Балтазар

XII

Въпреки сезона приморската част на Александрия бе обляна в светлина — удължените заоблени извивки на крайбрежния булевард се губеха в падналия ниско хоризонт; през хилядите осветени витрини на магазини и заведения хората на този европейски град изглеждаха като красиви тропически риби, насядали около маси, отрупани с чаши мастика, анасон или бренди. Загледан в тях (бях хапнал нещичко на обяд), изведнъж усетих глад и тъй като до срещата с Жюстин ми оставаше много време, влязох през бляскавите врати на „Дайъмънд сутра“ и си поръчах сандвич с шунка и едно уиски. И отново, за кой ли път, когато драмата на външните събития е разрушавала емоционалния модел на всекидневието, започнах да виждам града с нови очи — да разглеждам създадените от човека форми и контури с безпристрастието на ентомолог, който изучава неизвестен вид насекоми. Ето я вечната надпревара и всеки участник в нея е погълнат от личните си занимания, любов, омраза и страхове. Жена брои пари върху стъклен тезгях, старец храни куче, арабин с червен фес придърпва завеса.

Задушлив пушек се извиваше в небето откъм малките моряшки кръчми по крайбрежието, където метални шишове, натежали от карантия и подправки, се въртяха монотонно напред-назад или пък тумбести, лъскави бакърени котли изпускаха изпод капаците си гореща, наситена с аромата на сепия и гълъби пара. Тук сервираха в сини канчета и хората се хранеха с пръсти, както правят и до днес на Цикладските острови.

Взех един разнебитен конски файтон и сред звучния тропот на копита и шумните въздишки на морски вълни се отправих към Аврора. С пълни гърди поглъщах белезникавия сумрак и се мъчех да се отърся от вечните угризения и страхове, които не спираха да бушуват в главата ми — така неистови, че не сварвах да ги анализирам; под всичко това (като жаба под студен камък, като ветреца, който излиза само нощем) ужасът от мисълта, че самата Жюстин може да е заплашена от любовта, която „си дарявахме един на друг“, продължаваше да ме разяжда отвътре. Взех да прехвърлям тази мисъл в главата си и да я оглеждам от всички страни, както затворник претегля възможностите за изход, притискайки с все сила залостената врата, която го държи в принудителна и непосилна робия; опитвах се да измисля някакъв изход от положението, което, така ми се струваше, можеше да доведе до смъртта й, както и до моята.

Огромната кола вече ме чакаше, встрани от пътя, притихнала в мрака под пиперовите дървета. Тя тихичко ми отвори вратата и аз влязох, още вцепенен от собствените си страхове.

— Е — изпъшка шумно, с което изрази всичко, отпусна се в обятията ми и притисна топлата си уста в моята. — Отиде ли? Свърши ли всичко?

— Да.

Тя освободи амбреажа, малките камъчета изхвърчаха изпод колелата, автомобилът се гмурна в перления здрач и пое по крайбрежния път навътре в пустинята. Загледах се в изрязания й семитски профил на фона на дрезгавата, пронизана единствено от фаровете светлина. Той принадлежеше толкова много на града, който сега виждах като серия от символи, простиращи се от нас чак до отсрещния край с неговите минарета, гълъби, статуи, кораби, монети, камили и палми; той живееше в хералдическа връзка с изнурения пейзаж, който го заобикаляше отвсякъде — примките на голямото езеро; така свързан с това място, както е сфинксът с пустинята.

— Пръстенът ми — каза тя. — Донесе ли го?

— Да. — Излъсках го още веднъж във вратовръзката си и го сложих на ръката й. И съвсем неволно изтърсих:

— Жюстин, какво ще стане с нас?

Тя ме погледна намръщено като бедуинка, после се усмихна сърдечно.

— Защо?

— Не можеш да не виждаш. Трябва напълно да преустановим нашата връзка. Не мога да понасям мисълта, че теб те грози някаква опасност… Другото, което ни остава, е да отида направо при Несим и да му кажа всичко… — Какво по-точно? И аз не знаех.

