сякаш дяволче ме дърпа за езика. Минах край него и уж нехайно спрях, питам го:

— Теодорос, ходил ли си скоро при сестра си? Виждал ли си Михалис? Какво прави?

— А? Не чух — сепна се той, като че от дълбок сън го събудих.

Повторих въпросите си високо, все едно на глух говорех.

— Не. Не знам — рече Ликудис и пак опря брадичка в гърдите си.

Как да говориш с такъв човек?! Каквото и да му кажеш, който и да го пита, само два отговора дава: „Не чух“ и „Не знам“. Не можех да го разбера. За препитанието си не работеше, защото Клио Филокали го издържаше. Ама поне някаква занимавка за ръцете и ума да си беше измислил. Няма такова нещо. Даже табла и карти не играеше. Вестник си купи, но и него не чете — подари го някому в кафенето. Седи, обронил глава, мълчи вглъбено, от време на време отпива от изстиналото кафе, но и чашата вдига така, все едно гира е вързана за нея. Сякаш всичките си сили е забравил в ония митични времена, откъдето бе получил външния си образ. Или ако се е сетил да вземе сила, попилял я по дългия път, докато стигне кафенето. Като го видиш — на вид същинския Аполон. Зарадваш се и си речеш: ей, късмет имам с бог да поговоря. Направо от Олимп е слязъл, кой знае каква мъдрост ще изглаголи. Отвориш уста да го питаш — не чул, креснеш му над ухото — не знае…

А може би не беше въпросът в силата. Може би, като си взел човекът телесен лик от древността, нарочно оставил душата си там. И тая душа съзерцава игрите на боговете, лавровите горички, задевките с нимфите и въобще всичко прекрасно в олимпийския свят. И хич не иска да вижда запуснатото кафене, а още по-малко да слуша просташките ни разговори и питаници…

Каквато и ще да беше загадката на Теодорос Ликудис, приказка с него пак не успях да подхвана и седнах да чакам Клио Филокали. Дори Зоя не поканих на разходка, че да си открадна някоя постна целувчица. Шибам табла, а окото ми все във вратата. Умирах от любопитство да видя след разговора с Михалис оная изкусителка с хапчетата. Само че тя не дойде следобеда. Чак след три дни се появи.

XIX

Същата лимузина, с която Михалис доведе Зоя, спря досами вратата. И госпожа Филокали влезе при нас, сякаш сто пъти бе идвала в кафенето. С тъмни очила, шарен тюрбан на главата и проста права дреха. Без много да се озърта, намери брат си и седна до него. Бях се случил доста настрани и наострих уши да хвана какво говорят. Но в началото те въобще не приказваха, даже поздрав или кимване нямаше. На две-три маси клиентите позабавиха играта, почудени, че тая известна госпожа за пръв път ни посещава. Като видяха обаче, че нищо особено не става, продължиха си.

А тя постоя, поръча кафе на Зоица, пък приближи глава до брат си и забъбри нещо бързо и нервно. Бъбри, бъбри, а той не мърда, само като спря сестра му, издъдна кратко с глухия си глас. Дръпна се тя назад, отметна глава и свали очилата. Не знам с какво да ти сравня лицето й, защото такава белота рядко се среща. Особена. Не е сняг, не е мляко, не е варосана стена, да речем, или нещо подобно. Приличаше донякъде на едни кокали, които след години видях в цариградския природонаучен музей. На допотопен гущер, от египетската пустиня ги изровили. Горещият пясък ги пил, пил милион години, просветлил ги, изфинил ги, ама не успял да погълне цвета им докрай, а оставил малко жълто и синьо, равномерно смесени с бялото. От подобна кост сякаш бе направено лицето на Клио Филокали. Ама само материалът от праисторическо чудовище, а инак образът красив и величествен.

Два или три пъти още жената се наведе да приказва на Теодорос, но все едно хвърляше думите си в кладенец, а от тъмния ек, който предизвикваха, аз долових: „Не знам… Не ме занимавай… Остави ме на мира…“ Явно бе, че каквото да молеше и убеждаваше Клио Филокали, не ще успее да разклати невъзмутимото бездействие на брат си.

И тогава тя погледна към мен — отдавна, изглежда, ме беше забелязала.

— Младежо — рече високо и играчите пак спряха цакането, — ще бъдете ли любезен да се преместите при нас?

Взех си чашата и се отзовах без втора подкана.

— За мен е чест, госпожо — казах, докато сядах, — да споделя вашата компания!

— Я колко сте галантен! — вдигна вежди тя. — Пък аз да не усетя. Нали вие търсихте работа при мен? Намерихте ли нещо постоянно?

— Нищо постоянно няма на света — отвърнах философски. — Ламброс Пазаити ми помага. Той ми намери и сегашната работа.

— Пазаити? — усетих отвращение в гласа й. — Не сте сполучили кой знае колко…

— Не всеки има късмет, госпожо, отведнъж да попадне на най-доброто — завъртях комплимента. — Но аз съм доволен. Сега отмятам разтоварваните стоки. Работа лека, а се плаща като на докерите.

— Е, това е най-важно — да си доволен — любезно опипваше почвата край мен Клио Филокали. — А иначе как живеете?

— Прилично. В мир със света и със себе си…

В тоя момент Зоя бе приближила да вдига празните чаши, чу дървеното ми философстване и подигравателно се усмихна.

— Момиче, вие ли сте Зоя? — изведнъж смени посоката Клио Филокали.

— Аз съм — изненада се Зоица.

— Слушала съм за вас — рече госпожата. — Защо не си починете? Елате при нас за малко. — И преди Зоя да придърпа стол да седне, нетърпеливо продължи: — Отдавна исках да ви видя! И тъкмо съм тук… Скоро сигурно няма да дойда. Трябва да знаете, че за всичко ви съчувствам!

— За кое всичко? — изчерви се леко Зоя. — Михалис ли ви е разправял?

— Да. Михалис — ласкаво потвърди Филокали. — Ами че например искате да станете учителка. Чудесно! Да си вземете хляба в ръцете. Независима да бъдете!

— И аз това желая, но какво ще прави дядо сам. Пансионът в педагогическото е задължителен…

— Нищо! Нищо! — прекъсна я госпожата. — Дядото ще се оправи. Тъй е винаги! Птичките отлитат от гнездата. И помнете, че на никакви мръсници няма да ви оставя!

— Какви мръсници?! За какво говорите?! — тоя път гъста вълна плисна лицето на Зоя. Очевидно това подхвърляне й бе неприятно, особено защото и аз го чух.

— Имайте предвид какво ви казвам — с хладна омраза рече Филокали. — На мръсниците им знам и кътните зъби. Но тоя път — не! Можете да разчитате!

— Благодаря, госпожо! — доста неучтиво скочи Зоя. — Но предпочитам сама да си редя живота!

— Фукла! — процеди след нея жената.

Поколебах се дали да оправдая някак Зоя, но Клио Филокали свойски се обърна към мен:

— Димитраки ли ти беше името?

— Щастлив съм, че сте запомнили какво ви е казал приятелят — закълчих си аз езика като истински джентълмен.

— Не се прави на какъвто не си, Димитраки! — охлади ме тя и странно бе, че изисканата дама изпусна тоя тон на сиромашта от столичното предградие. — Хайде да излезем! Тук всички подслушват.

— Нека! — не се съгласих. — Какво тайно говорим?

Тя спря за миг разширените си зеници в очите ми, прецени, изглежда, каквото й е потребно, стана и тръгна. А аз, дето уж се опънах, поех след нея покорно…

Клио Филокали вече се качваше в колата и само ми посочи седалката до себе си. Подкара нагоре по улицата, после сви към кея и загаси мотора в самия му край, близо до мястото, където Караканьоти ни свали преди толкова време от гемията си. В късния следобеден час ни един човек не се мяркаше насам, на два метра от муцуната на автомобила бе водата, а през предното стъкло се виждаше как оттатък пристанището плацикат вълни.

— Къде е Михалис? — без повече заобикалки рече жената.

През няколкото минути път бяхме мълчали и макар че чаках тоя въпрос, изведнъж настръхнах:

— Вие по-добре трябва да знаете.

— Виж какво има тук — щракна тя закопчалката на чантата си и обърна отвора към мен.

Погледнах и замълчах — отгоре лежеше пачка с бандерол. От големите каймета — педя и нещо дълги.

— Пазаити ли искаш да вземе тия пари? — сподавено попита тя. — За пет минути ще го намеря и след още пет ще науча къде се крие Михалис. Само че не искам да виждам мръсника, а още повече — да ми прави услуга…

— Не го знам къде е — противно ми беше, че се набърках в мътната връзка между двамата. — И пари не искам. Надницата ми стига…

Зачаках какво ще отвърне, но тъй като Клио мълчеше, втренчила поглед в морето, допълних:

— Върнете ме обратно.

Тя обаче не ме чу, впи нокти в чантата, притисна я към стомаха си и цяла се прихлупи върху волана. Ни звук, ни плач, ни тръпка по раменете й. А аз седях като сбъркан около минута и плахо се обадих:

— Какво ви е? Хайде да вървим…

И Клио Филокали рязко се изправи. Страшно беше станало лицето й. Докато разговаряше в кафенето с мен и Зоя, някаква човешка мимика раздвижваше това лице, някаква проста любезност го оживяваше, но сега то се бе превърнало в бяла маска на гняв и страст. И в тоя миг аз разбрах до дъното на мозъка си, че тая жена ще намери приятеля ми. Морето ще пресуши, ако трябва, Пирея със земята ще изравни, но ще го открие. И тогава или ще го убие от ярост, или ще го задуши в прегръдката си от любов. Свършен беше Михалис! От такава влюбена фурия няма отърване!

И за пръв път в мен шавна разумната мисъл, че няма защо да крия Михалис, ами двамата с госпожата трябва да се срещнат и обяснят. Да знаеш, голям подлец е разумът, когато поиска. Разумът е наемник на сърцето, върши му черната работа и всичко може да измисли той, за да оправдае всяка подлост. Та и моят разум тогава ми даде довод да почна предателството към Михалис, а сърцето ми още лицемереше, че е вярно и добро.

— Вземи парите! — властно рече Филокали.

Извади ги от чантата тя и тъй като не протегнах ръка, сложи пачката в скута ми. Понатисна я леко, за да не падне на пода.

Не знам, не знам — дали от това докосване, дали от подмолните представи за тая жена, но мигновено се вдървих като кокал. Щръкна мъжката ми гордост с всичка сила. А и въобще на младини бях като каф-кибрит. Имаше навремето такъв кибрит — където и да драснеш клечката, пали се. Та и аз като него — пипне ли ме жена, в секундата пламвам. Така се случи значи и в оня момент…

— Няма! — отвърнах през зъби и не толкоз, че парите не искам да взема, а ме е срам да вдигна пачката и госпожата да види издутия ми панталон. Да не стане съвсем като поговорката: „Някому се сърце кине, другиму се кур топори.“

— Вземи ги или ще ги прибера! — викна тя и наистина плъзна ръка към тях, но с върха на пръстите си усети какво се крие под пачката. И ръката й остана там.

— Ха̀! — бледа усмивка раздвижи маската. — Какво е туй?

— Туй е… — рекох и вече разтварях ръце да я прегърна. Пачката се изхлузи помежду ни…

Там, в колата, се любихме като бесни животни, запрени в клетка. Можеш да си представиш как бях подивял от диетата покрай Зоица. Но в оня половин час забравих и нея, и общата ни кожа, и всичко останало от идеалната моя любов. Право казват хората, че горната глава мъдрува, а долната лудува. Но кълна ти се — само докато свършим с Клио Филокали беше тъй…

Бяхме останали на задната седалка и като се пооправи, тя извади цигари, запалихме.

— От една порода сте с Михалис — рече одобрително като опитен дегустатор.

— От един град сме — отвърнах от немай-къде и помислих: „Голяма работа станала! Нали Михалис я остави. Свободна е вече…“

— Нали от едно село бяхте…

— Все тая — притеглих я леко и Клио се отпусна на гърдите ми.

— Като изпушим цигарите, ще ме заведеш — каза тя лениво. — Не съм забравила.

И тъй като тоя път не отказах, жената допълни:

— Но и за теб ще помисля. Михалис молеше да те пратя в Солун, в агентството…

— Не съм искал такова нещо! — рекох сърдито. — Той сам го е измислил зад гърба ми!

— Няма, няма! — успокои ме тя. — Как ще те пратя толкоз далеч?! Ще дойдеш вкъщи. И за теб ще има работа…

— Защо? — опитах да съм деликатен. — Сегашната ми харесва.

— Помисли! — отдръпна се господарката и ме огледа. Хрумването очевидно й хареса и бе готова веднага да сключим сделката. — Преброй до десет и реши.

До десет аз не броих, но през тия секунди ясно схванах, че ако се съглася, лесно можем да си разменим местата с Михалис. Аз да стана платен любовник на Клио Филокали, той да остане в квартирката. Аз да навлека някоя униформа и при лош късмет да стигна до хапчетата, той да си опита щастието при Зоя. Тая мисъл ме отврати, но се сдържах да не се издам. И същевременно Зоя като че по-скъпа ми стана след моята изневяра. По-мила. Нея и за съкровище не бих разменил. А разумът ми още нещо потвърди — и не за пръв път. Че най-изгодно за мен е Клио и Михалис да се разберат и отново да се приберат в резиденцията. Защо да пускам вълка в кошарата? А още повече — ако се повлека след двамата, съвсем ще развържа ръцете на Михалис. Ей тъй разумът ми направи и втората стъпчица към предателството.

— Клио… — рекох. — Мога ли така да ти викам?

— Разбира се, моето момче — притисна ме тя отново с едрата си гръд.

— Клио, да вървим при Михалис. Той е в квартирата ми. Болен е — загрижено заприказвах. — Няма кой да се погрижи за него. Само ти. Имаш условия. Доктор трябва да викнеш, Клио! Да му помогнеш…

— Знам — призна тя. — Помислила съм. Не е кой знае какво — песъчинки изхвърля от бъбреците. Но не е боледувал досега и се е изплашил.

— И още нещо искам да те питам. Странично — продължих. — На Зоя ли искаш да помогнеш или на Пазаити да отмъстиш?

— Странично ли? — жената посегна и хвана с две ръце главата ми. — Защо все за нея говорите? И двамата ли сте влюбени в тая пикла? — На педя от лицето ми бялата маска не чакаше друго освен пълна изповед.

— Михалис ли… призна, че е влюбен? — секна гласът ми.

— Да признае?! — изуми се Филокали. — Да не взема да го питам?! Разправи ми за Пазаити и нотариалния акт, за изнудването на стареца и момичето.

Какви глупости говоря, помислих си. Смее ли Михалис да каже на тая фурия, че е влюбен в друга жена! Ами че тя ще го изяде!

— От мен е чул — внимателно разкопчах обръча от главата си. — И ти реши да спасяваш Зоя?

— Такива като нея много, а Ламброс Пазаити е един! — злобно рече тя. — Тоя път ще му измъкна забавата!

— Защо не откупиш нотариалното? — предложих аз. — Веднъж завинаги ще му пресечеш пътя…

— Доста си глупав! — отблъсна ме Филокали. — С Ламброс в пазарлък не влизам, на всичко отгоре — пари да му броя. И въобще кафенето не ме интересува!

— Чак толкоз да го мразиш?… По каква причина? — с крадливо любопитство зачаках какво ще допълни тя към известните ми клюки.

