Банкери

1

Макар да беше много трудно да живее със седмична заплата деветдесет и осем долара (от които след удръжките оставаха осемдесет и три), Хуанита все пак успяваше да издържа себе си и Естела и да плаща таксите за детската градина До август бе успяла дори да намали задължението си към финансовата компания. Задължението, с което я бе натоварил съпругът й Карлос. Компанията промени договора и намали месечните вноски Но затова пък изплащането на заема щеше да се проточи цели три години.

В банката нямаше близки приятели, макар че всички се държаха добре с нея, особено след несправедливите обвинения, които й бяха отправени миналия октомври, а някои от служителите бяха подчертано мили с нея. Ала Хуанита трудно се сближаваше. Тя се отнасяше с предпазливост към хората Това бе вродена, но също и придобита от жизнения й опит черта. Единственото, към което се стремеше през целия ден, бяха вечерните часове, които прекарваха с Естела.

Хуанита приготвяше вечерята в кухнята на техния малък, но удобен апартамент във Форум Ист, а тригодишната Естела й помагаше — или по-точно пречеше. Двете месеха специален вид тесто, Хуанита, за да направи пай с месо, а Естела, за да изработи с малките си пръстчета питка с такава форма, каквато й подскаже въображението.

— Мамо, погледни! Това е вълшебен дворец!

Двете се засмяха.

— Браво, мъничката ми — нежно каза Хуанита. — Ще сложим двореца в печката заедно с пая. Така и паят ще стане вълшебен.

Хуанита сложи в пая говежда кайма, лук, картофи, пресни моркови и една консерва с грах. Зеленчуците, разбира се, бяха повече от месото, но Хуанита притежаваше вроден усет на добър готвач и паят всякак щеше да стане вкусен.

Той се печеше вече двайсет минути, оставаха му още десет Хуанита четеше на Естела Андерсен на испански, когато на вратата се почука. Хуанита прекъсна четенето и се ослуша. У тях рядко идваше някой, особено вечер. Почукването се повтори. Обзета от тревога, Хуанита каза на Естела да остане на мястото си и бавно се приближи към вратата.

Друг апартамент на площадката нямаше. Той бе реконструиран от някогашно голямо жилище, впоследствие разделено на малки апартаменти. Архитектите бяха запазили апартаментчетата и само ги бяха ремонтирали и модернизирали. Реконструкцията на квартала промени само външния му облик. Форум Ист създаваше благоприятна почва за престъпни действия, особено за нападения на хора и обири на жилища. Беше достатъчно оживено, празни апартаменти нямаше и въпреки това жителите здраво заключваха вратите си вечер. Към крилото, в което се намираше апартаментът на Хуанита, водеше солидна външна врата, но другите наематели често забравяха да я заключат.

Точно пред вратата на Хуанита имаше малка площадка, а встрани от нея бяха стълбите. Тя допря ухо до вратата и попита:

— Кой е?

Не получи отговор, само почукването — леко, но настойчиво — се повтори.

Вътрешната верига бе на мястото си и затова тя отключи вратата. Открехна я няколко инча, толкова, колкото позволяваше веригата.

Светлината беше слаба и тя едва различи очертанията на едно лице. Човекът попита:

— Хуанита, мога ли да говоря с теб? Много те моля! Ще ми разрешиш ли да вляза?

Не вярваше на очите си! Майлс Истън! Ала нито гласът, нито лицето бяха на онзи Истън, когото познаваше. Лицето му беше бледо и измъчено, а гласът — умолителен.

Чудеше се какво да му отговори.

— Мислех, че си в затвора.

— Излязох. Днес. — Той бързо добави: — Освободиха ме условно.

— И защо дойде тук?

— Спомних си къде живееш.

Тя поклати глава, но не посегна към веригата.

— Не те питам това, искам да знам защо дойде тук?

— Защото единственото нещо, за което мислих през всичките тези месеци, през цялото време, докато бях вътре, бе да те видя, да разговарям с теб, да ти обясня…

— Няма нищо за обясняване.

— Има, Хуанита. Моля те! Нека вляза!

Зад нея се чу звънкото гласче на Естела:

— Мамо, кой е?

— Хуанита, няма от какво да се страхуваш — нито за себе си, нито за момиченцето си. Нямам нищо друго, освен това. — Той повдигна един малък, сплескан куфар. — Тук са нещата, които ми върнаха, когато ме пуснаха.

— Е, добре… — отстъпи Хуанита. Въпреки съмненията, любопитството й надделя. Защо ли беше дошъл? Обзета от колебания, тя притвори вратата и освободи веригата.

— Благодаря ти. — Той пристъпи нерешително, сякаш се страхуваше, че Хуанита може да промени решението си.

— Здравей — каза Естела, — ти приятел на мама ли си?

Майлс се смути, но каза:

— Не съвсем, особено в миналото. Макар че ми се иска да й бъда добър приятел.

Малкото, тъмнокосо дете го изгледа:

— Как се казваш?

— Майлс.

— Много си слаб — усмихна се Естела.

— Знам.

Хуанита огледа Майлс и се слиса от промените, които бяха настъпили с него. За последните осем месеца гой бе отслабнал толкова много, че скулите на лицето му бяха изпъкнали, а вратът и тялото му бяха съвсем мършави. Широкият му костюм висеше от всички страни. Майлс имаше измъчен и уморен вид.

— Мога ли да седна?

— Да. — Хуанита посочи плетения стол. Тя остана права, с лице към него. — Не си се хранил добре в затвора — каза тя, без да съзнава нелогичността на своето обвинение.

Той кимна и за първи път се усмихна.

— Там не беше много луксозно… Предполагам, че си личи.

— Si, me di cuenta.6 Личи си.

— Ти на вечеря ли си дошъл? — попита Естела. — Мама е приготвила пай.

— Не — отвърна той след кратко колебание.

— Ял ли си нещо днес? — попита Хуанита.

— Сутринта. Хапнах на автобусната спирка. — От кухнята се разнасяше миризма на печен пай. Майлс неволно обърна глава нататък.

— Тогава ще хапнем заедно — каза Хуанита и сложи още един прибор на малката маса, където се хранеха с Естела. Да споделиш храната с внезапно дошъл гост бе традиция за всеки пуерторикански дом — дори и за най-бедния.

Докато вечеряха, Естела задаваше въпроси, а Майлс й отговаряше. Той се поотпусна и огледа скромно обзаведения, но приятен апартамент. Хуанита явно имаше добър домакински усет и вкус. Тя обичаше да шие и боядисва. За купеното на старо канапе бе ушила калъф от памучен плат на ярки райета в бяло, жълто и червено. Освен сламения стол, в който се бе настанил Майлс, в стаята имаше още един сламен стол — Хуанита ги бе купила съвсем евтино и ги бе боядисала в яркочервено. Пердетата също бе ушила сама — от обикновен, светложълт плат. Стените бяха боядисани с обикновена боя и тук-там украсени с рекламни афиши на туристически компании.

Хуанита внимателно следеше разговора между Естела и Майлс и почти не се обаждаше. Тя все още таеше подозрения към тази неочаквана визита. Защо бе дошъл Майлс? Дали отново няма да й причини някакви неприятности? Опитът й подсказваше, че това бе напълно възможно. В момента той изглеждаше съвсем безопасен — слаб, смутен, напълно съкрушен. Хуанита безпогрешно разпознаваше симптомите на това състояние.

Тя не изпитваше никаква неприязън. Майлс се бе опитал да прехвърли върху нея вината за откраднатите от него пари, но ето, че време го бе поизличило спомена за тази подлост. Още навремето, когато го разобличиха, тя изпита единствено облекчение, а не омраза. Хуанита не искаше нищо друго освен спокойствие за себе си и Естела.

Майлс Истън въздъхна и каза:

— Благодаря ти. Отдавна не бях вкусвал такова хубаво ядене.

— Какво ще правиш сега? — попита Хуанита.

— Не знам. Утре ще започна да търся работа. — Той си пое дълбоко въздух и сякаш се канеше да каже нещо, но тя му направи знак да почака.

— Vamos, Естела, amoreito, време е за лягане.

След малко Естела дойде да каже лека нощ — измита, сресана и облечена в розова пижамка. Големите й влажни очи гледаха тъжно Майлс.

— Моят татко си отиде, ги също ли ще си отидеш?

— Да, след малко…

— Така си и мислех. — Тя подаде бузката си и той я целуна.

След като зави Естела, Хуанита излезе от спалнята и затвори вратата след себе си.

— Така. Сега вече можеш да говориш.

Той помълча, след това навлажни устните си. Моментът беше дошъл, но той не можеше да намери подходящите думи.

— През цялото време — започна той, — докато бях затворен… непрекъснато исках да ти кажа колко много съжалявам. Съжалявам за всичко, което направих, но най-много за това, което причиних на теб. Срамувам се. От една страна ми се струва, че не съм разбирал какво всъщност върша. Но от друга, мисля, че сам съм виновен за всичко…

Хуанита сви рамене.

— Това, което се случи, е минало. Има ли вече някакво значение?

— За мен има значение. Моля те, Хуанита, нека ти разкажа всичко така, както беше.

Думите му се лееха като река. Той заговори за угризенията на съвестта си, за неразумната игра на комар предишната година, за дълговете, за онази особена треска, която разрушава всякакви морални категории и ценности. Сякаш друг човек бил обсебил ума и тялото му. Говори и за вината си за кражбата в банката. Но най-лошото, повтори Майлс, бе това, което бе сторил на нея, или по-точно се бе опитал да стори. Срамът за тази недостойна постъпка го преследвал всеки ден и час по време на престоя в затвора, преследвал го и сега.

Хуанита го слушаше, обзета от подозрения. Животът й бе поднасял достатъчно неприятности, подлости и изненади, за да си позволи да се довери напълно на някого. Но кой знае защо постепенно започна да си мисли, че това, което казва Майлс, би могло да се приеме и за истина. Обхвана я чувство на съжаление.

Тя осъзна, че сравнява Майлс с Карлос, изчезналия й съпруг. И двамата бяха слабохарактерни. И все пак, желанието на Майлс да се върне и да признае вината си говореше за сила и мъжественост, които Карлос не притежаваше.

Хуанита си мислеше, че по някаква ирония на съдбата мъжете в нейния живот — свързани с нея по един или друг начин — бяха нестабилни, на тях не можеше да се разчита. А в живота често губеха, както и тя самата. Това откритие я развесели, но тя сдържа усмивката си, защото реши, че Майлс никога не би могъл да я разбере.

— Хуанита, искам да те попитам нещо — сериозно каза той. — Ще ми простиш, ли?

Тя го погледна.

— И ако ми простиш, ще ми го кажеш ли?

Напиращата усмивка съвсем замря. Сълзи изпълниха очите й. Тя разбираше чувствата му. Беше родена в католическо семейство и макар че напоследък рядко ходеше на църква, Хуанита познаваше облекчението, което носи изповедта и опрощаването на греховете. Тя се изправи на крака и каза:

— Майлс, стани и ме погледни в очите.

Той стана и я погледна.

— Has sufrido bastante.7 Да, прощавам ти — каза тя.

По лицето му се четеше огромно вълнение. Той се отпусна на рамото й и заплака.

Майлс се успокои, двамата седнаха отново и Хуанита смени темата.

— Къде ще прекараш нощта?

— Не знам. Все ще измисля нещо.

Тя помълча за миг, след това каза:

— Остани тук, ако искаш. — Забеляза учудването му и бързо добави: — Можеш да спиш в тази стая. Аз ще легна в спалнята с Естела. Ще заключа вратата — отсече накрая Хуанита, тъй като не искаше да оставя никакво място за недоразумения.

— Бих останал, ако наистина нямаш нищо против. И няма защо да се безпокоиш.

Майлс премълча причините, които изключваха всякакво място за тревога от нейна страна — те бяха и психологически, и сексуални, и той нямаше никаква представа как ще се справи с тях. Едно беше сигурно — вследствие на хомосексуалните контакти с покровителя си Карл, той не изпитваше никакво влечение към жените. Кой знае, може би това беше невъзвратимо и може би никога вече нямаше да бъде истински мъж.

Беше късно, умората ги завладя и Хуанита отиде да спи при Естела.

Сутринта Хуанита чу, че Майлс стана рано. Половин час по-късно, когато излезе от спалнята, той си беше тръгнал.

На масата в хола имаше бележка.

Докато приготвяше закуската, тя с учудване установи, че съжалява за това, че си е тръгнал.

2

Влиянието на Алекс Вандервурт нарасна значително през четирите месеца и половина, след като управителният съвет на Първа търговска американска банка одобри плана за увеличаване на спестовните влогове и разкриване на нови банкови клонове. Почти всеки ден се организираха съвещания за планиране на дейността или за обсъждане на конкретните проблеми, в които взимаха участие и служители от банката, и външни консултанти или съдружници. Работата продължаваше и през уикендите, и през празниците. Алекс смяташе, че програмата трябва да влезе в действие преди края на лятото, за да бъде в апогея си към средата на есента.

Най-лесна беше реорганизацията на спестовните влогове. Главното, включително въвеждането на четири нови типа спестовни влогове с увеличен лихвен процент и за различни нужди, бе предварително проучено и подготвено по нареждане на Алекс Оставаха детайлите. За да се привлекат повече хора, бе необходима активна рекламна кампания. Агенцията на Остин, независимо от преплитането на интересите, свърши бърза и компетентна работа. Лайтмотивът на кампанията беше:

В началото на август повечето вестници отделиха доста място на предимствата на спестяванията в Първа търговска американска банка. Към рекламите, които заемаха по две вестникарски страници, имаше и карта с местоположението на осемдесетте банкови клона в щата, където на всеки, който си открива нов влог, предлагаха сувенири, кафе и „приятелски финансов съвет“. Сувенирът се определяше в зависимост от размера на първоначалната вноска и срока на депозита. Кампанията вървеше и по телевизията, и по радиото, и така влизаше във всеки дом.

Що се отнася до деветте нови клона — или „магазините за пари“, както ги наричаше Алекс, два бяха разкрити в последната седмица на юли, три в първите няколко дни на август, а останалите четири щяха да заработят преди началото на септември. Сградите бяха взети под наем и се налагаше само да ги ремонтират, така че клоновете можеха да заработят и по-рано.

Магазините за пари, чието име бе реклама само по себе си, правеха огромно впечатление. Те придобиха дори по-голяма популярност, отколкото Алекс Вандервурт, а и отделът за връзки с обществеността и рекламната агенция на Остин бяха предполагали. Алекс ръководеше цялата дейност, свързана с кампанията, и популярността му растеше със скоростта на устремена към висините комета. Това бе съвсем неочаквано за него.

Една от репортерките на сутрешния вестник „Таймс Реджистър“, която отразяваше откриването на новите банкови клонове, се порови в документацията на вестника в търсене на интересни минали факти и се натъкна на информациите за Алекс и февруарската кампания на жителите на Форум Ист. С редактора на уводния материал решиха, че от случая Алекс може да излезе голям, интересен материал. Така и стана.

В статията се казваше: „Когато мислите за съвременните банкери, не бива да си представяте сериозни и строги финансисти в двуредни тъмносини костюми, които често казват «не» с присвити устни. Да вземем например господин Александър Вандервурт.

Господин Вандервурт е изпълнителен вицепрезидент на Първа търговска американска банка и външният му вид с нищо не подсказва, че е банкер. Костюмите му са последен модел «Ескуайър», а маниерите му са а ла Джони Карсън. И когато става дума за заеми, особено за малки, той с незначителни изключения е склонен да каже «да». Господин Вандервурт вярва в пестеливостта и смята, че повечето от нас не използват парите така разумно, както са го правили родителите и прародителите ни.

Александър Вандервурт стана известен и с една съвременна идея за развитието на банковото дело, която тази седмица намери своята реализация в крайните квартали на нашия град.

Новата идея в областта на банковото дело ще се осъществява в клонове, които не приличат на банки, а това изглежда съвсем естествено, след като главният инициатор за създаването им е Александър Вандервурт — както вече споменахме, той съвсем не прилича на банкер.“

Срещата бе организирана от Дик Френч като официален говорител на банката. Репортерката беше на средна възраст, яркоруса и се казваше Джил Пийкок. Госпожа Пийкок съвсем не беше величие в журналистиката, но темата й допадаше и тя се държеше добронамерено.

Алекс и госпожа Пийкок посетиха един от новите банкови клонове, разположен в търговската част на краен квартал. Клонът беше голям колкото обикновен магазин за хранителни стоки, ярко осветен и с приятен дизайн. Клиентите се самообслужваха с помощта на двете автоматични, изработени от неръждаема стомана каси на фирмата Докътел. Алекс обясни, че автоматичните каси са свързани директно с компютрите в централното управление на Първа търговска американска банка.

— Хората искат по-добро обслужване — продължи той, — затова би било добре банките да бъдат отворени по-дълго. Магазините за пари като този ще бъдат отворени по двайсет и четири часа в денонощието, и през седемте дни на седмицата.

— С персонал през цялото време? — попита госпожа Пийкок.

— Не. През деня ще имаме един служител, който да дава необходимата информация. Вечер няма да има никой друг освен клиентите.

— Не ви ли е страх от обири?

— Автоматичните каси са истински крепости, е всички видове алармени системи, познати на човека — усмихна се Алекс. — А телевизионните скенери предават образа в контролния център. Проблемът ни в момента не е сигурността, а това как да накараме клиентите да приемат новата идея.

— Както виждам, някои вече са я приели.

Беше рано, около 9,30 сутринта, но в малката банка имаше около десетина посетители, пристигаха и още. Повечето бяха жени.

— Проучванията показаха — продължи Алекс, — че жените възприемат промените в търговията по-бързо. Може би затова големите магазини правят чести промени. Мъжете са по-инертни, но жените постепенно ги убеждават.

Пред автоматичните каси се образуваха малки опашки, които се придвижваха бързо. Клиентът поставяше пластмасовата си лична карта и натискаше няколко копчета. Някои внасяха пари и чекове, други теглеха пари. Един-двама плащаха сметките си по банковите кредитни карти — вноската за електричество и някои други видове услуги. Машината поглъщаше чековете и парите или светкавично ги изплюваше.

Госпожа Пийкок посочи към автоматичните каси:

— Лесно ли се научиха хората да боравят с тези машини? Или по-трудно от очакванията ви?

— О, много по-лесно. Трудно беше, докато ги убедим да опитат. Но след като опитаха, те бяха наистина възхитени.

— Обикновено се счита, че човек предпочита да има работа с друг човек, а не с машини. Защо решихте да нарушите това правило?

— Защото проучванията, за които ви споменах, показаха, че хората предпочитат финансовите им операции да са тяхна, лична работа.

„Това наистина е една лична работа, писа Джил Пийкок в статията си в неделното издание на вестника, само ти и франкенщайнските чудовища-каси.

Аз си открих сметка и след това сключих заем насаме с телевизионната камера и с екрана. Винаги, когато съм взимала заем от някоя банка, аз съм се чувствала някак неудобно. Този път, обаче, не беше така, защото срещу мен нямаше човек. Аз не виждах служителя, не знаех името му, пък и той беше на няколко мили от мен.“

— Седемнайсет мили, за да бъдем точни — бе споменал Алекс. — Банковият служител, с когото разговаряха, е в контролната зала на нашето централно управление. Оттам влизаме в контакт с всички банкови клонове чрез телевизионни уредби.

— Бързо ли се променя банковото дело? — попита госпожа Пийкок.

— В технологично отношение ние се развиваме дори по-бързо и от космонавтиката. Това, което виждате тук, е най-важната промяна след въвеждането на чековото разплащане и само след десет, а може би и след по-малко години, банковите операции ще се осъществяват главно по този начин.

— А какво ще стане с касиерите?

— Ами броят им ще намалява. Защо трябва да чака човек някой друг да му брои парите, като може бързо да се обслужи и сам? Касите в банките ще се превърнат в една отживелица, каквато отживелица е някогашният бакалин, който мереше захарта, маслото, граха и ни ги слагаше в хартиени пликове.

— Всичко това е доста тъжно — каза госпожа Пийкок.

— Такава е цената на прогреса.

Беше още рано да се прецени дали магазините за пари допринесоха за увеличаването на спестяванията или не. Но затова пък беше ясно, че дори най-оптимистичните предвиждания на Първа търговска американска банка за размера на спестовните влогове бяха достигнати с невероятна бързина и значително зад-минати.

Алекс сподели с Марго Бракън, че акцията на Първа търговска американска банка явно бе улучила подходящия момент на общественото настроение.

— Стига си се надувал, а си изпий портокаловия сок — каза Марго.

Неделните сутрини в апартамента на Марго бяха истинско удоволствие. Все още по пижама и халат, Алекс четеше материала на Джил Пийкок в „Сънди Таймс Реджистър“, а Марго приготвяше своя яйчен специалитет.

Докато закусваха, Алекс сияеше от удоволствие. Марго прочете статията в „Сънди Таймс Реджистър“ и заяви:

— Много добре. — Наведе се напред, целуна го и добави: — Радвам се за теб.

— Тази реклама е май по-добра от онази, която дължа на теб, Бракън.

— Знае ли човек? — весело каза тя. — Пресата много дава, но и много взима. И ти, и твоята банка можете още утре да станете обект на атаки.

— Толкова често си права — въздъхна той.

Ала този път тя не се оказа права.

Още на другия ден съкратеният вариант на материала бе публикуван във вестниците на още четирийсет града. След като забеляза големия интерес към темата, Асошиейтед Прес подготви свой репортаж и го разпространи в национален мащаб. Същото направи и Юнайтед Прес Интърнешънъл. „Уолстрийт Джърнъл“ изпрати свой репортер и след няколко дни на първа страница показа Първа търговска американска банка и Алекс Вандервурт над обширния материал за автоматичните каси. Ен Би Си също изпрати екип, който интервюира Алекс в един от магазините за пари и видео-репортажът бе излъчен във вечерните новини.

Всяка нова публикация даваше подтик на кампанията за спестяванията и бизнесът в магазините за пари процъфтяваше.

Без да бърза и подобаващо на неговата тежест и величие, „Ню Йорк Таймс“ размисли и си взе бележка. В средата на август, на своята неделна страница за бизнес и финанси, вестникът писа: „Един банков радикал, който може би ще стане известен“.

Интервюто с Алекс в „Ню Йорк Таймс“ се състоеше от въпроси и отговори. То започваше с автоматичните каси и продължаваше към по-общи теми.

— Скъпи, прекрасно си го казал! Гордея се с теб и те обичам повече от всякога — увери го Марго, след като прочете предварителния вариант на интервюто, един ден преди да бъде публикувано. — Това е най-искреното нещо, което някога съм чела. Но останалите банкери ще те намразят. Ще искат да те схрускат за закуска.

— Някои да — каза Алекс, — но може би не всички. Въпреки това въпросите и отговорите го обезпокоиха, независимо че в момента се намираше на върха на успеха и славата си.

3

— Единственото нещо, което те спасява от разпъване на кръст, Алекс, е, че изявлението ти е пред „Ню Йорк Таймс“ — заяви Луис Д’Орси. — Ако беше казал същото нещо пред някой друг вестник, банковите директори щяха да те изхвърлят като парий. Но това е „Ню Йорк Таймс“! Този вестник придава значителна тежест и респект, макар че, честно казано, не ми е ясно точно защо.

— Луис, скъпи — каза Едуина Д’Орси, — не би ли могъл да прекъснеш речта си и да налееш малко вино?

— Но аз не държа реч. — Съпругът й стана от масата и донесе втора бутилка „Кло де Вужо“, реколта 1962 година. Кльощавият Луис продължи: — Аз говоря спокойно и обстойно за „Ню Йорк Таймс“, който, по мое мнение, е безплодна дрипа във висша степен. Неоправданият му с нищо престиж е паметник на американското слабоумие!

— Все пак има по-голям тираж от твоето списание — намеси се Марго Бракън. — Може би затова не го харесваш?

С Алекс бяха на гости на Луис и Едуина Д’Орси в елегантния им дом в Кейман Мейнър. На масата, осветена от свещи, блестяха кристални чаши и излъскани сребърни прибори върху ленена покривка. През широкия прозорец на голямата трапезария се виждаха трепкащите светлини на далечния град. На фона на светлините една криволичеща тъмна ивица очертаваше пътя на реката.

Беше изминала една седмица, откакто бе отпечатано породилото противоречиви реакции интервю на Алекс.

Луис си отряза парченце от телешкия медальон и отговори любезно на Марго:

— Моето списание, което излиза два пъти в месеца, е продукция от високо качество на висшия интелект. Докато повечето всекидневници, включително и „Таймс“, наблягат на долнопробното количество.

— Стига сте спорили вие двамата — каза Едуина и се обърна към Алекс. — Поне десет души в банковия клон ми казаха, че са прочели интервюто и са във възторг от твоята искреност. Каква беше реакцията в центъра?

— Смесена.

— Обзалагам се, че знам поне един човек, който е възмутен.

— Права си — усмихна се Алекс — Роскоу не беше сред тези, които ръкопляскаха.

Отношението на Хейуърд към Алекс бе станало по-ледено и от преди. Алекс подозираше, че Хейуърд го мразеше не само заради нарасналия му авторитет, но и от завист — дейността със спестовните влогове и магазините за пари, на която Роскоу се беше противопоставил, процъфтяваше.

Другото несбъднато предвиждане на Хейуърд и поддръжниците му в управителния съвет, бе свързано с осемнайсетте милиона долара, вложени от спестовни и заемни служби. Макар че ръководствата на тези служби повдигнаха пушилка по повод на новата политика на банката, те не изтеглиха депозитите си. И нямаха намерение да го направят.

— Като изключим Роскоу и компанията му, чувам, че получаваш все по-широка подкрепа сред служителите — каза Едуина.

— Може би ще бъда на мода за сезона. Като райето.

— А може и да се пристрастиш към делото — обади се Марго. — Забелязвам, че започваш доста да се вживяваш.

Той се усмихна. Беше му много приятно да получава поздравления от хора, които уважаваше — Том Строгън, Орвил Йънг, Дик Френч, Едуина, а и от неколцина от по-младите служители, които преди не познаваше по име. Някои от директорите специално му телефонираха, за да го похвалят. Ленард Кингзуд му каза:

— Ти помогна наистина много за създаването на добър имидж на банката.

Появата на Алекс в коридорите на банката наподобяваше триумфално шествие, чиновници и секретари го заобикаляха, поздравяваха го и му се усмихваха сърдечно.

— Като говорим за персонала, Алекс — каза Луис Д’Орси, — не ти ли се струва, че нещо в централното управление липсва? Например Едуина? Време е да я издигнете. Губите много, като не го правите.

— Луис, как можа?! — Дори на светлината на свещите се виждаше, че Едуина цялата пламти. — Събрали сме се да се видим и да вечеряме заедно — протестираше тя. — Но дори да водехме делови разговор, подобни реплики са съвсем недопустими. Алекс, моля да ни извиниш.

Луис я погледна невъзмутимо над полукръглите си очила.

— Ти можеш да се извиняваш, скъпа. Но не и аз. Познавам добре възможностите и качествата ти. Нима някой би могъл да си съперничи с мен в това отношение? Освен това имам навика да обръщам внимание на другите върху всяко забележително нещо, което видя.

— Е, браво на теб, Луис! — възкликва Марго. — Алекс, какво ще кажеш? Кога моят така високо ценена братовчедка ще се прехвърли в централното управление?

Едуина съвсем се ядоса.

— Спрете, моля ви! Ужасно ме притеснявате!

— Няма защо да се притесняваш. — Алекс отпи с удоволствие от виното си. — О, 1962 година явно е била добра година за бургундското вино. Толкова добра, колкото и 1961, не мислиш ли?

— Да — съгласи се домакинът. — За щастие си купих доста и от двете.

— Ние четиримата сме добри приятели — каза Алекс. — Можем да си говорим съвсем откровено като знаем, че всичко ще остане между нас. Ще ви кажа, че вече съм мислил за повишението на Едуина и дори имам предвид точно определена работа за нея. Кога ще успея да го осъществя, заедно с някои други промени, ще зависи от развитието на събитията през следващите месеци. Едуина добре знае това.

— Да — каза тя, — така е.

Едуина знаеше, че личната й привързаност към Алекс е добре известна в банката. След смъртта на Бен Розели, а дори и преди това, тя разбираше, че ако Алекс станеше президент, това почти със сигурност щеше да повлияе положително на нейната кариера. Успееше ли Роскоу Хейуърд, за нея бе почти невъзможно да се издигне служебно.

— Освен това бих искал да видя Едуина член на управителния съвет — добави Алекс.

Марго грейна.

— Браво на теб! Това би било стъпка напред по пътя към женското равноправие.

— Не — веднага реагира Едуина, — не ме цитирай във връзка с женското равноправие. Всичко, което съм постигнала, си е било благодарение на мен самата, в честно състезание с мъжете. Винаги, когато става дума за равноправието на жената, имам чувството, че се поставят някакви изисквания за фаворитизиране, за предоставяне на някакви предимства, защото се касае за слабия пол. И с всичко това равноправието между двата пола някак се връща назад, а не върви напред.

— Говориш глупости! — възкликна Марго. — Но ти е позволено да ги говориш, защото ти си едно изключение, ти си късметлийка.

— Не става дума за късмет — каза Едуина. — Аз просто съм работила.

— И никакъв късмет?

— Е, поне не кой знае какъв.

— Трябва да си имала късмет все пак, защото си жена, а откакто се помним, знаем, че банкерството е територия изключително за мъжете — макар че не бих могла да Кажа защо е така.

— Нима опитът не е достатъчна причина? — попита Алекс.

— Не, това са сапунени мехури, които мъжете пускат, за да държат жените настрана. Не виждам нищо изключително мъжко в банкерството. То изисква мозък и жените го имат, понякога в по-качествена форма, отколкото у мъжете. Всичко Останало съществува или като писмен документ, или пък се научава и запомня. Единственият физически труд в тази област е внасянето и изнасянето на парите от бронирани коли, което без съмнение също би могло да се върши от жени.

— Няма да споря с теб — каза Едуина, — а ще ти кажа само, че мъжката „изключителност“ е вече победена — от хора като мен — и все повече губи позиции. Кой тогава има нужда от всичките тези приказки за равноправие? Аз самата нямам.

— Съвсем не е победена и не губи позиции — не й остана длъжна Марго. — Иначе ти вече щеше да бъдеш в централното управление и нямаше да обсъждаме този въпрос, нали?

Луис Д’Орси тихичко се изсмя.

— Точно тъй, мила.

— Тези, които са в банковото дело, имат нужда от приказки за женското равноправие — каза в заключение Марго. — И още дълго време ще бъде така.

Алекс се облегна назад — както винаги, и сега му беше приятно да слуша спорове, в които участваше Марго.

— Може всичко да се говори за нашите съвместни вечери — отбеляза той, — но в никакъв случай не може да се каже, че са скучни.

Луис кимна в знак на съгласие.

— Нека кажа в заключение — защото аз всъщност започнах разговора — че се радвам за твоите намерения по отношение на Едуина.

— Добре, Луис — все още ядосано каза съпругата му, — и аз ти благодаря, Алекс. Но мисля, че това е напълно достатъчно. Нека да спрем дотук.

Точно това и направиха.

Марго им разказа за поредната си битка срещу един голям супермаркет, където мамели клиентите в сметките. Пресмятанията за дължимото в края на месеца винаги били с няколко долара повече. Ако някой направел оплакване, обяснявало му се, че е станала грешка. Но малцина се оплаквали.

— Хората виждат сметката си за месеца напечатана на машина и смятат, че тя е точна. Това, което забравят, или пък не знаят, е, че машините могат да бъдат програмирани така, че да допускат грешка. — Марго добави, че супермаркетът спечелил десетки хиляди долара и че възнамерявала да докаже това в съда.

— Ние не програмираме грешки в банката — каза Едуина, — но грешки все пак стават. Затова винаги подканям хората да проверяват получаваните суми.

Марго им разказа, че в разследванията около супермаркета й помогнал един частен детектив на име Върнън Джакс. Оказал се много усърден и находчив. Тя просто нямаше думи, за да изкаже задоволството си от него.

— Познавам го — каза Луис Д’Орси. — Той е правил разследвания и за Комисията по ценните книжа и обмена на валута. Свърши добра работа.

Като приключиха с вечерята, Луис каза на Алекс.

— Нека за малко да подишаме свободно. Искаш ли да изпушим но една пура и да пийнем по чашка коняк в моя кабинет? Едуина не обича мириса на пури.

След като се извиниха на дамите, мъжете слязоха на долния етаж — жилището на семейство Д’Орси заемаше два етажа — в светата светих на Луис Алекс се огледа с любопитство.

Стаята беше просторна, двете стени бяха заети с шкафове с книги, а на третата, върху полици, бяха подредени вестници и списания. И шкафовете, и полиците бяха препълнени. Имаше и три бюра. Едното бе заето от електрическа пишеща машина и отрупано с вестници, книги и документи.

— Когато стане невъзможно да се работи на едното бюро-обясни Луис, — веднага се прехвърлям на друго.

Кабинетът му бе свързан със стаята на секретарката. Луис влезе вътре и се върна с две чаши за коняк и бутилка „Курвоазие“.

— Често съм се питал — каза замислено Алекс, какво стои в основата на успеха на едно финансово списание…

— Бих могъл да ти разкажа за моето, което според мнението на специалистите е най-доброто. — Луис подаде на Алекс пълната чаша и посочи към отворената кутия с пури. — Почерпи се, пури „Маканудос“, по-добри няма. При това не ми струват почти нищо.

— И как успяваш?

Луис се усмихна.

— Виж тази тънка лентичка, която обвива пурата Срещу незначителна сума аз махам оригиналната и поставям специална, на която е написано „Списание на Д’Орси“. Това вече си е чиста реклама — или бизнес разходи, така че всеки път, когато пуша от тези пури, с удоволствие си мисля, че това е за сметка на Чичо Сам.

Алекс взе една пура и я помириса — качеството й бе безспорно. Отдавна бе престанал да прави морални преценки за данъчните лупинги, с които често се сблъскваше. Самият Конгрес ги бе издигнал в ранг на закони — защо да се обвиняват хората, че се възползват от всичко това?

— В отговор на твоя въпрос — започна Луис, — ще ти кажа, че не крия целта на моето списание. — Той запали пурата на Алекс, след това своята и с удоволствие дръпна. — А тя е да помогне на елита да стане още по-богат, или поне да не загуби вече придобитото.

— Да, забелязал съм.

Всяко списание от подобен род съдържаше съвети как да се правят пари — как да се купуват или продават ценни книжа, даваше указания за най-изгодната, валута, за някои банкови операции и за чуждите борсови пазари. Списанието съветваше как да се заобиколят данъчните закони от хората с големи доходи и как да се осъществяват сделки чрез сметки в швейцарски банки, сочеше политическите събития, които биха могли да се отразят върху печалбите, предричаше предстоящи катаклизми, от които по-умните и добре информираните биха могли да извлекат печалба. Изобщо — дълъг списък от съвети в авторитарен и нетърпящ възражения стил. Рядко имаше проблем, който да не е категорично решен.

— За съжаление в бизнеса с финансови списания започнаха да се появяват разни глупаци и шарлатани, които много вредят на репутацията ни — добави Луис. — Някои така наречени финансови списания са по-скоро част от вестници и затова нямат никаква стойност. Други пък рекламират разни стоки, като взимат за това пари от брокери и посредници, но в края на краищата всички тези комбинации се разкриват. Сериозните финансови издания са пет-шест, като начело е моето.

Алекс си мислеше, че подобно самоизтъкване би го подразнило, ако ставаше дума за някой друг. Но самочувствието на Луис имаше покритие. Луис изповядваше прекалено десни политически разбирания, ала Алекс бе забелязал, че когато ставаше дума за финансови въпроси, той напълно се дистанцираше от разбиранията си и получаваше само чист финансов дестилат нещо като чай прекаран през цедка.

— Ти нали си един от моите абонати? — попита Луис.

— Да — чрез банката…

— Ето ти последния брой. Служебния ще получиш в понеделник с пощата.

— Благодаря. — Алекс взе бледосиньото литографско издание — четири страници с непретенциозна външност. Оригиналът бе написан на машина, след това сниман и умален. Онова, което липсваше на изданието като външен вид, многократно се компенсираше от съдържанието му. Луис се хвалеше, че тези, които следват съветите му, биха могли да увеличат капитала си с една четвърт, че дори и наполовина за една година, понякога не беше изключено да го удвоят и утроят.

— Каква е твоята тайна? — попита Алекс. — Как става така, че винаги излизаш прав?

— Мозъкът ми е като компютър, в който са влагани данни в продължение на трийсет години. — Луис издуха дима от пурата и се потупа по челото е кокалестия си пръст. — Цялата финансова информация, която съм поел през това време, се пази тук, вътре. Свързвам фактите и сравнявам миналото с бъдещето. Освен това притежавам качество, чуждо на компютъра — страхотен инстинкт.

— Защо тогава се занимаваш с това списание? Защо ти самият не натрупаш състояние?

— О, това не би ми донесло удовлетворение. Ще ми липсва конкуренцията, състезанието с другите. Освен това — Луис се усмихна, — аз съвсем не съм зле материално.

— Доколкото си спомням, цената на абонамента за изданието ти е…

— Триста долара за година. Но също и две хиляди долара на час за лични консултации.

— Чудил съм се понякога, колко абонати всъщност имаш?

— И други се чудят, но това е тайна, която не споделям с никого.

— О, извинявай, не бих искал да любопитствам.

— Няма нищо. И аз на твое място бих се позаинтересувал.

Луис беше в необикновено добро настроение.

— Може би ще ти кажа тайната си — започна той. — На всеки човек му се иска да се похвали малко. Имам повече от пет хиляди абонати.

Алекс веднага пресметна сумата и подсвирна. Списанието носеше на Луис повече от милион и половина долара годишно.

— Освен това — допълни Луис, — всяка година публикувам по една книга и давам около двайсет консултации месечно Хонорарите за консултациите и за книгата покриват всичките ми разходи, така че парите, които получавам от списанието, са чиста печалба.

— Но това е изумително — възкликна Алекс и в същото време си каза, че може би пък няма нищо странно във всичко това. Онези, които се обръщаха за съвет към Луис, получаваха много повече, отколкото му плащаха. Освен това издаването на списание и даването на консултации се ползваха с данъчни облекчения.

— А има ли някакъв универсален съвет, който даваш на хората? — попита Алекс.

— Разбира се, че има — грижи се сам за парите си!

— Но ако става дума за някой, който не е достатъчно информиран…

— Тогава да се информира. Това не е чак толкова трудно. А да се грижиш сам за парите си е истинско удоволствие. Човек, разбира се, би могъл да чуе различни съвети, но трябва да подхожда с известен скептицизъм и с резерви, и добре да си помисли, преди да реши кой съвет да последва. След известно време човек се научава на кого да вярва и на кого — не. Трябва много да се чете, включително и такива финансови списания като моето. Никога не трябва да предоставяш на друг правото да взима решения вместо теб. Особено на някакви брокери — това е най-бързият начин, по който можеш да изгубиш вече спечеленото. Или пък на кредитните отдели в банките.

— Значи не одобряваш кредитните отдели?

— Но, Алекс, ти отлично знаеш, че състоянието на тези отдели както във вашата банка, така и в останалите, е ужасно. Някои по-крупни вложители наистина се ползват със специално внимание. Но средните и по-дребните или попадат в общия кюп, или пък с тях се занимават ниско платени и некомпетентни служители, които не могат да различат спекулативния пазар от борсовия спекулант.

Алекс направи гримаса, но не каза нищо. Той знаеше много добре, че Луис е прав — с някои много малки и забележителни изключения.

Двамата мъже мълчаха и отпиваха от чашите с коняк в изпълнената с дим от пури стая. Алекс разгръщаше страниците на последния брой на списанието и разглеждаше материалите, които по-късно щеше внимателно да изучи. Както обикновено, в него имаше и съвсем конкретна финансова информация.

Луис съветваше читателите да продължават да държат около 40% от авоарите си в златни кюлчета, златни монети или акции от златни мини.

Цялата колона съдържаше съвети за акциите на световните концерни. Алекс проследи с поглед графите „купуване“, „задържане“ и „продажби“. В графа „продажби“ очите му моментално се спряха на следното: „Съпранешънъл — продавайте веднага на пазара!“

— Луис, искам да те питам за Съпранешънъл — защо трябва да се продават акциите й? И то „веднага“? Тази компания от години е в графата ти с препоръка „Задръжте за дълго време“.

Домакинът се замисли, преди да отговори.

— Знаеш ли, имам известни подозрения за Сънеко. Вече няколко пъти получавам неблагоприятна информация за нея, и то от съвсем различни източници. Чуват се слухове за огромни загуби. Някои от филиалите на компанията имат доста сериозни финансови затруднения. Разполагам с непотвърдена информация от Вашингтон, че Големия Джордж Куортърмейн се опитва да откопчи от правителството субсидия, подобна на тази, която бе дадена на Локхийд. Като се има предвид всичко това, може да се твърди, че предстоят трудни дни. Е, може и да не е така. Но като предпазна мярка, аз бих искал моите хора да си спестят евентуални неприятности.

— Но всичко, което ми изброи, бяха слухове и непотвърдени данни. Такива неща се чуват за всички компании. Може би има нещо по-съществено.

— Не, няма. Моята препоръка да се продават акциите се основава преди всичко на собствения ми инстинкт. Понякога се ръководя именно от него. И в този случай е така. — Луис угаси пурата в пепелника и остави празната чаша. — Не е ли време вече да се върнем при дамите?

— Да — съгласи се Алекс и го последва. Но мислите му все още бяха насочени към Съпранешънъл.

4

— Просто не мога да повярвам — ядосано каза Нолан Уейнрайт, — че си дръзнал да се появиш отново тук.

— И аз не смятах, че ще мога да го направя. — Гласът на Майлс Истън издаваше вътрешното му напрежение. — Мислех да дойда вчера, но имах чувството, че няма да мога. И днес се въртях повече от половин час, докато събера кураж, за да вляза.

— Ти може да го наричаш кураж, но за мен е чисто нахалство. Ала след като си дошъл, очаквам да чуя какво по-точно искаш.

Двамата мъже бяха застанали един срещу друг в кабинета на Нолан Уейнрайт. Те бяха толкова различни: стройният, тъмнокож, красив вицепрезидент по сигурността и бившият затворник — окаян, блед и така променен в сравнение с онзи симпатичен помощик-оперативен управител, който работеше в Първа търговска американска банка преди по-малко от година.

Кабинетът бе доста скромно обзаведен в сравнение с останалите кабинети в банката. Сивите метални мебели и бюрото на Уейнрайт се открояваха на фона на бледите стени. Подът бе покрит с тънък и евтин килим. Банката отпускаше доста пари за обзавеждане и дори за украса, но главно на онези отдели, които носеха добри печалби. Отделът по сигурността не беше сред тях.

— Казвай какво искаш — повтори Уейнрайт.

— Дойдох да попитам дали няма да ми помогнете.

— Защо да ти помагам?

Младият мъж се поколеба и смутено каза:

— Вие знаете, че ме изиграхте със самопризнанието. В нощта, когато бях арестуван. Адвокатът ми каза, че то било незаконно и не би било възможно да се използва пред съда. Вие сте знаели това. Но нищо не ми казахте, оставихте ме да си мисля, че признанието е направено и аз подписах второто признание за ФБР, без да знам истината…

Уейнрайт присви подозрително очи.

— Преди да ти отговоря, искам да знам имаш ли оръжие у себе си?

— Не.

— Как бих могъл да ти вярвам?

Майлс сви рамене и вдигна двете си ръце на тила по начина, които беше научил, докато беше под предварителен арест и в затвора.

Уейнрайт се поколеба, но след това бързо и професионално го потупа по джобовете и опипа дрехите му. Майлс си смъкна ръцете.

— Аз съм стара лисица — каза Уейнрайт. — Някои юнаци като теб си въобразяват, че могат лесно да ме изиграят, а след това да се правят на невинни. Ти май си станал истински адвокат в затвора, а?

— Не. Това е единственото нещо, което разбрах.

— Добре, след като си подхванал този разговор, ще ти кажа направо. Аз знаех, че всичко това не е съвсем законно и наистина те изиграх. Но при подобни обстоятелства пак бих постъпил така. Ти беше виновен, нали? И беше готов да изпратиш онова момиче Нунес в затвора! Има ли значение как съм успял да те пипна?

— Мислех си, че…

— Знам какво си мислел. Ти си мислел, че ще дойдеш тук и ще намериш един човек, изпълнен с угризения, който веднага ще се втурне, за да направи всичко онова, което искаш. Е, нещата не стоят така.

— Не, съвсем не съм си представял подобно нещо — смънка Майлс Истън — Съжалявам, че дойдох.

— Какво точно искаш?

Последва пауза. След това Майлс каза.

— Искам работа.

— Тук? Ти трябва да си луд!

— Защо? Ще бъда най-честният служител, когото някога сте имали.

— Докато някой те притисне и откраднеш отново.

— Това няма да стане! — В миг като че ли припламна искра от предишния характер на Майлс Истън. — Никой ли не може да повярва, че наистина съм се променил? Вече знам какво може да му се случи на човек, ако открадне. Научих, че никога повече не трябва да правя подобно нещо. Не можете ли да разберете, че сега бих могъл да устоя пред всякакви изкушения само при мисълта, че отново ще се окажа в затвора?

— Всъщност няма никакво значение в какво точно вярвам и в какво не — каза сдържано Уейнрайт. — Банката си има своя политика. Хора с криминално минало не се приемат на работа. Дори и да исках, не бих могъл да променя този ред.

— Но бихте могли да опитате. В банката има и дейности, за които няма никакво значение дали си бил в затвора — просто защото нищо не можеш да откраднеш. Не мога ли да получа такава работа?

— Не — беше отговорът. Но след това като че ли любопитството надделя. — Защо настояваш толкова да се върнеш тук?

— Защото другаде не мога да си намеря работа. Никаква работа, разбирате ли? Толкова дълго търсих, нямам никакви шансове. — Гласът на Майлс потрепери. — А и защото съм гладен.

— Какво?

— Господин Уейнрайт, от три седмици съм излязъл от затвора. Повече от седмица нямам пукната пара в джоба си. Не съм ял от три дни. Чувствам се напълно отчаян. — Гласът, който потреперваше, се изпълни с плачевни нотки. — Дойдох тук… трябваше да се видя с вас… макар и да предполагах какъв ще бъде вашият отговор… но това беше единственото…

Суровият израз изчезна от лицето на Уейнрайт. Той посочи стола в другия край на стаята.

— Седни.

После излезе, даде пет долара на секретарката си и каза:

— Иди до кафенето, вземи два сандвича със салам и бутилка мляко.

Когато се върна, Майлс Истън продължаваше да седи на стола с отпуснати ръце и безнадежден поглед.

— Офицерът от затвора не ти ли помогна?

— Каза ми, че е страшно претоварен — отвърна Майлс, — отговарял за сто и седемдесет затворника. Така че може да се среща с Всеки от нас по веднъж месечно. Но и какво ли би могъл да направи за мен? Няма никакви работи места. Той само ни се заканва и ни предупреждава.

Уейнрайт знаеше от опит какво съдържат тези предупреждения: да не се среща с други престъпници и да не посещава места, известни като свърталища на престъпни елементи. При нарушение на тези забрани следваше връщане в затвора. Тези предупреждения бяха колкото нереалистични, толкова и нелепи. Един затворник, лишен от всякакви средства за съществуване, няма друг избор, освен да се събира с други като него. Това беше и причината за високата степен на рецидивизъм сред бившите затворници.