— Не — отвърна ми тя с гальовен глас, — не. Недей. Ти си англичанин… не би могъл току-тъй да престъпиш закона, нали? Ти не си като нас, не си един от нас. Освен това не можеш да кажеш на Несим нищо, за което той не се досеща… Скъпи… — И Жюстин сложи топлата си ръка върху моята. — Просто изчакай… просто ме обичай, най-вече това… а после ще видим.

Сега, когато си спомням тази сцена, си давам сметка, че тя вече е носела в себе си (невидима като плода на дете) смъртта на Пърсуордън; че целувките й по моето лице всъщност са обсипвали запечатания в паметта й образ на моя приятел — смъртната маска на писателя, който изобщо не я обичаше, дори гледаше на нея с презрение. Но такъв е демонът на любовта, че аз не бих се учудил, ако по някакъв неведом начин неговата смърт би обогатила нашата физическа любов, изпълвайки я с насладата на измамите, чрез които живее женският ум — тайните удоволствия и предателства, неизменна част от всяка човешка връзка.

И все пак от какво се оплаквам аз? Дори от тази полулюбов сърцето ми преливаше. По-скоро не аз, а тя имаше причина да се оплаква. Трудно е да се разберат тези неща. Дали още тогава не е планирала бягството си от Александрия? „Женската сила е такава — пише Пърсуордън, — че една целувка може да одухотвори живота на мъжа и да го преобърне…“ Но защо продължавам? Бях щастлив и така, седнал до нея, стигаше ми да усещам топлата й длан в ръката си.

Синята нощ се бе прошарила от звезди, а бдителната пустиня клечеше от двете ни страни като причудлив амфитеатър — подобно на празните зали на въздушен чертог от облаци. Тази нощ посърналата луна изгря късно и унило замъждука над изваяните от вятъра дюни. Въздухът не помръдваше.

— За какво си мислиш? — попита моята любовница.

За какво си мислех ли? За един откъс от Прокъл, в който се твърди, че Орфей властва над сребърната раса, под която разбира онези, които водят „сребрист“ живот; за камината на Балтазар, върху чиято лавица сред инструментите за чистене на лула и индийските статуетки от дърво на трите маймунки, които не виждат, не чуват и не говорят за ставащото зло, се намираше и една магическа пентаграма на Питагор. За какво си мислех ли? Зародишът в полупрозирното си бледо було, скакалецът, приклекнал върху мустачките на житния клас, арабинът, който повтаря една и съща поговорка и тя още отеква в ума ми. „Паметта на човека е стара колкото човешкото нещастие.“ Пъдпъдъците от препълнения кафез плъзнаха бавно по земята, разляха се като мед, без дори да помислят за бягство. Базарът на балсамите ухаеше на персийски люляк.

— Преди четиринайсет хиляди години — казах на глас — Вега в Лира е била Полярната звезда. Погледни къде свети сега.

Моята любима се обърна, дълбоките й очи гледаха сърдито и аз отново видях дългите лодки, които плават към Фарос, приливът се надига, минаретата блестят от роса; звукът на слепия ходжа, който реве с гласа на къртица, пронизана от слънчевата светлина; поклащаш се керван от камили се тътри бавно, облян от светлината на собствените си фенери. Една арабка ми приготвя легло, разпухва възглавниците, докато заприличат на разбит белтък; един откъс от книгата на Пърсуордън, който гласи: „Те се гледаха в очите, съзнавайки, че нито младостта, нито силата им е достатъчна, за да предотврати раздялата.“ Когато Мелиса беше бременна, Амарил не можеше да извърши така желания от Несим аборт заради нейната болест и слабото й сърце. „И без това може да умре“ — каза той, а Несим кимна рязко, взе си палтото и излезе. Ала тя не умря тогава, първо роди детето…

Жюстин ми цитира нещо на гръцки, но аз не знам откъде е:

