Банкери

1

Тези два дни от първата седмица на октомври оставиха у мнозина твърде ярък и болезнен спомен, към който се връщаха неведнъж по-късно.

Във вторник старият Бен Розели, президент на Първа търговска американска банка и внук на основателя на банката, направи едно потресаващо и тъжно съобщение, което отекна във всички кътчета на банката и далеч извън пределите й. На следващия ден, сряда, в главния градски клон на банката бе разкрита кражба — тя постави началото на серия от събития, които едва ли някой би могъл да предвиди и които приключиха с финансов крах, с истински трагедии и смърт.

Съобщението на президента се появи съвсем внезапно и удивителното бе, че не бе изтекла никаква предварителна информация. Рано сутринта Бен Розели се обади лично на някои от висшите си служители. Едни още закусваха в домовете си, други току-що бяха пристигнали на работа. Обади се и на няколко дългогодишни служители, които не бяха от ръководния състав, но които старият Бен смяташе за свои приятели.

На всеки от тях каза: „Моля, бъдете в заседателната зала на централната сграда на банката в единайсет сутринта“.

И така, всички с изключение на Бен се бяха събрали в заседателната зала, около двадесетина души, които разговаряха тихо на групи и чакаха. Стояха прави, никой не се осмеляваше да седне на столовете, подредени около блестящата директорска маса, по-дълга от корт за скуош и побираща четирийсет души.

— Кой позволи това? — Гласът се открои рязко на фона на тихите разговори.

Всички обърнаха глави. Роскоу Хейуърд, изпълнителен вицепрезидент, се бе обърнал с този въпрос към облечения в бяло сако сервитьор от трапезарията за висшите служители. Мъжът беше внесъл гарафи с шери и пълнеше чашите.

Строгият Хейуърд бе един от висшите служители на Първа търговска американска банка и заклет въздържател. Той демонстративно погледна часовника си с недвусмислен жест — не само, че ще се пие, но и толкова рано! Няколко души вече бяха посегнали към шерито, но тутакси отдръпнаха ръце.

— Указания на господин Розели, сър — каза сервитьорът. — Специално поръча от най-хубавото шери.

Един от присъстващите — широкоплещест мъж, модерно облечен в светлосиво, се обърна и подхвърли:

— Колкото и да е часът, защо трябва да се лишаваме от най-хубавото шери?

Това беше Алекс Вандервурт. Синеок, с руса, леко посребрена на слепоочията коса, той също бе изпълнителен вицепрезидент. Симпатичен и общителен, Алекс бе непреклонно упорит и непринуденият му нрав само заблуждаваше. Хейуърд и Вандервурт представляваха управленческия ешелон и макар че всеки от тях бе опитен и умееше да работи в сътрудничество с другия, в много отношения те бяха съперници. Съперничеството им и различните гледни точки даваха отражение и всеки имаше свои поддръжници на по-ниските нива в йерархията.

Алекс взе две чаши шери и подаде едната на Едуина Д’Орси, достолепна брюнетка и висша служителка в банката.

Едуина проследи неодобрителния поглед на Хейуърд, насочен към нея. Няма да му обърна внимание, помисли си тя. И без това Роскоу знаеше, че Едуина е сред верните привърженици на Вандервурт.

— Благодаря, Алекс — каза тя и пое чашата.

Напрежението поотмина и другите последваха примера им.

Лицето на Роскоу Хейуърд се изопна в недоволна гримаса. Той понечи да каже още нещо, но промени решението си.

Застанал на вратата на заседателната зала, вицепрезидентът по сигурността Нолан Уейнрайт — висок, с фигура на Отело и един от двамата цветнокожи присъстващи висши служители — каза високо:

— Госпожо Д’Орси, господа, господин Розели!

Шумът стихна.

Бен Розели стоеше на вратата и оглеждаше с лека усмивка присъстващите. Както винаги външният му вид внушаваше респект, а това се дължеше на покровителствената бащинска фигура и солидната осанка на човек, на когото хиляди обикновени граждани са поверили парите си. Той не само имаше внушителен вид, но и се обличаше в съответствие с положението си — строг черен костюм, разбира се с жилетка и тънка златна верижка на джобния часовник. Приликата му с първия Розели — Джовани Розели, който беше основал банката в приземния етаж на магазин за бакалски стоки преди един век — бе поразяваща. Бен Розели имаше аристократичното излъчване, олицетворяващо честност и неподкупност, гъста сребриста коса и широк мустак като на Джовани, чийто лик можеше да се види върху банковите книжки и пътническите чекове на банката. Бюстът на Джовани красеше и площада пред банката — площад Розели.

Бен Розели имаше почти същите разкошни мустаци и сребриста коса. За един век модата беше направила пълен кръг. Онова, което не бе изложено на показ, бе неимоверната работоспособност на фамилията Розели. Приложена с изобретателност и безгранична енергия, тя издигна Първа търговска американска банка до сегашната й значимост.

Днес, обаче, обичайната енергичност на Бен Розели сякаш се бе изпарила. Той се движеше с бастун. Никой от присъстващите не го беше виждал с бастун преди.

Бен протегна ръка, за да притегли един от тежките директорски столове пред себе си. Но Нолан Уейнрайт, който беше най-близо, го изпревари. Шефът по сигурността завъртя стола около високата облегалка. Президентът му благодари и се настани в него.

Розели махна с ръка и каза:

— Събранието е неофициално. И няма да продължи много. Седнете, ако обичате. Благодаря.

Последната реплика бе насочена към сервитьора, който му поднесе чаша шери. Сервитьорът излезе, като затвори след себе си вратите на заседателната зала.

Някой подаде стол на Едуина Д’Орси, няколко души седнаха, но повечето останаха прави.

Пръв се обади Алекс Вандервурт:

— Очевидно сме тук, за да празнуваме — той поклати чашата шери в ръката си, — но въпросът е за какво?

По лицето на Бен Розели отново пробяга бърза усмивка.

— И аз бих искал това да е празненство, Алекс! Но това е просто случай, в който смятам, че едно питие би било от полза. — Той замълча и залата отново бе обзета от напрежение. Беше повече от ясно, че това не е обикновено събрание. Лицата на присъстващите придобиха озадачено и загрижено изражение. — Аз умирам — продължи Бен Розели. — Докторите ми казаха, че не ми остава още много. Сметнах, че всички вие трябва да го знаете.

Той вдигна чашата си, огледа я и отпи глътка шери.

Пълната тишина стана едва ли не потискаща. Никой не помръдваше и не говореше. Дочуваха се приглушени шумове — чукането на пишеща машина, бръмченето на климатичната инсталация, воят на реактивен самолет, прелитащ над града.

Старият Бен се облегна на бастуна си.

— Хайде сега, без притеснения. Ние сме стари приятели. Затова и ви извиках тук. И за да не ме питате допълнително, искам да ви кажа, че всичко, което ви съобщих, е съвсем сигурно. Ако се надявах, че има шанс да оздравея, бих изчакал. Предполагам, че ще отговоря и на друг ваш въпрос като ви кажа, че имам рак на белите дробове в много напреднала форма. Възможно е да не дочакам Коледа. — Той замълча и слабостта и умората му изведнъж проличаха. После добави тихо: — Така че сега вече знаете и сами ще решите дали и кога ще кажете на останалите.

Едуина Д’Орси си каза, че „когато“ всъщност щеше да е веднага. Миг след като напуснеха заседателната зала, новината щеше да се разпространи из банката, а и извън нея, с бързината на прериен огън. Тя щеше да засегне мнозина — кого емоционално, кого съвсем прозаично. Едуина беше изумена и чувстваше, че реакцията и на останалите беше същата.

— Господин Бен! — обади се с треперещ глас Поп Мънро, един от по-възрастните мъже. Той беше началник на кредитния отдел. — Господин Бен, така сме изненадани! Наистина не знаем какво бихме могли да ви кажем…

Чу се шепот, почти въздишка на съгласие и съчувствие.

Гласът на, Роскоу Хейуърд се извиси над шепота:

— Това, което можем и трябва да кажем — в тона му се чувстваше нотка на укор, сякаш другите би трябвало да почакат и да го оставят той да говори най-напред, — е, че докато тази ужасна новина ни шокира и натъжи, ние се молим да има някакъв изход от това положение и някаква надежда. Прогнозите на лекарите, както знаят мнозина от нас, не винаги са точни. А медицинската наука вече е постигнала значителен напредък в ограничаването, дори в лекуването на…

— Роскоу, аз казах, че съм напълно сигурен — каза Бен Розели, като за пръв път прояви леко раздразнение. — А що се отнася до лекарите, аз се консултирах с най-добрите. Нима се съмняваш в това?

— Не, разбира се — кимна Хейуърд. — Но да не забравяме, че има и по-висша сила от лекарите — той погледна убедително към присъстващите — и че наше задължение е да се молим на Бога за милост или поне за повече време, отколкото очакваш…

— Имам чувството, че Бог е взел решение — каза горчиво старият мъж.

— Бен, всички сме объркани. Съжалявам за това, което казах — обади се Алекс Вандервурт.

— За празнуването ли? Няма нищо. Как би могъл да знаеш? — Старецът се засмя. — Освен това, защо пък не? Имах добър живот, а не всеки може да се похвали с подобно нещо, така че със сигурност това е повод за празнуване. — Той потупа джобовете на сакото си, после се огледа и попита: — Някой да има цигара? Лекарите ми забраниха, но…

Няколко души му протегнаха кутиите си.

— Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? — попита Роскоу Хейуърд.

Бен Розели го изгледа язвително, но не му отговори. Не беше тайна, че старецът ценеше възможностите на Хейуърд като банкер, ала двамата така и не успяха да се сближат.

Алекс Вандервурт запали цигарата му. Очите на Алекс бяха влажни, както и на другите в стаята.

— Моето положение си има и добрите страни — каза Бен. — Едната от тях е, че получих предварително предупреждение и имам време да се огледам и да свърша това-онова. — Димът от цигарата се изви около него. — От друга страна, разбира се, може да се съжалява за начина, по който се развиха някои неща. Те също не излизат от главата ми.

Всички знаеха за едно от нещата, за които Бен съжаляваше — той нямаше наследник. Единственият му син беше убит във Втората световна война, а голямата надежда — внукът му, бе една от безсмислените жертви във Виетнам.

Старецът се задави от кашлица. Нолан Уейнрайт, който беше най-близко, се протегна, пое цигарата от треперещите му пръсти и я загаси в пепелника. Стана съвсем ясно колко много е отпаднал Бен Розели и колко бързо се бе уморил.

Макар никой все още да не го знаеше, това бе последното му посещение в банката.

Всички стиснаха ръката му, търсейки подходящи за случая думи. Когато дойде ред на Едуина Д’Орси, тя го целуна леко по бузата, а той й намигна.

2

Роскоу Хейуърд беше един от първите, които напуснаха заседателната зала. Изпълнителният вицепрезидент имаше две спешни задачи, свързани с вестта, която току-що бе научил.

Първата бе да се осигури по-лесното прехвърляне на ръководството на банката след смъртта на Бен Розели. А втората — да гарантира своето собствено назначение като президент и главен ръководител.

Хейуърд беше солиден кандидат. Но такъв беше и Алекс Вандервурт, който като че ли имаше повече привърженици сред банковите служители. В директорския съвет, обаче, — а това имаше най-важно значение — Хейуърд се надяваше да получи по-широка подкрепа.

Добре запознат с подходите в банковата политика, хладнокръвен и разумен, Хейуърд започна да планира своята кампания още преди края на сутрешното събрание. Щом свършиха, той се насочи право към своите служебни владения. Стаите му бяха облицовани с тъмнобежова ламперия и имаха приятен изглед към града. Веднага след като се настани на бюрото си, той извика по-възрастната от двете секретарки — госпожа Калахан, и й даде спешни инструкции.

Най-напред трябваше да се свърже по телефона с всички външни директори, членове на съвета. Списъкът на директорите беше на бюрото му. Освен за тези специални телефонни разговори, той забрани да бъде обезпокояван по какъвто и да било повод.

Другата инструкция беше да затвори вратата на кабинета му, когато излезе. Това беше доста необичайно, защото по традиция висшите служители на банката държаха вратите си отворени — тази традиция беше установена още преди сто години и упорито поддържана от Бен Розели. Но в сегашния момент усамотението бе особено важно.

Хейуърд бе забелязал, че на сутрешното събрание освен висшите ръководители, присъстваха само двама от директорите, членове на управителния съвет на Първа търговска американска банка. И двамата бяха лични приятели на Бен Розели. Очевидно по тази причина бяха и поканени. Но това означаваше, че останалите петнайсет члена на съвета все още не бяха информирани за предстоящата смърт. Хейуърд щеше да направи така, че всички до един да научат новината от него.

Той пресметна, че съществуват две възможности. Първата — фактите бяха толкова внезапни и разстройващи, че биха могли да породят инстинктивен съюз между този, който научава новината и онзи, който му я съобщава. А втората — някои директори вероятно щяха да негодуват, че не са били информирани предварително, преди служителите от банката с по-нисък ранг, чули съобщението в заседателната зала. Роскоу Хейуърд възнамеряваше да използва това негодувание.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и започна да говори. Последва втори разговор, после трети. Някои от директорите бяха извън града, но Дора Калахан, като опитна и предана секретарка, продължаваше да ги търси.

Половин час след като започна телефонните разговори Роскоу Хейуърд информираше със сериозен глас достопочтения Харолд Остин:

— В банката, разбира се, сме ужасно развълнувани и объркани. Това, което ни каза Бен, просто не изглежда възможно и реално.

— Боже господи — продължаваше да говори слисано Остин, — как ли се е чувствал, докато го е съобщавал!

Харолд Остин бе един от видните хора в града, представител трето поколение на стара фамилия. Преди години бил избран за един мандат в Конгреса — оттам и титлата „достопочтен“, която бе особено важна за него. Харолд Остин притежаваше най-голямата рекламна агенция в щата и беше един от ветераните сред банковите директори с много голямо влияние в съвета.

Хейуърд веднага се възползва от репликата му за съобщаването на вестта и рече:

— Разбирам отлично учудването ти от начина, по който бяхме известени. Честно казано, и на мен ми изглежда някак странно. Това, което ме засегна най-много, беше, че директорите не бяха уведомени. Смятам, че първи те трябваше да научат. Но при сегашното положение реших, че е мое задължение да се свържа незабавно с теб и останалите.

Орловият нос и строгите черти на Хейуърд подсилваха напрегнатото му изражение, а сивите му очи бяха студени зад стъклата без рамки.

— Съгласен съм с теб, Роскоу — отвърна Харолд Остин. — Смятам, че трябваше да ни бъде съобщено и оценявам това, което направи.

— Благодаря ти, Харолд. В такива случаи човек никога не е напълно сигурен кое е най-правилното решение. Единственото сигурно нещо е, че някой трябва да поеме ръководството.

Обръщението на първо име не затрудняваше Хейуърд. Той самият произхождаше от стар род, имаше много познати сред влиятелните среди в щата и беше сред видните членове на така наречената от англичаните „Old boys network“. Неговите лични контакти се простираха далеч извън границите на щата, стигаха до Вашингтон и до много други места. Хейуърд се гордееше със социалното си положение и с приятелските си връзки по върховете. Не забравяше да изтъква и факта, че един от предците му бе сред онези, подписали Декларацията за независимост.

— Друга причина, поради която членовете на управителния съвет трябва да са уведомени, е, че тъжната новина за Бен ще има големи последствия и ще се разпространи много бързо — продължи Роскоу.

— Несъмнено — съгласи се достопочтеният Харолд. — Още утре пресата ще започне да задава въпроси.

— Точно така. И ако не съумеем да обясним нещата както трябва, нашите вложители ще бъдат обзети от несигурност, има вероятност да спаднат и цените на акциите ни…

— Да…

Роскоу Хейуърд почувства, че е успял да насочи мислите на своя колега в нужната посока. Тръстът на фамилията Остин, която достопочтеният Харолд представляваше, притежаваше голямо количество акции на Първа търговска американска банка.

— Ако съветът предприеме енергични мерки — намекна Хейуърд, — и успокои вложителите и притежателите на акции, а и обществеността изобщо, — ефектът от тъжната новина може да бъде незначителен.

— Освен за приятелите на Бен Розели — сдържано заяви Харолд Остин.

— Аз говоря извън рамките на личната загуба. Моята болка, уверявам те, е толкова дълбока, колкото и на останалите.

— Какво по-точно имаш предвид, Роскоу?

— Накратко, Харолд, — продължаването на ръководството. И по-точно — банката не бива да остава без ръководител нито ден. Въпреки голямото ми уважение към Бен и без да пренебрегвам дълбоката ни привързаност към него, аз смятам, че банката прекалено дълго бе смятана за институция, ръководена от един човек. Разбира се, това съвсем не е така, и то от години. Никоя банка, получила място сред двайсетте най-крупни в страната, не би могла да се управлява от един човек. Но все още има хора — предимно външни — които мислят, че е така. Затова, макар че преживяваме тъжни дни, днес директорите би трябвало да използват предоставената възможност и да разрушат тази легенда.

Хейуърд усети, че мъжът отсреща обмисля внимателно отговора. Той дори си го представяше — красив, макар и позастаряващ плейбой, винаги издокаран, с модно подстригана стоманеносива коса. Както обикновено, вероятно и в момента той пушеше голяма пура. Ала достопочтеният Харолд съвсем не беше глупак, той имаше репутация на проницателен, преуспяващ бизнесмен. Най-сетне той каза:

— Смятам, че си напълно прав по отношение на перспективите. Съгласен съм с теб, че въпросът за заместника трябва да бъде решен, а вероятно и името му да бъде оповестено още преди смъртта на Бен.

Хейуърд внимателно слушаше какво ще каже събеседникът му по-нататък.

— Аз смятам, че този човек трябва да бъдеш ти, Роскоу. Отдавна съм го решил. Ти притежаваш качества, опит, а и твърдост също. Така че бих искал да ти предложа моята подкрепа. Бих могъл да убедя и други членове на съвета да последват примера ми. Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, много съм ти благодарен…

— Е, в замяна може би ще искам някоя и друга услуга от време на време.

— Това е съвсем естествено.

— Чудесно. Значи се разбрахме.

Роскоу Хейуърд затвори телефона с чувство на задоволство. Харолд Остин бе стабилен човек, който държеше на думата си.

И следващите телефонни разговори бяха доста успешни.

По време на разговора с друг директор — Филип Йохансън, президент на Мидконтинънт Ръбър — се появи още една възможност. Йохансън сам повдигна въпроса, като спомена, че не би могъл да подкрепи Алекс Вандервурт, тъй като мисленето му е често в разрез с общоприетото.

— Алекс наистина е неортодоксален — каза Хейуърд. — Разбира се, той има някои лични проблеми, но не знам дали между двете неща има някаква връзка.

— Какви проблеми?

— Всъщност става дума за жени. Не знам дали е удобно…

— Това е важно, Роскоу. Можеш да разчиташ на дискретността ми. Казвай какво има.

— Алекс има трудности с брака си. Освен това поддържа връзка с друга жена. И трето, тя е активист в движение с лява ориентация, често я споменават в новините и то в контекст, който не би бил полезен за банката. Не знам доколко му влияе… Но както вече ти казах, не бих искал да…

— Добре направи, че ме уведоми, Роскоу — прекъсна го Йохансън. — Това е нещо, за което директорите би трябвало да знаят. Значи лява ориентация, а?

— Да, казва се Марго Бракън.

— Мисля, че съм чувал за нея. И това, което съм чувал, съвсем не ми харесва.

Хейуърд се усмихна.

Ала по-късно, когато успя да се свърже по телефона с един от директорите, който се намираше извън града, той изпита известно разочарование Ленард Кингзуд, председател на управителния съвет на Нортам Стийл, беше започнал трудовия си път като механик на пещ в стоманодобивен завод. Когато Роскоу Хейуърд започна да го убеждава, че банковите директори би трябвало да бъдат предварително предупредени за съобщението на Бен Розели, той го сряза:

— Не ми ги пробутвай тия на мен! Аз бих постъпил точно като Бен. Бих казал първо на най-близките си хора, а след това на директорите и на останалите служители.

Колкото до възможността цените на акциите на Първа търговска американска банка да спаднат, Лен Кингзуд само каза:

— Какво от това? — И добави: — Вероятно курсът ще спадне с един-два пункта, когато новината се разчуе. Така е то, след като повечето от сделките с акции се осъществяват от невротици, които не могат да преценят разумно разликата между опасността и реалния факт. Но само след седмица акциите ще достигнат отново предишната си стойност, банката ни е стабилна и всички добре го знаем.

По-нататък разговорът продължи така:

— Роскоу, твоята агитация е прозрачна като току-що измити прозорци. Затова ще ти кажа мнението си направо, така и двамата ще спестим време. Ти си превъзходен банкер, когато става дума за сметки и пари — нямаш равен. И ако един ден решиш да дойдеш при мен в Нортам, ще получиш повече пари и процент от сделките в акции. Бих разчистил собствените си хора и бих те сложил на върха, за да управляваш нашите финанси. Това е предложение и обещание. Можеш да разчиташ на мен.

Без да обръща внимание на думите на благодарност, които Хейуърд промърмори, председателят на стоманодобивната компания продължи:

— Но колкото и да си добър, Роскоу, искам веднага да ти кажа, че ти не си безспорният лидер. Това е мнението ми и аз ще го споделя, когато се събере управителният съвет, за да решава кой ще замести Бен. Другото нещо, което бих искал да ти съобщя, е, че моят избор е за Вандервурт. Смятам, че трябва да го знаеш.

— Благодаря ти за откровеността, Ленард — отговори спокойно Хейуърд.

— И така, обади се, ако си склонен да обмислиш сериозно предложението ми.

Роскоу Хейуърд нямаше никакво намерение да работи за Нортам Стийл. Макар че парите бяха важни, гордостта му не би го позволила след хапливите думи на Ленард Кингзуд. Освен това той все още бе напълно убеден, че ще получи висшето ръководство на Първа търговска американска банка.

Отново звънна телефонът. Когато вдигна слушалката, Дора Калахан му съобщи, че е успяла да се свърже с още един директор.

— Господин Флойд Льобер.

— Флойд — започна Хейуърд с приглушен и сериозен глас, — много съжалявам, че ще трябва точно аз да ти съобщя една тъжна и трагична новина…

3

Не всички присъстващи на извънредното събрание напуснаха заседателната зала така бързо, както Роскоу Хейуърд. Неколцина останаха до вратата, все още шокирани от новината. Те разговаряха тихо.

— Това е един тъжен, много тъжен ден — промълви ветеранът от кредитния отдел Поп Мънро, обръщайки се към Едуина Д’Орси.

Едуина само поклати глава, все още не беше в състояние да говори. Бен Розели бе за нея скъп приятел, който наистина се гордееше с издигането й в ръководството на банката.

Алекс Вандервурт се спря до Едуина и кимна с глава към кабинета си, който се намираше няколко врати по-нататък.

— Искаш ли да дойдеш за няколко минути? — покани я той.

— Естествено — съгласи се тя с готовност.

Кабинетите на висшите служители се намираха на етажа на заседателната зала — на трийсет и шестия, високо в централната сграда на Първа търговска американска банка. Както останалите, Алекс Вандервурт разполагаше със стая за неофициални заседания. Едуина си наля кафе от машината. Вандервурт извади лулата си и я запали. Тя забеляза, че пръстите му изпълняваха всяко движение уверено, без никакво излишно движение. Ръцете бяха като тялото му — къси и широки, пръстите му завършваха с дълбоко подрязани, но добре оформени нокти.

Те бяха стари приятели. Едуина ръководеше един от градските клонове на банката и в банковата йерархия беше няколко нива по-ниско от Алекс, но той винаги се беше отнасял с нея като с равна и често, особено когато ставаше дума за нейния клон, пренебрегваше междинните организационни нива и се обръщаше направо към нея.

— Алекс — започна Едуина, — искам да ти кажа, че почти си заприличал на скелет.

— Личи си, значи. — Топла усмивка озари гладкото му кръгло лице.

Алекс Вандервурт обичаше празненствата, вкусната храна и виното. За съжаление това се отразяваше на теглото му. Периодично, както в момента, той пазеше строги диети.

По негласно споразумение те отбягваха темата, която владееше мислите им.

— Как е бизнесът в твоя клон този месец? — попита Алекс.

— Доста добре. Оптимист съм и за следващата година.

— Като заговорихме за следващата година, какви са предвижданията на Луис?

Луис Д’Орси, съпругът на Едуина, беше издател, собственик на широко разпространявано сред вложителите списание.

— Нищо окуражаващо. Той смята, че ще има временно покачване на курса на долара, последвано от рязък спад, точно както се случи с английската лира. Казва също, че онези във Вашингтон, които смятат, че американската рецесия е „погребана“, са просто мечтатели — нещо като фалшивите пророци, които виждаха „светлина в края на тунела“ по време на събитията във Виетнам.

— Съгласен съм с него — каза замислено Алекс, — особено що се отнася до долара. Знаеш ли, Едуина, според мен едно от слабите места в американската банкова система е, че ние никога не сме съветвали клиентите си да държат сметки в чужда валута — швейцарски франкове, германски марки… така, както постъпват европейските банкери. Е, ние се приспособяваме към големите корпорации, защото те се ориентират добре и проявяват настойчивост, така че американските банки получават добри печалби за себе си от другите валути. Но дребните и средни вложители печелят много рядко, да не кажа никога. Ако им бяхме препоръчали сметки в европейски валути преди десет, та дори и преди пет години, някои от нашите клиенти щяха да спечелят вместо да загубят от девалвацията на долара.

— Американското министерство на финансите няма ли да се противопостави на това?

— Може би. Но под натиска на обществеността щяха да отстъпят. Винаги става така.

— Лансирал ли си досега тази идея — повече хора да разполагат със сметки в чужда валута? — попита Едуина.

— Опитах веднъж. Но веднага ме отрязаха. Сред нас, американските банкери, доларът е свещен, независимо колко слаб е в даден момент. С това, обаче, приличаме на щрауса, дето си крие главата в пясъка. Тази концепция налагаме и на хората, а това им струва пари. Само една малка част се ориентираха правилно и откриха сметки в швейцарски франкове преди за започне девал-вирането на долара.

— Често съм мислила за това — каза Едуина. — Банкерите винаги знаят предварително кога девалвацията е неизбежна. И въпреки това не предупреждаваме нашите вложители, с малки изключения, разбира се, и не им препоръчваме да продават доларите си.

— Смята се, че това не е патриотично. Дори Бен…

Алекс млъкна. Те седяха няколко минути, без да кажат нито дума.

През прозорците, които заемаха цялата източна стена на кабинета, се открояваше централната част на един преуспяващ град в Средния Запад. Наблизо бе търговската част, чиито високи сгради се извисяваха току под централния корпус на Първа търговска американска банка. Отвъд градската част се виеше в двойно S широка река, по която се осъществяваше интензивно движение. Както обикновено и днес водите й бяха мръсносиви. Оплетена мрежа от мостове, железопътни линии и пешеходни прелези се стелеха като размотана панделка между промишлените комплекси и предградията в далечината. Съществуването на предградията по-скоро се долавяше, отколкото се виждаше през гъстата мъгла. Преди индустриалната зона и предградията се ширеха градските жилищни квартали — един лабиринт от преобладаващо бедняшки жилища, които според някои бяха истински срам за града. В центъра им се открояваше едно високо ново здание и стоманена конструкция на сграда в строеж.

Загледана в двете сгради, Едуина каза:

— Ако бях в положението, в което се намира Бен, и исках да бъда запомнена с нещо, то струва ми се, че това нещо би било „Форум Ист“.

— И аз мисля така. — Погледът на Алекс бе насочен натам, накъдето гледаше и Едуина. — Без него всичко това щеше да остане само една идея и нищо повече.

Форум Ист беше амбициозен проект, чиято цел бе да се възобнови централната градска част. Бен Розели допринесе за финансовото приобщаване на Първа търговска американска банка към проекта, а Алекс Вандервурт отговаряше пряко за банковото участие. Големият главен градски клон, който се ръководеше от Едуина, отпускаше заемите за строителство и реконструкция и движеше въпросите с лихвите.

— Мислех си какви ли промени ще настъпят… — рече Едуина и за малко да добави след като Бен умре…

— Ще има промени, разбира се, и някои твърде съществени. Надявам се, че те няма да засегнат Форум Ист.

— Няма и час, откакто Бен ни каза… — въздъхна тя.

— А ние обмисляме бъдещия банков бизнес, все едно, че е вече в гроба. Длъжни сме да го сторим, Едуина. Бен би очаквал това от нас. Скоро ще трябва да се вземат някои много важни решения-.

— Включително и кой ще бъде следващият президент.

— Да, и това.

— Мнозина от нас се надяват, че това ще бъдеш ти.

— Честно казано, и аз се надявам.

Това, което и двамата не казаха бе, че до днес всички смятаха Алекс Вандервурт за избрания от Бен Розели наследник. Но не и толкова скоро. Алекс беше в Първа търговска американска банка едва от две години. Преди това беше служител във Федералния резерв и Бен Розели лично го убеди да се премести, като изтъкваше перспективата за евентуално издигане до върха. При назначаването на Алекс старият Бен му каза:

— След около пет години бих искал да предам банката на някой, който да се справя с големите мащаби и същевременно да следва една последователна печеливша политика, защото това е единственият начин за банкера да остане силен. Но той трябва да е не само превъзходен специалист. Бих искал човекът, който ще управлява тази банка, никога да не забравя, не дребните вложители — всеки един от тях — винаги са били нашата здрава опора. Проблемът на банкерите в днешно време е, че те твърде много се отдалечават от реалността. Имам чувството, Алекс, че точно ти си човекът, от когото се нуждаем — добави той, като даде да се разбере, че не му обещава нищо определено. — Нека поработим заедно, а после ще видим.

И така Алекс се премести в банката. Богатият опит и добрият нюх към новите технологии му спечелиха бърз авторитет. Що се отнася до идеите, той откри, че с Бен са често на едно и също мнение.

Още преди години Алекс бе получил някои първоначални представи за банкерството от своя баща — датски емигрант, фермер в Минесота.

Питър Вандервурт се беше нагърбил с банков заем, и за да изплаща лихвите, работеше от ранни зори до късна вечер, по седем дни в седмицата. В края на краищата умря от преумора, разорен, след което банката продаде земята му, за да си прибере неплатените лихви, а и първоначално дадената сума. Тъжният опит на баща му показа на Алекс, че той би трябвало да се стреми да бъде от другата страна в банковите операции — или на страната на онези, които предоставят заемите.

Пътят на младия Алекс към банкерството премина през Харвардския университет и научната степен по икономика.

— Може би всичко все пак ще се уреди — каза Едуина Д’Орси. — Вярвам, че управителният съвет ще избере теб за президент.

— Да — отвърна разсеяно Алекс. Той мислеше за Бен Розели и за баща си, спомените му за двамата някак странно се преплитаха.

— Продължителната работа в банката не е всичко.

— Тя има значение.

Алекс обмисляше възможностите. Той знаеше, че притежава талант и опит, за да оглави Първа търговска американска банка, но може би директорите щяха да предпочетат някой, който е работил по-дълго в нея. Роскоу Хейуърд, например, бе работил в банката почти двайсет години и независимо, че от време на време имаха разногласия с Бен Розели, Хейуърд се ползваше със значителна подкрепа в управителния съвет.

Вчера шансовете за успех бяха на страната на Алекс. Днес бе точно обратното.

Той стана и изтръска лулата си.

— Трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

Когато остана сам, Алекс седна, мълчалив и замислен.

Едуина взе експресния асансьор от директорския етаж до етажа, където се намираше главното фоайе — то представляваше архитектурна смесица между Линкълн Сентър и Сикстинската капела. Фоайето беше пълно с хора — забързани банкови служители, куриери, посетители, туристи. Тя кимна на приятелския поздрав на полицая.

През извитата стъклена фасада се виждаше площад Розели — дърветата, пейките, високите струи на фонтана. През лятото площадът беше място за срещи и чиновниците в центъра хапваха тук обедните си сандвичи, но сега всичко изглеждаше пусто и враждебно. Студеният есенен вятър вдигаше вихрушки от листа и прах и принуждаваше минувачите да търсят уюта на сградите.

Едуина си мислеше, че това е най-омразният й сезон. Той навяваше меланхолия, мисли за приближаваща зима и за смъртта.

Тя неволно потрепери, после се отправи към „тунела“ — покрит с килим и приятно осветен, той свързваше централното управление на банката с великолепната едноетажна сграда на главния градски клон.

Това беше нейното владение.

4

Тази сряда в главния градски клон започна както обикновено.

Едуина Д’Орси беше дежурен отговорник за клона през седмицата. Тя пристигна точно в осем и трийсет, половин час преди тежките метални врати на банката да се отворят за клиентите.

Като ръководител на водещия клон на Първа търговска американска, а и като корпоративен вицепрезидент, тя всъщност не беше задължена да поема седмични дежурства. Но Едуина предпочиташе да дежури, когато й идваше редът. По този начин се стремеше да покаже, че не разчита на специални привилегии само защото е жена — през петнайсетте години, прекарани в Първа търговска американска банка, тя винаги бе държала на това. Пък и дежурствата й бяха веднъж на десет седмици.

Тя се спря пред страничния вход и започна да търси ключа в кафявата си кожена чанта Намери го под червилото, портмонето, кредитните карти, пудриерата, гребена и списъка за пазаруване — в чантата й винаги цареше страшна бъркотия. Преди да отключи, тя провери дали предупредителният сигнал е на мястото си. Беше там, където трябваше да бъде — малко жълто картонче, като че ли случайно оставено на рамката на прозореца. Ако всичко беше наред, портиерът, чието задължение бе да пристига пръв, поставяше сигнала така, че да го видят пристигащите служители. Но ако през нощта се бяха вмъкнали крадци, които чакаха да вземат заложници — най-напред, естествено, портиера — сигналът нямаше да бъде на мястото си и това беше един вид предупреждение. Служителите не само нямаше да влязат, но веднага щяха да потърсят помощ.

Тъй като грабежите непрекъснато се увеличаваха, всяка банка използваше подобен предупредителен сигнал, като видът и местоположението му често се променяха.

Щом влезе, Едуина се насочи към таблото на стената и го отвори. Вътре имаше звънец и тя позвъни по специален кодиран начин — два пъти дълго, един път късо, един път дълго. Така в главната оперативна зала по безопасността в централната сграда щяха да разберат, че аларменият сигнал, получен само преди миг при влизането на Едуина, не е опасен, тъй като в банката се намира вътрешен служител. При влизането си портиерът също подаваше свой собствен код.

В оперативната зала прехвърляха, алармената система от „тревога“ на „готовност за действие“.

Ако дежурният отговорник, в случая Едуина, или портиерът не подадяха правилно своя код, от оперативната зала веднага щяха да алармират полицията. И само след броени минути банковият клон щеше да бъде обкръжен.

Алармените системи и кодовете често се променяха.

Утвърдена практика на банките за гарантиране на сигурността беше да се поставят сигнали, когато всичко е наред. Отсъствието на тези сигнали означаваше, че е възникнала опасност. По този начин банковите служители, попаднали в беда, биха могли да предупредят останалите, без да правят нищо.

Междувременно служителите на банката започнаха да пристигат. Всички минаваха покрай униформения портиер, застанал на страничната врата.

— Добро утро, госпожо Д’Орси. — Към Едуина се приближи Тотънхоу — побелял мъж, ветеран в банката. Той отговаряше за персонала и за рутинните операции в клона, а заради издълженото, печално лице мнозина го сравняваха с уморено кенгуру. Само-вглъбеността и песимизмът му се засилваха с приближаването на времето, когато трябваше да се пенсионира. Той мразеше възрастта си и като че обвиняваше другите за стареенето си. Едуина и Тотънхоу прекосиха голямата зала на банката и слязоха по широките, застлани с килим стъпала в трезора. Задължение на дежурния служител бе да присъства при отварянето и затварянето на трезора.

— Чух да се говори, че господин Розели е тежко болен. Вярно ли е? — тъжно попита Тотънхоу, докато чакаха пред вратата на трезора.

— За съжаление — да. — И Едуина му разказа накратко за вчерашната среща в заседателната зала.

Цялата предишна вечер Едуина мисли само за това. Но тази сутрин бе твърдо решена да се съсредоточи единствено върху банковите си задължения. Бен би очаквал тъкмо това.

Тотънхоу промълви нещо, но тя не го чу.

Едуина погледна часовника си. Беше 8,40. Секунда по-късно се чу тихо прещракване на масивната врата от хромирана стомана. Това означаваше, че нощната автоматична ключалка, която се включваше всяка вечер преди затварянето на банката, е вече изключена. Следваше набирането на комбинацията на ключалката на трезора, което бе възможно само след изключването на автомата.

Като използва друг скрит бутон, Едуина сигнализира на Централната оперативна зала, че трезорът ще бъде отворен — обичайното сутрешно, а не принудително отваряне.

Застанали един до друг, Едуина и Тотънхоу завъртяха комбинациите си. Никой не знаеше комбинацията, използвана от другия. Това правеше невъзможно отварянето на трезора от един човек.

Скоро пристигна и Майлс Истън, един от оперативните служители. Млад, красив, елегантен мъж, винаги в прекрасно настроение, Майлс бе приятен контраст на неизменно мрачния Тотънхоу. Едуина харесваше Майлс Истън. С него дойде и един от старшите касиери, който щеше да наблюдава вноса и износа от трезора до края на деня Паричната наличност, в банкноти и монети, която щеше да мине през ръцете му за следващите шест часа, бе не по-малко от един милион долара.

А чековете, които минаваха през големия банков клон за същия период, бяха на стойност около двайсет милиона.

Едуина застана встрани, а старшият касиер и Майлс Истън отвориха огромната, прецизно конструирана врата на трезора. Тя щеше да остане отворена до приключване на деловата дейност в края на деня.