— Представи си — запали тя нова цигара и веднага я загаси в пепелника, — представи си, че съм харесвала негодника! Че е бил първата любов на наивницата. И ме е предал! Не! Няма да оставя червея! По-скоро Михалис ще оженя за Зоя, отколкото да я дам на Пазаити!

Застинах и повярвах на заплахата! С такава злобна тръпка я каза, с такава отмъстителна стръв, че нямаше съмнение — ще го стори. Омразата на тая жена бе по-силна от любовта й. И ми мина през ума, че тя търси Михалис не заради любовта си, а защото чрез приятеля ми иска да отмъсти за излъганата си някогашна любов…

— Но теб какво те интересува — отвори тя вратата на автомобила. — Хайде да тръгваме!

Като се преместихме отпред, Клио запали лампата.

— Нещо се въргаля в краката ми — рече. — Твое е.

— Какво? — наистина бях забравил и се наведох. — Парите. Ето ги — вдигнах пачката да й я подам.

— На тебе бяха наречени — не свали тя ръцете си от волана. — Или ги вземай, или тръгваш с нас в Атина — каза с някаква мрачна шеговитост.

Какво да правя при това условие? Признавам, много ме беше срам да ми плащат в брой и предателството, и останалото в колата, но толкоз пари захвърлят ли се. Срам не срам — без повече приказки напъхах пачката в джоба. С тия пари ще купя кафенето от Пазаити, опитвах да се оправдая. Заради Зоя го правя. Повтарях, повтарях наум това свое скверно извинение и като автомат предупреждавах Клио Филокали по кои улички да завива. Сърцето ми се беше смалило след последната й закана, че ще ожени Михалис и Зоя, но и още една причина имаше да е заприличало то на точица. Как щях да погледна приятеля си в очите, като му водех лелята…

В очите той съвсем не ме погледна. Заварихме го седнал на кревата да си реже ноктите. Вдигна глава и като видя госпожата зад гърба ми, бавно се изправи. Михалис бе пишкин момче и си мислех, че ще се развика, патърдия ще вдигне някаква, докато се укроти да поговорим разумно. Нищо подобно. Остана с ножицата в ръка — гузен, хванат на местопрестъплението, виноват, молещ и страдащ. Два-три мига стоя така като насрано дете пред майка си, а аз понечих да отворя уста:

— Михе, трябва да поговорите…

Той не обърна глава към мен — в лелята гледаше предано и покорно. Ни знак, ни помен от предишния му бунт.

— Остави ни насаме, Димитраки! — пресече ме Клио Филокали и ми направи път през отворената врата.

Излязох на двора и три цигари изпуших една след друга под зокума. Какво са си говорили вътре — не знам. Но през това време аз се презирах, ужас ме раздираше, като си представях каква участ се готви на Зоя, ако Клио я омъжи за Михалис. На дрипав парцал щяха да я превърнат, с който да прикриват разюзданата си любов. Другояче няма да бъде, мислех си. Госпожата ще отмъсти на Пазаити, ще му отнеме плячката, но и Михалис няма да изпусне. Ще си насити омразата, ама от своята дива похот няма да се откаже. Ще смачкат Зоя, ще я унижат, напълно ще я погубят зад високата стена на резиденцията.

И уж за нея тръпнех, а от тая мисъл друга изплува — за мен самия. Че най-голямата минавка беше моята. Защото ако се бях съгласил в колата да заместя Михалис, Клио Филокали мен можеше да уреди да взема Зоя. Като ще го заменям — във всичко ще бъде! И най-сетне ще стигна до Зоица! Тъй значи — докато се презирах за една подлост, в по-голяма пропадах. Но същевременно пак търсех сламка да се измъкна от своята низост. Аз няма да съм като Михалис, виках си, мен лелята не може да хипнотизира. Да бях на негово място, щях да грабна Зоя и далеч да я отведа. Да не си спомним ни Клио, ни Пазаити…

Такива предположения и гнусни фантазии се въртяха в главата ми тогава. Свят ми се виеше от отровния дъх на зокума и пушенето. Съвсем беше мръкнало, когато двамата излязоха от къщичката. Лелята напред, Михалис след нея, повлякъл новия куфар.

— Довиждане — обадих се неуверено.

— Довиждане! — бодро отвърна Михалис от тъмното. — Ще те чакаме с Клио в Атина.

И тя продума нещо, но не я чух. Вратите треснаха и автомобилът изрева. Не ми се влизаше в стаичката след тях. Много ми дойде тоя ден. Трябваше най-после да разсека петорния възел, в който се бях вплел със Зоица, Михалис, Клио и Пазаити.

Налагаше се да бързам, но не знаех какво да правя. И като пребит се потътрих към кафенето.

XX

Все пак имах вече в ръцете средство, за да подръпна поне единия край на възела. Парите от Клио Филокали. Наистина бях решил да купя кафенето или по-точно, да придобия нотариалния акт за земята, върху която беше построено то. Знаех, че няма да е лесно. Не земя щях да купувам аз от Ламброс Пазаити, а Зоя да откупувам. Но парите бяха доста, стигаха и престигаха за маломерния парцел и се надявах те да съблазнят мошеника.

На следния ден, като свърших работата си на пристанището, се запътих към неговата канторка. Неведнъж бях ходил там. Тя бе стаичка, правена за магазин, в която се влизаше направо от улицата, в къща от етаж и половина. Занемарена постройка, непоглеждана, неподходяща, според мен, за Пазаити, като имах предвид, че той посредничеше за недвижимости и би могъл да се сдобие с по-приличен имот. Стопанинът обаче влизаше в дома си през двор откъм гърба на къщата — обрасъл с бурени и храсти, на входа му се люлееше дървена портичка върху една единствена здрава панта. Пазаити живееше сам и горе не ме беше канил, разбира се, но в канторката имаше врата и зад нея се виждаше голямо помещение, предвидено за склад на магазинчето. Сега то бе пълно с вехтории, а няколко дървени стъпала водеха от него към стаите за обитаване. Описвам ти така подробно владението на моя съперник, защото вече бях извършил един подвиг в него. След малко ще ти го разкажа без никакви украшения.

А оня ден, с пачката във вътрешния джоб на сакото, успях да сваря Пазаити.

— Какво, Димитраки? — посрещна ме той. — Казвай, че ще излизам. Да не са те изгонили от работа?

— Не — отвърнах. — По друг въпрос съм дошъл. Ама така на крак не бива…

Странни бяха отношенията ни с тоя човек. Почти след всяка среща я със спречкване се разделяхме, я с някоя неприятна дума, но нито той ме пропъждаше, нито аз преставах да го диря. Че не съм му мил и драг — нямаше съмнение. От своя страна, и той усещаше, че не го долюбвам. Въпреки това не мога да кажа, че изпитвахме неудоволствие, като се видим. Може би ни беше приятно да се дразним взаимно, може друга неосъзната от двама ни причина да съществуваше за подмолното ни привличане. И затова нека не ти се види чудно, че хем не се обичахме, хем на странични хора изглеждахме близки. Струва ми се, че приличахме на съпартийци, които хранят лична вражда. Враждата си е вражда, но и двамата сме членове на една партия и в нейно име не само ще се търпим, ами ще се и подкрепяме за голямото дело. А какво беше общото ни дело с Пазаити освен Зоица? Защото както аз знаех за козните му, така и той бе научил за моето влюбване. Ще речеш, дебнали сме се, имали сме нужда да се държим под око — това е било голямото ни дело. Вярно е, но не е единствено.

Инак за малки дела аз често опирах до него. Работа ми намираше. Но все нещо временно. За една седмица акорд, за месец-два да замествам някого и тъй нататък. Сякаш нарочно ми сочеше такива места, че да не му изчезвам от погледа и пак да се върна при него. А лично той за нищо не ме използваше. Два-три пъти ме е пращал да отнеса писма до негови контрагенти, но това е дреболия. И все пак усещах, че ме пази за нещо важно, както измамник-картоиграч крие в ръкава си туз, за да го измъкне в решителния момент. Само че до такъв момент не стигнахме с Пазаити…

Още тогава ми беше ясно — общата партия на двама ни не е толкоз Зоица, а Караканьоти. Отдавна подозирах, че Ламброс Пазаити скритом дърпа конците на контрабандата в Пирея. Но имаше ли друго, беше ли ятак на Караканьоти, доколко близки са двамата — не ме допусна да разбера. Предвидлив бе и си пазеше гърба като лисица. И все пак той се съобразяваше чий приятел съм, имаше едно наум с кого съм върлувал по моретата. Аз също пазех връзката си с разбойника. Не исках да я затривам с някоя голяма кавга. И всичко възможно правех Пазаити да не усети, че е единственият ми канал към Караканьоти. Инак щеше да ми сложи примка на врата. А трябва да призная, че Караканьоти бе последната моя надежда да спася Зоя от изнудвача. Да го намеря, на колене да падна, като на баща да се изповядам, но да скръцне той зъби на Ламброс Пазаити и да го отбие от мръсното намерение. Доста фантастично планче изглеждаше, но то и без това пропадна, защото, когато се развърза възелът, нямаше време да търся Караканьоти…

А тогава новото планче подлових. Седнахме с Пазаити в едно кафене, въртя аз приказката като оса над мед и най-сетне изплюх камъчето:

— Един другар ми прати пари — викам, — отработил съм ги. И реших имот да купя.

— Ти? Не се занасяй — не повярва, разбира се, Ламброс.

— Вярно е. Ето парите. — И му показвам крайчето на пачката, да не види какви са банкнотите. — Даже ме посъветваха какъв да е имотът. Препитание да дава. Да не тече, но да капе…

— Че купи си воденица — издевателски предложи посредникът.

— Няма да е воденица — отбих го аз. — Друго кажи.

— Друго не знам сега, но няма да те забравя. Колко пари носиш? — И се кани да става.

— Чакай! — улових го. — Достатъчно имам. А ти имота в джоба си държиш. Реших да купя кафенето на Аргирис Киру. Нему ще платя за постройката, говорил съм — излъгах, — а ти ми прехвърли земята. Ще ремонтирам, Зоя ще върви да учи, а дядо Аргирис ще го оставя да спи там и да прислужва. Но аз ще завъртя работата и ще имам печалба. Пресметнал съм.

Искрено се разсмя мошеникът.

— Хитрецо, хитрецо! — вика ми през сълзи. — Много са ти плитки номерата. Върни парите, отдето си ги взел, аз с подставени лица не работя.

— Как подставени?! Нормална сделка искам да сключа на мое име. Нищо подставено няма!

— Абе, знаеш ли — не престава да се киска той, — че от един месец насам ти си вторият, който натиска да купи същия парцел?

— Кой той? — сепнах се и оставих чашата.

— Платнена кукла като теб. Една уста ви е научили какво да говорите.

— Кажи кой и за каква уста бълнуваш — пламнах аз, — че ще ти разлея кафето на панталона!

— Няма да повярваш! — не слуша заканата ми Пазаити. — Теодорос! Теодорос Ликудис, дето не се сеща носа си да избърше. И той решил кафеджия да става, и той ще прави ремонт. За вярване ли е? Колкото на теб да хвана вяра.

— Лъжеш! — обърках се аз и мигновено взех да пресмятам какво стои зад тая изненада.

— Света Богородица ми е свидетелка! — прекръсти се шмекерът.

— Виж какво — поокопитих се, — не ме интересува Теодорос. Аз съм сериозен клиент и пред всички светии ще ударя кръст, че не съм се уговарял с него. Кажи цена — няма да се пазаря!

— Защо ще се уговаряш? — не му минава веселието на Пазаити. — От едно място са ви подсторили, ама не са се вслушали в ответното предложение на чичо Ламброс. Или оня идол Теодорос не го е обяснил правилно на сестричката си. Разгадах ли ти вдъхновителката?

— Много грешиш! — рекох с цялата си убедителност. — Клио Филокали не ми е нито учителка, нито вдъхновителка. Кафенето го искам аз! И откъде-накъде мен ще праща оная жена?

— Не знам откъде-накъде. Може да си се сближил с нея покрай твоето приятелче. Слушай ме сега хубавичко, диване, какво да предадеш! — изведнъж стана сериозен той. — Ти трябва да си разбрал, че тоя парцел не се продава. Най-малко пък ти ще го вземеш. Две лица има, на които ще го отстъпя от сърце и безвъзмездно. Едното е Зоица — знаеш го. Дал съм срок на двамата с дядо й. Щом вземе изпитите и завърши училище, трябва да избира. Или годеж ще вдигнем и тежка сватба, или събарям кафенето. Извадил съм безсрочно съдебно решение с тая цел. И никаква учителка няма да става Зоя, а къща ще върти и деца ще гледа. Дядката ще си остане на мястото. А второто лице сещаш ли се кое е?

— Карай! — отвърнах с пресъхнали устни.

— Второто лице не е второ, а е първо по ред. Същото, дето иска да ме отклони от Зоица. Няма нужда, ще даря аз милата Клио с нотариалното като гаранция, че съм оставил момичето окончателно. Ама нека Клио ми прости! Да забрави лошото! Да върнем старото! Да ме посрещне, „чичо Ламброс“ да ми каже, по челото да ме помилва… — заблея той меланхолично и мечтателно.

— Стига с това чело бе! — креснах с погнуса. — Все за него ли ще разправяш?! Нали си голям хубавец — по челото ще те галят! Клио за теб кисело пърди! Да не мислиш, че те ревнува от Зоя?! Името ти не ще да чуе!

— Щом е тъй — смъртно се обиди Пазаити, — ти ще останеш с пръст в устата! Пък оженим ли се със Зоица, като сухо лайно ще те измета от Пирея. Няма да ми се пречкаш по пътищата!

Така свърши пазарлъкът ми и се разделихме с Ламброс. Ама не мисли, че скъсахме окончателно. Много пъти си разменяхме ние подобни думи и бяхме свикнали с тях. Едно нещо обаче остана забито в главата ми като с пирон. След десетина дни Зоя щеше да държи последния си изпит. От тая дата трябваше да се чакат събития. Но ако събори кафенето, реших, аз ще му запаля къщата и кантората. Отвътре ще я пална, че да не разбере никой как е станало. Защото добре знаех разположението на дома му. Преди половин година вече бях влизал в него.

Казах ти, че беше безсмислено да крада нотариалния акт. Добре го съзнавах. Ще иде в съда собственикът, нов ще му препишат от регистрите. И все пак реших да го открадна. От безизходица и безсилие. Поне ще предизвикам Ламброс, мислех си, да видим какво ще предприеме. А освен това, макар и временно, ще престане да размахва документа. Защото, като идваше в кафенето, Пазаити, изглежда, нарочно го носеше в джоба си. Да го показва на Аргирис Киру, да го потиска и мачка, малко по малко да го пречупва към своето намерение за Зоя.

Един разговор с дядо Аргирис също ме подтикна да се реша. Беше първият и последният за мен и Зоя, и доста кратичък излезе. Останали бяхме сами в кафенето и ни в клин, ни в ръкав той ми рече:

— Голямата любов, Димитраки, гони нещо, дето не може да се стигне. Както кучето гони опашката си.

— Защо ми го казваш, дядо Аргирис? — изчервих се като ощипана мома.

— Може да съм последният, но и аз забелязах по кого въздишаш. Нали така?

Замълчах и не отрекох.

