Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

I

Козарят, когото подплаших на гръцкото островче, се казваше Зизу и сякаш бе забравен тук от времето на Троянската война. Направил Агамемнон последен преглед на войската си по корабите и открил, че Зизу се тули зад широките гърбове на ахейците. Е, не всички могат да бъдат като Ахил или Одисей примерно, но и такъв като Зизу не бива да грози фалангите. Ще вземе Омир да възпее и него случайно и ще се посрами храброто войнство во веки веков. Свалил го Агамемнон на първата суша, дал му пръч и коза от армейските запаси. Появило се козе потомство, след него още и още, земята хиляди пъти се обърнала край слънцето, но Зизу си останал непроменен. Забравили да го приберат на връщане оцелелите при Троя — до Зизу ли им е било. Не помни и козарят кой точно го е посадил на гнилия зъб сред морето…

Но и Агамемнон не бе постъпил напълно правилно. Казах ти какво същество видях да стърчи на каменната площадка над главата ми, когато побягнах от лобното място на Караканьоти. Нискорасло, криво, хилаво на вид — ама всъщност Зизу бе жилав като бодливите храсталаци, впити в скалните пукнатини. И не съм сигурен дали един воин не е липсвал на гърците, за да се съкрати срокът на войната. И тоя воин да е бил Зизу. Може би камъкът от неговата прашка щеше по-рано да обърне везните, може би от неизвършеното дело на едно пренебрегнато същество зависи съдбата на целия свят…

Островчето Ксилокс представляваше нещо като крайна махала на по-голям остров, не много отдалечен. На него не успях да ида, но от Зизу разбрах, че там е селото, църква имало, а баща му живеел близо до църквата. Зизу почти бе забравил родното си място, защото от момче бе изпратен в доживотна командировка — да пасе селските кози. Оставили го навремето при друг козар, но той умрял, прибрали тялото му да го погребат, а помощник на Зизу не се намерил. Човекът бе около трийсетте, но през всичките години веднъж се бе връщал в дома си.

Тукашният му дом бе една пещера, почти до върха на каменистия остров. Отпред бе скован сайвант да пази входа от дъжд и ветрове. В нея Зизу нощуваше заедно с козите, под сайванта си месеше питки и ги печеше, тук подсирваше и млякото. От време на време идвали хора от селото да вземат сиренето и ярета, да му донесат дърва, сол, брашно, маслини и други неща за ядене. От глад Зизу нямаше да умре, защото никой не хващал края кога ще се облажи с яре, а човекът се бе научил също риба и раци да лови. И най-важното — сладка вода имаше на островчето. Пресеклива струйка църцореше от цепнатината на една канара, пълнеше дървено ведро, а от него водата преливаше в корито. От ведрото пиеше Зизу, на коритото поеше стадото.

Не бих рекъл, че човекът бе напълно слабоумен. Но див беше порядъчно. За света знаеше толкова, колкото очите му бяха виждали. Ама каква е земята, ама че се върти около оста си, че има големи градове и разни държави — не. Корабите, дето минаваха на хоризонта, ги смяташе за лодки или гемии, каквито спираха на неговия пристан. И че кръстосват между два острова като неговите. Не ми е казвал, но си мисля, че тъй си представяше света: още няколко села, като родното му, и наблизо островче, на което седи по един Зизу. Като се увери, че не съм демон, реши, че и аз съм някой Зизу, когото са съблекли гол, нашибали са до кръв и са го прогонили от островчето му за наказание. И макар да грешеше в подробностите, нещо вярно налучкваше козарят…

Освен да прави сирене, Зизу нищо не бе научил от хората, нито той самият съумяваше да предаде другиму какво го е научила неволята. Оскъдицата в езика му бе равна на оскъдното общуване със себеподобни същества. Ще ти дам първия пример, който ми идва наум. По онова време бе дошъл сезонът на някаква трева, прилична на нашия лапад, но с по-твърди и тесни листа. Зизу я береше да вари чорба. Рекох да му помогна. Бях набрал малко, когато той забеляза какво държа в ръката си.

— Не туй! — изръмжа и плю. — Горчи! Дрисък прави. — И клекна да ми покаже що е туй дрисък.

Досетих се, че съм откъснал двойник на ядливата трева.

— Каква е разликата им? — питам.

— Едното — хубаво, другото не се яде — отговаря.

— Да, де — викам. — Ама по какво ги различаваш?

— Едното е сладко, другото горчи! — чуди ми се на акъла Зизу.

— Това разбрах — взех да се нервирам. — Ама как ги отделяш?

— Доброто става за ядене, горчивото — не!

— Ясно бе, човече! — излязох от кожата си. — Ама кое е доброто, кое е лошото?

— Което горчи, е лошото… — пак подхвана Зизу.

И толкоз. Както и да го мъчих с въпроси, не излязохме от тоя кръг. Колкото куче ще ти обясни защо обича кокал, а не обича сурова тиква, толкоз от Зизу ще разбереш нещо за тревата. А аз самият никаква разлика не намирах в листата на външен вид. Сдъвках едно — наистина горчи, мама му стара. Като хинин. Изплюх го и захвърлих всичко.

— А-а! — радва се Зизу. — Не вярваш!

Тъй разговаряхме двамата с него, но то бе три-четири дни, откакто живеех в пещерата и се бяхме сприятелили. А в началото, като се върна той при каменната площадка и разбра, че съм безопасен, най-напред му поисках дреха някаква, стари гащи, че да си прикрия поне срамотиите. Отказа. Ах, да му се не види макар, мисля си, видя парите — затова. Ама бива ли да му дам цяла жълтица за едни гащи?! Добре, че не се подлъгах, защото Зизу нямаше дрехи за преобличане. Каквото носи на гърба си — това е. Един дрипав панталон без долни гащи и домоткана риза. В момента май беше изпаднал и чакаше да му донесат.

Заведе ме в пещерата. С едно излиняло одеалце разполагаше той, ама не даде да го съдера и да си направя пищимал. Гледам — под сайванта висят две ярешки кожи. Изсъхнали и станали като дъски. От тях не можеш скрои и на котка гащи. Схвана Зизу какви са ми намеренията — предложи да заколи едно яре и с топлата още кожа да си увия телесата. Таман ще ми станат панталонки по мярка. Тоя път аз отказах. Спомних си какво бях чул от дядо Аргирис за големите византийски престъпници. Тях с вериги не оковавали, ами заколят един бивол, сложат ги до шията в прясната кожа и като изсъхне тя, няма мърдане. Такъв човек като пашкул може да пренасяш, където си щеш. Ярето не е бивол, рекох си, но я да не си правя опити. Ще вземе да ме стегне кожата отведнъж и докато я разрежа с нож, да ми повреди деликатните членове. Достатъчно съм си патил от тях. Взех камък, седнах да очукам една от изсъхналите кожи. Извади Зизу игла, отнищихме конец от одеалото, съших си аз нова премяна. И тъй карах десетина дни, докато ненадейно за Зизу пристигна баща му…

А тогава, като се наврях в кожените гащи, питам козаря може ли да плува. Можел.

— Хайде да слезем, откъдето дойдох — викам. — Ще намерим нещо.

Вярвах катерите да са се разкарали, да доплува Зизу до гемията. Торбата ми да вземе, дрехи, храна да посъбере. Каквото можем — да отмъкнем. И най-важно — тялото на Караканьоти да подирим, да го погреба на острова по човешки. И жълтиците да прибера, разбира се. Като слязохме малко надолу обаче и се откри проклетото място с подводните камъни, ни катери се виждат, ни гемия. Стигнали са униформените до нея, завлекли са я.

— Нищо — казвам на Зизу. — Човек се удави до брега. Ще те моля да се гмурнеш, да го намериш.

И сам недоумявам как тоя слабосилен човек ще извади Караканьоти от дълбокото. Но послуша ме той, посочих горе-долу къде да търси. Отиде, гмурна се два-три пъти, излезе.

— Дъно няма. И човек няма — пъхти Зизу. — Да не е бил баща ти?

— Баща ми беше — буца ми подпря гърлото.

— Той ли ти разголи гъза? — пак пита Зизу.

— Наложи се. Хайде иди още веднъж!

— Не ща. Щом баща е бил — да се дави!

— Какво говориш! — ядосах се. — За баща тъй приказва ли се?!

— Сигур не ти е пил млякото — гледа ме изцъклено Зизу.

— За какво мляко плещиш, нещастнико?! Опитай пак! Златна пара ще ти дам! — хем моля, хем ми иде да го цапардосам.

Но заинати се той, изтръска като куче чорлавата си коса и тръгна да дири козите.

Аз още малко останах на брега. Зелените талази пълзяха към мен, сякаш гърбове на чудовища ме приближаваха, но подводните камъни ги всмукваха като с гигантска уста и след миг ги избълваха с клокот и бълбукане, за да погълнат в зъбатата си паст следващ и следващ талаз. И да съм се радвал на морето понякога, и да съм се любувал, винаги е било със страх и опасение. Плаши ме голямата вода като създание, което веднъж завинаги се е изтръгнало от нейната бездна и вижда там само тайна и смърт. Ако съм носел рибе същество в себе си, то напълно е умряло нейде в дълбините ми. Или в дълбините на морето, а клетките ми още помнят онова първо умиране. Но никога, признавам, не съм усещал такъв ужас от морето, както в оня миг на брега на остров Ксилокс. Станах и забързах след Зизу.

II

Намерих го сред стадото и се стреснах, като видях какво прави. Паднал на колене, хванал една коза, наврял главището си под вимето й и направо от него суче. Ама смучи като звяр — по келявата брада протекла млечна струйка и капки капят на земята.

— Ожаднях — хили се, като ме усети. — Една уста мляко да пия…

— Абе, ти с тая уста — викам, — ако все тъй караш, няма да остане мляко за сирене.

— Ба — сирене ще гледам! — начумери се Зизу. — Нали трябва да порасна… Сирене ще гледам!

— Че ти още ли растеш? — стана ми смешно на глупостта му.

— Ъхъ! Ама от козето мляко бавно се расте. Я пак да напълня една уста…

Потътрузи се по колене, друга коза прибара, като смок се впи във вимето й. Втората уста, изглежда, го насити и той доволно потри корема си.

— Защо сте ходили из камънаците? — пита ме. — Има си място за качване.

— Къде? Я ми го покажи!

Поведе ме Зизу пак към морето, стигнахме една стръмна канара. Броил съм ги — сто и тринайсет стъпала имаше изсечени в нея, а долу те свършваха на площадка, изрязана като с нож в твърдата скала. Площадката бе оградена с талпи, пригодена бе за пристан на малки съдове. Целият бряг наоколо свършваше с отвесни скали, а канарата затваряше дъното на заливче. Морето тук сигурно беше дълбоко и нямаше подводни камъни — така си обяснявах защо са избрали за пристан неудобното иначе място. И защо са хвърлили египетския труд да изсекат площадката и стъпалата. Но кои хора ги бяха правили, в кои векове, чудех се, като се качихме обратно и гледах отгоре страховитото стълбище.

— Кой го е правил? — попитах неволно.

— Не съм аз — отвърна Зизу.

— Че не си ти, съм сигурен — засмях се. — Ама кой?

— Само това е мое — седна той на последното, сто и тринайсето стъпало и го погали с ръка.

— Хайде бе! — не повярвах. — Ти ли си го сякъл?

— Аз! — вика той и легна на стъпалото. А то широчко, хубаво изпипано.

— С какво си го правил?

— Имам, имам. Пазя го! — радва се Зизу на моята почуда и наистина после в пещерата ми показа чук и каменарско длето.

И взе да се търкаля по гръб на стъпалото — да има начин с цялата си кожа да усети каменната повърхност. Въргаля се като куче, кога се чисти от бълхи.

Трогнах се от това простодушно доволство. Така е с цялата човешка цивилизация, мислех си, стъпало по стъпало е правена тя. Ето го Зизу — див, неук, захвърлен сам на островчето, но и той е положил своята стъпка във възходящата стълба на човечеството. Умът му не знае, че има човечество, но човешкият инстинкт, творческото зрънце са му нашепнали какво да стори. И така значи той се е свързал с всички хора и с целия напредък на културата. Това стъпало, направено от Зизу, е равностойно всъщност на най-голямото откритие, на най-смелия скок в цивилизацията…

Тъй възвишено си представях работите и умилен от собствената си мисъл, попитах:

— Защо го направи, Зизу? Сам ли реши?

— Сам! — спря да се въргаля той. — Нарекох си тате да умре! Като го направя — да умре!

Мравки ме полазиха по гърба.

— Умря ли? — едва продумах.

— Не — седна Зизу. — Заклел съм се — ще го трепя и тогаз още едно ще изчукам.

— Защо?… В какво си се заклел? — усещах се тъй, сякаш някой ме хласна по стръмните сто и тринайсет стъпала и съм паднал пребит на площадката долу.

— В пръча се заклех. В Костакис — отвърна Зизу. — Ако не заколя тате и не изчукам още едно — и Костакис да пукне!

— Ама защо искаш да трепеш баща си?! — викнах като щур. — Защо?!

— Изпи ми млякото — мрачно рече Зизу.

Отстъпих от страх. Тоя човек е луд! Опасен е! — помислих. Как ще живеем двамата?! Как да го смиря?! Божичко, каква напаст пак ми натресе!

Зизу обаче не беше луд. Беше жертва на дива бащина власт, на егоизъм и невежество. Няма смисъл точно да ти предавам как разказа той семейната си история. Колко въпроса му зададох, за да си изясня празнините. Докато бях при него, той всъщност само това разправяше. Или си спомняше нещо пропуснато, или натрапчиво повтаряше едни и същи подробности.

Баща му се женил три пъти, а Зизу бе четвъртото дете от първия брак. Майка му родила общо седем деца и починала. Втората жена на баща му родила шест деца и също умряла. Зизу бил свидетел на първото от тия раждания — после го изпратили на острова. Но преди десетина години, така сам пресметнах, когато го върнали в селото за един ден, той видял и останалите природени братчета и сестричета. А Зизу го отделили за малко от козите, защото в селото били пристигнали двама военни. Да видели не се ли крие момък от окото на войската, да го запишат в тефтера си. Я за служба, я за резерв, ако стане война. Така аз си обяснявах работите, а Зизу не бе разбрал защо са го влачили в селото. Съблекли го гол военните и веднага му рекли да се маха…

Всички деца на баща му били живи. Докато броеше колко са, той отделяше от стадото кози и всяка назоваваше с имената на своите братя и сестри. С него заедно тринайсет парчета се събраха. И до един били като Зизу.

— Как като теб? — попитах зачуден.

— Ей тъй — повдигна се той на пръсти. — Малки останаха.

Представих си цялата чета — с недорасли телца и недоразвити мозъчета в птичите главици.

— И от двете майки ли? — мъча се да изясня причината.

— И от двете.

— Да не би на баща ти да сте се метнали?

— А-а, не! — вика Зизу. — Той е като Костакис. — И сочи пръча.

А пръчът му едър като теле, с магарешки копита, брада на владика и дяволски лик, направо от тартара взет.

Друго беше обяснението на Зизу. Когато се раждали бебетата, баща му не давал да ги кърмят. Сам той сучел от циците на майките, а децата с козе мляко захранвали. Ама никак не давал и нищо не оставял! До кръв изсмуквал кърмата и чакал пак да се посъбере…

— Хайде бе! — не повярвах. — Как е възможно?!

— Ей тъй! — хвърли се мъжът на колене, скепца една коза и захапа вимето й, както го бях видял преди.

Погнусих се, като го гледах. И още по-противно ми стана, защото усетих, че Зизу имитира баща си. Мрази го, но него повтаря с козите, дето са му под ръка.

— А майка ти как е давала? — питам и ми се гади.

— Приклещи я и бозае. Иначе бой! — облиза си синът устата като куче блажен сахан.

— Ама ти виждал ли си? — все още се съмнявам аз в тия диви приказки. — Или друг ти е казвал?

— Е-хей! — удря Зизу юмрук в гърдите си. — Всеки ден! И от другата майка. Малкото врещи гладно — той всичко изцоца…

Баща му бил болнав като ерген. От гърди страдал. За женитба въобще не мислел — как ще даде жена да му пие силицата. Но една врачка-бабичка му рекла, че човешко мляко ще го оправи. Нали е казано, че дето дяволът не може, праща бабушкер да може. И по тая поръка той прибрал булка, взел едно след друго да й прави бебета. Да не пресъхне кърмата, да има какво да суче. И познала дъртата напълно. Оздравели гърдите, налял мъжът снага, но пак си продължил своето — едно, да не се върне болестта и второ, усладило му се сигурно. Изпивал на децата млякото. Щом първата дойка издъхнала, втора намерил. А като идвали последния път хора от селото, рекли на Зизу, че баща му пак се оженил и пак чака детенце…

Не ми обяснявай ти на мен, че човешкото мляко не лекува гръдни болести. Зизу трябва да намериш и него да просветиш. И че причината да са недоразвити всичките братя и сестри, няма да е било лишаването им от майчина кърма. Знам, че на половината жени днес млекцето им оскъдничко. От пиенето ли, от пушенето ли, или от весел момински живот, но едно бозайниче не могат да отхранят. С хумана го наливат, с химически препарати го тъпчат и уж докторите не препоръчват изкуственото хранене, ама растат децата цели дангалаци. Зизу обаче смяташе друго, и това е важното. За всички нас светът е такъв, какъвто си го представяме, и не вярвам някой да можеше да втълпи на козаря, че баща му не е виновен пред децата си. А не беше ли виновен? С научни примери ли ще го извиниш? И ако Зизу грешеше в медицинските тънкости, в главното беше прав. Аз не знам доколко чудовищният навик на стария бе осакатил телата на отроците му, но че беше попарил душицата на Зизу, нямаше съмнение.

Чудех се само не знаеха ли в селото какво прави с децата си. И ако първата му жена се беше опарила, как е успял да вземе още две.

— Богат е — отвърна Зизу. — Откупува ги от бащите.

— Ха̀! Че откъде печели? — взех да подпитвам.

— Не печели. От демоните ги взел. Като твоите пари има — виждал съм! — ядосва се синът и слюнки хвърчат от устата му.

— Я остави! Къде ги тез демони, та и ние да вземем — правя се, че не вярвам, ама си рекох наум: „А-а, ето откъде Зизу позна, че златни пари изплюх, като се срещнахме в началото. И защо на демон ме направи! Има тук крушката опашка…“

— Не можем! — вика Зизу. — Него го познават…

И горе-долу такава картинка се очерта. По скалистия бряг на техния остров имало едно място със зейнали дупки — демонски усти. Въртопи клокочат там, лодки обръщат и хора завличат — не един и двама демоните са глътнали. Подводни пещери е имало сигурно, кухини и капани в подмолите на брега и хората отдалеч заобикаляли опасността. Но бащата на Зизу ходил там на младини — демоните за свой човек го имали. И не само му пощадили живота, ами и злато му дали. С две думи, ако оставим настрани Зизувите демони, старият намерил скрито съкровище в крайбрежните пещери…

Тоя път наистина се усъмних. Иманярски истории съм слушал много, още от Пазарджик. Вярно, че по нашите древни земи доста скъпоценности са останали. Едни крити, други пропаднали при войни и премеждия. Има хора, дето животът им минава в търсене и копаене. А някои и поменуват от иманярство. Ама повечето приказват на аба̀. Тук някой намерил, там друг открил — само че аз не съм срещал човек, който да е изкопал гърне с жълтици. Защото който набара подобно нещо, не ходи да разправя.

— Има, има! — не се съгласява Зизу. — И на мен даде една пара.

— Къде е? — светнаха ми очите.

— В козарника…

Като се върнахме в пещерата, подсетих го, изрови я той от нейде и направо се слисах. Монетата беше стара и цена нямаше да има по европейските аукциони. Не съм специалист, да кажем, и не можех да определя в кой град е сечена и в кои векове, но беше гръцки статер, с бухал от едната страна, за който и древна поговорка има: „Носи винаги бухала на Атина.“

— И много ли са му дали демоните? — питам и мигом реших за излъжа Зизу.

— Цял кривач — събра да ми покаже той двете си шепи.

— Хайде да ги разменим — предложих му. — Аз ще ти дам една от моите, ти ми дай тая.

И извадих жълтиците от Караканьоти. Те бяха турски лири, новички и сигурно нямаха друга стойност освен теглото на златото.

— Не ща — отказа Зизу.

— Я виж каква е кръгличка и лъскава — съблазнявам го. — Пък твоята очукана.

— Ама тате ми я даде. Пазя я — прибра си той богатството.

— Че какво от туй?! Демонска пара! — пак го натискам. — Какво ще я правиш?

— Невяста ще си купя. Като тате.

Разсмях се.

— Каква невяста те патила сред камънаците?! Кога ще я купуваш?

— Като порасна — вика Зизу. — От селото.

Всякак го въртях и молих, две от моите лири му давах — не се съгласи. Ядоса ме. Виж за какво отиват тия безценни монети, виках си. Древните хора ги направили красиви, търкаляли са се може би из кесиите на великите гръцки поети и философи, възвишени души са хранили — а сега какво?! За мерзост и безумие се пилеят! Бащата плаща за своята извратеност, синът по неговата диря върви. Но като ми поразмина малко, усетих, че не съм прав. Парите и на най-гнусното нещо са свидетел и съучастник. Кой знае за какво бяха харчени и преди, пък било от същите тия поети и философи. Подлости са заплащани, убийци са възнаграждавани, предатели са купувани… Ами ако я бях взел от Зизу и я продадях, та да стигне до някой европейски ценител? По-достоен ли ще е той от козаря, по-благородна ли е неговата страст от намерението на Зизу да се жени?

До входа той бе изкопал три педи в пода на пещерата, застлал дупката с кози кожи и спеше в това леговище. Сега аз се бях излегнал на мястото му и гледах как шета край огъня. През деня бяхме уловили риба и се канеше да я пече. Правех се на сърдит заради монетата, ама ми стана тъжно за неговата участ. Гняв и мечта имаше в душата на Зизу, а всичко друго човешко можеше да тръгне от тук. Ако тия две съчки се трият и припламне огън, животът се подхваща.

Както лежах и чаках рибата, започнах да фантазирам. Представих си, че Зизу си намереше жена със старата монета и я доведеше в пещерата. Какво щеше да стане? Можеше да напълни островчето с потомство. Нов клон на човечеството да сътвори в това усамотение. Какво щяха да научат децата му от него освен да пасат козите? Че е мразил баща си, че е ненавиждал миналото, когато са му изпили млякото. И че се е надявал на бъдещето, когато ще порасне и ще си купи невяста. А като умре Зизу и потомството му отгледа свое потомство, легенди ще се разправят за техния прародител. Как се е борил с баща си и как е създал рода си. Може и да го обожествят — нали пръв е бил на острова. И както си мислех тъй отнесено, мина ми през ума: да не би пък цялото, истинското човечество така да е тръгнало. Довял вятърът някое хилаво семе — от космоса, да речем — паднало то на земята и от него сме поели. И не богът Зевс стои в началото, ами някой си Зизу. То, като гледам човешката история, и тая версия не е за изключване…

III

Повечето време денем аз стоях на канарата, под която беше пристанът. Гледах няма ли да дойде спасение. Далеч минаваха кораби като сиви сенки и аз махах ръце, крещях, но напразно. Кой ще ме види на зъбера? Че и да ме видят, кой ще се отбие от пътя си?! И къде ще ходя, какво ще правя сетне? В Пирея ли да се връщам? Никога! Тежко и неспокойно беше на сърцето ми, а Зизу, като се завъртеше наблизо със стадото, ме успокоява:

— Има сирене. Ще дойдат.

Знаеше си той работата — по насъбраното сирене усещаше кога ще му идат гости. И ето че един ден по обед нещо се показа на запад. Зизу бе дошъл да хапнем и заедно заследихме точката. Тя нарасна, към нас приближаваше и аз едва бях различил, че двама души има в лодката, а той изплашено вресна:

— Баща ми!

Грабна торбата, подбра стадото и бързо-бързо се отдалечи. Заслизах да изпреваря спасителите. Толкова се бях зарадвал, че не се сетих малко да съм предпазлив. Макар да предполагах, че за стрелбата се е чуло. Че може би много хора са видели пленената гемия, а ония от катерите да са разправили какво се е случило. Ама аз не — развиках се, заскачах, както бях полугол, с ярешката кожа край слабините. Гостите обаче капка внимание не ми обърнаха, докато не завързаха лодката за пристана и единият не скочи на скалата.

— Я! Я! — чак тогава рече той. — Кой си ти, човече?

Вече бях познал, че е бащата на Зизу. Едно, че беше по-възрастен от другаря си и второ, мязаха си със сина. Същите птичи черти, само че едната птичка костелива и съсухрена, а другата сита и по-загладена. И като отвори уста тая втора птица, горните й два зъба раздалечени, удобно му от време на време да цвърка през тях слюнка на земята. Не беше едър като пръча Костакис, както Зизу го описваше, а така — нормален на ръст, минава петдесетте и по нищо не му личи, че е изверг, дето пие млякото на децата си.

— Рибар съм — отвърнах на въпроса. — Буря ни довя насам. Гемията потъна…

— Бре, бре! — плесна се човекът по бедрата. — По-лошо от туй няма! Откъде си?

— Отдалеч — избягнах да отговоря, защото въобще не знаех къде е туй островче и дали нямаше да кажа нещо съвсем съмнително.

— Сам ли си? — обади се оня от лодката.

— Трима бяхме, ама не знам що стана с другите — рекох отчаяно и изведнъж разбрах, че хората не вярват и на една моя дума.

— Бре, бре! — удари си пак кълките бащата. — Зизу ли те храни?

— Той.

— Бива — одобри постъпката му родителят.

— Ама сам сте го оставили — залових се аз за думата, уж да го обърна на смях и дано спрат да ме разпитват. — Пък човекът иска да се жени…

— И туй може да стане — хич не развеселих стария.

Двамата почнаха да разтоварват и без подкана захванах да им помагам.

— Ще ме вземеш ли оттук? — питам бащата.

— Ще те взема. Тая нощ ще преспим, утре заран — обратно. Ама Зизу жив ли е? — втренчи се той в мен с подозрение. — Не ни ли видя — има да носи.

— Как — жив е! — отвръщам и пак подлових моето: — Ама от вашия остров как ще замина? Кога чакате превоз?

— Къде искаш за ходиш?

— Кой ще ме пита — казвам. — Където се случи.

— В Синеон има полицейски пост. Там трябва да се обадиш — насочи ме човекът.

— Ще се обадя. Лесна работа — съгласявам се и въобще не питам какво е туй Синеон — село ли, остров ли, защото сам няма да се хвърля в огъня. И взех да мисля, че не е безопасно да тръгвам с тия двамата.

Зизу не се вести. Нарамихме колкото можем от багажа, запъплихме по стълбите и направо в пещерата. Бащата взе да се ядосва, че синът му се крие. Псува тихичко, час по час цвърка плюнка, заразвързва чувалите и хвърля едно-друго както му падне. И някакви дрехи запокити. А-а, ще се пременя и аз със старите гащи на Зизу, рекох си. Ама преди това бях попитал за цигари, душичката ми изгаряше за тютюн. Момъкът имаше и седнах да пуша. Смъркам до петите, мижа от блаженство и точно в тоя момент ме смотаха.

Нямаше да се дам аз на тия две говеда, ако ме бяха нападнали очи в очи, но те ми нахлузиха чувал откъм гърба, извиха ми ръцете и ги вързаха. И краката ми впримчиха. Чак тогава свалиха чувала и ме търкулнаха в леговището на Зизу.

— Какво искате бе, хора?! — развиках се. — Какво съм ви направил?!

— Трай сега! — дума бащата. — В Синеон ще се разбере каква риба си ловил.

— Ама вие какво ще спечелите? Медал ли ще ви дадат? — тръшкам се на място аз, а старият обяснява:

— Ял попът блажно — селото криво. Няма нас да разтакават…

Ясно — погнали са островитяните да не са били във връзка с контрабандистите и сега на тях им трябва изкупителна жертва пред властта. И аз съм паднал в примката. Ама устата ми не спира:

— Много сте глупави! — викам. — Защо сега ме вързахте? Къде ще бягам? Като идем в селото, там ме предайте. Как до утре с вързан човек ще се разправяте? Я ме освободете!

Зашушнаха си двамата, все едно на бълхите си баеха, разбраха май, че са избързали, но не ме развързаха. Само след час ли, след два ли по-младият дойде да охлаби вървите, защото ръцете ми се надуха. Изведе ме пред пещерата по малка нужда и пак ме бутна в леговището. Чувам хлопките на козите, Зизу се връща да ги дои.

Показа си той носа на входа — смръщен, настръхнал, като зло куче, дето хем го е страх от тоягата, хем зъбите го сърбят да захапе. И само в баща си гледа.

— О! Сине! Къде ходиш? Цял ден те чакам — взе да го гълчи той, но предпазливо, сдържано, като човек, който също се бои от кучето, ама гледа и да го приласкае.

— Козите паса! Де да знам — троснато отвърна Зизу. — Благо носиш ли?

— Нося, нося — посочи бащата торбата си. — Шекерец. Да туряш в млякото, да заякнеш. Ама я иди сега при лодката, че има още за носене, пък аз ще издоя.

Завъртя се Зизу да върви и ме съгледа, че лежа вързан.

— Я! Я! — спусна се той към мен. — Пущи човека!

— Недей! Вагабонтин е! — препречи се баща му.

Двамата за миг се счепкаха и като опарени се дръпнаха един от друг. Знае, съобразих веднага, знае дъртият, че синът го мрази. И реших какво да правя. Да сипвам масло в жаравата.

— Зизу, зло сторих ли ти? — обадих се. — Вярваш ли, че съм вагабонтин? Вярваш ли на тоя човек, дето ти е изпил млякото?

Бащата трепна, като че му бръкнах в джигера. Не бе очаквал да знам противния му табиет.

— Ти да мълчиш! — кресна зверски. — Да не ти изпия кръвчицата!

— Няма да мълча! — озъбих се. — Защото ти си вагабонтинът!

Право казват хората, че вол се връзва за рогата, а човек за езика. Зачесах стария, занасъсквах Зизу срещу баща му.

— Я се виж — викам му — какъв си завързак! Коя мома ще те хареса? Защото тоя тук ти е изцоцал майчиното мляко, дето Господ го е дал само за теб. Ни на бой си пораснал, ни брада имаш като мъж. Сетил се захар да ти носи! След дъжд качулка… Едно яре, като не суче от майка си овреме — свършено е. Защо Костакис не бозае от козите, а тоя е бозал от майка ти? Я го махни! Я ела, Зизу, ме отвържи! — И тъй нататък.

— Не го слушай, сине! Лъже те! — взе да се оправдава старият, а Зизу кипи, кипи, докато набарах как истински да го пищисам.

— Като си вземеш невяста — викам му, — той и нея ще смучи. Теб ще прати с козите, а нея като приклещи, ще й пресуши ненките. Детенцето ти гладно ще пищи…

По най-мръсен начин му досегнах мечтата и Зизу побесня.

— Няма! Няма! — прасна той два пъти кривака си в земята и го строши. Хвърли парчетата и побягна навън.

Баща му излезе след него да види къде отива, а като се върна, с все сила ме ритна в хълбока.

— Подсториш ли го пак — казва, — заколвам те!

И извади нож, опря го в гърлото ми. Ей, не си правеше майтап — заколва ме. Кой съм аз и кой ще му дири сметка за такъв като мен?!

Зизу се забави много — и не само заради останалия багаж на пристана, ами сигурно не му се връщаше в пещерата. Мръкна се, гостите отдавна бяха издоили козите и преварили млякото. Младият ми даде да пийна от ръката му, пък по едно време се свря нейде да спи. Само дъртият пръч остана край огъня. Мълчи, чака и цвърка плюнка в жарта. Спрял бях да моля да ме пусне, за друго го подкачих.

— Ей — викам тихичко, — вярно ли е, че пиеш човешко мляко?

Той не отговори веднага, посръга съчките и се замисли.

— За цяр щом е — обади се след малко, — и лайно ще ядеш.

— Че какво ти е? Я какъв си як.

— Всеки знае себе си — рече бащата. — Отвътре ме гори. Гасене трябва.

— Туй за гасенето добре — шавам аз ръце да се развържа, че да му навра главата в огъня, — ама не се ли сещаш, че децата си ощетяваш?

— Всеки някого ощетява — прави се на мъдрец гадината. — Те ми помогнаха в едно, аз — в друго. Драг е животецът…

— Ама Зизу много е сърдит — чопля да разбера какво друго оправдание си е измислил.

— И той не знае защо — кисело приказва родителят. — Па негово мляко не съм и кусвал! Такъв си се роди.

— Той друго казва — настъпвам аз. — Че всичките ти деца са кривондели.

— Лъже! — възнегодува бащата. — На него тъй му се иска. Другите се изпожениха — всеки си хваща пътя. И думица не са ми рекли.

— Затуй ли го прати да пасе козите?

— Я млъквай! — сопна се той. — Аз съм баща, в мен е властта и що река, туй сторвам с децата си. Отвориш ли уста пред него, хвърлям те в морето, както си вързан.

— Добре, добре! — отвърнах кротко. — Развържи ми поне едната ръка да се почеша.

И той, представи си, дойде при мен.

— Къде те сърби? — вика.

Казах му. Сам ме почеса, но не ме освободи. Върна се при огнището, а аз затворих очи, направих се, че дремя, та като заспи, да търся колай за бягство. И наистина съм се унесъл, защото не усетих кога Зизу се е присламчил до огъня. Гласът му ме събуди.

— Тате — вика, — роди ли се детенце?

— Роди се — бавно проговори старият. — Мъжкарче. Ей таквоз загладенко — като есенно рибе.

Зизу замълча, попремига и след малко рече:

— Тате, недей му пи млякото!

Бащата не показа да е чул, подхвърли дръвце в огнището.

— Тате — пак умолително изскимтя синът, — недей му пи млякото… А?

— Що учиш баща си?! — раздразни се родителят. — Що не си гледаш козите, Зизу? И на теб някой ден ще взема невяста…

— Не ща! Не ща! — изведнъж се разциври той като малко дете. — Ти и нея… таквоз… Димитраки рече…

— Я! Я стига! Я лягай за спиш! — изправи се бащата и забута с нозете си пепел върху огъня. — Теб ще питам!

Зизу влезе навътре при козите и още веднъж се обади:

— Чу ли? Не го пий…

Страшна злоба ме хвана от молбата на смахнатия син. Но се сдържах — нали се правех, че спя. Старият изпъшка, повъртя се пред входа на пещерата, пък намести кокали до мен в леговището. Пипна ми ръцете да провери дали са вързани и обърна гръб.

Чаках настръхнал и докато се вслушвах в равномерното му сумтене, долових, че някой се прокрадва в мрака. Зизу беше, усетих острие на ръката си. Преряза той връвта и на краката ми. Цял бях изтръпнал от лежането, но прехапах устна, затътрих се навън и като минавах край загасващите въглени, забърсах стомната с водата.

По стръмната пътека беше тъмно като в рог, далеч над нас от време на време лъсваха безмълвни светкавици и за миг вадеха наяве черния камънак наоколо. Зизу вървеше подире ми и като се отдалечихме от пещерата, изръмжа:

— Вземай лодката! Бягай!

Помислил бях вече, че дълго не мога се кри из канарите на острова. Ако бащата доведеше още хора, не дай Боже — полиция, щяха да ме заловят. Или да ми теглят куршума отдалеч като на бясно куче. Ама какво щях да правя сам в морето? Къде ще ходя? Как ще се оправям? Най-малко Зизу можеше да ми отговори. Той скимтеше тихичко зад гърба ми, ломотеше нещо, изръмжаваше, голяма мисъл го беше хванала и той се бореше с нея, както и друг път бях забелязвал. Спуснах се към чучура, топнах стомната във ведрото и я напълних, заизкачвахме се към скалата с пристана. Като стигнахме върха й, обърнах се към моя придружител:

— Зизу — рекох, — връщай се. Много ти благодаря! Баща ти ще те бие, задето ме пусна…

— Няма! — задавено каза синът. — Ей сегичка ще го трепя!

— Стой! Да не си посмял! — понечих да му хвана ръката в тъмното, но пак пипнах острието — Зизу не бе изпуснал ножа от десницата си.

— Требва! — изгъгна той.

— Нищо не трябва! Забрави какво каза! — викнах властно, но Зизу идиотски повтори:

— Требва! Братче ми се родило.

— А-ах! — изстенах. — Остави баща ти утре да си върви! Дай тоя нож, че ще ми трябва в лодката. Дай го!

— И невяста не мога си взе заради него — рече Зизу.

— Ще си вземеш! — заговорих умирително. — Тук ще я доведеш. В пещерата! Нищо няма да й стори старият! Излъгах те! Нарочно ти казах…

И тоя човек ненадейно се разрева. Май много му бях разбъркал душицата.

— Лъжеш! Лъжеш! — едва разпознах думата сред плача му и както бях протегнал ръка да му взема ножа, огън ме парна от лакътя до китката. Ей тук — отгоре на ръката.

В оня мрак аз не видях дали Зизу замахна да ме изкорми, или ме рязна само за предупреждение. Но тъй отскочих назад от изненада, че едва не се строполих в бездната. И си рекох: „Майната ви! Трепете се!“ Заобиколих, заобиколих мълчешком отстрани и затичах надолу по стълбата.

Знаеш ли — можеше да остана. Можеше да предвардя убийството на бащата, ако синът наистина се опиташе да го коли. Можеше старият да омекне, задето съм му спасил живота, и не само да не ме предаде на властта, ами да помогне да се измъкна. Само че се бях уплашил и тия мисли късно ми дойдоха в главата. Виж — трите жълтички не забравих. Скрил ги бях в една пукнатина между петото и шесто стъпало над пристана — да са ми под ръка, ако се случи да напусна острова ненадейно. Както и стана…

Скочих в лодката, нагласих стомната да не се разлее, отвързах въжето и отблъснах от талпите. Бе започнало да вали, гръмотевиците приближаваха. Ниска мълния тропоса небето от край до край и като вдигнах поглед, преди да се чуе тътенът, видях, че Зизу още стои на зъбера. Ярката светлина пална силуета му, сякаш изхождаше от него и сякаш не Зизу стърчеше сред облаците, а самият Зевс ме следеше и се чудеше дали да ме порази с някоя огнена стрела. Повече не го видях. В краката ми плацикаше вода, дъждът пълнеше лодката и аз пуснах веслата, зашарих да търся нещо за изгребване. Поне с час да си удължа животеца. А къде ще ме отнесат теченията, колко време ще мра от глад и жажда в морето — не исках да мисля…

Аз не знам дали Зизу уби баща си. Стар съм вече да разбера. Но пред теб има години, може и да узнаеш. Това островче, Ксилокс, е съвсем близо до турския бряг, на север е от остров Кос. По-късно се ориентирах къде е. Ако се случи да идеш там, ще спреш на пристана. Той е от хиляди години и няма друг начин да стигнеш сушата. Брой внимателно стъпалата. Ако са сто и четиринайсет — убил го е. И тогава, като видиш първата църквица, запали една свещ и за мен. Защото половината грях на Зизу е мой. Белким ми се зачете на небето…

IV

Както виждаш, не умрях от жажда в лодката. Даже стомната не успях да изпия. Течението ме бе завлякло на юг и като съмна, островчето го нямаше. Загребах срещу слънцето — все пак стигна ми умът коя посока да държа. Ама бях неопитен с веслата и бързо се уморявах. Отпусна ги и усещам как водата пак ме тегли на юг. И тъй карах нейде до обед, когато турски рибари ми пресякоха пътя. С по-голяма лодка от моята. Троица.

Надух гърло, изправих се на нозе и те приближиха, но май нямаше да ме вземат, като разбраха, че съм грък. Хеле, успях да обясня, че ще им харижа лодката и тя ги полакоми. Бяха свършили с улова, прибираха се. Закачиха ме с едно въже и ме повлякоха.

Хубава лодка имаше Зизувият баща и тя не само ми отключи портите на Турция, ами за нея рибарите ми дадоха парцали да се облека, нахраниха ме, пуснаха ме да преспя в една колиба накрай селото. Ама само за една нощ. Утре заран — гид, да те няма, вика ми най-възрастният. Трудно се разбирах с тях, но тоя лаф — гид бурда, ми беше известен от Пазарджик.

— Добре, добре — правя им темане. — Аллах да ви поживи!

Малко селце беше, рибарско и отдалеч миришеше на глад. Беднотия до шия. Да ме вържат, не оставам там. И вечерта, като легнах сам в колибата, си измислих планче.

Чичо Щерю получаваше вестник „Зора“, аз също го попреглеждах. В ония години там честичко пишеше за Турция. Като за нещо ново и нечувано. Преобразило се на сто и осемдесет градуса. С добро око гледаше вестникът на турските промени, но най хвалеше техния начинател и водител. Нали Кемал Ататюрк е служил дипломат в София — за наш човек го имахме. Пък и той бе отронвал ласкави думи за българите и държавата ни. И като се захванаха някои — българин го изкараха. Не знам кой си бил дядо му, не знам коя — баба му, от девет кладенци вода извадиха, ама му намериха нашенското потекло. Забелязал ли си ти, че щом българинът се почуди на някой чужд, кара-вара — българин го изкара. Не винаги, ама имаме го като чертица в характера. От наивност ли е, от примитивност ли, но гони ни някаква потребност да смелим чуждото в родовата утроба, че да стане то наше…

Както и да е, Кемал паша е голямо нещо не само за турчина или българина, да речем, ами за всички хора по земята. Прехвърлям си на ум разни имена и май не виждам друг, дето тъй дълбоко е обърнал нещата, и най-важно — пестил е кръвта на народа си. Много мразя да приказвам за велики работи — затуй ще кажа: умен мъж. И ако се събере примерно световен съвет на старейшините — от живи и мъртви, турците няма да се маят кого да пратят. Достойно ще ги представи тоя човек — и не само тях, ами и другите балкански народи, дето ги е знаел отблизо.

Няма защо да ти разправям как и какво бе променил той в скапаната Османска империя. Отвори историята — ще прочетеш. Ако искаш, и революция го наречи, макар аз да не тача твърде революциите. Казал един брадат философ, че революцията е локомотивът на историята. Само дето не допълнил, че тоя локомотив по-малко добро влачи, отколкото поразии върши. Народ мачка, свят помита, колелата му в кръв буксуват, свирката му пищи до възбог, но кара къде кара, и пак на старата гара се върне. Или ако не точно на нея, до спирчица през една махала пристигне. А досещаш ли се какво е горивото на локомотива? Само човешки сърца пламтят в пещта му и ако попиташ, защо са били жертвите и от едната, и от другата страна, под чертата ще намериш предимно страдание и попилян човешки живот. И безсмислено насилие. Виж руската революция! Седемдесет години фуча локомотивът й по всички посоки на света — да гази капитализма, комунизъм да разнася. И пак се върна на питерската гара, откъдето беше тръгнал, даже старото име на града завари. Спряха го в девета глуха, свалиха му кървавите колела и сега тоя революционен локомотив върти допотопните ремъци на най-див капитализъм.

Не, знаел е Кемал Ататюрк, че подобен локомотив не движи историята и че няма той да извлече страната му от средновековната изостаналост. Ама да се върна на мисълта си. По нашите вестници пишеше доста за държавна уредба, за стопанство, за образованието в Турция, за новите съдилища, писменост и прочие. А чичо Щерю свеждаше тия съобщения до една точка, събрана в две изречения.

— Ей — викаше той, — в Турция сега печени патки хвърчат. С бастун да замахнеш — все ще улучиш някоя.

— Защо бе? — пита го другият ми чичо. — Майтап ли си правиш?

И чичо Щерю обяснява, че съвсем не му е до майтап, ами турчинът излязъл по-ербап14, отколкото сме го смятали. Сериозно нещо е захванал и голям алъш-вериш се очертава там. Държавата се загрижила за хората! Във всеки вилает нови фабрики се строят, мини се разработват, пътища се прокарват, властта дава пари на предприемчивите да множат общото благо, банки цъфтят, чужди капитали се вливат, с две думи, голяма тава се пече и трябва да си съвсем ахмак, за да не докопаш някое парче от баницата. Защото при такова строителство няма начин някоя пара да не се изтърколи настрани и ако си по-ачигьоз, хем ще си свършиш работата, хем лично ще забогатееш.

Право или криво, но такива разсъждения раждаше главата на чичо, като четеше за възродена Турция. Големите думи не го стряскаха, ами гледаше практично на нещата и най го блазнеше държавната закрила в турските работи.

— Дручко е властта да ти подаде пръст — въздишаше той. — На мен държавата да ми предложи безлихвен кредит — е-хей! Няма с тоя файтон да се разтакавам…

Какво ще прави примерно с кредита, не споделяше, но и онова, което казваше, аз приемах за чиста монета. Тогава четях наред романите на Джек Лондон. И според думите на чичо, Турция ми се виждаше Клондайк, Аляска, златна мина, дето няма изчерпване. Само че близичко до нас и без ония полярни студове. И ако си смел, работлив, окумуш15 и почтен като героите на американския писател, парите сами ще влизат в джоба ти.

Загнезди ли ти се такава представа в юношеска възраст, дълго може да й робуваш. Даже изходна точка да ти бъде в живота, както стана с мен, докато обмислях бъдещето си в рибарската колиба. Тогава значи реших следните неща. Първо, с пройдохи, разбойници и съмнителни лица като Караканьоти повече да не се свързвам. Второ, да не си пилея времето, както прозяпах близо две години в кафенето на дядо Аргирис. Трето, да залягам във всяка работа, да търся за приятели улегнали, разумни мъже, дето ще ми помогнат да забогатея. Четвърто, малка лъжичка да приготвя, да не се лакомя, ама все пак чевръсто да сърбам с нея, падне ли ми случай. И така нататък. Общо взето, добри решения взех лежешком и много доволен останах от себе си, но млад-зелен бях още и си мислех, че като напиша нотите, съдбата ще засвири по тях, а аз с танцова стъпка ще прекося годините. Не било обаче тъй…

Важна точка в планчето ми беше да не се вра в селца и забутани кьошета, а да търся големия град. Там новият живот кипи, виках си, богатството тече и печените патки по-нагъсто летят. Само да видя какъв бастун ще си намеря и какво ще цапардосам на първо време. На първо време обаче не бастун ми трябваше да мен, а яка тояга за подпиране, защото няколко месеца митках по каменистите пътища и пътеки на Анадола. Голям кръг направих, една кола зрънца пресях да слушам различни хора и да подбирам къде в Турция най пада печалба и рахатлък. Вярно, четири месеца от това време изкарах в Коня, но преди да обясня защо, ще кажа, че имах полза от голямото скитосване. Едно, че поналапах езика и второ, отърках се в турчина.

Много пъти вече стана дума, че преди да ги прогонят от Беломорието, нашите са живели на смесено място. Българи, турци, гърци. От тук значи гръцки знаеха добре, понякога и приказваха. А покрай Михалис и аз доста понаучих. Ето защо, като влязохме тайно в Гърция, по-лесно ми беше да свикна. Пак с помощта на Михалис. И така да го изпедепцам, че да стана грък не само по име, ами и по приказка, и по всичко останало.

Нашите и турски поназнайваха, баба Ана — особено, но да говорят вкъщи — никога. Иначе турски думи в речта ни и сега се срещат тук-там, а в ония далечни години — с лопата да ги ринеш. И не само у нас, да речем, ами въобще из градеца. Поизкривени думички наистина, понагодени към нашето говорене, ама заслушаш ли се в някой турчин, все ще доловиш познато нещо. Кога лаф, кога лакърдия. Е, толкоз знаех и аз. Хайде, малко повечко. На градината си бях обръщал езика да разменя две приказки с комшиите.

Тая градина нашите я държаха на изполица, около декар беше. Ама не да печелят от нея, а за прехрана на голямото семейство. Домати, лук, чушки, зеле — кажи-речи, от всичко имаше по някоя леха. Това ядяхме през лятото, даже за туршии оставаше. Мястото беше близо до поливен канал, отбит от Луда Яна. Отдавнашен — на рекичка мязаше. Но между канала и нас имаше друга бахча, по-голяма, и вадата трябваше да мине през нея, та да поливаме своя си зеленчук. И по тая причина баба Ана се опъваше в началото.

— Друго нещо търсете — викаше тя на синовете си. — Зарад таз вода стопаните в шепа ще ни държат. Ще се изпокараме.

Хората обаче излязоха свестни и не са ни разигравали. Турци бяха. Също голяма фамилия. Като идем с баба Ана да й помагам я за копан, я за поливка, все заварваме някой от тях. Или бай Мехмед с жена му, или синовете и снахите. И баба Ана отдалеч поздравяваше:

— Добър ден, комшу! Как е водата?

— Има, има! Боллук16 тече — отвръщат турците. — Ей сега ще отворим вадата.

Баба Ана им говореше на турски. Уважение да покаже и мили очи да направи. Те пък често на български й отговаряха. Да се разбере, че са схванали уважението. Като почивахме, разменим някоя приказка с тях. За болест по пипера, за поповите прасета, за разсад и семена. Ей тук и аз обелвах по някоя дума на турски — на баба си подражавах. И лека-полека — сближихме се с тия хора. На шекер-байрам иде някой от тях — баклава носи и курабии. На Великден мен ме пращат козунак да отнеса и червени яйца. На крак ги дам, на прага…

Такова значи сближаване. От празник на празник и някоя градинарска грижа споделим. Тачим се като комшии, ама приятели не сме, нито опитваме да станем. Здрави ли сме, болни ли сме, какви кахъри ни мъчат душата и прочие — ни те знаят за нас, нито ние ги питаме. На гости не се каним, за друго не се търсим, обща трапеза не делим и уж сме близки, пък сме чужди. А бяха хора кротки и честни — злато да оставиш в градината им, с пръст няма да го бутнат…

Бай-Мехмедовият род бяха единствените турци, които познавах, преди да срещна рибарите в морето. Ама за турците знаех повече — къде ти, къде ти повече, отколкото очите ми бяха виждали. Същото онова нещо, дето всички го научаваме с майчиното си мляко.

Откъде ли да почна? Петстотин години иго и турски мъчения. И ако кажеш на българин, пък и на грък, „зверство“, „кръвожадност“, „робия“, „клане“, „ятаган“, „грабителство“ и сто още подобни думички, едното им име на тях е — „турчинът“. Някои викат, че страхът и омразата в кръвта ни били влезли за толкова поколения. В подкорието на мозъка се били утаили, из всичките ни телесни членове се разпръснали. Аз не знам такива тънкости и не ми трябва в подкорието да ходя, ами ясната памет ми е достатъчна. Народни песни, поговорки, пословици — къде пипнеш из тях, турчинът е душманинът, опасният. Словото е по-силно от кръвта. И друго важно има.

Ние сме станали народ в борбата си с турската власт. Най-харните българи навремето в тая битка са погинали. Кой от куршум, кой от въже, кой в занданите угаснал. И тия жертви са народната ни спойка. Не можем да ги забравим не само задето са били юнаци тогава, ами защото и днес без тях ще се разсипем на съставните си части. Кой ли не го е казвал! Писатели, учени, всеки, дето е хващал перо, по тая точка е пердашил. От деца го четем в букварите, закрепваме го, повтаряме го нататък по веригата, че да се знае и помни…

Много ми е терсене, че подлавям такава приказка, точно когато се каня да ти разправям как самият аз станах турчин в Турция. И недей мисли, че съм решил на свой ред да хвърля камък върху грамадата от проклятия, натрупала се през турското робство. Ама нали ти обяснявам себе си, нали трябва да разбереш какъв товар от тая планина носех в раницата си, когато напуснах рибарското село. Живите турци от Мехмедовия род уважавах, спогаждаха се с нашите. Мъртвите, за които бях чел и слушал, ме плашеха и ги ненавиждах. На много кръстове се е качвала нашата душица да я разпъват — и тоя е един от тях. Живите да приемаш, на мъртвите да не прощаваш…

V

Излъгах те, че раница съм носил на гърба. Една стара торба намерих в колибата и в нея сложих останките от вечерята си. Комат хляб, сушена риба и малко сиренце, две глави кромид. Жълтичките скрих в подгъва на панталона. То не беше и панталон, а нещо като памучни шалвари. Горе широки, крачолите — кюнци, и се връзват с учкур17. В тоя вид запраших да покорявам Турция.

Питаш ме, защо съм тръгнал, като съм имал предубеждения, страхове, опасения. А къде да ходя? Какви да ги дъвча? Колко-колко българи-гурбетчии са поменували из Турция! И добре са печелили. Чувал бях, че само в Истанбул цял град българи живеели. Ако им е било зле, нямаше да стоят. Пък нали и в нова държава бях попаднал, дето няма нищо общо със старото, с омразното. Султанът го няма, злите му аги ги няма, халифатът разпердушинен, модерна страна станала, пишеше нашият вестник. А на туй отгоре и печени патки летят. Не, залових се аз за живото, защото иначе нямаше да оживея. Само една грижа имах — да науча езика, да свикна горе-долу с хората, че да не се туткам и буткам, като се появи моята патка…

За всички срещи и познанства няма да ти разправям, защото хиляда и две нощи няма да стигнат. Не бяха празни тогава пътищата на Турция. Селата се бяха разбутали, разшавали — наистина много се строеше и бедният народ беше хукнал суха пара да печели. Тѐ с такива хора вървяхме заедно, нощувахме, разделяхме се и от мнозина чух името Коня. Голям град, вилаетски център, всичко има в него — само пари да имаш. И аз реших към Коня да държа. В по-малко градче бях разпилял едната жълтичка — намираше ми се за харчене. Можех да платя за превоз и в един ден да стигна Коня. Само че предпочитах пешком да се движа повече. Едно, да не ме набара полиция във влака и второ, имах нужда още от оглеждане и ослушване. Беше лято, жежко, сутрин тръгвах в тъмно, а като припече, скрия се в някоя сянка. Следобеда пак поема — докогато ми е воля. Ако не стигнех хан или нещо подобно, на полето преспивах. Но наближавах, наближавах Коня. Два дни път ми бяха останали кажи-речи, когато повечко се задържах.

Шосето минаваше доста настрани, но отдалеч видях сгради, обори, голяма къща показва покрив в китка от дървета. Сетих се, че ще е чифлик и се отбих да проверя каква е хавата. Ще може ли глава да скрия през нощта. И тъкмо заобиколих първата постройка, насреща ми мустакат чичо.

— За ратай ли си дошъл? — приказва като чорбаджия.

— Да видя — плета език аз, а той веднага ми сочи нещо навътре:

— Навреме идваш — вика. — Върви да вечеряш. Софрата е оттатък хармана. Ще я подушиш. Че утре преди изгрев ви вдигам.

Тоя човек беше нещо като помощник-управител на имота и аз какво разбрал, какво неразбрал от онова, дето рече, но софра щом е, лесно я намирам. Притурих се към десетина мъже като мен, добро ядене ни бяха дали. Като го ометохме, усул-усул18 тръгнах след останалите към някакъв склад. Пригодили го бяха за спалня и също добре се бяха погрижили. Тюфлеци домъкнали, възглавници положили. Легнах без приказки на края и сякаш два мига спах.

Сутринта рано на полето — да жънем. Много декари пшеница гледаше тоя чифлик. И всичко узряло — плаче да го прибереш. Главната работа се вършеше с две конски жетварки, а такива като мен събират пожънатото, в снопи го връзват, товарят, към вършачката в чифлика го карат. С вършитбата заедно повече от месец останах.

А на къра, от първия ден, рамо до рамо правим метани с едно момче по-малко от мен. Нисичко на бой, ама жилаво, пъргаво, нослето му като малък клюв, посукан надолу. Али Доган се казваше и много се гордееше с името си. Ако не се лъжа, до трийсет и не знам коя си година турците въобще нямали фамилии. Кемал паша издал закон всеки да си вземе второ име, че да бъдат със света. Самия него Националното събрание го нарекло Ататюрк — Баща на турците, а повечето останало население само се кръстило. Та и моят Али така. Обаче подходяща фамилия си беше сложил. И не само заради грабливото клюнче, ами като сокол беше бърз и наблюдателен. Няма нещо да не забележи и да не му направи впечатление, а в работата лети, лети — случа ли се до него, дъха си не можех взе. Селско момче беше той, но много отворено и схватливо. Пипето му сече, жаден всичко да разбере и много бързо тоя приятел разкри, че не съм турчин.

— Ти какъв си бе? — пита ме следобеда.

— Какъвто ме видиш — изгледах го накриво.

— Да не си грък?

— Ако такъв ти изглеждам.

— Познах те по приказката — вика Али. — Че не си ли тръгна с другите?

— Къде да вървя?

Той заприказва нещо и не всичко разбрах, но схванах, че в техния край много гърци имало. До крак ги натикали в морето обаче, изселили се в своята държава. И се чуди защо аз съм останал.

— В Турция саде турци живеят вече — завърши Али Доган. — Не си ли чувал барем?

— Чувал съм — отвърнах. — Ама и башка хора се срещат.

Той отмина, продължи си работата, а на мен всички стари страхове ми букнаха в главата. Идеше ми да го претрепя и да го скрия в някой кръстец със снопи. Да не се вре, като не го викат. И на себе си ме хвана яд. Защо не отрекох, че съм грък?! Гърци и турци наскоро бяха водили война, а аз глупакът се набутах между шамарите. Да бях признал, че съм българин! Ама не идеше да се отмятам и да показвам, че съм се изплашил от момчето.

А то, докато събираше ръкойките, пак ме приближи. Не му даваше мира въпросът, защо не съм заминал с гърците.

— Все ми е едно къде ще бъхтя — отвърнах. — Сирак съм.

— Тъй, тъй — рече Али, но отговорът ми май не го задоволи. — И аз съм сирак. Имот тук имаш ли?

— Ей го — протегнах си двете ръце.

Това нещо сякаш успокои някаква негова тайна мисъл и той се засмя:

— Дръж се за мен, сиромахо! — вика ми. — Да не те разпитват много-много…

Така Али Доган ми предложи своето покровителство. Ама не мисли, че веднага си отдъхнах и го прегърнах. Сетил се бях за древната наша поговорка, че достлукът19 на турчина е на коляното му. Ядосаш ли го, изтръсква дружбата от скута си като трошица. И за още една подобна приказка, дето съветва българина какво да прави и да не прави с хора от други народи. Та за турчина там е казано кафе да пиеш с него, ама приятел да не ставаш.

Веднага ще ти река, че тая приказка може да е била полезна другиму, но за мен и Али въобще не излезе вярна. Аз така я тълкувам. Достлук не можеш да имаш с господар, с чорбаджия, с властта. Видиш ли им се крив, ритват те на секундата. А нали агалъкът толкоз векове е бил турски — лепнали тая черта на турчина. Моите патила друго показаха. И не само с Али Доган, а и с още хора в ония години. Хареса ли те, приеме ли те турчинът, не си дърпа лесно ръката, дето те е подкрепяла. Стига ти самият да не си чурук. Верни приятелства завързах и един голям благодетел имах между тях — Господ да го закриля на небето. Виж — и друго ми се е случвало. Ненадейно и до хора с власт опрях и те ме принудиха да си оцапам ръцете…

Иначе, докато бях в чифлика, с Али не вързахме голямо приятелство. Как я виждаш ратайската работа? Нямаш време да се озърнеш, със собствения си зор се бориш и за приятелства не мислиш. Е, блъскаме заедно след жетварката, нагласяме се наблизо, кога ядем, вечер, преди да легнем, изпием по един тютюн, седнали до зида на склада. Тук приказвахме повечко. Слушам го, кърша и аз език, взех да налучквам по-добре. И като разбрах, че не ми мисли злото, рекох му веднъж, че не съм баш грък, ами българин от Одринско. Сирак съм наистина, по гурбет съм тръгнал, при гърци съм работил, пък най-сетне в чифлика съм попаднал.

Али се дръпна, като че жигавица му влезе в гърба. Честолюбиво беше момчето, а излезе, че е сгрешил в началото.

— Защо каза, че си грък? — настръхна му перушината.

— Ти го каза — смея се аз. — А не беше място за приказки. Не ти ли е все тая — питам го, — грък ли съм, българин ли съм? Все християни.

Той поцъка, чуди се как съм стигнал от Одринско до това далечно място, така че нови измислици добавих да му заситя любопитството. И по едно време вика:

— Не е все едно да си грък и да си българин.

— Хайде бе! — сащисах се, защото не очаквах едно селско момче да прави такава разлика. — Ти друг българин виждал ли си?

— Не точно българи, ама дошли от Българско. Като теб развалено приказват, инак са правоверни.

Помаци-изселници сигурно беше срещал.

— Е? — настоявам. — Не са ли като гърците?

— Грък настъпиш ли го, голяма гюрултия вдига — сече Али Доган без колебание.

— А нашите?

— Правят се на будали, ама и гюрултия да им вдигнеш, карат си както знаят.

Развесели ме това момче. Не ти казвам крив ли е, прав ли е, ама си имаше мнение.

— Значи по гюрултията ги познаваш? — викам му. — А нещо друго?

— Друго не знам засега. Тебе гледам — да разбера.

А-а, тъй било — мери ме на кантара си, както аз мерех него. Само че да видим еднакви ли ни са теглилките.

— Едно не мога проумя — подхвърли Али Доган. — Как тъй и едните, и другите в правия Бог не вярвате.

— А-а, вярваме — викам полечка. — И нашият Бог е прав като конец.

Нито аз бях православен богослов, нито Али мюсюлмански улем, че да се счепкаме в религиозен спор. По онова време вече религията в Турция доста я бяха изтикали. Отделно от държава, от училища, младите граждански брак сключват, почивният ден от петък в неделя преместен, властта уволнява, властта назначава имами и шейхове и въобще всички юзди сама ги държи. Али бе израсъл в такова време и нищо общо нямаше с фанатиците, за които сме слушали, пък и сега ги виждаме по телевизията. Ама все пак двамата в различни шепи бяхме отгледани. Той в ислямската, аз — в християнската. И никой от нас не знае дали тия две шепи не са ръцете на един Бог. Огромни са Божиите ръце, оттатък небето отиват, а ние стоим като пиленца в топлите гнезда на неговите шепи и църкаме едно срещу друго.

Не съм се палил оная вечер, като заговорихме за Бога, но вярвай ми — наложи се „Отче наш“ на турски да преведа. Колкото мога, ама да разбере Али с какви думи се молим ние. И бавничко, кротичко му разправям, че нашият Бог за всички ни се е пожертвал. Мъки понесъл, оставил се да го разпнат, та да изкупи греховете ни и хората да станат по-добри.

— За кои хора е умрял? — попита ме Али Доган.

— За всички — казвам. — От който ще да са народ, където ще по земята…

— Сбъркал е! — строго и сериозно рече момчето. — За хората не си струва да мреш. Хеле пък — непознати.

— Ама той… За какво си струва? — обърках се за секунда.

— Човек да умре за Аллах — разбирам. Ама Бог да умре за човеци — не! И за родината бива да умреш — твърдо каза Али Доган и цял се изчерви.

— Ама той… Исус Христос… от греховете ни е спасил — повторих аз, защото не съобразих какво друго да отвърна.

— Сигурно кротък човек е бил — да се остави тъй бадева на душманите. Ама я покажи кого е спасил. Кой е станал по-добър? Прощавай, байно — помирително продължи момчето, — но човек е добър, само кога власт стои над главата му. От това разбира. Оставиш ли го — пощръклява. Само властта може да го спаси и от него си, и от другите. Затуй го хвани яко за врата, кажи му що да върши и що не, пък го води по правия път. Както Аллах е наредил в Корана. А той сам си знае колко пари чинат човеците и какво да чакаш от тях. Какво ги бива да свършат. Не с него да се мерят, ами да простират крака според черджето си…

— Бъркаш! — прекъснах го. — Властта си е власт, а Божието Богу. Душите ни искат да говорят с него като син с баща си.

— Ти майтап ли си биеш? — стрелна ме подигравателно турчето. — Как тъй си мислиш, че Аллах ще седне да приказва с нас. Бе, ние мравки му се виждаме! Слушай какво е заръчал — и това си е! Остави се на властта му…

Ей в тая точка не се спогодихме с Али Доган. Господ за мравки ли ни има или за нещо друго. Вярва ли ни, надява ли се, че сами можем да се поправим, или ни води с калъчката в ръка след себе си. Може би и двамата не знаехме какви точно са боговете ни: аз — Всевишния, той — Аллаха, и глупости да сме говорили. Пък и не се препирах много за своето. Не може в чужд дом да си отишъл и да дириш кусур на стопанина. Тая къща дедите му са строили, харесва му, подслонява го, а ти да речеш — не, крива е, вземи я събори. Освен това, друго нещо се яви, дето ни сближи и сума време го вършехме заедно.

VI

Пак една вечер седнахме до склада и се оплакваме, че сме каталясали от работа.

— Недей мисли — репчи се Али, — че все ратай ще бъда.

О-па, рекох си, и тоя ще гони печени патки.

— А какво ще правиш? — усмихвам се лукаво.

— Ще уча! — заканва се момчето. — Като взема парите тук, в Коня ще уча.

— Избра ли си наука?

— Да чета и пиша! — с пламнали очи казва турчето.

— А-а, неграмотен си — отново се подхилвам аз и тоя път Али се сопна на несериозното ми говорене:

— Че ти грамотен ли си?! Ако в тоя чифлик има барем един да знае, тая глава ще я отрежа! — И той търка длан в гърлото си.

Вярно бе, че преди да въведат новата азбука, много неграмотност е имало из Турция. Докато някое момче научи да гадае арабските заврънкулки, пораснат му мустаци като на бимбашия20.

— Чакай, чакай! — успокоявам го. — Добре си решил, защото на своя език и аз знам да чета. Ама кой ще вземе да те учи на твоите години?