— Наистина ли търсиш работа? — попита Уейнрайт.

— Търсих навсякъде. При това не съм проявявал никакви претенции.

През трите седмици на непрекъснато търсене, Майлс почти беше намерил работа като кухненски работник в един треторазреден италиански ресторант. Мястото беше свободно и собственикът, дребен и пъргав като хрътка, беше склонен да го наеме. Но когато Майлс показа документа от затвора — беше длъжен да го направи — собственикът тутакси хвърли бърз поглед към касата. Италианецът се поколеба, но жена му заяви с леден тон:

— Не! Не можем да си позволим такъв риск!

Молбите не помогнаха.

Фактът, че идва от затвора, оказваше мигновено въздействие и ликвидираше всякаква възможност за работа.

— Ако имах възможност да направя нещо за теб, може би бих го сторил. — Тонът на Уейнрайт бе значително по-мек в сравнение с началото на разговора. — Но не мога. Тук няма нищо за теб. Повярвай ми.

— Така и предполагах — кимна тъжно Майлс.

— И какво ще правиш по-нататък?

В този миг влезе секретарката. Тя остави сандвичите, млякото и рестото и излезе. Уейнрайт подаде млякото и сандвичите на Истън и той облиза устни.

— Изяж ги, ако искаш.

Майлс се спусна бързо, махна салфетката на първия сандвич и започна да яде. Сандвичът изчезна за секунди и всичките съмнения на Уейнрайт за истинността на думите му се изпариха. Точно в този миг на шефа по сигурността му хрумна една идея.

Майлс изпи до дъно млякото и избърса устни. От сандвичите не остана и троха.

— Не отговори, на въпроса ми — каза Уейнрайт. — Какво смяташ да правиш отсега нататък?

Истън каза примирено:

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. Излъга ме, че не знаеш.

— Има ли някакво значение? — сви рамене Майлс.

— Предполагам, че досега си избягвал хората, с които си се запознал в затвора — каза Уейнрайт, като остави без отговор последния въпрос на Майлс. — Но след всички перипетии може би вече си решил да отидеш при тях. И се надяваш, че никой няма да разбере за това.

— Нима имам някакъв друг шанс? А и след като знаете толкова много, защо ме питате?

— Значи наистина имаш такива намерения?

— Ако кажа да, първото нещо, което ще направите, след като изляза оттук, е да се обадите в затвора — каза с омраза Истън.

— Не — поклати глава Уейнрайт. — Каквото и да решим, обещавам ти, че няма да направя подобно нещо.

— Какво означава това? Какво ще решаваме?

— Може би ще успеем да измислим нещо, но само при условие, че си готов да се изложиш на риск. И то голям.

— Какъв риск?

— По-нататък ще ти обясня. Първо ми разкажи с какви хора се запозна в затвора и с кои можеш да установиш контакт. — Уейнрайт усети недоверчивостта и колебанието на Майлс и добави: — Давам ти честната си дума, че няма да се възползвам без твое съгласие от това, което ще ми кажеш.

— Как бих могъл да съм сигурен, че това не е поредният ви трик? Веднъж вече ме изиграхте.

— Гаранция няма, просто трябва да ми повярваш. Ако можеш, направи го, ако не — тръгвай си и не се връщай вече тук.

Майлс седеше мълчаливо, мислеше, като от време на време навлажняваше с език устните си, един нервен жест, който му бе станал навик. Съвсем внезапно, без да покаже по някакъв начин, че е взел решение, той започна да говори.

Разказа за пратеника на мафията Роу в затвора Дръмонбърг. Обясни на Уейнрайт, че тази връзка е била осъществена по препоръка на човек отвън — от лихваря Игор, Руснака Омински, който смятал Истън за „мъжко момче“, тъй като не бил разказал при арестуването, а след това и пред съда, за връзките си с шайката, на която дължал пари. В знак на благодарност лихвите върху заемите му били замразени за времето, докато е в затвора.

— Пратеникът на мафията ми каза, че Омински спира часовника, докато съм вътре.

— Но ти вече не си вътре — отбеляза Уейнрайт. — Така че часовникът отново цъка.

— Да, знам това — смутено каза Майлс.

Той се беше опитвал да не мисли по този въпрос и докато търсеше работа, старателно избягваше местата, където знаеше, че може да се натъкне на лихваря Омински и останалите. По-специално ставаше дума за „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, за който бе научил няколко дни, преди да излезе от затвора. Клубът се намираше в центъра на града. Майлс спомена името му пред Уейнрайт.

— Не го знам къде точно е този „Дъбъл Севън“ — замислено каза шефът по сигурността, — но съм го чувал. Има репутацията на място, където се мотаят всякакви съмнителни типове.

Майлс бе уведомен в Дръмонбърг, че след като установи съответните контакти, ще се намерят начини да изкарва хляба си, а и да припечелва, та да започне да връща дълговете си. Не беше нужно кой знае колко да му се обяснява, за да се досети, че тези „начини“ са незаконни. Този факт, а и ужасът, който изпитваше при мисълта, че може да се върне обратно в затвора, го накараха да не припарва до „Дъбъл Севън“. Сега обаче…

— Значи правилно съм се досетил. Оттук щеше да се запътиш направо там.

— Не, господин Уейнрайт, не съм искал да отида там, уверявам ви! И все още не искам.

— Би могло, между нас казано, хем да отидеш, хем да не си свързан с тях.

— Как така?

— Знаеш ли какво е това таен информатор?

Майлс го погледна учудено и каза:

— Да.

— Тогава слушай внимателно.

Преди четири месеца, когато видя удавеното и обезобразено тяло на своя информатор Вик, Уейнрайт беше почти сигурен, че повече никога няма да се реши да изпрати човек за събиране на информация. Шокиран и изпълнен с чувство за вина, той бе убеден, че това не бива да се повтаря и не бе правил никакви опити, за да намери нов човек. Но Истън, в неговото отчаяно положение и с неговите връзки, представляваше чудесен случай, който не беше за изпускане.

Все повече и повече фалшиви кредитни карти Кийчардж заливаха района, а фалшификаторите оставаха неизвестни. Традиционните методи за залавяне на фалшификаторите и разпространителите бяха безрезултатни. Имаше и един факт, който пречеше на разследването — според федералните закони фалшифицирането на кредитни карти не се смяташе за криминално престъпление. Измамата трябваше да бъде доказана, а само намерението да се осъществи измама не можеше да бъде преследвано. Поради тези причини правозащитните органи проявяваха по-голям интерес към други форми на фалшификация, а с кредитните карти се занимаваха от време на време, съвсем инцидентно. Банките — за голямо разочарование на професионалисти като Нолан Уейнрайт — не правеха никакви сериозни опити да променят това положение.

Шефът по сигурността разясни всичко това на Майлс Истън. Изложи му и простия си план. Майлс трябваше да отиде в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, да се свърже с колкото се може повече хора, и да се опита да стане техен човек, като използва всички предоставени му възможности, за да спечели пари.

— Това носи сериозни рискове в две главни направления — каза Уейнрайт. — Ако извършиш криминално престъпление, ще бъдеш арестуван, съден и никой няма да може да ти помогне. Другият риск е, че дори и да не си извършил престъпление, до управата на затвора могат да достигнат слухове за твоите връзки. Това ще бъде достатъчна причина, за да те върнат обратно в затвора. Но ако всичко върви благополучно и няма никакви провали, ти, Майлс, би могъл да разшириш контактите си, да се ослушваш внимателно и да събираш информация. В началото трябва да избягваш всякакви прояви на любопитство. Прави се на безгрижен, не задавай въпроси — съветваше го Уейнрайт. — Не бързай, спокойно изчаквай. Нека хората те опознаят, да се чуе за теб, а след това те сами ще те потърсят за по-специална работа.

Веднъж приет като техен човек, Майлс би могъл да се опита да научи нещо повече, да проучи кои са фалшификаторите на кредитни карти, да прояви личен интерес и да се постарае да се сближи с тези, които ги дават на разпространителите.

— В тези среди винаги има някой — продължи Уейнрайт, — който познава някой друг, който пък познава човека, развиващ подобна дейност. Това е начинът да се промъкнеш вътре.

Истън трябваше да докладва периодично. Но не биваше да се срещат.

Като спомена за докладването, Уейнрайт се сети, че е длъжен да му разкаже за Вик. Направи го в общи линии и пропусна някои детайли. Докато говореше, той забеляза, че Майлс Истън пребледня и си спомни за онази нощ в апартамента, когато го разобличи и когато така ясно бе усетил, че младият мъж изпитва страх от физическо насилие.

— Каквото и да се случи — твърдо каза Уейнрайт, — не бих искал да казваш или пък да мислиш, че не съм те предупредил за опасностите. — Той замълча, а после добави: — А сега за парите.

Шефът по сигурността заяви, че ще гарантира на Майлс заплащане от петстотин долара месечно, докато — по един или друг начин — споразумението им не бъде прекратено. Парите ще бъдат изплащани чрез посредник.

— Ще се водя ли на работа в банката?

— Не.

Отговорът беше недвусмислен, категоричен, окончателен: официалното ангажиране на банката бе невъзможно. Ако Майлс Истън приемеше предложената роля, той трябваше да се справя съвсем сам и да понесе всички възможни последствия. Ако му се случеше някаква беда и се опиташе да замеси името на Първа търговска американска банка, управата на банката категорично щеше да отрече връзката си с него, пък и кой ли щеше да му повярва.

— След като беше осъден и пратен в затвора, повече нито сме те чули, нито видели — предупреди го Уейнрайт.

— Не е точно така — отвърна Майлс с намръщено лице.

— Съвсем прав си. Но помни, че ти дойде тук, а не аз съм те търсил. Така че какъв е отговорът ти — да или не?

— Ако бяхте на моето място, бихте ли приели подобно предложение?

— Не съм на твоето място, нито пък има вероятност да бъда. Но ще ти кажа какво мисля. В твоето положение нямаш кой знае какъв избор.

За миг сякаш се появи предишният Майлс Истън:

— Ако заложа на ези — ще загубя, ако заложа на тура — пак същото — усмихна се той. — Явно такава ми е съдбата. Но все пак бих искал да попитам нещо.

— Какво?

— Ако цялата тази работа свърши успешно, ако успея да получа — ако вие получите — доказателствата, от които се нуждаете, ще ми помогнете ли след това да си намеря работа в банката?

— Не мога да ти обещая това. Вече ти казах, че не аз определям правилата тук.

— Но вие имате достатъчно влияние, за да помогнете те да бъдат заобиколени.

Уейнрайт се замисли, преди да отговори. Ако нещата се развиват добре, той би могъл да отиде при Алекс Вандервурт и да се застъпи за Истън. Заслужаваше си, стига да успеят.

— Ще се опитам — рече той. — Това е всичко, което мога да ти обещая.

— Труден човек сте вие — каза Майлс Истън. — Както и да е, отговорът ми е — да.

— Отсега нататък не трябва да се срещаме — предупреди го Уейнрайт. — Прекалено опасно е. Можем да бъдем следени. Имаме нужда от някой, който да поддържа връзката помежду ни и да предава съобщенията и парите и в двете посоки. Това трябва да бъде човек, на когото напълно да се доверяваме.

— Предлагам Хуанита Нунес — промълви Майлс. — Разбира се, ако тя е съгласна.

Уейнрайт го погледна изумен.

— Касиерката, която ти…

— Да, но тя ми прости. — В гласа му се долавяха нотки на вълнение. — Отидох при нея и, слава богу, тя ми прости.

— Не мога да повярвам.

— Можете да я попитате. Не е сигурно, че ще се съгласи, но все пак мисля, че ще го направи.

5

Доколко верни бяха предчувствията на Луис Д’Орси за Съпранешънъл Корпорейшън? Достатъчно стабилна ли беше Съпранешънъл? Тревогите и съмненията на Алекс Вандервурт продължаваха.

Разговорът между Алекс и Луис за Сънеко беше в събота вечерта. В неделя Алекс непрекъснато мислеше за препоръката в списанието на Д’Орси: да се продават акциите на Съпранешънъл на каквато и да било цена. Припомняше си съмненията на Луис за стабилността на компанията.

Този въпрос беше изключително важен, дори жизненоважен за банката. Но ситуацията бе доста деликатна и Алекс разбираше, че трябва да действа много внимателно.

От една страна, Съпранешънъл бе един от най-големите им клиенти и компанията съвсем основателно би протестирала, ако банката разпространява неблагоприятни, особено пък неверни слухове. Алекс ясно разбираше: започне ли да задава въпроси, този негов интерес няма да остане незабелязан.

Но дали слуховете бяха неверни? Според Луис, те не се основаваха на нищо конкретно. Но именно по този начин, вследствие на подобни слухове започнаха огромните неблагополучия в бизнеса на Пен Сентрал, Екуити Фъндинг, Франклин Нашънъл Банк, Секюрити Нашънъл Банк, Американ Банк енд Тръст, ЮС Нашънъл Банк ъф Сан Диего и много други. Локхийд наистина не се разори напълно, но бе близо до това, ако американското правителство не я бе подпомогнало. Алекс с тревога се замисли, че Луис Д’Орси спомена за президента на Сънеко Куортърмейн, който използвал връзките си във Вашингтон, за да издейства на компанията заем, подобен на този, предоставен на Локхийд. Само дето Луис използва думата „субсидия“, която изглежда беше по-точна.

А може би Съпранешънъл изпитваше временни затруднения в осигуряването на свободни средства — това понякога се случваше и на най-стабилните компании. Алекс се надяваше, че става дума за нещо такова или изобщо за нещо не толкова сериозно. Но като служител на Първа търговска американска банка нямаше право да бездейства. Петдесет милиона долара от парите на банката бяха предоставени на Сънеко. Използвайки парите на вложителите, за които бе задължена да се грижи, банката бе инвестирала значителни средства, за да закупи акции на Съпранешънъл. Само като си спомнеше за това, Алекс се разтреперваше.

За да бъде честен, той реши, че първото нещо, което би трябвало да направи, е да информира Роскоу Хейуърд.

В понеделник сутринта Алекс излезе от кабинета си и тръгна към кабинета на Хейуърд по постлания с килим коридор на трийсет и шестия етаж на банката. Със себе си взе последния брой на списанието на Д’Орси.

Хейуърд още не беше дошъл. Като кимна приятелски на секретарката госпожа Калахан, Алекс влезе в кабинета и остави списанието на бюрото на Хейуърд. Той обгради с молив информацията за Съпранешънъл и прикачи следната бележка:

След това се върна в кабинета си.

След около половин час Хейуърд нахълта със зачервено лице. Той размахваше списанието.

— Ти ли остави на бюрото ми това отвратително и обидно списание?

Алекс посочи написаната на ръка бележка.

— Мисля, че е съвсем ясно.

— Тогава ще те помоля за една услуга — не ми изпращай повече безсмислиците, написани от този надут невежа.

— Е, хайде, стига. Луис Д’Орси наистина има огромно самочувствие и аз също не харесвам някои от надутите му писания. Но той не е невежа и си заслужава да се вслушаме в някои от неговите схващания.

— Може би ти мислиш така, но не и другите. Защо по-добре не прочетеш това? — Хейуърд тупна с ръка другото списание, което бе донесъл.

Алекс погледна към списанието, силно учуден от бурната реакция на колегата си.

— Това съм го чел — каза той.

Списание „Форбс“ бе поместило статия от две страници, която яростно атакуваше Луис Д’Орси. Алекс смяташе, че в нея има прекалено много обвинения и твърде малко факти. Но тя беше още едно потвърждение за честите нападки на финансовите кръгове срещу списанието на Д’Орси.

— И „Уолстрийт Джърнъл“ беше писал нещо подобно преди година — отбеляза Алекс.

— Чудя се защо не искаш да приемеш факта, че Д’Орси няма нито достатъчно опит, нито квалификация, за да дава съвети за инвестиране. Съжалявам, че съпругата му работи при нас.

Алекс реагира остро.

— Едуина и Луис Д’Орси работят напълно самостоятелно, всеки в своята сфера. Знам го със сигурност. Що се отнася до твоите квалификации, искам да ти припомня, че много изтъкнати експерти са се проваляли във финансовите си прогнози. А пък Луис Д’Орси доста често се е оказвал прав.

— Не и когато става дума за Съпранешънъл.

— Все още ли мислиш, че Сънеко е стабилна компания?

Алекс зададе въпроса съвсем спокойно и неумишлено, просто искаше да получи допълнителна информация. Но реакцията на Роскоу Хейуърд бе съвсем неочаквана. Очите му яростно заблестяха дори през очилата, а лицето му стана още по-червено.

— Сигурен съм, че нищо няма да ти достави по-голямо удоволствие от затрудненията на Сънеко и съответно моят провал.

— Но аз съвсем не исках…

— Остави ме да довърша! — Мускулите по лицето на Хейуърд трептяха, гласът му бе гневен. — Омръзна ми твоето долно заговорничене, твоите съмнения и „загриженост“, която се изразява в това да ми подхвърляш разни боклуци като този. — Той размаха списанието на Д’Орси. — Предупреждавам те да престанеш с всичко това. Съпранешънъл беше и е солидна, просперираща компания с високи печалби и с добро управление. Аз лично осигурих сътрудничеството със Сънеко — и ти още ми завиждаш за това постижение. Отново те предупреждавам: стой настрана от тази работа!

Хейуърд се врътна и излезе.

В продължение на няколко минути Алекс остана замислен. Преценяваше всичко чуто. Това избухване доста го учуди. През двете и половина години, откакто се познаваха и работеха заедно, двамата с Роскоу наистина не се харесваха, имаха големи различия и понякога не успяваха да прикрият взаимната си антипатия. Но Хейуърд никога не бе губил контрол върху себе си.

Алекс смяташе, че знае причината за това избухване — Роскоу Хейуърд се опитваше да прикрие собствената си тревога. Следваше естественият въпрос: дали и Хейуърд е разтревожен за Сънеко? И ако е така, какво трябва да се направи?

Докато разсъждаваше, Алекс внезапно се сети за един фрагмент от скорошен разговор. Натисна копчето на вътрешния телефон и каза на секретарката си:

— Виж дали ще можеш да откриеш госпожица Бракън.

Бракън се обади след около петнайсетина минути.

— Браво на теб! — весело каза тя. — Наложи се да ме извикат от съдебната зала.

— Бракън, наистина е спешно. — Той не искаше да губи никакво време. — Става дума за вашата акция в супермаркета — тази, за която говорихме в събота вечерта. Ти каза, че сте използвали частен детектив.

— Да, Върнън Джакс.

— Струва ми се, че и Луис го познава.

— Точно така.

— Луис спомена, че е добър професионалист и е работил за Комисията по ценните книжа и обмена на валута.

— Да. Вероятно са го взели, защото Върнън има научна степен по икономика.

Алекс добави и този факт към бележките, които си водеше.

— Достатъчно дискретен ли е Джакс? Може ли да се разчита на него?

— Напълно.

— Къде бих могъл да го намеря?

— Аз ще го намеря. Ти ми кажи къде и кога искаш да се срещнеш с него.

— В кабинета ми, Бракън, и то още днес — надявам се, че ще успееш.

Алекс изучаваше неугледния, оплешивял човечец, седнал срещу него на заседателната маса. Беше към средата на следобеда.

Джакс беше някъде около петдесетте и приличаше на дребен градски бакалин. Обувките му бяха мръсни, а върху сакото му имаше мазно петно. Преди да започне самостоятелен бизнес, Джакс бе работил като финансов инспектор.

— Разбрах, че имате научна степен по икономика — каза Алекс.

Джакс сви рамене.

— Вечерен университет, знаете как са нещата там. Всичко зависи от времето… — Той не довърши мисълта си и млъкна.

— А как сте със счетоводството? Имате ли достатъчно познания в тази област?

— Да, точно сега се готвя за едни изпити.

— Пак вечерен университет, предполагам.

— Да — отвърна Джакс с едва доловима усмивка.

— Господин Джакс… — започна Алекс.

— Повечето хора ме наричат Върнън.

— Върнън, бих искал да се заемете с едно проучване. Но всичко трябва да бъде направено дискретно, а и бързо — това е важно. Чували ли сте за Съпранешънъл Корпорейшън?

— Разбира се.

— Искам финансови сведения за тази компания. Но всичко трябва да бъде — не знам дали може да се намери някакво поточно определение — внимателно изпипано, без да се вдига излишен шум.

Джакс отново се усмихна.

— Господин Вандервурт — този път тонът му беше по-сериозен, — на мен точно това ми е работата.

Споразумяха се, че ще е необходим един месец за цялостното проучване, като Алекс ще получава междинна информация за по-съществените данни. Фактът, че банката финансира това проучване, щеше да се пази в пълна тайна. Няма да се използват никакви незаконни методи. За своята работа Джакс щеше да получи петнайсет хиляди долара плюс допълнителните разходи, свързани с проучването, но в разумни граници, като половината от сумата ще му бъде дадена веднага, а останалата — след като е предал доклада си. Алекс щеше да се погрижи заплащането да стане от оперативните фондове на Първа търговска американска банка. Той си помисли, че щеше да му се наложи да дава обяснения за тези разходи, но реши, че ще мисли за това, когато му дойде времето.

По-късно следобеда, когато Джакс си бе отишъл, се обади Марго.

— Нае ли го?

— Да.

— Как ти се видя?

— Не ми направи особено впечатление — каза Алекс.

— Ще ти направи по-късно — засмя се Марго. — Ще видиш.

Но Алекс по-скоро се надяваше, че това няма да стане. Много му се искаше Луис Д’Орси да греши и Върнън Джакс да не открие нищо, така че слуховете за Съпранешънъл да си останат само слухове и нищо повече.

Същата вечер Алекс направи едно от редовните си посещения при Силия в Оздравителния център. Вече ненавиждаше тези визити, защото винаги си тръгваше силно потиснат, но продължаваше да ходи там, воден от някакво чувство за дълг. Или може би чувство за вина? Кой знае…

Сестрата го придружи до стаята на Силия. След като излезе, Алекс седна и започна да говори, бърбореше за какво ли не и всъщност това беше нещо като монолог. Подхващаше най-различни теми, всичко, което му дойдеше на ума, но Силия сякаш не го чуваше, тя не даваше никакъв знак, че е забелязала присъствието му. При едно от посещенията си, Алекс реши да говори нелепости само защото му се искаше да разбере дали отнесеното изражение на лицето й ще се промени. Това не стана. Той изпита срам от постъпката си и повече не посмя да го повтори.

Говореше й, като почти не слушаше какво казва, а част от съзнанието му бе заето със съвършено други мисли. Тази вечер той й каза:

— Хората си имат какви ли не проблеми, Силия. Проблеми, за каквито никой дори не е помислял преди няколко години. Всяко постижение на човечеството е сподиряно от десетки въпроси и проблеми, каквито никога преди не сме имали. Да вземем за пример електрическата отварачка за консерви. Купуваш си я — аз имам такава — и веднага възниква проблемът къде да я включиш, кога да я използваш, как да я почистваш, какво да я правиш, когато се повреди. Всички тези проблеми не биха съществували, ако я нямаше електрическата отварачка. И защо ли въобще са я измислили, кой в края на краищата има нужда от нея? Като заговорих за проблеми, ще ти кажа, че и аз си ги имам: и в банката, и лични. Днес възникна един голям проблем. Може би за теб е по-добре, че си седиш тук откъсната…

Алекс млъкна, защото усети, че говори ако не глупости, то пълни безсмислици. Никой не би могъл да бъде добре, щом води такова тъжно и затворено съществувание.

Но състоянието на Силия беше такова, че друг избор нямаше. Особено през последните месеци. Може би преди около година, в нея все още се виждаха следи от предишната й нежна красота. Сега всичко това беше изчезнало. Буйната руса коса беше мръсна и сплъстена, кожата — посивяла и тук-там наранена от ноктите й по време на нервен пристъп.

Докато преди се свиваше на леглото само от време на време, сега позата й бе неизменна. Макар че Силия беше десет години по-млада от Алекс, тя приличаше на старица, поне двайсетина години по-стара от него.

Силия бе постъпила в Оздравителния център преди близо пет години. Лекарите смятаха, че състоянието й се е влошило и че би могла да живее само в лечебно заведение.

Алекс я гледаше, обзет от състрадание и тъга, но вече не изпитваше нито привързаност, нито любов. Мрже би трябваше да изпитва такива чувства, но той беше честен пред себе си и си даваше сметка, че това вече не е възможно. И все пак той беше свързан със Силия, и тази връзка нямаше да се прекъсне, докато бяха живи.

Той си спомняше разговора с доктор Макартни, проведен преди около единайсет месеца — един ден, след като Бен Розели така драматично оповести наближаващата си смърт. По повод ефекта, който един развод и друга женитба на Алекс биха имали върху Силия, лекарят бе казал: „Това би означавало прекъсване и на малката й останала връзка с външната действителност“.

А по-късно същата вечер Марго категорично му бе заявила: „Не мога да обременя съвестта си, нито да натоваря твоята, с вината за окончателното загубване на разсъдъка на Силия“.

И ето че Алекс гледаше Силия и се чудеше дали не бе загубила окончателно разсъдъка си. Дори да беше така, това едва ли щеше да го накара да пусне в ход безмилостната машина на развода.

Той все още не живееше у Марго Бракън, нито пък тя у него. Марго като че ли бе съгласна на всякакъв вариант, а Алекс все още искаше брак — но това очевидно бе невъзможно, без да се разведе със Силия. Той беше усетил, че Марго изпитва притеснение от това, че нещата стоят все така нерешени.

Колко странно, наистина — той, който бе свикнал да взима непрекъснато важни решения в Първа търговска американска банка и то на мига, проявяваше такава нерешителност в личния си живот.

Алекс осъзнаваше, че в основата на всичко стои чувството за вина. Би ли могъл с повече усилия, любов и разбиране да спаси своята млада и чувствителна съпруга от състоянието, в което бе изпаднала и в което се намираше? Може би да, но за това трябваше да е по-всеотдаен съпруг и не толкова пристрастен банкер.

Точно затова идваше тук, пък било то и напразно.

Когато дойде време да си тръгва, той стана и се приближи към нея, за да я целуне по челото, както правеше в случаите, когато тя бе склонна да приеме целувката. Но тази вечер Силия се извърна, съвсем се сви, а в очите й се появи внезапен страх. Той въздъхна и каза:

— Лека нощ, Силия.

Не последва никакъв отговор и той остави съпругата си в самотния свят, в който се бе пренесла.

На следващата сутрин Алекс помоли да повикат Нолан Уейнрайг Каза му, че хонорарът за проучването на Върнън Джакс ще бъде изплатен от бюджета на неговия отдел и че той ще подпише разходите. Алекс не спомена нищо за специфичния характер на проучването на Джакс, а и Уейнрайт не зададе никакви въпроси. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре.

Нолан Уейнрайт докладва на Алекс за споразумението с Майлс Истън. Алекс реагира остро:

— Не, не искам този човек да получава пари от нас.

— Но той няма да бъде наш служител — възрази Уейнрайт. — Аз му обясних, че що се отнася до банката, той не може да разчита на нищо. Парите, които ще получава, ще бъдат в брой, и няма да има никакъв документ, който да показва откъде идват.

— Нолан, по един или друг начин, той всъщност е нает от нас и аз не мога да се съглася с това.

— Ако не се съгласите — отвърна Уейнрайт, — вие направо ми връзвате ръцете и не ми позволявате да си гледам работата.

— Нима да си гледате работата означава да наемете лежал в затвора крадец?

— Не сте ли чували, че понякога се използват престъпници, за да бъдат заловени други престъпници?

— Тогава използвайте някой, който да не е кран от нашата банка.

Двамата поспориха доста разпалено. В края на краищата Алекс отстъпи, макар и без желание След това попита:

— Истън дава ли си сметка за риска?

— Да, обясних му всичко.

— Казахте ли му за убития? — Алекс беше научил за Вик преди няколко месеца.

— Да.

— И все пак тази идея никак не ми харесва.

— Не ви харесва, но загубите от фалшиви кредитни карти все повече се увеличават.

Алекс въздъхна.

— Добре, това си е работа на вашия отдел и вие имате право да решавате как да действате. Затова и се съгласих. Но категорично настоявам за едно ако разберете, че Истън е в опасност, веднага го измъкнете от играта.

— Точно това възнамерявам да направя.

Уейнрайт бе доволен от разговора с Алекс, макар че се разгоря по-сериозен спор, отколкото бе очаквал. При всички случаи бе неразумно да споменава за Хуанита Нунес като евентуален посредник в операцията. Но в края на краищата, бе успял да уточни най-главното. Защо да занимава Алекс с подробности?

6

Хуанита Нунес се разкъсваше от съмнения и любопитство. Съмнения, защото тя не харесваше, а и не изпитваше доверие към шефа по сигурността Нолан Уейнрайт. Любопитство, защото се чудеше по какъв ли повод иска да се види с нея, при това тайно.

Уейнрайт увери Хуанита по телефона, че не става дума за нещо, свързано с нея. Обади й се предишния ден в главния градски клон. Каза й, че трябва да проведат важен конфиденциален разговор.

— Става дума за това, дали бихте желали да помогнете на някого.

— На вас?

— Не точно.

— Тогава на кого?

— Предпочитам да ви кажа, когато се видим.

Хуанита усети по гласа му, че той се опитва да се държи приятелски. Но не се поддаде на тази добронамереност, тъй като все още помнеше безчувствеността му, когато я подозираха в кражба. Дори извинението му по-късно не можа да заличи този спомен. Винаги щеше да помни отношението му.

Но така или иначе, той беше висш служител в Първа търговска американска банка, а тя — най-обикновена касиерка.

— Добре — съгласи се Хуанита, — аз съм тук, а тунелът е отворен.

Тя предполагаше, че или Уейнрайт ще отскочи при нея, или пък тя ще отиде при него. Но той я учуди с предложението си.

— Най-добре ще бъде, ако не се срещаме в банката, госпожо Нунес. След като ви обясня, ще разберете защо. Мога да ви взема от къщи тази вечер с колата и да си поговорим, докато сме в нея.

— Няма да мога — смутено каза тя.

— Искате да кажете, че не можете тази вечер?

— Да.

— А утре?

Хуанита се чудеше какво да отговори.

— Ще ви се обадя — рече тя.

— Добре, обадете ми се утре. Колкото може по-рано и моля ви, не казвайте на никого за нашия разговор.

На другата сутрин, вторник, третата седмица на септември, Хуанита бе неспокойна и си даваше сметка, че ако не се обади до обед на Уейнрайт, то сигурно той ще я потърси.

Беше доста притеснена. Понякога човек усеща предстоящата беда, предчувстваше я и тя сега. В началото се питаше дали да не се посъветва с госпожа Д’Орси. Но не посмя да го направи, защото помнеше предупреждението на Уейнрайт да не казва на никого за разговора. Това всъщност най-много провокираше нейното любопитство.

Днес Хуанита работеше на гишето за откриване на нови сметки. До нея имаше телефон. Тя го погледна, взе слушалката и набра вътрешния номер на отдела по сигурността. Само след миг плътният глас на Нолан Уейнрайт попита:

— Ще можете ли тази вечер?

Любопитството победи.

— Да, но не за дълго. — Обясни му, че не може да остави Естела за повече от половин час.

— Напълно достатъчно. По кое време и къде?

Мустангът на Нолан Уейнрайт зави и спря сред облак прах точно пред сградата във Форум Ист, където живееше Хуанита Нунес. Миг по-късно тя се показа на вратата на приземния етаж и я затвори внимателно след себе си. Уейнрайт се пресегна и отвори предната врата.

Той й помогна да си сложи колана и каза:

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Само за половин час — напомни му Хуанита.

Тя не направи никакви усилия да се държи любезно с него, а и вече се притесняваше, че е оставила Естела сама.

Шефът по сигурността кимна, колата потегли и се вля в движението. Мълчаха известно време, след това завиха наляво и поеха по най-натоварения, двупосочен път с ярко осветени кафенета и магазини. Уейнрайт каза:

— Разбрах, че младият Истън е идвал да ви види.

— Как разбрахте? — сепна се тя.

— Той ми каза. Съобщи ми също, че сте му простили.

— Щом ви е казал, значи знаете истината.

— Хуанита… нали мога да ви наричам така?

— Това ми е името, така че…

— Хуанита — въздъхна Уейнрайт, — веднъж ви казах, че много съжалявам за начина, по който се развиха нещата. Не мога да ви се сърдя, ако все още сте настроена лошо към мен.

Тя се отпусна.

— Всичко е ясно, по-добре ми кажете какво точно искате от мен.

— Искам да знам дали сте съгласна да помогнете на Истън.

— А, значи за него става дума.

— Да.

— А защо трябва да му помагам? Не е ли достатъчно, че му простих?

— Ако питате мен, това дори е повече от достатъчно. Но той ми каза, че може би вие…

— За каква помощ става дума? — прекъсна го тя.

— Преди да ви кажа, искам да ми обещаете, че всичко, което си кажем сега, ще остане между нас двамата.

— И без това нямам на кого да го казвам — сви рамене тя. — Но — имате обещанието ми.

— Истън ще направи едно разследване. В полза на банката, но неофициално Ако успее, това може да помогне за реабилитирането му, а той се стреми към това. — Уейнрайт замълча, тъй като задминаваше един бавно движещ се трактор След това продължи: — Работата е доста рискована А още по-рисковано става, ако Истън ми докладва директно. Така че двамата имаме нужда от човек, който да осъществява връзката между нас, да предава съобщенията и в двете посоки Посредник.

— И решихте, че това трябва да бъда аз?

— Никой нищо не е решавал. Въпросът е дали имате желание за това. Ако се съгласите, ще помогнете на Истън да си помогне сам.

— Това само в полза на Майлс ли ще е?

— Не — призна Уейнрайт. — Той ще помогне и на мен, а и на банката.

— Така си и мислех.

Пътят с бляскавите витрини бе останал назад. Пресякоха един от мостовете. Съвсем се беше свечерило и реката изглеждаше черна. В края на моста имаше отбивка за междущатския път. Уейнрайт пое по нея.

— Бихте ли ми разказали по-подробно за това разследване — каза Хуанита със спокоен глас.

Тонът й беше равен, не издаваше никакви чувства.

Уейнрайт й описа какво се очаква от Истън — да използва връзките си от затвора, за да се добере до някои факти. Той знаеше, че няма смисъл да крие истината от нея — тя и без това ще я разбере. Спомена и за убийството на Вик, но без подробности.

— Не казвам, че същото ще се случи и с Истън — заключи Уейнрайт. — Ще направя всичко възможно, за да го предпазя от подобна опасност. Но го споменавам, за да разберете огромния риск, който поема. Ако се съгласите да му помогнете, ще бъде много по-безопасно за него.

— А безопасно ли ще е и за мен?

— За вас практически няма никакъв риск. Вие ще общувате само с Истън и с мен и ще бъдете вън от всякакви подозрения. Ще се постарая да уредя всичко както трябва.

— Щом сте толкова сигурен, защо бяха нужни тези предохранителни мерки за срещата ни?

— От предпазливост. Трябваше да съм сигурен, че никой няма да ни види заедно и няма да ни подслуша.

Хуанита замълча, а после попита:

— Това ли е всичко? Нищо повече ли няма да ми кажете?

— Общо взето това е — отвърна Уейнрайт.

Бяха на междущатското шосе. Уейнрайт караше бавно в страничната лента, а другите коли профучаваха с висока скорост покрай него. Върволици от коли се нижеха в трите насрещни платна и шосето беше доста шумно. Следваше отбивката, по която щяха да се върнат обратно. Хуанита седеше мълчаливо и гледаше право напред.

Уейнрайт се чудеше за какво ли мисли Хуанита и какъв ли ще бъде отговорът й. Надяваше се, че ще каже да. Както и преди, той усети, че тази дребничка жена, всъщност още момиче, излъчва нещо провокационно, някакъв спотаен сексапил. Това се дължеше на нейната упоритост и непреклонност и на особения аромат, който се носеше около нея. Този приятен женствен аромат изпълваше колата. След развода Нолан Уейнрайт не беше имал много жени и при други обстоятелства може би щеше да опита късмета си. Но това, което искаше от Хуанита, бе много важно и в никакъв случай не би си позволил да й се натрапва.

Тъкмо се готвеше да наруши тишината, когато Хуанита обърна лице към него. Дори на оскъдната светлина той успя да забележи, че очите й направо искряха.

— Вие трябва да сте луд, луд, луд! — извика тя. — Нима мислите, че съм такава глупачка? Una boba! Una tonta! Нямало никакъв риск за мене, така ли казахте? Разбира се, че има риск и аз мога здравата да си изпатя. И в името на какво? За славата на господина по сигурността Уейнрайт и на неговата банка.

— Чуйте ме…

Тя веднага го прекъсна и продължи вихрено да го напада, а гневът й го засипваше като същинска лава.

— Нима ме смятате за толкова лесна плячка? Може би защото съм сама и съм пуерториканка? И само затова трябва да изтърпя всичките обиди на този свят? Има ли за вас някакво значение кого използвате и по какъв начин? Веднага ме върнете вкъщи! Що за Pendejada е това?

— Успокойте се — каза Уейнрайт. Той беше направо изумен от реакцията й. — Какво значи Pendejada!

— Идиотщина! Идиотщина е, че вие сте готов да рискувате един човешки живот заради глупавите си кредитни карти. Идиотщина е, че Майлс се е съгласил да ви сътрудничи.

— Той дойде при мен да моли за помощ. Не съм го търсил аз, нито пък съм го карал насила да върши нещо.

— И вие наричате това помощ!

— Ще му се плати за всичко! Той има нужда от пари. Именно той ви предложи за посредник.

— Тогава защо не дойде при мен да ме попита дали съм съгласна? Да не би да си е глътнал езика? Или може би го е срам и се крие зад гърба ви?

— Добре, добре — опита се да я успокои Уейнрайт. — Всичко е ясно, ще ви закарам вкъщи.

Той зави по отбивката, обърна и пое обратно към града.

Хуанита седеше, все още изпълнена с ярост.

Тя се опита да обмисли спокойно всичко, което й предложи Уейнрайт. Но още докато го слушаше, я обзеха сериозни съмнения, възникнаха много въпроси. Тя се замисли и страшно се разгневи, докато най-накрая избухна. Изпита още по-голяма омраза и отвращение към мъжа, който седеше до нея. Старите чувства на неприязън възкръснаха с още по-голяма сила. Бе възмутена не само заради себе си, но и заради това, което Уейнрайт и банката бяха готови да направят с Майлс.

Хуанита беше страшно ядосана на Майлс. Защо не беше дошъл да разговаря откровено с нея? Толкова ли му липсваше смелост? Само преди три седмици се бе възхищавала на куража му да дойде при нея, да се разкае за постъпката си и да я помоли да му прости. Но този негов опит да й въздейства чрез друг човек й напомни за предишните му действия, когато хвърли върху нея вината за собственото си престъпление. Съвсем внезапно мислите й се насочиха в друга посока. Може би беше прекалено безсърдечна и несправедлива? Хуанита се опитваше да бъде съвсем искрена пред себе си и се питаше: дали пък раздразнението й не се дължи на разочарованието, че Майлс не й се обади повече след срещата им онази вечер? Може би това разочарование се бе подсилило от факта, че разговаряше с Нолан Уейнрайт, когото едва понасяше, вместо с Майлс, когото харесваше въпреки всичко.

Както винаги, гневът й бързо стихна. Не знаеше какво да каже и затова попита Уейнрайт:

— Какво ще правите сега?

— Каквото и да реша, нямам никакво намерение да го споделям с вас — тонът му беше суров, предишната приятелска нотка се беше изпарила.

С известна тревога Хуанита си помисли, че може би бе проявила прекалена войнственост. Би могла да отклони предложението, без да сипе обиди. Дали пък Уейнрайт няма да потърси някакъв начин да й отмъсти? Дали не бе рискувала работата си с това избухване — работата, от която зависеха двете с Естела? Тревогата на Хуанита нарастваше. Имаше чувството, че са я изиграли.

Имаше и още нещо: ако бе честна пред себе си — а тя винаги се опитваше да бъде честна — трябваше да признае, че взетото решение означаваше да не се вижда повече с Майлс, а тя не искаше това…

Колата намали скоростта си. Бяха близо до завоя, който щеше да ги изведе на моста.

Като в унес, Хуанита се чу да казва със слаб, равен глас:

— Добре, ще го направя.

— Какво?

— Съгласна съм да бъда — как се казваше там…

— Посредник. — Уейнрайт я погледна право в очите. — Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм. Si, estoy segura.

Той въздъхна за втори път през тази вечер.

— Наистина не може да ви разбере човек.

— Нали съм жена.

— Да — каза той и в гласа му отново се завърна онази приятелска нотка. — Забелязах това.

Близо до Форум Ист Уейнрайт спря колата, без да изключва мотора. Извади два плика от вътрешния джоб на сакото си — единият дебел, а другият — по-тънък — и даде дебелия на Хуанита.

— Това са парите за Истън. Дайте му ги, когато се свърже с вас.

В плика имаше четиристотин и петдесет долара в банкноти — договореното месечно заплащане на Майлс без петдесетте долара, които Уейнрайт му беше дал миналата седмица.

— Майлс ще ми се обади към края на седмицата — добави той. — Използваме парола, за която сме се договорили. Няма да използваме вашето име. Той ще ви се обади скоро след това.

Хуанита кимна, като се опитваше да запомни всичко.

— Това ще бъде последният ни директен контакт с Истън Оттук нататък ще се свързваме чрез вас. Най-добре ще бъде, ако не записвате, а запомняте съобщенията ни. Както вече знам, паметта ви е много добра.

Уейнрайт се усмихна, а Хуанита най-неочаквано се разсмя. Каква ирония на съдбата, наистина. Ето че забележителната й памет, станала причина за огромните неприятности в банката и лично с Нолан Уейнрайт, се превърна в нейно предимство, и то чрез същия човек.

— Между другото — каза той, — трябва да знам номера на домашния ви телефон. Не можах да го открия в указателя.

— Не сте го открили, защото нямам телефон. За мен това е прекален лукс.

— Да, но сега ще ви е необходим. Истън може да иска да ви се обади, а и аз също. Ако си прекарате веднага телефон, ще се погрижа банката да плаща таксата.

— Ще се опитам. Но съм чувала, че във Форум Ист е доста трудно да се сдобиеш с телефонен пост.

— Тогава аз ще се заема с това. Още утре ще се обадя на телефонната компания. И веднага ще го уредя.

— Много добре.

Уейнрайт отвори по-тънкия плик.

— Когато давате на Истън парите, дайте му и това.

Той подаде банкова кредитна карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп. Мястото за личен подпис на задната страна на картата беше празно.

— Истън трябва да подпише картата, но да има пред вид името, което е напечатано. Кажете му, че името е фалшиво, но ако внимателно се вгледа в Инициалите и в последната буква, ще види, че те оформят Х-Е-Л-П.8 В това се крие и тайният код.

Шефът по сигурността обясни, че компютърът в отдела за кредитни карти е програмиран така, че тази карта дава разрешение за покупка на стойност до сто долара, но същевременно задейства и автоматичната алармена инсталация на банката. Така Уейнрайт веднага ще разбере, че Истън има нужда от помощ, а и къде се намира в момента.

— Той може да използва картата, ако е попаднал на някакви важни следи и има нужда от подкрепа, а и когато се намира в опасност. В зависимост от това как са се развивали нещата до този момент, аз ще реша какво да правя. Кажете му да пазарува на стойност повече от петдесет долара, защото в този случай от магазина със сигурност ще се обадят за проверка на кредитната карта. След позвъняването той трябва да се забави колкото е възможно по-дълго, за да имам време да се придвижа до мястото.

След кратка пауза Уейнрайт добави:

— Може би никога няма да му се наложи да използва тази карта. Но ако го направи, това ще е сигнал, за който никой друг няма да знае.

По молба на Уейнрайт Хуанита повтори дума по дума указанията. Той я гледаше с възхищение.

— Вие сте наистина невероятна.

Тя отвърна нещо на испански.

— Какво означава това?

Хуанита се поколеба, а след това преведе:

— Дали това ще ми помогне да не бъда убита?

— Престанете да се тревожите! — Той се протегна и ласкаво докосна ръката й. — Обещавам ви, че всичко ще бъде наред.

Неговата увереност я успокои. Но по-късно, когато Естела беше заспала, Хуанита отново беше обзета от предчувствия за приближаваща беда.

7

В „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ лъхаше на пот, алкохол и тоалетна. Човек постепенно свикваше с тази остра миризма и, странно или не, тя се оказваше съвсем приемлива. Случваше се да нахлуе свеж въздух, но той сякаш нарушаваше атмосферата на клуба.

Клубът представляваше четириетажна квадратна тухлена сграда, разположена в задънена улица в покрайнините на центъра. По запуснатата фасада, надраскана с рисунки и надписи, личеше, че това е сграда, строена преди половин век. На покрива стърчеше прекършен пилон за знаме — никой не си спомняше Да го е виждал цял. Единствената солидна врата, над която нямаше табела, водеше към тунела, в който се въргаляха какви ли не боклуци и кучешки изпражнения. В ярко боядисаната барачка до вратата стоеше натряскалият се до козирката пазач. Той пускаше членовете на клуба и гонеше непознатите.

Майлс Истън влезе съвсем спокойно, защото пазачът липсваше и нямаше кой да го спре. Беше малко предиобед, по средата на седмицата. От дъното на клуба се чуваха различни по сила и тембър гласове. Майлс тръгна по коридора на приземния етаж, който не се отличаваше с особена чистота. По стените висяха пожълтели снимки от професионални боксови състезания. В края на коридора имаше отворена врата, водеща към полутъмния, шумен бар. Майлс влезе.

В първия момент той не можа да види почти нищо в полумрака. Докато се оглеждаше, един забързан келнер с табла се блъсна в него. Келнерът изруга, но успя да задържи чашите. Двамата мъже, седнали на високите столчета пред бара, извърнаха глави. Единият подхвърли:

— Това е частен клуб, драги. Ако не си член — вън.

А другият каза:

— Този мързеливец Педро пак не си е стоял на мястото. И това ако е пазач! Хей, кой си ти? Какво искаш?

— Търся Джулс Ларока — отвърна Майлс.

— Търси го другаде. Не познаваме човек с такова име.

— Хей, Майлс, скъпи! — Една ниска, тумбеста фигура с издут корем изплува от мрака. Лампата освети познатото лице на невестулка. Ларока, същият, който в затвора Дръмонбърг дойде при него като пратеник на мафията Роу, а след това се присламчи към Майлс и неговия благодетел Карл. Карл все още беше вътре и най-вероятно щеше да си остане там завинаги. Джулс Ларока бе освободен малко преди Майлс Истън.

— Здрасти, Джулс — каза Майлс.

— Ела, да те запозная с момчетата. — Ларока сграбчи ръката на Майлс в кокалестите си пръсти. — Един приятел — каза той на двамата мъже на бара, а те му обърнаха с безразличие гръб.

— Виж сега — каза Майлс, — не мога да седна, нямам пукната пара, празен съм. — Той с лекота започна да използва изразите, които беше научил в затвора.

— Ще пийнеш няколко бири за моя сметка. — Докато се промъкваха между масите, Ларока го попита: — Къде се губи досега?

— Търсих работа. Но ме изхвърлиха отвсякъде, Джулс. Здравата съм закъсал. Трябва ми помощ. Нали обеща да ми помогнеш.

— Да, разбира се, спомням си. — Те спряха до една маса с двама мъже. Единият беше съвсем слаб, с унила физиономия, а по лицето му се виждаха белези от едра шарка. Другият беше с дълга руса коса, каубойски ботуши и тъмни очила. Ларока придърпа още един стол. — Това е един приятел отвътре. Майлси.