— А Зоя е доста капризно девойче — продължи той. — Не може да се скрие. От малка съм я отгледал с най-хубавото, което можех да й дам. Разглезих я. Ама не е само там работата. Джинсът на нея й е такъв. На баща си се е метнала — все нависоко гледа…

— Не е лошо — продумах.

— Зависи за кого — поклати глава старецът. — Всеки да се простира според чергата си. Добро момче си ти, Димитраки, но си много бедно и много младичко. А докато стъпиш на крака…

— Другиму ще дойде редът. Така ли? — допълних го аз настръхнал. — На Пазаити примерно.

— Бог да го съди — примирено каза дядо Аргирис. — И той е човек. Срещу ръжен не се рита.

— Остави Зоя сама да реши — рекох умолително.

— Така и правя. Дума не съм й казал.

— Ами ако аз имах хартийката за земята? — дръзко го погледнах в очите.

— Ех! — въздъхна той. — Дано не искаш на Пазаити да заприличаш. Неговото място да заемеш… А?

— Никога! — прошепнах, сякаш се кълнях, и наведох поглед от срам. Защото сам заподозрях себе си, че точно това тайно съм желаел. Да заема мястото на подлеца. С хартийката да пристъпя към Зоя подобно на Пазаити.

Хора влязоха в оня момент, прекъснаха ни, а същия разговор никога не подловихме. Дядо Аргирис тръгна да им вари кафе и аз излязох навън. Несигурност усещах в душата си — като Ламброс ли съм, не съм ли? Сякаш дъсчица беше сложена на някакъв ръб и много лесно се клатушках ту на едната страна, ту на другата. А исках честно да разбера какъв съм. Дали ако докопам нотариалния акт, ще го отстъпя безкористно на дядо Аргирис? Или ще го задържа за по-сигурно? Не, няма да направя тъй, заричах се. И точно за да опровергая съмненията в самия себе си, реших — утре ще го открадна! Може нищо полезно да не свърша, но ще занеса документа на дядо Аргирис и ще го скъсам пред очите му. Да види какъв съм, честта си да защитя, пък нека сетне Пазаити пак си разиграва коня. Зелен младеж бях още…

XXI

А кражбата я бях подготвил отпреди. Не може Ламброс да носи хартията все в джоба си, мислех. Сигурно я държи на някое лесно място, че да я взима, когато идва в кафенето. Проследил бях донякъде навиците му и знаех, че до обед стои в кантората, обядва в гостилницата на пазара и заминава в Атина. Срещи има, служби обикаля и прочие. Връща се по тъмно. В следобедните часове ще вляза значи, най-добре на смрачаване. Да човъркам вратата на дюкяна му не беше възможно, хора минават по улицата. Ще мина откъм двора в дома и през склада — в кантората. Там нейде ще е документът…

Огледах бравата на входната му врата — нищо особено. Имаше един табладжия, познат от кафенето, беше шлосер в пристанищната работилница. Завъртях се край него и тайно приспособих ключ, направих си и четири шперца с различна големина. За всеки случай. Не знаех заключва ли Пазаити вътрешните врати. Въоръжих се и със стоманено лостче — ще къртя, ако се наложи.

И тръгнах да крада. Човек бях убивал, но до тоя момент не ми се беше случвало в чужд дом да прониквам. В квартирата още, докато за последно оглеждах шперцовете, коремът ми се сви на топка от притеснение. Все едно питон съм глътнал и той се е сплел на кълбо в мен. Ами ако ме видят? Ами ако Пазаити се върне ненадейно? Ами ако е легнал да спи и се заварим очи в очи? Но вървя, вървя, шмугнах се в двора и по пътеката — право на бравата се лепнах. Щрак-щрак! Щрак-щрак! — струва ми се, че цялата махала чува, а ръцете ми потни и непослушни. Хеле обърнах езичето, отключи се. Ами сега! Господи, помагай! Скръ-ъ-ц! — изскриптя вратата, все едно банциг ми преряза червата. Мушнах се през пролуката, затворих. И леко, леко на пръсти минах по един коридор, ориентирам се откъде ще се влиза в складчето. От насрещната стая ще е. А то едно дюшеме разнебитено, всяка дъска на свой глас скимучи, все едно по гърба на живи твари стъпвам. И всеки миг ще ми ухапят ходилата. От входната врата, докато прекося коридора и стаята — цял плувнах в пот. Ризата ми залепна на плешките.

Намерих вратичката — отворена. Слизам по стълбата, постоях малко да ми привикнат очите със сумрака — ето го входът за кантората. Той обаче запрян добре. Вадя шперцовете, взех да бърникам в ключалката. Не ще и не ще! И в тоя миг значи питонът в корема ми се пробуди. Размърда туловище, раздипли пръстени и тръгна да търси изход. Надолу върви! Хапе, гризе, напъва червата — умрях, ще ме довърши отвътре! Напредва той с болки страшни и глухо къркорене. Едно спасение има — час по-скоро да се измъква от мен, че да рахатясам! Направо казано, люти колики ме свиха и диария неудържима. И до ден-днешен не съм сигурен дали от една скапана хамсия беше, дето я ядох на обед, или от страх ми се случи това нещо. По-скоро от страх ще да е било. Ненапразно казват хората за някого, че от страх се насрал…

Присвих се, стискам, ама питонът опрял глава в отвора. Божичко, какво да правя?! Тук ли да свърша работата? Не! Ламброс ще подуши, ще разбере, че е влизал крадец. Полиция може да викне, отпечатъци да вземат. И допълнителен доказателствен материал ще намерят! Бързо, бързо да бягам навън! Нотариалното на майната си да върви!

Напъхах шперцовете в джоба, подбрах лоста и се втурнах към двора. Ама питонът това и чака — плесна с опашка и бясно се заогъва. Стой, стой! — крещя безгласно аз и му се моля. Само вратата отвън да заключа, един миг потрай! Но разбира ли черво от човешка дума?! По-зло става! И ако искаш ми се смей, но между многото природни закони трябва да се впише още един. Законът за посирането. Колкото по̀ наближаваш завѐтното място, толкоз по-трудно е да задържиш. Така гласи неговото правило, а защо е тъй нека доказват психолози, физиолози и всякакви учени хора. А инак и най-простият човек добре знае тоя закон…

Та на същия закон бях подвластен аз, когато отидох с кражба да защитавам честта си. Но успях, успях да озаптя още два мига питона, заключих и като луд се хвърлих в буренака, без да гледам тръни ли, коприва ли има отзаде ми. Надвих коварната природа!

Но докато още клечах, ето ти — отваря се портичката, стопанинът се връща. Леле! — викам, напълно облекчен. — Добре, че беше тая диария, инак вътре щеше да ме свари. Гуша глава да се скрия в шубраците, ама Пазаити ме видя:

— Какво правиш бе, диване?! — вика ядосано.

Как да отговориш в такова положение?

— Сера! — отвръщам. — Не ме ли видиш?

— Че в двора ми ли намери? — гнуси се човекът.

— Къде другаде? — защитавам се аз. — Сви ме на улицата. Тебе чаках.

— Да не правиш някоя магия? — сериозно и заплашително пита той.

— Каква магия! — отричам. — Със задник магии стават ли?

— Такива говеда като теб подобни магии правят — не знам откъде го измисли Пазаити.

— Не се бой! — другарски го успокоявам. — Няма да те урочасам!

— Да дойдеш утре да си поринеш, че за резил ще те направя в кафенето.

Отмина ме и докато отключваше вратата, чух да мърмори:

— Ей, див народ! Сере, къде му падне, после за европейци искаме да минаваме! Как се родих тук! Защо не се махна завинаги!…

Сигурно и за нещо друго му беше криво. А аз полека-лека се прибрах в квартирата.

Ти май се смути одеве, като чу моето откритие — закона за посирането. Вярно, него публично го премълчават, ама знаеш ли какво забелязах по всичките земи, където съм бил. Като се съберат по-близки хора и зачекнат някак тая тема, оказва се — всеки познава деликатния закон. И щом се уверят, че без изключение са го изпитвали в живота си, един през друг почват да разказват как се е проявил законът в отделния им случай. С доста подробности. Кой роптае срещу природата, кой се хвали с волята си…

Наближавам вече последните дни от пребиваването ми в Пирея. Но преди да стигна до тях, искам малко да си отдъхна, сили да събера. И затова ще ти кажа още нещо за въпросния закон. Пък ти ако ще се присмиваш, сега се смей, защото после няма да ми е до усмивки…

Помниш ли я Моника? Моята възлюбена от Букурещ, дето ходихме с нея в ресторант „Лидо“, келнерът ми предлагаше супа от великденска костенурка, пък аз го праснах с менюто по главата. Много бяхме привързани един към друг, но чуй как се запознахме с нея.

Бях канен на соаре в една богата къща. Домакините бяха любители, включвах ги в каре за покер, но много не съм ги обирал. Затова ме уважаваха. Не помня имаше ли повод за събирането, но пари доста се бяха пръснали — обилен бюфет и тънка пиячка, танци и всякакви светски забави…

В едно наше село имам приятел, Кольо, и много пъти той ми се е хвалил. Щом вляза в едно стадо, вика, одма намирам най-добрата овца, хващам я и ти я заколвам. Та и аз като него ще кажа. Щом вляза в някое помещение с жени, незабавно откривам най-хубавата, ако ще да се е затулила в кьошето. Приближавам я, усуквам се, но нямам намерение да я коля. Намеренията са ми други…

Така се случи и оная вечер. Още от прага на хола зърнах красива дама и прошепнах на домакинята да ни запознае.

— О, разбира се! — възклицава тя. — Приятелки сме! Набито око имаш! — Води ме и казва: — Искам да ти представя, Моника, домнул Думитре Попеску. Наш доверен приятел и доколкото знам, свободен кавалер.

Това ми стига на мен. Започнах да я ухажвам. Но на втората минута разбрах, че Моника не е от лесните. Държи се като френска маркиза, деликатна във всяко отношение. Не че е непревземаема, ама такава ще изхаби сума ти време и пари. С пари разполагах тогава, но ми беше досадно да пилея време за дълги обсади. А Моника ще иска обеди, вечери, разтакаване по срещи, приказки, докато й докоснеш малкото пръстле. Обаче аз не се отдръпвам, въртя се наблизо, обслужвам я, защото дамата горда, сама до бюфета не припарва. Раци с майонеза й нося, пресносола есетра, чер хайвер, шампанско й наливам. И чакам да почнат танците.

Обаче и там не потръгна особено. Заради роклята на Моника. То не бе нормална дреха, а сякаш в усмирителна риза я омотали. Тясна, тясна — как я навлича не знам, сигурно с вазелин си маже хълбоците. И дълга до глезените. С тая рокля Моника ситни като японка и не й е много до танци. А отпред закопчана може би с петдесет ситни копчета. Все пак пуснахме се в едно танго, обгърнах й аз талията и като продума госпожицата нещо извинително за неудобната си дреха, аз й прошушнах на ухото:

— Тая рокля, Моника, вероятно се облича за десет минути, а се съблича за петнайсет. Проверявали ли сте?

— Вярно. Бавно си свалям дрехите — отвърна тя двусмислено и ме върна на изходни позиции.

Оттеглихме се от танците и по едно време забелязах, че Моника гледа тревожно. Замисля се, колебае се, неспокойна. И изведнъж ми вика:

— Благодаря ви за компанията, господин Попеску. Веднага трябва да се прибирам. Ангажимент имам вкъщи.

— Обадете се по телефона — предлагам.

— Не! — вика. — Налага се лично да свърша работата.

— Ще ви изпратя — жертвам се аз заради нея. — Без вас тук ще ми е скучно…

Донесе й слугата някаква пелеринка, взех си аз бомбето, тюхка се домакинята, че тъй рано си тръгваме и заговорнически ми се усмихва. „Как успя толкоз скоро?!“ — иска да ми рече.

Излязохме, забърза енергично дамата по тротоара. Повървяхме така и тя в паника вика:

— Незабавно ми трябва такси!

Добре. Спряхме под един фенер, но за зла участ няма и няма такси. Гледам аз, че Моника прежълтя като смин, ситна пот ороси горната й устна.

— Да не ви е зле? — питам. — Какво да помогна?

— Не ми е добре. Не ме карайте да говоря! — едва дума тя.

— Ама какво чувствате? — разтревожих се да не е припадничава.

— Млъкнете! Тоалетна ми трябва в секундата! — съвсем неделикатно ме сряза дамата.

— Че защо не използвахте, където бяхме? — говоря празни приказки аз.

— Защо и какво не питайте! Смятах до вкъщи да се добера — загърчи се като змиорка госпожицата.

А-а! Ясно! — помислих си. — Оня закон е влязъл в сила. Това ще да е била работата, дето Моника лично трябва да свърши. Обаче свалям бомбето в знак на уважение и казвам:

— Простете, госпожице! Не смея да ви предложа… Но предвид възникналата ситуация… На една крачка живея от тук. В хотел „Релаксион“ съм отседнал. Апартамент наемам там. Та ако нямате нищо против…

— Водете ме! Бързо! — хвърли се Моника след мен с що сила има.

Обаче оная рокля пречи. Пристъпя жената като спънат кон и всъщност едва-едва напредваме.

— Ах! — хленчи тя отчаяно. — Нямате ли ножче да срежем тая пуста рокля до коляното поне?!

— Не нося, госпожице — отговарям. — Кибритлия съм и ме е страх да държа нож. Да не направя беля. Имам вече един случай в поука… Ако разрешите обаче — на ръце ще ви взема. По-бързо ще стигнем.

— Не ме пипайте! — стене Моника. — Докоснете ли ме — загинах!

Най-после влязохме в хотела, прекосяваме фоайето в свински тръс, викам асансьора. Най-горе живеех. А пиколото спира на всеки етаж, отваря вратите, оглежда има ли чакащи, бави се. Виждам, че Моника примира и доста серт подвикнах:

— Карай, момче, по-бързичко, че спешно дело ни чака! — И му мушнах хилядарка в джобето.

Погрешно схвана нетърпението ми пиколото, подсмихна се разбиращо, но подкара асансьора като трен. Стигнахме, изхвръкнахме от кабината, втурнахме се по коридора.

— От антрето веднага вдясно са банята и тоалетната — обяснявам аз в движение и изпреварвам страдалката да й отключа вратата.

Как ли ще запретне тая тясна дреха, помислих си и я пропуснах да мине пред мен в антрето. Но от запрятане не стана нужда.

— Ах! Ах! — два пъти каза дамата и затули лицето си с длани. — Божичко!

Законът за посирането се бе проявил в класически вид — на метър от клозетното гърне.

По най-бързия и деликатен начин прекрачих аз напред в стаята и кавалерски се обадих:

— Не се притеснявайте, Моника! Човешко е да разсипеш барута.

— Млъкнете, по дяволите! — съвсем забрави маркизките обноски госпожицата и се бухна в банята.

Вода шуртя, пра се, къпа се дълго тя, а аз звъннах на етажния сервитьор. Свалих сакото, излегнах се на дивана и като дойде човекът, наредих му, пошляпвайки с тирантите на гърдите си:

— Николае, веднага донеси кафена чашка с оцет, сто грама коняк, чай от джоджен, припечени филийки и най-сухото сирене, което намериш в ресторанта. Разбра ли?

— Напълно! — отвърна той, защото бакшишите ми го бяха направили много схватлив.

Моника се показа от банята, завита в моята хавлия. Пухкава, зачервена, мекичка като памук. Пристъпи до дивана, седна, пък се търколи и се гушна в мишницата ми.