— Стари, млади — всеки трябва да учи буквите на хубавия ни език! — бойко заприказва Али Доган. — Да махнем тия непонятни драскулки, дето като в железен тумрук ни мъчат мозъка от векове…

— Я! — облещих се от изненада. — Ти ли измисли тая реч?

— Не мога аз да измисля такова нещо — въздъхна той. — Кемал Ататюрк го е казал за хора като мен…

Не знам кога и от кого моят другар бе чул думите на президента, но доста вярно ги беше запомнил. Като отидохме в школата за ограмотяване, тая мисъл стоеше изписана на лозунг в коридора. Хиляда пъти съм я чел. И от учителя съм я чувал. С нея той почна първия си урок, а Али се върти на мястото, пламти от радост, сърцето му ще изхвръкне от възторг, че слуша същите, познатите му думи. Тия думи са го изтръгнали от селото да търси просвета, с тях се е скитал и блъскал, докато стигне най-сетне Коня. Нищо не бяха моите печени патки, дето се мержелееха пред носа ми, в сравнение с жаждата на Али Доган да знае, да напредне. И нищо не можеше да го спре. На такива хора разчиташе нова Турция и Али Доган нямаше да я подведе.

Само една-две грешчици бе допуснал той в същата мисъл. Ататюрк беше казал „желязно менгеме“, пък Али го обърнал на „железен тумрук“. Ти менгеме си виждал, но тумрук — слава Богу! — не си помирисвал. И може би не знаеш какво е. Туй е голям дървесен ствол, разрязан на две по дължината. И в двете половинки направени дупки, колкото да стои човешки глезен. Ако са издълбани двайсет дупки, десет човека оковават в едно дърво. Пет отсам и пет оттатък. Намърдат им краката и ги похлупят отгоре с тежкия дънер. Няма шаване. Там ядеш, там сереш, там изгниваш. Азиатско мъчение. В Русия, па в Турция са го използвали. Кога е бил в зандана нашият Раковски, в тумрук са го държали.

Ама защо Али бе подсилил мисълта на Бащата? Защо бе сменил менгемето с по-ужасна затворническа потреба? Погрешно ли беше чул? Случайно ли е станало? Или сам той се чувстваше като пуснат от тумрук, подобно на много и много хора, дето им се беше паднало да се родят в Османското царство. И не само рая, ами и правоверни.

Не съм го питал, защото не съм се сещал. Сега разсъждавам. А тогава Али показа, че всичко е разузнал за ученето. Държавата се бе захванала да помага на мало и голямо, та да усвоят пригодената латиница. На учители плаща, улеснения създава. И дърт да си, ще намериш лек да не останеш кьорав. В Коня имало такова школо за възрастни. Илк окул, началното училище, в Турция беше пет класа, а на туй място за половин година същото се научава. При това подслон осигурявали и храна давали.

— Я — викам, — че то не е лошо. Да взема и аз да дойда.

— За какво ти е? — мръщи се Али. — Нали не си турчин. Ако е за келепир — откажи се!

— Защо келепир бе?! — обиждам се. — Нали тук живея. Нали за „сънародник“ ме водят. Пък и вреди ли да приемеш нещо ново. Я как аз ти казах нашата молитва — и ти ще ме научиш на вашата. „Аллах акбар“ вече знам — ще ми покажеш останалото. Кога вдигаш ръце, кога клякаш и прочие.

— Туй е лесно — казва той, — ама молитвата не е играчка, нито пък за джумбюш21. Или се молиш, или — не.

— Не се безпокой — смигам му. — Аз с Аллах и с дявола джумбюш не смея да си правя.

— Не знам — клати глава момчето. — Вятърничав ми се видиш. За молитвата при ходжа иди, а аз ще те взема в Коня, ама дали ще те запишат — не съм сигурен.

Записаха ме. И то с българското ми име. Може да ти се види чудно и другаде може да не е ставало, но с мене се случи. Въобще не ми е известно имало ли е правилник кого да приемат в школите за ограмотяване. Наредба някаква, ограничения за иноверци? Не вярвам, но и да е имало, знаеш ли какво забелязах в турския свят? Тук то най-напред ми се навря в очите, но подобно е и в другите балкански земи. Дето сме хем в Европа, хем не напълно. Хем с Изтока, хем със Запада. Правилник, закон, цена — всичко туй може да стои написано някъде при нас, с държавния печат да е подпечатано, ама в истинския живот то влиза като договорка, като спазаряване между хората. Не знам дали ме разбираш. Ще опитам другояче да се изясня.

Като произведат една стока в Европа, как й определят цената? За материал — толкова, за труд — толкова, за транспорт и енергия — толкова. На търговеца — от толкова до толкова. Цена ясна, обективна, както се казва. С нея стоката влиза в живота, тоест отива на пазара. Може да се вдигне, ако много се търси и в централен квартал се продава, може да падне до някаква граница. Ама идеш ли в магазина, продавачът ти я дава според колкото е написал на етикетчето. Защото това число той го е пресметнал точно по правилата. По общите правила — обърни внимание! И ще държи цената като дадена от Бога, независимо богат ли си, беден ли си, свой ли си или чужд.

Ще кажеш — че и у нас е така. Така е, доколкото и ние сме Европа. Така беше и при социализма, защото тогава държавата ти продаваше стоката. А социалистическата държава забранява да се пазариш с нея. Абсолютно! Отвориш ли уста за пазарлък, политическо престъпление извършваш. Но да оставим това нещо, дето мина и замина — на истинския ориенталски пазар да идем. Да вземем и там една стока. И тя си има обективна цена, получена като на Запад. Но оттук насетне съдбата й е друга, оттук насетне почва фантастичният й живот.

Сложи я търговецът в дюкянчето и кибичи. Решил е, да кажем, десет гроша да вземе за нея. Минеш ти, харесаш я и питаш колко струва. Продавачът веднага ти казва пет, десет, сто пъти повече. А-а, речеш, не е за моя джоб. Оставиш стоката и повлечеш крак да си вървиш. Само че търговецът не те оставя. Рипне връз теб, хване ти пеша на палтото и те спре. Ти колко даваш? — вика. Вземеш пак пустата стока в ръка, поогледаш я и прецениш, че десетина гроша трябва да струва. Ама нали си ориенталски човек като него — кажеш: два гроша давам. Какво?! Ти убиец ли си бе?! — ревне продавачът.

Пазарлъкът ви вече е почнал. Той може и по-кратко да трае, но може и час да се проточи. Търговецът да те гони по улицата, десет пъти да си тръгваш и да се връщаш в дюкянчето. Той ще сваля надолу, ти ще вдигаш нагоре и през това време толкоз приказки ще се изприкажат, че добре ще се опознаете двамата. Продавачът ще разбере хитър ли си, будала ли си, бие ли те пара или си фукара, познавач ли си на тоя вид стоки или си лапни-шаран. И ти на свой ред ще го опознаеш мек ли е или инат, почтен ли е или мошеник и много още неща от неговите нрав, воля и навици. Ако съвсем не се одобрите, пазарлъкът може да се развали. Случва се обаче търговецът дотолкоз да те хареса, че за девет гроша да ти отстъпи стоката. Или ти да се смилиш над неговото усърдие и петнайсет гроша да му броиш. Ударите си ръцете — приключите пазарлъка. И точно тоя пазарлък с всичките му игри, придумвания, клетви и надлъгвания определя цената. Цената е според човека, защото е плод на личното ви общуване, а не се е получила по някакви си общи правила. Тук тежи повече човешкото, а на първото място — принципът.

Много е важно това лично човешко общуване на ориенталския пазар. Друг негов вариант да вземем. Случи се купувачът да е пълен серсем или неопитен западен гражданин и като чуе началната, надутата цена, бръкне се и без пазарлък незабавно я плати. Търговецът няма да му върне парите, не, но и няма да се зарадва особено на тая печалба. Даже чоглаво ще му стане. И не толкова, че е измамил простодушния гражданин, все едно на дете парицата е откраднал. Ами че е бил лишен от възможност да покаже собствените си качества. Ума си, ловкостта си, своята находчивост и обиграност, всичките си професионални умения, дето ги е учил от малък. С други думи, от смисъла на живота си е бил лишен в тоя отделен случай. Не е въпросът само, че му е засегната човешката суета. По-практична мисъл се върти на търговеца в главата. Щом взех толкова пари за стоката без пазарлък, вика си той, можеше и повече да получа, ако имаше мегдан да се пазаря. Излъгах се! Добрият пазарлък пара струва — ей! На следващия клиент двойна цена ще кажа за начало…

Тъй излиза значи — западният човек гледа как по-евтино да произведе стоката, източният — как по-скъпо да я продаде. Целта им е една — печалбата, само дето пътищата им са различни. Това е най-дребното изводче от сравнението на двата дюкяна. При това, смятай, че взех пример прост, очевиден. И ако разликата ти се струва колкото косъм, не забравяй, че и най-дълбоката пукнатина започва от косъм.

По-сложно и заплетено е да проследиш как става договорката със закон и власт. Даже думата „договорка“ не е вярна, защото туй е игра без край, надлъгване, хитруване, насилие и изплъзване, бъркотия, дето и мъдрец не може да й хване конците. Казват, шахът бил измислен на Изток. Най-трудната игра бил, не знам колко си милиарди комбинации имало за разиграване. Ама шахът е детска забава, лекичко упражнение в сравнение с оная игра, дето и най-простият източен поданик играе със закон и власт. И тя не е за развлечение, не е за губи време, а в нея живот и смърт са заложени. Ето защо играещите от двете страни на дъската влагат всичко, на което е способна личността им. Цялата си човешка природа с ангелското и дяволското в нея…

По нашата телевизия вече главно американски филми дават, както навремето беше със съветските. По нагаждачество никому не отстъпваме. Повечето от тия филми са боклуци неописуеми и не вярвам в самата Америка да ги прожектират. Не знам безплатно ли ги раздават на неразвити сиромаси като нас, нарочно ли ги купува някой мазник, същият, дето купуваше и съветските. Все едно — върхът в почти всички тия филми е, когато ченгето слага белезници на престъпника. В същия миг то казва като автомат: „Нямам нищо лично. Закона изпълнявам.“ Толкоз често повтарят тия думи, че не може да са случайни. И от сметта значи изпада някое поучително зрънце. Защото на Изток подобни думи не могат да се чуят. Там всичко е лично и лично — до мозъка на костите. Играта със стръв се играе, резултатът зависи от играчите. И както в дюкянчето цената е според човека и е свързана с пазарлъка, тъй закон, власт и право менят лицата си според хората и според слуката в играта. Право има, ама съдията е по-важен, защото той знае и две, и двеста. Властта си е власт, ама властници разни и зависи откъде ще им изскочиш. Зад гърба ли си им бил на завет или пътя им ще препречиш…

Ето защо, приятелю драги, на Изток стават чудеса, дето на Запад са немислими. „Хиляда и една нощ“ на Запад не може да се измисли. А на Изток приказките са се случвали в живота. Щедра милост, каквато не си сънувал, може да ти се изсипе отгоре. От калта да те измъкнат и цял да те позлатят, за злодеяние да ти се размине, от бедняк — царски съветник да станеш. Късмет значи си извадил в играта. Но по-често се случва обратното. Пипнеш непредпазливо някоя фигурка на игралната дъска, и веднага ти отсекат ръката. Не защото законът изрично повелява, ами тъй си се нагодил, подразнил си някого. Отвориш уста да изпищиш, че несправедливо са постъпили — тоя път главата ти вземат. Тъй, като по някакво чудо, се трупат и добрини, и злини, а човек не знае пред кой куп най-напред да плаче и пред кой да се весели…

Лесно щеше да бъде, ако тая игра с власт и закон имаше изброими правила. Ако ще — милион милиарди да са. Ще седне някой по-акъллия човек, ще учи, ще учи и на стари години все нещо ще знае. Ще се оправя в живота и къде шавне, ще печели. Ама няма такова нещо, защото въобще няма трайни правила. Днес тук важи едно правило, утре на друго място — съвсем не важи. За едно и също нещо могат да те възвисят, но могат и като червей да те смачкат. Какво остава на човека? Дали да не скръсти ръце, да се примири със съдбата си, каквато и да се случи тя? И да се моли Богу добро чудо да го осени, а лошите да го подминат?…

Само че редовият европеец нарича тия чудеса произвол. Съжалява ориенталеца, за голям нещастник го смята, задето е приел живот, пълен с несигурност и случайност. Съжалява го — но донейде, а още повече с отвращение го гледа и с опасение, както ние хем жалим прокажения, хем ни е гнус и страх от болния. Защото според строгата негова логика тоя произвол храни най-лошото в човешката природа. Неоправданата милост и неоснователното насилие, хаосът от прищевки и превратности, липсата на твърд правилник за едно, второ и трето развращава хората всячески. Лицемерни ги прави, коварни и шмекери, блюдолизци пред силните и тирани пред слабите. Ту бездейни фаталисти, ту нагли измамници. Безволеви жертви или жестоки сатрапи…

Ей — доста лошо мнение излезе. Може и да прекалявам. С такава характеристика порочния нещастник и в поправителен дом няма да вземат. Ами направо го вържи в чувал и го пусни на дъното на кладенец. Ако държиш на едната гледна точка. Защото поговориш ли със същия оня търговец от ориенталското дюкянче, няма да го намериш толкова нещастен. Дори ако отмяташ радостите му, по-многобройни ще се съберат те и по-шарени, отколкото на колегата му от западния магазин. А чуе ли той как живее въпросният колега, ще поклати изумено глава и на свой ред ще го съжали. Плосък ще му се стори такъв живот, студен, безмилостен и тесногръд. И за пороците горе-долу така ще се получи. Командировай ориенталеца в най-уредената, в най-правовата европейска държава, и той такива грехове ще открие, такова зло, такова осакатяване на същата човешка природа, каквито порядъчният западен гражданин въобще не подозира у себе си.

Кому да вярваш? Личният произвол смазва човека наистина, но безличният ред също не му прощава…

А знаеш ли защо не вземам страна? Защото в мен има и от двамата човеци, натикани под една кожа. Не е лесно на източните хора. И на западните не е лесно. Но най е трудно нам, на Балканите, защото сме по средата. Събери заедно техните мъчнотии и ще намериш нашето тегло.

Изтокът ни е лъхнал два пъти, но силно. Веднъж чрез Византия, втори път чрез османското завоевание. И Западът ни е лъхал през вековете с далечен ветрец. Него сме дирили с поглед и с душа, на него сме се надявали да пресуши кървавата пот от челата ни. Свобода сме подушвали в тоя ветрец, разум, справедлива уредба и човешки правдини. И когато сме си развързали ръцете, от там сме взели учреждения, конституции и закони, принципи и системи и куп още подобни неща, дето укротяват живота на хората. Всички на Балканите сме ги взели, включая нова Турция на Кемал Ататюрк. Не искам да кажа, че кухи форми сме възприемали, пък сме ги наблъскали с ориенталските си табиети. И това се е случвало, но да беше само то, щеше да е просто. Самата форма, дълго изработвана от ония народи, си има своя смисъл, своята възпитателност.

По-скоро два духа са се срещнали на нашите земи и са си дъхнали един другиму в устата. Смесили са си кръвта, езиците и мозъците. Не знам в борба ли са се счепкали, в любовна прегръдка ли са се сплели, но трудно ще различиш къде свършва кожата на единия и откъде почва кожата на другия. Прилепнали са, просмукали са се и тая черта на просмукването криволичи в невъобразими завойчета. Не можеш да предвидиш в живота кога ще стъпиш от западната й страна, кога от източната. И още по-важно — в себе си не можеш да отгатнеш по кое завойче ще кривне душата ти. Това е мъчното за балканеца. Изненадата, клопката, подхлъзването, дето му ги залагат едновременно и Изтокът, и Западът. Все нащрек трябва да стоиш както в катадневните си работи, така и за по-едри уюни на държавите и народите.

Но като почнах с дюкянчето, с него да свърша. В нашенското хем стои табелка с цена, пресметната по икономическите закони, хем дебнеш да не те преметне търговецът. Мигнеш ли — излъгал те е. Я с пари, я със стока. Иначе добре знае той европейските правила и съвсем по тях ще постъпи, ако си му роднина или близък, ако си му свършил услуга някаква, ако… Чет нямат условията в играта ви, както стана дума. Ти купуваш — ти му мисли! Пък падне ли ти в твоето дюкянче — той да си прави сметката. И тъй не е само, да кажем, по пазарищата, ами още по-объркано и непредвидимо в учреждения, банки и кантори, та до съдилищата и министерствата…

Не съм се отплеснал — тия работи трябваше да ги кажа, пък макар да си ги знаел. Даже доста ги съкратих, както в една топографска карта не можеш да изобразиш камъка, дето ще се съпнеш в него да се пребиеш. И аз щях да се спъна при постъпването в школата. Али бе обещал да ме защити при нужда, поръчител да стане, а също да потвърди, че съм си загубил тескерето. За това последното не склони лесно. Да беше Михалис, с една дума щяхме да се разберем. Но Али разправя, че никога не бил лъгал — вярвам, че истината казваше. Как сега да заблуди точно учителите, а може би и властта. Той се мръщи, мисли и най-сетне кандиса да си обърне езика. Голяма отстъпка направи в себе си, която можеше да не забележа. Аз — дето по-лесно лъжа изричах от „добър ден“. Ама оцених, че от приятелство се придума. И като го вкарах в грях, по-мил ми стана.

VII

Записваше главният учител. Наредили сме се неколцина в колона по един, Али Доган пред мен. Той бързо се оправи, отстъпи крачка и вика:

— Двамата сме.

Казвам си аз българското име, но учителят май не ме разбра, остави перодръжката и зяпна:

— Арменец ли си?

— Не — отвръщам. — Какъв арменец? Българин съм от Одринско.

— Дай тескерето.

— Загубих го — и соча Али Доган за свидетел.

— И дума да не става — заклати глава учителят. — Извади си тескере, пък пак ела. Следващия…

Отдръпнах се да си вървим и докато още се потривам, главният ме помами с пръст.

— Като си от Одринско — казва, — има ли го още българското училище в Одрин?

— Там е. Има го — мигновено излъгах, но малко се позапрях. — Па може да са го затворили. В него съм учил.

— Че като си учил, за какво ти е пак?

— То е друго — чумеря се. — По турски не съм. Няма като добиче да ходя из държавата…

— Хм! — хъмка главният. — Какво си учил? Колко години?

— Осем. Докато тате беше жив. — И взех да изреждам разни учебни предмети.

В стаята седеше училищният слуга. Прати го главният някъде, а на мен ми вика:

— Чакай малко — да видим бива ли те.

Ах, мама му стара! За какво?! — чак вратът ми изтръпна. Но ето ти го — иде слугата и води един човек. Втория учител. Те всъщност бяха само двама в цялата школа. Каза му главният какъв съм и щом съм, новият ме подхвана:

— С аритметиката как си? — пита. — Помниш ли я?

— От кора до кора. Как може?! — отговарям като примерен ученик.

— Щом е тъй, ще ти дам една задачка — мери ме ехидно той. — Ако имаш три ябълки и аз ти дам седем и онуй момче ти даде още единайсет, колко ябълки по равно ще ни разделиш?

— По седем — рекох на секундата.

— Налучка ли? Признавай! — сепна се даскалът.

— Не съм. Толкоз е — настоявам и обясних какви аритметични действия съм извършил.

— Я ела тук! — викна ме той на масата.

Зарязаха записването, подловиха да ме изпитват по аритметика. Четирите основни действия. Два-три листа изписахме със задачи — всичко решавам по вода.

О-о! — викам си на ум. — Аз със Зоя тригонометрията пребродих, вие къде ме ловите. Ама чинно правя сметките и забелязах как двамата се споглеждат и тънко се подсмихнаха. Отидоха до прозореца, побъбриха си нещо и главният отсъди:

— Ще те вземем. Писмо ще ти дадем до полицията да ти подменят тескерето. Ама трябва да поговорим нещо, затуй излез вън да стоиш. Ние ще те викнем. Като свършим записването.

Ей тук щях да проваля всичко. Падне ли ми сгода, обичам да се фукам и тъй като оклюмалият ми гребен се беше поизправил, точно това направих.

— Цар съм по събирането — перча се като младо петле. — Щом видя едни числа, веднага им знам сумата.

— Какви числа? — озърна се главният.

— Всякакви! — продължавам. — Петцифрени, шестцифрени, може и милиони да са. С един поглед ги събирам.

— Дай да видим. Заповядай! — сочат ми пак масата двамата.

Тоя номер аз го владеех отдавна, от гимназията още. Простичък, но ефикасен. Доста народ се е ловил на въдицата и са ме смятали за гениален. Пък аз хем знам уйдурмата, хем се дуя като пуяк. Кой не мре да му се възхищават? И то не хора прости са се подвеждали. Преди години тук, в София, един гимназиален учител по математика хлътна. На гости бяхме канени. Пет пъти по деветнайсет осемцифрени числа му събрах. В рамките на десет секунди. И очите му се събраха. Извади калкулаторче, да се състезаваме. Къде ти! Бия го поголовно. Не можа веднага да разбере секрета и се чуди шмекер ли съм, талант ли съм. Обаче взе изписаните листове. И телефонния ми номер взе. След три дни звъни — смее се, разгадал гатанката. Ама все пак висшист. И в чудеса не вярваше.

А турчинът, подуши ли чудо, краката си ще строши да го види. Надвесиха се даскалите над главата ми, а аз взех празен лист и написах шестцифрено число.

— Ха̀ напишете и вие някое — приканвам ги. — И аз ще допълня още някое, та да видим…

Поеха те един след друг перодръжката, тропат в мастилницата, редят числата. Драснах накрая и аз моите — общо девет се събраха в колонката. И докато още тегля чертата, почнах да пиша отговора. Четири милиона, толкоз и толкоз хиляди до последната единичка.

Хайде сега — проверката. Смятат двамата, бъркат от вълнение, пак почват — както впрочем винаги ставаше с тоя номер. Три пъти събраха числата, но няма грешка, сборът е точно толкова. Слисаха се.

— Ей, джанабет22 — недоверчиво ме гледа главният, — как стана?!

— Това ми е свойство на ума — отвръщам скромно. — Числа да събира.

— Пак можеш ли?

— Ако речете, до сабахлен…

Повторихме процедурата — същото чудо. Само че учителите не ме разцелуваха и в гениален не ме произведоха, ами гледам, че се стегнаха вътрешно и нещо крив им станах.

— Ха̀ върви — пак кимат към вратата. — Чакай ни.

Докато траеше цялата аритметика, Али Доган думица не отрони. Стърчи, кокори се, все едно с мокър парцал са го плеснали. След малко и той излезе в коридора.

— Какъв човек си ти бе?! — вика ми смаяно. — Каква магия направи?! Че ти си бил по-учен от даскал!

— Хѐ — даскал! — хиля се самодоволно. — За мен туй е проста работа.

— Само че няма да те вземат. Подплаши ги…

Али бе чул няколко думи на учителите, казани зад гърба ми. Че съм голям тарикат и беля мога да им отворя. Че търсят човек за нещо, ама не за ученик. И се чудят ставам ли. За какво обаче им трябва подобен на мен, другарят ми не беше разбрал.

Аз вече подусещах, макар и не цялата работа. Скоро всичко се изясни. Като свършиха записването и проводиха прислужника, викнаха ме обратно. И в началото със заобикалки, а после направо — разкриха си намерението.

В тая школа учеха стотина човека, повечето млади мъже. За един курс от половин година ги обучаваха не само на четмо и писмо, а и на останалите предмети от началното училище. Набързо и съкратено. За тая бройка ученици по правилник се полагали трима учители. Обаче два-три курса поред само двамата опъвали каиша. Трети не им пращали от управлението. Или не намирали, или въобще не си го слагали на сърце.

Добре — ще се мъчат двамата, ще се трепят от работа, но поне заплатата на третия да им разделят. Държавата отпуснала вече парите, идат те тук, после безсмислено се връщат в столицата. Или съвсем не се връщат, ами някой тукашен чиновник е намерил цаката да ги прибира. А че в школата кипи труд за трима — никого не го е еня. Ходили учителите, по врати тропали, молили се да им дадат третата заплата, както си е справедливо по съвест. Не — законът не разрешавал. Че щом е сбъркал законът, хората нали са да го поправят. Или да го заобиколят. Не е кусурът само в закона, ами някому се зловиди…

Накратко — за ученик дойдох в школата, но ме пазаряха за учител. По аритметика. Така и инак щели да подредят часовете, та една тежест да им падне от гърба. Защо да се лъжем, обясняват, аритметиката е трудоемка, и не толкова за предаването, колкото за изпитването. Домашни се пишат, контролни се правят — число по число трябва да се провери. До тук добре, от тук почваше тънкостта на спазаряването. Защото аз трябваше да вземам третата заплата, но да не си я слагам в джоба, а да я давам на двамцата учители. Ясно беше, че такава дойна крава друг път няма да им падне. А и те отсреща предлагаха своето.

В себе си аз веднага се съгласих, ама не бързах да им го кажа. За начало в подобен пазарлък е важно да речеш как тая добре замислена работа няма да стане. Тъй и почнах:

— Благодаря ви, агалар — викам, — че ме одобрихте за даскал. Само че в управлението няма да ме харесат. Нали там ще се подписвам за парите. Пък аз ни тескере имам, ни свидетелство от Одринското училище нося.

— Не бери кахър — успокоява ме главният. — Тая грижа на мен остави. Развързали са ми ръцете да търся помощник, защото сме си в правото. И за тескерето ти казах. Ново ще ти вземем, ама ще стои при нас — да не го загубиш повторно.

Е, помислих си, и това е печалба, макар че ще приберат документа. Нали ще го има черно на бяло — все ще си го взема някой ден. Пък и няма как — трябва да ме държат с нещо.

— Приемам — казвам — да го пазите, защото сте по-възрастни и умни. Само че аз дойдох акъл да събирам. Как ще стане тая работа? Кога ще уча четене и писане? И като съм безбуквен, как ще уча другите, макар по аритметика?

— От теб зависи — намеси се вторият учител.

И допълни, че занятията почват след десет дни, но аз от утре ще идвам при него. Да изпреварим малко другите. С букви, правописание, четмо и всичко останало. Въобще връз себе си вземал отговорността и нататък да ме обучава лично.

— Ще ти дам книга да четеш на глас — завърши той, — та да си поизгладиш малко езика. Аз ще те поправям. Че сега не само не знаеш да пишеш, ами говориш турски като башибозук.

— Извинително е, българин е — намеси се главният. — Тъй и ще пишем в прошението. Да не се чуди някой на говора му и да не придиря. Българин — даскал по аритметика…

Това беше бакшиш от тяхна страна. Но и още имало. Обещаха в добра стая да ме настанят, а също един кат дрехи да съберат двамата за мен. От своите — вехти, но чисти. Защото с тия потури пред хора не бивало да излизам…

Аз ти предавам вкратце нашия разговор, но той продължи дълго, с усуквации. Повече от час приказвахме, та вън Али го хвана съклет23. И като натъкмихме спогодбата, станах и рекох:

— Няма да ви излъжа. Янлъш24 приказки не обичам. Ще мине време — ще видите. Разбирам, че каквото сме говорили, между нас ще си остане. Дано тая наша печалба не е единствената.

— Берекет версин! — отвърнаха двамата и си стиснахме ръцете.

Кажи ми ти сега какво лошо сторихме? Услуга си разменихме. Полезни бяхме един на друг. Те си вземаха парите, дето честно ги отработваха. Справедливо е — нали? Вярно, че аз им помагах, но те пък другояче ми се отплащаха. Не ме оставиха с пръст в устата. Изпълниха си обещанията. Аз също не ги подведох, работата не пострада. Даскалувах си, както е редно, сто човека понаучих на аритметика. Някому вреда да сме причинили? Човек да сме настъпили? Е, закона сме обидили, пренебрегнали сме го малко. Ама я сложи ръка на сърцето си и честно отговори: законът ли е по-важен или живите хора? А? От коя страна на чертата ще стъпиш?

VIII

Всичко тогава потръгна, както го уговорихме с учителите. Школниците бяха настанени за спане и ядене в един джамийски хан. По-рано бил вакъфски имот, имамът го управлявал, но властта беше одържавила подобни недвижимости. Съществуваше цивилно Управление на култовите дела и то беше дало част от хана на школата за възрастни. По десет, по дванайсет човека се гъчкаха в по-големите одаи, но мен главният ме пусна в отделна стаичка. Прибрана, свети от чисто, навремето май големци са нощували в нея. Аз обаче не рачих да съм сам, прибрах Али Доган при себе си. И не само другарувахме двамата, но всичко деляхме през тия няколко месеца.

Няма да ти описвам къде сме скитали из града, по какви пазарища зяпахме. Гъмжило, шарения, стоки всякакви, плиснали на улицата, скари димят, симиди ухаят, баклави и кадаифи с тавите сложени отвън, но ние с Али точим лиги — не смеем да харчим много от аргатските грошове. И аз стисках двете жълтици. Не знаех какво ме чака, пък и Али да не пита откъде са ми парите. Защото инак не гладувахме, а баклавата е гевезелък25. Държавата ни хранеше на своя сметка. Ханът имаше вход, дълбок като тунел. Отгоре стаи, в самия тунел надясно врата — за кухнята и трапезарията. Готвач беше назначен към училището, школници се редуваха да му помагат. Боб, нахут, ориз и зарзаватени яхнии, чат-пат овнешка мръвка. Това ни беше яденето. И хляб на корем. Горе-долу като в казарма.

И знаеш ли, точно в тая трапезария, на общата ни софра, взех да усещам, че съм се омешал с турците. Може би защото тъй се държаха с мен. С почит и уважение. Учен човек, даскал — голяма работа! И да е неук някой турчин, никога не е толкоз прост, че да не цени знаещия, научилия се. Хайде да не правя сравнения, но не срещнах там селянин да смята за мързеливци ония, дето си вадят хляба с главата, с книгата. И моите ученици бяха повече от селата. Зрели мъже, голяма част по-възрастни от мен, а ме гледат в очите. Защо спя и ям с тях не знаеха, разбира се, ама, изглежда, по-близък им ставах по тоя начин. И като вляза в трапезарията, надигат се от вси страни, канят ме да седна при тях, а аз се кланям, благодаря, докато си заема мястото.

Човек с кожата си усеща какво му мислят. Пристъпиш ли нейде, където те мразят, завиждат ти, кожата ти го узнава преди да си го осъзнал. И добрите чувства се хващат без много приказки. Може би греша, но ми се струва, че съберат ли се повечко турци на едно място, настроението им па̀ри, па̀ри — все едно жив въглен си взел в ръка. Независимо дали е враждебно или доброжелателно. Може би душите им по-лесно се сговарят помежду си в цялост някаква.

И да не е вярно това впечатление в различните случаи, за моите хора съм сигурен. При това не са се лигавили, да речеш. Да са дрънкали признания или да ме тупат свойски по рамото. Строги, сдържани, пестеливи на приказки, сърцата им уж с катинар заключени, пък аз долавях, че са готови всяко добро да ми направят. Бяха доверчиви, ама и печелеха доверие. И лека-полека с мен стана туй, дето става с ръбата песъчинка, кога попадне в мидата. Тая турска среда в училището и общежитието поизглади острите връхчета, позатули страховете ми, подозренията ми и ден след ден взех да заприличвам на черупката, в която се бях приютил. Е, ако някой хване да чегърта бисера, може и до песъчинката да стигне. Не съм казал, че станах турчин за няколко месеца, защото туй не зависи от потребност и желание. Ама доста бях заприличал, животът пластеше своето, а и сам аз не исках да се деля…

Хареса ми работата в училището. У човека дремят много неща, дето никога не се пробуждат. Мислил съм си понякога като какъв можех да стана. Шофьор, летец, кормчия на кораб — тия три професии бих сложил на първо място. За лекар ме биваше, за готвач, за банков чиновник, за зидар, за градинар, за фурнаджия и прочие. Много още занаяти щяха да ми прилегнат и нямаше да се посрамя. За две неща не ставах. Цигулар и политик. Едното не мога, другото не искам. За едното не ми стига толкоз сръчност, за другото — толкоз безсрамие. Та и учител щеше да излезе от мен, ако ме бяха оставили на мира. Даже главният подкачи веднъж тая работа. Така и така, вика, гледаме те, три месеца минаха, доволни сме. Ако тъй върви нататък, и втори курс може да останеш. Ще правим сметка да ти отделим някоя лира, пък после, живот и здраве, и друго да мислим.

Много причини имаше да ме одобряват двамата учители, а една от тях беше Али. Успехът му в учението. Макар да не бе съвсем правилно, защото и без мен той щеше да изпъкне. Не само схватлив ум притежаваше момчето, ами амбиции и самолюбие големи. Гледал съм го как се бори. Във вътрешния двор на хана едно местенце бе обрасло с рядка трева и там преди вечеря школниците се бореха. Турчин без пехливанлък не бива. Срещаха се яки мъже, опитни в хватките, но и те избягваха да се залавят с Али Доган. Защото той не се бори за кеф, а сякаш главата си е заложил. Оса нищо не е как налита, пък вкопчи ли ти се в крака, примерно, няма отърване. Веднъж един го повали възнак, прилепи му плешките на земята и всеки друг в това положение ще каже: „Евалла!“ Ще стане и ще се отдръпне. Али обаче — не! Щом го отпусне оня, впие му си в шията като кърлеж. И победителят не може да се надигне, не може да изтръска от себе си победения. Али го стиска в смъртна прегръдка и въобще не слуша какво викат зяпачите. В края на краищата не се разбра кой взе победата, защото оня отгоре се умори и пръв рече евалла, предаде се. Такъв като Али няма да го надвиеш, докато е жив. Може да го победиш не като го проснеш на земята, а само като го закопаеш под нея…

Та по същия начин не оставяше той нещо ненадборено и от онова, което учехме. За две седмици се открои и колкото време минаваше, толкова по̀ изпреварваше останалите. За аритметиката само ще кажа. Учителите ми бяха дали планче, инструкция — какво и колко да предавам в продължение на шестте месеца. Ама Али бърза, припира и щом се приберем в стаичката, принуждава ме да го занимавам допълнително. За два месеца приключихме материала.

— Освен тия четири действия — вика ми, — има ли пето? Я ми го покажи!

— Абе, Али — смея се, — ние все едно сме нагазили до кокалчетата на краката. Такова нещо е аритметиката. А математиката е море, бездни гигантски и не пет действия крият те, ами… и аз не знам какво да ти кажа. Ще се удавим двамата като слепи кученца.

— Не ме плаши — ежи се той. — Щом други не се давят, защо аз ще се оставя? Дай да влезем сега до коляното, пък сетне ще приказваме.

Застави ме да намеря един учебник по алгебра за орта окул, средното училище. И доста бяхме напреднали в него. Питал съм го:

— Защо искаш да решаваме? Интересно ли ти е, какво?

— Дали ми е интересно — казва, — няма никакво значение. Щом хората са го дали за учене, значи има си причина.

— Добре, де — настоявам, — на теб сега за какво ти е? Тия задачи ги няма в програмата.

— Изостанал съм. Къде как мога, трябва да наваксвам — упорито отвръща той. — Защо — казал съм ти…

Да, Али вече бе изповядал пред мен целта си. Да стане офицер. В офицерско училище да постъпи. За близък ме имаше момчето, иначе с кого да е нямаше да го сподели. Щяха да му се присмеят. Двайсетака гони, войник не е служил, от два месеца името си знае да пише, а се тъкми за най-голямото място. Видяла жабата, че подковават вола — и тя си вдигнала крака…

Младеж като Али Доган има много причини за такова желание. Строй, униформи, музики — привличат. Войнствените турски традиции от векове също си казваха думата. Но най-важна подбуда беше примерът на генерал Мустафа Кемал. Разбра вече, че както повечето народ, Али благоговееше пред него. Животът му беше почнал и продължаваше под ръката на Ататюрк. А пътят на президента минаваше през армията, офицерството, военните подвизи.

Известно ти е, че преди да преобърне Турция, той я беше спасил от пълно унищожение. Както вълци разкъсват убито животно, тъй след Европейската война французи и англичани ръфаха мъртвата империя. И Гърция с голяма войска се беше притурила да получи своето. Ама ненадейно в сърцето на Анадола изникна Кемал паша. Без обучени полкове, без снабдени дивизии, а само с една воля, с шепа разнебитени части и най-вече с простия народ зад гърба си. От него стегна той войска и с няколко бързи битки попиля окупационните армии.

Али Доган, разбира се, не беше чел за тия сражения, ама ги знаеше като петте си пръста. Слушал бе за тях от участници, свидетели, от по-стари хора. И тая устна история, понатъкмена тук-там, най-добре говореше за славата на Ататюрк. Но и нещо повече имаше в случая. Бащата на Али бе загинал на Галиполи под водителството на Мустафа Кемал. Снаряд го размазал на пестил, но битката спечелили. Ох! — това утешаваше момчето…

Пак ми се свива сърцето, макар да говоря за отдавнашни работи. И тогава, и сега се питам: има ли такова нещо, дето да оправдае смъртта на бащата? Пред сина да я оправдае. Знам, че милиони усти ще отвърнат утвърдително. Родината, ще кажат едни, държавата, монарха, тая и оная идея, свободата, равенството и много още. Големи думи, лесно се търкалят, чували сме ги често. Само че аз не им вярвам и не мога да ги приема. Целият свят да се изстъпи насреща ми, няма да ме наклони към себе си. Ще издържа гневния му поглед и преди да ме изпепели, ще река: Няма такова нещо ни под небето, ни на небето, дето да оправдае пред мен гибелта на баща ми. Ни отечество, ни земя, ни коя ще да е идея. Ако би мъртъвците да възкръснат, ако би всички в тартара да се провалим, пак няма да дам баща си на смъртта. Не мога да обърна сърцето си и на сбогуване да му викна: „За добро умираш, тате! Оправдано е…“

Ще кажеш, че съм голям егоист. Че нищо на тоя свят не става без жертва и човечеството на косъм нямаше да мръдне, ако пътят му не бе застлан с жертви. Недей да смесваш нещата — ако си решил сам да се жертваш, жертвай се, но друг да пожелаеш да стане жертва — нито имаш право, нито оправдание. Някому може да се стори благородно да оправдае смъртта на баща си заради „велика кауза“. За морална твърдина може да смята такова нещо. Само че аз не го смятам твърдина, а почва подла и хлъзгава. Защото един ще оправдае, а втори сам ще поведе баща си на заколение в името на подобна кауза. Ако пък бащата не проумява колко велика е „великата кауза“, ако се опъва и не я ще, синът собственоръчно ще му отсече главата. Както безброй пъти е ставало. А стигнеш ли до баща си, всяка чужда смърт ще оправдаеш и одобриш все заради споменатата кауза…

Говорим си понявгаш в градинката с един старчок, както с теб. Синът му заминал, устроил се в Америка. Та това момче си идвало зимъс и разказало на баща си за някаква тамошна адвокатка. Нейният баща емигрирал след войната от Европа. Млад човек, сиромах, но се оженил, дъщеричка му се родила. Бъхтел той като добиче, от нищото нещо правел, за да си отгледа детенцето. Любещ родител бил и наистина отхранил щерка си, изучил я, стопроцентова американка искал да я направи. Каквато адвокатката станала. Тихо и мирно си живяло семейството, но не щеш ли, един ден теглят стареца в прокуратурата. Обвиняват го, че бил нацистки престъпник. Замел си уж следите при емигрирането, ама останали свидетели. Изтъпанили го на съд.

Скокнала дъщерята да го защитава лично, защото много обичала родителя си. „Сгрешили сте самоличността му! — вопиела тя. — Това за друг човек се отнася! Баща ми не е престъпник — познавам го от пелените си!“ Реже значи като бръснач пред съдията, отхвърля всичко, защото и старият не се признавал, и обвинението било донейде рехаво. Обаче докато го бранела, адвокатката разбрала, че точно баща й е бил на младини изверг и половина. Даже допълнителни документи й паднали на ръка, дето абсолютно доказвали неговите злодеяния. За тях съдът хабер си нямал. Какво да прави? Къде да ги дява? Ти ако си, как ще постъпиш?

Хайде да те оставим теб — за щерката да свърша. Неизвестно дали насаме тя е плакала и се е тръшкала, но като добра гражданка отива при прокурора и му предава новите доказателства. И баща си предава. В името на хуманизма и демократичните ценности. Направила впечатление с тая крачка. Вестниците писали за нея, някой си книга стъкмил, филм заснели. А докато се вдигала шумотевицата, стареца под конвой го изпратили в оная държава, дето вършел някога престъпления. Там той бил заслужил жив да го одерат…

Добро момиченце отгледал човекът, по съвест е постъпило. Само че не много оригинално. Изпреварил я е доста един съветски хлапак, за когото също сме слушали. И за него книги са писани и филми са се снимали. Хвалебствени, разбира се. И той предал баща си по съвест, жертвал го за благото. Ама ще кажеш, че момчето е било тъпо. И съвестта му тъпа. Адвокатката предала баща си, за да се извърши справедливото възмездие, в съгласие с хуманността, общочовешките права и демократичните достижения. А селското хлапе го предало, защото бащата не щял да влезе в колхоза, не го признавал за достижение. Даже се канел да му пали кошарата, а може би я и запалил. За дивотия го предал.

Чакай, чакай! Така ние с теб разсъждаваме. А в главата на онуй дете колхозът е бил същата ценност, ако не и по-голяма, както всички ценности на адвокатката. Колхозът, съветският строй са му се виждали като врата към щастието на цялото човечество. Пълно и вечно щастие! И така отрокът е смятал не поради мозъчно заболяване, а защото същото са мислили хиляди хора край него, властта, вестниците, учителите. Щастието е оттатък прага, а баща му се запречил на вратата като рак на бързей. Пречи на всички. Затова смачкай с подкован ботуш тоя рак, нека му изхрущи черупката, отритни го настрани, та да хлуйне свободно при нас всечовешката хармония…

Такива ми ти работи значи — добри другарчета излизат американската адвокатка и съветският пионер. Макар да изглежда, че на различни олтари колят своите жертви, огънят и димът от тяхното приношение се сплитат в един облак на небето. Или по-скоро, не на небето, ами пламъците от техните огньове заедно лижат дъното на адовия казан…

Господ Бог един-единствен път се е уплашил от себе си и се е отметнал от думата си. Знаеш ли кога? Когато е поискал от Авраам да принесе сина си в жертва. Повел суровият старец детето и като нищо е щял да пререже крехкото му вратле. Само че Бог се стреснал в последния момент, страх го побил и отменил заповедта. Разбрал той, че приеме ли тоя курбан, веднъж завинаги изпуска опашката на дявола…

IX

Недей да смяташ, че всички тия хвърчащи мисли, дето минават през старешката ми глава, искам да струпам върху някогашния мой приятел Али Доган. Момчето са̀мо се гордееше с бащината си смърт и оправдаваше смисъла й. А аз не бях срещал такъв човек и ми беше любопитно да слушам. Знам, че не е хубаво да се радваш на кръвопролития, но чак дотам не съм светец. Признавам си, радвах се на турските победи в галиполийските сражения, все едно сам бях участвал в тях. Представях си, като ми разправяше Али, колко кораби, каква войска са струпали Англия и Франция на полуострова, че да бастисат Турция в началото на оная война. Сенегалци, алжирски батальони, британски поданици чак от Австралия и Нова Зеландия домъкнати — майтап им се е струвало да си изпълнят задачката. Ама не са знаели те що е турски войник, не са знаели що е юруш на турската пехота, не са знаели също, че Мустафа Кемал командва отбраната и ще им развали разходката. И като научили всичко туй с цената на много кръв, подвили си куйрука. Ей тия разкази, тоя спомен и пример блазнеха Али Доган. Да бърза, да учи, най-краткия път да търси за офицерското училище.

А и времето беше удобно за желанието на момчето. Светът пристъпяше в нова война. Като други страни Турция бе наострила уши — какво да прави? Кемал Ататюрк бе починал и без него трябваше да се оправят. Голяма съблазън е мъчила заместниците му и голямо колебание. Към кого да се присъединят? Кого да ударят? Дали да дирят реванш, да си върнат загубеното в предишната война, както германците са обещавали? Или да опрат войските си в Дунава, както съюзниците са ги примамвали?

Някои си правят тънки сметки кой ще победи, че с него да правят ортаклък. Виж ги българските управници. Все смятат, смятат с дебелите глави, а накрая и сметки, и сметкаджии на пух и прах станали. Турците най-мъдро постъпиха в оная война и най-хладнокръвно. Ни чужди въдици налапаха, ни на собствените си дертове слугуваха. Ничия страна не взеха, капка кръв не проляха. Ама да останеш вън от касапницата съвсем не е лесно. И за това нещо се води битка, но с ум, с дипломация, с твърд характер и съобразителност и с много още майсторлък, дето турските държавници го показаха като на урок тогава.

Остана турчинът да гледа сеира на безумците, но не седеше със скръстени ръце. Не ви ща ни меда, ни жилото — казваше той на света, — но закачи ли ме някой, ще има да пати. И за тая цел голяма армия събираше, преглеждаше я, обучаваше я и я пращаше по границите. Доста се пишеше по онова време и още повече се говореше за мобилизация, маневри и дислокация на частите. Макар Турция да не водеше война, на военна нога стоеше и в това общо движение все трябваше да има място за едно наперено офицерче като Али Доган. Само че същото движение развали моя рахатлък и едва не ме захвърли кой знае къде…

Както веднъж си предавам урока, в стаята нахълтаха трима военни, начело с един майор. Отзад се гуши главният учител със списъка в ръка. Школниците скочиха като един и като лъвове отговориха на поздрава. Дошли военните да проверят това място, дето толкоз мъже са се събрали. Откъде са хората, кой подлежи на мобилизация, кого ще взимат запас и кого ще отлагат. И най-напред за мен се закачиха.

— Покажи си военната книжка — нареди майорът, след като главният ме представи.

— Аз… таквоз — изпънах се мирно, — нямам. Не съм бил аскер…

— Тъй ли?! — незабавно се разгневи майорът. — Как я мислиш тая? Къде живееш? Я ми дай тескерето си!

Погледнах умолително главния и той се обади, че ей сега ще го донесе, оставил съм го при него по някаква работа. Докато се върне, офицерите почнаха проверката. Викат школниците по списъка, отмятат ги, едни връщат, на други дават бележки къде и кога да се явят за последно уточнение. Някого ще отложат временно, някому няма да се размине и ще му прекъснат ограмотяването. Дойде главният учител, подава ми тескерето и пита:

— Господин майор, даскалите не ги ли освобождаваха от мобилизация? Имаше една разпоредба на управлението…

— Не! — прекъсна го офицерът. — Вчера ни трябваха даскали, днеска — войници! Ще дойде утре тоя младеж при нас, че да видим какво ще правим. За всеки случай — обърна се той към мен — носи си кат долни дрехи, бръснача, туй-онуй за лично ползване и суха храна за два дни!

— Слушам! — рекох посърнал, все едно женският сняг ме ослани.

Тоя ден училището се разтури още предобед. Тръгнахме си всички към хана. Али Доган върви до мен, ама само дето не скача от радост, че ще ходи в казармата.

— Ще молим — приказва ми бабини деветини — в една част да ни сложат. Майорът рече, че в Коня имало школа за младши подофицери. Може да ни излезе късметът. А?

— Може, може — мънкам аз и съвсем други сметки си правя. Веднага ли да духна или да чакам вечерта.

Като се наобядвахме, Али пак припира:

— Хайде да вървим на пазара — вика — да купим платно за партенки.

— Ти иди да вземеш за себе си — отпращам го, — пък аз ще полегна, че ме заболя главата. После сам ще си купя.

Но и той се отби в стаичката. Още не бяхме влезли — тропна се, показаха се големите мустаки на един от школниците. Казваше се Хюсеин. Особено близък с него не съм бил, знаех го, защото често отскачаше до селото си. Близко до града беше. Трийсетина годишен, женен, с дечица, но братята му общо решили него да пратят в училището. Поне един грамотен да имало между тях, да не ги лъжат бирници и търговци. Затвори той вратата след себе си и пристъпя от крак на крак.

— Даскале — казва, — пет-шестима си говорихме, ама мен се падна да дойда.

— За какво? — гледам го почуден.

— Ти май — притесни се той — не се зарадва, че ще ходиш аскер.

— Кой ти каза? Да си го чул от мен? — застанах нащрек.

— Видя се, забеляза се — попипа си мустаците мъжът. — Хич май не се зарадва.

— Какво да се радвам! — троснах се. — По-добре свободен, отколкото под ключ в казармата.

— Тъй е. Вярно е — съгласи се Хюсеин. — Три години съм служил. Ама не то е важното.

— Какво тогава?

— Говорихме си на двора — завъртя той глава към вратата, — че е по-хубаво тук да останеш. Да си вършиш своето…

— Кажи го на майора! — рекох ядовито.

— Ако ме питаха, може — спря Хюсеин очи на лицето ми. — Ама по-добре без артък26 приказки.

— Я казвай какво си намислил! — взех да губя търпение.

— Не се ли сещаш, даскале? — изплю камъчето мъжът. — Аз ще те заменя. Ставало е. Да опитаме. Мен майорът ме отпусна като семеен, а пък твоето тескере…

— Ех, Хюсеине, Хюсеине! — разсмях се и го прекъснах. — Как ти дойде на ум? Нито може да стане, нито аз ще се съглася…

Още не бях изрекъл думата, и Али скочи като петле.

— Абе, будала! — кресна на госта. — Не видиш ли, че обиждаш човека?! Той на държавата ще служи, няма с шикалки да си играе!

— Трай, Али! — викнах и аз. — При мен е дошъл човекът!

Видях, че Хюсеин се сащиса, все едно в небрано лозе го хванаха. Приближих и сложих две ръце на раменете му.

— Хюсеине — викам с най-кроткия си глас, — как тъй ще ме замениш? Нали имаш жена, деца. Кой ще ги гледа, ако от мое име идеш войник?

— Ех! — изпъшка той. — Братята. Щом ми се е паднало…

— Как тъй — паднало ти се?

— Чоп теглихме — сведе поглед човекът. — Ако не бях аз, друг щеше да е. Между отслужилите.

Виж какво излезе — на двора заговор е имало в моя полза. Пуснах го и бръкнах под дюшека. Извадих аргатската си заплата. Колкото пари бяха останали, половината отделих и ги втикнах в шепата на Хюсеин.

— Благодари на всички от мое име — заръчах му. — По нашия край има обичай — който ще ходи аскер, да черпи. Похарчете ги за мое здраве.

Като си тръгна, Али почна да ми се кара.

— Защо даде толкоз пари на тия хайвани?! Знам как ги спечели!

— Нека! Халал да са им — успокоявам го. — Нали държавата ще ме храни и облича…

Отиде той да купува партенки, а аз легнах на нара и се замислих. Името ми влезе в списъка на военните, ама само него щях да им оставя. Да ходя в казарма съвсем не ми беше в сметките. А такъв като мен сигурно и за редовен аскер нямаше да одобрят. Ще ме лашнат нейде я нужници да чистя, я обори да рина. Можеше и да ме освободят заради школата, ама гаранция нямаше. А дам ли се веднъж да ме приберат, по-лошо ще стане. Да бягам тогаз — сто на сто ще ме броят за дезертьор. Военно време — куршум ме чака. Те и сега може би ще пратят депеши за издирване. Ама няма да съм дезертьор, а отклонил се. Ако ме уловят, разбира се…

Ей такива чуденки прехвърлях в главата си, когато Али се върна. Реших да го опипам отдалеч и най-напред да му река, че утре няма да ида с него на повикването.

— Усетих те! — веднага се запали той. — Още одеве те усетих, като шикалкавеше с Хюсеин. Махни тая мисъл от себе си, че никак не е добра!

— Абе, Али — подсмивам се зорлен, — ти чувал ли си една приказка? Гаргадан дернек олмас, булгардан аскер олмас. С други думи — гарги керван не водят, българи в аскер не ходят.

— Остави тия стари глупости — не ме слуша той. — Държавата щом те вика, ще вървиш с нея, ако ще да си гарга посрана.

Разбрах, че няма да се разберем със сокола. Че няма да оправдае намерението ми. И затова е по-добре да не му го казвам.

— Съгласен съм — викам, — ще вървя, щом до мен е опряла. Ама другояче. Няма да дойда утре с теб, а ще се прибера в моето място. През Истанбул ще мина до Одрин, където съм записан. Може там да ме дирят и беля да ми направят.

— Недей мисли вместо властта — и това не прие Али Доган. — Тя си знае работата! Предупреждавам те! Питат ли ме за теб, задължен съм да кажа.

— Защо ще си задължен? Клетва не си дал, нито ще те бият. Пък и да кажеш, не е голям грях. Скришно няма — ще проверя в Одрин дошъл ли ми е редът…

Тъй се изплъзвах аз, а той настъпва, моли ме, гневи се. Много нещо значеха за Али държава, армия, власт, а за мен не беше същото. Благодарен бях все пак, че не е станал още офицер, та да ме хване за яката и тозчас да ме завлече в казармата. И аз смених приказката.

— Я да видя — казвам — какво си купил.

Разгъна Али пакетчето с платното — добро е, става.

— Можеш ли да навиваш партенки? — питам го.

— Не. Че ти можеш ли?

— Хѐ! Сега ще ти покажа. — И взех да сгъвам плата, да го режа на правоъгълници.

При оня сиромашлък в Пазарджик чичо Щерю бе докопал отнейде стари войнишки чепици. Големшки ми бяха и грапави отвътре като ренде, така че обуеш ли ги с чорап, за пет минути го скъсват и ти обелват стъпалото. И чичо ми предложи партенката като спасение. Хем повече топлела през зимата. Две години носех чепиците и станах цар на навиването, какъвто бях и по аритметика. Триста метра можех да мина само по едни партенки.

— Я виж! — кимнах на Али и сложих крак на нара. Получи се, все едно хирург ме беше бинтовал. — Дай сега на теб.

Премятам краищата, подпъхвам ги, а момчето се радва и чуди.

— Брей! — вика. — Каква хитринка! Как сам да се сетиш?!

Оставих го, обух се пак и гледам отстрани как тренира. Отдава му се — ще изпревари и тук новобранците. Жал ми стана, че зарязвам тетрадките си, долни дрехи, самобръсначката, ама по-добре, отколкото да изкушавам Али. Знам ли — като види, че сбирам багаж, да не припне веднага да ме издава. А може би напразно го заподозрях…

Както се бе захласнал той в партенката, прибрах си двете скрити жълтици и от вратата му викам:

— Али, ще станеш войник. И офицер сигурно ще станеш. Ама недей забравя, че на първото военно изкуство бако ти Димитър те е научил. Много важно изкуство е партенката, защото без нея въобще не можеш да тръгнеш в бой.

— Няма бе! — пое шегата Али и за миг вдигна умните си очи към мен. — Ти си ми първият офицер! Такова нещо забравя ли се?!

— Ще сляза на двора да изпуша една цигара — продължих. — Ела след малко — ще идем да те черпя баклава.

— После. Чакай… — разсеяно отвърна той, улисан да стяга партенка и на другия си крак.

Миг не го чаках, нито го черпих баклава. Шмугнах се през тунела на хана и забързах за гарата. Но не да ловя влака за Истанбул, а точно в обратната посока. Към Средиземно море.

X

Казваш, че си ходил на курорт в Анталия и много красиви хотели имало. Вярвам ти, ама съм сигурен, че онова място, дето аз го помня, беше по-хубаво. Не търпя човешката гмеж по такива курорти, събрала се от кол и въже. Надделее ли вонята на пот и мазила над морските миризми по брега, аз бягам, ако би алтъни да ми броят на плажа. А по онова време край Анталия имаше брегове диви, непокътнати, както природата ги е създала. Да легнеш и сам да останеш със слънцето и Бога. Само че и тогава не ходех по плажове. Не ми беше до тях.

През Адана минах, по други места се блъсках, докато стигна Анталия. В града влязох оклюмал и объркан. Ни една печена патка не бях видял да хвърчи из Турция, камо ли да я съборя с тояга. Или ги бяха изловили вече, или подплашили да се скрият в небето. Зинах в началото бивол да глътна, а муха ми влетя в устата. Сдъвках я, глътнах я и на душата ми горчеше.

Близо до пристанището имаше едно място, гдето сутрин се събираха безработни. Чакат да ги пазарят за деня. Да пренесат нещо, на строеж за проста работа да ги вземат. Наредих се и аз между тях. Десетина дни карах тъй, няколко пъти ме наеха. Влече ме течението насам-натам, ни риба, ни рак, сякаш собствената ми съдба ме е забравила. Не било обаче тъй. Може би пеша бе тръгнала от Коня тя, прозяпала ми бягството, а после ме загубила по пътищата. Настигна ме чак в Анталия, иначе и тук нямаше да се задържа. Тупна ме отзад по рамото, та чак ме стресна.

Обърнах се — мургав, дебел човек ме гледаше изпитателно. Веднага личи — чорбаджия. Двама души му трябвали за хамали, избрал един, аз ще съм вторият. За пет-шест дни имало работа.

— Свободен ли си, аратлик27? — пита ме.

— На ваше разположение, господине! — отвърнах стегнато.

Тръгнахме след него. Човекът се казваше Муса Халил, държеше склад за храни и доста време смятах, че той е собственикът. Голяма постройка, врати, зяпнали като хала, каруци, с куп натоварени, влизат и излизат отвътре. А в търбуха на халата — от пиле мляко. Търговия на едро се въртеше тук, стоката, дето минаваше през склада, хранеше много народ не само в града, но и далеч на север, включително Испарта и нататък. Да оставим настрана чувалите с ориз, захар и брашно. Консерви всякакви, подправки, сандъчета с фурми и стафиди, зехтин, сирене, шоколад — и стотна не мога да изброя от онова изобилие. И на всяка крачка — съблазън. Да разковеш скришом сандъче и да грабнеш нещо, да скриеш друго в пазвата, да се налапаш като невидял в някой проход между стифовете с продукти.

Канторката на Муса Халил беше в самия склад. Място, оградено от трите страни с джамлъци, и хем виждаш наоколо, хем си сам и затворен. Докато ни водеше натам, усетих изкушенията на новата ми работа. И веднага си рекох: „Димитре, ръката ти да изсъхне, ако посегнеш! Дадат ли ти — вземай, не ти ли дават — трай!“ Добре, че си сложих тая юзда в началото, защото тактиката на чорбаджията се въртеше около това нещо.

Той имаше двама постоянни работници — възрастни мъже. Доверил им се беше или по-скоро, разбрал бе мярката на дребното им крадване и си затваряше очите. Друг обаче да пипа — не! Докато някой се огледа, докато привикне, че да бръкне в кацата с меда — и хайде вънка! Един се задържи пет дни, втори — месец, според туй, колко са му дълги ръцете и какъв дюшек ще му постелят двамата старши пред господаря. По тая причина хамалите често се въртяха и бройката им се менеше до пет-шест души най-много. Аз останах към половин година.

Същия ден още забелязах, че в канторката е дошъл един старец. Бяла брада, червендалесто лице — това се вижда зад стъклото. А отвън Муса Халил се оглежда, махна с ръка да го приближа.

— Иди донес две кафета! — заръчва ми. И обясни в кое кафене наблизо да вървя.

Отидох, връщам се с таблата, с джезвенцата и чашките. Изух обувките пред кантората, прекрачих вътре. Иначе на хамалин не даваше да припари. Килим постлан, шкаф за документите, маса, столове, а на кресло, облечено в синьо кадифе, се разположил старецът. Неподходяща мебел за такава канцеларийка, но май специално за него беше сложено. Защото не видях друг да сяда в креслото освен Сеид Османоглу. Поднесох кафенцата и любезно рекох:

— Заповядайте, агалар. Да ви е сладко!

И назад, назад — измъкнах се с поклон, все едно султанът ме беше приел. Хареса им, изглежда, почтителното мое държание, защото след някой ден Муса Халил пратил да ме викнат. Пак дошъл белобрадият, пак ме проводи за кафе. И тъй ми се разшири работата, освен дето хамалувах. Ама двамата с мен не говорят, за нищо не ме питат, а и аз се въздържах от неповикани приказки. Кажа две-три думи, колкото да не мислят, че съм ням. Доста време мина така — почивка бе да ходя до кафенето. Но един ден, докато се разправям с джезветата, слушам ги да си говорят.

— Дойде хабер от Кипър — рече старецът и положи плик на кръглата масичка до него.

— Какво казват, Сеид ефенди? — разшава се на стола Муса Халил.

— На гръцки е написано — бавно отвърна гостът и сръбна от чашката. — Нямаше го Мюмюн да преведе. До довечера ще чакаме.

— Щом е за чакане, ще чакаме — недоволно изпухтя господарят ми. — Ама не мога да трая.

— Блазе на глухия, че два пъти чуе — подсмихна се старецът. — Ще научиш.

Има една приказка, дето и за мен приляга. Отрежи на свинята зурлата, тя пак адета си не оставя. Обичам да се вмесвам изневиделица в чуждите работи. Кога да се покажа, кога — правда да раздам, кога — по неизвестна на мен причина. И тоя път сякаш някой ме перна по врата и отворих уста.

— Ако позволите, господа — викам смирено, — мога да ви помогна.

— Какво рече? — смая се Муса Халил.

— Писмото да прочета — допълвам. — Да не чакате до довечера.

— Я върви си върши работата! — сопна се той, ама в следващия миг, изглежда, до ума му стигна какво предложих. — Стой тук! — спря ме. — Можеш ли?

— Ще опитам — казвам. — Вярвам да не съм забравил.

Накратко, дадоха ми писмото. Два листа беше то и за консервирано говеждо месо се отнасяше. Произведено в Англия, а гъркът го препродаваше. Ама много нещо — тонове. Сигурно Муса Халил щеше армията да снабдява, а от такива сделки с военните голяма печалба пада. От писмото се разбираше, че пазарлъкът не е нов, но тоя път кипърският търговец пращаше окончателни предложения. И всяко едно с усуквации, с по две и с по три условия. Ако вземат толкоз тона — такава цена, ако вземат повече — инаква. Ако са по един паунд консервите — една, ако са по стоун — втора, ако са квартер — трета. И за всяко нещо по същия начин. За плащане, за транспорт и прочие. Превеждам аз ред по ред, но Муса Халил ме прекъсна.

— Спри! — вика. — Обърках се. Я дай отначало!

Почнах пак от първата дума, но той пак ме пресече.

— Одеве — тресат се бузите му от яд, — одеве друго рече по тая позиция. Ако лъжеш и си измисляш, главата ти ще откина.

— Каквото пише, туй чета — оправдах се плачливо, ама усетих, че носи ли лоша вест това писмо, на мен ще си го изкара. — Да го напиша черно на бяло — предложих, да не ми дири излишни кусури.

Даде ми лист и молив, прегърбих се над ниската масичка до стареца. Хвърля той по едно око на буквите, надвесил се Муса над мен като Муса Кеседжия, а аз треперя да не сгреша нещо от наученото в Коня. Като свърших, двамата се утишиха за минутка. Пък току господарят ми плесна с ръце и викна:

— Сеид ефенди! Че той отстъпва! Тъй по̀ бива. Какво ще кажеш?!

Старецът едва-едва се усмихна, а Муса Халил ме тупна по гърба с дебелата си като кросно ръка.

— Ашколсун, юнак! — наду бузите като свински мехури. — Стой при нас, отпусни си душата!

И пъргаво излезе навън, прати човек специално на мен да донесе кафе. Мярнах аз през джама, че хамалите са се скупчили в другия край на склада, чудят се какво правя с чорбаджиите и откъде накъде с кафе ще ме поят.

Докато дойде почерпката, двамата взеха да ме разпитват. Знаех си, че така ще стане и се бях приготвил. Ама излишно е да повтарям пред теб тогавашните си отговори. Главната линия държах същата — българин от Одринско. Тук съм учил, там съм живял, с еди-кого си съм работил. Само дето пропуснах, че съм бил учител в Коня. И някак си, без да ща, взех да го удрям на хвалба. Цял професор излязох. Български знам да чета и пиша, гръцки също, на турски съм обучаван. И за да не остане сама тая троица, добавих руския и френския. Нали ги бях зубрил в гимназията — защо да ги тая?

Старецът бе притворил очи, но гледам аз, че внимателно слуша. Интересен му станах. Извади табакера, почерпи и мен — за пръв път го виждах да пуши.

— Като си българин — пита, — ходил ли си в България?

— Не съм, ваша милост — отвърнах. — Слушал съм.

— Ех, ех, ех! — изпуфтя той пушека в брадата си. — Каква земя! Какви години!

Вцепених се, защото тия думи той каза на български. Муса Халил забеляза изумлението ми и разтърси търбух.

— Хе, хе! Сеид ефенди… в България е раждан. — И като заглъхна смехът му, добави: — Петдесет години… Има ли, Сеид ефенди, петдесет години, откакто си дошъл в дома си?

— Повече — рече старецът. — Петнайсетгодишен бях — значи петдесет и шест са се търколили.

Макар да знаех, че неведнъж турци са се изселвали от България, зяпнал го бях, като че кой знае какво е станало.

— От кой сте край, господине? — продумах.

— Да не се докачиш, Муса ефенди — обърна се той към другаря си, — ако кажем някой лаф на български. Нямам тайни с момчето, ами да видя помня ли.

Добре сторих, че на турски попитах къде е живял Османоглу. Почтителността там иска, като приказват неколцина, да няма шушнене и скрито от някого. Муса Халил вдигна ръце нагоре, че се предава и съгласява.

— Няма да знаеш — чак тогаз ми отвърна човекът. — Не си бил.

Говореше гърлено, завалено и доста беше забравил. Не съм папагал да ти повтарям къде грешеше в глагол, къде в съществително. Важното е, че го разбирах. Но мълчах и се чудех как да продължа, какво да си приказваме.