— Току-що ми съобщиха по телефона, че днес ще отсъстват още двама касиери — обърна се Истън към оперативния служител.

Погледът на Тотънхоу стана още по-замислен.

— Пак ли грип? — попита Едуина.

През последните десет дни в града имаше грипна епидемия и в банката отсъстваха много служители, особено касиери.

— Да, грип — отвърна Майлс Истън.

— Ако можех и аз да се разболея — промърмори Тотънхоу, — поне щях да си лежа вкъщи и нямаше да се тревожа за това как да намеря хора, които да застанат на касите. Наистина ли смятате, че трябва да отворим днес? — обърна се той към Едуина.

— Точно това се очаква от нас.

— Тогава ще трябва да изпразним канцелариите. Ще започнем най-напред с теб — каза той на Майлс Истън. — Вземай една кутия с пари и се приготви да застанеш на някоя от касите. Не си забравил да броиш, нали?

— До двайсет ме бива — каза Истън, — а и без това няма да си давам повече зор.

Едуина се усмихна. Тя не се тревожеше за младия Истън, той се справяше отлично с всичко. Тотънхоу се пенсионираше догодина и тя смяташе да назначи Майлс Истън на мястото му.

— Не се тревожете, госпожо Д’Орси — отвърна на усмивката й той, — аз съм много добър и полезен за запълване на всякакво празно място. Освен това съм във форма, снощи играх хандбал в продължение на три часа и се справих отлично с резултата.

— Успя ли да спечелиш?

— Разбира се.

Едуина знаеше, че хобито на Истън — изучаването и колекционирането на банкноти и монети — е много полезно за банката. Затова Майлс Истън въвеждаше в работата всички новопостъпили. Той го правеше с удоволствие, като се впускаше в исторически подробности и обясняваше, че и банкнотите, и инфлацията, са били изобретени в Китай. Първият документиран случай на инфлация, разясняваше той, е бил през тринайсети век, когато монголският император Кублай хан не могъл да плати на своите войници с монети и използвал дървено печатно блокче за изработка на военни пари. За съжаление било отпечатано такова огромно количество, че парите скоро загубили всякаква стойност. „Някои хора, вмъкваше между другото младият Истън, са на мнение, че сега и доларът се монголизира.“

Благодарение на своите познания, Истън стана главен експерт по фалшивите пари — той проверяваше всички онези банкноти, които пораждаха някакво съмнение.

Едуина, Истън и Тотънхоу се върнаха отново в главната банкова зала. Там пренасяха пълните с пари брезентови чували, пристигнали с бронирания, придружаван от двама въоръжени полицаи пикап.

Пренасянето на големи количества пари ставаше рано сутринта, като преди това, още по-рано, те се прехвърляха от Федералния резерв в централния паричен трезор на Първа търговска американска банка. Оттук ставаше разпределението им в системата от клонове. Причината за този всекидневен график бе проста. Неизползваните пари в трезора не носеха никаква печалба, освен това имаше опасност от загуба или грабеж.

Майсторлъкът на всеки ръководител на банков клон се свеждаше до това, никога да не държи прекалено много пари, но и да не се стига до там, че те да липсват.

Голям клон като централния градски на Първа търговска американска разполагаше с работно количество от около половин милион долара. Парите, които пристигнаха тази сутрин — четвърт милион, бяха разликата, която обикновено бе необходима за един ден в банката.

— Надявам се, че този път сте ни докарали по-чисти пари — измърмори Тотънхоу на полицаите, които носеха чувалите.

— Казах на момчетата от централния трезор за вашите оплаквания, господин Тотънхоу — отвърна единият от полицаите. Той беше младолик, с дълга черна коса, която се подаваше под униформената шапка и стигаше до яката му. Едуина го огледа и насочи поглед към обувките му. — Споменаха, че сте им се обадили — добави гой. — Що се отнася до мен, аз взимам каквито пари ми дадат, и чисти, и мръсни.

— За съжаление, обаче, някои от нашите клиенти са по-придирчиви — заяви оперативният отговорник.

Обикновено банките се състезаваха, за да получат повече от новите емисии пари в банкноти и монети, които се изработваха в Бюрото за печатане и леене и след това отиваха във Федералния резерв. Учудващо голям брой от клиентите, наричани от служителите „изисканата клиентела“, отказваха да вземат мръсните банкноти и настояваха за нови, или най-малкото за чисти нари, известни в банковите среди като „годни“. За щастие имаше и такива, на които им бе все едно, и касиерите бяха инструктирани да пробутват старите, изпоцапани банкноти винаги, когато беше възможно, а да пазят новите и чисти банкноти за взискателните клиенти.

— Чувам, че имало големи количества майсторски изработени фалшиви пари. Бихме могли да ви прехвърлим някой чувал — подметна другият полицай, като намигна на колегата си.

— Спокойно можем да минем без тях — каза Едуина. — И без това си ги имаме достатъчно.

Само през миналата седмица в банката бяха разкрити фалшиви банкноти на стойност хиляда долара — внесени от неизвестен източник. Най-вероятно бяха постъпили чрез многобройните вложители — някои от тях също измамени, прехвърляха загубата си върху банката, други пък нямаха ни най-малка представа, че банкнотите са фалшиви. И в това нямаше нищо чудно, тъй като фалшификацията бе на ниво.

Служителите от секретните служби, които разговаряха с Едуина и Майлс Истън, бяха сериозно разтревожени.

— Досега не сме виждали толкова майсторски фалшифицирани пари, при това толкова много — призна единият от тях. Според приблизителни данни само миналата година са били произведени трийсет милиона фалшиви долари. А кой знае колко въобще не са били открити.

Главните източници за снабдяване с фалшиви американски долари бяха Англия и Канада. Но агентите от секретните служби съобщиха, че огромно количество от тях се върти и в Европа: „Там те се откриват много по-трудно. Така че предупредете ваши приятели, които пътуват в Европа, никога да не приемат американски долари. Огромна е вероятността тези долари да са без никаква стойност“.

— Не се тревожете, приятели — каза единият от въоръжените полицаи и преметна брезентовия чувал на раменете си. — Тези банкноти са истински. Взети са от сигурно място.

Двамата полицаи се насочиха надолу по стълбите към трезора.

Едуина тръгна към своето бюро. Животът в банката започваше да кипи. Главните външни врати бяха вече отворени, влизаха и първите клиенти.

Бюрото на Едуина — на такова бюро по традиция работеха висшите банкови служители — бе на леко повдигната, застлана с червен килим платформа. Едуина седеше на най-голямото и най-внушителното бюро, а зад гърба й висяха две знамена — вдясно държавното със звездите и чертите, а вляво триъгълният флаг на щата. Понякога й се струваше, че се намира в телевизионно студио и се готви да направи тържествено съобщение, заобиколена от въртящи се камери.

Сградата на централния градски клон бе нова и модерна. Тя бе наново изградена преди година-две, когато в съседство бе издигната главната сграда на банката. Зданието на клона бе построено по специален нов проект, за чието изпълнение не се пожалиха средства. И така, новото вътрешно оформление, в което преобладаваше червеното и махагона и само тук-там малко златисто, създаваше чудесна обстановка за клиентите и отлични условия за работа сред несъмнен разкош. Едуина си даваше сметка, че понякога този разкош има своето значение и оказва определено въздействие.

Тя отпусна стройното си тяло в удобния въртящ се стол с висока облегалка и оправи с ръка косата си — ненужен жест, защото, както винаги, косата й беше безупречно сресана.

Едуина посегна към папката с молбите за по-големи от официално разрешените заеми.

Тя имаше право да разрешава еднократен заем максимално до един милион долара с предварителното съгласие на още двама служители от клона. В това отношение нямаше проблеми. Молбите за по-големи заеми се прехвърляха в Центъра, в управлението по кредитна политика.

В Първа търговска американска банка, както и във всяка друга банкова система, големината на заема, който един служител имаше право да разреши, беше всепризнатият показател за позицията му в служебната йерархия. Той определяше неговото — или нейното — положение и се наричаше „силата на парафа“, защото този подпис беше достатъчен за получаването на искания заем.

„Силата на парафа“ на Едуина бе наистина голяма, защото отразяваше отговорността й в управлението на един важен клон на Първа търговска американска банка. Ръководителят на един по-малък клон би могъл да одобрява заеми в размер между десет хиляди и половин Милион долара, в зависимост от качествата на служителя и мястото на клона в системата. Едуина винаги се удивляваше на факта, че „силата на парафа“ всъщност поддържаше една цяла система от касти, на която се предоставят определени права и привилегии. В централната сграда, в управлението по кредитна политика, един помощник-инспектор по заемите, чиито пълномощия се ограничаваха едва до петдесет хиляди, работеше на незабележимо бюро в голямата обща зала. Следващият в обществената йерархия, инспекторът по заемите, чиято „сила на парафа“ стигаше до четвърт милион, разполагаше с по-голямо бюро и работеше сам, ограден от стъклени стени.

Почти прекрасен кабинет с врата и прозорец се полагаше на помощник-контрольора по заемите, чиято „сила на парафа“ стигаше до половин милион. На него му се полагаше голямо бюро, картина с маслени бои, табелка с името на вратата, безплатен абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“ и в допълнение — лустро за обувки в малко пликче всяка сутрин. На двама помощник-контрольори се полагаше една секретарка.

Вицепрезидентът по заемите, чиито пълномощия се простираха до един милион, работеше в ъглов кабинет с два прозореца, с две картини с маслени бои на стените и със своя собствена секретарка. Името му беше гравирано върху вратата. Той също разполагаше с безплатно лустро за обувки и абонамент, но освен това получаваше списания, използваше кола на компанията, когато работата го изискваше, и имаше право да обядва в трапезарията на висшите служители.

Положението на Едуина й гарантираше всичките привилегии, произтичащи от „силата на парафа“. Ала никога не беше използвала безплатното лустро.

Тази сутрин прегледа две молби за заеми, парафира едната, а върху другата написа с молив няколко въпроса. Третата молба я слиса.

Изненадана, тя прочете документа още веднъж, осъзнавайки странното съвпадение с вчерашните събития.

Набра по вътрешния телефон номера на служителя, който беше подготвил документа.

— Касълман — обади се той.

— Клиф, моля ви, елате за малко.

— Идвам — отговори той.

Касълман, който седеше през няколко бюра в залата, погледна към Едуина и добави: — Знам защо ме викате.

Минута по-късно той седна до бюрото й, погледна разтворената папка и рече:

— Така и очаквах. Настръхна ви кожата, нали?

Клиф Касълман беше дребен, но добре сложен, с кръгло розово лице и приятна усмивка. Просителите на заеми го харесваха, защото беше внимателен и търпеливо ги изслушваше. Но той беше твърде опитен и умееше трезво да преценява всяка молба.

— Надявах се, че всичко това е само една лоша шега, макар и доста отвратителна — каза Едуина.

— Може би е по-правилно да се каже жестока, госпожо Д’Орси. И макар че всичко това е ужасно, то е напълно реално, уверявам ви. — Касълман погледна към папката. — Включил съм всички подробности, защото бях сигурен, че ще ги искате. Очевидно сте прочели доклада ми. И препоръките.

— Вие сериозно ли предлагате да предоставим парите за такава цел?

— Честен кръст. — Служителят по заемите млъкна объркано. — Съжалявам, тук няма място за черен хумор. Но аз се надявам, че ще одобрите заема.

Всичко беше подробно описано. Четирийсет и три годишен фармацевт, който работеше в една аптека наблизо, искаше заем от двайсет и пет хиляди долара. Името му беше Гозбърн, женен — първи брак, който продължаваше вече седемнайсет години Семейство Гозбърн почти беше изплатило къщата си в едно от предградията. Двамата имаха обща сметка в Първа търговска американска банка от осем години — никакви проблеми. Предишният по-малък заем, взет от банката, бе изплатен. Положението на Гозбърн в службата, както и другите финансови въпроси, бяха в ред.

Сегашният заем им беше необходим за купуването на голяма неръждаема стоманена капсула, в която да поставят дъщеря си Андреа — починала преди шест дни на петнайсет години от злокачествено бъбречно заболяване. Тялото на Андреа се пазело в хладилна камера в погребалното бюро. Кръвта й била източена веднага след установяването на смъртта и заменена с „подобна“ течност, наречена диметилсулфоксид.

Стоманената капсула била направена така, че да поддържа температурата на течния нитроген под нулата. Тялото, обгърнато в алуминиева обвивка, щяло да бъде поставено в тази течност.

Капсулата — огромна бутилка, известна под името „криокрипта“, щели да докарат със самолет от Лос Анжелос — стига банката да предоставела искания заем. Около една трета от парите бяха необходими, за да се предплати таксата за съхраняването на капсулата и за подменянето на нитрогенната течност на всеки четири месеца.

— Чували ли сте за така наречените „крио“ общества? — попита Касълман.

— Бегло. Нещо псевдонаучно, нали? С не особено добра репутация.

— Да, те нямат добра репутация и са наистина псевдонаучни. Но пък имат немалко последователи. Те са убедили Гозбърн и съпругата му, че когато науката напредне — да кажем след петдесет или сто години — Андреа може да бъде размразена, върната към живота и излекувана. Не случайно са си измислили мотото: „Замрази се — чакай — съживи се!“

— Ужасно — каза Едуина.

— Съгласен съм с вас, но се поставете на тяхното място! Те вярват. Това са възрастни, разумни, интелигентни и силно религиозни хора. Кои сме ние, от банката, та да ги съдим и упрекваме? Според мен единственият въпрос е: Ще може ли Гозбърн да изплати заема? Аз проследих финансовото му положение и съм убеден, че ще се справи. Може и да е смахнат, но фактите показват, че смахнат или не, винаги изплаща заемите си.

— Тия хора наистина ще се заробят — каза Едуина, докато изучаваше е нежелание цифрите.

— Човекът го съзнава, но настоява да му дадем парите. Ще работи допълнително през свободното си време. А и жена му си търси работа.

— Но те имат още четири по-малки деца — каза Едуина.

— Да.

— Няма ли някой, който да му каже, че другите деца — живите, скоро ще имат нужда от пари, за учение и за какво ли не още, така че тези двайсет и пет хиляди долара биха могли да се използват много по-разумно!

— Аз му го казах. Проведохме два дълги разговора. Но според него това е решение на цялото семейство. Те вярват, че си заслужава да се направят всякакви жертви в името на надеждата, че някой ден Андреа отново ще живее. Децата обещават, че когато пораснат, ще поемат грижата за нейното тяло.

— О, Господи! — Мислите на Едуина отново се върнаха към вчерашния ден. Смъртта на Бен Розели, когато и да дойде, ще бъде достойна. А това правеше смъртта грозна, превръщаше я във фарс. Редно ли е парите на банката, в известна степен парите на Бен, да се използват за такава цел?

— Госпожо Д’Орси — продължи Касълман, — тези документи лежат на бюрото ми от два дни. Отначало се чувствах така, както и вие се чувствате сега — знам, че това наистина е ужасно. Но после обмислих нещата и промених мнението си. Според мен, това е един приемлив риск.

Приемлив риск. Едуина съзнаваше, че Клиф Касълман е прав, защото приемливите рискове бяха в основата на банкерството. Той беше прав и за друго — банката не трябваше да бъде съдник или съветник по повечето лични въпроси.

Точно този риск можеше да донесе и загуби. Но дори да загубеха, Касълман не би имал вина. Докладът му беше издържан, доводите му „за“ бяха много повече от тези „против“. Всъщност в банката се гледаше с неодобрение на чиновниците, които винаги правеха предложения за заеми, несвързани с риск. Нещо съвсем естествено, дори задължително за един отрупан с работа служител е от време на време да предлага заем, който да донесе загуби. В противен случай, той би имал дори и неприятности, защото компютърът предупреждаваше ръководството, че той губи клиенти поради прекалената си предпазливост.

— Добре — каза Едуина. — Всичко това ме ужасява, но ще подкрепя мнението ви.

Тя подписа документа и Касълман се върна на бюрото си.

И така — като изключим заема за замразената дъщеря, — денят започна както обикновено.

Всичко вървеше нормално до ранния следобед.

В дните, когато обядваше сама, Едуина сядаше в кафенето, разположено на приземния етаж на централната сграда. Там беше шумно, храната много не я биваше, но обслужваха бързо и обедът й отнемаше само петнайсетина минути.

Днес беше поканила на обяд един клиент и затова реши да се възползва от привилегията си на вицепрезидент, като го заведе в специалния салон за висши служители, който се намираше на последния етаж в централната сграда. Гостът й беше касиерът на най-големия в града универсален магазин, който искаше краткосрочен заем от три милиона долара, за да покрие финансовия дефицит, получен в резултат на слабите продажби през есента, а и на по-скъпите от обикновено търговски цени на коледните стоки.

— Тази ужасна инфлация… — оплакваше се касиерът, докато дояждаше спаначеното суфле. После избърса устни и добави: — Но ние ще успеем да върнем парите си през следващите два месеца, а и да спечелим нещо. Дядо Коледа е винаги добър към нас.

Представената от универсалния магазин оферта беше добра. Независимо от това, Едуина доста се пазари, докато се споразумеят за условията. Въпреки недоволството на клиента, съгласието беше постигнато със сервирането на десерта — мелба с праскови. Заемът от три милиона надхвърляше личните пълномощия на Едуина, но тя обикновено не срещаше затруднения при одобряването на предложенията си. За да спести време, би могла да говори и с Алекс Вандервурт, който винаги я подкрепяше.

Пиеха кафето, когато келнерката се приближи и каза:

— Госпожо Д’Орси, на телефона е господин Тотънхоу. Търси вас, казва, че е спешно.

Едуина се извини и отиде на телефона във фоайето.

— Отдавна ви търся — смутено рече оперативният администратор на нейния клон.

— Ето че ме намерихте. Какво има?

— Установихме сериозна липса. — И той продължи да обяснява: — Една от касиерките докладва преди около час и половина. Веднага започнахме проверката.

Едуина усети паника и отчаяние в гласа му и го попита колко пари липсват. Чу го, че преглъща, преди да отговори:

— Шест хиляди долара.

— Идвам веднага.

Извини се на госта си и след по-малко от минута беше в експресния асансьор и пътуваше към главния етаж.

5

— Доколкото разбирам — каза мрачно Тотънхоу, — единственото нещо, което всички ние със сигурност знаем, е, че шест хиляди долара в банкноти не са там, където трябва да бъдат.

Освен оперативния администратор около бюрото на Едуина Д’Орси седяха и младият Майлс Истън, помощникът на Тотънхоу и касиерката Хуанита Нунес.

Парите бяха изчезнали от чекмеджето на Хуанита Нунес.

Беше изминал половин час от завръщането на Едуина. Тя се обърна към Тотънхоу:

— Прав сте, но сме длъжни да положим още усилия. Искам да премислим всички факти, бавно и внимателно.

Беше малко след три следобед. Клиентите си бяха отишли. Външните врати бяха затворени.

Както обикновено, служителите продължаваха с традиционните си задължения, но Едуина долавяше скритите им погледи, насочени към бюрото й — те вече знаеха, че нещо не е наред.

Тя непрекъснато си повтаряше, че не трябва да се паникьосва, за да може да прецени и анализира всеки, дори и най-дребния факт. Искаше да проследи внимателно нюансите в разказа и мнението особено на госпожа Нунес.

Едуина ясно осъзнаваше, че скоро ще бъде принудена да осведоми централното ръководство за очевидно голямата липса на пари, след което ще се намеси управлението по сигурността, а вероятно и ФБР. Но тя възнамеряваше да направи всичко възможно, за да реши проблема тихомълком, без включване на тежката артилерия, докато все още имаше шансове за това.

— Ако желаете, госпожо Д’Орси — обади се Майлс Истън, — ще започна аз, тъй като Хуанита доложи най-напред на мен за случилото се. — Присъщата му бодрост бе изчезнала.

Едуина кимна с одобрение.

Истън разказа, че научил за липсата на парите няколко минути преди два часа. Хуанита Нунес му докладвала, че според нея от чекмеджето й липсват шест хиляди долара.

В момента Майлс Истън работел също като касиер, налагало се поради отсъствието на много служители. Истън работел през две гишета от Хуанита Нунес и тя отишла най-напред при него, като преди това заключила чекмеджето си.

Като чул за липсата, Истън също заключил чекмеджето си и отишъл при Тотънхоу.

По-тъжен от обикновено, Тотънхоу продължи по-нататък.

Той отишъл веднага при госпожа Нунес и разговарял с нея. Най-напред се усъмнил, че липсват точно шест хиляди долара, защото според него, било невъзможно да се знае точната сума. Тотънхоу обясни, че Хуанита Нунес работила през целия ден, започнала сутринта с малко повече от десет хиляди долара, получени от трезора. Приемала и изплащала пари от отварянето на банката в 9 сутринта. Това означаваше, че е работила в продължение на пет часа, като прекъснала само за четирийсет и пет минути на обяд, а през това време банката е била пълна с хора и всички каси са работели. Освен това паричните вноски били по-големи от обикновено, така че парите в чекмеджето — без да се смятат чековете — вероятно възлизали на двайсет, двайсет и пет хиляди долара. Накрая Тотънхоу направи следния извод: би ли могла госпожа Нунес да знае със сигурност не само че липсват пари, но и точната сума?

Едуина поклати глава. Тя вече си беше задала този въпрос.

Като се стремеше да не бъде забелязана, тя внимателно изучаваше младата жена. Хуанита бе дребна, слаба и тъмнокоса. Тя не беше красива, но в нея имаше някаква странна предизвикателност. Беше пуерториканка, това си личеше от пръв поглед, и говореше с лек акцент. Отговаряше кратко, когато я питаха нещо.

Трудно беше да се прецени какво изживяваше Хуанита Нунес. Тя сякаш не се стремеше да им помогне, поне външно изглеждаше така, мислеше Едуина. Касиерката не пожела да даде никаква допълнителна информация, освен това, което бе съобщила в началото. Изражението й се менеше от мрачно до враждебно. От време на време изглеждаше доста разсеяна, сякаш беше отегчена и смяташе по-нататъшните разговори за напълно излишни. Но беше и изнервена, това личеше от стиснатите й ръце и от непрекъснатото въртене на тънката венчална халка.

Едуина Д’Орси беше погледнала в списъка на служителите, който винаги беше на бюрото й, и оттам научи, че Хуанита Нунес е на двайсет и пет години, разведена, с дете на три години. В Първа търговска американска банка работеше от две години — като касиерка. Това, което липсваше в списъка, но което Едуина бе чувала да се говори, бе, че младата Нунес сама издържа детето си и че има — може би и сега — финансови трудности: изплащала дълговете на съпруга си, който я изоставил.

Тотънхоу добави, че независимо от съмненията си, че госпожа Нунес би могла да знае точната липсваща сума, той я освободил от задълженията й на гишето и я „заключил с парите“.

Тъй нареченото „заключване“ бе един вид опит да се помогне на пострадалия банков служител, а също така стандартна процедура, която се прилагаше в подобна ситуация. Това означаваше, че касиерът оставаше сам в малка канцелария заедно с парите и един калкулатор и правеше баланс на всички операции през деня.

Тотънхоу чакал отвън.

Когато го извикала, Хуанита му казала, че парите наистина не излизат. Липсвали шест хиляди долара.

Тотънхоу извикал Майлс Истън и двамата заедно направили повторна проверка, докато Хуанита Нунес ги наблюдавала. Те открили, че изчисленията й са правилни. Вече нямало никакво съмнение, че липсват пари и то точно толкова, колкото били обявени в самото начало.

И тогава Тотънхоу се обадил на Едуина.

— Това всъщност ни връща там, откъдето започнахме — заяви Едуина — На някой да му е хрумнало нещо ново?

— Аз бих искал да задам на Хуанита още няколко въпроса, ако тя не възразява — обади се Майлс Истън.

Едуина кимна.

— Помисли внимателно, преди да ми отговориш, Хуанита — каза Истън. — Днес правила ли си КР с някой касиер?

КР означаваше размяна между касиерите. На тях често им се случваше да останат без нужните банкноти или монети. Когато имаха много хора за обслужване, вместо да се бавят да ходят до трезора, касиерите си помагаха един на друг и си „продаваха“ и „купуваха“ пари. КР обикновено се записваше. Но понякога, поради бързина или невнимание, ставаха грешки и в края на работния ден на един касиер парите не му достигаха, а на друг бяха повече. Ала грешка с такова голямо количество пари — шест хиляди долара — бе почти невъзможна.

— Не — отговори касиерката. — Никакви размени. Днес не.

— А да си забелязала някой да се е навъртал около гишето ти, така че да може незабелязано да измъкне пари? — продължаваше да настоява Майлс Истън.

— Не.

— Когато дойде при мен, ти каза, че смяташ, че липсват пари. Кога точно го установи?

— Няколко минути преди това.

— Колко време след обедната почивка, госпожо Нунес? — намеси се Едуина.

— Може би двайсетина минути след това — колебливо отвърна момичето; явно не беше много сигурно.

— Тогава да поговорим за времето преди да отидете на обяд — каза Едуина. — Смятате ли, че парите са липсвали тогава?

Хуанита Нунес поклати отрицателно глава.

— Но как можете да бъдете сигурна?

— Сигурна съм.

Едуина започваше да се дразни от тези кратки отговори, които не помагаха с нищо. Освен това й се стори, че мрачната враждебност на момичето сякаш се беше засилила.

— Но как така разбра, че липсват пари, при това точната сума? — повтори съдбоносния си въпрос Тотънхоу.

— Разбрах. — Малкото лице на младата жена придоби предизвикателен вид.

Последва тишина, породена от явно недоверие.

— Смяташ ли, че е възможно да си сгрешила и да си дала на някой клиент шест хиляди долара повече?

— Не.

— Когато напусна гишето, за да отидеш на обяд, ти взе чекмеджето с парите, отнесе го в трезора, остави го там и затвори ключалката чрез специалната комбинация. Така ли беше? — попита Майлс Истън.

— Да.

— Сигурна ли си, че заключи?

Момичето кимна в знак на потвърждение.

— А ключалката на оперативния администратор затворена ли беше?

— Не, тя беше отворена.

Това също беше нормално. Всяка сутрин след като комбинацията на оперативния администратор се поставяше на положение „отворено“, тя оставаше така до края на деня.

— И когато се върна от обяд, твоето чекмедже с парите беше на мястото си, все още заключено?

— Да.

— Някой друг да знае твоята комбинация? Казвала ли си я на някого?

— Не.

За миг въпросите спряха. Според Едуина всички насядали около бюрото прехвърляха на ум подробностите около процедурите, свързани с трезора.

Чекмеджето с парите, за което питаше Майлс Истън, представляваше здрава кутия, поставена на стенд с колелца, за да се придвижва лесно от едно място на друго. Наричаха го и количка за пари. Всеки касиер си имаше количка с поставен на видно място номер. Обикновено тя се използваше само от един човек. Винаги имаше няколко колички повече. С една от тях днес бе работил Майлс Истън.

Всички колички се проверяваха на излизане и влизане в трезора от главния касиер, който следеше движението им. Невъзможно беше да вземеш количка, нарочно или случайно, без да бъдеш забелязан от главния касиер, нито пък да влезеш в трезора с чужда количка. През нощта и в края на седмицата масивната врата на трезора се затваряше плътно, по-плътно дори от плочата над гроба на фараон.

Всяка количка имаше по две ключалки, които се задействаха чрез комбинация от цифри, така че фалшификациите бяха изключени. Едната се отключваше лично от касиера, а другата от оперативния администратор или от помощника му. Отключването се осъществяваше всяка сутрин в присъствието на касиера и оперативния администратор.

На касиерите бе наредено да помнят наизуст комбинацията и да не я казват на никого. Тя можеше да се промени по всяко време, стига да реши касиерът. Единственият писмен документ, съдържащ комбинацията на касиера, се пазеше в запечатан плик с два подписа, който, заедно с други такива пликове, бе грижливо прибран в депозитна кутия. Печатът върху плика се разчупваше в три случая — при смърт, болест или смяна на работата на касиера.

С други думи, правеше се всичко възможно само активно работещият с парите да знае комбинацията, а така и касиерите, и банката, бяха застраховани срещу обири.

Друга особеност на количката за пари бе вградената алармена система. Електрическа верига свързваше всяка една от тях с банковата комуникативна мрежа. Предупредителният бутон бе скрит под пачка пари, която наричаха „стръвта“.

Касиерите бяха инструктирани никога да не използват „стръвта“, но при опасност трябваше да грабнат най-напред нея. Преместването на пачката освобождаваше безшумен повдигач, който задействаше системата. Така банковите служители по сигурността и полицията получаваха предупреждение и довтасваха само след няколко минути. Задействаха се и скритите мрежи, разположени на тавана. Серийните номера на „стръвта“ бяха записани, за да се използват като евентуално доказателство.

— Има ли сред липсващите шест хиляди долара и от „стръвта“? — обърна се Едуина към Тотънхоу.

— Не — отвърна оперативният администратор. — Те са на мястото си. Проверих.

Тогава Едуина си каза, че и тази възможност да стигнат до някакво заключение отпада.

— Хуанита — обърна се още веднъж Майлс Истън към касиерката, — смяташ ли, че съществува някаква възможност някой друг да измъкне парите от чекмеджето ти?

— Не — заяви Хуанита Нунес.

Едуина наблюдаваше внимателно момичето и й се стори, че усети страх в гласа му. Основания за страх имаше — никоя банка не би подминала с лека ръка такава значителна липса.

Едуина вече не се чудеше къде са шестте хиляди. Момичето ги беше откраднало. Друго обяснение нямаше. Трудността беше да открият как го е сторила.

Възможно бе Хуанита Нунес да ги е предала през гишето на свой съучастник. Никой не би забелязал, защото това би изглеждало като обикновено теглене на пари. Друга алтернатива бе момичето да ги е скрило и изнесло по време на обедната почивка, но в този случай рискът би бил много по-голям.

Госпожа Нунес не може да не си е давала сметка, че ще загуби работата си в банката, независимо дали ще бъде доказано, че е откраднала парите, или не. Банковите касиери установяваха понякога парични липси и подобни грешки бяха нормални и очаквани. Всяка година им се случваше да направят около осем такива грешки — парите да им излязат по-малко или повече, но ако ставаше дума за сума не по-голяма от двайсет и пет долара, обикновено нямаше никакви последствия. Но при липса в по-голям размер нито един касиер не би запазил работата си, и всички добре го знаеха.

Хуанита Нунес вероятно бе пресметнала, че тези шест хиляди са достатъчна компенсация, ако загуби работата си, макар че трудно би могла да си намери друга работа при тези обстоятелства. Независимо от всичко на Едуина й бе жал за момичето. То очевидно се намираше в ужасно положение. Може би нуждите й от пари са били свързани с детето.

— Надали ще можем да измислим нещо повече — каза Едуина на останалите. — Трябва да съобщя на ръководството. То ще се заеме по-нататък с разследването.

— Госпожо Нунес, моля ви, останете — добави тя, след като всички понечиха да си тръгнат. Момичето се върна и отново седна.

Едуина се увери, че наблизо няма някой, който да ги чуе и се обърна към момичето, като се опитваше да говори сърдечно и предразполагащо:

— Хуанита, сега е моментът да си поговорим искрено, като приятели. — Едуина беше преодоляла предишната си припряност. Тя забеляза, че тъмните очи на момичето са насочени право към нейните. — Сигурна съм, че сте се досетили поне за две неща. Първото е, че ще има сериозно разследване около случая, с участието на ФБР, защото нашата банка е с федерална осигуровка. Второ, няма никакъв начин подозрението да не падне върху вас. — Едуина направи малка пауза. — Казвам ви го напълно открито. Разбрахте ли?

— Разбирам, но не съм взимала никакви пари.

Едуина забеляза, че младата жена продължава да върти венчалния си пръстен.

— Колкото и дълго да продължи разследването — не се предаваше Едуина, като подбираше много внимателно думите си, защото й беше ясно, че няма право да отправя никакви преки обвинения — по-късно това би могло да навреди на банката, — почти сигурно е, че истината ще бъде разкрита, обикновено става точно така. Следователите са много опитни. И работят много сериозно. Те не се предават лесно.

— Не съм взела парите — повтори още по-твърдо момичето.

— Не съм казала, че сте вие. Но наистина искам да знаете, че ако случайно има още нещо, което не сте съобщили, сега е времето да го кажете. По-нататък няма да имате такива възможности. Ще бъде твърде късно.

Хуанита Нунес вдигна глава, готова отново да каже нещо. Но Едуина я спря:

— Не, изслушайте ме. Искам да ви обещая нещо. Ако парите бъдат върнати в банката, да кажем, не по-късно от утре, няма да има никакви разследвания. Разбира се, който е взел парите, не би могъл да работи повече тук. Но нищо повече няма да се случи. Гарантирам за това. Хуанита, имате ли нещо да ми кажете?

— Не, не, не! Te lo juro por mi hija!1 — Очите й блестяха, лицето й беше разгневено. — Казах ви, че не съм взимала никакви пари — нито преди, нито сега!

Едуина въздъхна.

— Добре, това е всичко засега. Но, моля ви, не напускайте банката, без да ми се обадите.

Хуанита Нунес сякаш беше решила да каже още нещо, но след това се отказа. Леко вдигна рамене, стана и си тръгна.

От бюрото си Едуина виждаше всичко, което ставаше в залата: това беше нейният малък свят, за който тя лично носеше отговорност. Банковите служители все още правеха балансите и описваха операциите, осъществени в клона през деня, макар предварителната проверка да показа, че нито една касиерка няма излишък от шест хиляди долара. Не остана никаква надежда да се разкрие нещо.

Чуваха се приглушени шумове: шепот на тихи гласове, шум от прехвърляне на листове, звън на монети, потракване по клавишите на изчислителните машини. Тя гледаше залата и си мислеше, че ще запомни тази седмица по две причини. Давайки си сметка, че повече не може да отлага, тя вдигна слушалката и набра номера.

— Управление по сигурността — чу се женски глас.

— Господин Уейнрайт, моля — каза Едуина.

6

След вчерашния ден, на Нолан Уейнрайт му беше трудно да се съсредоточи върху всекидневната си работа.

Шефът на управлението по сигурността преживяваше дълбоко трагичната вест, която научи на срещата в заседателната зала във вторник сутринта. До голяма степен това се дължеше на факта, че повече от десетилетие Бен Розели и той бяха добри приятели и взаимно се уважаваха.

Макар че преди това не беше така.

Вчера, когато се върна от заседателната зала на етажа на висшите банкови служители в своята по-скромна канцелария, Уейнрайт помоли секретарката да не го безпокои известно време. Седна на бюрото тъжен и замислен, и се опита да си припомни времето, когато за пръв път се противопостави на Бен Розели.

Беше преди десет години. Нолан Уейнрайт току-що беше назначен за шеф на полицията в едно малко градче в щата. Преди това беше лейтенант, ръководител на следствено звено в полицейското управление на един голям град и си беше създал много добро име. Той притежаваше всички качества, за да бъде шеф на полицията, а като се има предвид и какво беше времето тогава, немалка роля изигра фактът, че беше цветнокож.

Наскоро след назначаването му, Бен Розели беше засечен, че кара колата в околностите на градчето със скорост 80 мили в час. Полицейският патрул му връчи призовка за нарушението. Може би защото животът му в повече отношения бе доста традиционен, Бен Розели обичаше бързите коли и ги караше така, както бяха изчислени от конструкторите им — с десния крак близо до пода.

Призовката за превишена скорост бе нещо съвсем обикновено. След като се върна в банката, той я изпрати на шефа на управлението по сигурността. За най-богатия човек в щата много неща можеха лесно да се уредят и често се уреждаха.

Призовката беше изпратена по куриер до ръководителя на местния клон на банката — или там, където бе издадена. Така се случи, че ръководителят на клона бе член на местната управа и беше помогнал за назначаването на Нолан Уейнрайт за шеф на полицията. Той се отби в полицейското управление, за да уреди въпроса с оттеглянето на призовката. Беше много любезен. Нолан Уейнрайт беше непреклонен.

Вече не толкова любезно членът на управата припомни на Нолан Уейнрайт, че е нов в този район, че ще има нужда от приятели и че липсата на отзивчивост съвсем няма да му помогне. Но Уейнрайт продължаваше да упорства.

Докато си слагаше меката шапка, членът на управата не пропусна да спомене и за личната молба на шефа на полицията за заем от Първа търговска американска банка. Без този заем Уейнрайт не би могъл да купи къща и да доведе съпругата и семейството си в града. А господин Розели, някак между другото добави ръководителят на клона, е президент именно на тази банка.

Нолан Уейнрайт каза, че не вижда никаква връзка между молбата за заем и призовката за пътно нарушение.

След всичко това господин Розели, който бе представен в съда от адвоката си, бе осъден за превишена скорост. Плати голяма глоба, а върху галона му нанесоха три дупки. Розели беше бесен.

По същото време банката отхвърли молбата за заем на Нолан Уейнрайт.

След по-малко от седмица Уейнрайт отиде в кабинета на Розели в централната сграда на Първа търговска американска банка. Той се възползва от лесния достъп до кабинета, нещо, с което президентът на банката се гордееше.

Когато чу името му, Бен Розели много се учуди, че шефът на полицията е цветнокож. Никой не му го беше споменавал. Това, разбира се, не променяше нещата. Банкерът все още си спомняше с гняв за трите позорни дупки върху талона — първите през живота му.

Уейнрайт сдържано изложи проблема си. За негова чест, Бен Розели не знаеше нищо за молбата на шефа на полицията, нито за отхвърлянето й. Тези неща се решаваха на много по-ниско равнище и не достигаха до него. Той усети, че тук се таи някаква несправедливост. Помоли да му донесат документите по заема и ги прегледа, докато Нолан Уейнрайт чакаше.