Мъжът с тъмните очила измърмори нещо, а другият каза:

— Този, който знае разни неща за парите ли?

— Точно той. — Ларока поръча бира и се обърна към мъжа, който се обади пръв. — Попитай го нещо.

— Какво например?

— Ами нещо за пари, какво! — рече онзи с тъмните очила. Помисли малко и попита: — Къде е отпечатан първият долар?

— Това е лесно — отвърна Майлс. — Повечето хора смятат, че доларът е измислен в Америка. Но той идва от Бохемия, една област в Германия, само че в началото се наричал талер. За европейците било трудно да произнасят тяхното особено „т“ и го преименували на долар. Още в „Макбет“ се споменава за долара — „десет хиляди долара за общи нужди“.

— Мак… кой?

— Мак глупака — заяви Ларока. — Искаш ли писмено доказателство? — След това каза гордо: — Нали ви казах, това момче знае невероятни неща.

— Не е точно така — обади се Майлс. — Ето например в момента не знам как бих могъл да изкарам малко пари.

Келнерът стовари две бири. Ларока му плати.

— Преди да правиш пари — каза Ларока на Майлс, — ще трябва да платиш на Омински. — Той се наведе и му пошепна на ухото, за да не чуят другите: — Руснака знае, че си навън. Питаше за теб.

Само при споменаването на алчния лихвар, на когото все още дължеше около три хиляди долара, Майлс усети, че започва да се изпотява. Имаше и още един дълг — приблизително същата сума — към букмейкъра, и вероятността да изплати тези пари му изглеждаше съвсем далечна. Щом знаеха, че е излязъл от затвора, те щяха да искат да си оправят сметките, щяха да го заплашват и притискат.

— Как мога да платя дълговете си, след като нямам никаква работа? — попита той.

Мъжът с големия корем поклати глава.

— Трябваше да се обадиш на Руснака, веднага щом излезе навън.

— Къде да го намеря? — Майлс знаеше, че Омински няма постоянна работа.

Ларока кимна към чашата му.

— Изпий я, а след това ще отидем да го потърсим.

— Погледни на нещата от моя ъгъл — каза елегантният мъж и продължи да яде. Пръстите му бяха обсипани с диамантени пръстени. — Между нас има делово споразумение, с което бяхме съгласни както ти, така и аз. Аз изпълних моя ангажимент. Но ти нето направи. Питам те, какво според теб би трябвало да направя аз в подобна ситуация?

— Ти знаеш какво се случи с мен и аз съм ти много благодарен, че спря часовника, докато бях вътре — започна умолително Майлс. — Но не мога да ти платя сега. Искам, но не мога. Моля те, дай ми малко време.

Игор Омински — Руснака поклати модно подстриганата си глава и подпря длан в гладко обръснатата си буза. Ноктите му бяха поддържани от маникюрист. Той беше изключително суетен и винаги се обличаше елегантно.

— Времето е пари — рече той. — Предоставих ти прекалено много и от двете.

Седнал срещу Омински в ресторанта, в който го бе довел Ларока, Майлс имаше чувството, че е дребно мишле, преследвано от кобра. Пред него нямаше никаква храна, нямаше дори чаша вода, която му бе така нужна — устните му бяха пресъхнали, а стомахът му се бе свил от страх. Ако можеше да отиде при Нолан Уейнрайт и да се откаже от споразумението, което го бе поставило в това отвратително положение, той веднага би го сторил. Но това беше невъзможно, трябваше да седи и да се поти тук, докато Омински ядеше бавно „Бон Фам“. Джулс Ларока дискретно се бе отдалечил в бара на ресторанта.

Майлс имаше основания да се страхува. Той се досещаше в кои области се простира дейността на Омински и си даваше сметка, че разполага с огромна власт.

Преди време Майлс бе гледал едно предаване по телевизията, в което специалистът по американския подземен свят Ралф Салерно бе запитан: „Ако трябва да живеете с незаконни средства, с какъв вид престъпления бихте се занимавали?“ Експертът веднага отговори: „С лихварство“. Всичко, което Майлс научи от контактите си в затвора, а и всичко, което знаеше преди това, потвърждаваше предимствата на лихварството.

Руснака Омински бе истински банкер, той прибираше солидните печалби при минимален риск и раздаваше заеми, без да се подчинява на каквито и да било закони. Клиентите сами идваха при него. Той не поддържаше скъпи офиси, извършваше сделките в колата си или в някой бар, а понякога докато обядваше — както сега. Регистрираше клиентите си по най-простия начин — под кодов номер и предоставяше парите на ръка, в банкноти, така че да не остават никакви следи. Загубите от неизплатените дългове бяха незначителни. Той не плащаше нито федерални, нито щатски, нито градски данъци и такси. А лихвеният процент, който взимаше, беше сто на сто, а понякога и повече.

Майлс предполагаше, че Омински има на разположение поне два милиона долара, които пуска „в обръщение“. Част от тези пари раздаваше като заем срещу лихва, а останалите инвестираше в разни тъмни дела чрез босовете на организираната престъпност и получаваше от тях големи печалби. Вложен в лихварството, началният капитал от сто хиляди долара ставаше за пет години милион и половина долара — с други думи 1400 процента печалба. Никакъв друг бизнес на този свят не може да донесе подобна печалба.

Между клиентите имаше и известни личности и бизнесмени. Те прибягваха до услугите на лихварите акули, когато другите източници за кредитиране бяха вече използвани. Понякога длъжниците предлагаха на лихваря да им стане партньор — или пък собственик — на някое предприятие. Устите на лихварите са огромни — като устите на морските акули.

Главните разходи на лихварите акули бяха свързани с принуждаването на длъжниците да върнат взетото назаем. Те разполагаха с достатъчно хора, които осъществяваха тази принуда и винаги действаха внимателно — счупените ребра и обезобразените лица на клиентите едва ли можеха да върнат дълговете им. Акулите знаеха, че най-сигурният помощник в събирането на заемите е страхът.

Но този страх трябваше да има реални измерения. Ако някой длъжник се опитваше да хитрува, наказанието от специално наетите гангстери беше незабавно и жестоко.

Що се отнася до рисковете, които поемаха акулите, те бяха значително по-малко, отколкото в която и да било друга незаконна дейност. Малцина от тях биват подвеждани под съдебна отговорност, а още по-малко са осъдените. Главната причина за това е липсата на доказателства. Клиентите си затварят устата — отчасти поради страх, отчасти от срам, че са били принудени да прибягнат към подобен род услуги. А тези, които са подлагани на физически изтезания, никога не се оплакват, защото знаят, че ако го направят, ще последва нещо още по-лошо.

Майлс седеше и мислеше върху всичко това, а Омински довършваше обяда си.

Съвсем неочаквано лихварят каза:

— Можеш ли да водиш счетоводни книги?

— Счетоводни книги? Разбира се, когато работех в банката…

Омински му направи знак да мълчи, а студените му очи го преценяваха внимателно.

— Може би ще имам нужда от теб. Трябва ми човек, който да води счетоводните книги в „Дъбъл Севън“.

— В клуба ли? — Майлс не знаеше, че Омински е собственикът на клуба. — Бях там днес, преди да…

Омински го прекъсна.

— Когато говоря аз, ще мълчиш и ще слушаш. Отговаряй на въпросите, когато те питат. Ларока ми каза, че искаш да работиш. Ще ти дам работа, но всичко, което изкараш, ще отива за погасяване на заема и лихвите. С една дума, ти си мой. Искам ясно да го разбереш.

— Да, господин Омински. — Майлс се успокои. Поне получи някаква отсрочка. Как и защо, това сега нямаше значение.

— Ще получаваш храна, ще имаш стая. Но едно нещо искам да те предупредя — стой далеч от касата. Ако разбера, че не си ме послушал, горчиво ще съжаляваш, че не си отишъл да откраднеш отново от банката, а си посегнал на моето.

Майлс потрепери, но не защото имаше намерение да краде каквото и да било, а защото разбираше какво го очаква, ако Омински научи, че е помогнал на един Юда.

— Джулс ще те заведе и ще те настани. Ще ти обясни какво трябва да правиш. Това е всичко. — Омински направи знак на Майлс, че е свободен и кимна с глава на Ларока, който ги наблюдаваше от бара. Докато Майлс чакаше до вратата на ресторанта, лихварят даде инструкции на Ларока, а той кимна утвърдително с глава.

Ларока се приближи до Майлс и каза:

— Успя да получиш отсрочка, приятел. Хайде, размърдай си задника.

След като си тръгнаха, Омински се зае с десерта, а на мястото срещу него седна следващият клиент, който търпеливо бе чакал реда си.

Стаята на Майлс в „Дъбъл Севън“ беше на последния етаж, тясна и отвратително мебелирана. Но за него това нямаше значение — той започваше отначало и се опитваше да спечели отново нещо от онова, което беше изгубил. Майлс знаеше, че за това се изисква време, огромен риск и непрекъснати усилия. Опитваше се да не се замисля за двойствената си роля, а да си наложи да се постарае да бъде добре приет в новата среда — нали така го бе посъветвал Нолан Уейнрайт.

Най-напред се запозна с разположението на помещенията в клуба. По-голямата част от приземния етаж — с изключение на бара, където беше попаднал при първото си посещение — беше зает от гимнастически салон и игрище за хандбал. На втория етаж бяха сауните и стаите за масажи. Третият беше етажът на офисите — там имаше и няколко стаи, но за тяхното предназначение научи по-късно. На четвъртия етаж, който бе по-нисък от останалите, имаше няколко стаички кутийки като неговата. Понякога там преспиваха някои от членовете на клуба.

Майлс свикна бързо с воденето на счетоводните книги. Той беше добър в сметките, бързо свършваше изчисленията и дори поправи някои грешки, допуснати при предишното небрежно водене на книгите. Майлс направи и някои предложения на шефа си за подобряване на счетоводната дейност. Вършеше работата си много старателно и внимаваше само да не се изтъква.

Шефът, бивш организатор на боксови мачове на име Нейтансън, мразеше счетоводната работа и бе благодарен на Майлс. Още по-доволен беше, когато младежът предложи да поеме и някои допълнителни всекидневни задължения, свързани с клуба — реорганизирането на снабдяването с продукти, а също и инвентаризацията на имуществото. От своя страна Нейтансън разреши на Майлс да използва салона за хандбал през свободното си време, което беше една допълнителна възможност да опознае членовете на клуба.

Майлс забеляза, че членовете на клуба бяха разделени на две големи групи. Първата идваше в клуба, за да ползва игрищата, сауната и масажите. Тези хора идваха и си отиваха един по един, малцина се познаваха помежду си и Майлс постепенно се убеди, че това са сравнително добре платени работници и дребни чиновници или хора от малкия бизнес, които идваха в „Дъбъл Севън“ само за да се поддържат в добра форма. Той подозираше, че представителите на тази група осигуряваха удобното и така необходимо прикритие за дейността на представителите на втората група. Те никога не използваха спортните съоръжения и рядко се отбиваха в сауната.

Тези от втората група прекарваха времето си предимно в бара или на третия етаж. Те се появяваха късно вечер, когато членовете, които идваха, за да спортуват, бяха малцина. Майлс разбра, че Нолан Уейнрайт бе имал предвид втората група, когато определи „Дъбъл Севън“ като място, „където се мотаят съмнителни типове“.

Майлс Истън разбра и друго — стаите горе се използваха за нелегални игри на зар и игри на карти с високи залагания. След като поработи в клуба около седмица, редовните клиенти започнаха да го приемат най-спокойно и без подозрения, още повече, че Джулс Ларока ги беше уверил, че Майлс е „наше момче“.

В усилията си да бъде колкото може по-полезен, Майлс започна да носи напитки и сандвичи на третия етаж. Първия път таблата бе поета от ръцете му от един от недружелюбните мъже, които се въртяха пред вратите на стаите за хазартни игри като пазачи. От следващата вечер нататък му разрешаваха да влиза в стаите. Майлс с удоволствие приемаше и поръчки за купуване на цигари. Вземаше ги от бара и ги носеше на играчите и на пазачите.

Личеше си, че започват да го харесват. Една от причините за това беше неизменното му желание да услужи. Освен това той постепенно си възвърна предишната жизнерадостност и добронамереност, независимо от проблемите и страховете, които пораждаше у него сегашното му положение. Не беше маловажен и фактът, че Джулс Ларока, който явно държеше всичко в ръцете си, бе станал истински покровител на Майлс. Само дето понякога го караше да се чувства като участник в подъл водевил.

Познанията на Майлс Истън за произхода на парите бяха източник на безкрайни възхищения от страна на Ларока и приятелите му. Любимата им история беше отпечатването на фалшиви пари от правителствата, която Майлс бе разказал за първи път в затвора. През първите си седмици в клуба той я повтори по настояване на Ларока поне двайсетина пъти. Тя винаги пораждаше интерес и коментари по адрес на правителствата: „Ах, какви гадни лицемери!“ или „Мошеници с мошеници“.

За да се снабди с допълнителни факти, Майлс прескочи до апартамента, в който бе живял преди да влезе в затвора. Взе някои от книгите си. Повечето от малкото вещи, които притежаваше, бяха разпродадени, за да бъде платен наемът на собствениците. Но посредникът бе запазил книгите и разреши на Майлс да си ги вземе. Преди години Майлс притежаваше и богата колекция от монети и банкноти, но я беше продал, за да уреди поредния си дълг. Въпреки неясните перспективи той се надяваше, че един ден отново ще стане колекционер.

След като прегледа книгите, Майлс разказа на Ларока и на приятелите му за някои странни стари форми на парични знаци. Разказа им за най-тежките парични единици — кръгли плоски камъни, които се използвали на тихоокеанския остров Яп до началото на Втората световна война. Повечето от тези камъни били широки близо един фут, но по-големите стойности достигали и до двайсет фута. Когато пазарували с тях, трябвало да ги превозват с количка.

— А как им връщали ресто? — попита някой сред всеобщия смях, а Майлс ги увери, че им връщали камъни с по-малък размер.

Най-леките пари били един рядък вид пера, използвани на Хебридските острови. В продължение на векове солта била използвана като парична единица, особено в Етиопия; римляните също използвали солта, за да плащат на работниците си. Оттук произлязла и думата заплата.9 А в Борнео, продължаваше да разказва Майлс, човешките скалпове били огромна ценност до края на деветнайсети век, защото се използвали като разменни монети.

Обсъждаха ли темата пари, разговорът завършваше с въпроса за фалшификациите.

Веднъж един от яките шофьори-телохранители, който се мотаеше в клуба, докато шефът му играеше на карти, издърпа Майлс настрана и му каза:

— Хей, момче, ти много разбираш от фалшификати. Я погледни това. — И той извади една нова двайсетдоларова банкнота.

Майлс взе банкнотата и я разгледа. Той имаше доста опит. Докато работеше в Първа търговска американска банка, често му носеха банкноти, за да провери дали са фалшиви или не. Беше известен с познанията си по фалшификатите.

— Чудесна работа, нали? — захили се юначагата.

— Ако това е фалшификат — каза Майлс, — то той е най-добрият, който съм виждал досега.

— Защо не си купиш малко? — Шофьорът извади от вътрешния си джоб още девет банкноти по двайсет долара. — Дай ми четирийсет истински долара и тези двеста са твои.

Майлс знаеше, че доброкачествените фалшификати вървят на такава цена. Той забеляза, че и останалите банкноти бяха толкова качествени, колкото и първата.

Канеше се да откаже, но се поколеба. Нямаше намерение да пласира фалшиви пари, но се досети, че би могъл да ги изпрати на Уейнрайт.

— Почакай — каза той и се качи в стаята си, където бе скрил малко повече от четирийсет долара. Част от парите бяха останали от петдесетте долара, които му бе дал в предплата Нолан Уейнрайт, а останалите бяха от бакшишите, които получаваше в игралните стаи. Той взе парите, слезе долу и ги размени срещу фалшивите долари. По-късно скри фалшивите пари в стаята си.

На следващия ден Джулс Ларока му каза, като се подхилваше:

— Чух, че си започнал някакъв бизнес.

Майлс седеше на бюрото си на третия етаж и преглеждаше счетоводните книги.

— Да, дребно нещо — призна той.

Ларока подпря дебелото си шкембе върху бюрото и понижи глас:

— А искаш ли да свършиш нещо по-голямо?

— Зависи за какво става дума — тихо каза Майлс.

— Ами за едно пътуване до Луисвил. Ще откараш малко от парите, които си купи снощи.

Майлс усети, че стомахът му се свива. Той знаеше, че ако се съгласи и го хванат, не само че ще бъде върнат обратно в затвора, но че ще остане там значително по-дълго. Но ако пък не поемаше рискове, как щеше да успее да научи нещо и как щеше да спечели доверието на хората от клуба?

— Цялата работа е да откараш колата оттук до там. Ще получиш две стотачки.

— Но ако случайно ме спрат? Знаеш, че съм освободен преждевременно и все още нямам право на шофьорска книжка.

— Шофьорската книжка не е проблем — трябва ти само една снимка.

— Нямам, но мога да си направя.

— Побързай.

По време на обедната почивка Майлс отскочи до автобусната спирка и си направи една моментална снимка на близкия апарат. Даде я на Ларока следобед.

Два дни по-късно, докато работеше на бюрото, една ръка внимателно постави малка четвъртита книжка точно пред него. Той с учудване установи, че това е разрешително за шофиране в щата със снимката, която беше дал.

Обърна се и видя, че зад него стои захиленият Ларока.

— По-добро обслужване, отколкото в бюрото за разрешителни, а?

— Искаш да кажеш, че е фалшива? — попита Майлс.

— Можеш ли да я различиш от истинската?

— Не, не мога. — Той се взираше внимателно в шофьорската книжка, но не откриваше никаква разлика с истинските. — Откъде я взе?

— Няма значение.

— Прав си — каза Майлс, — но все пак бих искал да знам. Знаеш колко много се интересувам от подобни неща.

Лицето на Ларока потъмня, за първи път в очите му се появи подозрителност.

— Защо искаш да знаеш?

— От любопитство, нали ти казах. — Майлс се надяваше, че ще успее да прикрие нервността си.

— Не бива да се прекалява с въпросите. Когато някой задава прекалено много въпроси, хората стават подозрителни. И човек може да си изпати. Много зле да си изпати.

Майлс млъкна, а Ларока го наблюдаваше. След това, някак внезапно, подозрителността му изчезна.

— Тръгваш утре вечер — информира го Джулс Ларока. — Ще ти обясня какво да правиш и кога.

Привечер на следващия ден получи подробни инструкции от неизменния посредник Ларока. Той му връчи ключовете за колата, пропуск за близкия паркинг и билет за самолет в една посока. Майлс трябваше да намери колата на паркинга — кафяв шевролет „Импала“, и да отпътува с нея за Луисвил. После трябваше да я паркира на летището в Луисвил, да остави под предната седалка ключовете и билета за паркинга, а преди да си тръгне, внимателно да избърше колата, за да заличи отпечатъците си. После взимаше първия самолет и се прибираше обратно.

За Майлс най-ужасният момент беше, когато изкарваше колата от градския паркинг. През цялото време си мислеше: дали пък шевролетът не е под полицейско наблюдение? Дали този, който го беше паркирал, не е бил заподозрян и проследен? Майлс разбираше, че тази работа е много рискована, иначе нямаше да му предложат да бъде куриер. Макар че не знаеше със сигурност, гой предполагаше, че фалшивите пари — вероятно в голямо количество — са в багажника.

Всичко мина нормално, но Майлс започна да се успокоява едва когато градският паркинг остана далеч зад гърба му и той беше вън от пределите на града.

Забележеше ли патрулни полицейски коли по шосето, сърцето му започваше да бие учестено. Но никой не го спря и той стигна до Луисвил малко преди разсъмване без никакви произшествия.

Случи се само едно нещо, което не беше предвидено в плана На трийсетина мили преди Луисвил, Майлс се отклони от шосето и в тъмнината, като си помагаше само с джобно фенерче, отвори багажника на колата. Видя два големи и добре заключени куфара В първия момент се замисли дали да не се опита да отвори единия, но разумът му подсказа, че това може да му създаде доста сериозни неприятности. След това затвори багажника, записа си номера на колата и продължи по-нататък.

Без никакви затруднения намери летището на Луисвил и след като изпълни останалите инструкции, взе първия обратен самолет. В 10 часа сутринта бе в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“.

През останалата част от деня се чувстваше доста изморен, тъй като не беше спал през цялата нощ, но беше доволен, че успя да се справи със задълженията си Ларока пристигна следобед с дебела пура в уста.

— Свършил си добра работа, Майлси. Всичко е наред. Всички са доволни.

— Чудесно — каза Майлс. — Кога ще си получа доларите?

— Вече си ги получи. Взе ги Омински. За сметка на това, което му дължиш.

Майлс въздъхна. Очакваше, че може да се случи нещо подобно, макар да бе нелепо да рискува толкова много, а лихварят да прибере всичко. Той попита Ларока:

— Но откъде знаеше Омински за това?

— Той знае всичко.

— Преди малко ми каза, че всички са доволни. Кои са тези „всички“? Ако ще върша работа като вчерашната, все пак бих искал да знам за кого всъщност я върша.

— Вече ти казах, че има неща, за които нито трябва да знаеш, нито да питаш.

— Ясно. — За Майлс беше очевидно, че повече нищо няма да научи и той се опита да се усмихне, за да, не предизвика нови подозрения у Ларока, макар че точно днес жизнерадостността му съвсем се бе изпарила. Нощното пътешествие го бе изтощило, пък и осъзнаваше, че въпреки огромните си усилия, все още не беше научил почти нищо.

Четирийсет и осем часа по-късно, все още изморен и обезсърчен, той сподели несполуките си с Хуанита.

8

Майлс Истън и Хуанита се бяха срещали два пъти през последния месец или откакто бе започнал работа в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“.

Първата среща — няколко дни след вечерта, когато Хуанита излезе с колата на Нолан Уейнрайт и даде съгласието си да стане посредник — беше една ужасна среща, изпълнена с несигурност и за двамата. Майлс не знаеше, че в апартамента на Хуанита има вече телефон, и пристигна с автобуса, без да я уведоми. След като надникна през полуотворената врата, Хуанита махна веригата и го пусна да влезе.

— Здравей — зарадва му се Естела. Малкото, тъмнокосо дете — миниатюрно повторение на Хуанита — беше вдигнало големите си влажни очи от блокчето и го наблюдаваше внимателно. — Ти си слабият мъж, който идва преди. Сега си станал по-дебел.

— Знам — каза Майлс. — Дебелея, защото ям вълшебна храна за великани.

Естела се засмя, но лицето на Хуанита беше сериозно. Той се опита да й се извини:

— Нямаше как да те предупредя, че ще дойда. Но господин Уейнрайт ми каза, че ще ме очакваш.

— Този лицемер!

— Ти май не го харесваш?

— Мразя го.

— Е, наистина е далеч от представите ми за Дядо Коледа — каза Майлс, — но пък не бих казал, че го мразя. Той просто си гледа работата.

— Тогава нека да си я гледа сам. А не да използва останалите.

— Щом смяташ така, тогава защо се съгласи…

— Да не мислиш, че и аз не се питам същото — отсече Хуанита. — Maldito sea el dia que lo conoci.10 Това обещание бе някаква моментна проява на глупост, за която ще съжалявам.

— Защо пък? Все още можеш да се откажеш. — Гласът му беше нежен и внимателен. — Аз ще обясня всичко на Уейнрайт. — И той се запъти към вратата.

— А какво ще стане с теб? — разпалено извика тя. — На кого ще предаваш съобщенията си? — Тя поклати глава и си пое дъх. — Полудял ли си, че се съгласяваш на подобно безумие?

— Не — каза Майлс, — просто видях в него някакъв шанс за себе си. Но това не значи, че и ти трябва да бъдеш замесена. Когато те предложих, явно не бях преценил достатъчно добре нещата. Съжалявам.

— Мамо, защо се ядосваш? — попита Естела.

Хуанита протегна ръка и погали дъщеря си.

— Ядосвам се на този живот, малката ми. No te preocupes, mi cielo.11 И на това, което хората си правят един на друг. — После се обърна към Майлс и му каза с остър тон: — Седни, седни!

— Сигурна ли си?

— Сигурна в какво? Че трябва да седнеш ли? Не, дори в това не съм сигурна. Но седни!

Той се подчини.

— Харесвам характера ти, Хуанита. — Майлс се усмихна и тя си помисли, че в този момент той изглежда точно такъв, какъвто беше преди, в банката. — Харесвам и толкова други неща у теб. Ако искаш да знаеш истината, предложих те за посредник, защото благодарение на това щях да имам възможност да те виждам.

— Ето, сега имаш такава възможност — сви рамене тя. — Предполагам, че така ще бъде и в бъдеще. Предай ми съобщенията си, а аз ще ги занеса на господин Уейнрайт да си плете мрежите.

— Съобщението ми е, че засега няма нищо за съобщаване. Поне до този момент.

Майлс й разказа за „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, за непрекъснато разнасящите се миризми в него. Тя сбърчи нос от погнуса. Описа й и срещата си с Джулс Ларока, а след това и посещението при Руснака Омински. Накрая й обясни, че са го наели в клуба да води счетоводните книги. Майлс бе работил в „Дъбъл Севън“ само няколко дни и това бе всичко, което знаеше.

— Важното е, че съм вече в играта — увери я той. — Нали това искаше господин Уейнрайт.

— Понякога е лесно да влезеш, но значително по-трудно да се измъкнеш — каза тя.

Естела слушаше мълчаливо. Накрая тя попита Майлс:

— А ще дойдеш ли пак?

— Не знам. — Той погледна въпросително към Хуанита, която обърна очи първо към единия, после към другия и въздъхна.

— Да, amorcito — каза тя. — Ще дойде.

Хуанита отиде в спалнята и се върна с двата плика, които Нолан Уейнрайт й бе дал.

— За теб са.

В по-големия от пликовете бяха парите, а в другия — кредитната карта с името Х. Е. Линколп. Обясни му и целта на картата — сигнал за опасност и нужда от помощ.

Майлс сложи в джоба си пластмасовата кредитна карта, но парите върна обратно в плика и го подаде на Хуанита.

— Това нека остане при теб. Ако някой разбере, че имам толкова пари, могат да възникнат подозрения. Използвай ги за теб и Естела. Дължа ти го.

Хуанита се поколеба. След това каза мило:

— Ще ти ги пазя до момента, в който ще имаш нужда от тях.

На следващия ден, щом отиде в банката, Хуанита се обади на Нолан Уейнрайт по вътрешния телефон и му докладва всичко. Тя внимателно избягваше споменаването на каквото и да било име — нито своето, нито на Майлс, нито на „Дъбъл Севън Хелт Клъб“. Уейнрайт я изслуша, благодари й и това беше всичко.

Втората среща между Хуанита и Майлс беше седмица и половина по-късно, в един съботен следобед. Този път Майлс се бе обадил предварително и Хуанита и Естела го очакваха, доволни, че го виждат. Тримата отидоха на пазар. Разходиха се из открития пазар и Хуанита купи полски кренвирши и зеле.

— Това е за вечеря. Нали ще останеш? — попита тя.

Той се съгласи, като й обясни, че трябва да се върне в клуба късно през нощта, а може и сутринта.

Докато се разхождаха, Естела неочаквано му каза:

— Много ми харесваш! — След това сложи малката си ръчичка в неговата. Хуанита се усмихна.

Вечерята мина много приятно. Естела си легна, като преди това целуна Майлс за лека нощ. Майлс докладва на Хуанита сведенията за Нолан Уейнрайт. Бяха седнали един до друг на канапето. След като свърши, тя се обърна към него и му каза:

— Ако искаш, можеш да останеш тук през нощта.

— Миналия път ти спа вътре.

— Този път ще остана при теб. Естела спи дълбоко. Никой няма да ни безпокои.

Той протегна ръка и я погали, а тя нетърпеливо се притисна към него. Леко отворените й устни бяха топли, влажни и чувствени и обещаваха още по-приятни изживявания. Езикът й се впи възбуждащо между устните му. Той усети учестеното й дишане, а малкото й, почти момичешко тяло трепереше от страст в отговор на неговите ласки. Ръцете му я обгърнаха и тя въздъхна, предчувствайки приятни мигове. Отдавна не се беше любила и не скриваше своето вълнение и нетърпение. Обзети от страстно желание, те разтвориха набързо канапето.

И тогава стана нещо ужасно. Майлс желаеше Хуанита и с разума си, и — поне така мислеше — с тялото си. Но когато дойде моментът, когато един мъж трябва да покаже, че е наистина мъж, той се почувства напълно безсилен. Майлс правеше отчаяни усилия, опитваше се да се концентрира, затваряше очи и си мислеше колко силно я желае, но нищо не помагаше. Твърдият меч на мъжествеността си оставаше бездеен и отпуснат. Хуанита се опитваше да го успокои и да му помогне.

— Не се притеснявай, Майлс, скъпи. Отпусни се, всичко ще бъде наред.

Опитваха отново и отново. Накрая разбраха, че нищо не помага. Майлс лежеше отчаяно по гръб и сълзи напираха в очите му. Той осъзна, че главната причина за импотентността му бяха хомосексуалните контакти в затвора. Майлс бе вярвал, бе се надявал, че те няма да повлияят върху отношенията му с жените, но ето, че се бе излъгал. Обзе го ужас, защото се увери, че вече не беше никакъв мъж.

Най-накрая заспаха — изтощени, нещастни, незадоволени.

През нощта Майлс се събуди, повъртя се известно време и след това стана. Хуанита го чу и запали лампата, която беше близо до канапето.

— Какво има? — попита той.

— Мисля разни неща — отвърна тя, — и не мога да спя.

— За какво мислиш?

И тогава той й разказа всичко. Седнал встрани от нея, с обърната към стената глава, за да не среща погледа й. Разказа й за груповото изнасилване, за „приятелските“ си връзки с Карл — единственият начин да се спаси, за общата килия, за близостта. Призна й, че е започнал да изпитва и известно удоволствие от тази връзка. Разказа за обърканите си чувства към Карл, чиято дружелюбност и нежност все още си спомняше, спомена й, че изпитва към него… привързаност… или може би… любов? Не можеше да каже със сигурност.

Точно в този момент Хуанита го прекъсна.

— Стига толкова! Стига! Повръща ми се!

— А какво мислиш, че изпитвам аз?

— No quiero saber, не знам и не ме интересува. — В гласа й се долавяше ужас и отвращение.

Щом започна да просветлява, той се облече и си тръгна.

Две седмици по-късно. Отново събота следобед — това беше най-удобното време, в което можеше да се измъкне незабелязано от клуба. Майлс беше все още уморен от изпълненото с нервно напрежение пътуване до Луисвил предишната нощ, както и напълно потиснат от липсата на какъвто и да било напредък в мисията си.

Безпокоеше го и въпросът дали да отиде отново у Хуанита и дали тя ще пожелае да го види. Но все пак реши, че ще е необходима още една, било то и последна визита.

Хуанита се държеше доста, естествено, но по-делово от преди и по всичко личеше, че се е постарала да обърне гръб на онази нощ.

Тя изслуша внимателно разказа му.

— Не откривам нищо важно. Вярно, че успях да се свържа с Джулс Ларока и с този шофьор, който ми предаде фалшивите пари, но всички те са дребни риби. Реша ли да поразпитам Ларока — като например откъде се е сдобил с онова разрешително за шофиране — той веднага се мръщи и става много подозрителен. Още не съм научил нищо повече за тези, които дърпат конците, за големите игри, които се играят под прикритието на „Дъбъл Севън“.

— Не можеш да откриеш всичко само за месец — каза Хуанита.

— Може би въобще няма какво да се разкрива — поне във връзка с това, от което се интересува Уейнрайт.

— Може би. Но дори да е така, ти нямаш никаква вина. Вероятно си разкрил много повече неща, отколкото предполагаш. Фалшивите пари, които ми даде, номерът на разрешителното за шофиране…

— То сигурно е било откраднато.

— Остави на господин Шерлок Холмс Уейнрайт да се занимава с този въпрос. А какво стана със самолетния билет? Този, който са ти дали, за да се върнеш обратно?

— Използвах го.

— Нали остава и един екземпляр за теб?

— Да, един момент… — Майлс започна да опипва джобовете на сакото си. Носеше същия костюм, с който бе пътувал до Луисвил. Самолетният плик с копие от билета беше там.

Хуанита прибра всичко.

— Може и това да подскаже нещичко. Трябва да ти върна четирийсетте долара, които си дал за фалшивите двайсетачки.

— Добре се грижиш за мен.

— А защо не? Все някой трябва да го прави.

В този момент влезе Естела, която беше на гости у приятелка в съседния апартамент.

— Здрасти — каза тя. — Ще останеш ли пак с нас?

— Днес няма да мога — отвърна той. — Трябва да си тръгвам.

— Защо бързаш? — попита Хуанита.

— Всъщност няма причина. Просто си мислех, че…

— Тогава ще останеш за вечеря. Естела ще се зарадва.

— О, чудесно — каза момиченцето След това попита Майлс: — А ще ми прочетеш ли една приказка?

Той се съгласи, тя донесе книжката и се настани щастлива на коляното му.

След вечеря той й почете още малко.

— Много си мил, Майлс — каза Хуанита на излизане от спалнята. Докато слагаше Естела в леглото, той се беше приготвил да си тръгва.

— Остани — спря го тя. — Искам да ти кажа нещо.

Както преди, те седяха един до друг на канапето в хола. Хуанита говореше бавно и внимателно подбираше думите си.

— Онази нощ, след като си отиде, аз съжалих за лошите неща, които си помислих и ти наговорих. Аз не бива да бъда твой съдник и да те съдя толкова строго, а ето, че го направих. Толкова си страдал в затвора Не съм била там, но мога да си представя колко ужасно е всичко Не бих могла да предвидя — а и едва ли някой, който не е бил вътре, би могъл да предвиди — как бих постъпила на твое място. След като този човек, Карл, е бил добър към теб, а всичко останало е било ужасно, няма нищо чудно, че нещата са се развили така.

Хуанита млъкна, замисли се и продължи:

— За една жена е трудно да разбере как двама мъже могат да се обичат по начина, за който ми разказа, и как могат да правят всичко онова, за което спомена. Има и жени, които се обичат по този начин и може би тази любов е за предпочитане пред липсата на любов въобще. За предпочитане е и пред омразата. Забрави, моля те, обидните думи, които ти казах, и не забравяй твоя Карл. Признай пред себе си, че си го обичал. — Тя вдигна глава и го погледна право в очите. — А ти наистина го обичаше, нали?

— Да — промълви той. — Обичах го.

Хуанита кимна.

— Може би отсега нататък ще обичаш и друг и мъже. Не знам. Не ги разбирам тези неща, но съм убедена, че тази любов е също добра, щом е истинска.

— Благодаря ти, Хуанита — рече Майлс и видя, че тя плаче. Неговото лице също бе мокро от сълзи.

Поседяха мълчаливи, заслушани в долитащия отвън шум от коли и гласове. След това си поговориха като добри приятели, като близки хора, какви го не се бяха чувствали досега. Говореха, забравили за времето и за мястото, където се намираха Говориха до късно през нощта за себе си, за своя жизнен опит, за поуките, които са си взели, за мечтите, които някога са имали, за сегашните си надежди и за трудностите, които вероятно им предстоят. Разговаряха, докато ги налегна сънят. Заспаха един до друг, хванати за ръце.

Майлс се събуди през нощта. Беше легнал неудобно и тялото му се бе схванало… но имаше и още нещо, което го изпълни с вълнение.

Той събуди нежно Хуанита, помогна й да се прехвърли от канапето върху килимчето и свали възглавниците. Внимателно и с любов съблече дрехите й, след това съблече и своите, целуна я и я притисна силно. Уверено и страстно я облада, а тя го притискаше в обятията си и мълвеше:

— Обичам те, Майлс! Carino mio, обичам те!

Той осъзна, че благодарение на нея си бе възвърнал мъжествеността.

9

— Ще ви попитам две неща — каза Алекс Вандервурт. Гласът му беше някак променен, лишен от традиционната решителност. Чувстваше се като замаян от това, което току-що беше прочел. — Първо, как за бога сте събрали цялата тази информация? И второ, може ли наистина да се разчита на нея?

— Ако нямате нищо против, ще ви отговоря, но в обратен ред — отвърна Върнън Джакс.

В късния следобед те седяха в кабинета на Алекс в централното управление на Първа търговска американска банка. Навън, беше тихо. Повечето от служителите на 36-ия етаж си бяха тръгнали.

Специалистът по частни проучвания, когото Алекс беше наел преди месец, за да направи независима оценка на Съпранешънъл Корпорейшън, изчака със следобедния вестник в ръка, докато Алекс прегледа доклада му от 70 страници, включващ приложените фотокопия на важни документи. Джакс бе донесъл лично доклада си.

Този път Върнън Джакс изглеждаше още по-зле. Светлосивият му костюм бе достоен единствено за благотворителната Армия на спасението. Но твърде вероятно бе и там да не го приемат. Чорапите му бяха смъкнати около глезените, а обувките му, бяха от мръсни по-мръсни. Малкото останала коса стърчеше безразборно. Ала едно беше ясно — липсата на какъвто и да било стил в облеклото се компенсираше от изключителните умения и професионализъм на Джакс.

— Колкото за достоверността на информацията — каза той, — ако ме питате дали фактите, които са изброени, могат да се използват като доказателство пред съда, отговорът ми е не. Но ви уверявам, че информацията е напълно автентична, не съм посочил нищо, което да не е проверено поне чрез два независими и сигурни източници, а в някои от случаите източниците са три. Освен това искам да ви напомня, че репутацията ми на човек, който умее да се добира до истината, е на ниво. Имам доста добра репутация и възнамерявам да я запазя. А сега няколко думи за това как успях да събера тази информация. Хората, за които работя, често ми задават този въпрос. Предполагам, че имате право да получите известни разяснения, но откровено ще ви призная, че няма да ви кажа всичко. Има неща, които смятам за „тайна на професията“ и „източници за защита“. Работил съм в Министерството на финансите на САЩ в продължение на двайсет години. Почти през цялото време съм правил разследвания за Комисията по ценните книжа и обмена на валута, и все още поддържам създадените тогава връзки — и не само там, но и на много други места. Господин Вандервурт, малцина знаят, че един от главните методи на работа при разследванията е търговията с доверителна информация. В моя бизнес човек никога не може да знае кога ще му потрябва този или онзи, нито пък кой и кога ще има нужда от теб. Веднъж ти помагаш, после на теб помагат. Така човек събира дългове, набира кредити, дава предплати или отлага плащанията — става дума за информация, разбира се, но всичко е в непрекъснато движение. Така че това, което ви продавам, не е само плод на моите усилия и познания. То е резултат от дейността на цяла мрежа от контакти. Подобен начин на действие е съвсем честен, защото рано или късно всичко се връща. Благодарение на контактите си, човек понякога научава учудващи неща.

— Да, това тук е една учудваща информация — каза Алекс и посочи доклада на бюрото си.

— Ето това е начинът, по който получих по-голямата част от информацията в доклада — каза Джакс. — Останалото е резултат на черна, неблагодарна работа, търпение и придобит опит.

— Разбирам.

— Има още нещо, което бих искал да ви обясня, господин Вандервурт. Смятам го за свое лично постижение. Наблюдавах как ме гледате и двата пъти, когато се срещнахме. Външността ми явно не ви направи впечатление. Аз искам да изглеждам невзрачно, защото един човек с непретенциозна външност и с незапомнящи се черти не привлича вниманието на околните и те не го забелязват. С други думи, тази външност ми позволява спокойно да провеждам разследванията. Хората, с които разговарям, не ме смятат за важна личност и не проявяват излишна предпазливост. Ако изглеждах като вас, нещата щяха да бъдат съвсем различни. Ето това е. Но ако един ден ме поканите на годежа на дъщеря си, аз ще изглеждам безупречно, не по-лошо от който и да е друг гост.

— Ако някога имам дъщеря — каза Алекс, — непременно ще си спомня за нашия разговор.

Джакс си тръгна и Алекс отново прочете изумителния му доклад. В него бяха предречени огромни проблеми за Първа търговска американска банка. Внушителният колос Съпранешънъл Корпорейшън — Сънеко — се беше разклатил и всеки момент можеше да се срути.

Алекс си спомни, че Луис Д’Орси бе споменал за някакви слухове относно големи загуби, които се пазят в тайна, за трудности в паричните преводи между филиалите, за опитите на Джордж да измъкне субсидия, подобна на тази за компанията Локхийд. Върнън Джакс даваше потвърждение на всички тези слухове, като бе разкрил и много, много повече.

Денят си беше отишъл. Беше твърде късно да се предприема каквото и да било. Алекс реше да обмисли как да използва получената информация.

10

Руменото лице на Джеръм Патертън стана кървавочервено.

— По дяволите! — запротестира той. — Това, което искаш, е направо смешно.

— Аз не само искам! — Гласът на Алекс Вандервурт издаваше насъбралия се гняв. — Аз ти казвам — направи го!

— Искаш, казваш — каква е разликата? Караш ме да стана арбитър, без да имам каквато и да било информация.

— Ще ти дам информация по-късно И то доста богата. Но точно сега нямаме време.

Те бяха в кабинета на президента на банката. Алекс бе изчакал пристигането му тази сутрин.

— Нюйоркската борса е отворена от петнайсет минути — предупреди го Алекс. — И без това сме изгубили доста време, не бива да губим повече! Ти си единственият човек, който може да даде разпореждане на отдела по ценните книжа за разпродаване на всички акции на Съпранешънъл.

— Няма да го направя. — Патертън повиши тон. — Какво, по дяволите, е всичко това? За какъв ме смяташ ти, че нахълтваш тук и раздаваш заповеди?!

Алекс все обърна и погледна през рамо. Вратата на кабинета беше отворена. Той я затвори и се върна обратно.

— Ще ти кажа кой съм, Джеръм. Аз съм човекът, който лично те предупреди, предупреди и целия управителен съвет, че банката не бива да предоставя такъв огромен заем на Сънеко. Воювах и против масовото изкупуване на акциите на компанията, но никой — включително и ти самият — не искаше да ме послуша. Сега Съпранешънъл пропада! — Алекс се наведе над бюрото и удари с юмрук по него. Очите му искряха от гняв. — Не можеш ли да разбереш? Съпранешънъл може да повлече и нашата банка след себе си.

Патертън беше потресен. Той се отпусна тежко на стола.

— Наистина ли Сънеко е в такава беда? Сигурен ли си?

— Ако не бях сигурен, мислиш ли, че щях да нахълтам при теб и че бих се държал по този начин? Не разбираш ли, че ти давам шанс да спасиш поне нещо, за да избегнем някак катастрофата? — Алекс посочи часовника. — Мина цял час, откакто борсата е отворена. Джеръм, вдигни телефона и дай разпореждания!

Мускулите на лицето на президента трепкаха нервно. Той не беше нито силен, нито решителен човек, и вместо да избягва проблемите, предпочиташе да търси решението им, след като бяха възникнали. Ако не друго, то поне се поддаваше на влиянието на силни личности като Алекс.

— За бога, Алекс, надявам се, че знаеш какво правиш. — Патертън посегна към един от двата телефона, поставени до бюрото му, поколеба се за миг и вдигна слушалката.

— Свържете ме с Мичъл… Не, ще почакам… Мич? Джеръм е. Слушай ме внимателно. Искам да дадеш заповед веднага да започне разпродаването на всички акции на Съпранешънъл, които притежаваме… Да, разпродаване! На всички акции! — Патертън изслуша отговора и каза нетърпеливо: — Да, знам какво ще предизвика тази стъпка, знам, че цените ще спаднат, видях и вчерашния бюлетин и знам, че цените вече са спаднали. Ще понесем загуби. Но независимо от това, продавай… Да, знам, че става дума за извънредни обстоятелства. — Той потърси с поглед очите на Алекс, сякаш за да придобие по-голяма сигурност. Ръката, с която държеше слушалката, потрепери: — Няма време да се свикват заседания. Така че прави, каквото ти казвам! Не губи… — Патертън направи гримаса и добави: — Да, аз поемам отговорността.

След като постави обратно слушалката, Патертън си наля една чаша вода и я изпи.

— Чу какво казах — обърна се той към Алекс, — акциите и без това са вече с по-ниска цена. С нашето продаване цените ще спаднат още повече. Ще понесем огромни загуби.

— Грешиш — заяви Алекс. — Нашите клиенти, вложителите, хората, които са ни повярвали и са ни доверили парите си, ще понесат загуби. И тези загуби щяха да бъдат още по-големи, ако бяхме изчакали. Всъщност още не сме се измъкнали. А след седмица Комисията по ценните книжа и обмена на валута ще забрани разпродажбата на тези акции.

— Ще забрани? Защо?

— Могат да ни обвинят, че сме имали достъп до секретна вътрешна информация, която би трябвало да оповестим и която би довела до забрана на продажбите на тези акции.

— Каква информация?

— Че Съпранешънъл е пред банкрут.

— Господи! — Патертън стана от бюрото и се разходи из стаята. През цялото време си мърмореше под носа: — Сънеко! Боже господи! Сънеко! — След това се обърна към Алекс и го попита: — А какво ще стане с нашия заем? Петдесет милиона!

— Проверих. Почти цялото количество от кредита е вече изтеглено.

— А компенсиращият баланс?

— Той е по-малко от един милион.

Двамата замълчаха, Патертън само въздъхна дълбоко. След това някак внезапно се успокои.

— Каза ми, че имаш основателни причини. Ти вероятно знаеш нещо. По-добре ми го кажи веднага.

— Може би ще бъде по-просто, ако прочетеш това. — Алекс остави доклада на Джакс върху бюрото на президента.

— Ще го прочета по-късно — каза Патертън. — А сега ми кажи какво пише в него.

Алекс обясни за слуховете за Съпранешънъл, които бе чул от Луис Д’Орси, и за своето решение да наеме Върнън Джакс да проучи нещата.

— Това, което е написал в доклада, напълно потвърждава слуховете — заяви Алекс. — Снощи и тази сутрин звънях на няколко места, за да се уверя във верността на част от неговите твърдения. Всичко се оказа напълно вярно. Истината е, че голяма част от това, което разбрахме, би могло да се разкрие и по-рано — само трябваше да се проучи по-сериозно всичко, но никой не го направи. Освен това Джакс е успял да се снабди с поверителна информация, включително и с документи, които показват, че…

— О’кей, о’кей — прекъсна го нервно Патертън. — Подробностите нямат значение. Кажи ми главното.

— Ще ти го кажа само с няколко думи: Съпранешънъл няма пари. През последните три години корпорацията е понесла огромни загуби и се е държала само благодарение на кредитите и на престижа си. Вземала е назаем големи суми, за да плаща предишните си дългове. После отново заеми и така нататък. На тях всъщност непрекъснато не са им достигали пари.

— Но в докладите на Сънеко — запротестира Патертън, — са изнесени данни за чудесни печалби, дивидентите им винаги са били добри…

— Както стана ясно, последните им дивиденти са били изплатени от сумите, взети назаем. А останалото е майсторство в счетоводството. Всички знаем как би могло да се постигне това. Значителна част от големите компании с най-добра репутация използват същите методи.

Президентът на банката помисли, а след това каза тъжно:

— Имаше време, когато одобрението от счетоводителя на някакъв финансов документ даваше пълни гаранции за сигурността му. Но явно вече не е така.