— На тая възраст всичко се помни — рекох отнемай къде.

— Всичко, всичко! — потвърди старият. — Градеца, реката. Ах, тая река… Къпех се, риба ловях. Марица река…

— И аз съм се къпал в Марица — наострих уши. — От България иде, покрай Одрин минава — допълних като оправдание.

— Ти си се къпал в твоята вода. Моята е изтекла. Ех, Татар Пазарджик!… — въздъхна Сеид Османоглу. — Там ми е рязан пъпът…

Вярвай — мравучки препуснаха по гърба ми в тоя миг. Едва озаптих напиращата дума. Идеше ми да кажа, че и аз съм от Пазарджик, че знам градчето като дланта си — къщите и хората, сокаците и мегданите. Все нещо щеше да е останало от негово време. За човек да пита, за сграда или улица. Двамата заедно да си спомняме. Аз не знам каква потреба имаше Сеид Османоглу от спомена, ама сега разбрах колко на мен ми е трябвал. Жаден бях за своето минало, като че три дни без вода ме бяха държали. Гледах, гледах възрастния човек, все едно роднина мой от Пазарджик беше дошъл. Ама как да се отметна и да река: „Излъгах те, господине. Не съм от Одринско, от един град сме с тебе двамата.“ Пред лъжец душа разкрива ли се? Измамник душа има ли? Преглътнах думата и друго казах:

— Чувал съм за тоя град. Роднини имам там, преселници. Чичовци и братовчед на моите години. Адаши сме двамата — и той Димитър. Само че излезе по-умен от мен и по-късметлия…

И знаеш ли, като извъртях тъй работата в душата си, по-леко ми стана сякаш. Сам повярвах за секунда-две в своето раздвоение. Там оставих добрия, хрисимия, а тук седеше калпавият и кутсузинът…

— Къде го твоят братовчед да го питам за нашата къща? — тъжовно рече старецът.

— Каква беше, ваша милост?

— Хубава, голяма. Три декара двор имаше — с кьошка му, с банята. Баща ми на българин я продаде. Помня го. Гоше Христосков…

Знаех го тоя дядо! Виждал го бях да куцука с бастун по улиците — коляното му премръзнало на гюме. А за него знаех, защото с внучката му, с Катеринка, на един чин седяхме в отделенията. Но мълчах, навел глава, сякаш друг заемаше мястото ми.

— Защо говориш тъй за късмета си, момче? — обърна на турски Сеид Османоглу. — Ще го подплашиш. Защо не си казал на Муса ефенди какъв си и що си? Да ти даде работа като за теб.

— Какво да казвам… Не се оплаквам — смотолевих с половин уста.

— Парен петел и от дъжд се бои. Тъй ли? — зорко ме огледа старецът. — Като си гяурин, мислиш… А?

— Гяура изиет — отвърнах аз с тая приказка, дето от баба Ана я бях чувал. — На гяурина мъка дай. — Ако разрешите — добавих и станах да си вървя.

Не издържах да седя повече. Боях се да не ми падне черното перде и да взема да се издам. Думата „Пазарджик“ ми зачекна душата и докато говорехме със стареца, образите на градеца, на близките ми се подаваха зад всяка дума. И втори път ми се случи това изкушение, даже по-силно. Защото тогава не бяха приказки, ами минах край самия Пазарджик и цяла нощ останах на гарата.

XI

Беше след години, през януари 45-а. С другаря ми Небойша Симич прекосявахме България — от Истанбул за Югославия. И двамата с фалшиви паспорти. Моят се водеше на Димитар Попович. Не ме питай сега как тъй скочих от склада в оня влак. Дълго е да ти разправям подробности, приеми го като факт, какъвто си беше. Небойша Симич бе воювал срещу немците като партизанин, а семейството му загинало. По някакви си причини го забелязали от щаба на Титовата освободителна армия. Доверили му се, пратили го с неколцина като него в Турция. С тайна мисия около прехвърлянето на оръжие от англо-американците. Той вече се връщаше в свободната си държава, а мен ме водеше, защото му трябвах. От дълго време се знаехме, но ме смяташе за турчин. Не само му се представих тъй, когато се свързахме, ами наистина бях станал турчин от темето до петите. Мен ходжа не ме различаваше, че сърбинът Небойша ли!

Като минахме българската граница обаче, сърцето ми се разшава. Зяпам насам-натам, вслушвам се какво говорят хората, отстрани сигурно съм изглеждал напрегнат.

— Не се бой! — вика ми по едно време Небойша. — Българите сега са гузни. Със сърби няма да се закачат. Ако пък разберат какви сме, на ръце ще ни подхвърлят. Само че ще си мълчим. Никак им нямам вяра!

— Не се боя — отвръщам. — Любопитно ми е. А ти защо им нямаш вяра?

— Измятат се — казва той. — До вчера Хитлер им беше приятел, днес се правят на инакви. Ама, според мен, късничко се сетиха. Ще си платят сметката!

— Какво разбира простият народ — опитвам да го смекча. — Все той тегли…

— Тегли ли?! — ядно ме скастря Небойша. — Нищо не е изтеглил! Че е прост — прост е, ама и управниците му прости — да им таковам мамката! Хем прости, хем подли!

Небойша гледа в калпавата политика и оттам си прави изводи, а аз мисля съвсем други неща. Пък и как да се припирам, като това за измятането си е самата истина.

Колкото по̀ навлизахме в страната, толкоз повече се тревожа, а в Пловдив вече ме хвана страх. Пазарджик е на хвърлей място, хора често пътуват — да не би някой да ме познае! Влакът седя на гарата половин час. Небойша се надвесил от прозореца, опипва с очи тълпата, а аз не излизам от купето, под мишницата му надзъртам навън. На перона — стълпотворение. Граждани от всякакъв калибър, селения с торби и кошници, войници, циганьор, опърпани типове и всичко това яростно се блъска кой да слезе от влаковете, кой да се качи, ругатни, прощални ревове, викове и надвиквания. А над цялата тая гмеж дрезгаво гърми маршова песен от високоговорителя. От време на време музиката секва и още по-дрезгав глас изломотва неразбираемо напътствие. После пак същата песен почва от началото.

Взех да различавам по някоя дума — не всичко, а рефрена, който непрестанно се повтаряше. „Сталин, Тито, Димитро-ов!“ — врещи хорът с кози гласове, но фунията не побира високите тонове, от едно място ги реже и обръща на кучешко ръмжене.

— Ей, Небойша! — бутнах другаря си. — Чуваш ли какво пеят? За Тито нещо…

— Ще пеят — не, а ръка ще целуват! — весело се обърна той. — Ама Тито с песен не можеш излъга. И портрета му сложили. Виж! Покажи се, де!

Тъй като не скочих да гледам, Небойша ме дръпна до прозореца:

— Ей го! Оня до него е Димитров…

На несръчните рисунки двата лика се различаваха само по това, че единият беше бръснат, а другият — с мустаци. Ръкувал съм се по-късно с Тито. Въобще не мязаше на оня портрет. Чудя се как Небойша го разпозна, ама може би човек тъй е устроен, че лесно да узнава идолите си…

Аз не съзерцавах дълго вождовете, отстъпих назад, но все пак забелязах едни дечица сред навалицата. Към двайсетина. С вехти дрешки облечени, но здрави, чистички, и всяко едно с раничка на гърба. Не се вижда кой ги води, но те бавничко напредват, две по две се държат за ръце и се пазят от тълпата да не им разбие групата. Тъкмо се бяха изравнили с нашия вагон, и Небойша ревна:

— Ей! Деца! Кои сте бе?! Къде отивате? Чакайте! Ей, дечица!

Гласът му надвика и песен, и шумотевица и някои от децата го чуха — обърнаха глави към нашия прозорец.

— Стойте! Идвам! — размаха ръце Небойша и като пощръклял грабна торбата с ядене, което си носехме за изпът, втурна се в коридора.

С лакти и псувни проби тъпканака, а децата долу в миг го наобиколиха. До мен не стигаше какво приказват, но гледах как бърка в торбата и дава, каквото хване, а с другата ръка пак тъй припряно милва която главица му попадне. Малките се бяха полепили за него като зърна на грозд, нещо писукаха, той нещо им говореше и остана при тях, докато влакът не тръгна.

В движение скочи на стъпалото и като стигна купето, кимна ми да изляза. Не искаше да ни слушат чужди уши, намерихме едно по-свободно местенце в коридора. Виждах го, че не е на себе си. Децата излязоха югославски. Небойша имаше слух на ловджийско куче, дочул сръбска дума от групата и със светкавичната своя схватливост при подобни положения се беше обадил. Децата били сираци от войната. Новата българска власт ги прибрала да ги понахрани, да ги облече, да ги сгрее в по-спокойно кътче. Докато войната свърши окончателно и Югославия стъпи на нозе. Сега били пристигнали в Пловдив, щели да ги водят в някакъв санаториум. Разбирах вълнението на Небойша. Бе загубил жена си и четиригодишно момченце при бомбардировка и сигурно в тия деца виждаше своето.

Стори ми се, че не е лошо, дето някой е решил да помогне на югославските сирачета. Че човещина е проявена. И нещо такова казах, само че Небойша мислеше доста различно.

— Мамицата им българска! — още по-грозно напсува той. — Изтрепаха им бащите — сега ще ми се грижат за клетите сираци!

— Как тъй българи са ги изтрепали? — зинах от изненада.

— Как ли?! Слушай как! — гневно почна той и занарежда какви зулуми е вършил в Югославия българският окупационен корпус.

Едно, второ, трето — брои по пръстите на ръката си и след всяко отмятане пита:

— Сегашното човещина ли е?

Добре разбирах сръбския си приятел и в тоя случай. Ще избързам да ти кажа, че в Турция с мен стана нещо подобно. Небойша, разбира се, не знаеше предишните ми грехове, но и на мен се беше паднало да храня две сирачета, а точно аз бях довел до смърт и майка им, и баща им. Друг човек, подбудител и съучастник в това злодеяние, ме убеждаваше, че това е мой дълг, че голямо добро ще сторя на децата. Ама аз не приех да върша таквоз добро, премесено с кощунство. И не знам от малодушие ли, от срам ли да гледам ден по ден своите жертви избягах, скрих се тогава, зарязах сираците на произвола на съдбата. Мислех, че съм постъпил правилно. Бива ли палачът да се прави на самарянин?

Ето защо разбирах гнева на Небойша, но, от друга страна, не можех да го оправдая. Добре — да речем, че едни българи са вършили зло, но други българи се опитваха не да го поправят — то не можеше да се премахне, ами поне да му загладят острите ръбове. По-хубаво ли щеше да бъде да оставят децата гладни и без покрив? И дума да не става! Струваше ми се, че правилно са ги взели, независимо дали от човещина, или вина се изкупуваше. Но същевременно продължавах да мисля, че и аз съм сторил правилно, като се махнах някога от ония сираци. И не разбирах къде изчезваше, къде се стапяше кощунството между моя личен случай и случая с тия югославянчета. Защо при себе си виждах такова кощунство, а тука не? Аз ли бях сгрешил навремето или Небойша грешеше сега? Не знам — подобни питанки винаги са ме мъчили, карали са ме като везна да се клатушкам. Кое е добро? Кое е зло? Може би бях стъпил на хлъзгаво от самото си начало? Или бърках с това „или — или“, накриво си поставях въпросите?

Разправям ти какво си мислех, за да разбереш, че бях несигурен, колеблив пред Небойша. Хем се съгласявах, хем не. А това го навиваше допълнително и той зачеса наред българите — за каквото му скимне. Здраво място не им остави. Ни една стара вражда не пропусна. Почнах да се нервирам. И не само заради псувните му, ами наближаваме Пазарджик. Минахме Кричим, минахме Огняново, пътници заотваряха купетата — готвят се да слизат. А аз стърча в коридора като невинно момченце. Ама мога ли да кажа на другаря си: „Остави ме да си седна на мястото. Да скрия лице в пердето. Защото в тоя град някога човек заклах и сигурно ме помнят.“

Наистина, два-три пъти понечих да се прибера, но той не ме пуска:

— Чакай, чакай! Чуй и това! Не ги знаеш българите…

— Хайде, стига! — сопнах се най-сетне. — Додея ми! И вас, и тях хубавичко ви знаем. Забрави ли кой ви е държал дизгините?!

Връцнах се — и обратно в купето. Зарових глава под мръсния парцал до прозореца, правя се, че ще спя. Тия думи ги казах нарочно — колкото да се откача от Небойша, но той се засегна. По-добре, викам си, да ме остави намира, докато минем Пазарджик.

И ето че спряхме. Вече се беше стъмнило. Седим, седим, хора взеха да слизат от влака, един пита, друг предполага защо още чакаме и от откъслечните думички подразбрах, че сняг е затрупал релсите някъде към Белово. Кога ще изринат преспите, не се знае, може до съмнало да останем на гарата. Мина и кондукторът, обяснява, че локомотивът ще стои под пара, ще отоплява вагоните. Ама който иска, да иде в чакалнята — и там печка гори.

— Аз отивам — нацупено ми казва Небойша. — Ще дойдеш ли?

— И тук ми е добре — отвърнах. — Ще се наспя на рахат — седалките са свободни.

От инат той отиде сам, а аз минутка не дремнах. Помниш сигурно, че на тая гара се обърна животът ми. Тук посрещнах Калия Дамянова Калева, а нейде след час затрихме с Михалис нейния придружител. Навън беше тъмна тъмница, но аз си представях всичко наоколо. Сгруханата гарова постройка с часовника и камбанката на фасадата, кипарисите от едната страна, чакалнята, перона, складовете за въглища насреща.

Като обходи навсякъде, мисълта ми отиде на площадчето отзад, дето спираха файтоните, качи се на един от тях. Пое най-напред по голото шосе до моста на Марица, а после през Вароша, през Мехкемето и Чиксалън стигна накрай града, влезе в нашата къщурка. Обиколи стаите, надникна в кухнята, пък седна на един стол и повика скъпите лица. Първо мама, след нея баба Ана, чичовците, стринките, малките братовчедчета. Погледа ги, порадва им се и тихо си излезе. Оттам мисълта ми тръгна из града, но сякаш не стъпваше по земята, а се плъзгаше на педя над нея. Отби се в двора на Парашкевов, спря пред дома на Михалис, отвори вратите на училищата, дето бях учил, зареди дюкяни, улички, градинки, местата на детските ми игри. Оставих я да се наскита, а после леко, леко я притеглих при себе си, както плашлива риба се издърпва с конеца.

Да скоча ли от вагона? Да тръгна ли сам по дирите на мисълта ми? Сигурен бях, че стъпя ли на земята, не ще мога да се откъсна от нея. Нямаше да издържи, да ме върне и оная връв, на която Небойша разчиташе, че ни е свързала. Щях да го оставя самичък, да го предам, когато му трябвах. А да предам себе си бях готов — така ми се струваше оная нощ. Ще си призная убийството, ще ме пратят в затвора. То къде ли не бях ходил, защо и там да не полежа? Поне затворът е на същата земя, в Пазарджик, и няма да пътувам далеч. Но тогава и чичо Щерю щях да завлека като съучастник, който е скрил трупа…

„Слез за малко, иди барем до чакалнята!“ — съблазнявах се сам. „Не слизай, кютай си на мястото! — разубеждавах се веднага. — Направиш ли една стъпка, няма да спреш. Ще предадеш и чичо си, и Небойша, и крадената си свобода.“ Тъй се колебах до разсъмване, все едно сам себе си на шиш въртях. Докато пътниците от чакалнята взеха да се качват — дошла бе вест, че са разчистили трасето. Ето ти го и Небойша — носи ми баница и половин варено пиле. Ухилил се, отдалеч дъхти на винце.

— Защо не дойде? — вика ми. — Знаеш ли що весело беше?

— Весело ли? — трия аз очи. — Ти ме наплаши с тия българи — страхувах се да не ме изядат жив.

— Не се бой! — смее се Небойша, минала е снощната му обида. — Хапнахме, пийнахме, поприказвахме — поканиха ме хората. Само дето езикът им развален.

— Така ли? — престорвам се на учуден. — Те и българите същото казват. Че сръбският е развален български. Това ви било разликата, по друго сте си приличали.

— Не приказвай глупости! Яж, докато има — побутва той към мен баницата и пилето. — Че като няма кокошка, турчинът и сврака ядва. Чувал ли си я тая приказка? Колкото сръбска, толкова и българска.

Не почвам да ям веднага. Колелата на вагона помръдват и аз не мигам, в утринната дрезгавина проследявам кипарисите, гарата, последните пазарджишки къщурки, докато не излязохме сред полето и последното изкушение не изчезна от очите ми…

XII

След оня разговор със Сеид Османоглу започнах нова работа в склада. Още на следващата сутрин Муса Халил ми даде тефтер да описвам стоката. Какво влиза и какво излиза. Той си водеше свой хесап28 — по документите, а вечер двамата сверявахме едното с другото. И като се увери, че дебна като рис, не оставям грам да мине неотметнат, остави ме и документите да прибирам. Тъй карах няколко месеца, виждахме се със стареца, като ни гостуваше, защото три кафета носех вече на таблата. Докато един ден Муса Халил ме викна и нареди да вървя при Сеид Османоглу. Напъти ме как да намеря кантората му в чаршията.

— Мъчно ми е да те давам — рече той на сбогуване. — Ама в приятелска ръка отиваш. Макар да не е за добро…

Впрочем то не беше и сбогуване, защото през следващите две години често се срещахме с Муса Халил.

Докато вървях към чаршията, си мислех, защо ме вика старецът и какво ще е туй недобро нещо. Да питам обаче направо беше неудобно, особено да издам от кого съм чул. Бавно, полечка налучках отговора, но на теб ще го кажа веднага. Сеид Османоглу бе решил да прекрати изцяло своите работи. Това имаше наум Муса Халил и съжаляваше, че ще се руши граденото за няколко десетилетия. А пък аз бях нужен като помощник в рушенето.

По онова време Османоглу не държеше други чиновници и втората стая в кантората му стоеше празна. В нея ме настани. А преди тук бяха служили и по един, и по двама човека — Муса Халил беше между тях. Него Сеид ефенди бе изпратил в склада за храни — и пари му взел като на ортак. Но сумата беше малка, колкото за хатъра и за кураж на Халил, и всъщност той бе повече управител, а не равностоен съдружник.

Тоя склад все пак съставяше част от имота на Османоглу, и не най-голямата. В града той държеше втори подобен склад, за железария, а в Адана имаше още два, същите. Управляваха ги все негови бивши чиновници, дето ги бе изучил и им се доверяваше. Както Муса Халил, и тях бе допуснал с малко капитал в предприятието, колкото да гонят работата като своя. Такава, в едри линии, беше сухоземната търговия на стареца.

За него обаче по-горе стоеше морската. Той притежаваше две корабчета средна големина, забравил съм им тон-регистрите. Английска направа, с отлични качества и добре поддържани. Най-близкото място, до което ходеха, беше Кипър. Тяхна махала, ако мога така да се изразя, представляваше онова най-източно ъгълче на Средиземно море, което на запад се огражда от Крит и Родос, а на изток и юг стига бреговете на Сирия, Ливан, Палестина и Египет включително. Все отпаднали земи от Османската империя държеше Османоглу. По турското крайбрежие неговите кораби стигаха до Измир и по-рядко до Босфора. И ако на складовете им бе охлабил юздите, морската си търговия винаги бе държал изкъсо, без да допуска много в нея чиновници и помощници. Всъщност докато аз се появих.

Но и това не беше цялата работа на моя патрон. Той бе започнал с търговия, но след туй нагазил и в производството. Повече за уюн и безпокойство. Близо до града имаше фабрика за тухли и керемиди. Преди петнайсет години взел почти без пари земя от държавата, внесъл пещи от Италия, техник довел от там за поддръжката и въобще много мерак вложил в начинанието. Добра стока излизаше, тухлата звънти, като я чукнеш, ама доста харчове се правеха във фабриката и печалбата едва капеше. Сеид ефенди бе пресметнал колко му струва една тухла и много се ядосваше, че италианската, а още повече немската, по-евтино отсича. Това нещо обаче до края не можахме да променим.

И последната негова собственост бе една мина за хром-никелова руда, на стотина километра западно от Анталия. Впрочем тая мина се притежаваше от акционерно дружество, а Сеид Османоглу държеше четиридесет и пет процента от акциите. Много калпав процент. Хем не стига да управляваш, както смяташ за правилно, хем, ако има загуба, най-много на твоята глава се трупа. Това от една страна. От друга обаче, управата на дружеството те гледа в очите и само теб дебне. Ще прибараш ли още шест процента, та да я хванеш за гушата, или ще ти скимне да продаваш и в суматохата по-опасна личност ще пипне контролния пакет. Тънка игра се иска в такива случаи и аз имах безброй грижи и неприятности с мината. Бях намерил все пак чалъм да всмукнем недостигащите проценти, но Сеид ефенди не разреши, други му бяха плановете…

Не мисли, че като отидох при него, той ми каза: „Момче, сядай да пишеш списък за разпродажбата. Прати съобщение до вестниците.“ Дълго време за продан въобще не ставаше дума. Лисица на пазар не излиза. Докато не изпечеше едно нещо от всички страни, Сеид Османоглу не го вадеше наяве. Караше си редовно той работите, само дето с по един косъм на ден ги свиваше. Намаля ги, ограничава ги незабележимо, както тайно изтънява опашката на крушата, преди да узрее и тупне на земята. Договори имаше за много неща, обещания бе дал на десетки хора. Всичко трябваше да свърши почтено, без сръдни и без ущърб за някого. А и онова, дето бе посадил и отгледал, следваше докрай да се изцеди и кярът му напълно да се изкара. Тъй или инак обаче, ние двамата в кантората, Муса Халил също, знаехме, че делото на Сеид Османоглу върви към приключване. А още по-добре знаеше началото на това намерение жената на Сеид ефенди — Асие ханъм.

С право питаш, защо е трябвало да спрем и разглобим такава добра машина. Полудял ли бе Сеид ефенди на старини? Наследници ли нямаше? Според мен, и малко старческа слабост се бъркаше в решението, но истинската причина бяха точно наследничките. Сеид Османоглу бе имал само две жени през живота си. Чувал съм такова едно правило. Забогатее ли българинът — къща вдига; падне ли пара на турчина — жена взема. Ако това беше вярно всякога, Сеид ефенди щеше да събере голям харем в къщата си. Но цялата своя младост той бе изкарал с една жена и някъде след четиридесетте втора прибрал — Асие. Първата бе починала преди десет години. От нея Османоглу имал две деца — първороден син и дъщеря. Синът бе загинал при прогонването на окупатора. Асие ханъм също родила на мъжа си две деца — щерки. Но от трите момичета ни едно не живееше близо до бащиния си дом.

По мое време Сеид Османоглу стоеше настрана и от политиката, и от местното управление. Ама не винаги е било така. При голямата бъркотия в Турция след войната той бе застанал яко зад Кемал Ататюрк. И депутат беше ходил от тоя край във Великото национално събрание на републиката. Към парите си прибавил и влияние, и връзки. Аз не знам дали неговите познанства с избрани мъже в столицата не бяха причина да омъжи тъй сполучливо дъщерите си, но и толкова далеч. Големият му зет беше бригаден генерал в Анкара, известно име. По-малките щерки живееха в Истанбул. На едната мъжът й също беше военен — полковник, на другата — подпредседател на Апелативния съд.

Малко преди да ме вземе при себе си, му бяха гостували генералшата с три от петте си деца. Голяма радост е било за бабата и дядото, но аз не ги заварих. На следващата година пристигна съдията с цялото си семейство. Тогава, смятам, е станала последната уговорка за преместването на старите. Разбираш вече — такава бе целта на ликвидирането. Предполагам, че Асие ханъм дълго бе врънкала мъжа си: „Одъртя вече — мирясай! Дай да идем близичко до децата! Те няма да дойдат, ние трябва да вървим. Ни син имаш, ни зет ще ти поеме работата. Махай я — пари държиш за два живота! Рахатясай най-сетне, да се порадваме на внуците!“ И прочие, и прочие. Дъщерите сигурно са притуряли от себе си. Подобна капка зид събаря, камо ли човек да й устои. И Сеид Османоглу бе кандисал да премахне онова, което дотогаз бе давало смисъл на живота му.

Недей да смяташ обаче, че той бе старче кротичко, милодушно, дето всеки може да тегли накъдето си ще. Характер имаше точно обратният и ако бе сменил посоката, с голямо вътрешно скърцане ще да е било. Обърквам се, като кажа „характер“. Душата не е листо някакво — да я изсушиш между попивателни и после през лупа да й изброиш жилките. Все нещо остава скрито и може би главното ще пропуснеш. Затова най-напред ще кажа онова, което към мен беше обърнато. А че друг си патил от Османоглу, че втори се боял от неговата отмъстителност, че трети го имал за кръвожаден — то си е тяхна работа…

За мен Сеид ефенди беше като втори баща. И той като на син ми говореше. „Ела, чоджум29. Слушай, синко.“ И тъй нататък. Нямам един точен отговор, защо се държеше така. Че му вършех доста работа — не е достатъчно. Че беше расъл в България — едва ли. Че рождения му син съм напомнял — не ми е казвал. Но тъкмо като любещ баща той се погрижи за мен във всяко едно отношение. Не само на крака ме постави, но ме приласка, приближи ме до себе си. И ако беше докрай до мен, друг човек щях да стана. Богат и независим.

Не са ми достатъчно наблюденията, но си мисля, че подобен беше той към всички негови хора. Към Муса Халил примерно, към другия си бивш чиновник, управителя на склада за железария, към още двама-трима от града. Пуснал ли те е в своя кръг, прибрал ли те е в семейството, значи, че ти е станал баща, а ти негов син. И тогава битка ще се бие за теб и няма да останеш самичък в ни една беда.

Древна душа носеше Сеид Османоглу — от чергарските времена, от скитническата епоха. За водител на голям род беше роден, за патриарх на кръвно племе. Скрибуца керванът сред враждебните земи, яздят наоколо во̀йните с ръка на ятаганите, а начело им е бащата-главатар, замислен за доброто на всички. Защото всички в кервана са му деца. Не само синовете и щерките, заченати от собственото му семе, но и останалите мъже и жени, възрастните и бебетата, изнемощелите и силните, дори кучетата, дето линкат с неговия керван, и те са негови деца. Вярност за вярност крепи племето и повиновение на бащината власт, защото той е суров към вироглавите и ласкав към покорните. Всеки ще намери своето в тая власт, но тежко и горко томува, който й изневери…

Не ми е известно по кръвен път ли се предава, в дъното на мозъка ли дреме, плод на житейски кръстоски ли е, но много силен беше у Сеид Османоглу бащинският инстинкт. Само че в неподходящо време се беше пробудил. Всяка коза за свой крак, всеки гледа себе си. Ни род да събереш край теб, ни вярна челяд да поведеш нанякъде. А бащинството беше потребност на душата му — да закриля, да напътва, да се грижи за своите. И едновременно сам да грее сърцето си във верния кръг на близките хора. Мисля си сега, че това ще да е била истинската причина, за да премахне той всичко в Анталия и да тръгне за Истанбул. Родът трябва да следва бащата до смъртния му час. Но ако планини и морета ги разделят, ако нещо пречи на синовете да бдят до баща си, той, като по-силен и смел, сам ще тръгне да ги намери. За да им даде своето покровителство и своята любов. Аз се случих да помагам на Сеид ефенди за тоя поход към челядта му, а докато помагах, сам станах едно от децата му.

На всичко бях готов за него. Ако той имаше нужда да е баща, аз имах нужда да съм син. Намерихме се двамата по никое време. Израсъл бях вече, мъж бях, но разбирам колко ми е липсвал дотогава родният баща. То и сега ми липсва. Макар да не съм го виждал, като се замисля за миналото, и него търся в себе си. Ама помниш, че дори гроба му не намерих в Гърция и какъв помен му направих в бахчата с доматите. Като бях малък, чичовците ми го заместваха донякъде. И голямото семейство, в което растях. Разглеждал съм му снимката, много пъти съм питал мама какъв е бил, как е изглеждал. И тя описваше, колкото можеше. Очите му били сиви, със зеленинка в дълбокото.

Подобни очи имаше и Сеид Османоглу. Казах му го веднъж. Двамата отивахме от кантората към дома му и си приказвахме. На всяка крачка той спираше — не може хем да върви, хем да говори. И като рече нещо, гледа те право в очите, сякаш изпитва слушаш ли и доколко схващаш. Държи те пред себе си, като че книга чете, а и ти не можеш да не забележиш очите му. Сиви, с малко зелено край зениците и леко замъглени от старческа влага. И аз ни в клин, ни в ръкав продумах, че баща ми е имал същите очи. За съвсем друго говорехме и аз прекъснах приказката. Поехме пак мълчаливо и след малко усещам как старецът подпъхна ръка и леко ме стисна над лакътя. Нищо не рече, само това стискане, но показа, че е разбрал какво ми е на сърцето. Че го припознавам за баща. И стори ми се тогава — и той ме припозна за син.

Никога животът ми не е бил по-сигурен, отколкото край Сеид ефенди. Като мина някое време, казах му за Коня и военните. Той нищо не обеща, но след неделя влиза при мен в стаята, подава ми военна книжка. На мое име и първата страница задраскана с червена черта по диагонал.

— Какво е това? — изправих се слисан.

— Освободен си от аскер — рече Османоглу. — Да знаеш, че за слабо сърце си освободен.

Уреди се работата, без да се мярна пред военно око, а сетне научих, че той бил приятел с офицера, дето отговарял за наборите в града. Не е зле да сториш услуга на такъв тъст като Сеид ефенди, защото сам можеш да опреш за нещо до големия генерал в столицата. Не вярвам рушвет да е имало.

Падна ми тоя страх от сърцето и спокойно си заживях. Сеид Османоглу и Асие ханъм обитаваха голяма къща, двукатна, празна като изсмукано яйце. Ама подредена, изчистена, с красиви вещи нагласена, готова всеки миг да се напълни с млад народ. Само че няма кой. Прислугата, също възрастна двойка, живееше в друго къще, в дъното на двора. Жената готвеше, мъжът оправяше градината и всякаква друга работа вършеше. А най-хубавото на тоя дом беше беседката. Край нея безброй цветя ухаят, шадраван шумоли, а вътре, под хладната сянка, такива удобства направени, че само едно да викаш: „Ела, кеф, ела!“ Най-много в тая беседка съм седял, защото в Анталия времето топло, меко и голяма част от годината можеш на въздух да изкараш.

Кафе съм пил там и шербет, в къщата си са ме гощавали, но Сеид ефенди не ме покани да заема някоя от свободните стаи. Ще речеш, уж син си му бил, пък не те е допуснал. Има си турчинът обичай и ред в тия работи. Може за син да ме е приел, ама Асие ханъм не ме е раждала. А моя милост напращял мъж вече, със свои си потребности. Много благоразумно постъпи Османоглу, като ме насочи към друга квартира. Защото неудобствата ни щяха да са взаимни. Каквито и ще да бяха двамата с Асие ханъм, трябваше да се свивам, да се съобразявам. А пък аз по съвсем прав път нивга не мога да вървя…

Същият оня италианец, техникът на тухларните пещи, живееше от години в Анталия със семейството си. Госпожата му буйна, фантазьорка, от неизразходвани сили кипи като захлупена тенджера. От нямане на работа тая жена беше устроила нещо като пансион в наетата от тях къща. Трима души пуска под наем — в цената влиза и закуската. Ако дириш нещо допълнително, вечер макарони може да ядеш и разредено вино да пиеш. Ама от квартирантите се иска обезателно да са европейци. Додеял й турският свят, а седнем ли ние на масата, все едно Европа се пренасяла при нея. И това радваше женицата, всичко на Флоренция й заприличвало. Да ти призная, мен в началото не ме приемаше за Европа и леко се цупеше. Но Сеид ефенди ме препоръчал, не може да му строши хатъра. Като мина време обаче, тъй свикна с мен, така й харесах, че на раздяла увисна на врата ми, не ме пуска, реве като магарица. Италианеца чак нервите го хванаха и не знам дали след туй не й чете конското евангелие.

Като казвам, че сеньора Паола беше буйна жена, не намеквам да съм въртял буйна любов с нея. Галантен бях, ухажвах я — и толкова. Е, и малко отгоре… По друга пътечка дирех женска компания. В града, на петдесет метра зад кметството, имаше един полутаен бардак. Тоест, не пускат всекиго вътре, изключено е да нахлуе пиян моряк с бутилка в ръката. Бардак за местно употребление. Солидност се иска, за да влезеш, поръчителство и съответна платежоспособност. Тия условия не ме затрудняваха като служител на Сеид ефенди и за два-три месеца прошарих всичките му стаи.

В една се задържах повечко. Там бе работилницата на двайсетина годишно девойче, представяха го за французойка. Мадмоазел Мариет. Едно, че ми допадна сладураната и второ — смятах, че като си кажем туй-онуй през почивките, ще си упражнявам френския. Така и правехме, говори ми тя на великия език, ала скоро усетих, че и на нещо друго набляга. Разкри се конспирацията, защото Мариет спадаше към французите, колкото аз към шведите. Влахкинче беше момичето, комшийка от север. И бъркаше като миш-маш френския с румънския. Тоя факт промени учебните ми планове, но на основния мой мерак не се отрази. Пак само нея търсех. Понякога обаче мадам долу в салона ми казва, че тоя ден Мариет е неразположена или че си е взела почивка. Каква ти почивка за такава ударничка! Схващах аз, че някой от кметството ме е преварил, но нищо не можех да сторя. Единствено се дразня и ревнувам.

И реших да я откупя от бардака. С нейно съгласие, разбира се. Лекомислено беше момичето, както и аз в случая. Освен това, не стана лесно, защото отскоро я бяха довели в Анталия. Бардаците са като кината или театрите. Не може все един филм да гледаш или едно представление. Репертоарът иска обновление. По тая причина сутеньорите въртят своята стока от град на град и от държава в държава. И както на премиера билетите са по-скъпи, тъй цената на изпълнителките в началото е по-висока. Ето защо мадам се заинати, пазарлък подхвана за Мариет. Толкова пари нямах накуп в момента, наложи се да посегна към стратегическия резерв. Прибавих жълтиците на Караканьоти, свърших делото. От разбойник взех това злато, за курва го дадох. Помниш как в уста го изнесох от водата подобно ловно куче патица. Но повлякох госпожицата след себе си като шарена торба, настаних я в самостоятелна квартирка.

Тоалет й бях осигурил, прехрана — да спи, колкото иска, живота си да живее и мене да чака. Ама въобще не помислих в началото къде ще я дявам, като си начеша крастата. Докога ще я издържам, за жена ли ще я вземам? И тя се подведе по моя ум — ако тихомълком се изпарях, какво ще прави без своите дружки и професионални покровители. Но първите месец-два весело прекарвахме вечерите като два гальовни гълъба. Заряза Мариет напълно френския, на румънски почна да се глези. Гукахме си, гукахме двамата, докато за пет-шест месеца доста си омръзнахме. Нейната душа кучешка — на едно място не я свърта, един пес не й стига. Отивам веднъж — няма я. И куфара няма с парцалките. Разбрах, че е избягала. Много зор не си дадох, но на следния ден все пак проверих на старото й място. Мадам ме гледа треснато — не я била виждала. Друга дама ми предлага — от най-пресните. Досетих се, че крият Мариет из стаите и ще я експедират надалеч. Защото влюбчиви лепки като мен само развалят реда. Не питах повече за нея, но и не се разсърдих. Като преглеждам сега случката, благодарен трябва да съм на момичето. Две неща ми остави за спомен то: едното хубаво, другото — полезно. Хубавото можеш да си представиш, полезното беше основата на румънския…

XIII

На Сеид ефенди, разбира се, му бяха казали за Мариет и квартирата. За да се увери добре ли е чул, той ме попита. Притесних се, но като обясних какво съм сторил, не ме укори особено.

— Не щеш ли да се ожениш? — вика.

— Рано ми е — отвърнах. — Пък и нали ще заминаваме. Кога да свъртам къща, кога да я разтурям…

— Че ти е рано, не е вярно, но за другото си прав — въздъхна старецът. — Една къща стига. Като идем в Истанбул, тогава ще мислим.

Истина бе, че приближавахме и към къщата му. Споменах ти за румънката, ама не си прави извода, че главно с курварлък съм се занимавал. Сеид ефенди ме беше впрегнал здраво, а да му служа не ми тежеше. Пък и по-лесно е да разпиляваш един имот, отколкото да го събираш. Много конци теглех направо от кантората, но често пътувах и до Адана, и до мината. Какво правехме двамата обаче, няма да ти разправям в подробности. Само ще кажа, че намерението му не можеше да се крие дълго. Като продадохме първо тухларната, мнозина се досетиха.

— Гаргите се молят Богу да мрат конете — рече тогава Сеид ефенди. — Ще видиш какво ще стане…

Тъй беше — где що имаше тлъста врана наоколо, долетя и кацна при нас. Ще падне ли лесна плячка? И ако досега бяхме бавили, сега трябваше да бързаме. Едно след друго тръгнаха корабите, мината, складовете. Тях всъщност Сеид ефенди остави на своите подбрани хора, част от разплащането беше отложено. То и без туй много суха пара се събираше. Къде я дяваше, как я нагласяше, си оставаше само негова работа. Не си пъхах носа в тоя ъгъл, но предполагах, че в банките седеше, дето я превеждаха купувачите, че може би ценни книжа придобиваше Сеид ефенди чрез същите банки. Не съм го питал, сам той веднъж зачекна разговор.

— На сух клон седим — вика, — дано не стане сакатлък, докато яхнем здрав чатал.

— Какъв чатал? — недоумявам.

— Троен — подсмихва се старецът в брадата си. — Евреите са патил народ. Всичко им се е случвало. От дърт евреин съм чувал как се разполага богатство за сигурност.

— Кажи, моля те! — светнаха ми очите, сякаш златна река течеше през двора ми.

— На три се дели — продължи той някак като на шега. — Едната част държиш в недвижимости, втората — в чисто злато, а последната третинка в ония пари, дето най се тачат по света. Ако гледаш сегашното дередже, трябва да са швейцарските франкове.

— И какво?

— Ами такова — завърши той, — че поевтинеят ли парите, златото поскъпва. Падне ли златото, вдигат се имотите.

Може би Сеид Османоглу и дотогава бе разпределял богатството си по подобен начин, но за недвижимостите със сигурност знам, че всичко продаде, без нищо да придобие. Къща щеше да купува, разбира се, в Истанбул. Преди да тръгнем, зетьовете бяха наели за него и Асие ханъм някогашен бейски сарай на брега на Босфора. С градината му, с пристана му на морето, с готовите слуги. Само обувките си да свалиш и да влезеш за живеене. И снимка бяха пратили да видят старите какво е чудо и красота. Само че Сеид ефенди искаше сам да избере последния си дом и дали тая къща щеше да вземе, или нещо друго, не беше решил.

А покрива си в Анталия продаде най-трудно от всичко. Преценяваше мющериите30 не само по пари, а и по нрав. Имаше един търговец в града, който купи кантората. И за къщата се натискаше.

— Видяла камилата уши, поискала и рогове — рече за него Османоглу.

Не му я даде. Още двама кандидати отпрати, преди да намери приемник по сърце. Бяха се договорили новият собственик да влезе във владение, когато старите заминат. Наближи и тоя ден. Отдавна бе решено и потвърдено без капчица колебание, че и аз ще тръгна за Истанбул. Само че моята беше лесна — цялото си имущество можех да нося в две ръце. Чудех се какво ще правят стопаните със своите мебели, с килимите, със сервизите. С хилядите неща в богатия си дом. И на това нещо Сеид ефенди бе намерил един лек. Нищо да не бутат, да оставят къщата тъй, както са живели в нея. Да вземат само няколко сандъка и куфара с дрехи, с най-потребното за гърбовете им. Пък после Муса Халил ще има грижата да се опакова покъщнината, да я тури в склад и да чака хабер кога какво да праща.

Асие ханъм иначе бързаше да върви при щерките и внуците си, а сега, изглежда, скришом оплакваше своите драгоценности. Издаде се веднъж пред мен. Седим тримата в беседката, докладвам аз на чорбаджията какво съм сторил с документите от кантората според неговото нареждане. И току на Асие ханъм й се подмокри носът.

— Какво има, джанъм? — меко я попита Сеид ефенди.

— Златотканите възглавнички… — прошушна тя. — Да бях ги сложила…

— За всичко вкупом съм рекъл — не я остави да издума старецът. — Поотделно не питай.

И тя подсмъркна, затули си мъката. Но достатъчно време имаше Асие ханъм и да поплаче, и да се прости със своите приятелки и роднини. Сеид ефенди също събра мъжки зияфет31 на сбогуване. Кметът беше дошъл, други големци от града, двама-трима военни и най-близките приятели. Общо двайсетина човека. Благодарности се чуха, хвалебствени думи, съжаления, както можеше да се очаква. Тъжна беше тая гощавка и заради повода, и защото главно възрастни мъже бяха събрани. Но мина и тя, един ден остана до заминаването.

Сеид Османоглу бе решил да пътуваме с параход. Тръгваше един пътнически от Мерсин, спираше на пет-шест места по малоазийското крайбрежие и последното му пристанище беше в Истанбул. Овреме запазих каюти, платих ги и следобеда бих телеграма до зетьовете от името на Сеид ефенди. От пощата се запътих към дома му да съобщя в колко часа заранта ще иде кола за багажа им и кога ще дойде файтонът. Пътната врата беше отключена и като прекосих двора, сварих Асие ханъм да излиза от къщата с две бохчи в ръцете. Отиваше при слугите, сигурно да им носи последен армаган.

— Вътре е — врътна тя глава, избягвайки по обичая си да назове името на своя съпруг и повелител.

Влязох, прокашлях се и Сеид ефенди ме повика от горния етаж:

— Ела, Демирдже! Тука съм.

Заварих го прав сред салона. Той беше дребен на ръст, малко тантурест и си личеше, че на младини е бил доста як човек. С годините се беше вкокалил, подобно някои старци, дето ако се случат до теб в трамвая, все едно греда те е притиснала. Такава греда изглежда държелива, ама тъкмо защото е изгубила гъвкавост, изведнъж изпуква и се строшава на две. Като го погледнах от стълбището, стори ми се съвсем смален. Вярно, че бе отслабнал през последните месеци, но и нещо друго — излиняло, отпаднало, се усещаше в него. Дори бялата му, чистичка брада бе пожълтяла в краищата си.

— Знаеш ли какво говореха за мен? — изпревари ме той. — Че и биковете ми телци раждат. Сиреч, късмет ме гони, пръстът на Аллах ми помага. Търговията и печалбата гледаха.

— Приказват си хората — рекох неопределено.

— Късмет ме гони, но зло ме настига — въздъхна старецът и бавно тръгна покрай дългия салонен бюфет.

Последвах го на крачка след него, докато спря пред една изпразнена витринка.

— Прибрала си е Асие джунджуриите — кисело каза той. — Не ми приема вече думите…

В тая витринка стояха разни стъклени фигурки. Кученца, птиченца и тем подобни. Асие ханъм ги събираше отдавна и им се радваше като дете. Отворих уста да я оправдая, но Сеид ефенди ме пресече:

— Защо не питаш какво е туй зло?

Бащините очи ме гледаха укорно и тревожно.

— Чакам да кажете — притесних се изведнъж.

— Баща ми беше заможен — заговори Сеид ефенди. — На всичко ми уйдисваше, хубаво детство изкарах. Ама свърши с бягство и разсипия. Добро момче отгледах — кимна той към стаята на сина си, която пазеха небарната. — Ама като дойде време да застане до мен, изпиха му душицата. А туй защо беше? — разпери той ръце сред салона. — Като трябва да го зарежа и на никого да не го оставя…

— Нали за добро го правим — обадих се тихичко.

— Добре върви — лошо свършва… — изпъшка Османоглу.

— С всички е тъй. Кой човек е прокопсал на тоя свят? — намерих и аз как да го успокоя. — Боли ли ви, Сеид ефенди?

Откакто се бях качил, няколко пъти забелязах, че той неволно се хваща за дясното подребрие.

— Ей дотук дърпа — посегна старецът към гърба ми и пипна дясната лопатка.

Тая болка не беше нова. Заварих я у Османоглу и свикнах с нея, както отдавна бяха привикнали и близките му. Не се хили, знам, че с чужда мъка лесно се свиква, ама и Сеид ефенди се беше пригодил към болката. Имаше си той свой доктор, мъж на неговите години, и тоя човек беше казал веднъж завинаги, че кусурът е в жлъчката. Не бил само сигурен дали камъни има вътре, дали лошо се свива и подлютява. Сега, чувам, в един ден вадели такава жлъчка, хвърлят я в кофата за боклука, а ти скачаш от леглото кукуряк. Но по онова време не е ставало дума да оперират Сеид ефенди. Докторът му даваше успокояващи прахчета, а най му помагаха билките. Асие ханъм сама се снабдяваше с тях, лично ги вареше и прецеждаше. И случваше се по месец-два болката да се умири. Или рядко, за няколко часа да сръфа човека. Но понякога го подхващаше яко — за седмица му заключва портата. Тогава най-често ходех в дома му. Да разправя що съм свършил през деня, да ми нареди какво да правя нататък.

— В себе си нося бедата — измъчено процеди Сеид ефенди. — Като скъсан цървул я влача…

Не отвърнах, защото не разбрах за болестта ли говори или пак го подлови настроението, в което го заварих.

— Като умра някой ден — поусмихна се той, — тогаз може би тая беда ще изскочи от мен. Ама не знам ще има ли хора наоколо да я видят как аджеба изглежда. Или по-добре да няма, че тях да не избере за обиталище.

— Не говорете тъй! — рекох бодро. — Пу, на дявола в ушите! След някой ден ще видите щерките. Внуците ви чакат!

— Хайде да вървим долу. Асие ханъм сигурно се е върнала — поведе ме Сеид ефенди по стълбата. — Да видим има ли от оназ пикня, дето я пия преди ядене. С нас ще вечеряш, Демире. За последно…

Чудиш се, че са ме канили на софрата си. Чувал си бил, казваш, че правоверните се гнусят от фармасони, дето се мърсят със свинско месо. Вярно, имаше го това нещо и с положителност още го има. Ама защо да не се гнусят, питам те пък аз? Я се постави на мястото на човек, за когото свинското е най-противното нещо на света. Тъй е възпитан, тъй е свикнал, тъй си представя работите. Ти обаче викаш, че пържолите били вкусни, а луканката още повече. Разбирам те, но интересно дали ти ще разбереш по същия начин австралийския абориген, ако вземе да ти хвали такива деликатеси като гъсениците и паяците. И дали няма да се погнусиш да вземеш хляб от ръката на човек, дето преди малко е лапнал воняща буболечка и даже малко си е поразмазал по пръстите. Ама остави туземците от тоя континент, мръдни по̀ на север, при фините японци. Да видим няма ли да ти се обърнат червата от техните пихтиести водорасли примерно.

Човешките обичаи са едно, лошото е, че хората често викат боговете за съдружници в своите навици — тропосат им табиета си с дебела губерка. Та и мюсюлманите така. Уж презират горкото прасе, пък чак в небето са го възнесли — лично Аллах да занимават с него…

Само че Сеид ефенди ни веднъж не ме е питал ям ли, не ям ли свинско. Пък истината е, че такава мръвка с години не бях помирисвал. И не защото се отказах, ами нямаше откъде да купя. За сланинка не се и сещах. Тъй че в това отношение не се различавах и от най-чистия правоверен. Шегата настрана — като живях толкоз време при Сеид Османоглу, трудно можеха да ме отделят от турците. Някои хора в Анталия, от по-близките, знаеха произхода ми. Но доста не го подозираха и ме смятаха за турчин. Демир — чиновника на Сеид ефенди. На такива не разяснявах какъв съм и що съм. Щом ме мислят за турчин — нека! Какво сам да се деля пред страничните си познати?! Виждаме се, поздравяваме се, вършим си работата, ако се яви нещо общо, еднакви се срещаме и еднакви се разделяме. Турчин бях станал до най-скритото място. Е, имаше там една разлика. Не бях обрязан. Ама това знаеха със сигурност само Мариет и други подобни свидетелки. Те обаче не ми придиряха…

Прислужничката с мъжа си нареждаха да вечеряме в беседката. Преди това Асие ханъм извади шише с отварата, изпи си Сеид ефенди билката и май му поолекна. Поканиха ни да седнем. Много добре си спомням какво беше сложено, защото след туй хиляда пъти го прехвърлях в ума си. Отстрани на масата — печена агнешка плешка с тавичката, в средата — три вида салати, голяма кана с гюлов шербет и купа с плодове — праскови и сини сливи.

— Стига, деца, сте шетали — обърна се Сеид ефенди към слугите. — Оставете ни, сами ще смогнем. Идете да си починете.

Като се прибраха двамата, той захвана да реже месото, но не му идеше отръки и Асие ханъм взе ножа.

— Добро е агнето — рече тя. — Тлъстичко…

И не знам кой ме дръпна за езика в тоя миг, може би мазното агънце ме подмами да се обадя:

— Сеид ефенди — викам, — помните ли българските обичаи?

— Помня ги — усмихна се той. — И хубави, и не дотам. Какво ти дойде на ум?

— Ами — казвам — раздялата се полива с чаша вино. За прошка и сполука в бъдеще.

— Ти знаеш, че вино не пия — не ми отговори веднага Сеид ефенди. — Не помня от кога не съм кусвал.

Той замълча, замисли се, драсна кибрит да запали една свещ до себе си, пък рече:

— В подобен ден за пръв път опитах. Като дойде с парите оня човек, дето купи къщата от баща ми. И бъклица носеше. Да черпи. Не точно нас, турците, ами хората с него. Свидетели, роднински мъже… Ама в тарапаната и аз опънах половин чашка. Да знаеш — хареса ми тогава!

Засмяхме се двамата и как не свършихме дотук с тая приказка, че да ми е чиста съвестта. Но Сеид ефенди вдигна очи към жена си.

— Асие — попита, — нямахме ли скрито едно шише?

— Може и да имаме — с половин уста отвърна ханъмата.

— Ще го намериш ли?

— Не помня къде е турено — свъси се тя.

Хич не й беше драго да става от софрата и да рови из тъмните долапи в мазето. А пък аз нали бях момче услужливо — като чух желанието на домакина, веднага изправих гръб.

— Сеид ефенди — викам, — да отскоча до италианците. На една крачка са. Всяка вечер пият — винаги държат вино.

Той отвори уста да ме разубеди да не си развалям кефа, ама моят кеф беше да му изпълня волята. Рипнах от трапезата, спуснах се навън. По преките сокаци стотина метра имаше до пансиона на Паола, а там, като й подшушнах за кого е виното, тя аламинут напълни едно шише от дамаджаната. Хукнах обратно — десетина минути да съм се бавил.

На масата под беседката обаче стоеше вече оная бутилка, за която спомена Сеид ефенди. Асие ханъм беше ставала, намерила я бе и отворила. Кълна ти се, по една средна чашка опитахме от двете вина. Само двамата, жена му не пи. И добре си подложихме с препеченото агънце. Може би от слабост, може би защото не беше свикнал, Сеид ефенди леко се омая. По-приказлив стана от обичайното, развесели се — олекна оная тежест, с която преди вечеря оглеждаше къщата.

И между другите работи каза нещо, дето инак щеше да задържи. Че в Цариград ще прехвърли на мое име добра сума пари. Той е разпоредител още на сметката, но като пристигнем там, лично ще ме заведе в банката да си сложим подписите в книжата и сам да стана титуляр. С тия пари, допълни той, търговия мога да захвана. Но ако река, мога да уча с тях. Ще стигнат. Държавите се кьоскат сега като побеснели кочове, но има начин да се иде в Швейцария. Там е тихо и мирно. А реша ли тъй да се разпоредя със себе си, Сеид ефенди препоръчваше да запиша право. Известно му било, че швейцарците добре обучават на тая наука, защото най-младият му зет, съдията, точно това бил завършил там…

Докато слушах, сърцето ми премаля от радост. Избърсах уста, станах и в поклон до кръста целунах ръката на моя втори баща и благодетел. И досега устните ми помнят тая старческа ръка — топла, с издути вени и наръсена с кафяви петна.

Захласнал се бях в своето щастие, но все пак забелязах, че на Асие ханъм втори път й се стъжни тая вечер заради мен. Почти съм сигурен, че Сеид ефенди не споделяше с нея своите търговски ходове. Не бе отчитал и как продава имотите си, какво ще прави с парите. А да го пита самата тя — малко вероятно беше, защото в ново време живеехме, ама съпружеските навици те си ги носеха от своето време. Ако мъжът-господар каже нещо на жена си — добре; ако не й каже — така е трябвало. Ще си трае и ще преглъща питанките.

Но не може любопитство да не е гризало човешката душица на кадъната. Колко е взел старият? Ще даде ли на дъщерите или ще се стиска? И ако даде — на коя какво? Думица е чакала да закачи по тия важни въпроси, а първото, което чу, показваше, че Сеид ефенди е отворил кесията си за чужд човек. Да бях на нейно място, и аз щях да се огорча. Макар тя да не издаде и звук на несъгласие, камо ли да оспори волята на своя повелител. За мен също беше неудобно да питам благодетеля си колко ми е отделил от своето богатство и в коя банка го е пратил. Особено пък пред Асие ханъм да питам…

Като дойде времето, станах, сбогувах се. И по пътя към пансиона не вървях, а хвърчах. Къщи и дървета профучаваха край мен, хоро извиваха наоколо ми кучета и закъснели минувачи, но аз не бях пиян от винцето, а от радост и фантазии. Най-хубавата печена патка ми се беше паднала и тя ме носеше над морета и проливи, подминавахме Истанбул, не поглеждахме към земите, изгорели във войната. В кротката Швейцария кацнахме направо и аз вече се виждах там в университета — студент по правото! И тия пиянски видения ме държаха буден почти до сутринта…

XIV

Сутринта обаче не се успах — изгарях час по-скоро да тръгваме. Избръснах се, стегнах се — точно тогава сеньора Паола рида на шията ми. Като се откопчих от нея, уговореният файтон вече ме чакаше и препуснахме към Сеид ефенди. Те също бяха готови, пиеха кафе в беседката заедно с прислужниците. Колата беше идвала и натоварила багажа им. Не мога да ти разправя как точно стана последното им прощаване с дома и верните хора. Виждах, разбира се, вълнението им, чувах какво приказват, ама толкоз бях нервен и припрян, че всичко се плъзгаше по мене. Безпокоях се да не закъснеем. Но в суетнята на раздялата Асие ханъм успя да ми прошепне:

— Пак го боля нощес. Едвам сме дремнали…

Погледнах отстрани Сеид ефенди и нищо особено не забелязах. Ще си отспят, помислих си. Като в люлка ще се наспим на парахода…

И ето че най-сетне се качихме на борда му. Като в сън си спомням как минахме с файтона до пристанището, как познати на Сеид ефенди, излезли пред дюкяните си, подвикваха благословии за сбогом, как нетърпеливо пъплех след съпрузите по стръмната пътечка от брега. Заведоха ни до каютите, но аз само хвърлих куфара в моята и изскочих на палубата. Параходът вече отблъскваше от пристана и някой като че почна да събира пред мен града в шепите си, за да ми го покаже целия наведнъж. Радвах се, че напускам Анталия, без да зная, че годините тук ще са най-спокойното време на младостта ми. И още едно дребно нещо помня. Изневиделица духна вятър в кратък, но силен порив и отвя шапката от главата ми. Поде я, запокити я в морето. „О-о! Я!“ — развикаха се пътниците наблизо и може би от техните гласове не чух нечие предупреждение: „Глупако! Охлади си мозъка!…“

Два-три часа бяха минали от заминаването ни. Стояхме прави, облегнати на бордовия парапет. Сеид ефенди в средата, ние с Асие ханъм от двете му страни. Параходът криволичеше недалеч от брега и той ту приближаваше сякаш на хвърлей място, ту бледнееше сред далечните облаци. Над нас небето беше чисто, подухваше лек ветрец, колкото да ни разхлажда. Гледахме ленивата игра на вълните, повечето време мълчахме, когато Сеид ефенди ненадейно повърна. Пристъпът, изглежда, и него свари неподготвен, защото нечистотията изцапа брадата и гърдите му. Стреснахме се с ханъмата и чак сега видях, че цялото лице на стареца е плувнало в пот.

— Искам да легна — продума той и докато го заведем до каютата, още два напъна сгърчиха отпуснатото му тяло.

Нагласихме го в койката, остана жена му да го бърше и мие, а аз излязох навън и затърсих цигара из джобовете си. Не я бях изпушил, когато тя открехна вратата.

— Не спира! — рече уплашено. — Много зле става!

Влязох пак — Сеид ефенди бе прежълтял като восък, зелена слуз се точеше по брадата му.

— Ще търся помощ! — потрепери ми гласът. — Не може да нямат доктор…

Втурнах се по коридорчета и стълбички, обърках се в лабиринта им, докато ми се мярна униформен човек. Излезе, че е помощник-капитанът. Тъй и тъй, господине, замолих се, стана нещо с един от пасажерите. Много близък мой човек.

— Какво му е? — небрежно попита оня.

— Изповръща си червата. Сила не му остана.

— От вълнението е — избутва ме тиквеникът настрани да си продължи пътя. — Нека легне. Водица му давайте.

— Стойте! — викнах нервно. — Какво вълнение е туй — нищо работа. Имате ли доктор? Къде е?! Човекът кораби е притежавал — милион пъти е пътувал. Защо сега ще повръща?!

— Какви кораби? — позапря помощникът.

Казах му кои.

— А-а, Сеид Османоглу. Чувал съм — поомекна му гласът. — Видях го в списъка. Ама ти защо не казваш в началото? Фелдшер имаме — от доктор по̀ го бива. След половин сахат ще ти го пратя. В коя каюта беше старецът?

— Имайте милост! — изпречих се пак на пътя му. — Фелдшер ли е, доктор ли е — не се връщам без него!

Хеле, смили се морският, вкара ме в командната кабина. По звънци звъня, в тръбата говори — яви се най-после фелдшерът. Забързах пред него към каютата.

Като влязохме — втрещих се. Сеид ефенди стоеше на пода, свит като кълбо. Паднал на колене, прихлупил тялото напред, прибрал глава към гърдите си. Същата поза като за молитва и аз си рекох, че се моли. Подобно нещо попита и фелдшерът:

— Защо седи тъй? Да не си взема намаза32?

— Не знам — проплака Асие ханъм. — Корем го боли. Не дава да го пипна…

— Я, човече, легни в постелята — потупа го фелдшерът по гърба. — Да те погледна малко.

— Оставете ме! — глухо издъдна Сеид ефенди. — Тъй ми е добре.

И двамата с Асие ханъм един през друг занареждахме за жлъчката, за старата болест и вчерашната болка.

— Какво яде господинът снощи? — попита корабният лекар.

— Чисто яде… Печено агне — измънка ханъмата и злобно ме стрелна: — И вино пи.

— Ха̀ така! Подредил се е — сви уста фелдшерът. — И с какво го лекувате?

Асие ханъм веднага извади шишето и разправи какви хубави билки вари и как му ги дава. Човекът го взе от ръката й, разбълника го пред очите си.

— Туй нещо направо в морето го хвърли — рече той. — Ако за едно помага, на две вреди. Сега ще дам на момъка едни прахчета — през час болният да ги взема с малко водичка. Иначе никакво ядене и пиене. Хайде, миличък! Стани, страдалецо… — наведе се той към Сеид ефенди.

Не съм виждал друг доктор тъй о̀бично да се отнася към пациента си и Сеид ефенди се подчини — с наша помощ легна на койката. Разголи му корема фелдшерът, пипна го тук-там, пък ми кимна да го последвам.

— От какво стана тъй? От виното ли? — попитах отчаяно, веднага щом излязохме навън.

— И от виното може да е. И от сто неща може да е — отвърна ми мъжът. — От такваз песъчинка също може да е — събра си той двата нокътя.

— Ама защо седеше по тоя начин? — нищо не ми изясни приказката му. — Молеше ли се?

— Ти се моли да не излезе туй, което мисля — хладно рече фелдшерът. — Удобно му е на стареца. Залъгва си болката. Не го закачайте…

Върнах се с прахчетата и пак заварих Сеид ефенди надупен, но сега върху тясното корабно легло. Болно ми беше да го гледам и излязох пред вратата, готов за всенощен пост. Фелдшерът идва още два пъти, втория път след полунощ и зорлен ме завлече до моята каюта.

— Почини си, аратлик — настоя той. — Сега не можеш да помогнеш с висене, а грижите ви тепърва почват.

— Ще оживее ли? — подплаших се аз.

— Смятам да оживее — рече мъжът. — Ама Аллах ще реши накрая.

Хич не ме успокоиха тия думи, а на сутринта Сеид ефенди бе изпаднал повече от всякога. Лежеше вече по гръб в постелята и за една нощ сякаш се бе стопил наполовина. Очите му бяха все похлупени, но в съзнание бе, чуваше какво говорим, даже два-три пъти сам опита да каже нещо. Ей тия напъни най ми късаха сърцето. Той дъвчеше, дъвчеше с устни и зъби, сякаш нещо меко имаше в устата си, от което звук не може да стане. И болният се мъчеше да втвърди тая проклета мекота, да я овъргаля с език, че да избута навън поне една дума. Асие ханъм, съсипана от нощното бдение, навеждаше ухо към него — дано отгатне нещо…

Чу се звънецът за закуската, затрополиха пасажери към каюткомпанията и след малко дойде фелдшерът. Дръпна клепача на Сеид ефенди, опипа му пулса, а като тръгваше, тайно ми смигна.

— Върви с мен — нареди, като излязох.

Заведе ме при помощник-капитана. Поканиха ме да седна, моряк донесе на поднос закуската, дето я бях пропуснал.

— Не знам какъв си на Сеид Османоглу — започна фелдшерът, — ама кадъната съвсем се е слисала и на теб ще трябва ясно да река каква е работата.

— Чиновник съм — казах. — Като баща ми е бил…

— Добре слушай тогава. Не е просто дереджето на господаря ти. Ей го капитанът — няма да лъжа. Аз тоя човек не мога да го лекувам. Ни илачи имам, ни инструмент. Да го лашкаме още няколко дни до Истанбул също не е спасение. Ако решите тъй да бъде — не нося отговорност. Предупреждавам ви! От тая болест за час се умира. Случи ли се нещо — да не ми търсите кабахат33.

— Ама що да сторим? — изтръпнах от това начало.

— Наближаваме пристанището на Съръбаир — вдигна той длан да замълча. — Градецът е малък, но съм чувал, че много добър доктор имат. Ибрахим Октай. Лично не го познавам, ама няма значение. Ще напиша каквото трябва за него.

— Как? Там ли да останем?… — объркано погледнах помощник-капитана.

— След пет дни минава друг параход — намеси се той. — Няма да ви изгорят билетите. Ще уредим тая работа. Да се съвземе старецът, пък ще продължите. Такъв човек на борда не бива да държим.

А-а, блесна ми изведнъж, страх ги е да не умре пътник на тяхното корито, да не си развалят името. Ама тъй ли беше наистина, можех ли да съм сигурен в своето подозрение? И двамата се правеха кахърни за живота на Сеид ефенди.

— Трябва ли? Наложително ли е? — завъртях глава към фелдшера. — В Истанбул ще ни чакат…

— Ще кажем къде сте слезли — отговори ми морският. — Пари носите ли?

— Аз… Не знам… Колкото за по път. По телеграфа ще се свържа…

— Доктор Октай държал две-три стаи за болни, нещо като лечебница — обърна пак своето фелдшерът. — Ще го търсите без отлагане.

— Ама друг път жлъчката на Сеид ефенди сама си минаваше — опитах да се уловя за последната сламка. Никак не ми се оставаше в непознатото място, за което не бях и чувал.

— Не е жлъчката — с досада рече фелдшерът. — Какво да ти обяснявам? Допускам задстомашната жлеза сама да се яде… Доктор Октай точно ще каже и ще намери лек.

Какво разбирах аз от пустата жлеза и защо сама се изяжда?! Често пъти докторите са слепи котета, ама ние ги имаме за астрономи. Такава ни е договорката с тях. Повлякох се към каютата при Асие ханъм да й отнеса предложението. Щом чу, тя изплака като на умряло:

— Как тъй?! На пристанището всички ще дойдат…

— Нищо! — раздразних се. — Ще им кажат. Ако искаш, да им напиша — да викнем някого от тях.

— Недей, недей! — спря ме Асие ханъм. — Щом след пет дни има параход, да не вземем да се разминем.

— Предлагам ти — рекох й — да не сваляме всичкия багаж. Приготви един куфар с най-потребното. За няколко дни. Другото ще приберат твоите хора.

— И куфарчето! — предупреди ме тя.

— И куфарчето, разбира се.

Това малко кожено куфарче със заключалки Сеид ефенди лично носеше в ръка, още като тръгнахме от къщата му. Не мязаше да е тежко. На следния ден надзърнах в него — ни пари, ни скъпоценности имаше вътре, а само книжа. Сигурен съм, че Сеид Османоглу бе имал злато в монети, накити, купувани за жените му. Но в Анталия ли останаха на съхранение, проводил ли ги беше вече по друг път в Истанбул — за мен си остана тайна…

Докато шепнехме, той изглеждаше заспал. Асие ханъм още доста се тюхка и опъва да напускаме кораба. Излезе, че я кандърдисвам — аз, дето също не бях убеден в тая работа.

— Като сте рекли трима мъже — отстъпи накрая тя, — правете, що сте намислили. Да питаме и него…

— Не го буди! — възпротивих се. — Какво да ни каже в туй положение?