— Митика — рече изнемощяло, — почакай малко. Нека се съвзема…

— За никъде не бързам, гълъбче — погалих я по гърба. — Глътни оцета, пийни чайчето и коняка, изхрускай някоя филийка… Да излекуваме коремчето.

— Ох, Митика, Митика! — с благодарност се притисна тя. — Какво щях да правя без теб?!

Ако искаш да знаеш, два дни след туй не излязохме от хотелската стая. И от тогава открихме, че много си допадаме двамата…

Недей мисли обаче, че някаква поука искам да ти внуша с горния случай. Че примерно законът за посирането върши и полезна работа понякога. Въобще не мисля така, даже смятам, че от тоя закон никога не произтичат поуки. Връхлита те той като ураган и колкото с големия природен факт можеш да се пребориш, толкова и с малкия. Виж, голяма поука си извлякох аз от друго едно мое насиране — тоя път в кафене „Византия“.

XXII

Беше вторник, а в четвъртък Зоя щеше да държи последния си изпит. Ламброс Пазаити отдавна не се бе мяркал в кафенето, но тоя ден пристигна към пет часа. В най-добро разположение на духа, весел и шеговит. Дошъл е паякът да провери мушицата, рекох си и ми помрачня пред очите. А той седна при Теодорос, с дядо Аргирис не се закача, разговорчета подхваща с играчите от съседните маси. Не знам успешна сделка ли беше приключил или се радваше, че идва срокът на неговия ултиматум към Зоя. По едно време ме помами с пръст да се преместя при него и вика:

— Нашият приятел утре ще пристигне. Предишния път пита за теб. Ако искаш да го видиш, до вдруги ден на обед ще е тук.

— Къде да го видя?

— Където сте се разделили, нареди да ти предам, там ще го намериш. Не се отчайвай, момче! — повиши глас Пазаити. — Моретата са пред теб! Искаш ли да ударим една табла? — предложи ненадейно.

Казвам ненадейно, защото той не играеше в кафенето. Презрение изпитваше към посетителите — едно, защото ги смяташе за слабаци, и по-важно, нищожни му се виждаха залозите им. „Какво е туй на локумче да играя?! — чувал съм го да казва. — Сложете поне една хилядарка, че да има смисъл да хвърлям заровете.“ И още една причина имал Пазаити да се въздържа. За нея бях дочувал. Много слаб му бил ангелът на комар, забравял се и на младини здравата бил хлътвал няколко пъти. Затова избягвал да сяда — да не стига до край…

— Ама на вързано, нали? — съгласих се аз.

— Разбира се! Разбира се! Знам те, че имаш парички…

— Да не станеш пишман, Ламброс — закачам го. — Аз съм бил персийския шах!

— Къде ти, диване, си видял персийски шах, че и табла да играеш с него?! Сега ще ти остържа четината! — отвръща той, защото без подобни думи табла не се започва.

Тая ориенталска игра я знам от мъничък. Пръв чичо Щерю ме научи на нея, а после с много хора съм играл, най-често с Михалис и Парашкевов. Точно Парашкевов казваше, че е побеждавал персийския шах. Не лично, но биел някого си в затвора, който натъпкал преди време роговете на шаха. Та чрез тоя човек, Топков се казвал, Парашкевов смяташе, че е надвил и персийския владетел. А случаят бил истински.

Топков служел в посолството ни в Персия, голяма клечка, едва ли не заместник на посланика. На един прием нашият дипломат се доближил не знам как до властелина на държавата, когато той разговарял със свои велможи за великата мъжка игра. Топков полечка се намесил и казал, че е много добър на таблата.

— Тъй ли?! — учудил се шахът. — Аз не знаех, че това изкуство се владее и в Европа!

— Владее се и още как! — похвалил се дипломатът. — Пък аз съм сред неговите майстори!

— Любопитен съм да се сразим — предложило величеството. — Ако имате свободно време, ще ви поканя в двореца.

— За мен е чест! — отвърнал Топков и прочие.

Докладвал той на посланика каква сполука го е сполетяла и оня незабавно съчинил шифрована депеша до София. „Тъй и тъй, благодарение ловкостта и професионалната си находчивост дипломатът Топков се е сближил със самия шах и в близко време ще бъде поканен в двореца за лични контакти. Чакаме разпореждане.“ Не чакали дълго — отвърнали им с инструкция от три страници, подписана от министъра. С два раздела. В първия — какви тайни трябва да изчопли Топков от шаха. По точки изредено. И втория — какви пък внушения трябва да направи на шаха. Също десетина точки. Научил ги нашичкият наизуст, готов за дипломатически подвизи.

А шахът празни приказки не говори. Писари седят до него и документират всяка дума, пък после тя се превръща в дела. Като е рекъл, че ще приеме някого — приема го! Пристигнал в българското посолство конник с копие, по стар обичай, донесъл поканата. С дата и час. Впрегнали нашите парадната колесница, лиснали в нозете на Топков менче — по вода да му върви…

Шахът го посрещнал като скъп приятел. Седнали пред таблата. Ама каква табла! Дъската направена от сандалово дърво и перламут, пуловете — от слонова кост, а заровете — скъпоценни камъни. Хвърлили ги — почнали. А Топков хем мести, хем подловил да разпитва шаха по точките от първия раздел. Една след друга ги отмятал. Като приключил с тях, прехвърлил се на втория — акъл взел да дава на големия господар кое как да върши. Стриктно се придържал към нареждането на своя министър. И докато изпълнявал основната си дипломатическа работа, бил, бил шаха — като меден гвоздей го сплескал.

А владетелят от древен род, аристократично възпитание — не показал да е обиден. Или по-вероятно, нашето дърво не усетило що става в гневливата царска душа. Ухилило се след победата, допило си кафето. С мир го проводили.

Седнал веднага да пише доклад — излязло, че нищо особено не е научил според министерската инструкция. Но много скоро Топков разбрал, че във великата шахска държава не може да живее човек, по-добър на табла от шаха. Обвинили го, че е английски шпионин. Дали заради въпросите, които задал на шаха, дали от просто отмъщение, но тамошната тайна полиция изфабрикувала доказателства и ги сервирала в посолството. Обявили Топков персона нон грата. Прогонил го шахът от владенията си със забрана Топковият крак да стъпва вече там…

Като се върнал в отечеството, властта го гледа смръщено. Наш ли си? Чужд ли си? Такъв провал да предизвикаш във външната ни политика! Подучиха ли те? Кой? Аман-заман — взел да обяснява Топков какъв добър табладжия е и как от само себе си е станала работата, ама вече му скроили кюляфа и уж за нещо друго, но го тикнали в затвора. Където Парашкевов редовно го бъхтел на същата игра. А тъй като аз неведнъж съм пердашил Парашкевов, защо да не се изфукам пред Ламброс Пазаити, че и самия персийски шах съм бил. Да знаеше той какъв позор ще му лепне Топков на челото с тая дълга верига от победители, жив нямаше да го пусне от държавата си…

— Стига приказки! — изръмжа противникът ми, докато отваряхме таблата. — Тройки ще играем. Нямам време за губене.

— По хилядарка?

— Давай!

Сложихме парите, взе Пазаити играта.

— Загрявам още — рекох. — По пет тоя път!

Пак загубих, но удвоих залога. И като се обърна зарът — потече като омагьосан. Хората по масите ни усетиха, оставиха своите игри и взеха да се присламчват. Не се бе виждало в кафенето на дядо Аргирис да се играе на пари, и то на толкоз пари.

— Кибици не ща! — ядовито ги прогони Пазаити.

Малко се бе изнервил от леката ми ръка, но хората само се отдръпнаха и останаха край нас в кръг като кучета около месарница. С гърба си чувствах, че са на моя страна, макар някои да се чудеха откъде имам да залагам такива суми. Не смееха да се обаждат през игрите, взираха се да видят кой какво хвърля, но свършехме ли, чуваха се подмятания:

— Одери го, Димитраки!

— Покажи му где зимуват раците!

— Ха̀ така! Ха̀ така!

А на мен продължаваше да ми върви, както рядко се случва. Зарът идва по поръчка — веднъж три марса поред го направих. Ламброс взе да кипи издълбоко и силно. Шиба пуловете — ще ги счупи, рискува неоправдано, грешки допуска. И вдига залозите. Аз вече не вадех от моите пари — стигаше ми спечеленото, за да си покривам игрите. И бия без отпускане и милост, все едно по главата го налагам. Пред мен се натрупа купчинка банкноти. Ама аз не пипам да ги прибирам. Спазвам комарджийското правило да не слагам пари в джоб, докато не свършим изцяло.

Не знам колко карахме тъй, доста тройки навъртяхме и по едно време Пазаити почна да се опипва. Тук бръкне, там бръкне — търси нещо. Свършиха му наличните пари, макар доста да носеше в себе си. Хората наоколо забелязаха и зашушнаха:

— Браво! Изцеди го!

— Джигера му изяде!

— Ха̀ да го видим сега!

— Стига, Ламброс! — викам му и аз. — Начесах ти крастата! Оставям ти кожата да се прибереш!

— Я не дрънкай! — озъби се той.

Лицето му се надуло, от очите кръв капе, далдиса в играта и е готов гащите си да заложи.

— Търкаля ми се една жълтичка в джоба — подхвърли я на дланта. — Толкоз и толкоз струва.

— Добре. Ще отстъпя — казвам му, — макар че й вдигаш цената.

Отброих банкноти от купа, сложи той монетата отгоре им. И трака-трак, трака-трак — търколи се жълтицата при мен.

— Не й се стои сама в джоба ти — подиграх се аз и взех да я огледам. — Няма ли си и някоя неразделна сестричка — да ги съберем пак заедно?

Кибиците се разсмяха, а Пазаити побесня.

— На разписки ще играем! — с омраза рече той. — Ако загубя, утре ще ти ги платя.

— А, не! — отказах. — На зелено не играя и с разписки не се разправям!

— Хѐ колко свидетели има! — посочи той с ръка, без да погледне хората. — Длъжен си!

— Няма такова правило, Ламброс! — подкрепи ме някой от зяпачите. — Късметът ти е заспал тая вечер. Зарязвай!

— Нищо не съм длъжен! — повторих и аз. — Ако носиш нещо друго, слагай го! Разписки — не! — И като казах това, разтреперих се вътрешно като трепетлика.

— Пари държа в кантората…

— Не ми говори за кантората! — грубо го прекъснах. — Ако е в теб нотариалното — вади го! Ако не — дотук ще е!

Ченето ми се беше схванало от напрежение, а той ме гледа кръвнишки и тръска заровете в ръка. Колебаеше се.

— Всичко спечелено залагам. Парите са повече! — мъчех се да говоря нехайно. — Ако спечелиш, жълтичката ще ти е бакшиш…

И народът край нас зашумя:

— Спипа го натясно!

— Много иска Димитраки…

— Хак му е!

— Виж го Ламброс — като напикано мушкато гледа!

Едни се хилеха, други умуваха, трети потриваха ръце, доволни, че им се случи такъв сеир. Голям позор се очертаваше за Пазаити — вчерашно момче да го обере като балама. И ако не бяха зяпачите, присмехулни и злорадостни, той може би нямаше да заложи нотариалното. Но туй му бе последният шанс да изличи позора си пред тях…

— Карай! — измъкна го той от вътрешния джоб и го хвърли върху купа с парите. — Каквото е писано!

— А, не така! — спрях го аз. — Пиши на гърба: „Аз, долуподписаният Ламброс Пазаити, преотстъпвам имота, посочен в това нотариално свидетелство, на Димитриос Папас като компенсация за мое задължение.“ Или каквото трябва там — ти по-добре знаеш. Подпиши се и двама свидетели да подпишат!

— Дай! Дай нещо за писане! — нетърпеливо протегна ръка Пазаити настрани, сляп за всичко наоколо.

Втикнаха му химически молив между пръстите, намериха се и доброволци-свидетели.

— Отначало ли ще се изпитваме? — попитах. — Къде са заровете?

— Зарове не ти трябват! — сложи ги Пазаити на масата. — Заровете ти ги щипеш!

— Как ще ги щипя! — докачих се аз, че постави под съмнение честността и победите ми. — Щипи и ти!

— Другояче ще играем! — заповеднически рече той. — Друг ще хвърля заровете. На оная маса ще сложат табла и там ще ги търкалят. Ще ги съобщават на глас. И така се играе!

Знаех, че и така може. В Пазарджик имаше едно кафене, в което издаваха дипломи на мераклии. Майсторски свидетелства за табла. На по-високо място седят двама от баш-майсторите и си играят играта. Какъвто зар хвърлят — извикват го. Шеш-беш, епек, джор-джар и прочие. А долу кандидатите по двойки само местят, каквото чуят. Защото зарът е измамно нещо. Може да си много добър и пак да загубиш. Затова се гледа не само победата на кандидата за диплома, ами и доколко близо е местел той според играта на майсторите. Допускал ли е грешки или всичко е извлякъл, макар зарът да е бил калпав. Такъв бе смисълът да играеш без зарове.

— Не е работата в ръчичката, а в главичката, Ламброс! — рекох надменно и заядливо. — Нека да е твоето! Кой ще хвърля?

— Зоица — дрезгаво рече той.

— Зоица! Зоица! — развикаха се кибиците и зад гърбовете им се чу нейният глас:

— Не искам! Оставете ме с тия дивотии!

Но голяма възбуда бе обхванала кафенето. Всички бяха на крак освен двама ни с Пазаити и Теодорос Ликудис на съседната маса. Клиентите наобиколиха момичето, дърпат го, викат му, побутват го напред — заставиха го да седне наблизо пред отворена табла, дадоха му в ръка нови зарове.

— Хвърляй, Зоице, пиленце! От твоята ръка да ми е присъдата! — лигаво я подкани Пазаити.

И заровете изтрополяха. С чист и звънък глас Зоя извика какво се е паднало.

Още при първия звук нещо блудкаво ми докосна душата. Тъмно чувство някакво, усещане за неясна мисъл — и аз не знам как да го нарека, но долавях, че се разсейвам и нервно играя. Стегни се! По-бавно! — командвах се наум, но такива самовнушения също раздвояват играча. А иначе от късмет не можех да се оплача в началото — взех първата игра. Втората се проточи дълга. Аз го бия, той ме бие, вкарваме, връщаме се, гелета хвърляме, цяла касапница стана. Но измъкна ми я Пазаити изпод носа с един-едничък пул…

Докарахме резултата до две на две. Нареждаме за последно и аз безгласно се помолих: „Хайде, Зоя, миличка! Златни ти уста! За теб играя — за твоето спасение!“ Вдигнах очи към хората — настръхнала стена, а най-отпред дядо Аргирис стои втрещен. Сигурен бях, че всички за мен се молят. И молбата им се чу донякъде.

За три хвърляния три капии направих в моето поле. След още малко и предпоследната затворих. На ека само остана гол пул на Пазаити. Но и той горе-долу си беше подредил къщата — при него две места имаше свободни. Превесът все пак на моя страна. Падна обаче коварен зар. Бях длъжен да пусна гол пул на първата външна капия, а го бих и вътре. Едно геле да се случеше на противника ми, следващия път всичко затварях и със сигурност печелех. Ама паднеше ли ек, нещата ставаха съмнителни. На един зар висеше цялото ни сражение — парите, жълтицата, нотариалното и Зоя.