— Тук — Алекс докосна доклада, който лежеше на бюрото между двамата, — има доста примери за това, което каза. Може би най-лошият от тях е случаят с Грийнапасчърс Ланд Девелопмънт, един от филиалите на Сънеко.

— Знам, знам.

— Тогава би трябвало да знаеш също, че Грийнапасчърс разполага със земя в Тексас, Аризона и Канада. Но повечето от тези владения са занемарени, изостанали с години от съвременното развитие. Всъщност Грийнапасчърс се е занимавал главно с разпродажби на земи на спекуланти, като е приемал по-ниско заплащане, но е сключвал и подсигурителни споразумения, които са му давали възможност по-късно да получи цялата сума. По два от договорите окончателните плащания в размер на осемдесет милиона долара трябва да бъдат изплатени след четирийсет години — в двайсет и първия век. Тези плащания може никога да не се осъществят. Но в балансовите документи на Грийнапасчърс и на Съпранешънъл тези осемдесет милиона присъстват като текущи приходи. И това е само един пример. Има още множество такива примери, някои по-невнушителни, при които се използва китайското счетоводство. Това, което се прави в един от филиалите на Сънеко, се прави и от останалите.

Алекс замълча, после добави:

— В резултат на всичко това нещата на книга са изглеждали прекрасно и без никакви реални основания цените на акциите на Съпранешънъл непрекъснато са се покачвали.

— Някой е спечелил цяло състояние — горчиво каза Патертън. — Но за съжаление това не сме ние. Имаме ли някаква представа какво е количеството на взетите от Сънеко заеми?

— Да. Изглежда, че Джакс се е докопал до някакви данъчни документи, от които се виждат намаленията в лихвения процент. По негова оценка краткосрочните дългове на Сънеко и филиалите й възлизат общо на един милиард долара. Петстотин милиона от тях са заеми към банки. Останалите са главно деветдесетдневни търговски ценни книжа, които се пускат в разпродажба.

Търговските ценни книжа носеха известен лихвен процент. Срещу тях съответната компания получаваше заем, който й се предоставяше само на основата на репутацията й. Печатането на повече такива книжа осигуряваше връщането на предишните заеми плюс лихвите.

— Но те почти са стигнали до пределната граница на взиманията — каза Алекс. — Поне така смята Джакс. Лично аз направих проверка и се убедих, че купувачите на тези книжа са съвсем малко.

— Точно по този начин пропадна Пен Сентрал — размишляваше Патертън. — Всички вярваха, че железниците са напълно стабилни — най-сигурните акции, които може да купи човек, заедно с Ай Би Ем и Дженеръл Мотърс. И един ден, най-внезапно, Пен Сентрал се провали, престана да съществува, изчезна.

— Същото се случи по-късно и с други големи имена — напомни му Алекс.

В този миг и двамата си мислеха за едно и също: дали след Съпранешънъл и Първа търговска американска банка няма да се нареди в този списък?

Руменото лице на Патертън пребледня.

— Какво е нашето положение? — Предишните му претенции за лидерство се бяха изпарили. Президентът на банката разчиташе единствено на своя по-млад колега.

— Всичко зависи от това, колко дълго ще се задържи Съпранешънъл. Ако успеят да се закрепят за още няколко месеца, може би сегашната продажба на акциите им от нас няма да бъде забелязана. Така че вероятно ще избегнем сериозното разследване във връзка със заема, който сме предоставили в нарушение на Федералния закон по резервния фонд. Но ако Сънеко се провали бързо, очакват ни сериозни неприятности и от Комисията по ценните книжа и обмена на валута затова, че не сме съобщили информацията, която сме знаели, и от контролните органи по вложеният а, защото сме ощетили нашите клиенти, а освен това и заради заема, който е в нарушение на федералния закон. Едва ли трябва да ти напомням, че ще изгубим петдесет милиона долара, така че разбираш какво ще стане с печалбата ни в края на годината. Тогава разгневените акционери неминуемо ще ни искат сметка. На всичкото отгоре напълно е възможно да започнат и някои процеси срещу директори от банката.

— Господи! — възкликна Патертън. — Боже господи! — Той измъкна носната си кърпа и избърса лицето и яйцевидната си глава.

Алекс продължи безмилостно:

— Има още нещо, за което не бива да забравяме — публичния скандал. Ако Съпранешънъл се провали, ще започнат разследвания. Но преди това пресата ще научи и ще започне да рови. Някои от финансовите репортери са много добри в тази област. Когато започнат въпросите, невъзможно е вниманието да не се насочи към нашата банка, ще станат известни размерите на загубите ни и всичко това ще се публикува. Тази новина вероятно ще разтревожи нашите вложители. Могат да се очакват масови тегления на пари.

— Но това ще съсипе банката. Просто немислимо!

— Напротив, съвсем логично! Обикновено се случва точно така. Спомни си за Франклин в Ню Йорк. Ако ти си вложител, единственото нещо, което те интересува, е парите ти да бъдат на сигурно място. Ако подозираш, че не е така, изтегляш ги — и то бързо.

Патертън отново пи вода и се отпусна тежко на стола. Беше дори по-блед, отколкото преди.

— Предлагам да свикаш веднага финансовата комисия и главната ни цел през следващите няколко дни да бъде осигуряването на максимално количество свободни парични средства — каза Алекс. — Така ще сме готови в случай, че започнат масови тегления на пари.

— Добре — кимна Патертън.

— Едва ли бихме могли да направим нещо друго. Можем само да се молим. — За първи път, откакто бе влязъл в кабинета, Алекс се усмихна. — Вероятно ще трябва да възложим тази работа на Роскоу.

— Роскоу! — извика Патертън, сякаш внезапно се бе сетил за нещо. — Той проучва документите на Съпранешънъл, препоръча заема и ни увери, че това е голям успех.

— Роскоу не беше сам — подчерта Алекс. — Ти и управителният съвет го подкрепихте. А и други са проучвали данните за състоянието на Съпранешънъл и са стигали до същите изводи като него.

Патертън вдигна слушалката.

— Кажи на господин Хейуърд да дойде при мен. — Последва пауза, а след това Патертън отсече: — Не ме интересува дали Господ е при него. Трябва ми веднага! — Той тресна слушалката и избърса потта от лицето си.

Вратата на кабинета се отвори. Влезе Хейуърд.

— Добро утро, Джеръм — каза той и кимна студено на Алекс.

— Затвори вратата — промърмори Патертън.

Доста учуден, Хейуърд изпълни нареждането.

— Казаха ми, че е спешно. Ако не е, бих искал…

— Кажи му за Съпранешънъл, Алекс — прекъсна го Патертън.

Лицето на Хейуърд замръзна.

С тих глас, като наблягаше на отделните факти, Алекс повтори най-важното от доклада на Джакс. Гневът, който беше изпитал снощи и тази сутрин — гняв от късогледата наивност и лакомията, които бяха докарали банката до ръба на пропастта — вече го беше напуснал. Той изпитваше само съжаление, че трябва да понесат такава голяма загуба и че толкова много усилия бяха отишли на вятъра. С болка си припомни как бяха отхвърлили други, разумни проекти, за да осигурят парите за заема за Съпранешънъл. Добре поне, че Бен Розели не доживя да види всичко това.

Поведението на Роскоу Хейуърд доста го учуди. Алекс очакваше открит антагонизъм, дори гневни изблици. Но това не се случи. Хейуърд слушаше мълчаливо и от време на време задаваше въпроси, без да прави допълнителни коментари. Алекс предположи, че Хейуърд вече има някаква информация или че се е досещал за истината около Сънеко.

Когато свърши, настъпи гробна тишина.

Патертън, който до известна степен се бе възстановил след първоначалния шок, каза:

— Днес следобед ще има заседание на финансовата комисия, за да решим въпроса с наличните пари. Междувременно, Роскоу, свържи се със Съпранешънъл и виж дали не е възможно да си приберем част от заема.

— Според договора това е заем, който може да бъде поискан обратно по всяко време — каза Хейуърд.

— Тогава го поискай. Първо устно, после напиши писмо. Не ми се вярва Сънеко да разполага с петдесет милиона долара на ръка. Дори една солидна компания не си позволява да държи свободни толкова много пари. Но може би все пак им се намира някаква сума, въпреки че надеждата ми не е много голяма. Както и да е, трябва да се опита.

— Веднага ще се обадя на Куортърмейн — каза Хейуърд. — Мога ли да взема доклада?

Патертън погледна към Алекс.

— Нямам нищо против — каза Алекс, — но предлагам да не правим повече копия от него. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Хейуърд кимна в знак на съгласие. Имаше разтревожен вид и бързаше да си тръгне.

11

Алекс Вандервурт бе донякъде прав в предложението, че Роскоу Хейуърд разполага с някаква собствена информация. Хейуърд бе чул слуховете, че Съпранешънъл има проблеми, а през последните дни беше научил, че търговските ценни книжа на Сънеко се избягват от вложителите. На заседанието на управителния съвет на Съпранешънъл — това беше първото му заседание с тях — Хейуърд усети, че информацията, която се предоставя на директорите, не е нито пълна, нито съвсем вярна. Като „ново момче“ той се въздържа и не зададе никакви въпроси. Възнамеряваше да изучи всичко по-късно. Почти веднага след заседанието забеляза, че цените на акциите на Съпранешънъл спадат. Но едва вчера реши, че трябва да посъветва инвестиционния отдел на банката да продаде известна част от акциите на Сънеко — просто за по-голяма сигурност. Но за съжаление все още не бе осъществил това свое намерение, когато Патертън го извика. Това, което беше чул или предполагаше, съвсем не даваше основание да смята, че нещата са толкова спешни или толкова трагични, както бяха очертани в доклада, представен от Вандервурт.

Все пак като чу главното от този доклад, Хейуърд не се опита да оспори нищо. Колкото и зловещо и шокиращо да беше всичко, инстинктът му подсказваше, че изложените от Вандервурт факти са съвсем логични и вероятно верни. Затова мълча почти през цялото време в кабинета на Патертън. И какво ли можеше да направи… Умът му трескаво работеше, в него припламваха тревожни сигнали, докато преценяваше различните възможности и спасителни пътища. Имаше няколко неща, които трябваше да свърши незабавно, но преди всичко се налагаше да се осведоми за ситуацията и да проучи доклада на Джакс. Като се върна в кабинета, Хейуърд набързо приключи деловия разговор с един посетител и се зае веднага с доклада.

Скоро осъзна, че Алекс Вандервурт бе обобщил главните моменти от доклада, както и основните доказателства, подкрепени с документи. Единственото нещо, което Вандервурт не бе споменал, бе свързано с опитите на Джордж Куортърмейн да намери подкрепа във Вашингтон, за да получи гарантиран от правителството заем, с който би могъл да спаси Съпранешънъл. Молбите за заема са били отправяни към членове на Конгреса, към Министерството на търговията и към Белия дом. На едно място в доклада се споменаваше, че Куортърмейн е завел вицепрезидента Стоунбридж на пътешествие до Бахамските острови с цел да си осигури неговата подкрепа за получаване на заема. По-късно Стоунбридж е направил предложение за това в кабинета, но повечето от членовете са били против.

Хейуърд си помисли с горчивина: да, ясно за какво си бяха говорили Големия Джордж и вицепрезидентът през онази вечер, когато се разхождаха и оживено дискутираха в градината на вилата на Бахамските острови. Оказа се, че политическата машина във Вашингтон е постъпила по-разумно, като е отказала заем на Съпранешънъл. Затова пък по настояване на Роскоу Първа търговска американска банка на бърза ръка бе предоставила парите.

Големия Джордж беше показал, че е майстор в пазаренето. Хейуърд си спомняше как го бе предупредил, че ако петдесет милиона са прекалено много за банката, щял да се обърне към Чейс Манхатън. Това бе изпитана маневра, стара като света. И Хейуърд, проницателният, опитният банкер, се хвана на въдицата.

И все пак имаше нещо, което го зарадва. В доклада липсваха каквито и да било подробности за пътуването на вицепрезидента до Бахамските острови, което го караше да мисли, че се знае съвсем малко за него. За голямо негово облекчение, в доклада нямаше и дума за вложенията „К“.

Хейуърд се чудеше дали Джеръм Патертън си спомня за допълнителния заем на стойност два милиона долара, който бе предоставен от Първа търговска американска банка за вложенията „К“ или за частната спекулативна група, ръководена от Големия Джордж. Навярно не. Алекс Вандервурт въобще не знаеше за заема, но вероятно скоро щеше да научи. Най-важното беше да не се разкрие, че Хейуърд притежава акции от вложенията „К“. Така му се искаше да е изпълнил намеренията си и да ги е върнал на Джордж Куортърмейн. Но беше вече късно. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да измъкне акциите от депозитната си каса и да ги унищожи. За щастие това бяха номинални дялове и не бяха регистрирани на негово име.

Хейуърд осъзна, че дори не мисли за съперничеството си с Алекс Вандервурт, интересуваше го единствено как да се спаси. Нямаше никакви илюзии относно последиците, които щеше да му докара банкрутът на Съпранешънъл. Той щеше да се превърне в парий — прицелна точка на всякакви обвинения и нападки. Кой знае, дори в тази отчаяна ситуация бързите действия и късметът може би щяха да му помогнат. Съумееше ли да върне взетите назаем пари, той би могъл да се превърне и в герой.

Най-напред трябваше да се свърже със Съпранешънъл. Той нареди на секретарката госпожа Калахан да го свърже по телефона с Джордж Куортърмейн.

След няколко минути тя докладва:

— Господин Куортърмейн е извън страната. В кабинета му не знаят къде е. Не дават друга информация.

Началото не беше много обнадеждаващо. Хейуърд отсече:

— Тогава ми намери Инчбек.

Той вече бе разговарял няколко пъти с главния финансист на Съпранешънъл. Първата им среща бе на Бахамските острови.

Скоро чу в слушалката дрезгавия глас на Инчбек с познатия носов нюйоркски акцент:

— Какво мога да направя за теб, Роскоу?

— Опитвам се да открия Джордж. Вашите хора изглежда…

— Той е в Коста Рика.

— Бих искал да говоря с него. Знаеш ли номера му?

— Не. Оставил е бележка никой да не го безпокои.

— Спешно е.

— Тогава го кажи на мен.

— Добре. Искаме си заема обратно. Съобщавам ти го сега, а с вечерната поща ще получиш и съответното писмено искане.

Последва кратка пауза.

— Сигурно се шегуваш — каза Инчбек.

— Говоря напълно сериозно.

— Но защо?

— Мисля, че не ти е трудно да се досетиш. Вярвам също така, че едва ли би искал да ти излагам причините по телефона.

Инчбек отново замълча. Този път паузата бе по-продължителна.

— Вашата банка се държи наистина неразумно и нелепо. Миналата седмица Големия Джордж ми каза, че възнамерява дори да увеличи с петдесет процента заема.

Това безочие напълно изуми Хейуърд, но той си припомни, че именно по такъв безочлив начин Съпранешънъл беше измъкнала и преди заема от неговата банка. Този път нямаше да се поддаде.

— Ако получим бързо парите си — каза Хейуърд, — ще запазим в тайна информацията, с която разполагаме. Лично ти го гарантирам.

Всичко се свеждаше до това дали Големия Джордж, Инчбек и останалите, които знаеха истината за Сънеко, искаха да печелят време. Ако беше така, Първа търговска американска банка имаше определено преимущество в сравнение с останалите кредитори.

— Петдесет милиона долара! — възкликна Инчбек. — Ние никога не държим свободно такова количество пари.

— Нашата банка би се съгласила и на плащане на няколко етапа, стига да са в кратък срок.

Истинският въпрос беше: откъде би могла Сънеко да намери петдесет милиона при това изключително затруднено положение? Хейуърд усети, че се изпотява — и от притеснение, но и от гризящите го съмнения.

— Ще разговарям с Големия Джордж — каза Инчбек. — Но съм сигурен, че това няма да му хареса.

— Като се свържеш с него, кажи му, че бих искал да поговорим и за нашия заем за вложенията „К“.

Докато затваряше, на Хейуърд му се стори, че чу как Инчбек изруга. Но не беше съвсем сигурен.

Роскоу Хейуърд се отпусна в тапицирания въртящ се стол и се опита да се успокои. Всичко, което научи през последния час, бе истински шок. Преценявайки отново ситуацията, той се почувства самотен и отритнат. Искаше му се да избяга от всичко. Единственият човек, с когото би искал да бъде, бе Аврил. Но тя отдавна не му се беше обаждала, последната им среща беше преди повече от месец. Винаги тя се обаждаше. Той никога не го беше правил.

Ръководен от внезапното желание, той отвори джобното тефтерче, което носеше винаги в себе си, и започна да търси един телефонен номер, записан с молив. Номерът на Аврил в Ню Йорк. Набра номера по директната линия.

Чу се свободен сигнал, а след това мекият и приятен глас на Аврил.

— Ало?

Усети, че сърцето му подскочи.

— Здравей, Роси — каза тя, след като чу гласа му.

— От доста време не сме се виждали, скъпа. Чудех се кога ли ще ми се обадиш.

— Но Роси, скъпи, ти не си вече в списъка.

— Какъв списък?

— Може би не трябваше да ти го казвам — отвърна с несигурен глас Аврил.

— Не, кажи ми, това ще си остане между нас.

— Е, това е един таен списък на хората, които могат да бъдат забавлявани за сметка на Съпранешънъл.

Хейуърд почувства, че нещо силно стяга гърлото му.

— Кой разполага с този списък?

— Не знам. Момичетата го имат. Но кой друг, не мога да ти кажа.

Той млъкна. Трескаво разсъждаваше и накрая реши, че би трябвало да е доволен, след като не е в този списък. С известна нотка на завист се питаше кой ли е все още в него. Надяваше се, че предишните копия са унищожени.

— Означава ли това, че не можеш да идваш тук и да се срещаш с мен?

— Не съвсем. Ако си платиш, Роси…

— Колко ще струва? — Зададе въпроса, но сякаш не можеше да повярва, че наистина изрича тези думи.

— Билетът за самолет от Ню Йорк и обратно — започна Аврил, — след това стаята в хотела. И за мен — двеста долара.

Хейуърд се беше питал каква ли сума бе изхарчила за него Съпранешънъл. Сега знаеше. Като отдалечи слушалката от ухото си, той пресметна набързо. Дали да прояви разум или да се подчини на чувствата си? Съвестта му се бореше с изкушението за удоволствието, което знаеше, че ще изпита с Аврил. Парите бяха повече, отколкото можеше да си позволи. Но той я желаеше. Много.

Вдигна отново слушалката.

— Кога можеш да дойдеш?

— Следващия вторник.

— Чак тогава?

— Съжалявам, скъпи.

Разбираше, че е истински глупак и че до вторник щеше да чака ред на опашката, пред него имаше други мъже, които се ползваха с предимство. Но не можеше да устои на изкушението и накрая каза:

— Добре, до вторник.

Разбраха се, че тя ще му се обади от „Хилтън“.

Хейуърд едва ли не предчувстваше удоволствието, което го очакваше.

След това си спомни за още нещо, което трябваше да направи — да унищожи акциите от вложенията „К“.

Взе експресния асансьор от трийсет и шестия етаж, спусна се в главното фоайе, след това мина през тунела и отиде в главния градски клон. След няколко минути отвори личния си сейф и извади четирите акции, всяка от които за петстотин дяла. Занесе ги горе, където възнамеряваше да ги пусне в машината за раздробяване на хартия.

Но когато се върна в кабинета, промени решението си. Последния пьт, когато направи проверка, дяловете струваха по двайсет хиляди долара. Дали не бързаше? Ако се наложеше, винаги можеше да унищожи акциите.

Реши, че е по-добре да ги заключи в чекмеджето на бюрото, където държеше личните си документи.

12

Успехът дойде, когато Майлс Истън най-малко го очакваше.

Само преди два дни, затормозен и депресиран, Майлс беше убеден, че работата му в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ няма да доведе до нищо друго, освен до по-нататъшното му затъване в криминалния свят. Мисълта за повторно влизане в затвора го преследваше непрекъснато и го изпълваше с ужас. Майлс сподели опасенията си с Хуанита и макар че се разведри от прекрасната нощ, която прекараха заедно, настроението му не се промени особено.

С Хуанита се срещна в събота. В понеделник вечерта Нейт Нейтансън, управителят на „Дъбъл Севън“, изпрати да повикат Майлс, който, както обикновено, помагаше в разнасянето на сандвичи и напитки за играчите на карти и други хазартни игри на третия етаж.

Когато влезе в кабинета на управителя, вътре освен Нейтансън имаше още двама души. Единият беше лихварят, Руснака Омински. Другият беше здравеняк с груби черти. Майлс го беше виждал вече няколко пъти в клуба и знаеше, че му викат Тони Марино Мечката. Прякорът Мечката му подхождаше. Марино имаше тежко и силно тяло, движенията му бяха бавни, а изражението му подсказваше, че в него се крие нещо свирепо. Беше съвсем ясно, че Мечката е босът, всички се отнасяха с уважение към него. Всеки път пристигаше с луксозен кадилак, придружен от шофьор и телохранител.

Нейтансън изглеждаше малко нервен.

— Майлс, току-що казах на господин Марино и на господин Омински колко полезен си тук. Те биха искали да свършиш нещо за…

— Почакай отвън — обърна се към управителя Омински.

— Да, сър. — Нейтансън бързо се измъкна.

— В колата ми чака един старец — каза Омински на Майлс. — Ще вземеш някой от хората на господин Марино, за да ти помага. Ще вкарате човека вътре, но без да ви забележат. Ще го настаните в стаята близо до твоята и ти ще се грижиш да не я напуска. Не го оставяй дълго сам, ако се наложи да излезеш, ще го заключваш. Ти отговаряш за този човек.

— Ако се налага, мога ли да използвам сила, за да го задържа? — неуверено попита Майлс.

— Няма да се наложи.

— Старецът знае как стоят нещата. Няма да създава неприятности — каза Тони Мечката. За човек с неговия ръст гласът му беше учудващо фалцетов. — Помни, че той е важен за нас, така че се отнасяй с него както трябва. Не му разрешавай да пие. Той ще иска, но не му давай никакъв алкохол. Разбра ли?

— Да — отвърна Майлс. — Да не искате да кажете, че в момента не е в съзнание?

— Мъртво пиян е — отговори Омински. — Цяла седмица се е наливал. Твоята задача е да се грижиш за него така, че да изтрезнее напълно. Тези три-четири дни, докато е тук, няма да се занимаваш с нищо друго. — После добави: — Ако свършиш тази работа както трябва, ще получиш нов кредит.

— Ще се постарая — каза Майлс. — А как е името на стареца? Все пак трябва да се обръщам към него по някакъв начин.

Двамата мъже се спогледаха.

— Дани — каза Омински. — Това е всичко, което ти е необходимо.

Няколко минути по-късно шофьорът на Мечката се изплю с отвращение пред страничния вход на клуба:

— Господи! Това дърто магаре вони като кенеф!

На задната седалка на колата имаше проснат мъж. Вратата на колата беше отворена.

— Ще се опитам да го поизмия — каза Майлс и сбърчи нос от силната воня. — Най-напред ще трябва да го внесем вътре.

— Хайде по-бързо да свършваме — подкани ги телохранителят.

Тримата се пресегнаха и вдигнаха стареца. Улицата бе зле осветена и той не се виждаше ясно. Успяха да различат побелялата му коса, хлътналите брадясали бузи, затворените очи и зяпналата, беззъба уста. Дрехите на стареца бяха мръсни и парцаливи.

— Мислиш ли, че е мъртъв? — попита телохранителят, когато измъкнаха тялото от колата.

Точно в този момент, вероятно поради раздвижването, старецът отново повърна. Бълвочът заля Майлс.

Шофьорът се изхили.

— Очевидно не е мъртъв — каза той, а след това се обърна към Майлс, на който му се повдигаше — Дръж се, момче!

Внесоха стареца в клуба и го качиха на четвъртия етаж. Майлс отключи стаята. Тя беше малка като неговата, с легло, шкаф, два стола, умивалник и няколко полички Ламперията стигаше на един фут под тавана. Майлс каза на другите двама, които държаха стареца:

— Почакайте малко!

Изтича долу и взе от гимнастическия салон една гумена постелка. Постави я върху леглото и едва тогава стовариха стареца.

— Оттук нататък е изцяло твой, Майлси — каза шофьорът.

Като потискаше отвращението си, Майлс разсъблече стареца, изми го и го избърса. Успя да измъкне гумената постелка, която беше сложил отдолу, и настани сравнително чистото и не толкова вонящо тяло върху леглото. Старецът мърмореше нещо неразбрано, понечи и да повърне, но този път от устата му излезе само слюнка, която Майлс изтри. След това го покри с чаршаф и одеяло и той заспа.

Майлс вдигна дрехите от пода и ги натъпка в две найлонови торби. В един от джобовете на сакото бяха изкуствените челюсти на стареца. От другите извади гребенче, очила с дебели стъкла, комплект позлатени писалка и молив, няколко ключа, закачени на обща халка, а от вътрешния джоб — три кредитни карти Кийчардж и портфейл, натъпкан с пари.

Майлс взе изкуствените зъби, почисти ги и ги постави до леглото в чаша с вода. Очилата сложи наблизо. След това разгледа внимателно кредитните карти и портфейла.

Кредитните карти бяха на имената на Фред У. Риордан, Р. К. Бенет и Алфред Шоу. Всяка бе подписана на обратната страна, но въпреки че имената бяха различни, подписът бе един и същ. Майлс обърна отново картите, огледа датите на издаването и периода на валидността им. И трите бяха валидни. Доколкото можеше да прецени, това бяха съвсем редовни карти.

След това разтвори портфейла. От едната страна се подаваше разрешително за шофиране. Пластмасовата обложка бе пожълтяла и през нея трудно се виждаше, затова Майлс извади разрешителното и установи, че под него има още едно и още едно. Имената съответстваха на имената върху кредитните карти, но снимките и на трите бяха едни и същи. Той се вгледа по-внимателно. На снимката беше старецът, който лежеше на леглото. Но явно се бе фотографирал преди доста време и промените в чертите бяха осезателни.

Майлс извади парите и ги преброи. Смяташе да ги даде на Нейт Нейтансън, за да ги прибере в сейфа на клуба, но искаше да знае точната сума. Тя се оказа неочаквано голяма — четиристотин и двайсет долара, половината — съвсем нови двайсетдоларови банкноти. Точно това събуди подозренията на Майлс. Той разгледа и опипа внимателно няколко от банкнотите. След това погледна към човека на леглото, който спеше дълбоко. Излезе съвсем тихо от стаята и тръгна по коридора към своята стая. Върна се след малко с джобна лупа и започна да разглежда банкнотите. Предположението му се оказа вярно. Те бяха фалшиви, но от същото добро качество като онези, които беше купил преди седмица тук, в „Дъбъл Севън“.

Парите, или поне част от тях, бяха фалшиви. Вероятно и разрешителните за шофиране бяха фалшиви. Изглежда идваха от същия „майстор“, който бе изработил и неговото фалшиво разрешително. Може би и кредитните карти не бяха редовни? Може би в края на краищата, той беше близо до източника на фалшивите кредитни карти Кийчардж, от който Нолан Уейнрайт се интересуваше! Майлс се развълнува, сърцето му започна силно да бие.

Трябваше веднага да съобщи новата информация. Записа върху тоалетна хартия подробностите от кредитните карти и разрешителните за шофиране, като непрекъснато поглеждаше към леглото, за да се увери, че старецът не мърда.

Скоро след това изгаси лампата, заключи вратата от външната страна и занесе портфейла и кредитните карти на Нейт.

Спа неспокойно, беше оставил вратата на стаята си открехната и нито за миг не забравяше отговорността си за наемателя в малката стаичка. Когато беше буден, Майлс правеше догадки за стареца и ролята му във фалшифицирането. В мислите си го наричаше Дани и вече свикна с това име. Каква ли бе връзката между Дани, Омински и Тони Марино Мечката? Защо го бяха довели тук? Тони Мечката беше казал: той е много важен за нас. Защо?

На разсъмване се събуди и погледна часовника: 6,45. Стана, изми се набързо, избръсна се и се облече. Откъм коридора не се чуваха никакви звуци. Отиде до вратата, завъртя тихо ключа и надникна вътре. Дани се беше обърнал на другата страна, но все още спеше и похъркваше. Майлс взе двете найлонови торби с дрехите, заключи вратата и слезе долу.

Върна се след двайсетина минути с поднос, върху който бе сложил закуската — силно кафе, препечени филийки и бъркани яйца.

— Дани! — Майлс разтърси тялото на стареца. — Дани, събуди се!

Не последва отговор. Майлс опита отново. Най-накрая двете очи се отвориха предпазливо, огледаха го внимателно, а след това бързо се затвориха.

— Отивай си — неясно промърмори старецът. — Отивай си. Не съм готов още за ада.

— Аз не съм дяволът — каза Майлс. — Аз съм приятел. Тони Мечката и Руснака Омински ми поръчаха да се грижа за тебе.

Старецът отново отвори сълзящите си очи.

— Тези кучи синове са ме открили, а? Пресметливи хора, няма що. Винаги успяват. — Лицето на стареца се изкриви от болка. — О, господи! Горката ми глава!

— Донесох ти кафе. Да видим дали няма да помогне. — Майлс протегна ръка над рамото на стареца, като се опитваше да му помогне да седне в леглото, а след това му подаде кафето. Старецът отпи една глътка и направи кисела физиономия.

Внезапно се оживи.

— Слушай, момчето ми. Единственото нещо, което може да ми помогне, е чаша уиски. Вземи малко пари… — Той се огледа наоколо.

— С парите ти всичко е наред — каза Майлс. — Те са в сейфа на клуба. Сложих ги там снощи.

— Това „Дъбъл Севън“ ли е?

— Да.

— Значи пак са ме довели тук. Е, тогава знаеш, че мога да платя, момчето ми, така че отскочи до бара…

— Никъде няма да отскоча — твърдо каза Майлс. — Нито пък ти ще отидеш там.

— Добре ще ти платя. — Очите на стареца предизвикателно проблясваха. — Четирийсет долара за двеста грама. Как ти се струва?

— Съжалявам, Дани. Имам категорична заповед. — Майлс внимателно преценяваше това, което възнамеряваше да каже и накрая реши да рискува. — Освен това, ако използвам твоите двайсетачки, може и да ме арестуват.

Думите му имаха поразителен ефект. Дани скочи на крака, на лицето му бе изписана тревога и подозрителност.

— Какво каза, че може… — спря на средата на изречението, от устата му се отрони само болезнен вик, а ръката му се вдигна към главата, която очевидно много го болеше.

— Някой трябваше да преброи парите. Аз го направих.

— Тези двайсетачки са си наред — тихо каза старецът.

— Да — съгласи се Майлс, — най-добрите, които съм виждал. Почти толкова добри, колкото тези от Монетния двор на САЩ.

Дани вдигна очи. В тях се четеше подозрителност и любопитство.

— Откъде знаеш толкова много?

— Работех в една банка, преди да вляза в затвора.

Тишина. След това старецът попита:

— А защо беше в затвора?

— Измама. В момента съм пуснат под гаранция.

— Знаех си, че с теб всичко е наред. — Дани явно се успокои. — Иначе нямаше да работиш за Тони Мечката и за Руснака.

— Прав си — каза Майлс, — о’кей съм. Работата е и ти да се почувстваш така. Затова веднага да тръгваме към сауната.

— Нямам нужда от сауна. Трябва ми само глътка уиски. Само една глътчица, момчето ми — каза умолително Дани. — Кълна се, че това ще бъде всичко. Няма да откажеш на стария човек една толкова малка услуга.

— Заедно с потта в сауната ще излезе и част от това, което вече си изпил. После можеш да си оближеш пръстите.

— Безсърдечен човек, безсърдечен — мърмореше старецът с плачевен глас.

Към него трябваше да се проявят същите грижи, както към малко дете. Като пренебрегна протестите му, Майлс облече Дани в дълъг халат и го поведе надолу, след това го съблече и го вкара в сауната, изтри го с хавлиена кърпа, когато излезе оттам, помогна му да легне върху масата за масажи и го разтри. В този ранен час гимнастическият салон и сауните бяха напълно празни, малцина от персонала на клуба бяха пристигнали. Не срещнаха никого, докато се качваха към стаята.

Майлс оправи леглото, сложи чисти чаршафи и Дани, притихнал и примирен, легна. Заспа почти веднага и за разлика от предишната нощ изглеждаше спокоен като ангел. Странно, Майлс не го познаваше добре, но го харесваше. Докато старецът спеше, Майлс постави една хавлиена кърпа под главата му и го избръсна.

По-късно същата сутрин, когато си четеше в стаята, Майлс задряма.

— Хей, Майлси! Размърдай си задника, драги! — сепна го дрезгавият глас на Джулс Ларока.

Стреснат, Майлс скочи на крака и видя познатата фигура с издут корем на прага на стаята. Ръката му инстинктивно потърси ключа на отсрещната стаичка. За щастие, той си беше на мястото, там, където го беше оставил.

— Разбрах за старото магаре — каза Ларока, издокаран в раиран костюм. — Омински ми съобщи, че са го връчили на теб.

Ларока, вездесъщият посредник!

— Всичко е о’кей — Майлс се протегна, отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. След това, следван от Ларока, отключи вратата на отсрещната стая. Завариха Дани удобно изтегнат върху леглото. Макар че все още бе посърнал и блед, той изглеждаше по-добре, отколкото когато пристигна. Беше си сложил зъбите и очилата.

— Ах, ти, стари негоднико! — каза Ларока. — Непрекъснато създаваш неприятности на околните.

Дани седна в леглото и го изгледа с неприязън.

— Аз съвсем не съм негодник. Всички го знаете. Що се отнася до неприятностите, всеки човек си има своите малки слабости. — Той посочи към куфара. — Ако са те изпратили да ми донесеш дрехите, свърши си работата докрай и ги закачи.

Ларока се изхили невъзмутимо.

— Добре ми изглеждаш, стари мошенико. Ясно е, че Майлси се е справил със задачата.

— Джулс — обади се Майлс, — ще останеш ли тук, докато изтичам долу да взема една нагревателна лампа. Струва ми се, че ще е добре да понагреем Дани.

— Разбира се.

— Но първо, искам да поговоря с теб. — Майлс кимна на Ларока и той го последва навън.

— Джулс, какво е всичко това? Кой е всъщност той?

— Просто един стар дядка. От време на време изчезва и потъва в пиянство. Тогава някой трябва да го намери и да се погрижи за него, докато изтрезнее.

— И откъде по-точно изчезва?

Ларока млъкна и очите му се изпълниха с подозрителност, точно както преди седмица.

— Отново задаваш много въпроси, драги. Какво ти казаха Тони Мечката и Омински?

— Нищо, освен че името на стареца е Дани.

— Ако е трябвало да ти кажат още нещо, щели са да ти го кажат. Няма защо да разпитваш.

След като Ларока си отиде, Майлс включи лампата и половин час държа Дани под нея. През останалата част от деня старецът лежеше кротко в леглото или дремеше. По-късно Майлс му донесе вечеря и Дани изяде почти всичко. Това бе първото му истинско ядене, откакто бе дошъл преди двайсет и четири часа.

На следващата сутрин — сряда — Майлс повтори процедурите в сауната и с лампата, а по-късно двамата поиграха на шах. Старецът имаше бърз, пъргав ум и те бяха равностойни партньори. Дани вече се отнасяше приятелски с Майлс, беше се отпуснал и даваше ясно да се разбере, че му е приятна неговата компания, както и вниманието, което проявява към него.

На втория ден следобед старецът подхвана разговор.

— Това влечуго Ларока ми каза вчера, че знаеш много неща за парите.

— Той го разправя на всеки. — Майлс му обясни за хобито си и за големия интерес, който е предизвикало в затвора.

Дани му зададе още няколко въпроса, а после обяви:

— Ако нямащ нищо против, ще отида да си взема парите.

— Аз ще свърша тази работа. Но преди това ще трябва пак да те заключа.

— Ако се опасяваш, че ще се нафиркам, страховете ти са напразни. Скоро Няма да ми се случи. След подобно пиянство доста време не посягам към чашата. Сигурно ще Минат месеци преди да се случи подобно нещо.

— Радвам се да го чуя — каза Майлс, но заключи вратата след себе си.

Когато получи парите, Дани ги нареди върху леглото, след това ги раздели на две купчинки. В едната бяха новите двайсетачки, а останалите, повечето изпоцапани, дълго употребявани банкноти бяха в другата. Дани избра три десетдоларови банкноти от втората купчина и ги подаде на Майлс.

— Това е в знак на благодарност за дребните ти услуги, моето момче — за това, че се погрижи за зъбите ми, че ме избръсна и ме нагря с лампата. Ценя високо всичко, което направи.

— Нямаше нужда…

— Вземи ги. Това, между другото, са истински пари. Сега искам да ми отговориш на един въпрос.

— Стига да мога.

— Как разбра, че тези двайсетачки са фалшиви?

— В началото дори не подозирах. Но след това взех една лупа и видях, че някои от линиите на лика на Андрю Джаксън са леко размазани.

Дани поклати мъдро глава.

— Точно там проличава разликата между истинските отливки и офсетовия метод. Макар че и с офсета може да се постигне страхотно качество.

— В случая си успял — каза Майлс. — Инак банкнотите са почти съвършени.

Върху лицето на стареца се появи усмивка.

— А какво ще кажеш за хартията?

— Точно тя ме заблуди. Обикновено усещам фалшивата банкнота, като я пипам. Но тези ме подлъгаха.

— По двайсет и четири лири опаковката — тихо каза Дани. — Нишката е сто процента памук. Хората си мислят, че няма откъде да се снабдиш с подходяща хартия. Но не е така. Просто трябва да потърсиш.

— Ако това те интересува, аз имам няколко книги за парите в стаята отсреща — каза Майлс. — Едната е издание на тайните служби на САЩ.

— Да не би да говориш за „Опознай парите“? — Майлс го погледна изненадано, а старецът се засмя. — Това е настолната книга на фалшификаторите. В нея подробно е описано как да разпознаем фалшивата банкнота. Изброени са всички грешки на фалшификаторите. Показани са дори и снимки!

— Да — каза Майлс. — Знам.

— И правителството я раздава — продължи да се подхилква Дани. — Всеки, който желае, може да пише във Вашингтон — и те ще му я изпратят. Имаше един известен фалшификатор Майк Ландрес. Той написа книга, в която се казваше, Че нито един добър майстор в този занаят не би могъл да мине без „Опознай парите“.

— Ландрес беше заловен — напомни му Майлс.

— Да, защото работеше с глупаци. Нямаха никаква организация.

— Изглежда си добре запознат с всичко.

— Е, знам нещичко. — Дани млъкна, взе една истинска и една фалшива банкнота и ги сравни. След това се усмихна, явно доволен от резултата. — Знаеш ли, момчето ми, че американските долари са едни от най-лесните за прекопиране и печатане пари в света? Истината е, че те са били създадени така, че да не могат производителите през миналия век да ги печатат с техниката, с която са разполагали. Но днес нещата са съвсем различни. Вече съществуват модерни машини, фотоофсет, така че ако един добър майстор разполага с модерна техника и проявява достатъчно търпение, той би могъл да измайстори такива банкноти, че и експертите биха се затруднили да ги различат.

— Знам това — каза Майлс. — Но дали такива банкноти се пускат в обръщение?

— Ще ти кажа нещо. — Дани говореше с явно удоволствие. Без съмнение, това бе една от любимите му теми. — Никой не може да каже точно колко фалшиви банкноти се отпечатват всяка година и колко се пускат в обръщение, без да бъдат разкрити, но те със сигурност са много. Правителството твърди, че са трийсет милиона, като само една десета част от тях са в обръщение. Но това са официалните цифри, а единственото нещо, което трябва да знаеш за тях, е, че те са винаги силно завишени или занижени в зависимост от това какво точно иска да докаже правителството. В конкретния случай Вашингтон предпочита занижените цифри. Предполагам, че всяка година се печатат фалшиви пари на стойност около седемдесет милиона, а може би и значително повече.

— Напълно възможно — каза Майлс. Той си спомни какво голямо количество фалшиви пари се разкриваше в банката, а колко ли не бяха забелязали.

— Знаеш ли кои пари са най-трудни за възпроизвеждане?

— Не.

— Пътническите чекове на Америкън Експрес. Досещаш ли се защо?

Майлс поклати отрицателно глава.

— Защото са отпечатани в синьозелен цвят, който много трудно може да се постигне след фотографиране и отпечатване на оф-сет. Така че чековете на Амекс са по-сигурни дори от американските долари.

— Говори се — каза Майлс, — че както в Канада, така и у нас щели да отпечатат долари в различни цветове според стойността им.

— Това не са слухове — отвърна Дани. — А реален факт. Една голяма част от тези долари са вече отпечатани и се съхраняват в трезора. Подправянето им ще бъде наистина много трудно. — Той се усмихна дяволито. — Но старите банкноти ще останат още дълго в обръщение. Поне докато съм жив.

Майлс седеше мълчалив и внимателно обмисляше всичко, което бе чул. Най-накрая каза:

— Ти ми зададе много въпроси, Дани. И аз ти отговорих. Сега имам един въпрос към теб.

— Не обещавам, че ще ти отговоря, момчето ми. Но ще се опитам.

— Кой си ти и какъв си?

Старецът се замисли и потърка брадичката си, докато преценяваше въпроса на Майлс. На лицето му ясно се отразяваха противоречивите мисли, които го измъчваха: желанието за откровеност се бореше с предпазливостта, гордостта — с необходимостта да запази тайната. Най-внезапно Дани каза:

— Аз съм на седемдесет и три години и съм майстор в занаята. Целия си живот съм бил печатар. И все още съм най-добрият. Трябва да знаеш, че освен занаят, печатарството е и изкуство. — Той посочи двайсетдоларовите банкноти, разпръснати по леглото. — Това е моя работа. Аз подготвих фотографските плаки. Аз ги отпечатах.

— А разрешителните за шофиране и кредитните карти? — попита Майлс.

— В сравнение с печатането на пари това е проста работа. Проста като фасул. Нея също я умея.

13

Обзет от трескаво нетърпение, Майлс търсеше начин Да съобщи на Нолан Уейнрайт това, което беше научил. За съжаление беше невъзможно да напусне „Дъбъл Севън“, а по телефона в клуба беше рисковано да съобщава такава важна информация.

В четвъртък сутринта — един ден след откровенията си — Дани изглеждаше напълно възстановен от алкохолните поражения. Той с голямо удоволствие прекарваше времето си с Майлс и партиите им шах продължиха. Разговаряха доста, но Дани беше много по-сдържан, отколкото предишния ден.

Не беше ясно дали Дани възнамерява да офейка. С нищо не показваше, че има такива намерения — изглеждаше напълно доволен от затворничеството си в малката стаичка на четвъртия етаж.

По време на следващите им разговори Майлс се опита да изкопчи повече информация за фалшификаторската дейност на Дани, помъчи се да разбере и къде точно работи. Но старецът категорично избягваше въпросите му и инстинктът подсказваше на Майлс, че Дани съжалява за предишната си откровеност. Като си припомни съвета на Уейнрайт — не бързай, бъди внимателен — Майлс реши, че е по-добре да не настоява.

Една мисъл помрачаваше радостта му. Всичко, което бе разкрил, щеше да доведе до арестуването на Дани и изпращането му в затвора. Майлс харесваше стареца и съжаляваше, че ще му причини такива неприятности. Но това бе единственият шанс да получи някаква реабилитация.

Все още не му беше ясно по какъв начин, но Омински, лихварят, и Тони Мечката бяха свързани с Дани. Майлс не изпитваше ни най-малко съчувствие нито към Руснака, нито към Тони Мечката, но го обземаше вледеняващ страх само при мисълта, че ще научат — това рано или късно щеше да стане — за предателската му роля.

Ларока се появи в четвъртък следобед.

— Нося ти съобщение от Тони. Утре сутрин изпраща кола за теб.

Дани кимна с глава, а Майлс попита:

— Къде ще го карат?

Дани и Ларока само го стрелнаха с поглед и нищо не отговориха. Майлс съжали, че е попитал.

Същата вечер реши да рискува и да се обади на Хуанита. Към полунощ заключи Дани в стаичката и й се обади от обществения телефон на долния етаж на клуба. Сложи монета и набра номера. Още след първото иззвъняване чу тихия й глас.

— Ало?

Телефонът беше закачен на стената близо до бара и Майлс говореше шепнешком, за да не го чуе някой.

— Знаеш кой е. Не споменавай имена.

— Да — каза Хуанита.

— Кажи на нашия общ приятел, че съм разкрил нещо важно. Наистина важно. Точно това, което искаше да знае. Не мога да ти кажа нищо повече, но ще дойда утре вечер.

— Добре.

Майлс закачи слушалката. Едновременно с това автоматично се изключи и магнетофонът в мазето на клуба, който се бе включил също така автоматично с вдигането на слушалката.

14

Една фраза от божественото битие натрапчиво се въртеше в съзнанието на Роскоу Хейуърд: „… от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш.“

През последните дни Хейуърд непрекъснато си задаваше с тревога един и същ въпрос: дали тайната му сексуална връзка с Аврил, която започна през онази лунна нощ на Бахамските острови, не се бе превърнала в дърво на злото, от което ще трябва да изяде най-горчивите плодове? Тази внезапна нестабилност на Съпранешънъл, която погреба амбициите му за лидерство в банката — не беше ли това някакво възмездие, изпратено като наказание от Бога?

Питаше се дали ако прекъсне всичките си връзки с Аврил, решително и веднага, и ако я отхвърли дори от мислите си, дали Господ ще му прости? Дали Той, след като разбере за усилията му, ще възвърне стабилността на Съпранешънъл и по този начин ще даде нови надежди за преуспяване на слугата си, Роскоу? Той си припомни Неемия… „Ти си Господ, готов да простиш, щедър и милостив, укроти гнева си и прояви благородство…“ Хейуърд вярваше, че той би могъл да направи това.

Лошото беше, че нямаше никакви гаранции.

Пък и Аврил щеше да дойде във вторник, както се бяха разбрали миналата седмица. Въпреки многобройните си проблеми, Хейуърд мечтаеше да я види.

В понеделник и във вторник сутринта дълго се колеба, защото знаеше, че може да й се обади по телефона в Ню Йорк и да отмени срещата. Но по обяд във вторник, след като прегледа разписанието-на самолетите, разбра, че е прекалено късно и с облекчение си помисли, че повече нищо не може да направи.

Аврил му се обади късно следобед по директния телефон.

— Ало, Роси. В хотела съм. Апартамент 32. Шампанското е ледено. Но аз горя от желание по теб.

Съжали, че не й е предложил да наеме стая вместо апартамент — колко ли щеше да му струва… По същата причина и шампанското му се стори ненужен лукс. Дали щеше да е твърде неприлично, ако я помоли да се откаже от него? Реши, че не трябва да го прави.

— Скоро ще бъда при теб, скъпа — каза той.

Направи една малка икономия, като използва колата и шофьора на банката, за да стигне до хотела.

— Не ме чакай — каза Хейуърд на шофьора.

Щом влезе в апартамент 32, ръцете й веднага се увиха около врата му и устните й се впиха в неговите. Той я притисна силно и тялото му веднага реагира на възбудата, която изпита. Познатата вече божествена възбуда. През панталона си чувстваше дългите слаби бедра и крака на Аврил, които се притискаха обещаващо към неговите, и цялата сила на неговото тяло се концентрираше в слабините му. Само след минута тя се освободи от прегръдката му и го целуна леко по бузата.