Взех билетите, отидох при помощника да ги завери. Пред командната рубка ме спряха — параходът вече влизаше в малкото заливче на Съръбаир и не биваше да се пречкам при маневрите. В каютата на Сеид ефенди се върнах с фелдшера и двама моряка. Носилка носеха. Докато четиримата го прехвърляхме на нея, болният открехна очи, подъвка въздуха и с мъка рече:

— Къ-де?

— В болница, Сеид ефенди! — викнах като на глух. — Още малко стискай зъби!

— Не-недей! — пак успя да отрони той, но фелдшерът тръгна напред и вече командваше моряците как да се измъкнат от тясната врата. Прихлупила черна шамия на челото, Асие ханъм скимтеше, като кьорава се буташе да улови и тя носилката. В другата ръка влачеше куфарчето. Грабнах оставения багаж, припнах да взема моя куфар и последен от тая група се изтърколих по дървеното мостче на брега.

Всички пътници се бяха струпали на борда откъм сушата да зяпат и да се чудят. Приближи файтон, вдигнахме стареца да го настаним на седалката и под погледите на сеирджиите се чувствах стегнат, сякаш вършехме нещо недобро. Мръднах при файтонджията да се разберем къде ще кара, но фелдшерът ме дръпна:

— Да не забравя! — рече. — Вземи бележката за доктора. Написал съм какво мисля за болестта и как съм я лекувал.

Пъхнах листа в джоба, без да го погледна.

— А носилката? — попитах.

— Харизвам ви я — махна с ръка човекът. — Може да ви потрябва.

Закачихме и нея отзад на ръждясалите яйове, заклатушкахме се по кривия калдъръм. Файтонджията беше казал, че наблизо има хотел, единственият в градчето, а Ибрахим Октай живеел по-далеч. Реших да спрем в хотела. После ще диря доктора да прегледа Сеид ефенди и сам да каже ще го местим ли другаде или ще го лекува на място.

На прашния мегдан пред хотелчето нямаше жива душа. Хе-е — далеч в отсрещния край седяха на пейка неколцина старци, опрели бради в бастуните си. Свалихме носилката с файтонджията, озърнах се — поне още един човек ми трябваше за помощ. И току виждам, че на подпорния дирек край вратата на хотела се е облегнал някакъв дангалак. Израсъл повече от два метра — гледа ни и ни изучава. За туй говедо още има да ти разправям, но в оня момент най-любезно го помолих за услугата. Той се дотътрузи ухилен, надникна към Сеид ефенди и вика:

— Кой му изтръска вълната?

— Какво говориш? Каква вълна? — смаях се от нелепия въпрос.

— Не са ли го бъхтили? — уточни дингилът.

— Как може да мислиш тъй?! — възмутих се. — Не видиш ли, че е стар човек, болен…

— А-а, и такива съм газил — рече оня. — Щото гледам носилката. Завчера смаризих един — с такваз носилка го замъкнаха у тях.

Пропуснах тия думи край ушите си, внесохме Сеид ефенди в мрачно, влажно помещение. Отгоре имаше няколко стаи — това бе целият хотел. Друг нямаше отседнал в него и чичото зад тезгяха обеща най-добрите стаи да ни даде. Нищо добро обаче не обещаваше острата воня на нужник, просмукала всяко ъгълче на запуснатата постройка. Едва качихме носилката по гнилото дървено стълбище, а като отворихме стаята, рой хлебарки потънаха в цепнатините на дюшемето. Тая стая бе обзаведена с две издънени легла, плетен от ракита стол и пет-шест пирона, зачукани на вратата за закачалка. В едното кьоше седяха зеленясал бакърен леген и ибрик от времето на султан Махмуд.

— Файтонът чака. Отивам — обърнах се към Асие ханъм, като положихме болния в кревата.

— Къде отиваш? — нагло попита дангалакът.

Сетих се, че чака да му дам нещо.

— Доктор Октай търся — бръкнах, мушнах му бакшиш. — Знаеш ли го?

— Хѐ — аз няма да го знам! Кой, мислиш, ме тропоса?

И веднага запретна риза, оголи тумбак. Груб, дълъг кърпеж розовееше сред черната четина на корема му. Много неприлично беше да се показва тъй пред кадъната и аз посегнах да му смъкна дрехата.

— Видях, видях! — рекох. — Ако искаш, ела с мен.

Двамата тръгнахме с файтона. Там разбрах, че му викали Кайзо.

— Какво е туй име? — питам. — Да не е прякор?

— Така ме знай орталъкът34 — нацупи се той. — Ако ти трябвам, за Кайзо ще питаш.

Притрябвал си ми колкото на вълк качулка, рекох си наум и пак скритом го огледах. Тоя човек, освен гигантския си ръст, имаше още две забележителности. Едната беше четвъртитата му като куфар глава. И подстрижката беше такава, че подчертаваше отвсякъде правите ъгли. Темето му равно, гладко, тъй че ако метнеш една покривка отгоре, четирима души карти могат да шляпат. Късата брада и изхвръкналите челюсти оформяха куфара отдолу. Втората забележителност бяха ръцете му. При цялата огромност на Кайзовите телесни членове, дланите останали несъразмерно мънички, все едно бяха взети от друг човек, и то двойно по-къс от него. От джудже някакво. На всичко отгоре лявата ръка нормална на цвят, мургава като кожата му навсякъде, а дясната червена, сякаш току-що я е сварил във вряла вода. И не, да кажеш, че страдаше от екзема или че беше се наранявал, ами тъй си се родил. Голям страх имаше да бера от тая червена ръчичка, затова специално ти я описвам…

XV

Кешки35 въобще да не бяхме намерили доктора. Но той беше в дома си и аз захванах да разправям как са ни стоварили в градчето, какво се случи на парахода. Като стигнах до фелдшера, извадих бележката и сам засричах латинската му диагноза. И може би от тук започна грешката.

— Дай! Дай да видя! — раздразни се доктор Октай, че се въвирам в медицинските тънкости като червиво куче в бъзуняк.

Прочете писмото и рече:

— Глупости! Тъй стават тия работи! Кой го писа, викаш?

— Фелдшерът — отговорих като магаре. — От кораба. Много добре го гледаше човекът.

— Фелдшерски серсемлъци! — с презрение ми отхвърли той мнението. — Хайде да вървим! Кайзо, ела с нас!

Тръгнахме тримата с файтона и по пътя аз обясних кой е Сеид ефенди. Богат търговец, всичко продал, ще си кара старините в Истанбул при щерките. Докато ме слушаше, лекарят пак тъй презрително се усмихваше. Носеше мустаци като пиявици и мръднеше ли уста, пиявиците се сгърчват, все едно със сол си ги посипал. Злъчен човек беше, разбрах го сетне, и каквото да му кажеше светът, той отвръщаше с презрение.

Оставихме Кайзо пак да подпира дирека, а горе доктор Октай из основи прегледа болния. Прехвърля го по гръб, по корем, слуша го, почуква го, в зениците му занича, срамотиите му разголи и най-внимателно ги проучи. Но най-много го щипа. Защипе го нейде и веднага гледа през лупа какво е станало. После другаде го ощипе с два пръста като рак — и пак се звери. Тъй преброди цялото тяло на стареца. Като свърши, протегна ръце над легена, поля му Асие ханъм да се изплакне. Гледаме го двамата в устата какво ще отсъди. И каза той нещо, дето най-малко бяхме очаквали.

— Тоя човек — вика — отрова е погълнал.

Хвърли туй страшно нещо между нас, пък се обърна да гледа през джама и с двете си ръце на задника леко поплясква.

Половин минута се възцари пълно мълчание. Първи аз се съвзех.

— Как… каква отрова е погълнал? — рекох с пресъхнала уста. — Истинска ли?

При тия думи Асие ханъм се тръшна на другия креват, захлупи глава в скута си и зарева.

— А ти как мислиш? Неистинска? — врътна се докторът рязко. — Отровен е с нещо лошо. Ще се разбере с какво. Отвътре го яде — до кожата му е стигнало. Хайде — ще се мъча да го спасяваме…

— Вино! Вино пи! — вдигна грозно лице към мен кадъната. — От туй се е отровил! Ти го изюди да пие! Дето моят човек капка в уста не слагаше…

— Виното е вино! Отровата — отрова! — отбрани ме ненадейно докторът. — С всичко може да я погълне човек, когато не подозира…

Не съм сигурен дали от тоя разговор, дали от дългото щипане, но Сеид ефенди се беше даврандисал. Ококорил се — не мига. И мести очи ту на мен, ту на Асие ханъм, сякаш иска да каже: „Не знам как съм отровен. Вие знаете ли?“

Не, не сме те отровили ние! — викна в мен глас мъченически и първом опитах двама ни да защитя.

— Фелдшерът съвсем друго рече! — опънах се на доктора. — За някаква жлеза… Трябва да е писал в бележката!

Че като се каздиса оня ми ти човек:

— Махни тия увъртания! — кресна ми. — С фелдшер ще ме сравняваш! Ако нему вярваш — върви го гони! Ще ви оставя двамата да се оправяте каква отрова сте дали на тоя нещастник! И сами да си го лекувате!

— Сакън! Недей, докторе! — скочи Асие ханъм. — Вярвам ти! Тоя фелдшер пак той го доведе! Очите му не ща да видя! Забрани ми да давам билката, дето толкоз години я варя. Прахове прати — де да знам какви!

От тая секундичка разбрах, че Асие ханъм няма да ми е съюзничка, а враг. И че не бива вече да оспорвам заключението на доктора, защото ще ни вкара в неизвестно каква беля.

— Добре, добре — поутихна му малко гневът. — Няма да го местим — да не му движим кръвта. Ще ида да си взема алятите36. А вие пригответе дамаджана с вода.

Излезе той, остави ни ужасното подозрение, че сме отровители на Сеид ефенди. Разбира се, че не беше истина. Ни аз, ни Асие ханъм можехме да сторим такова нещо. Вярвам, че ако не беше се подплашила като кокошка, и тя не би допуснала за мен, че съм посегнал към отровата. Ама представи си тогавашното ни положение. Преценката на доктор Октай ни затвори изхода като с канара. И вътре в кошарата останахме само двамата с кадъната. Всеки знае за себе си, че е невинен и е готов да се брани с всякакви средства. А като не си ти, значи е другият, макар на пръв поглед да не изглежда, че той е престъпникът. Ама на пръв поглед! И тогава почваш да ровиш, да търсиш нещо потайно. Подбуди негови, причини, възможности за злодеянието. Колкото по̀ измисляш, толкова по̀ си вярваш. Като прибавиш засегнатата чест, страха, ожесточението, ще получиш пълното обезумяване…

Асие ханъм беше седнала в нозете на Сеид ефенди и безмълвно се гледаха. Много неща могат да си кажат двама съпрузи с такъв поглед. От влагата в старческите очи се събра капка, търколи се в брадата. Стори ми се тогава, че тая сълза оневини жената. Приближих и седнах от другата страна на кревата.

— Сеид ефенди — рекох плахо, — вярваш ли?

— Ще излезе злото… наяве — изглежда, не разбра въпроса ми той. — Пази се, Демирдже…

— Пази се! Тежиш му! — просъска Асие ханъм.

Неволно бях поставил ръка на завивката върху краката му и я дръпнах като опарен. Какво значеха тия думи? Преди два дни той ми беше казал, че чак като умре, злото ще излезе от него. И може да влезе в някой друг. Това ли имаше наум? Или нещо друго? Станах да търся дамаджана, но Асие ханъм ме застигна до вратата.

— Какво си направил?! Какво зло? — заговори приглушено.

— Нищо! — троснах се. — Ти луда ли си?! Защо ще върша такова нещо? Нали…

— Къде са парите? — злобно ме пресече тя. — Двамата продавахте — ти знаеш! Укрил ли си? Къде ги дяна?

— Нищо не съм укривал! С пари той се разправяше! — побеснях от това обвинение. — А защо ти да не си, бульо?! С твоята варена пикня! Нали си главната наследничка!…

С омраза казах това нещо, съзнавайки, че съм несправедлив. Ама й забих ножа до дръжката! Да види, че и аз мога да хапя! Тя пребледня като смъртница и кой знае какво още щяхме да си речем, ако излинелият глас на Сеид ефенди не прекъсна кавгата ни.

— Деца! Дечица! — мъчеше да се вдигне той на лакти. — Недейте! Не сте вие… Вярвам ви… Не си вадете очите… — И като покосен падна на възглавницата.

Не се качих повече горе. Останах при Кайзо с дамаджаната. Доктор Октай пристигна с две чанти като мулешки дисаги и отвътре извади маркучи, фунии, щипци и едно желязо, дето го сложи между зъбите на Сеид ефенди като юзда. И двамата с Кайзо извършиха варварска операция над стареца. Помпиха го, смукаха го, навираха му тръби в гръкляна, с главата надолу го цедиха, докато източиха и последния сок от карантиите му. Главно Кайзо вършеше тия работи под диктовката на доктора. С удоволствие ги вършеше. Убеден съм — това сложи точката на Сеид ефенди. Медицинското лечение понякога е по-жестоко от умирачката, ама можеш ли да кажеш нещо на науката? Стояхме отстрани с Асие ханъм и като гипсирани проследихме цялата инквизиция. Накрая доктор Октай взе секрет в една стъкленичка да изследвал отровата. Пък после щял да донесе противоотрова… Вятър!

Сеид ефенди лежеше жив мъртвец под дрипавата покривка. Бе загубил свяст и само рядкото изсвистяване на дробовете му показваше, че още диша. Добре е, че човек не си знае края, иначе ще се изкуши сам да избере кога и къде да мре. Тоя заможен човек, свикнал на угаждане, на охолство, псовисваше в смрадлива кочина, в каквато сигурно не беше влизал през живота си. Чистите кърпи на Асие ханъм бяха свършили при промивката и нямаше даже с какво да му избърше челото. Цялото негово богатство седеше в куфарчето до главата му, но в тоя миг и на това място книжата не струваха пукната пара. А две от скъпите му деца, последните край него, бяха уличени, че подло са го отровили. И за да си спасят кожата, едно другиму се бяха вгризали вече в гърлата си…

Отидох в своята стая и легнах неразсъблечен на мръсния креват. Да ме бяха застреляли, по-добре щях да съм. Асие ханъм сигурно долавяше какво е за мен Сеид ефенди. И да помисли, че съм го отровил! Баща си да погубя! И за какво? За пари?! Нали сама чу тя, че старецът ме е осигурил да уча в чужбина. Какво повече?! Обидата като звяр късаше гърдите ми и трябва да призная, че по-люто ръфаше тя от скръбта, че човекът си отива. Все още се надявах — ще устиска той. Нямаше начин обаче да не се попитам, защо ханъмата ми хвърляше такава кал.

Вярно, Сеид ефенди обеща да ми даде пари, но вълчето гърло и човешкото око са ненаситни. Може да са ме съблазнили големите суми и тайно да съм заделил нещо за себе си. Не една сгода съм имал. Пък като дошло време да прибера тия пари, Сеид ефенди ми е пречел, трябвало е да го премахна. Нали сам подговорих за виното, сам отърчах до италианците и донесох отпушената бутилка. Точно в нея може да съм сложил отровата. Сещаше ли се обаче тя, че и аз пих от същото вино? Да, ама може и да не е от същото. Следил ли ме е някой от кое шише в коя чаша наливам? Не ме е следил, защото са ми се доверявали като на син.

Ужас ме тресеше, че човек ще помисли и такова нещо, ако не е в сърцето ми да го знае. А най-страшното беше, че тоя човек може да е Сеид ефенди…

И тогава, за облекчение, подхванах Асие ханъм. Досега само я споменавах, защото през цялото време в Анталия тя стоеше някак настрани от очите ми. Със Сеид ефенди общувам, а нея приемах като някаква добавка, дето към мен няма отношение. Асие ли е, Фатме ли е — все тая. Виждаме се, разменим някоя незначителна дума — това е. Нито враждебно се е държала към мен, нито се сближихме. Казах ти — само веднъж забелязах, че й станах крив: когато Сеид ефенди обеща да ме праща в Швейцария.

По онова време тя бе някъде между четиридесет и пет — петдесет години. Ама не барвала работа от малка и доста беше запазена. Само едни ситни бръчици край очите показваха, че не е в първа младост. Носеше дрехи дълги, широки, но и през тях сегиз-тогиз личеше кръшна снага за нейните години. Под очите си имаше сенки тъмни, кафеникави, останали като че от любовно будуване. Не вярвам да е било така, ама срещат се мъже, дето и туй им подшушва съблазън. Не и на мен обаче. През ум не ми е минавало да я поглеждам като жена.

Сеид ефенди не говореше за нея. Нито я кори, нито я хвали. То по нашите земи е останала една приказка, че жена, кон и тютюн не се хвалят. Някому може да се поревне да ги опита. Кой забравил, кой не забравил тая заповед, ама турчинът — никога! Да хвали жена си? Да не е луд! Да се оплаква? Да не е баба! Нищо не знаех аз да е имало лошо между Асие ханъм и Сеид ефенди, дето да я подтикне към отровителство. Че била много по-млада от него и старецът й додеял — не може да бъде! Че ощетявал дъщерите й за сметка на голямата щерка — и дума не е ставало! Ама като бях притиснат и озлобен в оня момент, около туй се въртях да окепазя кадъната в себе си. Пък можеше и неволно да го е отровила с нейните лекове. Дълго време, малко по малко, както бях чувал, че правили най-коварните душегубци. Нали и фелдшерът рече, че билките вредели…

Колкото и да бях намразил кадъната през последните часове, не успявах да я очерня истински. Тъпа беше, клеветница беше, но не я виждах убийца. Преместих поглед на доктор Октай.

Когато някой умори пациента си, другите лекари като стена го защитават. В такива случаи хората казват: „Гарван гарвану око не вади.“ Известно е, разпространено е, но освен тая солидарност, между докторите има и друго нещо. Рядко ще им се съберат мненията по някоя болежка. Ако един рече едно, другият криви уста, ама я прикрива с длан — уж се прозява. Хеле изрази ли преценка по-младши по стаж и длъжност, старшият ще му намери барем десет кусура. Тя самата им наука такава. От една страна, много сложна, от друга — рехаво подредена. Не се дава лесно човешкото тяло на разгадаване. Срещу една открита тайна един милиард стоят недокоснати. Тъй че поле широко за несъгласия, упреци и разни мнения между докторите.

Имам малко опит в подобна работа. Днес е разпети петък. На тоя ден преди три години ме тресна инфаркт. Вярно, че сам се бях засилил по нанадолнището, ама и в болницата една красива докторица ме подпря с текме в същата посока. Както на Сеид ефенди, и на мен навря една волска опашка в гърлото да видела сърцето ми от опакото. Баш когато то се готвеше за пукване. За добро ли, за зло ли, друг доктор, Хазърбасанов, ме улови за парцалите в последния момент. Иначе цял бях улетял в пъклото. Наредиха ми след туй да ходя на прегледи — двама-трима доктори се смениха в поликлиниката. Е, как един с един не си засрещнаха акълите. Всеки намери крив предишния. И аз престанах да ходя. Моите уважения — но дотук! Ако е рекъл Господ да ме поживи — хвала му! Ако смята обратното — негова воля!

Доктор Ибрахим Октай не се различаваше от своите колеги, даже ги надминаваше. Каква беше житейската му мъка, аз усетих по-късно, но ще ти я кажа сега. Вярвам, големи докторски заложби да е имал на младини, особено в хирургията. Допускам и добър лечител да беше по онова време. Само че късметът го пратил в място забутано, дето няма ни кой да ти оцени уменията, нито да ти плати подобаващо. Или той така си представяше своето положение. Мечтал бе горкият за блестящи хирургически зали, за публика, за смели операции, дето никой не ги е правил. А му се беше паднало да реже циреи по прости дирници и най-много да закърпи нечий разпран от нож корем, какъвто беше случаят с Кайзо. Много обиден беше доктор Октай. Пренебрегнат се чувстваше, измамен, унизен. На целия свят се сърдеше, задето не го е открил, че да се възползва от таланта му. А за колегите — да не говорим. Както себе си смяташе несправедливо ощетен, тъй тях виждаше несправедливо възнаградени. Може и прав да е бил в повечето случаи, но важното за мен е, че сърцето му се беше ожесточило. На обидата връщаше презрение, нищо и никого не признаваше.

Още оная вечер ми беше ясно, че доктор Октай от инат отхвърли диагнозата на корабния фелдшер. Що да е, ама различно да е от бележката! Стори ми се, че така реши той, преди даже да прегледа Сеид ефенди. Вярвах малко в съвестта на доктора. Че като изследва пробата в стъкленичката, ще признае — сгреших, не е имало отрова в стомаха на стареца. Ако знаех самолюбието му, щях да зарежа тая мисъл напълно. Но най-много се надявах Сеид ефенди сам да оздравее. Това, смятах, ще отмахне подозрението от нас напълно. И друго има, сещаш се. Умреше ли моят покровител, загиваше и мечтата ми за Швейцария. Нали беше казал той, че още е разпоредител на парите, заделени за мен. А след смъртта му наследничките, начело с Асие ханъм, и грош нямаше да ми подхвърлят…

Малко по малко притъмня. Станах да се разходя из стаята. На едната страна се молех Богу, на обратната — проклинах. Ако не можех да помогна с друго, поне мишките плашех да не въртаруват. По едно време скръцнаха стъпки в коридора — Асие ханъм ми похлопа.

— Ела! — хлипа отвън. — Отива си господарят ти…

Изхвръкнах, втурнах се към тяхната стая и от прага мръсно изпсувах:

— Мамицата му на тоя доктор! Обеща лекарство да донесе!

Сеид ефенди умираше. Ако има някакъв дух в човека, който го напуска в такъв момент, неговият излизаше с тежки хрипове. Приближих, докоснах влажното му чело и се свлякох до него.

— Сеид ефенди! — давех се от плач. — Не бързай! Имаш работа недовършена! Почакай!

Сигурен съм, че не ме чуваше, но може би смъртта, дето се въртеше край нас, се позаслуша в молбата ми. Хриповете заглъхнаха, изтъняха, но щом се надигнах да стана, грозното хъркане се върна. Асие ханъм скимтеше зад мен. Толкоз бяхме самотни и безпомощни! Да се беше случила бедата в Анталия, близки щяхме да съберем, доктори и ако не го спасяхме, поне ужасът от умирането на тоя скъп човек щеше да се поразсее между повече хора.

Не можех да стоя така, трябваше да сторя нещо, па макар и безсмислено. В стаята висеше крушка, но електричество нямаше — Асие ханъм бе запалила газена лампа на перваза на прозореца. Приготвил бях свещ оттатък и с нея тръгнах към приземието. Мрак, влага и безмълвие, сякаш слязох в гробница. Повлякох крака по неравните плочи към външната врата — заключена.

— Ей! Има ли някой?! — провикнах се, но в тишината чух над главата си само плача на кадъната.

Къде отиде чичото? Кой ни затвори, без да ни предупреди? Да беше станал пожар, живи щяхме да изгорим. Поех обратно по стълбите, а като се върнах в стаята, Сеид ефенди беше издъхнал. Простряла ръце над трупа му, Асие ханъм ридаеше.

След нея и аз заревах, опрял чело в стената. Изтекоха ония сълзи, дето за родния си баща не бях пролял. Жал ми беше за стареца, че още живот имаше в него. Жал ми беше, че смъртта го настигна по най-нелеп и непрегледен начин. Жал ми беше и за мен, защото втори път оставах сирак неприютен без Сеид Османоглу…

XVI

Тая нощ не спахме. За кадъната беше втора по ред. Светлината поддържахме, бдяхме над тялото, но повече не се карахме и упреквахме. На разсъмване чух трополене долу и веднага слязох. Хотелджията спал в някаква дупка, не бил разбрал, че го викам. Отключи ми, метнах се на първия файтон — и при доктора.

Той още се излежаваше и докато го чаках на двора, острех се какви гневни думи ще му изрека.

— Нали щяхте да дойдете! — посрещнах го без поздрав. — Умря човекът!

— Очакваше се — навъсено отвърна доктор Октай.

— Лекарство щяхте да носите! — повиших глас.

— Тихо! — сряза ме той. — Не можах да изследвам шишенцето. Кайзо го счупи. Ама и без туй бяхте закъснели. Фелдшерът е проспал на парахода…

— Лесно ви е на вас! Кайзо… Фелдшерът… — завърнах се настрани да се избърша, защото пак ми протекоха сълзите.

— Тъй е редът при човеците — да мрат.

— Ама нему не беше ред — рекох с отчаяние. — Здрав и прав тръгна от Анталия…

— Ти го каза! — прекъсна ме докторът. — Помогнал му е някой да хване ред.

— Не може да бъде! — от яд смачках кърпата в ръката си.

— Ще видим — зловещо отвърна Ибрахим Октай. — Ако шишенцето е счупено — кюпът е цял…

Усетих накъде бие, но подцених заплахата. Върнахме се в нашата кочина и пак заварихме Кайзо до дирека, а при Асие ханъм — хотелджията. Няма да ти описвам как пищя тя и се вайка при нашата поява. Като се утиши малко гюрултията, чичката си тръгна, а лекарят отиде, пипна вкочанения труп да се увери, че си е свършил работата.

— Тук ще трябва да го погребем — обадих се. — Как да го караме до Истанбул?

— Мъртвец без гроб не бива — откликна докторът. — Ама няма да е лесно.

— Защо?

— Абе ти на какъв се правиш? — с два пръста вдигна той някаква дреха от стола, пусна я на пода и седна. — Не видиш ли, че смъртта е съмнителна.

— Нищо съмнително няма! — рекох зло. — Умря си човекът от стара болест.

— Анджак37 туй ще разберем! Сега ще викнеш полицейския, пък той служебно ще ми нареди да разрежа тялото. Да се уверим ти ли си прав или аз по-добре знам.

— Сакън, докторе! Недей да ровиш! — спъна се кадъната в две-три стъпки към него.

Умората от двете безсънни нощи се беше смесила на лицето й с горка молба и див страх.

— Не мога! — надменно я погледна Ибрахим Октай. — Законът иска тъй, че да подпиша после смъртната тапия.

— Ти можеш! Ти знаеш! — проплака жената и сякаш някой преряза краката й — падна тя на колене пред стола.

— Да беше някой скитник — иди-дойди — сухо рече докторът. — А той богат човек, чувам. Къде сте го повлекли вие двамата, като е бил болник за умиране?

— Пари не носим! — изтъня гласът на Асие ханъм. — Колкото за пътуването. Ама… Ама за твоите грижи… За благодарност…

И тя бръкна в пазвата си, чу се как скъса връв и измъкна наниза с пендари, който и друг път бях виждал на шията й. Троен наниз беше, тежък и широк като наяла се златна змия. Ибрахим Октай обаче не протегна ръка да го вземе и тя го провеси на коляното му.

— Лошо! Лошо! — въздъхна той. — Богатият умрял, богатството изчезнало. До вдовицата млад мъж се намерил…

При тия думи Асие ханъм ахна и с две ръце затули лицето си. От гняв думица не успях да река, защото доктор Октай веднага извади тефтера си с рецептите, а от него — вчерашната бележка на фелдшера.

— Ела я подпиши — обърна се към мен. — Да се знае кога и как съм я получил.

Приближих с дървени крака и докато драсна с писалката му, щракна гривната от китката на кадъната — прибави я тя към пендарите. Изправи се докторът, но преди туй като фокусник събра всичко от скута си — тефтера, наниза, гривната. И в тоя миг аз не изтърпях — сграбих го за реверите.

— Мръснико! — изфъфлих с изхвръкнали очи. — Нарочно ли го умори?!

Капчица страх или угризение нямаше в черните му като копчета очи, а само гнуснаво любопитство, с каквото наблюдаваме непозната мушица, кацнала на ръкава ни. И аз го пуснах, задъхан от омраза.

— Ще ви пратя хора за погребението — оправи си сакото докторът на излизане, все едно че нищо не беше станало. — Ще трябва да им платите. И Кайзо ще помага.

Стоварих се на същия стол и стиснах глава между дланите си. Още като заговори оня за полицейския и за рязане, щукна ми нова мисъл. Че не само от инат и самолюбие доктор Октай не прие диагнозата на фелдшера. Ами се е готвел да ни изнудва, да ни тропоса престъпление. Не напразно ме защити той за виното — малко му се е сторило то като неволна причина за бедата. Първом Асие ханъм да изнудва, а покрай нея и мене.

Помислих си го това нещо с малко колебание. Когато обаче извади бележката — пиронът се закова. Защо иначе ще я пази, като смяташе, че е фелдшерски серсемлък? Ще я скъса и хвърли в първия боклук. Ама трябвала му е — ако изнудването хване дикиш, нея да използва като подкрепа, че Сеид ефенди е дошъл болен в градеца и си е умрял от естествена смърт. А опънем ли се с кадъната — ще ни изкара отровители и ще ни предаде на полицията.

Кацна ми като на длан това откритие, но след него имаше и още една стъпчица. Щом доктор Октай е решил да ни изнудва, само един начин имаше да ни вплете яко в своята мрежа. Сещаш се какъв. Сеид ефенди да умре. Или ако беше тръгнал натам, ама се туткаше и бавеше, да го побутне лекичко към оня свят. Като с промивката примерно.

Убеден бях тогава, че Ибрахим Октай уби Сеид ефенди хладнокръвно и съзнателно. На Кайзо туй не му го слагам грях, защото той беше добиче, вършеше каквото му наредят. И ето че сега убиецът сочеше нас за убийци, даже злато взе за своето злодеяние. Ама какво можех да докажа? Къде да ида? На кого да се оплача, като никой не ме знаеше в Съръбаир? На мен ли ще вярват или на своя приятел доктора? Медицинска експертиза ли ще свикат? Независимо следствие ли ще назначат? И щеше ли Асие ханъм да тръгне с мен?

Никога! Вдигнах глава и я видях, че е минала от другата страна на покойника. Нямаше нужда да й разправям какво си мисля, защото тя го бе разбрала по-бързо от мен. Сенките под очите й бяха станали янтарени, смазана изглеждаше от връхлетялата ни беда, ама ми се стори, че и малко облекчение й беше дошло. Нямаше го оня див страх като одеве, когато грохна на колене пред доктора. За нищо на света Асие ханъм не би допуснала до щерките и зетьовете да стигне слух, че са я замесили в такова подозрение. Висш съд да я оправдаеше напълно, пак щеше да остане дъх от отровата. Иди обяснявай всекиму заек ли си, камила ли си. С какви очи ще отвръща на челядта си, че не тя е убийцата? Нямаше ли мълвата да навреди на високата служба на зетьовете? Стигаше й вината, че е оставила господаря й да умре по път. Не, доволна беше Асие ханъм, че с два накита замаза клеветата. Нито правда, нито възмездие можеха да я изкарат от нейната черупка. Сеид ефенди нямаше да стане от гроба. Защо сама да се позори в разправии с подлеца? Запуши му устата с малко злато, пък бягай надалеч…

Може и права да е била кадъната за себе си. Съвестта си да е чувствала чиста. Ама аз какво да кажа за мен самия? Ако Ибрахим Октай беше помогнал на Сеид ефенди да умре, кой пък бе помогнал на убиеца? Аз, миличък! Аз! С моето дрънкане във файтона. Кой ме би да разправям какви сме и що сме?! Да съблазнявам мръсника с богатството на стареца? А и за себе си подхвърлих — ей тъй, между другото уж, че съпрузите ще останат в Истанбул, пък аз ще ходя да уча в Швейцария. Да се похваля, да не би да помисли докторът, че съм момче за всичко, а да разбере, че съм личност, избрана за велико бъдеще.

Виж какво — може и да преувеличавам своята вина. Може и без моите приказки Ибрахим Октай да усетеше какви сме и да постъпеше по същия начин. Ама че плямпах, не бива да крия. А тогава смятах, че точно моята голяма уста изкуси убиеца, подмами го, насъска го за злодейството.

Как да не съм мнителен, ми кажи?! Където и да живях, а най-много тук, в София, не само на своя глава го понесох, но и безчет пъти го гледах при други хора. Откриеш ли си малко гърба — ще се намери ръка да ти забие ножа. Довериш ли се на ближен — ще дойде ден да те предаде. Похвалиш ли се със своя радост — сто завистника ще подбудиш да ти вгорчат живота…

Асие ханъм сякаш отгатна какво ме мъчеше и през трупа попита:

— Откъде знае за Сеид ефенди? Ти ли му каза?

— Две думи — смънках гузно.

— Две думи три гроба копаят! Дано и той се продъни там! — прокле тя доктора.

— Асие ханъм — обадих се след малко, — парите ми свършиха. Ще дойдат хора за погребението…

Вярно беше, че доста понамаляха. Не носех много на парахода, защото бях ли със Сеид ефенди, той се разплащаше. А каквото имах, повечето отиде за файтона, за хотела и най-много за доктор Октай и Кайзо. Широко харчех аз в Анталия, но и малко отделях за спестяване. Сеид ефенди ме поучи. Имаше тогава една банка, Делова банка се казваше, с клон в града. Там си бях открил влог и документ ми издадоха, разбира се, ама не вярвах, че мога да тегля от Съръбаир.

— Аз пари не държа — отвърна ми ханъмата. — Каквото имаше в кесията му — кимна тя към мъртвеца и пак се разплака.

Почаках да се успокои и рекох:

— Да видим в куфарчето…

Станах, сложих го на стола и тя го отвори — сигурно бе намерила ключето пак в кесията на покойника. През рамото й следях как повдигна папките, порови тук-там — пари нямаше.

— Да погледна за какво са книжата — предложих.

— Каквото си гледал — свърши! — хлопна тя капака. — Други ще гледат вече. И прави му сметката да липсва нещо!

— Чист съм! — опънах се като струна. — Един влог имам в Делова банка — от заплатата съм късал. Пък и да съм крал, в книжата не е записано…

— Вдън земя да се скриеш — не ме слушаше тя, — моите хора ще те намерят!

Неудобно беше да питам за обещаното от Сеид ефенди, но тя ме предизвика да кажа:

— Асие ханъм, ти чу, че господарят ми е заделил мая. Ще му пренебрегнеш ли волята?

— Ако ти е наречено нещо, ще ти се даде — посочи тя куфарчето.

— Ами дай да видя! Да знам какво ще правя! — настоях.

— Не! — вресна като коза ханъмата.

Добре почнахме, за да си издерем очите, но вратата се хласна, показа се четвъртитата глава на Кайзо.

— Идем! — ухили се той. — Имамът нареди.

Едно хубаво нещо мога да кажа за него, и то е, че много помогна при погребението на Сеид ефенди. Плати му се, разбира се. Няма да изреждам всичко от подготовката — решено бе мъртвецът да бъде предаден на следващия ден по обед. Разви се платното, извърнахме се ние ужасени от гроба, пропадна тялото в черната земя. Битти! Свърши!

След церемонията имамът ме викна. Асие ханъм бе говорила с него и той ми каза да й предам, че за двете вечери до идването на парахода ще прати слугинята си да преспива при нея в хотела. Вдовицата била искала да има за дружина улегнала жена, защото я било страх да спи сама в същата стая, откъдето мъжът й се представил на Аллах. Докато си приказвахме, стигнахме джамията. От двете страни на входа й бяха направени ниши за сядане и той ме покани да си почина.

— Пие ли ти се кафе? — попита. — Ей го къде е.

Малко дворче, постлано с калдъръм, свързваше свещената сграда с друга постройка. Съгласих се, преместихме се там. Ни един посетител нямаше вътре, подвихме двамата крак на миндерите и имамът обясни:

— Туй кафене работи за един ден от седмицата. Събират се големците от града. Като адет е останало. По-преди посядваха след петъчната служба, ама откак обидихме небето да работим на тоя ден, в неделя идат. И друг път нявгаш се отбиват.

— Прости хора няма ли? — попитах от учтивост.

— Рядко някой — рече човекът. — Имахме късмет да е отворено. Близо при царя — пълен джоб. Ама близо до царя — и пълен гроб.

Почудих се на тая приказка, защото не я бях чувал.

— Не си малък — лукаво се усмихна имамът. — Да се въвираш на властта в очите не винаги е от файда.

И взе да разпитва откъде съм, имам ли рода наблизо.

— Загубил си добрата работа — съжали ме той, като изслуша моите отговори. — Какво ще правиш сега?

— Не знам — рекох. — Ще вървя с парахода… белким в Истанбул ми потръгне.

— Върви, върви! — одобри имамът. — Учен ми се видиш. За теб насам работа няма. Да беше тукашен…

Въобще не смятах да оставам в това унило място. Докато вървях към хотела, с досада си мислех какво ще правя през двете денонощия. Прашно, скучно, заспало. Такъв ми се видеше Съръбаир. Потискаше ме и хълмът, надвесен над градеца, от който сигурно идеше името му. Гол баир — изведнъж не различаваш жълтеникавия камънак от изсъхналата трева. И тук-там по стръмнините вкопчени бодливи храсти. Развъдник беше на пепелянки. Сетне го научих. Като израстяха излюпените змийчета, чак из града плъпваха. Хората по дворовете си ги намираха…

Асие ханъм седеше на кревата, вцепенена като буково дърво. Гледаше и не виждаше. Много й беше дошло след тръгването ни от Анталия. Ни отвърна, като й тропнах, ни забеляза, че застанах пред нея. Повиках я веднъж, дваж, даже протегнах ръка да я побутна. Но тя се сепна, преди да я докосна, и се подплаши, сякаш звяр бе зинал насреща й. Скочи, омота се в дългите си поли и побягна от другата страна на леглото.

— Не ме пипай, момче! — рече глухо. — Махай се!

— Успокой се, Асие ханъм! — направих се на кротък. — Нищо зло няма да ти сторя.

— Махай се! — повтори тя. — Постелята не е изстинала… Барнеш ли ме — ще пищя!

Сбърках се. Какво си мислеше тая жена? Че съм дошъл да я обладавам ли?! Та тя можеше да ми бъде майка! Съпруга бе на втория ми баща! И то къде да й посегна — на смъртния му одър?!

— Ти луда ли си?! — наля ми се лицето с кръв. — Дойдох, защото имамът каза… — Предадох каквото трябваше, но тя си остана настръхнала, хванала с една ръка таблата на кревата и готова за борба. — Ще ида до пристанището — допълних. — Да видя за парахода…

— Чакай! — точно като смахната ме спря тя.

— Да чакам или да се махам? — рекох сърдито. — Какво ти е, Асие ханъм?

— Недей да идваш! Молим те! Тука остани!

— Как? — в първия момент въобще не разбрах за какво говори.

— Телеграма пратих, че човекът ми умря и вдруги ден тръгвам. Чиновникът в пощата я написа…

— Добре си сторила — казах.

— Всички ще дойдат на скелята38. Двама ни не бива да виждат! — разтрепери се кадъната като листо.

— Легни си. Почини си — благо предложих. — Главата ти се е замаяла от съклет…

— Сега ми обещай! Ръка ще ти целувам! — проплака тя в отговор.

Когато доктор Октай хвърли думата за отравяне и двамата с Асие ханъм се заподозряхме един друг, аз си мислех как ли изглеждам в очите й, после нея претеглях за вина, но ще призная — не ми дойде наум: как пък двамата заедно се виждаме на нечие зло око. Пак докторът ни го подсказа с намека, че до вдовицата млад мъж се намерил. Това бе подпалило фитила на Асие ханъм. Останалото тя си беше донадила и цялата фантасмагория се крепеше на две точки. Първата — че младият чиновник се залибил с прекрасната кадъна, жената на чорбаджията си. И втората — че двамцата са уморили дъртака, та да си правят кефа необезпокоявани и да му харчат жълтиците. А тая сценка в главата на Асие ханъм я плашеше до побъркване. Най-много — да не би близките й да помислят нещо подобно, да заподозрат майка си в прелюбодеяние, когато се изтърсим от парахода без Сеид ефенди. Особено пък ако докторът не се задоволеше с подкупа, и все пак до Истанбул стигнеше приказка, че Османоглу е умрял от отрова.

Поради тая сценка и от мен се боеше. Когато на човек от зор му се размърдат чивиите, той почва да гледа на света според новото разместване. Сложила ме веднъж в ролята на любовника, Асие ханъм дотам се бе замаяла, та вярваше, че точно тая роля ще играя в нейната постановка. Траял съм до време значи, пък като го няма Сеид ефенди, ще скоча да я награбя.

Всичко друго разбирах и можех да оправдая, ама това нещо направо ме влудяваше, докато се обяснявахме. Говорим за неща сериозни, дето ми решават бъдещето, ама прави стоим от двете страни на кревата. Направя ли крачка да се разтъпча, и тя мръдне от другия край. Варди се да не я погна изведнъж и да я скепцам за шалварите. Какво ли не й приказвах да я успокоя. Включително грубости. Че е стара за мен, че не ми харесва и пет пари не давам за нея. Не се доверява обаче, смята, че я залисвам. Мръсник съм бил, по очите ме усетила, защото съм гледал мазно като земпаре39. По едно време тъй ме раздразни, че си рекох: ще взема да рипна през леглото и я уловя, та да видим ще пищи ли дъртата пастърма и какви игри ми играе. Но се сдържах — и по-добре. Не се знае дали тая сценка на ужким нямаше да се превърне в нещо истинско и грозно…

Ще си помислиш може би, че Асие ханъм е била луда. Или че дълго време си е потискала мераците, докато избият по тоя шантав начин. С първото не съм съгласен, във второто не съм сигурен, макар подобни работи да стават по света. Вярно е едно — че на тая домашна жена, дето рядко бе прекрачвала прага на къщата си, изневиделица й се струпа голям товар. Мъжът й умря, убийца я изкараха, в изневяра я набедиха. За неопитен човек като нея да прекара такова нещо е все едно гол охлюв през жарава да пропълзи. Така че наистина временно се беше шашардисала.

Ама мисля, че и друго има. Защо по тоя начин си показа шашкънията? Тя бе крита жена, от някогашните кадъни, макар да бе хвърлила яшмака. От майка си, от баба си още научила, че най-важно за една жена е да се крие, пред мъжко око да не излиза — там е главната опасност за нея. Мъж ли е — за едно нещо се точи той на жената. Такъв ще да е бил защитният рефлекс на Асие ханъм, дълбоко изкопаният отбранителен ров при съмнително мъжко приближаване. И ето че злощастните събития мен поставиха на ръба на укреплението, мен нарочи тя за похитител на кадънската си чест и почтеност…

Ама все пак това са гадания, плъзгава материя, психологии, както му казват. Каквото и да ставаше в душицата на Асие ханъм, на устата й беше едно — в Съръбаир да остана, на парахода да не се качвам, да не ни видят близките в Истанбул, че слизаме заедно. Туй молеше, за туй ме заклинаше. Едната дъщеря и зетят ме бяха виждали предишната година. Не можеха да знаят обаче, че и аз съм тръгнал да се преселвам със старите. Какво им е казала после Асие ханъм, не ми е известно. Напълно ли ме скри, споменала ли е, че заедно сме пътували до Съръбаир и ме писа беглец след смъртта на Сеид ефенди?…

В началото аз не се съгласих, разбира се. Нямам работа в Съръбаир, казвам й, пък щом толкоз те е страх, настрана ще стоя в парахода и последен ще сляза на пристанището — когато си идете. Не, къса и хвърля тя, ще те зърнат случайно и още по-лошо ще стане, по-подозрително. Безумица някаква — как да я убедиш?! Качиш ли се, заплашва ме кадъната, аз ще се хвърля в морето! По-добре смърт, отколкото позор! Какъв позор?! — почвам от начало, ама виждам, че от миг на миг все повече я лови истерията. Тъй доста време си премятахме подобни думи като горещ картоф, докато кряснах:

— Ами парите! Искам си ги, както Сеид ефенди рече!

— Това скоро ще се разбере — отвърна Асие ханъм. — Кълна се — ще те известя! Ти само чакай тук! Пък сега — допълни, — каквото има, ще ти го дам. Само обещай!

Извади портфейла на мъжа си, подхвърли го на леглото.

— И куфарчето да видя! — нареждам.

Скръцна й сърцето, но тоя път даде ключа. Зарових се вътре — Сеид ефенди бе взел и нужни, и ненужни неща, за спомен. В банковите преводи обаче името ми нийде го нямаше. Ама той човекът каза, че тепърва ще урежда моето положение. Разминах се с добрата съдба! За малко, но се разминах! Иначе сега в Турция висш магистрат можеше да съм…

Кога човек се дави, и за змия се хваща. Тъй Асие ханъм ме гледаше с ужас и надежда, очаквайки какво най-сетне ще реша. Противна ми стана цялата разправия. Джендемѐ! Що не вървиш по дяволите! — рекох си. — Що пък с теб ще се влача! Ще взема следващия параход… Вдигнах портфейла, прибрах повечето пари. Оставих й да не е без хич.

— Сбогом, Асие ханъм — хванах дръжката на вратата. — Почитах те заради Сеид ефенди. Да беше помислила за него да отмъстим, ама… Да те изпращам ли?

— Недей! — прошушна тя с пребелели устни. — Да не гледат хората…

— Сиктир на хората! — ревнах като бесен, без да бях очаквал, че тъй ще избухна в последния миг.

Някой опъваше вратата отвън. Слугинята на имама беше дошла — оставих Асие ханъм в сигурни ръце. И като глиган се сурнах по стълбата. Изскочих навън — от човек имах нужда, от приятел, да си изплача обидите. Ама кого да диря, като освен ходжата двама души познавах само — единия убиец, другия — тъпак безподобен.

XVII

Казваш, късмет съм имал много пъти да почвам живота си на чисто. Знам, че няма човек, който поне веднъж да не е искал подобно нещо. Защо не се родя отново? Защо не стане тъй, че да захвана всичко отначало? Това няма да сторя! Онова няма да река! Такъв и такъв ще бъда, ако нося днешния си акъл. Ама това са празни мечтания в минута на слабост. И не за друго, ами пак да се родиш, в другия край на земното кълбо да идеш, все ще нагазиш в някоя мърсотия, а и ти ще мъкнеш да прибавиш своята мърсотийка. И ако избегнеш предишните грешки, нови ще натвориш. Светът те посреща със зло, а и ти сам не знаеш колко рога̀ има злото в твоята лична природа. Пък и старото няма да си оставил, защото драги са грехове до пъкълски прагове.

Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани гледат, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение…

В хотела преспах още няколко нощи, но с Асие ханъм повече не се срещнахме. Даже в деня, когато трябваше да дойде параходът, се запилях далеч от пристанището. А като замина тя, разбрах колко народ е знаел за нашето пристигане и за смъртта на Сеид ефенди. Защото тия хорица сега се втренчиха в мен. Защо съм останал? Защо не съм последвал своята чорбаджийка? Пръв попита хотелджията, но и други подмятаха или ако не казваха направо, в очите им четях това недоумение. И докато от останалите лесно се измъквах, на Кайзо трябваше да дам смислено обяснение, защото той се закачи за мен, другар ми се обяви.

— Смъртта всеки договор разваля — рекох му. — Свободен съм вече. Ще гледам търговия да завъртя. Много сте изостанали тук и стоките по-скъпо ви излизат.

— А-а, пари имаш значи! — вика той.

— Пари нямам — сопнах се, — ама ще взема кредит. Банките са затуй.

А да му кажа това нещо причината беше, че пред кметството бяха лепнали обява. Тъй и тъй, общината дава склад под наем. Търг ще има и който наддаде, ще го вземе.

— Къде ли ще е тоя склад? — попитах Кайзо, който стърчеше зад гърба ми.

— Знам го — отвърна той. — На пристанището. По-рано беше на Садъкаа, ама мюдюринът го прибра.

Заведе ме да го видя. Два пъти по-малък от оня в Анталия, ремонт ще иска, но за работа става. Аз пари нямах ни на търг да се явявам, ни да пълня склада със стока, но ми хрумна да пиша на Муса Халил. Да му подскажа той да наеме постройката, да си разшири търговията в Съръбаир, пък мен да сложи управител. Ако не приеме, не би ли ме взел обратно в Анталия, там да му помагам. Вярвах, че Асие ханъм му е съобщила вече за кончината на Сеид ефенди, но и аз започнах със скръбната новина. Като стигнах до предложението ми обаче, видях, че на лист изложена, работата изглежда афиф. Ако направим склад за храни примерно, ще има ли достатъчно пазар в градеца и околните села? И кога ще бъде тоя търг не пишеше в обявлението. Какви документи ще трябват, ще искат ли банкова гаранция? Оставих писмото недовършено, тръгнах да разуча.

Кметството беше заключено, но като похлопах, пазвантинът ми отвори. Май му развалих дрямката — препречил ръка, не ме пуска да вляза. Казах за какво съм дошъл.

— Туй е кметска работа — отвръща, — ама къде го дириш? И от ефендетата никой няма.

— А утре ще бъдат ли?

— Не съм им началник — вика. — Белким дойдат. — И спусна мандалото под носа ми.

Повлякох се по дюкяните да подпитам откъде си вземат стоката, върви ли алъш-веришът. Да ти кажа правичката, нямах голям мерак да оставам в Съръбаир. По-скоро ми се щеше Муса Халил да ме викне при себе си. Пък като му исках две неща, все вярвах на едното да се съгласи. Ама не биваше да пращам янлъш предложение, точно трябваше да опиша положението.

В първата бакалничка заварих Кайзо, облакътен на тезгяха.

— А! — зарадва ми се той. — Ти не си ли в джамията? Я да вървим, че изтървахме молитвата!

— Ти да не си се бил? — рекох да го залисам. На скулата му имаше прясна драскотина, а окото — насинено.

— Ритна ме едно магаре — вика, — ама му свалих петалата.

Забра ме Кайзо със себе си, не можах да се измъкна. Заведе ме в същата джамия, с чийто имам бях говорил. Взехме си абдеста40 набързо, влязохме и тъй като малко бяхме позакъснели, веднага коленичихме на едно празно местенце. И каквото правеха другите, туй правех и аз. Кланях се, вдигах ръце, шъпнех нещо, дето и сам не знаех какво е, отвореха ли уста останалите мъже да отвърнат на призива, повтарях и аз след тях със задавен глас. В молитвената ниша служеше познатият ми имам и като се обърна по едно време, забелязах, че окото му с доволство ме съзря между множеството.

Течеше следобедната петъчна молитва, по-дълга от другите през деня. В началото аз наблюдавах крадешком, следях как гигантската фигура на Кайзо се кърши, сякаш камила полягваше за почивка, но малко по малко взех да се увличам. Редиците на стотината богомолци, надеждата и самоотречението им в думи и движения, тържествените вопли на свещенослужителя, мирисът на разтопен восък и други, неизвестни ми благовония, целият храмов въздух, наситен с настойчива вяра и искрено подчинение — всичко това побутна душата ми, заля я, всмука я в себе си, за да се изравни тя под свода на скромната джамия и с молещите се, и с техните молби.

Вярно, аз не знаех какви думи предписва Коранът за тоя ден и час и първом мърморех невнятни звуци, но скоро молитвената вълна понесе и мен. Аллах, Господи Боже! — мълвях в себе си аз. — Мохамеде! Исусе Христе! Простете ми и приемете ме! Вие сте добротворци на всички твари — смилете се и над мен! Ако си един, Боже, ще ми познаеш гласа, откъдето и да те викам, защото и друг път съм те молил. Ако сте двама, не се сърдете, че едновременно се обръщам към вас, а дайте поне половин ухо на молбите ми! Не се карайте как да ме поделите, защото и на двама ви изцяло се давам и само на вас се надявам. Аллах велики! Боже милостиви! Ако вие не ме приемете, дяволът бакшиш дава за мен! Но омразен ми е той и страх ме е от него и затуй само пред вас коленича да ме закриляте. Водете ме по своите пътища и чуйте ме!

През тия дни много бях изнервен и объркан. Смъртта на Сеид ефенди попиля живота ми, както се бе открил той пред мен. И макар външно да се крепях, всичко вътре в мен трепереше и търсеше да си намери новото място. Тая работа със склада, с писмото до Муса Халил беше залъгалка, опит да се уловя за нещо и да се съвзема. Тъй че в молитвата ми нямаше нито грам подигравка. За нея бях настроен вече — от смут, от страх, от недоволство и несигурност.

Малко ми трябваше да излея душата си пред някого и ето че точно в джамията се случи. Може би истерия ме беше хванала в ония минути, както пред Караканьоти, когато изплаках и майчиното си мляко. Повлича ме понякога тоя бяс на изповедта, на покаянието, когато чашата на сърцето ми се препълни и трябва да отлея от нея. И аз със стръв посягах нагоре, като че исках да уловя някого за реверите, удрях чело в пода на Аллаховия дом — горещо се молех и нему, и на Христовия Бог, на всички техни светци и довереници, дето бяха неми свидетели на окаяния ми живот. Молех се за душата на Сеид ефенди и се кълнях, че съм невинен за гибелта му, молех се за майка ми в Пазарджик и просех милост за бягството си… И за много още неща, дето не искам да си спомням.

Когато службата свърши, бях тъй зашеметен, все едно вихрушка ме беше въртяла. Хората наставаха да си вървят, а аз останах на колене, похлупил лице в дланите си. Вдигнах глава, когато имамът ме погали по рамото.

— Аллах е всемогъщ, синко — благо се усмихваше той. — Хайде, стани сега.

Кайзо бе зяпнал, смаян от религиозното ми вживяване. Тръгнах навън и докато излезем от вратата, имамът леко ме придържаше под мишницата. Пред входа ме пусна, кимна с ведрото си широко лице и кривна през калдъръменото дворче към кафенето.

По пътя насам бях казал на Кайзо къде съм ходил и той отвърна, че кметът сигурно ще се отбие следобеда в същото това кафене. Да съм го дебнел на излизане, да го заговоря и ако е на кеф, да измоля кога да ме приеме. Защото ей тъй от улицата при него не се влизало. И името каза на мюдюрина — Хуршид Яха.

— Ще влезем ли? — завъртях аз глава зад гърба на имама.

— Не са ни канили — боязливо рече великанът.

— Кой да те кани? Кафене е — да не е диванхане41 — отвърнах пренебрежително.

— Ела! На друго място ще идем — не се съгласи тоя мой натрапен опекун. — И гювендии може да сбараме. Не е тук за хора като нас…

Раздразни ме, че слага и двама ни в един кюп и без да го убеждавам повече, се запътих към другия вход, откъм уличката. Поради моята дързост и Кайзо се престраши — като отворих вратата, и той се изсули след мен в кафенето. На миндерлъците, обхващащи трите стени на помещението, седяха петнайсетина човека, все възрастни хора по тогавашната ми мярка. Сред по-младите беше и Хуршид Яха, минаващ малко четиридесетте.

— Добър ви ден, господа! Аллах да ви закриля! — казах учтиво, но без да се колебая и да искам разрешение, седнах в края на миндера.

И появата ни, и моят поздрав прекъснаха оня, дето говореше. Всички погледи паднаха върху нас, като че чакаха допълнително обяснение, но никой нищо не ни рече. Тук-там някой промърмори в отговор на благословията ми, тук-там друг се прокашля, а кафеджията, който ме беше запомнил от идването с имама, след малко донесе филджаните. Аз деликатно изух обувки с пръстите на краката си и най-напред прибрах едната нога под задника си, а сетне и другата. И Кайзо до мен сгъна своите мотовилки по тоя турски табиет, все едно камилска птица се нагласи да мъти.

Говореше се за войната. Може би ако одумваха някого от градеца, ако обсъждаха по-близки им работи, щяха да намерят начин да ни покажат вратата. Ама приказката беше обща, далечна и както се казва, неангажираща. За сраженията в африканската пустиня между немци и англичани. Кой какво е отстъпил и кой какво е завзел. И как е станало аджеба. С майсторлък или с напразни жертви.

— Туй, което нашата конница за ден е прегазвала, те с машини не могат го взе — рече един старец и пуфна облак дим от наргилето си.

— Конницата иска юнаци, а в машината и шубелия42 може се скри — добави друг, но и малко несъгласие внесе в разговора: — Самата машина обаче е по-бърза и люта.

Приказката се отмести към военната техника. За танковете, за верижните камиони, за аеропланите и бомбите. Като оглеждаха от вси страни онова, за което бяха чували и по-малко — виждали, един от господата заключи:

— Страшно чудо! Непомисляно!

— Щом нов ден се отвори — и ново чудо стане! — подкрепи го втори.

И ето че от дума на дума градските първенци се прехвърлиха върху чудесата, що творяха науката и производството. Лек спор се завъртя кое е по-голямо чудо — телефонът ли или радиото, електричеството или пък язовирите, дето правителството бе почнало да строи из Анадола. Кой на каквото и чудо да се чудеше, всички бяха съгласни, че не се знае до какво ще доживеят. И че човешките чудеса из ден в ден стават по-многобройни, сложни и завързани.

Слушах аз какво умуват старците от дълбоката провинция и чаках да се наситят, че да си вървят. И тогава да се доближа до кмета, да го заговоря по моята работа. Бях го познал по един само белег от описанието на Кайзо. Че е бръснат изцяло. Другите бяха все мустаклии, а неколцина от по-старите носеха и бради. Как да ти го представя Хуршид Яха, като нищо особено нямаше по лицето му. Само дето очичките му бяха едно до друго на два пръста разстояние, светлокафяви, лъскави. Чело средно, без тежки кахъри, устни прибрани и стегнати, уши, нос, брадичка също тъй средни и приятни на вид. В общия разговор той пак средно се намесваше, а като подхванаха чудесата, млъкна съвсем. Виждаше ми се, че другаде са му мислите, че детски брътвеж му се струват тукашните мъдрувания, но не ги прекъсва от деликатност.

Не знам защо се намесих. Може би ми омръзна да чакам, може би исках да привлека вниманието на кмета. Или онова настроение от джамията още не беше преминало и то ме потегли какво да река.

— Човешките чудеса са от ден до пладне — вклиних се изведнъж, преди някой да е повлякъл нова приказка. — И колкото са по-усукани, толкоз по-бързо им минава времето. Истинските чудеса са от Аллах и до едно те са прости, така че с очи да ги видиш като капката роса сутрин на някое листенце…

Като заговорих, две лица различавах само по миндерите на кафенето. Хуршид Яха и имама. Него видях тогава, че се усмихна, кимна ми насърчително и затова не спрях:

— Прости са Божиите чудеса, но за нас остават неразгадаеми, както и да ги разчопляме. Ето водата! Не е ли чудо? Същата оная капка роса или все едно — бездънните океани. Химиците разправят, че от водород и кислород се състояла. Ама какво от туй? Коя фабрика, пък била немска или английска, може да произведе толкоз вода, че да утоли всяка жажда и да даде живот на всяка твар?

Отговор на въпроса си не чаках, но забелязах, че очичките на кмета се развеселиха и ме гледаха очаквателно.

— Освен че са прости на вид — отместих аз поглед настрани, — Божиите чудеса са такова нещо, без което не можем. По това одма ще ги различим от човешките уйдурми. Без танкове можем, без аероплани можем, без радио и телефон също можем. Ако не беше тъй, дедите ни нямаше да побеждават и да пренесат семката си до нас. А помислете си без какво не можем. Без Неговите прости чудеса! Без въздуха, дето дишаме, без почвата, дето ни храни, без водата, дето ни пои!

При тия думи разперих ръце и вдигнах очи към тавана. Като ги сведох обаче, видях и останалите хора по миндерите. Повечето ме гледаха под вежди, едно, че се бях вмесил непочтително в разговора и, второ, излизаше, че им отправям упрек, задето са забравили Бога и плещят като неверници. Усетих, че в тоя миг ръб ни разделяше от недоверие и недоволство, а на това място не биваше да спирам. И като поех горчивия от тютюна въздух, ласкаво рекох:

— А най-голямо Божие чудо, агалар, сме ние с вас, дето сме се събрали всички тук, и всеки от нас поотделно. Човекът е дивното чудо на Аллах, както ни е направил хем еднакви, хем един с друг да не си приличаме. И всяко наше нещо да си е поставено на мястото, без него да не можем и никой да не може да го повтори и да ни го замени. Ако ще би нокътят на малкия пръст на крака да е! Кажете ми, ваша милост, кое не е чудо по нас, дето всеки ден по хиляда пъти го виждаме и пипаме? — разпалено попитах аз и потупах с разтворени пръсти гърдите си. — Крака споменах — него да вземем! Ще рече някой: просто нещо са краката, най-грубата човешка част. Ама я, уважаеми, си представете вашите точно крака и си помислете за тях. За безбройните костици, жилки и мускулчета, преплетени едно в друго и тъй задружни при всяка работа. Как се стягат, разпускат, нагаждат, избутват в такъв ред и съгласуваност, че всички наши приказки и две крачки не могат да опишат. Помислете си за гъвкавото ходило, дето се приспособява към камъче и цепнатина, към грапавини и неравности. За ахилесовото сухожилие, дето свързва петата с якия прасец. За коляното с неговите черупки и захлупки — как ви сдържа то по нанадолнището и каква опора ви е при стръмнини. Ами играта на мускулите при спорен вървеж! Ами пъргавината на ставите! Велико чудо са, господа, човешките крака!

Градските стареи бяха зинали от тая моя възхвала. Докато говорех, измъкнах едната си нога изпод седалището, свивах я и я опъвах пред мен и с пръста си сочех ту стъпалото, ту глезена или бедрото. Като омагьосани погледите се местеха от пламналото ми лице към танцуващия във въздуха крак и никой май не забелязваше, че всъщност аз се чекна доста неприлично на публичното място.

— Ами очите, юначе! Очите! — обади се същият дядо, дето се възхищаваше от някогашната конница.

— Окото е такава тайна, че не смея да я доближа — не се подмамих аз да изпускам краката, че да ловя главата.

Имах още за казване, радостна възбуда ме беше обхванала, защото усещах, че с бърз ход прегазих недоверието на старците. Ако преди малко ги виждах чужди и сдържани, сега ми се струваха близки и мили, доброжелателни родственици, дето одобрително клатят глави пред умното свое дете.

— Може ли машина да иде там, където кракът отива?! — продължих весело. — Да се спусне в тъмно дере, вода да прецапа, да издрапа по остър камънак? И на всяко различно място толкоз сила да отдаде, колкото е потребно? Ако трябва — да пристъпи леко, ако трябва — да скочи като лъв. Тихо да приближи, смело да прекрачи, ловко да избегне преградите. И как всичко е нужно в крака до последната власинка. Нишчица да се скъса, кокалче да се похаби, става някоя да се изметне — отиде, та се не видя. Голям ум има в краката, предвидливост безмерна, защото необхватен ум ги е създал и е предвидил да вложи в тях всичко за всякакви пътища. Помислете си, агалар, ставало ли е нещо на света без съучастието на краката. Ама не за друго — за почитаемия ваш живот си спомнете. Как изкусно и сигурно са ви доближавали те до любовния одър; как като стоманени пружини са ви хвърляли срещу враговете; как са прекрачвали към славата; как умно са отстъпвали пред опасността; и как вярно са ви водили нагоре и надолу, към сладост и към печали и навсякъде, дето Аллах е отредил да бъдете!

— Ашколсун! Машаллах! Живо да си, момче! — посипаха се думи и възклицания от трите страни на миндерите.

Аз малко кратко ти предавам моята реч за краката. Нямам го сега онова настроение, а и точните си приказки забравих. Ама цял поет се извъдих тогава, само дето рими нямаше в моята поема. По-късно веднъж Хуршид Яха ми каза, че кодош съм си биел със старците, подигравал съм ги бил. Нищо подобно! Той беше подозрителен човек, пък и властта му го бе научила да търси под вола теле. Само че аз бях искрен и сериозен, запалил ми се беше барутът и като кьор-фишек блеснах за няколко минутки. На похвалите отвръщах с учтиви жестове — притисках ръка в гърдите си и климах насам-натам. Обърнах се надясно към Кайзо и видях, че прав до вратата стои доктор Октай. Не бях доловил кога е влязъл и каква част от химна ми е чул. Той се усмихваше горделиво, тръгна между двете редици на миндерите и седна до коляното на кмета.

— Гъста е турската кръв, щом още ражда такива чеда! — дълбокомислено каза един от присъстващите. — Има къде да стъпим!

— Наше момче! Наша кръв! Сербез е! И акъллия! Стопли ми сърцето! Там ни е надеждата! — в нестроен хор потвърдиха останалите.

Доволни бяха хората, че успях да се измъкна от първоначалната лека обида и вместо да им оставя горчивина, им дадох повод за похвала. Заради това избягнато предизвикателство, защото не им развалих кефа те бяха по-щедри към мен, а най-приятно им беше, че припомних тяхната младост, пъргавите нозе, леката стъпка, любовната жажда и незабравените мераци.

— Вярно! Прав е човекът — издигна се над заглъхващите гласове доктор Октай. — По стъпалото има десет хиляди рецептора и всеки миг те информират мозъка как да реагира съобразно терена.

Но това сухо и неясно обяснение не можа да ми отнеме славата в момента. И аз не се подкачих за него, направих се, че не съм го чул, и се обърнах към стареите:

— Благодаря ви, любезни господа, че ме приехте за кръв от вашата кръв…

— От къде си, момко? — попита човекът, който пръв призна турското ми достойнство. — Не съм те виждал в града ни.

— От Анталия дойдох — рекох приветливо. — Нещастие ме доведе, ама се надявам… Ако е рекъл Господ и с ваша благословия… работа може да хвана.

Както неясно изказах желанието си, така неясно, но одобрително ми отвърна общият шум.

— Учил си май? В Европа ли? — премлясна едно старче с рядка брадица.

— Учил съм — потвърдих. — Чиновник бях. Ама в Европата не съм ходил. Тукашен съм си.

— Човек в молитвата си личи — изпревари имамът любопитството на останалите. — Знам го тоя правоверен, в беда го видях наскоро и вече сме разговаряли. Ама в днешната джума43 го познах.