— Кажи, пиленце, блага вест! — премлясна Пазаити с пресъхнала уста.

И чу я проклетникът. Най-напред въздишката на публиката, сетне момичешкият ясен глас:

— Шеш и ек!

С един удар два пула ми би. Най-лошото. Но и да не бях рискувал да го удрям вътре, пак щеше да ме цапардоса с шестицата. И аз рухнах. След туй три пъти хвърлих геле и когато вкарах, трябваше да гоня опашката на влака. Всичко загубих.

— Вземи таблата да преспиш с нея! — издевателски рече победителят в настъпилата гробовна тишина. — Дано я научиш! Чакай, чакай! — спря ме той, макар да не бях мръднал от мястото. — Дай да пишем, че си ми върнал акта, защото съм се издължил. Я подпиши! Я да дойдат свидетелите!

Подписах, без да гледам какво. Пазаити се бе изправил и тъпчеше пари в джобовете си.

— Какво ме зяпате бе?! — гордо викна той на клиентите. — Не знаете ли кой е Ламброс Пазаити?! Всички черпя! На моя сметка! Вади, Аргирис, подносите и гощавай!

Хората тръгнаха към масите си, но над шумотевицата от нозе и възклицания се вдигна гласецът на Зоя:

— Стой! Спрете! — И тя си проби път напред. — Чакай, Ламброс! Една дума искам да ти река!

— Зоице! Ръчицата ти ще позлатя! — ухили се мазникът до уши.

— Не бързай! Чуй ме!

Зоя беше прибеляла като лист и такъв трепет и решимост прочетох на него, че изтръпнах — да не извади нож и се прободе пред хората! Всичко бе загубено за нея!

— Зоя, прибирай се в стаята! — за пръв път чух да я хока дядо Аргирис.

— Не се бъркай, дядо! Остави ме! — не свали тя очи от Пазаити. — Знаеш ли, Ламброс, че вдруги ден съм на последен изпит?

— Знам, душице, нали сме говорили. За изпита не се боя — изтри той усмивката от лицето си.

— А на думата си държиш ли?

— Каквото река, на две не става…

— Да кажа ли тогаз на хората какво си ми предложил? Все приятели са се събрали.

— Твоя… воля — сепна се Пазаити какво ли ще каже момичето.

— Слушайте всички! — облиза тя изпръхнали устни. — И дядо да чуе, и Димитраки да си отвори ушите! Защо, Ламброс, да чакаме четвъртъка? Защо да не съобщим сега, че годеница ще ти ставам?… — И тя пристъпи крачица към него, както самоубиецът пристъпва към ръба на пропастта.

Два мига дъртакът стоя като треснат. Гавра ли му готвят? Пречупи ли се стръкчето? Но нямаше лъжа — девойчето стоеше пред него крехко, нежно, готово да му се даде.

— Зоице! Птиченце! — измуча като крава той и протегна ръце да я сграбчи.

— Спри! — вдигна тя длани пред гърдичките си. — Докато не минем под венчило, няма да ме пипнеш! Настрана ще стоиш!

— Няма, няма — замяука Пазаити. — Нали знаеш, че чичо Ламброс е търпелив. Само пръстчето ти ще докосна, пръстен ще му нанижа! Да те питам и аз нещо. Готова ли си за изпита? Ще четеш ли утре учебника?

— Каквото съм учила — стига ми — отвърна Зоя.

— Ами тогава утре по обед ще дойда с роднини и сватове. Да ви почета, както му е редът! Пръстенче да донеса, китки да си разменим, да се калесаме за сватбата. И сетне да обядваме — уважаемият господин Киру начело на трапезата да седне! На най-добро място ще идем! В таверната на Гнафакис ще поръчам обеда! Съгласна ли си?

— Ти си мъжът, ти решавай — покорно рече годеницата.

И народът не сдържа повече вълнението си.

— Правилно! По реда да вървят! — развикаха се неколцина. — Честито, Ламброс! Има защо да черпиш!

— Брей, пак негов излезе големият късмет! Улегнал човек — знае си силата! Не си пада на гърба! — чувах отделни гласове и ако преди минути всички стояха на моя страна, сега повечето се бяха отметнали. Но такъв е народът — след щастливците и победителите върви той, а такива като мен гледа по-скоро да ги закопае, че да не си спомня може би изменчивите настроения.

Някой тропна пред мен чинийка с локум на клечка, но не си подсладих горчивината аз, продължавах да стоя на същото място и си мислех, че без мен нищо подобно нямаше да стане. Защото моята загуба предизвика Зоя да прекрачи от ръба. Но къде сгреших? Как допуснах Пазаити да изравни? На един зар да останат и моята съдба, и Зоината. Много мъчно ми стана за момичето, като си го представих как одеве мяташе заровете с бледата си ръка и старателно извикваше цифричките. Гордо създание беше Зоя, самонадеяно. Разчиташе на силата си, на волята и ума, на младостта си. Смяташе, че сама хвърля заровете на живота си и ще ги хвърля винаги. Но не искаше да забележи горката, че друг мести нейните попадения, че друга сила размества и подрежда живота й, докато успя да я нареди на днешното място. И Бог знае какво щеше да хвърля оттук нататък тя и кой щеше да мести вместо нея…

Ами аз? Не бях ли и аз подобен на Зоя, макар от противоположната страна? Не играех ли всеки ден по чужди зарове? Мозъка си изцеждах, силата си трошах, нахакано момче изглеждах, дето знае да се оправя и от нищо не се бои. Но каквото и да правех, най-добрите ходове да местех — нима сам търкалях заровете на живота си и не бях ли винаги скован от ръката на някой друг?

Всички хора сме такива, мислех си в оня момент. Или друг ни хвърля заровете, или друг мести вместо нас. Може да спечелим, може да загубим някоя игра, но все сме роби другиму и на друго нещо. И не локумът, а тая горчива мисъл подслаждаше отчаянието ми, че проиграх Зоя завинаги…

Посетителите бяха оредели, не забелязах кога си е тръгнал и Пазаити. Вярно, някои ме тупнаха по гърба, стиснаха ми рамото да ме утешат. Мина Теодорос и като никога заговори пръв:

— Кой би на таблата? — пита ме.

— Не разбра ли? — смаях се аз, че и такава тупурдия беше проспал.

— За друго мислех…

— Щом е тъй, не ти трябва да знаеш — усмихнах се през мъката си аз.

Но като отмина човекът, стори ми се, че и неговите прозрачни очи се усмихваха. И си рекох, че Ликудис нарочно се направи неразбрал, точно за да се усмихна, да ми разбута стегнатата душица. Да ми помогне някак и ме извади от вцепенението. Озърнах се да си вървя след него, когато Зоица приближи — разтребваше масите.

— Не си виновен, Димитраки — меко каза тя. — Недей и мен да виниш! Ще ядеш ли тоя локум?

— Не, не! — стреснато отвърнах. — Отивам си.

— Иди си сега… — Момичето така усърдно събираше чаши и чинийки, че не ме и поглеждаше. — В задния двор има стълба, знаеш я. Точно до прозорчето ми стига. Като заспи дядо, ела. След полунощ…

Всичко това тя изговори бързо, в движение, докато бършеше масата. Грабна подноса и изчезна. А аз се изправих онемял и с три едри крачки напуснах кафенето. Да не се върне Зоя и друго да рече. Накрая съдбата бе хвърлила дюшеш за мен, а как ще изиграя зара, щеше да се разбере след няколко часа.

XXIII

Доста преди полунощ застанах на пост в дворчето на дядо Аргирис. Кафенето угасна, бледа светлинка надникна от прозореца на Зоя. Три-четири дни имаше до пълнолуние, месечината издаваше вече нощните тайни, но откъм улицата не можеше да се види къде се каня да се катеря. Стълбата лежеше край стената и лесно я опрях на един перваз под капандурата на стаичката. После минах насреща в сянката на двата кипариса и зачаках прав. След половин час и Зоя загаси лампата си. Имах часовник на ръката, но се ослушвах за пристанищния, и щом последният звън от камбаната му се разпиля над суша и море, задрапах по мердевена като котарак към суджуци.

Прозорецът беше открехнат и преди да прекрача вътре, помислих, че Зоя сигурно е заспала, а аз ще падна на колене пред възглавницата й и ще я събудя с целувка. Тя обаче също ме чакаше права до кревата, в дълга бяла нощница. Прегърнахме се жадно, без една дума да речем…

Аз няма да ти разправям нито поред, нито с подробности за двата сладки и мъчителни часа при Зоя. Ще призная само, че тя не допусна онова, което смяташ, че сме сторили. „Мъж не ме е докосвал и цяла ще застана пред олтара и жениха си, независимо кой е той. На Света Богородица съм се клела.“ Това бе твърдината на нейното девство. Не знам как я удържа тя, защото пред тази твърдина, там, където аз разгръщах своето настъпление, Зоя бе любеща и нежна. Цялата бе порив, трепет, за пръв път пробудена страст…

Сигурен съм, че ако ме чуе някое съвременно маце, презрително ще каже: „Мазохисти! Скапаняци! Хабер си нямат от секс! И какво е пазела оная патка — съкровище ли?!“ Известно ми е също, че отдавна девствеността се няма за нищо, официална статистика се води даже колко са се простили с нея на дванайсет, колко на тринайсет години, така че докато завършат прогимназия, реликви остават неначенати. На общото течение няма да се противопоставям и да защитавам Зоя.

Или пък сваляч ако разбере за някого, че два часа е натискал мома в леглото, без да я чукне ни веднъж, за главата ще се хване. „Левак! — ще изпищи той. — Ела батко да те научи! Как тъй ще се опъва?!“ Тъй… — смирено ще кажа. Жена никога не съм насилвал и благодаря на Бога, че ме опази от такава гнусота. Защото доброволки се случваха достатъчно, а Зоя… Зоя беше друго нещо.

В днешно време темата за секса е гигантска. Светът я дъвче денонощно и главно май за нея живее, но аз сега няма да се притурям към останалите. Важното е, че такива като Зоя тогава имаше доста, а такива като мен, дето уважаваха задръжките на подобни девици, също имаше доста. А предразсъдък ли е било, ценност ли, правилно ли постъпихме със Зоя, сгрешихме ли — е съвсем друг въпрос. Не се съмнявам, че ако бях по-груб и настойчив, ако пробиех твърдината, другояче щяха да се развият събитията. Но тогава друг човек щеше да ти разправя за друг живот…

Зоя бе изхлузила раменца през деколтето на нощницата и тя се бе смъкнала до кръста й. Аз си бях свалил ризата. И не остана местенце по голата ни кожа, което да не изпихме с целувки. Толкоз. Все едно кентавър прегръщах. Отгоре мила девица, отдолу копита ритат…

Пак настояваш да разбереш — не съжалявам ли. Колебая се какво да река. Мъчително беше това въздържание, противоприродно. Не знам как организмът на Зоя понесе стискането, но на мен природата злобно ми отмъсти. И все пак… На сластни жени съм попадал, всеотдайни жрици на любовта са ме обичали и техните ласки не бих заменил за Зоините, ако си говорим откровено. Но и вълненията си от оная девствена нощ със Зоя не бих заменил за нищо. Щастието от първата ни прегръдка, устрема си, копнежа си не бих заменил. Затова ще кажа — не съжалявам! А като си помисля — то всъщност Зоя ми отдаде всичко, което можеше да даде от себе си…

Един разговор водехме ние тогава шепнешком — накъсан между милувките, повтарящ се, недовършен.

— Зоя, ще убия Ламброс! — казвах аз. — Сутринта ще купя пистолет и на обед ще го застрелям…

— Няма да го убиваш! — затваряше ми устата тя с пръстчетата си. — Няма нужда да го убиваш…

— Няма да го убивам, ако дойдеш с мен. Хайде още сега да избягаме! Вземи си някоя дреха — ще се скрием до вдруги ден. Мой приятел тръгва по море. Ще ни свали някъде, ще се оженим, като роб ще работя и ще живеем свободно…

— Вдруги ден е четвъртък. На изпит съм. И въобще не искам да бягам! Как ще оставя дядо?!

— Тогава ще убия Пазаити! — начевах аз същите закани и молби.

Изтощил се бях и от безизходните ласки, и от безизходните мои настоявания. Затова не се възпротивих, когато Зоица продума, че е време да си вървя. Минаваше малко два часа. Природата вече ми се беше разсърдила, че я измамих в последния момент и с тъпа болка в слабините напомняше обидата си. Но като рекох да стана от кревата, зло ме стисна за същото място, дето го бе скепцал навремето Божидар Станев. Неговото гърло прерязах, а сега ми идеше мен си да убия.

— Ох! — простенах неволно и залитнах да си търся обувките.

— Какво ти е? — Зоя също се бе изправила и навличаше нощницата на раменете си.

— Боли ме! Ужасно!

— Не се преструвай, Димитраки! — недоверчиво рече тя. — Дядо не бива да те завари.

— Няма. Не се бой…

Много неопитна беше горкичката да се сети какво и защо ме мъчи, а да й казвам ме беше срам. Пък и смисъл нямаше. Притеглих я за последна целувка. Доста безсолна излезе, защото едва изтрайвах болката, а и тя друга мисъл е имала вече в главицата.

— Не забравяй стълбата! — напомни ми моята загубена любов, докато се измъквах от прозорчето.

И за последен път я видях да се тули зад пердето — следеше ще сваля ли стълбата на мястото й…

Докретах като пиян до квартирата, болката поолекна и заспах мъртвешки. Събудих се късно с тежката мисъл, че пак се налага да убивам. Не бях решил с нож ли да пробода Пазаити, да го застрелям ли. Но като си представих в постелята едното и другото, предпочетох да му тегля куршума. Не исках да се лее много кръв като в Пазарджик. Скочих решително, наплисках се с вода, отбих се да изям една чорба в близката шкембеджийница. И се запътих към магазинчето за рибарски такъми — бях виждал, че и оръжие се продава там.

Повъртях се пред витрината, позяпах, пък влязох вътре и заброих с очи рафтовете.

— Какво обичаш, младеж? — приближи ме продавачът. — Вчера получих английски кукички от всички номера.

— Добре — казах. — Точно кукички търся. Дай ми по една от номер едно до номер пет.

Сви ги човекът в пакетче, платих, излязох. Не ми трябва пистолет, рекох си, с ръце ще го удуша. И краката сами ме понесоха към кафенето. Сигурно е затворено заради скъпите гости, преценявах, но ще чакам отвън Пазаити и ако не го удуша, с камък ще му строша главата. Тъй сменях изпълнението на смъртната му присъда, ама само се преструвах пред себе си. Имах нужда да го коля, застрелвам, душа и пребивам в своето въображение, но душицата ми добре знаеше, че няма да вдигна ръка да го убивам. А за Зоя въобще не мислех в оня момент. Може би неволно пазех да я приближа до зловещите си закани — да не вземе и нея да замете развихрената ми фантазия…

Отдалеч обаче видях, че вратата на „Византия“ е отворена. Вътре имаше хора, отпред също чакаха неколцина. И жени между тях. Съседки, които бях срещал, неизвестни стрини — сигурно съпруги на клиентите, дето друг път не бяха идвали с мъжете си. Разбутах ги, прекрачих стъпалата и веднага питам първия познат:

— Защо се е събрал толкоз народ?

— Не се прави на утрепан, Димитраки! — подсмихва се той. — А ти защо си дошъл?