Тръгнахме да се разхождаме между дюните, хванати за ръка, бавно, като насекоми, докато стигнахме Тапосирис с порутените колони и капители, разпръснати сред древните, белязани от времето фарове и брегови знаци. („Реликвите на чувствата — казва Колридж — могат да съществуват неопределено време в латентно състояние, и то в съвършено същия порядък, в който са оставили своите следи.“) Да, но порядъкът на въображението не е този на паметта. Подухна морски бриз откъм гръцкия архипелаг. Морето беше гладко като детска буза. Само в периферията се вълнуваше и въздишаше. Топлите целувки си остават навътре, ампутирани в началото и края, съществувайки сами за себе си, подобно на нежните полупрозрачни листица от роза или папрат, притиснати между кориците на стари книги — единствени и неувяхващи като спомените за града, който представляват и който извикват в съзнанието: звън от забравена карнавална китара, отекващ в тъмните улици на Александрия, докато трае тишината…

Виждам всички нас, но вече не като мъже и жени, личности, подпухнали от собствените си деяния на забрава, глупост и измама, а като създания, несъзнателно превърнати в част от пейзажа, заровени до кръста сред руините на един-единствен град, потопени в неговите стойности; подобно на онези същества, за които Емпедокъл пише: „Самотни крайници се лутаха в търсене на своята половинка“, и на друго място: „И така сладкото прегръща сладкото, горчивото се втурва към горчивото, киселината се слива с киселина, топлината се гуши в топлината. «Все членове на един град, чиито действия са извън кръга на заговорите и интригите: александрийци.»“

Жюстин се е излегнала върху срутена колона в Тапосирис, чернокосата й глава тъмнее на фона на въздишащата вода, морският бриз си играе с къдриците й: „В целия английски има само един израз, който ми говори нещо: изразът «от незапомнени времена».“

Погледната през своенравния филтър на паметта, колко далечна ми изглежда онази забравена вечер. Колко много неща щяхме тепърва да преживеем всички ние, докато стигнем до големия лов на патици, който така рязко и ненадейно ускори финалния обрат, както и изчезването на самата Жюстин. Но всичко това принадлежи на една друга Александрия — онази, която създадох във въображението си и която обемистото Междуредие на Балтазар не разруши, но промени до неузнаваемост.

„Да вместиш действителността — пише Балтазар, — това е единственият начин да останеш верен на Времето, защото във всеки миг на Времето възможностите са безкрайни по множественост и разнообразие. Животът се свежда до направения избор. Вечната резервираност на ума и вечните възможности за избор.“

Сега, от отдалечеността на моя остров виждам всичко в неговата двойственост, във взаимното преплитане на фактите и измислицата, но най-вече го виждам по съвсем нов начин; докато препрочитам и преработвам действителността в светлината на онова, което знам, аз с удивление откривам, че и моите чувства са се променили, възмъжали са, задълбочили са се. Тогава разрушението на моята лична Александрия може би е било необходимо („по предмета на едно истинско произведение на изкуството няма плоска повърхност“); може би дълбоко заровен под всичко това лежи кълнът на истината — плодоползвателят на времето, — който, ако мога да го усвоя, ще ме придвижи малко по-напред в онова, което е всъщност търсене на моя истински „аз“. Ще видим.

XIII

„Клия и нейният стар баща, когото тя обожава. Беловлас, с изправена стойка и очи, пълни с напрежение и тревога за младата неомъжена богиня, която е отгледал. Веднъж в годината, в навечерието на Нова година, двамата танцуват в хотел «Сесил» — бавно, тържествено и грациозно. Той се носи в ритъма на валса като курдисано човече.“ Някъде някога съм написал тези думи. Те ми припомнят друга картина, други събития.

Старият учен идва и сяда на моята маса. Има особена слабост към мен, не знам защо, но с мен винаги разговаря с известна шеговитост, дори притеснителност, докато двамата наблюдаваме как красивата му дъщеря се носи край нас в обятията на поредния обожател — така изящна, така уравновесена.