И като ме похвали за молитвеното усърдие, той разказа което знаеше за мен покрай погребението на Сеид ефенди.

Имамът говореше медено, драго му беше, че пръв е открил такава забележителност. Аз ту навеждах скромно очи, ту поглеждах тавана и докато шарех така, видях, че доктор Октай се наведе към кмета и му прошепна нещо. За мен ли? Ами ако и той рече да си отвори устата?! От инат — заради благите приказки на ходжата. И за отмъщение — дето му сграбчих парцалите в хотела. Само че никак не се уплаших. Знаеш ли защо? Защото чувствах, че никой няма да му повярва, дори с пръст да ме посочи за убиец. Като стена ще ме защитят тия достолепни старци — тъй усещах тогава. Ще различат те клеветата, защото не може капка от тяхната гъста кръв, сербез и акъллия момък като мен, добър турчин и ревностен богомолец да отрови господаря си. Няма да се отрекат те нито от думите си, нито от мен…

XVIII

Чувал ли си една приказка за мечката? Прияли й се круши в зимната бърлога и тя рекла: „Тая година много ще се родят!“ Та и моята работа беше такава. Имах нужда от доверие, от защитници, от признание, че не съм толкоз лош. И ето че каквото търсех, туй и намерих в джамийското кафене. Ако искаш, речи, че съм го нагласил, ако искаш, речи, че съм си го измислил, ама похвалите на тия хора ми дойдоха като мехлем и ми вдъхнаха голяма сигурност. При това имамът продължаваше да пресилва моите добродетели като турчин и правоверен. Чудех се как ме беше опознал толкова от един само разговор. А може би и той ме измисляше, потребно му бе да вярва в моите достойнства, защото млади хора като мен бяха поразредили молитвите в джамията.

Това, което казвам сега, не съм го съобразявал, а беше усет, настроение, ведър лъх в душата ми след предишните дни на объркване и скръб. И точно в тоя миг дойде обикновеният, простичък въпрос на Хуршид Яха:

— Как ти е името, човече?

— Демир Папазоглу — отвърнах незабавно. — Демир Папазоглу се казвам.

— Добре — рече мюдюринът. — За каква работа продума? Имаш ли нещо наум или само тъй?

— Имам! — светнах целият. — Търсих ваша милост да се съветвам, пък…

— Добре — спря ме той, като обърна дланта си надолу. — После ще приказваме. — И веднага мръдна настрани бистрите си очички, заговори с друг човек от миндерите.

Тъй се признах за турчин и назовах турското си име. Ни за секунда не се колебах, ами го рекох леко и радостно, като че под езика си го бях държал и най-после се освободих. Ама не мисли, че изведнъж се направих турчин в кафенето. Турчин бях почнал да ставам, откакто стъпих в Турция. Ден по ден и от човек на човек — с когото животът ме срещаше. И откакто същият този живот ми пошушна, че там ще пускам корен и ще свършат дните ми. Виж какво, аз себе си не давам за пример ни в едно отношение. По криво дърво млади фиданки не бива да се равняват. Не искам да уча никого, че като иде човек в чужда страна, трябва да стане тамошен и непременно да си смени името. Пази, Боже! Да ме чуят патриотите, очите ми ще извадят: „Родоотстъпник! Как тъй се премяташ като фурнаджийска лопата?!“ И прави ще бъдат хората, не е хубаво от себе си да се отказваш. Само че там е работата — аз от себе си не съм се отказвал. За да ме разбереш донякъде, ще разделя нещата на две части.

Шарен се случи животът ми в първата си половина. Българин, грък, турчин, сърбин, румънец и накрая пак българин. Не ме е турял друг на тази въртележка, сам със собствените си крака се качих. Според обстоятелствата и акъла си, според причините и възможностите. Къде по своя воля, къде съдбата ме водеше не за носа, а за ухото. Много вънкашни работи се променяха, но онова, вътре в мен, дето съм роден с него като човек между хората, си оставаше непокътнато. Характер, нрав, мозък за мислене — доколкото ми е даден, представите ми за лошо и хубаво, за подлост, за чест и тъй нататък. Чакай, чакай! Променял съм се, разбира се. Да не би снежен човек да съм! Променял съм се, както се променят всички. Дете бил някой, младеж пораснал, зрял мъж станал, в старец се преобразил. Всичко различно уж, а пък главното останало. И ако тоя старец не е изкуфял и го попиташ, помни той сам себе си и за един човек се има от люлката до бастунчето.

Или както младото дръвче се променя. Миналата година било пръчица, а след някоя и друга се вдигнало, цъфнало, плод завързало. Круша, да речем — за угода на мечката. Старее дървото, клони съхнат, ама то все круши ражда. Не може да се напъне и смокини да роди. Или зарзали. И аз бях като това дръвче. Раждах, каквото ми беше заложено, и никога не съм се напъвал да ставам друг.

Това от едната страна. Ама ти веднага ще кажеш: нали си ставал друг, не е ли то все едно да си се напъвал да връзваш различни плодове. Лесно ми е да отговоря, че кучето скача според тоягата, че случаят ме е притискал, че тъй по-удобно ми е било и прочие. Не че и това не е вярно, ама не е то цялата истина. Тая работа не се получава със старание и просто нагаждане. Други две условия са потребни. Ти да приемеш новото за свое, а и то да ти отвърне по същия начин. И запомни веднъж завинаги, че с турското аз се гордея, колкото и с българското. Че гръцкото, сръбското и румънското са ми еднакво мили. И че както да се променях, на това също не съм изменил, макар да се казвах и Димитър Попов, и Димитриос Папас, и Демир Папазоглу, и Димитър Попович, и Думитре Попеску. Пет имена смених, но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. През каквото съм минал, не го забравям. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно. Където и да съм — техен съм!

А защо в един или друг момент е ставало, по-рано или по-късно — нали това ти разправям. Да бях казал на старците в кафенето, че съм грък от Пирея или българин от Пазарджик, направо щях да ги наскърбя. Нали, без да ги подмамвам, сами те ме признаха от златната турска младеж, на която възлагат надежди и упование. Пък да излезе, че не са познали това толкоз важно за тях нещо. И себе си щадях, разбира се. Собствената си настройка, мерака ми да изплувам отново. Каквото лошо да помислиш за моята пресметливост, приемам го в тефтера си. Ама в оня момент се бях ококорил като петел пред шарена врата, радостен бях, възбуден бях от новооглашението и ми идеше да рипна, че да прегърна всички стареи по миндерите. Без подлеца Ибрахим Октай естествено.

И още нещо. Че ми се беше разиграло сърцето тогава, има допълнителна причина, дето я пропуснах одеве съзнателно, за да не речеш веднага, че съм шмекер. Ако си забелязал, аз съм човек на играта. За игра живот залагам. Одъртях, но си останах същия като детенце. Ама какво ти детенце — от игри съм се препитавал, когато бях в Румъния. Спомняш си, че загубих Зоица на табла, но не винаги е било така. И печалби съм имал. Само че въпросът не е единствено до комара и кяра. На тоя свят всичко става за игра. Животът, дето е живот, само в два пункта я превъзхожда. В раждането и в смъртта. Пък и те може да са игра, ама друг някой ни е заложил и ни гледа сеира. Тъй че между живот и игра аз голяма разлика не правя. Да ми развали някой играта — убивам го! Особено ако е така — по-завързана. Та и тия мои преобръщания из различните държави също бяха според натурата ми. Когато с помощта на Михалис си смених името, че да заблудим Яни Коцагра, момчешка игра ми се виждаше. Ама тая игра стана действителност в най-малките подробности. И обратното да речеш, няма да сгрешиш: че действителността си беше игра от началото до края.

Като стъпих в Турция, същото игриво дяволче се обади. Ще можеш ли? Бива ли те? Ха̀ да те видя! Това дяволче сякаш там беше раждано, на турски ми говореше и ме напътстваше. И ако в джамийското кафене Кайзо седна от дясната ми страна, то се настани от лявата, ухилено, ама и загрижено как ще си изиграя картите. А като чу Хуршид Яха да казва „добре“ на моето турско име и принадлежност, плесна радостно, че съм такъв изкусен играч. Далдисаш44 ли в подобна игра, увлече ли те, няма лесно отказване. Та и аз — като ми падна сгода, още два пъти я подхванах. Но следващия път дяволчето беше сръбско, а накрая — от Румъния.

Признавам ти това нещо, ама то не отменя нито дума от предишните ми обяснения. Защото такава игра не се играе през пръсти. Цял трябва да се вдадеш в нея — с мислите си, с чувствата си, с харесването и нехаресването, с навиците за дребно и едро, та чак до шегите и псувните. Дотолкова — че сам да не различаваш игра ли си завъртял или това е простичкият твой живот, дето го влачиш всеки ден. С подправени карти въобще не опитвай. Ще те хванат като абдал при първото раздаване. И ще постъпят като с мошеник. Най-малкото ще те осмеят, пък после ще те изритат, ако не се отвори по-зла беда. Аз такова нещо не позволих, защото картите ми бяха чисти и неподправяни, извадени от истинското тесте. Грък ли съм — грък бях! Турчин ли съм — турчин бях! Или ако държах някоя съмнителна карта, бързо я чистех настрани.

Две такива карти ми бяха останали в Съръбаир. Тескерето и военната книжка. При новата ми самоличност, като Демир Папазоглу, с тях на търг не биваше да се явявам, нито да викам Муса Халил за титуляр в наддаването, защото от него щеше да се разбере кой съм и откъде съм. Излизаше значи, че работа в Съръбаир повече нямам и трябва да си вървя.

Неведнъж ми се е случвало за рогове да ида, без уши да се върна, но тоя път никак не съжалявах. И без туй планът ми за склада куцаше и с двата крака. Докато прехвърлях наум тая моя проста сметчица, старците се разшаваха да стават. Надигнахме се и ние с Кайзо, но изчаквахме от уважение да се източат пред нас. Като се поразредиха те към вратата, видях, че накрая крета един доста сакат човек, опрян на патерици. Не ги бях забелязал, сигурно на миндера зад себе си ги беше държал. Краката му бяха криви, недоразвити, но най-напред в очи влизаха обущата. Те и не бяха обуща, ами някакви кожени торби, пристегнати в глезените. Сякаш не за стъпала бяха правени, а дяволски копита да скрият.

— Благодаря ти, Демир ефенди! — задържа се той пред мен усмихнат. — Туй за краката на книга трябва да се запише.

— Е! — смутих се. — Тъй дойде приказката…

— Грамотен човек си, браво! — рече мъжът. — Ще те моля да ми го напишеш — да си го прочета пак на спокойствие. Същото съм си мислел, ама нямам твоя дар.

— Прощавайте, няма да мога — притесних се ужасно аз, защото на всичко отгоре не схващах сериозно ли говори недъгавият или се гаври и с мен, и със себе си. — Не съм го запомнил, пък и до ден-два съм пътник. Ще заминавам и…

— Къде ще ходиш? — почуди се той, като че в Съръбаир венчило имах. — Сеид ефенди погреба. С ханъмата сте се скарали. И нали работа диреше от кмета. Кой те чака? Я толкова не бързай!

Вкопах се на място от изумление, а оня се потътрузи, но от прага пак се обади:

— Ако поостанеш, не забравяй! Ще съм ти задължен! Хайде да не е за утре, ама за вторник се постарай!

Нямах време да разпитвам Кайзо кой е тоя човек, а само с жест го подканих две думи да ми рече.

— Ще ти е задължен Рашидаа! — възхитено измуча дангалакът.

Оставих го, шмугнах се през вратата, защото на излизане кметът ми даде знак, че ще ме изслуша вънка. Нямаше какво да говоря аз повече с Хуршид Яха, но от приличие трябваше да се отзова на неговото великодушие. Смятах да спомена нещо за търга, колкото за лице, пък после да си накривя шапката и да чакам параход на пристанището.

XIX

Само че разговорът не излезе толкоз къс, а за мен завърши със свинско напиване.

Той стоеше заобиколен, както край големец се трупат и молители, и зяпачи. Имаше и от посетителите в кафенето, но преобладаваше по-долна ръка народ. Хуршид Яха веднага ме зърна, но довърши тежко приказката си и тогава с жест разтвори навалицата да го приближа. Като ме докосна по рамото, той ме насочи извън кръга и приглушено заговори:

— Няма да ни оставят на спокойствие. Брей! Дай другаде да поседнем…

Знаеше кметът къде ще седнем — наблизо чакаше файтон, а в него вече се беше настанил сакатият мъж от кафенето. Конете бяха дорести, прясно изтимарени, в късо подрязаните им опашки синееха вплетени мъниста. След две-три крачки те поеха галоп, засили се файтонът по равното. И ето ти го, отнейде изскочи Кайзо, затича се редом с нас. Абе, тоя човек и аждрахани45 не можеха да го надбягат! Разтворил пергела, опънал врат, той се изравни с капрата и в движение скочи при кочияша. Много се зачудих на тая постъпка, защото не знаех още истинската длъжност на побойника. Повече се чудех обаче, че кметът ме качи при себе си. Не питах къде отиваме.

Насочили се бяхме извън града и като подминахме последните къщи, започна стръмнина, а веднага след първия завой отбихме в тясно пътче. Обграждаха го порутени зидове, потънали в къпинак. Къпината цъфти късно — белите й кичури венчаваха като с коронки посивелия камънак. От лявата страна зад зида се вдигаха стари кайсиеви дървета и скриваха от очите грозния баир над градчето. Право напред се сплитаха няколко рида, също тъй голи и жълти, но под тях, изглежда, се стичаха подземни води, защото там, където се развързваше възелът им, в малката долинка, буйно растяха треви, храсти и дървета. Много обичам стари зидове, обрасли в млада зеленина. И нещо такова казах тогава — че ми харесва мястото. Конете бяха минали в лек тръс и можех да се насладя на гледката.

— Хубаво е, че ти харесва — отвърна ми недъгавият. — Тоя път води за рая.

Като се усмихнеше Рашид ага, дребните му бели зъби тъй блясваха, все едно маргарит беше нанизан.

Полага ми се! — помислих аз и глупаво се ухилих. Ама глупост не успях да кажа, защото спряхме пред ковани порти. Рипна Кайзо, отвориха ни.

Е, не знам дали в мохамеданския рай влязохме, там, казват, и по-хубаво било, ама че стъпихме в преддверието на рая, съм сигурен. Къщата и градините наоколо бяха принадлежали на известен един сановник от Цариград, Али паша. Съветник на Високата порта, няколко пъти министър, в жилите му бая султанска кръв течела по майчина линия. В годината я идвал веднъж тук, я не, но кафето му винаги го чакало на завиране. Имотът се гледал изрядно, многобройни слуги и ратаи щъкали из райското кътче, готови с мед и масло да посрещнат господаря си.

Като станал превратът обаче, пашата влязъл в списъка на султановата рода̀, дето трябвало да се прогони от страната. Той май издъхнал междувременно, успял да остави кости в родината, но къщата конфискували. Държавата я предала на общината в Съръбаир с наставление да устрои я сиропиталище, я приют за старци. Ама как да увониш такава хубост с бедност и мъртвина?! Оставили я тукашните управници за себе си, а Хуршид Яха я беше превърнал в истинското кметство на града. Тук властта умуваше, тук се решаваха съдби. В занемарената постройка на кметството долу, на площада, седяха дребните чиновници, ефендетата, както ги нарече пазачът там, и чакаха разпореждания от Алипашовия конак.

Новите хора бяха направили едно подобрение. Вдигнали стена и отрязали част от обширната градина. Тая част се поддържаше от кметските прислужници, както някога от пашовите слуги. За повече работна ръка не стигала. Оставили бяха вратичка в стената и докато в предния двор всяка вейка и стрък бяха подрязани и нагласени, отзад дивееше сплетение от всевъзможен буренак. Само глава да подадеш от вратичката, и те лъхваше задухата на спарени треви и гнилоч. В дъното на тая неизбродна джунгла бяха къщурките на някогашната прислуга, а още по-нататък, в края на имота, стояха развалини от стопански сгради.

Това бе царството на Кайзо. Аз не знам друг да влизаше в пущинака. Той често и нощуваше там, из съборетените. Иначе Кайзо си имаше дом в градеца. Майка му и леля му, вдовици, се събрали да живеят заедно. Него гледали, нему се надявали — той бил мъжът на къщата. И както разбрах по-късно, добър син и племенник се показвал, не оставял бабичките в нужда.

Но махни го Кайзо сега, не му е дошло времето, пък и като влязохме, той се изгуби от погледа ми. Къщата аз мога да ти опиша стая по стая и кьоше по кьоше, защото точно месец и седемнайсет дни живях в нея. Ама излишно е, макар в пашов сарай да не си влизал. По-добре за душицата си да се заловя.

Качихме се на горния кат, в предната одая на едновремешния селямлък46. Старата подредба беше запазена, в дъното, на миндери край ниска маса седяха двама човека. Ще избързам да кажа, че единият беше началникът на полицията, вторият отговаряше за данъците и въобще за всички парични въпроси в кметството. След нас дойде още един, него бях зърнал в кафенето, така че шест души се събрахме. В началото те заговориха лекичко, с шегички, за туй, за онуй, за ланшния сняг, за киселото грозде. Но малко по малко взеха да споменават имена, наближаваха сериозното, данъчният извади папка и нетърпеливо заогъва ъгълчето й. Влязоха двама слуги, донесоха студено мляко, пак кафе, лимонада. Като си тръгнаха, Хуршид Яха се прокашля и сложи длан пред себе си на масата — междучасието свърши.

— Доведох ви нов човек — рече той. — Някои са го виждали. Които не са — да ви запозная, преди да сме почнали другите си работи. Демир Папазоглу — отскоро е в Съръбаир, ама вече го хвалят. Образован момък, частен чиновник бил. Работа иска да почне в скромния ни град. Като молител иде.

Всички ме проплакнаха с по един поглед, само полицаят не трепна с око като пред нещо познато и досадно.

— Е, господин Папазоглу — добави Хуршид Яха, — какво си намислил?

— Благодаря ви, господин кмете! Благодаря ви, господа, за гостоприемството! — почнах аз отракано и изложих кьопавия си замисъл.

— Добре, добре — съгласи се кметът накрая. — Възможно е да стане…

Притесних се леко заради ония две фалшиви карти в ръката ми. Твърде лесно пое работата, в небрано лозе ще се озова. Ами ако рекат: подай прошение утре, предяви документи веднага. Не беше късно да дам заден ход, без да знам още как ще се отметна от собствената си молба. И се дразнех малко, че сам се вързах, макар възелът да ми се видеше хлабав. Как тъй стана, че се натиках в самия палат на управниците?!

След бързото си одобрение Хуршид Яха бе вдигнал ръце другите да ми дърпат парцалите. Взеха да разпитват кога съм почнал работа в склада при Муса Халил, па как Сеид ефенди ме е взел при себе си, па какво точно съм вършил. Наложи се да поразправя за търговията му, за корабите и тухларната фабрика и как сме ги продали едно по едно.

— Имаш опит — тегли чертата Рашид ага. — Само че с нашия склад работата ще се проточи. Процедури, чакане… Ще идат два-три месеца.

Разгеле! — помислих си. — Ето я вратичката!

— Тъкмо да отскоча до Анталия — рекох. — Или до Истанбул по друга една работа.

— Но ще те предупредя, Демир ефенди — наклони се към мен сакатият. — Защото си ми симпатичен. Ако си спастрил някоя парица с труд и старание, или по друг някакъв начин, не ти трябва в тоя склад да я хвърляш. Там дяволът яйце е снесъл.

Каза го доверително, като на близък, от когото не бива да се крие кусурът на имота. Сякаш по-важен бях от интереса на кметството да даде постройката под наем и сякаш не бяхме на кметски съвет, ами издаде служебна тайна в някакво ъгълче заради старо наше приятелство.

— Защо? Какво е станало? — обърнах се към кмета.

Той се намръщи, но не на мен.

— Оня батак стои! — рече на останалите. — Как я смяташ, Хасан ефенди?

— За мен скрито-покрито няма — нацупи се данъчният. — Ако речете, веднага…

— Друго нещо? — пресече го Хуршид Яха.

— Същото — унило отвърна чиновникът.

Мъжете нервно се размърдаха, пък сетне ги обори дълбока мисъл, сякаш ме забравиха. Само че Рашид ага се обади с глас помирителен и подкупващ:

— Мисля си, господа, не ще ли може да ни помогне нашият млад приятел? Нали е водил търговски книги. Ей тъй — да погледне само. Друго е външното око. И нали оня туй иска…

— Защо да не може! — намеси се познатият от кафенето. — С устата си пилци лови. Защо да не може!

— Ама за какво става дума? — озърнах се слисано.

Кметът гледаше към масата, за миг очичките му се кръстосаха и пак се изправиха в някаква точка.

— Проста работа — отвърна вместо него Рашид ага. — Да се прегледа една сметка. Седмица ще отнеме. Хайде — десетина дни да е.

— Ама как?! — не повярвах на ушите си. — Че вие не ме познавате!

— Това е хубавото — че не те познаваме — засмя се той. — Ей тук всички ще се закълнем, че не те познаваме. Защото оня, дето е правил сметката, не се доверява на властта, крива му се види. Контрол от вънка да сме дирили.

— Какво ли го слушаме! — ядно рече данъчният. — Влачи си той въжето подире.

Кметът вдигна поглед и го смрази на място — голяма дума избълва Хасан ефенди, не биваше на такова място да се говори за бесене.

— Не знам — каза той. — Ще може ли?

Всички се умълчахме, докато се сетя, че кметовият въпрос мен чакаше.

— За можене сигурно ще мога — обадих се. — Само че…

— Ще ти се требва заплата като чиновник със специално поръчение — не ме остави Рашид ага да откажа. — Месец да трае — за месец ще е. И още нещо, кардашлар47 — метна очи той към кмета за разрешение. — Демир ефенди седи в хотела. Защо тук да не се пренесе — на рахат да си свърши прегледа. Пък и за теб ще е добре, драги — обърна се към мен. — Да си поразсееш малко кахъра от смъртта на господаря ти в нашето райско кътче.

Бодна ме това напомняне за Сеид ефенди, но и пипето ми защрака. Кой бе тоя човек, защо ми предлагаше работа тъй уверено, а кметът мълчи и се колебае. И до мен ли бяха опрели? Цялата уговорка ми напомняше случката в Коня, когато бях тръгвал да се записвам ученик, а ме главиха учител. Там добре беше минало. Защо да не повторя? Пък и много ме съблазни предложението. Ще си изкарам кефа някоя седмица, рекох си, че и парици ще ми броят отгоре. Но освен кефа, и втора съблазън имаше. Ще ти я кажа нататък. Впрочем защо нататък? Чуй си я на мястото, където се роди.

Мина ми през ума тогава, че ако свърша работата на тия хора, ако се сближа мъничко я с кмета, а с Рашид ага, ще мога да отмъстя на доктор Октай. И да не му натъпчех дисагите, както се полагаше, все щях да подметна как ни е изнудвал с ханъмата и какъв подкуп взе. Да си го знаят тоя приятел! Помислих си го — и злоба ми стегна ченето. Само че и за битите свои карти не забравях. Без тескере нямаше да ме вземат. А като го видят, веднага ще питат: Защо излъга? Кой си ти всъщност? От кого се криеш? Време за шикалкавене нямаше, съветът чакаше, бавех им съвещанието и аз замазах едната лъжа с втора:

— Само че… — продължих си своето — само че една неприятност има, дето ще попречи на любезната ви покана. Или в Анталия ще се връщам, или в Истанбул трябва да вървя, в пътническата агенция.

— Защо? Какво те гони? — вдигна вежди Рашид ага.

— Документите! — изпъшках. — Като сваляхме Сеид ефенди от парахода, душа береше. Бързане, бъркотия… Там ще съм ги забравил! Тескерето и военната книжка.

Данъчният зацъка съжалително и аз добавих:

— Ще трябва нови да вадя, ако не са ги намерили в каютата. Да са ги предали в агенцията…

— Не ти ли бяха в джоба? — грубо попита полицейският. — Как тъй ще ги забравиш?

— В джоба ми бяха! — рекох съкрушено. — Ама се преобличах, вадих ги… Изхвръкнаха ми от ума…

— И защо ще ходиш насам-натам? — навъси се той. — Твоят параход оттук ще мине.

— Прав сте. И тъй може — сконфузих се от своята недосетливост. — Да го чакам на пристанището…

Рашид ага мълчеше, стори ми се, че работата се разсъхва, но ненадейно кметът отвори нова вратичка.

— Такива неща, Демир ефенди, служебно се вършат — важно рече той. — Властта е затуй — да помага. Като забележиш, че ти няма документ, гдето си — съобщаваш. Напиши прошение до капитан Мюмюн. Служебно ще се издирят. Нали тъй, капитане?

— Точно тъй! — съгласи се полицейският началник. — Служебно.

— Ха-ха-ха! — стресна ме Рашид ага с неуместния си смях. — Видя ли, младежо? Като стоят приятели зад теб, неприятностите намалят. Има вече какво да чакаш в Съръбаир. Ако от склада си се отказал, без тескере къде ще мърдаш? Кротувай си спокойно. За искрена помощ пречки не съществуват. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — промърморих и тъй излезе, че приех предложението.

— Хасан ефенди ще ти каже каква точно е работата — прие ме и кметът с моя недостатък. — А сега, ако искаш, поразтъпчи се из двора.

Станах веднага след това ясно напомняне, че не ми е там мястото повече, но Рашид ага ме спря:

— Чакай, чакай! — надигна се той на патериците. — Да видим къде ще спиш.

Като излязохме на чардака, казах, че няма какво да се разхождам, ами най-добре да сляза в града, да си взема куфара от хотела.

— Спокойно в живота! — повтори тоя непонятен ми човек, сякаш долавяше, че съм напрегнат. — Кайзо ще го донесе. Ако не го е донесъл вече…

— Как ще го донесе?! — сепнах се аз. — Кой му е наредил такова нещо?

Рашид ага тихо се засмя и не отговори.

— Ама вие май сте били сигурни, че ще остана?! — раздразних се. — Може пък да си тръгна на минутата.

— Може — съгласи се той. — Ако не си беше загубил документите. Или тук ще чакаш, или в хотела — все тая. Докато не получиш отговор от полицията. Законът е такъв, чу. Ама я не се сърди за глупости! — приятелски мигна с двете очи Рашид ага. — В нищо не съм сигурен. Като се съгласи да останеш — ще ти трябва куфарът. Ако не се беше съгласил и тескерето ти стоеше в джоба — пак ще ти трябва, защото щеше да си заминеш. Нали така?

Това разяснение въобще не ме задоволи, като подигравка ми се стори даже.

— Имах да си събирам вещите. И на човека да платя — рекох намусено, да не ме смята толкоз щур.

— Утре ще платиш — успокои ме той. — Пък на Кайзо акълът стига да събере, каквото има.

Много неприятно ми стана от тая дребна наглед случка. И най-вече защото се опасявах, че Кайзо ще разрови куфара и ще напипа на дъното каквото не трябва. Изглежда, не му беше заповядано да тършува. Тогава си мислех, че цялата работа е от провинциална нетактичност и съвсем не усещах, че вече съм на змията в глътката. А те, хората, това искаха да ми подскажат. И Рашид ага излезе с мен не да търси стая за преспиване, а да ми намекне, че преди да си отворя устата за съгласие, машинката се е завъртяла и Кайзо търчи да изпълнява. Да си осъзная положението. И да свикна от малкото. Защото това донасяне на куфара, без да ме питат, не беше от прибързаност, ами трябваше да схвана, че ония в селямлъка вървят на крачка пред моята воля и намерения. И много-много с мене няма да се церемонят. А на Кайзо сигурно му бяха наредили, още като слязохме от файтона. А може би бяха предали заповедта по някой от слугите, дето ни почерпиха.

Така разтълкувах сетне тая подробност с багажа ми, пък дали съм бил прав, или прекомерно подозрителен, сам ще прецениш. Да бях подушил обаче истината, трупешката щях да бягам, пък било с куфар или без куфар. Само че аз се бях втренчил в своята лъжа и друго не забелязвах. Собствената слабост и грях ни правят слепи понякога за чуждите помисли.

Викна Рашид ага един слуга, заръча му къде да ме заведе, а на мен казва да съм бъдел под ръка, пак щели да ме позоват. И отново мига с двете очи, сиреч — за хубаво ще е. Настаниха ме в някогашния харемлък, в разкошна стаичка. Кой знае на каква хубавица в леглото се търкалях двата месеца. Тая мисъл много ми дразнеше фантазията и ме мъчеше, защото да вкарам жена в кметския конак беше изключено. Голяма строгост бе внушил Рашид ага на пазвантите в това отношение, ама хайде да не се отклонявам. Докато се огледах, ето ти го, иде Кайзо, хвърли ми куфара на пода.

— Ще ме разкарваш! — вика сърдито. — Краката ми да не са намерени на пътя!

— Не съм те пращал! — озъбих се. — Който ти е наредил, нему се жалвай!

Такъв лют отговор той не очакваше и да го беше чул от някой в града, сигурно щеше да го цапардоса. Ама мен ме остави, изфуча навън, а аз веднага отворих багажа. Слава Богу! Двете книжки си стояха, както ги бях оставил, пристегнати с едно ластиче. Какво да ги правя? Да бях сам в хотела, щях да ги изгоря някак, но в стаята тук нямаше ни печка, ни мангал. Пък и военната книжка с мукавени корици — не гори лесно. Мушнах ги в сетрето, излязох навън.

Кръстосах насам-натам градината, търся къде да ги скрия. Ах, майка му стара — няма! Всичко изчистено, всичко на ачика! Да ровна дупка в някоя леха — ще мине утре градинар, ще ги изрови. Бях стигнал до вратичката в преградната стена, натиснах я, минах оттатък.

Трънаци и бучиниш, два метра висок, ме оградиха веднага като разбойници. Проврях се през тях, потънах в джунглата. Ха̀ тук, ха̀ там — все нещо не ми харесва, да съм се мотал без посока десетина минути. И изведнъж ме лъхна воня, гледам — стъпил съм на брега на гнусно блато. Абе то не и блато, ами стар гириз, отходна яма, събирала нечистотиите от кой знае колко нужници. И да е имало покривка отгоре, издънили са се греди и капаци, пропаднали са в дълбокия батак. Три на четири метра да беше дупката, но границата точно не може да й се определи, защото наоколо израсли тлъсти растения, зашумили я отвсякъде. Аллах! Имах късмет да не пропадна в нея! Тук щеше да ми е краят, в най-гадното тресавище от помия и вековни лайна.

Отстъпих крачка и реших в това място да унищожа документите. Ама защото бях притеснен ли, изплашен ли, не съобразих тънко работата. Извадих ги от джоба, фучнах ги в средата, както бяха заедно с ластика. И те пльоснаха отгоре, все едно гербова марка залепих върху кафяво-черната мехуреста повърхност. Хабер си нямат да потънат. Ами сега?! Отдалеч се виждат. То кой ли ще дойде тук, викам си, ама все пак…

Със зор откъснах един бучиниш, протегнах дебелия край да ги натисна. Но зеленото стебло се гъне, не мога да улуча. Зарязах го, набарах изсъхнал клон. С него горе-долу уцелих, но единият им край потъна, а другият щръкна над повърхността. Веднага личи, че книжа са захвърлени. Озърнах се паникьосано да диря камъни. Намерих два-три, замятах ги. Грозни пръски се разхвърчаха, една ми се лепна на бузата. Повдигна ми се, но избор нямам. С нокти откъртих буца пръст, шльопнах я след камъните. И — ох! — спасих се. Буцата повлече документите ми с българското име в това адово чрево.

Отупах ръце, взех да си вдигам гащите и в тоя момент сърцето ми изскочи от ужас. Някой ме хласна откъм гърба с все сила в ямата… и в същия миг ме задържа. Нали си виждал деца да си правят тая шегичка? Бутнат уж някого, ама не го пускат да падне. Изпищях — Кайзо беше, разбира се.

— Бунак! — простенах разтреперан. — Нямаш ли си друга работа?!

Той гръмко се разкикоти, а като му мина веселото, вика:

— Ама много те е страх! Ей! Гнус те е от дупката, а?

— Че теб не те ли е гнус! — опитах да го заобиколя. — Да не й се радваш?

— Мен ме остави — не помръдна дангалакът. — Може и да се радвам. Знаеш ли на какви хора дрисъкът се пази на това място. Паши и везири! Че и султанът, казват, идвал веднъж…

— Стига! Не мога да те слушам! — напрях да мина.

— Че щом те е гнус, какво дириш тук? — пак не ме пусна той.

— Гледам! Играя си! — рекох предизвикателно.

— В редки лайна камък хвърляш, а? Такава ли ти е играта? — недоверчиво каза Кайзо.

— Следиш ли ме?

— Тебе диря — отмести се най-сетне той. — Викат те.

Като нагазих в буренака, подвикна подире ми:

— Не си стока! Не си стока! Не знам с какво баламоса чорбаджиите…

В отговор тихо го напсувах.

Мих се, търках си бузите, облякох чиста риза и тогава се явих на повикването. Вярно рече Рашид ага, че за хубаво ще е — трапезата вече беше сложена. Десетина рибни мезелъци имаше, салати, пържени пилета, ама за тях не ме питай, а за ракиите, дето ги бяха пуснали на софрата. Едната беше гюлова, другата — леко подправена с хиоска смола. И аз, ха̀ от първата, ха̀ от втората — отворила ми се беше глътка на змей. Много шантав беше оня ден и аз си мислех, че добре е свършил за мен. Дрънкал съм сигурно излишни приказки, както във всички подобни случаи, гледали са ми сеира, но от един момент споменът ми се губи. Събудих се облечен, на одъра в новата ми стаичка. Кайзо ли ме е завлякъл — не помня, защото него не го бяха викнали на гуляя.

XX

Приших се аз в края на една история, проточила се шейсет и кусур години. Оттогава градецът Съръбаир се съдеше с друго едно градче, Алтънтепе, намиращо се навътре в сушата. И тия две баирести места пак за баир се караха. На теб може да ти се види смешно, но на две-три поколения животът се беше объркал от тая тежка давия48, а като чуеха за местността Джангер, по-кибритлиите жители на двата града направо се хващаха за ножа. При това, имай предвид, че съдебното дело беше на шейсет и няколко години, а всъщност съръбаирци и алтънтепелии бяха воювали с подръчни средства може би векове.

Отидох да видя спорната земя, макар да не ми беше в задълженията. Това бяха три чукара, три сплетени рида, голи като длан. От най-старите документи в делото се разбираше, че тук е имало гъсти кории, поляни с дебела паша и бликали два извора. Нищо такова не беше останало. Като не са били сигурни кому ще отсъдят Джангер, хората от двата града бяха секли безогледно и влачили, докато склоновете се озъбят. Само на най-високото било бяха оставили проскубана ивица от дървета, която се очертаваше на пепелявото небе като петльов гребен.

Алтънтепе беше малко по-голям град, малко по-заможен, иначе в административно отношение беше равен на Съръбаир. Имаше обаче едно преимущество — там беше районното съдилище. Хуршид Яха и хората му драпаха със зъби и нокти да се сдобият и те със свой съд, но централната власт, изглежда, не намираше за нужно да пали още един казан за гладници.

Алтънтепелийското местно съдилище беше по-ново от разпрата между двата града и твърде дребно, за да я разреши. Процесът се беше водил само в Истанбул. Навремето той почнал с голяма ярост от двете страни, но нищо не отсъдили и страстите поутихнали. След туй много пъти огънят се подхващал и пак съчките, подхвърляни от тук и от там, изгаряли залудо. И тоя неравномерен ход на делото, това разточване и протакане не бе зависело от енергията на тукашните мюдюри, на различните управници в двете градчета. Кавгата за Джангер беше станала важен въпрос, може да се каже, политически, но същевременно въпрос таен, на скрити борби и интриги за надмощие във властта.

Голяма роля в случая бе играл родът на споменатия Али паша. Китната долинка и доста земи наоколо, включително мястото, на което бе изникнал Съръбаир, са били владение на дедите му. Едва ли не още първият султан Осман ги отстъпил на праотеца им. И макар от много поколения фамилията да не живеела тук постоянно, милеела за това място, закриляла жителите му. И ги управлявала чрез свои хора, доведени отвън. В началото на процеса за Джангер дядото на Али паша вдигнал ръка да помогне, макар да не бе показал намесата си явно. Само че и Алтънтепе не било паднало от небето. И те си имали свой защитник, друг подобен род. Даже не и подобен, ами емирски род, по-стар от самата империя, род, дето можел по сложни зигзаги да проследи потеклото си до самия Пророк.

Сблъскали се значи могъщите сили в подмолите на съдилището, а кадиите горе вдигнали ръце и от страх нищо никому не присъдили. Всъщност двата рода имали старо съперничество. И не, разбира се, за голите чуки в Анадола, а за власт, за влияние, за близост до падишаха. Не може да се каже, че две партии съставяли, но две течения, две разклонени групи, към които при успех се присламчвали разни мазници, а при несполука същите маймуни се прехвърляли на другия клон. Държели те капии в управлението на империята, а край сарая и в самия сарай били пуснали кога паяжинки, кога нишчици, кога със здрави тиквени ластуни се захващали за длъжности в сянката на султана. Открита вражда не е могло да има, защото такова нещо показва дързост и самоволие. Всички са роби на падишаха, а за него робите са еднакви. Не те решават кой да му е мил днес, а кой утре и не би търпял той сами да си мерят ръстовете. Тъй че явни дрязги родовете не допускали, но триения е имало, подхлъзвания, тихи премятания покрай трапезата на властта.

Виж, това последното самодържецът харесвал, даже го и подклаждал между клановете. Защото в такова съревнование робите стават по-предани, по-благодарни и по-ревностни в изпълнение на волята му. Но умният владетел никога не смачква едната страна за сметка на другата. Ако днес ви притисне, а възвиси ония, след време тях ще оттикне, а на вас ще окаже благоволение. В това равновесие на робите се състои деветдесет на сто от политиката на владетеля и тъй емирският джинс и Алипашовият род, макар да се дебнели взаимно, заедно греели ръце пред оджака на империята.

Много техни обиди и амбиции се процедили в процеса за Джангер. По вървежа на делото можело да се прецени кой род е в немилост и кой е тръгнал напред. Но султанът затуй е султан, защото никога не дреме. Пошепнали му къде се удрят през ръцете двата клана и скоро той установил, че тази мижава давия може да му служи за кантар. Хем да хвърля вкусни хапки ту на едното блюдо, ту на другото, хем да следи да не би някой да се е засилил повече от потребното. И като видял повелителят, че кантарът е нещо добро, също тъй шепотом наредил кадиите да не бързат с решение, а до грам да мерят факти и доказателства. С една дума, за него най-изгодно било делото никога да не се прекратява и този мъдър извод той предал като завет на първородния си син.

Провлякло се делото, оплело се и се забатачило, а Джангер изсекли и си останал той спорен и неподелен.

Но ако върховният властител имал полза от съдебното разтакаване, не по-малка била тя за долните поданици от Съръбаир и Алтънтепе. Народът е прост за много неща, ама когато атовете се ритат, усеща го с хълбоците си. И се размисля. Преди да почне процесът, жителите на двата града знаели за тънката столична политика, колкото за папския церемониал. Ама се наложило да я изучат, защото разбрали, че от нея ще зависи изходът и на тяхната делба. Смяната на паши и везири, тежестта на многобройните длъжности край султана, въртележката на валии, генерали и кадии — всичко това се дъвчело по кафенета и домове като най-потребна храна. По назначения и уволнения във висшата власт гадаели накъде ще тръгне и тяхното дело, умувало се, предричало се, хитри пресмятания се правели за кариерата и съдбата на големи имена от своите и чуждите, дето инак носа им с пръчка не можеш стигна. А покрай разположението на силите — и с чалъмите на политиката се запознавали. Извъртания и вероломства, благи усмивки и нож в гърба, примамки и мъртви хватки се обсъждали и усвоявали. Ще речеш, все едно дълголетна политическа школа действала в съседните градчета и в нея се обучил доста народ. Обучил или развратил — не знам кое е по-точното. Но някои неуки на вид хора така изпраксали занаята, такива изкусни политикани станали на приказки, че да ги знаеше султанът лично, за съветници би ги взел, та да ги пробва в практиката.

Нейсе, като почнала световната война, а след нея като рухнал халифатът, делото захвърлили под миндера. Новото поколение имало други грижи и най-важно — щръкналите зъбери на Джангер не биха полакомили никого. Само че работата стояла тъй допреди три-четири години, когато на чукарите кацнали неколцина английски геолози. Чоплили те с чуковете си, трепали пепелянки и накрая рекли: „Вери гут! В недрата на тая земна точка се крие богато манганово находище.“ И макар мисията им да била секретна, правителствена, наострените уши на Съръбаир и Алтънтепе първи чули слуха. Преди държавата да се размърда, завтекли се пратеници от двата града в някогашната столица. Наели адвокати, изровили делото и като го изтупали от дебелата прах, сложили го пак на съдебната маса.

Но съдиите не били лесни, поискали тоя път депозити от двете страни. Не щели да се ровят безплатно в старите бакии. Суми огромни за бедните градчета, надхвърлящи кажи-речи годишните им бюджети. Откъде да ги вземат? Можеш да си представиш обаче колко голям е бил залогът. Към мините пари щели да потекат, работа да се отвори за хиляди, собственикът на Джангер изведнъж щял да скокне два рафта нагоре в долапа на държавата.

В Съръбаир се озорили. В нарушение на закона измислили нов еднократен данък. Зад гърба на централната власт обложили яко всяка жива душа, защото при късмет в процеса всеки щял да спечели. Някои калта под ноктите си изчегъртали, но събрали парите, внесли ги. И за хонорар на адвокатите отделили. Едно утешително обещание се дало в Истанбул — че който загуби делото, ще си получи част от депозита.

Цялата тая работа беше вършена при предишния кмет — човек външен, натрапен от валийския управител и отишъл си заедно с него. Каквото и да бе правил и струвал тоя кмет обаче, на него сметка не можеше да се дири. А станало беше нещо ужасно — Съръбаир загубил делото.

Ще кажа накратко, че това несправедливо решение също не било взето мигом. Към две години се закучил новият процес. И макар папер да нямало вече ни от емирския, ни от Алипашовия род, ония уроци навремето от политиканската школа не били забравени. Пак се юрнали да търсят застъпници и закрилници, пак гадали и плели комбинации и в края на краищата доста високи лица се сборичкали зад кулисите на съдилището. Всяка страна смятала, че с нея е не само правото, но и силата. Защо обаче Съръбаир се провалил? Какво било пропуснато?

Когато слязох по злополучната причина в градеца, бяха минали три месеца от прочитането на присъдата. Унинието и скръбта още не се бяха разсеяли. И то не само сред големците, които най-много щяха да намажат от Джангер, а и сред простия народ, дето бе орясал в тая авантюра и последния свой мангър. Всички вече вярваха, че ако бяха спечелили делото, реки от мед и масло щяха да потекат по изровените им сокаци. И също тъй вярваха, че оттук насетне, без Джангер, са орисани на вечна бедност и изостаналост. Това те можеха да преглътнат, защото бедни и изостанали винаги бяха били. Най-горчивият хап обаче беше, че на комшиите се е паднало съкровището. На мнозина се струваше, че в Алтънтепе вече по всеки дом алтъни секат. Не знам какво стана после. Потвърди ли се, че в камъните на Джангер има манган? Разработи ли се находището? Докато останах в тоя край, чукарите си седяха като неприбран мъртвец. Лира не беше капнала отнейде за минно строителство, ни един копач не се яви да рови за има̀нето.

Ама не това е важно, а ядът и завистта на съръбаирци. Тия човешки чувства са доста дейни и под тяхното ревниво око бе прегледан всеки ход на процеса и причините за сгромолясването. В тях имаше нещо ако не загадъчно, то неизяснено и противоречиво. А колкото се даваха отговори, те неизменно опираха до едно тукашно лице — Садък Бостанджи. Това име вече бях чувал от Кайзо. За него ми каза той, че е притежавал склада на пристанището, а кметството му го отнело, за да го дава под наем. За тоя склад аз се бях натиснал да се явявам на търг.

XXI

Садък Бостанджи бил известен и почитан преди човек в Съръбаир. Него предишният кмет бе изпратил в Истанбул, за да хване адвокат и поднови съдебния спор. Като дошъл Хуршид Яха, автоматично му подновил мандата. И така през цялото време Бостанджи бе стоял най-близо до прения, заседания, движение на документи и ходатайства. Най-сетне и точката цвъкнал на делото.

Защо тъкмо нему възложили отговорната мисия и защо му подновили доверието, си има своите основания. Ще ти кажа какво разучих, преди да го видя лично. Тоя човек произхождаше от стара съръбаирска фамилия, живяла тук сто и петдесет години. Знаеше се точно, защото един от дедите на Али паша довел на това място първия Бостанджи. Алипашовият прапрадядо бил тогава бостанджибашия на падишаха. Тия хора, бостанджиите, може и да са гледали някога краставици и праз край палатите на султана. Ама е било в твърде далечно време, а после им останало само името. Зарязали зарзавата, назначили ги за външна стража на султановите дворци. Хора печени, въоръжени до зъби и пред нищо не им мига окото.

Да си техен началник е било велика имперска работа. Да не мислиш, че бостанджибашията е проверявал лично из шубраките постове и наряди като някой прост офицер. Той е бил дворцово лице, от близката свита, като довереник на султана до дясното му коляно е седял. Защото външният кръг на една охрана е обикновено и най-важният. Скъса ли се големият обръч, кацата се разкапва. Освен това от бостанджибашията е зависело кого да пусне по-напред в сарая и кого въобще да спре, а за това се иска ловкост, дипломатичност, най-малката грешка в играта между падишах и велможи може да ти струва главата.

Та тоя прадядо харесал един момък от своите бостанджии. Стегнат, спретнат, сербез. Взел го, довел го да му наглежда съръбаирските имоти. А момъкът пуснал семка тук, наплодил челяд и от бостанджия станал Бостанджи. До края все някой Бостанджи бе управлявал владенията на Алипашовия род. Но и други управници с това име излизали за Съръбаирската кааза — мюдюри, субаши и прочие. От кръвта им идело да са отракани, а потомственото отъркване във властта ги направило сурови и надменни.

Маята си казала своето. О̀правен мъж бил и Садък Бостанджи, с добра хватка при всякаква работа. Затуй най-вече го избрали да е доверен пратеник по делото. Освен това, много обичал той родния си град, все нещо предлагал, все нещо искал да стори за Съръбаир, както били правили дедите му. Ето че паднал случай да се изравни с рода си и да свърши дело за обща полза. И не на последно място било обещанието му, че пари за своята работа няма да дири. Каквито разноски станат, сам ще си ги поеме. Отказал се значи Садък Бостанджи предварително от командировъчните, както ще кажем ние.

Наистина — той не беше взел и грош от касата на кметството. Заможен човек минавал по съръбаирските сметки. Правилно бях усетил аз, че оня склад на пристанището е за търговия на едро. Туй било препитанието на Бостанджи, а прибавял и още нещо. Изкупувал вълна от чобаните наоколо, пък после я препродавал и корабите я отнасяли. Но като решил да се впрегне в народните уюни, не се отказал съвсем и от личния гечинмек49. Намерил свой далечен братовчед да го замества, нему доверил и ключовете, и книгите.

Садък Бостанджи, разбира се, не бе отсъствал две години от Съръбаир. Идвал в началото често да си навиди дома, защото той беше женен и имаше момиче и момче. Да провери също склада, а най-вече да вземе от готовите пари, дето братовчед му трябвало да печели. Преди това обаче да съобщи на първенците как върви давията. Какъв коз сме си прибавили в ръцете, кога и къде ще го изиграем. Доволни оставали те от устните му доклади, а той стоял седмица-две и пак заминавал. Защото процесът искал да не сваляш око от него, по коридорите на съда да припкаш, към съдиите нишки да дириш и адвокатите да пришпорваш.

Колкото повече време течело, толкоз по-рядко се връщал той, толкоз повече се заседявал в Истанбул. Харесал му май големият град. Какво е правел там, докато е стоял айляк, само той си знае. Но на сам мъж бива ли да придиряш? По гювендии може да е тръгнал, с нови приятели мухабети да е подхванал, в друго да се е халосал. Ако е било с мярка, никой нямаше да пита. Ама че е продавал салтанати някому, че е пилял собствените си пари, чак по-късно се разбрало.

Това значи от една страна — харчовете му били големи, каквато и да е причината. От друга — складът затъвал, търговията едва-едва кретала. Може и братовчедът да е крал. Но нали и двамата Бостанджи — нивга няма да си плюят в лицето пред чужди хора. А самият Садък Бостанджи горд, докачлив — никому не се оплакал, че в празния склад мишките играят на прескочикобила и кесията му е олекнала. Да беше друг, щеше да махне пустия Джангер, да се върне себе си да погледне. Ама той нали дума дал — по корем ще се влачи да я изпълни. А и делото все го чакали от ден в ден да се реши — и тъй месеци. Кой да предполага, че толкоз дълго пари ще се трошат!

Или може би съвсем друга да е била работата — самият Садък Бостанджи да не е бързал с връщането. Примамка да го е държала в Истанбул, страст да го е захлупила като муха под чаша и тя да му е изпила и акъла, и париците.

Всъщност Хуршид Яха признаваше — веднъж, тъкмо бил седнал на кметския стол, Садък Бостанджи подметнал, че няма да е зле кметството да му плаща поне пътните. Гузно го казал, като лоша шега и Хуршид Яха се възползвал да се измъкне също с шегичка. Сигурно си е рекъл наум: „При оня можеше да плащаш, при мене — не. Я стига!“ Но и да се беше съгласил кметът, от джоба си да бе извадил, пак нищо нямаше да промени…

Оня калпав ден носел две злини в себе си. Първата беше, че съдът се произнесъл неблагоприятно, а втората — че Садък Бостанджи изтеглил депозита по делото и тутакси го глътнал. Всъщност коя е първа от тия злини, коя е втора, предизвикваше онова недоумение, или загадка, за което вече споменах. Съществуваше подозрение, че депозитът е изтеглен преди съдът да вземе решението. В банката, дето седели парите, имало услужлив човек, шпионин на Алтънтепе, и той незабавно изтърчал при съдиите, съобщил им, че противникът е вдигнал бялото знаме. Защото прибирането на депозита означавало, че Съръбаир се отказва от иска си. И съдебният състав, който до тоя момент се чудел коя страна да вземе, начаса се събрал, използвал формалния повод и написал своето постановление. Само че в това постановление нямаше и дума за теглене на депозит, а съдиите се позоваваха на документи, на свидетелства и прочие, тоест на доказателства по същество. Подозрението отдаваше тоя факт също на вражеските козни и се превръщаше в обвинение за черно предателство. Смяташе се, че алтънтепелии са подкупили здравата Садък Бостанджи, а той, като си засрал веднъж сурата, отвлякъл в добавка и народните пари.

Обвиненият отричаше. Наистина получил част от депозита, но не преди, а след като научил за решението на съда. Побързал да иде в банката със своето пълномощно, за да не би държавата да се отметне, както и друг път е ставало. И то не всичко изтеглил, а само четиридесет процента, които се връщали по закон. Така или инак обаче, и съдебното решение, и банковата квитанция за теглене носеха една и съща дата.

Хуршид Яха и хората му бяха проверили и подозрението, и оправданията на Садък Бостанджи. Хасан ефенди, данъчният, беше ходил едно след друго в банката и съда да види кога точно тия учреждения са си свършили работата по нашия случай. Ама това да не ти е немска банка или английско съдилище, че да цепят секундата на две и да я вписват в книжата си. „По обед“ — рекли на едното място. „По обед“ — повторили и на другото. Толкова помнели — и това си е. Поради тая ориенталска приблизителност значи обвинението нито било потвърдено, нито отхвърлено, а беше останало да виси с грозна сила над Садък Бостанджи.

Данъчният, с провинциалната си наивност, предприел още един ход. Дочакал си реда и влязъл като просител в приемния час на главния съдия. Хрисимо попитал да не би по онова дело, на Съръбаир срещу Алтънтепе, причините за присъдата да са били други, а не вписаните в определението, например депозитът да е изтеглен предварително… Негова милост едва не го изгонил от кабинета си. „Къде се намираш?! — креснал му. — Ние тук да не сме хайван-пазар — едно да говорим, друго да мислим!“ Не знаел горкичкият Хасан ефенди, че в което и съдилище по света да иде, тъй ще му отговорят, с малка разлика в обръщението. Защото техният занаят се крепи не на думата само, ами и на вписаната буквица, и живи да ги изколиш по местата им, друго няма да ти рекат.

Но макар за предателството да имаше съмнение, присвояването на градските пари беше сигурно. Оттук някъде почваше моята работа. С ония четиридесет процента от депозита Садък Бостанджи бе запушил две дупки, два банкови заема. Открило се беше, че осем месеца преди фаталния ден той е ипотекирал склада си на пристанището. Падежът дошъл и минал, оставало да му прилапат имота. Садък Бостанджи успял да го спаси. Вторият му дълг беше към друга банка, където сключил заем на юнашко доверие, тоест двамина негови истанбулски другари му поръчителствали. Срокът за погасяването и тук наближавал, но нашият човек сколасал да плати. А заемите, според писмените му обяснения, той харчил за хотели, за пътни и въобще за издръжката си.

От един момент нататък, всъщност след първата година от подновяването на делото, Садък Бостанджи бе почнал да си води отчет къде колко пари отиват. Събирал параходни билети, квитанции от хотели, подписани сметки от келнери и гостилничари и множество подобни бележки, с които можеше да натъпчеш една торба за зоб. Всичко описал отделно, числата сумирани и горе-долу те възлизаха на въпросните четиридесет процента. В приложеното заявление до кмета поясняваше, че ако не бил използвал депозита веднага, щял да изгуби завинаги прехраната на семейството си. И въпреки че имал право на тия пари според дадената сметка, обещаваше да ги върне. За тая цел настояваше да му се даде отсрочка от шест месеца до една година, през което време щял да развърти склада си, да събере сумата и да я предостави на кметството. Накрая пишеше, че скърбял за загубеното дело, дето толкоз лични сили му отнело, че съжалявал също за бързото свое разпореждане с депозита, но смятал, че по тоя втори въпрос е посочил изход и справедлив, и безболезнен.

Само че нито народът съръбаирски, нито неговите управници приемаха такъв изход.

В началото някому беше хрумнало да дадат Садък Бостанджи под съд за похищение на обществени пари. Казали му, заплашили го. Но той се опнал. „Тъй ли?! — рекъл. — Дайте ме, като искате да се хабите! Ама преди това викнете вещо лице, незамесено в нашата разправия. Да види какви са ми били разноските и кой ме е пращал да му върша работа. Нека съставим протокол за фактическото положение, пък не си ли смените акъла, и за съд съм готов! Тогава вече ще ми платите още толкоз — колкото съм харчил през първата година, а не съм го турил в сметката.“

Много нахакан бил тоя отговор и хората веднага се сетили, че дори да идат на съд, то ще е в алтънтепелийското районно съдилище. А там ли няма да покрият своя човек? Там ли няма да оправдаят предателя, дето им поднесъл Джангер на табла? Такъв извод си бяха направили от курназлъка на Бостанджи. Ако беше отвърнал по-кротко, ако го беше ударил на молба, може би нямаше да сипе масло в незагаслото подозрение, че е подкупен и подъл изменник. И някой да се бе съмнявал преди това схапване, повечето вече вярваха, че Садък Бостанджи е сторил нещо тъмно зад гърба на власт и народ.

Обаче спрели, не тръгнали към съда. Бояли се да не загубят отново, да не би официален акт да изчисти катрана от виновника. Бояли се също, че съдът ще раздуха пред по-горните власти онова някогашно незаконно облагане на съръбаирци, с което събрали депозита. Друго измислили за отмъщение. С едно разпореждане бяха сложили запрещение върху склада на пристанището. Уж докато се изясни въпросът за разхитените пари. Тая мярка не беше съвсем законна, а и съвсем недостатъчна се видеше на кметския съвет като наказание. Сами собствеността те не можеха да му отнемат, пак бе нужно съд да реши. Но макар и временно, лишили бяха от препитание Садък Бостанджи, цапнали го бяха през голямата уста.

Дотук бяха стигнали Хуршид Яха и съветниците му, когато аз се явих в Съръбаир. Ясно ти е, смятам, каква задачка ми възложиха. Да прегледам оная сметка, дето им я беше дала черната овца. Да проверя бележките, да ги подредя по дати, да видя нямат ли кусур някакъв и тъй нататък. Това те веднъж го бяха правили, но тоя път протокол щяхме да пишем и аз да го подпиша. Това ми се каза, това смятах, че ще е всичко. А накъде ще тръгне после съръбаирската власт, малко ме интересуваше. И от понеделника аз усърдно се залових с поръчката, макар да знаех, че ни Джангер ще върна на града, ни нова вина ще прибавя на Садък Бостанджи.

XXII

Работех и пеех. Толкоз леко вървеше проверката. За пет дни я свърших. Ама не се издадох. Защото освен лесната работа, кефа си карах в конака като бейско синче. Там имаше и кухня, готвач. „Добро утро“ ти казват с дебела закуска и така кара до лягане. Скимне ли ми — разходя се, скимне ли ми — сляза до града. Книжата ми бяха донесли горе и тъй като големците идеха към десет, след като минеха през кметството в града, гледах да ме заварят на писалището. Старателен, прилежен. Мотах се близо две седмици, но ми се стори прекалено — ще ме сметнат съвсем за тъпак.

През това време Рашид ага няколко пъти ме наобиколи. От него научих повечето неща и за процеса, и за Садък Бостанджи. Но щом дойдеше, най-напред пита:

— Върви ли? Намираш ли нередности?

— Не още — отвръщам. — Ама търся.

— Търси, търси! — насъсква ме той. — На всички ни ще е по-лесно.

Пък аз си свиркам зад гърба му — нехая кому ще е лесно. Веднъж и аз го попитах:

— Какво става с документите ми? Има ли резултат?

— Търсят се, както ти търсиш — смее се той. — Ще се намерят.

— Ами ако не се намерят — настъпвам нагло, — ще ми се издаде ли тук поне тескере?

— Капитан Мюмюн е в течение — отвръща ми. — Не бери кахър.

Между другото, да не пропусна — оная ода за краката я съчиних повторно и красиво преписана му я дадох, както той искаше. И от тоя ден Рашид ага стана още по-любезен, направо — приятели.

При едно ходене в града се случих край полицейското управление. Началникът му тъкмо се канеше да влиза. Свалих шапка да го поздравя и отмина, но той позапря, гледа ме. По-интересен съм станал от първото ни виждане. Спрях и аз, обяснявам колко хубаво е времето и как тоя ден ще е радостен за добрите хора.

— Тъй е! — сумти той. — Друго нещо?

— Ами — позапънах се — Рашид ефенди каза, че дирите документите ми. Докъде сте стигнали?

— Изпратих телеграфическо запитване до параходството — вика полицейският. — До ден-два чакам отговор.

— Ха̀ дано! — правя се на света вода ненапита.

— Глава да е здрава, Демир ефенди — козирува ми капитанът за довиждане. — Шапки много! Тъй е и с тескеретата…

Най-сетне следващия четвъртък предадох доклада си на данъчния да си каже думата. Бях открил една грешка у Садък Бостанджи. Две хотелски бележки се засичаха и излизаше, че в една нощ на две места е спал. Това беше моето откритие в цялата афера и аз го записах на отделен ред. Няколко дни после го ударих на пълно хайлазуване, но във вторник на обед един слуга ми каза да не се шляя вечерта, защото кметът ще ме вика.

Тъй и стана, въведоха ме в тукашния му кабинет, обзаведен с новички мебели, по европейски. На дивана седяха Рашид ага и полицейският началник. По опушения въздух личеше, че отдавна се води приказка. Поканиха ме, но си продължиха своето, подкачиха и мен да се намеся за едно-друго като на разговорка след учрежденска работа. И наистина навън се здрачаваше, всеки държавен чиновник се бе прибрал при жена си и домочадието. По едно време Хуршид Яха пална полилея и ярката му светлина сякаш го подсети за какво ме е викал.

— Прочетохме ти протокола, господин Папазоглу — обърна се той към мен. — Постарал си се. Браво! И как си го хванал оня, че една нощ в две легла е спал!

— Едната кълка в Галата, другата — в Каракьой! — подигравателно рече Рашид ага.

— Как не се е разчекнал?! — додаде капитан Мюмюн.

Тримата се разсмяха на колективната шегичка, ама се смеят, смеят, не им минава, та и аз се разкисках заедно с тях, докато полицейският изведнъж ни върна в суровата реалност.

— Събирал е тия бележки откъдето му падне! — мрачно рече той. — За доказване на престъпление и един факт стига.

— Но документи са, уважаеми капитане! Документи! — все още развеселен каза Рашид ага.

— Документи! — презрително откликна полицаят. — Да беше някой друг, досега да ги е изсипал в нужника.

Кметът ми отвлече вниманието, защото, както беше седнал на креслото срещу мен, бързо стана и взе да рови в някакви книжа на бюрото си.

— Нямаш ли, Хуршид ефенди, някоя непотребна хартия? — обади се капитан Мюмюн. — Да не цапаме масата.

— Да, да — разсеяно рече кметът. — Ще се намери.

И веднага остави книжата, върна се като пъргав прислужник, подхвърли вестник на полицейския.

Той го разстла пред себе си, бръкна под масата и май от някаква чанта извади пакетче, обвито във восъчна хартия. Заразгъва го гнусливо, докато пред нас цъфнаха два предмета, прогизнали и сушени. Сърцето ми диво прилупа — това бяха моето тескере и военната ми книжка. Даже ластичето стоеше между тях като сгърчена кожица от нечий сунет.

— Като туй нещо например — допълни си Мюмюн ага предишната мисъл за нужника.

Дума не можех да река, макар кметът доста да ме почака.

— Познаваш ли ги, Демир ефенди? — най-после каза той. — Защо ни отваряш работа?

Пак мълчах, само дето преглътнах сухата буца в гърлото ми.

— Много любопитен беше къде са ти документите — благо се намеси Рашид ага. — Мене пита, при капитана си ходил. Ние ги бяхме намерили, ама не искахме да те тревожим. Да си свършиш работата спокойно. Че може да я продължим…

— Ама те ли са? — събрах накуп всичкото си нахалство.

— Виж ги, виж ги! — любезно ме подкани моят приятел. — Може пък Кайзо да е сбъркал.

Да знаеха докъде газя, в ръка нямаше да ми ги дадат. От друга страна, не съм сигурен дали Рашид ага не искаше да ме облекчи някак в насраното положение. Или пък толкоз силни се имаха, дотам че са ме притиснали с вилката, та им беше все едно накъде ще се извия.

Книжките не бяха олайнявени и аз се присегнах, взех ги. Нямаше съмнение, че след мен Кайзо ги е извадил от ямата. И вероятно пак той ги беше мил на чешмата. От простотия и несъобразителност. На подпухналата хартия мастилото се беше разляло и изличило. Само печатите от Анталия личаха донякъде и в тескерето едно голямо „D“ — първата буква на името ми. Ох! — падна ми едно камъче от сърцето, не се четеше българското ми име. Намерила се беше малка зацепка в урвата, по която се сурнах.

— Тя е дълга… — проломотих съкрушено. — Какво… виновен съм…

— Ама защо?! Защо си ги затрил? Туй не ми го побира главата! — изпусна си най-сетне парата капитан Мюмюн, придружена и от няколко псувни.

Общо взето, той беше прям човек, простодушен — измъчил се беше тия дни да си сдържа гнева от моята шмекерия. Не бързах да му отговоря, но и другите двама чакаха и аз замрънках:

— Няма да повярвате… Детинска работа… Не щях да взимам склада вече… нали Рашид ага каза: дяволът яйце снесъл… Не щях въобще да оставам… и по вашата работа. Ама как — неудобно ми беше… Помислих си — като им река, че нямам тескере, сами ще ме проводят… Пък то…

— Пак лъжеш! — изригна полицаят. — Ние те приехме без документи, разбрахме се, а ти после си ги хвърлил в дупката!

— Ама вече ви бях казал, че съм ги загубил… Затуй таквоз… — поправих му логиката по най-деликатен начин. — Иначе с тях щях да си замина…

— Не си толкоз глупав, Демир ефенди — неопределено каза Рашид ага, без да разбера дали оценяваше обяснението ми за хитроумно, или толкова глупаво, че да не прилича на фасона ми. — Макар че — замислено добави той — поет малко падаш. Стихчета съчиняваш ли?

— Не! — мрачно издумах аз светата истина.

— Че защо?! Не е дотам лошо — сви уста сакатият. — На младини и аз дращех. Ако ти е интересно, ще ти ги дам някой път. Ама да не ме гълчиш много! Детински опити са те… като твоите.

— Видяло телето пещ, помислило, че е манастир! — не се бе успокоил полицейският от това лирично отклонение.

— И не си малък — обади се кметът. — Двайсет и пет години имаш ли?

— След два месеца ще ги подкарам — отвърнах бързо.

— По-дърт изглеждаш — рече той. — И ти ли си всъщност Демир Папазоглу? Или на парахода си се присламчил?

— Как?! — подскочих аз, но Хуршид Яха гледаше не мен, а капитана.