Да видят годежа и да намажат от почерпката, помислих си и се озърнах. Само че по физиономиите на публиката не открих чинност и достолепие, каквито изобразяват в подобни случаи. Любопитство се забелязваше, припряно шушнене, присмехулни искрици в нечии очи, а Зоя и дядо Аргирис въобще не се мяркаха.

— Къде е годеницата? — попитах същия човек.

— Ама ти наистина ли не знаеш? — развесели се той. — Избягала е. Нощес. Писъмце оставила на дядо си.

— Как?! — извиках и за секунда сто предположения ми минаха през ума. Ще ти призная — едното беше, че заради мен е избягала. Навила се е, след като си тръгнах, скрила се е нейде и чака да я намеря, та да духнем двамата през морето, както й предлагах. — Къде е избягала?

— В резиденцията на Филокали — дяволито смигна оня. — На управителя пристанала. Твоето приятелче с адмиралската униформа…

Черен кръг ме завъртя от това потвърждение, защото и тая пътека не бях пропуснал между стоте си предположения. Заплетох крака към ъгъла на помещението — да изпуша най-напред една цигара. Ама оставят ли те на спокойствие! Две лели уж шепнат до мен, но всичко им чувам.

— Цяла нощ си скубала косите — обяснява едната, — ама заранта не издържала. Защо да си зачерня младостта?

— Че кой я е бил по главата? — не се съгласява другата. — Сама обявила годежа. Човекът дошъл да си играе таблата — тя първа му се предложила.

— Ох, безсрамни станаха младите! — въздъхна първата. — А тя си имала и друг любовник — капитан. Само че той забягнал в Америка и я оставил.

— Свикнала е значи заможни да дири — направи заключение втората. — Ама и тоя младеж, управителят, не бил за изхвърляне. Негов чичо е адмирал Ставрос, героят. Адмиралът бил на смъртно легло и вече му отстъпил мундира и всичките си медали. А като умре, голямо наследство ще остави…

Не издържах и се намесих:

— А годеникът, Ламброс, знае ли?

— Затуй сме дошли. Да разберем — любезно ме приеха в разговора двете дъртофелници. — И да го утешим от срама. Съседски деца бяхме някога. Заедно сме израсли…

Дръпнах се да изляза навън, но докато минавах край прозореца, пред кафенето спряха две леки коли. Пръв слезе Пазаити — в черен костюм, с бяло цвете на ревера. И сребърно павурче носи. Не знам каква течност имаше в него, но годеникът, изглежда, доста я бе опитвал и от пръв поглед му личеше. И още няколко сватовника се показаха, но най-близо до Ламброс тръгнаха мъж и жена, немлада двойка, еднакви като близнаци. След много малко разбрах, че не са близнаци те, а жената е братовчедка на Ламброс, а мъжът — съпругът й. Нарочно ли се бяха търсили, общият живот ли ги беше уеднаквил, но ако второто е вярно, тоя живот трябва да е бил нощен и хищнически. Защото и двамата приличаха на кукумявки, изхвръкнали от порутена воденица. Кукумявката строга и сърдита, кукумеекът — развеселен. Вероятно същата течност бе отпивал, но повечко от Пазаити.

— Е-е-хе-хей! — провикна се той пред кафенето и подхвана годеника под мишниците да му помага по стъпалата.

Ламброс обаче юнашки ги преодоля и хората се разстъпиха пред него.

— Зоице, птичко моя! Къде си? — гръмко я призова той.

Никой не чуруликна в отговор и от задните редове се обадиха:

— Отлетяла е птичката.

Пазаити хлъцна, огледа се и нищо не разбра. Но забеляза народа и викна:

— Какво сте се събрали бе? Нямате ли си работа?!

Не успяха да му отвърнат, защото от стаичката си изпълзя дядо Аргирис, плахо като буболечка. Със същите свои вехти дрехи и дългата кафеджийска престилка. В отпуснатата си ръка държеше сгънат лист.

— Господин Киру! — зарадва се годеникът и отдалеч вдигна ръце за прегръдка. — Защо не си се пременил за празника?

— Не е празник днеска, а тъжен ден — смирено каза старецът.

— Я не говори така! С женско чедо всеки се прощава. Къде е Зоица?

— Няма я… — отрони дядо й.

— Как я няма?! Да не си я пратил нейде? — От двете страни на Пазаити стоеше кукумявската двойка, без да мига с кръглите си очи.

— Аз не съм я пращал. Сама си е отишла — тъжно откликна дядо Аргирис. — Избягала е Зоица…

— Нека! Нека! — радостно изклявка кукумеекът. — По-добре, Ламброс! Баба казваше — стар файтон не купувай, за млада жена не се жени…

— Млък! — ревна Пазаити и с две ръце отблъсна роднините от себе си. Кукумявката настръхна ядосано и скри глава в перушината си. — Къде е избягала?

— Хайде да не говорим пред хората. Оставила ми е писмо… — умолително почна старецът.

Народът се тълпеше отстрани, но бе оставил между двамата празно място като коридор и без да слуша, Ламброс Пазаити яростно прекрачи, грабна листа от дядото. Прошари го с очи, смачка го в шепа, пък го хвърли на пода заедно с павурчето и бясно ги затъпка.

— Позор! Позор! — закрещя той. — Клио-мръсницата е забъркала всичко!… Михалис-келешът е нейна подлога!… До един като тахтаби13 ще ви смачкам!

Свидетел съм как тоя човек изтрезня за минутка. Ама пиянството му беше весело, а махмурлукът — лош.

— И ти, дъртако, си знаел! — ревна той срещу кафеджията. — От вчера сте готвили да ме омаскарите! Кой викна сеирджиите? — завъртя Пазаити ръка към насъбралите се.

— Не знам — слиса се от страх дядо Аргирис. — Сами си идват… Клиенти са ми…

— Клиенти ли! Един няма да ти оставя! Утре ще гътна кафенето до основи! Да видим с кого се гаврите! В светите чувства на кого плюете!…

— И наема! Наема! — изтрака с клюн кукумявката. — За толкоз време наема да си прибереш!

Дядо Аргирис каза нещо, прекръсти се и притисна ръка в хилавата си гръд, но не го чух, защото народът вкупом зашумя.

— Виновен е! Виновен е! — изпищя над всички Пазаити. — Казвал съм — дръж кучката на къс синджир, щом ми я даваш за жена…

Полечка разбутах навалицата да изляза. Не исках да слушам повече. И така въобще не разбрах дали народът успокои злощастния годеник, или допълнително му се присмя. Аз нито го жалех, нито се радвах на позора му. Стигаше ми моят. Пробожданията на две игли усещах в оня миг като най-остри и унизителни. Че Зоя бе избягала при Михалис същата нощ. Изпекох му я, мислех с отвращение, раздразних я и топла-топла я оставих да иде при него. Топла-топла — точно тия думички седяха в главата ми като таралеж и бяха събрали всичката ми обида и незадоволена страст. Сякаш ако Зоя бе отишла друг ден при Михалис, по-леко щеше да ми бъде. Но точно след нашите целувки и милувки — не, това коварство ме разсипваше!

А втората игла ми се струваше още по-отровна. Защо Зоя ме викна при себе си, като е смятала да бяга? Такъв въпрос не си бях задавал преди. Приемливо ми изглеждаше да се разделим в тайна среща през нощта, след като тя се жертваше за дядо си, след като подлото изнудване на Пазаити я бе принудило да приеме годежа. Все едно момичето признаваше: „Скъп си ми, Димитраки, но нямам друг избор.“ Съвсем различен отговор обаче се получаваше, щом Зоя драговолно бе пристанала на Михалис. И върху него, разбира се, падаше част от унижението, но повечето оставаше за мен. Убеден бях, че Зоя ме дари с половинчата близост заради моята дълга и безплодна любов. Снизходително ми се отплати! Като на чуждо куче коричка хляб ми подхвърли! И от тая втора награда, от тая просешка милостиня честолюбието ми беше смъртно ранено…

Крачех към дома си с каменни нозе, без да съм решил ще търся ли Михалис за обяснение, ще си вземам ли торбичката да бягам веднага или ще се самоубивам. Не стана нужда да избирам, защото прелъстителят ме чакаше в квартирата.

— Димитраки, ако ще ти олекне, бий ме! — скочи той, преди да кажа „добър ден“. — Хайде удряй! — И подложи лице за юмруците ми.

— Най-лесното си избрал — прокашлях се, така ми се беше свило гърлото. — Няма да се бием. Ама май няма и за какво да говорим.

— Две-три думи само… Но нека идем другаде.

— Добре — съгласих се. — И на мен ми е пресъхнала устата. Знаеш ли, че идвам от провален годеж? Пазаити строши бутилката и въобще не почерпи…

— Сигурно — тръгна да излиза Михалис. — Всичко знам. И как си загубил на табла. Изкарал си Зоица от кожата…

Седнахме в същото кафене, дето молех Пазаити да ми продаде парцела. И на същата маса се случи.

— Лоши зарове хвърляше Зоя — почнах аз. — И за мен, и за Ламброс. За теб излязоха добри… Но да оставим това. Едно ще те питам. Дребно нещо. Ти ли чакаше нощес Зоя с колата или другояче е избягала?

— Не съм я чакал! — отрече Михалис. — Нито сме уговаряли бягство. Сама е тръгнала към два-три часа. Пеша. Качил я попътен камион от пристанището. На разсъмване намерила къщата. Не беше идвала у Филокали.

— Така, така… Към два-три часа… — рекох и премълчах какво сме правили двамата преди това. — И кога ще се жените?

— Хѐ! — накриво се усмихна той. — Сутринта Клио пита същото. Само че въобще нямаме такова намерение. Зоя има планове, пък и мен не ми е до сватба…

— Бързичко ще ви ожени Клио — прекъснах го. — Отдавна го знам. И Пазаити го каза одеве.

— Не ме интересува Пазаити! Двамата с Клио си имат свои сметки. Тя разпрати хора да подшушнат, че Зоя е избягала. Да се съберат в кафенето, театро да гледат. И че уж на мен е пристанала…

— А не е ли? — впих аз очи в неговите. — При теб ли е дошла Зоя или при Клио?

— И при двамата… — обърка се Михалис. — Ако не бях аз, може би… Но Клио ако не беше пък… Виж какво — овладя се той, — жал ми е за момичето и на оная мърша няма да го оставим! Ако трябва, и ще се оженя…

— А-а, ще се жертваш значи! — хич не ми отиваше насмешката. — Пак по гайдата на лелята ще вървиш.

— Не! — зло рече той. — Няма да бъде, както си мислиш! Ти защо не я опази?!

— Защото не ме иска за пазител — рекох унило.

— Какво тогава се сърдиш на мен?! — веднага ме притисна Михалис. — Не допускаш ли, че не само от Пазаити е избягала тя, а и от теб?

— Как?! — подскочих на стола. — Какво съм й направил?

Съперникът ми замълча и наведе глава.

— Додеял съм й. Така ли? — отговорих сам.

— Не ми е казвала такова нещо — по-кротко отвърна той. — На мен ми хрумна.

— А какво ти каза? Не иска ли да се видим?

— Не. Не иска да се виждате. Две-три думи да ти предам, рече. Да се махнеш… засега. На спокойствие да размисли за своето бъдеще…

— И без вас съм решил да замина! — страшна злоба ме хвана, че толкоз преча и на двамата. — Караканьоти пристига днес и утре ще отплава. С него отивам!

— Къде ще го намериш? — с любопитство ме погледнаха добре познатите, скъпи очи на стария приятел.

Казах, каквото бях чул от Ламброс Пазаити, и понечих да стана.

— Мите, чакай! — спря ме Михалис. — Така ли ще се разделим?

— Не! — отново седнах на стола. Може би заради мигновената слабост, заради мъката по нашето приятелство обидата се върна удвоена и съвсем замъгли ума ми. — Откуп ми дължиш за Зоя!

— Как?! Какъв откуп? — стъписа се той.

— Помниш ли — заговорих ядно, — помниш ли, че като се видяхме за пръв път, ти ми отстъпи чифт гълъби за два лева? Сега, на раздяла, аз ти отстъпвам Зоя топла-топла — и ти си ми длъжник! Дай две драхми — толкоз струва Зоица!

— Недей! Какво говориш?! — уплаши се Михалис от гнева ми.

— Дай две драхми — викнах като луд, — че никъде няма да замина и чудо ще сторя тук!

Носът на Михалис бавно прежълтя и без да сваля поглед от лицето ми, той бръкна в джоба си, извади дребната монета. Сложи я на масата и я плъзна към мен. В ръка не ми я даде. Взех я аз, завъртях я между пръстите си и рипнах да вървя. Плати Михалис да се пръждосам, а аз за два мангъра продадох Зоя, дето смятах, че и за съкровища няма да я разменя…

Но като минах няколко крачки по тротоара, обърнах се. Михалис също си беше тръгнал и все още отблизо аз се вгледах в обраслия врат, в костеливите рамене, в походката, в движението на ръцете му — толкоз близки, така търсени от мен, като се загубехме за минутка по главната в Пазарджик, и винаги, винаги в проклетия ни път. Но и той спря да се обърне, а аз мигом се извъртях — да не забележи, че зяпам подире му. Тръгнах бавно и пак погледнах крадешком през рамо, за да видя, че и той направи като мен — трепна и продължи. И още два пъти се засичахме ние по същия начин, но никой не се върна да се простим, докато гърбът на Михалис изчезна сред минувачите. Никога вече не го видях…

Ламброс Пазаити не ме бе излъгал — в късния следобед намерих Караканьоти на същото място, в самия край на пристанището. Отдалеч различих гемията, а и той бе забраден пак с червена кърпа, сякаш вчера се бяхме разделили. Прегърнахме се, та костите ми изпукаха. Малко бе застарял — бели косъмчета се мяркаха в мустаците му.

— Пораснал си, Димитраки! — присви той око. — Изяде ли наследството на вуйчо си?

— А! Не си забравил… — смотолевих.

— Много лъготехте с братовчед ти, ама ви простих. Ако въобще сте братовчеди двамата. Той какво прави?

— Добре е. У Филокали служи. Сигурно ще се жени — рекох с половин уста.

— За годеницата на Пазаити?! — разсмя се Караканьоти. — Донесоха ми, научих. Не го мисли ти Ламброс. Свикнал е агънца да хруска — пак ще си намери някое…

— Не искам да знам — рекох. — А ти, капитане, ще ме вземеш ли на гемията?

— Нали съм обещал. Човек ми трябва. Утре тръгвам към единайсет. Ако ще идваш — идвай! Минутка няма да чакам!

— Преди единайсет ще съм тук! — въздъхнах. — Да се оправя само с хазяите…

Поговорихме още малко и Караканьоти вика:

— За един час имам работа в Пирея. Хайде да пазиш на борда. После ще си вървиш.

Съгласих се, разбира се. Но не един час се забави той, а чак към десет се върна. Притесних се да чакам самичък. Късно беше станало, а реших да се сбогувам с дядо Аргирис. Много му бях задължен за добрините, пък се надявах и за Зоя да науча нещо последно.

Кафенето обаче беше затворено, на прозорците — пуснати кепенци. Похлопах, повиках — никакъв отговор. Залегнала бе постройката в мрака като старо болно животно, а колко дни са й отредени, само Бог и Пазаити знаеха. Но животът й на една връв бе завързан с нейния обитател. Рухнеше ли тя, загиваше и кафеджията, умреше ли той, никой вече нямаше да се засели в нея. Почуках пак, опрях око в зирките за светлина — тихо и тъмно. Не разбрах заспал ли беше дядо Аргирис, криеше ли се или бе отишъл при внучка си.