— Роси, искаш ли да уредим нашите делови въпроси? След това ще можем да се отпуснем и няма да се безпокоим повече за нищо.

Тази внезапна проява на практичност го изуми. Дали винаги постъпваше така — първо парите, после работата? Всъщност това бе доста логично. Веднъж задоволил желанието си, клиентът може да откаже да плати.

— Добре — каза той и извади плика с двеста долара. Подаде ги на Аврил. Тя извади парите и започна да ги брои.

— Не ми ли вярваш? — попита той.

— Да, но ако занеса пари в твоята банка и искам да ги вложа там, няма ли да ги преброят?

— Разбира се, че ще ги преброят.

— Тогава не смяташ ли, че както банките, така и хората имат право да се грижат за своите интереси? — Тя свърши с броенето и добави: — Двеста долара за мен. Към тях трябва да се добавят парите за самолетните билети и такситата, което прави сто и петдесет, цената на апартамента е осемдесет и пет, за шампанското дължим двайсет и пет. Да закръглим цифрата на двеста и петдесет долара. Те ще покрият всичко.

— Това са много пари — възрази той, като чу крайната цифра.

— Но ги заслужавам, нали? Точно толкова плащаше и Съпранешънъл, но тогава ти не възразяваше. Ако искаш да имаш най-доброто, трябва да си плащаш.

Гласът й беше категоричен, без ни най-малка нотка на колебливост. Той осъзна, че пред него стои една съвсем друга Аврил, твърда и непреклонна, съвсем различна от милото същество, което гори от желание да доставя удоволствие. Хейуърд неохотно измъкна двеста и петдесет долара и й ги подаде.

Аврил сложи парите във вътрешната преградка на портфейла си.

— Така. С това деловата част приключи. Сега можем да се отдадем на любов.

Тя се обърна към него и го целуна горещо, като в същото време галеше косата му с дългите си пръсти. Позамрялото му желание да я притежава пламна с нова сила.

— Роси, скъпи — пошепна Аврил, — когато влезе, изглеждаше уморен и разстроен.

— Имам проблеми в банката.

— Тогава ще ти помогна да се отпуснеш. Да пийнем шампанско, а след това ще имаш и мен. — Тя отвори сръчно бутилката и наля в двете чаши. Отпиха от шампанското, като Хейуърд не се и опита да й обяснява, че не пие. После Аврил го съблече, съблече и себе си.

Докато бяха в леглото, тя не спря да шепне ласкателствата си.

— О, Роси, толкова си голям и силен!… Какъв мъж си само!… По-бавно, скъпи, по-бавно!… С теб човек се чувства наистина като в рая!… Ако това можеше да продължи вечно!

Аврил притежаваше умението не само да го възбужда, но и да му вдъхва самочувствие, да го кара да се чувства истински мъж. По време на редките си сексуални контакти с Беатрис, той не би могъл и да мечтае за такова дълбоко усещане, за това чувство на пълна задоволеност, което изпитваше всеки път с Аврил.

— След малко, Роси… Още мъничко… Да, скъпи… Ето, сега!

Може би Аврил се преструваше, че изпитва удоволствие. Може би, но това нямаше никакво значение. Единственото, което го вълнуваше, беше това дълбоко и богато, изпълващо с радост и щастие чувство, което бе изпитал благодарение на нея.

Върховният миг отмина. Роскоу Хейуърд си мислеше, че този миг ще остане в паметта му като спомен. Лежаха един до друг, приятно отпуснати, а навън бе започнало да се стъмнява и първите лампи бяха запалени. Аврил стана, отиде до хола и се върна с две чаши шампанско.

— Роси, искам да се посъветвам с теб за нещо — каза след малко тя.

— За какво става дума? — Хейуърд се чудеше каква ли женска тайна ще научи.

— Да продам ли акциите си от Съпранешънъл?

— Имаш ли много? — попита той учуден.

— Петстотин дяла. Знам, че не е кой знае колко за теб. Но това е една, трета от всичките ми спестявания.

Хейуърд набързо пресметна, че „спестяванията“ на Аврил са около седем пъти по-големи от неговите.

— Може би си чула нещо за Сънеко? Защо ме питаш?

— Защото изведнъж съкратиха средствата за развлечения. Чух, че нямат пари и не си плащат сметките. Някои от момичетата бяха посъветвани да продадат акциите си. Аз не го направих, защото цената сега е много по-ниска, отколкото когато ги купих.

— Говори ли с Куортърмейн?

— Никой не го е виждал напоследък. Мунбийм… Помниш ли Мунбийм?

— Да. — Хейуърд си спомни, че Големия Джордж му бе предложил прелестната японка за през нощта.

— Мунбийм казва, че Джорджи е отишъл в Коста Рика и може би ще остане там. Преди да замине, продал всичките си акции от Сънеко.

Защо ли не бе използвал Аврил като източник на информация преди няколко седмици?

— Ако бях на твое място — каза той, — щях да продам акциите си още утре. Дори на загуба.

— Колко трудно се печелят пари — въздъхна тя, — а още по-трудно е да запазиш спечеленото.

— Скъпа, ти току-що изрече една от най-важните истини в областта на финансите.

Двамата замълчаха, а след малко Аврил каза:

— Ще те запомня като добър човек, Роси.

— Благодаря ти. И аз никога няма да те забравя.

— Искаш ли да опитаме пак? — каза тя и го прегърна нежно.

Той затвори очи и Аврил се притисна в него. Прекрасна, както винаги. Хейуърд си мислеше, че това бе последната им среща. Една от причините бе материална — той не можеше да си позволи да плаща на Аврил. Освен това и двамата предчувстваха, че предстоят някакви важни събития, някакви големи промени и усещаха, че върху главите им ще се стоварят сериозни проблеми. А знаеше ли някой какво ще стане след това?

Точно преди да се любят, Хейуърд се замисли за тревогите си около божия гняв. Е, може би Господ, бащата на Христос, който е познавал човешкото непостоянство, който се е движил между грешници и е разговарял с тях, който е умрял заедно с крадци — може би той ще го разбере. Ще разбере и ще му прости за това, че малкото красиви мигове на истинско щастие в живота му са били свързани с една проститутка.

Като си тръгваше от хотела, Хейуърд си купи вечерния вестник. Вниманието му бе привлечено от заглавието, което заемаше половината първа страница:

15

Никой не можеше да каже каква бе конкретната причина за разпадането на Съпранешънъл. И дали въобще е имало такава. Може би това бе случайност. Или пък естествен резултат от натрупването на много обстоятелства, всяко от които предизвиква известно подкопаване на сигурността — така както струпването на прекалено големи тежести върху една повърхност, в края на краищата предизвиква счупването й.

Финансовите затруднения или банкрут на всяка голяма компания, се предшестват от седмици, та дори и от месеци, в които се появяват изолирани факти, подсказващи приближаването на кризата. Само най-големите експерти, такива като Луис Д’Орси, успяват да забележат тези факти, да направят съответните изводи, да предупредят когото трябва.

Вътрешните хора, включително и Джордж Куортърмейн (разпродал всичките си акции от Сънеко още когато цените на борсата били доста високи) — знаеха какво ги очаква и се бяха спасили навреме. Някои външни хора бяха предупредени от доверени лица или от приятели, които им се отплащаха за направени услуги. Без да вдигат много шум, те също бяха продали акциите си.

Следващите във веригата бяха служители от ранга на Алекс Вандервурт — представителят на Първа търговска американска банка. Той бе получил някаква информация и искаше бързо да продаде акциите на Сънеко с надеждата, че в настъпилата суматоха продажбите ще останат незабелязани. Другите институции — банки, инвеститорски къщи, фондове — виждайки, че цените на акциите падат, и познавайки механизма на действие, също бързаха да се освободят от акциите, които губят стойност.

Съществуват федерални закони, които забраняват на вътрешните служители да търгуват с акции — но това е само на книга. На практика тези закони се нарушават всеки ден, а и липсва механизъм, който да контролира изпълнението им. От време на време, когато избухне скандал около някои фрапиращ случай, се издава малка присъда, колкото да се успокои общественото мнение. Но това става доста рядко.

А вложителите — изпълнените с надежди и доверие наивни хорица, които най-често понасят загуби — научават последни, че нещо не е наред.

Първото съобщение, в което се намекваше за евентуални трудности на Сънеко, бе пуснато от АП и се появи в следобедните вестници — това бе съобщението, което Роскоу Хейуърд видя на излизане от „Хилтън“. На следващата сутрин журналистите се бяха добрали до повече подробности и в сутрешните вестници, включително и във вестник „Уолстрийт Джърнъл“, се появиха конкретни материали. Но фактите бяха малко и повечето хора не можеха да повярват, че една толкова могъща (и сигурна) компания като Съпранешънъл Корпорейшън може изведнъж да изпадне в тежко положение.

Но доверието им бе разколебано.

В десет сутринта акциите на Съпранешънъл не бяха пуснати за продажба на Нюйоркската борса. Обяснението бе, че има „дисбаланс в исканията“. Това означаваше, че специалистът, който се занимава с купуване и продаване на акциите на Сънеко, бе получил твърде много нареждания за продажба и нито едно за покупка, и следователно не би могъл да се поддържа изисквания баланс на пазара.

Акциите на Сънеко бяха пуснати в оборот едва в 11 часа, когато постъпи искане за купуване на 52 000 акции. Но дотогава цената им, която миналия месец бе 48 1/2, бе паднала на 19. До затваряне на борсата тя стигна 10.

Нюйоркската борса възнамеряваше да забрани търговията с акциите на Сънеко, но решението й бе изпреварено от съобщението на Комисията по ценните книжа и обмена на валута, че започва разследване на състоянието на Съпранешънъл. До завършване на проучването се забраняваше всякаква търговска дейност с акции на компанията.

Следващите петнайсет дни бяха доста тревожни за вложителите и кредиторите на Сънеко — парите на вложителите и сумите на заемите за компанията надхвърляха пет милиарда долара. Шокирани и притеснени бяха и висшите служители, и директорите на Първа търговска американска банка.

Съпранешънъл не успя да се задържи и няколко месеца, както се надяваха Алекс Вандервурт и Джеръм Патертън. Разкритието на крупната продажба на акции на Сънеко от страна на Първа търговска американска банка бе напълно възможно. Това би могло да стане по два начина — или чрез сигнал и съответна заповед на Комисията по ценните книжа и обмена на валута, или чрез съда, ако закупилите акции се оплачат и настояват, че Първа търговска американска банка е разполагала с информация за истинското положение на Съпранешънъл, но не я е съобщила, а е продала акциите. При подобно разкритие банката щеше да понесе още по-сериозни загуби, тъй като вложителите, загубили доверие в нея, щяха да се оттеглят.

Съществуваше и още една почти неизбежна заплаха. Щеше да се разгласи, че Първа търговска американска банка е дала на Сънеко заем от петдесет милиона долара, който щеше да загуби. За първи път в своята история, банката щеше да приключи годината на загуба. Акционерите на Първа търговска американска банка нямаше да получат никакви дивиденти. Също за първи път.

Висшите служители на банката бяха объркани и се чудеха как да постъпят.

Вандервурт беше предрекъл, че когато се разбере истината за Съпранешънъл, журналистите ще започнат своите разследвания и всякак ще стигнат и до Първа търговска американска банка. И се оказа прав.

Репортерите Бърнстайн и Удуърд, въодушевени от примера на колегите си от „Вашингтон Пост“, които разкриха аферата Уотъргейт, се заеха сериозно с въпроса. Скоро усилията им бяха възнаградени. Само за няколко дни репортерите намериха източници за информация както в Съпранешънъл, така и извън нея, което позволи да се разкрият многобройните машинации на Куортърмейн, както и тъмното „китайско счетоводство“ на конгломерата. Не останаха скрити и финансовите връзки на компанията, включително и фактът, че Първа търговска американска банка й е предоставила заем от петдесет милиона долара.

Щом новината за връзките между Съпранешънъл й Първа търговска американска банка достигнаха до информационните служби на Дау Джоунс, шефът по връзките с обществеността и официален говорител на банката Дик Френч настоя да бъде свикана среща на ръководството. Присъстваха Джеръм Патертън, Роскоу Хейуърд, Алекс Вандервурт и самият Френч, който се открояваше с едрата си фигура, а в единия ъгъл на устата му висеше традиционната незапалена пура.

Солидните банкери представляваха доста любопитна гледка — Патертън, потиснат и тъжен, какъвто беше през последните няколко дни, Хейуърд — уморен, разсеян и напрегнат, и Алекс, разгневен пред приближаващата катастрофа, която бе предвидил и която бе резултат на непростимо лекомислие.

— След час, а може би и по-скоро — започна вицепрезидентът по връзките с обществеността, — ще бъда засипан с въпроси за обвързаността ни със Сънеко. Искам да знам какво е нашето официално отношение й какви отговори трябва да давам.

— Длъжни ли сме да даваме отговор? — попита Патертън.

— Не — отвърна Френч. — Както знаете, никой не може да бъде принуден да си направи харакири, и все пак…

— Не можем ли просто да признаем, че Съпранешънъл ни дължи пари — предложи Роскоу Хейуърд, — и да спрем дотук?

— Имайте предвид, че пред нас няма да стоят глупаци. Въпросите ще ни задават опитни репортери, които познават добре законите в областта на банкерството. Така че веднага ще ни зададат и втори въпрос: защо вашата банка е предоставила такова голямо количество от парите на своите вложители на един-единствен длъжник?

— Това не беше единственият ни длъжник — заяви Хейуърд. — Заемът беше разпределен между Съпранешънъл и пет от филиалите й.

— Ако кажа това — отвърна Френч, — ще трябва доста да се потрудя, за да ги накарам да повярват, че и аз самият мисля така. — Той извади пурата от устата си, постави я пред себе си, отвори бележника си и се обърна към останалите. — Добре, кажете ми фактите. Но искам да ви предупредя, че в края на краищата всичко ще се разбере. Тогава за нас нещата ще бъдат много по-лоши и по-болезнени — все едно, че ти вадят зъб на два пъти.

— Преди да продължим — обади се Хейуърд, — искам да ви напомня, че ние не сме единствената банка, на която Съпранешънъл дължи пари. В подобно положение са Фърст Нашънъл Сити, Банк ъф Америка и Чейс Манхатън.

— Да, но всички те са начело на цели консорциуми — подчерта Алекс. — По този начин загубите им се разпределят и между други банки. Доколкото знам, нашата банка е единствената, самостоятелно предоставила такава голяма сума.

Нямаше смисъл да им напомня, че ги беше предупреждавал, включително и в управителния съвет, че този заем е прекалено голям риск, който може да донесе загуби на Първа търговска американска банка. Беше им казал, че операцията е незаконна. Сега продължаваше с горчивина да премисля всичко това.

В края на краищата решиха, че трябва да се направи съобщение, в което да се признае дълбоката финансова обвързаност на Първа търговска американска банка със Съпранешънъл и да се изрази тревога по повод сегашното състояние на компанията. Съобщението ще изрази надежда, че огромният конгломерат би могъл да бъде спасен с помощта на едно по-умело ръководство, за каквото Първа търговска американска банка ще настоява. Първата задача бе да се намалят до минимум загубите. Това бяха доста мъгляви надежди и всички добре го разбираха.

На Дик Френч бе поставена задача да оформи съобщението. Решиха той да бъде единственият говорител на банката.

— Репортерите ще се опитват да се докопат до всеки от вас — предупреди ги Френч. — Ако искате банката да има обща позиция, отпращайте ги към мен и предупредете подчинените си да правят същото.

По-късно през деня Алекс Вандервурт направи преглед на предварително подготвените от него планове за спешни ситуации.

— Отвратително! — възмути се Едуина Д’Орси — Колко бързо привлича вниманието една банка, която се намира в затруднено положение!

Тя преглеждаше вестниците върху заседателната маса в кабинета на Алекс в централната сграда на Първа търговска американска банка. Беше четвъртък, един ден след пресконференцията, която бе дал Дик Френч.

Местният „Таймс Реджистър“ бе изпълнил цялата страница с материал под заглавие:

„Ню Йорк Таймс“ информираше малко по-въздържано своите читатели:

Новината не бе пропусната и в информационните емисии на телевизията.

Съобщенията бяха придружени с мнения на експерти от Федералния резерв, които твърдяха, че независимо от трудностите, Първа търговска американска банка е стабилна и вложителите няма защо да се безпокоят. Но въпреки тези уверения банката веднага бе поставена в „проблемния списък“ на Федералния резерв и в нея пристигнаха група експерти. Без много шум започна първата проверка, вероятно щяха да последват и други проверки от различните отдели на Федералния резерв.

Икономистът на банката Том Строгън отговори на Едуина: — Тук не става дума дали е отвратително или не. Според мен този интерес към всяка банка, намираща се в беда, е израз на страх. Вложителите се страхуват, че банката може да фалира и тогава те ще изгубят парите си. А съществуват и опасения, че когато една банка фалира, и други могат да се заразят от същата болест и цялата система да се разпадне.

— Аз пък лично се страхувам от ефекта, който може да окаже върху хората тази публичност — каза Едуина.

— И мен ме притеснява това — обади се Алекс. — Трябва да продължаваме да следим настроенията и ефекта от тях.

Същия ден на обяд Алекс бе свикал съвещание. Сред поканените бяха ръководителите на отделите, отговарящи за банковите клонове. Всички знаеха, че ако се разклати общественото доверие, с което се ползваше Първа търговска американска банка, то това най-напред ще се почувства в клоновете. Том Строгън докладва, че в края на вчерашния ден и сутринта тегленията на пари са били по-интензивни от обикновено, а вложенията — значително по-малко. Все още беше рано да се правят изводи. Засега не се забелязваше паника сред клиентите на банката. Но директорите на всички осемдесет и четири клона на Първа търговска американска банка получиха указания да съобщят веднага, щом забележат подобни признаци. Всяка банка съществуваше благодарение на своята репутация и доверието на клиентите — а това бяха крехки растения, които загиваха от превратностите на съдбата и от обществените компрометации.

Една от целите на съвещанието бе да се създаде пълна яснота относно действията, които трябва да се предприемат в случай на криза, а също и да се уточнят механизмите за поддържането на непрекъсната връзка. Всичко беше направено.

— Това е засега — заключи Алекс. — Ще се срещнем утре по същото време.

Но това не стана.

В 10,15 следващата сутрин, петък, директорът на клона в Тайлърсвил телефонира в централното управление и веднага го свързаха с Алекс Вандервурт.

Директорът — Фъргъс У. Гатуик — се представи и Алекс припряно го попита:

— Какъв е проблемът?

— Масови тегления, сър! Целият клон е пълен с хора. Повече от сто от нашите редовни клиенти са се наредили на опашка с паспортите и чековите си книжки. Непрекъснато прииждат нови хора. Теглят всичко и закриват сметките си, искат си и последния долар. — Гласът на директора издаваше пълната му паника, въпреки че правеше усилия да изглежда спокоен.

Алекс замръзна на мястото си. Масовите тегления са истински кошмар за всеки банкер. През последните няколко дни и той, и останалите ръководители на банката, се бяха страхували най-много от това. Такива тегления обикновено предизвикваха масова паника и по законите на психологията на тълпата довеждаха до пълна загуба на доверие към съответната банка. Най-лошото беше, че новината за подобни събития в един клон се разпространяваше и същото можеше да се случи и в другите клонове на банката. Тези тегления, подобно на пълзящ стихиен огън, можеха да доведат до пълна катастрофа. Нито една банка — дори най-голямата и най-стабилната — не би могла да изплати вложенията на повечето от своите клиенти — ако, разбира се, си ги поискат едновременно. Наличните пари скоро щяха да се свършат и Първа търговска американска банка щеше да бъде принудена да затвори вратите си може би завинаги.

Това се беше случвало и преди, с други банки. При съвпадение на неподходящо ръководство, неблагоприятен момент и лош късмет, това би могло да стане навсякъде.

Алекс знаеше, че хората, които искат парите си, се нуждаят от уверение, че ще могат да си ги вземат. След това се налагаше да локализират това опасно явление.

Указанията му към директора на клона в Тайлърсвил бяха кратки и ясни:

— Фъргъс, вие и служителите ви трябва да се държите така, сякаш нищо не се е случило. Плащайте, без да задавате въпроси — колкото ви поискат и колкото имат в сметките си. И не се разхождайте разтревожено наоколо. Бъдете весел и безгрижен.

— Това няма да е лесно, сър. Но ще се опитам.

— Не опитвайте, а го направете. В момента съдбата на цялата банка зависи от вас.

— Да, сър.

— Ще изпратим помощ при първа възможност. Как сте с наличните средства?

— Имаме около сто и петдесет хиляди долара в трезора — каза директорът. — Струва ми се, че в положението, в което се намираме; можем да издържим около час, не повече.

— Веднага ще ви докараме пари — увери го Алекс Междувременно извадете парите, които имате, и ги наредете до гишетата и до касите, така че всички да могат да ги виждат. Разходете се между клиентите, разговаряйте с тях. Кажете им с уверен глас, че нашата банка е стабилна, независимо от това, което са прочели. Обяснете им, че ще получат парите си.

Алекс затвори и веднага се обади на Строгън.

— Том — каза Алекс, — най-лошото се случи. В Тайлърсвил Клонът има нужда от пари — и то бързо. Започнете изпълнението на План номер едно за извънредни обстоятелства.

16

Районът на Тайлърсвил, както и повечето райони в околността, бе съвсем нов и още търсеше своя облик. Той беше нещо като комбинация между оживено търговско градче и фермерско предградие, постепенно завладяван от разширяващия се град, но все още запазил нещо от предишната си атмосфера.

Жителите също бяха комбинация от стари и нови. Едните — консервативни и дълбоко привързани към фермерския бит или към търговията, а другите — наскоро заселили се пришълци, които бягаха от опошления градски начин на живот. Новите заселници опитваха да приобщят себе си и семействата си към сравнително тихия и спокоен живот на местните жители, който пък вследствие на всичките тези промени беше почти на изчезване. Обстоятелствата бяха оформили такова население, което не одобряваше големия бизнес и градския стил на живот и не се доверяваше на банките.

Важна роля за създаването на кризата в банковия клон в Тайлърсвил изигра и един бъбрив пощальон. Целия предишен ден, в четвъртък, той раздаваше писмата и пратките и не преставаше да дърдори:

— Чухте ли за проблемите на Първа търговска американска банка? Казват, че всеки, който има вложени пари в нея и не си ги изтегли, утре ще ги изгуби.

Малцина, които чуха приказките на пощальона, им повярваха. Но слухът се разпространяваше и подхранваше и от новините във вестниците, и във вечерната емисия по телевизията. След като мислиха през нощта, в петък сутринта фермерите, търговците и новите пришълци стигнаха до едно и също заключение: Няма да-рискуваме! Ще си приберем парите веднага!

Всеки малък град има свой собствен вътрешен телеграф. Новините за постъпките и решенията на хората се разпространяват бързо. И така, към обед все повече и повече хора се тълпяха пред клона на Първа търговска американска банка в Тайлърсвил. Ето как понякога от нищо става нещо.

За приближаващата криза в Тайлърсвил се разчу и в централното управление на Първа търговска американска банка. План номер едно на Вандервурт, предназначен за критични ситуации, бе готов да влезе в действие и тогава вече всички щяха да научат за Тайлърсвилския клон.

По нареждане на Том Строгън най-напред бе направена консултация с банковия компютър. Програмистът изписа следния въпрос: Какъв е общият размер на спестяванията и вложенията в клона в Тайлърсвил? Последва моментален отговор, тъй като клонът бе включен в общата компютъризирана информационна система на банката:

След това компютърът получи нова задача — да извади от общата сума стойността на сметките, по които не са осъществявани никакви операции напоследък, а също така и средствата, вложени от общината (тези сметки нямаше да бъдат пипани, дори при сериозна криза).

Компютърът отговори:

Ако всички пожелаеха да изтеглят парите си, бяха необходими около двайсет милиона.

Един от помощниците на Строгън сигнализира в Централния трезор, подземната крепост, разположена под главната сграда на Първа търговска американска банка. Директорът на трезора получи следните указания:

— Двайсет милиона да бъдат веднага доставени на клона в Тайлърсвил!

Сумата бе по-голяма от необходимата, но според предварително подготвения план на Алекс Вандервурт, главната цел бе да се покаже сила и стабилност от страна на банката.

— Когато се гаси огън, винаги трябва да има повече вода — каза Алекс.

В очакване на такава криза, през последните четирийсет и осем часа паричният запас в Централния трезор на банката бе чувствително увеличен с помощта на Федералния резерв. Ръководството на Федералния резерв бе уведомено и одобряваше плановете на Първа търговска американска банка в случай на критична ситуация.

Банкнотите и монетите бяха преброени и поставени в чували със съответно обозначение. Докато ги товареха в предназначения за това пикап, полицаите внимателно охраняваха, подредени в редица. Щяха да използват шест коли, някои специално извикани от други клонове. Всеки пикап щеше да бъде придружаван от полицейски ескорт — това бяха специални предохранителни мерки поради необичайно голямото количество пари, което щеше да се превозва. Всъщност само в три от колите щеше да има пари. Останалите щяха да бъдат празни — това бе една допълнителна предпазна мярка срещу грабежи.

Само двайсет минути след обаждането на Гатуик, първият охраняван пикап бе готов да потегли от централното управление и да поеме по оживеното шосе към Тайлърсвил.

Към банковия клон в Тайлърсвил веднага тръгнаха няколко леки коли със служители на банката. Сред тях бе и Едуина Д’Орси. Тя отговаряше за операцията, която току-що беше започнала.

Едуина напусна работното си място, след като предупреди заместника си и подбра трима души от своя състав, които щяха да я придружават — един служител от заемната служба, Клиф Касълман, и две касиерки. Едната от касиерките бе Хуанита Нунес.

В същото време в Тайлърсвил бяха изпратени и служители от други два градски клона. Те щяха да помагат на Тайлърсвилския клон под ръководството на Едуина. Според предварителната стратегия нито един от банковите клонове не биваше да остава без достатъчно служители в случай, че и другаде възникне подобна критична ситуация. Съществуваха още няколко плана за действие в критични ситуации, но имаше и ограничения — повече от два-три не биваше да влизат в действие.

Водени от Едуина, четиримата служители от главния градски клон преминаха с бързи крачки през тунела, който свързваше клона с централното управление. От приземния етаж на главната сграда взеха асансьора към гаража на банката, където ги чакаше колата. Клиф Касълман седна на шофьорското място.

Докато се качваха в колата, покрай тях изтича Нолан Уейнрайт и се насочи към мустанга си. Шефът по сигурността бе информиран за операцията в Тайлърсвил и след като ставаше дума за пренасянето на двайсет милиона долара, той реши лично да се погрижи за охраната по доставянето на парите. Недалеч от него щеше да пътува камион с десетина въоръжени полицаи. Местната полиция в Тайлърсвил и управлението на щатската полиция в града също бяха предупредени.

Алекс Вандервурт и Том Строгън останаха в централното управление. Кабинетът на Строгън беше близо до дилърския център и се превърна в нещо като команден пост. А от своя кабинет на трийсет и шестия етаж Алекс трябваше да следи състоянието в банковите клонове, за да сигнализира при възникнал проблем.

Алекс беше информирал Патертън, двамата седяха и чакаха, изпълнени с напрежение. Мислеха само за едно: дали ще успеят да се справят със ситуацията в Тайлърсвил? Дали Първа търговска американска банка ще приключи работния ден без кризисни ситуации и в някой друг клон?

Фъргъс У. Гатуик, директорът на банковия клон в Тайлърсвил, си беше мислил, че ще изкара няколкото години до пенсия в спокойна обстановка и без проблеми. Той наближаваше шейсетте, беше червендалест, с розови бузи, сини очи и прошарена коса. На младини беше доста амбициозен, но това бе далечно минало. По-късно реши, че истинската му роля в живота е да бъде опора на другите, той бе роден да следва някого, а не да блести със собствена светлина. Управлението на един малък банков клон напълно съответстваше на амбициите и на възможностите му.

В Тайлърсвилския клон той бе имал една-единствена неприятност. Преди години една жена, вероятно разгневена за нещо на банката, бе наела сейф в клона. След като бе оставила някакъв предмет, завит във вестник, тя бе заминала за Европа, без да остави адрес. След няколко дни целият клон се изпълни с неприятна миризма. Най-напред помислиха, че миризмата идва от отводнителните канали, направиха проверка и установиха, че причината не е там. Вонята ставаше все по-силна. Клиентите се оплакваха, а служителите направо не можеха да я търпят. Най-накрая се разбра, че миризмата идва от сейфовете. Веднага възникна трудният въпрос: от кой сейф?

Извикаха Фъргъс У. Гатуик, той се разходи покрай сейфовете и спря пред един от тях. През следващите четири дни бяха направени съответните постъпки и съдът издаде заповед, с която се разрешаваше на банката да отвори сейфа. Вътре имаше риба, костур, която бе започнала да се разлага. Спомнеше ли си този случай, Гатуик имаше чувството, че отново усеща отвратителната миризма.

Но сегашната ситуация беше много по-сложна от случая с рибата. Гатуик погледна часовника си. Преди час и десет минути беше телефонирал в централното управление. Четирите касиерки изплащаха непрекъснато пари, но хората се тълпяха, пристигаха един подир друг, а помощ все още нямаше.

— Господин Гатуик! — извика го една от касиерките.

— Да? — Той се насочи към нея. От другата страна на гишето, най-отпред на опашката стоеше Стийв, собственик на птицеферма, редовен клиент на клона.

— Добро утро, Стийв — весело го поздрави директорът.

Стийв кимна сдържано. Касиерката му показа чековете по двете сметки на фермера. Той току-що й ги бе представил. Общата сума бе 23 000 долара.

— Всичко е наред — каза Гатуик. Взе чековете и се подписа и на двата.

— Вече нямаме достатъчно пари, за да плащаме такива големи суми — шепнешком каза касиерката, но все пак думите й бяха чути от другата страна на гишето.

Как не се досети за това! От сутринта непрекъснато изплащаха пари, и то големи суми. Но касиерката не трябваше в никакъв случай да го споменава. Думите й бяха повторени и от уста на уста стигнаха чак до края на опашката. Последваха гневни възгласи от всички страни.

— Чухте ли? Нямали повече пари!

— По дяволите! — Стийв се облегна разгневено върху гишето и размаха свития си юмрук. — По-добре веднага да ми изплатиш чековете, Гатуик, или ще изляза навън и ще разруша тази проклета банка!

— Няма нужда да правиш това, Стийв. Престанете с тези крясъци и заплахи! — Фъргъс У. Гатуик също повиши глас, като се опитваше да надвика опашката и да предотврати надигащия се скандал. — Дами и господа, в момента изпитваме временни затруднения с наличните нари поради масовите тегления от сутринта. Но ви уверявам, че към нас пътува голямо количество пари!

Последните думи потънаха сред протестните викове и не бяха чути.

— Как може една банка да няма пари?… Веднага ги извадете!… Стига с тези номера! Къде са парите?… Ще стоим тук, пред банката, докато ни се издължи.

— Още веднъж ви уверявам… Гатуик вдигна ръка, като се мъчеше да привлече вниманието.

— Не ме интересуват вашите евтини уверения — обади се една елегантна жена, очевидно от новите заселници. — Искам си парите веднага!

— Точно така — подкрепи я мъжът, който стоеше зад нея. — Всички искаме същото!

Чуха се и други гласове, мнозина се опитаха да се придвижат към гишето, а на лицата им бяха изписани гняв и тревога. Някой хвърли цигарена кутия и удари Гатуик. В този миг той осъзна, че обикновената група граждани, повечето от които той познаваше, се превръща във враждебно настроена тълпа. Главната причина, естествено, бяха парите, парите, които оказваха странен ефект върху човешките същества, превръщаха ги в алчни, несигурни, понякога лишени от разум създания. Някои изпитваха истински ужас, защото според тях съществуваше възможност да загубят всичко, което притежават, а заедно с това и своята сигурност. Насилието, което преди няколко минути изглеждаше немислимо, сега бе едва ли не неизбежно. За първи път в живота си Гатуик изпита силен страх.

— Моля ви! — каза с умолителен глас той. — Моля ви, изслушайте ме!

Но гласът му заглъхна сред надигащата се глъч.

Съвсем неочаквано врявата стихна. Изглежда нещо ставаше на улицата, защото тези, които бяха отзад на опашката, излязоха бързо навън. Сред радостните възгласи на тълпата външната врата на банката се отвори и се зададоха представителите на централното управление.

Начело беше Едуина Д’Орси. Следваха я Клиф Касълман и двете млади касиерки (едната бе дребничката Хуанита Нунес). След тях идваха полицаи с тежки чували, преметнати през рамо, охранявани от колегите си със заредени автомати в ръце. Най-накрая вървяха банковите служители, изпратени от други клонове. Последен в колоната — като предпазлив и бдителен ангел-хранител — се движеше Нолан Уейнрайт.

Едуина заговори и думите й се чуваха ясно в претъпканата с хора, но вече притихнала зала:

— Добро утро, господин Гатуик. Съжалявам, че закъсняхме, но имаше голямо движение. Разбрах, че може би ще имате нужда от двайсет милиона долара. Носим ви едната трета. Останалите са на път.

Докато говореше, Клиф Касълман, Хуанита и полицаите от охраната застанаха зад гишетата. Един от новодошлите банкови служители се зае с проверката на парите в чувалите. Броеше пачките и касиерите си ги разпределяха.

Около Едуина се събра плътен кордон от хора.

— Вярно ли е, че имате достатъчно пари, за да се разплатите с всички нас? — попита някой.

— Разбира се, че е вярно. — Едуина огледа хората и каза високо: — Аз съм Едуина Д’Орси и съм вицепрезидент на Първа търговска американска банка. Независимо от слуховете, нашата банка е солидна и платежоспособна, пред нея няма неразрешими проблеми. Разполагаме с големи резерви от пари в наличност и веднага можем да се разплатим с нашите вложители. В Тайлърсвил и където и да било другаде.

— Може и да е вярно — каза елегантната жена, която се бе обадила по-рано, — но може и нарочно да ни успокоявате, като се надявате, че ще ви повярваме. Както и да е, аз ще си изтегля парите още днес.

— Това е ваше право — заяви Едуина.

Фъргъс У. Гатуик наблюдаваше всичко с облекчение, доволен, че вече не е в центъра на вниманието. Грозните страсти, бушували преди малко, бяха стихнали. Като видяха чувалите с пари, по лицата на някои клиенти се появиха усмивки. Но независимо, че тревогата попремина, хората не се отказваха от първоначалното решение да изтеглят парите си. Изплащането продължаваше с бърз ритъм и ставаше все по-ясно, че проблемът пред банката си остава открит.

Докато работата в банковия клон продължаваше, полицаите преминаха като легионите на Цезар още веднъж през залата. Те носеха чували с пари, а след тях вървяха охраняващите ги колеги със заредено оръжие.

Всички, които бяха през този ден в Тайлърсвилския банков клон, запазиха незабравим спомен за огромното количество пари, което се разпределяше пред очите им. Дори служителите на Първа търговска американска банка не бяха виждали толкова много пари накуп. По нареждане на Едуина и според плана на Алекс Вандервурт, голяма част от двайсетте милиона долара, предназначени за предотвратяването на кризата в клона, се внесоха пред очите на клиентите. Бюрата на касиерките бяха опразнени, от канцелариите донесоха още бюра и маси, върху които разпределиха на високи купчини пачки с банкноти и пликчета с монети. Касиерите от другите клонове имаха за задача да следят каква част от парите са изразходвани.

След време Нолан Уейнрайт характеризира цялата операция като „мечтата на специалистите по банкови грабежи и кошмара на охраната“. Но за щастие всичко бе организирано много бързо, така че крадците трудно биха могли да се възползват.

С помощта на Фъргъс У. Гатуик Едуина ръководеше внимателно и компетентно цялата операция Тя разпореди на Клиф Касълман да потърси сред тълпата желаещи да получат заем.

Малко преди обед, когато банката бе все още изпълнена с хора, а опашката продължаваше да нараства, Касълман стъпи на един стол, за да го виждат по-добре.

— Дами и господа — обяви той, — искам да ви се представя. Аз съм служител в градския заемен отдел, което означава, че имам право да одобрявам по-големи заеми, отколкото можете да получите в този клон. Ако някой иска заем и желае да получи по-бърз отговор, сега имате тази възможност. Ще ви изслушам с удоволствие и ще се опитам да помогна на всички, които имат някакви проблеми. Господин Гатуик, който в момента е зает, беше така любезен да ми отстъпи бюрото си. Ще ме намерите там. Чакам ви!

— Ще дойда веднага, щом си получа парите — извика един мъж с гипсиран крак. — Ако тази банка наистина фалира, добре ще е да имам заем към нея. Тогава никога няма да се наложи да го връщам.

— Нищо подобно няма да се случи — отвърна Клиф Касълман и попита: — А какво се е случило с крака ви?

— Паднах в тъмното.

— Явно все още не можете да се измъкнете от тъмнината. Уверявам ви, че състоянието на банката е завидно! Така че ако вземете назаем пари от нея, ще трябва да ги върнете, иначе може да пострада и другият ви крак!

Няколко души се засмяха и Касълман слезе от стола. Една група от хора се струпа пред директорското бюро, за да разговаря с него за отпускане на заем. Тегленията на пари, обаче, продължаваха. Паниката понамаля, но по всичко личеше, че нито демонстрираната стабилност, нито уверенията, нито психологическите похвати бяха в състояние да спрат хората в Тайлърсвил.

В ранния следобед отговорните служители на Първа търговска американска банка си задаваха един-единствен въпрос: след колко време този опасен вирус ще се разпространи и в другите клонове.

По-късно следобед, след като бе разговарял няколко пъти по телефона с Едуина, Алекс Вандервурт тръгна към Тайлърсвил Беше много разтревожен — тегленият явно не преставаха Алекс се опасяваше, че през уикенда паниката ще обхване и останалите вложители и те ще се насочат в понеделник към другите клонове на банката.

До този момент и в някои други клонове бяха изтеглени сравнително повече пари, но никъде другаде не бе възникнала ситуация като тази в Тайлърсвил. Но на подобен късмет не можеше дълго да се разчита.

Алекс замина за Тайлърсвил с кола на банката. Придружи го Марго Бракън. Марго бе приключила с делото си в съда и се отби при Алекс, за да обядват заедно. Той й предложи да го придружи, като й разказа за паниката, обхванала трийсет и шестия етаж на централното управление.

Алекс се бе облегнал назад и се наслаждаваше на краткия миг спокойствие.

— Тази година бе доста трудна за теб — каза Марго.

— Личи ли си?

Тя протегна ръка и пръстите й нежно погалиха челото му.

— Тук има повече линии. А косата ти започна да се прошарва.

— Просто остарявам — каза той и направи тъжна гримаса.

— Е, не съвсем…

— Това е цената, която плащаме, за да живеем в охолство. Ти също я плащаш, Бракън.

— Да — съгласи се тя. — Въпросът е дали си заслужава човек да се тревожи толкова много за всичко.

— За спасяването на банката си заслужава да се потруди човек — рязко отвърна Алекс. — Ако не успеем да се справим сега, много хора ще пострадат съвсем незаслужено.

— А няма ли да има и такива, които си го заслужават?

— В критична ситуация човек се опитва да спаси всички. С разплати и отмъщения ще се занимаваме по-късно.

Бяха изминали половината път до Тайлърсвил.

— Алекс, наистина ли нещата са толкова сериозни?

— Ако паническото теглене на пари продължи и в понеделник, ще бъдем принудени да затворим банката. Тогава консорциум от други банки може да се съгласи да ни откупи — на определена цена. Те ще вземат това, което е останало, и след известно време вложителите ще мотат да си получат обратно парите. Но с Първа търговска американска банка ще бъде свършено завинаги.

— Наистина е невероятно, че подобно нещо може да се случи така изведнъж.

— Работата е в това — подчерта Алекс, — че много хора не могат да разберат едно: банките и паричната система, със своите вложения и заеми, са точна машина, поддържана в деликатно равновесие. Ако с нея се работи неумело, ако поради алчност, политически съображения или просто глупост от строя излезе един-единствен компонент, това разрушава цялата машина. Ако веднъж си поставил системата или някоя банка в опасност, това не остава в тайна, а кризата в доверието свършва останалото. Точно това се случва в момента.

— От това, което казваш, и от всичко онова, което знам отпреди, имам чувството, че алчността е главната причина за сегашното състояние на вашата банка.

— Да, а също и наличието на много идиоти в управителния съвет — горчиво каза Алекс. Той бе по-откровен от обикновено и изпита известно облекчение от това.

Настъпи кратка тишина, а след това Алекс възкликна:

— Господи! Как ми липсва той!

— Кой?

— Бен Розели.

— Вероятно Бен щеше да предприеме точно същата спасителна операция, каквато започна ти. — Марго стисна нежно ръката му.

— Може би — въздъхна той. — Само че моят план не доведе до нищо. Ето защо бих искал Бен да е тук сега.

Шофьорът смъкна стъклото, което отделяше предната седалка от пътниците.

— Пристигнахме в Тайлърсвил, сър — каза той през рамо.

— Желая ти успех, Алекс — промълви Марго.

Опашката пред банката се виждаше отдалеч. Все нови и нови хора се редяха. В момента, в който колата спря пред банката, на отсрещната страна на улицата паркира малък автобус, от който изскочиха няколко младежи и едно момиче. От едрите букви, изписани на автобусчето, ставаше ясно, че е на телевизията.

— Господи — каза Алекс, — само това липсваше!

Докато Марго се оглеждаше любопитно, Алекс влезе в клона и размени няколко думи с Едуина и с Фъргъс У. Гатуик. Очевидно нищо повече не можеха да направят. На Алекс му мина през ума, че е дошъл напразно, но желанието му да помогне бе непреодолимо. Той реши да поговори с чакащите хора. Разходи се сред тези, които бяха вътре в салона, и тихо им се представи.

Бяха най-малко двеста души — разнородна тълпа от млади и стари хора, някои по-заможни, други очевидно доста бедни, жени с малки деца, мъже в работни дрехи, имаше и клиенти, които явно се бяха облекли по-специално за случая. С изключение на неколцина, повечето се държаха дружелюбно. Имаше само един-двама, които бяха враждебно настроени. Но почти всички бяха доста изнервени. По лицата на тези, които бяха получили парите си и си тръгваха, бе изписано облекчение. Една възрастна жена заговори Алекс, без да има ни най-малка представа, че е банков служител.

— Благодаря на бога, всичко свърши. Това беше най-напрегнатият ден в живота ми. Тук са спестяванията ми — всичко, което имам. — В ръцете си държеше около дузина банкноти по петдесет долара.

След като поразговаря с хората, Алекс се убеди, че всички мислят по един и същ начин: Първа търговска американска банка може и да е стабилна, но може и да не е. Никой не искаше да рискува и да остави парите си в банка, която може да фалира. Непрекъснатото свързване на Първа търговска американска банка със Съпранешънъл беше изиграло ролята си. Първа търговска американска банка щеше да загуби огромна сума пари — самото ръководство го бе признало. И никой не се интересуваше от подробностите. Хората, на които Алекс спомена, че вложенията са застраховани, почти не обърнаха внимание на думите му. Някои споменаха, че вероятно застраховките са доста малки и едва ли биха били достатъчни, за да покрият такива огромни загуби.

Имаше още нещо, и Алекс си даваше сметка, че то е много важно: хората не вярваха повече на това, което им се казваше, беше им омръзнало да ги заблуждават и лъжат. Тях непрекъснато ги лъжеха — лъжеше ги президентът, висшите правителствени служители, политиците, бизнесмените, индустриалците. Лъжеха ги работодателите им и синдикалните дейци. Заблуждаваха ги чрез различни реклами. Мамеха ги чрез финансови операции, включително и при закупуването на акции и други ценни книжа, мамеха ги и в годишните доклади за акционерите и „официалните“ изявления на корпорациите. Не рядко бяха заблуждавани и от средствата за масова информация, които просто „пропускаха“ да съобщят нещо важно. Нямаше край списъкът на измамите. Те се трупаха безпощадно една върху друга, и така лъжата, или в най-добрия случай изопачаването и премълчаването се бяха превърнали в начин на живот.

Как биха могли да повярват на Алекс, който ги уверяваше, че Първа търговска американска банка не е потъващ кораб и че парите им ще бъдат на сигурно място, ако решат да ги оставят в нея? Следобедните часове се изнизваха и ставаше все по-ясно, че никой не вярва на това.

Късно следобед Алекс бе готов да се предаде. Това, което беше писано да става, щеше да стане и нищо повече не можеше да се направи. Реши, че има неща, които са неминуеми и че трябва да се приемат такива, каквито са — и от хората, и от институциите. В пет и половина, когато ранната октомврийска вечер бе започнала вече да се спуска, при него дойде Нолан Уейнрайт и го уведоми за новата тревога, обзела тълпата отвън.

— Притесняват се, че ще затворим в шест, когато свършва работното време. А дотогава няма да успеем да обслужим всички, които чакат.

Алекс сви рамене. Нямаше нищо по-просто от това да затворят банковия клон в посочения час. Всичко щеше да е съвсем законно и никой не би могъл да протестира. Изнервен и изтощен от напрежението, Алекс изпита желание да постъпи точно така. Искаше му се да каже на тези, които чакаха отвън: „Вие не искате да ми повярвате, тогава живейте в напрежение до понеделник и вървете по дяволите“! Но Алекс се колебаеше, искаше му се да остане и верен на себе си. Припомни си думите на Марго за Бен Розели. Марго бе казала: „Бен щеше да предприеме точно същата спасителна операция, каквато започна и ти“. Как ли би постъпил Бен в този миг? Алекс знаеше отговора.

— Ще направя изявление — каза той на Уейнрайт, потърси Едуина и й даде разпорежданията си.

Алекс застана на вратата, за да го чуят и вътре, и вън Усети, че телевизионните камери са насочени право към нето. Телевизионните екипи бяха два. Преди около час Алекс направи изявление и за двете телевизионни станции, но екипите останаха. Един от журналистите обясни, че искат да заснемат повече материал за новините в края на седмицата — подобни събития не се случвали всеки ден.

— Дами и господа — гласът на Алекс бе силен, ясен и отчетлив, — разбрах, че някои от вас се безпокоят, че работното ни време скоро ще свърши. Моля да запазите спокойствие. От името на ръководещото на банката ви съобщавам, че клонът в Тайлърсвил ще остане отворен, докато обслужим последния клиент. Последваха възгласи на задоволство и спонтанни ръкопляскания.

— Искам да ви кажа още нещо. — Хората отново притихнаха и насочиха вниманието си към Алекс. Той продължи: Препоръчвам ви да не държите големи суми в себе си или в домовете си през уикенда. Това съвсем не е безопасно. Препоръчвам ви да изберете някоя друга банка и да внесете там парите си. Моята колежка госпожа Д’Орси разговаря по телефона с някои банки в района и ги помоли да останат отворени до по-късно, за да могат да ви обслужат.

Последваха нови възгласи на одобрение.

Нолан Уейнрайт се приближи до Алекс, пошепна му нещо и Алекс обяви:

— Информираха ме, че две банки вече са се съгласили да изпълнят молбата ни. Ще се свържем и с други.

— Можете ли да ни препоръчате някоя банка? — чу се мъжки глас от опашката на улицата.

— Да — каза Алекс. — Лично аз бих избрал Първа търговска американска банка. Нея познавам най-добре, в нея съм най-сигурен, тя съществува от години и се ползва с добра репутация. Много бих искал и вие да мислите така — За първи път в гласа му се долови нотка на вълнение. Някои от хората се усмихнаха, други се изсмяха, но повечето останаха сериозни, вперили поглед в Алекс.