— Проверено е — издъдна оня. — Имал е Сеид Османоглу чиновник Демир. Две години му служил без кусур и заедно заминали. Ама дали е тая керата̀50, не гарантирам. Може, както викаш, господин кмете, да се е проврял на парахода и… — Полицаят тръкна показалеца си по гръкляна и с още един жест дообясни как съм могъл да заколя истинския Демир Папазоглу и да го хвърля в морето. — Пък после с ханъмата заедно…

— Недейте, недейте! — припряно го спря Рашид ага. — Има време да разберем това нещо, ако толкова ни е потрябвало. Ей го Демир ефенди — и той ще ни помогне. Ама ние другата си работа не свършихме, даже не сме я преполовили. Все бързаш, капитане, с твоите подозрения — мигна тоя път укорно той с двете си очи.

При това напомняне кметът пак отиде до бюрото си и донесе протокола за моята проверка, в три екземпляра. Той беше по-кратък и малко общо имаше с предишното ми писание. Използваше се фактчето, че за една нощ две различни хотелски бележки са представени и на тая основа се правеше изводът, че всички разходни документи на Садък Бостанджи са фалшиви. Че сметката му е раздута, измамническа и с нищо не оправдава откраднатите народни пари. Отдолу бе оставено място за два подписа — моя и на данъчния. Хасан ефенди вече бе сложил своя.

Отдавна бях забелязал, че на масата стои кристална мастилница. Топнах перото и без дума да река, се подписах под тая частична истина, която си беше цяла лъжа. Но не вярвах твърде, че съм се откопчил от тримата душевадци.

Кметът придърпа един от листовете и взе да го чете.

— Ей, момче — рече след малко. — Ако хвърлиш тая книга в дупката, аз няма да те спра. За съд не става! — ядно се обърна той към другите двама. — Да я дадем на прокурора в Алтънтепе, ще ни се присмее!

— Защо на прокурора, Хуршид ефенди? — успокояващо каза Рашид ага. — Сега засега на Бостанджи ще я представим. Ако съд не го лови, съвест може да го хване.

— Съвест! — с погнуса изпухтя полицейският. — Да го пуснем на хората, жив ще го одерат. Ама нека — поуспокои се той, — нека види какво мислим и да не си вари водата за друго нещо…

— Ти ще я занесеш! — рече кметът след кратък размисъл и плъзна листа обратно към мен.

— Аз ли?! — проблеях.

— Ти ами! Нали ти захвана работата! — грубо ме сряза капитанът. — За какво те хранихме и поихме?!

— Да занесеш хартийката е най-лесното нещо, Демир ефенди — смекчи тона Рашид ага. — Ама доста трябва и да си поприказвате…

— За какво да приказваме? — съвсем се слисах.

Тримата млъкнаха, като очевидно се чудеха кой да почне и откъде да почне. И пак пръв на пътечката стъпи Рашид ага. Нозете му бяха хроми, но езикът — гъвкав, повратлив.

— Отписа се от нас Садък Бостанджи — протяжно рече той като поп на панихида. — Сам се отписа. Затуй, че съкруши градеца, народът не може да прости. Това трябва да осъзнае той.

— Няма ли прошка? — прошепнах.

— Свърши вече! Много се е прощавало на Бостанджи! — притисна ме от другата страна капитанът. — Надули се бяха, като че Аллах им е сват. Преди години им се размина, но стига толкоз! Нему се паднаха греховете на рода!

— Да обере кривите краставици на бостанджиите — тихо се засмя Рашид ага.

Наведох глава, съобразявайки, че освен похарчените пари от депозита, тук има и друга, стара омраза. Завист, горчилки, преглътнати обиди, нанесени кой знае в кои времена от управниците Бостанджи. Може би дедите на тия тримата да са били техни аргати? Принизени слуги, жертви на произвол, на сляпа жестокост… Възможно бе и добрини да са правили някогашните Бостанджи, но преждата в подобно кълбо е тъй оплетена, че няма кой да я размотава. И ето че търговецът Садък трябваше да плаща. Първият в рода, който бе отпаднал от властта. Но какво искаха от него?! Отписал се бил…

Вдигнах поглед към кмета, но бързите му очички прещракаха, все едно с ножица ме преряза на верев. Добрият служител отгатва желанията на господаря си, а аз още се балтавех в недоумения и дразнех Хуршид Яха.

— Предишния път — насочи ме полицейският — беше казана една приказка. Че оня си влачи въжето подире. Клон трябва да се намери — да го преметне…

— Ама вие какво искате?! Да го трепя ли? — изведнъж ми предразня гласът.

— Как ти дойде на ум, Демир ефенди?! Ти такъв ли си? — изуми се Рашид ага. — Фин човек, образован! Да не си някой джелатин? Само ще му кажеш, приятелю. Ще му кажеш и ще го убедиш!

— Какво да го убедя?

— Е-е, момко! — разочаровано разпери ръце той. — За острото ухо и свирнята на комара стига… Свърши си живота Садък Бостанджи. А каква смърт сам ще избере, никой не знае…

Рашид ага ме гледаше милозливо с катранените си очи, както учител любимия си ученик за някоя малка недосетливост. И може би защото и аз се втренчих в него, той премигна два пъти, сякаш за да отреже предишната мекота и да я смени с насърчаваща твърдост. Стори ми се, че жълти искри прескочиха под клепачите му при това премигване. И се видях в тъмно мазе, и жълтата светлина на свещ, и жълтите тигрови очи на Парашкевов насреща, и как тика револвера в дланта ми, а аз дърпам ръце назад и усещам, че бръсначът в задния джоб докосва кокалчетата на пръстите ми. „Стреляй, Митенце! Убий го! Нали сме приятели…“

Не знам какво е туй съдбата. Мъж, жена или трето някакво същество. Но каквато и да е тая особа, фантазия й липсва. Като ти върже веднъж конеца за пръста, все един бичим мъниста ниже на него. Абе, избери нещо различно, дай малко разнообразие! Не — едно си баба знае, едно си бае. Някой път сам посегнеш към по-шареничко зрънце, към по-гиздавко, но като го вденеш в конеца, гледаш го — и то като другите. Докато си му улучвал дупката, съдбата хитро го е подменила. С една реч, повтарят се работите в живота. Мъдри мъже са забелязали това нещо отдавна, ама за великите случки, за голямата история. Даже един рекъл и отсекъл, че събитията в историята се случвали веднъж като трагедия, втория път като фарс. На простите хора като мен по-малко внимание е обръщано, но и при тях горе-долу е същото. Само не съм сигурен в тая научна последователност — че най-напред върви трагедията, а след нея крета фарсът. При някой човек съдбата почва обратно — закача го, задява го, лека гавра си прави, пък сетне му тресне трагедия на същата тема. При втори — друго, при трети — трето прави, а при мен, реши ли подобни мъниста да ми ниже, все черни и катранени излизат, като че не съдбата, а торен бръмбар ги е валял. От трагедия на трагедия скачам или по-просто, от трън, та на глог.

Абе, онова, от което бягах, не тичало след мен, а насреща ми идело. Имена смених като дърт конспиратор, следи заметох, граници прескачах, и врачка уж не можеше да различи вече турчин ли съм, българин или грък, а оная, вечната ми придружителка, държела крайчето на конеца и пак ме придърпа до себе си. Само че не шушне вече: „Убий го, Мите!“, а мига с двете очи и лениво нарежда: „Иди го научи, момко, сам да се убие!“

Може би сгреших одеве, като казах, че съдбата няма фантазия. Може би това са нейни нарочни игрички — да изцеди лимона до капка. От еднообразието да извлече своите музики и картини. А това е по-трудното, но и по-сладкото. Както печен комарджия някой път си повтаря уловките и му прави кеф да гледа ще си смени ли играта отсрещната страна. Аз не я смених, а рекох, както някога в тъмното мазе:

— Не! Не съм за тая работа! Щом сте решили да мре, пратете да го убият. По-лесно ще е и по-бързо. Кайзо ще се оправи…

— Млък! — зло ме пресече Хуршид Яха. — И дума такваз да не чувам! Ние сме власт — защитници на закона. Как тъй убийци ще пращаме?!

— Ти с Кайзо внимавай! — подхилна се капитанът. — Едвам го спряхме да не дойде при теб… Дето си го накарал да бърника в лайната.

— Властта, ако си е на мястото, не дели отговорност с никого, Демир ефенди. Разбираш ли ме? — рече Рашид ага. — Да убием Садък Бостанджи ние не можем, а затова и не искаме. Когато властта реши да трепе някого, тя си го прави самичка, по реда. Има си затуй съдилища, затвори, държавна бесилка. Това си е нейно бреме. Да го прехвърля властта другиму, па макар и тайно, значи сама да се предаде. Кайзо е послушно момче, забелязал си, ама ние с него по тоя въпрос ортаци не ставаме, защото трябва власт да му отстъпим и отговорност да поделим с безотговорния. Не бива да режем клона, на който седи властта.

„Не можете да осъдите човека — туй ви е зорът!“ — помислих, но замълчах.

— И друго нещо — пак подхвана Рашид ага. — Един живот и една смърт трябва да имат смисъл. Да речем, пратим Кайзо да го причака. Едни ще кажат: правилно го заклаха. Втори ще се разколебаят: невинен беше. Знаеш как приказват хората в такива случаи. И мръсник да претрепят, все някой ще го съжали. Безсмислица е значи такова убийство. Ние на Садък Бостанджи не искаме да отмъщаваме. До нас тримата да е — ще го забравим. Властта е великодушна към смирения. Ама той не се покая! Предал градчето, казват, профукал парите му, пък се и ежи на съд да води властта. Е, тъй бива ли? Сам трябва да си осъзнае вината Садък Бостанджи и да си намери изхода. За поука и назидание. Да не повлече и други подире си. Ако няма буква в закона, чест и съвест трябва да има. Вярвам, искал е да послужи той на града ни смислено, ама като не можа в живота, белким със смъртта си успее…

„Тънко предеш, приятелю, ама ще се скъса“ — рекох си на ум, а по смръщената физиономия на полицейския усещах, че и той мисли нещо подобно. Кметът май се колебаеше коя страна да вземе. Изнервяше го също откровеността на Рашид ага пред такова съмнително лице като мен. Прав беше да не ми се доверява и аз опитах да вбия клин точно в тая цепнатинка.

— Че той не ме е виждал — рекох. — Аз ли да му чета присъдата? Мен ли ще послуша?

— Никаква присъда няма да четеш! — сряза ме веднага Хуршид Яха. — Да не си кадия!

— Няма да ида! — заинатих се. — Варете ме, печете ме за грешката с тескерето, но в това не се бъркам!

Тримата занемяха от непочтителния ми глас, но след малко полицаят обърна ново листо.

— Ти си се набъркал, момче, в по-дебела работа — рече той. — Не можеш се върна.

Превих гърбина, готов още да ме товарят.

— Не изглеждаш добре, Демир ефенди — скръбно се обади и Рашид ага. — Цял си прежълтял.

— Нищо не ми е — прошепнах.

— Одеве надзърнах във военната ти книжка — не се успокои моят доброжелател. — И тя има черта като моята, за инвалид. В един стан сме отседнали двамата, не ставаме за аскер — беззвучно се засмя той. — Ама на теб не ти личи. Какво ти е?

— Заради сърцето — погледнах го бегло.

— Тъй ли? А с какво го лекуваш?

— С нищо. По-рано билки пиех, ама вече…

— Той от билки отбира — зловещо се обади капитанът.

— А доктор Октай не те ли е гледал? — побърза да го прекъсне Рашид ага. — Вземи му се обади!

— Не ме е гледал и не искам да го виждам! — усетих как още малко хлътнах в глътката на змията.

— Защо си му сърдит? За какво сте се скарали? — вдигна вежди Рашид ага.

— Стига толкоз! — не издържа капитан Мюмюн това бавно свиване на пръстена. — Ще наредя утре да изровят трупа, че да видим какво ще увърта тоз хубавец в кауша.

Още като спомена той Асие ханъм в началото на разговора, долових, че дотук ще я докараме. Но изведнъж ми дойде сила, изпъчих гърди на стола и бързо заприказвах:

— Ако ви е рекъл нещо доктор Октай, наклеветил ме е! Сеид Османоглу ми беше втори баща! Сам се разболя той, а вашият хекимин тук го доумори или от некадърност, или нарочно. Да ни изнудва после с ханъмата. Да бях сам, главицата му щях да строша, ама тя се уплаши! Куп злато му даде, та да мълчи! Това е той, докторът! Рийте, ровете — невинен съм! Моите уважения, капитане, но не ти ще наредиш да вадят покойника, а прокурорът от Алтънтепе. Пък аз като Садък Бостанджи ще искам негов човек да гледа останките.

— Видите ли! — с две ръце ме посочи кметът като нещо долно и непоправимо.

— Лош пример! Лош пример! — заклати глава Рашид ага. — Заразил си се, Демир ефенди. Схващаш ли сега защо е потребно Бостанджи сам да си поправи нахалството?

— Отровил го е! — почти едновременно с него викна полицейският. — Усещам я тая работа! И документите си затуй е хвърлил! Сметка някаква си прави — ще разбера каква. И от къде туй джереме51 ще има пари да взема склада, ако не е прибарал стареца?! Като го стегнем в мазето, всичко ще си признае!

— Въже с възел по-здраво държи, Мюмюн ефенди — кротко рече Рашид ага. — Не го забравяй!

Показа той, че не се е отказал от своя замисъл да ме използва, но и още нещо намекна, може би за стари грехове на самия полицейски началник, защото оня, както беше пламнал, изведнъж охладня.

— Чуй ме, драги — протегна се изкусителят и ме пипна по коляното. — Доктор Октай не закачай. Всички го знаят тук и в Алтънтепе го знаят. Ако се интересуваш, и прокурорът му е пациент. Него остави засега, ами себе си оправяй. Вдигна ли око от теб, грабва те капитанът. А пък в мазето ни прокурор ще видиш, ни ангели небесни. Там аз не влизам, не мога да ти помогна. Улики има, доказателства ще дирят. Не дай Боже да намерят. Какво мислим аз и господин кметът е съвсем друга работа. Не ни се ще да си затрил господаря си. На мен не ми се и вярва, като те опознах мъничко. Ама първом повярвах — имай го на ум. За пари, викат, от любов също с вдовицата. Как да не повярваш? И се чудех на самообладанието ти в кафенето. Убил човека, пък краката си хвали! Чакай! Чакай! — хвана ме тоя път за коляното той, защото недоволно се размърдах. — Това е минала работа. Аз доверие ти имам. Е, погрешил си тук-там — така ти се е паднало. Ще повторя, че като се скъса едно въже и се върже, по-добре държи. Аз ти подавам единия край, подай ми и ти твоя, та да стегнем възела и си продължиш живота…

— На това въже човек ще увисне — продумах глухо.

— Дотам се е докарало — въздъхна Рашид ага. — Не е твой грехът.

— Пратете друг. Дето се познават. Имамът да иде…

— На него занаятът му пречи — вразумително рече той. — Имамът учи по Книгата, а там самоубийството е запретено. За който питаш, за него ще ти обясня. Ти си, ти си, Демир ефенди! — сниши глас тоя учител. — За другиго не мисли.

— А после? — попитах. — После какво ще стане с мен?

— После ще си вървиш — тъжовно отвърна Рашид ага. — Макар че аз ще съжалявам. Ще ти се издаде временно тескере до Анталия. Ама не те пъдим. Ако искаш, остани…

— Каква е гаранцията — пропуснах поканата, — че друго няма да измислите?

— Гаранции не даваме! — сопна се кметът. — Зарежи пазарлъците!

— Няма гаранция — повтори Рашид ага. — И не може да има. На думата ни трябва да се положиш.

— Добре — рекох. — Ще занеса протокола, но друго не обещавам.

— На едно въже сте закачени двамата — пак бръкна в раната полицейският. — С възел, без възел — все тая. Мисли му да се отвържеш!

— Рано е да обещаваш повече, Демир ефенди. С веднъж няма да стане. Утре заран ще дойда да си поприказваме повечко за Садък Бостанджи. Да ти помогна. А сега, ако разреши господин кметът, иди да почиваш — посочи ми вратата Рашид ага.

Станах, но Хуршид Яха вдигна ръка.

— Да ми напишеш за Ибрахим Октай! Подробно! — каза сърдито.

— Ще напиша — съгласих се, отстъпих назад и вече натисках дръжката, когато Рашид ага пак ме задържа.

— Едно нещо си пропуснал за краката — шеговито мигна той. — Че понякога са лош съветник. Да не вземеш да бягаш тая нощ! Ще пусне капитан Мюмюн депеша за издирване като заподозрян в убийство — по-лошо ще стане. Такава вест не можем спря. Разбра ли?

— Няма — рекох. — Разбрах.

Чак като излязох на чардака и ме лъхна ветрецът, усетих как ризата ми е прогизнала от пот.

XXIII

До големите грехове с малки стъпчици се стига. Най-често е така. Аз също мислех, че като отстъпя мъничко пред тримата, ще си отворя място за извъртане. Време ще спечеля, ще отложа лошото, пък току-виж гръм тресне от небето и убие изнудвачите. Само че и сянка от облаче нямаше край Съръбаир, звездите лъщяха над мен като капки зехтин в яхния. Но не небесна гозба ме чакаше, а горчива попара, която отчасти сам си бях надробил. Къде с вина, къде — без, разбра как ме бяха прекарали до перваза на стряхата като котарак — котка. И все пак смятах да занеса протокола на Садък Бостанджи, но дума да не отварям за отписване и самоубийство.

Абе, как си я представяха тая работа?! Здрав мъж, в разцвета на силите си, дето казват, и в пълен разсъдък — да посегне на себе си. Дом има, деца — и макар да са го лишили от препитание, няма да умрат от глад на първо време. Две сили стояха срещу него. Мълвата на простолюдието и злобата на властта. Но и нему трябваше да се намират подпорки. Роднини, стари другари, познанства сигурно поддържаше и в Алтънтепе, и в Истанбул. Ако не може да се пребори с тукашните, ще си грабне очите да забегне. Как ще принудиш такъв човек сам да се затрие? Трябва да напипаш дамар, за да му цепнеш душата. И то не някаква тънка пукнатинка, а бая кухина да е, скрита гнилоч. Какво може да е то?

Докато пушех на чардака, стигнах до тоя въпрос и се замислих, без да усетя, че така направих още една крачица към подлия замисъл. Не бях виждал Садък Бостанджи, камо ли да знам има ли тайни слабости и какви са те. Тръгнах да лягам, но преди да вляза в стаята, тракна врата в края на коридора, показа се четвъртитата глава на Кайзо. Ухили се и се скри. О-о! — рекох си. — Сложили са ми пазвантин. Не са ми се доверили чак толкова. Нарочно се показа дингилът — да ме предупреди! Нямах намерение да бягам, но ми стана гадно. Ясно виждах вече, че раят, който ми обеща Рашид ага, за мен ще стане ад…

Виж, другото си обещание той удържа. Заранта пристигна пръв с файтона и веднага довтаса при мен. Сложиха ни кафе на чардака и там почнахме, после слязохме в градината да поседнем на една пейчица, после пак се качихме на чардака. Мислил беше човекът как да ме подготви и доста се поразговорихме. Две важни неща имаше. Първото — че докато Садък Бостанджи е жив, аз от Съръбаир няма да мръдна. Второто бяха слабостите на жертвата и на коя струнка да свиря. Децата му, имотът му като средство за изнудване и подсторване стояха близо до ума, за тях и аз се бях сетил. Но Рашид ага добави нещо, дето твърде ме озадачи в началото, а сетне прибави и погнуса към страха от онова, което ме чакаше.

Пак подхвана да разправя той, че съм най-подходящ за деликатната мисия. Туй била причината, онуй била и между другото вика — защото съм бил млад и хубав.

— От жена не съм го чул, от мъж да го чуя — рекох презрително. — Хубав, грозен — какво значение има?

— А-а! Не се знае! — не се съгласи Рашид ага. — Понякога хубостта е подкупваща. Ако я цениш. Всъщност — добави той — има двама млади, дето и от теб по-добре ще свършат тая работа. Ама не са ни под ръка…

— Кои двама? — погледнах го с надежда, че мога да се откопча от мръсната задачка.

— Не си ли се питал — отвърна ми с въпрос Рашид ага, — къде е потрошил толкоз пари Бостанджи, че чак склада си да заложи?

Вдигнах рамене и той продължи, че в оня разюздан град станало нещо отвратително с техния пратеник. Преди си бил най-редовен, никой в Съръбаир не забелязвал да го влече мъжката част. Взел си жена навреме, деца му се родили и прочие. Като останал сам обаче, нещо се изметнало в него. Как е било в подробности, единствено шейтанът52 знае. Той ли ги е намерил, те ли са му се лепнали за гъза, но двама кючеци се повлекли подире му, а Садък Бостанджи като мастия се отдал на покварата. Затова и рядко се връщал в родния град.

— Какви кючеци? — попитах стреснато.

— Не може да не си чувал — с досада рече Рашид ага. — Срещат се такива негодници, дето си вадят хляба с оная работа. Мъжки курви, продажници…

Та тия именно кючеци изцоцали парите на Бостанджи. Те му били и поръчителите в банката за втория заем. Двете хотелски бележки за една нощ също не били случайност. Защото Садък настанил и двамата в хотели, та като не му стигне единият, при другия да бяга. Пък после допуснал грешчица в калабалъка от документи, не прибрал втората квитанция. И тъй се издал…

— Нагаждате нещата, както ви е изгодно! — дръпнах се. — Това само го предполагате, а доказателства нямате. Добре, че аз сверих бележките, та да има какво да говорите. Не вярвам! Как тъй ще се изпедерасти изведнъж?

— И за това нещо е определен шейтан да отговаря — мръдна Рашид ага своите копита, скрити в кожените торби, сякаш за да припомни, че има ош-беш с дяволите и им знае службите. — Как и защо, не ми е известно, но и такива грехове стават. Хем по женската част го бива, хем и по другата налита… И ако за Садък не вярваш, за прадядо му добре се помни. Тая тайна на Бостанджиите открай време се е предавала и препредавала и си върви зад гърбовете им. Имало го е в рода им същото — защо пак да го няма?! А пък Съръбаир не забравя…

И той доразправи, че оня прапрадядо на Али паша, бостанджибашията, си довел младия стражник да му управлява имотите не само защото бил стегнат и сербез. Ами и за любовник го употребявал едновременно. Та като идвал големият велможа в тукашния си сарай, да има кой да му услужва. Тъй че първият Бостанджи хем завъдил харем и челяд, хем се подлагал за тайната работа. Ама такова нещо скрито не остава, макар че хората отвождали очи да не видят и заключвали усти — да не им отрежат езиците. От друга страна — помнели…

— Ето с каква кука се е закачил родът на Садък Бостанджи за съръбаирската земя — заключи Рашид ага. — За жалене ли е? Идва време скритото да излезе и грехът да се възмезди.

— Чий грях?! — навъсих се. — Какво общо има Садък с прадядо си и с неща, станали преди век и половина?

— Има! Не разбираш ли? — тихо рече Рашид ага, но с такваз сила отвътре си, че спрях да се препирам. — А моят прадядо — продължи след малко — ги зърнал веднъж случайно. Наредили на слугите — строшили му гръбнака. Колкото да се влече по корем в прахта до гроба си… Пък аз съм жив! Жив съм, човече!

Той леко се бе задъхал, но подхвана патериците, изправи се и без да ме изчака, повлече крака по алейката. Докато го гледах в гръб, усетих, че тоя намъчен човек много пъти бе прецеждал мъката на своя прадядо през собствената си неволя. И нито ще прости на Бостанджиите, нито ще изпусне потомъка им. Разбирах го, за миг го пожалих, но пак ме грабна страхът от живата му омраза. Щеше ли той мен да пожали? Да ме пусне, да не ме прави маша на своето отмъщение? Защо и аз да затъна в старите техни лайна и престъпления?… Когато се изравних с него, трошица жал не беше останала. Гадеше ми се от отврата, че още ще уговаряме как да затрием оня човек.

— Какво предлагаш, уважаеми? — рекох му. — И аз ли като кючеците?

— Сам ще прецениш. Ако трябва! — безмилостно отвърна Рашид ага. — Откъде ще го подхванеш, е твоя работа, ама нека разбере Садък Бостанджи, че непокаяните грехове тежат на земята!

— А нашият грях? — попитах. — Дето сега го готвим. Той къде ще отиде?

— Много чоплиш, Демир ефенди! — за пръв път се разгневи той. — Аз го вземам! Ще го издържат патравите ми крака. Пък идем ли при Аллах всичките, с дедите си и децата си, тогаз той ще ни оправи кой е бил прав и кой крив!…

— Аллах и сега види — рекох хрисимо. — Ама аз теб, Рашид ага, няма да те оставя сам в греха. И аз ще взема дял.

Той ме погледна недоумяващо — как тъй мулето се превърна в кротка овца, и гласът му проскърца:

— Ако не беше тоя живот, Демире, приятели можеше да бъдем.

Хай да му се не види човекът! За какъв друг живот говореше? Не знаех какво да мисля за него. И чувствата ми бяха объркани. Хем беше коварен и зъл, като змия ми заплиташе краката, хем нещо мечтателно таеше в себе си. Като мъртвите звезди бе Рашид ага. Изстинали те преди милион години, а светлината им още иде към нас. Така и той — ако се вгледаш по-дълго в душата му, ще забележиш сред мрака слабо сияние от някаква загаснала добринка.

Очите ни се срещнаха, ама не другаде, в тукашното се срещнаха, защото зад неговото смъртоносно планче аз бях приготвил моето. И ако животът пречеше да бъдем приятели в доброто, помагаше да сме съратници в злото.

— Рашид ага — казах, — ти ме държиш на една кука — заплахата. Тъй не се върши работа от сърце. Няма ли да дадеш нещо?

— Какво? — спря той. — Пари нямаме.

— Не ми трябват пари. Глава срещу глава — поисках аз своето.

Изненадах го, не вярваше, че зъб ми е останал за хапане. Но веднага се сети какво ми е потребно.

— Полезен е — рече. — Лекува тоз-оня.

— Друг ще се намери. Тоя се е изхабил.

— Написа ли каквото поръча кметът?

— Сега ще седна. Като свършим двамата.

— Ще го хване Хуршид Яха изкъсо. Не се безпокой!

— Не! — отхвърлих заглавикването. — От тебе го искам. Аз ще ти дам Садък Бостанджи, ти — него! Между двама ни ще остане. Като си слагам главата в торбата, поне да знам защо…

— Може да те излъжа — подметна Рашид ага.

— Вярвам ти — отвърнах. — Ако дадеш дума, приемам я. Освен това, сам ти каза, че моята работа е деликатна. Трудно ще се нагласи, а в миг може да се разтури. Ако Садък забегне със семейството си в Алтънтепе примерно — какво ще съм виновен?

— Не дърпай дявола за опашката! — предупреди ме Рашид ага.

— Не, казвам само — отстъпих лекичко. — А запече ли се тавата, аз ще ти съобщя, разбира се. Тогава ще ми дадеш моето…

— Много си кръвожаден бе! — мрачно се засмя той. — На теб в ръка нищо няма да ти се даде. Да знаеш! И да не вземеш да избързаш! Да почнеш да тровиш Бостанджийчето или другояче да му посегнеш. Сакън! Сам трябва да си изпълни присъдата той и на хората да стане ясно, че съвест го е изгризала. Разбра ли?

— Твоето го разбрах. Разбери и ти моето! Заклех се да не оставя тъй смъртта на Сеид ефенди. Накажи виновния!

Чак със зъби скръцнах от злоба — тъй се бях навил за отмъщението. Че мразех доктор Октай — едно на ръка, че бях се зарекъл да му го върна — също беше истина, но тук имаше и друго. По-леко ми ставаше, като мислех, че ще подтикна Садък Бостанджи към самоубийство, за да постигна по тоя начин и възмездие за доктора. Извинен се чувствах, обелен се смятах от личното свое злодеяние, с едното око бях замижал, да не гледам подлостта и страха си, а само другото отварях, с което виждах единствено справедливата си мъст.

Ей тъй човек се лъже и за малкото, и за голямото, когато иска да прикрие от себе си своето малодушие или позор. Сега, със закъснение признавам, че не толкоз за Сеид Османоглу търсех разплата, колкото мъчех да измамя собствената си душа, та да мога и после да живея с нея. Сам си хранех омразата, ръчках си огъня, та поне злината да ме спаси. И в оня момент едничко нещо съобразявах — как да вържа двете смърти в една торба, тъй че Рашид ага наистина да не ме излъже и на доктора да се размине. Но не знаех как да го притисна, как да му измъкна съгласието. А то имало един начин — да ме разбере човекът, да ми пожали смачканата душица и да й даде залъгалката — смъртта на доктор Октай.

— Не мога да обещая — каза той. — Макар да си прав и оправдан. Тук никой няма да се съгласи — кимна към сградата. — И ако опитам нещо, Демире, то ще е само заради теб…

Не се закле Рашид ага да ми поднесе на тепсия докторската глава, но след последните му думи изпитах благодарност към палача си. Защото до тоя миг се имах за негова жертва, а сега той намекна, че в палач ще ме издигне. Ще ме допусне до секирата, ще ми даде моя жертва, по моя воля избрана и посочена. Палач и жертва лесно си сменят местата. И каквато е изплашена жертвата, ръка целува на оня, който в палач я произведе. И да видиш тогава с каква радост сече главите…

Не се разделихме веднага, до обед Рашид ага ме напътства, както майстор чирака си. А към пет часа, щом поомекна малко слънцето, файтонът ме откара до къщата на Садък Бостанджи. Като жертва бях тръгнал, ама като палач идех тук…

XXIV

Отвори ми момченце, към десетгодишно, и доверчиво ме пусна да вляза. Приклекнах да се изравня с главата му и лигаво рекох:

— Иди, юнак, доведи татко си. По работа го търся.

Момчето припна по стълбите, а аз се изправих и огледах дворчето. То бе подредено и шарено като детска картинка. Цветя разцъфтели, чемшири покрай дувара, кладенец с мраморно гърло и красив железен обков. До къщата — асма, под нея маса с весела покривка на бели и червени квадратчета. Калдъръмените пътечки поръсени и току-що преметени, пчели жужат, въобще местенце уютно, нагласено за тихо семейно щастие.

Първо се показа детето — теглеше за ръка баща си, като че играеше, и двамата застанаха пред мен хванати. Садък Бостанджи минаваше малко четиридесетте и на външен вид ме разочарова. Възпълен мъж с мазна коса и бледо лице, надупчено тук-там от някогашни младежки пъпки. Не знам какво бях очаквал — да е наперен като везир ли, да е властен като онбашия53, но ми се видя каба54 човек, овехтял от домашно премятане. Може би защото го сварих неподготвен — по риза, с развлачени дочени шалвари и избелели папуци на босите крака. Бях поздравил и нищо повече, тъй че той попита кой съм и кого диря.

— Демир Папазоглу се казвам — отвърнах. — От кметството ме пращат.

— Тъй ли?! — с неприязън рече Бостанджи. — Не те познавам.

— Нов съм. Затуй.

— Е? По каква работа? — побутна той момчето да върви.

— Тука ли ще приказваме? — вдигнах аз служебната чанта, която висеше в ръката ми.

Домакинът махна да се кача при него, пропусна ме навътре в къщата. Тя също ме бе разочаровала. Като са били управители на Алипашовото имение, като са давали властници на градеца — смятах кале да са вдигнали. А къщата приличаше донейде на Парашкевовата в Пазарджик. Пак от двора води стълба към чардаче, само че двойна и стъпалата повечко, тъй че долният кат съвсем излязъл от земята. И по-обширна, да кажем — не съм броил стаите. Отвори врата Садък Бостанджи, вкара ме в една от тях.

Втрещих се като коза в аптека. От разговора после разбрах, че откакто се върнал след несполуката по делото, стопанинът почти не излизал от тая стая. Той сигурно и спеше там, защото в ъгъла стояха засрещнати две отоманки. Но преди да седнем на тях, аз обиколих стените, притиснал чантата до гърдите си. Те бяха покрити с килими, а на килимите накичено какво ли не.

Най-напред оръжието ми грабна окото. Половин дузина ятагани висяха там, ками, кръстосани пики, бойни брадви и боздугани с гладки или назъбени глави. Следваха древни пищови с дръжки като топузи, пушки кремъклийки, пушки иглянки — и едните, и другите отрупани със сребро и седеф. В средата, на най-видно място сред тая колекция, стояха портретите. На брадати мъже със свъсени вежди и пискюллии фесове на главите. Тук-там на някои от тях лента кръстосваше гърдите, а до нея — забоден орден. Тия ордени и лентите можеха да се видят веднага — и те красяха килимите заедно със султанските фермани за връчването им. В рамчици поставени. И две-три дрехи събираха прахта на къщата. Проядена от молци шуба, подарена не знам кога си от не знам кого си, униформа на някогашните бостанджии. Усукана чалма, елек, извезан със сърма, и бухнали копринени гащи. Оставаше някой стражник да надене одеянието, па да грабне желязо от стената и ме попилее, дето закачах потомъка му.

Той ме бе оставил да разглеждам, бледа усмивчица играеше на устните му.

— Ашколсун! — рекох по едно време. — От рода ли е?

— Каквото се е запазило. Като нямам работа, подредих го — малко небрежно отвърна Бостанджи.

— В музей трябва да се покаже.

— Бих го дал, ако някой се интересуваше.

— Защо?! — възкликнах пресилено. — Славен род трябва да е бил.

— Род! — изкриви уста потомъкът. — Няма такова нещо.

— Как?! — почудих се. — Я какви медали е носил!

— Давали са ги на нисшите чинове. Като натрупат годинки.

Не го разбирах. Защо е нагласил изложбата, като говори тъй пренебрежително.

— Аз кафе не пия — прекъсна темата Садък Бостанджи. — Ти чай искаш ли?

Кимнах, показа се той навън да поръча, но като седнахме на отоманките, не побързах да отварям чантата.

— Не съм тукашен, ама съм чул едно-друго — върнах се на предишното. — Поне прочути са били вашите, ако не и славни.

— Вярно — прочути — съгласи се той. — Защото все във властта са се отривали. Три-четири поколения. Мен и сина ми не ни брой. Слуги на властта, лице на властта, десница на властта.

— Е, това имах предвид. Целият род… таковата…

— Властта не прави род! — припряно рече Бостанджи. — Родът е яко нещо, а властта отминава. И добро да прави, лошото по̀ се помни.

— Неблагодарни са хората — въздъхнах лицемерно.

— Не е въпрос до благодарност. Пикая аз на хорската благодарност! Хващаш ме, момче… — позабави се той какво да каже, — хващаш ме, където не трябва. С празни ръце като седя, и затуй размишлявам.

Доволен бях, че се закачих на такъв разговор. Хем поне с малко отлагах коварната си мисия, хем очаквах човекът да поразкрие лицето си. До тоя миг бях установил, че отпуснатият на вид Садък е нервен и рязък.

— Родът прави хора, властта — службаши! — отсече домакинът. — Я ми виж къщата! Строена е от дядо ми — и баща ми живя в нея. Ама техен дом не е била. Домът им беше в конака или горе — у Али паша.

— Какво й е на къщата? — възпротивих се предпазливо. — Хубава ми се видя, закътана…

— Зависи с какво мериш — нетърпеливо ме прекъсна той. — Да видиш на Европа замъците — друго ще приказваш. В тях родове са ставали и хора са очувани. Родът вирее върху имот, момко! Върху собствена земя — е-хей, доволно много. Сам да си господар на нея, свободен като птичка! Единствен Аллах да е над главата ти, а не някой гурелив мюдюрин. Така се става човек, да знаеш! Ако не изведнъж, малко по малко родът ще го отгледа. Ако беше тъй, нямаше да се свивам пред ония кучета и влечугото Рашид да ми плюе в паницата!

„Ето къде го стяга чепикът — че малко е наследил!“ — погрешно го разбрах и се разшавах предупреждаващо, защото аз бях пратеник точно на кучетата и влечугото. Но не се озъбих, още ми трябваше да чуя и рекох:

— Къде толкоз земя, че всички да станат хора? Картата няма да стигне. Пък и замъци да строим отгоре!

— Не е нужно — усмихна се кисело Садък Бостанджи. — Като се завъдят тук-там първите, другите гледат, ослушват се. Пример вземат от независимите и гордите. Сещат се, че и те са човеци, че и тям се падат права някакви. Па като му дойде времето, вземат ги, отвоюват ги. Зрънце по зрънце! Не да целуват скута на първото заптие!

— Срещу кого се бунтуваш, господине? — погледнах го право в зениците. — Нали вашите са държали властта по тия места толкова години. Те ли не са могли да вършат каквото искат? Те ли са били потиснатите и сплашените? Хората техния скут са целували и властта всичко им е давала.

— Голата власт всичко дава, но нищо не оставя! — веднага ми отби оръжието домакинът. — Затуй най-страшен крадец е сиромахът във властта. Падне ли му калъчката, где що има — плячкосва го, че да се осигури за после.

— Властта е техният имот — подкрепих го. — Такива са всички политици, дето ламтят да управляват.

— Да! — хареса приказката Бостанджи. — Ама туй е имотът на дявола. Синорите му са два. Към горната страна — раболепие, към долната — тиранство. Става ли човекът човек между тия граници? Който е вкусил хляб от нивата на властта — все е оскотял!

— А рода̀та? — врътнах глава към портретите.

Човекът не се засегна от моето предизвикателство, замисли се, като триеше с пръсти слепоочията си.

— Все едно дали си везир или кърсердарин в последното село — рече. — Туй е верига — всяко звено еднакво трябва да държи, че да си върши работата стопанинът. Послушание, унижение, насилие — в това му е якостта.

— Кой знае! — отвърнах хапливо. — Къде е на камилата опашката, къде е на магарето оното! Ами простият народ? Ами раята някога в империята? И те ли са от веригата?

— Подобни са, ако не и същите — упорито каза Бостанджи. — Кого да гледат, от кого да се учат? Властта държи един калъп и най-изгодно за нея е да сече хората еднакви като мангъри. Случайност е дали в калъпа ще капне злато или черен бакър. Та и моите така. Властта им е дала дом. Могли са две думи да напишат на челата си: „Слушам и служа!“ Това съм наследил и аз от рода — послушание и подчинение. Е? Кажи, господине, каква заповед носиш.

— Като си говорим тъй, не ми се видиш от най-послушните — отклоних внезапния въпрос. — Май си против всяка власт. И дразниш хората.

— Не съм против всяка власт… — почна Бостанджи, но вратата се открехна и в стаята влезе девойче с табла в ръцете.

Беше към петнайсетте, момее се. Носеше шалварки до петите и блузка до китките, а под блузката напъпило — като недозрели смокинки. Остави то чашите, чинийка с курабии и пак тъй безшумно плъзна навън, както се появи. Мазно ли го погледнах, не биваше ли то да поднася, но бащата се намръщи.

— Щерката — каза след нея и покани да се почерпя.

Докато отпивах от чая, започна да ми става зле. Пот рукна ненадейно отвсякъде, въздухът ми намаля, а на гърдите легна наковалня и трима цигани пердашат ли пердашат по нея. Сърцето рипа навънка, гърлото едва го държи и такава умора изпитах, отмаляване, че чашката заигра в ръката ми. Запарката беше много силна, и това сигурно се прибави, но главното е, че изведнъж се сетих за какво съм дошъл в тоя дом. Не че го бях забравил, но откакто прекрачих прага, го бях дръпнал настрани, а сега то се отвърза и копитата му прохлопаха през мен. Чудно кое го освободи — портретите по стените ли, девичите гърдички ли, но в целия ми ум не остана кьоше да скрия истинските си намерения. И организмът ми се възбунтува от тая безизходица, разхлопа се като развалена машина.

Преди да дойда си бях намислил как да пристъпя към Садък Бостанджи, но щом го видях, поведох се както дойде по случайния разговор. Сега подгоних разпръснатите думи, защото отлагането не можеше да ме спаси. Докато ги строявах, докато изчаквах да ми мине слабостта, малко се бях разсеял и вяло слушах домакина.

— Не вярвам — приказваше той и сладко посръбваше от чашата, — не вярвам ние да сме донесли това нещо. Преди да вземем гръцкото царство, доста сме се увъртали край него и бая работи сме прихванали. От хамамите55 до имамбаялдъто. Същото е било сигурно и в държавиците, дето са кръжали наоколо. Сръбската, българската и тям подобни. Заварили сме го, не е наша вината.

— Кое, господине? — продумах унило.

— Как кое?! — раздразни се Бостанджи, че не го следя внимателно. — За земята и властта говоря. Всичката земя е била на императора, после пък — на султана. Може да ти даде, ама може и да си я вземе. Награда е била тя, а не право и вечно притежание на рода. Със служба се е заслужвала и затуй службата е била по-важна от нея. Пък службата значи власт. От едного изхожда, към едного се връща, ако ще през хиляди ръце да е минала. Като няма друго, властта става всичко. Тя е майка и баща, тя реже и снажда, тя дели и събира! От какъвто род да си бил, каквито и заслуги да е имал баща ти и баща му, махнал ли си се от властта — нищо не си! Тя дава знатност, тя дарява почит и богатство. Ето защо, момче, за род не ми говори! Пара не чини името, не стои ли власт зад него. Тъй е било по земите на двете империи, туй е и останало. Като закон Божи го пренесли хората в сиромашките си държавици. Това знаят, това са научили. Щом е власт — по корем пълзят. Отпусне ли ги — измамват я. Хем е омразна и се боят от нея, хем всеки тайно си мисли: „Дай ми власт — пък друго не ща.“ За хора не ставаме, за властници ни бива! Без власт не може — вярно е. И не съм аз против всяка власт, както си чул да говорят, ами душата ми се пука, когато… Кому ли говоря?! — не се доизрече Бостанджи. — Защо ли си хабя думите?!

Той млъкна, оскърбен от оклюмалата ми физиономия, бутна чашата настрана и зачука с два пръста по масата. Биеше като барабанчик пред войнишки строй. Погледнах го учуден. Същото нещо тактуваше чичо Щерю, кога го хванеше съклет или го обореше неприятна мисъл. По навик, несъзнателно го правеше. Откъде двамата бяха чули тоя ритъм? Откъде? Откъде? — заби като втори барабан в главата ми безсмисленият и безответен въпрос.

— Не знам къде е на ряпата коренът — рекох. — Султанът ли е виновен, друг ли… Властите се сменят, хората остават същите. Едно научих — срещу ръжен не се рита.

— Какво ли ще кажеш! — спря марша Бостанджи. — Нали си опашка на властта!

— Ако съм опашка — отвърнах, — то ще е гущерова. Видят ли зор, най-напред мен ще откъснат.

Той махна с досада, сякаш искаше да каже: „Стига! Тъй говорите всички службаши.“ Но и аз не го оставих да си отвори устата. Разкопчах чантата.

— Остави какво е било и ще бъде, господине — подадох му тънката папчица. — Загазил си.

Той мигом прочете листа и го хвърли пред себе си.

— Ти ли подписа тая подлост?

— Защо подлост? Кое не е вярно? — вдигнах дебелите си очи.

— Ни думица! — просъска Бостанджи. — Какви са тия хотелски бележки?

— Ти си знаеш. В описа стоят.

— Пробутали са ги! Друго не се сещам…

— Ти не се сещаш — рекох, — ама те се сещат. Слухове ходят…

— Какви слухове?

— Разни… На приятел си бил плащал, в хотел си го настанил…

— Кой приятел?

— Близък сигурно, щом пари си давал — погледнах го нагло.

Покрай носа му жълтата кожа порозовя, ноздрите трепнаха и той изведнъж скочи, откачи ятаган от стената.

— Съсичам те! — изхриптя. — Не позволявам в тоя дом да ни кепазиш името!

— Сечи! — въобще не се изплаших. — Ще ме куртулисаш56 да не се разправяме. Друг ще дойде обаче…

Даже се извърнах да го видя, защото Бостанджи стоеше малко настрана от мен, вдигнал ятаган пред килима с портретите. Изглеждаше като последен воин, останал да брани честта на мъртвите си родственици. Веднага си го помислих това нещо, защото и друго бях забелязал. Не каза, както си е редно: „няма да ми петниш името, моето име“, ами „нашето, на всички, дето го носим“. И си направих заключението, че Рашид ага не ме е измамил за оня стар слух. Как някогашното бостанджийче услужвало на бостанджибашията. Инак щеше ли Садък да хваща оръжието, ако не се бе сетил за тъмното предание. Болно го бях ужилил с моя намек. Но същевременно ми дойде на ум, че Рашид ага главно това е целял, като ми разказа старата история. Чрез мен допълнително да засегне и унизи обречения.

— Не ща да знам — рекох рязко — за какво си харчил парите си! Друго има да приказваме.

— Махай се! — Садък Бостанджи захвърли ятагана и той звънна на пода. — Свърши си своето… Хайде!

— Не съм го свършил — отвърнах. — Искам да си вървя, но не мога.

И пак пъхнах ръка в чантата. Знаеш ли каква диващина бях намислил? Отделно от съветите на Рашид ага. Приготвил си бях едно въженце — и клуп му стегнах в единия край. За бесене. Смятах, като му дойде времето, да го извадя и да го хвърля в краката на жертвата. Сама да се досети тя какво й е отредено. Хем се бях писал сред палачите, хем не ми стискаше дупцето. Мислех, по-лесно ще е да подам въжето, отколкото да река: „Обеси се, господине!“

Но може би се забавих малко, защото домакинът мина от другата страна на масата и се заразхожда между отоманката и вратата. Червенината и гневът още не бяха паднали от лицето му, примесени и с любопитство след неясните ми думи.

— Не видиш ли, момче — почна той, — за кого си се закачил? Всяка власт е лицемерна и двойствена. Едно говори, друго върши. Едно я боли, за друго плаче. Ама нашите тук, от простотия и неопитност, съвсем са се забравили. Отдалеч им личи природата. Виж кметството! Хем е там, където трябва да бъде, хем не е. Легнали са горе на кълка — зияфети си правят и команди раздават. Предупредих Хуршид Яха. Не свалят ли ключа от склада ми, в столицата ще пиша. Какво правят с имота, дето държавата го е нарекла за сиропиталище. Самия Хуршид Яха виж! Уж кмет, пък Рашид му дърпа конците като на парцалена кукла. Всичките им работи са такива. И не мога да разбера с какво аз им бъркам в задника. Да бяха ония пари — досега да съм ги върнал, ако не бяха посегнали на търговията ми. Стока стои вътре, но те увесили катанец, пазвантин сложили — не мога да припаря. Кажи им, че дело съм завел в Алтънтепе за това своеволие.

— Добре — продумах и измъкнах ръка от чантата.

Не ми стигна куражът да обявя в миг грозната истина, взех да опипвам джобовете си, уж цигари търся. Извадих най-сетне кутията, запалих.

— Едно ми признай! — продължи той. — Каква е причината за тия уюни? Ако я знам, ще изгладя гънката…

— Достатъчно е, че си ги натиснал за конака — прекъснах го. — Достатъчно е да ти искат главата.

— Не е то! — не обърна внимание Бостанджи на последните ми думи. — Впоследствие ги заплаших.

— Хубаво знаеш — рекох. — Имат те за крадец и предател. Как да отгатна други причини? И тия стигат. Може високо да си им се виждал, яд да ги е било, пък сега си им паднал в ръцете. Защото и ти грешки си сторил, и на рода ти карез гонят.

Садък Бостанджи въздъхна, грапавото му от пъпки лице пак си бе върнало бледнината.

— Складът е нищо — допълних. — Ще ти вземат къщата — децата ти на улицата ще изхвърлят. Доста си ги разлютил.

Известно е, че зло куче много не лае. Промъкне се тихичко, па ти сръфа баджака. Мисля си, че Бостанджи бе човек чувствителен и уязвим и по тая причина избухлив и остър на приказка. Твърде често меките хора тъй се бранят от света — наежени с бодливи думи и псувни. Ама защото нещо ги е уболо дълбоко, по-дълбоко, отколкото се вижда, а те с нищо не могат да отвърнат освен с ругатня и празна закана.

— През трупа ми ще минат! — ядно рече той и посочи вратата. — Рода ми няма да надвият! Ще отсека някому ръцете, пък след туй да ме бесят. Нека се разчуе!

— Тъй е, господине — изправих се и аз. — Само труп ще ги спре да ти оставят имота. Да не закачат и децата ти. И нищо няма да се разчуе. Властта не иска шум и разгласяване.

— А какво иска? Да ме трепе ли?

Нито казах „да“, нито „не“, само наведох мрачната си физиономия. Усещах, че стопанинът ме гори с гневен поглед, очаквайки да отговоря. Но аз бях готов век да стоя така, докато той сам съобрази какво намекнах.

— А ти кой си? — не издържаха нервите му. — Млад човек, пришълец — как им стана мекере? Убиец ли си? Пари ли ти дават?

— Не е за пари — изпуснах сдържания си дъх. — Осъден съм с теб да говоря.

— Осъден? Да говориш с мен?

— Осъди ли някого властта — и въздухът, дето диша, е осъден — казах. — Всички край него. Докато тя не постигне своето…

— Не дрънкай глупости! — сряза ме Бостанджи. — Какво точно ти наредиха?

— Какво ли? — пак ми се разлупа сърцето и черна пелена падна пред очите ми. — Видиш ли това? — извадих въжето и го провесих пред мен в изпънатата си ръка. — На едно въже един човек може да увисне. Или ти — или аз! Прави му сметката!

Въздух не ми достигаше и аз се спуснах да изляза от тая сумрачна стая, вмирисана на старост и прах. Не само не издържах повече разговора със Садък Бостанджи, но изведнъж ужас ме поби от мъртвината на неговия домашен музей. Помътнелият метал на оръжията, излинелите парцали, закачени по стените, навъсените ликове на местните дерибеи и техните отменени ордени — гробовният техен лъх ми смрази кожата. И самият Садък Бостанджи ми се стори жив мъртвец, затворил се сам с призраците. Наистина — жив мъртвец си беше той, като знаех злобата на Рашид ага.

— Стой! Чакай! — викна след мен домакинът и май настъпи въжето, което бях повлякъл след себе си.

То се изтръгна от пръстите ми, но не спрях да го вдигам, изскочих на чардака и с разтреперани ръце се помъчих да закопчея чантата. В последния момент я бях грабнал. И тогава пак зърнах децата му. Облегната на стената, девойката бе прегърнала братчето си, а и то се притискаше гърбом в нея. Двете им глави стояха една над друга и два чифта черни очи ме гледаха със страх и омраза. Усетили ме бяха какъв съм. Миг задържах поглед на тях, защото баща им се появи на прага.

— Върни се! — викна той като на куче.

— Утре… Помисли! — проломотих и с разкопчаната чанта побягнах по стълбите, по пътечката, осеяна с калдъръмчета — навън.

Не било лесно и палач да си…

XXV

На утрешния ден обаче не успях да ида повторно у Садък Бостанджи. Ето каква беше причината.

С кочияша се бяхме уговорили да ме чака след час време през две улички в един кьор-сокак. И да ме върне с файтона в конака на Али паша. Само че аз не тръгнах към мястото на срещата, а точно в обратната посока. Без да мисля, по инстинкт, дето викат. Имах нужда от повечко въздух и движение. И докато вървях край стоборите, дойде ми на ум да подиря имама. Бях чел навремето някъде, че Божиите храмове давали убежище на преследвани, пък било и престъпници. Властта не смеела да посегне в светите места. Ама там не пишеше колко са седели вътре бегълците и какво е ставало с тях, като си покажат носа от храма. Въпреки тая важна празнина в познанията ми, надявах се имамът да си каже думата. Намерих го в джамията, разгеле — беше сам. Но преди да кажа нещо, той долови, че не съм в ред.

— Отдавна не си идвал, момко — упрекна ме меко. — Защо така?

— Грижи имам, ходжа ефенди. Неприятности — сведох поглед.

— Чух, че в кметството те взели.

— Точно затова.

— Рекох ти първия път още — върви си. Не ни познаваш адетите — боязливо каза той.

— Ще мога ли да остана тук?

— Следобедния си намаз взе ли? — на свой ред попита старецът.

— Не съм. Сега ще се помоля…

— Остани. Моли се — понечи да се оттегли той.

— До кога да остана? — задържах го.

— Докато затворя.

— До мръкване?

— И до мръкване — съгласи се имамът. — Ей там иди.

Беше ми посочил една ниша встрани — да не се виждам веднага от вратата. И на това бях благодарен. Като влязох в джамията, почувствах колко празна надежда е да се скрия под старите й сводове. С какво щеше да противостои благият и немощен дядка на кмета, на Рашид ага, на полицейския? Особено ако речеха, че ме подозират в убийство. В някакви древни векове властта може да се е съпикясвала от вярата. Ама в нашия век тя спирка не знае и не само в църквата ще влезе, а под юргана, дето спите с жена ти, се мушка, в сърцето ти чак прониква.

Хвала на моя имам в Съръбаир, че ме остави няколко часа сам в джамията. Не го употребих аз това време единствено за молитви. Размислих се за срещата ми със Садък Бостанджи и какво ще правя нататък. Не знам дали си въобразявах или налучквах нещо вярно, но тоя човек ми се видеше двойствен и колеблив в две посоки. Първата — за потеклото му. От една страна, на няколко пъти той подметна пренебрежителни, дори презрителни думички за своя род, от друга — явно бе, че уважава предците си, едва ли не ги величае, ако съдех по изложбата в стаята му. Недоволен беше нещо от тях, но допусках, че в най-интимното си мечтание иска да бъде като тях, ако си представим такова фантастично положение. А от какво бе недоволен? Че не са го направили независим човек ли? Ами туй въобще не беше в природата им, за да го иска от дедите си. Нали сам той каза, че на челата им пишело: „Слушам и служа!“ Все едно да се сърдиш на сливата, че не дава мляко. Тогава? Може би Садък Бостанджи съжаляваше, че родът му е изпуснал властта? Че не му я е предал заедно с кръвта си, както бе ставало няколко поколения. И вместо той да държи тоягата, същата тая тояга играеше по дирника му.

Ето тук, в отношението към властта, виждах втората негова колебливост. На приказки ако гледаш — бунтуваше се срещу нейното всемогъщество, срещу насилието и блюдолизничеството, които са й двете патерици. Оскотявали били хората от притежаването на власт! Но зад тия приказки подозирах робската завист на ония, които завинаги са лишени от власт. Охулването и дърдоренето на тъмния, безименния народ. Подозирах също страх и трепет, най-вече трепет, пред нейната сила и нескончаемост.

И си мислех, че тая неустановеност може да излезе цепнатинката в душата на Бостанджи. Дамара в камъка, който диреше Рашид ага. Само че трябваха специални условия, трябваше и опитен душевадец — подъл и жесток. Да изолират примерно Бостанджи някъде, тъй че да не вижда той ни жена, ни деца, но да знае, че ги тормозят, че са ги прогонили от къщата и още сто бели им готвят. И на тоя фон да го попитат за начало: „Представяш ли си, Садък ефенди, прадядо ти да беше получил катул-ферман от султана, тайна смъртна присъда, проводена по пратеник? А накрая в нея да пишеше, че не друг ще я изпълни, а му се възлага сам да си сложи примката. Щеше ли да иска обяснения, да роптае и да се дърпа? Никога! Щом властта го иска, значи е потребно. Единствено щеше да е благодарен човекът, че му се оказва честта до края си да служи. Тъй би постъпил твоят прародител, дето толкоз се гордееш с него, че чак гащите му си закачил на стената. Добре си сторил, похвално е, ама ти защо се дърпаш, като сме ти създали даже облекчение? Какво е то ли? Ами това, че ти обясняваме причините, както на твоя прадядо въобще не би се случило. Предател си — всички го знаят. Може да не са те подкупили, може да не е било със зло намерение, може само да си прибързал с тегленето на депозита, защото парите много са ти трябвали за твое лично употребление. Ама резултатът е един — предал си ни предците, дето са захванали това дело, предал си сносния живот и на неродените още наши деца. След дъжд качулка ще е да връщаш сега парите. Независим експерт, господин Демир Папазоглу, извърши стриктна проверка на твоите злоупотребления и ти донесе протокола на крака. Какво повече искаш? Да оставим предател и крадец да ходи между нас?! Да сее заразата си? Не бива и не може, защото като загуби властта вярата си в някого, той все едно е умрял. А между «умрял» и «все едно умрял» разликата не е голяма. Помисли! Вземи пример от дедите си! Направи тъй, че народът да каже: всички Бостанджи бяха достойни мъже, хора на дълга. Е, един от тях сбърка, но има смелост и доблест да си изкупи грешката. И така той се изравни с останалите. Ако не си могъл с живота, Садък ефенди, нареди се поне със смъртта си между твоите предтечи. Та внуците ти един ден с чиста съвест да окачат и твоя портрет на оня килим в стаичката. Мъж бъди! Бостанджи бъди! Не забравяй авторитета на властта — твоите хора за него живееха и там им беше честта. И ако не за друго, за честта на рода си умри!“ И прочие, и прочие.

Цялата тая постройка около Садък Бостанджи сигурно ти се вижда паянтова. Разбирам те, защото рядко ще срещнеш човек, който да се реши да изтрие петно от родовото име със собствената си, доброволно приета смърт. Но тогава такъв градеж градях в главата си и ако мислиш, че бърках за Бостанджи, за моя акъл може да съдиш. Това смятах, че е капката, дето ще разяде камъка, ще сломи волята на човека и ще го докара до самоубийството.

Само че не се канех да разправям за тая капка на Рашид ага, още по-малко сам да я цедя в мозъка на Садък Бостанджи. Смятах, че не съм способен. Нито толкоз вероломен се виждах, нито толкоз безмилостен. Освен това, доста време щеше да е потребно за подобно обработване. Чувал си сигурно за едно мъчение, казват — китайско било. Обръснат някому главата, вържат го на място и върху голото му теме пуснат капка да капе. В началото на човека нищо не му е, седи си, но след ден ли, след два ли той вече крещи от болка, невинната водна капка дълбае черепа, къса му нервите, докато в нетърпими мъки клетникът издъхне или полудее. Но за тая подла инквизиция се иска търпение и постоянство. Същото щеше да е и със Садък Бостанджи. И по-трудно. По-трудно се руши душата от месата и костите. Щеше ли той да допуска не веднъж и дваж в къщата си такъв мъчител, с неговите капки? И да му попива отровата, докато сърцето изгние?

Не, няма да стане, няма да съм аз, заричах се в стъмнената джамия и гонех от себе си ония детски очи, дето ме гледаха със страх и омраза. И друг път подобни погледи са падали връз мен, но прегърнатите деца на Садък Бостанджи ги помнех и помня, защото ми бяха първица. Те също прибавиха към омерзението ми от мен самия, за да се реша най-после — ще бягам. Нека ме издирват като убиец! Ако ме заловят — тогава ще мисля. Стигне ли се до съд, ще завлека в ямата поне един от ония, дето господаруваха в сарая на Али паша.

До светия храм се бях довлякъл, отпуснат като джигер, но сега изведнъж мозъкът ми се изчисти от гадостта и голяма сила ми дойде. Надигнах се пъргаво, без да потърся имама за сбогом. Не смятах да ходя на пристанището. То не беше голямо, денонощна стража пазеше и трудно бе да се скрия. Да се кача пък незабелязано на параход, ми се видеше невъзможно. Мислех да отбича в Алтънтепе. То се намираше в посока на Джангер, до там бях ходил. Планът ми беше да стигна до сутринта баирите, да се смуша в камънака, а следващата нощ да додрапам до другото градче. Знаех, че железницата стига до него. Ще се метна на някой товарен влак, виках си, ще потъна в Анадола. Да ми хванат опашката!

Докато изляза от Съръбаир, съвсем се мръкна. Аз не вървях по пътя, а държах малко настрани — от предпазливост. А на оная постна почва главно един храст растеше, докъм четала ти стига. Жилав, само от бодли, не знам клек ли е, що е, но много мъчно се гази през него и за кратко време ми съдра крачолите. Едно предимство даваше — ако срещна закъснял пътник, лягам по корем сред трънака. В началото бях по-спокоен, защото си беше нормална нощ. Но щом отминах отбивката за конака, небето изсветля и изведнъж зад баирите изскочи една месечина като пита кашкавал. За беглец като мен — по-видело от ден стана. Отбих още от пътя, търся сенки да се притуля, но сянка хвърлям само аз и пристъпям сред бодиляка подобно щъркел.

Няма защо да усуквам — както се озъртах по едно време, видях горе на шосето великана. Дали от страх, дали лунната светлина го удължаваше, ама ми се стори, че не два, а три метра е щръкнал. И веднага търтих сред храстите. Късно ми дойде на ум, че като исках да изчезна, веднага трябваше да тръгна, а не да умувам в джамията. Кочияшът се е върнал сам, не съм се прибрал за вечеря и Рашид ага лесно се е досетил каква кройка съм скроил. И пратил Кайзо да ми разпори тропоските. Все едно дали от градчето ме следваше, или по пътя ме е засякъл, но ме беше оставил да се отдалеча достатъчно, за да си разкрия намерението.

Не можах да избягам. Той ме гонеше с мълчалива стръв, само чувам, че тръни пращят след мен и изсъхнали треви съскат, докато с един юмрук в тила ме просна на земята. И веднага ми изви ръцете, щракна белезници на китките. Признавам си, с това последното ме изненада. Не работеше Кайзо с подръчен материал, държавен инвентар му беше зачислен. Като се увери, че уловът е сигурен, той, представи си, седна на задника ми да пуши. То къде ли да седнеш сред ония бодили, но много ми стана унизително, че за стол ме употреби.

— Пусни ме! — изгрухтях отдолу.

— Ще ме караш да бягам! — доволно рече Кайзо. — Да те дебна и да си горя душицата за единия тютюн.

Като свърши цигарата, той ми подвикна да ставам, но аз не мръднах, да видим какво ще прави. Нищо хубаво не направи дингилът, а ме сграбчи за глезена и ме повлече като отсечена вършина.

— Стой! Очите ми извади! — изпищях веднага, защото храстите ме задраха, все едно си пъхнах главата в чувал с котки.

И тоя път самичък се изправих, хрисимо вървях с Кайзо до мястото на екзекуцията ми.

— Къде ме водиш? — попитах, като излязохме на пътя и тръгнахме обратно към града.

— В музея — захили се той.

— Какъв музей? — рекох недоверчиво.

— Голям. Ще го разгледаш — охотно отвърна гигантът.

Млъкнах, заспъвах се из трошляка на невалираното шосе и след малко пак подхванах:

— Не си прави майтап, Кайзо. Пусни ме! Имам малко пари в банката — ще ти ги дам.

И на това бях готов, защото нищо добро не очаквах, пък все тая в музей ли ще ме карат, на опера ли. А най-вероятно, мислех си, при онова трио в кабинета на Хуршид Яха. А там весела песничка нямаше да ми пеят.

— Щом са малко, не ща! — отказа след минута Кайзо. Изглежда, бе обмислял предложението ми, и друго подобно нещо се беше сетил, защото ненадейно се ядоса: — На Кайзо все малко, все малко! А-а-а! — обърна се той с псувня към някакво множество от несправедливи хора.

— Прав си! — подкрепих го. — Не бива на голяма булка малка затулка.

Великанът се разсмя — гневът и смехът му се сменяха лесно и неочаквано. Доста неприятно се смееше — запомнил съм го, защото оная нощ му се наслушах. Не знам, чувал ли си как катърът общува със света. То не е цвилене на кон, не е рев на магаре, а от смесицата избива нещо трето, приличащо повече на грухтежа на див шопар. Подобни звуци издаваше и Кайзо, когато нещо го разсмееше, но със сигурност не мога да кажа конят, магарето или глиганът преобладаваше.

Не мисли, че с него си бъбрехме непрестанно, като на разходка. Чувствах се аз като овца, водена на заколение, и от време на време проблея нещо — да умилостивя касапина. Отвърне той строго, побутне овцата да върви в правия път, а тя пъшка, крета отпреде му, докато пак се излъже да моли. Като наближихме отбивката за конака, викам му:

— Кайзо, аз съм ти приятел!

— Де, гиди, де! — изрази той съмнение.

— Приятел съм ти! — потвърдих. — Не ставай будала! Не само ще ти дам моите пари, а ще ти кажа нещо — злато ще пипнеш.

— Какво нещо? — заинтересува се говедото.

— Докторът жълтици даде ли ти? — издевателски попитах. — Пък ти най-много лекува стареца.

— Ти гледа. Лекувах го! — гордо се съгласи той.

— Ама пендари взе ли? — пак лиснах масло в огъня.

— Де, гиди, де! — с нехайна закана отвърна Кайзо.

— Такъв куп! — отчаяно размърдах окованите си ръце. — Не знаеш…

— Не знам ли?! Не знам ли?! — зло рече гигантът. — Кайзо не могат го мина! А-а-а! — И тоя път той намеси в гнева си майката на доктор Октай.

Слисах се. Не можах да изненадам Кайзо и да го спечеля някак в последния момент. Очевидно той знаеше за подкупа. Иначе щеше да пламне като борина, а моята новина лизна само кората на това сурово дърво. Явно бе, че и докторът не му е давал от плячката. Значи някой му беше казал — някой от тримата в кабинета на кмета. Кой от тях? Не се съмнявах, че е Рашид ага и че всъщност той бе почнал да изпълнява своята част от договора помежду ни. Разправил е на Кайзо за златото на Асие ханъм, насъскал го е срещу доктор Октай. Сигурно следобеда е станало, когато аз трябваше да направя своята крачка към главата на Садък Бостанджи. Рашид ага беше честен към мен, ами аз?! По-подъл от подлеца излязох. Поне в неговите очи…

XXVI

Докато говорехме с Кайзо и докато тия мисли светкавично минаха през главата ми, бяхме стигнали кованата порта към двора на конака. Но дангалакът ми хласна врата да продължавам по зашуменото пътче нагоре. Какво ли и мен да е отписал Рашид ага?! Друго да е избрал за своето отмъщение! А доста знаех за козните на тримата управници. Къде да ме дяват?! Най-лесно беше да се отърват от такъв като мен, дето ни паспорт има, ни някой ще го подири. Господи Боже! От страх краката ми се вдървиха, но Кайзо помагаше. Ту ме тикне пред себе си, ту ме повлече да не изоставам. Минахме край някакви плетища, нагазихме в джунглата от буренаци. Тук ще ме затрие, рекох си. Това е.