— Още прилича на ученичка… или на художничка. Тази вечер откри петно от вино върху наметалото си и затова си сложи отгоре мушамата, а в джобовете си намери бонбони, които веднага изяде. Какво ли щеше да каже майка й на това, ако беше жива.

Продължихме да пием и мълчаливо да наблюдаваме цветните лампички, които мъждукаха сред танцуващите двойки. Той рече:

— Чувствам се като стар сводник. Все се оглеждам да й намеря подходящ жених… Нейното щастие е толкова важно за мен, че… от много намесване май всичко ще разваля… въпреки това не мога да оставя нещата на собствения им ход… през изминалите години успях и зестра да й събера… Парите вече ме парят, ще прогорят джобовете ми… Щом видя някой приятен англичанин като теб, първата ми работа е да му кажа: „За бога, вземи я и се грижи за нея.“… Горчиво удоволствие бе това да я отгледам без майка. Да. Няма по-голям глупак от стария глупак.

И той тръгна сковано към бара с усмивка на уста. Малко по-късно същата вечер Клия дойде и седна до мен в сепарето, като си вееше с ветрило и се усмихваше.

— Още петнайсет минути до полунощ. Бедната Пепеляшка. Трябва да прибера татко у дома, преди да е ударил часът, за да не изпусне от съня си за красота.

После се разприказвахме за Амар, чието дело за убийството на Дьо Брюнел бе приключило същия следобед с признаването му за невинен поради липса на преки доказателства.

— Знам — рече Клия тихо. — И се радвам. Това ми спести угризенията на съвестта. Не мога да си представя какво щях да правя, ако го бяха осъдили. Нали разбираш, аз знам, че той не го е направил. Защо ли? Ами защото, скъпи мой, знам кой го е направил и защо…

— Тя присви прекрасните си очи и продължи: — Една александрийска история — да ти я разкажа ли? Само ако обещаеш да я запазиш в тайна. Обещаваш ли? Зарови я надълбоко заедно с отиващата си година, с всичките ни нещастия и безразсъдства. Те сигурно и при теб изобилстват, нали? Добре. Слушай тогава. В нощта на карнавала си бях легнала и си мислех за една картина — голямата картина на Жюстин. Беше изцяло сбъркана, но не можех да разбера къде точно. Подозирах, че главно в ръцете — тези мургави красиви ръце. Бях уловила начина, по който имаше навика да ги поставя в скута си, ала нещо в самата композиция ме дразнеше; и изведнъж тази неудача взе да ме тревожи — месеци след като бях приключила картината. Не знам защо. И тогава си казах: „Трябва пак да помисля върху тези ръце“ и преместих картината от ателието в стаята си, където я опрях на стената. Да, но и това не помогна; цяла вечер стоях, пуших и скицирах ръцете по памет в различни положения. Не се получаваше и не се получаваше. Тогава си помислих, че сигурно е заради онзи ужасен византийски пръстен, който носеше. Така или иначе, трескавото ми мислене не помогна с нищо, затова в полунощ зарязах всичко и си легнах. Продължих да пуша в леглото, а котката заспа в краката ми.

От време на време групички хора минаваха шумно по улицата, пееха или се заливаха от смях, но полека-лека градът се изтощи, животът се изцеди от вените му, защото ставаше късно.

Изведнъж, насред спусналата се тишина, долових шум от бягащи стъпки. Никога не бях чувала човек да тича толкова бързо, толкова леко. Само опасност, ужас или нещастен случай могат да подгонят някого с такава скорост, помислих си аз, докато стоях заслушана в бесния бяг. Без да намаляват лудешката си скорост, стъпките поеха по улица „Фуад“ и завиха при „Свети Сава“. Приближавайки, ставаха все по-отчетливи. Прекосиха улицата, спряха, после минаха на тротоара откъм моята страна. След миг звънецът на входа прониза тишината.