— Между другото — каза Бен Розели, след като свърши с четенето, — какво възнамерявате да правите, ако не получите този заем?

— Да се боря — студено отговори Уейнрайт. — Ще си наема адвокат и най-напред ще се обърнем към Комисията по гражданските права. Ако не успеем, ще направя всичко възможно, за да ви причиня повече неприятности.

Беше ясно, че ще го направи.

— Не се страхувам от заплахи — сряза го банкерът.

— Аз не заплашвам. Вие ми зададохте въпрос и аз ви отговорих.

Бен се поколеба, но сложи подписа си на документа.

— Молбата ви е удовлетворена — каза той, без да се усмихва.

Накрая банкерът попита Уейнрайт:

— А какво ще стане, ако отново бъда заловен, че карам с превишена скорост?

— Отново ще ви изпратим призовка. И ако пак става дума за такова безразсъдно каране, този път ще отидете в затвора.

Бен Розели изпроводи с поглед полицая и си каза: „Ах, ти, самодоволни нещастнико, ще те пипна аз някой ден“.

След време стана така, че той разказа на Уейнрайт за своята закана. Розели всъщност я осъществи, но само в известен смисъл.

Две години по-късно банката търсеше ръководител на управлението по сигурността. Според изискванията на управителния съвет, той трябваше да бъде изключително способен и неподкупен. Бен Розели заяви: „Аз познавам такъв човек“.

Скоро след това предложиха поста на Нолан Уейнрайт, подписан бе договор и Уейнрайт започна работа в Първа търговска американска банка.

Оттогава Бен Розели и Уейнрайт не се скараха нито веднъж. Новият ръководител на сигурността си вършеше безупречно работата и, за да повиши квалификацията си и да бъде по-полезен на банката, учеше във вечерни курсове теория на банковото дело Розели, от своя страна, никога не наложи на Уейнрайт да пренебрегне твърдите си разбирания за етика. Банкерът се стараеше да урежда проблемите с призовките за превишена скорост по друг начин, без да занимава с това шефа по сигурността, като се надяваше, че той не знае. А обикновено той знаеше. Междувременно двамата станаха добри приятели. След смъртта на жената на Бен Розели, Уейнрайт често вечеряше със стареца и двамата играеха шах до късно през нощта.

Тези срещи бяха приятни и за Уейнрайт, който се разведе с жена си, наскоро след като постъпи на работа в банката. Новите задължения и вечерите с Бен му помогнаха да запълни празнотата.

През тези дълги вечери двамата обсъждаха доста неща, без да си дават сметка колко силно си влияят. Всъщност Уейнрайт — макар че за това знаеха само двамата, помогна и убеди президента на банката да вложи престижа си и парите на Първа търговска американска банка в проекта Форум Ист, сред старата, позападнала част на града, където се беше родил Уейнрайт и където беше прекарал юношеските си години.

Така че, както и много други служители в банката, Нолан Уейнрайт имаше лични спомени, свързани е Бен Розели, и скърбеше за него.

Днес беше още повече потиснат и след като цяла сутрин прекара на бюрото си, като избягваше да се среща с когото и да било, освен ако не се налагаше, Уейнрайт отиде на обяд сам. Приюти се в едно малко кафене в другия край на града. Обичаше да се отбива там, защото това място му помагаше поне за миг да забрави за банката и за проблемите, свързани с нея. Той се върна навреме за срещата с Вандервурт.

Мястото на срещата бе в отдела за кредитни карти, в централната сграда.

Първа търговска американска бе първата банка, която въведе кредитни карти по системата Кийчардж. От тази система се ползваха вече много банки в Съединените щати, Канада и отвъд океана. По своите мащаби Кийчардж се нареждаше веднага след системи като Банк Америкакард и Мастърчардж. В Първа търговска американска банка Алекс Вандервурт отговаряше за отдела за кредитни карти.

Вандервурт беше дошъл по-рано и Нолан го завари в Центъра за потвърждаване на Кийчардж — наблюдаваше протичащите операции. Шефът на отдела по сигурността застана до него.

— Толкова е интересно — каза Алекс. — Това е най-забавното безплатно шоу в града.

В голяма, подобна на аудитория зала, с мека светлина, акустични стени и таван, петдесетина оператори, предимно жени, седяха пред командните табла. Всяко командно табло се състоеше от катодна тръба и клавиатура и приличаше на телевизионен екран.

В тази зала притежателите на карти Кийчардж получаваха разрешение или отказ за кредит. Когато представяха кредитните си карти, за да платят някаква стока или услуга, на съответното място решаваха дали да приемат картата или не. Обикновено проблеми нямаше, когато покупката беше под една предварително договорена граница. Границата се менеше, но в повечето случаи беше между двайсет и пет и петдесет долара. За по-голяма покупка беше необходимо потвърждение, а то се получаваше само за няколко секунди.

В центъра за потвърждаване постъпваха запитвания по двайсет и четири часа на ден, през цялата седмица. Те идваха от американските щати и канадските провинции. Непрекъснато работеше и редицата от телексни машини, приемащи запитвания от трийсет страни, включително и някои от съветския комунистически блок. Както строителите на Британската империя се бяха гордели с тяхното „червено, бяло и синьо“, така и създателите на икономическата империя Кийчардж превъзнасяха своето „синьо, зелено и златисто“ — международните цветове на кредитната карта Кийчардж.

Процедурите се извьршваха със светкавична бързина. Запитванията се отправяха директно чрез ДТО (Далекопроводно телекомуникативно обслужване) до центъра на Кийчардж, разположен в централната сграда на Първа търговска американска банка. Всяко повикване автоматично се отнасяше към някой от свободните оператори, чийто първи въпрос бе: „Кой е вашият търговски номер?“

След като получеше отговор, операторът набираше цифрите, които се появяваха същевременно и на екрана. Следеше номера на кредитната карта и сумата, която трябваше да се плати; те също се набираха и появяваха на екрана.

После операторът натискаше един клавиш, с което предаваше информацията на компютър, и почти веднага се появяваше сигнал „ДА“ или „НЕ“. Първото означаваше, че кредитът може да бъде отпуснат и покупката осъществена, а второто, че притежателят на кредитната карта не разполага с исканите средства и кредит не му се отпуска. Тъй като правилата на кредитиране бяха много гъвкави, защото редица банки в рамките на системата бяха готови да предоставят пари назаем, положителните отговори далеч надхвърляха отрицателните. Операторът информираше продавача, докато компютърът записваше сделката. За един ден се получаваха около петнайсет хиляди запитвания.

Алекс Вандервурт и Нолан Уейнрайт си бяха сложили слушалки и чуваха разговорите.

Шефът по сигурността докосна Алекс по рамото, кимна към един от операторите и двамата смениха слушалките си. Върху посоченото от Уейнрайт табло се появи съобщение „ОТКРАДНАТА КАРТА“.

Операторът отговори със спокоен глас и според инструкциите: „Имаме сведения, че представената ви кредитна карта е открадната. Ако е възможно, задръжте човека и повикайте полиция. Запазете кредитната карта. За предаването й ще получите трийсет долара награда“.

Дочу се припрян шепот, а след това гласът съобщи: „Този мошеник току-що избяга от магазина. Но успях да грабна проклетата пластмасова карта. Ще ви я изпратя по пощата“.

Собственикът на магазина очевидно беше доволен, че ще получи така лесно трийсет долара. За системата Кийчардж това беше също така добра сделка, защото ако останеше в обръщение, тази кредитна карта би могла да нанесе много по-големи загуби.

Уейнрайт свали слушалките. Същото направи и Алекс Вандервурт.

— Добре действа — каза Уейнрайт. — Стига да получим навреме информацията и да програмираме компютъра. За съжаление повечето от измамите стават преди да ни уведомят за изчезналата кредитна карта.

— Но нали получаваме предупреждение, когато се извършват прекалено много покупки?

— Да. След десетата покупка в един и същ ден компютърът бие тревога.

И двамата знаеха, че малцина от притежателите на кредитни карти правеха повече от шест-седем покупки в един ден. Така че картата би могла да се програмира като „ВЕРОЯТНО ФАЛШИВА“, дори преди истинският собственик да е забелязал липсата й.

Независимо от предупредителните системи, ако откраднатите или загубени кредитни карти се използваха предпазливо, загубите от направените с тях покупки възлизаха на около двайсет хиляди долара седмично — сравнително кратък период за да бъде регистрирана кражбата или загубването им. Най-често крадците на кредитни карти купуваха самолетни билети за далечни разстояния, а също и големи количества спиртни напитки. После ги препродаваха на изгодни цени. Другият вариант беше да наемат кола — в повечето случаи скъпа. Откарваха колата в друг град, изкарваха й фалшиви документи, поставяха й нов номер, а след това я продаваха или изнасяха. Агенцията, която даваше коли под наем, никога повече не виждаше нито колата, нито клиента. Друг доста разпространен трик бе да се купуват скъпи бижута в Европа. Те се донасяха в Съединените щати и се препродаваха. Кредитната карта в случая бе придружена и с фалшив паспорт. Във всички подобни случаи компанията, предоставила кредитните карти, заплащаше евентуалните щети.

Вандервурт и Уейнрайт знаеха, че престъпниците си имат свои начини, за да разберат дали една кредитна карта, открадната или намерена, може да се използва или е „гореща“. Най-често използваният номер бе да дадат двайсет и пет долара на някой келнер, който да провери кредитната карта. Той проверяваше в секретния седмичен „предупредителен списък“, който компанията, собственик на кредитните карти, предоставяше на търговските обекти и ресторанти. Щом липсваха данни, че картата е „гореща“, тя се използваше за следващия кръг покупки.

— Напоследък губим много от фалшификати — каза Нолан Уейнрайт. — Много повече от обикновено. Исках да поговорим за това.

Двамата се оттеглиха в кабинета на отговорника по сигурността. Уейнрайт бе помолил предварително да им го отстъпи за малко. Той затвори вратата. Двамата мъже бяха много различни по външен вид — Вандервурт бе светлокос, нисък и набит, малко отпуснат, с фигура съвсем неатлетична, а Уейнрайт бе висок и строен негър, със здраво, мускулесто тяло. Никак не си приличаха и като характери, но пък се разбираха добре.

— А сега една загадка, но на победителите няма да се раздават награди — обърна се Нолан Уейнрайт към изпълнителния вицепрезидент и постави на бюрото осем пластмасови кредитни карти Кийчардж. Нареди ги бавно една след друга, както се редят картите на покер. — Четири от кредитните карти са фалшиви — продължи шефът по сигурността. — Можете ли да отделите добрите от лошите?

— Разбира се. Много лесно. Фалшификаторите винаги използват машини с различен шрифт за нанасяне на името на притежателя на кредитната карта и освен това… — Вандервурт млъкна, като се взря внимателно в картите. — Боже господи! Няма никаква разлика. Шрифтът на всички карти е един и същ!

— Почти един и същ. Ако знаете какво да търсите, може да откриете разликите с помощта на лупа. — Уейнрайт извади една лупа. След това раздели картите на две групи и посочи различията.

— Без лупа нямаше да забележа разликата — каза Вандервурт. — Как изглеждат фалшификатите през ултравиолетови лъчи?

— Същите като истинските.

— Лошо.

Преди няколко месеца, следвайки примера на Америкън Експрес, Кийчардж постави секретен знак на лицевата част на кредитните си карти, който се виждаше само срещу ултравиолетова светлина. По този начин се надяваха бързо и лесно да проверяват автентичността на всяка кредитна карта. Но ето, че и тази предпазна мярка се оказа несигурна.

— Лошо наистина — съгласи се Нолан Уейнрайт. — И това са само мостри. Имам още четири дузини, заловени едва след като са били успешно използвани за покупки на дребно, за самолетни билети, за спиртни напитки, в ресторанти и къде ли не още. Всичките са фалшификати от най-добро качество, каквото не сме виждали досега.

— Арестуван ли е някой?

— Все още никой. Разберат ли, че са разкрити, веднага се измъкват от магазина или билетната каса. Точно както Стана преди няколко минути. — Той посочи с глава към залата. — Освен това, дори ако успеем да арестуваме някой от тези мошеници, това в никакъв случай не означава, че ще намерим източника на фалшификатите! Те се продават и препродават много внимателно и следите се заличават.

— Пластмасата е досущ като оригиналната — каза Алекс Вандервурт, оглеждайки една от картите в синьо, зелено и златисто.

— Направени са от истински пластмасови форми, които са откраднати. Затова си приличат толкова много. — След кратка пауза шефът по сигурността продължи: — Допускаме откъде са се снабдили с материала. Преди четири месеца един от нашите снабдители беше ограбен. Крадците бяха проникнали в склада, където се съхраняват готовите пластмасови листове. Липсваха триста листа.

Вандервурт подсвирна с уста. От един пластмасов лист можеха да се направят шейсет и шест кредитни карти Кийчардж. Това означаваше, че е възможно да бъдат изработени почти двайсет хиляди фалшиви карти.

— Равносметката е ужасна, а това е само върхът на айсберга — каза Уейнрайт и посочи към фалшивите кредитни карти на бюрото. — Тези фалшификати, за които знаем или мислим, че знаем, ще донесат загуби в размер на десет милиона долара. Ами другите, за които все още нищо не сме чули? Те биха могли да бъдат и десет пъти повече.

— Да, всичко е ясно.

Алекс Вандервурт кръстосваше из малкия кабинет и мислеше какво би могло да се направи.

От самото начало на съществуването на банковите кредитни карти, разсъждаваше той, всички банки понасяха тежки загуби от подобни фалшификации. В началото се крадяха цели пощенски пратки с кредитни карти. Крадците ги използваха, за да си устройват гуляи — за сметка на банките. Някои от откраднатите пощенски пратки с кредитни карти се задържаха и срещу тях искаха откуп. Банките плащаха откупа, защото знаеха, че загубите биха били много по-големи, ако кредитните карти бъдат продадени на черния пазар. По ирония на съдбата, през 1974 година Пан Америкън Еъруейс беше подложена на остра критика от пресата и обществеността заради това, че се е съгласила да даде пари на престъпниците, откраднали голямо количество билетни бланки. Аргументът на компанията беше, че само така може да избегне големите загуби от използването на тези бланки. Но критиците на Пан Ам не знаеха, че някои от най-големите национални банки тихомълком правят същото, и то от години.

Постепенно кражбите на пощенските пратки намаляха, но оттогава пък престъпниците измислиха нови, по-изтънчени методи на действие. Един от тях бе фалшифицирането на кредитните карти. Първите фалшификати бяха грубо направени и лесно се разпознаваха, но постепенно качеството се подобри и напоследък — както доказваха показаните от Уейнрайт фалшификати — човек едва ли не трябваше да е експерт, за да види разликата.

При всяка нова мярка, гарантираща сигурността на кредитните карти, престъпниците проявяваха достатъчно изобретателност и я неутрализираха или пък намираха някакъв нов начин за фалшифициране. В момента се произвеждаха нов вид кредитни карти, при които се използваше „подвеждаща“ снимка на собственика. В снимката нямаше нищо подозрително, ала разгледана с едно специално устройство, тя тутакси идентифицираше собственика. Схемата изглеждаше обещаваща, но Алекс не се съмняваше, че в най-близко време организираната престъпност ще намери начин да се пребори и с „подвеждащите“ снимки.

Не рядко крадците и фалшификаторите бяха арестувани и съдени, но полицията успяваше да се докопа до една незначителна част от измамниците. Големият проблем, особено що се отнася до банките, бе, че те не разполагаха с достатъчно хора, които да извършват разследвания по фалшификациите и да предлагат съответните санкции.

Алекс спря да кръстосва кабинета и попита:

— Възможно ли е тези последни фалшификации да са дело на организирана група?

— Не само че е възможно, но е и сигурно, защото всичко е съвсем изпипано. Организацията разполага с пари, техника и отличен специалист, който оформя фалшивата кредитна карта; явно имат и цяла разпределителна мрежа. Има и други факти, които го потвърждават.

— Какви?

— Както знаете, аз поддържам връзка с някои правни агенции. От тях разбрах, че напоследък в целия Среден Запад са се появили големи количества фалшиви пари, пътнически чекове и кредитни карти — и други карти, освен нашите. Забелязва се и много активно разпространение на откраднатите или фалшиви ценни книжа, на откраднатите или подправени чекове.

— И смятате, че всичко това има връзка с нашите фалшиви кредитни карти?

— Бих казал, че е възможно.

— И какво прави управлението по сигурността?

— Максималното. Всяка загубена или открадната кредитна карта се регистрира и ако е възможно, се издирва. С всеки изминат месец броят на подправените кредитни карти нараства. Отбелязали сме го в нашите доклади. Такова явление се нуждае от по-задълбочено разследване, само че не мога да го направя — липсват ми както хора, така и пари.

— Мисля, че въпросът с парите може да се уреди — усмихна се Алекс Вандервурт.

Той познаваше добре проблемите на Нолан Уейнрайт.

Като вицепрезидент на Първа търговска американска банка, Уейнрайт отговаряше за всичко, свързано със сигурността в централната сграда и в клоновете. Звеното по сигурността в отдела за креди ши карти бе само една от неговите задачи. През последните години авторитетът на управлението по сигурността в банката се повиши, средствата, с които разполагаше, нараснаха, но все още бяха недостатъчни. Всеки от ръководството знаеше това. Но тъй като управлението по сигурността осъществяваше дейност, която не носеше приходи, то оставаше назад в списъка за отпускане на допълнителни средства.

— Както винаги, Нолан, надявам се, че и този път сте приготвили предложение с точните цифри.

— Тук е описано всичко — каза Уейнрайт, и извади една кафява папка. — Най-спешната ни нужда е да назначим още двама души за разследване в кредитния отдел. Искам също така средства, за да ангажирам един таен агент, чиято задача ще бъде да разкрие източника на фалшивите кредитни карти, а също така и евентуалната му връзка вътре в банката.

— Мислите ли, че е възможно да се намери такъв човек? — попита учудено Вандервурт.

— Е, не смятам, че ще го открия чрез обява във вестника — усмихна се Уейнрайт, — но все пак ще опитам.

— Ще прегледам внимателно предложението ви и ще направя всичко, което зависи от мен. Повече от това не мога да ви обещая. Може ли да взема тези кредитни карти?

Шефът по сигурността кимна с глава.

— Друго има ли?

— Да, Алекс. Не смятам, че някой от ръководството, включително и вие, осъзнавате сериозността на проблема с фалшивите кредитни карти. Вярно, че можем да се поздравим, защото сме успели да ограничим загубите само в рамките на три четвърти процент от общия оборот, но общият оборот се увеличи неимоверно, а процентът на загубите остана твърд, дори нарасна. Както разбрах, прогнозите вещаят, че следващата година приходите от кредитните карти Кийчардж могат да достигнат три милиарда долара.

— Надявам се, че ще бъде така.

— Тогава — при същия процент — загубите от фалшивите кредитни карти ще бъдат повече от двайсет и два милиона!

— Ние предпочитаме да работим с проценти — заяви Вандервурт. — Звучи по-добре, а и директорите го приемат по-спокойно.

— Но това е цинизъм.

— Може и така да е.

Алекс си даваше сметка, че това бе подходът, използван от всички банки. Те съзнателно прикриваха загубите, свързани с кредитните карти, като приемаха, че това е естествено за всяка сделка. Ако някой друг от отделите имаше загуби в размер на седем и половина милиона само за една година, това щеше да предизвика страхотни дискусии в управителния съвет. Но когато ставаше дума за кредитните карти, загубата от „три четвърти процент“ се приемаше или отминаваше с мълчание, което беше удобно за всички. Алтернативната позиция — обявяването на тотална война на престъпността — би струвала значително повече. Би могло да се каже, разбира се, че позицията на банкерите е трудно защитима, тъй като вследствие на редица повишения в края на краищата техните клиенти, притежателите на кредитни карти, плащаха за тези фалшификации. Но от финансова гледна точка позицията им беше разумна.

— Има случаи, когато проблемите с кредитните карти съвсем не зависят от мен — каза Алекс. — Или поне в известна степен. Но аз се стремя да се разпростирам в границите на онова, което смятам, че мога да променя, и се съобразявам с онова, което не мога. Същото се отнася и за приоритетите в бюджета. — Той посегна към кафявата папка, която Уейнрайт беше оставил на бюрото. — Оставете папката. Вече обещах, че ще направя всичко възможно.

— Ако не ми помогнете, все едно, че съм с вързани ръце.

Алекс Вандервурт си тръгна, а Нолан Уейнрайт се позабави, защото му предадоха веднага да се свърже с госпожа Д’Орси, шефката на главния градски клон.

7

— Обадих се във ФБР — каза Нолан на Едуина. — Утре ще изпратят двама от специалните агенти.

— Защо не днес?

— Тук няма труп — усмихна се той, — нито пък се е стреляло. Те също си имат проблем. Нарича се недостиг на хора.

— И с нас е също го, нали?

— Да разреша ли тогава на хората да се прибират по домовете си? — попита Майлс Истън.

— Да, на всички с изключение на момичето — отговори Уейнрайт. — Бих искал отново да поговоря с нея.

Вече се свечеряваше и бяха изминали два часа, откакто Уейнрайт се обади на Едуина и пое разследването около изчезналите пари. Той направи същото, което бяха направили ръководителите на банковия клон: разговаря с касиерката Хуанита Нунес, с Едуина Д’Орси и с оперативния администратор Тотънхоу и неговия млад помощник Майлс Истън.

Не научи нищо особено, но се увери, че може би става дума за кражба и според федералните закони бе задължен да се обърне към ФБР. Уейнрайт знаеше много добре, че при такива случаи федералните закони не се следват особено стриктно. Първа търговска американска банка, а и други банки често окачествяваха кражбите на пари като „мистериозно изчезване“ и по този начин инцидентите се уреждаха вътрешно, като се избягваха разследвания и дискредитиране пред обществеността. В такива случаи заподозреният в кражба банков служител бе уволняван поради някаква друга причина. И тъй като виновните служители нямаха никакво желание да дават гласност на фактите, учудващо голям брой от кражбите бяха запазвани в тайна, дори в самите банки.

Но сегашната липса, която най-вероятно беше кражба, бе твърде голяма и очебийна, за да се прикрие.

Едва ли имаше смисъл да се изчаква. Уейнрайт знаеше, че хората от ФБР ще негодуват, ако бъдат извикани няколко дни след събитието, когато ще липсват горещи следи. Но преди да пристигнат агентите, той все пак се опитваше да направи каквото може.

Когато Едуина и Майлс Истън напуснаха малкия кабинет, младежът услужливо предложи:

— Аз ще изпратя госпожа Нунес.

Миг по-късно на вратата се появи дребната, слабичка Хуанита Нунес.

— Влезте — нареди Нолан Уейнрайт. — Затворете вратата и седнете.

Той съзнателно й говореше с официален и делови тон. Инстинктът му подсказваше, че фалшивата добронамереност няма да заблуди момичето.

— Бих искал да чуя цялата история още веднъж. Дума по дума.

Хуанита Нунес продължаваше да гледа все така мрачно и предизвикателно, но по лицето й вече се забелязваха следи от умора. С внезапен изблик на енергия тя заяви:

— Вече три пъти разказах всичко. Всичко!

— Може би предишните пъти сте забравили нещо?

— Нищо не съм забравила!

— Тогава това ще бъде четвъртият път, а когато пристигнат от ФБР, ще има и пети, а може би и шести. — Той я гледаше право в очите и й говореше властно, без да повишава глас. Ако съм полицейски служител, мислеше Уейнрайт, трябва да я уведомя за правата й. Но той не беше полицай и нямаше да го направи. Понякога представителите на отделите по сигурността имаха някои предимства в сравнение с полицията.

— Знам какво си мислите — каза момичето. — Мислите си че този път ще кажа нещо различно, за да можете да ме уличите в лъжа.

— Защо, вие лъжете ли?

— Не!

— Тогава защо се притеснявате?

— Защото съм уморена. И искам да си тръгвам. — Гласът й леко потрепери.

— Аз също. Ако не бяха липсващите шест хиляди, които признахте, че са били във вашето чекмедже, аз щях да съм свършил работата си за днес и щях да пътувам с колата към къщи. Но парите ги няма и ние искаме да ги намерим. Затова разкажете ми отново всичко, което се случи днес следобед — когато по вашите думи за първи път сте забелязали, че нещо не е наред.

— Както вече ви казах, забелязах липсата двайсетина минути след обяд.

Нолан прочете омраза в очите й. Още в началото на разпита той усети, че момичето се отнася с по-голямо доверие към него, отколкото към другите. То явно се надяваше, че двамата ще могат да се разберат, или че той би се държал по-внимателно с нея — нали беше пуерториканка, а Нолан — негър. Но тя не знаеше нещо много важно: когато ставаше дума за разследване на престъпление, той беше сляп за цветовете. За него нямаха значение и личните й проблеми. Едуина Д’Орси му спомена за тях, но според Уейнрайт никакви лични обстоятелства не можеха да оправдаят кражбата и безчестието.

Момичето беше право — той наистина искаше да открие някакви различия в разказа й, които да използва против нея. Това не беше изключено, въпреки очевидната й предпазливост. Тя се бе оплакала, че е уморена. Като опитен следовател Уейнрайт знаеше, че уморените виновни хора често допускат грешки по време на разпитите. Някой малък гаф, после още един и още един, докато напълно се оплетат в мрежите на своите лъжи.

И така, той продължи да оказва натиск върху нея.

Всичко продължи около четирийсет и пет минути, през които версията на Хуанита Нунес за събитията от следобеда напълно съвпадна с онова, което бе казала по-рано. Разочарован, че не успя да разкрие нищо ново, Уейнрайт беше поразен от сигурността, с която момичето повтаряше своя разказ. Опитът му като полицай го караше да мисли, че една такава точност може да се дължи на две причини: момичето или казваше истината, или се беше подготвило толкова старателно, че бе постигнало истинско съвършенство. Второто изглеждаше по-вероятно, защото невинните хора обикновено допускаха някои дребни различия, когато повтаряха показанията си. Това беше симптом, който детективите познаваха и за който следяха особено внимателно.

— Добре, това е всичко за днес — каза най-сетне Уейнрайт. — Утре ще трябва да се явите пред детектора на лъжата. Тук, в банката.

Каза го сякаш между другото, но не свали погледа си от нея. Острата й реакция го изненада.

— Не, няма да отида! Няма да се подложа на такъв тест!

Малкото тъмно лице на момичето се покри с гъста червенина. Тя седеше като вдървена на стола си.

— Защо?

— За мен това е унизително!

— Не е унизително. Много хора се подлагат на този тест. Ако сте невинна, машината ще го докаже.

— Не вярвам на такива машини. Нито на вас. Basta con mi palabra.2

Той не обърна внимание на последната реплика, макар да подозираше, че реди обидни думи по негов адрес.

— Нямате никакво основание да не ми вярвате — каза той. — Единственото нещо, което искам, е да открия истината.

— Вие чухте истината. Но не искате да ми повярвате. И вие като другите смятате, че аз съм взела парите. Няма смисъл да ви казвам, че не съм го направила.

Уейнрайт се изправи. Той отвори вратата на кабинета и направи знак на момичето да си тръгва.

— Надявам се, че до утре ще премислите — посъветва я той. — Ще бъде лошо, ако откажете да направите теста.

— Значи не съм задължена да го правя, така ли? — попита тя, като го гледаше право в очите.

— Не.

— Тогава няма да го направя.

С малки, бързи стъпки тя напусна кабинета. Без да бърза, Уейнрайт я последва.

В главната зала на банката бяха останали само малцина от служителите, които все още седяха на бюрата си. Повечето хора си бяха тръгнали и осветлението беше намалено. Мракът беше обгърнал студения есенен ден.

Хуанита Нунес отиде до гардероба, за да се облече. Когато се върна, тя не обърна никакво внимание на Уейнрайт. Майлс Истън я чакаше с ключ в ръка на главната врата.

— Хуанита — каза той, — мога ли да направя нещо за теб? Искаш ли да те закарам с колата до вас?

Тя само поклати глава и излезе, без да продума.

Нолан Уейнрайт застана на прозореца и я видя да се отправя към отсрещната автобусна спирка. Ако разполагаше с повече хора, би могъл да изпрати някой да я проследи, макар да се съмняваше, че това би дало някакъв резултат. Госпожа Нунес съвсем не беше глупава и нямаше да се издаде така лесно. Тя не би предала парите на улицата, нито пък би ги скрила на случайно място.

Той беше убеден, че парите не са в нея. Хуанита беше твърде умна, за да поеме такъв риск. А и сумата беше доста обемиста и трудно би могла да се скрие. Той я огледа внимателно по време на разговора и забеляза, че дрехите й бяха плътно прилепнали към дребното тяло — нямаше никакви подозрителни издутини. Чантата, която взе на тръгване от банката, беше малка, а друго не носеше.

Уейнрайт беше сигурен, че е имала съучастник. А и че именно тя е виновна. Твърде показателен бе фактът, че Хуанита отказа да се подложи на теста с детектора на лъжата. Това го убеди окончателно във вината й. Емоционалният изблик преди няколко минути може би също е бил предварително планиран. Всички банкови служители знаят, че когато възникнат подозрения в кражба, често се използват детекторите на лъжата. Момичето също го е знаело. Досетило се е, че и в нейния случай може да стане дума за тест и предварително е подготвило реакцията си.

Като си спомни омразата, с която го изгледа, а и безмълвната й враждебност, Уейнрайт усети прилив на гняв. Изпита и необикновено силно желание хората от ФБР сериозно да се заемат с нея и да я сложат на мястото й. Макар че това нямаше да бъде никак лесно. Тя беше упорита.

Майлс Истън беше заключил главната външна врата и се връщаше.

— Какъв ден, а? — каза бодро той.

— Ужасен ден наистина — кимна шефът по сигурността.

Истън като че се канеше да каже още нещо, но после се отказа.

— Има ли нещо? — попита го Уейнрайт.

Истън отново се поколеба, но каза:

— Да, има. Не съм го споменавал на никого, защото не съм съвсем сигурен.

— Има ли нещо общо с липсващите пари?

— Би могло да има.

— Тогава независимо дали си сигурен или не — каза твърдо Уейнрайт, — трябва да го кажеш.

— Добре — поклати глава помощникът на оперативния администратор.

Уейнрайт чакаше.

— Беше ви споменато, мисля, от госпожа Д’Орси, че Хуанита Нунес е омъжена. Мъжът й я изоставил. И тя живее сама с детето си.

— Да.

— Когато мъжът й живееше с нея, той понякога идваше тук. Предполагам, за да я вземе от работа. Разговарял съм с него няколко пъти. Казва се Карлос.

— Е, и какво?

— Стори ми се, че днес беше в банката.

— Сигурен ли си? — рязко попита Уейнрайт.

— Почти, но не бих могъл да се закълна в съда. Стори ми се, че е той. След това ми изхвръкна от ума. Бях много Зает. Пък и нямаше причина да се замислям, поне докато не станаха известни някои неща.

— По кое време го забеляза?

— Сутринта.

— Забеляза ли дали човекът, който ти заприлича на съпруга на Нунес, се приближи до гишето, на което работеше тя?

— Не, не обърнах внимание. — Красивото младо лице на Истън изглеждаше неспокойно. — Както вече ви казах, въобще не се замислих върху това. Но ако наистина е бил той, едва ли е отивал някъде другаде, освен при Хуанита, нали?

— Това ли е всичко?

— Ами да — каза Майлс Истън, сякаш се извиняваше. — Съжалявам, не е кой знае какво, но…

— Добре, че ми го каза. Може да се окаже важно.

Ако това се окажеше вярно, замисли се Уейнрайт, посещението на съпруга би било потвърждение на теорията му за съучастник отвън. Вероятно Нунес и съпругът й отново живееха заедно или предварително бяха подготвили всичко. Тя му беше дала парите през гишето, той ги беше изнесъл от банката и по-късно щяха да си ги поделят. Това със сигурност беше хипотеза, по която би трябвало да поработят хората от ФБР.

— Освен за липсващите пари — каза Истън, — всички в банката говорят за господин Розели. Научихме за болестта му. Много сме натъжени.

Уейнрайт изпита едва ли не болка при споменаването на Розели. Той погледна младия, обикновено жизнерадостен и весел мъж, и съзря в очите му тъга.

Уейнрайт осъзна, че разследването е изтикало на втори план всичките му мисли за Бен Розели. И отново изпита гняв, че една кражба оставяше грозния си отпечатък именно в такова време.

Той промълви нещо в отговор, каза лека нощ на Истън и се отправи през тунела (имаше свой собствен ключ) към централната сграда.

8

Хуанита Нунес — една дребна фигура на фона на извисяващите се сгради на банката и на площад Розели — все още чакаше своя автобус.

Тя беше зърнала лицето на шефа по сигурността на прозореца на банката и изпита известно облекчение, когато то изчезна оттам. Но знаеше, че това облекчение е само временно, че ужасите от днешния ден ще се повторят и че може би утре ще бъде още по-лошо.

Студеният вятър фучеше из улиците и като нож проникваше през тънкото й палто. Тя потреперваше и чакаше. Беше изпуснала автобуса, който взимаше обикновено на връщане от работа. Надяваше се, че скоро ще дойде друг.

Хуанита си даваше сметка, че това треперене бе по-скоро от страх — за първи път се чувстваше толкова уплашена и изпълнена с ужас.

Уплашена и объркана.

Объркването й се дължеше на факта, че не можеше да разбере как са изчезнали парите.

Хуанита не беше откраднала парите, нито ги беше дала на някой клиент, нито беше направила нещо друго с тях.

Лошото беше, че никой не й вярваше.

При други обстоятелства, мислеше си тя, може би и тя не би повярвала на самата себе си.

Как биха могли да изчезнат цели шест хиляди долара? Това беше невъзможно, невъзможно. И все пак беше се случило.

Опитваше се да си спомни подробно целия ден, като се надяваше, че това ще й помогне да намери някакво обяснение. Ала напразно. Тя си припомни операциите с клиентите на гишето сутринта и рано следобед, като за това й помогна забележителната памет, която притежаваше, но не можа да намери никакво разрешение. Не стигна дори до някакво предположение, което поне в известна степен да й се струваше реално.

Беше убедена, че заключи чекмеджето с парите преди да го остави в трезора, и че чак тогава отиде на обяд. Намери го заключено и когато се върна. Що се отнася до комбинацията, която Хуанита беше избрала и използваше, тя никога и на никого не я беше споменавала, нито пък я беше записвала, защото както обикновено разчиташе на паметта си.

До известна степен именно тази нейна памет бе причина да изпадне в още по-сериозна беда.

Хуанита знаеше, че никой не й вярва — нито госпожа Д’Орси, нито господин Тотънхоу, нито пък Майлс — той поне се държеше по-приятелски за разлика от останалите, които заявиха, че е невъзможно да се знае точната сума на липсващите пари.

Но тя я знаеше. Всъщност тя винаги знаеше точно колко пари има в чекмеджето, макар че й беше трудно да си го обясни.

Сама не разбираше как се задържаха в главата й тези бързо променящи се цифри. Те се запечатваха в паметта й, без да полага някакви специални усилия. Сметачният й механизъм се включваше и толкова. Събирането, изваждането, умножението и делението винаги й бяха изглеждали съвсем прости и естествени действия — като дишането например.

Тя пресмяташе всичко автоматично, докато вземаше пари от клиентите или им ги изплащаше. Беше свикнала да поглежда в чекмеджето само за да се увери, че там наистина има толкова пари, колкото би трябвало да има, а също, че банкнотите с различна стойност са на мястото си и в достатъчно количество. Всеки момент знаеше приблизително с какво количество монети разполага, а колкото до банкнотите, тя почти никога не грешеше. Понякога, в края на напрегнат работен ден и след балансирането на касата, установяваше, че цифрата в главата й не е съвсем точна, но обикновено разликата бе само няколко долара.

Хуанита нямаше ни най-малка представа на какво се дължи тази нейна способност.

В училище не беше отличничка. А в горния курс, който изкара надве-натри, рядко получаваше повече от среден по повечето предмети. Дори по математика не се открояваше с особени качества; като изключим способността й да пресмята със светкавична бързина, и то наум.

Най-накрая автобусът пристигна с неравно бръмчене и с остра миризма на нафта. Свободни места нямаше, автобусът беше препълнен. Тя успя да се докопа до една от дръжките и продължи да мисли, мъчейки се да си спомни нещо ново и важно, докато автобусът обикаляше из градските улици.

Какво ще стане утре? Майлс й беше казал, че ще дойдат хора от ФБР. Тази мисъл я изпълни с нов ужас и на лицето й се изписа мрачно безпокойство — това бе същият израз, който Едуина Д’Орси и Нолан Уейнрайт погрешно преценяваха като израз на враждебност.

Утре ще говори колкото може по-малко, както направи и днес, след като откри, че никой не й вярва.

Що се отнася до машината, до този детектор на лъжата, ще откаже. Хуанита нямаше никаква представа как работи тази машина, но след като никой не можеше да я разбере, да й повярва и да й помогне, как би могла една машина да стори това?

Тя мина покрай трите блока между спирката и детската градина, където беше оставила Естела рано тази сутрин. Хуанита бързаше, защото знаеше, че е закъсняла.

Малкото момиченце се затича към нея, веднага щом я видя да влиза в неголямата стая за игра. Детската градина беше разположена в приземния етаж на една къща. Като повечето къщи в района, и тази беше стара и позанемарена, но стаите в детската градина бяха чисти и приветливи. Ето защо Хуанита я беше предпочела пред други, макар че таксата беше по-висока и й беше доста трудно да я плаща.

Както обикновено, Естела беше засмяна и изпълнена с радост.

— Мамо, мамо, погледни ми рисунката! — сочеше тя с изцапани с боички пръстчета. — Това е влак! А това е логомотивът! Вътре има човек!