Той обаче не бързаше, замъкна ме до един сайвант, останка от стопанските постройки на чифлика. Откачи фенер от гредите, запали го. На тъмно не може ли да ме заколи? — попитах се, но докато му задам същия въпрос, Кайзо ме гътна по корем, затисна ме с могъщото си коляно. И взе да връзва нещо на ръцете ми, по-скоро, на белезниците, дето ми се впиваха в китките. Излезе, че е дърво, прът, към три метра дълга дряновица. Пипаше сръчно — точно както опитен касапин дере някоя овца. После вдигна фенера с едната ръка, хвана пръта с другата и ме потегли след себе си. Можеш да си представиш, че трябваше да вървя гърбом и аз заскачах, оплитах се в стебла и корени, падах, но гигантският паяк ме мъкнеше като мушица из собствената си паяжина. И все пак успях да викна:

— Къде бе?!

— Рекох ти — в музея! — заля се Кайзо в катърския си смях.

— Какъв музей бе?!

— Ще видиш! — отвърна той през нов грухтеж и цвилене.

Страшно предчувствие изправи космите ми. В топлата нощ ме лъхна вонята на старата отходна яма. Бяхме стигнали брега й и Кайзо остави фенера на земята, с две ръце вече натисна пръта, смъкна ме на колене. Дървото болезнено се врязваше в гръбнака ми, не можех да мръдна. А моят палач, както ме държеше тъй, пак запали цигара. Не искаше да ми скъси мъките, оставил ме беше да изживея докрай ужаса от предстоящото давене. Добре ме беше подредил — наведен напред, с глава на метър от гнусната повърхност.

Но не само за мен мислеше Кайзо, а и за себе си. Нужно му беше да си изкаже мнението, да си изрази възгледите като всеки жив човек. За всички ни това е важно нещо, някои глава губят, за да ги чуе светът. Пък на Кайзо туй рядко се падаше, кой го слуша него какво мисли и разсъждава. Той беше по изпълненията, по слушането и служенето. Ама сега имаше власт над мен. Не биваше да изпуска случая да си покаже и ума. И тъй като други наоколо нямаше, аз му бях и публиката, и жертвата.

— Тѐ го тѐ музеят — рече той и се разкикоти. — Който е имал да оставя нещо от себе си, тука го е оставил! И прост народ, и везири! Тъй ли е?

— Сигурно — проскърцах жално. — Недей!

— Туй остава от човека, Демире-е! — важно проточи великанът. — Какъвто и да е бил, туй най-дълго трае! Тъй ли е?

— И друго остава, Кайзо… Ох!

— Какво друго? — разсърди се той, че имам да допълвам.

— Добрите дела… Кайзо! Недей! Молим те! Направи добро… Докато съм жив, ще моля Аллах… И на децата си ще кажа… — издумах аз наведнъж, до последния грам въздух в дробовете си.

— Къде ги тез добри дела? А? Я виж! Виж и покажи!

Той мръдна пръта напред — лицето ми съвсем се доближи до батака. И тъй като с все сила стиснах очи и уста, той весело се разгрухтя — не бях успял да отвърна на мощния му аргумент.

— Лайно при лайна отива! — обади се самодоволно. — И ти си като другите вътре!

Но дръпна пръта — отмести ме на педя от гибелта. Няколко пъти аз поех и изпуснах въздух, подготвих се и рекох:

— Кайзо, дай една цигара. Преди да мре някой, цигара му дават.

— Може — съгласи се той след кратко размишление. — Толкоз може.

Щракна кибрит, приближи ме.

— На̀!

— Как? Сложи я в устата — подканих го.

Червената ръчичка посегна към лицето ми и в тоя миг аз му захапах пръста, рипнах и що сила имах, думнах го с главата в корема. И веднага побягнах в буренака. Смрадливото място се осветяваше добре и от луната, и от фенера на брега. С крайчето на окото зърнах как Кайзо размахва ръце на ръба на ямата, но нямах късмет да го съборя вътре, задържа се той и яростно ме погна.

Страшна гоненица си устроихме двамата оная нощ сред диворасляците. Само че аз бях като урочасан с тия закопчани ръце и с пръта подире ми. Да бях гущер, щях да си откъсна опашката, ама не бях. От всички твари човекът е най-лесна плячка, кога го гонят за трепане. Не вярвай на филмите! Не го е създал него Господ за гонене и трепане, но откак се е пръкнал, той главно с туй се занимава. Макар че направих всичко, каквото можех. Тичах, залягах, спотайвах се, метох бурени с опашката, като плъх се шмугвах в гъстаците, по едно време Кайзо изрева и не знам с пръта ли го зачобръснах или стъпи накриво. Обаче бях обречен. Както клечах, в един миг литнах нагоре. Оня бе докопал пръта и ме вдигна във въздуха като кюфте на клечка. А-а! — викна победоносно, засили се и от връх бой ме пльосна в лайната…

Какво се случи и какво изпитах, не е за приказване. Не мога и не искам. Както и да си представяш, няма да си вътре в мен. Добре, че дряновото дърво беше жилаво и не се строши. Иначе с друг щеше да си хортуваш, миличък, в тая цъфнала градинка. Не знам колко време ме дави Кайзо — минута ли, десет ли. Нямаше команда да ме довърши окончателно, инак с кеф щеше да го стори. Края на пръта не бе изпуснал, измъкна ме най-сетне на треволяка и същият оня катърски смях показваше, че се е наситил. За себе си ще кажа само, че не бях припаднал, нито стенех и плачех. Душата ми с оловна тапа се беше запечатала и нищо не пускаше навън. Да стана обаче не можех и като се увери след няколко псувни в моята безпомощност, палачът ме повлече към познатия сайвант. Там ме и захвърли…

Гледай ми сега голата глава — пет косъма са останали. А тогава имах коса буйна, тъмнокафява. В оная нощ тя побеля. Не цялата, едно петно само над лявото ухо. Защо само там ме удари — чудя се. И доктор не съм питал. Може би, докато летях към адовото чрево, мозъкът ми е почнал бързо да си спуска кепенците. Но един не е успял да захлопне и оттам е нахлул ужасът. Всичко попарил, отдето минал, побелил и косъма. Стой мирен! Не видиш ли, че се шегувам с туй бабешко обяснение. Много знам аз има ли мозъкът кепенци и как стават чудесиите.

Друго искам да кажа. На младини, докато стоеше туй бяло петно, много мразех Кайзо. Сетя ли се за случката, от злоба се задушавам. Ама като взеха да се трупат годинките, като взе да капе косата, окапа ми и ядът. Няма го петното, няма я и омразата. Ако е жив дангалакът и се покаже сега оттам, край църквата, ще стана да го посрещна. Приключения имаме двамата — ей! И катърския му смях ще изтърпя. Не знам хубаво ли е чак дотам да ти омекне пръчката, ама тъй е. Простил съм му…

На разсъмване той пак се появи. Излезе, че наблизо има кладенец. Обърна ме с едно дърво по корем, лисна две кофи отзаде ми. Изми си белезниците и пръта, прибра си ги за друг човек. И пак ме заряза.

Размърдах си аз вдървените ръце — дълбоки рани имах по китките. Как костите ми не се спраскаха от туй драмяскане с пръта?! Довлякох се до сянката на сайванта, сили нямах да вадя вода от бунара. Нечистотиите съхнеха по мен, но с тях съм и заспал.

Той ме събуди. Гледам го — стърчи до мен и на едната му ръка преметнати дрехи, в другата държи обуща.

— Стани свали тия парцали — вика ми гузно. — Да те измия малко тук, пък после ще идеш в банята. Запалил съм я. Ако искаш, ще ти изтъркам кирта от гърба.

Я! — погледнах го отново. — Какво е туй чудо? Омекнал като печен праз. От мъчител в теляк се преобразил!

Изплюх си горчивата плюнка в нозете му и бавничко рекох:

— Остави дрехите и се махай! Сам ще се оправя.

Той потъпка като спънат кон, пък почисти едно местенце на гредите, положи дрехите и си тръгна. Едно, че не бих изтраял да ме докосва оня ден, но също тъй не исках да ме види гол и необрязан. Ще пита, ще разправи и току-виж нова вихрушка ме запрати тоя път за вечен експонат в Кайзовия музей.

Предполагах защо е омекнал. Рашид ага май здравата го беше насвил. Вероятно той му бе заповядал да ме залови и да ме сплаши. Може би да ме побие мъничко. Не вярвах да е наредил тъкмо с ямата да ме стряска. Даже после съобразих, че не е бивало да ходим там и то си беше чисто Кайзова идея. Допусках също, че и великанът нямаше да ме дави, ако стоях мирен. Щеше да се задоволи да ме държи надвесен над лайняното тресавище. Ама той разсвирепя, като го фраснах с главата и побягнах. Превишил си беше правата Кайзо, но, от друга страна, излизаше, че и сам съм си навлякъл наказанието…

Говоря ти тъй неопределено, защото с дума не се оплаках на Рашид ага. Опасно беше и унизително. И той не отвори уста да ме пита и да се извинява. До края мълча като бълха в гащи и тъй затвърди съмнението ми, че съм нагазил в голяма тайна и че в кметството се вършат зловещи работи. Ще ти кажа какви. Но от гаврата с мен имах и полза — същия ден вечерта Рашид ага бе по-отстъпчив, отколкото се надявах. Това беше неговото извинение.

Мих се тогава с кладенчова вода, загърнах се в един пищимал и притичах до банята, която бе отделна куполеста постройка, почти долепена до главната сграда на конака. Парих се там, търках се, а като излязох, един слуга, сприятелили се бяхме малко, ми донесе бинт и риванол. Превърза ми раните по ръцете. И тихомълком се вмъкнах в стаичката си. За ядене не слязох и въобще два дни хляб не турих в устата си. Само вода пиех. Легнах облечен и се замислих.

Помнех всяка Кайзова дума от изминалата нощ. Като че не глупак, а философ бе мъдрувал. „Лайно при лайна отива! — беше казал той накрая. — И ти си като другите вътре!“ Как ти се струва? Двусмислено звучи, нали? Най-напред като обикновена ругатня. Ако решиш, дотук може да спреш с тълкуването. Само че аз отидох нататък и другояче схващах двете изречения. Не ме сравняваше Кайзо с какви да е лайна, а с лайна-човеци. При тях се канеше да ме прати! Други хора преди мен беше давил в ямата и ги беше пуснал на дъното й!

Липсваха ми доказателства за това заключение и до края не успях да ги сдобия. Но имах една улика. Когато на разсъмване той ми освободи ръцете и си изми инструментите, потътрузил беше пръта по земята, на крачка от очите ми. Видях му края, за който бях завързан. Не беше връзвал Кайзо с каквото му падне, с някакво случайно въженце, а в по-дебелата страна на дървото здраво бе хваната кожена каишка. Колкото да стегнеш две ръце с нея. Или да я закопчееш за верижката на белезниците. И не беше правена аджамийската, а занаятчийска ръка е пипала, на някой сарач. Излизаше значи, че тая дряновица не е обикновен прът, а инструмент за инквизиция и оръдие за екзекуция. Използвал го беше Кайзо преди, за мен го употреби, прибра си го за следващ случай…

Кой знае, мислех, дали пак аз няма да бъде следващият случай? Спомних си, че Садък Бостанджи говореше за двойствеността на властта. От една страна — тъй, от друга — инак. Към неговите примери можеше да се прибави и тоя. В предния, чист и красив двор на конака посрещаха своите хора с усмивки, с прегръдки и сладки ласкателства. А в задния двор други хора завличаха да ги удавят в гнусната яма…

Ех, момче, да бяха само съръбаирските управници, лесно щеше да е. Ами не е ли у нас властта същата? Не се ли е проточило същото нещо от години в години, както и властниците да си сменят имената и приказките? Тайни гробове, безследно изчезнали, в полицейските пещи горени, по улиците пречукани, на свинете за храна давани… И ако споменеш на гърка и албанеца, на сърбина и румънеца, всеки веднага ще се сети за своите задни дворове и за своите ями. Историята ни вони, момче! И днешният ден вони на повечето от нас. Аз лично съм се къпал в тая воня и лично съм допринесъл за нея. И това — ако говорим за едрите работи. Ами пречупените съдби, ами злобните нашепвания, ами забраните, ограниченията, стъпкването в калта, незабележимите унищожавания? Ограбването на потта, честта и душата? Къде е дъното на тая яма, в която гинем и се стапяме? За всеки поданик се пази място в нея, защото властта е свикнала да не ни има за нещо повече освен за лайна. Ще отвикне ли и кога — аз няма да съм жив.

Тъй значи — ако повторно кръшнех, чакаше ме музеят на Кайзо. Тая възможност ми се видеше повече от сигурна след пресните събития. Втората беше да си свърша задачката, да умре Садък Бостанджи и тогава… Тогава пак можеше да ме премахнат, ама все пак… Нищо ново не измислях, тия два пътя си ги знаех отпреди. Абе, няма ли нещо трето помежду им, питах се. И да не е път — пътечка да криволичи?

Откакто се бях закачил в тая история, всеки ме лашкаше накъдето му скимне. Кайзо ме давеше, Рашид ага ме насъскваше, капитан Мюмюн ме плашеше, Садък Бостанджи ме хокаше… Пък аз бягах като някоя мравчица от единия към другия. Нали си виждал как дете си играе с буболечка. Сложи то клечица пред нея и тя мръдне да я заобиколи, ама клечицата отново й заприщи пътя. Тича буболечката запъхтяна и си мисли, че кой знае какви подвизи върши, но движението й — според клечката. Докато на калпазанина му омръзне и я смачка с крак. И моето положение беше подобно. Ако си помислиш, аз фактически в нищо не се намесвах, само си променях посоката за бягане. А трети път нямаше да се открие, не си ли взема живота в ръцете. Ама как да се намеся? Как?! И вълкът да е сит, и агнето да е цяло…

XXVII

Рашид ага ме навести надвечер. Още лежах и се надигнах при появата му.

— Стой, стой! — спря ме той да не ставам и приседна на кревата до мен.

Тъй — кълка до кълка си поприказвахме, без да се гледаме в очите. Неудобно някак, но и разговорът не беше дълъг.

— Защо побягна, Демире? — скръбно попита той.

— Изплаших се — изпъшках.

— От какво?

— От две неща, Рашид ага — не чаках да ми тегли с ченгел думите от устата. — Най-напред от себе си.

— От себе си? Че защо? — с досада рече той.

— Ще ти призная, господине — отвърнах веднага, — че аз не вярвах в тая работа. До вчера не вярвах. Мислех си — ще занеса протокола и туй то. Е, ще подметна нещо — колкото да не е без хич. Обаче не излезе тъй.

— Ама какво стана? Какво ти каза? — трепна гласът на Рашид ага.

— Тоя човек е готов. Объркан е, изплашен е, смачкан е. Пред хора не смее да се покаже. Да беше отишъл някой тукашен, щеше да се скрие. Като си поговорим още — и писмо ще остави. Сигурен съм!

— Какво му рече? Разправи! — нетърпеливо се размърда сакатият.

— Даже не всичко, дето си говорихме. Малко му стигаше. По-каба излезе Садък Бостанджи, отколкото го смятах. Той и на вид такъв…

— Вярно е! — със злобна радост рече Рашид ага. — Само курназлъкът им голям. Ами ти защо се плашиш?

— Не разбираш ли? — впих пръсти в одеялото, сякаш изпитвах душевна мъка. — Не вярвах, че с дума човек ще убия. Пък то… Довери ми се той…

— Хе, хе! — отпусна се сърцето на моя учител. — Нали си приказвахме! Какъв ти е на теб тоя предател?!

— Деца има — промълвих.

— За децата му е по-добре бащата да свърши — безмилостно рече Рашид ага. — Ще пораснат, родът ще си остане. Инак — не се знае какво ще бъде…

— Заради рода, казваш? — погледнах го учудено.

Сякаш бе подслушвал мислите ми в джамията, ама не ги беше чул до края. И затова подмина въпроса ми.

— Добре си почнал! — рече. — От половината път няма да се връщаш. Нито друг ще пращам вместо теб. От какво още те е страх? От мене ли?

Замръзнах. Ама не защото ми улучи мисълта, а усетих, че се е повлякъл по моята въдица. Не я е налапала засега рибата, но забелязала е стръвта, харесала й е и мърда мустаци да я проучи. Дано не я подплаша.

— То не е и страх — казах плахо. — Ей тъй — несигурност.

— Обясни!

— Ти сам не скри, Рашид ага, че може да ме излъжеш. Ама това не беше и толкоз важно за мен, защото, признах ти — не вярвах в целия твой кроеж. Вчера обаче, като излязох от Садък Бостанджи, помислих си: защо да плащам стока, дето няма да я получа?

— Бързаш, търговецо — скърших му кефа. — Не помниш ли, че не съм обещавал?

— Да, де. Затова — измънках.

Предпазлив беше Рашид ага да разкрива своята част от сделката. Принуди ме пак аз пръв да изплюя камъчето. И тъй като доста остро беше то, с най-мекия си глас прибавих:

— Докато не видя Ибрахим Октай мъртъв пред себе си, Садък Бостанджи ще е жив.

Нищо ново не му казвах всъщност, нов трябваше да е неговият отговор и аз се напрегнах да чуя. Не го ли притиснах прекалено дръзко? Няма ли да ме сиктирдоса? Той се бе замислил — също си правеше сметките.

— За какво се пазарим? — попита.

— Кой да е пръв от двамата, Рашид ага — отвърнах услужливо. — Да можехме в една торба да ги вържем… Ех!

Той едва-едва се усмихна на зловещата ми шегичка и поклати главата си. „Тъй е! Да можехме…“ — искаше да рече това леко движение, а устата двойно го потвърди:

— Няма да се караме за реда, Демире.

Отдъхнах си. Това исках да чуя. Да признае той, че е съгласен със смъртта на доктора. Че е приел да си разменим услуга срещу услуга. А също, че се е съобразил с моите съмнения и е готов пръв да даде знак за убийството.

На двама лъжливи цигани приличахме ние тогава. Случило се единият да продава на другия кокошка. Знаят се те колко струват, нямат си вяра и единият подава кокошката, ама не й пуска краката. И другият е протегнал смачкано кайме, ама и той още го стиска в шепа. Дебнат се някой от тях да не грабне едновременно и кокошката, и парите. Кой според теб ще пусне пръв? Ами тоя, дето се има за по-силен. Защото, излъжат ли го, все ще хване някой ден слабия и ще го слобути. Точно заради силата си тоя циганин се е показал по-смел и великодушен. На това разчитах и аз. На чувството за сила и произтичащото оттук великодушие на Рашид ага. Къде ще бягам с откраднатата кокошка, като съм му в ръчичките? Намекна той, че ще отстъпи, а после и съвсем се съгласи пръв да мре докторът.

Това беше първата крачица към моята цел, а тя искаше веднага да се подкрепи с втора.

— Напразно те подозирах, Рашид ага — рекох смирено. — Прощавай! Да знаех по-рано снощи, че готвиш своето, нямаше да бягам.

— Какво си научил снощи? — смръщи се моят съзаклятник.

— Нали с Кайзо приказвахме…

— Той ли ти каза нещо?

— Изпусна се — въздъхнах.

Рашид ага изсумтя, недоволен, че се е намерил такъв глашатай — да разгласява преди него тайните му ходове.

— Нищо не е рекъл — защитих дангалака. — Само разбрах, че е набрал карез на доктора. И си помислих…

— Добре! Всичко знаеш! — прекъсна ме той.

— Кайзо ли ще свърши работата? — нахално поисках потвърждение.

— Това не те засяга! — надигна се да става Рашид ага.

— Засяга ме. Почакай! Една молба имам още — задържах го на кревата.

— Казвай.

— Да помагам на Кайзо.

— Не! Не ти и трябва! — рязко отказа той. — Друга работа си имаш. Кога ще свършите с оня?

— Няма да е веднага, господине. Ще трябва пак да се срещнем. И може би няколко пъти. Ама то ще е за час — и не всеки ден. Какво ще пречи? Или ако не му помагам, поне наблизичко да бъда! — свърнах аз пак към своето настояване.

— Недей! — по-меко ме спря Рашид ага. — Ще раздразниш диването. Ще помисли, че искаш да му вземеш мястото.

Не помня казах ли ти, че Кайзо се водеше на някаква службица в кметството. Заплата получаваше. Но с чиновническо дращене въобще не се занимаваше — не знам и колко му беше грамотността. Иначе служеше като момче за всичко на неколцина от големците, главно Рашид ага го покровителстваше. Погребения устройва, пази тук-там, по други услуги търчи. Това се вижда. А което не се виждаше, вече го знаеш. Да свие сърмите на някой вироглав гражданин, а не си ли прибере рогата, и в своя музей да го прибере. На собствени разноски, властта да не набърква, но да помита край нея…

— За това нещо ще го укротя. Ако не друго — отстъпих до последната си възможност, — не е зле Кайзо да знае, че вършим обща работа. Кажи му! Че ми е известно за доктора… Да не ме смята чужд и ако стане нещо, да се сговаряме…

— Хм! — Рашид ага извъртя глава към мен. — Искаш да гледаш ли?

— Искам — рекох като истински садист.

— Забравих, че поет си падаш… — с неприязън подхвърли той.

— Заклел съм се в духа на втория свой баща Сеид Османоглу — отклоних аз това обяснение. — Да проследя докрай отмъщението!

Не прозвуча добре. Насилено прозвуча и аз се смутих, но Рашид ага се изправи и фалшът ми някак се замаза.

— И без туй ще стане — обади се той от вратата. — Ще трябва да свикнеш с Кайзо. Може и да се сдружите. Ще прощаваш, Демире, но оттук насетне момчето ще те съпровожда навсякъде. Да не ти хрумне пак някоя игричка. И не забравяй писмото от Бостанджи!

— Няма! — рекох чистосърдечно. — Целият град ще го научи!

— Утре ли ще отидеш?

— След пладне — уточних.

Рашид ага ме измери от глава до пети, защото и аз бях станал.

— Омацал си нещо косата — вдигна той ръка и посочи лявата си страна. — Сигурно вар от стената.

Тръкнах се машинално и погледнах дланта си.

— Няма да е вар. Друго е — рекох. — Благодаря ти, че ми каза, Рашид ага!

И той се повлече навън, отиде си. От вратата го изпратих с безтрепетен поглед, докато се клатушкаше по коридора.

Преди време ти бях разправял за пазарлъка в нашенския дюкян. Как става и какъв му е смисълът. Вярвам да си го спомниш. До тоя ден за много неща се бях пазарил и като продавач, и като купувач, но не ми се беше случвало стоката да е човешки живот и човешка смърт. А то излезе като всяко нещо. Подобни сметки, подобни приказки. Разумни търговци се показахме с Рашид ага. Спазарихме се. Всеки щеше да получи своето. Той — самоубийството на Бостанджи и писменото му покаяние; аз — моите две неща. Само че Рашид ага можеше да си легне спокоен тая нощ. А мен ме чакаха още два тежки пазарлъка. Единият с Кайзо, вторият — със самия Садък Бостанджи.

XXVIII

На следващия ден се срещнах с него, както обещах на Рашид ага. Излишно е да ти разправям как отидох, как влязох и прочие. Една разлика имаше от предишното ми посещение — че Кайзо вървеше с мен и остана да се прозява пред пътната врата. Садък Бостанджи ме беше чакал и още преди да седнем попита, защо не съм се явил вчера.

— Опитаха се да ме трепят — рекох простичко. — Ама отложиха. Един ден ми трябваше да се съвзема.

— Кой ще те трепе теб?! — не повярва домакинът.

— Кой и как е без значение. Ако искаш да сваля бинтовете — протегнах си ръцете да ги види. — Отдолу са рани от оковите и не съм ги правил нарочно, че да те заблуждавам.

— Ама защо?! — обърка се той.

— Защото, господине, оня ден, като излязох от теб, се опитах да бягам. Не исках да те срещам повторно. Ама истина ти казах, че съм осъден да разговарям с теб и все едно от затвор рекох да се измъкна. Пък те взеха, че ме хванаха. И ми възобновиха присъдата. Тъй че — ето ме пак на гости.

Тия думи ги разменихме прави, в същия домашен музей и от изненада Садък Бостанджи не се сещаше да ме покани на отоманките.

— Докато не сме седнали — рекох невъзпитано. — Ако ще ме черпиш с чай, заръчай да не е толкоз силен. Не ми понася на сърцето.

— Да… Ей сега! — потътри той смачканите си папуци навън, а аз се обърнах да разгледам отново неговата сбирка.

Имаше твърде ценни оръжия, правени сякаш не да убиват, а най-вече да красят поясите на своите притежатели. Със сребърни дръжки, със златни орнаменти и скъпоценни камъни, със сложни вензели, гравирани върху стоманата в началото на острието. Само че аз търсех най-хубавото между тях. Или онова, дето най привлича окото със своята скъпа украса. Докато стопанинът се върне, бях го избрал.

— Седни, седни! — заговори той. — Не разбрах нещо. И преди усукваше…

— Преди — да. Ама сега нищо не крия, нито ще те жаля.

— Ти да ме жалиш?! — звъннаха господарските му нотки — тоя човек наистина не схващаше положението си. — Ако мога, аз ще ти помогна.

— Можеш — казах делово. — По един само начин. Ако се самоубиеш, ще ме отървеш веднага от неприятности. И, разбира се, писмо да оставиш. Защо си решил така. Че си виновен пред хората и властите. И тъй нататък.

Той ме гледаше презрително, като че лошо повтарях оняденшната си лоша шега. Но и аз го гледах открито и прямо, докато жълтата му кожа взе да посивява.

— Ти луд ли си?! — изшептя. — Не искам да мра заради кефа на някого!

— Ама и аз не искам да мра, господине — казах простодушно. — Защо мислиш, че трябва да мра заради теб?!

— Какво съм ти направил? Защо заради мен?

— За правене — нищо не си ми направил. Тъй се е случило. Дяволът ме отбил да вляза в твоя дюкян. Не разбра ли — поизострих тона си, — че двамата сме вързани заедно. Показах ти въжето. Един край има то за бесене. Затуй спокойничко трябва да решим кой от нас ще мре. Добре ще бъде да е единият. Но ако не се спазарим, може да сме и двамата.

— Невинен съм! Няма причини…

— Остави сега причините! — пресякох го. — До причини въобще не сме стигнали. Всеки от нас си има условие, величина, белег — както искаш го речи, с което влиза в задачката. Откъде е дошло моето условие, няма да ти обяснявам и да се оправдавам виновен ли съм, не съм ли. Според него обаче аз съм осъден да се разправям с теб или да умра заради теб, ако не си свърша работата. А работата ми, вярвам, ти е ясна. Да те придумам да се самоубиеш и да оставиш покаяние. Какво е твоето условие?

Садък Бостанджи мълчеше и тъй гледаше, че се колебаех обезумя ли, или мен смяташе за безумен.

— Твоето условие — продължих — иде от Джангер и делото. Не искам да слушам какво и как е станало в Истанбул. Едно е важно — от там си се върнал крадец и предател. В туй вярват еднакво и властници, и простолюдие. Поради твои грешки, поради надменност и фукни си пропуснал да им смекчиш гнева. Вече е късно. Че не попадаш под съд, не ти намаля вината в техните очи. Даже допълнително ги палиш, защото мислят, че си хитрец, който иска да се измъкне от възмездието. Но да се измъкнеш от Съръбаир е почти невъзможно вече. Такова е условието на живота ти, ако туй въобще е живот. Забележи, че в моето условие ми е даден един шанс. Твоята смърт е моят живот! А в твоето и това го няма. Запомни тая подробност, когато се договаряме за кого е по-редно да мре. Ама на теб, виждам, много ти се иска да разясниш, че си по-чист от детска сълзица. Трогателно ще бъде, но е безсмислено. Аз съм палачът ти! А палачът гледа само присъдата и не ще да знае учен ли си, добър ли си, обича ли те някой. Ако пък държиш на своето, знаеш ли на какво ще заприличаш? Все едно някой заек да се е хванал във вълчи капан. Иде авджията да му пререже гърлото, а заекът врещи насреща му: „А-а! Недей! Аз не съм вълк! Друго същество съм!“ Пък ловецът му отвръща…

Изглежда, прекалих с тоя заек, а нямаше и нужда да онагледявам ясната си мисъл. Спрях, защото ноздрите на Садък Бостанджи затрепкаха. Миналия път след такова трептене той грабна ятагана. Ако сега пак го вземе, може и да ме посече, помислих си, готов да скоча, но той си овладя раздразнението и с пресъхнала уста рече:

— Моята смърт е твоят живот, казваш… И да е вярно цялото ти дърдорене, смяташ ли, че е причина да умирам?

— Навреме иде чаят! Браво! — викнах радостно аз, защото същото девойче със същия поднос влезе в стаята.

Докато му подаваше чашата, Бостанджи се усмихна умолително, сякаш се извиняваше, че я е принудил да черпи такъв злодеец като мен. Скръбно ми стана, ама се надявах да си разберат грешката…

— Как се казва дъщерята? — попитах кротко, когато тя излезе.

— Гюлчин — мрачно отвърна бащата, като че спусна завеса пред всякакви разговори за близките му.

Обичаят изискваше да се насладим на почерпката, пък после да подлавяме неприятните приказки. Ама аз нямах търпение и като сръбнах една глътка, рекох:

— Все за причини говориш, господине. И все от своето минаре гледаш на общата ни задачка. Ами аз каква причина имам за умиране? Със смъртта си нищо не мога да спася. Срещу нея стои само животът ми. Те са като две страни на едно уравнение. Ако ги съкратиш, две нули ще останат. Или както казва един дървен философ, от човека остава само онова, което е пуснал в двете нули. Грозно е, гнусно е, душата ми се бунтува срещу туй кощунство, ама и нещо вярно има за хора като мен. Смъртта ми ще е безсмислена, както е безсмислен животът ми. Или ако има смисъл, само Аллах го знае и зад девет порти е заключил тайната. Тая вяра в Божия промисъл е причината да живеем. И затова Господ от всичко най мрази да се обезсмислят живот и смърт чрез самоубийството. То е да му развалиш най-тънката работа, все едно невръстният чирак да се бърка на майстора. Затова, макар да имам един гол живот и срещу него гола смърт, аз крепя уравнението, не ги съкращавам, докато Аллах не рече да свърши своето. Белким дотогава се появи някакъв смисъл в живота ми, който да надвиши смъртта, да остави нещо след нея. И да опровергае оня тъпак — философа…

Садък Бостанджи не беше бутнал чая и пак припали от цигарата си друга. Ще отбележа, че тия приказки не ми влизаха в осъзнатите намерения, а някакъв скрит в мене бяс се разлая. Тъй или инак, не спрях. А вероятно трябваше…

— Твоето уравнение, господине — впуснах се нататък, — е доста различно. Откъм страната на живота ти стоят още неща. Тъй че, за разлика от мен, има какво да спасиш със смъртта си. Да го казвам ли? Или ти по-добре го знаеш? Едното е Гюлчин и момчето ти — бъдеще има да пазиш. А също и това — посочих с палец зад гърба си, където беше килимът с портретите. — Честта на твоя прочут род! Значи и минало ще спасяваш. И ако твоят живот и смъртта ти се съкратят помежду си, няма да останат празни нули, а минало и бъдеще ще ти съпровождат паметта. Вярвам, твоят музей ще се запази и в него ръката на бъдещето ще присъедини лика ти към славното минало на рода Бостанджи. Ти питаше, Садък ефенди, за причини. Като знаем условието, с което си белязан в тая трудна задача, ти нямаш възможност да живееш, но имаш причини да умреш. Това разбирам аз под „причини“. Не какво си сторил, какво смятат и са наредили другите — то е свършена работа. А личните ти основания за избор и решение, което, за зла участ, трябва да вземеш…

Аз още можех да продължа подлата си казуистика, но Садък Бостанджи ме прекъсна:

— Рашид ага ли ти каза да ми говориш за рода?

— Откъде накъде Рашид ага?! — обидих се от това подценяване. — Не трупай всичко на него! Ако не е той да сдържа лудите, досега да са ти запалили къщата. И в суматохата всинца ви да избият. Но властта не може да разреши своеволия на тълпата. Инак още има мераклии. И сега един от тях стърчи пред портата ти.

— Кой е той? — наостри уши домакинът.

— Кайзо. Сигурно го знаеш.

— Това му е работата — с отвращение рече Бостанджи.

— Като го споменахме, ще те питам нещо. Случвало ли се е — погледнах го изпитателно — някой противник на властта тук да е бил убит.

— Тук няма противници на властта! — тросна се той.

— Е, няма! И ти не си бил, услуги си й правил, пък случайно си станал.

— Не знам! Постоянно ме нямаше. — Садък Бостанджи май подозираше, че го провокирам.

— На теб, господине — казах с ръка на сърцето, — никой не може да ти навреди повече. Не те питам със зъл умисъл. И за мен Кайзо е опасен, както за теб. Искам да му разбера адетите.

— Имаше един — неохотно продума той. — Искаше да става кмет преди сегашния. Извадил бе кирливи ризи на Хуршид Яха — размахваше ги из градеца.

— И?

— Удавил се в морето. Само дрехите му намериха.

— Тъй ли? — възкликнах радостно. — А тялото?

— Има силно течение. Отнесло го е към гръцките острови насреща.

— Не го ли търсиха?

— Не знам. Капитан Мюмюн питай.

„Я при гръцките острови, я в музея на Кайзо е заседнал тоя кандидат за кмет!“ — помислих си, че градската трагедия потвърждава подозрението ми.

— За мен ли намекваш? — глухо запита Бостанджи.

— И дума да не става! — успокоих го незабавно. — Засега Кайзо няма да се бърка — аз го замествам. И на теб съвсем друго е отредено.

Садък Бостанджи мълчеше и пак забарабани по масата като предишния път. Аз чаках да свърши маршировката на кахърните му мисли и с боязън се питах ще ми приеме ли планчето, или какъвто бе наежен и недоверчив, ще ме разкара да си вървя. Тогава щяха да лъснат лъжите ми пред Рашид ага и спасение за двама ни нямаше.

— Добре — обади се той. — Разбрах защо е потребно ти да живееш, аз да мра. Потрудило се е твоето мозъче. Даже мегдан за пазарлък не ми оставяш. Само че и аз мога да докажа защо точно ти си за трепане. И пак с уравнение като твоето.

— Интересно ми е да чуя — рекох радушно, но тъй като той не продължи, подканих го: — Хайде! Слушам те.

Любопитно ми беше, все едно играехме на карти и чаках да видя какъв коз ще прасне отпреде ми. Но смятам, че той коз нямаше и нищо не можеше да ми докаже, а неговото си беше празно надуване, към каквото беше склонен потомъкът на някогашните дерибеи.

— Не искам — отказа се той. — Животът е скъп и за негодник като теб. Не се мери той на общ кантар със смъртта. Смъртта има една теглилка за всекиго и всички еднакви ни изкарва. И светец да си бил, като животно умираш. Тъй че моята смърт струва колкото твоята — ни по-скъпо, ни по-евтино. Макар животът ти да е кух като шикалка. Ти си знаеш — като си свикнал на лекото, как ще ти легне самарът на смъртта. Хайде! Ако си свършил, измитай се! Върви при твоите господари, пък там ако щеш — мри, ако щеш — живей. Какво ще правя аз, си е моя работа. И кракът ти да не е стъпил повече тук!

Сърцето ми се сви. Точно това не биваше да казва. Как да му продам сега стоката си?

— Господине — вперих се в грозното му грапаво лице, — не само не съм свършил, но не съм и почнал. Мъчно ми е, че не искаш да чуеш — ние с теб не трябва да се разделяме. Тръгнем ли поотделно — свършени сме! И макар да ме имаш за най-долна твар, аз съм дошъл тук не да ти вадя душата, а да те спасявам. Покрай теб — и себе си.

— Да ме спасяваш?! — злъчно се подхилна Бостанджи. — А защо половин час разправяш, че гърнето ми е спукано?

— Точно заради това. Да разбереш най-сетне, че сам ти си не толкоз спукано гърне, колкото счупено. И се налага да вървиш ръчичка за ръчичка с мен. Да ми се довериш, да ме слушаш, да не питаш излишно, а също да престанеш да ме обиждаш. И да съм негодник, и да не съм от род като твоя, имам си честолюбие. Пък честолюбието е сляпо и често не вижда смъртта до себе си. Ако и аз кипна, значи вкупом да скочим на нейния кантар.

— Какво ще заповядаш да правя? — подигравателно попита той.

— Тъй или инак — въздъхнах, — ще трябва да се самоубиеш…

— Марш оттук! — бясно викна Садък Бостанджи.

— Чакай! — креснах и аз. — Не ме оставяш да си доизрека думата! Да се самоубиеш на вид. На ужким! Само едно доверено лице в къщата ти ще знае какво горе-долу става. То ще те намери уж обесен, ще те свали от въжето и ще те загърне в погребалния саван. То ще дойде и мен да извести. Предполагам, че това лице ще е жена ти. Другите трябва да вярват, че си умрял. До небето да плачат, дрехите си да късат… Ще ти дам знак кога да го сториш. Няма да е днес или утре — допълнително ще се уговорим. А пък аз в същия момент — преглътнах си слюнката — ще ти доставя труп — да те замести.

— Какъв труп?! Как да ме замести?! — от гласа му в миг изчезнаха и злъчта, и подигравката.

— Да те замести за погребението — рекох. — Не може примерно навит килим да се погребва. Като изнасят мъртвеца, хората трябва да видят я ръка, я крак оголени. Да разберат, че няма шега и измама. Туй ще го нагласим.

— Откъде ще вземеш труп? Друг ли ще убиваш? От гробището ли ще го ровиш? — шашардиса се Садък Бостанджи.

— Няма да ти кажа — предупредих те. Тоя труп аз ще го внеса тайно в къщата ти, аз ще присъствам и когато го изнасят. А пък ти въобще няма да го видиш. Защото преди да се чуе, че си се самоубил, ще напуснеш Съръбаир завинаги. За това мисли сега! Как ще се преобличаш, къде ще се криеш. Заловят ли те — и двамата отиваме. Тукашен си — трябва да се измъкнеш. По море или по суша — не искам да знам.

— А семейството ми? Имота?

— Като умреш, ще ти оставят имота — утеших го. — С жена ти ще се разберете кога и как да продаде и склада, и къщата, и каквото имате. Ако държиш — ще ти прибере изложбата от стената. А после и тя с децата да се изсели. Къде ще се срещнете е ваша работа. Ще си запазиш ли самоличността — също. По-добре е, според мен, да се сдобиеш с ново тескере. Не е леко гайле57 — питай мен, но от умирачката е по-леко.

Спрях, оставих го да смели тая порция, защото имаше още. И воденичката му заработи, само дето не чувах как й тракат чарковете. Но много бързо нещо зацепи колелата.

— Наивнико! — горчиво рече той. — Сетил се крак и ръка да показва! Ами нали доктор Октай ще дойде да удостовери смъртта. Него как ще излъжеш?!

— Никакъв доктор няма да идва! — отвърнах нервно. — Не бери грижа! Лицето на обесения не е толкоз за гледане. Аз лично ще ти завия главата и ще вържа чаршафа.

— На мене ли? — печално се усмихна Бостанджи.

— Объркваш ме! На другия мъртвец! — повторих си грешката в яда.

Бях се ядосал не само защото неволно обявих за скорошен мъртвец и Садък Бостанджи. Той веднага бе улучил най-слабото място в плана ми. Най-напред, не знаех как ще погребат самоубиеца. Ще се съгласи ли имамът да му чете молитва? Ще иска ли да го види? Ако беше само той, вярвах да се оправя, да залисам стареца. Ами ако същото пожелаеше капитан Мюмюн? Ами Рашид ага? Щяха ли да се задоволят те с писъците на близките, с моето свидетелство? Кухина зееше тук, цяла пропаст, в която лесно можех да си строша врата. Вярно, бях си намислил едно тясно изходче, през което точно имамът трябваше да ме преведе…

— Пък и за теб не е опасно — допълних. — И да разкрият измамата, ти ще си далеч. Нали в първоначалното условие се даваше най-много един от нас да оцелее. Ако успеем и двамата, ще е голям късмет.

— Да, ама там се предвиждаше живот за теб. А сега до края сам ще си залагаш главата…

— Нищо! Сухо дупе риба не яде. Мой е планът! — рекох весело, защото едно ново тонче долових в гласа на Бостанджи — май и нещо хубаво бе провидял в мен.

— Не искам! — опъна се той. — Не мога да приема животът ми да се плаща с чужд живот.

— Хайде, стига! — засмях се. — Какво те е грижа за една куха шикалка? Остави това, ами дай да се разберем за другото.

— Какво друго?

— Писмото! — учудих се, че е забравил. — Твоето покаяние.

— Не може ли без него? — навъси се Бостанджи.

— Съвсем не може. Ако се намери обесен без писмо, някой ще рече, че Кайзо го е закачил на въжето. Или пък аз самият.

— Не ми се ще да им оставям такова нещо на ръка — пак взе нахалост да ми обяснява той своите чувства и преживявания. — След като веднъж им отхвърлих клеветите. Да си оплюя сега честта…

— Да, ама жив! — и на мен ми омръзна да обяснявам. — Какъв е кярът да си с чест, пък мъртъв?

— Странен човек си ти, господин Папазоглу — погледна ме с погнуса домакинът. — Одеве ми разправяше, че си струва да умра за моята лична чест и за честта на рода ми най-вече. И убедително приказваше. Насмалко да ти повярвам. Сега ми баеш обратното. Не ти удря два пъти брадвата на едно и също място.

— Защото не сека борика, а тънко вретено дялкам. Според случая — и удара.

— Туй е най-лошото — наду се той. — Че според случая мислите, според случая говорите. Селянин ли си?

— Не съм селянин! — докачих се. — Баща ми и дядо ми бяха селяни. Какво искаш да кажеш, господине? Че селянинът не знае що е чест?

Садък Бостанджи изсумтя — нещо като потвърждение.

— Грешиш малко! И твоята брадва не бие на едно място. Миналия път ми тълкуваше, че властта развращавала едновременно и простия народ, и големците. Че еднакво скачали те според тоягата на безчестието. Откъде тогава едните ще имат повече чест от другите? Разправял съм ти бил за честта! — дърпаше ме дяволът за езика, както и друг път е ставало. — Нито за миг не съм вярвал аз, че ще седнеш да се самоубиваш заради моите приказки и заради твоята рода̀. За мъртвата чест на отдавнашни мъртъвци! Ако беше тъй, щях да си свиркам, а не да си блъскам главата да спасявам двама ни. Говорех ти, за да видиш как изглеждат работите от птичи поглед. Ама ние не сме волни птички, както понякога си въобразяваш ти в тая мухлясала стаичка. По земята се влачим с пречупени гръбнаци. А отблизо гледката е различна. Животински страх има, унижение има, бягство и измама има. Между тях — и писмо ще има!

Като камъни натоварих тия думи на гърба му и преди да ги е разбишкал, боднах го с остена си:

— Не трябва да е дълго това писмо. Две-три изречения. „Не издържам повече сторената от мен грешка. Сам свършвам с клетия си живот, защото…“ — такова нещо примерно. Няма да ти диктувам. По-вярно ще е сам да го съчиниш. И да го напишеш на спокойствие. Като дойда другия път обаче, готов бъди.

— Притеснявам се — отпаднало пророни Бостанджи. — От трупа, от твоя риск, от бягството. Също и от писмото. Освен това, от моя страна има нещо невъзможно за свършване…

— Какво е то? — взех да губя търпение.

— Ти рече за жена ми… Нефела е. От месец се е залежала… едва диша с лекарствата. Не може тя да ходи на тавана и да намира обесен. Пък после и при теб да идва. Нозете не я държат…

Оживи ми се сърцето. Най-сетне Садък Бостанджи показваше, че ще кандиса на моето предложение.

— Хм! — рекох строго. — Че кой ще я замести?

— Освен Гюлчин. Дъщеря ми.

— Не е ли малка? — усъмних се. — Да не се подплаши — да се изпусне пред някого?

— По-сербез е, отколкото я виждаш.

— Добре — ти решавай. Вземи да я подготвяш. И за мен й кажи… таквоз… Кажи й, че сме приятели… — смотолевих накрая.

Да знаеш — развълнувах се ненадейно. Сякаш много важно беше това невръстно девойче да не мисли, че съм толкоз лош. Да угаси ония очи, дето ме гледаха на чардака със страх и омраза. Не биде! Любов можеше да завъртим с нея, ако живеехме в друг живот. Не било писано! Само погледът й остана да осветява с черен пламък цялата тая история…

— Кога ще почваш? — попита Бостанджи.

— Не съм сигурен. Пак ще идвам. Нека ония горе мислят, че борба се боря с теб. Докато привърша туй-онуй… Хайде! — плеснах се по коленете. — Ще вървя сега — да не притеснявам Кайзо повече.

Изправихме се, но аз не тръгнах към вратата, а се усуках край оръжието.

— Да се ненагледаш! — цъкнах възхитено.

Слаба ведрина поизглади мрачното лице на Бостанджи. Той пипна един ятаган, донагласи го на килима.

— Ама се налага — рекох — да поразвалим малко колекцията. Ще ми трябва туй парче!

Посочих с пръст един ханджар, неголям, лезвието му беше към педя дълго. Не бяха пестили ни злато, ни лъскави камъни за дръжката и ножницата му. Самият султан не би се срамувал да го носи. Това оръжие не беше правено, за да се коли врагът с него, а за най-лични потребности. До сърцето се носи то, като най-свидно нещо, и за сърцето на притежателя си е предназначено при крайна нужда, за да не попадне жив той в ръката на неприятеля…

— Парче ли?! — изуми се от простотията ми домакинът. — В никакъв случай! Ако знаеш кой го е носил…

— Не го искам за себе си! — пресякох го. — Трябва!

Два мига Садък Бостанджи размисля и си преглътна въздишката.

— Защо ли не! — рече. — Честта се сдава с оръжието.

— За петалата на умрял кон не жалят! — тръснах му аз селската си мъдрост. — Те къщата ще затрият, че…

Не обясних повече, сам откачих ханджара и го пуснах в дълбокия джоб на сетрето си. И гузно се шмугнах по коридора, сякаш пълзях между трупове — като мародер, който току-що е обрал смъртно сразения воин…

XXIX

Едно-единствено нещо не разкрих пред Садък Бостанджи, а ти и него си разбрал. Трупът, който щеше да го замести, трябваше да е на доктор Октай. Той ми беше нужен сега, за да си пусна плана по вода.

Вечерта се отчетох на Рашид ага. Разправих му, че около писмото Садък здравата се е закучил. Налага се сам да го съчиня, да диктувам, да му взема подписа.

— Съчинявай! — кисело одобри той. — По съчиненията си силен. И гледай да е по-ясничко.

— Не обещавам — подсигурих се. — За всяка дума ще се пазарим, все едно ще тъкмим свещено писание.

Около това горе-долу се въртеше целият ни разговор. Само веднъж му подметнах за доктора. Да не пресоля случайно гозбата.

— Като се развърже възелът, ще се освободят ръцете — неопредело отвърна той.

Добре беше, че и аз помагах да се развърже тоя възел от Кайзовите ръчички. Той се бе лепнал за мен като бодил на овча опашка. По коридора се мотае, кръстосва двора, а като рекох да сляза до чаршията, пори пред мен народа и ми отваря път. Няма как да не се сближиш, както предрече Рашид ага. И аз взех да му подковавам копитата. Видя ли го, забия по един клинец. Изложих му от игла до конец как Асие ханъм е дала златото, колко е било и че накрая е рекла на доктора:

— Половината дай на онова момче, височкото. То внесе носилката, пък и толкоз се стара горкото да помогне на моя човек.

— А той? — скърца Кайзо със зъби.

— Разбира се! — вика. — Аз се грижа за него и винаги го възнаграждавам.

— Лъже! — трещи гигантът и изпуска неща, дето не ги знам. — И друг път ме е премятал! Ама аз него… И Рашид ага излъга. Надупчил му е гръбнака като юрганджия — юрган! Уж да го лекува. А човекът по̀ куца от всякога. За доктори не ще да чуе!

— Прав си! За беля живее такъв човек! — цъкам аз съчувствено и си донабивам клинеца.

Кайзо имаше две-три струни, като ония, най-големите цигулки в операта. От тях кой знае каква мелодия не можеш да извадиш, но аз ги проверявах една по една, да им чуя настройката.

— Добре, де — викам му друг път. — Такъв-онакъв докторът, ама ти закърпил корема.

— Закърпи го, ама таквоз черво ми отряза! — показва Кайзо до лакътя — бая парче са му клъцнали.

— Сигурно така е трябвало.

— Нарочно! — инати се той.

— За какво му е твоето черво? Да не си прави суджук от него?

— Нарочно! — повтаря дангалакът. — Да ме държи гладен!

И тъй като се блещя недоумяващо, той дообяснява:

— И леля тъй вика: „Все гладен ходиш, лелин, защото червата ти са по-къси от на другите. Манджа не се заседява в тях.“ Направил ме е все гладен да ходя и лигите ми да текат!

Аз се хиля, но Кайзо е сериозен. Отбивам настрани от него — да не зашлеви мен в яда си, защото докторът го няма.

— Щом леля ти е рекла, прав си! — завършвам по своя си начин. — За беля живее такъв човек!

За пет-шест дни десетина пъти го подкачих. Кова значи с малкото чукче, но едва ли щях да сторя всичко, ако не беше големият ковач. Какво му е говорил, как го е настървил — не ми е известно. В един миг обаче усетих — пуснали са песа от веригата. Как го усетих ли? Не мога да кажа точно. Нито е ръмжал повече, нито е душил за жертвата. По-скоро, по себе си го разбрах. Едно такова усилно ми стана, припряно, сякаш у Кайзо имаше тайно предавателче и аз му паднах точно на вълна̀та. То всъщност си е тъй — по акъл може малко да се различавахме, ама апаратурата ни — еднакво нагласена. Само дето при него ако нещо трепне веднъж, при мен всичко се разтреперва.

Намерил бях шише мастика, викнах го да я изпием. Къде-къде — преведе ме той през буренака до същия сайвант, с кладенеца. Малка част бе преградена там за стаичка. Навремето пазач сигурно беше живял в нея, сега Кайзо я обитаваше понякога. Гол нар, сандък за маса, два стола. Извадих чашки от джоба, отхлупи той гаванка с маслини. Пийнахме по две-три и нали червото му късо, мастиката бързо го сгря. Обади се катърът в него — захили се, развесели се.

— Кайзо — викам му най-приятелски, — нали Рашид ага ти каза, че от мен скрито-покрито няма. За доктора демек… Говорили сме…

— Де, гиди, де! — дрънка той и върти глава в нещо като закана, в нещо като съгласие.

— Ще ти помагам! — предлагам му братски.

— Я се разкарай! — засегнал съм му честта. — И без теб мога!

— Знам бе, знам бе! Да не ти е сефте! — доливам чашките и му смигам. — Къде ще деля мегдан с теб! Само че с другар е по-лесно.

Той се замисля и май се сеща, че е по-лесно, но и по-опасно със свидетел и съучастник.

— За какво си ми? Не ми трябваш! — колебае се леко.

— Трябвам ти, трябвам ти! — закачам се аз. — Нали знаеш, че два карпуза58 под една мишница не се носят. А?

— Какви карпузи? — обърква се великанът.

— Че аз съм вторият! — соча си гърдите. — Наредено ти е да ме пазиш. Ама докато се разправяш с доктора, може да фъсна. Трябва да съм ти под око.

— Ако пак ще ме разкарваш, да взема сега да те заколя? — пита ме той, като че скъпа услуга ми предлага.

— Рано е. Не бързай! — отбивам му мерака. — Рашид ага ме иска читав.

— Ще ви спраскам като карпузи! — юначи се гигантът. — Бетер карпузи ще ви спраскам!

— Добре, добре! — мъча се да му озаптя фантазията. — Ама къде ще дяваш другия карпуз? Да не го зарежеш на улицата — хората ще го намерят. Чуй ме! — снишавам глас. — Ще ти кажа, защото те уважавам. Няма ли труп — няма убийство! Разбираш ли?

— Ти ще ми кажеш! — надува се Кайзо. — Не знам аз — ти ще ми кажеш!

— Ей тъй! — трия аз длани пред сурата му — показвам, че ако трупът изчезне, ръчичките му ще останат чисти.

Доста бързо той мина от възбудата към друга фаза в общуването с мастиката. Опечали се, взе да оборва четвъртитата си чутура. Ако имах кемане да засвиря, скръбна песен щеше да запее.

— Ще ви спраскам като карпузи… — повтори великанът картинната си закана, но тоя път унило и неубедително. — Карпуз! — обърна се към мен. — Не съм такъв, бога ми! Не ме ли закачат, таквоз… Ама все на мен ли?! И доктора уважавах инак… Обаче… Прав ли съм? А? Кажи — прав ли съм!

— Прав си, Кайзо, прав си — погледнах го недоверчиво. — Не си такъв човек — съвсем си друг.

— Друг съм! Вярно! Съвсем съм друг! — викна той и така ме сграби за рамото, че ми разхлопа кокалците. — Ти знаеш, карпуз! Свидетел си! Нали си свидетел?

— Свидетел съм. Пусни ме! — с погнуса се изтръгнах от него.

Много неприятно ми беше, че почна да ме нарича „карпуз“. Хареса му и тъй кара до края. Но това все пак бе по-малкото. Няма какво да казвам, че аз търпях близостта на Кайзо със страх и отвращение. А сега отново виждах, че и доста си приличаме. И той като мен искаше да се изкара, че не е толкоз лош. Аз си бях избрал да го доказвам пред щерката на Бостанджи, Гюлчин. А той кого беше намерил? Мене! Дето преди неделя ме натъпка в музея си! И пред кого ме готвеше да свидетелствам? Може би пред двете бабички — майка му и леля му? Или пред Рашид ага? Или пред самия Аллах да се закълна, че Кайзо е блага душа, харен човек, а други са му виновни, за да се показва той катил и звяр.

Заедно с мастиката бях приготвил да му дам тоя ден и ханджара. Да укрепя пазарлъка. Но както беше омекнал и разлигавен, сметнах, че няма да ми оцени жеста. Реших да повторим това събиране, ама в града, на по-приятно местенце, и там да му го подаря. Минаха няколко дни. През това време аз пак ходих при Садък Бостанджи, прощалното негово писмо вече ми стоеше в джоба, но докато наглася новото пиене с Кайзо, събитията ме изпревариха.

Един следобед той ме викна на двора. Още като слизахме по стълбите и гледах обраслия му врат, ситни тръпчици изпиха кръвчицата от нозете ми и целият олекнах. Предусетих накъде сме тръгнали. Заведе ме до портата и като се огледа да няма хора наблизо, рече:

— Карпуз, днеска ми трябваш! Да ми е чиста съвестта…

Гигантът млъкна, надвеси се над мен и ме задълба отгоре със свинските си очички.

— Зарежи съвестта! — отвърнах грубо. — За какво съм ти?

Помислих, че Рашид ага му е наредил да ме вземе със себе си, както бях молил. А Кайзо, макар с неохота, се бе съгласил — да не си товари съвестта с неподчинение пред началството.

— Щом мръкне — зашепна той, — ще идеш там, дето пихме мастиката. Ще се скриеш и ще чакаш! Да внимаваш кога ще дойда. Викна ли те — при мен да си!

Без да чака отговор, той тръгна да излиза, но след две крачки се върна, хвана ми копчето на сетрето и ме прилепи до себе си.

— Опичай си акъла! — издъдна. — Трябваш ми! Скимне ли ти баш сега да бягаш, намирам те, ако ще да се завреш на майка си… Жив ще ти обеля кората, карпуз такъв!

Хласна ме настрани, че чак плат изтръгна с копчето. И профуча навън. Щеше да го стори — кълна се! С такава злоба и решителност го каза, че и Рашид ага не би ме отървал. Чудех се защо тъй разсвирепя. Защо на мен си го изкарва? И си обясних, че е от нерви преди убийството…

Не ползвах вратичката в стената — да не ме забележат слугите. Тръгнах уж на разходка към баирите и по познатата вече пътека намерих кладенеца. Озърнах се, пообиколих и в един гъст шумак си свих гнезденце. Докато се виждаше, по-лесно чаках. Мравка наблюдавам, с листо се задявам — минава времето. Пазя се да не мисля. Помня — отстрани нещо прошумоля. Вгледах се — смоче минава, търси си място за нощувка. Оставих я невинната гад — защо да я трепя? Тя си изпълзя по пътя, но щом се стъмни, шубето допълзя. Сви си край мен пръстените, стегна ми гърлото. Крия цигарата в шепа — да не се види огънче, тая се, по-тих от змия и буболечка. Ами ако ме викне да го трепя? Той да го държи, аз да го коля. Или да го удавя в ямата? Със същия оня прът? Това ако ме накара?

Уж мразех доктор Октай, уж желаех смъртта му, ама друг да свърши мръсното. Да си пия аз кафенцето, пък да дойдат да ми докладват: „Тъй и тъй, утрепан е благополучно.“ За това нещо обаче трябва поне на кметски миндер да седиш. И ако искаш да си спестиш моите мъки, нагоре гледай, към голямата власт драпай! Там убийството мирише на парфюм и гали душата като с патешко перце. Само че аз клечах до ямата и в главата ми пъкаше от гнусни въпросчета. Не съм ги мислил непрестанно. Мозъкът не издържа дълго, сам себе си щади и се чисти. Като се загрее повечко, пукне такъв въпрос като пуканка — отхвърчи настрани. После пак се нажежи тенджерата — нова пуканка цъфне. Аз всъщност не знаех какви са намеренията на Кайзо. Дали ще дойде да ме забере, че да дебнем край къщата на доктора? Него сам ли ще доведе? Мъртъв ли ще го довлече? Тъй че цяла тава пуканки наръшках, докато… докато набързо смачках цигарата в пръстта.

XXX

Най-напред чух пукот на съчки и бурени, като че слон се задаваше. После — гласа на Кайзо. Нещо мучи, нещо ломоти — не може да му се разбере. И никой не му отвръща. За миг помислих, че е пиян. А не се и вижда. За изминалите десетина дни месечината бая се нащърбила, пък и облаци току й затулят светлика. Примъкнах се напред и изведнъж отпреде ми изникнаха два силуета. Не питах после Кайзо откъде е подбрал доктора. В конака ли го бяха викали по работа, а той го беше причакал? От града ли го караше? Все едно — човекът бе вързан и Кайзо го събори на колене.

— Ще викаш ли? — рече дрезгаво. — Да ти махна ли затулката? А? И да викаш — добави, — няма кой да чуе. Да се разберем като човеци. А?

И посегна към него, сигурно му отпуши устата, защото Ибрахим Октай взе да пъхти и плюе, докато събере гласец:

— Негоднико… В затвора ще те вкарам!

— Не щеш като човеци. А? Като добитъци ли тогава?

— Живота ти спасих — не го слушаше докторът. — Червата ти се влачеха…

— Не ми вдигай кахърите! — пресече го Кайзо. — Правичката ми кажи: аз ли съм виновен, ти ли?

— За какво бе?! Освободи ме незабавно! — съвземаше се пленникът и понечи да стане.

— Трай! — бутна го великанът обратно. — Трай още мъничко! Аз теб, докторе, за човек те броях. Ихтибар59 ти правех винаги. А ти за говедо ме имаш. Като търсиш говедо, говедо и намираш!

— Умник! — с презрение рече Ибрахим Октай. — Кой те подучи?

И на мен се стори, че зад тая Кайзова диалектика стои Рашид ага. Ама може би и аз го подценявах повече от дължимото.

— Помниш ли стареца в хотела? — попита той. — Дето го уморихме двамата?

— Пияница! — задъха се от обида докторът. — Какво разбираш ти от медицина?! Аз спасявам хората — клел съм се! Ти ги мориш!

— Добре! Тъй да е — Кайзо лесно отстъпи на това място, за да натисне другаде: — А златото? Даде ли ти вдовицата и заръча ли да делим?

— Лъже те! — изпищя Ибрахим Октай. — Знам кой — онова мръсно копеле, дето се влачи с теб. То отрови господаря си, защото…

— Не ме е еня ти ли, той ли сте го тровили! — не се отклони Кайзо. — Правичката ми кажи за пендарите! Като си се клел да спасяваш хора, закълни се да спасиш и мен! Да не направя грешка случайно, докторе, защото те уважавам. Да ми е чиста съвестта! Ако не лъжеш, на ръце ще те отнеса до вас. Ако ме е лъгал оня, ще го разчекна.

— Кълна ти се, Кайзо! Повярвай! Давал съм и пак ще ти давам… Ела вкъщи… Имам пари…

Напразно се закле доктор Октай. Много близо му се стори спасението и това го подведе. Ама с такава евтина клетва не можеше да затъкне устата на звяра.

— Карпуз! — ревна Кайзо. — Ела тука!

Аз замръзнах и не излязох веднага.

— Карпуз! — подивя той — изглежда, помисли, че ме няма, че не съм се явил за свидетел в неговото съдилище.

Изправих се и като сянка се показах. Това смачка доктора. А още не си бях отворил устата. Макар да бе вързан и сложен на колене, познатата негова горделивост и презрителност до тоя момент му държаха гръбнака прав. А сега в миг се превърна на мокър парцал, който шльопна и се залепи в нозете на убиеца.

— Чакай! Кайзо! Недей! — жално проплака той.

Кайзо също се преобрази. През цялото време се беше владял и говореше някак сдържано, разумно — според неговия аршин, разбира се. Като се появих аз обаче, юздата падна и гневът му всичко овърша.

— Един от вас ще мре! — изхъхри той яростно. — Да видим кой ме премята?! Карпуз — обърна се към мен, — кажи що стана в хотела!

Едно е да жадуваш отмъщение, да готвиш убийство и да пресмяташ като в тетрадчица. Трябва ми труп — от тук ще го взема, там ще го употребя… Ама съвсем друго е да усетиш как самият живот ти тегне в ръката. Все едно съм хванал въженце, а в другия му край се държи Ибрахим Октай и виси над пропастта. Пусна ли го — пропада в бездната.

От две мои думи зависеше ще умре ли веднага тоя човек. Аз бях казал истината на Кайзо, но не съвсем. За него Асие ханъм и дума не обели тогава, камо ли да е нареждала да му се дава дял от златото. Ако признаех това нещо, част от вината на доктора щеше да падне — поне в очите на Кайзо. На мен щеше да се прехвърли тая вина. Не пуснех ли незабавно въжето, и аз отивах в пропастта. Чрез лъжа щеше да умре Ибрахим Октай, но зарад истината. Заради моята истина. Защото с нищо не намаляше вината му в моите очи — като убиец на Сеид Османоглу. Две присъди тегнеха едновременно над главата на доктора — Кайзовата и моята.

За една секундичка обаче и друго ми мина през ума. Както Кайзовата истина беше смесена с лъжа, тъй може би и моята бе смесена с невежество и друга една лъжа. Може би се мамех и доктор Октай не бе причинил нарочно смъртта на Сеид ефенди. Изнудвач беше — да, рушветчия беше — да, ама сигурен ли бях, че е и убиец? И както аз можех да смаля вината му пред Кайзо, тъй някой друг пък човек, учен и безпристрастен доктор, би могъл да обели вината му пред мен?

Това мигновено колебание нищо не променяше. Засилила се беше тежката каруца към дерето, а пред колелото й се случила една суха пръчица. Напрегнала тя гръб да спре връхлитащата грамада, но колко й е силата?! Изхрущяла, а колата с гърмол продължила надолу. И все пак — забавих се малко да отговоря. Както бе сврял глава в краката на Кайзо, докторът се извърна към мен. Тъмно беше и не му виждах лицето, но защо ме погледна той? Чудо ли чакаше да сторя? Да го защитя, да се откажа от отмъщението? Да си разваля плана? Сам да се подложа на Кайзовата ярост? Не, не бях аз чудотворец, а изплашен човечец, който трепери за кирливата си кожа и я смята за най-скъпа на света.

Казах, каквото бях казвал. И то с подробности, с настървение.

— Видиш ли, докторе! Видиш ли! — победоносно се провикна Кайзо преди да съм свършил.

— Ела! Вкъщи е всичко… Ще ти дам… — захленчи Ибрахим Октай, но и за човек като Кайзо имаше по-важни неща от златото. Пък и късно му го предлагаха.

— Не съм аз лошият — разбра ли! — през стиснати зъби заговори той. — Не съм виновен, задето… Ей го свидетелят! Да помниш! Запомни го! Помни, докторче…

Оная сянка — сгърчената в нозете на великана, полечка взе да се изправя. Хрипот и стон излезе от нея, а тя расте, издължава се, отделя се от земята, сякаш едновременно с душата, и тялото на доктор Октай се отправи към небето. Затресе се сянката в ръцете на Кайзо, пририта в предсмъртен гърч и аз не издържах повече, хвърлих се слепешком в храсталака…

Доста се бях отдалечил и не знам колко минути минаха. По едно време гледам — прозорчето светна, запалил е Кайзо фенера. Не чаках да ме вика. Той седеше на нара, подпрял глава на ръцете си. В стаичката вонеше на бъчва — вярно бях предположил, че преди убийството е пил. И тъкмо навлизаше във втория свой стадий — на умората и унинието.

— Иди съблечи човека — обади се с тънко гласче, май нещо му запираше в гърлото.