Изправих се в леглото стресната, светнах лампата и погледнах часовника. Кой можеше да бъде по това време? Докато стоях и се колебаех какво да направя, звънецът проехтя отново: продължително, настоятелно звънене. Добре де! Нощем изключвам лампата пред входната врата, затова не можех да видя кой е, без да сляза долу и да проверя. Наметнах пеньоара си, пъхнах малкия пистолет в джоба му и отидох да отворя. Върху стъклото на вратата се открояваше черният, плътен силует на мъж. Отстъпих леко назад. „Кой е?“

Мъжът се беше притаил като прилеп в единия ъгъл на вратата. Дишаше тежко — виждах го по вълнението на гърдите му, въпреки че звук не издаваше. Носеше домино, но качулката му бе отметната назад, затова успях да видя лицето му на светлината на уличната лампа. Разбира се, бях много изплашена. Имаше вид на човек, който всеки момент може да припадне. Трябваше ми известно време, преди да се сетя името на това грозно лице с ужасната заешка устна. Тогава се успокоих, ала краката ми изтръпнаха. Знаеш ли кой беше? Косата му се бе сплъстила от потта, а в сумрака очите му изглеждаха огромни — сини и детски. Разбрах, че това е онзи странен брат на Несим — същият, дето почти никой никога не виждаше. Наруз Хоснани. Истински подвиг за паметта ми, защото си го спомнях съвсем бегло от времето, когато веднъж Несим ме заведе да пояздим в тяхното имение. Можеш да си представиш колко се разтревожих, като го видях в това състояние, най-ненадейно цъфнал пред входа ми, и то посред нощ.

Не знаех какво да кажа. Той самият се опитваше да учлени нещо, но никакви думи не се получаваха. Сякаш в устата му се блъскаха едновременно най-малко две изречения, като патрони в дулото на пушка, и нито едно не искаше да даде път на другото. Залитна напред към мен и запелтечи нещо неразбираемо, а ръцете му, увиснали почти до коленете, придаваха на силуета му маймунски вид. Изграчи нещо насреща ми като крякаща жаба. Не се смей. Видът му беше страшен. После си пое шумно дъх, овладя мускулите на лицето си и се обади с тънък кукленски глас. „Дойдох да ти кажа, че те обичам, защото току-що убих Жюстин.“ За миг реших, че се шегува. „Какво?“ — на свой ред изпелтечих аз. Той повтори изреченото още по-тихо, почти шепнешком, ала механично, като дете, което повтаря заучения урок. „Дойдох да ти кажа, че те обичам, защото току-що убих Жюстин.“ После додаде с дълбок глас: „О, Клия, ако знаеше мъката ми.“ Изхълца и падна на колене в антрето, стисна края на пеньоара ми и остана с наведена глава, докато сълзите му се стичаха по носа.

Не знаех какво да правя. Бях едновременно ужасена и отвратена, въпреки това не можех да потисна съжалението си към него. От време на време изплакваше неутешимо, както плаче женска камила или може би като някоя скрибуцаща детска играчка. Никога преди или след това не съм чувала подобен звук. Треперенето му се предаде и на мен посредством края на пеньоара ми, който продължаваше да държи с два пръста. „Изправи се“ — казах му аз най-накрая. Той вдигна глава и изкряка дрезгаво: — „Кълна се, не исках да го сторя. Всичко стана за миг. Тя ми пусна ръка, Клия, налетя ми. Отвратително. Съпругата на собствения ми брат.“

Не знаех как да реагирам на това. Наистина ли бе сторил нещо на Жюстин? „Качи се горе — казах, като продължавах да стискам малкия си пистолет, защото тръпки ме побиваха от израза на лицето му. — Стани!“ Той се изправи послушно и ме последва по стълбите, но докато се изкачваше, често се подпираше на стената и си мърмореше нещо под носа, май името на Жюстин, макар че то звучеше повече като „Джъстис“.

„Влез, трябва да се обадя по телефона“ — казах му и той продължи след мен слепешката, после се спря до вратата и остана така известно време, докато очите му привикнат със светлината. Тогава видя портрета и възкликна: „Тази еврейска лисица изяде живота ми“, и няколко пъти удари по бедрата си със свити юмруци. После покри лицето си с ръце и си пое дълбоко въздух. Останахме така, втренчени един в друг, докато аз премислях какво мога да направя. Знаех, че всички са у Червони за бала. Реших да се обадя там, за да проверя доколко е верен неговият разказ.