— И аз доскоро мислех така — обади се някой зад него. Той се обърна. Беше възрастен човек, вероятно към осемдесетте, побелял, сбръчкан, прегърбен и подпрян на бастун. Но очите на стареца бяха ясни, а гласът му — твърд. До него стоеше жена на същата възраст. И двамата бяха спретнато облечени, макар че дрехите им бяха старомодни и доста износени. Жената държеше пазарска чанта, пълна с пачки банкноти. Двамата току-що бяха напуснали гишето на банката.

— Съпругата ми и аз държахме парите си в Първа търговска американска банка повече от трийсет години — каза старецът, — и никак не ни се искаше да ги теглим.

— Тогава защо го направихте?

— Не можем да пренебрегнем слуховете. Щом толкова много се говори, все има някаква истина.

— Да, има някаква истина и ние я признахме — каза Алекс. — Банката ни беше предоставила заем на Съпранешънъл Корпорейшън и понесе загуби. Но тя може и ще издържи на тези загуби.

Старецът поклати глава.

— Ако бях по-млад и работех, може би щях да рискувам. Но не и сега. Тук, вътре — той посочи към пазарската чанта, — е всичко, което ни е останало, докато сме живи. Не е кой знае колко. Може би е два пъти по-малко, отколкото когато работехме. С тези пари не може да се купи кой знае какво…

— Така е — каза Алекс. — Инфлацията засяга най-много добри хора като вас. Но смяната на банката няма да ви помогне.

— Искам да те попитам нещо, млади човече. Ако беше на моето място и това тук бяха твоите пари, щеше ли да постъпиш по същия начин?

Алекс забеляза, че хората следяха внимателно разговора им. Видя, че Марго е наблизо, през няколко човека от него. Точно зад нея бяха телевизионните камери, включени в момента. А един от журналистите бе протегнал микрофона си.

— Да — призна той. — Предполагам, че щях да постъпя като вас.

Старецът се учуди.

— Поне си честен. Чух съвета ти да отидем и да вложим парите си в друга банка. Мисля, че това е добър съвет и аз ще го последвам.

— Почакайте — каза Алекс, — имате ли кола?

— Не. Живеем тук наблизо. Ще отидем пеша.

— Но не и с толкова пари. Могат да ви ограбят. Ще накарам някой да ви закара до банката. — Алекс направи знак на Нолан Уейнрайт да се приближи и му обясни какъв е проблемът. Това е нашият шеф по сигурността — обясни той на старите хора.

— Не се тревожете — каза Уейнрайт, — с удоволствие ще ви закарам.

Старецът не помръдна. Той гледаше ту единия, ту другия.

— Вие правите всичко за нас? След като току-що изтелихме парите си от вашата банка? И след като съвсем ясно ви казахме, че ви нямаме доверие?

— Е, приемете го като добър жест от наша страна — каза Алекс. — Освен това, след като цели трийсет години сте държали парите си в нашата банка, ние трябва да се разделим като приятели.

— А може би ние трябва… — Старецът млъкна и след малко каза: — Искам да те попитам още нещо, но ще ми отговориш мъжки. — Чистите му, прями и честни очи гледаха право в Алекс.

— Кажете.

— Ти веднъж ми каза истината. Искам отново да ми отговориш честно, като не забравяш за това, което ти казах, че съм стар и това са всичките ми пари. Знаеш какво означават тези пари за мен. Нашите пари на сигурно място ли са във вашата банка?

За броени секунди Алекс прецени въпроса и всички възможни последствия от отговора. Знаеше, че освен възрастната двойка го наблюдават и много други хора. Телевизионната камера продължаваше да работи. Срещна погледа на Марго, тя също го гледаше очаквателно. Помисли си за хората, събрани тук, и за другите, които кризата би могла да засегне, за тези, които разчитаха на него — Джеръм Патертън, Том Строгън, управителния съвет, Едуина и много други. Мислеше и за това, какво щеше да стана, ако Първа търговска американска банка фалира, за огромните проблеми, които щяха да възникнат не само тук, в Тайлърсвил, но и на много други места. Той успя да потисне съмненията си и отговори тихо, но с глас, внушаващ доверие:

— Давам ти честната си дума. Тази банка е съвсем стабилна.

— Е, Фрида — каза старецът на жена си, — напразно сме се тревожили. Хайде да върнем тези проклети пари обратно.

По време на всички разговори и дискусии през следващите седмици един факт се признаваше като неоспорим: кризата в Тайлърсвил бе приключила в мига, когато старецът и съпругата му върнаха обратно парите си в клона на Първа търговска американска банка. След този миг хората на опашката, станали свидетели на разговора между стареца и висшия банков служител, избягваха да се погледнат в очите или се усмихваха някак виновно и си тръгваха. Слухът за разговора се разнесе от уста на уста до края на опашката. За броени минути хората започнаха да се разпръскват и опашката изчезна бързо и мистериозно, точно както се беше появила. Задейства същото стадно чувство, само че с обратен резултат. Малкото останали клиенти бяха обслужени и банковият клон бе затворен само десетина минути след определения час. Някои от служителите в Първа търговска американска банка, в Тайлърсвил и в централното управление, все още се тревожеха какво ще стане в понеделник. Ще се натрупат ли отново хора пред банката, ще се повтори ли същата критична ситуация? За радост нищо подобно не се случи.

В понеделник обстановката беше спокойна и в останалите клонове на банката. След направените анализи се стигна до общия извод, че главната причина бе вълнуващата и искрена сцена на разговора между възрастната двойка и симпатичния и откровен банков вицепрезидент, която бе показана по телевизията през уикенда. След като бе монтиран, филмът се оказа толкова добър, че различните станции го излъчиха по няколко пъти в информационните си емисии. Той бе добър пример за интимното и силно въздействащо cinema verite, чиято техника се владее добре от телевизията, но рядко се използва. Много от зрителите бяха развълнувани до сълзи.

Алекс Вандервурт видя филма по телевизията, но се въздържа от каквито и да било коментари. Една от причините бе, че той си даваше сметка за отговора на въпроса за сигурността на банката. Освен това Алекс знаеше, че на Първа търговска американска банка тепърва предстоят сериозни проблеми.

Марго също не коментира случая, не го спомена и в неделя, когато остана в апартамента на Алекс. Тя искаше да му зададе един важен въпрос, но реши, че моментът не е подходящ.

Сред висшите служители на банката, които видяха предаването, бе и Роскоу Хейуърд. Но той не го гледа до края. Хейуърд пусна телевизора в неделя вечерта, след като се прибра от събрание на църковното настоятелство. Но бързо го изключи, изпълнен със завист и гняв, като видя част от филма. Хейуърд и без това си имаше достатъчно сериозни проблеми, които трябваше да решава и нямаше никакво желание да си припомня за успехите на Вандервурт. Освен сериозната криза в банката, имаше още няколко проблема, които можеха да изскочат на повърхността през следващата седмица и Хейуърд бе доста изнервен.

Петък вечерта в Тайлърсвил бе важна и за Хуанита Нунес.

Хуанита видя Марго Бракън, когато пристигна следобед. Напоследък все се питаше дали да не потърси Марго и да се посъветва с нея. В петък реши, че трябва да го направи. Но не искаше Нолан Уейнрайт да ги забележи.

Такава възможност се появи, след като кризата в банката приключи. Уейнрайт беше зает с проверката на съоръженията по сигурността на банковия клон. Хуанита приключи работата на гишето, където помагаше на касиерката и се отправи към бюрото на директора. Марго седеше там и чакаше господин Вандервурт.

— Госпожице Бракън — каза тихо Хуанита, — вие ми казахте веднъж, че ако имам някакъв проблем, бих могла да все обърна за помощ към вас.

— Разбира се, Хуанита. Какво има?

— Ами… — Малкото й лице издаваше тревога.

— За какво става дума?

— Можем ли да поговорим някъде другаде, ако нямате нищо против? — Хуанита следеше с очи Уейнрайт, който беше близо до трезора, в срещуположния ъгъл на залата. Той като че привършваше разговора си.

— Тогава ела в моя офис — каза Марго. — Когато имаш възможност.

Уговориха се за понеделник вечерта.

17

Лентата с магнетофонния запис на телефона в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ лежеше от шест дни на полицата.

Уизард Уонг няколко пъти поглеждаше към нея и нито му се искаше да я изтрие, нито се решаваше да съобщи за записаните разговори. В днешно време бе доста рисковано да се записват каквито и да било телефонни разговори. А още по-рисковано бе да се търгува с тях.

Уизард знаеше, че Марино много би искал да чуе част от този запис и би заплатил добре за подобна услуга. Какъвто и да беше Тони Марино Мечката, той бе много щедър, когато трябваше да се плати за добре свършена работа. Ето защо Уизард му правеше от време на време разни услуги.

Той знаеше, че Марино е професионален престъпник. Уонг не беше такъв.

Уизард (истинското му име всъщност беше Уайн, но никой от познатите му не го наричаше така) беше умен младеж, второ поколение от смесен брак между китаец и американка. Той беше експерт по аудиоелектроника, беше се специализирал в разкриването на всякакъв вид подслушване и следене със съвременни елек-тронни средства. Славеше се като отличен специалист.

Уонг имаше много клиенти, на които гарантираше, че работните помещения и домовете им не се претърсват, телефоните им не се подслушват и личният им живот не е подложен на интервенция с помощта на тайни електронни съоръжения. Той откриваше скритите подслушвателни устройства, а клиентите му благодаряха по подобаващ начин. Всъщност следенето и подслушването в Съединените щати бяха доста разпространени, те дори процъфтяваха въпреки официалните опровержителни декларации, включително и на най-високо равнище.

Шефовете на много индустриални компании се ползваха от услугите на Уонг. Сред клиентите му имаше банкери, издатели на вестници, кандидати за президенти, някои от най-известните адвокати, един-двама чуждестранни посланици, американски сенатори, трима губернатори и един съдия от Върховния съд. Той работеше и за шефа на една от мафиотските фамилии, за непосредствените му помощници, а и за някои други с по-нисък ранг — сред тях беше и Тони Марино.

На клиентите, които се занимаваха с криминални престъпления, той даваше да се разбере, че не желае да бъде въвличан в тяхната дейност. Осигуряваше си съвсем приличен доход и със законни средства. И все пак той не виждаше никакви основания да им отказва услугите си, тъй като подслушването и следенето си бяха незаконни действия, а криминалните престъпници също имаха право да се защитават със законни средства. Уизард се ръководеше от това правило и работите му вървяха добре.

Клиентите от подземния свят му бяха дали да разбере, че ще бъде богато възнаграден, ако им предоставя полезна информация. От време на време Уизард наистина им съобщаваше по нещичко, а те му плащаха. И той като всички хора не можеше да устои на най-старото и най-често срещано изкушение — алчността.

Ето че отново бе изпаднал в негова власт.

Преди около седмица и половина Уизард Уонг бе направил рутинната си проверка за подслушване на телефоните на местата, посещавани от Марино. Сред тях бе и „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, където Марино имаше финансови интереси. По време на проверката, която показа, че всичко е наред, Уизард реши да се позабавлява, като подслуша за известно време разговорите по един от телефоните на клуба. Един вид — собствена експертиза. За тази цел избра обществения телефон на приземния етаж на клуба. Уизард монтира записващо устройство за четирийсет и осем часа. Магнетофонът бе скрит в мазето в „Дъбъл Севън“. Той се включваше всеки път, когато се използваше телефонът.

Това бе напълно незаконна операция, но според Уизард тя не можеше да се смята за нарушение, тъй като само той щеше да прослуша ролката. Един от разговорите силно го заинтригува.

В събота следобед, той взе ролката от полицата в обширната си лаборатория и отново прослуша разговора.

Пускане на монета. Набиране на номер. Всичко това бе записано на магнетофона. Телефонен звън. Само един.

Женски глас (тих, с лек акцент): Ало?

Мъжки глас (шепнешком): Знаеш кой е. Не споменавай имена.

Женският глас: Да.

Първият глас (все още шепнешком): Кажи на нашия общ приятел, че съм разкрил нещо важно. Наистина важно. Точно това, което искаше да знае. Не мога да ти кажа по телефона. Ще дойда утре вечер.

Женският глас: Добре.

Лек шум и прекъсване на разговора. Този, който бе позвънил от „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ бе сложил слушалката.

Уизард Уонг не можеше да си отговори на въпроса защо бе сигурен, че Тони Марино Мечката ще прояви интерес към този разговор. Някакъв вътрешен инстинкт му подсказваше, че разговорът е важен, а този вътрешен инстинкт почти никога не го лъжеше. Най-накрая се реши, извади бележника си, отиде до телефона и набра номера.

Оказа се, че Тони Мечката не може да му отдели време преди понеделник следобед. След като вече бе решил да действа, Уизард се зае да уточнява информацията от магнетофона. Пренави ролката и я прослуша внимателно още няколко пъти.

— Боже господи! — грубите, едри черти на Тони Марино Мечката му придаваха вид на див звяр. Фалцетовият му глас бе по-силен от обикновено. — Да имаш тази касета и да седиш на проклетия си задник цяла седмица, без да ми я дадеш!

— Аз съм само един техник, господин Марино — опитваше се да се защити Уизард Уонг. — Повечето от нещата, които чувам, не са моя работа. Но след като помислих върху този запис, реших, че може би става дума за нещо важно. — Той беше доволен, тъй като не му вдигнаха скандал, че си е позволил да подслушва разговорите в „Дъбъл Севън“.

— Следващия път — изръмжа Марино, — мисли по-бързо!

Двамата бяха в офиса на Марино, който се помещаваше в едно депо. Беше понеделник. На бюрото се мъдреше касетофона, който Уонг току-що бе изключил. Преди да дойде, той беше презаписал важната част от магнетофонната лента и я бе прехвърлил върху касета — останалото изтри.

С навити ръкави на ризата в задушната и гореща стая Тони Марино Мечката изглеждаше отвратително. Раменете му бяха широки като на шампион по борба, а китките и бицепсите — огромни. Столът под него изглеждаше съвсем малък. Марино не беше дебел, но мускулите му бяха яки. Уизард Уонг се мъчеше да не мисли за физическата сила на Марино, нито пък за славата му на жесток човек. Но дали от горещината в стаята или по някаква друга причина, той усети, че започва да се поти.

— Аз съвсем не съм пропилял всичкото това време, господин Марино — опитваше се да се оправдае той. — Открих и някои други неща, които мислех, че ще поискате да знаете.

— Какви неща?

— Мога да ви кажа номера, на който се обадиха. Използвах хронометър и измервах времето, необходимо за завъртането на всяка цифра, а след това сравних…

— Карай по-накратко. Дай ми номера!

— Ето го. — Уизард постави едно листче на бюрото.

— Провери ли го? На кого е?

— Искам да ви кажа, че една такава проверка съвсем не е лесна работа. Особено в случаи като този, когато номерът не е в указателя. За щастие, имам някои връзки в телефонната компания…

Тони Мечката избухна. Той удари с длан по бюрото, и то изгърмя.

— Не ме разигравай, копеле такова! Ако знаеш нещо, казвай го веднага!

— Исках само да ви обясня — не се предаваше плувналия в пот Уизард, — че всичко това струва пари. Трябваше да заплатя на моя човек в компанията.

— Платил си дяволски малко в сравнение с това, което ще измъкнеш от мен. Така че давай нататък.

Уизард въздъхна с облекчение, вече знаеше, че е казал каквото трябва и Тони Мечката ще си плати исканата сума, защото и двамата не забравяха, че може отново да се наложи да си правят услуги.

— Телефонът е на госпожа Х. Нунес. Ето номерът на къщата и апартамента във Форум Ист. — Уонг постави другото листче върху бюрото. Марино го взе и погледна адреса.

— Има още нещо, което може би ви интересува. Според сведенията ми телефонът е поставен преди месец по бързата процедура. Обикновено във Форум Ист се чака дълго за телефон, списъкът от желаещи е голям, но това име не е било в него. Било е сложено допълнително най-отгоре.

Марино го погледна намръщено, с което изразяваше както нетърпение, така и раздразнение от всичко, което бе чул.

— Изясни се, — продължи бързо Уизард Уонг, — че е бил упражнен натиск. Моят човек ми съобщи, че до телефонната компания е пристигнало специално писмо, подписано от Нолан Уейнрайт, който е шеф по сигурността в Първа търговска американска банка. В писмото се казвало, че телефонът е нужен спешно за дейността на банката. Сметките се плащат от нея.

За пръв път от идването на Уизард Тони Мечката изглеждаше наистина разтревожен. За един миг на лицето му се изписа учудване, след това учудването бе заменено с безразличие. Макар че успя да се овладее, той трескаво мислеше, като свързваше току-що чутото с някои факти, които знаеше отпреди. Името Уейнрайт беше свързващото звено. Марино беше информиран за опита преди шест месеца да им пробутат един доносник, един престъпник на име Вик. Докато го измъчваха, той бе казал едно име — Уейнрайт. Марино знаеше за миналата слава на шефа по сигурността на банката. Подробно се беше информирал за него.

Дали не им бяха изпратили друг доносник? Тони Мечката беше съвсем наясно от какво би се интересувал той. А в „Дъбъл Севън“ имаше още куп неща, които не бяха за разкриване. Тони Мечката нямаше намерение да губи време в предположения. Този, който се бе обадил от клуба, шепнеше, така че не можеха да разпознаят гласа. Затова пък знаеха коя е жената и биха могли да измъкнат от нея всичко, което ги интересува. На Марино не му и минаваше мисълта, че тя може и да не иска да им сътрудничи. Окажеше ли се толкова глупава, те имаха достатъчно начини, за да я принудят да проговори.

Марино се разплати набързо с Уонг, седна и се замисли. И този път спази традиционния си начин на действие — не избърза с взимането на решение, а изчака няколко часа, за да подреди мислите си. Беше изгубена цяла седмица…

По-късно същата вечер той извика двама здравеняци, даде им адреса във Форум Ист и им заповяда:

— Доведете ми тук тази Нунес.

18

— Ако всичко това се окаже истина — заяви Алекс, — лично аз ще се погрижа Нолан Уейнрайт да бъде изхвърлен от банката.

— Разбира се, че е вярно — каза Марго. — Да не мислиш, че госпожа Нунес ще вземе да си измисля подобно нещо? И защо би могла да го прави?

— Да — напълно си права — призна той.

— Ще ти кажа още нещо, Алекс, аз ще искам много повече от главата на този ваш Уейнрайт, поднесена на тепсия. Значително повече.

Двамата бяха в апартамента на Алекс. Марго беше пристигнала преди половин час, след като се бе срещнала с Хуанита Нунес. Това, което научи от Хуанита, я възмути и вбеси. Хуанита й бе разказала за договорната, според която изпълняваше ролята на връзка между Уейнрайт и Майлс Истън. Довери й, че напоследък е започнала все повече да осъзнава големия риск, и че опасенията й са нараснали — не само за нея самата, но и за Естела. Марго внимателно изслуша всичко, разпита я за някои подробности и след това отиде направо при Алекс.

— Аз знаех, че Истън ще бъде използван като нелегален информатор. — На лицето на Алекс бе изписана тревога. Той отиде във всекидневната и донесе едно неотваряно шише с уиски. — Нолан ме информира за плановете си. В началото не одобрявах, но после се съгласих, защото аргументите му звучаха доста убедително. Кълна ти се, обаче, че не ми е споменавал за въвличането на Нунес в тази работа.

— Вярвам ти — каза Марго. — Не ти е казал, защото е знаел, че ще забраниш.

— Едуина знаела ли е?

— Очевидно не.

Алекс се ядоса: значи Нолан бе вършил всичко на своя глава! Как е могъл да постъпи така необмислено, дори глупаво! Някои шефове на отдели като Уейнрайт се ръководеха единствено от своите задачи и забравяха за общите интереси на банката.

— Преди минута спомена, че ще искаш „значително повече“… — Той спря да се разхожда и попита: — Какво означава това?

— Първото, което искам, е да се осигури незабавно безопасност на моята клиентка и детето й. Тя трябва да бъде преместена някъде, където да е вън от опасност. След това ще говорим за компенсациите.

— Твоята клиентка?

— Тази вечер предложих на Хуанита правната си защита. И тя се съгласи.

Алекс се усмихна и отпи от уискито си.

— Значи ние с теб сме противници, Бракън.

— В известен смисъл, да — каза Марго и добави любезно: — Но ти знаеш, че аз няма за използвам информацията, която получих в личния ни разговор.

— Да, знам. Затова като продължение на личния ни разговор ти казвам, че още утре ще направим нещо за госпожа Нунес. Ако е необходимо, ще я изпратим за известно време извън града. Нямам възражения за това. Що се отнася до компенсациите, трудно ми е да ти отговоря. Но след като проуча всичко, ще помислим и по този въпрос.

Алекс не й каза, но реши, че още утре сутринта ще извика Нолан Уейнрайт и ще му заповяда да приключи връзката с нелегалния информатор. Това означаваше да се погрижат за безопасността на момичето, както бе обещал на Марго, а също и да плати на Истън. Защо ли се бе съгласил на всичко това! Вътрешният му инстинкт се съпротивляваше против подобен начин на действие и той съжаляваше, че се бе поддал на убежденията на Уейнрайт. Рисковете бяха прекалено големи. Но за щастие грешката все още можеше да се поправи — още нищо лошо не се беше случило нито с Истън, нито с Нунес.

— О, господи! — въздъхна Алекс и разклати леда в чашата си, — защо точно сега, когато имаме толкова много проблеми трябваше да ни се стовари и това?!

19

Само още едно-единствено нещо беше необходимо и цялата загадка щеше да се разреши. Трябваха им съвсем малко сведения, за да научат къде е базата на фалшификаторите.

Когато Нолан Уейнрайт се зае с организирането на втората операция с нелегалния информатор, той не разчиташе на забележителни резултати. По-скоро я оценяваше като акция с далечен прицел, допускаше, че Майлс Истън може би ще успее да даде някаква незначителна информация, но след много време, може би след месеци. Вместо това Истън едва ли не скачаше от едно разкритие към друго. Уейнрайт се питаше дали самият Истън си дава сметка за тези изключителни успехи.

Във вторник сутринта Уейнрайт беше в скромния си кабинет и отново преглеждаше информацията.

С първия си доклад Истън съобщаваше, че е успял да проникне в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“. Като се има пред вид всичко, което се бе случило по-късно, това беше много важно. Следваше потвърждение, че „Дъбъл Севън“ е свърталище на престъпници, включително и на такива като акулата Омински и Тони Марино Мечката.

След това Истън бе стабилизирал позициите си в клуба и бе получил достъп до стаите, в които се играеха нелегално хазарт игри.

Майлс Истън бе успял да купи десет фалшиви двайсетдоларови банкноти. След като Уейнрайт и другите ги провериха се оказа, че те са от същото високо качество като онези, които от месеци бяха в обръщение. Явно източникът бе един и същ. Истън съобщи името на пласьора и те вече го следяха.

Следваха още важни доказателства: фалшивото разрешително за шофиране, номерът на шевролета „Импала“, с който Истън беше пътувал до Луисвил с товар от фалшиви банкноти, бланката от самолетния билет. И той като много други самолетни билети бе купен с кредитна карта Кийчардж. Естествено, фалшива. Тук шефът по сигурността на банката за първи път се докопа до нещо, свързано с главния въпрос — нелегалното производство на фалшиви кредитни карти в огромни количества. Това производство продължаваше. А подправеното разрешително за шофиране само потвърждаваше, че е създадена доста добра, гъвкава организация, чийто ръководител очевидно беше бившият затворник Джулс Ла-рока. Както показваха разследванията, „Импалата“ е била открадната. Няколко дни след пътуването на Истън, тя била намерена изоставена в Луисвил.

Последният и най-важен факт бе разкриването на самоличността на фалшификатора Дани и богатата информация за дейността му. Източникът на фалшивите кредитни карти Кийчардж бе разкрит.

След като натрупа толкова много информация чрез нелегалния си агент Майлс Истън, Уейнрайт се почувства задължен да сподели основните факти със съответните служби. Затова преди седмица извика на среща в банката агенти от ФБР и американските секретни служби. Секретните служби трябваше да се включат, тъй като ставаше дума за фалшифициране на пари, а тяхно конституционно задължение беше да се грижат за защитата на американската парична система. От ФБР дойдоха същите агенти, които бяха в банката и преди година за разследването на изчезналите пари, същите, които арестуваха Майлс Истън — Инес и Далримпъл. С хората от секретните служби — Джордан и Кимби — Уейнрайт не се бе срещал.

Инес и Далримпъл бяха много благодарни на Уейнрайт за информацията. Но не и хората от секретните служби. Те смятаха, че Уейнрайт е трябвало да ги предупреди по-рано — в момента, в който получил първите фалшиви банкноти от Истън. А също, че чрез Уейнрайт Истън е трябвало да ги уведоми предварително за пътуването си до Луисвил.

Агентът от секретните служби Джордан бе намръщен, с мрачен поглед и непрекъснато му свиреха червата. Той мърмореше недоволно:

— Ако ни бяхте казали по-рано, можехме да направим хайка на пътя. А сега вашият човек Истън може да бъде обвинен, че е извършил углавно престъпление, а вие сте негов съучастник.

— Вече ви обясних, че Истън не е имал възможност да предупреди когото и да било — спокойно подчерта Уейнрайт. — Дори аз не знаех нищо. Той сам е поел риска и добре го е разбирал. Все пак си мисля, че е постъпил правилно. Що се отнася до углавното престъпление, никой не би могъл да докаже, че в колата е имало фалшиви пари.

— Имало е, сигурни сме — намръщи се Джордан. — Ние открихме фалшиви пари в Луисвил. Единственото нещо, което не знаехме, е кой ги е доставил.

— Е, сега знаете — намеси се агентът от ФБР Инес. — И благодарение на Уейнрайт всички се придвижваме доста напред в разследванията си.

— Ако бяхте направили хайка на пътя — добави Уейнрайт, — вие наистина щяхте да приберете куп фалшиви пари. Но всичко щеше да спре дотук и Истън нямаше да може да свърши нищо повече.

До известна степен Уейнрайт влизаше в положението на хората от секретните служби. Те бяха претоварени и преуморени, служителите бяха малко на брой, а напоследък количеството на фалшиви пари в обръщение растеше ли растеше. Те се бореха с многоглав змей, с един змей с десетки глави. Още не ликвидирали поредния център за печатане на фалшиви пари, и ето, че се появяваше друг. Някои продължаваха да работят необезпокоявани в продължение на месеци и години. Пред обществеността съзнателно се лансираше тезата, че фалшификаторите винаги биват залавяни, че не е възможно такъв род престъпление да остане неразкрито. Но Уейнрайт знаеше, че всъщност не е така.

Независимо че имаха известни различия, привличането на съответните служби помогна в разследването. Бе разкрита самоличността на хората, за които Истън бе съобщил. За тях бяха събрани необходимите факти в случай, че по-късно се наложи да бъдат арестувани. Изясни се, че фалшификаторът Дани е Даниъл Кери-ган, на седемдесет и три години.

— Кериган е бил арестуван три пъти, два пъти е съден за измама и фалшификация — съобщи Инес. — Но от петнайсет години не бяхме чували нищо за него. Или не се е занимавал с нищо незаконно, или пък е бил достатъчно умен и е имал късмет.

Уейнрайт се припомни думите на Дани пред Истън — че този път работел със стабилна организация, и ги сподели с останалите.

— Възможно е — отвърна Инес.

След първата среща Уейнрайт и четиримата агенти поддържаха постоянна връзка помежду си. Той обеща веднага да ги информира, щом получи нова информация от Истън. Всички бяха на едно мнение: най-важното беше да се установи къде точно работят фалшификаторите. Засега никой нямаше представа за това. Но съществуваше надеждата, че Истън ще успее да се добере до някаква следа и тогава ФБР и секретните служби щяха да се намесят.

Както се беше замислил, Нолан Уейнрайт чу звъна на телефона. Секретарката му съобщи, че господин Вандервурт би искал да го види колкото може по-скоро.

Уейнрайт беше изумен. Той седеше срещу Алекс Вандервурт от другата страна на бюрото му.

— Това не може да бъде сериозно! — заяви Уейнрайт. — Вие се шегувате.

— Говоря съвсем сериозно — каза Алекс, — макар че ми беше трудно да повярвам, че вие също сте били сериозен, след като, сте използвали по такъв начин Нунес. По-неразумен ход от този не виждам.

— Разумен или не, той даде резултат.

— Поставили сте младата жена в голяма опасност — каза Алекс, без да обръща внимание на думите му. — Не сте се консултирали с никого. В резултат на това ще трябва специално да се погрижим за сигурността й, а може би ще се наложи да отговаряме за това и пред съда.

— Постъпих така, защото смятах, че колкото по-малко хора знаят с какво се занимава, толкова по-добре ще бъде за нейната сигурност — не се предаваше Уейнрайт.

— Не! Вие просто се опитвате да се измъкнете, Нолан. Знаели сте, че ако науча аз или Едуина Д’Орси, ние няма да позволим подобно нещо. Аз знаех за Истън, нали? Нима мислите, че щях да проявя недискретност, ако ми бяхте казали за момичето?

— Е, може би сте прав. — Уейнрайт потърка брадата си с ръка.

— Прав и още как!

— И все пак, Алекс, това не е достатъчно основание, за да се откажем от тази операция. За пръв път, откакто правим опити да открием фалшификаторите на Кийчардж, сме близо до важни разкрития. Добре, решението ми да използвам Нунес е било погрешно, признавам. Но що се отнася до Истън, аз съм напълно прав и получените резултати го потвърждават.

— Нолан, веднъж вече се поддадох на убежденията ви — поклати глава Алекс, — този път не разчитайте на това. Ние се занимаваме с банкерство, а не с преследване на криминални престъпници. Ще търсим помощ и защита от съответните служби и ще им съдействаме, с каквото можем. Но няма да създаваме наши собствени програми за борба с престъпността. Затова ви казвам — ако е възможно, още днес прекратете ползването на услугите на Истън.

— Слушайте, Алекс…

— Вече слушах, и това, което чух, никак не ми хареса. Не съм съгласен Първа търговска американска банка да носи отговорност за живота на хората — дори и за живота на Истън. Решението ми е окончателно и няма смисъл да губим време за по-нататъшни спорове.

Уейнрайт мълчеше. Алекс продължи:

— Искам освен това още днес следобед да се срещнем тримата — Едуина Д’Орси, вие и аз, за да решим какво да правим с госпожа Нунес. Трябва да измислим нещо. Може би ще е необходимо…

На вратата се появи секретарката.

— Оставете ни — ядосано каза Алекс.

— Господин Вандервурт, на телефона е госпожица Бракън — каза момичето. — Било много спешно и моли да прекъснете работата си, за да говорите с нея.

Алекс въздъхна и взе слушалката.

— Да, Бракън?

— Алекс — каза Марго, — отнася се за Хуанита Нунес.

— Какво се е случило?

— Изчезнала е.

— Почакай — Алекс натисна един бутон, така че да чува и Уейнрайт. — Кажи сега!

— Ужасно съм разтревожена. Снощи, когато се разделихме с Хуанита, се разбрахме, че ще й се обадя днес в работата. Ей така, за кураж.

— И?

— Алекс, тя не е отишла на работа! — Гласът на Марго бе разтревожен.

— Може би…

— Обаждам ти се от Форум Ист. Дойдох тук, след като разбрах, че не е в банката, а и никой не отговаряше на домашния й телефон. Разговарях с някои от хората, които живеят в същата сграда. Двама от тях ми казаха, че както обикновено, Хуанита излязла тази сутрин с дъщеря си Естела. По пътя за банката Хуанита оставя Естела в детската градина Обадих се в детската градина. Нито Естела, нито майка й са се появявали тази сутрин.

Настъпи тишина. След малко се чу гласът на Марго:

— Алекс, чуваш ли ме?

— Да.

— След това се обадих отново в банката, този път разговарях с Едуина. Тя лично провери, но Хуанита все така я нямаше. Не се е обадила и по телефона, което е доста необичайно. Затова съм разтревожена. Сигурна съм, че се е случило нещо наистина ужасно.

— Имаш ли представа какво?

— Да — същото, за което мислиш и ти.

— Нолан е при мен — каза Алекс.

Уейнрайт се бе навел напред и слушаше внимателно.

— Отвлекли са я — промълви той. — Няма никакво съмнение.

— Кой я е отвлякъл?

— Някой свързан с бандата в „Дъбъл Севън“. Сигурно са разкрили и Истън.

— Мислите ли, че са я закарали в клуба?

— Не. Това е последното място, където ще отидат.

— Имате ли представа къде може да е?

— Не.

— Отвлекли са и детето, така ли?

— Вероятно да. — Уейнрайт беше ужасно притеснен. — Съжалявам, Алекс.

— Вие забъркахте тази каша — повиши тон Алекс. — Сега, за бога, трябва да направите всичко, за да измъкнете Хуанита и детето й!

— Първото нещо, което трябва да направим, е да видим дали има някаква възможност да предупредим Истън. — Уейнрайт мислеше трескаво, докато говореше. — Ако успеем да се свържем с него и да го предупредим, може би той ще може да ни каже нещо, което да ни наведе на следите на момичето.

Уейнрайт извади малкия си черен бележник и бързо набра един номер.

20

Всичко стана толкова бързо и така неочаквано, че тя успя да извика едва след като вратите на колата бяха затворени и голямата черна лимузина хвърчеше по шосето. Макар да съзнаваше, че е твърде късно, Хуанита извика няколко пъти „Помощ! Помощ!“, но един юмрук се стовари върху лицето й, а след това ръка в ръкавица запуши устата й. Тогава тя чу изпълнения с ужас писък на Естела и продължи да се бори. Същият юмрук отново се стовари върху нея, пред очите й притъмня, и тя изпадна в несвяст.

Денят започна съвсем нормално. Беше безоблачна, свежа сутрин в началото на ноември. Хуанита и Естела станаха навреме, закусиха и гледаха сутрешните новини на Ен Би Си на портативния черно-бял телевизор. Излязоха точно в 7,30 — Хуанита имаше достатъчно време да заведе Естела в детската градина, а след това да се качи на автобуса и да пристигне в банката навреме. Тя много обичаше сутрините, за нея бе истинско удоволствие, че денят й започва с грижи за Естела.

Когато излязоха от сградата, Естела хукна напред, като от време на време се обръщаше и викаше:

— Мамо, аз прескачам всички линии!

Хуанита се усмихна — прескачането на линиите и дупките по тротоара бе една от игрите, на които често играеха. Точно в този момент Хуанита забеляза, че пред тях е паркирана кола с тъмни стъкла, а задната й врата беше отворена към бордюра. Естела се приближи. В този миг една ръка се протегна и момиченцето изчезна вътре. Хуанита се затича към вратата на колата. Някакъв човек, който Хуанита не бе забелязала, я сграбчи и напъха в колата. Преди да осъзнае какво става Хуанита лежеше притисната към пода, заедно с Естела. Вратата се трясна зад нея. Миг след това се затвори и предната врата и колата потегли.

Когато дойде в съзнание и главата й започна да се прояснява, тя чу някой да казва:

— По дяволите, защо прибра и детето?

— Ако не го бяхме взели, то щеше да вдигне такъв шум, че цял куп ченгета щяха да долетят на минутата. Така поне се измъкнахме чисто, бързо и без проблеми.

Хуанита се размърда. Остра болка като нож проряза главата й, явно от ударите, които беше получила. Тя простена.

— Слушай, кучко — обади се трети глас, — ако ни създаваш проблеми, ще те смелим от бой. И не се надявай, че някой ще те види. През тези стъкла нищо не се вижда.

Хуанита лежеше и се опитваше да се успокои и да обмисли разумно нещата. В колата имаше трима души, двама на задната седалка над нея и един отпред. Тя вече беше забелязала тъмните стъкла на колата. Нямаше никакъв смисъл да вика, за да привлече вниманието. Защо ги бяха отвлекли? Защо? Хуанита не се съмняваше, че причината е Майлс. Това, от което се беше страхувала, стана. Даваше си сметка, че се намира в страшна опасност. Но Господи! — защо и Естела! Двете бяха плътно притиснати към пода на колата, телцето на Естела се тресеше от безпомощни ридания. Хуанита се размърда, като се опитваше да я докосне и да я успокои.

— Чакай, миличкото ми. Успокой се, моето момиче.

— Млъквай! — заповяда единият от мъжете.

Друг глас, вероятно този на шофьора, се разпореди:

— По-добре им запуши устата и им вържи очите!

Хуанита усети, че двамата мъже отзад се размърдаха, дочу и звук от разкъсване на плат. Тя започна настоятелно да го моли:

— Не, моля ви! Аз ще…

Но тя не можа да продължи, защото в устата й Напъхаха парче плат. Миг по-късно очите й бяха вързани с тъмен парцал. Извиха ръцете й и ги завързаха на гърба. Въжетата прерязваха китките й. По пода на колата имаше прах, който пълнеше носа и гърлото й. Принудена да стои неподвижно, без да вижда, Хуанита усети, че започва да се задушава. Не можеше да си поеме дъх през запушената уста, затова се мъчеше да се изкашля, и да прочисти поне носа си. От движенията, които усещаше около себе си, разбра, че на същото мъчение е подложена и Естела. Това я изпълни с ужас. Сълзи на гняв и безсилие изпълниха очите й. „Върви по дя-волите, Уейнрайт! И ти, Майлс! Къде сте и двамата сега? О, защо ли се съгласих… защо не предвидих, че това може да се случи. Защо?… Моля те, помогни ми, Богородице! Ако не на мен, поне на Естела!“

Колкото повече време минаваше, толкова повече се засилваше болката и усещането за безпомощност. Хуанита чувстваше, че не е в състояние да събере мислите си. Усещаше като насън движението на колата — забавяне, спиране, тръгване — явно имаше много коли. Редяха се завой подир завой.

Струваше й се, че пътуването няма край. След около час, а може би повече или по-малко? — Хуанита усети рязкото натискане на спирачките. Моторът изрева и спря. Чу тихия шум от автоматичното отваряне на предната врата, след това трясъкът от затварянето. Вратите явно бяха доста големи. Задната врата се отвори, пантите изскърцаха, някой грубо я дръпна и изправи на крака, а след това я блъснаха да върви напред. Хуанита се олюля, краката я боляха от ударите при вкарването в колата. За миг щеше да падне на земята, но две ръце я сграбчиха. Единият от гласовете й заповяда:

— Хайде, върви напред!

Все още с вързани очи, тя се движеше неуверено, а мислите й бяха насочени единствено към Естела. Усещаше как стъпките-нейните собствени и на останалите — отекват върху цимента. Внезапно подът пропадна, тя отново залитна и познатите вече ръце я сграбчиха, за да не падне. Заслизаха по някакви стълби. Стигна до края им и продължиха напред. След това я бутнаха назад и загубила отново равновесие, тя се стовари върху твърд дървен стол. Същият глас даде разпореждания:

— Свалете превръзката от очите и отвържете ръцете й!

Парцалът, с който бе запушена устата й, бе грубо издърпан. Махнаха и превръзката и Хуанита премигна на силната светлина.

— Pоr dios! Боже господи! Къде е… — Но тя не успя да довърши, защото силен юмрук се стовари върху лицето й.

— Престани да дрънкаш — каза един от познатите й вече гласове, — ще казваш само това, за което те питаме.

Тони Марино Мечката си имаше любими занимания. Едно от тях бе еротичният секс — за него еротичен секс означаваше секса, в който жените бяха унижавани по най-различни начини, докато той самият показваше превъзходството си. Побоите бяха другото му любимо занимание — колкото по-кървави бяха те, толкова по-добре. Той с удоволствие слушаше подробните разкази за побоите, нанесени по негова заповед, особено случаите, когато бяха предизвикали нечия смърт. (Мечката избягваше да се замесва лично в подобни действия.) Тони Мечката имаше още една, по-безобидна слабост — тъмните, непрозрачни стъкла. С такива стъкла бяха колите му, помещенията в офиса, любимият му „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, а също и строго охраняваната къща. Цялата стена на една от баните в дома му, която използваха посещаващите го жени, беше в такива стъкла. От страната на банята стената имаше вид на голямо, красиво огледало. Тони Мечката се настаняваше от другата страна, запалваше пура и се наслаждаваше на гледката, докато жената в банята изобщо не подозираше, че е наблюдавана.

Заради това негово пристрастие на една от стените в центъра за фалшификации бе инсталирано голямо непрозрачно стъкло. Той беше предпазлив и рядко ходеше там, но днес се отдаде на удоволствието да наблюдава Нунес незабелязан. Стъклото заемаше половината от стената и приличаше на екран. Мечката виждаше жената, вързана за стола. Лицето й беше насинено и разкървавено, а косата — разрошена. До нея седеше детето й, вързано за друг стол. Лицето на момиченцето беше бяло като платно. Когато разбра, че са довели и дете, Марино страшно се разяри. Не защото обичаше децата, съвсем не. А защото чувстваше, че детето може да им създаде допълнителни проблеми. Един възрастен човек може да „изчезне“, това не носи кой знае какъв риск. Но убийството на дете бе нещо друго. То би могло да предизвика отрицателни реакции дори у собствените му хора, да не говорим за реакцията на обществото, ако подобно нещо се разчуе. Убийството на дете бе свързано с голям риск. Тони Мечката взе решение да не се стига до крайности. Поне се бяха сетили да завържат очите на жената и детето. Пък и зад това стъкло те не го виждаха.

Той запали пурата си и се загледа.

Анжело, един от телохранителите на Тони Мечката, който беше участвал в отвличането на жената, се бе надвесил над нея. Анжело приличаше на носорог и беше бивш неуспял състезател по бокс. Устните му бяха дебели и бърнести, беше грубиян и с удоволствие вършеше работата си.

— Хайде, мръснице, почвай да говориш!

Хуанита, която правеше усилия да погледне към Естела, извърна глава.

— De que? Да говоря, но за какво? — попита тя.

— Казвай името на този, който ти се обади по телефона от „Дъбъл Севън“!

Лекото трепване на лицето й показа, че тя разбира за какво става дума. Тони Мечката забеляза това потръпване, което означаваше, че всичко бе въпрос на време — рано или късно щяха да получат нужната им информация.

— Ах ти, животно такова…! — Хуанита заплю Анжело. — Canalla!12 Не знам за никакъв „Дъбъл Севън“!

Анжело я удари силно и от носа й потече кръв, а също и от ъгълчето на устата й. Главата на Хуанита увисна. Той сграбчи косата й и я изправи на крака, като повтори въпроса си:

— Кой е човекът, който ти се обади от „Дъбъл Севън“?

— Maricon,13 няма да кажа нищо, преди да пуснеш момиченцето ми. — Гласът й бе променен, тя едва отваряше набъбналите си устни.

Не се предава лесно, помисли си Тони Мечката. Би опитал да се справи с нея по друг начин, но не беше негов тип. Беше прекалено дребничка — бедрата й бяха нищо и никакви, задникът — колкото дланта му, а гърдите — много малки.

Анжело замахна и я удари силно в корема. Хуанита извика и се преви. Естела, която виждаше и чуваше всичко, започна Да крещи истерично. Тези писъци раздразниха Тони Мечката. Разпитът се беше проточил. Имаше и по-бърз начин. Той направи знак на втория телохранител, Луи, и му пошепна нещо. Луи като че ли не хареса това, което му каза, но кимна. Тони Мечката му подаде пурата.

Луи мина от другата страна и започна да обяснява нещо на Анжело. Тони Марино Мечката се огледа наоколо. Намираха се в мазето и всички врати бяха плътно затворени, така че никакъв шум не би могъл да проникне навън. Но дори и да се чуеше, къщата, в която се намираха, бе строена преди петдесет години, намираше се в богаташкия квартал и около нея имаше огромна градина, охранявана като истинска крепост. Организацията на Тони Марино Мечката я бе купила преди осем месеца и тук се осъществяваше работата по фалшифицирането. За да бъдат в пълна безопасност, те възнамеряваха в най-скоро време да продадат къщата и да се преместят на друг адрес. Новото място бе вече избрано. Къща, подобна на тази, в изискан квартал, вън от всякакво съмнение. Тони Мечката често си мислеше с удоволствие, че строгите предохранителни мерки бяха причина за продължителната им успешна дейност. Те се местеха от едно място на друго в тихи, богаташки квартали, като ограничаваха до минимум влизането и излизането от къщата. Тази изключителна предпазливост имаше две главни преимущества — съседите не подозираха нищо, а и броят на хората, които знаеха къде се намира центърът, бе сведен до минимум. Имаха специален план за преместване от едно място на друго. Изработени бяха дървени покрития с формата на мебели, които създаваха впечатление за съвсем обикновено домашно преместване. Използваха камиона на една от легално действащите компании на организацията. Наложеше ли се, имаха план и за спешно пренасяне.

Идеята за маскировка с мебелни плоскости бе на Дани Кериган. Старецът беше предложил и други интересни идеи, а през шестте години, откакто Тони Марино Мечката го бе довел в организацията, доказа, че е ненадминат фалшификатор. Тони Мечката беше дочул за способностите на Кериган, както и за това, че е станал алкохолик. По негова заповед старецът беше открит, изведен от състоянието на непрекъснат алкохолен унес, след което му дадоха възможност да се прояви — резултатите бяха забележителни.

Тони Мечката се увери, че Дани е в състояние да възпроизведе, и то с невероятна точност, и пари, и пощенски марки, и акции. Той фалшифицираше всякакви ценни книжа, чекове, разрешителни за шофиране, карти за социални осигуровки и какво ли не още. Производството на хиляди фалшиви кредитни карти бе негова идея. Чрез един внимателно планиран обир успяха да се сдобият с материала, от който правеха кредитните карти Кийчардж. Този материал щеше да им стигне за години напред. Печалбите, които вече бяха получили, бяха огромни.

Единственият проблем беше, че от време на време старецът здравата се натряскваше и не можеше да работи по цяла седмица, а понякога и по-дълго. Тогава имаше опасност да се раздрънка и те се грижеха да е на сигурно място. Той обаче беше доста хитър и в някои случаи успяваше да се измъкне. За щастие, това се случваше много рядко напоследък, тъй като Дани старателно събираше своя дял от печалбата в сметката си в швейцарска банка и мечтаеше след година-две да си вземе мангизите и да се оттегли. Ала Тони Мечката съвсем не възнамеряваше да му даде тази възможност. Той смяташе да използва стареца, докато бе в състояние да работи. Освен това Дани знаеше прекалено много, така че не можеха да го пуснат просто ей така.

Докато Дани Кериган работеше, организацията се грижеше за сигурността му и реализираше всичко, което произвеждаше. Без отлична организация за разпределение на „продукцията“ старецът би се провалил за кратко време, както всички останали в този бранш. Тони Мечката се тревожеше поради опасността, надвиснала над организацията. В нея изглежда беше проникнал някакъв шпионин и мерзавец. Откъде ли бе дошъл? И какво бе успял той — или тя — да научи досега?

Вниманието му отново се насочи към това, което ставаше от другата страна на стъклото. Анжело държеше димящата пура. Дебелите му устни бяха разпънати в злобна усмивка. С края на крака си той бе обърнал двата стола така, че жената и копеленцето й седяха една срещу друга. Анжело дръпна няколко пъти от пурата и върхът й припламна. След това се приближи към детето.