— Добре — подчиних се незабавно.

— Ча-кай — разкашля се той. — Под сайванта има въжа. Отзад ще намериш камъни. Вържи два кръстом — да не се изхлузят. Окачи ги на главата и краката. После — в ямата. Разбра ли?

— Добре — повторих. — Разбрах.

— Ще можеш ли? Не ми се мърда…

— Защо не си вървиш, Кайзо? Уморил си се — рекох предпазливо.

— Вярно. Уморил съм се — съгласи се той като малко дете. — Обаче кажи, карпуз: разбра ли ме докторът?

— Разбра те, разбра те! — уверих го бързо. — От туй накъде — няма повече.

— Оф! — философски въздъхна Кайзо. — Тъй най-добре ме разбират. Ама защо?

— Такива сме създадени — казах печално. — Да се разбираме донякъде. Един Аллах ни разбира съвсем.

— Какво, какво? — разшава се той.

— Само Господ ни разбира напълно — натъртих. — Това е. И теб, и мен, и доктора.

Кайзо вдигна глава и ме погледна. Такава вяра, такава надежда, такава благодарност се бяха изписали на грубото му, от два дни небръснато лице, че сърцето ми се сви. От погнуса се сви, от съжаление, от страх и отчаяние. Ама не съм сигурен Кайзо ли гледах тогава или себе си.

— Носиш ли нещо за ядене? — меко попита той и като видя, че разперих празните си ръце, изпъшка: — Трябва да се прибирам. Гладен съм.

— Хайде, отиди си, Кайзо — подканих го леко.

— Свърши най-напред своето — пак нареди той. — Да видя, че сме изчистили. И ми донеси дрехите.

— Ей сега — рекох, но не излязох, а придърпах стол и седнах срещу него. Бръкнах, извадих ханджара. — Виж какво имам — подадох му го.

— Ха-а! — глътна въздух той с отворена уста и пое оръжието.

Държеше го като нежна птичка на лявата си длан и с пръсти го погали, обърна го, нарадва се на украсата, пък тогава извади лезвието от канията. Опита остро ли е и като се извърна леко, бучна няколко пъти във въздуха. Някакъв невидим за мен противник стоеше там и Кайзо се смръщи, злост и омраза извика на лицето си, но тоя път на игра, защото, като промуши врага си, щастлива усмивка разтегна устата му.

— Откъде го имаш? — успя да проговори той.

— Твое е! — отвърнах. — Подарявам ти го.

— А! — още повече се смая той. — Защо?

— На юнак отива! На мен за какво ми е? — отсякох.

— Да не би…

— Не е крадено — прекъснах го. — Никой няма да го дири. Хайде — остави ме сам, Кайзо. Ще трябва да взема фенера — няма на тъмно да стоиш.

— Е-е! Бива, бива. Щом е тъй — надигна се неуверено той. — Приемам го.

Стаичката беше ниска и Кайзо наведе глава — да не бърше тавана.

— Карпуз — рече колебливо, — в джобовете на доктора имаше малко пари. Да вземем да ги поделим?

— Не! Твои са — изправих се и аз. — За него не се бой. Ще му намеря място. И дрехите ще скрия.

— Ей! Приятел си — сложи той ръка на рамото ми. — Пък аз таквоз…

— Казвах ти. Ама не вярваше — отдръпнах се леко.

— За приятел Кайзо на всичко е готов! Гроб бъди! — вдигна той пръст пред носа си и излезе, изчезна в мрака.

Тъй стана размяната. Трупът беше мой, Кайзо получи ханджара. Намалих фитила на фенера и чак сега извадих цигарите. Ръцете ми потреперваха, в стомаха ми тежеше олово, но нямах време за повече почивка. Още не се бях спасил…

Намерих мъртвеца в тъмното и го повлякох към стаята. Тежък беше — едва го проснах на одъра. И взех да го събличам. Мъчех се да не гледам, но нямаше начин — видях го. Кайзо го беше удушил, а може би и врата му беше счупил. Черно изглеждаше лицето на доктора в мъждивата светлина зад гърба ми. Прехапал бе език, сякаш и за последно се бе изплезил на света с презрение.

Изопнах го, както майка го е родила, и за миг отпуснах ръце. Ни Кайзо, нито аз разбрахме докъде е вината му към нас. И той не разбра за каква точно вина умира. През ум не можеше да му мине, че тайната присъда над Бостанджи първом него бе покосила. Като къртици живеем слепи, като къртици и умираме. Не помним кога сме се родили, не знаем за какво мрем. Но в оня час не се радвах на отмъщението. Не се и любувах на тая смърт, както ме заподозря Рашид ага. Да си притежател на труп не е голям кяр. Сред животинското царство това се пада на долните хищници. И точно като някоя хиена аз бързах, бързах да си скрия плячката.

Отпреди бях приготвил платнище и два чаршафа. Държах ги в едно разсъхнало каче под сайванта. Увих мъртвия, стегнах го с въженце и с фенера в ръка подхванах мумията на рамо, отнесох я в най-тъмния ъгъл на сушината. Там имаше стари дъски, счупени сечива, гнила плява от незапомнени години. Под боклуците зарових трупа. Не знам какъв гробар на дявола съм изглеждал, ако би ме зърнало чуждо око. Но само нощна птица можеше да ми е свидетел. Всичко спеше, джунглата ме пазеше, а сърцето ми бе мъртво…

Бях свършил своето наполовина. Оттук насетне трябваше да се намеси и Садък Бостанджи.

XXXI

Два пъти бях ходил при него след известната ти среща. За кратко — колкото да изпием по един чай. Всичко важно си го бяхме казали. Но отвън дежуреше Кайзо и щеше да съобщи на Рашид ага за поредното ми посещение.

Още първия път, като влезе Гюлчин с подноса, баща й рече:

— Дъще, виж го тоя човек. Не ни мисли злото. В уречен час ще се срещнеш с него. Ще се разберем къде.

Както бе прихлупило очи в пода, девойчето нито дума отрони, нито ме погледна. Остави чашите, излезе си.

Садък Бостанджи ми се видеше отпуснат и ленив. Сякаш беше преминал страшното и вече си почиваше. А за да успее бягството му, трябваха бодрост, жажда за живот. Аз за това главно говорех. Да мисли, да внимава, всеки час да е готов, защото не знаех кога точно ще му дам знак. Той вяло се съгласяваше, но не казваше как е решил да напусне градеца. Имал начин сигурен, безпогрешен. И аз не питах повече…

Втория път ми даде и предсмъртното си писмо. Беше го написал с болка, с отчаяние, като че Рашид ага лично му го бе диктувал. Клеймеше се, каеше се, молеше да не закачат децата му. Оплюл си беше достойнството, ако употребя неговите думи. Прибрах писмото като скъпоценност. За Рашид ага то щеше да е половината смърт на Бостанджи.

Оттогава не го бях виждал. Сутринта след убийството на доктора спах до късно. Като излязох на чардака, първият, когото видях, беше Рашид ага.

— Излежаваш се, Демире — закачливо рече той. — А времето тече.

По игривите очички го усещах, че всичко знае за изминалата нощ. Ама с дума не се издаде.

— До ден-два смятам да си вървя, Рашид ага — с намек отвърнах и аз.

— Тъй ли?! — престори се на изненадан той. — Че да ти взема днес от капитан Мюмюн временно тескере до Анталия? Там да си вадиш редовните документи. Стига ли?

— Достатъчно е — едва си овладях радостта, не исках да му се показвам. — Сега ще изляза. Къде е Кайзо? Ще ме придружи ли?

— А-а, вие си знаете! — весело мигна Рашид ага. — Нали сте приятели.

И отмина, остави ме. У Садък Бостанджи бях ходил винаги следобед. Но сега нямах търпение, пък и повече време исках да му дам, да се подготви. Мръкне ли — да бяга. Не търсих Кайзо. Щом Рашид ага ми беше свалил охраната, за какво ми е. Тръгнах пеша към градчето.

В двора на Бостанджи си играеше момчето му и веднага изтърча да извести баща си. Аз тръгнах към чардака, но домакинът излезе преди да стигна горе, пресрещна ме на стълбата, тъй че бях принуден да се върна обратно.

— Защо си подранил, Демире? — припряно попита той.

— Готов съм — рекох шепнешком. — Тая нощ трябва да изчезнеш!

— Тая нощ? Невъзможно! — отряза ме Бостанджи.

— Тая нощ и ни час по-късно! — разиграха се изопнатите ми нерви. — Какво има пак?

— Жена ми стана по-зле. Чудим се какво да правим…

— Болест чака, мъртвец не чака никого! — не го доизслушах. — Трупът е готов! Как я мислиш ти тая?

А бяха горещини големи — изключено бе убитият да седи второ денонощие под сайванта. Целият щеше да се увони.

— А жена ми? — плачливо каза мъжът.

— С нея ще си вземеш сбогом! — беснеех вътрешно аз. — Един Аллах знае кога пак ще се видите. За всички утре заран трябва да си мъртъв, обесен! Освен за мен, за Гюлчин и за жена ти — ако решиш да й кажеш.

— Как да й кажа?! В несвяст е. И преди я щадях…

Садък Бостанджи бе посивял като бакалски табак, но и на мен не беше лесно. Хич не можех да се съобразявам с чувства и въздишки.

— Стига! — тракнаха ми зъбите. — Съвземе ли се жена ти, Гюлчин ще й разкаже какво е станало. Слушай ме сега! Оттук нагоре през две улички има кьор-сокак. Там сутринта рано ще чакам дъщеря ти. Преди изгрев слънце, не по-късно от шест часа. С талига ще бъда. Тя да открехне големите порти — бързо да влезем в двора. Щом жена ти е на легло, Гюлчин да затвори момчето в задните стаи — никой да не види, че труп внасям в къщата. Какво ще става сетне — аз да му мисля!

Стояхме прави — за редовния чай и дума не можеше да става. Нямаше какво да обяснявам повече, оставаше да си вървя. Но го виждах как виси пред мен като мърша на ченгел. Безсилен, колеблив, изплашен — да го духнеш, и ще изгасне. Да беше знаял през какво минах аз… Взех да се боя, че ще рухне накрая, няма да се подчини на плана ми и ще остане в дома си. Какво щях да правя тогава? Като не искаше да го спася, налагаше се лично да го убия! Мразех го в тоя миг, мразех я тая марда, че ме принуждаваше пак да ставам убиец. Ама преглътнах, опитах да го окуража.

— Господине — пипнах му леко лакътя, — стегни се! Животът ти виси на косъм. Прегледай си днес къщата, а довечера бягай! Майната им на враговете! Ще ги надхитрим! Ще им се изплезиш от бесилото! С презрение ще се изплезиш!

Садък Бостанджи пошавна побелели устни и бавно рече:

— Върни ми тогава писмото.

— Ти полудя ли?! — изсъсках злобно. — Нали се разбрахме! Човек убих заради теб… Не видиш ли накъде ме тикаш? — И взех, че изплюх камъчето, дето ме застърга под езика преди секунди: — С това писмо си половин мъртвец. Малко ти трябва! Щом не щеш да те спася, ще трябва да те трепя! Да дойдем с Кайзо двамата и да те обесим на същия твой таван…

— Няма да ме намерите! — понечи да изобрази той нещо като надменна усмивка.

— Това искам! Да не те намеря. Изчезвай! Махай се!

— Добре — въздъхна Бостанджи. — И стига си треперил!

— Не треперя! — сепнах се. — Не ща да ме подмяташ! Каквото казах за сутринта, предай го на щерка си. И се пази — жив да не те хванат!

Това беше. Трябваше да тръгвам. Даже мръднах настрани, но спрях и пак го приближих.

— Садък ефенди — рекох, — вече няма да се видим. Едно запомни! И друго можех да избера. Ама не исках. Не вярвах, че заслужаваш. Помни — към теб съвестта ми е чиста. Тъй да ме помниш!

— Такова нещо забравя ли се? — отвърна Бостанджи. — И на оня свят ще те помня.

Погледнах да си стиснем ръцете, но той бе сложил своите на задника и аз махнах, обърнах му гръб.

Втора важна работа имах да свършвам тоя ден. Горе, край изоставените стопански постройки, бях огледал една талига. Колелата й стояха, о̀ковете бяха здрави, тикнах я — не се разпадна. С нея смятах да превозя тялото на Ибрахим Октай. Нужен ми беше кон. Кметският яхър бе в градеца, зад истинската сграда на управлението. Там нощуваше файтонът, там кочияшът гледаше два впряга, четири коня. Канех се да измоля единия за утре. Това беше много трудно, защото чичото трепереше прах да не падне връз конете му. Какво щях да му река? Ако признаех, че ще впрягам в някаква скапана каруца, положително щеше да откаже. Налагаше се да лъжа, че са ме пратили до Джангер по работа, пък съм си навехнал крака и прочие. Оседлан да искам коня. Пазех едни неприкосновени пари за параходен билет — каил60 бях и тях да дам.

Излишно е да се разпростирам колко време чаках кочияша, как го лъстих и врънках. Но не отстъпи той кон веднага, каквото бе желанието ми. Едвам кандиса да услужи сутринта, преди тръгване. Това ми забавяше плана и го правеше още по-рискован. Принуждавах се сутринта да сляза до конюшнята, да се връщам, пък тогава да впрягам и да карам мъртвия. От много случайности зависех — не дай, Боже, някой от големците да бе решил да дойде в конака по-рано от обичайното и да ме срещнеше по пътя…

Целият следобед отиде за това. Докато чаках, хапнах късно в една ахчийница. Тъй че вечерта не бях гладен, а направо се прибрах в стаичката и замрях вътре като плужек в гнил пън. Сам не знам спах ли, не спах ли през нощта. Окото ми беше все в часовника. И още в тъмно станах, стегнах се. Преди слънцето почвах тоя ден, в който или щях да мра, или да си докопам свободата…

Някой от небето се смили над мен, когато влязох в града. Бях стигнал едно място — наляво се отиваше към Бостанджи, надясно беше конюшнята. И глас ми рече: „Иди виж най-напред къщата! Побягнал ли е Садък или се е отметнал и сега си спи под завивката?“ Допусках и това да е възможно след вчерашния ни разговор. Беше пет и половина часа.

Доста рано за нарочената среща. Съмнително щеше да е, ако ме види някой, че вися по това време като сопол в задънената улица. Още по-неприемливо ми изглеждаше да вървя да хлопам на портата. Ще чуят комшии, ще се питат после какво съм дирил в тъмни зори, баш тоя ден, когато щеше да гръмне, че стопанинът се е обесил. Не спрях в кьор-сокака, подминах и къщата на Бостанджи. Дуварът криеше какво става вътре. На завойчето долу се помаях и пак тъй лениво се върнах. Цялата ми разходка бе траяла три минути. Не, повече не биваше да миткам и аз сритах близката тараба, вмъкнах се през дупката в едно запуснато място. Оттук добре наблюдавах пътната врата на Бостанджи.

Бях си наумил да чакам точно до секундата. Покаже ли се девойчето — добре, баща й значи е тръгнал. Не излезе ли — Садък е останал да си гледа болната жена. В такъв случай планът ми с тялото на доктор Октай отиваше по дяволите. Връщах се в началото, ако Рашид ага въобще ми разрешеше такова начало.

Стана шест. Нервите ми дрънчаха като тенекиени, слухът ми се бе изострил като на авджийско псе. И взех да се уговарям. Хайде една минутка — последна! Извъртя се тя — хайде пак, наистина за последно… Може би до пладне щях да се гуша зад стобора, местейки очи от секундарника на портата. Десетина пъти тъй отстъпих пред себе си, докато душата ми възликува.

Резето тропна и Гюлчин изтърча навън. Веднага забелязах, че е боса, кърпата се бе смъкнала на раменете й. Тя хлипаше, защото не й стигаше въздухът — подтичваше нагоре, към мястото на срещата. Спреше ли, вземеше ли си дъха, щеше да писне. Приготвих се и като се изравни с тарабата, показах се изневиделица, за миг я прибрах отсам.

— Ш-ш-т! — изшътках грозно. — Рано е да ревеш!

— А-а! А! — отвори момичето мократа си уста и аз я сграбчих за раменете, разтърсих я.

— Млък! После ще плачеш! Не съм докарал още тялото…

Нейното тяло бе слабо и леко като перце в ръцете ми. И то не се дръпна, а с врабешката си сила се притисна към мен — Гюлчин ме прегърна и зарида в рамото ми.

— Татко… Умря… Свършил е… — дочух аз несвързани думи и грубо я изтръгнах от себе си.

— Какви ги мелиш? Кой е умрял?!

— Татко! Там… В стаята… Увиснал! — задавено рече девойчето и само̀ затули устата си с длан — да погаси вопъла.

— Не замина ли снощи? — обезумях аз.

— Замина! Изпратих го. Нареди при теб да дойда. Кога се е върнал — не съм го чула… — трескаво отвърна Гюлчин.

— А-а-а-х! — блъснах челото си с двата юмрука. — Бързо! Да вървим!

Спуснах се към дупката, извлякох момичето и двамата ръка в ръка притичахме до къщата. Нищо още не можех да мисля.

Садък Бостанджи се беше обесил в своя домашен музей. Дъщеря му бе прерязала въжето с ятаган от колекцията и мъртвият лежеше, както е паднал — с разперени ръце, единият крак подвит под другия. Наскоро бе издъхнал — сигурно докато аз вървях към градчето. Грохнах на колене до него — да му освободя врата от примката. Използвал беше същото въже, което аз внесох в дома му. Остатъкът висеше от една халка в тавана, забита там да издържа тежък светилник.

— Защо-о? — проплаках волски. — Защо, човече?!

До мен Гюлчин хълцаше неудържимо.

— И мама… — пресекливо рече тя. — И мама оттатък…

— Какво майка ти?

— През нощта береше душа. Не знам дали…

— Какво й е? — скочих на крака.

— Не може да диша. Задушава се — нови сълзи бликнаха по страните на дъщерята. — Доктор Октай идваше сутрин и вечер. Инжекции й слагаше. Това я крепеше. Ама от оня ден го няма. Изчезнал е!

— Как изчезнал? Къде е?! — викнах като луд.

— Не зна-ам! И техните го търсят…

— Няма ли друг? Спринцовка дай! Аз ще бия инжекцията! — затресох се целият.

— Не можеш! Не можеш! — зави момичето. — Докторът носеше лекарството! Само той знае какво е…

— Води ме! Къде е? — втурнах се към вратата и двамата изтопуркахме по тъмните коридори до другия край на къщата.

От прага още подуших смъртта. Жената лежеше жълта и бездиханна в легло с балдахин. Пипнах й ръката за пулс, сложих ухо на гърдите, но сърце не чух, а само усетих загасващата нейна топлинка. Толкоз скоро беше починала — може би след мъжа си.

— Каза ли й за баща ти? — прошушнах над тялото.

— Не — изстена Гюлчин.

— По-добре, по-добре, мила! — неволно закривих лицето си като някой палячо. — Ни тя знае за него. Ни той за нея. По-добре е станало. Ръка в ръка ще идат…

Момичето с писък се хвърли върху майка си, а аз като подплашен паяк отстъпих, отстъпих заднишком, върнах се при Садък Бостанджи.

Доста време стоях като вцепенен сред музея. Безсмислено се бях втренчил в ятагана на пода и най-сетне пружинката ми проскърца — взех го, закачих го на мястото му. После вдигнах тялото, положих го на отоманката. Прибрах ръцете, подпъхнах възглавница под тила. Докато подреждах мъртвия, Гюлчин прекрачи прага.

— Недей, миличка, недей! — събрах аз молитвено длани. — Иди си в стаята!

Тя не беше същата. Нямаше я предиминутната доверчивост и безпомощност. Мисля, че в началото потресът я бе обърнал единствено към нейната лична мъка и друго тя не можеше да види. Сега вече проглеждаше и сякаш за пръв път ме забелязваше до себе си. Но ме бе открила със старите боязън и омраза, познати ми още от чардака.

— Има писмо за теб — обади се.

— Къде е? Дай! — приближих я бързо.

Гюлчин бръкна в нежната си пазвица, извади плик. Не бе запечатван и аз веднага пробягах по няколкото реда на листчето. Не знам, нещо в израза на моето лице ли я предизвика, друго ли й затъмни разсъдъка, но момичето ненадейно се нахвърли върху мен.

— Ти си! Ти си! Ти си! — заудря ме то безразборно с леките си юмручета. — Ти идваше! Ти знаеш! Ти си виновният! Ти! Ти! Ти! Ти го уби!

Аз вдигнах лакти, но не толкоз да предпазя себе си, колкото писмото. Бях готов да издържа час, цял ден, до края на живота си бих изтърпял ударите на Гюлчин, ако можеше да излее скръбта си, ако тия свити юмручета щяха да изместят завинаги страха и отвращението й от мен. Ама така никога не става, сили нямаше да й стигнат. Тя плачеше и ме биеше, докато й секна дъхът, докато й отмаляха ръцете, а после се отпусна, опря се в мен, прегърна ме, вкопчи се като в спасител и горко зарида. Аз й бях единствената опора в мига. Омразна, мерзка, но все пак — човешка опора…

Притиснах я до себе си като за любовна милувка, пък я подхванах под коленете, отнесох я на другата отоманка.

— Гюлчин! Недей! Миличка! — занареждах умолително. — Успокой се, цветенце! Сега ще ида при имама. Ще ти помогнат хората. Вземи братчето си — вървете при роднини! Не го оставяй да гледа! Гюлчин, джанъм! Спри! Не плачи, момиченце! Не знаем какво ни е писано…

Тя не знаеше, единствено ме подозираше. Но аз вече добре знаех, че съм причинил смъртта не само на баща й, а и на майка й. Лично бях излюпил яйцето на дявола под тоя покрив и от черупката бе изскочила двуглава смърт. Гюлчин нямаше да го научи никога, аз никога нямаше да го забравя.

Погалих я по косата, по рамото и я оставих. От вратата повторих високо:

— Ще викна имама. Отведи момчето другаде!

Тя не ми отговори, но по тясното й гръбче се разбираше, че тръпките от риданията стихват.

Презглава затичах към джамията. Като ме видя, имамът си глътна езика, но тепърва имаше да се вайка той, да хлипа, да вдига отчаяно ръце под опушените сводове. Разправих му как съм тръгнал рано да вземам кон от яхъра, как съм срещнал на улицата щерката на Бостанджи, която излязла да дири помощ, защото…

— Сама я оставих, ходжа ефенди! — не позволих на стареца да си свърши оплакванията. — Бързо да вървим!

И той заключи вратата — колкото му нозе позволяваха, повлече папуци към нещастния дом. Пътят ни минаваше край кметството. Отпред стоеше файтонът, на яйовете му бе завързан оседлан кон. Като ме зърна, кочияшът се развика:

— Господин Папазоглу, защо ме разиграваш?! Нали ти трябваше кон за работа. До кога да чакам? Объркваш ми деня!

— Върви, момче, върви! — побутна ме имамът. — Да не те гълчат теб после. Знам аз какви хора да викна за помощ. Млад си — не си да гледаш такива работи!

— Ех, ходжа ефенди! — усмихнах се тъжно. — На какви работи съм се нагледал…

Но не се колебах дълго — не смеех сега да се върна при Гюлчин. Отвързах юздата, стъпих на стремето. И щом се скрих от погледа на файтонджията, пришпорих коня, препуснах. Навън, по-далеч от Съръбаир.

XXXII

По тесни долинки, по каменисти стръмнини — доста бях навлязъл сред баирите. От муцуната на коня прокапа пяна. И в сянката на едни канари спрях да си почине добичето. Ездата отвяваше мислите ми назад, но като скочих от седлото, земята ме посрещна с един въпрос: „Защо?“ Защо се самоуби Садък Бостанджи?

Снощи бил тръгнал — какво го е върнало? Нерешителност? Страх от безпътицата? Грижите за дома? И беше ли обмислял хладнокръвно своето самоубийство или то бе моментен порив на слабия човек да избяга завинаги? Какво го е водело? Съвест ли? Инат ли? Малодушие или болезнената родова чест? А може би смъртна досада от невъзможността да докаже какъв е? От слепците край себе си. Всичко ми се видеше вярно и нищо не ме задоволяваше.

Конят пръхтеше наблизо и биеше с предно копито — жаден бе. И моята уста сякаш беше пълна с кълчища, цигарата горчеше, но аз продължавах да прехвърлям нашите разговори. Изтървани думи, на място казани думи — зависи през какво чепкало ще ги минеш и какви влакна ще извлечеш. А моето беше тъй настроено, че отделях ония слаби на вид влакънца, които бях подавал на Садък Бостанджи и от които двамата усукахме въжето за бесене. Мои бяха, мои бяха и влакната, и нишките на проклетото въже! Посочих му целта, дал му бях и причините, и оправданието. С едната ръка отварях вратата, с другата държах примката. А той се бе лутал и мятал кое да избере. Затова написа онова унизително за него писмо, затова е побягнал и се е върнал. Направи накрая своя избор. Предпочел беше не аз да го спася, а той сам да се убие. Дотолкоз значи ме презираше…

Но тъй ли е?! Не бях сигурен в своя извод, пък и не беше най-важно презирал ли ме е Бостанджи, не е ли. По̀ ме мъчеше тогава друго едно колебание. Заслужавам ли сам себе си да презирам? Чиста ли ми беше съвестта пред самоубиеца, както му се зарекох вчера?

Толкова години минаха — не искам да си кривя сега душата. Искрено желаех да спася и двама ни. Това ми беше в съзнанието, към него се стремеше горният ми ум. С него скалъпих плана и го следвах, докъдето трябваше. Ама и на себе си нямах вяра. И на горния свой ум не се облягах единствено. Дали пък долният ми ум, тайният, скритият в катранена дупка не бе сътворил друго планче? С което точно изпълних поръката на Рашид ага. Не бях ли заложил на две карти? Спасим ли се — добре! Обесиш ли се — също не е лошо! И кого от тия два ума слушаше волята ми, когато ръсваше тук-там из моите приказки отровата на заплахи и подсторване?

Че играех двойна игра пред другите, е напълно ясно. На Гюлчин се кълнех за едно, на Рашид ага различно щях да говоря за същото. Въпросът е — и пред себе си ли играех тая игра? Неволно ли подавах нишките на Садък Бостанджи или добре съм знаел, че от тях ще стане въжето? Докъде бе вината ми за неговата гибел? Ами жена му? Допускал ли съм, че смъртта на доктора ще повлече и нея?

Не съм съдия на себе си. Мъча се само да свидетелствам вярно. Тогава, в подножието на ония скали, се гънех и виех между собствените си обвинения и копнежа да се уловя за сламка. Да не потъна съвсем, да не се удавя в смрадната яма, която сам бях изкопал. Такава сламка ми се струваше и писмото на Бостанджи. Извадих го, разгърнах го отново. „Господин Папазоглу — пишеше ми той, — живот, подарен с подлост, не е живот. Чрез лъжа не се стига до истината. От злото не излиза добро. Дотук стигнахме двамата — нататък тръгвам сам при дедите си. Зарадвай, които ще се радват, утеши, които ще скърбят!“ И се беше подписал.

Прочетох и препрочетох листчето. Не може, взех да се утешавам, не може да оставиш такива думи на човек, когото презираш. Само лека горчивина схващах сега, и то не толкова към мен отправена, а към злата участ, която ни беше събрала. На душманин така пише ли се в последната минута? Дава ли се такава заръка? Кого би искал той да утеша в скръбта му? Кого, ако не децата му?

Край мен миришеше на конска пикоч и изсъхнали тръни, но изведнъж долових, че в тая смесица трепка и ароматът на роза. Помислих да ми се е сторило, огледах се, пък подуших и плика. Да, той ухаеше слабо на гюлово масло и аз не знам дали хартията бе поела туй благовоние от чекмеджетата в музея на Бостанджи, или то се бе прихванало от девичата пазва на Гюлчин. Идеше ми да сграбя тая канара зад мен, да я издигна до небето — че да я запокитя по върлите стръмнини надолу и да затрупам целия свят…

Но светът ме чакаше, не можех да му се изплъзна. И тъй беше устроен, че преди да прилаская скръбните, трябваше да зарадвам готовите за радост. Сгънах внимателно писмото, прибрах го във вътрешния си джоб. Докато бърках, пръстите ми напипаха предишното писмо, което бях изнудил от Садък Бостанджи. Извадих и двете, погледнах еднаквите пликове, пък ги разделих — да не са заедно. Едното в левия, другото в десния джоб.

Конят вече примираше за вода — бая дупка бе изровил с копитото. Поведох го по нанадолнището и малко преди конака го яхнах. Портата беше отворена и аз влетях в двора. Още преди да се спеша, видях, че Рашид ага стои прав на чардака. Вдигна ръка, помаха ми да се кача при него.

— Да напоя животното, Рашид ага — викнах аз.

На гласа ми от долните стаи изникна Кайзо, с две-три крачки заплашително ме приближи.

— Убивам те вече, карпуз! — изръмжа той. — Главичката ти строшавам!

— За какво бе?! — опулих се аз. — Я вземи да напоиш коня!

Хвърлих му поводите, забързах нагоре. Само до него ми беше сега! Да гадая защо е подивял, като се кле, че ми е приятел.

Рашид ага умееше да крие нетърпението си, но тоя път му бях прехвърлил мярката.

— Къде ходиш, Демире?! — посрещна ме сърдито. — Бива ли да те чакам!

— Да си развея малко главата, Рашид ага — отвърнах невинно. — Тука съм.

— Каква глава те патила! — сопна се той. — Новини има — от глава по-скъпи!

— Важно е да се свърши работа. Вестите сами ни намират.

— Разбрах — бил си там! — не му минаваше възбудата.

— Бях. Тъй се случи.

— Знаеше ли за тая нощ?

— Не — казах чистосърдечно. — И мен изненада. Не е било през нощта, а на разсъмване.

— Ц-ц-ц! — зацъка Рашид ага. — Ама писмо не се е намерило! А?

— У мен е — пипнах аз с две ръце гърдите си — да проверя къде съм го сложил. И извадих единия плик, подадох му го.

Така трескаво го дръпна той от ръката ми, че без да иска събори патерицата си, която бе облегнал на масата. Докато се наведа да я вдигна от пода, вече бе прочел листчето.

— Какво е туй?! — пламна лицето му и очите изхвръкнаха. — Какви са тия глупости?!

— Не са глупости, Рашид ага — рекох невъзмутимо. — Съвсем не са глупости!

— Нищо не си свършил! — ядно хвърли той писмото пред себе си.

— Ще ти призная — въздъхнах, — че друго му диктувах. Но го е скъсал. Това е оставил.

— Язък! Язък! — кипеше Рашид ага. — Вземи си го! За теб е написано…

— Че се е обърнал към мен, не вреди — казах. — Каквото имаше аз да вземам — взел съм го. Но и за теб има, Рашид ага. Всичко, което искаше.

— Какво всичко?! Празно мъдруване!

— Ами например — продължих, — че с подлост не може да се живее. И да му простят хората, и да му подарят живота, той сам не издържа подлостта, която е сторил. Така е и с лъжата. Не признавал, лъгал — ама до истината не стигнал. Със злото — същото. Подвел се, изкушил се, смятал, че ще е за добро. За негово добро, разбира се. Но от зло добро става ли? Туй си говорехме с мъртвия — за подлостта, лъжата и злото. Сиреч, заедно вървяхме. А насаме той се е размислил — решил е да се накаже…

Тъй лицемерно извъртях аз писмото на Садък Бостанджи. А не извадих другото, насиленото негово покаяние, което щеше да легне като благ мехлем върху душата на Рашид ага. Исках да запазя честта на мъртвия от поругание, да не оставя черно на бяло унизителното негово самооплюване, което аз го принудих да напише. И наистина, не допуснах да развяват из градчето онова първо писмо — да се гаври тълпата, да злорадства властта. Но в същата секунда сам почнах да оплювам самоубиеца, да показвам на Рашид ага къде да си посее клеветите. Чудиш се защо. Ами защото не му давах документ все пак, а тълкуване. Това ми се струваше по-малката злина.

Час не беше минал, откакто се каях, че уж исках да спася Садък Бостанджи, а едновременно го тиках към смъртта. Ето че сега повтарях същото. Не бях невменяем, съзнавах го, но като бях почнал, не можех да спра, сякаш друг някой ми даваше командите. И тоя друг трезво разбираше, че тръгнал ли си веднъж по гайдата на подлостта, лъжата и злото, не можеш да ги превърнеш в честност, истина и добро, пък ако ще да си скъсаш червата. С тях ще вървиш, на техния устав ще служиш и дори ангел да си бил, ще си омацаш перцата…

— Пак го прочети, Рашид ага! — побутнах аз писмото към него. — Не го зарязвай!

— Наредих какво е потребно — не се убеждаваше още той. — Просто и ясничко да е. Туй и туй откраднах, тъй и тъй се сговорих да предам интереса на града.

— Ама Садък Бостанджи обичаше да умува — не си паднах на гърба аз. — А такива хора, като открият свой кусур, цял свят вкарват в същия кюп. Та и той писал за подлостта на всички ни…

— Хм! — недоволно ме стрелна Рашид ага. — На мен ми е все едно. Какво ще разберат другите?

— Няма да го печатите във вестник, я! — успокоих го незабавно. — Ти ще го покажеш комуто трябва, ще обясниш…

— Стига! — взе той листа и го тръсна пред лицето ми. — На теб как ти падна в ръцете? Къде го намери?

— Гюлчин ми го даде. Тя го намерила.

— Ха̀! Гюлчин! — мръснишка усмивчица трепна на устните му. — Научил си й името?

— Чух го — рекох сдържано. — Толкова пъти ходих.

— Вярно — съгласи се Рашид ага. — Ходи, отвори вратата. А като намери смъртта една врата отворена, повтаря.

— Оная жена не бях я виждал — продумах като пребит. — Не знаех, че ще я намери.

— Горката, горката! В един ден да се случи… — тъжно заклати глава Рашид ага, но и той на свой ред ме утеши: — Отдавна лежеше. Чакаха я.

— А сираците? — попитах.

— Ще пораснат. Роднини имат. Ще им уредим попечителство. Склада ще върнем. Той ще им поеме харчовете. Ако идат при вуйчо си, и къщата да дадат под наем. Пък и друго може да стане. Не е малка вече щерката…

Той, изглежда, бе обмислял бъдещето на децата, докато ме е чакал. Вярвах, сам щеше да се погрижи да не ги измамят или обидят.

— Ей, Демире! — поомекна му гласът. — Разсърди ме накрая с това писмо. Щях да забравя. Извадил съм ти пътен лист от Мюмюн ефенди.

Без да бърза, Рашид ага прибра писмото на Садък Бостанджи, измъкна служебната хартия. Разгърна я, зачете я, а от своето място аз видях гербови марки по нея и печат.

— Ама сега си мисля — лукаво добави той, — може и да не ти потрябва.

— Как?! — изтръпнах да не ми тръсне ново поръчение.

— Да те улесним. Направо тескере да вземеш. Да не се разкарваш насам-натам.

Аз мълчах, чаках си съдбата.

— Не се бой! — позасмя се Рашид ага. — Обещая ли нещо, свършвам го, ако ми е по силите. Ама нали в началото искаше да вземеш склада под наем? Както знаеш, мътна беше тая работа и затова те отбих. Сега се изчисти. Хайде! Вземай го! От утре още! Ни търг ще има, ни нищо.

— Не искам. Късно е — отдъхнах си.

— Не е късно! — запалил се беше той от своята идея. — Точно сега му дойде времето. Не се ли сещаш? Ще развъртиш склада — ти ще храниш сираците! Нали ги жалиш? Защо ти да не си тоя, дето ще им стори добро?

Погледнах го и малко се уплаших. С такова любопитство ме наблюдаваше, все едно му беше паднала рядка гадинка, която го забавляваше. Мина ми през ума, че това предложение не е случайно хрумване, че и моето бъдеще е обмислял Рашид ага. Какво бе измъдрил? Клопка ли ми готвеше? Друго нещо ли? Мигар искаше да гледа как сираците ще ги храни ръка, дето е погубила и майка им, и баща им?

— Не мога — отказах предпазливо. — Щях да викам съдружник от Анталия. Парите ми са малко за начало…

— Хѐ! Пари се печелят! Важен е ищахът61. Пък и без пари става. Да ти подсказвам ли, Демирдже? — примигна той заговорнически.

— Не те разбирам, Рашид ага.

— Разбираш ме, разбираш ме! — закачливо рече той. — Много добре ме разбираш. Порасло е момето. По нас такива вече ги вземат за жени. И хубавка е, нали? Харесва ли ти Гюлчин?

— Чисто девойче — настръхнах.

— Точно тъй — чистичко! — радостно шавна Рашид ага. — Като листец на роза. Подушил си го — знам те аз! Не сега! Не веднага! — вдигна ръка да не го прекъсвам. — Да минат няколко месеца. Ще идеш да я утешиш, да я прикоткаш. Баща й е заръчал тъй! Ето — написал го е! На теб е оставена! Дълг ти е, Демире! Дълг! Защо го пропусна, като ми тълкуваше писмото?

— Ти сериозно ли, Рашид ага? — заковах очи в него.

— А как иначе? Доброто ти мисля! Рядко пада такъв случай. Мома с къща, с имот, в който да си продължиш занаята. И никой да не ти се бърка!

Не отговорих и той се преведе над масата.

— Ей, Демире! Рядко пада такъв случай! — повтори. — Такава… наслада.

Усетих му дъха на мента и бавно се отдръпнах. За себе си тъкмеше зрелище Рашид ага. Да наблюдава с похотливо наслаждение как палачът си смесва кръвта с кръвта на своите жертви. Възбуда има в тая работа, тръпка, пък и любознателен беше той и му се щеше да провери докъде стига подлостта в човешката природа. Мен бе намерил подходящ за своя опит и смяташе да си поделим насладата.

— Не я оставяй! — мигна той като някоя сводница. — Лесно ще се сговорим с вуйчо й. Ако речеш, свидетел ще ти бъда…

Дали пък, помислих си тогава, и дяволът не води някой път човека към Божието наказание? Да се оженя за Гюлчин, да й търпя до гроб омразата и туй да е изкуплението за моя грях. Харесвах я, желаех я, ама не за наслада да я взема, а презрян роб да й бъда…

От грешник грешни мисли изхождат. Едва ли Аллах разрешава шейтани да му водят делата. Аз за роб си бях заслужил, вярно е, но защо нея да правех робиня на собствената й омраза? Лесно е сега да се каже. Но в оня миг Рашид ага не си хабеше напълно думите. Съблазнил ме беше мъничко, ей толкова — колкото ми е нокътят. Помнех телцето на Гюлчин. Даже като ме удряше тя, а после плака в прегръдката ми, бях усетил набъбналите й гърдички. Тъмно сладострастие се надигна в мен и не съм сигурен какво бих сторил, ако само аз пазех тайната за смъртта на нейните родители. Но неколцина я знаеха и не исках да им правя сеир, най-вече на Рашид ага. И да се подлагам може би на ново изнудване някой ден. Тъй че не съм убеден момичето ли жалех, за себе си ли се боях, но най-сетне отворих уста:

— Ще ми дадеш ли пътния лист, Рашид ага? — попитах.

— Ех! — дръпна се той назад.

Много го разочаровах. Все едно ме беше поканил на апетитна трапеза, с препечено агънце, а пък аз изведнъж му казвам, че от вчера съм вегетарианец. Не вярваше той, че съм си променил вкуса и може би за да ме ядоса, хвърли последната си карта.

— Не я ли вземеш, на Кайзо ще я дам — рече. — Да зарадвам момчето. А? Какво ще кажеш? Диво семе е той, ама нивата на Бостанджи може добър стрък да роди.

— Следобед пристига параход — стиснах зъби. — Довечера ще отплава за Анталия.

— Два пристигат — поправи ме той. — Другият отива в Истанбул.

И ненадейно се разсмя. Ситно, дълго — оголи зъбки, загуби си дъха. Погледах го, почудих се, пък и аз покрай него се захилих накриво. На мен ли се смя той, за какво се смя — не мога да ти кажа. Но изведнъж спря и весело рече:

— Голяма занимавка си, Демирдже. Я се отпусни! Какво си се вдървил като цепеница? На̀! Дръж! Заминавай!

— Благодаря ти, Рашид ага! — поех аз документа от ръката му.

Готвех се с още някоя дума да подплатя своята благодарност, но той си продължи своето:

— Ще ми е скучно без теб. Знаеш ли? Макар че две гатанки ми оставяш — да си троша главата. Една на идване, втората — на отиване. Нали?

— Какви гатанки, Рашид ага? — не ми трепна окото.

— А? Ще помогнеш ли да отгатна? Не се плаши! Всичко свърши. Да се посмеем на раздяла. Защо си хвърли тескерето в ямата?

— О-о! — наистина се учудих, че старата ми лъжа още не му дава мира. — Че то мина и замина. Нали ви обясних.

— Тъй, тъй. Значи нямало гатанка — вкисели се усмивката му. — А защо не послуша Кайзо за доктора? Защо си го зарил в боклуците? Какъв номер кроеше?

— Никакъв номер, Рашид ага! — скокна ми сърцето. — Не можах като Кайзо… в дупката. Все пак — човек е бил…

— Посвени се? Така ли? — съвсем забрави той, че ме канеше да се смеем.

— Така — промълвих с половин уста.

— Лесен отговор. Веднага се сетих — недоверчиво рече Рашид ага. — Само дето Кайзо загази. Наказах го.

— Кога го е намерил? — осмелих се да попитам, макар че се чувствах тъй, все едно бързият влак бе профучал край мен. Стъпка да бях избързал — на парчета щях да съм!

— Навреме — неохотно отвърна той. — Съвсем навреме. Ако не се беше обесил Бостанджи, друго щях да помисля…

Рашид ага се надигна, станах и аз.

— Имот ти давам, жена ти давам като капка, закрилата ми ще имаш — мрачно рече той. — Какво друго искаш?

— Случаен пътник съм — отговорих. — Свободата си искам.

— Хм! Ако я намериш, викни ме! И аз я диря цял живот. Да не мислиш, че… — Рашид ага се опря тежко на лявата патерица и подаде ръка: — Сбогом, Демире! Учениче недоучило…

Беше се отдалечил няколко крачки, когато подвикнах след него:

— Рашид ага!

Той с усилие се извърна, досада и умора тежаха на лицето му.

— Какво има пак?

Аз мълчах, не знаех защо го повиках, какво имах да питам и да прибавям още.

— Не си получавал пари, нали? — рече той. — Добре, добре! — спря ме да не приказвам. — Ела тук!

Пристъпих, взех мълком банкнотите, които бе извадил от кесията си. Не успях да кажа, че не за пари съм се обадил. Не му се слушаше повече. И не знам дали от милост ме пусна да си вървя. Или като ме употреби веднъж, наситил ми се беше, омръзна му дебелоглавата гадинка…

Почаках да кривне в коридора и с най-дългата си крачка плъзнах към стаята. Минутка ми трябваше да нахвърлям в куфара каквото бях извадил. Озърнах се от чардака да не би Кайзо да се припича долу и като не го видях, бързо, тихо, като котка прекосих двора, шмугнах се през портата. Свободен бях! Откопчил си бях свободата! Съръбаирската власт ми я беше отпуснала, подписала я бе на хартията, която ми стоеше в джоба.

Като се каже „свобода“, хората подразбират лик бляскав, ведър, чист — като слънчевия диск примерно. А моята знаеш какво струваше. Мръсничка беше тя, гузна, подплашена и не в бяла туника, а с парцаливо вретище беше облечена. Безчестие носеше в сърцето си, лъжи всякакви. И смърт! Не аз бях спасил Садък Бостанджи, а той мен. Ако беше избягал, ако не се бе обесил, щяха да ме заловят с трупа на доктор Октай. Какво щяха да ме правят, не исках да гадая, но съм сигурен, че хартийката за тая дарена свобода нямаше да я имам. И нямаше да е валидна, ако не бе подпечатана с последния дъх на Садък Бостанджи…

Достатъчно бях обезчестил своето освобождение. Боях се да го покажа другиму — да не би дяволът да ми го измъкне от пръстите. Да не се закача за нещо или някого, па макар и с една дума. Не потърсих Гюлчин, не се отбих и при имама — да целуна за прошка и благословия добрата му ръка. Минах край хотела с подкосени нозе. Тук бях влязъл честен и почтен, верен син на благороден мъж. Отивах си различен. Но не знам светът ли ни омърсява или ние идваме на света, за да го омърсим…

Параходите, които тоя ден от седмицата се срещаха в Съръбаир, бяха пристигнали. Не се колебах, по пътя още бях решил да бягам в Истанбул. Качих се на борда, платих си там билета, скрих се в едно от вътрешните помещения. Докато не отплавахме, не се показах — не исках никой от градеца да забележи дирите на Демир Папазоглу.

XXXIII

В Турция живях почти до края на войната. Когато пристигнах в Истанбул, тя вече клонеше към свършване, ама кой да й знае дните. Немците още стояха на Балканите и здраво държаха каквото им трябваше. Като се дръпнаха те, много юнаци се извъдиха да се бият в гърдите. Един от тях съм аз. Пушка не съм държал, в партизанска землянка не съм се врял, но лично Тито ми е връчвал медал за участие в югославската съпротива. Много се гордеех с него. Не казвам сега заслужил ли съм го или не, но хората тъй бяха отсъдили, пък и самият медал беше цѐнен. Защото го бяха отсекли от сръбската доблест и твърдост, от вярното сръбско юначество. Като ми даваха частичка от него, признаваха ме равен на другите. И да не съм сторил кой знае какво, помагал бях все пак на това племе, дето не се снишава из трънките, а виква в лицето на силния: „По-добре гроб, отколкото роб!“

И книжица вървеше заедно с медала. В нея бях вписан: „Димитар Попович, сърбин.“ Тъй ме прочете маршалът, а произнесеше ли той нещо, то бе истината, то бе законът. Хиляден народ гръмна и заръкопляска — друг път толкоз очи не са ме гледали с обич и радост, както като поздравиха сърбина и храбреца Димитар Попович. Защото ни награждаваха на митинг, на открито място. Ние, с медалите, оставахме за малко на дървената трибуна, докато отстъпим място на следващите. От там зърнах Небойша долу — той преди мен си беше получил отличието. Стискаше шепи над главата си, махаше ми с две ръце — да не се загубим в навалицата.

Само двама бяхме останали от групата. Аз знаех малко, той повече какво се вършеше из Турция, за да ни накичи сега Тито гърдите. Ще ти кажа накратко. Като изключим руснаците, в Европа най-яко се опънаха на Германия югославяните. Известно ти е, викаш — цяла армия командваше Тито по гори и планини. А тая армия искаше снабдяване. С храни, с лекарства, с какво ли не и най-паче — с оръжие. Насреща бяха англо-американците. Така казвахме тогава на тия съюзници. Предполагам, на Титовите партизани се помагаше от много посоки, а един канал идеше от Турция. Впрочем не съм сигурен един ли е бил. Допускам да са били мрежа от каналчета, та ако се прекъсне някое, по другите да не спре да тече. Защото работата беше тайна, конспиративна и си носеше съответните опасности.

Небойша Симич се числеше към тая мрежа. От щаба на партизаните пратили групичка за контакт с англо-американците. Да преговарят, да уточняват списъци с продоволствия, да проверяват товарите и най-сетне, да участват в тяхното прехвърляне до партизанските земи. Небойша не беше по преговорите, бяха му дали по-мръсна и рискована работа. Колко души броеше групата и как бяха организирани, аз не питах и не исках да знам. Веднъж само мярнах една от по-едрите риби, но нито й чух името, нито разбрах в кои подмоли квартирува. Небойша ме държеше настрана, тъй че ако се издъня, провалът да спре до него. Според мен, всевъзможните му задължения се свеждаха до едно нещо — охрана и сигурност на мисията. Да се опазят хората и по-важно — да излитат регулярно самолетите с оръжие и муниция. Удари се очакваха от две страни.

Като неутрална държава Турция не биваше да позволява такова нещо да се мъти на нейна територия. Германците я притискаха, заплашваха, че не си ли пази неутралитета, както мома честта, ще я бастисат моментално. Немският посланик в Анкара беше ас сред шпионите и от негови хора бъкаше навсякъде. То въобще в тия неутрални държави, включая Швейцария, гъмжеше от шпионаж, от кални номерца и прочие, с една дума, и в тях се водеше война, подобна на фронтовата, само че без танкове и гаубици. Немската агентура е вършела какво ли не, но две нейни задачки досягаха нашата кожа. Тя диреше доказателства за присъствието ни, та да натрие с тях сурата на турското правителство. Но тъй като не вярваха, че то ще се разпъргави, германците дебнеха да ни премахнат и със свои средства. А ние не трябваше да допуснем нито първото, нито второто.

Властта в Турция, разбира се, не признаваше официално, че някакви си сърби заговорничат из държавата и влачат оръжие през нейните граници. Правеше се на утрепана, мижеше с едното око — да не си развали съвсем достлука с англо-американците. Но с другото нямаше начин да не гледа — в угода пък на немците. И ако не си потънал вдън земя, ако сам й се натикаш в ръцете, няма да ти цепи басма, а тихомълком ще ти отреже главата — все едно наистина не си съществувал.

На тия два огъня се печеше Небойша. Той бе измислил една хватка, за да избягва преки попадения. Използваше турци за едно-друго. Сам седи на тъмно, под земята, а горе, на видело, услужват обикновени хорица, хрисими граждани. Носи човекът камъче от мозайката, ама кому е потребно, къде ще го сложат — хабер си няма. Тук се очерта моето място. Ако Небойша беше буферът между мен и неговите началници, аз пък бях буферът между Небойша и легалния свят.

В ония години се говореше как немците превзели линията „Метакса“. Събрали магаретата на половин Балкански полуостров, пуснали ги през минните заграждения. Гърмели мините, хвърчали магарешки копита и глави, а после войниците на Вермахта минали като на разходка. Тъй горе-долу постъпваше и Небойша. В началото аз бях едно от редовите му магарета, пък после станах главното магаре…

Не ти казвам сега къде се свързахме и как му спечелих доверието — само искам да обясня поради какви причини оня медал цъфна на ревера ми. Сред многолюдието на митинга, пък и в цяла Сърбия, единствен Небойша знаеше, че съм турчин. Но така се бяха подредили работите, че ни той имаше интерес да го споделя с другиго, ни аз да разправям. Небойша бе изтъкан от тайни, ама и аз си имах моите. Не му бях признал, че преди да стана турчин, съм бил грък, а още по-рано — българин. Докато върлувахме из Турция, той ме снабдяваше с всякакви документи. Не съм сигурен сръбски фалшификатор ли си водеха, англо-американците ли ги фабрикуваха. Но като видях, че тая работа не е трудна, помолил го бях, щом свърши войната, да ми изработят един хубав югославски паспорт. За всеки случай. Тогава си измислих и новото име — Димитар Попович. Той обеща, но каза, че след войната паспортите сигурно ще са други. И може би нищо нямаше да стори, ако не се беше случило едно злощастие.

Щом немците се изтеглиха на север, групата на Небойша заминала в освободената си страна. Него обаче оставили. Или защото нямало място в самолета, или, по-скоро, да довършва някаква работа. Това на мен, разбира се, не ми беше известно, но като се срещнахме, гледам го — умърлушен и малко изплашен. Разказа ми и добави, че самолетът излетял, но не кацнал. Взривил се точно над летището преди да се приземи. Небойша не вярваше злополуката да е случайна, подозираше, че е разправа в собствените му среди. Идеше време власт да се дели сред тях…

Тогава значи той ме попита не искам ли да ида с него в Югославия. Как, викам, ще изляза от Турция? Кой ще ме пусне? Знам как, отвръща. Той вече живееше легално, наемаше стая в хотел. Макар Германия да не беше капитулирала, турците подушваха в такива като Небойша бъдещите победители и не само не го преследваха, ами го и улесняваха. Не ми е докладвал кои служби го бяха приели, но след няколко дни ми показа бележка: тъй и тъй, гражданите на Югославското кралство Небойша Симич и Димитар Попович са пребивавали като емигранти в Република Турция. Разрешава им се да напуснат страната. И в потвърждение, че ние сме тия граждани, той носеше два от старите кралски паспорта, със съответните изходни визи. Паспортите със сигурност бяха подправени, бележката — може би. Но както и да е — работа свършиха.

Доста се бяхме сближили с Небойша. Веднъж му спасих живота. И той ме уважаваше, особено защото, като водещо магаре, не настъпих мина по нашите криви пътеки. Но още при първия разговор се сетих, че не ме кани той в Сърбия за приятелска компания. Освен всичко друго, гибелта на неговите шефове му отваряше лична неприятност. Правят, що правят подобни мисии, но накрая дават отчет. С кого са контактували, какво са получавали, какви ангажименти са поемали и куп още такива въпроси. Всеки един крие и подводни камъни. Нямаше кой да им отговаря сега освен Небойша. На всичко отгоре — сам. А да останеш сам в една конспирация, когато другите са загинали, винаги е подозрително.

Най се боеше другарят ми Симич да не би някой да се усъмни, че той е поставил бомба в самолета. Въобще не знаеше има ли в Сърбия колебание за диверсия, но като подземен човек си връзваше коня на два кола и ако евентуално възникнеше такъв въпрос, той да се предпази — да не би него да обвинят евентуално. Нужен му беше свидетел. Аз в делата на мисията не бях посветен особено, но за това последното, за бомбата, можех да осигуря алиби. Небойша бе уведомен кога е излетял самолетът. А от седмица преди тая дата ние бяхме далеч, чак на иранската граница. Невъзможно бе да заредиш адска машина толкова време предварително.

Споменах ти веднъж как двамата прекосихме с влак България през януари 45-та. Небойша не скри за какво му трябвам, предупреди, че вероятно ще ме разпитват. При онова дълго пътуване взе и да ме подготвя по някои точки, които го притесняваха. Поразкри неизвестни ми дотогава секрети.

— Истината ще казваш! — повтаряше. — Пред другари — само истината!

— Добре — викам му, — ами мен самия как ще обясниш? От къде се взе тоя Димитар Попович, ще рекат, че го забъркахте в нашите тайни?

— Пак истината! — настоява Небойша. — Димитар Попович беше, докато минем турската граница.

— А, не! — отказах категорически. — Иначе слизам на първата спирка. Ако признаеш, че съм турчин, може да ме върнат обратно. Омръзна ми да рискувам. Помисляш ли как ще ме посрещнат в Турция? Пък и твоите разпитвачи може да не ми хванат вяра.

— Няма друго обяснение — намръщи се Небойша.

— Има, има! — успокоявам го. — Ще ти го кажа на едро. Сърбин съм, живял съм в Италия с родителите си. Като нападат германците Югославия, избягали сме в Турция. Страхували сме се да не ни предадат фашистите на своите съюзници и да изчезнем в някой лагер. В Турция старите са починали — останал съм сам. Това си чул от мен — това знаеш. Подробностите ще къдря лично.

— Опасно е да лъжем на отговорно място…

— Че това лъжа ли е?! — изкушавам му съвестта. — Дреболия. После ще разправяш само истини. Как си ме вербувал и прочие. Не е ли по-важно какво съм вършил, а не кой съм? А? Пък и откъде си толкова сигурен — пробуди се дяволчето в мен, — че това, дето го смяташ за лъжа, не е самата истина? Че съм сърбин по рождение, но детството ми е минало в чужбина. Нали се чудеше как тъй бързо научавам сръбския. Е — сега можеш да се досетиш. Какво знаем ние, братко, един за друг? В това време, дето трябва да се пазиш и от близкия…

Небойша е шест години по-голям от мен и опитът го е научил да подозира собствените си подозрения. След последните ми думи млъква, дъха на замръзналото стъкло — уж да гледа навън. Но всъщност върти в главата си версията за сръбския ми произход. Недоволен е, че досега не му е дошла наум. „Тъмен субект — мисли си той за мен. — Всякакъв може да е. И турчин, и хърватин, и бошнак. Пък може би македонец? Но от Гестапо не е — това е сигурно. Да ни бяха изклали като пилци! А може би са го пратили от щаба? Като таен наш контрольор? Невъзможно! И все пак — тъмен субект.“

Аз се подсмивам, но подобни неща си думам за него. „Защо си угрижен, брате? — вглеждам се в лицето му. — Нали победихме? Нали ти е чист косъмът? Или точно ти си подложил бомбата? За таквоз нещо ръката ти е лека. Защо ме влачиш иначе със себе си? Ей! Да не изгорим и двамата?…“

Лашкаме се на дървените седалки в разнебитения вагон, парцаливите балкански земи се въргалят зад нас и ние хем сме си най-близки от бая време, хем не си вярваме. Подозираме се, защото си приличаме. Ако се случи, един за друг ще бръкнем в огъня. Ама може един друг да се предадем. Както сме несигурни в света наоколо, тъй не сме сигурни и в себе си. Сякаш не само вагонът се клатушка под нас, а цялата ни земя се гъне и трепери, подмята ни, мъчи ни със своята неустойчивост и като ни блъсне един в друг, ние не знаем да прегърнем ли близкия, че да се закрепим заедно на нозе, или да вземем да го удушим — да не ни се пречка в краката. А за това нещо няма значение турчин ли съм или сърбин и дали оня срещу мен е българин или грък…

Разпит наистина имаше. Според мен, претупаха го надве-натри. Войната не беше свършила, бъркотията беше голяма. Може би, като се утаеше мътилката, пак щяха да теглят Небойша за отчет. Но в оня момент такива като нас бяха потребни — зачислиха ни едновременно в новата полиция. И доста скоро влязохме в списък за награждаване. Туй ми бе първият и последният медал. Радвах му се, ама още там го загубих. То добре, че не загубих и главата си, както стана с Небойша. Убиха го пред очите ми. А аз останах в Югославия такъв, какъвто бях влязъл — Димитар Попович. Три години и нещо живях там, даже щях да се женя. Но ми попречи кавгата на Тито и Сталин. Остави венчилото, ами заради тая караница кожата ми щяха да съдерат, както се случи с мнозина. На косъм се разминах. Най-близко ми се падна тогава Румъния — в нея се спасих…

Гледам, гледам край мен — ни един не остана. Стопиха се, изчезнаха и приятели, и врагове. Кой умря, кого попилях след себе си. Животът ми прилича на счупено огледало. Уж съм един, а във всяко късче част от мутра се оглежда. В едно парче — нос, в друго — ухо стърчи, а отломъците разбъркани. И тия, дето обичах или мразех — и техните образи изпонарязани, според както огледалото се е строшило. Да можех да сторя чудо, най-напред това огледало бих слепил. Парченце не бих оставил да се валя, тъй че да се съберат всичките лица. И тия, дето ме радваха, и тия, дето са ми вгорчавали сърцето. Защото без тях и аз няма да се видя целият.

Да можех да ги събера до мен! Поне за една вечер! Билети да им пратя за идване и връщане. Да ми гостуват всичките! Те в моята гарсониерка вкупом не могат да влязат, ама другаде ще поседнем. Кръчми — бол. В Тракийския хан примерно, в Пазарджик. Или в оня букурещки ресторант, „Лидо“, дето честичко ходехме с Моника. Или пък — една кафана бяхме открили с Небойша в Нови Сад, краката сами ни водеха там, защото много сладка певачка имаха, Милена. И в таверната на Гнафакис става, в Пирея, дето Ламброс Пазаити щеше да се годява със Зоица.

Навсякъде ми иде да съм домакин. Навсякъде съм вътрешен. Ще си посрещам гостите на крака, ще ги настаня на масата. Чрез мен ще се запознаят те, чрез мен ще си намерят приказка. Димитър, Димитриос, Демир, Думитре, Димитар — това име ще се търколи между тях и те ще кимат с глава — знаем го, наш е човекът. Ей ме! Ей ме! — ще откликвам аз на всяко повикване и ще търча като момче — всекиму да е удобно. А отпуши ли се веднъж разговор, нататък е лесно. Хеле — като тръгнат напитките. От всичко ще подбера! За начало и хиоска мастика, и сръбската сливовица, и българската гроздова. С подканящите наши мезета: от морета, от равнини и от горските пилци — млякото. Ще се чукнат чашките, ще се развържат езиците. А пък като тръгнат гозбите! Като се вдигне оня аромат над трапезата! Цял свят ще обърне нос да подуши и ще рече: Какво е туй благоухание? Кой го е приготвил? Балканците пируват! — ще викнем всинца, а дядо Аргирис, като по-учен между нас, ще добави на колко хиляди години е общият корен на нашите ястия, с какви вълшебства са ги тъкмили мъртви и живи народи, за да могат и цар да съблазнят, и сиромах да си оближе пръстите. И ще пуснем виното — тоя пратеник на слънцето, дето човекът за пръв път го е посрещнал точно на нашата земя. Всекиму по душа ще влея — и от белите, и от червените. А като изпразним оканиците, като ни блеснат очите — готови сме за побратимяване.

Но става ли гощавка без песен, без музика?! Ще откъсне всеки цвете и ще го подаде, ще ги подредим ние, ще ги нагласим, както мома кити китка в своята градинка. И ако някой по света е останал безразличен към ароматите от трапезата, тоя път няма да издържи — ще наостри уши, ще си отвори душата. Откъде тез ритми, ще попита, откъде туй благозвучие, туй злато звънтящо? От сърцата ни, ще отвърнем ние, от черната земя долу и от небето над главите ни! А щом поделим хляб, вино и песен, ще рипнем да играем. Тъпан ще думне, ще проплаче цигулка, гайда ще заручи и зурна ще извие и ние като вихър ще се понесем край масата. Ще подскачаме, ще приклякваме, ще се прегръщаме през раменете, ще се спускаме и ще отстъпваме, ще гънем снаги и ще плетем крака, ще се тресем, ще се въртим, юнашки ще се провикваме, шемет ще ни омае главите, ще примержелее пред очите ни от тоя наш лудешки танц, катурната чаша ще се разбие в пода, пищов ще гръмне в тавана…

Не! Чакай! Отказвам се! Опасно е да събирам такъв гуляй. Както се е ляло виното на софрата, тъй може и кръв да се пролее. Еднакво сме щедри и на едното, и на другото. Като свършат подобни балкански веселби, често не можеш да различиш къде е плиснало червено вино, къде е изтекла мъжка кръв. Каквито сме кибритлии, за малко се докачаме и за нищо кипваме. Докато се побратимим, току-виж сме се изклали!

Ами ако дядо Аргирис седне наблизо до оня роднина на Парашкевов, запасния офицер? Единия с Велика Гърция, другия с Велика България. Ами ако Небойша също се притури до тях с Великата си Сърбия? На минутата ще се счепкат тримата. И какво ще си хортуват примерно Михалис и Кайзо, Караканьоти и Рашид ага, Парашкевов и Сеид ефенди? Ами аз? Аз как ще се оправя? Ако свикам живи и мъртви, с какви очи ще погледна Божидар Станев, дето му прерязах гърлото? И как ще се извиня пред Садък Бостанджи, че го отведох до бесилото, а оставих щерка му — и на нея да отмъщават?…

Не, ще ми се другаде да идем, на друго място да ги видя всичките. Ех! Да беше добър Господ — да ни пусне в подножието на престола си. На неговата трапеза да седнем. Ще пристъпим тихо, кротко ще се подредим. Същите лица ще бъдем, но там не можем да стигнем същите. Всичко адово ще е паднало от нас, ще е отишло в катрана да гори, а пред Бога ще представим Божието, с което сме се родили. Кал и струпеи ще сме смъкнали от себе си. Като кал и струпеи ще сме изчистили лошотията, омразата, лъжата и подлостта. Гнева, дрязгите, черните подозрения. И вече нито ще помним злото, ни на зло ще сме способни. Благообразен ще стои Кайзо насреща ми, ще усещам нежния досег на Зоица, Садък Бостанджи ще ми кимне с почит, а в баща си щастливо ще се притиска Гюлчин и с щастливи очи ще ме погледне. Ни белег няма да е останал от бръснача ми по шията на Станев, горд, израсъл мъжага ще е Зизу, Рашид ага пъргаво ще влезе и като мине край мен, усмихнато ще ми прошепне, че тия негови крака са същите, за каквито съм приказвал някога в джамийското кафене.

И всички, всички до един ще ги видя в собствената им сила и доброта! Като рачешка броня са сковавали душите ни налепите от стари рани, но под тях ще се открият дарбите, с които Бог ни е дарувал при своя замисъл. Тогава ще се разбере, че щедър е бил той към нас, че с пълни шепи е давал на хората по тия земи. А ние, край Божията трапеза, един с друг радостно ще се узнаем…

И точно в тоя миг, когато любов и радост препълнят сърцата ни, ще доловим Неговото присъствие, защото Той ще ни е приближил. Има такава българска приказка — „вечерял с Бога“. Казват я за човек, комуто върви във всичко, сполуката му е честа гостенка. Но тая сполука иде не от шмекерлъци, не от кражби или за сметка на другиго. Ами човекът си е добър на мястото и Бог му помага, защото му има доверие. Затова и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни. Не за да пием ракия или да ядем лозови сърми. А за да ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино в оня живот. Защото преди ние да повярваме в него, Той е повярвал в нас. Ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище, ще си спомни какво ни е дал някога. И като погледне всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях…

Ето — там искам да се съберем, така искам да стане! Ама мирен не мога да стоя — признавам си и пред теб, и пред Бога. Пак ме човърка дяволът със съмнения. По мярка ли ни е въобще Божието доверие? Няма ли да сторим с тоя друг живот същото като с предишния, а може би — и по-лошо? И не е ли по-правилно грешник като мен да го натикат веднъж завинаги в ада и да го зачеркнат от Божиите списъци? Такъв съм си, вярно е. Хем мечтая, хем не си вярвам — та допускам и точно обратното. Ама прости ме, Боже, и за това последното прости…