Тя беше дребничка за възрастта си, тъмна като Хуанита, с големи влажни очи, които блестяха от изумление пред всяко ново и интересно нещо, пред всяко „невиждано“ разкритие.

— Локомотив, миличкото ми — нежно я поправи Хуанита, като я притисна към себе си.

От тишината, която цареше в стаята, беше ясно, че останалите деца са си тръгнали.

Госпожица Феро, собственичка и директорка на детската градина, се приближи намръщено.

— Госпожо Нунес, аз ви направих специална услуга, като се съгласих Естела да остава до по-късно, но това е наистина прекалено…

— Много съжалявам, госпожице Феро. Нещо непредвидено се случи в банката.

— Аз имам и лични задължения. Другите родители се съобразяват с часа на затваряне.

— Това няма да се повтори, обещавам ви.

— Добре. Мога ли да ви напомня, че сметката на Естела за миналия месец не е платена.

— Ще я платя в петък. Тогава получавам заплата.

— Извинявайте, че ви напомням, госпожо Нунес. Естела е малко сладко момиченце и аз се радвам, че е при нас. Но нали трябва да плащам сметки…

— Разбирам ви. Ще платя в петък. Обещавам.

— Обещанията станаха две, госпожо Нунес.

— Да, знам.

— Лека нощ тогава. Лека нощ, скъпа Естела.

Въпреки своята педантичност госпожица Феро се грижеше отлично за детската градина и Естела беше щастлива там. Хуанита реши, че трябва да плати таксата за детската градина, веднага щом получи заплатата си за тази седмица. А след това ще се оправи някак до следващото плащане. Как ли точно щеше да стане това… Заплатата й като касиерка беше 98 долара седмично, но без удръжката за социална осигуровка тя взимаше 83 долара. С тези пари трябваше да се хранят, да плаща таксата за детската градина, плюс наема за жилището им — малък приземен апартамент във Форум Ист. А и финансовата компания щеше да настоява да й се плати, след като беше пропуснала да го стори миналия месец…

Преди Карлос да я напусне — той просто излезе от къщи и изчезна преди една година — тя беше достатъчно наивна и подписа някакви финансови документи заедно със съпруга си. Той си купи костюми, кола на старо и цветен телевизор, ала всичко това взе със себе си. Хуанита все още плащаше и имаше чувството, че никога няма да успее да изплати вноските докрай.

Може би трябваше да помоли финансовата компания да плаща по-малка сума. Със сигурност знаеше, че ще се държат отвратително, както беше миналия път, но все някак трябваше да изтърпи.

По пътя към къщи Естела подскачаше весело, като малката й ръчичка стискаше здраво ръката на Хуанита. В другата си ръка Хуанита държеше рисунката на Естела. След вечеря двете обикновено играеха и се смееха заедно. Но тази вечер на Хуанита никак не й беше до смях.

Притесненията й се засилиха, когато се замисли какво би станало, ако загуби работата си. Тя разбираше, че вероятността това да стане е голяма.

Знаеше също така, че ще й бъде много трудно да си намери друга работа. Коя банка би я наела — та нали бъдещите й работодатели ще искат да знаят къде е работила преди и ще разберат за изчезналите пари.

Какво би могла да прави без работа? Как ще издържа Естела? Хуанита се спря внезапно насред улицата, сграбчи дъщеря си и я притисна силно към себе си.

Тя се молеше утре някой да й помогне и да разкрие истината.

Някой, някой.

Но кой?

9

Алекс Вандервурт още не се беше прибрал.

Когато се върна от срещата си с Нолан Уейнрайт, той дълго се разхожда из кабинета, като се опитваше да подреди последните събития в логическа последователност. Главната му тема за размисъл бе вчерашното съобщение на Бен Розели. Какви ли щяха да са последиците за банката? Мислеше и за очакващите го в близките месеци събития в личния му живот.

Той не спираше да обикаля кабинета — дванайсет крачки насам и дванайсет натам — това бе негов стар навик. Един-два пъти се спря и отново разгледа фалшивите кредитни карти Кийчардж. Кредитите и кредитните карти бяха сред допълнителните му задължения — не само фалшивите, но и истинските.

На бюрото му бяха разпръснати няколко реклами, в които се изтъкваше предимството от ползването на кредитни карти. Те бяха подготвени от Рекламната агенция на Остин и главната им цел бе да подтикнат притежателите на Кийчардж да използват своя кредит и своите карти по-често.

Едно от съобщенията съветваше:

Друго твърдеше:

А трето агитираше така:

Имаше още около половин дузина, все на същата тема.

Алекс Вандервурт се чувстваше неловко, когато ги четеше.

Но той едва ли би могъл да направи нещо Рекламите, които вече бяха одобрени от отдела за кредитни карти на банката, бяха изпратени просто за информация. Освен това главната насока на съдържанието им бе одобрена на управителния съвет на директорите преди няколко седмици, като основната цел беше да се увеличат печалбите от системата Кийчардж, която, както и всички системи за кредитни карти, бе донесла известни загуби в началото на нейното въвеждане. Въпреки всичко Алекс се питаше дали управителният съвет си е давал сметка, че рекламната кампания ще бъде чак толкова шумна и агресивна.

Той събра рекламите и ги подреди в папката. Реши да помисли отново по този въпрос довечера вкъщи. Искаше да чуе още едно, при това компетентно мнение — мнението на Марго.

Марго.

Мисълта за нея му напомни за разкритието, което направи Бен Розели вчера. Това, което беше казано тогава, бе едно предупреждение за Алекс — за крехкостта на живота, за краткостта на времето, което ни остава, за неизбежността на края, едно напомняне, че неочакваното винаги е толкова близко. Беше му мъчно за Бен. Но старецът несъзнателно беше повдигнал отново един въпрос, който Алекс непрекъснато си задаваше: трябваше ли да започне нов живот с Марго? Да почака ли? И за какво да чака?

За Силия?

Хиляди пъти си беше задавал и този въпрос.

Алекс се загледа към града, в посоката, където знаеше, че се намира Силия. Чудеше се какво ли прави, как ли се чувства.

Не беше трудно да разбере.

Върна се при бюрото и набра номера, който знаеше наизуст.

— Оздравителен център — чу се женски глас.

Той се представи и каза:

— Бих желал да говоря с доктор Макартни.

Само след миг един спокоен, но твърд мъжки глас попита:

— Къде сте, Алекс?

— В службата. Как е съпругата ми?

— Попитах ви, защото имах намерение да ви се обадя днес и да ви предложа да дойдете да я видите.

— Последния път ми казахте да не идвам.

Лекарят внимателно уточни:

— Казах ви, че за известно време посещенията не са за препоръчване, защото, както си спомняте, по-скоро влошаваха състоянието на съпругата ви.

— Е, да — съгласи се Алекс, а след това попита: — Има ли някаква промяна?

— Има. Ще ми се да кажа, че е към добро, но…

Толкова пъти беше слушал за подобни промени, че вестта изобщо не го учуди.

— Какво точно имате предвид?

— Съпругата ви все повече се затваря в себе си. Бягството й от действителността е почти тотално. Затова си мисля, че едно ваше посещение може да й подейства добре. — Лекарят веднага се поправи: — Или най-малкото, не би могло да й навреди.

— Добре. Ще дойда довечера.

— Когато ви е удобно, Алекс, а след това се отбийте при мен да се видим. Както знаете, при нас няма определени часове за посещение и режимът е доста свободен.

— Да, знам.

Тъкмо свободният режим, мислеше си Алекс, докато затваряше телефона, го накара да избере Оздравителния център преди около четири години, когато беше поставен пред необходимостта да вземе това крайно решение. В центъра се поддържаше атмосфера, различна от болничната. Медицинските сестри не носеха бели престилки. Ако състоянието на болните позволяваше, те се разхождаха свободно наоколо и бяха поощрявани сами да решават как да прекарват времето си. Само с някои изключения, приятелите и близките бяха добре дошли по всяко време. Дори и името Оздравителен център бе избрано съвсем съзнателно вместо отблъскващото „Психиатрия“. Другата важна причина бе, че д-р Тимъти Макартни бе млад, талантлив и новатор в своята професия. Екипът му беше постигнал някои успехи в лечението на психиатричните заболявания, при които традиционните начини на лечение не даваха никакъв резултат.

Центърът беше малък. Пациентите никога не надхвърляха сто и петдесет души. Затова пък персоналът беше сравнително голям. В известен смисъл Центърът наподобяваше училище с малобройни класове, където към учениците се проявяваше специално внимание. При други условия, това би било невъзможно.

Модерната сграда и обширната градина представляваха сполучливо съчетание на пари и въображение и създаваха приятна обстановка.

Клиниката беше частна. И ужасно скъпа, но Алекс беше решил на всяка цена да осигури на Силия най-доброто лечение. Това беше най-малкото, което би могъл да направи за нея.

Той приключи обичайните си дела и веднага след шест си тръгна от банката. Каза на шофьора адреса на Оздравителния център и докато пълзяха по задръстените улици, прочете вечерния вестник. Колата и шофьорът, винаги на разположение в гаража на банката, бяха сред приятните предимства, полагащи се на изпълнителен вицепрезидент.

Както повечето психиатрични заведения, Оздравителният център бе заобиколен с ограда и приличаше на голяма частна къща. На вратата нямаше никаква табела, само номера на улицата.

Привлекателна блондинка в шарена рокля посрещна Алекс. Малкият емблемен знак, закачен близо до лявото й рамо бе единственото, по което личеше, че е сестра. Само по този знак се различаваше и облеклото на персонала и на пациентите.

— Докторът ни предупреди, че ще дойдете, господин Вандервурт. Ще ви заведа при съпругата ви.

Той тръгна със сестрата по приятния, боядисан в жълто и зелено коридор. От нишите в стените надничаха свежи цветя.

— Разбрах, че съпругата ми не е по-добре — каза той.

— Да, за съжаление. — Медицинската сестра го погледна скришом. Очите й наистина изразяваха съжаление. Но към кого? Както винаги, когато идваше тук, той усети, че присъщата му жизнерадост отново го напуска.

Вървяха по коридора в едно от трите крила, които започваха от централната приемна. Сестрата се спря пред една врата.

— Съпругата ви е в стаята си, господин Вандервурт. Днес не се чувства много добре. Опитайте се да не го забравяте, ако… — Тя не довърши изречението, докосна леко ръката му и го въведе в стаята.

Оздравителният център настаняваше пациентите си или в самостоятелна, или в двойна стая, в зависимост от това как се отразява на състоянието им съжителството с друг човек. Когато постъпи, Силия беше в двойна стая, но това не й се отрази добре и сега беше сама в стая. Обстановката бе уютна. В малката стая имаше легло, голям фотьойл и диван, ниска масичка и етажерка за книги. Стените бяха украсени с рисунки на импресионисти.

— Госпожо Вандервурт — тихо каза медицинската сестра, — съпругът ви е дошъл да ви види.

Алекс не беше виждал Силия от около месец и половина. Макар да очакваше някакво влошаване, видът й го накара да потрепери.

Тя беше седнала — ако изобщо позата й можеше да се нарече така — на леглото. С гръб към вратата. Раменете й бяха отпуснати, главата наведена, ръцете кръстосани отпред, като всяка от дланите й притискаше срещуположното рамо. Тялото й беше привито, а коленете плътно притиснати едно към друго. Седеше напълно неподвижно.

Той се приближи и докосна с ръка рамото й.

— Здравей, Силия. Аз съм, Алекс. Мислех си за теб и дойдох да те видя.

— Да — промълви тя. Лицето й беше съвсем безизразно. Не се помръдна.

Той я хвана за рамото.

— Няма ли да се обърнеш и да ме погледнеш? Можем да поседим и да поговорим.

Отговор не последва. Тя остана абсолютно неподвижна и все така приведена.

Алекс забеляза, че по кожата й се бяха появили петна, а русата й коса като че ли не беше ресана. Нежните й, красиви черти все още личаха, но по всичко изглеждаше, че скоро ще бъдат заличени.

— Отдавна ли е така? — тихо попита той медицинската сестра.

— Вчера беше така няколко часа, а днес от сутринта няма промяна. Случвало се е и преди. — Сестрата веднага добави утешително: — Тя се чувства по-добре така, затова се правете, че не забелязвате състоянието й, просто седнете и й поговорете.

Алекс кимна, отиде до фотьойла и се настани в него, а медицинската сестра излезе на пръсти и тихо затвори вратата.

— Миналата седмица ходих на балет, Силия — каза Алекс. — Представяха „Копелия“. Главната роля се изпълняваше от Наталия Макарова, а Иван Наги играеше Франц. Спомни си колко много обичаш „Копелия“ — знам, че е едно от любимите ти представления. Спомняш ли си онази вечер, беше наскоро след като се оженихме, когато заедно…

Той съвсем ясно си спомняше как изглеждаше Силия онази вечер — с дълга бледозелена рокля от тафта с малки пайети, които блещукаха на светлината. Както обикновено, тя беше някак нереално красива, тънка и ефирна, и човек имаше чувството, че не я ли закриля, и най-лекият бриз би могъл да я отнесе. Ала по онова време Алекс не я закриляше. Бяха женени вече шест месеца, но тя все още се притесняваше, когато се срещаше с приятелите му, и понякога, когато бяха в компания, здраво стискаше ръката му. Тъй като беше десет години по-млада от него, той не възразяваше. Плахостта на Силия бе една от причините, поради които се влюби в нея. Той се гордееше с това, че тя напълно разчита на него. Но с времето тази нейна свитост и несигурност започнаха да му изглеждат глуповати, дразнеха го все повече и повече, дори го нервираха.

Колко малко, колко трагично малко я бе разбирал! Ако беше проявил към нея по-голямо внимание, той би прозрял, че условията, при които бе живяла Силия преди да се срещнат, бяха съвсем различни от неговите. Ето защо активният обществен и личен живот — нещо напълно естествено за него — бе за нея чужд и непонятен. Този начин на живот я объркваше, понякога й се виждаше дори страшен. Единствено дете на саможиви родители със скромни доходи, Силия бе учила в девическо училище-пансион и никога не бе имала възможността да усети благотворното влияние на колежанския живот. Преди да срещне Алекс, тя бе живяла изолирана от обществото и опитът й в социалните контакти бе равен на нула. Женитбата им задълбочи вродената й притеснителност. В същото време неувереността й растеше, докато в края на краищата — според обяснението на лекарите — у нея се загнезди натрапчивата мисъл за някаква вина, която я доведе и до сегашното й състояние. Алекс обвиняваше себе си за това, което й се бе случило. Той вярваше, че навремето би могъл да й помогне, да й даде съвет, да разсее нервното й напрежение, да й предложи подкрепа. Но когато неговата помощ й бе така необходима, той не направи нищо. Защото бе прекалено небрежен, зает, амбициозен.

— Представлението, Силия, ме накара да съжалявам, че не го гледаме заедно…

Всъщност, той беше на „Копелия“ с Марго, която познаваше от година и половина и която за щастие бе запълнила дългогодишната празнота в живота му. Имаше нужда от Марго или от някоя друга жена, защото в противен случай — Алекс добре го съзнаваше — щеше да се превърне от здрав, жизнен мъж в пациент на психиатрите. Или това беше самозаблуда, с помощта на която се спасяваше от чувството за вина?

Както и да е, сега не му беше нито времето, нито мястото да споменава за Марго.

— А, исках да ти кажа, че наскоро се видях със семейство Харингтън. Спомняш си Джон и Елис, нали? Между другото ми казаха, че били на гости в Скандинавия при родителите на Елис.

— Да — каза глухо Силия.

Тя все още седеше свита на кълбо, но очевидно го слушаше, така че той продължи да говори, като в същото време се питаше: Как се случи всичко това? И защо?

— Бяхме така заети напоследък в банката, Силия…

Една от причините, продължаваше мислено да анализира той, беше неговата голяма заетост в работата, дългите часове, през които оставяше Силия сама. В същото това време бракът им се рушеше. Чак сега си даваше сметка каква голяма нужда е имала от него. Всъщност Силия приемаше отсъствията му, без да се оплаква, но ставаше все по-резервирана и мълчалива, потъваше в някоя книга или пък безкрайно дълго наблюдаваше цветята, сякаш искаше да забележи точно как растат. Понякога в разрез с всичко това, без никаква видима причина, тя ставаше странно оживена, говореше без да спре, често несвързани неща. Това бяха периоди, в които Силия изглеждаше изключително енергична. А след това, също така внезапно, енергията й изчезваше и тя отново изпадаше в депресия. Контактите им ставаха все по-ограничени.

Точно по това време — мисълта за случилото се все още предизвикваше у него чувство на болка и срам — той й предложи да се разведат. Ала Силия така се разстрои, че Алекс се отказа да разисква този въпрос, като се надяваше, че нещата ще се подобрят. Но това не се случи.

След време почти случайно му дойде мисълта, че може би тя се нуждае от помощта на психиатър. Заведе я на лекар и тогава се разбра истината за нейната болест. За известно време силната болка и състраданието съживиха любовта му, ала беше вече твърде късно.

Понякога се успокояваше, като си казваше: А може би и в началото е било късно. Може би по-голямото внимание и разбиране също не биха могли да помогнат. Никога нямаше да узнае това. Как би могъл да се успокоява с мисълта, че е направил всичко възможно, за да се спаси от чувството за вина, което непрекъснато го гнетеше!

— Всички мислят само за пари — как да ги харчат, как да ги влагат, откъде да вземат назаем. Всъщност, това не е нещо необикновено, затова са и банките. Вчера, обаче, се случи нещо много тъжно. Нашият президент, Бен Розели, ни съобщи, че е фатално болен. Свика ни най-неочаквано и…

Алекс й разказа за събранието в заседателната зала, за реакциите на колегите му и внезапно млъкна — Силия беше започнала да трепери. Тялото й се тресеше. От устата й се отрони звук, подобен на стон.

Дали споменаването на банката я разстрои? Банката, към която бе насочил цялата си енергия и която доведе до тяхното отчуждаване. Навремето Алекс работеше в друга банка — Федералния резерв, но за Силия всички банки бяха еднакви. Или може би й подейства разказът за Бен Розели?

Бен щеше скоро да умре. Колко ли години след него щеше да живее Силия? Много, може би. Та тя би могла да надживее и него самия, би могла да живее дълго така…

В израза й имаше нещо животинско!

Съжалението му към нея се изпари. Изпълни го гняв, онова раздразнение, което разруши брака им.

— За бога, овладей се — повтаряше той.

Тя продължаваше да трепери и да стене.

Мразеше я. Тя вече не приличаше на човешко същество. Освен това се бе превърнала в бариера, която го лишаваше от възможността да води пълноценен живот.

Алекс скочи и отчаяно натисна звънеца. Имаше нужда от помощ. После се спусна към вратата — искаше му се по-скоро да се махне оттук.

Обърна се за миг и погледна жената, която някога беше обичал, погледна това, което представляваше тя сега. Между тях имаше пропаст, която не можеше да бъде запълнена. Той се спря, от очите му потекоха сълзи.

Сълзи на съжаление, на болка, на вина; моментният му гняв изчезна, омразата — също. Той се върна, застана на колене пред леглото й и започна да я моли:

— О, Силия, прости ми. Прости ми, за бога!

Усети, че някой докосва рамото му и чу гласа на младата медицинска сестра:

— Господин Вандервурт, мисля, че е време да си тръгвате.

— Обикновена или газирана вода, Алекс?

— Газирана.

Доктор Макартни извади от малкия хладилник в кабинета си бутилка газирана вода, отвори я и наля в почти пълната с уиски чаша, после добави лед. Подаде чашата на Алекс, а в своята наля останалата газирана вода.

Доктор Макартни беше едър мъж — висок над метър и осемдесет, с гърди и рамене на футболист и с огромни ръце, затова движенията му изглеждаха необичайно бързи. Директорът на клиниката беше млад, трийсет и няколко годишен, но Алекс намираше, че гласът и маниерите му го правеха по-възрастен, при това късо подстриганата му кестенява коса бе започнала да посивява. Може би побеляваше в резултат на многобройните разговори, подобни на сегашния, помисли си Алекс и отпи от уискито — как се нуждаеше от тази глътка…

Преобладаващите тонове в облицованата с ламперия стая с меко осветление бяха по-убити, отколкото в коридора и стаите на пациентите. Рафтовете с книги и лавици със списания изпълваха едната стена, сред тях най-известните произведения на Фройд, Адлер, Юнг и Роджърс.

Алекс бе все още разтърсен от срещата със Силия и въпреки това имаше чувството, че целият този ужас е някак нереален.

Доктор Макартни отиде до стола зад бюрото си и го завъртя, за да бъде с лице към канапето, на което бе седнал Алекс.

— Бих искал най-напред да ви съобщя, че общата диагноза на жена ви е същата — шизофрения, тип кататоник. Спомняте си, че сме разговаряли за това и преди.

— Да, помня термините.

— Ще се опитам да ви спестя повече подробности.

Алекс разбърка леда в чашата и отново отпи. Усети загряващото въздействие на алкохола.

— Кажете ми какво е състоянието й.

— Може би ще ви е трудно да го приемете, но независимо от вида си, жена ви е сравнително щастлива.

— Да — каза Алекс, — наистина ми е трудно да повярвам.

— Щастието е нещо относително — настоя психиатърът. — За всеки от нас то е различно. Силия е доволна, защото има някаква сигурност и е освободена от всякаква отговорност или необходимост да контактува. Тя може да се затваря в себе си колкото си иска и колкото й е необходимо. Тази поза, която заема напоследък, вие също сте я видели, е типичното положение на ембриона. Когато застане така, тя се чувства по-спокойна, макар че за физическото й състояние това не е полезно и когато можем, се опитваме да я накараме да се раздвижи.

— Не знам дали е спокойна или не — каза Алекс, — но главното според мен е, че след като получава най-доброто възможно лечение в продължение на четири години, състоянието на жена ми е все още безнадеждно. — Той погледна събеседника си право в очите. — Така ли е?

— Да, за съжаление сте прав.

— Съществува ли реална възможност за подобрение, дори след време, но такова подобрение, че Силия да води нормален или почти нормален живот?

— В медицината винаги има надежда…

— Но аз говоря за реална възможност.

Доктор Макартни въздъхна и поклати глава.

— Не.

— Благодаря ви за искрения отговор. — Алекс млъкна за момент, после продължи: — Както разбирам, Силия е вече — не знам как да се изразя — постоянен пациент. Тя се е откъснала от човешката раса. Нито знае, нито пък я интересува нещо извън нея самата.

— Прав сте за това, че е наш постоянен пациент. Но не и за останалото — каза психиатърът. — Жена ви не е напълно откъсната от действителността, поне засега. Тя все още знае, макар и малко, за онова, което става навън. Не е забравила, че има съпруг и ние с нея сме разговаряли за вас. Но тя смята, че вие сте напълно в състояние да се грижите за себе си и без нейна помощ.

— Така че не се тревожи за мен?

— Общо взето, не.

— Как би се почувствала, ако разбере, че съпругът й се е развел с нея и се е оженил отново?

Доктор Макартни се поколеба, след това каза:

— Това би означавало окончателно прекъсване и на малката й връзка с външната действителност. Резултатът би могъл да бъде пълно полудяване.

В настъпилата тишина Алекс се наведе напред и покри с длани лицето си. След това изправи глава.

— Искаш ли откровен отговор, трябва да си готов да го чуеш — подметна иронично той.

Психиатърът поклати замислено глава.

— Явно съм ви надценил, Алекс. Повярвах, че действително искате да знаете истината. Не бих бил толкова искрен с никой друг. Освен това, искам да добавя, че може и да не съм прав в оценката си.

— Кажете ми, какво по дяволите би могъл да направи човек?

— Това риторичен въпрос ли е?

— Не. Очаквам отговор. Можете да го включите в сметката.

— Тази вечер е без сметка. — Младият мъж се усмихна, после продължи: — Значи питате ме — какво би могъл да направи човек при подобни обстоятелства? Е, за начало трябва да направи всичко, което би могъл — така, както сте постъпили. А след това да взима решения въз основа на онова, което преценява като най-справедливо и най-добро за всички, включително и за самия себе си. Но когато взима тези решения, трябва да има предвид две неща. Първото е, че ако той е честен човек, чувството му за вина най-вероятно е преувеличено, защото съвестните хора имат навика да се самобичуват много повече, отколкото е необходимо. Другото е, че малцина могат да се похвалят, че са светци. Повечето от нас са замесени от друго тесто.

— Това ли е всичко? — попита Алекс. — И нищо по-конкретно?

Доктор Макартни поклати глава.

— Решенията ще вземете сам. Тези няколко последни стъпки всеки от нас прави сам.

Психиатърът погледна часовника си и се изправи. Двамата мъже си стиснаха ръцете и си пожелаха лека нощ.

Колата чакаше Алекс, шофьорът беше зад волана, моторът работеше, вътре, беше топло и уютно.

10

— Това е една отвратителна колекция от измами и долнопробни лъжи — заяви Марго Бракън.

Вирнала малката си, но решителна главица, тя гледаше надолу, с ръце на тънкия кръст и предизвикателно щръкнали лакти. Привлекателно момиче, мислеше си Алекс Вандервурт, както се казва — „момиче — един път“, с приятни, изразителни черти, остра, агресивна брадичка и тънки устни, но подчертано чувствена уста. Очите бяха най-забележителното нещо в нея — големи, зелени, със златисти точки, а миглите й бяха дълги и гъсти. В този миг очите й блестяха. Нейният гняв и напоритост го възбуждаха.

Причина за възмущението й бяха текстовете на рекламите за кредитните карти Кийчардж, които Алекс беше донесъл вкъщи и двамата ги разглеждаха върху застлания с килим хол в апартамента му. Присъствието и жизнеността на Марго създаваха така необходимия за Алекс контраст след преживяното преди няколко часа.

— Знаех си, Бракън, че няма да харесаш рекламите — каза той.

— Какво ти харесване? Те са отвратителни!

— Защо?

Тя отметна с машинален жест дългата си кестенява коса. Изритала още с влизането обувките си, Марго стоеше право по чорапи — беше висока около метър и шейсет.

— Ето, погледни това! — Тя посочи съобщението, което започваше със: „Защо да чакате? Още днес можете да осъществите утрешната си мечта!“ — Какво е това? Това е една нечестна лъжа! Високопарна, агресивна измама, предназначена да вкара в капан наивните! Утрешната мечта за всеки със сигурност е нещо доста скъпо. Затова е и мечта. И никой не може да си я позволи, освен ако не разполага с парите сега или ако не е сигурен, че ще ги получи скоро.

— Не биха ли могли хората сами да преценят това?

— Не! Не и хората, които ще се поддадат на тази заблуждаваща реклама. Точно тези, към които всъщност е насочена. Това са по-наивните хора, които се убеждават лесно и които вярват, че всичко написано е истина. Знам го много добре. Имала съм много такива клиенти в адвокатската си практика. Тази моя практика, която не ми носи кой знае какви доходи.

— Може би хората с нашите кредитни карти не са такива?

— Глупости, Алекс, ти отлично знаеш, че това не е истина! Кредитна карта притежава кой ли не! И е така, защото вие непрекъснато и упорито ни подтиквате към това. Единственото нещо, което още не сте започнали да правите, е да ни ги пробутвате по ъглите на улиците. Не бих се изненадала, ако се случи и това.

Алекс се усмихна. Той изпитваше удоволствие от споровете с Марго и обичаше да поддържа огъня.

— Ще кажа на нашите хора да помислят върху текста.

— Аз пък бих искала всички тези хора да помислят за „скромната“ лихва от осемнайсет процента, която банките прибират от кредитните карти.

— И преди сме говорили за това.

— Да, говорили сме. Но досега не съм чула задоволително обяснение.

— Може би не си слушала добре — рязко каза той.

Независимо дали беше приятно да се спори с нея или не, но Марго понякога му действаше на нервите. Имаше случаи, когато споровете им прерастваха в истински битки.

— Казвал съм ти, че кредитната карта е едно голямо улеснение — удобство, което предлага множество услуги — не отстъпваше Алекс. — Имайки предвид всички тези услуги, лихвата, която вземаме, съвсем не е висока.

— Тя е безбожно висока за тези, които са задължени да я плащат.

— Никой не е задължен да плаща. Защото никой не е задължен да взима пари назаем.

— Чувам те отлично. Няма нужда да крещиш.

— Добре.

Той си пое дъх, твърдо решен да не се оставя да бъде победен в този спор. И все пак, докато търсеше доводи срещу аргументите на Марго, чиито разбирания и в икономиката, и в политиката бяха наляво от центъра, той се наслаждаваше на последователността и логиката на адвокатския й ум. Практиката на Марго й даваше възможност да осъществява контакти, каквито на него му липсваха — сред бедните и непривилегировани хора, с които бе свързана по-голяма част от работата й като адвокат.

— Още един коняк? — попита Алекс.

— Да, благодаря.

Наближаваше полунощ. Дънерът, който доскоро осветяваше с пламъците си стаята, догаряше в камината на уютния хол в малкия, но луксозен ергенски апартамент.

Бяха вечеряли преди час и половина — храната бяха поръчали в ресторанта на приземния етаж. Пиха и великолепно „Бордо“ — избрано от Алекс, „Шато Грюо-Лароз’66“.

Осветлението беше силно само в хола, където бяха разпръснати рекламите на кредитните карти Кийчардж.

След като напълни чашите с коняк, Алекс се върна отново към спора.

— Ако хората си платят цялата сметка за ползването на кредитната карта, ние не взимаме никаква лихва.

— Имаш предвид наведнъж?

— Точно така.

— Но колцина го правят? Нали повечето от хората, които използват кредитни карти, плащат именно изгодния „минимален баланс“?

— Повечето плащат минимума, това е вярно.

— А останалата част се прехвърля на сметката им като дълг — ето какво целите вие, банкерите. Така ли е?

— Да, така е — съгласи се Алекс. — Но нали и банките трябва да печелят?

— По цели нощи не мога да спя от грижа за горкичките банки.

Той се засмя, но тя продължи съвсем сериозно.

— Виж, Алекс, хиляди хора си навличат на главата неприятности с тези дългосрочни дългове. А не би трябвало да е така. Защото те купуват разни боклуци — най-обикновени неща от магазина, кухненски пособия, плочи, книги, храна. Правят го, защото не могат да си представят какви ще са последиците, а и защото съвсем лесно получават кредит. Но кредитът преминава в страхотни дългове, които са непоносимо бреме за тези неразумни хора в продължение на години.

Стиснал чашата с коняк с две ръце, за да я стопли, Алекс я разклати, отпи една глътка и стана, за да сложи в камината още дърва.

— Прекалено много се тревожиш — възрази той. — Проблемът съвсем не е толкова голям.

Въпреки това, каза си той, част от аргументите на Марго са съвсем сериозни. Докато някога — както се казваше в една стара песен — „душите на миньорите принадлежаха на компанията“, сега се бяха появили вечни длъжници от нов тип, които наивно бяха ипотекирали бъдещия си живот и доходи в полза на „милата квартална банка“. Една от причините за това беше, че кредитните карти до голяма степен заместиха малките заеми. Преди години хората бяха разубеждавани да взимат ненужни заеми, но сега сами решаваха този въпрос — и често не особено разумно. Алекс знаеше, че според някои политически наблюдатели тази система бе довела до моралната деградация на американското общество.

Заемът чрез кредитна карта бе много по-изгоден за банката, а, от друга страна, клиентът, който ползваше малкия заем, плащаше значително по-висока лихва, отколкото за един традиционен заем. Цялата лихва, която получаваше банката, възлизаше на около двайсет и четири процента, тъй като и търговците, които приемаха плащания с кредитни карти, й даваха една допълнителна сума в рамките между два и шест процента.

Ето защо всички банки, включително и Първа търговска американска банка, залагаха изключително много на бизнеса с кредитни карти. Тази тенденция тепърва щеше да се развива. Истината, обаче, беше, че първоначалните загуби от въвеждането на кредитни карти от всякакъв вид бяха значителни — на банкерски жаргон това се наричаше „студена баня“. Но същите тези банкери бяха убедени, че успехът е близък и че той ще им донесе повече пари, отколкото всички други видове банков бизнес.

Освен това банкерите добре разбираха, че тези кредитни карти са една необходима основа по пътя към СЕТС — системата за електронен трансфер на средства, която най-много след десет-петнайсет години щеше да замести сегашната лавина от банкноти, като превърне в задължително използването на чекове и банкови сметки.

— Хайде стига — каза Марго, — започваме да приличаме на участници в годишната среща на акционерите.

Тя се приближи към него и страстно го целуна по устните.

Разгорещеният им спор му бе подействал възбуждащо, както често се бе случвало досега. Всъщност благодарение на един спор се бяха и запознали. Като че ли колкото по-ядосани бяха, толкова по-силно ставаше желанието им един към друг. След миг той промърмори:

— Обявявам годишната среща на акционерите за закрита.

— Да, но — Марго се изплъзна от ръцете му и го погледна закачливо, — все още има нещо, за което не сме се разбрали — рекламите, скъпи. Надявам се, че няма да се съгласиш те да се появят в този вид, нали?

— Добре — каза той, — ще измисля нещо.

Рекламите за кредитните карти Кийчардж бяха много важни за успеха на бизнеса, твърде важни, и той трябваше да използва целия си авторитет, за да ги спре утре сутринта. А Алекс и без това имаше намерение да го направи. Марго просто го убеди, че следобедното му решение е съвсем правилно.

Дървата се бяха подпалили и пращяха, а огънят пламтеше ярко.

Марго опря главата си на рамото на Алекс и промълви:

— За един скучен стар банков чиновник не си чак толкова лош…

— Обичам те, Бракън. — Той нежно я прегърна.

— Наистина ли? Честна банкерска?

— Кълна ти се!

— Тогава люби ме сега! — И тя започна да се съблича.

— Тук ли? — пошепна с учудване той.

— А защо не?

— Защо не, наистина… — въздъхна с усмивка Алекс.

Скоро след това той се почувства успокоен и радостен, сякаш изминалият кошмарен ден бе сън.

Двамата останаха дълго притиснати един до друг, сгрети от любовта си и от огъня. Марго се раздвижи и каза:

— Казвала съм го и преди, казвам го и сега: ти си прелъстен любовник.

— И тебе си те бива, Бракън — каза той. — Ще останеш ли да спиш тук?

Тя често оставаше, а и Алекс от време на време прекарваше нощта в апартамента й. Беше глупаво да поддържат две жилища, но той съзнателно държеше на това, защото първо искаше да се ожени за Марго — стига да беше възможно.

— Ще остана още малко — каза тя. — После ще се прибера, защото трябва рано да бъда в съда.

Марго често ходеше в съда. Двамата се бяха срещнали преди година и половина след един от нейните процеси. Малко преди запознанството им, тя беше защитавала неколцина демонстранти, които се бяха сбили с полицията по време на протестна акция за даване на пълна амнистия на дезертьорите от Виетнам. Пламенната и защита не само на демонстрантите, но и на каузата им, предизвика широк интерес. Много бе коментирана и победата й в този процес — всички обвинения срещу подсъдимите бяха оттеглени.

Няколко дни по-късно, на коктейла, организиран от Едуина Д’Орси и съпруга й Луис, Марго беше заобиколена от обожатели и критици. Тя бе дошла сама. Алекс също беше сам, той бе чувал за Марго и преди, но едва по-късно разбра, че е братовчедка на Едуина. Посръбвайки от чудесния „Шрамсберг“ на семейство Д’Орси, той се заслуша в споровете, а след това се присъедини на страната на критиците. След известно време другите се оттеглиха и спорът продължи само между Марго и Алекс. Голяма част от гостите ги заобиколиха и двамата приличаха на словесни гладиатори.

По едно време Марго попита:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Обикновен американец, който смята, че в армията трябва да има дисциплина.

— Дори в една неморална война като виетнамската?

— Войникът не решава проблемите на морала. Той действа според заповедите. Алтернативата е хаос.

— Който и да сте вие, вашите разсъждения се родеят с нацистките. След Втората световна война ние осъдихме на смърт немците, които използваха подобни аргументи в своя защита.

— Но положението тогава бе съвършено различно.

— Няма никаква разлика. По време на Нюрнбергския процес съюзниците настояваха, че немците трябвало да проявят разум и да откажат да изпълняват заповедите. Точно това направиха американците, които отказаха да отидат в армията или дезертираха от нея, за да не участват във войната във Виетнам.

— Но американската армия не унищожаваше евреите.

— Не, само виетнамските селяни. В Сонг Ми и на други места.

— Няма война без жертви.

— Но виетнамската беше една мръсна война. Като се започне от главнокомандващия и се стигне до последния войник. Затова толкова млади американци — тези, които бяха достатъчно смели, се подчиниха на своята съвест и отказаха да участват в нея.

— Те няма да получат безусловна амнистия.

— Би трябвало да я получат. И ще я получат, може би след време, когато справедливостта победи.

Двамата продължаваха разгорещения си спор, когато Едуина ги прекъсна и ги представи един на друг. Миг след това те възобновиха спора, като всеки търсеше нови аргументи в своя защита. Това продължи и в колата, когато Алекс закара Марго до дома й. Там те едва не се сбиха, но изведнъж усетиха силно физическо желание един към друг и се любиха пламенно, горещо и страстно до пълно изтощение. И двамата разбраха, че нещо ново и много важно се беше случило в живота им.

И така, Алекс постепенно започна да променя твърдите си възгледи, осъзнавайки, както и много други загубили илюзиите си средни американци, фалша и безсмислеността на лозунга на Никсън за „мир с чест“. След време, когато бе разкрита аферата Уотъргейт, а и други подобни позорни действия, стана ясно, че тези от висшите кръгове, които най-силно крещяха: „Никаква амнистия!“, всъщност са извършили много по-големи престъпления от дезертьорите по време на виетнамската война.

Последваха много други случаи, когато аргументите на Марго му помагаха да промени или да разшири своите възгледи.