Естела го гледаше и трепереше цялата, а очите й бяха изпълнени с ужас. Без да бърза, Анжело взе малката й дясна ръчичка, повдигна я и огледа дланта. Бавно извади пурата от устата си и започна да я гаси в ръката на детето като в пепелник. Естела изпищя — това бе отчаян, болезнен писък. Със сълзи на очи, ужасената Хуанита се бореше, за да се измъкне от въжетата, с които бе прикована към стола.

Пурата все още не беше загаснала. Анжело дръпна още няколко пъти, върхът й отново припламна, и той посегна към другата ръка на детето.

— Не, не… dejela quieta,14 ще ви кажа — изкрещя Хуанита. Анжело продължаваше да държи пурата близо до ръката на детето.

— Човекът, когото търсите… — каза тихо Хуанита, — е Майлс Истън.

— За кого работи?

Гласът й премина в отчаян шепот, но все пак отговори:

— За Първа търговска американска банка.

Анжело пусна пурата на пода и я загаси с пета. Погледна въпросително към стената, зад която стоеше Тони Марино Мечката и се запъти към него.

Лицето на Тони Мечката бе изопнато.

— Намерете го — тихо каза той. — Намерете този мерзавец. И го доведете тук.

21

— Майлси — каза Нейт Нейтансън, който бе в обичайното си лошо настроение, — обясни на този твой приятел, дето непрекъснато те търси по телефона, че ние сме тук не за да обслужваме персонала, а за да се грижим за членовете на клуба.

— Какъв приятел? — учуди се Майлс Истън, който беше цяла сутрин вън от клуба по поръчки.

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Един и същ човек те търси четири пъти. Не си остави името. Къде е книгата със сметките? — попита Нейтансън нетърпеливо.

Майлс му я подаде. Една от поръчките му тази сутрин бе да депозира чекове в една банка.

— Пратката с консерви току-що пристигна — каза Нейтансън, — погрижи се да ги приберат в склада. Провери дали всичко е наред. — Той подаде на Майлс ключа и документите.

— Разбира се, Нейт, и съжалявам за обажданията.

Управителят беше вече тръгнал към кабинета си на третия етаж. Майлс изпитваше симпатии към него. Знаеше, че Тони Мечката и Руснака Омински, които бяха собственици на „Дъбъл Севън“, напоследък често притискат Нейтансън, недоволни от управлението на клуба.

Докато отиваше към склада, разположен на приземния етаж в дъното на сградата, Майлс мислеше за телефонните обаждания и се чудеше кой ли би могъл да го търси? И то така упорито? Само трима души, свързани с предишния му живот, знаеха къде се намира: офицерът, който отговаряше за него след пускането му под гаранция, Хуанита и Нолан Уейнрайт. Офицерът? Почти невероятно. Последният път, когато Майлс бе при него за редовния месечен доклад, той бе съвсем безразличен. Единственото нещо, което го интересуваше, бе да не му се създават неприятности. Попита го дали работи и какво. Записа си и нищо повече. Тогава Хуанита? Не, тя добре знаеше, че не бива да звъни тук. Освен това Нейтансън каза, че бил мъж. Оставаше Уейнрайт.

Но Уейнрайт също не би се обадил… Може би само в случай, че се е появило нещо наистина спешно… може би е искал да го предупреди!

Да го предупреди за какво? Че съществува някаква опасност? Че е разкрит като шпионин или има вероятност да го разкрият? Изведнъж Майлс се вледени от страх. Сърцето му заби силно. Напоследък се бе държал доста безразсъдно, защото смяташе, че сигурността му е гарантирана. Но всъщност той нямаше никаква сигурност, а и никога не беше имал. Бе заобиколен от доста големи опасности, тъй като знаеше прекалено много.

Когато стигна до склада, Майлс усети, че ръцете му треперят. Трябваше да направи усилие да се успокои, за да пъхне ключа в ключалката. Главата му трескаво работеше: дали пък не си внушаваше, дали не се плашеше от сянката си? Може би. И все пак вътрешният му инстинкт му подсказваше, че е в опасност. Какво да прави тогава? Кой е звънил, може би ще опита отново. Но дали е разумно да чака? Рисковано или не, Майлс реши да позвъни на Уейнрайт.

Той затвори вратата, за да отиде до близкия телефон — този, от който се бе обадил на Хуанита преди седмица и половина. В този миг чу шум в другия край на коридора. Влязоха няколко души. Те, изглежда, доста бързаха. Майлс се върна бързо назад, промъкна се в склада и се скри там. Чу няколко гласа, единият от които каза:

— Къде е този никаквец Истън?

Позна гласа. Беше Анжело, телохранителят на Марино.

— Сигурно е горе в офиса — отговори Джулс Ларока и попита: — За какво…

— Тони Мечката иска…

Мъжете се качваха по стълбите и гласовете им заглъхнаха. Майлс беше чул достатъчно и вече знаеше, че това, от което се страхуваше, се оказа истина. Само след минута Нейт Нейтансън ще каже на Анжело и на останалите къде се намира и те ще пристигнат тук.

Усети, че цялото му тяло се тресе, но успя да си наложи да мисли. Невъзможно бе да се измъкне през предната врата. Дори да не се сблъска с Анжело и компанията му. Те сигурно бяха оставили някой да пази отпред. Тогава през задния вход? Той се използваше рядко и водеше до една изоставена сграда. След това имаше празно място, а по-нататък бе насипът на железопътната линия. В края на линията се преплитаха множество малки улички. Можеше да опита да се измъкне по тези улички, макар че шансовете му да избяга бяха незначителни. Сигурно щяха да го преследват с кола, а може би и с няколко коли. Той беше безпомощен. Не трябваше да губи време, а да тръгва веднага. Той заключи вратата на склада и взе ключа. Надяваше се, че преследвачите му ще изгубят ценни минути, докато разбиват вратата, защото ще мислят, че е вътре.

Затича се.

През малката задна врата, заключена с райбер… Излезе, после се спря и затвори внимателно вратата, не трябваше да оставя знак откъде е минал… Прекоси празното място до изоставената сграда — бивша фабрика, заобиколена от какви ли не боклуци — кашони, тенекиени кутии, изоставен ръждясал камион и кран. Като че ли бягаше с препятствия. Оттук-оттам притичваха мишки. Трябваше да прескача купища боклуци… На едно място стъпи накриво и си изкълчи глезена, заболя го силно, но продължи напред… Не чуваше никакъв шум зад себе си — все още никой не го преследваше… Точно когато стигна до железопътната линия и му оставаше съвсем малко до спасителните улички, Майлс чу стъпки зад себе си. Някой извика:

— Ето го кучият син!

Затича се по-бързо. Почти беше стигнал до уличките. На първото кръстовище зави наляво, после надясно и веднага след това отново наляво. Все още чуваше тежките стъпки след себе си. Не беше идвал тук преди, уличките бяха съвсем непознати, но чувството за ориентация му подсказваше, че отива към центъра на града. Ако успееше да се добере до центъра, щеше лесно да изчезне сред тълпите от хора. Тогава щеше да има време да помисли и да се обади на Уейнрайт, за да го помоли за помощ. Засега тичаше колкото имаше сили и се надяваше на късмета си. Глезенът още го наболяваше. Добрата форма, в която се намираше, след дългите часове прекарани на игрището за хандбал в „Дъбъл Севън“, му беше от полза.

Преследващите го стъпки заглъхнаха, но това не го успокояваше. Докато прекосяваше отрупаното с боклуци място около необитаемата сграда, те го гонеха без кола. Сега вече можеха да го подгонят и с кола. Ако заобиколеше няколко сгради, за да излезе отново на железопътната линия, това щеше доста да го забави. Но може би си заслужаваше да мине оттам. Нищо чудно да го дебнеха с кола, като се опитваха да предугадят откъде ще мине, за да го засекат. Отново направи няколко завоя ту наляво, ту надясно, като се надяваше да се натъкне на автобусна спирка. Или пък да хване някое такси, което беше за предпочитане. Не минаваше и такси. Когато най-много се нуждаеш от такси, то не се появява. Не срещна и полицай. Добре би било да има повече хора по улиците, по които минаваше. Тичаше и така привличаше вниманието, но не можеше да си позволи да върви бавно и спокойно. Малкото хора, с които се разминаваше, го заглеждаха с любопитство, но жителите на този район бяха свикнали да не се занимават с проблемите на другите.

Кварталът постепенно измени облика си. Вече не приличаше на гето. Майлс протича покрай няколко доста привлекателни магазина. Пред себе си виждаше по-големи сгради, а в далечината се рееха очертанията на небостъргачите. До тях имаше още две кръстовища. Първото беше пред него — широко, с доста интензивно движение, с разделителна линия по средата. Точно в този миг съзря един голям черен кадилак с тъмни стъкла, който пълзеше бавно напред. Колата на Марино. Тя подмина уличката, в която се бе прикрил Майлс, шофьорът се поколеба за миг, а след това даде газ и колата изчезна сред автомобилния поток. Не бе успял дори да се скрие както трябва. Дали колата нямаше да завие и да се върне обратно? Може би бе имал късмет и не го бяха забелязали. Обзе го парализиращ страх. Макар че бе плувнал в пот, Майлс трепереше като лист. Продължи напред. Нищо друго не му оставаше. Вървеше съвсем бавно, плътно до сградите. Само след минута, на около петдесетина крачки от него, се показа носът на кадилака.

Този път с него беше свършено. Който и да беше в кадилака — а в него най-вероятно беше Анжело, нямаше начин да не го беше забелязал. Имаше ли смисъл да се съпротивлява? Дали да не се предаде, пък да става каквото ще? Не! Той познаваше хората на Тони Марино Мечката, беше ги виждал и в затвора, и вън от затвора и знаеше как постъпват с онези, които се опитват да ги изиграят. Черната кола намали скорост. Бяха го видели! Ужас!

Майлс зави рязко наляво, бутна стъклената врата на близкия магазин и влезе. Магазинът беше за спортни стоки. Бледият, слаб и висок продавач бе на негова възраст. Той се приближи.

— Добър ден, сър. Какво ще обичате?

— Интересуват ме топките за боулинг. — Това беше първото нещо, което му дойде на ум.

— Разбира се. Колко тежки и на каква цена?

— Искам от най-скъпите. Около шестнайсет фунта.

— Цвят?

— Няма значение.

Майлс наблюдаваше тротоара пред вратата на магазина. Минаха няколко души. Никой не спря и не се загледа във витрината.

— Елате, ще ви покажа с какво разполагаме.

Майлс последва продавача. Минаха покрай щанд със ски и покрай стъклени витрини, в които бяха подредени ловни пушки. Майлс се обърна и видя един самотен силует, който надничаше през витрината. После силуетите станаха два. Стояха един до друг и наблюдаваха. Майлс реши да опита да се измъкне през задния вход. Но веднага отхвърли тази мисъл. Мъжете, които го преследваха, не биха повторили два пъти една и съща грешка. Пред задния вход сигурно вече стоеше човек.

— Ето, това е една отлична топка. Струва четирийсет и два долара.

— Ще я взема.

— Трябва да измерим хватката на ръката, за да…

— Няма нужда.

— Както желаете, сър. А какво ще кажете за една чанта за топката? Или може би обувки за боулинг?

— Да — каза Майлс. — Да, разбира се.

Той отлагаше мига, в който трябваше да се появи на улицата. Без да осъзнава какво прави, започна да разглежда саковете, избра един напосоки, а след това седна, за да мери обувките. Точно когато ги събуваше, той се сети за кредитната карта. Кредитната карта Кийчардж, която Уейнрайт му бе изпратил по Хуанита… картата на името на Х. Е. Линколп… Х-Е-Л-П.

Той кимна към топката за боулинг, сака и обувките.

— Колко?

— Осемдесет и шест долара и деветдесет и пет цента — каза продавачът.

— Бих искал да платя с кредитна карта — каза Майлс, извади портфейла си и подаде на продавача кредитната карта на името на Линколп, като се опитваше да владее ръцете си, за да не треперят.

— Добре, но…

— Знам, че трябва да проверите сметката. Ще почакам да се обадите.

Продавачът взе картата и влезе в преградения със стъкло офис. Забави се няколко минути, след това се върна.

— Готово ли е? — нетърпеливо попита Майлс.

— Разбира се. Всичко е наред, господин Линколп.

Майлс се чудеше какво ли става сега в центъра за кредитни карти Кийчардж в главната сграда на Първа търговска американска банка. Дали да му помогнат? Възможно ли бе да дойдат навреме? Той си спомни напътствията, които му бе предала Хуанита: след като използва картата, да се забави колко го може по-дълго, за да има възможност Уейнрайт да пристигне и да се намеси.

— Подпишете, моля, господин Линколп.

Продавачът бе попълнил бланката със сумата. Майлс се наведе над щанда, за да се подпише.

Когато се изправи, усети, че една ръка леко докосва рамото му. Чу тих глас.

— Майлси!

Докато се обръщаше, Ларока каза.

— Не вдигай шум, няма да ти помогне, само ще пострадаш още повече!

Зад Ларока с непроницаеми лица стояха Анжело, Луи и още един мъж, когото Майлс не беше виждал, но който имаше също вид на горила. Четиримата го заобиколиха, стиснаха ръцете му и го повлякоха напред.

— Размърдай се, лайно такова! — тихо заповяда Анжело.

Майлс помисли, че би могъл да извика, но какво ли щеше да му помогне това? Слабичкият продавач, който гледаше с отворена от почуда уста, едва ли би могъл да направи нещо за него. Преследването беше приключило. Чувстваше ръцете си като в клещи. Усети, че го повличат към външната врата.

Изуменият продавач се затича след тях.

— Господин Линколп! Забравихте си топката!

— Остава за теб, драги — отвърна Ларока. — Този юнак вече няма нужда и от собствените си топки!

Черният кадилак бе паркиран наблизо. Набутаха Майлс в колата и веднага тръгнаха.

За автоматичния център Кийчардж това бе най-натовареният час. В полутъмната зала на центъра, голяма като аудитория, работеха петдесетина оператори, които не отделяха очи от екрана пред себе си.

Младата операторка, която прие запитването за кредитната карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп, не му обърна особено внимание. За нея то беше едно от хилядите, които получаваше през работния ден. Името нямаше никакво значение. Нито тя, нито колегите й имаха представа откъде идват запитванията — дали са от друг град или от друг щат. Исканият кредит можеше да се използва за плащането на сметката в бакалията на някоя домакиня в Ню Йорк, за нови дрехи на някой канзаски фермер, за скъп ненужен накит на богата вдовица от Чикаго, за поредната такса на студент в Принстън, или пък за покупката на каса уиски от някой алкохолик в Кливланд, която вероятно щеше окончателно да го довърши. Никой не занимаваше оператора с подробности. Ако беше необходимо, можеше да се направи справка за характера на покупката, но това се случваше много рядко. Никой не се интересуваше от подобни детайли. Само парите имаха значение, парите, които сменяха своя собственик, а също и платежоспособността на купувача, който трябваше да върне кредита.

При запитване светваше една сигнална лампичка. Операторката я изключи и каза в микрофона:

— Кой е търговският ви номер, моля?

Продавачът на спортни стоки съобщи номера. Операторката го набра и той веднага се появи на екрана пред нея.

— Стойност на покупката?

Операторката натисна копчето, за да прехвърли данните в компютър, който се намираше няколко етажа по-долу.

Само за секунди компютърът прие информацията, направи необходимата справка и даде отговор:

— Покупката е потвърдена — каза операторката на продавача. — Номер…

Говореше по-бавно от обикновено. Междувременно подаде сигнал до кабината на дежурната ръководителка — млада жена, която тутакси въведе информацията на своя екран. Тя посегна към един бутон, за да пусне в действие указанията по програма за критични ситуации номер 17.

Операторката в залата нарочно се запъна при обявяването на номера на кредитната карта и го повтори. Сигналите за критична ситуация се подаваха много рядко, но когато това се случеше, операторите бяха задължени да действат според инструкцията. Те трябваше да забавят колкото е възможно повече отговора. Благодарение на това забавяне след подаден сигнал за тревога бяха залавяни убийци, бяха спасявани жертви от похитителите им, бяха намирани отвлечени хора и откраднати ценности, а един син успя да види жива тежкоболната си майка… В такива моменти операторът задържа линията за няколко минути, а останалите вършат своята работа.

Инструкция 17 гласеше, че вицепрезидентът по сигурността трябва да бъде незабавно информиран, ако някъде бъде представена кредитна карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп. Искаше се и мястото, където е използвана кредитната карта. Като натисна няколко бутона пред себе си, дежурната ръководителка получи допълнителната информация СПОРТНИ СТОКИ „ПИЙТС“, а също и улицата, и номера. Тя вече набираше телефонния номер на господин Уейнрайт. Момичето усети, че информацията, която му предаде, го разтревожи. Той разпита накратко за подробностите и си ги записа.

Само след секунда критичната ситуация беше приключила за дежурната ръководителка, за операторката и за компютъра.

Но не и за Нолан Уейнрайт.

След разправията с Алекс Вандервурт преди час и половина, когато разбра, че Хуанита Нунес и детето й са изчезнали, Уейнрайт непрекъснато звънеше по телефона, а от време на време използваше едновременно и двата апарата върху бюрото си. Четири пъти се опита да се свърже с Майлс Истън, за да го предупреди за грозящата опасност. Консултира се с хората от ФБР и от специалните служби. От ФБР започнаха интензивно разследване по отвличането на Хуанита Нунес. Градската и щатска полиция бяха предупредени, че се издирват млада жена и дете, дадоха и описанията им. Договориха се, че от ФБР ще бъде изпратен екип, който да следи посетителите в „Дъбъл Севън“. Но тъй като в момента нямаха хора, това най-вероятно щеше да стане следобед.

— Ако нахълтаме в „Дъбъл Севън“ и започнем да задаваме въпроси — обясни специалният агент на ФБР Инес, — само ще се издадем, че знаем за връзките на клуба с подземния свят. Но понеже не разполагаме с никакви доказателства, ние не бихме могли дори да претърсим като хората. Освен това, според данните, които имаме от твоя човек Истън, клубът се използва само като място за срещи и в него не се прави нищо незаконно, освен хазартните игри, но това е дреболия.

Също като Уейнрайт, Инес бе убеден, че няма смисъл да търсят Нунес и дъщеря й в клуба.

Макар че разполагаха с по-малки възможности от ФБР, секретните служби се заеха да търсят скривалището на фалшификаторите. Там би могла да бъде отвлечената жена и детето й. Те се свързаха с тайните си агенти и информатори, като се мъчеха да се доберат до някакви конкретни данни, или поне до някакъв слух, който би могъл да ги насочи на следа. Всички действаха съвместно. Необичайно наистина, но в този момент сякаш забравиха за непрестанното съперничество и дрязгите помежду си.

След като Уейнрайт получи информация за използването на кредитната карта на името на Х. Е. Лйнколп, той незабавно се обади във ФБР. Съобщиха му, че агентите Инес и Далримпъл не са в управлението, но могат да се свържат с тях. Той продиктува спешното съобщение и зачака. Скоро получи отговор: агентите са в града, недалеч от посочения магазин. Вече се насочват към него. Чакат го на мястото.

Уейнрайт въздъхна с облекчение и забърза към колата си.

Когато пристигна, Инес разпитваше насъбралите се хора около магазина за спортни стоки „Пийтс“. Далримпъл беше вътре и разпитваше продавача. Инес разбута хората, приближи се до шефа по сигурността и каза намръщено.

— Птичките са изхвръкнали. Когато дойдохме, всичко беше приключило. — И той му разказа малкото, което беше научил.

— Някакви описания? — попита Уейнрайт.

Агентът поклати глава.

— Продавачът така се уплашил, че не може да каже със сигурност дали мъжете са били трима или четирима. Всичко станало страшно бързо и не би могъл да ги опише или разпознае. Никой, нито вътре в магазина, нито отвън, си спомня да е виждал кола.

Лицето на Уейнрайт бе покрусено, личеше си, че преживява огромно напрежение и тревога.

— Какво ще правим сега?

— Ти си бил ченге — каза Инес, — и всичко ти е ясно. Все пак ще почакаме още малко. Може и да се доберем до някаква полезна информация.

22

Чу шум и гласове. Разбра, че са хванали Майлс и го водят.

Хуанита бе загубила всякаква представа за времето. Не знаеше колко часа бяха минали от момента, когато изрече името на Майлс Истън и го предаде, за да спаси Естела от нечовешкото мъчение. После отново запушиха устата й и пристегнаха въжетата, с които бе вързана към стола. След това мъжете отидоха някъде.

Вероятно беше задрямала — или по-точно тялото й се беше отпуснало след ужасното напрежение. Отново нащрек, тя чувстваше, че цялото тяло я боли, искаше й се да извика, но устата й беше запушена. Хуанита се мъчеше да се успокои, да превъзмогне обхваналата я паника и да не се опитва да се бори с въжетата, тъй като това беше напълно безсмислено и само щеше да утежни положението й.

Поне Естела бе пред очите й. Столовете, на които бяха вързани, стояха един срещу друг. Очите на момиченцето бяха затворени, то спеше с клюмнала глава и явно не чу шума, който разбуди Хуанита. Устата на детето беше също запушена. Хуанита се молеше пълното изтощение, до което беше доведена Естела, да продължи по-дълго, така че да не вижда какво става около нея.

Върху дясната й ръчичка се виждаше дълбока червена рана от изгарянето с пурата. Скоро след като мъжете си тръгнаха, единият, когото Хуанита бе чула да наричат Луи, се върна с тубичка мехлем. Той намаза изгореното място върху ръката на Естела и хвърли бърз поглед към Хуанита, сякаш искаше да й каже, че това е единственото, което би могъл да направи за детето. След това бързо излезе.

Естела подскачаше от болка, докато мажеше ръчичката й, след това се помъчи да каже нещо, но кърпата в устата й пречеше, и в края на краищата заспа.

Звуците, които чуваше Хуанита, идваха откъм гърба й — вероятно съседна стая, с отворена врата. Чу гласа на Майлс, след това тъп удар, глух вопъл и тишина.

Мина около минута. Отново чу гласа на Майлс, този път много по-ясен от преди.

— Не! О, за бога, не! Моля ви! Аз ще…

Хуанита чу някакъв звук, сякаш метален чук удари върху друг метал. Майлс не каза нито дума повече, последва силен, нечовешки, изпълнен с ужас писък. След това втори, трети, това бяха най-ужасните писъци, които някога бе чувала.

Ако Майлс можеше да се самоубие, докато пътуваха с колата, би го направил без колебание. Още когато се съгласи да работи за Уейнрайт, той знаеше, че естествената смърт е нещо съвсем невинно в сравнение с това, което очаква разкрития информатор. През цялото време се страхуваше, че това може да се случи и с него. Но дори и най-ужасните му предположения бяха нищо в сравнение с жестокото наказание, на което беше подложен.

Краката му бяха здраво вързани един към друг. Разпериха ръцете му върху груба дървена маса. След това започнаха да ги заковават с пирони… с истински големи пирони… удряха силно с чук… Забиха един пирон в лявата китка, други два между китката и пръстите, така че тя бе неподвижно прикована към масата. Последните няколко удара раздробиха костите му. В дясната му ръка също вече имаше един пирон, а другият беше поставен така, че да разкъса мускула. Не би могъл да си представи по-жестока болка, просто не може да съществува болка, която… о, господи!… която да бъде по-голяма. Майлс скимтеше, викаше, молеше се, крещеше отново. Но ръцете, които го държаха, не отслабваха хватката. А ударите с чука започнаха отново.

— Май не вика достатъчно силно — каза Марино на Анжело, който удряше с чука. — След като приключиш с дланта, опитай да заковеш и няколко от пръстите на това копеле.

Тони Мечката пушеше пурата си и наблюдаваше, но този път не си беше направил труда да се скрие зад стъклото. Истън просто нямаше да има възможност да го издаде, защото скоро щеше да умре. Но първо трябваше да му се покаже — на него и на онези, които щяха да дойдат по-късно и да разберат какво се е случило, че за предателя не може да има лесна смърт.

— Така е май по-добре — рече Тони Мечката. Неистовите писъци на Майлс се засилиха, когато започнаха да забиват пирон в средния пръст на лявата му ръка. Костта на пръста отхвръкна встрани. Анжело се готвеше да повтори същата операция и със средния пръст на дясната ръка, но Тони Мечката го спря:

— Почакай!

— Престани да вдигаш шум — обърна се той към Истън, — а ни изпей нещичко за себе си.

Виковете на Майлс преминаха в ридания, от които цялото му тяло се тресеше. Ръцете, които го държаха, се дръпнаха. От тях нямаше повече нужда.

— О’кей — каза Тони Мечката на Анжело. — Щом не спира да вие, продължавай!

— Не! Не! Ще говоря! Още сега! Веднага! — Майлс успя да овладее риданията си. Най-силният звук, който издаваше, бе тежкото му дишане.

Тони Мечката даде знак с ръка на Анжело да се отдръпне. Мъжете бяха наобиколили масата: Луи, Панч Кланси, телохранителят, който беше единият от четиримата мъже, измъкнали преди час Майлс от магазина, Ларока, намръщен и притеснен, защото очакваше, че ще го обвинят, че е препоръчал Майлс и старият печатар Дани Кериган, също доста разстроен и изнервен. Намираха се в стаята, където се печатаха фалшивите банкноти и документи. Макар да бе едва ли не негово владение, Дани дойде с неохота — нямаше как, Тони Мечката бе изпратил да го извикат.

— Значи през цялото време си шпионирал за тази гадна банка! — викаше Тони Мечката.

— Да — едва промълви Майлс.

— За Първа търговска?

— Да.

— И на кого докладваше?

— На Уейнрайт.

— Какво по-точно си му казал?

— За клуба… за хазартните игри… за тези, които го посещават.

— Включително и за мен?

— Да.

— Ах, ти, гадняр такъв! — Тони Мечката удари силно Майлс с юмрук по лицето.

Майлс залитна назад, но ужасната болка в прикованите ръце го накара бързо да се наведе напред и да заеме предишното си положение. Последва тишина, в която се чуваха само отчаяните му ридания и стонове. Тони Мечката дръпна няколко пъти от пурата и продължи разпита.

— Какво снесе още, копеле?

— Нищо… нищо! — тялото на Майлс се тресеше и той не можеше да го овладее.

— Лъжеш! — Тони Мечката се обърна към Дани Кериган. — Я донеси от онази киселина, която използваш при гравирането.

Старият печатар гледаше Майлс с омраза.

— Разбира се, господин Марино, — каза с готовност той.

Дани отиде до полицата и извади оттам бутилка с пластмасова запушалка. Върху него имаше етикет с надпис АЗОТНА КИСЕЛИНА. Използвай само за гравиране! Дани отвинти капачката и внимателно отля от течността в стъклена колба. Като внимаваше да не я разлее, той я донесе до масата и я постави пред Тони Мечката. След това взе една четка за гравиране и я сложи до колбата.

Тони Мечката взе четката и я потопи в азотната киселина. След това се пресегна и я прокара по едната страна на лицето на Майлс. През първите една-две секунди, докато киселината проникне през повърхността на кожата, нямаше никаква реакция. След това Майлс издаде нов отчаян вик, а парещата болка ставаше все по-силна. Под смаяните погледи на околните тъканта буквално се стопяваше от лицето на Майлс и на мястото на кожата зейна кафеникава рана.

Тони Мечката потопи отново четката.

— Ще те попитам още веднъж, гадино! И ако не получа от-говор, ще те намажа и от другата страна. Какво още разкри и им изпя?

Очите на Майлс бяха като на диво животно, хванато в капан.

— За фалшивите… пари — заекна той.

— Какво за тях?

— Купих от тях… и ги пратих в банката… казах им и за колата, която закарах до Луисвил…

— И?

— За кредитните карти… за разрешителните за шофиране.

— Знаеш ли кой ги е правил? Кой е печатал фалшивите пари?

Майлс кимна едва-едва.

— Дани.

— Кой ти каза?

— Той… самият.

— И ти издрънка всичко на ченгето в банката, така ли?

— Да.

Тони Мечката изгледа свирепо Кериган.

— Ах, тъпо пиянде такова! И ти не си по-добър от него.

Старецът се тресеше от страх.

— Аз не бях пиян, господин Марино. Аз просто си мислех, че той…

— Млъквай! — Тони Мечката явно изпитваше желание да цапардоса стареца, но се въздържа. После се обърна отново към Майлс: — Какво още знаят?

— Нищо!

— Знаят ли къде се печатат парите?

— Не.

Тони Мечката натопи четката в киселината и я извади. Майлс следеше внимателно всяко негово движение. Досегашният опит му подсказа правилния отговор.

— Да! Да, знаят! — извика той.

— И това ли каза на оня нехранимайко, ченгето от банката?

— Да, да — лъжеше отчаяно Майлс.

— А ти самият откъде разбра? — Четката стоеше приготвена над киселината.

Майлс знаеше, че трябва да намери отговор. Някакъв отговор, който би могъл да задоволи Марино.

— Той ми каза — отвърна Майлс и посочи с глава към Дани.

— Лъжец, подъл, гаден лъжец! — Скулите по лицето на стареца играеха, а челюстта му така се тресеше, че чак потракваше. Той се обърна умолително към Тони Мечката: — Господин Марино, това е лъжа! Кълна се, че е лъжа! Лъжа!

Това, което прочете в очите на Марино, само увеличи отчаяния му страх. Тогава Дани се нахвърли върху Майлс.

— Кажи му истината, копеле мръсно! Кажи му я! — Полудял от ужас при мисълта за наказанието, което го очакваше, старецът трескаво търсеше начин да си отмъсти. Погледът му се спря върху колбата с киселина. Той я сграбчи и я плисна в лицето на Майлс.

Чу се нов отчаян вик, който бързо заглъхна. Разнесе се миризма на киселина и изгоряла човешка плът, а Майлс се стовари безжизнен върху масата, към която бяха приковани кървящите му ръце.

Макар че не разбираше какво точно става с Майлс, Хуанита се измъчваше от неговите писъци и молби. Когато гласът му заглъхна, тя реши, че е мъртъв. Но тази мисъл не породи у нея очакваното страдание, защото се чувстваше като смазана и не беше в състояние да се вълнува. Едва ли не с безразличие се питаше кога същата съдба ще сполети и нея, и Естела. Беше сигурна, че ще умрат.

Хуанита беше благодарна, че въпреки невъобразимия шум, Естела не се беше събудила. Да можеше да поспи още, за да си спести ужасите, които вероятно ги очакваха преди смъртта. Макар че не го беше правила от години, Хуанита отправи молитва към Дева Мария да спести на Естела страданията преди смъртта.

Хуанита усети някакво раздвижване в съседната стая. Като че ли местеха мебели, отваряха шкафове, вадеха чекмеджета. По едно време нещо метално се стовари върху циментовия под, чуха се гневни ругатни.

За нейно голямо учудване в стаята влезе Луи и започна да я развързва. Тя предположи, че ще я заведат някъде другаде, за да я убият. След като я развърза, мъжът се обърна и започна да развързва и Естела.

— Ставайте — заповяда той и на двете. Естела, която току-що се бе събудила, изпълни нареждането, но все още имаше сънен вид. Тя започна да плаче, ала от запушената й уста почти не излизаше звук. Хуанита понечи да приближи до нея, но не можеше да помръдне. Подпираше се на стола, за да не падне, и цялото тяло я болеше, особено там, където се бяха врязали въжетата.

— Слушай сега — каза Луи, — имаш късмет, защото си с дете. Шефът реши да те освободи. Ще ти завържем очите, на теб и на детето, ще ви качим в една кола и ще ви закараме на едно място. Там ще ви оставим. Не знаеш къде си била и не можеш да доведеш никого тук. Само опитай да проговориш — ще те намерим, където и да си, и ще убием детето ти. Разбра ли?

Хуанита кимна с глава, макар че й беше трудно да повярва на това, което чу.

— Да тръгваме тогава — Луи посочи към вратата. Засега явно нямаше намерение да завьрзва очите й с кърпа. Пълното безразличие, което я бе обзело, като че ли се изпари и тя усети, че силите й се възвръщат.

Но за кратко. Едва се добра до стената на стълбището и усети, че й прилошава — беше зърнала Майлс във вътрешната стая, през която току-що бяха минали. Или по-точно това, което беше останало от Майлс. Тялото му лежеше безжизнено върху масата, ръцете му бяха целите в кръв, а лицето и косата му бяха така обгорени, че човек трудно би могъл да го познае. Луи ги беше превел бързо през стаята, но все пак даде възможност на Хуанита да види какво се бе случило с Майлс. Тя забеляза, че Майлс е все още жив, но сигурно не му оставаше много. Той се раздвижи и простена.

— Върви — подкани я Луи.

Заизкачваха се по стълбите.

Хуанита бе изпълнена с ужас от това, което току-що бе видяла. Дали би могла да направи нещо, за да помогне на Майлс? Тук не, разбира се. Но ако все пак двете с Естела бъдат освободени, дали нямаше да може да направи нещо, за да му помогне? Нямаше ни най-малка представа къде се намират. Не виждаше как би могла да открие мястото. И все пак трябваше да направи нещо! Нещо, с което да компенсира ужасното чувство за вина, което изпитваше. Тя предаде Майлс. Независимо какви бяха обстоятелствата, тя беше тази, която каза името му, той беше заловен, докаран тук и измъчван така жестоко.

Внезапно й хрумна една идея и тя започна трескаво да я обмисля. В този момент не мислеше за нищо друго, дори за Естела. Може би съществуваше някакъв малък шанс — успехът зависеше от съсредоточеността и от паметта й. Дано само не й завързват очите, докато се качи в колата.

След като изкачиха стълбите, завиха надясно и влязоха в гаража — един съвсем обикновен гараж за две коли, с бетонни стени. Като всеки гараж в жилищна или служебна страда. Хуанита си припомни звуците, които бе чула при пристигането им и заключи, че бяха влезли през същия гараж. Вътре имаше само една кола — не голямата, с която бяха пристигнали сутринта, а един тъмнозелен форд. Искаше й се да види номера, но не успя.

Хуанита хвърли поглед наоколо и една от степите привлече вниманието й. До нея имаше скрин от тъмно, полирано дърво, доста различен от скриновете, които бе виждала. Той беше разделен вертикално на две половини — виждаше се, че е празен. До него се мъдреше нещо като салонен бюфет, разделен на две по същия странен начин. Двама мъже, единият от които бе зад вратата, а другият с гръб към нея, вдигаха едната половина на бюфета.

Луи отвори задната врата на форда.

— Влизайте — заповяда той. В ръката си държеше превръзките за очите им.

Хуанита влезе първа. Тя нарочно се спъна, политна и, за да запази равновесие, се хвана за предната седалка. Така постигна това, което искаше, погледна скалата, която сочеше километража и запомни цифрите — 25714,8. Затвори очи и ги повтори на ум.

Естела я последва. След нея влезе и Луи, завърза очите им и седна до тях на задната седалка. После натисна рамото на Хуанита.

— Хайде, долу! И двете! Не създавайте проблеми, защото ще си изпатите!

Хуанита се прилепи до пода и притисна до себе си Естела. Но застана така, че да е с лице по посока на движението. Някой се качи в колата и включи мотора. Вратите на гаража се отвориха и те потеглиха.

От мига, в който колата потегли, Хуанита направи усилия максимално да се концентрира. Нещо, което не беше правила никога досега. Искаше да запомни времето и посоката на движение. Ако успееше, разбира се. Един приятел фотограф я беше учил как да брои секундите. Хиляда и ЕДНА. Хиляда и ДВЕ. Хиляда и ТРИ. Хиляда и ЧЕТИРИ. Усети, че колата намали скорост, след това зави. Изброи осем секунди, в които се движиха напред. След това шофьорът намали и почти спря. Дали не беше кръстовище? Вероятно. Голямо? Колата тръгна бавно, може би за да завие в някоя от пресечките… Завой наляво. Отново бързо напред. Започна да брои. Десет секунди. Намаляване. Завой надясно… Хиляда и ЕДНА, хиляда и ДВЕ, хиляда и ТРИ… Завой наляво… Ускоряване… Хиляда и ЧЕТИРИЙСЕТ и ПЕТ, хиляда и ПЕТДЕСЕТ… Равномерна скорост… Намаляване… Изчакване четири секунди, след това отново напред. Вероятно светофар… Хиляда и ОСЕМ…

Господи! Помогни ми да запомня всичко, за да спася Майлс!

… Хиляда и ДЕВЕТ, хиляда и ДЕСЕТ, завой надясно…

Забрави за всичко друго! Следи всяко движение на колата. Отчитай времето по секунди. Тя се молеше силната памет, която й помагаше да следи парите в банката… и която я спаси от предателството на Майлс… да й помогне сега да спаси него.

… Хиляда и ДВАЙСЕТ. Хиляда и двайсет долара. Ох, не!… Господи! Помогни ми да се концентрирам единствено върху колата…

Продължително пътуване напред, равен път, висока скорост… Почувства, че тялото й се накланя на едната страна… Пътят зави наляво, голям, плавен завой… Спиране. Значи шейсет и осем секунди… Завой надясно. Пак напред. Хиляда и ЕДНА, хиляда и ДВЕ…

И така нататък, и така нататък.

Колкото повече време минаваше, толкова повече й се струваше невъзможно да запомни всичко, за да го възпроизведе.

23

— Сержант Гладстоун от Централното бюро за свръзка на градската полиция — обяви по телефона равен, носов глас. — Заповядано ми с да съобщя веднага, ако някъде бъдат открити Хуанита Нунес и детето й Естела Нунес.

Специалният агент Инес инстинктивно притисна слушалката до ухото си.

— Какво имате да ми кажете, сержант?

— Току-що получихме сигнал по радиовръзката. Жена и дете, които по външен вид и име отговарят на описанието, са били намерени на кръстовището на Чевиът Тауншир и Шони Лейк Роуд. Дежурните ги карат към 12-то районно управление на полицията.

Инес сложи длан на слушалката и тихо каза на Уейнрайт, който беше седнал от другата страна на бюрото в кабинета му във ФБР.

— Градската полиция! Намерили са Нунес и детето й!

Уейнрайт стисна силно ръба на бюрото. — Питай ги какво е състоянието им.

— Добре ли са? — попита Инес.

— Шефе, казах ви всичко, което знам. Ако искате да научите повече, позвънете в 12-ти участък.

Инес набра номера на 12-ти участък. Свързаха го с лейтенант Фейзакърли.

— Да, получихме сведения — потвърди Фейзакърли. — Ще ви прочета всичко, което е съобщено по телефона, току-що ми го предадоха.

Агентът от ФБР се заслуша внимателно.

— Според нашите момчета жената е била бита — каза Фейзакърли. — Има синини и рани по лицето. На едната ръка на детето има дълбока рана от изгаряне. За нищо друго не се споменава.

Инес предаде сведенията на Уейнрайт и той покри лицето си с длани.

— Има и още нещо — каза лейтенантът.

— Казвайте!

— Жената не желаела да говори. Поискала молив и лист и започнала да пише някакви цифри, които били в паметта й и трябвало да се освободи от тях.

— Господи! — Инес си пое дълбоко въздух. Той си припомни за изчезването на парите от банката и за невероятната точност, с която Нунес запечатваше всичко в паметта си.

— Слушайте — каза той, — пазете внимателно този лист, ще ми трябва. Останалото ще ви обясня по-късно, тръгваме към вас. Обадете се на вашите хора в колата. Кажете им да не говорят на госпожа Нунес, да не й пречат, а да и помагат по всякакъв възможен начин. Същото направете и вие, когато пристигне в управлението. Оставете я спокойно да пише. Дръжте се с нея внимателно!

Той замълча и след това добави:

— Много внимателно!

Данните, представени от Хуанита, изпълваха седем страници, изписани на ръка.

Повече от час работиха усилено в една от стаите на полицейското управление. Използваха мащабни карти, но все още нямаше резултат.

Всички — Инес, Далримпъл, Джордан, Кимби, а също и Уейнрайт — бяха изумени от писмените бележки на Хуанита. Те бяха невероятно подробни, а според твърденията на Хуанита и съвсем точни. Тя им обясни, че винаги, когато успявала да възпроизведе запомненото, била сигурна, че то е и съвършено точно.

Освен бележките й, разполагаха и с още нещо много важно — разстоянието, отбелязано на километража.

Превръзките на очите на Хуанита и Естела бяха свалени малко преди да ги изхвърлят от колата на пустия път в предградията. Хуанита успя да хвърли поглед върху километража. 25738,5. Бяха изминали 23,7 мили.

Но дали разстоянието бе изминато в една посока или колата се бе въртяла и връщала, за да изглежда пътуването по-дълго и да я заблуди? Трудно можеше да се прецени, дори при наличието на бележките. Разиграха различни варианти с маршрута, но всички разбираха, че предположенията им са до голяма степен неточни: не знаеха скоростта на колата, а Хуанита, с вързани очи, би могла лесно да се заблуди. Може би предположенията им бяха чиста загуба на време Шансът да открият района, в който се намираше къщата, бе почти минимален.

Джордан от секретните служби правеше окончателните преценки. Той нанасяше върху една карта пътищата, по които вероятно бе минала колата, и ги заграждаше в кръг.

— Ето тук — посочи с пръст Джордан. — Тук някъде трябва да се търси.

Коремът му отново свиреше. Уейнрайт се питаше какво ли прави Джордан, когато му се възлага да следи някого и трябва да остане незабелязан. А може би заради корема не му възлагат такава работа?

— Но това са най-малко пет квадратни мили — обади се Далримпъл.

— Ще разделим района на части — отвърна Джордан, — и ще го обходим с няколко коли. От нашите, от вашите, а можем да поискаме помощ и от градската полиция.

— И какво по-точно ще търсим, господа? — запита лейтенант Фейзакърли, който се бе присъединил към тях.

— Честно казано, и аз не знам — отговори Джордан.

Хуанита пътуваше в една от колите на ФБР заедно с Инес и Уейнрайт. Караше Уейнрайт, Инес се занимаваше с двете радиовръзки. Едната осъществяваше с помощта на портативно радио, едно от петте, с които разполагаше ФБР. Чрез него можеше да се свързва директно с всички останали коли. Другата беше традиционната радиовръзка с главното управление на ФБР.

Под ръководството на лейтенанта от градската полиция районът беше разпределен между пет коли, които претърсваха всяко ъгълче в своята част. Две от колите бяха на ФБР, една на секретните служби и две на градската полиция. Хората бяха също разпределени. Джордан и Далримпъл бяха в различни коли, като към всеки беше причислен по един детектив от градската полиция. Докато обикаляха района, те обясняваха на новодошлите подробностите около операцията. Ако се наложеше, щяха да извикат още няколко от дежурните патрулни коли.

Всички бяха убедени, че Хуанита е била отведена в къщата, където се печатат фалшивите пари. Потвърждаваха го описанието на мястото и някои подробности, които беше забелязала. На всички коли бяха дадени едни и същи указания да се следи за необичайно раздвижване, да се търси място, което би могло да е средище за производство на фалшиви пари. Указанията бяха доста мъгляви, но никой не можеше да измисли нещо по-конкретно.

— Не знаем много, но трябва да действаме — бе казала Инес преди да тръгнат.

Бяха минали почти два часа от момента, в който Хуанита и Естела бяха изхвърлени от колата. Заповядаха им да се обърнат с гръб, тъмнозеленият форд даде газ и бързо се отдалечи. След него остана само миризма на изгоряла гума. Хуанита отказа да бъде откарана в болница. Оказаха й първа помощ за раните по лицето и краката. Тя знаеше, че изглежда ужасно. Дрехите й бяха изпоцапани и разкъсани. Но единственото нещо, което я интересуваше, бе да намери и спаси Майлс. Всичко друго можеше да почака. Хуанита не придружи дори Естела, която бе веднага откарана в болница за преглед и лечение на дълбоката рана. Докато помагаше на полицаите, Марго Бракън успокояваше Естела. Тя беше пристигнала в полицейския участък малко след Уейнрайт и хората от ФБР.

Беше около три часа следобед.

След като записа цялата информация, която бе складирана в паметта й като тежък товар, Хуанита се почувства доста изтощена. Трябваше да отговори и на безкрайните въпроси на хората от ФБР и от секретните служби, които се надяваха, че ще успеят да измъкнат някаква дребна, незначителна подробност, та да се ориентират по-точно за мястото, където е била откарана Хуанита. Това беше най-главното. И едва ли не невъзможното.

Седнала зад Уейнрайт и Инес, Хуанита мислеше единствено за Майлс — такъв, какъвто го видя в последния миг. Картината се беше запечатала в съзнанието й вероятно за цял живот и пораждаше у нея чувство на вина и ужас. Непрекъснато я измъчваше един въпрос: дори да открият центъра за фалшиви пари, дали не бяха закъснели със спасяването на Майлс? Дали вече не беше късно за това?

Районът, ограден от Джордан, бе близо до източния край на града и бе доста разнороден. Част от него беше търговска, имаше няколко фабрики, складове, както и голямо предприятие за изделия на леката промишленост. Полицаите решиха, че именно в този район е центъра за фалшиви пари и затова в тази част патрулираха най-много коли. Освен търговските центрове, имаше и жилищни сгради — от бедни схлупени къщички до внушителни богаташки къщи.

Екипите, които обикаляха и внимателно следяха района, докладваха едно и също — всичко беше спокойно и обстановката в района бе съвсем обичайна. Съобщенията за инциденти не бяха тревожни. В търговския център един мъж, който купувал статив за рисуване, се спънал и си счупил крака. Една кола с малко ремарке, вероятно поради загубване на управлението от шофьора, се бе разбила в празно театрално фоайе. И това беше всичко.

— Решил да използва фоайето за гараж — пошегува се Инес, но никой не се засмя.

В индустриалната част бе възникнал малък пожар в един от заводите, но противопожарната служба се намеси бързо и той бе угасен. В завода се произвеждаха гумени дюшеци. Един от детективите от градската полиция отиде да провери случая. Всичко беше наред. В жилищния квартал настъпи времето за следобеден чай. Пред една от къщите стоеше камион на „Алайанс Ван Лайнс“, натоварен с мебели. Група работници поправяха водопроводна тръба сред бедняшкия квартал. Двама съседи се бяха скарали и се биеха на тротоара. Агентът от секретните служби Джордан слезе от колата, за да ги разтърве.

И така нататък, и така нататък.

Мина още час. Все още не бяха открили нищо.

— Изпитвам някакво странно чувство — каза Уейнрайт. — Така се чувствах в полицията, когато бях пропуснал нещо важно.

— Знам какво искаш да кажеш — Инес се огледа и добави: — Струва ти се, че някъде съвсем близо, буквално под носа ти, има нещо важно, но ти просто не можеш да го видиш.

— Хуанита, има ли нещо, макар и съвсем незначително, което да не сте ни казали?

— Казах ви всичко — заяви тя.

— Да обиколим още веднъж.

След малко Уейнрайт отново заговори:

— Вие споменахте, че след като Майлс престанал да крещи, сте чули някакъв шум в другата стая.

— Не само шум, но и движение — хора се движеха насам-натам, преместваха някакви предмети, отваряха и затваряха шкафове.

— Може би са търсели нещо — предположи Инес, — но какво?

— Когато минахте през тази стая, не видяхте ли какво правят там?

Хуанита поклати глава.

— Казах ви, че бях така шокирана от вида на Майлс, че не забелязах нищо. — Хуанита помълча, а после добави: — Но след това, в гаража, сновяха неколцина мъже и пренасяха някакви странни мебели.

— Да — обади се Инес, — вие ни казахте за това. Доста странно наистина, и все още не можем да си обясним какво се крие зад всичко това.

— Мисля, че се досещам!

Инес и Хуанита погледнаха към Уейнрайт. Сбърчил чело, той сякаш се опитваше да се концентрира.