Минах в дворчето отзад — и там пусто и тъжно. Застанах до кипарисите като предишната нощ, запалих цигара. Стълбата лежеше на мястото си, перденцето горе белееше, но милата фигура зад него се беше стопила. И аз безмълвно се простих с двамата, без укор и гняв, и макар да ги нямаше, със сенките им се разделих, както смятах, че е достойно. Повече нямаше да се върна.

XXIV

Тежка бе последната ми нощ в Пирея. Будих се, ставах да пуша, кошмари ме мъчиха. Пак ми се присъни гигантската костенурка, дето за пръв път се яви в кръчмата на Тумбата. На разсъмване се унесох в по-дълбок сън и доста се успах. Като отворих очи, веднага скочих, разпъргавих се, изметох набързо, събрах най-потребното от багажа, затичах да се разплатя с хазяина. И в десет пуснах широката крачка към пристанището.

Нямаше откъде да мина другаде освен край кафене „Византия“. Щом свърнах от пресечката, видях тълпа отпред, а двама човека стърчаха на покрива. Ясно — Пазаити бе довел работници да съборят постройката. Приближих, смесих се с навалицата. Едни ругаеха, повечето разсъждаваха кой крив и кой прав, всеки викаше и спореше с останалите, а хората на покрива си вършеха своето — сваляха керемидите и по един дървен улей ги суркаха на земята.

Долу няколко парцаливи лица също не стояха със скръстени ръце — поемаха керемидите, къртеха дограмата, изхвърляха багаж от кафенето. Вдигнала се бе цяла камара — маси, столове, кафеджийските мангали, кошници и чували с боклуци. И там, сред купа, седнал на стол и малко по малко затрупан, се виждаше дядо Аргирис — вцепенен и сякаш забравен от всички. На коленете си крепеше десетина книги, завързани с канап.

И ето ти го — откъм дворчето се показа Пазаити, сподирен от неколцина стари клиенти. Свиреп, разгорещен, личеше, че от сутринта се наддумва с тълпата.

— Разкарай се! Полиция ще викна! — крещеше той. — Сто пъти съм предупреждавал дъртия! Съдебно решение имам!

— Душегубецо! Звяр такъв!

— Има право човекът — по закон постъпва!

— Къде е сега Зоица — да види дядо си! — развикаха се от всички страни, аз също разсвирепях и си пробих път между хората.

— Ламброс! — викнах. — Ела за малко!

— Ти още ли си тук бе, диване?! — вресна той, ама аз го дръпнах за ръкава и го отмъкнах настрани.

Една част от парите на Клио Филокали бях проиграл оная вечер, но повечето стояха, на топка ги държах в джоба си.

— Вземи това! — подадох му ги. — Остави дядо Аргирис! Нареди да върнат багажа и да сложат пак керемидите!

— Я се махай! — отблъсна ме той. — С тия пари ми доведи Зоица — тогава ще приказваме!

Напсувах го яката и си погледнах часовника — Караканьоти нямаше да чака. И точно в тоя миг всички забелязахме Теодорос Ликудис. Не знам в тълпата ли стоеше, сега ли бе дошъл, но никой нямаше да му обърне внимание, ако не беше стрелял над главата си. След гърмежа всеки звук пресекна и в тишината се чу глухият му глас:

— Ламброс Пазаити! Нямаш право да живееш! Осъдил съм те на застрелване!

Човешката тълпа е животно във всяко едно отношение. И инстинктът й е животински. С тоя именно инстинкт до един усетихме, че Теодорос ще изпълни присъдата си, и ония, дето бяха близо до Пазаити, стремглаво побягнаха настрани. И Ламброс повярва, че ще го трепят.

— Тео! Синко! — измуча той и с дива молба протегна ръце към убиеца си.

Деляха ги десетина крачки. Теодорос стискаше стар барабанлия револвер — без дума повече, наведе дулото и стреля.

— А-а! — Пазаити се хвана за сърцето и рухна на колене. — Те-ео! — профъфли с посинели сгърчени устни, а Теодорос пак наведе цевта и повторно стреля в него.

От силния удар на куршума тялото се отметна и се повали в прахта. Ни една чертица не трепваше по красивото каменно лице на древногръцкия бог, но гневът му не беше свършил и той за трети път се прицели и гръмна. Бездиханният труп помръдна от изстрела, все едно куршумът се заби в чувал с парцали…

И Теодорос Ликудис разтвори пръсти, револверът тупна на земята. Далеч откъм кея се чу полицейска свирка, с все сили стражар търчеше към нас. Отнякъде изпълзя камионетка, с ръмжене и тласъци се мъчеше да догони стражаря.

— Стой! Кой стреля?! — задъхано викна той, още преди да спре.

Не стана нужда от дълго разследване — Теодорос бе протегнал ръце, готови за белезници.

— Уби го! С три куршума! На решето… — спуснаха се неколцина към мъртвеца, но преди даже да го докоснат, той рипна на крака и затръска прахта от сакото си. Ни рани, ни кръв. Въобще не беше одраскан.

— Отцеубиец! Мерзавец! — зави Пазаити като цапардосано куче, син-зелен още от преживения страх.

А тълпата избухна като вулкан — и на нея много й дойде:

— Жив е!

— Не го улучи!

— Пак извади късмет шмекерът!

— Теодорос ще свърши нещо, че няма да се види!

— Всичката му работа такава!

— Божичко! Как мен не уби!…

Стражарите вече тикаха Теодорос Ликудис в полицейската камионетка. Неизвестно защо и дядо Аргирис изровиха от купчината с покъщнина — и него качиха вътре. Нямах минута за губене. Или трябваше да остана сред бъркотията, или да бягам при Караканьоти. Секунда се колебах, пък обърнах гръб на всичко и затичах към кея.

Капитанът бе запалил мотора.

— Къде ходиш?! Каква е тая стрелба? — викна раздразнено.

— Пазаити искаха да трепят! — хвърлих торбата и скочих след нея на борда. — Ама му се размина…

— И полиция довтаса, нали? Казах му да не се набива в очи! Изкуфя Ламброс!

И докато разправях какво и как е станало, гемията метър след метър напредваше в морето. След половин час сушата се виждаше като чертица. Беше слънчево, като тръгнахме, но следобед духна вятър, наслоиха се облаци и всичко посивя. Вълни се пенеха в носа ни, грамади ни подпираха отстрани и аз правех какво правех, но с едната ръка все бях вкопчен във въже — не дай, Боже, да падна във водата.

— Ако те бутна зад борда, ще доплуваш ли до Пирея? — смее се Караканьоти.

— Не си прави майтап! — викам. — Знам само кучешката и петдесет метра я изкарам, я не.

— Добре тогава. Изпълнил съм условието.

— Какво говориш?! — изплаших се да не е полудял. — За какво условие?

— Имам нещо за теб — казва. — Ама наредиха да ти го дам в открито море. Я дръж руля да го взема от кубрика.

Излезе той, плик държи:

— Братовчед ти Михалис го донесе рано-рано сутринта. Ти си му казал къде съм.

— Вярно — отвръщам. — Стана дума между другото.

— Добре — не ми дава още плика Караканьоти. — Само че капитаните първи четат писмата. Отворих го.

— Щом обичаят е такъв — трептя аз от нетърпение. — Какво пише?

— Там е работата, че не разбрах — намръщи се Караканьоти. — А горе-долу съм грамотен. На таен език е написано. И преди да ти го дам, ще ми признаеш кои сте вие двете братовчедчета и на какви езици се оправяте! Да не сте шпиони?!

— Сакън! — изтръпнах. — Какви шпиони те патили! Всичко ще ти кажа, но дай да го видя.

И протягам ръка, а в другата ми рулят трепери, вълните вече подмятат гемията, вятър свисти между въжетата и буря захваща.

— Влез в кубрика и запали фенера! — подаде ми го Караканьоти, но аз нямам търпение, веднага измъкнах листчето.

На български беше писмото, разбира се — както предполагах. По-лесно му бе на Михалис да пише на тоя „таен“ език. Аз дума по дума не мога да ти предам каквото прочетох, но съдържанието му помня добре. И не само съдържанието, а и моите сълзи и разкаяние. „Мите! — обръщаше се приятелят ми към мен, както едно време. — Пиша ти това писмо, след като се разделихме. Много мъчно ми стана, че те оставих така. Но ти си инат. Каквото да речех, щеше да сипеш масло в огъня. Като с двете драхми. Обичаш да се измъчваш. Едно ще ти кажа. Аз за Зоица няма да се оженя — заклевам се! И не защото не я харесвам, а защото никой никога няма да я обича колкото теб. И тя ще го разбере някой ден… Дано пак се видите двамата. Защото не вярвам, че и ти ще срещнеш втора като Зоя — толкова да й се предадеш. А най-много от всичко желая…“

От думите ли, от вятъра ли очите ми набъбнаха. Подсмъркнах, обърсах ги и рекох да обърна листа, но вихърът като циганче го грабна от ръката ми — лепна го на едно опънато въже, сякаш с кабърче го забоде. Не бях забелязал, че Караканьоти ме следи, защото той пусна кормилото и се метна след хартийката. Гемията мигом се наклони, вълна ме плисна целия, а писмото отлитна като снежинка в разбушуваната стихия…

— Изправи руля! Дръж на юг! — зверски командваше Караканьоти, докато събираше предното платно, а аз успокоих гемията, мокър до кости, без да различавам вече дали горчилката в устата ми е от сълзите или от морската вода. И никога няма да си простя, че изпуснах последните думи на Михалис и не чух голямото му желание…

Докачили бяхме, изглежда, периферията на бурята, защото още преди мръкване усещахме само далечните й пориви.

— Сополи ще ми точиш! — насмешливо рече Караканьоти. — Пред мен не позволявам! Какво толкоз ти пишеше братовчедът?

— Не ми е братовчед той, капитане — почнах. — Повече от брат ми беше…

И продължих, както не смятах, че ще стане. Причината не бе само във въпроса на Караканьоти кои сме, в съмнението му, че сме шпиони. Пак можех да тръсна някоя лъжа. Но душата ми беше омекнала оная привечер, краката й се клатеха от целия мой товар. Сигурно толкова самотен съм бил, че търсех да прехвърля бремето и другиму. С тайната си да се докосна до чужда душа, че да ме разбере тя и пожали. А разбойникът ми беше останал едничък на света — за майка и баща, за приятел и учител. С една дума, ред по ред разказах на Караканьоти за Пазарджик и Парашкевов, за убийството на Станев и бягството през границата, за лутането ни и как попаднахме в драмската полиция. Разправих му като пред последно причастие…

Той не ме прекъсваше, гледаше примижал напред и с една ръка държеше руля отдясно, а аз го бях хванал отляво, леко местех, накъдето помръдваше той, сякаш двамата заедно управлявахме гемията. Като спрях да си взема дъх, Караканьоти се обади:

— Добре сте сторили. Не се кай!

— Клетва се клехме с Михалис да мълчим. Кой издаде — на място да умре… Затова криехме, капитане.

— Все едно в морето си го хвърлил — кимна той към тъмните талази. — Едно сте сгрешили. Оня там, Парашкевов — и него трябваше да изтръскате за парите.

— Къде ти! И през ум не ни е минало!

— Аджамия си бил. Ще се научиш! — успокои ме Караканьоти. — И не е толкоз зле, че си българин.

— Познаваш ли други?

— Момъка, дето умря от рани край Драма. Харна работа вършехме двамата… Бог да го прости! — рече след малко той и се прекръсти. — А какво забъркахте в Пирея? Защо се скарахте?

— Заради жена — отвърнах. — Пак за нея ми пишеше Михалис…

— За жена?! — кипна Караканьоти. — Аз куче не бия заради жена — вие да се смразявате! И каква беше тая жена? Принцеса ли?

— Ученичка… На един кафеджия внучката — подхванах, а той цъкаше, възмущаваше се на глупостите ми, подхилкваше се за туй-онуй, така че аз доста съкратих от случките и преживелиците.

— В гръцки възел сте се преплели — рече накрая. — Има такъв морски възел, старите барби го знаят. Ама Караканьоти го развързва, Караканьоти няма да остави да ми се мокриш като сюнгер!

— Ех! — въздъхнах. — Да беше нещо с ръце да го оправиш…

— Я слушай! — сряза ме той. — Казваш, че голяма любов те хванала. А знаеш ли какъв е лекът за тая болест? Голямата любов се лекува с малка любов! Професор го е рекъл и веднъж завинаги го запомни! След два дни на такова местенце ще те заведа, че не само ученичката ще забравиш, ами самата Клио Филокали на ученичка ще ти се стори…

А моята изповед поразвърза малко устата му. Каза ми тоя път Караканьоти къде се кани да ходим и какво да вършим. Голяма далавера бе замислил. Много щяхме да спечелим…

За мен най-красива гледка на света е изгревът на слънцето. Дори в опушените градища, с небостъргачите. А оная утрин бе сред редките по хубост. Водата още помнеше снощната буря, бавни талази се вдигаха и спускаха и морето блещукаше с неизброимите си очи срещу слънцето, сякаш бе обсипано с елмази. Слаб ветрец се галеше в платната, на руля Караканьоти мрънкаше една безкрайна песен, позната ми от предишното пътуване. Запалих примуса, сварих кафе за двамата и седнах на един сандък до него.

Вдясно, на миля-две от нас изникна скала като гнил зъб в ченето на старица.

— Подводни камъни има там — посочи ми я капитанът. — Запомняй да знаеш!

И докато казваше това, иззад скалата се показа лодка, така ми се стори в началото. Вдигна Караканьоти бинокъла, погледа я и рече:

— Граничен катер. Ще си играем на криеница. Я, Димитраки, пали мотора!

Спуснах се, затрака двигателят и сред облаци синкав дим капитанът обърна носа към подводните камъни. По-близо бяхме до острова, отколкото катера, и с просто око забелязвах вече, че пред зъбатата скала има други канари в морето и точно в протоците между тях Караканьоти искаше да се скрием. Озърнах се — зад гърба ни идеше втора подобна лодка.

— Капитане — викнах, — виж отзад!

Вдигна той пак бинокъла и изпсува:

— Не ги е имало друг път тук! Ще ни сгащят! Димитраки — заповяда той, — дръж малко руля и веднага се събличай!

Влезе в кубрика, за миг изскочи, в ръка държи нещо като кемер — кожен пояс с много джобчета. Натъпкани бяха с жълтици. И сам взе да се съблича.

— Ама защо? — питам изплашено. — Какво си намислил?

— Слушай и мълчи! — кресна Караканьоти и за пръв път го видях тревожен. — Ще гледам да спася гемията, ама за всеки случай настрана ще стоиш. Извръщам за минута да те скрия от погледа на ония и ти веднага ще скочиш. По борда се плъзни и с нозе се отблъсни! И кучешката ли, котешката ли — ще доплуваш до брега. Каквото да стане — ще дойда да те взема! На острова живеят козари. При тях ще идеш! Хвърляй, хвърляй всичко да ти е по-свободно!

Разсъблякъл се бях, както майка ме е родила, а Караканьоти остана по бели гащи. Поясока стегна през рамо, закопча му катарамата.

— Чакай! — спря ме той. — Вземи за зор-заман! — И отвори едно от джобчетата, подаде ми три златни монети.