Марго си избра нощница от шкафа в спалнята, който Алекс й бе освободил, облече я и загаси лампата.

Те лежаха тихо в тъмната стая и им беше приятно, че са един до друг. Марго попита неочаквано:

— Ходил си при Силия, нали?

Той се обърна учуден към нея.

— Как разбра?

— Винаги ти личи. Изписано е на лицето ти. Искаш ли да ми разкажеш?

— Да — каза той.

— Обвиняваш себе си, нали?

— Да.

И той й разказа за срещата със Силия, за разговора с доктор Макартни и за мнението на психиатъра за последствията върху Силия при евентуален развод и повторна женитба.

— Щом е така, няма да се развеждаш с нея — заяви Марго.

— Ако не го направя — каза Алекс, — между теб и мен никога няма да има постоянна връзка.

— Разбира се, че ще има. Казвала съм ти неведнъж, че всичко ще бъде постоянно, докато и двамата го желаем. Бракът отдавна вече не е нещо постоянно. Кой ли всъщност в наше време вярва в брака? Може би само неколцина стари епископи.

— Аз вярвам — каза Алекс. — И то дотолкова, че да желая да бъдем свързани в брак.

— Нека бъдем тогава. По наш начин. Това, от което нямам нужда, скъпи, е да притежавам къс хартия, който официално да удостоверява, че съм омъжена. Защото прекалено много съм свикнала с официалните документи и те не ми правят особено впечатление. Вече ти казах, че ще живея с теб — с голямо удоволствие и любов. Но не мога да обременя съвестта си, нито да натоваря твоята с вина за окончателното загубване на разсъдъка на Силия.

— Знам, знам. Всичко, което казваш, е разумно — съгласи се Алекс, но в гласа му липсваше убеденост.

Тя продължи с нови аргументи:

— Аз съм по-щастлива от всякога с това, което имаме. Ти си, който иска повече.

Алекс въздъхна и скоро след това заспа.

Когато се убеди, че спи дълбоко, Марго се облече, целуна го и си тръгна.

11

Алекс Вандервурт прекара само част от нощта сам, докато Роскоу Хейуърд щеше да спи сам през цялата нощ. Той си беше у дома, в триетажната къща с оригинална несиметрична архитектура в предградието Шейкър Хайтс. Седеше до бюрото си в малката, приятно обзаведена стая, която използваше за кабинет, а на облицования с кожа плот пред него имаше куп документи.

Жена му Беатрис се беше качила в спалнята си преди близо два часа. И тази вечер тя не пропусна да заключи вратата. Заключваше я вече дванайсет години, откакто — по взаимно споразумение — всеки спеше в отделна стая.

Превъртането на ключа — макар и демонстративно — не обиждаше Хейуърд. Много преди да решат да спят в отделни стаи, двамата бяха свели сексуалните си контакти до минимум, а накрая дори до нула.

Когато се замисляше за това, Хейуърд установяваше, че липсата на секс помежду им се дължеше главно на Беатрис. Дори през първите години на брака тя показваше неудоволствието си от тези опипвания и движения в леглото, макар понякога тялото й да изпитваше нужда от това. Тя се надяваше, че рано или късно силният й дух ще успее да потисне тази отвратителна нужда и постепенно това наистина стана.

В минути на откровение, Хейуърд си мислеше, че и единственият им син, Елмър, напълно споделя възгледите на Беатрис за зачеването и появяването на децата на бял свят — и за двамата това бе обидно, своеволно посегателство върху човешкото тяло. Елмър вече наближаваше трийсетте и беше отдал всичките си сили, за да стане добър експерт-счетоводител. Той проявяваше открито неодобрение към всяко нещо, което смяташе за нетрадиционно в живота и бягаше като попарен от „непристойни“ връзки. Дори Роскоу Хейуърд смяташе, че Елмър понякога прекалява.

Що се отнася до Хейуърд, липсата на сексуални контакти не го измъчваше, тъй като преди дванайсет години те вече не бяха от особено значение за него, пък и работата в банката се бе превърнала в най-голямата му амбиция. И както машината ръждясва, когато не се използва, така и неговите сексуални желания постепенно угаснаха. Днес те възкръсваха много рядко — при това едва-едва — тъжен спомен за онази страна от живота му, която вече не съществуваше.

Ала Хейуърд признаваше, че в някои други отношения Беатрис беше много полезна за него. Тя произхождаше от известна бостънска фамилия и както си му е реда на времето бе официално „представена“ в обществото. Още на първия бал тя се запозна с Роскоу — млад мъж с папионка и бели ръкавици, който стоеше като вдървен. Двамата започнаха да се срещат, но винаги в присъствието на придружители, известно време бяха сгодени и две години след първата среща се ожениха. На сватбеното тържество, за което Хейуърд си спомняше с гордост, присъстваше и една известна личност от справочника „Кой кой е“ за висшето бостънско общество.

И тогава, и сега, Беатрис споделяше неговите възгледи за важността на общественото положение и порядъчността. Тя участваше активно в дейността на Дъщерите на американската революция и заемаше поста генерален секретар. Роскоу се гордееше с нея и с престижните обществени контакти, които носеше този пост. Само едно липсваше на знатната фамилия на Беатрис — пари. Роскоу Хейуърд винаги бе искал съпругата му да има богато наследство.

Най-големият проблем на Роскоу и Беатрис беше как да успеят да живеят прилично единствено със заплатата от банката.

Ето че Роскоу разглеждаше цифрите от часове и все повече се убеждаваше, че разходите на семейството щяха значително да надхвърлят приходите. През април ще трябва отново да вземе пари назаем, за да плати данъците. Точно както му се беше наложило и миналата, и по-миналата година. Така вероятно щеше да я кара още много години, освен ако не му излезеше късметът с инвестициите.

Много хора със значително по-ниски доходи биха се изсмели, ако чуеха за затрудненията му при заплата на изпълнителен вицепрезидент от 65 000 долара годишно. От такава заплата можеше и да се спестява. Но не така мислеше семейство Хейуърд.

Преди всичко повече от една трета отиваше за данъци. Погасяването на заема за къщата поглъщаше 16 000 долара, а за разни други такси трябваше да се дадат още 2 500 долара. Оставаха около 23 000 долара — приблизително по 450 долара на седмица, с които трябваше да покриват всички останали разходи, включително ремонти, застраховки, храна, дрехи, кола на Беатрис (банката осигуряваше на Роскоу кола и шофьор), домашна прислужничка и готвачка, щедри дарения и един невероятно дълъг списък от дреболии на ужасяващо голяма сума.

Хейуърд си даваше сметка, че къщата бе доста екстравагантна за тях. Още от самото начало беше ясно, че тя значително надхвърля нуждите им — дори когато Елмър живееше при тях. Вандервурт, който имаше подобна заплата, бе доста по-разумен. Той живееше в апартамент под наем. Но Беатрис, която бе влюбена в голямата им, представителна къща, не я даваше за нищо на света, пък и Роскоу държеше на нея.

Налагаше се да правят икономии, а Беатрис не можеше да свикне с това и непрекъснато настояваше, че трябва да има пари — да се тревожи за пари за нея бе едва ли не lese majeste. Тя държеше на своя стил. Никога не използваше ленените салфетки повторно — независимо дали бяха изцапани или не, те се хвърляха за пране. Същото се отнасяше и за хавлиените кърпи, и затова сметките за прането на салфетки и хавлиени кърпи бяха големи. Много често водеше междуселищни телефонни разговори и много, рядко се сещаше да загаси лампите, когато не беше в стаята. Преди малко Хейуърд отиде до кухнята да си налее чаша мляко и видя, че всички лампи долу светеха. Той ядосано ги загаси.

Но независимо от всичко, фактите си бяха факти и имаше много неща, които те не можеха да си позволят. Например почивките — семейството не беше ходило на почивка вече две години. Миналото лято Роскоу каза на колегите си:

— Мислехме да направим пътешествие по Средиземноморието, но след това решихме, че най-добре е да си останем у дома.

Другото голямо неудобство беше, че те практически нямаха никакви спестявания — само няколко акции от Първа търговска американска банка, които може би щяха да бъдат принудени да продадат, макар че парите едва ли щяха да покрият годишния им дефицит.

Единственият извод, до който стигна Хейуърд тази вечер, бе, че след като вземат заема, ще трябва да ограничат разходите си и да се надяват на благоприятен финансов обрат в бъдеще.

А такъв, при това доста благоприятен обрат, би могъл да се появи — стига да станеше президент на банката.

Както в повечето банки, така и в Първа търговска американска банка между заплатата на президента и вицепрезидента съществуваше голяма разлика. Бен Розели получаваше 130 000 долара годишно. Почти сигурно беше, че заместникът му ще получава също толкова.

Ако изборът паднеше на Роскоу Хейуърд, това означаваше незабавно удвояване на сегашната му заплата. Независимо от по-високите данъци, онова, което оставаше, би ликвидирало финансовите му проблеми.

Докато прибираше документите, той започна да мечтае за това, мечта, която продължи през цялата нощ.

12

Петък сутрин.

Едуина и Луис Д’Орси закусваха в апартамента си на върха на модерната многоетажна жилищна сграда Кейман Мейнър, на около миля от града.

Бяха изминали три дни от драматичното съобщение на Бен Розели за предстоящата му смърт и два дни от разкритието за липсващите пари в главния градски клон на Първа търговска американска банка. В този момент изчезването на парите тежеше повече на Едуина.

Нищо ново не беше разкрито след сряда следобед. През целия вчерашен ден двама специални агенти на ФБР разпитваха персонала на банковия клон, но никакъв съществен резултат не бе постигнат. Хуанита Нунес, касиерката, свързана с инцидента, остана главното заподозряно лице, но тя продължаваше да настоява, че е невинна, като отказваше да се подложи на теста с детектора на лъжата.

Този отказ засилваше общото подозрение за вината й, и все пак един от агентите на ФБР каза на Едуина:

— Можем да я подозираме колкото си искаме, но истината е, че нямаме никакво доказателство за вината й. Що се отнася до парите, дори да ги е скрила в дома си, ще ни трябва солидно доказателство, за да получим разрешително за обиск. Такова доказателство нямаме. Естествено, ще държим касиерката под око, но в случая не става дума за престъпление, което да задължава Бюрото да осигури денонощно следене.

Агентите от ФБР щяха да дойдат в банковия клон и днес, но едва ли щяха да открият нещо ново.

Доста потискащ и незадоволителен край на цялата история.

Едуина насочи отново вниманието си към закуската — бъркани яйца и препечени хлебчета, които прислужницата бе сервирала току-що. Луис, скрит зад „Уолстрийт Джърнъл“, мърмореше неодобрително по повод на последното безумие на Вашингтон: заместник-министърът на финансите бе заявил в сенатския комитет, че САЩ никога няма да се върнат към стандартите на златото. Министърът бе използвал знаменит цитат, наричайки златото „варварска жълта реликва“. Златото, смяташе той, вече никога няма да бъде използвано като международна разменна единица.

— Господи! Каква свещена простота! — възкликна Луис Д’Орси, а очите му заблестяха зад очилата в метални рамки.

Той хвърли вестника на пода до прочетените „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и вчерашния „Файненшъл Таймс“, пристигнал от Лондон.

— Пет века след като такива тъпаци ще са изгнили в земята, златото ще продължава да бъде единствената солидна ценностна и парична база в света — продължаваше да се ядосва Луис. — Но след като на власт са такива слабоумни хора, за нас няма никаква надежда, абсолютно никаква!

Луис хвана чашата с кафе, приближи я към слабото си намръщено лице и отпи от нея, след това избърса устните си с ленена салфетка.

Едуина прелистваше „Крисчън Сайънс Монитър“. Тя вдигна очи и го погледна.

— Колко жалко, че няма да си жив след пет века, за да кажеш: „Аз ви предупреждавах!“

Луис беше дребен, слаб като вейка и имаше вид на човек, който непрекъснато не си дояжда. Това, естествено, не беше вярно. Лицето беше като тялото му — слабо и изпито. Движенията му бяха бързи, гласът — неспокоен. Луис често се шегуваше с незабележителната си физика и като се потупваше по челото, казваше:

— Природата може да не ме е надарила с тяло, но пък с глава…!

И това беше самата истина. Дори тези, които го ненавиждаха, признаваха забележителния му ум — особено когато ставаше дума за пари и финанси.

Сутрешните му избухвания не тревожеха Едуина. За повече от четиринайсет години брак тя беше разбрала, че те съвсем не са насочени към нея. Пък и чрез тях той се настройваше за поредната статия, в която щеше да излее като Йеремия гнева си — читателите на финансовото му списание, което излизаше веднъж на две седмици, бяха свикнали именно с този негов стил.

Скъпото частно списание съдържаше съветите на Луис Д’Орси за инвестиране на средства, читателите му бяха от финансовия елит, главно в чужбина. Издаването на списанието му даваше възможност да живее охолно и да държи на мушката си правителства, президенти, премиер-министри и всякакви политици и да реагира, когато някое от действията им в областта на финансите го разгневяваше. Това се случваше доста често.

Много финансисти, привърженици на съвременните теории, включително и от Първа търговска американска банка, ненавиждаха независимото, хапливо, ултраконсервативно списание на Луис Д’Орси. Затова пък повечето от ентусиазираните му абонати го считаха за комбинация между Мойсей и Мидас сред поколение от финансови глупаци. Едуина смяташе, че те имат достатъчно основания за това. Ако целта на живота им беше правенето на пари, Луис бе специалист, от когото можеха да научат много. Беше го доказвал не веднъж, когато необичайните му съвети бяха донесли доста добри пари на онези, които ги бяха последвали.

Един такъв пример беше със златото. Луис Д’Орси предрече драматичното покачване на цената му на свободния пазар много преди това да се случи, ала навремето предвижданията му предизвикаха присмех у мнозина. Той настойчиво съветваше бързо да се купуват акции от южноафриканските златни мини, когато бяха евтини. Скоро след това някои от абонатите на неговото списание му писаха, че са станали милионери, благодарение на неговия съвет.

Със същата далновидност той беше предвидил и последвалите една след друга девалвации на американския долар и бе посъветвал читателите си да прехвърлят всички средства, с които разполагат, в други валути — за предпочитане в швейцарски франкове или в германски марки. Мнозина го послушаха и реализираха добра печалба.

В последния брой на своето списание Д’Орси беше написал следното:

„Американският долар, някогашната горда и честна валута, сега загива, както нацията, която представлява във финансово отношение Америка премина границата, от която няма връщане назад. Благодарение на неразумната финансова политика, погрешно водена от некомпетентни и корумпирани политици, които мислят единствено за себе си и за своето преизбиране, ние живеем във финансов хаос, и положението ще става все по-лошо.

Тъй като нашите ръководители са негодници и некадърници, а послушното ни общество проявява наивно безразличие, време е всеки да помисли за собственото си финансово спасение. Всеки човек за себе си!

Ако имате долари, запазете само толкова, колкото ще са ви необходими за данъци, храна, пощенски марки. Плюс сумата за самолетен билет до някоя по-благополучна страна.

Умният вложител би трябвало да напусне Американските щати, да живее в чужбина и да се откаже от американското си гражданство. Според Правилника за държавните приходи, точка 877, ако американски гражданин се откаже от своето гражданство само за да се спаси от плащането на данъци върху доходите си, и Отделът за държавни приходи може да го докаже, този гражданин не се освобождава от задължението да плаща данъци. Но когато законите се познават добре, могат да се намерят легални начини за заобикаляне на Правилника за държавните приходи. Справка в същото списание, брой от юни миналата година, в материала на тема как да станем бивши американски граждани. Разполагам с ограничени бройки, цената е 16 долара или 30 швейцарски франка.

Причината, поради която трябва да настъпи промяна в полето ви на действие: стойността на американския долар ще продължава да намалява, а заедно с това и финансовата свобода на американците.

Ако не можете да напуснете страната, изпратете парите си отвъд океана. Превърнете американските долари, докато това е възможно (защото скоро едва ли ще имате такъв шанс) в германски марки, швейцарски франкове, датски гулдени, австрийски шилинги или друга валута.

След това ги вложете, така че американските бюрократи да не могат да ги докопат, в някоя европейска банка, за предпочитане в швейцарска…“

Луис Д’Орси развиваше тази теория в различни вариации вече няколко години. В последния брой на своето списание той отново изложи аргументите си, като ги допълни със специфични съвети за най-изгодно инвестиране на парични средства, но разбира се, в европейска валута.

Разпродажбите на злато, осъществявани от американското министерство на финансите, също предизвикаха неговия гняв:

„След години, когато ни замести следващото поколение, американците ще се пробудят и ще разберат, че тяхното национално наследство е разпродадено на безценица, само за да се удовлетвори ученическата суета на вашингтонските теоретици. Всички, които носят отговорност за това, ще бъдат обявени за предатели и прокълнати завинаги от историята“.

Анализите на Луис бяха популярни в Европа, но се пренебрегваха във Вашингтон и от американската преса.

Едуина продължаваше да чете „Монитър“ и по-точно статията за законопроекта на Палатата на представителите на Американския конгрес, който предлагаше да се променят законите за данъците, за да се намалят загубите за бюджета от освободеното от данък недвижимо имущество. Това щеше да окаже влияние върху заемите, предоставяни от банката за купуване на къщи и тя попита Луис какво е мнението му за вероятността този законопроект да се превърне в закон.

— Никаква — отсече той. — Дори да бъде приет в Палатата на представителите, той никога няма да мине през Сената. Вчера разговарях по телефона с няколко сенатори. Изобщо не гледат сериозно на този законопроект.

Луис имаше широк кръг от приятели и доста връзки — там се криеше и една от няколкото причини за неговия успех. Той бе винаги в течение на всичко, свързано с данъците и безпогрешно насочваше вниманието на читателите си към най-благоприятните възможности за печалба.

Луис плащаше почти символичен годишен данък върху доходите си. Той заявяваше с гордост, че сумата не надхвърля неколкостотин долара — макар реалните му приходи да се измерваха със седемцифрени числа. Луис постигаше това, като използваше най-рационално всички възможни вратички в закона за данъците — инвестиции в нефтената промишленост, недвижимо имущество, преработка на дървен материал, фермерство, ограничено съдружие и освободени от данъци облигации. Всичко това му даваше възможност да харчи свободно, да живее охолно и въпреки това — на хартия — да понася лични загуби всяка година.

Естествено всичко това постигаше с напълно легални средства.

— Само глупаците се опитват да скриват доходите си или мамят с данъците си по някакъв друг начин — често казваше той. — Защо да поемам такъв риск, след като законните начини да се избегне плащането на данъци са повече и от дупките на швейцарското сирене. Човек трябва само да ги проучи и да положи усилия, за да използва съществуващите възможности.

Засега Луис не бе последвал собствения си съвет — не живееше отвъд океана и не беше се отказал от американското си гражданство. Той ненавиждаше Ню Йорк, където някога беше живял и работил, и го наричаше „леговище на западащи, самодоволни, банкрутирали разбойници, където всичко е сведено до краен субективизъм и едва се диша“. Луис твърдеше, че арогантните нюйоркчани усилено поддържат илюзията, че най-умните хора живеят в този град. Според него това съвсем не отговаряше на истината. Той предпочиташе Средния Запад, където живееше и където бе срещнал Едуина преди петнайсетина години.

Независимо от примера на съпруга си по отношение на данъците, Едуина имаше свое мнение и плащаше много по-големи данъци от Луис, макар приходите й да бяха доста по-скромни. Всъщност Луис се грижеше за всички разходи, свързани с апартамента и прислугата, за двата мерцедеса и за луксозния живот, който водеха.

Едуина съзнаваше, че високият стандарт на живот, който й доставяше удоволствие, бе една от причините, оформили решението й да се омъжи за Луис. Благодарение на този стандарт тя бързо и лесно се адаптира към този брак. Всичко тръгна добре, тъй като и двамата запазиха своята независимост и всеки работеше за своята кариера.

— Би ми се искало тази твоя способност да предвиждаш да се разпростре и върху разкриването на изчезналите от банката пари — подхвърли тя.

— Още ли не сте ги открили? Значи отново доблестните непохватни юнаци от ФБР не успяха да се справят?

— Ами горе-долу — да.

Тя му разказа за задънената улица, до която бяха стигнали, и за решението си да уволни касиерката още днес.

— След това вероятно никой друг няма да я вземе на работа.

— Със сигурност не и някоя банка.

— Доколкото си спомням, ти казваше, че имала дете.

— Да, за съжаление.

— Още две жертви, в името на добре охранената армия на благополучието — тъжно каза Луис.

— О, моля те, запази тези теории за читателите си.

На лицето на Луис блесна една от редките му усмивки.

— Извинявай, но не съм свикнал да ми искаш съвет. Правиш го толкова рядко.

Това беше комплимент. Едно от нещата в техния брак, което Едуина високо ценеше, бе, че Луис се отнасяше с нея като с равностоен в интелектуално отношение партньор. Не й го беше казвал открито, но тя знаеше, че той се гордее с ръководния й пост в Първа търговска американска банка — твърде необичаен пост за жена, особено в шовинистичния мъжки свят на банкерството.

— Аз естествено не мога да ти кажа къде са липсващите пари — каза замислено Луис, — но ще ти дам един съвет, който, убеден съм, може да бъде полезен в подобни объркани ситуации.

— Слушам те.

— Не вярвай на очевидното!

Едуина беше разочарована. Колкото и да е странно, тя се беше надявала да чуе някакво магическо решение. Вместо това Луис й бе предложил една стара известна формула.

Тя погледна часовника си. Наближаваше осем часа.

— Благодаря ти — каза Едуина. — Трябва да тръгвам.

— Между другото, довечера заминавам за Европа. Ще се върна в сряда — съобщи Луис.

Преди да излезе, Едуина го целуна по бузата. Внезапното му съобщение не я учуди. Луис имаше офиси в Цюрих и Лондон и пътуванията му бяха нещо обикновено.

Тя слезе с асансьора, крито свързваше жилището им с вътрешния гараж.

Докато пътуваше с колата към банката, в главата й все се въртеше това: „Не вярвай на очевидното!“

Разговорът с двамата агенти от ФБР беше кратък и не доведе до нищо ново.

Срещата се състоя в стаята за съвещания в задната част на банката, където вече два дни служителите от ФБР разпитваха персонала. На срещата присъстваха Едуина и Нолан Уейнрайт.

По-старшият от двамата агенти се казваше Инес и говореше по характерния за щата Ню Ингланд носов начин. Той се обърна към Едуина и към шефа по сигурността:

— Ние приключихме с разследванията. Случаят остава открит. Ще поддържаме връзка, информирайте ни, ако изникнат факти, които биха хвърлили нова светлина. Ако се случи още нещо, моля ви, обадете се незабавно в Бюрото.

— Разбира се — каза Едуина.

— А, исках да ви кажа нещо. — Агентът от ФБР погледна в бележника си. — За съпруга на тази млада жена Нунес — Карлос. Един от служителите ви смята, че го е видял в банката в деня, когато са изчезнали парите.

— Майлс Истън — обади се Уейнрайт. — Той сподели с мен, а аз ви предадох информацията.

— Да, ние разпитахме Истън. Той смята, че би могъл и да греши. Все едно, ние издирихме Карлос Нунес. Той е във Финикс, щата Аризона. Работи като автомеханик. Нашите хора във Финикс са го разпитвали и са убедени, че е бил на работа в сряда, и въобще през всичките дни на седмицата, така че той е извън всякакво подозрение.

Нолан Уейнрайт излезе да изпрати агентите от ФБР. Едуина се върна на бюрото си. Тя беше информирала за липсващите пари — беше длъжна да го направи — своя непосредствен началник в централното управление. Изглежда, че нещата вече бяха стигнали и до Алекс Вандервурт. Късно снощи Алекс й се обади по телефона, изрази загрижеността си и я попита дали може да й помогне с нещо. Тя му благодари, но каза, че ще се справи сама, защото смяташе, че след като носи отговорността за клона, е длъжна да решава проблемите си без чужда помощ.

Тази сутрин нищо не се бе променило.

Малко преди обяд Едуина помоли Тотънхоу да съобщи на счетоводния отдел, че Хуанита Нунес ще бъде уволнена, за да изпратят в клона чека с обезщетение поради прекъсване на трудовия договор. Изпратен по куриер, чекът бе на бюрото й, когато се върна на обяд.

Едуина смутено го въртеше в ръце.

Хуанита Нунес все още вършеше работата си. Вчерашното решение на Едуина да не я уволни веднага предизвика сърдитите протести на Тотънхоу:

— Колкото по-скоро се отървем от нея, толкова по-сигурни ще бъдем, че това няма да се повтори!

Дори Майлс Истън я погледна учудено от бюрото си, но Едуина наложи своята воля.

Тя се чудеше защо ли се тревожи толкова, след като очевидно беше крайно време да приключи с този случай и да му сложи точка.

Очевидно. Очевидното решение. Отново се сети за съвета на Луис: Не вярвай на очевидното!

Но как? Как да постъпи?

Едуина реши да обмисли нещата още веднъж, като започне от самото начало.

Кои бяха очевидните факти в този случай и в каква последователност се бяха появили? Първият очевиден факт беше, че парите липсват. Тук нямаше място за съмнение. Вторият, че сумата изчезнали пари е шест хиляди долара. С това се съгласиха четирима души: Хуанита Нунес, Тотънхоу, Майлс Истън и главният касиер в трезора. Никакви съмнения.

Третият очевиден факт беше увереността на Нунес, че знае точната сума на парите, които липсваха в два без десет следобед, и то след като бе работила усилено около пет часа, без да е правила проверка на касата. Всички служители в клона, включително и Едуина, смятаха, че това е невъзможно. Още от самото начало оповестяването на точната сума оформи убеждението, че Хуанита Нунес е откраднала парите.

Точната сума… Очевидно невероятно… очевидно невъзможно.

И все пак, защо да е невъзможно?… На Едуина изведнъж й хрумна една идея.

Часовникът на стената показваше два и десет. Едуина погледна към близкото бюро на оперативния администратор, изправи се и каза:

— Господин Тотънхоу, бихте ли дошли с мен, моля?

Тотънхоу я последва унило. Тя прекоси залата, като набързо размени поздрави с няколко от клиентите на банката. Както обикновено, в следобедните часове на последния ден от седмицата, клонът беше изпълнен с народ и работата беше напрегната. Хуанита Нунес приемаше пари от поредния клиент.

— Госпожо Нунес — каза тихо Едуина, — след като свършите с клиента, сложете табелката „Затворено“ и заключете чекмеджето с парите.

Хуанита Нунес не каза нито дума, приключи приемането на парите и постави малката метална табелка на гишето. Когато се обърна, за да заключи чекмеджето, Едуина видя, че момичето плаче, а сълзите се стичат по бузите му.

Едуина се опита да не обръща внимание на сълзите й и каза:

— Господин Тотънхоу, госпожа Нунес работи на касата откакто сме отворили, нали?

— Да — потвърди той.

Часът е приблизително толкова, колкото беше и в сряда, когато разбраха за изчезналите пари, мислеше си Едуина, само дето работата днес беше повече.

Тя посочи чекмеджето с парите.

— Госпожо Нунес, вие твърдите, че винаги знаете какво количество пари имате в чекмеджето. Знаете ли колко са парите ви сега?

Младата жена се поколеба за миг. След това кимна с глава, тъй като не можеше да говори, задавена от сълзите си.

— Запишете сумата.

Хуанита Нунес се замисли. След това взе молива и написа 23 765 долара.

Едуина подаде листа на Тотънхоу.

— Моля, отидете с госпожа Нунес и останете с нея, докато направи баланс на касата си за днес. Проверете резултата. Сравнете го с тази цифра.

Тотънхоу погледна скептично листа.

— Аз съм доста зает, и ако трябва да стоя при всеки касиер…

— Ще останете само при нея — заяви Едуина.

Тя прекоси отново залата и се върна на бюрото си.

Тотънхоу се появи след четирийсет и пет минути.

Изглеждаше притеснен. Едуина забеляза, че ръцете му треперят. Той остави листа хартия на бюрото. Цифрата, която Хуанита Нунес бе написала, бе дебело оградена с молив.

— Ако не бях видял с очите си — каза той, — не бих повярвал.

От обичайното му мрачно настроение нямаше и следа. Той беше слисан.

— Точна ли е цифрата?

— Съвършено точна.

Едуина се мъчеше да събере мислите си. Ето че всичко, свързано с разследването, се беше променило, рязко и драматично. Аргументите и предположенията до този момент изключваха подобна феноменална памет.

— Спомних си нещо, докато идвах насам — каза Тотънхоу. — Преди години, може би преди двайсет и повече, познавах един човек, който работеше в малък провинциален банков клон. Той притежаваше необичайната способност да запомня цифри. Чувал съм, че има и други такива хора. Те сякаш разполагат със сметачна машина в главите си.

— Да се бяхте сетили за това в сряда — заяви Едуина.

Тотънхоу се върна на бюрото си, а тя записа в своя бележник:

Все още не е ясно дали Нунес е невинна, но поне може да й се вярва. Може би е неволна жертва?

Но ако не е Нунес, тогава кой?

Някой, който добре познава реда в банката.

Човек от клона? Служител на банката?

Но как?

„Как“ ще се разбере по-късно. Първо трябва да открием причината, после човека.

Причината? Сигурно е някой, който ужасно се нуждае от пари.

Тя написа повторно с главни букви: НУЖДАЕ СЕ ОТ ПАРИ. И добави: Да се проверят личните чекови/спестовни влогове на всички служители — ДОВЕЧЕРА!

Едуина започна да прелиства телефонния указател на централното управление на банката, за да се обади на шефа на отдела за финансови ревизии.

13

В петък следобед всички клонове на Първа търговска американска банка работиха три часа повече.

Външните врати на главния градски клон бяха заключени от дежурния по охраната в шест следобед. Последните няколко клиенти излязоха един по един през страничната стъклена врата, съпроводени от дежурния.

Точно в шест и пет някой почука делово по стъклената врата. Пазачът обърна глава и видя млад мъж, облечен с костюм и тъмен шлифер. Той носеше куфарче. Мъжът беше почукал с монета от петдесет цента, увита в носна кърпичка.

Дежурният се приближи и човекът с куфарчето залепи документа си за самоличност на стъклото. Пазачът го погледна, отключи вратата и мъжът влезе вътре.

Преди пазачът да затвори вратата, отнякъде изникнаха още хора. Сякаш със замах на вълшебна пръчица зад мъжа с куфарчето се появиха още пет-шест души, а зад тях — още толкова, и още толкова. Появата им беше бърза и неочаквана.

Най-възрастният, който очевидно им бе началник, заяви:

— Състав за финансова ревизия от централното управление.

— Да, сър — кимна дежурният, който беше ветеран в банката и това не беше първата му ревизия. Той продължи да проверява картите на служителите — общо двайсет души, повечето мъже, жените бяха само четири. Ревизорите веднага се отправиха в различни посоки на банката.

Възрастният мъж се насочи към бюрото на Едуина. Тя стана да го поздрави и с нескрито учудване се загледа в сновящите ревизори.

— Цялостна ревизия ли ще правите, господин Бърнсайд?

— Да, госпожо Д’Орси.

Ръководителят на отдела за финансови ревизии съблече палтото си и го закачи до бюрото на Едуина.

Банковите служители бяха смутени, някои мърмореха, а други коментираха на висок глас:

— Ох, да му се не види! От всички дни избраха точно петък!

— По дяволите, канен съм на вечеря…

— Кой казва, че ревизорите са хора?…

На тях им беше ясно с какво е свързана неочакваната визита Налагаше се отново да преброят парите в касите, а съдържанието на трезора също щеше да бъде проверено. Трябваше да останат, докато данните се подредят в списък и се проверят. Шефовете надали щяха да имат късмета да си тръгнат преди полунощ.

Тихо и любезно, ревизорите вече бяха взели всички главни счетоводни книги. Повече не можеха да се правят никакви допълнения или промени.

— Аз поисках проверка на сметките на хората от персонала и съвсем не съм очаквала това — каза Едуина.

В банковите клонове се правеше ревизия веднъж на осемнайсет месеца до две години. Предишната пълна финансова ревизия в главния градски клон бе само преди осем месеца и гази беше съвсем неочаквана.

— Ние решаваме как, къде и кога да правим ревизиите, госпожо Д’Орси.

Както винаги, Хал Бърнсайд бе сдържан и хладен — типичен банков ревизор. Във всяка голяма банка отделът за финансови ревизии бе независимо контролно звено с авторитет и права, подобни на инспектората в армията. Този отдел не правеше компромиси и със служителите с висок ранг, дори висшите ръководители бяха уличавани в допуснати пропуски — а такива винаги се намираха при една цялостна ревизия.

— Знам това — съгласи се Едуина. — Но съм учудена, че успяхте да се организирате толкова бързо.

— Ние си имаме собствени методи и възможности усмихна се шефът на отдела.

Това, което не й каза, беше, че тази вечер бяха предвидили внезапна ревизия в друг клон на банката. След като Едуина им се обади преди три часа, те се отказаха от предишния план и бързо се подготвиха, като извикаха още хора, за да осъществят сегашната операция.

Тази маневрена тактика беше нещо съвсем обичайно. Най-важната задача на отдела за ревизии беше да се появява внезапно и без предупреждение. Вземаха се всички необходими мерки, за да се запази решението в тайна. Ако някой служител си позволеше да издаде тайната, можеше сериозно да пострада. Малцина го правеха, дори поради невнимание.

Всички участници в днешната ревизия се събраха преди един час в салона на близкия хотел. Дори мястото на срещата бе оповестено в последния възможен момент. Задачата им бе разяснена накратко и всеки получи конкретни поръчения. Съвсем незабележимо, по двама, по трима, те се приближиха към главния градски клон на банката. До последния миг се мотаха из преддверията на съседните сгради, разхождаха се или разглеждаха витрините на магазините. След това, както си беше традицията, най-младият служител се приближи към вратата на банката и почука по стъклото. Пазачът отключи и всички влязоха, строени един подир друг.

За минути банката бе окупирана от ревизорите.

Един осъден през седемдесетте години банков служител, злоупотребил с голяма сума пари и успял да прикрива фалшификациите си близо двайсет години, бе казал пред съда:

— Ревизорите влизаха, но около четирийсетина минути се размотаваха, а само за половината от това време аз успявах да прикрия всичко.

Отделът за финансови ревизии в Първа търговска американска банка, а и в другите големи североамерикански банки, не предоставяха подобна възможност. Не бяха минали пет минути от внезапното пристигане на ревизорите и всичко вече беше под тяхно наблюдение.

Служителите в клона примирено продължаваха да си вършат работата и помагаха на ревизорите, ако се наложеше.

Веднъж започнала, ревизията можеше да продължи и през следващата седмица, а може би и по-дълго. Основната проверка обаче се правеше през първите няколко часа.

— Хайде да се залавяме за работа, госпожо Д’Орси — каза Бърнсайд. — Ще започнем с депозитните сметки, като проверката ще обхване и времето, и условията.

Той постави куфарчето си на бюрото на Едуина и го разтвори.

Учудването от внезапното появяване на ревизорите постепенно премина и към осем часа бе свършена доста работа, като повечето служители бяха освободени да си тръгват. Всички касиери си бяха отишли, а също и някои от счетоводителите. Наличните пари бяха преброени, доста бе напреднала проверката и по другите документи. Ревизорите бяха любезни и в някои случаи посочваха дребни грешки, което беше част от работата им.

Едуина, Тотънхоу и Майлс Истън бяха от ръководния състав на клона и все още не си бяха тръгнали. Двамата мъже отговаряха на въпросите на ревизорите и им помагаха с необходимата информация. Тотънхоу изглеждаше доста изморен За разлика от него младият Истън отговаряше услужливо и усмихнато на всички въпроси и беше все така свеж и енергичен. Той поръча кафе и сандвичи за ревизорите и за персонала.

Част от ревизорите се занимаваше със спестяванията и с текущите сметки, като един от тях непрекъснато донасяше писмени сведения на шефа на ревизионния отдел, който седеше на бюрото на Едуина. Шефът поглеждаше бележката, поклащаше глава и прибавяше листчето към останалите в куфарчето си.

Бележката, която получи в девет без десет, бе по-дълга и придружена с няколко документа. Бърнсайд я разгледа много внимателно и каза:

— Госпожо Д’Орси, хайде да починем малко. Да излезем да хапнем и да пием по едно кафе.

След няколко минути двамата се отправиха към същата врата, през която ревизорите бяха влезли преди близо три часа. Щом излязоха от сградата, шефът на ревизорите бе извини:

— Съжалявам, но се наложи да разиграя този малък театър. С други думи, вечерята ни, ако има такава, ще трябва да почака.

Едуина го погледна изумено, а той добави:

— Предстои ни важна среща, но трябваше да я пазя в тайна.

Двамата тръгнаха надясно край все още ярко осветената банка, след това минаха по улицата за пешеходци и се върнаха обратно на площад Розели в централната сграда на банката. Нощта беше студена и Едуина се загърна плътно с палтото си, като се питаше защо не минаха през тунела — щеше да бъде хем по-бързо, хем по-топло. Защо наистина бе необходим този театър?

В централната сграда на банката Хал Бърнсайд се разписа в книгата за нощни посетители, а дежурният по охраната ги придружи с асансьора до единайсетия етаж. Табела, заострена в единия край като стрелка, сочеше към отдела по сигурността. Там ги чакаха Нолан Уейнрайт и двамата агенти от ФБР. Скоро дойде и един от ревизорите, който очевидно бе последвал Едуина и Бърнсайд.

Запознаха се набързо. Ревизорът беше млад мъж на име Гейн, със студени, зорки очи зад очила с дебели рамки, които му придаваха строг вид.

Именно Гейн носеше сведенията на Бърнсайд, докато работеха в клона.