— Тази суматоха, за която говори Хуанита… Може да са търсили нещо, но може и да са прибирали нещата, да са се готвили за преместване…

— Възможно е — съгласи се Инес, — но тогава би трябвало да се пренасят машини. Печатарски и други съоръжения. А не мебели.

— Да, но мебелите биха могли да бъдат прикритие? — каза Уейнрайт. — Кухи мебели.

Те се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също.

— Боже господи! — извика Инес. — Камионът с мебелите!

Уейнрайт вече обръщаше колата. Направи рязък завой, а Инес грабна портативното радио и започна да предава:

„Ръководителят на операцията до всички екипи. Веднага да се обгради голямата сива къща, разположена близо до края на Ърлхам Авеню. Търсете камион на «Алайанс Ван Лайнс». Спрете го и арестувайте хората в него. Да се включат всички коли на градската полиция. Код 10-13“.

Код 10–13 означаваше максимална скорост, светлини и сирени. Инес включи сирената и на тяхната кола. Уейнрайт натисна здравата газта.

— Господи! — каза Инес, а гласът му звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, — минахме покрай тях два пъти, последния път почти бяха приключили с товаренето!

— Като излезеш оттук — инструктираше Марино шофьора на камиона, — ще тръгнеш направо към западното крайбрежие. Ще караш спокойно да не будиш подозрение. Ще дремваш всяка нощ. Но ще ни държиш в течение, знаеш къде можеш да ни намериш. Ако не получиш нови заповеди, действаш според плана.

— О’кей, господин Марино — каза шофьорът. Той беше човек, на когото можеше да се разчита. Отдавна беше в бизнеса, пък и знаеше, че ще получи добри пари за поетия риск. Беше вършил тази работа и друг път, когато поради надвиснала опасност се наложи да пренасят машините за печатане на фалшиви пари извън града Обикновено ги откарваха на някое по-безопасно местенце в провинцията, докато бурята отмине.

— Е — каза шофьорът, — всичко е натоварено. Май ще трябва да тръгвам. Довиждане, господин Марино.

Тони Мечката кимна и въздъхна с облекчение. Този път беше разтревожен повече от обикновено. Макар да знаеше, че не бива да го прави, той остана лично, докато траеше опаковането и товаренето на машините. Винаги гледаше да стои встрани от тези операции, за да не бъде замесено името му в случай на провал. Плащаше на достатъчно хора, които можеха да поемат подобни рискове — че и последствията от тях. Работата бе в това, че фалшифицирането на пари и други документи, започнало като не особено надеждна дейност, се превърна в такъв огромен източник на средства, че измести по важност всички други дейности, с които се занимаваше Марино. Затова полагаха толкова усилия за добра организация, затова взимаха ултрапредохранителни мерки — Тони Мечката обичаше много това определение. Последното преместване бе елемент от тези мерки.

Честно казано, на Тони Мечката не му се вярваше, че това местене бе наистина наложително. Поне засега. Беше сигурен, че Истън лъже като казва, че е научил за центъра от Дани Кериган. Тони Мечката вярваше по-скоро на Кериган, макар че старият глупак доста се беше поразприказвал. Тони Мечката му бе приготвил няколко неприятни изненади, така че да го научи да си държи езика зад зъбите. Ако Истън знаеше къде е центърът, ченгетата и детективите от банката вече щяха да са долетели. Но тази лъжа не учудваше Тони Мечката. Той познаваше психологията на хората, подложени на мъчения. Беше се убедил, че в такива случаи те бяха готови да кажат всякаква лъжа, която мислеха, че мъчителят им иска да чуе. Беше му интересно да ги наблюдава и да се опитва да открие кое е лъжа и кое — истина. Тони Мечката го правеше с удоволствие.

И все пак добре, че на бърза ръка се подготвиха и използваха връзките си с тази компания за превози, та да преместят машините на друго място. Щом има някакво макар и минимално съмнение, трябва веднага да се действа. С товаренето приключиха, оставаше само да се отърват от това, което бе останало от мерзавеца Истън. От този боклук. Анжело щеше да се заеме с него. Тони Мечката реши, че е крайно време да изчезва — ултракрайно време, каза си наум той и се усмихна. Беше в отлично настроение.

— Давай по-бързо, Хари — извика младият санитар на шофьора на линейката. — На този май не му остава много да живее.

— Честно казано, като го гледам, имам чувството, че с нищо няма да му навредим, ако се отбием и пийнем по една бира — каза шофьорът, като продължаваше внимателно да гледа напред. Той бе пуснал светлините и сирената, за да може по-лесно да си пробива пътя през оживените улици.

— Стига, Хари — санитарят погледна към Хуанита. Тя се бе надигнала от мястото си и се опитваше да види Майлс. Лицето й беше напрегнато, а устните й шепнеха нещо неразбираемо. — Извинете, госпожо. Ние май забравихме, че и вие сте тук. Покрай тази работа човек става доста коравосърдечен.

В първия миг тя дори не разбра думите му. След това попита:

— Как е той?

— Зле. Няма смисъл да ви лъжа. — Младият санитар, който беше изкарал курс и имаше правоспособност на медицинска сестра, би на Майлс инжекция с голяма доза морфин. Непрекъснато мереше кръвното му налягане и пръскаше лицето му с вода. Въпреки морфина Майлс, който беше в полусъзнание, продължаваше да стене от болка. Санитарят продължи да обяснява: — Намира се в шок, това би могло да го убие, ако смъртта не настъпи от раните му. С водата, която пръскам, искам Да измия киселината от лицето му, макар че е твърде късно. А за очите му, трябва да ви кажа… Какво са го правили тоя човек…

Хуанита само поклати глава, нямаше никакво желание да говори, а и това щеше да й коства доста усилия. Тя се пресегна, искаше да погали Майлс, макар и през одеялото. Сълзи изпълниха очите й.

— Прости ми, о, прости ми — каза умолително тя, макар че не беше сигурна, че я чува.

— Мъж ли ви е? — попита санитарят и започна да превързва ръцете на Майлс.

— Не.

— Приятел?

— Да. — Тя не можеше повече да удържа сълзите си и те се застичаха по бузите й. Дали все още беше негова приятелка? Трябваше ли да го предаде? Ето, че го молеше да й прости така, както той я беше молил преди. Всичко това й изглеждаше толкова далечно… Знаеше, че няма никакъв смисъл да го моли, той просто не я чуваше.

— Дръжте това — каза санитарят. Той сложи маска върху лицето на Майлс и й подаде подвижната бутилка с кислород. Тя чу свистенето при излизането на кислорода от бутилката и я стисна още по-силно сякаш можеше да помогне с това. Толкова й се искаше да направи нещо за Майлс още от мига, в който го намериха — безжизнен, целия в кръв обгорял, с ръце приковани към масата.

Хуанита и Нолан Уейнрайт влязоха в голямата сива къща след федералните агенти и местните полицаи. Уейнрайт я накара да изчакат отвън, докато се увери, че няма да има съпротива и стрелба. Хората се предадоха веднага, предполагайки, че са обградени отвсякъде и че полицаите са много повече от тях.

Внимателно и колкото може по-леко Уейнрайт измъкна пи-роните и освободи натрошените китки на Майлс. Хуанита никога не беше виждала лицето му толкова напрегнато. Пребледнелият Далримпъл държеше Истън, докато вадеха пироните един по един. От време на време агентът тихо ругаеше. Наоколо имаше и други хора, които бяха арестувани и с белезници, но Хуанита просто не ги забелязваше. Когато пристигна линейката, тя застана плътно до носилката, на която положиха Майлс. Вървеше неотклонно до нея и никой не се опитваше да я спре.

Хуанита започна трескаво да се моли. Макар че отдавна не го бе правила, думите на молитвата сякаш сами нахлуха в главата й. О, Дево Марийо… знам, че няма човек, който да е молил за помощта ти и ти да си отказала да го защитиш. Водена от тази вяра, аз се обръщам към теб…

В този миг внезапно се сети за нещо, което санитарят бе подхвърлил, но тя не му беше обърнала внимание. Очите на Майлс. Както останалата част от лицето му, те бяха също силно засегнати от киселината.

— Ще ослепее ли? — попита тя и гласът й леко потрепери.

— Специалистите ще кажат. Скоро ще стигнем в болницата и ще му окажат спешна помощ. Повече от това не мога да направя за него.

И тя не би могла да направи нищо повече. Освен да остане при него — само така можеше да изрази любовта и привързаността си. Ще остане при него, докато той пожелае и докато има нужда от нея. Да, трябваше и да се моли… О, Дево Марийо, ти безгрешната… При теб идвам и коленича пред теб, аз, грешната и изпълнена с мъка. О, майко на всички, не ме кори за моите грешки, а ме чуй и ми отговори. Амин.

Минаха покрай някакви сгради с колони пред фасадата.

— Почти пристигнахме — каза санитарят. Той опипа пулса на Майлс и добави: — Все още е жив.

24

През петнайсетте дни, необходими на Комисията по ценните книжа и обмена на валута да проведе официалното разследване на финансовите операции на Съпранешънъл, Роскоу Хейуърд се молеше да стане чудо и да бъде избегната катастрофата. Той лично участваше в съвещанията с останалите кредитори на Сънеко. Целта им беше да съживят и стабилизират положението на международния гигант. Оказа се, че това е невъзможно. Колкото повече напредваха с финансовата ревизия, толкова по-безнадеждно изглеждаше положението на корпорацията. Стана ясно, че към някои от висшите служители на Съпранешънъл ще бъдат предявени обвинения в измама и ще се стигне до съд. На първо място беше Джордж Куортърмейн, но ако се върне от Коста Рика. А това беше малко вероятно.

Банкрутът на Съпранешънъл Корпорейшън бе обявен в началото на ноември, на основание член 77 от Закона за банките. Макар да не бяха неочаквани, последиците от банкрута бяха големи не само в САЩ, но и в целия свят. Няколко от големите кредитори на корпорацията, както и някои свързани с тях компании и личности също щяха да бъдат повлечени към дъното. Все още не беше ясно дали и Първа търговска американска банка ще бъде сред тях, или ще успее да се измъкне макар и с огромни загуби.

Затова пък около бъдещата кариера на Хейуърд вече не стояха въпросителни. След като бе станал причина за най-голямото сътресение на банката в нейната стогодишна история, той добре разбираше, че за него вече няма място в Първа търговска американска банка. Не беше ясно дали и той няма да бъде подведен под отговорност за нарушаване на разпоредбите на Федералния резерв и на Комисията по ценните книжа и обмена на валута. Такава вероятност наистина съществуваше. Един служител в Комисията по ценните книжа, когото Хейуърд познаваше много добре, го посъветва:

— Роскоу, като приятел искам да ти кажа, че е най-добре да се свържеш с адвокат.

Седнал в кабинета си в началото на работния ден, Хейуърд се разтрепери като прочете в „Уолстрийт Джърнъл“ подробностите около заявлението за фалит на Съпранешънъл. В този момент влезе госпожа Калахан.

— Господин Хейуърд, господин Остин е тук.

Харолд Остин влезе, без да чака да го поканят. За разлика от обичайния си вид на застаряващ плейбой, той по-скоро приличаше на натруфен старец. Лицето му бе посърнало, сериозно и бледо, под очите му имаше дълбоки кръгове — от годините, но и от недоспиване.

— Успя ли да се свържеш по някакъв начин с Куортърмейн? — запита той, без да губи време за поздрави.

Хейуърд кимна към „Уолстрийт Джърнъл“.

— Само чета за него.

През последните две седмици той се бе опитвал няколко пъти да се свърже по телефона с Големия Джордж в Коста Рика, но без резултат. Президентът на Сънеко бе в пълна неизвестност. Според малкото информация, която стигаше до САЩ за него, Големия Джордж живееше в разкош, заобиколен от охрана и нямал никакво намерение да се връща в Съединените щати. Коста Рика нямаше да го екстрадира, дори САЩ да настояваха за това. Всички предишни искания за екстрадиране бяха оставени без последствие.

— Пълен крах — заяви достопочтеният Харолд с леко треперящ глас. — Вложих почти всички пари на семейството си в акции на Сънеко, направих и страхотни заеми за вложенията „К“.

— Какво стана с тези вложения?

Хейуърд вече се бе опитвал да разбере какво е положението с компанията на Куортърмейн, която дължеше два милиона долара на Първа търговска американска банка, освен петдесетмилионния заем на Съпранешънъл.

— Да не искаш да кажеш, че не си чул?

— Ако знаех, защо ще те питам? — избухна Хейуърд.

— Научих снощи от Инчбек. Този мошеник е продал всичките си акции от вложенията „К“ — а те бяха главно във филиалите на Сънеко — още докато цените им били най-високи. Представи си колко парички е прибрал!

Да, включително и двата милиона на Първа търговска американска банка, помисли си Хейуърд.

— А какво е станало с тези пари? — попита той.

— Това мръсно копеле ги е прехвърлило в собствените си нефтени компании в чужбина, след това е изтеглил парите, така че сега за вложенията „К“ са останали само някакви акции от нефтени компании, които нямат никаква стойност. — Хейуърд с отвращение видя, че Остин започва да се тресе в неудържими ридания. — Всъщност парите… истинските пари… сигурно са в Коста Рика, на Бахамските острови, или в Швейцария… Роскоу, ти трябва да ми помогнеш да си ги върна… Иначе с мене е свършено… аз съм напълно разорен.

— Не мога да ти помогна по никакъв начин — заяви Хейуърд. Имаше си достатъчно проблеми около вложенията „К“ и съвсем не му беше до Остин.

— Но ако чуеш нещо ново… Ако има някаква надежда…

— Ако чуя нещо, ще ти се обадя.

Хейуърд се опита да се освободи от Остин колкото може по-бързо. Достопочтеният Харолд си тръгна и госпожа Калахан му позвъни по вътрешния телефон:

— Обажда се един репортер от „Нюсдей“. Казва се Ендикот. Отнася се за Съпранешънъл, казва, че е много важно и иска да разговаря лично с вас.

— Нямам какво да му съобщя, нека се обърне към шефа на отдела за връзки с обществеността. — Хейуърд спазваше указанията на Дик Френч — при опит за личен контакт всички журналисти да бъдат препращани към него. Една грижа по-малко!

Но само след миг чу отново гласа на госпожа Калахан:

— Извинявайте, господин Хейуърд…

— Какво има?

— Господин Ендикот е все още на телефона. Помоли ме да ви попитам следното: С шефа на отдела за връзки с обществеността ли да разговаря за госпожица Аврил или вие предпочитате лично да му кажете нещо по този въпрос?

Хейуърд ядосано грабна слушалката:

— Кажете какво има!

— Добро утро, сър — каза тих глас, — моля да ме извините за безпокойството. Казвам се Брус Ендикот от „Нюсдей“.

— Казали сте на секретарката ми…

— Казах й, че има някои въпроси, които бихте предпочели да уточните с мен, вместо да ги излагам пред Дик Френч.

Хейуърд не беше сигурен, но му се стори, че журналистът специално наблегна на „излагам“.

— Много съм зает. Мога да ви отделя само няколко минути — каза той.

— Благодаря ви, господин Хейуърд. Ще бъда кратък. Вестникът ни прави собствено разследване около Съпранешънъл Корпорейшън. Както знаете, много хора се интересуват от това, така че утре искаме да поместим голям материал на тази тема. Разбрахме между другото, че вашата банка е предоставила голям заем на Сънеко. Разговарях с Дик Френч за това.

— Значи разполагате с информацията, която ви е нужна.

— Не съвсем, сър. От други източници научихме, че вие лично сте се занимавали със сключването на споразумението за заема на Съпранешънъл. Въпросът ми е кога за първи път стана дума за този заем. Кога по-точно Сънеко поиска парите? Спомняте ли си случайно?

— Струва ми се, че няма да мога да ви помогна. Аз се занимавам с толкова много заеми.

— Но едва ли много от тях са на стойност петдесет милиона долара.

— Мисля, че отговорих вече на въпроса ви.

— Може би ще мога да ви помогна, сър. Възможно ли е това да е станало по време на пътуването ви до Бахамските острови през март? Пътуването ви заедно с Куортърмейн, вицепрезидента Стоунбридж и някои други?

Хейуърд се поколеба, после каза:

— Да, възможно е.

— Можете ли да кажете със сигурност, че е така? — Тонът на репортера бе любезен, но по всичко личеше, че той няма да се задоволи с неясни отговори.

— Да, сега си спомням. Точно така беше.

— Благодаря ви, сър. Точно тогава, струва ми се, сте пътували с частния реактивен самолет на Куортърмейн 707?

— Да.

— В компанията на няколко млади дами?

— Не бих казал… Спомням си бегло, че на борда имаше няколко стюардеси.

— Може би една от тях е била госпожица Аврил? Срещахте се с нея по време на пътуването и през дните, които прекарахте На Бахамските острови?

— Може и да съм се срещал. Името, което споменахте, ми изглежда доста познато.

— Господин Хейуърд, извинете, че ви задавам този въпрос, но не ви ли беше предложена — за секс — госпожица Аврил, за да бъде спечелена вашата благосклонност по отношение на заема за Съпранешънъл?

— Разбира се, че не! — Хейуърд започна да се изпотява, а ръката, с която държеше слушалката, направо се тресеше. Какво ли точно знаеше този инквизитор с равен и спокоен глас… Би могъл веднага да прекъсне разговора, но тогава нямаше да узнае докъде се простира осведомеността му и щеше да се измъчва още повече.

— И все пак, след това пътуване до Бахамските острови, не станахте ли приятели с госпожицата?

— Да, би могло да се каже. Тя е приятна и очарователна.

— Значи си спомняте за нея?

Хейуърд разбра, че са го хванали натясно.

— Да — съгласи се той.

— Благодаря ви, сър. Между другото, срещали ли сте се с госпожица Аврил и след това?

Въпросът бе зададен с небрежен тон, но по всичко личеше, че Ендикот знае всичко. Като се опитваше да овладее гласа си, Хейуърд каза:

— Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. Както ви казах, много съм зает.

— Добре, сър. Трябва обаче да ви съобщя, че ние разговаряхме с госпожица Аврил и тя с готовност ни помогна.

Помогна?! Да, Аврил би го направила. Особено, ако са й платили, което вероятно бяха сторили. Хейуърд не я осъждаше. Аврил си беше Аврил и нищо не можеше да помрачи спомена за приятните часове, които бе прекарал с нея.

— Тя ни каза и някои подробности за срещите си с вас, успяхме да намерим и няколко сметки от „Кълъмбия Хилтън“ — вашите сметки, плащани от Съпранешънъл. Може би сега вече ще си признаете, сър, че всичко това има нещо общо със заема, който Първа търговска американска банка отпусна на Съпранешънъл?

Хейуърд мълчеше. Какво би могъл да каже? Проклети да са всички тези вестници и журналисти, които така упорито се ровеха в личните работи на хората и непрекъснато търсеха, търсеха! Очевидно някой вътрешен човек от Сънеко е бил принуден да проговори и да им даде документи или копия. Аврил беше споменала за „списъка“ — тайния списък на тези, които могат да се забавляват за сметка на Съпранешънъл. Известно време и неговото собствено име бе в този списък. Всъщност Аврил ни най-малко не бе повлияла на решението му за заема за Сънеко. Той бе взел решение да препоръча този заем още преди да се запознае с нея. Но кой би му повярвал?

— Искам да ви попитам още нещо, сър. — Ендикот беше разбрал, че няма да получи отговор на предишния въпрос. — Мога ли да ви попитам за частната инвестиционна компания с вложения „К“? За да ви спестя времето, ще ви кажа, че ние успяхме да се сдобием с копия на някои от дяловете, от които се вижда, че вие също притежавате такива дялове. Вярно ли е това?

— Нищо не мога да ви кажа по този въпрос.

— Господин Хейуърд, не бяха ли тези дялове своеобразен подкуп за заема на Съпранешънъл и за другите заеми на стойност два милиона долара за вложенията „К“?

Роскоу Хейуърд бавно сложи слушалката на мястото й, без да каже нито дума.

Утрешният вестник. Щяха да отпечатат всичко това, вече имаха и нужните доказателства. А това, което се появеше в един вестник, се подемаше и от всички останали. Не хранеше никакви илюзии, нито съмнения за онова, което щеше да последва. Една такава история във вестниците означаваше позор — пълен позор. Не само в банката, но и сред приятелите му, в семейството. В неговата църква, навсякъде. Престижът, влиянието му, положението му — всичко щеше да се стопи в един миг и да изчезне. За първи път си даде сметка колко крехко нещо е животът. Сигурно щяха да го съдят, че е приемал подкупи, което беше още по-лошо. Мисълта, че може да получи присъда и да лежи в затвора, му се стори непоносима.

Някога се беше чудил какво ли чувстват високопоставените мъже от обкръжението на Никсън, подведени под съдебна отговорност — вземаха отпечатъци от пръстите им и ги унижаваха по какъв ли не начин, а след това ги съдеха съдии, чието мнение доскоро бяха едва ли не пренебрегвали. Сега вече знаеше или поточно — скоро щеше да узнае.

Припомни си една мисъл от Битието: Наказанието ми е по-голямо, отколкото бих могъл да понеса.

Телефонът иззвъня. Той не му обърна никакво внимание. Нямаше работа повече тук. Това беше краят.

Без да съзнава какво прави, той стана, излезе от кабинета, мина покрай госпожа Калахан, която го изгледа с почуда и го попита нещо. Но той не чу въпроса й, пък и надали щеше да й отговори. Мина по коридора на трийсет и шестия етаж, покрай заседателната зала, където доскоро така непримиримо се бе борил за собствените си амбиции. Няколко души го заговориха. Не им обърна никакво внимание. Близо до заседателната зала имаше малка врата, която използваха много рядко. Той я отвори. Изкачи се по стръмните извити стълби без да бърза, но и без да спира и да си почива.

Преди доста време, наскоро след построяването на централната сграда на Първа търговска американска банка, Бен Розели бе повел по тази стълба своите най-близки сътрудници. Хейуърд беше между тях и още помнеше с какво вълнение отвориха вратата, която сега виждаше пред себе си. Отвори я и излезе на малката тераса на върха на сградата — от нея се виждаше едва ли не целият град.

Посрещна го остър, пронизващ ноемврийски вятър. Той се наведе, а в същото време имаше чувството, че вятърът го обгръща и го понася напред. Спомни си, че първия път, когато бяха дошли тук, Бен Розели бе посочил към града и бе казал:

— Господа, това, което виждате пред себе си, е било за моя дядо обетованата земя. Сега тя е наша. Помнете, както помнеше той, че не трябва само да взимаме от нея, трябва също да й даваме от себе си.

Всичко това му изглеждаше толкова далечно. Хейуърд погледна надолу. Сградите изглеждаха съвсем малки, реката като тънка нишка се виеше през целия град, движението, както обикновено, бе много натоварено, а хората по площад Розели приличаха на мравки. Градският шум достигаше до него приглушен, смесен със свистенето на вятъра.

Той прекрачи с единия крак железните перила, които отделяха терасата от тесния, необезопасен перваз. След това прехвърли и другия си крак. До този миг не беше изпитал никакъв страх, но ето, че цялото му тяло се разтресе от ужас и ръцете му инстинктивно се вкопчиха в перилата.

Дочу разтревожени гласове и шум от стъпки по стълбите. Някой извика:

— Роскоу!

Припомни си една фраза от „Първа книга на царствата“: Иди, нека Господ бъде с тебе! Последната му мисъл бе за Аврил. О, ти, най-хубава сред жените… Стани, моя мила, моя хубавице, излез!…

В този миг на вратата се появиха няколко души. Хейуърд затвори очи и пристъпи напред.

25

Има дни в човешкия живот, мислеше си Алекс Вандервурт, които остават завинаги болезнено запечатани в паметта. Такъв беше денят, в който Бен Розели обяви, че скоро ще умре. Това беше преди малко повече от година. Днешният също бе от дните, които никога нямаше да забрави.

Свечеряваше се. Алекс си беше вкъщи, все още потресен от това, което се беше случило сутринта. Беше ужасно потиснат. Чакаше Марго, която трябваше да дойде всеки момент. Наля си за втори път уиски и сода и сложи дърва върху жарта в камината.

Сутринта беше дотичал пръв до вратата към терасата. След като чу от другите за състоянието, в което бе изпаднал Хейуърд, той веднага попита накъде е тръгнал. Алекс беше този, който извика името му. Извика го в мига, когато стъпи на терасата. Но беше твърде късно.

Остана потресен от вида на Роскоу, който сякаш за миг се задържа във въздуха, а след това бързо изчезна, надавайки ужасен и тутакси заглъхнал вик.

Алекс стоеше втрещен, целият трепереше и не можеше да каже нито дума. По стълбите след него тичаше Том Строгън. Той тутакси се разпореди да опразнят терасата — нещо, което Алекс не бе в състояние да направи.

Веднага след това долната врата, която водеше към терасата, беше заключена. Макар че вече нищо не можеше да се промени.

След като се смъкна на трийсет и шестия етаж, Алекс дойде на себе си и веднага отиде да съобщи на Джеръм Патертън. Следващите часове от деня бяха изключително напрегнати. Събитията течаха едно след друго, трябваше да се взимат важни решения, възникваха и разни подробности, които непрекъснато изменяха ситуацията. Всичко се обърка, дори не остана време да погледне текста на некролога, тази работа остана за следващия ден. Все пак успя да се обади на жената и на сина на Роскоу и да им изкаже съболезнованията си. Отговори на въпросите на полицията. Погрижи се и за подготовката на погребението. Тялото бе обезобразено и ковчегът щеше да бъде затворен със съгласието на следователя. Дик Френч подготви изявление за пресата и Алекс го одобри. Много въпроси бяха решени, но и много отложени.

Алекс си изясни доста неща, след като в късния следобед по препоръка на Дик Френч прие в кабинета репортера от „Нюсдей“ Ендикот. Журналистът изглеждаше доста потиснат. Той обясни, че само преди няколко минути е прочел от телекса новината за самоубийството на Роскоу Хейуърд. Ендикот описа подробно разговора си с Хейуърд тази сутрин.

— Ако можех само да предположа… — завърши той унило.

Алекс не се опита да го успокои. Моралните норми бяха задължителни и за журналистическата професия, но всеки сам решаваше как да постъпи в определена ситуация. И все пак Алекс го попита:

— Ще отпечатате ли статията след всичко това?

— Да, сър. Ще изменим само началото. Иначе всичко ще се появи утре, както го бяхме планирали.

— Тогава защо се обаждате?

— Просто изпитвах потребност да кажа на някого, че съжалявам.

— Аз също съжалявам — каза Алекс.

Когато се прибра вечерта, Алекс отново се замисли над този разговор. Обзе го съжаление към Роскоу й ужасните му терзания в последните минути.

Публикацията във вестника със сигурност щеше да им навлече големи неприятности. Тези дни се трупаха неприятност подир неприятност. Алекс успя да спре масовите тегления в Тайлърсвил. Подобни проблеми не последваха в другите клонове на банката и все пак доверието към Първа търговска американска банка бе силно подкопано, депозитите бяха сведени до нула. Само през последните десетина дни бяха изтеглени близо четирийсет милиона долара, а постъпилите средства бяха доста под традиционното равнище. Цените на акциите им на Нюйоркската борса рязко спаднаха.

Всъщност не само Първа търговска американска банка преживяваше трудни дни. Новината за безнадеждното положение на Съпранешънъл предизвика объркване и сред инвеститорите, и сред целия делови свят, включително и сред банкерите. Тя предизвика също така сериозни Сътресения на борсите не само в САЩ, но и в цял свят, които пък дадоха повод за всеобщи съмнения относно стабилността на долара. Някои започнаха да говорят, че това е сигурен признак за наближаващата нова депресия в световната икономика.

Ето как рухването на един гигант поражда съмнения, че и другите, макар солидни гиганти също могат да рухнат. Нито един човек, нито една корпорация и нито едно правителство не бива да пренебрегват най-простия финансов закон — дължиш ли нещо, един ден ще трябва да върнеш дълга си.

Луис Д’Орси, който в продължение на две десетилетия бе защитавал тази теза, отново й бе посветил аргументирана статия в последния брой на списанието си. Тази сутрин Алекс получи списанието по пощата. Прегледа го набързо, мушна го в джоба си. Чак вечерта му остана време да го прочете по-внимателно.

Статията продължаваше в този дух. Луис обикновено използваше прекалено много думи, дълги описания и никога не се ограничаваше с кратки фрази.

Освен това, както винаги, предлагаше и решение на финансовите проблеми.

Алекс остави списанието на Д’Орси. Както мнозина от банкерите, а и от представителите на останалия делови свят, той също се отнасяше с присмех към яростните защитници на златото — Луис Д’Орси, Хари Шулц, Джеймс Дайнс, конгресмена Крейн, Екстър, Браун, Пик и още неколцина. Напоследък, обаче, доста често си мислеше: дали пък тяхната съвсем простичка теория няма да се окаже правилна. Освен златото, те вярваха в свободната инициатива, в неограничавания пазар, на който неспособните компании се проваляха, а добрите успяваха. Естествено, провалилите се можеха да отидат по дяволите, от тях никой повече не се интересуваше. От другата страна на барикадата стояха теоретиците, които мразеха златото и вярваха в скърпването на икономиката чрез прилагане на бързи мерки в една или друга област. Те наричаха всичко това „добър усет“. Може би тези теоретици бяха еретиците, а Д’Орси, Шулц и останалите — истинските пророци, мислеше си Алекс. И в други епохи пророците са били самотници, неразбрани от обществото, но някои доживяваха да видят пророчествата си като реалност. Алекс определено споделяше една от тезите, застъпвани от Д’Орси и останалите — че наближават такива времена. За Първа търговска американска банка те вече бяха настъпили.

Чу шум от отключване на външната врата. След това вратата се отвори и влезе Марго. Тя махна колана на палтото си от камилска вълна и го хвърли на един стол.

— О, господи, Алекс. Този Роскоу не ми излиза от ума. Как е могъл да го направи? И защо?

Марго се запъти към бара и си наля уиски.

— Изглежда е имал причини — промълви той. — Някои неща започнаха да се изясняват. Но ако не възразяваш, Бракън, нямам никакво желание да говоря за това сега.

— Разбирам. — Марго се приближи към него. Той я притисна до себе си и я целуна.

— Разкажи ми за Истън, Хуанита и момиченцето — каза той след малко.

От вчера Марго се бе заела да направи всичко необходимо и за тримата.

Тя седна срещу него и отпи от чашата си.

— Всичко е доста объркано…

— Обикновено става точно така — отвърна Алекс, като се чудеше какво ли още има да му се случва преди този ужасен ден да свърши.

— Първо за Майлс — започна Марго. — Животът му е вън от опасност, а най-добрата новина е, че по някакво чудо очите му са спасени и няма да бъде, сляп. Лекарите смятат, че е успял да затвори очи миг преди да ги залее киселината и че клепачите са ги предпазили. Ужасно обгорели са, както и останалата част от лицето, така че дълго време ще трябва да му се правят пластични операции.

— А ръцете му?

Марго извади един бележник от чантата си и го отвори.

— От болницата се свързаха с един хирург от Западното крайбрежие. Д-р Джак Тъпър от Оукланд. Той се слави като най-добрият в страната хирург по операции на ръцете. Направиха консултация по телефона. Съгласи се да пристигне и да оперира Майлс в средата на следващата седмица. Предполагам, че банката ще плати за това.

— Да — каза Алекс, — ще платим.

— Разговарях и с Инес от ФБР — продължи Марго. — Той каза, че ако Истън се съгласи да се яви като свидетел в съда, те ще му осигурят охрана, а след това ще му помогнат да се установи в друг град под ново име. — Тя остави бележника и попита: — Нолан разговаря ли с теб днес?

Алекс поклати глава.

— Предполагам, че просто не е успял да ме открие.

— Ще разговаря с теб за Майлс. Иска да използва твоето влияние, за да му помогне да получи работа. Нолан каза, че е готов да се заключи с теб в кабинета ти и да не излезе оттам, докато те убеди да го направиш.

— Няма да е необходимо — каза Алекс. — Една от нашите холдингови компании има поделения в Тексас и Калифорния. Ще намерим нещо и за Истън, на едното или на другото място.

— Тогава ще трябва да осигурят работа и на Хуанита. Тя каза, че ще го последва, където и да отиде. С Естела.

Алекс въздъхна. След всичките ужаси — най-после някакъв хепи енд.

— А какво каза Тим Макартни за детето? — попита той.

Алекс беше предложил Естела Нунес да бъде отведена на преглед при Тим Макартни, психиатъра в Оздравителния център. Той се безпокоеше да не би детето да е получило нервно разстройство, след всичко, което бе преживяло.

Мисълта за Оздравителния център отново му напомни за Силия.

— Честно да ти кажа — отвърна Марго, — ако ние двамата с теб бяхме толкова разумни и уравновесени колкото малката Естела, сигурно всички щяха да ни завиждат. Д-р Макартни каза, че Естела няма да се чувства подсъзнателно затормозена и ще си спомня преживяното като един ужасен кошмар, и нищо повече.

Алекс усети, че очите му се изпълват със сълзи.

— Толкова се радвам — каза тихо той. — Наистина.

— Ах, какъв напрегнат ден! — Марго протегна крака и изрита обувките си. — Между другото разговарях във вашия правен отдел и за компенсациите, които трябва да се изплатят на Хуанита. Мисля, че ще успеем да се договорим, без да стигаме до съд.

— Благодаря ти, Бракън. — Той взе чашите, за да ги напълни отново. Телефонът иззвъня. Марго вдигна слушалката.

— Ленард Кингзуд. За теб.

Алекс взе слушалката:

— Да, Лен?

— Знам, че не би трябвало да те безпокоя след такъв тежък ден — започна президентът на Нортам Стийл. — Аз също съм потресен, горкият Роскоу… Но работата, за която те търся, не търпи отлагане.

— Казвай — сбърчи чело Алекс.

— Беше проведена среща на директорите. Освен това разговаряхме по телефона с тези, които не присъстваха. Договорихме се да бъде свикано съвещание на управителния съвет на банката утре по обяд.

— И?

— На първо място ще приемем оставката на Джеръм като президент. Някои от нас настояха за това. Джеръм е съгласен. Всъщност, струва ми се, това е истинско облекчение за него.

Да, помисли си Алекс, Патертън с радост ще се откаже от този пост. Той не беше в състояние да се справи с многобройните проблеми, които се стовариха върху банката, нито пък можеше да взима разумни решения в сегашната критична ситуация.

— А след това — каза Кингзуд с характерната за него прямота и откритост, — ти ще бъдеш избран за президент. Назначението ти ще влезе в сила веднага.

Докато говореше, Алекс бе закрепил слушалката върху рамо-то си и запалил лулата си. Като чу последните думи, той дръпна от лулата и издуха дима.

— Но аз съвсем не съм сигурен, че искам тази работа, Лен.

— Допускахме, че ще кажеш нещо такова, затова и ти се обаждам. По-точно съм упълномощен да те помоля да приемеш — от свое име и от името на управителния съвет. — Кингзуд замълча и Алекс усети, че е доста смутен. Да моли и да убеждава някого съвсем не беше в стила на човек с положението на Ленард Л. Кингзуд. Но ето, че той го правеше: — Много добре помним, че ни предупреди за Съпранешънъл, но тогава мислехме, че правите сме ние. Оказа се, че не е така. Пренебрегнахме съвета ти, а сега всичко, което предрече, се сбъдна. Затова, макар и със закъснение те молим да ни помогнеш и да ни измъкнеш от това ужасно положение. Много от директорите съзнават своята лична отговорност. Добре помним, че ти ни предупреждаваше и за това.

— Мисля, че трябва да си помисля, Лен.

— Разбира се, това е твое право.

Алекс си помисли, че може би трябва да изпитва известно удовлетворение и чувство на превъзходство, защото се бе оказал прав. Сега можеше да каже: Аз ви предупреждавах! Може би трябваше да се чувства силен, защото държеше в ръцете си печелившите карти.

Но той не изпитваше нищо подобно. Изпълваше го дълбока тъга за напразно пропилените усилия и за изгубените позиции. Дори да успееше като президент, най-доброто, което можеше да направи за банката през следващите години, беше да й помогне да се възстанови до положението, в което беше преди Бен Розели да я напусне.

Заслужаваше ли си да хаби толкова сили? Струваше ли си да положи тези нечовешки усилия, да направи безброй лични жертви и да се подложи на толкова тревоги и напрежение? И за какво всичко това? За да спаси от провал една банка, един магазин за пари, една машина за пари. Не беше ли работата на Марго, например, в помощ на бедните и онеправданите много по-важна от неговата работа, не допринасяше ли тя значително повече за обществото? И да, и не, защото банките все пак бяха необходими, в известен смисъл те бяха толкова важни, колкото и хлябът. Без паричната система цивилизацията би се разпаднала. А банките, макар че не бяха съвършени, все пак позволяваха на тази система да действа.

Всичко това бяха абстрактни разсъждения. Имаше и един съвсем практически въпрос. Дори Алекс да приемеше ръководството на Първа търговска американска банка, на сегашния етап вече нямаше никакви гаранции за успех. Той можеше да се окаже начело на банката точно в оня миг, когато тя щеше да загине или пък щеше да бъде погълната от някоя друга банка. Тогава името му щеше да бъде завинаги свързано с този факт, а това означаваше край на кариерата му като банкер. От друга страна, Алекс знаеше, че той е единственият човек в момента, който би могъл да спаси Първа търговска американска банка. Освен че притежаваше необходимите качества, той отлично познаваше обстановката вътре в банката. Един външен човек не би имал време да се запознава с подробностите. Имаше и още нещо независимо от тежките проблеми, той твърдо вярваше, че банката може да бъде спасена.

— Ако приема, Лен, ще настоявам и за широки пълномощия да правя промени, включително и в управителния съвет — каза Алекс.

— Ще ги имаш — отвърна Кингзуд. — Лично ти го гарантирам.

— Нека помисля до утре — каза Алекс, загледан в лулата си. — Сутринта ще имаш отговора ми.

Той затвори телефона и се пресегна за питието си.

Марго го гледаше въпросително с чаша в ръка.

— Защо не прие веднага? И двамата знаем, че ще се съгласиш.

— Значи разбра за какво става дума?

— Разбира се.

— Защо си толкова сигурна, че ще приема?

— Защото не можеш да устоиш на изкушението. Защото банката е целият ти живот. Всичко останало е на второ място.

— Не съм сигурен, дали ми се иска това да е вярно — заяви той. И си каза, че навремето, когато се ожени за Силия, банката наистина бе на преден план. Дали все още беше така? Може би да, може би Марго беше права. Всъщност кой ли е в състояние да промени природата си…

— Има нещо, което много бих искала да те попитам — каза Марго. — Може би моментът е подходящ.

— Питай — кимна Алекс.

— Онази вечер в Тайлърсвил, възрастните хора с пазарската чанта, в която бяха всичките им спестявания, те попитаха дали парите им са на сигурно място във вашата банка. Ти им отговори положително. Сигурен ли беше, че е така?

— Питал съм се много пъти за това — отвърна Алекс. — Същата тази вечер, а и По-късно. Честно казано, не бях съвсем сигурен.

— Но ти трябваше да спасяваш банката, нали? Това беше най-важното. А онези възрастни хора, както и всички останали, бяха на втори план. Дори честността не беше толкова важна, защото бизнесът, както обикновено, е над всичко. — Неочаквано гласът на Марго потрепери от вълнение. — Ти ще продължаваш да се бориш за спасяването на банката, Алекс. Това за теб е най-важното. Така е било през годините, когато си живял със Силия. Така ще бъде и с мен, ако някога ти се наложи да правиш избор — добави тя.

Алекс мълчеше. Какво би могъл да каже, какво въобще би могъл да каже човек пред истината?

— Така че в края на краищата — каза Марго, — ти не се отличаваш кой знае колко от Роскоу. Или пък от Луис. — Тя направи гримаса и взе списанието на Д’Орси. — Стабилен бизнес, солидни пари, злато, високи цени на акциите. Всичко това е на първо място. А хората — особено обикновените хорица — са много по-назад. В това се изразява огромната разлика между нар, Алекс. И тя винаги ще съществува.

Алекс видя, че Марго плаче.

В този момент иззвъня домофонът.

— Кой може да е, по дяволите! — избухна той и вдигна слушалката.

— Какво има?

— Господин Вандервурт, една госпожа пита за вас. Госпожа Калахан — каза портиерът.

— Не познавам никак… — Той спря на средата на думата. Секретарката на Хейуърд? — Попитай я дали е от банката.

Последва кратка пауза.

— Да, сър, от банката е.

— Добре тогава, пусни я да се качи.

Алекс обясни на Марго. И двамата бяха озадачени. Като чу, че асансьорът спира на неговия етаж, Алекс отиде до вратата на апартамента и я отвори.

— Заповядайте, госпожо Калахан.

Дора Калахан беше привлекателна, добре поддържана жена, която наближаваше шейсетте. Тя бе работила дълго в банката, а през последните десет години бе секретарка на Роскоу Хейуърд. Обикновено бе спокойна и самоуверена, но тази вечер изглеждаше нервна и уморена. Беше с велурено палто, гарнирано с кожа. Носеше кожено куфарче — от служебните.

— Господин Вандервурт, съжалявам, че ви досаждам…

— Сигурен съм, че имате сериозна причина, за да дойдете. — Той я запозна с Марго, а след това каза: — Ще пийнете ли нещо?

— С удоволствие.

Марго й приготви мартини. Алекс взе палтото й. И тримата седнаха близо до огъня.

— Можете да говорите съвсем свободно пред госпожица Бракън — каза Алекс.

— Благодаря. — Дора Калахан отпи голяма глътка от мартинито, след това го остави пред себе си. — Господин Вандервурт, днес следобед разчиствах бюрото на господин Хейуърд. Мислех си, че може би ще има неща, които трябва да бъдат изхвърлени, а други да се изпратят където трябва. — Гласът й затрепери и тя млъкна. — Извинете… — промълви тя.

— Моля, не се безпокойте. Не бързаме за никъде — тихо каза Алекс.

Тя направи усилие да се успокои и продължи:

— Имаше няколко заключени чекмеджета. Само двамата с господин Хейуърд имахме ключове от тях, но аз рядко използвах моите. Днес, когато ги отключих…

Последва нова пауза.

— В едно от чекмеджетата… Господин Вандервурт, чух, че утре сутрин започва разследване. Помислих си… че ще е по-добре да знаете какво намерих, вие бихте могли да решите какво трябва да се направи.

Госпожа Калахан отвори коженото куфарче и извади два големи плика. Докато ги подаваше на Алекс, той забеляза, че и двата са били вече разпечатвани. Изпълнен с любопитство, Алекс извади съдържанието им.

В първия бяха четири акции, всяка за петстотин дяла от вложенията „К“. Подписани бяха от Джордж Куортърмейн. Без съмнение те бяха принадлежали на Хейуърд. Свърза акциите с намеците, които правеше днес следобед репортерът от „Нюсдей“. Ако започнеха разследвания, щяха да бъдат необходими още доказателства. Но засега едно бе сигурно. Хейуърд, един уважаван, висш служител на банката, бе приел подкуп. Ако беше жив, оповестяването на този факт щеше да бъде последвано от разследвания и вероятно съд.

Алекс се почувства още по-потиснат. Той никога не бе харесвал Хейуърд. Те бяха противници, дори врагове, още от момента, в който Алекс постъпи в банката. И все пак нито веднъж до този миг той не се бе усъмнил в почтеността на Роскоу. Но очевидно човек никога не може да е сигурен, че познава добре хората, с които общува. Колкото и да му се струва, че това е така.

Алекс искаше по-бързо да приключи с пликовете и извади съдържанието на втория плик. Бяха снимки в едър план на група хора край плувен басейн. Четирите жени и двамата мъже бяха голи, само Роскоу Хейуърд беше облечен. Алекс веднага си помисли, че вероятно тези снимки са спомен от прочутото пътешествие на Хейуърд до Бахамските острови с Куортърмейн. Бяха дванайсет и той ги нареди на масичката пред себе си, докато Марго и госпожа Калахан го наблюдаваха. Погледна към Дора Калахан. Лицето й пламтеше. Бузите й бяха червени. Тя се бе изчервила! А той мислеше, че вече никой не се изчервява. Алекс гледаше снимките и едва се сдържаше да не се засмее. Виждаха му се като някаква пародия. Да, това беше точната дума. На една от снимките Роскоу гледаше слисано голите жени, на друга една жена го целуваше, а той бе обгърнал с ръце гърдите й. Харолд Остин беше същинска карикатура — с отпуснато тяло, провиснал пенис и глупава усмивка. Имаше и още един мъж, с гръб към камерата, който също гледаше жените. Що се отнася до дамите, може и да бяха привлекателни. Но Алекс предпочиташе Марго, дори облечена, всеки ден.

Той не се изсмя от уважение към Дора Калахан, която пресуши мартинито си и стана.

— Господин Вандервурт, мисля, че е по-добре да си тръгвам.

— Съвсем правилно постъпихте, като ми донесохте тези неща — каза той. — Много ви благодаря и бъдете спокойна.

— Ще ви изпратя — каза Марго. Тя донесе палтото на госпожа Калахан и я изпрати до асансьора.

Когато Марго се върна, Алекс стоеше до прозореца, загледан в светлините на града.

— Добра жена — каза тя, — и лоялна.

— Да — отвърна Алекс Каквито и промени да направеше в банката, трябваше непременно да се погрижи за работата на госпожа Калахан. Имаше и други хора, за които трябваше да помисли. На своето вицепрезидентско място ще назначи Том Строгън. А за мястото на Хейуърд подхождаше Орвил Йънг. Едуина Д’Орси също ще стане вицепрезидент, на нея ще даде отдела по вложени-ята, отдавна бе решил, че тя е точно за този пост. В скоро време вероятно щеше да се издигне още повече. Трябваше веднага да стане и член на управителния съвет.

Внезапно осъзна, че гради планове, сякаш вече е приел поста президент. Марго му каза, че ще стане точно така. Явно беше права.

Алекс се отдръпна от прозореца и от тъмнината, която царстваше навън. Марго седеше до масичката и разглеждаше снимките. Изведнъж се разсмя и той най-после се отпусна и се засмя заедно с нея.

— О, господи! — каза Марго. — Хем смешно, хем тъжно.

Алекс се наведе, събра снимките и ги прибра обратно в плика. Искаше му се да хвърли плика в огъня, но знаеше, че не бива да го прави. Щеше да се смята за унищожаване на може би необходими доказателства. Най-доброто, което можеше да направи засега, бе на никого да не показва снимките.

— Хем смешно, хем тъжно — повтори Марго, — но не е ли и животът такъв?

— Да — отвърна Алекс и в този миг почувства, че се нуждае и че винаги ще се нуждае от нея.

Взе ръцете й в своите, припомняйки си какво говореха преди да дойде госпожа Калахан.

— Независимо от различията между нас — заяви той, — ние сме изградили и толкова мостове, които ни свързват. Ние двамата си подхождаме. Нека от днес нататък живеем заедно, Бракън.

— Може би нищо няма да се получи — възрази тя. — Обстоятелствата са против нас.

— Тогава ще се борим с обстоятелствата.

— Ние обаче имаме едно предимство — Очите на Марго светнаха дяволито. — Повечето двойки, които се заклеват, че „ще се обичат и уважават, докато смъртта ги раздели“, само след година стигат до съдебната зала за развод Може би ако започнем без големи надежди и очаквания, ще бъдем по-добре от останалите.

Докато я прегръщаше нежно, той каза:

— Понякога банкерите и адвокатите говорят твърде много.