Междувременно Наруз разтвори пръсти и ме погледна през тях. После рече: „Дойдох само да ти кажа, че те обичам, преди да се предам на брат си. — И разпери ръце в жест на пълна безпомощност: — Това е всичко.“

Колко отвратителна, колко нечестна е любовта! Ето, кой знае откога аз съм била обичана от същество — не бих казала дори себеподобно, — за чието съществуване не съм и предполагала. С всяко вдишване съм му причинявала страдание, без дори да подозирам. Как се бе случило всичко това? Не е зле и ти да се замислиш за този звяр и неговата порода. Чувствах се едновременно бясна, отвратена и огорчена. Като че му дължах извинение, въпреки че в същото време бях обидена от това натрапване на любов, която никога не съм търсила.

Наруз приличаше на човек със силна треска. Зъбите му тракаха и целият трепереше. Дадох му чаша коняк, която гаврътна на един дъх, след което му налях втора — по-голяма. Като изпи и нея, той бавно се отпусна и седна на килима, свивайки крака под себе си, както правят арабите. „Така е по-добре — прошепна, огледа стаята с тъжен поглед и добави: — Значи тук живееш ти. От години копнея да видя това място. Колко пъти съм се опитвал да си го представя.“ После се намръщи и среса косата си назад с пръсти.

Обадих се в къщата на Червони и попаднах на Несим. Разпитах го тактично, без нищо да издавам. Ала по всичко личеше, че нищо лошо не се е случило, макар да не виждаше Жюстин в момента. Била някъде на дансинга. Наруз изслуша всичко това с изцъклени, озадачени очи, сякаш не вярваше на ушите си. „Тя трябва да се срещне с останалите след десет минути. Изпий питието си и изчакай, докато се обади. Тогава ще можеш да се увериш, че е станала някаква грешка.“ Той затвори очи като при молитва.

Седнах на канапето срещу него и не знаех какво да кажа. „Какво по-точно се случи?“ — попитах го. Изведнъж очите му се присвиха и станаха малки, подозрителни. Той въздъхна, наведе глава и прокара пръст по шарките на килима. „Не е за твоите уши“ — прошепна с треперещи устни.

Стояхме и чакахме, докато най-ненадейно и за мое най-голямо притеснение и отвращение той заговори за любовта си към мен, но с тон на човек, който говори на себе си. Сякаш забрави, че съм в стаята, нито веднъж не вдигна очи да ме погледне. Обзе ме онзи угнетителен ужас, който винаги ме връхлита, когато съм желана или обичана, без да мога да отговоря на чувствата. Не знам защо, но се срамувах, като гледах това грозно, зацапано със сълзи лице, може би защото не бях в състояние да усетя никакъв трепет на съчувствие в сърцето си. Той продължаваше да седи върху килима като огромна кафява жаба и да говори; като излязъл от пещера троглодит. Какво можех да направя? „Кога си ме виждал?“ — попитах го. Беше ме виждал само три пъти в целия си живот, въпреки че нощем често минавал под прозореца ми, за да зърне дали свети. Изругах наум. Колко нечестно. С какво бях заслужила тази гротескна страст.

Но ето че дойде и миг на отдих. Телефонът иззвъня и той потрепери подобно на булдог, като чу неподражаемия дрезгав глас на жената, която смяташе, че е убил. Според нея всичко беше наред, вече си тръгвали за вкъщи с Несим. У Червони обаче балът продължавал с нестихваща сила. Пожелах им „лека нощ“ и в същото време усетих как Наруз сграбчва чехлите ми и започва да ги целува от благодарност. „Благодаря ти. Благодаря ти“ — не спря да повтаря той.