По предложение на Нолан Уейнрайт те се преместиха в залата за съвещания. Седнаха около кръглата маса и Хал Бърнсайд се обърна към агентите от ФБР:

— Господа, надявам се, че нашето разкритие е достатъчно основание да ви извикаме тук по това време.

Едуина си даваше сметка, че срещата е била планирана преди няколко часа.

— Значи сте разкрили нещо? — попита тя.

— Да, госпожо Д’Орси, но за съжаление разкритото надминава всичките ни очаквания.

Бърнсайд кимна на помощника си Гейн и той започна да подрежда документите.

— В резултат на вашето предложение — започна Бърнсайд с равен глас, сякаш се готвеше да изнесе цяла лекция, — ние направихме проверка на личните банкови сметки — спестовни и чекови — на всички хора от персонала в главния градски клон на банката. Търсехме доказателства за лични финансови затруднения. И най-общо казано, ги намерихме.

Едуина установи, че изказването му прилича на помпозна лекция, но продължи да слуша внимателно.

— Може би трябваше да поясня — обърна се шефът на ревизорите към агентите от ФБР, че повечето от банковите служители държат личните си сметки в клона, в който работят. Една от причините за това е, че техните сметки са „свободни“ — или не се облагат с данък за услугата. Другата, по-важна причина е, че служителите получават заеми със специална, по-ниска с около един процент лихва.

— Знаем това — кимна с глава Инес, по-старшият от двамата агенти на ФБР.

— Тогава разбирате, че когато един служител се е възползвал от предоставената му възможност за специален банков кредит-или е взел заем в максималния възможен размер, а след това е взимал и допълнителни суми от външни източници, като например някои финансови компании, където лихвите са изключително високи, това означава, че той или тя се намира в трудно финансово положение.

— Разбира се — каза Инес с нотка на нетърпение в гласа.

— Оказа се, че в банката имаше такъв служител.

Той направи знак на своя помощник и Гейн обърна няколко осребрени чека, които бяха поставени наопаки.

— Тези чекове са взети от три различни финансови компании. Ние се свързахме по телефона с две от тях и въпреки че, както виждате, парите са взети, вноските за връщането им са отдавна просрочени. Имаме всички основания да смятаме, че утре сутринта и третата компания ще ни разкаже същата история.

— Тези чекове — намеси се Гейн, — са само от текущия месец. Утре ще разгледаме микрофилмите с документите от предишните месеци.

Стана известен още един факт добави шефът на отдела. — Човекът, за когото става дума, не би могъл да изплати тези суми той посочи към чековете, с помощта на заплатата си от банката, която ни е известна. Ето защо през последните няколко часа търсихме доказателства за кражби от банката и вече успяхме да ги открием.

И Гейн отново започна да нарежда на масата разни документи.

… доказателства за кражби от банката, успяхме вече да ги открием…

Едуина почти не слушаше разясненията. Тя бе насочила погледа си към подписа, който стоеше под всеки от осребрените чекове, ясен, делови подпис, който й беше добре познат Това, че виждаше този подпис именно при тези обстоятелства, я ужаси и натъжи.

Това беше подписът на Истън — младия Майлс, когото толкова харесваше, който така добре се справяше като помощник оперативен администратор и който беше така сърдечен и неуморим (дори тази вечер), че само преди седмица тя бе решила да го повиши, след като Тотънхоу се пенсионира.

Ръководителят на отдела за финансови ревизии продължи разясненията си:

— Нашият коварен крадец е сложил ръка на неизползваните сметки. След като открихме един случай на измама, вече не беше трудно да открием и други.

Все така в лекторски стил заради хората от ФБР, той разясни какво означава неизползвана сметка — спестовна или чекова сметка, която се използва рядко или почти никога. Всички банки имаха клиенти, които поради различни причини разполагаха с такива сметки. Те не ги използваха дълго време, понякога години наред, дори когато сумите бяха учудващо големи. Спестовните сметки натрупваха макар и неголеми лихви и за някои хора това без съмнение имаше значение. Ала колкото и да е невероятно, имаше и такива, които напълно изоставяха сметките си.

На притежателите на чекови сметки, в които не се внасят и от които не се теглят никакви суми, се изпращаше не ежемесечно, а ежегодишно извлечение за състоянието на сметката. Но понякога дори и тези съобщения се връщаха обратно с бележка: „Лицето се е преместило на неизвестен адрес“.

Шефът на ревизионния отдел поясни и стандартните мерки, които се вземаха за предотвратяване на измамите, свързани с неизползваните сметки. Сметките се отделяха в специална партида и при всеки превод случаят се проверяваше от оперативния администратор, който преценяваше дали всичко е законно. Предохранителните мерки бяха наистина ефективни. Като помощник оперативен администратор Майлс Истън е имал право да наблюдава и одобрява преводите по неизползваните сметки. Ала той е използвал пълномощията си, за да прикрие собствените си недостойни депа или факта, че е вземал пари от тези сметки!

— Истън е действал много хитро, избирал е сметките, при които вероятността да възникне някакъв проблем е била най-малка — продължи шефът на отдела. — Ние разполагаме с фалшифицирани документи за прехвърляне на суми от тези сметки. Фалшификациите не са правени много умело, защото доста лесно може да се открие неговият почерк в тях. След това сумите са били прехвърляни във фиктивни сметки, които са били негови, но са се водели на друго име. Съвсем очевидно е, че почеркът е един и същ, но естествено, ще имаме нужда от експерти, които да го потвърдят.

Те разгледаха внимателно документите за прехвърляне на сумите, като сравниха почерка с този на чековете. Приликата не пораждаше никакво съмнение.

Вторият агент от ФБР, Далримпъл, си водеше бележки. Той вдигна глава и попита:

— Ясно ли е за колко точно пари става дума?

— Досега със сигурност сме установили около осем хиляди долара — отвърна Гейн. — Утре ще прегледаме още документи, които са на микрофилм и в компютъра. Така че парите могат да се окажат и повече.

— Ако притиснем Истън с това, което вече знаем — добави Бърнсайд, — той може би ще реши да опрости нещата, като си признае и за останалите суми. Този метод се използва при заловени престъпници.

Този човек изпитва задоволство от всичко това, помисли си Едуина, той наистина е доволен. Това я подразни и тя изпита желание да защити Майлс Истън.

— Имате ли представа колко време е продължило всичко това? — попита Едуина.

— Най-малко година, а може би и повече — информира Гейн.

Едуина се обърна към Хал Бърнсайд:

— Това значи, че нищо не сте забелязали при последната си ревизия! Проверката на неизползваните сметки не влиза ли във вашите задължения?

Сякаш се спука огромен балон. Шефът на ревизионния отдел пламна и промълви:

— Да, влиза, но и ние пропускаме някои неща, особено когато престъпникът се е прикрил така добре.

— Очевидно! Макар сам да казахте, че почеркът тутакси разкривал измамата…

— Е, да, но сега го забелязахме — каза нацупено Бърнсайд.

— След като ви извиках — не се предаваше Едуина.

Последвалата тягостна тишина бе нарушена от агента на ФБР Инес:

— Но всичко това съвсем не ни доближава до въпроса къде са изчезналите в сряда пари.

— Освен, че превръща Истън в главния заподозрян — каза Бърнсайд, който бе доволен от възможността да прехвърли разговора на друга тема. — Той може би ще признае и за това.

— Няма да признае — заяви Нолан Уейнрайт. — Прекалено умен е. И освен това, как бихме могли да го принудим? Ние все още не знаем как го е направил.

До този момент шефът по сигурността бе доста мълчалив, макар че в началото не скри учудването си, а лицето му се изопна, докато гледаше представените от ревизорите документи и доказателства за вина. Едуина се питаше дали и Уейнрайт не си мисли за натиска, който двамата оказаха върху Хуанита Нунес, изключвайки възможността да е невинна. Може би момичето беше действало заедно с Истън, но това изглеждаше твърде неправдоподобно.

Хал Бърнсайд стана, затвори куфарчето си и каза:

— Ето тук ревизорите се оттеглят и оставят всичко на закона.

— Бихме искали да получим тези документи, както и писмено заключение — каза Инес.

— Господин Гейн ще остане и ще бъде на ваше разположение.

— Още един въпрос. Дали Истън подозира, че е разкрит?

— Съмнявам се. — Бърнсайд погледна помощника си, който поклати глава.

— Сигурен съм, че не подозира. Ние съзнателно се стремяхме да не разкриваме какво търсим, питахме и за други неща, които не ни интересуваха.

— И аз мисля така — каза Едуина. Тя си спомни с тъга колко непринудено весел беше Майлс Истън точно когато излязоха с Бърнсайд. Защо го е направил? Защо, защо?

Инес кимна с одобрение.

— Тогава ще постъпим така: ще извикаме Истън на разпит, веднага след като изясним всичко, но той не бива да бъде предупреждаван. Дали все още е в банката?

— Да — каза Едуина. — Със сигурност ще ни изчака да се върнем Обикновено е сред последните, които си тръгват.

— Много добре — необичайно рязко каза Нолан Уейнрайт. — Задръжте го колкото може повече. А след това нека си тръгне, без да допуска, че е разкрит.

Всички погледнаха сепнато към шефа по сигурността. Двамата мъже от ФБР и Уейнрайт си размениха продължителни погледи и между тях сякаш се установи безмълвно съгласие.

Инес помисли и каза:

— Добре, ще направим така.

След няколко минути Едуина и Бърнсайд се качиха в асансьора.

Инес се обърна към ревизора и каза учтиво:

— Преди да ви изслушаме, бихте ли ни оставили за малко сами?

— Разбира се — отвърна Гейн и излезе от съвещателната зала.

Далримпъл затвори бележника си и остави молива върху него.

— Имате нещо предвид ли? — обърна се Инес към Нолан Уейнрайт.

— Да. — Уейнрайт все още се колебаеше между желанието да действа и гласа на съвестта си. Опитът му подсказваше, че в доказателствата срещу Истън има празноти, които трябва да бъдат запълнени. Но за да го направи, той трябваше да наруши закона, а това напълно противоречеше на схващанията му. Той се обърна към Инес:

— Сигурен ли сте, че искате да знаете какво имам предвид?

Двамата си размениха погледи. Познаваха се от години и се уважаваха.

— Събирането на доказателства в днешно време е деликатен въпрос — каза Инес. — Не можем да си позволяваме някои волности, както преди, защото може да пострадаме…

Последва мълчание.

— Кажете ни толкова, колкото смятате, че е необходимо — обади се колегата на Инес.

Уейнрайт преплете пръстите на ръцете си и вторачи поглед в тях. И в тялото, и в гласа му се долавяше напрежение.

— Да предположим, че имаме достатъчно доказателства, за да предадем Истън на съд за кражба. Да приемем, че откраднатите пари са около осем хиляди. На колко години смятате, че ще го осъдят?

— Тъй като му е за първи път, най-вероятно ще получи условна присъда — каза Инес. — В съда не се безпокоят кой знае колко за парите. Те смятат, че в банките има достатъчно пари, пък нали са и застраховани…

— Точно така! — Уейнрайт силно стисна пръсти и добави: — Но ако успеем да докажем, че той е откраднал и другите пари — шестте хиляди, че се е опитал да хвърли вината върху момичето и че почти беше успял, то, по дяволите…

— Е, ако можете да го докажете, всеки разумен съдия ще го прати право в затвора — съгласи се Инес. — Но можете ли?

— Ще опитам! Защото държа да видя този мошеник зад решетките.

— Разбирам ви — каза замислено Инес. — Да не мислите, че аз не го искам…

— Тогава постъпете, както ви предлагам. Не арестувайте Истън тази вечер. Дайте ми възможност до утре.

— Не знам — размишляваше Инес. — Не съм сигурен, че имам право да постъпя така.

Тримата мълчаха, потънали в мисли за дълга и отговорността, разкъсвани между аргументите за и против. Агентите разбираха намеренията на Уейнрайт. Но дали подобни действия бяха оправдани и какъв щеше да е резултатът от тях? Главният проблем се свеждаше до свободата на действие на служителите на закона.

Случаят бе ясен за агентите на ФБР и те напълно споделяха аргументите на Уейнрайт.

— Да изчакаме до сутринта — подзе Далримпъл, — но дали Истън няма да избяга? Това ще причини неприятности на всички ни.

— Не бих искал да се появи и посинен от бой — обади се Инес.

— Няма да избяга. Нито пък ще бъде посинен. Гарантирам ви го.

Инес погледна колегата си, а той сви рамене.

— О’кей! — рече Инес. — До утре сутринта. Но запомнете едно, Нолан, — този разговор никога не се е състоял.

Той отиде до вратата и я отвори.

— Можете да влезете, господин Гейн. Господин Уейнрайт си тръгва, а ние сме готови да ви изслушаме.

14

В отдела по сигурността имаше списък с адресите и телефоните на банковите служители. Нолан Уейнрайт преписа телефона и адреса на Майлс Истън.

Той познаваше района, в който живееше Истън. Квартал за хора със средни доходи, на около две мили от центъра. Апартаментът, който го интересуваше, беше „2Г“.

След като напусна централната сграда на банката, шефът по сигурността влезе в една телефонна кабина на площад Розели и набра телефонния номер. Никой не отговори. Майлс Истън беше ерген и Уейнрайт се надяваше, че живее сам. Ако беше вдигнал телефона, Уейнрайт щеше да се извини — уж е сгрешил номера. Но при това положение той се отправи към подземния гараж, където беше паркирана колата му. Преди да излезе от гаража, отвори жабката на колата, извади тънка кожена чантичка и я сложи във вътрешния си джоб. След това потегли към града.

Той се приближи към сградата, в която се намираше апартамент „2Г“, като мимоходом се стремеше да запомня всички подробности. Триетажната постройка, вероятно на около четирийсет години и не особено добре поддържана, беше с двайсетина апартамента. Портиер не се виждаше. В преддверието имаше кутии за писма и звънци с имена. Към тях водеше двойна стъклена врата. Следваше втора, по-солидна врата, несъмнено заключена.

Беше десет и половина вечерта. По улицата почти не минаваха коли. Не се виждаха и пешеходци. Той влезе в сградата.

До кутиите за писма имаше три реда звънци и домофон. Уейнрайт намери звънеца с табелка ИСТЪН и го натисна. Както очакваше, никой не отговори.

Като предполагаше, че „2Г“ е на втория етаж, той избра наслуки един звънец в третата редица и го натисна. По домофона се чу мъжки глас:

— Да, кой е?

Името срещу звънеца беше Апълбай.

— Поща — каза Уейнрайт. — Телеграма за Апълбай.

— Донесете я горе.

Зад тежката врата се чу тихо бръмчене и ключалката се отвори. Уейнрайт натисна вратата и бързо влезе. Насреща беше асансьорът, но той го отмина. Качи се по страничната стълба, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

Докато бързаше към втория етаж, Уейнрайт си мислеше за изключителната наивност на някои хора. Той се надяваше, че Апълбай няма да чака дълго телеграмата и скоро ще забрави за нея. Щеше да се почуди къде ли е пощаджията и толкова. Би могло да му се случи нещо доста по-лошо. Въпреки многобройните предупреждения, обитателите на жилищни сгради продължаваха да проявяват небрежна наивност. Апълбай можеше и да се обади в полицията, но Уейнрайт почти изключваше подобна проява на бдителност. Така или иначе, след няколко минути това вече щеше да бъде без значение.

Апартамент „2Г“ се намираше към края на коридора. Ключалката се оказа доста елементарна. Уейнрайт извади тънките метални пластинки от кожената си чантичка. При четвъртия опит ключалката превъртя. Той влезе и затвори вратата.

Почака известно време, докато очите му свикнат с тъмнината, след това отиде до прозореца и пусна завесите. Намери ключа на лампата и го завъртя.

Апартаментът беше малък, за един човек. Част от голямата стая бе приспособена за всекидневна — в нея имаше канапе, фотьойл, портативен телевизор и малка маса. Леглото беше отделено с вътрешна стена. Кухненският бокс беше зад подвижна врата, а две врати водеха съответно към банята и вградения гардероб. Жилището беше чисто и подредено. Етажерките с книги и картините по стените даваха допълнителна представа за обитателя му.

Без да губи време, Уейнрайт се зае с бързо и внимателно претърсване на апартамента, като непрекъснато опитваше да потисне вътрешното си недоволство срещу тези нелегални действия. Това чувство го измъчваше. Нолан Уейнрайт си даваше сметка, че всичко, което беше направил досега, противоречи на разбиранията му за ред и закон. Но гневът го караше да продължи. Гневът и чувството за поражение, което бе претърпял преди четири дни.

Той си спомняше с поразителна яснота мълчаливата молба в очите на младата пуерториканка Хуанита Нунес. Погледът й миналата сряда бе очевиден апел: Ти и аз…, и двамата сме цветнокожи. Единствен ти от всички наоколо би могъл да разбереш моята безпомощност и да ми помогнеш. Той долови тази молба, но я пренебрегна. И тогава молбата в очите на Нунес премина в омраза.

Като капак на всичко, Майлс Истън бе успял да то измами Това вбесяваше Уейнрайт. Той трябваше да постави Истън на мястото му, независимо дали нарушава закона или не.

С полицейска методичност Уейнрайт продължаваше да претърсва, твърдо убеден, че стига да има доказателства, той ще успее да ги открие. След половин час беше почти приключил. Беше прегледал гардеробите и шкафовете, мебелите и куфарите, бе проверил зад картините и в кутията на телевизора. Прелисти и книгите, като забеляза, че една от етажерките е запълнена с литература, посветена на хобито на Истън — история на парите през вековете. Освен книгите, имаше и албум със снимки и рисунки на древни монети и банкноти. Нямаше и следа от нещо, което би могло да послужи като доказателство за обвинение. Уейнрайт премести мебелите в единия ъгъл, нави килима и с помощта на лампа започна да преглежда всеки инч от дървения под.

Без лампата едва ли щеше да забележи двете плоскости с малко по-светъл цвят — те издайнически показваха, че там настилката е била рязана. Той внимателно ги повдигна и отдолу видя черна счетоводна книга и цял куп банкноти от двайсет долара.

С бързи движения нареди дъските, постла килима и върна мебелите на местата им.

После преброи парите. Бяха общо шест хиляди долара. След това прегледа малката черна книга и веднага разбра, че в нея се водеха сметки за залагания. Той подсвирна с уста, като се вгледа в размера на сумите. После остави парите и книгата — проучването й търпеше отлагане — на малката масичка пред канапето.

Уейнрайт беше учуден, че намери парите. Той не се съмняваше, че това бяха шестте хиляди долара, които изчезнаха в сряда от банката, но се чудеше защо Истън ги държи у дома си, защо не ги е разменил или вложил. От опита си в полицията знаеше, че понякога престъпниците постъпваха съвсем необмислено — случаят Истън беше пример за това. Оставаше да разбере как бе успял да вземе и да донесе парите.

Уейнрайт огледа апартамента и угаси лампите. Дръпна завесите и като се настани удобно в канапето, зачака.

Малкият апартамент се осветяваше само от отраженията на уличната светлина и в полумрака отново го налегнаха предишните мисли. Сети се за Хуанита Нунес — как ли би могъл да й се извини… Спомни си изчезналия й съпруг Карлос, който бе открит във Финикс, Аризона. Дойде му на ум, че тази информация би могла да се използва, за да й помогне.

Твърденията на Майлс Истън, че е видял Карлос Нунес в банката точно в деня, когато изчезнаха парите, бе чиста измислица. Целта му е била да насочи подозренията към Хуанита.

Жалко копеле такова! Та това беше нечовешко — първо да насочиш обвиненията срещу момичето, а след това да измисляш и още „факти“. Уейнрайт сви дланите си в юмруци, макар да си повтаряше, че не трябва да позволява на чувствата си да взимат връх.

Той трябваше да се владее. Заради оня вече заровен дълбоко в паметта му случай, за който дори не искаше да си спомня. Но ето, че случаят изплува пред него.

Нолан Уейнрайт приближаваше петдесетте. Той се бе появил на този свят в бедняшкия квартал на града и от дете бе разбрал, че животът е против него. Всеки ден водеше битка за оцеляване, а престъпленията — малки и големи — бяха просто начин на живот в неговото обкръжение. През юношеските си години участваше в една банда, чиито членове смятаха, че нарушаването на закона е доказателство за мъжественост.

Както всички момчета, израснали в бедняшките квартали, Нолан винаги бе изпитвал огромното желание да бъде някой, да бъде забелязван по какъвто и да било начин, да освобождава без задръжки вътрешния си гняв. Той нямаше нито опит, нито своя философия, за да обмисли и прецени алтернативите, и затова участието в уличните престъпления му изглеждаше единственият и неизбежен път. Той, обаче, не стигна като повечето от своите връстници до затвора. Дължеше го на късмета си, но и на Бъфалхед Кели.

Бъфалхед беше глуповатият и мързелив, но симпатичен позастарял местен полицай. Той знаеше, че съществуванието на полицая в гетото зависи от едно: никога да не е там, където възниква проблемът, и да се намесва само тогава, когато престъплението става пред очите му. Началниците му се оплакваха, че по брой на арестите той е на последно място в района, ала в замяна на това оттеглянето му в пенсия благополучно се приближаваше с всяка година.

Но ето че младият Нолан Уейнрайт се изпречи точно пред очите на Бъфалхед. Това стана през една нощ, когато бандата се опита да обере един склад, а пустото му ченге съвсем случайно се оказа там. Всички успяха да избягат, с изключение на Уейнрайт, който се спъна и падна в краката на Бъфалхед.

— Ах, ги, глупава, непохватна маймуно — замърмори Бъфалхед, — знаеш ли какви неприятности ми създаваш! Колко хартия трябва да изпиша сега, че да се влача и до съда!

Кели ненавиждаше писмените доклади и явяването в съда Всичко това беше неприятно и отнемаше от свободното време на полицая.

В края на краищата той реши да направи компромис. Вместо да арестува и да праща Уейнрайт в съда, Бъфалхед го отведе още същата нощ в спортната зала на полицейския участък и там, на боксовия ринг му „изби всички дяволи от главата“, както самият той се изрази.

Макар да не получи заповед за арестуване, посинелият Нолан Уейнрайт се опита да отвърне с омраза. Заяви, че ще направи Бъфалхед Кели на кайма и поради тази закана отново се озова в полицейската тренировъчна зала, където получи още няколко „урока“ от Бъфалхед. След време и Уейнрайт си даде сметка, че всичко се е дължало на нуждата да излее гнева си. Той схващаше бързо. Но когато му падна случай Да превърне глупавото, мързеливо чеше в пихтиеста маса, той усети, че няма никакво желание за това. А какво беше учудването му, когато забеляза, че всъщност се е привързал към старчето.

Измина една година. Уейнрайт тренираше бокс, ходеше на училище, и внимаваше да не се забърка в някоя каша. Една нощ Бъфалхед се натъкна на грабеж в бакалски магазин. Както се оказа, изненадата му явно била по-голяма и от изненадата на двамата новоизлюпени гангстери и той със сигурност не би се намесил, тъй като крадците били въоръжени. Според разследването Бъфалхед дори не се опитал да извади револвера си.

В уплахата си единият от крадците бе изстрелял цял пълнител в корема на Бъфалхед.

Новината се разпространи бързо и събра цяла тълпа. И младият Нолан Уейнрайт беше там.

Никога нямаше да забрави тази гледка, тя и сега беше пред очите му: безобидният, добродушен Бъфалхед беше все още в съзнание, стенеше и се гърчеше от болка във влудяваща агония, а кръвта и вътрешностите му бликаха от огромната, смъртоносна рана.

Линейката се забави твърде дълго. Минути преди да пристигне Бъфалхед умря, като до последния си миг крещеше от болка.

Този случай остави завинаги отпечатък върху Нолан Уейнрайт. Но не смъртта на Бъфалхед му подейства така силно. Нито пък залавянето и екзекутирането на крадеца, който бе стрелял, и на неговия съучастник.

Това, което го потресе, бе ужасяващата, безсмислена загуба. Самото престъпление беше долно, глупаво, предварително обречено на провал. Но провалът му предизвика ужасни последици. Това заключение сякаш се загнезди в главата на младия Уейнрайт. То беше като катарзис, през който Нолан премина, за да може да прозре, че всички престъпления са еднакво осъдителни и еднакво разрушителни, а и за да осъзнае по-късно, че всички те са пагубно зло, срещу което трябва да се води борба. Може би дълбоко в него винаги бе дремела склонността към пуританство. И ето, че тя се пробуди.

Той премина от младостта към зрелия период в живота си като личност, която не е склонна да прави никакви компромиси. Постепенно се превърна в самотник сред приятелите си, а и по-късно сред колегите си полицаи. Стана добър полицай — старателен и възприемчив — и бързо се издигна. Освен това беше неподкупен. В това се убедиха и Бен Розели, и помощниците му.

Тези качества не го напуснаха и след време, когато премина на работа в Първа търговска американска банка.

Шефът по сигурността като че ли беше задрямал, защото изщракването на ключа в бравата го сепна. Той се поизправи внимателно на канапето. Осветеният циферблат на часовника му показваше, че е малко след полунощ.

По силуета на влизащата, осветена от външната лампа фигура, той разпозна Истън. Вратата се затвори и Истън посегна към ключа. Лампата светна.

Истън веднага забеляза Уейнрайт и замръзна в изненада. Устната му увисна, кръвта се смъкна от лицето му. Той се опита да каже нещо, но само преглътна и не можа да продума.

Уейнрайт се изправи, без да сваля поглед от него. Гласът му режеше като нож:

— Колко открадна днес?

Без да дава възможност на Истън да отговори или да дойде на себе си, Уейнрайт го сграбчи за реверите на палтото и го блъсна. Истън се строполи на канапето. Учудването му премина във възмущение и младият човек каза бързо и смутено:

— Кой ви пусна вътре? Какво по дяволите правите?… — В този момент погледът му се насочи към парите и черната счетоводна книга и той млъкна.

— Да — отсече Уейнрайт, — дойдох за парите на банката, или малкото, което е останало от тях. — Той пристъпи към подредените върху масата банкноти. — Ние знаем къде са парите, които открадна в сряда. И за да не се чудиш, ще ти кажа, че знаем и за присвоените сметки, и за всичко останало.

Майлс Истън зяпна от изумление и лицето му придоби глупаво изражение. Спазъм премина по тялото му. Той наведе глава и покри лице с дланите си.

— Без превземки! — Уейнрайт се доближи до него, махна ръцете му и бутна главата му нагоре, макар и не много грубо, защото си спомни за обещанието, което бе дал на хората от ФБР. Никакъв бой.

— Имаш да разказваш някои неща, така че да започваме — добави той.

— Не можете ли малко да почакате — помоли Истън, — дайте ми една минута да помисля.

— Не се и надявай! — Последното нещо, което Уейнрайт би му разрешил, е време за мислене. Истън бе умен млад мъж и нямаше да му е много трудно да вземе правилното решение, а именно — да мълчи. Шефът по сигурността разбираше, че в този момент имаше две преимущества. Първото бе, че изненада Майлс Истън неподготвен, и второто — че законът не ограничаваше действията му.

Ако тук бяха агентите на ФБР, те трябваше да информират Истън за правата му — той имаше право да не отговаря на въпросите им, а и да поиска да бъде извикан адвокатът му. Уейнрайт, обаче, не беше полицай и нямаше подобни задължения.

Това, към което се стремеше шефът по сигурността, бе да получи несъмнени доказателства, че шестте хиляди долара са били откраднати от Майлс Истън. Едно подписано самопризнание би свършило работа.

Той седна с лице срещу Истън, като не откъсваше очи от него.

— Всичко може да продължи много, много дълго, а можем да го свършим и бързо.

Тъй като не последва никакъв отговор, Уейнрайт взе черната счетоводна книга и я разтвори.

— Хайде да започнем с това. — Той постави пръста си върху списъка със суми, дати и цифри, които приличаха на някакъв код. — Това са залагания. Нали?

Напълно объркан, Истън поклати утвърдително глава.

— Обясни ми ги.

— Това е залагане на стойност двеста и петдесет долара — промърмори Истън. — Облогът е за резултата от футболния мач между Тексас и Нотр Дам.

Истън разясни и странните цифри. Той бе заложил за Нотр Дам. Спечелил бе Тексас.

— Ами това? — продължаваше да пита Уейнрайт.

— Друг футболен мач. Отново загуба.

— Продължавай — упорстваше Уейнрайт, като местеше пръста си по страниците и го подканяше настойчиво.

Отговорите идваха бавно, един след друг. Някои от залаганията бяха за баскетболни мачове. Имаше и печеливши залагания, но загубите значително ги превишаваха. Най-ниският залог бе сто долара, най-високият — триста.

— Сам ли залагаш или групово?

— Групово.

— Кои са другите?

— Още четирима души.

— В банката ли работят?

Истън поклати глава.

— Не, на други места.

— И те ли губеха?

— Понякога. Но общият им резултат бе по-добър от моя.

— Как се казват?

Отговор не последва. Уейнрайт се отказа да настоява.

— Не сте залагали на коне. Защо?

— Така решихме. Всеки знае, че при конните състезания се разиграват нечестни игри, нещата са нагласени предварително. Футболът и баскетболът са друго нещо. Изработихме си система. Когато играта е честна, изненадите могат да се предвидят.

Ала големите загуби говореха точно обратното.

— При един букмейкър ли залагахте?

— При един.

— Как се казва?

Истън остана безмълвен.

— Къде са другите откраднати пари?

Лицето на Истън бе унило. Той промълви:

— Проиграх ги.

— А може би си проиграл още по-голяма сума?

Последва кимване с глава.

— Ще се върнем на това по-късно. А сега да поговорим за тези пари. — Уейнрайт докосна шестте хиляди долара на масата. — Ти ги взе в сряда. Как?

Истън се поколеба, след това сви рамене и каза:

— Предполагам, че знаете как.

— Правилно предполагаш, но по-добре не ми губи времето — сряза го Уейнрайт.

— В сряда отсъстваха много хора поради грипната епидемия. Наложи се да помогна и работих като касиер.

— Знам това. Кажи какво се случи по-нататък.

— Преди да отворим банката, отидох в трезора да си взема количка с чекмедже. Хуанита Нунес беше също там. Тя отключи своята каса. Бях съвсем наблизо. Видях комбинацията й, без Хуанита да забележи.

— И?

— Запомних я. А веднага щом се откри възможност, я записах.

Под настойчивите въпроси на Уейнрайт изникнаха още факт.

Трезорът на главния градски клон се намираше в обширно помещение. Главният касиер работеше като затворен в клетка в близост до тежката врата, чиято ключалка беше с часовников механизъм. Главният касиер не вдигаше глава от работа, броеше пари, предаваше или получаваше пакети с чекове, проверяваше касиерите и чекмеджетата при влизане и излизане Никой не можеше да мине покрай главния касиер, без да бъде забелязан. От своя страна той не обръщаше никакво внимание на хората около себе си.

В сряда сутринта Майлс Истън изглеждаше безгрижен и весел, ала всъщност ужасно се нуждаеше от пари. Беше загубил от залаганията предишната седмица, а освен гова го притискаха да плати старите си дългове.

— Но ти вече си ползвал заем като банков служител — прекъсна го Уейнрайт. — Дължиш пари и на няколко финансови компании. А също и на букмейкъра.

— Точно така.

— Има ли още някой, на когото да дължиш пари?

Истън поклати утвърдително глава.

— На някой съмнителен лихвар от подземния свят?

— Да — призна младият мъж след известно колебание.

— И той те заплашва, така ли?

Майлс Истън облиза устните си.

— Да, но не само той. Заплашва ме и букмейкърът. Те са комбина — рече Истън и погледна към шестте хиляди долара.

Нещата се изясняваха. Уейнрайт посочи парите:

— Значи ти си обещал тези пари на лихваря и на букмейкъра?

— Да.

— И по колко на всеки?

— По три хиляди.

— Кога?

— Утре — Истън погледна смутено часовника на стената и се поправи: — Днес.

— Да се върнем към срядата — настоя Уейнрайт. — Какво направи, след като видя комбинацията на ключалката?

Майлс Истън изложи подробностите. Всичко изглеждаше изумително просто. Взел си обедната почивка по същото време, когато обядвала Хуанита Нунес. Преди да излязат, те закарали количките с чекмеджетата в трезора. Оставили количките една до друга, заключени.

Истън се върнал рано от обяд и отишъл в трезора. Главният касиер го проверил на влизане, след това продължил работата си. Били само двамата.

Майлс Истън застанал до количката на Хуанита Нунес и отворил чекмеджето й, като използвал записаната комбинация. Нужни били само няколко секунди, за да извади три пачки с банкноти, или общо шест хиляди долара. След това затворил и заключил чекмеджето. Пачките бутнал във вътрешните си джобове. Не се забелязвала почти никаква издутина. Взел своята количка, минал през проверката на излизане от трезора и се върнал на работното си място.

Последва тишина. След това Уейнрайт каза:

— Значи докато провеждахме разпитите в сряда следобед, в които участваше и ти, и докато двамата разговаряхме по-късно същия ден — през цялото това време парите са били у тебе?

— Да — каза Майлс Истън. И като си спомни колко лесно се бе справил, лека усмивка озари лицето му.

Уейнрайт забеляза усмивката. Без да се колебае и като направи само едно-единствено движение напред, той се наведе и удари силно Истън по двете страни на лицето. При първия удар използва разтворената си длан, а при втория — опакото на дланта. Ударите бяха толкова силни, че го заболя ръката. На лицето на Майлс Истън се появиха две червени петна. Той залитна към канапето и от очите му потекоха сълзи.

— Това ти е, за да разбереш, че не виждам нищо смешно в постъпката ти спрямо банката и спрямо госпожа Нунес! Абсолютно нищо смешно! — заяви гневно Уейнрайт.

Той току-що бе научил още нещо: Майлс Истън се страхуваше от физическо насилие. Забеляза, че е вече един часът и каза:

— Следващото нещо, което трябва да направим, са писмените показания. С твоя собствен почерк ще напишеш всичко, което ми разказа.

— Не, няма да го направя! — вяло рече Истън.

— При това положение няма никакъв смисъл да оставам повече тук — сви рамене Уейнрайт. Той посегна към шестте хиляди долара и започна да ги прибира в джобовете си.

— Вие не можете да направите това!

— Така ли? Опитай се да ме спреш. Ще ги върна обратно в банката — в нощния депозитор.

— Но вие не можете да докажете… — Младият мъж замълча, защото се сети — твърде късно — че серийните номера на банкнотите не бяха записани.

— Може би ще успея да докажа, че това са същите пари, които изчезнаха в сряда, а може и да не успея. Във втория случай винаги би могъл да дадеш под съд банката и да си ги вземеш обратно.

— Но те ми трябват днес — замоли се Истън.

— О, разбира се, за да дадеш част от тях на букмейкъра и част на лихваря. Или на момчетата с яки мускули, които ще изпратят. Е, ти би могъл да им разкажеш кой е взел парите, но се съмнявам, че ще те изслушат.

За първи път шефът по сигурността изгледа Истън с язвителна усмивка.

— Ти наистина си в беда — продължи той. — Може би „приятелите“ ти ще дойдат заедно и всеки ще ти счупи по една ръка и един крак. Те са известни с подобни постъпки. Или може би не го знаеш, а?

Панически страх изпълни очите на Истън.

— Знам го. Вие трябва да ми помогнете. Моля ви!

Уейнрайт му отвърна с равен тон:

— Ще си помисля. След като напишеш показанията.

Шефът по сигурността диктуваше, а Истън записваше дума по дума.

Преди около четвърт час, след като Уейнрайт заплаши, че ще си тръгне, Майлс Истън бе напълно сразен и се съгласи да направи писмени признания.

Докато Истън продължаваше да пише самопризнанията си, Уейнрайт се обади на Инес.

15

През първата седмица на ноември състоянието на Бен Розели се влоши. От деня, в който президентът на банката съобщи за своята неизлечима болест, бяха изминали само четири седмици, но силите му бяха съвсем намалели, а тялото му се топеше, докато множащите се агресивни ракови клетки затягаха смъртоносната си хватка.

Тези, които посещаваха стария Бен вкъщи — Роскоу Хейуърд, Алекс Вандервурт, Едуина Д’Орси, Нолан Уейнрайт и някои от директорите на банката — бяха потресени от бързината, с която се развиваше болестта. Беше ясно, че на Розели не му остава много живот.

В средата на ноември, когато градът бе връхлетян от силна буря с яростни ветрове, Бен Розели бе закаран с линейка в частното крило на болницата Маунт Адамс и това беше последното кратко пътуване в живота му. Оттогава беше почти непрекъснато под въздействието на силни болкоуспокояващи лекарства и от ден на ден миговете, в които беше в пълно съзнание, ставаха все по-кратки.

Розели вече не упражняваше контрол върху Първа търговска американска банка. Висшите директори в банката се събраха и решиха, че трябва да бъде свикан управителният съвет в пълния му състав, за да изберат нов президент.

За тази важна среща бе определен денят четвърти декември.

Директорите започнаха да пристигат малко преди десет сутринта. Те се поздравяваха сърдечно и от тях се излъчваше увереност и самочувствие — както беше редно за всеки преуспяващ бизнесмен в компанията на колеги.

Сърдечността им бе по-сдържана от обикновено — в знак на уважение към умиращия Бен Розели, който все още се крепеше, макар и на края на сетните си сили, на около миля оттук. Директорите, които пристигаха, бяха истински адмирали и фелдмаршали в търговията, какъвто беше и самият Бен. Всички те знаеха, че каквото и да се случи, бизнесът, който гарантира развитието на цивилизацията, трябва да продължи. Настроението им подсказваше, че поводът, поради който са се събрали, е тъжен, но това не би ги спряло да изпълнят задълженията си. И така, те влизаха самоуверено в облицованата с орехово дърво заседателна зала, чиито стени бяха украсени с портрети и фотографии на изтъкнати предшественици, които бяха дали своя важен принос, но сега бе останал единствено споменът за тях.