— Къде да ги сложа? — шашардисах се.

— Лапни ги! Хайде готов!

— Стой! Стой! — викнах и се спуснах към дрехите си.

На панталона имах предно джобче и там бях сложил двете драхми. Измъкнах монетата и заедно с жълтиците припряно я напъхах в устата.

— Ех! — махна Караканьоти с досада и бързо завъртя руля да ме прикрие от катерите.

Много стиснат и дребнав му се сторих в оня миг. Помисли, че за двете драхми ми е жал. Ама не подозираше той какво съм продал за тия пари. И не знаеше колко хиляди оставям в торбата си. Ще кажеш, положението е било напечено на живот и смърт, а аз съм имал време да се обиждам. Така е — смъртта те грабва с всичките ти кусури. Не забравих презрителното движение на ръката му и нямата ми уста за отговор. И ако някой ден се срещнем с Караканьоти на Страшния съд и ако Господ въобще ни разреши да разговаряме, най-напред ще му обясня какво значеше за мен оная монетка и че не съм толкоз нищожен. Защото такъв ме запомни той…

Отблъснах се по-далеч от винта, както Караканьоти нареди, и не виждах вече ни гемия, ни катери. На триста метра да съм бил от брега, но за мен бе все едно насред океана да ме хвърлят. Заджапах с крака и ръце, заблъсках с всички сили, без да съм сигурен напредвам ли, на място ли стоя. Но стискам съкровището с уста, както куче е захапало патица и я носи на господаря си. След много малко дъхът ми свърши, силиците — пресекнаха. Не мога, край! — мълниеносно ми мина през ума, а краката натежават, натежават надолу, водата вече не ще да ги крепи. И както бяха тръгнали те към дъното, напипаха твърдина. Сякаш Бог подложи десницата си да стъпя на нея! Ама как да стъпя?! Изопнал съм пръстите си като балерина, с върха на ноктите съм се закачил, а на повърхността само носът ми стърчи. Но разблъсках водата, закрачих бавно напред, както евреите са прегазили Червено море. По едно време хлътнах, пак зацапах в моя си стил, но добрият Господ отново ми подаде пръст да успокоя дишането и сърцето си.

Ако не бяха подводните камъни, положително щях да се удавя. Най-сетне набарах скала, която излизаше на брега, изплюх монетите в шепа и затичах. Миди и остри кремъци ми режеха ходилата, хлъзгави водорасли ме събаряха, но кой ти гледа — душа спасявам, изхвръкнах навън и залегнах зад едни камъни. Огледах се за по-сгодно място, още пет-шест метра нагоре изкачих. И сякаш заех тайна театрална ложа. Защото всичко, което стана, го гледах като на сцена, но от сцената мен не ме виждаха…

Караканьоти бе прекарал гемията в процепа между две канари, а на двеста-триста метра от него бяха спрели катерите. Преграждаха му пътя, но не смееха да нагазят в плитчините. С дебнене и изчакване щеше да е играта. На катерите различавах униформи, а на гемията, съвсем близо до моето място, нямаше никой. Капитанът бе във водата. А тя бистра, прозрачна — по дъното камъчетата се броят. Уловил се бе той за някаква издатина на борда и само лицето му се показваше навън. Оглеждаше обстановката. После се пусна и като риба се гмурна под кила на гемията. Показа око да разузнае от другата страна. С пет замаха Караканьоти можеше да доплува до брега и да се скрие като мен в камънаците. На сушата едва ли щяха да ни преследват. Но бягството той си бе оставил за последен изход — гемията искаше да опази.

От единия катер обаче го забелязаха и стреляха. Куршумът плесна във водата, а Караканьоти пак се гмурна да мине под кила. Господи! Долу той се извъртя с гръб към дъното и вече бе промушил главата и шията си, когато морският талаз повдигна и спусна гемията. Многотонна тежест притисна гърдите му. Далеч бях да чуя, но кълна се — чух как пропукаха костите и изхрущяха хрущялите! Гръдния кош ли му смаза килът, гръбнака ли му пречупи, но чух зловещото изпращяване, сякаш хребетът на гръцката земя се преломи.

Но Караканьоти не се остави. Впи ръце в дъното на гемията и с цялата си нечовешка сила напъна да я повдигне. И морето, дето го бе отгледало, помогна малко, но единствен на тоя свят Караканьоти можеше да мръдне такава грамада и той я откърти от гърдите си. Хлъзна се отсам и изплува на повърхността. Кървава диря порозови водата след него. От катерите зачаткаха карабини. Два или три пъти се показа още главата му и после златото го завлече в дълбината…

Тъй загина гръцкият юнак Караканьоти! Прибра морето своя син. И не знам век ли трябва да мине или повече, за да събере то отново сила, че да я даде така щедро на друг като непрежалимия мой капитан…

А аз драпах нагоре по стръмнините с хлипове и скимтене — по-далеч от тая смърт, по-далеч от куршумите. Бях лапнал пак монетите да не ми пречат в юмрука, защото по канари пълзях като змия, по сипеи се сгромолясвах, през бодливи храсталаци се промушвах и такъв — гол, мръсен и кървав от убожданията, спрях пред един каменен праг. На равнището на очите ми стояха два боси крака. Вдигнах лице — краката бяха на същество нискорасло, хилаво, с келява брада, израсла на фъндъци, и неподвижни птичи очи. Дебела сопа държеше в ръката си. Изплюх монетите да му кажа човешка дума, но съществото захвърли тоягата и побягна като щуро.

— Демон! Демон! — крещеше то. — Злато бълва! Пари блюва!

Козите наоколо се поразмърдаха зачудени, но бързо им мина, а аз се претърколих на каменната площадка и се проснах по корем. Дълго лежах на слънцето подобен на парче месо, докато козарят се върна…

Островчето Ксилокс спадаше към гръцката територия, но моят живот в Гърция беше свършил. А кое бе това същество, как живях с него и какво ми се случи на отсрещния бряг, из турските земи, е нещо отделно. Подсети ме докъде бях стигнал, ако напролет пак се видим в тая градинка…

XXV

Чакай, чакай — няма продължение! Кракът ми не е стъпвал в Гърция от тогава. Михалис не само не съм го срещал, но и писмо не съм му писал, нито съм звънял по телефона, както предполагаш. Понаучих нещо, ще ти кажа как, но колкото ти знаеш със сигурност, толкова и аз, какво стана с дядо Аргирис, лежа ли в затвора Теодорос, събори ли Пазаити кафенето и прочие. Защо не съм прескочил до Гърция ли? Не си толкоз малък да не се досещаш.

Като се върнах тук, властта ме побара. Кой си ти, другарче, с чуждия паспорт и за какво се бориш? И докато си направи проверката, пуснаха ме по пързалката в подземието на „Московска“ 5. За това адово място няма да ти разправям, други страдалци има, дето по-добре го знаят. Назначиха ми следовател.

— Съществувало е такова лице в Пазарджик, ученик — съгласи се той. — Безследно изчезнал още преди войната. Ти ли си?

— Аз.

— И къде си изчезнал?

— В Гърция бегах.

— Защо?

— Не можех да трая капиталистическата действителност — затуй.

— А там не беше ли същото? — пита човекът. — Защо в Съветския съюз не бега?

— Нямах канал — отвръщам. — Иначе с удоволствие. А каракачани там не ходят. Като разбрах обаче, че и в Гърция е капитализъм, пак бегах. Не издържам експлоатация на човек от човека…

И тъй, стъпка по стъпка, разчоплиха ми биографията. Е, не всичко — едрите факти само. Да ме съдят? Няма за какво. Да ме трепят? Не са налице вражески прояви, напротив — идейно съм подкован. Пуснаха ме, но ме сложиха в списъка на съмнителните. С препоръка в чужбина да не излизам, склонност имам към бягства и пак ще духна нанякъде. На една екскурзия до Букурещ исках да ида с „Балкантурист“ — и това не разрешиха. Камо ли в Гърция…

Като дойде демокрацията, още по-зле. Преди не ме пускаха в чужбина, сега от чужбина не ме щат. Брадите си оплюха западняците за нашето право свободно да се движим по света и ние се радвахме, че братя ни съчувстват. А като получихме правото на книга, в действителност ни го отказаха. Биха ни текмето! Крадели сме много, безработните сме конкурирали, обществения ред сме пренебрегвали и някой наш, като яде шоколад примерно, не пусне книжката в кошчето за боклук, на улицата я хвърли. Точно така е, прави са хората да си пазят рахатлъка, ама мигар не знаеха какви сиромах-говеда сме повечето, че ляха толкоз крокодилски сълзи…

Завъртях се наистина веднъж край гръцкото консулство да видя каква е хавата. Стълпотворение неописуемо — все едно управляващите митинг са свикали. На предна линия циганор се тъпче — маслини да ходели да берат. Абе, тия маслини златни да бяха и всяка втора в джоба си да слагах, пак няма да се редя на такваз опашка. Не е приритала Гърция за мен, рекох си, и не повторих да ходя.

Но защо ли и аз си кривя душата? Не е само въпрос до чужбинските визи, ами пукната пара нямам за пътешествия. То това е и тънката тактика на Европа. Бедни ли са — дръж ги на място, забогатеят ли — заповядайте! На кукуво лято… Аз не мога до гробовете на близките си в Пазарджик да ида, къде ти в странство да се мотая…

Затуй си кютя тук и със спомени се залисвам. Но и на едно място да стои стар човек не е лошо. Ако е тръгнало някое чудо да те дири, ще те намери.

Пет години трябва да са минали от тогава — на един Великден сутринта отидох в „Александър Невски“. Запалих свещ, изслушах службата, излязох. А то едно благо слънце, една свежа зеленина — и изсъхнал пън е готов филиз да пусне. До самия храм паркирали пет-шест гръцки автобуса. Знаеш, че гърците много идат у нас по великденските празници. Хората се качват вече в колите, джумолят оживено, а аз разбирам, припомням си — драго ми е езика им да слушам. И както гледам, усетих — и мен един бухал ме следи. Бухал ли? Сърцето ми прескочи и я позна! Спуснах се веднага по стъпалата на църквата, приближих.

— Христос возкресе, Зоице! — казвам развълнувано. — Ти ли си?

— Да, воистина возкресе — недоверчиво отстъпи старухата. — Ти от нашия автобус ли си?

— Не съм от автобусите. Не ме ли позна?

И забелязвам, че на горната й устна израсла едра брадавица — обрасла с косъмчета като проскубана четка за рисуване. Отде се е взела? Зоя нямаше ни бемчица по лицето. Да не се припознавам?

— Спомних си — вика. — Не беше ли ти училищният инспектор в Лариса?

— Какво говориш! Аз съм Димитраки. Димитриос Папас.

— Ученик ли си ми бил? — пита бабата. — Забравила съм някои…

— И ученик ти бях — потвърждавам, а окото ми все в пустата брадавица. — Само че първият. В кафенето на дядо ти…

И изведнъж тя се разсмя — тънко и звънливо като девойче. Същият, същият смях! Само той не се променил…

— Дето дойде по стълбата?

— И по стълбата съм идвал. Веднъж — рекох зарадван, че си спомни нещо. Разбрал бях вече, че е болна Зоя, че е изумяла с годините.

— Него го утрепаха! — пак се подплаши тя.

— Не са! Не ме ли видиш? Не търси живия между мъртвите, Зоице! — повторих аз нещо, дето току-що чух в църквата, но не за човек като мен, а за Христа.

— Утрепаха го! — обидено рече Зоя. — С някакъв човек тръгнал в морето и…

Ето какво е стигнало до тях, помислих си. Че съм загинал с Караканьоти…

— Нали ти искаше да замина, Зоице! А с Михалис какво стана? Помниш ли го?

— И него утрепаха.

— Кой? Кога? — подскочих.

— Знам ли? Всички се изпотрепаха преди години…

— Зоя! — сърдито я подкани един дядка от вратата — съпругът беше. — Качвай се, че шофьорът тръгва!

И слезе при нас да я подбере.

— Какво има, господине — казва. — Какво я питате?

— Приятел бях с дядо й, та исках да разбера…

— О, много съм слушал за него — отвръща човекът през рамо и вече се качват по стъпалата. — Но като се оженихме, беше починал. Не го помня…

Проследих ги, докато седнаха на местата си. Автобусът бавно пое, а Зоя се изправи и от прозорчето за проветряване викна:

— Стълбата, стълбата! Защо слезе?! — И ми махна с пръст отвътре като даскалица на сгрешил ученик.

Останах сам сред гъмжилото, което бе излязло от църковната служба. Беше ли, не беше ли тоя моят живот, като съм останал единственият му свидетел? Возкресение Господне празнуваха хората, а какво аз да възкреся от себе си. Кое ли заслужава? И бях ли жив между мъртвите, както казах на Зоица, или по-скоро, мъртвец между живите?

Пазех едно доказателство от ония дни. Ето го, виж ги двете драхми — в това джобче на портмонето винаги стоят. Съхраниха се те по една случайност при всичките мои премеждия и може би заради това съм свикнал с тях като с талисман. А може би ги държа, защото сочат цената ми. Не Зоината, както рекох на Михалис в яда си, а лично моята…

Както и да е, извадих ги тогава, прекосих площада. Виждал си, че насреща по тротоарите цял панаир е станал. Картини излагат, антики продават, със стари пари също се търгува. Ако не беше срещата със Зоя да ме разбута, нямаше да ида, но показах ги на един младеж от нумизматите.

— Какво ще кажете? — питам. — Колко може да струва тая монета?

— Нищо — бегло я погледна той. — Не ме интересува.

— Ама как?! Съвсем ли?

— Съвсем — повтори момъкът. — Нито някой ще я купи, нито с нея може да се купи нещо.

— Тъй ли? — посърнах. — Пък аз я имах за скъпа.

— Сгрешили сте. По-добре я хвърлете. — И ми обърна гръб.

И аз съм като двете драхми, рекох си. За никого животът ми нищо не струва. Побутваха ме из навалицата, а хората наоколо ми изглеждаха същите като мен. При бегъл поглед. И сигурно всеки пазеше своята монетка. Както аз скътах моята. И досега обаче се колебая знак на дивотия ли е тя или има ценност някаква. Какво ще кажеш? Да я хвърля ли?

С нея, викаш, лесно мога да се оправя, ама животът ми не стои в джоба, че да обърна хастара и го изтърся на улицата. Тръгнах си тогава насам и се размислих за миналото. И не само за гръцкия възел, в който се бях заплел, а и за други мои близки и познати от скитническите години. То всички хора по света имат кусур в съдбите си, пък за нас, балканците, Господ сякаш специални мъки е кроил. Не знам, от срещата със Зоица ли ми беше криво, но как един не видях щастливец в спомена ми. Историята много ли ни е лашкала, тежка власт ли ни е мачкала, но не само големият наш живот е несигурен и неустойчив, ами и в малкия животец отделният човек неудобно съществува. Неудобно, несгодно и неуютно! Но може пък точно от тия мъки и неудобства да иде и даруването ни Божие. Защото рядко се случва да се събере вкупом толкоз товар, но и толкоз сила на сърцето, както е на нашите Балкани. Светът отдавна върви подир мозъка и нему се кланя, но, мисля си, ще дойде време да тръгне и по дирята на сърцето. На сърцето и духа. И тогава много ще има да научи от балканските хора. Колкото за пример, толкова и за предпазване…