„Хайде, стига! Стани! Време е да си вървиш у дома.“ Вече се чувствах ужасно изтощена. Посъветвах го да се връща право вкъщи и на никого да не разказва тази история. „Изглежда, всичко е плод на твоето въображение“ — казах аз, а той ме погледна с уморена, но лъчезарна усмивка на лицето.

Заслиза бавно и тежко по стълбите пред мен, личеше си, че още не може да се съвземе от преживяното, ала истерията го бе напуснала. Отворих външната врата и той отново се опита да изрази нечленоразделната си благодарност и привързаност. Сграбчи ръцете ми и ги обсипа със страстни, влажни, космати целувки. Пфу! Още ги усещам. А после, преди да изчезне в нощта, промълви тихо, усмихнато: „Клия, това е най-щастливият ден в моя живот, защото те видях, докоснах и влязох в малката ти стая.“

Клия отпи от чашата си, кимна замислено и с тъжна усмивка се загледа в празното пространство. След това сведе очи към загорелите си ръце и потрепери.

— Пфу! Тези целувки — измънка тя под носа си и несъзнателно взе да търка ръцете си, обърнати с дланите нагоре, в плюшените странични облегалки на стола, сякаш се мъчеше веднъж завинаги да изтрие въпросните целувки, да заличи спомена за тях.

В този миг оркестърът засвири песен на Пол Джоунс (може би същата, под звуците на която Арнаути бе срещнал Жюстин) и топлата, осветена галерия от лица се разлюля, раздвижи се, разстла се и центърът на мрака се изпъстри с розова плът, разноцветни материи и бижута. Огромната, неприветлива бална зала грейна и палмите се раздвоиха в потрепващия образ на огледалата; светлината се процеждаше през прозорците, устремена натам, където лунните лъчи я очакваха търпеливо в пустата градска градина и отвъд нея — на магистралата, и още по-нататък, където неспокойните води на пристанището се люшкаха с проблясващ, бездушен плисък.

— Хайде — обади се Клия, — не ми казвай, че не участваш в такива игри. Защо предпочиташ да стоиш настрана и да ни изучаваш?

Докато оглеждах прекрасните лица навред, които не спираха да се движат сред блясъка на бижута и коприни, аз си мислех за онези александрийци, за които разнообразието на преживяванията не означаваше нищо друго освен добавка към общия сбор от безкрайно познание, събирано под напора на светското отегчение. Всички се въртяхме в безкраен танц върху дансинга, жените следваха слепешката движението на звездите, на земята; а после внезапно, като след обявяване на война или излизане от утробата, настъпваше тишина, последвана от вик: „Поканете дамите.“ И светлините започваха да пулсират с багрите на целия спектър чак до лилавото, валсът се лееше. В отсрещния сумрачен край на залата зърнах за миг Несим и Жюстин, които танцуваха заедно, гледаха се в очите и се усмихваха. Красивата й ръка почиваше върху рамото му. На пръста й още се мъдреше онзи голям пръстен, взет от гроба на младия византиец. Животът е кратък, изкуството вечно.

Бащата на Клия танцуваше с нея — сковано и щастливо, като курдисана играчка; той целуна талантливата й ръка, която и Наруз бе обсипвал с противните си целувки през онази вече забравена вечер. Дъщерята е по-скъпа от съпругата.

„Отначало — пише Пърсуордън — търсим да запълним празнотата на собствената си личност с любов, и за кратък миг се радваме на илюзията за цялост, за пълнота. Ала това е само илюзия. Защото странното създание, което смятаме, че ще ни приобщи към света, в крайна сметка успява да ни откъсне от него. Любовта свързва, после разделя. А как иначе ще израснем?“

Как иначе наистина? Но успокоен, че най-накрая съм отново сам, тръгвам опипом обратно към тъмния ъгъл, където празните столове на пируващите стърчат като безплодни житни класове.

XIV

В началото на лятото получих писмо от Клия, с което тези кратки спомени от Александрия може би трябва да завършат. То беше съвършено неочаквано.

Следват само още няколко реда, обичайните любезности за край и подпис.