Управителният съвет на всяка голяма американска корпорация прилича на изискан клуб. Освен трима-четирима висши ръководители, които са на щатна работа, в съвета влизат и двайсетина изтъкнати бизнесмени с различна сфера на дейност. Те често са президенти или членове и на други управителни съвети.

Външните директори се канят в състава на управителния съвет заради личните си постижения, заради престижа на институцията, която представляват, или заради стабилната си връзка — обикновено финансова — с компанията.

Сред бизнесмените се смята за голяма чест да си директор на компания и колкото по-престижна е компанията, толкова по-голяма е славата. Намираха се и такива хора, които колекционираха директорски постове, както индианците някога са колекционирали скалпове. Към директорите се отнасят с уважение, а това повишава самочувствието им, пък и с щедрост — големите компании им плащат от хиляда до две хиляди долара за посетено заседание на управителния съвет, десетина пъти в годината.

Особено висок престиж има директорският пост в големите банки. За американския бизнесмен поканването му в управителния съвет на някоя от големите банки е почти равностойно на удостояването му с почетна титла от кралицата. И, естествено, е негова заветна мечта. Управителният съвет на Първа търговска американска банка, която беше сред двайсетте най-големи национални банки, бе наистина внушителен.

Или поне всички смятаха така.

Алекс Вандервурт наблюдаваше директорите, докато заемаха местата си около голямата елипсовидна маса, и си мислеше, че сред тях има много мъртви души. Съществуваха също така противоречиви интереси, защото някои от директорите, или по-точно техните компании, дължаха големи заеми на банката. Изберат ли го за президент, една от дългосрочните му задачи щеше да бъде да промени състава на управителния съвет, за да не прилича повече на приятен клуб.

Но дали ще стане президент? Или ще изберат Хейуърд?

Двамата кандидати щяха да изложат в кратко експозе своите възгледи. Джеръм Патертън, заместник-председателят на управителния съвет, бе разговарял с Алекс преди два дни.

— Ти знаеш, както и всички останали, че нашето решение ще бъде между теб и Роскоу. И двамата сте подходящи, затова е трудно да се направи избор. Така че, ще трябва да ни помогнете. Разкажете ни как виждате бъдещето на банката. Сами решете какво ще съдържат експозетата ви.

Алекс знаеше, че същият разговор с бил проведен и с Роскоу Хейуърд.

Хейуърд, верен на себе си, се бе въоръжил с предварително подготвен текст. Седнал точно срещу Алекс, той преглеждаше написаното, орловото му лице беше сериозно, а сивите очи зад очилата без рамки неотклонно следяха напечатаните думи. Сред положителните качества на Хейуърд много важна бе способността му да се съсредоточава, особено върху цифри. Един от колегите им бе казал за него: „Роскоу може да прочете доклада за печалбите и загубите така, както диригентът на симфоничен оркестър чете партитурите — той усеща нюансите, силните ноти, незавършените пасажи, кресчендата и скритите възможности, които другите пропускат да забележат“. Без съмнение, цифрите щяха да бъдат в основата на експозето на Хейуърд.

Алекс се двоумеше дали да използва цифри в изказването си. Ако го стори, трябваше да се довери на паметта си, защото не се бе подготвял предварително. Алекс размишлява до късно през нощта и реши, че ще е най-добре да говори импулсивно, като даде възможност на мислите и думите сами да дойдат на мястото си.

Той си припомни, че неотдавна в същата тази зала Бен бе съобщил: „Аз умирам. Докторите ми казаха, че не ми остава много.“ Думите му бяха потвърждение на това, че в живота всичко има своя край. Те бяха един вид присмех към собствените му амбиции, към амбициите на Роскоу Хейуърд, към амбициите въобще.

Независимо дали амбициите се оказваха безсмислени или не, Алекс държеше да стане президент на банката. Мечтаеше да има възможността на Бен да определя посоките, да решава тактиката и да утвърждава приоритетите, така че приносът му да бъде наистина значим. И независимо дали след време щяха да го оценят, той вярваше в смисъла на вложените усилия — да имаш възможността да работиш, да ръководиш, да се бориш и да се състезаваш.

Достопочтеният Харолд Остин зае традиционното си място в десния ъгъл на масата. Той беше облечен в светъл кариран костюм, с елегантна риза и пепитена връзка — приличайте на манекен от страниците на „Плейбой“. В устата му имаше дебела пура, която се готвеше да запали. Алекс му кимна. Остин отвърна на кимването му, но с подчертана сдържаност.

Преди седмица достопочтеният Харолд се беше отбил, за да протестира срещу ветото, което Алекс наложи на подготвените от агенцията на Остин реклами за кредитните карти Кийчардж.

— На свое заседание управителният съвет одобри разширяването на търговията с кредитни карти — заяви достопочтеният Харолд. — Освен това, ръководителите на отдела за кредитни карти поддържат провеждането на такава рекламна кампания. И след всичко това — твоята намеса. Питам се дали да не поставя въпроса за своеволното ти вето на вниманието на управителния съвет.

Алекс беше безкомпромисен:

— Знам много добре за решението на управителния съвет, защото и аз участвах в него. Изобщо не сме решавали да разширяваме търговията с помощта на материали, които са евтини, подвеждащи, та дори лъжливи и компрометиращи банката. Твоите рекламни агенти биха могли да измислят нещо по-добро, Харолд. Всъщност вече са го направили — видях и одобрих новите вариант. Що се отнася до своеволието ми, мисля, че съм взел решение, което е напълно в моите компетенции, и ако се наложи, отново ще направя същото. Така че, ако решиш да поставиш въпроса пред управителния съвет, аз не възразявам. Но ако те интересува моето мнение, те няма да ти благодарят за това — по-вероятно е да изкажат благодарност на мен.

Харолд Остин се намръщи, но очевидно прецени, че ще е по-добре да си замълчи. Постъпи разумно, тъй като рекламната му агенция спечели доста от кампанията с новите реклами за кредитни карти Кийчардж. Но Алекс разбра, че си е създал един враг. Това надали имаше някакво значение за днешния избор, тъй като достопочтеният Харолд предпочиташе Роскоу Хейуърд и при всички случаи щеше да гласува за него.

Алекс знаеше, че един от силните му привърженици е Ленард Л. Кингзуд — уважаваният, енергичен ръководител на Нортам Стийл. Кингзуд седеше близо до председателското място и разговаряше оживено със съседа си. Лен Кингзуд бе телефонирал на Алекс преди няколко седмици, за да го предупреди, че Роскоу Хейуърд активно агитира директорите да подкрепят кандидатурата му за президент.

— Не казвам, че трябва да направиш същото, Алекс, ти сам ще си решиш. Но те предупреждавам, че действията на Роскоу могат да донесат известен ефект. Не и върху мен, разбира се. За мен гой не е лидер и аз му го казах. Но Роскоу действа по един доста убедителен начин, пуска въдици навсякъде и някои могат да се хванат.

Алекс благодари на Лен Кингзуд за информацията, но не направи опит да последва тактиката на Хейуърд. Агитацията би могла да помогне в някои случаи, но често имаше обратен ефект — не всички обичаха да им се оказва натиск. Освен това на Алекс му беше неудобно да води активна кампания за поста на Бен — та старецът беше все още жив.

Въпреки всичко, Алекс смяташе, че днешното заседание и решенията му са наистина наложителни.

Шумът от разговорите стихна. Последните двама закъснели се настаняваха на местата. Джеръм Патертън, седнал начело на масата, почука с малкото чукче и обяви:

— Господа, заседанието на управителния съвет започва.

Патертън, който днес изпълняваше толкова значителна роля, беше доста незабележителен служител и в ръководния ешелон на банката го смятаха за приспособленец. Той беше прехвърлил шейсетте и скоро щеше да се пенсионира. В банката дойде преди години след сливане с друга, по-малка банка. Оттогава задълженията му намаляваха постепенно, и то по взаимно съгласие. Напоследък разпределяше времето си между проблемите на кредитния отдел и играта на голф с клиенти. Голфът дори вземаше връх и Джеръм Патертън рядко биваше в кабинета си след два и половина следобед. Постът му като заместник-председател на управителния съвет бе по-скоро почетен.

Патертън приличаше на застаряващ фермер. Беше почти плешив, ивица побеляла коса опасваше заострената му като яйце розова глава. Веждите му, обаче, бяха много гъсти и стърчаха напред, а изпъкналите му сиви очи леко сълзяха. В тон с фермерския си вид, той обикновено се обличаше в костюм от туид. Алекс Вандервурт смяташе, че Патертън притежава остър, но напоследък позанемарен ум.

Джеръм Патертън започна с кратко слово за Бен Розели, след това прочете преценката на лекарите за здравословното му състояние, в която се споменаваше за „отпадналост и губене на съзнание“. Някои от директорите свиха устни, други поклатиха глави.

— Но животът на нашата общност продължава — каза Патертън и изброи причините за свикването на заседание, и по-специално необходимостта от избор на нов президент на Първа търговска американска банка. — Господа, повечето от вас са запознати с утвърдените в управителния съвет процедури — продължи той и съобщи, че предстоят очакваните от всички изказвания на Роскоу Хейуърд и Алекс Вандервурт. След това двамата щяха да напусна1 заседанието и да изчакат, докато се обсъждат кандидатурите им.

— Що се отнася до реда, по който ще говорят, ще използваме древния, независещ от пристрастия метод на азбучната последователност. — Джеръм Патертън погледна Алекс. — Понякога съм страдал затова, че презимето ми започва с „П“. Надявам се, че твоето „В“ не ти е създавало прекалено много проблеми.3

— Прав сте, господин председател — каза Алекс. — Дори понякога ми предоставя правото на последна дума.

Около масата се чу смях, за първи път през днешния ден. Роскоу Хейуърд също се усмихна, макар усмивката му да изглеждаше неискрена.

— Роскоу — подкани го Джеръм Патертън, — ако си готов, можеш да започваш.

— Благодаря, господин председател.

Хейуърд стана, отдръпна стола си назад и спокойно огледа деветнайсетте мъже около масата. Отпи глътка вода, покашля се и заговори с ясен, равен глас.

— Уважаеми колеги, тъй като това е закрито заседание, за което няма да се дава информация в пресата и на другите акционери, аз смятам, че трябва да се спра на основната цел на нашата банка, която определя както моите задължения, така и задълженията на управителния съвет. А това е печалбата на Първа търговска американска банка. — Той повтори, като специално наблягаше на думите: — Печалбата, господа, е нашият приоритет номер едно.

Хейуърд погледна листа с бележките и продължи:

— Позволете ми да се спра малко по-подробно на този въпрос. Според мен, твърде много решения в областта на банковото дело, а и в бизнеса въобще, се взимат под силното влияние на различни социални мотиви или на други проблеми на нашето време. Като банкер аз смятам това за погрешно. Позволете ми да подчертая, че съвсем не подценявам значимостта на социалното съзнание на индивида — моето собствено, надявам се, е добре развито. Приемам също така, че от време на време всеки от нас трябва да подлага на проверка своите собствени ценности, да ги съпоставя с новите идеи и да дава личния си принос в тяхното развитие. Но политиката на една корпорация е нещо друго. Тя не би трябвало да се подлага на влиянието на променящия се социален вятър, на разни прищявки и капризи. Допуснем ли подобен начин на мислене да ни ръководи, ние ще подложим на риск развитието на частната стопанска инициатива, а за банката това би било гибелно: нашата мощ ще отслабне, ще се забави прогресът, ще се ограничат печалбите. Накратко казано, и този път ние трябва да стоим встрани от обществено-политическата сцена. Тя би трябвало да е обект на нашето внимание само дотолкова, доколкото оказва влияние върху финансовото състояние на клиентите ни.

Ораторът наруши сериозността си с лека усмивка.

— Разбирам, че ако тези думи бяха изречени на публично място, те биха звучали някак недипломатично. Истината е, че аз никога не бих ги казал на публично място. Но тук между нас се вземат големите, истинските решения, определя се и политиката на действие и такова откровение е съвсем допустимо.

Няколко от директорите кимнаха с глави. Един дори потропа одобрително с юмрук по масата. Други — стоманопроизводителят Ленард Кингзуд бе сред тях — останаха безмълвни.

Алекс Вандервурт размисляше върху речта. Роскоу Хейуърд явно се стремеше към директна конфронтация, към пълен сблъсък на възгледите. Хейуърд добре разбираше, че всичко, казано досега, бе в пълно противоречие с разбиранията на Алекс, а и със схващанията на Бен Розели, демонстрирани чрез нарастващото либерализиране на банката през последните години. Бен беше този, който ангажира Първа търговска американска банка в граждански проекти, свързани както с града, така и с щата — такъв проект например бе Форум Ист. Алекс не хранеше никакви илюзии. Значителна част от управителния съвет не подкрепяше, а често беше и против политиката на Бен. Тази част щеше да приветства твърдата и изгодна за бизнеса линия на Хейуърд. Въпросът беше — колко силни бяха привържениците на твърдата линия.

Алекс беше напълно съгласен с изявлението на Роскоу Хейуърд, че… „това е закрито заседание, където се вземат големи, истински решения и се чертае политиката на действие“.

Възловата дума беше „истински“.

На акционерите и на обществеността би могло да се представи една захаросана, приспиваща бдителността версия за политиката на банката чрез старателно напечатани годишни доклади и сведения. Но истинските, безкомпромисни решения се взимаха единствено зад затворените врати на заседателната зала. Затова сред задължителните изисквания към всеки директор бе дискретността по отношение на решенията, вземани на тези заседания.

— Може да се направи паралел — говореше Хейуърд, — между това, за което говорих току-що, и това, което се случи с църквата, която посещавам и чрез която осъществявам социалната си благотворителност. През шейсетте години нашата църква отделяше много пари, време и усилия за социалните цели, по-специално за подпомагане на цветнокожите. Това се дължеше на някои външни фактори, но и на някои членове на нашата общност, които смятаха, че сме длъжни да го сторим. Църквата ни едва ли не заприлича на социална агенция. Напоследък, обаче, някои от нас взеха нещата в свои ръце. Решихме, че е неправилно да се развива толкова активна социална дейност и че трябва да се върнем към същността на религиозното преклонение. Увеличихме броя на религиозните церемонии — та това е основната функция на нашата църква — и оставихме социалната дейност на правителството и на някои други институции, създадени за това.

Алекс се питаше дали и другите директори не се чудят като него, какво толкова „неправилно“ има в социалната активност на църквата…

— Аз споменах, че печалбата е наша главна цел — продължи Роскоу Хейуърд. — Тук има хора, които се противопоставят на тази идея. Те се опитват да докажат, че самоцелното преследване на печалбата е както грозно, така и глупаво, че е проява на егоизъм и недалновидност и че ни лишава от значителни социални придобивки. — Ораторът се усмихна пренебрежително и добави: — Вие, господа, знаете аргументите им. Като банкер аз категорично не съм съгласен с тях. Преследването на печалба не означава липса на далновидност. И независимо дали става дума за тази или за друга банка, наличието или липсата на печалба също е с висока социална значимост. Бих искал да доизясня мисълта си. Всички банки измерват своите печалби според приходите, които носи всяка една акция. Увеличението на тези приходи — с което обществеността е запозната — се следи от акционери, вложители, инвеститори и от деловите среди в национален и международен мащаб. Покачването или падането на приходите от акциите се възприема като знак за стабилност или нестабилност.

Когато приходите от акциите са високи и доверието към банката е високо. Но ако в няколко големи банки те започнат да падат, какво ще се случи тогава? Настава паническо, всеобщо безпокойство. Вложителите теглят парите си, акционерите — дяловете си, паричният фонд на банката рязко спада и съществуването й е застрашено. С една дума — стига се до дълбока обществена криза.

Роскоу Хейуърд свали очилата си и ги избърса с бяла ленена кърпа.

— Не казвайте, че това не може да се случи. Случвало се е по време на депресията през 1929 година, а днес, когато банките са значително по-големи, ефектът би бил наистина катастрофален. Ето защо банка като нашата трябва преди всичко да се стреми да прави пари както за себе си, така и за своите акционери.

Около масата отново се разнесе шепот на одобрение. Хейуърд мина на нова страница.

— Въпросът е как бихме могли да получим максимална печалба. Ще ви кажа най-напред как не бихме могли да я получим. Няма да я получим, ако се оставим да бъдем въвлечени в проекти, които, макар и благородни по своя замисъл, са или финансово нестабилни, или замразяват с години банкови капитали при ниска печалба. Досещате се, че имам предвид финансирането на неефективно жилищно строителство. В никакъв случай не бива да влагаме значителни средства в строителството на такива жилища — то е известно с това, че носи твърде ниски печалби. Друг начин да не постигнем добри печалби ни осигурява предоставянето на заеми при по-ниски лихви от установените стандарти. Като например — така наречените бизнес заеми за представители на малцинствата. Що се отнася до тези заеми, напоследък банките са подложени на огромен натиск. Ние трябва да му се противопоставим, но не с расистки мотиви, а с делова упоритост: ще предоставяме на представителите на малцинствата заеми винаги, когато е възможно, ала условията на тези заеми трябва да бъдат същите като условията на останалите заемопросители.

Не бива да потъваме и в неясните проблеми, свързани с опазването на околната среда. Не е наша работа да съдим как клиентите ни въртят бизнеса си и какво отношение има той към екологията. Нас ни интересува единствено тяхното добро финансово състояние.

Накратко, ние няма да получим добри печалби, ако се превърнем в пазители на ближния си, нито пък в негови съдници и обвинители. Понякога бихме могли да изразим подкрепата си към евтиното жилищно строителство, градските реконструкции, опазването на околната среда и другите обществени проблеми. Все пак нашата банка има влияние и престиж — защо да не го използваме, след като това не ни носи финансови загуби. Бихме могли да отпуснем и символични суми, специалният ни отдел за връзки с обществеността ще даде гласност на тези благородни прояви. А понякога може и да ги попреувеличи — усмихна се Хейуърд. — Но главните ни усилия трябва да са насочени другаде.

Алекс Вандервурт си мислеше: за каквото и да критикуват Хейуърд, никой не би могъл да го обвини в неяснота на позициите. В речта му всичко бе декларирано съвсем открито. Това не бе случайно. То бе част от хитрите му, дори цинични сметки.

Много от лидерите в областта на бизнеса и финансите — включително и значителна част от директорите в залата — бяха недоволни от ограниченията върху свободата им да правят пари. Те ненавиждаха и необходимостта да проявяват предпазливост при публичните си изявления — в противен случай ставаха обект на яростни атаки от страна на консуматорските кръгове и разни други критикари. За тях бе голямо облекчение да чуят собствените си убеждения, изречени недвусмислено и на висок глас.

Ето защо Роскоу Хейуърд бе повдигнал този въпрос. Алекс беше сигурен, че преди да каже всичко това, Хейуърд бе преброил главите около масата в заседателната зала, преценявайки кой как ще гласува.

Алекс също беше направил своята преценка. Той вярваше, че голяма част от директорите са по-толерантно настроени и ще обърнат съветите на Хейуърд срещу него самия. Само че се нуждаеха от насърчение.

— Тази банка би трябвало да разчита на традиционните си връзки с американската индустрия — говореше Хейуърд. — И по-специално с онези клонове на индустрията, които са доказали своята висока рентабилност — само така бихме увеличили и своята печалба. С други думи, аз съм убеден, че Първа търговска американска банка не отделя достатъчно от свободните си фондове за предоставяне на големи заеми на индустрията. Смятам, че би трябвало веднага да заложим на програма за увеличаване на тези заеми…

Това бе една стара идея, по която Роскоу Хейуърд, Алекс Вандервурт и Бен Розели бяха спорили в миналото. Аргументите на Хейуърд не бяха нови, макар че той ги представи убедително, като използва цифри и графики. Алекс забеляза, че директорите го слушаха заинтересовано.

Хейуърд посвети още трийсетина минути на предимствата от предоставянето на заеми на индустрията пред вложенията в разни обществени проекти. Той завърши с „апел към разума“:

— Това, от което банковото дело се нуждае най-много в момента, е прагматично ръководство. Ръководство, което няма да се поддаде на емоции, нито пък ще отстъпи пред обществения натиск, като вложи неефективно парите си. Ние сме банкери и трябва настойчиво да казваме „не“ на всяка идея, която противоречи на финансовата ни политика. Прогнозираме ли печалба, отговорът ни винаги трябва да бъде „да“. Не трябва да си купуваме евтина популярност за сметка на акционерите ни, а да предоставяме в заем нашите пари и парите на нашите вложители единствено тогава, когато ще получим добра печалба. Може да ни нарекат „твърдолинейни банкери“, но нека бъде така. Аз лично бих се радвал да бъда такъв.

Хейуърд седна сред аплодисменти.

— Господин председател — стоманопроизводителят Ленард Кингзуд се наведе напред и вдигна ръка, — имам няколко въпроса и искам да изразя известни несъгласия.

От другия ъгъл на масата се обади достопочтеният Харолд Остин:

— А аз, господин председател, нямам никакви въпроси по изказването и съм напълно съгласен с всичко.

Избухна смях, сред който се открои един нов глас — този на Филип Йохансън, президента на Мидконтинънт Ръбър.

— Аз съм с теб, Харолд — обади се Йохансън. — Съгласен съм, че е време да възприемем една по-твърда линия.

— Аз също — дочу се и друг глас.

— Господа, моля ви — Джеръм Патертън потропа с чукчето си. — Още не сме свършили. Ще имате време и за въпроси, и за възражения. Предлагам да ги оставим за нашата дискусия, след като Роскоу и Алекс се оттеглят. Нека преди това чуем и Алекс.

— Повечето от вас добре ме познават и като човек, и като банкер — започна Алекс. Той стоеше непринудено до масата в обичайната си поприведена поза и само от време на време се облягаше напред, за да види по-добре директорите, които седяха от двете му страни и срещу него. Тонът му беше равен и спокоен.

— Вие знаете, или би трябвало да знаете, че аз съвсем не съм от отстъпчивите банкери — дори смятам, че съм непреклонен. Доказателство за това, са финансовите ми дела в банката, всички те са печеливши и нито едно не е донесло загуба. Очевидно и в банкерството, както и във всеки друг бизнес, трябва да се проявява твърдост, за да се постигнат добри печалби. Същото се отнася и за хората, които се занимават с банкерство. Доволен съм, че Роскоу повдигна този въпрос, защото това ми дава възможност да изразя собственото си разбиране за печалбата. А също и за свободата, демокрацията, любовта и майчинството.

Някой се изхили. В отговор Алекс се усмихна. Той избута стола си назад, за да си освободи пространство за движение.

— Що се отнася до печалбите в Първа търговска американска банка, аз определено смятам, че те би трябвало значително да нараснат. Но за това ще говоря по-късно. Първо ще се спра на някои основни възгледи. Мое лично мнение е, че през последното десетилетие цивилизацията търпи много по-бързи и значими промени в сравнение с който и да е друг период след индустриалната революция. Това, което става около нас и в което участваме, е социална революция на съзнанието и поведението.

Някои не харесват тази революция. Лично аз я харесвам. Но независимо дали я харесваме или не, тя е тук, тя съществува, няма да се видоизмени или да изчезне. Защото движещата сила на това, което става, е решимостта на мнозинството от хората да подобрят качеството на живота, да спрат замърсяването на околната среда, да запазят поне това, което е останало от природните ресурси. Пред индустрията и бизнеса се поставят изисквания за нови стандарти и името на играта днес е „всеобща социална отговорност“. Твърде съществено е, че тези по-високи стандарти на отговорност бяха постигнат без значителни загуби на печалби.

Алекс направи няколко крачки в ограниченото пространство зад масата. Преодоля колебанието си дали да отговори и на останалите предизвикателства на Хейуърд и отново заговори:

— Във връзка с отговорността и съпричастността, Роскоу използва примера с неговата църква. Той каза, че са „взели нещата в свои ръце“ и следват политиката на ненамеса. По мое мнение Роскоу и хората от неговата църковна общност се мъчат да върнат нещата назад. Подобно отношение не е полезно нито за християнството, нито за банкерството.

Хейуърд скочи на крака, протестирайки:

— Това е недопустима лична нападка, а и погрешна интерпретация.

— Не смятам, че е така — отвърна спокойно Алекс.

Харолд Остин почука с кокалчетата на свитата си в юмрук ръка.

— Господин председател, възразявам, Алекс си служи с лични обиди.

— Роскоу намеси своята църква, а аз само коментирам — защити се Алекс.

— По-добре да не беше го правил. — Гласът на Филип Йохансън прозвуча остро и грубо. — Защото има какво да кажем и за компанията, в която се движиш. Роскоу с неговата църква е нищо в сравнение с…

Алекс пламна, но попита:

— Мога ли да знам какво искаш да кажеш?

— Доколкото ми е известно, твоята най-близка приятелка, в отсъствието на съпругата ти, е левичарски активист. Може би затова подкрепяш съпричастността…

Този път Джеръм Патертън удари силно с чукчето.

— Достатъчно, господа. Забранявам да се правят подмятания от този род.

Йохансън се усмихна. Въпреки правилата, той все пак бе успял да каже това, което искаше.

Алекс Вандервурт се вбеси и замалко да заяви, че личният му живот си е негова работа, но после се отказа. Може би щеше да му се наложи някой друг път. Не и сега. Той разбра, че е направил голяма грешка с коментара за църквата и смени темата:

— Бих искал да се върна към въпроса дали ние, банкерите, можем да си позволим да пренебрегваме промените в света? Ако се опитваме да го правим, ще заприличаме на щраусите, които крият главите си в пясъка.

Ние не можем да се опираме единствено на прагматичните финансови основи. Всички вие добре знаете, че бизнес не се прави, като се пренебрегват промените, а като се действа гъвкаво и в тон с тях. Ние сме един вид опекуни на парите и всеки ще спечели, ако следим посоките на вятъра в областта на инвестирането, ако внимаваме, ако се ослушваме и адаптираме към новата обстановка.

Той усещаше, че с изключение на грешката, която допусна преди малко, практическата насоченост на неговия гамбит привлече вниманието на директорите. Почти всеки от външните директори в управителния съвет се бе сблъсквал със законодателството по въпросите на замърсяването на околната среда, защитата на потребителските интереси, шарлатанството в рекламата, наемането на работа на хората от малцинствата и равноправието на жените. Понякога законите се приемаха въпреки яростната съпротива на компаниите, ръководени от тези банкови директори. Но след като законите се превърнеха в реалност, същите тези компании се научаваха да живеят според новите стандарти и с гордост изтъкваха приноса си за обществения напредък. Някои — Ленард Кингзуд например — смятаха, че общата отговорност се отразява добре на бизнеса и горещо я подкрепяха.

— В Съединените щати има четиринайсет хиляди банки-напомни Алекс. — Те разполагат с огромна финансова сила за предоставяне на заеми. Но когато тези заеми се дават на индустрията и бизнеса, това означава и отговорност от наша страна. Към критериите за предоставяне на заеми би трябвало да включим и някои утвърдени в обществото показатели, като отчитаме доколко заемопросителите отговарят на тях. Фабриката, която финансираме, ще замърсява ли въздуха? Безопасно ли е производството на финансираните от нас нови продукти? Не заблуждават ли рекламите на компанията, която ползва наш заем? И коя компания е по-толерантна към малцинствата, за да помогнем на нея.

Алекс се наведе и огледа директорите, като се опитваше да срещне погледите им.

— Вярно е, че тези въпроси не винаги се задават, че може би в момента те не са най-важните. Но големите банки се съобразяват с тези проблеми и когато става дума за стабилен бизнес, би било разумно Първа търговска американска банка да последва примера им. Водещата роля в индустрията носи стабилни дивиденти, но и водещата роля в банковото дело не бива да се подценява.

Да не забравяме, че ще бъде по-добре да променим доброволно политиката си. Инак след време ще бъдем принудени да го сторим от съответните разпоредби.

Алекс направи кратка пауза, пристъпи встрани от масата, после се върна на мястото си и попита.

— В кои други области нашата банка би трябвало да поеме обща отговорност? Аз поддържам становището на Бен Розели, че ние би трябвало да имаме свой дял в подобряването на живота в този град и в този щат. Това би могло да се постигне чрез финансиране на нискорентабилното жилищно строителство. Управителният съвет вече го прие чрез проекта за Форум Ист. Надявам се, че с течение на времето нашият принос ще става все по-голям.

Той погледна към Роскоу Хейуърд.

— Естествено, аз разбирам, че тези вложения няма да ни донесат висока печалба. Но бихме могли да компенсираме с други, по-доходоносни операции.

Алекс обясни, че значителни печалби могат да постъпят от решителното и мащабно разширяване на сектора по спестяванията.

— Сумите от вноските по погасяване на жилищни заеми следва да се насочат към спестовните влогове, те също са дългосрочни вложения. По такъв начин нашите печалби ще дойдат от обема — защото, заедно със заемните вноски, спестовните вложения ще придобият значителен обем в сравнение с това, което имаме в момента. Така постигаме и печалба, и финансова стабилност, и значителен социален принос.

Само преди няколко години големите търговски банки като нашата отблъснаха клиентите с неголеми спестявания и бизнес, защото ги смятаха за маловажни И тогава, докато ние дремехме, спестовни и заемни асоциации се възползваха от тази пропусната възможност и развиха такава дейност, че сега са главният ни конкурент. Ала все още съществуват огромни възможности, особено в сферата на личните спестявания. Твърде възможно е след десетина години дребният бизнес да изпревари търговските депозити и по този начин да се превърне в най-важната съществуваща парична сила.

Спестяванията, продължи Алекс, са само една от няколкото сфери, в които Първа търговска американска банка може да развие ефективна дейност.

Като продължаваше да се движи и да говори, той се спря на всеки отдел и предложи някои промени. Всичко това бе подробно изложено в един доклад, който Алекс Вандервурт беше подготвил по молба на Бен Розели, няколко седмици преди съобщението за приближаващата му смърт. В резултат на последвалите неочаквани събития, този доклад бе останал непрочетен — поне такава бе информацията на Алекс.

Една от препоръките му беше да се открият още девет нови клона в по-отдалечените райони на щата. Другата засягаше някои съществени промени в организацията на банката. Алекс предлагаше да се обърнат към услугите на специализираните консултантски фирми, които биха им помогнали в преструктурирането. По този повод Алекс се обърна към управителния съвет с думите:

— Нашата ефективност е по-ниска, отколкото би трябвало да бъде. Машината буксува.

Накрая той се върна към своята основна тема.

— Нашите връзки с индустрията, разбира се, ще продължат. Заемите за индустрията и търговския бизнес ще останат в основата на нашата дейност. Но не и само те. Тези заеми не би трябвало да представляват преобладаващата част от нашата дейност. Не бива да пренебрегваме и малките сметки, включително и личните. Основателят на банката посвети усилията си да служи на хората със скромни доходи, на които достъпът до други банки бе отказан. За изминалото столетие и целта, и сферите на дейност придобиха по-голяма широта. Но и синът на основателя, и внукът му никога не забравиха за неговата главна цел, никога не пренебрегнаха правилото, че малкото, умножено много пъти, би могло да се превърне в голяма сила.

Бързото и многократно увеличаване на малките спестявания, което управителният съвет трябва да утвърди като своя цел, ще бъде достойно продължение на идеите на основателя на банката, ще увеличи нашата финансова сила и — в съответствие с изискванията на времето — ще спомогне за общото добро — то е и наше, собствено добро.

Членовете на управителния съвет ръкопляскаха и на Алекс. Той знаеше, че някои от ръкоплясканията са просто от учтивост. Но около половината от директорите изглеждаха наистина въодушевени. Шансовете им с Хейуърд бяха като че ли еднакви.

— Благодаря ти, Алекс. — Джеръм Патертън се огледа и попита: — Имате ли въпроси, господа?

Въпросите отнеха още около половин час, след което Роскоу Хейуърд и Алекс Вандервурт напуснаха заседателната зала. Всеки се върна в кабинета си, за да изчака решението на управителния съвет.

Директорите дискутираха до обяд, но не успяха да стигнат до никакво решение. Споровете продължиха и по време на обяда в директорската трапезария. Изходът от заседанието все още не можеше да се предвиди.

Сервитьорът тихо се приближи до Джеръм Патертън с малък сребърен поднос в ръка. Върху него имаше сгънат лист хартия. Заместник-председателят взе листа, разгъна го и го прочете. След кратка пауза той се изправи на крака и изчака, докато разговорите около масата утихнаха.

— Господа — гласът на Патертън леко потрепери, — с болка трябва да ви съобщя, че нашият уважаван президент, Бен Розели, е починал преди няколко минути.

Скоро след това, по взаимно съгласие и без дискусии, заседанието на управителния съвет бе закрито.

16

Смъртта на Бен Розели бе отбелязана и в чуждестранния печат, а някои репортери, търсейки най-подходящото клише, я нарекоха „краят на една ера“.

Независимо дали беше така или не, с неговата смърт изчезна последната американска банка с еднолично ръководство, предавано по наследство. Банката се приобщаваше към типичната за средата на двайсети век схема на ръководство — съвет от наети специалисти, които осъществяваха управленчески контрол. След погребението на Розели управителният съвет щеше да се събере отново, за да реши кой да оглави ръководството.

Погребението се състоя в сряда, през втората седмица на декември. И то, и тържественото поклонение, което го предшестваше, бяха наситени с всички ритуали на католическата църква, достойни за папски рицар и благодетел, какъвто Бен Розели в действителност беше.

Двудневното поклонение беше в катедралата Свети Матей, съвсем подходящо място, тъй като Матей, бирникът, се смяташе за патрон и светия на банкерите. Около две хиляди души, включително личен пратеник на президента, губернаторът на щата, посланици, ръководители на обществени организации, банкови служители и обикновени граждани минаха покрай саркофага с тялото.

Както се полагаше, на сутринта в деня на погребението архиепископът, епископът и монсиньорът отслужиха литургия за възкресение. В нея участва и целият хор, който внушително пригласяше на молитвите. В претъпканата катедрала мястото до олтара беше запазено за роднините и приятелите на Розели. До тях седяха директорите и висшите служители на Първа търговска американска банка.

Роскоу Хейуърд, облечен в черно, беше в първата редица на опечалените. До него беше съпругата му Беатрис, внушителна, едра жена, и синът им Елмър. Хейуърд, който принадлежеше към епископалната църква, бе изучил предварително всички католически ритуали, и коленичи елегантно, както преди да седне, така и по-късно, преди да си тръгне — колениченето беше по-скоро въпрос на етикеция и много католици го пренебрегваха. Цялото семейство бе научило припевите на литургията и гласовете им ясно се открояваха.

Алекс Вандервурт беше облечен в тъмносиво, седеше два реда по-назад от семейство Хейуърд и беше от тези, които не припяваха. Агностицизмът на Алекс го караше да се чувства не на място в тази компания. Той се чудеше как ли Бен, който беше толкова непретенциозен човек, би се отнесъл към такава пищна церемония.

До Алекс седеше Марго Бракън и разглеждаше с любопитство всичко наоколо. Марго смяташе да посети погребението заедно с представители на Форум Ист, но снощи остана у Алекс и той я убеди да го придружи. Делегацията от Форум Ист, която беше доста голяма, седеше по-назад в катедралата.

На местата до Марго бяха Едуина и Луис Д’Орси — както винаги, той изглеждаше някак изтощен и явно отегчен. Според Алекс Луис вероятно обмисляше облика на новия брой на списанието си. Д’Орси пристигнаха в една кола с Марго и Алекс. Четиримата често бяха заедно, не само защото Едуина и Марго бяха братовчедки, но и защото много добре се разбираха. След литургията за възкресение щяха да отидат заедно в ритуалната зала на гробището.

Пред Алекс седяха Джеръм Патертън, заместник-председателят, и съпругата му.

Литургията не го развълнува особено, но когато ковчегът мина покрай тях на излизане от катедралата, Алекс усети, че от очите му потичат сълзи. През последните няколко дни се беше убедил, че изпитва към Бен дълбока привързаност, близка до обичта. Старецът му беше като баща и смъртта му остави в живота на Алекс една празнота, която не би могла да се запълни с нищо.

Марго потърси ръката му и нежно я притисна.

Присъстващите на литургията започнаха да излизат и Алекс забеляза, че Роскоу и Беатрис Хейуърд гледат към тях. Алекс кимна, кимнаха му и те. Изразът на лицето на Хейуърд бе смекчен от всеобщата болка — взаимната вражда, и двамата разбираха това, бе отстъпила пред тъгата от загубата на Бен.

Движението пред катедралата беше спряно. Ковчегът бе поставен в отрупаната с цветя катафалка. Роднините и висшите банкови служители се качваха в колите си — шофьорите ги докарваха една подир друга по знак, даван от полицай. Боботещите включени мотори на полицейския ескорт вдигаха невъобразим шум.

Денят беше сив и студен, вятърът вдигаше прах от улицата и го носеше на вихрени облаци. Величествените кули на катедралата се рееха високо над потъмнялата от годините внушителна фасада. Според вчерашните прогнози Се очакваше да завали сняг.

Алекс вдигна ръка, за да докарат колата му, а Луис Д’Орси, който наблюдаваше над очилата си телевизионните камери, снимащи участниците в литургията, каза:

— Смятам, че всичко това е доста потискащо. Но ми се струва, че утрешните репортажи във вестниците ще окажат още по-потискащо въздействие върху вложителите в Първа търговска американска банка.

Алекс промърмори нещо в знак на съгласие. Той естествено знаеше, че след съобщението за болестта на Бен курсът на акциите им на нюйоркската борса бе спаднал с пет пункта и половина. Смъртта на последния Розели — име, което поколения наред бе синоним на банката, засилваше несигурността около линията на бъдещото управление и щеше да предизвика нов спад в курса на акциите. На пръв поглед нелогично, но широкото отразяване на погребението от средствата за масова информация щеше да засили този спад.

— Курсът на нашите акции ще се покачи отново — каза Алекс. — Печалбите са добри и всъщност нищо не се е променило.

— Да, знам — съгласи се Луис. — Утре следобед ще внеса корекции в ниските оценки, които бях дал по-рано.

— Ти си дал ниски оценки за Първа търговска американска банка? — Едуина изглеждаше шокирана.

— Да. Посъветвах някои клиенти да продадат акциите си. Но честно казано, виждам, че нещата се стабилизират.

— Двамата с теб добре знаем — запротестира Едуина, — че никога не споделям служебни тайни. Но другите не знаят. И след като аз работя в банката, ти би могъл да бъдеш обвинен в нечестно използване на секретна информация.

— Не и в този случай, Едуина — поклати глава Алекс. — Болестта на Бен не беше тайна за обществеността.

— Ако някога успеем да се справим с капиталистическата система — каза Марго, — разпродажбите на акции и въобще играта на борсата ще бъде едно от първите неща, които ще забраним.

— Защо? — учудено вдигна вежди Луис.

— Защото са порочни, затова. Разпродажбата на акции е безобразна спекулация, от която едната страна задължително губи. Отвратителна и безсмислена спекулация, която не създава нищо.

— Борсата дава възможност да се завъртят капиталите — усмихна се Луис. Той често спореше с Марго. — А това съвсем не е толкова лесно, особено с американските инвестиции.

— Все пак никак не ми харесва, че си давал съвети да се разпродават акциите на банката — заяви Едуина. — Това ни засяга.

Луис Д’Орси изгледа жена си.

— При това положение, скъпа, след като „поправя“ стореното, повече никога няма да се занимавам с Първа търговска американска банка.

Марго го погледна сърдито.

— Той не се шегува — каза Алекс.

Алекс понякога се чудеше на брака на Едуина. Двамата изглеждаха съвсем неподходящи един за друг — Едуина елегантна, привлекателна, със самочувствие, Луис мършав, с незабележителна външност, доста затворен, дори стеснителен, с изключение на случаите, когато ставаше дума за нещо, което познаваше добре. Сдържаността му, обаче, ни най-малко не се проявяваше в гневния стил на списанието. И все пак по всичко личеше, че бракът им е щастлив, двамата проявяваха уважение и привързаност един към друг. Според Алекс те не само потвърждаваха факта, че противоположностите се привличат, но и че се свързват в траен брак.

Служебният кадилак на Алекс спря на определеното място и четиримата се запътиха към него.

— Щеше да бъде много по-добре, ако Луис обещаеше никога повече да не се занимава с борсови спекулации — каза Марго.

— Алекс, как по дяволите се разбираш с тази твърдоглава социалистка?

— Отлично — отвърна Марго. — Доволен ли си?

— Дори ще ти призная, че в най-скоро време бих искал да се оженя за нея — добави Алекс.

— Наистина се радвам, Алекс — сърдечно каза Едуина.

Едуина и Марго бяха много близки от детинство, независимо от някои сблъсъци на темперамента и възгледите им. До голяма степен ги свързваше това, че жените и в двата клона на фамилията бяха амбициозни, и по традиция се включваха активно в обществения живот.

Едуина тихо попита Алекс:

— Нещо ново за Силия?

Той поклати глава.

— Никаква промяна. Или ако има промяна, то не е към по-добро.

Алекс направи знак на шофьора да не слиза, отвори задната врата и се дръпна назад, за да влязат останалите. Накрая се качи и той. Стъклената преграда, която отделяше шофьора от пътниците, беше затворена. Те се настаниха, а кортежът се придвижи бавно напред.

Споменаването на Силия натъжи още повече Алекс. Той отново изпита чувство на вина и си каза, че тия дни пак трябва да я посети. След посещението си в Оздравителния център в началото на октомври, което му подейства толкова потискащо, той беше ходил при Силия още веднъж, но тя не излезе от унеса си и не даде дори най-малък знак, че го е познала, като през цялото време тихо ридаеше. Тази среща го потисна много и той се страхуваше да отиде отново.

Мина му мисълта, че Бен Розели, там, отпред в ковчега, е много по-добре от Силия, защото си отиде от живота по достоен начин. Ако можеше и Силия да умре… Засрамен от себе си, Алекс тутакси прогони тази мисъл.

Марго продължаваше категорично да се противопоставя на развода, най-малкото поне дотогава, докато лекарите сметнат, че той няма да засегне Силия. Марго изглежда бе съгласна да продължат да живеят по начина, по който живееха сега. Но не и Алекс.

Луис се обърна към Едуина:

— Исках да те попитам, какво стана с онзи млад служител, когото пипнахте, че краде от банката? Как му беше името?

— Майлс Истън. Делото ще се гледа следващата седмица. И аз трябва да се явя като свидетел. Не го очаквам с нетърпение.

— Е, поне стигнахте до човека, който наистина е виновен — каза Алекс. Той беше прочел доклада на главния ревизор за фалшификациите и за кражбата на парите, а също и сведенията на Нолан Уейнрайт. — А какво стана с касиерката, която беше замесена — госпожа Нунес? Тя добре ли е?

— Да. Само дето й създадохме доста неприятности. И както се разбра, съвсем незаслужено.

Марго, която слушаше разсеяно, изведнъж заостри вниманието си към разговора.

— Аз познавам Хуанита Нунес много приятна млада жена, която живее във Форум Ист. Доколкото си спомням, съпругът й я напусна. Има дете.

— Да, изглежда, че става дума за същата Нунес — каза Едуина. — Точно така, сега си спомням. Тя наистина живее във Форум Ист.

На Марго й се искаше да разбере какво по-точно се е случило, но усети, че моментът не е подходящ за повече въпроси.

Настъпи тишина и Едуина се замисли. Двете последни събития — смъртта на Бен Розели и глупавият начин, по който Майлс Истън разруши живота си — бяха станали едва ли не едно подир друго. И двете бяха свързани с хора, които харесваше, затова и двете я бяха разстроили. Все пак, тя би трябвало да страда повече за Бен, дължеше му толкова много. Не че бързото издигане в банката не се дължеше на способностите й. Но за разлика от мнозина ръководители Бен нито за миг не се беше поколебал да предостави на една жена равни възможности с мъжете. Едуина ненавиждаше твърде разпространените патетични крясъци за свободите на жените Тя знаеше, че в бизнеса много често жените бяха предпочитани заради своя пол, а това им даваше известни предимства. Ала Едуина никога не се бе възползвала от това, че е жена. През всичките години, през които бе познавала Бен, неговото присъствие бе гаранция за равнопоставеност.

Както Алекс, така и Едуина бе развълнувана до сълзи, когато покрай нея премина тяло го на Бен, поело своя последен път.

Мислите й се върнаха към Майлс. Той бе достатъчно млад, за да изгради наново живота си, но това нямаше да бъде лесно. Никоя банка не би го наела, не би могъл да получи и друга, изискваща добра репутация работа Тя се надяваше, че няма да го изпратят в затвора, независимо от това, което беше направил.

— Винаги се чувствам неудобно, когато по време на погребение се водят обикновени, всекидневни разговори — каза Едуина.

— А не би трябвало — обади се Луис. — Е, на моето бих желал да се говори и за някои по-сериозни неща, не само на всекидневни теми.

— За да си абсолютно сигурен, че това ще стане — предложи Марго, — би могъл да подготвиш едно прощално издание на списанието. Тези, които носят ковчега, биха могли да раздават и екземпляри от него.

— Точно така ще направя — усмихна се Луис.

Кортежът започна да се придвижва по-бързо Ескортът беше надул моторите като по сигнал. Следващите го автомобили увеличиха скоростта си. Катедралата Свети Матей остана в далечината.

Както беше предвидено в прогнозата, започна да вали сняг.

— Много ми харесва идеята на Марго — продължи Луис. — Броят ще се казва „Последно пътуване“. А на титула ще пише. „Погребете американския долар заедно с мен! Можете да го направите — той и без това е загинал, свършено е с него!“ В списанието ще настоявам да се създаде нова парична единица, която да замести долара и да се нарича „US Д’Орси“. Тя, естествено, ще се базира на златото. Всичко това ще стане реалност и останалата част от света ще последва нашия пример.

— В такъв случай — каза Марго, — ти ще се превърнеш в паметник на регреса и ще бъдеш изобразен с лице, обърнато назад. Защото с утвърждаването на стандартите на златото много по-малко хора, отколкото сега, ще притежават цялото богатство на света. А останалата част от човечеството ще трябва да живее в пълна бедност.

— Наистина отвратителна перспектива — Луис се намръщи. — Особено това с бедността. Но за създаването на стабилна парична система си заслужава да се плати дори такава висока цена.

— Защо?

— Защото когато паричните системи се разпадат, най-много страдат бедните. В момента става точно това.

Алекс, който седеше на допълнителната седалка отпред, се обърна, за да се включи в разговора.

— Луис, мъча се да бъда обективен и признавам, че понякога твоята тъга по доларите и паричната система има известно основание. Но не бих могъл да се присъединя към тоталния ти песимизъм. Вярвам, че стабилността на долара може да се възстанови. Не ми се струва особено вероятно паричната система изцяло да се разпадне.

— Да, защото не ти се иска да повярваш в това — заяви Луис. — Ти си банкер Ако паричната система се разпадне, ти и твоята банка ще загинете. Единственото, което бихте могли да направите, е да продадете изгубилата вече своята стойност хартия за банкноти, та да направят от нея тапети или тоалетна хартия.

— Е, стига де! — възкликна Марго.

— Знаете, че нещата винаги стигат до тук, когато провокирате Луис — въздъхна Едуина. — По-добре да говорим за друго.

— Не, не — протестираше Луис. — Въпреки цялото ми уважение към теб, скъпа, искам да заявя, че аз говоря съвсем сериозно. И не се нуждая, нито пък искам да се отнасят към мен със специално внимание.

— А какво искаш? — попита Марго.

— Искам да бъде разбрана следната истина: Америка унищожи своята собствена парична система, а и тази на света, и причината за това е в политиката, алчността и дълговете. Искам съвсем ясно да се разбере, че не само отделни личности и корпорации, а и цели нации могат да банкрутират. Съединените щати са близко до банкрута — и за това има несъмнени доказателства и в миналото, и в настоящето. Погледнете Ню Йорк. Това е един западащ, завладян от престъпност град, в който анархията дебне от всеки ъгъл. Това, което става в Ню Йорк, скоро ще сполети цялата нация. Кризите с паричните единици не са нещо ново — продължи Луис. — Нашият век е изпъстрен с подобни примери, и всички те сочат една единствена причина — правителството предизвиква тази смъртоносна болест, инфлацията, като печата огромно количество пари, които нямат златно покритие и не са защитени от други реални стойности. През последните петнайсет години в Съединените щати се прави точно това.

— Вярно е, че в обръщение има повече долари, отколкото би трябвало — призна Алекс. — Никой разумен човек не се съмнява в това.

— Но има и повече дългове, отколкото биха могли да се върнат — поклати глава Луис. — Дълговете нарастват като огромен сапунен мехур. Американските правителства са разпилявали безотговорно милиарди, след това са правили неразумни заеми, потъвали са в невъобразими дългове и са използвали печатните преси, за да създадат повече пари и инфлация. Хората следват този пример. — Луис кимна към катафалката отпред и продължи: — Ето банкери като Бен Розели извършиха най-прокълнатото си дело, като натрупаха огромни дългове. Ти правиш същото, Алекс, с твоите кредитни карти, които ускоряват инфлацията, и с тази лесна процедура за вземане на заеми. Кога ли хората ще усвоят отново урока, който учи, че не съществува лесен дълг? И като нация, и като индивиди, американците вече са изгубили онова, което някога притежаваха — разумна финансова политика.

— Ако случайно се чудиш, Марго — обади се Едуина, — ще ти кажа, че ние с Луис не си говорим често за проблемите около банката. Така нещата вкъщи вървят много по-добре.

— Луис — усмихна се Марго, — всичко, което каза, звучеше точно като в списанието ти.

— Или като биене на барабан в празна стая, където никой не го чува, а? — не се предаваше Луис.

— Ще бъде едно бяло погребение — внезапно каза Едуина.

Тя се наведе напред и се загледа през замъгления прозорец в сипещия се сняг. Вече бяха в покрайнините на града и улиците бяха побелели от снега. Кортежът намали скорост по сигнал на моторизирания ескорт, който се движеше по-бавно, за да осигури безопасност на колоната.

Алекс се огледа — гробището беше само на около половин миля.

Луис Д’Орси каза в заключение на разговора им:

— С други думи, за по-голяма част от хората вече не е останала никаква надежда, играта на пари свърши. Спестявания, пенсии, вложения с фиксирани лихви — всичко това губи своята стойност. Стрелките на часовника показват дванайсет и пет. Всеки трябва да реши сам за себе си, дошъл е часът на борба за оцеляване и всеки човек трябва да търси свой спасителен пояс. Не забравяйте, че има начини да се извлече полза от общото нещастие. В случай, че това те интересува, Марго, би трябвало да прочетеш моята последна книга: „Депресии и бедствия — как да спечелим от тях“ Там всичко е описано. Може да ти се стори чудно, но тя се продава много добре.

— Ако нямаш нищо против, няма да се възползвам от тази възможност — заяви Марго. — Все едно да пазя за себе си ваксината, точно когато започва чума!

Алекс гледаше напред през прозореца. Мислеше за склонността на Луис да театралничи и да надценява нещата. И все пак всичко, което казваше, бе подплатено със здрав разум и солидни аргументи. Така беше и днес. Може би Луис бе прав в предвижданията си за предстоящ финансов крах. Този крах щеше да бъде най-унищожителният в историята.

Луис Д’Орси не беше единственият, който вярваше в тези прогнози. Някои финансови капацитети споделяха същите възгледи, но мнението им бе пренебрегвано, често с присмех, може би защото никой, и най-малко банкерите, не искаха да повярват, че са обречени на апокалипсис.

Алекс мислеше като Луис по два основни проблема Единият беше свързан с необходимостта от по-големи икономии и пестене — това накара Алекс да постави специално ударение върху спестовните влогове в изявлението си пред управителния съвет преди седмица. А вторият беше свързан с тревогата, която самият той изпитваше по повод нарастващите дългове в резултат на улесненията при предоставяне на кредит и особено при използването на кредитни карти.

Той се обърна назад и попита Луис:

— Да речем, че катастрофата приближава и да предположим, че ти си един обикновен вложител, който притежава известно количество долари, тогава коя банка би предпочел, за да вложиш парите си?

— Някоя голяма банка — без колебание отговори Луис. — Защото най-напред ще пропаднат малките банки. Това вече се случи през двайсетте години на века, когато малките банки бяха срутени с един замах като картонени основи при игра на кубчета. Същото ще стане и сега, защото малките банки не разполагат с достатъчно капитали, за да преживеят паниката и масовото теглене на пари. В такива случаи не може да се разчита и на федералните депозитни осигуровки. Защото те представляват по-малко от един процент от всички депозити на банките, а това съвсем не е достатъчно в случай, че настъпи серия от банкрути в цялата страна.

Луис се замисли и продължи:

— Но този път няма да пострадат единствено малките банки. Под ударите ще попаднат и някои от големите — особено тези, които са вложили прекалено много милиони за заеми в индустрията, а също и тези с голям процент на международните депозити — горещи пари, които биха могли да изчезнат буквално за една нощ. Няма да е никак лесно и за банките, разполагащи с малко налични средства, те едва ли ще успеят да се справят с паникьосаните вложители, които ще се втурнат да теглят парите си. Да допуснем, Алекс, че аз съм вложител. Първо ще проуча балансите на големите банки и ще избера тази, която е предоставила най-малко заеми в съотношение с вложенията си, и която разполага с широк кръг вложители вътре в страната.

— Чудесно — каза Едуина. — Искам да ти кажа, че Първа търговска американска банка напълно отговаря на тези условия.

— В момента — поклати глава Алекс. Нещата биха могли да се променят, ако управителният съвет приемеше плановете на Роскоу Хейуърд за нови големи заеми за индустрията.

Тази мисъл му напомни, че банковите директори щяха да се съберат след два дни, за да продължат прекъснатото преди седмица заседание.

Колата намали скорост, спря, придвижи се малко напред и отново спря. Бяха навлезли в алеите на гробището.

Вратите на колите се отваряха, отвътре излизаха хора с чадъри или с вдигнати и загърнати срещу студа и снега яки. Извадиха ковчега от катафалката и той бързо побеля от снега.

Марго хвана Алекс за ръка и заедно с Едуина и Луис се присъединиха към тихата процесия, която изпращаше Бен Розели до гроба му.

17

Както бе предварително уговорено, Роскоу Хейуърд и Алекс Вандервурт не присъстваха на възобновеното заседание на управителния съвет. Всеки чакаше в кабинета си да бъде повикан.

Съобщенията да се явят дойдоха малко преди обяд, два часа след като бяха започнали дискусиите в управителния съвет. В заседателната зала бе повикан и вицепрезидентът Дик Френч, който отговаряше за връзките с обществеността и бе говорител на банката. Той щеше да разпространи съобщението в пресата за избирането на нов президент на Първа търговска, американска банка.

Дик Френч вече бе подготвил два варианта на информацията, всеки придружен със снимка:

Пликовете бяха адресирани. Хората, които трябваше да отнесат съобщенията, готови. Копия от единия или от другия вариант трябваше да се предоставят следобед на телеграфните агенции, вестниците в града, телевизионните станции и радиостанциите. Други неколкостотин съобщения щяха да бъдат разпратени с бърза поща вечерта.

Хейуърд и Алекс влязоха заедно в заседателната зала. Те се настаниха на традиционните си места до голямата елипсовидна маса.

Вицепрезидентът Френч надничаше зад гърба на ръководещия заседанието Джеръм Патертън.

Решението бе оповестено от директора с най-продължително членство в управителния съвет — достопочтения Харолд Остин.

За президент на Първа търговска американска банка, съобщи той, е избран Джеръм Патертън, досегашният заместник-председател на управителния съвет.

Самият избраник изглеждаше като зашеметен.

— По дяволите — изруга едва чуто официалният говорител на банката.

По-късно същия ден Джеръм Патертън проведе разговори поотделно с Хейуърд и Вандервурт.

— Аз съм само един временен папа — каза той на всеки от тях. — Не съм искал тази работа, знаеш това. Знаещ също така, както и всички останали директори, че до изтичането на мандата и пенсионирането ми остават само тринайсет месеца. Управителният съвет бе много затруднен в избора, така че моето избиране ще им предостави необходимото време, за да вземат решение. А какво ще стане тогава, никой не може да предвиди. Междувременно възнамерявам да направя всичко възможно за доброто на банката. И имам нужда от помощта и на двама ви за това. Знам, че ще я получа, защото това е най-добрата възможност и за вас. Единственото нещо, което мога да обещая, е една интересна година.

18

Марго Бракън бе свързана с Форум Ист дори още преди да започне строителството му. Тя беше правен съветник на група граждани, които проведоха кампания за даване на ход на проекта, а по-късно изпълняваше същата роля в Асоциацията на наемателите. Марго оказваше юридическа помощ и на някои от семействата в района срещу съвсем ниско заплащане или безплатно. Тя често ходеше във Форум Ист и така опозна хората, които живееха там, включително и Хуанита Нунес.

В събота сутринта, три дни след погребението, Марго срещна Хуанита в търговския център на Форум Ист.

Форум Ист беше проектиран като малък град с евтини жилища — уютни апартаменти, къщи и обновени стари сгради. В него имаше спортен център, кино, театър, магазини и кафенета. Сградите, които бяха завършени, се свързваха чрез пасажи със засадени от двете страни дървета и пешеходни алеи над равнището на автомобилния път. В комплекса бяха използвани много от идеите, осъществени в Голдън Гейтуей в Сан Франциско и в Барбикан в Лондон. Една част от комплекса бе в период на изграждане, трябваше да се направят и известни допълнения към първоначалния план, но за всичко това бяха необходими средства.

— Здравейте, госпожо Нунес — каза Марго. — Какво ще кажете за едно кафе?

Те седнаха на терасата до деликатесния магазин и се заприказваха за дъщерята на Хуанита, която бе на урок по балет. Школата по балет се спонсорираше от общинския съвет Хуанита разказа, че със съпруга си Карлос били едни от първите, заселници в комплекса, настанени в една от реконструираните сгради в малък приземен апартамент. Скоро след като се нанесли, Карлос заминал неизвестно къде. Но Хуанита запазила жилището си, въпреки големите трудности.

— Всички наоколо имат същите проблеми. Едва успяваме да свържем двата края. Тази инфлация! Кога ли ще свърши всичко това?

Според Луис Д’Орси, мислеше си Марго, всичко бе обречено на анархия и провал. Тя запази мисълта за себе си, но това й напомни за разговора преди три дни между Луис, Едуина и Алекс.

— Чух — каза тя, — че сте имали проблеми в банката, където работите.

Лицето на Хуанита посърна. На Марго й се стори, че тя ще се разплаче.

— Съжалявам. Може би не трябваше да ви питам — побърза да каже Марго.

— Не, не! Просто защото изведнъж си припомних всичко… Както и да е, важното е, че свърши. Но ще ви разкажа, ако искате…

— Трябва да знаете, че ние, адвокатите, непрекъснато си пъхаме носа къде ли не — каза Марго.

Хуанита се усмихна, но усмивката й угасна, докато описваше изчезването на шестте хиляди долара и последвалия кошмар от подозрения и разпити, продължил цели четирийсет и осем часа. Марго, която избухваше лесно, усети прилив на гняв.

— Не са имали право да оказват натиск върху вас — та вие не сте използвали юридическа помощ! Защо не ми се обадихте?

— Не съм и помислила за това — каза Хуанита.

— Ето там е проблемът. Повечето невинни хора постъпват така. — Марго се замисли, след това добави: — Едуина Д’Орси ми е братовчедка, ще разговарям с нея за това.

Хуанита се смути.

— Не знаех, че сте братовчедки. Но, моля ви, не я безпокойте. Всъщност госпожа Д’Орси разкри истината.

— Добре — съгласи се Марго, — щом не искате, няма да повдигам този въпрос. Но ще разговарям с един друг човек, когото не познавате. А вие запомнете: ако сте отново в беда, за каквото и да става дума, обадете ми се Ще се опитам да ви помогна.

— Благодаря — каза Хуанита, — ако се случи нещо, ще ви се обадя Обещавам.

Вечерта Марго каза на Алекс:

— Ако банката беше изхвърлила Хуанита Нунес, щях да я посъветвам да ви съди и щяхте доста да си изпатите.

— Да, сигурно си права — съгласи се Алекс. Бяха канени на вечеря с танци и той караше фолксвагена на Марго. — Та нали в края на краищата истината за Истън щеше да излезе наяве. За щастие женските инстинкти на Едуина проработиха навреме и ни спасиха от твоите.

— Е, това е вече наглост.

Той промени тона си.

— Признавам, че си напълно права. Истината е, че се държахме отвратително с момичето, и всички го знаят. Знам го и аз, защото четох всичко, свързано със случая. И Едуина го знае. И Нолан Уейнрайт. За щастие в края на краищата не се случи нищо лошо. Госпожа Нунес запази работата си, а нашата банка научи нещо, което ще ни помага да се справяме по-добре в бъдеще.

— С това вече мога да се съглася — каза Марго.

Разговорът приключи дотук — наистина голямо постижение, като се има предвид огромната любов и на двамата към спора.

19

През седмицата преди Коледа Майлс Истън се яви пред съда, за да отговаря по обвинение в злоупотреби по пет различни параграфа. Четири от обвиненията бяха свързани с измамни парични операции на стойност тринайсет хиляди долара. Петото обвинение бе във връзка с кражбата на шестте хиляди долара.

Процесът се ръководеше от съдията Уинслоу Ъндъруд.

Адвокатът, който беше добронамерен, но неопитен млад човек, определен от съда, след като стана ясно, че Истън няма финансова възможност да поеме разноските за адвокат, се опита да оспори вината на подсъдимия. Както се оказа, това беше лош ход. Един по-опитен адвокат би предложил подсъдимият да признае вината си и така би избегнал представянето пред съда на някои подробности — особено опитът на Истън да прехвърли подозренията върху Хуанита Нунес.

А така всичко излезе наяве.

Показания дадоха Едуина Д’Орси, Тотънхоу, Гейн и още един негов колега ревизор. Агентът на ФБР Инес представи като доказателство подписаното от Майлс Истън самопризнание за кражбата на пари, което беше направил в районния полицейски участък след разговора с Нолан Уейнрайт в собствения му апартамент.

Две седмици преди процеса, докато траеше предварителното следствие, защитата се бе противопоставила на този документ и бе внесла писмено искане за отхвърлянето му като доказателство по делото. Искането не бе уважено. Съдията Ъндъруд обоснова решението си с обстоятелството, че преди Истън да направи своето изявление, той бил подробно информиран в присъствието на свидетел какви са неговите законни, права.

По-ранните самопризнания, измъкнати от Нолан Уейнрайт, чиято законност би могла да се оспорва много по-ефективно, не бяха необходими и по тази причина не бяха представени в съда.

Едуина се разстрои от вида на Майлс Истън. Лицето му беше бледо и измъчено, с тъмни кръгове под очите. Чаровното му момчешко изражение беше помръкнало и в пълен контраст с безупречния външен вид, с който го беше запомнила, косата му беше рошава, а костюмът — измачкан. Истън се беше състарил.

Показанията на Едуина бяха кратки и точни. Докато защитата й задаваше въпроси, тя погледна към Майлс Истън, но той беше навел глава, за да не срещне погледа й.

Свидетел на обвинението, макар че нямаше никакво желание за това, беше и Хуанита Нунес. Тя беше доста притеснена и съдът полагаше големи усилия, за да чуе думите й. Съдията се обади два пъти, като помоли Хуанита да говори по-високо, но отношението му към нея бе подчертано внимателно, той знаеше за несправедливо нанесените й обвинения и страдания.

Хуанита беше сдържана в показанията си спрямо Истън и отговаряше кратко, поради което прокурорът непрекъснато я подканяше да се доизясни. Тя очевидно искаше всичко това да свърши колкото може по-бързо.

Този път защитата взе по-мъдро решение и се отказа от правото си да й задава въпроси.

Веднага след показанията на Хуанита, адвокатът, след като се консултира шепнешком със своя клиент, поиска позволение да се обърне с молба към съдебния състав. Разрешиха му и прокурорът, съдията и защитата се събраха за кратък разговор, по време на който защитата оповести, че не настоява Майлс Истън да бъде признат за невинен.

Съдията Ъндъруд запази величественото си спокойствие и изслуша адвоката. Разговаряха тихо, така че съдебните заседатели не чуваха нищо.

— Много добре, щом защитата иска това, ще бъде разрешено да се внесе промяна — ще се има предвид, че обвиняемият признава вината си. Но искам да се знае, че това вече не променя особено нещата.

След като помоли съдебните заседатели да напуснат залата, съдията разпита Истън, за да се убеди, че е готов да се признае за виновен и че съзнава какви ще бъдат последиците от това. На всички въпроси подсъдимият отговаряше с равен глас: „Да, ваша милост!“

Съдията извика съдебните заседатели и закри заседанието.

На следващото заседание младият адвокат, натоварен със защитата на Майлс Истън, произнесе задълбочена реч. Той призова за снизхождение като напомни, че неговият клиент никога преди това не е бил уличаван в престъпления. Произнасянето на присъдата беше отложено за следващата седмица, като дотогава Майлс Истън остана под арест.

Макар да не беше призован като свидетел, Нолан Уейнрайт присъства на всички съдебни заседания. След като секретарят в съдебната зала обяви началото на следващото дело и призованите като свидетели банкови служители започнаха да си тръгват, шефът по сигурността се запъти към Хуанита.

— Госпожо Нунес, може ли да поговоря с вас няколко минути?

В погледа й се четеше безразличие и враждебност. Тя поклати глава.

— И без това всичко вече свърши. Освен това трябва да се връщам на работа в банката.

Когато излязоха от сградата на Федералния съд, който се намираше съвсем близо до централното управление на Първа търговска американска банка и до главния градски клон, той отново настоя:

— Отивате направо в банката, нали?

Тя кимна с глава.

— Моля ви, бих искал да повървя с вас.

— Щом трябва. — Хуанита сви рамене.

Уейнрайт видя как Едуина Д’Орси, Тотънхоу и двамата ревизори, които се бяха запътили към банката, пресякоха близкото кръстовище. Той нарочно се забави, като пропусна зеления светофар, така че да изостанат назад.

— Знаете ли — подзе Уейнрайт, — винаги ми е било трудно да кажа, че съжалявам…

— Няма защо да се измъчвате — язвително отговори Хуанита. — Това е само дума, която не означава нищо.

— Но аз искам да я кажа. Искам да ви я кажа. Съжалявам. За неприятностите, които ви причиних, като не повярвах, когато ми казвахте истината, и като не ви помогнах, когато се нуждаехте от това.

— Сега по-добре ли се чувствате? Преглътнахте ли неприятното горчиво хапче? Олекна ли ви?

— Не ми давате възможност…

Тя се спря.

— А вие каква възможност ми дадохте?

Малкото й фино лице бе вирнато нагоре, тъмните й очи не се откъсваха от неговите и за първи път той усети нейната вътрешна сила и независимост. За свое голямо учудване, той почувства и въздействието на силното й сексуално привличане.

— Не ви помогнах, вярно е. Затова искам да ви помогна сега, ако мога…

— За какво?

— За да получите издръжка за вас и за детето от съпруга си.

И той й разказа за разследванията на ФБР и за това, че са открили съпруга й във Финикс, щата Аризона.

— Работи като автомеханик и очевидно печели добре.

— Тогава се радвам за него.

— Би трябвало да се консултирате с някой от адвокатите на банката. Бих могъл да го уредя. Той ще ви посъветва по какъв начин да предявите иск. Аз ще се погрижа да не плащате за това.

— Защо ще го правите?

— Дължим ви го.

Той се чудеше дали го е разбрала правилно.

— Това ще означава, че ще получите съдебно решение и съпругът ви ще бъде длъжен да изпраща пари, за да ви помогне да се грижите за вашето малко момиченце.

— Но от това Карлос надали ще стане истински човек…

— Има ли значение?

— За мен е важно той да не бъде принуждаван. Той знае, че аз съм тук и че Естела е с мен. Ако искаше да ни помогне, щеше да ни изпрати пари. Si no, para que?4 — добави тихо тя.

Уейнрайт имаше чувството, че е състезател по фехтовка и на главата му е поставен защитен шлем.

— Не ви разбирам — нервно каза той.

Най-неочаквано Хуанита се усмихна.

— Това съвсем не е необходимо.

Краткото разстояние до банката изминаха мълчешком. Уейнрайт се опитваше да се успокои. Тя дори не му благодари за предложението. Ако го беше направила, това поне щеше да означава, че го е приела сериозно. Опитваше се да си обясни възгледите й за живота. Очевидно тя ценеше високо независимостта. Освен това приемаше живота такъв, какъвто е — щастлив или не, с нови надежди или с разбити мечти. До известна степен той й завиждаше и затова — а и заради привлекателността й — изпитваше силно желание да я познава по-добре.

— Госпожо Нунес — каза Нолан Уейнрайт, — бих искал да ви помоля за нещо.

— Да?

— Да ми се обадите, ако имате някакви проблеми и смятате, че мога да ви помогна.

— Може и да се обадя.

Това беше второто такова предложение, което получаваше през последните няколко дни.

Щеше да мине доста време, докато Уейнрайт и Хуанита се срещнат и разговарят отново. Той чувстваше, че е направил всичко възможно, и в главата му вече се въртяха други проблеми. Един от тях бе свързан с предложението, което направи на Алекс Вандервурт преди два месеца — да наемат таен информатор, който да се опита да разкрие източника на фалшивите кредитни карти Кийчардж.

Уейнрайт беше установил връзка с един бивш затворник, когото познаваше само като „Вик“. Той беше готов да поеме значителен риск, стига да му се плати добре. Двамата се бяха срещали веднъж, като бяха взели строги предохранителни мерки. Сега се подготвяше нова тайна среща.

Голямото желание на Уейнрайт беше да постави фалшификаторите на кредитни карти на мястото им — така, както стори с Майлс Истън.

Следващата седмица, когато Истън се появи отново пред съдията Ъндъруд, за да чуе присъдата си, Нолан Уейнрайт беше единственият представител на Първа търговска американска банка в съда.

По заповед на секретаря в съдебната зала подсъдимият се изправи с лице към съдията, който в това време прехвърляше някакви документи и ги подреждаше пред себе си. Той погледна студено Истън и попита:

— Имате ли нещо да добавите?

— Не, ваша милост — едва чуто отговори Истън.

— Получих доклада от инспектора по надзора — започна съдията Ъндъруд, после взе един от документите и добави: — Вие изглежда сте успели да го убедите, че искрено се разкайвате за криминалните деяния, за които се признахте виновен.

Съдията наблегна на думите „искрено се разкайвате“, сякаш с неприязън ги стискаше между палеца и показалеца си, като по този начин явно искаше да покаже, че той не е толкова наивен, за да се съгласи с това.

— Разкаянието — продължи той, — независимо дали е искрено или не, е не само твърде закъсняло, но и ни най-малко не ви оневинява, особено за порочния ви, жалък опит да прехвърлите вината за вашето престъпление върху един невинен, нищо неподозиращ човек — върху една млада жена. При това вие сте били отговорен за нея като банков служител и тя е имала доверие във вас, тъй като сте били неин началник. Доказателствата ми дават основание да мисля, че сте били твърдо решен да следвате тази линия, дори ако нещастната ви жертва е била обвинена, дадена под съд и осъдена вместо вас. За щастие това не се случи, благодарение на бдителността на други хора. Сегашният развой на събитията, обаче, съвсем не се дължеше на някаква промяна във вашето поведение или на „разкаяние“ от ваша страна.

Нолан Уейнрайт едва виждаше лицето на Истън, но все пак забеляза, че то пламтеше.

Съдията Ъндъруд започна отново да разглежда документите, а след това вдигна глава. Погледът му пак се насочи към подсъдимия.

— Досега се занимавах с това, което оценявам като най-отвратителната част от вашите престъпления. Тук има и други, допълнителни обвинения — измаменото доверие, което ви е оказано с назначаването ви за банков служител. При това вие сте извършили престъпление не веднъж, а цели пет пъти, и то през различни периоди от време. Ако ставаше дума само за една проява на безчестие, би могло да се сметне, че тя е резултат на някакъв неразумен импулс. Но едва ли подобен аргумент би могъл да се използва, след като имаме налице пет внимателно и умишлено планирани кражби. Банката, като финансова институция, би трябвало да очаква честност от тези, които е избрала за свои служители — а вие също сте били избран. Тя би трябвало напълно да им се довери. Но банката е и нещо повече от финансова институция. Тя е и място, в което общественото доверие е ненакърнимо и затова обществото е задължено да се защити от тези, които поставят под съмнение това доверие — или с други думи, от хора като вас.

Погледът на съдията се премести върху младия адвокат, натоварен със защитата, който стоеше до своя клиент. Тонът на съдията стана по-остър и официален.

— Ако това беше един обикновен случай, и като се вземе предвид липсата на предишни престъпления, аз бих поискал условна присъда, за каквато пледира защитата. Но това не е обикновен случай. Това е едно изключение и аз вече изтъкнах причините, които обуславят моето твърдение. Затова, Истън, вие ще отидете в затвора. Там ще имате достатъчно време да размислите за всичко онова, което ви доведе тук. Присъдата ви е две години затвор.

По знак на секретаря в съдебната зала към подсъдимия се приближи представител на затвора.

Минути след произнасянето на присъдата Майлс Истън и адвокатът му си размениха няколко думи в една от малките охранявани стаички зад съдебната зала, предназначени за срещи на подсъдимите с техните защитници.

— Първото нещо, което бих искал да запомните — каза младият адвокат на Майлс Истън — е, че двугодишна присъда не означава, че ще останете две години в затвора. Имате право на помилване, веднага след като изтече една трета от присъдата. Това означава след по-малко от една година.

Майлс Истън, обзет от отчаяние, загубил напълно чувство за реалност, само поклати глава.

— Вие можете, разбира се, да обжалвате присъдата, но не би трябвало да решавате този въпрос точно сега. Ще ви кажа честно, че не ви съветвам да обжалвате. Не вярвам, че ще ви освободят, докато дойде ред да се гледа повторно делото. Пък и след като се признахте за виновен, не виждам особени основания за обжалване на присъдата. А освен това, докато се разгледа жалбата ви, вие вече ще сте излежали значителна част от определеното ви време.

— Играта свърши. Няма да обжалвам.

— Все пак ще поддържаме връзка в случай, че промените решението си. Съжалявам, че нещата се развиха така неблагоприятно за вас.

— Аз също — кратко отвърна Истън.

— Главната причина бяха самопризнанията ви. Без тях прокуратурата надали щеше да успее да докаже вашата вина, особено за кражбата на шестте хиляди долара, което беше й най-тежкото обвинение. Подписали сте втората декларация — пред хората от ФБР, защото сте мислели, че първата е напълно законна и че няма никакво значение дали сте подписани веднъж или два пъти. Но всъщност съвсем не е така. Според мен този служител по сигурността, Уейнрайт, съвсем съзнателно ви е подвел.

— Да, вече знам, че е така — кимна осъденият.

Адвокатът погледна часовника си.

— Е, ще трябва да тръгвам. Днес имам тежка програма.

Пазачът го пусна да излезе.

На следващия ден Майлс Истън бе откаран в затвора.

Когато новината за осъждането на Майлс Истън се разнесе в Първа търговска американска банка, някои почувстваха съжаление, други пък сметнаха, че си е получил заслуженото. Но всички бяха единодушни, че в банката повече никой няма да го чуе и види.

Само времето би могло да покаже колко погрешни са били тези твърдения.